официални трейлъри на: Очакваният, Нестандартният и Превъзнесеният
изрезки от лентите: “По пътя”, “Царството на пълнолунието” и “Наръчник на оптимиста”

Когато уикендът ти започне ударно още в петък вечер, редно е след това да продължиш в същия дух, докато имаш енергия, разбира се. Но докато съботното слънце се изгуби зад хоризонта има още много време, а Международният София филм фест съвсем не е свършил (с вас).

С радост ще ви представя/препоръчам три заглавия, които заслужават не само вниманието ви, но и почтените адмирации както към актьорския състав, така и към личността, заела режисьорското място.

“On the Road” / “По пътя” (2012)

Най-накрая го филмираха това чудо. Джак Керуак и неговият пленителен cult-novel “По пътя” се сдоби с класна филмова адаптация, благодарение на бразилския режисьор Уолтър Салас.

Взимаш една раница, колкото се може по-вехта, слагаш една риза, вълнена блузка, два чифта чорапи и бельо (или пък сапун, ако ти се пере) и хващаш пътя. Колко приложим е този творчески порив, търсещ вдъхновението, в наши дни е доста спорно. Или по-скоро e неприложим в определени части на познатия ни цивилизован свят.

Бягството и приключението от подобен саморазрушителен тип са привлекателен опиум за всеки млад човек с малко повече акъл в главата и желание да не бъде един от многото присъстващи живи същества, които просто ще бъдат закопани два метра под земята в един не особено слънчев, но предимно дъждовен ден.

Романът е култов, случките на главните герои са вдъхновяващи и много (псевдо)битници се страхуваха да гледат този филм. Не смятам себе си за огромен фен на Керуак, но стилът му определено си го бива, а зарядът на “По пътя” притежава онази освобождаваща частица енергия, която би те накарала един ден просто да си хванеш хуя в ръка и да си “починеш” от всичко и всички. За да можеш после да умреш спокоен… дълбоко поел въздух и без задръжки (или тежест от друг ракообразен тип) в гърдите.

Филмът на Салас е една чудесна интерпретация на всичко това, което изписах по адрес на книгата. Сам Райли, Гарет Хедлънд, Том Стъридж и (дори) Кристен Стюарт се справят изненадващо приятно с комплексността на своите герои. Имаме и няколко (чудовищно) яки, но кратки появи на не по-малко важните персонажи изиграни от Виго Мортенсен, Ейми Адамс и Кирстен Дънст.

Лошата новина е, че тъкмо се връщам от прожекцията на филма, която е и единствена в рамките на фестивала. Единственият възможен начин и вие да се докоснете до магията на киното, в компанията на “По пътя”, е като се сдобието с легално копие на филма. Кого ли заблуждавам…

——

Понеже се чувствам гадно (да бе, да), заради това, че не ви предупредих по-рано за предния филм, държа да отбележа, че до следващото (както и до по-следващото) заглавие има време. Но не много. Затова… четете бързо и бегом към кинозалата!

“Moonrise Kingdom” / “Царството на пълнолунието” (2012)

Това е новият филм на интригуващия (и малко странен) Уес Андерсън. И като казвам малко странен имам предвид, че човек никога не остава равнодушен към неговите творби. Но нека не обобщавам миналите му постижения, да лежиш на стари лаври е лайняно и недостойно…

“Царството на пълнолунието” не излиза от рамките на безупречния стил на Андерсън. Което е яко, защото е много гот, когато дадена кино методология, колкото и ексцентрична да е тя, се утвърждава във времето и се превръща в своеобразен култ за времето си, а и в един момент обезсмъртява своя изобретател.

Какво да очаквате от “Царството на пълнолунието” ли? Един детски филм, в който децата са повече възрастни, а пълнолетните родители са по-нелепи и от най-нелогичното дете, на което сте попадали в живота си. Вече не правят такива филми, или се случва много рядко. Не казвам, че филмът се нарежда до “Stand By Me”, но пък аурата му е достатъчно близка до филмовата адаптация на страхотната новела на Стивън Кинг. Разбира се, пречупена през призмата на фронталния, симетричен визуален стил на Андерсън.

Повечето образи във филма са доста хиперболизирани, но въпреки това не дразнят. Радват както с безпомощността си, така и с желанието да преоткрият (а защо не и да изживеят още един път) живота на детето в себе си.

Кара Хейуърд и Джаред Гилман са супер симпатични хлапета, които преживяват трепетите на първата си любов, която въобще не е лесна и среща феноменални препятствия в рамките на два часа игрално кино. В допълнение към тях имаме още една дузина забавни бойскаути, както и цяла делегация от редиците на тежката артилерия: Брус Уилис, Франсис МакДорманд, Едуард Нортън, Бил Мъри, Тилда Суинтън, Джейсън Шварцман и Харви Кайтел.

Ако сте фенове на “Кланът Таненбаум”, “Фантастичният Мистър Фокс” или “Колежът Ръшмор”, то определено и “Царството на пълнолунието” ще ви изпълни на макс. В противен случай… ударете една-две бързи бири, вземете си пуканки и все пак опитайте; може пък настроението ви да съвпадне с честотата на това безумно-очарователно филмово събитие от програмата на София филм фест, очакващо ви в Дома на киното от 18:30 часа, тази вечер!

——

Последното ми предложение е един от “големите филми” за вече миналите награди на Академията.

“Silver Linings Playbook” / “Наръчник на оптимиста” (2012)

Много шум за нищо. Реално това е най-бързото и точно описание за този филм. “Много шум”, заради огромното количество номинации, във всякакви категории, които “Наръчник на оптимиста” получи тази година; “за нищо”, защото превъзнасянето на една идея, колкото и слабоумна да е тя, винаги е с обратен ефект и води до очакване и (доста често) разочарование.

Това съвсем не означава, че филмът е слаб. Напротив - приятен е, романтичен, събрал е в себе си десетина ненормални (буквално) образи, които по един или друг начин са свързани един с друг или това предстои да им се случи, благодарение на скалъпения сюжет. Пак звуча негативно… може би защото сценарият разчита на циничния поглед над отношенията между съпрузи, бивши такива, емоционално нестабилни хора, проблеми в отношенията на непорасналите (но доста възмъжали) деца и техните родители, а в действителност ползва доста постни похвати, които въобще не ти пръскат главата, камо ли да извлечеш каквато и да е философска поука от безжизнените им тела. Причината може и да е в авторът на романа, по който е направен филма - Матю Куик, нищо не знам за него, а и не мисля, че ще се ровичкам допълнително…

Стереотипни откачалки, на които тук-там чарът им спасява кожите.

Във филма на Дейвид О. Ръсел ще видите шизоидния Брадли Купър (който все още не мога да възприемам сериозно и това не се дължи само на пиянските му изпълнения с Галифанакис), привлекателната Дженифър Лоурънс (която не мога да дишам заради шитнята “Игрите на глада”, но пък тук ме надърви няколко пъти), все повече остаряващия и угасващ в сянката си Робърт Де Ниро (към когото все още питая някакво уважение) и разни други типажи, чието присъствие не беше нито запомнящо се, нито излишно. Средна работа…

Независимо дали съм възбудил интереса ви или бихте желали да гледате филма, за да можете после с чиста съвест да го храните колко е зле, заповядайте тази вечер в Дома на киното от 20:30 часа, веднага след “Царството на пълнолунието”!

——

Приятно гледане!

официални трейлъри: Iron Sky и Cosmopolis
рискодеяние: Тимо и Дейвид

Предстои интригуващ кино уикенд с Международния София филм фест. Съботно-неделната програма ни предлага вълнуващи заглавия (поне на пръв поглед), част от които със сигурност крият в обятията си истински филмови диаманти. А аз, като един отдаден запалянко, ще препоръчам по едно предизвикателство за всеки един от почивните дни. Събота, късен следобед с…

“Iron Sky” / “Rautataivas” (2012)

Още един военен филм, базиран на чуждоезичния патриотизъм? Съвсем не. “Iron Sky”, който незнайно защо не се е сдобил с достоен превод на заглавието (“Желязно небе” явно не звучи толкова престижно) е изключително приятната пародия/сатира на режисьора Тимо Вуоренсола.

Ако не знаете какво зло обитава тъмната страна на Луната (дори и да сте най-големите фенове на Пинк Флойд) или пък искате да разберете какво по дяволите се е случило с истинските нацисти и дали някой от тях желае да си го върне за двете изгубени войни (особено втората), копродукцията на финландския режисьор може да отговори на въпросите ви.

Филм, в който най-висшата раса планира нестандартно отмъщение, с още по-ексцентрични машинарии, а главните героини са като мечтани порно-актриси, но с познания и интерес в политиката (намигам към бюста на Пета Сарджънт и перверзния й поглед над очилата, в добавка към невинното, но много сексапилно изражение на Юлия Дитце). “Iron Sky” ще ви запознае с първия негър албинос (или казано по друг начин - технологията, която превърна Майкъл Джексън в бял човек).

Поклон и към Гьотц Ото, който не само е уникален представител на арийското ДНК, но и се справя блестящо в ролята си на… ами как да кажа - сами ще видите!

Въпреки нестабилната презентация, която изградих за филма, деветдесетте минути с него няма да ви бъдат никак скучни. Разбира се, допуска се и обратния ефект, но не забравяйте… щом във филма има нацисти - няма как да не е успешен!

А финалът… о, финалът е повече от епичен!

“Iron Sky” може да гледате тази събота (16.03) в кино “Люмиер” от 18:30 часа. В случай, че пропуснете, винаги може да поправите грешката си с обедната прожекция, точно в 12:00, утре (17.03) в Дома на киното.

——

За неделя вечер съм избрал нещо по-сериозно, но съвсем не по-разбираемо…

“Космополис” / “Cosmopolis” (2012)

Това е новият филм на предизвикателния Дейвид Кроненбърг, в който Робърт Патисън за пореден път ще опита да докаже, че е нещо повече от блещукащ тийн-идол с кофти прическа и афинитет към проблемни момичета, лишени от емоция. Но нека не превръщам следващите абзаци в критика към Онзи филм, чието име дори не желая да изричам.

“Космополис” ни запознава с Ерик Пакър (героят на Патисън) - 28-годишен милиардер, финансов гений, безскрупулно прецизен и точен в оценката си спрямо хора, събития и социалните последици от взаимодействието между двете. Светът на Ерик е неговата лимузина, в която той прекарва цялото си време: храни се, чука, минава медицински прегледи, води бизнес срещи, изслушва демонстранти-активисти и какво ли още не.

“Космополис” е филм за деня, в който Ерик Пакър изпуска нещата от контрол и всичко, което го заобикаля се превръща в мрачна сянка, целяща кончината му. Или пък не?

Най-общо казано - това е странен филм. Дори за стандартите на Кроненбърг. Рискът с “Космополис” е наистина голям, но ако по някакъв начин съзнанието ви се настрои на една честота с това, което е в главите на режисьора и Дон ДеЛило (автор на романа, по който е създаден сценарият), шансът тази модерна психо-социална безизходица да ви хареса е съвсем реален. Плюс това Жулиет Бинош колко е надървяща в тоя филм…

“Космополис” не е точно от филмите, които се препоръчват просто ей така (макар, че в момента правя точно това), но въпреки всичко заслужават вниманието, което ще им бъде отделено.

Човекът просто искаше подстрижка, а препълненият Манхатън се оказа един непредвидим водовъртеж, препълнен със странни риби…

Филмът ще бъде излъчен в неделя (17.03) от 21:00 часа в кино “Люмиер”, а бонус прожекцията е другият уикенд (24.03) в Дома на киното с начален час 21:15.

——

Въпреки притеснително-смахнатите заглавия, които препоръчвам, Фестивалът е достатъчно богат, за да можете и сами да изберете. Други филми, които смятам, че са по-подходящи за смилане от широката публика са:
— (днес) “Кралски афери” (18:15 ч., Дом на киното), “Пиета” (20:30 ч., кино “Люмиер”) и “Куин в Будапеща ‘86” (21:00 ч., Cinema City);
— (утре) “Ловът” (18:00 ч., Дом на киното) и “Ръжда и кости” (21:00 ч., Cinema City).

Приятно гледане!

на вашето внимание: Официалният трейлър на филма
фотография: Araf

Вчерашната ми дилема се прекатури на 180 градуса, основно заради настроението ми, и в крайна сметка реших, че не ми се гледа полу-документален филм, търкащ своя сценарий около исторически събития след Втората световна война (което по принцип си ми е любима тема), а с най-голямо удоволствие бих си причинил някой и друг катарзис, доверявайки се на кино качествата на югоизточната ни съседка.

За сметка на това реших да гледам копродукцията на турската режисьорка Йешим Устаоглу - “Чистилище” (ще го срещнете още като “Araf” и “Somewhere in Between”; добре, че не е преведен на френски и немски, защото щеше да ми е трудно да запомня всички имена).

Доказала се във времето, със завиден принос към кино изкуството на своята родина, въпреки че не съм гледал друг неин филм, Йешим Устаоглу спечели вниманието и уважението ми с атмосферата, която успява да създаде чрез своето “Чистилище”.

Макар и филмът да започва (леко) мудно, тягостното чувство, породено от съпричастност към главните герои, се засилва с всяка следваща минута, с всеки цветен (но лишен от топлина) кадър и с всяка една нота от амбиънт композицията на Бруно Тарие.

Историята се върти около младежите Зехра и Олгун, работещи в крайпътна закусвалня на няколко километра от родния им дом, разположен в бивша индустриална зона. От сиво, по-сиво… Както вече споменах, депресията “изпъстря” всеки един кадър от “Чистилище”. Макар и на моменти диалогът да е доста накъсан (или просто липсващ), визуално филмът предлага компенсация за сетивата и подсъзнателно влияе върху зрителя, докарвайки му чувство на отчаяние и безизходица.

Както и самата режисьорка обобщи (минути преди прожекцията): “Филм за онази граница между детство и съзряване, където невинността се изгубва в миг - somewhere in between…”

“Чистилище” определено си играе с търпението на зрителя, но за сметка на това по-издържливите (на които със сигурност не им се доспива, докато монотонността на филма разплита сюжетната линия) ще бъдат наградени (или ударени с чук, зависи от гледната точка) в пиковия момент на прожекцията. Бих определил този финал преди финала като грандиозен и брутален, но… да не се изсилвам, а и да не ви надъхвам прекалено много. Но определено сцената е запомняща се.

Най-вече заради ескалиращото чувство, посредством което филмът през цялото време води зрителите за носа. Реално самият финал… ми дойде с една идея в повече. Но какво да се прави - няма нищо идеално или пък съвършено. По-скоро тягостното чувство се измести от стомаха ми, а последният кадър ме дари с една специфична усмивка и… безапелационното: Ебати!

След като преспах филма… бих го препоръчвал. Бъдете търпеливи и допуснете “Чистилище” в сърцето си, за да може в един момент да излезе през устата ви. А който си пада по брюнетки, подобно на мен - без никакъв свян, може да се влюби в Зехра (актрисата Неслихан Атагюл). Готина е!

Международният София филм фест предлага още една прожекция на филма: в “Дом на киното”, следващият четвъртък (21.03) от 20:30 ч.

Приятно гледане!

на вашето внимание: Официалният трейлър на филма
фотография: Amour

Миналата неделя Международният София филм фест представи пред широката публика едно от най-очакваните филмови заглавия от вече изминалата 2012 година. “Любов”, на австрийския режисьор Михаел Ханеке, не е история за първото влюбване на двама (посредствени) младежи, нито приказка за гонитбата на чувствата им във времето, през което нито една от двете страни не “осъзнава”, че са създадени един за друг. “Amour” е много повече от това.

Противно на много сказки за любовта, номинираният за 5 награди Оскар (уви, спечелил само една - за най-добър чуждестранен филм) ни представя човешкото значение, психическата тежест и физическата болка на и без друго литературно обезличената думичка.

Разликата между любов, отдаденост, навик и висок морал е прекалено голяма и не подлежи на разумно обяснение. Поне не и под формата на няколко бездушни текстови абзаца. Човешките отношения са изключително комплексна материя, а вричането в съвместен живот е вероятно пикът на цялата житейска симфония, започнала с невинна и много романтична първа целувка. Словата са чисто философски, докато преживяванията, особено, когато става въпрос за човешки отношения, вкарват въздух между изреченията и карат думите да дишат, вдъхват им живот.

“Любов” е постлюбовната история на Жорж и Ан (в ролите - забележителните Жан-Луи Трентинян и Еманюел Рива; по мое скромно мнение най-добрата женска роля от тазгодишните номинации на Академията, сигурен съм, че дори прегладнялата Дженифър Лорънс би се съгласила). Силата на привързаност и жертвите, на които човек е готов да се подложи. Финалното изпитание, което очаква всички ни.

Това не е спойлър. Всички умират (и тук не говоря само за героите). Но завръзката, пълнокръвният момент във филма не се върти около това кога и как. А по какъв начин героите ще се “пригодят” към неизбежно случващото се.

“Amour” се класифицира като тежък филм, драматичен. И да, такъв е. Но моят поглед върху него е малко по-различен. Първото ми чувство, което се появи, докато гледах филма (а и се утвърди като основно, след като приключи прожекцията) беше… че никога няма да препоръчам/предложа “Любов” на баща ми.

Копродукцията на Ханеке определено е един от най-добрите филми за изминалата година, независимо от жанра (така податлив на награди, но в крайна сметка доста ощетен) и без да се взима предвид отношението на зрителя към подобен род душевни терзания, пречупени през специфичната и много класна призма на европейското кино.

За пропусналите неделната прожекция, Фестивалът предлага още няколко възможности да причислите “Любов” към вашия списък с гледани филми. А защо не и към този с любими? На ваше разположение са датите: 17.03 (НДК - Зала 1, 20:30), 22.03 (Люмиер, 20:30), 23.03 (Euro Cinema, 20:30), 30.03 (Дом на киното, 15:30) и 06.04 (Дом на киното, 13:45).

А моят личен избор за фестивалната ми понеделник вечер е поставен пред дилемата: “Хана Аренд” - поглед към живота на репортерката от “Ню Йоркър”, отразяваща процесът срещу нациста Адолф Айхман (sounds like fun) или “Чистилище” - турска копродукция за драматичното влюбване, препитанието в западнала индустриална зона и депресивните състояния на главния герой (sounds like more fun?). Все си мисля, че ще заложа на първото…

официални трейлъри: Алфред и Флойд
психодеяние: Хичкок и Стената

Международният София филм фест е факт за 17-ти път. Организаторите на събитието са приготвили повече от приятна програма за любителите на седмото изкуство - разнообразие в жанровете и националната стилистика, в режисьорските похвати и изразните средства.

Фестивалът се простира в периода 7-24 март, като разполага с допълнителна програма между 25 март и 7 април, предлагаща на зрителя също толкова вълнуващи и любопитни заглавия.

Повече информация за кино програмата може да откриете на официалния уеб сайт на фестивала.

И за да не бъда твърде презентационен (а и претенциозен), ще ви представя моите първи цели от тазгодишното издание на Sofia International Film Fest. Датата е събота, 9-ти март, а аз започвам с…

“Хичкок” / “Hitchcock” (2012)

Режисьорският кино дебют (на който му се спори, ще спорим) на Саша Джервази получи номинация за Оскар в началото на тази година, в категорията за най-добър грим; както много от любителите на киното очакваха още от мига, в който за първи път зърнаха превъплъщението на Антъни Хопкинс като достолепния master of suspense Алфред Хичкок.

“Хичкок” е метафилм, който завърта действието и героите си около създаването на изключителната хорър класика “Психо”. На снимачната площадка Хопкинс има удоволствието да си партнира с не по-малко значимите и талантливи Хелън Мирън, Скарлет Йохансон, Тони Колет, Майкъл Уинкот, Джеймс Д’Арси и (сексапилно) “отхвърлената” Джесика Бийл.

Още от малък винаги съм получавал изгаряния трета степен, заради котешкото ми любопитство да надниквам зад кулисите. Няма как да не се съгласите, че с времето, това става все по-лесно, за всеки и за всичко. В днешно време много малко неща вече са табу, дори и най-съкровените (да не ги наричам мръснишки) тайни.

А дали “Хичкок” има с какво да ни развълнува, освен гениалността и психарския характер на едноименния режисьор? Разбира се, че отговорът е да!

Хопкинс много рядко излиза от определението на “блестящ в ролята си”. Женствеността на мистериозната Хичкок-блондинка със сигурност ще заслужи нашите адмирации, като се има предвид подборът на дамите, чиято отговорност е да пресъздадат съблазнителните Джанет Лий и Вера Майлс. Още с първата си сцена, сякаш преродилия се Антъни Пъркинс ще ни докара тръпки толкова силни, единствено сравними с първото ни влизане под душа минути, след изтичане финалните надписи на “Психо”.

Въобще - много за гледане!

“Хичкок” е за всички, които имат проблеми свързани със секса, яростта и… майките си. Просто задължителен! Насладете се на култовия Хич (without the “cock”) и неговия характер - завладяващ, рисков, провокативен и обсебващ, преклонете глава пред силата и значимостта на Алма Ревил в живота на брилянтния режисьор, (пре)възбудете се от покварното излъчване на Скарлет и Джесика. Треперете - във всеки един смисъл на думата!

В случай, че утре вечер сте заети с някакви пиянски планове, не се тревожете - фестивалът се грижи за такива като вас и предвижда още две прожекции на “Хичкок” - 13.03 и 15.03; но честно, защо да отлагате неизбежното?!

——

Полу-биографичният и полу-документален филм за Алфред Хичкок е добър старт на двуседмичното ви приключение в обятията на 17-то издание на Международния София филм фест. А моето второ предложение за изпълнената с кино емоции събота вечер е не по-малко достойно, въздействащо и психиделично. Представям на вашето внимание…

“Пинк Флойд: Стената” / “Pink Floyd: The Wall” (1982)

Независимо колко малко се интересувате от музика, без значение любимия ви стил в областта на това изкуство, поне веднъж в жалкия си живот сте имали близка среща с вълшебно-откачената композиция на Роджър Уотърс (и Пинк Флойд като цяло) - “Стената”.

Признавам си, гледал съм филма, което е нормално, предвид факта, че от излизането му до сега разликата е 31 години. Чисто хронологично (а и математически) самият аз съм по-малък (и значим) от класиката, създадена от колаборацията между режисьорските умения на Алън Паркър и музикалните такива на Пинк Флойд.

Историята на Пинк - рокзвезда с проблеми в главата. Колко общо звучи, нали? Филм за краха на личността, за спомените от детско-ученическите години, преживяванията по време на бунтаро-пънкарското юношество и тежестта, която оказват всички тези фактори върху (де)градацията на характера, безмилостно премазван под ударите на апатичната епоха. Може и да звучи твърде поетично… или философски, но това, което “Пинк Флойд: Стената” представлява е една масивна симбиоза между психиделичен саунд и визуално-натрапващи се образи, сцени и случки, които могат да докарат дори хората с най-балансирана психика до пълна изолация (в хотелска стая, например), оставяйки се в пълноправната власт на наркотиците, алкохола и желанието за самоунищожение. С една единствена цел - събуждане!

Пред една такава арт инсталация, всякакви думи са слаби (дори и това определение). Затова няма да се напъвам повече от необходимото (вече си направих душевна чекия с предния абзац), а ви оставям пред дилемата за личния избор. Да гледам ли “Пинк Флойд: Стената” или да го гледам два пъти?

Защото (с риск да се повторя) организаторите на Международния София филм фест мислят вместо вас и освен събота вечер, са уредили още една среща за феновете на Флойд и/или нестандартното кино. Резервната дата е 23.03, не я пропускайте!

——

Междувременно… “Отвъд хълмовете” и “Цезар трябва да умре” привлякоха вниманието ми за съботния следобед. Мога само да се надявам, че петъчният махмурлук ще е по-благосклонен към мен и… би ми позволил да гледам ПОНЕ един от двата филма.

Приятно гледане!

фотография: Фейсбук страницата на сериала
на вашето внимание: Нещо като трейлър/тийзър

Спомените покрай новия телевизионен сериал (на ергономичната телевизия bTV) датират отпреди няколко месеца. Или нямаше достатъчно шум около него, или аз съм оглушал. Не, че имам нужда от натрапчиво злобна рекламна кампания, но все пак… Първи епизод излезе, гледах го и… колко доволен съм останал, може да разберете от следващите няколко (десетки) реда. Предупреждение за алергичните към спойлъри - може и да има такива.

“Седем часа разлика” звучи добре. Интригуващо даже. Но поради неефективните тийзъри, трейлъри и въобще липсата на качествена видео реклама (все пак говорим за “филмово изкуство”), нямаше много за виждане и очакване. Показват двама-трима актьори, които може би познаваме, а може би не, и останалото бива оставено на произвола на съдбата.

Окей. Но!

За да възбудиш малко или много интереса на зрителя, би следвало да загатнеш какво ще му представиш: драма, комедия, екшън, кримка, бълвоч, кулинарни рецепти, реклами на инвеститорите. Въобще - нещо! Вместо това получаваме малко тупаник, взривове, ядосани погледи и… тежкия глас на the bTV preview guy. Ху’у. Но не съвсем.

Резонът да гледам “Седем часа разлика” бе един единствен - изгради си мнение, пък после плюй. Ако ще плюеш.

Вероятна история: комплекс(ира)ни герои с много тъмно минало; отношения родители-деца, деца-деца; оцеляване във видимо недружелюбен и лишен от спортсменство свят, изпълнен с корупция и яки типове, които те гърбят, ако не си плащаш сивите кредити; честност; доблест; липса на честност и доблест; интриги и бла-бла-бла.

Ми няма проблеми, стига да изградите качествени образи. А знаете това колко е важно… не само за мен!

Актьори — герои

Ваня Цветкова е в главната роля на безмилостната Таня Стоева. Запомнете това име, защото ще ви бъде трудно, докато гледате първи епизод. Почти не я споменават. Свършиха ми пръстите, затова спрях да броя, но залагам на едно… 30 пъти? Илюзията около целия хайп е в това, че вероятно създателите на сериала искат да изградят някакъв мощен герой, подобен на Кайзер Созе. Но… трябва ли да ви казвам на колко светлинни години е цялото това напъване? Както и да е… Таня Стоева откровено си пада по балкански октопод на грил, не се притеснява, че може някой да й строши краката и в същото време е самотна майка, която без проблеми отглежда красивата си щерка. Последната е ученичка и единствените й проблеми са… гаджетата. Добре, Сартр също.

Малин Кръстев е неудачник. Но не от онези, с които непрекъснато бършат пода, а от другия тип - зависимите към един или друг порок, в ареала на който не съумяват да постигнат успех. Поради тази причина - задлъжняват и правят феноменално глупави и предимно неморални постъпки. Или просто отнасят мариз. Забавното в случая е (освен английския му), че някои хора смятат неговото изпълнение за… ролята на живота му. Олрайт!

Симеон Лютаков е провинциалният прокурор Иван Иванов, спуснат с лебедка в горещата зона на най-големите шамари, раздаващи ред, законност и справедливост на територията на България. Има нещо (с)мътно в очите му и това не е споменът за бурната алкохолна (и вече минала) вечер. Нещо го мъчи, нещо крие и определено не е случаен. Натъртва се на произхода и незначителността му, но смятам, че там се крие нещо по-дълбоко. Може би е нинджа или бивш командос? Нещо като Мел Гибсън ала “Смъртоносно оръжие” - отличен стрелец, лична драма, отмъстително-замечтан поглед. Но не диво ченге, а изтъкан от честност и почтеност прокурор в костюм. Абе луда работа!

Калин Сърменов играе ролята на българската мутра с най-големите топки и най-малките принципи. Милото - безбожен прякор, но какво да се прави. Михаил Михайлов (съвпаденията тук са очеизбождащи) не мачка с парния чук, а те убива с усмивка. Макар към момента на сметката му да се броят “само” едни строшени крака. Или поне заявката за такива. Междувременно, Милото си угажда кулинарно, лежал е в един интернат с Таня Стоева (да бе, същата персона на закона) и обожава да унижава първородния си, при това единствен, син. Особено на обществени места. Повече прилича на клоун, но неприлично далеч от успехите на Жокера.

Евелина Борисова е яката журналистка, която не обича да спестява истината, дори и киселината да не й е любимото занимание в края на работния ден. Преди всичко е и майка, чийто син не удържа порива на своите хормони и се закача с дъщерята на Таня Стоева. Ох, пак ли тази? Баща й е бившо менгеме от времето на комунистическия режим, а съпругът й (в ролята - Николай Станчев) е този, който в следващите серии вероятно ще (продължи да ни) напомня за проблемите на прехода и… защо въздишането в тежки моменти, при близък кадър на камерата, е толкова важно за придаването на дълбока емоционалност и чувство за изтърпяното страдание на един герой!

Александра Раева е певица. И в живота, и в сериала. Чудо голямо. Но, героинята й Нина Роси, освен, че ми звучи като Соня Васи, има нещастието да е интимно свързана с Боян (героят на Малин Кръстев). Що бе, Малин е як? Щото сценарият е такъв, спокойно! Изненадата за мен е, че всъщност Раева е поносима и определено стои (а и говори) пред камерата доста по-добре от Миленита. Не знам откъде дойде това лудо “кино” промо на всичкия певчески талант в България, но това е положението.

Тодор Дърлянов (Тео - синът на журналистката), Боряна Братоева (Мая - ДНК-то на Таня Стоева) и Тони Минасян (Роки - син на Милото и бивше гадже [ебати триъгълника] на Мая) формират младежкия колектив в сериала. От тях най-симпатичен като присъствие е предимно мълчаливият Роки, щото от баща му думата не се взима лесно, който при добро стечение на обстоятелствата… може и да сътвори нещо интригуващо. Има още няколко персонажа, но те са толкова жалки (към момента), че не си струва да им отделям и буква повече.

Юрий Ангелов влиза в образа на сакат руснак, явен мафиот, който има да си прибира студентския заем, барабар с лихвите, от Боян. Сумата е огромна. Цели 50 хиляди долара. За толкова пари си струва човек на крака да отиде, за да е сигурен в уреждането на сметките. Въобще, руските босове на подземния, но инвалидно проходим свят,
вече не са това, което бяха. Героят му се казва Женя Распутин. Е, признавам си, откъм имена са ги докарали нещата. Няма какво да се желае повече. Женя е куул особено, когато си шпреха на диктофончето. Прилича ми на руската версия на Кайл МакЛоклън в “Туин Пийкс”: “Даян, заклевам се, просто исках да мина ПРЕЗ това шибано гранично село, обаче дъскорезницата и мъртвата Лора Палмър (в случая, ходещата на уроци по пеене Нина Роси) ме заглушиха и заслепиха, затова останах”.

Доста играещи, малко оставили положително впечатление. Някои от тях се потапят комфортно в ролята си, докато други не знаят къде се намират, давейки се в собственото си бездарие. Но това се шлайфа. Я от режисьор, я от поправителен в НАТФИЗ. Желание да има. Един Лютаков и една Цветкова пролет не правят, камо ли сериал…

Визия, звук, стил

Далеч е от най-доброто, което сме виждали, както от родните творби, така и в световен мащаб. Особено второто. Тъпо е все още да се залага на оправдания като: “За български е окей”, “С тия пари - толкова” и т.н. Операторското око въобще не кефи, според мен човекът с камерата е циклоп. Стилистиката липсва, нямаше нито един запомнящ се кадър, още по-малко сцена. Музиката - слабо звено. Прилича на мелодраматичен флашбек-фарс към Гулденбургови (или иначе казано, ако добавим бира, получаваме българската версия - Дудекови и Бабекови). Монтажът също не е впечатляващ. Нещата са на средно ниво. Коментар от рода на: “Миии… даааа, бива” е напълно закономерен. Всички споменати елементи са изпълнени в пъти по-добре от конкурентния “Под прикритие”! Както и от “Стъклен дом”, който също е отроче на bTV и не издиша по тези параметри (или поне е по-малко дразнещ).

WTF?! моменти

Такива има много. Но като заговорих за дървения многомилионен коптор на Митко, Камен и Боряна (или който там остана с акции), държа да отбележа, че екипът е решил да направи “закачка” с другия сериал на телевизията. Моловете и Касабови присъстват в контекста на професионалните занимания на Таня Стоева. Вероятно накрая продуцентите ще направят един мощен мърдж, подобен на този, който всички фенове на “Marvel Comics” (и “Отмъстителите”) очакват по кината… “Седем часа в Мола”, “Крехка, почти стъклена разлика” или “Как да построим успешно функциониращ мол за седем часа, докато акциите на земята на стоковия пазар в САЩ не са поскъпнали”? Но това последното е все още работно заглавие и най-вероятно няма да го одобрят, затова - игнорирайте го.

Появата на Зуека е друг пример за недоразумение, на което бих искал да акцентирам. За ваше удоволствие - няма да ви разказвам какво се случва - просто гледайте!

Определянето на жанра, както споменах и в началото на този научен труд, е… трудна задача. Не е крими, екшън, драма или комедия, а чисто и просто (особено второто) facepalm.

Каква е целта на тоя сериал - да покаже как се движи в момента България и как я възприемат (едва оправящите се - все с проблеми или типично по български) емигриралите в САЩ наши сънародници, прогонени от церберската ДС татковина или амбицирани в търсенето на по-добър живот? Или просто, за да има причина за малко outdoor снимки и ваканцийки в Нов Йорк? Не знам. Ясно е, че всички герои са навързани и всеки е или срал в гащите на другия, или поне му е плюл в устата. За фетишите им обаче, ще научим в следващите епизоди на “Седем часа разлика”. Силно се надявам!

Отговорни лица, в писателски аспект

Главни сценаристи: Милена Фучеджиева и Любен Дилов-Син; сценаристи: Димитър Христов и Николай Йорданов.

Браво! Обаче може още много. Много. Абе много може още! Т’ва определено не е най-силното, което Дилов-Син може да ни покаже, въпреки, че в последните години не се радва на особена радост от оценяващите творчеството му. Хубаво е, че мечтите на хората се сбъдват, но след “Седем часа разлика”, ще трябва още да (си) помечтаем. Самата Милена (в коментарите под поста й) съветва един недоволен от първата серия зрител:

поупорствай, може да ти стане по-интересно по-нататък. темите с които се занимаваме са големи и е трудно да се правят заключения от един епизод

При наличието на цели 99 минути екранно време (без реклами), макар и във формата на сериал, могат да се разкажат много неща. Че и образи да запомниш (а към момента в главата ми е само ТАНЯ СТОЕВА… или беше Chuck Testa?!), да свършиш душевно поне два пъти, доказвайки, че множественият оргазъм е силно надценен! Но… поне на това се научих - да се примирявам с “но”-тата.

За финал - малко забавление покрай стотиците полудели фенове и тяхното развихряне във фейсбук страницата на телевизионната магия “Седем часа разлика”:

— “Bravo na Lubaka, izmislil e zverskiq siujet pak!”
— “aha, qko film4e..daje ve4e se vijda 4e teo&ema 6e budat ne6to kato romeo&juliet; haresva mi”
— “искам ако има кастинг за хора да участвам!!!”
— “seriala e super.kraino vreme beshe da napravim neshto dobro,che mi umrazna ot turski seriali.vse pak sme balgari”

Коментарите оставям на Вас!

film-о-графия: Art Burger
слушайки: майка-ви-ша-еба-комшийска-стига-сте-крякали!

В България познаваме два типа време: “Ебати студа” и “Ебати жегата”. Докато август все още разпилява мислите ни, превръщайки мозъчната пихтия в… разтопена такава, се молим на несъществуващите божества за малко хлад и благодат. От време на време ни радват с приятно разхлаждане, образуване на купеста облачност и представяне на първо четене пред небесния форум концептуалната мечта за перманетно изгонване на Емо Чолаков от телевизионния ефир.

Но това са дребни забе(ле)жки. Хората искат забавление през лятото. А освен море и планина, стандартните за сезона, остават т.нар. indoor приключения. Винаги може да правите секс на отворена врата, едва ли не докато се простудите. Може да четете книги или да готвите, ако това ви доставя фамозно удоволствие. Но нека не забравяме, че колкото и глупав да е човек, все пак има някакво влечение към изкуството. Визуалното, за да не потекат лигите на всички литературни групита.

За кино говоря. Ако все още не сте скъсали лентата, вероятно улавяте пулса на мисълта ми. Мисля си поне, че има такъв/такава…

Доста сме се изнежили откъм очаквания и възможности за стилово задоволяване. Окото и съзнанието са се наситили до такава степен, че вече трудно може да се впечатлим от каквото и да било филмово пришествие. Имаме си любими реплики: “Мда, т’ва съм го гледал вече” или “Е много ясно, че е правено на компютър”, които съвсем обезличават възприемането на седмото изкуство и добива на каквато и да е прашинка забава от гледането му.

Затова, може би, имаме нужда от нещо различно. Нещо, което не сме наследили от пред(ход)ните едно-две поколения. Повтаряемо е, но за нас, като дигитален дженерейшън, ще бъде ново, различно и… доста атрактивно. Щом е ретро, може да стане тренди. Щом е тренди, независимо колко абсурдно е според феноменалната ви лична философия, сме податливи на пречупване. Допускаме го до себе си!

И докато на големия екран, в залите с климатик и напоени с отдавна разлята върху седалките кока кола и компресирана пръдня, се въртят летните приключения на слаботелесното ГМО “Капитан Америка” и ме(н)талния mind fuck “Трансформърс III”, в компанията на няколко инфантилни, цицоразобличаващи и дебилно-гротескни (романтични) комедии, на мен ми се гледа нещо различно. Може да е старо, но различно. Компанията може да е същата, но мястото трябва да се промени.

Защо си нямаме автокино? Или пък обикновено лятно кино? Не броим онази шизоидна рекламна чекия, която стои в сянката на шестоъгълния петохуйник в центъра на София.

Искам малко винтидж. Не, за да бъда оригинален, а за да разнообразя ежедневието си. Дори и само за 2-3 месеца, докато слънцето пече, а пичките прегарят отвъд менструалния си срок на годност.

Представям си едно време… друго си е да бъдеш заченат на задната седалка на кабриото, с вдигнат гюрук, за да не могат Джон Траволта и Оливия Нютън-Джон да гледат от екрана (мръсни воайори) как родителите ми консумират любовта си. Напоследък все чувствам как се превръщам в стол, явно е наследствено.

А сега какво? В кино залата не можеш да правиш такива неща. Или ще те хванат и изгонят, или… някой с непозната физиономия, но позната по твърдост и пулсация ерекция, ще връхлети с мисълта: “Щом се шибат тук, явно искат екстенд на приключението”. Плюс това колко яко ще е да правиш любов/секс/порно под звуците на дрънчащи тенекии или безумен каубойски микс между Джеймс Бонд и Индиана Джоунс?

Не е готино!

Искам открито пространство. Парк. Автопарк. Нещо. Хващаш гаджето под ръка, или пък някоя нова девойка, която тепърва ще ухажваш, водиш я на лятно/авто кино (ясно е, че такава покана и последвалата й реализация е тясно обвързана със сексуалните ти/ви намерения) и след това – каквото светлинния меч покаже. Нека силата бъде с теб. Поне ерективната такава. Пенетрацията сама ще си дойде.

В зависимост от реализацията на съоръжението, може да сте подредени амфитеатрално, или пък най-високите най-отпред, по-дребничките – да го духат… Всъщност, едва ли някой ще е там, за да гледа филм. Целта ще е романтиката, както и колкото се може по-често разиграване на топката между първа и втора база. А ако си късметлия, номиниран за Оскар, по-късно вечерта може и да изтеглиш късата клечка. Която в случая е с инвертна стойност! Не забравяйте “Пришълци”…

Не, че няма да се изкефя на “Възходът на планетата на маймуните” под нощното небе, прегърнал превъзбудената млада дама до мен, силно вълнуваща се от еволюция, лек срещу алцхаймера и с влечение към приматите (започвайки от мен), но… да речем, че тази емоционална стилистика (двама души в зоната на откритото кино) изисква по-други филми. Нека го наречем елфически филмов микс-фикс, без жирафче. Макар, че шията ми е доста дълга.

Ще прескоча твърде лесната за тази ситуация романтична лятна комедия, изпълнена със summer nights и звучни песни, целите омазани с “Брилянтин”. Тя си върви в летния пакет по подразбиране.

Бих добавил нещо изискано. Нещо с много хумор. Нещо от Били Уайлдър. Идеален пример е “Апартаментът” (или “Някои го предпочитат горещо”), който бие по точки “Закуска в Тифани” по всеки един параграф. Холи Голайтли може да си Гоу-хоум-ва!

Нека вкараме малко пиянски брътвежи, изгубени души и безразборно натуралистичен секс, докато танцувате своето “Последно танго в Париж”.

За по-сигурен физически контакт: гушкане, страхопочитателно притискане на девойката към младежа, леки писъци, прикриване на погледа, нежните й ръце, преметнати върху раменете ти, винаги може да се довериш на симбиотичен хорър от класика в областта Хичкок. Неговият шедьовър “Психо” е повече от подходящ.

Някъде там, своето място трябва да намери и един представител на чистия gore(-slasher) филмов жанр – Уес Крейвън и Фреди Крюгър са брилянт в короната на лятното кино, по същата причина, по която и Хичкок присъства в този списък.

Мисля да добавя и една щипка тежка драма, за истинските ценители. “Английският пациент” е най-добрият избор в случая.

Опции много, предпочитания също, но летни кина – малко. Да не кажа николко. И докато аз си мечтая тука, изцяло лазейки по лабилните ви нервички, реално погледнато чакам да падне проклетият таван. Но няма да е зле първо някой да го “построи”, нали?

Ще почакам още малко!

——

За Уеб Джезве

фотография: Опърейшън кино
празнейки се на: Trent Reznor & Karen O - Immigrant Song (Remix)

Не ми се беше случвало отдавна. Не говоря за секса. Ама и той де… Та!

“The Girl With The Dragon Tattoo” на Дейвид Финчър ще е сравнимо единствено и само с наказателно ебане по собствено желание. Т.е. слагат ти каска на главата (по възможност нацистка), чукат те в гъза, върху дървена маса без покривка или мушама, докато лежиш по корем, а главата ти се удря в стената. Може би пада мазилка, която ти влиза във врата.

Накратко!

Искам да чукам Финчър, монтажистите му. Дори Руни Мара, която ми е доста антипатична (а и се казва Руни… единственият с това име, фамилно при това, който понасях беше Мики Руни). Не бе, не е умрял, но сега вече не го понасям. Парадокси!

Искам да чукам Даниъл Крейг, Трент Резнър и Карен О. Тая песничка ще я изтъркам от слушане или по-скоро тя ще изчегърта каквито лоши налепи са останали по мозъчната ми кора!

Накрая… след изчукването, може и да ги излижа! Или по едно грациозно фелацио. Щото… какво е свирката без финес и грация?!

Казах ли, че искам да го набия и на Стиг Ларшон?! При това три пъти - последователно, заради яката му трилогия!

“The Feel Bad Movie of Christmas”

Е аз вече се чувствам неизлечимо BAD! К’во пра’им?!

Чакаме, това правим!

——

П.П. Дринов, нетатуирани друже, продължавай да ме възбуждаш с такива новини!

crime-о-графия: marinchev.com
на вашето внимание: Официалният трейлър към сериала

Момчето от Люлин. Това е партизанското име, с което стана известен сериалът още преди да се завърти в ефира на БНТ. Появиха се едни трейлъри, чудесии, по улицата билбордите го представяха подобно на крайм поредица по AXN - въобще… сериозна реклама. Някои от сцените вътре впечатляваха, други напушваха на смях, особено подкрепени с дефиниционния наратив на “разказвача” (т. нар. preview guy от Холивуд).

Но въпреки всички представяния, очаквания и други оказващи влияние върху предварителната оценка на зрителя фактори, “Под прикритие” стартира. Само, че… аз съвсем го игнорирах. Натрупаха се четири серии, докато най-накрая се наглася да ги изгледам.

Такава беше миналата петък вечер. Реших да не се напивам като свиня, а да си наваксам. А и… за да си изградя собствено мнение, а не постоянно да повтарям: “Ми едни ми казват, че е готин - други, че не е” - ебати мощното, нали?

Въпросните четири епизода ги погълнах за норматив. Даже ако всяка серия имаше формата на пенис… това моментално ме превръща в най-голямата (телевизионна) курва!

Но това са странични себенаблюдения и самоопределения, които по никакъв начин не ви задават наклон на зрителския хуй.

Изключително съм доволен! Бях скептично настроен, но след като минах 15-на минути от първа серия… четири часа не станах от стола. Добре де, направих една пауза между втори и трети епизод, че да не умра от глад.

ПОЗИТИВИ:

Михаил Билалов - в ролята на Джаро, просто разцепва. Да! Достатъчно як е. И въпреки, че моделът на героя му доста се доближава до някакъв изискан събирателен образ от Левака (“Дони Браско”) и Тухлата (“Гепи.”), актьорът се представя повече от добре. Пълни кадъра с присъствие, дори без реплики е достатъчно изразителен и… о, да - умее да си променя тона от шепот, до бясно гълчене.

Мариан Вълев - в ролята на Куката, ми е любимец още от “Граница”. Там е работата, че… “HDSP” не го гледах. Няма и да го. А освен тези две ленти… друго за Вълев не знам. Но не ми и трябва, честно казано. Образът му в “Под прикритие” е жесток! Чист касапин, вещ в т. нар. мокри поръчки. А и с тея рамки-трепач, плюс очите зад тях, се превръща в опасно маниакален тип, който ако е решил да те пречука… ще го направи без да му трепне скуличката престъпна!

Захари Бахаров - в ролята на Иво (дясната ръка на Джаро), също е доста(тъчно) приятен с присъствието си. За разлика от шефа си, не го бива много в тоновите преображения, още по-малко - емоционално-лицевите такива. Но, здраве да е. Симпатяга!

Владо Пенев - в ролята на Попов (ченгето), ме грабна от раз. Гледал съм го в “Дзифт”, а там персонажът му (Плужека) бе в пълната противоположност на това, което играе сега в кримката на БНТ.

Визията - Димитър Митовски, като тартор на режисьорите, а и като главен виновник за[д] идеята на сериала, още един път показва, че знае как да заснема, режисира, а после и да наставлява по време на монтажа. Въпреки, че други хора са отговорни за отделните части на този процес, сигурен съм, Митовски е напъхал поне два пръста в казана с горещ катран!

Музиката е приятно подбрана, не върти само един-два мотива, като в стъкления сериал на bTV, а в комбинация с transition ефектите (заснети из цяла София, някои от които… изключително приятни - пушещите комини, например, са ми любими) превръщат монтираните 50 минути в… шибан шедьовър. Добре де, не е шедьовър, но пък е нещо много яко, достойно за конкуренция с Хорейшо или Грисъм от до болка познатите ни поредици на САЩ.

Сценарият и диалозите - към момента нямам забележки към тях. Персонално към някои актьори - да, но… дано счупят гипса и да не се държат като, че декламират стихотворение в 3-ти клас пред даскалицата и госпожа директорката.

Дълбочина на героите - нещо, което много рядко се среща. Особено в сериалите. Героите на Владо Пенев и Захари Бахаров са типичен пример за контраст на своите образи. Което ги прави и по-трудни за изиграване, разбира се. Ченгето, дето бърка в задника на най-големия мафиот, междувременно има тийнейджърски проблеми с щерката си, а и не е някакъв озверял безчуствен гъз. Иво от своя страна има болната си майка, живееща в някакъв малък, сдухан от времето и миризмата на умирачка апартамент. Пенев се справя доста по-добре от Бахаров, може би щото е и по-опитен от него.

Косъма и Близнаците не дразнят, въпреки тъпотата на героите си. Даже Сано на моменти е доста по-добър и от Шмекера.

Деян Донков в кожено яке, като bad-ass ченге, малко ми напомня за Белмондо в “Le Marginal”. Чук!

НЕГАТИВИ:

Ивайло Захариев - не знам дали умишлено го прави, или просто толкова си може, но въпреки физическото присъствие, Момчето от Люлин е точно този пример, който споменах два-три реда по-горе. Тя тази неговата физиономия дори не е студена, ако това се опитва да изиграе. Хубаво, липсва емоция, едва се прокрадва усмивка, считам го за плюс това. Но някак… неестествен плюс. А монотонното дирижиране на репликите се конкурира с това на Елена Петрова в “Стъклен дом”. Стягай се, момко!

Ирена Милянкова - в ролята на Съни, идеално влиза в гащите на героинята си, но и тя понякога fail-ва с диалога. Според мен малко импровизация и притъпяване на репликите ще са добре дошли и за двамата. Все пак са основна част от сюжета и каста, не може да са слабото звено (до края).

Претупани сцени - “Под прикритие” не се разполага в 2 часа ефирно време (макар и с реклами) като основния си конкурент от bTV, но това не означава, че трябва да има такива… изцепки. Действието върви чудесно, има съспенс, покачване на напрежението, куриозни моменти в издънките и на двете страни (ченгета и престъпници) и накрая какво?! Пример: Косъма щеше да получи един в главата, когато в сюблимния момент Шмекера домъкна ченгето, на което Иво и Куката мислеха, че (почти) бившият им приятел снасял инфо. FUCK! Всичко стана за минута-две, там е проблемът.

Но да не ви затормозявам повече.

Сериалът е чудесен, направи прекрасен старт и сега остава най-трудното - да издържи първия сезон при същото темпо. Че ако и позасили, въобще няма да му се разсърдя. Дори и леко да прави допирателна с “The Departed” (или азиатския оригинал “Infernal Affairs”) и “Дони Браско”, това въобще не трябва да влияе на финалната ни оценка. Все пак… everything is a remix :)

фотография: “Рапунцел и разбойникът”
задължително четиво: Когато Операция кино говори, другите мълчат

Кино година 2010 ще завърши с анимация. Вярно, “Рапунцел и разбойникът” се върти от няколко седмици по големите екрани в страната, но на мен едва сега ми се отвори подходяща възможност и настроение за порядъчна анимационна кино вечер.

Думите на колегите от Операция кино не спираха да кънтят в главата ми: “Disney’s back, baby!”, което сериозно вдигаше летвата на моите очаквания. А последните 365 дни хич не бяха постни откъм филми в този жанр. Вярно, някои от тях не ухаеха така благоприятно като първообразите си, но за сметка на това други от тези очаквани продължения не просто къртеха, ами съумяваха да извозят и малкото разпарчетосан от своите конкуренти материал.

До момента “Играта на играчките 3” държеше личното ми първо място за най-добра анимация за годината. Без проблеми. Но след “Рапунцел и разбойникът” съм склонен да помисля малко преди церемоналното натискане на красната кнопка. Сигурен съм, че след няколко дни безапелационността на моето решение ще се понамести в критичното си тяло и тогава с чиста съвест ще мога да избера своя анимационен любимец за 2010 г.

Като изключим приятните отзиви за 50-ят пълнометражен филм на Дисни, бях безсрамно неподготвен. Дори трейлъра не бях гледал.

Но след като престъпих прага на залата, турнах 3D очилата и се отпуснах в креслото пред големия екран, освен прожекцията [вече] нищо друго нямаше значение. И честно казано… летвата бе достигната с лекота, че даже и дупето на атлетичния екип от Дисни се вдигна с една-две педи над завишените (ми) очаквания.

Бях удовлетворен. Останах очарован.

За най-силно качество на “Рапунцел и разбойникът” смятам персонажите. Редом с тях се нарежда и анимацията, разбира се, която в определени моменти бе просто фантастична и засищаше сетивата ми по начин досега непонятен за Дисни. С музиката нямах проблеми, песничките наистина се преглъщат лесно, да не кажа, че някои от тях дори не достигаха ушите ми, заради бурния смях в залата, предизвикан главно от сценарийните решения и отново - карикатурните образи на героите. Клишираните моменти пък бяха поднесени доста сладко и ненатрапчиво, с достатъчно самоирония, хумор и сарказъм, при това в едни такива количества, прилично пасващи на експоненциално променливия ми анимационен вкус.

И те такива неща.

“Рапунцел и разбойникът” - pure fun! Щрихован pleasure, дет’ се вика. А споменах ли, че Рапунцел има навършени (към края на филма) 18 години и изглежда[ше] pretty fockin’ nize?!

За финал, малко мъдрости - жената е най-добрият приятел на човека… след кучето и коня. Тъй като във филма нямаше куче, а жената се оказа принцеса (което автоматично я превръща в съвършено диферентна социална гарнитура) - едва ли може да си представите с какъв точно кон ще си имате работа!

Максимус!