На 19 септември тридневната програма на 52-рия фестивал на KNE – „Odigitis“ в Солун завърши с голям политически митинг, където генералният секретар на Централния комитет на КПГ, Димитрис Куцумбас , произнесе приветствено слово, а секретарят на Централния съвет на KNE, Тодорис Коцандис, произнесе основната реч.

  Това голямо събиране не беше просто по-голям фестивал от предишните. То не беше просто резултат от по-тесни връзки на КПГ и КНЕ с повече млади хора, повече работници и дори по-големи групи от хората, участващи в борбите. То беше едновременно с това и отговорът, даден от народа на Солун, заедно с комунистите, във време, когато облаците на империалистическата война се събират по света, буржоазните правителства насърчават „култура на войната“, а варварската система на експлоатация отново поражда чудовището на фашизма.

  Това беше отговорът на хората, които под червените знамена се обявяват срещу сирените на империалистическата война; които стискат юмруци и се борят за мир, срещу заплитането на страната в империалистически планове и войни, водени за печалба на капитала.

  Генералният секретар на Централния комитет на КПГ, Димитрис Куцумбас, говорейки за предстоящите парламентарни избори, отбеляза, наред с другите неща: „ Мощна КПГ – това е истинският въпрос, който стои пред народа в навечерието на предстоящите парламентарни избори. Истинската дилема е дали политическите сили, защитаващи „стабилността“ на системата на експлоатация и война, ще бъдат укрепени, така че капиталът да спечели, или дали силата, бореща се за нейното сваляне, ще бъде укрепена, така че народът да спечели. В крайна сметка, само чрез сблъсък с настоящия упадък и варварство, народът може да възпрепятства антинародните планове, да постигне индивидуални победи и завоевания и да наклони баланса на силите в своя полза“.

  Той добави, че „КПГ ще бъде стабилно начело на борбата за интересите на работническата класа и народа. Това е единствената партия, която едновременно иска и е способна да се бори решително за окончателната победа над тази гнила система от войни и експлоатация. Присъединете се към нас! Сега е моментът за големи решения, за да може нашият народ да изживее своите велики моменти, за да можем да изградим по-добър свят, обществото, което ние и нашите деца заслужаваме.“

  С мощна КПГ, непоколебима във всяко изпитание, готова да отговори на зова на историята за ново общество, за социализъм! Това е пътят напред. Тук се крие надеждата.“

  Тодорис Коцандис, секретар на Централния съвет на KNE, подчерта следното : „Дилемата, пред която сме изправени днес, е следната: ще изберем ли пътя на подчинението на капиталистическото варварство или ще изберем пътя на неговото сваляне? Ще им позволим ли да ни завлекат обратно в „каменната ера“, както сега открито заплашват, или ще завъртим колелото на историята напред? Ще изберем или социализъм или варварство? (…) В ерата на изкуствения интелект е абсурдно новото поколение да живее по-зле от предишното. Трябва да сложим край на това! До абсурда на системата, която е остаряла (…) Само целта и борбата за общество, което ще премахне експлоатацията на човек от човека, може да предложи надежда и визия на хората. Именно тази цел ни обединява с младите хора, търсещи по-добър живот. (…) Колкото по-силна става организацията и борбата на работниците и хората, толкова по-силен расте социалният съюз и колкото по-дълбоко се вкоренява ориентацията му срещу капитала, държавата и нейните институции, толкова по-възможно ще бъде да се съпротивляваме, да обърнем отрицателния баланс.“ на властта, да печелим победи и да ги консолидираме. (…) Ние поемаме нишката на тези борби и следваме по техните стъпки. Защото сме дълбоко убедени, че единственият път към по-светло бъдеще е безкомпромисната борба за социално освобождение.“

Автоматичен превод

От есента на 1990 г. до пролетта на 1991 г. Главната военна прокуратура на СССР провежда повторно разследване на обстоятелствата около разполагането на войски от Севернокавказкия военен окръг и Вътрешните войски на Министерството на вътрешните работи на РСФСР, както и използването на огнестрелно оръжие от тяхна страна по време на събитията, разиграли се на 1-3 юни 1962 г. близо до град Новочеркаск в Ростовска област. По това време войските използват огнестрелно оръжие за защита на сградата на градския партиен комитет и градския изпълнителен комитет, градската милиция и отделите на КГБ, както и клона на Държавната банка на СССР в Новочеркаск.

  Какво установи прокурорското разследване и може ли изобщо да се вярва на подобни материали, появили се в края на Перестройката – последният етап от контрареволюцията в Съветския съюз?

  Отговорът на първия въпрос ще бъде обсъден отчасти в следващата дискусия. Що се отнася до достоверността или несъответствието на тези конкретни източници, може да се заяви със сигурност следното: материалите на Главната военна прокуратура по случая в Новочеркаск са като цяло логични и последователни; най-малкото, те не могат да се считат за изцяло фалшифицирани. Те не могат да бъдат пренебрегнати при по-нататъшно разследване на този конфликт, тъй като същността на основните факти, представени в документите по разследването, е напълно потвърдена от показанията на свидетели на тези събития и, най-важното, се вписват идеално в общата рамка на контрареволюционната дейност на хрушчовците от 1954 до 1964 г.

  Да, все още нямаме достъп до архивните досиета на Централния комитет на КПСС и КГБ на СССР, класифицирани като „Строго секретно“ и „От особено значение“, които несъмнено съдържат богат подробен материал за събитията около стачката в Новочеркаския завод за електролокомотиви „Будьони“, около работническата демонстрация и вълнения в центъра на Новочеркаск. Но ние можем (и трябва) да започнем нашето болшевишко разследване по този случай отнякъде. Последователността и съгласуваността на материалите на военната прокуратура, въпреки публикуването им през 1991 г., ни дава надежда, че сред историческите фалшификации и „свободните“ антисъветски интерпретации, характерни за много документи от перестройката, тези материали представят и реални факти, които ще ни позволят да получим повече или по-малко точна и пълна картина на тези събития.

  Веднага трябва да се отбележи, че източниците на информация, от които успяхме да черпим, бяха много разнообразни – от статии в съветския печат и фрагменти от мемоари на тези, които си спомняха поне нещо за случая – до архивни документи, които косвено, косвено и отдалеч, така да се каже, бяха „преминали“ през случая. Мозайката от фрагментарни и непълни данни със сигурност затрудни писането на тази статия, но именно тази систематизирана мозайка от данни, цялостната им съвкупност, осигури основните нишки на нашия разказ.

  Протокол

  Така на 17 май 1962 г. е публикувана Резолюция № 456 на Министерския съвет на СССР „За увеличаване на покупните  цени за говеда, свине, овце, птици, масло и сметана, както и на цените на дребно за месо, месни продукти и масло“. Два дни по-късно Централното радио обявява, че цените на дребно за тези основни продукти ще бъдат повишени от 1 юни 1962 г. Контрареволюцията нанася удар на съветската работническа класа и широките маси от градските работници: вместо да изпълнят едно от основните условия за прехода към пълноценно комунистическо общество (постоянно увеличение на реалните заплати на работниците чрез директно увеличение на паричните заплати и особено чрез системно намаляване на цените на потребителските стоки – като пряка и естествена последица от повишената производителност на труда в социалистическата икономика), хрушчовците с всички сили дърпат съветския социализъм назад: съгласно Резолюция № 456 реалните заплати на милиони съветски работници са значително намалени.

  Освен това, към момента на издаване на тази резолюция, положението в търговията на дребно с месо и млечни продукти в Новочеркаск и много други градове на Съюза беше много лошо: тези продукти пристигаха в магазините  нередовно и в недостатъчни количества. Вместо да се насочат към изобилие от всякакви хранителни продукти, десноцентристките контрареволюционери на Хрушчов проправиха пътя към разрухата на колективните стопанства, като по този начин увредиха индустрията и града като цяло. Те намалиха производството на месо, мляко и яйца, организираха изкуствен дефицит и умишлено развалиха стотици хиляди тонове готови храни (по време на транспортиране, съхранение и др.). През 1958 г. машинно-тракторните станции (МТС) – основата на социалистическото земеделие и основното условие за просперитета на колективните стопанства – бяха унищожени. Селскостопанската техника, прехвърлена на колективните стопанства на кредит, съсипа колективните стопанства, тъй като те физически не бяха в състояние да се справят с нея. От 1959 до 1962 г. в резултат на няколко кампании „за увеличаване на производството на месо“ във водещите селскостопански райони на  Централно черноземния район на РСФСР са били заклани до 70% не само продуктивните, но и племенните говеда (предимно уникални породи, разработени от съветските селекционери на Мичурин). Доходите на колективните стопанства рязко спаднаха.

  Случиха се безнаказани „привилегии“ – кражба на колективни земеделски земи и превръщането им в лични помощни парцели на колективните земеделски работници. Кражбата на колективна и държавна собственост, разграбването ѝ от частни домакинства, рязко се увеличи. Много колективни земеделци, виждайки, че не могат да печелят много в колективното стопанство, започнаха да посвещават по-голямата част от времето си на личните си помощни парцели, в ущърб на колективния труд. Това – в комбинация с присвояването на земя и всякакви кражби на социалистическа собственост – доведе до това икономическият интерес на колективните земеделци от личните им парцели да стане по-голям от интереса им от просперитета на колективното стопанство. Това неизбежно доведе до спад в селскостопанското производство в страната и, като следствие, до известен недостиг на определени хранителни продукти. Рафтовете на съветските държавни магазини се изпразниха. Цените на месото и млечните продукти започнаха да се покачват.

  В тази връзка, Резолюция № 456 на Хрушчов само наля масло в огъня: вместо да доближи колективната собственост до нивото на едрата национална и обществена собственост, тя разшири пропастта, връщайки съветското колективно селячество до нивото на по същество дребномащабно частно селскостопанско производство и дребномащабни занаяти. Планът за възстановяване на капитализма в СССР, който последователите на Хрушчов започнаха да прилагат в средата на лятото на 1953 г., беше постепенно изпълнен.

  На този фон, на 24 май 1962 г., администрацията на Новочеркаския електролокомотивен завод „Будьони“ (наричан по-долу НЕВЗ), начело с директора Курочкин, въведе 10% намаление на цените на произведените продукти. Това намаление на цените, разбира се, не беше осъществено по лична воля на Курочкин, тъй като той, подобно на директорите на много други големи и крупни предприятия в РСФСР, получи директиви по този въпрос от Министерството на транспортното машиностроене на СССР. Тъй като обаче решенията за цените на специфичните за индустрията продукти пряко са влияели както върху формирането на дълготрайни активи за милиарди долари, така и върху заплатите на милиони работници, те са били вземани не от отделно министерство, а от същия Министерски съвет, т.е. по нареждане на Хрушчов и целия Президиум на Централния комитет на КПСС.

  Всичко това, заедно с пренебрежението на ръководството на завода и града към жилищните проблеми на работниците, е послужило като претекст за стачка в НЕВЗ, която първо ескалира в масов протестен митинг, а след това в демонстрация с хиляди участници.

  Самият спонтанен митинг възниква сутринта на 1 юни 1962 г. по време на смяната на работниците в стоманодобивния и леярския цех. Няколко минути след като работниците се събират пред административната сграда на завода, един от заместник-директорите се обажда в Ростовския окръжен комитет на партията и съобщава, че в завода е възникнала извънредна ситуация и е започнал протестен митинг.

  Скоро първият секретар на Ростовския окръжен комитет на партията Басов се втурва към завода. Тъй като Курочкин отказва да обсъди ситуацията с работниците, самият Басов трябваше да излезе на балкона на административната сграда на завода и да се обърне към протестиращите, опитвайки се да ги успокои и да ги помоли да се върнат по местата си. Но след първите думи на Басов, те го замеряха с бутилки, камъни, пръчки и други предмети. От тълпата се чуха викове, че Басов и директорът на завода Курочкин са врагове на работническата класа, остатъци от контрареволюцията и т.н. Група работници от завода веднага се опитаха да превземат радиостанцията на завода и да се обърнат към целия завод чрез високоговорител. Като цяло, както по-късно съобщиха свидетели, протестиращите проявиха изключителна непримиримост и агресия. На различни места тълпите спонтанно се появиха и избраха „полеви“ лидери, лидери на митингите. Те събраха около себе си своеобразна милиция и се обърнаха към протестиращите, призовавайки работниците да поискат незабавно увеличение на продажбите на храни, по-високи заплати и намаляване на производствените квоти до нива, нормални при дадените условия.

  Масите бързо буквално се нажежиха от гняв. Вярваме, че работниците са били повлияни до голяма степен от всички предходни години след Сталин, когато в страната започна да се случва нещо неразбираемо, нещо, което никой всъщност не обясни. и все пак работниците видяха и усетиха от първа ръка, че животът им се влошава в сравнение с това, което е бил 10 години по-рано. Междувременно съветските медии съобщаваха изключително триумфални репортажи, което неизбежно разгневи и дразнеше работниците, които през годините на сталинисткия социализъм бяха свикнали с репортажите на съветските медии, отразяващи действителното състояние на нещата в живота им.

  По онова време, по време на контрареволюцията на Хрушчов, работниците интуитивно усещаха, че нещо не е наред в страната, но не можеха да кажат какво точно, поради липса на сигурни факти и, най-важното, достатъчно политически познания. Те не разбираха. Но цялата негативна енергия, която се е трупала с години, можеше внезапно да избухне веднага щом се появи сериозен и конкретен повод.

  И така, водейки тълпа от фабрични работници, лидерите на митинга напълно блокираха сградата на фабричната администрация, след което някой издигна лозунга за разбиване на оборудването на завода.

  Тълпата, следвайки лозунга, преобърна няколко машини, съхранявани под навеса, разби склад за инструменти и събори автокран (забележете това: работниците вдигнаха ръце срещу ценното си имущество – инструментите за производство, които бяха гаранция за свобода и просперитет за всички работници в СССР. Това очевидно беше провокативен акт, демонстриращ ниското ниво на класово съзнание на работниците).

  След това работниците, разделени на групи, водени от тези самопровъзгласили се организатори, започнаха да атакуват партийни и комсомолски активисти, които срещаха на територията на завода и в цеховете (това много наподобява троцкистката „търговия“. Троцкистките провокатори често действаха по този начин, като умишлено се насочваха към оправдано възмутени работници).

  Всички опити на милиционери, доброволци и работници, които не участваха в митинга, да възстановят реда в завода и да разчистят входа на административната сграда на завода, бяха неуспешни. Милиционерски служители и самоотряди бяха бити и прогонени, а работниците, които се опитаха да предотвратят унищожаването на фабрично оборудване, бяха наречени предатели и също бити (това очевидно включваше внедрени провокатори, които отклоняваха енергията на работническите маси в канал, безопасен за контрареакция, т.е. насочваха я срещу други работници, като по този начин разделяха колектива).

  Приблизително по същото време с погрома в завода, част от организаторите и участниците в митинга се преместиха към железопътния възел „Локомотивстрой“, разположен близо до завода на НЕВЗ, където блокираха железопътната линия Москва-Кавказ с развалини и напълно спряха движението на влаковете по този стратегически маршрут. (Този метод на протест е дребнобуржоазен, а не работнически. Обърнете внимание, че фабричните работници действат индивидуално, „ведомствено“. Те не се опитват да привлекат железопътните работници в своя протест, а по-скоро ги настройват срещу самите себе си. Така действат и днешните работнически маси, водени от дребнобуржоазни лидери, които не търсят революция, които нямат цел да подтикнат целия трудещ се народ към революция и които се нуждаят от протеста заради самия него, за да го „източат“, да го отклонят в канал, безопасен за капитализма. Руските работници, водени от болшевиките, протестираха съвсем различно преди октомври 1917 г.)

  Сред работниците и жителите на селище Будьоновски, които се бяха присъединили към тях, се очертаха няколко от най-злобните групи хулигани. Те се втурнаха към гарата и започнаха да чупят вагоните (и тук сценарият с погрома очевидно витаеше във въздуха. Дали хрушчовците по този начин проверяваха готовността на съветската работническа класа да се съпротивлява на контрареволюцията? Да определят сами дали контрареволюционните реформи могат да стигнат по-далеч и по-дълбоко. Това беше напълно възможно, предвид „опита“ на Чумаков и Кашпировски по време на Перестройката, които по подобен начин провеждаха експерименти върху съветски работници, за да могат комисарите и „архитектите“ на Перестройката да установят степента на готовност на съветския народ за окончателното възстановяване на капитализма в СССР).

  Поради тревожната ситуация, развиваща се около НЕВЗ и село Будьоновски, където живееха до 40% от бившите жители на селото – бивши колхозници, напуснали обеднелите колективни стопанства за града, ръководството на завода и местното милиционерско управление поискаха спешна помощ. Курочкин смятал, че възможните последици от стачката и митинга могат да бъдат непредсказуеми и освен това е било наложително незабавно да се прекратят безредиците, да се деблокира ръководството на завода и да се освободят Басов и други местни партийни и правителствени служители.

  Басов, който заемал длъжност като член на военния съвет на Севернокавказкия военен окръг (наричан по-долу СКВО), се свързал с щаба на окръга чрез ротационна радиостанция от кабинета на директора на завода (специалните кабелни комуникации били в експлоатация). Скоро в завода от Новочеркаск, разположен на 11 км от село Будьоновски, пристигнала оперативна група (подсилен мотострелкови батальон, приблизително 500 души), водена от генерал-майор Олешко.

  До обяд на 1 юни 1962 г. министърът на вътрешните работи на РСФСР Тикунов издал заповед за обявяване на бойна готовност на рота със специални части на Вътрешните войски, разположена в Ростов на Дон. Тази рота от 150 души, водена от капитан Пожидаев, пристигна в района на завода в 16:00 часа, за да съдейства на местните власти и да потуши последвалите масови вълнения. Около 16:15 часа военните се приближиха до протестиращите фабрични работници и местни жители, а капитан Пожидаев поиска да се разпръснат незабавно (той го поиска, защото беше получил конкретни заповеди от ръководството да го направи. Фактът, че висшето ръководство изпрати капитан с рота войници да „разкъсат“ работниците, вместо да се срещнат директно с тях, косвено потвърждава, че това е била умишлена провокация от силите на Хрушчов).

  В първите няколко минути протестиращите не оказаха съпротива на военните или на пристигналите милиционери. Последва разговор между офицерите и работниците, сякаш бяха приятели, по време на който работниците се оплакаха, че те искаха отново да ги „върнат в робство“, да ги върнат „на царския режим“.

  Но по-късно се чуха изолирани призиви от водачите и организаторите на митинга да не се впускат в разговори с военните и милиционерите, след което протестиращите започнаха да разделят специалните части и полицията на малки групи (тези действия бяха умишлени и добре обмислени; спонтанно събралите се хора не можеха да се държат така).

  Така, след 5-10 минути се оказа, че войниците и офицерите сякаш са  погълнати от масата от работници и жители на селище Будьоновски, които по това време се бяха събрали за митинга. Избухнаха сблъсъци: някои войници и офицери бяха блъскани и удряни от по-шумните елементи на тълпата. Няколко войници получиха много тежки удари по главата и тялото, което наложи хоспитализация. Междувременно отделни групи, водени от „полеви“ водачи на митинга, преобърнаха автомобили на милицията и вътрешните войски и ги направиха неизползваеми (разбиха кабини, срязаха гуми и др.). Всички тези факти сочеха за провокация.

  В същото време голяма група работници и други жители на селото, разположено на железопътната линия, го блокираха напълно с голяма барикада. Около 30 протестиращи се отделиха от тълпата и превзеха местната газоразпределителна станция. Деактивирането или спирането на тази станция застраши не само функционирането на промишлените предприятия в село Будьоновски, но и газоснабдяването на целия Новочеркаск.

  Два взвода от полка на вътрешните войски напреднаха към станцията. Войските успяха бързо и мирно да прогонят „окупаторите, завзели“ станцията и да поемат пълния контрол над нея. По това време милицията беше задържала и отвела в милиционерското управление на града в Новочеркаск повече от 30 протестиращи, които са участвали пряко в зверствата и погромите.

  След това командването на оперативната група, вярвайки, че погромите и конфискациите могат да се разпространят от района на НЕВЗ към града, нарежда на полка на вътрешните войски да осигури и подготви за отбрана сградата на градския партиен комитет на Новочеркаск, градския изпълнителен комитет, отделите на милицията и КГБ, държавната банка, затвора, пощата, телеграфа и местната радиостанция. Едновременно с това, по заповед на армейския генерал Плиев, командир на Севернокавказкия военен окръг, в нощта на 2 юни 1962 г. в завода и село Будьоновски са разположени танкова рота и мотопехота на бронетранспортьори.

  Съдейки по откъслечни сведения, героят от войната кавалерист Плиев е категорично против изпращането на армейски части срещу работниците. Но той получава директна заповед да го направи от членовете на Президиума на Централния комитет на КПСС, Кириленко и Шелепин, които пристигат в Новочеркаск вечерта на 1 юни 1962 г. Тази заповед е одобрена от председателя на Президиума на Върховния съвет на СССР Микоян и секретаря на Централния комитет на КПСС Фьодор Козлов, дясната ръка на Хрушчов, които пристигат в града малко по-късно. Освен това, заповедта за използване на войски е дадена на разярения Плиев лично по телефона от министъра на отбраната на СССР Р Малиновски.

  По-нататъшните събития се развиват приблизително по следния начин. На сутринта на 2 юни 1962 г. фабричният митинг се премества на главната улица на селище Будьоновски, където постепенно се превръща в голяма колона. Събират се няколко хиляди демонстранти, сред които много съпруги и деца на работници от НЕВЗ и други близки предприятия. След кратко забавяне колоната се отправя към Новочеркаск. Целта на демонстрацията беше да се окаже натиск върху властите да премахнат условията, влошаващи жизнения стандарт на работниците, и да освободят онези фабрични работници – най-активните участници в митинга – които бяха задържани близо до НЕВЗ на 1 юни и задържани в градския милиционерски участък на град Новочеркаск, където се намираше „щабът“ на аварийните служби, беше ясно, че в Будьоновское се е събрала голяма демонстрация и че тя планира да премине към града. На брифинг Шелепин, Плиев, Басов, Иващенко (началник на Политическата дирекция на Севернокавказкия военен окръг), Стрелченко (началник на Дирекция „Вътрешни работи“ на Ростовския областен изпълнителен комитет), Тупченко (началник на Дирекцията на УКГБ за Ростовска област) и Замула (председател на Градския изпълнителен комитет на Новочеркаск) решиха да блокират единствения път към града – моста над река Тузлов – с танкове и бронетранспортьори.

  Въз основа на това решение генерал Плиев нарежда на Михеев, командира на мотострелковия полк, да разположи танкова рота, 9-10 танка и няколко бронетранспортьора на моста и подходите към него. Михеев е инструктиран всички войници да носят стандартното си оръжие, но без боеприпаси. Михеев също не е получил никакви заповеди от Плиев относно евентуалното използване на оръжие срещу демонстранти.

  Около 10:00 часа сутринта на 2 юни колона от хиляди демонстранти се приближава до моста над река Тузлов. Михеев и няколко други висши офицери излизат да посрещнат колоната. Те настояват да спрат шествието и да се разпръснат. Демонстрантите обаче игнорират тези искания: основната част от колоната, като гигантска гъсеница, спокойно се изкачва през танковете и бронетранспортьорите, разположени на моста, докато част от колоната преминава през река Тузлов в плитчините. След като се срещат на отсрещния бряг, двете части на демонстрацията продължават.

  Те пречеха на движението към града. След като научиха, че танковата засада на моста е пропаднала, членовете на Президиума на Централния комитет Кириленко, Козлов, Микоян, Иличев, Полянски и Шелепин пристигнаха в сградата на градския партиен комитет. Генералите Ивашутин и Захаров от централния офис на КГБ, Степаков, началникът на отдела на Централния комитет на КПСС, и неговият заместник Снастине също се втурнаха там. Когато демонстрационната колона се приближи до площад „Революция“ (на около 4 км от сградата на градския партиен комитет на Новочеркаск), Козлов се обади на Хрушчов в Москва, докладва за ситуацията и поиска от Хрушчов – чрез министъра на отбраната и командира на Севернокавказкия военен окръг – да нареди на армията да блокира демонстрацията, а също и да използва войски, за да предотврати евентуални погроми и други инциденти.

  Но очевидно хрушчовците не таяха големи надежди за армията. Според изпълняващия длъжността началник на Вътрешните войски на Министерството на вътрешните работи на РСФСР генерал-майор Чугунов и началника на политическия отдел на Вътрешните войски полковник Болдин, до разсъмване на 2 юни 1962 г. оръжие и боеприпаси са доставени от Ростов на Дон в Новочеркаск и са раздадени на целия личен състав на Вътрешните войски. До 10:00 ч. на 2 юни всички части на Вътрешните войски, разположени в Новочеркаск, са приведени в пълна бойна готовност поради появата на многохилядна тълпа в града и провокативните действия на отделни хулигански групи, които ескалират ситуацията.

  Създадена е оперативна група от офицери от щаба на дивизиите на Вътрешните войски, която да осигурява общо командване и контрол на частите и подразделенията на Вътрешните войски, разположени за защита на правителствени и партийни сгради и за осигуряване на безопасността на жителите на града. Тя е разположена до щаба на партийното ръководство и първоначално е получавала заповеди и инструкции директно от членове на Президиума на Централния комитет, секретари на Централния комитет на КПСС и ръководството на КГБ. Когато обаче заместник-министърът на вътрешните работи на СССР Ромашов пристигна в Новочеркаск, оперативната група започна да действа по негови инструкции.

  Ромашов и другите ръководители на оперативната група смятаха, че ситуацията в града става все по-сложна на 2 юни. Тъй като всички налични вътрешни войски вече бяха разположени, беше взето решение да се концентрират допълнителни сили от Вътрешните войски на Министерството на вътрешните работи на РСФСР, които бяха постоянно разположени в Каменск-Шахтински, Грозни и Ростов на Дон, в Новочеркаск.

  Към обяд на 2 юни хилядна демонстрация се приближи до сградата на градския комитет и градския изпълнителен комитет. Председателят на градския изпълнителен комитет Замула, началникът на отдела на Централния комитет на КПСС Степаков и няколко служители на КГБ излязоха от сградата на балкона. Те се обърнаха към демонстрантите чрез мегафон, опитвайки се да успокоят тълпата и да призоват за ред. Веднага обаче бяха замеряни с пръчки и камъни. Група от най-агресивните индивиди се отделиха от демонстрацията, пробиха разхлабения кордон от войници, охраняващи входа, нахлуха в сградата на градския комитет и сеяха хаос: прозорци бяха счупени, врати бяха счупени, мебели бяха унищожени, телефонни кабели бяха изтръгнати, а портрети на Хрушчов и други висши партийни и правителствени лидери бяха хвърлени на пода.

  Представители на партията, правителството и правоохранителните органи, които останаха в сградата, бяха принудени да се евакуират бързо. Един служител на КГБ скочи от прозорец на втория етаж и тежко нарани крака си, което по-късно доведе до ампутация на стъпалото му.

  Когато сградата на градския комитет беше напълно превзета от демонстранти, лидерите и „полевите“ командири на митинга излязоха на балкона. Те провъзгласиха лозунги и „призиви“ към работниците. Например, бяха отправени призиви за „изпращане на делегация до Ворошилов“, „сваляне на контрареволюционерите“ и „превземане на властта в ръцете на работниците“. Жени излязоха на балкона и разказаха как работниците са останали без средства, как понякога нямат с какво да хранят съпрузите и децата си и т.н.

  Около 20 минути след като протестиращите поемат контрола над сградата, на мястото на инцидента пристигна мотострелкови взвод, воден от командира си, старши лейтенант Демин, в бронетранспортьори. Четиридесет и пет до петдесет войници слязоха от конете и се опитаха да избутат тълпата от сградата на градския комитет, но войниците и офицерите бързо се разпръснаха поради малобройността си и митингът не само продължи, но сякаш бушуваше с нова сила. Този път обаче никой не биеше или блъскаше войниците; напротив, работниците и съпругите им защитаваха войниците от най-агресивните протестиращи, казвайки им да не се бият срещу своите и да се върнат в казармите си.

  Накрая, след като получи радиокоманда да напусне площада пред сградата на градския комитет, Демин поведе хората си към изоставените наблизо бронирани машини. Неговото подразделение не се е сблъсквало отново с демонстрантите: след контакт с тях е изтеглено в казармата си, „като негодно за бой“ (това е важен момент: армията упорито отказва да се бие с работниците). Мястото на армейския взвод на Демин пред сградата на градския партиен комитет е заето от подразделение със специално предназначение на Вътрешните войски, водено от генерал-майор Олешко.

  Два взвода от Вътрешните войски успяват бързо да изтласкат протестиращите от сградата, след което специалните части формират две линии, обърнати към митинга. Генерал Олешко с малка група войници  успява да влезе в сградата и да стигне до балкона. Оттам призовава събралите се работници и другите работници чрез мегафон да спрат демонстрацията и безредиците и да се приберат по домовете си. В отговор от всички страни се чуват силни викове „палач“, „фашист“ и т.н., заедно със заплахи за насилие. Тълпата отново се приближава до сградата на няколко метра, леко отмествайки кордона. Олешко нарежда на кордона да произведе няколко предупредителни изстрела във въздуха. Прозвучава залп от автоматични и пистолетни патрони.

  Тълпата се оттегля от сградата. Силни викове „Не се страхувайте! Стрелят с халосни патрони!“ обаче отново се втурват напред, с намерението или да обезоръжат, или да отместят кордона. Последва още един залп, последван от няколко кратки изстрела от автоматичен огън в настъпващата тълпа. Падат от десет до петнадесет демонстранти.

  Според прокурорската експертиза, ситуацията в този момент е следната: малки групи от особено насилствени лица се опитват да изтръгнат оръжията от ръцете на войниците. Войниците, попаднали в екстремна ситуация, борейки се и защитавайки оръжията си, доброволно или неволно свалили предпазителите на пушките си и в разгара на борбата натиснали спусъците. Куршумите летели в посоката, в която били насочени цевите на пушките в тези съдбовни секунди – нагоре, настрани и надолу. Войниците не стреляли умишлено или целенасочено по работниците.

  След като прозвучала стрелба и работниците видели другарите си да лежат на тротоара, демонстрантите започнали да се разпръскват, което довело до блъсканица и паника. Извикани били линейки, които незабавно отвели мъртвите и ранените.  Прокурорите от Главната военна прокуратура на СССР също заключили, че генерал-майор Олешко, говорейки от балкона на сградата на Градския партиен комитет, не е дал заповеди за използване на оръжие директно срещу демонстрантите. Той само им заповядал да стрелят нагоре. Когато един от войниците стрелял в тълпата, Олешко отчаяно се опитал да спре стрелбата напълно, викайки и ругаейки. Разследването разкри, че едновременно с изстрелите близо до сградата на Градския партиен комитет, е имало спорадичен огън с пистолети и картечници близо до отделите на градската полиция и КГБ, които са се намирали на 500-700 метра от сградата.

  Досиетата по делото разкриват, че дори докато колоната от демонстранти се е движила към сградата на Градския партиен комитет, е бил произведен един-единствен халосен изстрел от оръдието на един от танковете, разположени близо до площад „Революция“, с цел да се сплашат маршируващите работници. Не са регистрирани други случаи на тежък огън с оръжие по време на събитията в Новочеркаск от 1 до 3 юни 1962 г.

  Що се отнася до стрелбата на 2 юни близо до сградите на милицията и КГБ, прокуратурата смята, че това са били най-„горещите точки“. Най-агресивните и активни групи от демонстранти и протестиращи са се събрали около тези градски отдели. Няколко такива групи са обсадили градския милиционерски участък, принуждавайки вътрешните войски, охраняващи сградата, да се оттеглят вътре, а след това са ги преследвали през счупени прозорци и врати. Според военните прокурори това е било направено, за да се освободят задържаните им другари и да се завземе оръжейната, където са се съхранявали автомати, пистолети и боеприпаси.

  Нападателите игнорираха предупредителните изстрели, произведени от войниците и милицията. Скоро те окупираха първия етаж на милиционерското управление, принуждавайки защитниците да се качат на втория етаж и да се барикадират там. Използвайки тесни стълбища и здрави стени, военните и полицията направиха всичко възможно, за да попречат на нападателите да достигнат до оръжейната, мястото за съхранение на оперативни документи, и да освободят задържаните нарушители на реда и подстрекатели на безредиците. Въпреки това, изолирани малки групи демонстранти успяха да проникнат в служебните помещения. Тези групи веднага нападнаха войниците и офицерите, опитвайки се да изземат оръжие. Един от атакуващите демонстранти успява да изтръгне картечница от редник Репкин. Според доклада, този нападател веднага се опитал да открие огън, но тъй като заредената картечница била на предпазител, а мъжът, който я бил иззел, не бил обучен да борави с оръжие, имало забавяне. Редник Азизов, възползвайки се от това забавяне, забелязва, че един от нападателите е иззел оръжието и открива огън по него. В този момент селекторът на режима за огън на щурмовата пушка на Азизов бил настроен на автоматичен режим, така че той да произведе дълъг залп, убивайки четирима и ранявайки още няколко демонстранти.

  Това се оказва повратна точка в защитата на сградата. Войници и милиция на Министерството на вътрешните работи започват да отблъскват нападателите, задържайки приблизително 30 от влезлите в сградата. Всички са незабавно поставени под стража.

  Подобна сцена, макар и без жертви, се разиграва пред сградата на държавната банка, която също е превзета от няколко групи протестиращи. Два взвода от специалните части на Министерството на вътрешните работи са изпратени към сградата и приблизително 30 минути по-късно те са задържани. В рамките на един час държавната банка е напълно разчистена от демонстрантите, които я бяха завзели. Докато стрелбата се води само във въздуха, всички жертви от двете страни имат различни наранявания, получени в ръкопашен бой. Нещо повече, както свидетелстват свидетели, демонстрантите вътре в държавната банка са се борили с милицията за борба с безредиците с животинска свирепост, сякаш животът им е бил заложен на карта. Напълно е възможно много от нападателите да са разбирали, че завземането на държавната банка вече не е протест пред сградата на градския комитет, тъй като в съда, ако бъдат арестувани, би било трудно да се докаже, че не става въпрос за бандитизъм, целящ  отнемане на огромни суми пари. С други думи, те няма да могат да избегнат смъртното наказание.

  Общо 35 военнослужещи са ранени или пострадали по време на отбраната и освобождението на градското милиционерско управление, КГБ и държавната банка на 2 юни 1962 г., трима от които (подполковник Пелевин, младши сержант Новиков и ефрейтор Абдурахимов) са хоспитализирани.

  На 5 юни 1962 г. Плиев, командир на Севернокавказкия военен окръг, и Иващенко, началник на политическия отдел на окръга, изпращат кодирана телеграма до министъра на отбраната Роман Малиновски, с копия до началника на Главното политическо управление и главнокомандващия на Сухопътните войски. В кодираната телеграма се посочва, че шестима офицери и девет войници и сержанти са ранени при възстановяване на реда в града и околностите му. Повече от 40 военнослужещи са пострадали от тежки побоища и синини с различна тежест. Според Плиев има и леки щети по танкове, бронетранспортьори, превозни средства и комуникационно оборудване. Плиев и Иващенко съобщават, че са убити 22 демонстранти и бунтовници, а 39 са ранени.

  В доклада си до министъра на вътрешните работи на РСФСР, неговият заместник, генерал Ромашов, отбелязва, че на 5 юни 1962 г. е проведена среща между личния състав на гарнизона в Новочеркаск и части на вътрешните войски с Козлов, член на Президиума на Централния комитет и секретар на Централния комитет на КПСС. Козлов, от името на Централния комитет, правителството и лично на Никита Хрушчов, високо оценява действията на личния състав, участвал в потушаването на безредиците в Новочеркаск, и предава благодарността на Хрушчов за тяхната издръжливост, сила на духа и смелост.

  Показания на свидетели. За да се получи по-пълна картина на събитията в Новочеркаск и да се сравни разследването на прокурора с други материали за несъответствия, ще бъде полезно да се разгледат индивидуалните показания от лица, които са участвали пряко в тези събития.

  Така генерал-лейтенант Д Иващенко, който по време на събитията е бил началник на политическия отдел на Севернокавказкия военен окръг, по-късно свидетелства, че в периода, предхождащ стачката на работниците в НЕВЗ, командването на окръга, водено от генерал Плиев, се е намирало на тренировъчен лагер за командири на части в Краснодарския край и не е организирало или планирало никакви мерки за потушаване на вълненията в завода или в село Будьоновск. Войските на окръга са участвали в рутинна бойна подготовка по план.

  На 1 юни 1962 г. Плиев и Иващенко са спешно извикани в Ростов на Дон, където се срещат с Кириленко, член на Президиума на Централния комитет на КПСС. Кириленко веднага атакува генералите с оплаквания: защо бездействат и не изпращат окръжни войски в Новочеркаск, за да потушат митингите и демонстрациите? Плиев изразява мнението си за нецелесъобразността на изпращането на войски в завода и селото, след което Кириленко незабавно се обажда на Хрушчов в Москва, получава инструкциите му и ги предава на Плиев. Плиев е принуден да нареди разполагането на военни части и отряди в Новочеркаск.

  В същия ден Иващенко, заедно с Плиев и Кириленко, пристигат в Новочеркаск и се установяват в 1-ви военен град, където по това време вече е създаден временен команден пункт и където по-късно от Москва пристигат Микоян, Козлов и командването на Вътрешните войски. Иващенко отбелязва, че на оперативните съвещания никой от тези лица не е давал заповеди за използване на оръжие срещу демонстрантите.

  Бившият секретар на Ростовския областен комитет на КПСС М Фоменко си спомня, че още на 31 май 1962 г. започват да пристигат тревожни съобщения от местните партийни и съветски органи в Новочеркаски окръг, че работниците на НЕВЗ спират работа, събират се на големи групи близо до цеховете и провеждат протести. Междувременно ръководството на завода (Курочкин и неговите заместници) допълнително разгневяват работниците с безотговорните си изявления, създавайки опасна и неконтролируема ситуация в завода.

  Първият секретар на Областния комитет, Басов, докладва тези сигнали на Президиума на Централния комитет на КПСС и заминава за Новочеркаск, за да разследва лично ситуацията и да стабилизира обстановката в завода. На секретаря Фоменко е наредено да остане в Областния комитет и да поддържа оперативна връзка с Централния комитет. Според Фоменко, Плиев, командир на Севернокавказкия военен окръг, който пристига в Ростов на 1 юни, след като научава за събитията в Новочеркаск, категорично се противопоставя на въвеждането на войски в града. Той също така заявява, че войските на окръга не са предназначени да „умиротворяват“ народа и следователно ще предприеме каквито и да било действия само след лична заповед от министъра на отбраната на СССР.

  Самият Фоменко се среща с членовете на Президиума на Централния комитет на КПСС, Кириленко, който пристига в Ростов на 1-2 юни. Микоян, Козлов и други партийни и съветски ръководители, както и представители на Министерството на вътрешните работи и КГБ, незабавно са изпратени в Новочеркаск. На 1 юни Басов се обажда в областния комитет и докладва, че в и около завода се е развила много сложна и неконтролируема ситуация, че са се събрали хиляди хора и че всички влакове по близката железопътна линия „Съюз“ са спрени и блокирани. Басов също така информира Фоменко, че всички негови опити да се обърне към работниците са били посрещнати с изключителна враждебност: бил е замерян с камъни и бутилки, а след това блокиран в сградата на администрацията на завода на НЕВЗ.

  Както виждаме, показанията на Фоменко като цяло съответстват на материалите от прокурорското разследване. Фоменко също така смята, че именно Басов, като член на Военния съвет на Севернокавказкия военен окръг, се е свързал с градския гарнизон и е предложил на генерал-майор Олешко, който е бил разположен там, да предприеме всички мерки за освобождаване на администрацията на завода от непокорните работници. Що се отнася до конкретните причини и извършители на смъртните случаи, Фоменко посочи хулигани, включително много работници с предишни присъди. Според Фоменко именно тези лица са организирали и провокирали сблъсъците между демонстрантите и милицията и военните, и са принудили войниците и офицерите да използват оръжие, което в крайна сметка е довело до жертви както сред хулиганите, така и сред другите демонстранти.

  От показанията на бившия председател на Изпълнителния комитет на град Новочеркаск В Замула може да се разбере, че докато е бил на територията на завода за електрически локомотиви на 1 юни, той е бил пряк свидетел на митингите и другите събития, провеждащи се там. Замула, според него, многократно е бил свидетел на отделни работници, които са се „зареждали“ с алкохол на територията на завода, а след това, окуражени от пиенето и подстрекателството към „екстремизъм“, са блокирали влакове по общосъюзната железопътна линия и са извършвали други безчинства. Например, те са преобърнали вагона, с който милицията е пристигнала на митинга.

  Замула също така свидетелства, че на сутринта на 2 юни няколко танка са били разположени на моста над река Тузлов, като превозните средства са били разположени като бариера, за да блокират физически пътя на многохилядната колона от работници и жители на селище Будьоновски, движеща се към Новочеркаск. Не е имало други планове за използване на танкове и бронетранспортьори срещу демонстрантите, освен един-единствен изстрел от танково оръдие, който е бил произведен, за да сплаши хората, маршируващи към центъра на града.

  Замула също така заявява, че по-късно, докато са били с началника на отдела на Централния комитет на КПСС Степаков в сградата на градския партиен комитет,  са излезли на балкона и са се опитали да призоват голямата тълпа, приближаваща се към сградата, да прекрати демонстрацията. В отговор на тези призиви, както си спомня Замула, са се чули агресивни викове „Долу контрареволюцията!“, „Доведете Хрушчов тук!“ и т.н. На балкона са били хвърляни пръчки и камъни. Замула е бил свидетел как в едната част на митинга спонтанно се е образувала доста голяма група, водена от мъж, държащ голямо червено знаме. Тази група, водена от своя знаменосец, се втурва към входа на сградата, но войник с картечница им препречва пътя и ги предупреждава, че влизането е забранено. След това, както си спомня Замула, мъжът подава знамето на съседа си, хваща картечницата за цевта и започва да я дърпа към себе си, опитвайки се да отнеме оръжието. По време на тази схватка войникът, мъчейки се да задържи оръжието, натиска спусъка и убива нападателя с автоматичен огън.

  Генерал-майор Ю Тупченко, който е началник на управлението на КГБ в Ростовска област през 1962 г., обяснява, че никой в ​​ръководството на страната не е давал заповеди за използване на оръжие срещу митинга или демонстрацията. Според Тупченко, военните са използвали оръжие изключително срещу отделни лица, нарушаващи обществения ред, в отговор на очевидни нападения и опити за отнемане на оръжие. Тупченко категорично заявява, че няма случаи на използване на огнестрелно оръжие от служители на КГБ срещу демонстранти.

  Старши лейтенант В Демин, който става генерал-лейтенант 20 години по-късно, свидетелства пред Главната военна прокуратура, че след съобщения за колона от демонстранти, движеща се от село Будьоновски към Новочеркаск, той и 50 мъже пристигнали на моста над река Тузлов рано сутринта на 2 юни. Там вече били разположени десет танка и бронетранспортьори. Според Демин, когато хилядната колона, с много жени и деца, се приближила до моста, тя лесно и свободно се разделила, преобърнала танковете, нагазила през тях и продължила марша си към града. Демин и другите офицери били изумени и много разстроени от това безпрецедентно действие: младите офицери не могли да разберат какво се е случило, че работниците, техните бащи, майки, братя и сестри маршируват към града с гняв в очите, без да се плашат от танковете и самите войници.

  Полковник В Пелевин от Вътрешните войски на Министерството на вътрешните работи на СССР обяснил в обяснението си, че сутринта на 1 юни 1962 г. подразделение на капитан Малютин, по заповед на командването на поделението и комисарят на милицията на Ростовския областен изпълнителен комитет, полковник Стрелченко, пристига от Ростов в Новочеркаск, близо до завода за електрически локомотиви. Когато колоната от войници се приближава до административната сграда на завода, там вече има голяма тълпа от работници (поне 1500 души). Те започват да викат различни заплахи към войниците, а офицерите, водени от Малютин, веднага са замерени с камъни. Когато Малютин предлага да се успокои и да се спре бунтът, тълпата отговаря с ругатни и без по-нататъшна реакция.

  Пелевин си спомня още, че лично е бил изпратен да охранява градските милиционерски управления и управленията на КГБ – да предотврати влизането на хулигани и погромци, да изземе оръжия и да освободи задържаните подстрекатели на безредиците. Според Пелевин, едва след тази заповед на войниците са били раздадени автомати и боеприпаси.

  Пелевин свидетелства, че на 2 юни 1962 г., около обяд, голяма тълпа се отделя от общата маса демонстранти, насочващи се към сградата на градския партиен комитет, и се отправя към милиционерското управление. Приближавайки се до сградата, тълпата започва да щурмува участъка, викайки: „Дайте ни оръжията си!“, „Ще щурмуваме Зимния дворец отново!“ и „Предатели!“. Войници и офицери барикадират вратите и се опитват да сдържат атаката, но поради големия брой нападатели успяват да нахлуят във вътрешните помещения на градския милиционерски участък. Не успяват обаче да постигнат крайната си цел. Според Пелевин, по време на защитата на сградите на милицията и КГБ от вътрешни войски, петима погромци са убити, а повече от десет нападатели са ранени. На свой ред много войници, сержанти и офицери са ранени от демонстрантите, които използват камъни, пръчки, железни пръти и други оръжия. Самият Пелевин също е тежко ранен. В отчаяна ситуация, изправен пред смъртна заплаха от нападателите си, той скочи от прозореца на тавана на градското полицейско управление и счупи двата си крака при кацане.

  На Пелевин е било съобщено също, че едновременно с нападението срещу градската милиция и отделите на КГБ, хулиганите и бунтовниците са разбили сградите на градския партиен комитет и градския изпълнителен комитет и че само двама войници са открили огън по тълпата в отговор на провокативната атака. В резултат на тези неразрешени и неочаквани изстрели около 15 цивилни сред демонстрантите са били убити и ранени.

  Пелевин също така твърди, че не е бил насочен друг мащабен огън срещу нападателите.

  Фактът, че бунтовниците са нападнали сградите на милицията и КГБ, е потвърден и от капитан К Глухов, бивш служител на милиционерското управление в Новочеркаск. На 1 юни, след избухването на вълненията сред работниците на НЕВЗ, той и неговият началник, полицейски полковник Николаев, пристигат в завода, за да предотвратят марша на протестиращите работници от село Будьоновски към Новочеркаск. При пристигането си, милиционерите се натъкнали на тълпа от хиляди шумни работници, някои въоръжени с камъни и тояги. Един от работниците извикал, сочейки към Глухов и Николаев: „Жандармите пристигнаха!“ След това работниците ги нападнали със заплахи, принуждавайки полицаите да избягат от селото.

  Освен това, Глухов обяснил, че до вечерта на 1 юни и през нощта на 2 юни най-злобните и агресивни лица, действали в и около завода, започнали да бъдат задържани в арестите под неговата юрисдикция. До сутринта били задържани приблизително 40 души. Тъй като постоянно постъпвали съобщения, че работниците планират голяма демонстрация в Новочеркаск на 2 юни, за да поискат освобождаването на задържаните, в градския  участък били взети засилени мерки за сигурност. Всички милиционери били снабдени със стандартно оръжие и боеприпаси. Няколко взвода от вътрешни войски били назначени да съдействат на милицията.  Според Глухов, на 2 юни, около обяд, огромна колона от хора влязла в града, като веднага блокирала улица „Московская“, където се намирал градският милиционерски участък в Новочеркаск. По-голямата част от демонстрантите, включително много жени и деца, продължават към сградата на градския партиен комитет, докато някои хукват към полицейското управление, викайки и крещейки. При достигането на сградата демонстрантите започват да чупят прозорци и да събарят врати, настоявайки за освобождаването на всички задържани. Нападателите игнорират многократните призиви на милицията да спрат безредиците и да се разпръснат; всъщност те отговарят в обратната посока, разярявайки се още повече. В крайна сметка, след като разбиват входните врати и прозорците на първия етаж, те влизат в служебните помещения и двора на отдела. Едва тогава използват сила срещу нападателите. Според Глухов около 10 души са били убити и ранени.

  Това свидетелства пред главния военен прокурор генерал-майор П Фалинсков, старши преподавател във Военната академия на Генералния щаб. Той е служил като заместник-командир на танков полк по политическите въпроси през май и юни 1962 г. Този полк, тогава командван от М Михеев, е бил разположен в Ростовска област. На 1 юни 1962 г. следобед Фалинсков и друга група полкови офицери получили заповед спешно да се явят с личния си състав в Новочеркаския завод за електрически локомотиви, разположен на около 10 км от лагера на танковия полк.

  Оперативната група на полка пристигнала в завода с радиостанция ГАЗ-69 и бронетранспортьор (БТР-152) около 17:00 часа. Превозните средства влезли в завода през задната порта. Според Фалинсков никой не работил на територията на завода, въпреки че било работно време, тъй като заводът работил непрекъснато. По това време в завода не е имало протести. Работниците се разхождали на групи из района, някои от които били пияни. Като цяло офицерите усещали хаос и безредие навсякъде, с безпокойство сред работниците в изключително неспокойна атмосфера.

  Войниците веднага били приближени от пияни мъже, които бутнали офицерите настрани, съборили радиопредавателен апарат и счупили антените. Работниците били изключително развълнувани, недоволни и раздразнени и затова приели много сериозно появата на униформените мъже. Когато един от офицерите попитал защо се държат толкова хулигански, работниците отговорили, че ако са пуснали армия срещу полу гладуващи работници, това означава, че не са Червената армия, а наказателни сили.

  След това работниците се успокоили малко и обяснили на танковите екипажи, че причината за спирането на завода е, че в края на май 1962 г. администрацията на завода е намалила цените на продукцията си, а на 1 юни същата година правителството е повишило цените на стоките от първа необходимост (месо, мляко, масло и др.). На офицерите било казано, че ръководството и градският комитет са напълно безразлични към снабдяването с храна на работниците в завода или към изграждането на жилища за тях и затова много семейства са се намирали в чужди домове в продължение на много години. Освен това се случило така, че в завода работили доста хора, наскоро освободени от затвора. Те нямали постоянна регистрация или постоянно местожителство и не били приети в заводското общежитие, въпреки че много от тези бивши затворници работили честно и били започнали пълноценно поправяне.

  Предвид всички тези влошавания в жизнения стандарт на работниците, персоналът решава да спре работа на 1 юни и да обяви протестна стачка. Стачката ескалира, работниците започват да протестират, а някои от тях, след като пият алкохол, започват да се занимават с хулиганство и нарушаване на обществения ред. Фалинсков също така твърди, че по-късно е научил, че именно тези хулигански групи са спрели влакове по Централно-южната железопътна линия и са разбили няколко вагона на близка жп гара.

  Фалинсков допълнително свидетелства, че заместник-командирът на Севернокавказкия военен окръг, генерал-лейтенант Шапошников, и генерал-майор Олешко скоро пристигат в завода и командват всички събрани войски. Около 19:00 часа Фалинсков получава заповеди от Шапошников да отиде в Новочеркаск, за да докладва на генерал Плиев за ситуацията в завода. Шапошников също така нарежда на Фалинсков да вземе димни бомби от склада и да ги донесе в завода, за да ги използва срещу тълпата от работници. Фалинсков подчертава, че до 19:00 часа всички събрани около завода войски не са имали бойни боеприпаси.

  Когато Фалинск пристигнал в Новочеркаск, във военния лагер, той докладвал на Плиев, че ситуацията в НЕВЗ е тежка, че никой не работи там и че хора се разхождат из завода на групи, някои от които пияни. Плиев бил информиран, че около завода са разположени военни части и че една радиостанция е била унищожена от работниците.

  Там, във военния лагер, Фалинсков се срещнал с генерал-лейтенант Иващенко, началник на политическия отдел на областта, на когото също докладвал пълната ситуация в завода и предал заповедта на Шапошников да се вземат две кутии с димни гранати от склада. Според Фалинсков, Иващенко реагирал изключително остро на тази последна заповед. Той изругал неприлично и извикал: „Вие и Шапошников ли сте си отвърнали там в завода? Използвате димни гранати срещу работниците?!“ Тогава Иващенко категорично забранил на Фалинсков да получи димните гранати и го посъветвал да не споменава за тях на Плиев, тъй като командирът бил дълбоко разстроен от факта, че е бил принуден да изпрати войски срещу работниците, а в подобна ситуация всяка наказателна мярка би довела Плиев до пристъп на ярост.

  Когато Фалинсков докладвал на Плиев, че е готов да се върне в завода, командирът наредил Басов, който бил заключен в административната сграда на завода, да бъде освободен на всяка цена. Плиев информирал Фалинсков, че Басов има тежка астма и че подобен арест може да го убие. След това Плиев наредил Басов да бъде изпратен в Ростов веднага след освобождаването му.

  Известно време по-късно Фалинсков пристигнал в завода и предал всички инструкции на Плиев на Шапошников. След доклада на Фалинсков, Шапошников извикал командира на ротата със специални части и обсъдил нещо с него продължително и надълго. След това взводът от специалните части се преоблича в работни дрехи и тихо влиза в административната сграда на завода, откъдето тихо ескортира Басов – без никакви сблъсъци или инциденти.

  На 2 юни 1962 г. подполковник Фалинсков се озовава сгушен в тълпа близо до сградата на градския комитет по парни машини. След като прозвучават изстрели и демонстрантите се оттеглят, Фалинсков отвежда малката си група войници и офицери и не взима по-нататъшно участие в събитията от този ден.

***

  Това накратко е съдържанието на материалите, които успяхме да намерим. Ясно е, че събитията в Новочеркаск са чувствителен въпрос, пряко свързан с развитието на контрареволюцията в СССР по времето на Хрушчов. Следователно, по този въпрос не могат да се правят заключения, нито пък прибързани заключения: има на много неотговорени въпроси по случая с Новочеркаск и с течение на времето, или по-точно, по време на търсенето на документи, несъмнено ще се появят допълнителни обстоятелства, които ще изяснят същността или детайлите на тези събития.

  Трябва да се отбележи още веднъж, че представените по-горе данни са данни, публикувани в късния съветски период. Това е вярно. Но тъй като няма фундаментални противоречия между констатациите на военния прокурор и показанията на участниците в тези събития, и тъй като буржоазните източници просто повтарят, изопачават, фантазират и изопачават горните разкази по всякакъв възможен начин, можем да вземем наученото като отправна точка и да го представим тук в концентриран вид.

  Някои предварителни заключения. Събитията в Новочеркаск несъмнено са протест на съветските работници срещу настъплението на дясната, троцкистка контрареволюция. Но, за съжаление, протестът е бил спонтанен и неорганизиран, несъзнателен и предварително планиран. Това е бил бунт, а не въстание. Затова не е изненадващо, че е бил лесно потушен. Всъщност, предвид формата, която е приел – безсмисленото, хулиганско унищожаване на обществена собственост – дори едно истински пролетарско правителство, а не просто хрушчовско, контрареволюционно, не би имало друг избор, освен да го потуши със сила.

  Но защо този работнически протест е приел такава неработническа, по-скоро анархистка, дребнобуржоазна форма?

  В протеста ясно се различават две тенденции: едната е троцкистка, дребнобуржоазна и най-вероятно е била осъществявана от провокатори, инфилтрирани от контрареволюционерите на Хрушчов в работната сила на НЕВЗ. Тяхната цел е била да следят настроението на работниците, за да „слеят работническия протест“ рано, като им попречат да се организират и правилно да се подготвят за протеста – да се свържат с други работнически колективи в града/региона/страната и по този начин да се превърнат в значителна сила, способна да разклати или дори да свали властта на контрареволюционерите на Хрушчов.

  Втората тенденция е била истински работническа, макар и спонтанна. Но тази тенденция не се е превърнала във водеща сила в „бунта“, не на последно място, защото работниците са били неорганизирани и са нямали политически грамотни лидери.

  И все пак, формално, съветските работници, включително тези в НЕВЗ, са били организирани – те са имали свои собствени работнически организации: своя собствена политическа партия, свои собствени синдикати и други обществени организации. Съветските работници дори са имали своя собствена държава! Няма обаче никакво споменаване за участието на която и да е от тези работнически организации, или на която и да е техни части или клонове, на страната на протестиращите работници в събитията в Новочеркаск.

  Очевидно работниците от НЕВЗ не са разчитали на подкрепата на официално създадените си организации, знаейки много добре, че те не са на тяхна страна, и затова са действали на свой собствен риск, „интуитивно“, спонтанно.

  Това е било своеобразен изблик на натрупан гняв срещу цялата контрареволюционна политика на Хрушчов за постепенно унищожаване на социализма в страната, която се е прилагала в СССР от средата на 1953 г. С класовите си инстинкти работниците от НЕВЗ интуитивно са разбирали нейната фаталност, но не са разбирали напълно класовата борба, разгръщаща се пред очите им. Явно им е липсвало политическо познание; в противен случай действията им щяха да бъдат съвсем други, по-малко детински наивни.

  Ако партийните комитети на завода, селото, района и града бяха управлявани от болшевики, а не от контрареволюционни агенти и съглашатели, тогава тези организации не само щяха да подкрепят работниците на НЕВЗ, но и щяха да насочат правилно възмущението им, водейки борбата им срещу контрареволюцията. Те щяха да подготвят истинско работническо въстание, да го ръководят, да организират широка народна подкрепа и да сплотят армията, която, както показват гореспоменатите факти, се колебаеше дори пред висшите офицери, не желаейки да върви срещу народа. И тогава контрареволюцията на Хрушчов можеше да бъде свалена (не само в Новочеркаск, но и в цялата страна, ако тези събития бяха продължили и се бяха разпространили в други региони).

  Но такива болшевишки организации не бяха открити нито в завода, нито в града. Съзнанието на работниците на НЕВЗ също беше недостатъчно за сериозно въстание; просто казано, липсваше им елементарна политическа грамотност – те очевидно не разбираха напълно какво правят, защо или целта на своя протест. В резултат на това работниците от НЕВЗ се оказаха лишени от най-важното си оръжие в класовата борба – революционната теория и организация.

  Не е изненадващо тогава, че напълно невъоръжени пред лицето на Опозицията, лишена от собствен класов политически вектор, веднага попадна под влиянието на дребнобуржоазните троцкистки провокатори и полукриминални елементи, които тривиализираха протеста им и го превърнаха в подобие на масово хулиганство, което други новочеркаски работници и военни отказаха да подкрепят.

  Фактите, представени в статията, показват също, че по време на новочеркаските събития армията, включително висшите офицери, е била по-склонна да застане на страната на работниците; най-малкото, тя се дистанцира от потушаването на работническия протест. Министерството на вътрешните работи, чрез своите вътрешни войски и милиция, свърши почти цялата „работа“.

  Политическият елит на СССР обаче беше очевидно решен решително да потуши работническото въстание. Сред градските, регионалните и дори националните ръководители не се намери авторитетна фигура, способна да успокои работниците и да „реши въпроса по мирен път“ (като се има предвид, че в града бяха пристигнали някои доста високопоставени служители – членове на Централния комитет на партията). Очевидно контрареволюционерите са били добре запознати с настроенията в съветската работническа класа, разбирали са отлично, че нямат подкрепа сред трудещите се маси на Съветския съюз и са се страхували много от разпространението на подобни открити протести.

  Логично е да е имало много подобни „бунтове“ в СССР между 1955 и 1964 г. Поне повече от един в Новочеркаск. Подобни революционни настроения сред работниците през този период би трябвало да са се разраснали в цялата страна и да са се проявили по един или друг начин. Но засега можем само да спекулираме. Все още не знаем нищо за други подобни въстания на съветската работническа класа срещу контрареволюционерите на Хрушчов.

  Въпреки че е възможно и наистина да не е имало повече такива въстания като в Новочеркаск. Но не защото работническата класа на Съветския съюз се беше примирила с победата на контрареволюцията, а по-скоро защото контрареволюцията, с огромния си опит в борбата с работниците, включително в сферата на идеологическата борба, и владеенето на техниките за заблуда на масите, успя, използвайки колосалната мощ на пролетарската държава, да потуши работническите протести и въстания, както се казва, „в зародиш“, своевременно потушавайки всякакви опити дори за проста критика към висшето партийно и съветско ръководство, камо ли опити за пресъздаване на болшевишките им организации.

  И ето какво е забележително: нито едно искане на работниците от НЕВЗ не беше разгледано по същество. Нито по време на протеста, нито по-късно, по време на разследването. И все пак много от тях бяха напълно логични и справедливи. И дори пред разярена тълпа от работници, никой от висшето ръководство не обеща да разгледа или реши проблемите, които вълнуват работниците.

  Навсякъде, във всички документи, с които се сблъскахме, се отбелязваше само едно: началниците, служителите по сигурността и партийните лидери, които се опитваха да успокоят тълпата, просто призоваваха работниците да запазят спокойствие, без да коментират с думи или дела недоволството си от антинародната политика, прилагана в страната. Това важи и за онези началници, герои на войната и труда, които не искаха кръвопролития. Те не искаха кръвопролития, но никой не изрази активна солидарност или истинско състрадание към проблемите на работниците. При такова отношение на ръководството към нуждите и стремежите на работниците, провокаторите бяха „необходими“ само в началния етап на погромите. И тогава, като по часовник: всеки призив за спокойствие без обещание за решаване на проблема по същество означава пренебрежение към нуждите и интересите на работническата класа и трудещите се маси, игнориране на техните проблеми и само допълнително разпалва тълпата.

Превод от „Рабочий путь“ – Милчо Александров

  Както в политическите, така и в ежедневните разговори, човек често среща термини като „сталинизъм“ и „сталинисти“. И двата термина са разговорни и ненаучни. Нека разгледаме защо.

  И  В  Сталин никога не е твърдял, че е създал някаква „отделна“ идеология или система от идеи, различна от марксизма-ленинизма. Сталин винаги се е наричал ученик на В И Ленин и марксист-ленинист. Следователно псевдотерминът „сталинизъм“ е неправилен. Съществува марксизъм-ленинизъм, чиято идеология Сталин е следвал, защитавал и развивал (за разлика например от Троцки, който е измислил своя собствена система от идеи и е внедрил практики, наречени „троцкизъм“).

  Поддръжниците на Сталин през живота му са се наричали сталинисти, но не и „сталинисти“ – тоест, те не са се придържали към никаква друга или нова теория, различна от марксизма-ленинизма.

  И така, кого наричат ​​„сталинисти“ в Русия днес? Всеки, който оценява положително ролята на Сталин в историята или поне намира положителни аспекти в неговото дело.

  Да се ​​приписва на някого определена политическа позиция въз основа на оценката му за определена историческа личност е филистерско и невежо.

  Да наричаш онези, които говорят положително за Сталин, „сталинисти“ е все едно да наричаш онези, които говорят положително за Петър Велики, „петристовци“. Междувременно хора с различни политически възгледи са изразявали положителни мнения за Петър Велики. Например, патриотичните етатисти понякога говорят положително за Петър Велики, хвалейки го за създаването на силна държава, империя, „силна ръка“ и т.н. В същото време, за Петър Велики говорят благосклонно неговите опоненти в буржоазния лагер – либерални западняци, които хвалят Петър за „избора на европейския път“, за налагането на западноевропейски обичаи и т.н. (И обратно, има славянофилски патриоти и либерали, които критикуват Петър по различни причини.)

  Ситуацията изглежда подобна с дискусиите за ролята на Сталин. Нека вземем за пример двама души.

  Някой може да каже: Имам положително мнение за Сталин, защото той спря преследването на църквата през 40-те години на миналия век, но не одобрявам суровите методи, използвани за провеждане на индустриализацията и колективизацията, тъй като те доведоха до унищожаване на селячеството…

  Друг може да каже: Имам положително мнение за индустриализацията и колективизацията на Сталин; всичко беше наред, но просто не ми харесва, че Сталин не е оказал достатъчен натиск върху църквата…

  По този начин дадохме пример за двама души с диаметрално противоположни политически възгледи. Но в съвременна Русия и двамата биха били наречени „сталинисти“ на основание, че са говорили положително за Сталин или поне са намирали положителни аспекти в работата на Генералния секретар на Всесъюзната комунистическа партия (болшевики).

  Парадокс? Но днес всичко изглежда точно така. Със същия успех, както вече беше посочено, би могло да се нарекат онези, които просто са говорили положително за Петър Велики, „петристи“, онези, които са оценявали положително историческата роля на Иван Грозни, „грознисти“, онези, които са оценявали положително ролята на княз Владимир Червеното слънце в историята, „солнишкисти“ и – да се категоризират като принадлежащи към различни политически лагери. Абсурдно? Но такъв абсурд съществува и днес с псевдотерминът „сталинисти“.

  Нека обобщим. Не може да се определят политическите възгледи на човек единствено по това дали говори положително или отрицателно за дадена историческа личност.

  Няма „сталинизъм“* като „отделна“ идеология, нито пък „сталинисти“.

  В политиката има марксизъм-ленинизъм и неговите наследници, марксистите-ленинисти, които оценяват положително приноса на другаря Сталин за развитието на марксизма-ленинизма, а след това има всички останали (последните могат да говорят положително или отрицателно за Сталин, но техните филистерски оценки са без значение).

Дар Ветров – превод от сайта на ВКПБ – Милчо Александров

  Владимир Илич Ленин, в труда си „Левичарството в комунизма е детска болест“, пише за необходимостта от участие в буржоазни избори. Този труд се отнася за истинска комунистическа, революционна партия, каквато е РСДРП(б). Той предлага истинската комунистическа партия да използва парламентарната трибуна като инструмент за разобличаване на буржоазната система. Инструмент без истински субект на действие – комунистическата партия – е нищо.

  Една партия е революционна и истински комунистическа само ако диктатурата на пролетариата е залегнала или в нейната програма, или в конституцията на страната, която ръководи. Ако тя действително упражнява диктатурата на пролетариата. Болшевишката партия беше такава партия. Работническата партия на Северна Корея е такава партия. Комунистическата партия на Китай е такава партия.

  Ако признаете, че дадена партия не е по същество болшевишка, не е истински комунистическа и че програмата ѝ не включва диктатура на пролетариата, тогава тезата на Ленин за необходимостта от участието ѝ в избори за буржоазен парламент не е приложима. Няма смисъл да се гласува за партия на предателите, партия на диктатурата на буржоазията.

  Не е случайно, че КПСС извади диктатурата на пролетариата от програмата си през 1961 г. Това означаваше, че партията се е изродила и се е превърнала в партия на класовия враг – буржоазията. Няма среден път. Именно през 1961 г. в СССР се случи контрареволюцията и започна обратът към капитализма. Идеологическите наследници и приемници на дегенериралата КПСС носят думата „комунистически“ в името си, но по същество не са комунисти. Тяхната програма не включва диктатура на пролетариата. Те са социалдемократи под червено знаме.

  Кои са социалдемократите? Това е партия, която формално поддържа връзки с работническото движение, но не преследва целта за промяна на социалния ред. Програмата им не застъпва диктатурата на пролетариата; те се застъпват за реформизъм и парламентарен път, формално подкрепяйки някои добри каузи, но в действителност прилагат диктатурата на буржоазията.

  Те ни казват: не искате ли да е като в Полша? Тогава гласувайте за Комунистическата партия на Руската федерация.

  Предлагам да не приемаме на доверие думата на никого и да разгледаме как комунистическата пропаганда е била забранена, например, в Полша. В крайна сметка историческият материализъм изисква да се разглежда резултатът във връзка с развитието, което го е предшествало.

  Полската обединена работническа партия е основана през 1948 г. като механично сливане на революционната Полска работническа партия и буржоазната Полска социалистическа партия. Макар формално да провъзгласява социализъм и диктатура на пролетариата, партията от първите си дни носи контрареволюционни елементи под червения флаг. Неговият секретар, Гомулка, още през 1944 г. се е опитвал да се съюзи с реакционното лондонско правителство и е подкрепял националистическите тенденции, за което е критикуван, уволнен и хвърлен в затвора през 1951 г. Но след смъртта на Сталин през 1954 г. е освободен. Две години по-късно, с помощта на своите ревизионистки съучастници, е напълно реабилитиран след 20-ия конгрес на КПСС. През 1956 г. в Полша избухва контрареволюция. На 8-ия пленум на Централния комитет на ПОРП е взето решение за отказ от диктатурата на пролетариата и възстановяване на Гомулка на поста първи секретар на партията. Обявен е „полски път към социализма“, което всъщност означава възстановяване на капитализма.

  Именно тогава, през 1956 г., ПОРП дегенерира и се превръща в партия на буржоазията, облечена в социалистическа фразеология. Към 1961 г., когато Комунистическата партия на Съветския съюз официално закрепва това отхвърляне в своята платформа, процесът на икономическа капитализация и разпад на партията вече е в ход в Полша. Полската обединена работническа партия вече е пилотирала съветския контрареволюционен сценарий на собствена земя.

  През 80-те години на миналия век Полската обединена работническа партия (ПОРП) е в мнозинство. Страната е разтърсвана от икономическа криза. ЦРУ налива милиони долари в „Солидарност“ и дейността ѝ е забранена. И така, през 1989 г. Полската обединена работническа партия се среща с марионетките на ЦРУ и ги реабилитира. Те се споразумяват, че две трети от местата в долната камара на парламента, Сейма, ще бъдат запазени за ПОРП и нейните съюзници; останалите ще бъдат определени чрез преки избори, включително всички места в горната камара на парламента, Сената. В резултат на това „Солидарност“ завладява почти всички останали места в долната камара, Сейма, и 99 от 100-те места в горната камара, Сената.

  Вместо да продължи борбата, Полската обединена работническа партия (ПОРП) се саморазпусна през 1990 г. и официално призова членовете си да останат лоялни към установеното буржоазно правителство. Тя обясни действията си с невъзможността да си възвърне общественото доверие. Нейната основна група сформира Социалдемокрация на Република Полша (СДРП), която официално стана партия-наследник на Полската обединена работническа партия. През 1991 г. СДРП сформира коалиция, наречена Алианс на демократичната левица, която действа като единна фракция в Сейма. Тяхната платформа възприема принципите на свобода, равенство и справедливост в духа на западноевропейската социалдемокрация и призовава за членство в НАТО.

  Наказателният кодекс от 1997 г., който криминализира пропагандата за тоталитарни режими, беше приет на трето четене на 20 март 1997 г. с гласуване на 345 членове на Сейма. Законът получи 135 гласа от Алианса на демократичната левица, 108 от Полската селска партия и 52 от Съюза на свободата; Заедно тези три фракции са получили 85% от гласовете „за“. Демократичният ляв алианс, чието ядро ​​е Социалдемократическата партия на Полша (СДРП), партията-наследник на Полската обединена работническа партия (ПЗПР), е най-голямата фракция, осигуряваща приемането на закона, забраняващ комунистическата пропаганда. По-късно в статията от наказателния кодекс е добавена пряка препратка към комунизма.

  Полският пример показва, че забраната на комунистическата пропаганда в Полша е следствие от предателството на партия, която се е отказала от диктатурата на пролетариата. Комунистическата пропаганда е забранена от онези, които  я наричаха  левичари и бяха наследници на Полската обединена работническа партия (ПОРП). Подкрепата на социалдемокрацията под червения флаг води до забрана на пропагандата на марксизма-ленинизма. Социалдемокрацията е враг на работническата класа.

  Ако не искате да е като в Полша. Не подкрепяйте ревизионисти и предатели. Търсете тези, които наистина отстояват диктатурата на пролетариата и ясно отстояват своята линия от десетилетия. Присъединете се към истинска комунистическа партия – общественото сдружение „Работническа партия на Русия“. Създайте градски съвети от работнически депутати, работете в профсъюзите. Борете се за истински комунизъм!

П С  Мигранова, член на Работническата партия на Русия

Превод от „Фонд Рабочей академии“ – Милчо Александров

Изявление на Централния комитет на ТКП относно последните развития в саудитско-йеменския конфликт и намерението на правителството на ПСР да ангажира Турция

  „Саудитска Арабия трябва да се погледне в огледалото. Кой доведе Йемен до това състояние? Вижте състоянието, в което се намира Йемен днес. Не загинаха ли десетки хиляди хора в Йемен? Саудитска Арабия, първо ти трябва да отговориш за всичко това.“

  Това бяха думите на президента Ердоган през 2019 г.

  Днес Ердоган и правителството на ПСР изглеждат твърде нетърпеливи да се присъединят към същата тази Саудитска Арабия във война срещу Йемен.

  Министърът на външните работи Хакан Фидан сега твърди, че Саудитска Арабия е била подложена на сериозни атаки от Йемен, заплашващи нейната териториална цялост и суверенитет. Настоявайки, че „ние държим на думата си“, той добави: „Те може да имат военни нужди, особено в определени технически области. Няма да имаме проблем да ги задоволим.“

  Затова нека напомним на Хакан Фидан и правителството на ПСР няколко неща.

  Дори не си направихте труда да представите Споразумението от Мека пред парламента. Сега не можете да го използвате като претекст, за да се присъедините към атаки срещу Йемен, без първо да осигурите одобрението на Великото национално събрание на Турция.

  Ако толкова сте запалени по войната, внесете споразумението и решението за война в парламента за гласуване. След това погледнете народа на тази страна в очите и гласувайте „за“.

  Да видим как ще го направиш.

  Няма да въвлечете страната ни в нечовешката, незаконна окупационна война на Саудитска Арабия в Йемен. Няма да позволим на това неоосманско правителство да възкреси горчивото „йеменско наследство“ на Османската империя.

  Няма да правите Турция съучастник в престъпленията, извършени в Йемен от Саудитска Арабия, Израел и Съединените щати.

  Хората на тази страна няма да бъдат съучастници в позора от клането на народа на Йемен, който смело се съпротивлява на израелската и американската агресия.

  Не го забравяй.

  Превод от “SolidNet.org” – Милчо Александров

  Още в първите статии, разобличаващи фашисткия преврат от 2020 г., другарите посочиха, че империалистическата буржоазия ще продължи да експлоатира фалшиви болести и епидемии във войната си срещу трудещите се. Правителството, разбира се, би могло да се справи и без фалшиви епидемии, разчитайки единствено на полицията, но откритото насилие бързо разкрива фашистката, антинародна природа на настоящите власти, а „епидемията“ е много удобен похват, който им позволява безмилостно да потискат и ограбват народа под претекст, че се грижат за здравето и благополучието му.

  Вземете например унищожаването на добитъка в Новосибирски, Омски и други региони. Властите чрез жестоки произволни действия конфискуват и ликвидират добитък от частните стопанства на селските работници и пенсионери, както и търговския добитък на дребната и средната  селска буржоазия и арендаторите. Капиталистическото отчуждаване и разоряване на селските работници и дребните земеделски производители се извършва под прикритието на епизоотични огнища на пастьороза, бруцелоза, сап и други подобни. Ако властите започнат да експроприират дребномащабното селско производство „просто“, с чиста сила, хората веднага ще видят, че правителството прибягва до открита война, за да разчисти вътрешния пазар на страната за големите монополи като „Мираторг“ и отровното китайско месо. В този случай в Сибир биха могли да възникнат огнища на нов бунт на Пугачов, т.е. втори фронт в тила. За да го потуши, Националната гвардия ще трябва да бъде допълнително въоръжена с оръжия от военно ниво, разширена и преразпределена в Сибир от окупираните райони и тези, граничещи с Украйна.

  А „епизоотиите“ и карантините улесняват и намаляват разходите за изземване на личен и дребен добитък от селата и унищожаване на тези средства за производство. Кравите и другият добитък са от съществено значение за хората, но за монополистичната буржоазия те са неудобство на пазара, те са излишни, излишни са и трябва да бъдат унищожени. В същото време фашистите усъвършенстват техники за физическо разделяне и изолиране на работниците едни от други в случай на народни вълнения и въстания.

  Правителството има основания за безпокойство. То е насочило атаките си към личната и дребномащабната частна собственост, средствата за селскостопанско производство – източниците на препитание и печалба за малките и средни частни собственици – с цел пролетаризацията им и елиминирането на личното земеделие на работниците, които са действали отчасти с търговски цели (продавайки излишъка от продукция си на пазара) и отчасти за натурално земеделие (изхранвайки се с продукцията на собствените си ферми). Кравата е оста, икономическият център на такова земеделие и като такава е враг на максималната печалба за хранителните монополи. От друга страна, като експроприират само добитъка (т.е. мляко, масло, извара, сирене, месо и други продукти), фашистите поставят под въпрос самата материална основа на живота на много хора. Това вече не са неясни съображения за борбата за политическа свобода, а пряка и ясна заплаха за ежедневния хляб, класовия статус на дребната селска буржоазия и физическото съществуване на много хиляди работници.

  Експроприацията на добитъка е стъпка към пълната пролетаризация на селските райони. Общата криза и фундаменталният икономически закон на съвременния империализъм изискват монополите да завземат и присвоят всеки малък и най-малък източник и поток от печалба. Монополите обикновено ограбват селяните чрез ниски монополни изкупни цени на селскостопанските продукти и високи монополни продажни цени на селските стоки. По този начин монополите вземат от трудещите се селяни не само излишъка, но и част от необходимия продукт.

  В резултат на това цялата маса продукти, изцедени от капиталистите от селското население в страната, се разпределя между тях съгласно закона за максималната печалба и размера на капитала. Това означава, че големите монополи не само задържат цялата си плячка, но и вземат все по-голям дял от печалбите на малките и средни производители, които не успяват да реализират дори средни печалби, биват лишени от средствата си за производство и масово фалират.

  Всички източници на максимална печалба (увеличаване на степента на експлоатация отвъд всякакви граници в предприятията, високи монополни цени на потребителските стоки и продукти, консумирани от дребномащабното земеделие, ниските изкупни цени на продуктите на това стопанство, данъците, таксите и митата, налагани върху дребното и много дребното производство, разпределение на печалбите между най-големите монополи и др.) се развиват най-активно по време на периоди на война и милитаризация на националната икономика – т.е. по време на общата криза на капитализма.

  Нещо повече, размерът на максималната печалба се простира далеч отвъд размера на добавената стойност, създадена от труда на руската работническа класа. Максималната печалба е резултат и от ограбването и разорението на цялото селско население.

  Но всичко това вече не е достатъчно за монополите. За да си осигурят източници на максимална печалба, монополистите все по-често прибягват до апарата на фашистката държава. Нуждата на буржоазията от открито насилие и държавен бандитизъм е продиктувана от самата природа на максималната печалба. Тази природа изисква мерки за пряка принуда, като милитаризация на труда и въвеждане на Военноподобен наказателен режим във фабриките и градовете, открити форми на грабеж и принудителен робовладелски труд. Дивашкият грабеж на работниците става невъзможен без съдействието на държавата, нейните военни, полиция, съдилища и затвори, тъй като монополите носят не смекчаване или премахване, а безпрецедентно изостряне на всички противоречия на капитализма. Анархията на производството и конкуренцията се засилва, а потисничеството и експлоатацията на работниците и трудещите се стават непоносими.

  За да осигурят максимални печалби при такива условия, монополите трябва да прибягнат до бандитизъм и престъпни методи срещу работниците, насилствено унищожавайки дребните и средните конкуренти в селото, съсипвайки дребното и натуралното земеделие, конфискувайки (унищожавайки) всички средства за производство, земята на дребните собственици и земята, върху която се намират техните ферми. Накратко, те трябва да поставят селските работници в съвременен концентрационен лагер, принуждавайки ги да купуват всичките си средства за препитание от монополите – на високи монополни цени, довеждайки експлоатацията на трудещите се маси до крайност.

  За да постигнат това, монополите се нуждаят от фашистка държавна машина, която ще удуши икономически частните ферми и дребните производители чрез конфискация на доходите от труд: огромни данъци върху всеки квадратен метър земя, всяко пиле, яйце, малинов храст, овощно дърво, пасищна морава, водопой и т.н. В същото време тя ще се опита физически да унищожи (а) добитъка на селските работници, (б) целия продуктивен добитък, до последното пиле и яйце, и (в) всички средства за дребно производство, до последния храст касис.

  Ако не вярвате в това, погледнете състоянието на дребното селскостопанско производство в Германия и Съединените щати, които само загатват за близкото бъдеще на фашистка Русия. В Източна Германия, където трудещите се маси запазиха своите вили от ГДР, на собствениците им е забранено да продават собствените си плодове и зеленчуци под наказание лишаване от свобода и солидна глоба. В някои провинции (Бранденбург, Хесен и други) на летните жители не е позволено да използват това, което расте на вилите им, за храна. Полицията гарантира, че всички растения по вилите се отглеждат само за декоративни цели, „fur landscapen, nicht gestalt“. В много баварски села на жителите е забранено да отглеждат кокошки, патици и кози в собствения си имот. В края на краищата, кокошките произвеждат вкусни яйца и месо, а козите – здравословно мляко, така че селяните няма да купуват тези продукти от Walmart или DTK. Това означава загуби за монополите. За да се справи с корена на тези загуби, правителството е инструктирано да премахне дребното частно, домакинско и спомагателно земеделие в провинцията.

  Това не означава, че цялото дребно и средно производство в провинцията се елиминира. Буржоазията запазва известни ресурси, за да си осигури ценни и висококачествени хранителни продукти. Но тези малки и средни производители са принудени да сключват обременяващи договори с монополите и са напълно подчинени на тяхна милост.

  Развитието на монополния капитализъм е по-нататъшно развитие на капиталистическата собственост. Това, по-специално, означава нарастваща експроприация на масата от дребни собственици и пълно господство на монополите над масата от дребни производители. Докато например германският империализъм през 30-те и 40-те години на миналия век ограбваше собствените си селяни предимно чрез данъци и налози, германските тръстове директно и непосредствено ограбваха селското стопанство на окупираните страни, изземвайки и изнасяйки добитъка, храните и суровините за Германия. По време на кризата от 1929–1933 г. американски монополи като US Food купуват добитък и храни от разорени малки и средни фермери почти за нищо, унищожавайки част от това богатство, за да поддържат високи цени на храните. Царското правителство беше най-близо до сегашното опустошение на селските райони. Окръжните полицаи и социални началници конфискуваха крави и коне от бедните селяни за просрочени задължения, буквално ги обричаха на глад. Нещо повече, конфискуваният селски добитък често е бил вкарван в така наречените „държавни кошари“, където никой не го храни, пои или дои, което води до ненужна смърт на значителна част от добитъка в рамките на седмица или две.

  Руското правителство отиде още по-далеч. Конфискува добитъка от селските работници и дребните земеделски стопани и го унищожава, както продуктивния, така и разплодния, за да затрудни изключително много хората да възстановят икономиката си. Така са действали айнзацгрупите на Хитлер в СССР, когато целта е била не само да се разруши икономическата основа на социализма, но и да се предотврати възстановяването му в бъдеще. Руското правителство, „от Николай II до Николай III“, е използвало тактика на „изгорена земя“ по време на завладяването на Кавказ: за да прогони селяните от Дагестан, Чечения, Ингушетия и други места от плодородните равнини към безплодните планини, наказателни експедиции са изгаряли селски посеви и села, убивали са добитъка, отравяли са кладенци и са запушвали напоителни канавки.

  Да предположим, че добитъкът наистина е бил болен. Защо тогава правителството не го е лекувало, вместо да го е изтребва? Защо на частния добитък не са били направени необходимите ваксинации? Защо епизоотията е засегнала само кравите в стопанствата и малките села? А какво да кажем за животните в тези частни ферми, докато в същия район, в така наречените „агрохолдинги“, животните са здрави? Има само един отговор: в страната не трябва да има производство на месо и млечни продукти, освен това, което е в ръцете на четирите или петте най-големи монопола. Това е общата тенденция към монополизация и централизация на съвременното капиталистическо производство.

  На свой ред правителството, имайки споразумение с китайския империализъм за отваряне на руския вътрешен пазар и ефективно предаване на част от националната територия и сибирските природни ресурси, получава от Китай влакове с боклуци, като болно говеждо месо и синтетично мляко на прах. Това се прави в замяна на китайски капиталисти, които постоянно купуват газ и петрол от Сечин и Алекперов, за милиони долари, постъпващи в личните сметки на Путин и неговите министри, и за Китай, който прикрива тила на Русия, за да улесни разграбването на Украйна. Но какво да кажем за суверенитета на Русия и развитието и растежа на вътрешното производство? Суверенитетът на Русия днес е спекулативните интереси на две хиляди милиардери, които са нейните истински господари. Ако им е изгодно да продадат Забайкалския и Хабаровския край на китайците, те ще го направят. Междувременно производството расте, не по отношение на средствата за производство и висококачествените продукти, необходими на народа, а по отношение на оръжията за империалистическа война и средствата за фашистки репресии срещу работниците.

  Ленин многократно е казвал, че организацията увеличава силата десетократно. Дребните земеделски производители в Козиха и други села, атакувани от правителствени наказателни отряди, многократно са съжалявали за липсата на масова организация и оръжия за самозащита. Имало е спонтанно обединение на селяните, но силите били твърде неравностойни: разпръснати групи от 10-20 невъоръжени хора срещу полицията за борба с масовите безредици и Националната гвардия с картечници. Лишени от лидер и подкрепата на града под формата на пролетарската партия, селските работници спонтанно се обръщат към бунта на Пугачов, докарани до брадвата и  рязаната пушка от самото руско правителство. Седнал на дивана, човек може да твърди, че спонтанният селски бунт ще постигне малко и ще бъде смазан от властите. Да, това може да е вярно. Но при сегашните условия е необходима нова „селска“ война като първи революционен удар срещу фашисткото правителство, необходима дори само защото пролетарският град мълчи. Ако руската антифашистка революция започне в селата, т.е. срещу „законите на марксизма“, то при нашите специфични обстоятелства трябва да е така, в пълно съответствие с марксизма, че тласъкът за революцията ще дойде от селата. Задачата е да се организира селският пролетариат и дребните земеделци, за да се защитят от набезите на фашистките правителствени банди. Трудно е да се каже какви конкретни пътища ще намерят масите, за да постигнат това, но тъй като материалната основа на стотици хиляди селски жители е заложена на карта, народът ще намери начини и средства за борба с правителството. Той ще намери и оръжия, без които не може да се говори за защита на жизненоважните си интереси и борба за по-добър живот. Във войната това означава да се води военна битка. Ние от своя страна можем да помогнем на селяните с конкретния исторически опит от народната война срещу потисниците и фашистите.

  Но Революционната работническа партия е капка в морето. Задачата на всички класово съзнателни работници е да популяризират събитията в селата възможно най-широко, да показват и разобличават престъпленията на руското правителство срещу народа пред масите от работници и градски работници и да призовават за войнствена организация на работниците, използвайки примера с изтребването на „селския“ добитък и други примери, които фашистите предоставят в изобилие. В тази връзка ние приветстваме това, което либералната „опозиционна“ буржоазия прави чрез своите интернет канали, като Дождь, Навални и други подобни, показвайки фактите за гражданската война на буржоазията срещу трудещите се в селото. Нека либералите покажат още от тези факти, а марксистите да им дадат обяснение и да извлекат правилните класови изводи от тях.

РП – превод Милчо Александров

Текст: Алексей Дегтярев -в-к „Взгляд“

  Вашингтон отказа да подкрепи антируската декларация на Киев преди началото на съответното заседание на Съвета за сигурност на ООН.

  Съединените щати отказаха да се присъединят към антируската декларация на Украйна преди заседанието на Съвета за сигурност на ООН, съобщава ТАСС.

  Документът беше представен преди началото на дискусията за Украйна.

  Декларацията беше прочетена съвместно от върховния представител на Европейския съюз Кая Калас и украинския външен министър Андрей Сибиха. Инициативата на Киев беше подкрепена от няколко западни държави.

  Сред страните, които одобриха документа, бяха Австрия, Канада, Естония, Франция, Словакия, Швейцария, Италия и Обединеното кралство.

  Само 51 от 193-те държави-членки на ООН подкрепиха антируския документ за Украйна.

  Месец по-рано Вашингтон игнорира подобна съвместна декларация, осъждаща действията на Москва.

  През май администрацията на САЩ отказа да одобри обръщението, прочетено от постоянния представител на Украйна.

Превод – Милчо Александров

  Александър Владимирович Золотов (роден на 28 юли 1958 година) е руски икономист. Той е доктор по икономика и е професор (1998 г.) и ръководител на катедра „Икономическа теория и методология“ в Лобачевския университет (ННУ), където работи от 1984 г. Той е почетен работник на висшето професионално образование на Руската федерация и редовен член на Петровската академия на науките и изкуствата.

  Здравейте, уважаеми студенти на Червения университет. Приветствам всички, които седнаха, водят си бележки и слушат. Днешната лекция, посветена на формирането и развитието на работническата партия, се провежда в рождения ден на Владимир Илич Ленин. Спомняте си известните думи, че партията и Ленин са братя близнаци, по-ценни от майките на историята. Когато казваме Ленин, имаме предвид партията; когато казваме партията, имаме предвид Ленин. Днес е идеалният ден да поговорим за работническата партия.

  Партията е част от класа, политическият авангард на всяка класа (ако изобщо говорим за политическа партия). Защо работническата класа се нуждае от партия и каква роля играе тя? Партията няма специални интереси, различни от тези на класата. Напротив, партията представлява фундаменталните интереси на работническата класа. Фундаменталните интереси на работническата класа са премахването на частната собственост, установяването на обществена собственост върху средствата за производство и осигуряването на пълен просперитет и свободното и всестранно развитие на всички членове на обществото. Такова развитие и просперитет предполагат премахване на класовите различия, които произтичат от факта, че хората имат различни отношения със средствата за производство, заемат различни позиции в общественото разделение на труда и получават различни дялове от общественото богатство по различни начини. Работническата класа е призована да премахне класите. Партията трябва да ръководи това движение, което не е нищо друго освен класова борба. Капиталистическата класа няма такава цел; нейната задача е да получи добавена стойност. При капитализма развитието на производителните сили протича по-бързо от преди, дори в етапа на империализма, но капитализмът не може да осигури премахването на класите. Работническата класа трябва да използва материалните предпоставки, които узряват при капитализма, за да постигне тази цел. Това изисква класова борба. Подобряването на положението на работническата класа е необходимо дори при капитализма: намаляването на работното време увеличава свободното време, създавайки условия за свободно развитие на хората. Но има капиталистически бариери, които никога не позволяват тази цел да бъде напълно постигната. За да се преодолеят тези бариери, е необходима политическата власт на работническата класа. Когато работническата класа установи своята диктатура, бариерите, издигнати от капиталистическата класа, ще бъдат премахнати. При диктатурата на пролетариата премахването на класите е възможно.

  Диктатура на пролетариата не може да се създаде спонтанно. Работниците се борят за подобряване на положението си, за икономически искания, но тази борба има характера на безкрайна, зла борба, която не води до фундаментални подобрения, защото средствата за производство остават в ръцете на капиталистите, а държавата остава апарат за потискане на работническата класа. За да се премине отвъд тези граници, е необходимо да се установи диктатура на работническата класа и да се изгради съветска власт. Това изисква работническата класа да осъзнае своите фундаментални интереси и да предприеме подходящи действия. Разбирането на фундаменталните интереси на работническата класа и необходимостта от възстановяване на диктатурата на пролетариата изисква задълбочени научни изследвания. „Капиталът“ на Карл Маркс дава икономическо оправдание за диктатурата на пролетариата. Маркс не само изучава експлоатацията на работниците от капиталистите; той демонстрира, че има само две сили: буржоазията и работническата класа. Работническата класа набира сила и е способна да премахне частната собственост. Големият капитал измества малкия капитал, оставяйки само големия капитал, а последната стъпка в този демонтаж е премахването на капитала от работническата класа и установяването на обществена собственост. Идеята за диктатура на пролетариата е сложна, но след като е формулирана и целите ѝ са определени, научният социализъм и написването на „Капиталът“ са били необходими, за да се докаже неговата необходимост и неизбежност. След създаването на „Капиталът“ идеята за комунизма, която е теоретичен израз на интересите на работническата класа, става научна и престава да бъде утопична. Работническата класа не е по природа класа от страдалци, а напреднала класа, която трябва да утвърди властта си и да осигури премахването на класите.

  Но докато идеята се формулира само от учени, нищо не се  променя в света. Когато една идея се утвърди, тя се превръща в социална сила. Работническата класа трябва да прегърне тази идея и да започне да се бори за установяването на своята диктатура. Така стигаме до появата на партия. Партията на работническата класа е комбинация от научния социализъм и работническото движение. Работниците се борят за по-кратко работно време и по-високи заплати. Научни експерти като Маркс и Енгелс идентифицират основните интереси на работническата класа и формулират идея. Обединението предполага пряка комуникация между прогресивни мислители и работници, които започват да разбират какво трябва да се направи, за да се подобри коренно положението им. Те се обединяват в единна организация и провеждат съвместни дейности.

  Когато се основава партия, тя е малобройна. Външните наблюдатели се съмняват как толкова малка партия може да промени нещо, когато работническата класа наброява милиони. Една партия винаги е малка по време на основаването си.  Днес много хора се тревожат: „Вашата партия може да е добра, но е малка. Какво можете да промените?“ Колко умове са необходими, за да се донесе идеята за научен социализъм на работническата класа? Само Маркс беше достатъчен, за да формулира идеята за научен социализъм; Енгелс я разпространи и разви. Двама велики научни  с ума си са достатъчни. Ако само Маркс и Енгелс бяха разпространили марксизма, обединението щеше да се случи отдавна, но имаше и други представители на интелигенцията, които преминаха на страната на работническата класа. Този кръг е малък, защото интелигенцията служи на управляващата класа, а усвояването на идеята за научен социализъм не е лесно. Тя се усвоява от най-добрите умове, които винаги са малко на брой, но достатъчни. Също така не може да има много работници, които могат да схванат тази идея и да схванат нейната същност. Работниците трябва не само да схванат същността на делото, но и да действат въз основа на наученото от Капитала, да работят за установяване на диктатурата на пролетариата, да предоставят политическо образование на работниците и да действат като пропагандисти в своите предприятия. Кръжоците за обучение са били първоначалната форма преди основаването на партията. Когато членовете на учебните кръжоци разберат какво трябва да се направи и отидат във фабриките, за да действат, тогава започва партията и започва същинската борба. Образованието не изчезва, но в рамките на партията, като висша организация, учебният кръжок може да остане, или Червеният университет може да се появи като нещо по-формално и мащабно, привличащо най-добрите сили. Червеният университет се отличава с факта, че неговите преподаватели са строго подбрани и доказани на практика.

  Партията се е появила и тя включва класово съзнателни работници. Класово съзнателен работник е този, който разбира фундаменталните интереси на работническата класа, необходимостта от борба за диктатурата на пролетариата, необходимостта от премахване на класите. При капитализма не може да има много такива работници, защото разбирането на Капитала отнема време, а капиталистите се опитват да отнемат времето на работниците, като удължават работния ден. След дванадесетчасов работен ден няма време за Капитал; има и семейство. Тези, които въпреки тази ситуация все пак са изучавали Капитала и са донесли светлината на високата теория на своите другари, са били истински герои. Ленин нарича това тежък труд на капиталистическия труд. Водещите работници се сблъскват с неразбиране и инерция. След водещите работници идват средните селяни, които се доближават до съзнателното разбиране на теорията и са привлечени от нея. Няма много средни селяни, но те представляват по-широките маси. Останалите маси остават спящи до революционните подеми, но когато се случат големи събития, те следват водещите и средните селяни. Партията е партия, защото не трябва да бъде много голяма. Зиновиев знаеше тази концепция: нека вкараме колкото се може повече работници в партията, да издигнем партията до нивото на класа. Но тогава тя не е партия, защото партията е част. Да се ​​насилва в партията на онези, които все още не са борци или които са само от време на време борци, е най-добрият начин да се убие партията; тогава няма да има връзка с научния социализъм. Ленин никога не се е страхувал, че сме малко на брой. Меншевиките, които представляваха интересите на дребната буржоазия, а не на работническата класа, имаха мнозинство и голяма организация, но те бяха тълпа без идеи, чудовище. Работническата партия не трябва да прилича на тях.

  Съюзът на научния социализъм и работническото движение е представен от различни хора. Научният социализъм се носи от интелектуалци, а работническото движение – от работници. Тук се крие противоречие, което присъства на всички етапи от развитието на работническата партия. Носителите на научния социализъм са интелектуалците. Те имат материални възможности, освобождаване от производителния труд и имат време. Това не означава, че са много заможни: Ленин е живял скромно, докато Маркс се е справила с временни задачи. Но въпреки това  са хора на интелектуалния труд, не на машините си, и техните интереси, като израз на материалното им положение, не съвпадат с интересите на работническата класа. Работниците са преките производители на материални блага, работещи при най-трудни условия. На теория интересите на работническата класа се изразяват от тези, които не принадлежат към работническата класа. Последователните поддръжници на работническата класа сред интелектуалците обикновено са малцинство. Кауцки се е предал, Жорес се е предал, Бухарин се е предал. Удивително е как Ленин, интелектуалец, е служил на работническата класа през целия си живот. Маркс е служил на работническата класа. Това е много трудна ситуация. Трябва да си толкова убеден в правотата на работническата класа, толкова способен да подчиниш личните си обстоятелства. Трудно е и за работниците: много е трудно за тях да схванат напълно теорията. Няма много такива хора; на останалите трябва да се има доверие. В художествената литература: „Вярвате ли на Ленин?“ – „Аз му вярвам.“ „Е, такъв е Ленин.“ Бизнесът се гради на доверие. Но това е противоречие: вярваш  днес, утре ще се разкрие, а тъй като разбирането не е напълно оформено, можеш да се поколебаеш. Когато хората се присъединят към партията, те пишат: Приемам програмата и устава и се задължавам да ги спазвам. Това означава „Разбирам всичко“. Програмата на Работническата партия на Русия възприема трудовата теория за потребителната стойност и възраждането на съветската власт като сила на трудовите колективи.

  Ленин е казал, че докато класите не бъдат премахнати, винаги ще има елементи в работническата класа, както мислещи, така и немислещи. Членовете на работническата партия също ще взаимодействат с такива хора. Те са в класата, в разгара на събитията. Те просвещават класата, докато класата, със своето невежество, понякога има обратен ефект. Това е взаимно влияние. Така че, представете си колко твърд трябва да бъде човек в своите убеждения. Нещо повече, тези убеждения не могат да се основават изцяло на всеобхватно разбиране на теорията, а само на някои основни принципи. Това е противоречие с реалността. Ето защо някои работници продължават и продължават, а след това напускат работническата партия. Познавам такива хора. Един интелигентен човек, да речем, в Работническата партия на Русия, много интелигентен човек, от пролетарска фабрика, говори блестящо, висококвалифициран, и изведнъж си тръгна. Тук има умора и мисълта: може би вървим по грешен път, ако още не сме стигнали дотам. Изглежда, че търпението е всичко, което е необходимо, но това може да доведе до колебание на хората. Може би пътят е грешен? Ако се боря пет години, десет години и няма резултат – това се случва. Това означава, че ми е липсвала убеденост и издръжливост. Това противоречие съществува от създаването на работническата партия, в различни форми. През 1898 г. имаше осем делегати. Дали имаха хиляди зад себе си? Стотици, мисля. Въпреки това партията беше основана и след това набра сила, включително членска маса. Но да се създаде работническа партия, да се каже, че съществува, това беше достатъчно.

  Това разрешава противоречието, което произтича от факта, че научният социализъм се носи от интелектуалци, докато работническото движение е съставено от работници, които поради условията на капитализма са откъснати от възможността да придобиват научни знания или поне се сблъскват със значителни препятствия по пътя, като основното е липсата на свободно време. Нямат време за четене, камо ли за обучение в университет. Как беше разрешено това противоречие? Първо, от членовете на работническата партия винаги се очакваше да учат и много от тях посещаваха учебни групи. Бабушкин, известна фигура, когото Ленин помнеше като водещ работник и който беше убит по време на Първата руска революция, посещаваше учебни групи. Имаше и други, десетки. Те учеха, четяха марксистка литература, която се публикуваше, включително нелегално, и се четеше не само от интелектуалци. Второ, имаше вестници с голям тираж, в които се пишеха статии от хора с висок академичен статус – Ленин, Лихачов, докато той не предаде работническата класа. Това беше форма на образование, политическо просвещение. Десетки хиляди читатели. След това се свързваме с научния социализъм, действайки в съответствие с наученото. От решаващо значение е, че по време на Първата руска революция работниците се присъединиха към комитетите. Комитетите са организация, ядро ​​на ръководството. Това беше голям скок. Разделението на обществото на класи се основава на закона за разделението на труда. Работническата класа е прекият производител, но е отделена от управлението. Управлението е монопол на управляващата класа, защото е подчинено на нейните интереси. Работниците не са свикнали с управлението, но в партията те започват да управляват партийния живот. Те започват да изпълняват функциите на интелигенцията, на интелектуалните работници, защото управлението е интелектуален труд. Партията е опит в трансформацията на труда. Разделението на труда е в основата на разделението на обществото на класи, а партията въплъщава тази трансформация на труда, тоест премахването на класовите различия. Щом партията е способна на това, обществото също ще бъде способно, защото партията е авангардът. Авангардът дава пример, а обществото следва примера му. По време на първата руска революция работниците съставляват мнозинството от комитетите и Ленин приветства това.

  Интелектуалците в партията не само пишат статии и книги, макар че правят това, но и се занимават с техническа работа. Няма такова разделение на труда. Работниците също пишат статии – работнически кореспонденти – и това се приветства. Интелектуалец, член на партията, не може да каже: работниците ще пренесат вестника през границата; те са свикнали да носят тежки товари, но това не е моя работа, не е на другар. Не, интелектуалците също извършват тази техническа работа. Това също е премахване на разделението на труда: хората, занимаващи се с интелектуален труд, започват да изпълняват работата на производител. Транспортирането на товари е форма на продуктивен труд. Интелектуалците не се страхуват от черна работа. Някой, който се страхува от черна работа, извиква различно отношение. Горки си спомня как казваха: „Плеханов е нашият господар“. „Наш“ означаваше, че работниците не го отбягват, а „господар“, защото пишеше интелигентни книги, но почти не се занимаваше с транспортиране на вестници през границата. Но Ленин беше „нашият другар“. Първо, той следваше тази линия на теория, и второ, занимаваше се с много черна организационна работа. Написа огромен брой произведения, някои от които не могат да бъдат пренебрегнати, и същевременно извърши огромно количество техническа, черна работа. Той беше пример за партиен интелектуалец. Той разреши противоречието.

  Преди революцията имаше и друг Полезен елемент за сближаване на работниците и интелектуалците, особено в Русия. Партията беше незаконна, така че интелектуалците не можеха да се присъединят към нея с надеждата за кариера. Какъв беше най-добрият им шанс? Каторжна работа. Те учеха редом с работниците, а понякога работниците учеха в каторжна работа редом с интелектуалците.

  Работническата  класа победи и установи диктатурата на пролетариата. Партията стана управляваща партия, формирайки правителството. Нямаше каторжна работа. Как можеха да бъдат предпазени интелектуалците от това да забравят интересите, на които е трябвало да служат, и да започнат да служат на собствените си интереси? Това противоречие, присъщо от самото начало, беше възпроизведено с нова сила и в нова форма след победата на социалистическата революция и възстановяването на диктатурата на пролетариата. На практика бяха разработени интересни мерки. На първо място беше въведен Партийният максимум. Имаше и други средства, например партийна мобилизация по време на Гражданската война: „Другари, всички на борба срещу Деникин“. „Интелектуалец или не, грабнете оръжието и тръгвайте. Ако не тръгнете, излезте от партията“. Партията предлагаше малко обещания на интелектуалците. Партийният максимум беше добър инструмент: над определено ниво доходът ви се прехвърляше в партийния бюджет. Можеше да бъдете голям шеф, но заплатата ви щеше да бъде по-малка от тази на подчинен. Това веднага ограничаваше онези, които искаха да се присъединят към партията заради кариера. Смисълът за издигане се губеше – губеха се само пари. Това беше толкова мощен инструмент, че срещу него се водеше ожесточена борба и в началото на 30-те години беше изоставен. Можете ли да си представите съпротивата? Това изостри вътрешнопартийните противоречия.

  По-късно, за съжаление, партията стана управляваща и се появи голям държавен и партиен апарат. Как да се срещнем с работници? Живях там, когато другарят Брежнев отиде в една фабрика, за да се срещне с работници. Срещата се състоеше в това той да стои на подиума и да чете. Нещо подобно се беше случило в ранната съветска епоха. Ленин посещаваше фабрики, срещаше се с тях и разговаряше, но това беше епизодично. Към коя първична партийна организация принадлежеше другарят Ленин или другарят Сталин? Първичните партийни организации са колектив от партийни членове в рамките на производствено предприятие, основата на партията. Ленин и Сталин не бяха регистрирани в първична организация. Бях свидетел на практиката, когато окръжен или регионален партиен комитет имаше регионална партийна организация – масло на маслото. Инструкторът беше като секретар на секретаря на регионалния комитет. Добре се смяхме. В идеалния случай секретарят на регионалния комитет трябваше да се е регистрирал в първична партийна организация, например в завода „Красное Сормово“, да идва в цеха веднъж месечно, да седи сред работниците, да слуша за какво говорят, да отговаря на въпроси и дори сам да допринася с нещо. Такъв ежедневен контакт е необходим не само за да служим на работническата класа като цяло, но и за да знаем какви работници са. Без постоянна комуникация е трудно да се поддържа линия, разчитайки единствено на минали взаимодействия с работниците и да не ги забравяме, както например Сталин. Това не се случи. Затова веднага посочвам какво помага за разрешаването на противоречието, дори и да не се е случило, но трябва да се използва за в бъдеще.

  Вие сте се срещали с работниците, но не сте работник. Те имат свой собствен живот на работното място, а вие имате свой. Къде е тук премахването на класовите различия? Партията отново възпроизвежда разделението между тези, които управляват, и тези, които са управлявани. Какво е решението? В Корейската народнодемократична република високопоставени партийни работници се прехвърлят за един месец на работа на ниско ниво в производствен екип, в първична партийна организация, и вършат работата на работник. Те се учат кои са работниците, как и при какви условия работят. Един месец може да не е достатъчен; два месеца биха били достатъчни. От друга страна, защо работник от машинен цех – особено след като сега имаме хора с висше образование, работещи в машинни цехове – да не отиде за един месец в партийния апарат – за да обмени опит. Един отива при машината за един месец, а друг заема неговото място. Разбира се, трябва да има инструктори, които да помагат. Това не означава, че той трябва да решава всичко веднага, но практиката може и трябва да се установи. Тогава ще имаме работници, които наистина могат да ръководят, като същевременно си остават работници. Противоречието между научния социализъм, донесен от интелектуалци, и работническото движение от работници, откъснати от теорията, е разрешено. Трябва да има и ситуация, в която мнозинството от работниците са в ръководните органи. Това, което спонтанно се появи през годините на Първата руска революция, трябваше да бъде закрепено в законова форма. За съжаление, не беше. Колкото по-висш беше партийният орган, толкова по-малко работници имаше в него. Дори при Сталин това не беше консолидирано. Ленин, когато умираше, каза, че 100 работници от машината трябваше да бъдат добавени към Централния комитет, като средство за предотвратяване на разкол поради конфликта между Сталин и Троцки. Сталин постави Троцки на негово място. Може би тогава няма нужда да се въвеждат 100 работници? Очевидно това беше решено. Сталин ги събира, както и други другари. Вътрешният кръг е Политбюро. Всички са едни и същи имена: Маленков, Булганин, Хрушчов, Сталин, Молотов, Каганович. След това един беше повишен, друг понижен. Беше трудно за другаря Сталин, защото всички тези хора, може би и не са се стремели към кариера, но той е по-умен от тях. Те нямат какво да учат от него; примирили са се с думите му. Това е депресиращо. Представете си заседание на Политбюро, десет души там: Булганин, Маленков и т.н., и 20 работници от ЗИЛ, Красное Сормово и Уралмаш. Съвсем друг въпрос е. Говоря от личен опит, защото съм член на Работническата партия на Русия, която има работници във всички свои ръководни органи. Чувствам се съвсем различно. Няма за какво да спорим с нашите интелектуални братя; ние вече сме убедени. Когато дойдат работниците, те казват: „Знаете ли, така се случва.“ Мислиш си: Нямам тази перспектива. Как се случва това на работното място? Слушаш с интерес какво казва Галкин, какво казва Зотов. Съвсем различна атмосфера. Няма тази скука, уморените лица, пълната познатост, липсата на нещо ново. Бюрокрацията беше трудно нещо. Когато мнозинството от работниците са ангажирани, това е гаранция, че нещата няма да са скучни, а по-скоро напрегнати и борбени. Спомнете си речта на Виталий Прокопиевич, стоманодобивен работник от Новосибирск, на Учредителния конгрес на Комунистическата партия на РСФСР. Такъв език и такава реч вероятно са били нечувани дори при Сталин. Той беше истински работник. Какви таланти е задушавала партийната бюрокрация в работническата класа. Познавах Дмитрий Василиевич Игошин, досадник в завода „Красное Сормово“, изключително интелигентен човек, оратор, който говореше образно. Говореше в работилницата си в КПСС, а в Работническата партия на Русия беше съпредседател на работническата комисия на Централния комитет и член на организационното бюро. И той се чувстваше така, и ние също се чувствахме така. Не просто абстрактни идеи за работническата класа, а когато погледнеш такива хора, си мислиш: това е класа, да ѝ служиш не просто не е срамно, а просто е необходимо. Как иначе човек може да е сигурен, че служенето на работническата класа е правилната позиция за един интелектуалец? Много форми са възможни за разрешаване на това вътрешно противоречие на партията. Както се разрешава в рамките на партията, така ще се разреши и съответното противоречие в рамките на профсъюзите, най-масовите организации на работническата класа. Разделението между тези, които просто изпълняват, и тези, които просто управляват, ще бъде премахнато. След това  ще се разпространи в цялото общество. А материалната предпоставка за това е намаляване на работното време. В края на 20-те години на миналия век работният ден е намален до седем часа и се наблюдава бум в управленската активност на работниците. Хиляди участват в чистки на държавния апарат, ходят на училище и учат. Работническата класа е наистина четяща класа: повечето са имали събрани произведения на Ленин и Сталин в домашните си библиотеки и не просто са стояли там, а са чели, защото са имали време. Седем часа все още е твърде много, но какво ще стане, ако бяха шест или пет часа? Всичко, което обсъждах, ще има надеждна материална основа. Творческата енергия на работническата класа ще се разцвети, водещите работници ще бъдат последвани от средните селяни и при победоносния социализъм средните селяни ще бъдат все по-числени, докато тези извън политиката ще бъдат много малко.

  Говоря за това с увереност, защото го виждам в Работническата партия на Русия. Всичко това е неразвито, но вече е налице. Мащабът все още не е налице, но всичко е налице. Водещите работници се интересуват от научни знания. Когато говорите с тях, те задават въпроси и се чудите как най-добре да ги формулирате; трябва самият вие да ги разберете напълно. Те се интересуват, защото ги приемат, и тогава не можете да се объркате с тях, когато работят с други работници.

  Партията е жив организъм. Вътре в партията има противоречия, произтичащи от разделянето на хората на носители на знания – неработещи и работници. Това е сложно противоречие, но е напълно разрешимо, ако разбирате пътищата за разрешаване и ги следвате, без да се оставяте да бъдете подведени, както когато беше премахнат партийният максимум. Защо беше премахнат? Партийните интелектуалци настояваха за въпроса: „Аз съм работник, пролях кръв в Гражданската война, имам Орден на Червеното знаме. Как можете да не ми вярвате? Работя здраво, а вие ми съкращавате заплатата.“ Имаше безброй думи, които можеха да се използват. Ръководството не можа да устои. А защо не можеха и работниците? Защото и тях ги нямаше. Те щяха да кажат: „Скъпи приятели, наистина ли вашият живот е по-труден от нашия, на работниците?“ Нека ви напомня, че работниците са имали осемчасов работен ден през 1918 г., докато съветските служители са имали шестчасов работен ден, според Кодекса на труда. Каква странна картина. Все още съм изумен. Когато преминаха на седемчасов работен ден, работниците бяха тези, които преминаха, докато съветските служители са имали шестчасов работен ден. Това е грешно. Трябваше да бъде обратното: работниците щяха да пристигат час по-късно, а партийните интелектуалци щяха да ги чакат, показвайки им как да управляват.

  Това е много интересна история за формирането и развитието на партията – богат опит, който ни е дал изобилие от открития, без които социализмът не би триумфирал. Този опит показа, че трябва да подхождаме към това съзнателно, да не се отпускаме и да търсим нови начини за разрешаване на вътрешнопартийните противоречия, като засилваме приоритета на коренните интереси на работническата класа. Мисля, че това е толкова интересен опит, че, както е казал Ленин, понякога е по-интересно да го преживеем, отколкото да го опишем. Но той вече е достатъчно описан. Наскоро публикувахме книга, в която обсъждаме съвременните теоретични постижения и задачата Класовата борба на работническата класа, включително вътрешнопартийното изграждане. Разбрахме това, но този опит трябва да бъде повторен. Сега е моментът да го направим. В нашите трудни времена фашизмът настъпва, обединените сили на фашизма действат срещу нашата страна на буржоазната демокрация. Ние сме по-силни от всяка друга буржоазна демокрация, защото стоим на раменете на историята на Съветския съюз. Но историята избледнява в историята и буржоазната демокрация дава своето присъствие – отричане на нашия исторически опит е в ход. Трябва да направим това, за да не загубим това, което имахме, и да живеем с перспектива за бъдещето, защото буржоазната демокрация предлага само една перспектива: работническата класа ще се организира и ще установи пролетарска демокрация и тогава животът ще бъде много по-интересен за цялото общество. Държавата ще бъде по-силна, страната ще заеме твърда позиция и няма да се налага да се тревожим дали ще бъдем погълнати или не.

  За студентите от Червения университет е важно да отнемат следната идея: предишните философи са били заети с интерпретиране на света, но задачата е да го преобразят. Трансформирането на света в прогресивна посока предполага, че съзнателните интелектуалци – а аз вярвам, че интелектуалците преобладават сред студентите на Червения университет – ще се присъединят към редиците на Работническата партия на Русия. Убеден съм и съм готов да потвърдя на всяка среща, че тази партия е еталон за работническа партия в днешните условия. Ако не искате да отидете там, където нещата са по-лоши, а искате нещо по-добро, добре дошли. Ако искате нещо по-лошо, тогава продължете – никой не принуждава никого. Призовавам тези, които искат да се съсредоточат върху най-доброто, да се присъединят към Работническата партия на Русия, тъй като тя е усвоила целия исторически опит и изгражда работата си в съответствие с опита от борба и поражение, за да не претърпи ново поражение. Знаем къде се объркаха нещата и се опитваме да избегнем това. Необходими са нови сили. Сега знаем как да продължим напред и да действаме. Трябва да укрепим редиците си и да увеличим влиянието на партията. Без това работническата класа, която днес е основната сила в антифашистката борба, ще остане водеща сила. Тя води цялото общество в тази борба. Обществото се вози на гръб: 90% от работниците са на фронта, докато работниците в тила работят за отбрана. То трябва да ръководи този процес, защото има много, които искат да се возят, без да дават нищо, а по-скоро да грабнат. Има случаи, когато в отбранителния сектор се разкриват измамни схеми, включващи милиарди, стотици милиарди рубли. Кой извършва тези измами? Не работническата класа. Работническата класа е тази, която се натъква на тях и не печели от тях. Трябва да укрепим политическата позиция на работническата класа. Икономически тя остава икономическата основа. Военно тя е основата на отбранителните способности, защото кове оръжия и се бори с тези оръжия. Но политически тя е все още много слаба. Много от зверствата, които се случват, са свързани с факта, че работническата класа все още не е политически силна. А не е силна, защото партията все още не е набрала необходимата сила. Нашите класи ще помогнат за решаването на този проблем.

Благодаря ви за вниманието.

  (Следват въпроси и отговори)

  Въпрос: Изоставането на селото от града по някакъв начин повлия ли на партийните противоречия?

  Отговор: Неочакван въпрос. Обикновено се формулира по различен начин: неравенството в условията на живот между града и селото. В партията на работническата класа решаващата роля винаги е играла фабричната, градската работническа класа. Селският пролетариат традиционно също е бил подложен на тежка експлоатация, но ситуацията е била различна, тъй като предприятията са били по-малки. Фабриките са наемали десетки хиляди, а днес наемат 30 000 или 40 000. Селскостопанските предприятия нямат толкова голяма работна сила; те винаги са малки. Селскостопанските работници са били разпръснати. В града знаете какво се случва във вашето предприятие и в друго; имате връзки. Въпреки че дори днес, в голям град, хората не познават нито един човек от друго предприятие. А в селото, дори по съветско време, селскостопанските предприятия са разпръснати. Това е оказало следното влияние върху партията: селскостопанските работници са били представени в партията и с право, и там е имало борци, но влиянието и броят им са били по-ограничени. Искам да отбележа: ако колхозниците или работниците от държавното стопанство бяха представени, това щеше да е едно, защото те бяха работници. Но специалистите, животновъдите, агрономите и председателите на колхозите щяха да бъдат съвсем друго. Като член на Централния комитет виждах председатели на колхозите в ръководните органи на КПСС и КПСС на РСФСР, но не и машинисти. А машинистите, интелигентните хора, щяха да бъдат по-важни от милионерите-председатели на колхозите.

  Уточнение: Липсваха ли селски работници в ръководния апарат и липсваше ли интелектуализъм в селата?

  Отговор: Не, не мисля, че липсваше интелектуализъм. Имаше специалисти. Дори в града имаше малко представители на работническата класа в ръководните органи. И това не е случайно. Ако това не се постави като принцип, тогава започва едно просто нещо: кой говори най-добре? Този, който е професионално свързан с това. Учителят, ако не го спреш, никога няма да спре. А с кого говори трактористът? С партньора си. Той мълчи: „За какво говорят?“ Но ако го направи, щеше да е смешно. И е по-добре без тях. Много навици работят срещу това да има мнозинство от представители на работническата класа в ръководните органи, и не просто мнозинство, а изобщо някой. Това трябва да се приложи и трябва да се работи, за да се свикнат хората да се изказват. Наблюдавахме това в Работническата партия на Русия. Евгений Петрович Тимофеев, легендарна фигура, докер на ленинградското морско пристанище. Когато дойде в партията, изглеждаше напрегнат и искаше да каже нещо, но не можеше. Слушаше и слушаше, след което започна да говори и мисълта, която искаше да изрази, я изрази ясно и отчетливо. Но ако няма платформа за говорене, как ще се научиш да говориш? Не можеш. А в партията е нужно тези, които са в ръководството, първо да слушат как другите правят нещата, а после сам да ги правиш. Тази възможност не беше дадена. В Работническата партия на Русия има такава възможност. Ти си в ръководството, специално си поканен. Михаил Васильевич Попов е работил в чуждестранни партии и там говорят интелектуалци. Той попита: „Възможно ли е да се изслуша поне един работник?“ Намери се човек, но обичайната процедура е, че този, който е свикнал да говори, води. Работниците трябва да бъдат въвлечени в ръководната работа, за да свикнат. Те се изграждат, но не за да е добре всичко, което казват, а за да се учат. Партийното образование е от съществено значение. В съветско време, ако четеш произведенията на Ленин, това е било чрез връзки: еди-каква си страница, но не самото произведение. Представяли са ги в цитати. Хората, които са приемали ленинизма сериозно, не са го изучавали чрез цитати. Нито Евгений Петрович Тимофеев, нито наскоро починалият Константин Васильевич Федотов, също докер. Изключителните постижения на петербургската докерска организация в синдикалната работа се дължат на ръководството на силни, интелигентни, просветени хора, образовани в марксизма и ленинизма, като Федотов и Тимофеев. Федотов четеше всичко, което можеше да намери, потапяше се в науката и логиката. Това правят студентите в Червения университет. Той завърши програмата на Червения университет и това много помогна на партията. Без работници на ръководни позиции в партията, работническата партия не може да се развива.

  Въпрос: Казахте, че товарните превози също са продуктивен труд. Куриерите считат ли се за продуктивен труд или това е само за големия товарен транспорт?

  Отговор: Михаил Васильевич Попов и аз разгледахме специално този въпрос в нашата книга „Философия на производителния труд“. Производителният труд е труд, чийто основен и непосредствен резултат са полезните стоки, енергията или движението в пространството. Не става въпрос за тонаж, а за това, което превозваме. Велорикша превозва един човек – това не е продуктивен работник. Куриерът носи хранителни стоки. Транспортният работник се занимава с преместването на потребителни стойности в пространството. Понякога тези роли се припокриват: днес те превозват товар – те са работници; утре превозват човек – тогава те вече не са продуктивни. Има граница между продуктивния и непродуктивния труд. Границата е сигурност, която свързва две неща и едновременно с това ги разделя. Тази гранична ситуация става типична. Това е пътят към премахването на класовите различия. Когато границата се разшири, за да обхване цялото общество, то ще се превърне в безкласово общество, където хората извършват както продуктивни, така и непродуктивни видове труд в ежедневните си дейности.

Въпрос: Правилно ли е аз, като член на Работническата партия на Русия, да призовавам за гласуване за Комунистическата партия на Руската федерация (КПРФ) на следващите избори за Държавна дума, приемайки, че в бъдеще ще имаме по-голям шанс да си сътрудничим и да постигнем целите си по отношение на правата на работниците?

Отговор: КПРФ прави някои полезни неща. В сравнение с „Единна Русия“, тази партия със сигурност е по-лява. Но нека дефинираме класовата природа на КПРФ: тя е дребнобуржоазна партия, по средата между работническата класа и буржоазията. В някои отношения тя се обединява с работническата класа, в други – с буржоазията. А дребната буржоазия, като правило, следва едрата буржоазия. Говорейки за КПРФ, не чуваме те да работят по колективно договаряне. Те отделят много внимание на изборите за буржоазни парламенти, въпреки че работническата класа никога няма да спечели властта чрез парламента, защото парламентът е орган на буржоазната диктатура. На всеки пет години казват: „Този ​​път не спечелихме, помогнете ни следващия път.“ Мисля, че това е загуба на време. Ако ви питат, можете да се изкажете, но като член на Работническата партия на Русия трябва да участвате в общата партийна работа и да се ръководите от решенията на конгреса и програмата. В програмата е записано: програмата-минимум е възраждането на съветската власт като власт на производствените колективи. Виждам Вячеслав Михайлович Лазарев, председател на Ленинградския съвет на работническите депутати. Изборите за този съвет не вървят добре, въпреки че Нямам пречки: нямам нужда от пари или регистрация. Бях кандидат за депутат, нищо от това не е необходимо – просто получих подпис и отидох. Но нещата вървят трудно. Призовавам ви да се откажете от парламентарните обръщения. Гласът ви е по-тънък от скърцане. Стратегическата задача е да се създадат органи на работническата класа. Трима души от три фабрики не е орган на властта, а консултативен орган – съвет на работническите депутати. Опитайте се да направите това. Ако не сте част от производствен екип и не можете директно да достигнете до работниците, трябва да вземете вестник, който говори за това. Току-що излезе брой на „Народная правда“ с тираж от 64 000 екземпляра. Работници от печатницата се трудиха, набираха и пишеха. В Ленинград ще бъдат разпространени тези хиляди екземпляри и там пише: „Другари, създаваме градски съвети на работническите депутати; изберете ги“. Можете, когато разпространявате вестника, да кажете: „Създаваме градски съвети на работническите депутати; изпратете депутати в Ленинградския съвет“. Това би било много полезно. Никой няма да свърши тази работа вместо вас. Ще има много хора, желаещи да помогнат на парламентарната партия, защото парламентарната партия получава определено плащане от държавата за гласове, възлизащо на милиарди рубли. Тези милиарди могат да бъдат използвани за закупуване на нещо. Винаги ще има хора, желаещи да използват тези милиарди. Но има много малко хора, желаещи безкористно да помогнат за създаването на градски работнически съвет, защото това изисква съзнание, желание да служиш на работническата класа, а не да я командваш. Посветете усилията си на най-важното – възстановяването на градските работнически съвети. Това са нашите избори, изборите на работническата класа. Това е далеч по-перспективно и правилно.

Уточнение: Попитах теоретично, за да е по-лесно да промотираме идеите си по-късно, защото те формално са комунисти и можем да водим борба, като покажем на мнозинството, че там има малко комунизъм.

Отговор: Мисля, че знаете, че има безкрайни източници на критика. Те действат срещу нас, а ние ги критикуваме. Но не забравяйте втория ефект: вие привличате вниманието към тези, които критикувате. Троцки, изгнан от Съветския съюз, е казал: „Нека ме критикуват, основното е да не ме забравят.“ Стига човек да бъде запомнен, дори критично, той е политически жив. Подходете към въпроса позитивно – призовавайте работниците да се присъединят към градските съвети. Когато някой попита: „Защо?“, обяснете и подсилете политиката за създаване на съвети. Ако просто критикувате, насочвате вниманието към парламента. Някои го одобряват, други го осъждат, но всичко се върти около него. Такива полемики са полезни за буржоазията и неизгодни за работническата класа.

Въпрос: Благодаря за книгата „Съвременни теоретични постижения и задачи на класовата борба на руската работническа класа“. Бих искал да подчертая борбата за осемчасов работен ден. Руският пролетариат установява диктатура през октомври 1917 г. и легализира осемчасовия работен ден. Десет години по-късно започва преходът към седемчасов работен ден и до средата на 30-те години на миналия век над 80% от съветските индустриални работници са работили с най-краткия работен ден в света. След това дойдоха военните години, отново с осемчасов работен ден. След войната, в края на 50-те години на миналия век, те преминаха обратно към седемчасов работен ден, а през 1967 г., по време на мирно време, осемчасовият работен ден беше възстановен. Как беше оправдан този преход и как пролетариатът реагира на него?

Отговор: За да е ясно: без партията някои неща не могат да бъдат постигнати, дори теоретично. Нямах планове да пиша тази книга; знаех всичко това, но имах опасения. Михаил Васильевич Попов каза: „Трябва да я напиша.“ Това е партийно влияние. Не бях член на партията, но съпредседателят на логическата комисия каза: „Това е полезно.“ Сега за обосновката. На хората беше представена по различен начин. Казаха: „Нека добавим още един почивен ден.“ При седемчасов работен ден имаше шест дни в седмицата, като петъците бяха с един час по-кратки. Общо 41 часа в седмицата. Казаха: „Събота е цял почивен ден.“ На това се фокусираха. Говорих на конференция в Политехническия институт „Петър Велики“ в Ленинград и някой каза: „Бях момче и ние скачахме от радост, че имаме втори почивен ден.“ Хората масово реагираха на втория почивен ден, но забравиха за по-дългия работен ден. Антикомунистите бяха въвели петдневна осемчасова работна седмица, но имаха 40-часова седмица и един час беше дълг. Трябваше да работиш този час. Нямаше никакви признаци за намаляване на работното време; това беше компресия. През 60-те години на миналия век градовете се разрастваха бързо и пътуването до работа губеше време. Всъщност не ти отнемаха един час, а два или три. В Москва определено бяха три. Нямаше никакво свободно време. Събота беше денят ти за почивка, а неделя беше подготовката ти за работа. Те отрязаха корените на общественополезния труд. Със седемчасов работен ден можеше да останеш с час по-дълго, но с осемчасов работен ден трябваше да бързаш, иначе нямаше да остане време. В началото на 60-те години на миналия век, със седемчасов работен ден, времето, прекарано в образование, е било повече, отколкото в края на 60-те и 70-те години на миналия век. Осемчасовият работен ден е отнемал време за образование. Указът на Президиума на Върховния съвет за петдневна работна седмица не е споменавал осемчасов работен ден, а работна седмица. Аритметично това е довело до осемчасов работен ден. Не всички са го приели. Ивановските тъкачи са казвали: „Разпределяме [тяхната] работа в седем часа.“ „Толкова сме зле, че не можем да се справим дори с осем часа.“ Останаха им седемчасов работен ден. Това беше специално решение. Тези, които не се „издигнаха“, го преглътнаха. Нищо добро не произлезе от това.

Въпрос: Колко непродуктивен труд (време) е необходим на един работник, за да придобие цялостен марксистки мироглед? Количество време.

Отговор: За да се издигне до висините на научното познание, човек трябва да се окаже в позицията на работник на знанието. По-голямата част от работното ви време трябва да бъде посветено на умствен труд и учене. Тоест, един работен ден пред машина е три часа, а четири до пет часа са посветени на учене и научни занимания. Но това вече би било премахване на класите. В безкласово общество всички способни хора ще имат възможност да се занимават с научна работа, предвид образованието и времето.

Въпрос: Вярно ли е, че настоящите събития водят Русия към разкол във въоръжените сили и обществото, като се има предвид, че реакциите на Иран и Русия на външни заплахи се различават значително?

Отговор: Не, не виждам разкол. Има дългогодишни противоречия. Някои подкрепят независимостта на Русия и я защитават пред лицето на фашистката агресия от САЩ и западноевропейските страни, извършена от украинци, но с американски и западноевропейски оръжия. Други се опитват да поддържат връзки с фашизма и да му служат. Можете да го наречете разкол, можете да го наречете противоречие, но то беше и е. Трябва да бъде разрешено. Ние сме за това тези лакеи да си подвиват опашките.

Въпрос: Ако Централната банка не е подчинена на държавата, вярно ли е, че е пряко подчинена на компрадорската буржоазия или рентиерите?

Отговор: Процесът на управление е неизвестен; кой на кого официално се отчита е без значение. Важното е Централната банка да води политика, която обслужва интересите на американския и западноевропейския фашизъм във външната политика.

Въпрос: Ако САЩ в момента се опитват да се изтеглят от конфликта в Украйна, правилно ли е да се говори за американски фашизъм в Украйна?

Отговор: Вече казахте, че се опитват да се изтеглят, но не са го направили. Те дават зелена светлина на западноевропейците и не са осъдили въпроса. Установява се йерархия. Преди те директно подкрепяха украински колаборационисти, сега подкрепят западноевропейски колаборационисти и подкрепят украински колаборационисти. Като цяло това е разширяването на американския фашизъм във външната политика.

Въпрос: Колко време е необходимо на един работник, за да участва в Работническата партия на Русия?

Отговор: Вячеслав Михайлович ще отговори, защото аз не съм работник.

Отговор на водещия: Ще е необходимо толкова, колкото имате.

Въпрос: Какво трябва да правят комунистите и къде трябва да отидат, ако бъдат задържани от полицията?

Отговор: Можете да се свържете с членове на Работническата партия на Русия. Разпространителска карта на вестник „Народна правда“ би била много полезна.

Въпрос: Разкажете ни за средното обществено необходимо време.

Отговор: Тази концепция се появява в първа глава на том I на „Капитал“, когато се обсъжда стойността. Стойността е труд, въплътен в стока. Трудът се измерва с работно време, но всеки производител има свое собствено работно време, докато стойността е уникална. Тя се определя от обществено необходимото работно време, т.е. средното време. Важно е да се разберат колебанията в цените. Но това е само началото; интересните истории започват. За това е необходимо да продължите да четете „Капитал“.

Другари, благодаря ви за вниманието и за интересните въпроси, които показват, че сте се задълбочили в същността на въпроса. До следващия път. Надявам се да можем да работим заедно, включително и по разпространението на вестник „Народная правда“, тъй като аз съм негов главен редактор. Не забравяйте, че Ленин, чийто рожден ден е днес, също отдели голямо внимание на създаването на общоруски работнически вестник.

Водещият: Благодаря ви, Александър Владимирович. Надяваме се, че присъстващите ще участват в разпространението на „Народная правда“. Довиждане.

  Карл Маркс e човек, чийто гений освети светлината на свободата за цялото трудещо се човечество, въоръжавайки неговия авангард – работническата класа – с истински научна революционна теория, с която той вече може да промени света, освобождавайки завинаги всички трудещи се хора от експлоатация и потисничество. Основата на тази революционна теория е големият научен труд на Карл Маркс, многотомният „Капитал“.

  Написването на „Капитал“ е предшествано от огромната работа на Маркс за победа над буржоазната философия и създаване на философията на пролетариата – диалектически материализъм. Маркс постигна истинска революция във философията, като създаде единствения научен мироглед на пролетариата – диалектическия материализъм, науката за общите закони за развитието на природата, обществото и човешката мисъл.

  Маркс прилага принципите на материалистическата диалектика, за да обясни социалния живот и разработи последователна доктрина за развитието на човешкото общество – историческия материализъм. Вместо общи, метафизични дискусии за обществото, Маркс, въвеждайки нова концепция за социално-икономическата формация, откри законите за възникването, развитието и краха на всички начини на материалното производство, предхождащи социализма: първобитнообщинно, робовладелско, феодално и капиталистическо. В резултат на това цялата история на човешкото развитие се очертава като естествено-исторически процес, т.е. закономерен процес на социалното развитие от по-нисше към по-висше, от просто към сложно.

  Най-голямото постижение на Маркс е изясняването на световноисторическата роля на пролетариата като гробар на капитализма и създател на ново, социалистическо общество. За да изпълни историческата си мисия, учи Маркс, работническата класа трябва да свали властта на буржоазията и да установи собствено политическо господство – диктатурата на пролетариата. Доктрината за диктатурата на пролетариата е централна за марксизма.

  След като установява, че икономическата система е основата, върху която се издигат всички други надстройки, включително политическата, Маркс отделя огромно внимание на изучаването на икономическата структура на капиталистическото общество. Ленин посочва: „Най-задълбоченото, всеобхватно и подробно потвърждение и приложение на теорията на Маркс е неговата икономическа доктрина“ (Съчинения, том 21, 4-то издание, стр. 43).

  Темата на „Капиталът“ на Маркс е капиталистическият начин на производство и съответстващите му отношения на производство и размяна. „Изучаването на производствените отношения на дадено, исторически определено общество в техния произход, развитие и упадък – такова е съдържанието на икономическата доктрина на Маркс“ (пак там, стр. 43).

  В продължение на четиридесет години Маркс издига величествената сграда на политическата икономия – „Капиталът“, която той с право нарича „дело на живота си“. В това фундаментално произведение Маркс открива икономическите закони, управляващи възхода, развитието и упадъка на капитализма. За да създаде „Капиталът“, Маркс изучава огромен масив от литературни източници и фактически материал и пише редица произведения, „за да си изясни въпросите“.

  В „Капиталът“ Маркс подлага ограничената английска буржоазна класическа политическа икономия на Адам Смит и Давид Рикардо на всеобхватна критика, като не оставя нищо необърнато в реакционната вулгарна политическа икономия на Бастиа, Сей и Малтус, разкривайки нейните политически цели в защита на капитализма. Тази критика е от първостепенно значение в борбата срещу съвременната буржоазна идеология, която възкресява и рециклира най-реакционните, остарели и вулгарни „теории“ на дългогодишни апологети на буржоазията. „Капиталът“ е образец за строг научен подход и партийност. Страниците му са пропити с дух на непримиримост към враговете, пламенна омраза към експлоататорите, революционна страст и безгранична любов и преданост към работническата класа. Ленин, характеризирайки марксистката теория, подчертава, че тя „съчетава строгите и високо научни принципи (като последната дума в социалната наука) с революционен дух и това съчетание не е случайно, не само защото основателят на учението лично е съчетавал качествата на учен и революционер, а по-скоро е вътрешно и неразривно свързано в самата теория“ (Съчинения, том 1, 4-то издание, стр. 308).

   Голямата жизненост на идеите на „Капиталът“ се състои във факта, че той изразява фундаменталните интереси на работническата класа и на всички трудещи се хора. Тази книга обобщава огромния опит от класовата борба на пролетариата срещу експлоататорите, за собственото му освобождение.

   Учението на Маркс е всемогъщо, защото е истина.

  „Капиталът“ е произведение, което открива нова ера в историята на класовата борба. Маркс революционизира икономическата наука, като създава последователна система от политическа икономия на пролетариата. С блестящата светлина на науката Маркс осветява цялата история на миналото развитие на човешкото общество, дава задълбочен анализ на настоящето и с най-голямата сила на научното предвиждане определя бъдещето. Енгелс, при публикуването на първия том на „Капиталът“ през 1867 г., пише: „Откакто съществуват капиталисти и работници на земята, не се е появявала книга, която да е от такова значение за работниците…“ Ленин нарича „Капиталът“ най-великото политико-икономическо произведение.

  Основополагащото дело на нашия век.

  Буржоазната наука първоначално се опитва да „заглуши“ Капитала, игнорирайки го. Но колкото повече идеите на това велико дело проникваха в широките пролетарски маси, толкова по-неспокойна ставаше буржоазията. Завесата на мълчанието беше разкъсана и орди от корумпирани буржоазни драскачи се нахвърлиха върху Капитала, бързайки да обявят марксизма за „унищожен“. Но от всички тези борби и изпитания марксизмът излезе още по-окрилен и засилен. Другарят Сталин посочи: „Марксизмът е научен израз на фундаменталните интереси на работническата класа. За да се унищожи марксизмът, трябва да се унищожи работническата класа. А да се унищожи работническата класа е невъзможно. Повече от 80 години са минали, откакто марксизмът е навлязъл на сцената. През това време десетки и стотици буржоазни правителства са се опитвали да унищожат марксизма. И какво се е случило? „Буржоазните правителства са идвали и са си отивали, но марксизмът е оставал“ (Въпроси на ленинизма, 11-то издание, стр. 484).

  „Капиталът“ е написан през периода на предмонополистичния капитализъм, когато развитието на индустрията, основана на машинна технология, и растежът на вътрешната и външната търговия са донесли на буржоазията огромно богатство. По това време капитализмът все още е бил способен да развива производителните сили на обществото. В литературата, изкуството и религията буржоазните идеолози проповядват „теорията за вечността“ на капиталистическата система, възхвалявайки във всякакъв тон нейната „цивилизаторска“ роля в колониите и нейните „ползи“ за работниците. Слугите на капитализма са пели тези хвалебствени химни на експлоататорите във време, когато потисничеството… на пролетариата и обедняването на селяните се засилваха, когато бедността и страданията на масите предизвикваха бурно пролетарско възмущение, проявено в поредица от революционни въстания. Вярно е, че тези въстания все още са спонтанни, тъй като работническата класа все още няма своя собствена масова революционна партия или идеология. Но историческото значение на тези битки е огромно. Върху класовата борба на пролетариата възниква и се развива всемогъщото и непобедимо учение на Маркс.

  Голямата заслуга на Маркс се състои във факта, че по време на периода на растеж и консолидация на капитализма той разкри неговата исторически преходна природа, откри законите на неговото икономическо и политическо развитие и създава мирогледа на пролетариата. Маркс въоръжава работническата класа с мощно идеологическо оръжие в борбата ѝ за премахване на всякаква експлоатация на човек от човека. В „Капиталът“ Маркс произнася смъртната присъда на капитализма и посочва пътя към революционното преобразуване на буржоазното общество в социалистическо.

* * *

  „Капиталът“ се състои от три тома. Том I разглежда „процеса на производство на капитал“, том II – „процеса“ на обръщението на капитала“ и том III, „процесът на капиталистическо производство, взет като цяло“.

  Маркс започва изследването си с анализ на стоката, тъй като стоковото производство преобладава в капиталистическото общество: „Богатството на обществата, в които преобладава капиталистическият начин на производство, е „огромно натрупване на стоки“, а отделната стока е неговата елементарна форма. Следователно нашето изследване започва с анализ на стоката“ (Капитал, том 1, издание от 1949 г., стр. 41).

  Маркс разглежда стоката като основна форма на капиталистическото производство, защото тя е най-простата „клетка“ на буржоазното общество и неговата икономика. Стоката е преди всичко предмет, който задоволява определена човешка потребност и е разменен за друг предмет. Всяка стока представлява потребителна стойност, която се определя от нейната полезност, и едновременно с това стойност, т.е. въплътен труд. Стойността на стоката се определя от количеството обществено необходим труд, изразходван за нейното производство – т.е. труд, изразходван при средни обществени условия на производство. Колкото по-висока е производителността на труда, толкова по-ниска е стойността на стоката. Стоките се разменят на пазара в определено количествено съотношение. Пропорцията, в която една стока се разменя за друга, е разменната стойност на стоката, т.е. нейната форма на стойност. За буржоазните икономисти разменната стойност остава загадка. Маркс премахва завесата на мистерията. Той установява, че еднородността на стоките, разкриваща се в размяната, изразява само еднородността на труда, който създава… тях.

  Маркс разкрива двойствената природа на труда, който създава стойността на стоката, и демонстрира, че, от една страна, трудът е конкретен, а от друга, абстрактен.

  Конкретният труд е полезен труд, който произвежда качествено определена потребителна стойност. Абстрактният труд е труд, несвързан със самата форма на разход; той е кондензация на хомогенния човешки труд като цяло, съдържащ се в стоката. От физиологична гледна точка това е разход на мозъка, нервите, мускулите и енергията на човек. Абстрахирайки се от специфичните форми на труд, а не от самия труд, Маркс по същество отразява реалността, в която хомогенността на труда, лишена от различия, се проявява в размяната като равенство на труда на различните производители. Всички стоки, като разменни стойности, представляват само количества „замразено работно време“.  В резюме действителният труд създава стойността на стоката, докато конкретният труд създава нейната потребителна стойност. В писмо до Енгелс от 24 август 1867 г. Маркс пише: „…Най-хубавото в моята книга е: 1) двойственият характер на труда, вече подчертан в първа глава, в зависимост от това дали се изразява в потребителна стойност или в разменна стойност (върху това се основава цялото разбиране на фактите)“ (К. Маркс, Ф. Енгелс, „Писма за капитала“, издание от 1948 г., стр. 122).

  Разкривайки двойствената природа на труда, Маркс демонстрира противоречието между потребителната стойност и стойността, което съдържа зародиша на всички противоречия на капитализма. Маркс открива закона за стойността като закон за спонтанното движение на стоковото производство, при което движението на нещата определя движението на хората.

  Изследвайки развитието на формите на стойността, Маркс показва как се осъществява преходът от случайния обмен към разширената форма на стойността, след това към общата форма и накрая към паричната форма. В процеса на спонтанния обмен среброто и златото се очертават като универсални еквиваленти, като мерки за стойността на всички стоки.

  В своя анализ на формите на стойността Маркс ясно показва, че логическото – твърденията и заключенията, изложени в резултат на цялостното му изследване – са просто отражение на историческия процес на развитие на стоковото производство и обмен. Въз основа на своята теория за трудовата стойност Маркс разкрива мистерията на стоковия фетишизъм. Само при условията на стоково производство отношенията между хората се проявяват като отношения между нещата. Растежът на производителните сили на обществото и разпределението на разходите за труд между производствените сектори се случват спонтанно, по прищявка на пазара. Хората не доминират над продуктите на труда, а продуктите на труда доминират над хората. Точно както в религията продуктите на човешкия мозък – идеите за богове и духове – доминират над хората, така и в сферата на буржоазната икономика продуктите на човешките ръце доминират над производителите на стоки.

  Това овеществяване на отношенията между хората е характерно само за стоковата икономика, основана върху частната собственост върху средствата за производство. При социализма, където преобладава обществената собственост върху средствата за производство, националната икономика е под съзнателния и планиран контрол на обществото.

  Анализът на стойността дава определение за същността на парите и техните функции. Парите са стока с потребителна стойност и стойност. Но парите са специфична стока, която изпълнява важна социална функция – те служат като мярка за стойността на всички останали стоки. Парите са и средство за плащане, обращение и натрупване; те функционират като универсални пари. Разглеждайки непрекъснатото движение на стоковото производство, Маркс показва как стоките се разделят на стоки и пари. В същата степен, в която продуктите на труда се превръщат в стоки, стоките също се превръщат в пари. Определено количество труд се проявява под формата на определено количество злато. Хартиените пари са знак, представител на златните пари. „Не парите правят стоките съизмерими. Точно обратното.“ „Именно защото всички стоки, като ценности, представляват въплътен човешки труд и следователно са съизмерими сами по себе си – именно защото всички те могат да измерват стойностите си с една и съща специфична стока, като по този начин я превръщат в обща мярка за стойност, т.е. в пари“ (Карл Маркс, „Капиталът“, том I, стр. 101).

  Парите представляват универсалната форма на богатство. Неограничената власт на парите в капиталистическото общество, тяхното господство над хората, произтича от самата природа на капиталистическия начин на производство.

  Това твърдение на Маркс е ярко потвърдено не само от историята, но и от съвременната капиталистическа реалност. Сега, с долари или евро, монополистите от САЩ и ЕС, чрез подкупване на корумпирани буржоазни правителства, купуват не само правителствени постове за своите протежета, не само съвестта и честта на отделните хора, но и суверенитета на цели държави, лишавайки народите от тяхната независимост. По този начин, чрез налагането на заеми и експлоатацията на националната измяна на коварните буржоазни правителства на страните от Третия свят, глобалният империализъм поробва народите на тези страни и подчинява техните икономики на интересите на транснационалните корпорации.

  Трудовата теория за стойността служи като предпоставка за великото откритие на Маркс – доктрината за принадената стойност, която Ленин нарича крайъгълен камък на икономическата теория на Маркс. Маркс показва как на определен етап от развитието на стоковото производство парите се превръщат в капитал. Това изисква определено ниво на развитие на стоковото производство и обръщение.

  В статията си „Карл Маркс“ В. И. Ленин очертава теорията на Маркс за капитала по следния начин: „На определен етап от развитието на стоковото производство парите се превръщат в капитал. Формулата за стоково обръщение е била: C (стока) – M (пари) – C (стока), т.е. продажба на една стока за покупка на друга. Общата формула за капитала, напротив, е M – C – M, т.е. покупка с цел продажба (с… (…) Маркс нарича това увеличение на първоначалната стойност на парите, пуснати в обращение, „добавена стойност“ (Съчинения, 4-то издание, том 21, стр. 45).

  Но откъде идва увеличението на първоначалните пари и как се формира добавената стойност?

  Маркс демонстрира, че производството има първенство, приоритет пред обръщението. Характерът на обръщението се определя от характера на производството, въпреки че обръщението има огромно влияние върху производството. Маркс остро критикува буржоазната концепция за „размяна“, която твърди, че стойността и печалбата възникват в размяната. Добавената стойност не може да възникне в сферата на обръщението, тъй като се извършва размяна на еквиваленти (равни стойности); ценовата премия за стоката не може да служи като източник на добавена стойност, защото взаимните печалби и загуби на купувачи и продавачи биха се уравновесили веднага щом размяната се осъществи в масов мащаб. За да получи добавена стойност, собственикът на парите трябва да намери стока на пазара, чиято потребителна стойност притежава уникалното свойство да бъде източник на нова стойност. Такава стока съществува – човешката работна сила. Капиталистът купува работна сила, т.е. способността на работника да работи. Консумацията на работна сила се осъществява в трудовия процес, при което работната сила не само запазва стойността, но и създава нова стойност.

  Историческите предпоставки за възникването на капитализма са: относително високото ниво на стоковото производство, натрупване на паричен капитал в ръцете на отделните лица и наличие на работник, „свободен“, от една страна, от всякакви ограничения върху продажбата на работна сила, а от друга, „свободен“ от земя и средства за производство.

  Работният ден при капитализма се разделя на две части: необходимо работно време, когато работникът създава продукт, който плаща за неговата издръжка, и излишък от време, когато работникът създава излишък от продукт, присвоен от капиталиста. Чрез купуването на работна сила капиталистът принуждава работника да работи по-дълго от необходимото, за да замести стойността на работната сила. В „Капиталът“ Маркс разкрива същността на работната заплата при капитализма като преобразувана форма на стойността и цената на работната сила, като форма, прикриваща разделянето на работния ден на платен и неплатен труд. Маркс посочи, че тази форма е основата на всички илюзии за свобода на работниците, всички уловки на апологетите на капитализма.

  По този начин Маркс разкрива мистерията на буржоазния начин на производство, мистерията на капиталистическата експлоатация и разкрива основите на класовите противоречия между пролетариата и буржоазията.

  За първи път в икономиката Маркс въведе разделението на капитала на постоянен (стойността на машините, суровините, горивото и фабричните сгради) и променлив (стойността на работната сила) и демонстрира, че добавената стойност се създава само от работната сила. В трудовия процес стойността на средствата за производство се прехвърля, изцяло или частично, върху стойността на готовия продукт. Работната сила обаче създава не само стойност, но и добавена стойност. За да се определи степента на експлоатация на работната сила, добавената стойност трябва да се сравнява не с общия капитал, а само с променливия капитал. Съотношението на добавената стойност към променливия капитал разкрива степента на експлоатация на работната сила, която се увеличава неизмеримо с развитието на капитализма и напредъка на производствените технологии.

  След като изяснява природата на капиталистическото производство, Маркс дава изчерпателно описание на двата метода за увеличаване на добавената стойност: 1) производство на абсолютна добавена стойност, постигнато чрез удължаване на работния ден, и 2) производство на относителна добавена стойност, постигнато чрез намаляване на необходимото работно време и съответно увеличаване на излишното време чрез увеличаване на производителността на труда и по този начин намаляване на стойността на самата работна сила. Стойността на стоката е обратно пропорционална на производителността на труда. С намаляването на стойността на стоките, стойността на стоката – работната сила – намалява. „При капиталистическото производство“, пише Маркс, „развитието на производителната сила на труда има тенденция да съкращава онази част от работния ден, която работникът използва за себе си, и именно по този начин да удължава другата част от работния ден, през която работникът работи безвъзмездно за капиталистите“ (Капитал, том I, стр. 327).

  Маркс идентифицира три етапа на повишаване на производителността на труда в капиталистическото производство: 1) просто трудово сътрудничество; 2) манифактура, основана на разделението на труда и ръчната технология; 3) Едра машинна индустрия.

  С разрастването на капитализма се развива трудовото коопериране, т.е. съвместният труд на много работници в един или няколко взаимосвързани трудови процеса под властта и контрола на един-единствен капиталист. Трудовото коопериране представлява отправна точка на капиталистическото производство. То създава нова масова производителна сила в резултат на разделението на труда на много работници, за което капиталистът не плаща нищо.

  Обширната глава „Машини и едра индустрия“ показва как използването на машини… Използването на машини в производството влияе върху положението на работническата класа при капитализма. Използването на машини революционизира производството, издигайки го на по-високо ниво, но при капитализма то неизбежно води и до: 1) участие на евтин женски и детски труд в производството, 2) по-дълъг работен ден и 3) увеличаване на интензивността, или степента на стрес, на труда. Самите машини улесняват човешкия труд, но капиталистическото им използване засилва потисничеството и експлоатацията на труда. При капитализма работникът се превръща в жив придатък на машината. Тук не работникът прилага условията на труд, а обратно, условията на труд прилагат на работника. Машината се противопоставя на работника като чужда и враждебна сила, тъй като капиталистът, чрез използването на машини, изстисква от работника всичко, което той може да даде. Капиталът представлява натрупан, „мъртъв“ труд, който подобно на вампир се възражда само чрез поглъщане на жив труд. Повишаването на техническото ниво на производството означава повишаване на производителността на труда и относителната добавена стойност.

  Съвременната организация на труда във всички капиталистически страни без изключение е чудовищна, брутално изтънчена система за експлоататорско изцеждане на потта от работниците. „Оптимизацията“ на производството, извършвана от монополисти, означава безпрецедентно увеличение на интензификацията на труда, нарастваща безработица и бедност на трудещите се маси. Капиталистическата организация на наемния труд е система на наемно робство, система на принудителен труд чрез глад.

  Изключително важен е анализът на Маркс върху натрупването на капитал, т.е. превръщането на част от принадената стойност в капитал. „Превръщането на определена сума пари в средства за производство и работна сила е първото движение, осъществено от стойността, която трябва да функционира като капитал“ (Капитал, том I, стр. 568). Разглеждайки процеса на производство в непрекъснато движение и обновяване, т.е. като процес на възпроизводство, Маркс доказва неговата необходимост за всяко общество. Разширяването на производството при капитализма може да се случи само когато принадената стойност не се изразходва изцяло от капиталиста за лично потребление, а се използва за закупуване на допълнителни машини, суровини и труд. Така, след като изследва произхода на принадената стойност от капитала, Маркс показва как капиталът възниква от принадената стойност.

  Маркс отделя особено внимание на изучаването на влиянието на натрупването на капитал върху съдбата на работническата класа. С натрупването на капитал се увеличава органичният състав на капитала, което означава, че постоянният капитал расте по-бързо от променливия капитал. В процеса на възпроизвеждане на обществения продукт се възпроизвеждат както работната сила, така и производствените отношения. „Както простото възпроизвеждане“, пише Маркс, „непрекъснато възпроизвежда самото капиталистическо отношение – капиталисти от една страна, наемни работници от друга – така и възпроизвеждането в разширен мащаб или натрупването възпроизвежда капиталистическото отношение в разширен мащаб…“ (Капитал, том I, стр. 619).

  С развитието на производството настъпва концентрация на производството и централизация на капитала. Дребномащабното производство в града и селото фалира, неспособно да издържи на конкуренцията от едромащабното производство; огромна маса от занаятчии и селяни, лишени от средства за производство, попълват редиците на работническата класа. С помощта на кредита няколко индивида натрупват огромни суми пари. Конкуренцията и кредитът са мощни лостове за централизация на капитала.

  Растежът на натрупването и централизацията на капитала неизбежно води до намаляване на неговата променлива част спрямо постоянната му част. „…Капиталистическото натрупване постоянно произвежда, и пропорционално на своята енергия и размер, относително излишна работна сила – т.е. такава, която е излишна спрямо средната нужда от капитал за саморазширяване – и следователно излишна или излишна работна сила“ (Капитал, том I, стр. 636). Тази относително излишна работна сила от своя страна е предпоставка за капиталистическо натрупване. Индустриалната резервна армия служи като източник, от който се черпи работна сила за експлоатация по време на периоди на разширяващо се производство.

  Маркс открива закона за населението в капиталистическото общество. Същността на този закон е, че „работещото население, като натрупва капитал, самото произвежда във все по-голяма степен средствата, които го правят относително излишно население“ (пак там, стр. 637). Колкото по-бързо протича технологичният прогрес, толкова по-бързо расте относителната свръхнаселеност във всичките си форми: флуидна, латентна и застояла. Маркс подлага реакционната „теория“ за населението на Малтус на опустошителна критика, твърдейки, че населението расте в геометрична прогресия, а производството на потребителски стоки – в аритметична прогресия, в резултат на което не капиталистическата система е виновна за бедността и глада на масите, а природата, която осигурява по-малко материални блага, отколкото е необходимо на обществото. Маркс показва, че не природата е източникът на бедността.

  Не е работническата класа, а експлоататорската система на капитализма. Съвременните малтусианци просто преразказват „теориите“, разбити от Маркс, предназначени да защитят капитализма от натиска на разгръщащото се революционно движение на пролетариата.

  Маркс открива общия закон за капиталистическото натрупване: той демонстрира, че с нарастването на производителните сили на капиталистическото общество, с увеличаването на неговото богатство, безработицата и бедността сред работещите маси се увеличават. Маркс пише: „Относителният размер на индустриалната резервна армия следователно се увеличава с нарастването на силите на богатството. Но колкото по-голяма е тази резервна армия в сравнение с активната трудова армия, толкова по-голямо е постоянното излишно население, чието нещастие е обратно пропорционално на мъките на неговия труд. И накрая, колкото по-големи са мизерните слоеве на работническата класа и индустриалната резервна армия, толкова по-голям е официалният пауперизъм. Това е абсолютният, общ закон за капиталистическото натрупване“ (Капитал, том I, стр. 650).

  Натрупването на безброй богатства на единия полюс – буржоазията – е едновременно натрупване на безработица, бедност и глад на другия полюс – пролетариата. Налице е прогресивно абсолютно и относително обедняване на работническата класа.

  Икономическите закони на капитализма, открити от Маркс, се проявяват с особена сила днес. Американските монополисти натрупват огромно богатство: нетните им печалби нарастват експоненциално дори сега, по време на кризата, докато жизненият стандарт на работниците се срива, а високите цени, безработицата и масовата бедност се увеличават.

  В целия капиталистически свят броят на безработните и полубезработните е достигнал изумителните 250 милиона души, според официални данни. Включително техните семейства, това са над един милиард души – една седма от населението на света, осъдено от капитала на бедност, глад и изчезване. Ненаситната алчност на американските монополисти, които се стремят да изтръгнат огромни печалби от труда на работниците, „оптимизацията“ на производството и спестяванията в условията на труд, извършвани за тази цел, причиняват огромни жертви сред трудещите се. В последната, 24-та глава на първия том, Маркс, опирайки се на обширен исторически материал, дава живо описание на първоначалното натрупване на капитал, което е съпроводено с безмилостно разорение на дребните производители и брутално поробване на масите. Капитализмът е възникнал върху костите и кръвта на милиони работници. Насилственото отделяне на селяните от земята и средствата за производство, тяхното масово разорение, съставляват пролога към историята на капитализма. „Историята на това отчуждаване е записана в аналите на човечеството с пламенния език на меча и огъня“ (Капитал, том I, стр. 720).

  Възникването на капитализма в Англия и други страни се е случило чрез безсрамно ограбване и превръщане на отчуждените селски маси в роби на буржоазията. „… От капиталът изтича кръв и мръсотия от всяка пора, от главата до петите“ (пак там, стр. 764).

  След като е показал историческия процес на възникване на капитализма и икономическите закони на неговото развитие, Маркс заключава, че буржоазната система е неизбежно претоварена.

  Капиталистическата система се е превърнала в най-голямата пречка за развитието на производителните сили. Буржоазията, по думите на Маркс, е като магьосник, който чрез заклинание е призовал мощни средства за производство и вече не е в състояние да ги контролира. В ерата на монополния капитализъм постоянното недоизползване на оборудването, съпроводено с постоянна масова безработица, унищожаването на готовата продукция за поддържане на монополни цени на високи нива и използването на научно-техническия напредък не за мирни цели, а за унищожаване на производителните сили, са още по-изразени. Всичко това свидетелства за факта, че капитализмът е разложен и обречен.

  Историческата мисия на капитализма е била унищожаването на старите начини на производство и развитието на производителните сили. Но на определен етап от развитието капитализмът се превръща в пречка за социалния прогрес. Класовата борба между пролетариата и буржоазията неизбежно води до социалистическа революция и създаването на по-висш обществен ред – социализъм.

  „Наред с постоянно намаляващия брой на капиталистическите магнати… нараства масата на бедността, потисничеството, робството, дегенерацията и експлоатацията, но също така расте и бунтът на работническата класа, която е обучена, обединена и организирана от самия механизъм на капиталистическото производство. Монополът на капитала се превръща в окова за начина на производство, който е израснал върху него. Централизацията на средствата за производство и социализацията на труда достигат точка, в която стават несъвместими с капиталистическата си обвивка. Тя експлодира. Часовникът бие за капиталистическата частна собственост. Експроприаторите са експроприирани“ (Капитал, том I, стр. 766).

  Ленин пише за втория том на Капитала, който разглежда процеса на обращение на капитала: „Освен това, анализът на Маркс върху възпроизводството на социалния капитал, взет като цяло, във втори том на Капитала е изключително важен и нов. И тук „Маркс разглежда не отделното явление, а масовото явление, не дробна част от общественото стопанство, а цялото това стопанство като цяло“ (Съчинения, том 21, 4-то издание, стр. 49).

  Маркс разделя цялото обществено производство на две основни подразделения: 1) производство на средства за производство и 2) производство на средства за потребление. Той изследва обръщението на целия обществен капитал както при просто, така и при разширено възпроизводство. Капиталът е израз на класовите отношения на буржоазното общество. Но в същото време капиталът е движение, процес на обръщение на индустриалния капитал, който преминава през различни форми: пари, стоки и производствен капитал. Това обращение протича нормално само ако различните му фази безпроблемно се сливат една в друга.

  Движението на обществения капитал, както показа Маркс, се състои от съвкупността от движенията на неговите изолирани части, съвкупността от оборотите на отделните капитали.

  Маркс анализира условията за реализиране на обществения продукт при простото и разширеното възпроизводство и разкрива антагонистичното противоречие между производството и потреблението, присъщо на капитализма. Ленин пише по този въпрос: „Факт е, че потреблението не е цел на капиталистическото производство. Противоречието между този факт и факта, че производството в крайна сметка е свързано с потреблението и зависи от потреблението в капиталистическото общество, е противоречие не на доктрината, а на реалността. Теорията за реализацията на Маркс е, наред с другите неща, с огромна научна стойност именно защото показва как се реализира това противоречие, защото извежда това противоречие на преден план“ (Съчинения, том 4, 4-то издание, стр. 69). Развитието и засилването на тези противоречия неизбежно водят периодично до тяхната експлозия, до нарушаване на процеса на общественото производство, до икономически кризи на свръхпроизводство и унищожаване на производителните сили.

  На Маркс се приписва заслугата за изясняването на причините за периодичните кризи на свръхпроизводство и обосноваването на тяхната неизбежност при капитализма. Маркс демонстрира, че възможността за кризи е присъща на простото стоково стопанство, на противоречието между потребителната стойност и стоковата стойност. Но възможността за кризи става реалност само при условията на развито капиталистическо производство. Причината за кризите на свръхпроизводството, както показа Маркс, е фундаменталното противоречие на капитализма – противоречието между обществения характер на производството и частнокапиталистическата форма на присвояване. Производството се движи от милиони работници; те създават богатство, а това богатство се присвоява от шепа капиталисти – собствениците на средствата за производство.

  Стремежът на капиталистите към неограничено разширяване на производството се сблъсква с намаляващата покупателна способност на трудещите се маси; следователно периодичните експлозии в производството и икономическите кризи ясно показват бунта на производителните сили срещу производствените отношения на капиталистическата система.

  При империализма и особено по време на общата криза на капитализма икономическите кризи станаха още по-чести, още по-продължителни, още по-дълбоки и още по-разрушителни. Те разтърсват цялата капиталистическа система из основи и връщат производството с десетилетия назад.

  Настоящата икономическа криза в капиталистическите страни води до унищожаване на производителните сили и по-нататъшно увеличаване на безработицата и пауперизма. Кризите при капитализма са неизбежни: „За да премахнем кризите, трябва да премахнем капитализма“ (И. Сталин).           

  Маркс разглежда непрекъснатото повторение и обновяване на производствения процес, т.е. възпроизводството, като единство на материални, технически и социални елементи. След като демонстрира непоследователността на буржоазните икономисти, които свеждат възпроизводството до възпроизводството на обществения продукт и работната сила, Маркс анализира и възпроизводството на производствените отношения: „Капиталистическото производство, както видяхме, произвежда не само стоки и добавена стойност: то възпроизвежда, и то във все по-голям мащаб, класата на наемните работници и превръща в наемни работници огромното мнозинство от преките производители“ (Капитал, том II, стр. 30).

  Възпроизводството обхваща не само света на стоките и работната сила, но и производствените отношения между капиталистите и наемните работници. Процесът на разширено възпроизводство при капитализма означава възпроизводство на разширена основа на антагонистичните противоречия между труда и капитала и класовата борба между пролетариата и буржоазията.

  В третия том на „Капиталът“ Маркс разглежда процеса на капиталистическо производство като цяло, като решава, по думите на Ленин, „въпроса за формирането на средната норма на печалба въз основа на закона за стойността“. За разлика от буржоазните икономисти, Маркс не изучава изолирани явления, а по-скоро прави анализ от гледна точка на масовите икономически явления, характерни за капитализма.

  След като изследва произхода на добавената стойност, която се формира в  резултат на експлоатацията на наемния труд в производствения процес, Маркс разглежда неговото разлагане на печалба, лихва и рента. „Принадената стойност… придобива трансформираната форма на печалба… Следователно, печалбата, както я виждаме за първи път, е същата като принадената стойност, но само в мистифицирана форма, която обаче по необходимост произтича от капиталистическия начин на производство“ (Капитал, том III, стр. 40, 41).

  Съотношението на принадената стойност към общия авансиран капитал представлява нормата на печалба, която се увеличава с по-голяма степен на експлоатация на работниците и по-бърза оборотност на капитала.

  В резултат на механизма на капиталистическата конкуренция и потока на капитал от една индустрия в друга, нормата на печалба се трансформира в средна възвръщаемост на инвестирания капитал. Всеки капиталист получава не принадената стойност, създадена от неговите работници, а част от принадената стойност, създадена от цялата работническа класа – тази част, която средно се натрупва на даден капитал. Принадената стойност, създадена от работниците в производствения процес в различни сектори с различен органичен състав на капитала, се разпределя между всички капиталисти.

  Маркс пише: „…Всеки отделен капиталист, както и съвкупността от капиталисти във всяка отделна сфера на производство, участва в експлоатацията на цялата работническа класа от целия капитал и в степента на тази експлоатация. Той участва не само чрез общото класово съчувствие, но и пряко икономически…“ (пак там, стр. 204).

  Това означава, че не отделните работници се противопоставят на отделните капиталисти, а по-скоро пролетарската класа като цяло се противопоставя на буржоазната класа като цяло. Борбата на отделни групи работници за техните икономически искания срещу отделните капиталисти е необходима, но тя не може да доведе до премахване на експлоатацията. Необходима е борба на работническата класа срещу цялата буржоазна класа, срещу цялата система на капиталистическо производство. Това е заключението на Маркс от неговия анализ на печалбата, заключение, което има не само огромно теоретично, но и практически революционно значение.

  Учението на Маркс за средната норма на печалба, разкриващо потисничеството и експлоатацията на пролетариата от цялата капиталистическа класа и непримиримия антагонизъм между труда и капитала, нанася съкрушителен удар на презираните лакеи на буржоазията – социалните реформисти – които се стремят да отклонят работническата класа от пътя на последователната политическа борба срещу буржоазната система към пътя на индивидуалните икономически искания и социалните реформи.

  Въз основа на закона за стойността, Маркс обяснява добре познатия факт за отклонението на цените от стойността на стоките и формирането на средна печалба. Капиталистите продават стоки, стремейки се предимно да възстановят производствените разходи и да реализират печалба, която поради конкуренцията и потока на капитал от една индустрия в друга е подложена на непрекъснати колебания и се стреми към средната норма на печалба. В резултат на такива колебания в цените на стоките около стойността се появява тенденция да се продават стоки на цена на производство плюс средната норма на печалба, т.е. на цена на производството. „Цената на производството“, пише Маркс, „…е равна на производствените разходи плюс печалба“ (пак там, стр. 214).

  Производствените цени не отричат ​​закона за стойността, тъй като производствените цени всъщност са трансформирана форма на стойността на стоката. Процесът на превръщане на стойността в производствени цени отразява историческата трансформация на едно просто стоково стопанство в капиталистическо.

  С увеличаването на органичния състав на капитала, постоянният капитал расте по-бързо от променливия капитал. Тъй като добавената стойност се създава само от променливия капитал, нормата на печалба има тенденция да намалява. Тази тенденция обаче се противодейства на редица фактори, сред които Маркс отбелязва преди всичко засилващата се варварска експлоатация на работническата класа.

  Маркс характеризира различните видове капитал и показва как при капитализма добавената стойност, създадена от работническата класа, се разпределя между индустриалци, лихвари, търговци, банкери и земевладелци.

  Характерно е, че при империализма индустриалният магнат и банкерът, който е едновременно търговец и земевладелец, често се появяват в едно лице. Това несъмнено засилва властта на монополистите и тяхното настъпление срещу работническата класа.

  Изследването на Маркс върху същността на поземлената рента в развитието на капитализма в селското стопанство е от огромно научно и практическо значение.

  Буржоазната политическа икономия се оказа безсилна да разреши тези проблеми. Едва Маркс, използвайки теорията за трудовата стойност, принадената стойност и цената на производството, изясни същността на поземлената рента и специфичните особености на развитието на капитализма в селското стопанство. Поради ограничената земя, с която разполагат земеделските производители, цената на селскостопанските продукти се определя от себестойността на производството не при средно ниво, а при бедна почва, и не при средно ниво, а при най-лоши условия за доставка на продуктите до пазара. Разликата между тази цена и цената на производството… Земеделието върху по-добри почви (или при по-добри условия) носи диференциална рента. Маркс пише: „…Поземлената рента се плаща само от земя, върху която индивидуалната цена на производство е по-ниска от цената на производството, която регулира пазара, като по този начин създава допълнителна печалба, която се превръща в рента“ (пак там, стр. 761).

  Допълнителните инвестиции в труд и капитал върху същия парцел земя, т.е. интензификацията на селското стопанство, също носи диференциална рента.

  Маркс е първият, който разкрива истинската същност на абсолютната рента в селското стопанство. Характеризирайки теорията на Маркс за абсолютната рента, Ленин пише: „…Равенството на печалбата във всички отрасли на промишлеността и националното стопанство като цяло предполага пълна свобода на конкуренцията, свободно движение на капитала от един отрасъл в друг. Междувременно частната собственост върху земята създава монопол, пречка за това свободно движение. Поради този монопол селскостопанските продукти, които имат по-нисък капиталов състав и следователно индивидуално по-висока норма на печалба, не подлежат на напълно свободния процес на изравняване на печалбата; земевладелецът, като монополист, е в състояние да поддържа цена над средната и тази монополна цена генерира абсолютна рента“ (Съчинения, том 21, 4-то издание, стр. 51). Земевладелците се обогатяват, като експлоатират както изостаналостта на земеделието, така и неговия прогрес.

  Абсолютната рента е добавена стойност, данък на обществото към земевладелската класа за правото им на частна собственост. Развитието на капитализма в земеделието неизбежно води до диференциация на селяните, разорение на дребните производители, тяхната пролетаризация и нарастване на аграрното пренаселване. Отделните капиталисти експлоатират отделните селяни чрез ипотеки и лихварство, а капиталистическата класа експлоатира селската класа чрез държавни данъци. Интересите на буржоазията и трудещите се маси на селяните са непримирими. Трудещото селячество, потиснато от земевладелци, кулаци и капиталисти, е съюзник и резерв на пролетариата в борбата за победата на социалистическата революция и установяването на диктатурата на пролетариата.

  Теорията на Маркс за поземлената рента въоръжава партиите на работническата класа с ефективно оръжие за разрешаване на аграрния въпрос и организиране на силите на революционното селячество като съюзник на пролетариата в борбата срещу капиталистическото робство.

  По този начин Маркс разглежда всички аспекти на капиталистическото общество, открива законите на неговото функциониране и развитие и разкрива неговите нелечими и все по-остри противоречия, водещи в крайна сметка до неговата гибел.

  „…Маркс извежда неизбежността на превръщането на капиталистическото общество в социалистическо“, пише В И Ленин, „изцяло и изключително от икономическия закон за движение на съвременното общество“ (Съчинения, том 21, 4-то издание, стр. 54).

  Трудно е да се надцени световноисторическата, организираща и преобразуваща роля на блестящото произведение на Маркс. „Капиталът“ нанесе съкрушителен удар на буржоазните икономически теории и буржоазната идеология като цяло, разкривайки на работническата класа същността на капиталистическата експлоатация и непримиримостта на труда и капитала. Всеки ред от това произведение, пропит със страстната омраза към потисниците, вдъхновява пролетариата за свещена революционна борба срещу буржоазния строй и внушава неугасимото убеждение в триумфа на каузата на социализма. „Капиталът“ е изключително мощен снаряд, изстрелян срещу лагера на буржоазията.

  Идеите на великото произведение на Маркс са отгледали хиляди и хиляди борци за по-добро бъдеще и щастие на работниците. Под мощното му влияние се е оформило съзнанието на прогресивната работническа класа, нейните организатори и нейните лидери, а волята и решимостта за борба са се укрепили.  Безсмъртното дело на Маркс служи и ще продължи да служи като мощно идеологическо оръжие в борбата на потиснатите срещу капитала.

Резюмето е подготвено от С Агапченко

Източник: П. Цветков, „Великото произведение на Маркс (За издаването на новото издание на „Капиталът“)“, Болшевик, бр. 11, 1950, стр. 28-43

Превод – Милчо Александров

Най-голямото нещастие на всяко работническо движение в историята е, когато то се превърне в стълба за хитри индивиди, които искат да се изкачат по-високо, пренебрегвайки онези, които са ги отгледали там. Понякога тези „квалифицирани работници“ се наричат ​​още „политически туристи“ и кариеристи. Винаги и навсякъде има такива хора (обикновено от интелигенцията или „бивши членове“), които търсят някаква сила, към която да се привържат, за да направят кариера. Но веднага щом в Устава постановим, че няма привилегии, няма позиции за лоялност и няма „специален статус“, кариеристът губи интерес. Защо би работил в партия, където ще бъде държан отговорен точно както работниците? Така клаузата в Устава, обявяваща кариеризма за несъвместим с членството в партията, прочиства партията от „опортюнисти“. Остават само онези, които са наистина готови да се борят за каузата на класата, а не за място в кабинета.

  Относно благородниците. Във фабриката работниците са се наситили на „господарското“ отношение: мениджърите гледат право през тях, бригадирите им крещят, директорите ги смятат за „никой“. Но забраната за господско поведение в партията означава, че ако дойдете на събрание, никой няма право да ви посочва образованието или позицията. Тук всеки е „другар“. Работническата партия на Русия насърчава взаимното уважение и човешкото достойнство. Партията се превръща в място, където работниците се ценят за приноса им в борбата, а не за способността им да носят елегантна вратовръзка. Това е психологическата подкрепа, която им дава силата да стоят изправени, дори във фабриката.

  Може би ще ви е интересно също да знаете, че фракционизмът е забранен в Работническата партия на Русия

  В партията има и друг проблем: „лидерството“ и прекаления авторитет. Понякога партиите се превръщат във „фен клуб“ за един лидер. Ако лидерът сгреши или се предаде, цялата партия загива. Забраната на царизма означава, че решенията се вземат колективно, т.е. от мнозинството от работниците, а ръководителят е просто изпълнител на волята на мнозинството. Един ден един е секретар, утре друг. Няма „незаменими“ хора. Това предотвратява предателството отгоре. Ако лидерът се смята за „бог“, партията, според устава си, е длъжна да го накаже или изключи. Партията сме всички ние, а не само един „гений“ на подиума.

  Проблемът с личния интерес и корупцията. Ако личният интерес е несъвместим с членството, тогава всеки опит за използване на партийни връзки или партийни средства за лична изгода е еднопосочен билет към изхода. Това гарантира, че партийните вноски и усилия няма да бъдат изразходвани за банкети за ръководството или за закупуване на автомобили за „шефовете“. Всяка рубла допринася за общата победа. Ето защо уставът на Работническата партия на Русия гласи: „Личният интерес е несъвместим с членството в работническата партия“. Частният интерес винаги е враг на общата кауза.

  В обобщение, клаузата в Устава: „Вътрешнопартийните отношения се изграждат на принципите на пълно равенство. Кариеризмът и личният интерес, господството и лидерството са несъвместими с членството в РПР“ е вашият „антидот“ срещу дегенерацията на партията. Тя (тази клауза) ви гарантира, че:

1. Партията ще се управлява от работници, а не от гостуващи кариеристи.

2. Ще бъдете уважавани като равни, независимо от ранга.

3. Никой няма да се възползва от вас и да се обявява за „безпогрешен лидер“.

4. Партията ще бъде честна, защото преследването на лична изгода е забранено в нея.

  Другари работници, равенството в партията е вашата сила. С партия като тази вие не изграждате нова йерархия; вие изграждате бойно братство. Присъединете се към Работническата партия на Русия, където се кове такова бойно братство!

С уважение, В В  Харин, икономист – Превод Милчо Александров