Short stories Разкази

new1ab

2013-03-14T09:50:00.001-07:00

6662

2013-02-13T11:37:00.000-08:00

hearts

2013-02-13T06:49:00.002-08:00

Welcome To My City

2013-02-11T07:44:00.001-08:00

Welcome To My City

WAITING FOR GODOT В очакване на Годо

2013-02-11T06:43:00.000-08:00

"Yes, we are friends. But this is relatively true. Do not you think so? The thin line between reality and fantasy has to be respected. Just for a moment, if we go outside the boundaries of it, our, perhaps seeming, friendship will be dead. Am I pessimistic? You tell me... Right now I feel in my face the rag of the rough truth and have to say that I do not like it at all.

Are we hypocrites?

Are we foolish dreamers?

Are we dishonest?

Are we afraid?

Whether we do not know what we want?

Whether we just fill our time with idle talk instead to solve problems the hard way?

Oh, we would even deny that we have a problem if it came to solve it, that is to take action. Yes, we are weak, very weak. Very fearful. And sneaky... to ourselves, why not to the others, too.

Look, I do not mean you, but I'm sure there are situations in which...in which... one enters as a sneaker. And you and I are no exception. I swear that... And I will be lying. Overall, I'm telling the truth. About you I do not know. You pretend to be honest, but I was involved in a game that is rotation in a circle. How to get out of this circle? Is it nice?

How can I blame you, as I'm one of the two main culprits in the event that never happened?

Has it not happened?

There is the question.

This is an event that did not happen.

Waiting for Godot."

Stella believed in the simple things. This thing, definitely, was not one of them. She lit a harmful cigarette and she said herself that it was not harmful.

May be life was harmful, but nice.

my heart

2013-02-10T04:40:00.000-08:00

I am in love Аз съм влюбена

2013-02-10T03:32:00.000-08:00

I am in love, I am in love, I am in love ... The most important thing is that you are a great thinker, I do not know if you are a big dreamer, but I see that you are a thinker, and I like it a lot. Furthermore, you are very charming, okay, one can speak freely with you, you do not keep people in suspense. My God, how long I have not been in love. And pigeons coo, that's great, spring is coming! It's wonderful! My God, I have not really liked anyone since time immemorial, even I thought it is impossible! I do not care what happens, the important thing is that I am in love! The important thing is that I found someone who I really like! It makes me happy! Truly happy! Apparently, real men have not escaped from this world! There are only a few to spice!
So what? What follows from this?
Does it matter? I will enjoy the moment. I will try the ambrosia of the gods, my life will have meaning!...

Veneta closed her online diary and sank happily into the chair.
Any nonsense has its excuse, any excuse - its stupidity.

Аз съм влюбена, аз съм влюбена, аз съм влюбена... Най-важното е, че вие сте велик мислител, аз не знам дали сте голям мечтател, но виждам, че сте мислител, и това ми харесва много. Освен това, вие сте много очарователен, окей, с вас може да се говори свободно, не държите хората в напрежение. Боже мой, колко време не съм била влюбена. И гълъбите гукат, това е страхотно, пролетта идва! Това е чудесно! Боже мой, наистина не съм харесвала някой от незапомнени времена, дори си мислех, че е невъзможно! Не ме интересува какво ще се случи, важното е, че съм влюбена! Важното е, че намерих някой, който наистина ми харесва! Това ме прави щастлива! Истински щастлива! Очевидно, истинските мъже не са избягали от този свят! Има само няколко за подправка!
И какво? Какво следва от това?
Има ли значение? Ще се насладя на момента. Аз ще опитам амброзията на боговете, животът ми ще има смисъл! ...Венета затвори онлайн дневника и потъна щастливо в стола. Всяка глупост има своето оправдание, а всяко оправдание - своята глупост.

Очи

2013-01-06T06:58:00.000-08:00

Аз нямам нищо общо с училището, мислеше си Марина. Аз съм свободомислеща, обичам изкуството, експериментите, да творя в самота. Какво може да ми даде тази колективна работа с толкова характери накуп, плюс проблемите на образователната система, рефлектиращи върху всички нас? Не искам да бъда учителка. Искам да рисувам, да пиша, да чета, да медитирам. Искам да бъда свободен човек. "Училище" е равно на "окови". Окови от усложнения, породени от неразбиране, нежелание, не... Всичко това, което започва с "не". Винаги ли ще бъда бедна, измъчена, жалка даскалица? Странно, един от най-умните ученици в моя клас иска да стане учител. Може би той може, може би той има дарба за това. Но не и аз. Само защото съдбата, тоест обстоятелствата са ме поставили в тази позиция, само защото съм слаба, аз съм тук. Никому ненужна и лесно заменима учителка.

А децата те гледат с такива очи! Те очакват от теб всичко! Очакват да си гений! Да им дадеш любов. Решение на всеки въпрос. Да им бъдеш приятел. Майка, баща, сестра и пътеводна звезда. Мога ли?

Всичко е там. В тези очи, които очакват...

Един учебен час

2013-01-06T06:43:00.002-08:00

В този клас всички бяха индивидуалисти. Всеки успяваше да да се абстрахира някак си от останалите и да иска внимание сам за себе си. Общите обяснения оставаха незабелязани. Трябваше да се работи с всеки поотделно и до безкрайност да се повтаря едно и също. Нито времето стигаше за това, нито резултатите бяха добри. Какво им липсваше? Именно това - работа в екип. Трябваше да се измисли нещо, което да ги направи съпричастни един към друг и да развие у тях чувство за колективизъм.

Ето например Ели - хубава ромка със силен глас, която винаги изненадващо изкрещяваше:

- Госпожо!

- Какво има?

- Не мога да направя това упражнение - И обясняваше - Аз съм тъпа, госпожо! Тъпа съм - казваше тя, смееше се, поглеждаше към приятелките си. - Помогнете ми.

В този момент Гошо също надаваше глас:

- Госпожо, вие не обръщате внимание на мен. Няма да пиша повече. Колко пъти ви питах, вие не ми отговаряте!

Марио започваше да бие "барабан" на чина и да си пее.

- Марио, престани!

Не спира.

"Великолепната четворка" от примерни ученици също започваше да вика, всеки поотделно:

- Госпожо, вижте, правилно ли го написах?

Какъв беше проблемът да се пише всяко упражнение на дъската? Не "възприемат" едновременно и хаосът пак настъпва.

След много викове, чукане и безнадеждни обяснения, часът, превърнат в борба, свършваше.

Резултат: всички изтощени, изнервени и намразили понятието "училище".

Да, те са индивидиуалисти, оттук трябва да се започне. Да се култивира съпричастност, търпение и уважение един към друг, както и към системата, институцията, държавата, предмета. Как?

Може би веднъж осъзнат, проблемът има решение.

- Направете това упражнение заедно! - каза учителката. - Колкото повече деца участват и успеят да го довършат, толкова повече (какво повече?!) толкова повече награди ще има за всички!

- Какви награди?

- Ще видите!

Децата започнаха да си помагат, да пишат по-внимателно и да мислят за другите. Дойде моментът на истината.

- Готови сме! Какви са наградите?

- Наградите са у вас - научихте повече, имате повече приятели и училището става приятно място!

- О, госпожо, вие ни казахте, че ще има награди!

- Госпожо, вие ни излъгахте!

- Не говорете глупости, госпожо, вие ни казахте, че ще има награди...!

"Хванаха ме", помисли си учителката. "Нищо не мога да измисля. Властта е у тях, и силата. Моите знания са излишни! Какво правя тук?"

Децата я гледаха в очите с искрено недоумение. За тях всичко това беше напълно нормално - хаосът, незнанието, случайността и омразата. Омразата?! Каква омраза?

Janis Joplin - To love somebody

2013-01-04T14:33:00.001-08:00

Tina Turner - Nice and Rough - Live

2013-01-04T13:14:00.001-08:00

Димо Опита

2013-01-04T12:59:00.002-08:00

Наричаха го Димо Опита. От всичко правеше опит. Дори времето бе за него опит да си прекара времето. Живота си превръщаше в опит, съзнателно се оставяше на разни течения да го повлекат. Поглеждаше към другите за опит и се стараеше да го прави опитно. Страхуваше се да поеме някой път в живота, за да не се наложи после да се връща - правеше само няколко крачки в определена посока, след което поемаше в друга. "Може би живея по начин, който ми е неприсъщ?", казваше си той. Не успяваше да изпие никога чашата докрай. Объркваше конците. Опитваше се да яде и се опитваше да спи. Това, което чуваше, също бе опит. Когато вървеше по улицата, правеше опит да мисли за различни неща, които не бяха свързани помежду си с нищо. Но това бе в основата на опита. Макар и посветил се на експеримента, Димо цял живот доказваше все доказани неща.

На осемнайсет години се мъчеше да вярва на всички хора.

На трийсет, преди да погледне някого в лицето, без да е видял очите му и да е чул гласа му, си задаваше въпроса: "Да вярвам или да не вярвам на този човек?" В момента, когато говореше вече с него, не спираше да си задава въпроса и съвсем не слушаше какво му говорят, участвайки в беседата с изрази от рода на: "Виж ти!", "Наистина" и "Да, може би". А понякога добавяше: "Боли ме левият крак, точно на петата", "Какво пише там на оная сграда?" и други подобни. Но често съжаляваше за изречени думи: "Ах, защо казах, че времето е хубаво! Ах, как можах, какъв съм глупак".

Веднъж решил да вярва на някого и да го обича, той прескачаше неговите недостатъци като дребно препятствие, сякаш никога не са съществували на земята подобни неща.

Когато се влюби в сивия цвят, беше ученик, униформата беше задължителна, но никой не можеше да го накара да облече униформа. Сивото ревю продължи една седмица. Нарочно не ходеше на училище за първия час, за да не прави впечатление, а после като мишка се плъзваше ловко и бързо в коридорите, оглеждаше обстановката и сядаше на чина. Направиха му първа и последна забележка, след това - пак, и така - до края на седмицата, когато го помолиха да си тръгне. В мига, когато напусна училищния двор, той разбра, че няма нищо по-сиво от сивия цвят, но беше вече късно.

На брега на морето, под музиката на плискащите се вълни, той мислеше, че обича само него - морето, мрачно и нежно, гальовно и заплашително, блестящо и коварно, гладко и хълмисто, вечна стихия. Приятно му бе да гледа в далечината и да къдри монолози наум в минало свършено време.

На поход в планината откриваше, че само тя му е нужна.

Цяла седмица бе способен да страда по Таня, за която е единствен, но затова пък цяла вечност можеше да принадлежи на Тина, за която е седмият приятел за тия дни, едновременно с другите двама-трима сериозни.

И когато Владо го попита как е Тина, той отговори:

- Любовта е и сигурност, и вяра. Светлината не се взема назаем, но тя се подарява. Бурята също, истинската буря не се взема назаем. Истинският ден не се взема назаем, а се оживява от някого в мен. Той изплита кошница от топли урагани и възглавница от тях ми прави. Любовта не е като следлюбов. Лятото не е зима. Любовта прави мелници, където се смилат всичките ми страдания, ненужни занимания, всичките ми колебания. Тя запълва света с ново слънце, което грее и в нощта. Има ли любов, нощ няма. Ледът е счупен. Няма да има заледяване, поне за известно време.

- Какво е това? - удиви се Владо.

- Вдъхновение - сподели Димо Опита. - Бих искал да стоя с нея на брега на Тихия океан.

- А Таня?

- Приятелка, която не струва. Филм, който не струва. Но небето се избистря. Тук някъде самолет пори нощта. Замлъква вятърът, само тихите листа тиктакат, тоест потрепват, и часовникът тиктака - припяваше той в рап ритъм. - От тебе зная, че вярата не е балонче розово, че не е пожелание доброто, а същност - продължи Димо, като разкърши и тяло.

- Значи всичко между вас е свършено?

- Да, всичко е свършено. Ще се отдам временно на музиката. Чуй нещо! - каза той и пусна една песен. - Харесва ли ти?

Дълго време заспиваше с песните на любимия певец и се връщаше към деня с тях. Те даваха сол на живота му, огън на чувствата му, оформяха неговото великодушие и жизненост. Когато любовта му към музиката мина всякакви граници, той реши да стане певец като нея. Оттогава спря да спи нощем, свиреше тихичко на китара и пееше.

Един ден се появи и пред многобройна публика. Ето, дойде и неговият ред. Той неуверено се приближи до микрофона. Димо запя с публиката, която му пригласяше. Така той за една вечер се утвърди като музикант за една вечер. Никога вече не излезе пред непознато общество с китара. Стори му се, че музиката не е неговото призвание. Просто загуби желание за това.

Прописа стихове на базата на чуждо творчество. След един месец си каза: "Няма ли нещо друго, което да ме изразява по-пълно, по-истински?"

В един петъчен ден започна да рисува. Изхаби много бои, хартия, време, но разбра, че това не е всъщност точно за него. Не го привлича толкова силно, колкото е необходимо. Сигурно има нещо друго, за което още не се е сетил, нещо, което спи у него и чака да бъде събудено. Той трябва да разбере какво е това, да намери себе си!

В една лятна вечер

2013-01-04T12:44:00.002-08:00

Те пиеха водка. Когато келнерът се приближи със сметката в ръка, тя тъкмо му казваше:

- Радвам се, че те видях.

Той й отвърна:

- Аз също се радвам.

- Ти си много умен - неочаквано каза тя.

Тогава се обърнаха към келнера и платиха.

След малко станаха и тръгнаха към вратата. Всички ги загледаха. На улицата мъжът почти падна, така ниско се люлееше. Тя го бе хванала през кръста и плачеше. После той седна. Понечи да я целуне:

- Моето момиче, не ме гледай, че съм пиян, аз те обичам.

Тя се отдръпна, говорейки нещо.

- Не искам да внимавам - произнесе той.

Тя го гледаше учудено, а той едва гледаше, но с цялата си душа се стараеше да го прави.

- Намалявам пиенето. От утре вече няма да пия, обещавам. Искаш ли да те изпратя?

- Добре.

- Те ме лъжат - продължи той.

- Какво ти казват?

- Искат да бъде на тяхното, но няма да стане. Аз ще им покажа кой съм.

- Твоите приятели, нали? Взеха ли ти всичко?

- Все пак, аз съм готов за приятелите си...

- Зная на какво си готов.

- Искам да те целуна - усмихна се тъжно той и я погледна със светлите си пиянски очи.

Засили се към нея. В този момент се спъна и падна. Простря се с цялата си дължина на паважа. Тя го задърпа. Той се размърда като купчина стари дрехи, под които има котка. Стана сам, съвсем бавно. После тръгнаха към спирката.

Залезът още тлееше в небето.

Поправки

2013-01-04T12:25:00.000-08:00

Стоян беше много упорит. Хиляди пъти поправяше това стихотворение. Но все не можеше да постигне желания резултат. Все нещо му се изплъзваше. Постепенно превърна писането на това стихотворение в професия. Всяка буквичка оглеждаше от всички страни, но отивайки на работа, му идваше наум, че с нещо то изглежда недовършено. Мислеше за него и когато сядаше на стола, изпиваше кафето, научаваше клюките, прочиташе вестника, попълваше кръстословицата, отиваше до съседната стая, за да види какво правят другите и се връщаше обратно.

Разговорите наоколо не му пречеха. Преди двайсет години, когато започна стихотворението, не отговаряше на въпросите, но после се убеди, че въпросите не му пречат - дори се включваше съвсем активно в обсъжданията, провеждани в стаята.

От време на време поглеждаше към прозореца. Особено тъжно му ставаше, когато вън валеше дъжд, когато грееше слънце или духаше вятър. Не обичаше и дъжда.

- Искаш ли закуска? - попита го днес Таня, която беше на съседното бюро. - Отивам до павилиона. Да взема ли и за теб?

- Не, сега не съм гладен. Може би утре, може би довечера, може би никога, може би някога ще огладнея. Но не мога да ти кажа сега.

- Искаш ли или не искаш баничка? - попита го настойчиво тя.

- Стига с тия банички.

Тя излезе, в стаята остана само Бони.

- О, колко е топло! Това слънце така ми блести в очите! Какво стана, написа ли стихотворението?

- Не.

- Дай аз да го напиша - каза тя почти сериозно.

- Хайде, напиши го - отговори той заядливо.

Тя оправи бретона си и придърпа стола си до неговия.

- И защо ти е това стихотворение? - попита го Бони.

- Не знаеш ли?

- Поне мен ли отписваш там?

- Не те отписвам, само те описвам - отвърна той и затвори прозореца, който, чудно, не му вършеше никаква работа.

s

2012-04-21T06:14:00.000-07:00

Дали занимаването с безсмислици доказва нашата глупост? Дали ако се правим на по-можещи, отколкото сме - доказва нашата глупост? Дали преструвките - доказват и показват - нашата глупост? Сто процента вярно. Това не е самокритика, а самопризнание.

2012-04-14T04:11:00.001-07:00

2012-02-18T10:25:00.000-08:00

2012-02-18T08:57:00.000-08:00

Snow Сняг

2011-06-25T08:50:00.001-07:00

Вън валеше сняг. Беше красиво. Беше бяло.
Светла вече не можеше да бъде искрена с него, защото той не се усмихваше. Не я гледаше, а драскаше с нокът по масата и местеше часовника.
- Защо направи това? - попита го тя.
Той се усмихна, но вече по непознат начин.
- Можеш да правиш всичко, когато си с нея - каза тя. - Можеш да й обясняваш света. Тя не говори никога. Да бъде с всички и с никого, да мълчи като риба - това е нейното призвание. Ще говориш ти, обичаш това и говориш добре. Топлият ти глас запълва пространството, заглажда пукнатините, прави въздуха мек и гальовен. Сладост се разлива по тялото ми, когато те слушам. Омайваш очите ми. Но ти толкова много обичаш шума около себе си, че жертваш заради него всичко, дори достойнството си.
- Твърде много си приличаме с теб, за да можем да живеем заедно - каза той.
Все пак, помисли си тя, вън вали сняг.
След като помълчаха малко, Светла реши да смени темата:
- Виждаш ли снежинките?
- Да, виждам ги, и какво от това?
- Красиво е.
- И какво от това?
- Нищо, просто е красиво. Важното е, че гледам заедно с теб снежинките. Не е важно с коя ще бъдеш, важното е, че ние чувстваме по еднакъв начин красотата, обичаме света по еднакъв начин. Аз не мога без теб. И ти не можеш без мен. Аз съм в теб и ти си в мен. Не мога да те изтръгна от себе си. Това единствено има значение.
- Не - каза той. - Важното е, че ти постъпваш като дете. На теб не може да се разчита. Ти си лекомислена и вятърничава. Ти просто си безмна.
- Подражавам ти - каза тя.
Вън валеше сняг. Беше красиво. Беше бяло.

Outside it was snowing. It was beautifully. It was white.

Svetla no longer could be honest with him because he was not smiling. He does not looking at her and was scratching with a fingernail on the table and was moving the local clock.

- Why do you this? - She asked.

He smiled, but now in an unknown manner.

- You can do anything when you're with her - she said. - You can explain her the world. She never say anyone. To be with all and nobody, to be silent as a fish - this is her calling. You will talk, you love that, and speak well. Your warm voice fills the space, smooths cracks, makes the air soft and endearing. Sweetness is poured on my body when I listen to you. You charm my eyes. But you love so much noise around you that you sacrifice everything, even your dignity.

- Too much I am like you, so we can not live together - he said.

However, she thought, it is snowing outside.

Once paused, Svetla decided to change the subject:

- Do you see the snowflakes?

- I see them, so what?

- It is beautifully.

- So what?

- Nothing, just it is beautifully. It is important that you look with me snowflakes. It is not important to what you would be, it is important is that we feel the same way beauty, we love the world the same way. I can not be without you. And you can not be without me. I am in you and in me. I can not wring from me. It only matters.

- No - he said. - It is important that you act as a child. You can not be relied upon. You are thoughtless and flighty. You just are insane.

- Imitate you - she said.

Outside it was snowing. It was beautifully. It was white.