Bulgarian Landscapes

Нова визия!

2015-03-17T14:24:00.001+02:00

Промених визията на сайта си и бързам да я споделя и тук. Не бях влизал от почти година, но с изненада видях, че блогът все още се посещава...

Нощ на Полежан

2014-04-01T08:51:00.005+03:00

За пълни подробности четете ТУК

Кобилини стени

2014-03-24T14:52:00.002+02:00

За повече, четете тук!

На Малък Резен

2014-03-18T15:06:00.002+02:00

Линк към публикацията в новия сайт/блог: http://bisseryordanov.com/na-malak-rezen/

Нов сайт

2014-03-02T21:26:00.003+02:00

Здравейте приятели,
Както много от вас вече знаят, направих си уеб страничка: bisseryordanov.com . Опитах да импортна този блог там, но нещо много се объркаха нещата и реших в крайна сметка да го оставя тук, в този му вид и с тази публикация да ви насоча към новия, където ще продължа да разказвам и показвам какво съм видял и как съм го заснел.
Ако на някакъв етап успея да прехвърля цялото съдържание и всичко работи безпроблемно, то ще стане видно. За сега този блог няма да се подържа повече, а вие просто ме последвайте на новото място - www.bisseryordanov.com
Голямо БЛАГОДАРЯ за подкрепата!

Ботев

2014-01-02T15:24:00.000+02:00

Отново дойде времето на Коледните празници, дългата почивка и богатите трапези. Всичко това ми се отрази в едни 6-7 допълнителни килограма :)

Но освен обичайните местения от софра на софра имахме план със Сашко, да направим една двудневна разходка в Стара планина. Преди две или три години, по същото време, се бяхме опитали с женичката да качим и слезем от Ботев от север, в рамките на един ден. Не успяхме заради мен - беше ме обхванала някаква слабост в краката и не ми се получаваше спринтирането нагоре. Маршрутът беше по "кабела", а не стандартния през хижа Плевен и по-въжето. Още тогава бях решил да го повторя и това беше целта на настоящия ни преход. Поне този път реалистично го бях предвидил за два дни, а и трябваше да се снима разбира се, което при първия опит не бе основна цел. Предвидените за целта дни бяха 28 и 29 Декември. Забавихме се малко с тръгването, защото се залутах в Априлци, където по-погрешка и поради прекаленото доверие в спомените ми бях изнавигирал към кв.Острец, откъдето се тръгва за х.Тъжа, а не за х.Плевен. както и да е - 10:30 паркирахме на паркинга до "кофата" - т.н. съоръжение, което качва продукти към хижата и след десетина минути на приготовления поехме по пътеката. Какво да разказвам - пак си беше тежко. Мразя го този връх. Не съм аз за Стара планина, макар че тази година най-често там ходих. Обичам си камънака на Рила и Пирин. Това безкрайно бъхтене по голите баири на Балкана не е моята стихия. След 6 часа и тъкмо по залез, бяхме се разхвърляли на билото над заслон Ботев и отсрелвахме каквото ни предлагаше майката природа. А то не беше нито много, нито малко:

Последният кадър от тази серия беше вече почти при пълна тъмнина и нямаше смисъл да стоим повече. Слязохме до заслона, където се настанихме, заедно с още 3-4 групи туристи. Хапнахме и пийнахме каквото си бяхме донесли и в сладки приказки минаха няколко часа. Към 21:30 решихме, че е крайно време се изнесем и да окажем необходимото внимание на звездното небе:

Бяхме настроили алармите за 6:00, но две от другите групи започнаха да се изнизват още към 5 (едните ги чакаше дълъг преход до Добрила) и ние, след като не успяхме да заспим отново, а и нямаше смисъл, се надигнахме и поехме към върха. Отне ни 45 минути качването до горе. Последния път когато бях на Ботев, все още имаше две радиопредавателни кули, а и един култов руски камион, използван за антена от интернет доставчика на метеоролозите. Честно казано този камион ми влизаше в плановете, защото обикновено се обледява много яко и исках да му правя фотосесия, но ядец - няма го вече (не разбрах откога и защо). Изгрева беше прилично скучен и не предложи нищо интересно, но ето все пак някакви изсмукани от пръстите кадри и от него:

Метеорологът на смяна не беше от най-дружелюбните. Нямаше и чай, което не ни предразположи да се задържаме много горе. Слязохме за 15 минути до заслона където се постоплихме и поехме по обратния път надолу. Този път слязохме по стандартния път по въжето. Котките влязоха в употреба този ден, защото всичко беше хубаво фирновано и имаше риск от подхлъзване. За жалост дори на тази височина истинска зима все още няма. Сняг има колкото да не се каже, че няма. 20-30см да е покривката най-много и то не навсякъде. Общо взето какво ще пием идната година не е ясно...

Тази публикация беше предвидена да си влезе в 2013 година, но поради липсата не време ще се яви стартова на 2014-та, което пък ми дава повод да ви честитя новата година и да пожелая на всички много здраве и късмет!

До скоро!
П.С. Вече се намирам на bisseryordanov.com , където вече ще може да следите работата ми като пейзажен и сватбен фотограф!

Ветровит изгрев на Витоша

2013-12-09T14:14:00.000+02:00

По план този уикенд трябваше да сме на Мусала. Прогнозата беше за обилен вятър и исках да снимам по изгрев от най-високата точка на Балканите носения от вятъра сняг. За жалост съпругата се наложи да ходи на работа и двата дни и нямаше как - останах си в къщи с децата. Но поне за един витошки изгрев успях да се вредя и се получи що годе това, което исках да постигна на Мусала...

Понякога страшно се радвам, че поне Витоша е винаги на разположение и под ръка - често е спасявала положението като back-up вариант :)
П.С. Вече се намирам на bisseryordanov.com , където вече ще може да следите работата ми като пейзажен и сватбен фотограф!

Една нощ под Райското пръскало

2013-11-12T22:46:00.001+02:00

Знаехме, че есента вече си отиде, но това не ни попречи да се възползваме от последния топъл уикенд и да се разходим до хижа Рай с приятелите от www.alphaforum.net. Приятна разходка в горещия 9-ти Ноември, ни отведе до добре познатата местност. Първоначалната идея да се качим и до Ботев бързо отпадна, с оглед на късия ден и нежеланието ни да се прибираме на челници, а и бяхме вече окъсняли. Хапнахме по една пилешка чорба, настанихме се и се разпръснахме в района за няколко туристически кадъра, а малко по-късно се отправихме към водопада за ранна нощна фотография - залеза не си заслужаваше да му отделяме внимание....... Нещо не ми върви писането, а и няма какво толкова да се разказва. Направо на снимките в хронологичен ред:

За разлика от залеза, изгревът ни донесе приятни цветове. Посрещнахме го на Тарзановата пътека, малко под нивото на водопада.

На слизане към Калофер щракнах няколко импресии из вече голата букова гора:

П.С. Вече се намирам на bisseryordanov.com , където вече ще може да следите работата ми като пейзажен и сватбен фотограф!

Орлово гнездо

2013-09-30T09:18:00.001+03:00

Този уикенд ходихме две приятелски семейства на заслон Орлово гнездо. През деня времето беше супер динамично и се бях настроил за невероятен залез, но разбира се за да не съм прекалено щастлив към 18:30 вече нямаше нито едно облаче на небосклона... На сутринта случих малко повече, но пък се беше запушило доволно и така и не се появи така желаната червенина на изгрева... Отделно валеше и спираше през 10 минути и на третия път се отказах да претичвам напред назад до близкото възвишенийце... Представям няколкото снимки, които донякъде стават за гледане...

Ако не пейзажи то поне портрети се получиха доволно - децата пощуряха двата дена и се смазаха от игри - с две думи беше прекрасен уикенд, а както виждате от последния кадър и един от двата верни стража на "гнездото" също беше отсниман неколкократно ;)
П.С. Вече се намирам на bisseryordanov.com , където вече ще може да следите работата ми като пейзажен и сватбен фотограф!

Два дни на ръба...(или на Кончето за четвърти път)

2013-08-26T10:03:00.000+03:00

Тази година почти всички разходки по баирите (които се броят на пръстите на едната ръка) ги правя с приятелчетата от www.alphaforum.net и още от последния път на хижа Ехо им бях обещал да ги водя на Кончето, където ми се ходеше неистово, защото от 4 години не бях разхождал чепиците по мрамора. И така уговорката от преди два и повече месеца още, беше за 24-25 август, просто защото това ми беше първия свободен от сватби и други ангажименти уикенд. За първи път тръгвам с толкова голяма група (6 човека) и определено имах притеснения. Бях решил да го направим от хижа Яворов, защото само от там не съм го качвал и около десет бяхме паркирали колите пред хижата. След половин час на почивка, лафче, мазане със слънцезащитен крем и т.н. нарамихме раниците и поехме по пътеката. Групата се движеше доста разкъсано, но около 13:30 бяхме под връх Баюви дупки, където ни настигна градушката. По пътя се сприятелихме с Митко от Благоевргад, който беше тръгнал от Яворов с цел да направи едно кръгче, като се върне през резервата. И под барабанещите удари на лекия град двама от групата решиха да се присъединят към него и да не изпълнят мисията. Те си знаят, колко са им парели ушите, но доста майтапи отнесоха... Както и да е, с лежерно темпо останалите четирима успяхме да се парикраме пред заслона в 16ч. Щракнах набързо няколко кадъра за спомен:

Писахме в тетрадката с мъдростите и се отдадохме на отдих. В заслона вече имаше 2-ма човека, които се оказаха приятна компания и в лафче и смях убихме 2-3 часа. Тъкмо се канех да вдигам групата и да ходим на ръба за да посрещнем залеза подобаващо и започна да трещи... Изви се такава гръмотевична буря, че само можех да бъда безкрайно благодарен, че съм в заслона, а не по голите камъни отвън с железата на гърба...

Като всяка подобна буря поне беше кратка. В момента който свърши налазихме баирчето зад заслона и се почна якото щракане. Не бяхме където ми се искаше, но и тук не беше зле :)

Знам, че много от кадрите се повтарят, но всеки си има своя чар и затова ги слагам всички. За жалост позицията не предразполагаше за някакво нечувано разнообразие от кадриране и затова всичко се въртеше по посока на отминаващата буря..

Като се намръзнахме хубаво (термометърът на заслона показваше -2) се прибрахме и кой спящ, кой буден зачакахме нощта. За жалост облачността не се разкъса и освен че заваля стабилно нищо в обстановката не се промени и не позволи да се изпълни плана за звездни снимки. Нищо ще чакаме изгрева. Който е спал горе, знае че за някакво нечувано удобство не може да се говори, но всички дремнахме криво ляво, а Сашето дори си поспа цели 10 часа :)

Телефонът звънна в 6:00. Подадох глава през врата и веднага си легнах отново - мъглата влизаше и през вратата - не се виждаха дори въжетата на заслона...

Обаче нещо ме глождеше - не можех така да си лежа. Ами ако се вдигне бързо? Имаше достатъчно вятър - по-добре да съм навън. Е освен, че се намръзнах един час и направих една фотосесия на това охлювче нищо друго не постигнах...

За по техничарите сигурно ще е интересно да знаят, че тези почти макро снимки (охлювчете беше по-малко от матрицата на апарата ми) са правени със 19-35мм обектив :) Откакто съм с Канон нямам истинско макро, но си купих макро пръстени с контакти, които позволяват управление на блендата и дори автофокус и оттогава в планината ходя само с един обектив - гот нали :)

Към 8ч. изкарах групата навън, защото така или иначе не се очертаваше да снимаме и поне можехме да си ходим да ядем шкембе и пием бира на х.Бъндерица. Хубавото на това, че двамата предатели се отказаха беше, че не се налагаше да слизаме по същия маршрут, защото те бяха отишли да нощуват в Добринище и се разбрахме да ни вземат от Бъндерица.

Ето какво представляваше обстановката около заслона в 8ч.

Но докато събирахме багажа по раниците и мъглата започна да се вдига. В крайна сметка поснимахме, макар и при кофти светлина, но важното е, че настроението беше на ниво.

Ами това е от тази разходка. Не изпълнихме фотографския план, но това ни дава възможност да дойдем пак. Аз лично задължително, защото нямам по-любимо място в България от Мраморния дял на Пирин, така че - до скоро!
П.С. Вече се намирам на bisseryordanov.com , където вече ще може да следите работата ми като пейзажен и сватбен фотограф!

Уикенд на Голям Беглик и Широка поляна

2013-08-13T09:26:00.003+03:00

За разлика от предходната публикация в тази няма много за разказване. Изкарахме страхотен уикенд със съпругата и децата по родопските язовири. Първата нощ спахме на Голям Беглик, а втората на Широка поляна. Съответно и снимах малко. Ето подбраните кадри, като първите шест са от Беглика, а останалите от Поляната:

Sofia (BG) - Belligne (FR), или патилата на пътешественика...

2013-08-12T22:22:00.000+03:00

Тази статия отдавна отлежава и чака реда си. Като цяло тя не е в духа на блога и няма да видите нито пейзажи от България, нито дори пейзажи, но се надявам да успея да преразкажа интересно преживелиците ни от това пътуване, което имаше коренно различен план.

На 15 и 16 юни бяхме ангажирани с брат ми (слагам линк към блога му, където и той е разказал пътешествието ни през неговия поглед - статията му се казва Mission impossible и трябва да я потърсите) да снимаме сватбата на Невелина и Яник, снимки от която ще видите в другия ми блог, но все още не обещавам кога, защото времето ми е много кът напоследък... Въпреки, че имахме възможност да летим със самолет, единодушно взехме решение да пътуваме с кола, поради няколко причини: в самолета нямаше да съберем цялата техника в ръчния багаж, а да пътува в каргото беше просто немислимо; брат ми има фобия от самолетния транспорт; искахме да съчетам работата с една разходка из Европа - освен стандартните туристически разходки из градовете, бях организирал 2 дни в Зеермат под любимия ми връх Матерхорн, който дори и да нямах време и физическа подготовка да кача, поне щях да видя и да му се наслаждавам (няма да споменавам, каква фотосесия му бях замислил...) и не на последно място искахме да излезе възможно най-евтино, за да не товарим излишно клиентите ни(макар и те да нямаха нищо против самолетния полет). И така 3 дни преди датата(достатъчно време предварително) тръгнахме от София към 19ч. Пътуването през Сърбия, Хърватска и Словения не предложи никакви емоции - дори митничарите не ни закачаха, и така благополучно стигнахме Италия, където бяхме решили да направим първата по-дълга почивка от няколко часа. Избрахме Венеция, която хем ни е по път, хем има какво да се види. 9ч. паркирахме на първия попаднал ни паркинг(паркигите във Венеция са много неприятни - нямаш опция за повече от 1ч. и трябва да презаверяваш билетчета, ако искаш да останеш по-дълго - което не е особено удобно за туристическа обиколка на града..) Е поразходихме се, не видяхме кой знае какво, да не казвам нищо. Не успяхме да стигнем до Сан Марко, поради изтичащото време за паркиране и на бегом се върнахме до колата, като разбира се не пропуснахме да се позагубим и полутаме из венецианските улички. Ето най-интересния снимков материал от Венеция:

До тук нещата бяха чудесни, планът се изпълняваше без забележки и бяхме отметнали над 1/3 от разстоянието и очаквахме на другия ден по същото време вече да се излежаваме под палещото френско слънце. Но не било писано...

Бях спал няколко часа и брат ми ме събуди на една бензиностанция за хапнем и да се сменим. Не знаех къде сме - някъде на магистралата... Хапнахме и се метнах зад волана. Забравих да напиша, че пътувахме на брат ми с колата - Мазда 6, която беше напълно прегледана и обслужена специално за пътуването - съединителят беше сменен преди 2 месеца - ще разберете защо го споменавам :) И така подкарах аз, стъпихме отново на магистралата, покрах 2-3-5 км и педалът на съединителя потъна при една смяна на скоростите. Ами сега.... Италианските магистрали, или поне тази на която бяхме ние са много готини, защото през няма и километър и имат широки и удобни отбивки за спиране. Спряхме на първата. Почудихме се малко. Надделях аз и палейки на втора поехме отново в аварийното платно с умерена скорост от 40-50км/ч, на 3000об/мин - радост за душата. След 10-тина км, брата реши да се обадим на пътна пмощ. Не бях съгласен, но все пак нали уж бързахме и с цел да намерим по-бързо сервиз и отсраним проблем се съгласих. Дойдоха бързо и за скромната сума от 140евра ни извозиха цели 10км до сервиза на Мазда в Бреша. Факт е, че трудно щяхме да го намерим сами - просто италианците не говорят английски, не че не проговорихме и на италиански накрая.... Естествено "късметът" ни започна да работи с пълна сила още от тук. Когато пристигнахме в сервиза, тъкмо затваряха за 3-часова обедна почивка - италианска работа. Нямахме избор и решихме да се разходим из града. Ето малко снимки от замъка кацнал на най-високото хълмче в града.

След като отвориха, потвърдиха нашата диагноза, поставена още на магистралата след телефонна консултация с майстора в БГ - хидравлично маркуче на съединителя. Тези 20см каучук ни създадоха доста напрежение и нерви... Дотук добре, обаче това, че сме в официален сервиз на Мазда не трябва да ви заблуждава, че имат части на склад. Най-бързо можело в понеделник да го доставят, т.е. един ден след сватбата, за която сме тръгнали... Прескочихме до отсрещния неоторизиран сервиз - там имаха една идея повече желание да ни окажат съдействие, но също накрая вдиганаха рамене - не можели да намерят подходяща част. Аз с българския си прагматичен ум не можех да повярвам, че в град с размерите на Търново да кажем не може да се намери 20см маркуч. Тръгнахме на обиколка из града(пеша разбира се) намерихме едно магазинче (силно подозирам, че беше единственото в града) за чаркалаци. Нямаха хидравличен маркуч разбира се, но аз бях тъп и упорит и реших да пробвам с обикновен маслоустоичив бензинов маркуч. Взех няколко размера и достатъчен брой щуцери и скоби и газ към колата - всичко се развива в края на работния ден... След едно часова борба с тясното пространство в двигателния отсек и омазан до ушите в масло и с изподрани до лактите ръце успях да съедния маркучите. Бях щастлив и преизпълнен с надежди - обаче 150те бара налягане си казаха тежката дума - рапъваха маркуча като дъвка и педалът така и не отлепи от най-ниско положение...

Много се увлякох в детайлите, а има още толкова много... Решихме като се стъмни да тръгнем към Милано(100км разстояние), като избегнем магистралата и минем по обходния път - отне ни 3 часа пътуването на втора, включително 50 минути през бясното движение (макра и след полунощ) в Милано. Паркирахме пред огромен сервиз за всякакви коли, включително и Мазда, за който бяхме получили информация от женичките в БГ. Дремнахме до сутринта в колата, където към 8 сутринта ни посрещна българска реч от Борето, наше момче, работещо в автокъща към Фиат на същото място. Голям пич се оказа Борето и ни помага през цялто време, но за жалост и тук не успяхме да намерим хидравличен маркуч, който да ни свърши работа. Понеделник беше отново най-ранната дата....

Еми нямахме вече алтернативи, нарамихме раниците, взехме каквото можахме от техниката и газ към Milano Centrale FS - жп гарата - много е величествена - може би най-хубавата която видях през следващите няколко дни.. Най-близкия влак минаваше през Женева, но не нямах билети за връзка към Париж - е ще се търси нещо в Женева - няма как..

Пътуването с влак из Европа е истинско удоволствие - честно казано няма нито една допиран точка с това у нас.. Ето малко снимки от скоростното ни преминаване през Швейцария - Матерхорн вече беше ясно, че ще остане в графата бъдещи цели....

В Женева купихме билети за късна връзка към Париж и седнахме в близкия до гарата парк да похапнем и помързелуваме, планове вече се бяхме отказали да правим, защото всичко си вървеше както си реши, та нямаше смисъл... Аз исках да се поразходим и из Женева, но брат ми твърдо ми отказа... Та видяхме само това:

Най накрая стигнахме в Париж, разбира се в Женева нямаше много опции за връзка към Анже или Нант, между които се намираше нашата крайна цел - селцето Белине, така че отново оставихме нещата да се случват в последния момент. Трансферирахме се с автобус от гара де Лион, до гара Монпернас, откъдето тръгваха влаковете за западна Франция. Часът бе малко след полунощ. Е поне сме в града на светлините и имаме цяла нощ - страхотно. 75литровата раница на гърба - по-малката с фототехниката отпред и съм готов да обиколя цял Париж за 6 часа.. Първа цел Айфеловата кула разбира се - отдалч ни привличаше със светлините и прожектора си - да ама не. Вече сме съвсем близо, а прожектора не се вижда вече да цепи мрака на нощта... Дам - точно така Европа е в криза - трябва да се пести електричество - е и без светлини снимахме....

Ако мислите, че това е последната греда - ооо не. Следващата спирка - Лувърът - да но там е имало коктейл до скоро - още е ограден с подвижни мантинели цялата пирамида е окупирана от камиони и бусове и товарещи работници... Е намерих някакъв ъгъл дето не се вижда всичко това толкова много...

Брат ми вече беше много уморен и твърдо ми отказа да вървим до Триумфалната арка, а беше само на хвърлей разстояние - ей го отсреща, през градините Тюйлери, площада Конкорд и сме там.. Дори не му споменах, че крайна ми цел всъщност беше бизнес центъра на града Ла Дефенс....Прибрахме се в гара Монпернас и зачакахме да отворят билето-продавалниците, т.е. брат ми заспа на пейката минута след като седна, а аз се наслаждавах на концерта на голямото пиано, който изнасяха случайните чакащи в гарата - повярвайте ми имаше много талантливи, един особено си беше направо виртуозен пианист, а как се бяха събрали всички в 5ч. сутринта в Парижка гара, така и си остана загадка за мен..

Пристигнахме в Анже и се метнахме на първото такси пред гарата - разбира се никой не говори английски и дори се наложи да му напишем името на селото за да е сигурен, че сме толкова луди, че да искаме да си платим таксито до там.. 20км - 90 евра. Честно казано след близо 500-те евра за влакове до момента, вече не ми правеше впечатление...

Бяхме пред ритуалната зала 10 минути преди започването на церемонията, не къпани от 3 дена, вонящи на кисело зеле оставено за седмица на слънце... Снимахме двата ритуала и с наслада се оставихме да ни закарат до къщата на родителите на Яник, където след бърза баня, отново се почувствахме хора...

Сватбата беше чудесна, както вече писах ще видите повече от нея в другия блог.

В понеделник едни приятели, които ни бяха и връзката към младоженците ни закараха до Анже и дори разгледахме за няколко часа града. Приятно - като всичко, което видяхме във Франция - хубава страна - пак ще дойда....Първите няколко кадъра са от спретната къщурка, в която живяхме..

Бяхме планирали нещата да хванем нощен влак от Париж за Милано - разбира се имаше пак малко перипети, защото билети за този влак продаваха само срещу кредитни карти, а ние имахме пари само в брой... Дори бяхме взели вече билети за сутрешния влак и се радвах на втория нощен престой в Париж, когато случайно мернах и табелка Maestro - и мацката на гишето каза, че нямало проблем да платя и с дебитна карта (кредитната беше почти напълно изчерпана вече...), а защо не ми го каза още първия път бе момиче???

Нощния влак беше доста по-близък до наште влакове като вид, но за сметка на това беше най-евтиния превоз възможен от Париж до Милано - само 80евро на човек, ако си спомнята платихме 90 за 20км с такси :)

В Милано тъпият маркуч вече беше пристигнал, но имали много работа и не можели да ни го сменят веднага - е това нас не може да ни спре - запретнах отново ръкави и след известна доза псувни бяхме готови за обратното пътуване, което мина без допълнителни инциденти.

Е това е. Въпреки, че на моменти беше много истерично положението бих го повторил без да се замислям - просто човек не знае на какво е способен, докато не опре ножът до кокала.

Ранна пролет на хижа Ехо

2013-05-01T19:18:00.000+03:00

Последният уикенд на Април ни заведе в Стара планина. Хижа Ехо е едно място, което отдавна се каня да посетя и след няколко дена уговорки тръгнахме с две приятелчета от Сони-отбора (всъщност аз и Сашо сме предатели, само Вили остана Сони-джия). Като цяло Стара планина я посещавам сравнително рядко, я има веднъж, два пъти в годината я не. Реших да тръгнем от Беклемето, като вървим по билото и минем през Козя стена. Буквално минахме по билото, нямаше нито едно пропуснато връхче и като резултат очакваните по описанията в нета 5.5 часа станаха 7.5...

Честно казано обаче тия пет часа и половина са си жив тормоз над човешкото тяло. Разстоянието хич не е малко, но за сметка на това уцелихме адска жега, която, както се сещате, никак не допринасяше за бодрост в краката... Както и да е - след доста пот и пъшкане около 19:55 бяхме на хижата - тъкмо за залеза! Настанихме се, преоблякохме се набързо и всеки хукна да търси позиции. Ето какво видах аз:

Това обаче не ни беше достатъчно. Бяхме решени да правим и нощни снимки. Вечеряхме и към 22:30 се отправихме към параклисчето. Беше заключено за жалост и нямаше как да сложим няколко челника вътре в него, за да злъчва светлина, но все пак си помогнахме и поосветихме кръста и вратата - останолото свърши високото ИСО и достатъчно дългите експонации. Имам и други, но ще се задоволя да покажа само един кадър от тази дълга нощ - легнахме си към 3ч...

За сметка на това още в 5:20 бяхме отново на крак - е Сашко, така и не успяхме да го събудим, но ние с Вили снимахме и заради него. За жалост изгрева беше значително "по-постен" от залеза и не предложи нищо особено:

Последните два кадъра вече бяха изсмукани от пръстите и сложиха край на фотографията - остана само дългото прибиране обратно... Тези последни кадри ги правих сам - Вили се беше отдавна прибрал и дори като влязох в стаята го заварих отново в леглото. С риск да ме намразят(или по-лошо) ги разбудих и стегнахме багажа. Закусихме. Не ни оставаше нищо друго освен да нарамим отново тежките раници и да поемем обратно. На връщане взехме разстоянието за 6ч., но направо се разглобихме - мен лично още ме наболяват ходилцата, а минаха 3 дена от тогава...

Истината е, че вече ходя прекалено рядко на планина и няма как това да не си окаже своето въздействие. За жалост колкото и да си казвам "ще ходя по-често" - просто нямам време за това. Важното е да се радваме и на малкото...

Язовир Огоста

2013-03-25T09:17:00.000+02:00

Не се бях прибирал в родния край от 3 месеца. И обикновено след такава дълга раздяла краткия уикенд преминава в безбройни софри и срещи. Но още с тръгването към Монтана ми се беше забило в главата да направя една снимка. Е не се получи идеално, за което съм си виновен само аз и вятърът...

На яз.Огоста съм снимал безброй пъти и общо взето 90% от кадрите ми там се въртят все около една скала, която отдавна не съм виждал да стърчи над водата, а е "изплувала" на сушата :) Но тъкмо за настоящата ми идея ми трябваше в този си вид. Исках да направя звездна въртележка над нея, прогнозите бяха за ясно небе и аз се заредих на мястото още по залез. Щракнах разбира се и няколко залезни кадъра, които по всяка вероятност са до болка познати на всички в композиционно отношение, но толкова си мога...

След това заредих "фиша", който бях решил да ползвам за целта и се насочих към добре познатата скала. Още беше рано за звезди и щракнах една дълга експонация от няколко минути, с цел да хвана движението в облаците, което обаче не беше много в този момент, за разлика от по-късно... Е това май се получи най-добрия кадър за вечерта, но аз трудно успявам да отсея такова нещо като най-добър, защото всички като цяло обикновено са порядъчно скучни....

Е идва ред и на снимката, заради която изоставих масата и се отправих към ветровития язовир... Всъщност ще ви покажа два кадъра - един почти статичен(само 111 секунди експонация) и втори вече със сумарна експонация от около 40-50 минути. За повече просто не издържах. Вятърът беше много пронизващ, а и най-вече постоянно носеше някакви облаци, които си мислех, че ще ми скапят крайната снимка и ще си остана само с мръзненето. Е в крайна сметка се оказа, че не пречат чак толкова, но тогава, на място мислите ми все повече и повече се отправяха към топлата стая и уюта на родното огнище...

Лятото може да опитам да повторя (а защо не и да разнообразя кадъра - очаквам тогава скалата да е сред водата, където и е мястото), но като цяло вече ми е скучно това място. По-скоро ще съсредоточа фотографските си амбиции, свързани с този язовир, към една друга негова част - потопените села Живовци и Калиманица и църквата останала на сухо... Последната година и половина, когато и да се отправех натам все имаше нещо което да ми препречи пътя - обикновеното препятствие за достъпа до там е обилното количество кал...Но все ще издебна подходящ момент, а до тогава целите са по-високи, преди да се стопи окончателно снегът...
П.С. Вече се намирам на bisseryordanov.com , където вече ще може да следите работата ми като пейзажен и сватбен фотограф!

На Ушите с alphaforum.net

2013-03-04T16:14:00.000+02:00

От няклко години все се каним с приятели, Сони-джии, да се разходим и поснимаме някъде заедно, но все най-много до някоя кръчма го докарваме (и то доста редовно напоследък - поне още не ме гонят като отцепник от марката :)). Но най-накрая направихме една организация и решихме да посрещнем слънцето на Витоша. Срещата беше в 4:30 на 3-ти март пред Хемус. Позабавихме се малко, докато се съберем, но в крайна сметка 6-ма ентусиасти напълнихме 2 коли и газ към Алеко. Горе ни посрещна мъгла, която ни съпровождаше неуморно чак до Ушите, което беше и нашата цел. В 7:20 вече аха и бяхме готови да пишем к*р, както се разказва в един виц, и да си ходим, когато бате Райко ни изненада. Разщтъкахме се като невиждали сред камънака и ето какво възпроизведох аз:

Повече снимки и от другите участници, а и на самите участници могат да се видят на страницата на форума във Фейса.
П.С. Вече се намирам на bisseryordanov.com , където вече ще може да следите работата ми като пейзажен и сватбен фотограф!

Една вечер на Копитото

2013-02-10T22:06:00.000+02:00

Събота вечер. Часът е 20:30. В София се стеле мъгла. Аз си вися на компа. Поглеждам web камерата на Алеко - ясно време. Решено! Звъня на Сашето. Първоначално ми отказва, но няма и 3 минути след като затворихме и звъни. Готов е! Часът е 22. Разпъваме стативи на стария лифт пред телевизионната кула. Почва се. И така час и половина, през който минаха всякакви да ни видят, любовни двойки, араби с бири(които си захвърлиха там :(), пет-шест мургави тийнове с една кака и всякакви подобни. Ние си снимахме...

Зимна Рила

2013-02-06T21:38:00.002+02:00

Януари не предложи нито една възможност за разходка и снимки. За сега тенденцията от миналата година, да нямам време за ходене по баирите се запазва.

И все пак на Петльов ден, заедно с брат ми и едно приятелче от трио "Тенорите", поехме към Рила.

Цяла седмица проверявах времето и въпреки, че очаквах да не бъде прекрасно, не можех да предположа какво ни очаква горе.

Планът беше да пренощуваме на х. Иван Вазов, като тръгнем от х. Рилски езера. Исках да ползваме и лифта, колкото и да го мразя по-принцип, за да спестим време. За жалост лифтът не работеше поради силен вятър. Още оттук вече ме обзеха опасения, че за пореден път няма да постигна поставената си цел. И двамата ми спътници не са изявени планинари и именно поради тази причина бях избрал един от най-леките възможни маршрути, но ето че дори и той се удължаваше с едно досадно, непредвидено трамбоване.

До Рилски езера, умората ги беше налегнала здравата и вече минаваше 12ч. Дори се прокрадваше идеята да се остане на тази хижа. С това твърдо не можех да се съглася, защото я ненавиждам и няма сила, която да ме накара да спя там.

Както и да е, убедих ги да стигнем до х. 7-те езера, пък там да го мислим наново. Май до момента проспуснах да кажа, че като излязохме от гората разбрахме осезаемо защо не работеше лифта. Ветровито, както го даваха по прогнозите, е толкова меко казано, че все едно правиш сравнение между нежен, утринен, морски бриз и урагана "Санди".

Разстоянието от новата до старата хижа, което обикновено се взима за 20 - 30 минути, ни отне час и 40 минути. А все още изобщо не духаше силно, на фона на това което се случи през нощта и на следващия ден.

Но да не се увличам в подробности. Около 15 без нещо бяхме на х. 7-те езера. Посрещна ни баба Ваня (странна птица), която се грижи за хижата през зимата и досажда на туристите. Малко преди нас беше пристигнала една русенска група, с които си изкарахме една много забавна и приятна вечер.

Лека полека наближи време за залеза. И тримата излязохме и се разпръснахме около хижата, но в крайна сметка само аз устисках до края, а и аз се прибрах в хижата с безчувствени и премръзнали пръсти. В крайна сметка се случиха много прилични условия. Малко ме е яд, че излязох да снимам само с фотоапарата и статива. Ако бях взел ND филтъра при тия условия можех да изкарам много, много по-добри кадри. Едни експозиции от по минута-две щяха да направят нещо невероятно от цветните и бързо подвижни облаци, но от друга страна се успокоявам, че аз и за по 2 секунди едва успявах да удържа статива да не отлети заедно с камерата, та представям си каква мъка би било при по-дълги експонации...

Спирам с описанията и представям на вашето внимание селекцията от кадри от този залез(в хронологичен ред), които според мен заслужават да им се хвърли по един поглед.

След това последва страхотна вечер с ракийка, трушийка и други мезелъци и много смях, с русенската компания, а малко по-късно се присъединиха още двама окъснели скиори, които се присъединиха в забавата.

Към 22:30 другите две групи решиха да си лягат (бяхме настанени в обща стая, за да спестим от дръвцата), а ние тримата решихме да се насладим на нощното небе. Навън условията вече бяха почти нетърпими. Още по време на вечерята кръстихме 10-те метра до външната тоалетна "експедицията", защото отнемаше не малко усилия и воля да се извървят, а сега отидохме до там и с цел да снимаме. Щракнахме на бързо по няколко нощни кадъра на звездното небе, след което аз реших да зарежа камерата на природната ситхия и да направя опит за "звездоврът". Забих почти целия статив в снега и го зазтрупах и отъпках със сняг до самата камера. Прекръстих го и го оставих да си снима - аз не можех да издържа повече да му правя компания. Оживя!

Ето и резултата от нощното снимане:

Не можех да насоча камерата към полярната звезда, за да получа звездни кръгове, защото ми пречеха светлините на новата хижа, селата, а може би и на Дупница, в подножието на Рила, но колкото толкова.

На следващия ден направихме няколко курса за вода от езерото, за да напълним бидоните на хижарката, след което тръгнахме обратно.

Вятърът беше ужасяващ. Цяла нощ не беше спряло да духа и имах чувството, че е отнесло поне половината поркив на хижата, но изненадващо нямаше поражения.

Имайте предвид, че аз със цялото снаражение сигурно надхвърлям 130кг - е повярвайте, че на моменти съвсем сериозно се притеснявах, че ще ме отнесе нанякъде.

Брат ми дори го събори веднъж - явно поривът го бе хванал в крачка и не е успял да заканти навреме снегоходките - само го видях как се изправя при едно обръщане назад...

Беше страхотно изживяване. Прибрахме се благополучно и ще си спомняме дълго това приключение!

До скоро!

Последните дни на 2012-та

2012-12-28T17:05:00.003+02:00

Доста слаба откъм разходки ми се получи тази година, но колкото - толкова.

Не ми се очертава да ходя още някъде до края на годината, пък с тези думи дано предизвикам съдбата и да изскочи нещо, та затова в един пост ще опиша три кратки фоторазходки, защото за истински не мога да ги нарека, та нека са фото...

На 23.12 реших да посрещна слънцето на Витоша. Решено - сторено. В 6:35 паркирах на Алеко и хванах нагоре по Стената с неясна цел. Обмислях спринт до Черни връх или по-кротко до Малък Резен, но в крайна сметка завърших със сипеите под него - просто натам ме насочи изгрева и снегоходките ме дърпаха някак все в тази посока...

Изгревът не беше велик, но пък над София тегнеше гъста облачност, която отгоре изглеждаше великолепно. Ето и няколко кадъра в различни посоки:

За да не повтарям маршрута навръщане слязох по Лалето, където щракнах няколко бързи фотки на пистата и околностите, а и на бълващите изкуствен сняг машини ;)

На 26.12 бях в родния град и реших да се разходя до Чипровския водопад, който все ми се изплъзваше през пролетта и лятото. Не знам защо се надявах да има сняг и лед...

За сметка на водопада, няколко часа по-късно залезът над язовир Огоста предложи доста приличен завършек на деня. Нащраках двайсетина еднообразни кадри и се прибрах - има няма половин час предложи много повече от няколни дни понякога...

С това мисля да приключа с публикациите за тази година. Няма да правя някакви обобщения, защото не мога да предложа непоказвани интересни кадри, а и наистина тази година не ходих много. Пожелавам си за следващата нещата да се променят и да ме държат краката по баирите.
Бъдете здрави и щастлива и ползотворна 2013-та!

Орловец и Злият зъб

2012-10-31T22:07:00.002+02:00

Много се чудех дали да пиша за това еднодневно „преходче“, защото снимките през деня не стават, но пък разходката беше убийствена и може някой друг луд да се възползва от описанието и GPS следата, която ще приложа в края.

Отдавна не бях ходил с моя гуру спътник по баирите и явно доста се бях омързеливил, защото определено последните часове от прехода ми бяха в повече. Успокоявах се само, че и той (сигурно за да ми вдъхне кураж) изглеждаше също уморен…

Седмицата преди тази разходка предприех кардинална промяна във фотографската си техника, като измених на любимата и нетрадиционна марка Sony и преминах на масовката Canon. Причината е, че кропката отдавна не ме задоволяваше, а най-евтиният вариант за Full Frame при Sony излиза, колкото цялата система, която сглобих набързо в Canon. Както и да е това не е важно. Важното е, че исках да поизпробвам новаите играчки. За целта си бях набелязал едно кротко двудневно преходче в Стара планина – от Беклемето до хижа Ехо, с нощувка там и обратно на другия ден. Но приятелчето не му се ходеше с преспиване и направихме нещо, което отдавна отлагахме – изкачване на Орловец и Злият зъб в Рила.

Към 9ч. тръгнахме от ЦПШ. 50 минути по-късно закусвах на х.Мальовица, нещо което бях пропуснал да направя в къщи преди тръгване.

До БАК ни отне още около час и малко.

Всъщност до самия заслон така и не стигнахме този път, а в основата на височината на която е кацнал се отделихме в дясно да търсим подстъп към Орловец. Доста непристъпен ми е изглеждал този връх винаги, а всъщност не е така. Реално погледнато си има перфектна пътека до него, стига човек да хване правилния улей – нещо което ние разбира се не направихме...

Идвайки отдолу трябва да се хване последния улей преди стените на Злия зъб, но ние решихме, че и предишния улей ще ни свърши работа. Е свърши, но има един сублимен момент по средата, където преминаването е малко на кантар и трябват здрави нерви и малко катерачески познания, ааа и задължително да нямате страх от височини. Изобщо за целия район там това е задължително условие. Стигнахме благополучно до Орловец, където за известно време се чудехме какво да направим след това. Единия вариант беше да хванем през Еленин връх към Мальовица и да слезем през Мальовишките езера обратно до хижата, но в крайна сметка предпочетохме другия, който и първоначално бяхме запланували.

Така след задължителните снимки за спомен поехме към Злия зъб.

По път видяхме и правилния улей за изкачване на билцето между двата върха, но си го оставихме за слизане – не направихме нито един метър повторение в тоя маршрут..

Злият зъб като цяло не се препоръчва да се качва без специална катерачна екипировка, но лично моето мнение е, че в хубаво време не представлява кой знае какво предизвикателство. Има наистина няколко отвесчета при които трябва да се внимава, защото висиш над бездната, но като цяло не са сложни за откатерване.

Все пак много внимавайте на слизане!!! Подстъпът за достигане на върха е разбира се отзад(от юг), където си има ясно очертана пътека. Останалите му страни, са си катерачни стени и са недостъпни за по крака само…

След Злия зъб се спуснахме по правилния улей и се включихме по пътеката от БАК за Ловница, откъдето по билото стигнахме до Купените. Оттам по вече добре познатия ми от предния месец улей, слязохме на Страшното.

Гаднички са тези улейчета на Купените. Никак не са приятни нито нагоре, нито надолу… Но все пак благополучно се спуснахме до Страшно езеро, където направихме кратка почивка. Оттам поехме към Йончево и през горелия горски масив се спуснахме до ЦПШ.

Машинката на приятелчето показа само 17км, но аз ги усетих като 40…

Важното е, че постигнахме целта без произшествия и си направихме едно перфектно кръгче в този много богат на гледки и адреналин район!

GPS трак от прехода!

Два дни в Рила. Страшно езеро. Еленино езеро.

2012-08-24T09:14:00.000+03:00

Надали ще ви изненадам, ако кажа, че бях направил план за грандиозно ходене по баирите, който обаче не се осъществи. Поне не напълно. Но истината е, че започнах да осъзнавам, че не трябва да си поставям прекалено високи цели или поне, когато поставям такива да са само пред мен, без да въвличам и други хора в тях. Просто не всички са луди колкото съм аз....

По важното обаче е, че въпреки че не достигнахме до първоначално поставената цел, разходката стана много приятна и бяхме в отлично състояние на духа и тялото, нещо което надали щеше да се получи, ако бяхме осъществили първоначалния план.

След такова въведение, сигурно ще попитате: добре де къде толкова искаше да идеш? Отговорът е Урдин циркус. От поне 2 години му се каня и все не се отправям в тази посока. Този път имах времето и дори едно приятелче ми се върза на акъла да го направим. Сам по себе си Урдин циркус не представлява някаква трудност за достигане, но много зависи откъде ще тръгнеш :). Ние тръгнехме в петък след работа, като първоначалната цел ни беше Страшно езеро.

Ще попитате, защот по-дяволите отивам към Страшното, след като искам да стигна до Урдините? Ами много просто – много го харесвам, а и е близо за нощно преходче. Около 20:10 бяхме на ЦПШ Мальовица. Натоварихме раниците (моята беше само около 21-2кг, този път) и хванахме добре познатата на всички пътека към хижа Мальовица. До хижата не стигнахме, а хванах по short-cut-а, през реката и последния сипей преди стръмното изкачване през клека. Няма да го преразказвам стъпка по стъпка, ще кажа само, че към 23 и малко успешно бяхме на Страшно езеро, след среща с две очи около Прекоречки езера, които ни вдигнаха адреналина, защото решиха да ни следят почти до заслона. Кой беше собственика на очите така и не разбрахме, но човешкото въображение, особено в тъмна, безлунна нощ може да пресъздаде много интересни картини....

Разпънахме палатката и приятелчето веднага се хоризонтира. Аз пък не можех да не уважа разкошното звездно небе, което от София няма никакъв шанс да се види:

На сутринта станах в 6 с надежди за чуден изгрев със стелеща се разкъсана мъгла, обвила Купените, но трябваше да остана разочарован – ясно синьо небе, без нито едно облаче. Това обаче не ми попречи да щракна няколко кадъра:

Идеята за прехода до Урдините ми беше или да хвана пътеката за Кобилино бранище и да кача/подсека Попова капа и по билото, през Купените до Ловница или да се изкатерим по едно улейче, между Ловница и Камилата и да се спуснем към БАК. Но под лъчите на слънцето нито едната идея не ми се стори привлекателна – не ми се заобикаляше през Попова капа, а и не ми се връщаше назад по снощния път да търся въпросния улей. Взех най-„мъдрото“ решение и хванахме „напряко“ през един от улейте на Купените. В крайна сметка, както лесно може да се досети всеки, който е виждал тези улеи не спечелихме никакво време, а час и половина драпахме по камънака с тежките раници на гръб. Резултатът беше, че спътника ми се изподра и си изкълчи глезена. Съдействах с каквото имах в торбичката за спешна помощ и продължихме лека полека по билото. Добре все пак, че изкълчването не се оказа сериозно, защото сигурно там да сме си останали.. Бавно и славно слязохме до БАК, а оттам и до Втора тераса. Ще вметна, че на БАК ми минваха някакви лоши мисли през главата да не слизаме до Втора тераса, а да хванем някакъв шорт-кът през Орловец, но хем не съм минавал оттам, хем приятелчето още ме благославяше за предишния пряк път, та си ги запазих за себе си... На втора тераса бяхме около 13ч. и колегата ми се беше поизморил и глезена го наболяваше и за да не го загубя съвсем като спътник взехме кардиналното решение, да не бичим чак до Урдините, а да спим на Еленино езеро и след като си отпочинем да качим Мальовица за залеза. След кратка почивка потеглихме по досадната пътечка към Еленино и към 15ч. бяхме горе. Преоблякохме се и разпънахме шалтетата да отморим. На припек и лек ветрец дори успяхме да дремнем. Към 18ч. разпънахме и палатката и приятелчето ми заяви категорично, че го мързи да се качва до Мальовица. Да си призная честно и мен ме мързеше зверски. В крайна сметка взех поредното „мъдро“ решение да се кача на Малка Мальовица(поне ако куполния и леко пирамидален връх пред вертикалната стена на Млаьовица е тя). Говоря за най-десния връх от следващата снимка.

Много изчаткал връх. В един момент бях сигурен, че съм единственият идиот, който ще се качи на него, но когато стигнах горе за моя изненада видях две големи каменни пирамиди – явно не съм само аз... Гледката беше хубава,

но риска не си заслужаваше. Ако някой му минават мисли да го качва по-добре да се откаже и да си качи Мальовица. Вижда се същото и е далеч по-безопасно..

Поне взех първото разумно решение за деня, да не оставам да чакам залеза горе и да слизам на челник, а слязох малко след като го качих и към 20ч. бях отново до палатката. Залезът не предложи нищо, да не казвам, че не присъстваше изобщо:

За сметка на това изгревът беше великолепен.

В продължение на един час поне не знах на къде по напред да хвана. Първо се качих на една малка височинка точно над езерото.

След това започнах обиколката около него.

Почти на всяка крачка се спирах и щраках.

Много от снимките са близки и се повтарят, но аз си ги харесвам и затова качвам почти всички.

Тук вече беше крайно време да се спра. Слънцето се беше издигнало сравнително високо и невероятните цветове бях отдавна изчезнали. Затова сгънах статива и прибрах техниката. Хапнахме. Изчакахме палатката да поизсъхне от сутрешната роса и след това поехме надолу. 11:30ч. бяхме при колата. Слизането винаги ми е било много по-бързо :)

Това е приключението от тези два дена. Урдини езера дръжте се! Скоро ще дойде и вашият ред :)!

П.С. Вече се намирам на bisseryordanov.com , където вече ще може да следите работата ми като пейзажен и сватбен фотограф!

10 дни на Арапя

2012-07-13T10:45:00.000+03:00

В тази статия няма да описвам надълго и широко, за тазгодишната морска ваканция, защото.... ами защото беше просто ваканция. Почивка в пълния смисъл на думата. Изкарахме едни чудесни 10 безоблачни дни на това китно черноморско заливче в чудесна компания. Снимките бяха просто по между другото, а и времето наистина беше напълно безоблчно през цялото време, с някакви много леки, пухкави облачета през първите 2 дни, но само през деня. Залезите и изгревите бяха безоблачни почти изцяло. Е единствения път в който се наканих да посрещна изгрева с цел снимки, все пак се появи едно облаче да позамаже положението...

За разлика от друг път сега преобладаващите снимки са през деня, но мястото предлага много добри условия за такъв тип снимки, повечето правени в почивките между гмурканията и изследванията на подводните пространства около островите в единия край на залива.

Няма да пиша повече оставям ви да разглеждате снимките в реда в който са снимани.

Ами това е в общи линии.

Поради желания от страна на някои последователи на блога снимките да са в по-голям размер, този път всички снимки са 1200р по дългата страна и могат да се видят в галерията в този им по-голям размер.

До скоро!

П.С. Вече се намирам на bisseryordanov.com , където вече ще може да следите работата ми като пейзажен и сватбен фотограф!

Райското пръскало

2012-06-05T23:42:00.000+03:00

Раят – никой не знае как изглежда, но със сигурност местността, в която ще ви заведа си е заслужила името. Хижа Рай е емблематично място в стара планина и няма нито един себеуважаващ се турист, който поне веднъж да не е отворил очи в някое от двуетажните легла в хижата или в палатката на полянката пред нея. Райските скали и най-високият постоянно течащ водопад на Балканите – Райското пръскало само допринасят за уникалността на мястото.

Не бях ходил там от ноември 2007 г. и от април ми се бе забило в главата желанието да я посетя отново. Няколко пъти все ми се разминаваше по различни причини, но най-сетне дойде денят – 02.06 – точно за честванията по случай 136-тата годишнина от кончината на Христо Ботев.

Не исках да извървя прехода до хижата по традиционния маршрут от местността Паниците край Калофер. Идеята ми беше да го направя от Карлово, през хижа Васил Левски – двойно по-дълъг и тежък маршрут, но и по-красив. Резерват Стара река ме привлича отдавна, исках да видя и потайното Черно пръскало, както и Карловското пръскало и да им отдам нужното фотографско внимание.

Но това ще остане за друг път. За малко да се размине и крайната цел… Малко след като оставихме колата в Карлово на приятелчето с което бяхме му стана лошо – може би му падна кръвното (беше доста горещо), а може и нещо друго да е било, но определено не беше добре. Пребледня, призля му и едва креташе горкия. След няколко почивки и опити да продължим решихме, че тази работа няма да я бъде. Обмислях как да минем поне през Сопотския водопад на връщане, за да не сме съвсем капо, но по време слизането той малко живна и решихме да си опитаме късмета по традиционния маршрут.

И добре, че не се отказахме – не само, че успяхме да стигнем целта, а и си изкарахме чудесно. Запознахме се с една страшно готина компания, с която постоянно се изпреварвахме по пътеката до хижата. А там се опознахме съвсем отблизо – така както могат да се опознаят само хора седнали на една маса :)

По път щракнах един два кадъра на разни бързейчета, но все отвисоко – интересните места не бяха достъпни по-отблизо…

Настанихме се в хижата и излязох да щракна няколко кадъра в района:

След кратка почивка – се разходих самостоятелно до самия водопад. Както и очаквах беше изключително силен и пълноводен. На 20 метра от него можеш спокойно да се къпеш…. Ето няколко кадъра от него от различни гледни точки:

Имах желание да снимам водопада и по залез и по изгрев от едно хълмче наблизо, преди връх Малък Купен, но залез нямаше – гъста облачност беше покрила билото. Пробвах някакви дълги експозиции, но облаците бяха доста статични и дори при >10 минути не се получи някакво интересно движение в небето…

След това се прибрахме и за пореден път седнахме на масата на нашите нови приятели, където в патриотични песни и рецитиране на Ботевите и Вазови стихове откарахме до полунощ. Отдадохме почит и на падналите герой, като станахме прави за малко. В един момент един от новите приятели, който беше излизал за нещо навън, ми каза, че са изгрели звездите, а луната осветявала чудно скалите. Веднага грабнах раницата и заедно с моя спътник се отправихме към добре познатото вече хълмче, откъде в продължение на час и половина се радвахме на гледката, която беше наистина впечатляваща, а междувременно се твореше този кадър:

Още в 5:30 отново се бях позиционирал на същото място. Изгревът не предостави нищо интересно – просто небето беше коренната противоположност на залезното – нямаше нито едно облаче…

Сигурен съм че тази композиция ви е втръснала вече - признавам си на мен също... Изщраках още 20-30 еднотипни кадъра и се отказах. Запълзях из тревата в търсене на някакви интересни дребни обекти,

а по-късно се преквалифицирах и във портретен фотограф, като модели ми бяха тези красавци…

За жалост освен приятния спомен си отнесох и един кърлеж, който видях, чак след повече от 30 часа вкъщи и вече не искаше да ме напусне, та след като го обезглави жена ми (беше си харесал кръста ми) се наложи да го разходя и до Пирогов, където изкарах 3 „приятни“ часа в очакване на хирургическата намеса, която ми струваше само 25лв за 2 минути… Ако случайно не знаете, това че сте здравно осигурени, не означава, че може да ходите безплатно да ви се правят някакви неща по болниците….

Така или иначе от разходката останаха само хубави спомени. На другия ден след снимките, закусихме и поехме обратно, като без спиране след 3 часа бяхме в колата на път за София. Е щракнах някои елементи в гората...

С нетърпение очаквам следващата ми среща със Стара планина, която като цяло посещавам доста рядко и определено трябва да и се реванширам…

Боянски водопад

2012-05-21T10:38:00.000+03:00

Вчера направих една разходка до Боянския водопад и реших да я споделя.

Бил съм на него сигурно , хайде да не са стотици, но десетки пъти и никога не съм успявал да направя поне що годе читава технически снимка. Е вярно, че обикновено съм бил с децата и е било гъчкано с хора и повечето пъти дори не съм снимал, ако изобщо съм носил и фотоапарат. Е вчера тръгнах само с тая цел и се получиха горе-долу добри снимки.

Не знам защо се оплакват хората, че няма вода. Аз лично за толкова години по баирите, по пълноводни реки от тазгодишните не съм виждал. Боянския водопад – направо като една малка Виктория, а реката надолу толкова буйна не съм си и представял, че може да бъде.

Както обикновено прогнозите за времето не се изпълниха. Сутринта го даваха слънчево, а следобяда облачно и да превалява – е точно обратното се получи. Докато вървях по пътеката от Бояна към водопада започна да припръсква по едно време, но точно горе пак огря слънце. Добре, че вече беше сравнително ниско и не пречеше толкова много.

Колко мъка видях с тая снимка, ако знаете… Почти се бях отказал да се получи. Вятърът носеше пръските право срещу мен и не смогвах да избърша обектива. Бършех натисках спусъка и целия кадър в мъгливи точки от водата – направо ужас. Дори не си спомням какво направих та успях да хвана чист кадър. Май изчаках момент да не духа…

По-надолу беше добре вече.

Като се изчерпаха гледните точки около водопада, събрах такъмите и надолу по пътеката, но само след 20-30 метра пак наизвадих всичко. Както казах реката е толкова буйна, че всяко падче, което обикновено дори не се забелязва, сега се е превърнало във водопад.

Малко след този кадър, смених обективите и се засуетях около това цветенце. Показвам само един кадър от него, въпреки че всичките ми харесаха.

Това е от вчерашната следобедна разходка – приятна и разтоварваща!

Хайдушки водопади и още нещо!

2012-05-03T20:03:00.003+03:00

Здравейте, приятели!

Тази публикация ще опише приключенията ми от последните четири почивни дни по случай Празника на труда! Хубаво е да се празнува/почива независимо от повода J

Времето беше страхотно за всичко друго, но не и за снимане. Четири дни без нито едно облаче на небето, с ясно слънце и високи температури. Ще се почудите защо изобщо я започвам тази статия, след като няма нищо за показване? Ами просто ми харесва да водя този блог. Когато го започнах преди два месеца, не очаквах, че ще ми доставя такова удоволствие да се занимавам с това, но ето – факт е!

По ред причини, тези почивни дни, също както и предишните, отново решихме да изкараме по родния край. Поради очакваното скучно, безоблачно време, не се бях наточил за кой знае, какви фотографски подвизи. По-скоро почивка и леки разходки. Така се и случи. Първият ден мина съвсем лежерно, с основни преходи от масата до леглото и обратно до масата. В неделя, обаче, решихме да променим това положение и още преди обяд отпрашихме с децата към една интересна местност в близост до Враца – Божи мост до село Лиляче. Мястото е интересно и красиво – прилича малко на умален размер на Деветашката пещера – карстов район, в който реката е проектирала големи пещерни зали и интересни образувания. На това място обаче е трудно да се снима по принцип, заради големите разлики в осветеността, а отгоре на всичко този ден половината Северозападна България беше решила да си направи сборно място там. Така че дори не ми се наложи да вадя апарата от раницата. Ние и преди бяхме ходили там и знаехме къде какво има, та набързо се разходихме и седнахме до останките на една крепост, която почти е ограждала мястото, на скромен пикник.

Забравих да кажа, че на отиване минахме през Враца, въпреки, че не е най-прекият маршрут, но исках да проверя дали случайно Врачанска Скакля не е напълно сух, но не било писано да видя вода на този водопад. Факт е, че досега никога не бях ходил до него, най-вече защото е изключителна рядкост да случиш на вода там. Добре, че се вижда от далече и не се налага да бъхтиш няколко километра, за да останеш разочарован накрая.

Както и да е. След пикника на крепостта до Божи мост, се прибрахме в Монтана. Оставихме децата да се развиват, а ние с милото яхнахме колелетата и си направихме една 30 километрова вело-разходка по пресечен терен (основно черен път покрай язовира). Беше супер – само дето като се прибрахме и слязохме от седалките и …. изненада – задните ни части се бяха превърнали в седалки…..

Нещо много се улисах в разказа. Нали уж блога е с фотографска насоченост… Ще ви предложа две снимки от края на този ден – скучен залез на язовир Огоста, но все е нещо.

Следващия ден бях предвидил да се качим до Ком, но с оглед на велосипедния ни подвиг от предходния ден, нещо ентусиазма се беше поизпарил и в крайна сметка направих една самостоятелна, следобедна разходка до Берковица и по-точно до Хайдушките водопади.

Нещо не ни върви на това място. Миналата година ходихме там с жената и големия син, на вело-разходка и на слизане детето падна и се изпожули от глава до пети на разбития някога асфалтов път.

Този път отново ме сполетя неприятно приключение, свързано с обилно количество….вода!

Зарязах колата някъде на 20-тина минути преди самите водопади. Принципно не обичам да правя така и туристите да ме гледат лошо докато ги засипвам с камъчета и прахоляк по пътя, но този път ме мързеше да бъхтя пеша от самото начало, а и мястото ми е добре познато и нямаше с какво да ме изненада.

Както напоследък правя, стигнах първо до крайната цел без да спирам за снимки по пътя нагоре. Набелязах няколко прагчета и бързейчета за снимки на връщане и директно се позиционирах на самите водопади. Реално погледнато, водопадът е само един, защото, ако всичко останало разглеждаме като водопади, то по тази река има безброй много подобни падчета. Няма кой знае какви възможности за експерименти в кадрирането. Общо взето има вариант за един хоризонтален и с много въображение и изсмукване от пръстите и за един вертикален кадър. Предлагам ви да видите и двата.

Малко по-назад в скалите се намира другата част на водопадите, която за жалост се е превърнала в бунище. Не знам дали някой "добър" човек нарочно си е изхвърлял тук бутилките и пликчетата с отпадъци или просто реката ги е довлякла отнякъде другаде, но така или иначе във вирчето пред водопадчето е много мръсно и по-интересните композиции ги отказах, защото не ми се висеше с часове пред компютъра да чистя боклуци. Ако ме попитате защо не ги почистих на самото място и после да си снимам на воля – е защото, за да се стигне до тях трябва да се намокриш и то доста, а аз не го бях планувал. Е по-късно ми се наложи, но за това след малко…

В крайна сметка ще ви покажа само този кадър, колкото да придобиете минимална представа за мястото:

А този дъждовник през цялото време си седеше неподвижно на дънера и ми позираше. За жалост беше доста тъмно там и се наложи да вдигна ISO-то. Обмислях дали да не сложа макро обектива и да се приближа до него по дънера, за по-свястна снимка, но в този момента забелязах, че зад мен са се подредили две семейства с деца и с нетърпение ме чакат да се махна, за да видят какво толкова правя там… Та събрах набързо раницата и статива и тръгнах обратно. И без друго мястото се беше изчерпало. На връщане вървях бавно, за да не пропусна набелязаните на качване места по реката. Тук е хубаво да отбележа, че пътят, по който се върви е доста над реката (поне в този му краен участък), т.е. за да стигнеш до нея, трябва да слезеш в дерето през дивата, негостоприемна гора. Е, слязох веднъж, за да щракна това.

След това място си мислех, че ще мога да се предвижвам покрай реката, но местността наистина е много дива, а реката по това време – доста пълноводна. Поради тази причина издрапах нагоре, обратно до пътя.

Неприятната част на това да си набележиш предварително и то набързо места за снимане е, че на връщане не знаеш точно къде са били. Та тъкмо се добрах до пътя и след 50-тина метра видях следващото, привлякло вниманието ми място. Слязох отново – отвисоко изглеждаше далеч по-внушително, но ето все пак една снимчица и от него.

Тук обаче реших, че няма смисъл да я карам така нагоре-надолу и с мъка започнах да си пробивам път покрай реката. Така бавно, но славно напреднах. Вече бях в близост до един участък, съвсем близо до колата, който представлява водосборен район (за промишлени нужди по всяка вероятност) и до самата река също имаше прокарано пътче, което завършва с бариера на вливането си към главния път. Точно където свършва това пътче до реката, си харесах поредното бързейче. Оглеждах го дълго, чудейки се как да го щракна. Проблемът беше, че имаше много навлечени клони по средата и взех най-глупавото решение - да се кача на мокрите камъни под тях и да снимам двата ръкава поотделно, за да не хващам клонака между тях. Сигурно вече предчувствате резултата. Първо позиционирах статива, точно на ръба на последния камък над едно вирче, което в последствие установих, че е доста дълбоко. Върнах се обратно на брега, за да взема апарата от раницата. Добре, че сложих ремъка на врата си. Добрах се отново до статива и тъкмо се навеждах, за да сложа апарата и хоп – мокрите камъни си изиграха номера. Не се бях навел още много напред и не бях свалил апарата от врата си, когато полетях с краката напред, като разбира се сритах статива във водата и аз след него. Успях някак си инстинктивно да се задържа с ръце за камъните, та навлязох само малко до над коленете във водата, но стативът се изгуби. Добрата новина бе, че апаратът не беше на него. Излязох обратно на брега с много благословии по повод на тъпата си идея и дебелата си глава. Оставих всичко ценно в раницата и въоръжен с един дебел клон нагазих отново във водата, за да търся статива. Така и така вече бях мокър... Тук е момента да кажа, че обувките при първото цопване се бяха запазили неприлично сухи, но сега вече ги наводних окончателно. Наближих злополучното вирче, но не съвсем, защото не исках да си мокря и дрехите. Резервни обувки имах в колата, но не и дрехи.. Та при вода малко под кръста се спрях и започнах да ровя с клона, но нищо. Стативът го нямаше или поне така реших тогава. Течението беше доста силно и стигнах до заключението, че го е отнесло. Отделно 10-тината минути в ледената вода започваха да ми се отразяват на краката.

Оклюмал се върнах на по-плиткото и продължих издирването надолу с надеждата да се е закачил някъде – не било писано да го намеря. За да не протакам разказа до безкрай, ще кажа, че се прибрах благополучно в нас и почти го бях прежалил на връщане. Но на другия ден баща ми предложи да се върнем с дълга метална кука и високи рибарски ботуши и да го потърсим. Извадих го с първото загребване с куката. Точно там, където беше паднал и където предния ден рових 10 минути с клона, под пенестия гребен на бързея.

Ами това е! За финал ще кажа само: всичко е добре, когато завършва добре!

Няколко Великденски разходчици

2012-04-17T09:12:00.000+03:00

Христос Воскресе!

Както писах в последната статия, за великденските празници беше предвидено да си бъда по родния край. Имах планове, които ми беше повече от ясно, че няма да се осъществят на сто процента, най-малкото поради факта, че четири почивни дни, които отгоре на всичко са свързани най-вече с местене от една маса на друга, са прекалено малко, за да обиколя цяла Северозападна България. Но все пак не мога да се оплача и от това, което успях да направя.

От фотографска гледна точка, щеше да бъде много по-добре, ако Великден беше седмица-две по-късно или поне пролетта да беше започнала малко по-рано - просто на надморската височина, на която се намираха набелязаните обекти си беше още есенна обстановка, но поне разходките бяха приятни, без излишно изразходване на тонове пот. Аааа да, имаше и много вода!

Първият ден от празниците бях запланувал да бъде в района на Враца, като до последно се чудех кое от няколкото набелязани места да посетя, защото нямаше да има време за всичко. Спрях се на водопад Боров камък над село Згориград. Има изградена и поддържана екопътека, която никога не съм минавал по цялото и протежение, защото обикновено стигам само до водопада. Сега не беше по различно. Но за разлика от друг път сега бях решил да вървя до водопада без да спирам за снимки, а само да набелязвам места и на връщане, след като съм изпълнил основната цел - водопада, да се отбивам и по множеството падчета и бързеи по притока на река Лева.

В описанията на екопътеката в нета пише, че разстоянието до водопада се взима за около 2 часа, но това е силно преувеличено. Без да си давам зор и без да претендирам да съм сред най-бързите пешеходци ми отне едва 40 минути. След това около 1.5 часа се въртях безрезултатно около водопада в търсене на композиции, но докарах само тези два кадъра, които не блестят с нищо:

На слизане бях набелязал няколко интересни бързейчета, но в крайна сметка снимките от тях не ми харесаха - нямаше зеленина и нищо освен пенести води и есенна шума, затова няма да ги показвам. Малко преди колата щракнах една снимка на зелената поляна в началото на пътеката и смръщеното небе над Згориград:

Вторият ден бе предвиден за по-продължителна разходка. Желанието ми беше да мина в един ден Копренските и Чипровската екопътеки и да снимам на водопадите на тях. Но предната вечер се позаседяхме повече от необходимото и нямах сили за цял ден ходене. В крайна сметка в късния следобед отидох до Копрен, но се качих само до най-близкия водопад - Дуршин скок, който е на 5 минути ходене от мястото, където паркирах колата.

Водопадът беше много пълноводен, за разлика от есента, когато също си бях наумил да го снимам, но едва църцореше. За жалост обаче обстановката около него не се бе променила драстично, както се вижда от снимките.

На връх Великден се разходихме заедно с брат ми и синчето в посока Чипровския водопад. Не случайно казвам в посока, защото до самия водопад не стигнахме. Ходил съм там преди 2-3 години и тогава също ми отне много време да открия правилното изходно място на пътеката. Реално погледнато има два начина да се стигне до водопада. Първият и може би по-известният е от Глушанския манастир(дано не съм объркал името), който е по-скоро останки от манастир, през една запустяла хижа, по един коларски път до началото на пътеката, а вторият е да се кара по един разбит асфалтов път и на един от завоите имаше отбивка по черен коларски път. Обаче, въпреки че се води екопътека табела няма никъде, т.е. има една която обаче е там, където започва същинската пътека, на една една отбивка на коларския път. Както и да е не спрях на правилната отбивка, а времето напредваше, защото тръгнахме късно (около 16 ч.) и нямаше време да се лутаме много. Вървяхме покрай реката и се надявахме да намерим нещо интересно. Е, стигнахме до едно място, където откарахме близо 2 часа в търсене на композиции. Ето какво се получи:

Има и още много подобни кадри или с малки разлики, но не си заслужава да препълвам статията с излишни снимки, които отгоре на всичко не блестят с нищо.

На връщане бяхме набелязали една полянка с хубава къща/кошара или за каквото и там да служи. Времето беше точно по залез, имаше страхотни облаци, които вече се бяха оцветили в най-различни тонове. Пощракахме и там, но и от там ще предложа само една снимка, защото другите се повтарят и въртят около еднакви или близки композиции.

Е това е. Можеше и повече, но в края на краищата Великден е предназначен за семейни сбирки и хапване на агнешко, а не за скитане по баирите. И както му се полага отдадохме нужното внимание на хапването и пийването ;)
П.С. Вече се намирам на bisseryordanov.com , където вече ще може да следите работата ми като пейзажен и сватбен фотограф!