Beyond The OtherSide

Doctor Who: Pandorica

2022-01-25T22:56:00.000-08:00

"The Doctor: She’ll be fine. Nothing can get into this box.

Rory: Well. You got in there.

The Doctor: Well there’s only one of me. I counted.

Rory: This box needs a guard. I killed the last one.

The Doctor: No. Rory, no. Don’t even think about it.

Rory: She’ll be all alone.

The Doctor: She won’t feel it.

Rory: Yeah, you bet she won’t.

The Doctor: Two thousand years, Rory. You won’t even sleep. You’ll be conscious every second. It would drive you mad.

Rory: Will she be safer if I stay? Look me in the eye and tell me she wouldn’t be safer.

The Doctor: Rory, you—

Rory: Answer me!

The Doctor: Yes. Obviously.

Rory: Then how could I leave her?

The Doctor: Why do you have to be so… human?

Rory: Because right now I’m not.

The Doctor: Listen to me. This is the last bit of advice you’re going to get in a very long time. You’re living plastic but you’re not immortal. I have no idea how long you’ll last. And you’re not indestructible. Stay away from heat. And radio signals when they come along. You can’t heal or repair yourself. Any damage is permanent. So for God’s sake, however bored you get, stay out of—"

"According to legend, wherever the Pandorica was taken, throughout its long history, the Centurion would be there guarding it. He appears as an iconic image in the artwork of many cultures. And there are several documented accounts of his appearances. And his warnings to the many who attempted to open the box before its time. His last recorded appearance was during the London Blitz in 1941. The warehouse where the Pandorica was stored was destroyed by incendiary bombs. But the box itself was found the next morning a safe distance from the blaze. There are eyewitness accounts from the night of the fire of a figure in Roman dress carrying the box from the flames. Since then, there have been no sightings of the Lone Centurion. And many have speculated that if he ever existed, he perished in the fires of that night, performing one last act of devotion to the box he had pledged to protect for nearly two thousand years."

Капанът на лятото

2020-12-04T09:06:00.000-08:00

Слънцето нажежаваше керемидите на горещото лято. Илиян се пресегна и почука на прозореца, под който се бе вмъкнал. През пердетата му отговори един смутен и сънен поглед. Очите на момчето от другата страна се разшириха, маранята от скука се разсея и той извика:

- Хей, кога пристигна?!?!

Това повече звучеше като възклицание на радост, от колкото като въпрос, но думите не стигнаха до никого – Илиян вече не беше под перваза. Бе се изкачил по стълбите и чакаше до вратата на семейство Николови. Тупкането по дървения и много стар паркет отвътре се чу ясно и приближаваше бързо. Отвътре с лек бриз избяга студеният, дълго трупан, въздух.

- Васе! Идвай с мене!

Озъбеният и много щастлив Васил не знаеше какво точно да направи. Пред него стоеше приятелят му от детската градина, който сега живееше в големия град и си идваше на село от време на време. Не бяха се виждали две лета, а ето го и него. Без да се обяснява, просто „давай да вървим“…

- Виж, взел съм мотора на дядо Руди! – гордо сочеше с пръст към улицата. – Ще те возя.

Думите тук бяха излишни. Васето обу изтърканите платненки и изтича до чакащия го навън „моторист“. Там имаше леко избелял, син и много стар мотоциклет, датиращ приблизително от Втората Световна Война. Двутактовият, никак сложен уред за придвижване, бе реставриран от дядото на Илиян и някак изръмжа, както е правил преди повече от 60 години. При което да се говори стана невъзможно. Васил се качи на седалката и двамата пътници отпрашиха по улиците на тихото селце. След минути ги посрещнаха безкрайните житни полета, погледаха как слънчогледа следи зорко слънцето над тях и се дундуркаха по черните пътища на своята безметежна младост. Лятото беше в разгара си, август сияеше , облаците бяха рядкост, а денят обичайно горещ.

Светлата картина на двамата другари смущаващи пълната идилия на тихата околност. Моторът пращеше и скрибуцаше, под колелата му се сменяше пръст с трева. Горещината се надигаше отвсякъде, маранята ги обви, а водата, която не бяха взели – отдавна щеше да бъде изпарена.

След около час движение и размяна на каращия, моторът спря. Васко виновно се заоглежда. Бе направил нещо, не както трябва и сигурно беше изпуснал газта. Обаче при опита им да запалят отново нищо не се случи, дори гърленото притракване на жадният мотор не издаде звук. Извадиха свещта, за да я почистят. Отново нищо. Под седалката се мъдреха резервни, за всеки случай. Отново нищо. Кой ли да се сети, че в резервоара не е останала и капка.

- Доста се отдалечихме.

- Уф, да. Аз налях бензин, обаче забравих, че бях покарал преди да дойда да те извикам. Мислех, че ще стигне.

- Сега ще трябва да го бутаме по целия път на обратно. – Вяло повдигна рамене, Васето, вече хванал едната страна на кормилото и забил поглед в земята. – Давай, ти бутай отзад.

Разбира се, че бе обяд. Разбира се, че жегата и светлината на слънцето бяха непоносими, но последвалото бе заслепяващ и много студен лъч, който накара очите им да се затворят. Беше само миг, не болезнен, но оставил спомен в съзнанието им. Една примка от паяжинна светлина.

Васко започна да бута мотора, но помощ не последва. Нужни бяха две-три крачки, за да може да погледне назад и да види, че Илиян го няма. На пътят стоеше син мотор и едно хлапе.

Постави степенката на земята и се огледа. От едната страна имаше равно поле, до другия му край не се виждаше никого, зад Васил се намираше пояс от дървета. Нямаше къде другаде да се е скатал приятелят му. Прекрачи през храсталаците и застана под сянката на големи, липови клони. Отново се огледа напред и назад, за негово щастие успя да зърне фигурата на Илиян. Доближи се до него. В гръб всичко бе нормално, не би трябвало дори да се замисля, но точно в този момент, когато ръката му бе изправена, за да бутне приятелят му, се спря. Просто почувства, че някак, той се разсейва. Беше като на стария им телевизор, картината за миг изчезваше и отдолу се показваше белия шум. Полазиха го тръпки, като да беше изпил от онзи неприятен сироп за кашлица, след който винаги лицето му приличаше на зле изстискан лимон.

В същото това време, на същото това място, Илиян, бутащ моторът на дядо си, усети че тежестта е по-голяма от очакваното и побърза да укори приятеля си да бута и той. Но Васил го нямаше. Подпря машината на степенката ѝ и тръгна към близкия пояс. Не му бе трудно да види тялото на приятеля си, стоящо с гръб към него. Извика го по име, след което сложи ръка на рамото му, от което почувства, че докосва нещо неприятно. Усети кожата по тялото си ожесточено се бореше, искаща да се отдръпне.

А Васил и Илиян се обърнаха, всеки един от тях към другия. Обърнаха лица, замръзнали в усмивка змийска и беззъба, с очи, черни като маслини и празни като вакуума на космоса. Обвиха в пръсти ръцете на другаря си, придърпаха го близо, останали в транс от шока. Отвориха широко челюсти и го погълнаха на веднъж. Студ обхвана телата на двамата другари. Падаха така дълго, дори за миг помислиха, че може би летят, но този полет бе така страшен, обвит в мрак и слепотата бе само миража, към който отчаяно насочиха своите мисли. Но не бе така, очите им отворени, а тъмнината – непрогледна. Така те падаха с години и остаряха, утешаваха се единствено с възможността за допир до своето тяло, стиснали колене към гърдите.

Колко ли време бе минало, дълго ли са ги търсили техните най-близки? Дали са намерили мотора, дали не са попаднали в същия капан. Какво ли се случи, толкова лесно загубиха всичките си мечти и цялото си бъдеще. Просто така, в един миг бяха тук, а в следващия вече ги нямаше.

От сраха и безнадеждността им нещо нечовешко се нахрани, оплело паяжина в горещината, обвило ги като пашкул. След като привърши ги остави, върна ги отново към живота, защото вече ги беляза и някой ден отново ще ги види, тях или техните деца.

Останали на ръба на живота, без дух, без кръв, без спомени. Останали на една поляна, затворили очи. Поставили колене до гърдите, тъжно ридаеха, в сълзи.

После някой меко ги докосна, чуха своите име. Обърнаха се и видяха там децата, които някога бяха. Усмихнати, протегнали ръка към тях. Отне време, като за светлината да достигне следващият кът на тъмнина от към звездите. Обвити в странната мараня на жегата, в обедните часове. Те останали двама, един към друг с разтуптени сърца и живи очи побягнаха навън от другата страна, към пътя и стария мотор.

Бутаха и бягаха, бягаха към своя дом и спомените им се връщаха, заемайки местата на студения мрак. Достигнаха първата къща, на края на селото. Усмихнати приятели.

- Хей! Има ли някой вкъщи? – извика Илиян.

- Момент! – чу се глас. Откъм двора се показа възрастен човек. – Кажете, момчета, какво искате?

- Ами, ние тук, свърши ни бензинът, а бутаме от доста време и се изморихме, дали нямате да ни дадете малко, колкото да се приберем?

- Ми, то има, ама ще трябва да си изкарате сами, че вече съм стар и тия бензинови пари ми действат зле.

Извади човека една бутилка от кола и маркуч, отвори резервоара на старата жигула, а Васил изгълта лека глътка от течността вътре, но успя да напълни пластмасовото шише. Благодариха, разказвайки на бързо как им е свършил бензинът и как се е наложило да се върнат с бутане. Посмяха се на глупостта си. Напълниха резервоара на мотора, който запали от първия опит, след леко бутане надолу по баира.

- Хайде, качвай се! – извика Илиян, над шумното бучене от двигател.

- Не, ще се прибера пеша, от тук вече съм близо, тръгвай ти. Ще се видим утре.

Така се разделиха, двама приятели. Така по средата на лято започнаха поредните им общи приключения и много смях. С игра на шише, с баскетбол при батковците. С бутане на мотори, каране на колелета. Люпене на семки в парка и безгрижното вървене пеша до дома в обятията на нощта, огряна от звездите над тях. Така поредното лято дойде и си отиде, но спомените не избледняха, останаха за винаги, поне тези, които си струваха, които всеки би помнил. Слънцето нажежаваше керемидите на горещото лято. Илиян се пресегна и почука на прозореца, под който се бе вмъкнал. През пердетата му отговори един смутен и сънен поглед. Очите на момчето от другата страна се разшириха, маранята от скука се разсея и той извика:

- Хей, кога пристигна?!?!

Това повече звучеше като възклицание на радост, от колкото като въпрос, но думите не стигнаха до никого – Илиян вече не беше под перваза. Бе се изкачил по стълбите и чакаше до вратата на семейство Николови. Тупкането по дървения и много стар паркет отвътре се чу ясно и приближаваше бързо. Отвътре с лек бриз избяга студеният, дълго трупан, въздух.

- Васе! Идвай с мене!

Озъбеният и много щастлив Васил не знаеше какво точно да направи. Пред него стоеше приятелят му от детската градина, който сега живееше в големия град и си идваше на село от време на време. Не бяха се виждали две лета, а ето го и него. Без да се обяснява, просто „давай да вървим“…

- Виж, взел съм мотора на дядо Руди! – гордо сочеше с пръст към улицата. – Ще те возя.

Думите тук бяха излишни. Васето обу изтърканите платненки и изтича до чакащия го навън „моторист“. Там имаше леко избелял, син и много стар мотоциклет, датиращ приблизително от Втората Световна Война. Двутактовият, никак сложен уред за придвижване, бе реставриран от дядото на Илиян и някак изръмжа, както е правил преди повече от 60 години. При което да се говори стана невъзможно. Васил се качи на седалката и двамата пътници отпрашиха по улиците на тихото селце. След минути ги посрещнаха безкрайните житни полета, погледаха как слънчогледа следи зорко слънцето над тях и се дундуркаха по черните пътища на своята безметежна младост. Лятото беше в разгара си, август сияеше , облаците бяха рядкост, а денят обичайно горещ.

Светлата картина на двамата другари смущаващи пълната идилия на тихата околност. Моторът пращеше и скрибуцаше, под колелата му се сменяше пръст с трева. Горещината се надигаше отвсякъде, маранята ги обви, а водата, която не бяха взели – отдавна щеше да бъде изпарена.

След около час движение и размяна на каращия, моторът спря. Васко виновно се заоглежда. Бе направил нещо, не както трябва и сигурно беше изпуснал газта. Обаче при опита им да запалят отново нищо не се случи, дори гърленото притракване на жадният мотор не издаде звук. Извадиха свещта, за да я почистят. Отново нищо. Под седалката се мъдреха резервни, за всеки случай. Отново нищо. Кой ли да се сети, че в резервоара не е останала и капка.

- Доста се отдалечихме.

- Уф, да. Аз налях бензин, обаче забравих, че бях покарал преди да дойда да те извикам. Мислех, че ще стигне.

- Сега ще трябва да го бутаме по целия път на обратно. – Вяло повдигна рамене, Васето, вече хванал едната страна на кормилото и забил поглед в земята. – Давай, ти бутай отзад.

Разбира се, че бе обяд. Разбира се, че жегата и светлината на слънцето бяха непоносими, но последвалото бе заслепяващ и много студен лъч, който накара очите им да се затворят. Беше само миг, не болезнен, но оставил спомен в съзнанието им. Една примка от паяжинна светлина.

Васко започна да бута мотора, но помощ не последва. Нужни бяха две-три крачки, за да може да погледне назад и да види, че Илиян го няма. На пътят стоеше син мотор и едно хлапе.

Постави степенката на земята и се огледа. От едната страна имаше равно поле, до другия му край не се виждаше никого, зад Васил се намираше пояс от дървета. Нямаше къде другаде да се е скатал приятелят му. Прекрачи през храсталаците и застана под сянката на големи, липови клони. Отново се огледа напред и назад, за негово щастие успя да зърне фигурата на Илиян. Доближи се до него. В гръб всичко бе нормално, не би трябвало дори да се замисля, но точно в този момент, когато ръката му бе изправена, за да бутне приятелят му, се спря. Просто почувства, че някак, той се разсейва. Беше като на стария им телевизор, картината за миг изчезваше и отдолу се показваше белия шум. Полазиха го тръпки, като да беше изпил от онзи неприятен сироп за кашлица, след който винаги лицето му приличаше на зле изстискан лимон.

В същото това време, на същото това място, Илиян, бутащ моторът на дядо си, усети че тежестта е по-голяма от очакваното и побърза да укори приятеля си да бута и той. Но Васил го нямаше. Подпря машината на степенката ѝ и тръгна към близкия пояс. Не му бе трудно да види тялото на приятеля си, стоящо с гръб към него. Извика го по име, след което сложи ръка на рамото му, от което почувства, че докосва нещо неприятно. Усети кожата по тялото си ожесточено се бореше, искаща да се отдръпне.

А Васил и Илиян се обърнаха, всеки един от тях към другия. Обърнаха лица, замръзнали в усмивка змийска и беззъба, с очи, черни като маслини и празни като вакуума на космоса. Обвиха в пръсти ръцете на другаря си, придърпаха го близо, останали в транс от шока. Отвориха широко челюсти и го погълнаха на веднъж. Студ обхвана телата на двамата другари. Падаха така дълго, дори за миг помислиха, че може би летят, но този полет бе така страшен, обвит в мрак и слепотата бе само миража, към който отчаяно насочиха своите мисли. Но не бе така, очите им отворени, а тъмнината – непрогледна. Така те падаха с години и остаряха, утешаваха се единствено с възможността за допир до своето тяло, стиснали колене към гърдите.

Колко ли време бе минало, дълго ли са ги търсили техните най-близки? Дали са намерили мотора, дали не са попаднали в същия капан. Какво ли се случи, толкова лесно загубиха всичките си мечти и цялото си бъдеще. Просто така, в един миг бяха тук, а в следващия вече ги нямаше.

От сраха и безнадеждността им нещо нечовешко се нахрани, оплело паяжина в горещината, обвило ги като пашкул. След като привърши ги остави, върна ги отново към живота, защото вече ги беляза и някой ден отново ще ги види, тях или техните деца.

Останали на ръба на живота, без дух, без кръв, без спомени. Останали на една поляна, затворили очи. Поставили колене до гърдите, тъжно ридаеха, в сълзи.

После някой меко ги докосна, чуха своите име. Обърнаха се и видяха там децата, които някога бяха. Усмихнати, протегнали ръка към тях. Отне време, като за светлината да достигне следващият кът на тъмнина от към звездите. Обвити в странната мараня на жегата, в обедните часове. Те останали двама, един към друг с разтуптени сърца и живи очи побягнаха навън от другата страна, към пътя и стария мотор.

Бутаха и бягаха, бягаха към своя дом и спомените им се връщаха, заемайки местата на студения мрак. Достигнаха първата къща, на края на селото. Усмихнати приятели.

- Хей! Има ли някой вкъщи? – извика Илиян.

- Момент! – чу се глас. Откъм двора се показа възрастен човек. – Кажете, момчета, какво искате?

- Ами, ние тук, свърши ни бензинът, а бутаме от доста време и се изморихме, дали нямате да ни дадете малко, колкото да се приберем?

- Ми, то има, ама ще трябва да си изкарате сами, че вече съм стар и тия бензинови пари ми действат зле.

Извади човека една бутилка от кола и маркуч, отвори резервоара на старата жигула, а Васил изгълта лека глътка от течността вътре, но успя да напълни пластмасовото шише. Благодариха, разказвайки на бързо как им е свършил бензинът и как се е наложило да се върнат с бутане. Посмяха се на глупостта си. Напълниха резервоара на мотора, който запали от първия опит, след леко бутане надолу по баира.

- Хайде, качвай се! – извика Илиян, над шумното бучене от двигател.

- Не, ще се прибера пеша, от тук вече съм близо, тръгвай ти. Ще се видим утре.

Така се разделиха, двама приятели. Така по средата на лято започнаха поредните им общи приключения и много смях. С игра на шише, с баскетбол при батковците. С бутане на мотори, каране на колелета. Люпене на семки в парка и безгрижното вървене пеша до дома в обятията на нощта, огряна от звездите над тях. Така поредното лято дойде и си отиде, но спомените не избледняха, останаха за винаги, поне тези, които си струваха, които всеки би помнил.

В книжарницата беше тихо

2020-12-04T09:04:00.001-08:00

В книжарницата беше тихо. Бавно се трупаше прах по рафтовете с книги. На стола до бюрото стоеше човек, облечен в кафяво изтъркано сако. Подпрял старите си обувки на ръба, отпуснат назад, четеше книга. Слабата светлина от нощната лампа, поставена до монитора на компютъра, предаваше жълтеникав цвят на бледото му лице. Всички книги кротко и преднамерено стояха по местата си, където са били много години наред. Натрупаните: знание, въображение, истории от реалността и представите, поставящи точки и запетаи на въпроси, задаваха други и отговаряха, понякога на такива, които не са били задавани.

Прелистването на страницата от пръстите на човека се сля с тишината на хартиения ковчег от думи в това лишено от друго човешко присъствие помещение. Ръката погали корицата на книгата, погледът му се въртеше между думите, между редовете. Нещо беше различно.

Вратата на малката книжарница се отвори с шум. Вятърът, създаден от натиска, разтвори няколко оставени до бюрото книги с меки корици. Медено звънче издаде своя звън, от което всички книги из лавиците потрепнаха. Като че ли хиляди очи се обърнаха към новодошлия. Очи видели много светове, докоснали много съзнания, прескочили години, десетилетия, столетия.

Четящият човек с изтърканото сако повдигна глава.

- Затваряй и да тръгваме! – се обади гласът на застаналия срещу бюрото.

Повдигна вежди и затвори книгата. Изправи се бавно. Постави ръце на бюрото, което от своя страна сътвори точно копие на отпечатъците му, вдигайки малко прах във въздуха.

- Не е здравословно за човек на моите години да бъде прекъсван толкова рязко. – С кашлящ, дрезгав глас се опита да обясни на натрапника.

- Хан, приятелю! Никога не съм искал да направя нещо лошо на теб, книгите ти и най-вече на 28-годишната ти старост! Виж се само – като перо, готово да се счупи, си. Въобще храниш ли се?

- За това ли дойде, да ме посъветваш да се храня?

Натрапникът се засмя, потупа прашното сако на Хан, от което успя да изкара още няколко кашлящи звуци от „възрастния“ си събеседник.

- Не, разбира се, тук съм за да ти покажа нещо. – При което започна да подканя с жестове, за да може Хан да разбере подобаващо, че нямат време. – Вече е 19:00 ч. навън едва се вижда слънчевата светлина. Почти сигурно е, че няма да стигнем на време.

- Тогава защо бързаме толкова?

Игор, защото това беше името на другият човек в книжарницата, се наведе напред, погледна мързеливият Хан, стовари ръце до неговите. Остави свои отпечатъци върху праха натрупан над бюрото. Погледна го с усмихната, но много сериозна и казваща заплахи, физиономия.

- Тръгваме!

Хан остави книгата, която четеше, в шкаф над кутията на компютъра, който дори не бе пускал днес. Взе ключа, намиращ се в десния му джоб. Излязоха, изключвайки осветлението. Вратата се затвори с мелодичното сбогуване на камбанката над нея и двукратното щракване на резетата.

- Какво е това толкова спешно нещо, къде отиваме?

- Просто млъкни и ме следвай!

Отправиха се на долу по улицата. След около десет минути вървене нощта се спусна, някак изведнъж всичко потъмня. Мъгла се разстели над града. Вървяха още десетина минути, докато не стигнаха пристанището. Влязоха навътре към кея и когато стигнаха ръба му Игор каза:

- Виждаш ли онова място ето там? – сочейки с пръст в далечината, където планината издигаща се наблизо стигаше морето. Място познато като Отвесните скали.

- Да, виждам! Само една мъгла и носът си виждам. И е студено! Благодаря! – мърмореше си Хан.

Но това, което всъщност не разбираше прочете в очите на приятеля си. Игор стоеше до него и гледаше някъде там. Погледът му беше ясен и отчетлив. Там се четеше родената идея и погълнатия организъм, който има намерението да я осъществи, независимо какво ще му коства. Това всъщност беше и самият Игор. Човекът, с когото се познават от съвсем малки. Мечтателят Игор, така държеше да го наричат. Онова, което не се казва в този му прякор, е настървеността, с която преследваше мечтите или по-точно казано, идеите си. Като малки, той винаги се занимаваше с неща, не просто игри. В игрите не бе от най-добрите, нито във футбола, нито в тенисът на маса, нито в бягането. Това не му пречеше да иска да е първи, да иска да е пред другите и да печели. Веднъж в детската градина ги бяха оставили да си играя с конструкторите, а учителката бе излязла някъде. Игор построи нещо, използвайки столовете, дървените блокчета и конструктора. Каза, че това е кулата, от която гледа всички тях. Разбира се, децата долу се постарахме да си набавяме части от неговата кула за техните си по-малки измишльотини. В училище вечно правеше макети на вулкани, на коли, самолети. Опита се да измисли екологична електроцентрала, но не му позволиха да използва мравки за опита си. Когато го питаха, какъв би искал да стане като порасне? Той отговаряше с ясната представа на човек, който много добре знае отговорите на всичко. Градящ! И никой не знаеше, какво трябва да значи това.

- Там приятелю, там ще построя мост. Мост, който ще започва от ръба на скалите и ще продължава през цялото море до другият край, там където никога не съм ходил, мястото, за което винаги сме слушали. Онази страна, в която хората живеят щастливо и в която няма мрак, в която няма бедност. Страната където хората си лягат с усмивка и стават с желание. Там искам да стига моят мост.

Хан искаше да му оспори тази мечта. На другия край на това море нямаше такова място. Там имаше просто друг бряг със същите хора. Не бе ходил лично, но бе чел за местата. Там беше по-различно, друг народ, други навици, друга култура, но все така живеещи на тази бедна и трудна за обработване земя, където само морето даваше нещо в повече, но не достатъчно и за двете страни, за да са щастливи.

- Хан, не казвай нищо. Знам какво си мислиш, но това ще помогне на всички. Този мост няма да е просто свързваща точка между двата бряга. Той ще е нещо повече.

След което се обърна и изчезна в мъглата на морския бряг. Човекът с изтърканото кафяво сако също тръгна, но в друга посока. Той тръгна към своя дом, към своите книги и към своето усамотение. Бе свикнал с това да е сам.

Зад него останаха някогашните останки от един наполовина изграден мост. Скелетът на една убита от войната, мечта. Някой, някъде не желаеше този път да ни сближи. Някой, някъде бе поел по път на омраза и завист, бе прокарал корените на раздора и задушаваше чистите души на всяко новородено. Учеше ги, че ние сме в това състояние, защото някой краде от нас залъкът от устите ни. Тях учеше същото.

„Игор започна своята подготовка, много негови съмишленици, заразени от ентусиазма му, го последваха. Строежът събра сили и напредваше бавно, но сигурно. Протестите също, всеки ден се събираха все повече и повече хора, за да го накарат да спре. Управляващите подготвяха неговото убийство.

Не им се наложи да чакат дълго, защото подготовката за войната бе стигнала финална фаза и когато строителите на моста видяха първите кораби, изстрелващи снаряди към тях последната точка в плана на кукловодите ни бе приключила. Нищо не можа да ни спаси.

Сега живея сам в този град, в своята малка книжарница, която по чудо не бе унищожена, между всичките останки на сгради, прах, опустошение и тъга в очите ми.“

Добави тези думи в следващата бяла страница и се загледа нанякъде в спомените си. Казваше се Хан и бе оцелял по чудо, за да може да разкаже за мечтите на всички негови събратя.

Отвъд кутията

2020-11-03T05:00:00.002-08:00

На прага се спря. Безшумно взе глътка въздух и след това издиша. Свали от лицето си маската, която цял ден бе стояла на лицето му, и с трепереща ръка натисна дръжката на вратата. Отвътре се разнесе ароматът на дома, искрена усмивка зейна там, където до сега беше стояла фалшивата. Постара се да погали рошавото куче, което подскачаше около краката му и радостно лаеше, развяло уши и опашка.

Наведе се, прегърна рунтавелкото, почеса го зад ушите и бързо влезе в кухнята, за да намери пакета с храна и да му напълни празната купа. После събу обувките си, съблече якето и го закачи до огледалото, дори не се погледна там. Знаеше, какво ще види и нямаше нужда да си напомня.

Включи лаптопа, наля вода в каната и я пусна да се загрява. От шкафа с чаши извади любимата си, сложи и пликче с чай, три лъжици захар и зачака, вгледал се в стената с празен и уморен поглед. Каната изсвистя, с което даваше знак, че течността вътре е завряла.

Напълни чашата си и забърка с лъжичка. После погледна как доволното куче мляска от купата си с храна, приело за нормално, че стопанинът му отново е у дома.

Седна на дивана, вгледа се в монитора на лаптопа, отвори нов текстов документ и в белотата му написа следните думи:

„Какво направих днес, за да променя света?“

Вгледа се в тях, отпуснал се назад в облегалката, и видимо намръщи чело. Понякога му се искаше това да са думи, стоящи пред очите му постоянно. Искаше да ги набие в главите на всеки около себе си. Всички онези мрънкащи и оплакващи се хора, в техните балони, наречени лично пространство.

„А вие, какво направихте днес за света?“

Отговорът му бе ясен: „Какво е направил света за мен?“

С този тон до никъде нямаше да стигне. Гледаше думите на екрана и се питаше: „Ами аз?“

Една енергична топка косми се строполи на дивана до него, постави муцуна в скута му и започна опитите си да заспи след обилната вечеря.

Просто така, поредният епизод от този живот премина в завивките на нощта.

Утринта беше мразовита, след като напълни купата на кучето с храна, застана с гръб към затворената врата, оставил дома зад себе си. Постави маската и излезе навън.

В отровните пари на външния свят придвижването беше трудно, когато мъглата е толкова гъста, че не можеш да видиш дори собствените си ръце.

В индустриалните зони на мегаполиса, наречен столица на човечеството, вече не оставаше много място за дървета и растителност. Всичко беше молекулярно изработено от пречистени частици. Добивани със сложен метод, водещ до цялостното замърсяване на планетата. За това пък вече нищо не липсваше. Гладът бе напълно заличен от историческите книги на бъдещето. Заедно (разбира се) и със слоя защитна атмосфера, заместена сега с още по-тежка, плътна маса дим от кой знае какви ли химикали.

- Добър ден! – чу глас през слушалките си, същият този глас, който му повтаряше едно и също всеки изминал миг от съществуването му извън дома.

- Добър ден! – бе наложително да отговори.

Тогава някъде в мъглата се отвори порта и изведнъж в нищото от прах се появи процеп, един вид мрак в светлината. Прекрачвайки през него, виждаш конците дим, опитващи да погълнат и това пространство, но засмукани от мощни вентилатори изпращани отново навън. Продължи да върви в обширна стая, приличаща повече на хангар, отколкото на нещо разумно малко, за да можеш да го наречеш фоайе. В далечния му край се намираше бюро. На стола усмихната дама взима документ и му поставя печат.

- Заповядайте! – усмивката й толкова фалшива и престорена, че би могла да е само на кукла.

Отново благодари, защото такъв е редът. Влиза във врата зад нея, която се затваря безшумно. Качва се на ескалатор, който ще го отведе до неговото място в тази фабрика, зад неговият компютър, в неговата кабинка, от където ще излезе след 8-те му часа работен дълг.

По средата на почивката му бива привикан в офиса на главния наблюдател.

- Това е рутинна проверка, съжаляваме, че вашият ред бе дошъл по време на почивката ви, което ще се отчете за работно време и ще бъдете допуснат да приключите днес по-рано.

(Разбира се, това не значеше, че ще се прибере по-рано, защото главният транспорт до дома му идваше в точното определено време, когато всички други работници свършваха работа и потегляше точно пет минути след това.)

- Знаете процедурата. Моля поставете ръката си на масата.

С което една игла, закачена за ред кабели и маркучи прониза дланта му. Мразеше това, мразеше болката от него, колкото и неосезаема да бе тя, поради силните обезболяващи, които бяха в една от тези тръбички.

След купищата въпроси, на които бе отговарял без особени усилия или каквато и да е страст, единственият въпрос, който го интересуваше и за който се подготвяше бе:

- Прикривате ли някакъв вид растителност или живи организми у дома си?

- Не. – с равен тон и безпристрастие дойде отговорът. Както десетките други пъти, в които му бе задаван.

Иглата се отдръпна от него, раната – видима, но не течеше кръв. Друг уред се надвеси над него и с тънък лъч светлина прогори отвора и запечата мястото, където е бил прободен.

- Свободен сте. – отрази равният тон на говорещия.

До излизане от стаята мислите му бяха насочени към работния процес и всичко, което му оставаше да свърши по-бързо, заради скъсеното му работно време.

След три часа и половина, над кабинката му изгасна осветлението и червеният сигнал за напускане на помещението започна да му дава яснота, че за него времето е приключило тук и е време да си тръгне.

По пътя навън взе връхните си дрехи от личното си шкафче, заедно с маската за дишане и достигна огромния хангар – фоайе, който го посрещна по-рано. На бюрото липсваше дамата, но имаше един лист, който той взе, защото бе пропускът му за утрешния работен ден.

Излизането навън бе задължително и никой не можеше да спори с процедурата. Просто щеше да изчака в мъглата, за да дойде транспорт и да се прибере заедно с всички, завършили по точното време, работния си ден. Зачуди се, че около него няма други, които са викани на разпит. Обикновено бяха внушително количество работници, но този път нямаше никого. Не е възможно да е бил само той разпитания!

Почака достатъчно и ето че около него се напълни с точно навреме излезли работници. Влакът пристигна, всеки зае мястото си и бе закаран до дестинацията си.

През целият път нещо го тревожеше. И преди са се случвали леки аномалии в действията на ръководството, но днес беше по-различно. Бил е разпитан само той. Сигурен бе, че нищо не са разбрали от отговорите му. Дори на излизане, когато продължаваха да получават данни от мисловния му процес, той се бе съсредоточил върху правилната дилема, а не върху мисълта, че всичко мина както трябва.

Слезе от транспорта и с обикновената бързина последва светлините, показващи му входа на неговия дом. Достигна до входната врата, постави пропуска си. Вратата се отвори, но той не премина през нея. Продължи към вход от другата страна на жилищния блок като се ориентираше с помощта на ръцете си, по стената на зданието.

Достигна стара дървена порта. Наведе се и измъкна разхлабен камък от стената. Вътре имаше ключ, с който отвори заяждащата ключалка. Премина през късо коридорче в рамките на два метра височина и малко повече от половин метър широчина, сгушил се в сградата като тумор скрит от останалата част на организма – цивилизация.

Застана до вратата, нямаше време да свали маската, в съзнанието му се чертаеха какви ли не последствия, дори трепереше – както никога преди.

В началото страха бе друг. Незаконността на действията му бе ясна, тръпката беше дори вълнуваща. Да е извън правилата, да е крачка отвъд стандартизирането на света.

Толкова бе свикнал с това рунтаво същество, че отвътре нещо го разяждаше. Вероятността то да е било прибрано, убито, заличено. Дори не се притесняваше за собствената си свобода, колкото за загубата на едно любимо същество, което осмисляше живота му в последните две години. През това време той не се прибираше в празната си кутия, за да се включи към общите забавления на виртуалното пространство, след което да се върне в работната кутия на фабриката. Той разчупи системата, тайно и по свое желание, изпита чувства -отвъд пороците, отвъд сигурността и пълното отрицание на Аз-а. Едно малко, лаещо същество го боготвореше и се радваше на всяка милувка, понякога хапеше, понякога боледуваше, но винаги го посрещаше, както е могъл, на четири лапи, с вирнат нагоре нос и щастие в очите.

Вече се стичаха сълзи по очите му. Не можеше да си представи живот без да е обграден от тази любов. Отвори вратата, преглътнал себе си и страховете си, готов да умре, тук и сега.

Отвори врата и влезе у дома. С очите си видя разкъсан диван, съборени книги от лавиците, разхвърлени обувки и едно изключително щастливо куче по средата на този хаус, радващо се на своя стопанин, както никой друг не може да се радва на живота!

Усмивка от един друг свят

2018-07-27T04:55:00.001-07:00

С тази специална светлина

Като звезди в далечината

Очите ти гледат

Но някак обвити в тъга.

А от мъглата над хоризонта

Се виждат безкрайни поля

С кръстосани пътища

Като паяжини обвили душата

И целият космос намерил е дом

В твоите буйни коси.

Аромата на кожата ти

Оставя спомени в

Отминалите неприкосновени дни

Там където ще се обърна и видя

Най-прекрасната усмивка на света.

Мечтите са част от приказка, през която преминава мелодия

2018-02-24T16:40:00.000-08:00

Върху струните се нижеха петна и ноти, кръв и рими. Замръзналите пръсти на уличния музикант играеха последен танц, а китарата звучеше тъжно и проскърцваше от студ. Треперещите му устни изпускаха дима на вътрешния огън, а живите картини преминаваха кадър по кадър, отразявайки се върху очилата му. През този ден бе пял и свирил, бе гледал безизразно всеки минувач, отвърнал поглед от празния му куфар.
Опитваше се да запее весела песен, но постоянно му се налагаше да я сменя след средата, защото ръцете му, като че ли автоматично забавяха ритъм и засвирваха нещо друго. Спираше и се вглеждаше в хората, крачещи пред него, забързани и замислени. Подпрян на стената, той захващаше следващата песен. Опитваше се да звучи убедително, най-вече към себе си. Началото беше обещаващо, но после и гласът му го предаде. Дрезгаво изграчи гарван, пръстите отново удряха минорно. Предаде се. Знаеше, че нищо повече не може да изкара, а песента го изпращаше към дълбоки места в съзнанието му, които не желаеше да докосва.
До него минаха жена и малко момиченце, хванати за ръка. Детето се спря и погледна мъжа. Попита нещо майка си, а тя намръщено дръпна ръка и продължи да крачи напред, влачейки дъщеря си след себе си. Само миг след това, като че ли целият свят се спря. Звуците на града затихнаха, хората изчезнаха, въздухът застина. Един пулс – вълна от музика – преминаваше, предавана като от невидима магия, а центърът на Вселената се премести в тази малка точка, Бог и хаоса и Космоса и всяка мъничка частица обърнаха поглед натам.
- Тогава ми помогни! – бяха последните думи, музиката спря.
Задуха вятър, времето тръгна. По улиците плъзнаха отново хора, целият свят продължи по пътя си и се затвори в своите проблеми.
В един от многото домове, в една от тези празни стаи, отвореният прозорец към един балкон пропусна въздух, долетял от мястото, където бе до сега всичко и всички гледаха натам. На стол, подпряна върху парапета, беше застанала жена. От очите й течаха сълзи, а на лицето й стоеше синина. Етаж по-долу се блъсна входната врата. Той си тръгна, а тя трябваше да измисли някаква лъжа за съпруга си. В момента чувстваше само празнота, идваше ѝ да скочи в пропаст, да сложи примка на врата си и да го прекърши, да я няма и да остави това мръсно тяло след себе си.
На тротоара, няколко метра в страни от блока, вървяха момче и момиче с по бира в ръка. Той обясняваше запалено за своя ден, а тя се опитваше да му каже, че светът не е толкова простичък, колкото го изкарва. Някъде в Африка някой има избор между това да умре или да умре. Вървяха и се питаха: защо ли нямам време да подредя вкъщи? Толкова по-лесно щеше да е, ако можеха да махнат с вълшебна пръчка, да споделят на дрехите магични думи и всичко да отиде по своите места.
На тесния тротоар им се наложи за кратко да се разделят, защото мъж буквално връхлетя върху тях. Те, оставили в миналото екзистенциалните проблеми, започнаха да викат след грубата особа. Той дори не усети мравките под своите крака.
Ароматът на града се сливаше така добре със сградите му и разделяше прослойките на обществото във всичките му варианти и групи, но основно - в тези, затворените между стени и онези, свободните, затворени между улици.
Бездушни плуват в дима и смога, границите на реалността са се слели с алкохола и наркотиците в кръвта им. Животът преминава покрай статуите и оставя само надписи по тях, а в образа им са се съчетали гняв, отрова и страст. В този ритъм отдалеч се виждат само светлини, от планината е красиво през прозореца на спрялата кола. В нея двама влюбени притискат страстно устни един в друг, нощта над тях надниква, покривайки ги с шлифер от звезди. Телата им, оплели ръце, крака и топлини – някъде там градът не спи.
В студената квартира, гараж с легло и няколко други удобства, уличният музикант постави своята китара, легнала на пода. Събу обувки и се стовари над карираното одеяло. Взе книгата, лежаща до него и разлисти. В романа ставаше дума за една жена, недокосната от чувства, студена като камък и крайно логична като калкулатор. Красива, безпрецедентно изящна и неотразима. Работеща като модел. Без проблеми сваля своите дрехи, за да може да покаже всяка част от себе си. През един от онези дни й казали, че ще я снимат с животинче. Коалата била сива, пухкава и много сладка в своя странен и лежерен вид.
Когато жената се съблякла, животинчето без никакви подкани се изкачило по бедрата ѝ, прегърнало ги и застинало в поза. Снимките не продължили дълго, но когато се опитали да свалят коалата и да я приберат в клетка, тя забила нокти в нежната кожа и не пожелала да си тръгне. Раните ставали все по-дълбоки и по-болезнени, а звукът от гърления плач на пухкавата топка косми някак си достигнал и до онова тъмно пространство в съзнанието на жената, където се криели неизпитвани дотогава усещания. Чувствата, като че ли отключени от своя затвор, се впуснали да се надпреварват кой първи ще стигне и ще се настани в съзнанието ѝ. В тази блъсканица и неразбория - Съжалението решило да посети сърцето, отваряйки една своеобразна кутия на Пандора и допускайки след себе си Състрадание и Мъка. Очите погледнали надолу, видели тъжното животно, а ръцете го погалили зад ушите. Хватката му се отпуснала и тя го вдигнала към гърдите си, прегърнала го и заплакали двама. В тази странна картина се отворила вратата на студиото, шансът бил един и нямало време за мислене. Безчувствената жена с преоткрити чувства се измъкнала навън тичайки, прегърнала коалата, а по краката й течала кръв.
Тишината в студения гараж добиваше ритъм на бавно тупкащо сърце. Вдишванията и издишванията на спящия човек правеха музиката някак хаотична, леките му хрипове и кашлица добавяха разнообразие в тропота. Вън пелената се стелеше, а улиците започнаха да се опразват. Скитниците вече спели, колите били паркирани, а светлините загасени – в един неясен час всички най-сетне се оставили на нощта.
На входа на гаража, сутринта бе залепен бял лист, на който имаше изобразена усмивка в сърце. До вратата лежеше голо тяло на жена покрито с кръв, мръсотия и студ. В гърлото на момчето нещо заседна, вик. Очите му не можеха да свалят поглед от красотата на този труп. Единственото, което някак липсваше, бе усещането за реалност - все едно там лежеше кукла, изработена от машина и притежаваща най-правилната форма на света. Лице и тяло – изглеждаше необяснимо, а кървавата й премяна я покриваше като рокля.
В този момент усети хората около себе си. Всеки бързащ за някъде. Всички подминаваха, прескачаха краката й, него заобикаляха. Като че ли, никой не ги виждаше. Опита се да раздвижи студените си ръце, да разроши мръсната си коса и разтрие невярващите си очи. Свали китарата от рамото си и седна до женското тяло. Погледна я, влюбен и изплашен, на лицето й, така красиво - стоеше грозна синина.
Погледите на вселената, все така любопитни, продължаваха да гледат в тази точка на света, към този събирателен образ, наречен накратко уличния музикант.
Няколко часа по-рано той сънуваше как бе впил нокти в голите крака на жена, която го обикна и взе в обятията си. Заедно бягаха от света, измъкваха се между редовете на книгата и се криеха от тежките черни думи в последната бяла страница, преди корицата.
Някой до него най-сетне изпищя. Появи се линейка, полиция и много събудили се „будни“ граждани. Него заведоха в районното, а тялото изпратиха в моргата.
- Не разбирам нищо от вашите показания. Тук сте разказали неясни случки на други хора. От къде ги познавате, какво общо имат с жената, намерена мъртва пред дома ви, всъщност - писали сте и за нея?
Инспекторът размахваше листи в ръцете си. Бе ги прочел няколко пъти и все още не разбираше смисъла им.
- Казахте ми да напиша всичко и аз го направих. Не съм чувал да се случва нещо пред вкъщи. Историите са от това, което виждах, докато пея. Затварям очи и се нося над града с крилете на птица без тяло и от там излизат думи и ритъм. Не винаги разбирам, какво се случва и за какво пея, но последно време в моята музика има само тъга. Понякога съм пред жената, изоставена от своя любовник, понякога съм любовникът, който грубо избутва случайните минувачи. Понякога гледам светлините над града, застанал до колата на хора, потопили се в страстта.
- От показанията разбирам, че сте се прибрали късно и сте си легнали да спите. Няма очевидци, които да потвърдят това. Първи сте намерили трупа, по него няма следи от ваши отпечатъци, жената е имала рана на крака си, но по-странното е, че е била удушена. Според нашите патолози това е причината за смъртта. Засега ви задържаме в обвинения за убийство, надявам се, че ще имате по-разумно обяснение, когато постоите няколко часа зад решетките.
- Не… - беше опит за обяснение от негова страна, но вратата на стаята се затвори, остана сам.
Заведоха го в килия. Назначиха му адвокат. Когато се срещнаха, гласът му съвсем се изгуби. Искаше да говори отново с инспектора, но думите не излизаха, сякаш гласните му струни бяха напълно разрушени. Искаше да напише думите си, но адвокатът беше постоянно край него. Знаеше, че всичко е загубено, не можеше да повярва на ужасната си съдба.
В разследването се намериха кожени ръкавици, поставени в книга на леглото на момчето. Доказателството съвпадаше със следите по врата на жертвата.
Осъденият получи доживотен затвор, защото не можеше да защити себе си, поради странното му нежелание да говори.
Всичко беше ясно, никой не се усъмни. Съдията произнесе присъдата. Затворникът бе изведен от съдилището към своя затвор. Адвокатите на двете страни стиснаха ръце и се разделиха. Единият бе свършил работата, която му бяха поверили, а другият изтри ръцете си, след като бе имал дълга и тайна връзка с жената, която бе удушил.
Случайността му подари тази възможност да се измъкне, и той, помисли си с усмивка, я стисна здраво в двете си ръце.
Някъде между смога на града
В подлеза премина майка с дете.
- Мамо, къде е господина, който пее тук?
- Не зная, мамо. Хайде, че закъсняваме.
Като че ли никой друг не забеляза неговото отсъствие.

Откъс от "Садако иска да живее" на Карл Брукнер

2018-02-24T05:29:00.001-08:00

Откъс от "Садако иска да живее" на Карл Брукнер:

"Господин Сасаки заведе своите на онова място край реката, където преди две години ги бе намерил. Той и Ясуко коленичиха и докоснаха с чела земята. Молитвите им бяха израз на благодарност към боговете. С всяка нова молитва вълнението на мъжа растеше. Тогава се намериха като по чудо. Днес това му се струваше още по-непонятно, отколкото в оня ден. Упоен от щастие, той беше забравил да благодари на боговете. Едва днес ще извърши това, което трябваше да стори още преди две години. Ще принесе жертва. В новия храм. Голяма жертва, която ще умилостиви боговете.
Застанали на брега, Шигео и Садако наблюдаваха венците от цветя и книжните фенери, които плуваха край тях.
- Там! Там! Онзи голям фенер! - извика Садако. - Какво пише на него? Можеш ли да прочетеш, Шигео?
- Пак някакво име, Чакай - ето, ех, фенерът пак се завъртя... сега! Кан-джи-ро Йо-не-ку-ра.
- Какъв ли е бил тоя Канджиро, Шигео?
- Не зная. Сигурно някой стар мъж. Може пък да е било момче. Много мъртъвци плуваха преди две години по реката.
- Защо?
- Защо? Вече два пъти ти обяснявах. Мълнията ги уби.
- Ами аз защо не съм умряла?
- Задаваш глупав въпрос, Садако! Защото имаше щастие. Беше с мен в парка на Хиджияма. Едва не те убиха изпочупените клони. Лежеше между повалени дървета. Въздушната вълна те бе отнесла.
- И съм се изгорила.
- Не. Беше само изподраскана.
- О, не! Почувствах нещо горещо, Шигео. Облъхна ме.
- Невъзможно е. Нищо не си почувствала, понеже спеше под едно дърво. Спомням си много добре - аз бях във водата, а ти лежеше на брега.
Малката отново погледна към един фенер, който мина край тях. Изведнъж запита:
- Защо няма име на моя фенер?
- Защото остана жива. А и никой наш роднина или добър приятел не бе убит от мълнията.
- О, да - един бе убит. Знаеш ли кой? Господин Нишиока. Старецът с голямата шапка. И веселата стара госпожа Кумакичи. Помниш ли, онази, която представяше с пръстите на ръката си дракона Шикамацу.
Мислите й бяха разпокъсани, защото преди още Шигео да отговори, тя отново попита:
- Когато умра, ще пуснеш ли и за мен фенер - да си плува?
Шигео смутено погледна малката. Понякога тя име странни хрумвания.
- Защо говориш за смъртта? Болна ли си? Не си. Нищо ти няма. Може би ще доживееш до сто години!
Садако спокойно люлееше фенера си. Изражението на лицето й би накарало дори зоркия наблюдател да предположи, че сега вниманието й е отвлечено от люшкането на фенера. Толкова повече изненада тя Шигео с новия си въпрос:
- Ами ако пак има мълния, ще ме убие ли?
- Фу! - извика Шигео и се хвана с две ръце за главата, като че ли многобройните й въпроси му причиняваха главоболие.
- Вече няма да има мълнии. Сега американците са наши приятели. Помагат ни да строим болници, в които се лекуват всички, които са се изпогорили преди две години.
Малката гледаше с безразличие своето книжно фенерче.
- Аз също се изгорих, но ти не ми вярваш. Тогава ми беше много горещо.
Шигео изду бузи и шумно въздъхна. Да се смее ли или да се ядосва? С твърдоглавието си това дете може да доведе до отчаяние и най-търпеливия човек. Но забавният начин, по който Садако се мусеше, като играеше ролята на обидена, го настройваше примирително. Той се наведе и опря ръце на коленете си. Каза й с поучителен тон:
- Слушай, Садако - тогава ти беше едва на четири години. Беше така изплашена, че с часове не можеше да говориш. Помислих, че си онемяла от уплаха. Наистина ти непрестанно движеше устните си, но само скимтеше. И колкото и да те питах: - Боли ли? Кажи къде те боли! - ти не отговаряше. Само втренчено ме гледаше. С широко отворени очи. Мисля, че ти изобщо не ме позна. Тогава те взех на гръб. По пътя за дома видяхме мъртви жени, мъже и деца. Понякога мъртвите лежаха един върху друг - цели купища. Всичко, което бе останало от града, гореше. Виках от страх. А ти все не можеше да проговориш. Кажи ми сега - можеш ли да си спомниш многобройните мъртъвци, които трябваше да прескачам с теб?
Не можеш ли?
Виждаш ли! А спомняш ли си за кучето, което беше затънало в разтопения асфалт на улицата? Така ужасно скимтеше. Цялата му козина беше изгоряла. Спомняш ли си, че минахме край една жена, която размахваше овъглените си ръце, лежеше по гръб - цялото й лице беше рана, нямаше очи, устни, нос. От страх паднахме заедно с теб. О, колко страшно беше! Никога няма да забравя това! Но ето, че ти не можеш да си спомниш. Виждам това по лицето ти. Да, и ония три жени - едната стара и две млади, - те искаха да си свалят горящите дрехи. Крещяха оглушително. След това се спуснаха покрай нас към реката и се хвърлиха в нея. Удавиха се. И малкото момче... с крака в огъня, то... не, не, няма да разказвам вече - не плачи, Садако!
Хайде, малка моя, не плачи! Колко съм глупав! Прости ми, сестричко! Прости ми! Не биваше да говоря за това. Ти нищо не можеш да си спомниш, хубаво е така - ела, бъди мила, престани да плачеш! Никога вече няма да те плаша с тия работи. Чакай да избърша сълзите ти! Ама че глупав съм бил! Дай ми фенера! Сега ще го пуснем да плува. Нали? Да поеме веднага заедно с другите пътя към морето - виждаш ли? Ето вече отплува. Не носи име като останалите. Но трябва да зарадва някой непознат мъртвец. Съгласна ли си? Искаш ли да направим така, Садако? Твоят фенер е за някой покойни, за когото никой не си спомня!
Садако хълцаше и поглеждаше отдалечаващия се фенер. Хубавият й книжен фенер отплава. Това още повече я натъжи. Щеше да заплаче отново. Изкриви устни, но внезапно хрумване превърна тъгата й в радост. Тя махна с ръка и извика весело:
- Госпожо Кумакичи! Изпращам ти моя фенер! Аз мисля за тебе!"

"Девойката Садако Сасаки искаше да завърши деветстотин и деветдесетия книжен жерав. Смъртта изпълни нейното скромно желание. Тя отстъпи още веднъж. Разполагаше с достатъчно време. Това дете не се страхуваше от нея. Тя можеше да вземе тази душа съвсем спокойно и да я върне на небитието.
Ръцете на Садако опипваха жерава. Не беше ли още готов? С удоволствие би го разгледала. За съжаление нощната сестра пак беше забравила да запали лампата.
Нали беше нощ? Да, разбира се, тя не виждаше нищо. И все пак. Около нея нещо блещукаше. Може би Лунните лъчи?
Садако чу гласове. Единият й се стори познат. Беше гласът на майка й. Да, да... беше майка й. Защо ли хълцаше? От радост? Защото Содоко... само още... десет жерава... само още десет... не... те са... вече... хиляда!
Тя ще... оздравее... веднага. Веднага...
Лекото блещукане около нея се превърна в ярка светлина. Очите на Садако широко се отвориха. Тя видя небето във вечно сияйния му блясък.
В парка на мира в Хирошима се издига паметник: на върха на символичната атомна бомба се извисява фигурата на Садоко Сасаки, излята от бронз. Ръцете й, вдигнати към небето, държащи златен жерав.

Този паметник, висок няколко метра, бе построен с доброволните парични вноски на японските ученици и ученички от цялата страна.
С този паметник на предупреждението те искаха да отправят зов към бащите и майките от всички страни на земята: "Помнете Садако Сасаки! Мислете за децата си! Не твърдете, че е по-разумно да не им разказваме нищо за онова, което се случи. Не е по-разумно! Защото, който не познава опасността, загива от нея. И размислете: хиляди водородни бомби вече са готови! Разрушителната сила на една от тях е хиляда пъти по-голяма от разрушителната сила на онази ураниева бомба, която само за секунди срина и изгори Хирошима.

В парка на мира в Хирошима се издига паметник на предупреждението!"

Ти

2017-07-27T03:24:00.002-07:00

Когато те срещнах беше сама срещу света. Момичето готово да се бори със зъби и нокти в подкрепа на своите желания. Необикновената ти усмивка и искрящи очи привличаха на твоя страна всекиго, докоснат от аурата на един борбен дух.
В корените на твоето същество се виждаха толкова много неща, отвъд обвивката - ти бе пълна с мечти заключени някъде дълбоко. Момичето, което криеше от себе си за съществуването им, а може би тайно държеше да не ги споменава, да са само нейни и никой да не посмее да й ги открадне.
Дори когато съм те питал за тях ми отговаряше: - Аз не мечтая! (докато имаше предвид, че мечтаеш за толкова големи неща, че дори и мечтите са само парченце от целия пъзел на твоя живот)

Често си се лутала по пътя, минавала по пътеки, изкачвала планини, за да видиш какво има там, дори когато те е било страх и си знаела, че не са твоите места, не са твоите желания, не са твоите пътища. Видяла си и ще видиш още огньове запалени от теб в сърцата на хората. Още земи опустошени и възродени от нечии малки постъпки и големи прегръдки. Със затворени очи си навлизала в мрачните дебри на човешките мисли и си излизала поклащайки глава, знаеща, че там е място за всеки, но не и за теб. Възкръсвала си като Феникс от пепелта на своите грешки и в полет нагоре, летяла си дори над Слънца и облаци, над морета - океани и слабости. Поставила си своя дух над всички мъки и си заочнала един танц пееща си ЛА ЛА Л(енд)

Ти си книга разкриваща себе си страница след страница и в същото време оставаща толкова много между редовете, не написани думи, неизразени чувства, непресъхващ океан от светлина. В теб има един кристал, най-ценният на света. С него огряваш не само околните, а и бъдещето.
Ти си муза, богиня. Ти си историята, която имам да чуя, моят пътеводител в книжните светове. Ти си поезията, която създаваш и римите, които преплиташ, музикална наслада и аромат на пролет.

Град пълен със звезди, светещи специално за теб. Нощта е мечта, която сбъдва желания. И звезди, които всеки иска: хора, коли, лампи светещи над преминаващите с бясна скорост устремени към танц, към подадената им ръка, в крачка с мелодия и скок към един клавиш на пианото.
Такъв е градът, които сияе ясно над нас.

И стъпка по стъпка следваме нашите мечти. Бягаме или крачим, пълзим и се протягаме, за да ги докоснем и изпълним, след тях да намерим по-големи и по-големи. Да гледаме небето, да виждаме безкрая там, за да можем да осъзнаем, колко сме малки и колко още имаме да учим, да се стремим, да продължаваме напред. За да танцуваме в дъжда, да се наслаждаваме на слънцето и да поемаме всяка сутришна въздишка като дар от света, с усмивка и огън в очите. Такива, които притежаваш ти, красиви, дълбоки, пълни със звезди!

Сама срещу света!

2017-06-11T14:46:00.002-07:00

Цветове, в нюанси
Всичко което виждам е цветове
Затварям очи и музиката ме води
В различни светлини с различни истории
Нагоре, напред и далеч
Отвъд възприятията
Над равнините и планините
Над светлините и облаците
Не спирам да летя,
понесен от надежди и мечти
въпреки клетки и вериги
затворен и окован
Забравен и непознат
През гори, води, океани
Планети, звезди и прах.

2017-05-29T01:29:00.003-07:00

Аз съм последната страница.
Празният бял лист,
Който никой не поглежда.
Неизказаните думи,
Загубени в превода.
Безплътната страст,
Останала в спомена.
Само прашинка
В океан от прах.

Аз съм тъгата
В сърцето ти,
Когато някой си тръгва.
Безметежната сила на времето
Опустошаваща всяка надежда.
Сляпата съдница
Над факти налудничави.
Празният поглед,
След края на времето.
Тежестта на душата,
Напуснала тялото.

Пресъхналото гърло,
Заглушаващо думи
Идващи от вътре.
Срички на глас,
Замръзнали в студа.
Облакът дим,
Издишал отровата:
„Сбогом“,
Ще се видим отвъд.
„Прости ми“,
Не намерих пролуката.
През процеп успях само да видя,
Че аз съм замръзнал, а ти си отиваш.

И това съм аз -
Бледа повърхност
В края
На нечия приказка.

Думи в тишината

2017-03-05T07:34:00.001-08:00

Някак си пак достигнах това място. Останал с няколко бутилки от празната надежда, която толкова силно оценявах. Там, когато бях високо. Над облаците и градовете от прежда. Обвити сини простори и черен мрак във вакуум. Днес ще застана на прага на нощта, ще се изправя и ще крещя с гърло сухо и устни мръсни. Под звездите, под слънцата, под земята и подлостта. В думите ще има израз на съпротива, звук на малкото останала печална надежда. И със свити юмруци ще блъскам по стените на ковчега. Метални и дебели, зарити от тонове пръст. Ще удрям и ще ритам, но в гласът ми ще открия праг, на вратата ще изписано е краят. Последното, което ще ми струва за цената на моето послушание.

Топлина за закуска

2017-03-05T07:21:00.001-08:00

В подлеза беше студено. Хората влизаха в него с пара излизаща от дробовете им. По това време на годината всички интересни индивиди се събираха имено по такива места. Тук имаше мургав търговец на накити, младеж с дълго износено палто свирещ на китара, дребна и много изкривена в походката чистачка. Покрай тях е пълно с магазинчета от всякакъв род: салон за красота, бижутерия, сладкарница, баничарница, цигари и алкохол, домашни потреби. Тук живеят различни хора в малкия си кът от света. Там виждат хиляди лица преминаващи ежедневно. Загрижени, забързани, разсеяни. Баби тътрещи се с последни сили, за да достигнат отсрещната част, прибиращи се от по-евтината аптека. Пияни тийнейджъри запътили се на където ги отведат краката. Хора отиващи на работа, хора връщащи се от работа. Стотици съдби, преплитащи връзките си в тази една малка точка от света. В един миг невнимание, в една секунда забавяне, дори най-малката крачка настрани би могла да реши нещо съдбовно за човека до теб, непознатия зад теб. Не би могъл да знаеш, дали с това твоя забавяне няма да направиш така, че другият ще изпусне автобуса. Дали миг невнимание няма да разлее чашата на нервността, трупана с години в тихият господин или момичето забързало се за среща, подхлъзнало се от рязката промяна в движение, паднала и счупила си нещо. Този подлез, това място, тази пеперуда връхлитаща с криле в различни нюанси на живота, този ураган от преплитащи се пътища, там за миг може да се случи нещо, което ще носиш през деня си, през следващия час или за цял живот.
Проследявайки тази картина се насочваме метри преди стълбите, момиче в оранжево палто се е замислило над изпита, който трябва да вземе, за да приключи с това мъчително следване. Да може да запише нещо, което е открила, че обича, а не това, което родителите й така усилено настояваха: лекар в семейство на лекари. Понякога децата нямат последната дума, но понякога децата израстват, успяват да са далеч от натиска и да заформят собствен начин на мислене. Така и тя се влюби в поезията, в книгите. Така и тя обичаше децата, за които щеше да стане педиатър, но за миг, спомнила си учителката й по литература, страстта с която й предаваше думите на Ботев, любовта й към Яворов, бленуванията отвъд родните писатели, да видиш блясъка в очите на възрастна дама, говореща не за пръв път за тези литературни достижения е като магия, която само друг омагьосан може да запали в теб. И това е, достигат се стъпалата на подлеза. Внимателно, понякога е по-добре, гледай не хората а краката си, може би ще препречиш пътя на някого, но няма сам да си сториш вреда. Умислена, затворила съзнание за външния свят, тя правеше бавна крачка след крачка към дъното на тази опасна, в този сезон, пропаст от стъпала. Виждайки края й за миг нахлу лъч светлина. Съзнанието се прочисти, а погледа се отправи напред. Там, в другия край, в дъното на стъпалата, постлано с кашони, над които одеяло, едно дебело, тъжно и много пухкаво куче бе получило подслон. В погледа му се виждаше старост, но на лицето й грейна усмивка. Усмивка само за миг, но усмивка за винаги!
Да се придвижим минута по-късно, двадесет метра в другия край. Момче слизащо по стълбите, без особена мисъл за внимание, стъпващ сигурно по хлъзгавата повърхност. Вгледан във всеки пред него, замислен над острата си нужда от кафе в тази мразовита ранна утрин. Погледна търговеца на накити и неговите клиенти, замисли се за ритъма на китарата и брадата на свирещия, заобиколи чистачката, не препречи път на никого от минаващите, забърза ход към работното си място. Достигна другия край и с невнимателен поглед наляво видя най-красивата усмивка на света. Тя гледаше срещу себе си, не гледаше него. Той не би видял такава дори в огледалото, никога не бе мечтал за подобна. Усмивката беше само миг, но остана в сърцето му завинаги. Зачуди се какво ли е способно да създаде подобна красота… тогава достигна до кашоните постлани точно пред неговите стъпала. Там лежащо тъжното куче. Повдигна вежди и очите достигнаха неговите. Навлязоха в душата му и посадиха топлина в сърцето му. Отне им по-малко от секунда, стъпалата пристигнаха, започна да ги изкачва, но мисълта и животът не бяха вече същите.
В онази усмивка и тези тъжни очи, в онзи миг на спокойствие и лъч светлина, три пътеки се вплетоха. Всеки от тях получи част от изживяното, всеки от тях остана с нещо за себе си.
Тя посети кучето и му даде храна, той на връщане погали главата му и всяка сутрин му даваше част от закуската купена в подлеза.
Кучето съедини много други, не само тези две души.

2017-02-27T10:32:00.002-08:00

В съня си съм се разделил
На две парчета
Част от мен е прелетяла
Пространството до теб
Другата останала е на матрака
Търсил съм душата
Която да прегърна
Отпуснал глава над рамото й
Към дракони и рицари
Да се обърна
С щит в ръце да браня
Легналата половина
Над слаба лунна светлина
Огньове и стрели отблъсквам
Защото душата ми е
Наранена, не позволяваща
И тялото й да пострада
Нощта отмина в тези битки
И когато след дълг път
Част от мен се завърна
Събудих се
До празната половина
На моето легло

Лебед от билетче

2017-02-15T11:53:00.000-08:00

Качи се в автобуса. Вътре имаше двама пътника, а след него не влезе никой. Извади билетче от портфейла и го продупчи, след което седна на едно от многото празни места, отпусна се и затвори очи. Мислите му започнаха да се реят отвъд оградите на реалността. Рядко му се отдаваше възможността да се качи в градския транспорт. Като че ли това беше последното място, в което беше сам. Така успяваше да се изолира. Понякога си представяше живота, какъвто винаги е искал да бъде. Извикаше образи от щастливи моменти, които никога не се бяха случвали, от връзки, които никога не постигнаха здравина. Понякога просто се скриваше в мечтаното щастие, така че изпускаше не една, а следващите няколко спирки.
Въпреки че рядко се качваше в автобус, то винаги вървеше няколко километра пеш, за да се прибере, при все, че спирката е точно срещу дома му.
Какво ли би станало, ако не бе художникът, за който си мечта предишния път, а астронавт в ерата на колонизирането на необятния космос. Щеше да е просто наемник по различните космодруми, никога да не се задържа прекалено дълго на едно място. Постоянно на път, хиляди години в стазис. Надживял по възможност всички, които някога е познавал и продължаващ да търси необятното. Дали щеше да спре някога? Дали някога нещо щеше да го спре и да отстреля с бластер мечтите му?
В тази реалност обаче е готвач и то от най-добрите. Носител е на Мишелин Звезда. От неговите гозби хранят се крале, президенти, шейхове, певци, актьори. Няма време за семейство, в леглото му се будят дами, омаяни от неговото изкуство, но той не се буди, защото не е спал. В съзнанието са единствено аромати и съставки в гонитба на величието и следващата звезда!
По пътя не остава много, но като че ли мечтите не желаят да спрат.
В отделна част от мрачната автобусна действителност, един ярък образ се изплъзва от студената сивота на нощния градски пейзаж. Светлините от фаровете на колите и уличните лампи започнали да пулсират в ритъм на песен. Запитал се някога човек: За него ли светят… Но тук и сега, песента е една и тя не е в лачени обувки или красиви рокли под аранжимента на оркестър. Тук е ритъмът на облаците от дим на нравите ни човешки и смъртните ни грехове. В заседателната зала на неговите представи няма да има виновен не осъден или невинен, но лежащ. Тук всеки има своя шанс, но дали за ада или свободата решава тиранинът над тях.
И…
- Билети и карти за проверка!
- Господине, може ли билета ви за проверка!?
- Тоя се прави на чалнат, баш като се прибираме!
- Извинете, господине, може ли билета ви?
Нещо го сграбчи и го върна в тази страна на оградата. Очевидно бе стоял с отворени очи, но за пръв път видя жена на средна възраст и много пълен мъж до нея. Жената имаше топли и леко тъжни очи, а това което се долавяше от другия бяха само жалки опити за говор.
- Извинете, мисля, че не ви чух… Сигурно искате билета ми. Извинете, нещо се бях унесъл.
Думи, които някак просто се загубиха в шума на двигател, тракане на седалки и бучене на гуми. През цялото време на унес, в ръцете си бе въртял билета, който щом протегна ръце да подаде на жената, с почуда осъзна, че се е превърнал в лебед. Не, не истински лебед, а хартиен. Оригами лебед.
В линията на мечтите си, ръцете му са имали собствена мисъл и са създавали, творели, като богове над този хартиен материал.
Ето, че в дланите се показваше боязливо новоизлюпено същество одухотворено със силата на въображението.
Ръцете му бяха протегнати напред, даващи невиждан дар. Жената, преживяла какво ли не през този ден. През всичките и дни на служба. Вгледала се в ръцете му, като че ли за пръв път виждаше. И то не себе си, не бедните хора, не ужаса и мръсотията наоколо, а лебеда. Гледаше го, след което погледна право в очите на мъжа срещу нея, опитваща се да види някаква реалност там, да избяга от този облак илюзия.
Уви, там видя удивление, видя още повече истината, видя още по-живия лебед, в отражението на мъжа срещу нея, в ръцете му, в мечтите му.
Грубо, без много замисъл някой отне споделения момент. Контрольорът с наднормено тегло просто взе намачкания билет, както той го виждаше:
- Може ли да го смачкаш така, не му се виждат дупките!
Днес това е поредния му такъв случай, за щастие му бе и писнало да се разправя, просто хвана с два пръста от другата страна на листчето и рязко прекърши главата на лебеда.
Двама души и едно чудовище станаха свидетели на случилото се. Чудовището уби своята жертва и си поигра с наблюдателите, като им върна трупа, за да видят на какво е способен.
Автобусът спря. Звярът слезе. Мъжът слезе, жената слезе. Звярът вече го нямаше, а мъжът и жената безмълвно гледаха една убита мечта.
- Понякога, когато се оставя на тези мои бленувания мога да направя всичко. Там господар съм само аз, но тук е друго, тук властват те, жадните и гладните, които нямат насищане.
Мъжът се наведе над една замръзнала локвичка и спусна от ръцете си мъртвото тяло. То тупна върху тънката коричка лед и се сля с околния студ.
Мъжът се изправи, поклони се и с бавна и ясно отброяваща такта стъпка, простото се отдалечи от света на истинските хора.
Жената видя как колегата й хваща с две ръце едно прелестно създание убивайки го на място. Не можа да каже нищо, защото бе загубила възможността да мисли, тук бе само свидетел на престъпление и някой ден щеше да бъде в наказателната зала, за да посочи престъпника, но това, което видя след това беше още по-невероятно.
Не си спомняше слизането от автобуса, не си спомняше как се раздели с колегата си. Единственото, което можеше да вижда, като непрестанно въртящ се образ през очите й беше мъжът, който се навежда над едно езеро, поставящ внимателно тялото на мъртвия лебед между всички други животи там. Как те се превърнаха в светлина и се сляха дори с тялото на изгубената мечта, покриха езерото и се скриха за очите на действителността.

Вод(а)опад

2017-01-28T13:49:00.001-08:00

Създадох морето

Запълних го
Със сълзи
От душата си

Поставих сам камъка

И примката

Прекрачих бездната
Потопих се в мъката
Вдишах отровата

Потънах
Удавих

Загубих.

Белота

2017-01-26T01:00:00.002-08:00

Снегът е
като нашата връзка
В началото
Бяла, красив
Чиста и свежа
И всички се усмихваме
По средата
Се стопля
А ние се сближаваме
Снегът се спластява
И става за играта ни
Колкото по-топло
Толкова повече се разтапяме
Накрая от нас е останала
Каша от вода и спомени
Снегът го няма
И отново сами сме си.

Когато няма изход

2017-01-23T23:04:00.000-08:00

Ще те потърся
В овехтелите шкафове
На моите спомени
Ще се усмихна на
Светлината ти
Когато в старостта си
Не откривам пътеките
За да ме водиш
През мъглите
До щастливите
Ни мигове

Врати

2017-01-23T09:05:00.002-08:00

- “Слушам The Doors, какво ми става, как така си пуснах тази група. Та аз не ги понасям, този ужасен примитивен звук, кух и недодялан. Не знам… А стоя в стаята си и в ушите ми кънти гласа на Джим Морисън – „Riders on the storm”., какво по… Дяволите. – монологът в главата на Ив продължаваше, заслушан в музиката, изгасил светлината, вгледан в мрака. – Може би е заради името: „Врати“, заради вратите в човешкото съзнание. Вярно е, нали… човешкият ум е като стая, в която всеки е затворен сам. Ето, моята е тъмна, без светлина, като гледам е и без врата. Блъскам се в стените й и търся с ръце ключалката, но не напипвам дори очертания.”
Нощта премина, денят се появи като безразличен пътник в автобуса на живота. Преряза връзките на съзнателното сънуване и вкопчи ноктите си в реалността. Чу светлината от слънчевите лъчи да му казват: „Момко, виждали сме много като теб, днес ще мислиш, че всичко те тъпче, но ще дойде нощта, ние ще покоряваме другият край на света, после отново ще се завърнем и дали ще си с нас или не, ще прогоним нощта, поне за още малко. Кой си ти, че да ни кажеш как да вършим нашата работа?“ И гласовете не преставаха, въртяха се в кръга на самозаблудата, препускаха през иглите на отчаянието му и затриваха в похода всеки опит за бягство. „Нощта не е твоят враг, тя те спасява, защото през нощта не могат да виждат грозотата ти.“ В този ритъм се движеше, оставил отчаянието за по-късно, оставил мислите за по-далеч. В този транс се смести между лъчите и тихо зачака въртенето на Земята да ги отблъсне.
- „Ето, че отново съм тук заслушан в думите простиращи се над мен и Deep Purple казват, че е време да затвориш вратата след себе си, не очакващ гости, ще остана сам в тъмната си стая. Пак мисля за вратите. Кой ги отваря? Мога ли да достигна до ключалката или тя е само отвън?“
Тази нощ ще бъде оставен да заспи, защото слепеца не вижда отвъд болката. А времето отмерва безвъзвратно ред след ред, докато стои история се пише, но без него.
Прозява се отвън поредния човек стъпващ неловко в дневния порядък.
Подсъзнателно забравил снощните тревоги, в очите си блестящото му слънце не трепери, вън снегът заприличал е на прах от мъки, затрупал мръсотията от срам, че ние сме причините за нея. Усмихнати снежни човеци започнали да гледат тъжно, очите им топят се, а кръвта им се разтича по пътеките оставени от стъпките ни.
- „Ден е, но Pink Floyd задават въпроса: Hey You? Защо им помагаш да погребат светлината? И пътувам, но не знам накъде, пак ли там, към ежедневието?“
Днес е само въпросителна, в грешно изградено съчинение. Де да беше точката на отговора, уви… Днес е питанката в грозноватото отражение на огледалото. Долови и подмятането на думи зад гърба си, ехото на тишината, в която някой си говореше с погледи. Но остави думите на Zed Zeppelin да поставят ръка на рамото му. Направил пълен кръг на равновесието, отново стигнал до дома си. Затвори се във стаята, изключи светлините, не пожела да има гости, прокара пръсти по стената и забрави къде бе вратата.

А някъде звукът удря се в стените ни

2017-01-21T12:53:00.001-08:00

Не съм някого, когото крие себе си зад мен
Не съм някого, който стои в средата на стаята

Аз съм сам в тъмното
Аз съм само прашинката

За теб съм просто бледата истина
За теб съм нищото

В сумрака опипвам земята студена
В мрака търся ключалка невидима

Поставям камък по камък, търсещ прохода
Поставям кръпка след кръпка в търсене на изхода

Отново преплитам мрежата
Отново прескачам душите ни

Искам отровата да пропие телата ни
Искам забвение паднал в нозете ти

Скривам се в тъмното
Скривам се в себе си.

Вихър

2017-01-15T03:47:00.000-08:00

Понякога държиш

Светлината си в ръце

Понякога е само хоби

А танцът е мълва

Престъпваш във праха

На утрешния залез

С усмивка от стъкло

Прескачаш тези твари

Наричаш ги цветя

Поставила нозе

Над огнените хоризонти

Въртиш се

Върти се и света

Кралицата на танца

Пред краля на нощта

Тъмни небеса

2017-01-15T03:32:00.000-08:00

- Още ли гледаш натам?

- Винаги ще смятам, че е останало нещо!

- Останал е прахът!

- Но, вече я няма надеждата!

- Надежда винаги ще има.

- Но, там вече я няма!

- Тогава да запазим спомена за нея.

- Споменът! От кога спряхме да помним?!

- Можеби някога е било късно.

- Но, сега! След момента, в който си закъснял!?

- Вече не е късно за нищо.

- Но, от тук горе, небесата долу изглеждат все така сини.

- Някога сини - В спомените ти и в желанието ти...

- Защо виждаш не земя, а вода - от тук до хоризонта?
Защо всичко е кристално чисто, а тъмнината обляна в звезди?
Няма вълни, няма облаци.
Стоящи между две дълбини.
Морето има дъно или бряг, нo в него сега се виждат само безграничните звезди.
А, над нас е безкрая.
"Има много светове"

Гравитацията затваря очи

2016-11-28T10:16:00.001-08:00

Моменти, в които не съм
Част от лицата навън
Сноб светлина
В който се скрих
Предава тъга
Над която скърбих
Обвита в сълзи
По пътя върви
Студена и свита
В калъп от мъгли
Рана изгнила
На тяло от бодли
В роза с тръни
Сърце не гори
Днес е заспало
И днес се прости
Достави последно
Кървавите следи
Разтвори крила
Но земята не му прости
Остава в калта си
Завинаги
Затворил очи

Глас, пред който се предаваш

2016-11-07T10:48:00.001-08:00

Не му беше ясно на къде отива. Този път вървеше по улицата, дъждът се стичаше по лицето му, а сълзите се смесваха с капките. Знаеше, че се прибира. Винаги правеше точно така, по старата отъпкана пътека, по един и същ маршрут, всеки ден през живота си. Създаваше си дестинация и я следваше. Днес изпусна връзката. Тази нощ беше само тяло, носещо едно съзнание загубило смисъл. Стъпките му бяха същите, минаваше покрай същите онези къщи, дървета, храсти. Познаваше всяко паркирало такси пред спирката на метрото. Видя и полицайката, която охранява станцията долу. Но мислите, които го удряха по стените на черепа му накланяха очите към земята. Около него имаше само сенки: на миналото, настоящето и мракът на бъдещето.
Слизайки по стълбите, с поглед надолу видя синьо дамско сако, вдигна леко поглед, за да зърне притежателката му, която беше стиснала ръце пред лицето си, зачервено, сякаш беше плакала. Подмина я, но се обърна, за да я види отново. За пръв път от както беше загубил себе си днес се запита, дали няма нужда от помощ някой друг. Но тя изглеждаше нормално, може би й беше студено, за това продължи напред. Когато дойде влакът се качи, забелязвайки жената да се кача през входа до него. Тя се огледа, доближи се, но се върна няколко крачки назад и седна. Хвърли му лек поглед, после продължи да гледа напред.
По време на пътуването не се случи нищо. Беше взел книга в ръце и четеше, попиващ мъката, изразена в думите там. Самотата на един черен магьосник, нещастията, които го преследвали през целия му живот и трагичното му изчезване. От време на време вдигаше и поглед, за да погледне отново жената. Не беше красива, но определено не беше грозна. Каза си, че би се влюбил в нея, ако не изглеждаше така строга, в нея имаше нещо притеснително. Дойде и неговата спирка. Сигурен беше, че дамата със синьото сако се огледа и видя, че той се приготвя да слиза, заради което и тя се изправи. Стигна до него и когато вратите се отвориха му каза:
- След ВАС! – с тон, който смрази кръвта във вените му.
Той й се усмихна, първата му усмивка за днес. И излезе от влака усещайки, че тя е след него.
- Така харесва ли ВИ? – гласът дойде до ухото му, устните й сякаш изхвърляха лед, а не думи.
Тя избърза пред него. Искаше да я вижда, накъде отива, да не сваля очи от нея. Това беше нейната игра, нейните правила. Беше стояла там, на спирката, в чакането му. Чувстваше се запленен, стъпките го водеха след нея, а причините да стигне до тук бяха заровени под пластовете лед. Изкачиха се по стълбите, минаха през разтварящите се врати. Той я следваше, а тя вървеше уверено напред. Нямаше нужда да знае, че той е зад нея. Бе убедена в това. След като излязоха от подлеза, се запътиха към сградите, сгушени в студената вечер. Тук не валеше, на небето нямаше облаци, звездите сияеха и нощта изведнъж затихна. Не се чуваха звуците на града, нито постоянния поток от автомобили по булеварда. Влязоха в сграда. Тя го чакаше пред стълбите. Хвана го под ръка, все едно бяха любовници и го поведе нагоре. Етажите се сменяха, стълбите бяха безкрайни, а умората не идваше. Ръката й бе твърда и заплашително стискаща неговата. Той беше пионка в нейния план. След известно време на изкачване достигнаха метална врата. Той я отвори, знаещ какво се изисква от него, излезе навън. Тя му бе казала, че ще е след него. Там нямаше звезди. Нямаше и време.
Когато тя премина през вратата се промени. Вече не беше жената в синьо сако, приличаше на изваяна от стъкло, движеше се с приплъзване, очите и прозираха, дъхът му секна когато тя го обгърна и силно впи студените си устни в неговите. Изведнъж престана да чувства. Не усещаше докосване, тя изпиваше топлината му. Изсмукваше жизнеността му, кръвта и енергията. Стискаше го все по-леко, спираща да прозира, добила истински човешки вид. Сега пред нея стоеше ледена статуя на млад мъж, а тя отново бе красива и все още жива.
Той беше жив. До колкото можеше да опише съществуването си като живот. Оставен на средата на нищото, ограничен от към движение. В това нямаше смисъл, защо не го направи, не изпи и последната глътка? На края нещо и попречи, бе се превърнала отново в човек и се бе сдобила с онова така наречено чувство на жал, чувство на тъга и вина. Бе го пощадила в последния момент, за да удовлетвори собствената си нужда от човечност. Каква ирония!
Не бе отдавна, беше вчерашния ден, само ако бе сигурен, че още е днес.
Вчера получи писмото, в което пишеше всичко, което го уби. От друг човек, от други виновни, захранили желанието си за прошка, освободили се от тежестта на мълчанието и лъжата. Постъпили както намерили за най-добре.
Дори и сега, не можеше да ги вини, не можеше да им прости, но и не вярваше в друг изход. Дори бе благодарен за тази си съдба. Вече не бе част от онзи свят.
Това, което му остана бе бавно да чака, докато пристигне отново тя. Но врата не се отвори, никога. Остана за винаги сам в тази част на вселената.
От другата страна стояха сгради сгушени в студа. Хора, със сълзи на очи. Чу се сирена, дори можеше да чуеш как всеки отвръща поглед от тялото, което бе паднало на студения цимент.
Самоубийство, се прецени. Нямаше допълнително разследване. Камерите от метрото показваха как излиза сам, камерата във входа на блока не издаде друг да влиза с него, а вратата на тавана днес не била заключена заради ремонта, който трябвало да се извърши рано сутринта.

Усмихни се, поне веднъж

2016-10-05T13:02:00.002-07:00

Гледали ли сте филмът „Легендата за 1900“? На мен ми се случи да се заровя под едно одеяло, пред монитора на компютъра в старата къща, където израснах. На вън бушуваше люта зима и студеният февруарски вятър се стараеше да напомня това дори и на сгушилите се по домовете хора. В такава нощ се хванах, сложил слушалките на уши (защото този филм ТРЯБВА да се гледа възможно най-интимно и близко), да се впусна в начинание, което не бях сигурен, че ще харесам. Там има една сцена, където главният герой, пианист, гледа през малкото прозорче на кораба, в който изживява целият си живот. Там, от другата страна е тя, момичето в което се влюбва, свирейки нейната мелодия, единственото нещо, което ще остане след него, тази плоча записана тогава с тази песен измислена от душата на първата истинска любов. Спомнях си за това усещане, когато пътувах в метрото и до мен седна тя. Познах я, защото я погледнах през отражението на стъклото срещу нас. Не исках да я гледам настоятелно, може би не исках тя да разбере, въпреки че се надявах да имам значение и някак ще пресечем погледи. Имаше кестенява коса и страхотни сини очи, имаше лице, което правеше изкривеното отражение на стъклото да се срамува, че предава така неточно образа й. Облечена с кафяво палто и бяло поло, всичко в нея разказваше история. От голямата папка с рисунки, поставена в краката й, до панталонът на райе, от сведеният поглед и вързаната настрани коса, до кафявата износена чанта. Как ми се искаше да бях по-смел и да попитам, дали не би могла да е падналата звезда от историята за Тристан и дали приказната страна, от която идва не е загубила своята светлина. Уви, стоя си тихо, заслушан в музиката от слушалките ми, а текста безметежно казваше: “Кажи ми от коя страна съм, приближаващ постоянен неуспех“. Вгледан в отражението на стъклото, влюбен в тази непозната. А тя, навярно мисли за картините си, навярно рисува прекрасно, навярно има интересен живот. Запитах се, как ли изглежда нейният Ромео, с удоволствие се утешавах, че не виждам и своето отражение до нея. Навярно тогава щях да сведа глава и да продължа да чета книгата в ръцете си. Нямаше да водя този диалог със себе си, нямаше да тормозя някого с моите мисли. Странни са понякога някой решения. Водят до какви ли не резултати в живота ни. Например през този ден ми се наложи да остана до късно на работа, както обикновено се влачих до метро станцията, но днес реших да седна, а не да чета прав. Колко ли пеперуди са махали с криле, за да могат да променят моят стриктен начин на живот. Колко ли богове са хвърляли зарове и са се обзалагали на мой гръб. А тя вдигна ръка към своята коса, хвана ластика и го смъкна с леко движение. Чупливата, кестенява коса се свлече по скулите й, аз бях загубил възможност да проумея това създание. Питате се, какво ли ще стане ако я заговоря, питах се и аз. Какво ли ще си помисли тя за странният субект до нея. Знаех, че ще си кажа после: „Какво ли щеше да стане ако…“ И понякога не искам отговорът на този въпрос, защото човек греши, а в това е основата. Както казва Хоумър Симпсън: “Да опиташ - е първата крачка към провала“. Тогава къде лежи възможността, къде отиват всички онези мечти и бленувания, за какво толкова много обичаме филмите и техните подобни ситуации. Те така ли са били създадени. Един човек, стоял си на пейка в парка. Погледнал красива девойка, която преминала покрай него и си казал: „Ех, сега можех да направя нещо“. Прибрал се в самотната си къща и написал сценарий, разказ или книга. Поставил едни герои, визиращ своите мечти, бленуване и тайни, така че всичко някак да се случи, за да може да отговори на своят затормозяващ въпрос. Какво ли щеше да се случи? А може би, тези неща ги е създал, за да не пропусне някой друг своя шанс. Да ни научи, че трябва да пробваш, независимо от това що за звяр си, а красавицата рано или късно ще те разбере. Обаче после идва нейната спирка. Тя хваща под ръка голямата папка с листи облени от нейното изкуство и си тръгва, без да погледне назад, без да се сбогува, ти се сбогуваш. Както става във филма: Пред него стои едно последно стъпало, а тя е някъде там, между онези безброй сгради. Обаче стъпваш в своето ежедневие, прибираш се у дома. Отваряш този текстови документ и започваш да пишеш под звуците на безбройните самотни, щракащи върху клавиатурата хора, в тази самотна и безнадеждна човешка вселена.

Всеки демон зад гърба

2016-08-08T11:12:00.001-07:00

Запитах се, къде ли? Поспрях на градината пред блока и погледнах към звездите. За съжаление над мен беше само тъмнина и облаци. Замислен, наведох глава. Постарах се да захапя мисълта и да погълна цялата и плътна маса, нека стомашните ми киселини се справят с това, което отне на съзнанието ми толкова години.

Спах тежко, беше трудно да се храносмила, когато храната е твърда като скала. А сутринта беше грозна, грозен бях и аз. В огледалото ме гледаха бръчките на бъдещето, в тях виждах тъмите очертания на загубеното време. Нито водата от душа успя да измие потта ми, нито забързаният свят на вън ме вкара в крак с тълпата.

Трябваше да се видя с приятел на по бира. Исках ли да пия нещо тази вечер, не бях сигурен в това, заради което се и зарадвах на отложената (за друг път) среща. Но пак сам се вкарах в сложна ситуация, когато приех покана от другаде. За по голям ефект поканих някого и аз. В приемната на срещата ми с двете, мисля, знаех че ще бъде дълга вечер. Ще ми се да не знаех, какво правя и да не можех да гледам на себе си отстрани. Уви, се справям само с коментара, а външно се усмихвам и не зная, какво да кажа.

В мен живее на свобода „еднорог“. Загубен от хилядолетия, скатава се там и тъжно гледа към мислите ми. Добре знае на къде отиват нещата и ме причаква зад всеки ъгъл на кратка пауза. Тогава ще удари, ще използва мощният си рог, за да ме прободе. Прави го в точният момент. Прегърнал съм я и тя иска да и дам сигнал с ръце. От устата ми се леят думите на друг. Казва, че това не трябва, ще се видим пак. Ще съм джентълмен и ще те оставя да си мила с мен, но няма да се възползвам от алкохола, който говори вместо теб.

Изпратих се до вратата, погледнах я! Объркана е в очите. Иска ми се, объркан да бях и аз. За мое съжаление съм свестен и ясно мислещ. Затварям вратата, затварящ много други врати. Излизам на улицата и отново започвам да търся нечии други следи.