ivanoffster

Мозък

noreply@blogger.com (Ivan) — Tue, 08 Jul 2008 07:40:00 +0000

Това е част от плакат, който видях на една изложба, тагната като "Graphic design from all over the world", но не впечатли, ама хич. С изключение на този надпис. Много е верен.

24-часов популизъм

noreply@blogger.com (Ivan) — Wed, 02 Jul 2008 09:56:00 +0000

Седим си в двора на една къща в Априлци, не помня точно кога беше, пийваме ракийки и си говорим общи приказки: за цените на имотите там, за това как ни е яд, че нямаме по една къща в такова готино място, за музика, разбира се, и по едно време разговорът се извърта на тема "Съвременната преса у нас - "за" и "против". Кой какво четял, кога, защо, кои вестници се четяли, защото били идеални за загъване на разни неща, кои - защото ставали за почистване на прозорци, кои - защото били перфектни за четене в тоалетната и кои - защото ставали единствено за бърсане на гъз. Тогава един приятел изцепва: "Спрях да чета вестници някъде в момента, в който си пуснах интернет и вече не ми се налагаше да купувам "Чук-чук"". Всички се смеем яко и логично темата на разговора вече е "порно": кой какво гледал, кога, колко, подхвърлят се някви смешни имена на порно филми, разправят се истории кой как са го хващали да гледа, абе - нормалните неща.

Онази вечер, връщаме се от Охрид и пътуваме към "Мусагеница", за да оставим Мартина в квартала. Някъде на "Г.М. Димитров" насреща ми се пули някакъв стилизиран скелет зад волан и чета: "А ако си дрогиран?". Мисля си "Моля!?!" и разбирам, че това е "Ако си пил - слез! 2". В случая "порно" се връзва с "24 часа" толкова добре, колко не успява да се върже дори "Рон Джеръми". "24 часа" и "News Outdoor" ми предлагат да помогна да се купят дрегери срещу дрогирани. Оставили са ми и банкова сметка, на която да отида и да даря левчета, за да могат после да кажат: "Ей го на: това са дрегерите срещу дрогирани, казват се "дрогери", произведени са в Германия и са закупени благодарение на нашата кампания. С помощта на тези уреди полицаите ще хващат дрогирани шофьори. Разбирай "Катаджиите ще имат още един повод да взимат подкупи".
Ясно е, че след като лице на кампанията "Ако си пил - слез!" в нетрезво състояние предизвика тежка катастрофа с фатален край никой не се връзва на тъпотиите на "24 часа" и те се чудят какво да измислят. Седят си в редакцията, Гочева им го набива яко, задето нямат тираж и някой суроватков мозък решава "Абе, да заебем пияните шофьори! Ще се опълчим на дрогираните!". Чудя се обаче коя ли "звезда" ще се навие да стане лице на кампанията и след два месеца да я хванат, че когато не смърка - избягва да шофира.
Интересно ми е и как катаджиите ще преценяват кого да подложат на проверка с дрегер за дрогирани: като видят, че има разширени зеници или че носи колан на кръста? "Охооо, носим коланче на панталоните? Сигурно имаме и спринцовки в аптечката?! Изобщо - имаме ли аптечка?... ". Интересно ми е и какво ще стане, ако катаджия спре някое Q7 пълно с големи момчета, опнали по някоя "магистрала"? Старшинката ще ги подложи всичките на дрегера и ще ги вкара в пандалета? Мисля си, че по-скоро ще му вкарат дрегера в гъза и ще го пуснат да си патрулира.

Тъжната истина е, че "24 часа" и "News Outdoor" не ги ебе дали някой кара дрогиран, пиян или насран. С такива кампании подобни сборници от пасквили се опитват да си вдигнат тиража, който е паднал като кура на 80-годишен дядка. Лошото е, че никой не си казва "А ако си прост?". Защото в България не само, че няма нито един дрегер за простотия, ами такъв изобщо не съществува...

If you ...

noreply@blogger.com (Ivan) — Tue, 24 Jun 2008 21:57:00 +0000

"If you get hung up on everybody else's hang-ups, then the whole world's going to be nothing more than one huge gallow." - Ричард Бротиган. Айде да ви видя сега: прав ли е човекът или не е прав?...

Жалка история в жалка държава

noreply@blogger.com (Ivan) — Mon, 23 Jun 2008 14:04:00 +0000

Никога не съм бил "за" или "против" брака. Общо взето ми е безразличен: струва ми се повече формалност, но и не виждам нищо лошо в него. Както се казва: "Като се обичат младите - да се взимат!". Още повече, че май е записан и като конституционно право. Може би поради тази причина хората продължават да сключват бракове... Казват си: "Като ми е дадено това право - ще се възползвам от него!". Всъщност истината е, че в по-голяма част от случаите хората сключват брак, защото единият в бъдещото семейство е забременял и отговорност за това носи другият. Ако се съмнявате в казаното, замислете се вие, вашите родители или вашите вече женени приятели поради каква причина са сключили брак. Ако пък и това не успява да ви убеди във факта, че хората се женят, защото всеки се празни където свари, ей тука на е новината за църковния брак на Николай Бареков. Халал да му е: най-сетне му се сбъдна мечтата да произведе новина!

Сега, новината не акцентира на това, че Бареков и Евгения си имали дете преди да сключат граждански брак. Това даже не го знаех. Явно някъде назад във времето е пропуснал да произведе новина от това, че предната нощ е ебал, ами пак се е правил на журналист и е задавал въпроси в стил "Я ми кажи, че хората искат да знаят!...". Новината акцентира на това кой, разбираш ли, бил пял на тържеството на звездната двойка. Каквито ни "звездите" в "сериозната журналистика", такива и тържествата им: 150 гости тресяли задници под звуците на Весна Змианац, Кети Гарби, Графа и оркестър "Канарите" Звучи като "майката да си трака и купон"!

Честно казано: винаги бих подминал подобна новина, както съм ги подминавал досега. Псевдоелитът, псевдозвездите, псевдожурналистите и изобщо - цялата плеяда от псевдонякакви-си набедени за нещо-си хора - никога не са ме вълнували или ако са ме вълнували, то вълнението ми се е заключвало до съжалителното "Да ви еба майката!". Обърнах й внимание, поради един прост факт: дразня се, че продължават да ме занимават с битието на този нещастник. Не искам да отворям сайт, поднасящ било то светска или каквато и да е там информация, и да чета кой бил пял на сватаба му и колко било весело. Искам нещата да бъдат обективни: искам да отворя информационен сайт, в който да прочета, че на сватбата на Бареков са пяли сръбски фолкаджийки и авторът на публикацията да ми каже, че това не бива да ме учудва, като се има предвид миналото на този човек. И понеже съществува вариантът и аз, като шибаните му гости, които се нижат в тъпанарския му сутрешен блок и продължават да му отговарят на въпросите, все едно срещу тях не стои чакарашки кадър, ами Лари Кинг, да съм забравил или да не помня какво му е миналото, да ми бъде припомнена историята с "учителя по дудук" и с "Радка-пиратка", а накрая, за да се застрахова срещу това и от последното да не ми щракне за какво иде реч, най-отдолу да намеря линкове към това и това. В такъв момент бих съзрял поне искрица надежда, че има някакъв шанс, въпреки гъзоблизането, един ден този човек да не стане шефче на някаква телевизия, ами ще си облъчва единствено собственоръчно направените си деца, без да сее дезинформация и по моите.

Ето затова обърнах внимание на жалката му форма на забавление. И, защото, когато се появиха видеоспомените от неговото минало, не се намери един човек в блудкавата им телевизия, който да излезе и да каже "Абе, знаете ли, ние сме сериозна медия и не можем да си позволим подобен човек да води сутрешния ни блок и да бъде свързван с нашето име!". Или викате - събрали се на една "летучка" и си казали: "Е, как да не може?! Сутрешният блок на "Нова" го води агент Алберт!...". Най-тъпото е. че в цялата тази история Бареков и съответно - Коритаров - нямат никаква вина. Те са путки, а когато си путка - си путка за цял живот. Вина имат онези мекотели, които ги оставят да се преструват на журналисти, както и онези, които вместо да приемат поканата за гостуване и в студиото, предивд CV-то на водещия, да се държа с него точно толкова несериозно, колкото заслужава, отиват и пътьом като гимназисти си стискат палци: "Оле, дано не ме пита за онези пари от бюджета!". Нещастници!

Пъпежи

noreply@blogger.com (Ivan) — Mon, 09 Jun 2008 13:58:00 +0000

Ако никога не сте яли пъпеж - продават малко преди Плевен, в посока Русе. Бон апети! :)

С фуния

noreply@blogger.com (Ivan) — Thu, 29 May 2008 20:48:00 +0000

MIF: Marketing Innovation Forum. Второ издание. Народният театър: пълен с маркетинг-шефчета и маркетинг-кандидат-шефчета (тези, които сега духат на първите и чакат удобен момент да им го пъхнат отзад); с хора, които са кандидат-маркетинг-кандидат-шефчета (тия по-добре да не знаете какво правят); с хора, които не знаят какво правят там, но са там, защото работят я в рекламна агенция, я в нещо подобно и нали: “Може и да е маркетинг това, с което се занимаваме....”; с хора, които пълнят гащите с лайна само, защото на вратлето им виси бадж, удостоверяващ, че СА били там; абе – пълно с хора... И всички те очакват следното: ще чуят едни мегасветила в маркетинга, които ще им издадат тайните за успех в тази област. Те ще слушат, ще се приберат надървени или подмокрени от кеф, защото сега вече знаят какво трябва да правят, понеже ТОЙ каза “така”, ще си легнат с ерекцията или каквото е там, ще се събудят в същото състояние, ще се появят в офиса си и... ще могат да цитират какво е казал НЯКОЙ. Да цитираш какво е казал НЯКОЙ е много важно. Особено психологически: бил си там, където някои други от колегите не са били. Чул си го с ушите си, а те не са. Може би са го чели, ама нали – “чел” и “чул” са две различни неща. Ти си го “чул”, можеш да им обясняваш, че не е каквото са чели, ами е ЕДИ-КАКВО-СИ. Така е: човек за човека е вълк, макар вълците да били на изчезване.
Четирима лектори: мацката, създала “Coffee Republic”, пичът, бил маркетинг-мениджър на Манчестър Юнайтед до 2006, човекът, създал guerilla marketing-а и някакъв тип от Google. Предполагам пак маркетинг-някакъв-си. Първите трима говорят “live”, последният на запис, понеже бил възпрепятстван да уважи мероприятието. Хората говорят един след друг, с по един час почивка помежду им, за да може, нали – всичкият този маркетинг да не дойде в повече на някого и да заизнасят от сградата припаднали девойки и колабирали маркетинг-мъжаги.
Първа започна дамата –Сахар Хашеми. Освен как й дошла гигаидеята да открадне идеята на “Starbucks” и да я пренесе в Лондон, и как нямала кинти да я осъществи, и как ги намерила, въпреки че брат й бил ултрабанкер в Ню Йорк и оперирал с милиони, но пък не знаел как да й осигури 140 00 евро, и как на късмет й отпуснали заем, и всякакви такива неща, които – разбира се – тя била описала в книгата си “Anyone can do it”: заглавие, което означава “Ти, баба ти, дядо ти, слепият ти комшия, децата-олигофрени от домовете за деца-олигофрени, чичо ти в инвалидната количка, всички, които живеят с по 150 лева на месец, мангалите от “Столипиново”, всеки един средностатистически гражданин на Кения, както и всеки, който обитава Варненския затвор” – тя каза и най-умното нещо, което чух за целия ден: нейното маркетинг правило, гласящо “The importance of being clueless”. Демек: колкото по-малко знаеш за нещото, с което се захващаш, толкова по-добре. Това беше някъде към 10:30 сутринта. Още тогава мислех да последвам съвета й и да си тръгна, доверявайки се на нещо, казано от няква мегалелка, но останах, най-малкото, защото бях станал, за да бъда там.
Втори говори пичът от “Юнайтед” – Питър Дрейтър. Някъде в началото на неговата лекция или не знам как там да го нарека, на балкона имаше проява от хуморист: някакъв тип запя “Glory, glory Man. United!”. Мисля, че никога няма да успея да си обясня как е възможно толкова забавни и оригинални хора да работят в този бизнес. “Шоуто на Слави” запада ето заради такива като него: занимават с маркетинг, вместо да пеят и да забавляват хората! Честно: когато е анонсиран за лектор човек, ръководил маркетинга в Манчестър Юнайтед, как ти хрумва да запееш “Glory, glory Man. United” - не знам! Ей това се казва креативност: да белснеш пред цяла зала! Креативност, подобна на кутийките с прежда, които трябва да си бил там, за да видиш за коя креативност си говорим!! За креативност отвъд креативността. Вероятно се нарича “откреативност”, еба ли го... Но, да се върнем на Питър Дрейтър. Беше един доста добър оратор, който успяваше и да забавлява хората, и да им даде нагледни примери какво означава маркетингът да “мине напред”, да търси цели “отвъд”. Общо взето: ако реша да изходя от някой негов пример (защото той, както и всички останали говореха с примери), в хипотетичната ситуация, в която аз съм маркетинг-мениджър на “Велбъжд”, трябва да реша, че ще продаваме фланелки в Дупница. Защото там има двама фена на “Велбъжд”. И че там най-вероятно имаме двама фенове, до чиито сърца трябва да стигнем, защото те ще си купят нещо от отбора. Някакси, не че този човек говореше неприложими на практика неща, но в нашите условия, когато нямаме – да кажем – един “Марек”, който има фенове по цял свят, защото в него е играл Бекъм, нещата са маааалко по-сложни.
Трети говори Джей Конрад Левинсън – “бащата на герила маркетинга”. Евалата, наистина го е измислил: с никви инвестиции, правиш майката си ебало нещото и всичко гръмва, всички те знаят и ставаш нъмбър уан, и: жестоко! След като измисля герила маркетинга или както, предполагам повечето от хората, присъствали днес, биха предпочели – guerilla marketing-а, този човек се захваща с писане на книги как да го прилагаш и как да изкарваш пари, без да ти се налага да ходиш на работа. По спомен ще кажа, че имал написани примерно 50 книги. Замислих се, че и Стивън Кинг, и Джон Гришъм нямат по толкова. Каза, че книгите му били преведени (пак по спомен цитирам) на 48 езика “... и аз не разбирам 47 от изданията на собствената си книга!”. Същото го има на хоумпейджа му. Дотук не ми каза нищо ново. Това, което ме изкефи в думите му беше (пак по спомен): “Замислете се какво обичате да правите извън работа и превърнете това нещо в работа!”... Жестоко, но като се замислих, ако някой можеше да превърне пиенето на алкохол в работа, досега да го е направил...
И най-нещото, което най ме изкефи: както обясняваше на цялата зала как пишел книги със заглавия от рода на “Как да печели пари, без да ходим на работа?”, “Печелете пари, без да инвестирате много” и т.н., в един момент този човек каза (пак по спомен): “Извадете си тетрадките и запишете следните 20 правила, които ще ви кажа и които още от утре ще ви направят най-добрите в маркетинга”. Седя си на втория балкон и гледам как почти цялата зала вади тетрадки и химикалки и чака да пише!! Адски се изкефих: този човек наистина показа как от нищо могат да се правят пари! Правеше ги в реално време! Искрено ми се ще всички онези, които извадиха химикалки и тетрадки да го направиха от куртоазия, но уви: записваха си най-старателно, сякаш по цял ден не обсъждат с колегите си колко долнопробно нещо е телешопингът и не си правят бъзици на тема “три бързи стръпки за по-дълги крака”... На правило номер “три” слязох на втория балкон, на правило номер “шест” си излязох... Просто всичките тези неща ги има в нета, не е сложно да ги намериш, ако се интересуваш.... За моя най-голяма радост утре няма да съм от онези, които си стоят в офисите и си мислят “Ох, помня ли правило номер осем!??!” Оххххх! Не го помня! Какъв маркетолог съм!!”; или стоят, мисли се стратегия и те казват: “Аз си мисля, че тук най-добре фитва правило номер осем от правилата на Джей Конрад Левинсън...” – цитират го дословно и добавят – “... но, винаги може да приложим и правило номер 13!”...
След всеки от лекторите имаше възможност да се задават въпроси. Имаше въпроси от онези олита, които питат нещо само, за да кажат “Айм еди-кой-си, от еди-коя-си-агенция или каквото е там, хау уд ю иксплейн...” или нещо такова и задават най-неинтересуващият ги въпрос, който маскира онова “Ето сега, да знаете, че и аз съм тук казвам се така и така, работя за този или този и съм много амбициозен, и знам английски, и не ми беше много интересно какво говорихте, ама слушах, за да задам въпрос, за да се види, че се интересувам, разбираш ли!...” Това “разбираш ли!” аз си го добавих. Тези хора никога няма да кажат “Разбираш ли?!...”. Те са да си ебе майката и маркетинга. Те са от онези, които се срамуват, че са родени в провинцията, които никога няма да си признаят, че нищо не си разбират от работата, въпреки дипломите си от ултраюнивърсититата, и които са готови да смачкат всичко живо по пътя си само, за да се знае, че това са те... Тъпото е, че докато аз седя и се възмущавам, че изобщо съществуват подоби хора, те си вегитират яко и един ден ей такива индивиди стават шефчета и започват да обясняват “Тва не ми харесва, тва - също, тва не е креативно, а това – това не е, както го обяснява Сахар Хашеми!!!”.

Пълнозърнеста тъпня

noreply@blogger.com (Ivan) — Wed, 28 May 2008 19:23:00 +0000

Мотая се нещо из къщи, чудя се да изляза ли нанякъде или да си пусна някое филмче, телевизорът си работи, но вместо да гледам него, гледам навън през прозореца и пия узо с вода и много лед. Гледам към мегастроежа отпред, който е на двайсе-трийсе метра от погледа ми и който напредва с такива завидни темпове, ще речеш, че работниците там са на кока. Не намирам иначе друго обяснение как преди две седмици наливаха основи, а вече се катерят към втория етаж. Мисля си и за тъпата учебна кола днес, която наби рязко спирачки и по този начин не ми остави друг избор, освен да й се забия в задната броня. И за тъпият инструктор, който излезе и започна "Как карате бе?! Как карате?! За къде бързаш? Качил се в беемвето и айде - караме като луди! Ето: еба й майката на бронята...". И на когото обясних, че не съм карал с повече от 40-50, понеже нали - огледай се къде мога да карам с повече. И който през двата часа и половина, в които чакахме КАТ, за да дойдат да ми напишат акт и да ми вземат талона, защото нали - аз съм бил отзад и както каза Джуджето - "... само, когато треснеш жена отзад, тогава не си виновен!" - в един момент си сподели, че той бил натиснал спирачките, защото обучаващата се девойка била на път да бутне някакъв пешеходец. Мисля си, че даже не успях да му се ядосам. В момента, в който една лека пукнатина на бронята му беше наречена "Еба й майката на бронята!", след позвъняването първо на 160 вместо на 166 и след като по едно време дойде при мене и ми каза "Тия от КАТ нещо се бавят, ти хубаво им каза ъгъла на "Черни връх" и "Сребърна", ама тя нали "Сребърна" вече има ново име, звънни им пак, да не са се объркали?" (!!!) , реших, че няма да се ядосвам за това: такива неща се случват, дано не се случват по-лоши. Мисля си и че пак ще трябва пак да се занимавам с ольовците в ДЗИ, защото макар поражението при мен да е само няколкосантиметрово изскачане на решетката, което и с голи ръце се оправя, решил съм, че ако мога, тези педерасти ще ги занимавам дори, ако гълъб ми e срал на капака. И започвам да се сещам за миналите ми разправии с тях и пак да им набирам, и да се появява желанието - както се казваше в "Истински романс": да им го набия шестограмен - и в този момент чувам мъжки глас от някаква реклама, който казва: "Мислите ли, че вашето семейство яде достатъчно пълнозърнести храни?" и женски глас, който му отговаря с въпрос: "Като пълнозърнеста пшеница?...". Не помня дали мъжкият глас й отговори "Да." или "Не", защото веднага мислено й отговорих аз: "Не. Като пълнозърнести банани! Овца!". Даже май на глас й отговорих, не помня... Мисля си, че в случая не може да има друг отговор. Всъщност може: "Не. Като пълнозърнеста скумрия!"; или "Не. Като пълнозърнести пълнени чушки!" и т.н. Оказа се, че пробутват пълнозърнестите закуски на Nestle. Просто ми стана забавно как го правят. Нека някой, ако може, да ми посочи човек, който би отговорил по този начин на зададения въпрос, и нека този човек не е олигофрен. Не вярвам да се намери такъв. Ако пък има, това парче на Archie Bunker трябва да е писано за него...

Slayer-караоке

noreply@blogger.com (Ivan) — Wed, 28 May 2008 07:50:00 +0000

Има и такова нещо!! Аз дори не си го бях представял, но... Клубът, който навремето носеше звучното име "Cocaracha" и над чиито вход се мъдреше една огромна хлебарка, сега не запомних как се казва, но е превърнат в караоке-клуб, в който снощи по една или друга причина попаднах. Абсолютна дупка, цените на алкохола са с по лев-два по-високи от на другите места, a на моменти вкусът му е съмнителен почти колкото типът, който от време на време влизаше зад бара, палеше някви клечки, гълташе и издишаше огън и изчезваше неизвестно къде. Това, обаче, са бели кахъри, когато можеш да влезеш и да си поръчаш Slayer за караоке! Абсолютен култ: измежду олигофрените, които си поръчват разни сладникави хитчета, изскачаш и: "Dead Skin Mask"!!! В случая един тип изпя "Seasons In The Abyss"! Най-готиното е, че за разлика от другите места, в които има караоке, там пускат само сингбек, без намалени вокали. Така успяваш изцяло да се насладиш на вокалното майсторство на ентусиастите. В интерес на истината имаше двама-трима, които се справяха доста добре. Не мога да кажа същото за пича със Slayer, но пък "Евалата!" за избора!По-добре щеше да е само, ако си беше поръчал "Mandatory Suicide"! В менюто има и Sabbath, просто не бях къркал достатъчно, за да изляза и да има "Alright now! Won't you listen!"... Рокенрол!

Късмет

noreply@blogger.com (Ivan) — Mon, 26 May 2008 19:20:00 +0000

Рядко ми се случва да остана без бира в хладилника. Храна може и да няма (всъщност - почти никога няма), но бира имам винаги. Е, почти винаги. Тази вечер, например, се прибирам, събувам тъпите кецки, които ми се оказа малки, да ги шибам, пускам Beaten Back To Pure, отварям хладилника и - греда: никва бира! Прясно мляко и портокалов сок - да, ама бира - не! Суперкуцо ми стана.
Псувайки наум, отивам в магазина, където майката си ебало: или половината квартал беше останал по едно и също вревме без бира, или се бяха наговорили да са там, за да направят гигантска опашка и съвсем да ме доизнервят: лелки, с по две колички, пълни, ще речеш, че за последно пазаруват; потни чичаци, които стоят с по едно певеце във всяка ръка, сумтят от жега и смърдят на нещо средно между пот и пръдня; баби, за които си казваш "Момче, тая няма начин да доживее да си плати на касата..." и най-гадното - майки с малки деца!!! Те реват, пищят, искат вафли, не искат вафли, искат Нескуик, не искат Нескуик, "Стой тука!", "Остави го това веднаг на мястото му!", "Не пипай чипса!", "Млъкни, че ш'те шамаросам!...", изобщо... Седя на входа, гледам го това нещо и нямам избор: или трябва да мина през тоя ад, или да рискувам да остана без бира. Добре, че е mp3 плейърът!! Обичам го това нещо! Взимам бири, ставам своеобразният край на тази гмеж, слушам си музика и се опитвам да си мисля за работа. Какво има да се прави за утре? Как ли са станали нещата днеска? Гледам се да не обръщам внимание на опашката. Да не обръщам внимание и на тъпите служители в магазина, които точно в този момент решават, че трябва да минат през опашката с касети с хляб... Не вярвам да го правят нарочно. Просто са идиоти, това е.
И сега: най-якото. Идва моят ред да плащам, аз си свалям слушалките и заедно с гласа на продавачката "Пет и педесе...", чувам зад себе си мъжки глас: "Прощавайте, тези бяха на земята...". Обръщам се и виждам някакъв пич, който е зад мен на опашката и който подава на касиерката грижливо прегънати през средата банкноти от по 20 лева. Касиерката го гледа учудено, аз го гледам учудено, всички на опашката го гледат учудено. "Бяха на земята" - казва той - "Не знам от кого са паднали" - и си стои. Оказаха се 120 кинта. Шест по двайсе. Пичът ги намира в магазина, не знае чии са и ги дава на касиерката. Такова нещо не ми се беше случвало. Все още не мога да реша дали да му кажа "Евала!" или да спечели приза за най-абсурдна постъпка. Не знам дали го направи, защото така му дойде отвътре или си е казал: "Я да взема да дам малко пример на тия тъпаци тук, че тая държава без няма да се оправи...". Каквото и да е - човекът намери на земята 120 лева и ги даде на касиерката. Едно знам със сигурност: ако видя, че някой се появава в магазина и казва на касиерката "Прощавайте, случайно да сте намирали едни 120 лева, които съм загубил тук?" и тя му отвърне: "Аз не, но един наш клиент ги намери и ми ги даде, ето - заповядайте!", ще отида при нея и ще я попитам накъде трябва да погледна, за да се усмихна на скритата камера... Знам и че първото нещо, което си помислих беше "Бахти късметлията!", а второто: "Ако бях една бабка по-назад на опашката, щях да добвя 50 кинта и да върна парите на Симо..." Нямам друго обяснение за това, което видях, освен "Този тип няма да връща кинти на Симо." :)
Прибрах се и веднага си отворих една бира. Бях толкова жаден, че я глътнах почти на екс. Направо от бутилката, въпреки че мразя да пия бира от бутилката. Има моменти, в които няма нищо по-хубаво от една добре изстудена бира. Дори и 120 кинта, намерени на пода в магазина. Седях и се опитвах да се сетя кога за последно съм намирал пари. Май беше в Студентски град преди 4-5 години. Ама не бях сигурен. Не успях да се сетя, затова и спрях да си мисля щях ли да постъпя като този тип, ако бях един човек по-назад на опашката. Като ги намеря - тогава ще видим. Отворих втора бира, след нея трета. "Кофти, че купих само пет...". Там някъде се сетих за Dayglo Abortions и тяхната идея какво да правя "After This Beer"...

Tortillabas

noreply@blogger.com (Ivan) — Fri, 23 May 2008 10:28:00 +0000

В неделя двете банди ще забият в "Toucan bluzz & rock" в Студентски град. Ако не знаеш къде се намира - намира се точно след завоя на 280 и 94 от "четворката" в посока зала "Христо Ботев". Ако не знаеш къде е "четворката" или пък зала "Христо Ботев", питай: в студентски град всички са от провинцията и за разлика от софиянци знаят кое-къде се намира. Това последното не бива да те обижда, софиянецо, просто хората ги е страх да не се загубят в големия град и затова знаят имена на улици и всякакви други лайна. След като ви изчетках всичките на географо-демографски принцип, да минем по същество: като цяло - никак не е лошо в неделя вечер точно по това време - около 21-22-23 часа да се ориентираш към леглото, за да може организмът ти да си почине от алкохолните ти гаври, ама аре ся - ще почиваш в понеделник, к'во толкова? Ще пийнем по три-четири питиета, ще си кажем по някоя и друга клюка (ако не сме се виждали отдавна) и ще послушаме малко алтърнатив и пънкаж. Tortilla Flat не съм ги слушал, затова ще са ми интересни, а пък след като пропуснах кавъра на "Кен Лий" в изпълнение на Adibas, този път ще съм там със сигурност. Викам да вземете да се домъкнете, даже да не сте фенове. Знам, че поне веднъж в живота си на пет водки сте друсали кючеци, в случая си мисля, че ще са ви нужни не повече от две, за да си тръгнете накефени.

R.I.P. боза...

noreply@blogger.com (Ivan) — Tue, 20 May 2008 20:28:00 +0000

Боза бе, боза. Най-обикновена боза, разбираш ли... Досущ като онази, която едно време я продаваха в големи зелени стъклени шишета, затворени с тънка алуминиева капачка, с каквато днес затварят "Активия"-та "за пиене". И като онази в малките бели стъклени шишета, запушени със същите алуминиеви капачки. Онази боза, която, ако си я вземеш сутринта е суперсладка и ако остане до вечерта става гадна и кисела... Абе боза бе: всички сте я пили, всички сте муали баници. Убеден съм, че трудно ще се намери някой, който да каже "Уууу, бузъъъъ!! Многу мразйъ!". Ако има такива, да знаете, че се преструват!
Значи: лягам си много късно и много зле. Петък е, опитал съм да се обезсмисля до степен "Аз ли бе?!! Майната ми!...", и от петъка попадам в най-гадната събота: слънчева и тотално пропиляна. От онези съботи, в които се събуждаш и знаеш, че няма шанс да се оправиш по-рано от понеделник по обед... След дежурното лайно, поело към Искъра или накъдето там го разпределя водата от казанчето, отварям една бира, сядам недоспал и неизтрезнял на дивана, пускам Bongripper и си мисля "Има ли нещо за ядене в хладилника, няма ли?...". Хем преди секунди съм го отварял, за да взема бирата... Решавам, че и да има, ще ходя да ям баници в баничарницата на "Мадрид": "винаги топли и вкусни" или някаква такава лъжа имат изписана на витрината. Пия бирата, ставам, отключвам, заключвам излизам, вървя, влизам, казвам "Баница и боза", взимам, плащам, ям, пия, гледам: "съдържа: вода, пшеница, Е 950, Е 951, Е 952, Е 954, съдържа източник на фенилаланин". Ай стига бе! Добри ли са, а? Дори бозата вече е фешън: но шугър, братле! Нали - отдавна имаше крещяща нужда от български отговор на досадното "Биг Мак и диетична Кока-Кола". И ето го: "Баница и боза без захар". Сигурно скоро ще я пробутват като "Боза, полезна за зъбите"... Отвратителна история. Не бях пил боза поне от година, не знам и дали ще пия скороо. Макар че, като се замисля: щом бозата вече не е боза, не искам да си помислям какво е баницата!... Кво да се прави, 21-ви век сме: бозата е мъртва. Минута мълчание за нея, след което предлагам да я изпратим с "21-st Century Digital Boy" на Bad Religion. Една банда, която от 20 години насам ни предупреждава какво ни чака, ама кой ти слуша...

Лосион

noreply@blogger.com (Ivan) — Fri, 16 May 2008 20:25:00 +0000

Кво да ви кажа: едно позабравено любимо парче. Жестоко парче, всъщност. В случая не е само музката: идеята зад текста усилва кефа с поне пет пункта. Давам му десет от десет, а ако се зарибявате - бандата се казва The Greenskeepers и имат и други, нелоши неща. Сега ви оставям това да ви стане новата любима песен. На някои вече им е...

Зоомбе

noreply@blogger.com (Ivan) — Fri, 25 Apr 2008 14:07:00 +0000

Годината е 1994-та: същата, в която им разказахме играта на световното в Щатите и от тогава не сме спрели да разправяме как по нашите земи се раждат да си ебе майката и футболистите и айде: "Българи! Юнаци!" и годината, в която баща ми ми купи CD плейър марка Philips и като сега се сещам, че бях единственият в цялото училище, който слушаше музика на компакт дискове. Бях в седми клас, ходех с фланелка на Iron Maiden, а първото CD, което си бях купил беше "черният албум" на Metallica. Купих го от магазин "Унисон", където за онези времена вадеха ебахти яките ментаци: с подробни книжни обложки и всичкото му там. Все тази. Пак през 1994-та всички бяха луднали по едно парче на The Cranberries, което се казваше "Zombie" и в което се пееше "зоомбе, зоомбе, зоомбе, е, е, е, о, о, о, ееооо ..." и така нататък. Няма как да не го помните, даже съм сигурен, че знаете песничката наизуст. Лошо няма: в действителност парчето е доста добро, същото важи и за целия албум "No Need To Argue". Спокойно може да се каже, че по онова време "Zombie" направо "изби рибата". Сигурно и през 2194-та пра-пра-пра-правнуците на Cranberries ще къртят кинти от правата на тази песен. Марто пък твърди, че тяхната музика била първообраз на пост-рока, който е бая популярен в наши дни. Или поне имам спомен как ми обяснява подобно нещо. Като се замисля - има някаква логика в думите му. Но, за какво иде реч? Значи: 14 години след "Зоомбе"-то, Симо ми праща ето този линк. "Браво!", "Евала!", "Ашколсун!", дето се вика! Веселяшки кавър на мрачно парче: много се кефя на такива. Поздравявам ви с него и да не забравите, че в неделя ще се възкръсва!

Roadburn 2008

noreply@blogger.com (Ivan) — Tue, 22 Apr 2008 22:28:00 +0000

Какво да ти кажа, моето момче: няма как да ти обясня що е то музика и как се живее заради нея. И как за четири дни над 3000 човека стават приятели един с друг, не заради друго, ами заради НЕЯ: музиката! Музика не се описва, не се преразказва. Тя се слуша и се попива. И те променя. Завинаги. Ето ти сега малко снимки, барем успееш поне да си представиш какво преживях през тия четири дни. И защо са най-якото нещо, което ми се е случвало, да го еба! Пък ти ако щеш ми вярвай...

Щандът на Malleus

Щандът на Malleus - 2

Genghis Khan

Beehoover

Graveyard

Acid Mothers Guru

Tia Carrera

My Sleeping Karma

Cult Of Luna

Boris

Cephalic Carnage

Jesu

Long Distance Calling

Earthless

Isis

Trouble

Witchcraft

Zone Six

Baby Woodrose

Blood Of The Sun

Това е положението, сине. На светлинни години сме от организация, звук, охрана, поведение на публиката и отношението й към музиката въобще ...

Тилбург гехен

noreply@blogger.com (Ivan) — Mon, 14 Apr 2008 20:07:00 +0000

Понеже едни холандци, дето бяха за няколко дни в България казаха, че най-евтиният вариант да се стигне от София до Тилбург е да се лети със самолет до Дортмунд и след това да се пътува нататък с влак, Старото точно това ще прави утре сабахлям: ще лети със самолета до Дортмунд и ще пътува с влак към Тилбург. Старото обаче не знаеше, че няма директен влак Дортмунд - Тилбург и утре, някъде около осем българско време ще се почне да си ебе майката и прикачване и гонене на тренове. Общо взето, очаквам ситуация а-ла "Бай Ганьо на фестивал". Изпринтил съм всичките четири(!!!) влака, които трябва да се сменят, надявам се да не объркаме и да изпуснем някой или да хванем грешен, защото тогава съвсем ще е цирк. Ако всичко върви по план - утре следобед вие ще се гърчите от скука и досада в гадните офисчета, в които сте набутани, а аз ще пуша джойнт в някой кофишоп в Тилбург, В сряда вие пак ще сте по офисчетата, освен, ако не сте се обадили, че ви е "много лошо", аз ще пуша джойнт, само че в Амстердам. В четвъртък и в кучи гъз да са ви заврели, ще ми е все тази, защото тогава се започва ЛУДНИЦАТА, наречена Roadburn Festival. Тогава хедлайнери са Down, на следващия ден - Isis, а в събота, по време на основната банда - Enslaved - аз ще съм на джема на Tia Carrera. За неделята не ми дреме - ако съм много изморен, може и да скипна. Тогава трябваше да свирят Sourvein, ама нещо се отказаха и на тяхно място ще са Ramesses, чието творчество познавам доста бегло. Дълго се чудех за шибаните гъби - да опитам или не - и след разговор с Марто реших, че прекаленото много мисли в главата ми са чудесна предпоставка за един запомнящ се бед трип, така че това явно ще е някой друг път, в безоблачното розово бъдеще. Ами... Това е. Забавлявайте се!

Mental Hell

noreply@blogger.com (Ivan) — Thu, 10 Apr 2008 15:03:00 +0000

На моменти съмнението, че не съм нормален се прокрадва из мислите ми като циганин край бронзов паметник: тихичко и с ъглошлайф в ръце. Известно време се оглежда насам-натам, след това пуска ъглошлайфа и започва да ми кълца мозъка на грозни, несъразмерни филии. Лошото е, че накрая не избягва в тъмното, за да предаде нарязаното за вторични суровини, както би направил циганинът. Точно обратното: стои си там, пуши цигари, чака ме да осмисля какво точно се е случило и след това продължава пак. Прави го монотонно и със завидно постоянство.

Не помня точно кога се появи това съмнение. Не помня и дали се появи само или аз му отворих вратата и го поканих да се настани в мен. Може би е второто. И може би заради това вече не се кефя да ми идват гости, които остават повече от няколко дни. Заради шибаното съмнение, което дойде и остана. Понякога си мисля, че дойде с последната капка вода, останала на тази планета. Дойде в момента, в който споделих, че един от най-големите ми страхове е да не свърши водата. «Пич, ти си луд! Как ще свърши водата?!». Щеше ми се да кажа: «Ами как: седиш си и както си има вода, в един момент вече няма. Свършила е. Не си ли се замислял, че е възможно?..», но не го казах. Вместо това казах «Просто си мисля, че е много възможно, знам ли…». Естествно, че знам: възможно е! Затова, винаги когато видя забравена чешма, я спирам, а когато се натъкна на развалено тоалетно казанче, което си тече ей така, защото някой си не е луд и не се страхува, че водата ще свърши, буквално виждам жадната си смърт…

А може би съмнението се качи на стоп в колата ми. Не помня да съм го виждал застанало в банкета с вдигнат палец на дясната ръка, но като сега си спомням първия път, когато шофирайки на дълъг път внезапно се попитах: «Ами, ако изведнъж рязко завъртя волана?!» и се усетих, че изобщо не се контролирам и като нищо ще взема да го направя. Адски гадно чувство: хем си сигурен в себе си и си викаш «Абе, луд ли си!?», хем в следващия момент си отговаряш сам на собствени си въпрос и отговорът те страска още повече. Все едно не си ти и не знаеш какво да очакваш… Особено в моментите, когато минавам по мост: в периферното ми зрение металните пръчки на предпазните ограждения се сливат една в друга, оставяйки ме с чувството, че все едно шофирам по филмова лента. Заедно с това чувство се появява и мисълта «Ами, ако падна от моста?...»…

Или може би не. Може би пристигна някъде в началото на миналото лято. От известно време бях в ужасно настроение: мрачен, обезсмислен, пиех прекалено много, ядях прекалено малко и почти не спях. Бях станал 54 килограма. Инстинктът ми за саморузрушение беше по-изострен от всякога: само дебнеше сгоден случай, за да ме запрати в поредната депресия и атакуваше. Чувствах се толкова зле, толкова обезсмислен и объркан, че на моменти бях убеден, че отвътре черепът ми е с кожена тапицерия, а мозъкът ми се блъскат в стените му, облечен в усмирителна риза. Една сутрин, носейки се като зомби по улицата, усещайки как нямам в себе си капчица сила и как всеки момент ще рухна на тротоара, изведнъж си помислих «Ами, ако си ударя главата?...». Никога дотогава не ме беше обземала толкова неочаквана и толкова силна паника. Студена пот изби по гърба и по вътрешната страна на дланите ми, обзе ме и страх от самото усещане за подобно безпокойство. Едвам се прибрах у нас, легнах и останах цял ден в леглото, треперейки и с ужасна параноя, че това чувство няма да ме напусне никога. След този случай, все още имам моменти, в които то се появява. Например, когато съм в някое място, пълно с много непознати хора. Както си стоя, изведнъж чувам «Здрасти, пич! А я си помисли, ако паднеш ей сега тука и те стъпчат на земята! …» и си заминава, оставяйки визитната си картичка: шибана параноя…

А може шибаното съмнение просто винаги да си е било у мен. Да си седи и да си чака удобните моменти, за да ми пусне спам. Да чака също като инстинкта за самоунищожение, който подобно на цялата природата наоколо усещам, че се е събудил от зимния си сън и този път май е по-амбициран от всякога. И ето тук вече идва същинският проблем: не мога да съм сигурен, че изобщо нещата са така, както ги усещам, ами не са просто плод на внушение. И ако е внушение - внушение ли всъщност или просто поредната малка крачка към същинската лудост? И дали е съвпадение, че отново сме началото на лятото и аз отново се чувствам по-безсмислен от всякога, че съм с усещането, че съм абсолютното нищо и нямам желание за друго, освен да достигна дъното и да остана завинаги там или си е направо знак за действие. Не знам …

Седя и си мисля «Естествено, че си нормален!». С други думи: правя отчаян опит да приложа на практика една от хилядите теории, които ти обясняват, че със силата на мисълта може да направиш каквто си искаш, включително и да си удариш чекия без ръце – ей така: с двете мозъчни полукълба. Всичко се проваля в момента, в който една вечер пия с един приятел и той ми обяснява, че това е реакцията на всеки един луд: да отрича, че е луд. «Ама аз не мисля, че съм луд в смисъла на «съвсем луд» - казвам му аз – «Просто някои неща в поведението ми, в мислите ми, в начина, по който живея и приемам света около себе си ме притесняват...» - и изпивам на екс мастиката си. «Какво значи «съвсем луд»? – пита той – «Ти или си луд, или не си." Решавам да забем този разговор. Да си говорим за коли, пари, лайна, де да знам за какво – за Олимпйските игри и Далай Лама, за международното положение, за Румен Петков дори бих си говорил. За всичко друго бих си говорил. «Страхливец! Пак бягаш от проблемите си…» - мисля си, поръчвам още две и знам, че е така. И че всичко е шибан «Mental Hell».

Требич

noreply@blogger.com (Ivan) — Fri, 28 Mar 2008 16:24:00 +0000

- Пол Макарти си отлива нещата в Требич! – казва Стефан и продължава да обяснява разпалено как се е натъкнал на този факт. Стефан е суперголяма свежарка, много як пич. Весел, отпуснат, отворен, занимава се със съвременно изкуство, от дълги години живее в Париж и е успял да получи в пъти повече признание там, отколкото тук. Абе от ония хора, дето като се срещнеш с тях и те е яд, че са заминали нанякъде. Как беше: никой не е пророк в собствената си страна? Ако сега на някого му е на езика да каже, че всеки може да е всякакъв навсякъде, стига да пожелае, по-добре да не го казва, защото бих му избил зъб. Много мразя такива утопично позитивни изцепки. Както и да е. Със Стефан ме запознава Катето. Катето пък познавам от Криси. В случая кой-кого-от къде-защо и как – няма абсолютно никакво значение. Има значение, че Пол Макарти си отлива нещата в Требич.

- Кой? – казвам аз и докато изричам това, вече знам, че една огромна дупка в общата ми култура е зейнала като задника на 60-годишен педал. Пропуск, разбираш ли. Кофтито на общата култура е именно, че е обща. И то прекалено обща. Толкова обща, че ако не знаеш всяко едно шибано нещо на този свят, значи имаш пропуск в нея. И гадното е, че пропуските в общата ти култура си проличават много по-лесно, отколкото терабайтите ненужна информация, които те кара да мъкнеш със себе си. Защото веднъж като обогатиш общата си култура, трудно може да промениш това. Освен, ако не в теб не се настани някой Алцхаймер, не те споходи някоя амнезия или просто - умреш.

- Ами, най-общо казано, той прави едни огромни двайсеттонни курове – светва ме Стефан с лекия си френски акцент. Предполагам, че ако бях женка, комбинацията между «artist» и френски акцент щеше да е подгизнала гащичките ми, но в случая седя и си мисля «Бахмумайката и тъпизъм!»… За стотни от секундата се чудя да задам ли въпроса «Какво му е толкова гениалното на един двайсеттонен кур?» или да не го задам. Не го задавам, защото не ми се влиза в спор за това кое е изкуство и кое – не. Всичко в този живот е изкуство, зависи как ти го поднасят и с какви очи гледаш на поднесеното. Факт.

- Е, и това ли е? Двайсеттонни курове? – не се сдържам накрая. Не било само това. Имало и разни други, по-малки курове, както и разни други неща с курове. Но като цяло: всичките му творби на този чичо май били кур. Ей тва е: и аз като всеки друг човек с пропуск в общата култура имам нужда някой да ме светне къде е художествената стойност в случая и какво остава за поколенията, за да мога при срещата си със следващия Стефан да съм поне малко подготвен. Да мога да кажа «Оооо, той ли! Абе как бе! Така и така, той пичът такова и такова, модърн арт и лайна, нали се сещаш?...». Не че в конкретния момент се чувствам зле, задето не знам, че някъде някой си прави пишки от бронз: пия си рома и не ми дреме за модърн арт. Просто не ме вълнува. Инсталация с 20 000 използвани презерватива, или пърформанс с риба и вагина?! Не звучи като да имаш нужда от единствен по рода си талант, за да ги направиш. Докато слушам за “Noodle man” и “Дядо коледа с кур в уста” или нещо такова, неусетно започвам да си мисля, че не съм решил – не съм станал модърн артист. Даже: не съм решил – не съм станал неразбран и неоценен модърн артист. И идеята започва да ми се струва все по-блазнеща: кензам лайна, ламинирам ги, излагам ги някъде на слънце и казвам, че това е озаглавено «Гладната смърт на мухата». След месец кензам нови лайна, ламинирам ги и ги изпращам до министъра на културата и този и онзи, отговорни за това, че нямам условия да работя като нормален модърн «artist». Лайната са опаковани в лъскава опаковка с надпис “От сърце”. Това го правя не, защото нямам условия, за да създавам изкуството си. В крайана сметка нужно е само да сера и да вакумирам. Правя го, защото трябва да съм скандален. Ако не съм, не съм и модърн. Просто “модърн” без скандален е оксиморон. А в паузите от по две години между пърформансите, изложбите, изпълненията или както там реша да ги наричам, по цял ден и цяла нощ кибича в някаква “арт” кръчма, където заедно с други “artists” седя и се превъзнасям по изкуството на едни и тотално отирчам изкуството на други. И тук някъде се замислих, че това няма как да се получи. Не за друго, ами заради общата ми култура. Дори да пия стероиди за обща култура, все ще вземе да се разрази спор за творчеството на някой друг Пол Макарти, ще се окаже, че даже не го знам кой е и гилдията ще ме отхвърли, а почитателите ми ще се отрекат от мен и моето творчество. А и съм 200% сигурен, че някой някъде вече е правил подобно нещо с лайна. Няма начин. И по петстотин пъти на ден да серат, хората винаги ще смятат срането и лайната за скандално. А това, че съседът им пребива и изнасилва майка си, не е скандално. Нали не е тяхната майка…

Седя си, продължавам да си пия ром и да ме светват за двайсеттонни пишки, които стърчат срещу света в знак на протест, отчаяние, скука, бунт, поза или на каквото там са знак и в чашата ми остава само миризмата на ром. Замислям се да кажа на сервитъорката "Бейби, направи един пърформънс с бутилка «Captain Morgan», чаша и лайм!", но вместо това казвам “Още един голям…”. Мислено си допълвам “… кур.”. Слушам разговора и се сещам за King Missile и тяхната “Sensitive Artist”. “Тия имат най-яките текстове” – мисля си го за пореден път и се чудя дали да не попитам Стефан, Катето и другите на масата “Абе, слушали ли сте “Sensitive Artist” на King Missile?”. На езика ми е, но се спирам. Вместо това отпивам голяма глътка от новия ром и си казвам “Най-вероятно не са. Няма лошо. Всеки има поне един пропуск в общата си култура…”.

Филм

noreply@blogger.com (Ivan) — Thu, 27 Mar 2008 08:25:00 +0000

Колата изчезва нанякъде секунда преди да успея да се кача в нея. Започвам да бягам след отдалечаващите се стопове, но не успявам да я догоня. Бягам с всички сили, дробовете ми се пълнят с вдигнатия от колата прах, слюнката в устата ми се превръща в кал и в следващия момент отварям очи и си виждам тъпата физиономия в огледалото на гардероба. "Трябва да го махна това огледало..." - мисля си и с една ръка опипвам пода до леглото: "...mp3 плейър - тук!; ...телефон - тук!; ...портфейл - тук!; бутилка с вода..." - надигам се, надигам и бутилката и жадно пия на големи глътки. Опитвам се да се сетя как точно се прибрах и дали ходих някъде след като излязох от "Crosspoint"... Никакъв шанс. Добре поне, че мастичките от снощи не напомнят за себе си. Така ги обичам аз: малки, на кристали и да не ме мъчат сутринта. Поглеждам телефона си: 6:55! Еби му майката! "Кво става, бе?!" - питам се и нещо отново започва да ме тревожи. От известно време насам се будя суперрано. По принцип започвам в работа в десет и доскоро с много мъка отивах към единайсе. От няколко седмици насам (а може би месец!?) пристигам първи на работа. "Нещо се побърквам" - потъва във възглавницата мисълта ми, заедно с недоспалата ми глава. Лежа така известно време и си мисля някави тъпотии. Опитвам се да се сетя какво ме очаква днес на бачкане, имам ли някакви планове за вечерта, сещам се, че трябва да се обадя на педерастите от ДЗИ и да ИМ ЕБА МАЙКАТА и не знам логично или не, но стигам до въпроса "Дали е студено навън?". Питам се, все едно знам отговора. Все едно съм Любка Кумчева и всеки момент на стената пред мен ще се появи карта на България с облачета, слънчица, капчици и темературки, някакво друго мое "Аз" ще застане до нея и ще ми съобщи с равен глас метеорологичната прогноза от днес до понеделник, а накрая ще ми пожелае приятен и успешен ден...

Нищо такова не се случи. Вместо това се надигнах от леглото и излязох от стаята. Стоях известно време, чешейки си ташаците и гледайки през прозореца строежа отсреща. "Бахти ентусиастите" - категоризирам работниците на него. Седем и малко е, а ония вече бичат яко. Няма начин: презастрояването на София не може да чака. А и четох, че несъществуващата все още сграда на "Мадрид" и "Черковна" вече била разпродадена, така че пичовете нямат избор: требе да се бачка яко, защото някви хора са се бръкнали за по 100 000 евро за апартаментче и някакси не е възпитано да ги карат да чакат. Дежурният въпрос "От къде вадите по 100 000 евро, бе?" си минава и заминава, аз си оставям ташаците на мира и отварям хладилника. Няколко секунди се колебая между едно "Столично" и сок от ананас и с извинение към "Столичното", взимам кутията със сок. "Много е рано за бира" - отбелязва дремещата ми съвест и излива в стомаха ми преебания сок. Усещам гадния му вкус и чак тогава поглеждам изтеклия срок на годност. "Трябва да изхвърля разни неща от хладилника..." - заканвам се и оставям кутията с преебан сок обратно вътре. Не мога да си обясня защо толкова ме мързи да направя една чистка на тъпия хладилник. Може би, защото просто ме мързи. Пускам си "Hesperus" на 5ive и се събличам гол. Събличам се, защото възнамерявам да взема душ, а много мразя да си взимам душ по тениска и боксерки. Гъбата, напоена с душ-гел минава много трудно по тях, а и много по-трудно се изплакват от пяната, за разлика от голо тяло. Освен това, когато излезеш от банята, усещането за мокри дрехи по теб е много по-неприятно от усещането за свеж хлад, който обгръща изкъпаното ти голо тяло. Седя известно време гол на дивана и слушам каква магия са сътворили Ben Carr и Charlie Harold. Иска ми се този момент никога да не отминава. Иска ми се да съм безделник и да се нося на крилете на момента. Да не ми се налага да правя нещо, защото някой друг иска да го правя, а да правя онова, което аз си искам: да слушам музика и пак да слушам музика. Но, няма начин: дори да зарежа всичко останало, дори да реша, че няма да отида на работа, че няма да се изкъпя и че няма да се облека, трябва поне да се изсера, защото в противен случай ще се насера на дивана. А да слушам 5ive седнал гол в собствените си лайна изобщо не би ме изкефило. Не би ме изкефило да го правя и седнал в чужди лайна.

Сядам на тоалетната чиния и се отпускам. Сера на отворена врата, защото живея сам и мога да си го позволя. Вместо анални звуци, продължавам да слушам 5ive и си мисля, че един ден, незнайно кога, ако имам собствена баня и собствена тоалетна, ще държа в тях задължително да има музика. Дори да си има на стената панел, от който да мога да си цъкам из албумите и да си скипвам парчета, които не ме кефят достатъчно. Представям си го и ми се струвва бахти якото. След малко тази мисъл изчезва подобно на лайната, пометени от силната струя вода. Сефтосах чисто новата си четка за тоалетна.

След хладкия душ, стоя известно време с дилемата "Да се избръсна или да не се избръсна?". Кефя се да съм избръснат. Някакси се харесвам повече, отколкото с набола брада. Чудя се и дали да не взема да я оставя известно време и след това да си пусна мустаци. Имам гъст мустак, със сигурност ще е пълен ташак, ако го оставя. Най-малкото: ще увеселя целия офис. Малко "чиър ап" - както би казала Ели. Ей с такива въпроси в главата щраквам рипийта на уинампа. "Някой ден ще имам як cd-плейър, с як усилвател и яки колони" - заканвам се и чувам телефонът да вибрира на масата. Sms. От Vera: "Long Distance Calling shte svirqt na Roadburn. Priqten den :)"... Вера е лудница! Може би един ден ще трябва да й го кажа... Успя с един sms да ме направи щастлив. Ей сега филмът стана луд!!! Потвърдено е на майспейса на бандата: 19 април, в четири следобед. Най-вероятно с тях ще започне денят. И моят започна с тях и със "Sattelite Bay". Остават малко повече от две седмици до фестивала и нямам никакво търпение. Започвам да си мисля, че може би се вълнувам прекалено много и затова се будя рано. Все тази. Задължително чуйте "Aurora" и се опитайте да си представите какво ме очаква в Тилбург: absolut film!

Заебавам бръсненето. Заебавам и всичко останало. Навличам панталони и блуза, шибвам си портфейла в задния джоб, телефона в левия, а плейъра в десния. Целият ми череп се изпълва от "Jungfernflug". Бас, райд чинел, след малко и фус. Леки китарни звуци за фон. Предвкусвам трипарската градация и като в транс заключвам вратата. Часът е малко преди девет и аз вървя по "Мадрид" без да ме ебе за каквото и да било. Вера, денят наистина е прекрасен!

Кърти

noreply@blogger.com (Ivan) — Wed, 26 Mar 2008 08:40:00 +0000

Ето това се казва буквално "да къртиш". Още по-здраво щеше да е, ако на якето пишеше "ИЗБИВА РИБА", ама и сега си "кърти". Също като "Subtle Hustle" на Clutch...

Па'и се, Банско!

noreply@blogger.com (Ivan) — Sat, 22 Mar 2008 06:49:00 +0000

Значи, понеже до Стария Робърт стигнаха слухове, че нямало кой да пада и да се въргаля надолу по пистите на Банско, Стария Робърт реши да вземе нещата в свои ръце и отива, за да рулира! За да има даунхил по корем и по гъз, и ако случайно се случи - да направи някой и друг завой. Всъщност, истината е, че последния път Стария Робърт вече си завиваше като пич, днес ще проверим дали не е било без да иска. Освен всичко друго, Стари Робърт реши, че днешният ден е повече от подходящ, за да се опита за първи път да кара борд с плейър в джоба и слушалки в ушите. Чуденето какъв да бъде саундтракът беше дълго и продължително, но в крайна сметка приключи с Cataract - "Kingdom". Напълно е възможно по някое време на Стария Робърт да му стане прекалено агресивно за възможностите, които има, но Стария Робърт обича да види какво ще стане, когато става дума за неща, за които не е сигурно до какво могат да доведат. Айде - ся, ако има и бензин: палим и тръгваме!