Много хубаво представление. Не бях чел текста на Стефан Цанев, а в последно време се впускам в театрални приключения като редови зрител – без съществена подготовка и „написано домашно“. Усещам, че това ми дава допълнителен размах на въображението и свобода на приемането.

Невероятна, фантастична Мария Генчева, която харесвам да гледам на сцена заради аристократизма си и заради лекотата, с която посяга към ролите си. Заради начина, по който ги изиграва и ги изпълва с театралност и емоция.

Имам своите повдигания на една вежда към режисурата на проф. Атанас Атанасов и начина, по който е претворил текста в моноспектакъл, но… няма пълно щастие. Добре, че е Мария Генчева, която убедително и с лекота ме накара да усещам на моменти, че потъвам и не гледам театър, а наистина слушам изповедта ѝ, личната ѝ история.

Сценографията е на Борис Далчев и тук също имам своите малки забележки, но те не са съществени и не развалят цялостното усещане от преживяното след моноспектакъла в камерната зала.

И, да, препоръчвам да си подарите театър – истински театър.

Основен акцент в нея е разбирането, че това явление все още не е дефинирано като официално медицинско разстройство, а е по-скоро социален и психологически проблем, който засяга не само разведените двойки, но и цели семейства. Авторът подробно разглежда механизмите на манипулация, чрез които единият родител често заема ролята на жертва, вменява на детето чувство за фалшива лоялност и дисквалифицира другия родител в неговите очи.

Книгата обръща специално внимание на негативните последици за децата, които варират от физически неразположения и нарушения в съня при най-малките до агресия и сериозни психологически травми при по-големите. Анализирано е и честото безсилие на социалната и съдебната система, която се сблъсква с родители, търсещи в лицето на специалистите не реална промяна, а „съучастници“, които да потвърдят тяхната правота.

Книгата трябва да бъде прочетена, защото представлява апел към мъдрост и цели да помогне на родителите да разберат, че техните лични конфликти не трябва да диктуват емоциите на детето.

Разбир се, книгата може да бъде възприета полярно – за някои тя ще бъде огледало на техния собствен болезнен опит, докато за други може да прозвучи като обвинителен акт, който провокира силна съпротива. Тя е инструмент за постигане на честна себерефлексия, като приканва читателя да се запита доколко собственото му поведение е градивно и дали има волята да предприеме действия към промяна в името на благополучието на детето си.

Интервюто ми с д-р Атмаджов за книгата е публикувано в TrafficNews.bg

С екипа на TrafficNews.bg, заедно с Департамент „Медии и комуникация“ на Нов български университет, решихме да потърсим реален отговор. Затова започваме проучване по темата. Не просто като журналисти, а като хора, които ежедневно работят с информация и наблюдават как тя се променя под натиска на технологиите.

Днес всяка новина минава през алгоритъм – било то при избора на тема, подредбата в социалните мрежи или начина, по който стига до нас. Машината вече не е просто инструмент, а посредник.

И точно затова е важно да разберем как я възприема обществото – като помощник или като заплаха.

Проучването, което започваме, има три ясни цели:

• да измери доверието на хората към съдържание, генерирано с помощта на AI;
• да разбере какви роли обществото е готово да отреди на изкуствения интелект в журналистиката;
• и да очертае границата между машинната ефективност и човешката отговорност.

„Днес медиите не се съревновават само за внимание, а за доверие. Изкуственият интелект може да ускори процесите, но не може да замени човешката преценка и етичния усет. Изкуственият интелект може да напише текст, но не може да поеме вина. Може да създаде факт, но не може да защити истина. Именно това различава машината от журналиста – не умението, а съвестта“

Димитър Цонев, TrafficNews.bg

Тази мисъл стои в основата на цялото изследване. И макар машините вече да умеят да имитират човешки изказ, те все още не разбират човешкия смисъл.

Журналистиката, колкото и да се дигитализира, остава човешка територия. Но това не означава, че трябва да отхвърлим новите инструменти. Напротив, трябва да ги разберем, преди да ги приемем и доверим.

Затова приканвам всички да се включат в проучването ни. Всяко мнение е важно, защото от това зависи не само бъдещето на медиите, но и това на доверието.

Попълни анкетата и участвай в проучването

Това видео не е изключение. То е огледало. Не само на агресията, но и на обществото, което я наблюдава. Днес насилието не се крие. То се снима, споделя, харесва, анализира. То е станало съдържание.

Агресията като спектакъл

Днешната агресия вече не е стихийна. Тя е режисирана. Сцената е ясна – училищен двор, спирка, парк. Публиката е готова – съученици, зрители в TikTok, а после и всички ние. Всяко движение е „подбрано“ така, че да изглежда ефектно пред камерата.

„Видеото придава на агресора илюзия за значение“, обяснява Лазар Атмаджов, с когото разговарях за материал в TrafficNews.bg по темата. „Тя не просто бие. Тя създава съдържание.“

В този момент агресията вече не е просто изблик. Тя е представление – с режисьор, актьори и публика. С други думи, насилието се е преместило от тъмните ъгли в центъра на сцената. И ние всички сме в залата.

Публиката като съучастник

Много е лесно да кажем: „Аз не съм агресор, само гледах.“
Но това „само гледах“ всъщност е част от проблема. Когато присъстваш и мълчиш, ти придаваш тежест на случващото се. Ти ставаш фонът, на който насилието се легитимира.

Психолозите го наричат групов натиск. В реалността, никой не иска да бъде „онзи, който се обажда“. Страхът да не станеш следващата жертва е по-силен от моралния импулс да помогнеш.

„Когато насилието има публика, то вече е социално, а не индивидуално явление“, каза Атмаджов. „Сцената не може да съществува без зрители.“

И в това е най-тежката част – че публиката не просто наблюдава. Тя утвърждава.

Алгоритмите на агресията

И ако някога насилието спираше с края на училищния ден, днес то започва след това. В дигиталния свят видеото има втори живот – по-дълъг, по-жесток и по-вирусен. Колкото повече гледания, толкова по-голяма стойност. Колкото повече лайкове, толкова по-голяма мотивация за следващ клип.

Платформите не правят разлика между съчувствие и садизъм. Алгоритъмът не различава „харесвам това видео“ от „не мога да повярвам, че е толкова брутално“. Той вижда само ангажираност. И я възнаграждава.

Така насилието започва да се самовъзпроизвежда – като цикъл от кадри, гледания и реакции. Без контекст. Без вина. Без граници.

Мълчанието като насилие

Много от свидетелите на такива инциденти казват по-късно: „Страх ме беше.“ Да, страхът е реален. Но и мълчанието е избор. Да гледаш и да не направиш нищо – това също е действие. И то оставя следи.

Понякога един глас, едно „Стига!“, може да спре нещо ужасно. Но този глас липсва, защото никой не иска да излезе от ролята на наблюдател. И когато никой не говори, агресията придобива увереност. Тя расте от безмълвието на тълпата.

Какво може да се направи

Проблемът не е само в агресора. Проблемът е в културата, която превръща болката в съдържание. И решението трябва да започне именно там – в начина, по който учим децата да гледат света.

• В училищата трябва да има разговори за емоционална и дигитална грамотност.
• Родителите трябва да знаят как да реагират, когато детето им стане свидетел, а не жертва.
• Учителите трябва да имат инструменти за действие, когато виждат, че групата се превръща в публика.
• А обществото – да спре да гледа, без да мисли.

Следващия път, когато видиш подобен клип – не го споделяй. Не бъди зрител. Бъди човекът, който натиска „спри“, не „харесай“.

Огледалото

Видеото, заснето с агресията между ученичките , може да бъде от всеки град. Момичетата може да са от всяко училище. Но публиката – публиката сме всички ние.

Когато насилието има публика, то живее по-дълго. И ако не спрем да гледаме, без да реагираме, следващият клип ще бъде още по-жесток.

Насилието не се бои от камерите. То се храни с тях.
Докато някой не изключи записа – и не каже:

„Това не е шоу. Това е болка.“

„Рожденият ден на Рупърт“ от Кен Дженкинс е моноспектакълът на Ангелина Славова, поставя се в Камерна зала на Младежки театър София. Той е част от програмата, посветена на 80-та годишнина от създаването на театъра.

„Рожденият ден на Рупърт“ от Кен Дженкинс е не лек текст, може би дори много абстрактен и далечен на пръв поглед за българския зрител, но в умелата интерпретация е на режисьора Стоян Радев и актрисата Ангелина Славова.

Пиесата започва с предаден чрез видео диалог-монолог между Стоян Радев и Ангелина Славова за трудността да се подходи към този текст, за възможните му представяния, подхода към него, трудността, нуждата на зрителя, какво въобще прави театъра в обществото, има ли обществото нужда от театър, от нови идеи, как тези нови идеи си пробиват път и достигат до публиката.

Ангелина Славова с голяма усмивка и леко поема аудиторията в монолога си на интервюирана за популярно телевизионно предаване фермерка. Но усмивката е само начин да се защити, да поднесе по-поносимо едно непоносимо битие, живот на загуба, на липса, на самота, отдалеченост, без празници, дори без Коледа и Нова година, само с рождения ден на Рупърт. Живот в стремеж към свързаност, но без реална възможност за такава. Рупърт, който се ражда, за да утвърди чудото и силата на живота, и който живее само една година.

Изключително умело поднасяне на сложните теми, за които обикновено не искаме и не говорим. Темата за смъртта, за загубата, за жената като творец, за женското начало. Силен образ изгражда Ангелина Славова и през смеха й у публиката напират сълзи.
Текстът е в превод на Воил Велев, сценографията и костюмите са дело на Елица Георгиева, а композитор е Емилиян Гацов – Елби. Екипът работи в голям синхрон – това проличава от убедителността на крайния резултат.

Ангелина Славова завършва актьорско майсторство за драматичен театър във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ през 1992 г. в класа на проф. Стефан Данаилов.
Участвала е в редица театрални спектакли в Младежки театър „Николай Бинев“, сред които „Nordost“, „Тихи, невидими хора“, „Страхотни момчета“, „Джин и медени питки“, „Всички мои синове“, „Малкият принц“, „Лунните невени“, „Три сестри“ и много други.
За образа на Тили в „Лунни невени“ получава „Аскеер“ за поддържаща роля през 1997 г. Носител е на наградата на името на Невена Коканова – за дебют от 27-ото издание на филмовия фестивал „Златна роза“, за ролята си във филма „Маймуни през зимата“. През 2010 г. получава „Аскеер“ за водеща женска роля в спектакъла „Нордост – приказка за разрушението“ от Торстен Бухщайнер, реж. Василена Радева в Младежкия театър. Носител е на множество  награди от национални актьорски конкурси за интерпретация на поетично творчество. Енджи, както я наричат приятелите ѝ, се занимава с дублаж още от 90-те години, като в творческата ѝ биография се отличават множество обичани сериали и редица роли както в киното, така и в телевизията.

„Странна случка с куче през нощта“ започва тромаво, донякъде плахо, но после те завърта като в центрофуга.

Да, имаме остра нужда поотделно и като общество да приемаме и да разбираме онези, които не са като нас, имаме нужда да (се) обичаме, да бъдем честни, да живеем в свят на емпатия…

Не мога да крия симпатиите си към Стоян Радев, не пропускам да го гледам всеки път, когато имам тази възможност. Отдавна не бях гледал представление на русенския театър, така че „Случката“ беше 2в1.

Много добра игра, интересно сценографско решение, блъскащо зрителя из красивия ум на 15-годишния Кристофър, завладяваща цялостна визия.

Благодаря на Боян Иванов за възможността да преживея това по точно този начин.

P.S. А идеята за обвързване на представлението с каузата за осиновяване на домашен любимец от приют е фантастична и заслужава адмирации!

Похвално е, че Младежки театър „Николай Бинев“ е гласувал доверие на Станка Калчева за нейния дебют като режисьор, защото тя първо се е справила изключително добре в превръщането на всички 175 писма в компактни сценични диалози и действие, а след това ги е режисирала по начин, който завладява вниманието и провокира размисли. Без излишества.

Постановката проследява паралелни интриги и сред тях основна е трансформацията на младата Сесил Воланж. Тя напуска манастира, за да се омъжи по волята на майка си за бивш любовник на маркиза дьо Мертьой. Маркизата разбира какъв брак се готви и решава да отмъсти за изневярата на любовника си. Убеждава виконт дьо Валмон да прелъсти невръстната Сесил преди брака ѝ. Това ще срази нейния неверен любовник и бъдещ съпруг, който ще разбере, че невръстната му жена е имала други мъже в живота си преди първата брачна нощ с него. Сесил постепенно се преобразява, като става подобие на маркизата. В края пише писмо, в което радостно подканва своя приятелка от манастира да дойде в Париж, където ще се наслаждава не живот, изпълнен с любовни афери.

Първото, което вижда публиката, е минималистичната сценография, която позволява да изпъкнат чудесните костюми и много добрата игра на актьорите на сцената.

Признавам си, лично аз през цялото време не можех да откъсна поглед от Рая Пеева – във всеки миг, когато беше на сцената. Толкова добро влизане в обувките (и кринолина) на герой отдавна не бях гледал. Не че останалите не бяха много добри, но Рая Пеева предизвика истинското ми възхищение.

Обичам да гледам такъв театър, искам да гледам повече такъв театър!

Други бяха обещали да напишат на бюлетината името на покойния опозиционен лидер Алексей Навални, който почина миналия месец в арктически затвор. Съюзниците на Навални излъчиха видеоклипове в YouTube на опашки от хора, които се редят в различни секции в цяла Русия по обяд, за да протестират мирно. В съобщение в социалните мрежи Навални призова за изпълнение на плана „По пладне срещу Путин“. Независимият вестник „Новая газета“ нарече планираната акция „политическото завещание на Навални“.

„Има много малка надежда, но ако можете да направите нещо (като това), трябва да го направите. Нищо не е останало от демокрацията“, каза млада жена, която не назова името си и чието лице беше замъглено от екипа на Навални. Друга жена в друга избирателна секция, чиято самоличност е била прикрита по същия начин, каза, че е гласувала за „най-малко съмнителния“ от тримата кандидати, които се борят срещу Путин.

Студент, гласуващ в Москва, каза за канала на Навални, че хора като него, които не са съгласни с настоящата система, трябва да продължат да живеят живота си независимо от това. „Историята показва, че промените се случват в най-неочакваните моменти“, каза той. Въпреки протестиращите – които представляват малка част от 114-те милиона избиратели на Русия – Путин е готов да затвърди властта си на избори, които със сигурност ще му донесат победа.

ПРОТЕСТ

Кремъл представя политическите съюзници на Навални – повечето от които са извън Русия – като опасни екстремисти, които искат да дестабилизират страната от името на Запада. Смята се, че Путин се радва на огромна подкрепа сред обикновените руснаци. Социологически проучвания посочват рейтинг на одобрение над 80%.

Тъй като Русия е огромна и се простира в 11 часови зони, протестиращите гласоподаватели са по-скоро разпръснати, отколкото концентрирани в едно, което затруднява оценката колко хора са се явили на протестното събитие.

Размерът на опашките във всяка избирателна секция, показан в канала на Навални, варираше от няколко десетки души до няколкостотин души.

Журналистите на Ройтерс забелязаха леко увеличение на потока от гласоподаватели, особено по-млади хора, по обяд в някои избирателни секции в Москва и Екатеринбург, с опашки от няколкостотин души, а на места дори хиляди.

Някои казаха, че протестират, въпреки че има малко външни признаци, които да ги разграничат от обикновените избиратели.

Леонид Волков, сътрудник на Навални в изгнание, който беше нападнат с чук миналата седмица във Вилнюс, изчисли, че стотици хиляди хора са протестирали в Москва, Санкт Петербург, Екатеринбург и други градове.

Ройтерс не можа независимо да провери тази оценка.

В избирателните секции в руските дипломатически мисии в Австралия, Япония, Армения, Казахстан, Германия, Великобритания стотици руснаци стояха на опашка.

В Берлин Юлия, вдовицата на Навални, се появи в руското посолство, за да участва в протестното събитие там. Тя беше придружена от Кира Ярмиш, говорителката на Навални. Присъстващите руснаци ръкопляскаха и скандираха името й.

В Лондон хиляди се наредиха на опашка в мълчание, за да гласуват пред руското посолство.

„Не ни чуха вече 30 години. Никой не ни чу. Преместихме се, емигрирахме и дори тук, далеч от Русия, усещаме последствията от това, че не ни чуват“, каза Наталия Чередникова.

„Сега е важно заради себе си да сме тук, въпреки че всички знаем, че никой не го е грижа. Заради нас сме тук. И гласувахме. Появихме се.“

Тъй като в понеделник много руснаци все още се вълнуваха от смъртта на Алексей Навални, те получиха новина, която можеше да бъде известна утеха. Три дни след като руските власти обявиха, че опозиционният лидер е починал в затвор на север от Арктическия кръг, съпругата му Юлия Навалная каза в понеделник, че ще поеме мисията на съпруга си да свали режима на Владимир Путин.

„Убивайки Алексей, Путин уби половината от мен, половината от сърцето ми и половината от душата ми. Но все още имам другата половина и това ми казва, че нямам право да се откажа“, обяви тя. „Ще продължа каузата на Алексей Навални.

Това беше несъмнено политическа декларация.

Навалная изглежда следва стъпките на Светлана Цихановская от Беларус, която след задържането на съпруга си пое неговата роля на опозиционен политик въпреки липсата на предишен опит, превръщайки се в катализатор на протестите срещу диктатора на страната Александър Лукашенко. 

В същия ден, когато новината за смъртта на Навални избухна, Навалная беше заснета в разговор с Цихановская на Мюнхенската конференция по сигурността, което подхранва спекулациите относно плановете ѝ. И въпреки това изявлението ѝ в понеделник изненада мнозина – главно защото Навалная прекара години в отхвърляне на идеята, че иска собствена политическа кариера. 

Икономист по образование, тя се запознава с Алексей на почивка в Турция през 1998 г. Няколко години по-късно двойката има първото си дете – дъщеря Даша, след раждането на което Навалная спира работа и остава домакиня. 

В редки интервюта изглеждаше, че преди всичко тя се стреми към нормалност, докато звездата на съпруга ѝ изгряваше, а репресиите на Кремъл срещу него се засилваха. 

„Моята основна задача е нашето семейство да остане същото, въпреки всичко“, каза тя пред Harper’s Bazaar. 

Запознати, които познават добре двойката, споделят, че Навалная не само е споделяла възгледите на съпруга си, но и помогнала за оформянето им. 

Юлия Амбросимова е родена в Москва през 1976 г. Тя е дъщеря на уважаван учен. Завършва икономика и има свое кариерно развитие в банкирането. Отказа се обаче от работата си, за да отгледа двете си деца.

Телепатична връзка

„Не се омъжих за обещаващ адвокат или опозиционен лидер. Омъжих се за млад мъж на име Алексей“, казва тя пред руския седмичник „Собеседник“ през 2020 г.

„На всеки етап от кариерата на Алексей Юлия винаги е била до него“, каза пред POLITICO Анна Ведута, служител на американския клон на Фондацията за борба с корупцията на Навални. „Имаше някаква телепатична връзка между тях, понякога дори нямаше нужда да говорят; те мислеха еднакво.”

На митинги и съдебни заседания Навалная винаги беше до съпруга си, привличайки вниманието на медиите с поразителната си физика и спокойствие, въпреки заявеното от нея желание да избягва светлината на прожекторите.

„Тези копелета никога няма да видят нашите сълзи“, беше нейният отговор, когато Навални получи първата си присъда „затвор“ през 2013 г. по дело за присвояване, което неговите поддръжници заклеймиха като политически мотивирано.

Междувременно Навални подхождаше далеч по-публично при разкриване на семейния живот. Той често публикува семейни снимки и видеоклипове и не пести похвали към съпругата си, стигайки дотам, че тя го е върнала към живота, след като е бил отровен.

„Юлия, ти ме спаси“, написа той в Instagram.

Последната му публикация в Instagram преди смъртта му беше съобщение за Свети Валентин, един от многбройните изрази на любов. 

Публичният роман на двойката допълнително подчертава разликите между Навални и Путин, който е разведен и според сведенията е имал няколко любовници и извънбрачни деца, но е изключително потаен относно личния си живот.

Всяка възможност Навалная да остане далеч от общественото внимание беше унищожен, след като Алексей беше отровен с нервнопаралитичното вещество „Новичок“ през лятото на 2020 г. Тя стоически оглави кампания за освобождаването на Навални от болницата в Омск, за да бъде транспортиран в чужбина за лечение, изправена пред медиите и измъчвайки местни медици и мистериозни мъже в цивилни дрехи, вероятно изпратени от Кремъл, за да прикрият отравянето.

Бившият посланик на САЩ в Русия Майкъл Макфол нарича Юлия „принципна и безстрашна“ и коментира че върху нея ще има огромен натиск.

„Навални не би могъл да има по-добър партньор в живота от Юлия Навална. Тя споделя неговите убеждения, неговата смелост, неговото безстрашие“, казва Макфол пред американската мрежа NBC. „Тя отглежда и осигурява защита на двете им деца по начин, който предизвика дълбоко възхищение сред привържениците на демокрацията в Русия. Без съмнение Юлия спаси живота на съпруга си“, коментира още той.

Никога не се отпускай

„Основното чувство, което имах беше, че не трябва да се отпускам, да показвам слабост“, каза Навалная по-късно на руския журналист Юрий Дуд в интервю в YouTube от Германия. „Ако аз се отпусна, всичко ще се срути.“

Тя продължи да описва въздействието на политическата кариера на съпруга си върху семейството им, включително следенето им, набезите в дома им и замразяването на банковите им сметки. Според разследване на отравянето на Навални от Bellingcat, самата Юлия дори е претърпяла отравяне два месеца преди Навални да се разболее. Разследващите журналисти подозираха, че това е по-ранен, неуспешен опит да се стигне до лидера на опозицията.

Но Навалная каза на Дуд, че продължава да подкрепя съпруга си и смята, че „няма да е добре, ако той се откаже по средата“. Стоейки до нея, Алексей се пошегува, че тя е „по-радикална“ от него.

След като се възстанови обаче, Навалная се върна към ролята си на домакиня. 

В наградения с Оскар документален филм „Навални“ тя е изобразена да излиза на разходка и да храни магарета със съпруга си, докато дъщеря им Даша е тази, която помага на Навални да записва Tik-Tok видеоклипове за своите последователи. Но стремежът на Юлия към нормалност отново беше прекъснат, когато Алексей беше арестуван на летище Шереметиево при завръщането си в Русия в началото на 2021 г. Поддръжниците на политика похвалиха самообладанието ѝ, когато тя целуна съпруга си за довиждане на паспортната проверка, преди да бъде отведен.

След като Навални беше подложен на все по-сурови условия в затвора, през последната година Навалная стана все по-видима на международната сцена. Тя изнесе реч през март миналата година на Оскарите и последно в Мюнхен, само часове след като научи за смъртта на съпруга си. Вероятно усещайки потенциала на Навалная, руските държавни медии и социални медии отдавна се стремят да я игнорират или очернят. Сред историите, които се разпространяват за Навалная, са съобщения за романтични връзки, че баща ѝ е агент на КГБ и предполагаемото ѝ германско гражданство (всички от които са развенчани).

Следващата цел на Путин

Всяко нейно публично представяне беше подложено на интензивен контрол в контролираните от руската държава медии, като коментаторите я обвиняваха, че е твърде весела или действа по заповед на ЦРУ. 

„Тя показа голяма смелост, защото е ясно, че ще бъде следващата мишена за клеветническите кампании на Кремъл“, каза Любов Собол, адвокат и дългогодишен служител на Навални в изгнание в Берлин. „Ще се опитат да я пречупят.“ 

Най-близките съюзници на Навални в понеделник изразиха подкрепата си за Навалная, като Иван Жданов написа, че тя е „встъпила на мястото му [на Алексей]“. 

„За нея винаги е било важно децата да си останат деца, домът да си остане дом, а семейството да си остане семейство“, каза Ведута, съюзник на Навални. „Сега [след смъртта на Навални] тя няма избор. Те са едно цяло, тя никога няма да отстъпи или да предаде идеалите му.”

Но Татяна Становая, старши научен сътрудник в Центъра за Евразия Карнеги Русия, прогнозира, че обикновените руснаци може да са по-скептични.

„Ще бъде трудно за нея да пробие до руската публика заради образа ѝ на човек, който не е просто привърженик на либералните западни ценности, а фигура, използвана от Запада, за да свали Путин“, каза тя. „У дома в Русия, това е нейното проклятие.“

Тя също така предупреди, че сравнението с Цихановская може да не работи в полза на Навалная, тъй като беларуският политик в изгнание се смята за безсилен по същество. 

Навалная трябва да обуе прекалено големи обувки. За разлика от съпруга си обаче, тя в момента е извън Русия, което я поставя извън обсега на Кремъл. 

„В известен смисъл Навални сега се е превъплътил в жена си, но за разлика от Навални, тя не е в Русия“, каза Становая. „За руския режим, разбира се, това е доста лоша новина.“

Пиесата е определяна като in-yer-face театър и поставя по интересен начин редица въпроси от обществото ни. Колкото и да си мислим, че българското общество е толерантно, пиесата провокира страсти и коментари, които показват, че грешим в представите си за „зрелостта“ на обществото и приемането на другите – без значение дали различието е заради цвета на кожата, както е по автор.

За мое съжаление постановката е далеч от експлицитността (с някои малки изключения, които са по пиеса и не могат или трудно могат да бъдат избегнати) и дързостта, които текстът предлага и предполага.

Елица Йовчева сама прави превода на пиесата, за да може свободно да работи с текста, заедно с актьорите, както и да правят промени на местата, където това е необходимо, за да се придаде актуалност. Това винаги е двуостър нож – едновременно дава свобода, но и рискът да изпуснеш нишката и да нанесеш непоправими щети на текста, с което да се намали цялостното усещане.

„Ръкомахане в Спокан“ вероятно би било интересно приключение за любителите на театъра. Не нещо феноменално, със сигурност не е нещо, което изумява, но попълва, заедно с „Отблизо“, репертоара със съвременни заглавия.

Но ако имате по-добри предложения за гледане, спокойно можете да ги предпочетете. Аз лично очаквах повече дързост и свобода, вместо стриктно следване на текста.