tag:blogger.com,1999:blog-47152954019034577612024-10-06T21:52:55.596-07:00Калоян Вълчановhttp://www.blogger.com/profile/12124100644969373920noreply@blogger.comBlogger10125tag:blogger.com,1999:blog-4715295401903457761.post-10436573343647262002010-10-30T23:16:00.000-07:002010-10-30T23:22:30.095-07:00Обединените военни сили за специално предназначение поддържаха собствен разузнавателен център двадесет и четири часа в денонощието. В него работеха “служители за наблюдение”-военни офицери и цивилни граждани, експерти анализатори, чиято цел беше улавянето на признаци за предстояща криза по разузнавателни данни, а също така и благодарение на базата данни за всички известни терористични организации, с която разполагаха. Имаше изградена мрежа от терминали, която свързваше командването с всички главни новинарски мрежи. Основна идея беше, че първи признак за зараждне на конфликт, можеше да се появи именно по новините. Факт беше, че ОВССО имаше хора във всяко едно разузнавателно управление в страната, било то ЦРУ, АНС, военно разузнаване и Пентагона. Те се мъчеха да намерят под вола теле като преравяха всичко наново. Целта им беше да намерят признаци за евентуални терористични атаки, неща, които можеха за не влизат в компетенцията на даденото управление или просто биваха пропускани.<br />Аз бях далеч от тази система, но нямаше как да не отчитам важността й за работата ни. Ние работихме чрез нея. Биваше пуснат сигнал и всички трябваше да бъдем готови за отрицателно време. После обаче идваха проблемите, които, с радост мога да твърдя, се изгладиха с течение на времето и след няколко злощастни операции, в които не бях участвал. Ние бяхме готови и чакахме, бяхме нахъсани, но батковците от Пентагона трябваше да се съберат, а това не беше никак лесно, да заседават поне няколко часа, да се покарат малко, да нахвърлят петдесет варианти на развитие на атаката, нещо, което ние едва ли щяхме да изпълним, и накрая, когато се постигнеше консенсус, можехме да тръгваме. Това беше добре, но в повечето случаи се стигаше до мястото на произшествието доста късно, а последиците не бяха никак очарователни.<br />Нашият ръководител ни научи на няколко изключително важни неща. Спомням си как се качи на масата онзи ден, преди около три години, и започна да декламира:<br />“Трябва да се научите как да оцелявате. Не го ли направите. Просто е. Не оцелявате!<br />Трябва да се научите на кого да вярвате. Животът ви ще бъде на границата от смъртта. В такива моменти доверието и вярата е всичко, което можете да дадете и очаквате от тези, които са до вас.<br />Трябва да бъдете един от тях. Това не означава да станете като тях, а да мислите като тях.<br />Научете се да мислите като тези, които искате да обезвредите, и ще победите”<br />Малко високопарни слова, но всичките курсове и подготовки, които преминахме през последните тринадесет месеца, трябваше да ги оправдаят. <br />Факт беше, че за всичките си тези години в армията още не бях включван в реална ситуация с вземане на заложници или операция от друг вид, но бях добре трениран, перфектно подготвен, и исках да се докажа. Не само на офицерите, а и на себе си. Всички момчета, които останахме и образувахме екип, искахме да докажем колко сме добри. Сплотен екип, способен да мисли и действа като един човек, ако ситуацията го изисква.<br />По едно време ви споменах за обноски. Няма да отрека, че ми липсваха доста дълго време. Но преминахме специални курсове и за това. Колкото и да ми се струваше странно вече можех спокойно да си похапвам хайвер в будоара на някой политик или принц…Без това да ме притесни или изложи.<br />Всички тръпнехме за акция, но получихме нещо съвсем различно.<br />Не мога да кажа дали бяхме разочаровани от факта, че научавахме за следващата дисциплина от обучението си, чак като приключим предходната или просто, че прекалено дълго само се подготвяхме без реално да изпитаме възможностите си.<br />Но парашутната школа се оказа нещо доста интересно. Особено като погледнеш на нещата от друг ъгъл. Действително бяхме скачали поне сто пъти с парашут, бяхме провеждали какви ли не тренировки, но нещата, които започнахме да учим в детайли, бяха нещо различно. След месец можех да твърдя, че са ни били от голяма полза.<br />Мислехме си, че като ни обучават са специалните сили, можем всичко. Но се оказа, че доста неща не куцат. За това бяхме доволни, че трябваше да преминем курсовете за рейнджъри.<br />Командващият офицер ни обясни, че тази подготовка има главно една цел,свързана с подготовката на лидери, които щяха да ръководят малки екипи за мисии и ситуации, с които можехме да се сблъскаме в конфликт с вероятен противник. Сега със сигурност мога да твърдя, че това е армейско училище, което най-много се доближава до всичко, което бяхме преминали до сега, а също така мога да твърдя, че го допълва.<br />Курсът, както ни обясниха, продължава единадесет седмици и е разделен на четири основни етапа Първият щеше да се проведе тук, във Форт Бенинг, Джорджия, и щеше да продължи две седмици. Следваха три седмици в блатото Окифеноки, което се намираше във военновъздушната база Елгин, Флорида. Третият етап щеше да ни отведе в планините Дахлонийга, Джорджия.Четвъртият етап беше включен в програмата последния момент. Трябваше да преминем подготовка в пустинна местност, а какво по-хубаво място за това от Форт Блис, Тексас.<br />Започна се.<br />Първата фаза имаше за цел да ни научи да патрулираме и по-точно, принципите му. Най-важните неща, които се мъчеха да ни втълпят, можеха да се изредят в следния ред:<br />Изпълнение на оперативните заповеди<br />Избиране на главни и резервни маршрути<br />Определяне на сборни пунктове.<br />Пунктове за срещи.<br />Преминаване на различни линии.<br />Действия, с които се цели постигане на целите.<br />Целта на всичко това беше да ни научи да изпълним поставената задача както трябва. А майката му, както се казва, беше повторението. Отново и отново, докато всичко не бъде изпълнено перфектно.<br />През първите две седмици отново си припомних първите ми месеци във Форт Браг. Тежък физически труд, строева подготовка, тестове за издръжливост, ръкопашен бой, преодоляване на препятствия.<br />Няма да се спирам върху деликатни моменти от упражненията, които правехме. Научихме се да играем един доста странен спорт. “Футбол с въжена топка”…На турнира, който си устроихме, загубихме от домакините от Бенинг и това ни костваше по сто лицеви опори.<br />От “футбола с въжена топка” преминахме към курсове с въже. Това го бяхме пропуснали в нашето обучение. Научихме се да правим най-различни възли както и да строим въжени мостове.<br />Лесно ни беше да се справим с ориентирането. Както ви обясних преди това, бяхме специалисти. А и разстоянията не ни плашеха. Разбира се това не включваше използването на системите за глобално позициониране. Къде с карта и компас, къде без тях. Все постигахме целта си. Бяхме добри.<br />Към края на първата фаза ни обучиха на всички фундаментални умения в патрулирането. Не съм и предполагал, че един патрул може да е толкова сложно нещо. Или поне офицерите ни го представяха като такова. Разузнавателен, боен, атакуващ, засади…Дълга върволица от задачи, които трябваше да покриваме. И покрихме.<br />В края на тази фаза не беше проблем да се катеря по въжен мост, който съм оплел от клони, да организирам боен патрул с група от пет човека, да избирам маршрут и да се ориентирам по звездите, а също така и да знам точно какво разстояние изминавам с точност до сантиметри.<br />Интересно, нали…И това беше само първа фаза. Началото.<br /><br /><br />Анаконда, Монтана, 25 октомври 2004г<br /><br />Нощта беше студена и му беше трудно да заспи. Подпря се на лакът и загледа профила на жена си. Не беше първа красавица, но беше най-хубавото нещо, което му се беше случвало след “Пустинна буря”. Тя поне спеше спокойно. На моменти и завиждаше. Не беше обременена с неговите спомени. Вече не можеше да преброи нощите, в които се събуждаше облян в пот, стиснал здраво юмруци. Израснала тук, в Анаконда, не беше ходила по далеч от границите на щата. За нея живота извън тази семейна крепост би означавал смърт, непосилно бреме, което едва ли би могла да носи.<br />Той се изправи и се доближи до прозореца. Загледа се. Небето беше черно. Луната не можеше да се види от гъстия слой облаци, които заплашваха всеки момент да изсипят пълните си търбуси върху спящия град. Звездите също се бяха решили, че тази вечер могат да се отдадат на почивка и се бяха забутали някъде, оставайки небето празно. Но не и той. Той не можеше да заспи, не можеше да има спокойна вечер. Не и сега… Имаше странното усещане, че нещо зло се прокрадва в нощта, провира се през храстите и се мъчи да се докопа до него, да стегне примката си около врата му, да отнеме живота му.<br />Том Дининг не се страхуваше да умре. Не веднъж го беше доказвал, щеше да го докаже и сега. Трябваше да го направи.<br />Постоя няколко минути така и отново се върна в завивките. Жена му се размърда, той положи ръка на рамото й, после я погали по косата. Тя нежно измърка и продължи съня си.<br /><br /><br />Хелена, Монтана, 25 октомври<br /><br />-Какво имаме този път?-федерален агент Джони Тод пооправи вратовръзката си.<br />Полицаят му подаде документацията и отстъпи крачка назад без да каже нищо.<br />-И защо, по дяволите, сте решили да ни викнете?..Обикновено убийство. Нали в полицейския ви участък имате отдел “Убийства”?<br />-Дан Браун!-мъж на средна възраст с измачкано сако протегна ръка по посока на федералния агент. Тод огледа за част от секундата мъжа пред себе си и протегна своята с нежелание.<br />-Федерален агент Тод-произнесе отчетливо той.<br />Мъжът пред него отхапа поредната хапка сандвич с риба тон и посочи към тялото на мъжа, което лежеше завито под одеало на тротоара.<br />-Погледнахте ли го?-попита той.<br />Агентът повдигна очи.<br />-Вижте го…Мисля си, че после ще ми благодарите…<br />-А вие сте?<br />-Дан Браун, момче…Като вашия шеф…Уилкс!..Детектив Браун ако искаш…<br />Федералният се доближи до мъртвия, коленичи и отметна одеалото. Огледа трупа за около тридесет секунди и се изправи. Потърка ръце и отново се доближи до детектива. Последният тъкмо отхапваше голяма хапка от сандвича си.<br />-Познахте го, нали?<br />-Аз да-намръщено отговори агент Тод.-Трябва да поговорим, детектив…<br />-Ето за това ви говорих и аз-ухили се полицая и посочи очукана кола със син буркан на нея.-Изчакайте ме до колата, трябва първо да поговоря малко с момчетата, а и да си довърша закуската.<br />Федералният агент, все така намръщено, тръгна към подобието на превозно средство. Той вече говореше по мобилния телефон, когато, се намираше до него. След около три минути детектив Браун се присъедини към него. В устата си предъвкваше последната хапка от сандвича. Видимо се наслаждаваше на това, което прави. <br />-Ще ме придружите ли…Да пием по едно кафе?-попита той, отваряйки вратата на колата, като преди това старателно изтри ръцете си в книжна салфетка, която смачка на малко топче и пъхна в джоба на сакото си.<br />“Какъв идиот”, помисли си агент Тод, но кимна с глава и седна на седалката. Наложи се да я понамести, тъй като някой явно обичаше да се отпуска малко повече в служебната кола.<br />-Предполагам ще намеря автомобила си пред полицейския участък?-въпреки всичко попита той.<br />-А-ха…-детективът блъсна врата след себе си. Постави ръцете на волана и извърна главата си на дясно, към мъжа на другата седалка.-Виж, момче, от доста време съм в тази професия и най-много мразя нафукани петлета като теб, да се мислят за Господ…Ок! Нека се разберем за това, а после може и да се разберем да работим заедно. Да ти кажа и защо не харесвам федералните. Не само защото са задници, с голяма “З”, а защото те ни мислят за задници. Схващаш ли? Навсякъде има умни момчета, навсякъде има работяги, навсякъде има и некадърни копелета. Не изключвам и корумпираните идиоти, които растат по-бързо от гъби след дъжд…Така…Изяснихме си тези неща, нали?<br />Федералният агент мрачно се усмихна.<br />-Можехме да подкараме работата на право, но не мисля, че това щеше да се хареса много и на двама ни…Най-вече на шефа ти!<br />-Съгласен!..Кафето?<br />Детективът се ухили самодоволно.<br />-Радвам се, че има умни задници, които точно пресмятат приоритетите си…Ти си такова момче-детективът запали мотора, който гръмко изръмжа и колата помръдна напред.<br />-Каква е?<br />-Не си ли личи?!..Кадилак…Знаеш ли колко зор видях преди да убедя началника си, че това е най-подходящата машина за мен…<br />-Представям си…-федералният си позволи лека усмивка, но напрежението продължаваше да го гложди.<br />-С Бар ли разговаря преди малко?-попита детектив Браун.<br />Агентът учудено извърна глава, но кимна без да каже нищо.<br />-Знаем се от доста време…Свястно ченге е. Слушай го, момче, няма да е зле. Много неща може да научиш от него…-Браун поклати глава. Колата зави зад ъгъла и продължи напреди по булеварда.-Знаеш ли другата причина, поради която не исках да се замесвам с федетата?..Точно тази вратовръзка, която постоянно дърпаш надолу-нагоре…Стяга те, а?..Ето за това…Личите си от километър, а се надушвате от два ако сте по посока на вятъра. Не искам да имам нищо около врата си. Той е най-важната част от тялото ми. На него е окичена главата ми, хубава или грозна, а една вратовръзка може много лесно да прекъсне някой жизненоважни функции, без които организма ми, ще трябва да вегетира или загине…Знаеш ли, че на времето доста момчета като теб, си отидоха именно благодарение на това нещо…Не ви учат на това в академията, а и странно защо никой не взема този факт под внимание…Но няма значение…<br />-Така добре ли се чувстваш?-попита агентът.<br />-Хубавото на това да си стара лисица и, че идва един момент, когато на шефа му писва от теб и те оставя да правиш каквото си поискаш…Въобще не обръща внимание на облекло, обувки, тен, прическа или каквото там ти дойде на ум, стига кмета да не го притеснява или престъпността в района ти да е сведена до минимум…<br />-Интересно-вмъкна агентът въпреки предположението, което направи, относно необходимостта въобще да казва нещо. Хубавото на Джони Тод беше, че знаеше кога да си отваря устата и кога да слуша. Приказките за “скапаните провинциални ченгета” не бяха нещо, с което можеха да се спечелят симпатии, а в неговата професия крайния резултат беше важен, а той беше неминуем без оказване на необходимото съдействие. За това се налагаше да мълчи и да слуша, въпреки че му идваше до гуша. Факт беше обаче, че Тод обичаше работата си. Също така факт беше, че детектив Браун имаше какво да му каже.<br />-Хмм…-отново завиха зад една полусрутена сграда.-Тридесет години в полицията, момче…Не че се хваля. Не мисля, че си е за хвалба, но откакто съм в “Убийства”, мога да твърдя, че процента им спадна драстично…Това че Маркъс, вашето приятелче, беше намерено с раздробено рамо и пробит череп, обаче нямаше как да не ме накара да потреперя…Тези неща не са хубави.<br />-Съгласен съм с теб, детектив…<br />Колата спря пред малка закусвалня. Двамата слязоха и се запътиха мълчаливо натам. Вътре имаше десетина души. Федералният доста се открояваше сред тукашните момчета. Нямаше човек вътре, който да не се загледа след тях.<br />-Приятно местенце-почти предъвка Джони Тод.<br />-Кафето е добро, а и като им се усмихна малко повечко всички се обръщат и започват да си гледат работата.<br />-А-ха…Тъкмо си мислех, че имаш намерение да им изнасяме представление!-агентът се настани срещу детектива. Масичката беше тясна и те стояха един срещу друг на не повече от три педи разстояние. <br />-Федерални простотии…-измърмори Браун и махна на жената зад бара.-Ще ми донесеш ли кафенце, мила?..И за него, нали?-той погледна агента и след като последва кимване се ухили на закръглената дама.<br />-Е?-не се сдържа агент Тод.<br />-Нека малко поразчупим правилата, приятел…Става ли?<br />-Какво предлагаш?<br />Детективът преплете пръсти и опря лакти в масата. Носът му вече беше само на някакви си тридесет сантиметра от този на агента. Погледът му се фокусира в неговия и той цъкна с език.<br />-Първо искам да знам какво прави това копеле тук!<br />Федералният облиза устни и се облегна плътно назад, възможно най-далеч от детектива. Отново пооправи вратовръзката си.<br />-Разхлаби я-посъветва го.<br />-Какво?<br />-Отпусни малко възела, момче…Ще дишаш по-спокойно, а съм сигурен, че обичаш да го правиш…Е?<br />-Мисля че ти е ясно, че това не влиза в правомощията ми…Имам пред вид, че нямам право да споделям и обсъждам подобна информация…<br />-Глупости…Правите го всеки ден с пресата. Те по-добре ли си вършат работата като ни стягат ръцете ръсейки глупостите, които знаят от вас и от продажни копеленца тук.-Мислех си, че вече си го обсъдил с Бар!<br />-Не съм…<br />-Мислиш една стъпка назад…Ако не бях казал на патрулките да викнат някой федерален и да затворят района…Сещаш ли се?<br />Кимване.<br />-Така че кажи ми какво правеше той тук!<br />-Ок…Но нека си поиграем, както искаш…Въпрос отговор, въпрос отговор…Става ли?<br />-Не губя нищо…Твоят задник се пече.<br />Двамата млъкнаха. Отпиха от черното кафе. Агентът мислеше усилено.<br />-Първи съм аз…За това поне се разбрахме-ухили се детектива и оправи една от многото гънки на сакото си.<br />-Кафето е добро…<br />-Знам…И нека не преиграваме. Все пак това е моя район и мога да ви създам доста главоболия. Питай Бор ако искаш. Познаваме се отдавна, имунизирали сме се един срещу друг вече толкова пъти и няма да повярваш, ама се сработихме чудесно.<br />-Надявам се да е така…<br />-Така е…Е? Какво прави Маркъс тук?<br />-Не знаем…-вдигна ръце агентът.-А сега моя въпрос! Ти от къде знаеш за него?<br />Детективът не каза нищо няколко секунди. Не можеше да се каже, че не го беше очаквал, но все пак беше изненадващо.<br />-Изтървали сте го…-това не беше въпрос, а констатация.-Влязъл е в програмата и после сте му позволили да се измъкне!<br />-Може да се каже, но това не е отговор на моя въпрос!<br />-Казах ти, че вече тридесет години съм в играта, момче…Знам много неща, а тези, които не знам, знам как да науча…Хей, Кейти!-детективът се обърна отново към дамата зад бара.-Може ли и от онези понички…Без пудра захар.<br />-Не закусва ли преди малко?<br />-В нашата професия е хубаво да хапващ, когато можеш. Яденето е от най-хубавите неща в живота. Изпуснеш ли някое все едно си извършил грях. Аз не искам някой малоумник да ме гръмне…Гладен! Знаеш ли…Тогава рая няма да ми се стори толкова красив. А аз си мисля, че съм за там, момче!-Браун за кой ли път си позволи една лека усмивка.<br />-Щом казваш-съгласи се федералния.<br />Само след две минути пълна купа понички с шоколад се озова на тясната масичка.<br />-Почерпи се…Едни от най-добрите в Хелена, а аз съм опитвал на много места.<br />Федералният агент протегна ръка, огледа поничката за няколко секунди и я погълна цялата. Предъвка и доволно поклати глава.<br />-Прав сте…<br />-На времето бяхме заедно в академията-облизвайки устни измърмори детектива.-От там се познаваме.<br />-Интересно…<br />-Но това едва ли те интересува…-засмя се той.-Повече те вълнува как едно обикновено ченге знае самоличността на един мъж включен в програмата за защита на свидетелите преди…колко…да кажем седем години. Ти едва ли си бил в редиците на ФБР, когато онова момче, дето сега лежи с пръсната глава, е съдействал на твоите колеги.<br />-Може да се каже…Не е нужно да смятам, а и виждам, че знаете доста неща.<br />Детективът премълча, предъвквайки поредната поничка.<br />-Преди да го вземете под крилото си, знаете какво е вършил, нали?..Двамата завършихме академията, доста успешно, бих казал…След това патрулирахме около три години. Бяхме партньори…-пооправи малко веждите си, говореше без да влага никакви емоции.-По него време доста неща се чуваше за корумпирани ченгета…Не беше лъжа, че в повечето отдели гъмжеше от хорица, които правеха всичко само и само да се докопат до някой долар в повече…Вътрешните доста ни притесняваха. Въобще не им пукаше кого притискат. Имаха карт бланш и нищо не ги притесняваше…Ние вече се бяхме поиздигнали. Бяхме захвърлили патрулката и сега работихме върху обири…Четири години съвместна дейност. Никакви проблеми. Бях сигурен, че той ми пази гърба, както и той можеше да бъде сигурен, че аз бих направил същото за него…Ако си чел досието му би трябвало да си запознат с останалото…<br />Федералния кимна замислено с глава. Очите му бяха фокусирани върху последните две понички, но той едва ли ги забелязваше.<br />-От ДЕА го сгащиха. В самото начало мислеха, че аз също съм в играта. Най-кофтите шест месеца от живота ми. Взеха ми значката и оръжието докато трае разследването. Не ми се искаше да се показвам навън. Хората ме сочеха с пръст. Заклеймиха ме. Корумпиран!..После имаше публично извинение относно мен в местния вестник и обезщетение, разбира се…Него го вкараха в затвора…Другото ти е известно!<br />-Така е…Но въпреки това, от къде знаеше за Програмата?<br />-Работя като детектив вече толкова време, момче…Две и две все още е четири…Имах едно съмнение и сега разбирам, че е основателно. На няколко пъти го посещавах в панделата. Не успях да разбера защо премина на другата страна и кога точно се е забъркал с лошите момчета. Факт, който не можах да си простя, беше че съм пропуснал точно този момент. А за партньори това е…недопустимо.<br />-Не се кори!<br />-Не го правя…Познавахме се толкова време. На няколко пъти сме попадали в престрелки. А след всички тези години и премеждия се оказва, че човекът от който зависи живота ми, всъщност е бил на границата да ми го отнеме сам…Май е това.<br />Детективът се облегна назад. Извърна леко глава и погледа му обходи заведението. <br />-Какво направи за вас? Мисля, че се досещам, но все пак!<br />-Знаеш как е…Даде ни доста ценна информация. Притиснахме копелетата и всичко си дойде на мястото…<br />-Дано си е заслужавало-поклати глава Браун.<br />-При такова положение винаги си заслужава…Как ще процедираме от сега? <br />-Оставям го на вас…И без това имате доста повече ресурси и техника. Не ми се иска да работя над случая, а като я закъсам за техника да ви тропам на вратата. Нека всичко си тръгне от сега както си му е реда…На този етап искам само тишина в района ми. Разбираш ме, нали?<br />Агент Тод кимна. Разбираше отлично.<br />-Също така искам и няколко имена…Нищо няма да правя…Но е необходимо някой да държи по-изкъсо тези, за които си мисля, че са го сторили…<br />-Обещавам…<br />-Казах ти, че не е лошо да си сътрудничим понякога-ухили се детектива.-Е, ще пием ли по още едно кафе?<br />Федералният също се засмя.<br /><br /><br />Багдад, 25 октомври,2004<br /><br />Колкото и да показваше достолепие, бригаден генерал Реймънд Гавин беше един уморен човек. Годините служба на любимата държава го бяха смазали под тежкия си ботуш. Вечната студена усмивка, гордия надменен поглед, снажната осанка. Къде бяха изчезнали?<br />Генералът вече половин час се оглеждаше в огледалото и отказваше да повярва, че образът, който се беше вторачил в него от огледалото, беше именно неговото собствено отражение. Той прекара ръка през сребристите си коси и недоволно поклати глава. <br />От четиринадесет години беше в Ирак. Беше помощник на Шварцкопф, по времето на неговата офанзива, а после беше заел горещото му място. Тогава беше пълен ентусиаст. Бореше се за каузата. Сега просто я следваше. Ентусиазмът беше започнал да отстъпва място на апатичност и безсилие да се справи със ситуацията, която го заобикаля. Разбира се това не означаваше, че просто щеше да забрави за какво е тук. Не. Това нямаше как да се случи. Под негово командване бяха многонационалните сили. А това означаваше над половин милион невинни животи. Бригаден генерал Гавин нямаше намерение да рискува живота на толкова млади момчета само защото чувстваше, че силите му започват да отслабват. По-скоро би се отказал от поста, който заемаше и би приел да прекара остатъка от годините си на люлеещия се стол в Доус Каунти, Небраска, задоволявайки се с не малката пенсия, която щеше да получава, докато Всевишния реши да го прибере при себе си. Разбира се имаше гадни копелета, които за нищо на света не биха признали слабост. Той също не би го направил. Не и пред лицето на врага, не и пред многобройните сериозни физиономии на своите подчинени. Това, което можеше да си позволи, беше само една вътрешна самокритика и обещание, че краят на блестящата му кариера не е много далеч.<br />Реймънд Гавин най-накрая се откъсна от огледалото и се отпусна във фотьойла си. Любимото му място. Наслаждаваше се на комфорта му винаги, когато му се отдадеше възможност. През последните месеци нямаше много подобни радости. През следващите също не мислеше, че ще има много. <br />В Ирак предстояха избори и въпреки, че оставаха повече от два месеца и половина до тях, напрежението в страната ескалираше с всеки изминал ден. Графикът му винаги беше претъпкан. <br />Десетина минути по-късно на вратата на стаята се почука и в рамката й се появи личния му адютант, който изпълняваше и функции на секретар. Един вечно усмихнат капитан, който знаеше кога трябва да стане сериозен. През последните няколко седмици почти не му се налагаше да се разделя с тази маска. <br />-Какво имаме сега, Стив?-гласът на генерал беше плътен, нямаше и следа от чувствата, които го гризяха. <br />-Колкото и да е странно, сър, Али Рахмани иска да се срещнете…<br />Али Рахмани изпълняваше длъжност Премиер на временното правителство. Щеше да остане на този пост до влизането в длъжност на новото демократично избрано правителство. По предварителен план график първите демократични избори в Ирак трябваше да се проведат в края на януари, а датата “х” се движеше между 29 и 31. Рахмани беше американско протеже. Един обременен с американски идеи шиит, завършил Харвард, близък приятел на Президента. За разлика от повечето си събратя по религия той беше успял да избегне режима на Саддам. Около петнадесет години беше живял в Париж и още толкова в Ню Йорк. По всичко си личеше, че апетита към властта не се изчерпваше само с моментното състояние на нещата. Таеше помисли и вече беше почти сто процента сигурно, че неговата партия ще издигне кандидатурата му на предстоящите избори. Това дали може да постигне нещо повече на изборите зависеше до голяма степен от далновидността му. А той беше доста прецизен и пресметлив човек. Поне според генерал Гавин. <br />-По време на празниците?-изненадано извърна глава бригаден генерал Гавин.<br />Адютантът затвори вратата след себе си и се настани на един от столовете пръснати из стаята.<br />-Започва да се усеща напрежение в държанието му…Времето го притиска.<br />Генералът беззвучно кимна в знак на съгласие.<br />-Рахмани е доста зависим от Президента. Шансовете му са доста по-големи ако след седмица Буш и администрацията му спечелят…<br />-Нормално е да е притеснен-засмя се генерала, а капитана просто се усмихна.-Как се движат нещата в любимата ни родина? Знаеш, че мразя да чета вестниците. Пълни са с глупости. Когато не могат да напълнят страниците с нещо съществено, винаги пишат за нашата работа тук…Ти знаеш каква част от нея е вярна!<br />-За сега като че ли позициите са изравнени, сър…Но си мисля, че Буш съвсем скоро ще нанесе решителния си удар.<br />-Политици!-беше кратката реплика, но сарказмът, който беше вложен в думата беше достатъчен.<br />Военните, полевите военни, винаги гледаха на политиците с неприязън. Повечето дори трудно успяваха да се усмихнат в лицето на някой конгресмен, когато бяха заедно на заседание или прием. Нещо като вродена ненавист, която не можеше да бъде изкоренена. Политиците използваха “ластици”, докато самите те използваха “твърди мерки”. Който казваше, че политиците, решават проблеми от световен мащаб, лъжеше. Проблемите се решаваха от тези, които стоят зад този, който говори. А зад един голям политик, винаги стоеше една армия. В случая армията на САЩ беше най-лошото нещо, което можеше да се случи на някого. Саддам не беше първия, който го разбра. Американската армия пък показа,че си е взела доста добра поука след издънките във Виетнам и Афганистан.<br />-Кога иска да се срещнем?-попита генерала.<br />Стив Боуен прехвърли крак върху крак преди да отговори.<br />-В момента е в кабинета си.<br />-Това означава ли, че е зарязал празничните маси?-невярващо повдигна вежди Гавин.-Мислех си, че за един мюсюлманин Рамазан е нещо, което не трябва да се пропуска!<br />Капитанът просто повдигна рамене.<br />-Започва да става интересно.<br />-И горещо!<br />-Преди да излезеш, Стив…Какво стана с инцидента онзи ден в пролива?<br />-Ирански съд, сър…Докладът на капитан Фейрчайлд ще пристигне най-късно утре. Имам предвид писмения. В момента разполагам запис на телефонен разговор, където подробно е упоменато какво е станало…<br />-В общи линии?<br />-Извършвали са стандартна патрулна акция в Ормузкия пролив. Това включва проверка на плавателните съдове, които пресичат линията им. Знаете какви са опасенията ни…Охранителните фрегати и катери просто подсигуряват нормалното преминаване на танкери и търговски кораби покрай бреговете на Иран. Капитанът е получил сигнал от патрулиращ хеликоптер, че има вероятност конкретния обект да транспортира оръжие и боеприпаси. По заповед е наредена щателна проверка на съда. Пилотът на хеликоптера докладва, че корабът отказва достъп но палубата на проверяващите. Също така докладва за наличност на странни конфигурации разположени върху палубата и необичайно раздвижване след заповедта за спиране и проверка. Част от товара е бил изхвърлен във водата. Докладът се бави точно заради това. Два екипа водолази в момента кръстосват дъното в търсене на това, което е изхвърлено…<br />-Оръжие?<br />-Вероятно, сър…Възможно е и мини, което е странно. Но пилотът е забелязал изхвърлянето през борда на предмети с цилиндрична форма. На капитанът на патрулиращата фрегата е отнело около четиридесет минути да се добере до мястото и тогава се е почнало…<br />-Очаквам доклада веднага…<br />-Слушам, сър…-капитанът изпъна снага и отдаде чест, а после бързо излезе от стаята затваряйки вратата след себе си, оставяйки генерала сам с мислите си.Калоян Вълчановhttp://www.blogger.com/profile/12124100644969373920noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-4715295401903457761.post-33482237296730657422010-07-11T00:09:00.000-07:002010-07-11T00:10:22.059-07:00Форт Браг, 14 септеври 1982г.<br /><br />Нещата продължиха по същия начин. На повечето от нас вече не им правеше впечатление. Казваха “бягай” и ти тичаш докато не ти кажат да спреш. Сутрин правихме лицеви опори. Ръцете ми бяха станали като корабни въжета. През тези седмици от групата отпаднаха още хора, но аз си бях казал, че трябва да успея. Нямаше начин да се върна обратно в Анаконда и да погледна в очите мъжете там. По-скоро щях да пукна докато се тътрех по неравния път вместо да се върна там.<br />Но не само физическото натоварване беше причина много момчета да си заминат. Повечето изпадаха в нещо като шок, когато не можеха да си формулират ясна представа какво точно се иска от тях. Както подразбрах, офицерите нарочно са ни тормозили по този начин. Поставяне на задача, отмяна, правене на нещо коренно различно и след това нещо съвсем друго. Шантава работа. Но шантава работа със смисъл. Ами представи си попаднеш в местност, която ти е напълно непозната, а другарите ти лежат мъртви покрай теб…Трябваше да се гръмнеш ли? Трябваше да оцелееш…А те ни учеха да оцеляваме въпреки физическата умора. Доста странен начин, но пък сякаш беше ползотворен. Имаше дни, когато ни качваха в някой малък транспортен хеликоптер. Очите ни завързани. Летиш около час и после те стоварват някъде. Нямаш си никаква представа къде си. Навсякъде дървета. Хайде, тичай сега. И намираш базата. Веднъж ми се наложи да извървя тридесет километра, но успях да се върна във Форт Браг. Тогава разбрах, че местоположението на Слънцето през различните части на деня е от изключително значение за ориентацията ти. В гора ли си трябва да знаеш къде е север и къде юг. Мъха по кората…Отличен ориентир. Нощем. Трябваше да можем да се справяме като моряците. Звездни карти. Съзвездия. Определено след два месеца трудности вече не се нуждаех от компас, за да направя крачка на изток, запад, север или юг.<br />Лесно се свикваше с тежките изпитания, но не мога да кажа същото за психологическия аспект на нещата. Лично аз нямах никакъв проблем. Нищо от това, което правех, не ме притесняваше и по никакъв начин не се чувствах виновен, самотен, ядосан или каквото и там състояние на душата можете да се сетите. Много народ си тръгна именно по такива причини. Психологическият портрет не си пасваше с това, което искаха да бъдем. Аз можех да работя както индивидуално, така и в екип. Но имаше други, които се чувстваха доста некомфортно в подобни ситуации, а това не беше никак маловажно. Обясняваха ни, че в специалните сили, всички трябва да бъдем едно цяло и силни индивидуалисти, когато се наложи. Много не бяха. Много си тръгнаха, въпреки че бяхме бягали рамо до рамо по повече от двадесет километра на ден с тежката раница на гърба. Просто не пасваха на профила. Аз продължавах напред и въпреки, че за някой момчета, не мога да скрия, съжалявах, се радвах, че аз съм едно яко и издръжливо копеле, на което не пука от никого и от нищо. Това разбира се не включва висшите офицери и преките ми началници. За мен те бяха като моя баща. Винаги ме напътстваха и въпреки, че използваха различни методи, бях сигурен, че и двете страни имаха една единствена цел-да направят от мен човек. <br />За това мога да твърдя, че баща ми ме оформи, а офицерите в армията ме шлифоваха. Просто взеха камъка и изваяха статуя. Лесно и просто.<br />Какво последва ли?<br />Ами никога не го бяхме правили, въпреки че всеки ден тренирахме. От тогава мразя числото 48. Очакваше ни 48 километров поход. Мога да твърдя, че точно тук напуснаха най-много. Сред тях имаше и не малко офицери. Просто в този момент трябваше да се пребориш със себе си и душевното си състояние, да претеглиш позицията, в която се намираш и да избереш. Офицерите имаха някакъв избор, другите като мен, май не. Вече бяха отрязали повечето пътеки за оставане във Форт Браг, макар че за момчета като мен вратички винаги се намираха. Един капитан ми каза, че ако реша да прекъсна курса до тук ще се помъчи да ми издейства назначение в неговата рота. Отговорих му, че ако припадна някъде по пътя ще съм му благодарен ако ме натовари на някоя бричка и ме хвърли до лечебницата, а после щяхме да поговорим за предложението му. Той ме цапардоса бая силно по рамото и ми пожела успех…Не ми беше нужен. Показах на всички зяпачи колко корави са мъжете в нашия край. И те ме одобриха.<br />Нямаше как да не се чувствам горд, че покрих всичко. Изредиха се една дузина офицери да ме поздравяват. Всеки ми казваше, че съм гордост за специалните сили и ме чака бляскава кариера. В мое лице виждали солиден мъж, твърд характер, почтен, умен, правилна мотивация, каквото и да имаха пред вид. За периода, който изкарах във Форт Браг, аз станах човек със здрав разум и неизчерпаема вътрешна енергия. Имах чувството, че няма непосилни задачи за мен . Бях готов да изпълня всяко нещо, което ме накарат, само за да им покажа, че няма непосилни неща. Мога да твърдя, че в този момент от живота си, се чувствах перфектно, бях в най-добрата физическа и интелектуална форма, която съм бил.<br />Офицерите ми ме убедиха, че съм една от най-перспективните инвестиции, които са правили през последните години. Всичко до този момент бяха просто празни приказки. Но ето, че мина още малко време и започнах да усещам какво са имали пред вид. За нула време се издигнах в йерархията, разбира се до една определена степен.<br />Според признати специалисти нашето обучение беше доста по-добро от известни школи като пехотното училище в Бенинг, танковото в Нокс, или пък елитните Лийвънуърт и Военния колеж. Техните програми не включваха психологически операции, нито засягаха гражданската проблематика, интегрирането на специалните сили на бойното поле и редица други занимания, които отнеха следващата година от живота ми.<br />Близо година след като влязох през портала на Форт Браг ми се наложи да го напусна. Този път ме чакаше двегодишно мъчение във Военния колеж.<br />За този период от живота си почти не се сещам. Беше изключителна скука и си мислех, че ако се задържа още малко там, напълно ще атрофирам. <br /><br />Федерален затвор, Монтана, 24 октомври 2004г.<br /><br />На този етап зад решетките имаше около шест хиляди престъпници. Излежаваха тук присъди от няколко месеца до тридесет години. Всъщност повечето момчета тук едва ли не, влизаха по желание. Всеизвестен беше факта за перфектните условия, които федералните затвори предлагаха, особено когато ставаше дума за излежаване на леки присъди. Забелязваше се някаква цикличност, нещо доста странно за такова учреждение. През студените месеци затвора се пръскаше по шевовете. Стотици престъпници предпочитаха да извършат федерално престъпление и да бъдат прибрани на топло, вместо да студуват по улиците без покрив и храна. Това буквално си беше така и макар че федералните власти го знаеха, не предприемаха нищо по въпроса. А и какво можеха да сторят.<br />Затворът беше с лек режим, пазачите достатъчно разговорливи и усмихнати, мрежа и кучета нямаше. Всеки можеше да си тръгне просто ей така, разбира се, хванеха ли го, тогава вече го чакаше преместване на едно място, което едва ли щеше да му допадне. Така че момчетата тук си кротуваха и налягаха задниците. Никой не искаше да изгуби и парите, които им плащаха за извършвания от тях труд. <br />Какво се получаваше като сборуваме плюсовете и минусите?<br />Минуси! Студ, безпаричие, живот на улицата, дрога и може би смърт. <br />Плюсове! Топло, покрив над главата, макар и в килия, долари в джоба, макар и малко. Спокойствие.<br />Алекс беше решил, че е по-добре да прекара тук зимата и беше нападнал едно федерално кафене. Точно под носа на цял гарнизон федерални агенти. Влязъл вътре, извадил дървен нож и поискал парите от касата. Вместо пари получил шест месеца в затвор с лек режим. Той всъщност това и искаше. Винаги изкарваше трудно зимите, а през последните две едва не се набута здраво с едни момчета, които не си поплюваха много. Така че предпочете да се скрие в пандиза докато суматохата и зимата отшумят.<br />Как да не обичаш федералните?<br />Алекс се изправи бавно и се насочи към тоалетната. Кимна с глава на няколко момчета в сини гащеризони, с които работеше заедно във фабриката за мебели. След минута излезе и продължи да гледа документалния филм, който даваха. Единственото нещо, което не му допадаше, беше че каналите се избираха от пазачите. Бяха им направили специален график, тъй като преди време са ставали доста инциденти заради сапунени сериали и американски футбол. Ставаше ли въпрос за Супер бол обаче, всички бяха единодушни.<br />Слим се доближи до него. Слим беше пазач вече от тридесет години и както обичаше да се хвали, никога не беше имал проблем със затворник. Всички го харесваха. Помагаше им, вършеше им дребни услуги, но всичко в рамките на нормалното. Затворниците си мълчаха и не му създаваха проблеми. Винаги слагаха новите пазачи в неговата смяна.<br />-Мен?-озадачено попита Алекс и невярващо поклати глава.<br />-А-ха…Чака те в стаята за свиждане, приятел…По принцип без предварителна уговорка няма как да получиш разрешение за свиждане, но днес шефът липсва и мога да ти позволя…<br />-А дали искам?-захили се затворника. Имаше малко опасения, че неговите приятели може и да го потърсят тук, но нямаше смисъл. Не им дължеше нищо, не ги беше прекарал, просто се измъкна от мрежата им като се намъкна в панделата. Тъй че нямаше смисъл да го мислят. Алекс обаче по природа си беше любопитен, така че последва пазача към стаята за свиждане.<br />-Ще имаш десет минути. Знаеш условията. Никакви пакети, никакви докосвания, нищо, с което да ме накараш да вляза вътре. Нали?<br />-Знаем се, Слим…Споко!<br />-Така те искам, момче…<br />Стаята за свиждане беше четири на четири. В средата имаше широка маса. Гостът сядаше от едната страна, затворника от другата. Просто. Пазачът стоеше до вратата и наблюдаваше. При най-малкото опасение, че вътре ставаше нещо нередно, влизаше и срещата прекъсваше.<br />Алекс се облегна на вратата и загледа мъжа пред себе си. В първия момент не го позна, но после се сети. Върна се три години назад. Един период от живота си, за който не искаше да си спомня много. Най-трудния в живота му. Две години караше на твърд наркотик. После се включи в метадоновата програма и нещата като че ли потръгнаха. Проведе доста тежка вътрешна борба, но се справи и от близо три години беше чист. Основната причина за това беше мъжът пред него. Ако не го беше измъкнал от оня счупен микробус и не беше строшил спринцовката с тока на обувката си, Алекс щеше да си вкара последната доза.<br />-Ти?-гласът му нямаше как да не издаде изненадата.<br />-Здравей, Ал!-ухили му се посетителя.-Извинявай, че идвам без предупреждение…<br />-Охооо…<br />-Как си?<br />-Не мога да се оплача, Том…Хранят ни, обличат ни, дават ни пари. Мисля да си осигуря вакантно място. Не мисля, че на вън мога да намеря нещо по-добро. Никой не се е грижил за мен толкова добре колкото федералните…И теб, преди време-добави той преди да се доближи до масата.-Няма как да ти стисна ръката, приятел…Може да ми прекъснат срещата, а не мога да кажа, че не съм изненадан. Да не казвам любопитен. А ти?<br />-Все същата…-Том Дининг потърка ръцете си. Беше сравнително висок мъж, доста здрав и широкото палто, което носеше нямаше как да скрие якото му и солидно телосложение. Черната му коса беше малко по-дълга от последния път, когато Алекс го беше виждал. Носеше я вързана на къса опашка. Очите му бяха кафяви, носът правилен. Общо взето повечето жени биха го определили като симпатичен.<br />-Мери?<br />Мери Дининг беше жена му. Странното беше, че тя прие непознатия наркоман в къщата си, без да задава излишни въпроси. Подготви стаята за гости и дори му правеше закуска всяка сутрин. Кафето също беше страхотно. Мълчалива жена, меланхолична усмивка, дребничка в сравнение с Том, права коса, кестенява. Нищо особено. <br />-Добре е…<br />-Прати и поздрави като се прибереш.<br />-Непременно…<br />-Е, времето минава, приятел…Кажи какво те води тук? А и как ме откри?<br />-Имам някой познати тук…От войната-усмихна се Том Дининг.<br />-Трябва да са доста добри приятели-озъби се затворника.<br />-Ти също имаш такива, Алекс…<br />Алекс присви очи и не каза нищо.<br />-Трябва ми услуга, Ал…Важно е.<br />-Предполагам, щом си ме намерил тук…Но както виждаш съм тук и едва ли мога да направя нещо кой знае колко по въпроса, Том. Знаеш, че бих направи всичко за теб…Но сега съм леко вързан.<br />-Знам това…но си мисля, че можеш да ме насочиш към познати от твоите среди.<br />-Искаш нещо, което ме притеснява-Алекс се размърда нервно в стола, хвърли бегъл поглед към прозорчето. Никой не ги наблюдаваше.<br />-По никакъв начин няма да ти навреди. Трябват ми документи, Ал. Чисти и хубави.<br />-Том?-Алекс опря лакти в масата, лицето му промени спокойното си изражение.-Какво е станало?<br />-Нищо, приятелю…Просто ми трябват, за да се поразходя малко. Това е!<br />-Имаш си.<br />-Стига, Ал…Ти сам каза, че времето е ограничено, а не ми се иска да идвам втори път до тук. Не ме разбирай погрешно…<br />Алекс кимна. Разбираше го идеално.<br />-Защо ти са фалшиви документи, Том?<br />-Трябва да пътувам, а не искам това да се знае…<br />-Къде?<br />-Не мога да ти кажа. Съжалявам!<br />-Това има значение…<br />-Ще говоря с твоите хора. Имаш ли име за мен? Работата е сериозна…Трябва ми нещо напълно сигурно. Не искам да ме спрат на границата и да ти дойда на гости…Но трябва да го направя.<br />-Мери знае ли?<br />-Не че ти влиза в работата, но не. Не знае и така е по-добре.<br />От към вратата се разнесе тихо почукване. Двамата погледнаха към нея. Лицето на Слим се беше показало в тясното прозорче.<br />-Минута…<br />-Джери…Черния Джери!<br />-Къде мога да го намеря?<br />-В бардаците в Хелена…Той ще те пусне по веригата…<br />-Какво да му кажа?<br />-Прати му поздрави от баба Луси-усмихна се Алекс и се изправи. Тръгна към вратата, но преди да излезе се обърна и каза:-Ела да ме видиш като се върнеш от пътешествието си, Том…Ще се радвам да побъбрим за изминалите години…<br /><br /><br />Флинт, Мичиган, 24 октомври 2004г. <br /><br />Не се беше обадил на никой и никой не му се беше обадил. Три години преди да влезе във военното училище беше прекъснал всякакви по-близки отношения с роднините си. Много често му се случваше да затвори очи и да изживее моментите, но вече не. Бяха минали цели двадесет години. За това време не беше получил никаква вест. На няколко пъти се беше разхождал до родния си край, беше минавал покрай родната си къща, беше наблюдавал родителите си, но нито веднъж не се беше отбил или обадил. Нямаше начин да преодолее гнева си. Те бяха объркали живота му и той нямаше намерение да навежда глава.<br />Никалъс Бенинг никога не навеждаше глава, дори и сега, когато беше без двата си крака, а синът му вероятно се намираше в някоя канавка или в мътните води на Ефрат.<br />Преглътна тежко и си пое дълбоко въздух. Натисна бутона на инвалидната количка и тя тихо зажужа, водейки го към входната врата. Натисна бравата и вратата се отвори. Навън духаше съвсем лек хладен ветрец. В първият момент косъмчетата по ръцете му настръхнаха. Даде количката на заден ход, за да си вземе нещо, с което да се наметне. Якето с военна шарка все още беше любимото му. Въпреки всичко…<br />Той излезе на ниската веранда и облегна глава назад. Градчето беше спокойно. Едно от многото малки спокойни градчета, недокоснато от индустриализацията и поквареността на големите градове. Тук се чувстваше уютно.<br />И въпреки това от онзи ден насам нещо в него се преобърна. Не очакваше да научи нещо повече от телевизията, не очакваше американските власти да направят нищо за живота на сина му. За пръв път от доста време насам се прокле за това, че е сакат и напълно безпомощен да се бори за единственото нещо, което беше останало в живота му.<br /><br />Басра, Ирак, 24 октомври 2004г.<br /><br />Колкото и да не им допадаше заповедите си бяха заповеди и трябваше да се изпълняват. Британските войници бяха поставени под американско ръководство. А това означаваше следното: трябваше да се съобразяват с прищевките на янките, трябваше да се хранят заедно в гадната столова, трябваше да патрулират в една територия, която беше сравнително безопасна, а по такъв начин нямаше как да докажат, че приказките, които се говореха за тях, са чиста проба глупости.<br />Първият патрул беше тръгнал преди около час и половина. Две бронирани коли и десет войници. <br />Войниците бяха спрели близо до центъра и наблюдаваха района. Всичко беше спокойно. Басра беше пострадала доста по-леко в сравнение с повечето големи градове в Ирак. През последните дни Фалуджа беше почти сринат със земята, Тикрит все още гнездо на оси, тънеше в мизерия, Мосул се стопанисваше от “полицията” на Садър, Наджаф и Рамади гъмжаха от бунтовници.<br />-Мисля да сваля тази каска за малко!-младо момче на не повече от двадесет години изтри потта от челото си.<br />-Ако ти се лежи в “стаята”, направи го-избоботи друг, който беше седнал на предния капак на бронираната кола и пушеше цигара.-Последният път, когато сторих такава простотия, се оказа, че има проверяващи от Щаба и отнесох една седмица. Никак не ми хареса. Предпочитам да патрулирам вместо да стоя бездеен вътре.<br />-Умирам от жега…<br />-Пий чай.<br />Другият само кимна и надигна манерката си.<br />-Хей, Стан…-извика мъж от вътрешността на колата.<br />Този от капака само леко извърна глава.<br />-Кога за последно си се чувал с Джени?<br />-Какво ти влиза в работата това?!<br />-Хайде, стига…Не искам да те тровя. Просто моето момиче не ми е писало от доста време. Не знам дали да се притеснявам.<br />-Притеснявай се за кожата си, Дък…Жени има много, но живота е един и…<br />-Кола!-измърмори светлокосо момче от другата бронирана кола.<br />Погледите на всички се насочиха към задаващия се автомобил. Бричка, едва ли можеше да бъде определено каква марка е била. Калниците се влачеха по асфалта, а ауспуха димеше ужасно.<br />Войникът от предния капак бавно завъртя автомата си в посока на колата. За част от секундата ведрото настроение на мъжете изчезна. Погледите им не се откъсваха от приближаващата кола. Почти половината от атентатите бяха плод на коли бомби. В Басра това не беше чак толкова срещано явление, но на тренировките в базата ги учеха да обръщат по-специално внимание именно на подобни неща. <br />-Шофьорът е арабин…-един от войниците наблюдаваше автомобила през бинокъл.<br />Пет минути по-късно колата вече се отдалечаваше и те си отдъхнаха спокойно. Няколко минути никой не каза нищо, а после продължиха с дребните бръщолевения. <br />Някакво дете си играеше на отсрещната страна на улицата. До него имаше кофичка с вода, а в ръката си държеше малко дървено ножче. Беше облечено в пухкаво яке, а на главата му имаше черна кърпа. Единственото нещо, което се виждаше от него бяха очите.<br />-Хей, малкия! Хей!-един от войниците извика към детето, но то не помръдна. Продължаваше да си рови с ножчето и да сипва вода в направените дупки.-Минавам от другата страна-войникът изскочи от колата и пресече улицата. След секунди беше до детето. То въобще не реагира. Той приклекна до него и положи десницата си върху главата му.-Да ти помогна ли?<br />Детето повдигна изненадано глава, черните му очи пронизаха мъжа до него. Огледа го. Погледът му стана мътен. То отдръпна рамото си и ръката на войника увисна във въздуха.<br />-Хей, хей, да не си се загубил? Тук ли живееш?<br />Посочи сградата зад гърба си. На нито един етаж нямаше прозорци.<br />-Гадно място, не смяташ ли?-продължи да му говори.-Не се притеснявай за това, момче! Ние за това сме тук. Съвсем скоро всичко ще се оправи и ще можеш спокойно да си играеш, но сега не е много здравословно…Знам, че не ме разбираш, но…Аз също имам син. На четири е. Ти на колко си?<br />Момчето продължаваше да го гледа, ръчичките му трепереха.<br />-Много добро момче е. Казва се Джими…На дядо си…Ти как се казваше?<br />Не последва отговор.<br />-Остави детето на мира!-извика негов колега от другата страна на улицата.<br />Войникът се надигна и се ухили.<br />-Какво толкова? И без това си скучаем…Знаеш ли, чудя се как такива деца стават терористи и убийци. В какво ги възпитават!<br />Той отново се приведе над детето.<br />-Е, как ти е името?<br />Детето се дръпна на един метър. Кофичката остана до войника.<br />-Не се страхувай! Аз съм Норд-войника опря показалец в гърдите си с усмивка.-Аз! Норд! Ти?-сега го насочи към момчето. То отрицателно заклати глава.-Какво? Нямаш си име?-засмя се англичанина.-Ела до колите! Хайде, ела-той протегна ръка към детето.-Ще ти направим военно кръщение!<br />Мъжете от другата страна на улицата се смееха.<br />Детето пое протегнатата ръка и последва мъжа до военните машини.<br />-Да не мислиш да го водиш в базата?<br />-Е, все още ли си нямаш име…Аз! Норд!<br />Останалите войници се усмихнаха приветливо на детето.<br />-Аллах Акбар!-промърмори детето под носа си. Никой освен един от войниците не успя да чуе думите. Останалите чуха оглушителен тътен. Взривната вълна ги застигна и никой не успя да реагира. За част от секундата десет британски войници бяха убити.Калоян Вълчановhttp://www.blogger.com/profile/12124100644969373920noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-4715295401903457761.post-90288433070984678762010-07-11T00:06:00.000-07:002010-07-11T00:09:22.501-07:00Форт Браг 22 април 1982г<br /><br />Близо месец след постъпването ми в специалните сили във Форт Браг разбрах кое им е специалното. Те искаха да направят от нас мъже. Силни, смели и безскрупулни. Отдадени на каузата. Предани на Съединените американски щати мъже с достатъчно интелект, че да могат да оцеляват в битка и да се хранят на дипломатически приеми ако се наложи. Това не беше никак лесно и командващите офицери се убедиха в това, както всъщност и ние. Но разбира се сред тях имаше мъже с достатъчно голям интелект, които съвсем бързо проумяха как могат да накарат сурови момчета като нас да се пречупят.<br />Как го направиха ли? Ами съвсем просто. Изхабиха ни. Изтормозиха ни. Убиха ни. Абсолютно нищо ненормално за армията ще кажете вие. И така може да се каже, само дето всичко, което бяхме правили до сега, тук ни си стори като игра с дървени пръчки. Не си спомням да съм се чувствал толкова смазан някога през живота си, колкото след като вечер се прибирахме от занятия. Не чувствах крайниците си, главата ме болеше постоянно, корема ми беше толкова свит, че първите няколко дни връщах храната, която хапвах минута след като попадне в стомаха ми.<br />Но и това мина. Някакви си две седмици и всичко сякаш започна да се нормализира. Или пък започнахме да свикваме.<br />А офицерите нямаше как да не се усмихват на това, което правеха с нас. Караха ни да се чувстваме колкото се може по-неудобно. Поставяха ни във всевъзможни ситуации. Повечето от тях бяха толкова противоречиви, че просто никой не разбираше какъв действително е смисъла. След време просто никой не питаше има ли смисъл в това или онова, просто го правеше..И май точно в това беше смисъла. Безпрекословно подчинение. Без излишни въпроси. Въпрос не на място можеше да ти коства живота, а ти не искаш това да стане, нали? Ами как да отговориш на такъв въпрос особено като е поставен от проверяващ програмата ни. Тъй че кимахме и бягахме докато някой не се сетеше да ни каже да спрем.<br />Как продължиха? Ами както си спиш ти изливат кофа вряла вода. Ти разбира се крещиш и скачаш. Както казват “като попарен” само че с малката разлика, че сега действително си такъв. И докато се осъзнаеш са те пъхнали под ледено студен душ. Какво можеш да направиш? Какво като това се случваше десет дни подред и после след като спряха за два дни и аз се успокоих отново ме подложиха на странната поредица от топло и студено. И така всяка вечер докато не ми писна. Като изляха поредната кофа вряла вода върху мен просто се завъртях на другата страна, колкото и да ми се искаше да им покажа среден пръст, се въздържах. Били го беше сторил и си полежа няколко дни в самостоятелна килия. Каза, че не било чак толкова зле. Постоянно си имал компания от няколко двойки плъхове, които нощем ставали доста агресивни, че се видял принуден да прегризе вратовете на два от тях. Единият дори одрал със зъби…<br />Но и това мина. Както и цели три месеца от обучението ми. Даваха ни сносни пари, дрехи, а ни хранеха като крале. Нямах никакво желание да излизам отпуск. Нищо не дърпаше към родното място. Нямах приятелка, а родителите ми бяха до такава степен скапани от работа, че едва ли бяха забелязали отсъствието ми, въпреки че ме нямаше вече близо година. Отказах първата си отпуска и останах в поделението заедно с другата бригада. Тогава ми се отдаде възможност да наблюдавам от страни как върви подготовката ни. Бяхме страшни. Въобще не съм предполагал, че това, което виждах, можех да го правя и го правех. Изглеждаше ми като нещо твърде нереалистично, за да може да го поберат моите 130 КИ, които мога да твърдя, че доста се повишиха откакто бях тук. Паралелно с тренировките за физическа издръжливост и денонощния тормоз вървяха и редица учебни дисциплини. Не беше чудно, че никой не им обръщаше внимание в началото, но после се убедихме, че беше по-добре да понаблегнем малко и върху учебния материал, защото една слаба оценка означаваше час бягане по неравна местност. Няколко момчета си навехнаха глезените след като трябваше да бягат по три извънредни часа, а с това за деня им се събираха около осем. Никак малко, дори за мъже като нас.<br />След още седмица имахме доста странен семинар. Водеше го някакъв дърт генерал, ветеран от Виетнам. Обясняваше ни как са оцелявали в джунглите и как са трепали виетконговци. Мислеше си, че ни надъхва, но повечето от нас вече бяха достатъчно претръпнали на такива истории, тъй че само го слушахме, а като спреше да си поеме дъх, го аплодирахме бурно с надеждата, че ще се усети и ще поспре. Но явно беше прекалено изкуфял или пък нямаше внуци, с които да споделя, защото продължи да ни надува главите още два часа.. Като реши, че достатъчно ни е досадил, каза че приключва по темата и ни зададе един доста интересен въпрос. В първия момент никой не успя да реагира адекватно. След толкова глупости човек се отпуска и не мисли рационално.<br />“И така, пиленца, кой от вас има желанието да продължи обучението си и да влезе в специалните части, и кой си мисли, че ще се чувства по-добре на някое дървено бюро?”<br />Не мога да отрека, че не ни озадачи. Вече три месеца се бъхтихме денем и нощем, тормозиха ни непрекъснато, поставяха ни в прекалено неудобни ситуации, а накрая се оказа, че това са били предварителни тестове. Един вид прелюдия към това, което ни очакваше. Каква ирония! Няколко момчета подвиха опашки и казаха, че им е писнало от войнишката столова и от прохладните душове. Те просто станаха и напуснаха. Дъртофелника предложи това да направят още поне дузина от нас защото така или иначе пълните курсове щели да бъдат издържани само от малцина, а като ни гледал какви мамини синчета сме били, се съмнявал дали тази година ще може да сформира пълен отряд.<br />Е как да отвърнеш на това предизвикателство?<br />Разбира се че продължихме напред, но съвсем скоро няколко души се убедиха, че са направили грешка и поеха по пътя на останалите. Само че сега нямаше вакантни места във Форт Браг и те биваха предислоцирани в други поделения, много често те нямаха нищо общо с това, което се занимавахме тук.<br />Сега започнаха да се гаврят още повече с нас. Строяват ни за обяд. Маршируваме, пеем, набиваме яко крак. После сядаме в столовата, сервират ни телешка пържола с ароматна гарнитура и тъкмо да поемеш първия залък, се разнася сирената за тревога. Нямаш време за нищо. Изкачаш навън и отново задачи. Първият път едвам оцелях. Заповядаха ни да бягаме по пътя, да следваме маркировката. Когато едно момче попита до къде? Офицерът само повдигна рамене и посочи хоризонта…А после се изсмя и добави:можете ли да го достигнете? Ами май можехме! Нарамвахме тежките раници, грабвахме автомата и бегом марш. И така десетина километра. После виждаш друг офицер да стои и да си гледа часовника и си викаш: е това е! Само че не е това. Той само ти помахва с ръка и ти показва новия маршрут. Седемнадесет километра без да сме сложили и залък в устата си от седем сутринта.<br />Но както по-късно щяхме да разберем и това беше нищо.<br />Единственото хубаво нещо беше, че обувките ми бяха удобни..<br /><br /><br />Ленгли, Вирджиния, 23 октомври 2004г.<br /><br />Беше доста горещо и директорът на ЦРУ свали балтона си. Остави го на закачалката и огледа внимателно лицата на останалите в стаята. Скот Адлер се беше състарил за всичките тези години служба на родината. Да бъдеш директор на една такава институция не беше никак леко, а и имаше поне две дузини политици, които въобще не гледаха с добро око на него и на работата, която вършеше. И въпреки това Адлер беше “надживял” трима президенти, а това правеше дванадесет години на върха на машината за разузнаване. Косите му бяха ужасно побелели . Самото му тяло беше доста отслабнало, но осанката и очите сияеха, от тях бликаше енергия достатъчна да захрани НСА за дни напред.<br />-Здравейте!-тихо поздрави той мъжете, които вече бяха насядали около масата. През последните няколко седмици им се налагаше доста често да се събират и обсъждат проблемни ситуации. Неговата работа не се изразяваше само в това да си стои в кабинета. От него се изискваше да координира и споделя информация с Белия дом. А всеизвестен факт беше, че през последните две години отношенията на директора на ЦРУ с президента бяха твърде обтегнати. Причини за това колкото искаш. На първо място беше мнението на Адлер, че е безсмислено САЩ да атакуват Ирак, базирайки се само на голи подозрения. Сателитните снимки и информацията, която постъпваше от достатъчно съмнителни източници, нямаше как да бъде определящ фактор при вземането на такова решение. Имаше един период от време, в който той също беше голям привърженик на удари срещу Ирак, базирайки се на несигурна информация, с която разполагаше в определен отрязък от време. Тогава от него се искаше да даде препоръки и той го направи. Но след като не получи потвърждение по въпроса и назначи по-експедитивно и задълбочено проучване, се отказа от първоначалното си послание до Президента. Никой обаче не го послуша. И въпреки предупрежденията му, Президента се впусна в поредната авантюра, която до този момент беше коствала живота на над 2000 войни от коалиционните сили и на над 100000 иракчани, в това число десетки невинни жертви-жени и деца.<br />Оставаха броени дни до изборите и въпреки, че директорът на ЦРУ не се влияеше от политическите реформи, този път искрено се надяваше Кери да успее да надвие. На него също му липсваха много неща. Беше далеч от понятието ръководител, но поне на този етап от кампанията си говореше доста по-смислено, макар че не казваше нищо ново, а и не даваше информация как действително мисли да направи това, което обещава. Също така Адлер имаше едно малко съмнение относно достоверността на всичките истории, които кандидат президента, споделяше за младежките си години във Виетнам. Но не беше негова работа да се рови в миналото и да вади кирливи ризи. Всеки ги имаше. Нека американците сами определят кой ще е по-добър за тях. Твърдият и безкомпромисен президент, който имаха в момента или по-превантивния и предвидим нов кандидат.<br />Адлер се отпусна в стола си и кръстоса крак върху крак. Както винаги пред него имаше дебела папка с новопостъпила информация за положението в Ирак.<br />-Няма ли да се събудя някоя сутрин и вместо лоши новини някой просто не ми донесе едно горчиво кафе?<br />-Скоро ще излезем на пенсия, Скот…Ще ти омръзне да пиеш кафе с мърморко като мен-засмя се професор Гордън Бакмън. Беше един от най-добрите специалисти, с които разполагаха. Завършил арабистика преди близо петдесет и пет години, след това и история на ислямския фундаментализъм. На няколко пъти беше давал съвети и препоръки на доста видни чичковци относно методите на противодействие, които трябваше да окажат. За него фундаментализмът не беше просто банално представяната във вестниците информация за поредния атентат, а нещо много повече, по-дълбоко. Беше вникнал в смисъла му, беше написал не една книга по тази проблематика. Не оправдаваше нищо, но и не искаше хората погрешно да интерпретират предоставяната им от медиите информация. Всеки изповядваше фундаментални принципи…<br />След като публикува няколко трактата на тема “Генезис на ислямския фундаментализъм” от една организация се свързаха с него и го поканиха да изнесе няколко лекции пред малка аудитория. По принцип за него не заплащането беше определящ фактор, но хонорара, който те му предложиха, също така можеше да се приеме за доста приемлив. Срещата се беше състояла преди някъде четиридесет и пет години и тогава той разбра, че животът му нямаше как да не се промени. Поне малко…И сега вече единадесет години работеше за тази организация, посвещавайки й знанията и възможностите си. Един от най-ценните кадри като ставаше дума за близкоизточна проблематика. А през последните няколко години, особено месеци, проблемите, които идваха от Близкия изток не бяха никак малко.<br />В дясно от професор Бакмън беше седнал леко пълничък мъж на около четиридесет години. Имаше обло лице, малки очички и тънки устни. В никакъв случай не можеше да се нарече красавец, но това беше без значение. През последните няколко години се прослави като един от най-добрите аналитици в Управлението, а през последните няколко месеца името му често се спрягаше като на вероятния заместник на Еванс, които оглавяваше агентурната мрежа на ЦРУ в района на Персийския залив. Казваше се Норман Дийн. Преди две години се беше развел след единадесет години брак пълен с кризи и конфликти. Нямаше деца. За него не съществуваше нищо друг освен работа и само работа. <br />Последният човек в заседателната зала беше жена. Кристин Деър. Красива по особен начин, висока към метър и седемдесет и пет, кестенява начупена коса, светли очи, правилни черти на лицето и перфектна фигура. Мечтата на повечето мъже в управлението. Беше на тридесет и осем и споделяше светските виждания на мъжете в стаята. Никога не й беше оставало време да си помисли за семейство. Отдадена изцяло на службата. Адлер и имаше безпрекословно доверие.. Преди три години беше заела мястото на Дженкинс, един от най-добрите оперативни работници, с които Адлер беше имал честта да работи. Деър осъществяваше предимно контакти с агентурната мрежа на МОСАД. Знаеше отлично езика и беше доста подробно запозната с историята на израелтяните. Повечето агенти на МОСАД бяха мъже, а всеизвестно беше, че всеки мъж отваря уста при вида на хубава жена и чаша вино.<br />-През последният месец не се чувствам комфортно ако не се видя с вас – усмихна се директорът на ЦРУ и прелисти папката.-Какво имаме днес?<br />Дийн отпи от кафето си и също разгърна материалите, които стояха пред него.<br />-Положението не е мръднало и на кота…Ситуацията не се променя от гледна точка напредък, Скот!<br />-Това значи, че някой ни дърпа назад-вдигна вежди директора.<br />-Ирак е разбит…Информацията, която постъпваше до нас от мрежата ни там, просто вече е недостъпна или ако такава има, то е твърде трудно да я потвърдим от друг независим или доверен източник. Знаеш го добре!<br />Професор Бакмън също кимна.<br />-Какво казват твоите приятели?-Адлер обърна глава в посока жената.<br />-Не много…Както винаги? Знаеш как работят, Скот. Задаваш им точен въпрос и получаваш отговор…Опиташ ли да криволичиш получаваш само усмивки.<br />-Значи нашите опасения са основателни.<br />-Те също мислят, че Ирак може да се окаже гнездо на оси.<br />-И какво мислят да правят по въпроса?<br />-Вероятно вече го правят, но не казват. Със сигурност разполагат със свои хора на място. Имат хора навсякъде…Но какво са намислили можем само да гадаем. За нас е плюс ако те се раздвижат…На този етап можем само да разчитаме на това, че са доста по-притеснени от развитието на кризата с бунтовниците в Ирак.<br />-Да се надяваме друг да ни свърши работата-Адлер поклати глава,-Преди години това щеше да е равнозначно на самоубийство. <br />-След ударите нещата доста се промениха, Скот-професора заговори тихо.-Саддам падна, но не и неговите привърженици…Никога не съм и мислил, че след свалянето му нещата ще се стабилизират. За това поне съм предупреждавал.<br />И тримата кимнаха.<br />-Проблема на този етап е че всичката работа е оставена в ръцете на военните, а те предпочитат да ползват собствена разузнавателна информация и гледат на нас с неприязън, след издънката в Иран преди години. Президентът и неговите хора са прекалено ангажирани да наливат милиарди долари в предизборни агитации. Летят от щат на щат и провокират тълпата с обещания. През това време бунтовниците здраво се укрепват във Фалуджа, Мосул, Наджаф и Халебча. Временното правителство, иракската милиция и гвардия не могат да се справят с насилието и атентатите. Коалиционните сили от своя страна не действат активно. Приели са стратегия на изчакване и не атакуват врага ако сами не бъдат нападнати. Има разбира се малки изключения, но прекалено малки, за да окажат необходимия ефект върху ситуацията. Говоря за Кербала…<br />-Какво знаем за аз Заркауи?-въпроса беше отнесен към Норман Дийн. <br />-Трудно е да бъде открит, Скот…Информацията е доста противоречива. Последно имаме съмнение, че се намира във Фалуджа.<br />-Доста точно…-поклати глава директора.-Това са повече от шестдесет хиляди жители. Не можем просто да изравним целия град със земята, за да се докопаме до него.<br />-Военните май имат намерение да направят точно това…Самолетните атаки продължават, а съвсем скоро се очаква да бъде включена и пехотата. Чакат потвърждение от Вашингтон!-добави Деър.<br />-Трябва да обърнем по-сериозно внимание на задълженията и отговорностите на коалиционните сили, Скот…Всъщност не ние, а Президента. Не е нормално да си стоиш у дома докато навън се гърми. Наджаф падна тъй като поляците не взеха инициативата, а това прави бунтовниците доста по-самоуверени. Британците също не защитават репутацията си на добри бойци. Политиката на изчакване, която ръководителите им следват, е доста неефективна и безотговорна.<br />-Това са проблеми, с които ние не можем да се справим. От нас се иска да намерим аз Заркауи и да предоставим информация за местонахождението му на офицерския щаб в Ирак.<br />-Мислиш ли, че с убиването на аз Заркауи проблема ще бъде решен, Скот!-Бакмън се размърда в стола си.-Саддам го няма вече толкова време, а не сме направили нищо по въпроса за стабилизиране. Вярно е, че ще се проведат първите демократични избори в страната, но на каква цена. През последните дни последователи на управляващата по времето на Саддам партия Баас разлепят из цял Багдад предупредителни афиши и лозунги. Мислиш ли, че ще позволят на иракчаните да се доберат свободно до урните. Временното правителство е твърде слабо, а и цялото е пълно с пробойни. Информацията изтича от там като през сито, счупено сито. Единственото хубаво нещо, което правят нашите сили там, е че спряха да споделят информация с управляващите в Багдад…<br />-От нас се иска местонахождението на аз Заркауи, Гордън…<br />-Извини ме, Скот, но и ти не си вярваш…Като оставиш настрана неприязънта си към Президента и си представиш политическата картинка в региона, можеш ли да ми кажеш какво виждаш?<br />Скот Адлер не отговори нищо.<br />-Нещата са прекалено дълбоки. Преди повече от двадесет години се опитахме да се намесим в Ливан. И какво направихме там? Ливанска трагедия. Ирак като Ливан също представлява етническа смесица. Ние победихме и дадохме властта в ръцете на едни, но другите естествено останаха недоволни и виждаме какво постигнахме…Трябва да си зададем въпроса дали това именно е верния път! Един слаб Ирак и още повече отслабен от вътрешните междуособици е доста апетитна хапка за Иран. Не бих се изненадал ако предприемем крайна мярка и изтеглим силите си от региона през следващите няколко години, Иран да се вкопчат в залъка. Още повече, че преди години Ирак им нанесе доста сериозни щети и то с наша помощ. Ако не друго то поне това мога да го твърдя със сигурност: мюсюлманите помнят дълго. В Ливан имахме две основни етнически групи. Християни маронити и мюсюлмани. Мюсюлманите от своя страна се деляха на шиити и сунити. На нас ни харесваше да се сработваме със сунитите защото от наша гледна точка те бяха по-умерени и проспериращи, докато шиитите бяха радикално настроени и неотстъпчиви. Четвъртата група бяха друзи. Доста изменчива секта, чиито вярвания комбинираха християнски и мюсюлмански учения. Ако това не е предпоставка за размирици, какво е?..Нека сега пак погледнем Ирак. С какво разполагаме там. Северната част на Ирак е кюрдска. Знаем че кюрдите от край време искат да се отделят, но Саддам ги смазва под тежкия си ботуш. През осемдесетте години в планините на Иракски Кюрдистан се създаде първото въоръжено ислямско формирование, което се противопоставя чрез партизанска война на управляващата партия Баас. Разбира се трябва да отчетем, че появата на това напрежение не е свързано в основата си с противоречия в изповядваната религия и мюсюлманските ценности, а най-вече от отношението на управлението на централната власт към тях. Как са нещата в момента. Кюрдите отново напират за власт и за отцепление. Ние какво правим? Нищо!..Какво предлагаме, за да разрешим конфликтите между двете групи: сунити и шиити? Не трябва да забравяме, че макар и малцинство в световния ислямизъм, шиитите съставляват близо осемдесет процента от населението на Ирак. Четири пъти повече от сунитите, а са били мачкани вече толкова време. Нима мислиш, че сунитите ще се съгласят на “мирни избори”, провеждането на които ги обрича на сигурен неуспех…Отново нищо. Какво правим тогава в региона? Харчим парите на данъкоплатците и пълним джобовете на военнопромишления комплекс. Не е зле за държава като нашата. Но не постигаме ефекта, който разтръбяваме пред аудиторията…Какво сме постигнали до сега? Свалихме Саддам и създадохме поне трима като него. Лошото е, че всеки напира към властта, а средствата които използва не са спортсменски.<br />На първо място да вземем търсения от всички аз Заркауи. Какъв е той и какви са интересите му? Знаем, че създава организацията си през март тази година. Джаама ат таухид уа джихад.. Единобожие и джихад. Кой е и защо чак сега попада в полезрението ни? Предполага се, че е бил част от разпадналата се Ансар ал ислам…Таухид? Това говори твърде много. Приемането на една такава квалификация акцентира главно върху уахабитската доктрина като водеща идеология. На първо място те се конкурират с други подобни образования изповядващи салафито-уахабитството. Какво друго знаем? Действията им са изключително жестоки, търсят публичност, безкомпромисни са. Защо мислите е всичко това? Не само заради следваните идеологически принципи…Това е вътрешна борба за набиране на поддръжници. Те си парцелират територията на Ирак. Това е основата. Останалото е просто прах в очите ни. Ние се мъчим да заловим аз Заркауи, но това няма да спре развитието им. Не случайно светската съпротива, която е представена от бивши привърженици и последователи на партията Баас, също обяви парична награда за главата на аз Заркауи. Те също се притесняват, че той започва да придобива прекалено голяма популярност сред населението и особено тази част, която дълго време е била подлагане на мъченичество по времето на Саддам. Притесняват се от мащабите, с които организацията му се разраства. За по-малко от три месеца разполага с повече от триста привърженици, готови да умрат за каузата. Сега най-вероятно наброяват хиляда…Трябва да му се признае, че успява да организира хората. Сваля ги в градовете и войната вече не представлява гонене по шубраците, а открита форма на агресия срещу агресора. Визира нас!..Кое е важно за аз Заркауи. На първо място Мосул. Тази информация идва от заловени негови хора, но не е кой знае колко ценна. Погледнато в исторически план Мосул е място, което има специфичен националистическо-религиозен дух. Къде трябва да търсим лидера им? Това са градовете, които по принцип винаги са се подвизавали членовете на Ансар ал ислам: Багдад, Басра, Баакуба, Ербил, Дахук, Сюлеймания и Мосул. Ние сме готови да сринем Фалуджа заради това, че имаме информация относно аз Заркауи…Мисля, че пристъпваме несигурно в тъмнината…-професор Бъкман си позволи да замълчи за малко, за да могат останалите да проследят мисълта му. Никой не му зададе въпрос. Очакваха от него да продължи, а щяха да направят обсъждането в края. В повечето случаи като говореше той, процедираха така.-Миналата година се появи нова радикална организация Джейш ал махди, Армия на месията. Кой всъщност е Муктада ас Садър?.. Прекалено млад, шиит. Защо му вярват и го следват? Доста харизматична личност. Син е на екзекутирания през 1999г. Мохамед Садик ас Садър, който е бил изключително известен шиитски клирик. През 1991г. организират бунт на шиитите след като иракските войски са изтласкани от Кувейт. През 1999г. Муктада губи не само баща си, а и двамата си братя. Възпитаник е на шиитската духовна академия в Наджаф. Има доста висок чин, който лично му е присъден от аятолах Казем Хайри в Ком, Иран…Предполагам следите мисълта ми…Това имах пред вид като казах, че Иран не спи. Информацията, с която разполагаме за неговата група не е много, но достатъчна, за да проследим връзката с управляващите Иран. Има солидна подкрепа, тъй като представлява най-близкото до Иран течение сред иракските шиитски духовници. Коалиционните сили определят движението му като “морална полиция” отколкото като военно формирование, но аз мисля, че корените са доста по-дълбоки и един повърхностен поглед не е достатъчен. Трябва да си зададем въпроса какво не ни харесва в Иран?..И ще видим какво се мъчат да направят с Ирак тези “нравствени полицаи”…На тях до сега са преписани единствено няколко нападения над магазини за продажба на алкохол, а също така има извършени побои над араби носещи дънки или джинси. Ние обаче знаем, че хора на Муктада са изравнили със земята цяло циганско село, което е отхвърлило емисарите му, както и ислямските книги, които им е предложил. Трябва ли да се страхуваме от Джейш ал махди? Разбира се! На този етап те включват около осем хиляди души, въоръжени бойци…Доста силна милиция. Странното е, че към тях са се присъединили бивши привърженици на Саддамовите структури – Джейш ал кудс, Армията на Ерусалим, и Федаините на Саддам. Не без значение е, че организацията му оказва съществено влияния върху селища като Фалуджа, Рамади и Кум, които са традиционно сунитски. А това вече говори за доминиране на арабския национализъм над религиозната принадлежност.<br />На трето място остава проиракското течение начело с Али Систани…Странното, поне за мен е, че е балуч по етническа принадлежност и е от Иран. Можеше и да не чуем нищо за него ако няколко шиити от Преходния управляващ съвет не бяха решили, че няма да подкрепят и подпишат Временната конституция, без преди това да са се консултирали с него. Лично аз не знам до каква степен може да окаже въздействие върху бъдещата политика на Ирак, но не е лошо да получим малко повече информация за него. Имам пред вид, че и срещу него беше извършен атентат, но за разлика при проамерикански настроения Абдел Маджид ал Кхуй, беше неуспешен . Не е имало предложение, но си мисля, че зад тези атентати не стоят други а хората на Муктада ас Садър… Лично аз смятам, че неговата партия ще заеме най-много места в Парламента.<br />Норман Дийн се поразмърда нервно. С интерес поглъщаше всяка една дума на професора и веднага ги анализираше, свързвайки ги с информацията, която пристигаше от Ирак. Така представени нещата изглеждаха малко по-различно от картинката, която лично той си беше представял. Иран някак оставаше на заден план. Не беше мислил, че Садър може да окаже съществена роля при разпределението на правителствените места.<br />-Какво предлагаш?-попита той професора.-Разгледал си ситуацията в доста широк спектър.<br />-Не мисля, че мога да предложа нещо, Норман…Трудно е да избереш страна. Не мисля, че в случая има печеливша. Ирак в момента представлява един много сложен политически ребус, а нашата намеса може единствено да влоши положението. Въпросът е следния: колко време още Систани ще търси разрешаване на проблемите с мирна съпротива? Мисля си, че ако се стигне до сериозни политически сблъсъци, които могат да прераснат във вътрешна война, именно той ще може да събере най-много привърженици. Но пък половин Багдад е на страната на Садър. Той също може да събере доста бързо своите последователи и да нанесе удар. Като се противопоставя на Систани, той създава криза изтъкана от религиозни и национални противоречия. Систани е не иракчанин а управлява в Наджаф, докато Садър е иракчанин, който се ползва с благоволението на Иран…Ти как мислиш, Норман? Кой ще надвие?<br />-Ако коалиционните сили ги няма несъмнено си мисля, че Муктада ас Садър ще е в доста по-изгодна позиция-намеси се Кристин Деър.-Не съм тесен специалист по близкоизточна проблематика, но си мисля, че хората на Саддам не биха избрали губещата страна. Щом привърженици на Баас са застанали зад Садър, то може да очакваме доста интересен развой…Не и за нас, разбира се.<br />-Реално какво трябва да направим?-отново зададе въпроса директора на ЦРУ.-Предлагате да следим как се развиват нещата и да не предприемаме нищо?<br />-Ние го правим, Скот-вмъкна Норман.-Почти разрушихме Фалуджа! Стреляме се из цял Багдад. Наджаф и Мосул също не са лесни за овладяване позиции!<br />Всички уловиха сарказма в думите му.<br />-Гордън?-директорът погледна към професора с надежда.<br />-Скот, ситуацията действително е твърде комплицирана и си мисля, че нито ти, нито който и да е от управлението може да вземе такова решение. Всичко зависи от Белия дом…Те искат нефт и са готови да жертват хиляди животи, за да си го осигурят. Цената е без значение, важно е да се постигне целта…Това е. Давай им това, което искат, и толкова. Повече не можеш да направиш нищо. Говори с Еванс и го питай той как си представя изхода…В Иран е вече толкова време. Кристин ще следи какво вършат нашите приятелчета от израелските служби, а ние просто ще се заровим в купищата хартия и ще анализираме какво става там. Друго и да искаме не можем. Нека им намерим аз Заркауи…Тогава примката около врата ти малко ще се отпусне, а военните ще оберат парсата…И без това те са на военния робеж, не ние…<br />Професорът облиза устни.<br />-Трудно е да бъдат разбрани, Скот, а още по-трудно е да бъдат спрени…<br />Тримата погледнаха към Бакмън. Не можеше да се каже, че не бяха притеснени.Калоян Вълчановhttp://www.blogger.com/profile/12124100644969373920noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-4715295401903457761.post-7826964990246149632010-04-12T12:52:00.000-07:002010-04-12T12:55:41.744-07:00І<br />Интересен би бил въпроса, трудно ли е да бъде убит действащ управляващ в дадена държава? Вероятно да, но по принцип не съвсем. <br />Разбира се отговорът на този въпрос би трябвало да включва фактори като : коя е държавата на първо място, какъв пост заема набелязаната жертва, движи ли се с охрана по една или друга причина ( а причините никак не са малко като се има пред вид факта, че държавниците в повечето случаи не са хора, които се хранят с чисто човешки помисли, нещо заради което трябва да бъдат винаги на щрек ако не искат да бъдат неприятно изненадани от избирателите си)…Но както и да е. Нека продължим с признаците, макар че като се замисля не е необходимо да изброяваме твърде много защото определено ще се получи един доста дълъг и безинтересен списък, купчина листи, които най-вероятно ще бъдат набутани в прашен шкаф и едва ли повторно погледът ви ще се спре пак на тях. Та…Факторите продължават с: навици, срещи, организиране на приеми и коктейли, делови уговорки, пътувани я и т.н.<br />Общо взето нещата не са много лесни, но както и за всяка работа и за тази си има хора, които срещу една добра комисионна нямат нищо против да се потрудят малко, за да свършат една общополезна човешка дейност.<br />Сегашният случай е нещо подобно. <br />Жертвата трябваше да бъде ликвидирана след три дни, а този срок не беше никак дълъг . За този период от време наемникът трябваше доста бързо да изучи навиците, да назубри календара, тъй като той наистина беше значително претрупан, трябваше да намери начин да се справи с телохрантелите, понеже въпросната личност беше човек, който държвата трябваше да опази на всяка цена. <br />С две думи : трудна работа.<br />С три думи: много трудна работа!<br />С една дума: вицепрезидента!<br />Но работата си е работа и винаги се намира някой, който да се нагърби с трудната задача да я свърши.<br />Защо точно той?<br />Ами защо не?! Това определено не е отговорът, който би задоволил повечето от вас, но пък има няколко лобита в Сената и Конгреса, които биха могли преспокойно да ви дадат така желания отговор. Разбира се първо трябваше да стигнете до тях, а това едва ли имаше как да стане, тъй като човекът на който се бяха спрели за извършването на екзекуцията си беше чиста проба професионалист. Така че…Ръцете им си оставаха чисти и работата биваше свършена, пречката преодоляна, а джобовете по-леки с около три милиона.<br /> Но това пари ли са, когато се говори за милиарди? Не говорим за вени, в които тече кръв, а петрол. Съвсем незначителна разлика, но и без двете си мъртав. Без първата като човек, а без втората – неминуема икономическа гибел. А за парите? Много ли са? Разбира се, че са, но за данъкоплатците. Та нали те заплащат за смъртта на този, когото избраха преди три години и половина.<br />Каквото и да говорим повече няма да има смисъл.<br />Важното в случая е, че на Дик Хайсмит му оставаха…колко?<br />Поглеждаме часовника и … точно 75 часа, 12 минути и… секундите нямат значение чак в такава степен… живот.<br />Другото важно нещо беше, че същият този Дик Хайсмит въобще си нямаше представа, че съвсем скоро ще пътува за едно далечно място от където едва ли щеше да се върне.<br />Третото важно нещо беше, че едва ли щеше да пътува сам, тъй като замисълът, който се въртеше в главата на мистър Х (убиеца) включваше още три предполагаеми жертви, а това най-вероятно щяха да са охраната или при най-неблагоприятния случай, жената на вицепрезидента.<br />За Х това не беше от никакво значение още повече, че той веднага предпочете жената след като видя нейна снимка.<br /><br />ІІ<br />69 часа и 16 минути!<br />Дзън, дзън, дзън!<br />Часовникът ужасяващо се тресеше, а той все още не можеше да се надигне. Потърка очи и бавно се надигна. Махмурлукът му не беше от най-леките, но той сам си беше виновен. Никой не му беше наливал на сила снощи тонове бира, коняк, шампанско и едва ли помнеше още какво.<br />Хубавото в случая беше, че днес нямаше да ходи на работа. Една от малкото извънредни отпуски, които дебелият му шеф даваше. Дори направо се почуди когато вчера му каза, че утре ще е day off.<br />Разбира се мълчаливо кимна и се съгласи. Вярно, че в края на месеца щеше да получи с около петдесетачка по-малко, но пък тялото му изискваше почивка. Просто се скапваше на тази работа. Обичаше да се занимава с дърводелство и дърворезба, да прави шкафчета, маси, столове и други джунджурии, но все пак поръчките през последните месеци бяха толкова големи, а проклетия им шеф беше такава стипца, че само приемаше поръчки без да назначава допълнително хора на работа. На него и останалите работници просто им се късаха … от работа.<br />Снощи черпането си беше напълно заслужено.<br />Та човекът, който работеше в дърводелницата “Still for you” при дебелия мазник Бакстън се казваше Нил Гордън. Не се старайте да запомняте това име, тъй като едва ли ще ви се наложи да срещате пак по нататък, или може би още веднъж-два. По добре ще е да запомните това тъпо име за дърводелница, а ако не ви е проблем и името на мазника. Вероятно, в края на краищата, ако всичко минеше нормално, а едва ли можеше да има съмнение за това, една призовка изпратена от някой стар съдия евентуално можеше да достигне до този дебел мъжага, който само при вида й щеше да се облее в тонове воняща пот.<br />“Still for you” и мазника Бакстън…<br />Продължаваме!<br /><br />ІІІ<br /> След още малко време… и то на съвсем друго място.<br />Нашият човек се хилеше без да му мигне окото. Имам предвид убиеца, а не жертвата, самият мистър Х.<br />Все още се намираше на доста голямо разстояние от мястото на събитията, но на достатъчно близко, за да бъде …точно къде…ще разберете малко по-късно, иначе се обезмисля цялата история. По време на пътуването си (няма да уточнявам дали ще пътува с влак, самолет, параход,аероплан или каквото друго ви дойде на ум, защото най-вероятно щеше да пътува с всичко по-малко) щеше да се запознае с дебелата папка, която сега не искаше и да поглежда, но която значително му натежаваше в лявата ръка.<br />Няма да го описвам, тъй като по-късно можете да го разпознаете, а това едва ли щеше да е добре за лобитата, които щеше да представлява в този случай. А и дори да го направех днешната му физиономия едва ли щеше да е тази, в която можете да го срещнете утре. Той си беше чиста проба хамелеон, макар че лично той мразеше да го сравняват с това гадно влечуго. Мразеше да виси по клоните и да бездейства. Обичаше разходките и работата си разбира се. Като за начало това ви стига.<br />Но като се замисля мога да ви кажа още една негова характеристика.<br />Носи обувки 44 номер и то без особени претенции към цвят, марка и материя. Просто трябваше да са 44. Е, нямаше проблем да са 156 стига да са големи колкото 44 и да са му по мярка. Удобни!<br />Ако ФБР, ЦРУ, щатска или каквато и да е там полиция може да издири убиец по номера на обувките при следващите ни срещи ще имам благоразумието да премълчавам дори и тази подробност.<br />Та той си се хилеше и изглеждаше толкова безгрижен и незаинтерисован от факта, че след 67 часа и 3 минути трябваше да остави в историята един вицепрезидент.<br /><br /><br />Не беше от най-красивите магазини, които можехме да си представим точно на тази улица. Скромничко, леко понатруфено, но това най-вероятно се дължеше да факта, че квадратурата никак не беше голяма. Влезеш ли вътре направо потъваш в зеленикава джунгла, която те поглъща. В следващият момент обаче разбираш, че се намираш в най-обикновен цветарски магазин, а дребничката и доста пълна продавачка, която зад дебелите стъкла на очилата си те оглежда от главата до петите, като в главата и се върти единствено мисълта за състоянието на кредитната ви карта, потропва с пръсти по перфектно аранжираното бюро, на което са накичени десетки видове растения, започвайки от всевъзможни треволяци и стигайки до бодливи кактуси, преминавайки през какви ли не цветове на дъгата.<br />Магазинчето се казваше “Флора”. Защо ли нямаше абсолютно нищо чудно в това. Чудното беше, че и тази, възпълничка продавачка, също се казваше Флора. Флора Флориани. Италианка, наследничка на няколко пресъхнали реки някъде в Милано, които обаче и били отнети от държавата, тъй като роднините й имали нечисти работи, най-вероятно далечни връзки с мафията или поне някоя от фамилиите, които в началото на века са решили да прехвърлят дейността си в обетованата земя.<br />Та тази пълничка женица сега продаваше в това магазинче. А магазинчето беше плод на спестяванията й от последните седемнадесет години, през които така и не успя да намери мъжа на своя живот. Всъщност за този не толкова кратък период тя май не беше намерила повече от двама мъже, които да и обърнат необходимото внимание и то не и преди да бяха погълнали значително количество допинг за срещи.<br />Донякъде изпълнена с омраза към мъжете, но с любов към кредитните им карти Флора си дремеше в магазинчето и се надяваше да продаде възможно най-голяма част от своята джунгла.<br />Когато тя погледна часовника си и установи, че съвсем скоро трябваше да затвори и то след не най-добрият й финансов ден, оставаха не повече от 15 часа и 32 минути живот на вицепрезидентът.<br />Тя разбира се нямаше как да знае това, нямаше как да го знае и вицепрезидента.<br />Но съвсем скоро и двамата щяха да разберат и то по доста различни начини.<br />Последствията обаче щяха да ги засегнат по съвсем различен начин.<br />Навярно сте чували максимата: нещастие за един радост за други…<br />Но нека да видим какво ще последва.<br /><br />Типичен ирландски пъб. Още с влизането се усещаше миризмата на застояло. За да достигнеш до салона трябва да преминеш покрай бара, очукан от годините, както всъщност и самия барман, който играеше и ролята на съдържател. Реликва от миналото. Прашни бутилки наредени върху още по прашасал бар. Река от пенлива бира, кото неспирно се сипе от монтирания кран.<br />Тъмни завеси падаха тежко пред прозорците. Няколко сепарета разположени в ъглите, а между тях десетина масички. Въобще не можеше да става дума за натруфеност или, въпреки че всичко изглеждаше разхвърляно, за безпорядък. Имаше някакъв уют в целия декор, който те кара да се отпускаш и да се наливаш с тъмна ирландса бира насред Вашингтон.<br />Таванът беше опушен, но слабата светлина и плътните завеси образуваха такива светлосенки, че беше абсолютно невъзможно да се забележи, че последната мазилка е датирала още от времето на Кенеди.<br />Освен пенливата бира, вкусното готвено и това, че жената на вицепрезидента беше ирландка, другото хубаво нещо беше, че именно вицепрезидента щеше да похапва тук. До тогава имаше не повече от 14.12 минути. Предостатъчно време за опитен специалист да подготви всичко до най-малката подробност.<br /><br />Флора Флориани затвори магазинчето точно в 22.00 както всяка друга вечер. Беше преброила внимателно парите от касата, на две на три прехвърли през ума си броя на обслужените клиенти, раздели на общата сума и разбира се се нацупи. С около 7 долара и някакви си 5 цента по-малко от предния ден.<br />Дебелите устни се изкривиха в гримаса, която едва ли е много препорачително да бъде видяна освен в нетрезво състояние. Дебелите ръце потънаха в дълбоките джобове и тя бавно пое по пътя към дома. Не живееше кой знае колко далеч. Само четири пресечки и щеше да се озове в тристайния си апартамент на четвъртия етаж в една добре охранявана сграда, чийто пазач доста често и пускаше задявки. Дърт пенсионер, останал с един крак през войната във Виетнам.<br /><br /><br />Типичен нехранимайко. Косата леко сплъстена, вероятно не беше къпана поне от пет-шест дни, тъмножълтеникаво сако, което явно беше придобило цвета си след дългогодишна служба по строежите, омачкана шапка, по всяка вероятност оцеляла фуражка от втората световна война, панталон чиито петна от масло и какви ли не други мръсотии, дори и най-добрия препарат за пране едва ли можеше да изпере. Та този намусен образ с нос като на орел, поглед като на ястреб и очи като на кукумявка се настани на масата в дъното до сепарето, което беше най-близо до кухнята, и в същото време най-отдалечена от входа. Съблече сакото си и го преметна на стола като при това се откриха само две почти идентични дупки отпред и отзад на ризата. Един по внимателен оглед, а и тъмнорозовия белег на хълбока, недвусмислено показваха, че нашият човек едва ли си е стоял мирно и кротка докато мама му е чела приказки за лека нощ. Май и сега не се очакваше да прави същото.<br />Поръча си пенлива ирландска бира, която бармана му наля с неохотно в едно пинтова халба и се отпусна в стола.<br /><br />ІV.<br />Главата вече беше започнала да му минава и той реши, че една малка разходка из квартала ще го ободри допълнително. Преди да излезе пусна радиото и се загледа в новините. Навлече си разтегнатото горнище на спортния екип, захлупи качулката на главата си и се наведе да пристегне връзките на маратонките. Можеше и да побяга малко, стига да имаше сили след снощния запой.<br />Та ето, че отново съдбата ни срещаше с Нил Гордън. Това нямаше да се наложи ако една малка спънка не беше попречила на нашия господин Х да изпълни първоначалния си план. Но тъй като той си беше професионалист, умело възпитан от най-добрата школа в света, винаги имаше по няколко резервни варианта, които разбира се беше разигравал не веднъж…Но в този случай нямаше възможност да си подсигури практически упражнения защото вицепрезидента трябваше да живее не повече от около още10 часа. Така, че всичко той изпробва в главата си и нямаше как да не се усмихне, когато забеляза как снажното момче от дърводелницата на мазника Бакстън излиза от двустайния си апартамент и се насочва точно в посоката, която очакваше.<br />Ако се беше задържал още малко пред телевизора със сигурност щеше да знае, че няколко улици бяха затворени за обикновени граждани, защото някакъв идиот, който преди години беше избран за вицепрезидент, искаше да похапва със съпругата си в един най-обикновен ирландски пъб и то точно в 10 сутринта на следващия ден…Сякаш не се намираха в САЩ!<br /><br />Нощта беше спокойна. Всички спяха непробудно без да подозират, че съвсем скоро нещата в нацията щяха да се претърколят. Едва ли щеше да настъпи някакъв хаос, както когато някой много големи батковци от учреждения, които не е добре да бъдат споменавани, извършиха най-големия грях, а именно, че избиха хиляди невинни само за да натъпчат военнопромишлените си гуши с повечко американски долари…Защо обаче не попитаха няколко умни момчета от банковия сектор, които щяха да им обяснят защо долара не е точно най-добрата инвестиция. Просто те бяха толкова загрубели от алчност, че си позволяваха лукса да се принизяват с най-обикновените мизерници, които света е раждал, наред с лидери диктатори, които по това или онова време са изпитвали непреодолимото желание да галят егото си като са избивали милиони невинни в името на обречена и не до там искрена кауза, пред които и те самите са се чувствали като в лабиринт.<br />Но факта си беше факт. Факт беше също и че настъпваше момента, в който слънцето щеше да избута луната и да заеме подобаващото му се място на небосклона.<br />Дебелата хубостница Флора Флориани живееше именно заради първите слънчеви лъчи. Те я галеха по набръчканото чело и й нашепваха “ставай, ставай, хубавице и се приготви да броиш парици”…Така че нашата дебела приятелка се понадигна от тясното легло. Преметна одеалото, което се беше свлякло на земята, върху матрака и наметна роклята си през врата още преди на посети банята.<br />Какво пък! Правеше го всяка сутрин…Само дето тази сутрин щеше да е най-необикновената в живота й, но тя все още не го знаеше.<br />Разбира се не го знаеше и нашия приятел, мистър Х. Но факт беше, че както повечето големи хора и той си беше малко егоцентричен. Флориани съвсем скоро щеше да го почувства. И определено това, което щеше да я сполети щеше да е доста по-приятно като усещане, от всичките оргазми, които е изпитвала в живота си до сега. Както по-рано уточних, те всъщност не бяха кой знае колко.<br />Беше 6.00! Какво означаваше това?..По груби сметки на мистър Х, който би могъл да носи и обувки номер 217 стига до отговаряха на 44, това означаваше още не повече от 4 часа и половина на любимия на всички вицепрезидент. Е какво пък!<br /><br />“Still for you” отваряше в 8.00. А мазника Бакстън беше повече от точен. Сега беше 7.54 и той се намираше само на някакви си сто и петдесет метра от ежедневната си цел. Вървеше пеша като едва се тътреше по тротоара. Човекът, който мина покрай него, въпреки, че въобще не се извърна, го огледа доста внимателно и прецизното му око съжали само за едно…Че и този идиот нямаше да се намира в онзи пъб след два часа.<br /><br />V.<br />Точно тръгваше за работа, когато една жена го спря на улицата и го попита за някакъв адрес. Той разбира се нямаше как да не й се притече на помощ. Тя си беше доста красива и със сто процентова сигурност мога да твърдя, че не само мисълта, че трябва да се помага на гражданин в нужда, го накара да й отдели няколко минути в разяснение. По скоро прекалено изрязаното деколте и непослушното зърно, което се подаваше под ръба на блузката, както и странно орязаната рокличка, която май не скриваше, а показваше не наличието на някакво бегло подобие на бельо, го накараха да си преплете езика. Но жената беше също толкова търпелива колкото и красива и разбира с не възропта на предложението му да влезе в тях, за да й обясни как да достигне до необходимия й адрес, като начертае маршрут използвайки карта на града, като през цялото време кимаше с глава на всяко негово пелтечене.<br />И колкото и да беше необичайно това, което се случи, Нил Гордън въобще не му обърна внимание. Той беше далеч по-залисан от факта, че главата му беше навряна между гърдите на прекрасната лейди докато се опитваше да я упъти.<br /><br />Малко преди Нил Гордън да се появи на улицата във въпросния пъб се случваше нещо доста интересно. И то само около 3часа и 20 минути преди смъртта на вицепрезидента.<br />Бях ви споменал за онова момче дето приличаше на бабаит, което спокойно си пиеше бира под зоркия поглед на собственика.<br />И ето, че опасенията на държателя се оправдаха. Малко преди 8.00 в заведението влязоха трима яки бабаити. Те мърмореха нещо помежду си и се оглеждаха нервно. Единият от тях махна с мазолестата си ръка на бармана да мълчи и посочи самотното момче в ъгъла на заведението, около чиято глава се разнасяше облак цигарен дим.<br />Десет минути по-късно цигарения дим се разсейваше всмукван от вентилатора, а собственика на пъба с кърпа в ръка почистваше петната кръв по пода. Единият крак на масата беше счупен, столът също. Нямаше как да не се проклина за това, че допусна това да се случи и то в деня, в който очакваше така височайшите гости. Единственото хубаво нещо от тази неразбория беше, че полицията обикаляше из района и не се стигна до нещо по-сериозно от разбит нос, пукната глава и може би няколко ребра.<br />Собственикът се изправи с ръце на кръста и кърпа в едната и загледа пораженията. Разбира се имаше около три часа и малко отгоре да се свърже с най-близката работилница. В случая ставаше дума за работилницата на дебелия мазник Бакстър “Still you”.<br />Вайкането на собственика накара мазника самодоволно да потърка ръце и да поиска доста по-висока цена за услугите си. Той също гледаше телевизия и знаеше, че вицепрезидента щеше да бъде почетен гост този ранен предобед в ирландския пъб. Така, че набързо пресметна действителните разходи, като не забрави да включи и телефонния разговор, който щеше да проведе с най-близко живеещия работник до мястото на инцидента.<br />Не вярвам да се изненадате като ви кажа, че този работник не беше друг, а именно Нил Гордън, който по това време вече пиеше от омайните сокове на щастието си, в прегръдките на изкусителната дама.<br />Той нямаше как да чуе звъненето на телефона, тъй като двама мъже по същото време бяха прекъснали връзката и бяха пренасочили разговорите в очакване на нужното обаждане.<br />Мистър Х разчиташе на слабостта на хората и ето, че в този случай опитът му не го подведе.<br />Когато обаждането от мазника Бакстър дойде, на вицепрезидента му оставаха още само 3 часа живот.<br />Мистър Х си позволи една усмивка. Сега вече нямаше къде да сгреши.<br /><br />VІ.<br />Флора Флориани разбира се се усмихна широко на поредната си жертва, която имаше намерение да оплете в мрежите си. Размърда туловището си и застана в цялата си осанка пред влезлия в магазинчето й мъж.<br />-Мога ли да поръчам цветя с доставка при вас?-вежливо попита мъжа.<br />Отговорът разбира се беше положителен. Дебелата мадмоазел Флориани вече пресмяташе как да изкунди клиента си с възможно най-много пари.<br />-Да ви помогна ли при избора?-зададе обичайния си въпрос тя и се ухили, когато мъжът благодарствено махна с ръка. Какво ли разбираха мъжете от цветя. За тях цветето беше най-прекия път до бельото на една жена.<br />-Може ли господина да ме ориентира каква сума е отделил?<br />-Нека бъдат десет хиляди долара!-спокойно произнесе мъжа.<br />Сърчицето на Флориани подскочи толкова силно, че за част от секундата тя остана с впечатлението, че ще успее да се провре през сливиците й, и ще изскочи на повърхността. <br />-Десет хиляди?-невярващо повтори тя.-Навярно дамата значи много за вас, господине?!<br />Мъжът си позволи една скромна усмивка.<br />-Всъщност искам цветята да бъдат доставени на едни гроб в 13 часа утре…Удобно ли ще бъде?<br />-Разбира се…-вече не толкова ентусиазирано произнесе дамата. Тя се доближи мълчаливо до малкото си бюро, скрито в зеленина, и извади тефтера си за поръчки.-Може ли да запиша?<br />-Нека бъдат черни рози…На гроба на вицепрезидента на Съединените щати!<br />Флора Флориани за малко да изтърве писалката. Устата й се отвори в почуда и тя изтърси едно:<br />-Но той е жив, господине!<br />-Е, ще откажете ли да приемете поръчката, заради такава дреболия?-попита мъжа и извади пачка долари.<br />Момента, в който дебелата мадам Флориани стана по-богата с десет хиляди долара, можеше да се свърже само с една статистическа информация. А именно, че на уважаемия вицепрезидент му оставаха само 2 часа и 34 минути живот.<br />А може и с това, че колкото и полицаи да обикаляха из района, всички щяха да бъдат безсилни пред това, което мистър Х си беше наумил.<br />А за него най-важно беше, че щеше да изпълни задачата си. Не го интересуваше колко по-доволни щяха да останат тези, които му я бяха поставили.<br />Всичко беше бизнес.<br />Цък, цък,цък!<br />Мистър Х погледна часовника си. След час можеше да поседне на малкото барче от другата страна на улицата и да се наслаждава на гадното кафе, което щяха да му сервират.<br /><br />Собственикът на заведението се обади да благодари на дебелия мазник Бакстър, когато момчето пристигна с чантата с инструментите, и за по-малко от час успя да оправи поразиите. Усмивката му изчезна обаче като настъпи момента за заплащането, но той преглътна горчивия хап и се закани повече никога да не се ползва от услугите да тяхната работилница. На това работника само повдигна рамене и протегна безмълвно ръка. Собственикът преброи банкнотите и доволно огледа масата и стола. Бяха като нови. Нямаше да има проблем да посрещне гостите си. А само след час щеше да пристигне охраната от специалните служби, за да огледа заведението.<br />Разбира се нито те, нито той, щяха да забележат нещо нередно. А то и нямаше нещо такова. Нали поразиите бяха оправени, а и заведението блестеше от чистота.<br />А колко живот оставаше на вицепрезидента ли? <br />1 час и 49 минути.<br /><br />Процесията не беше кой знае какво. Една дълга черна лимузина и две коли на специалните служби. Кордон от полицаи, които се шляеха нагоре-надолу по улиците. <br />Мистър Х просто си стоеше в заведението то другата страна на улицата, наслаждаваше се на горчивото кафе и вдишваше ароматния мирис на хавайската пура.<br />Погледна часовника на ръката си и се усмихна. Плати сметката, остави нормален бакшиш на усмихнатата сервитьорка и леко закрачи по павираната настилка.<br />Цък…цък…цък…<br />Броеше крачките на ум и вътрешно се наслаждаваше на непогрешимостта си. Всичко се разви по плана, а имаше толкова малко време да подготви нещата.<br />Часовникът на съседната сграда отброяваше последните 3 минути живот на вицепрезидента.<br /><br />А тъкмо в това време той надигаше вилицата към устата си. Един от макароните забити на тънките и рогчета падна отново в чинията и той глуповато се захили на жена си. Тя кокетно се размърда и изтри устни с платнената кърпа.<br />При следващото му посягане към чинията се чу тихо пукане. Охраната му наостри уши, но беше прекалено късно. И безсмислено.<br />Това беше кончината на вицепрезидента, а и тяхната.<br />Нещо в пъба изтрещя силно. За стотни от секундата огъня се разнесе и помете всичко, което беше вътре. <br />Няма смисъл да описваме какво се случи. Картинката предполагам ви е пределно ясна. Ако сте гледали как протича ежедневието в Бейрут, Газа, Тел Авив, Багдад или където още си помислите … ами сега беше нещо подобно. Фактът че заведението беше затворено заради височайшите гости беше причина да загинат само те-вицепрезидента и вечно мърморещата му жена, две горили от охраната и собственикът на заведението. <br />Нямаше жертви сред случайно преминаващи хора по улицата. Целта беше такава.<br /><br />На следващият ден, по време на прощалната церемония, на гробището пристигна една малка камионетка. Четирите момчета бяха щателно проверени от охраната от специалните служби, а после бяха допуснати заедно с хилядите рози, които поставиха в близост до гроба на вицепрезидента.<br />А когато момчетата с дебелите вратове от Сикрит Сървиз посетиха предоволната Флора Флориани в малкото й магазинче, мистър Х се убеди, че няма как да стигнат до него.Калоян Вълчановhttp://www.blogger.com/profile/12124100644969373920noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-4715295401903457761.post-50256102300777868812010-04-10T13:25:00.000-07:002010-04-10T14:28:53.034-07:00<object classid="clsid:D27CDB6E-AE6D-11cf-96B8-444553540000" codebase="http://download.macromedia.com/pub/shockwave/cabs/flash/swflash.cab#version=8,0,0,0" width="450" height="403"><param name="movie" value="http://i48.vbox7.com/player/ext.swf?vid=533c24f3"><param name="quality" value="high"><embed src="http://i48.vbox7.com/player/ext.swf?vid=533c24f3" quality="high" pluginspage="http://www.macromedia.com/go/getflashplayer" type="application/x-shockwave-flash" width="450" height="403"></embed></object>Калоян Вълчановhttp://www.blogger.com/profile/12124100644969373920noreply@blogger.com1tag:blogger.com,1999:blog-4715295401903457761.post-59332849130153077972010-04-10T13:21:00.001-07:002010-04-10T14:05:24.901-07:00<object classid="clsid:D27CDB6E-AE6D-11cf-96B8-444553540000" codebase="http://download.macromedia.com/pub/shockwave/cabs/flash/swflash.cab#version=8,0,0,0" width="450" height="403"><param name="movie" value="http://i47.vbox7.com/player/ext.swf?vid=5daf0288"><param name="quality" value="high"><embed src="http://i48.vbox7.com/player/ext.swf?vid=5daf0288" quality="high" pluginspage="http://www.macromedia.com/go/getflashplayer" type="application/x-shockwave-flash" width="450" height="403"></embed></object>Калоян Вълчановhttp://www.blogger.com/profile/12124100644969373920noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-4715295401903457761.post-35623079217147459912010-04-08T08:39:00.001-07:002010-04-08T08:42:44.536-07:00Процеп!<br />Говореше, че зад него и пред него няма нищо. Защо тогава съществуваше определението процеп? По принцип процеп трябваше да бъде място, което свърза две други неща или нещо подобно. Но щом като той не свързваше или по-точно свързваше две неща, които по своята природа и същност бяха две нищо, защо тогава се наричаше с това име и защо името му не беше променено след като понятието време започна да се налага повсеместно?<br />Това беше един от фундаменталните въпроси, нещо от рода на тези, които ние си задаваме, когато общата тема на вечерта се е изчерпала и всички се чудят какво да правят. Дамите започват да си човъркат ноктите, а мъжете да си препълват лулите, за да бълват кълба дим в нищото. И тогава неминуемо идваше въпроса: кое е по напред? Сами се сещате за какво става дума. Кокошката и яйцето? И тогава спора започва и двете страни по него започват да изказват мнения, да ги обвързват с предположения, зад които би трябвало да стоят солидни факти, научно обяснени, но все още недоказани на задоволително ниво. Както и всичко останало...<br />И когато не се стигне до консенсусно решение се измисля едно ново понятие, което би трябвало да реши всички основни проблеми с едно махване на ръката. А то е толкова просто и елементарно та чак да се начудиш как по-рано не им е дошло на ум за това.<br />Сигурно вече се досещате, че това понятие, тази сила, която има способността да разрешава нерешимото, да помага в трудни ситуации, да вдъхва вяра, надежда и любов (все неща непознати за ...) има едно-единствено име и то е Бог!<br />Е, като се замислиш малко повечко, това си е едно от малкото хубави неща, които са се раждали в нашата история. Разбира се, както всичко съществуващо и това предположение си има опоненти. Една определена група, която не споделя мнението на останалите, като за тази цел се е заела с непосилната задача да разкрие същността...Това наистина мога да го твърдя със сигурност, защото повече от всичко съм сигурен, че това действително е непосилна задача. Математиката и физиката са все науки, които могат да помогнат да придвижиш нещо от една точка до друга, те ще се окажат нужни за изчисляването на време и разстояние, за пространствени промени, но няма да могат да се доберат до самата същност на проблема, защото, както казва и понятието Бог: всичко, което е създадено от ... е несъвършено! Как тогава може да се мисли, че някога ще се достигне до великата истина, до прозрението за онова нещо, което стои зад всичкото това нищо? Звучи невероятно, нали?<br />А, дали въобще съществува нещо като велика истина или и тя е просто инсинуация, въображение, породено от изкривеното виждане, последна надежда, за която се мъчим да се уловим като удавници за сламка. А и дори да съществува, какво ще постигнем като я открием? Нима нещо по-красиво, по-възвишено... Не мисля! Просто ще решим, че това не може да е така, защото може да се окаже, че великата истина е нещо толкова просто и елементарно, че е просто невъзможно да е това. И разбира се, простотата на нещото ще направят така, че тя да остане скрита за нас, колкото и необятно да е понятието време.<br />А ето и историйката, а вие сами решете дали наистина си заслужава всичкия къртовски труд. Ако питате мен, много по-добре е да се отдадем на всичко, което ни е присъщо и да броим дните както ни е угодно, да живеем с мисълта, че сме постигнали съвършенство, макар и да знаем, че то е доста напред от нас...<br /><br />Едва ли можеше да се каже, че е тъмно тъй като самата светлина като такава, не се различаваше много от тъмнината. Може би само по някой съвсем дребни нещица...<br />Нямаха очи, нямаха уста, нямаха уши или нещо друго, което поне да ги свързва с всички наши догадки. Разбира се тяло също не съществуваше, нито ръце и крака, макар че те също можеха да се нараняват и разболяват. Точно това слабо място, което съществуваше някъде в тях, е причината сега да се тормозим толкова много над нещата, които ни заобикалят.<br /><br />...а само колко по-добре би било да си стоим някъде в нищото или просто да не съществуваме...<br /><br />Когато се разкриви се получи нещо, което наричаме усмивка, само дето не се знаеше точно коя част формира тази красива извивка. <br />Стояха си там, където са навярно и сега, и размишляваха върху дребни житейски проблеми, които изпълваха съществуването им в необятното. Не бяха много, но и тези, които сега бяха тук бяха напълно достатъчно за това, което бяха намислили.<br /><br />...просто да отбележа, че понятия, като разговор, мисъл, движения, мимики, гримаси и тем подобни, не съществуват за тях, но тъй като ние сме ги приели като основен фактор за съществуване, ще се опитам да боравя с тях като нормално изразно средство, което би помогнало да се осъществи поне минимална връзка с тях, да се направи аналогия и евентуално да се извлекат изводи...<br /><br />Та те си стояха там и чакаха да се появи със странното си нещо, което по принцип ги караше да настръхват. Поне сега можеха да се отдадат на удоволствие за известно време. <br />Някой бяха големи, други по-малки, но все пак обичаха да го правят, а и то помагаше да запълват ... какво? Да запълват времето си, разбира се.<br />...та как се роди Процепа?<br />Основният фундаментален въпрос, който все още не си задаваме, по простата причина, че никога няма да се сетим да си го зададем.<br />Казах, че всичко се ражда от простите неща, а това е всеизвестно. Но дали някой от вас ще приеме, че всичко, което го заобикаля се е породило от едно най-елементарно нещо, което ние определяме като кихавица... това вече си е негов проблем. Но фактите са си факти и всичко около нас е родено от едно най-обикновено кихане, която първопричина е някакво странно завихряне в паралелно място, където по една или друга причина са започнали да се оформят тела подобни на нашите, имам предвид звезди и планети.<br />Та раждането на една вселена, място пълно с галактики, звезди и планети, където се намираме ние, само че не там, за където ви говоря, беше причината на едното от нещата да му стане малко кофти и то без да иска (защото съществува изрична забрана за това сред тях) кихна. Отприщването на енергийни потоци предизвика съответно необратими реакции и някъде в далечината се появи едно местенце, където паралелните ... места (няма точна формулировка за тях, дори и сега, когато са ни известни), започнаха да се докосват чрез своите трептения. Разбира се това все още не означаваше съвсем нищо и все още не беше причината за нашата поява след ... милиарди години наше време. Не означаваше нищо, защото това малко процепче все още беше на границата на две нищота.<br />Но явно формирането на галактики, звезди и планети, постоянното завихряне и изхвърляне на милиарди тонове прахоляци и пепел бяха причина за оформянето на нещо като алергична хрема и нашето нещо започна да киха все повече и повече. А преди някой да вземе мерки да прекрати това рушене на нищото, резонансните вълни, които се образуваха при изстрелването на всеки енергиен заряд, увеличаваха трептенията, което невъобразимо много рефлектираше върху разширяването на процепчето. И когато едно трептене успя да се промуши през процепа се случи нещо, от което всички се страхуваха. <br />Но това не беше до толкова страх, до колкото съвсем леко безпокойство, свързано с факта, че трябваше да отделят още малко време, за да наблюдават развитието и оформянето на новото нещо. Не им трябваше много, за да разберат какво ще бъде то. Резонансните вълни показваха, че ще бъде пълна противоположност на трептенето, което го беше породило, а това дали беше хубаво или лошо...<br />Трудно можеше да се определи, защото за тях такива анахронизми не съществуваха. <br />Но то се беше появило и те трябваше да се съобразяват с това. Разбира се нищо не им пречеше да оставят нещата ей-така и да продължат да се занимават със собствените си проблеми. Просто от време на време щяха да съблюдават разрастването, а пък каквото в крайна сметка излезеше...<br />Хубавото в случая беше, че кихавицата беше овладяна сравнително на време и образуването на паралелни връзки беше прекратена още в зародиш.<br />Това, че причинителят за нашето съществуване, не остана много доволен от решението на по-големите е и причина за сегашния вид на мястото, което наричаме Слънчева система.<br />Процепът, освен, че беше първопричината, се оказа малко по-различен от други подобни, по няколко дребни причини.<br />Първо, пречупванията на трептенията се учестяваха доста бързо, а това предполагаше едно по-бързо формиране, а това неминуемо щеше да рефлектира върху системата, която щеше да се образува.<br />Второ, беше пълен антипод на паралела си, а това ... вие ще решите дали е добре и какво говори за нас и нашето съществуване.<br />Трето, беше причина нашия създател с кихавицата, да получи временно заточение, което пък го принуди да ни намрази до известна степен, с която ние свързваме днешния фанатизъм.<br />Четвъртото и петото, а и другите дойдоха малко по-късно, което беше равно почти на около хиляда милиарда години или нещо такова... Но това едва ли е чак от такова значение след като нас ни е нямало все още.<br />Колкото и трудно е да се повярва, но и те познаваха проблема с боледуването, разбира се при тях то имаше съвсем друг смисъл и изражение. Но ако трябва да го сравним или поне да се опитаме да направим аналогова връзка с нас и нашите възприятия за това, то тогава нашия създател (имам пред вид кихавицата и причинителя й в основата на началото) трябваше да отиде някъде на санаториум, тъй като се разбра, че няма друг начин нещата да се оправят. Всяко едно завихряне в паралелите предизвикваше у него симптоми, които можеха да продължат до безкрай, а тогава те въобще нямаше да имат свободно време за приятни занимания. Щеше да се получи ситуация, в която цялото им внимание щеше да се съсредоточи върху грешките му.<br />Това щеше да бъде и наказанието му...<br />Мина лесно през процепа, но самото преживяване не беше никак приятно. Чувстваше как хиляди вълни го блъскат, дърпат, бутат, тласкат. Постоянно го обстрелваха електронни импулси, магнитни вълни, резонанси, паралелни трептения... Ужас! За момент си помисли, че ако преминаването трае малко по-дълго като нищо може да предизвика такива невъобразими катаклизми, че по-големите направо ще съжалят за това свое решение.<br />И сега беше заточен.<br />Трябваше да вземе решение какво да прави с това свое творение. Огледа се в нищото. Все още нямаше абсолютно нищо. А нищото беше грозно, прекалено грозно, макар че твърде много беше свикнал с него. И въпреки това го отвращаваше.<br />Обърна се назад и забеляза усмивките им през процепа.<br />-Какво пък!-изкрещя то...-Но поне може да ми помогнете с моделирането!<br />-И как?-долетя от другата страна.<br />-Поиграете малко...Това ще породи сили, които биха могли да ми помогнат да започна санаториума.<br />Не му отговориха известно време, а това означаваше, че са приели предложението му. Не му казаха нищо и през следващите петдесет милиарда години, но пък факта, че започнаха да се оформят леки завихряния в далечината говореше прекалено много.<br />Самата игра отприщваше сили, които караха различните частици от тази страна на процепа, да взаимодействат помежду си. Тъй като частиците си играеха по един свой начин те помагаха да се оформят най-различни детайли. Помагаха му да моделира, но не му позволяваха да променя. Все пак от тази страна на процепа трептенията бяха определили модела на развитие. Просто той трябваше да ги до насочи и да си избере мястото, където да си почива докато кихавицата му не преминеше.<br />Когато почувства, че на по-големите им е омръзнало да играят, то си набеляза една точка в нищото и извика:<br />-Поне ритнете насам...Нека остана тук защото мразя да обикалям в нищото, а и вече започнах да се измарям.<br />Силата на удара не беше никак малка, но странно защо самото завихряне, благодарение на което се образува Слънцето, такова каквото го познаваме днес, не породи у него нищо. За момент си помисли, че симптомите са преминали, но след като почувства надигането реши, че е по-добре да поостане още малко.<br />Успя да се въздържи и леката струя, която издуха напред изхвърли няколко парчета, които странно защо не полетяха в нищото, а изхвърчаха на определено разстояние, всяко на различно, и останаха там.<br />Загледа се неспокойно в това, което се образува и реши, че е по-добре да не го споделя с по-големите...но те разбира се нямаше как да не го забележат.<br /><br />...веществото от което са образувани планетите, е представлявало огромен облак прах и газ. По-голяма част от това вещество е била във вид на водород, хелий, въглерод, неон, кислород, азот и 90% от атомите на това вещество са се падали на водорода. Всичко това, въртейки се бавно в отделни турбулентни вихри също така бавно се смесвало под действието на слабото, но винаги упорито привличане на атомите и молекулите, обуславяно от взаимната гравитация. Колкото по-близо идвали една до друга частиците, толкова повече се уплътнявало веществото, а отделните гравитационни полета на съставните части на облака взаимно са се наслагвали и се усилвали. Интензитетът на гравитационното поле се увеличавал и по-нататъшното уплътняване се ускорявало все повече и повече...<br />Интересно, но кое ли всъщност е вярното? Дали догадките, които си правят учените или факта, че нещо действително ни е създало, докато се е опитвало да се излекува от една най-обикновена кихавица...<br /><br /><br />От другата страна на процепа няколко от тях стояха и наблюдаваха. Това по-принцип беше едно от заниманията, които ги увличаха най-много и за най-дълго. Просто стояха, нищо в нищото и обменяха импулси.<br />-Ще ги използва ли правилно?<br />-Всеки се учи от грешките си.<br />-Но това може да обърка съществуването?!<br />-Едва ли? Знаеш законите не по-зле от мен...Просто мястото, където ще се зароди всичко, може да бъде по-различно. Самата форма на съществуване, такава каквато е там (разбирай паралелния родител), ще си бъде такава каквато е заложена да бъде. Това не може да се промени!<br />-И въпреки всичко ме е страх...За него, имам пред вид. Още е малък, за да му позволяваме да си играе с тях!<br />-Стига! Знаеш, че това са глупости...Самото взаимодействие между тях не може да породи непоправими последици у него. Слаби са! Ще му е по-трудно ако се реши, че от сега той ще се занимава с всичко това...Тогава ще се сблъска със сили много по-големи от тях.<br />-Знам! Но,..<br />-Ако до сега не е усвоил работата с ядрената, електромагнитната, слабата и гравитационната сила, то мисля, че е загубил прекалено много време в това да ни наблюдава.<br />-Така е...Да му помогнем ли?<br />-Ако искаш само в настройката...Другото си е негова работа. Нека сам си направи балнеологичен център. Все пак той ще се лекува там.<br />-Точно това имам пред вид. Тази негова алергия! Да не е нещо свързано именно с онзи паралел? Ако е така може да рефлектира обратно върху него и да увеличи кихавицата, а знаеш до какво ще доведе това.<br />-Докато е там, е вързан...Процепа не е достатъчно голям, за да предизвика непоправими катаклизми и формиране на нови...<br />-Знаеш ли?<br />-Дааа...колко пъти да ти казвам, че е така!<br />Около стотина години мълчание, което за тях е нищо, а за нас това са поне три поколения.<br />-За сега се справя добре!<br />-Научил се е от теб...<br />-Не съм боледувал толкова често.<br />-Така е...Е, поне реших с какво да му помогнем...<br /><br />Тази страна на процепа вече започна да придобива друг вид. Необходими бяха само някакви си тридесет и два милиарда години, за да се оформи нещо, което сега съвсем малко се отличава от днешната Вселена и онази част, която познаваме от нея (а тя е твърде малка).<br />То стоеше там и продължаваше да работи. Имаше хиляди идеи, които искаше да изпробва и го правеше доста умело. До някъде заточението му тук започна да му харесва. Поне му се отдаваше възможност да опита да нагласи нещата както винаги ги беше харесвало. Даваха му това право и не го удряха през ръцете (условно казано, просто да приемем факта, че те са имали/имат крайници). Въображението му беше изненадващо богато. Формите, които създаваше бяха колкото отблъскващи, толкова и привлекателни.<br />Много бързо реши, само за около петдесет милиона години, че онези частици дето останаха около по-голямата, могат да бъдат идеално място за санаториума му, така че се зае да ги моделира и проектира според различията във вкусовете си.<br />Тъй като не знаеше на какво точно се дължи кихавицата му, а и никой не му беше казал какво точно може да я излекува, то се зае да твори всяка част различна от другите. <br />Възприятията му за температура не бяха доразвити напълно, но въпреки това усещаше, че най-голямото кълбо, като че ли излъчва твърде много топлина, а това не му се нравеше, така че най-доброто решение беше останалите осем части да имат различна температурна амплитуда.<br />-Може ли да ми помогнете поне с малко информация!-извика то към процепа.<br />-Питай?<br />-Трудно ми е да ги измеря, а искам да планирам внимателно. Така че ще ви бъда благодарен ако ми кажете.<br />-Там ли избра да си почиваш?<br />-Защо не...Мисля, че може да стане красиво място.<br />-Може!<br />Само след около десетина хиляди години пристигна и отговора. Поредица от цифри, които трябваше да изразяват масата и плътността на всяко едно тяло от останалите осем.<br />-И една малка задачка...Мисля, че три ти е любимото число. Така че всички данни са базирани въз основа на третото тяло. Пресметни сам!<br />-Все пак благодаря!..Значи приемам, че третото е единица и... ще ми отнеме малко време, но все пак ми дайте данните.<br />-1 тяло - маса 0,055 и плътност 5,4<br />2 тяло - 0,815 и 5,2<br />3 тяло - 1,000 и 5,52<br />4 тяло - 0,108 и 3,96<br />5 тяло -317,9 и 1,34<br />-Олее, това е доста големичко. Мисля, че ще ми отнеме малко повечко време, но ще се постарая.<br />-Самата ти кихавица причини къде-къде по-големи неща!<br />-Така е! Но ако обичате дайте ми другите данни и ме оставете на мира!<br />-6 тяло – 95,2 и 0,71<br />7 тяло - 14,6 и 1,27<br />8 тяло - 17,2 и 1,7.<br />То започна да прави изчисления. Можеше да се получи нещо наистина красиво и привлекателно.<br /><br />-Казах ти, че няма как законите да се променят!<br />-Но ти предопредели хода!<br />-Винаги някой предопределя хода...Нали така се движим напред. Нали ние мислим законите!<br />-Но ако не му беше казала за три, то нещата можеше да тръгнат по съвсем друг начин.<br />-Вярно е, но връзката е на лице, а хода на събитията е в действие. Просто ще изчакаме още малко и ще видим.<br /><br />...е, чакаха наистина твърде малко. Някакви си триста милиона години, но все пак времето тогава, а и сега, нямаше абсолютно никакво значение. Така че те просто стояха и си наблюдаваха...<br /><br />Първото тяло придоби някакъв странен цвят. Намираше се доста близо до горещото, нажежаваше се твърде много. Опита се да промени фактора, който оказваше влияние върху температурата, но това се оказа непосилно. Все още не беше запознат напълно. Пробва да го отдалечи от основното тяло, но и това не му се отдаде. Не искаше отново да се консултира с по-големите, така че започна да мисли.<br />Нямаше какво друго да е ако не гравитацията. Точно така! Гравитацията!<br />Горещото тяло беше изключително голямо, в сравнение с останалите. То ги държеше близо до себе си благодарение на интензитета на гравитационното си поле. Първото тяло беше най-близо и съответно най-силно се притегляше от горещото. Отлично знаеше, че силата на гравитационното поле намалява с квадрата на разстоянието...<br />Е, поне можеше да опита да размести някой от последните тела ако се наложеше.<br /> И разбира се направи такъв опит. Искаше му се да си поиграе с последното топче, но като че ли и този му опит не се оказа особено успешен. Получи се някакъв рикошет, нещо се удари в него и едно парче се откъсна и полетя в пространството.<br />Колко хубаво беше нищото да бъде заменено с понятие като пространство. Така поне знаеш, че се намираш някъде, сред нещо. А още по-хубаво беше да знаеш, че ти си причината за това нещо.<br />Грешката, която направи можеше да се поправи. Щеше да поработи малко повечко, но ако в крайна сметка не успееше да прикачи парчето, то тогава щеше да го остави да се мотае около основното. <br />Какво пък?! Нима не бяха оставили всичко в неговите ръце. Можеше да прави с тази страна на процепа каквото си пожелае стига това да е в рамките на позволеното и да не рефлектира по един или друг начин върху развитието и баланса на другите паралели.<br />И след много опити да обедини двете парчета се отказа. <br />После се зае да изчислява масата и плътността на деветото парче въз основа на третото.<br />Но защо третото? Точно третото?<br />Нима се опитваха да му дават някакви насоки?!<br />Беше чувал за законите, но си нямаше някаква по-точна представа за какво по-точно става дума. Все още бяха скрити от него, а и от другите на неговата възраст.<br />Това разбира се възбуди любопитството му и то се зае с нещо, което в последствие можеше да му изиграе лоша шега. <br />Реши да пренебрегне помощта от по-големите и вместо да се занимава с третото тяло, се посвети изцяло на четвъртото. Знаеше отлично за връзките с паралела и какво можеше да означава това, но пък му беше любопитно да разбере дали действително те бяха прави и дали наистина законите, за които говореха съществуваха, а не бяха само някаква измислица, с която се целеше да ги държат на една страна.<br />Започна да работи бавно като се стремеше да спазва правилата, на които го бяха учили. Стараеше се много, дори му се струваше, че влага прекалено много емоции и лични чувства в това, което прави. А това беше непривично за него и за тези, като него.<br />Имаше странното усещане, че контролът е изцяло в негови ръце и може да върти ... на където си пожелае. Разбира се само мисълта, че не успя да премести първото тяло и да присъедини деветото към осмото, го накара да се ядоса, но то успя да запази равновесие и продължи да влага енергията си в четвъртото тяло.<br />След като извая тялото във форма, която му се стори задоволителна, се зае да преизчислява данните. Трябваше му точна информация, за да не се получи някаква недоразумение в последния момент.<br />Странно, но беше повече от сигурен, че го наблюдават непрекъснато през процепа, но въпреки това не се месеха в това, което вършеше. Бяха го оставили да прави каквото си пожелае с този къс нищо. Защо пък трябваше да го наблюдават? Нима постоянния контрол би довел до нещо? За тях беше добре, че е отделен от основата и не може да предизвиква смущения. Това все пак беше нещо значително.<br />Данните показваха недвусмислено, че това,което имаше намерение да направи, можеше да се осъществи, разбира се не без малки спънки. Но когато липсваха трудности не беше интересно.<br />То продължи да твори още цели петдесет и три милиона години. Време, за което повърхността на четвъртото тяло придоби съвсем различен вид от онзи, който имаше в самото начало.<br />Спомни си за уроците, за законите, до които ги допускаха и продължи с помислите си.<br />Не беше лесно нещо да създадеш атмосфера, нормална температура (до колкото може да се говори за такава в различните паралели) на съвсем ново място и то въз основа на информация, която не касае пряко творението ти. Освен това трябваше да има пред вид положението в паралела, вероятните отклонения, които промяната щеше да даде и възможните проблемни ситуации, които можеха да настъпят.<br />Зае се да изчислява условията в паралела и да ги пренася върху тези, които беше моделирал. Не беше никак лесно да върши това, но пък нали все пак за това толкова дълго време беше наблюдавал по-големите.<br />Искаше му се това тяло да е малко по-голямо, но сами я факт, че се намираше на относително малко разстояние от основното горещо тяло, предопределяше и размерите му. <br />Поглеждаше от време на време към съседното със завист, но бързо се отказваше. Все пак беше вложило толкова много труд и знания тук. Петото можеше и да почака. Също така можеха да почакат и всички останали. Имаше достатъчно дълго време за всички тях.<br /><br />...факт беше, че увлечено в създаването на своето творение, то не отчиташе факта, че почти не му се отдаваше да регулира процесите, които протичаха около него, а това в повечето случаи завършваше фатално. <br />Защо сега трябваше да е по-различно?...<br /><br />А те стояха и гледаха. Някой се усмихваха, други се мръщеха, но никой не искаше да го спира. <br />Колко много от тях разсъждаваха като него като бяха като него. Нищо не му пречеше да се опита да промени Законите. Повечето се бяха опитвали. Това беше заложено в природата им, ако въобще можеше да става дума за нещо заложено в нещо, което всъщност не съществуваше само по себе си, тъй като трудно можеше да се дефинира какво по-точно е.<br />Така че те стояха и съзерцаваха докато един от тях не извика силно:<br />-Хайде да поиграем!<br /><br />...голяма част от веществото си оставало газообразно. Хелият и неонът се запазили във вид на отделни атоми. Атомите на водорода образували двуатомни молекули, които оставали отделно една от друга. При въглеродните атоми всеки един се съединявал с четири водородни атома и образувал молекулата на метана, която също оставала отделена от другите метанови молекули. Азотните атоми се съединявали с по три водородни атома и образували молекулите на амоняка, останали също разделени едно от друга. Кислородните атоми са се свързали с по два водородни атома, за да образуват отделените една от друга молекули на водата.<br />Съществуват два не много силно разпространени елемента, които не са останали нито във вид на атоми, нито са се образували отделни прости молекули – силицият и желязото. Силициевите атоми са се съединили с атомите на кислорода, но в процеса на свързване не образували отделени една от друга молекули. При тях електромагнитните сили продължили действието си без всякакви ограничения до натрупването на едно място на повече и повече силициево-кислородни комбинации. Така наречените силикати, нараснали до размера на частици от прах, малки камъчета, скални отломъци и заоблени каменни грамади. Към силикатните структури се прибавяли и атоми от други елементи – магнезий, натрий, калий, калций, алуминий и други. Тази смесица от силикати е образувала скалния материал на земната кора.<br />В голяма част атомите на желязото били залепени здраво един за друг заедно с атоми на други метали, като тези на кобалта и никела, които свободно се смесвали с тях.<br />И така, когато газът и прахта се завихряли все по-навътре и по-бързо, се образували по-големи скални отломъци и метални конкреции, или комбинация от двете. И понеже металите са по-плътни от скалните образувания, те реагират по-добре на гравитационното привличане. След сътворяването на новия свят металите потъват към центъра образувайки ядро, а скалната маса остава в обвивката над металите...<br /><br /><br />В основни линии то успяло да се справи с този проблем. Тялото вече било достатъчно плътно, за да може да съществува живот на повърхността му. Гравитацията била достатъчна, за да задържи атмосфера, но... <br />Само след още съвсем малък период от време то се усмихваше.<br />Красива гледка.<br />Наблюдаваше как нещата мърдат, копаят си канали, показват се, крият се, дълбаят дупки, хвърчат.<br />Беше прекалено радостно и самодоволно, за да обърне внимание как Законите упражняват своята сила върху третото тяло.<br /><br /><br />Моретата и океаните, които се образуваха на третото тяло съответстваха на аналога си от паралела, но не можеше да се каже същото за тези на сътвореното четвърто тяло. Там съществуваха условия за зараждане на нещо подобно като това в другия паралел, но нещата не бяха изпипани до такава степен, а и едва ли съществуваше някой, който би могъл да предвиди всички възможни рискови ситуации.<br />А рискови ситуации наистина имаше. И една от тях се прояви толкова ненадейно, че то остана напълно поразено от бързината и скоростта, с която разби на пух и прах сътвореното от него.<br />Океаните се изпариха за период от време, който то не можеше да определи. Беше просто миг от най-малкото нещо, което то си беше представяло, че съществува. <br />Тя просто се появи от нищото, както всичко останало, и с гръм се разби в сътворената повърхност. Последваха редица верижни реакции. Драстично повишаване на температурите, топене на ядрото, скалите, а най-ужасното беше, че малките нещица дето щъкаха напред-назад и дълбаеха канали, загинаха веднага.<br />Веднага!<br />Неговият свят умря само за някакви си...<br />Трябваше после да попита по-големите как се нарича такъв кратък период от време и как се нарича това нещо, което можеше така да срине такова произведение.<br />То отчаяно се извърна към третото тяло и не повярва на това, което видя. Не можеше да подреди мислите си. Третото тяло беше оживяло. Гледано от горе представляваше красива смесица от най-различни цветове, които плавно преливаха един в друг. Наистина представляваше нещо великолепно.<br />Остана така да го наблюдава в продължение на няколко милиона години. Не пропускаше да си отбелязва всяка една промяна, която третото тяло претърпяваше под въздействието на най-различни странични фактори. Така успя да разбере, че тя, онова дето погуби неговия свят, наистина е опасно нещо, защото на няколко пъти успя почти да унищожи прелестите на третото тяло. А след всяко нейно съприкосновение с повърхността следваха невъобразими катаклизми. Всичко се променяше. <br />Всичко!<br />Освен Законите!<br />То остана така замислено доста дълго. Търсеше аналогията с паралела. Къде точно се намираше и къде се намираше драстичната разлика?<br />Разбира се, че отговора беше елементарен. Просто трябваше да ги наблюдава още няколко хилядолетия, а това беше толкова малко за него. Веднага разкри разликите и чак сега разбра колко прави бяха големите. Не трябваше да се получава така. Просто това беше едно пълно несъответствие с паралела, който му беше познат.<br />Противно на очакванията му живота се беше появил във водата, а организмите, които господстваха в другия паралел, тук бяха основа за изучаване на сътворението.<br />Колко смешно!<br />Амеби, чехълчета...<br />Само ако знаехте, че тук сте просто нищо. Нищо! Част от всичкото нищо, за което можехте да се сетите!<br />Но същевременно сте и основата, прародителите на всичко.<br />А тези другите?! Какви бяха те? Откъде и как се появиха? Явно преобразуването им е било доста бързо щом не го беше забелязало. Вероятно докато наблюдаваше как най-огромното тяло хвърляше огнени езици в сътвореното от него пространство, беше пропуснало развитието на най-забележителното нещо, което съществуваше от тази страна на процепа.<br />Май пак трябваше да пита по-големите.<br /><br /><br />-Как си?<br />Обърна се към процепа и се придвижи натам.<br />-Мисля, че съм се оправил...Не съм имал симптоми от много време.<br />-Успя ли да възстановиш света си?<br />-Значи все пак сте ме гледали.<br />-Разбира се.<br />-И защо всичко свърши така?<br />-Има Закони, които дори и ние не разбираме...Паралела го изискваше. Ти сам забеляза драстичната разлика от другия, нали?<br />-Да.<br />-И как ти се струват?<br />-Не знам. Нямам голям поглед върху тях...<br />Докато говореха нещо прелетя покрай него. Прелетя е образно казано, а и по-скоро усети леки смущения в пространството около себе вместо да види нещо конкретно.<br />-Какво беше това? Нима кихавицата ми пак се връща?-този път беше притеснено.<br />-Мисля, че са доста умни неща. Проправят си път през пространството, което създаде за тях.<br />-Те?<br />-Да.<br />-Но от другия паралел те никога не успяха да излязат от моретата.<br />-Закони! Не го забравяй никога!<br />-Искаш да кажеш, че рано или късно ще ни открият?<br />-Не мисля...А сега съм уморена.<br />-Мисля да ги по наблюдавам още малко...Може ли да остана тук за кратко?<br />-Уморена съм, а ти прави каквото искаш!<br /><br />...и кое по-точно е Бог, и кое по-точно е нещото, което е създало или е помогнало за нашето съществуване?<br />Не знам!<br />Навярно тук трябва да поспорят науката и религията, но тъй като и двете са плод на човешкия разум, а той е ограничен както във времето, така и в пространството, това е непосилно за цял един човешки свят...<br /><br />-Чакай, чакай малко!<br />-Какво има? Играхме доста дълго и сега искам да почивам.<br />-А когато комуникираме те могат ли да ни чуят?<br />-Преди сигналите да достигнат до тяхното кълбо, те вече няма да съществуват като вид. Не се притеснявай. Никой не може да ни застраши. Поиграй си, наблюдавай ги, но не се увличай...Не забравяй, че съществуват Закони и за нас!Калоян Вълчановhttp://www.blogger.com/profile/12124100644969373920noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-4715295401903457761.post-59547478756917282552010-03-14T03:39:00.000-07:002010-03-14T03:47:02.580-07:00Който и да победи в оспорваните иракски избори приоритетите пред новото правителство ще бъдат едни и същи: да предотврати нова катастрофична гражданска война и да гарантира спазването на човешките права на всички иракчани.<br /><br />На 7 март милиони иракчани от всеки град и всяка фракция изстреляха фойерверки и ракети, за да отбележат раждането на демократичния процес в страната. Гражданите на Ирак изиграха ролята си. Сега е ред на новоизбраните политици да изиграят своята: да приемат дневния ред на човешките права и да придвижат разбунената си страна към национално съгласие, да я отдалечат от ужасяващото сектантско насилие, последвало изборите през 2005 г. <br /><br />Много неща са отвъд правителствения контрол, но има много в неговите правомощия. Правителството може да промени или дори да отмени политизираната Върховна национална комисия за отговорност и правосъдие (комисията забранява участие в изборите на хора свързани с "Баас"); да преследва атаките срещу малцинствените общности; да преработи медийните закони, ограничаващи свободата на словото и да прекрати насилието в предварителните арести; да осигури подкрепа, от която завръщащите се в страната си иракчани имат нужда, за да започнат отново живота си.<br /><br /><br /><br />Въпреки че Ирак постигна забележителен прогрес по отношение на сигурността през последните години, това не може да се каже за другите човешки права. И най-вече по правата на изселените хора, задържаните в предварителните арести, журналистите, религиозните и етнически малцинства, както и рисковите групи като жените и момичетата, и мъжете, заподозрени в хомосексуално поведение.<br /><br /><br /><br />Първо, новото правителство трябва бързо да реформира политиките си по отношение на членовете на забранената партия "Баас". Върховната национална комисия за отговорност и правосъдие нанесе тежък удар върху легитимността на изборите като забрани на повече от 500 кандидати да участват в изборите по обвинение за връзки с "Баас". Сред тях обаче бяха известни сунитски и светски настроени шиитски политици, за които се очакваше да се представят добре на изборите.<br /><br /><br /><br />Ирак има право да преследва висши представители на "Баас" за престъпленията извършени по време на режима на Саддам Хюсеин. Правителството обаче трябва да спре да използва тази комисия като претекст, за да държи политическите си опоненти настрани. Новото правителство би трябвало да прекрати наказанието на базата на колективна вина, а не за индивидуални престъпления. И всеки обвинен би трябвало да има право да види обвиненията срещу себе си и да се защити.<br /><br /><br /><br />Второ, новото иракско правителство трябва да предпазва религиозните и етнически общности, както и другите рискови групи като подпомогне сигурността сред тях и разследва атаките срещу тях. Седмица преди изборите имаше атентат, вероятно политически мотивиран, срещу християните в Мосул. Моделът на насилието беше сходен с таргетираните убийства през 2008 г, убили 40 асирийски християни и изгонило 12 хиляди. Въоръжени групи продължават да преследват безнаказано и други малцинства. С нарастването на конфликта между доминираната от араби централна власт и регионалната власт на Кюрдистан за контрола над спорните територии, дом на много от иракските малцинства, тези общности се оказват във все по-несигурна позиция. Докато силите на реда и закона не разследват и не преследват отговорните за убийствата, престъпленията със сигурност ще продължават. <br /><br /><br /><br />Трето, правителството трябва да спре репресиите над иракски журналисти. Да бъде човек журналист в Ирак е опасно: 20 журналисти бяха убити само през последните 2 години; много други бяха отвлечени или подложени на насилие от метежни групи. С подобряването на сигурността в страната обаче, журналистите, които критикуват публичните власти, все по-често се сблъскват с разнообразни форми на нарушаване на свободата и независимостта им.<br /><br /><br /><br />Властите отказаха акредитация на определени медии и използваха законите срещу клеветата, за да съдят коментатори, които ги критикуват. При изборите миналата година полицията и властите на реда упражняваха насилие над много журналисти. Новото правителство трябва да разследва тези случаи, но освен това трябва да ограничи и дефинира неясните регулации по отношение свободата на словото, включително т. нар. "подстрекаване на сектантство". Една среда, основана на свободно слово и публичен дебат е изключително важна за демократичния опит на Ирак.<br /><br /><br /><br />Четвърто, новото правителство трябва да спре насилието и изтезанията, които си остават всекидневна практика в иракските затвори, да разследва всички обвинения в подобни действия и да накаже отговорните. В предварителните арести, които се контролират от правителството, има повече от 40 000 задържани, а бавното правораздаване още повече утежнява ситуацията. Много задържани прекарват години в предварителните арести без обвинение и процес. След освобождаването им емоционалните и физически белези от насилието правят много трудно ре-интегрирането им в обществото.<br /><br />Пето, новото правителство трябва да разработи национален план, за да насърчи завръщането на емигранти и бежанци. Над 1.5. милиона иракчани все още живеят извън страната и има още 2 милиона изселени вътре в страната. Икономическият натиск и трудностите по придобиване на легален статут в Сирия, Йордания и Ливан карат иракските емигранти да се връщат в страната си, но единственото, което могат да направят там е да предявят искания към домовете си в градовете. В селата много от тях откриват, че къщите им са разрушени или разграбени и нямат никакъв начин да си изкарат прехраната, нито пък имат достъп до базови услуги като вода, електричество и здравеопазване. Правителството трябва да помогне на тези емигранти да се завърнат сигурно и с достойнство, както и да им осигури финансова помощ по време на ре-интеграцията им.<br /><br />През следващите няколко месеца иракските политици ще се сблъскат с огромното предизвикателство по съставянето на коалиционно правителство. След като то дойде на власт ще трябва да превърне в свой приоритет справянето с хилядите проблеми при спазването на човешките права, за да предпази страната от продължаващо разпадане по етнически и други разделителни линии.<br /><br />Самир Мускати е изследовател в Близкия Изток за Human Rights Watch.<br /><br />статията е взета от архива на http://www.foreignpolicy.bg/Калоян Вълчановhttp://www.blogger.com/profile/12124100644969373920noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-4715295401903457761.post-37193239259293818052010-03-14T01:34:00.000-08:002010-03-14T01:37:30.705-08:00ІІ<br />Форт Браг, 11 март1982<br /><br />Всичко беше толкова странно, но решението беше взето и вече нямаше как да се върна назад. И без това животът, който водех, не беше нищо особено. Знаете как е живота в малките градчета в дълбоката провинция, нали? От сутрин до вечер работа, а после в местната кръчма пийваш по едно с момчетата и с това се изчерпват удоволствията. Бях доста точен. Не се сещам някой да ме е побеждавал на дартс, но не само това беше критерия, заради който си приписвам първото място. Доста често стреляхме с малокалибрени оръжия в мините. Вечер, когато всички си лягаха, повечето дечурлига се промъквахме в изоставените мини и си устройвахме състезания по стрелба. В самото начало, като бях на десет-единадесет години, използвахме прашки, но после, родителите ни позволиха да тренираме с истинско оръжие. На шестнайсет нямах равен в стрелбата както между връстниците ми така и между който и да е от по-възрастните. На шестнайсет застрелях и първата си сърна. Често ловувах с баща ми. Яребици, зайци. Бяха действително добър и може би това ме откъсна от живота, който живеех. А и тук, в Анаконда, Монтана, както вече ви казах, живота не беше кой знае какво.Или се занимаваш с търговия, или напускаш града докато още можеш и не си се оженил, или се хващаш на работа в мините. Анаконда по статистика наброяваше около 20 хиляди души, но ако питате мен тези, които са направили последното преброяване явно са броили и домашните животни. Излезете вечер и ако видите повече от двадесет човека да се мотаят по улиците…Скука! През деня беше същото. Децата на училище, възрастните в мините. Можехме да се похвалим само с едно нещо.”Анаконда” беше най-големия меден монопол в света. Ако не се лъжа около 40% от медните запаси се контролираха от тях..Производството на цинк също беше широко застъпено. По него време “Анаконда” даваше хляб на над 40 хиляди души в региона.<br />Но се убедих, че да работиш там не е за мен. Нашите нямаха пари, за да ме пратят в колеж, а аз не смятам, че бях кой знае какъв умник, за да успея сам да си извоювам място и стипендия. Едно средно статистическо момче, малко по-едричко от връстниците си, с КИ 130 както се оказа в последствие.<br /> Преди малко ви изброих вариантите ни за живот, но забравих този, който избрах аз. Това беше една алтернатива да избягаш от сивото ежедневие, а и да пообиколиш малко света ако Господ е казал.<br />Алтернативата на деца като мен, с точно око, сравнително здрави и издръжливи, беше Армията. В града доста често идваха военни, провеждаха срещи, семинари. Четяха ни в библиотеката, залъгваха ни. Мен не успяха да ме забаламосат. Знаех, че живота и в Армията не е никак розов, но поне нямаше да ми се налага по цял ден да не виждам слънце. От друга страна покажех ли добри резултати по време на обучението ми гарантираха възможност за израстване. Също така привлекателна беше мисълта да съм първия от рода, който има възможност да завърши колеж, та бил той и военен. <br />И ей така, сякаш без да се усетя, се записах в редиците на Американската армия. В самото начало нямах ясна и точна представа какъв искам да съм-пехотинец, морски или летец. През първите няколко месеца не бях сигурен дали въобще съм на правилното място, но офицерите, които ни обучаваха твърдяха, че съм много добър и от мен ще стане кадърен войник.<br />Действително свиквах бързо с нещата. А те всички бяха нови за мен с изключение на стрелбата в цел разбира се. Не бях свикнал да живея с толкова много хора и ми беше малко трудно да привикна да си сгъвам краката, за да се събера във военното легло. Също така не обичах да чета кой знае колко, но ми се наложи да наизустя устава доста бързо. И го направих. Да спазваш заповеди също не беше лесно. Как да го направиш като само до преди няколко месеца си бил безгрижно дете, а изведнъж попадаш на място, където всичко е организирано и се следва някакъв предварително начертан план. <br />Сутрин ставане в шест. Физическа подготовка. Закуска. Устав. Физическа подготовка. Обяд. Почивка. Устав. И чак след вечеря ти оставаше свободно време. Аз лично го уплътнявах с тичане. Обичах да бягам. И на вечер ми се събираха по седем-осем мили. Чак доста време след това разбрах, че това е нищо в сравнение с това, което бяха планирали за мен. Като приключих с вечерния крос препрочитах определени пасажи от устава, които ми се струваха интересни. А и целта ми беше да постигна висок резултат. Исках да вляза в колеж или военна академия. Това ставаше с много труд-физически и интелектуален.<br />Последва разпределението ми след първоначалното обучение. Предоставиха ми право да избирам. Тъй като бях сравнително висок и снажен подводничарството отпадаше, въпреки че по това време доста момчета се натискаха да се качват на подводници. Оставаше ми да избера пехотата или обучение във Форт Браг. Тогава алтернативата свързана с Форт Браг беше доста по-привлекателна. Носеха се слухове, че ако не издържиш курсовете за постъпване в специалните сили ти търсеха служба там. А това не беше лоша алтернатива за хора като мен. И реших, че май там ще е точно като за мен. Доста момчета решиха същото и бяхме прехвърлени. Разбира се доста, които смятаха да постъпят като мен, не бяха прехвърлени там, заради физическото си състояние. Да си част от специалните сили изискваше доста добра спортна форма, а само след месец щях да се убедя, че и моята не беше кой знае какво, в сравнение с това, което ми предстоеше.<br />Доста момчета отпаднаха и по други причини. Споменах ви, че моето КИ беше 130, а се оказа, че ако искаш да постъпиш в специалните сили ти трябва КИ не по-малко от 120. Няколко години преди това коефициентът за интелигентност не е бил от съществено значение.<br />Когато вече си разопаковах багажа във Форт Браг започнах да разбирам защо изискванията към кандидатите се бяха покачили толкова. Имаше прекалено много лентяи, които заемаха постове, от които практически нямаше никакъв смисъл. До известна степен, освен че бяха в тежест на армията като цяло, те оронваха авторитета на специалните сили в частност, а и правеха машината доста по-мудна и бюрократизирана.<br />Няколко офицери бяха прокарали идеята, че нещата не могат да вървят по стария начин и нещо трябва да бъде променено. А това беше именно имиджа, окото с което се гледаше върху нас и нашата работа. В това число и това, което се очакваше от нас за в бъдеще.<br />Като ти кажат такива неща няма как да не изпъчиш гърди и да се зарадваш вътрешно, че именно ти си избран и селектиран сред толкова много други кандидати. И мотото, което се мъчеха да ни втълпят офицерите беше “Трябва да обърнем специално внимание върху нас и способностите ни. Не можем вечно да стоим извън системата, а да станем част от армията. А това няма как да стане докато ни смятат за главорези вместо за професионалисти”.<br />Нашата група, новоприетите, бяхме първите, които щяха да се обучават по новите стандарти важащи за специалните сили. Не казвам, че бях доволен от това, което научих. По-точно като разбрах какво се включва в учебната ни програма, но вече беше късно за отказ, а и имаше доста неща, които изглеждаха доста апетитно и предизвикателно.<br />И така започна моето обучение в специалните сили. 11 май 1983 година. Тогава бях на 19, една чудесна възраст за шлифоване на диаманти. А аз май щях да се окажа диамант.<br /><br /><br />Шосето между Багдад и Хила, 23 октомври 2004г<br /><br /> Инфраструктурата беше ужасна. Целият път беше осеян с дупки и нямаше изгледи скоро да бъде поправен. В момента протичаха търгове за участие в реконструкцията и възобновяването на следвоенен Ирак. Какви бяха изгледите? Мащабните сделки обхващащи главно ремонт на летища, болници, помощни съоръжения и главни артерии, щяха да бъдат спечелени от фирми, за които вече от доста време се говореше, че са в играта от самото започване на ударите. Всъщност вече никой не си задаваше въпроса кой стои зад тях. Като повечето публични компании те също бяха станали прозрачни за обществеността. Силите коалирали се със САЩ също щяха да получат своя дял от възобновяването, но разбира се за тях щяха да останат второстепенните задачи. Но никой не роптаеше. А и как да го стори като това бяха държави, които съвсем наскоро бяха станали членки на Северноатлантическия пакт, а за тях това означаваше много. Чувстваха се по-сигурни, защитени, дори бяха готови да предоставят военни бази на територията на страните си, за да могат Съединените щати да стъпят по-здраво и близо до този размирен регион.<br />Не виждаха ли заплахата, която висеше като клеймо над тях? Или просто предпочитаха да оставят нещата такива каквито са и да се надяват, че отмъщението ще ги пропусне. Връщайки се малко по-назад във времето няма как да не отбележим какво се случи в Испания. Ударът беше толкова неочакван и безпощаден, че смрази кръвта на цялата планета. Испания се оттеглиха от голямата игра. Всички останали се надяваха да не последват съдбата й.<br />И сега се надпреварваха да наддават за права свързани с възстановяването на инфраструктурата на една разбира от бомбите и разяждана от вътрешни противоречия държава.<br />Беше месеца на Рамазан. За всеки мюсюлманин това беше време на празнуване.<br />Малкият бежов микробус бавно напредваше по разнебитеното шосе, а дванадесетте мъже вътре се надяваха час по-скоро да се доберат до Хила, където ги очакваха семействата им. За тях празника щеше да започне малко по-късно. Единадесет от мъжете бяха членове на новата гвардия на Ирак, която се намираше под разпореждане на временното правителство съставено от хора с доста положителна нагласа към САЩ. Не можеше да се каже, че им беше лесно. Нито на тях, нито на самото правителство. Имаше толкова проблеми за разрешаване, а като че ли с всеки изминал ден нещата вместо да влизат в релси, все повече започваха да излизат от контрол. Новосъздадената гвардия нямаше необходимия опит, а и ресурси, да се справи с проамерикански настроените фундаменталистки групировки, а също така и с не скритата неприязън на бивши членове от управляващата партия Баас. Положението беше критично, но на тях им се искаше да вярват, че ще дойде момент, в който нещата ще започнат да се оправят.<br />Автобусът продължаваше бавно да се носи напред. Единствените превозни средства, които се намираха на пътя бяха няколко каруци и стари брички, които едва се тътреха.<br />Не можеше да се каже за гвардейците, че бяха доволни от факта, че се прибират у дома. Бяха им дали само два дни почивка, твърде недостатъчно време, за да се насладят на празника и на семействата си.<br />Слънцето препичаше ужасно. Под гумите на микробуса се разнасяха купища прахоляк. Ауспухът димеше ужасно и вонята на нафта беше непоносима. Гърлата им се давеха в облаците прах и дим, които се смесваха вътре.<br />Една кола се зададе от към Хила и шофьора на микробуса, който тъкмо се канеше да заобиколи поредната голяма дупка, наби рязко спирачките. Мъжете зад гърба му изхвърчаха напред, главите на няколко се блъснаха в предните седалки, чуха се няколко псувни и ругатни. Нищо ненормално, въпреки че Корана забраняваше такъв език.<br />Шофьорът намали максимално. Шофьорът срещу него явно бързаше доста. Цялата кола се обвиваше в прах, наподобяваше маранята в пустинята. Разделяха ги не повече от петнадесет метра, когато шофьора на колата рязко изви волана и предницата му се вряза странично в микробуса. Точно от страната на шофьора. Последният изтърва волана и изрева от изненада. Предната дясна гума на микробуса потъна в дълбока дупка, а допълнителния тласък, който й беше даден от сблъсъка, прекатури возилото.<br />Гвардейците също неистово закрещяха. След секунди телата им се блъскаха едно в друго, а микробуса продължаваше да се върти надолу по малкия склон.<br />Горе на шосето колата спря и ухилен брадат шофьор се измъкна през очуканата врата. В ръката си държеше автомат. Бавно се насочи към преобърнатия микробус изричайки благодарствени слова към Аллах.<br />Седем минути по-късно още две коли бяха спрели на мястото на инцидента. Десетина въоръжени мъже измъкнаха окървавените гвардейци от микробуса и ги подредиха на горещия пясък. Всички до един бяха коленичили под жаркото слънце, а ръцете им бяха поставени на тила. Чистите им униформи бяха превърнати в парцали оцапани с кръв и пот.<br />Един от мъжете се доближи до шофьора и опря дулото на автомата в главата му. Без никакво предупреждение или дума натисна спусъка. Откосът разкъса тила на мъжа и направи от черепа му купчина пихтия, кръв, коса и потрошени кости. Тялото на шофьора се строполи в прахта още преди някой от гвардейците да може да изрече името на Аллах.<br /><br />Персийски залив 23 октомври 2004г<br /><br />Операция “Пустинна буря” свърши предназначението си. След края на офанзивата САЩ си позволиха да оставят в региона солидно военно присъствие, което трябваше да гарантира мира и да спъва мераците и набезите на всяка от арабските държави, които искаха и можеха да постигнат нещо повече. Моделът беше ясен. САЩ бързо струпаха военноморски, военновъздушни и сухопътни войски. Самото им присъствие говореше твърде много за решимостта, с която САЩ заставаха зад целите си. На няколко пъти използването на тази мощ беше на ръба, но всичко се разминаваше. После дойде отказа на Саддам да допусне инспекторите от ОНН, които трябваше да инспектират иракски обекти, за които се предполагаше, че се занимават с разработването на химическо и биологическо оръжие. 1998г. Саддам отказа каквото и да било сътрудничество и това даде повод на САЩ да изстрелят няколко ракети срещу Ирак, въпреки че не получиха необходимата подкрепа от международната общност. Това разбира се не попречи и американските официални лица продължаваха да твърдят, че всеки един момент са готови да бомбардират Ирак ако се наложи. Това пък беше предпоставка за струпването на още повече военна мощ в региона, а това от своя страна ескалира конфликтите на САЩ както и с Иран, така и с “колебливия приятел” Саудитска Арабия. Това отново не притесни никой и в края на 1998г. в Персийския залив вече имаше близо 15 хиляди военни, в това число два самолетоносача “Нимиц” и “Джордж Вашингтон”, един крайцер, четири разрушителя,две фрегати с направляеми ракети, две подводници за нападение и две фрегати, които трябваше да следят за поставени мини или да минират при нужда.<br />Екипажът на “Ардънт” наброяваше 81 души в това число и летците, които управляваха 6-те хеликоптера. Вече седем години бяха дислоцирани тук и патрулираха по бреговете на Персийския залив. Основната им задача беше да подсигуряват плаването в района на Ормузкия пролив. Една не лека задача пред вид факта, че Иран беше разположил стрелкови позиции от двете страни на пролива, а огромно струпване на огнева мощ имаше там, където пролива беше най-тесен.<br />Командващ кораба беше капитан трети ранг Мич Феърчайлд. Четиридесет и седем годишен с осемнадесет години опит във Военноморските сили на САЩ. Беше капитан на “Ардънт” от три години, два месеца след като предния командир получи инфаркт. Доста амбициозен мъж награждаван на два пъти за проявена смелост при стълкновенията в Ливан и при първата атака срещу Ирак под егидата на генерал Щварцкопф.<br />Капитанът стоеше на рампата и наблюдаваше как слънцето започна да се спуска зад хълмовете на брега, къпещо ги в яркочервена светлина. Десетки пъти беше наблюдавал залеза. Имаше нещо величествено в него. Слънцето уморено от дневното си дежурство се оттегляше, а Луната поемаше нощната стража. Като вахтата. Винаги имаше ред, който трябва да се спазва. Светът се базираше на порядки и когато някой имаше смелостта да наклони везните в една от двете посоки, винаги трябваше да се намери някой, който да въдвори реда. Светът не можеше да съществува по друг начин. Ден. Нощ. Слънце. Луна. Може би и за това имаше миротворци, защото светът не можеше без хора, които се славеха и обявяваха за анархисти.<br />“Ардънт” цепеше водите в близост до катарския бряг. Малко се бяха отклонили от маршрута. На този етап водите около Иран бяха спокойни и можеха да си позволят да огледат обстановката малко на изток-североизток. Петнадесет мили ги деляха от брега до остров Раракан. А отделно това три хеликоптера кръжаха двадесет мили западно от тях и гарантираха спокойствието им.<br />Старши матрос Дък Чейни се доближи до командира и му отдаде чест. После изглади няколко гънки на перфектно изпъната си куртка и докладва:<br />-Сър, забелязан е кораб западно от нас!<br />Капитан трети ранг Феърчайлд си позволи лека усмивка. Вече толкова време си позволяваха да спират и проверяват търговските кораби, че му беше дошло до гуша, но заповедите си бяха заповеди.<br />-Какъв флаг?-меланхолично запита той.<br />-Ирански, сър!<br />-Вид?<br />-Предполагаем миноносец…<br />-Стига бе, момчета…Войната свърши отдавна. Това, че в Ирак се води партизанска война не означава, че всяка фрегата, която си позволи да мине през пролива е непременно с анти американска насоченост.<br />-Разбирам, сър…<br />-Не, не разбираш, момче…Аз също на моменти се чудя дали разбирам…<br />Командващият се отдели от мостика и запристъпва бавно по палубата. Морето беше спокойно. Почти никакъв вятър. Никакъв проблем през последните месеци. Очертаваше се един съвсем спокоен патрул. Защо им беше на всички да се стремят да развалят спокойствието, което ги обгръщаше. До някъде разбираше младите матроси. Той също беше с доста буйна кръв, когато за пръв път постъпи във флота. Прекалено буйна. Доста често му се случваше да напуска флотския бар с разкървавен нос или с прещракващо чене. Каляваше си и си мислеше, че една свада с колеги е достатъчно героична постъпка. Но не. Не беше така. Когато за пръв път видя другар да пада до него, надупчен от вражески куршуми, той разбра че безгрижната служба е свършила. Нямаше как да изтрие кръвта от лицето си и на следващия ден да си стисне ръцете с този, който го беше напердашил. Вече загиваха. От истински куршуми. А те още не го осъзнаваха.<br />-Кой го забеляза?-попита той матроса, който вървеше на метър след него като верен копой.<br />-От хеликоптерите, сър…<br />-Свържи се с тях по радиото и им предай да проверят какво превозва…Искам точни координати на моментното му разположение, както и начало и край на дестинацията. Товар-също…Да играем по правилата, а?<br />Матросът кимна и хукна към рубката.<br /><br />Анаконда, Монтана, 23 октомври 2004г.<br /><br />От четиринадесет години беше управител на клона на “Фърст нешенъл сити банк ъф Ню Йорк” в Анаконда. Не можеше да се похвали кой знае с какво в службата, но беше факт, че работата му доставяше необходимото удоволствие. Като се вземеше пред вид местния поминък той определено можеше да се гордее с това, което бе постигнал. Отдалечеността на щата от централните офиси на големите банки му попречи да продължи кариерата си някъде другаде, но пък той обичаше родния си край. Преди две години му бяха предложили да поеме клона в Хелена след като тамошния директор се пенсионира, но Кърт Уолъс отклони предложението достатъчно тактично, че да не предизвика двусмислици. Познаваше отлично хората, с които работеше. Повечето от тях имаха толкова служба колкото и той. Знаеха, че банката не може да им предложи възможност за повишение, но също като него харесваха това, което правеха, а и стояха далеч от мрачната атмосфера, която на моменти струеше в мините и преработвателните заводи.<br />Почти всеки гражданин на Анаконда имаше влог тук. Те самите бяха родом от града, бяха израснали, учили и живели заедно толкова години. Познаваха се отлично и това облекчаваше работата им.<br />Сградата беше на два етажа. Не беше ремонтирана от четири години, въпреки че централния клон в Ню Йорк беше обещал да отпусне средства за подмяна на оборудването, инвентара и ремонт на фасадата. Две от буквите не светеха вече три години, но на всяко запитване, което Уолъс правеше , се получаваше изчаквателен отговор. И той чакаше. Щеше да почака още пет години и после щеше да се пенсионира като колегата си от столицата и тогава просто щеше да се наслаждава на живота. Да поскита по света, да отдели малко повече време на себе си.<br />Не беше женен, но имаше извънбрачен син. Доста хубаво момче, което съвсем скоро влезе в колеж. Въпреки че не беше виждал майка му вече две години той все така продължаваше да държи на нея и подържаха връзка, макар и по телефона.<br />В банката работиха шестима касиери, имаше помощник управител и шестима мъже охрана. По трима на смяна от по дванадесет часа. <br />Както всяка банка и те си имаха сигнали за сигурност. Имаше периоди от седмицата или месеца, в които големи суми преминаваха през клона му. Ставаше въпрос за дните, когато работниците в медните мини получаваха аванс или заплати. Тогава подсилваше охраната и осигуряваше полицейски кордон на колата с парите. Поне това можеше да направи за да гарантира спестяванията и заплатите на съгражданите си.<br />Системата за сигурност също работеше перфектно. Той пръв влизаше в банката. Охраната винаги поставяше предварително уговорени сигнали на точно определени места. Уточняваха ги всяка вечер преди края на работния ден и преди започването на техния. Всеки ден бяха различни. Имаше ли проблем, охраната не поставяше сигнала на мястото му и той своевременно можеше да информира полицията чрез паник бутона. Полицейският участък беше съвсем наблизо, а и винаги имаше патрул наоколо, когато провираше ключа в ключалката. За по-сигурно.<br />Уолъс предпочиташе да бъде далновиден, вместо да предприема излишни рискове. Вече четиринадесет години не беше допуснал грешка. Вече четиринадесет години не се беше случило нищо, което да навреди на него, служителите му или клиентите на банката. Какво повече можеше да иска човек от живота.<br />Може би още един спокоен ден?..<br />8.00!<br />Той провря ключа в процепа и го завъртя. Помаха на помощник шерифа, който тъкмо похапваше кифлички и влезе вътре. Двамата мъже от охраната му се усмихнаха дружелюбно, стиснаха си ръцете. Третия го чакаше при сейфа. Нямаше как да бъде отключен ако и двамата не бяха там. Всяка вечер от Ню Йорк пристигаха кодовете. Единият беше за него, а другия за старши пазача. Никой не знаеше какви са комбинациите на другия. И това беше добре. Добре беше, че всяка сутрин правеше бърза инвентаризация на наличността.<br />Днес всичко си беше както трябваше да е.<br />Денят действително щеше да бъде хубав.<br />Той поздрави първата касиерка, която мина през вратата и погледна през прозореца изгряващото слънце. Червеникавите хълмове наоколо бавно се обливаха в светлина.Калоян Вълчановhttp://www.blogger.com/profile/12124100644969373920noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-4715295401903457761.post-46516103809704425102010-03-12T23:38:00.000-08:002010-03-12T23:46:06.607-08:00“Традиционната функция на една война е свързана с промяната на съществуващо положение на нещата. Традиционната функция на един политик е да замазва съществуващото положение на нещата. Традиционната функция, която ние изпълнявахме, беше да замазваме съществуващото положение на нещата. Те трябваше да изглеждат такива, каквито ги описваха политиците, а съществуващото положение не трябваше да се променя драстично. Нашето присъствие беше необходимо зло. А самите ние бяхме доста зли и безотговорни…И въпреки това всичко винаги се подреждаше както трябва.”<br /><br />Дните му протичаха напълно еднообразно и това нямаше как да не го тормози. По цял ден стоеше в инвалидната количка и съзерцаваше екрана на телевизора. Ампутираните му крака бяха завити с одеало. В самото начало му беше доста трудно, но сега технологиите се усъвършенстваха прекалено много и се справяше сравнително лесно. И въпреки това краката си му липсваха. Военните хирурзи, които ги ампутираха преди толкова време, му бяха обещали протези. Тогава не искаше да повярва, че ще си наложи да се качи на нещо изкуствено и доста дълго време роптаеше. Дори си позволяваше да плаче вечер, когато болката ставаше все по-силна и единствено морфина му помагаше са заспи. Имаше един момент от живота му, когато му се искаше гранатата да беше отнела живота, а не само краката му. После дойде следващия етап. Неизбежен както му бяха казали. Самосъжалението. И той се почувства толкова смазан, че на два пъти опита да сложи край на живота си. И естествено съдбата беше срещу него и реши, че не е необходим на Всевишния. Все още не…А той си беше сакат и на никому ненужен. Краката му по цял ден бяха завити в одеала. Чуканчетата бяха обвити в чист плат, целият напоен с медикаменти, които да успокояват болките му. Стоеше си в количката и не можеше да помръдне без помощта на някоя медицинска сестра или на сина си. Да, хубаво беше, че поне сина му беше свястно момче и всеки ден го посещаваше в болницата…Но времето мина и той разбра, че живота продължава със или без крака. Сега това не беше чак от такова значение. За поредния му рожден ден му подариха нова електрическа количка, която се задвижваше с бутони. Вземаше лесно завоите и с нея можеше спокойно да си прави “сутрешен джогинг” по алеята за колоездачи.<br />Градчето беше сравнително спокойно. Беше дало подслон на няколко ветерани от войните във Виетнам и Ирак. Сега водиха спокоен живот, наслаждавайки се на природата, чистия въздух, картите, бингото в центъра на града, салатите в ресторанта на “Мама Роуз” и историите за воините. А всеки имаше какво да разкаже.<br />Когато не бяха заедно той просто си стоеше в къщи и гледаше телевизора. Лари Кинг, мъжът с тирантите, вече беше започнал да му омръзва. Бяха започнали да му омръзват и новинарските емисии по световните канали. Просто преповтаряха една информация на всеки кръгъл час, а неговия ден започваше от шест сутринта и приключваше в единадесет вечерта. Знаеше почти всичко, което се случваше. А повечето неща не бяха никак приятни.<br />Винаги се беше чудил защо новините изобилстват с такава информация. Защо винаги лошите неща, които спохождат човек в живота трябваше да бъдат водеща тема? Защо всички, които сядаха пред телевизорите да се разтоварят, трябваше да се натоварват с нещастието на хора, които дори не познават, на хора, чиято религия не изповядват, на хора, чийто начин на мислене не разбират? Защо в периферията оставаха хубавите неща, които се случваха. А такива имаше…Лошото е, че като се замисли човек винаги първо на ум му идваше как кола бомба преди два дни е затрила десет човешки живота или как някое пагубно земетресение е разрушило домовете на хиляди, но никой не се сещаше как малката Мери Ан е прочела първата си книга на четири години, време когато повечето като нас едва са можели да стоят изправени на два крака. Винаги ставаше така. Винаги трябва да се изправяш срещу лошото. Да го посрещаш гърди в гърди. Да се бориш с него, дори това да ти коства остатъка от мизерния ти живот…Поне на него му беше коствало.<br />Той превключи на CNN и се загледа в поредната човешка трагедия, която се разиграваше. Ирак! Разбира се, че беше Ирак. Всеки път като зърнеше картина, усещаше как осколките от бомбата се врязват в крайниците му, усещаше как кръвта блика по калния път, усещаше как куршумите продължават да свистят покрай него. Знаеше, че това, което направи спаси хората му. И се радваше на това. Нито медала, който беше прибрал в една кутия на дъното на гардероба, нито почестите, които му оказаха след като премина ампутацията на краката му, можеха да се сравнят с душевния покой, който изпитваше като знаеше, че беше спасил живота на поверените му момчета, лишавайки се до живот от възможността да се наслаждава на красотата на природата катерейки планини, разхождайки се по поляни, дори шофирайки през потока от автомобили…Но си заслужаваше. Заслужаваше си да види лицата им надвесени над него в болничната стая. Сълзите, които течеха от очите им, когато той им се усмихна, въпреки болката парализираща изтръпналите му крайници.<br />Това беше преди тринадесет години. А сега! Толкова време мина, а нещата не се бяха променили. Отново десетки младежи бяха изпращани на смърт в една пустиня, от където нямаше връщане. Млади, хубави и добре тренирани момчета, които трябваше да спазват едно статукво налагано от политиците, да вършат неща, които те просто не приемаха или им беше трудно да приемат.<br />Дългът! Именно дългът към американския флаг…Той ги караше да отдават живота си за кауза, която беше толкова далеч от личните им желания. Американският империализъм ги пращаше толкова далеч от дома не за да защитават родината си, а да защитават хора, които просто гледаха как да ги убият. Толкова просто и елементарно. Как можеш да се бориш с враг, който не се страхува от смъртта? Как беше възможно да убиеш цяла една религия? Беше ли въобще възможно да се постигне нещо с тези кръвопролития? Беше ли възможно да се стигне да нещо хуманно, когато подбудите бяха не етични и неморални ?<br />CNN!<br />Погледът му се фокусира върху екрана. Пресегна се за дистанционното и усили говора…<br />Картината, която изпълваше екрана включваше четирима мъже. Единият беше коленичил, а главата му беше килната напред. Тялото му беше уморено. Беше сигурен, че този мъж, този жалък остатък от човешко същество, е бил доста дълго време подлаган на глад и изтезания. Тримата мъже зад него бяха целите облечени в черно. Лицата им също закрити. Процепи бяха оставени само за устните и очите. Двамата, тези в ляво и дясно, държаха руски Калашников, насочени право в тила на коленичилия. Третият държеше бял свитък и четеше нещо на арабски. Четенето продължи около две минути, а после той безцеремонно хвана коленичилия мъж за косите и повдигна главата му.<br />Ник Бенинг изтръпна.<br />Окървавената глава пред него беше на едно момче, което познаваше твърде добре. Беше го отгледал и наблюдавал как расте, беше го хранил, беше му чел приказки вечер преди лягане, беше с него в болести и радости…<br />От екрана го гледаше лицето на Кен. Кен Бенинг беше поредната жертва на “Еднобожие и свещена война”.<br />Той изтърва дистанционното и заскуба косите си.<br /><br /><br /><br />І<br />Всемогъщи Боже, който си творец на свободата и защитник на потиснатите, чуй нашата молитва:<br />Ние, мъжете от специалните сили, признаваме зависимостта си от теб за запазване на човешката свобода.<br />Бъди с нас в стремежа ни да защитим беззащитните и да освободим поробените.<br />Нека винаги помним, че нашата нация, чието мото е “На Бог се уповаваме”, очаква да се държим достойно, никога да не засрамваме нашата вяра, семейства или ближни.<br />Дай ни мъдрост от ума си, смелост от сърцето си, сила от ръката си и защитата на твоята длан.<br />Ние се сражаваме за теб и на теб принадлежи короната на победителя.<br />Защото твои са царството небесно и силата и славата завинаги.<br />Амин.<br /><br />Форт Браг, Северна Каролина, 23 октомври 2004г.<br /><br />Беше строен мъж, висок малко повече от метър и осемдесет, с решителен, но леко скован от продължителната служба, непринуден външен вид, който будеше доверие. Лицето му беше насечено от остри скули, а лявата буза украсена от розов белег. Беше добър войник. Един от най-добрите, които някога бяха стъпвали в Ирак.<br />Вървеше към сградата на щаба. Новината, която трябваше да предаде на генерала, нямаше как да се хареса. Нещата бяха излезли от контрол и той беше един от малцината, който имаше реална представа за ситуацията там, а също така можеше да даде реална оценка на щетите, които можеха да понесат.<br />При едно по-внимателно вглеждане нямаше как да не се забележи, че полковник Бригс леко накуцва с левия крак. Куршумът беше преминал през сухожилия и мускули. Опитните специалисти си свършиха работата успешно, а физиотерапиите, на които го подложиха през продължилото година и половина лечение, се оказаха далеч по-ползотворни от очакваното. Това нямаше как да не го радва. Отново вървеше свободно, дори си позволяваше да играе баскетбол и футбол. Но кариерата му спря до тук. Беше му невъзможно да се справи с тежката и непосилна за всеки задача на полеви офицер, от когото се очакваше да взема дейно участие в разрешаването на кризисни ситуации в коя да е точка на света. Единадесет години в ОВССО. Единадесет години изпълнени с напрежение и много труд. А сега беше просто аналитик. Човек стоящ зад бюро. Нещо доста непривично за него.<br />Генерал-лейтенант Джим Крауфорд беше с около десет сантиметра по-нисък от него, но осанката му и без това си беше доста внушителна. Въпреки стегнатостта на военната униформа той изглеждаше някак лек, свободен. Имаше тънки хитлерови мустачки, леко завити в краищата. Очите му бяха тъмносини, прекалено дълбоки, за да можеш да вникнеш в това, което криеха. Беше се облегнал на перваза и наблюдаваше момчетата, които маршируваха на алеята пред щаба. Наслаждаваше се на стегнатите им редици и достолепието, с което носеха униформата на специалните сили за бързо реагиране.<br />Бяха изминали доста път преди да докажат на онези от армията, които се отнасяха с не скрито презрение, към тяхната работа, че са доста изостанали и много по-слабо обучени и тренирани. Крауфорд беше един от ветераните, които стояха зад формирането на днешния облик на ОВССО. Един от пионерите позволили си да критикуват политиката на управляващите преди повече от тридесет години. Един от малцината, които бяха предложили да бъде създаден такъв отряд, който да бъде готов всеки един момент, да окаже нужното съдействие на американски граждани в която и точка на света да се намираха те.<br />Нерви! Беше слабо казано. Да се бориш с бюрокрацията на Картър не беше лесна работа, но нима да служиш на родината, излагайки се на противниковия огън беше по-лесно от това да управляваш света от Овалния кабинет.<br />Съединените щати не бяха подготвени да се справят с десетки ситуации, в които живота на обикновените граждани беше заплашен от терористи. Няколкото горчиви хапа показаха колко слаба всъщност е военната машина наречена Американска армия. Коригирането на този недостатък започна малко след 70-те години. Крауфорд и няколко далновидни мъже започнаха да използват връзките си, за да лобират новата опасност, която дебнеше над света. Най-значимите личности в тази скрита война за създаване на повече огнева мощ бяха директорът на операциите на сухопътните сили, командирът на специалните армейски части и главния научен ръководител на Агенцията за контрол над въоръжаването и разоръжаването, който по него време ръководеше правителствените изследвания върху тероризма.<br />Крауфорд тогава работеше именно под негово попечителство. Все още беше майор, но един доста пробивен майор.<br />Разбира се бюрократщината се помъчи да смаже исканията им, но дойде датата 4 ноември 1977г. и по ирония на съдбата се случи нещо доста неочаквано, но предвиждано от доста далновидни мъже. На тази дата се провеждаха последните учения, които щяха да дадат отговор за годността на новия вид войска да се справи с извънредни ситуации. А в другия край на света новото религиозно движение в Иран реши, че момента за завземане на властта е идеален, а петдесет и тримата души в Американското посолство бяха изкупителната жертва. Те преживяха 444 дни на ужас и страдание.<br />Този инцидент помогна на бавно работещите мозъци в Белия дом, Сената и Конгреса, да проумеят, че действително са необходими нови войски, които могат да нанесат ответен отговор и да отговорят ефективно на терористичните атаки.<br />Крауфорд беше изпратен в Иран, където затвърди славата си като един от най-добрите снайперисти. За жалост неговите способности не бяха достатъчни. Липсваше подходяща инфраструктура, нямаше организация на командването, повечето офицери само си пречеха вместо да действат като добре смазан механизъм, преплитаха се правомощия и задължения. Това нямаше как да не даде отражение върху и без това сложната ситуация, пред която бяха изправени. ЦРУ също не можа да окаже необходимото съдействие. За близо половин век дейност те още не бяха създали подходящата разузнавателна инфраструктура в региона, а без такава просто нямаше как да бъдат сигурни в нито една стъпка, която предприемаха.<br />Сега, двадесет и седем години след първия му сблъсък с човешката реалност и житейската смрад разяждаща Персийския залив, пред тях отново се изправяше до болка познат въпрос.<br />Генерал-лейтенант Крауфорд покани с кимване полковник Антъни Бригс да седне. Двамата се познаваха от много години. За пръв път се бяха срещнали във Форт Браг, а после и в Лийвънуът, въпреки че причините, поради които бяха там, бяха коренно различни.<br />-Прекрасен ден-усмихна се генерала на своя подчинен.<br />-Не и за нашите момчета в Ирак, сър-поклати глава Бригс.-Снощи е имало атака срещу гарнизона в Кербала…Има над десет мъртви и поне двадесет ранени, сър.<br />Генералът прехапа устни.<br />-Радикалните средства, които привържениците на Саддам прилагат започват да притесняват не един от офицер от щаба в Ирак. Войната фактически приключи, но жертвите, които даваме сега са доста повече от всичките хора, които загубихме по време на самата експанзия…Това по принцип е недопустимо, но е факт, сър.<br />-Мислиш ли, че не съм наясно с нещата, полковник!<br />-Не казвам такова нещо, сър…Просто в Ирак се нуждаят от повече наши момчета, сър. Колкото и добри войници да са, те просто не са се научили да се справят с подобни ситуации. На повечето дори им липсва боен опит. Малцина са онези, които са се върнали след Пустинна буря…<br />-На последното разискване, на което присъствах, засегнах тази тема. Тя е доста болезнена и придобива все по-детайлни очертания на фона на кървавата антифада, на която са подложени както нашите, така и съюзническите войски…Никой не е казвал, че ще е лесно да се преборим с ислямистката идеология и закоравелите порядки на тия хора…Те казаха, че знаят това, полковник.<br />-За това и беше формирана антитерористичната коалиция, сър, но ефекта си остава същия…Редовно преглеждам сводките, които пристигат, а също така поддържам специални отношения с няколко наши момчета там. Ситуацията, която се представя пред очите на политиците ни, е доста по-розова от реалността там.<br />-И това ще ги накара да пратят още хора?-повдигна вежди генерала.-Мислиш ли, че някой вече не са започнали да си натискат задниците след случките в Испания и Франция. Коалицията ни започна да оредява, полковник. Уплашиха се…А ние оставаме там и рискуваме живота на десетки млади момчета, за да поддържаме статуквото. Никой не е казал, че ще ни е лесно, но никой няма да ме накара да поема излишни рискове.<br />-Те са обучавани за това-натърти полковника.<br />-Ти също!-генералът присви очи.-Едно е да тренираш, а съвсем друго да спиш под вражески огън. Знаеш го прекалено добре, за да ти напомням защо сега стоиш заврян зад бюро, приятелю…Също така знаеш, че не аз или ти решаваме кога и колко воини да изпратим. Има си процедури, а колкото и да ме притеснява това, те са прекалено мудни.<br />-За толкова време не разбраха ли, че адекватния отговор фактически печели половината война…<br />-ЦРУ разполага с хора навсякъде там. Доста по-добра мрежа от преди тридесет години…<br />-Но до колко е надеждна…<br />-Какво предлагаш, полковник?<br />-Войната продължава, сър…С подписването на прекратяването й и предаването на властта в ръцете на избрани от народа лидери, тя не приключи…Просто премина от активна фаза в пасивна. Сега не се воюва на бойното поле, а се води партизанска война. Знаете какво спечелихме в Афганистан…Сега е същото.<br />Генералът се отдалече от прозореца. Войниците продължаваха да маршируват, а стъпките им отекваха в стаята. Перфектно смазан механизъм.<br />-ЦРУ на няколко пъти се опитаха да се докопат до лидерите на съпротивителното движение, но безуспешно…Не съм наясно колко голяма е по-мащаб агентурната им мрежа, но пред вид загубите, които търпим, съм си съставил необходимото заключение за тяхната ефективност. Не можем да се осланяме на тях. Не и ако искаме да се преборим с потенциалните ни врагове, не и ако искаме да сложим край на това безсмислено заколение…Политиците ни до сега трябваше да си извадят доста заключения след безуспешните мисии във Виетнам, Камбоджа, Афганистан, Ливан и Иран. Или е необходимо някой да отиде там и да им го начертае с кръвта на загиналите…<br />Двамата замълчаха за известно време. До тях достигаше само глъчката на взводовете, които се обучаваха отвън. Стегнатите команди на ръководещите офицери и още по-стегнатите и задружни отговори на служещите.<br />-След два дни ще летя за Вашингтон. Ще отнеса проблема до необходимата инстанция. Обещавам, ти Бригс!<br />-Позволете ми да започна обучението на една от бригадите, сър…Вие сам казахте, бил съм там и знам къде са слабите ни места. Знам на какво да ги науча, знам това, което повечето офицери се притесняват да признаят, че е необходимост, която ни е убягнала…Няма нужда да правим грешките, които направихме преди четиринадесет години, сър!<br />Генерал-лейтенант Крауфорд се усмихна.<br />-Колко човека мислиш, че ще ти бъдат достатъчни?<br />-Нека преценя в движение, сър…Но мисля, че за това, което ми се върти из главата ще ми стигнат четири или пет оперативни звена от по десет или дванадесет души.<br />-Кидон?<br />-Не разбрах, генерале- полковник Бригс изненадано погледна началника си.<br />-Така се наричат израелските наказателни отряди…Най-страшното оръжие на МОСАД!<br />-Кидон- повтори замислено полковника.-Няма нищо лошо да ги наречем така, сър…Така или иначе ще бъдат подготвени да отстранят точно тези, които стоят в основата на всичко…<br /><br />Форт Стюърт, Джорджия, 23 октомври 2004г.<br /><br />-Трябва да се разграничават мотивите, които стоят зад извършването на всеки атентат. На първо място е какво точно е целта му. Търси ли се отнемането на човешки живот или просто става дума за сплашване на дадена организация, в това число дори и цяла държава. Политически ли са или пък са на религиозна основа. Жена или мъж ги извършва. Познаването на мисленето на врага е предпоставка за това да успееш да се справиш с него. Знаеш ли кой е изправен срещу теб, ти можеш адекватно и бързо да от реагираш на създалата се ситуация.<br />Арабския полуостров е съвкупност от различни мюсюлмански течения, които се различават както по морално-етичния кодекс, така и по сфери на влияние и въздействие върху последователите.<br />Самоубийствените атентати днес се оказват най-големия враг на всеки един и особено на вас, които се намирате на самата фронтова линия. Никога не можеш да бъдеш сигурен дали просто няма да си случайна мишена на някой, който е решил да се срещне с Всевишния по-рано. Самоубийствените атентати не винаги могат да бъдат вместени в някаква логика. В основата си те могат да се разделят на два основни модела. Модел, чийто мотиви се определят като националистически. Освен пораженията, които се причиняват, се цели разрушаване на инфраструктурата. Човешките жертви и материалните щети са тъждествени по отношение на търсения ефект. Такъв пример е дейността на палестинските Хамас и Ислямски Джихад, ливанския Хизбула, а също така и на египетските терористични организации. Другия модел е свързан със стриктната религиозност. Самоубийственият атентат е разглеждан от инициатора като действие на бойното поле. Такива операции най-често се провеждат групово и в няколко фази включващи няколко последователни атаки. При този модел липсват жените самоубийци. Необходимо е да се определи към коя религиозна група се числи разследвания от нас, за да може да бъде направен по-точен анализ и психологически профил. В морално-етичния кодекс на салафито-уахабитите жената не е равностойна на мъжа и на нея не й се гласува такова доверие за изпълнението на важна мисия. Ал Кайда не използват жени в нито един от случаите, за разлика от атентатите носещи почерка на Хамас или Хизбула.<br />От оперативна гледна точка практиката е класифицирала шест вида атентатори камикадзета.<br />Камикадзета тела-бомби, каквито се срещат най-често, тъй като осъществяването на такъв тип акция изисква най-малко време, най-елементарна подготовка и реализация.<br />Камикадзета самолети. Това са най-сложно изпълнимите операции от техническа гледна точка, но както сами се убедихте не са нереализируеми. Действията на 9.11 говорят достатъчно и няма смисъл да се спирам по-подробно на това сега.<br />Камикадзета коли или камиони. Използват се предимно ако целта е взривяване на възможно по-голям и обемен товар и целят причиняване на по-значими материални щети. През последните няколко седмици сме свидетели на поредица подобни атентати във все още размирните зони в Ирак.<br />Малко по-нетрадиционен модел са камикадзетата използващи мотоциклети. Най-разпространени са предимно сред палестинците, които нанасят поражения срещу окупираните от Израел райони.<br />Следващия модел е доста остарял, но е винаги да бъдете подготвени за това, което може да очаквате, особено като се намирате в близост до пристанища или водни басейни. Камикадзетата водолази са явление, което затихна през 80-те години, но не е чудно да се прояви пред вид стратегическото място на Ормузкия проход и апетита на Иран към следвоенен Ирак.<br />Последният модел, както и предходния, също е отшумял, но използването на катери или моторни лодки може да нанесе сериозни вреди върху плавателните ни съдове, а те ни са никак малко в региона.<br />От всичко изброено до тук трябва да обърнем съществено внимание върху личната мотивация. Тя е и си остава най-трудната за декодиране част от извършването на атентата. Известни са ни десетки мотиви, поради които млади хора жертват живота си. Ал Кайда ни дава доста добра информация, въпреки че тя постъпва при нас заедно с десетки ковчези обвити в американския флаг…И все пак какво кара човек да стане камикадзе?..Отговора на въпроса е от изключителна важност. В Корана изрично е упоменато, че ал интихар, самоубийството е грешно, тъй като човек е само ползвател на живота, а истинския владелец е висшата сила. Самоубийството е насилствен акт на прекъсване на живота, а в такъв случай човек посяга към нещо, което не му принадлежи…Разбира те ли? Тези, които подтикват хората да извършват самоубийствените атентати трябва да намерят вратичка, с която да заобиколят каноните на Корана, и те го правят. Представят самоубийствените атентати като акт на военно действие и загиналите всъщност са мъченици, не самоубийци. От друга страна те игнорират терминологията “самоубийствени атентати” и ги представят под името “героични прояви”, които не са плод на лична безизходица, а са резултат от огромното желание да се всява страх в сърцата на всички неверници и тези, които им съдействат. Доста време отнема на лидерите им да трансформират ал интихар в истишхад, мъченичество. Така на този, който се самоубива сред деца, възрастни, вече му е отредено място в Рая, както и на седемдесет негови роднини, а също така и почетно място в общността му…<br />За вас е от съществено значение да знаете тези неща, момчета!..Те не мислят като нас и за да ги победим и да не загинем, ние трябва да се приобщим към тяхното мислене. Това, че загиват, не ги плаши. Те го правят с пълното съзнание, че вършат подарък на семейството си, защото както самия извършител, така и семейството му получава всеобщо уважение, повишава се социалния му статут. За държава като САЩ такова нещо е немислимо, но ислямизма е съвсем друго нещо. Преди години укорявахме израелците за това, че сриваха до основи всяко село, от което е произлязло камикадзе. В повечето случаи не се спираше само с разрушаване, а се стигаше до прогонване или дори до масово убийство. Тогава не ги разбирахме, но днес, когато всеки ден се натъкваме на коли или хора бомби, няма как да не се съгласим, че мерките, които израелците предприемат са напълно нормални и адекватни на ответния удар. Те целят в чисто психологически план да разрушат харизмата на камикадзето и да се противопоставят на “натрупания авторитет”.<br />Освен семейната среда и безпрекословното подчинение на религията и местните водачи, другата предпоставка за извършване на такива самоубийствени атентати, са паричните награди. Тази информация не е потвърдена, на сме почти сигурни, че сумите, които се дават на семейството на шахид, варират еднократно между 500 и 1500 долара, а след това се отпуска месечна издръжка от около 100 долара.<br />Израелците са доста напред от нас в изследване на психологията на ислямистките терористи и по тази причина сме поканили гост, който ще ви разясни в общи линии, това което аз ви обяснявам вече толкова време…Нека приветстваме Амир Шаром.<br />Капитан Нийл Уайз се усмихна на аудиторията си и покани госта си да заеме лекторското място. Той беше среден на ръст мъж, с доста прошарени коси, високо чело и меланхолична усмивка. Минаваше шейсетте. Беше участвал в не една операции на американските военни във всяка точка на света. “Синя примка” и последвалата “Справедлива кауза”, “Решителна воля”, “Тихоокеански вятър” и “Пустинна буря”. След приключването на първата война в Ирак той се беше оттеглил от активна военна служба, но продължаваше да бъде на щат в армията. Подпомагаше обучението на младите войници в психологически аспект. Разкриваше им тайните на психологията на противника и им помагаше да вникнат в нещата, да добият детайлна представа за това, пред което се изправят. Курсовете му имаха огромно значение и далновидността на част от командващите подпомогна тази система на обучение да бъде внедрена и в десетки други военни бази.<br />Амир Шаром беше дребничък с остър прегърбен нос. Очите му, украсени с дебели рамки и още по-дебели стъкла, криеха прекалено много опит и вещина. Беше прекарал целия си живот в един свят заобиколен отвсякъде от врагове. Никога не беше успявал да спи с две затворени очи. Винаги на щрек, винаги готов да отвърне и противодейства. Не беше тайна, че беше изкарал дълги години като катса към МОСАД, не беше тайна и, че МОСАД му позволяваха да запознава американците с част от информацията, с която самите те разполагаха. А те разполагаха с прекалено много информация.<br />-Шалом!-поздрави израелеца и се усмихна на униформените мъже пред себе си.-Моят колега в общи линии обобщи теоретичните рамки, които обвързват отделната личност с нагласата за извършване на самоубийственото деяние…Знаете, че Израел, от самото си създаване през 1948г. е под постоянен страх от нападения както от страна на палестинците от ООП, а също така на различни фракции поддържани от Сирия, Ливан, Ирак, Иран и Египет. Няма да обръщам внимание на дългогодишните преговори, които се водеха между всичките тези държави, нито пък върху хилядите жертви, които станаха и продължават да стават жертви на тази нескончаема война. Когато прекалено дълго време воюваш с някого и не успяваш да го победиш, ти си задаваш един съвсем елементарен въпрос: “Къде греша?” и още един, който произтича от първия: “Как да коригирам грешките си и да не ги повтарям?”…Ние се учим от грешките си и за тези 56 години непрекъсната война може да се каже, че напредваме стъпка по стъпка. Една война не е само оръжия и огнева мощ. Тя не се води само на бойното поле. Тя се води и в нашите глави…Да победиш врага означава, не само да смажеш военния му арсенал, а да прекършиш онова нещо в него, което го кара да те мрази и да те напада. А това е психиката. Разбирайте религия!..Всички ние изповядваме някаква религия и това ни прави доста по-различни. Фактът че не признаваме религията на другия или се мъчим да я подтиснем ни изправя едни срещу други. Убивайки врагът на бойното поле ти сразяваш тялото му, но не и вярата му, защото той умира именно заради тази вяра. Ислямизмът е доста широка тема на разговор и се съмнявам, че дори и няколко години ще са достатъчни, за да се вникни по-надълбоко в неговите рамки. Изтъкан от хиляди тълкувания, противоречия и разколи, той е Свещен враг на мен и моята държава, а както се оказва и на целия християнски свят…През юли тази година в Лондон беше избран председател на Световния съюз на ислямските учени. Юсеф Кардауи е първия опит на сунитската международна общност да създаде собствена марджаия, източник на религиозно правораздаване, което е валидно за сунитите по целия свят, а те са мнозинство сред мюсюлманите. Това е отговор на намесата на Папата в конфликтите в Близкия изток, а също така отричане на неговата дейност и религиозна власт…Преди години мюсюлманите наричаха немюсюлманите куфар, а днес ни оскверняват с улудж. Освен неверник, немюсюлманин може да се преведе и като магаре.. те ни асоциират с всичко нечисто и ни осъждат на смърт.<br />След няколко дни вие ще се изправите лице в лице с този нов враг и трябва да се подготвени не само физически, но и психологически, за да издържите и победите. Светът на мюсюлманите е коренно различен от всичко, което познавате и може доста да се шокирате от това, което ще видите. Важното е да запазите самообладание и да не се притеснявате. Вие сте на първа линия и не трябва да позволите на този порядък да застигне демокрацията ви.<br />Ние не сме тук, за да промиваме мозъците ви, а за да ги нагодим към друг метод за водене на война. Терористите камикадзета са най-големите ви врагове. Те се спотайват и ви атакуват с усмивка вместо с куршуми. Самите те могат да бъдат бомби или използваните от тях подръчни средства. Трябва да можете да различавате и преценявате хората, които виждате, с които се сблъсквате, за да оцелеете. Изминали сте дълъг курс на практическо обучение, но това не ви прави по-добре подготвени от някой, който е решил да се раздели с живота си отнемайки вашия. Колкото и добри да сте, а в това не се съмнявам, няма как да уплашите враг, който е готов на саможертва. Използваните живи бомби са просто хора с промити мозъци и то до такава степен, че вярват в няколко неща насаждани от религиозните им водачи. Те са сигурни, че самоубийствения акт е техният път към рая. За тях жизнения им път е олицетворение на ада и колкото по-скоро отидат в рая, толкова по-добре. Това няма да е добре ако сте близо до тях…Те вярват, че само шахида може да види лицето на Аллах, и самоубийството е път към нещо, което не се отдава на всеки. Не маловажно е, че в рая те вярват, че ще разполагат с 72 млади момичета, а също така и че осигуряват място на 70 свои близки в дверите на Аллах.<br />Религиозните водачи използват камикадзетата за постигане на свои цели. По принцип в повечето случаи самоубийствените атентати са насочени към демократични държави или към места, където се провеждат демократични реформи. Те се явяват част от едно по-широка военна офанзива и е неправилно да се разглеждат като отделно криминално деяние. Изразяват политическа воля, зад която стои група, а не в малко случаи и държава.<br />През 90-те години десетки терористични групи прибягват към този вид насилие като основен тактически подход за всяване на страх и суматоха. Мога да твърдя, че ние бяхме най-засегната страна от този начин на водене на война, но през последните години постигнахме несравним успех. Израел ефикасно навлезе в антитерористичната материя и сведе самоубийствените атентати до минимум. Как ли?..Казах ви в началото…Просто успяхме да влезем в главите им. Направете го и вие и ще видите колко е сладко да се печели…<br />Последваха ръкопляскания. Двеста войници се изправиха на крака.Калоян Вълчановhttp://www.blogger.com/profile/12124100644969373920noreply@blogger.com0