Преди 20-30 години, когато масовото изтичане на българи към Западна Европа набираше скорост, имаше една фраза, която звучеше като виц: „Бедни сме, защото сме малко, а сме малко, защото сме бедни“. Затвореният кръг се оказа устойчив десетилетия наред, но днес вече се разчупва, и то не без помощ отвън. Сега, когато вече сме в Шенген и еврозоната, а падането на визите за Щатите се появи на видимия ни хоризонт, българите имат нов проблем и тема за вайкане – прииждането на работници от цял свят.

В последните години всеки сезон чупи рекордите на предходния по издадени разрешения за работа на граждани от „трети страни“ – Узбекистан, Киргизстан, Таджикистан, Непал, Бангладеш, Индия, Молдова, Турция, Северна Македония… Напливът от пришълци хвърля в тревога както сериозни анализатори, така и „обикновения българин“, макар и всеки с различна мотивация.

Но да припомним корена на проблема, който сякаш се замита под килима. За последните 15 години работната сила в България се е стопила с около милион души – колкото цялото население на градове като Пловдив и Варна, взети заедно. Съотношението на хората в пенсионна възраст и децата спрямо работещите достига близо 62%, а продължителността на живота ни е най-ниската в целия ЕС – средно около 74 години. Така, както я караме, няма да я караме много дълго, и по-просто от това не може да се каже.

От този милион стопила се работна ръка, около 700 хиляди българи в момента са в чужбина – най-много в Германия, Испания и Великобритания. Зареждат складовете на „Лидъл“ в Щутгарт, берат ягоди в Андалусия или сменят памперси на стари хора в Бирмингам. Работа, която у нас не биха вършили при никакви условия, дори и за същото заплащане. Същият българин, който в чужбина бачка нискоквалифициран труд, уж за двойно повече пари (което, приравнено към мизерните условия или разходите му за по-нормално живеене, излиза почти същото), се връща у нас за Великден и Коледа и почва да мрази непалеца или таджикистанеца, дошъл тук с подобна мотивация.

Кой всъщност е виновен, че в хотела кафето ви го носи момче от Душанбе или Ташкент? Ясно е, че работодателите у нас, както и навсякъде по света, не са някакви добри самаряни или почитатели на средноазиатската кухня и традиции. Повечето от тях, добре си ги знаем, са безскрупулни печалбари и селски тарикати. Но далеч не всички са такива, и все по-малък процент са такива. Чуждестранният персонал заема позиции, които постоянно остават незапълнени от тукашни работници, и, поне на този етап, не може и дума да става за „изместване на местните“. Непалецът в кухнята на вашия хотел не е откраднал работата от българин. Просто никой нашенец не е искал тази работа – не при тези условия, само за един кратък сезон. Или пък нашенските кандидати са се оказали направо непригодни за въпросната дейност. Защото и това е сериозен проблем, който се премълчава от всеки оратор популист.

Всеки работодател отдавна е наясно – у нас расте ново поколение, за което системното полагане на какъвто и да е труд (не говорим за някакво спорадично или еднократно усилие) вече е немислимо. Налице е цяла нова генерация, която предпочита въобще да не работи, отколкото да върши нещо, което смята за твърде тежко и ангажиращо. А камо ли да го прави съвестно и с нужното постоянство.

Но защо българският клиент гледа все по-накриво момчето от Непал в кухнята? Защото има различна гледна точка към работата му. Непалецът сравнява заплатата си с онова, което е можел да изкара в Катманду. Клиентът от Кюстендил сравнява заплатата си с това, което чичо му изкарва в Мюнхен.

Ако искаме най-лесно да разберем накъде върви светът, а с него и България, достатъчно е да погледнем днешен Дубай – апропо, все така лелеян рай и любим пример за много нашенски туристи. Близо 90% от 9-те милиона жители на ОАЕ са родени извън страната, повечето работят по временни договори в широк спектър дейности – от висококвалифицирани до нискоквалифицирани. Мигрантите буквално са построили градовете – хора от Индия, Пакистан и Бангладеш.

Но Дубай не се извинява никому за това. Не организира парламентарни дебати дали имигрантите са някаква заплаха, а просто строи небостъргачи. Там се бачка като за световно, а спазването на човешките права е дълбоко пазена мрачна тайна. Толерира се само трудова имиграция и никаква друга – нито политическа, нито социална или, културна. Ела, работи, изкарвай пари, но не очаквай нищо друго в замяна. Звучи не много демократично и направо цинично, но е функционално и превръща една пустиня в рай, в който целият либерален и хуманен свят ходи да си харчи парите…

Не бива, разбира се, да се подценяват рисковете от масовия внос на работна ръка. Това все повече ще касае и България, която досега беше почти недокосната, направо „девствена“ по тази линия. Скорошната история на Западна Европа е пълна с горчиви предупреждения: кварталът Сен Дени в Париж, Нойкьолн в Берлин, Ню-Вест в Амстердам, ислямската община Моленбек в Брюксел, части от Малмьо в Швеция… Това са все места, където трудовите мигранти не са се интегрирали, а са се самообособили. Днес тяхното трето поколение ражда проблеми, несравнимо по-сложни от първоначалния недостиг на работна ръка.

Когато не говориш езика и не чувстваш принадлежност към приемащото общество, се затваряш с хората, с които споделяш общ произход. Това принципно е нещо съвсем човешко. Но когато тези затворени общества достигнат критична маса и се превърнат в паралелни структури с паралелни норми и дори собствени неписани закони, проблемът престава да е демографски и се превръща в цивилизационен.

За България рискът засега е ограничен – числата са далеч по-скромни, а основните причини за прииждащи чужденци са главно икономически. Сезонните работници в туризма не са имигранти на постоянно пребиваване. Но тенденцията е ясна – бройката расте, и то бързо, в геометрична прогресия. Може ли държавата да предприеме нещо? Поне теоретично – да, и то доста.

Например строги квоти и ротация – краткосрочни договори (6-24 месеца) със задължително връщане обратно, както е в някои азиатски държави. Задължително езиково обучение като условие за продължаване на разрешението. Контролирано и разпределено настаняване вместо концентрация в определени квартали. Фамилно ограничение – първо се допускат само индивидуални работници, а семейно събиране се разрешава чак след доказана интеграция. Точкова система – приоритет на квалифицирани, адаптивни кандидати с по-добър профил. Строг контрол за спазване на трудовото законодателство – за да не се превърнат чуждестранните работници в инструмент за потискане на заплатите от страна на алчни предприемачи. Забрана на затворени работнически лагери от дубайски тип и строги глоби за всеки бизнес, изградил подобно гето.

Тук обаче стигаме до чисто философския, принципен капан на либералната демокрация. Тя е изградена върху идеята за универсални права, отворено общество и недискриминация. Но когато масовата трудова миграция носи хора с коренно различни норми като религия, култура, семейни ценности, полови отношения, тя поставя пред либерализма въпроси, на които той трудно може да отговори, без да си противоречи. Можеш ли да бъдеш отворено общество и едновременно да поставяш условия за интеграция? Можеш ли да зачиташ културното разнообразие , но и да изискваш приемане на тукашните демократичните норми?

Отговорът вероятно е да, но изисква силна политическа воля, ясна рамка и като цяло здрава държавност, а не само куха реторика и популизъм и от ляво, и от дясно. Тук хилядите служители на МВР, срещу чиито увеличени заплати се роптае толкова много, биха могли доста да помогнат, и така да оправдаят местата си в бюджетната ведомост. Стига да има кой да изисква подобна дейност от тях.

Европейският опит показва, че проблемът не е самото пристигане на работници от другаде, а в пасивността на местната държава и общество след идването им. В лелеяния Дубай либерална демокрация не съществува – там властва авторитарният прагматизъм. Бихме ли се съгласили на второто, за да не плащаме цената на „многото чужденци“, срещу които все по-шумно мърморим?

За средния българин никога няма да има угодия. В чужбина той е имигрант и трябва да се интегрира, а в повечето случаи не иска, или не му дават, а тук се очаква да толерира различните. Иска развита държава – такава, каквато близо половин век се стремяхме да станем – но не ще работниците, без които тя не може да функционира.

Дошло е време за осъзнаване на един прост и донякъде стряскащ исторически факт – да, вече сме една от „белите страни“. Имаме покупателна способност, която надхвърля тази на съседите ни, а и на доста централноевропейци. Станали сме привлекателно място за живеене на фона на далечни (средноазиатски) или не толкова далечни (балкански и бивши съветски) държави. Няма вариант, при който хем сме богати и работим все по-малко и все по-лека работа, хем не приемаме бачкатори отникъде. Кое от двете избираме? Да не идват никакви узбекистанци насам, но и да не сме част от най-богатия свят, или обратното?

Недостигът на работна ръка само за 2025-а е възлизал на над 260 000 души – предимно в строителство, производство, туризъм, здравеопазване. Българинът не иска тези позиции защото заплатите са му ниски. Друг пък предпочита да си кара на социални помощи или сезонни схеми (или пък не иска сезонна работа, а целогодишна заетост), а трети мисли за емиграция.

За последните шест години България е успяла да привлече над 100 хиляди чуждестранни работници от 65 различни страни, като броят им продължава да расте. Тенденцията е необратима. Въпросът вече не е дали ще дойдат повече чужденци (неизбежно е и трябва да го осъзнаем и приемем), а дали ще имаме достатъчно мъдрост и воля да управляваме процеса – вместо да се правим, че той не съществува.

_{Хроничният недостиг на работници в туризма, строителството и други нискоквалифицирани позиции у нас възлиза на стотици хиляди души, при все по-намаляващ дял на активното българско население.}

Париж е град, който освобождава една жена от всички грехове, за които се смята за виновна; той отмива всичко това и тя става свободна.

Иранската кинозвезда Голшифтех Фарахани

Какъв месец беше този май на 2026-а! Наистина незабравим и исторически – не само за културата, но и за цялото ни битие и самочувствие като нация. Първи беше стартът на италианската колоездачна обиколка у нас – събитие, което отиде далеч отвъд спортните мащаби и показа, че сме пълноценна, красива и жизнерадостна част от Европа. После дойде триумфът на Дара във Виена – най-големият успех в историята на попмузиката ни, който накара цял свят да говори с възхищение за нас. Последваха и спортни успехи, каквито не се случват всяка година – Сашо Везенков стана европейски клубен шампион по баскетбол, а Нургюл Салимова спечели елитен шахматен турнир в Букурещ, побеждавайки куп шампионки. 19-годишният Никола Цолов завоюва втора поредна победа във Формула 2 – в Гран При на Маями – и стана първият победител от тази люпилня на таланти за елитния автомобилизъм на американска земя…

А навръх най-светлия ни празник – 24 май – примата на българската музика озари за втори път най-престижната европейска зала – парижката „Олимпия“. Събитието беше знаково не само за възхода на нашата култура, но и апотеоз на една легендарна кариера. Върху историческата френска сцена Лили Иванова показа на целия свят, че устремът й към нови върхове е неукротим, а нейният талант и отдаденост на музиката са по-силни от времето. Гласът на най-обичаната ни певица отекна из цял Париж.

Нашата 177-а Cover story e посветена на този пореден неин триумф. Разказвайки за Лили в „Олимпия“, а също и за срещата й със Симеон II в неговия царски дворец в София преди няколко месеца, юнският Biograph от 2026-а се превръща в издание със специално място – не само във вашата колекция, но и в съвременната летопис на българската култура. Пазете си го, както ще го пазя и аз!

Приятно четене.

Георги Неделчев,

редакционен директор

Докато гледах и слушах този грък с характерния му говор на английски, се сетих за работата си с гръцки мениджъри в епохата ми в Playboy. Припомних си отново какъв професионализъм и всеотдайност влагат в нещата, с които се заемат. Да, тарикати са, знаят си цената, пазарят се за всяко евро, дори понякога могат да се „циганят“. Но на такова фокусиране върху важните неща малцина българи са способни. Можем само да се учим от тях. Взимат работата си много насериозно и я вършат със завидно постоянство и методичност. Тук обикновено се работи „на юруш“, на един гол ентусиазъм.

Всъщност, това е и ключовият извод от разговора – че никога не е късно да се учиш, да трупаш опит. Че трябва да знаеш и как да губиш – това е много по-трудно за усвояване, отколкото да стигнеш до някакъв успех. Изключително полезно интервю за целия български шоубизнес – урок, събран в 23 минути дестилирана предприемаческа и културна мъдрост.

Качествата и на песента, и най-вече на Дара, са били много внимателно анализирани. И са били взети най-правилните възможни решения – върху какво да се акцентира в нашето представяне. Става ясно и че нито предварителния видеоклип, нито прословутите „промо-турнета“ имат определящо значение при подобна изява – ключовото е в три минути да успееш да взривиш една зала и цялата публика по света. И го постигнаха, благодарение най-вече на таланта и усилията на нашето момиче, но също и на одисеевския ум зад тях.

ГЕОРГИ НЕДЕЛЧЕВ/ в.“Уикенд“, 22 май

1. Само веднъж през последните 10 години жури и зрителски телевот са били единодушни за победителя – през 2017-а, когато „Евровизия“ спечели португалецът Салвадор Собрал, а ние останахме втори със силното участие на Кристиян Костов. В последните три издания скандално (и винаги съмнително) надделяваше фаворитът на журитата – Швеция (2023), Швейцария (2024) и Австрия (2025).
Дори италианското явление „Манескин“ не триумфира толкова убедително и с такава масова любов, каквато получи Дара. Постигнатото от нея запушва устите не само на тукашните й завистници и душмани, но и на всички недоволни от класирането в останалите държави – при такова преимущество просто никой не може нищо да каже. Повечето коментари от хората, стискали палци не за нея, са от типа „Исках друг да спечели, но много се радвам за този победител“ – изключително рядка ситуация в конкурса, а и във всички състезания въобще в наши дни.

2. Негативният шум, който се вдигна през февруари и март у нас след избирането на Дара за наш представител, а после и при селекцията на песента й, дори не заслужава да бъде припомнян и сочен с пръст. Такова явление съществува не само тук, въпреки че на наша територия избуява по-силно от другаде. Това са комплексирани и жадни за внимание хора без достатъчно смисъл в живота си, които всяка седмица намират повод за изливане на негативна енергия. А социалните медии индиректно и дори директно поощряват това – те функционират благодарение на вирусния хейт и психотичните състояния на потребителите си.

3. С друга песен Дара може би нямаше да спечели. Същата „Бангаранга“, но изпълнена от някой друг, също не би триумфирала. Но дори и с тази песен, Дара не би постигнала историческия успех, ако не е бил колосалният положен труд от нея и от екипа й – нещо, което си личеше във всяка секунда. При цялата харизма и очевиден талант на това момиче, количеството вложено усилие е водещ фактор и не бива да се подценява от никого. Само човек, способен да вложи толкова старание и енергия в нещо, би могъл да се надява на подобен успех в която и да било сфера. Вокалното изпълнение също беше безупречно – до степен някои хора да смятат, че е било на плейбек. Докато останалите певци (най-вече Кипър, Германия, Украйна) се мъчеха да нацелват тоновете, Дара пееше така, сякаш звучи студиен запис.

4. Заслугата на шведския хореограф Фредрик Бенке Ридман за победата на „Бангаранга“ е ключова. Режисурата на презентацията ни беше завладяваща от първата до последната секунда. Хората, присъствали на репетициите във виенската арена, са единодушни – още при първата поява на Дара и четиримата танцьори е станало ясно, че това ще е един от фаворитите. Режисурата много умно постави акцент върху близките планове и артистичното, подвижно и невероятно симпатично лице на певицата. Погледите, които мята наляво и надясно, автентичните мимики, добре овладените жестове, походката на поп-кралица… Специалистите признават, че отдавна не се е появявала нова звезда на световната сцена, която да показва толкова категорично владеене на сцената и публиката. „Шоу като от Супербоул“, беше коментарът на един латиноамерикански фен във Фейсбук. „Изпълнение като за наградите „Грами“ или на MTV“, коментираха други. Видяхме как един видеоклип се създава на живо, пред очите ни, и това беше магическо като въздействие.

5. Парадоксално или не, но хейтът срещу Дара от февруари и март всъщност й направи услуга – нещо, за което писахме и тук още тогава. Освен че я мобилизира по начин, който нищо друго не би постигнало, той я накара и да се скрие от тукашната отровна среда извън България, да се подготвя в относителна изолация от цялата тази злоба, завист и психотична агресия. Това е още един от уроците на този триумф – за да успееш на някаква голяма сцена извън родината, е най-добре да се подготвяш по-далеч от нея.

6. “Октоподът Саня Армутлиева“, която в българските музикални среди нескрито ненавиждат – някои по очевидни причини, други – неясно защо, явно си разбира добре от работата. Може би по-добре от всеки друг в тази сфера. Като международни контакти, влияние в европейската музикална индустрия, хъс и амбиция, продуцентката от „Вирджиния рекърдс“ засега няма аналог в нашия шоубизнес. Конкурентите й с основание й завиждат, но би трябвало да се учат от нея, да я копират и ако могат – един ден да я засенчат.

Грешката и проблемът на Армутлиева е, че се опитва да носи твърде много дини под една мишница и да упражнява влияние дори там, където то не й е необходимо – в медии, организации и асоциации – понякога просто ей така, „заради спорта“. Ако се фокусира само върху продуцирането и върху международната кариера на своите изпълнители, Саня ще направи услуга на цяла България, а също и най-вече на себе си.

7. Не бива да се премълчават добрите думи и за БНТ, която също „изяде доста жаби“ през последните месеци. Колкото и основателни критики да имаше към практическата реализация на тукашния конкурс, видя се, че телевизията е взела правилни решения. Лоша шега й изигра единствено предоверяването на публиката и подценяването на хейта и завистта, които могат да избухнат. В желанието си да угоди на аудиторията, БНТ превърна и себе си, и най-вече Дара, в мишени за безумна злоба.

8. Финалът на „Евровизия“ е най-гледаното музикално шоу в целия свят. Каквито и резерви да има един здравомислещ и по-традиционен зрител към него, влиянието му е огромно и неоспоримо. Дано вече веднъж завинаги ни е спестена досадната снобска поза „Кой въобще се интересува от този конкурс?“. Разбрахме, че не слушате естрадна музика, но никой не се интересува и какво друго не слушате и не правите…

Тази година, в един сегмент от втория полуфинал, организаторите се опитаха да обяснят и оправдаят „гей линията“ в него. Беше като някакъв буквар за първокласници, но подтекстът отекна леко гузно и като индиректен опит за дистанциране. Може с основание да се очаква, че в следващите години няма да виждаме такова натрапване на ЛГБТ-пропагандата, въпреки че тези хора няма как да престанат да са най-активните фенове на конкурса и не могат да бъдат изолирани от първите редове в залата.

9.Скандалът с участието на Израел беше по-голям, отколкото си пролича по телевизията, въпреки че освиркванията този път не бяха така заглушавани. Никой зрител обаче не разбра как в хората в залата бяха открито настроени срещу участника от държавата-агресор и убиец на невинни хора. Зад кулисите всички скандираха „Дара, България и Бангаранга“, само и само да не спечели певецът от Тел Авив. Нашата победа се прие с огромна и масова радост не само защото беше напълно заслужена, но и защото елиминира Израел от възможната победа след сплотения еврейски телевот от цял свят.

10.

Получихме нула точки от журитата на Украйна, Португалия, Австрия и Финландия. За каква „експертиза“ могат да претендират тези комисии, след като не са сложили в своя Топ 10 най-категоричния победител в досегашната история на конкурса? Позорът им е голям. Не е нещо, на което ние трябва да отвръщаме със същото, но говори достатъчно за достойнството, манталитета и професионалната етика на тези клети хора.

11.Букмейкърите за поредна година се изложиха. Или пък просто хитро спечелиха милиони на гърба на наивниците, които им се довериха. Уж категоричният фаворит Финландия накрая остана едва шести, а следващите в прогнозите – Гърция и Австралия – не стигнаха до челната тройка. Дано оттук нататък по-рядко ни се навира в очите какво предвиждат бетинг компаниите. Видя се отново, че представянето на живо на сцената, контактът с многомилионната публика по цял свят, е най-важният фактор, и винаги ще бъде такъв.

12.Какво следва за нас оттук нататък? Много работа, а също и типично български интриги. Родният шоубизнес, който винаги е бил среда на завист и егоцентризъм, започва да се тресе още отсега. Кои да бъдат водещи на шоуто и кой да бъде наш представител? Това са ключовите въпроси, въпреки че и форсирането на метро линията, водеща до Арената, не е никак маловажно.

Водещите трябва да са световноизвестни личности, харизматични и с перфектен английски. Мария Бакалова е безспорен кандидат, също и Поли Генова, Люси Дяковска, Алекс Раева. Колегата й трябва задължително да бъде достатъчно атрактивен, артистичен и с чувство за хумор – в идеалния вариант някой като Григор Димитров. Тук не бива от уравнението да се изключва и Азис, а също и Димитър Рачков. Но най-хитро би било водещ да е Иво Димчев, който на следващата година да се яви и като наш кандидат в конкурса. Той има всички качества да впечатли и в двете роли.

Относно това кой ще ни представи през 2027-а в София (при положение че е ясно, че няма шанс да спечели) – това спокойно може да бъде залагащата на нашия фолклор Мона, например в дует с друг млад изпълнител като Роби. Това ще е добър импулс за кариерите им и ще ни представи по достатъчно емблематичен начин, без по-задното им класиране да се приеме като разочарование от когото и да било.

Това чисто ново парче е добър пример за процесите, които текат в музикалното пространство, без изобщо да усещаме тяхната важност и скорост. Всеки, който харесва модерна руска попмузика (особено под-жанра с фолклорни мотиви, към който спада суперхита „Матушка земля“), няма как да не се заслуша и в тази балада на проекта „Златенция“. Казват, че зад него стои рускоезична украинска поетеса на име Злата Драч, родена в Днепропетровск, която публикува свои стихове в социалната мрежа „В контакте“ под този псевдоним. Но информацията около нея е оскъдна до степен на мистерия.

Да, има инстаграм-профил, с над 300 000 последователи, в който има снимки на много красиво русокосо момиче. Просто няма как да не я харесваш – като песента по-горе. Но дали миловидната блондинка наистина е автор на прекрасните стихове, или просто негова секси приятелка? Няма как да сме сигурни.

Едно обаче е неоспоримо – песните на „Златенция“, които можете да слушате в Spotify и YouTube, до една са завладяващи, като тази тук – „И не надо“. Фокусират се предимно върху женската душа и съкровените емоции. Харесват се прекалено много, някак си съмнително много – буквално не можеш да им намериш никакъв кусур. Това важи особено за вокалите – те взимат без никакво затруднение и най-трудните тонове – със завидна чистота и кристален тембър. Ефектът е направо сърцераздирателен.

Правилно се досетихте – създадени са от изкуствен интелект, за чието навлизане в музиката Божидар Божков е написал голяма статия-разследване в актуалния майски брой на Biograph.

Привидно няма никакъв проблем – даже напротив. Какво лошо има да слушаме толкова хубава музика?

В момента обаче, в който осъзнаем, че зад нея не стои реална личност, човешка душа, а изцяло компютърен мозък и хладнокръвен алгоритъм, калкулирал за броени секунди какво би звучало най-добре, удоволствието някак си помръква и направо изчезва. Но такива песни ще се промъкват все по-често в предлаганите от платформите плейлисти. И винаги ще имат безброй безкритични фенове (ако и те не са някакви ботове), готови да пишат възторжени коментари, да слагат лайкове и да препубликуват в своите профили…

Предстои ни епоха, в която ще започнем да се наслаждаваме над „недостатъците“, придаващи човешки елемент на изкуството. Лимит на гласовия диапазон, несъвършенство и простота в инструменталния съпровод, снимка без фотошоп на изпълнителя. Ще се кефим, че на концерти той не успява да вземе някоя нота съвсем чисто. И успоредно с това все повече ще слушаме стара музика – такава, за която сме сигурни, че е създадена от човешко същество.

Еуфорията около старта на колоездачната обиколка на Италия у нас надхвърли и най-оптимистичните очаквания и се превърна в събитието на годината – и то не само в спортния календар. Би трябвало да й се отдели повече внимание и да си направим някои изводи – предимно оптимистични.

Позитивните емоции се разпростряха в цели три дни, което е коренно различно например от домакинството на голям футболен мач за европейска купа, волейболно първенство в зала или пък финал на конкурс като този на Евровизия. Като мащаб, брой участници и съпътстващ персонал, както и като и ангажимент на целокупната нация това беше много повече. Ако за да получим този ефект сме платили около 10 милиона евро, както казват някои – това са най-добре похарчените от държавата пари от десетилетия насам. А тази държава е харчила за какво ли не…

От една страна, по пътищата и улиците излязоха стотици хиляди българи и изглеждаха видимо щастливи – въпреки типично нашенските мрачни предварителни прогнози, че много от тях ще гледат накриво заради блокирането на трасета. От друга страна, събитието беше предавано часове наред за милиони зрители по целия свят. И картината не ни даваше никакви поводи за срам, а тъкмо обратното.

Когато през 2019-а Пловдив стана Европейска столица на културата заедно с италианския град Матера, това пак беше историческо събитие, но дори и то не обедини нацията ни по същия начин. Имаше не само голямо обществено разделение относно повечето взети решения и предпочитания, но и нескрито разочарование от цялостната организация и предложения спектакъл. Сега не беше така – дали защото предварителните очаквания не бяха големи („абе какво толкова, това е някакъв си там спорт“), или защото сме помъдрели и вече имаме повече опит като пълноценна част от Евросъюза, или просто защото в спортните среди хората са много по-задружни и позитивни като цяло, за разлика от вечно разделената и доминирана от егоизъм и завист артистична гилдия…

Какво научихме от тридневното суперсъбитие по българските пътища и улици? Преди всичко – че имаме прекрасна страна, която може да изглежда добре, ако е показана както трябва. Че имаме доста неща, с които се гордеем. Парадоксално или не, много българи откриха голяма част от нашите забележителности чак сега, когато видяха, че ги излъчват в целия свят – и то напоително и без претупване, с достатъчно добър фокус. Разбрахме и че пътищата ни не са чак толкова лоши, пък макар и някои да са били специално ремонтирани за целта. Коментаторите по БНТ, всичките опитни международни колоездачи, неведнъж изтъкнаха – в Италия например второстепенните междуградски трасета са много по-лоши от нашите.

Разбрахме и че като нация се радваме много по-искрено на едно такова събитие – за разлика например от гърците преди 30 години, които са посрещнали старта на Джирото с обидна липса на какъвто и да било интерес по улиците на Атина. И то навръх 100-годишнината откакто са възродили модерното олимпийско движение именно там.

Същите пътища, градове и улици, които сме гледали безброй пъти с досада и дори отвращение, сега ни се сториха изненадващо приветливи и привлекателни. Представихме си, че това е някоя друга европейска страна, която гледаме по „Евроспорт“, и установихме, че няма никаква разлика. Всичко е въпрос само на желание нещо да се представи позитивно и с мащаб.

Гледките от Несебър, дюните край Созопол, курорти като Слънчев бряг и Боровец, крепостта Царевец и спиращото дъха Велико Търново, язовир Искър, величествената София с нейната катедрала и модерни небостъргачи на входа на града – лесно беше да си представим как много от милионите зрители пред екраните си казват просто „уау“. Да, паветата в началните метри срещу Ректората са на вълни и имат големи дупки – видя се и това, и сигурно е можело да бъде оправено. Но пък кметът на София се качи на колело с розовата фланелка, какво толкова…

Децата от хореографското училище, които извиваха два кръга хоро край Долни Пасарел, балерините от Националната опера и тяхното „Лебедово езеро“ край водите на Панчарево, младоженците, които се целуваха на фона на пелотона, и всички останали хореографии и прояви на ентусиазъм… Само наистина коравосърдечен човек или пълен тъпанар не би настръхнал от възторг и умиление пред тях.

Колоезденето беше само формален повод за тридневния празник, дошъл в апогея на мрачни български настроения – колко е лошо да сме пълноценна част от Европа и да споделяме нейната валута. Основната ни тема от последния месец е колко са поскъпнали пиците в ресторантите – но нито едно заведение не е зейнало празно след мълчалив протест срещу това…

Този празник показа поне едно нещо със сигурност – ние сме държава, която по нищо не отстъпва на онези, за които сме свикнали да говорим със завист и страхопочитание. Може би само едно нещо би ни направило по-пълноценни европейци от сегашната еуфория – когато започнем да гледаме на подобни събития с досада. Да ги приемаме като ежедневие.

Засега все още сме запазили умението да се радваме на хубавите неща, да оценяваме събития, които ни карат да сме заедно някъде. 20 хиляди колоездачи на Орлов мост. Над 100 хиляди зрители в центъра и по Цариградско шосе. Еуфория в Бургас, Търново, Пловдив…

Може би съвсем скоро този вид радост ще бъде забравена, защото окончателно ще сме потънали в самодоволството на богатите. Попитайте един французин какво мисли за тяхната легендарна колоездачна обиколка – ще чуете само мърморене и псувни. Попитайте един англичанин нещо за футбол, един жител на Барселона – за туристите, прииждащи в града му, или пък някой германец за качеството на автомобилите им през последните години…

Ние сме истински щастливци, че едно тридневно спортно събитие може до такава степен да ни обедини и ощастливи. Ако престанем да се радваме на подобни неща, вероятно ще сме станали много по-богати и успешни, но ще сме спрели да се наслаждаваме и да се чувстваме щастливи. Не съм сигурен кое от двете е за предпочитане…

Разводът на ПП и ДБ не изненада никого, но въпреки това вдигна шум до небесата. Типичен и пореден пример за това как една общност с по-малко от 10-процента национално представителство е в състояние да диктува дневния ред и обществения дебат в продължение на седмици. Да занимава публиката със себе си дори в момент, когато публиката ясно е показала, че вече има други интереси и приоритети.

Раздялата се случи точно така, както Хемингуей описва фалита в романа „И изгрява слънце“ – „постепенно, а после изведнъж“. Първо бяха различните и безкрайни избори, в които имаше разправии и скандали около реденето на листи, последвани от сръдни и гняв след резултатите от преференциалното гласуване. През цялото време се правеха, че в редиците им не съществува никакво идеологическо разминаване. Накрая с едно заседание „в малък хотел в района на село Бели Искър“ се стигна до официалното съобщение от 29 април.

От ДБ приеха новината с кисели лица, наричайки го „сериозна политическа грешка, която създава рискове пред развитието на България“. И това не приличаше на актьорска игра със скрит подтекст, а изглеждаше съвсем неподправено.

След тригодишен „брак по сметка“, сега семейната двойка реши да спи в отделни стаи, но да си споделя банята и кухнята при нужда. Е, не е нещо, което българинът не е виждал и чувал.

ПП-ДБ се роди през 2023 г. като обединителен спасителен пояс за „градската десница“ и антикорупционната протестърска общност. ПП донесе харизмата на Кирил Петков и Асен Василев – млади, образовани, с имидж на технократи от Харвард, които ще „променят системата“. ДБ от своя страна добави съюза между наследниците на „Синята“ идея от ДСБ и интелектуалния блясък на Христо Иванов и „Да, България“ – по-твърди евроатлантици, по-отчетливо десни в ценностите.

Първите успехи бяха налице: влязоха във властта, започнаха уж реформи (макар и с много компромиси, които на практика ги обезсмислиха), свалиха ГЕРБ от пиедестала за известно време. Но семената на раздора бяха посети отрано. Изборни листи, преференции, борба за внимание – всичко това генерираше напрежение. ДБ се чувстваше като „по-малкия брат“, докато ПП доминираше с ресурси и медийно присъствие. На последните избори обаче „дясната част“ се оказа по-добре организирана и с преференциален вот вкара с 5 депутата повече в парламента от „левичарите-популисти“ – 21 за ДБ срещу 15 за ПП. Синьото надделя над жълтото в техния общ флаг.

Вътрешният дисбаланс е само формален повод за развода. Действителната причина е неочаквано голямото външно поражение. Това си е класическа коалиционна алхимия – когато резултатите са слаби, виновен винаги не си ти, а партньорът ти в съюза.

Твърде голямата победа на Румен Радев и „Прогресивна България“ очерта ролята на ПП-ДБ не като бъдещ консуматор на властовата баница, а като опозиция. При липсата на даже минимална материална изгода от това да делят обща спалня, двамата съпрузи предпочетоха да се отделят, щом оттук нататък ще трябва само да упражняват любимата си дейност – а именно: да бъдат контра на властта, всеки от своите, принципно различни и почти диаметрално противоположни, позиции.

Раздялата е симптом на по-дълбоко заболяване, което лидерската фразеология, разбира се, старателно прикрива. Това е неспособността на двете формации да намерят общ отговор на въпроса „кои сме ние, когато не сме срещу Борисов“. Докато имаше ГЕРБ за враг и човек като вечно усмихнатия Кирил Петков за двигател, коалицията някак си функционираше. Когато Петков изчезна от листите (предшествано от голям корупционен скандал в столичната общинска власт), Борисов се срина, а на сцената се появи Радев със своите 131 депутати, ПП-ДБ тутакси остана без основната си ос, без пътеводната си светлина.

Досега в продължение на три години две различни вселени – политика на по-високи доходи и активна държава от едната страна (ПП), рестрикции и бюджетна дисциплина от другата (ДБ) – споделяха общо лого. Сега всяка от тях ще трябва да провери доколко се радва на обществена подкрепа.

Но това няма да е скоро – поне не на президентския вот, където двамата съпрузи почти сигурно ще водят общо отроче към изборните секции. Проверката ще се случи най-рано на първите общински избори през есента догодина. За българската политика година и половина са страшно много време – дотогава току-виж семейството отново се събрало, обединено пред някакъв нов общ враг.

Всъщност, именно усещането, че ще са в опозиция, и то вероятно за цял мандат, доведе до уж внезапната раздяла на ПП и ДБ. При положение, че скоро няма да има нужда да демонстрират единство и да дават общи обещания на електората, и за едните, и за другите е по-добре да управляват самостоятелно „активите си“ за следващите няколко години. Сега всеки поотделно ще търгува своята колаборация или неколаборация с управляващата партия. Купувачи и за едното, и за другото, със сигурност ще има.

Проблемът им обаче е как това изглежда „за пред чужденците“. От геополитическа гледна точка, за Брюксел и Вашингтон това изглежда като поредната българска „махленска драма“. „Проевропейските“ сили се делят, докато „проруските“ и патриотичните набират сила. Докато горката стара Европа всячески се бори да постигне някакво единство пред титанични врагове като Путин и Тръмп, българските либерали/демократи се разединяват? Как да очакваш, че в Брюксел ще продължат да те обичат, както досега, ще търсят предишните контакти с теб? Сега, ако Урсула реши да се обади на своите хора в София, на кого точно ще звънне?

Бракоразводно споразумение уж е с клауза за „приятелски отношения заради децата“ (в случая – евроатлантическата ориентация и борбата с корупцията). Историята обаче показва, че такива конструкции тип „разделени, но заедно“ често траят колкото едно правителство – до следващата криза.

Кои са най-неудобните въпроси, на които никоя от двете страни не желае да отговори публично? Първият: ако са толкова различни идеологически, защо ще са заедно за президентските избори? И защо бяха заедно и на тези, защо показваха единство? И вторият неудобен въпрос: ако са достатъчно близки за обща президентска кандидатура – защо тогава сега са в отделни парламентарни групи?

Нека дадем отговор вместо тях. Разбира се, че нито идеологията, нито стратегията са водещ мотив тук. Водещ мотив е най-вече кой да води по-голяма дружина. Всичко останало – съюзи, документи, пресконференции за „парламентарен съюз в силна Европа“ – е декор. Красив, добре осветен, с музика на заден план (може даже отново да изпеят химна заедно). Но декор.

Много хубав, изненадващо хубав концерт, а още повече и благотворителен, осигурил над 630 000 евро от дарения и билети за български актьори в нужда. По идея на Лили Иванова и нейната фондация, в „Арена 8888 София“ се събраха най-големите звезди на нашата музика и пяха от сърце и душа.

Признавам си – имах леко предубеждение, а и не знаех какво точно да очаквам. Обикновено събирането на толкова много големи имена на едно място е сблъсък на стилове, характери и видове его. Всеки от тези изпълнители би могъл да изисква да е център на вниманието, да поставя условия, да кокетира по своя си начин с публиката, да си мисли, че тя е дошла най-вече заради него.

Концертът обаче изненада приятно с чувството си за мярка и с добрия си ритъм – никой не фокусира прожекторите върху себе си повече от необходимото, нямаше излишни думи, публиката не се отегчи нито за миг. Особено приятна изненада бяха рецитациите на 20 млади и нашумели актьори – поднесени с изненадващо добър стил, артистизъм и финес. Не очаквах, че четене на стихове може да ме развълнува наравно с някои от най-хубавите български песни. Публиката ги слушаше притихнала и в захлас. Бяха наистина изключителни изпълнения – браво на Илко Ганев, ако е негова заслугата за тези пет интермедии между песните.

Защо се получи толкова хубав концерт, с толкова голям заряд и вокално съвършенство? Едно от обясненията е близко до ума – когато певците участват само с 1-2 песни, те могат да отпуснат глас, без да се пестят. Не ги чакат още 15 изпълнения след това. Дават всичко от себе си в някои от най-големите си, или пък любими свои, емблематични хитове.

Другото обяснение е, че това беше сцената на Лили Иванова. С нейния личен бенд и с оркестъра на Музикалния театър под диригентството на Димитър Косев. В най-голямата българска зала, пълна догоре с позитивно настроена публика. Това няма как да не даде допълнителен заряд и мотивация. Все едно един наш артист да излиза в Народния театър или в Зала 1 на НДК, един оперен певец да пее в „Ла Скала“, един футболист да играе на „Уембли“, „Маракана“, „Бернабеу“ пред пълни трибуни… Затова и се получи толкова добре. Дано излъчат по-скоро този концерт по телевизията, например около Коледа и Нова година, за да го видят и усетят повече българи.

В началото излязоха Братя Аргирови, които винаги съм харесвал, още от 12-13 годишен. Усмихнати, позитивни, с усещане за хитовото звучене. Изпяха „И замириса на море“, после още една песен в трио с Тони Димитрова. Самата тя добави още една от хубавите си балади – „Помниш ли“.

Веселин Маринов взриви залата с една-единствена песен – „Лятна жълта рокля“. Не съм сигурен, че някой друг успя да предизвика такъв екстаз у повечето зрители. Енергията му беше заразителна. Пее наистина така, сякаш това ще му е последният ден на планетата Земя. Ако винаги сте се чудили защо майките и бабите ви толкова го харесват – крайно време е да осъзнаете, че има защо. Веселин Маринов е истинска жива легенда, при това в апогея на славата си.

Графа и Мария Илиева – стилни, изискани, с хубави песни. Миро – в добра форма и настроение, гласовит, духовит. Харесаха ми дори повече, отколкото очаквах, а аз имах високи очаквания.

Софи Маринова беше един от другите най-високи моменти на концерта – облечена в стилна рокля, все така простодушна и мила, но с уникален глас и гениално пеене, което наистина напомня за маниера на Лили Иванова…

Тома Здравков внесе рокаджийски дух с единственото си изпълнение – също много добро, направо перфектно във вокално отношение. Поднесено с висок заряд, но и със смиреност и сдържаност, както и с признателност, че е част от такъв звезден концерт.

Любо Киров е в страхотна форма, през последните няколко години буквално е в стихията си. „Знам“ е една от най-хубавите му песни и добре, че беше избрал нея. А дуетът му с прекрасната и талантлива Михаела Маринова „Мога“ беше изпълнение на световно ниво. Не съм сигурен, че и в Америка или пък в Англия имат много такива изпълнители на живо.

Още един такъв дует, от едно по-горно поколение, показа вокално съвършенство от световна класа – Маргарита Хранова и Орлин Горанов. Докато ги слушах, си мислех каква ли благодат е да си композитор, който пише песен за тях двамата. Да знаеш, че нямаш никакви ограничения, че певците ще изпълнят и най-трудните, направо невъзможни ноти. Беше удоволствие да ги слушаш.

Предпоследен, преди Лили Иванова, излезе Васил Найденов – без никой да го обявява, докато звучеше песента на „Сленг“ „Мой свят“. След „небрежно готината“ си поява Кеца направи вълнуващ „задочен дует“ с покойния Дими, давайки воля на гласа си, след което изпълни и баладата „Болката отляво“.

Всички аранжименти, специално направени от китариста Ангел Дюлгеров за този концерт, бяха изключителни, и донякъде е грехота, че тези изпълнения надали ще се повторят някога отново. Късметлиите, които бяха в залата, наистина чуха нещо изключително.

Най-хубавото нещо беше усещането за взривна, ударна енергия, без излишно губене на време, с максимална концентрация на вокална мощ и емоции в изпълненията, които се сменяха без никакво забавяне. Нямаше излишна суета и суетене. Актьорските рецитации внасяха нотка на сериозност, романтика и дори меланхолия, но приключваха тъкмо навреме, преди някой да реши, че може би му е досадно. Не, изобщо не беше. Като режисура и цялостна концепция шоуто остави прекрасно впечатление, а актьорският лидер Христо Мутафчиев накрая внесе мъжествен патос с благодарствената реч. Познавам го добре и съм сигурен, че събраните пари няма да бъдат похарчени извън предназначението си. Не си поплюва въобще, кефи ме много, а и ми е пълен астрален близнак, ако това изобщо има някакво значение.

След Васил Найденов видимо развълнуваната Лили Иванова изпълни две песни – „Счупено сърце“ и „Ветрове“ (лека му пръст на композитора й Георги Красимиров-Герасим), преди да дойде изненадващо емоционалната и добре поднесена приветствена реч от президента Илияна Йотова и обявяването на събраните средства. На финала бе all-stars изпълнението на „Щурче“, когато всички пееха и танцуваха – и на сцената, и в залата наоколо.

Преди концерта си мислех – как ли останалите ни певци ще издържат сравнението с Лили Иванова на една и съща сцена? Няма ли да бледнеят пред нейната харизма и неподражаем талант? Голямата заслуга на този концерт бе, че никой не бледнееше на фона на останалите. Получи се така, че всеки показа най-доброто от себе си, по достатъчно уважителен, но и непринуден начин, и всичко беше обединено от чудесна атмосфера на солидарност и колегиалност. Чак не е за вярване, че всичко това бе постигнато в толкова завършен вид и с такава видима лекота. А колко репетиции и труд е коствало – само те си знаят.

Но браво на Лили, на нейната фондация и на всички замесени в този спектакъл. От една страна е тъжно, че може би никога няма да видим нещо подобно отново. От друга – именно в това се състоеше и магията му. Усещането за уникалност, за космически миг, в който някакви планети са се подредили по определен начин – само този път и само за малко.

_{фотография: ИНА ЯНЕВА, ВАЛЕНТИН АЛИПИЕВ}

Повечето хора сме отгледани с предварително наложени представи за изборите, които трябва да правим. Губим толкова много време, вземайки решения, основани на нечия чужда представа за щастие – какво ще те направи добър гражданин, или добра съпруга, или дъщеря, или актриса… Никой не ти казва: „Абе просто бъди щастлива, дори и да си обущарка или да живееш някъде със стадо кози“.

Сандра Бълок

Когато в началото на март по bTV стартира новият сериал „Вяра, надежда, любов“, зрителите почти единодушно констатираха – второстепенната героиня доцент Жекова е една от най-симпатичните в цялата история, а актрисата Антоанета Добрева буквално блести във всяка сцена и засенчва колегите си с лекота. Тогава мнозина се запитаха – защо не сме я гледали досега в запомняща се телевизионна роля? Как така Нети се „промъкна под радара“ дотук и всички изведнъж се сетихме колко е талантлива и че толкова много я харесваме?

Обяснението вероятно се крие в нейната „скромност без покритие“. Както и в начина, по който подбира своите роли и въобще изяви – внимателно, без стремеж да е „в играта на всяка цена“, за разлика от много нейни колеги. Няма да я видим да рекламира хазарт върху билбордове, нито да се опитва да прави мешана скара в праймтайма. Не рецитира и „Българско селфи“. Нети просто е тук, наоколо – в музикалния и телевизионния ефир, на театралната сцена – понякога незабележимо и като приятен фон, друг път – в цялата си красота и блясък.

Майската ни Cover story е опит за портрет на една истинска и неподправена българска звезда. Жена, на която всяка друга би искала да прилича.

В 176-ия Biograph разговаряме и със славната Нешка Робева, която този месец е юбиляр, с българския художник от Париж Лъчезар Ошавков и с ексцентричния, но винаги до болка откровен футболен треньор Велислав Вуцов. Сбогуваме се с вратаря от незабравимото американско лято на 1994-а Борислав Михайлов и с барда, когото всички обичахме – Михаил Белчев. Разказваме и за Евровизия 2026, която е на драматичен кръстопът – в месеца, когато предвкусваме едно от най-вълнуващите наши участия на тази голяма сцена.

Приятно четене!

Георги Неделчев,

редакционен директор

Антонио Салиери не е бил нито неуспешен, нито толкова бездарен композитор. Неговата легендарна омраза към Моцарт се появява, когато Волфганг Амадеус става всеобщ любимец. Днес ПП-ДБ са новият Салиери на българската политика. В омразата им към Румен Радев като към „про-руски агент“ не се крие нищо по-различно от ревността на „праведните“, които усещат, че някой може да им издърпа килимчето изпод краката. Страхът да не станат излишни, да не загубят ролята на единствени говорители на правилната брюкселска линия, е толкова силен, че тези хора инстинктивно посягат към единственото възможно оръжие – да демонизират новия конкурент в очите на своя електорален контингент.

ПП-ДБ загубиха сериозна част от протестния жълтопаветен вот в посока към „Прогресивна България“. Те обаче прибавиха цели 60 хиляди гласа към досегашния си електорат – учудващо постижение, което всеки по-трезвомислещ и смел анализатор би приписал по-скоро на пазаруване на гласове, отколкото на нещо по-сложно и малко вероятно. Впрочем, подобни подозрения съвсем органично съществуват и към немислимия резултат на ПБ, непрогнозиран нито от проучванията преди изборите, нито от екзит половете. Само организирана покупка на гласове в последния момент може да предизвика такъв внезапен развой – друг е въпросът, че тя може би се е оказала излишна, ненужна. Организацията обаче вече е била направена и не е имало връщане назад. Но ситуацията у нас е такава, че сега за това някак си не е модерно, нито изгодно да се говори. Да не се отплесваме обаче.

Въпреки че стабилизираха позициите си сред сектантския градски електорат и събраха учудващо голям брой избиратели (400 хиляди, само с 30 хиляди по-малко от ГЕРБ-СДС), ПП-ДБ сега се чувстват като отхвърлен фаворит. Като жених, комуто са изневерили най-безцеремонно. Перспективата да гледат как някой влиза в ролята, която те са смятали за своя по право и завинаги, ги влудява. Именно тази „проевропейска ревност“ ще диктува политическия език в следващите месеци. Всяко действие на Радев ще се следи под лупа, а прозиращи руски интереси ще бъдат търсени навсякъде – дори там, където дори генетично не съществуват.

Ревността на праведниците е лесен за прикриване порок, когато се маскира като принципност. За пепейците Радев е „проруски“ дори само заради това, че за тях всеки в България е проруски, освен тях.

Голямата борба тук не е за проруския електорат – много вероятно е част от него още на следващите възможни избори да отече обратно към „Възраждане“ и БСП. Тук апетитният кокал са проевропейските избиратели, които са мнозинство у нас. Конкуренцията за тях не е сблъсък на ценности – те до голяма степен са едни и същи и при Радев, и при пепейците, а сблъсък на суети.

Говорим за непоносима политическа болка, за която в речниците няма точен термин. Не е гняв, нито обида или класически страх. Какво изпитва човек, ако някой друг прави същото, което той самият е смятал за свой монопол – и то го направи по-добре, с по-широка усмивка и значително по-голяма тълпа зад гърба си?

Западните агенции правилно отбелязаха, че веднага след триумфа си Радев продължи да говори за „прагматичен европейски път“ за България. Но думата „прагматичен“ определено не е любима в речника на ПП-ДБ – те предпочитат нещо по-пламенно, по-безкомпромисно, по-плакатно за пред европейските институции. По-недвусмислено сервилно. Този нюанс разкрива истинската природа на конфликта – не се спори за посоката, а за собствеността върху нея.

Явлението е старо колкото политиката. Когато историкът-мислител Алексис дьо Токвил описва френската революция, акцентира върху нещо любопитно: най-яростните конфликти не избухват между хора с диаметрално противоположни виждания, а между такива с почти еднакви цели, разделени само от въпроса кой ще ги осъществи. Жирондистите и якобинците не се мразят заради монархията, а в името на Републиката. Притежанието на идеята е по-болезнен въпрос от самата идея.

Реторичната конструкция „той е проруски“ играе точно тази роля: тя не описва реалността, а се опитва да я управлява. Ако Радев е проруски, евроатлантическото пространство остава незаето и ПП-ДБ остават негов единствен легитимен наемател. Притежават лиценза върху търговската марка.

В шекспировата пиеса „Юлий Цезар“ Касий не мрази великия пълководец заради тиранията му, а защото е станал по-голям от него, въпреки че по всички сметки не е трябвало. „Той е превзел моята роля в историята“ е истинското оплакване, но облечено в гражданска патетика.

„Идейната чистота“ на праведниците от ПП-ДБ е луксозна, петзвездна позиция. Тя се поддържа лесно, ако си решил да пазиш един малък градски храм и да проповядваш от стълбите му. Но когато пристигне някой с петкратно по-голяма конгрегация, без да проповядва коренно различни идеи, светилището ти изведнъж става малко, крайно недостатъчно. Започваш да изглеждаш ненужен дори в очите на собствените си верни последователи.

Западните анализизатори не премълчават, че Радев никога не е говорил за излизане от ЕС или НАТО, нито за автономна проруска политика извън брюкселската рамка. Не крият обаче и че новата управляваща партия носи специфична амбивалентност и ще може да лавира тактически. Тези нюанси са важни, но дебатът около тях е заглушен от по-силния, по-ескалиращ и дълбоко безпринципен спор дали Радев изобщо има право да претендира за европейска идентичност. В този дебат ПП-ДБ искат да са в любимата си роля – и на прокурори, и на съдии.

ПП-ДБ дълго време изграждаха своя монопол върху западното клеймо на легитимация, представяйки се за единствения възможен проводник на европейските ценности у нас. Когато обаче един нов управляващ започне да играе на същия терен с прагматичен евроатлантизъм, той обезсмисля техния основен политически продукт и това предизвиква истинска паника в редиците им.

Историята добре познава и други подобни сблъсъци на политическото оцеляване. Достатъчно е да погледнем отново към френската политическа сцена, само че след Втората световна война. Тогава различни фракции на Съпротивата влизат в яростен конфликт – не защото някой от тях е против Франция и нейните интереси, а защото всеки иска да бъде единственото легитимно лице на новата държава пред съюзниците. Това е битка за лиценза върху прогреса.

По подобен начин в следвоенна Германия Конрад Аденауер и ХДС изградиха цялата си идентичност върху един стълб: западната интеграция, евроатлантическата ориентация, антикомунизмът като екзистенциален избор. Те бяха собствениците на тази идея в тамошната политика. Когато Вили Брандт и социалдемократите стигнаха до властта в края на 60-те, реакцията на ХДС беше почти идентична с тази на ПП-ДБ днес: Брандт води „остполитик“, преговаря с Москва, предава Запада! Особено мощен беше ударът върху тях, когато социалдемократът коленичи пред варшавския мемориал на жертвите на нацизма – жест, за който ХДС нямаше смелост, нито електорален мандат. Това се превърна в един от най-силните символни актове в европейската политика на века. Брандт спечели Нобеловата награда за мир. ХДС трябваше да гледа как тяхната идея за германска отговорност пред Европа е изпълнена от някой друг, по-убедително и с по-голям международен резонанс. Собствеността върху западноевропейската мечта беше оспорена и изгубена – не защото Брандт беше предал Запада, а защото го беше разширил по начин, за който те не се бяха сетили или просто не им стискаше…