Карл Маркс e човек, чийто гений освети светлината на свободата за цялото трудещо се човечество, въоръжавайки неговия авангард – работническата класа – с истински научна революционна теория, с която той вече може да промени света, освобождавайки завинаги всички трудещи се хора от експлоатация и потисничество. Основата на тази революционна теория е големият научен труд на Карл Маркс, многотомният „Капитал“.

  Написването на „Капитал“ е предшествано от огромната работа на Маркс за победа над буржоазната философия и създаване на философията на пролетариата – диалектически материализъм. Маркс постигна истинска революция във философията, като създаде единствения научен мироглед на пролетариата – диалектическия материализъм, науката за общите закони за развитието на природата, обществото и човешката мисъл.

  Маркс прилага принципите на материалистическата диалектика, за да обясни социалния живот и разработи последователна доктрина за развитието на човешкото общество – историческия материализъм. Вместо общи, метафизични дискусии за обществото, Маркс, въвеждайки нова концепция за социално-икономическата формация, откри законите за възникването, развитието и краха на всички начини на материалното производство, предхождащи социализма: първобитнообщинно, робовладелско, феодално и капиталистическо. В резултат на това цялата история на човешкото развитие се очертава като естествено-исторически процес, т.е. закономерен процес на социалното развитие от по-нисше към по-висше, от просто към сложно.

  Най-голямото постижение на Маркс е изясняването на световноисторическата роля на пролетариата като гробар на капитализма и създател на ново, социалистическо общество. За да изпълни историческата си мисия, учи Маркс, работническата класа трябва да свали властта на буржоазията и да установи собствено политическо господство – диктатурата на пролетариата. Доктрината за диктатурата на пролетариата е централна за марксизма.

  След като установява, че икономическата система е основата, върху която се издигат всички други надстройки, включително политическата, Маркс отделя огромно внимание на изучаването на икономическата структура на капиталистическото общество. Ленин посочва: „Най-задълбоченото, всеобхватно и подробно потвърждение и приложение на теорията на Маркс е неговата икономическа доктрина“ (Съчинения, том 21, 4-то издание, стр. 43).

  Темата на „Капиталът“ на Маркс е капиталистическият начин на производство и съответстващите му отношения на производство и размяна. „Изучаването на производствените отношения на дадено, исторически определено общество в техния произход, развитие и упадък – такова е съдържанието на икономическата доктрина на Маркс“ (пак там, стр. 43).

  В продължение на четиридесет години Маркс издига величествената сграда на политическата икономия – „Капиталът“, която той с право нарича „дело на живота си“. В това фундаментално произведение Маркс открива икономическите закони, управляващи възхода, развитието и упадъка на капитализма. За да създаде „Капиталът“, Маркс изучава огромен масив от литературни източници и фактически материал и пише редица произведения, „за да си изясни въпросите“.

  В „Капиталът“ Маркс подлага ограничената английска буржоазна класическа политическа икономия на Адам Смит и Давид Рикардо на всеобхватна критика, като не оставя нищо необърнато в реакционната вулгарна политическа икономия на Бастиа, Сей и Малтус, разкривайки нейните политически цели в защита на капитализма. Тази критика е от първостепенно значение в борбата срещу съвременната буржоазна идеология, която възкресява и рециклира най-реакционните, остарели и вулгарни „теории“ на дългогодишни апологети на буржоазията. „Капиталът“ е образец за строг научен подход и партийност. Страниците му са пропити с дух на непримиримост към враговете, пламенна омраза към експлоататорите, революционна страст и безгранична любов и преданост към работническата класа. Ленин, характеризирайки марксистката теория, подчертава, че тя „съчетава строгите и високо научни принципи (като последната дума в социалната наука) с революционен дух и това съчетание не е случайно, не само защото основателят на учението лично е съчетавал качествата на учен и революционер, а по-скоро е вътрешно и неразривно свързано в самата теория“ (Съчинения, том 1, 4-то издание, стр. 308).

   Голямата жизненост на идеите на „Капиталът“ се състои във факта, че той изразява фундаменталните интереси на работническата класа и на всички трудещи се хора. Тази книга обобщава огромния опит от класовата борба на пролетариата срещу експлоататорите, за собственото му освобождение.

   Учението на Маркс е всемогъщо, защото е истина.

  „Капиталът“ е произведение, което открива нова ера в историята на класовата борба. Маркс революционизира икономическата наука, като създава последователна система от политическа икономия на пролетариата. С блестящата светлина на науката Маркс осветява цялата история на миналото развитие на човешкото общество, дава задълбочен анализ на настоящето и с най-голямата сила на научното предвиждане определя бъдещето. Енгелс, при публикуването на първия том на „Капиталът“ през 1867 г., пише: „Откакто съществуват капиталисти и работници на земята, не се е появявала книга, която да е от такова значение за работниците…“ Ленин нарича „Капиталът“ най-великото политико-икономическо произведение.

  Основополагащото дело на нашия век.

  Буржоазната наука първоначално се опитва да „заглуши“ Капитала, игнорирайки го. Но колкото повече идеите на това велико дело проникваха в широките пролетарски маси, толкова по-неспокойна ставаше буржоазията. Завесата на мълчанието беше разкъсана и орди от корумпирани буржоазни драскачи се нахвърлиха върху Капитала, бързайки да обявят марксизма за „унищожен“. Но от всички тези борби и изпитания марксизмът излезе още по-окрилен и засилен. Другарят Сталин посочи: „Марксизмът е научен израз на фундаменталните интереси на работническата класа. За да се унищожи марксизмът, трябва да се унищожи работническата класа. А да се унищожи работническата класа е невъзможно. Повече от 80 години са минали, откакто марксизмът е навлязъл на сцената. През това време десетки и стотици буржоазни правителства са се опитвали да унищожат марксизма. И какво се е случило? „Буржоазните правителства са идвали и са си отивали, но марксизмът е оставал“ (Въпроси на ленинизма, 11-то издание, стр. 484).

  „Капиталът“ е написан през периода на предмонополистичния капитализъм, когато развитието на индустрията, основана на машинна технология, и растежът на вътрешната и външната търговия са донесли на буржоазията огромно богатство. По това време капитализмът все още е бил способен да развива производителните сили на обществото. В литературата, изкуството и религията буржоазните идеолози проповядват „теорията за вечността“ на капиталистическата система, възхвалявайки във всякакъв тон нейната „цивилизаторска“ роля в колониите и нейните „ползи“ за работниците. Слугите на капитализма са пели тези хвалебствени химни на експлоататорите във време, когато потисничеството… на пролетариата и обедняването на селяните се засилваха, когато бедността и страданията на масите предизвикваха бурно пролетарско възмущение, проявено в поредица от революционни въстания. Вярно е, че тези въстания все още са спонтанни, тъй като работническата класа все още няма своя собствена масова революционна партия или идеология. Но историческото значение на тези битки е огромно. Върху класовата борба на пролетариата възниква и се развива всемогъщото и непобедимо учение на Маркс.

  Голямата заслуга на Маркс се състои във факта, че по време на периода на растеж и консолидация на капитализма той разкри неговата исторически преходна природа, откри законите на неговото икономическо и политическо развитие и създава мирогледа на пролетариата. Маркс въоръжава работническата класа с мощно идеологическо оръжие в борбата ѝ за премахване на всякаква експлоатация на човек от човека. В „Капиталът“ Маркс произнася смъртната присъда на капитализма и посочва пътя към революционното преобразуване на буржоазното общество в социалистическо.

* * *

  „Капиталът“ се състои от три тома. Том I разглежда „процеса на производство на капитал“, том II – „процеса“ на обръщението на капитала“ и том III, „процесът на капиталистическо производство, взет като цяло“.

  Маркс започва изследването си с анализ на стоката, тъй като стоковото производство преобладава в капиталистическото общество: „Богатството на обществата, в които преобладава капиталистическият начин на производство, е „огромно натрупване на стоки“, а отделната стока е неговата елементарна форма. Следователно нашето изследване започва с анализ на стоката“ (Капитал, том 1, издание от 1949 г., стр. 41).

  Маркс разглежда стоката като основна форма на капиталистическото производство, защото тя е най-простата „клетка“ на буржоазното общество и неговата икономика. Стоката е преди всичко предмет, който задоволява определена човешка потребност и е разменен за друг предмет. Всяка стока представлява потребителна стойност, която се определя от нейната полезност, и едновременно с това стойност, т.е. въплътен труд. Стойността на стоката се определя от количеството обществено необходим труд, изразходван за нейното производство – т.е. труд, изразходван при средни обществени условия на производство. Колкото по-висока е производителността на труда, толкова по-ниска е стойността на стоката. Стоките се разменят на пазара в определено количествено съотношение. Пропорцията, в която една стока се разменя за друга, е разменната стойност на стоката, т.е. нейната форма на стойност. За буржоазните икономисти разменната стойност остава загадка. Маркс премахва завесата на мистерията. Той установява, че еднородността на стоките, разкриваща се в размяната, изразява само еднородността на труда, който създава… тях.

  Маркс разкрива двойствената природа на труда, който създава стойността на стоката, и демонстрира, че, от една страна, трудът е конкретен, а от друга, абстрактен.

  Конкретният труд е полезен труд, който произвежда качествено определена потребителна стойност. Абстрактният труд е труд, несвързан със самата форма на разход; той е кондензация на хомогенния човешки труд като цяло, съдържащ се в стоката. От физиологична гледна точка това е разход на мозъка, нервите, мускулите и енергията на човек. Абстрахирайки се от специфичните форми на труд, а не от самия труд, Маркс по същество отразява реалността, в която хомогенността на труда, лишена от различия, се проявява в размяната като равенство на труда на различните производители. Всички стоки, като разменни стойности, представляват само количества „замразено работно време“.  В резюме действителният труд създава стойността на стоката, докато конкретният труд създава нейната потребителна стойност. В писмо до Енгелс от 24 август 1867 г. Маркс пише: „…Най-хубавото в моята книга е: 1) двойственият характер на труда, вече подчертан в първа глава, в зависимост от това дали се изразява в потребителна стойност или в разменна стойност (върху това се основава цялото разбиране на фактите)“ (К. Маркс, Ф. Енгелс, „Писма за капитала“, издание от 1948 г., стр. 122).

  Разкривайки двойствената природа на труда, Маркс демонстрира противоречието между потребителната стойност и стойността, което съдържа зародиша на всички противоречия на капитализма. Маркс открива закона за стойността като закон за спонтанното движение на стоковото производство, при което движението на нещата определя движението на хората.

  Изследвайки развитието на формите на стойността, Маркс показва как се осъществява преходът от случайния обмен към разширената форма на стойността, след това към общата форма и накрая към паричната форма. В процеса на спонтанния обмен среброто и златото се очертават като универсални еквиваленти, като мерки за стойността на всички стоки.

  В своя анализ на формите на стойността Маркс ясно показва, че логическото – твърденията и заключенията, изложени в резултат на цялостното му изследване – са просто отражение на историческия процес на развитие на стоковото производство и обмен. Въз основа на своята теория за трудовата стойност Маркс разкрива мистерията на стоковия фетишизъм. Само при условията на стоково производство отношенията между хората се проявяват като отношения между нещата. Растежът на производителните сили на обществото и разпределението на разходите за труд между производствените сектори се случват спонтанно, по прищявка на пазара. Хората не доминират над продуктите на труда, а продуктите на труда доминират над хората. Точно както в религията продуктите на човешкия мозък – идеите за богове и духове – доминират над хората, така и в сферата на буржоазната икономика продуктите на човешките ръце доминират над производителите на стоки.

  Това овеществяване на отношенията между хората е характерно само за стоковата икономика, основана върху частната собственост върху средствата за производство. При социализма, където преобладава обществената собственост върху средствата за производство, националната икономика е под съзнателния и планиран контрол на обществото.

  Анализът на стойността дава определение за същността на парите и техните функции. Парите са стока с потребителна стойност и стойност. Но парите са специфична стока, която изпълнява важна социална функция – те служат като мярка за стойността на всички останали стоки. Парите са и средство за плащане, обращение и натрупване; те функционират като универсални пари. Разглеждайки непрекъснатото движение на стоковото производство, Маркс показва как стоките се разделят на стоки и пари. В същата степен, в която продуктите на труда се превръщат в стоки, стоките също се превръщат в пари. Определено количество труд се проявява под формата на определено количество злато. Хартиените пари са знак, представител на златните пари. „Не парите правят стоките съизмерими. Точно обратното.“ „Именно защото всички стоки, като ценности, представляват въплътен човешки труд и следователно са съизмерими сами по себе си – именно защото всички те могат да измерват стойностите си с една и съща специфична стока, като по този начин я превръщат в обща мярка за стойност, т.е. в пари“ (Карл Маркс, „Капиталът“, том I, стр. 101).

  Парите представляват универсалната форма на богатство. Неограничената власт на парите в капиталистическото общество, тяхното господство над хората, произтича от самата природа на капиталистическия начин на производство.

  Това твърдение на Маркс е ярко потвърдено не само от историята, но и от съвременната капиталистическа реалност. Сега, с долари или евро, монополистите от САЩ и ЕС, чрез подкупване на корумпирани буржоазни правителства, купуват не само правителствени постове за своите протежета, не само съвестта и честта на отделните хора, но и суверенитета на цели държави, лишавайки народите от тяхната независимост. По този начин, чрез налагането на заеми и експлоатацията на националната измяна на коварните буржоазни правителства на страните от Третия свят, глобалният империализъм поробва народите на тези страни и подчинява техните икономики на интересите на транснационалните корпорации.

  Трудовата теория за стойността служи като предпоставка за великото откритие на Маркс – доктрината за принадената стойност, която Ленин нарича крайъгълен камък на икономическата теория на Маркс. Маркс показва как на определен етап от развитието на стоковото производство парите се превръщат в капитал. Това изисква определено ниво на развитие на стоковото производство и обръщение.

  В статията си „Карл Маркс“ В. И. Ленин очертава теорията на Маркс за капитала по следния начин: „На определен етап от развитието на стоковото производство парите се превръщат в капитал. Формулата за стоково обръщение е била: C (стока) – M (пари) – C (стока), т.е. продажба на една стока за покупка на друга. Общата формула за капитала, напротив, е M – C – M, т.е. покупка с цел продажба (с… (…) Маркс нарича това увеличение на първоначалната стойност на парите, пуснати в обращение, „добавена стойност“ (Съчинения, 4-то издание, том 21, стр. 45).

  Но откъде идва увеличението на първоначалните пари и как се формира добавената стойност?

  Маркс демонстрира, че производството има първенство, приоритет пред обръщението. Характерът на обръщението се определя от характера на производството, въпреки че обръщението има огромно влияние върху производството. Маркс остро критикува буржоазната концепция за „размяна“, която твърди, че стойността и печалбата възникват в размяната. Добавената стойност не може да възникне в сферата на обръщението, тъй като се извършва размяна на еквиваленти (равни стойности); ценовата премия за стоката не може да служи като източник на добавена стойност, защото взаимните печалби и загуби на купувачи и продавачи биха се уравновесили веднага щом размяната се осъществи в масов мащаб. За да получи добавена стойност, собственикът на парите трябва да намери стока на пазара, чиято потребителна стойност притежава уникалното свойство да бъде източник на нова стойност. Такава стока съществува – човешката работна сила. Капиталистът купува работна сила, т.е. способността на работника да работи. Консумацията на работна сила се осъществява в трудовия процес, при което работната сила не само запазва стойността, но и създава нова стойност.

  Историческите предпоставки за възникването на капитализма са: относително високото ниво на стоковото производство, натрупване на паричен капитал в ръцете на отделните лица и наличие на работник, „свободен“, от една страна, от всякакви ограничения върху продажбата на работна сила, а от друга, „свободен“ от земя и средства за производство.

  Работният ден при капитализма се разделя на две части: необходимо работно време, когато работникът създава продукт, който плаща за неговата издръжка, и излишък от време, когато работникът създава излишък от продукт, присвоен от капиталиста. Чрез купуването на работна сила капиталистът принуждава работника да работи по-дълго от необходимото, за да замести стойността на работната сила. В „Капиталът“ Маркс разкрива същността на работната заплата при капитализма като преобразувана форма на стойността и цената на работната сила, като форма, прикриваща разделянето на работния ден на платен и неплатен труд. Маркс посочи, че тази форма е основата на всички илюзии за свобода на работниците, всички уловки на апологетите на капитализма.

  По този начин Маркс разкрива мистерията на буржоазния начин на производство, мистерията на капиталистическата експлоатация и разкрива основите на класовите противоречия между пролетариата и буржоазията.

  За първи път в икономиката Маркс въведе разделението на капитала на постоянен (стойността на машините, суровините, горивото и фабричните сгради) и променлив (стойността на работната сила) и демонстрира, че добавената стойност се създава само от работната сила. В трудовия процес стойността на средствата за производство се прехвърля, изцяло или частично, върху стойността на готовия продукт. Работната сила обаче създава не само стойност, но и добавена стойност. За да се определи степента на експлоатация на работната сила, добавената стойност трябва да се сравнява не с общия капитал, а само с променливия капитал. Съотношението на добавената стойност към променливия капитал разкрива степента на експлоатация на работната сила, която се увеличава неизмеримо с развитието на капитализма и напредъка на производствените технологии.

  След като изяснява природата на капиталистическото производство, Маркс дава изчерпателно описание на двата метода за увеличаване на добавената стойност: 1) производство на абсолютна добавена стойност, постигнато чрез удължаване на работния ден, и 2) производство на относителна добавена стойност, постигнато чрез намаляване на необходимото работно време и съответно увеличаване на излишното време чрез увеличаване на производителността на труда и по този начин намаляване на стойността на самата работна сила. Стойността на стоката е обратно пропорционална на производителността на труда. С намаляването на стойността на стоките, стойността на стоката – работната сила – намалява. „При капиталистическото производство“, пише Маркс, „развитието на производителната сила на труда има тенденция да съкращава онази част от работния ден, която работникът използва за себе си, и именно по този начин да удължава другата част от работния ден, през която работникът работи безвъзмездно за капиталистите“ (Капитал, том I, стр. 327).

  Маркс идентифицира три етапа на повишаване на производителността на труда в капиталистическото производство: 1) просто трудово сътрудничество; 2) манифактура, основана на разделението на труда и ръчната технология; 3) Едра машинна индустрия.

  С разрастването на капитализма се развива трудовото коопериране, т.е. съвместният труд на много работници в един или няколко взаимосвързани трудови процеса под властта и контрола на един-единствен капиталист. Трудовото коопериране представлява отправна точка на капиталистическото производство. То създава нова масова производителна сила в резултат на разделението на труда на много работници, за което капиталистът не плаща нищо.

  Обширната глава „Машини и едра индустрия“ показва как използването на машини… Използването на машини в производството влияе върху положението на работническата класа при капитализма. Използването на машини революционизира производството, издигайки го на по-високо ниво, но при капитализма то неизбежно води и до: 1) участие на евтин женски и детски труд в производството, 2) по-дълъг работен ден и 3) увеличаване на интензивността, или степента на стрес, на труда. Самите машини улесняват човешкия труд, но капиталистическото им използване засилва потисничеството и експлоатацията на труда. При капитализма работникът се превръща в жив придатък на машината. Тук не работникът прилага условията на труд, а обратно, условията на труд прилагат на работника. Машината се противопоставя на работника като чужда и враждебна сила, тъй като капиталистът, чрез използването на машини, изстисква от работника всичко, което той може да даде. Капиталът представлява натрупан, „мъртъв“ труд, който подобно на вампир се възражда само чрез поглъщане на жив труд. Повишаването на техническото ниво на производството означава повишаване на производителността на труда и относителната добавена стойност.

  Съвременната организация на труда във всички капиталистически страни без изключение е чудовищна, брутално изтънчена система за експлоататорско изцеждане на потта от работниците. „Оптимизацията“ на производството, извършвана от монополисти, означава безпрецедентно увеличение на интензификацията на труда, нарастваща безработица и бедност на трудещите се маси. Капиталистическата организация на наемния труд е система на наемно робство, система на принудителен труд чрез глад.

  Изключително важен е анализът на Маркс върху натрупването на капитал, т.е. превръщането на част от принадената стойност в капитал. „Превръщането на определена сума пари в средства за производство и работна сила е първото движение, осъществено от стойността, която трябва да функционира като капитал“ (Капитал, том I, стр. 568). Разглеждайки процеса на производство в непрекъснато движение и обновяване, т.е. като процес на възпроизводство, Маркс доказва неговата необходимост за всяко общество. Разширяването на производството при капитализма може да се случи само когато принадената стойност не се изразходва изцяло от капиталиста за лично потребление, а се използва за закупуване на допълнителни машини, суровини и труд. Така, след като изследва произхода на принадената стойност от капитала, Маркс показва как капиталът възниква от принадената стойност.

  Маркс отделя особено внимание на изучаването на влиянието на натрупването на капитал върху съдбата на работническата класа. С натрупването на капитал се увеличава органичният състав на капитала, което означава, че постоянният капитал расте по-бързо от променливия капитал. В процеса на възпроизвеждане на обществения продукт се възпроизвеждат както работната сила, така и производствените отношения. „Както простото възпроизвеждане“, пише Маркс, „непрекъснато възпроизвежда самото капиталистическо отношение – капиталисти от една страна, наемни работници от друга – така и възпроизвеждането в разширен мащаб или натрупването възпроизвежда капиталистическото отношение в разширен мащаб…“ (Капитал, том I, стр. 619).

  С развитието на производството настъпва концентрация на производството и централизация на капитала. Дребномащабното производство в града и селото фалира, неспособно да издържи на конкуренцията от едромащабното производство; огромна маса от занаятчии и селяни, лишени от средства за производство, попълват редиците на работническата класа. С помощта на кредита няколко индивида натрупват огромни суми пари. Конкуренцията и кредитът са мощни лостове за централизация на капитала.

  Растежът на натрупването и централизацията на капитала неизбежно води до намаляване на неговата променлива част спрямо постоянната му част. „…Капиталистическото натрупване постоянно произвежда, и пропорционално на своята енергия и размер, относително излишна работна сила – т.е. такава, която е излишна спрямо средната нужда от капитал за саморазширяване – и следователно излишна или излишна работна сила“ (Капитал, том I, стр. 636). Тази относително излишна работна сила от своя страна е предпоставка за капиталистическо натрупване. Индустриалната резервна армия служи като източник, от който се черпи работна сила за експлоатация по време на периоди на разширяващо се производство.

  Маркс открива закона за населението в капиталистическото общество. Същността на този закон е, че „работещото население, като натрупва капитал, самото произвежда във все по-голяма степен средствата, които го правят относително излишно население“ (пак там, стр. 637). Колкото по-бързо протича технологичният прогрес, толкова по-бързо расте относителната свръхнаселеност във всичките си форми: флуидна, латентна и застояла. Маркс подлага реакционната „теория“ за населението на Малтус на опустошителна критика, твърдейки, че населението расте в геометрична прогресия, а производството на потребителски стоки – в аритметична прогресия, в резултат на което не капиталистическата система е виновна за бедността и глада на масите, а природата, която осигурява по-малко материални блага, отколкото е необходимо на обществото. Маркс показва, че не природата е източникът на бедността.

  Не е работническата класа, а експлоататорската система на капитализма. Съвременните малтусианци просто преразказват „теориите“, разбити от Маркс, предназначени да защитят капитализма от натиска на разгръщащото се революционно движение на пролетариата.

  Маркс открива общия закон за капиталистическото натрупване: той демонстрира, че с нарастването на производителните сили на капиталистическото общество, с увеличаването на неговото богатство, безработицата и бедността сред работещите маси се увеличават. Маркс пише: „Относителният размер на индустриалната резервна армия следователно се увеличава с нарастването на силите на богатството. Но колкото по-голяма е тази резервна армия в сравнение с активната трудова армия, толкова по-голямо е постоянното излишно население, чието нещастие е обратно пропорционално на мъките на неговия труд. И накрая, колкото по-големи са мизерните слоеве на работническата класа и индустриалната резервна армия, толкова по-голям е официалният пауперизъм. Това е абсолютният, общ закон за капиталистическото натрупване“ (Капитал, том I, стр. 650).

  Натрупването на безброй богатства на единия полюс – буржоазията – е едновременно натрупване на безработица, бедност и глад на другия полюс – пролетариата. Налице е прогресивно абсолютно и относително обедняване на работническата класа.

  Икономическите закони на капитализма, открити от Маркс, се проявяват с особена сила днес. Американските монополисти натрупват огромно богатство: нетните им печалби нарастват експоненциално дори сега, по време на кризата, докато жизненият стандарт на работниците се срива, а високите цени, безработицата и масовата бедност се увеличават.

  В целия капиталистически свят броят на безработните и полубезработните е достигнал изумителните 250 милиона души, според официални данни. Включително техните семейства, това са над един милиард души – една седма от населението на света, осъдено от капитала на бедност, глад и изчезване. Ненаситната алчност на американските монополисти, които се стремят да изтръгнат огромни печалби от труда на работниците, „оптимизацията“ на производството и спестяванията в условията на труд, извършвани за тази цел, причиняват огромни жертви сред трудещите се. В последната, 24-та глава на първия том, Маркс, опирайки се на обширен исторически материал, дава живо описание на първоначалното натрупване на капитал, което е съпроводено с безмилостно разорение на дребните производители и брутално поробване на масите. Капитализмът е възникнал върху костите и кръвта на милиони работници. Насилственото отделяне на селяните от земята и средствата за производство, тяхното масово разорение, съставляват пролога към историята на капитализма. „Историята на това отчуждаване е записана в аналите на човечеството с пламенния език на меча и огъня“ (Капитал, том I, стр. 720).

  Възникването на капитализма в Англия и други страни се е случило чрез безсрамно ограбване и превръщане на отчуждените селски маси в роби на буржоазията. „… От капиталът изтича кръв и мръсотия от всяка пора, от главата до петите“ (пак там, стр. 764).

  След като е показал историческия процес на възникване на капитализма и икономическите закони на неговото развитие, Маркс заключава, че буржоазната система е неизбежно претоварена.

  Капиталистическата система се е превърнала в най-голямата пречка за развитието на производителните сили. Буржоазията, по думите на Маркс, е като магьосник, който чрез заклинание е призовал мощни средства за производство и вече не е в състояние да ги контролира. В ерата на монополния капитализъм постоянното недоизползване на оборудването, съпроводено с постоянна масова безработица, унищожаването на готовата продукция за поддържане на монополни цени на високи нива и използването на научно-техническия напредък не за мирни цели, а за унищожаване на производителните сили, са още по-изразени. Всичко това свидетелства за факта, че капитализмът е разложен и обречен.

  Историческата мисия на капитализма е била унищожаването на старите начини на производство и развитието на производителните сили. Но на определен етап от развитието капитализмът се превръща в пречка за социалния прогрес. Класовата борба между пролетариата и буржоазията неизбежно води до социалистическа революция и създаването на по-висш обществен ред – социализъм.

  „Наред с постоянно намаляващия брой на капиталистическите магнати… нараства масата на бедността, потисничеството, робството, дегенерацията и експлоатацията, но също така расте и бунтът на работническата класа, която е обучена, обединена и организирана от самия механизъм на капиталистическото производство. Монополът на капитала се превръща в окова за начина на производство, който е израснал върху него. Централизацията на средствата за производство и социализацията на труда достигат точка, в която стават несъвместими с капиталистическата си обвивка. Тя експлодира. Часовникът бие за капиталистическата частна собственост. Експроприаторите са експроприирани“ (Капитал, том I, стр. 766).

  Ленин пише за втория том на Капитала, който разглежда процеса на обращение на капитала: „Освен това, анализът на Маркс върху възпроизводството на социалния капитал, взет като цяло, във втори том на Капитала е изключително важен и нов. И тук „Маркс разглежда не отделното явление, а масовото явление, не дробна част от общественото стопанство, а цялото това стопанство като цяло“ (Съчинения, том 21, 4-то издание, стр. 49).

  Маркс разделя цялото обществено производство на две основни подразделения: 1) производство на средства за производство и 2) производство на средства за потребление. Той изследва обръщението на целия обществен капитал както при просто, така и при разширено възпроизводство. Капиталът е израз на класовите отношения на буржоазното общество. Но в същото време капиталът е движение, процес на обръщение на индустриалния капитал, който преминава през различни форми: пари, стоки и производствен капитал. Това обращение протича нормално само ако различните му фази безпроблемно се сливат една в друга.

  Движението на обществения капитал, както показа Маркс, се състои от съвкупността от движенията на неговите изолирани части, съвкупността от оборотите на отделните капитали.

  Маркс анализира условията за реализиране на обществения продукт при простото и разширеното възпроизводство и разкрива антагонистичното противоречие между производството и потреблението, присъщо на капитализма. Ленин пише по този въпрос: „Факт е, че потреблението не е цел на капиталистическото производство. Противоречието между този факт и факта, че производството в крайна сметка е свързано с потреблението и зависи от потреблението в капиталистическото общество, е противоречие не на доктрината, а на реалността. Теорията за реализацията на Маркс е, наред с другите неща, с огромна научна стойност именно защото показва как се реализира това противоречие, защото извежда това противоречие на преден план“ (Съчинения, том 4, 4-то издание, стр. 69). Развитието и засилването на тези противоречия неизбежно водят периодично до тяхната експлозия, до нарушаване на процеса на общественото производство, до икономически кризи на свръхпроизводство и унищожаване на производителните сили.

  На Маркс се приписва заслугата за изясняването на причините за периодичните кризи на свръхпроизводство и обосноваването на тяхната неизбежност при капитализма. Маркс демонстрира, че възможността за кризи е присъща на простото стоково стопанство, на противоречието между потребителната стойност и стоковата стойност. Но възможността за кризи става реалност само при условията на развито капиталистическо производство. Причината за кризите на свръхпроизводството, както показа Маркс, е фундаменталното противоречие на капитализма – противоречието между обществения характер на производството и частнокапиталистическата форма на присвояване. Производството се движи от милиони работници; те създават богатство, а това богатство се присвоява от шепа капиталисти – собствениците на средствата за производство.

  Стремежът на капиталистите към неограничено разширяване на производството се сблъсква с намаляващата покупателна способност на трудещите се маси; следователно периодичните експлозии в производството и икономическите кризи ясно показват бунта на производителните сили срещу производствените отношения на капиталистическата система.

  При империализма и особено по време на общата криза на капитализма икономическите кризи станаха още по-чести, още по-продължителни, още по-дълбоки и още по-разрушителни. Те разтърсват цялата капиталистическа система из основи и връщат производството с десетилетия назад.

  Настоящата икономическа криза в капиталистическите страни води до унищожаване на производителните сили и по-нататъшно увеличаване на безработицата и пауперизма. Кризите при капитализма са неизбежни: „За да премахнем кризите, трябва да премахнем капитализма“ (И. Сталин).           

  Маркс разглежда непрекъснатото повторение и обновяване на производствения процес, т.е. възпроизводството, като единство на материални, технически и социални елементи. След като демонстрира непоследователността на буржоазните икономисти, които свеждат възпроизводството до възпроизводството на обществения продукт и работната сила, Маркс анализира и възпроизводството на производствените отношения: „Капиталистическото производство, както видяхме, произвежда не само стоки и добавена стойност: то възпроизвежда, и то във все по-голям мащаб, класата на наемните работници и превръща в наемни работници огромното мнозинство от преките производители“ (Капитал, том II, стр. 30).

  Възпроизводството обхваща не само света на стоките и работната сила, но и производствените отношения между капиталистите и наемните работници. Процесът на разширено възпроизводство при капитализма означава възпроизводство на разширена основа на антагонистичните противоречия между труда и капитала и класовата борба между пролетариата и буржоазията.

  В третия том на „Капиталът“ Маркс разглежда процеса на капиталистическо производство като цяло, като решава, по думите на Ленин, „въпроса за формирането на средната норма на печалба въз основа на закона за стойността“. За разлика от буржоазните икономисти, Маркс не изучава изолирани явления, а по-скоро прави анализ от гледна точка на масовите икономически явления, характерни за капитализма.

  След като изследва произхода на добавената стойност, която се формира в  резултат на експлоатацията на наемния труд в производствения процес, Маркс разглежда неговото разлагане на печалба, лихва и рента. „Принадената стойност… придобива трансформираната форма на печалба… Следователно, печалбата, както я виждаме за първи път, е същата като принадената стойност, но само в мистифицирана форма, която обаче по необходимост произтича от капиталистическия начин на производство“ (Капитал, том III, стр. 40, 41).

  Съотношението на принадената стойност към общия авансиран капитал представлява нормата на печалба, която се увеличава с по-голяма степен на експлоатация на работниците и по-бърза оборотност на капитала.

  В резултат на механизма на капиталистическата конкуренция и потока на капитал от една индустрия в друга, нормата на печалба се трансформира в средна възвръщаемост на инвестирания капитал. Всеки капиталист получава не принадената стойност, създадена от неговите работници, а част от принадената стойност, създадена от цялата работническа класа – тази част, която средно се натрупва на даден капитал. Принадената стойност, създадена от работниците в производствения процес в различни сектори с различен органичен състав на капитала, се разпределя между всички капиталисти.

  Маркс пише: „…Всеки отделен капиталист, както и съвкупността от капиталисти във всяка отделна сфера на производство, участва в експлоатацията на цялата работническа класа от целия капитал и в степента на тази експлоатация. Той участва не само чрез общото класово съчувствие, но и пряко икономически…“ (пак там, стр. 204).

  Това означава, че не отделните работници се противопоставят на отделните капиталисти, а по-скоро пролетарската класа като цяло се противопоставя на буржоазната класа като цяло. Борбата на отделни групи работници за техните икономически искания срещу отделните капиталисти е необходима, но тя не може да доведе до премахване на експлоатацията. Необходима е борба на работническата класа срещу цялата буржоазна класа, срещу цялата система на капиталистическо производство. Това е заключението на Маркс от неговия анализ на печалбата, заключение, което има не само огромно теоретично, но и практически революционно значение.

  Учението на Маркс за средната норма на печалба, разкриващо потисничеството и експлоатацията на пролетариата от цялата капиталистическа класа и непримиримия антагонизъм между труда и капитала, нанася съкрушителен удар на презираните лакеи на буржоазията – социалните реформисти – които се стремят да отклонят работническата класа от пътя на последователната политическа борба срещу буржоазната система към пътя на индивидуалните икономически искания и социалните реформи.

  Въз основа на закона за стойността, Маркс обяснява добре познатия факт за отклонението на цените от стойността на стоките и формирането на средна печалба. Капиталистите продават стоки, стремейки се предимно да възстановят производствените разходи и да реализират печалба, която поради конкуренцията и потока на капитал от една индустрия в друга е подложена на непрекъснати колебания и се стреми към средната норма на печалба. В резултат на такива колебания в цените на стоките около стойността се появява тенденция да се продават стоки на цена на производство плюс средната норма на печалба, т.е. на цена на производството. „Цената на производството“, пише Маркс, „…е равна на производствените разходи плюс печалба“ (пак там, стр. 214).

  Производствените цени не отричат ​​закона за стойността, тъй като производствените цени всъщност са трансформирана форма на стойността на стоката. Процесът на превръщане на стойността в производствени цени отразява историческата трансформация на едно просто стоково стопанство в капиталистическо.

  С увеличаването на органичния състав на капитала, постоянният капитал расте по-бързо от променливия капитал. Тъй като добавената стойност се създава само от променливия капитал, нормата на печалба има тенденция да намалява. Тази тенденция обаче се противодейства на редица фактори, сред които Маркс отбелязва преди всичко засилващата се варварска експлоатация на работническата класа.

  Маркс характеризира различните видове капитал и показва как при капитализма добавената стойност, създадена от работническата класа, се разпределя между индустриалци, лихвари, търговци, банкери и земевладелци.

  Характерно е, че при империализма индустриалният магнат и банкерът, който е едновременно търговец и земевладелец, често се появяват в едно лице. Това несъмнено засилва властта на монополистите и тяхното настъпление срещу работническата класа.

  Изследването на Маркс върху същността на поземлената рента в развитието на капитализма в селското стопанство е от огромно научно и практическо значение.

  Буржоазната политическа икономия се оказа безсилна да разреши тези проблеми. Едва Маркс, използвайки теорията за трудовата стойност, принадената стойност и цената на производството, изясни същността на поземлената рента и специфичните особености на развитието на капитализма в селското стопанство. Поради ограничената земя, с която разполагат земеделските производители, цената на селскостопанските продукти се определя от себестойността на производството не при средно ниво, а при бедна почва, и не при средно ниво, а при най-лоши условия за доставка на продуктите до пазара. Разликата между тази цена и цената на производството… Земеделието върху по-добри почви (или при по-добри условия) носи диференциална рента. Маркс пише: „…Поземлената рента се плаща само от земя, върху която индивидуалната цена на производство е по-ниска от цената на производството, която регулира пазара, като по този начин създава допълнителна печалба, която се превръща в рента“ (пак там, стр. 761).

  Допълнителните инвестиции в труд и капитал върху същия парцел земя, т.е. интензификацията на селското стопанство, също носи диференциална рента.

  Маркс е първият, който разкрива истинската същност на абсолютната рента в селското стопанство. Характеризирайки теорията на Маркс за абсолютната рента, Ленин пише: „…Равенството на печалбата във всички отрасли на промишлеността и националното стопанство като цяло предполага пълна свобода на конкуренцията, свободно движение на капитала от един отрасъл в друг. Междувременно частната собственост върху земята създава монопол, пречка за това свободно движение. Поради този монопол селскостопанските продукти, които имат по-нисък капиталов състав и следователно индивидуално по-висока норма на печалба, не подлежат на напълно свободния процес на изравняване на печалбата; земевладелецът, като монополист, е в състояние да поддържа цена над средната и тази монополна цена генерира абсолютна рента“ (Съчинения, том 21, 4-то издание, стр. 51). Земевладелците се обогатяват, като експлоатират както изостаналостта на земеделието, така и неговия прогрес.

  Абсолютната рента е добавена стойност, данък на обществото към земевладелската класа за правото им на частна собственост. Развитието на капитализма в земеделието неизбежно води до диференциация на селяните, разорение на дребните производители, тяхната пролетаризация и нарастване на аграрното пренаселване. Отделните капиталисти експлоатират отделните селяни чрез ипотеки и лихварство, а капиталистическата класа експлоатира селската класа чрез държавни данъци. Интересите на буржоазията и трудещите се маси на селяните са непримирими. Трудещото селячество, потиснато от земевладелци, кулаци и капиталисти, е съюзник и резерв на пролетариата в борбата за победата на социалистическата революция и установяването на диктатурата на пролетариата.

  Теорията на Маркс за поземлената рента въоръжава партиите на работническата класа с ефективно оръжие за разрешаване на аграрния въпрос и организиране на силите на революционното селячество като съюзник на пролетариата в борбата срещу капиталистическото робство.

  По този начин Маркс разглежда всички аспекти на капиталистическото общество, открива законите на неговото функциониране и развитие и разкрива неговите нелечими и все по-остри противоречия, водещи в крайна сметка до неговата гибел.

  „…Маркс извежда неизбежността на превръщането на капиталистическото общество в социалистическо“, пише В И Ленин, „изцяло и изключително от икономическия закон за движение на съвременното общество“ (Съчинения, том 21, 4-то издание, стр. 54).

  Трудно е да се надцени световноисторическата, организираща и преобразуваща роля на блестящото произведение на Маркс. „Капиталът“ нанесе съкрушителен удар на буржоазните икономически теории и буржоазната идеология като цяло, разкривайки на работническата класа същността на капиталистическата експлоатация и непримиримостта на труда и капитала. Всеки ред от това произведение, пропит със страстната омраза към потисниците, вдъхновява пролетариата за свещена революционна борба срещу буржоазния строй и внушава неугасимото убеждение в триумфа на каузата на социализма. „Капиталът“ е изключително мощен снаряд, изстрелян срещу лагера на буржоазията.

  Идеите на великото произведение на Маркс са отгледали хиляди и хиляди борци за по-добро бъдеще и щастие на работниците. Под мощното му влияние се е оформило съзнанието на прогресивната работническа класа, нейните организатори и нейните лидери, а волята и решимостта за борба са се укрепили.  Безсмъртното дело на Маркс служи и ще продължи да служи като мощно идеологическо оръжие в борбата на потиснатите срещу капитала.

Резюмето е подготвено от С Агапченко

Източник: П. Цветков, „Великото произведение на Маркс (За издаването на новото издание на „Капиталът“)“, Болшевик, бр. 11, 1950, стр. 28-43

Превод – Милчо Александров

Най-голямото нещастие на всяко работническо движение в историята е, когато то се превърне в стълба за хитри индивиди, които искат да се изкачат по-високо, пренебрегвайки онези, които са ги отгледали там. Понякога тези „квалифицирани работници“ се наричат ​​още „политически туристи“ и кариеристи. Винаги и навсякъде има такива хора (обикновено от интелигенцията или „бивши членове“), които търсят някаква сила, към която да се привържат, за да направят кариера. Но веднага щом в Устава постановим, че няма привилегии, няма позиции за лоялност и няма „специален статус“, кариеристът губи интерес. Защо би работил в партия, където ще бъде държан отговорен точно както работниците? Така клаузата в Устава, обявяваща кариеризма за несъвместим с членството в партията, прочиства партията от „опортюнисти“. Остават само онези, които са наистина готови да се борят за каузата на класата, а не за място в кабинета.

  Относно благородниците. Във фабриката работниците са се наситили на „господарското“ отношение: мениджърите гледат право през тях, бригадирите им крещят, директорите ги смятат за „никой“. Но забраната за господско поведение в партията означава, че ако дойдете на събрание, никой няма право да ви посочва образованието или позицията. Тук всеки е „другар“. Работническата партия на Русия насърчава взаимното уважение и човешкото достойнство. Партията се превръща в място, където работниците се ценят за приноса им в борбата, а не за способността им да носят елегантна вратовръзка. Това е психологическата подкрепа, която им дава силата да стоят изправени, дори във фабриката.

  Може би ще ви е интересно също да знаете, че фракционизмът е забранен в Работническата партия на Русия

  В партията има и друг проблем: „лидерството“ и прекаления авторитет. Понякога партиите се превръщат във „фен клуб“ за един лидер. Ако лидерът сгреши или се предаде, цялата партия загива. Забраната на царизма означава, че решенията се вземат колективно, т.е. от мнозинството от работниците, а ръководителят е просто изпълнител на волята на мнозинството. Един ден един е секретар, утре друг. Няма „незаменими“ хора. Това предотвратява предателството отгоре. Ако лидерът се смята за „бог“, партията, според устава си, е длъжна да го накаже или изключи. Партията сме всички ние, а не само един „гений“ на подиума.

  Проблемът с личния интерес и корупцията. Ако личният интерес е несъвместим с членството, тогава всеки опит за използване на партийни връзки или партийни средства за лична изгода е еднопосочен билет към изхода. Това гарантира, че партийните вноски и усилия няма да бъдат изразходвани за банкети за ръководството или за закупуване на автомобили за „шефовете“. Всяка рубла допринася за общата победа. Ето защо уставът на Работническата партия на Русия гласи: „Личният интерес е несъвместим с членството в работническата партия“. Частният интерес винаги е враг на общата кауза.

  В обобщение, клаузата в Устава: „Вътрешнопартийните отношения се изграждат на принципите на пълно равенство. Кариеризмът и личният интерес, господството и лидерството са несъвместими с членството в РПР“ е вашият „антидот“ срещу дегенерацията на партията. Тя (тази клауза) ви гарантира, че:

1. Партията ще се управлява от работници, а не от гостуващи кариеристи.

2. Ще бъдете уважавани като равни, независимо от ранга.

3. Никой няма да се възползва от вас и да се обявява за „безпогрешен лидер“.

4. Партията ще бъде честна, защото преследването на лична изгода е забранено в нея.

  Другари работници, равенството в партията е вашата сила. С партия като тази вие не изграждате нова йерархия; вие изграждате бойно братство. Присъединете се към Работническата партия на Русия, където се кове такова бойно братство!

С уважение, В В  Харин, икономист – Превод Милчо Александров

В края на краищата, именно критиката и самокритиката в партията са им помагали да запазят правилната позиция – тоест позиция, която би била в полза на работническата класа.

  Но трябва да се каже, че:

  „Не ни е нужна каквато и да е самокритика. Нужна ни е такава самокритика, която повишава културното ниво на работническата класа, развива нейния боен дух, укрепва вярата ѝ в победата, умножава силите ѝ и ѝ помага да стане истински господар на страната“ (И. Сталин, „Срещу вулгаризирането на лозунга на самокритиката“).

  Съответно, ние можем и трябва да реагираме подобаващо на критиката само когато тя ни доближава до социализма, а не ни отдалечава от него.

  Като другари от „Борба с опортюнизма!“ Групата посочва, че тъй като се позиционират като наши другари, решихме да отговорим на критиките, отправени към нас, и да изясним грешките, допуснати от Оксана Снегир, авторката на статията „Трябваше ли украинските комунисти да подкрепят Майдана?“, публикувана на този уебсайт преди седмица.

  Самото заглавие на статията съдържа въпрос и авторката задава този въпрос именно защото не е съгласна с нашата позиция, че комунистите е трябвало да подкрепят прогресивната страна по време на Майдана. Другарката Оксана Снегир смята, че нашата позиция е неправилна, че „идеализираме“ Майдана и че „e самозалъгване“, тъй като уж не е имало прогресивна страна на Майдана.

  Уебсайтът на РП съдържа няколко статии относно нашата позиция относно Евромайдана и изглежда, че са представени достатъчно аргументи, за да може читателят да разбере този въпрос. Но по някаква причина за някои другари е достатъчно да го обяснят веднъж, докато за други, дори да напишат 100 статии по една и съща тема, те пак няма да разберат. Въпрос: Защо не разбират?

  Отговор: Или защото им липсва правилният научен мироглед, или защото заемат различна класова позиция, а не пролетарска.

  Е, няма значение, ще говорим за мирогледите по-късно, но засега нека разберем с какво точно не е съгласна другарката О Снегир и какъв е предметът на дискусията.

  Авторката смята, че Майданът не е резултат от масова самоорганизация и творческата дейност на хиляди украинци. Тя смята, че първоначално е бил „иницииран и провокиран“ от националисти и централизираните организации на реакционната буржоазия:

  „Националистите се подготвиха за Майдана предварително и че Майданът, като цяло, беше подготвен, иницииран и провокиран от тях, ръководен от тях от самото начало и обслужваше техните цели.“ И всички, които подкрепяха Майдана, тези, които излязоха на Майдана, станаха инструменти в ръцете на националистите, обслужваха техните цели и им помогнаха да се издигнат на власт. Следователно комунистите не е трябвало да подкрепят Майдана, защото по този начин биха подкрепили изключително реакционните, националистически и открито враждебни сили, които ръководеха Майдана и го използваха за свои собствени цели. И, разбира се, подкрепяйки тези реакционни сили, комунистите биха извършили неморален акт, предавайки комунистическите си убеждения.“

  Другарката О Снегир също така твърди, че много преди Майдана е имало специални структури, чиято цел е била „да експлоатират протестните настроения на масите за свои собствени цели – да се подготвят да водят протеста и да му дадат необходимата  посока… Те също така имат задачата, много преди решителния момент, да провеждат пропаганда сред широки слоеве от населението, която ще осигури симпатиите и подкрепата на масите за тази политическа сила и, когато протестните настроения се повишат, ще ѝ позволи да води масите, да ръководи протестното движение и да го впрегне в собствените си интереси.“ „Тази сила беше украинската националистическа буржоазия, стремяща се към власт.“

  Отлично, позицията на автора е ясна. Проблемът е, че е погрешна.

  Каква е грешката на другарката Снегир? Това е неразбиране на обективните закони на развитието, неразбиране на причините, които движат всеки процес! Грешката се състои в отклонението от диалектическия материализъм и поемането по пътя на субективния идеализъм и… механизъм.

  Диалектическият материализъм – научният мироглед на работническата класа – учи, че причините за всяко развитие винаги трябва да се търсят в системата. Източникът на всяко развитие е вътрешен, докато външните причини само определят конкретното време и място на явленията и събитията, но в никакъв случай самите процеси, явления и събития!

  Авторката е забравила диалектиката и за нея причината за украинските събития не са вътрешните противоречия на украинското общество, а субективната воля на неизвестни личности. Неизвестни, защото другарката Снегир не споменава конкретно силата, която според нея е организирала Майдана; тя нарича тази сила най-общо „украинската националистическа буржоазия, стремяща се към власт“. Но, извинете, украинската буржоазия е на власт почти четвърт век. Тя се издигна до тази власт през 1991 г. под лозунга на национализма и оттогава не го е премахнала от дневния ред, пренаписвайки историята на страната, прилагайки културни реформи, които са ѝ от полза, и изопачавайки я, за да отговаря на собствените ѝ интереси.

  Украинският национализъм е бил подхранван в страната! Защо тогава сега трябва да организира Майдан срещу себе си? Получава се противоречие. И то възникна, защото другарката Снегир, макар че пламенно разобличаваше партията „Рабочий путь“, няма ясна представа за действителните политически сили, действащи на Майдана.

  Партията „Рабочий путь“ многократно е заявявала, че основната причина за Майдана са вътрешните противоречия в страната, които възникнаха в Украйна с възстановяването на капиталистическите отношения и рязко се изостриха след обявяването на независимостта на републиката. Основната и определяща причина за Евромайдана е класова: недоволството на трудещото се население от материалните и социалните му условия, произволът на буржоазната власт, корупцията, бедността на трудещите се маси, произволът на олигарсите и т.н. Изискванията, поставени на Майдана, бяха разнообразни и в никакъв случай не бяха изключително реакционни, както смята другарката Снегир. Повечето от тях бяха социални и като цяло демократични по своя характер. Именно тези искания обединиха мнозинството от участниците. Вярно е, че значителна част от предложените на Майдана решения на проблемите, които тревожеха протестиращите, бяха наивни и утопични, като например лустрацията или искането за присъединяване към Европейския съюз. Но решението на проблема не е самият проблем! Истинските решения могат да бъдат намерени само със значителна политическа осъзнатост и политически познания. Когато такива знания липсват и никой не може да ги предложи, движещата сила са наивните илюзии на хората, като например искрените надежди, че с присъединяването към Европейския съюз украинците ще живеят по-добре. Изоставянето на Янукович от европейския курс, въпреки факта, че тези розови илюзии за живота в Европа като цяло и перспективите на Украйна в частност бяха внушавани в съзнанието на трудещите се маси в продължение на много години, включително по време на управлението на самия Янукович, предизвика оправдано възмущение сред значителна част от трудещото се население на страната. И това се превърна в една от естествените и напълно логични предпоставки за Майдана, тъй като хората възприемаха действията на правителството като нежелание да поправи тежкото положение на страната.

  Но другарката Оксана Снегир не вижда нищо от това; тя не се интересува как и защо са се развили процесите в Украйна. Тя вижда само резултата, т.е. идването на власт на реакционни кръгове от едрата монополна буржоазия. И като небрежен ученик, тя приспособява решението към този резултат, като поема по най-краткия и прост път: „Майданът беше иницииран от… украинската реакционна, националистическа, открито антикомунистическа буржоазия.“ Не е ли това крещящо механистично мислене, т.е. едностранчивост, а не субективен идеализъм, когато обективната историческа реалност ще бъде заменена от примитивната схема на събитията на автора?

  Напълно е възможно другарката Снегир просто да не е наясно със събитията, които са се случили, и до голяма степен да е била повлияна от руската буржоазна пропаганда, която не е отразила особено социалните аспекти на Майдана. Или може би авторката умишлено изхвърля факти, които не се вписват в абстрактната схема, която е измислила. Така или иначе, другарката Снегир очевидно игнорира фактите и събитията, случили се в Киев в самото начало на Майдана, и не разбира същността на използваната от нея терминология.

  Буржоазията винаги е „открито антикомунистическа“! Не може да бъде другояче, защото комунизмът е смъртоносно опасен за нея.

  Освен това, на Майданът, не само в началния му период, но и в най-острия му период, нямаше единна сила, която централно да контролира целия Майдан. Лидерите на опозицията (Кличко, Тяхнибок, Яценюк) не я представляваха; те бяха подкрепени само от малка част от Майдана. По-голямата част отхвърли лозунгите им и ги освирка многократно. Буржоазните медии, както руски, така и украински, обаче упорито изобразяваха тези личности като лидери на всички протестиращи на Майдана, умишлено оформяйки картина на събитията, която отговаря на техните собствени интереси. Да се ​​игнорират съвременните технологии за манипулиране на масовото съзнание днес означава съзнателно да се допусне грешката да се помогне на буржоазията да заблуди пролетарските маси.

  На Майдана нямаше „прозападна, националистическа, антируска, антикомунистическа“ насока, каквато се твърди, че е била „насадена на Майдана от десни радикали“. Радикалните националисти от Десния сектор изобщо не подкрепяха идеята за присъединяване към ЕС, както заяви, по-специално, заместник-началникът на централния клон на ООН „Тризъбец“ в интервю за онлайн вестник „Варианти“: „От самото начало и до днес и отвъд ние не се застъпваме за европейска интеграция, а за завършване на националната революция.“

  От самото начало на Майдана лозунгите му бяха до голяма степен демократични; нямаше ултранационалисти, десни радикали, русофоби или антикомунисти. Хората излязоха на улицата само защото им беше писнало от съществуващото правителство. Никой не се интересуваше нито от Путин, нито от Русия, нито от „тоталитарните Съвети“, нито от „комунистите“.

  Що се отнася до атаките срещу Комунистическата партия на Украйна и „боротьобистите“, подобни актове на насилие наистина са се случили. Това обаче не е резултат от някаква омраза към комунистическата идея, а по-скоро логичен извод от политиката на тези корумпирани организации, които открито подкрепяха Янукович, олицетворение на настоящото правителство в страната по това време.

  Авторката греши и когато твърди, че първоначално е имало определени структури, участващи в организирането, финансирането и разпространението на Майдана. Статията на РП „Как да се борим с настъпващия фашизъм (заключение)“ цитира интервю с бившия ръководител на СБУ Яковенко, който обяснява, че неофашисткото въстание е било планирано за следващата 2015 година, в навечерието на украинските парламентарни избори. Поради факта обаче, че възмутените хора се надигнаха срещу настоящото правителство точно сега, десните радикали бяха принудени да коригират плановете си и да се адаптират към настоящата ситуация. Тази информация (и не само тази, между другото!), която другарката Снегир просто игнорира, въпреки че със сигурност е прочела множество материали за Украйна в сайта на РП, директно опровергава нейните предположения за първоначалната организация на Майдана от определени политически сили, като по този начин лишава критиките ѝ към „Рабочий путь“ от най-важното им предимство.

  Яковенко е не само е по-добре информиран от другарката Снегир, но е и много по-логичен от нея и разбира много по-добре интересите на сблъскващите се в Украйна сили. Буржоазията е усещала, че ще има работническо въстание, подготвяла се е за него, но не е знаела точно кога ще се случи. В крайна сметка самата буржоазия е безсилна, числено малка и винаги използва измамените работнически маси, за да постигне целите си. Следователно, тя е принудена да се адаптира към настроението на масите, чакайки избухването на протести, за да „се качи в рая“ – тоест, да задоволи собствените си интереси и да реши собствените си проблеми. Буржоазията обаче, въпреки всичките си пари и връзки, е неспособна да създава протести и да подбужда възмущение – не само сред малцина, а сред хиляди и милиони хора – ако за тях няма класова основа. Да вярваме в противното означава да смятаме работническите маси за пълни идиоти, безмозъчни говеда, зъбни колела и болтове, които всеки, който има власт, може да манипулира както си поиска. Това означава да се придържаме към твърдо буржоазна, идеалистична гледна точка, малко по-различна от либералите и най-реакционните идеолози на буржоазията.

  Но точно това виждаме у другарката Снегир, която пише черно на бяло, разобличавайки се:

  „Какво беше Майданът? Това беше протест, в който участваха стотици хиляди, дори милиони украински граждани в цялата страна.

   Възможно ли е наистина тези милиони граждани спонтанно да се вдигнат, да се обединят и да започнат общи протести, с общи искания, с общ политически дневен ред?

  Само политически наивен човек би могъл да си представи, че масово протестно движение може да възникне спонтанно – сякаш масите, доведени до бяло, изведнъж се вдигнаха, спонтанно се обединиха – стотици хиляди, дори милиони! – и без никаква координация, без обединяваща или насочваща сила, започнаха да действат съгласувано, в една посока – и така възникна масовото протестно движение.

  „В природата не съществува такова нещо като „самоорганизация на масите“. Всяко масово протестно движение има организатор, а организаторът на всяко масово протестно движение винаги е някаква политическа сила, представители на някаква класа…“

  Последните два параграфа ясно показват до каква степен човек, който гледа на света механично, може да стигне до примитивизъм и опростяване.

  Другарката Снегир очевидно стига до крайности и по същество отрича неорганизираните масови протестни движения изобщо, отрича спонтанността! Въпреки че историята може да предостави хиляди и милиони примери за неорганизирани масови въстания. Селски вълнения и бунтове. Началните етапи на работническото движение, например, лудитското движение. Скорошен пример от руската история са вълненията на площад Манежная (2010 г.). По-скорошен пример са вълненията във Фъргюсън, Калифорния, САЩ (2014 г.) и други.

  Майданът се разви по подобен начин. Нека си спомним, че Майданът не се ограничаваше само до Киев. Той се разпространи във всички украински градове. Във всеки град населението спонтанно излизаше на централните улици, превземаше правителствени сгради и атакуваше партийни офиси на управляващата партия (особено Партията на регионите и Комунистическата партия на Украйна). Студентите спряха да посещават своите… училища, работници и служители напускаха работа – „духът на Майдана“ проникваше в почти всяко село в страната. Някои отидоха в Киев, за да се присъединят към барикадите, други се опитаха да подобрят живота си в собствените си градове.

  Разбира се, никой не отрича, че САЩ, ЕС и десни радикали са повлияли на Майдана, но това се случи малко по-късно, когато те осъзнаха, че могат да използват това масово движение за свои собствени цели. По-важното за нас сега е, че Майдан първоначално е бил спонтанен социален протест, обхванал по-голямата част от Украйна. Именно това отрича другарката Снегир, като по този начин игнорира историческата реалност.

  Подемът не се случва за една нощ или „с натискане на бутон“, както очевидно вярва другакатат Снегир. Масовият протестен подем е ПРОЦЕС, който започва с незначителното възмущение на една малка група хора. Но ако има вътрешни причини за подобно развитие – например рязко влошаване на материалното положение на масите – то поглъща и привлича много други подобни малки потоци от недоволство, гняв и възмущение и в крайна сметка се трансформира в огромен, мощен порой от бушуващ народен гняв, често помитащ ​​всичко по пътя си. Дали този порой ще бъде градивен или разрушителен и в каква посока ще бъде насочен, зависи от степента на съзнание на масите, идеите, които ръководят действията им, и от това колко добре разбират фундаменталните си интереси.

  Организаторите не могат да създадат този подем, защото източникът на този подем е обективен, а не субективен – това са условията на живот на хората, а не волята на организаторите на протеста или на конкретни лица. Причината за негодуванието и възмущението на трудещите се маси в класовото общество е потисничеството, под което живеят и са постоянно принудени да търпят. Организаторите могат да повлияят на този подем, да го засилят или отслабят, да го насочат в едната или другата посока само чрез въвеждане на елементи на съзнание в масите.

  Коренът на теоретичната грешка на другарката О Снегир, която я поставя под крилото на буржоазията (ще покажем по-долу, че това е точно така!), е отричането на диалектиката и материализма в социалните процеси, неразбирането, че историята се прави от масите, а не от отделните личности, и че масите са водени от своите фундаментални класови интереси. Въпросът винаги е само до каква степен масите са осъзнали тези интереси във всеки даден момент.

  Другарката О Снегир, подхождайки механично към явленията и събитията, не разбира връзката между диалектическите категории на спонтанното и съзнателното и се опитва да оправдае грешката си с позовавания на „Рабочий путь“:

  „Самите другари от „Рабочий путь“ многократно са заявявали, че понятието „масова самоорганизация“ е буржоазна глупост.“

  Но „Рабочий путь“, първо, никога не се е изразявал по този начин, и второ, и най-важното, никога не е отричал спонтанността! Критикувайки теоретично неправилния и подвеждащ израз „масова самоорганизация“, „Рабочий путь“ се бори срещу широко разпространения „икономизъм“ в руското комунистическо движение, който отрича ролята на съзнанието в протестното движение. Но никога не ни е хрумвало, че някои другари, които се смятат за комунисти, ще се спуснат до „обратен икономизъм“, като напълно отричат ​​спонтанността!

  Въпреки че, като цяло, това може да се очаква от хора, които постоянно изпадат в идеализъм, а след това в механистично мислене. Не е случайно, че класиците на марксизма постоянно са твърдели, че „левият“ опортюнизъм е същото като десния опортюнизъм. И примерът с „критичната“ статия на другарката Снегир перфектно демонстрира истинността на това твърдение.

  Позицията, която тя излага, не е нищо друго освен левичарство, „ляв“ опортюнизъм или, с други думи, дребнобуржоазен революционизъм, който в крайна сметка, подобно на десния опортюнизъм, обслужва само и изключително интересите на буржоазията.

  Преценете сами: какво е основното оплакване на другарката Снегир към „Рабочий путь“?

  Че според нея „Рабочий путь“ е предложил комунистите да подкрепят Майдана. „Рабочий путь“ обаче никога не е правил подобно изявление. Той изложи позицията си ясно и сбито, и най-важното – убедително, твърдейки, наред с другите неща, че комунистите трябва да подкрепят „прогресивното течение на Майдана“, неговия „прогресивен компонент“, т.е. общодемократичните и антикапиталистически искания на участниците в Майдана:

  „Всъщност Майданът от самото си начало в основата си е бил и продължава да се корени в социалните искания, искания за промяна на съществуващото състояние на нещата в страната, което направи живота на обикновените работници в Украйна непоносим. Хората не излязоха на Майдана, за да заменят Янукович с Тимошенко или Яценюк.“ Те излязоха, защото им беше писнало от това правителство, писнало им е от корупция, безработица, бедност, липса на права и т.н. Искането за наказване на корумпирани служители, за извършване на лустрация, за прехвърляне на властта на народа, а не на милионерите, за принуждаване на правителството да се отчита пред народа и т.н. – това са все социални, общодемократични искания, много от които самите наши „комунисти“ многократно са подкрепяли на митинги и пикети. От политическа гледна точка, всичко това са общодемократични искания (за разширяване на съществуващата буржоазна демокрация), но не и реакции… Ето защо бойците на Десния сектор се появиха на Майдана и взеха всичко в свои ръце, защото управляващата буржоазна класа ужасно се страхуваше, че общодемократичен протест на работниците може да обхване цялата страна… Това общодемократично течение на Майдана е прогресивно (в сравнение с настъпващата реакция, т.е. фашизма!) течение, което трябва да бъде подкрепено, като се привлече в негова помощ работниците от изток и югоизток на Украйна, които биха могли да излязат с подобни общодемократични искания… В този случай шансовете на дясната опозиция да овладее протестите на трудещите се щяха да бъдат малки… Но именно защото това прогресивно течение на Майдана не беше подкрепено от останалите региони на Украйна, а огромното мнозинство от украинските и руските левичари и „комунисти“ виждаха в протеста на Майдана само разрушаване на паметници, а не класовата същност на протеста, не неговия прогресивен компонент, реакционерите успяха да завземат властта.“ (от статията „Как да се борим с настъпващия фашизъм (заключение)“)

  Самата другарка Снегир цитира този цитат в статията си, но чете не какво пише в него, а какво иска. В нейната интерпретация подкрепата за „прогресивното (общодемократично) течение на Майдана“ се превръща просто в „подкрепа за Майдана“, а тъй като Майданът по-късно е воден от десни радикали, в подкрепа на реакционната тенденция: „Посоката, която десните радикали дадоха на Майдана, беше прозападна, националистическа, антируска, антикомунистическа.“

  В крайна сметка, простите манипулации на другарката Снегир я доведоха до твърдението, че  „Рабочий путь“ уж предлага подкрепа за прозападен, националистически, антируски, антикомунистически Майдан! След това другарката Снегир прекарва цялата си статия героично в борба с тази измислица и в крайна сметка гордо я побеждава.  Чудесно, поздравления! Но какво общо има „Рабочий път“ с това? Какво е това, ако не вулгарна софистика, предназначена за глупаци?

  В крайна сметка има голяма разлика между обикновен Майдан и прогресивното течение на Майдана. Другарката Снегир, след като прекарва значителна част от статията в отричане на съществуването на прогресивно течение на Майдана, неговата социална основа, си противоречи в края, като по същество повтаря казаното от „Рабочий путь“: „Протестът на мнозинството граждани, дошли на Майдана, обикновени работници, както правилно отбелязва РП, със сигурност имаше социални корени.“ Но, лишени  от политическа грамотност, нито от собствени класови организации, които да защитават интересите си, тези работници веднага се превръщат в инструменти в ръцете на националистическата буржоазия, движейки се в необходимата ѝ посока, помагайки ѝ да завземе властта.

  Точно това е, което „Рабочий путь“  писа, включително и в горния цитат! Реакционната буржоазия се възползва от плодовете на първоначално социалния Майдан именно защото украинските комунисти не сметнаха за необходимо да работят с масите!

  (Ще игнорираме неточността на някои от формулировките на другарката Снегир, тъй като е ясно, че тя има изключително неясно разбиране за баланса на политическите сили в Украйна, неспособна дори да разбере „националистическата буржоазия“.)

   Възниква въпросът: какъв е смисълът от цялата тази суматоха? Какъв е смисълът от критиката, ако по същество говорим за едно и също нещо? Заради самата критика? Е, това също е ясен признак на опортюнизъм! Е Бернщайн е казал: „Движението е всичко, целта е нищо“. Така че критиката заради критиката е движение без цел. Тези, които нямат какво по-добро да правят, могат да продължат в същия дух, ако не са твърде мързеливи, но „Рабочий путь“ има какво да прави. И ако „критиците“ не могат да помогнат на каузата на социализма, поне не бива да се месят…

  Но не,  но за другарката Снегир е изключително важно,  да покаже, че „Рабочий путь“  греши, независимо по какъв начин или с какви средства. Тя може да направи това, като изопачава фактите, които, за съжаление, използва неведнъж в статията си.

  Например, говорейки за въоръжените националисти, присъстващи на Майдана, другарката Снегир заявява:

  „Това не бяха някаква случайна тълпа от националисти, които дойдоха и поведоха протеста, защото нямаше никой друг, както пишат другарите от РП. Това бяха ударни войски, паравоенни формирования на самата сила, която подготви Майдана – украинските националисти, дяснорадикалната буржоазия и олигарсите зад нея, стремящи се към преразпределение на властта и собствеността.

  Бих искал да знам къде и кога „Рабочий путь“ е  писал за „случайни тълпи от националисти“, които, очевидно поради липса на нещо по-добро за правене, „дойдоха и поведоха протеста, защото нямаше никой друг“?

  Цитираният по-горе цитат от РП ясно и недвусмислено гласи: „Причината бойците на Десния сектор да се появят на Майдана и да поемат контрола беше, че управляващата буржоазна класа ужасно се страхуваше, че всеобщ демократичен протест на работниците може да обхване цялата страна…“ „Бойци“ са именно тези „ударни войски, паравоенни формирования“. Какво не е наред? Защо това умишлено изопачаване на позицията на противника? Да се ​​създаде основа за критика, изсмуквайки я от нищото?

  Съвсем ясно е, че „Рабочий путь“ разбира процесите, развиващи се в Украйна, много по-дълбоко от другарката Снегир, защото определя не само преразпределението на собствеността като една от причините за завземането на властта от реакционерите, но и желанието на монополната буржоазия да потисне нарастващия революционен протест на трудещите се. Последното винаги и навсякъде е основната причина за идването на фашизма на власт.

  Единственият начин да се предотврати завземането на властта от фашизма и установяването на неговата диктатура е чрез борба за демокрация, сплотяване на работническите маси около работническата класа и обединяването им в единна бойна сила, , способни да се борят с предстоящата реакция.

  Може ли това да се направи, ако комунистите откажат да работят сред масите? Ако, арогантно позирайки, както предлага другарката Снегир, се дистанцират от политически непросветените маси, без да правят опит да ги просветят и насочат по правилния път?

  „Накратко, за да обобщим, Майданът беше иницииран и ръководен от украинската реакционна, националистическа и открито антикомунистическа буржоазия. Още от самото начало тя напълно зададе тона му и определи посоката му.

  И от това следва, че подкрепата на Майдана означаваше подкрепа на реакционните сили, които го водеха – националистическата буржоазия, стремяща се към власт.“

  Въпросът е, че първото не следва второто! Аргументът на другарката Снегир не е логика, а примитивна софистика. Дори Майданът да е бил организиран от реакционната буржоазия, както твърди другарката Снегир, което е напълно невярно, комунистите бяха длъжни да работят с масите на Майдана! Те нямаха право да стоят безучастно, безцелно да наблюдават как фашизмът укрепва социалната си база. През 30-те години на миналия век Коминтернът изисква комунистическите и работническите организации не просто да работят с масите, където и да се намират, а дори и в рамките на най-реакционните фашистки организации, с цел да ги корумпират отвътре, да откъснат работниците, опиянени от фашистка пропаганда, и да лишат тези организации от тяхната социална подкрепа.

  Като се има предвид фактът, признат от самата другарка Снегир, че „протестът на мнозинството от гражданите, излезли на Майдана, обикновените работници… е имал социални корени“, това означава, че наистина е имало прогресивен, класов, антикапиталистически компонент в Майдана. Още по-необходимо е той (ТОЙ, а не абстрактният Майдан!) да бъде подкрепен с всички възможни средства, от дискретна пропаганда и агитация сред масите  до лозунгите и исканията, които се проведоха на Майдана. Тогава, тъй като всяко развитие е борба на противоположностите, не фашистката, реакционната противоположност би се засилила, а прогресивната, класова, антикапиталистическа, която, развивайки се, би могла да потисне реакционната, фашистката.

  Да стоиш настрана – което е точно това, което се има предвид под израза „да не подкрепяш Майдана“ – не е нищо повече от подпомагане на реакционната противоположност, т.е. фашизма!

  Ето как помпозните революционни фрази на другарката Снегир всъщност се превърнаха в откровена реакция, подпора на буржоазията и предателство на работническата класа.

  Ето защо безмозъчното, авантюристично, дребнобуржоазно „ляво“ всъщност не е нищо друго освен дясното – класовата позиция на буржоазията, срещу която дребнобуржоазният революционизъм толкова красиво се бори с думи.

В Белин, П Филипенко, март 2015 г. Превод – Милчо Александров

Ким Ир Сен

  С края на Втората световна война се откриват перспективи за изграждане на ново общество на демократични принципи в няколко страни в Европа – центърът на комунистическата идеология – и Азия – фронтовата линия на колониалната националноосвободителна борба.

  Положението в страната също е обнадеждаващо.

  Едва  беше освободена Родината, когато във всеки ъгъл на страната се създадоха народни комитети. Навсякъде се създадоха партийни и масови обществени организации, в чието ядро ​​ работеха революционери в партийните организации в страната, а в основата им  бяха членове на организациите за съпротива. В Пхенян, Сеул и други големи градове културни и артистични дейци както от вътрешен, така и от международен произход се събират със светлата надежда да участват в изграждането на национална култура. Работниците организират въоръжени отряди за самоотбрана и доброволно охраняват фабриките, заводите, мините, кариерите, пристанищата, железопътните линии и други подобни. Пламенното желание на нашия народ да спаси Родината, демонстрирано по време на всенародната съпротива, разцъфна в неудържим стремеж към изграждане на нацията с освобождението на страната.

  Както по отношение на неотложните задачи на Корейската революция, така и на нейната крайна цел, ситуацията около нас вдъхваше оптимизъм.

  Въпреки това, ние абсолютно не можехме да се отпуснем.

  Японският империализъм беше победен, но контрареволюцията не сложи оръжие. Дори след като императорът на Япония обяви безусловна капитулация, оцелелите японски войски продължиха да се съпротивляват.

  Прояпонски елементи, предатели на нацията и представители на експлоататорските класи тайно замисляха провокации, за да попречат на изграждането на нова Корея. Предателите на революцията. Ненадеждни и чужди елементи и амбициозни политици проникнаха в партийните организации и органите на народната власт, прикривайки истинската си същност.

  Докато все още бяхме в Далечния изток, чухме съобщения за предстоящото разполагане на американски войски южно от 38-ия паралел. Разбирахме, че ако това се случи, армиите на двете сили ще бъдат разположени едновременно в нашата страна. Нямахме никакъв интерес от разполагането на войски на две чужди държави, под какъвто и да е предлог, на корейска земя, която в никакъв случай не беше победена страна.

  По време на Кабоската селска война, Япония и династията Цин изпратиха войски в нашата страна. Нашият народ обаче не можа да извлече никаква полза от това.

  Изпращането на войски от двете страни в крайна сметка доведе до Цин-японската война, по време на която страната ни беше опустошена.

  Разполагането на войски от две държави – Съветския съюз и Съединените щати – заплашваше да превърне страната ни в арена за конфронтация между социализма и капитализма и следователно да раздели силите на нацията ни на две фракции – лява и дясна, патриотична и предателска. Сблъсъкът на фракциите и техният съюз с външните сили в крайна сметка щяха да доведат до гибелта на страната. Това бе неизбежно.

  Беше наложително, на първо място, да укрепим собствените си революционни сили по всякакъв възможен начин, за да защитим суверенитета на нацията си при такива обстоятелства и да ускорим изграждането на новата родина.

Субект на нашата революция  разбира се беше самият наш народ.

  Още от първите дни на нашата революционна дейност ние положихме всички усилия да образоваме, организираме и мобилизираме хората, които щяха да поемат прякото ръководството на антияпонската революция. Стотиците хиляди и милиони хора – участници в съпротивата, които се вдигнаха на последната, решителна битка за освобождението на родината – не бяха аморфна маса, изливаща се на бойното поле, подчинявайки се на моментен импулс. Това бяха отряди от организирани маси, които ние отглеждахме години наред.

  За да обучим един човек като другар в революцията, бяхме готови да изминем сто ли. А за да защитим народа, се хвърлихме върху амбразурите и влязохме в огъня.

  Целият процес на антияпонската революция е хроника на любовта и доверието, с които ние, смятайки масите за субекти на историята, ги направихме съзнателни и организирани и ги поставихме начело на свещената война за възраждане на родината. Това е хроника на великата борба и съзидателната дейност на масите, които чрез кръвта и потта си показаха, че самите те са се превърнали в пълноправен субект на историята. Именно тези хора и бойците на Народно-революционната армия бяха движещата сила на нашата революция, отговорни за изграждането на възродената родина. Ако се бориш с любовта и подкрепата на народа, вярвайки в неговата сила и разчитайки на него, можеш да преодолееш всякакви тежки изпитания, можеш да постигнеш победа във всяка трудна борба. Това е безценната истина, която открихме в огъня на антияпонската революция.

  В освободената страна имаше много хора, които казваха, че е било трудно да се освободи Родината, но че няма да е толкова трудно да се изгради ново общество след нейното освобождение. Но аз мислех, че именно изграждането на държавата е трудната и сложна задача.

(Източник: Информационна агенция Синхуа)

12 септември, Ню Делхи. Китайският президент Си Цзинпин присъства на откриващата сесия на 18-ата среща на върха на БРИКС. /Снимка: Синхуа/

  Ню Делхи, 12 септември (Синхуа) – Механизмът за сътрудничество БРИКС се превърна в най-влиятелната платформа в света за сътрудничество между страните от развиващите се пазари и развиващите се страни, обяви китайският президент Си Цзинпин в Ню Делхи в събота.

  В речта си на откриващата сесия на 18-ата среща на върха на БРИКС, китайският лидер припомни, че тази година се навършват 20 години от сътрудничеството в рамките на БРИКС. Той отбеляза, че през последните две десетилетия механизмът за сътрудничество в рамките на БРИКС непрекъснато се е развивал и укрепвал, демонстрирайки забележителна жизненост и динамизъм.

  Си Цзинпин подчерта, че това са 20 години на независимост и само укрепване. Страните от БРИКС активно проучват пътища за развитие, подходящи за техните национални обстоятелства, превръщайки се в модел за самоукрепване чрез единство за страните от развиващите се пазари и развиващите се страни.

  Както посочи китайският президент, това са и 20 години на съвместно преодоляване на трудности. Страните от БРИКС съвместно отговориха на различните предизвикателства – от световната финансова криза, пандемията от COVID-19 и промяната на климата. В същото време групата последователно защитава общите интереси на Глобалния Юг, носейки стабилност и положителен импулс на света. Китайският лидер оцени и последните 20 години сътрудничество в рамките на БРИКС като много ползотворни, отбелязвайки, че страните от БРИКС са преживели историческо разширяване, създали са всеобхватна рамка за сътрудничество на много нива и са навлезли в нов етап на висококачествено развитие на сътрудничеството в разширения формат на БРИКС.

  Си Цзинпин заяви, че днес светът преживява ускоряващи се промени, невиждани от векове, Глобалният Юг бързо увеличава мощта си и изграждането на многополюсния свят вече не може да бъде спряно.

  В същото време, както отбеляза китайският президент, регресивните течения на едностранчивост и силова политика набират сила, мултилатерализмът и международният ред са под атака, а дефицитът за мир, развитие, сигурност и управление продължава да расте.

  Китайският лидер подчерта, че страните от БРИКС трябва твърдо да застанат на правилната страна на историята, смело да маршируват начело на епохата, да насочват международния ред към по-голяма справедливост и рационалност и ръка за ръка да изграждат общност на споделено бъдеще за човечеството.

  Както заяви Си Цзинпин, на първо място, БРИКС трябва да бъде начело на иновативното развитие. От съществено значение е страните от БРИКС да поемат инициативата, да засилят сътрудничеството в областта на изкуствения интелект (ИИ), да насърчават откритостта, сътрудничеството и споделянето, както и да развиват практическото сътрудничество в нови области и на по-високо ниво.

  Китайският лидер приветства активното участие на страните от БРИКС в дейностите на Световната организация за сътрудничество в областта на изкуствения интелект.

  Той припомни, че Китай е представил инициатива за насърчаване на нови видове индустриализация в страните от БРИКС чрез изкуствен интелект. Той заяви, че Китай е готов да работи с всички страни за постигане на нови резултати в научноизследователската, развойната и приложната област, както и за задълбочаване на сътрудничеството в индустриалните и веригите за доставки.

  Второ, продължи Си Цзинпин, БРИКС трябва да бъде начело на защитата на мира и стабилността. Страните от БРИКС трябва да се придържат към концепцията за обща, всеобхватна, кооперативна и устойчива сигурност, да се противопоставят на манталитета на Студената война и блоковата конфронтация, да се противопоставят на нарушаването на суверенитета на други държави и намесата във вътрешните им работи и да играят конструктивна роля в разрешаването на належащи проблеми, като дават уникален принос за намирането на решения, които да се справят както със симптомите, така и с коренните причини.

  Китайският лидер заяви, че Китай очаква да играе подобаваща роля, заедно с други страни от БРИКС, в установяването на мир и спокойствие в Близкия изток и региона на Персийския залив.

  Трето, Си Цзинпин призова БРИКС да бъде начело на взаимното обучение между цивилизациите. Страните от БРИКС трябва да отстояват универсалните ценности, да се застъпват за обмен и взаимно обучение между цивилизациите и да насърчават хармоничното им съвместно съществуване. Членовете на асоциацията трябва да осигурят успеха на Форума на БРИКС за културен и хуманитарен обмен, да споделят опит в управлението и да натрупват положителна енергия за устойчивото развитие на междудържавните отношения.

  Китайският президент призова за задълбочаване на сътрудничеството в области като култура, туризъм и образование, засилване на младежкия обмен, а също така призова за насърчаване на по-чести контакти и по-тесни връзки между народите.

  Четвърто, както посочи Си Цзинпин, страните от БРИКС трябва да бъдат начело на реформирането и подобряването на глобалното управление. Той призова групата да следва общата тенденция за демократизиране на международните отношения, да насърчава по-справедлива и рационална система за глобално управление и да отстоява авторитета на ООН.

  Според китайския лидер, БРИКС трябва да подкрепя многостранната търговска система, в основата на която е Световната търговска организация, и да отхвърля всякаква форма на протекционистки мерки.

  Китайският президент добави, че асоциацията трябва да действа като лидер в глобалното управление в нововъзникващи области като космоса, дълбоководните изследвания и киберпространството и да засили гласа на страните от Глобалния юг.

  В продължение на две десетилетия солидарността и сътрудничеството остават движещата сила на каузата на БРИКС, независимо от всичко, подчерта Си Цзинпин.

  Той призова членовете на БРИКС да останат искрени и откровени помежду си, да търсят общ език, като същевременно запазват различията си, и да уважават фундаменталните си опасения.

  Китайският президент призова групата да задълбочи взаимното разбирателство чрез комуникация и диалог, да разреши правилно противоречията и различията и да осигури устойчиво и дългосрочно развитие на сътрудничеството в рамките на БРИКС.

  Както отбеляза Си Цзинпин, догодина Китай ще поеме ротационното председателство на БРИКС и ще бъде домакин на 19-ата среща на върха на организацията.

  Китайският лидер заяви, че Китай е готов да работи с всички страни за укрепване на консенсуса, изграждането на по-добро бъдеще и навлизане в третото „златно десетилетие“ на БРИКС, като съвместно откриват светли перспективи за просперитет и прогрес.

  Всички участващи страни похвалиха БРИКС за постиженията ѝ в развитието през последните 20 години, отбелязвайки, че механизмът за сътрудничество на БРИКС е широко представителен и има огромен потенциал за развитие.

  Както отбелязаха участниците, в контекста на ескалиращи геополитически конфликти и възход на едностранчивостта, страните от БРИКС имат отговорност да бъдат гласът на Глобалния Юг, да защитават мултилатерализма, да се застъпват за централната роля на ООН, да поддържат суверенното равенство на всички държави, да уважават международното право, да се противопоставят на намесата във вътрешните работи на други държави, да подкрепят свободната търговия и съвместно да отговарят на глобалните предизвикателства.

  Участниците подчертаха, че всички страни трябва да останат верни на духа на БРИКС, да задълбочат сътрудничеството в различни области, да укрепят икономическата устойчивост, да насърчават по-справедлив и приобщаващ международен ред и да изградят сигурен и проспериращ многополюсен свят.

  Участващите страни изразиха своята признателност за важния принос на Китай за развитието и разширяването на механизма за сътрудничество БРИКС. Те изразиха подкрепата си за Китай, който ще поеме председателството на БРИКС следващата година, за успешното домакинство на 19-ата среща на върха на БРИКС, за да могат съвместно да издигнат сътрудничеството на БРИКС на ново ниво.

  Лидерите на БРИКС приеха и заключителната декларация от срещата на върха.

Авторското право е на © People’s Daily Online. Всички права запазени.

Превод – Милчо Александров

  На 13 септември 2026 г. в Швеция ще се проведат тройни избори: парламентарни, регионални и общински. Гръцките имигранти, които са шведски граждани, могат да гласуват и в трите избора, докато тези, които не са шведски граждани, могат да гласуват в регионалните и общинските избори.

  Изборите се провеждат във време, когато работническата класа и народните слоеве са изправени пред остри проблеми: високата цена на живот и жилища, реалният спад на заплатите, безработицата и интензификацията на труда, влошаването на общественото здравеопазване и образованието и ерозията на социалните права – всичко това е обусловено от засилената капиталистическа експлоатация, която характеризира и много прехваления „шведски модел“ на управление на едрия капитал. От друга страна, имаше данъчни облекчения за корпорациите и хората с високи доходи, засилване на репресивните механизми срещу народното движение и срещу имигрантите и бежанците, както и масивно увеличение на военните разходи.

  Това е резултат от политика, която, независимо кой е на власт, дава приоритет на конкурентоспособността на икономиката, интересите на капитала и корпоративните печалби.

  През последните четири години тази политика се прилагаше от трипартийното коалиционно правителство на умерените (Moderaterna), християндемократите (Kristdemokraterna) и либералите (Liberalerna), което също така имаше подкрепата на крайнодесните Шведски демократи (Sverigedemokraterna).

  И в Швеция също е потвърдено, че милиарди са налични за нуждите на капитала, за военни поръчки и за НАТО. За нуждите на работниците обаче има „бюджетни ограничения“, „конкурентоспособност“ и „индивидуална отговорност“.

  За НАТО, военни разходи и военна подготовка.  Присъединяването на Швеция към НАТО през 2024 г. беше стратегически избор на шведската буржоазия.  Страната вече участва пълноценно във военното планиране на алианса, като непрекъснато увеличава военните разходи и адаптира инфраструктурата и отбранителната си промишленост към изискванията на НАТО, като същевременно увеличава рисковете от военно участие.

  Само през последните няколко дни бяха обявени огромни нови суми за военно оборудване и подкрепа за Украйна, включително закупуването на четири френски фрегати на стойност приблизително 4,3 милиарда евро и нова военна помощ за Украйна.

  Въпросът за работниците е прост: Кой плаща и защо?

  Милиардите, похарчени за военно оборудване, военна поддръжка и военни подготовки, не се плащат от големите акционери и монополните конгломерати. Те се плащат от общественото богатство, произведено от хората, с трагични последици за самите хора и техните нужди.

  Без значение коя буржоазна партия идва на власт, нейната програма е написана от големия бизнес, ЕС и НАТО.

  В лицето на сегашното правителство, поредното буржоазно управление – независимо от политическия му оттенък – не е изход. Нещо повече, стратегическите избори на сегашното правителство бяха подкрепени и осъществени от социалдемокрацията.

  Например, присъединяването на Швеция към НАТО беше инициирано от социалдемократическото правителство на Магдалена Андерсон през 2022 г. и продължава без прекъсване под управлението на трипартийното коалиционно правителство. По критични стратегически въпроси, като адаптирането на икономиката към изискванията на капитала чрез Механизма за възстановяване и устойчивост на ЕС и сега „военната икономика“, интеграцията на страната в евроатлантическия алианс и укрепването на евроатлантизма в конфликта ѝ с капиталистическа Русия в Украйна – социалдемократите са подкрепили тези политики с цялата си тежест. Тези избори са общият знаменател за всяко буржоазно правителство, тъй като тези партии следват обща стратегия. Опортюнистичната Лява партия (Vänsterpartiet) подкрепя и продължава да подкрепя увеличаването на военните разходи, снабдяването с оръжие и ескалацията на империалистическата война в Украйна – война, която отне десетки хиляди животи в Украйна и Русия и сега ескалира още повече. В същото време тя защитава „благоприятна за бизнеса среда“ и „конкурентоспособността“ на капиталистическата икономика, която изисква експлоатация на работниците, за да се защитят печалбите на големия бизнес.

   Работническата класа се нуждае от собствена линия на борба

  Трудещите се хора не се нуждаят от правителства, които идват и си отиват, но продължават същата антинародна, войнствена стратегия. Те трябва да осъдят политиките, които обслужват капиталистическите печалби и потъпкват нуждите на хората.

  Те трябва да се борят за:

  Стабилна заетост и значително увеличение на заплатите.

  Публично и безплатно здравеопазване и образование.

  Достъпни и достойни жилища.

  Социално осигуряване и достойни пенсии.

  Оттегляне от войни и противопоставяне на военните разходи и военните подготовки.

  Без жертви от страна на работниците за сметка на конкурентоспособността и рентабилността.

  Националните, регионалните и общинските избори трябва да отразяват народното недоволство, изразено сред работническата класа и народа на Швеция. Трябва да засилим борбата, така че това народно недоволство да се трансформира в течение на опозиция срещу политиките на буржоазните партии, ЕС и НАТО. Трябва да укрепим организацията на работническата класа в синдикатите и класовата линия в рамките на работническото движение. Това трябва да се отрази в промяна в баланса на силите в движението. В това се крие истинската сила, която може да оформи развитието от гледна точка на нуждите и интересите на трудещите се.

  Поради всичко гореизброено е изключително важно Комунистическата партия на Швеция (SKP) да се засили. Тя е единствената партия в Швеция, която представлява интересите на работническата класа срещу капитала, отхвърля ЕС и „военната икономика“ и не приема изискванията на капитала като единствен път напред.

  Ние, гръцките имигранти – независимо дали сме работници, самонаети лица, безработни, пенсионери или млади хора – имаме избор! Нека гласуваме въз основа на собствените си интереси. Нека гласуваме за СКП, нека я засилим в парламента, на работното място, в синдикатите и в нашите квартали.

  На 13 септември нека гласът на комунистите – СКП коммунистерна – отекне във всяка избирателна секция!

  Организации на Комунистическата партия (ККЕ) и на Гръцката комунистическа младеж (КНЕ) в Швеция – превод Милчо Александров

  Специалисти от Европейската космическа агенция, използвайки камерата на Solar Orbiter, са засекли най-голямото слънчево изригване, включващо цял слънчев диск, наблюдавано някога, съобщава ESA. Астрономическото събитие се е случило миналата седмица. Светкавицата е била от обратната страна на Слънцето, обърната встрани от Земята. Не са наблюдавани ефекти върху нашата планета. Изхвърлянето на коронална маса е заснето от камерата FSI, предназначена да наблюдава цялата слънчева повърхност. Този път астрофизиците са успели да запишат както плазмените изхвърляния, така и целия слънчев диск, което им е позволило да оценят пълния мащаб на космическото събитие. Астрономите смятат, че това е важно напомняне за непредсказуемостта на звездата. Те посочват, че чрез по-добро изучаване на подобни явления човечеството може да защити Земята от вредните ефекти на изхвърлянията на слънчева енергия. Китай преди това успешно кацна сонда на Марс за първи път. А китайският роувър Zhuzhong е предал първите изображения от Червената планета. Етикети: Космос, Наука, Технологии Автор – Руски диалог

Превод Милчо Александров

ВАЛЕРИЯ ГОРОДЕЦКАЯ

  Високите цени и бавното запълване на капацитета за съхранение представляват сериозни рискове за стабилните доставки на газ за европейските потребители тази зима, заяви Газпром.

  Европейският пазар на газ в момента е особено чувствителен към нарастващото търсене, прекъсванията на доставките и конкуренцията от Азия, съобщава Интерфакс. „Високите цени на газа и изоставането в запълването на подземните хранилища увеличават рисковете за надеждните доставки на газ за европейските потребители през студения сезон“, заяви Газпром.

  Цените на горивата в големите хъбове надхвърлиха 1000 долара за хиляда кубически метра, достигайки нивата, наблюдавани по време на кризата през декември 2022 г. Компанията предупреждава, че с наближаването на отоплителния сезон капацитетът за попълване на резервите бързо намалява. Според Gas Infrastructure Europe, до 8 септември капацитетът за съхранение е бил запълнен на 67,33%, с 16,35 процентни точки под петгодишната средна стойност.

  Нетното инжектиране през последната седмица възлиза на 276 милиона кубически метра на ден, надвишавайки петгодишната средна стойност с 31,7%. Европа се превърна в най-големия вносител на втечнен природен газ (LNG) в света, с общ капацитет за съхранение от 109 милиарда кубически метра. Очаква се вносът на втечнен природен газ (LNG) през септември 2026 г. да достигне осем милиона тона, което е спад от 8% на годишна база.

  Прогнозата за времето за тази седмица е в нормалните граници. Вятърната енергия, конкурираща се с газовите топлоелектрически централи, е осигурила 18% от нуждите на региона от електроенергия от началото на септември, в сравнение с 20% през септември 2025 г.

  По-рано прессекретарят на руския президент Дмитрий Песков отбеляза проблеми с изпомпването на гориво в европейските подземни хранилища.

  В началото на септември запасите от газ в резервоарите на ЕС паднаха до рекордно ниско ниво от 2011 г. насам.

  Малко по-рано представители на „Газпром“ предупредиха за заплаха за стабилното енергоснабдяване на региона през следващата зима.

Превод от в-к „Взгляд“ – Милчо Александров

   По случай 9 септември редакцията на в-к „Комунистическа правда“ публикува речта на Вълко Червенков произнесена пред софийските ремсисти на 30 септември 1945 година.

ДА НОСИШ ИМЕТО РЕМСИСТ Е ГОРДОСТ

  Драги млади другари! Драги ремсисти!

  Позволете ми да ви предам от името на Централния комитет на нашата храбра и славна Комунистическа партия сърдечен болшевишки поздрав, да ви засвидетелствувам нашата благодарност за извършеното от вас – софийската ремсова младеж – в предсептемврийското съревнование и да ви пожелая не само да закрепите достигнатите успехи, но да се заловите с нова енергия на работа, за да ги удвоите и утроите. По такъв начин вие ще бъдете и занапред в първите редици на обновителното и спасително  за нашата родина отечественофронтовско, народно движение – както на фронта на труда, така и на фронта на културата и науката – за окончателното очистване на нашата страна от остатъците на проклетия фашизъм, за отстояването на нейната свобода и независимост от посегателствата на всевъзможни врагове за изграждането на нова наистина демократична, силна и цветуща България.

  На вас, скъпи млади братя и сестри, като преден отряд на младежта, се е паднал щастливият жребий да вложите сами и да увлечете и останалата младеж да вложи сили и способности в упорита работа – във всички области на нашия обществен живот – за да бъде укрепено завинаги великото историческо дело на Девети септември, за да бъдат заприщени всички канали и каналчета, по които тъмни сили се опитват да върнат нашата страна назад към мрачното и убийствено минало, и за да бъде осигурена пълната победа на Отечествения фронт. На вас се е паднал светлият жребий да бъдете днешните и утрешни строители на демократична, на народна България. Със своя пример вие имате дългът да способствувате, рамо до рамо с други отечественофронтовски младежки съюзи, за въвличане в тази голяма строителна работа на цялата антифашистка младеж.  

  И аз искам тук по случай тържественото освещаване на нашето знаме, да ви призова тъкмо към това – да бъдете пример, образец във всичко за останалата младеж. Ремсистът може да изпълни възложената му от неговия съюз и завещана му от славната плеада съюзни герои и мъченици задача само, ако той неуморно и постоянно работи  над себе си с оглед да бъде сам  на дело пример  на трудолюбие, на дисциплина, на себеотрицание, на мъжество, на скромност, на всеотдайна преданост към нашия народ, към Отечествения фронт, към отечественофронтовската държава.

  Да стоиш под това скъпо и славно червено знаме, на което ярко блести кръвта на хилядите наши свидни и незабравими другари – от Коста Шулев, Атанас Стратиев, Никола Кофарджиев,  Йордан Лютибродски и много и много други, като тях паднали в борбата срещу фашизма преди германската окупация на нашата страна, до Александър Димитров (Сашо), Йорданка Чанкова (Катя), слънчево ясната и прекрасна Лиляна Димитрова, Адалберт Антонов (Малчика), Мария Петлякова (Соня) и много още неповторими наши другари, паднали в беззаветната борба срещу фашизма и предателите на родината през време на германската окупация – да стоиш под това скъпо и славно червено знаме – това задължава.

  Това изисква, преди всичко, дълбока преданост към Партията, която е откърмила ремсисткото движение, под непрестанните майчински грижи на която РМС расте и крепне в интереса на нашето общо отечественофронтовско движение. То задължава към вярна служба на Отечествения фронт.

  Ето защо при вида на това знаме, ремсистът винаги в себе си се кълне да следва великия път на Българската работническа партия (комунисти), да и бъде верен  до смърт, да се бори и работи за успеха на нейното дело така, както се бориха и работиха за това безсмъртните герои-мъченици ремсисти.

  Ето защо, при вида на това знаме, ремсистът се кълне да бъде винаги предан до смърт на своя народ, да не жали сили и труд, да му служи докрай, да бъде честен и открит пред него, да даде  всичкия пламък на гърдите си, цялата си младежка енергия за пълното тържество на Отечествения фронт.

  Ето защо, при вида на това знаме, ремсистът се кълне да се бори неотстъпно срещу враговете на Отечествения фронт, които са врагове на България, да бъде безпощаден и непримирим към рушителите на независимостта и свободата на нашата родина.

  Ето защо, при вида на това знаме, ремсистът  се кълне  да обича своята родина – в съчетание с братството и сътрудничеството на народите и младежта на всички свободолюбиви страни – и да бъде готов на всичко в нейна служба, както са обичали родината Георги Раковски, Любен Каравелов, Васил Левски, Христо Ботев, както я обичаха Димитър Благоев, Георги Кирков, Станке Димитров, Яко Доросиев, Георги Москов, Никола Кофарджиев, Гаврил Генов, Христо Михайлов, Владимир Тричков, Йорданка Чанкова, Лиляна Димитрова и хилядите и хилядите още наши герои; да обича своята родина и да ѝ бъде предан така, както я обича и както ѝ е предан нашият всеобщ учител и вожд – др. Георги Димитров.

  Ето защо, при вида на това знаме, ремсистът се кълне да работи с всички сили за по-нататъшното укрепване на боевото антифашистко единство на българската работническа, селска и учаща се младеж.

  Млади другарки и другари!

   Живеем в много отговорно време. Сега се коват съдбините на България за много десетилетия напред. Нашите врагове не дремят. Те полагат големи усилия, пускат в ход всички средства, за да разрушат Отечествения фронт, да провалят историческото дело на 9 септември. Те искат да върнат колелото на историята назад, да върнат нашата страна към онова състояние на чужда мушия, в което тя се намираше до 9 септември. Те не искат нашият народ сам да устройва своите съдбини и нашата страна – да се развива по нови пътища, които да ѝ осигурят пълна свобода и независимост. Враговете са се запретнали да възкресяват реакцията и фашизма в нашата страна.

  – Ние не бива да позволим това. Ние няма да позволим това.

   Но това изисква още по-енергично да стегнем редиците си, да сплотим всички здрави, действително демократически  сили на нашия народ под трицветното знаме на Отечествения фронт, да заработим с още по-голям ентусиазъм за тържеството на Отечествения фронт и на 18 ноември т.г. да залепим оглушителна плесница на тези, които мислят за възстановяван на фашисткото мракобесие. Нашето дело е право. Негова трябва да бъде и негова ще бъде победата.

  Аз ви зова на смела, беззаветна работа за пълната победа на Отечествения фронт.

  Бъдете, скъпи млади другарки и другари, достойни за това знаме, което ви предавам!

  Бъдете достойни за светлата памет на Лиляна Димитрова, безсмъртното име на която от днес нататък вашата организация ще носи!

В-к „Младежка искра“, бр. 26, от 6 ноември 1945 година

  По този повод редакцията публикува статията на Георги Димитров –„Кой управлява България?“

КОЙ УПРАВЛЯВА БЪЛГАРИЯ

    От преврата насам нашата страна има всъщност две правителства. Официалното правителство на професор Цанков представлява една външна мантия, зад която се скрива една външна мантия, зад която се скрива от очите на народа и чуждия свят другото, фактическото правителство.

  Това правителство е тъй нареченият „Конвент на десеттях“, който се състои от верни хора на Военната лига и „Кубрат“ и действува в споразумение и с помощта на автономистическата десница на Тодор Александров. Тоя „конвент“ се явява нещо като боеви орган на крупния капитал в страната срещу трудещите се маси и техните политически партии и организации и е здраво свързан със същите ония големи банки и експортьорски фирми, които финансираха подготовката и изпълнението на преврата от 9 юни, особено със Съдружието на тютюневите експортьори – на най-мощната капиталистическа организация у нас.

  „Конвентът на десеттях“ има непосредствено в своите ръце вътрешното министерство чрез генерал Русев, военното министерство чрез генерал Вълков и външното министерство чрез полковник Калфов – трите решающи министерства във всяко правителство. Той има също всецяло на своя страна като отдавнашен човек на банковите кръгове самия министър-председател Цанков.

  Във всички важни случаи Министерският съвет се поставя пред свършени факти и в ролята на обикновен регистратор на решенията на „конвента“.

  Когато някои от министрите се опитват по своя инициатива да прокарат в министерствата си работи, които не са по угодата на банките и експортьорските фирми, те биват принуждавани да се отказват от своите мероприятия. В това отношение особено характерни са случаите с издадените наскоро след преврата  от радикалския финансов министър  П Тодоров наредби по износа и по борсовата спекулация, които наредби биваха на следния ден или съвършено  отменявани, или пък коригирани благоприятно за крупните капиталисти и спекуланти като „погрешно отпечатани“ в „Държавен вестник“. 

    Ето тоя именно „Конвент на десетях“, инспириран и скъпо заплащан от крупния капитал –  български и чужд, старателно скрит зад кулисите, командува политиката  и действията на правителството и разполага със свободата, честта и живота на гражданите и със съдбата на страната.

  Известно своеобразно и насилствено сливане на партиите на народняци, демократи и радикали в „Демократическия сговор“ бе негово дело. Ония от старите партийни водачи, които се опитваха, както се знае, да се противопоставят на насилственото сливане, бързо се отказаха от всяка опозиция в тая посока, след като бидоха заплашени с убийства.

  Споровете около разпределението на депутатските мандати между партиите на правителствената коалиция и нейните дейци също се уреждаха чрез терористическата намеса на „конвента“. Широкосоциалистическият Централен комитет още на другия ден след прекъсване на преговорите  му с „Демократическия сговор“ около подялбата на правителствените депутатски мандати възобнови преговорите и отстъпи от своите прекалени претенции под неговия натиск.

  Предприетият на 12 септември т. г. удар срещу Комунистическата партия бе решен и организиран от „Конвента на десетях“ чрез неговия министър на вътрешните работи генерал Русев и едва след това санкциониран от Министерския съвет.

  Масата политически убийства от 9 юни насам и специално през септемврийските събития, както и убийството на Генадиев са също един актив на тоя „конвент“. Специално за убийството на Генадиева, както се узнава от достоверни източници, „конвентът“ се е възползувал от една стара „присъда“ на Тодор Александровия щаб, която не е могло да бъде изпълнена през 1920- 1921 години, а в последствие е била изоставена поради изменилото се политическо положение, без обаче да бъде отменена…

  За да осигури и в бъдеще своето положение на фактическо правителство, „Конвентът на десеттях“ днес се опитва да наложи на правителствените кандидати в изборите  специални декларации за вярност към „Демократическия сговор“, по силата на които декларации ония от правителствените депутати, които биха били несъгласни  с „Демократическия сговор“ в бъдещата камара, да се лишават  от депутатския си мандат.

  Това е истинското правителство на България, което, стоейки в тъмнината и упражнявайки своята власт зад кулисите на официалното управление, цветните декорации на което управление са „левичарските“ партии на широките социалисти и радикалите, дирижира днешния режим на буржоазно-фашистка реакция.

  Разбира се, фактът на съществуванието на едно такова задкулисно правителство, което – трябва да се констатира – в последно време става все по-неудобно дори за вече притиснати от банкерско-спекулантската клика,  съвсем не освобождава от отговорност изобщо, нито намалява конституционната  и фактическа отговорност на официалното правителство и на всичк и негови членове за извършените до сега злодеяния над трудещия се народ, както и за вилнеещата в настоящия момент черна реакция в страната.

  Тъкмо наопаки. Толкова по-голяма е отговорността на Цанковия кабинет, на всички негови членове и на партиите, които го поддържат, загдето те приемат да бъдат проводници и да служат за прикритие на едно подобно терористическо и конспиративно правителство, тъй непоносимо и тъй опасно за народа и страната.

  Съществуванието на „Конвента на десетях“ иде само да покаже, че в България вместо едно редовно правителство, опиращо се на широките обществени слоеве, управлява банкерско – спекулантската клика чрез една власт, скрита в тъмнината, неотговаряща пред никого и поради това способна на всички възможни престъпления и авантюри.

  Трудещите се избиратели от градове и села и из цялата страна ще имат всичко това предвид, когато правителствената коалиция, отнемайки всяка възможност за свободна изборна агитация и борба, се опитва днес чрез предстоящите законодателни избори да легализира създаденото с преврата от 9 юни управление на банкерско-спекулантския „конвент“ и с толкова по-голяма енергия, издръжливост и упоритост ще продължат своята борба за освобождението на народа и страната от днешното невъзможно и пълно с вътрешни и външни  опасности  положение  и за създаването на една истинска народна власт – работническо-селското правителство в България.

„Работнически вестник“ – Виенско издание, № 3, 11 ноември 1923 година

Подпис Георги Димитров