фотография: Фейсбук страницата на сериала
на вашето внимание: Нещо като трейлър/тийзър

Спомените покрай новия телевизионен сериал (на ергономичната телевизия bTV) датират отпреди няколко месеца. Или нямаше достатъчно шум около него, или аз съм оглушал. Не, че имам нужда от натрапчиво злобна рекламна кампания, но все пак… Първи епизод излезе, гледах го и… колко доволен съм останал, може да разберете от следващите няколко (десетки) реда. Предупреждение за алергичните към спойлъри - може и да има такива.

“Седем часа разлика” звучи добре. Интригуващо даже. Но поради неефективните тийзъри, трейлъри и въобще липсата на качествена видео реклама (все пак говорим за “филмово изкуство”), нямаше много за виждане и очакване. Показват двама-трима актьори, които може би познаваме, а може би не, и останалото бива оставено на произвола на съдбата.

Окей. Но!

За да възбудиш малко или много интереса на зрителя, би следвало да загатнеш какво ще му представиш: драма, комедия, екшън, кримка, бълвоч, кулинарни рецепти, реклами на инвеститорите. Въобще - нещо! Вместо това получаваме малко тупаник, взривове, ядосани погледи и… тежкия глас на the bTV preview guy. Ху’у. Но не съвсем.

Резонът да гледам “Седем часа разлика” бе един единствен - изгради си мнение, пък после плюй. Ако ще плюеш.

Вероятна история: комплекс(ира)ни герои с много тъмно минало; отношения родители-деца, деца-деца; оцеляване във видимо недружелюбен и лишен от спортсменство свят, изпълнен с корупция и яки типове, които те гърбят, ако не си плащаш сивите кредити; честност; доблест; липса на честност и доблест; интриги и бла-бла-бла.

Ми няма проблеми, стига да изградите качествени образи. А знаете това колко е важно… не само за мен!

Актьори — герои

Ваня Цветкова е в главната роля на безмилостната Таня Стоева. Запомнете това име, защото ще ви бъде трудно, докато гледате първи епизод. Почти не я споменават. Свършиха ми пръстите, затова спрях да броя, но залагам на едно… 30 пъти? Илюзията около целия хайп е в това, че вероятно създателите на сериала искат да изградят някакъв мощен герой, подобен на Кайзер Созе. Но… трябва ли да ви казвам на колко светлинни години е цялото това напъване? Както и да е… Таня Стоева откровено си пада по балкански октопод на грил, не се притеснява, че може някой да й строши краката и в същото време е самотна майка, която без проблеми отглежда красивата си щерка. Последната е ученичка и единствените й проблеми са… гаджетата. Добре, Сартр също.

Малин Кръстев е неудачник. Но не от онези, с които непрекъснато бършат пода, а от другия тип - зависимите към един или друг порок, в ареала на който не съумяват да постигнат успех. Поради тази причина - задлъжняват и правят феноменално глупави и предимно неморални постъпки. Или просто отнасят мариз. Забавното в случая е (освен английския му), че някои хора смятат неговото изпълнение за… ролята на живота му. Олрайт!

Симеон Лютаков е провинциалният прокурор Иван Иванов, спуснат с лебедка в горещата зона на най-големите шамари, раздаващи ред, законност и справедливост на територията на България. Има нещо (с)мътно в очите му и това не е споменът за бурната алкохолна (и вече минала) вечер. Нещо го мъчи, нещо крие и определено не е случаен. Натъртва се на произхода и незначителността му, но смятам, че там се крие нещо по-дълбоко. Може би е нинджа или бивш командос? Нещо като Мел Гибсън ала “Смъртоносно оръжие” - отличен стрелец, лична драма, отмъстително-замечтан поглед. Но не диво ченге, а изтъкан от честност и почтеност прокурор в костюм. Абе луда работа!

Калин Сърменов играе ролята на българската мутра с най-големите топки и най-малките принципи. Милото - безбожен прякор, но какво да се прави. Михаил Михайлов (съвпаденията тук са очеизбождащи) не мачка с парния чук, а те убива с усмивка. Макар към момента на сметката му да се броят “само” едни строшени крака. Или поне заявката за такива. Междувременно, Милото си угажда кулинарно, лежал е в един интернат с Таня Стоева (да бе, същата персона на закона) и обожава да унижава първородния си, при това единствен, син. Особено на обществени места. Повече прилича на клоун, но неприлично далеч от успехите на Жокера.

Евелина Борисова е яката журналистка, която не обича да спестява истината, дори и киселината да не й е любимото занимание в края на работния ден. Преди всичко е и майка, чийто син не удържа порива на своите хормони и се закача с дъщерята на Таня Стоева. Ох, пак ли тази? Баща й е бившо менгеме от времето на комунистическия режим, а съпругът й (в ролята - Николай Станчев) е този, който в следващите серии вероятно ще (продължи да ни) напомня за проблемите на прехода и… защо въздишането в тежки моменти, при близък кадър на камерата, е толкова важно за придаването на дълбока емоционалност и чувство за изтърпяното страдание на един герой!

Александра Раева е певица. И в живота, и в сериала. Чудо голямо. Но, героинята й Нина Роси, освен, че ми звучи като Соня Васи, има нещастието да е интимно свързана с Боян (героят на Малин Кръстев). Що бе, Малин е як? Щото сценарият е такъв, спокойно! Изненадата за мен е, че всъщност Раева е поносима и определено стои (а и говори) пред камерата доста по-добре от Миленита. Не знам откъде дойде това лудо “кино” промо на всичкия певчески талант в България, но това е положението.

Тодор Дърлянов (Тео - синът на журналистката), Боряна Братоева (Мая - ДНК-то на Таня Стоева) и Тони Минасян (Роки - син на Милото и бивше гадже [ебати триъгълника] на Мая) формират младежкия колектив в сериала. От тях най-симпатичен като присъствие е предимно мълчаливият Роки, щото от баща му думата не се взима лесно, който при добро стечение на обстоятелствата… може и да сътвори нещо интригуващо. Има още няколко персонажа, но те са толкова жалки (към момента), че не си струва да им отделям и буква повече.

Юрий Ангелов влиза в образа на сакат руснак, явен мафиот, който има да си прибира студентския заем, барабар с лихвите, от Боян. Сумата е огромна. Цели 50 хиляди долара. За толкова пари си струва човек на крака да отиде, за да е сигурен в уреждането на сметките. Въобще, руските босове на подземния, но инвалидно проходим свят,
вече не са това, което бяха. Героят му се казва Женя Распутин. Е, признавам си, откъм имена са ги докарали нещата. Няма какво да се желае повече. Женя е куул особено, когато си шпреха на диктофончето. Прилича ми на руската версия на Кайл МакЛоклън в “Туин Пийкс”: “Даян, заклевам се, просто исках да мина ПРЕЗ това шибано гранично село, обаче дъскорезницата и мъртвата Лора Палмър (в случая, ходещата на уроци по пеене Нина Роси) ме заглушиха и заслепиха, затова останах”.

Доста играещи, малко оставили положително впечатление. Някои от тях се потапят комфортно в ролята си, докато други не знаят къде се намират, давейки се в собственото си бездарие. Но това се шлайфа. Я от режисьор, я от поправителен в НАТФИЗ. Желание да има. Един Лютаков и една Цветкова пролет не правят, камо ли сериал…

Визия, звук, стил

Далеч е от най-доброто, което сме виждали, както от родните творби, така и в световен мащаб. Особено второто. Тъпо е все още да се залага на оправдания като: “За български е окей”, “С тия пари - толкова” и т.н. Операторското око въобще не кефи, според мен човекът с камерата е циклоп. Стилистиката липсва, нямаше нито един запомнящ се кадър, още по-малко сцена. Музиката - слабо звено. Прилича на мелодраматичен флашбек-фарс към Гулденбургови (или иначе казано, ако добавим бира, получаваме българската версия - Дудекови и Бабекови). Монтажът също не е впечатляващ. Нещата са на средно ниво. Коментар от рода на: “Миии… даааа, бива” е напълно закономерен. Всички споменати елементи са изпълнени в пъти по-добре от конкурентния “Под прикритие”! Както и от “Стъклен дом”, който също е отроче на bTV и не издиша по тези параметри (или поне е по-малко дразнещ).

WTF?! моменти

Такива има много. Но като заговорих за дървения многомилионен коптор на Митко, Камен и Боряна (или който там остана с акции), държа да отбележа, че екипът е решил да направи “закачка” с другия сериал на телевизията. Моловете и Касабови присъстват в контекста на професионалните занимания на Таня Стоева. Вероятно накрая продуцентите ще направят един мощен мърдж, подобен на този, който всички фенове на “Marvel Comics” (и “Отмъстителите”) очакват по кината… “Седем часа в Мола”, “Крехка, почти стъклена разлика” или “Как да построим успешно функциониращ мол за седем часа, докато акциите на земята на стоковия пазар в САЩ не са поскъпнали”? Но това последното е все още работно заглавие и най-вероятно няма да го одобрят, затова - игнорирайте го.

Появата на Зуека е друг пример за недоразумение, на което бих искал да акцентирам. За ваше удоволствие - няма да ви разказвам какво се случва - просто гледайте!

Определянето на жанра, както споменах и в началото на този научен труд, е… трудна задача. Не е крими, екшън, драма или комедия, а чисто и просто (особено второто) facepalm.

Каква е целта на тоя сериал - да покаже как се движи в момента България и как я възприемат (едва оправящите се - все с проблеми или типично по български) емигриралите в САЩ наши сънародници, прогонени от церберската ДС татковина или амбицирани в търсенето на по-добър живот? Или просто, за да има причина за малко outdoor снимки и ваканцийки в Нов Йорк? Не знам. Ясно е, че всички герои са навързани и всеки е или срал в гащите на другия, или поне му е плюл в устата. За фетишите им обаче, ще научим в следващите епизоди на “Седем часа разлика”. Силно се надявам!

Отговорни лица, в писателски аспект

Главни сценаристи: Милена Фучеджиева и Любен Дилов-Син; сценаристи: Димитър Христов и Николай Йорданов.

Браво! Обаче може още много. Много. Абе много може още! Т’ва определено не е най-силното, което Дилов-Син може да ни покаже, въпреки, че в последните години не се радва на особена радост от оценяващите творчеството му. Хубаво е, че мечтите на хората се сбъдват, но след “Седем часа разлика”, ще трябва още да (си) помечтаем. Самата Милена (в коментарите под поста й) съветва един недоволен от първата серия зрител:

поупорствай, може да ти стане по-интересно по-нататък. темите с които се занимаваме са големи и е трудно да се правят заключения от един епизод

При наличието на цели 99 минути екранно време (без реклами), макар и във формата на сериал, могат да се разкажат много неща. Че и образи да запомниш (а към момента в главата ми е само ТАНЯ СТОЕВА… или беше Chuck Testa?!), да свършиш душевно поне два пъти, доказвайки, че множественият оргазъм е силно надценен! Но… поне на това се научих - да се примирявам с “но”-тата.

За финал - малко забавление покрай стотиците полудели фенове и тяхното развихряне във фейсбук страницата на телевизионната магия “Седем часа разлика”:

— “Bravo na Lubaka, izmislil e zverskiq siujet pak!”
— “aha, qko film4e..daje ve4e se vijda 4e teo&ema 6e budat ne6to kato romeo&juliet; haresva mi”
— “искам ако има кастинг за хора да участвам!!!”
— “seriala e super.kraino vreme beshe da napravim neshto dobro,che mi umrazna ot turski seriali.vse pak sme balgari”

Коментарите оставям на Вас!

film-о-графия: Art Burger
слушайки: майка-ви-ша-еба-комшийска-стига-сте-крякали!

В България познаваме два типа време: “Ебати студа” и “Ебати жегата”. Докато август все още разпилява мислите ни, превръщайки мозъчната пихтия в… разтопена такава, се молим на несъществуващите божества за малко хлад и благодат. От време на време ни радват с приятно разхлаждане, образуване на купеста облачност и представяне на първо четене пред небесния форум концептуалната мечта за перманетно изгонване на Емо Чолаков от телевизионния ефир.

Но това са дребни забе(ле)жки. Хората искат забавление през лятото. А освен море и планина, стандартните за сезона, остават т.нар. indoor приключения. Винаги може да правите секс на отворена врата, едва ли не докато се простудите. Може да четете книги или да готвите, ако това ви доставя фамозно удоволствие. Но нека не забравяме, че колкото и глупав да е човек, все пак има някакво влечение към изкуството. Визуалното, за да не потекат лигите на всички литературни групита.

За кино говоря. Ако все още не сте скъсали лентата, вероятно улавяте пулса на мисълта ми. Мисля си поне, че има такъв/такава…

Доста сме се изнежили откъм очаквания и възможности за стилово задоволяване. Окото и съзнанието са се наситили до такава степен, че вече трудно може да се впечатлим от каквото и да било филмово пришествие. Имаме си любими реплики: “Мда, т’ва съм го гледал вече” или “Е много ясно, че е правено на компютър”, които съвсем обезличават възприемането на седмото изкуство и добива на каквато и да е прашинка забава от гледането му.

Затова, може би, имаме нужда от нещо различно. Нещо, което не сме наследили от пред(ход)ните едно-две поколения. Повтаряемо е, но за нас, като дигитален дженерейшън, ще бъде ново, различно и… доста атрактивно. Щом е ретро, може да стане тренди. Щом е тренди, независимо колко абсурдно е според феноменалната ви лична философия, сме податливи на пречупване. Допускаме го до себе си!

И докато на големия екран, в залите с климатик и напоени с отдавна разлята върху седалките кока кола и компресирана пръдня, се въртят летните приключения на слаботелесното ГМО “Капитан Америка” и ме(н)талния mind fuck “Трансформърс III”, в компанията на няколко инфантилни, цицоразобличаващи и дебилно-гротескни (романтични) комедии, на мен ми се гледа нещо различно. Може да е старо, но различно. Компанията може да е същата, но мястото трябва да се промени.

Защо си нямаме автокино? Или пък обикновено лятно кино? Не броим онази шизоидна рекламна чекия, която стои в сянката на шестоъгълния петохуйник в центъра на София.

Искам малко винтидж. Не, за да бъда оригинален, а за да разнообразя ежедневието си. Дори и само за 2-3 месеца, докато слънцето пече, а пичките прегарят отвъд менструалния си срок на годност.

Представям си едно време… друго си е да бъдеш заченат на задната седалка на кабриото, с вдигнат гюрук, за да не могат Джон Траволта и Оливия Нютън-Джон да гледат от екрана (мръсни воайори) как родителите ми консумират любовта си. Напоследък все чувствам как се превръщам в стол, явно е наследствено.

А сега какво? В кино залата не можеш да правиш такива неща. Или ще те хванат и изгонят, или… някой с непозната физиономия, но позната по твърдост и пулсация ерекция, ще връхлети с мисълта: “Щом се шибат тук, явно искат екстенд на приключението”. Плюс това колко яко ще е да правиш любов/секс/порно под звуците на дрънчащи тенекии или безумен каубойски микс между Джеймс Бонд и Индиана Джоунс?

Не е готино!

Искам открито пространство. Парк. Автопарк. Нещо. Хващаш гаджето под ръка, или пък някоя нова девойка, която тепърва ще ухажваш, водиш я на лятно/авто кино (ясно е, че такава покана и последвалата й реализация е тясно обвързана със сексуалните ти/ви намерения) и след това – каквото светлинния меч покаже. Нека силата бъде с теб. Поне ерективната такава. Пенетрацията сама ще си дойде.

В зависимост от реализацията на съоръжението, може да сте подредени амфитеатрално, или пък най-високите най-отпред, по-дребничките – да го духат… Всъщност, едва ли някой ще е там, за да гледа филм. Целта ще е романтиката, както и колкото се може по-често разиграване на топката между първа и втора база. А ако си късметлия, номиниран за Оскар, по-късно вечерта може и да изтеглиш късата клечка. Която в случая е с инвертна стойност! Не забравяйте “Пришълци”…

Не, че няма да се изкефя на “Възходът на планетата на маймуните” под нощното небе, прегърнал превъзбудената млада дама до мен, силно вълнуваща се от еволюция, лек срещу алцхаймера и с влечение към приматите (започвайки от мен), но… да речем, че тази емоционална стилистика (двама души в зоната на откритото кино) изисква по-други филми. Нека го наречем елфически филмов микс-фикс, без жирафче. Макар, че шията ми е доста дълга.

Ще прескоча твърде лесната за тази ситуация романтична лятна комедия, изпълнена със summer nights и звучни песни, целите омазани с “Брилянтин”. Тя си върви в летния пакет по подразбиране.

Бих добавил нещо изискано. Нещо с много хумор. Нещо от Били Уайлдър. Идеален пример е “Апартаментът” (или “Някои го предпочитат горещо”), който бие по точки “Закуска в Тифани” по всеки един параграф. Холи Голайтли може да си Гоу-хоум-ва!

Нека вкараме малко пиянски брътвежи, изгубени души и безразборно натуралистичен секс, докато танцувате своето “Последно танго в Париж”.

За по-сигурен физически контакт: гушкане, страхопочитателно притискане на девойката към младежа, леки писъци, прикриване на погледа, нежните й ръце, преметнати върху раменете ти, винаги може да се довериш на симбиотичен хорър от класика в областта Хичкок. Неговият шедьовър “Психо” е повече от подходящ.

Някъде там, своето място трябва да намери и един представител на чистия gore(-slasher) филмов жанр – Уес Крейвън и Фреди Крюгър са брилянт в короната на лятното кино, по същата причина, по която и Хичкок присъства в този списък.

Мисля да добавя и една щипка тежка драма, за истинските ценители. “Английският пациент” е най-добрият избор в случая.

Опции много, предпочитания също, но летни кина – малко. Да не кажа николко. И докато аз си мечтая тука, изцяло лазейки по лабилните ви нервички, реално погледнато чакам да падне проклетият таван. Но няма да е зле първо някой да го “построи”, нали?

Ще почакам още малко!

——

За Уеб Джезве

фотография: Опърейшън кино
празнейки се на: Trent Reznor & Karen O - Immigrant Song (Remix)

Не ми се беше случвало отдавна. Не говоря за секса. Ама и той де… Та!

“The Girl With The Dragon Tattoo” на Дейвид Финчър ще е сравнимо единствено и само с наказателно ебане по собствено желание. Т.е. слагат ти каска на главата (по възможност нацистка), чукат те в гъза, върху дървена маса без покривка или мушама, докато лежиш по корем, а главата ти се удря в стената. Може би пада мазилка, която ти влиза във врата.

Накратко!

Искам да чукам Финчър, монтажистите му. Дори Руни Мара, която ми е доста антипатична (а и се казва Руни… единственият с това име, фамилно при това, който понасях беше Мики Руни). Не бе, не е умрял, но сега вече не го понасям. Парадокси!

Искам да чукам Даниъл Крейг, Трент Резнър и Карен О. Тая песничка ще я изтъркам от слушане или по-скоро тя ще изчегърта каквито лоши налепи са останали по мозъчната ми кора!

Накрая… след изчукването, може и да ги излижа! Или по едно грациозно фелацио. Щото… какво е свирката без финес и грация?!

Казах ли, че искам да го набия и на Стиг Ларшон?! При това три пъти - последователно, заради яката му трилогия!

“The Feel Bad Movie of Christmas”

Е аз вече се чувствам неизлечимо BAD! К’во пра’им?!

Чакаме, това правим!

——

П.П. Дринов, нетатуирани друже, продължавай да ме възбуждаш с такива новини!

crime-о-графия: marinchev.com
на вашето внимание: Официалният трейлър към сериала

Момчето от Люлин. Това е партизанското име, с което стана известен сериалът още преди да се завърти в ефира на БНТ. Появиха се едни трейлъри, чудесии, по улицата билбордите го представяха подобно на крайм поредица по AXN - въобще… сериозна реклама. Някои от сцените вътре впечатляваха, други напушваха на смях, особено подкрепени с дефиниционния наратив на “разказвача” (т. нар. preview guy от Холивуд).

Но въпреки всички представяния, очаквания и други оказващи влияние върху предварителната оценка на зрителя фактори, “Под прикритие” стартира. Само, че… аз съвсем го игнорирах. Натрупаха се четири серии, докато най-накрая се наглася да ги изгледам.

Такава беше миналата петък вечер. Реших да не се напивам като свиня, а да си наваксам. А и… за да си изградя собствено мнение, а не постоянно да повтарям: “Ми едни ми казват, че е готин - други, че не е” - ебати мощното, нали?

Въпросните четири епизода ги погълнах за норматив. Даже ако всяка серия имаше формата на пенис… това моментално ме превръща в най-голямата (телевизионна) курва!

Но това са странични себенаблюдения и самоопределения, които по никакъв начин не ви задават наклон на зрителския хуй.

Изключително съм доволен! Бях скептично настроен, но след като минах 15-на минути от първа серия… четири часа не станах от стола. Добре де, направих една пауза между втори и трети епизод, че да не умра от глад.

ПОЗИТИВИ:

Михаил Билалов - в ролята на Джаро, просто разцепва. Да! Достатъчно як е. И въпреки, че моделът на героя му доста се доближава до някакъв изискан събирателен образ от Левака (“Дони Браско”) и Тухлата (“Гепи.”), актьорът се представя повече от добре. Пълни кадъра с присъствие, дори без реплики е достатъчно изразителен и… о, да - умее да си променя тона от шепот, до бясно гълчене.

Мариан Вълев - в ролята на Куката, ми е любимец още от “Граница”. Там е работата, че… “HDSP” не го гледах. Няма и да го. А освен тези две ленти… друго за Вълев не знам. Но не ми и трябва, честно казано. Образът му в “Под прикритие” е жесток! Чист касапин, вещ в т. нар. мокри поръчки. А и с тея рамки-трепач, плюс очите зад тях, се превръща в опасно маниакален тип, който ако е решил да те пречука… ще го направи без да му трепне скуличката престъпна!

Захари Бахаров - в ролята на Иво (дясната ръка на Джаро), също е доста(тъчно) приятен с присъствието си. За разлика от шефа си, не го бива много в тоновите преображения, още по-малко - емоционално-лицевите такива. Но, здраве да е. Симпатяга!

Владо Пенев - в ролята на Попов (ченгето), ме грабна от раз. Гледал съм го в “Дзифт”, а там персонажът му (Плужека) бе в пълната противоположност на това, което играе сега в кримката на БНТ.

Визията - Димитър Митовски, като тартор на режисьорите, а и като главен виновник за[д] идеята на сериала, още един път показва, че знае как да заснема, режисира, а после и да наставлява по време на монтажа. Въпреки, че други хора са отговорни за отделните части на този процес, сигурен съм, Митовски е напъхал поне два пръста в казана с горещ катран!

Музиката е приятно подбрана, не върти само един-два мотива, като в стъкления сериал на bTV, а в комбинация с transition ефектите (заснети из цяла София, някои от които… изключително приятни - пушещите комини, например, са ми любими) превръщат монтираните 50 минути в… шибан шедьовър. Добре де, не е шедьовър, но пък е нещо много яко, достойно за конкуренция с Хорейшо или Грисъм от до болка познатите ни поредици на САЩ.

Сценарият и диалозите - към момента нямам забележки към тях. Персонално към някои актьори - да, но… дано счупят гипса и да не се държат като, че декламират стихотворение в 3-ти клас пред даскалицата и госпожа директорката.

Дълбочина на героите - нещо, което много рядко се среща. Особено в сериалите. Героите на Владо Пенев и Захари Бахаров са типичен пример за контраст на своите образи. Което ги прави и по-трудни за изиграване, разбира се. Ченгето, дето бърка в задника на най-големия мафиот, междувременно има тийнейджърски проблеми с щерката си, а и не е някакъв озверял безчуствен гъз. Иво от своя страна има болната си майка, живееща в някакъв малък, сдухан от времето и миризмата на умирачка апартамент. Пенев се справя доста по-добре от Бахаров, може би щото е и по-опитен от него.

Косъма и Близнаците не дразнят, въпреки тъпотата на героите си. Даже Сано на моменти е доста по-добър и от Шмекера.

Деян Донков в кожено яке, като bad-ass ченге, малко ми напомня за Белмондо в “Le Marginal”. Чук!

НЕГАТИВИ:

Ивайло Захариев - не знам дали умишлено го прави, или просто толкова си може, но въпреки физическото присъствие, Момчето от Люлин е точно този пример, който споменах два-три реда по-горе. Тя тази неговата физиономия дори не е студена, ако това се опитва да изиграе. Хубаво, липсва емоция, едва се прокрадва усмивка, считам го за плюс това. Но някак… неестествен плюс. А монотонното дирижиране на репликите се конкурира с това на Елена Петрова в “Стъклен дом”. Стягай се, момко!

Ирена Милянкова - в ролята на Съни, идеално влиза в гащите на героинята си, но и тя понякога fail-ва с диалога. Според мен малко импровизация и притъпяване на репликите ще са добре дошли и за двамата. Все пак са основна част от сюжета и каста, не може да са слабото звено (до края).

Претупани сцени - “Под прикритие” не се разполага в 2 часа ефирно време (макар и с реклами) като основния си конкурент от bTV, но това не означава, че трябва да има такива… изцепки. Действието върви чудесно, има съспенс, покачване на напрежението, куриозни моменти в издънките и на двете страни (ченгета и престъпници) и накрая какво?! Пример: Косъма щеше да получи един в главата, когато в сюблимния момент Шмекера домъкна ченгето, на което Иво и Куката мислеха, че (почти) бившият им приятел снасял инфо. FUCK! Всичко стана за минута-две, там е проблемът.

Но да не ви затормозявам повече.

Сериалът е чудесен, направи прекрасен старт и сега остава най-трудното - да издържи първия сезон при същото темпо. Че ако и позасили, въобще няма да му се разсърдя. Дори и леко да прави допирателна с “The Departed” (или азиатския оригинал “Infernal Affairs”) и “Дони Браско”, това въобще не трябва да влияе на финалната ни оценка. Все пак… everything is a remix :)

фотография: “Рапунцел и разбойникът”
задължително четиво: Когато Операция кино говори, другите мълчат

Кино година 2010 ще завърши с анимация. Вярно, “Рапунцел и разбойникът” се върти от няколко седмици по големите екрани в страната, но на мен едва сега ми се отвори подходяща възможност и настроение за порядъчна анимационна кино вечер.

Думите на колегите от Операция кино не спираха да кънтят в главата ми: “Disney’s back, baby!”, което сериозно вдигаше летвата на моите очаквания. А последните 365 дни хич не бяха постни откъм филми в този жанр. Вярно, някои от тях не ухаеха така благоприятно като първообразите си, но за сметка на това други от тези очаквани продължения не просто къртеха, ами съумяваха да извозят и малкото разпарчетосан от своите конкуренти материал.

До момента “Играта на играчките 3” държеше личното ми първо място за най-добра анимация за годината. Без проблеми. Но след “Рапунцел и разбойникът” съм склонен да помисля малко преди церемоналното натискане на красната кнопка. Сигурен съм, че след няколко дни безапелационността на моето решение ще се понамести в критичното си тяло и тогава с чиста съвест ще мога да избера своя анимационен любимец за 2010 г.

Като изключим приятните отзиви за 50-ят пълнометражен филм на Дисни, бях безсрамно неподготвен. Дори трейлъра не бях гледал.

Но след като престъпих прага на залата, турнах 3D очилата и се отпуснах в креслото пред големия екран, освен прожекцията [вече] нищо друго нямаше значение. И честно казано… летвата бе достигната с лекота, че даже и дупето на атлетичния екип от Дисни се вдигна с една-две педи над завишените (ми) очаквания.

Бях удовлетворен. Останах очарован.

За най-силно качество на “Рапунцел и разбойникът” смятам персонажите. Редом с тях се нарежда и анимацията, разбира се, която в определени моменти бе просто фантастична и засищаше сетивата ми по начин досега непонятен за Дисни. С музиката нямах проблеми, песничките наистина се преглъщат лесно, да не кажа, че някои от тях дори не достигаха ушите ми, заради бурния смях в залата, предизвикан главно от сценарийните решения и отново - карикатурните образи на героите. Клишираните моменти пък бяха поднесени доста сладко и ненатрапчиво, с достатъчно самоирония, хумор и сарказъм, при това в едни такива количества, прилично пасващи на експоненциално променливия ми анимационен вкус.

И те такива неща.

“Рапунцел и разбойникът” - pure fun! Щрихован pleasure, дет’ се вика. А споменах ли, че Рапунцел има навършени (към края на филма) 18 години и изглежда[ше] pretty fockin’ nize?!

За финал, малко мъдрости - жената е най-добрият приятел на човека… след кучето и коня. Тъй като във филма нямаше куче, а жената се оказа принцеса (което автоматично я превръща в съвършено диферентна социална гарнитура) - едва ли може да си представите с какъв точно кон ще си имате работа!

Максимус!

фотография: Creative Fan
a must-see movie: “Black Swan” (2010)

Запознах се с Дарън Аронофски през 2005 година. Толкова късно, нали? Заедно си поиграхме доста приятно, при това цели два пъти. Дефлориращото мозъка ми сношение се нарича “Пи”, а след втората ни среща нюйоркчанитът успя да ми лепне “Реквием за една мечта”. Следващите 3-4 години бяха сравнително спокойни, като изключим множествените оргазми, петнистите спомени и черно-белите предразсъдъци, които изгаряха [пред] очите ми. Право в съзнанието, подобно на финална бургия през предния лоб.

След това се срещнахме отново. Докара ми ректална инфекция с “Кечистът”, а след това дръзна да ми прати едно старо писмо, което беше кътал специално за мен в продължение на същите тези години на разделение, но… за което така и не бе събрал кураж, за да [ми] сподели - “Фонтанът”.

Помежду си вече нямахме грехове, изчистихме съвестта си. Двустранно! Но когато преди няколко месеца ми сервира новината, че ме заменя заради превъзходните скули, настръхналите през балетното трико зърна и избръснатите до съвършенство мишници на Натали Портман, нещата отново кривнаха далеч, далеч встрани от познатата скала на “установения душевен баланс” в главата ми.

“Черен лебед” разсъблича пред очите на заставения насред полето на психологическата неузнаваемост кино-воайор образите на Натали Портман, Венсан Касел и Мила Кунис. Като последните двама, в точно тази последователност, са леко загърнати, да не кажа, че си носят топъл халат под ръка.

Изкушението се нарича Натали. Героинята й - Нина. Попрището - балет. Голямата цел - Кралицата на лебедите в “Лебедово езеро”.

Но някъде по тази тънка, на пръв поглед прекалено лесна за проследяване/изпълнение ниша, се натрупват потрошени стъкла, които бавно, с всяка следваща стъпка се забиват под ноктите (на всичките четири крайници) на предоверения в стила на бруклинският филмов режисьор зрител.

“Черен лебед” е оригинален със семплотата си. Подобно на други заглавия от втората половина на 2010 г., този филм си играе с най-лабилната структура в човешкото тяло - мозъкът. За Аронофски това е като разходка в парка. Сигурен съм, че дори не му е било трудно да създаде подобно нещо. Стилът му е такъв, защото самият той дефинира рамките му, които са някак винаги beyond. Парадоксално, нали? Но въпреки това го чувствам като крещящ вратен пулс изпод потните пръсти на проверяващата го ръка!

“Черен лебед” е деструктивен паралел на[д] личността. Метаморфоза - от жив човек в умиращо тяло, достигнало своят съзнателен (и осъзнаващ го) лимит. “Черен лебед” е перверзен, издевателстващ над спокойствието и утвърдените стандарти, че изкуството е (просто) забавление и билет за първите редове на мрачната, осветявана единствено от прожекторите сценична обстановка.

О, да! Изкуството иска жертви. Търси ги, а когато ги намери оставя пурпурна бразда върху устните им. После страстта потича във вените - началният стадий е установен. Остава развитието и катарзисната метаморфоза, която филмът представлява.

“Черен лебед” не е вулгарен, но е възбуждащ. Клинт Мансел отново е феноменален, а цялостното музикално оформление е пример за божествен допир, талант и гениалност върху петолинието. Тя (б)е права - този филм не (само) се гледа, той трябва да се усети през затворени очи… като единственото функциониращо сетиво, което не сте оставили на stand by режим - бъде слухът!

“Черен лебед” е опияняващ филм, в който Натали Портман за пореден път доказва, че освен да се снима в мега кретении, може да бъде истинска актриса. А когато страхът и объркването се/те водят ръка за ръка през размътения, угнетен от вътрешната й борба поглед, нещата ескалират от прикосновено магични до халюцинуемо неоценими.

Единствената грешка, която може да направите е следната - опитвате да насочите вниманието към себе си и вашият лич[ност]ен мотив/пример, като за пореден път наблягате върху недопустимо идиотските (раз)съждения/тези/слепи вярвания, че светът се върти около жената й нейното благоугодно съществуване, превръщайки всичко в една лишена дори от фригидност гротеска. И вместо да останете при дебелите си книги, които с радост четете в сянката на неартистичната си душа, гледате филми през призмата на най-неподходящият за тази цел възприемчив инструмент - залостеното в гардероба зад вас литературно въображение.

——

П.П. Имах удоволствието при тази своя последна (засега) среща с Аронофски да споделя вълнението си със среднощната коледна столица, позната ни от малките часове, докато по небесната й премяна, безмълвно и напълно поносимо пълзяха дивите мълниеносни облаци на греховният декември.

Какви лайняни проблясъци на романтизъм…

фотография: IMDb.com
на вашето внимание: Официалният трейлър към филма

Клаустрофобичен филм!

Където няма да видите повече от две лица (едното от тях - само за кратко, върху малък телефонен дисплей, с пиратско/терористко качество на видеозаписа). Протагонист - героят на Райън Рейнолдс. Във всеки един смисъл на думата - изнася филма върху собствените си плещи.

Режисьор - непознатият за мен Родриго Кортес, който обаче ме спечели с този свой дебют пред иначе ненаситната ми кино душа.

Синопсис - Пол Конрой (Райън Рейнолдс) се “събужда” в дървен сандък. Освен, че е комплектован с паника, малко кислород и “WTF situation attitude”, под ръка са му “предоставени” един телефон с бързо падаща батерия, запалка и впоследствие открити-в-тъмното малка джобна чекийка, hi-tech светещи пръчки (тип “Let’s do that rave shit”), калпаво китайско фенерче (с два светлинни режима: daylight & fuckin’ red zone) и една манерка с неирландско съдържание в нея.

Да. Това не е риалити шоу, а терористичен акт. Пичът с кофти английски акцент, но явен арабски произход, иска пари от Пол Конрой (дали лично от него или от правителството, “закрилящо” интересите му - без значение, стига да си говорим за няколко милиона американски долари) при това в доста кратък срок. Колко кратък ли? Колко време мислите, че ще издържите, пък било то и при нормално дишане, без много маневри в това и без друго малко пространство? Не повече от 2 часа.

Опциите не са много - плащаш и те вадят (да бе, да). Очакваш правителството да те спаси. О, момент! Те не знаят, че съществуваш, камо ли че си бил отвлечен, заровен и какво ли още не.

Ситуацията е - pretty damn fucked!

Даже FUBAR е слаба дума. Защото никъде във FUBAR не се споменават тесни пространства, колкото и аклаустрофобично да се чувстваш. Дървен костюм метър на два, от който няма как да се измъкнеш, колкото и пъти да си гледал “Kill Bill: Vol. 2″, определено ти действа на психиката, волята и всички онези self-мотивиращи пръдни, които крепят душата на човек в трудни моменти.

И тъй като очевидно прекалявам с тези англоезични препратко-добавки… продължавам по същество!

Филмът е пример за един прекрасно реализиран трилър. Райън Рейнолдс, който сме свикнали да гледаме в (романтично-)комедийни роли, се справя учудващо добре с тук поставената му задача. Което може само да ме радва, защото ако продължава в същия дух, току виж са му поверили и някоя по-мощна (да се чете като по-артистична) роля, с която ще спечели уважението и на критиците. Защото колкото и да ни възбужда със своя безсмъртен Ван Уайлдър, все някога трябва да излезе изпод сянката му, нали така? В противен случай - we’re all “Home Alone”, Mr. Culkin.

“Погребан” е труден за изпълнение филм. Не е сложен от сценарийна гледна точка, макар че с кофти/неправдив диалог рискуваш много сериозно да се осереш, при това още на старта, с вдигнати гащи. Заснет е добре, а музикалната добавка, която мога спокойно да класифицирам като минималистична, вкарва още един-два заряда intense момент.

Ако има нещо, което много ме подразни - това беше музиката, съпровождаща финалните надписи. Да, знам… не би трябвало да ме стресира, но… предвид завършека, който смятам за достатъчно удачен, не може да направиш такъв смотан паралел, при това толкова контрастен. Но ще го преживея! Все още не мога да реша обаче дали сцената с влечугото ми бърка в задника с (почти) неизрязан нокът… Не смятам да задълбавам в размишления, че току виж нещо друго се е заразровило там, където не трябва!

Вероятно “Погребан” би могъл да бъде по-внушителен, ако бяха добавили един-два крайно непоносими момента. Но дори и без тях, зрителят стои на нокти и чака развръзката. Като казвам чака, нямам предвид струпване на моменти от сорта на “Айде бе, няма ли да свършва това”. Странно звучи, но дори и такъв “заседнал” филм разполага със своята уникална по рода си динамика.

Ако бях на Скарлет Йохансон - моментално бих врътнала една изпъваща пръстите на краката свирка на Райън за добре свършената работа. Като стимул! Останалото е… ежедневие, за което на никой не му пука!

фотография: Пиърс Морхаус Пачет
слушайки: L.A. Confidential OST - Jerry Goldsmith

Няма да ви (раз)казвам колко як всъщност е “Поверително от Ел Ей”. Мисля, че хиляди пъти съм го споменавал. Няма да разтягам локуми и по адрес на Лилията. Тя си знае защо!

Но както и да го въртя, както и да го с(м)уча, благодарение на тези два фактора - нещата отиват към изпразване! В случая - душевно.

Знаете, че съм киноман. Също така знаете, че обожавам черно-бялото “присъствие”. Понякога наистина съм уморен от прекомерното количество цветове и натрупвания, но не там е разковничето. Не съм противник на прогреса, нито на еволюцията - напротив. Подкрепям ги с два средни… кхъ, два срещуположни палеца нагоре!

Но от любопитство и експериментален дух, преди горе-долу седмица реших да направя следната постановка…

“Поверително от Ел Ей” - винтидж едишън. Какво ще рече това ли? Представете си, че филма бе създаден по времето, през което се развива действието в него. Взехте да стопляте, май?!

“Поверително от Ел Ей” - NOT in technicolor!

Черно-бяла версия на един от най-любимите ми филми. Не питайте как…

Може да ви звучи налудничаво, или като загуба на време, но за мен беше изключително интересно да гледам този филм по такъв начин. И наистина имаше разлика.

След като се убедих обаче, че експериментът си струваше, ми предстоят още доста интересни кино вечери с… вече гледани заглавия. Но на кой му пука?! Нито на вас, още по-малко на мен.

Хората правят 3D, оцветяват черно-бели филми, за да може Кларк Гейбъл да демонстрира пурпурното изящество на божествените си устни, а аз… чернобелизирам модерното кино. Честно казано, толкова съм се извратил що се отнася до седмото изкуство (и вие много добре го знаете), че не съм сигурен защо точно сега бихте ме обвинявали в какъв и да е вид аморално деяние спрямо тази културна ниша.

Повярвайте ми. Като истински фенове и вие бихте оценили този… хоум-мейд винтидж.

Какво следва ли? След като си направих тази душевна чекия и видях “Поверително от Ел Ей” по начинът, по който е трябвало да бъде създаден, мисля да причиня същото и на “Жега”. О, да! Робърт Де Ниро, Ал Пачино и Вал Килмър. Те са следващите.

И съм сигурен, че ще бъде epic!

фотография: A Year of Celluloid Insanity
на вашето внимание: Официалният(?!) трейлър към филма

Някога да сте гледали snuff film, м? Оставя едно такова после чувство, сякаш са ви отрязали главата. При това не така хуманно, както Мачете би го направил.

А порно филм гледали ли сте? Сигурно да. Няма да ви питам за любим поджанр, тъй като слабо се интересувам от такива детайли. Но бас държа, че малцина от вас са имали удоволствието(?!) да съчетаят едното с другото.

Липса на топки, липса на време, правилните свръзки или пък чиста проба недостатък на въображение са честите причини да не се докоснете до подобен вид… изкуство! За ваше огромно щастие, западна(ла)та ни съседка Сърбия има какво да (по)каже по въпроса.

“Сръбски филм” е от онези заглавия, които на пръв поглед звучат и изглеждат като онанистичен напън за едно квалитетно, макар и не фестивално представяне пред публика. Но след като се запознаете със синопсиса, плюс мимолетен визуален трейлър-допир, трептенето придобива съвсем други измерения. Получавате представа за жанра, актьорския състав, една-две, пък може и три, сносни сцени, които или ви класират на първия ред, или директно ви отказват (по една или друга причина) от бъдещо гледане.

“Сръбски филм” няма да се появи по родните кина. Най-малкото защото такива филми не ги излъчват в киносалони, поне не и в популярните, т.нар. обществено достъпни. За “Сръбски филм” не може да си купиш билет. За него ти трябва препоръка от Специалните хора, които имат връзки със Специалните места, където биха му се… израдвали.

Благодарение на технологиите обаче, като добавка към ненавистното човешко споделяне, “Сръбски филм” е на разположение 24/7 (докато някоя институция не си наложи мнението в един удобен за нея момент) във всяка една по-голяма квартална ДиВиДи-отека.

Аз заложих на препоръката. Val не е случаен и към всичко, което идва от него трябва да се подхожда с достатъчно финес и внимание!

Ако трябва да съм кратък и шаблонен, “Сръбски филм” е брутален, насилствен и трудно различим като (не)реалистичен. В него порно елементите са малко, но психологическите мотиви са до безбожност непреброими. За миг дори си представих как “Калигула” среща “Канибалски холокост”. Разбира се, без излишната [помпозна] субкултура.

“Сръбски филм” не може да се ограничи с 18+ или каквато и да е друга възрастова граница. Тъй като той не изпитва познанията, желанията или някакво друго, плоско аморално деяние, познато на човека. “Сръбски филм” троши бариери, абсолютно неидентично разположени в главата на всеки един човек.

Може да се квалифицира като гениален от 18 годишно момиче, както може да бъде заклеймен като ненужно вулгарен и нечовешки абстрактен от 45 годишен, улегнал в професията си зъболекар, с научни степени зад гърба си, щастливо семейство и двуетажна къща.

“Сръбски филм” третира зрителя по специфичен начин. Там, където най-силно би го заболяло. Личностният мотив! И се базика с/на единственото подходящо ниво - психологическото.

Филмът е добре заснет и може би заради този негов плюс, въздействието е още по-внушително. Реално обаче, показ[а]ните неща (в нецензурираната версия, щото от Val разбрах, че на футболните побойници в Англия им се “наложило” да отрежат… 6 минути от филма) не са прекалено демонстративни. Доста по-вулгарни (във визуален аспект) филми сме гледали, нали? Не е и нужно, обаче? На зрителя му трябва малко, за да си представи всичко (останало). “Сръбски филм” предлага точно тази възможност.

Спокойно мога да класирам филма на Сърджан Спасоевич като епикризно разкрепостен, отприщващо насилствен и нехуманно зрял. С една дума - хорър-трилър, който обаче (за мое най-голямо удоволствие) няма нищо общо с повечето посредствени заглавия в жанра, идващи директно изпод пощенското клеймо на баира над Лос Анджелис.

За “Сръбски филм” ви трябва нагласа. Запознайте се с “историята”, вижте трейлъра, след това преценете дали бихте го гледали. Ако се навиете - внимавайте! Не знаете по какъв начин биха стимулирали любопиството ви, за да продължите по-нататък.

Хората сякаш си приличаме. Стига да не надникваме в съзнанието на този срещу нас. Вероятно ще се изплашим от [вида на] нещата, криещи се под заглавката…

фотография: MTV Movie’s Blog
задължително четиво: Филмът през призмата на Операция кино

То не бяха четки, то не бяха баданарки. Но усещането да си зидаромазач в една епоха на дигитални преживявания, реално близки до неприятното окосмяване под мишниците, когато навън е 35 градуса по Целзий, няма как да не ти докара стабилен психически ърткуейк. Нещо като “Wake up call на Нинтендо генерацията” (вива, Житен, вива “Хакери”).

Думата “epicness” идва от епичност, примесена с достатъчно солидна доза мистицизъм, единствено и само равняваща се по абсурдност и апокалиптичност на обаянието, което притежава чудовището от Лох Нес.

И точно тук идва момента, в който си казвате: “Този потребител се е надърпал с някакъв страховит дигитален коз”! Ами да… ще се окажете прави!

“TRON: Legacy” удовлетвори всички мои очаквания. Всъщност, те не бяха много. Исках размазващ звук, визия и сексапил. Но не от модерната Джейн Остин (специален поздрав за Бла) - Оливия Уайлд. Майната й (после ще обясня).

“TRON: Legacy” е прекрасен филм за малки и почти пораснали малки. За фенове също. За върлите - още повече! Това е филм, който има емоционална стойност и носи заряд на импулсивен ентъртеймънт. Няма да защитавам сюжет, сценарийни напъни и какво ли още не, а просто ще попитам пришестващите мрънкачи на тема “Аватар” е “Покахонтас” - гъза ми е баница…

Като сте гледали толкова велики филми, докарващи ви (any kind of) оргазъм с комплексността на своя сценарий, бих желал да науча поне едно заглавие от тази ви колекция/селекция, плюс малко (няколко думи, дето се вика) коментар от ваша страна - ЛИС (литературно интерпретативно съчинение). Не ми се сърдете, че още сега ще се усмихна, защото знам какви тъпотии ще ми напишете/кажете. Не, не ви мисля за идиоти, нито спадам към голямото “добрутро”. Просто искам да си заврете интелектуалните забе[ле]жки там, където хемороидите купонясват до тромбоцитен припадък.

Ако нещо не ви допада, вероятната причина за това не се крие в несъвършенствата на въпросното нещо - резонът е бил пространствено рамкиран от мракобесните поднива на вашите предпочитания. That’s it!

Да се върнем към темата…

“TRON: Legacy” е хубав филм. Не е най-якото нещо, случило се през [вече] изнизващата се 2010 година, но определено е едно от най-запомнящите се събития. Не защото имаше хайка, тръпнеща в очакване, съизмерима единствено с тази пред новооткрит хипермаркет (къде и да е в страната), а поради следните причини:

— технологията за пореден път доказва, че електроните, макар и по-малки от нас, са шибаният доминант в тая Вселена;
— The Dude meets The Grid - или иначе казано, Джеф Бриджис е такова харизматично копеле, че ако някой ден пожелая да загубя ректалната и оралната си девственост, то той ще бъде Пичът, който ще ми докара инфекшън в упоменатите области;
— ако някога си бил хлапе, за предпочитане момче, и си гледал с преклонение и сълзи в очите различни аркадни игри, докато по-големите са “кършели ръчки”, няма как да не усетиш носталгията и същевременно гордостта, че технологията е евоюлирала до такова симпатично ниво, че да ти докара оргазъм… с други думи - пенисите гледат с отворени усти към “TRON: Legacy” така, както не биха гледали и най-сексапилната девица в реалния [ни] свят;
— аудио-визуалното струпване на частици е superb! внушително, като на моменти дори задавя зрителя… подобно на силен приток от току що инжектиран в “дебелата вена” адреналин;
— Куора е красиво име, може би не толкова, колкото излъчването на героинята, “опознаваща своят първи изгрев”, но достатъчно мило, нежно, непохватно и същевременно божествено, че да създаде незабравим спомен до края на бездарното ти съществуване извън Мрежата;

Вероятно има още. Позитрони (смиг, Ралчев) от мен - толкова. И за да не бъда непреклонно плосък, ще пусна храчки в кривото гърло на жадните за наративен негативизъм:

— “TRON: Legacy” не е иновативен, по начинът, по който “TRON” беше (е бил);
— Синът на Флин е адекватно яка музикална тема, макар и актьорът да е повече суплес, отколкото чаровник с достатъчно познания, че да се самодигитализира (въпреки всичко, пичът ме накефи, беше ми повече от симпатичен);
— CGI, ми-джи-ай… освен Дейви Джоунс, не се сещам за нещо достатъчно/толкова добре направено и най-вече… съдържащо в себе си (освен текстури, качествен v-ray и осветление) малко… повече… мимики!, гримаси! и фасони;
— имах точно 25 секунди прозяване (сумарно) за целия филм;

Пресъхна ми устата, ще ме наречете пуст(инн)а путка, но… слабо се интересувам от интеракцията, която можете да ми предложите.

Киното е променено ~ О, да! Отдавна променено. Но забавлението, за тези, които го търсят… си остава! Катарзисът е великолепен момент, но границите се налагат от квалитетните зрители. В случай, че нямаш контрол над собствената си оценка и очаквания, значи е по-добре да четеш книги, да пишеш стихове, или да пасеш овце. За предпочитане аналогови!

Киното е хоби. Киното е мания. Киното е ентусиазъм!

Ако сърдечният ти ритъм не е равен на 24, за какво въобще си говорим?!

——

За малко да забравя… съвършенството е в китката!