Бруталното убийство на 37-годишен мъж от Кричим, пребит до смърт на Младежкия хълм в Пловдив от група тийнейджъри, извади на повърхността най-дълбоките и грижливо замитани под килима рани на нашето общество. Случаят, при който непълнолетни младежи – най-малкият от които едва на 14 години – са малтретирали жертвата в продължение на повече от час и са заснели гаврата с телефоните си, провокира сериозен дебат за агресията, уличния самосъд и липсата на работещи институции.

За материал в TrafficNews.bg разговарях с д-р Лазар Атмаджов – психолог и преподавател в гимназия в Пловдив, който анализира причините зад това жестоко деяние, ролята на семейната среда, влиянието на социалните мрежи и плашещото бездушие на околните.

Д-р Атмаджов, можем ли да говорим за внезапно, импулсивно решение на тези тийнейджъри, или действията им са били предварително обмислени?

– Доколкото съм информиран, а и самият факт е, че за да се срещнат група младежи и да се срещне и този мъж на това място, предполага, че някъде там назад във времето е имало планиране, имало е някаква мисъл. Тоест цялата динамика най-вероятно е била така добре планирана как да бъде реализирана.

Версиите се смениха рязко… започна като престъпление по хомофобски подбуди, а сега се оказа, че е наказване на педофил

– Да, първоначално беше пусната хомофобска версия, а после на 180 градуса се измени версията и стана педофилска. Но със сигурност някъде там е имало това планиране, имало е това напасване как да бъде, как да се реализира, кой да го направи и как да се „примами“ този човек. По-скоро тук не можем да говорим за случайна среща, защото явно тези младежи са имали някаква предистория за покойния човек. Той по-скоро е бил цел.

Извършителите са непълнолетни, като най-малкият е едва 14-годишен. Къде изчезва границата между детето и палача при толкова ниска възраст?

– Границата всъщност е много размито понятие, тъй като чисто психическата структура при 14-годишните е различна от тази например при 16-17-годишните. Тук при по-ниската календарна възраст по-скоро можем да вземем предвид нивото на вменяване – тоест как другите те въздействат, за да предприемеш ти нещо, отколкото да говорим за това на теб самия да ти хрумне как да го направиш.

По-скоро съм склонен да разсъждавам в посоката на влияние от по-големите. В групов формат това влияние обикновено означава или „страх ме е те да не се обърнат срещу мен“, или така наречения конформизъм: „Правя каквото трябва, пък да става каквото ще“.

Защо в група младежите стават толкова жестоки и действат по начин, по който сами едва ли биха посмели?

– Когато действат в група, това не позволява на конкретното дете да бъде отговорно и виновно, а виновна е групата. Разпределената отговорност е ничия отговорност. Поединично те най-вероятно не биха предприели каквото и да е действие спрямо този човек.

Освен това тук не говорим за страх, а за търсене на публичност. Те не се срамуват от поведението си, те го демонстрират. Заснемането на побоя с телефони, което е налично при извършителите, е доказателство за това.

– Случаят се разиграва на обществено място. Виковете са били чути от преминаващи хора в парка, но никой не е реагирал. Обществото виновно ли е за това бездействие?

– Ако можем така генерално да употребим думата „общество“ в контекста на трагедията, бихме могли да кажем, че обществото има голям принос. Не мога да употребя думата „вина“ в юридическия ѝ смисъл, тъй като това е термин, който юристите ползват в съдебната зала, но категорично обществото е допринесло в изключително висока степен, за да се реализира подобно нещо.

Хора в парка са ги чули, но не са реагирали, защото са мислили, че е просто някаква тийнейджърска свада. По никакъв начин нито са се намесили да видят какво става, нито са подавали сигнал, нито са реагирали.

Това ли е класическият пример за т.нар. „ефект на наблюдателя“?

– Да, това от една страна е удобният начин да снемем отговорността от себе си. Тъй като дори и да станем преки свидетели на нещо, ние разчитаме, че някой друг ще вземе отношение, за да го възпрепятства. Ако си наблюдател и се направиш на приятно разсеян минувач, това снема отговорността от теб, което в случая има някаква защитна роля.

Но като цяло обществото е доста бездушно по отношение на страданието на другите, което показва, че е и толерантно към подобни прояви. Наблюдавайки го, без да вземем отношение, ние реално даваме възможност за разрастване на детската престъпност – тук вече си говорим за делинквентно поведение и престъпление по смисъла на Наказателния кодекс.

Излиза, че българската толерантност и емпатия са просто мит?

– Толерантността категорично е критично ниска, емпатията също е критично ниска. Но има и един друг, по-особен феномен – освен че забелязваме проблемите около себе си, ние до известна степен се радваме, че другите хора имат проблеми. Човек си казва: „Ей, има и по-зле от мен. Аз, слава богу, не съм стигнал това ниво“.

Това ни дава една морална и етична дистанция от проблемите на другите. Няма как да се породи емпатия, когато ти зорлем търсиш да поставиш дистанция и разделение между теб и останалите. Омразата, безразличието и равнодушието ни разделят.

Защо извършването на подобно зверство става психологически възможно за деца?

– Много по-очаквано е да се извърши престъпление, когато е налице така наречената дехуманизация. Това означава, че ние не разглеждаме човека като личност, а като стереотип. Примерно: „Той е гей или педофил. Той не е личност, той е група, която трябва и заслужава да бъде укорявана“. И когато е налице тази дехуманизация, е много по-лесно и много по-очаквано човек да извърши нещо нередно. Тоест, аз не убивам лицето Х, аз убивам стереотипа.

В социалните мрежи е популярен Ален Симеонов, самозваният „ловец на педофили“. Може ли неговата дейност да е послужила за модел за подражание на тези деца?

– Силно вероятно е. Той отрича тези младежи да са част от неговата организация, но все пак дава примери, които могат да бъдат следвани. Самият факт, че държавата допуска съществуването и популяризацията на подобна дейност и не са предприети мерки, е по свой начин подстрекателство към тези, които все още нямат формирана правна култура, нямат морална и етична основа. Много е лесно подрастващите да се подведат, защото в техните очи той е герой, който чисти злото. Но никой не си задава въпроса как точно е квалифицирана думата „зло“.

Къде е границата на това определяне на „злото“ и как влияе то на международния ни имидж?

– Ако си гей, хомосексуален или педофил, това квалифицира ли те като зъл човек, или тук разчитаме на социалната основа? Аз дълбоко допускам, че този обрат във версиите – от хомосексуална подбуда към педофилска – има и друга плоскост. България като член на Европейския съюз нарушава сериозно европейските директиви за дискриминация. Тъй като медиите и социалните мрежи позволяват този случай да премине границите ни, страната рискува сериозно да бъде рестриктирана по отношение на дискриминацията на определена група хора, което не е добър имидж пред ЕС.

Какви са най-дълбоките причини, които тласкат децата към такова брутално и умишлено насилие?

– На първо място стои липсата на образцов семеен модел. На второ място е податливостта на възрастта, в която това е успешен начин да се впишеш в определени групи и приятелства. За съжаление, колкото по-извратен си, колкото по-назад си от закона и „виж, не ме хващат“, толкова повече в теб се изгражда усещане за статут на неповторимост и грандиозност.

На трето място е онлайн средата, която позволява на хората да разгърнат всички свои животински биологични потенциали. И на четвърто място – законите ни са изключително гъвкави и предразполагащи към подобни прояви. Няма реална съдебна осъдителност, осъдителността е единствено в онлайн средата.

– По данни на полицията побоят е продължил над един час. Как един човек може да нанася удари толкова дълго време?

– Реално насладата и нуждата от това да се гавриш, да доминираш, да контролираш и да изпитваш удоволствие от надмощието върху друго човешко същество само по себе си е вид перверзия. Тази перверзия някой някъде не я е доловил, или пък я е подкрепил, или са се насърчили помежду си.

В същото време у нас се правят безсмислени кампании против агресията в училище. С пускане на една презентация на учениците няма да стане. Не може да очакваме резултат без устойчив алгоритъм за въздействие върху тези деца. Тъй като са деца, те остават с усещането, че при тях законът просто няма да работи.

Защо училищната превенция се оказва пълна симулация?

– Едни 40 минути, в които някоя лелка или чичко ще дойде в училище, за да отбие номера и да вземе едни пари по някой проект, не е превенция. Няма как да имаме ефективна превенция, докато нямаме ефективна интервенция – продължителна, реална работа с тези деца, а не просто документално свършена.

Училищата са изключително ригидни. Теми като агресия, насилие, тормоз и сексуалност остават пълно табу. И докато за тях не се говори, децата ще ги практикуват навън по начин, по който намерят за достъпен.

Наказателният закон за непълнолетни у нас е безнадеждно остарял…

– Този закон е от 50-те години на миналия век – някъде от 1956 или 1958 година, като претърпя някои актуализации около 2010–2012 година. Но очевидно е недостатъчен. В него говорим основно за възпитателни, а не за наказателни мерки. Законодателят е предвидил, че корекционно-възпитателното въздействие може да промени поведението, което в случаи като този брутален побой силно подлагаме на съмнение.

Къде е пропускът на семейството в цялата тази верига? Никой родител не вярва, че отглежда убиец.

– Разбира се, никой не изхожда от презумпцията, че едно дете се ражда лошо или убиец – това е сбор от биологични, социални и психологически фактори. Но проблемът е, че семейството вече не е функционално грамотно, образцово и достойно да възпитава, образова и обучава личности.

То изгражда хора, но не и личности. Разликата е огромна – едното е просто биологичен продукт, който има тяло и системи (отделителна, нервна и т.н.), докато личността притежава ценностна система, която ръководи или възпира поведението ѝ, и има яснота какво това поведение би причинило на другия.

Какво се случва, когато липсва тази ценностна система?

– Когато липсва, се получава разделение. Колкото повече слагаме граници между нас и хората, толкова повече това ни дърпа от естественото коалиране с тях. Губим богатата обща култура и взаимодействието с различни хора. Това е като да си се родил в една къща и цял живот да си живял в нея, без да любопитстваш за света.

Днешните семейства се събират набързо, раждат дете и веднага започват да търсят кой да го гледа. Дефицитите в семейната среда почти винаги водят до точно такъв тип деструктивно поведение.

Децата попиват езика на омразата и агресията директно от родителите си…

– Абсолютно. Много често в семействата децата стават свидетели на разговори от рода на: „Смърт на педали, смърт на педофили, смърт на цигани“. Има пряко и непряко насърчаване на такова поведение.

Достатъчно е само докато чакат на опашка в магазина, бащата да скочи агресивно на някого, който се бави пред него. Естествено е, че това дете няма да изгради модел на толерантност и търпимост. То ще изгради модел за нападане на другите, които са различни от него. Родителят трябва да е на мястото си, а не просто физически да присъства, абдикирайки от възпитателните си функции.

Казвате, че много семейства днес се създават по грешни причини?

– Голяма част от съвременните семейства се формират на базата на първична и вторична изгода. Например: „Искам да напусна малкия град или селото, затова ще си хвана гадже в Пловдив или София, което има жилище и може да ме издържа“. Хората се научиха да вървят по плоскостта на най-малкото съпротивление – да си кютат, да дават екзистенциалния минимум, без да влагат емоции и отношение.

Но когато формираш съюз без любов, грижа и отговорност, ти няма как да възпиташ такова отношение и в детето си. Просто нямаш менталната енергия и психологическата нагласа да изградиш емоционално зрял индивид.

Недоверието в институциите ли кара възрастните да оправдават или да прибягват до саморазправа?

– Психологически най-опасният процес е именно тази борба. От едната страна е моралната борба – усещането, че имат право да нападат хора, които са обществено вредни. От другата страна е юридическата – ти нямаш право, защото човешкият живот, здраве и тяло са неприкосновени.

Поради ниския си интелект много хора не търсят и не правят разлика в тази граница. И ако обществото каже: „Да, това поведение е морално уронващо, но тези извършители са прави, защото се грижат за реда“, тогава ние реално делегираме на случайни граждани да се грижат за обществения ред, а не на закона. Тогава какво представлява този закон? Тези граждани в повечето случаи изобщо не действат адекватно или рационално, а според собствените си изкривени възприятия.

Това е прословутата „психология на тълпата“?

Да, това ни връща директно към книгата на Гюстав Льо Бон „Психология на тълпите“. Дехуманизацията е съвременна реалност. Хората заживяха с идеята, че някой постоянно иска да ги излъже, да ги измами – било то с промоции в магазина или с политически обещания.

И тук се задейства опасен психологически ефект: „Защо аз да бъда честен, когато другите не са? Защо аз да спазвам закона и да търпя санкции, когато тези, които го нарушават, излизат сухи?“. Оттам се ражда моделът на мислене „всички така правят“. Хората пишат коментари: „Той е педофил, заслужил си го е; той е гей, заслужил си го е“. Но не може да искаш да пребиеш някого в продължение на един час – това е абсурдно!

Къде изчезнаха моралните критерии в ежедневието ни?

– Преди години е имало критерии дори за това да си сложиш табелка „Образцов дом“ на къщата. Сега критерии няма и никой не желае да има, защото действа принципът: „За кокошка няма прошка, за милиони няма закони“.

Това послание се вижда на всички житейски нива. Не е нужно да си онлайн – достатъчно е да излезеш с автомобила си на пътя. Докато стигнеш до работа, ще видиш поне пет нарушения, които никой не регистрира – засичат те, минават на червено и никой нищо не предприема. При това беззаконие няма как да очакваме положителна промяна.

Как децата стигат до чудовищното убеждение, че да убиеш човек е „морално правило“?

– За мен най-важното в този случай е именно въпросът как група непълнолетни деца достигат до убеждението, че могат да унижават, да снимат и да убиват в името на морала. Те си казват: „Ние чистим света от лоши хора“. Но каква е твоята постъпка по изчистване?

Когато извършваш деяние в името на морала и около теб има други, които те подкрепят, това в твоите очи го превръща в морално правило. Убеден си, че това е нормата. Но когато си на 14, 15 или 16 години и нямаш никаква представа кое е истински морално правилно, как изобщо ще вземеш мотивирано решение как да постъпиш?

– Какви радикални мерки трябва да се предприемат, за да спре този разпад?

– На първо място, родителят трябва да отиде на „поправителен за родители“ и да му се търси строга отговорност за действията на детето му. Родителите не трябва да бъдат защитници на убийци, а адекватни възрастни за обществото.

На второ място, законът трябва да бъде изключително суров и справедлив, а образованието – още по-сурово и справедливо. Трябва да се дават реални, нагледни примери от съдебната практика с цел превенция, а не измислени хипотези. Защо пазим децата от информация, защо ги пазим от това да знаят за сексуалното насилие? Колкото по-малко информирано е едно дете, толкова по-големи порази ще свърши. Не може като нация да рекламираме хазарта на всеки ъгъл и едновременно с това да прикриваме убийците – този модел просто няма да работи. На някой в институциите очевидно просто не му се работи с темата за агресията.

– Какво е Вашето финално предупреждение, ако всичко продължи по старому?

– Ако не променим това веднага, процесът на деградация ще се засили. Поколението, което днес създава деца, става все по-малко емоционално грамотно. Следващите ще бъдат примати – и го казвам абсолютно с цялата отговорност на тази дума. Ние просто ще бъдем биологични единици, които се възпроизвеждат и колят.

Митът за „бунтаря със спрей“

Една от най-големите заблуди е, че всяка черта със спрей носи някакво дълбоко социално послание. Да, д-р Атмаджов ми припомни исторически примери като Кийт Харинг, който през 1988 г. използва графитите, за да разкаже за безразличието към болните от СПИН. Но нека бъдем честни – огромната част от това, което виждаме по българските стени днес, не са художествени произведения и рядко носят послание на бунта.

Това, което виждаме, са драсканици – инициали, псевдоними, футболни лозунги и териториални маркировки. Както отбелязва д-р Атмаджов, за много от тези хора това е просто „примитивен начин да заявиш себе си“. Психологическото послание зад повечето „тагове“ е егоцентричното: „Аз съществувам и искам всички да го видят“. Тук няма идеология, има само стремеж към видимост за сметка на общата естетика.

Изкуството започва там, където има съгласие

Истинският тест за това дали нещо е изкуство или вандализъм е изключително прост и той се крие в правото на съгласие. Ако художник рисува върху собственото си платно, това е творчество. Ако същият художник нарисува същото нещо върху чужда фасада без разрешение, това е увреждане на чужда собственост.

Разликата не е в качеството на рисунката, а в нарушението. Никой не би приел за изкуство издълбаването на гениално стихотворение върху капака на чужд автомобил. По същата логика, талантът не оправдава посегателството. Д-р Атмаджов е категоричен: „Това се води противообществена проява при малолетните… пък вече при пълнолетните си е вандализъм“.

Опасната политика на капитулация

Моята основна теза, която поддържам твърдо, е, че не трябва да се толерира драскането по стените под никаква форма. През последните години общините възприеха една стратегия, която аз наричам „политика на капитулация“: когато една стена постоянно се драска, върху нея се поръчва професионален стенопис с надеждата, че вандалите ще го пожалят.

Това не решава проблема, а напротив – окрилява драскачите. Подобен подход изпраща посланието, че натискът работи: „Ако достатъчно дълго драскаш, накрая ще получиш официално признание“. На практика това е признание за безсилие на институциите да спрат нарушението, затова те просто се адаптират към него.

Освен това, реалността показва, че тези стенописи невинаги спират вандалите. За част от графити субкултурата всяка повърхност е територия за завоюване. Красивият стенопис не елиминира мотивацията им, той просто създава ново платно за техните тагове, които носят престиж вътре в тяхната общност.

Комерсиализацията като легализатор на хаоса

Към този проблем се добавя и моето лично мнение за ролята на фирмите в процеса. Днес виждаме как много компании си поръчват рекламни графити по стените. Макар това да дава работа на някои артисти, според мен то допринася за легализиране на идеята, че стената е просто ресурс за съобщения.

Когато графитите станат рекламни платформи за лога на различни марки, те губят своята артистична свобода и се превръщат в поръчков продукт. Това нормализира присъствието на спрея в градската среда по начин, който размива границите между легално и нелегално в съзнанието на подрастващите. Ако една фирма може да „завземе“ фасадата с реклама, защо един младеж да не може да я „завземе“ със своя таг?

Какво всъщност е решението?

В разговора ни д-р Атмаджов посочи, че ако имаше адекватни глоби и принуда извършителите да възстановяват щетите със собствени средства, много хора биха се замислили дали да повторят. Решението не е в „пасивното приемане“ или в замаскирането на вандализма с поръчково изкуство.

Решението е в бързото премахване на новите надписи, последователното санкциониране и ясното разграничаване между изкуство и вандализъм. Трябва да спрем да романтизираме нарушението на правото на собственост. Както казва Атмаджов: „Градът ще си има цвят дотолкова, доколкото хората в него са цветни“. Но тази „цветност“ трябва да идва от духа и културата на гражданите, а не от насилственото присвояване на общественото пространство със спрей в ръка.

Новината в TrafficNews.bg за двамата младежи, изпаднали в безпомощно състояние пред Гранда след употреба на наркотици, не просто информира за поредния инцидент в града под тепетата. Тя послужи като детонатор на социална експлозия онлайн, която извади на повърхността плашещи нива на обществено разделение.

Вълната от коментари под публикацията на TrafficNews в социалните мрежи разкри една болезнена истина: докато се борим с навлизането на нови и смъртоносни субстанции, ние вече сме загубили битката за своята емпатия. Реакциите показват, че за голяма част от обществото зависимият вече не е болен човек или жертва, а „индивид”, за който не си струва да се хаби дори мисъл, камо ли държавен ресурс.

Директната присъда: „Да се тровят!”

Най-поразителната тенденция в обществения дебат е пълната липса на емпатия и замяната ѝ с открита враждебност. Голяма част от потребителите не просто отказват съчувствие, а директно обвиняват зависимите за състоянието им, като ги определят като съзнателна заплаха за останалите. За тези хора наркозависимостта не е здравословен или социален проблем, а доброволен избор, който заслужава наказание, а не помощ.

Ivanova Deana изразява тази позиция с изключителна острота: „Да се тровят бе те така ли иначе стават опасни за обществото . Никой не му слагал насила в устата тази отрова. Какво ги съжалявате такива ненормални младежи…”. В думите ѝ се чете не само гняв, но и убеждението, че подобни състояния са срам за родителите и че единствената причина тези младежи да не извършват престъпления в момента е фактът, че отровата ги е „съборила”.

Още по-краен в своята оценка е Jordan Georgiev, който вижда в смъртта на зависимите своеобразно пречистване на социума: „Тъкмо светът ще се поразчисти! Защо ни занимавате с тези наркомани? Някой кара ли ги? НЕ! Само разходи за всички нас“. Той дори предлага финансови санкции, настоявайки родителите не само да плащат разходите за линейка и полиция, но и да бъдат глобявани. Тази „прагматична” жестокост се споделя и от Щиляна Росенова, е лаконична: „Не ме е жал за такива индивиди“.

Ресурсът като ябълка на раздора

В центъра на безпощадните коментари застава и въпросът за обществения ресурс. Когато институциите се намесят, за да спасят живот, част от гражданите виждат в това „прахосване” на средства, които биха били по-полезни за някой „читав” човек.

Katq Ivanova поставя този въпрос в контекста на новата заплаха – фентанила, като иронично отбелязва, че веществото поне прави състоянието на човека „видимо и осезаемо”. Нейната критика към намесата на Спешна помощ е безмилостна: „Защо се викат линейки и полиция? Защо се прави разход на този обществен ресурс?… Линейка, която може да спаси човешки живот от инсулт примерно на някой читав човек, ще е заета да прави компания на друг избрал зависимостта”. Според нея такива гледки трябва да остават на улицата като „шокиращ пример” за това какви не трябва да бъдем.

Отпорът: „Колко примитивни и злобни хора има”

Срещу стената от безразличие и омраза се изправя друга група граждани, които са шокирани не толкова от гледката на дрогираните младежи, колкото от реакциите на съгражданите си. За тях липсата на емпатия е по-страшен симптом за разпада на нацията от самата наркомания.

Валентина Лалова изразява своето възмущение от „примитивните мозъци”, които се мислят за застраховани от всичко: „Не мога да повярвам колко примитивни, злобни и напълно лишени от чувство на емпатия хора има… Повечето коментари показват, че в обществото ни все повече преобладават примитивни и злобни индивиди, които само си мислят, че са хора, но нищо човешко няма в тях”. Тя напомня, че зависимостта често е капан, в който се попада неосъзнато, понякога дори чрез легални лекарства.

В същия дух потребителят с псевдоним Всв Все критикува самопровъзгласилите се морални съдници: „Хората имат нужда от помощ. Всеки заслужава шанс и протегната ръка. Но май си си заслужаваме съдбата… прости, арогантни и т.н. Големи съдници сте всички”. Красимира Ботева пък предупреждава за „тънката граница” в тийнейджърската възраст и призовава за молитва утре на тротоара да не се окажат нашите собствени деца.

Омразата като защитен механизъм?

В целия този дебат се прокрадва и една още по-мрачна нотка – омразата, родена от страха и личния опит. Vencislav Velikov обяснява своята липса на състрадание чрез практичен опит: „Такива хора ги защитаваш, мислиш им противоотрова да преживеят до следващата доза… Накрая идва ограбва те теб или имуществото ти и го намразваш. Аз си спестих момента с грабежа. Просто си ги мразя”.

Този коментар синтезира логиката на голяма част от недоволните – за тях наркозависимият не е болен, той е потенциален престъпник и паразит върху гърба на работещите. Когато обществото се чувства предадено от държавата, която „нехае” и е оставила децата в опасност, то често насочва гнева си не към дилърите или корумпираната система, а към най-слабото и видимо звено – хората на тротоара.

Диагноза на разединението

Случката, която се разигра пред Гранда в Пловдив в съботната вечер, е много повече от инцидент с упойващи вещества. Той е диагноза за състоянието на духа ни. От едната страна е гневът на хората, които се чувстват ограбени от липсата на ред и държавност, а от другата – ужасът на тези, които виждат в този гняв края на човечността.

Докато Jordan Georgiev призовава за „разчистване на света”, а Vencislav Velikov открито заявява омразата си, въпросът за това кой всъщност е „нормален” и кой е „индивид” става все по-труден за отговор. В една държава, описана от гражданите си като „разграден двор”, изглежда, че най-лесната жертва се оказва емпатията.

А докато спорим дали да ни е жал за падналите, „зомби апокалипсисът” вече не е на екрана, а в душите ни.

Ето и коментарния ми текст в TrafficNews.bg

Много хубаво представление. Не бях чел текста на Стефан Цанев, а в последно време се впускам в театрални приключения като редови зрител – без съществена подготовка и „написано домашно“. Усещам, че това ми дава допълнителен размах на въображението и свобода на приемането.

Невероятна, фантастична Мария Генчева, която харесвам да гледам на сцена заради аристократизма си и заради лекотата, с която посяга към ролите си. Заради начина, по който ги изиграва и ги изпълва с театралност и емоция.

Имам своите повдигания на една вежда към режисурата на проф. Атанас Атанасов и начина, по който е претворил текста в моноспектакъл, но… няма пълно щастие. Добре, че е Мария Генчева, която убедително и с лекота ме накара да усещам на моменти, че потъвам и не гледам театър, а наистина слушам изповедта ѝ, личната ѝ история.

Сценографията е на Борис Далчев и тук също имам своите малки забележки, но те не са съществени и не развалят цялостното усещане от преживяното след моноспектакъла в камерната зала.

И, да, препоръчвам да си подарите театър – истински театър.

Основен акцент в нея е разбирането, че това явление все още не е дефинирано като официално медицинско разстройство, а е по-скоро социален и психологически проблем, който засяга не само разведените двойки, но и цели семейства. Авторът подробно разглежда механизмите на манипулация, чрез които единият родител често заема ролята на жертва, вменява на детето чувство за фалшива лоялност и дисквалифицира другия родител в неговите очи.

Книгата обръща специално внимание на негативните последици за децата, които варират от физически неразположения и нарушения в съня при най-малките до агресия и сериозни психологически травми при по-големите. Анализирано е и честото безсилие на социалната и съдебната система, която се сблъсква с родители, търсещи в лицето на специалистите не реална промяна, а „съучастници“, които да потвърдят тяхната правота.

Книгата трябва да бъде прочетена, защото представлява апел към мъдрост и цели да помогне на родителите да разберат, че техните лични конфликти не трябва да диктуват емоциите на детето.

Разбир се, книгата може да бъде възприета полярно – за някои тя ще бъде огледало на техния собствен болезнен опит, докато за други може да прозвучи като обвинителен акт, който провокира силна съпротива. Тя е инструмент за постигане на честна себерефлексия, като приканва читателя да се запита доколко собственото му поведение е градивно и дали има волята да предприеме действия към промяна в името на благополучието на детето си.

Интервюто ми с д-р Атмаджов за книгата е публикувано в TrafficNews.bg

С екипа на TrafficNews.bg, заедно с Департамент „Медии и комуникация“ на Нов български университет, решихме да потърсим реален отговор. Затова започваме проучване по темата. Не просто като журналисти, а като хора, които ежедневно работят с информация и наблюдават как тя се променя под натиска на технологиите.

Днес всяка новина минава през алгоритъм – било то при избора на тема, подредбата в социалните мрежи или начина, по който стига до нас. Машината вече не е просто инструмент, а посредник.

И точно затова е важно да разберем как я възприема обществото – като помощник или като заплаха.

Проучването, което започваме, има три ясни цели:

• да измери доверието на хората към съдържание, генерирано с помощта на AI;
• да разбере какви роли обществото е готово да отреди на изкуствения интелект в журналистиката;
• и да очертае границата между машинната ефективност и човешката отговорност.

„Днес медиите не се съревновават само за внимание, а за доверие. Изкуственият интелект може да ускори процесите, но не може да замени човешката преценка и етичния усет. Изкуственият интелект може да напише текст, но не може да поеме вина. Може да създаде факт, но не може да защити истина. Именно това различава машината от журналиста – не умението, а съвестта“

Димитър Цонев, TrafficNews.bg

Тази мисъл стои в основата на цялото изследване. И макар машините вече да умеят да имитират човешки изказ, те все още не разбират човешкия смисъл.

Журналистиката, колкото и да се дигитализира, остава човешка територия. Но това не означава, че трябва да отхвърлим новите инструменти. Напротив, трябва да ги разберем, преди да ги приемем и доверим.

Затова приканвам всички да се включат в проучването ни. Всяко мнение е важно, защото от това зависи не само бъдещето на медиите, но и това на доверието.

Попълни анкетата и участвай в проучването

Това видео не е изключение. То е огледало. Не само на агресията, но и на обществото, което я наблюдава. Днес насилието не се крие. То се снима, споделя, харесва, анализира. То е станало съдържание.

Агресията като спектакъл

Днешната агресия вече не е стихийна. Тя е режисирана. Сцената е ясна – училищен двор, спирка, парк. Публиката е готова – съученици, зрители в TikTok, а после и всички ние. Всяко движение е „подбрано“ така, че да изглежда ефектно пред камерата.

„Видеото придава на агресора илюзия за значение“, обяснява Лазар Атмаджов, с когото разговарях за материал в TrafficNews.bg по темата. „Тя не просто бие. Тя създава съдържание.“

В този момент агресията вече не е просто изблик. Тя е представление – с режисьор, актьори и публика. С други думи, насилието се е преместило от тъмните ъгли в центъра на сцената. И ние всички сме в залата.

Публиката като съучастник

Много е лесно да кажем: „Аз не съм агресор, само гледах.“
Но това „само гледах“ всъщност е част от проблема. Когато присъстваш и мълчиш, ти придаваш тежест на случващото се. Ти ставаш фонът, на който насилието се легитимира.

Психолозите го наричат групов натиск. В реалността, никой не иска да бъде „онзи, който се обажда“. Страхът да не станеш следващата жертва е по-силен от моралния импулс да помогнеш.

„Когато насилието има публика, то вече е социално, а не индивидуално явление“, каза Атмаджов. „Сцената не може да съществува без зрители.“

И в това е най-тежката част – че публиката не просто наблюдава. Тя утвърждава.

Алгоритмите на агресията

И ако някога насилието спираше с края на училищния ден, днес то започва след това. В дигиталния свят видеото има втори живот – по-дълъг, по-жесток и по-вирусен. Колкото повече гледания, толкова по-голяма стойност. Колкото повече лайкове, толкова по-голяма мотивация за следващ клип.

Платформите не правят разлика между съчувствие и садизъм. Алгоритъмът не различава „харесвам това видео“ от „не мога да повярвам, че е толкова брутално“. Той вижда само ангажираност. И я възнаграждава.

Така насилието започва да се самовъзпроизвежда – като цикъл от кадри, гледания и реакции. Без контекст. Без вина. Без граници.

Мълчанието като насилие

Много от свидетелите на такива инциденти казват по-късно: „Страх ме беше.“ Да, страхът е реален. Но и мълчанието е избор. Да гледаш и да не направиш нищо – това също е действие. И то оставя следи.

Понякога един глас, едно „Стига!“, може да спре нещо ужасно. Но този глас липсва, защото никой не иска да излезе от ролята на наблюдател. И когато никой не говори, агресията придобива увереност. Тя расте от безмълвието на тълпата.

Какво може да се направи

Проблемът не е само в агресора. Проблемът е в културата, която превръща болката в съдържание. И решението трябва да започне именно там – в начина, по който учим децата да гледат света.

• В училищата трябва да има разговори за емоционална и дигитална грамотност.
• Родителите трябва да знаят как да реагират, когато детето им стане свидетел, а не жертва.
• Учителите трябва да имат инструменти за действие, когато виждат, че групата се превръща в публика.
• А обществото – да спре да гледа, без да мисли.

Следващия път, когато видиш подобен клип – не го споделяй. Не бъди зрител. Бъди човекът, който натиска „спри“, не „харесай“.

Огледалото

Видеото, заснето с агресията между ученичките , може да бъде от всеки град. Момичетата може да са от всяко училище. Но публиката – публиката сме всички ние.

Когато насилието има публика, то живее по-дълго. И ако не спрем да гледаме, без да реагираме, следващият клип ще бъде още по-жесток.

Насилието не се бои от камерите. То се храни с тях.
Докато някой не изключи записа – и не каже:

„Това не е шоу. Това е болка.“

„Рожденият ден на Рупърт“ от Кен Дженкинс е моноспектакълът на Ангелина Славова, поставя се в Камерна зала на Младежки театър София. Той е част от програмата, посветена на 80-та годишнина от създаването на театъра.

„Рожденият ден на Рупърт“ от Кен Дженкинс е не лек текст, може би дори много абстрактен и далечен на пръв поглед за българския зрител, но в умелата интерпретация е на режисьора Стоян Радев и актрисата Ангелина Славова.

Пиесата започва с предаден чрез видео диалог-монолог между Стоян Радев и Ангелина Славова за трудността да се подходи към този текст, за възможните му представяния, подхода към него, трудността, нуждата на зрителя, какво въобще прави театъра в обществото, има ли обществото нужда от театър, от нови идеи, как тези нови идеи си пробиват път и достигат до публиката.

Ангелина Славова с голяма усмивка и леко поема аудиторията в монолога си на интервюирана за популярно телевизионно предаване фермерка. Но усмивката е само начин да се защити, да поднесе по-поносимо едно непоносимо битие, живот на загуба, на липса, на самота, отдалеченост, без празници, дори без Коледа и Нова година, само с рождения ден на Рупърт. Живот в стремеж към свързаност, но без реална възможност за такава. Рупърт, който се ражда, за да утвърди чудото и силата на живота, и който живее само една година.

Изключително умело поднасяне на сложните теми, за които обикновено не искаме и не говорим. Темата за смъртта, за загубата, за жената като творец, за женското начало. Силен образ изгражда Ангелина Славова и през смеха й у публиката напират сълзи.
Текстът е в превод на Воил Велев, сценографията и костюмите са дело на Елица Георгиева, а композитор е Емилиян Гацов – Елби. Екипът работи в голям синхрон – това проличава от убедителността на крайния резултат.

Ангелина Славова завършва актьорско майсторство за драматичен театър във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ през 1992 г. в класа на проф. Стефан Данаилов.
Участвала е в редица театрални спектакли в Младежки театър „Николай Бинев“, сред които „Nordost“, „Тихи, невидими хора“, „Страхотни момчета“, „Джин и медени питки“, „Всички мои синове“, „Малкият принц“, „Лунните невени“, „Три сестри“ и много други.
За образа на Тили в „Лунни невени“ получава „Аскеер“ за поддържаща роля през 1997 г. Носител е на наградата на името на Невена Коканова – за дебют от 27-ото издание на филмовия фестивал „Златна роза“, за ролята си във филма „Маймуни през зимата“. През 2010 г. получава „Аскеер“ за водеща женска роля в спектакъла „Нордост – приказка за разрушението“ от Торстен Бухщайнер, реж. Василена Радева в Младежкия театър. Носител е на множество  награди от национални актьорски конкурси за интерпретация на поетично творчество. Енджи, както я наричат приятелите ѝ, се занимава с дублаж още от 90-те години, като в творческата ѝ биография се отличават множество обичани сериали и редица роли както в киното, така и в телевизията.

„Странна случка с куче през нощта“ започва тромаво, донякъде плахо, но после те завърта като в центрофуга.

Да, имаме остра нужда поотделно и като общество да приемаме и да разбираме онези, които не са като нас, имаме нужда да (се) обичаме, да бъдем честни, да живеем в свят на емпатия…

Не мога да крия симпатиите си към Стоян Радев, не пропускам да го гледам всеки път, когато имам тази възможност. Отдавна не бях гледал представление на русенския театър, така че „Случката“ беше 2в1.

Много добра игра, интересно сценографско решение, блъскащо зрителя из красивия ум на 15-годишния Кристофър, завладяваща цялостна визия.

Благодаря на Боян Иванов за възможността да преживея това по точно този начин.

P.S. А идеята за обвързване на представлението с каузата за осиновяване на домашен любимец от приют е фантастична и заслужава адмирации!

Похвално е, че Младежки театър „Николай Бинев“ е гласувал доверие на Станка Калчева за нейния дебют като режисьор, защото тя първо се е справила изключително добре в превръщането на всички 175 писма в компактни сценични диалози и действие, а след това ги е режисирала по начин, който завладява вниманието и провокира размисли. Без излишества.

Постановката проследява паралелни интриги и сред тях основна е трансформацията на младата Сесил Воланж. Тя напуска манастира, за да се омъжи по волята на майка си за бивш любовник на маркиза дьо Мертьой. Маркизата разбира какъв брак се готви и решава да отмъсти за изневярата на любовника си. Убеждава виконт дьо Валмон да прелъсти невръстната Сесил преди брака ѝ. Това ще срази нейния неверен любовник и бъдещ съпруг, който ще разбере, че невръстната му жена е имала други мъже в живота си преди първата брачна нощ с него. Сесил постепенно се преобразява, като става подобие на маркизата. В края пише писмо, в което радостно подканва своя приятелка от манастира да дойде в Париж, където ще се наслаждава не живот, изпълнен с любовни афери.

Първото, което вижда публиката, е минималистичната сценография, която позволява да изпъкнат чудесните костюми и много добрата игра на актьорите на сцената.

Признавам си, лично аз през цялото време не можех да откъсна поглед от Рая Пеева – във всеки миг, когато беше на сцената. Толкова добро влизане в обувките (и кринолина) на герой отдавна не бях гледал. Не че останалите не бяха много добри, но Рая Пеева предизвика истинското ми възхищение.

Обичам да гледам такъв театър, искам да гледам повече такъв театър!