По случай 9 септември редакцията на в-к „Комунистическа правда“ публикува речта на Вълко Червенков произнесена пред софийските ремсисти на 30 септември 1945 година.

ДА НОСИШ ИМЕТО РЕМСИСТ Е ГОРДОСТ

  Драги млади другари! Драги ремсисти!

  Позволете ми да ви предам от името на Централния комитет на нашата храбра и славна Комунистическа партия сърдечен болшевишки поздрав, да ви засвидетелствувам нашата благодарност за извършеното от вас – софийската ремсова младеж – в предсептемврийското съревнование и да ви пожелая не само да закрепите достигнатите успехи, но да се заловите с нова енергия на работа, за да ги удвоите и утроите. По такъв начин вие ще бъдете и занапред в първите редици на обновителното и спасително  за нашата родина отечественофронтовско, народно движение – както на фронта на труда, така и на фронта на културата и науката – за окончателното очистване на нашата страна от остатъците на проклетия фашизъм, за отстояването на нейната свобода и независимост от посегателствата на всевъзможни врагове за изграждането на нова наистина демократична, силна и цветуща България.

  На вас, скъпи млади братя и сестри, като преден отряд на младежта, се е паднал щастливият жребий да вложите сами и да увлечете и останалата младеж да вложи сили и способности в упорита работа – във всички области на нашия обществен живот – за да бъде укрепено завинаги великото историческо дело на Девети септември, за да бъдат заприщени всички канали и каналчета, по които тъмни сили се опитват да върнат нашата страна назад към мрачното и убийствено минало, и за да бъде осигурена пълната победа на Отечествения фронт. На вас се е паднал светлият жребий да бъдете днешните и утрешни строители на демократична, на народна България. Със своя пример вие имате дългът да способствувате, рамо до рамо с други отечественофронтовски младежки съюзи, за въвличане в тази голяма строителна работа на цялата антифашистка младеж.  

  И аз искам тук по случай тържественото освещаване на нашето знаме, да ви призова тъкмо към това – да бъдете пример, образец във всичко за останалата младеж. Ремсистът може да изпълни възложената му от неговия съюз и завещана му от славната плеада съюзни герои и мъченици задача само, ако той неуморно и постоянно работи  над себе си с оглед да бъде сам  на дело пример  на трудолюбие, на дисциплина, на себеотрицание, на мъжество, на скромност, на всеотдайна преданост към нашия народ, към Отечествения фронт, към отечественофронтовската държава.

  Да стоиш под това скъпо и славно червено знаме, на което ярко блести кръвта на хилядите наши свидни и незабравими другари – от Коста Шулев, Атанас Стратиев, Никола Кофарджиев,  Йордан Лютибродски и много и много други, като тях паднали в борбата срещу фашизма преди германската окупация на нашата страна, до Александър Димитров (Сашо), Йорданка Чанкова (Катя), слънчево ясната и прекрасна Лиляна Димитрова, Адалберт Антонов (Малчика), Мария Петлякова (Соня) и много още неповторими наши другари, паднали в беззаветната борба срещу фашизма и предателите на родината през време на германската окупация – да стоиш под това скъпо и славно червено знаме – това задължава.

  Това изисква, преди всичко, дълбока преданост към Партията, която е откърмила ремсисткото движение, под непрестанните майчински грижи на която РМС расте и крепне в интереса на нашето общо отечественофронтовско движение. То задължава към вярна служба на Отечествения фронт.

  Ето защо при вида на това знаме, ремсистът винаги в себе си се кълне да следва великия път на Българската работническа партия (комунисти), да и бъде верен  до смърт, да се бори и работи за успеха на нейното дело така, както се бориха и работиха за това безсмъртните герои-мъченици ремсисти.

  Ето защо, при вида на това знаме, ремсистът се кълне да бъде винаги предан до смърт на своя народ, да не жали сили и труд, да му служи докрай, да бъде честен и открит пред него, да даде  всичкия пламък на гърдите си, цялата си младежка енергия за пълното тържество на Отечествения фронт.

  Ето защо, при вида на това знаме, ремсистът се кълне да се бори неотстъпно срещу враговете на Отечествения фронт, които са врагове на България, да бъде безпощаден и непримирим към рушителите на независимостта и свободата на нашата родина.

  Ето защо, при вида на това знаме, ремсистът  се кълне  да обича своята родина – в съчетание с братството и сътрудничеството на народите и младежта на всички свободолюбиви страни – и да бъде готов на всичко в нейна служба, както са обичали родината Георги Раковски, Любен Каравелов, Васил Левски, Христо Ботев, както я обичаха Димитър Благоев, Георги Кирков, Станке Димитров, Яко Доросиев, Георги Москов, Никола Кофарджиев, Гаврил Генов, Христо Михайлов, Владимир Тричков, Йорданка Чанкова, Лиляна Димитрова и хилядите и хилядите още наши герои; да обича своята родина и да ѝ бъде предан така, както я обича и както ѝ е предан нашият всеобщ учител и вожд – др. Георги Димитров.

  Ето защо, при вида на това знаме, ремсистът се кълне да работи с всички сили за по-нататъшното укрепване на боевото антифашистко единство на българската работническа, селска и учаща се младеж.

  Млади другарки и другари!

   Живеем в много отговорно време. Сега се коват съдбините на България за много десетилетия напред. Нашите врагове не дремят. Те полагат големи усилия, пускат в ход всички средства, за да разрушат Отечествения фронт, да провалят историческото дело на 9 септември. Те искат да върнат колелото на историята назад, да върнат нашата страна към онова състояние на чужда мушия, в което тя се намираше до 9 септември. Те не искат нашият народ сам да устройва своите съдбини и нашата страна – да се развива по нови пътища, които да ѝ осигурят пълна свобода и независимост. Враговете са се запретнали да възкресяват реакцията и фашизма в нашата страна.

  – Ние не бива да позволим това. Ние няма да позволим това.

   Но това изисква още по-енергично да стегнем редиците си, да сплотим всички здрави, действително демократически  сили на нашия народ под трицветното знаме на Отечествения фронт, да заработим с още по-голям ентусиазъм за тържеството на Отечествения фронт и на 18 ноември т.г. да залепим оглушителна плесница на тези, които мислят за възстановяван на фашисткото мракобесие. Нашето дело е право. Негова трябва да бъде и негова ще бъде победата.

  Аз ви зова на смела, беззаветна работа за пълната победа на Отечествения фронт.

  Бъдете, скъпи млади другарки и другари, достойни за това знаме, което ви предавам!

  Бъдете достойни за светлата памет на Лиляна Димитрова, безсмъртното име на която от днес нататък вашата организация ще носи!

В-к „Младежка искра“, бр. 26, от 6 ноември 1945 година

  По този повод редакцията публикува статията на Георги Димитров –„Кой управлява България?“

КОЙ УПРАВЛЯВА БЪЛГАРИЯ

    От преврата насам нашата страна има всъщност две правителства. Официалното правителство на професор Цанков представлява една външна мантия, зад която се скрива една външна мантия, зад която се скрива от очите на народа и чуждия свят другото, фактическото правителство.

  Това правителство е тъй нареченият „Конвент на десеттях“, който се състои от верни хора на Военната лига и „Кубрат“ и действува в споразумение и с помощта на автономистическата десница на Тодор Александров. Тоя „конвент“ се явява нещо като боеви орган на крупния капитал в страната срещу трудещите се маси и техните политически партии и организации и е здраво свързан със същите ония големи банки и експортьорски фирми, които финансираха подготовката и изпълнението на преврата от 9 юни, особено със Съдружието на тютюневите експортьори – на най-мощната капиталистическа организация у нас.

  „Конвентът на десеттях“ има непосредствено в своите ръце вътрешното министерство чрез генерал Русев, военното министерство чрез генерал Вълков и външното министерство чрез полковник Калфов – трите решающи министерства във всяко правителство. Той има също всецяло на своя страна като отдавнашен човек на банковите кръгове самия министър-председател Цанков.

  Във всички важни случаи Министерският съвет се поставя пред свършени факти и в ролята на обикновен регистратор на решенията на „конвента“.

  Когато някои от министрите се опитват по своя инициатива да прокарат в министерствата си работи, които не са по угодата на банките и експортьорските фирми, те биват принуждавани да се отказват от своите мероприятия. В това отношение особено характерни са случаите с издадените наскоро след преврата  от радикалския финансов министър  П Тодоров наредби по износа и по борсовата спекулация, които наредби биваха на следния ден или съвършено  отменявани, или пък коригирани благоприятно за крупните капиталисти и спекуланти като „погрешно отпечатани“ в „Държавен вестник“. 

    Ето тоя именно „Конвент на десетях“, инспириран и скъпо заплащан от крупния капитал –  български и чужд, старателно скрит зад кулисите, командува политиката  и действията на правителството и разполага със свободата, честта и живота на гражданите и със съдбата на страната.

  Известно своеобразно и насилствено сливане на партиите на народняци, демократи и радикали в „Демократическия сговор“ бе негово дело. Ония от старите партийни водачи, които се опитваха, както се знае, да се противопоставят на насилственото сливане, бързо се отказаха от всяка опозиция в тая посока, след като бидоха заплашени с убийства.

  Споровете около разпределението на депутатските мандати между партиите на правителствената коалиция и нейните дейци също се уреждаха чрез терористическата намеса на „конвента“. Широкосоциалистическият Централен комитет още на другия ден след прекъсване на преговорите  му с „Демократическия сговор“ около подялбата на правителствените депутатски мандати възобнови преговорите и отстъпи от своите прекалени претенции под неговия натиск.

  Предприетият на 12 септември т. г. удар срещу Комунистическата партия бе решен и организиран от „Конвента на десетях“ чрез неговия министър на вътрешните работи генерал Русев и едва след това санкциониран от Министерския съвет.

  Масата политически убийства от 9 юни насам и специално през септемврийските събития, както и убийството на Генадиев са също един актив на тоя „конвент“. Специално за убийството на Генадиева, както се узнава от достоверни източници, „конвентът“ се е възползувал от една стара „присъда“ на Тодор Александровия щаб, която не е могло да бъде изпълнена през 1920- 1921 години, а в последствие е била изоставена поради изменилото се политическо положение, без обаче да бъде отменена…

  За да осигури и в бъдеще своето положение на фактическо правителство, „Конвентът на десеттях“ днес се опитва да наложи на правителствените кандидати в изборите  специални декларации за вярност към „Демократическия сговор“, по силата на които декларации ония от правителствените депутати, които биха били несъгласни  с „Демократическия сговор“ в бъдещата камара, да се лишават  от депутатския си мандат.

  Това е истинското правителство на България, което, стоейки в тъмнината и упражнявайки своята власт зад кулисите на официалното управление, цветните декорации на което управление са „левичарските“ партии на широките социалисти и радикалите, дирижира днешния режим на буржоазно-фашистка реакция.

  Разбира се, фактът на съществуванието на едно такова задкулисно правителство, което – трябва да се констатира – в последно време става все по-неудобно дори за вече притиснати от банкерско-спекулантската клика,  съвсем не освобождава от отговорност изобщо, нито намалява конституционната  и фактическа отговорност на официалното правителство и на всичк и негови членове за извършените до сега злодеяния над трудещия се народ, както и за вилнеещата в настоящия момент черна реакция в страната.

  Тъкмо наопаки. Толкова по-голяма е отговорността на Цанковия кабинет, на всички негови членове и на партиите, които го поддържат, загдето те приемат да бъдат проводници и да служат за прикритие на едно подобно терористическо и конспиративно правителство, тъй непоносимо и тъй опасно за народа и страната.

  Съществуванието на „Конвента на десетях“ иде само да покаже, че в България вместо едно редовно правителство, опиращо се на широките обществени слоеве, управлява банкерско – спекулантската клика чрез една власт, скрита в тъмнината, неотговаряща пред никого и поради това способна на всички възможни престъпления и авантюри.

  Трудещите се избиратели от градове и села и из цялата страна ще имат всичко това предвид, когато правителствената коалиция, отнемайки всяка възможност за свободна изборна агитация и борба, се опитва днес чрез предстоящите законодателни избори да легализира създаденото с преврата от 9 юни управление на банкерско-спекулантския „конвент“ и с толкова по-голяма енергия, издръжливост и упоритост ще продължат своята борба за освобождението на народа и страната от днешното невъзможно и пълно с вътрешни и външни  опасности  положение  и за създаването на една истинска народна власт – работническо-селското правителство в България.

„Работнически вестник“ – Виенско издание, № 3, 11 ноември 1923 година

Подпис Георги Димитров

Вълко Червенков е роден на 6 септември 1900 година. По случай неговата 125 годишнина от рождението му редакцията на в-к „Комунистическа правда“ публикува част от статията му:

ПАМЕТНО СЪБРАНИЕ (1920 г.)

  Половин век оттогава…

  А споменът за това събрание силно се е врязал в съзнанието ми, сякаш вчера е било.

  Седми ноември 1920 година.

  Трета годишнина на Великата октомврийска социалистическа революция.

  Пред малкото партийно клубче в Еврейския квартал на София, на ул. „Позитано“, градският комитет на Комунистическата партия (тесни социалисти) е свикал събрание в чест на революцията. Събранието е свикано въпреки полицейската забрана.

  Ведро ноемврийско утро.

    Улицата пред клубчето е задръстена от хора. Тук са дошли от всички краища на столицата работници, занаятчии, служители, младежи. Личат стари партийни дейци, ръководни другари. Между тях е Васил Коларов. Той спокойно стои на отсрещния тротоар и неговата стройна, внушителна фигура с представителната си осанка бие на очи.

  В уречения час на трибуната – неголяма дървена маса – се възправя, посрещнат с взрив от радостни, сърдечни ръкопляскания, Георги Димитров, общепризнатият любимец на революционна България. Погледите на всички са устремени към него, към неговото одухотворено изразително лице. Той оглежда събранието, оправя с ръка буйните си черни къдрави коси, в очите му трепкат познатите пламъчета на неукротима душевна сила. Над множеството, окончателно сдържан, а после все по-разпален се понася неговият малко приглушен, но с тътнежа и плясъците на водопад гръден, развълнуван глас. Той отправя горещи братски поздрави към съветските народи, към тяхното световно историческо дело, приветствува удържаната от тях, след тригодишни неизмерими усилия, страдания и жертви, гигансов героизъм, невиждано въодушевление, пожелава им неминуема победа и в изправилата се пред тях сега в целия си ръст най-трудна строителна, съзидателна задача. Той говори за растящата решимост на българските работници и селски труженици да последват спасителния път на своите съветски братя и сестри. Той клейми с печата на позора противонародната политика на българската буржоазия  и нейните дребнобуржоазни – десни и „леви“ – оръдия. Непокорен кичур пада върху голямото му чело, когато неговата издигната нагоре с изопнат показалец десница рязко, като саблен удар, разсича въздуха, за да подчертае  унищожителната присъда над  враговете на пролетарската революция. Той тръсва глава, връща кичура назад и продължава да говори. Затаили дихание, хората слушат. Думите на оратора падат в душите им като пламнали факли, карат ги да тръпнат от вълнение, окрилят ги и ги покоряват, правят ги готови на жертви и изпитания, враговете на пролетарската революция. Той тръсва глава, връща кичура назад и продължава да говори. Затаили дихание, хората слушат. Думите на оратора падат в душите им като пламнали факли, карат ги да тръпнат от вълнение, окрилят ги и ги покоряват, правят ги готови на жертви и изпитания. И неудържимо избухват внезапно дружни, шумни възгласи и одобрения.

  Но ето че от центъра на града се задава конна полиция. С оглушителен тропот, с оголени саби кавалерийските жандарми яростно препускат право срещу събранието. Скрито трепетно вълнение, като електрически ток, минава през него, но никой не напуща мястото си, никакво смущение. Ораторът невъзмутимо продължава да говори. Да беше си поне обърнал главата да погледне към връхлетялата опасност. Не! Той говори. Свил застрашително вежди, с повелителен замах на ръката той, като с коса, срязва всяко съмнение в непобедимостта на революцията, в мъдростта на Ленин – великият вожд на угнетеното човечество – и речта му пламва с още по-голям напор, звучи още по-уверено, по-мощно. А съвсем, съвсем след малко, ей сега понеслият се полицейски отряд ще се вреже в хората, ще започне да тъпче, да сече. Миг още и свирепите нападатели ще погубят Димитров! И в същия този миг екват изстрели. Изстрели срещу нападателите. Тутакси срещу полицейската глутница започват с всичка сила да летят камъни, неизвестно откъде намерени цепеници. От близката уличка изневиделица е дотътрена изоставена кола и сръчни, пъргави младежи препречват колата под носа на конниците. Започва се бой. Бойците са членове на партията и комсомолци, изведнъж обявили се по някакъв вътрешен порив и знак в тази много опасна минута за защитници на събранието. И полицаите се стъписват, объркват се, не издържат, дърпат юздите на конете, обръщат се и безпорядъчно скачат назад. А докато те, нейде вече далече, си поемат дъха и възстановят  своя разтурен ред, ораторът завършва речта си, събранието обявено за закрито. Георги Димитров, заобиколен от верни другари, безследно изчезва. Възбуденото множество се разотива. Посрамените полицаи се връщат, сега вече те нахлуват от две страни – по „Позитано“ и откъм „Морава“ – и започват гонитба подир отделни групи от участниците в събранието. Усилията им да открият и заловят Димитров остават напразни. Остават неуловими и неизвестни и ония, които стреляха и хвърляха камъни срещу тях.

  Дълго време след това Георги Димитров беше принуден да живее и работи тайно, дето се вика, под земята. Защото тогавашното правителство издаде заповед за неговото арестуване и го подведе под съдебна отговорност, искаше да го изправи пред Софийския военно-полеви съд. Обвинението на прокурора срещу него предвиждаше доживотен затвор.

  Така съм запомнил това паметно събрание, посветено на тригодишнината от Великата октомврийска социалистическа революция и свързано с едно от многото ярки прояви на безстрашие и самообладание на Георги Димитров и с решителния, в това число и с оръжие в ръка, отпор срещу развилнялата се полиция.

  В статията „ Учението на Ленин за войната “ представихме най-краткото описание на основните принципи на болшевизма по въпроса за войната. Но настоящата ситуация ни принуждава да разширим и допълним донякъде тази статия, тъй като работниците и нашата младеж се интересуват от „природата“ на войната. Задачата е този интерес да бъде насочен в правилната посока.

  Съзнателните работници знаят, че ученията на Маркс и Ленин за войната и армията са неразделни от доктрината за диктатурата на пролетариата и пролетарската революция, от теорията и практиката на изграждането на социализма. Ленин е дал задълбочен анализ на войните от империалистическата епоха. Той е показал, че истинското разбиране на същността на войната може да се постигне само чрез усвояване на марксисткия принцип, че войната е историческо явление, свързано със съществуването на класово общество и частна собственост. Необходимо е да се разберат историческите условия, които са породили дадена война, кои класи я водят и в чие име. Без това разбиране всички дискусии за войната са обречени на пълна празнота, на просто словесни и безплодни дебати.

  Всяка война е продължение на политиката на управляващите класи на воюващите страни, политика, която просто е променила формата си на действие. Войната е част от едно цяло, а това цяло е политика. Характерът на войната се определя не от това кой я е започнал, не от личностите на държавните или правителствените глави и дори не от това на чия територия са разположени войските и се водят боевете. Характерът на войната се определя от естеството на цялата предвоенна политика , която не се променя съществено с избухването на войната. Не армията ръководи войната. Напротив, политиката ръководи армията на всички етапи от войната, във всички обрати на борбата.

  Ленин многократно се позовава на известното определение за война на Клаузевиц. Но хегелианският Клаузевиц, макар и правилно да дефинира войната, разглежда самата политика идеалистично, като политически отношения между царе и генерали. Ленин разглежда политиката в класовото общество като отношения между класи и като класова борба. Ленин определя войната по марксистки начин, като продължение на политиката на дадени, заинтересовани сили – и различните класи в тях – в даден момент.

  Ленин демонстрира още по-ясно класовата същност на войната в лекцията си „Война и революция“. Войната е продължение на политиката с други средства. Всяка война е неразривно свързана с политическата система, от която произлиза. Това е самата политика, която определена власт, определена класа в рамките на тази власт, е водила дълго време преди войната и която тази класа неизбежно и неотвратимо продължава да води по време на войната, като само променя формата си на действие.

  Тези твърдения извличат единственото правилно разбиране за войната и дават ключа към разгадаването на мистерията, „в която се ражда войната“. Буржоазията внимателно крие тази мистерия. Анализирайки същността на империалистическата война от 1914–1918 г., Ленин заключава, че за да се разбере съвременната война, първо трябва да се хвърли общ поглед върху политиката на европейските сили, Русия и Съединените щати като цяло. Не бива да се разглеждат изолирани примери, изолирани случаи, които винаги лесно се откъсват от контекста на социалните явления и които са безполезни, защото е също толкова лесно да се цитира контрапример. Не, трябва да се разгледа цялата политика на цялата система от държави в техните икономически и политически взаимоотношения, за да се разбере как тази война неизбежно и неумолимо е възникнала от тази система .

  Ленин посочва, че войната като социално явление е и не може да бъде несвързана с други социални явления. Тя е продукт на развитието на капиталистическото общество. Ерата на империализма носи със себе си изключително изостряне на всички капиталистически противоречия, произтичащи от неравномерното развитие на капитализма, за което реакционните империалистически войни са неизбежни. Тези войни са продължение на политиката на завоевания, екзекуцията на цели националности и нечуваните зверства, извършени от германци и британци в Африка, британци и руснаци в Персия, американци в Мексико и французи в Мароко и Индокитай. Империалистическата война от 1914–1918 г. е подло клане на работници, война на робовладелци, битка на капиталистически акули, стремящи се да преразпределят ограбените колонии. Това е война на разлагащия се капитализъм, който, вкопчвайки се в най-малката възможност, се надява да отслаби революционната борба на работническата класа и по този начин се опитва да предотврати собствената си гибел.

  Ленин води безмилостна битка срещу вулгарната софистика на социалните предатели от Втория интернационал, разкривайки подлите тактики на враговете на социализма. Тези предатели на работническата класа двулично се криеха зад лоялността си към буквата на марксизма и се опитваха да докажат, че класовите противоречия „ерозират“ пред лицето на войната, че по време на война класовата борба трябва да престане и че работническите стачки са престъпление срещу нацията. Те обявяват гражданската война срещу „тяхното“ правителство за анархичен бунт. Ленин обаче демонстрира, че империалистическата война значително ускорява победата на пролетариата, защото класовата политика продължава дори по време на война.

  Във воюващите капиталистически страни вътрешните противоречия се изострят и работническата класа на тези страни е изправена пред необходимостта да се бори за превръщането на империалистическата война в гражданска война, за завземане на властта. Трябва да се помни обаче, че войната не е решаващата и определяща предпоставка за революция. Превръщането на империалистическата война в гражданска война и постигането на пролетарска революция се основават на политиката, провеждана преди войната, на класовите противоречия, които са съществували много преди войната и са се изострили по време на нея. Самата война не променя посоката, в която се е развивала класовата политика; тя само ускорява това развитие.

  Империалистическата война от 1914–1918 г. е голяма историческа криза. Като всяка криза, тя изостри дълбоко скритите противоречия и ги извади на повърхността, разкъсвайки всички лицемерни завеси, отхвърляйки всички условности и унищожавайки гнилите или вече загнилите власти. Империалистическата война служи като мощно средство за социалистическата революция, ускорявайки нейното осъществяване.

  Принципите на Ленин за войната, откритието му на закона за неравномерното развитие на капитализма при империализма и заключението му за възможността за победа на социализма в една страна – всичко това, взето заедно, обогатява марксизма с нова теория за социалистическата революция. Значението на тази теория се състои във факта, че тя предлага революционна перспектива на пролетариата на отделните страни, освобождавайки инициативата им в атака срещу собствената си „национална“ буржоазия, учейки ги да не чакат победата на работниците в други страни, а да използват военната обстановка, за да организират такава атака, и укрепвайки вярата им в победата на пролетарската революция.

  И В Сталин развива, допълва и конкретизира доктрината на Ленин за войната в нов контекст, като се позовава на новия опит от борбата на работническата класа. Сталин доразвива тезата на Ленин за неизбежността и необратимостта на войните за завземане на чужди територии – империалистическите войни, които са пряк резултат от засилването на противоречията на капиталистическата система и борбата за преразпределение на света. Неистовата борба между различните капиталистически групи е забележителна с това, че включва като неизбежен елемент империалистически войни, войни за завземане на чужди територии. Но империалистическите войни неизбежно водят до отслабване на капитализма като цяло и до наближаване на пролетарската революция.

  По този начин, освен решаващите вътрешни обстоятелства, три външни фактора улесниха осъществяването на социалистическата революция в Русия. Първият беше, че социалистическата революция в Русия започна по време на война между две групи империалистически сили, които, заети с войната, нямаха нито време, нито средства да обърнат сериозно внимание на борбата с Октомврийската революция. Това позволи на социалистическата революция да използва противоречията между империалистите, за да укрепи и организира силите си.

  Второто външно обстоятелство беше, че империалистическата война изтощи работническите маси, които копнееха за мир и по самата логика на нещата бяха тласнати към пролетарската революция като единствен изход от войната. Това обстоятелство направи възможно съчетаването на революционния подем с края на омразната война и засиленото съчувствие към пролетарската революция сред работниците на Запад и потиснатите народи на Изток.

  Третото обстоятелство беше наличието на мощно работническо движение в Европа, назряването на революционна криза, което осигури верни съюзници на Октомврийската революция в борбата ѝ срещу световния империализъм.

  От правилния марксистки анализ на всички тези обстоятелства, от правилния анализ на същността на империалистическата война произтича тактиката на болшевиките, насочена към превръщането на империалистическата война в гражданска война, към осъществяване на социалистическа революция.

  Учението за войната на Ленин и Сталин е особено важно за развитието от тяхна страна на възгледите на Маркс и Енгелс за необходимостта от въоръжаване на работническата класа, за завземане и поддържане на властта чрез оръжие и за създаване на мощна въоръжена сила за диктатурата на пролетариата – Червената армия. Болшевиките не могат да бъдат изобразявани като противници на каквато и да е война. Болшевизмът никога не е проповядвал разоръжаване и пацифизъм, нито някаква абстрактно, лицемерно, „лениво“ проповядване на мир като цяло или борбата срещу войната като цяло. Напротив, болшевиките не са били против каквато и да е война. Те са били против само завладяващата война, империалистическата война. Болшевиките вярвали, че има два вида война:

  а) справедлива, нехищническа, освободителна война, насочена или към защита на народа от външни нападения и опити за поробването му, или към освобождаване на народа от робството на капитализма, или накрая, към освобождаване на колониите и зависимите страни от потисничеството на империалистите, и

  б) война, която е несправедлива, агресивна и има за цел завладяване и поробване на други страни и народи.

  Ерата на империализма се характеризира с непрестанни, непрекъснати, агресивни, несправедливи войни.

  Справедливите войни са тези, водени в името на освобождението на потиснатите народи, защитата им от външни нападения и опити за поробване. Тези войни, въпреки бедствията и разрушенията, които неизбежно водят до себе си, са прогресивни, защото са донесли и ще продължат да носят големи ползи за човечеството, разрушавайки стари, остарели порядки, сваляйки потисници и експлоататори и освобождавайки потиснатите народи.

  Руската история познава много справедливи и освободителни войни. В такива войни руският народ е защитавал единството и целостта на територията на своята страна и се е борил срещу заплахата от чуждо робство. Такива са войните на Александър Невски срещу шведите и войната на руския народ срещу полските господари и нашественици в началото на 17 век. Освободителната война срещу нашествието на Наполеон е била справедлива, мобилизирала масите. Прогресивните, национално-освободителни войни са тези, които разрушават феодалните и крепостническите отношения в Европа и робството в Америка. Такива са войните на победоносната Френска революция, войните на френските революционни маси срещу обединена монархическа, изостанала, феодална и полуфеодална Европа. „Чудото“ на победите на революционна Франция над обединена Европа се е състояло тогава в три неща: 1) добре хранен селянин, 2) премахване на феодалните тежести и институции, 3) победа на капиталистическия начин на производство и свободния пазар.

  Войните в Европа в края на 18 век и началото на 19 век са националноосвободителни войни. Тези войни се водят в ерата на индустриалния капитализъм и отразяват борбата на новото буржоазно общество срещу феодализма. Но дори в ерата на империализма националноосвободителните войни на колониалните и полуколониалните народи срещу империалистическото потисничество са неизбежни. Националноосвободителните движения или вече са много силни, или се разрастват и узряват. Тъй като всяка война е продължение на политиката с други средства, националноосвободителната политика на колониите и полуколониите неизбежно води до национални войни срещу империализма. Масите на колониите и полуколониите се надигат на борба, пораждайки въстания и войни срещу капиталистическото потисничество. Това е основната разлика между националноосвободителните движения от епохата на империализма и националните войни от епохата на индустриалния капитализъм, които се водят в името на победата на буржоазията и създаването и укрепването на буржоазните държави. Националноосвободителните войни на съвременната епоха водят до отслабване на световната система на империализма и засилване на кризата на капиталистическото общество и по този начин националните движения се включват в борбата на международната работническа класа за пролетарска революция.

  Капиталистическите монополи и международните капиталистически съюзи, неравномерното развитие на капиталистическите страни и империалистическите войни неизбежно водят до обединението на революционния пролетарски фронт и колониалния фронт за освобождение. Следователно изводът е, че войните под империализма са неизбежни, а коалицията на пролетарската революция с колониалната революция и единният световен фронт на революцията срещу световния фронт на империализма са неизбежни.

  Дори по-оправдано от националноосвободителните войни на колониалните народи, революционните войни на пролетариата срещу капиталистическото общество, упражняването на пролетарска диктатура с въоръжена сила и защитата на социалистическата родина с оръжие могат да се считат за справедливи и прогресивни. Ленин и Сталин винаги са ориентирали руския пролетариат към необходимостта от въоръжена борба срещу царизма и буржоазията.

  Великите исторически въпроси се решават само със сила и тази сила може да бъде само въоръжена сила. За да унищожим капиталистическото общество, ни е необходима въоръжена сила на пролетариат, умело в боравещ със съвременните оръжия и военната техника и притежаващ военни знания. На митинга в Тифлис през октомври 1905 г. Сталин казва:

  „Каква революция може да спечели без оръжия и кой е революционерът, който казва: „Долу оръжията?“ Какво е необходимо, за да се спечели наистина? Необходими са три неща: първо, имаме нужда от оръжия; второ, оръжия; трето, все повече и повече оръжия.“

  Ленин характеризира задачите на пролетарския болшевик по време на периоди на нарастваща революционна обстановка по следния начин:

  „Утре ви отнемат бюлетината, дават ви пушка и великолепно скорострелно оръдие, оборудвано с най-новите технологии – вземете тези инструменти на смъртта и разрушението и не слушайте сантименталните хленчовци, които се страхуват от войната. Все още има твърде много неща на този свят, които трябва да бъдат унищожени с огън и желязо за освобождението на работническата класа. И ако гневът и отчаянието нарастват сред масите, ако е налице революционна ситуация, пригответе се да създадете нови организации и да разгърнете тези най-полезни инструменти на смъртта и разрушението срещу вашето правителство и вашата буржоазия.“

  Ерата на империализма поражда не само завоевателни и грабежни войни. Тя неизбежно поражда и борбата на пролетариата срещу буржоазията. Тя неизбежно поражда граждански войни, които във всяко класово общество представляват естествено и при определени обстоятелства неизбежно продължение, развитие и засилване на класовата борба. Това е особено вярно в страната, където пролетариатът побеждава. Самото съществуване на такава страна предполага желанието на буржоазията за нейното унищожение. Не може да бъде другояче при стоковото производство. Оттук идва и първият неоспорим извод: социализмът не може да триумфира едновременно във всички страни. Той ще триумфира първоначално в една или няколко, докато останалите ще останат буржоазни за известно време. Оттук идва и вторият неоспорим извод: съществуването на социалистическа страна трябва да поражда не само триене, но и пряко желание на буржоазията на други страни да разруши социалистическата държава и да възстанови там капитализма. В такива случаи войната на победилия пролетариат срещу буржоазията е законна и справедлива. Тя би била война за социализъм, за освобождението на други народи от капиталистическо робство. Легитимността и справедливостта на войната за сваляне на буржоазията и социализма се обяснява с факта, че интересите на работническата класа напълно съвпадат с основната насока на развитие на цялото човечество.

  Най-законната и справедлива война в човешката история е войната срещу буржоазното правителство, войната за социализъм. Такива войни включват гражданската война в Съветска Русия срещу белите генерали и чуждестранните капиталисти, както и Великата отечествена война на съветския народ срещу нацистка Германия и Япония, които представляваха ударните войски на глобалния капитализъм.

  Руската гражданска война е продължение на политиката на пролетарската революция и диктатурата на пролетариата. Тя постига победа над вътрешната контрареволюция и интервенция благодарение на правилната политика на болшевишката партия. За да победи врага, партията мобилизира всички сили на страната, обединява целия пролетариат и всички трудещи се и създава Червената армия, която въплъщава последователността и твърдостта на пролетарското ръководство в съюз на работниците и трудещите се селяни срещу всички експлоататори. И се случва „чудо“, което капиталистите и техните учени лакеи все още не могат да осмислят: че разрушена Съветска Русия побеждава цивилизовани държави, които са по-силни от нея. Те отказват да разберат, че цялата сила на тези победи произтича от фундаменталното учение на комунистите, което твърди, че собствеността разделя, а трудът обединява.

  Ленин и Сталин теоретично обосноваха и практически демонстрираха по време на Гражданската война необходимостта от създаване на кадрова въоръжена сила за пролетарската държава – Червената армия. На Осмия конгрес т. нар. „военна опозиция“ защити остатъците от партизанската война в армията и се противопостави на редовната армия с желязна дисциплина. Но опитът бързо показа, че пролетариатът, ако иска да запази властта, е длъжен бързо да премине от работническата милиция и Червената гвардия към редовната армия. Партизанската война беше от съществено значение за пролетариата в гражданската война срещу буржоазията, не като основно средство за въоръжена борба, а като спомагателно.

  Гражданската война се отличаваше, наред с другите неща, с факта, че влиянието на политиката върху хода и воденето на войната в Русия беше многократно по-силно, отколкото във всяка друга война до този момент. Политиката на партията, която изпращаше дисциплинирани отряди от комунисти и напреднали работници в различни сектори на войната в подходящия момент, създаде решителен поврат в полза на Червената армия в тези сектори. Това беше въпреки факта, че врагът често се сражаваше с превъзходство по численост и качество. Политиката на партията в Гражданската война не можеше да не бъде продължение на марксизма-ленинизма, който изисква комунистите да поддържат възможно най-тесни връзки с масите, изисквайки комунистите точно да отразяват интересите на трудещите се маси и да се стремят да реализират тези интереси. Гражданската война беше най-голямото изпитание за силата и устойчивостта на Комунистическата партия сред широките маси от работници и селяни. И какво се случи? В резултат на Гражданската война окупаторите бяха прогонени от Русия, а контрареволюционните генерали бяха избити от Червената армия. Именно тук стана ясно, че съдбата на войната в крайна сметка се решава не от технологии или пари, които враговете на СССР щедро снабдяваха Колчак и Деникин, а от правилната политика, съчувствие и подкрепа на милиони хора.

  Силата на Червената армия се състоеше в тясната ѝ връзка с трудещите се маси и подкрепата им, борещи се за пълното им освобождение от капиталистическата и земевладелската експлоатация. Червената армия се различаваше от армиите, наети и подкупени от Антантата, по това, че се бореше за свободата и независимостта на собствената си страна, като интересите ѝ се сливаха с тези на страната, за която проливаше кръв, и с интересите на правителството, по чиито директиви се бореше. Това беше присъщата сила на фундаменталните резерви на Съветска Русия.

2 ЧАСТ

  Във войната политиката и стратегията са тясно свързани. Формите на стратегията зависят от характера на войната, политиката на държавата, партията и класата. Класически примери за връзката между политиката и стратегията са установени още от болшевиките по време на Гражданската война.

  Стратегията на работническата класа е определянето на посоката на главния удар на пролетариата въз основа на даден етап от революцията, разработването на съответен план за разполагане на революционните сили (първични и вторични резерви) и борбата за прилагането на този план през целия даден етап от революцията. Този принцип е кулминацията и обобщението на опита на марксизма-ленинизма в класовите борби и въоръжените пролетарски въстания.

  Стратегическият план е план за организиране на решителен удар в посоката, която най-вероятно ще даде най-големи резултати. Определянето на посоката на главния удар означава предопределяне на характера на операциите за цялата продължителност на войната и по този начин предопределяне на девет десети от съдбата на цялата война. Това е задачата на стратегията.

  Класически пример за това решаващо изискване на военното изкуство е планът на Сталин за разгрома на Деникин. По време на войната с Деникин, военната стратегия, чрез определяне на основната линия за атака не през Донските степи (както е планирал Троцки), а през пролетарския Харков и Донбас, определя девет десети от характера на всички последващи операции, чак до ликвидирането на Деникин.

  Планът за разгром на южната контрареволюция, разработен за войната с Деникин, обаче е подходящ само за тази война в тази конкретна ситуация. Най-общо казано, стратегически план, подходящ за един исторически период, със своите собствени характеристики, не може да бъде подходящ за друг исторически период, с напълно различни характеристики. Всеки исторически обрат трябва да има стратегически план, който е подходящ и съобразен с неговите цели. Планът, разработен за войната с Колчак, не може да е подходящ за войната с Деникин, която изисква нов стратегически план. Планът за войната с Деникин, от своя страна, е неподходящ за войната с поляците през 1920 г., тъй като посоките на главните удари и разполагането на бойните сили не могат да бъдат еднакви във всички тези случаи.

  Съществува неразривна връзка между стратегията и тактиката. Тактиката е част от стратегията, подчинена на нея и обслужваща я. Тактиката се занимава не с войната като цяло, а с отделните ѝ епизоди, битки и сражения. Докато стратегията се стреми да спечели войната или да доведе до край, например, борбата срещу царизма или фашизма, тактиката, обратно, се стреми да спечели конкретните битки, конкретните сражения и да проведе успешно конкретните кампании или действия, повече или по-малко подходящи за конкретната ситуация в даден момент.

  Най-важната задача на тактиката е да определи онези пътища и средства, форми и методи на борба, които най-добре отговарят на конкретната ситуация в даден момент и най-надеждно проправят пътя към стратегическия успех. Следователно тактическите действия и техните резултати трябва да се оценяват не изолирано, не от гледна точка на непосредствените и директни ефекти, а във връзка с целите и възможностите на стратегията.

  Тактиката зависи от стратегията. Тактическите успехи могат да улеснят постигането на стратегическите цели. Но дори блестящите тактически успехи могат да се окажат катастрофални за цялата кампания, ако не са съчетани със стратегическите възможности. Понякога е необходимо да се пренебрегне тактическият успех, за да се осигури бъдещ стратегически успех. Тактиката трябва да се ръководи от целите и възможностите на стратегията. Задачата на тактическото ръководство е да определи, въз основа на диктата на стратегията и извлечените от войната поуки, формите и методите на бой, които най-добре отговарят на конкретните обстоятелства на момента.

  Например, в битката при Орлов срещу Доброволческата армия, 1-ва червена казашка бригада се готви да удари в тила на офицерската дивизия на Корнилов, което обещава успех на този участък от фронта. Но в друг участък, дивизията на Белите Дроздовци започва настъпление на Кирово-Городище, заплашвайки фланга и тила на цялата ударна група на Южния фронт. Червената кавалерия е незабавно отзована и започва нощен марш срещу дроздовците. В резултат на това флангът и тилът на ударната група са спасени от поражение. Това е пример за пренебрегване на тактическия успех за стратегическа печалба.

  Друг пример. В същата битка край Кроми, Червената кавалерия и Латвийската дивизия е трябвало да разгромят гръбнака на Доброволческата армия – две офицерски дивизии. Белите преминават в отбрана, получават подкрепления и се готвят за настъпление към Тула. Положението става критично. Кавалерията и Латвийската дивизия са загубили до 40% от силите си и са изтощени в тежките боеве. Няма свежи резерви. Кавалерията и Латвийските стрелци не са могли да атакуват офицерския корпус, но също така не са могли да позволят на врага да получи подкрепления. Решение е намерено в организирането на рейд. Рейдът означава пробив през тила на противника с маса конни войски, унищожаване на тила и комуникациите, нарушаване на командването и управлението и пълно дезорганизиране на тила. Рейдът представлява огромна опасност за кавалерията, настъпваща дълбоко в тила на противника. Следователно тактическите действия и техните резултати трябва да се оценяват не изолирано, не от гледна точка на непосредствените и директни ефекти, а във връзка с целите и възможностите на стратегията.

  Тактиката зависи от стратегията. Тактическите успехи могат да улеснят постигането на стратегически цели. Но дори блестящите тактически успехи могат да се окажат катастрофални за цялата кампания, ако не са съчетани със стратегически възможности. Понякога е необходимо да се пренебрегне тактическият успех, за да се осигури бъдещ стратегически успех. Тактиката трябва да се ръководи от целите и възможностите на стратегията. Задачата на тактическото ръководство е да определи, въз основа на диктата на стратегията и извлечените от войната поуки, формите и методите на бой, които най-добре отговарят на конкретните обстоятелства на момента.

  Но нападението предлагаше шанс за успех, тъй като дезорганизираните офицерски полкове, с унищоженото командване, можеха да бъдат разгромени с удар на Латвийската дивизия, преди да пристигнат подкрепленията. Войниците от Червената армия обличаха бели чаршафи, а кавалеристите носеха униформите на пленените белогвардейци, за да се представят за дивизията на генерал Шкуро. Сред населението се разпространи слух, че Шкуро е победен и бяга към Кубан. Врагът, дезорганизиран от кавалерийския набег, загуби тила и комуникациите си и започна да се оттегля. Корниловската дивизия беше разпръсната и неефективна. Дроздовската дивизия беше откъсната от армията и разбита близо до Лгов. Разгромът на основната ударна сила на Доброволческата армия – офицерският корпус на Кутепов – позволи на Червената армия бързо да преразположи войски към Харков и да сформира ударна група за настъплението срещу Ростов и Кубан, където Деникин окончателно беше довършен. Това е пример за това как тактиката осигури успеха на стратегията.

  Като цяло методите и формите на водене на война не са еднородни. Те се променят в зависимост от условията на развитие, предимно от развитието на производството. При Чингис хан войната се е водила по различен начин, отколкото при Наполеон III; през 20-ти век тя се е водила по различен начин, отколкото през 19-ти век. В съвременните условия изкуството на войната се състои в овладяването на всички форми на война и всички научни постижения в тази област, интелигентното им използване, умелото им комбиниране или своевременното прилагане на една или друга от тези форми в зависимост от ситуацията.

  Формите на организация, родовете войски и видовете войски на армията обикновено се адаптират към формите и методите за водене на война. С промяната на формите и методите на водене на война се променят и формите на организация, родовете войски и видовете войски. В маневрената война кавалерията често е играла решаваща роля, а по-късно – танковете и самолетите. В окопната война кавалерията и танковете отстъпват на заден план, докато тежката артилерия и бомбардировачите заемат централно място. Задачата на военното изкуство е да осигури подкрепата на всички родове въоръжени сили, да ги усъвършенства и умело да комбинира действията им.

  Проблемът с командването на войските е от голямо значение. Добре формулираните решения, отразяващи целите на войната или определена битка и популярни сред войските, понякога са решаващи на фронта като средство за вдъхновяване на армията към действие, поддържане на морала и т.н. Подходящите заповеди, лозунги или призиви към войските са също толкова важни за общия ход на войната, колкото и първокласната артилерия или танковете.

  Ако разгледаме изкуството на въоръженото въстание, съществува важна връзка между лозунгите и директивите в условията на тяхното развитие. Лозунгът е сбито и ясно формулиране на непосредствените или конкретни цели на борбата. Лозунгът зависи от целите на борбата в даден исторически период или на отделните ѝ етапи и епизоди. Така, пропаганден лозунг (например „Долу автокрацията“) от един исторически период (1880-1890-те) се е превърнал в агитационен лозунг от друг (Руско-японската война от 1904-1905 г.). След това, преди Февруарската революция от 1917 г., този агитационен лозунг се превръща в лозунг за действие, а по време на буржоазно-демократическата революция от 1917 г. се превръща в директива, т.е. в директен призив за изпълнение на конкретните задачи на въоръженото въстание.

  Объркването на лозунги с директиви или на агитационни лозунги с лозунги за действие е толкова опасно, колкото са опасни преждевременните или закъснели действия, а понякога дори и пагубни.

  В същото време, за победата на една революция, ако тази революция е наистина народна, завладяваща милионите маси, само правилността на партийните лозунги не е достатъчна. За да успее революцията, е необходимо още едно необходимо условие: самите маси трябва да бъдат убедени чрез собствения си опит в правилността на тези лозунги. Едва тогава лозунгите на партията стават лозунги на самите маси. Едва тогава революцията става наистина народна. Една от характеристиките на болшевишката тактика през периода до Октомври е, че партията е успявала правилно да идентифицира пътищата и завоите, които естествено са водили масите към лозунгите на партията, до самия праг на революцията, като по този начин е улеснявала собствения им опит за правилността на тези лозунги.

  Как марксизмът-ленинизмът разбира връзката между отбранителните и настъпателните действия? Преди всичко, марксистите, определяйки природата на войната, основават анализа си на реалната класова политика, довела до войната, определяйки нейния отбранителен или настъпателен характер. Нещо повече, настъпателните войни не изключват отбранителните операции, а отбранителните войни не изключват, а дори предполагат настъпателни операции, решителен натиск, насочен към разгромяване и унищожаване на врага. В началото на Френско-пруската война от 1870–1871 г. Маркс и Енгелс застават на страната на обединена Прусия, която при тези обстоятелства води справедлива и отбранителна война срещу империята на Наполеон III. Маркс и Енгелс следили отблизо подготовката за война между Франция и Прусия, пресмятайки силите на противниците и определяйки коя страна има превъзходство във въоръжението. Изглеждало, че Прусия ще спечели, ако проведе военните си операции смело и решително. Следователно Маркс и Енгелс вярвали, че въпреки отбранителния характер на войната за Прусия, Молтке е трябвало да се подготвя за решителна офанзива, за да смаже реакционната империя на Наполеон III.

  Кугелман и други марксисти възразили срещу този подход. Маркс писал на Енгелс по този въпрос на 17 август 1870 г.: „…ако някой негодник ме нападне на улицата, мога само да парирам ударите му, но не смея да го ударя, защото тогава аз бих станал нападателят. Липсата на диалектика във всяка дума на тези хора е очевидна.“

  Пролетариатът на СССР, защитавайки се от белогвардейските армии и интервенционистите в гражданската война, не можел да сведе войната до отбранителни операции и стратегия на „изтощение“, пасивна отбрана и изчакване. Това неизбежно би довело до поражение и края на диктатурата на пролетариата. Отбраната е смъртта на въстанието. Само решителните настъпателни операции осигурили победата на Червената армия на всички фронтове на Гражданската война. Естествено, тези операции по никакъв начин не отменяха отбраната в онези сектори и на онези етапи от войната, където ситуацията го налагаше. Активната отбрана – изтощаване на вражеските сили, последвано от контраатака – беше широко използвана. Решителните настъпателни операции водят до победа само когато войските не се ограничават до мащабно настъпление, както 6-та армия на Паулус през 1942 г., а вместо това се стремят да консолидират превзетите позиции, да прегрупират силите си в съответствие с променящата се обстановка, да приберат тила си и да привлекат резерви. Това е необходимо, за да се предпазят от изненади, да елиминират изолирани пробиви, срещу които не е гарантирано настъпление, и по този начин да се подготви за пълното унищожение на врага. В своите откъси и коментари към книгата на Клаузевиц „За войната“ Ленин специално отбелязва израза на Клаузевиц „да се защитава собствената земя на чужда земя“. Тук Ленин посочва възможността пролетариатът в отбранителна война да води борба за унищожаване на врага на негова територия и да прехвърли военните операции на територията на агресора. Общото правило е: отбранителната война на пролетариата не може да се сведе до обикновена отбрана, защото най-силната отбрана е настъпателната. Империализмът може да преживява периоди на частична стабилизация. Но самата тази стабилизация, фактът, че производството расте, че технологичният прогрес и производствените мощности се разширяват, докато световният пазар, границите на този пазар и сферите на влияние на отделните империалистически групировки остават горе-долу стабилни – именно от това произтича най-дълбоката и остра криза на световния капитализъм, която поражда нови войни и заплашва самото съществуване на всякаква стабилизация.

  Стимулирането на икономиката чрез милитаризация и война, чрез износ на капитал към окупираните страни, в никакъв случай не гарантира стабилността на капитализма. Временната стабилизация, милитаризацията на националната икономика, неизбежно води до засилване на кризата и по-нататъшно изостряне на противоречията. Стабилизацията и неистовото военно производство пораждат криза, а нарастващата криза разрушава тази стабилизация и намалява масовото потребление. Изострянето на капиталистическите противоречия неизбежно води до увеличаване на въоръженията, организиране на нови военни коалиции на сили и подготовка на нови войни за пазари, суровини и сфери на влияние. Стабилизирането на империализма създава неизбежност на нови империалистически войни, защото самото такова стабилизиране е подготовка за война.

  Преди Втората световна война вътрешните и външните противоречия в капиталистическите страни достигат такова ниво, че войната се превръща в дневен ред като изход от ситуацията. Цялата ситуация в капиталистическия свят напомня на предвоенната ситуация през 1914 г. Подготовката за втора империалистическа война е в ход във всички сфери: икономическа, политическа и особено военна. Тази подготовка се ръководи и насочва според плана за война, който е разработен от правителствата на империалистическите страни много преди нейното избухване. Една от основните цели на този план е подобряване на капиталистическите дела чрез ограбване на СССР.

  Това означава, че за социалистическа държава, съществуваща в капиталистическа среда, една от основните задачи, докато тази капиталистическа среда съществува, е укрепването на въоръжените сили.

  В първата фаза от развитието на социалистическата държава (от Октомврийската революция до ликвидирането на експлоататорските класи), основните функции на социалистическата държава са потискането на свалените класи в страната и защитата на страната от външно нападение. Във втората фаза на развитието функцията за военно потискане на експлоататорите в страната престава да съществува, тъй като експлоататорските класи са ликвидирани. Основната задача на диктатурата на пролетариата в страната става мирната икономическа, организационна, културна и образователната работа, както и борбата срещу кражбата на социалистическа собственост.

  В първата фаза от развитието на социалистическата държава, нейните въоръжени сили, наказателни органи и разузнавателни служби… най-острите точки на атаките бяха насочени навътре, докато във втората фаза тази остра точка беше насочена срещу външни врагове. Функцията за военна защита на социалистическото отечество от външна атака беше напълно запазена и следователно Червената армия, Военноморският флот, наказателните органи и разузнаването бяха запазени и укрепени.

  До 1936 г. социализмът в СССР беше до голяма степен постигнат, потвърден от резултатите от Втората петилетка и отразен в приемането на Сталинската конституция. Страната навлезе в нова фаза на развитие, постепенен преход от социализъм към комунизъм. Възникна въпросът: ще оцелее ли държавата в СССР и при комунизма? По едно време Маркс и Енгелс, приемайки, че социализмът ще триумфира едновременно във всички или повечето страни, вярваха, че няма да има държава при комунизма.

  Но факт беше, че сталиновият СССР стоеше сам, обграден от капитализма. Това означаваше, че държавата в СССР щеше да трябва да оцелее дори при комунизма, освен ако капиталистическото обкръжение не бъде премахнато и опасността от външно военно нападение не бъде премахната. Нещо повече, специфичните форми на комунистическата държава щеше да трябва да се променят в съответствие с променящите се вътрешни и външни обстоятелства. Държавата няма да оцелее и ще загине, ако капиталистическото обкръжение бъде премахнато и заменено от социалистическо.

  По едно време Маркс и Енгелс вярвали, че при комунизма няма да има постоянна армия, че тя ще бъде заменена от народна милиция. В своите „Елберфелдски речи“ Енгелс казва: „В комунистическо общество никой не би помислил за постоянна армия. И защо би трябвало? За да се запази вътрешният мир на страната? …но никой дори не би помислил да наруши този вътрешен мир.“ И като цяло Енгелс е бил прав. Постоянната армия отнема милиони здрави, силни хора от производството. Тя поглъща народи и е много скъпа. Ако няма капитализъм, тогава няма заплаха от нападение срещу която и да е страна. От друга страна, лесно е да се научат хората да боравят с оръжие, без да се прекъсва работата им.

  Формулировката на въпроса на Енгелс се отнася или за бъдещо глобално комунистическо общество, или за ерата на предмонополния капитализъм, в която е живял Енгелс, т.е. следва от предпоставката, че социализмът ще триумфира незабавно в повечето страни. При такава ситуация наистина няма да има враждебно капиталистическо обкръжение и няма нужда от постоянна армия за защита от външна атака.

  Всъщност, програмата на болшевишката партия, приета на 8-ия конгрес, заявява, че с премахването на класите Червената армия ще се трансформира в народно-социалистическо опълчение. В онези години е било възможно постоянна армия да не е необходима за защита на страната на победоносния социализъм от капиталистическо обкръжение и социалистическото опълчение успешно може да се справи с тази задача. Преди революцията работническите опълчения и Червената гвардия демонстрират способността си да поддържат пролетарския революционен ред. По време на Гражданската война преобладаващите оръжия са пушката и картечницата, Авиацията,   ролята, която ще играят след Първата световна война. Необходими са много по-малко квалифицирани военни.

  От 1923 г. нататък по-голямата част от Червената армия е изградена на смесен, полуопълченски принцип. Териториалната система е основата за организацията на войските. Тази система е подходяща за този период. В случай на мобилизация обаче, тази система разполагаше със стрелкови дивизии с числено малобройни и слаби кадри. Това означаваше, че по-голямата част от войските през началния период на мобилизацията бяха лошо организирани, а бойната им ефективност – относителна.

  Поради променящата се ситуация, териториалната система вече не отговаряше на нуждите на националната отбрана. Затова тя беше премахната. Червената армия започна да се изгражда на кадрови принцип. Какви трябваше да бъдат новите военни кадри? Според болшевишката теория за кадрите, технологията без хора е мъртва; успехът зависи от кадрите, обучени по болшевишки начин, владеещи технологията и способни да я изцеждат до краен предел. В крайна сметка съдбата на една война се решава не от технологията, а от правилната партийна политика и съчувствието и подкрепата, които народът показва към своята армия и нейните кадри.

  Във всички капиталистически страни народът не харесва и се страхува от армията, тъй като основната задача на буржоазните армии е да потушават работническата съпротива. Силата на Червената армия се криеше в нейната неразривна връзка с работниците; нейните интереси бяха изцяло съобразени с интересите на трудещите се; Трудовите маси обичаха, уважаваха и се грижеха за своята армия. Такава армия имаше много силен тил, нещо, което никоя буржоазна армия няма и не може да има.

  Струва си да повторим основните характеристики на Червената армия. Първата характеристика беше, че тя беше армия на освобождението на работниците и селяните, армия на Октомврийската революция, армия на диктатурата на пролетариата. Източникът на силата на съветската власт беше най-тясното сътрудничество между работниците, селяните и интелигенцията. Върху тази основа се развиха движещите сили на социалистическата държава: моралното и политическо единство на съветското общество, приятелството на народите на СССР и съветският патриотизъм. Тези движещи сили бяха от огромно значение за отбраната на страната и за укрепване на въоръжените сили на СССР. Армията свързваше партията и Съветите с трудещите се маси и беше един от основите на диктатурата на работническата класа.

  Известно е, че всички капиталистически армии са възпитавани в духа на шовинизма, духа на завоеванията и експанзията. Този дух неизбежно разяжда самата буржоазна армия. Старата полска армия служи като пример. Преди Втората световна война тя включваше украинци, беларуси, евреи и други, които не можеха да таят чувства на патриотизъм към Полша, която жестоко ги потискаше и експлоатираше.

  Положението беше различно в Червената армия. Втората отличителна черта на Червената армия беше, че тя беше армия на братството между народите на СССР, армия, защитаваща свободата и независимостта. Третата отличителна черта на Червената армия беше нейният дух на интернационализъм. Тези три характеристики на Червената армия обясняват нейната висока политическа осъзнатост, мощ и непобедимост.

  Какво дава марксистко-ленинската доктрина за войната на съвременните работници? Тя им осигурява остро оръжие за революционна борба. Въоръжава пролетариата с познания за законите на войната в класовото общество. Тя изважда наяве присъщите свойства на капиталистическата система, скрити от трудещите се маси – нейната склонност да провокира грабителски войни, мразени от народите. Тя помага на пролетариата да свали капиталистите с въоръжена сила, показвайки на народа как да вземе каузата на мира в свои ръце и завинаги да свали подстрекателите на война.

Подготвили: И Бели, М Иванов –„Рабочий путь“-превод Милчо Александров

  След като създаде болшевишката партия, Ленин доведе революцията в Русия до победа. Сталин, след като укрепи основаната от Ленин партия, успя да победи нацистка Германия.

  Разпадането на бившия Съветски съюз започна с идването на власт на съвременните ревизионисти. Изоставяйки принципите на партийното строителство, те системно отслабиха партията. Нещата стигнаха дотам, че лидерите на КПСС, макар и да призовават за „ново мислене“, в крайна сметка се плъзнаха към космополитизъм – доктрината на империализма. Космополитизмът е доктрината за „световно гражданство“. Американските империалисти отдавна бяха започнали да го използват като идеологическо оръжие, за да реализират претенциите си за глобално господство. По време на сталинския период КПСС решително се бори срещу космополитизма. Веднага щом американските империалисти издигнаха доктрината за космополитизма, Сталин очевидно веднага разбра същността ѝ: да приложи стратегия за „мирна промяна“, за да установи империалистическо господство над света. Когато след Втората световна война в съветската литература и изкуство започнаха да се зараждат космополитни тенденции, Жданов, един от учениците на Сталин, се обърнал към писателите, художниците и народа и подчерта необходимостта от решителна борба с тези тенденции.

  „Новото мислене“, пропагандирано от лидерите на бившата КПСС, имаше капитулантски характер. Не конфронтация с империалистите, а сътрудничество и съжителство с тях – това било изискването на тяхното „ново мислене“. Намерението за сътрудничество и съжителство с империалистите в крайна сметка означаваше капитулация пред тях. Природата на империализма никога няма да се промени. Империализмът е монополен капитализъм. Това е тезата на Ленин. Ако с империализмът, основан на монополистичен капитализъм, не се води борба, ако бъде оставен незасегнат, той, като правило, ще продължи по пътя на агресията и ограбването на други страни. Въпреки това, лидерите на КПСС, таейки илюзии за империалистите, проповядваха сътрудничество с тях – и в крайна сметка Съветският съюз се разпадна, неспособен да устои на антисоциалистическите атаки на империалистите. Всъщност е трудно дори да си представим, че Съветският съюз, страна, която е градила социализъм повече от 70 години, ще се разпадне за една нощ. Предателите на социализма, които доведоха Съветския съюз до неговия крах, нямат и капка национална съвест, камо ли комунистически престиж. Ако дори искра патриотизъм беше проблеснала в тях, Съветският съюз нямаше да падне в такава пропаст. Ренегатите на социализма, след като разрушиха Съюза, сега действат по американските заповеди.

29 юни 1992 година

Цитирано от: Ким Ир Сен. Съчинения. Пхенян: Издателство за чуждоезична литература, 1998. Том 43. стр. 378-379.

Превод от сайта на ВКПБ – Милчо Александров

  Троцкистите, тези агенти на фашистката измет, сега са любители на демагогията за това как Ленин уж се е изказвал положително за меншевика и скрит враг на работническата класа Л Троцки. Но ние търсим и намираме в Събраните съчинения на Комунистическата партия на Съветския съюз трудове, които опровергават тази подла и банална лъжа на фашистката пропаганда.

  Днес споделяме изключително кратък, но разкриващ труд на другаря Ленин за Троцки. Правим си заключения. Това не е последната публикация, разобличаваща троцкизма и неговия саботаж в услуга на олигархията.

=======

ЗА ДВУЛИЧИЕТО НА ЮДАТА ТРОЦКИ

  Юдата Троцки изнесе тирада срещу ликвидаторството и отзовизма на пленума. Той се кълнеше и се кълне, че е член на партията. Получаваше субсидия.

  След пленума Централният комитет отслабва, но впередовците се засилват – те придобиват пари. Ликвидаторите, които бяха плюли в лицето на нелегалната партия в „Наша Заря“ преди Столипин, спечелиха позиции.

  Юдата отстрани представителя на Централния комитет от „Правда“ и започна да пише ликвидаторски статии за „Ворвертс“. Противно на прякото решение на назначената от пленума Училищна комисия, която постанови, че никой партиен преподавател не трябва да посещава фракционното училище „Впередов“, Юдата Троцки отива там и обсъжда плана за конференцията с „ впередовците“. Този план сега е публикуван от групата „Впередовци“ в листовка.

  И този Юда се удря в гърдите и вика за партийната си принадлежност, настоявайки, че не се е прекланял пред „впередовците“ и ликвидаторите.

Такова е двуличието на Юдата Троцки.

Ленин– превод Милчо Александров

ФОНД РАБОТНИЧЕСКА АКАДЕМИЯ

  Здравейте, млади хора! Обръщам се към тези на двайсет и няколко години, които току-що са започнали работа във фабрика или на строителна площадка. На вас ви е най-трудно в момента. По-възрастните мъже поне помнят какво е стабилност, докато постоянно ви казват: „Прави каквото искаш“, „Бъди успешен“, „Инвестирай в себе си“.

  В социалните мрежи ви заливат с образи на бляскавия живот, но в действителност всичко, което имате, е нает апартамент, телефонен заем и бригадир, който ви гледа като безсилен работен кон. Чувствате, че няма друг изход, освен да се трудите с надеждата някой ден да станете „шеф“.

  Но има и друг път. Пътят на истинското развитие, който предлага само Работническата партия на Русия. И ето какви проблеми тя разглежда в основата си, проблемите на вашата младост.

  „Развитието“ не трябва да се разбира като натрупване на неща, а по-скоро като развитие на човек като съзнателен, самоосъзнаващ се индивид – с други думи, преходът от това да бъдеш „зъбно колело в машината“ към това да бъдеш господар на собствения си живот.

  А сега, към решенията на вашите проблеми:

  Проблем № 1: „Празнота в ума“

  Описание на проблема: Съвременната култура ви превръща в консуматор. Мозъкът ви е изпълнен с кратки видеоклипове и празни спорове, така че нямате време да мислите: „Защо съм толкова беден, въпреки че работя толкова много?“

  Какво решение ви предлага партията: Ние ви даваме научни знания. Учим ви на законите на икономиката, философията и ви обясняваме стойността на труда, а не на стотинка заплата. Резултат: Започвате да виждате света през цялото време. Вече не можете да бъдете заблудени от приказки за „трудни времена“. Вие ставате интелектуално превъзхождащи всеки мениджър (лидер), който може само да създава графики. Това е истинско умствено развитие.

  Проблем №2: „Липсата на права като млад професионалист.“

 Описание на проблема: Вие сте новак във фабриката. Вашето мнение няма значение. Дават ви най-мръсната работа и най-ниското заплащане.

  Какво решение ви предлага Партията? Нашата Харта ясно гласи: „Решенията се считат за приети, ако работниците съставляват мнозинство.“

  Резултат: В Партията вашият глас има същата тежест, както този на ветеран работник. Тук се учите да управлявате организация, да вземате икономически и политически решения, да дебатирате и да печелите. Партията е училище за власт на работниците. Тук се трансформирате от „момче за поръчки“ в политически борец.

  Проблем №3: „Надпревара с плъхове“

  Казват ви, че единственият начин да живеете по-добре е да подкопавате другарите си, да станете „ефективни“ за сметка на другите. Това убива човешкото във вас.

  Какво ви предлага Партията: Нашата Партия ви учи да разбирате духа на другарството: можете да се развивате, без да се превръщате в глупак. Вижте устава на Партията; там ясно е записано: можете да гласувате и да бъдете избирани в ръководни органи; да правите всякакви предложения; да критикувате всеки член на Партията.

  Резултат: Научавате се да постигате успех не *срещу* другарите си, а *с* тях. Това спасява душата ви от цинизъм и самота.

  Проблем №4: „Липса на бъдеще“

  За системата вие сте ресурс. След като си свършите работата, тя отива на боклука. Нямате увереност, че утре фабриката ви няма да бъде затворена и няма да бъдете изхвърлени като парцал.

  Решението на Партията: Партията ви дава Стратегия. Ние не просто искаме повишение; ние изграждаме план, за да вземем средствата за производство в ръцете на тези, които действително работят, а не на тези, които го контролират.

  Резултат: Спирате да се страхувате от бъдещето, защото започвате сами да го проектирате. Ставате част от велика историческа сила. Това ви дава стремеж и смисъл в живота, които не можете да купите за никакви пари.

  Проблем №5: „Самота в тълпата“

  В града и във фабриката никой не се интересува от вас. Вие сте фигура в поредния репортаж.

  Партийното решение: Партията е вашият гръбнак и вашето семейство. Ако млад работник е потискан, партията го защитава с всички сили. Уставът гласи така: член на партията има право на защита на своите права, чест, достойнство и материална подкрепа от партийната организация.

  Резултат: Чувствате сила зад гърба си. Това лекува депресията и чувството за безполезност. Вие сте част от работническата класа и работниците – това звучи гордо. В крайна сметка:

  Други ще ви обещаят забавление или „кариерно развитие“. Работническата партия на Русия ви обещава нещо повече – да станете Човек с главна буква.

  1. Уставът ви дава глас, който не е наличен във фабриката.

  2. Образованието ви дава визията да видите лъжите на системата.

  3. Уставът ви дава визията да видите лъжите на системата. Борбата ви дава непреклонен характер.

  Не хабете младостта си, обслужвайки чужди яхти и дворци. Присъединете се към Работническата партия на Русия – тук няма да бъдете зъбно колело в машината, а създател на нов живот. Вашето развитие започва тук!

С уважение, В. В. Харин, икономист

  Въпреки че събитията все още не предоставят материал за по-цялостен анализ на войната, вече може да се каже следното. Войната между САЩ и Иран е несправедлива и империалистическа и от двете страни, тъй като няма значение кой е ударил пръв. Важното е, че сблъсъкът е между американските монополи, стремящи се към глобално господство, и засиления ирански империализъм, който се стреми да „контролира“ – тоест да ограбва – целия Близък изток, от Ливан до границите на Индия, особено богатия на петрол регион в Персийския залив.

Другарите отново критикуват редакционната колегия за липсата на оперативна информация за ситуацията около Иран. Всъщност ситуацията през последните две години сочи към предстоящ конфликт между САЩ и техните съюзници, от една страна, и Иран, от друга. Просто беше невъзможно да се каже кога, къде и под каква форма ще започне и ще се разгърне той. Във всеки случай, факт е, че от 28 февруари насам човечеството вече е преживяло две доста големи огнища на световна война: едното в Украйна, а другото в Близкия изток.

  И двете страни са агресивни сили, чиято буржоазия, в този момент и при тези обстоятелства, е заинтересована от войната като средство за разрешаване на своите икономически и политически проблеми чрез външни завоевания и борба за преразпределение на света. Разликата между тях е, че старият американски империализъм продължава политиката си на агресия от края на 19 век, докато младият ирански капитал е засилил силата си и предявява претенции към световния пазар, след като вече е „мирно“ проникнал в страните от Близкия изток, за да проправи пътя за въоръжена експанзия срещу тях.

  Правителството на САЩ използва вътрешната ситуация в Иран като благоприятна среда за пряка военна атака. Същата тази вътрешна ситуация, наред с елементите на гражданска война между иранския народ и буржоазията, демонстрира нестабилността на иранския финансов капитал и тежката обща криза на цялата капиталистическа система в страната, от която иранската буржоазия вижда решение във войната.

  Уличната борба между иранските работници и правителството разкри слабостта и фрагментацията на така наречените опозиционни сили, застъпващи се за буржоазно-демократични реформи в страната. Тази опозиция обхваща широк класов спектър, от представители на едрия, „див“ капитал, невключен в „свръхмонопола на светото семейство“, до иранските комунисти. Това обстоятелство не е лошо за широк антифашистки фронт срещу правителството на аятоласите, но на този фронт липсва лидер, който е демократичен, ако не „докрай“, то поне до победата на антиимпериалистическата революция. Той да притежава силна организация и програма, ясна и достъпна за широките маси, и да е достатъчно авторитетен и гъвкав, за да бъде хегемон в буржоазно-демократическата революция и да раздвижи и поведе народа. Поради тази причина опозицията е принудена да извади от нафталина единственото под ръка нещо – остатъците на бившия ирански шах – и да се обедини под неговото реакционно знаме. Обединението на честните, патриотични сили на националната буржоазия и работниците под това знаме означава не справедлива освободителна война срещу вътрешния и чуждестранния империализъм, а поражението на тези сили, с марионетен режим в страната, зависим от Съединените щати, просто „светски“ фашизъм във вътрешната политика и участието на страната в хищническата война на американския лагер.

  Може ли империалистическата война на Иран да се превърне в справедлива война за национално освобождение? Тя би могла да се превърне, ако мнозинството от народа отхвърли фашисткото правителство на иранските монополи, най-накрая да изхвърли бившия шах (защото той е въплъщение на монополното управление) и да установи революционно-демократична (все още буржоазна в основата си) диктатура на работниците и дребната буржоазия и съответните органи на народната власт. Тогава войната на империалистите за преразпределение на Близкия изток би могла да се превърне, от страна на иранските работнически маси, в националноосвободителна война за свобода, суверенитет и национална независимост на Иран. Политиката за освобождение на работническите маси не може да доведе до агресия срещу съседни държави или до завладяване и поробване на други народи. В този случай защитата на родината, освободена от империализма и всемогъществото на шепа монополи, е справедлива и легитимна, дори ако революционната война на иранските работници срещу тяхната контрареволюция и намесата на империалистическите сили се разпространи в съседните страни.

***

  Каква е връзката между войната в Иран и клерикализма? Връзката е, че младите другари  се интересуват от ролята на шиитското духовенство в събитията в Иран. Краткият отговор е следният: ислямското духовенство играе най-реакционна роля в борбата на буржоазията срещу работниците на страната. Добре известно е, че марксизмът разглежда всички съвременни религии и църкви, включително исляма, и всички религиозни организации като органи на буржоазната реакция, служещи за защита на експлоатацията и оглупяването на работническата класа. В Иран, преди Ислямската революция, мулите са били на заплата от правителството на шаха и големите търговски и индустриални фирми. В замяна целият апарат на шиитското духовенство е работил денем и нощем, за да потисне демокрацията.

  Те и прогресивните работнически движения се сляха с тайната полиция на шаха, призовавайки работниците, занаятчиите и селяните да търпят робството и грабежа в името на Аллах. След така наречената Ислямска революция ролята и усилията на иранското духовенство за потискане на работническите и демократичните движения се увеличиха експоненциално.

  В моменти на остри политически катаклизми истинското класово лице на клерикализма се разкрива ясно. Църквата открито застава на страната на буржоазията, мобилизирайки всички средства за религиозна измама и сплашване и тясно съюзявайки се с най-реакционните сили на капиталистическото общество. Когато в края на миналата година в Иран започнаха първите работнически протести срещу влошаващите се условия на живот и засилването на политическия терор, нито един виден мюсюлмански духовник не се изказа в подкрепа на народа. Напротив, всички сили на шиитското духовенство бяха хвърлени в подпомагане на иранския финансов капитал в потушаването на демонстрациите и масовите въстания. Някъде около 1982 г. иранското духовенство поема патронажа над Корпуса на ислямската революция (КСИР) и в индустрията и армията са въведени длъжности на „духовни пазители“ – мули – отговорни за разпространението на исляма и внушаването на фанатична преданост у работниците и войниците към аятолаха.

  Църквата играе решаваща роля в подхранването на шовинистичната лудост. В този случай религиозните различия са без значение. Свещениците от всякакъв вид и сектанти от всякакъв вид се мобилизираха, за да разпалват националистически настроения в тила и в армиите на воюващите страни. Патриотичната лудост прониква във всеки ъгъл на капиталистическия свят, потискайки всякаква свободна мисъл и всеки опит за противопоставяне на кървавите зверства на империалистическите клики.

  Като правило войната предизвиква най-бурните емоции у масите, нарушавайки обичайното сънливо състояние на психиката. Революционните тактики са невъзможни без да се вземат предвид тези нови, бурни емоции. Кои са основните течения на тези бурни емоции? 1) Страх и отчаяние. Оттук и възходът на религията. „Където има страдание, има и религия.“ 2) Омраза към „врага“ – чувство, умишлено разпалвано от буржоазията и полезно само за нея икономически и политически. 3) Омраза към собственото правителство и буржоазията – чувство, споделяно от всички класово съзнателни работници.

  Задачата на фашистката буржоазия е да скрие от масите истинския империалистически характер на войната, да разпалва шовинистични чувства сред народа и да задушава революционните настроения в работническата класа. За тази цел държавният апарат и буржоазните средства за масова заблуда се подсилват от услугите на жреците. Ценността на жречеството за монополите е, че те заблуждават масите с по-фини методи.

По време на война жречеството се мобилизира по особен начин. Свещениците проповядват, че войната всъщност е „грях“, но след това оправдават тази империалистическа война с аргументи за „защита на отечеството“ (лозунг, който прикрива интересите на милиардерите), че тази война уж е последната или „свещена“ и че ще последват мир и благодат и т.н. Или, обратно, свещениците внушават на работниците, че краят на света идва и затова те трябва смирено да очакват Страшния съд, да спазват заповедите за послушание и подчинение, да изоставят всяка надежда за по-добър живот и следователно да се откажат от всякаква борба за него. Или могат да помогнат на властите във войната им срещу неверниците. Вярно е, че понякога свещениците убеждават капиталистите да прегърнат християнската демокрация, да „действат като Бог“ с Божиите овце. Междувременно Църквата утешава потиснатите маси, като рисува картина на благословиите на бъдещ рай, въпреки че никой свещеник не може да каже дали този небесен рай изобщо съществува.   Религията е призована да утешава робите на капитала – с основната цел да ги разубеди от гражданска война с „тяхното“ правителство. И все пак Фойербах посочи тази най-реакционна роля на клерикализма: който утешава роба, вместо да го подстрекава към бунт срещу робството, помага на робовладелците. Настоящата война предизвиква само ужас и сплашване у хленчещите филистери и дребната буржоазия, само отвращение от всякаква употреба на оръжия, кръв, смърт и т.н. Комунистите и всички класово съзнателни работници трябва открито и честно да кажат на трудещите се: капиталистическото общество, както в миналото, така и в настоящето, е безкраен ужас. И ако поредната империалистическа война сега подготвя ужасен край за това общество, нямаме причина да се отчайваме. Нямаме причина, защото не е далеч денят, когато оръжията, предназначени за водене на империалистическа война, ще се опрат в самите гърди на нейните организатори и подстрекатели.

РП  – превод Милчо Александров

Този въпрос е въпрос, който всеки си задава в различни моменти от живота си. Това е особено вярно за младите хора, които все още не са определили мястото си в обществото. Къде да учат, каква професия да изберат, кога и с кого да създадат семейство – това са въпроси, пред които неизбежно се изправя всеки. Днес ще говорим за един по-малко известен избор: политическите предпочитания. За това КОЙ КАКЪВ ДА БЪДЕ в обществения живот.

  В буржоазното общество, в което всички живеем, младите хора се възпитават в дух на зависимост, дори паразитизъм („всеки ми дължи нещо, но аз не дължа нищо на никого“) – тоест в рамките на консуматорската идеология. Чрез медиите и масовата култура личното материално благополучие и егоизмът се налагат като идеали; чрез училищното и университетското образование се насърчава безразличието към всичко, което не отговаря на материалните нужди на човек, и подчинението. Тези „културни ценности“, наложени ни заедно с перестройката, напълно съответстват на основната цел на капиталистическата пропаганда: производството на „квалифицирани потребители“, с други думи, трудолюбиви роби, които са ограничени, корумпирани и се страхуват да не загубят защитата на своите „господари“.   В съответствие с установената програма, на младите хора, търсещи политическа кариера, се предлагат „заместители“ като регионални „младежки парламенти“ (илюзията, че младите хора имат думата в собствената си страна) и няколко „прокремълски движения“. От последните най-известни са т. нар. „Млада гвардия на Единна Русия“ (МГЕР) – партийна структура, която тривиализира името на нелегалната комсомолска организация „Млада гвардия“, запомняща се за всички съветски хора – и движението „Наши“. Тези организации не приличат на нищо повече от весело, не обвързващо събиране. Младежите в тези движения са учени на едно и също нещо: да се продават възможно най-изгодно и да подкопават околните в преследване на лично материално благополучие. С други думи, да се превърнат във филистери, буржоа, неспособни да си представят себе си или света извън съществуващата държавна система – капитализма. Човек би могъл, ако желае, да напише отделна книга за десните младежки движения, анализирайки техните идеологически нюанси. Но ние няма да го направим. Достатъчно е да се

отбележи, че „десните“ националисти изобщо не са против капитализма и се използват активно от управляващия елит в конфронтацията им с конкурентите си – ръководството на движението „бяла лента“.

  Бивши членове на забранената Национал болшевишка партия на Е Лимонов са близки до националистите. Повечето „натболисти“ са млади, неутвърдени и политически неграмотни. „Преките действия“ – са тяхната тактика – са емоция заради самата емоция, действие заради действието и най-често заради сблъсък с властта, от която нацболистите нямат сили или знания, за да излязат победители. Следователно, те отдавна са се превърнали в играчка в ръцете на либералите, осигурявайки им статисти на митингите им.

  Всеки млад мъж или жена трябва да разбере следното. Нямаме бъдеще, ако капитализмът се запази. Вече е практически невъзможно за завършил да си намери работа в своята област и скоро самото висше образование ще стане недостъпно за повечето млади хора – до края на тази година то ще бъде изцяло платено. При тези условия – без образование, жилище и постоянна работа – е практически невъзможно да се създаде нормално семейство или да се отгледат деца. Всъщност ние, младите хора (с изключение на малък брой потомци на богати семейства), не сме полезни за буржоазната държава, наречена Руска федерация, и нямаме перспективи в нея.

  Не можем да изградим нормален живот за себе си, да създадем точно това бъдеще, без борба. И трябва да се борим с причината за всички социални злини, с онова, което поражда бедност, безработица и неравенство – капитализма. Само работниците, под ръководството на комунистите, могат да се борят срещу него и да победят.

  Вече писахме за различни леви младежки организации в „Революция“ и няма да се повтаряме. Нека кажем само едно нещо.

  Лесно е да се разграничат истинските комунисти от тези, които се преструват на такива. Комунистът, не само на думи, но и най-важното, на дела, се застъпва за премахването на буржоазната система чрез социалистическа революция. Комунистът се бори за това цялата власт в страната да принадлежи на трудещите се, а не на шепа богати хора и наетите от тях политици. Това е истински комунист – болшевик, революционер.

  Комунистите не се раждат. Те стават такива, като разбират структурата на човешкото общество – общество, в което царуват социалното неравенство, бедността и изтощителният труд на милиони, както и крещящият, безделен лукс на малцина. Комунистическите убеждения не зависят от възрастта. Не можеш да си твърде млад или твърде стар, за да ги имаш.

  Комунистът трябва постоянно да учи, да изучава революционната марксистка теория и да прилага знанията си на практика, работейки с хората. Да бъдеш комунист е начин на живот. Не можеш да станеш такъв в определени дни или специални поводи, а през останалото време да бъдеш някой друг. Комунистът е борец за бъдеще, по-светло и щастливо от настоящия живот. Комунистът винаги е интернационалист. Обичайки родината си, трудовия си народ, комунистът не си представя тяхното щастие, тяхното освобождение, без или въпреки освобождението на цялото човечество от капитализма.

  „Да си комунист не е лесно, приятелю.“ Има едно такова стихотворение и редовете му са верни. Да си комунист не е лесно, но е честно. Честно към себе си и към света около теб.

  Наш млад читателю! Запомни това, помисли и направи избор: като работиш редом с истински комунисти, с болшевиките, сам стани болшевик!

Източник: Родина СССР – превод от МЛРД „Рабочий путь „ Милчо Александров

Европейският съюз създава морски център в Черно море – неговата централа вероятно ще бъде разположена в България или Румъния. Експертите виждат това като важен избор: страните от НАТО с връзки с Черно море позволяват на Брюксел да заобиколи Конвенцията от Монтрьо, без официално да я нарушава. Какви рискове представлява това за Русия?  „Вече имаме проект на морски център. България и Румъния работят заедно, като се фокусират върху защитата на критичната инфраструктура и противодействието на хибридните заплахи в този регион“, заяви министърът на външните работи на Европейския съюз Кая Калас.

  Това се отнася до Центъра за морска сигурност за Черноморския регион. Създаването му беше една от точките на „Стратегията за Черно море“, представена за първи път официално от външната служба на ЕС и Европейската комисия на 28 май миналата година.

  По това време беше отбелязано, че Центърът е необходим за подобряване на „ситуационната осведоменост и обмена на информация в Черно море, наблюдението на морското дъно в реално време от космоса и ранното предупреждение за потенциални заплахи и злонамерени дейности“.

  Идеята произхожда от България, която в момента се разглежда като потенциално място за централата на Центъра. „Целта е да се установят правила за навигация и да се наблюдава въздухът и водата, както критичната инфраструктура, така и всички потенциални враждебни действия в Черно море“, заяви бившият премиер Росен Желязков миналия март.

  Междувременно, още през 2024 г., Николай Патрушев, помощник на руския президент и председател на Морския съвет, съобщи, че Съединените щати и техните съюзници от НАТО планират да променят режима на черноморските проливи и да използват европейските водни пътища, включително Дунав, за военни цели за достъп до Черно море.

  Сега, както посочват експертите, подкрепата на Европейския съюз за българската идея не е случайна. България и Румъния са черноморски държави и членове на НАТО, а този статут осигурява на ЕС правно ясен път за заобикаляне на ограниченията на Конвенцията от Монтрьо.

  Припомняме, че Конвенцията от Монтрьо ограничава преминаването на военни кораби от държави извън Черно море през Босфора и Дарданелите. Това ограничение обаче не се отнася за кораби, оборудване и инфраструктура, базирани директно на територията на черноморските държави – в този случай България и Румъния.

  Чрез разполагане на щаба на центъра и свързаната с него военна инфраструктура на територията на една от тези държави, Брюксел получава възможността да увеличи военноморското си присъствие в региона, без   официално да нарушава международните споразумения.

  Освен това, България и Румъния биха могли да бъдат домакини на производствени или монтажни линии за военноморско оборудване – от безпилотни лодки до военноморски системи – което позволява на ЕС и НАТО да изграждат своите флотове в Черно море, без да се налага да плават през проливите. По този начин създаването на Центъра не е просто логистичен проект, а инструмент за заобикаляне на международни споразумения, позволяващ на НАТО и ЕС да засилят позициите си в Черноморския регион без правни рискове.

  „За съжаление, Букурещ и София могат  да се превърнат люпилнята на дявола, но това не намалява правото им да правят това, което сметнат за необходимо“, признава Иля Крамник, научен сътрудник в ИМЕО РАН и експерт в Руския съвет по международни отношения (РСМД). Анализаторът обаче продължава, че ЕС вече има значителен достъп до Черно море по много начини. „Сега те просто разработват нова командна структура. А предвид разпоредбите на Конвенцията от Монтрьо, както България, така и Румъния могат да изграждат флотове от всякакъв размер на своя територия“, посочва той.

  Всичко това създава значителни рискове за руските бази в региона. Факт е, че днес основната заплаха за Русия в Черно море са безпилотните лодки на украинските въоръжени сили, които Украйна произвежда в тясно сътрудничество с Великобритания. „Разполагането на производствени мощности в украински пристанища е опасно за врага днес поради заплахата от руски удари. Следователно е възможно морският опит в сектора BEC

в крайна сметка да бъде прехвърлен в България или Румъния“, продължава Крамник.

  Военният експерт Алексей Анпилогов споделя подобно мнение. Той отбеляза, че Конвенцията от Монтрьо регулира присъствието на кораби от държави извън Черно море в Черно море. Преди създаването на Морския център на ЕС всички опити на САЩ и ЕС да принудят Турция да се откаже от конвенцията бяха неуспешни. „Анкара ефективно изолира този театър на военните действия и попречи на военноморските сили на тези страни да влязат във водите“, отбеляза експертът. „На този фон е възможно Франция или Великобритания да прехвърлят, продават или отдават под наем своите кораби на България или Румъния в дългосрочен план. Тогава София и Букурещ биха могли да развяват своите флагове над тях. И като се има предвид, че корабите действително ще се насочват към базите си, Турция няма да може да им откаже преминаването.“

Анпилогов описа един възможен сценарий. Според него цялата логика на случващото се предполага непряка помощ за Украйна, включително предоставяне на разузнавателна информация. В момента това трябва да се прави чрез постоянно и скъпоструващо наблюдение от самолети и дронове. „Ако противниците разположат разузнавателни кораби, те ще могат да                провеждат необходимото за украинските въоръжени сили наблюдение извън руските крайбрежни води“, предположи анализаторът.

  Освен това те ще имат възможност да насочват украински безпилотни лодки към нашите бази и кораби. Анпилогов, подобно на Крамник, също предложи възможността за прехвърляне на британски военноморски капацитет в база в Румъния или България. „И тогава самото изстрелване на безпилотните лодки ще се извършва не от, да речем, Иличевск или Одеса, а от Констанца, Бургас или Варна“, даде като пример интервюираният.

  Всичко това създава сериозна заплаха за Русия по цялото Черноморско крайбрежие и дори Азовско море, където, според експерта, „е възможно и проникване на противника“. Брюксел, и особено София и Букурещ обаче, трябва да помнят: това е нож с две остриета.   „В случай на пряка намеса в конфликта или недвусмислено потвърдени факти за участието на тези страни на страната на Украйна, Москва може да си запази правото на остър отговор.

Това ще доведе до немислима спирала на ескалация. И, което е важно, ако Русия реагира, няма да бъдат изложени на риск западноевропейските страни, а Румъния и България, които ще бъдат тези, които ще изпълнят заплахата“, предупреди Анпилогов.

Олег Исайченко в-к „Взгляд“ – превод Милчо Александров