1.IV.1925 г – 21.X.2009 г

   Другарят Владимир  Асенов Спасов е роден на  1 април 1925 година в гр. Благоевград. Израснал в бедно семейство още от детските си години изтърпява несгодите на капиталистическата действителност. Приет е за член на БРП от легендарните и незабравими ръководители на партията и НОВА Йорданка Чанкова и Владо Тричков. Участва в бойна младежка група към Босилеградския партизански отряд, по-късно става един от ръководителите му. Заедно с отряда си  влиза в състава на легендарната Трънска дивизия под ръководството на Славчо Трънски, допринесла много за освобождението на България от игото на германския и българския фашизъм. След освобождението е доброволец в новосъздадената БНА, влизаща в състава на Трети Украински фронт под общото ръководство на маршал Толбухин.   След окончателната победа над фашизма  той се завръща от фронта и завършва българска филология и става учител. Но и след това, той не търси материални облаги от заслугите си към партията и народа. Посвещава силите си на тайните борби на нашата партия срещу титовия опортюнизъм и кралския гръцки фашизъм под непосредственото ръководство на Вълко Червенков. От тогава до сетният си дъх, въпреки изпитанията на времето, той остана верен на линията на партията начертана от неговия боен другар. Опълчва се срещу ревизионистичния курс на Тодор Живков.  Той със своите последователи не позволи да бъде разрушена партията.

Комунистическа правда

  По този повод редакцията на вестника публикува неговата статия “За условията за приемане на нови членове в партията“:

ЗА УСЛОВИЯТА ЗА ПРИЕМАНЕ НА НОВИ ЧЛЕНОВЕ В ПАРТИЯТА

До другаря Молотов

с молба да се предаде за прочитане от всички членове на ЦК, преди да се постави на конгреса въпросът за условията за приемане на нови членове в партията

  След като прочетох решението на пленума от 25 март по въпроса за сроковете на кандидатския стаж за приемане на нови членове в партията, аз бих желал на конгреса да оспоря това решение. Но тъй като се опасявам, че няма да мога да се изкажа на конгреса, моля да бъдат прочетени следните мои съображения.

  Няма съмнение, че нашата партия сега в мнозинството от състава си е недостатъчно пролетарска. Аз мисля, че никой не може да оспори това, и само една справка със статистиката ще потвърди това положение. От времето на войната фабрично-заводските работници в Русия станаха много по-малко пролетарски по състав, отколкото по-рано, защото през време на войната в заводите постъпваха онези, които искаха да избягнат военната служба. Това е общоизвестен факт. От друга страна, също така няма съмнение, че нашата партия сега е политически по-малко възпитана като цяло и като средно (ако се вземе равнището на огромното мнозинство от нейните членове), отколкото е необходимо за истинско пролетарско ръководство в такъв труден момент, особено при значителен превес на селяните, които бързо се пробуждат за самостоятелна класова политика. Сетне, трябва да се вземе под внимание, че съблазънта да се влезе в правителствената партия понастоящем е гигантска. Достатъчно е да си спомним всички литературни произведения на сменовеховците за да се убедим, че и съвсем чужди на всичко пролетарско читатели са увлечени сега от политическите успехи на болшевиките. Ако Генуезката конференция ни донесе нов политически успех – натискът за партията от страна на дребнобуржоазни и направо враждебни на всичко пролетарско елементи ще получи гигантски  размери. Половин година стаж за работници в никой случай не е в състояние да спре този натиск, защото няма нищо по-лесно от това такъв кратък стаж да се нагласи изкуствено, още повече че за мнозина интелигентски и полуинтелигентски елементи при нашите условия няма да представлява никаква трудност да станат работници. От всичко това аз правя извода, който за мен се потвърждава и от това, че белогвардейците напълно съзнателно взимат под внимание непролетарския състав на нашата партия – извода, че трябва значително да увеличим сроковете на кандидатския стаж, и ако останат за работниците 6 месеца, безусловно необходимо е, за да не заблуждаваме себе си и другите, да определим понятието „работник“ по такъв начин, че това понятие да включи само онези, които действително поради своето житейско положение е трябвало да усвоят пролетарската психология. А това е невъзможно, ако дълги години не са били във фабрика не с някакви странични цели, а поради общите условия на икономическия и социалния живот.

  Ако не си затваряме очите пред  действителността, трябва да признаем, че сега пролетарската политика на партията се определя не от нейния състав, а от огромния, изключителен авторитет на онзи извънредно тънък слой, който може да се нарече стара партийна гвардия. Достатъчна е малка вътрешна борба в този слой – и авторитетът му ще бъде ако не подронен, то във всеки случай отслабен дотолкова, че решението вече няма да зависи от него.

  Затова е необходимо: 1) да се увеличи стажът за всички кандидати; 2) да се уточни в най-големи подробности как трябва да преминава кандидатския стаж, какви трябва да бъдат конкретните и практическите условия за проверка, че кандидатския стаж действително тече, а не е само формалност; 3) необходимо е да се създаде квалифицирано мнозинство в тези учреждения, които решават въпроса за приемане на нови членове в партията; 4) необходимо е това приемане да зависи от решения не само на губернските комитети, но и на контролните комисии; 5) трябва да се изработят още някакви мерки, за да може да се улесни освобождаването на партията от онези нейни членове, които съвсем не са комунисти, съзнателно провеждали пролетарска политика. Аз не предлагам нова генерална чистка на партията, защото мисля, че това сега практически е неосъществимо, но да се намерят някакви средства за фактическа чистка на партията, т.е. за намаляване на нейния състав, е необходимо, и ако се помисли върху това, уверен съм, че може да се намерят редица подходящи мерки.

  Ако е възможно, бих помолил тези членове на ЦК, които прочетат това обръщение, да ми отговорят макар с кратка телефонограма, адресирана до една от секретарките на СНК.

26 март 1922 г.     Ленин

МИЛЧО АЛЕКСАНДРОВ

  Деветосептемврийското въстание е началото на изграждането на народната демокрация.

  На Девети септември работническата класа и нейният авангард не взимат отведнъж всички управленски позиции в държавата и стопанството. Утвърждаването на решаващите позиции управляващи позиции се извършва последователно в хода на революцията, в борба с капиталистическата буржоазия, с нейната агентура, с натиска на чуждите империалисти. Тази възможност става възможна за работническата класа и Комунистическата партия в България благодарение на освободителната мисия на Съветската армия, нейното присъствие в страната. Съветската армия, нейното присъствие в страната спасява държавата от империалистическа окупация, избавя я от интервенция и гражданска война.

  Комунистическите министри са в явно малцинство по време на първото правителство. В него взимат участие буржоазни елементи като Никола Петков и други такива. Голяма част от средствата за производство в промишлеността все още са притежание на капиталистическата буржоазия. Но и при тези условия началото на народнодемократическата власт, като власт на работническата класа в съюз с трудещите се селяни започва от Деветосептемврийското народно въстание.

  За съдбата на страната важен факт е, че работническата класа и нейният авангард – Комунистическата партия, имат ръководна роля в Отечествения фронт. И макар комунистите да са малцинство в първото правителство, всъщност те са решаваща сила в народа и в Отечествения фронт. На практика властта се намира в ръцете на комитетите на Отечествения фронт по места, а в тях главна роля играят комунистите. Само комунистите по това време са могли да организират решаването на основната задача – сломяването на съборената монархо-фашистка клика, да осигурят вътрешния ред, преобразуването на армията и нейното участие в Отечествената война. Вътрешното министерство и създаването на помощник-командирския състав в армията е поето от комунистите.

  В продължение на три години след Деветосептемврийското въстание се решават предимно демократични, антиимпериалистически задачи – разгромяване на фашистките сили, ликвидиране на империалистическата зависимост на страната, наказване на виновниците за разбойническия съюз с хитлеристите, осигуряване на демократични права на трудещите се, организиране на Отечествената война против хитлеристка Германия, възстановяване на народното стопанство.

  Ударът срещу фашизма, империалистическата зависимост и нейното ликвидиране, става начало срещу буржоазната уредба в България, това довежда до излизане от рамките на буржоазната демокрация и открива пътя за изграждане социалистическа държава. Деветосептемврийската народнодемократична революция, в която работническата класа в съюз с трудовите селяни, утвърждава властта ѝ, установява се съчетание на националноосвободителната война против хитлеристка зависимост, против фашизма с борбата на трудещите се против капиталистическото робство.

  Но старата буржоазна машина все още не е разбита, разбиването заема продължително време.

  През първия етап от развитието на народната демокрация в революцията са разрешени и редица задачи от антикапиталистически характер, които са предпоставка за решителния удар срещу капитализма. Въведени са: работнически контрол в промишлеността, държавен регламент в условията за производство и разпределението на суровините, на горивото, ценовата политика на Правителството, еднократния данък върху военновременните печалби, конфискацията на придобитите чрез спекула и по незаконен начин след 1януари 1935 година имущества, въвеждане на прогресивно-подоходната система на данъците, въвеждане на държавен монопол върху застраховането, върху тютюна, върху спирта, принудително изкупуване на важни за народното стопанство предприятия, въвеждане на държавен контрол върху частните фирми във външната търговия и изграждането на предприятия за внос и износ с активното участие на държавата, обхващане на вътрешната търговия на едро, изработване, приемане и начало за осъществяване на двегодишния народностопански план, закон за трудовата поземлена собственост, който засяга големите кулашки земевладения над 200 декара, а в Добруджа над 300 декара, изкупуване на едрия селскостопански инвентар.

  Нелишената още от своята икономическа база капиталистическа буржоазия, свързана с международния капитал, пречи на правителствената политика, мъчи се да вреди и саботира в производството и обмяната чрез агентурата си в Отечествения фронт, в лицето на десните елементи. Тя се опитва да се бори против ръководната роля на Комунистическата партия, да разстройва стопанския живот на страната, да пречи на правителствените мерки, да отслабва Отечествения фронт, да подготвя реставрация.

  През този период Комунистическата партия и Отечествения фронт, под ръководството на Георги Димитров, проявяват необходимата бдителност, голяма маневреност и решимост.

  В жестока борба Отечественият фронт под ръководството на Българската  комунистическа партия, разгромява вражеската опозиция на Никола Петков и Коста Лулчев – агентура на империалистите. Изолираните от народа опозиционни щабове, направлявани от вън от империалистическите им господари, устройват съзаклятия и заговори за насилствено събаряне на народната власт. Но тя се разправя с тях.

  В гласувалите за Велико народно събрание Отечественият фронт получава 70% от гласовете, а Комунистическата партия повече от половината от гласовете на гласувалите. Отстоява се националната независимост на страната и се обявява Народна република България.

  Вторият етап от народната демокрация у нас започва от Петия конгрес на Българската комунистическа партия, на който се изработва програма за социалистическото преустройство на страната. Основните моменти в развитието на втория етап се съдържат в Политическия отчет на ЦК на Партията, изнесен от Георги Димитров пред конгреса, в доклада за марксистко-ленинската просвета и борбата на идеологическия фронт, изнесен от Вълко Червенков, в решенията на конгреса по двата доклада, както и в приетия  от конгреса петгодишен народностопански план. Тези исторически партийни документи стават основни директиви за работата на народното правителство, на държавните, стопанските, обществено-политическите  и културни обществени ръководни структури.

  Вторият етап от развитието на народната демокрация организира бурен подем в народното стопанство и култура, с цел превръщането на нашата страна от аграрна в индустриална, с укрепването на съюза между работническата класа и трудовите селяни, с волята си да бъде в авангарда на мира, демокрацията и социализма на Балканите.

  Благодарение на братската помощ на Съветския Съюз са пуснати в експлоатация стотици нови заводи, фабрики, електроцентрали, мини и други предприятия, построени по съветското строителство и техника. Над 60% от обработваемата земя е кооперирана в ТКЗС, които разполагат с голям парк съветски трактори и комбайни и машини родно производство от нашите заводи. Ликвидира се безработицата, нараства благосъстоянието на трудещите се. Започва изграждането на нови големи заводи на тежката промишленост, между които и металургичният завод „Ленин“. Първата петилетка е изпълнена предсрочно за четири години.

  Защо пиша тези известни истини от нашата история? Защото те са известни на моето поколение и при това не на всички. Защото това не е известно на младото поколение. Защото това е безценен опит за него, скрито в прашните стари комунистически книжки. Защото неоколониалното робство на американския и европейския фашизъм, непременно ще доведе работниците, селяните и народната интелигенция до социалистическа революция. Няма да се уморя да казвам, че социалистическата революция е обективен процес, т.е. не зависи нито от моето, нито на който и да е мнение. Мнението и действията на експлоататорските класи може само да го забави.

ПЪРВА ЧАСТ

  Помолиха ни  да изразим мнението си за събитията в Иран. Достоверната информация за тези събития е оскъдна. Важни събития и обстоятелства все още са неясни, понеже се отразяват от буржоазните медии за масова заблуда. Много се прикрива от иранските власти и световната буржоазия като цяло, тъй като всяко народно въстание неизбежно включва прогресивни демократични течения, крила, групи и тяхната дейност. Именно тях се опитват да прикрият фашистките правителства в така наречените „свободни“ страни на Запада.  Именно тези движещи сили на антифашисткото, антиимпериалистическото движение, тяхното революционно начинание, определят основните събития в Иран.

  Ако вземем съвкупната  информация, изтичаща в буржоазната преса, изхвърлим боклука и го преведем на нормален език, картината, която се очертава, е приблизително следната.

  Коренната причина за въстанието в Иран е крайното изостряне на конфликта между настоящите производителни сили на страната, които отдавна изискват пространство за развитие, и национално-империалистическата рамка за тяхното развитие и капиталистическите форми на присвояване. Империалистическата рамка и капиталистическата форма задушават и възпрепятстват развитието на производителните сили. Иранският капитализъм обаче неизбежно се приближава до прага на своята гибел, разкъсван не само от общите противоречия на капитализма, но и от остатъците от феодализма, които проникват в икономиката и политическата надстройка. В Иран конфликтът е между социалния характер на производството и частнокапиталистическата форма на присвояване. Този конфликт се проявява в класовата борба между работниците и правителството по улиците на иранските градове.

  Капитализмът е доминиращият начин на производство в цялата иранска икономика. Приблизително от средата на 60-те години на миналия век концентрацията и централизацията на капитала са в разгара си, с формирането на монополи в промишлеността и банковото дело. До средата на 70-те години на миналия век страната има умерено развит капитализъм, подобен по характер и сила на този в Португалия или Испания. В същото време растежът на монополите в Иран изпреварва растежа на капитализма като цяло. По това време всички командни висоти на икономиката на страната са концентрирани в ръцете на приблизително 300 най-богати семейства, сред които семейството на шах Мохамед Реза Пахлави е на първо място. Семейството на шаха олицетворява държавно-монополистичния капитализъм в Иран, концентрирайки в ръцете си почти 100% от добива, преработката и износа на суровини, особено петрол и газ (Националната иранска петролна компания), националната банка и кредит, контрола върху износа и вноса на капитал, транспорта, комуникациите, военната промишленост, външната търговия и снабдяването с оръжие. Нейното положение наподобява сегашното положение на  семейството на Лукашенко в Беларус, с тази разлика, че семейството на шаха има малък дял в акциите и печалбите на частните монополи и предприятия, докато семейство на Лукашенко, освен държавната индустрия и централната банка, ограбва и хората в частните компании.

  Освен свръхмонопола на шаха, управляващият елит на финансовия капитал включваше семействата Ладжеварди, Хосровшах, Гасемне, Резай, Фарманфармаян, Барходар и Ирвани. Те притежаваха банковите и индустриални групи Шахриар, най-голямата банка за индустриално и минно развитие, Парс Тосиба, Мели и няколко други големи асоциации и банки в страната.

  Тази ситуация съществуваше преди така наречената ислямска „революция“ в Иран през 1978–1979 г. Една от основните причини и движещи сили на тази „революция“ беше нарастващият конфликт между интересите на свръхмонопола на шаха и тези на най-големите частни корпорации в Иран, които се стремяха да завземат целия вътрешен и външен пазар, петрол и газ и военното производство и да подчинят държавния апарат, върху който имаха малко влияние при шаха.

  След ислямската „революция“ монополистичната буржоазия остава управляващата класа в Иран и тя не е  в застой, а по-скоро се е развила доста бързо. В исторически план, политическата форма на господство на едрия капитал при шаха е била конституционната монархия, а от 1979 г. насам – ислямска „република“. Същността на монополната диктатура не се е променила въпреки промяната във външните политически форми. Средновековните шериатски съдилища, религиозното потисничество и върховната власт на аятолаха засилват властта на монополите върху обществото и фашисткото потискане на трудещите се маси, вместо да ги отслабват. Петролните, суровинните и военно-промишлените монополи са били и остават господари на ситуацията в Иран. Те са доволни от ислямската форма на буржоазна диктатура, която е дори по-реакционна, агресивна и империалистическа от режима на шаха. Водещите шиитски духовници – аятоласите, от първия „тъмен фанатик“ Хомейни до сегашния Хомейни – разбира се, не служат на Аллах и не са назначени от Мохамед, а са милиардери, марионетки, агенти и представители на най-големите ирански монополи, тясно свързани с международните петролни и оръжейни корпорации (Standard Oil of Indiana, Dutch Shell, Chevron, Texaco, Amoco International, DuPont, Northrop и други).

  Няма друго обяснение за подобна формалност, която според иранската конституция, от 1979 г. законодателната власт в републиката е поверена на Меджлиса (парламента), президентът назначава министри, а на духовенството е дадена водеща роля в живота на страната, с правото да назначава и освобождава всички висши държавни служители. Само онази група в управляващата класа, която управлява постоянно и назначава за свои политически слуги когото пожелае, било то свещеници или магарета, може да действа по този начин. В Иран това приема формата на клерикална монархия с империалистически привкус, където иранската финансова олигархия упражнява властта си не чрез най-висшата длъжност в буржоазния държавен апарат, като Фюрера, а по начин, удобен за нея при специфичните обстоятелства на Иран – тоест чрез мюсюлманските свещеници без официален ранг, без никакво зачитане на републиканската конституция.

  Това означава, че носител и въплъщение на реакцията и старите производствени отношения в Иран е управляващият елит на иранския финансов капитал – източникът, господарят и социалната опора на държавната система на политически тероризъм (фашизъм) под формата на ислямската „република“, чийто фактически глава е настоящият шиитски аятолах Хомейни.

  Кой се разбунтува срещу настоящия фашистки режим в Иран? Буржоазната пропаганда твърди, че въстанието е причинено от рязко покачване на инфлацията, когато риалът се е обезценил с 40-45%. Вследствие на това покупателната способност на широките маси от населението е спаднала – обхващаща дребните земевладелци, градските занаятчии, квалифицираните работници в петролната индустрия в Хузестан и служителите на средно ниво в столицата. Животът на тези социални класи и групи се влоши рязко.

  Но инфлацията в Иран не е паднала от нищото. Тя е следствие от спада в производството и пазарната криза. Според буржоазните доклади риалът „просто“ и „внезапно“ е намерил само 60% от пазарния си дял, докато цените на дребно са се повишили с 50%. Въпреки това, още през ноември 2025 г., увеличението на цените вече беше засегнало онези области и индустрии, където се използваше по-голямата част от новонапечатаните пари. Те включваха рафиниране на петрол, хранително-вкусова и лека промишленост, транспорт и търговия на едро. Оттам нататък увеличението на цените се разпространи допълнително. През ноември и декември правителството отпечата приблизително 10 милиарда така наречени „инфлационни“ риала.

  По това време обаче самата иранска буржоазия имаше непогасени дългове. При такива дългове, например, когато една компания плаща на друга компания за издадени по-рано фактури, риалът се брои за риал. Размерът на тези дългове в страната към 1 януари 2026 г. беше приблизително 20 милиарда долара. Така че, ако правителството отпечата нови книжни пари и валутата се обезцени с 40%, тогава валутната стойност на тези 20 милиарда долара трябва да се добави към този излишък от пари в обращение. Следователно, покупателната способност на риала всъщност е намаляла с приблизително 55-60%, а не с 40%. Такъв спад означава тежка финансова криза в страната. И финансовата криза не е просто предстояща; тя е пряко следствие и съпътстващ фактор на общата криза в иранската индустрия и селското стопанство като цяло.

  През лятото на 2025 г. правителството  повиши цените на дребно с 15-20% на държавните монополи: горива, електричество, сол, захар, пшенично брашно, транспорт, вода, природен газ и др. След това частните компании ще повишат цените на редица потребителски стоки. До септември цената на агнешкото месо и маслото се е удвоила, на растителното масло и млечните продукти с 30-40%, на пшеничния хляб с 5%, на зърнените храни с 10-15% и на ориза с 30%. През октомври правителството на „светите старейшини“ увеличи данъка върху доходите на работниците с 5%, повиши редица косвени данъци и въведе акциз върху бензина и дизеловото гориво за „Фонда за отбрана на ислямската революция“, т.е. за военна подготовка. Арендите на земя се увеличиха с 10%, което доведе до разорението на десетки хиляди дребни арендатори – градинари, които заемаха приблизително една четвърт от най-важния пазар на зеленчуци в Иран.

  Възникна абсурдната ситуация: иранските работници и трудещите се  да се нуждаят от хляб и други стоки, но тъй като нямат средства да ги купят, са принудени да икономисват всяко парче хляб и всеки чифт чорапи. В същото време складовете и магазините на иранските капиталисти преливат от стоки и продукти, които нямат къде да продадат. Желаейки да поддържат високи печалби, капиталистите поддържат високи цени и големи количества готови стоки и продукти остават неизползваеми. Липсата на средства за препитание за милиони ирански работници премина от епизодична до хронична фаза.

  Пресметнала бедата, в края на 2025 г. иранската монополна буржоазия премества капиталите си в чужбина в търсене на по-печеливши инвестиции под формата на валута, злато, инвестиции в чуждестранни предприятия, недвижими имоти, земя и други подобни. Или изкупува валутата в страната и я превръща в съкровища, като по този начин залива паричното обращение с огромна маса книжни пари, необезпечени със стоки. Валутата се покачва бързо, докато риалът пада. Държавната банка, контролирана от 30-40 от най-богатите семейства в страната, е принудена да изкупува част от риалите за долари, като по този начин харчи валутата, предназначена за използване в икономиката. Не за увеличаване на вътрешната търговия, а за износа ѝ в чужбина. Но дори държавната банка да беше изкупила 90% от излишните риали, това само би забавило катастрофалната инфлация. Населението бързо се отърва от книжните пари и вместо това започна да трупа стоки, което допълнително намали нуждата от парично обращение. От една страна, населението бързо изкупи потребителските стоки, създавайки недостиг на някои от тях. От друга страна, гражданското производство се оказа неспособно да задоволи търсенето на тези стоки с увеличаването на вноса от Китай, което засили упадъка на местната индустрия, изчерпа валутните резерви на страната и допълнително ускори инфлацията. А от друга страна, трескавото производство и внос на стоки, което започна, бързо напълни складовете, но работниците и селяните нямаха пари да купят тези стоки, като по този начин осигуриха „нормалния“ капиталистически метаболизъм на националната икономика.

  Естествено, дребната буржоазия и някои работници (работническата аристокрация, служителите на средно ниво, лекарите, учителите), офицерите, кулаците, богатите занаятчии и арендатори и други подобни започнаха да изкупуват стоки и валута през есента на 2025 г., тъй като колкото повече се обезценява риалът, толкова по-малко подходящи са книжните пари за трупане и съхранение като съкровище.

  Какво прави правителството на аятолаха? Увеличава държавните покупки от частните монополи и в замяна на книжните си пари изтегля стоки от пазара. Но поради намаляващата покупателна способност на риала, компаниите задържат стоките си, а държавата печата още книжни пари. Това е порочен кръг. Иранската буржоазия вижда единственото решение в прекратяване на паричното предлагане и замяната му с нови преки или косвени данъци върху работниците или увеличаване на съществуващите данъци.

  Но колкото по-непродуктивна е икономиката, толкова повече националната икономика е разтърсена от инфлацията и колкото по-голям е излишъкът от стоки в складовете, толкова по-трудно става това. В края на краищата, иранските монополи, включително най-големите петролни и газови компании (Иранският петролен консорциум, находищата на IPI в Лали, Месджед-е-Солейман, Хефтгел, Агаджари, газовият завод Бандар-е-Мешер, заводите в Абадан и Хоррамшахр, пристанищният завод Харк и други), където аятолахът и неговите придворни са акционери, не  се втурнаха да обновят износения капитал на държавните предприятия – чрез техния гигантски свръхмонопол – което би могло да даде тласък на възраждането на националната индустрия. Нямаше тласък за усвояване на стоки, привличане на нова работна сила, растеж на покупателната способност на масите, търсене на селскостопански продукти и суровини, нито за укрепване на риала. Въпреки че до края на 2025 г. увеличението на износа на петрол за Индия и Китай срещу чуждестранна валута допринесе за възстановяването от кризата.

  Но „патриотите“ и „светите мъже“ изразходваха огромните валутни приходи не за модернизиране на производствения апарат на страната или за повишаване на покупателната способност на населението, а за изнасянето им в тайните си сметки, закупувайки милиарди модерни оръжия от Германия, Франция, Япония и, чрез трети страни, от Съединените щати. Те изразходваха парите за собствено производство на оръжие, за поддържане на огромния паразитен държавен апарат – Корпуса на гвардейците на ислямската революция, полицията и Националната гвардия, и за подготовка на армията за империалистически завоевания в Близкия изток и Западна Азия. Хищното изтегляне на оборотен капитал от производството, упадъкът на гражданското производство, милитаризацията на националната икономика, поддържането на раздут държавен апарат, огромното паразитно потребление на буржоазията, съчетано с нарастващите данъци, бедността и безработицата сред широките работнически маси, съчетано с фашистко-религиозен терор и други противоречия, присъщи на всяка капиталистическа държава – всичко това неизбежно доведе до рязко изостряне на общата криза в страната, което стана тласък за народното въстание срещу правителството.

  Според буржоазния печат, от юли до декември 2025 г. промишленото производство в Иран е спаднало с 18%, а селскостопанското производство – с 23%. Сушата и отказът на правителството да напоява земята в основните зърнопроизводителни райони Табриз-Ращ-Зенджан, особено в сухите, плодородни области Машхад-Зейнан,  допринесоха за този спад. В резултат на това, поради неуспешната реколта през 2024 г., Иран е внесъл приблизително 350 000 тона пшеница, а индустрията е загубила поръчки за цимент, плочи, тръби, помпи и друго напоително оборудване на обща стойност приблизително 900 милиона долара. Поради недостиг на капацитет през 2025 г., приблизително 20 000 работници са били съкратени от фабрики в Табриз и Техеран.

  Преизчислено в щатски долари, реалните заплати за полуквалифицираните работници в петролната и минната промишленост през 2024–2025 г. са варирали от 250 до 450 долара на месец, докато неквалифицираните работници са варирали от 100 до 200 долара. В строителната индустрия средната заплата за квалифицираните работници през 2024 г. е била 200–300 долара, докато за неквалифицираните  работници е била 50–150 долара. Заплатите за наетите работници в търговията на дребно варират от приблизително 50 до 250 долара, в зависимост от местоположението и собствеността на магазина. Най-ниските заплати, 40–60 долара на месец, са установени в средни и малки магазини в малки градове и селски райони. Най-високите заплати са били в големите универсални магазини в Техеран и големи пристанищни градове като Бандар Абас и Бандар Шахпур. Средната дневна заплата за семейство от пет души, базирана на средната дневна заплата за селскостопански работник в държавни селскостопански фирми, е била 80–120 долара. Средната заплата за селскостопански работник в стопанство за отглеждане на ориз на брега на Каспийско море (в района на Бандар Шах-Горган) е варирала от 40 до 100 долара.

  В Иран няма държавно установена „минимална заплата“, т.е. минимален стандарт на живот, под който хората умират. Изчисленията обаче показват, че през 2023 г. това минимално потребление за семейство от трима души е било 550–600 долара на месец в Техеран и големите градове и 250–300 долара в малките градове и селските райони, ако работникът има работа на непълен работен ден, продуктивен добитък или парцел земя, който може да произвежда 20–30% от храната на семейството. През 2024 г., поради покачващите се цени и данъци, екзистенциалният минимум се е увеличил съответно до 650–750 долара и 350–400 долара на месец; през 2025 г. той е бил 750–800 долара и 400–500 долара на месец. Междувременно средната реална заплата на фабричните работници в Техеран и трите най-големи индустриални града през 2024 г. е била 350-370 долара на месец, докато тази на обикновените държавни служители е била 250-300 долара. Доходът на дребен градски търговец или занаятчия, който не наема наемен труд, през 2024-2025 г. е бил приблизително 300-400 долара на месец, ако се приеме благоприятен пазар.

  По този начин, в продължение на две години, недостигът на екзистенциални средства за работниците и обикновените ирански работници само е нараствал, като е достигал средно 200-250 долара на семейство от трима души до края на 2025 г. Това е означавало, че по-голямата част от градските и селските работници, както и голяма част от дребната буржоазия на града, са живели между периодичен недостиг и постоянна бедност.

  За сравнение, заплатите на държавните служители на средно и висше ниво, от началници на отдели нагоре, в Техеран през 2024 г. са започвали от 800 долара, без да се броят допълнителните плащания и бонуси. Според фрагментарни данни, заплатите на редовите ирански полицаи са варирали между градовете и селските райони и са възлизали на 300–400 долара на месец през 2025 г., без да се брои обширната система от подкупи и изнудване. Още по-малко се знае за доходите на служителите, съдиите и прокурорите на Корпуса на гвардейците на Ислямската революция (IRGC). Висшите генерали на IRGC и някои висши офицери служат в „диваните“ (надзорни съвети, съвети на акционерите) на големи ирански държавни и частни компании, а също така притежават собствен бизнес, включително селскостопански фирми и икономики, което означава, че самите те са част от монополната буржоазия и големите земевладелци. Ясно е, че тези генерали и офицери ще се борят до смърт срещу работническото и демократичното движение в страната. Същото важи и за военния, полицейския и съдебния елит.

  Невъзможно е да не се отбележи, че целият ирански държавен апарат е пропит с корупция от горе до долу. Най-характерните черти на корупцията в Иран са хонорарите и бакшишите от по-нископоставените служители към по-високопоставените служители, от подчинение към началниците, закупуването на позиции, необузданите подкупи в апарата и изнудването на работниците буквално за всякакъв лист хартия. Според нашите оценки, стотици милиони долари са циркулирали в системата на корупцията през 2025 г., въпреки че служителите се опитват да купуват чуждестранна валута, недвижими имоти, земя и други „ликвидни“ активи, като по този начин се отърват от риали.

  Богатството на шиитското духовенство е концентрирано предимно в търговията и собствеността върху земята. В малките градове и селските райони до 70% от цялата търговия на дребно и дребна търговия както едрата е в ръцете на мули и племенни ханове. Капиталистическите земевладелци, ханове и мули, които съставляват 0,8% от селското население, притежават големи имения, особено в плодородния север на страната, в така наречения „зърнен пояс“ (ивицата от Зересуран до Нишапур), в Ирански Азербайджан (регионът на езерото Резаие) и южно от Техеран (регионът Исфахан). Част от тази земя се отдава под наем на бедни и безземни селяни-арендатори и фермери при потискащи условия. Основната форма на селскостопанско производство са големите капиталистически ферми, представляващи до 60% от цялото селско производство (2023 г.), кулашките ферми и по-малките арендаторски и  ферми на изполица, някои от които са организирани в кооперативи. Страната обработва 16 милиона хектара земя, от които 10,5 милиона хектара са плодородни, но непродуктивни поради липсата на напояване. Около една четвърт от цялата земеделска земя е собственост на двете най-големи банки на Иран.

  Средният размер на парцела за дребен арендатор е 3-4 хектара дъждовна земя, докато 9000 големи ферми и кулашки стопанства, вариращи от 15 до десетки хиляди хектара, съдържат до 70% от най-добрата земеделска земя, водоизточници, пасища и тревни площи. Големи плантации с опиумен мак са концентрирани на изток от пустинята Дащ-е Кавир до границата с Афганистан. Има основания да се смята, че те принадлежат на „супермонопола“ – семейството на аятолах Хомейни, както и на няколко богати хана – водачи на местни племена. Няма информация за доходите от тези плантации, но има държавни средства. Нивото на правителствен надзор, размерът на площите и естеството на производството на опиум предполагат, че иранската търговия с наркотици може да се сравни с печалбите на стария картел Меделин в Колумбия. Има сведения, че робският труд и така наречените „домашни работници“ – домашни прислужници на селски и градски капиталисти, които се трудят за храна и подслон без заплати – се използват широко в маковите плантации.

  Нетният доход на фермер или изполичар от 10-хектаров парцел земя в добра година е бил 1500–2000 долара на семейство; в бедна година той е спаднал до 800–1000 долара. До 60% от всички доходи на дребните фермери и арендатори на земя отиват за наем, данъци и държавни и местни такси. Средно едно фермерско семейство с парцел до 10 хектара в добра година печели 33 долара на месец на човек, което е 4-5 пъти по-ниско от жизнения минимум за едно село.

ВТОРА ЧАСТ

  Иран запазва голяма, дребна занаятчийска индустрия, фокусирана върху килими, текстил, кожени изделия, обувки, хранителни продукти и съдове за хранене. Оцелява и едромащабното животновъдство, което все още се практикува от полуномадски племена. През 2022 г. страната е имала приблизително 35 милиона овце, 16-17 милиона кози и приблизително 3 милиона глави говеда. Приблизително половината от говедата за месо и вълна принадлежат на големи капиталистически земевладелци, включително племенни ханове и мули. Иран надминава Турция и Пакистан по производство на овче месо и вълна.

  Страната е силно зависима от външната търговия. Износът на петрол и газ представлява 93% от всички валутни приходи през 2024 г. В същото време общите приходи от износ на тъкани, трикотаж, обувки, перилни препарати, килими, памук и сушени плодове постоянно намаляват от 18% на 7% между 2019 г. и 2024 г. Превишаването на вноса над износа през 2024 г. е приблизително 1,4 пъти.

  Всичко това означаваше спад в леката промишленост и селското стопанство на Иран, което впоследствие доведе до намаляване на местното производство на суровини и машини за селското стопанство, леката промишленост, храните и химикалите. В същото време вносът на машини, оборудване, торове и потребителски стоки от страни, внасящи ирански петрол, се увеличи. Те включваха Китай, Индия, Япония и, чрез посредници, Германия, Франция, Италия и други страни. Иран също закупи оръжие от тези страни.

  Уникална характеристика на Иран е, че от 2010 до 2022 г. той настигна Турция по промишлено производство и военна мощ, надмина Пакистан и Израел и накрая се превърна в умерено развита, агресивна империалистическа сила, която поради неравномерното развитие на капиталистическите страни претендира за чуждестранни пазари и сфери на влияние.

  Друга уникална характеристика на Иран е, че мнозинството от настоящите управници на страната – монополните капиталисти – са бивши земевладелци или потомци на едри земевладелци, мули и ханове – собственици на големи пасища и стада добитък. Тези капиталисти не са преминали през етапа на индустриалния капитализъм и свободната конкуренция, за разлика например от европейската и американската буржоазия, която сама по себе си е била организатор и участник в производството. Иранската финансова олигархия е двойно паразитна, тъй като дори като земевладелци, те отдавна са поверили управлението на своите имения и ферми на наемни мениджъри. Тези  обединения, където от селското стопанство са прехвърлени не само капитал, но и много остатъци от феодализъм и дори робство. Милионерите-земевладелци са се превърнали в милиардери-монополисти, бидейки още по-погълнати от „ханската“ страст към печалба и лукс, към безделие и към разхищение на капитали и валутни приходи. Те се стремят, най-общо казано, не да подобряват производството, основано на увеличено масово потребление, а да засилват безкрайно експлоатацията и потисничеството на работниците. А на международната арена започват борба за преразпределение на разделения свят, за пазари, суровини, господство в Западна Азия и за петрола от Персийския залив. Войната в Близкия изток за правото на разграбване на нефтени и газови ресурси, за пътища и тръбопроводи, става неизбежна.

  Това означава, че положението на иранския пролетариат и широките маси на дребната буржоазия под иранския империализъм се влошава все повече с всяка изминала година. Това изостряше класовата борба на работниците, занаятчиите и дребните арендатори срещу ислямската държава и капиталистите. До 2025 г. милиони работници и трудещи се в Иран бяха изправени пред избора или да загинат под петата на ислямския фашистки режим, или да го свалят и да спасят себе си и всички трудещи се чрез революционна борба.

  В исторически план религиозните идеи за класов мир, подчинение и търпение са силни сред иранската работническа класа. В същото време сред пролетариата и трудещите се маси съществува силно, спонтанно желание за социализъм. Взети заедно, тези идеи, във всички ирански революции от 1905 г. до наши дни, са довели до мощни, но зле организирани изблици на народна борба срещу потисничеството, като народът прави големи жертви, а плодовете на борбата му лесно се присвояват от земевладелци, свещеници и капиталисти.

  На тази основа в Иран възникнаха политически течения и идеи за мирен преход от царуването на потисничеството към царуването на социализма. Сегашното януарско въстание обаче ясно демонстрира на народа, че капиталистите няма да се поколебаят да унищожат десетки милиони работници, за да спасят собствеността и капитала си. Само насилственото сваляне на буржоазията и потушаването на нейната съпротива може да осигури окончателната победа на работниците. Всички основни въпроси, свързани с положението на масите, могат да бъдат решени само със сила, чрез ожесточена класова борба. Това се обяснява с факта, че основният въпрос на всяка революция е въпросът за държавната власт, когато е необходимо да се отстрани от власт старата реакционна класа и да се завземе властта в ръцете на напредналата класа.

  Въстанието на масите в Иран имаше ясно изразен демократичен, антифашистки и антиимпериалистически характер, тъй като беше насочено срещу ислямската държава – фашисткият терор на властите, за основни буржоазно-демократични права и свободи, срещу обедняването на трудещите се маси, срещу милитаризацията на страната и въвличането ѝ в световна война. Това, по същество, означаваше въстание срещу диктатурата на монополите, срещу империалистическата политика както във вътрешен, така и в международен план. Както и при революцията от 1978-1979 г., народът видя пропаст между живота си и безпрецедентния лукс на управляващото „свято семейство“, водено от аятолах. Това обстоятелство изигра значителна роля, когато самите маси, с цялата си примитивност, проста и брутална решителност, излязоха на улицата и започнаха да действат.

  Движещите сили на иранското въстание бяха градският пролетариат, градската дребна буржоазия, бедните и много бедните фермери от предградията, част от трудещата се интелигенция и студентите. Лидерите на въстанието бяха градската дребна буржоазия. Обективният смисъл на народното въстание не е било премахването на капитализма или установяването на революционна демократична диктатура на пролетариата и работническата дребна буржоазия, а опит за унищожаване на монополния капитал, национализирането му в ръцете на демократично правителство, премахване на остатъците от феодализма в страната и откриване на широки възможности за немонополизиран, както и за дребен и среден капитал.

  В същото време въстанието  има характеристиките на народна революция, тъй като народните маси активно и самостоятелно се издигат със свои собствени икономически и политически искания. Въпреки че това въстание не постига блестящ успех, народът, най-дълбоките слоеве на обществото, смазани от потисничество и експлоатация, се вдигат самостоятелно, оставяйки отпечатъка на своите искания и опитите си да изградят ново общество по свой начин на мястото на отживялото старо, върху целия ход на въстанието.

  Развиваше ли се революционна ситуация в Иран? Разбира се. Народът излезе   на улицата под най-бруталния фашистки терор. Класовите противоречия в страната достигнаха своя връх. Най-бруталните форми на експлоатация на работниците преобладават във фабриките, заводите и фермите. В провинцията царуват остатъци от крепостничество и робство, наред с абсолютната власт на капиталистите, ханове и кулаци. Потисничеството на капиталистите се утежнява от липсата на права за народа и варварската тирания на чиновниците, полицията и тайната полиция. Фашисткият режим на „светия старейшина“ Хомейни провежда политика на брутално национално потисничество срещу кюрди, хазари, лури, тюркмени и други националности.

  Никакво ЦРУ, Мосад, БНД и др. не биха могли и не могат да организират революционна ситуация или да провокират народно въстание, освен ако социално-икономическите условия за това не са узрели. Но веднага щом някъде избухне открита класова борба и хората излязат на улицата, цялата буржоазия крещи, че тези „бунтове“ са организирани от чуждестранни разузнавателни служби – в зависимост от принадлежността на страната към един или друг империалистически лагер. Това се прави, за да се убедят масите, че те не са способни да вземат каквито и да било политически решения и че единствените творци на историята са правителствата и техните лидери, т.е. буржоазията. Въстанието в Иран, което ужаси капиталистите по целия свят, ясно показа, че ако е правилно организиран, иранският народ е напълно способен да свали фашисткия режим на „светите старейшини“ и да установи социалния ред, от който се нуждаят трудещите се.

  Както е добре известно, първият признак на революционна ситуация е невъзможността управляващите класи да запазят управлението си непроменено. Това означава криза от един или друг вид на „върха“. Кризата на политиката на управляващата класа създава разрив, през който избухва недоволство и негодувание сред потиснатите класи. За да се случи революция обаче, не е достатъчно „нисшите класи“ да не желаят; „висшите класи“ също трябва да не могат да живеят както преди.

  Факт е, че иранските „нисши класи“ не искат да живеят както преди. Разривът сред „висшите класи“ се прояви не само в кризата на производството, финансов колапс, спад в търговията и огромен бюджетен дефицит, но и в обща криза на иранското общество като цяло, като ситуацията във всяка област на вътрешния живот се влоши до такава степен, че заплашва фундаменталните интереси на трудещите се маси, включително правото на живот. Разривът сред „висшите класи“ пролича и във факта, че в първите дни на въстанието дори основната сила на фашистката диктатура – ​​армията и Корпуса на ислямската революция – се поколебаха: трябва ли да стрелят по народа или не? Струваше ли си да се защитава режимът на аятолаха и богатите? Този въпрос възникна пред масата от редови и младши офицери, които не са изолирани от трудещите се, които познават и виждат тежкото положение на своя народ и които не изостават много от обикновените държавни служители по отношение на доходите си.  В областта на външната политика иранският финансов капитал се готви за битка за преразпределение на сферите на влияние в Близкия изток. Това означава, че и на международната сцена иранската буржоазия вече няма средства за мирно разрешаване на въпросите и затова се обръща към политиката на война. За да постигне това, тя се нуждае от „класов мир“ в тила си, за което засилва терора срещу трудещите се маси и апарата на политическия бандитизъм.

  Но, както е добре известно, ако експлоататорската класа вече не е способна да управлява с „нормалните“ методи на буржоазната демокрация и ако една държава живее само на щикове и бесилки, дните ѝ са преброени, защото вътрешните противоречия са толкова силни, че неизбежно обгръщат управляващия елит, засилвайки разделението му на враждуващи фракции и борбата за власт между тях, като по този начин изострят кризата „на върха“. В Иран държавният свръхмонопол, управляван от семейството на  аятолаха и 25-30 други семейства, е получил контрол върху целия добив, преработка и транспорт на нефт и газ, транспорта, комуникациите, големите търговски вериги, енергетиката, обработката на зърно и други товари в пристанищата и др. По този начин останалите 80-100 големи частни монопола губят колосални печалби, приблизително 15-20 милиарда долара годишно. Очевидно е, че подобна ситуация не може да не изостри конкурентната борба между частния монополен капитал и „държавните“ монополи – тоест между съюзите на частните капиталисти и правителството на аятолаха.

  От друга страна, шепа ирански капиталови магнати контролират огромното мнозинство от средствата за производство и едновременно с това унищожават производителните сили на страната дори в „мирно време“. В единия край на иранското общество приблизително 0,5% от населението държи над 80% от цялото обществено богатство, докато в другия край 70% от населението страда от хронична бедност и мизерия. Това доведе до втория признак на революционната ситуация: още по-голямо изостряне на нуждите и трудностите на потиснатите класи.

  Поради тези обстоятелства в Иран се появи и трети обективен признак на революционна ситуация: значително увеличение на активността на масите, които тихо грабеха от 2019 г., но по време на бурните времена на криза отново бяха привлечени от общата ситуация на кризата и самия „елит“ към независимо, историческо въстание.

  Ясно е, че не всяка революционна ситуация се превръща в революция. Обективните предпоставки за революционна ситуация трябва да бъдат допълнени от субективни фактори: наличието в Иран на революционна класа, способна на революционни масови действия, достатъчно силна, за да свали правителството на аятолаха, което никога няма да падне, освен ако не бъде „бутнато“; наличието на революционна партия, способна да поведе масите в битка по правилния път.

  Нито едно от тези субективни условия не съществува в Иран. Но ако тези условия съществуваха, партията на иранския пролетариат щеше да се изправи пред задачата да поведе масите в пряка атака срещу фашистката държава с цел сваляне на политическото господство на буржоазията и отстраняването ѝ от власт. В този случай възниква въпросът за съюзниците на пролетариата, което означава обширна предварителна работа от страна на партията за привличане на най-бедните слоеве от дребните собственици, неутрализиране на колебаещите се и изолирането им от влиянието на едрия капитал. Но в дневния ред  се налага подготовка, определяне на дата и провеждане на въоръжено въстание. За да бъде едно въстание успешно, неговата организация, време и тактика са от решаващо значение.

  Революционерите трябва да знаят, че въстанието е изкуство, точно както войната. Въстанието се управлява от определени правила, чието пренебрегване води до гибелта на партията. Въстанието изисква един-единствен, водещ военно-революционен център. Наличието на няколко централни ръководни центъра води до разпръскване на силите и поражение на бунтовниците.

  Най-важният фактор за победата във въстанието е народната подкрепа от армията или част от армията. Без това народът не може да победи при съвременния империализъм. Империализмът не може да бъде победен или унищожен, освен чрез победоносната борба на една част от армията срещу друга. Фашистките отряди на буржоазията – Корпусът на ислямската революция, Националната гвардия, полицията, тайната полиция и т.н. – могат да бъдат победени само от обединените сили на работническите милиции и армейските части, въоръжени със съвременна техника. Това обстоятелство изисква от революционната партия да проведе обширна предварителна работа в армията, създавайки организации сред войниците и моряците, както и военно обучение и организиране на широките работнически маси.

  Успехът на въоръжената борба на пролетариата се определя от степента, до която партията успява да си осигури подкрепата на основната сила на революцията – работническата класа – и да организира правилно своите резерви – широките работнически маси. Въстанието трябва да се осланя не на заговор на офицери, не на партията, а на авангарда на класата.

  Тактиката на въстанието отхвърля всякакви готови схеми, а изисква отчитане на конкретния баланс на силите и конкретната ситуация. Освен това тактиката на въоръженото въстание се основава на няколко ключови принципа: 1) Никога не си играйте с въстанието. Когато го започвате, знайте твърдо, че трябва да стигнете докрай, че няма връщане назад. 2) Концентриране на основните сили на революцията в решителния момент в най-уязвимата за врага точка, когато революцията вече е узряла, когато настъплението е в разгара си, когато въстанието чука на вратата и когато привличането на резерви към авангарда е решаващо условие за успех. 3) Внимателно следете назряването на революционната криза, като съчетавате началото на въстанието с най-високата точка на кризата. Нарушението на това условие  води до опасна грешка – загуба на инерция. 4) След като въстанието е започнало, не трябва да има колебание. Трябва да действаме с максимална решителност. Смелост, смелост и още смелост. Нарушаването на това условие води до тежка грешка – загуба на курс. 5) Отбраната е смъртта на въстанието. Бунтовниците се стремят непрекъснато да напредват, преминавайки от победа към победа, дори ако тези победи са малки, без да дават време на врага да се възстанови и да привлече резерви. Преминаването в отбрана означава, че врагът ще унищожи бунтовниците, защото те са по-силни, по-опитни и по-добре организирани. Тактическата отбрана е допустима в изолирани места и случаи – но само за по-добро провеждане на общото настъпление.

  Очевидно е, че при иранското въстание нито едно от тези условия не е било напълно изпълнено или изобщо не е било изпълнено.

  Трудещите се хора на всяка страна искат едно нещо: мирен, свободен, проспериращ и културен живот, без враждебност между народите и нациите. Постигането на такъв живот изисква социална революция, която да измете капитализма от сцената и да го замени със социализъм. Но революционната победа никога не идва сама. Тя трябва да бъде подготвена и спечелена. И само силна пролетарска революционна партия може да го подготви и спечели. За да успее едно въстание, е необходимо участието на възможно най-широки народни маси. Работническата класа и полупролетарските маси, които я следват, трябва предварително да осъзнаят неговата необходимост и да бъдат готови да направят жертви и да предприемат решителен щурм срещу капитализма. Колкото по-голям е обхватът и широтата на историческите действия, толкова по-голям е броят на участващите хора. Колкото по-дълбока е трансформацията, която революционерите се стремят да осъществят, толкова по-голяма е необходимостта да се събуди интерес и съзнание към нея, да се убедят милиони и десетки милиони в нейната необходимост.

  Въстанията и революциите на робите и селяните са били водени и насочвани от отделни водачи или малки групи лидери. При империализма възходът на масите, въстанието на народа, изисква създаването на мощна работническа партия – партия на социалната революция – която единствена може да подготви и ръководи победоносното въстание.

  Необходимостта от създаване на такава мощна ръководна и организираща сила като болшевишката партия в Иран или която и да е друга страна е продиктувана от колосалните задачи на революцията, която е въпрос на творческата инициатива на милиони хора. Задачите на такава партия са да възпитава трудещите се маси в революционен дух, да им внуши бойна решителност и да ги подбуди да се борят срещу капитализма и за държавна власт. Задачите на такава партия са да подготви и мобилизира резерви, да създаде съюз между работническата класа и полупролетарските елементи на населението и работническата дребна буржоазия, да спечели армията и да установи силни връзки с националноосвободителните движения. Успешните въстания изискват точна оценка на революционната ситуация и революционната криза, правилно разполагане на силите и избор на момента за въоръжено въстание. Всички тези сложни задачи на революционната политика и стратегия изискват най-сериозна работа сред масите.

  За да реши тези проблеми, бъдещата партия на иранския пролетариат трябва да бъде въоръжена не с буржоазни теории за „ислямски социализъм“, а с революционна теория и програма и да бъде готова да я приложи. Тази партия трябва да притежава несломим дух на смелост и постоянство, да бъде високо дисциплинирана и да поддържа силни и широки връзки със своята класа и всички нейни организации, способни да ги обединяват и насочват всичките им дейности към една единствена цел. Да оставиш иранския и който и да е друг пролетариат без такава партия означава да го оставиш без революционно ръководство и да провалиш каузата на пролетарската революция. Това означава да осъдиш иранския народ, а всъщност и всеки друг народ, на години и десетилетия безпрецедентни жертви и страдания, точно както империализмът причинява на трудещите се.

Подготвила РП –  превод Милчо Александров

(Източник: Информационна агенция Синхуа) 21/02/2026, 09:41

  Пекин, 19 февруари /Синхуа/ – Китай наскоро представи позицията си на Световната търговска организация (СТО), относно реформата на СТО при настоящите обстоятелства, обяви Министерството на търговията в четвъртък.

   Това е първият политически документ, представен от Китай на СТО от стартирането на необходимия процес за реформа на СТО през юни 2022 г., и той изчерпателно и систематично излага позицията на Китай по отношение на реформата на СТО, заяви говорител на министерството.

  Той също така отбеляза, че Китай е поел инициативата за напредък в необходимите реформи на СТО, като е публикувал позицията си през 2018 г. и е представил предложение през 2019 г.

  В отговор на сериозните предизвикателства и нужди за развитието, пред които е изправена в момента многостранната търговска система, Китай представи нова позиция на СТО, в която изчерпателно се разглеждат собствените му искания и опасенията на другите членове на СТО.

  Позиционният документ, основан на мултилатерализма, фокусиран върху развитието и ориентиран към бъдещето, систематично очертава общите принципи и предложения на Китай за реформа на СТО в настоящия контекст.

 По отношение на мултилатерализма, той ясно формулира подкрепата на Китай за приобщаваща икономическа глобализация и неговата проактивна позиция в защитата на многостранната търговска система, като същевременно подчертава значението на по-нататъшното развитие на реформата на СТО в настоящата среда.

  Документът подчертава, че развитието трябва да бъде поставено в центъра на програмата за реформи, като помага на развиващите се страни членки да се възползват от възможностите за растеж в области като цифровата икономика, зелената трансформация и изкуствения интелект.

    В него се подчертава и необходимостта от обсъждане на правителствени мерки, които имат негативен ефект върху международната търговия, от зачитане на различията в икономическите системи на участващите страни и техните етапи на развитие, от стремеж към консенсус относно лоялната конкуренция и от създаване на условия за международна търговия, които са по-отзивчиви към нуждите на индустриалното развитие, заяви официалният представител.

Авторското право е на © People’s Daily Online. Всички права запазени.

Превод Милчо Александров

1

  По какво се различава съвременният фашизъм от фашизма, съществувал през 20-те и 70-те години на миналия век? В последните събития във Венецуела и особено в Иран, както и в ситуацията около Гренландия, все още не е ясно какви форми и методи ще използва фашисткият диктаторски империализъм там, какво ще извади наяве от „класическия“ хитлеристки фашизъм и дали демократичната част на националното движение ще може да обедини работническите маси и да надделее над диктатурата на монополите или поне да се бори сериозно срещу тази диктатура. За да разберем по-добре тази ситуация, е полезно да разберем характеристиките на „стария“ фашизъм.

  „Старият“ фашизъм се отнася до опитите на буржоазията да избегне революцията в собствените си страни в контекст, където последното разделение на света от империалистите току-що е приключило, появяват се признаци на обща криза на капитализма и опитите на буржоазията да прехвърли цялата тежест на кризата и последиците от войната върху работниците са се засилили. Фашизмът се появява като реакция на Октомврийската революция и болшевизма, както и като най-удобния начин монополите да се подготвят за нова война за преразпределение на света. Това се отнася преди всичко до фашизма от хитлеристки стил в Германия от 1933 до 1945 г., като най-широко известната и доминираща форма на „стария“ европейски фашизъм, на който буржоазните правителства са се възхищавали и продължават да се възхищават. Естествено, други фашистки режими, възникнали в Европа преди нацистите да дойдат на власт в Германия, също трябва да се считат за част от „стария“ фашизъм. Те включват т. нар. „Пилсудщина“ в Полша, фашисткия режим на Цанков в България, фашистките режими в Унгария, Румъния и Финландия и, разбира се, режима на Мусолини в Италия. Поражението на Испанската република води до установяването на фашистки ред в страната, въплътен в буржоазно-земевладелската диктатура на Франко. На фона на острата следвоенна криза в Португалия буржоазните републикански партии се разпадат и през февруари 1927 г. правителството на генерал Кармона установява военно-фашистка диктатура.

  След войната в някои страни се запазват фашистки режими от хитлеристки тип, но те претърпяват външни промени. В Португалия фашистката диктатура, водена от Салазар, се засилва, докато в Испания диктаторският режим на Франко остава на власт. От 40-те до 60-те години на миналия век висшите класи в няколко латиноамерикански страни отхвърлят „боливарската“ демокрация и установяват фашистки режими в собствените си страни, използвайки хитлеристка Германия за модел (Аржентина, Перу, Парагвай). Накрая, фашизмът, много близък по форма до хитлеризма, се установява след войната в Югославия (фашисткият режим на Тито-Ранкович-Кардел), през 1968 г. в Гърция (диктатурата на т. нар. „черни полковници“) и през 1973 г. в Чили, където е ръководен от генералска хунта, чийто фюрер монополите назначават за командир на сухопътните войски А Пиночет.

  Същността на всички тези фашистки режими е една и съща: монополистите, уплашени от разрастването на работническото и демократичното движение, стремящи се на всяка цена да запазят капиталистическия ред, господството си над обществото и условията за максимизиране на печалбите, насърчавани от международната реакция, се отказва от една форма на своята диктатура – ​​буржоазната демокрация – или по-скоро от това, което е останало от нея. Защото при монопол буржоазната демокрация като такава вече не съществува и не може да съществува. Те преминават към открита терористична диктатура – ​​фашизъм. След войната в Португалия, Испания, Гърция, Аржентина, Югославия и Чили действат военни съдилища, властите потушават работническите стачки и демонстрации, а функционират и „класически“ концентрационни лагери – реплики на „Берьоза Картуска“ на Пилсудски и Дахау на Хитлер, където десетки хиляди работници са натикани, а комунистите, напредналите работници, демократичните активисти и синдикалисти са измъчвани и бесени. Фашистката тайна полиция, чиито форми и методи са буквално копирани от Гестапо, е разпространена в страните. Дори най-основните демократични свободи са премахнати, но буржоазията поддържа подобието на парламент и демокрация, като югославските фашисти дори обявяват гестаповския си режим за „истински социализъм“. Работниците са насилствено настанявани в казарми от военен тип, заплатите са замразени, цените се покачват, а стачките са обявени за национално предателство. Дребните и средни селяни масово биват разорявани от „ценовите ножици“, данъците и налозите, лишавани са от земята си и принуждавани да стават селскостопански работници на земевладелци и кулаци. Междувременно монополните печалби се увеличават рязко.

  Всичко това е типично както за „старите“, така и за „новите“ фашисти и представлява вътрешната политика на фашистката буржоазия. Във външната си политика обаче тези режими се различават от режима на Хитлер в Германия. Империалистите на тези страни не си поставят за непосредствена цел постигане на световно господство и не изключват участието във войни за преразпределение на света, предимно чрез плячкосване на съседни държави – не във война един на един, а в съюз с по-силна империалистическа сила или група такива сили. Така през 50-те и 60-те години на миналия век Титова Югославия предявява териториални претенции към Унгария, България и Гърция.  

  През 20-те и 30-те години на миналия век полската буржоазия и едрите земевладелци също така подхранват идеята за „Велика Полша от единия до другия край“, което означава завземане на… Съветска Украйна и Беларус, буржоазна Литва, с територия, простираща се от Черно до Балтийско море. Групата на Пилсудски обаче свързва тези планове с военен съюз с Германия и Англия, тъй като Полша няма сили да води война срещу СССР. Разглеждат се и различни военни съюзи между Полша и Франция и съвместното им нападение срещу СССР, координирано с действията на вътрешните контрареволюционери и организирания от тях масов саботаж на стратегически съветски обекти (виж например процеса срещу Индустриалната партия и нейните „индустриални“ дела, както и процеса за саботажа в мините). Предатели от висшите редици на съветската техническа интелигенция, поддържащи връзки с бившите си господари, Торгпром – съюз на емигрантски индустриалци от бившата Руска империя – са финансирани от тях и са готови да предадат всяка част от страната на интервентните страни срещу „военна помощ“, т.е. интервенция, дори само за да възстановят капитализма в СССР под щиковете на интервентите. Стига се дори до разделяне на министерските портфейли, оставяйки предателите да бъдат експлоатирани от интервентите. Тези планове бяха разкрити от съветското разузнаване в края на 20-те и началото на 30-те години на миналия век, а предателите бяха незабавно арестувани и осъдени. Без координация с вътрешната контрареволюция, Полша и Франция не рискуваха да атакуват СССР.

  Буржоазията и земевладелците на Унгария, България и Румъния, въпреки че бяха насочили поглед към съветските земи на Западна и Южна Украйна, не успяха да ги завземат самостоятелно, надявайки се да последват влака на нацистка Германия и да получат своя дял от плячката в замяна на своите дивизии на Източния фронт. По време на Втората световна война Португалия запази неутралитет (като едновременно предоставяше икономически и шпионски услуги на Германия, Англия и Съединените щати). Франкистката Испания, съюзник на Германия, поддържаше „почти неутралитет“ по време на войната, флиртувайки със Съединените щати и Англия. Следвоенните фашистки режими в Европа и Латинска Америка, въпреки че предявяваха териториални и икономически претенции към своите съседи, никога не прибягваха до война. Фашистката диктатура в Чили, освен постоянните спорове с Аржентина за Патагонските острови, не се ангажира с външна агресия.

  При какви условия буржоазията за първи път се нуждае от фашизъм? Господството на монополите, подготовката за ново разделение на света, засилването на класовата борба и нарастващите елементи на криза и гражданска война, особено след Първата световна война – всичко това води до фалит на буржоазно-демократичната система. Това води до появата на нови методи и форми на управление (системата от тайни кабинети, задкулисни олигархични групи, упадъкът и фалшифицирането на „народните представители“, премахването на демократичните свободи и др.). В ход е буржоазно-империалистическа реакция срещу работническата класа и работниците. Този процес, при специфични исторически условия, приема формата на фашизъм. Тези условия са: нестабилността на капиталистическата икономика, наличието на големи маси от декласирани елементи, обедняването на широки слоеве от градската дребна буржоазия и интелигенция, недоволството на селската дребна буржоазия, постоянната заплаха от масови пролетарски въстания, победата на работническата класа в Съветска Русия, нарастващото влияние на болшевизма и оттеглянето на Русия от световната пазарна система.

  За да осигури по-голяма стабилност, твърдост и трайност на властта, монополната буржоазия е все по-принудена да изостави парламентарната система в полза на фашистките методи, независими от междупартийните отношения и комбинации. Тези методи са пряка диктатура на едрия капитал, маскирана като „национална идея“, представителство на професиите (по същество представителство на различни групи от управляващите класи) и експлоатация на недоволството на дребната буржоазия чрез социална демагогия (антисемитизъм, атаки срещу лихварския капитал и негодувание срещу парламентарните „говорения“). Това е метод на корупция под формата на създаване на добре организирани и платени фашистки милиции, партийни апарати и бюрократи, напълно подчинени на монополите. В същото време фашизмът се стреми да проникне в работническата класа, за да вербува най-изостаналите слоеве от работниците, експлоатирайки тяхното недоволство, липса на съзнание и пасивността на социалдемокрацията.

  Основната цел на фашизма е поражението на революционния работнически авангард, комунистическите слоеве на пролетариата и техните кадри. Комбинацията от социална демагогия, корупция и активен бял терор, съчетани с изключителна империалистическа агресивност във външната политика, са характерни черти на фашизма. В особено критични периоди за буржоазията фашизмът използва антикапиталистическа фразеология, но след като затвърди властта си, той все повече се разкрива като терористична диктатура на едрия капитал, губейки по пътя си своите „антикапиталистически“ дрънкулки. За да предотврати пролетарска революция, буржоазията използва и коалиционни методи със социалдемокрацията. Нещо повече, самата социалдемокрация играе фашистка роля в най-критичните моменти за капитализма. С развитието си социалдемокрацията разкрива фашистки тенденции, които обаче не ѝ пречат да се срине под натиска на работниците, неговото движение за бунт срещу буржоазното правителство като опозиционна партия. Методът на фашизма и коалицията му със социалдемокрацията бяха необичайни за „класическия“ (пред империалистически) капитализъм. Те бяха признаци на общата криза на капитализма и бяха използвани от буржоазията, за да забавят напредъка на революцията.

2

  За да запази господството си, буржоазията използва два основни метода, две тактики. Ако капиталистическите тактики винаги бяха еднакви или дори хомогенни, работническата класа бързо би се научила да отговаря със също толкова еднакви тактики. В действителност буржоазията във всички страни развива две системи на управление, два метода за борба за своите интереси и поддържане на господството си и тези два метода се редуват и преплитат в най-различни комбинации.

  Първият метод е насилието, методът на отказ от всякакви отстъпки на работническото движение, методът на подкрепа на всички стари и остарели институции, методът на непримиримо отхвърляне на реформите. Такава консервативна политика беше характерна за феодалната земевладелска класа, но тя все повече се превръщаше във форма на империалистическа политика.    

  Вторият метод е „либерализъм“, стъпки към политически права, реформи, отстъпки и т.н. В своята политика буржоазията преминава от един метод към друг не по замисъл на отделни лица, а по силата на фундаменталното противоречие на собствената си позиция.

  Властта на буржоазията в ерата на монополите все повече се насочва към насилие, което намира израз във възхода на фашизма и засилващия се фашизъм на буржоазната държава. От друга страна, буржоазията все още не може напълно да се откаже от елементите на „либерализъм“, метода на коалиция с буржоазната демокрация, флиртуването с дребната буржоазия, известните отстъпки на работниците и т.н.

  Засилването на класовата борба и укрепването на буржоазната диктатура в страната съответстват на нарастването на противоречията и агресивността на империализма в международните отношения. Политическата реакция, като система за управление, непрекъснато нараства във всички капиталистически страни, представлявайки първото, вътрешно лице на империалистическата агресия. Фашисткият режим не е някакъв нов тип държава. Той е една от формите на буржоазна диктатура на империалистическата епоха. Империализмът е израснал от класическия капитализъм. Съответно, фашизмът е израснал от буржоазната демокрация. Процесът на преход на буржоазната демокрация към открити форми на потискане на работниците представлява същността на фашизацията на буржоазната демокрация. Следователно, буржоазната демокрация от типа, характерен за буржоазните революции на 19 век, отдавна е изчезнала. В действителност, след Първата световна война, съществуват буржоазно-демократични форми на капиталистическа диктатура по време на епохата на империализма и общата криза на капитализма – тоест, буржоазните демокрации се фашизират. Преди Втората световна война капиталистическите държави по света представляват пъстър конгломерат от фашистки държави като Италия, Полша, Германия и Япония, както и буржоазни демокрации, преплетени с елементи на фашизъм, всички на различни етапи от своята фашизация, като Франция, Англия и Съединените щати.

  Съвременните буржоазни държави могат да се нарекат фашистки, но те се намират на различни етапи на гражданска война с трудещите се, което произтича от силата на монополите, концентрацията на производството, позицията на страната на външните пазари, активизма на работническата класа и степента на участие на „националната“ буржоазия в международния империалистически грабеж. Следователно, има известна разлика в жестокостта между фашизма в Съединените щати и Швеция, между китайския фашизъм и фашисткия режим в Русия.

  Основната характеристика на фашизма е пълното господство върху обществото от шепа финансови магнати и пълното подчинение на държавния апарат. Това е открита атака срещу работническата класа, използваща всички методи на принуда и насилие, редувайки, модифицирайки и прикривайки тези методи, като на преден план излиза една или друга форма на потискане на работниците или комбинация от тези форми. Фашизмът е открита или скрита гражданска война, водена от капиталистите срещу работниците, докато буржоазията поддържа известно маневриране между открито полицейско насилие и отстъпки на работниците. Премахването на остатъците от буржоазната демокрация не е целта на фашизма, а страничен продукт на основната, решителна линия на атака срещу пролетариата. В същото време фашизмът в много страни не е смятал за необходимо да премахва външните форми на демокрация, като парламент, избори и конституции, защото това е улеснявало заблуждаването на масите с приказки за народния суверенитет в буржоазната държава.

  Ако разгледаме идеологическата рамка на „стария“ фашизъм, ще видим точно онези черти, които самите фашисти са подчертавали, когато са говорили за своята бандитска държава. Например, италианските фашисти са фокусирали демагогията си върху корпоративния характер на своята държава, нацистите са наблягали на германския национализъм, испанските фашисти – върху борбата срещу Коминтерна и т.н. Почти всички „стари“ фашистки режими са се маскирали като древни или средновековни.

  Идеологическите костюми на буржоазията: патрицианство, рицарство, легиони, ново благородство и т.н. Това идеологическо облекло говореше не за силата на фашизма, а за неспособността на буржоазията да осигури нови ръководни идеи и съответстващи нови форми по време на общата криза на капитализма. Затова черните ризи в Италия, нацистите в Германия и „Желязната гвардия“ в Румъния се обръщаха към миналото, точно както руският царизъм, в навечерието на своя край, се обръщаше към времената на Минин-Пожарски или Иван Калита.

  Зад прикритието на корпоративната държава се криеше откритата диктатура на буржоазията над работническата класа. Идеологията на национализма прикрива империалистическата агресивност на буржоазните държави. Фашизмът е продукт на монополния капитализъм, основан на концентрацията и централизацията на капитала с разрастването на монополите, водещи до масова централизация на целия апарат за масово потисничество, включително политически партии, профсъюзи, образование, църква, медицина и др. Чудовищността на идеологическите форми на фашизма се обяснява с факта, че той е политическата надстройка на най-чудовищния начин на производство – империализма.

3

Какви общи черти имаше „старият“ фашизъм?

  1. Атаката на буржоазията срещу работническата класа чрез поредица от атаки срещу нейните революционни организации: Комунистическата партия, профсъюзите, съюзите на бойците на Червения фронт и други организации, с цел смазването на революционното работническо движение, унищожаването на неговите активисти чрез физическо унищожение или масови арести, унищожаването на работническия печат и премахването дори на свободите на събранията, словото, сдруженията и избирането на фабрични комитети, ограничени от буржоазната демокрация. Фашизмът прилага система от брутален държавен терор срещу работниците и трудещите се, потискайки ги с кръвопролития, уволнения, съдебни процеси, затвори и всяко работническо движение, всякакви опити за класова организация, като по този начин установява неограничената власт на капиталистите, и управлението в предприятията. Това смазване на работническото движение може да се случи паралелно с насилственото включване на всички работници във фашистки организации (Италия, Германия), или с разделянето на сферите на влияние между фашисти и социалфашисти, които се превръщат във фашистки агенти в работническата класа (Полша, Унгария), или със забраната на всички, дори фашистки, работнически организации (Чили, Парагвай, съвременна Русия).

  2. Фашизмът прилага т. нар. „мир в индустрията“ и „класово сътрудничество“ чрез икономическо и политическо насилие. Той премахва правото на стачка, заменяйки го със система за задължителен арбитраж, което е отразено в трудовото законодателство. Фашизмът широко експлоатира фалшивата идея за „надкласова държава“ като оръжие за задушаване на класовата борба на пролетариата, като същевременно отхвърля целия речник от лицемерни социалфашистки формули, разкривайки потискащата природа на буржоазната диктатура в най-явната ѝ форма.

  3. С помощта на фашизма буржоазията в крайна сметка превръща компромисните профсъюзи (където все още съществуват) или специално създадените нови фашистки профсъюзи в същите принудителни органи на капиталистическата държава, каквито са полицията, съдилищата, казармите и затворите. По този начин буржоазията се стреми да включи отделни слоеве от работници в системата на фашистката диктатура, като значително увеличава натиска, упражняван върху работническата класа от апарата на държавното потисничество. Фашизмът се стреми да постигне за цялата работническа класа в политическата сфера това, което капиталистическият конвейер и дисциплината на глада правят за отделния работник в икономическата сфера, превръщайки работника в придатък на цялата машина на капиталистическото потисничество.

  4. Монополистичният капитализъм заменя старата система на политически партии с паравоенна и военна терористична организация на капитала, под прикритието или на единна фашистка партия, пригодена за целите на гражданската война срещу пролетариата, или на военно-наказателна организация на целия държавен апарат, в която фашистката партия и парламентът играят ролята на демократичен параван. Превъоръжаването на буржоазията за гражданска война срещу работниците се изразява, първо, в това, че капиталът възстановява въоръжените си сили на базата на високо механизирана, чисто кадрова (наемническа) армия, и второ, във факта, че наред с тази армия създава кадри от специални фашистки части (Желязната гвардия, Щалхелм, Хеймверът, Шютцкорпс, Сквадра, Щрелиц, СА и СС, Националната гвардия и др.). Старият тип армия, основан на принципа на всеобщата военна повинност, отмира, защото заплашва с революционни въстания и преминаване на армията към революционната работническа класа. В епоха на война и революция буржоазията се страхува от всички работнически организации и особено от въоръжения народ. Оттук идва и идеята за наемническа, кадрова армия, армия от специалисти по унищожаване на народа.

4

  Можеше ли фашизмът да провежда хищническата си политика без определена масова база? Разбира се, че не. Ерата на монополния капитализъм се свързва с разрастването на декласирани елементи, образувани в резултат на разрухата на дребната буржоазия, дребните производители, занаятчии и търговци, и свръхпроизводството на техническата интелигенция.

  Фашистите се опитаха да запазят тази изключително флуидна и разнообразна база от поддръжници, както и да привлекат определени слоеве от работническата класа. За да постигне това, фашизмът трябваше да прибегне до груба демагогия, съчетавайки най-жестоко реакционните искания с квази социалистическа реторика. Съществуването на Съветския съюз по това време и нарастващите революционни настроения сред масите принудиха фашизма да се адаптира към ситуацията, призовавайки масите към „революция“ срещу проституиращата буржоазна демокрация и „лошия“ лихварско-търговски капитализъм.

  Като експлоатира бедността и мизерията на масите, въвлича пасивни слоеве от населението в политиката, подкопава влиянието на социалдемокрацията и разбива вкоренените предразсъдъци на буржоазната законност с политиката си на открито насилие, фашизмът, продукт на кризата на капитализма, сам изостри нестабилността на капиталистическата система, подготвяйки собствената си гибел и тази на цялата система.

  Но поражението на фашизма не се случи и няма да се случи автоматично. Необезпокоен от съпротивата на работниците и трудещите се маси, фашизмът ще напредва безкрайно и по всички фронтове. Поражението на фашизма е сигурно само с активната войнствена политика на работническата класа, водена от политически и организационно силна комунистическа партия, която мобилизира класовата омраза на масите срещу фашизма. Фашизмът не е враг на монополите; той е най-потисническата и брутална форма на диктатура на монополите. Невъзможно е да се борим с фашизма, без да се борим със социалния фашизъм, срещу всички реакционни мерки на буржоазията и нейната държава.

5

  „Класическият“ фашизъм се заражда в Италия. Там империализмът започва да се развива енергично едва след влизането на Италия във войната и особено след поражението на италианския пролетариат през 1920 г. Редица обстоятелства допринасят за победата на фашизма. По време на следвоенната революционна криза управляващата социалдемокрация се компрометира най-много в очите на дребнобуржоазните маси. В Италия възниква дълбока криза. Ако имаше истинска болшевишка партия, тази криза можеше да бъде разрешена с победата на пролетарската революция. Но Италианската комунистическа партия все още е незряла, разделена и все още неспособна да се откъсне от пъпната връв на социалдемокрацията. Следователно, в този момент съдбата на страната беше в ръцете на две парламентарни партии – джолианци и социалисти – и те демонстрираха изключителна безпомощност пред лицето на кризата.

  Италианската социалистическа партия, за разлика от германската социалдемокрация, беше неспособна на каквито и да било решителни действия. В Италия реформизмът разчиташе по-малко на силна работническа аристокрация, както в Германия, отколкото на селски кооперативисти, дребни арендатори, общински служители и членове на парламента. Това беше отпусната, слаба и пацифистка партия. В началото на Първата световна война социалистите заеха най-гнилата позиция на неутралитет. След войната, когато в Италия се разгръщаше революционна криза, тази партия, не заради левичарството си, а заради безгръбначността си, не се съпротивляваше на революционното движение. Едва когато достигна своя връх, когато през 1919–1920 г. работниците завзеха фабриките и застанаха на самия праг на властта, социалистите открито предадоха движението, което имаше всички шансове за победа, тъй като на революционният пролетариат тогава  симпатизираха както  селските маси, така и  значителна част от градската дребна буржоазия. Италианските социалисти провеждаха политика на противопоставяне на селскостопанските работници срещу бедните селяни и изполичарите, като по този начин отчуждиха селяните от революцията. След това социалистите направиха всичко възможно, за да попречат на пролетариата да превърне завземането на фабриките в завземането на властта, като по този начин напълно предадоха революцията.

  От друга страна, италианските парламентарно-демократични партии (джолианците, „народните католици“ и социалистите), страхувайки се от пролетарската революция повече от чумата, не посмяха решително да поемат по империалистическия път, който беше блокиран от относителната слабост на италианския капитал, както и от Англия и Франция, които бяха ограбили Италия в разделянето на военните плячки. Монополистите и най-големите земевладелци се възползваха от това, организирайки фашистки поход към Рим срещу парламентарните „демократични партии“, срещу цялата парламентарна система, под лозунга за „накърнено национално достойнство“.

  Италианският фашизъм въведе редица характеристики във вътрешната политика на монополите, които преди това не бяха присъствали в буржоазната политика. 1.) Социалният състав на фашистите първоначално се набираше от дребната буржоазия (занаятчии, интелектуалци, студенти, безработни офицери, селски кулаци). Едва по-късно към тях се присъединиха земевладелци и широки слоеве на буржоазията, от една страна, и, от друга, някои работници, разочаровани от социалдемокрацията. 2.) Още от самото начало италианските фашисти започнаха да изграждат войнствени организации, първоначално от участници в империалистическата война. Тези организации—„Ескадроните“, „черните ризи“, по-късно трансформирани във фашистка милиция, първоначално тероризирали селскостопанските работници, организирани в реформистки профсъюзи в провинцията, а след това били разположени в градовете срещу революционните пролетарии и всички „подозрителни“ лица. След това „ескадроните“ били сглобени във фашистки юмрук, с помощта на който фашистите осъществили своя „поход към Рим“, а буржоазията – фашисткия преврат. 3.) Италианските фашисти, наред с пропагандата на национал шовинизма, широко използвали методи на социална демагогия, докато не завладели властта и не я консолидирали. Тази демагогия била насочена срещу социалисти, комунисти и буржоазията, но не и срещу командните групи на буржоазията. В селата италианските фашисти издигнали лозунга: „Земята на този, който я обработва“. Този лозунг изобщо не предполагаше прехвърляне на помещическа земя на бедни селяни, а по-скоро борба срещу колективизацията на земеделието и срещу социалдемократическия „кооперативен социализъм“ (форма на „икономическа демокрация“, чрез която селячеството уж би влязло в социализма). В града фашистите издигнаха лозунга за борба срещу „специалните интереси на старите власти и жалката буржоазия, срещу експлоататорите на нацията“. Този лицемерен лозунг беше насочен предимно към търговската буржоазия, която в началото на войната предпочиташе политика на неутралитет, което не ѝ пречеше да печели от спекулата по време на войната. За да привлекат симпатиите на бедните, фашистите първоначално поискаха екстремни данъци върху капитала, конфискация на 85% от военните печалби и имущество, конфискация на църковно имущество и т.н. За да заблудят работниците, фашистите издигнаха целта за „формиране на работническа република, която да излезе от агонията на капиталистите и да въведе национално единство и мир“.

  Бенито Мусолини, застъпвайки се за влизането на Италия във войната, привлича част от Социалистическата партия и синдикалисти, които подкрепят войната. Фашистите са рупор на тежката индустрия, особено собствениците на металургичните, машиностроителните и автомобилните фабрики в Северна Италия, корабостроителниците и корабните компании, както и най-големите банки („Бени“, „Оливети“, братя Пероне, „Одеро“, „Пирели“, „Теплиц“, „Полано“, „Волпи“ и други). Тези монополи се надяват да спечелят от военни договори и да пожънат по-голям дял от разделянето на Австро-Унгария, затова изискват правителството да влезе във войната. През 1914-1915 г. търговската буржоазия, някои капиталистически земевладелци, кулаците, средното селячество, да не говорим за пролетариата и бедните селяни – всички са против войната. Само монополният капитал и неговата крепост – тежката индустрия, както и най-големите земевладелци и банкери, тези пионери на италианския империализъм – са „за“ войната. Основателите на италианския фашизъм – Мусолини, Де Боно, Роко и други – бяха рупор и агенти на този монополен капитал. Тези тръстове, първо тайно, а след това открито, финансираха италианските фашисти. След поражението на италианския пролетариат през 1920 г., Генералната конфедерация на италианската индустрия пое финансирането на фашисткото движение, а ръководителят на тази федерация, Оливети, беше назначен за генерален секретар на Фашисткия съюз на индустриите.

  Отличителна черта на италианския фашизъм беше, че партията на Мусолини, след като дойде на власт, напълно изостави демократичните си лозунги и се трансформира в монархическа партия. Монархията беше запазена и превърната в един от стълбовете на фашизма.

  Фашистите последователно унищожиха всички елементи на демокрацията, централна и местна, установявайки най-неограничената и безмилостна открита диктатура на имуществените класи. Централизацията на държавния апарат беше доведена до крайност. С каква цел? Да се ​​върже работническата класа в железни окови под знамето на „корпоративната държава“ и „класовото сътрудничество“ и да се принуди тя да изгради италиански капитализъм на безценица, проправяйки си път към чуждестранната империалистическа арена. Мусолини говори открито за това през 1926 г.: „Фашисткият синдикализъм се различава от червения синдикализъм по един фундаментален начин: той не си поставя за задача да нанесе каквито и да било щети на частната собственост. Когато един шеф се изправя срещу червен синдикат, той се изправя срещу организация, която се бори за по-високи заплати, като крайната цел на борбата е унищожаването на частната собственост. Нашият синдикализъм обаче се стреми само да подобри положението на синдикатите, които са се събрали под неговото знаме, и няма крайна цел. Той се основава на сътрудничество на всички етапи от производството. Не може да не сътрудничи, когато става въпрос за разпределение на получените печалби… Ние сме напълно антисоциалистически. Капитализмът не само не е в упадък, но дори  е такъв какъвто не е бил в своята зора. Съвременните капиталисти са капитани на индустрията, големи организатори, хора с високо чувство за гражданска и икономическа отговорност, от които зависят съдбата, заплатите и благосъстоянието на работниците.“

  Познати думи. В съответствие с командната роля на монополите, италианските фашисти изградиха своята „корпоративна държава“. В корпорация, пряко контролирани от фашистките власти, както работническите, така и бизнес синдикатите бяха обединени. Според устава на корпорацията обаче само 10% от работниците трябваше да принадлежат към синдикат – тогава синдикатът беше признат за представител на всички работници в предприятието. Не беше необичайно 80-90% от работниците да се противопоставят на синдиката, но те бяха принудени да плащат членски внос. Под наказание от 10 години тежък труд, на синдикалните работници и работодателите беше забранено да участват в актове на класова борба и самозащита. Ясно е като бял ден, че този закон беше насочен единствено срещу работниците и не представляваше заплаха за капиталистите. Цялата фашистка трудова политика беше насочена към неограничена експлоатация на пролетариата. Законодателството признаваше 8-часовия работен ден, но беше обект на повече от 100 резерви и изключения, като на практика го анулираше. Фашистите обещаха да въведат минимална работна заплата, но в действителност заплатите бяха намалени с 20-30% в промишлеността и с до 50% в селското стопанство. Осигуровките за инвалидност и старост бяха премахнати. Фашистите обещаха на работниците участие в контрола върху производството, но дори реформистките фабрични комитети бяха незабавно забранени.

  „Корпоративната държава за индустриален мир“, „трудовите харти“ и цялата фашистка вътрешна политика бяха насочени към ускоряване на италианския капитализъм чрез удушаване и ограбване на работническата класа. Външната политика на италианския империализъм, произтичаща от вътрешната му политика, преследваше целта да подготви страната за външна експанзия, за борбата за преразпределение на колониите, осигуряване на пазари и ограбване на други страни.

  Италианският фашизъм беше инструмент на италианската тежка промишленост, господар на транспорта, финансите и горивата. Но широката социална база на фашизма първоначално беше дребнобуржоазна. След поражението на италианския пролетариат през 1920 г. фашистите започнаха своята терористична кампания в провинцията срещу селския пролетариат и неговите профсъюзи. По това време много големи и средни земевладелци, кулаци и безработни офицери монархисти се присъединяват към фашисткото движение. Когато след „селската кампания“ фашистите започват да тероризират градските работници, да разбиват техните профсъюзи, да организират банди от стачкоизменници и да убиват революционни работници, широки слоеве от буржоазията започват да се присъединяват към фашистките редици. Следователно, най-висшите органи на партията и държавата са едно тяло – „Великият фашистки съвет“, мнозинството от членовете на който са представители на монополи, банки и най-големите земевладелци, а само малко малцинство произхожда от фашистките синдикати на градските и селските работници. Генералният секретар на фашистката партия е назначаван от Мусолини и е одобряван от краля. Той назначава местни партийни секретари, които също са одобрявани от краля. По този начин фашисткият режим в Италия не е диктатура на дребната буржоазия, а пряка диктатура на финансовия капитал, прикрита като социална демагогия за властта на трудещите се.

Следва продължение – превод от МЛРД „Рабочий путь“ – Милчо Александров

Резюме. Тази статия изследва същността на Съветите като най-естествената форма на самоорганизация и самоуправление за част от обществото или за обществото като цяло, насочена към организиране на техния живот и целенасочена дейност. Тя също така изследва формирането и развитието на Съветите в различни исторически контексти.

  Съветите са първата, най-древната, най-простата и най-естествената форма на самоуправление в човешкото общество. Хората, живеещи и работещи заедно, се събират и се съветват относно организирането на живота си. Един от най-известните органи на самоуправление в племенната система е съветът на старейшините.

  Три аспекта винаги присъстват в регулирането на живота на всяко общество и на всеки отделен човек: самоуправление, управление и власт. Властта е прилагане на принуда в процеса на управление. Невъзможно е обаче да се изгради каквото и да е ефективно общество само върху принуда, тъй като това изисква огромни и икономически неадекватни разходи за органи на принуда и абсолютна незаинтересованост на хората от работа, която не служи на техните интереси. Хората проявяват най-високи нива на активност и интерес към работата си в условия на самоуправление, където управляват собствените си дейности или участват активно в тяхното управление. В безкласово общество, където няма разделение на класи и следователно няма управляваща класа, самоуправлението служи като основен регулатор, където всички членове на обществото участват в управлението, избирайки самоуправляващи се органи (като Съвета на старейшините), които изпълняват управленски функции в интерес на цялото общество. В безкласовото общество властта съществува и в рамките на системата на самоуправление, използвана за потискане на антисоциалните действия на отделни членове и за защита от външни врагове. Поради неразвитостта на производителните сили и на мнозинството от самите хора, в конкурентната борба между народите, предимство са получили онези племена, които преди това са разделили труда и обществото на класи, където първичната собственост и господство са били предоставени на сегмент от обществото – класа, освободена от производителен труд и по този начин ползваща се с условия за интелектуална дейност и ускорено развитие – която е образувала държави, специален социален апарат за подчиняване на народа на управляващата класа. Така, в продължение на хиляди години, правителството, формирайки свой собствен административен апарат, е издигнато до върха на регулирането на социалния живот.

  В класовото общество винаги присъстват и обществени съвети, независимо от наименованието им – Ареопаг, Сенат, Болярска дума, Кръгла маса на крал Артур или парламент – те са органи на самоуправление, органи на управляващата класа, които могат едновременно да служат като органи на властта в класовата държава. Управляващите класи забраняват или в различна степен възпрепятстват създаването на съвети на потиснатите класи и съсловия.

  Никога не е имало и все още няма общество или държава, където елементите на самоуправлението да не съществуват наред с властта и управлението. Дори най-абсолютните монарси, диктатори и султани не биха могли да функционират без връзките и подкрепата на най-могъщата част от управляващата класа и са били принудени да се консултират с най-влиятелните представители на тази класа при вземането на решения, като за целта са създавали съвети от тях в различни форми. Исторически погледнато, монарсите, включително абсолютните монарси, са се появявали от органите на самоуправление на управляващите класи, когато е било необходимо максимално консолидиране на силите на дадена класа и общество. Ако даден монарх е преставал да задоволява интересите на управляващата класа, управляващата класа винаги е намирала начин да го отстрани и замени, дори до степен да го убие. Ефективността и устойчивото развитие на една държава обаче пряко зависят от ефективността на производителния труд на народа. Изкуството на управлението се е състояло и състои в това да се въвлече народа в управлението на много аспекти от живота му, да се формират ограничени, контролирани от правителството, но истински самоуправляващи се органи на народа. Тези органи са се формирали например в руските селски и градски общности, които са давали на народа чувство за свобода, макар и силно ограничена. По-добре е било да се даде на народа поне известна свобода, възможността да управлява живота си самостоятелно, но под контрола на правителството, отколкото да се получи неизбежното, спонтанно самоуправление, насочено срещу експлоататорите. Нивото на демократизация на обществото определя нивото на самоуправление на народа.

  Във всеки трудов колектив, във всяка общност, във всяка повече или по-малко стабилна група от хора, обединени от обстоятелства, общи дейности и т.н., в дейността на всеки индивид винаги съществува повече или по-малко развит, повече или по-малко стабилен и в различна степен организиран елемент на самоуправление. В зависимост от обстоятелствата и нивото на управление, мотивите за самоуправление могат в различна степен да съвпадат с посоката на управление и власт или да бъдат насочени срещу тях.

  Работническите съвети са органи на работническото самоуправление. В пролетарската държава съветите са, първоначално, органи на самоуправление. Работническото правителство е орган на пролетарската власт, орган на диктатурата на работническата класа, необходим за осъществяване на комунистическите преобразувания, чак до премахването на класите и класовите различия. След премахването на класовите различия управляващата, държавообразуваща функция на Съветите става ненужна и Съветите се превръщат просто в органи на комунистическо самоуправление за цялото безкласово комунистическо общество. По думите на К Маркс: „Състоянието на нещата, в което народът се управлява, трябва да бъде заменено от самоуправление на народа“ (Маркс, К., „Изменения и допълнения към второто издание на брошурата на И Мост „Капитал и труд“ (1875) // VI КПСС. 1968. № 2. С. 80.)

  Тук „количеството се превръща в качество“: тази степен на демокрация се свързва с излизане от рамките на буржоазното общество, с началото на неговото социалистическо преобразуване. Ако всеки наистина участва в управлението на държавата, капитализмът вече няма да може да се задържи. Развитието на капитализма, от своя страна, създава предпоставките наистина „всеки“ да участва в управлението на държавата. Тези предпоставки включват всеобщата грамотност, вече постигната в редица от най-напредналите капиталистически страни, и „обучението и дисциплинирането“ на милиони работници чрез големия, сложен, социализиран апарат на пощенските служби, железниците, големите фабрики, едрата търговия, банковото дело и т.н.

(В.И. Ленин, Държава и революция. Пълни съчинения, том 33, стр. 100)

  Властта на работническите съвети и диктатурата на пролетариата в социалистическата държава са необходимите и първични условия за комунистическото преобразуване на обществото, включително премахването на класите. Същевременно една от основните цели на комунистическото преобразуване на обществото е постепенната замяна на държавата с комунистическо самоуправление. Едно от противоречията на социализма е противоречието между обществената собственост и общественото производство, съчетано с изключването на значителна част от работниците от управлението на собствеността и производството, които се управляват от тесен кръг бюрократични администратори, сред които естествено възникват частни групови интереси с буржоазен характер. Единственият начин за разрешаване на това „бюрократично“ противоречие, според предписанията на класиците на марксизма, е все по-разширяващото се участие на все по-широки маси от работници в контрола и управлението на всички сфери на икономическия живот, от производството до държавата. С други думи, говорим за постоянно разширяващо се ниво на самоуправление, като работническото самоуправление все повече замества прекия … контрол на бюрократичния апарат.

  Съветите, както е добре известно, са родени от колективното творчество на революционните работници на Царска Русия по време на Първата руска революция от 1905-1906 г. Причината за появата на Съветите в Русия е, че въпреки бързо развиващия се капитализъм, страната остава под управлението на автокрацията и на практика няма опит за изграждане на  синдикално движение, което е ефективно забранено преди Февруарската революция. Втора, не по-малко важна причина е запазването на селските общини в Русия до началото на 20-ти век, като останки от тях са оцелели на места до 30-те години на миналия век. В същото време много буржоазни европейски страни имат добре развито синдикално движение до началото на 20-ти век, а в редица страни работниците вече са извоювали правото на стачка.

  В Царска Русия стачките са строго забранени и се считат за престъпление. Следователно почти всяка стачка на работници, доведени до отчаяние от бедността и потисничеството, се превръща в открит сблъсък с властите, полицията и понякога дори с армията, което винаги придобива определен революционен политически подтекст. Когато по време на Първата руска революция, възникна спешната необходимост от консолидиране и организиране на самоуправление сред стачкуващите работници в множество предприятия, за да се осигури оцеляването и защитата на работниците и техните семейства, стачните комитети, които бяха основните центрове на революционната борба на пролетариата, създадоха Съвет, до голяма степен  основавайки се на демократичните принципи на самоуправление на руската селска община. В И Ленин беше първият, който обърна внимание на работническите съвети като най-подходящата форма на управление за бъдещата пролетарска държава, полагайки теоретичните основи на съветската власт.

  Уникалността на социалистическите работнически съвети. Въз основа на гореизложеното може да се твърди, че Съветите, включително под други имена, отдавна се използват като управляващ орган, от племенни съюзи до буржоазна демокрация. Дори имперска Русия имаше свой собствен законодателен орган – Държавния съвет, в продължение на повече от 100 години. В буржоазните демокрации с парламентарна форма на управление буржоазните партии, представляващи интересите на различни буржоазни групи, които печелят мнозинство на парламентарни избори (буржоазният съвет), получават правото да формират собствено правителство до следващите парламентарни избори. Първите съветски управляващи органи бяха сформирани на Втория конгрес на Съветите, който се проведе по време на победоносното… насилствено въоръжено въстание. В приетия ленински призив конгресът провъзгласява прекратяването на правомощията на стария Всеруски централен изпълнителен комитет на Съветите (който все още се състоеше от представители на меншевиките и социалистите-революционери), свалянето на Временното правителство и прехвърлянето на цялата власт в Русия на Съветите. На конгреса, обявен за върховен орган на властта, са сформирани ръководните органи, действащи между конгресите на Централния изпълнителен комитет (ЦИК) и правителството – Съветът на народните комисари, начело с В  Ленин. Централният изпълнителен комитет и Съветът на народните комисари са съставени от представители на болшевишката партия, които съставляват огромното мнозинство от делегатите на конгреса.

  Отличителна черта на съветската власт е съчетаването на законодателни и изпълнителни функции, което повишава ефективността на нейните действия. Но основната уникалност на социалистическите Съвети, за разлика от всички останали, се състои в тяхната класова принадлежност. Всички Съвети от предишни исторически формации са съвети на управляващите имуществени класи и съсловия. Истинската власт в обществото винаги е икономическата власт, която се намира в ръцете на имуществените класи; политическата власт само определя нейната политическа форма. „Политиката е концентриран израз на икономиката. … Политиката не може да има първенство над икономиката. Да се ​​твърди обратното означава да се забравят азбуките на марксизма.“ (В И Ленин – Пълни съчинения, том 42, стр. 278-279). С други думи, властта може да се държи само от класата, която контролира по-голямата част от собствеността и производството в страната.

  Уникалността на социалистическия Съвет, фундаменталната разлика между съветската власт и буржоазната власт, не се крие в името му, а във факта, че за първи път, с изключение на краткия период на Парижката комуна, властта е спечелена от най-неравностойната класа – работническата класа, която установява своята диктатура под формата на Съветите. Истинската власт на новосъздадените Съвети в Иваново-Вознесенск през 1905 г. и в цяла Русия през 1917 г. се основава на контрола върху промишленото производство съответно от стачни и фабрични комитети. Този контрол върху производството, съчетан с контрола над по-голямата част от въоръжените сили чрез войнишки комитети, позволи на Съветите да завземат властта практически без опозиция през октомври 1917 г. Естествено, властта на работническите съвети не можеше да се поддържа единствено на тази основа без премахването на частната собственост, нейната национализация и превръщането ѝ в обществена собственост. Дори това, както показва историческият опит, е недостатъчно за запазване на социализма и неговата основа – обществената собственост – освен ако диктатурата на пролетариата не се запази и укрепи, а контролът и управлението на производството и обществената собственост на държавата не се разширяват и укрепват ежедневно. Съветите са родени от излъчването на свои представители от производствените работнически колективи на руската индустрия, които по всяко време можеха да отзоват зле представящ се заместник и да делегират по-достоен в Съвета. Този принцип за комплектоване на Съветите с производствени колективи беше приет със закон дори след като Съветите завзеха властта. За съжаление, този принцип постепенно беше подкопан и ерозиран, отслабвайки влиянието на работниците, докато на 22-ия конгрес на КПСС ревизионистите в партийното ръководство официално не свалиха диктатурата на пролетариата. Нещо повече, в края на 80-те години на миналия век откровени предатели, водени от Горбачов, след като измениха законодателството, за да отговаря на собствените им цели, използваха Конгреса на Съветите, който на практика нямаше място за работници или истински комунисти, за да ликвидират социализма и да унищожат СССР в полза на американския империализъм. С отслабването и особено с премахването на диктатурата на работническата класа, властта преминава в колективната собственост на бюрокрацията, която формира нова буржоазия, разкъсвайки обществената собственост.

  Стачните комитети (фабрични комитети, ФЗК) са органите на самоуправление на руските работници, фактически съвети на трудовите колективи, първични клетки и основата на съветската власт.

  Буржоазната република е диктатура на буржоазията – демокрация на експлоататорите, демокрация на малцинството.

  Съветската република е диктатура на пролетариата – демокрация на работниците, демокрация на мнозинството от населението.

  Много буржоазни изследователи твърдят, че не е имало обективни предпоставки за Февруарската революция в Русия. Февруарската революция в Русия е изобразена като резултат от заговор или, малко по-близо до истината, като случайност, резултат от спонтанен руски бунт („безсмислен и безмилостен“), извършен от пролетарии и войници – работници и селяни – без прякото ръководство на лидерите на политическите партии. Тези господа вероятно не знаят, че не партиите правят революциите, а бунтовният народ, за който съществуващите условия на живот са станали непоносими. Именно политическите партии са необходими и се появяват като политически организации, представляващи авангарда на различни класи и политически сили в борбата за класови интереси. И революционното… народното въстание, което унищожи автокрацията за миг, произтича именно от непоносимостта на живота както преди, в условията на презряла автокрация. Възходът на това революционно февруарско въстание е иницииран от разстрела на стачкуващите работници в златните находища на Лена на 4 (17) април 1912 г. Огромността на това клане предизвиква масов подем на стачното движение в цяла Русия, което само се засилва до февруари 1917 г. Политиката на сплашване, започната от Столипиновата реакция, вече не работи. Работниците се уморяват и престават да се страхуват. На фона на нечовешкото потисничество от страна на феодалите и буржоазията смъртта вече не изглежда толкова ужасяваща.

  Една от причините за влизането на царска Русия в Първата световна война е опитът да се притъпи революционният подем на масите с победоносна война. И в началния етап „патриотичните“ настроения частично работят. Вследствие на тези настроения редица социалдемократи в Европа и Русия предават интересите на пролетариата и застават на страната на техните милитаристични правителства. Продължителната, кървава война с безпрецедентен брой жертви, чиято цялата тежест падна върху плещите на работниците и селяните, обаче значително изостри съществуващите противоречия, които достигнаха критична точка в Русия именно през февруари 1917 г. Централният военно-промишлен комитет (ЦВОК) в аналитичния си доклад от 28 юли 1916 г. призна, че основната причина за разрастването на стачното движение е високата цена на живот, която „претоварва бюджетите на работниците“ (РГВИА, ф. 369, оп. 9, д. 6, л. 115). По това време руската работническа класа е натрупала богат опит и е била калена в битките на стачната борба. Стачните комитети от различни предприятия бързо установяват сътрудничество в съвместни действия. Руското бюро на Централния комитет и Санкт петербургският комитет на болшевишката партия изиграха основна роля в координирането на стачното движение през 1916 г. и началото на 1917 г. Наред с болшевиките, межуродците, анархистите и лявото крило на Партията на социалистите-революционери, което след октомври 1917 г. окончателно се отдели от есерите, образувайки лявата партия на социалистите-революционери, съюзена с болшевиките, активно участваха в организирането на стачки.

  До началото на 1917 г. повечето големи руски предприятия бяха сформирали работническо ядро ​​от стачни комитети, опитно в класовата борба, което придоби огромен авторитет и влияние сред работниците. Още от самото начало на революционните събития от февруари 1917 г. масовото творчество на руския пролетариат отново се прояви: въз основа на интересите на класовата борба се появи нова форма на работническо самоуправление, която надхвърли профсъюзите. Започнаха да се формират революционни фабрични комитети (ФЗК), предимно на базата на стачни комитети в предприятията. Тези комитети започнаха да осъществяват революционни трансформации в производството и всъщност служеха като първи щаб на революцията, канализирайки практическата революционна енергия на масите. Именно по инициатива на ФЗК, още по време на Февруарската революция, в предприятията се сформираха първите доброволни въоръжени работнически отряди за защита на предприятията, на самите работници, а след това и на новосформираните Съвети, които по-късно станаха известни като Червена гвардия, изиграла ключова роля в Октомврийската революция. Обединението на ФЗК в Съвети, както през 1905 г., беше само на една крачка разстояние.

  В този момент дребнобуржоазните социалисти, предимно меншевиките и есерите, които значително превъзхождаха болшевиките в столиците по правен статут, побързаха да поемат инициативата и създадоха Петроградския съвет под свое ръководство, където техните партии се радваха на огромно мнозинство. Ръководството на Петроградския съвет пое курс за постепенно прехвърляне на цялата власт на буржоазията. Някои членове на Петроградския съвет, следвайки Керенски, се присъединиха към буржоазното Временно правителство. Ограниченият революционен дух на този Съвет, демонстриран още в началото на дейността му, особено отразен в споразумението, сключено на 10 (23) март между Петроградския съвет и Петроградското дружество на фабрикантите и фабричните собственици за формиране на фабрични комитети и въвеждане на осемчасов работен ден, се разкри под най-силния натиск от страна на революционните фабрични комитети, в които доминираха болшевишки поддръжници. Петроградският съвет беше принуден да легитимира революционните постижения на тези комитети, като самото създаване на фабрични комитети и въвеждането на осемчасов работен ден, което самите комитети вече бяха започнали да прилагат по прищявка. Болшевиките влязоха в борба за мнозинство в Съветите, която първоначално се противопостави на тях. Помирителната политика на меншевишко-социалистическото-революционно ръководство на Съветите, което до средата на лятото на 1917 г. на практика зае контрареволюционни позиции, дори принуди болшевишката партия, на своя Шести партиен конгрес, проведен полулегално в Петроград от 26 юли (8 август) до 3 август (16 август) 1917 г., временно да премахне лозунга „Цялата власт на Съветите!“, докато не спечелят мнозинство в Съветите. През този период фабричните комитети (ФЗК) се превърнаха в опора на работническата класа.

  Февруарската революция премахна бариерите пред синдикалното движение. В страната започна истински бум в синдикалното строителство. Създаването и ръководството на повечето профсъюзи, създадени по западен модел, обаче бяха доминирани от същите меншевики и социалисти-революционери. Естествено, профсъюзите бяха под тяхно влияние. Профсъюзите – първата форма на организирана класова борба на пролетариата – са изцяло буржоазен феномен. Те представляват вид кооперация от наети работници в определена професия, продаваща труда на своите членове при по-благоприятни условия. Обикновено, след като постигнат увеличение на заплатите за своята професия, членовете на такъв съюз нямат намерение да се борят за класовите интереси на другите пролетарии. Те не елиминират конкуренцията между работниците, което е вредно за класовите интереси. Напротив, те често ревниво следят заплатите на работниците в други, по-слабо платени професии, вдигайки шум, ако заплатата им се увеличи, като по този начин намаляват разликата в заплащането. Новите меншевишки профсъюзи започнаха да се опитват да обуздаят революционния плам на фабричните комитети, стремейки се да ги подчинят на профсъюзите. Това, естествено, беше отхвърлено от членовете на комитетите. Фабричните комитети винаги са били готови да сътрудничат със синдикатите, когато е била заложена истинска борба за интересите на работниците, но обхватът и значението на тяхната революционна дейност са били далеч по-широки от тези на синдикатите.

  Фабричните комитети са били форма на самоорганизация, далеч превъзхождаща синдикатите. Първоначално те са били политически организации за истинско самоуправление на работниците от всички занаяти в предприятието. Фабричните комитети са насърчавали интересите на всички работници и са защитавали завоеванията на революцията в производството. Но най-важното е, че фабричните комитети започват да упражняват работнически контрол върху производството срещу саботаж от страна на собствениците и ръководството на предприятията. Основната форма на работническо управление е контролът върху производствената, техническата и често търговската и финансовата дейност на предприятията: например наемането и уволнението на работници и служители, както и получаването и използването на поръчки.

  По време на този контрол работниците ефективно участват в управлението на предприятията, усвоявайки на практика основите на управлението. Фабричните комитети самостоятелно прилагат идеята на В И Ленин за работнически контрол, която той е започнал да развива още преди революцията. В своите известни „Априлски тезиси и други произведения от 1917 г.“ той го развива и доразвива, включвайки го в икономическата платформа на партията. В труда си „Ще запазят ли болшевиките държавната власт?“ Ленин пише: „Може ли да има друг начин да се научи народът да се управлява сам, да се освободи от грешки, освен чрез практика? Освен непосредствен подход към истинско народно самоуправление? Най-важното сега е да се изостави буржоазният интелектуален предразсъдък, че само специални служители, които са изцяло зависими от капитала за цялото си социално положение, могат да управляват държавата.“ (В И Ленин, Пълни съчинения, том 34, стр. 316)

  Болшевишката партия ентусиазирано подкрепя организацията и дейността на фабричните комитети и помага за организирането на Първата конференция на фабричните комитети на Петроград, която се провежда от 30 май до 5 юни 1917 г. Конференцията се провежда под идейно-политическото ръководство на болшевишката партия и приема болшевишка позиция по всички основни въпроси и решения. В речта си на Първата конференция на фабричните комитети в Петроград, В И Ленин заявява: „За да бъде истински упражняван контролът върху индустрията, той трябва да бъде изключително работнически, всички отговорни институции да включват мнозинство от работниците и администрацията да е отговорна за действията си пред всички най-авторитетни организации.“ „…стремете се към истински, а не фиктивен контрол…“ (В И Ленин, Пълни съчинения. 5-то издание. Москва: Политиздат, 1969. Том 32. Май-юли 1917. стр. 239-240.) В И Ленин изготвя резолюция за икономическите мерки за борба с икономическата разруха, приета от конференцията на 1 юни 1917 г.

  Основните принципи на ФЗК са ефективност и демократичност. Задачите се решаваха незабавно, когато възникнат. Всички действия на ФЗК се координираха с общото работно събрание. Успешната практическа работа на фабричните комитети, в която болшевиките играеха водеща роля в интерес на работниците, в сравнение с помирителната и предателска политика на меншевиките и есерите, значително засили авторитета на болшевишката партия в очите на работническата класа и трудещото се население. Този фактор, особено в комбинация с действията на болшевиките през бурните дни на Корниловското въстание, позволи на партията на Ленин да спечели мнозинство в Петроградския съвет, поставяйки дейността на съвета изцяло в служба на трудещите се. Членовете на фабричните комитети се позиционираха като представители на съветите в предприятията. По подобен начин Съветите на работническите депутати, където болшевиките спечелиха мнозинство от местата, смятаха ФЗК за свои низови войнствени пролетарски организации, надеждна опора за болшевишката партия на работното място, която, намирайки се на фронтовата линия на борбата, извърши по-голямата част от революционната практическа работа за превръщането на буржоазната революция в социалистическа. Именно чрез фабричните комитети, които установяваха работнически контрол, Съветите и болшевишката партия получаваха изчерпателна информация за ситуацията във всяко предприятие. Въз основа на тази информация за състоянието на производството и чрез самите фабрични комитети, Съветите и болшевишката партия осъществяваха своята индустриална политика.

  Фабричните комитети изиграха важна роля за победата на Октомврийската революция и установяването на съветската власт.

  Значението на фабричните комитети за разширяване на авторитета и влиянието на болшевиките сред работниците, за формирането на работническите милиции на Червената гвардия и за победата на болшевишката партия в Съветите вече беше обсъждано. След това задачата Съветите да завладеят властта в Русия стана неотложна. Не е случайно, че Първата всеруска конференция на фабричните комитети се проведе от 17 до 22 октомври, точно в навечерието на Октомврийската революция. Нейните решения демонстрираха пълната подкрепа на руската работническа класа за искането за прехвърляне на цялата власт в страната към Съветите. В ранните етапи на Октомврийската революция фабричните комитети и техните асоциации служат като организационни и снабдителни центрове на революцията, докато съответните структури не се установят директно в Съветите. Строгият работнически контрол, установен от фабричните комитети в промишлеността, парализира способността на капиталистите да задушат икономически младата Съветска република, като организират саботаж в промишленото производство. „Наредбата за работническия контрол“, приета от Съвета на народните комисари на 27 (14) ноември 1917 г., е първата стъпка в установяването на планова социалистическа икономика. Целта на тази наредба е да организира и активира творческата дейност на работническата класа. За известен период управлението на промишлеността е практически в ръцете на работническите комитети. В И Ленин високо ценеше развитието на работническата инициатива в управлението на предприятията: „Считаме за най-важно и ценно, че самите работници поеха това управление, че от работнически контрол, който трябваше да остане хаотичен, фрагментиран, аматьорски и непълен във всички основни отрасли на промишлеността, ние преминахме към работническо управление на промишлеността в национален мащаб“ (В И Ленин, Съчинения, том 23, стр. 251).

  Постепенното премахване на работническия контрол със засилването на бюрократичния контрол над работниците, доведе до постепенното ограничаване и фактическото премахване на работническото самоуправление в СССР.

  Разбираемо  е, че организирането на работническия контрол и развитието на работническото самоуправление срещнаха ожесточена съпротива от страна на собствениците на фабрики и заводи, които упорито се съпротивляваха на това движение и се опитваха по всякакъв начин да го дискредитират в очите на обществеността. За съжаление, сред съветското и партийното ръководство, въпреки недвусмислената подкрепа на В И  Ленин за дейността на Комитета за фабрично производство, имаше много противници на работническия контрол и работническата инициатива. Освен това, недоволството от ФЗК и техния работнически контрол нараства с развитието на държавния бюрократичен апарат за управление на националната икономика и национализацията на индустриалните предприятия. Противниците на работническия контрол смятат, че дейността на ФЗК е несъвместима с прехода към държавно-централизирана организация на производството и неговото държавно регулиране. Вярно е, че дейността на ФЗК, както всяко напълно ново явление, има своите недостатъци и критики. Редица ФЗК, особено в Украйна, са силно повлияни от анархисти, пропагандиращи идеята за анархо-синдикализъм в индустрията. Съветското и партийно ръководство е залято с оплаквания от буржоазни специалисти, които формират ядрото на административния апарат на предприятията и организациите, относно грубите действия на работническите контрольори, които пречат на нормалната работа. От края на 1917 г. в цялата страна избухва дебат за работническия контрол между поддръжници и противници на ФЗК.

  Междувременно, след октомври, формирането и развитието на синдикалните организации продължава още по-бързо в страната. През януари 1918 г. се провежда Първият учредителен конгрес на Всеруския централен съвет на профсъюзите (ВЦСПС), който в последствие обединява всички синдикални организации първо в Русия, а след това и в СССР. За съжаление, именно за   решението за ефективното вливане на ФЗК в синдикатите, то постигна това, което меншевишките профсъюзи не успяват да направят през пролетта на 1917 г. Това е огромна грешка. Въпреки че прогресивните работници, които се присъединяват към синдикалното ръководство, формират гръбнака на ФЗК, засилват ефективността и войнствеността на много синдикални организации, фабричните комитети са с  по-високо ниво от синдикалните организации. Тази стъпка е възприета от много работници, включително болшевишките работници, като предателство към работниците и влиянието на болшевишката партия сред работниците рязко намалява. Тази стъпка, заедно с тежкото положение в страната, води до увеличаване на антикомунистическите демонстрации на работниците. Въпреки че всички синдикати изразяват подкрепа за съветската власт, … влиянието на бившето меншевишко-социалистическо-революционно ръководство нараства.

  Фабричните комитети се смятаха за връзка между предприятията и Съвета на работническите депутати и наистина бяха такива. ФЗК бяха ръцете и очите на Съветите на работното място, практическата връзка между съветските и партийните органи и работническата класа. Фактическата ликвидация на ФЗК чрез поглъщането им от профсъюзите лиши Съветите и партията от тези „ръце и очи“, отбелязвайки началото на отделянето на авангардното ръководство на работническата класа от собствената ѝ класа. Лишени от представителството си на работното място, представлявано от фабричните комитети, самите Съвети започнаха да отслабват. Ролята на Съветите и техните органи в СССР непрекъснато намаляваше и стана напълно подчинена на партийната и правителствената власт, въпреки декларираното им върховенство в Конституцията. Не съветските депутати определяха националната политика, а административният апарат на изпълнителните комитети ефективно контролираше дейността на депутатите.

  Едновременно със сливането на ФЗК с профсъюзите започна рязко ограничаване на функциите и правомощията на работническия контрол. Някои от най-ефективните профсъюзи продължиха традициите на ФЗК в управлението на производството, като например Иваново-Вознесенските профсъюзи, които направиха много за спасяването на предприятията по време на опустошенията на Гражданската война. Дебатът за работническия контрол, чиято същност се криеше в степента на развитие на участието на работниците в управлението на производството, продължи в „синдикалния дебат“, по време на който две гледни точки за ролята на органите на работническото самоуправление в икономическия живот станаха особено радикализирани: тази на Л Д Троцки с неговата идея за милитаризиране на икономическия живот и превръщане на профсъюзите в част от административния апарат, и тази на зараждащата се група „Работническа опозиция“, която поиска цялото управление на промишлеността да бъде прехвърлено директно на работниците, което също беше неприемливо. Нивото на знания на работниците все още не беше достатъчно, за да осигури ефективното функциониране на икономиката на огромната страна под техен пълен контрол. Значителна част от исканията на работническата опозиция обаче съдържаха много рационални зърна и здрав разум, произтичащи от дейността на ФЗК, към които В И Ленин се обявява срещу продължаващите разрушителни дебати в партията през най-трудния период от формирането на съветската държава, принуждавайки Централния комитет на партията да осъди и охлади разгорещените глави както на троцкистите, така и на работническата опозиция. За съжаление, сферите на работническото самоуправление и контрол претърпяват най-големи щети. В И Ленин вижда бързата бюрократизация на съветския и партийния апарат, нарастващото му откъсване от работническата класа. Той вижда участието на все по-широки маси в контрола и управлението като гаранция за запазване и укрепване на диктатурата на пролетариата. В последните си трудове, докато е терминално болен, той се опитва по някакъв начин да смекчи последиците от отслабването на работническия контрол и самоуправление, но е твърде късно, за да обърне ситуацията. Работническият контрол не само не успява да се възстанови, но постепенно отслабва, докато изчезва напълно. За съжаление, след смъртта на Ленин, под натиск от партийните и икономическите бюрократи, демократичният и класов характер на кадровото осигуряване на Съветите постепенно намалява. Профсъюзите все повече изпадат в подчинено положение спрямо управлението на предприятията. Ефективността на Работническо-селската инспекция се разрежда и намалява. Накрая, през януари 1934 г., на 17-ия конгрес на Всесъюзната комунистическа партия (болшевики), тя е напълно премахната, заменена от Комисията за партиен контрол към Централния комитет на Всесъюзната комунистическа партия (болшевики) и Комисията за съветски контрол към Съвета на народните комисари на СССР. С други думи, авангардът на работническата класа, цялото ръководство, започва да се самоконтролира, а бюрократите започват да се борят със собствената си бюрокрация. Наблюдава се известен подем в развитието на самоуправлението и скок в инициативата на работниците по време на петгодишните планове на Сталин и по време на Великата отечествена война, постигнат чрез ефективна организация на труда и система от показатели за изпълнение, които стимулират повишаване на производителността, намаляване на разходите и широко разпространеното творчество сред работниците. Имах възможността да работя с представители на „сталинисткото“ поколение работници, чиято кариера започва в предвоенните и военните години. Те се различават поразително от работниците от по-младите поколения по своето отличително чувство за собствена стойност и внимателното си, делово отношение към оборудването и цялото имущество на предприятието. Но още в началото на 50-те години на миналия век, особено след смъртта на И  Сталин, инициативата на работниците е почти напълно задушена от административен надзор.

  Необходимостта от създаването на Съвети и техни производствени комитети на всички нива на производството, започвайки с основните трудови колективи: бригади, секции, цехове и служби, с постоянно разширяване на участието на тези трудови колективни съвети в управлението на производството, прилагайки политиката на Съветите от по-високо ниво.

  Опитът от съветската дейност след Февруарската революция, в Съветската република и в СССР, показва, че тази дейност е най-ефективна само при силни, постоянни връзки между Съветите на различни нива и най-важното – връзките с работническата класа директно на работното място чрез комитетите на фабричните работници.

  Фабрични и заводски комитети, съвети на трудовите колективи Съветите са основните клетки на съветската власт, прилагайки политиката на съветите на местно ниво, в производството и от своя страна действайки като обратна връзка, предавайки практически опит за обобщаване на нивото на съветите от по-високо ниво.

  Една от най-важните задачи на съветите и техните представители на работното място – фабричните комитети – е непрекъснатото обучение и ангажиране на възможно най-широки маси от работници в реалното участие в управлението.

  Масовото творчество на работниците е абсолютно необходимо за успешното комунистическо преобразуване на обществото.

  Взаимосвързаната мрежа от съвети на различните нива, органи на комунистическо управление, проникващи в производството и другите сфери на живота отдолу догоре, трябва постепенно да замени умиращата административна държава след премахването на класовите различия.

  Необходимостта от изучаване, научно обобщаване и творческо прилагане на опита от колективното самоуправление в младежките училища под ръководството на А С Макаренко, като система, най-близка до комунистическото самоуправление.

  Ефективността на работата на детските комунални училища, ръководени от А С Макаренко, по образованието на малолетни правонарушители е изумителна и остава несравнима. Преподавателите в тези комуни са използвали много различни педагогически методи и техники, но най-важната основа за успеха на комуните на А С Макаренко, наред с колективния труд, е била организацията на ефективното самоуправление в рамките на комуналните екипи, където буквално всеки, чак до всеки ученик, е участвал в управлението на дейностите на комуната. Добре организираното самоуправление и колективният труд са основата на успеха на комуните на А С Макаренко.

  Самоуправлението не е анархия, където всеки „прави каквото си иска“. Самоуправлението е добре обмислена дейност, насочена към една единствена социална цел, значителна част от която се управлява и контролира независимо от хората, извършващи тези дейности. Управлението и самоуправлението не бива да се противопоставят. Необходимо е рационално съчетание на управление и добре установено самоуправление чрез постоянно участие на работниците и служителите в управлението, постепенно разширяване на сферата на управление с нарастването на опита и управленските умения на членовете на трудовия колектив и постепенна замяна на определени звена на външното управление, които на това ниво стават ненужни и могат лесно да бъдат заменени от самоуправление и самодисциплина на работниците. Необходима е не конфронтация между мениджъри и колективи, а тясно сътрудничество в управлението в полза на каузата и включване на творческите работнически маси в развитието на производството и националното управление.

  Взаимосвързана мрежа от Съвети на различни нива, органи на комунистическо управление и самоуправление, проникващи в производството и други сфери на живота от горе до долу, трябва постепенно да замени отмиращата административна държава след премахването на класовите различия.

  Създаването на работнически съвети в условията на буржоазната Руска федерация. Никоя партия, дори и най-добрата, не може да осъществи революция без революционен подем на масите, които вече не могат да си представят живота в съществуващата икономическа и политическа рамка, и без неспособността на настоящото правителство да се справи с най-належащите предизвикателства на социалното развитие, като същевременно се ползва с подкрепата на значителни слоеве от населението. От своя страна, никакъв революционен подем на масите за борба срещу съществуващото правителство не може да се превърне в успешна революция, освен ако тези маси не са водени от организирана, напреднала класа, ръководена от организиран, идеологически образован авангард, който знае за какво да се бори, как да се бори и какви социални трансформации трябва да се извършат в интерес на масите. Без такова ръководство, тя ще се превърне в нищо повече от бунт, който ще избледнее, когато енергията на бунтовните маси се изчерпи в борбата срещу държавната машина след малки отстъпки от страна на правителството. С други думи, революция не може да се осъществи без революционна ситуация, без появата на условията, очертани от теорията на Ленин за социалната революция.

  Съвсем очевидно е, че за съжаление в Руската федерация все още не са се появили условията за революционна ситуация. Няма революционен подем на масите и условията за социалистическа революция все още не са създадени. По-голямата част от руските работници все още не са се признали за класа и не са организирани, за да защитават своите класови интереси.

  При тези условия задачата на комунистическите организации е активно да помагат на работниците да се признаят и приемат като класа, да признаят своите класови интереси и да създадат свои собствени работнически организации, които да ги защитават. Обширната работа, извършвана от Работническата партия на Русия чрез нейния фонд „Работническа академия“ за обучение на работниците в основите на марксизма, е най-сигурният път към самосъзнанието на работниците като класа. Друга важна област на работа е обединяването на работниците в организации, за да им се даде възможност да се организират и да водят съвместна борба за своите класови интереси. Тъй като работническите организации са много малко в сравнение с многобройните сдружения и партии на едрата и дребната буржоазия, е напълно оправдано активистите на РПР да се обърнат към създаването на работнически съвети, които на практика са се доказали като най-успешната форма на пролетарска самоорганизация. Правилно е отбелязано, че капиталистическата система не е непреодолима пречка за организирането на работнически съвети. Историческият опит показва, че първите съвети са организирани в условията на полуфеодална Русия, а вторите – по време на успешната буржоазна революция. Защо в крайна сметка работническата класа се нуждае от съвети? За да могат работниците, във все по-голям мащаб, да започнат сами да управляват дейността си и постепенно да станат господари на собствения си живот.

  Напълно ясно е, че създаването на съвети започва със създаването на инициативни групи от най-активните и съзнателни работници в предприятията, които организират началото на процеса на номиниране на депутати в съвета. Организирани групи (комитети) от най-активните и съвестни работници в производството, започвайки от цехово и сервизно ниво, организират номинирането на своите упълномощени представители – заместници – за общото събрание на колективните представители на работниците в населеното място, където депутатите организират Съвет на работническите депутати. Въз основа на наличните си възможности и ресурси, Съветите разработват политика за работата на Съвета, чийто основен фокус е развитието и разширяването на социалната база, която те прилагат, предимно чрез депутатите и инициативните групи, избрали депутатите. Целта е постепенното развитие на тези групи в комитети на Съветите на производствено ниво, обхващащи по-голямата част от работната сила и подкрепени от избора на основните му членове. По този начин, ако първоначално номинирането от петима работници е достатъчно за депутатите в Съвета, то с разширяването на тяхната социална база и влияние, ще се разширява и базата за номиниране. Сред първите резолюции на Съветите трябва да бъде резолюция за създаване на инициативни групи, ескалиращи в комитети, за номиниране на депутати в Съветите и за извършване на работата в производството, очертана от решенията на Съветите, в останалите предприятия, които все още не са номинирали депутати в Съвета.

  Каква работа трябва да провеждат работническите съвети в днешните условия? Естествено, не може да се говори за непосредствена подготовка за социалистическа революция, нито за незаконни действия. Всичко трябва да бъде в рамките на действащите закони. Целта е да се направи всичко възможно за подобряване на живота на работниците, като се ангажират възможно най-широки маси от самите работници в организираната защита и прокарване на техните интереси чрез работата на съветите и техните комитети в предприятията.

  Приоритетите в индустриалния труд включват: подобряване на работата на цеховете и службите на предприятието, тяхното развитие, своевременна модернизация и подобрение на оборудването, подобряване на организацията на труда и др. Комитетите трябва, доколкото е възможно, да съдействат за по-добро управление на производствения процес и да мобилизират работниците за активно участие в управлението, като представят предложения, включително колективни технически и организационни, за подобряване на работата на отделните участъци и цялото предприятие. Необходимо е да се изисква на екипите да се предоставя възможно най-подробна информация за дейността на предприятието, както и технически и организационни планове. Запазването, развитието, техническото превъоръжаване и автоматизацията на едрата промишленост са в преките интереси на работническата класа. Без едра индустрия няма напреднала класа. Подобряване на условията на труд, изискване за организиране на редовни курсове за повишаване на квалификацията на работниците и овладяване на свързани специалности, организиране на движение сред работниците за подобряване на трудовата култура, подобряване на поддръжката на оборудването и пестене на консумативи и всички видове енергийни ресурси. Същевременно изискване ръководството стриктно да спазва трудовото законодателство, санитарните и техническите норми, правилата за здравословни и безопасни условия на труд и промишлената безопасност, осигуряване на работниците с необходимите инструменти, предпазни средства, устройства и механизми, както и намаляване на извънредния труд и увеличаване на заплащането, когато той им е наложен. Същевременно те демонстрират и създават условия, които правят по-изгодно за ръководството да спазва тези изисквания, отколкото да ги нарушава.

  Съветите и техните комитети на работното място по никакъв начин не се противопоставят на синдикатите; напротив, те активно си сътрудничат с тях, насърчават създаването им там, където не съществуват, и работят за замяна на тяхното съглашателско ядро ​​с цел да ги принудят да действат в интерес на работниците съвместно със съветите и техните комитети на работното място. Между другото, колективният трудов договор между синдикат и ръководството не е нищо повече от акт на самоуправление на работниците. Участието в излагането на искания, изготвянето, насърчаването и защитата на колективен трудов договор е истинско участие на работниците в управлението на предприятието.

  Работническата  класа не може да подобри положението си, без да подобри положението на всички работници, без да ги привлече… Като ги спечелят. Следователно, с набирането на сила, Съветите трябва да инициират създаването на съвети и комитети сред образователните и медицинските работници, жилищните съвети в квартали и микрорайони и, доколкото е възможно, да се включат в решенията за въпроси, свързани с градското развитие, като подобряване на обществените удобства, обществения транспорт и т.н., като наблюдават – в някои случаи подпомагат, а в други насърчават – административните служители и управляващите компании, както и да оповестяват публично случаи на злоупотреби.

 според възможностите на участниците, сред възможно най-много работници, наети чрез производствени комитети за осъществяване на събитията и действията, планирани от Съветите. В бъдеще може да се обмисли и включването на децата на работниците. Най-важното е да се интегрират инициативата и масовата креативност на работниците в действието. Интелектуалният потенциал на най-блестящите учени и лидери не може да се сравни с колективния интелект и креативност на народа. Сред интелигенцията, дори сред някои от тях, които се придържат към марксистки позиции, често има снизходително отношение към интелектуалните способности на работническата класа. Струва си да се напомни на такива другари, че структурата на Парижката комуна, работническите съвети и фабричните комитети е създадена не от лидери и учени, а от самите работници. Блестящите класици на марксизма, след като са изучили и обобщили практическия опит на работниците, са създали и развили теорията за диктатурата на пролетариата. По подобен начин, ефективната форма на колективна социалистическа обществена собственост и управление е разработена чрез практиката на милиони кооперирани селяни и на болшевишките работнически „25-хилядници“, изпратени в селата, за да насърчават развитието на колективните стопанства.

  Събуждането у работниците на силно желание да спрат да се лутат и вместо това да поемат активна роля в насочването на хода на живота си и този на обществото като цяло е ключът към по-добро бъдеще и прогрес. И нищо по-добро от работническите съвети все още не е измислено, за да се привлекат милиони работници към това интересно, жизнено и изключително полезно начинание за всички.

В С  Лендяев, май 2025 г. превод от „Фонд рабочей академии“ – Милчо Александров

ИНТЕРВЮ СЪС СЕРГЕЙ ШОЙГУ

  Москва. 12 февруари. INTERFAX.RU – Секретарят на Съвета за сигурност на Русия Сергей Шойгу разговаря с кореспондента на Интерфакс Елена Рукавова за приоритетите на ОДКБ през 2026 г., ситуацията по западните и южните граници на организацията, основните предизвикателства и ключовите области на сътрудничество.

  – Сергей Кужугетович, в началото на тази година Русия пое председателството на Организацията на Договора за колективна сигурност. Моля, разкажете ни за планираните от Вас области на дейност.

   – По време на ноемврийската сесия на Съвета за колективна сигурност на ОДКБ в Бишкек руският президент Владимир Путин очерта основния приоритет на нашето председателство: „Колективна сигурност в многополюсен свят. Обща цел – споделена отговорност“. Това, по същество, е същността на нашите приоритети.

  Ще се съсредоточим върху по-нататъшното консолидиране на държавите-членки на ОДКБ и създаването на благоприятни условия за тяхното сигурно и стабилно развитие. За да се постигне това, е важно да се задълбочи координацията на външната политика, съвместно да се промотира колективният интерес на международната сцена, да се разработят общи подходи към глобалните и регионалните въпроси и да се засили ролята на ОДКБ във формирането на евразийската архитектура на сигурност.

  Отдаваме особено значение на подобряването на дейността на органите на ОДКБ, засилването на тяхната информационна и аналитична подкрепа и задълбочаването на междупарламентарното сътрудничество.

  Разширяването на капацитета на ОДКБ за реагиране на кризи в зоната на отговорност на Организацията остава важна област.

  – Кои ще бъдат приоритетните области тази година?

  – Нашите приоритети включват засилване на координацията на усилията за противодействие на заплахите за биологичната сигурност, международния тероризъм и екстремизъм, борбата с трафика на наркотици и оръжия, повишаване на ефективността на борбата с незаконната миграция и транснационалната организирана престъпност и засилване на сътрудничеството в областта на международната информационна сигурност.

  През 2026 г. ще продължим да провеждаме специални операции, по-специално „Канал“ за борба с трафика на наркотици, „Нелегален“ за борба с незаконната миграция, „Наемник“ за противодействие на тероризма и екстремизма и „ПРОКСИ“ за осигуряване на информационната сигурност. Ще обърнем специално внимание и на развитието на сътрудничеството между ОДКБ, ОНД и ШОС, с акцент върху противодействието на тероризма, екстремизма и наркоразпространението  в региона. Като цяло годината се очертава да бъде натоварена и работата вече  започна.

  – Как оценявате в момента ситуацията със сигурността в зоната на отговорност на ОДКБ?

  – Ситуацията е напрегната, а прогнозата е песимистична. Все още няма признаци за значително подобрение.

  Ситуацията по западните граници на Организацията може да се определи като заплашителна. Европейските страни са поели по пътя на милитаризация, въпреки трудното състояние на своите икономики. Военното присъствие на НАТО се увеличава, броят на провокациите във въздушното пространство и в морето расте, а ученията симулират атаки срещу територията на държавите-членки на ОДКБ – Русия и Беларус. Например, само между 30 януари и 6 февруари тази година в Балтийските страни и Полша бяха проведени девет учения, включително стрелби с РСЗО HIMARS. Може да се заключи, че алиансът на практика създава плацдарм за военна агресия срещу нашите страни по руската и беларуската граница.

  Ключови инструменти за осигуряване на стратегическа стабилност са нарушени и това не е наша вина. Това е резултат от умишлени и системни действия на западните страни.

  – В кои други региони ситуацията е тревожна?

  – Проблемите продължават да съществуват и по южните ни граници. На първо място, това се отнася до напрегнатата ситуация на таджикско-афганистанската граница, където редовно се регистрират незаконни преминавания на границата, често водещи до въоръжени сблъсъци с таджикските граничари, както и заплахата от дестабилизация в Иран.

  От друга страна, окуражаващо е, че в света продължава да се оформя многополюсен ред. Следователно, ролята на регионални обединения като ОДКБ, ОНД, ЕАЕС и ШОС се увеличава. Бавно, но сигурно се изгражда обща евразийска архитектура за сигурност – макар и засега без западната част на континента, където суверенитетът на повечето държави е, да кажем, ограничен.

  – Какви действия са необходими за намаляване на опасността от тези заплахи?

  – Ще отговоря на този въпрос с думите на известния съветски военен командир Михаил Фрунзе: трябва да бъдем силни, за да се съобразяват с нас. Затова по време на нашето председателство ще работим активно за развитието на възможностите на системата за колективна сигурност.

  – Как се чувствате относно скептицизма, който някои медии изразяват относно действията на ОДКБ? Например, по отношение на подкрепата ѝ за съюзниците. Оправдано ли е това?

  – Не, това е грешка. Грешка, може да се каже, поради недостатъчната информация.

  ОДКБ е чисто отбранителен съюз, действащ в рамките на своята зона на отговорност в строго съответствие с Устава. Механизмът Система за колективно реагиране се задейства само след официално искане до съюзниците на една от държавите-членки, подложени на агресия.

  Що се отнася до Русия, ние не сме поискали съдействие от нашите партньори в Организацията. Същевременно искането на Казахстан до ОДКБ относно опитите за дестабилизиране на вътрешнополитическата ситуация през януари 2022 г. беше незабавно разгледано от Съвета за колективна сигурност и в съответствие с член 4 от Устава, в страната бяха разположени колективни сили на ОДКБ, което позволи бързото стабилизиране на ситуацията. По този начин ОДКБ стриктно изпълнява задачите, предвидени в нейния Устав.

  Бих искал да отбележа, че след тези събития беше извършен задълбочен анализ на системата за реагиране при кризи на Организацията, което значително съкрати сроковете за вземане на съответните решения от Съвета за колективна сигурност на ОДКБ.

– Кои въпроси на сигурността в ОДКБ смятате, че изискват приоритетно внимание?

  – Категоризирането на заплахите въз основа на степента им на опасност е неблагодарна задача, особено като се има предвид, че възможностите на държавите за осигуряване на сигурност не са неограничени. Важно е своевременно да се идентифицират заплахите, да се оценят потенциалните последици и своевременно да се предприемат точните мерки, необходими за тяхното предотвратяване и неутрализиране.

  Не е случайно, че един от нашите приоритети е развитието на аналитичния компонент на Секретариата на ОДКБ. Без точен анализ и прогнозиране, разработването на цялостни и ефективни решения за сигурност е, така да се каже, трудно.

  – Говорейки за информационна сигурност, как ОДКБ ще допринесе за борбата с киберзаплахите?

  – Както вече казах, информационната сигурност е приоритет за нас и нашите партньори в Организацията. През юни 2025 г. в Киргизстан се проведе Първата международна конференция на ОДКБ по киберсигурност, където бяха обсъдени и тествани практически сценарии за противодействие и предотвратяване на престъпления, извършвани с помощта на съвременни технологии. Очакваме, че всички решения, взети по време на конференцията, ще допринесат за разработването на общата политика, насочена към осигуряване на информационната сигурност в държавите-членки на ОДКБ.

  Миналата година Комитетът на секретарите по сигурността одобри и състава на Работната група по информационна сигурност. Очакваме първите резултати от работата ѝ тази година.

  Интензивните контакти ще продължат на ниво съответните ведомства на държавите-членки на Организацията в рамките на постоянната операция „ПРОКСИ“.

  – Какви мерки се предприемат в рамките на ОДКБ за противодействие на потенциални заплахи, идващи от Афганистан?

  – Нашата цел е да предотвратим разпространението на терористични и наркотрафик заплахи. В тази връзка от голямо значение е изпълнението на Целевата междудържавна програма на ОДКБ за укрепване на таджикско-афганистанската граница, одобрена от Съвета за колективна сигурност през ноември 2024 г. в Астана. В момента се изпълнява първият ѝ етап.

  Освен това, за тази година е планирана съвместна конференция на ОДКБ, ОНД и ШОС, посветена на въпросите на сигурността в Централна Азия и Афганистан. Уверен съм, че това ще улесни по-нататъшната координация на съвместните усилия за поддържане на стабилността в региона.

  – Какво бихте откроили като резултати от работата на ОДКБ през         2025 г.?

  Работата на киргизкото председателство беше високо оценена от държавните глави на държавите-членки по време на сесията на Съвета за колективна сигурност през ноември 2025 г. От моя страна бих искал да отбележа удължаването на Стратегията за колективна сигурност на ОДКБ и одобряването на Стратегията за борба с наркотиците на държавите-членки на ОДКБ за 2026–2030 г., както и решението за подобряване на структурата на Секретариата на Организацията.

  Успешното изпълнение на Плана за действие на ОДКБ за 80-годишнината от Деня на победата със сигурност си заслужава да се отбележи. Всяка от нашите страни провежда своя собствена мемориална работа, както индивидуално, така и колективно. Секретариатът на ОДКБ изигра активна роля в това и публикува отлична енциклопедия, посветена на историята на Великата отечествена война.

  Освен това, по инициатива на Съвета за сигурност на Руската федерация, съвместно с нашите партньори и научната общност на страните от ОДКБ и ОНД, беше подготвена и публикувана поредица от документални сборници „Републики на фронта 1941-1945 г.“, посветени на приноса на републиките на Съветския съюз за общата Победа над фашизма.

  – Какво бихте искали да пожелаете на съюзниците на Русия от ОДКБ?

  – Активно развитие и преодоляване на всички трудности в настоящата трудна световна ситуация. Уверен съм, че чрез съвместни усилия ще се справим с предизвикателствата, пред които са изправени нашите страни. Имаме такъв опит.

  Бих искал да се възползвам от възможността още веднъж да пожелая успех на новия генерален секретар на ОДКБ Таалатбек Шамудинович Масадиков, с когото се срещнах наскоро, а също и да благодаря на Имангали Нургалиевич Тасмагамбетов за безупречната му работа като генерален секретар на Организацията.

Превод Милчо Александров

  На 14 март 1883 г. в Лондон умира изключителният мислител, икономист, социолог, създател на собствена социална и политическа доктрина Карл Маркс. Той и създаденото от него учение имат значителен принос за развитието на науката, политическата и икономическата теория и революционното движение. По този повод публикуваме неговата статия:

ЛЮТЕР КАТО АРБИТЪР МЕЖДУ ЩРАУС И ФОЙЕРБАХ

  Щраус и Фойербах! Кой от тях е прав в наскоро повдигнатия въпрос за понятието чудо?

  Щраус, който подхожда към въпроса като теолог и следователно с пристрастие, или Фойербах, който подхожда към него като нетеолог и следователно свободно? Щраус, който вижда нещата такива, каквито изглеждат на спекулативната теология, или Фойербах, който ги вижда такива, каквито са в действителност? Щраус, който никога не изразява окончателно мнение за това какво е чудо и освен това приема, че зад чудесата се крие специална духовна сила, различна от желанието (сякаш желанието не е точно тази сила на духа или човека, която той приема; сякаш например желанието да бъдеш свободен не е първият акт на свобода), или Фойербах, който директно

казва: чудото е осъществяването на естествено, т.е. човешко, желание по свръхестествен начин? Кой от тях е прав? Лутер – много солиден авторитет, безкрайно превъзхождащ всички протестантски догматици, взети заедно, защото религията за него е била непосредствена истина, така да се каже, природа – нека Лутер реши кой от тях е прав.

  Лутер казва например – защото безброй подобни пасажи биха могли да бъдат цитирани от неговите писания – относно възкресението на мъртвите в Евангелието от Лука (Глава 7):

  „Делата на нашия Господ Иисус Христос трябва да почитаме различно и по-високо от делата на хората, защото затова са ни записани, за да можем чрез тях да познаем какъв всемогъщ владетел е той – а именно такъв владетел и бог, който е способен да помогне, когато никой друг не може да помогне; Следователно, никой човек не е паднал толкова ниско, че Бог да не би могъл да му помогне, независимо колко голямо е бедствието.“ „И какво е невъзможно за нашия Господ Бог, за да не можем да се уповаваме на Него в този въпрос с увереност? В края на краищата, Той е създал земята, небето и всичко останало от нищото. Година след година покрива дърветата с череши, сливи, ябълки и круши и не изисква нищо за това. За всеки от нас е немислимо през зимата, когато има сняг, да извади дори една-единствена череша изпод снега. Бог обаче е същество, което може да създаде всичко, което може да съживи мъртвото и да призове към битие несъществуващото. Така, колкото и ниско да е паднало някое същество, за нашия Господ Бог то не е паднало толкова ниско, че да не може да го издигне и възстанови. Трябва да разпознаем тези Божии дела и да разберем, че нищо не е невъзможно за Него и че когато сме в беда, уповавайки се на Неговото всемогъщество, трябва да се научим да бъдем безстрашни. Нека дойде турчинът или някое друго бедствие, трябва да помним, че има защитник и спасител, чиято десница е всемогъща и може да помогне. Такава е истинската, правилната вяра.“ „Трябва да черпим смелост от Бога и да не се отчайваме. Защото това, което аз и другите хора не можем да направим, Той може да го направи. Ако нито аз, нито другите хора можем да помогнем, тогава Той може да ми помогне и да ме спаси от смъртта, както се казва в Псалм 69: Имаме Бог, Който помага, и Цар на царете, Който спасява от смъртта. Затова сърцата ни трябва да бъдат пълни със смелост и доверие в Бога. Такива сърца истински служат на Бога и Го обичат; това са сърца, които не се поддават на униние и страх.“ „В Бога и Неговия Син, Исус Христос, трябва да черпим смелост. Защото това, което ние не можем да направим, Той може да го направи; това, което ни липсва, Той го има. Ако не можем да си помогнем сами, Той може – и го прави с радост и желание, както виждаме тук“ (Съчинения на Лутер [Част XVI], Лайпциг, 1732, стр. 442–445). В тези няколко думи вие се извинявате за цялата книга на Фойербах – извинявате се за дадените в нея дефиниции за провидение, всемогъщество, сътворение, чудо и вяра. Срамувайте се, християни – благородни и прости, учени и неучени – срамувайте се, че Антихристът трябваше да ви покаже същността на християнството в неговата истинска, неукрасена форма. А на вас, спекулативни богослови и философи, ви съветвам: освободете се от понятията и предразсъдъците на предишната спекулативна философия, ако искате да стигнете до нещата такива, каквито са в действителност, тоест до истината. И за вас няма друг път към истината и свободата освен през огнения потоп. Фойербах е чистилището на нашето време.

Бележка на редакцията: Фойербах е основоположник на материалистическата съвременна философия.“ Философията придобива знание само когато изучава природата.“

Руско – турската война от 1877-1878 г. довежда до освобождението на българския народ от османско робство и от появата на третата българска държава. Тази война унищожава икономическата и политическата система на феодализма в България и ускорява развитието на капитализма в нашата страна.  В продължение на цели 5 века българският народ е жестоко експлоатиран от турските поробители. Но въпреки многовековното турско робство, въпреки че турските асимилатори, най-жестоките от всички асимилатори, стотици години тормозят и измъчват българския народ, той запазва своята национална самобитност, своята национална същност. Той не можа да бъде потурчен, защото е имал висока култура, свой начин на живот, свои нрави, свой език, обичаи, вярвания.  Дългогодишната борба на българския народ против турските поробители преминава през хайдушката съпротива и достига своя връх с Априлското въстание през 1876 година, което разклаща Османската империя. През 1876 година на Цариградската конференция се решава на България да се даде автономия. Но османлиите, подстрекавани от Англия, не изпълняват това решение и принуждават Русия да прибегне към силата на оръжието. През април 1877 година руските войски минават Дунава, за да освободят българския народ от османско иго. Заедно с руските войски непосредствено участие във войната взимат бойните дружини на българските опълченци и подразделения на Румънската армия. В сраженията против общия враг се укрепва дружбата на братските свободолюбиви народи. Отбраната на Шипченския проход има извънредно важно военно-стратегическо значение. Нашият народ с право я нарича „Шипченска епопея”. Шипка и Плевен решават изхода на войната. Разбитата армия на Сюлейман паша е принудена да капитулира. Българското население възторжено посреща руската армия, която го освобождава от многовековното османско робство. Нашият народ отлично разбира цената на свободата. Повече от 200 000 руски войни са убити на българска земя. Българският народ високо цени и никога няма да забрави славния дълбокочовечен подвиг на великия руски народ!

В-К „Комунистическа правда“ -обновена публикация от 2020 година