kamo69

И сам в бездушен свят...

2021-01-04T09:14:00.002+01:00

По сто паважа спъвах се и падах

Във сто килии окован линях

После се изправях и отново ставах

Скъсвах си оковите и свободен бях

На сто лъжи повярвах безпричинно

От сто беди избягах, не съвсем

Ала така и не застанах мирно

И нито се почувствах победен

По сто причини хората избягвах

Със сто крака – стоножка – бягах аз

Но и до днес не мога да повярвам

Че хората са просто параван

Зад който крият сто лица различни

Със сто ръце крадат и ме душат

Защото стори ми се неприлично

Да е дотолкова бездушен този свят

Кукувица

2020-09-07T10:02:00.001+02:00

В очите ми се крие синьо
В сърцето ми е древен лед
В душата ми цари пустиня
Останала след теб, със теб
Юмруците са ми без сила
Нозете тънат във калта
Душата ми е пак безкрила
Но ще отлитне с есента
Която в края на живота
Повежда птиците на юг
А ти оставаш тук самотен
Комай си ти, но уж си друг
Незнайна птица тихо кацна
във моето гнездо студено
Отлитнах, беше тя опасна
и закръжих обезверено
А после тя яйце си снесе
изхвърли моите яйца
Отново горе се възнесе
И тихичко си отлетя
Разбрах това е кукувица
нахлува в чуждите гнезда
И като неземна птица
донася в тях и любовта

Огненото кълбо

2020-08-11T14:13:00.002+02:00

В съня му огненото кълбо гореше със страшна сила, увиснало в клоните на стария чворест дъб край малкото затънтено градче на дълбокия юг.

Въжето на което висеше, се извиваше от конвулсиите на горящия в кълбото човек, а писъците му ехтяха в мрака.

Наоколо в екстаз виеше и се смееше тълпа от получовеци, загубили завинаги човешкия си облик и с крясъци насърчаваше Смъртта.

Момчето се събуди с крясък, в ноздрите му се беше утаил мирис на горяща плът, нечовешките писъци още кънтяха в ушите му.

Минаха години, а сънят, ако това изобщо беше сън, се завръщаше с непонятно упорство и населяваше нощите му.

Момчето неусетно порасна, стана младеж, после мъж.

Животът си течеше незабележимо около него, но демоните в душата му не си отиваха, а сънят се завръщаше и завръщаше, все по-жив и все по-ужасяващ в реалността си.

През годините видя и добро и лошо, срещна много хора – някои от тях бяха като ангели в своята чистота, други – същински демони.

Огненото кълбо обаче не можеше да забрави и да го прогони от паметта си, нито онзи извечен и противен мисир на тлееща плът, както и писъците, които се носеха от обвесеното на въже кълбо, което се гърчеше в агония.

Тогава момчето-мъж реши, че ще превърне в мисия на живота си и в своя основна цел това, да се завърне към корените си и към онова малко градче накрай света.

Да открие огненото кълбо и да изцери човекът, скрит в нажежените му недра, да изцели болката му и да въздаде мир и спокойствие на измъчената му душа.

Момчето-мъж се вгледа дълбоко вътре в себе си. Търсеше изначалното добро, търсеше справедливостта, търсеше човечността, която се крие дълбоко във всеки от нас, без значение какви сме – добри и зли, млади и стари, черни или бели, мъже и жени, прокълнати или благословени.

Вгледа се в същността си, в спомените и съновиденията си и се върна там – в самото начало. Видя група хора, озверели, безумни, нечовечни, събрали се в онова малко затънтено градче, някои навлекли бели роби и качулки, други дошли просто така – заедно със семействата си, като на пикник, хапват и пийват домашна бира и лимонада, нагъват сандвичи, прегръщат децата си и жадно гледат как обвесен на дървото гори жив човек като самите тях и как умира в адски мъки, без дори да знае защо.

Момчето-мъж прелетя във времето и пространството и се завърна към страдащата невинна душа, скрита в огненото кълбо.

Разпръсна озверялата тълпа, която се разбяга с писъци и ругатни в мрака.

Пресегна се и откачи от примката гърчещото се в конвулсии тяло.

Загаси пламтящия огън с косите си.

Погали овъгленото лице с пръстите си.

Успокои потръпващите му длани със своите длани.

Попи сълзите му с устните си.

Даде му последна надежда, причастие и упование със сърцето си, което беше преизпълнено с болка, но и с любов към целия страдащ свят.

Когато всичко наоколо най-сетне утихна, а тялото пред него се умири, приемайки Смъртта умиротворено, момчето приседна на обгорялата трева и обгърна раменете му, шепнейки думи на успокоение, умиротворение и печал.

Южняшкият вятър сякаш притихна.

Обгорените листа на стария чворест дъб, превърнат в ешафод зашепнаха неземна мелодия, нощните звуци се отдръпнаха и наоколо настъпи тишина.

Момчето-мъж надникна в съзнанието си и там видя своята жертвоготовност и човеколюбие, които най-сетне бяха намерили своя път след дълги години на терзания, кошмарни съновидения и неискани спомени.

То се разплака, но това бяха сълзи на изцерение и сълзи на благодарност, че най-сетне всичко е свършило, макари да не беше забравено.

И за него самото, и за този, който беше освободил от огненото кълбо.

Момчето-мъж прошепна тиха молитва.

Обърна очи към небето.

После ги извърна отново дълбоко вътре в себе си, за да запомни завинаги този миг, в който доброто отново беше победило злото в извечната им борба за надмощие на този и на онзи свят, амин.

На земята тялото лежеше вече умиротворено.

Слепите очи не плачеха.

Мъртвите устни не молеха пощада.

Ръцете и краката спокойно почиваха на хладната трева.

И когато най-сетне сключи обгорените пръсти на гърдите му, а последното му дихание излетя във вечността, момчето-мъж изведнъж видя да се устремява към небето онова същото огнено кълбо от съня му, ярко, пламтящо и светло като самата същина на живота ни, който сме орисани от раждането си да водим на тази грешна земя.

Но сега кълбото вече не беше зловещо и угнетяващо, от него не се носеха писъци и нетърпима воня на опърлено.

Кълбото светеше с нова ярка светлина и я хвърляше върху света по пътя си, докато летеше нагоре и все по-нагоре.

Докато накрая не се превърна в една истинска нова звезда на небосклона, където остана да осветява пътя на хората занапред и вовеки веков.

На този и на онзи свят.

Постмортем

2020-08-10T10:50:00.002+02:00

Зловещи създания
плъзват в нощта
Зова упование
само в смъртта
И мълком ридая
и търся те вън
Макар и да зная
че всичко е сън
В утроба незнайно
се пръкнало Зло
И то е омайно
не питаш защо
И то те привиква
и търсиш го в мрак
И то е реликва
и вечен е знак
Бълнуваш наяве
говориш насън
Каквото да правиш -
все траурен звън
Дочуваш ридание
не ще го възпреш
Това е познание
за хорската гмеж
И те като червеи
тихо пълзят
и търсят безвремие
в хорската плът
Сърцето ти хапят
и търсят сълза
Която за тях
е любима храна

По пътя или епитаф за Черноморието

2020-03-04T19:40:00.002+01:00

Викам на жената – така и така не си изкарахме меден месец, след като се бракосъчетахме на круизен кораб в Будапеща по Дунава, дай поне да попътуваме.

Тя вика давай, ама да ходим към морето този път, че ми омръзна тогава оная калната река.

Тъй да бъде, викам.

Тръгнахме.

Решихме да започнем от немай къде от север на юг.

Понеже нямаше смисъл да ходим чак до Костанца, която отдавна вече не е българска територия, започнахме от Дуранкулак и Крапец.

Вижте в Дуранкулак, Крапец и Българево беше хубаво, диво и красиво навремето.

Вече не е.

Няма известна рок група наоколо, а и вече май трудно ще почиваме дори там на спокойно и девствено място, почнаха да строят.

Е, още има страхотна рибена чорба и домашна сливовица, ама някак не е вече същото.

На Камен бряг още си ги има скалите, 70-метровата пропаст и Вечното огънче. Дори понякога правят Джулая и там. С Джон Лоутън, разбира се.

Мисля и че къщата на Едвид Сугарев си стои, ама не съм много сигурен, защото вече много къщи вдигат на брега над морето.

И Дуранкулашкото и Шабленското езеро са си наоколо, макар и силно прецакани, както и няколко култови кръчми, но в Българево май няма много българи и някак си вече нищо не е същото.

Шабла си е Шабла от 1972 година насам, там не намерих какво да кажа. Липсват големия къмпинг, полякините и ресторанта с голямата тераса над плажа, ама пък има чалга.

Имаше си рок група за кавъри на име вероятно „Шабла биг мадъ факъ блус бенд“, но и нея вече я няма, както и да се е казвала всъщност.

Русалка и преди, и сега, е херметизирана до огромна степен за своеволни бг туристи като нас, затова и оттам минаваме направо транзит, устремени към Рок Столицата Каварна.

Рок столицата Каварна днес е едно обикновено добруджанско градче, точно като Кубрат, Разградско, само че там си имат бетонирано море на няколко километра от центъра.

Очевидно далеч назад са останали времената, в които Кметълът Цонко раздвижи градчето със серия от музикални фестивали и рок концерти, на които можехме да си пием ракията на Плажа с хора като Дейвид Ковердал, Скорпионс, Били Айдъл или Апокалиптика.

А, да – имаше и миден фестивал.

Както често ми казваше моят приятел по чашка навремето – Божинката – бе Каварна ми е точно като Варна, ама не съвсем.

Навремето и тук си имаха местна рок група на име „Джереми“, но тя също отдавна запраши към столицата след батковците си от варненските ПИФ.

От Каварна до Балчик перем със 100 километра в час през неразработени голф игрища, недостроени комплекси от затворен тип и стълбовете на вятърните електрогенератори, които масово трепят мигриращите птици и не генерират нищо, даже ток.

Балчик е белокаменно градче от селски тип от рода на Каварна и гореспоменатия Кубрат.

Има си хубава циганска махала с перфектна панорама към морето, както и вече презастроена дамба, която за момент ме подведе да си мисля, че съм в Манхатън.

Има и Дворец.

Дворецът всъщност не е наш, а е бил на румънската кралица, но от десетилетия е известен единствено с гражданската война между Културното министерство и Софийски университет, благодарение на което плащаме по две различни такси, за да влезем в комплекса.

Рок живот – цюрюк, фестивали – в минимума, чалга – ашкомсун.

Нос Калиакра е нос.

Има военно поделение. Ресторант, в който никой не ходи заради кебапчетата. Музей в пещера – празен. Имало било пеликани, тюлени, делфини и акули, но никой не ги помни отдавна вече, защото сме ги направили да изчезнат;

По надолу минаваме през Албена, но трудно минаваме, защото ни накараха да си оставим таратайката още в началото на курорта, на платен охраняем паркинг, който де факто и ситуиран някъде из Добруджа. То добре това иначе, макар че хотелите още носят духа на соца и фамилната скука и идилия, но все пак като ме кремират, там искам да ме погребат. Някъде под сянката на хотел „Добруджа“, примерно да речем. Само не и на Слънчака примерно. За Лозенец да не говорим.

И ей на – стигаме внезапно след поредица не съвсем панорамни завои до Кранево.

Кранево, което помня, имаше една дискотека, безкрайна плажна ивица и огромно изобилие от пионерски лагери и руски-полски-украински-чешки и други малолетни туристки, заради които основно ходехме там.

Има си фестивал на цацата с народна музика и рок групи, каквото и да значи точно това.

Подминаваме.

И ето – ето!

Стигаме пак някакви бели огромни жилищни сгради, все едно си в „Люлин“ в София, а аз викам – ей на Варна, момиче!

Не беше Варна.

Бяха Златни пясъци.

Вярно, че навремето курорта го разграбиха за без пари на парче за разлика от Албена, ама чак пък толкова!

Бетон, бетон, бетон.

Тук там нещо зелено, често изкуствено.

Имаме щастието да минем през горния панорамен път, където задниците на евтините хотели от 7-ма линия гледаха към пътя, а по терасите беше пълно с фиркани на кирка руснаци, дошли да се натаралянкат за 2 седмици почти без пари.

Викам – давай, момиче, дай газ!
Даде.

Прелетяхме през Златните, край Аладжата, после по някакви сокаци, пълни с дупки и полицейски блокади, които водеха до самата Варна.

Видяхме Варна, решихме да подминем и нея.

Оказа се сложна работа.

Варна вече си има през сърцето на града нова магистрала, доскорошен булевард, която прилича на аутобаните на Хитлер в Берлин от 30-те години на миналия век. Коли фучат, коли дрифтят, коли катастрофират, ченгета дебнат.

Лудница.

Решаваме да хванем долния път край Морска градина и криво ляво се добираме до Аспаруховия мост, който ще ни отведе на юг.

Сбогом Варна, сбогом морето, сбогом сините вълни!

Олекна ни, когато остана зад гърба ни с все чалгаджийниците си, бетонираната плажна ивица на Алея първа, мутрите, калпавите шофьори и още по-калпавото улично движение.

Хванахме най-сетне прохода на юг, профучавайки мимоходом край нацвъканите край отбивката за Аспарухово мургави абитуриентки и застроеното приселци, по-известно с това, че там навремето вдигна палат един небезизвестен малко-голям шеф на Златни пясъци.

Отиваме към Камчия.

Руснаците заграбиха Камчия и си построиха там един огромен комплекс, известен просто като СОК, защото те са царе на абревиатурите. Сещате се – ГУЛАГ, КГБ, Совнарком, Наркооп, Газпром, КПСС и прочее. После си биха камшика и Камчия си продължи бавно да гасне и гние, така както го прави от десетилетия насам.

Никой поне не може да и отнеме уникалната лонгозна гора, едноименната река, пълна с риба, костенурки и змии, и рибарското селище, където правят страхотна рибена чорба с 8 вида речна и морска риба.

А да, има и бунгала. Стари.

Следваща спирка по трасето ни е Шкорпиловци, пардон – село Старо Оряхово, защото именно това село е цвъкнато на главния път Варна-Бургас, а самото Шкорпиловци е забито на километри в страни, близо до морето, за да могат местните селяни да развиват туризъм.

Шкорпиловци има огромна плажна ивица, гори, бунгала и почти нищо друго, макар че напоследък и там оживено строят комплекси от затворен тип, лъскави хотели и чалгаджийници, така че бързо ни се отщя и си продължихме по пътя.

Бяла с белокаменните си варовикови скали, тесния плаж и стръмните улици е нискотарифен курортен град. Не е много интересен, но и не е чак толкова скучен, особено за семейни туристи и тийнейджъри без пари.

Бързо се спускаме по завоите и стигаме за минути до града-близнак на Бяла, а именно Обзор.

Обзор е всичко това, което Бяла не е и си личи, че много му се иска да е малкото братче на Слънчев бряг.

Натруфени многоетажни палати, огромни комплекси, строени предимно за руските туристи, голям зеленчуков пазар и голям битак за цигании и други китайски боклуци, опнат току покрай пътя, също предназначен предимно за братушките.

Кич и липса на условия за почивка.

Продължаваме, но преди да стигнем някак си до край на прохода, лавирайки между ченгетата в засадите, камионите с трупи, изсечени в Странджа, конски коруци и разни други донори на мотори и форсирани коли, внезапно прочетох в интернет, че тъкмо пуснали едновременно два нови български сериала - „Съни Бийч“ и „Ол инклузив“, обечидно предназначени да ни подгреят преди новия летен туристически сезон.

Супер, викам си, живнаха българското кино и телевизия след поредица от тъпни като „Откраднат живот“ и „Под прикритие“, че и Слънчака може да живне най-сетне след пиянския запой... пардон – застой, който тегне в курорта от 1972 година насам.

Да, ама не, както е казал поетът.

След поредица инфарктни ситуации на пътя и стремително спускане по безкрайните стръмни серпантини на пътя из прохода, най-сетне стигаме равното и си отдъхваме.

Отдъхваме си, но не сме подготвени за гледката.

Почти веднага се натъкваме на мегаполиса Свети влас-Слънчев бряг-Несебър и направо ни се отщява.

Всичко лошо, което сте чували за тези места е вярно. А всичко написано по-горе за Обзор тук е същото, само че е взело гротескни размери.

Ако сте чували за бургаските мутри, престрелките, публичните домове, стриптийз баровете, алкохолния туризъм, презастрояването и всичко останало – вярно е!

Това отдавна вече не е курорт, това е град, който нормалните хора избягват. Тук е раят на бургаските батки, английските фиркани тийнейджъри и израелските, немски и австрийки пенсионери, мъкнати за ол инклузив вегетиране на морския бряг от от туроператори като „Томас Кук“ и други такива, най-вече с цел да се разширят крилата на сезона от ранно пролет до късна есен.

Язък за доскорошното китно селце Свети влас и язък за древния Несебър, прилапани от мастодонта и ламтежа за бързи печалби, но това е положението. Днес те живеят в сянката на огромния комплекс и се прехранват основно от него.

Следват Равна и Ахелой, които са си по същината села, само дето са нацвъкани край морския бряг.

Затова стигаме директно до Поморие, като прескачаме в движение горните две.

Поморие е град, известен с най-голямата руска диаспора у нас, с рок групата „Помориънс“ и лидера им Янко Бръснаря, с поморийските солници, поморийската гроздова и добрите бели вина.

Подминаваме неусетно летището, където преди време израелски терорист взриви автобус, подминаваме тузарския квартал Сарафово, и вече сме в Бургас

Бургас е добър град за живеене, не толкова добър курорт.

Благоустроен,, с хубав плаж, хубав мост, хубава морска градина, хубав център, хубав градски транспорт, хубави условия за велосипедисти и домашни любимци, както и хубави закуски на име „странджанка“, Бургас е перфектен град за всички туристи,, които искат бързо да го минат транзит, за да забият към Южното Черноморие.

Забиваме до красивото градче Черноморец, което през зимата е пусто, а лете – пренаселено. Народът тук живее основно от риболов, земеделие и туризъм,, но всичко това важи и за всички останали наши черноморски селища от селски тип, преди да дойдат големите батковци с парите и преди да ги презастроят. Тук си струва човек да види храма „Св. Николай“, в който си имат – ама наистина – Райска градина, и там може да откриете абсолютно всяко едно растение, описано в Библията. Осоленият паламуд също си струва.

Созопол е град легенда... най-вече за софиянци. Софиянци си умират да летуват и да запиват тук, да си правят командировките тук и да снимат филми тук, а най-вече си умират да правят фестивали като Аполония, където изкуството, ракиите и мезетата от морски дарове са в изобилие и често безплатни.

А, да – често същите тези въздишат за „стария Созопол“, който лично те и такива като тях през годините са затрупали, пренаселили, застроили и обезличили, амин.

Приморско е поредното претъпкано през лятото и пустеещо през зимата малко курортно градче, най-известно с това, че именно оттук е небезизвестния Здравко от Биг Брадър, който си има хотелче и яхтичка, и така де факто обрисува от раз местния поминък и облик.

Китен и Царево в същината си са нелицеприятни малки населени места, които спокойно можеха да бъдат разположени я в Лудогорието, я в Пернишко. Както вече сме отбелязвали обаче по-горе, имат си море и стъпват на това. Иначе – скръб.

Ахтопол е красив и красиво е застинал в миналото. Тук като че ли няма визия за развитие на туризма, освен може би кръчмите. Легловата база основно се състои от древни соц бунгала на бивши лагери и почивни баси на север и квартири под наем на юг. Известен е като нискобюджетен курорт с евтини нощувки, но скъпи кръчми, тъй че повечето „туристи“ си носят продукти от дома или ги купуват в магазините, после готвят вечер след плажа на терасата за цялата рода. Наздраве!

Лозенец преди беше китно курортно селце. Сега прилича на кръстоска между столичния квартал Лозенец и Слънчев бряг. Презастроено, лъскаво, скъпо, можеш да видиш Графа, Къци Вапцаров или Мария Илиева. Известен е като купонджийско място, но определено не си струва.

В Синеморец положението е сходно и дивната природа, красивите заливи, страхотното речно устие и девствените плажове са отстъпили място на тълпите, бетонните строежи в стил мутро-барок, кръчмите и чалгатеките. Скоро там човек няма да може да види на живо морска змия във водата или буревестник във въздуха, най-много някоя силиконова миска да мерне.

Резово, скъпи приятели и съседи, бележи границата ни с братска Турция, която се намира отвъд едноименната рекичка.

Стигнахме дотам, направихме рязко обратен завой по Дейвид Линч и поехме с мръсна газ обратно към дома, отвратени от видяното, изтръпнали от чутото и с грозни предчувствия за бъдещето.

Желаем ви приятно летуване... в Гърция...

Камен Петров

Снимки:

БГ туризъм, Уикипедия, Гоу ту Бургас, Офнюз, Дарик, Е-вестник, ИкономикБГ

Краят на Света

2020-02-24T08:36:00.001+01:00

Пианото ми разкордирано е яко
и по клавишите му блъскам аз едва.
Потънал съм до дупка с двата крака
и днес не мога да стъпя на крака.
Разбих акордите на старата китара.
От жиците изплетох самота.
А самотата толкова е стара.
Тя най-самотната е на света.
Написах песен, тя не се получи.
Опитах стих, а той не полудя.
Надявах се, че нещо ще се случи,
че ще променя и края на света...

Снимка - Жан-Мишел Жар "Оксижен"

Metallica, me and myself

2020-02-16T13:07:00.004+01:00

Историята ми с Metallica като група е дълга, напоителна и изпълнена с много махмурлук.
Не това обаче е тема на настоящото изследване.
Открих Metallica на поредната малоумна училищна екскурзия, на която успях да се сдобия за 70 кинта с двоен концертен албум на Kiss, което беше и равностойността на джобните ми за цялата екскурзия, както и с гадже, което зарязах още в автобуса на път към дома.
Бай дъ уей.
Годината беше далечната 1984, а парчето беше For Whom the bell tolls и се намираше в някаква странна компилация с балади на... касетка... Да - касетка - онова странно нещо, дето го пренавивахме с помощта на химикалка БИК.
От тоя момент забравих всякакви тъпни от рода на Скорпионс, Пърпъл, ЕйСи ДиСи или Мейдън.
Отново бай дъ уей.
Metallica издадоха Master of Puppets през 1986 година, точно навреме за първата ми година като студент.
В смисъл, че албумът имаше перфектно за мен времетраене от близо 60 минути, а точно толкова траеше пътят от Русе до Кубрат, където живеех по това време, така че се лашках с буса със затворени очи и си пеех албума наизуст, а щом свършех, знаех, че съм стигнал.
Просто, нали.
Лесно и просто ми беше, тъй като по това време бях барабанист в една доста загубена столична рок банда на име Фобус, тъй че знаех партиите на барабаните от този албум наизуст, колкото и прост и некадърен барабанист да е Ларс Улрих.
Освен това, нашите бяха кръчмари и в ресторанта, който държаха имаше банда, а аз обичах да мия сутрин всички гадни чаши на бара, докато нашите лежат у дома в несвяст с махмурлук, после да си налея водна чаша коняк и тайно да блъскам барабаните. познайте - на Master of Puppets на Metallica.
Днес малкият ми син, удачно назован Младши, успешно продължава традицията.

Не е имало ден, в който да го карам с колата до детската му градина във Варна и той да не се тръшка ако от уредбата не звучат именно Metallica.
Само че неговата песен е Seek and destroy.
Само по това се различаваме.
Честно, мадъ факъ...

Глутница кучета

2020-01-09T10:26:00.001+01:00

Част от полицейския архив, по който се издирваха членовете на бандата.

Сценарий от Питър Стоун /Камен Петров/

Режисьор Туентин Карантино

Камерата прави плавен обход на фарт над Кубрат от птичи поглед.

Обикаля над Хижата и Колибите, прелита над часовниковата кула на Общината, чийто часовник не работи, и над Читалището с надписа КУБРАТ и шадраванчето, което също не работи, минава край улица „8-ми март“, басейна, градинката и Младежкия дом.

После внезапно набива фокуса към „Бар Роси“ и влита вътре в кръчмата.

На малка банкетна маса в ъгъла седят Грутницата кучета.

Фонът е песента „Малкият град“ на „Тангра“, омешана с фрагменти от песни на Лили Иванова.

СЦЕНА ПЪРВА

„Бар Роси“. Интериор.

Малка банкетна маса в „Бар Роси“, отрупана с бутилки, чаши, мезета, салати, свинско и винско, Джако с Кола, узо Плумари, октоподи, калмари и свинска пача.

Начело на масата седи Големия Весо заедно с мазния си телохранител Чувито. Наоколо са насядали Камбето, Сакина, Токина, Джофата, Камския и Цървула.

Фонът е от песента на Азис „Хабиби“.

САКИНА: Нека ви разкажа за „Like A Virgin“ на Мадона. Това е за девойка, която иска момче с голяма патка. Цялата песен е метафора за големи патки.

КАМСКИЯ: Глупости! Пак си на мека дрога, брат!

ТОКИНА: Дайте да не се караме сега, братлета. Трябва да обсъдим обира.

ГОЛЕМИЯ ВЕСО: Затваряйте си човките всички! За обира ще говорим като отидем до склада.

ДЖОФАТА: Иванка защо я няма?

КАМБЕТО: Млъкни, бе тъпак!

ЦЪРВУЛА: Коя е Ѝванка?

ГОЛЕМИЯ ВЕСО: Дайте сега пари да платим на кака Роси и да се омитаме.

Всички оставят по някой лев на масата, Сакина оставя в евро, а Джофата – в турски лири. Само Цървула седи и мълчи.

ГОЛЕМИЯ ВЕСО: Давай пари за бакшиша на кака Роси, задник!

Цървула без желание се бърка и оставя няколко румънски леи на масата.

СЦЕНА ВТОРА

Складът. Интериор.

Складът, който се намира след Лудогорието в посока пътя за Русе, близо до Дряново, е празен в този почивен неделен ден.

Глутницата кучета е насядала на сгъваеми столове пред черна дъска, до която седят Големия Весо и Мазния му телохранител Чувито.

Фонът е песента „Тигре, тигре, имаш ли пари“.

ГОЛЕМИЯ ВЕСО: Значи, смятам, задници, всичко вече ви е ясно.

САКИНА: Да бе, ще оберем банката на Малкото Паце.

ЦЪРВУЛА: Че то Малкопо Паце няма банка.

ГОЛЕМИЯ ВЕСО: Затваряй си плювалника!

КАМБЕТО: Малкото Паце има всичко, брат. Държи половината град, поне това, което е останало след ГЕРБ, ДПС и Данчо Бореца.

ГОЛЕМИЯ ВЕСО: Значи така... Правим удара максимално бързо, вземаме каквото можем, после зачезваме с трите коли в различни посоки. Среща след една седмица на пчелина на Токина край Тутракан. После заминаваме за Санторини.

КАМСКИЯ: Не забравяйте по време на обира да не използваме личните си имена...

САКИНА: Браво, Камски! Умно! Друго си е да имаш писател в бандата, брей!

ГОЛЕМИЯ ВЕСО: Затваряйте си тъпите плювалници! Без лични имена, разбира се. Затова сега всеки ще получи нов прякор, който ще използваме по време на удара.

ДЖОФАТА: Бе на мен от прякори ми е писнало още от училище.

КАМБЕТО: И на мен, мамка му!

ТОКИНА: Аз моя прякор даже не знам какво значи, да го еба...

ГОЛЕМИЯ ВЕСО: Шерап, мадъ факъ!... Така... Сега... Значи – Токин, ти ще бъдеш Господин Син... Джофа, ти ще бъдеш Господин Рус...

ДЖОФАТА: Ама аз съм черен...

ГОЛЕМИЯ ВЕСО: Шерап, мадъ факъ, казах!... Така... Камски, ти ще бъдеш Господин Бял... Цървул, ти ще бъдеш Господин Розов...

ЦЪРВУЛА: Ама, защо розов, мамка му стара? Не може ли да съм Господин Черен?!

ГОЛЕМИЯ ВЕСО: Виж какво, лайненце! Докато ти ми се криеше в нелегалност в Румъния, аз тук разработвам стратегията и тактиката на тоя обир. Плюс това при други удари сгафих и използвах именно прякора Господин Черен, а копелетата се изпозастреляха, докато се караха кой точно да носи тоя прякор, тъй че затваряй си голямата глупава адвокатска уста! Ти ще бъдеш Господин Розов. Ясен ли съм, момченце?!

ЦЪРВУЛА: Ъъъ, да...

ГОЛЕМИЯ ВЕСО: А така!... Докъде бях стигнал, мамка му?... А, да... Камбе, ти ще си Господин Кафяв. А ти, Сакин, ще носиш прякора Господин Оранжев. Въпроси? Добре? Ако има ранени, Немеца ще ги закърпи. Ако стане пожар, Трътчо ще доведе пожарната от Разград. Ако стане съвсем мазало, Кмета ще замаже нещата... Да действаме, копелета!

СЦЕНА ТРЕТА

Движещ се автомобил. Интериор.

Виждаме как Господин Бял /Камския/ кара бясно трабанта комби на баща си по кубратските улици и фучи от центъра в посока ДЗС-то.

На задната седалка се гърчи, потънал в кръв Господин Оранжев /Сакина/, който е прострелян много лошо в корема.

На фона се чува песента „Машина за месо“ на Милена.

ГОСПОДИН ОРАНЖЕВ: Мамка му! Мамка му! Мамка му! Гръмнаха ме в корема, копелета гадни! Мамка му!

ГОСПОДИН БЯЛ: Спокойно! Всеки момент ще пристигнем в склада и като се съберат всички, Големия Весо ще оправи нещата. Ще извика Немеца и копелето ще те зашие.

ГОСПОДИН ОРАНЖЕВ: Мамка му! Имам нужда от ганджа и Джако с Кола!

ГОСПОДИН БЯЛ: Ще ти поръчам китъринг от Вива. Ти само се дръж, брато!

ГОСПОДИН ОРАНЖЕВ: Какво се обърка?! Какво стана с останалите?

ГОСПОДИН БЯЛ: Стана това, че някой явно ни е изпял на Малкото Паце. Ченгетата ни чакаха в засада. Ние налетяхме с моя Трабант и твоя ЗАЗ. Изведнъж се появиха ченгетата – Печкина и Парджо. После почна патакламата... Господин Розов /Цървула/ е мъртъв. Печкина му пръсна главата...

Господин Бял набива спирачки пред склада зад Лудогорието и пренася Господин Оранжев вътре, а той кърви като прасе и пъшка. Поставя го на пода в тоалетната и му обяснява, че отива да търси Немеца, за да му помогне. Излиза.

СЦЕНА ЧЕТВЪРТА

Складът. Екстериор.

В далечината се чуват полицейски сирени.

Отнякъде се появява ЗАЗ-ката на бащата на Сакина и набива спирачки пред входа.

От таратайката излиза с тарикатска походка Господин Кафяв /Камбето/, с тъмни цайси, дегизиран като Дядо Коледа, макар че от червения му колан виси чифт нунджаки.

Той отваря багажника който е отпред /а не както обикновено отзад/ и изважда отвътре пребит полицай. Това е Печкина.

Завлича го в празния склад и го завързва за един стол.

Та фона звучи песента "Stuck in the middle with you" на Stealers Wheel.

Подсвирквайки си, Господин Кафяв възсяда Печкина, който врещи и моли за пощада, вади от джоба си стария бръснач на дядо си и му реже ухото, а ченгето квичи.

После Господин Кафяв, все още тананикайки си звучащото на фона парче, излиза зо ЗАЗ-а на таткото на Сакина, вади туба бензин и се връща в склада, където се залавя методично за залива с бензина гърчещия се Печкин.

Господин Кафяв доволен се отдръпва назад и вади запалка Зипо, закупена специално за целта от Кубратския битак за 2 кинта.

В това време от тоалетната изпълзява смъртно раненият Господин Оранжев /Сакина/ и изпразва целия пълнител на пищова си в Господин Кафяв /Камбето/.

СЦЕНА ПЕТА

Складът. Интериор.

На фона се чува „Най-щастливият ден“ на Контрол.

Почти едновременно, но от различни врати, в склада шумно нахълтват различни хора.

От едната страна се вмъкват Господин Бял /Камския/ заедно с Немеца, който е помъкнал докторската си чанта и трепери от страх.

От другата страна нахълтват Големия Весо с мазния си телохранител Чувито. Заедно с тях – потни, разчорлени, окървавени и задъхани, влизат още Господин Син /Токина/ и Господин Рус /Джофата/, които мъкнат трупа на Господин Розов /Цървула/ и го захвърлят в ъгъла.

От трета врата с ритник се вмъква Парджо, който се поти и пъхти от свръхтегло и паника, хвърля се на пода и вади служебния патлак.

ГОЛЕМИЯ ВЕСО: Какво става тук, мамка му? Къде са кинтите?

ГОСПОДИН ОРАНЖЕВ: Това... лайно... Камбето... Искаше да пречука... тъпото ченге... Убих го...

ГОЛЕМИЯ ВЕСО: На кого му пука за тъпия Печкин?!

Големия Весо извади големия си патлак и изстреля целия пълнител във вързаното ченге.

В същото време Господин Оранжев започна да стреля по него.

Парджо също откри стрелба по всичко живо в склада.

Господин Син и Господин Рус от едната страна, както и Господин Бял от другата, също измъкнаха пищовите и започнаха стрелба.

Немеца се скри в ъгъла и се сви зад докторската си чанта.

СЦЕНА ШЕСТА

Складът. Звучи песента „The end” на Doors.

Малкото Паце влезе в склада, побутна с гнусливо с крак труповете на Глутницата кучета, от която не беше оживяло нито едно псе.

После подсвирна и до него се приближиха две мадами, тип манекенки, всяка по-висока с по една глава от него.

Зад тях пристъпваше тежко Немеца, който сега вместо докторската чанта мъкнеше тежък куфар, пълен с пари, които Глутницата кучета така и не успяха да отмъкнат.

Той ги прегърна през тънките кръстчета и се отправи на запад към залязващото слънце и към обектива на камерата, като с всяка крачка ставаше все по-голям и по-голям...

Накрай тримата се потопяват в джакузито, специално изградено за целта от снимачния екип, на терасата на кръчмата „Рибарска среща“ на Заю...

ТНЕ ЕND

Филмът е осъществен с любезната подкрепа на:

Бар Роси

Липите

Колибите

Хижата

Басейна

Младежки дом

Читалище Кубрат

Фотото на Сашо

Вива

Горското

Бензиностанцията на Минчо

Вафли Мура

Каскадьорите – Чукурикито, Бартека, Илията, Генади Скелета, Жоро Мечката

Статистите от 5 Б клас и от хора на кубратските момчета

Музика – духът на маестро Иванджиков

Декори – черният дроб на Стоян Черников

С любезното съдействие на Община Кубрат, Полиция Кубрат и Пожарна Кубрат

Булката беглец или защо Красавицата се превърна в Звяра

2020-01-06T13:27:00.002+01:00

Иванка сграбчи Джофата в мечешка прегръдка и го разцелува с лигавите си устни.

Звукът беше такъв все едно пияна баба месеше кисело тесто.

Джофата се гърчеше в яките лапи на булката си, но тя не се даваше, плюс това беше по-яка, отколкото можеше да предположи.

- Вхх... Трксъъъ... Упрбхрррр...- изграчи Джофата.

- Кукличката на кака. Ще ти плета терлици, ще ти мачкам гърба, ще ти народя дечица- гальовно му отвърна Иванка и му пусна език чак до гърлото.

Джофата припадна съвсем не по мъжки и то баш в първата си брачна нощ след сватбата.

Историята всъщност далеч не почва така.

По-вероятно е това дори да е краят и.

Историята започна, когато сводника на Джофата – неговия авер, съученик и събрат по чашка Камбето, ги сватоса на бърза ръка с Иванка навръх именния и ден.

Сводникът засипваше от известно време Джофата през интернет със зарибявки за тази неземна красавица. Обясняваше му каква е, на колко е, какво работи, колко деца има. Почна да му праща и снимки, а Джофата само пъшкаше в чата: „Аххх, кукла!“ и „Аххх, красавица!“.

Проблемът обаче, поне за всички приятели на бъдещия жених, които следяха тази мелодрама през чата, беше, че Джофата както и да го погледнеш, си беше кинта и двайсе, имаше изкуствени стави и живееше в далечна Бурса, където със спортно темпо редуваше пиене и спане, докато Красавицата беше в Пловдив.

Накрая Сакина му намери цаката:

- Споко, пичове. Аз и без това съм известен с това, че вечно се губя по пътищата на Европа и от Амстердам до София стигнах на оверлог, така че няма проблем. Ще скоча до Бурса и ще домъкна младоженеца до Пловдив ако трябва и насила, щото тренирам и съм як.

Така транспорта беше решен, а останалите се заеха с подаръците.

Камския беше набутан здраво от Камбето за кръстник, затова обеща на сватбата да домъкне и две малки циганки от село Медовене.

Весо нарече на младоженците един Трабант, който изпрати като пратка по Еконт.

Токина щеше да подсигури мед и домашна ракия.

Кабмбето пък, като изтъкнат пловдивско-кубратско-варненски сводник, щеше да подсигури терена, стая за една нощ в близкия бардак, както и кетъринга за купона.

Така церемонията беше задвижена.

Както се зарече, Сакина домъкна от Бурса младоженеца, който риташе и врещеше като заклано яре, тъй като религията му на правоверен мюсюлманин му пречеше да квичи като заклано прасе, а Аллах му беше свидетел, че точно това му се искаше да направи.

Трабантът беше доставен пред ресторанта за сватбата, опакован в розова панделка, а багажникът му беше пълен с мед и ракия от Тутраканско.

Двете циганки от Медовене се натискаха и кикотеха на задната седалка.

За всеки случай за церемонията бяха повикани едновременно и поп и имам, а наблизо дебнеше като резерва дори един равин.

Тъй като младоженеца твърдо се противопостави на идеята да викат Металика, за да свирят на живо пред гостите, поканиха един цигански оркестър, който от сутринта дънеше вечни евъргрийни на българския поп фолк като „Тигре, тигре“, „Дърт Козел млада върба лющеше“, „Бял Мерцедес“ и „Радка пиратка“.

Младоженеца живна като чу тая вълшебна музика. Живна дори още повече като люсна четири пъти по 50, както си му беше обичая и се провикна:

- Юбрееее! Евалла! Живее ми се, бе хора, много ми се живее! Къде е моята кукла? Къде е моята красавица?

Иванка, нагиздена, начервена и белосана, кокетно се зададе откъм кухненските помещения на ресторанта и отметна булчинския си воал пред своя жених.

Джофата изхълца и подбели очи.

- Тттва не е Красавицата, бе... Тттва е Звяр!- изфъфли той и се строполи право в прегръдките на булката, която се оказа толкова яка, че го награби още във въздуха.

Иванка сграбчи Джофата в мечешка прегръдка и го разцелува с лигавите си устни.

Звукът беше такъв все едно пияна баба месеше кисело тесто.

- Вхх... Трксъъъ... Упрбхрррр...- изграчи Джофата.

- Кукличката на кака.- галявно му отвърна Иванка и му пусна език чак до гърлото.

Джофата припадна съвсем не по мъжки и то баш в първата си брачна нощ след сватбата.

Когато се свести, беше тъмно, Иванка хъркаше юнашки до него в леглото в стаята за една нощ в бардака, а откъм ресторанта се зачуваха заглъхващите звуци на сватбената веселба, тъй като Камбето, Весо, Сакина, Токина и Камския пиеха като смокове и ядаха като разплани, особено Весо.

Докато Звяра в образа на Красавицата хъркаше юнашки в брачното ложе, Джофата се изсули по чорапи навън и точно като булката беглец в оня филм търти да бяга накъдето му видят очите, само да е някъде по-далеч, за предпочитане Бурса или Санторини.

КРАЙ

Грозният край на Камския или „Варна, морето, сините вълни“

2019-12-19T09:47:00.004+01:00

Покойният с част от опечалените, с доктора, дилъра, пожарникаря и куция пиян китаец...

Немеца подготвяше Камския за мозъчна трапанация.

Със същия успех можеше да го подготвя и за трансплантацията на черен дроб, за операция на перфорираната язва, за интервенция върху рака на простатата, за вадене на увредената жлъчка или за сложна черлюстно-лицева операция, която беше повече от наложителна, както от няколко години показваше огледалото.

Немеца обаче знаеше, че в медицината като секса нещата се правят едно по едно и хладнокръвно заложи на трапанацията след като се консултира с врачка.

Докторът интубира, инфилтрира, дезакаризира, колабира, абсорбира, хидратира и дезактивизира пациента с мощни помощни средства, тип опиати, някои от тях дори законни.

Пациентът обаче не поддаваше.

Нито умираше, нито се поддаваше на упойка, нито изтрезняваше, защото определено беше пиян като свиня, когато го домъкнаха с линейката в Бърза помощ в 3 сутринта.

Камския надигна глава от хирургическата маса и завалено рече:

- Докторе... Немец... Какво правиш с мен, брато...

- Оперираме, приятел. Спокойно. Скоро ще дойде и Чувито санитарят да помогне.

- Ама. Аз съм за психиатрията, бе човек. Не за тук.

Немеца веднага му шибна нови конски доци диазепам, ксанакс и лексотан, дано копелето най-сетне зи затвори плювалника и миряса.

Той обаче не мирясваше.

- Докторе, чувствам се някак обременен... завалено профъфли той и Немеца веднага разбра, че ще зареже проклетата трапанация, от която нищо не разбираше, и ще се заеме със сложна акушеро-гитекологична намеса, което беше и основната му специалност, освен че беше и личен лекар на този и онзи.

Сега като се замислеше, пациентът наистина беше странно подут в корема, освен че имаше подпухнало от пиянство лице и надебелял от денонощно стоене пред компютъра в качеството си на журналист. Всъщност изглеждаше странно бременен, а би трябвало да е мъж. Все едно износваше най-малко тризнаци, че и повече.

Странно...

Немеца замислено се почеса по брадичката, макар да нямаше брада, защото беше кьосе.

Помнеше, че в училище Камския беше слабичък, да не кажем откровен слабак, а сега изглеждаше като тритонен камион с лек проблем в диференциала.

Явно наистина беше забременяло копелето, дори не му се мислеше точно как.

Зае се с професионална вещина със странтата операция, подпомаган от Чувито санитаря.

Първият плод се подаде и Немеца само дето не припадна.

От бременния Камски изскочи като тапа от бутилка Джофата и изврещя.

Средващите започнаха да изскачат един след друг и да циврят, след като ги потупаше по дупето и прережеше пъпната връв, която поразително приличаш е на коноп, да не кажем канабис.

Един след друг, Немеца извади от търбуха на вече упоения Камски още няколко плода – изскочиха Сакина, Токина и Камбето. Последният обаче заседна. Оказа се, че е Деблия Весо и е прекалено едър за майката... пардон – таткото.

Немецът хвана Весо за главата и започна да го дърпа, лашка и джаска, но проклетото нещо не излизаше и не излизаше.

В това време Джибака, който от известно време се прокрадваше с лукава физиономия из болницата, внезапно спря тока в отделението, както открадна от раз цялата елинсталация барабар с бушоните.

Настъпи мрак. Весо врещеше. Родилката... пардон – Камския пъшкаше.

Покойния с паднало ангелче...

С обигран професионализъм, Немеца реши проблема като запали свещ и я залепи на оплешивялото теме на Чувито санитаря, после му нареди да стои мирно.

В това време обаче Джибака се прокрадна и коварно задигна всички хирургически инструменти, спринцовки, клещи, триони, скалпели и прочее садистичен инвентар, после отпраши към Румъния, където щеше да ги продаде на черния пазар с помощта на адвокат Калчев.

Немеца продължи да се бори геройски с голи ръце.

Най-сетне измъкна Весо с едно звучно „пльок“, Весо се разрева като бебе, Чувито и той се разрева, защото свеща му пареше, а пациентът сдаде богу дух, мама му стара.

Немеца нямаше време на фалшива скръб, тъй като внезапно се сети, че по-рано е виждал в хирургията Весо и тогава той лежеше в леглото с отхапан от зъл кубратски крак чак до кръста и смучеше валериан. Тогава му решиха проблема, тъй като откриха в тоалетните някакъв куц пиян китаец с прякора Джофата и набързо му ампутираха един от краката, не помнеше кой, за да го присадят на Весо и да го върнат спешно в редиците на НСО.

Какво правеха сега и двамата обаче в търбуха на Камския, барабар с Токина и Сакина, си оставаше загадка.

Както и да е.

Мъртвецът беше измит и избраснат, в което според Немеца вече нямаше особен смисъл, а останалите сформираха спонтанно Оркестър за сватби и погребения, макар и без Горан Брегович и засвириха над смъртното ложе протяжно, тъжно и фалшиво Реквиема от Моцарт.

Сакина по традиция дращеше по цигулката, Весо по настояване на покойния маестро Иванджиков надуваше тубата, Токина по погрешка изтрака на пианото Котешкия марш, а Камбето поддържаше ритъма като удряше нунджаките едно в друго, но все го докарваше на „Варна, морето, сините вълни“...

Кетърингът за траурната служба в болницата беше любезно осигурен от Камбето, Джофата даде малко домашен суджук, Сакина донесе Джако и кола, а Токина мед, така че купонът беше осигурен и гостите се поразвеселиха над трупа, който вече изпускаше странни звуци, пукания, шльокания, подпръдвания и всякакви миазми, докато белите червеи вече тръгваха да се включат в папането и пийването.

Отстрани стояха кротко Красито, Танелчето, Танчето, Снежито, Маргото и Зорка и безутешно ревяха като след двойка по география, тъй като приживе до една бяха смъртно влюбени мъртвеца, макар и само в 6-ти клас.

На прозореца незнаен пожарникар кой знае кога и как беше подпрял стълба и също ревеше като момиче, макар по-късно да се узна, че е възрастен мъж с две деца и е шеф на пожарната в Разград.

Липсваше само Малкото Паце, но така или иначе по-късно той сигурно щеше да купи болницата и да отвори СПА център тук.

После – съгласно последната воля на покойния, тялото му беше изгорено в миникрематориума на болницата.

Тленната прах на Камския беше завряна в урна и Весо я понесе като най-як към последното убежище на вечно търсещия дух, амин.

Последното убежище беше морето.

Последното работно място на Камския и пътя му към Вечността...

Качиха се на раздрънкана гемия, която гордо носеше името на лодка за разходка „Климтернеста 11“ и която едва изтържа тежеста им, особено тази на Весо и се отправиха към открито море пред Варна.

Когато стигнаха отвъд фара на нос Галата, пияният капитан пусна котва и последната церемония биде извършена.

Весо застана с урната на носа на гемията със сълзи на очи, защото му лютеше от соления морски бриз, а на кърмата Сакина отново заскрибуца на цигулката Реквиема на Моцарт, също плачейки, защото той пък имаше страхотна морска болест и му се драйфаше Джако и кола.

Останалите на борда също ревяха със сълзи – най-вече заради разводи, несподелени любове, дългове към банки, просрочени кредити, невярни жени, откраднати коли и прочее дивотии, които вече не касаеха Камския.

Той скочи от урната в морето и заплува смело към Вечността, макар да не умееше изобщо да плува и да се страхуваше до смърт, че може като нищо да се отдави, отделно от това, че фече де факто и де юре беше мъртъв за света и дробовете му не работеха...

Амин!

Саскина и конопеното дърво

2019-12-18T17:35:00.002+01:00

Саскина и пияният руски бляд в началото на пътя...

Пияният руски бляд включи моторната резачка и от раз отряза един от опорните крака на високия кран, който той наричаше капиталистическа гад и за него символизираше богата гама от неясни чувства, свързани с нуждата да бачкаш като идиот на минусови температури, да висиш с часове като муха от крана и да си изкарваш прехраната на цели 3000 километра от родната Мать Русь, по-точно от Нефтюганск в братски Сибир

Докато режеше, пияният руски бляд, дори си нямаше и на представа, че не реже капиталистическия кран, а родното родословно дърво от рода на канабиса, на чийто връх от години живееше неговият приятел и малко по-трезвен колега – Саскина.

Саскина живееше там заедно с вярната си жена Инокентия и красивита си дъщеря – тенисистка – Брунхилда, някъде насред Ниската земя.

Руснакът получи кратък изблик на прозрение, когато вследствие на вандалския му акт, кранът-канабис, се разклати и отгоре изпаднаха бутилка Джако и кутийка Кока, само че Кола, като едва не му разбиха дебелата руска глава.

Не я разбиха обаче, така че пияният руски бляд си допи със западните благинки, след като цяла сутрин беше смучил руска водка със сельодка от багажника на пикапа си, до който хдеше през полвин час, уж за да търси някакви инструменти.

Изпи Джако и колата и си рече, чортовая твоя мать – ето был Саскин!

Обхванаха го грозни съмнения.

Иначе двамата си бяха близки друзя.

Висяха заедно на крана, който всъщност беше конопено дърво, псуваха дружно краниста, когато последния имаше обичайното разстройство и ги осираше от 30 метра височина, напиваха се и се псуваха на майка, колкото да минава по-бързо времето.

А времето в Ниската земя не минаваше бързо.

Обикновено беше сиво, облачно, мъгливо и дъждовно, а цените на пиячката бяха мамата си трака.

Затова понякога Саскина и и пияният буски бляд играеха с часове тенис на маса.

Понеже всичко беше скъпо, кинти за професионално оборудване нямаше.
Затова двамата играеха тенис върху трапезарната маса на Саскина, за мрежа използваха разтворени томове със събраните съчинения на Сталин, за ракети – по още един том от събраните съчинения на Сталин, а топче си направоха след дълго и старателно изскубвани и дълго и старателно оформени косми от ноздрите на посрания кранист, когото и двамата мразеха дружно и в червата, скатино и сукин син!

Друг път Саскина вадеше вярната цигулка и стържеше дълги, протяжни и меланхолични кавърверсии на любими парчета като Фюр Елизе, Малка нощна музика, Тихият бял Дунав /или Дунав се вълнува весело шуми, бум!/ според случая, Камъните падат, песните на Тошко Колев и Лунната соната.

Обикновено пияният руски бляд се просълзяваше сантиментално на Тихият бял Дунав, като го бъркаше с родната си река Москва, макар тя да не му беше родна и да беше се пръкнал в далечния сибирски Нефтюганск, където лете температурите достигаха до – 50 градуса по Целзий и местните веднага навличаха бански и джапанги, за да поплажуват на снега, а националният спорт беше надпиването с водка и стрелянето с Калашников по нелегални северокорейски емигранти и заблудени чукчи.

В една такава нощ руският бляд предложи:

- Брат, дай да идем на топло, бе братушка. Омръзна ми да мръзна и у дома и тук.

Повод за това сълзливо предложение беше неочакваната телеграма, която беше изпратил чрез Български пощи Пияният куц китаец от Бурса и която беше пътувала цели 9 седмици и половина и беше странно оцветена в 50 нюанса сиво.

Телеграмата беше написана на чист български и гласеше:

Sakin idvai Bursa. Tuk toplo. Ichkia mnogo. Sujuci ot koch mnogo. Oktopod ima. Eny raka ima. Donesi edni tazobedreni stavi ama holandski, che tia kitaiskite sa ampili kuku.

- Ти луд ли си бе, брат.- отвърна трезво Саскина, макар изобщо да не беше трезвен – Това са сигурно едно 3000 километра, а нямаме транспорт. Аз карам 20-годишен таралясник, само за да има кинти за курсовете по тенис на дъщерята, а ти изобщо пък нямаш книжка.

- Да, ама имаме кран.- логично посочи руският бляд.

- Сумашедший такой!- крясна Саскина – Вярно, че кранът е самоходен, ама върви с 3 километра в час. Дори да го откраднем, ще ни трябват 3 години да стигнем до Бурса и дотогава Пияния куц китаец може да е ритнал камбаната с финес.

Все пак го откраднаха.
Потеглиха на юг.
Поради причини от различен характер, а най-вече поради това, че през цялото време и двамата бяха пияни като донски казаци от Перник, маршрутът им през Европа беше малко на оверлог, но никой от двамата не се оплака.

Първата година успяха да пресекат с крана Белгия, Германия, Чехия и Полша.

През втората се влачиха дълго през Словакия, Унгария, Румъния и Молдова.

На Констанца се наложи да нагазят в Черно море, но кранът беше висок и кабинката остана над водата, така че две години и половина след като тръгнаха от Ниската земя излязоха отново на суша край Истанбул, а оттам до Бурса бяха само няколко месеца път.

Стигнаха до Бурса по тъмно, каталясали, изморени и махмурлии.

Руският бляд веднага предложи да скочат набързо до някоя близка кръчма да се освежат.

Саскинът беше съгласен.

Отскочиха.

Освежиха се.

По няколко пъти.

На връщане обаче се объркаха и понеже бяха кьоркютюк пияни, вместо на върха на паркирания в близост кран, се качиха на минарето на близката джамия и захъркаха.

Имамът обаче откачи.

Призова всички шейтани, както и духа от вълшебната лампа на Аладин и наказа гяурите със зловеща магия.
Понеже мразеше всички българи, но още повече мразеше всички пияни руснаци, имамът избра магията да е традиционна за тази националност.

Прокле ги заедно с всичките си приятели да се превърнат в матрьошки.

И стана така, че в пияния руски бляд, който беше същински богатир, влезе Дебелия Весо.

В Дебелия Весо на свой ред влезе Токина, тъй като си бяха близки в казармата.

В Токина влезе Камбето, понеже Камбето и без това във всичко влизаше.

В Камбето се вмъкна Саскина.

В Саскина пък се завря Джофата като най-дребен.

Така магията беше изпълнена, всеки влезе в някой друг, и това беше края на пътешествието и на приказката за Саскина и конопеното дърво.

Аллах Акбар!

Нинджа Майната, която се маскираше като дядо Коледа

2019-12-18T11:06:00.004+01:00

нинджата с поредната си невинна жертва...

По соц време нещата не се развиваха добре за Нинджа Майната.

Нямаше просто много работа за нинджи.

Милиционери дебнеха навсякъде, в училище само тройки, хубавите гаджеха идваха само по бригадите и то за месе-два.

Лоши хора в републиката нямаше.

Освен това и инвентарът за нинджи беше рядкост, нямаше дори в корекома, какво да говорим за магазина на наркооп в центъра на Кубрат.

Нямаше шурикени, освен ако не си изструговаш сам в завод Хан Кубрат. Нямаше откъде да намериш нинджа меч, нинджа нож, да не говорим за тръбичка за изстрелване на стрелички. В магазинната мрежа на соца учудващо липсваха и традиционната нинджа маска и черно облекло, без които един нинджа не е никакъв нинджа, а прост квартален побойник като Весо, който навремето го беше трепал поне 7 пъти и то само като броим тези в междучасията.

Правеше си нунджакото от текстолит, ма не беше същото, мамка му.

Тогава Камбето, което скоро щеше да се превърне в Нинджа Майната, която се маскираше като дядо Коледа, радикално смени схемата.

Като за начало преби гропуво и индивидуално всичките си съученици, включително и другаря Кръстев, който се занимаваше с нещо като политикономия в училище и му намали поведението за няма нищо. Причината беше тъпа – просто Нинджата беше скочил чисто гол от кубчето в дълбоката част на басейна върху разстлан върху водата вестник, за да изпита безсмъртието си.

Прикани на бой целия клас едновременно и ги натръшка насред градинката.

Хвана всепризнатия Весо с Къча и го хвърли в клоните на една елха.

Изкатери се с голи ръце до 5-тия етаж на собствения си блок по терасите, за да предаде любовно писъмце от Камския на любимата му Момка, но обърка етажите, защото тя живееше на първия.

Предизвика на кална борба магарето на Чукурикито, както беше вързано насред Панаирската поляна и спечели.

За него тук предизвикателства вече нямаше.

Нинджата реши да емигрира на Запад.

По незнайни пътища вс е някак се добра до Женева в Швейцария, благодарение на авера си Сакина, който го взе със себе си барабар с хора на Кубратските момчета, макар, Нинджата изобщо да нямаше глас.

Пяха каквото пяха в Женева, хорът си стгна багажа и се прибра в Кубрат, а Нинджата, на която до този момент всички и викаха просто Камбето, избяга.

Реши, че ще се предаде на първия полицай, който срещне на улицата и ще поиска политическо убежище.

Да, ама за разлика от България, тук не се мяркаше пукнато ченге, камо ли пък да те пребе или арестува.

Вися на улицата 6 часа, обикаля половината град, пукнат полицай не видя.

Навсякъде чистота, ред и спокойствие, да повърне човек.

Нулева престъпност.

Тогава Нинджата реши да измисли престъпление, че да го приберат.

Счупи с паве витрината на някакъв магазин.

Нищо.

Открадна: хамбургер, стек бира, някакво розово сако, перука, пакет цигари, кубик дърва, тентата на някакъв корейски ресторант, коня на нощния пазач, каруцата на млекаря, както и целия товар от мляко, един вагон от композиция на гарата, който се оказа празен, козирката над полицейския участък, националното знаме пред кметството.

Нищо.

Нинджа Майната цяла нощ вилня, крещя, напи се, повръща, сби с няколко пъти, опита убийство, самоубийство, влизане с взлом и изнасилване.

Нищо.

Тогава вече нинджата се отказа.

Реши отново рязко да смени отново тактиката.

Примена нелегално границата в комплект с нарко пласьор, бракониер и сериан убиец, но пак не го хванаха.

Така че се прибра.

Засели се на някакво тепе насред Филибето и започна да говори на майна за маскировка.

Вместо черно нинджа облекло, се снабди с далеч по-достъпния червен костюм на Дядо Коледа, който можеше да се намери във всеки карнавален магазин, барабар с брадата, шапката и запазената марка за смят в стил „ХОХОХО!“.

В Пловдив Нинджа Майната вече се намери в стихията си.

нинджа майната напада коварно с кетъринг...

Народиха му се внуци, а той под прикритието на кетъринг фирма, в която се самоназначи, като отстрани чрез грозна смърт летално дотогавашния шеф, и облечен като Дядо Коледа, той го играеше аниматор, сервитьор и барман по разни партита, корпоратвни събития, семейни тържества, рождени и именни дни, кръстенета, помени и чествания.

По този начин имаше достъп до всекиго по всяко време и се прочу като Малкия Робин Худ от Кубрат, защото вземаше от богатите и раздаваше на бедните, най-вече на Джофата, Весо, Сакина, Токина и Камския.

Така Нинджа Майната се възползваше да раздава правосъдия в мрака със своето нунджако, изработено от суджуци, по специилно ноу хау и съвременни технологии от един свой стар апап от Китайските Триади в Бурса – Куция Пиян Китаец.

За Весо/Васката и Токина

2019-12-16T13:32:00.001+01:00

Весо беше известен в определени среди най-вече като Васката, но засега беше в относителна безопасност, тъй като този компрометиращ факт беше известен предимно на един засекретен агент, законспириран вътре в пчелен кошер нейде край Тетевен или Тутракан, това никой не знаеше точно, дори и президента.

Кодовото име на агента беше просто Токина, но и това не беше сигурно, а историята на неговата диверсия бяха безвъзвратно загубени при реформите в Българската армия, от която де факто накрая нищо не остана, освен Каракачанов.

Както и да е.

Шефът пак ме извика.

- Виж сега, малкия, отново влизаш в ролята на инспектор Петров. Знам, че вече ги няма ЩАЗИ, Гестапо, КГБ, а може би дори ги няма и Мосад и Секуритате, ама това никой не го знае със сигурност но тази задача е важна. Искам да слезеш до дъното. Като казвам дъното имам предвид дъното. Тинята. Там, където акат и пишкат рибките в аквариума. Ясен ли съм?- рече Големия Тони, който беше големият шеф на малкия провинциален вестник.

Слязох на дъното при тинята какво да направя.

И аз трябваше да ям и да си получавам заплатата.

От тинята изплува Весо/Васката.

Всъщност не изплува.

Стоеше си там като скала, обвита във водорасли, защото той още от малък си беше голям и лесно изпъкваше.

Вдигнах очи към него и тежко преглътнах.

- Ъъъ, здрасти.

Човекът очевидно беше под прикритие, но дори и без 7 часа разлика виждах с просто око, че няма как да се слее с околната среда от нискорасляци, в която – уви – явно успешно се вписвах и аз.

Той беше като скала, ние като миди.

Явно затова му викаха Весо, а после и Васката.

Не знаеха какво да кажат.

Весо/Васката държеше в скута си огромен черен паяк и го галеше.

Баси, викам си, това е тарантула, няма начин.

- ВИЖДАШ ЛИ ГО ТОВА ДРЕБНОТО?- с гръмовен глас викна той.

- Ъъъ... Бе да, видях го. Няма как да го видя. Това си е направо шибано огромен космат паяк от марката Тарантула. Само по телевизията съм виждал такива.

- Е, ГЛЕДАЙ СЕГА ТОГАВА...- каза той и го глътна на една хапка. Дори не се оригна.

Вижте сега, това беше наистина чудовищна хапка, все пак паякът сигурно тежеше поне 3 кила, дори и обезкостен, а не беше.

Плюс това беше отровен!

- ТОВА ДРЕБНОТО МЕ УХАПА. ПО КРАКА.- допълни Весо/Васката, докато аз тихичко припадах в основата на скалата, сред водораслите.

После се свестих.

- НИЩО МИ НЯМА КАКТО ВИЖДАШ.- рече той и да, хм, очевидно беше.

- ГЛЕЙ СЕГА, ПОЗНАВАМ ТЕ ОТ НЯКЪДЕ, ПОЗНАТ СИ МИ ПО ЕДИН СТРАННО НЕПРИЯТЕН НАЧИН. КОЙ СИ ТИ?!?

- Ми, инспектор Петров от Икономическа полиция...

- ЛЪЖЕШ, ДРЕБЕН. ТИ ЛИ БЕШЕ ДЕТО ПОДАВАШЕ ЛИЧНО ПОКАЗАЛКАТА НА ДРУГАРКАТА СТОЯНОВА ДА МЕ ШИБА ПРЕЗ РЪЦЕТЕ?

- Ми...

- ЯСНО. ТИ ЛИ МИ ПОДСКАЗВАШЕ ГРЕШНО ПО ГЕОГРАФИЯ?

- Ми...

- ТИ ЛИ МЕ УЧЕШЕ В ГОРАТА ДА ПУША ВРЕДНИ ЦИГАРИ И ЗА ЦЕЛТА ГИ КРАДЕШЕ И НИ БЕШЕ ДИЛЪР С МАЛКОТО ПАЦЕ?

- Ми...

- ЯСЕН СИ МИ. ТИ СИ ОНЗИ ЗАДНИК КАМСКИЯ – ОТЛИЧНИК, НАТЕГАЧ И СЛАБАК.

- Ама...

- МЛЪК! СЕГА САМО ЩЕ СЛУШАШ. ТИ РОВИШ СЕГА ТИНЯТА НАОКОЛО И ВДИГАШ МЪТИЛКА, НО СЪДБАТА ТИ СКОРО ЩЕ СЕ РЕШИ.

- Ама как...

- ТОВА ЩЕ ГО РЕШИ ОНЯ НАШИЯТ СЕКРЕТЕН АГЕНТ С КОДОВО ИМЕ ТОКИНА, КОЙТО ЖИВЕЕ ОТ 7 ГОДИНИ СКРИТ ПОД ПРИКРИТИЕ В ЕДИН КОШЕР НЯКЪДЕ КРАЙ ТУТРАКАН ИЛИ ТЕТЕВЕН, НЕ ПОМНЯ ВЕЧЕ. АЗ КАЗАХ.

Ето така накратко се оказах забутан в село Царев дол, а човек с ямурлук, ловна пуша и няколко пищова и ножове ме гонеше из полетата в компанията на овчарското си куче.

Но това е една друга история.

Търси пиян китаец в Бурса!

2019-12-16T09:44:00.003+01:00

Шефът на вестника, на който му викат Големия Тони, най-вече защото е голям и се казва Тони, ме вика и нарежда:

- Отиваш на командировка в братска Бурса и ще търсиш един китаец.

- Китаец? В Бурса?

- Да. Няма да ти е трудно, защото явно често е пиян. От разшифровани съобщения в социалните медии, нашите разследващи журналисти са му направили профил. Нали знаеш какво означава „профайлър“?

- Да.- излъгах аз.

- Добре. Явно в тия чатове китаецът е писал само кодирани съобщения през половин час, че си налива 50 грама пиячка. После спи. Радиомълчание. Ясно?

- Да.- пак излъгах аз.

- Хубаво. Въпроси?

- Ми да... китаец... В Бурса... Пиян...

- Е кво не ти е ясно, бе дребен? Лесно ще познаеш, защото на всичкото отгоре вероятно куца.

- Сега пък куц пиян китаец в Бурса, така ли, мамка му?!?

- Виж сега, моето момче. Куцането на китаеца е резултат от планирана високотехнологична и скъпа операция. На човека са му правили още в Мадан няколко пъти еманация и градация на евтаназията, след което през лявото ухо преливат плазма, миазма, стронгофили, както и други медицински чукурикита, а след безкръвно ядрено планиране, разграждане и дефицит стигат до уреята и оттам вливат това в ставите на краката, които се превръщат по медицински път в изкуствени стави. Явно като шпионин е обикалял инкогнито из половин Европа и са му правили упорито трапанации из половин Европа, даже в Русе. Ясен ли съм?

- Ясен си ми като слънчев лъч, шефе.

- И кво прайм сега?

- Баница правим, кво правим.

- Момченце, внимавай в картинката!

- Да, шефе!

- Точно така.

Теглих му една майна, само че на ум, все пак му викаха Големия Тони, после заминах в командировка в братска Бурса да издирвам странното същество.

В Бурса беше шумно, многолюдно и мръсно.

Китайци нямаше.

Рекох си, че по-лесно ще е ако мръдна още малко на изток, примерно в Китай, ама кой съм аз да разсъждавам над заповедите на шефа.

Затова затърсих.

По едно време гледам един дребен местен, безобиден на вид, облечен в кожено яке с кожена яка в жегата, седи пред една малка кръчма на чаршията и смуче нещо като мътилка или мляко.

Оказа се че е ени ракъ.

Гризеше и грамаден октопод.

- Викам, хелоу, юнг туркиш мен. Джгатайци има ли?

- Ти си ампили куку, Камски. Една ичкия от 50 грама преди лягане искаш ли?- ми отвръща с пълна с октопод уста тоя тип и ме хвърли в оркестъра, върна ме в първи клас направо.

- А?- интелигентно рекох аз, понеже съм интелигентен от малък.

- Кво „а“ пък сега. Джофата съм, бе брат. Махай тая кьор амджик суратла, агалар. Джофата от Мадан, ама съм от Кубрат, всъщност съм от Русе, жител съм на Гърция и живея в Бурса.

- Ясно. Рекох още по-интелигентно, но малкото ми мозъче веднага прещрака. Джофата можеше от раз да ми реши проблема с шефа във вестника. Ей го на – в Бурса ли е – в Бурса е. Прилича ли на китаец – прилича. Пиян ли е – пиян е. Сега оставаше да разберем дали и куца, и ми е в кърпа възран, викам си. Затова креснах:

- Клас стани! Клас мирно!

Дребният пиян китаец от Бурса скочи инстинктивно и закуцука да избърше черната дъска, макар че черна дъска разбира се нямаше.

Хванах го!

Викам – брат, дай да те водя на една разходка през Кипър, София и до Варна. Там в един вестник искат да ти вземат интервю.

Докато ми отговори обаче, се чуха свирки и полицейски сирени.

Навсякъде захвърчаха заптиета, от ония дето навремето са имали присъствие и в България.

- Бягай, Джофс! Давай, аркадаш!- вернах гороломно, сграбчих го и хукнах.

Търчахме по баири и сокаци. Прескачахме бордюри и кьошкове. Пробягахме чаршии и мегдани. Дори влязохме в някаква одая и една баба в забрадка вика – бир екмек, бир екмек, беше се объркала явно, че сме от кептъринга на Камбето от Филибето.

Блъскахме объркани ханъми, заобиколихме една джамия и трима имами.

Прекосихме цялата валия Мармаха, едно 10,44 квадратни километра крос направихме.

- Евалла, Джофс, машалла и аферим.- викам като чух, че заптиетата остават някъде зад нас по сокаците – Сега хващаме самолета за Кипър.

- Айде в Румъния. Там има мамалига. Обичам.

- Няма да стане. Там дебне в нелегалност Калчев. Кипър!

- Кой Кипър?- пита подозрително Джофата – Ти си бил чок ачик, бе. Вери оупън, както вика Сакина.

- Гръцкият, брат. ГРЪЦКИЯТ!- крещя паникьосано и си бием камшика от братска Бурса и братска Турция, дори не купихме армаган на жените у дома, нито локум, шам фъстък и ени ракъ за апапите.

Една чекия ми остана от бягството, дори ятаган за спомен нямах време да си купя.

Модърн Токина от Царев дол

2019-12-16T08:41:00.001+01:00

на снимкат - чудовището и звяра от Царев дол

Не бях чувал за Модърн Токина от село Царев дол, до оня ден, когато мама му и късмет, реших да изпия едно за из път пред оная стара кръчма в Тутракан.

Не знам откога не бях минавал през Тутракан, ама сигурно е още от времената, когато бях в 4-ти клас и нашите държаха разни кръчми там.

Тоя път обаче се бях забил на припек пред една механа и – опааа – гледам във вестника, че в съседното село Царев Дол се сазелил бизнесмен от Кубрат на име Тодор Тодоров – Токина.

Въртял луда далавера с мед и пчелни продукти, имал 800 кошера и паникьосал с конкуренция румънските рибари отсреща.

Баси, викам си, може ли тоя Токин за е ОНЯ Токин?!

Реших да проверя, което ми и изяде главата.

Ей де е селото, няма 20 минути път. Отивам, ще пием по една-две ракии и ще си купя мед.

Метнах се в таралясника и право в селото.

Спирам пред оградата от ковано желязо, по чийто връх май имаше намотана бодлива тел и течеше ток, и гледам вътре някакъв русоляв дангалак, наметнат с нещо като юмурлук и с гега на рамо, да си играе с едно огромно овчарско куче.

- Хелоу, викам, извинете, хау ду ю ду? Може ли за малко?

- Кажете. - вика Токина – Кво става?

- Ми вижте сега.- обяснявам – Аз съм инспектор Петров от Икономическа полиция и съм тук по заръка на група известни местни селски бизнесмени. Подразнени са хората от вашите успехи в областта на пчеларството и настояват да договоря да им плащате по 50 кинта от всеки 100, които изкарвате очевидно от тази своя низка, мерзка и очевидно незаконна дейност, застрашаваща био разнообразието и здравето на нашите, че и на румънските деца.

- Намеквате ли нещо, инспекторе?- вика оня.

- Намеквам, че тази пчелна ферма или иначе казано пчелин, дарява с радост само вашия джоб, а ние искаме и нашия джоб да бъде дарен. И не - всъщност нищо не намеквам, направо ви искам парите.- отговарям нахално.

- Е тогава аз ще ви намекна нещо, господин инспектор.- казва Токина и смъква гегата от рамото си.

Едва тогава, братя, видях, че на гегата има оптически мерник и че гегата всъщност не е никаква овчарска гега, а мощна ловджийска пушка, хем от модерните.

Като се размрда, се разтвориха и полите на ямурлука и гледам из джобовете му стърчат намушени дръжките на няколко ноща, тип сатър, както и дръжката на пищов.

Сега вече – ама със закъснение, мамка му, се сетих, че Токина още навремето бил бияч и изедник, тъй като в училище пердашеше Камбето със собствениците му нунджаките, шамареше Джофата по главата с неговите си домашни суджуци, изпитваше Немеца по немски език с метода на шамаренето, беше свил няколко пъти на моряшки възел иначе непобедимия Весо Дебелия и дори беше изпраскал в главата другарката Стоянова с показалката, с която обикновено тя ни праскаше.
В Русе бил охрана по дискотеките и местните мутри още шепнеха, като произнасят Името Му.

Тогава вече хукнах, след мен хукна огромната овчарка, а след нея Токина, размахал гегата, пардон пушката.

Преджапах през цялото село Царев дол по диагонал, преминах чак в землщето на следващото тутраканско село и едва тогава ми просветна, че копелето все ще се умори.

Вярно, аз бях на 50 и не бях спортувал от 7-ми клас, когато играех футбол в местния отбор, който всяко селско отборче наоколо биеше като го хванеше.

Ама и оня бабаит дето ме гонеше, нали ми беше съученик и набор, значи също беше на 50, а горещо вярвах, че и той през всичките тези години не е спирал да пушиу да яде да пие и – нали се сещате – ония другите работи.

Прав бях. Токина каталяса пръв и се отказа.

АЗ се промъкнах обратно след като се мръкна, тръшнах се в таратайката си и отпраших с мръсна газ надалеч.

Едва като се прибрах премалял от страх у дома, влязох във Фейсбук и написах в чата:
„Тодоре, гадино проклета, какво правиш, мама ти?! Днес в селото това бях аз, инспектор Петров, тоест Камския, а ти ме гони да ме дереш и да ме кърмиш, мадъ факъ!“.

Токина ми писа:

„Знам, че беше ти, Камски. Колкото и да си остарял, побелял, оплешивял, обеззъбял и надебелял, веднагически те познах. И викам – оооо – щом тоя ме лъже и аз ще го лъжа, майтап да става, бе брат“.

Баси майтапа!

От тоя ден мед си купувам само на промоция в ЛИДЛ – от оня полския, с Токина си общувам единствено през интернет, а ракията си я пия с жена си у дома за по-сигурно и в тутраканско не съм припарвал, поне докато тоя типец още се вихри там из района.

За после

2019-12-12T09:40:00.001+01:00

На брат ми

Когато спомените, брат,
постелят меко одеало,
припомнят ти, че бил си млад
и с теб били сме просто цяло.

Когато легна в рохкавата пръст,
не ме полагай много на дълбоко.
И над главата ми не слагай кръст -
да си погребан вече е жестоко.

Сложи ми в урна пепелта
и разпръсни я над морето.
За гларусите дан е тя,
а ти си винаги в сърцето ми.

Затуй, когато ме изпратиш,
недей скърби и спирай сълзите.
Защото знай, че аз при тате
отивам и недей се сърди.

И на земята няма Рай -
повярвай ми и обещай...

30 години след Берлинската стена - не'ам нерви

2019-11-07T17:47:00.001+01:00

30 години след падането на Берлинската стена на 9 ноември 1989 година, нещата при нас са се променили.
Призна го дори германският канцлер Ангела Меркел, на която и се прищя внезапно да се разходи из САЩ, ама не с Трабантче.
Промените са осезаеми, промените са видими. Промените обаче надали водят от количествени натрупвания към качествени изменения.
30 години след падането на Стената, нещата не са добре, макар че може би можеше да са и по-зле.
Все пак вече не живеем сивия си соц жизнь, а чисто нов, макар и поизносен, капиталистически life.
Не сме всестранно развити личности, а тесни специалисти.
Нямаме другари директори, а господа мениджъри, понякога и меринджеи.
Нямаме си баби на село, а синове/братя/сестри/бащи/приятели, които живеят в чужбина, за да не умрат от глад тук.
Не гледаме новините по портативен черно-бял телевизор "Юность" или по "цветен" кютюк на им "Рубин" или "Темп" а на корейски или китайски LG и NEO с плосък екран.
Не гледаме Вокално инструментален състав "Веселые ребята" по програма "Время" на Руската ТВ, а ходим на концерти на Metallica край Виена.
Не почиваме на бунгала на Шкорпиловци, а си друсаме силиконовите цици на Бали.
Не гледаме приоритетно комедии от сорта на "Диамантената ръка" а такива като "От глупав по-глупав".
Не аплодираме "Златният Орфей", а зяпаме "Мюзик Айдъл", "Маскираният певец" или "Гласът на България".
Не гласуваме за Тато, гласуваме за бодигарда му.
Не ядем попара, ядем корнфлейкс.
Вече мразим мешаната скара, но пък деликатно ближем разни гурме неща.
Не пием Кооп Кола, пием Кока Кола.
Не слушаме сръбско, бием гюбеци направо на чалга.
Нямаме партизани, ама си имаме сикаджии, висаджии, тимаджии и прочее.
Вече не ни обират и изнасилват цигани, правят го роми.
Нямаме педерасти, имаме си гей общност, гей парад, гей елит и т.н.
Нямаме чавдарчета и пионерчета, които козируват на чичко Сталин, имаме си идиотчета, дето си пердашат учителките.
Не си говорим лице в лице, щото си имаме Фейсбук, Туитър и Вайбър.
Не караме Москвич на 2 години, търкаляме Опел на 22 години.
Не ходим в Кореком, ходим на МОЛ.
Нямаме си Сънчо, но пък имаме Мондьо и Азис.
Кифла вече не е вкусна тестена закуска, която си хапвахме обикновено с боза, а проста патка на видима възраст между 12 и 52 години, която се самоснима със смартфона си с помощта на разни филтри и програмки, че да не изглежда като проста патка.
Не'аме си другари/другарки, но пак си имаме разни хора под дюшека с хилядарки.
Милена направо си призна, че "н'еам нерви", ма кво от това?!?
Нямаме си вече и Студена война, имаме студени полуфабрикати, които да си сготвим на вкусна романтична вечеря с много синтетичен кетчуп с любимата.
Нямаме натурална боза, имаме си Старбъкс.
Някои дори биха казали, че вече си нямаме Слави, ама пък си имаме Трифонов.
И още много други неща си нямаме, ама нали такива са процесите, а ние сме част от цялото, да не кажем, че дори сме инициатори на генерални промени, в които де факто никаква роля не играем, но карай.
Преди 30 години Берлинската стена падна, Pink Floyd си направиха шоуто The wall, който можа - отнесе парче от този тоталитарен артефакт, който не можа - не можа.
Факт е обаче, че и до днес невидимите стени вътре в нас остават, остават и невидимите стени между хората, между културите, между религиите, между политическите системи и май днес само мигранти ги прескачат...
А и в краййна сметка кои сме ние, че да мрънкаме.
Просто още една тухла в Стената.

Честит рожден ден, мамо!

2019-10-28T07:25:00.001+01:00

Мамо,

Днешният ден, на който си родена и ти, е 301-ият ден в годината според Григорианския календар и остават 64 дни до края на годината.

На този ден Христофор Колумб открива остров Куба.

Президентът Гроувър Кливланд открива официално Статуята на Свободата в Ню Йорк.

Чехословакия обявава независимост от Австро-унгарската империя.

В САЩ въвеждат Сухия режим, което пък води на възход на гангстерските войни и на бун на джаз поколението, по-известно и като изгубеното поколение, част от което са Хемингуей и Фитцджералд.

В Сан Франциско е създадена любимата и на двама ни група Metallica.

Родени са философът Еразъм Ротердамски, политикът Цанко Церковски, писателят Ивлин Уо, художникът Френсис Бейкън, култовият футболист Гаринча, поетът Евтим Евтимов, актьорът Кирил Варийски, компютърният гуру Бил Гейтс, певецът Ерос Рамацоти, актрисата Джулия Робъртс, актьорът Хоакин Финикс.

На днешния ден, освен теб, празници имат анимацията, Кипър, Гърция, Словакия и Чехия.

Не знаеше всичко това, нали мамо?

И аз не го знаех.

Знам само, че днес празнуваш кръгла годишнина и през всичките тези години си била най-обичливата, грижовна и мила майка, най-преданата и всеотдайна съпруга, най-добрият и верен приятел и най-лъчезарната и чиста жена, която познавам.

Без теб това семейство нямаше да бъде истинско семейство, а синовете ти нямаше да израстнат и да се превърнат в това, което са днес.

Обичам те много!

Честит рожден ден!

Твоят Камо

Вот до живот или 143% избирателна активност

2019-10-27T09:04:00.002+01:00

27 октомври
8:00 часа

Гласувах.
Пуснах трите чаршафовидни бюлетини точно там, където ми казаха да ги пусна, когато ми дадоха 20-те лева, после се отбих до барчето в изборната секция.
В ъгъла двама застъпници от ДПС цакаха карти с двама тъмнокафяви застъпници.
Покибичих известно време до играчите, докато не изпих 20-тачката във вид на водка, после си тръгнах.
По това време в секцията се появиха само една ранобудна бабичка и платинена блондинка с огромни цици, която оказа се била окъсняла проститутка, която сбъркала вратата на секцията с тази на съседната шкембеджийница.
Избирателна активност 0,002%.

9:00 часа
Пак гласувах.
Понеже първата 20-тачка беше изчезнала рано-рано, ми се наложи отново да се тътря към урната, за да пусна гласа си за този, за който казаха че трябвало да пусна гласа си, иначе щели да ми разгонят майката или нещо такова.
Народът явно вече беше обхванат от възрожденски напън, защото в този час в секцията заварих цели 4 ранобудни бабички и цигански клан, наброяващ 11 ентусиазирани избиратели. Всички се бяха наредили чинно пред човека с парите, който на входа раздаваше по 20 лева и ги инструктираше от един таен списък. После си гласуваха като бели хора и отиваха да пият.
Наредих се и аз, получих 20 кинта, изслушах инструкциите и си пуснах бюлетината.
Изпих едно на барчето в избирателната секция и се прибрах.
Избирателна активност 2,12%.

10:00 часа
Заради върнатото с 1 час назад астрономическо време и заради вредните последици от запоя по комшийски по повод Димитровден, не бях сигурен колко точно е часа и дали вече съм гласувал, затова реших да си пробвам пак късмета.
Късметът ми проработи.
Пред секцията ме инструктираха и финансираха, макар да направиха учудени физиономии, тип "Пак ли ти, бе?!". На ъгъла трима застъпници от три големи политически сили крещяха лозунги, пееха възрожденски песни и раздаваха забранени от закона агитационни материали. Взех си по един наръч от всичките за разпалки, влязох и гласувах.
Ударих едно на барчето в секцията.
Избирателна активност 3,31%.

14:00 часа
Изборната водка явно ми дойде нанагорно, защото съм проспал няколко часа от напрегнатия изборен ден. Сиреч - проспах и възможността да изкарам още някой и друг лев от горещите привърженици на отделните партии, които се грижеха за благосъстоянието на избирателите пред урните.
Метнах едно яке, че беше захладняло и се запътих към изборната секция.
Половината ромска махала чакаше на опашка за инструкции и основен капитал, тъй че чинно се наредих след мангалите и си минах по реда с известно закъснение, но почерпен на барчето в секцията и опаричен до следващото гласуване.
Това пускане на вота се оказа и гастрономическо изкушение, защото този път пред секцията раздаваха и кюфтета.
Избирателна активност 6,01%.

17:00 часа
В този късен изборен час се почувствах достатъчно екзистенциално от изпитата водка, пуснатите бюлетини и чутите агитации пред урната, за да се замисля.
Замислих се как горкия аз съм само една нищожна електорална единица на фона на всичките 6 355 633 души в държавата, които днес трябваше да пуснат бюлетините си в 11 661 секции в цялата страна.
Лично аз дълбоко се съмнявах, че дори и половината от тях ще се засилят да гласуват в този слънчев ден, въпреки 20-тачките и кюфтетата. Вероятно повечето щяха да са на плажа, на работа, на село, на вилата или на гости на тъщата в Карнобат.
Все пак пред нашата сакция ентусиастите бяха достатъчно, за да се наредя на поредната опашка, преди да мога да дам демократичния си вот в полза на онези хора, за които ми казаха, че трябвало да се даде демократичен вот, че да се запази статуквото.Ббарманката неодобрително отбеляза, че ми била 8-та поред водка за днес.
Отминах подмятането с презрително мълчание.
Избирателна активност 7,44%.

20:00 часа
Навън се беше стъмнило зловещо.
Откъм морето виеше леденостуден вятър, вещаещ гладна зима.
Улиците бяха мрачни и пусти и единствено редки електорални единици си подмоткваха от изборна секция на изборна секция.
Гласувах набързо тоя път, глътнах водката на барчето в секцията на екс, прибрах си 20-тачката, кюфтетата и поредния наръч незаконни агитационни материали и се прибрах със свински тръс, защото в мрачната изборна нощ ме побиваха тръпки.
В този момент в цялата страна и чужбина хиляди мъртви души се вдигаха от гробовете и се запътваха виейки към луната, стенейки и дрънчейки с веригите си към изборните урни, за да дадат своя верен вот, заръчан от Вожда... пардон - от Дявола.
Живите мъртви гласуваха. Хелоуин беше дошъл...
Избирателна активност 143%...

Снимка https://bgizbori.org

Началото и края

2019-10-02T09:13:00.003+02:00

The gypsy woman told my mother

Before I was born...

Chuck Berry, Hoochie Coochie Man

Бях много млад,

когато циганка предрече,

че през любови много

ще премина аз.

Измина време,

времето изтече -

и вярно - любих много и в захлас.

В безброй любови

минаха ми дните

и много обич опознах,

но сам не знаех как мечтите

ме водеха от грях във грях.

Бях много млад, дори и сам не знаех,

че ще позная хиляди жени,

но че дори по тях и да ридаех,

единствена за мене ще си ТИ.

Ти беше с мен, когато в дъното ридаех.

Ти беше с мен сред сринати мечти.

Ти беше с мен, когато сам се каех.

Ти беше с мен и беше ТИ.

Защото, ти за мен си, мамо, само,

това, което ме крепи.

Това, което в края ми остава -

това си ти, това си ти...

Твоят Камо, с извинения

Местните избори 2019 - Чики Рики Че Гевара, Ернестоооо...

2019-10-01T17:17:00.001+02:00

Поредните местни избори у нас се превърнаха в поредния евтин цирк със застаряващи клоуни, липса на дресирани животни, избелели униформи, изпосталяли жонгльори, гладни дресьори и закърпени шатри на купола.
Цирк Дьо Солей, Цирк Балкански, пътуващия цирк Лолапалуза, цирк по нашенски.
Както пееха навремето Уикеда, Чики Рики Че Гевара, Ернестоооо.
Цялата работа, всички знаем, е просто Ала Бала или - нека този път цитираме Милена Славова: "Бели квадрати, зелени черти,
Улици малки, човешки съдби,
Жълти поляни, лилави гори,
Нежни прояви и сладки лъжи".
За жалост, за настоящите местни избори си имаме и Фейсбук, така че вече от доста време насам знайни и незнайни играчи от т.нар. политическата сцена, която е просто една гротеска, ни заливат с помия, нелепи призиви, смешни коментари и неадекватни изказвания, повече известни като спам.
На всички ни е ясно какво става и какво ще стане в крайна сметка, но циркът не ни е спестен, даже никак.
Куцо и сакато, до този момент скатано в дълбока анонимност и нелегалност, все едно е шумкар от времето на цар Борис, но днес - смел опълченец, изведнъж изскочи от храстите и се юрна да завзема кметски кресла и общински топли местенца. По села и паланки, квартали и градове, новите кандидат грдоначалници изскочиха дотолкова отникъде, че освен няколко пословични постоянни играчи, хората се затрудняват да идентифицират останалите - както по име, така и по лице, а най-вече като политическа принадлежност или политическа платформа.
Цялата история вероятно е ясна. Пак ще гледат да ни разводнят гласовете, така че да си спечелят местенцата обичайните заподозрени. Политически майтапи като Пищова и неговите кИфтета, на Ценко Чонов златните гердани или напъните на някои аптекари, както и всички кандидат за кметове и за общински съветници като псевдовъзрожденци псевдопатриоти, псевдобизнесмени и псевдоинтелектуалци, са просто добавени само за цвят. За сол в манджата, дето се вика.
Та трътгнете по новите магистрали с новите дупки към урните, пуснете някой глас, дори да не са ви ръснали 50-ина левчета за него, налейте си вечерта по някоя ракия и забравете.
Останалото си е само цирк по балкански и чисто по нашенски.
Ню ейдж габровски вицове.
Грозната действителност, бъдещето на децата ни и прочее дивотии.
Голям майтап, дето се вика.
Идеята е статуквото отново да се запази, лапачите да продължат да лапат, раята да продължи да си е рая, а накрай на-силно ще се смее тоя, дето ще се смее последен.
Да познаем дружно кой е той...
А и дали България гласува или България пасува, за пореден път вероятно ще се окаже все тая.
Накрай повечето от вас ще си изтъркат билетчето от Националната лотария на 27 октомври, вместо да пуснат бюлетината в урната, не че има за кого...

Следа

2019-08-21T16:19:00.002+02:00

Следа оставих
Даже не една
Децата моя са следа
Когато се погледна по-отгоре
Свой паметник оставих ръкотворен
Оставям си децата послед мен
Голям майтап, ще бъда споменен
с добро и лошо, ето ги децата
Но аз съм в тях, в телата и сърцата
Това са моите момчета
Това е всичко, що съм аз
И повече, в тях има страст
Която вложил съм с любов
и нов живот, животът нов
Когато мене ще ме няма
Ще са след мен, каква промяна!
Това са моите момчета -
Обичам ги, накуп и двете
Със тоя слаб и смешен стих
До гроб обичал си ги бих

Капка кръв

2019-08-21T15:48:00.001+02:00

Когато капне капка кръв отгоре
Погледни небето
Но недей се моли
Когато капне капка кръв връз теб
мисли за мен
но не обличай креп
Когато капне кървавата капка
не се отчайвай
Тя е част от многото
Тя е само първата от черна кръв
която капе и е за опечалени стръв
Да плачат те със кървави сълзи
да плачат за отминалите дни
да плачат за това което е било
да плачат и за бъдещето, колкото е зло
да плачат за децата неродени
да плачат да обичаните тленни
да плачат с кървави сълзи
за бъдещите и за миналите дни
Когато капне капката от моста
я погледни, кажи - О, Бог да прости!
Когато капне капката от кръв
ще съм последен
и винаги съм пръв
Защото твоята съм капка
Защото твоята съм кръв
Защото и смъртта е сладка
Когато винаги си бил такъв
Кръвта е просто мостра
за рибите е стръв

Голям кеф! Но всичко е точно!

2019-08-13T12:28:00.001+02:00

Голям ми е кеф пияни мутри да трошат заведение на пъпа на столицата, под носа на Бойко Борисов, точно както са го правели през 90-те, пак някъде около Бойко Борисов.
Кеф ми е и когато пияни селски мутри си вкарват джиповете в морето да си вадят секънд хенд джетчетата от водата.
Радвам се като гледам как багери изриват дюните, бетон залива пясъчната ивица и мутробарок хотелчета завземат Черноморието.
Умират от радост когато видя как джипове газят хората из Морската градина на Варна.
Страхотно удоволствие ми доставят все повечето катастрофи със смъртни случаи по недостроените магистрали на ГЕРБ, по недовършените улици и булеварди на ГЕРБ и особено по т.нар. булевард "Левски" с прилежащите му малоумни кръгови във Варна.
Неописуем е възторгът ми когато тъпанарите от правителството трепят двете прасета на баба и дядо на село, щото имало свинска чума, после си внасяме по-скъпо и некачествено свинско от чужбина. И баба и дядо са във възторг също. Мюсюлманите не са.
Трепетно следя как набеден министър доубива вече убития туризъм, защото хал хабер си няма за какво става дума, както биха се изразили братята турци.
Оргазъм достигам само като се друсам с колата си по вечните дупки по улиците, без значение дали карам из Варна, София или Кубрат, Разградско.
Не мога да сдържа радостта си, когато ме изнудват катаджии на пътя, митничари на митницата, данъчни в данъчното и служители по всички нива на държавната и местна администрация.
Голям кеф е да гледаш дебилите, които излизат от роднитие училища напоследък, а баловете им ме изпълват с възторг.
Щастие за мен е да имам Слави Трифонов за премиер.
Удоволствие е от всяка втора кола наоколо да гърми долнопробна чалга.
Най ми е готино нощем да опитам да заспя, а разни дебили-мотористи-донорчета да гърмят с трошките си по булеварда под прозорците и да си правят гонките, докато ченгетата си бъркат в носа.
Обичам да се радвам на достиженията на ало измамниците.
Обичам и незаконните строежи, къщите за гости на управляващата клика, както и таратор с мастика.
Кефя се да следя постиженията на политиците ни, особено на международна сцена, а премиерът-слънце ми е най-любим персонаж - дотам, че вече не следя дори сериите с Бийвис и Бътхед.
Щастие е да се събуждам всеки ден в тая държава, после да науча, че няма такава държава, а на втори терминал да има опашка от бягащи навън.
Радва ме нивото на образованието, нивто на здравеопазването, нивото на пътната безопасност, нивото на простащината у политици и редови граждани, както и ТОЛ системата, да ни е честита.
Доставя ми удоволствие бавната смърт на пенсионерите, работата за по 400 лева без осигуровки и с две висши, скъпите лекарства, ниските заплати, високите цени и боклука на Европа, който горим в депа из татковината, че да е още по-яко.
Подмокрям се от кеф при вида на обезлюдените села, утрепаното дмеделие и животновъдство, дъртите коли по улиците, смачканите физиономии на минувачите, дебилните мутри на управляващите.
Огромна е радостта ми, че синът ми живее в Лондон, брат ми - във Виена, две бивши гаджета - в Холандия и Испания, 11 приятели - в рамките на Европейския съюз, други четирима - в САЩ и Канада и още двама - в братска съседна Турция.
Въобще, наистина ми е голям кеф.
И най- важното - всичко е точно!
А, да - и дим да ме няма...

Welcome in BG

2019-07-01T10:58:00.002+02:00

Весело е тук, при вас!
Пияни и дрогирани идиоти убиват децата ни на пътя. Мангали трепят бабите ни с брадви и лопати за 20 лева. Ало измамници изнудват майките ни.
Държавници преебават бащите ни с пенсиите и всичко останало.
Пишман инвеститори бетонират морето ни.
Малоумници ни съсипват образованието и здравеопазването.
Престъпници влизат на управленски постове.
Всички от заместник кмет нагоре крадат и колкото са по-нагоре, по-нагло и по-много крадат.
Учителките ни ги бият.
Децата ги "подрастват" с чалга, кинти и кьотек.
Ченгета ни рекетират.
Митьо Очите го лекуваме с пари от джоба си.
В същото време примерно Гала ми говори за лукс и как някаква Джуджавка срещнала Слави Трофонов в затворения им комплекс нейде из Софето.
Много ме кефи у вас.
Шъ съ върнъ...