Драги съмишленици от цялата страна,

  Централният комитет на Българската комунистическа партия ви поздравява с 1-ви май – деня на международната солидарност на трудещите се от всички страни, с деня на борбата на свободолюбивите народи за своята независимост срещу заплахата от нова, все по-унищожителна ядрена война.

  Желаем на всички добро здраве и успехи в борбата против зверския хищнически империализъм на САЩ, Израел и ЕС, за достойно и редовно заплащане на труда, против наши и чужди приватизатори – алчни капиталисти. Ние желаем успех в борбата за независимост и истинска народна демокрация, а не за демокрацията за портфейлите, напълнени с ограбен труд на измъчените обеднели трудещи се.

  Сега живеем в много напрегнато, несигурно време, когато властващите правителствени субекти са оръдие на ционисткото лоби на САЩ, които с фалшивите долари купуват всичко и навсякъде; на европейските капиталистически институции с непрекъснати изисквания като пречка за свободни стопански действия, достигащи до фанатизъм.

  Новата политическа доктрина на САЩ и Израел ги освобождава и обосновава за нанасяне на  удари срещу Иран, които не желаят да живеят под тяхната диктовка. Но те самите не биха се спасили от собствените си оръжия в съвременните бункери.

  Ние призоваваме всички свободолюбиви хора в нашата страна и по целия свят да застанат срещу зловещия американски империализъм и твърдо и решително да му противостоят.

  Да живее 1-ви май – ден на борбата срещу зловещия американски империализъм, за мир и безопасност, за свободен труд на нашата цветуща планета Земя!

ЦК на БКП – обновена

На 24 май българският народ  празнува деня на славянската писменост и на българската просвета и култура. Ще  отдадем заслуженото внимание на българския език – неговата   красота и чистота. По улиците и училищните сгради ще екне:

„Върви, народе възродени

към светли бъднини върви“…

и ще отворим  вестниците си.  Констатираме обаче , че понякога се четат несвойствени неща в строежа на българската реч. Още по-опасно е, че малко млади хора се интересуват от състоянието на проблемите и не четат нито вестници, а дори и книги. Езикът ни, запазен в исторически тежки времена и признат от европейските институции като равноправен, е заплашен да се деформира, да се замърси с чуждици. Реклами и фирми тотално се изписват с чужди неразбираеми названия, а даже и с латиница. Забелязва се, че хубавите български думи се заменят с чуждици, жаргони и цинизми.

  За чуждопоклонниците, властниците-хулигани, развратниците от всякакъв тип това е обичайно поведение и „стил“ който се опитват да ни наложат, чрез своите СМИ.

  Да отговорим на тези набези с неповторимият български език, уникалната писменост и богата култура.

Комунистическа правда

  Карл Маркс е роден на 5 май 1818 година. По случай неговата 208 годишнина публикуваме неговата статия:

КАМАРАТА НА ЛОРДОВЕТЕ

И ПАМЕТНИКЪТ НА ХЕРЦОГА НА ЙОРК

  Точно когато лорд Джон Ръсел, това „джудже, заченато в мигрена“*, забавляваше Камарата на общините с един от своите нелепи, с размерите на джудже проекти за образование гиганта, наречен народ, неговите колеги в Камарата на лордовете демонстрираха ярък пример за просвещението, с Божията благодат, на владетелите на Великобритания. Предмет на дебата им бе

докладът на комисия на Камарата на общините, предлагаща премахването на паметника на херцога на Йорк от площад Ватерлоо в полза на района. Маркиз Кланрикард коментира това така:

„Херцогът на Йорк не само се отличаваше с високия си произход, но и оказа голяма услуга

на Короната и страната чрез официалните си дейности… Не само близки приятели оплакваха смъртта му; тази скръб беше всеобща. Всички бяха нетърпеливи да свидетелстват за пламенността, с която той изпълняваше поверените му задължения.“

  Според маркиз Лансдаун „не беше редно да се премахва или премахва толкова лекомислено паметник, издигнат само преди няколко години в памет на забележителен човек, толкова уважаван от всички нас“.

  Абърдийн, този пътешественик по света, нарече паметника „по някакъв начин свещен“. Граф Малмсбъри „напълно се съгласи с тези изказвания на благородния граф, които биха могли да се нарекат израз на нашите чувства по темата“.

  Нека след това хвърлим ретроспективен поглед върху живота на августейшия герой, канонизиран по този начин от Камарата на лордовете. Най-значимото събитие в живота на херцога на Йорк – раждането му – се случва през 1763 г. Двадесет и шест години по-късно той успява да привлече вниманието на света, като се отказва от удоволствията на ергенството и се жени. Антиякобинската война предоставя на августейшия принц благоприятна възможност да стане августейши командир. Въпреки че английската армия претърпява многократни поражения по време на неговата вечно известна кампания във Фландрия и не по-малко славната му кампания при Хелдер, тя въпреки това неизменно черпи утеха от факта, че августейшият ѝ командир винаги се завръща у дома жив и здрав. Всички знаят колко хитро е избягал от Ушар при Гондсхут и как обсадата му на Дюнкерк в някои отношения превъзхожда обсадата на Троя. Славата, която той спечели във Фламандската кампания, беше толкова голяма, че Пит, от завист към лаврите на херцога, принуди държавния секретар по военните въпроси Дъндас да изпрати депеши до Негово Кралско Височество, с които настоятелно го инструктира да се върне у дома, да запази личната си смелост за по-опасни времена и да си спомни древната поговорка на Фабий: famae etiam jactura facienda est pro patria*. Доставката на тези депеши беше поверена на офицер на име Кокрейн Джонстън, към когото ще се върнем по-късно, и както пише един автор, живял в онези отминали дни, „Джонстън изпълни тази мисия с такава бързина и решителност, че предизвика възхищението на цялата армия“.

  Още по-големи от военните подвизи на херцога по време на същата тази кампания бяха неговите финансови подвизи, защото спасителният пожар във всеки склад на квартирмайстора веднъж завинаги подреди сметките на всички негови квартирмайстори, изпълнители и дребни доставчици. Въпреки тези успехи, през 1799 г. отново откриваме Негово Кралско Височество начело на експедицията на Хелдер, която британската преса, под очевидния патронаж на Пит, представя като просто пътуване за удоволствие, тъй като се смята за немислимо, че самата поява на армия от 45 000 души, подкрепена в тила от ескадрон, доминиращ в Зюйдер Зее и воден от потомък на кралската династия Брунсуик, не би могла да смаже тълпа от 20 000 французи, „под командването на чирака типограф от Лимузен, някой си Брюн, получил военното и политическото си образование по тенис кортовете по време на Френската революция“.

  Обаче чиракът на печатаря от Лимузен, с грубия си цинизъм, характерен за тези якобински генерали, е имал дързостта да бие здраво Негово Кралско Височество, когато се е случвало да го срещне; и когато Негово Кралско Височество, решавайки, че животът в полза на страната му е много по-достойно за похвала, отколкото да умреш за нея, положи всички усилия да се върне в Хелдер, Брун беше толкова неучтив, че не го пусна там, докато херцогът не подписа известната Капитулация на Алкмаар, в която той обеща да освободи осем хиляди френски и холандски моряци, държани по това време в плен в Англия. След като се насити с кампании, херцогът на Йорк мъдро се съгласи името му да бъде обвито в неизвестност за известно време, както е обичайно за главнокомандващ, разположен в Генералния щаб на английската армия. Но дори и тук той се озова начело на длъжност, която струваше на нацията 23 000 000 паунда годишно и му даваше пълна власт, контролирана единствено от краля, да повишава или понижава произволен брой щабни офицери. и други офицери, наброяващи приблизително 12 000.

  Негово Кралско Височество не пропусна възможността да си присвои много значителен дял от благодарността на обществото за неговите просветени общи инструкции за премахване на опашките  сред всички редници и подофицери; за добавянето на гъба към екипировката им, за да поддържат главите си чисти; за подравняването надясно и наляво; за бързото и бавно ходене; за стягането и отварянето на редици; за флангирането и завоите във формация; за умелото им изпълнение на правилата за стрелба с пушки; за подстригването им и носенето на черни клинове, за почистването на оръжията и боеприпасите им; за обгръщането на могъщите гърди на Джон Бул в тесен дублет, увенчаването на тъпата му глава с австрийски шлем и обгръщането на широкия му гръб с овехтяло палто – и за други подобни важни дела, които съставляват същността на науката за старши сержант. В същото време той демонстрира забележителни стратегически и тактически способности във вътрешната война срещу полковник Кокрейн Джонстън, същия офицер, на когото Пит някога беше възложил да спре победоносната кампания на херцога на Йорк във Фландрия. Джонстън, който през 1801 г. е бил полковник от 8-ми Западно индийски полк (черни) и губернатор на Доминика, е бил призован в Англия след избухването на бунт в този полк. Той повдигнал обвинения срещу Джон Гордън, майор в неговия полк, който командвал полка по време на бунта. Този майор Гордън, подобно на полковник Гордън, секретаря на херцога, принадлежал към онова известно семейство Гордън, което наводнило света с велики мъже като Гордън, който измислил Одрианополския договор, като  Абърдийн и неговия също толкова известен син, полковник Гордън, който се отличил толкова много в Крим. По този начин херцогът на Йорк бил длъжен да си отмъсти не само на човека, който оклеветил семейство Гордън, но, най-важното, на този, който предал чувствителното съобщение. Въпреки цялата настойчивост на полковник Джонстън, Джон Гордън не е изправен пред военен съд до януари 1804 г. Въпреки че съдът е сметнал поведението му за незаконно, престъпно безразсъдно и достойно за всяко осъждане, херцогът на Йорк въпреки това е запазил пълното си възнаграждение и предишното си звание. През октомври 1803 г. обаче той заличава името на полковник Джонстън от списъка с номинираните за повишение в генерал-майор, отбелязвайки, че вижда имената на по-младши от него офицери в списъка, на които е дадено предимство. В отговор на жалбата си, подадена до херцога, Джонстън получава отговор от Негово Кралско Височество девет седмици по-късно, на 10 декември 1803 г., че името му не е включено в списъка с номинираните за повишение в генерал, защото „срещу него са повдигнати обвинения, чиято валидност все още не е установена“.

  Джонстън не успява да постигне нищо повече до 28 май 1804 г., когато научава, че обвиненията срещу него са повдигнати от майор Гордън. Делото срещу Джонстън се отлагаше от едно заседание на друго, тъй като военният съд, който трябваше да разгледа делото му, пътуваше между Кентърбъри и Челси; делото се състоя едва през март 1805 г.

  Джонстън беше напълно оправдан и реабилитиран от съда и поиска да бъде възстановен за повишение, но на 16 май 1805 г. Негово Кралско Височество отказа. На 28 юни генерал Фицпатрик, един от членовете на групата на Фокс, заяви в парламента, че в интерес на Джонстън, чието несправедливо отношение е „предизвикало най-голяма тревога в цялата армия“, той предложи да се проведе специално заседание в началото на следващата сесия на парламента, за да се разгледа въпросът. Следващата сесия започна, но Фицпатрик, тогавашен държавен секретар по военните въпроси, обяви от съдебната скамейка, че няма да направи предложението, което преди това беше заплашил да направи. Малко по-късно този държавен секретар по военните въпроси – човек, който никога през живота си не беше помирисвал барут, нито пък беше виждал враг, който беше продал позицията си на командир на рота  двадесет години по-рано и не беше служил нито ден оттогава – беше назначен от херцога на Йорк да командва полк; по този начин държавният секретар Фицпатрик беше задължен да получава докладите на полковника Фицпатрик. С помощта на подобни военни хитрости херцогът на Йорк успя да надвие полковник Джонстън и по този начин да докаже стратегическия си талант. Че херцогът, въпреки известната си глупота, наследена в славната династия Брънзуик, е бил умен човек по свой начин, което  е достатъчно демонстрирано от факта, че той е бил ръководител на „Домашния кабинет“ на Джордж III – тесен семеен съвет – а също и ръководител на придворната партия, известна като „Приятели на краля“. Това се доказва допълнително от факта, че с годишен доход от 61 000 паунда, той успява, под прикритието на заем, да измъкне 54 000 паунда от министерството и все още да не е платил частните си дългове, въпреки този публичен кредит, който му е предоставен. За да се постигнат подобни подвизи, е необходим наистина находчив ум. Защото всеки знае как „високите неща привличат много погледи“. В „Рангове и длъжности“, лесно се разбира защо правителството на Гренвил не се поколеба да предложи на Негово Кралско Височество освобождаването му от някои от второстепенните задължения, свързани с поста му, освобождаване, което, както се оплаква в една брошура, спонсорирана от херцога, би свело ролята на главнокомандващ до нищо. Струва си да се отбележи, че Лансдаун, под името лорд Хенри Пети, също е бил член на същото това правителство. Това правителство заплашваше да натовари известния воин с военен съвет, лъжливо твърдейки, че „страната“ ще загине, освен ако не бъде назначена група офицери, които да помогнат на неопитния главнокомандващ. Тази презряна клика притисна херцога толкова силно, че поиска разследване на дейността му в Генералния щаб на английската армия. За щастие, тази интрига от страна на партията на Гренвил беше прекратена от пряката намеса, или по-скоро, от заповедта, на Джордж III, който, въпреки добре познатата си идиотия, все още имаше разума да оцени талантите на сина си. През 1808 г. августейшият командир, воден от безстрашие и патриотизъм, започва да се стреми към командване на британските сили в Испания и Португалия. Но в този момент широко разпространеният страх, че Англия, в такъв критичен момент, може да загуби услугите на такъв военен лидер във вътрешността си, се проявява по необичайно шумен, нескромно и почти неприличен начин. Напомнят му за предишните му неуспехи в чужбина, съветват го да запази силите си за борбата срещу врага у дома и да се пази от обществената омраза. Без миг колебание великодушният херцог нарежда публикуването на памфлет, за да докаже наследственото му право да бъде побеждаван в Португалия и Испания, точно както е бил побеждаван във Фландрия и Холандия. Но уви! „Morning Chronicle“ от онова време пише: „Добре известно е, че в този случай има пълно съвпадение на възгледите между правителството и народа, министерската партия и опозицията.“  Накратко, разговорите за назначаването на херцога сякаш заплашваха Англия с истински скандал.  Така, в един от лондонските седмичници от онези години четем:

  „Разговори по тази тема се водят не само в хановете, кафенетата, пазарите, улиците и обичайните места за събиране на клетвени клюкари. Тези разговори са проникнали във всеки частен дом, превръщайки се в основна част на масата за вечеря и чай; хората се спират един друг на улицата, за да обсъдят заминаването на херцога на Йорк за Испания; нетърпелив лондончанин дори се спира на път за фондовата борса,  да попита дали наистина е вярно, че херцогът на Йорк възнамерява да отиде в Испания. Наистина! – дори по верандите на селските църкви, сред облечените в лен политици, чиито разговори по обществени въпроси рядко се простират отвъд темата за преките данъци, може да се видят дузина лица, сгушени близо до говорещия, за да попитат дали „херцогът на Йорк ще бъде склонен да се присъедини към Испания“.

  По този начин е ясно, че въпреки всички усилия на завистливите хулители на херцога, се оказа невъзможно да се скрият миналите му подвизи от света. Какво удоволствие трябва да е за всеки човек да види цяла страна, съсредоточена единствено… да го държи у дома! И херцогът, разбира се, с огромно усилие на благородния си ум, укроти войнствения си плам и остана спокойно в щаба на английската армия.

  Преди да преминем към най-блестящия период от този монументален живот, трябва да спрем в разказа си и да отбележим, че херцогът, още през 1806 г., е бил напълно и публично оценен от верните поданици на баща си. В своя „Политически регистър“ за тази година, Кобет пише: „Той беше известен само с това, че бягаше от врага и носеше срам за английските оръжия; полуидиот, той едновременно с това беше пропит с най-гнусна хитрост; той се отличаваше в еднаква степен с чисто женската си слабост и дяволската си жестокост, арогантност и подлост, разточителство и алчност.“ След като постигна контрол над армията, той съсипа поверената му работа и, възползвайки се от положението си, срамно ограби народа, който му беше поверен срещу голяма заплата, за да го защитава. След като първо подкупи или сплаши всички, за които смяташе, че могат да го разобличат, той даде воля на многобройните си и разнообразни пороци и стана обект на мълчалива, но всеобща омраза.“

  На 27 януари 1809 г. полковник Уордъл предложи „назначаването на комисия за разследване на дейността на главнокомандващия по отношение на повишенията и преместванията в армията“ в Камарата на общините. В речта си, лишена от всякаква деликатност, той изброи подробно всички факти, с които можеше да обоснове предложението си, назова всички свидетели, които възнамеряваше да призове, за да потвърдят представените от него факти, и обвини любимия герой на настоящата Камара на лордовете, че неговата любовница, някоя си г-жа Кларк, има прерогатив за повишение във всички военни звания, че тя също така контролира преместванията в армията, че нейното влияние се простираше до назначения в щаба на армията, че е била упълномощена да увеличава въоръжените сили на страната, че от всички тези източници е получавала определено парично възнаграждение, че главнокомандващият е бил не само таен съучастник във всички нейни сделки, не само използвайки нейните средства и по този начин спестявайки собствената си кесия, но дори се е опитвал да използва методите ѝ, за да извлича лични доходи над това, което г-жа Кларк е печелила. Накратко, полковник Уордъл твърди, че августейшият командир не само е издържал любовницата си за сметка на британската армия, но и ѝ е позволил да го издържа на свой ред.

  След като изслуша това предложение, Камарата реши да разпита свидетелите. Разпитът продължи до 17 февруари и потвърди, точка по точка, нескромните клевети на полковник Уордъл. Беше доказано, че щабът на британската армия всъщност не се е намирал в Уайтхол, а в резиденцията на г-жа Кларк на улица „Глостър“, където тя е имала великолепна къща, множество карети и персонал от лакеи в ливреи, музиканти, певци, актьори, танцьори, прислужници  и сводници.  Августесният командир основава този личен военен щаб през 1803 г. Въпреки че такава къща не би могла да се поддържа с 20 000 паунда годишно – а е имало и селска резиденция в Уайбридж – показанията на свидетели установяват, че г-жа Кларк никога не е получавала повече от 12 000 паунда годишно от собствения джоб на херцога, сума, едва достатъчна за изплащане на заплатите на слугите и закупуване на ливреи. Г-жа Кларк печели останалата част от доходите си чрез търговия на едро с комисионни за офицери, чието получаване сега зависи от женските поли. Ценоразписът на г-жа Кларк е представен на Камарата в писмен вид. Докато обичайната цена за комисионна на майор е била 2600 паунда, г-жа Кларк я продава за 900 паунда; комисионна на капитан е продадена за 700 паунда, вместо установените 1500 паунда и така нататък. В Сити дори имаше специален офис за продажба на комисионни на същите намалени цени, а главните му агенти твърдяха, че са доверени лица на могъщата фаворитка. Винаги, когато тя се оплакваше от финансови затруднения, херцогът ѝ казваше, че „тя има по-големи предимства от кралицата и трябва да се възползва от тях“. Веднъж пламенният главнокомандващ намалил на някого до половин заплата като наказание за това, че отказал да сключи нечестно споразумение с любовницата си; друг път той присвоил 5000 паунда; а веднъж, по настояване на г-жа Кларк, той повишил няколко момчета, които все още не били завършили училище, в лейтенантски чинове и назначил за армейски хирурзи мъже, които никога не са били задължени да напуснат частните си практики и да се явяват в своите роти. Някой си полковник Френч получил от г-жа Кларк „писмо за служба“ – тоест документ, който го упълномощавал да набере 5000 войници за армията. Последва следният диалог между херцога и любовницата му, който бил докладван на Камарата: Херцог: Г-н Френч винаги ме тормози с това набиране на персонал. Той винаги иска нещо за себе си. Как се държи с вас, скъпа моя?

  Г-жа Кларк: Така-така, няма значение.

  Херцогът: Добре тогава, нека този французин бъде внимателен, или бързо ще се разправя с него и свитата му.

  Представени бяха и няколко писма от именития херцог, в които любовни излияния бяха преплетени с въпроси за търговски и военни дела. Едно от тях, датирано от 4 август 1803 г., започва така:  „Не мога да намеря думи, с които да изразя на моята скъпа, любима моя, удоволствието, което ми достави нейното очарователно писмо, нито колко дълбоко чувствам цялата обич, която тя ми изразява в него. Милиони и милиони благодарности за това, мой ангел.“

  След като се запознаха с такъв пример за стил на херцога, не е изненадващо, че учените мъже от колежа „Сейнт Джонс“ в Оксфорд, връчиха на Негово Кралско Височество степен „Доктор по право“. Недоволни от размяната на военни звания, тази влюбена двойка измисли и идеята да размени назначения в редиците на епископи и абати.

  Излязоха наяве и някои други факти, не по-малко ласкателни за именития потомък на династията Брънзуик: например, че някой си офицер на име Добер е бил любовник на г-жа Кларк в продължение на няколко години и че с него тя се е опитвала да забрави раздразнението, отвращението и погнусата, които е изпитвала в компанията на херцога.

  Приятелите на херцога, наричайки ангела му „нечестна и нагла жена“, се опитвали да оправдаят нежната си младост, на около петдесет години и вече двадесет години женени, като се позовавали на всепоглъщащата сила на страстта. Тази страст обаче, между другото, не попречила на херцога, седем месеца след раздялата му с г-жа Кларк, да спре плащането на годишната надбавка, за която се били договорили, а когато исканията ѝ станали особено настоятелни, да я заплаши със позорния стълб и затвора. Именно тази заплаха послужила като непосредствена причина за разкритията на г-жа Кларк пред полковник Уордъл. Би било досадно да се спираме на всички заседания на Камарата на общините с всички мръсни подробности, които се появяват там, или да коментираме умоляващото писмо на галантния херцог от 23 февруари (1809 г.), в което той тържествено се кълне пред Камарата на общините „в честта на принц“, че не знае нищо дори за това, което е доказано от писма, написани от собствената му ръка. Достатъчно е да цитираме думите на генерал Фъргюсън в Камарата, че „ако херцогът остане на поста си, това ще хвърли сянка върху цялата армия“, и да добавим, че на 20 март канцлерът на финансите, г-н Пърсивал, обявява оставката на херцога, след което Камарата приема резолюция, предложена от лорд Алторп, в която се казва, че „Негово Кралско Височество херцогът на Йорк, след като е подал оставка от командването на армията, Камарата не счита за необходимо да продължи разследването“ и т.н. Лорд Алторп обяснява предложението си с желанието си да „включи оставката на херцога в протокола на Камарата, за да отбележи, че херцогът завинаги е загубил доверието на страната и следователно не може да се надява някога да се върне на сегашната си позиция“.

  Полковник Уордъл, като награда за смелите си действия срещу херцога, е залят с изрази на благодарност; всеки окръг, град, село и община във Великобритания му изпращат адреси. Едно от първите действия по време на регентството на принца на Уелс – по-късно Джордж IV – е възстановяването през 1811 г. на херцога на Йорк на поста му главнокомандващ; трябва да се каже, че тази първа стъпка е доста типична за цялото царуване на този августейши Калибан, така е наричан първият джентълмен на Европа, защото той е бил най-голямото нищожество на човечеството.

  И именно този херцог на Йорк, чийто паметник би бил достойна украса за торище, е наречен „изключителен главнокомандващ“ от маркиз Кланрикард и „забележителен, всеобщо уважаван човек“ от лорд Лансдаун; същата тази фигура е увековечена „в свещен паметник“, според графа на Абърдийн – накратко, той е ангелът-пазител на Камарата на лордовете. Наистина, вярващите са достойни за своя светец.

КАМАРАТА НА ЛОРДОВЕТЕ И ПАМЕТНИКЪТ НА ХЕРЦОГА НА ЙОРК  е написано от Карл Маркс около 25 април 1856 г.

Публикувано в „Народен вестник“, бр. 208, 26 април 1856 г. Препечатано от текста на вестника

Преведено от английски. Първо публикувано на руски в списание „Пролетарска революция“ бр. 1, 1940 г.

Превод от руски – Милчо Александров

1 ЧАСТ

  Каква беше основата на външната политика на диктатурата на пролетариата в СССР? В СССР бяха елиминирани класите, заинтересовани от разпалване на войни, плячкосване и завземане на чужди земи и поробване на народите. Външната политика на Съветския съюз произтичаше от липсата на частна собственост върху средствата и инструментите за производство. Тя произтичаше от фундаменталния икономически закон на социализма, чиито характеристики и изисквания бяха: да се осигури максимално задоволяване на  общество чрез непрекъснат растеж и усъвършенстване на социалистическото производство, основано върху напредналите технологии. Целта на социалистическото производство е индивидът, с неговите постоянно нарастващи материални и културни потребности. Ясно е, че за да успее подобна политика, страната се нуждаеше от мир, а не от война.

  СССР се нуждаеше от мир, но болшевиките нито за миг не забравяха, че докато съществува капиталистическо обкръжение, страната е постоянно на косъм от военна атака. Поражението на вътрешната контрареволюция и намесата на 14 империалистически сили срещу Съветска Русия, икономическото възстановяване и безпрецедентните икономически успехи на страната предизвикаха, от една страна, революционен подем сред трудещите се маси на капиталистическите страни и колонии, а от друга – яростния гняв  на империалистите. Победата на Съветския съюз във Великата отечествена война, изместването на баланса на силите в полза на социализма, свиващите се области на капиталистическа експлоатация и общата криза на капитализма – всичко това само засили агресивността на монополите и техните империалистически правителства.

  Преди края на Втората световна война те започнаха да се готвят за трета световна война срещу СССР и народните демокрации. Водейки война срещу лагера на мира и демокрацията, капиталистите се надяваха да променят хода на историческото развитие, да разрешат вътрешните и външните си проблеми, да укрепят позициите на монополния капитал и да постигнат световно господство. Както е добре известно, икономическият резултат от Великата октомврийска революция и победата на СССР във войната беше разпадането на единния световен пазар и появата на два противоположни световни пазара. Това са пазарите на социалистическия лагер и пазарите на агресивния империалистически лагер. Това обстоятелство доведе до по-нататъшно задълбочаване на общата криза на световната капиталистическа система и заедно с това до увеличаване на агресивността на водещите капиталистически държави.

  Какво обяснява агресивната политика на империалистическите сили? Основният икономически закон на съвременния капитализъм. Основните характеристики и изисквания на този закон са стремежът към максимални капиталистически печалби чрез експлоатация, разорение и обедняване на по-голямата част от населението на собствената страна, чрез поробване и системно ограбване на народите на други страни, особено на слабите и изостаналите, и накрая чрез войни и милитаризация на националната икономика, която капиталистите експлоатират, за да си осигурят максимални печалби. Веднага след войната под ръководството на САЩ се формират агресивни блокове за война срещу СССР, разгръща се широка подривна дейност срещу социалистическите страни, започва нова милитаризация на Западна Германия, възражда се германският империализъм, а Япония бързо се готви за нова война. ООН е създадена като бариера пред империалистическата война, но в следвоенните години тя не е била в състояние и не е желаела да предотврати или прекрати нито един от въоръжените конфликти, разпалени от империалистите в различни части на света. Всички конкретни предложения на СССР за всеобщо разоръжаване, пълна забрана на ядрените оръжия и военна пропаганда са били блокирани от правителствата на Съединените щати, Великобритания, Франция и техните марионетки.

  Борейки се за мир с всички налични средства, СССР е бил принуден да се съобразява с факта, че войната, като следствие от агресивната политика на империалистическите сили, може да стане неизбежна. Затова съветското правителство се е стремяло да гарантира, че в случай на избухване на война, мирното трудещо се население е максимално защитено от опасност за живота и имуществото си. За да се постигне това, на първо място е било необходимо да се забранят средствата за масово унищожение.

  При империализма всички капиталистически противоречия са силно изострени. Във военен смисъл това означава, че всички империалистически войни, несправедливи и агресивни, са белязани от постоянно нарастване на варварството, а методите им се характеризират с използването на все по-разрушителни и унищожителни средства, насочени предимно към цивилното население. Разбира се, атомните бомби в ръцете на Путин, Тръмп, Цзинпин и други подобни представляват опасност не толкова за армията, колкото за градовете и цивилното население. Същото трябва да се каже и за химическите и бактериологичните оръжия. Нещо повече, зависимостта на милиони цивилни от електроцентрали, топлоелектрически централи, котелни и електропроводи за пренос и разпределение на енергия е нараснала толкова много, че при определени условия конвенционалните тежки оръжия са достатъчни, за да доведат цели градове до ръба на смъртта от студ и глад. Настоящето   вече е дало много примери за това. Другари, неслучайно се казва, че в ръцете на фашистките правителства жилищните сгради, водата, топлината и електричеството са се превърнали в своеобразни „оръжия за масово унищожение“ за хората, неволни „съучастници“ на съвременните канибали в унищожаването на трудещите се на Украйна и Русия.

  Въпреки това, подготвяйки се за нови етапи на войната, управляващите кръгове на Русия, Украйна, САЩ и други страни все повече се фокусират върху средствата за масово унищожение. Те осъзнават, че настоящата агресивна война и новите ѝ огнища противоречат на фундаменталните интереси на широките маси и в резултат на това става все по-трудно да се принудят хората да проливат кръв за интересите на шепа милиардери. При тези обстоятелства империалистите разчитат повече на атомни бомби, мощни конвенционални оръжия, унищожаване на електроцентрали, котелни, елиминиране на водоизточници и други жизненоважни средства за производство, които изхранват десетки милиони хора, отколкото на собствените си армии.

  Съветският съюз на Сталин, жизнено заинтересован от прогреса и развитието на човечеството, упорито се бореше за забрана на варварските оръжия за водене на война, които заплашваха цели народи, човешката култура и националната икономика на всяка нация. Империалистическите държави, напротив, винаги се стремят да легитимират използването на оръжия за масово унищожение и системно нарушават всички предварително признати правила и обичаи на водене на война.

  Как може да се обясни, че с всяка нова война капиталистите все повече нарушават законите и обичаите на войната, използвайки все по-варварски средства и методи на водене на война? Как може да се обясни, че Съветският съюз, принуден да води брутални войни срещу империалистите (1918–1921, 1941–1945), въпреки грубите нарушения на международното право от страна на своите противници, от своя страна непоколебимо спазваше законите и обичаите на войната?

  Основният и определящ фактор в отношението на воюващите страни към нормите на водене на война е характерът на войната и целите, преследвани от всяка воюваща страна. Капиталистите внушават на хората погрешната идея, че войната е вечно състояние на обществото, неизбежно явление, обяснявайки я или с вродената „войнственост на човека“, или с националните особености на народите, законите на биологията, последиците от природните бедствия, Божията воля, характера на политиците и т.н. В основата на всички тези „теории“ е желанието да се заблудят масите, скривайки от тях класовия характер на войните и личните интереси на буржоазията в тях.

  В действителност войната е неизбежен съпътстващ фактор на експлоататорската държава. Капиталистическите държави прибягват до война, за да разрешат възникващите и постоянно нарастващи противоречия между тях. Империализмът счита войната за легитимен метод за разрешаване на международните противоречия, метод, легитимен, ако не от правна гледна точка, то по същество. Неизбежността на войната при капитализма произтича от същия източник като агресивността на буржоазията – основният икономически закон на съвременния капитализъм. Именно нуждата от максимизиране на печалбите тласка монополите към такива рисковани стъпки като завземане и ограбване на чужди държави, превръщане на слабите страни в зависими държави, организиране на нови войни, които за магнатите на съвременния капитализъм са най-добрият „бизнес“ за извличане на максимални печалби, и опити за постигане на глобално икономическо господство. Това означава, че войните, водени от империалистите, са завладяващи войни, войни на грабеж, тъй като се водят за световно господство, за печалба, за разделяне на плячката, за доходоносните пазари на финансов и банков капитал и за задушаване на слабите нации. Тези войни са реакционни по своята същност.

  Войната е продължение, чрез насилствени средства, на политиката, провеждана от управляващите класи на воюващите страни много преди войната. Пример за това е цялата политика на руското и украинското правителство от 1992 г. насам, която доведе до враждебност между тези страни от двете страни. Мирът при такива условия е продължение на същата политика, но със запис, „фиксация“ на промените в отношенията между противостоящите сили, създадени от военните действия. Самата война не променя посоката, в която се е развивала политиката преди войната, а само ускорява това развитие.

  Всяка война е неразривно свързана с политическата система, от която произлиза. Самата политика, която Русия или Украйна, и буржоазията в тези страни, са водили дълго време преди войната, неизбежно и неотвратимо се продължава от същата тази буржоазия по време на войната, като само се променя формата на действие. Ако войната е продължение на политиката само с различни, насилствени средства, тогава характерът на тази политика определя социалното съдържание, целите и движещите сили на войната, т.е. прави я или справедлива и прогресивна, или несправедлива, реакционна и хищническа. Справедлива война е тази, водена от народите в защита срещу външни нападения и опити за поробване, за свобода и независимост. Справедливи са гражданските войни на пролетариата за унищожаване на капитализма – единствените законни, най-справедливи и свещени, но не… в клерикален смисъл, а в човешки смисъл, свещените войни на потиснатите срещу техните потисници за тяхното сваляне и освобождение на работниците от всякакъв гнет. Националноосвободителните войни и въстания също се считат за справедливи войни, тъй като те са единственият начин народите да се освободят от империалистическото потисничество. Такива войни са законната защита на народите на слабите и зависими страни срещу агресията, извършена срещу тях от империалистическите държави, която е довела до анексирането на тяхната територия и загубата на националната им независимост. Войните, водени от страните на победоносния социализъм срещу империалистическите опити за възстановяване на капиталистическата експлоатация в тези страни, също са били справедливи по своята същност.

  Ясно е, че характерът на войната и целите на воюващите страни определят отношението им към законите и обичаите на войната. Колкото по-несправедлива е войната, толкова по-варварски са средствата и методите, с които се води. Това е законът. Чрез разгръщане на агресивни войни, империалистическите държави преследват дълбоко антинародни цели. Те се стремят да завземат чужди държави, да подчинят техните народи и да ги превърнат в роби. Чрез войната империалистите се стремят да потиснат свободата и независимостта на народите.

  Но с всяка нова война расте политическото съзнание на масите, разбирайки реакционните цели, към които се стремят техните правителства. Народната съпротива бавно, но сигурно става по-широка и по-организирана. Редица примери показват, че народите, станали обект на империалистическа агресия, са продължили съпротивата си дори след като буржоазните им правителства са капитулирали пред агресора. Такива борби често са завършвали с победа над империалистите.  

  Осъзнавайки огромната сила на народната съпротива, империалистите, когато разпалват войни, прибягват до най-гнусните престъпления, използвайки най-варварските средства и методи на водене на война, за да тероризират народа, да смажат волята му за съпротива и да го принудят да капитулира. Въздушните бомбардировки, разрушаването на домове и средства за живото поддържане са насочени предимно към унищожаване на населението, а не към разгромяване на армията. Терорът в окупираните територии, разрушаването на градове и села – всичко това има за основна цел да сплаши народа, включително и собствения си, да потисне желанието му да се бори за свобода и да го постави на колене.

  Агресивните войни, водени от капиталистите, преследват хищническите цели за завземане на чужди територии, национални богатства и подчиняване на народите. За да постигнат тези цели, империалистите не се спират пред нищо. Те използват всякакви средства за водене на война, дори и най-престъпните, за да постигнат победа в завоевателна война. Бандитската цел за грабеж оправдава всички бандитски средства.

  Войната в ръцете на империалистите е средство за извличане на максимални печалби. Всеки ден война носи огромни печалби на монополите. Оттук и интересът на монополистите да разпалят и удължат войната колкото е възможно повече. Монополите на военната индустрия са заинтересовани от широки продажби на своите продукти. Дългата и интензивна война осигурява добри продажби. Колкото повече снаряди, бомби, самолети и т.н. се продават, толкова повече злато ще попадне в хазната на капиталистическите магнати. Колкото повече животи отнема войната, толкова по-големи са печалбите на монополите и толкова повече „мир“ е на вътрешния фронт за тези истински господари на капиталистическите държави.

  Империалистите нямат интерес да прекратят хищническите войни. Следователно те се противопоставят на всякакви ограничения върху методите и средствата за водене на война. Съществуващите закони и обичаи на войната забраняват използването на определени оръжия и методи на война, така че капиталистите разглеждат тези закони и обичаи не само като ненужни, но и като вредни. Международното право предписва хуманно отношение към цивилното население. Но империалистите, водейки завоевателни войни, прибягват до най-варварските средства за репресии срещу населението, за да потиснат волята на народите за борба. Нормите на международното право, за които Путин и Тръмп обичат да говорят, се превръщат във формална пречка за тези престъпни цели. Следователно империалистите отхвърлят тези норми. Умишлено насочвайки технологичното развитие във военни канали, капиталистите експлоатират постиженията на човешкия гений с цел масово унищожаване на хора и разрушаване на градове, открито нарушавайки всички закони и обичаи на войната.

  Това означава, че воденето на несправедливи, хищнически войни, открито антинародни по своя характер, предопределя пренебрежението на империалистите към законите и обичаите на войната и обяснява чудовищните военни престъпления, извършени от армиите на империалистическите държави по време на военно време. Дори когато под натиск от масите буржоазните правителства понякога са принудени да подписват конвенции за законите и обичаите на войната, които по някакъв начин ограничават избора им на средства и методи за водене на война, те веднага ги нарушават по най-фрапантен начин. Несправедливият, хищнически характер на империалистическата война е основната причина, обясняваща разрушаването на капитализма. Законите и обичаите на войната се отменят от политическите държави.

  Държава, водеща справедлива освободителна война, гледа на законите и обичаите на войната по съвсем различен начин. Целта на такава война е да защити народа от външни нападения и опити за поробване, да освободи народа от робството на капитализма или да освободи зависима страна от империалистическо потисничество. Самите цели на справедливата война изключват нарушенията на законите и обичаите на войната. Справедливата война не преследва целта на грабеж, поробване или завземане на чужда територия. Напротив, тя се води в интерес на народа, с цел неговото освобождение. Водейки справедлива освободителна война, народът преследва най-благородните цели на борбата и извършва чудеса на героизъм в името на победата. В същото време използването на престъпни методи на водене на война, като масовото унищожение на вражески цивилни, е изключено, защото народ, водещ справедлива война, смята за свой враг не друг народ, а управляващите кръгове на държавата-агресор. Не е чудно, че фашистката буржоазия в Украйна и Русия се стреми да убеди трудещите се маси, че техен враг е целият народ на противниковата страна, за да отклони гнева и омразата на народа и да настрои още повече работниците едни срещу други.

  Справедливата освободителна война се води от народа не за печалба, а за свободата и живота на народа. Следователно целта на такава война не е да я удължи, а да сведе до минимум продължителността ѝ, ако вече е избухнала. Не става въпрос за масово унищожаване на населението, а напротив, чрез решителна и безмилостна борба срещу армията на агресора, да се демонстрира най-широк и всеобхватен хуманизъм към цивилното население.

  Гражданска война, водена от работниците за тяхната свобода и независимост, с цел спасяване на народа от робство, е една от най-справедливите войни. Въоръженият народ, водещ такава война, преследвайки най-хуманните цели, отхвърля престъпните методи за водене на война. Същевременно империалистическите правителства се стремят да потушат революционното движение на трудещите се на всяка цена по време на гражданска война и затова прибягват до всякакви престъпления, за да запазят капитализма, господството си над народа и да осигурят продължаващата си безмилостна експлоатация на народа с цел максимизиране на печалбите. Това например обяснява многобройните случаи на най-брутални репресии срещу работници, селяни и войници от Червената армия от страна на белогвардейците и интервентите по време на Гражданската война, а също така обяснява хуманното отношение на съветското правителство към пленените войници и офицери от Бялата армия и армиите на чуждестранните интервенти.

  Не е случайно и че след Женевската конференция през 1949 г., където бяха изготвени нови конвенции за законите и обичаите на войната, империалистите упорито се противопоставят на разширяването на тези конвенции върху гражданските войни. Това се обяснява с факта, че капиталистите искат да запазят пълна „свобода на действие“ при справянето с потиснатите и експлоатираните. Едва благодарение на огромните усилия на сталинския СССР Женевската конференция реши, че Конвенцията за защита на жертвите на войната ще се прилага и за участниците в гражданските и националноосвободителните войни. В борбата срещу революционните и националноосвободителни движения обаче империалистическите правителства на Съединените щати, Великобритания, Франция и други страни незабавно отхвърлиха дори онези норми и правила на войната, които все още донякъде бяха приложими за редовните армии на техните противници.

  Характерът и целите на войната пряко влияят върху отношението на воюващите държави към законите и обичаите на войната. Втората световна война е показателен пример. Хитлеристка Германия, с активната подкрепа на американските и британските монополи, нападна СССР и поведе агресивна, несправедлива война срещу него. Хитлеристката клика си постави за цел да завземе чужди земи, да подчини чужди народи, да разпространи фашисткия режим по целия свят и да установи световно господство на нацистка Германия. Следователно войната на народите срещу хитлеристката агресия от самото начало придоби характера на антифашистка, освободителна война. На тази основа се сформира антихитлеристката коалиция, водена от СССР.

  Но имаше фундаментална разлика между целите на войната, поставени от Съветския съюз, и тези на правителствата на САЩ и Великобритания. СССР водеше справедлива освободителна война срещу най-опасния и агресивен враг на цялото човечество. Съветският съюз смяташе за основни цели на войната елиминирането на фашизма и предотвратяването на по-нататъшна германска агресия, възстановяването и укрепването на демократичния ред в Европа, създаването на силен и траен демократичен мир и сътрудничеството с всички народи.

  Американските и британските империалисти не си поставяха за цел да победят напълно фашизма във войната с Германия. Напротив, те се стремяха да запазят фашизма в Германия и милитаризма в Япония. Те умишлено осуетяваха възможността за откриване на втори фронт, така че СССР да се изтощи и да се обезкърви във войната с нацистка Германия. По този начин монополистите разчитаха, че СССР ще излезе от войната изключително отслабен и в това състояние принуден да… отхвърли  социалистическия път на развитие. Това означаваше, че управляващите кръгове на Съединените щати и Великобритания продължиха да следват същата реакционна политика по време на войната, която бяха водили и преди нея. Още преди края на Втората световна война те се стремяха да обединят реакционните сили около себе си, за да създадат антисъветски блок.

  В тази война Съветският съюз не се стреми към унищожаване или разчленяване на Германия, а по-скоро към унищожаване на нацистката държава и нацистките въоръжени сили. Съветската армия не е имала и не е могла да има за цел унищожаването на германския народ и унищожаването на германската държава. Съветското правителство никога не е отъждествявало кликата на Хитлер с германския народ или германската държава. Историята ни учи, че хитлеристи  и други подобни идват и си отиват, но народите и държавите остават.

  Това бяха целите на Съветския съюз във Втората световна война. Те определиха и методите за воденето ѝ. Съветската армия се бори срещу бандитската армия на Хитлер, а не срещу германския народ. Следователно, дори в първите, най-трудни месеци на войната, когато съветската авиация бомбардира германския тил, тя се ограничава изключително до военни цели, стремейки се да избегне нараняване на цивилното население. И обратно, варварските, подтиквани от военни сили „килимни“ бомбардировки на Дрезден и други германски градове през 1944–1945 г. са извършени от съюзнически самолети по заповед на американското и британското военно командване. Повече от 300 000 германски цивилни загиват и губят препитанието си, докато близките военни фабрики на Круп и Манесман са практически невредими.

  Днес фашистите в Европа и дори в Русия откриват „десетки хиляди германки, изнасилени от Червената армия“. Когато обаче съветските войски навлизат на германска територия, германският народ вижда от първа ръка, че Съветският съюз се отвращава от варварската идея за тотална война, че въоръжените му сили не се борят срещу германския народ, а търсят само поражението на армията на Хитлер. Най-хуманното отношение на Съветския съюз към вражеските цивилни и военнопленници беше очевидно. Това се потвърждава от факти, а фактите са упорито нещо.

  Същевременно, нацистка Германия от самото начало си е поставила за цел да унищожи Съветския съюз и народите, които го населяват. „Тоталните“ методи за водене на войната също са били съвместими с канибалните цели на войната. Ако целта е унищожаването на държава и народ, тогава за какви закони и обичаи на войната може да се говори? Чудовищната и престъпна цел на войната включва и такива престъпни методи за воденето ѝ като варварски бомбардировки и унищожения, умишлено масово унищожение на населението чрез екзекуции в окопи, в „лагери на смъртта“ и т.н.

  Влиянието на целите на войната върху отношението към законите и обичаите на нейното водене може да се проследи. През 1950–1951 г. американският империализъм води война за елиминиране на Корейската народнодемократична република, а през 1967–1973 г. – за елиминиране на Социалистически Виетнам. Тези престъпни военни цели определят и варварските методи за воденето им: разрушаване на градове и села, масово унищожаване на население и индустрии, опожаряване и отравяне на природата, екзекуции, мъчения, малтретиране, лагери на смъртта и др. Следователно, когато се изследва отношението на дадена воюваща страна към законите и обичаите на войната, решаващото условие е да се изяснят характерът и целите на войната, водена от воюващите страни в дадена война – въз основа на марксистката доктрина за справедливите и несправедливите войни.

  От началото на империалистическата епоха броят и тежестта на военните престъпления, извършени от капиталистическите правителства, само се увеличават. С нарастващ цинизъм тези правителства пренебрегват принципите на международните конвенции, включително тези, към които са се присъединили. Агресивните войни обективно провокират все по-активна съпротива от страна на народите. Следователно, империалистите прибягват до най-варварските методи за водене на война, за да потушат тази съпротива.

  В ерата на империализма отношението на буржоазията към законите и обичаите на войната се променя коренно. На фона на общата криза на капитализма, неговия упадък и разпад, както и на засилването на вътрешните и външните му противоречия, законите и обичаите на войната само възпрепятстват империалистическите сили в тяхната смъртоносна, но обречена борба за запазване на остарелия капитализъм. Тези закони и обичаи се превръщат в пречка в световните войни, по време на които империалистите се стремят да унищожат своите противници и да установят световно господство.

  Най-грубите нарушения на законите и обичаите на войната от буржоазните армии са характерни за империалистическите войни. Характерът на тези най-несправедливи войни не успява да вдъхнови войниците за героични подвизи. Затова, за да ги принудят да се бият, владетелите и генералите, водещи реакционните войни, разгръщат техните брутални инстинкти, превръщайки ги в банди от разбойници и мародери и тласкайки ги към извършване на престъпления. В преследване на върховни печалби и икономическо господство империалистите разкъсват всички, дори най-незначителните, окови, които под формата на международно право биха могли дори леко да ограничат тяхната хищническа, престъпна „свобода на действие“. Това обяснява публикацията. Постоянните, цинични и непрекъснато нарастващите нарушения на международното право от страна на империалистите се обяснява разработването и използването на ядрени и други оръжия за масово унищожение.

  Военните престъпления на фашистите повдигат въпроса за наказателната отговорност на подбудителите, организаторите и извършителите на тези престъпления. За фашистките престъпления няма давност. Например, тези, които са поръчали и организирали фашисткия „коронавирусен“ терор, както и неговите извършители – убийците – трябва да бъдат открити и съдени от народен трибунал, независимо колко време ще отнеме. Още по-суров трибунал ще бъде използван за съдене на подбудителите, организаторите и главните извършители на настоящата война в Украйна. Има примери за това. Дори по време на Втората световна война СССР беше първият, който поиска най-сурово наказание за военните престъпници, първият, който приложи принципа на тяхната наказателна отговорност и го приложи на практика. Позицията на англо-американските управляващи кръгове по въпроса за наказването на военните престъпници се определяше от тяхната империалистическа политика за постигане на световно господство. След войната Съединените щати и Великобритания поеха по пътя на ремилитаризация на Западна Германия и Япония, следвайки политика на покровителство на военнопрестъпниците, използвайки ги за своите агресивни планове и подготовка за война срещу СССР. Това е разбираемо, тъй като империализмът не може да съществува без фашизъм, насилие и грабеж, без кръвопролития и стрелба. За това е предназначен империализмът. Свободата за народите, трайният и дълготраен мир, толкова необходим за народите, е истински кошмар и гибел за монополите.

  Мирът не може да се постигне с пасивно чакане. Той може само да се спечели. Империализмът неизбежно поражда война. А войните не могат да бъдат премахнати, без да се елиминират причините, които ги пораждат. Пролетариатът се е борил и ще продължи да се бори срещу войната, като никога не забравя нито за миг, че премахването на войната е възможно само с пълното премахване на разделението на обществото на класи. Следователно, за да се премахне неизбежността на войната, империализмът трябва да бъде премахнат.

  Както вече беше споменато, на фона на задълбочаващата се обща криза на капиталистическата система мирът все повече отстъпва място на войната, война с все по-кървав и разрушителен характер. Отличителна черта на империалистическата война е, че всички технологични и научни постижения се мобилизират за създаване на средства за масово унищожение и изтребление, докато милиони хора, въоръжени с най-новите технологии, са насочени към системно и организирано унищожаване на градове и села и масово изтребване на населението.

  Международното право формално все още съществува. На хартия съществуват закони и обичаи на войната, предназначени да регулират отношенията между воюващите страни и да ограничат избора им на средства и методи за водене на война. Редица международни конвенции са признали цяла система от норми, регулиращи воденето на война, отношението към военнопленниците, цивилното население и т.н.

  Законите и обичаите на войната са се развивали в класовото общество в продължение на дълъг период от време. Управляващите класи на обществото са установявали правила за водене на война, които са отговаряли на техните интереси в определен момент и при дадени условия. Опитите по някакъв начин да се смекчат ужасите на средновековната война са намерили израз в институцията на „Божия мир“, която забранява военните действия в определени дни (Великден, Коледа и др.). Но подобни забрани се оказват неефективни.

  Трябва да се има предвид, че всички норми на водене на война са се прилагали, в различна степен, само във войни между феодали. Така нареченият „рицарски кодекс“ от феодалния период е бил тясно класово специфичен, прилагал се е само за рицарите и не винаги се е спазвал. Войните на феодалите срещу „неверниците“ и особено срещу бунтовните селяни са се водили без никакви правила и са били съпътствани от варварски методи на унищожение. Ярък пример е безпрецедентно бруталната репресия на германските феодали срещу селското въстание, водено от Томас Мюнцер.

  С централизирането на държавната власт, увеличаването на търговията и обмена и увеличаването на числеността на армията, започват да се издават отделни закони, регулиращи поведението на армията по отношение на военнопленниците, цивилните, частната собственост и лазаретите. Колкото по-масивна, т.е. по-популярна става армията, толкова повече феодалите са били принуждавани да спазват правилата и законите за воденето на война. В този смисъл е характерно руското законодателство относно правилата на воденето на война. Много от тези правила са се отличавали с голяма хуманност.

  Заслугата за това не е на князете и царете. Благородните традиции на руския народ се обясняват с историческите условия на неговото развитие. Векове наред руският народ е трябвало да отблъсква агресията на номади, германски рицари и други. Византийските историци (VI век) вече споменават хуманните обичаи на водене на война сред древните славяни. Маврикий особено отбелязва хуманното отношение към военнопленниците от страна на славяните.

  Войните, водени от славяните, обикновено започвали след предварително обявяване. Когато участвали във войни, славяните проявявали загриженост за безопасността на цивилното население. По време на руско-полските войни от XVI век руското правителство освобождава голяма група затворници „без око“.  Според Тявзинския договор с шведите от 1595 г., шведските пленници също са били освободени „без никакъв откуп или размяна“. Това хуманно отношение към пленниците е показателно в сравнение с възгледите и практиките на западноевропейските държави от онова време, където екзекуциите и изтезанията на пленници са били широко разпространени.

  Руското законодателство от 17-ти век съдържа разпоредби, предвиждащи отговорност за военни престъпления („Списък на артилеристите“ от 1621 г., Съборният кодекс от 1649 г. и др.). Предвидени са тежки наказания за насилие и беззаконие срещу цивилни лица от вражеската държава и тяхното имущество. Под страх от смърт е забранено разрушаването на мелници и църкви и е предписано „…да се щадят родилките, младите, възрастните и бедните, и да не се ограбват“.

  Хуманните правила за водене на война в Русия, особено при Петър Велики, се обясняват с факта, че тогава Русия е водила предимно прогресивни, национални войни, използвайки не наемни банди от чужденци, а национална армия, основно селска. Това обстоятелство довежда до борба срещу всички форми на насилие срещу цивилното население, насаждане на военна чест и прокламиране на нови принципи за водене на война, нечувани тогава в Западна Европа. Руският селянин-войник, лично преживял опустошение, глад, потисничество и лишения, се отнасял със състрадание към ливонските, финландските или полските селяни, опитвайки се да не съсипва стопанствата им. На тази основа указите на Петър Велики съдържали редица норми относно „милостивото“ отношение към пленниците и цивилното население. Така шведските нашественици, водени от Карл XII, извършили ужасяващи зверства на руска и украинска земя: изтребвали цивилни, ограбвали градове и села, вземали в плен жени и деца и т.н. В рязък контраст с това била заповедта на Петър Велики, която постановявала, че „в шведските владения не се допуска никаква враждебност или обида към Негово Величество и шведския народ, освен обикновените военни действия“. Шведите се отнасяли варварски със своите пленници, убивали ги, отрязвали им пръстите, били ги, държали ги в тъмници, на галери и т.н. Шведските пленници, за разлика от тях, са били държани при нормални условия и скоро са били освободени по домовете си. Военните разпоредби на руската армия забраняват, без заповед, разбиването и плячкосването на вражески църкви, болници и училища, както и убиването, побоя или ограбването на жени, деца и възрастни хора. Това се обяснява с факта, че руската армия не воюва срещу невъоръжените и слабите, „защото чест не може да се спечели чрез такъв курс“.

  Тези хуманизиращи характеристики на войната, съдържащи се в руското законодателство, отразяват дълбоката филантропия на руския народ, но не и тази на царете и земевладелците. Добре известно е, че в редица войни, в които руски войници и офицери са се сражавали, те са давали пример за щедрост към победения враг и особено към цивилното население на врага.

  Като цяло, основните принципи на съвременните правила за водене на война исторически са се формирали в борбата на буржоазията срещу феодализма. Основна роля в това е изиграла Великата френска революция от 1789–1794 г., която провъзгласила нови принципи на международните отношения, включително нови закони и обичаи на войната. Тогава френският революционен народ демонстрира за първи път безпрецедентно ниво на революционна енергия в страната. Той показа същата огромна революционна креативност в своите революционни войни срещу цяла реакционна Европа, пресъздавайки цялата система на стратегия, разрушавайки всички стари закони и обичаи на войната и създавайки на мястото на старите войски нова, революционна, народна армия и нов начин за водене на война.

 2 ЧАСТ

  Възходът на буржоазията на власт е съпроводен от преминаване от наемни армии към всеобща военна служба, което води до значителна промяна в правилата за водене на война. Буржоазията е заинтересована от неприкосновеността на частната собственост, считайки грабежа и насилието срещу цивилното население – основните потребители на стоки – за неприемливи, както и други нарушения на индивидуалните права. Войната се разбира като въоръжена борба между държави, а не като отношения между отделни личности. Затворникът става собственост не на конкретни военни части или групи, а на правителството, което е длъжно да запази живота му. На болните и ранените се гарантират същите грижи като на собствените им войници и т.н.

  След като обаче буржоазията консолидира властта си и започне да води завоевателни войни, тя отхвърля провъзгласените от нея закони и обичаи на войната, въпреки че, с цел демагогия и заблуда на масите, в някои случаи е принудена да прибегне до подписване на конвенции за нормите и правилата на водене на война. От 1856 г. насам буржоазните правителства подписват редица частични конвенции за правилата на войната: Парижката военноморска конвенция, Женевската конвенция от 1864 г. за ранените и Червения кръст и Санкт петербургската конвенция от 1868 г., забраняваща експлозивни и запалителни куршуми. Импулсът за приемането на обща конвенция за водене на война е Френско-пруската война от 1870–1871 г., която прусаците водят с най-варварски методи, пренебрегвайки всички правила и обичаи на войната. Трябва да се признае, че в много случаи руското правителство е инициирало конвенции за смекчаване на бедствията на войната. Факт е също, че руските инициативи за хуманизиране на войната постоянно са срещали съпротива от правителствата на Съединените щати и Англия. Това е попречило на приемането на няколко важни конвенции, отнасящи се до военноморската война, отношението към военнопленниците и т.н.

  Едва през 1899 г. по предложение на Русия в Хага се свиква така наречената Първа мирна конференция. Тя подписва конвенции за мирно уреждане на международни конфликти, за законите и обичаите на воденето на война на сушата и за прилагането на Женевската конвенция от 1864 г. към морската война. Подписани са и три декларации: за забрана на хвърлянето на снаряди от балони, за забрана на снаряди, съдържащи задушливи газове, и за забрана на куршуми тип „бум-бум“, които се сплескват или преобръщат в човешкото тяло.

  Следващата, Женевската конвенция от 1906 г. за подобряване на участта на ранените и болните във въоръжените сили в действие, е подписана от 39 държави. Тя въвежда редица разпоредби в правилата на войната, насочени към намаляване, доколкото е възможно, на страданията, неразделни от войната и причинени на ранени и болни войници. Тя подробно описва процедурите за тяхното лечение, увеличава отговорността на командирите за ранените и болните и за първи път въвежда наказателна отговорност за нарушаване на правилата за лечение на болни, ранени и медицински заведения.

  На Втората мирна конференция през 1907 г. са подписани 13 конвенции, включително тези за започване на военни действия, правата и задълженията на неутралните държави и законите и обичаите на войната. Непосредственият претекст за сключването на конвенцията за обявяване на война е японската атака срещу Порт Артур. В конвенцията държавите признават, че военните действия не трябва да започват без предупреждение под формата на мотивирано обявяване на война или ултиматум. На практика обаче това правило никога не е било спазвано от империалистите. Империалистическите войни никога не са били обявявани. Те просто са започвали, защото изненадващата атака е обещавала военни предимства.

  Правилникът за правилата за сухопътна война определя законните воюващи страни и регулира правото на народа да защитава страната чрез партизанска война. Специален раздел от Правилника постановява, че воюващите страни не могат да упражняват неограничена свобода на действие при избора на средства за нанасяне на вреда на врага и подробно описва забранените средства за водене на война. Така, съгласно член 23, на воюващите страни е забранено да използват отрови или отровни оръжия, вероломно да убиват или раняват лица, принадлежащи към населението или армията на противника, да убиват или раняват враг, който е сложил оръжие, няма средства за защита и се е предал безусловно, декларирайки, че няма да бъде дадена милост на никого, да използват оръжия или вещества, способни да причинят ненужно страдание, незаконно да използват парламентарно или национално знаме, или чужда униформа, отличителни знаци и др., да унищожават или изземват вражеска собственост, освен в случаите, когато такова унищожаване или изземване е наложително от военна необходимост, да обявяват правата и претенциите на вражеските поданици за нищожни и да принуждават такива поданици да участват във военни операции срещу страната си. Забранено е бомбардирането или атакуването, по какъвто и да е начин, на незащитени градове, села, домове или сгради.

  Редица разпоредби установяват отношението на окупационните власти към населението. Забранено е да се принуждава населението на окупираната територия да предоставя информация за армията на друга воюваща страна. Уважавани са честта, семейните права, животът на обикновените хора, частната собственост и религиозните вярвания. Частната собственост не подлежеше на конфискация, а грабежът беше абсолютно забранен. Какво наказание не може да бъде наложено на цялото население за действията на отделни лица? Имуществото на общности, църковни институции, благотворителни организации, културни институции и научни институции се счита за равностойно на частна собственост. Всяко умишлено изземване, унищожаване или повреждане на такива институции, културни и исторически паметници или произведения на науката и изкуството е забранено и подлежи на наказателно преследване. И т.н.

  По този начин, Приложението към Хагската конвенция за спазване на законите и обичаите на войната предоставя цял кодекс от правила за сухопътна война между така наречените „цивилизовани“ нации.

  Какво оправдава инициативата на Царска Русия за поредицата от мерки за разработването на закони и обичаи на войната, ограничаване на въоръженията и смекчаване на бедствията на войната? Няма съмнение, че всякакви хуманни мерки, насочени към смекчаването на бедствията на войната и намаляване на човешките страдания, причинени от войната, са необходими на работническата класа и трудещите се маси. Такива мерки наистина срещат съчувствието и подкрепата на широките маси от руските народи, преди всичко на руския народ, чийто морал и обичаи са пропити с дух на човечност и филантропия от древни времена. Водещи фигури в руското общество, като Лев Толстой, Михаил Салтиков-Шчедрин, Николай Чернишевски, Тарас Шевченко, Николай Пирогов и много други, които отразяват хуманизма на народите на Русия, се застъпват за помощ на ранените и болните, за защита на цивилното население и т.н. Така, когато царското правителство прави подобни предложения по дипломатически път, то е съзнавало, че тези предложения ще бъдат одобрени от водещите кръгове на руското общество и руския народ. Царизмът използва това обстоятелство за целите на политическата демагогия както във вътрешната, така и във външната политика. Такъв е случаят например с предложението на царското правителство за свикване на Първата Хагска мирна конференция през 1899 г. Мотивите зад това предложение са далеч от истинската любов към мира, която царската дипломация се опитва да скрие. Тази конференция не е свикана с мирни цели. Тя разглежда въпроса за намаляване на въоръженията. В този момент, въз основа на споразумение между Франция и Русия, офицери от френския Генерален щаб пътуват до Русия, за да разработят планове за преместване на войски в случай на война, докато офицери от руския Генерален щаб пътуват до Франция, за да работят с френски генерали за изготвяне на планове за военни операции срещу Германия. По същото време генералните щабове на Германия и Австрия планират взаимна офанзива срещу своите съседи на Запад и Изток. Всичко това се прави тайно, под прикритието на Хагската мирна конференция, където същите тези страни обявяват мир и вдигат фалшив шум за намаляване на въоръженията. С шум и песни за мир империалистите се опитват да прикрият подготовката си за нова война.

  В допълнение към целта да прикрие подготовката за война, обща за всички империалистически правителства, царското правителство преследва и свои специфични цели. Благодарение на бързия растеж на индустрията, краят на 1890-те години въвежда нов етап в развитието на военните технологии и надпреварата във въоръжаването, особено в Германия, последвана от Франция. Царското правителство, зависимо от чуждестранен капитал за тежката промишленост и изпитващо финансови и технически затруднения, следователно не е в състояние бързо да разшири военната си индустрия и да се справи с напредналите страни в надпреварата във въоръжаването. Тези трудности подтикват руското правителство да свика международна конференция за ограничаване на въоръженията, за да не „изпреварят“ Германия и Франция  във въоръжаването. Това би могло да спечели време на Русия да милитаризира националната си икономика. Очевидно истинските мотиви на царската дипломация са далеч от стремежа към мир и намаляване на въоръженията. Въпреки това руският народ и прогресивните кръгове в руското общество подкрепят тези мерки, като същевременно преследват целите на истинския мир и хуманизма.

  Следователно трябва да се признае, че макар руският царизъм да е преследвал антинародни цели, които нямат нищо общо с интересите на мира или целта за хуманизиране на войната, и често се е стремял да демонстрира своята „човечност“ и „миролюбие“ с политически цели, прогресивното руско общество, преодолявайки съпротивата на местните и чуждестранните реакционери, е направило изключителен принос за хуманизирането на правилата на войната. Много хуманни разпоредби на законите и обичаите на войната дължат своя произход на народите на Русия, пострадали от бича на войната.

  След Великата октомврийска революция, капиталистическото обкръжение и империалистическата агресия принуждават СССР да води войни в защита на независимостта на съветските народи. Това са справедливи и прогресивни войни, водени в името на свободата на масите, срещу експлоататорите. Самата природа на тези войни изключва нарушения на признатите закони и обичаи на войната и изключва всякакъв вид зверства, тъй като целта на тези войни е защитата на народа, а не потискането му, към което се стремят империалистите и за което прибягват до всякакви престъпления.

  В началото на Втората световна война съществуват седем основни международни договора. Споразумения за правилата и обичаите на войната. Последните подписани са Женевският протокол от 1925 г., забраняващ химическата и бактериологичната война (Съединените щати отказват да го подпишат) и Женевската конвенция за военнопленниците от 1929 г., която е имала за цел значително да подобри отношението им към тях.

  Ясно е, че повечето конвенции за законите и обичаите на войната са разработени през втората половина на 19 век и началото на 20 век. Появата на нови закони и обичаи на войната съответства на характера на войната в капиталистическата епоха. Буржоазията е била заинтересована да защити производителните сили на разрастващото се капиталистическо общество от разрушителните последици от феодалната война. Следователно, още преди пълната победа на буржоазията, нейните идеолози формулират нови международни принципи за водене на война. Преди всичко, още от самото начало буржоазията обявява частната собственост – икономическата основа на капитализма – за свещена и неприкосновена. Когато се изготвят първите международни конвенции за законите и обичаите на войната, буржоазията настоява за включване като основен принцип: неприкосновеността на частната собственост по време на война. Този член е най-безспорният от всички конвенции. По същото време са формулирани и редица други разпоредби за защита на частната собственост (правила за реквизиции, ограничения върху контрибуциите и конфискациите и др.).

  Променящият се характер на войната в ерата на капитализма доведе до създаването на масови армии от работници и селяни. Подкрепата на буржоазията в такава армия обаче можеше да дойде само от офицери, набирани от лоялни към капиталистите среди – от експлоататорските класи, земевладелци, кулаци, бюрократи, висши държавни служители и средна буржоазия. Следователно не е случайно, че офицерите в буржоазните армии са поставени в много специални условия. Това се отразява в желанието на буржоазията, при изготвянето на международни конвенции, да осигури особено привилегировано отношение към офицерите в плен. Буржоазията се стреми да не изоставя членовете на своята класа на произвола на съдбата.

  В същото време буржоазните държави, участвали в изготвянето на международни конвенции, полагат всички усилия да забранят партизанските движения. Добре известно е, че агресивните, експанзионистични войни, водени от империалистите, неизбежно предизвикват съпротива от страна на масите, които стават основните жертви на агресивните войни. Тази съпротива често се развива в мощно партизанско движение (Отечествената война от 1812 г. в Русия, войната от 1808–1813 г. в Испания срещу Наполеон, Френско-пруската война от 1870–1871 г., Боксерското въстание в Китай от 1899–1900 г., гражданската война и интервенцията срещу Съветска Русия от 1918–1921 г. и дори партизанското движение в съвременните Афганистан, Ирак, Бирма и други страни). Редица войни демонстрират значителната роля на партизанското движение като средство за борба с нашествениците.

  Нарастващото значение на партизанското движение и произтичащите от него противоречия довеждат до необходимостта от разрешаване на правния статут на партизаните – въпросът дали те са законни или незаконни участници във войната. Този въпрос е разгледан на Брюкселската и Хагската конференции от 1874, 1899 и 1907 г. Представители на империалистическите страни предприемат всички мерки, за да забранят партизанската война. Това може да се обясни със страха на управляващата буржоазия да повери оръжие на народа. Буржоазията се страхува от въоръжен народ повече от чумата и затова винаги се противопоставя на законността на партизанското движение. „Раздаването на оръжие на всички, които заявяват желание да се борят за отечеството си, може да доведе до изключително опасни вътрешни вълнения.“ Нека само цитираме паметната история на Парижката комуна от 1871 г. „Много по-лесно е да се раздаде оръжие, отколкото да се отнеме“ – това е било общото мнение на империалистите, изразено на Хагската конференция.

  Докато през 19 век буржоазните юристи отказват да легализират партизанското движение, при империализма те директно призовават за незабавно унищожаване на пленените патриоти, борещи се срещу империалистическата агресия. В борбата срещу собствените си партизани буржоазното правителство на нападнатата страна се съюзява с правителството на страната агресор. Това се е случвало неведнъж в Италия, Мексико, Китай, Франция и други страни. Това би могло да се случи в съвременна Украйна и други страни, ако там възникне партизанско движение срещу чужда агресия, защото когато става въпрос за борба с прогресивно освободително движение, интересите на всички групи на световния финансов капитал напълно съвпадат.

  Още по-реакционна е позицията на буржоазията по въпроса за участниците в колониалните и гражданските войни. Там, където става въпрос за подчинение на народите и потушаване на националноосвободителните борби, буржоазията прибягва до най-варварските средства и изоставя елементарните правила за водене на война. Империалистите действат по подобен начин, когато става въпрос за гражданска война и потушаване на революционната борба на собствения си народ. Не е чудно, че на Женевската конференция през 1949 г. буржоазните юристи упорито търсят формулировка на конвенциите, която би освободила буржоазията от всякакви ограничения, ако е необходимо, чиято цел е да потискат свободата на народите. Още от самото начало на империалистическата епоха тези адвокати, верни слуги на капитала, се стремят да вмъкнат резерви в международните конвенции, насочени към „легитимиране“ на грабежа и всякакви военни престъпления, лишавайки конвенциите от тяхната обвързваща сила. Например, те вмъкват в текстовете резерви като „ако военните обстоятелства позволяват“ или „освен ако не е предотвратено“. Ясно е, че империалистите могат да използват обстоятелства или пречки като оправдания, когато това е в полза на техните цели.

  В съвременните условия фашистките адвокати са отишли ​​много по-далеч в оправдаването на империалистическите военни престъпления. Преди, докато са се изказвали в защита на своите правителства, те все пак са се стремели да останат в рамките на конвенциите, подлагайки ги на реакционни тълкувания. Сега, когато противоречията на империализма са станали изключително изострени, в новата ера на световните войни, международното право, за да угоди на своите империалистически господари, е поело по пътя на пълното отхвърляне на конвенциите за водене на война. Буржоазните лидери все по-често говорят за „остаряването“ на правилата и обичаите на войната и необходимостта от разработване на нови конвенции. Но за какви нови конвенции говорят? Те открито заявяват, че съществуващите конвенции са влезли в конфликт с „новите методи за водене на съвременна война“. Буржоазните юристи и политици, разбира се, не твърдят, че тези „нови методи“ представляват система от чудовищни ​​престъпления срещу човечеството, че тези „нови методи“ представляват най-престъпното нарушение на законите и обичаите на войната. В интерес на финансовите монополи тези лидери изискват създаването на „нови“ закони, произтичащи от „практиката“ на съвременните империалистически държави. Целта е очевидна: да се превърнат нечуваните престъпления на империалистите в правила за водене на война. В противен случай, твърдят фашистките лидери, „международното право може да скъса с реалността и да загуби всякакъв смисъл“.

  С други думи, те искат да закрепят в новите конвенции законността на геноцида на народите, разрушаването на градове, поминък и жилища, използването на масови убийства, да премахнат всякаква загриженост за безопасността на цивилното население, да легитимират репресиите срещу затворниците, масовите екзекуции и мъченията и, най-важното, да легализират всички най-брутални методи и средства за борба с революционното и освободително движение на работниците.

  Нищо от това не е изненадващо. С изострянето на вътрешните и външните противоречия между империалистическите сили, най-фрапантните нарушения на правилата на войната се превръщат в система за поведение на агресивните държави. А по време на периода на фашизация на капиталистическите държави, те напълно преминават към вътрешен и международен бандитизъм. Процесът на разрушаване на буржоазната законност се състои в това, че колкото повече капитализмът се приближава до упадък и колапс, толкова по-често буржоазията изоставя „законността“, която сама е създала. В период на обща капиталистическа криза буржоазията прибягва до терористични средства за борба с революционното движение на работническата класа, извършвайки безпрецедентни зверства срещу народите. Тя е готова да извърши всякаква диващина, жестокост и престъпления, за да защити умиращото капиталистическо робство. Затова империалистите отхвърлят всички остатъци от буржоазната законност под формата на правилата и обичаите на войната, като станали непоносими.

  Всъщност, мотивите за саботаж и отхвърляне на конвенциите не са трудни за разкриване. Агресивната политика на империалистическите сили и свързаното с нея пълно отхвърляне на предишните правила и обичаи на войната произтичат от самата същност на съвременния капитализъм. Както вече беше посочено, именно нуждата от максимизиране на печалбите тласка монополния капитализъм да организира нови войни, които за магнатите на съвременния капитализъм са най-добрият „бизнес“, и да се опитва да постигне глобално икономическо господство. Ясно е, че тъй като войната е мощно средство за максимизиране на печалбите за капиталистите, тя не е за хуманизиране на войната, а за най-дивашките средства и методи за водене на война; не намаляване на въоръженията, а разширяване на военното производство; не е за  установяване на траен мир в интерес на всички народи, а за продължаване и разширяване на хищническата война – това е в основата на политиката на днешните Съединени щати, Русия, Китай, Франция, Англия и други страни.

  Империалистическата война позволява на финансовите магнати да забавят следващото изостряне на икономическата криза, да извършат известна модернизация на производството и да стимулират за кратко пазара. По време на последната криза в Съединените щати, през 1950 г., американската армия нахлу в Корея. По това време списанието на американските монополи „US News and World Report“ откровено пише: „Създадена е ситуация именно за поддържане на бизнес активността на високо ниво. Корейските събития погребаха призрака на кризата, която преследва американските бизнесмени от края на Втората световна война. Задава се дългосрочен бум.“ „Ако не беше корейската афера, която създаде бизнес и работни места“, пише по същото време списание „Business Week“, „нашият надут просперитет бързо щеше да експлодира… Ако в Корея има прекратяване на огъня, политическият натиск може да ни принуди да намалим военните разходи. Това е в близко бъдеще.“ „Това ще причини нови трудности за нашата икономика в близко бъдеще.“

  Това е политиката на монополите на всички империалистически сили. Тяхното мото е: „Колкото повече хора бъдат жертвани, толкова по-голяма е печалбата.“ Трябва да се вземе предвид, че печалбите от военни договори далеч надвишават тези от гражданско производство. През 2019 г. средният марж на печалба за 100-те най-големи индустриални корпорации в Съединените щати е бил 14,3%. За 14-те големи военно-индустриални корпорации той е бил средно 18,7%, а за шестте водещи компании в бизнеса с ядрени ракети (включително изграждането на ядрени военноморски и авиационни индустрии) маржът на печалба е бил 23,2%. Това е икономическата основа за надпреварата във въоръжаването.

  Става все по-ясно защо ядрените, химическите и други оръжия – оръжия за агресия и масово унищожение – все още не са забранени. Един пример: от 1946 до 1952 г. По време на обсъжданията на Общото събрание на ООН и Комисията по атомна енергия, представители на Съединените щати, Великобритания и Франция упорито се противопоставят на съветските предложения за пълна забрана на ядрените оръжия. Вместо да обяви за незаконни и унищожи атомните оръжия, правителството на САЩ предлага прословутия „план“ на Ачесон-Барух-Лилиентал. Американските монополи нямат намерение да забраняват атомните оръжия и не желаят да се откажат от контрола върху това оръжие на агресията. Вместо да забраняват и унищожават атомните бомби, САЩ изискват създаването на система за контрол върху атомната енергия. Този „план“ предвижда именно това, не международен контрол върху ядрените суровини и индустрия, а прехвърлянето им на американски корпорации. Американските монополи искат да получат контрол върху източниците на ядрени суровини в други страни, но избягват да упражняват контрол върху собствените си ядрени централи. Затова правителството на САЩ се стреми да създаде агенция, която да представлява глобален атомен тръст, контролиран от четирите най-големи американски банки, както и от General Electric, General Dynamics и Westinghouse. Тези монополи е трябвало да издават квоти на отделни държави за добив на ядрени суровини и производство на атомна енергия. Според „плана“ те е трябвало да предоставят и лицензи на други държави за правото да използват собствените си природни ресурси, научни постижения и технологии. Контролът на тръста не се е ограничавал до атомната индустрия, а е обхващал и свързани индустрии като металургия, химия, машиностроене и т.н. Авторите на „плана“ са изисквали „тръстът“ да има неограничена намеса във всяка област от икономическия живот на всяка държава, дори и в тези, които не са свързани с атомното производство – с други думи, отказ от суверенитета на всички държави.

  В същото време американските империалисти са си запазили правото да осъществят пълен нерегулиран контрол върху производството на атомни оръжия. „Планът“ на Ачесън-Лилиентал не е предвиждал нито забрана, нито контрол, а е целял установяване на международно атомно господство за  американските монополи и легитимиране на продължаващото производство и складиране на ядрени оръжия в Съединените щати.

  От тази политика произтича желанието на империалистите да легитимират използването на атомна бомба и други средства за масово унищожение.

  На Женевската конференция през 1949 г. СССР предлага пълна забрана на химическите и бактериологичните оръжия. Протоколът по този въпрос е подписан от 42 държави, с изключение на САЩ, Япония и редица марионетни държави на САЩ. Правителството на САЩ отказва да ратифицира Женевския протокол, за да облагодетелства своите химически и военно-промишлени концерни: DuPont de Nemours, Dow Chemical Corporation, Union Carbide Corporation, American Cyanamid и други. Първо, тези компании вече са получили поръчки за химически оръжия от правителството на стойност над 400 милиона долара по текущи цени. Второ, нетните печалби само на Dow Chemical и Union Carbide от това „легализирано присвояване“ възлизат съответно на 28 милиона и 40 милиона долара до края на годината (това са около 160 милиона и 200 милиона долара по днешни цени), докато печалбите от граждански продукти през този период възлизат съответно на 16 милиона и 23 милиона долара, като се вземат предвид продажбите в чужбина. Трето, когато капиталистите произвеждат „студена смърт“ и оръжия и работят за „отбрана“, т.е. за хазната, това вече не е „чист“ капитализъм, а особен вид национална икономика. Чистият капитализъм е стоково производство. Стоково производство означава работа за непознат и свободен пазар. За монополите тази ситуация е много неизгодна. И капиталистът, „работещ“ за война, „работи“ не за пазара, а по твърда и гарантирана поръчка от хазната, често дори не със собствени пари, а с големи суми пари, получени преди това като заем от хазната.

  Ясно е защо монополите не са заинтересовани от забрана на оръжията за масово унищожение, а от разширяване на производството на тези оръжия.

  Империализмът е онзи етап от капиталистическото развитие, когато производителните сили са надраснали рамките на буржоазните производствени отношения и са създадени материалните предпоставки за социализъм, когато влошаването на неравномерното развитие на капитализма неизбежно води, отново и отново, до световни войни и конфликти между империалистическите държави, борещи се за световно господство, и когато въпросът за пролетарската революция е нерешителен. Историята се превръща в дневен ред.

  В тази епоха се появи нов тип война, водена от борбата на капиталистическите държави за монополно господство на пазарите, за монополен контрол върху суровините и за икономическата територия като цяло. Господството на монополите формира основата на империализма, а империалистическите войни са неразривно свързани с тази основа. Тази връзка се обяснява с факта, че империализмът, икономически, е монополен капитализъм и за да бъде монополът пълен, конкурентите трябва да бъдат елиминирани не само от вътрешния пазар, но и от външните пазари, от целия свят. Това води до ожесточена борба на великите сили за разделяне и преразпределяне на света.

  Освен това, империализмът е износ на капитал към източници на суровини, неистова борба за контрол над тези източници и за преразпределение на региони, където се изнася капитал и се добиват суровини. Тази борба се води с особена ожесточеност от нови финансови групи и сили, търсещи „място под слънцето“, срещу по-стари групи и сили, упорито вкопчени в това, което са завладели. Днес новите финансови групи и сили, които претендират за пазарите и „сферите на влияние“ на старите империалисти, са Китай, Русия, Индия, Иран, Германия и Бразилия. Старите империалистически сили – Съединените щати, Великобритания и Франция – не само упорито се вкопчват в своите пазари, но и се опитват да преминат в настъпление, целящи да завземат нови „сфери на влияние“ и области на експлоатация. Това води до разделяне на капиталистическия свят на два враждебни лагера и война между тях.

  Реакционният характер на империализма във вътрешната и външната политика става очевиден в най-отблъскващата си форма още в края на 19 век. Този реакционен и антинароден характер на империализма е следствие от фундаменталния икономически закон на съвременния капитализъм. Именно този закон тласка империалистите към хищнически, агресивни войни. В преследване на своите хищнически планове за максимална печалба, империалистите прибягват до всякакви престъпления.

  Първата империалистическа война, през 1898 г., между Съединените щати и Испания „за анексирането на Филипинските острови“, в която Испания „отстъпва“ тези острови, демонстрира, че целият процес на развитие на империализма протича чрез поредица от насилие, потисничество и национални войни. Но филипинският народ, който дълго време се е борил срещу испанските колонизатори, не може да се примири с тези нови потисници. Започва дълга война за национално освобождение между филипинския народ и американските нашественици, по време на която окупаторите извършват най-гнусните военни престъпления.

  Изправен пред упорита съпротива от страна на народа, тогавашният президент на САЩ Доналд Маккинли, протеже на US Steel и Standard Oil, изисква от своите генерали „умиротворяване на филипинските бунтовници, дори това да означава унищожаването им до последния човек“. Един от умиротворителите, генерал Д Смит, издава заповед, с която се нарежда убийството на всички филипинци над 10-годишна възраст и превръщането на остров Самар в „крещяща пустиня“. Инструктирайки войниците и офицерите си, Смит заявява: „Не искам затворници. Искам да ги убивате и да ги изгаряте, и колкото повече убивате, толкова повече ще ми угодите.“ Инструкциите на висшето командване към американските войници дават директни заповеди да убиват партизани и цивилни на място и да изгарят села, ниви и зърно до основи, ако населението е заподозряно във връзки с партизаните.

Заключения

  Невъзможно е да се изброят всички военни престъпления на империализма от 1890 г. до наши дни. През това време военните престъпници далеч са надминали генерал Д Смит. Съществуват стотици хиляди документи, които щателно се събират и документират престъпленията на капиталистите и техните правителства срещу народите и човечеството като цяло. А престъпленията на съвременните фашисти са пред очите на всички.

  Международните норми и правила на войната, разработени през втората половина на 19 век, заедно с буржоазно-демократичните свободи (във вътрешната политика), представляват областта, в която младата буржоазия си позволява да се отдаде на либерализъм и по този начин да спечели популярност сред народа. В основата на такава политика са лъжите и измамата. Буржоазията се нуждаеше от либерални норми и конвенции за водене на война не за да хуманизира войните на практика, а като средство за спечелване на популярност сред народа и едновременно с това средство за заблудата му. Конференциите за мир, свикани от империалистите, не бяха насочени към мир, а към прикриване на подготовката за война и надпреварата във въоръжаването за тази война. С шума и врявата на пацифистките декларации за „последната война“, „вечния мир“ и други подобни, буржоазията впрегна силното и дълбоко желание на народа за мир и разбра, че подобни „мирни“ декларации генерират масова подкрепа за тях.

  По този начин, до края на Първата световна война, мирните стремежи на широките трудещи се маси значително се увеличиха. Великата октомврийска революция в Русия показа на народа истинския изход от империалистическата кланица. Декретът за мира, Декретът за земята, правото на народите на самоопределение – това беше истинска програма, отразяваща стремежите на всички народи и отговаряща на техните фундаментални интереси. В контрапункт на лозунгите от октомври, империалистите изложиха така наречените „Четиринадесет точки“ на Уилсън. Това имаше двойна цел: Да се ​​отслаби влиянието на лозунгите от Великата октомврийска революция и опитът да се заблудят работниците относно истинските планове на империализма. Тези „точки“ представляваха програма за империалистическа експанзия на САЩ за световно господство, прикрита в помпозни фрази. Част от тази широка заблуда на масите беше приемането на различни международни конвенции за законите и обичаите на войната, които веднага бяха нарушени от империалистическите сили.

  Характерна черта на тези нарушения на законите и обичаите на войната е, че те не са резултат от ексцесии от страна на отделни военнослужещи, а представляват предварително обмислена и планирана система от организиран бандитизъм. Това са военни планове, формализирани като поредица от предварително съгласувани заповеди до войските, още преди атаката, призоваващи и нареждащи изпълнението на програма от военни престъпления. Това означава, че умишленото нарушаване на законите и обичаите на войната се е превърнало в неразделна част от стратегията на империалистическите агресори. При тези условия фашистките правителства не само не решават въпроса за наказването на своите военнослужещи, полицаи и други подобни за военни престъпления, но, напротив, отказът на войници и офицери да извършват тези престъпления се счита за държавна измяна, нарушение на „военните заповеди“. Така в армиите на империалистическите държави зверствата и военните престъпления срещу народите се насърчават и толерират безнаказано, тъй като тези престъпления са се превърнали в един от инструментите за постигане на престъпните цели на войната.

  Трябва да се признае, че мнозинството от съвременните работници и трудещи се хора са забравили опита от последната световна война. Тогава поражението и елиминирането на основните центрове на фашизма доведоха до дълбоки промени в живота на народите. Поучени от горчивия опит на войната, масите разбраха, че съдбата на народите не може да бъде поверена на реакционни управници, преследващи тесни, кастови, егоистични и антинародни цели. Следователно, след войната настъпва период, в който хората, вече не желаейки да живеят по стария начин, вземат съдбата на своите държави в свои ръце, установяват демократичен ред и водят активна борба срещу реакцията и подстрекателите на нова война. Народите не искат повторение на чудовищните бедствия на войната и имат силата да защитят мира и културата от новия фашизъм.

  Това „старо“ движение за мир не преследва целта да свали капитализма и да установи социализъм. То се ограничава до демократичните цели на борбата за запазване на мира. Това обстоятелство привлича не само работническата класа, но и широките маси на дребната буржоазия в антивоенното движение, осигурявайки неговата сила. Ако е успешно, подобно антивоенно движение води до предотвратяване на войната, нейното временно отлагане, временно запазване на мира, оставка на войнстващото правителство и замяната му с друго правителство, желаещо временно да запази мира.

  Смисълът и ценността на подобно антивоенно движение се крият в опита на народа да вземе каузата за запазване на мира в свои ръце и да го защитава докрай. Това движение помогна на работниците в капиталистическите страни да разберат, че икономическият интерес към „успехите“ на „техния“ империализъм има и обратна страна – въвличането на тези работници във все по-разрушителна и смъртоносна война и че всяка подкрепа за „техния“ империализъм неизбежно води работническата класа и работниците до бедствие.

  На 12 март 1951 г. Върховният съвет на СССР приема закон за защита на мира. По този начин СССР признава, че военната пропаганда, под каквато и да е форма, подкопава каузата на мира, създава заплаха от нова война и следователно представлява най-тежкото престъпление срещу човечеството. Този закон постановява, че виновните за насърчаване на империалистическа война трябва да бъдат съдени и осъдени като тежки престъпници.

  Днес военните престъпници, от хората на Зеленски до обикновените садистични наемници, нямат кого да съдят, тъй като властта принадлежи на фашистката буржоазия. Но напредналите работници и прогресивните дейци могат и трябва търпеливо и упорито да обясняват истинските цели на настоящата война, да разобличават нейните подстрекатели и организатори и да показват на народа, че капиталистите не са заинтересовани от мир, а от грабителска война, че те вече няма да предлагат на трудещите се на Русия и други страни друг живот освен безкрайно военно положение и концентрационни лагери. Демократичното движение на народа не поставя въпроса за свалянето на империализма, но щом се е появило, то не може да не бъде антивоенно движение, срещу империалистическата война. Работниците нямат избор: или да се вдигнат в борба срещу правителството, постепенно превръщайки грабителската война в гражданска война срещу „своята“ буржоазия, или да се изправят пред „тихата“ смърт на десетки милиони от пълзящи мобилизации, жестоката експлоатация на труда, фашисткия терор, студа, обстрела, болестите, бедността и разрушаването на производството и жилищата. Империализмът не оставя на народа друг избор.

Превод от „Рабочий  путь“ – Милчо Александров

  Във вторник, 17 март, в Дома на съюзите се проведе кръгла маса на тема „35 години от Националния референдум за запазване на СССР: поуки, заключения и перспективи“. В нея участваха членове на Централния комитет на Комунистическата партия на Руската федерация, депутати от Държавната дума, представители на държавни органи, научна и експертна общност и медии.

  Кръглата маса беше открита и водена от заместник-председателя на Централния комитет на Комунистическата партия на Руската федерация (КПРФ) В И Кашин.

  Председателят на Централния комитет на КПРФ Г А Зюганов се обърна към събралите се:

  „Днес провеждаме голямо събрание, голям съвет на народно-патриотичните сили, които наскоро се появиха в просторите на нашето единно, общо Отечество – Съюза на съветските социалистически републики – като част от ШОС и БРИКС. Приветствам всички вас и ви поздравявам.“

  Днес се навършват 35 години от референдума, на който народите на Съветския съюз излязоха и гласуваха единодушно. Седемдесет и шест процента заявиха, че искат да живеят заедно в рамките на една единствена държава, родена от Великата октомврийска революция, която осъществи ленинско-сталинската модернизация. Страна, която демонстрира най-високите темпове на развитие в света – почти 14% за 30 години.“ Страна, която само за 10 години построи 9000 от най-добрите фабрики на своето време, създаде най-модерната система за социална защита на гражданите и работниците, гарантираща осемчасов работен ден, безплатно образование и здравеопазване. Страна, която роди непобедимата Червена армия, която победи нацистите, освободи цяла Европа и планетата от кафявата чума, страна, която първа проби в космоса и създаде уникални орбитални станции, които позволяват производството на нови материали, нови растения и нови лекарства, давайки на човечеството увереност в бъдещето.

  За съжаление, този референдум, който няма давност, беше хвърлен в кошчето от изпълнителната власт, представлявана от Горбачов и Яковлев, Елцин и Шеварднадзе. Те провеждаха йезуитска политика по време на така наречената перестройка и демократизация, която доведе страната до разрушение и служба на американския олигархичен капитал. Юдовото петно ​​от този вид предателство никога няма да бъде отмито. Аз бях… Шокиран съм, че днес дори водещите новинарски канали успяха да игнорират уникалната годишнина от едно от най-важните събития в историята на нашата страна и човечеството.

  Въпреки това, нашият форум днес ще ни позволи да пробием тази информационна блокада, тъй като нашите другари и приятели ще разпространят тази информация по цялата планета. Мисля, че е уместно да си припомним произхода на това предателство. Те се опитват да го представят като нещо, случило се за една нощ. Всъщност това абсолютно не е така. Днес виждаме как американският тероризъм разпали ужасяваща война срещу персийската цивилизация Иран и как те, чрез своите нацистко-бандеровски юнаци, обстрелват нашите градове и села всеки ден. Само през последните 10 дни близо дузина лекари бяха убити в болница, а 30 медицински сестри и друг болничен персонал бяха ранени. В Брянск бяха изстреляни осем ракети по почти цяла смяна във фабрика, убивайки девет души и ранявайки близо петдесет. И току-що затвориха негодниците, които изгориха и разрушиха Крокус Сити преди година, убивайки 150 души и ранявайки близо 500. Всички тези терористични атаки бяха организирани от… Англосаксонци, придружени от своите сателити. Те само се преструват, че не са замесени и че други хора натискат бутоните. Това не е вярно.

  Тази политика беше заложена след Кубинската ракетна криза, когато Джон Кенеди осъзна, че войната с нас е невъзможна, че Съветският съюз има волята и смелостта да разположи две ракетни дивизии в Куба и да принуди американците да изтеглят ракетите си от Турция и Италия, като по този начин осигури сигурност и уверено развитие. Това беше направено дори след като американците бяха подготвили цели ешелони от бомбардировачите си, обградиха Съветския съюз с бази, надявайки се, че първите 300 бомби ще паднат върху 50 града. Пет ядрени удара бяха насочени само към Москва. Успяхме да се справим с това, но последните три петгодишни плана от миналия век бяха исторически пропиляно време. Под прикритието на всякакви демагогии за обновен социализъм, те прокараха програмата, одобрена от ЦРУ и подготвена в рамките на така наречения Харвардски проект. Чуйте отново. Първата глава се казваше „Перестройка“, втората „Демократизация“, а третата „Ликвидация“. Те започнаха да унищожават нашите… държавност и всички социални придобивки, като започна война срещу руския свят преди четири години. Трябва да разберем отлично, че трябва да извлечем дългосрочни изводи от това.

  От идването си насам президентът Путин промени стратегията си, започна да укрепва държавността, очерта национални проекти и държавни програми и говори честно и смело на конференцията в Мюнхен, където директно заяви, че руският свят има свои собствени традиции и че ние сме способни да решим много проблеми. След това нашата страна стана тяхната цел и основното им предизвикателство. И днес, ако прочетете стратегията на Тръмп, комунистически, социалистически Китай и неговата партия са на първо място, Русия с национално-държавната си политика и ядрения си арсенал е втора, а Иран е трети. С Иран се разправят сега. Какъв сценарий ще ни предложат в близко бъдеще? Венецуелският – с кражба на лидера и съпругата, убийство на хора? Или иранският – с килимни бомбардировки и унищожаване на целия потенциал? Историята ще покаже. Но в рамките на системата, която беше тогава…

  И предателите ни наложиха това, правейки невъзможно затвърждаването на победата ни.

 Говорих за това в Държавната дума, пред президента и по време на доклада на правителството. Представих всички материали изцяло. Тази седмица ще бъде   публикуван специален брой на „Правда“ с тираж от 7 милиона екземпляра. Нашите другари ще го разпространят във всеки град и село. Той включва раздел, озаглавен „За да победи, Русия се нуждае от социализъм“. В него са включени и пълен анализ на провала от миналата година, същността на нашата програма и същността на приоритетните мерки, които трябва да предприемем. Включва позициите на всички наши ръководители на комисии. Има програма, представена от Владимир Кашин на последния ни пленум, и програмата, която подготвяме за одобрение на следващия конгрес. Благодаря на „Подмосковная правда“, която публикува днес отлична статия. Благодаря и на членовете на нашия организационен отдел и идеолозите, които събраха над 10 милиона подписа за народния референдум, който изисква регулиране на цените, стандартизация на жилищно-комуналната система и подкрепа за жените, възрастните хора и децата. Вярвам, че нашият форум днес ще даде още един много важен и мощен тласък за размисъл върху миналото ни и за напредък в основните ни програмни искания.

  Но отново подчертавам: бяхме предадени от петата колона. Знаем точния ѝ състав. Но никога не съм си представял, че остатъците от ерата на Елцин, цялата тази банда, ще продължат тази мръсна, отвратителна и според мен по същество престъпна политика по време на война. Защо казвам това? Защото е абсолютно неприемливо да се намалят темповете на глобален растеж до нула за една година, докато войната е в ход при 4,9%. Ако вземем военно-промишления комплекс, няма да има нито един блок. От 26 индустрии 21 са излезли на червено. Трябва да направим всичко възможно, за да поправим ситуацията. Само автомобилната индустрия е загубила 30% за една година, а производството на трактори и комбайни – 21%. Не можем да позволим това да се случи. Страната губи около милион души. Останали са ни по-малко от 150 милиона. Невъзможно е да се гарантира сигурността с такова население. Идиотската данъчна ставка от 15-20% парализира всяка индустрия. Премахнаха помощите за малкия и средния бизнес – една трета от тях вече са фалирали. Ако това продължи, ще загубим почти всички. Бюджетът ни предвиждаше излишък от 10 трилиона долара, но вече сме надолу с 6 трилиона, което е абсолютно неприемливо. Олигархията грабна 19 милиарда долара само през януари. И не искат да плащат нормален данък. Във военна ситуация всички трябва да работят за победата! Вчера изпратихме 151-ви конвой. Вече е 151-ви. Триста тона. Всичко беше събрано от граждани: пионери, комсомолци, ветерани и военнослужещи.

  Сега ни е нужно максимално единство. А губернаторът Артамонов, който живее в Липецк, провали изборите ни миналата година и парализира партийния ни комитет с обиск. Разследването изясни въпроса – няма виновни. И нямаше извинения, нямаше разглеждане на колективния ни апел. Това напълно подкопава законите за държавната служба. Положението в Алтайския край е още по-лошо: жените са преследвани само защото там имаме най-голямата фракция – 24 депутати, 15 в едномандатни избирателни райони. Обвиняват депутат, че плаща заплатата на асистентката си за нейната работа, уж за обслужване на партията. Въпреки че според Конституцията Държавната дума е структурирана по партийна линия. Това продължава вече повече от два месеца. Обръщахме се към „Единна Русия“, Медведев и ръководителите на силовите структури. Досега не сме чули нито един отговор. Днес в Думата ще бъде открита изложба на Националната гвардия, която отбелязва своята 10-годишнина. Там, от ваше име, отново ще изразя своите пожелания и искания. От всички нас се изисква да изпълним същината на обръщението на президента: максимално обединено общество, възможно най-високи темпове на развитие, максимално усвояване на най-новите технологии, най-добрата наука и образование и победа на фронта.

  Напълно сме приели това и ще се борим за него. ***

  На кръглата маса изказвания направиха и заместник-председателите на Централния комитет на КПРФ В И  Кашин и Д Г Новиков, член на Президиума на Централния комитет на КПРФ В А Царихин, депутат от Държавната дума О А  Алимова и представители на чуждестранни държави.

Превод от сайта на КПРФ – Милчо Александров

На 3 януари целият свят стана свидетел на пореден акт на терористична агресия от страна на Съединените щати във външната им политика. Както е типично за водещия империалистически хищник в света, без да координират действията си с каквито и да е международни организации и действайки от позиция на силата, американските войски вероломно нахлуха на територията на свободната, буржоазна демокрация Венецуела. Според официални данни са участвали над 150 самолета, а според армейски генерал Дан Кейн са използвани изтребители, стратегически бомбардировачи, самолети за радарно разпознаване и хеликоптери. Армадата на американските военновъздушни сили, използвайки ракетни и бомбени удари, потисна противовъздушната отбрана на Венецуела и постигна въздушно превъзходство, осигурявайки успеха на започнатата грабителска операция.

  Този път законно избраният президент и съпругата му станаха жертва на кражбата. Тази терористична атака беше извършена открито и демонстративно, както е типично за държава, използваща фашистки форми на политическо изразяване. В допълнение към преследването на икономическата цел за поемане на контрол над природните ресурси на Венецуела, империалистът преследваше и политически цели. Той демонстрира своята сила, господство, военна мощ и заплашваше зависимите страни с това какво ще се случи, ако не се подчинят.

  Икономическото господство на САЩ в буржоазната част на света им позволява да тероризират няколко региона едновременно. Да отвлекат венецуелския президент, да финансират и въоръжат украинските войници за войната срещу Русия и да нанесат въздушни удари срещу Иран и Йемен.

  Но както често се случва в живота, силата на действието е равна на силата на реакцията и тези, които се противопоставяха на империалиста, не пренебрегнаха подобни действия на САЩ.

  На 4 януари говорител на Министерството на външните работи на КНДР, единствената страна в света без да използва ядрени оръжия, издаде резолюция, осъждаща действията на САЩ, наричайки ги хегемон. А на 5 януари генералният секретар на Корейската работническа партия и председател на Комисията по държавните въпроси на КНДР, другарят Ким Чен Ун, демонстративно проведе учение по изстрелване на хиперзвукова ракета, с което ясно заяви, че КНДР няма да толерира подобни действия и ще използва цялата си военна мощ, за да противодейства на хегемона. В официалното изявление се посочва още, че ядрената сила за възпиране е била тествана и усъвършенствана, а ракетните специалисти са демонстрирали напълно бойната готовност на ядрените въоръжени сили на републиката.

  Другарят Ким Чен Ун отбеляза, че трябва да актуализираме военните си способности и непрекъснато и многократно да напомняме на противниците си за постоянната мобилизация и носещите смърт стратегически нападателни оръжия – това само по себе си е един от най-важните и ефективни начини за демонстриране на военно възпиране.

  Ядрените ракети са ефективно средство за ограничаване на империалистическите апетити. КНДР осъзна това и активно работи за постигането на тази цел, за да запази постиженията на революцията и да поддържа истинска независимост. Това е подходът на страна, твърдо ангажирана с прогреса, избрала комунизма. Този отговор от корейските другари е източник на гордост.

  Китай, друг противник на САЩ, засили чистките си във войската си и високопоставени генерали бяха уволнени, обвинени в предателство на доверието на ККП, участие в корупция и нарушаване на законите, подкопаване на дисциплината и уронване на авторитета на въоръжените сили. Последните арести бяха на генералите Джан Юся и Лю Женли, членове на Централната военна комисия. Преди това членовете на Политбюро и потомците на първите комунисти бяха недосегаеми. Високите политически рангове и семейните връзки вече не защитават от арест в Китай. Арестът на Джан, син на един от основателите на КНР и приятел от детството на Си Цзинпин, изглежда като демонстрация на власт и отрича съществуването на изключения в борбата с корупцията. С ескалацията на външната политика, ръководството на Китай трябва да има доверие в своите генерали и въоръжени сили.

  Империализмът на американския хегемон, който приема формата на фашизъм, за да постигне желаните резултати във външната политика, носи нечувани бедствия на населението на света. Дори ако една държава стане послушна и безпрекословно изпълнява волята на САЩ, това не гарантира нейния просперитет. Ясен пример е Украйна, където марионетно правителство, напълно зависимо от САЩ, буквално унищожава населението, ресурсите и икономиката ѝ, за да постигне целите, поставени от нейния „господар“. Някои очевидни словесни препирни между украинския президент и президента на САЩ, намекващи за независимост, не бива да подвеждат никого. Украйна е подчинена на САЩ както икономически, така и политически.

  Руската буржоазия също не иска и не може напълно да се освободи от зависимостта си от САЩ. Има достатъчно доказателства за това. Например:

— Руската индустрия, включително военно-промишленият комплекс, е принудена да закупува метали (никел, мед и др.) от руски производители по цени на Лондонската борса.

— Цялото производство на алуминий в Русия се осъществява от En+, собственикът на Rusal, чийто съвет на директорите е съставен предимно от американски граждани, одобрен от Министерството на финансите на САЩ, а председател е Кристофър Банкрофт Бърнам.

— Централната банка на Руската федерация, със седалище във Вашингтон, изпълнява всички препоръки на МВФ. Официалният уебсайт на Централната банка на Руската федерация посочва, че МВФ редовно наблюдава и контролира дейността на Централната банка.

— СВО, която продължава по-дълго от Втората световна война, се води нерешително, с постоянен контрол от страна на САЩ, постоянно молейки за преговори, без да очаква решителна и безкомпромисна победа.

  В буржоазните демокрации, като в Русия и Венецуела, правителството действа в интерес на своята класа, буржоазията. За да се гордеят обикновените работници с действията на правителството си, това правителство трябва да действа в интерес на работниците и да представлява самите работници.

  След завземането на властта, Конгресът на съветите на работническите депутати ще сформира правителство, което ще действа в интерес на работниците. За да се случи това, работниците трябва да направят първите стъпки сега. Това не изисква никакви извънредни усилия и е по силите на всеки съвестен работник. Основният препъни-камък в момента е осъзнаването на тази необходимост. В период на реакция, когато няма революционна ситуация, когато няма сътресения, засягащи масите, такова осъзнаване може да се развие чрез упорита теоретична работа по овладяване на трудовете на марксизма-ленинизма. Червеният университет на ФРА и лекциите на Университета на работническите кореспонденти ще бъдат ключов ресурс тук. И, разбира се, самостоятелно изучаване на трудовете на Ленин, започвайки с първия том на пълните му съчинения.

  Пролетариатът няма на кого да делегира историческата си задача да премахне класите и да се освободи от експлоатацията. Когато говоря за пролетариата, имам предвид определението на Ленин: градският фабричен работник на големите промишлени предприятия. Настоящата неспособност на пролетариата да се организира само забавя неизбежното, прехвърляйки отговорността върху своите деца, бъдещи пролетарии като него. Това дава извинение на буржоазията да увеличи потисничеството, да ограничи правата и да засили експлоатацията. Но докато съществуват класи, ще има класова конфронтация, неразрешимо противоречие. И ако класовото съзнание се е събудило сред десетки работници днес, утре ще се събудят стотици, а вдругиден – хиляди. Ще ги убедим да следват строгия път на марксизма-ленинизма към свят без експлоатация, към социален прогрес. А този път е чрез възстановяване на градските съвети на работническите депутати, с избори, провеждани от производствените звена, а не от териториалните райони.

Дмитрий Артеменков, гр. Загорск, МО РПР-превод Милчо Александров

  В списъка също влязоха журналистът Сергей Резник и икономиста Екатерина Журавская.

  Министерството на правосъдието определи писателката Нина Хрушчова, правнучка на съветския генерален секретар Никита Хрушчов, като чуждестранен агент. Това беше съобщено на уебсайта на министерството.

  Нина Хрушчова също е в списъка, заедно с философа Вадим Щепа, журналиста Сергей Резник, активиста Алексей Нестеренко и икономистката Екатерина Журавская.

  Според Министерството на правосъдието, Журавская и Хрушчова са разпространявали невярна информация за решения на руското правителство, противопоставяли са се на специалната военна операция в Украйна и са участвали в създаването и разпространението на материали за чуждестранни агенти. Според Министерството на правосъдието и двете пребивават извън Русия. Освен това министерството обвинява Журавская, че е приравнила Русия към терористична организация и е участвала в набиране на средства за украинските въоръжени сили (Украинските въоръжени сили).

  Резник, Нестеренко и Щепа са обявени за чуждестранни агенти за разпространение на материали от други чуждестранни агенти и нежелани организации, както и невярна информация за руското правителство. Според министерството, Резник също е приравнил Русия към терористична организация. Той също така пребивава в чужбина.

  В същото време благотворителната фондация за социално уязвими граждани „Нужна помощ“ беше премахната от регистъра на чуждестранните агенти поради ликвидирането ѝ.

  На 27 февруари Министерството на правосъдието добави журналистката и телевизионен режисьор Вера Кричевская, политика Александър Иванов, активиста Максим Алиев и онлайн ресурса „Республика“ към списъка с чуждестранни агенти.

  Превод от в-к „Ведомости“ – Милчо Александров

(Източник: Информационна агенция Синхуа) 06/03/2026, 08:31

  Си Цзинпин призова икономически развитите региони на Китай да положат усилия за справяне с новите предизвикателства и да се поучат от натрупания си опит.

  ПЕКИН, 5 март (Синхуа) – Китайският президент Си Цзинпин призова в четвъртък икономически развитите региони на Китай да положат усилия за изучаване на новите ситуации и за справяне с новите предизвикателства, като се поучат от натрупания си опит.

  Си Цзинпин, който е и генерален секретар на Централния комитет на Комунистическата партия на Китай и председател на Централната военна комисия, отправи призив по време на дискусия с депутатите от провинция Дзянсу, Източен Китай, на четвъртата сесия на 14-ия Общокитайския народен конгрес (НПК).

  Както отбеляза китайският президент, за да се постигнат целите и задачите на социално-икономическото развитие по време на 15-ия петгодишен план (2026-2030 г.), е необходимо да се реагира на все по-сложната ситуация и да се разрешат още по-дълбоките противоречия.

  След като изслуша речите на депутатите, Си Цзинпин произнесе реч, в която изложи ясни изисквания за ефективното изпълнение на целите за социално-икономическо развитие през периода на 15-ия петгодишен план, основани на реалностите на провинция Дзянсу, един от икономическите центрове на Китай.

  Според китайския президент, развитието на нови производителни сили е от решаващо значение за насърчаване на висококачественото развитие и повишаване на икономическата конкурентоспособност. Провинция Дзянсу има солидна основа в това отношение и трябва да се стреми да бъде начело на този процес, заяви Си Цзинпин.

  Той призова провинцията да насърчава интегрираното развитие на образованието, технологиите и висококвалифицирания персонал, както и да постига пробиви в оригиналните иновации и ключовите технологии.

  Провинция Дзянсу трябва да проправи път в модернизирането на традиционните индустрии, развитието на нововъзникващите сектори и разработването на дългосрочните планове за бъдещите индустрии, подчерта Си Цзинпин, призовавайки за по-нататъшен напредък в задълбочаването на реформите и премахването на институционалните бариери, които възпрепятстват развитието на новите производителни сили.

  Китайският лидер отбеляза важната роля на икономически развитите региони за осигуряването на националната икономическа стабилност и заяви, че провинция Дзянсу трябва допълнително да засили икономическата си устойчивост и всеобхватно да се интегрира в единния национален пазар, като същевременно разширява отварянето на високото ниво и достъпа до световните пазари.

  Китайският президент подчерта, че модернизацията по китайски е модернизацията, насочена към постигане на споделен просперитет за всички. Той призова провинция Дзянсу да поеме водеща роля в решаването на въпросите като насърчаване на висококачествената и адекватна заетост, увеличаването на доходите на градските и селските жители, подобряването на основните обществени услуги и социалното осигуряване, както и проучването на ефективните начини за постигане на просперитет за всички.

  Си Цзинпин подчерта, че колкото по-ефективно е вътрешнопартийното управление, толкова по-сигурни са гаранциите за социално-икономическо развитие. Той призова за цялостна организация и провеждане на общопартийна кампания за повишаване на осведомеността, за да се насърчи и приложи правилното отношение към успеха в политическата работа.

  Китайският президент също така призова за укрепване на общественото доверие чрез видими резултати при всеобхватното прилагане на строгото вътрешнопартийно управление.

  Цай Ци, член на Постоянния комитет на Политбюро на Централния комитет на ККП и директор на Главната канцелария на Централния комитет на ККП, участва в дискусията.

Превод Милчо Александров

1.IV.1925 г – 21.X.2009 г

   Другарят Владимир  Асенов Спасов е роден на  1 април 1925 година в гр. Благоевград. Израснал в бедно семейство още от детските си години изтърпява несгодите на капиталистическата действителност. Приет е за член на БРП от легендарните и незабравими ръководители на партията и НОВА Йорданка Чанкова и Владо Тричков. Участва в бойна младежка група към Босилеградския партизански отряд, по-късно става един от ръководителите му. Заедно с отряда си  влиза в състава на легендарната Трънска дивизия под ръководството на Славчо Трънски, допринесла много за освобождението на България от игото на германския и българския фашизъм. След освобождението е доброволец в новосъздадената БНА, влизаща в състава на Трети Украински фронт под общото ръководство на маршал Толбухин.   След окончателната победа над фашизма  той се завръща от фронта и завършва българска филология и става учител. Но и след това, той не търси материални облаги от заслугите си към партията и народа. Посвещава силите си на тайните борби на нашата партия срещу титовия опортюнизъм и кралския гръцки фашизъм под непосредственото ръководство на Вълко Червенков. От тогава до сетният си дъх, въпреки изпитанията на времето, той остана верен на линията на партията начертана от неговия боен другар. Опълчва се срещу ревизионистичния курс на Тодор Живков.  Той със своите последователи не позволи да бъде разрушена партията.

Комунистическа правда

  По този повод редакцията на вестника публикува неговата статия “За условията за приемане на нови членове в партията“:

ЗА УСЛОВИЯТА ЗА ПРИЕМАНЕ НА НОВИ ЧЛЕНОВЕ В ПАРТИЯТА

До другаря Молотов

с молба да се предаде за прочитане от всички членове на ЦК, преди да се постави на конгреса въпросът за условията за приемане на нови членове в партията

  След като прочетох решението на пленума от 25 март по въпроса за сроковете на кандидатския стаж за приемане на нови членове в партията, аз бих желал на конгреса да оспоря това решение. Но тъй като се опасявам, че няма да мога да се изкажа на конгреса, моля да бъдат прочетени следните мои съображения.

  Няма съмнение, че нашата партия сега в мнозинството от състава си е недостатъчно пролетарска. Аз мисля, че никой не може да оспори това, и само една справка със статистиката ще потвърди това положение. От времето на войната фабрично-заводските работници в Русия станаха много по-малко пролетарски по състав, отколкото по-рано, защото през време на войната в заводите постъпваха онези, които искаха да избягнат военната служба. Това е общоизвестен факт. От друга страна, също така няма съмнение, че нашата партия сега е политически по-малко възпитана като цяло и като средно (ако се вземе равнището на огромното мнозинство от нейните членове), отколкото е необходимо за истинско пролетарско ръководство в такъв труден момент, особено при значителен превес на селяните, които бързо се пробуждат за самостоятелна класова политика. Сетне, трябва да се вземе под внимание, че съблазънта да се влезе в правителствената партия понастоящем е гигантска. Достатъчно е да си спомним всички литературни произведения на сменовеховците за да се убедим, че и съвсем чужди на всичко пролетарско читатели са увлечени сега от политическите успехи на болшевиките. Ако Генуезката конференция ни донесе нов политически успех – натискът за партията от страна на дребнобуржоазни и направо враждебни на всичко пролетарско елементи ще получи гигантски  размери. Половин година стаж за работници в никой случай не е в състояние да спре този натиск, защото няма нищо по-лесно от това такъв кратък стаж да се нагласи изкуствено, още повече че за мнозина интелигентски и полуинтелигентски елементи при нашите условия няма да представлява никаква трудност да станат работници. От всичко това аз правя извода, който за мен се потвърждава и от това, че белогвардейците напълно съзнателно взимат под внимание непролетарския състав на нашата партия – извода, че трябва значително да увеличим сроковете на кандидатския стаж, и ако останат за работниците 6 месеца, безусловно необходимо е, за да не заблуждаваме себе си и другите, да определим понятието „работник“ по такъв начин, че това понятие да включи само онези, които действително поради своето житейско положение е трябвало да усвоят пролетарската психология. А това е невъзможно, ако дълги години не са били във фабрика не с някакви странични цели, а поради общите условия на икономическия и социалния живот.

  Ако не си затваряме очите пред  действителността, трябва да признаем, че сега пролетарската политика на партията се определя не от нейния състав, а от огромния, изключителен авторитет на онзи извънредно тънък слой, който може да се нарече стара партийна гвардия. Достатъчна е малка вътрешна борба в този слой – и авторитетът му ще бъде ако не подронен, то във всеки случай отслабен дотолкова, че решението вече няма да зависи от него.

  Затова е необходимо: 1) да се увеличи стажът за всички кандидати; 2) да се уточни в най-големи подробности как трябва да преминава кандидатския стаж, какви трябва да бъдат конкретните и практическите условия за проверка, че кандидатския стаж действително тече, а не е само формалност; 3) необходимо е да се създаде квалифицирано мнозинство в тези учреждения, които решават въпроса за приемане на нови членове в партията; 4) необходимо е това приемане да зависи от решения не само на губернските комитети, но и на контролните комисии; 5) трябва да се изработят още някакви мерки, за да може да се улесни освобождаването на партията от онези нейни членове, които съвсем не са комунисти, съзнателно провеждали пролетарска политика. Аз не предлагам нова генерална чистка на партията, защото мисля, че това сега практически е неосъществимо, но да се намерят някакви средства за фактическа чистка на партията, т.е. за намаляване на нейния състав, е необходимо, и ако се помисли върху това, уверен съм, че може да се намерят редица подходящи мерки.

  Ако е възможно, бих помолил тези членове на ЦК, които прочетат това обръщение, да ми отговорят макар с кратка телефонограма, адресирана до една от секретарките на СНК.

26 март 1922 г.     Ленин