Васил Петров Коларов е роден на 16 юли 1877 година в гр. Шумен. Едва навършил 15 години, започва да чете марксистка литература. Като ученик в гимназията става организатор и ръководител на нелегални ученически кръжоци и взема активно участие в борбата срещу Стамболовия режим.

  През 1885 година е назначен за учител в Никополското трикласно училище, където развива широка социалистическа пропаганда, за което е бил уволнен. През 1897 година той става член на партията. Заминава да учи право във Франция и Швейцария. В България се завръща през 1902 година и се установява в родния си град, където развива усилена пропаганда на социалистическите идеи и по събрания и митинги произнася пламенни речи против властвуващите и опозиционните буржоазни партии.

  Васил Коларов се бори заедно с Димитър Благоев и Георги Кирков в борбата им срещу общоделството. С речи, статии и доклади той защитава идеята за създаване на революционно – марксистка партия на българския пролетариат. Скоро той става един от най-младите и уважавани ръководители на Партията.

  През 1904 година, изпълнявайки партийно решение, се премества в Пловдив, за да ръководи партийната работа на тесните социалисти в този втори по големина български град. Тук той се проявява като зрял и далновиден политик, опитен журналист и публицист.

  През 1905 година Васил Коларов е избран за член на ЦК на Партията. След Балканската война, като любимец на пролетариата от Пловдив и окръга, е избран за народен представител, където той произнася вдъхновени, дълбоко аргументирани речи против престъпната националистическа и завоевателна политика на буржоазните правителства и кобургските агенти на германските империалисти. По време на Първата световна война В Коларов се бори решително срещу въвличането на България в империалистическата касапница. През 1915 и 1917 година той участвува в международните социалистически конференции в Цимервалд и Стокхолм.

  Посреща възторжено Великата Октомврийска социалистическа революция в Русия и победата на съветската власт. С речи, статии, доклади и брошури той разяснява значението на ВОСР за освобождението на цялото трудово човечество. На Първият конгрес на БКП е избран в ръководството на партията.

  Проявявайки се като виден комунистически деец Васил Коларов е избран за генерален секретар на ИК на Комунистическия интернационал през 1922 година.

  След монархо-фашисткия преврат на 9 юни 1923 година по поръчение на ИККИ той се завръща нелегално в България, за да помогне на Партията за изправяне на погрешното становище по този преврат. Заедно с Георги Димитров той взима активно участие в подготовката на славното народно Септемврийско антифашистко въстание през 1923 година.

  След поражението на въстанието Георги Димитров и Васил Коларов излизат с историческото открито писмо до българския народ, което е наситено с болшевишки оптимизъм за неизбежната крайна победа на българския трудещ се народ под ръководството на неговата славна Българска комунистическа партия над реакцията. Заедно с Георги Димитров след поражението на въстанието, когато в Партията се надигат опортюнистичните и левосектантски (троцкистки) елементи, Васил Коларов води решителна борба за тяхното разгромяване.

  В емиграция Васил Коларов не престава нито за момент да следи отблизо развитието на политическите събития в България и нито за момент не престава да се бори против кървавия фашистко-полицейски терор за освобождението на българския народ от монархо-фашисткото иго. Когато фашистките палачи арестуват Георги Димитров, Васил Коларов взима най-активно участие в широката международна кампания за разобличаване на хитлеристките душегубци и подпалвачи на войни и за незабавното освобождаване на народния водач.

  През годините на хитлеристката военна агресия, влага всичките си сили за организиране на революционната борба на българския народ срещу германо-хитлеристките окупатори и техните български монархо-фашистки агенти и слуги.

  Със статиите си, предавани по радио „Христо Ботев”, и със своите коментари, предавани по радио „Москва”, Васил Коларов зове и предупреждава нашия народ, че хитлеристка Германия води нашата страна към катастрофа.

  След 9 септември 1944 година той влага своя богат и многостранен опит, натрупан в продължение на много десетилетия обществено-политическа дейност в България и в международното работническо движение, и своите големи марксистко-ленински познания в борбата за ликвидиране на капитализма в нашата страна и изграждането на новата народна република.

  През септември 1946 година чрез всенароден плебисцит нашият народ премахна монархията и установи народна република. Като председател на Народното събрание Васил Коларов поема и временното председателство на републиката. На мирната конференция в Париж, като министър на външните работи на Народна република България и като водач на българската делегация, Васил Коларов с братската помощ на съветската делегация отстоява достойно интересите на България и на българския народ.

  Във всички големи обществено-политически преобразования, които се извършват у нас след 9 септември, Васил Коларов, като член на Политбюро на ЦК на БКП, временен председател на Народна република България и председател на Народното събрание, министър на външните работи, подпредседател и председател на Министерския съвет, има голям дял в преустройството на нашата страна по пътя на социализма.

  За заслугите му в областта на науката и културата той получава званието „доктор по икономическите науки” в СССР, професор и член на Българската академия на науките.

  Васил Коларов взима най-активно участие в разкриването, разобличаването и разгромяването на шпионско-вредителската банда на Трайчо Костов.

   След смъртта на Георги Димитров Васил Коларов поема кормилото на държавното управление като председател на Министерския съвет на България, на който пост той работи с най-голяма самоотверженост до последния си час на 23 януари 1950 година.

  За нас, комунистите, Васил Коларов ще остане вечен пример за вярност към идеите на марксизма-ленинизма, към българския и световен пролетариат, към революцията и социализма.

  ЦК на БКП (обновена)

  На 12 юни 1991 г. в Русия се провеждат първите президентски избори. За първи път е приложена стратегията за противопоставяне на лидера на „десния лагер“ (Елцин) срещу очевидно по-слабия „псевдокомунист“ (през 1991 г. Рижков).

  12 юни е официален празник в Руската федерация, неофициално известен като „Ден на срама“. Той отбелязва годишнината от приемането на „Декларацията за суверенитет“ на Руската федерация на 12 юни 1990 г. Тази декларация, част от „парада на суверенитетите“ в съветските републики, е една от стъпките към разпадането на СССР.

  В същото време лявата журналистика прекалено акцентира върху това събитие. Това, разбира се, се дължи на факта, че 12 юни е обявен за празник в Руската федерация („Ден на независимостта“, „Ден на Русия“ и др.). В действителност, приемането на този документ, разбира се, изигра по-малка – по-формална – роля в контрареволюцията и разпадането на СССР. Много по-големи последици дойдоха от завземането на властта от Борис Елцин, първо чрез избирането му за председател на Върховния съвет на РСФСР, а след това и за президент.

  Избирането на Елцин за президент също се състоя на 12 юни, но през 1991 г.

  35-ата годишнина ни дава възможност да анализираме това събитие.

* * *

  Шестима кандидати участваха в първите президентски избори в Русия. Победител беше Борис Елцин, тогавашният лидер на контрареволюцията, или както я наричаха, „демокрацията“, който зае първото място.

  Заслужава да се отбележи, че по това време вероятно не е имало изборни измами, което означава, че вотът е бил истински. Нека разгледаме кандидатите и защо Елцин излезе победител.

  По това време в РСФСР е имало приблизително 106 милиона избиратели. Над 79 милиона души са се явили на изборите на 12 юни 1991 г. По този начин избирателната активност е била приблизително 74%.

  Елцин е получил 57% от подадените гласове – тоест гласовете на 45 милиона души.

  С други думи, повече от половината от дошлите до урните са гласували „за Елцин“, но по-малко от половината от всички избиратели. По този начин Елцин не е бил „президентът на всички руснаци“, но това не му е попречило да поеме президентския пост.

  Какво представляваше кандидатът Елцин, по принцип е ясно. Той е бил номиниран за лидер от поддръжниците на демонтажа на социализма и възстановяването на капитализма. Бившият първи секретар на Свердловския областен и Московския градски комитет на КПСС, секретар на Централния комитет на КПСС, вече е отхвърлил маската на членство в комунистическата партия и е бил „безпартиен“.

  Ветеранът в номенклатурата се позиционира като „борец срещу номенклатурата“ и обещава на избирателите „пазарен рай“ при капитализма. Мнозина му повярваха.

  Кои бяха неговите съперници, или по-скоро спаринг партньори?

  Основният „съперник“ на Елцин, който завърши втори, беше Николай Рижков. Близък сътрудник на Михаил Горбачов, той е председател на Министерския съвет (министър-председател) на СССР от 1985 г. до януари 1991 г. Именно при Рижков започват първите буржоазни реформи, възраждащи частната собственост (под името „кооперации“). Той е отговорен за спада в съветския жизнен стандарт през годините на перестройката.

  За разлика от Елцин, Рижков се застъпва за бавни „пазарни реформи“ и се противопоставя на бързото свличане към „дивия капитализъм“. Това води до парадокса: „бавният капитализатор“ продължава да се смята за „комунист“ и значителна част от „социалистическите“ и „комунистическите“ избиратели са готови да гласуват за него.

  Рижков е наричан и подигравателно „плачещия болшевик“ заради проявите си на емоции и общата си полумъртвост. (*За разлика от стиха на Маяковски: „Ако изложите плачещ болшевик в музей, музеят ще бъде пълен със зяпачи по цял ден. Разбира се – няма да видите нещо подобно от векове!“)

  Ясно е, че такъв „конкурент“, издигнат от хората на Горбачов, е бил обречен да загуби от енергичния Елцин.

  След като Рижков получи почти 17% от гласовете.

  Вторият кандидат, борещ се за гласовете на „социалистическите“ и „комунистическите“ избиратели, беше генерал Алберт Макашов. Искрен комунист, той призоваваше за отпор на капиталистите и онези, които разрушаваха Съюза.

  Но, първо, избирателите научиха за съществуването на Макашов едва по време на предизборната кампания: генералът просто още не беше станал добре познат. Второ, мнозинството от „консервативно-социалистическия електорат“ не разбираше необходимостта от и не беше готово да подкрепи силови, военни методи за противопоставяне на елцинистите и другите „демократи“. Вместо това, мнозинството от „социалистическия избирател“ продължи да възлага надеждите си на „добрите шефове“ като Рижков.

  В резултат на това Макашов завърши пети на президентските избори с 3,7% от гласовете.

  Четвъртото място (6,8%) отиде при Аман Тулеев, председател на Изпълнителния комитет на Кемеровска област. Тази фигура заемаше политическа позиция между Елцин и Рижков: той беше обвинен в „кражба на гласове“ и от двамата.

  Третото място (7,8%), след Елцин и Рижков, неочаквано отиде при Владимир Жириновски, лидер на новосформираната Либерално-демократическа партия. За разлика от други космополитно настроени „демократи“, Жириновски също се застъпваше за капитализъм, но под „имперско-патриотичен“ вид. Това, по същество,  беше първата проява на „империализъм“ на политическата сцена в новата ера.

  Третото място на Жириновски беше толкова неочаквано, че някои „коментатори“ се опитаха да обяснят този успех единствено с обещанието за безплатна продажба на водка от „Волфович“.

  Друг кандидат (който завърши шести) беше Вадим Бакатин, близък както до горбачовците, така и до елцинистите.

  И така, въпреки „борбата“ между горбачовци и елцинисти, която беше демонстрирана пред съветските граждани, първите не направиха нищо, за да попречат на Елцин да стане президент на Русия. Като „противовес“ на Елцин, те номинираха кандидата Рижков, който беше обречен да загуби.

* * *

  Въпреки това резултатите от гласуването в регионите все още представляват интерес.

  Както вече беше споменато, мнозинството от гласувалите гласуваха „за Елцин“, но само малцинство от общия брой. Елцин зае първо място в гласуването в почти всички региони с изключение на пет.

  Северна Осетия, Горни Алтай, Тува и Агинско-Бурятският автономен окръг се оказаха „социалистически резервати“, като Рижков зае първо място там.

  В Кемеровска област (Кузбас) избирателите гласуваха за своя сънародник Тулеев (44%): той избута Елцин и Рижков на второ и трето място. Този факт, между другото, опровергава мита, че миньорите уж са подкрепяли Елцин. Минният регион Кузбас фаворизира по-умерения политик Тулеев.

  Елцин получи най-много гласове в своето феодално владение, Свердловска област (84%). Елцин получи висок процент от гласовете във все по-буржоазните, космополитни Москва (71%) и Ленинград (67%).

  Резултатите в съседните републики от Северен Кавказ представляваха рязък контраст. Докато Рижков излезе начело в Северна Осетия (41%), Елцин получи 76% в Чечено-Ингушетия и 65% в Дагестан. Заслужава да се отбележи, че именно Чечня и Дагестан впоследствие пострадаха най-много от политиката на Елцин.

  През 90-те години в Чечня избухна кървава война, която се разпространи и в съседен Дагестан.

  В Дагестан спадът в жизнения стандарт и разочарованието от Елцин пет години по-късно бяха такива, че на първия тур на президентските избори през 1996 г. Генадий Зюганов спечели първо място (63%), докато Елцин получи само 28%. (На втория тур резултатите от гласуването бяха манипулирани в полза на Елцин.)

  Генерал Макашов получи най-висок процент гласове – над 7% – в Северна Осетия, Магаданска и Ленинградска области и Коми-Пермякския автономен окръг.

* * *

  Белег на времето беше относително големият брой хора, които просто не се явиха да гласуват: над 25%.

  Преди Перестройката съветските власти се хвалеха, че 99,9% от избирателите са гласували. Шест години Перестройка доведоха до това, че една четвърт от избирателите не се явиха на президентските избори.

  Все повече хора стигаха до заключението, че не могат да имат свои собствени кандидати в тези маскарадни представления.

Дар Ветров  – превод от сайта на ВКПБ – Милчо Александров

(Източник: Информационна агенция Синхуа) 03/06/2026, 08:35

  Пекин, 2 юни (Синхуа) – Държавният съвет на Китай публикува план за ускоряване на модернизацията на селското стопанство и селските райони през 15-ия петгодишен план (2026-2030 г.).

  Планът има за цел да ускори модернизацията на селското стопанство и селските райони, за да се постигне напредък в модернизацията на Китай, и очертава ключови задачи и политики за периода.

  Според плана, до 2030 г. продоволствената сигурност на страната ще се подобри постоянно; качеството, ефективността и конкурентоспособността на селското стопанство ще бъдат допълнително подобрени; а постиженията в намаляването на бедността ще бъдат консолидирани и разширени.

  Планът предвижда значително повишаване на научната и технологичната самодостатъчност и независимост в селското стопанство, големи пробиви в трансформирането на селското стопанство в модерната, мащабна индустрия и продължаващият относително бърз растеж на доходите на земеделските производители до 2030 г.

  Планът също така призовава за засилване на усилията за изграждане на хармонични и красиви села, в които е удобно да се живее и работи, и призовава за по-нататъшни пробиви в интегрираното развитие на градските и селските райони, както и за значителни постижения във висококачественото селскостопанско и селско развитие.

Авторско право © People’s Daily Online. Всички права запазени. Превод Милчо Александров

ПЪРВА ЧАСТ

  Когато буржоазната пропаганда обсъжда политика, населението е подвеждано да вярва, че икономическите, пазарните и военните дела зависят или от личната воля на Путин и Тръмп, или се определят от интересите на различните правителства. Например „Тръмп удари Иран“, „режимът на Зеленски в Украйна“, „Русия се възползва от затварянето на Ормузкия проток“, „Германия повиши цените на транзита на газа“ и т.н. В действителност настоящите военни стачки, фашистките режими, империалистическите завоевания и покачванията на цените са прояви на съвременния държавно-монополистичен капитализъм. При тези условия буржоазните политици и държавните апарати не управляват икономиката; напротив, те са подчинени и обслужват най-големите групи монополен капитал – финансовата олигархия.

  Путин и неговите министри обаче неуморно повтарят, че руската икономика се управлява от правителството, естествено, в интерес на целия народ. Всъщност развитието на държавно-монополистичния капитализъм, ако се вгледаме повърхностно в явленията, се проявява под формата на държавна намеса в икономическия живот, под формата на така нареченото държавно регулиране на икономиката. Обекти на подобно регулиране са производството, строителството, цените, суровините, заплатите, основните хранителни продукти, електроенергията и т.н. Освен това, при различни условия, буржоазната държава регулира различните сектори на икономиката по различен начин. По време на военно време тя насърчава производството на стоки, предимно военни продукти; по време на икономическа криза, напротив, ограничава производството, насърчава намаляването на обработваемите площи и пълното унищожаване на „излишните“ стоки. По време на военно време буржоазната държава регулира цените, като в някои случаи определя максимални и пределни цени, докато по време на криза тя определя максимални и минимални цени и издава различни кодекси за „лоялна конкуренция“. По време на военно време правителството централизирано отчита и разпределя запасите от суровини, складирайки ги. По време на криза то разглежда запасите от суровини като бедствие, което нарушава пазара, и затова тези запаси се „регулират“ чрез унищожаването им.

  Защо буржоазната държава изобщо се намесва в икономиката? Основата на държавното регулиране на икономиката при капитализма е подчиняването на държавата и държавната икономика на монополите. С други думи, управляващата група от най-богатите монополисти контролира такива мощни лостове за обогатяване като държавния бюджет и държавната собственост. По този начин тази група упражнява решаващо влияние върху цялата национална икономика. Държавното регулиране на икономиката в този случай е регулиране в интерес на шепа от най-големите монополи. Тези интереси определят посоката, границите и характера на влиянието на буржоазната държава върху икономиката. Това влияние се упражнява в интерес на възможно най-голямо обогатяване на монополите, във вреда на работниците. Това е същността на държавното управление на националната икономика в капиталистическите страни.

  Днес в Съединените щати целият икономически живот на страната се ръководи от един център, който представлява и осъществява интересите на пет или шест от най-могъщите групи на финансовия капитал. Тези пет или шест групи, приблизително 20 000 души, включително техните семейства, наложиха огромни жертви на 200 милиона души, за да приберат милиарди военни печалби. В Русия господарите са 2000 до 2500 най-богати монополисти, от чието име и в чиито интереси правителството на милиардерите, начело с Путин, управлява страната и регулира националната икономика.

  Каква е целта и съдържанието на държавното регулиране на националната  максимална печалба за монополистите чрез държавния апарат. Най-големите монополи превръщат държавния апарат в инструмент за собствено обогатяване. За да постигне това, капиталистическата икономика понякога позволява на буржоазната държава да се намесва в икономиката по определени начини и да я регулира в определени граници. Държавното регулиране на икономиката обаче действа в рамките на фундаменталните икономически закони на съвременния капитализъм и не може да надхвърля тези граници.

  Това регулиране е особено очевидно в периоди на най-голямо му развитие, т.е. по време на война. Фашистката пропаганда се опитва усилено да убеди работниците, че капиталистите носят всички тежести на войната и че работниците дори печелят от войната. Твърди се, че държавното „регулиране“ въвежда такива промени в капиталистическата икономика, че печалбата вече не играе ролята на движеща сила на производството. Че по време на война държавата се превръща в диктатор в икономиката. Фашистите използват тази лъжа, за да докажат, че законите на капитализма уж се променят радикално под влияние на държавната намеса в икономиката, че по време на война „нуждите на народа“ се превръщат в основна движеща сила на икономическото развитие и че тези нужди се изразяват от държавата. Законът за максимална печалба уж изчезва и се заменя с „военните нужди на нацията“. Това е основата.

  В тази нова епоха военната икономика на буржоазната държава уж престава да бъде капиталистическа и се превръща в „специална форма на военен колективизъм“.

  Реалността обаче показва нещо съвсем различно. Империалистическата война е изключително печелившо начинание за монополистите. Тя се води за ограбване и потискане на малки и чужди нации в интерес на капиталистическите печалби, които изстискват чистото злато на своите милиардни печалби от ужасните страдания на масите и кръвта на пролетариата.

  В условия на война държавното регулиране на икономиката наистина води до някои промени в механизма на печалбата. Тези промени се състоят във факта, че буржоазният държавен апарат се използва в много по-голяма степен, отколкото в мирно време, като инструмент за обогатяване на монополите, а източник на това обогатяване все повече се превръща в държавния бюджет. Капиталистите, „работещи“ за отбрана, по правителствени поръчки, „работят“ не за пазара, а неотменим) заем от бюджета. По време на война или подготовката за нея, река от злато буквално се влива от бюджетите на империалистическите сили в джобовете на капиталистите.

  Следователно, по време на война, държавният бюджет се превръща в най-важния инструмент за „регулиране“ на икономиката в интерес на най-големите монополи. Средствата за такова регулиране са държавните поръчки и договори, заемите и субсидиите от бюджета. Тези ключови компоненти на регулаторния механизъм са и основните канали, през които бюджетните средства се вливат в джобовете на монополите. Държавните доставки, субсидиите и заемите от бюджета са различни форми на легализирано ограбване на хазната от монополите. Така един ден война в Украйна струва средно 100 милиона рубли. Тези 100 милиона рубли отиват предимно за военните доставчици. От тези 100 милиона, 10-20 милиона рубли представляват „честния дневен доход“ на капиталистите и служителите, които при тях работят. Големите корпорации и банки, които отпускат заеми на правителството за война, са особено печеливши. Те включват Газпром и неговата банка, ВТБ, Сбербанк, Роснефт и няколко други монопола. Те не само получават огромни военни договори от държавата, но и отпускат пари за заеми на частни и държавни фирми за сделки с военни доставки, като по този начин печелят за сметка на хазната до безпрецедентни нива, удвоявайки печалбите им. Това присвояване на публични средства е измама и ограбване на народа „по повод“ на бедствията на войната, „по повод“ на смъртта на стотици хиляди и милиони хора. В този механизъм на присвояване на военни доставки и заеми, цените на стоките, доставяни на правителството, играят съществена роля.

  Тук държавното „регулиране“ и „управление“ на буржоазната икономика се проявява в разпределението на поръчките и договорите между монополите, както и в регулирането на цените и условията за тези поръчки. Тази държавна намеса в икономиката играе съществена роля за осигуряване на максимални печалби за най-големите монополи с помощта на държавата. Това не е държавен „контрол“ върху монополите, а държавно планирани мерки за осигуряване на тройни, ако не и десетократни печалби за капиталистите. Подобно „регулиране“ едновременно означава засилена експлоатация и обедняване на работническата класа и разорение на масите от дребната и средна буржоазия.

  Тясно свързани с държавните поръчки и доставки са такива специални мерки за „регулиране“ на труда като военна повинност, забрана на стачки, премахване на буржоазно-демократичните свободи, разпускане на профсъюзите, казармен полицейски режим във фабрики и институции и други мерки на буржоазната държава, които осигуряват засилване на експлоатацията на работниците и трудещите се. Държавните поръчки към монополите означават непрекъснато увеличаване на данъчното облагане на масите и всякакви глоби и такси, необходими за попълване на хазната, повишаване на цените на стоки от първа необходимост, докато заплатите са „замразени“ и така наречените „бонуси“ и надбавки са премахнати. В редица случаи империалистическите правителства въвеждат нормиращи системи за разпределение на храни (бензин, захар, брашно и др.), засилвайки бруталната експлоатация на народите от завладените и зависими страни. Държавните договори с монополите означават драконовски мерки срещу дребната и средната буржоазия, подчиняването им от монополите и масово разорение. Ето как изглежда държавното регулиране на националната икономика за трудещите се.

  Днес Русия, Съединените щати и други страни „регулират“ икономическия живот по такъв начин, че създават военновременна каторжна служба за работниците и рай за банкерите и капиталистите. Работниците са „регулирани“ до степен на глад и концентрационни лагери, докато на капиталистите се гарантират (тайно, чрез реакционни бюрократични средства) печалби, по-високи от тези преди войната.

  Сред работниците има такива, които вярват, че държавното „регулиране“ на буржоазната икономика променя природата на капитализма, превръщайки го в „планиран“ капитализъм, мирно еволюиращ в социализъм. Да, в големите капиталистически обединения, които понякога обхващат цели отрасли на промишлеността, производственият контрол и счетоводството се установяват в голям мащаб. Това е важно, но не и за „автоматичната“ трансформация на капитала.

  Не превръщането на италианизма в социализъм, а по-скоро подготовката на материалните и технически предпоставки за социализъм. Империализмът не може да съществува без свободна конкуренция, без преплитането на монопол и конкуренция. Но вече не само всяко предприятие на пазара се конкурира, а по-скоро огромни монополи и групи от монополи. Наличието на елементи на планиране и организация в рамките на монополите води само до засилена анархия и изостряне на конкуренцията в цялата икономика и до изостряне на капиталистическите противоречия, дори водещи до война, а не до премахване на анархията на производството и промяна в характера на капитализма. Всъщност магнатите на капитала се опитват да предвидят мащаба на производството в национален и международен мащаб и системно да го регулират. Но това регулиране веднага се сблъсква с плановете на други групи финансов капитал с амбиции за световния пазар. Това води до рязко засилване и свирепост на капиталистическата конкуренция, която бързо придобива международно измерение. Техническата и организационна близост на империализма със социализма не означава „държавен социализъм“, а относителна лекота, осъществимост и неотложност на социалистическата революция. Държавното „регулиране“ на буржоазната икономика, основана на монополи, е идентично с „регулирането“ на корпорациите и следователно не може да промени същността на капитализма.

  Държавното „регулиране“ на икономиката при капитализма се развива чрез подчиняване на държавния апарат на монополите и представлява процеса на тяхното използване на държавния апарат за експлоатация на цялата национална икономика с цел максимизиране на печалбите. Това означава, че подобно „регулиране“ засилва всички противоречия на капитализма: анархията на производството, обогатяването на монополистите и обедняването на работниците. „Регулиране“ означава по-нататъшното подчиняване на държавния апарат на монополите. Това се доказва от създаването на различни държавни икономически органи и тяхното завземане от монополистите, както и от различни „регулаторни“ мерки, предприети от правителството в интерес на монополите.

  Министерствата на икономиката, промишлеността и финансите на буржоазната държава действат като агенции за разпределяне на държавни договори, заеми и субсидии на частни фирми. Държавните договори, ключово средство за обогатяване на монополите чрез бюджета, обхващат оръжия и военни доставки, суровини, материали, оборудване и гориво за държавни и частни предприятия, изпълняващи военни договори. Всъщност държавните военни договори обхващат широк спектър от стоки и индустрии, които се разширяват драстично по време на война или в подготовка за война. За редица монополи и индустрии държавните договори и доставките, които те предоставят, се превръщат в основен пазар за техните продукти. Например, военният бюджет на САЩ за 2025 г. е 1,1 трилиона долара. Това означава, че приблизително 30% от всички готови продукти в преработващата промишленост и 35-40% от продукцията на индустриите, произвеждащи капиталови стоки, са отишли ​​за военни нужди.

  Войната с Иран осигури на няколко големи компании, като Lockheed Martin, Boeing, General Electric и Pratt & Whitney, ръст на производството от приблизително 5% на месец. Тези цифри ясно показват огромния интерес на монополите към държавните военни договори, т.е. към войната. Две водещи американски металургични компании, US Steel и Bethlehem Steel, които отбелязаха спад в производството между 2022 и 2024 г., сега са затрупани от държавни поръчки, като до 70% от общото им производство отива за военните. Ситуацията е приблизително подобна при Alcoa, производител на алуминий, и при DuPont de Nemours, производител на взривни вещества, барут, отровни газове и плутоний за оръжейни цели. В тези индустрии продажбите на основните им продукти са практически изцяло осигурени от държавни поръчки. Всички гореспоменати компании се контролират от четирите най-големи групи американски финансов капитал: групата Morgan, групата Rockefeller, Mellon and the Chicagoans и групата DuPont. Протежетата на тези групи включват президента Тръмп, държавния секретар Рубио, съветника по националната сигурност, министъра на финансите и няколко други високопоставени служители.

  От края на 2021 г. в Русия са получени големи поръчки от монополите „Газпромнефт“ и „Роснефт“ за бензин и дизелово гориво, „Лукойл“ и „Башнефт“ за авиационен керосин, „Руските железници“ за военен транспорт, „Русал“ за алуминиеви сплави, химическите заводи в Тамбов и Казан за барут и взривни вещества, „Северстал“ за специална стомана и т.н., чак до консервирани месни дажби и военни униформи. Държавата участва в капитала и управлението на тези компании чрез дялово участие и лични съюзи. Ако днес публикуваме списъци на съветите на директорите и надзорните съвети на най-големите руски монополи, нашите наивни обикновени хора биха били силно изненадани да видят там цялото висше ръководство на руското правителство.

  При тези обстоятелства е ясно колко важно е разпределението на държавните поръчки между компаниите. Това подхранва ожесточената битка между монополите и техните агенти и пълномощници в държавния апарат. В резултат на това, по-голямата част от поръчките отиват при най-големите и най-могъщи монополи, а протежетата на губещите монополи понякога биват отстранявани от управлението, например, под претекст за борба с корупцията и т.н. Така, според изчисленията на другарите, военните договори, сключени от 2022 до 2025 г. между правителството на САЩ и 200 големи корпорации, са разпределени по следния начин: 63% от всички военни поръчки на стойност 378 милиарда долара са получени от 18 от най-големите компании, 21% от поръчките са получени от 77 големи монопола, а останалите 16% са получени от 105 по-малки монопола. Всъщност лъвският пай от военните поръчки на правителството е отишъл при корпорациите от „голямата десетка“ – General Electric, General Motors, Lockheed и др. Останалите компании са получавали трохи от масата на господаря. Тъй като правителството на САЩ е във война с Иран и доставя оръжия и доставки на няколко други страни, военните договори означават, че монополите получават приоритетни доставки на суровини, работна ръка, оборудване, енергия и т.н. на най-добрата възможна цена – с други думи, система от предимства и приоритети. Ясно е например, че Lockheed Martin, която е осигурила приблизително 80% от доставките на крилати ракети Tomahawk и до 50% от палубните изтребители-бомбардировачи Raptor, получава по-голямата част от суровините и доставките си от правителството без чакане и на ниска цена.

  Това работи по следния начин: Министерството на икономиката на САЩ купува алуминиеви сплави, необходими за производството на ракети и самолети, от Alcoa на пълна цена и ги доставя на Lockheed, покривайки 60% от пазарната цена на алуминия от федералния бюджет – тоест от американската работническа класа и работна сила. Министерството на финансите на САЩ, чрез Комитета по въоръжените сили, плаща на компанията US Steel на Рокфелер за правителствения договор за легирана стомана, закупувайки до 90% от общото количество на монополни цени, и продава стомана на Electric Boat (Morgan Group) за строителството на самолетоносача USS Ford и подводниците клас Вирджиния на половината от пазарната цена. В резултат на това и двата най-големи американски монопола прибират по 0,3 милиарда долара нетна печалба само от доставки на суровини и материали, чрез спонсорирано от държавата плячкосване на хазната. Подобна ситуация съществува и с държавните поръчки в днешна Русия.

  Трябва да се добави, че военно-индустриалните корпорации „Голямата десетка“ притежават 61% от всички частни военни фабрики в САЩ и управляват 43% от държавните военни фабрики, построени с бюджетни средства. При такива условия получаването на военни поръчки от най-големите монополи неизбежно означава а) реално преминаване на държавната собственост в ръцете на частни корпорации, б) разруха на малки и средни фирми, поглъщането им от големите.

ВТОРА ЧАСТ

  Както беше посочено по-горе, военните договори са средство за засилване на експлоатацията на работническата класа и всички работници. Те са основа за обогатяване на монополистите в условия на държавно „регулиране“ на икономиката. Военните договори са пряко свързани с увеличената експлоатация на работниците чрез удължаване на работния ден, повишаване на интензивността на труда, въвеждане на потогонни цехове, замразяване на заплатите и налагане на режим на военна каторжна служба в предприятията. Всички тези мерки за засилване на експлоатацията на пролетариата се осъществяват с помощта на фашисткия държавен апарат, под прикритието на шум и врява за „отбрана“, „защита на отечеството“, „интересите на нацията“ и т.н.

  Военните договори означават засилване на експлоатацията на всички трудещи се от монополите чрез данъчната система. Тези договори са канал за източване на бюджетни средства в джобовете на монополистите чрез високи цени на доставките. Държавното „регулиране“ на цените по време на война или в подготовка за нея служи на тази цел. Според служители на Службата за администриране на цените на САЩ, покачването на цените е „необходимо условие за пълната експлоатация на военната икономика“. „Значително увеличение на военното производство е невъзможно без значително увеличение на цените.“ Официално целта на контрола на цените от тази Дирекция, или така наречения „Антимонополен комитет“ в Русия, е да защити потребителите и държавата от „прекомерно високи цени и инфлация“. В действителност обаче покачващите се цени са необходимо условие за растежа на производството на оръжие и прехвърлянето на капитал от „по-малко важни“ граждански индустрии към военно-промишлени предприятия.

  С други думи, въпросът за ценовите нива и печалбите е един от най-важните въпроси за монополистите по време на война или подготовка за такава. Ако държавата, при определянето на цените на стоките, не успее да задоволи изискванията на монополистите, тогава започва дивашки саботаж от „ефективните собственици“, колелата на военното производство не се задвижват и индустрията няма да произвежда необходимата продукция, включително тази, необходима за армията.

  Следователно е ясно, че въпросът за цените на военните доставки е в центъра на регулирането на цените в империалистическа държава. Тези цени се определят от държавните агенции, отговорни за сключването на военни договори, и са изцяло в ръцете на големи монополи. Обикновено конкурентните търгове или търговете за военни договори не са… между монополите и държавните агенции, а се водят обявени,  по-скоро директни, тайни преговори. Тук правителственият контрол върху договорите не е нищо повече от контрол от страна на най-големите монополи, заинтересовани от благоприятни цени и осъществяващи дейността си под прикритието на спешност и секретност, тайно и дискретно.

  Например, в Съединените щати все още е в сила „Ръководството за снабдяване на армията“ от 1942 г. (с измененията). В него се посочва, че Военното министерство се стреми да придобива всичко, от което се нуждае армията, „на справедливи и разумни цени, предоставяйки на работодателите разумна и достатъчна печалба за стимулиране на производството“. Пентагонът практикува принципа „предлагане над цената“, което означава, че търсенето и апетитите на монополите при сключване на договори са върховен закон за правителството. Каквато и цена да поискат Boeing или Lockheed например за оръжия, тя трябва да бъде изпълнена. Именно тук обаче действа единственият „регулатор“ на цените – борбата между най-големите монополи за разпределение на държавните договори и за най-високите цени за тези поръчки.

  Резултатът от това „държавно регулиране“ на цените е огромно увеличение на печалбите за най-големите монополи, които завладяват по-голямата част от военните договори. Освен това, рязко, експоненциално увеличение на печалбите се наблюдава не само във военните корпорации, но и в монополите, произвеждащи така наречените „обикновени търговски стоки“ за армията (дажби, перилни препарати, бельо, гориво, паста за зъби, шоколад и др.). От друга страна, има огромна разлика в нивата на печалба между монополите. Например, Texaco, част от „старата“ група Рокфелер, увеличи печалбите си през 2025 г. с 3,62 пъти в сравнение с 2022 г. – именно благодарение на държавните договори за авиационно гориво и мазут за кораби. ATT Corporation увеличи печалбите си с 1,89 пъти. Alcoa Corporation реализира печалби от  намаляване на данъците през същия период, които бяха почти девет пъти по-високи от печалбите ѝ от 2019 до 2022 г. Тази разлика в печалбите между отделните  намаляване  на доставчиците не може да се обясни с разликите в естеството на стоките, степента на експлоатацията на работниците, качеството на стоките, нивото на техническо оборудване на заводите или спешността на доставките. Причината е, че компании като Texaco, Alcoa, General Electric и други… успяха а) да си осигурят повече от най-печелившите договори и б) да „регулират“ цените си, когато ги договарят до нива, за които конкурентите им дори не могат да мечтаят.

  Когато обявяват „регулиране“ на цените, длъжностните лица говорят за „замразяване“ на цените, „стабилизирането“ им, издаване на укази и създаване на агенции за „контрол“ на цените. Този „контрол“ се простира до много широка гама от стоки, включително потребителски стоки.

Всички тези мерки се обясняват със загрижеността на властите за интересите на народа. В действителност тези мерки се предприемат не за защита на интересите на работниците и работническата класа или за борба с инфлацията, а за гарантиране на високи печалби за военните доставчици и за заблуда на работническите маси. Приказките за „контрол“ върху потребителските цени имат за цел да внушат на работниците идеята, че жизненият им стандарт е защитен от правителството, и да ги обезкуражат да се борят за по-високи заплати, което заплашва печалбите на монополите. Ако обаче пролетариатът е организиран и активен, той може да принуди правителството да предприеме определени мерки за ограничаване на спекулациите и поддържане на контрол върху цените.

  Наивно е да се мисли, че „регулирана“ цена на потребителските стоки означава ниска цена, че „регулирането“ на цените означава задържането им на едно ниво, „замразяването“ или „стабилизирането“. Като правило цените се „замразяват“ на най-високото ниво, достигнато през даден период. Тяхната „стабилизация“ е чиста измислица. През лятото на 2022 г. министър Силуанов се похвали, че инфлацията няма да надвишава 2,7% годишно и че индексът на цените на едро за потребителски стоки ще остане непроменен поне още една година. В действителност, през годината индексът на цените на едро за 30 основни хранителни продукта се е повишил средно с 24%, за обувки и дрехи с 18%, а за комунални услуги с 22%. Следователно, цените на дребно за тези стоки и услуги се повишиха още повече. От началото на мащабната война в Украйна, цените на едро за метални руди, петролни продукти, памук, пшеница и машини от първа необходимост (да не говорим за военни доставки) „неусетно“ са се увеличили с 1,2, 1,5, 2 и повече пъти, въпреки „регулирането“ на цените, или по-точно, благодарение на него.

  Основен вътрешен двигател на повишаването на цените е постоянният натиск върху правителството от страна на големите монополи, експлоатиращи „военната ситуация“, за да максимизират печалбите си. Например, през 2019 г. Pannacota и Anaconda Copper Mining продадоха мед клас 960 на правителството на САЩ за 9,80 долара за кг. Чрез сливането с Calumet, за да формират меден холдинг, медните производители, чрез своите агенти в Конгреса и Министерството на финансите, постигнаха правителствена покупна цена за рафинирана мед от 17,30 долара за кг. Междувременно печалбите на капиталистите се увеличиха с почти 90%.

  Освен това, цените на военните доставки и „замразените“ цени е най-малко вероятно да се стабилизират. Сравняването на контролираните от правителството цени с неконтролираните пазарни цени разкрива изненадващ факт: „контролираните“ цени се покачват по-бързо от „свободните“ цени и между тях се развива и се запазва разлика. Факт е, че тази разлика е много изгодна за военно-промишлените и други големи монополи. Ако цените на всички стоки се повишат едновременно и с еднакъв темп, монополите няма да спечелят нищо. Печалби възникват, когато цените на някои стоки се покачват, докато тези на други не се покачват, или се покачват по-бавно, или дори падат.

  Как може да се разбере това? Стабилизирането или намаляването на цената на стока като труда е от решаващо значение за всички монополи. Следователно „стабилизирането“ или „замразяването“ на заплатите на работниците и обикновените хора е най-характерната черта на държавното регулиране на капиталистическата икономика, както във военно, така и в мирно време. Това регулиране на практика означава понижаване на реалните заплати.

  В същото време водещите монополи са заинтересовани от разликата в цените и темпа на растеж на цените между стоките, които произвеждат, и тези, които не произвеждат. Това обяснява по-бързия растеж на „контролираните“ цени в сравнение с „неконтролираните“; т.е. цените на стоките от най-големите монополи се покачват по-бързо от тези на по-малките, по-слаби производители. Какво означава това? Означава, че държавното регулиране на икономиката, в истинската му форма, действа като фактор, засилващ анархията на производството, инфлацията, покачването на цените и спада в жизнения стандарт на трудещите се маси. Правителственото икономическо регулиране в днешните Съединени щати, Русия, Израел и други империалистически държави е опит за увеличаване на производството, предимно военното производство, чрез предоставяне на капиталистите на условия за максимизиране на печалбите чрез високи покупни цени на техните стоки за сметка на бюджета.

  Тази възможност се състои в следното. Регулираната цена е монополна цена, подсилена от авторитета на държавата и осигуряваща най-високи печалби, гарантирани от правителството. Основният източник на максимална печалба е засилената експлоатация на работническата класа и всички работници, обедняването и разорението на масите. Монополно регулираните цени на потребителските стоки понижават жизнения стандарт на работническата класа, като пряко намаляват количеството и качеството на необходимите средства за препитание на работещото семейство. Чрез използване на монополно регулирани цени на военните доставки, монополите ограбват работниците чрез данъчната система и държавния бюджет.

  Освен това, преразпределението на излишната стойност между капиталистите улеснява максимизирането на печалбите. Най-високи печалби могат да бъдат реализирани от… военните доставчици които са най-големите монополи, завладели най-голям брой военни договори. Те се радват на най-добрите условия за доставки и кредитиране и следователно на най-изгодните условия за експлоатация на работническата класа. Например, за да осигури на AG Farbenindustrie евтина работна ръка, нацисткото правителство създава няколко концентрационни лагера, включително печално известния Аушвиц-Биркенау.

  Един от методите за „регулиране“ е ограбването на народа от страна на монополите чрез прословутите ценови субсидии. Буржоазната пропаганда представя субсидиите като благодат за потребителите, като грижа на държавата за поддържане на стабилни цени и жизнения стандарт на работниците. Правителството поддържа високи монополни цени на стоките, за да стимулира производството и да намали разходите, като същевременно поддържа ниски цени на дребно за потребителите, за да защити стабилен жизнен стандарт. И двете страни са сити и овцете са в безопасност; никой не губи. Приблизително така буржоазните професори възхваляват субсидиите.

  Но чудеса не се случват в капиталистическата икономика. Ако някой спечели, някой неизбежно губи. Почти всички печалби от субсидиите отиват при монополистите, а техният източник е държавният бюджет, т.е. данъците върху работниците. Увеличените субсидии за монополите обикновено се оправдават с нарастващите производствени разходи. Но кой определя тези разходи? Самите монополи. Огромни държавни субсидии често се изплащат не само когато една компания наистина е изправена пред загуби, но и обратно, когато реализира прилична печалба. Междувременно апетитите на най-големите монополи непрекъснато нарастват. Те изискват правителството не само да покрива реалните загуби и да гарантира определена печалба, но и да гарантира все по-голяма максимална печалба, независимо от резултатите им. По този начин механизмът на държавните субсидии се използва, за да се осигури непрекъснат растеж на печалбите на монополите.

  Ценовите субсидии за стоки като суровини, горива, електричество и вода се прилагат не само в интерес на производителите на тези стоки, но и в интерес на най-големите доставчици на оръжие, които трябва да получат максималната печалба, гарантирана от държавата. Покачващите се цени на суровините, горивата, енергията и водата увеличават производствените разходи и намаляват печалбите на военно-промишлените монополи. Правителството категорично не може да позволи това. Следователно, най-големите доставчици на оръжие и други консумативи за армията и войната печелят най-много от ценовите субсидии.

  „Регулирането“ на цените обикновено се осъществява чрез добавяне на определен процент печалба към производствените разходи („производствени разходи + печалба“). Това предоставя широки възможности на монополите да увеличат приходите си както чрез договаряне около официалното ниво на „допустима печалба“, така и чрез рязко увеличаване на отчетените производствени разходи. Монополистите включват всичко, което сметнат за печелившо, в производствените разходи, включително всякакви митични „разходи“, „представителни такси“ и наем за функциониране на държавни предприятия, като по този начин осигуряват дейност без наем. Преките данъци, включително корпоративните данъци, също са включени в разходите, което прави всички опити за „ограничаване“ на монополните печалби чрез данъчно облагане напълно фиктивни. Когато установените цени не удовлетворяват монополистите, те имат безброй възможности да ги заобиколят или да ги променят в своя полза.

  Черният пазар, който винаги е в ръцете на големи оператори, може да играе значителна роля в обогатяването на монополите. Опитът показва, че много оскъдни и ценни стоки, получени от военни доставчици на регулирани или субсидирани цени, след това се продават на черния пазар на високи спекулативни цени. Чести са случаите, когато големи монополисти изкуствено създават недостиг на определени стоки, за да надуят пазарните цени.

  Регулирането на цените на стоките от първа необходимост е пряко свързано с „регулирането“ на потреблението от работническата класа и масите чрез системата за нормиране. По този начин, нормирането на хляба е представяно в буржоазната преса като средство за „демократично“ разпределение на тежестта на войната по равно между всички класи и слоеве от населението. Твърдеше се, че Морган и Рокфелер получават своя паунд захар на месец, точно както средностатистическия работник. Следователно, „ефективните собственици“ понасят своя дял от военните беди. Това е лицемерна, лицемерна лъжа. При капитализма се нормира само потреблението на работниците, а не това на богатите. Нито една воюваща страна не е имала „потребителски дажби“ за капиталистите. Цените на „регулираните“ потребителски стоки за народа обаче никога не са оставали ниски; те са се покачвали постоянно. А нормирането на стоки, издавани чрез нормиране, е било толкова ниско, че населението е било принудено да се обърне към черния пазар, където цените са се покачвали с тревожна скорост.

  По този начин, регулирането на цените при империализма е средство за обогатяване на монополите и ограбване на работниците. По време на война монополистите на практика не допринасят с нищо за общите разходи за война.

  Тези разходи се правят, тъй като, наред с други неща, всяко увеличение на данъчните ставки е съпроводено със съответно покачване на цените. Монополите прехвърлят своите разходи и преки данъци изцяло върху държавния бюджет, т.е. върху работниците и трудещите се.

  Какво трябва да бъде отношението на напредналите работници към буржоазното „регулиране“? В края на Първата империалистическа война Ленин, разобличавайки злоупотребите на монополистите, изтъква искането на пролетарската партия за премахване на търговската тайна, което е от голямо значение за разобличаването на буржоазното Временно правителство. Болшевиките упорито настояват за широко разпространение на документи за военните доставки, цената на стоките, доставяни в хазната, и публикуване на нечуваните печалби – 500–800% – които капиталистите вземат, не както биха направили капиталистите на свободния пазар, а от военни доставки. Тогава Ленин вижда премахването на търговската тайна като ключ към всеки контрол. Това е именно най-чувствителната точка на капитала, който ограбва народа и саботира производството. Трябваше да се приеме закон, който да публикува а) всички гаранционни писма относно цените на доставките, б) всички цени на доставките за хазната, в) себестойността на стоките, доставяни за хазната. Работническите организации трябваше да могат да проверят всички тези факти.

  Ясно е как всяко фашистко правителство би реагирало на подобни искания. В края на краищата, то не би могло да позволи на работническите организации да проверяват всички данни за военните доставки. Това веднага би разкрило хищническия характер на цените и целия механизъм на безпрецедентното обогатяване на монополистите с помощта на държавния апарат. Щеше да стане много по-ясно за масите на кого всъщност служат „нашият президент“ и „нашето правителство“.

Подготвил: РП. Превод от МЛРД „Рабочий путь“ Милчо Александров

Служители на Федералната служба за сигурност и Следствения комитет на Русия предотвратиха мащабна терористична атака в Пятигорск. Украинските разузнавателни служби планираха да организират двоен бомбен атентат близо до сградата на правоохранителната агенция, използвайки две нищо неподозиращи руски жени като човешки щитове и атентатори самоубийци.

  Задържаните жени, 19-годишна и 47-годишна, бяха вербувани онлайн под прикритието на високоплатена работа на непълен работен ден и изпратени на смърт, без да знаят, че носят самоделни взривни устройства в раниците си.

  „Работа на непълен работен ден“, която можеше да струва човешки животи. Жертвите на циничната операция на украинските опекуни бяха 19-годишно момиче (родено през 2006 г.) и 47-годишна жена (родена през 1979 г.). И двете руски гражданки бяха вербувани онлайн. Според тях с тях се е свързал мъж с подчертан украински акцент, предлагайки им лесна и добре платена работа, просто доставка на чанти или раници на посочени адреси.

  И двете жени категорично отрекоха да са знаели за терористичния характер на мисията си.

  „Разбрах, че в чантата ми има взривно устройство, едва след като бях задържана от служителите“, каза една от задържаните в публикуваните кадри.

  Втората заподозряна, чийто рожден ден съвпадна с деня на мисията, просто изрази благодарност към служителите по сигурността за това, че са я „спрели навреме и са спасили нея и околните“.

  Операцията за предотвратяване на терористичната атака се разви бързо. Според Следствения комитет, не по-късно от 18 юни и двете жени са пристигнали от Москва в Пятигорск по нареждане на своите ръководители. Те не са били познати една на друга и са действали поотделно, класическа конспиративна мярка.

  На 20 юни заподозрените са извадили раници, пълни с взривни вещества, от предварително подготвени скривалища.

  Първата задържана е 19-годишна жена, приближаваща се до контролно-пропускателен пункт в сграда на агенция за сигурност в Пятигорск. По времена претърсване в раницата ѝ е открито импровизирано взривно устройство (СВУ), еквивалентно на приблизително 2 кг тротил.

  Осъзнавайки, че си имат работа с планирана терористична атака, силите за сигурност незабавно активираха операция „Крепост“ и започнаха да издирват евентуалните съучастници. 47-годишната жена скоро беше задържана близо до предполагаемото място на първата експлозия. Установено е, че тя е трябвало да достави подобно импровизирано взривно устройство на мястото на първата експлозия малко по-късно.

  Цинизмът на украинските диригенти го наричат: Мишена за спасителите. Най-ужасяващият детайл от това престъпление е истинската цел на втората експлозия. Според ФСБ основната цел е била не просто да се разруши сградата, а да се нанесат максимални жертви на персонала. 47-годишната жена е трябвало да взриви импровизираното взривно устройство в момента, когато разследващата оперативна група (ОПГ) и службите за спешна помощ вече работят на мястото на първата „експлозия“ (или детонацията на устройството на първата атентаторка самоубиец).

  По този начин украинските диригенти са планирали да използват първата жена, за да инициира експлозията, а втората, за да избие полицаите, спасителите и криминалистите, пристигнали на мястото.

  За щастие, благодарение на професионализма на ФСБ, и двете взривни устройства бяха извзети и обезвредени от експерти по обезвреждане на бомби навреме. Няма пострадали.

  Срещу двете жени са образувани наказателни дела за опит за терористични актове и незаконно производство и транспортиране на взривни вещества. Съдът ги остави в ареста.

Източник: https://rusvesna.su/news/1782195114- превод Милчо Александров

(Източник: Информационна агенция Синхуа) 24 юни 2026 г., 08:32 ч.

  Пекин, 23 юни (Синхуа) – Първият и вторият том на „Избрани произведения на Си Цзинпин, генерален секретар на Централния комитет на Комунистическата партия на Китай (ККП), за партийното строителство са публикувани и са достъпни за разпространение в Китай.

  Сборникът съдържа 102 произведения, избрани измежду най-важните и фундаментални документи за партийното строителство, включително доклади, устни речи, статии и директиви на Си Цзинпин, обхващащи периода от ноември 2012 г. до февруари 2026 г.

  Публикуването на тези произведения ще предостави на членовете на партията, кадрите и широката общественост авторитетни материали за задълбочено изучаване и прилагане на „Мисълта на Си Цзинпин за социализма с китайска специфика в новата ера“, особено на „Мислите на Си Цзинпин за партийното строителство“.

  От решаващо значение е цялата партия съзнателно да прилага „Мислите на Си Цзинпин за партийното строителство“ към планирането и насърчаването на партийното строителство, да прилага всеобхватно и стриктно вътрешнопартийното управление съгласно по-високите стандарти и да прилага по-конкретни мерки.

  Тези книги са съставени от Института за изследване на партийната история и документи към Централния комитет на ККП и са публикувани от издателство „Джонъян Уенсян Чубанше“.

  Авторското право е на © People’s Daily Online. Всички права са запазени.

Превод – Милчо Александров

  През април 2026 г. Върховният съд на Руската федерация обяви „международното обществено движение „Мемориал“ (финансирано от Запада и Южна Корея) за екстремистко и забрани дейността му в страната.

  В решението на Върховния съд се посочва, че „дейността на „Мемориал“ е с очевидно антируски характер, насоченo към разрушаване на фундаменталните основи на руската държавност, нарушаване на териториалната цялост и заличаване на историческите, културните, духовните и морални ценности“.

  Дейността на една от дългогодишните антисъветски организации, която допринесе значително за „перестройката“, разпадането на СССР, възстановяването на капитализма и реабилитацията на нацистките престъпници, е прекратена. Едрият капитал, след като се  установи в Русия и  обърна идеологическата си „страна“, вече не се нуждае от услугите на „Мемориалистите“.

  Забраната за дейността на „Мемориал“ показва, че руските власти на Путин (без да броим, разбира се, „либералната пета колона“ в техните редици) са решили окончателно да се откажат от „либералната парадигма“ в полза на „имперската“.

  Отказът от „либералното минало“ не беше лесен за руските власти.

  Още през март 1988 г. Нина Андреева отбеляза, че буржоазната идеология, зараждаща се в Русия, е развила две глави: едната „либерална“, а другата „традиционалистка“ („почвенничество“, „имперска“). (През 1988 г. те все още се крият зад „социалистическите маски“, но скоро са захвърлени.)

  Буржоазията, победила по време на разпадането на СССР през 1991 г., първоначално възприема „либералната“ идеология.

  Но постепенно руските власти започват да забелязват, че прозападната „либерална“ идеология е насочена не само срещу всичко съветско, но и по принцип срещу самата Русия, оправдавайки бъдещия ѝ крах. Следователно „либералната“ версия на буржоазната идеология започва да се заменя с квазиимперска.

  Този преход не е лесен за лидера на режима Владимир Путин, който е формирал политическата си позиция в началото на 90-те години в „гнездото на Собчак“. Можеше ли някой да си представи, че „Мемориал“ ще бъде обявен за екстремистки през 2017 г., когато Путин лично поздрави председателя на Московската хелзинкска група, съюзник на „Мемориал“, грохналата антисъветска активистка Л. Алексеева, и тя му целуна ръце? Или когато Путин изпълни дългогодишната мечта на „Мемориалистите“ и през същата година откри „стената на скръбта“ в Москва „в памет на репресираните от сталинисткия режим“?

  И все пак, това се случи.

  Добро или лошо е, че „Мемориал“ е обявен за екстремистки и дейността му е забранена в Русия?

  „Мемориал“ винаги се е позиционирал като антисъветска и антикомунистическа организация, а основният му фокус е била антисъветската пропаганда и култивирането на „антисъветски възгледи“. Всякакви „дейности, свързани с правата на човека“, са били второстепенни, така че „Мемориал“ не е била организация за правата на човека, въпреки че е имала „център за правата на човека“ в структурата си.

  Следователно, прекратяването на дейността на реакционната организация, която е сеяла омраза към всичко съветско, е, разбира се, положително събитие.

  Естествено, руският едър бизнес, след като се отказа от „либералните“ си одежди, сега няма да ги замени с прогресивни, а вече  облече и „имперските“.

  И все пак. Както вече беше посочено, вътрешното капиталистическо чудовище първоначално имаше две глави – „либерална“ и „имперска“. Чудовището бе лишено от едната глава, и то най-интелектуалната. И това е добре.

  Чудовището сега ще бъде по-слабо. Ще бъде по-лесно да бъде победено.

Дар Ветров –превод от сайта на ВКПБ – Милчо Александров

  От самото си създаване човечеството е принудено да се занимава с продуктивен труд. Трудът е основната и неотменима човешка потребност. Развитието на обществото винаги е съпроводено с развитие на производителните сили и следователно с повишена производителност на труда. Повишената производителност на труда се постига, първо, чрез задоволяване на нарастващото търсене на обществото на продукти и услуги, и второ, чрез запазване на енергията и ресурсите, изразходвани за създаването на тези продукти и услуги. Последното означава спестяване на общото време, изразходвано от обществото, или спестяване на обществен труд, който се измерва във време.

  Как човек прекарва времето си? Първо, времето за продуктивен труд се изразходва за производството на материални блага, тяхното движение в пространството и създаването на енергия. Такъв труд може да бъде насочен към задоволяване на нуждите на обществото като цяло и обикновено се заплаща, или към задоволяване на лични нужди, като например почистване на къщата или приготвяне на храна. Второ, човек, както всеки жив организъм, се нуждае от време, за да задоволи физиологичните си нужди: сън, миене, хранене и т.н. Трето, човек се нуждае от време, посветено на развиване и реализиране на творчески способности, задоволяване на специфични социални потребности от комуникация и признание, и време за това, което най-общо може да се нарече свободно, всестранно развитие. Това време, свободно от продуктивен труд и изразходвано за всестранно човешко развитие, се нарича свободно време. Съществува и четвърти начин на прекарване на времето – време, макар и свободно от труд, не изразходвано за човешко развитие – време, прекарано в стоене на опашки, пътуване до работа или магазин, получаване на медицински услуги, получаване на сертификати от държавни агенции, „нежелано“ време, прекарано пред телефони, компютри и телевизионни екрани, време, прекарано в пиене и т.н. Такова време не може напълно да задоволи нуждата от почивка, свободно време и развитие и следователно със сигурност не е безплатно. Свободата, независимо дали се разбира като съзнателна необходимост или като овладяване на обстоятелствата със знания, е свързана със знанието, а знанието не може да бъде придобито без свободно време.

  С развитието на производителните сили хората получили възможност да се занимават с нещо повече от просто продуктивен труд. Обществото започнало да посвещава част от времето си на науката, изкуството и различни услуги. Това разделение на труда допринесло както за повишаване на жизнения стандарт – появили се нови инструменти, каменни сгради и течаща вода – така и осигурило намаляване на общото време, прекарано от обществото в продуктивен труд. В резултат на това човечеството, излизайки от примитивния комунизъм в ерата на експлоататорските общества, започнало да еволюира по пътя на намаляване на населението, заето в производството. Появили се работнически и неработещи класи, както и слоеве, занимаващи се предимно с непродуктивни дейности, в резултат на което се появили научни открития, произведения на изкуството и т.н. Литературата описва живота на нашите трудещи се предци като хора, работещи от зори до здрач при най-сурови условия, обикновено в рамките на малка част от родното си място. Животът на тези, които не работели, напротив, бил изобразяван като безделен: робовладелци, земевладелци и принцове изучавали чужди езици, музика и науки, пътували до именията си и се посещавали взаимно в чужбина. Работниците и селяните са живели кратък живот, но са успявали да произведат десетки хиляди часове, тъй като са започвали да работят на възраст 5-8 години, не са имали почивни дни или ваканции и рядко са умирали след 30-годишна възраст. Например, робите по време на класическото робство в Древен Рим са могли да работят 15-16 години и са произвеждали над 80 000 часа в рамките на 14-16-часов работен ден, сравнимо с реалния трудов стаж на индустриалните работници в съвременните икономически развити страни. Класовата борба за подобряване на условията на живот е приела формата на бунтове на роби и по-късно селски въстания.

  Капитализмът е изисквал по-високо ниво на образование от работниците; възникват училища и капиталистите са били принудени да обучават работниците на грамотност, което е допринесло за развитието на класовото съзнание. Производителните сили са продължили да нарастват и човечеството е разширило запаса си от време, свободно от продуктивен труд, но това време е останало достъпно за малцинство. Дори офис работниците са работили дълги часове, защото продължителността на работния ден за производствените работници е определяла горната граница за работния ден за всички работници. Тогава работниците, чийто работен ден през 19-ти век е бил приблизително 11 часа, започват да се борят по целия свят за по-кратък работен ден, изтъквайки лозунга „8 часа за работа, 8 часа за почивка, 8 часа за сън“. Водещи мислители преди 150-200 години започват да говорят за прогресивния характер на всеобщото участие в производството, което би довело до премахване на социално-икономическите различия, създадени от старото разделение на труда, за всеобщото участие в управлението и за невъзможността за преход към нов ред без социална революция. Разбира се, привилегированите класи на държавата, свикнали от векове да не правят нищо, абсолютно нищо, да се гмуркат в лукс и да прахосват богатствата, наследени от „благородния си произход“, заедно с представители на едрата буржоазия, също обогатени единствено чрез ограбване на работническата класа, се борят срещу подобни революционни възгледи. Революционната литература е цензурирана, организациите са преследвани, а информационното пространство е запълнено с публикации, които отвличат вниманието на работниците от класовата борба – националистически, религиозни и дребнобуржоазни.

  И така, през 1917 г., при капитализма, по време на Първата световна война, „в най-неподходящия момент“, руската работническа класа внезапно въвежда осемчасов работен ден и шестдневна работна седмица. Великата октомврийска социалистическа революция бележи началото на ерата на революции и контрареволюции. Един от първите декрети на съветското правителство е декретът за установяване на осемчасов работен ден. Това затвърждава в закон волята на управляващата класа – работническата класа. Борбата, както знаем, е абсолютна и дори в съветската държава легализирането на осемчасовия работен ден среща такава съпротива, че привържениците на стария ред успяват да изтръгнат седемчасов работен ден от служителите, запазвайки старите класови и социално-икономически различия. Но комунистическата тенденция е силна и в ранните години на съветската власт и привържениците на тази прогресивна тенденция започват да развиват институцията на работническия патронаж, да включват работниците в управлението и да откриват вечерни училища за възрастни. Неудържимият растеж на производителността на труда започна да работи за свободното и всестранно развитие на обществото като цяло, а не само за шепа земевладелци и капиталисти. И до 30-те години на миналия век работният ден беше намален до седем часа. Хората започнаха да учат по-дълго, да четат повече и се появи време за любителски представления, музикални и филмови изследвания, масово участие в политиката, както и време за редовни спортни занимания, включително във военно-спортни дружества. Намален беше не само работният ден, но и общият фонд на работното време на обществото поради увеличаването на броя на неработещите.

  Работни празници, платени отпуски и болнични, както и ограничаване на работния ден за подрастващите до четири часа, а за възрастните в опасните производства до шест часа. Свободното време също беше увеличено чрез намаляване на „времето за губене“ и времето, прекарано в домакински задължения, както бе споменато по-горе: жилища бяха осигурени в близост до работните места, храната се предлагаше в обществени столови, домовете бяха снабдени с електричество, газ и топла вода, малките деца можеха да посещават предучилищни заведения, а учениците можеха свободно да пътуват до извънкласни дейности.

  Тези мерки позволиха на работещото население да се научи как да работи с ново оборудване и да използва нови методи, без да прекъсва работата си, да обучава военни, например в ОСОАВИАХИМ и ДОСААФ, да участва в управлението (контрола) на правителството, да предава опит на новопристигналия персонал и да обучава млади хора. Всичко това изигра решаваща роля за спечелването на войната. Например, асовете-пилоти Александър Покришкин и Иван Кожедуб, снайперистът Василий Зайцев, спортистът Леонид Мешков и много други бъдещи военни герои, включително жени, които преди това бяха обвързани с продуктивна работа у дома, се обучаваха чрез такива общества и аероклубове, без да прекъсват основната си работа. По време на Великата отечествена война над 9 милиона души са се обучавали чрез такива общества. Днес ученето да се управлява самолет или дори огнестрелно оръжие е практически лукс, дори и със свободно време.

  Краткият работен ден позволява временни удължавания по време на трудни периоди от живота на страната, например по време на неуспех на реколтата, епидемии или войни. Тогава част от свободното време на цялото работещо население може да се използва за борба с подобни бедствия.

  Намаляването на работния ден в СССР оказа дълбоко влияние върху продължителността на работния ден в капиталистическите страни, преживели „Голямата депресия“ по време на Първата петилетка. Например в Съединените щати в края на 30-те години на миналия век е въведена 40-часова работна седмица.

  Онези, които са подкрепяли негативната тенденция в развитието на социализма, водена от излизането му от капитализма, са мечтали да организират живота си така, че да работят по-малко и да живеят за сметка на другите. Работническият контрол престава да съществува до средата на 30-те години на миналия век. В подготовка за голяма война през 1940 г. работният ден е увеличен на 8 часа, а по време на войната работният ден става напълно нередовен. Когато войната приключва, започва период на мирно възстановяване, страната се връща към 8-часовия работен ден и движението към по-кратко работно време спира дотук… Въпреки петкратното увеличение на световното население в сравнение с края на 20-те години на миналия век и опустошителната Втора световна война, прогресът в производителните сили осигурява огромни икономии на труд в производството, като същевременно увеличава продукцията. Както казва В И Шишкарев, говорейки на научно-практическа конференция през 2016 г.: „Нашите дядовци, които са постигнали осемчасовия работен ден, са работили по парни двигатели и конски превозни средства. Аз работех, когато вече се бяха появили плазмено рязане на метал, лазерно закаляване на обшивките на двигателите и т.н. Технологиите са напреднали толкова много, че е станало ясно, че е възможно да се работи по осем часа наведнъж.“  Но това не се случва и работната седмица се свива. През 70-те години на миналия век е въведена петдневна, 40-часова работна седмица, което допринася за корупцията на населението. А по време на най-острия период на контрареволюцията – перестройката – на хората масово започват да се раздават градински парцели. В резултат на това мнозинството, несъзнателната част, от трудещите се е изключена от социалната активност и най-вече от класовата борба. Те прекарват свободното си време в изграждане на лични „дачи“, риболов и игра на домино. Междувременно, след контрареволюцията от 1961 г., жилищните райони започват активно да се строят и хората започват да прекарват повече време в пътуване до работа. Така част от свободното им време започва да се губи за ненужно време.

  Защо по-краткият работен ден е по-важен от по-кратката работна седмица? Всяка дейност е добра, първо, заради своята последователност или редовност, и второ, трябва да има разумни времеви ограничения. Ако увеличите производството на първия ден чрез интензифициране на труда, не можете да очаквате висока производителност на следващия ден, защото човек се нуждае от повече време за възстановяване. Освен това, изследванията показват, че производителността е по-висока в първите часове на работния ден, отколкото по време на извънреден труд. Сегашната продължителност на работния ден възпрепятства способността за непрекъснато подобряване на уменията и преквалификация на работниците. В дългосрочен план дългият работен ден води до натрупана умора, която не се облекчава от часовете за почивка и отдих, които от своя страна се намаляват. Здравословното хранене, сън и режим на почивка са основата на човешкото здраве: трябва да се спи достатъчно всеки ден, а не през почивните дни, трябва да се храните 3-4 пъти на ден, а не 2 и т.н. Същото важи и за свободното време и социалните дейности. Например, ако спортувате, четете или се наслаждавате на здравословен начин на живот, ако четете книга или участвате в синдикална работа, трябва да го правите редовно и умерено, а не от време на време или с екстремни, интензивни натоварвания. Същото важи и за отглеждането на деца: то изисква редовни инвестиции във време; не можете просто да общувате с тях веднъж седмично; това трябва да се случва всеки ден и с чист ум. Същото важи и за мерките за гражданска защита и безопасност на труда. Бих искал специално да подчертая, че свободното време отваря възможности за работниците да се занимават със социални дейности като четене на политическа литература, участие в класовата борба и управление на държавата – точно такъв вид използване на времето, което класата на потисниците ненавижда. Освен това, буржоазията обективно се стреми да удължи работния ден, за да увеличи абсолютната принадена стойност. Съвременните изследвания в развитите капиталистически страни показват, че скъсяването на работния ден води до прогрес за цялото общество. Отпочиналите хора работят по-добре, както физически, така и психически, живеят по-дълго, а предприятията им показват по-висока производителност на труда; в такива страни може да се говори за по-високо социално благополучие. Изследователите подчертават, че, първо, съвременното общество не е необходимо да увеличава разходите за труд, за да задоволи нарастващите си материални нужди, т.е. да увеличи общото работно време в производствения сектор, и, второ, че при всеобщо участие в производството би било възможно да се намали продуктивното работно време до 3 часа до 90-те години на миналия век ! Но капитализмът възпрепятства тази тенденция, което е неизгодно за богатите, които тлъстеят от труда на другите. Те лъжат, че със свободно време хората само ще пият. Шофьорът Н П Французов уместно отбелязва на гореспоменатата конференция: „По-рано в едно нормално село е имало 2-3 пияници, както сега в голяма жилищна сграда. И тези хора веднага се виждат. Повечето хора обаче не са склонни към това. И е човешка природа да прекарват свободното си време в това, което обичат“. Капиталистите лъжат, че самите работници искат да работят повече. Но именно капиталистите пилеят този спестен продуктивен труд, като намаляват броя на членовете на обществото, ангажирани в производството, принуждавайки хората да работят извънредно чрез безработица и заплати на бедността. Капиталистите дори превръщат платеното работно време в загуба. Те нарушават работните процеси, така че изискват постоянно да се върши една и съща работа и да се преработва, произвеждат нискокачествени продукти, за да произведат нови бройки от същия продукт за продажба, губят време в празни срещи и бърборене, отнемайки най-ценното нещо, което човек има – свободното време. Капиталистите лъжат за ниската безработица, давайки на населението право на труд. Но каква работа? Работа за три копейки по осем часа на ден, което, като се вземат предвид пътуването до работа и извънредния труд, отнема 10-13 часа на ден. В резултат на това хората биха се радвали да сменят работата си, но работа с поносими условия на труд е изключително трудна за намиране.

  От всичко гореизложено следва, че макар по-краткият работен ден да е от полза за обществото като цяло, основният глас на този интерес е работническата класа, докато основната пречка е буржоазията. Продължителността на работния ден, както и другите условия на труд, отразява баланса на силите в класовата борба.

  През 2020 г. руската буржоазия прие пенсионна реформа, увеличавайки общото количество работно време, натрупано през целия живот, с почти 10 000 часа. С разпадането на Съветския съюз продължителността на обучението в университетите е намалена и дори 10-ти и 11-ти клас училищни години са станали по-трудни. Това представлява допълнителни няколко хиляди часа. Границите на трудовия стаж са разширени не само отгоре, но и отдолу. Заслужава да се отбележат резултатите от проучване, показващо, че намаление с 200 часа на средния брой отработени часове годишно на работник води до увеличаване на продължителността на живота в страната с една година . А през 2026 г. буржоазията ще разшири годишния лимит за извънреден труд от 120 на 240 часа и ще намали периода на почивка след четири часа извънреден труд от два дни на един ден. Като „компенсация“ служителите ще имат право на допълнителен платен ден годишно за медицински прегледи, като същевременно запазват работата си и средните си доходи. Както вече установихме, медицинските грижи не могат да се считат за свободно време, така че на работниците просто се „дава възможност да печелят допълнителни пари“. Според член 99 от Кодекса на труда на Руската федерация, първите два часа извънреден труд трябва да бъдат платени поне време и половина, а следващите часове поне двойно. Важно е също да се помни, че в Русия работниците работят само 40-60 минути на ден за заплатата си, а през останалото време създават излишен продукт, който отива в джобовете на капиталиста. Следователно, при сегашните нива на заплатите, дори с извънреден труд, капиталистът не само няма да загуби, но и ще спечели щедро. По този начин, първо, извънредният труд е много печеливш за капиталистите, второ, води до влошаване на положението на тези, които се съгласяват на извънреден труд, и трето, влошава ситуацията.

 Участието на всички работници е от решаващо значение, защото при  работното натоварване се разпределя между извънредните работници. Разбирайки това, съвестните работници и другите служители отказват да работят извънредно. Членовете на Работническата партия на Русия, работникът В И Шишкарев, „никога не е работил извънредно, нито по съветско време, нито при капитализма“ ; А  Круглов, с извънреден труд, е печелил 5000 рубли повече, отколкото без него, а след като се е отказал от него, е започнал да печели повече, отколкото с него; работникът А  Федин отказва извънреден труд и редовно провежда образователна работа сред колегите си.

  Единственият адекватен отговор на работническата класа на всички тези мерки може да бъде само искане за по-кратък работен ден. Трябва да се вземат мерки за насърчаване на всички работодатели да поддържат и увеличават заетостта. Ето защо законодателното намаляване на нормалния работен ден без намаляване на заплатите е спешно и необходимо.

  Преходът към шестчасов работен ден вероятно е невъзможно да се осъществи за една нощ във всички предприятия. В редица от най-големите предприятия обаче това е напълно осъществимо, единствено защото приходите им са толкова високи, а заплатите толкова ниски, че могат, в случай на реална производствена нужда, да наемат необходимата работна ръка. Борбата за скъсяване на работния ден ще насърчи капиталистите да инвестират в развитие на производството, а не в увеличаване на абсолютната принадена стойност. В момента те не са особено заинтересовани от това, тъй като вече генерират свръхпечалби, без да развиват производство.

  Искането за преминаване към шестчасов работен ден е много сериозно и за осъществяването му е необходима истинската сила на най-заинтересованите слоеве от населението. Работническата класа е основната производителна сила на човечеството; именно работническата класа трябва да се организира и да принуди капиталистите да организират производството или да подадат оставка, обявявайки се за некомпетентни и остарели на настоящия етап от развитието на обществото. Всички предпоставки за такова искане са налице; единственото, което липсва, е силна организация на работническата класа. Такава организация трябва да бъдат Съветите на работническите депутати.

Шамардин Валентин, член на РПР – превод от „Фонд рабочей академии“ Милчо Александров

Международният ден за защита на децата води началото си от Световната конференция по въпросите на детското здраве, която се провежда в Женева през 1925 година и по-късно от решението на сесията на Съвета на Международната демократична федерация през ноември 1949 г. в Москва. Благодарение на съветския призив една година по-късно 1 юни е честван в 51 страни. В България се провежда за първи път през 1950 г. от Народната власт.

  По целия свят Денят на детето започва да се чества, след като на 14 декември 1954 г. ООН и ЮНЕСКО обявяват 20 ноември за Световен ден на децата, въпреки че самата дата не е повсеместно възприета, а в различните страни по света е определена, според местните условия и традиции. Съдържанието и смисълът на празника навсякъде са сходни – това е ден, посветен на усилията да се постигне щастие за всички деца.

  Ние българските комунисти поставяме борбата за здравето, възпитанието и интелектуалното израстване на децата за първостепенна задача. Смятаме, че капиталистическият обществен строй е неспособен да реши тази задача за всички деца. По тази причина и днес продължаваме да твърдим, че това може да се постигне само при социализма – прогресивният обществен строй който ще реши и още много други общочовешки въпроси, които днес се смятат за невъзможни.

ЦК на БКП

На 2 юни нашият народ скланя глава пред героичната смърт на великия български революционер и поет Христо Ботев, пред героите паднали в националноосвободителните борби на българския народ против гнета на турските еничари и феодали, на героите от Априлското въстание, пред паметта на загиналите герои в Септемврийското въстание и варварския терор на фашиста Цанков през 1925 година, пред загиналите славни партизани и партизанки, политзатворниците, концлагеристите, ятаците и помагачите, загинали в открит бой с фашизма, пред хилядите войни загинали в отечествената война, пред жертвите на съвременния фашизъм – глобализма, империализма, пред жертвите на фашистката хунта в Украйна, действията на Тръмп и Нетаняху.

  На 2 юни ние комунистите от БКП изразяваме работническата си солидарност с милионите наши другари по света в решителната им класова борба, на борбата на патриотичните сили с глобалистката напаст и съвременните фашисти и се прекланяме пред паметта на загиналите в нея!

ЦК на БКП