ℛeality bites ➨

Where To Be Born – a change from 1988 to 2013 | Infographic Design

2013-01-20T19:06:00.001+08:00

Where to Be Born Infographic Design by wond.co.uk.

Идея за дом III | Портал за култура, изкуство и общество

2012-12-18T17:25:00.001+08:00

Идея за дом III | Портал за култура, изкуство и общество

Благодаря!

Бернард и Анджи

2012-11-13T23:36:00.003+08:00

Живеех на петия етаж в един осем етажен блок в квартал Иван Вазов. Приятен квартал обсипан с много зеленина и тихи , спокойни улички, ниски сгради, които ти позволяваха да видиш НДК и всички табели около него, църквата „Св.Неделя”, а даже и храм-паметникът „Св.Александър Невски”. От две години не живея там, но това си спомням. От време на време ходя на гости при майка ми и баща ми и виждам, че всичко е така, както е било, или поне гледката е същата.

снимка: автора

Помня, че през последните години в този квартал започнаха да се строят много нови сгради и да никнат заведения, които малко промениха атмосферата.

Аз живеех на една по-закътана уличкка „Ярослав Вешин”. На нея живееха четирима природозащитници, които хранеха Вазовските бездомни кучета.

В блокът срещу моя вход имаше едно рижаво куче. Казваше се Бернард. Не знам кой го беше кръстил, но името наистина му отиваше. Беше достолепно куче, водач на всички други кучета в квартала. Имаше харизма и тежкарско излъчване. Добро куче беше. Аз го наричах Рижко, защото повече ми харесваше, а и се обръщаше, когато го извикам поименно. Беше най-милото куче в квартала, съответно и най-охраненото. Бездомен живот водеше, но от нищо не се лишаваше.

Рижко обичаше да придружава всеки познат и обичащ го човек до работа, до училище, дори и ако просто отива на разходка. Беше верен другар.

В един снежен ден през 2004 година, точно преди коледните празници баща ми се прибра. Беше отишъл по работа в гр.Кърджали заедно с брат ми. Появиха се на вратата с два куфара, пълни с дрехи и едно малко бяло-кафяво кученце, скрито в огромно, пухено яке.

Кученцето беше подарък от един приятел на брат ми, който развъжда овчарски кучета и алабаи. Беше на не повече от два месеца. Щом го видях веднага се влюбих в него, но в радостта си, не обърнах внимание на факта, че живеят само около 10-15 години, което е достатъчно дълго време, за да се привържеш до болка и да те тъгуваш ужасно много, когато дойде момента, в който ще умре.

Брат ми я кръсти Анджи. Прекарвах почти по цял ден с нея. Когато бях на училище мислех за Анджи непрекъснато и нямах търпение да се прибера и да я видя. Стана ми най-доброто приятелче, споделях всичко с нея, когато бях тъжна тя усещаше и се качваше на леглото ми и заедно заспивахме. Успокояваше ме.

Рижко обикна Анджи още от първия момент, в който я видя, а това беше когато все още не можеше да ходи. Вървеше след нас и леко я побутваше по дупето с муцунка, за да я научи как се ходи. От този момент той постоянно беше с нас, където и да отивахме.

Много обичах да я разхождам в парка и в седмицата поне по 2 пъти бяхме там. Рижко винаги идваше с нас, но като стигнехме Южния парк той ни оставаше. На път за вкъщи се срещахме на входа на парка от страната на бул.Витоша. Той почти винаги ни посрещаше мръсен, мокър и миришещ на тиня и боклуци. Обичаше да се къпе в блатото. И така всеки път заедно вървяхме към вкъщи. Рижко също си имаше къща, някой му беше построил от бяла пластмаса (като на американските къщи), с корков червен покрив. Никое друго куче не припарваше до неговата къща. Рабираемо, Рижко вдъхваше респект и явно тази територия беше негова.

Същата есен той изчезна. От хора в квартала разбрах, че го е блъснала кола и, че е в болница, немерен с разпорено коремче, но сега бил добре и скоро щял да се върне. След една седмица се появи , беше леко напълнял и изглеждаше здрав.

Анджи прекара почти целия си живот с него. Бяха приятели и не се отделяха един от друг, взаимно се защитаваха. Беше й приятел, баща и си личеше, че я обича.

Преди три години Рижко изчезна и повече не го видях. Разбрах, че е починал.

Анджи не престана всяка сутрин да ходи да къщичката му и да го търси.

Преди две години заживях с приятеля си в квартал Борово. Той не искаше куче, защото обичал повече котките, а и апартамента беше малък. След време си взехме котка. Казва се Коко, като Коко Шанел, защото е най-голямата кипра-котка, която съм виждала. Къпе се постоянно и не дава на никой да я гали. Котка с характер. Не показва никаква близост, само спи и яде и много рядко идва при теб за да я галиш.

Една вечер майка ми ми звънна по телефона разплакана. Анджи била избягала и от един час я нямало. Веднага отидох и започнах да обикалям квартала. Сърчицето ми щеше да изкочи от ужас. Силно се надявах да не се е случило нещо. След два часа обикаляне видях как в края на улицата, която води към Южния парк Анджи се задава с подвита опашка. Нямаше я три часа, беше мръсна и миришеше на тиня и мърша. Вероятно се беше къпала в блатото.

Рижко обичаше да ходи там.

снимка: автора

Тази година Анджи навърши осем години. Преди няколко месеца й откриха диабет. С всеки изминал ден зрението й се влошава. Вече почти не вижда. Няма желание да се разхожда, освен ако не сме на вилата.

Преди няколко дни я заведох в една клиника, за да й измерят кръвната захар. Лекарят и направи и други изследвания и откри, че има възпаление на матката, тумори на млечните жлези и белият й дроб не бил добре. Искаше да я кастрира, но заради диабета била рисково куче и процентите да оживее след операцията били под 50%. Каза ни, че й остават около седмица, две живот и като видим, че се мъчи ще трябва да я евтаназираме.

Прибрахме се в къщи и плакахме цял ден.

Беше петък и решихме уикенда да се качим на вилата, за да потича Анджи, а и да е на чист въздух, а не затворена в апартамента. Личеше си, че не е онова жизнерадостно куче, което беше преди няколко месеца. Спеше постоянно, но имаше огромен апетит.

Прибрахме се в София в неделя.

Днес отидох да я видя как е. Отново спеше, но вече нямаше почти никакъв апетит. Вероятно моментът наближаваше.

Преди няколко месеца Анджи спря да ходи до къщичката на Рижко.

Живот си живееше Рижко. Бездомен живот, но нищо не му липсваше...

В търсене на платна при Султан Мохамед

2012-09-28T02:43:00.001+08:00

снимка: автора

На който му се е случвало от Джалан Ампанг да стигне до Пасар Сени, ще знае какво е това Султан Мохамед.

Султан Мохамед е мръсен и гледа леко изпод вежди, заобиколен е от контейнери за смет, гладни плъхове и нахални, мутирали хлебарки. Има много приятели и познати. Никога не е сам. Султан Мохамед е автобусната спирка срещу спирката на метрото Пасар Сени.

В неделя магазините за художествени материали работеха до 5 след обяд, а ние не живеехме близо. Затова тръгнахме към 2:35, за да стигнем до 2:50.

Жегата се впиваше във всяка молекула изпречила се на пътя й. Листата на малкото дървета, покрай които минавахме, се опитваха да запазят своята свежест, очаквайки небето да им изпрати едночасов дъжд, което през този месец беше много малко вероятно.

Хубавото на Куала Лумпур е, че в богатата си и подредена част има решение за лесно и по-хладно предвижване – под земята. Така и стигнахме до спирката на метрото, което да ни отведе до платната и боите.

Битката пред всяка врата беше масова и мълниеносна, отблъскваща противника. Борехме се да завземем територия във вид на стол, пейка или пространство, в което двата ти крака и двете ти ръце да са спокойно движещи се. Притиснати от „пространствени победители” се возихме около 15 минути.

Слънцето беше безпощадно на повърхността. В тунелите, водещи до молове, булеварди и спирки на метро беше много шумно, трудно проходимо, но хладно. В самото метро задължително трябва да си облечен с яке (ако случайно е полупразно, което е рядкост), защото климатикът е на нулата. Всяка поричка замръзва, всяко пръстче се вкаменява, докато не дойде време да слизаш и да се впуснеш в нагорещения варел, наречен Куала Лумпур през цялата година.

По това време на деня улиците в китайската част на града са пълни и по-чисти след 8 вечерта, когато миризма от ферментирали плодове и мърша, се рее спокойно до към 6 на следващата сутрин.

В ранния следобед плъховете не са толкова смели. Рядко би могъл да видиш плъх заровил острата си муцуна в някой чувал, в ожесточено търсене на желаното хапване. Това е по-нормално да се случи след 7 вечерта, не защото започва да се стъмва и има по-малко хора, а защото тогава ще има по-голям избор на кофа, чувал и торбичка, в която да поровиш за храна. Но виж, хлебарките ни следват неотлъчно. В началото ми беше гнусно, ако някоя мине на милиметри от крака ми, а аз примерно съм със сандали, но после свикнах и вече дори ги гоня или ги настъпвам.

Нашето тяло със съгласувано действащи органи, започна неистово да крещи за нещо в течно състояние, което да утоли рязко настъпилата жажда. Обезводняването ни заведе до един доста схлупен, скромен и приятен реге бар. На вратата ни посрещна весел младеж с расти. Седнахме на първата сенчеста маса (сянката сваляше поне 3 градуса от това, което се усещаше на слънце). Сервитьорката с тяло на индийска богиня (а и си беше индийка), къси дънкови панталони и бяла ленена риза, нави чевръсто ръкави, погледна ни с искрена усмивка и попита какво да ни донеса за пиене. Поръчахме си две големи бири, които се надявахме да закрепят положението докато намерим магазин, галерия или склад с художествени материали. Изпихме ги за половин час и в 4 вече бяхме намерили мястото.

Материалите за художници бяха два пъти по-евтини от тези, които си купувах в България, заради това и не избирах много-много, а слагах до касата почти всичко, което ми хванеше окото. Накрая натоварени с по две огромни найлонови торби, пълни с бои, пастели, въглени, тубос и платно навито на руло се отправихме отново към реге бара, защото знаехме, че там поне ни чака студената бира.

Седнахме на „нашата си маса” с Иван, взехме си по две бири и започнахме да обсъждаме бъдещ бизнес с платна в България. На следващото ми ходене до този склад имах за задача да говоря със собсвеника, който беше и касиер и да го питам от къде ги взима, за да започна да задвижвам бъдещия си бизнес. Улисани в разговори затова, колко ни е яко в Куала Лумпур и как можем да пътуваме до красиви места, времето мина страшно бързо и вече беше станало 8. Беше ни много интересно дали в реге бара се пуши трева и дали набития раста барман не е напушен дори и в момента. Но по-скоро не би го направил. Законът в Малайзия предвижда смъртно наказание, чрез обесване за трафик на наркотици и употребата на упойващи вещества. Мюсулманските закони се спазват стриктно в тази страна, особено по отношение на дрогата.

снимка: автора

Допих си бирата и реших, че съм гладна и е по-добре да хващаме метрото обратно. Платихме си сметката и се запътихме устремено към Султан Мохамед и Пасар Сени.

Вървях бързо, не се оглеждах и не си гледах в краката, защото вече беше тъмно и животни дебнеха от и до всяка кофа за боклук.

Една матална кутийка от Кока Кола се търкулна на 2 метра от мен вдясно. Обърнах се за да видя какво се случва – беше плъх, който ни погледна с погнуса и продължи да рови стремглаво в някакъв чувал. Изпищях леко и побързах напред към по-светлата част на улицата. Иван започна да се смее, но не защото беше по-смел, а просто защото не го беше видял. Стигнахме до спирката и се качихме на метрото. На 5-тата спирка слязохме. Eскалаторът водеше към двете кули Петронас, в които имаше голям супер маркет. Взехме си бяло вино и суши с идеята да седнем на открития басейн, на 2рия етаж на сградата, в която живеем. Предложих да си вземем и плодове. Награбихме по килограм жълто и зелено манго, гуава, авокадо, смърдящ и бодлив дуриан, ярко жълто хлебно дърво, което има вкус на захарен памук, килограм сизигум (розова ябълка), розова питая (драконов плод), два килограма мангустини (няма нищо общо с мангустата, която ние знаем), един стрък розови и космати рамбутани и ярко зелена карамбола (звезден плод). Видяхме нектарини и от носталгия си взехме килограм и половина.

Прибрахме се, оставихме всички материали, облякохме си бански и слязохме на басейна с всичко, което си бяхме взели за вечеря. Взех и две нектарини. Изядохме всичко, а това се оказаха най-вкусните и големи нектарини, които някога бяхме яли.

Минаваше 11 вечерта. Иван реши да се отдаде на интернет, а аз влязох да поплувам. Докато плувах си мислих за това, което ще си припомня върху платното утре – онази красива индийка с очи на влюбена Шакти* и тяло на танцуваща Лакшми**.

* Шакти в индуизма е Великата Божествена Майка, влюбена в Шива, олицетворение на първичната, космическа енергия.

** Лакшми е съпруга на Вишну, богинята на богатсвото, светлината, мъдростта и щастието, носеща късмета, красотата и плодовитостта.

Морски дарове

2012-09-21T15:32:00.003+08:00

от Светломира Минкова, Иван Енчев и Александър Томов

Прескочихме до плажа само за три дни, но останахме три месеца. Знаете как е – на морето всички сме царе, нямаше как да се приберем навреме.

А и нямаше нужда – времето беше само капка Меркурий върху плаца на Майката Вселена. Царуването, което се отразяваше благосклонно на русите ни къдрици, инак действаше пагубно... Принцът обаче намираше в това пагубно въздействие, нещо красиво и съизмеримо с любовта си към принцесата, която вече месеци наред му се дърпаше. А той беше безумно влюбен. Споменът за изгубената ѝ обувка редовно изплуваше в съзнанието му и го преследваше в сънищата.

Но той често не сънуваше, спираше го с евтина водка и долнопробна мастика. И все пак, на три дни си позволяваше малко трезвеност, в която тъжно душеше обувката. В дъждовните дни тя напомняше на ябълка с магнолия. Противоречието в аромата посяваше у него мистична, дори сексуална възбуда към тази обувка.

Такава беше силната му любов към принцесата. Но при него по-скоро ставаше дума за едно неосъзнато възмъжаване. Гласът му мутираше и ни забавляваше с мучащите си тонове. А за нас по-важни бяха шотовете с текила.

***

Великият кон се събуди призори. Вятърът, за разлика от друг път, идваше от юг. Затова миризмата на печени чушки бягаше от нас. За сметка на това потта на капитана ни заслепяваше. Беше тежка и натрапчива. Напомняше на риба и чесън. Капитанът иначе беше начетен човек, но миришеше лошо, което потискаше хубавите му качества.

Едно от тях беше любовта му към животните, в частност – конете. А огромен плюс на неговия личен беше изваяната му шия, белязана по онзи специален начин. Знакът на любовната борба не беше се изтрил през последните двадесет години. Този белег от нож остана върху него, не само върху кожата, но също така в сънищата му. Оттук-нататък животът му никога не беше същият. Обладан от спомени и безумици, съпътстващи го ежедневно, той реши да си сипе една бира и да запали може би последната си цигара.

Не знаеше обаче, че ранобудният кон никога повече няма да се завърне в сънищата му...

***

Уханието на лято бавно се прокрадваше през прозореца. Мислите на мухата в стаята се рееха безразборно. Объркана, тя се блъскаше в стъклото и не знаеше как да поеме напред. Но любовта ѝ към комара нямаше как да бъде спряна, задържана и контролирана. А той от другата страна жужеше, жаден за свежата кръв на спящото германче.

Герман беше тогава село, известно по-скоро с честните си и знойни моми.

Жуженето, обаче, някак задушаваше човешките му инстинкти.Той беше клоун по професия, а в цирка, сред животните имаше много мухи. Но тази беше различна. Сякаш успяваше да прочете мислите му. Объркваше го. Шмугваше се някъде, и когато той си помислеше за нея, тя изведнъж изскачаше от нищото. С риск последното нещо, минаващо през главата ѝ, да е гъзът ѝ, тя сега напираше срещу тежкия прозорец на стаята. Любовта й към гнусния кръвопиец я принуждаваше да рискува безсмисления си живот, за да го отърве от мъчителното му желание. Безсмислен, но за сметка на това кратък живот.

А междувременно германските девойки бяха загубили своята честност и красота. Мухата най-сетне откри правилния път, без да се размаже във витрината. Беше сред своите приятели, щастлива и странно задоволена.

***

Гларус в небето летеше си волно,

отразен от морето, той търсеше ритъм,

и търсеше чайка, а нямаше риба

изгубил надежда, реши да почине.

И кацна на камък, там сред вълните,

реейки поглед, загледан в скалите.

А там пък девойка, влюбена лудо,

загледана в чайка – мечтае за чудо.

Но няма го него, далеч на война е.

Сънува го как се завръща. Ридае.

А гларусът долу я гледа –

вкаменен, замислен, спокоен,

наяден, наспан и безгрижен,

крещи на скалата самотен.

И край него скорци, корморани

вятъра брулят, и океана.

Девойката горе на хълма сълзи лее. Мисълта й отлита.

А тя на скалата,

долу,

залита

и пада.

И се удави.

А край нея гларуси, скорци, корморани

полетяха засмяни.

ПЪТУВАНЕ

2012-04-20T16:35:00.001+08:00

снимка: автора

Събуждане с кафе и цигара, ровене из нета и откриване на муза.

Вчера обикoлих миналата ми година и открих липсващото парченце щастие, което ми залипсва през тази. Онова, което ме караше да съм creative.

Щастие е да си влюбен, щастие е да си сред любимите си приятели, щастие е да създаваш. Нещастие е да забравиш изживяното, защото от многото мислене, в опит да бъде то трезво, си забравил собствените си изживявания. Но мислите, онези, които са ги породили са се загнездили дълбоко в мен.

Та вчера се сетих за тях.

В душата ми започна да бушува неукротимо желание да създам нещо.

Загърбих онзи присмехулен дух, който ме следваше вече месеци наред и се впуснах в посока постигане на желанията ми.

Качих се на колелото и тръгнах към галерията, която е и мое ателие. Пуснах си музика и започнах да творя.

Усещах енергията на времето, усещах мирисът от вълнуващата ми минала година.

По този път ме отвя и четката, представях си всичко в главата и го пресъздавах на платното. Рисувах с такъв хъс и лекота, усещах силна необходимост да се изразя.

Утешавах се и се отпусках. Бях събрала толкова много негативна, позитивна и всякаква друга енергия, че това ме накара да се събудя отново през погледа на онова, което винаги ме е карало да се чувствам щастлива.

Вдъхновена и неспокойна сред нарастващ безпорядък се опитах да въздействам, нанасяйки бои върху платното и изразяваща реалност.

В този ден хвърлих поглед към онези забравени, хубави моменти и се преоткрих.

Кожа на душата

2012-02-15T23:44:00.003+08:00

"Съзнанието съществува като дърво, като стръкче трева. Дреме, скучае. Дребни, бегли съществувания го населяват като птици сред клонак." Жан-Пол Сартр

Мисловното възприятие на идеите в главата ми ме отправи натам.

Правоъгълна стая с голям прозорец и тясна тераса. Миеща се черна котка, изтегната на лилав диван и облегната на пухкави, розови възглавници. Канелена свещ с натрапчив аромат, трюфели с кафе, огледало с две лица (уголемено и реално), празна кутия от цигари, фотоапарат, витамини в шишенце и една запалка на розови облаци. Ежедневието на вещите в тази стая винаги е хаотично. Никога не знаят къде ще бъдат поставени, дали ще бъдат изхвърлени, дали ще ги скрият в кашон и в последствие захвърлят в някой малък ненужен килер някъде в покрайнините на града.
Копринен лампион в зеленикава гама с малки парченца цветни стъкълца, залепени с дисперсия, оформен в човешка фигура. Телевизор за двучасова манипулация. Етажерка пълна с книги и спомени в дрънкулки. Дървено бюро с люлеещ се стол, покрит с вълнено одеяло на разноцветни кръпки. Стъклена тумбеста ваза, пълна с червени и сребърни топчета, изкуствени рози и една бяла дантелена панделка за акцент. Чаша с вода, син пепелник с 20 фаса, червен лак за нокти, умен телефон и няколко химикалки.
Аз съм някъде по средата между всички тези неща и знам всяко нещо къде се намира в стаята. Замислям се за стойността на всички предмети, криещи спомени.
Прозореца топли, той изолира и придава естетика на една стая. Но от друга страна, ако той липсва и живееш само между стени, ще си принуден и ще имаш нужда да излезеш навън и да се сблъскаш с реалното, за да почувстваш силата на докосването, да чуеш сблъсък между шумове, без те да бъдат приглушени. В момента на осъзнаването на тази ценност ти забравяш за този ненужен пласт стъкло, който само би могъл да те отдалечи от тези малки прикрепени към ежедневието ценни, интересни и обогатяващи неща. Но нека продължа за котката – този малък разбойник, събиращ и раздаващ енергия, целта, на която е да яде и да спи. И тя е ценна, живот носи все пак, а животът е ценно нещо. Лилавият диван какво дава? Може би удобство, може би е само ненужна вещ, все пак има възглавници, на които също може да се стои, важното е да не усещаме твърдост в задната си част, за да ни е удобно. Огледалото цели да ни показва недостатъци и да помага в рисуването на действителност или фалшивост върху лицето ни. Цигарите могат само да отнемат, но не и да дават. Мислим си, че изпитваме удоволствие от пушенето и вдишването на цигарен дим, но всичко е навик, който след време ни коства Нещо, което явно не ценим достатъчно. Но ще спра за цигарите, защото и аз пуша, а напоследък даже прекалявам.
Ще спра и с разбора на вещите в стаята, защото ми стана скучно, а исках да наблегна на други неща.

Отправих се към спалнята и легнах на леглото. Започнах да се взирам в онази мъничка пукнатина на тавана, която само към обяд може да бъде забелязана, тогава когато слънцето я освети и ми я покаже. Тогава се замислям за ремонт, за смяна на цвета, за освежаване. Това трае две минути, през останалото време си мисля как трябва да стана и да започна да правя нещо с ръцете си, да създавам картини, както правех преди.
Не го направих.
Останах легнала и размишляваща над всичко, което смееше да удари с пълна сила съзнанието ми.
Следвайки твърдо намеренията си 25 години достигнах до един проблем няколко месеца след моето четвърт - вековно съществуване. Замислих се за душата си. Замислих се за кожата на душата си. Замислих се затова, че трябва да бъде подменена на места. Онези места – мечтателните, онези строящите невидимото, онези които по детски търсят да открият нещо в големия неизчерпаем хоризонт. Те трябва да бъдат заменени. Операция чрез порастване, операция чрез израстване, операция чрез четене, чрез писане, чрез изучаване, чрез рисуване. Тези операции променят невидимото и въображаемото, тези операции са реални и помагат за усъвършенстването. Тези операции те карат да стъпиш на това, което във въображаемото е било ненужно. Карат те да стъпиш и да осъзнаеш. Карат те да спреш да мечтаеш за невъзможното, което за теб е било възможно. Спираш, оглеждаш се и започваш да ходиш с реални стъпки по земната несъвършеност. Да оставаш реални отпечатъци с идеята да бъдат видими продължително време.
По този начин си давам ясна преценка за освобождаването от невидимото и невъзможното. Това е неговото решение, за да се роди една реалност и възможност, подтикната от тайно принуждаване, за да стигне дотам, че тази реалност да започне да се разпорежда със съдбата ми. Контрастите в изпитанията и изкушенията в живота ми са дали импулс на този проблем. Авантюристичните ми наклонности трябваше да бъдат изпитани, за да ме научат да грабя с пълни шепи, да прониквам в най-тъмните нишки на живота, за да търся и опознавам непознатото, без да отминавам изплашена, погнусена и втрещена от тъмната, воняща реалност.
Прочиствайки всичко от случайното, пресявайки ценното възможно, достигам до друг проблем. Проблемът със стълбата, по която трябва да се качвам. Първото и последното стъпало са най-високи, останалите са по ниски и възможни. Загледана в първото се втурвам напред към йерархичната стълба откриваща се внушително пред мен. Опитвайки се да се кача чрез друга, по-малка стълба, за да стигна до високото стъпало, преминавам през различни метаморфози. Отричам всичко, което съм почитала. Изкачвам малките стъпала и достигам до момента на осъзнаването. Стигам до момента, в който аз ставам господар на себе си, на аргументите си, на размислите си, вниквайки в перспективата на своята стойност. Готова съм да размествам и изкривявам хоризонта. Готова съм да достигна до интелектуална загуба по пътя към усъвършенстването. Поставяйки под съмнение най-малката частица на живота, започвам да търся несправедливост в най-ограниченото, най-оскъдното, най-примитивното и неосъзнато, богатото и по-висшето съществуване.
Събудих се.
Бях заспала и сънувах Промяна, а котката спи до главата ми, сгушена в оплетената ми коса и леко мърка. Лека нощ.

Котешко скривалище

2011-10-18T16:36:00.001+08:00

Ранна есенна сутрин, напоена с обещаващи разходки в неаполитанско жълто,тъмна и светла охра, червен кармин, прокрадваща се натурална сиена. Контрасти в кобалт виолет, магенда, светъл ултрамарин, пруско синьо и смарагдово зелено. Това бяха цветовете на слънцето и сянката в Хонг Конг.

Лежах в затопленото легло, сгушена в меката, бяла материя на завивките и сънувах. Котeшки лапички, котешки опашки, котешки очички. Малки, средни и големи. Котки, котки, котки. Изобилие от котки.

Малко по малко, с накъсани и бавни премигвания, на паузи, започвах да отварям очите си. Хората казват, че не било хубаво да сънуваш котки. Врагове си имал. И така да е. Това е просто сън.

Прегърнала възглавницата на липсващият любим човек, който вероятно е отишъл на работа докато съм спяла, сгушена в намачканите чаршафи се събудих с музиката на Tony Gatlif. Стаята бе изпълнена с лекия, ненатрапчив звук от вентилаторa и нежното ухание на кафе.

На лицето ми грейна широка усмивка, последвана от голяма прозявка и петминутно протягане. Пред очите ми изскочи последния кадър от видеото от дипломната ми работа. Музиката накрая беше на Gatlif. Любима песен от любим gipsy филм.

Повдигнах леко глава, исках да видя гледката от хотелския прозорец. Точно такава я бях запечатала в съзнанието си. Станах и си направих кафе без захар, само с една лъжичка сметана, както го обичам. Взех вестника, който всяка сутрин оставяха пред вратата ми, седнах на леглото и бавно, с наслада започнах да отпивам глътка след глътка. Запалих цигара и си пуснах добрия, стар Tom Waits.

След дълго събуждане, станах и се запътих към банята. Взех си бърз душ, облякох любимите си дънки, най-цветната си тениска и се отправих към асансьора. Слизах бавно надолу, погълната от мисли за местата, които ще посетя днес. Излязох от лъскавия хотел и започнах да вървя по хонконгската улица.

По средата имаше голям камион пълен с бамбук. От него се подаваха две момчета около двадесет и пет годишни, голи до кръста. Разтоварваха го пред една порутена сграда, от която излизаха и се спускаха малки, включени към по-големи водопроводни тръби. Беше сива и изхабена от времето.

Вървях през локви, кал, изхвърлени найлонови торбички, фасове, опаковки от храни, бамбукови пръчки, пластмасови сламки, изгнили плодове и зеленчуци. Имаше пазар на тази улица. Заглеждах най-колоритните продавачи. Жена около петдесетте по джапанки, с изцапана зелена престилка, дълга, захабена черна пола и блуза на червени цветя с навити ръкави. Държеше метла с едната си ръка, а с другата мръсен парцал на малки, ситни дупчици. Чистеше пред своята сергия. До нея друга, пак на същата възраст, с още по захабени дрехи, подреждаше щайги и касетки пълни с плодове и зеленчуци.

В средата на пазара беше следващата колоритна сергия - на мъж на средна възраст с небрежно навити крачоли и скъсана тениска, с кървав нож в ръка, чистеше някакво месо. Просваше го в една огромна тава, по която се стичаха капки кръв. Над него, вързани за една дървена пръчка, висяха печени гъски с глави и без глави. От тази сергия се носеше най-ужасната смрад – на мърша. Подминах я отвратена, опитвайки се да прикрия ужасът и погнусата ми от видяното.

От сергиите се носеше гама от приятни и неприятни миризми. Пазарската улица бе изпълнена с различни цветни нюанси, отражения от дрехите на продавачите, плодовете, зеленчуците, месото, от всичко, което продаваха. Цветовете се вливаха един в друг и правеха мократа улица да изглежда великолепна.

В своята разходка се опитвах да възприема тази част на Хонг Конг.

Стигнах до голям, оживен булевард. Знаех на къде точно да вървя - познато ми беше.

Тълпи от хора. Висок, слаб, леко мургав чужденец в черен костюм, риза и вратовръзка в натурална умбра, забързано ме подмина. Елегантно облечени жени, около тридесетте, предимно местни, се опитваха да пресекат на отсрещния тротоар. Ученици в униформи - риза, пуловер с малка емблема на училището, къси черни панталони(за момчетата) и плисирани поли(за момичетата), три четвърти бели чорапи и раници, стриктни до най-малкият детайл, отиваха на училище. Изнервени майки с бебешки колички, опитваха да преминат по-бързо и да стигнат до най-близкото и спокойно място. Баба с бастун, пред магазин за хранителни стоки, стои и си рови в портмонето. Дядо с бомбе, в стар, захабен костюм, чете вестник на автобусната спирка. Момиче на моята възраст, с дълга до кръста черна коса, в рокля на малки розови цветя с черни, гумени ботуши и огромна лачена чанта на Мики Маус и Мини Маус, мина покрай мен и ми се усмихна. Момче в сиви дънки и ботуши, тип кубинки, с небрежно разрошена коса и чанта през рамо, пресичаше булеварда.

Претърсих чантата си, за да намеря айпода. Пуснах Дейвид Линч и с походка, тип онзи пич с шапката и бастуна от бутилката, продължих да крача, погълната изцяло от идеята да се взирам във всеки. Намирах по нещо интересно в най-малките неща, които се изпречваха на пътя ми.

Заваля ситен и приятен дъжд. По тротоара започнаха да изникват, като цветни гъби различни по големина чадъри - с дантела по периферията, на точки, анимационни герои, цветя, райета, карета, животински шарки, прозрачни и гумени. Привлякоха вниманието ми и започнах да се вглеждам не в хората, а в чадърите им.

Блъскана от забързаната тълпа, намирам място да се спра и да снимам. Заобикалят ме ядосано хора, подразнени от появата на моето безпардонно спокойствие. Снимам ги в гръб, видимо възхитена от всичко, което се случва около мен.

Извадих чадър, пристъпих една крачка и отново се озовах в навалицата. Започнах да бързам заедно с тях.

Изведнъж усетих натрапчиво ухание от една близка пекарна. Спрях се и влязох. Пет щанда, пълни с тестени изкушения. Грабнах една кифла със сладко от боровинки, поръсена с бадеми и излязох.

След дълго ходене и заглеждане в натруфени, кокетни магазинчета, се изтощих. Затова седнах в малкия парк пред едно магазинче и се задълбочих в това да гледам импозантната хонконгска архитектура. Пуснах си саундрака на Pina, замечтано се облегнах на пейката и се загледах в небето. Прелитаха птици – орли, чайки, врабчета, кълвачи. В Хонг Кон е пълно с птици, които не съм свикнала да гледам на такъв тип място. И плъхове има доста. Огромни кафяви хлебарки, също. Местните са свикнали, но на мен в началото ми правеха впечатление. Стрясках се и с погнуса се обръщах на другата страна, като видех хлебарка. Пищях ужасена, ако видех плъх в края на тъмна и тясна уличка, ровещ в боклука, пръснат около някоя кофа. Така беше преди, но вече го приемам за нормално. И плъховете и хлебарките имат душа, милите!

Препълнена от мисли и емоции, отпусната на пейката с цигара в едната ръка, а в другата кутийка Кока Кола, продължавам да размишлявам. Сещам се затова, че ми остават по-малко от три месеца в Куала Лумпур, което ме стряска за момент, защото имам чувството, че имам още много неща, които трябва да видя. Оттам се прехвърлям на това, че като се върна в България ще ми предстоят изложби. Изниква въпросът и за галерията ми и това, какво ще се случва с нея. Мислите ми започват да се вливат една в друга, обърквам се, накрая просто се изключвам изцяло, затворила очи и се отпускам. Почивам си за миг, отпивам глътка от Кока Колата си и мислите в главата ми отново започват да се блъскат. Мисли за работа, работа и пак работа. Вече се чувствам изтощена от толкова мислене и разходки. Станах и бавно започнах да вървя към хотела. По пътя се спрях в един магазин, за да си купя студен чай от жасмин. Отпих няколко глътки. Пред мен се откриваше нещо грамадно и стъклено, с много и различни по цвят и големина, табели - поредният „мол“. Извадих фотоапарат и снимах, но не влязох вътре. Не обичах да губя времето си по такъв начин - часове обикаляне, в разглеждане на дрехи, обувки и всякакви глупости. Струваше ми се безсмислено. А и винаги съм предпочитала малките, кокетни магазинчета, пълни с пренебрегнати дрехи и уникати, от колкото онези в лъскавите, помпозни магазини. Вярно, като видя нещо лъскаво, блестящо и сияйно, веднага като сврака отивам да го видя. И с книгите съм така, обичам онези софийски чичковци и лели, онези с книжните сергии, но рядко купувам. Имам някакъв страх от използваните неща - вещи, книги и дрехи. Не че ми е противно и неприятно, просто се замислям за онези хора, които си дават книгите след време. Дали ги дават доброволно или просто са заемали място на внуците или децата в апартамента, къщата, когато знаете, човекът си е отишъл. И имам странното усещане, като се доближа до нещо чуждо, може да е внушение, че дадената вещ носи енергията на притежателят си. Смятайте ме за луда, кукувица, изперкала, умоповредена, ама така си мисля. Та заради това не купувам. И с антиките съм така. Гледам ги в захлас с часове, възхищавам се на изработката, но не бих си купила. Разказвам ви затова, защото минах покрай един чичко с накривена съдрана от носене шапка, продаваше вестници и книги на една сергия до „мола“. Стоеше си там сам-самичък и усмихнат. Шепнешком и с жестове казваше заповядай, виж, разгледай, ако искаш си купи, ако не искаш не си купувай. Разгледах набързо и си купих един вестник. Мил и благ беше човекът. Как да го подминеш без да се загледаш в нещата, които ти предлага? Та оттам се сетих за книжните сергии. С усмивка продължих към хотела. Смаяна от очарователният Хонг Конг, не исках да си тръгвам. Бих се връщала през няколко години, за да виждам промените. А той се променя мигновено, с всяка секунда.

Времето тук е подходящо за целогодишно ремонтиране на улици, булеварди, освежаващо боядисване на сгради.

А тук се строи постоянно – рядко малки постройки, в повечето случаи са небостъргачи. Минах покрай една преди броени минути. Опакована, сега се изграждаше. Изумително е как си ги подреждат, стоят толкова умишлено поставени на 2 метра от други огромни небостъргачи. Всичко е направено с добре обмислена идея. Красиво е. Креативни са хората. Радват ме по цял ден.

Свечеряваше се и заваля ситен дъжд. Спрях се до една витрина на китайски магазин пълен с всякакви сувенири – китайски порцелан, различни по размер златни и порцеланови статуетки. Влязох и ги разгледах набързо. После излязох и отваряйки чадъра си се загледах във витрината отвън. Внезапно нещо помръдна на най-долният стъклен щанд. Погледна ме с големите си жълти очи и се сгуши до един Буда.

Беше котка.

Там живееше.

До Смеещият се Буда.

снимка: автора

Пазарът на чадъри и една влюбена двойка

2011-10-12T17:18:00.008+08:00

снимка: автора

Цял ден вали. Аз прескачам от улица на улица. Търся да си купя чадър. Накрая намирам няколко сергии с чадъри на един пазар. Избирам го 15 минути, защото има над 100 вида. Взимам един син на някакви розови птички, клетки за птички и всякакви малки щампи, предназначени за птички. Вървя сама през цялата тълпа от хора и заглеждам абсолютно всичко шарено. Промушвам се през едно тясно тунелче и се озовавам в друго по-голямо тунелче, успоредно на сергиите. Там не вали и са скрили няколко доста приятни магазина.
Разгледах ги набързо и продължих към първият голям булевард, който се загатваше в далечината на пазарската улица.
Самотно ми е.
Дъждовно е, а в такова време мислите почти винаги се насочват към място, което е топло, уютно и приятно. Представяш си как пиеш чай с ром, с близък за теб човек или пък в компания, унесени в разговори... Такива мисли ми се въртяха в главата, докато бродех из мръсните и дъждовни хонконгски улици.

Но дори дъждовен, градът е много чаровен. Вярно, вятърът не е от най-приятните. Подтиква към това да спреш да му се наслаждаваш отвън, и да искаш да се скатаеш в първото възможно кафе.
Обикалях, обикалях.

В един момент си дадох сметка, че се въртя в кръг, унесена в мисли. Поспрях за секунда, запалих цигара и се отправих отново към пазара. Шареното ме привличаше, а и исках да разгледам по-детайлно. Беше пълно с хора, които се блъскаха със своите чадъри, забързани, отнесени в някакво си тяхно пространство. Подминаваха всичко и всички като крайпътна гара, без дори да погледнат. Бързаха. И аз бързах. Както вчера, както онзи ден, както винаги. Не им се сърдех затова, че на няколко пъти щяха да ми извадят очите с чадърите си, нито затова, че ме настъпваха и блъскаха до такава степен,че залитах и се подпирах на първия човек, който беше до мен.
Примирена и замислена, си продължавах с обиколката и наслаждаването.
Извадих фотоапарата и започнах да снимам. Но ми беше трудно, носех две торбички, чанта, държах чадър, та затова направих само четири, пет снимки и продължих да вървя.
Стигнах до сградата, в която работи. Звъннах му и му казах, че ще го изчакам да приключи работа. Седнах в кафето на първия етаж. Купих си една мока и започнах да разглеждам списанията, оставени на стелажа до мен. В кафето не се пушеше. Взех си моката и излязох готова отново да бъда блъскана и ръгана от забързана тълпа.
Изкачих се по една стръмна улица, която водеше към гора или някакъв парк. Виждаше се върхът на планината.
Минавах покрай възрастни, млади, всякакви седящи хора.
Имаше три сервиза за ремонт на автомобили.
Няколко монтьора ме гледаха странно при изкачването ми. Подминах ги.
Непосредствено до един от сервизите беше скрит ресторант – дълъг четири метра и широк два. От едната страна имаше пътечка, по която да се минава, а от другата страна бяха сложени маси наредени по двойки. Подминах и продължих да се изкачвам.
Срещу мен се издигаше някакъв китайски храм. Имаше табела – пушенето забранено.
Спрях и поседнах на бордюра, който беше близо до храма.
Сред пет огромни дървета(не знам точно какви бяха, но бяха доста внушителни) и няколко храста, бе разположена една кокетна беседка, украсена с китайски орнаменти. Нямаше хора наоколо. Беше пусто. Вероятно заради дъжда. Поседях петнайсетина минути. Направих няколко снимки и се отправих надолу по улицата.
Валеше. Доста силно валеше.
Бях си сгънала чадъра, исках да се понамокря, с идеята да се заредя положително и да спра да мисля за каквото и да било.
Минах покрай всякакви магазини- сувенирни, книжарници, изложбени зали, сергии с вестници и книги, нямаше кафета, само ресторанти за бързо хранене.
Бях изцяло погълната от музиката, която слушах. Накара ме да се почувствам лека и безгрижна, на моменти самотна, но свободна. Сякаш бях една малка точица, която се намира в една безкрайност от други устремени непознати точици. Всички те пътуващи към своя си точков свят, към своето си безцелно или целенасочено съществуване. А аз, аз бях самичка и лутаща се в непознатото.
Обикалях, наслаждавах се, отвращавах се, търсех, намирах и така цял ден.
На моменти ми се доплакваше, замислена в своята самотност, обзета от някаква нетипична за мен депресия, или поне беше неочаквана за това място и този момент. Накара ме да се замисля за това дали извличах всичко нужно, всичко хубаво. Питах се дали това, което ми се случва, трябва да ми се случва сега, в този момент. Дали аз съм човека, който би разбрал и усетил всеки детайл, който ме заобикаля на това място. Вървях и си задавах тези въпроси, не искаща отговор. Знаех, че ще ми мине след няколко минути.
От време на време си поглеждах часовникът. Много бавно минаваше времето. Но аз продължавах да ходя, да обикалям, да търся, да гледам…
Изведнъж си дадох сметка, колко е нелепо това, че от четири часа обикалям и то почти по едни и същи места. Вероятно хората ме бяха запомнили и ме мислеха за поредния заблуден турист. Нека ме мислят, ако видя, че ме гледат, ще ги поздравя.
Исках да седна за малко.

Отидох до Старбъкс, беше на отсрещният ъгъл.
Взех си кафе, седнах на една маса в ъгъла и започнах да пиша.
От време на време срещах учудени погледи от страна на млади компании, които бяха с лап топи, айпади, айфони и всичко ай и тъчскийново. И аз бях така, с изключение на айпада и лап топа. Пишех на ръка. Забравила съм колко е приятно да пишеш с химикалка. Както и да е.
Леко олдскуул го раздавам, но не ми пука.
Приятно ми е.
До мен имаше четири момичета, местни, току що излезнали от училище. Пишеха си домашните и обсъждаха нещо. „Нещо“ е, защото не разбирам все още китайски. Забавляваха се, смееха се и пишеха.
А аз, аз стоях на масата в ъгъла с един стол срещу мен за компания. Стоях и разказвах писмено преживяванията си през деня, защото тетрадката беше единственото нещо, с което можех да споделя.
Отпих глътка от кафето си.
Станах и отидох да изпуша една цигара навън. Върнах се след пет минути и седнах на мястото си.
В кафето влезна едно момче. Беше с бастун, на годините на момичетата до мен. Погледна ги за миг и после облегна бастуна си на стола до него. Сложи захар в кафето си, разбърка го бавно и замислено. Погледна ги още веднъж, взе бастуна и мина покрай мен. Излезе от кафето. Огледа се и се отправи към стръмната уличка, онази с храма на върха.
А аз, аз стоях и наблюдавах. Пак станах и се отправих към входа. Изпуших още една цигара. Нервно ми беше. Постоях десетина минути и после влезнах.
Момичетата ставаха. Смееха се и си говореха. Едното беше в инвалидна количка. Взеха нещата си и се отправиха към входа. Всеки се запъти в различна посока, само момичето в инвалидната количка не беше само. Момчето с бастуна се беше върнало.
Двамата бавно се отправиха към стръмната уличка.
А аз, аз съм добре.

Погледнах часовникът си. Времето продължаваше да се точи бавно и бавно.
Навън вече беше тъмно, продължаваше да вали.
Светлините в града бяха включени от един час. Подухваше вятър. Красиво беше - отражения от табели, различни преливащи се цветове по улицата.
А аз, аз все още бях сама и втренчена във витрината.
Студено ми беше. Странно за Хонг Конг. Неочаквано.

Още съм в кафето и от време на време драсвам по някой ред. Взех си един топъл чай с идеята да се стопля. Но без особен успех благодарение на климатика .

До мен стоеше една влюбена двойка. Смееха се, държаха се за ръце, по детски се пощипваха и побутваха. Показваха близостта си.

А аз, аз стоях отстрани и от време на време ги поглеждах.

Отново се чувствах самотна.
Вече изливането на хонконгските ми ежедневности в тази тетрадка, не ми беше достатъчно. Продължавах да чакам. Както всяка вечер от три месеца насам. Цялото ми забележително обикаляне през деня беше излетяло някъде, отвяно от вятъра или от някой от безбройните климатици, покрай които бях минала.
Седях и си го мислех.
Седях сама, безгласна, само пишеща.

Поемах дълбоко въздух и продължавах да чакам.
Прочетох всички възможни списания и вече ми беше скучно.
Слушах смеха и неразбираемия език на хората около мен. Сложих слушалките на айпода си, подразнена от чуждата радост, исках да се изключа от реалността, от това което ме заобикаляше в този момент.
Погледнах двойката до мен, искрени и щастливи, продължаваха да се държат за ръце, да се забавляват по свой си начин. Момичето показваше някакви нови придобивки, момчето ги разглеждаше с интерес, или поне така изглеждаше.
А аз, аз стоях и чаках да дойде моята неприкрита любов.

Чаках, чаках, вече станаха три часа.
Вярно, през това време се занимавах с различни неща, не ми беше скучно, но си поглеждах часовникът от време на време и исках да стане по-бързо вечер.
Влюбената двойка стоеше до мен, вече не бяха хванати за ръце, а се бяха гушнали сладко един в друг. Гледаха нощен Хонг Конг през прозореца и се наслаждаваха. Бяха спрели да говорят. Просто гледаха безмълвни. Това им беше достатъчно или просто нямаха какво повече да си кажат.

Автобусът дойде и те се втурнаха към изхода на кафето, за да го хванат.

Отпих глътка от чая си. Погледнах часовникът. Оставаха ми още трийсет самотни минути. Обърнах се към витрината и се отпуснах на креслото загледана в светлините навън.
Беше красиво.
Пред витрината мина една възрастна двойка, хванати за ръце. Постояха няколко минути докато изчакат рейса. След петнайсет минути дойде. Те се качиха усмихнати. Седнаха на две седалки един до друг, замислени и загледани напред. После се прегърнаха.

А аз, аз все още чакам.

снимка: автора

☂ Дъждовна компания ☂

2011-10-10T18:56:00.001+08:00

снимка: автора

Събудих се от тишината, която беше обзела цялата хотелска стая. От време на време се чуваше леко покашляне от тоалетната.

Аз продължавах да се въртя в леглото, обръщах се ту наляво, ту надясно. Мекотата на сатенирания памук докосващ кожата ми, се нуждаеше от моето присъствие. Лежах си, загледана и изумена от това, което се открива пред мен - златна рамка, с орнамент наподобяващ плитка, заобикаляща червен телевизор. Точно пред сутрешният ми, леко сънен поглед ми се показваше с цялата си пищна кичозност. Но на мен не ми се ставаше, преглътнах златното и затворих очи.

В стаята нахлу цигарен дим, натрапчив и горчив мирис на кафе и лек, сладникав, пролетен парфюм. Доста приятно и съблазнително. Станах, направих си кафе и запалих цигара. Опитвах се да се събудя. Мънках нещо, стараех се да водя разговор, не ми се получаваше. Сънено ми беше. Стана девет, а той отиде на работа.

Останах сама, свободна и разполагаща със себе си и времето си цял ден.

Седнах на вградената пейка под прозореца. Пред мен оживяваше страховита и изумителна гледка. Подреденост и разпиляност, стъпаловидни клечки, съжителстващи с малки кокетни кутийки. Движещи се червени, движещи се сини, движещи се всякакви цветове. Хора между тях, препречващи им пътя, погълнати от мисли и забързани. Растителност по покриви, блокове върху огромни дървета, или поне така изглеждаха. Изкусно подредени, спускащи се по склона на планината – високи, средни, ниски, по-ниски. Хиляди телевизионни антени, безброй климатици, сгради без комини, но с безчет гръмоотводи, стълби и стълбички, прегради, улички нагоре, улички надолу и няколко успоредни булеварда. А в дясно, леко загатнато се виждаше Южнокитайско море и един кораб за акцент – това бе Хонг Конг през моят хотелски прозорец. А аз, аз исках да полетя. Проблемът беше, че на 27-я етаж прозорците не се отварят. И по-добре.

Хората от съображение за сигурност са го направили. Не знаят дали някой с по-лабилна психика няма да се появи.

Но да, ето, появи се една девойка, която при гледката, която се отвори пред очите й, болезнено много искаше да полети.

Нищо, аз ще си представям. Добра съм в това.

Летя. Подскачам от покрив на покрив. Накрая стигам върха на планината…

Гледката ми напомня на сънят, за който говорих в “____Human error”.

Сетих се за вчера и затова, че всичко от този ден ми е като сън. Спала съм като бебе, заради умората от късния полет. Дори не помня да съм сънувала много.

О, не, обърках се.

Сънувах, добре си спомням даже какво и кой. Сещате ли се за Райън Гослинг? Еми него сънувах. Приятели бяхме, доста добри приятели даже. Помня, шумно беше, оживено, смях, нецензурни думи, после пак смях, това чувах около себе си. Много и различни лица, познати и непознати. Слънце печеше, а ние се разхождахме в някакъв парк. Говорихме, смяхме се, аз го гледах с огромните си сини очи, слушах го и участвах доста активно в разговора.

Интересен сън беше, да, така мисля, но и само това помня. Приятели бяхме и аз го харесвах. Всички, които го видеха, го харесваха. Но важното беше, че ние бяхме приятели.

А това беше просто сън.

Замислих се. Помня, че предишната вечер, точно преди да се легна, гласно се възмущавах от златните нотки, пръснати по целия хотел – като се почне от 1 етаж, където е охраната, после се влезне в асансьора, който не е само златен, но и светлината вътре си сменя цветовете. Свети синьо, розово, зелено, жълто и .т.н., после стигам до 3 етаж, където се намира рецепцията. На този етаж е пълно с мебели ала тип мутро-барок.

А днес бях напълно сляпа относно кичът, който видях снощи.

Днес го подминах с лека погнуса и се влях в красивото – сутрешният и слънчев Хонг Конг и придружаващият го въздух, изпълнен с всякакви миризми – солени, сладки, карамелени, плодови, рибни – мирисът на реалността, мирисът на живота тук.

С по-силно Ману Чау в ушите, мръсотията по улиците и тротоарите изчезва.

Безпардонно подминавам всеки срещнат. Те също ме подминават с леко учуден поглед, но приятелски, забързани към ежедневието си.

Задръствания, коли под ъгъл, коли до мен, зад мен, пред мен.

Пешеходният светофар светва зелено и аз устремено се втурвам да намеря нещо бързо за хапване. Навсякъде има само китайска храна, не ми се яде това толкова рано сутрин. Продължавам да търся нещо апетитно и тестено по възможност. Намирам. Взимам си един сандвич с домати, пюре от яйца и някакъв китайски сос, малко маруля и ето ми я закуската.

Излизам и се запътвам към хотела. Чувствам се като у дома си, в свои води. Ходя наперено, не претендираща с това, че съм руса и със сини очи – рядкост тук, устремена към нещо и аз не знам какво. Просто си бързам, имам си работа. Да напиша това, което пиша сега.

Заваля. Ситен и приятен дъжд. Почти стигнах хотела.

Хората тичаха по тротоарите, криеха се всеки, с каквото имаше в ръка.

Стигнах. Качих се на асансьора до 3 етаж, такава беше системата в този хотел. Качваш се до рецепцията с един асансьор, после взимаш друг, за да си стигнеш до твоя етаж, с твоята си стая.

Влезнах в стаята ми. Седнах на пейката под прозореца и започнах да пиша.

Навън заваля порой.

Онези стъпаловидни сгради, които виждах сутринта, бяха скрити в мъгла.

В дясно под мен се виждаше плувен басейн, пълен със състезатели. Тренираха. Треньорът им обикаляше нервно с чадър. Наставляваше ги. А те плуваха и изпълняваха. Във вода, под вода. Плуваха. Плуваха. Плуваха. А аз стоя и ги гледам, на топло и на сухо.

Погледнах към небето и видях колко бързо се движат облаците. Тук-там се появява някой заблуден и гладен орел.

Не спира да вали.

Изцяло сама съм в своето време.

Отново изпитвам желание да стана и да полетя, но не сама, а с дъждовните капки.

снимка: автора

_________________HUMAN ERROR.

2011-10-06T18:07:00.006+08:00

Сънувах цяла нощ, без да спра и за секунда.

На пресекулки се събуждах и после отново заспивах. Потапях се, прескачах от един сън в друг. Преплитах историите, летях над морета и планини. Под мен изригваха вулкани. Видях торнадо, тайфун, цунами, но без страдащи, падащи и летящи хора, само аз. Толкова много емоции и то само в един сън или поне така мисля. Може и повече да са били, просто нямаше пауза между тях.

Странно нещо е сънят.

Строяха се сгради стигащи облаците, от само себе си, сами се строяха. Виждах как се издигаха блок по блок. Не тухли, а блокове, като онези, с които са построени египетските пирамиди. Ето такива блокове - каменни и тежащи по 2 тона. Виждах как сами се местеха и изграждаха внушителната гледка пред мен.

Дори имаше прозорци в небето. Реех се, обикалях около тях и наблюдавах със силно възхищение.

Тайно се надявах да не е сън, но осъзнавах, че е много нереално, въпреки усещанията ми.

Скачах от сграда на сграда, от планина на планина, спусках се по склоновете, вдишвах силно и после се гмурвах в морето. Отпусках се плавно, носена от водата. Свободна.

Събудих се. Чувствах се щастлива. След това заспах.

Започнах да сънувам отново.

Планини и възвишения, склонове и отклонения, пътища и пътеки, всички те ме обгръщаха. Гледах ги и се сетих за онази птичка и легендата за нея… Там, в сънят ми се сетих…

..." Има една легенда за птичката,която пее само веднъж в живота си, но по-сладко от всяко друго създание.

Още щом напусне гнездото си, тя дири трънлив храст и няма покой докато не го намери. Тогава запява сред безпощадните му клони, притискайки гръд към най-дългия им и остър шип, за да умре извисена над своята агония, надпяла и чучулигата и славея. Защото най-хубавото се добива с цената на голяма болка... или така е според легендата.

...Птичката с тръна в гърдите следва неумолим закон. Сама незнае какво я кара да забие шипа в гърдите си и да умре пеейки. Когато острият трън я пронизва,тя не подозира, че я очаква смърт; само пее и пее, докато не и останат сили да издаде нито звук повече. Но ние, когато ние си забиваме шипа в гърдите знаем. Разбираме. И пак го правим. Все пак го правим."...

За нея се сетих и започнах да се изкачвам по върховете, тичайки нагоре, все едно някой ме гонеше. На подскоци, на моменти летейки, забързана, но не и задъхана в своята бързина, бягах ли, бягах.

Над мен светеше.

Като полярно сияние. Поразително красив танц на разноцветни светлини в небето. Разпръснати във всички посоки. Гледката беше неописуема. Приказно и цветно.

Емоционално беше.

Викингите вярвали, че сиянията са воини, препускащи на коне през небето, а според ескимосите добри духове палят светлините, за да осветят пътя на мъртвите към отвъдния свят.

Седнала на един скалист хълм наблюдавах . Тихо беше. Чувах подскачащите и игриви мисли в главата си, като малки мушички. Станах и скочих. Полетях. Чувствах се като феята Менче–Звънче от приказката за Питър Пан.

Щастлива се гмурнах в цветната гама.

После се събудих с много нежелание, бях в стая, обградена от стени, не беше цветно, а бяло. Завесите бяха вдигнати, слънцето осветяваше цялото ми лице, небето беше приказно синьо. Отпусната стоях и се наслаждавах на спокойното си събуждане. Сякаш бях оглушала за реалността, която се криеше под небесната приказка. Полежах още няколко минути и после станах. Отворих вратата на терасата. Тогава усетих силният блъсък от ръката на ежедневието. Чуваха се клаксони на коли, забързани мотори, динамично беше, не като в сънят ми. Поогледах се малко за да опозная за пореден път всекидневната гледка. Да, нищо не се беше променило. Тогава мислите ми започнаха да се прехвърлят във въображаеми сценарии. Първият е свързан с грешките и хората.

Вече не сънувах. Поне така мисля. А може и да е поредния сън, в който пиша това, което пиша сега. Но изглежда да е реално.

Докато си пиех сутрешното кафе и пушех първата си цигара за деня, се замислих за шестте грешки според Цицерон. Ей така, изведнъж ме удариха, една по една. И така сутрешно и с леко заспал привкус в главата ми, започнах да си ги обяснявам.

При писменото ми обяснение, за разлика от това, което предъвквах мислено, ще стана малко по – неразбираема и не толкова приказна.

Та нека започна това, което исках да започна. Онова за грешките.

Първатa е относно заблудата, че личният напредък се постига чрез потъпкване на другите. Вярно, според мнозина трябва да сме егоисти и да следваме собствените си цели, без да се замисляме за последствията, защото постигането на успех е най-важното. Но аз не съм съгласна с това.

Всекидневният свят е единственият, който е общ за всички. Сигурността го прави предвидим. Инерцията, която ни съпътства във всекидневието, не ни позволява да се замислим за самия свят. Моментът, в който започнем да анализираме кое е правилно и кое не е, тогава настъпва нашата светогледна криза. Тогава ние започваме да се насочваме към другите алтернативни светове, защото човекът по своя вътрешна потребност, се вписва перманентно в структурите на социума, независимо от тяхната конкретност.

Един велик човек казва, че си взаимодействаме с останалите по отношение на природата и културата , като самите ние се повлияваме от тях и им влияем. Той определя отношението ни към останалите във всекидневния свят като естествена нагласа.

Човекът е свързващото звено, посредством неговата научна изобретателност или поведение. Той не може да живее изолиран, така както последствията от неговите действия или бездействия, не могат да бъдат затворени само в един изолиран свят. Всекидневието взаимодейства макар и непряко с всички останали светове, защото те поотделно влияят върху човешката същност, а тя от своя страна е ядрото на всекидневния свят.

Та мисълта ми е, че всички ние сме взаимно ангажирани със своя свят и света на другия .

Така както аз съм отговорна в определената ми роля, така разчитам до крайност и на действията на другите. Отношението към мен самата и към останалите е в зависимост от социалните роли, към които всички се идентифицираме. Успехът е главна цел във всекидневието.

Добре, ще го обясня по простия начин. Ако искаш да успееш в нещо, не трябва да потъпкваш мнението на другите и тях самите като цяло, а напротив. Трябва да се съобразяваш с техните идеи и да се вслушваш в техните критики и възможности, които ти предоставят. Защо ли? За да постигнеш истински успех.

Замислих се и за втората грешка според Цицерон, която е склонността да се тревожим за неща, които не могат да бъдат променени или поправени и ще започна така.

Основно място в нашата психика има нашето внимание, което е съпроводено от мотивацията. Активатора на нашите действия са мислите, чувствата и желанията. Дейността и разумът винаги са целенасочени. Различността в ситуациите може да доведе до различно интерпретиране на един и същ обект, което се променя според мотивацията. И тук ще вмъкна пак мислите на онзи велик човек от по-горните редове. Той разграничава в “за да” – мотиви, засягащи бъдещи мисловни проекции и намерения и в “защото” – мотиви, касаещи осъщественото действие в миналото. Действието също би могло да бъде толкова значимо и определящо.

“Всеки ден човек си служи с предмети от обкръжаващата го среда, действа сред тях и върху тях, преодолява съпротивата им или се съобразява с нея, използва ги за постигане на своите цели….Във всекидневието се интересуваме от нещата, доколкото те са средства за постигане на определени цели.”

Малко се отклоних от идеята, но заспалото ми състояние рефлектира върху неподредените и несвързани на места мисли.

Та нека продължа с другата грешка.

Другата грешка е - твърдението, че нещо е невъзможно, защото ние не сме способни да го направим. И тук възниква въпросът, доколко е истински този свят. Всеки елемент вътре в него има хиляди лица, разгърнати във всичките си значения, спрямо това кой ги разглежда. Тази върховна реалност успява да обхване, спрямо своето многообразие, милиони страни на една реалност. И всяка от тези страни е по своему истинска. Надявам се да сте схванали на къде бия. Идеята е, че когато възникне даден проблем, който не може да бъде разрешен, започваме да усещаме различен света, който до преди това е бил възприеман като даденост.

Всекидневието, включва в себе си ежедневно появяващи се проблеми. Тяхното разрешаване става посредством възможностите на този свят. Но когато този проблем надхвърли границите на нормалния човешки потенциал за справяне, тогава естествено се стига до анализиране на настоящето. Впоследствие обаче възниква кризата на всекидневието. Разпадането на обичайното всекидневие води до съмнение. Ограничената представа води до болезнен сблъсък с реалността и нейната многостранност. Това естествено провокира страх. И усилията на човек в такава ситуация, често са насочени не към опит за възприемане на новата гледна точка, а към стремеж тя да се пречупи и вкара в идеята за старата такава. Надявам се да ме разберете.

Следваща грешка според Цицерон е отказът да оставим настрана дребнавите си предпочитания.

По тази има много какво да се говори. Но ще стана банална, та затова не съм мислила по нея.

Както и да е.

Продължавам със следващата, която е - Пренебрежението към развитието и усъвършенстването на духа и липсата на навик да четем и да учим. Ще кажа само това – абсолютизмът е заменен от възможностите, които имаме. Мисля, че с това изчерпвам отговора си.

Друга грешка е опитът да натрапваме на другите своите убеждения и своя начин на живот.

Изходът от подобна наивна и несъобразена, дори непремислена форма на поведение, спомага кризата на всекидневието. И сега следва въпросът – Защо? Защото всекидневието изключва съществуването на друга гледна точка, или по-скоро изключва нейната правилност, изхождайки от различността. Отговорът на тази гледна точка се крие само и единствено в догматичното мислене във всекидневието. Предполага се съществуване само на нещо, което вече е познато на опитността. А опитът често се взема предвид не само като лично преживяване, а като онаследяване на социалния смисъл, изобщо.

” Индивидуалната същност на всеки, неговият светоглед и най- вече нагласата му като отношение към Другия се изразява чрез думите, дори когато те са премълчани.” “Затова най-опасното от всички блага – езикът, е даден на човека…с него да покаже какво е…”.

По този мисловен и впоследствие писмен сценарии, ще заключа това.

Човешката природа е в основата на всичко, тя задава въпросите, но и в нея са скрити отговорите.

Гръцката дума за "субект" /hypokeimenon/ означава "това, което е залегнало в основата". Но Гадамер го превежда като "това, което остава непроменено, поддържайки процеса на всички промени".

Следователно границите, които човек сам създава в своя свят, са колкото ограничаващи, толкова и свободолюбиви.

Изморена от размишления относно човешките грешки, реших да се отпусна за пет минути на дивана.

Заспах.
Започнах да сънувам отново. Всичко беше толкова реално. Бях на терасата и пишех. Сякаш не бях заспивала. Отпих глътка от кафето си и погледнах напред. Но улисана в писане не съм забелязала, че пред мен всичко е изчезнало. Празно е. Няма стени, всичко е бяло. Необятно. Безкрайно бяло. Сама съм. Само аз, чашата ми с кафе и кутията ми с цигари. Отпуснах се спокойно на земята, стоях върху ситен, бял пясък. Чуваше се шумът на вълните. Обърнах се. Морето беше зад мен. Кристално чисто и синьо.

Затичах се и се гмурнах.

След това се събудих.

Така стигнах до The Killing Fields

2011-09-23T15:22:00.006+08:00

снимка:автора

„Смъртта на един човек е всякога смърт, а смъртта на два милиона е винаги само статистика.“

Късно вечерта на 14 септември слезнах от самолета.
Леко изнервена, но с ясното намерение да отпразнувам 25-ят си рожден ден, се устремих към изхода на летището.

Намирам се в столицата на Камбоджа, Пном Пен.

Опитвам се да си хвана такси, но ме посреща един доста досадно щастлив човек с изречението: Гут ивнинг мадам, "тук-тук"?

Скачам в "тук-тука" и започва голямото ми приключение.

Започва нещо, което не съм очаквала да изпитам за толкова кратко време.

Запознаването ми с хора, които са ми били толкова далечни преди, сега усещам много по-близки.

Рожденият ми ден беше като на сън. Изморена и изтощена от пътуването, от чакането на летището също, в полунощ си легнах. Точно като Пепеляшка.

Събудих се в стая 3/3м. Беше тъмна, заради сградата, която почти беше залепена до прозореца. Навън се чуваше детски кикот, мотори на коли, викове и смях. Улицата беше оживена, а беше едва 7 сутринта.

Седнах да изпия сутрешното си кафе, изпуших няколко цигари. Виждах как хората работят. Как са вглъбени в това, което правят, доста усърдно почистваха тротоара. Усмихваха ми се и продължаваха със заниманието си. Погледах ги още час и после се втурнах да опознавам града.

Някак се чувствах длъжна да стана и да правя нещо, защото знаех, че нямам време, а има доста неща, които си заслужава да видя.

Беше горещо, усещах как се стичат капки пот по лицето и врата ми. Качих се на един "тук-тук" и продължих да обикалям, но този път на колела.

Излязох от подреденото и на моменти лъскаво внушение на Пном Пен, за да се потопя в истинска Камбоджа.

Минавах покрай внушителните храмове и постройки, между малките плаващи лодки-домове на стотици камбоджанци, през блатистите им полета. Виждах как си играят децата по улицата, голи, по пижами, боси или по скъсани джапанки. Махаха ми, радваха ми се,пращаха ми въздушни целувки. Виждах щастието, което излъчваха. Безгрижието, което изпитваха. Свободата, която имаха беше навсякъде в околностите на Пном Пен. Къщите им бяха мръсни и неуютни, не виждах да имат врати. Те живееха под покриви. Времето е подходящо за този начин на живот. През цялата година е топло.

Порутените бараки по улицата бяха безброй. Бяха хем място за сън, хем магазин през деня. Така преживяваха явно.

Въздухът беше адски мръсен, вдигаше се прах от минаващите коли по улицата, поради което повечето хора бяха с маски.

Гледката, покрай която минах бе неописуема.

След още няколко завоя, хиляди дупки и неравности стигнах до мястото, за което се бях запътила.

Кралство Камбоджа е с население над 14 милиона души. По-голяма част от което са кхмери, останалата част са виетнамци и китайци.

През 1963 година по време на Индокитайската война са умрели над 600 000 невинни жертви.

През 1971г Червените кхмери искат да развият селското си стопанство чрез създаването на земеделски комуни. Всяка комуна се контролира от отговорник, наричан "ангкар", а тези отговорници са контролирани от други, по-старши. Върховният "ангкар" е Салот, който получава титлата "Брат номер едно" и оттогава е известен като Пол Пот, от френския израз "Politique potentielle" (Потенциална политика). С това име го титулува китайското ръководство.

През януари 1975 г. град Пном Пен е обсаден и подложен на непрекъснати атаки от страна на Червените кхмери.

За Пол Пот хората, избягали от провинцията по време на гражданската война, за да търсят убежище в градове като Пном Пен или Батамбанг, са предатели и изменници на революционната кауза, т.е. „врагове“.

Гражданите са разделени на две групи: „стари хора“, които живеят в освободените райони преди революцията и „нови хора“, тези които са избягали от селата и са потърсили спасение в градовете.

„Новите хора“ са осъдени на тежък физически труд в комуните и нямат никакви права.

Пол Пот забранява парите и всякаква частна собственост. Гражданите имат право да притежават само приборите си за хранене и черните си униформи. Всичко останало е национална собственост, дори и децата. След като навършвали 4, 5 години започвали да ги обучават в духа на революционните принципи.

Пол Пот забранява религията. Всички храмове и църкви са разрушени. Слага край на всякакви други институции, като например болници, училища, брак и семейство.

По време на своето управление той води агресивна политика и извършва куп жестокости, за които в момента съжалява. Поне така твърдял. Бил осъзнавал какво е причинил на милиони хора.

Колко го осъзнава само той си знае. Аз го презирам заради нелепите му и коварни постъпки.

Убива над 2 милиона камбоджанци, сред които жени, деца, бедни и богати, аристократи и интелектуалци.

Убива ги по адски жесток начин и прави масови гробове на място наречено днес Killing Fields.

Идеята на Червените кхмери е да създадат едно бъдещо идеално общество.

През август 1976 г. Пол Пот обявява "четиригодишен план за интеграция на социализма" и има за цел създаването на благоденстващо социалистическо общество в Демократична Кампучия, като се направи опит да се осигури чужда валута чрез увеличаване на производството в селското стопанство. А след това да се използва тази валута за развитието на леката и тежка промишленост. По този начин добива на ориз е щял да се увеличи значително.

Всеки, който не е можел да достигне по-голям добив е бил екзекутиран за саботиране на революционната дейност.

Онези, които са успявали да избегнат незабавната екзекуция са били изпращани в затвор S-21 в околностите на Пном Пен.

Хиляди хора са измирали от недохранване, тежък и постоянен физически труд, в непоносима жега и ужасни условия.
Поради липсата на лекари, които Пол Пот е екзекутирал, се е налагало войниците от армията на Червените кхмери да се грижат за тези хора. Но без необходимите познания по медицина не е имало особено добър резултат от техните грижи.

Пол Пот е принуден да смекчи твърдата си политика, като започва с режима на „новите хора“, но в затвора S-21 продължават да се извършват масови убийства.

През 25 декември 1978г. виетнамската армия предприема мощна офанзива срещу Демократична Кампучия. Атаката е предприета като официален отговор на Кампучинския национален обединителен фронт за национално спасение.

През 1979г.Червените кхмери и Пол Пот са свалени от власт. Укриващи се в джунглата близо до границата с Тайланд те водят партизанска война.

През февруари Китай, който подкрепя изцяло политиката на Пол Пот, предприема военни действия заради виетнамската инвазия в Кампучия. Но виетнамската армия не отстъпва от своите позиции.

Правителството на Самрин, основателя на Кампучинския национален обединителен фронт за национално спасение, прави достояние на целия свят зверствата, извършени от режима на Пол Пот. След това изявление Пол Пот е съден от специално създаден за тази цел съд и получава смъртната си присъда. Но въпреки това остава на власт до 1985г, когато сам се оттегля от поста си.

През този период Виетнам започва да провежда нова политика, наречена Дои Мои(Възстановяваваща).

Усилията на международната общност да въдвори мир в Камбоджа срещат съпротива от страна на Червените кхмери.

Пол Пот организира нападения срещу омиритворителните сили на ООН.

През 1993г продължава съпротива от джунглите, в които се укрива, дори след създаването на Кралство Камбоджа.

През 1994г Червените кхмери са обявени извън закона от новото правителство.

През 1996г значително намалява военната им мощ.

През 1997г Пол Пот екзекутира Сон Сен – човека, които отговаря за затвор S-21. Той е екзекутиран заедно със семейството си във военния лагер Анлонг Венг в Северозападна Камбоджа, тъй като е обвинен във воденето на тайни преговори с новото правителство и в организирането на заговор, насочен срещу Червените кхмери.

Една седмица по-късно Пол Пот е арестуван от своите войници и е осъден на доживотен затвор от сформирания в лагера съд.

През 1999г Червените кхмери са разформировани.

Хората, свидетели на събитията по време на тяхното управление, наричат този период „самаи а-Пот“, което на кхмерски означава „срамната епоха на Пот“.

снимка:автора

Жегата е неописуема. Тихо е. Спокойно е.
Пред мен се издига едно високо здание.
Пълно е с малкото намерени черепи на жертвите, загинали от Червените кхмери. Различна големина са.

Изтръпвам.

Сякаш потъвах под земята, на която се намирам.

Прехвърлям на лента всичките си представи, за това, което се е случило.
Чувам писъците и гласовете на жените и децата.
Усещам безсилието на мъжете, бащите, по-големите братя.
Тежко ми е да стоя там и да гледам следите от ужасът на това време.

Продължавам.

Покрай мен има изровени огромни ями, покрити с трева, някои са потънали във вода. Пръхвърлям ужасни и зрелищни представи в главата си, за това как е изглеждало тогава. Това са масовите гробове на зверски убитите.
Попадам на един, в който лежат 450 жертви.

Страх ме е дори да ходя. Страх ме е, защото до мен лежат измъчени души, нелепо избити.

Отвратително е!

Продължавам.

Стигам до една голяма, затворена, стъклена кутия, в която са сложени намерените дрехи на жертвите, изпокъсани и обгорели. Виждам едни малки панталонки, вероятно на 2,3 годишно детенце.

Жестоко е! Нелепо е!

Как е възможно да съществуват такива изроди, такива хора, лишени от всякаква човечност, лишени от всякаква жал. Боже, каква жестокост!

До стъклената кутия има друга такава, но пълна с намерени кости.

Напират сълзи в очите ми, тягостно ми е.

Презирам и мразя.

Жал ми е.

Продължавам.

Запалвам цигара, усещам сухота в устата си.

Сякаш всяка щастлива нотка от началото на деня се бе изпарила още с излизането ми от цивилизования Пном Пен.

Безтегловно се отправям към "тук-тука".
Шофьорът ме чака вече 2 часа.

Попита ме с усмивка: Е, какво мислиш?

Погледнах го!

После сведох глава и само издадох лека въздишка.

Безмълвна тръгвам обратно.

П.С. По пътя той ми каза: Тогава бях на 17г. Сега съм на 53.

Още търсят баща ми.

снимка:автора

От Камбоджа с усмивка.

2011-09-22T17:24:00.003+08:00

Преди време бях писала за това, че много хора не знаят къде се намира България.

Яростно заявих, че някои си мислят, че е в Африка, а други в Азия.

Днес се намирам някъде в Азия.

Обикалям и наблюдавам. Търся мнение и не очаквам правилни отговори. Опознавам различни народи и култури.

По клубната и оживена Changkat Bukit Bintang на Куала Лумпур намирам едно заведение. Гъмжи от чужденци, местни и всякакъв тип хора.
Сядам да изпия едно бързо Куба Либре и да изпуша една, две бързи цигари. Заговарят ме едни канадци. Питат ме от къде съм. Отговарям им. Не ме разбират. Поглеждат ме учудено. Казвам им, че е в Европа, близо до Турция. Последвалият отговор е: Да, знаем я Турция. Много е красива! Истанбул особено!

Замислям се, но и се усмихвам от отговора и пояснението, че са ме разбрали. Отговарям им: Да, две мнения няма! Красив е, наистина! Заслужава си да се отиде и да се види!

Но защо нито един от хората, които съм срещнала за тези 3 месеца, не ми каза, че и България е красива и че са ходили там?

Може би защото само ние си я хвалим толкова.

Може би защото повечето хора я смятат за малка, ненужна и не толкова внушителна държавичка. Такава, в която няма толкова забележителни неща за гледане.

Може би така мислят.

А не са прави.

Имаме доста интересна история.

Имаме доста интересни архитектурни паметници. И културата и традициите ни са интересни. Някои чужденци го забелязват.

Имат интерес да ходят до моята мила Родина, дали заради евтиния начин на живот, дали заради друго. Не знам. Ще ги питам, ако ги срещна. Засега мога само да гадая какви са техните виждания.

А тук ще се произнеса за мнението на огромна част от българското общество и за природните дадености на страната.

И с ръка на сърцето заявявам най-откровено – Хора, природата ни не е по–различна от тази, която има навсякъде другаде по света. Тя е даденост, ние я пазим или не я пазим. Преустройваме я или я оставяме девствена, неподредена и пак толкова красива. Няма смисъл от възхвала на българската природа.

Защото и тук имат реки, водопади и морета. В плюс им е океана.

И тук има планини, равнини и полета.

Природа има навсякъде.

Нашата с нищо не е по-различна, нито по-добра.

Преходното състояние на това време, в което живеем днес, се надявам да ни научи постепенно, че не само „нашето“ е добро.

Защото наистина не е така, както си мислих относно това, с какво ни свързват по света.

Тук, в Азия не ни свързват с тигрови шарки. Тук не ни свързват с нищо. Или поне не съм срещнала човека, който да ме накара да мисля обратното.

Може би мястото е такова, може би хората тук са малко по–инертни и не се интересуват чак толкова от историята и съвремието на друга държава, било тя България, Сърбия, Турция или Гърция. Без значение.

Те знаят коя е Турция, но не знаят, че ние сме били от 14 до 19 век под турско робство. Защото не ги интересува. Или някой ще каже: защото са спали по история. Дори и така да е има ли значение?

Тези хора не дават и пет пари за времето на войните, за онези тежки времена. Не тъгуват по него. Не мразят заради него. Единственото, което правят е да се опитват да съхранят паметниците на културата си, за да бъде показвана след време.

За да бъде видяно онова, което е било преживяно в миналото.

За да се знае.

Те живеят за това тук и сега.

Градят, изграждат, работят постоянно, рядко пият, но се забавляват по техни си други начини, дори и тези начини да са 5 часово пазаруване в Мола от спестените пари от непиене.

Някои са много религиозни, други по-малко, а трети не са даже вярващи. Но никой не съди никой.

Малайзия е ислямска страна.

В нея живеят около 20 милиона души.

В столицата Куала Лумпур живеят милион и половина жители, всеки от които с различна религия и вяра. Можеш да срещнеш малайзийци, китайци(даоисти, будисти, конфуцианци и християни), индийски имигранти и британски колонизатори. Но всеки е толерантен към религията на другия.

В България повечето хора са мразели мюсюлманите, заради робството, заради историята, заради онова, което са ни причинили. И какво печели с тази своя омраза, която даже, ще го кажа срамувайки се, беше медийно показана преди няколко месеца?

Какво печели?

Нищо не печели. Печели единствено присмех и учудване от страна на другите държави, успели да видят изкривеното съзнание на един луд, имащ даже своя партия. С риск да греша, мисля, че още си я има.

В България повечето хора в днешно време, не мразят мюсюлманите, заради робството, мразят ги просто, защото имат нужда или по-скоро се чувстват длъжни да поддържат омразата на прадедите си.

Били сме под турска власт, да, били сме, но това остава в миналото. Не загърбвам историята, за която са се борили моите пра, пра дядовци, но отказвам да мразя техните врагове.

Но да не задълбавам толкова в своето възмущение.

П.С. Добре, че отидох до Камбоджа, за да се срещна с австралиец, който имал приятели в България. Да ми каже колко е красиво там, но и да не задълбава емоционално в други впечатления. Правил филми човека и пишел. Човек на изкуството. Човек на движението. Странно е как е стигнал до нашата велика страна. Не попитах даже как. Постоянно беше извън хостела, в който бях отседнала. Но в малкото моменти, в които говорех с него не спомена повече нищо за България. Правеше филм за Камбоджа и това бе нещото, за което не спираше да говори.

Седнала на една масичка в центъра на Пном Пен, отпивам от кафето си, пуша цигара и наблюдавам жената отсреща, по пижама, прегърнала своето малко момиченце. Усмихва ми се. После продължава да го гушка. Щастлива е. Взима един гумен ластик и връзва на опашка косичката на малката. Усмихвам се. Допивам си кафето. Изваждам си фотоапарата и ги снимам, за да си ги спомня след време.

За да си спомня за тяхното безгрижие и щастие.

Без капчица омраза.

снимка:автора

ИВАН МЕТОДИЕВ "ВЪЛЧЕ"

2011-09-21T11:02:00.001+08:00

Иван Методиев лови риба на кея на Ахтопол - 2002 г.

Страшен глад настана.

Проскимтя вълчето.
В скутите на мама
блъска си нослето.

Мама няма мляко.
Капка кръв му даде.
После го облиза.
После го изяде.

-Без да искаш, мамо,
направи го, нали?
Спри да виеш, мамо,
хич не ме боли!

Родих се преди време и днес пораснах

2011-09-14T00:13:00.002+08:00

Дъждовен ден, гръмотевичен и буреносен.

Черно-бели софийски улици, тълпи от хора, забързани, тичащи със своите чадъри.

Напрегнати шофъори, автомобилни клаксони, полъх на роса.

Така си го представи. Така може би беше.

Авторът не се сеща за подробности освен една, която се оказва главна.

На този ден преди 25 години М.се роди.

Наблюдаваше предметите, които я заобикаляха, бутащи се хора, нетърпеливи в своето чакане.

Втренчено ги гледаше и недоумяваше защо всички са толкова напрегнати. Уютно и беше там. Тихо и спокойно.

Опитваше се да разбере какво става. Не чуваше нищо. Само можеше скрито да наблюдава.

Въртеше се на всички страни, в различни посоки, опитваше да излезе от скривалището си. Накрая успя.

Чу викове и гласове. Не знаеше какво е това, което се случва. Беше и непознато.

Някой я държеше в ръце, опитваше се да я омотае в нещо. Успокои се. Пак и беше топло и спокойно. Някак сигурна се чувстваше.

Отвори очи.

Tогава видя кое бе нейното скривалище. Кое я бе топлило и пазило толкова много време.

Тогава аз се родих.

А днес навърших 25 години.

Четвърт век, може би вече пораснах.

Надникнах под облаците и видях…

2011-09-13T10:54:00.002+08:00

“What is love? As far as I can tell, it is passion, admiration, and respect. If you have two, you have enough. If you have all three, you dont have to die to go to heaven.”

М. се замисли, че от два месеца вече не си е у дома. Там, където е преминал почти целият й живот, сред хората с които беше израснала.

Знаеше, че като се върне ще намери почти всичко така, както го бе оставила. Майка си - все така усмихната, обичаща безкрайно много своята кухня, работеща,всеотдайна и забързана. Баща си – отново реещ се в мислите си, напрегнат за работата, пушещ на дивана в хола, или отново стягащ багаж за поредното пътуване. Но и някак спокойно изглеждащ, въпреки всичко. Така си го представи. Кучето – спящо на студения мраморен под, дишащо тежко и ослушващо се за някой кокал. Брат си и жена му, играейки си с малкото им съкровище. Двете си баби – гледащи сериали, чистейки чистите си апартаменти, шиейки и кърпейки нещо. Все така красиви и жизнерадостни. Спокойно протичаше животът им.

Ето така си го представяше.

М. стана неспокойна. Изведнъж осъзна как бързо изтичат минутите и секундите от живота й, докато тя си стои съвсем безучастна, сякаш единствената й цел е да се прибере, но знае, че не трябва.

Знаеше, че има неща, които трябва да преживее.

Не издържа да стои повече на терасата.

Не искаше да гледа това, на което не можеше да се любува истински.

Стана, влезе вътре, седна на дивана и започна да превключва механично каналите на телевизора. Не виждаше нищо, не я интересуваше даже какво дават, но продължаваше. Сякаш искаше да спре мислите си. Спря се на някакъв филм, не знаеше кой е, не я интересуваше, облегна се и заспа.

Час по-късно се събуди. Стана, излезе на терасата и запали последната си цигара.

Някога стояли ли сте на върха или ако не на върха, то поне по средата на 40 етажна сграда, гледайки случващото се пред вас и незнаейки как да реагирате на гледката?

Някога случвало ли ви се е да не може да се насладите на това, което виждате?

В момента стоя на място, на което много хора биха искали да бъдат.

Стоя си и си имам този личен момент. Подчертавам, не е носталгичен или депресивен, просто размишлявам.

В този момент аз наблюдавам това, което се случва наоколо и се опитвам да надникна в душите на преминаващите. Едни гонят своята съдба, други бягат от нея. Всеки живеещ в собствения си свят. Очаква. Преживява. И той като мен. Наблюдава и се опитва да опознае. Всеки със своите копнежи и желания, страсти и любови. Живеещ, изпълнен с купища падения и възходи, с обърканости и реалности.

Безброй коли, мотори, автобуси, червени и зелени светещи човечета, аларми и клаксони, непрекъснато движение. Преминаващи замислени хора. Забързани към апартаментите си. Забързани към семейството си, което вероятно ги очаква.

Работа, работа, работа и малко време за любов.

Забелязвам четири кучета. Лаещи, дебнещи и устремени в нещо.

Съдба. Всеки крачи със своята съдба.

И ще добавя това: „Колкото повече израствам, обръщам по малко внимание на това какво хората казват. Аз просто наблюдавам какво те правят“

Замислих се за себе си…

В такива моменти се опитвам да открия онази жива частица, оптимистичната, игривата, мотивираната и не толкова емоционална.

Но вече дни наред не съм я срещала.

Надниквам в себе си.

Очаквам да се проуча и да открия липсващото парченце.

Уютно е. Няма хаос. Шумно е. Усещам лекота в крайниците си.

Някъде по пътя се изгубих. Между сивите и прашни улички на моята душа, между пъстрите и живописни моменти на моята любов, между блуждаенето в шумотевицата на моята съдба. Сред сивите тълпи от непознати хора, сред усмивките и радостите на моите приятели. Някъде, сред многото мечти, които имам, аз се разпилях.

Тогава той дойде…

Година и половина, а сякаш са минали само няколко месеца.

Толкова бързо минаваха дните с него.

Доста неща се случиха през това време.

Приключения, размисли, любов и сантименталност.

Седнахме на терасата заедно. Отворих бутилка вино, което от толкова емоции сама изпих, той пи бира. Слушахме музика, говорихме за минали неща, спомняхме си, плакахме тайно. Всеки мислеше за нещо, за някой, който му липсва. Изляхме си мъката и си легнахме спокойни.

Мълчащи се оставихме на времето.

В моята студена тишина, простено ми е да поплача

2011-08-23T15:25:00.003+08:00

Спомням си, бях десетгодишна, когато за първи път започнах да осъзнавам сегашната си безгрижност. И това, че съм същински герой в детската си игра!

Беше лятото на 96-та, аз и още 10 хлапаци играем на „нашата“ улица в Стара Загора.

Доста топла вечер, с мирис на липа и всякакви приятни бабини манджи. Бях при баба и дядо.

Беше тъжна година, в която болестта на дядо ми само преминаваше покрай мен неосъзнато, а сега ми иска да не е било така.

Вярно, виждах го, че ден след ден отслабва, почти не ставаше от леглото.
Помня, само лежеше и гледаше тъжно, сякаш искаше да приключи всичко по-бързо. Викаше ме, за да ме целуне, а пък аз все бързах да излизам и да си играя.
А той само искаше да спре болката, която изпитваше постоянно.

И спря. В един момент спря...

След няколко месеца остана само баба, на която не обичах да викам „бабо“ и по-скоро се обръщах към нея с „мамо“, защото младееше. А и някак по-мило ми се струваше.

Спомените ми тогава бяха доста цветни и игриви, но и на моменти тъжни, заради непрестанните командировки на мама и тате.

Но дните ми минаваха в тичане, смях и моменти, които винаги ще си спомням. Обогатявах се по всякакъв начин. Четях книги(по летния училищен списък), цялото ми детство беше, беше страхотно.

Към края му започнах да се натъжавам, че вече съм голяма и всичко свършва в определен момент.

Мислех си, че безгрижието е най-приятното нещо, докато можеш да си го позволиш, защото след това, когато отмине, животът става труден и грозен.Даже на моменти непоносим със своята постоянна тежест.

Сега се сетих за това време, защото срещам това безгрижие постоянно, в детските погледи наоколо.

Понякога ми се иска да съм на тяхно място, за да не мисля, за да не изпитвам тъга, за да ми по-лесно да живея.

А защо пиша за тези неща и до къде искам да стигна?

Сега ще ви кажа…

Сънувах, сънувах вуйчо ми, беше странен сън!

Някак усещах присъствието на вуйна ми, но не я виждах!

Той се смееше, говореше ми, беше щастлив!

Тъжно ми стана, но и някак ми олекна, защото наистина се надявам да се чувстват добре двамата, поне вече са заедно… някъде там,…горе,…или където се ходи след като…знаете.

Когато човек умре…

Чудих се защо съм го сънувала.

По принцип не сънувам мъртви хора.

Преди 3 дни имаше рожден ден.

Бях забравила.

Щеше да стане на 55г.

Така започна днешният ден…

П.С. За онези, които помним и за моментите, в които се сещаме!

„Припомням си за тези хора, които бавно мълчаливо отиваха към тишината...“

Hong Kong в 8 дни и 7 нощи!

2011-08-22T17:03:00.007+08:00

" All of life is a foreign country. " J.K

снимка: автора

Една нощ, по време на медитация, ми се яви Авалокитешвара, Чуващия и Отговарящ на молитви, и ми каза: „Ти си упълномощен да напомняш на хората, че са напълно свободни“. Джak Керуак

снимка: автора

Tъжна ли съм, весела ли съм, каква съм?-питах се, гледайки през прозореца на хотел, раположен в центъра на Хонг Конг.

В своята самотност през деня, привлечена от външната атмосфера, която е едновременно плашеща, но и едновременно интересна с движението на абсолютно всичко в нея, не ми оставаше нищо друго освен да описвам пишейки, или поне правейки го през горещите часове. Говоря за онези, в които навън без климатик на главата не би могъл да оцелееш.

В град изпъкващ със своите малки, средни и големи табели, впечатляващи дори през деня, заради тяхното количество, а вечер със своите отражения и светлини, изпълнен с непрестанна забързаност, но с неизчерпателна усмихнатост, с преминаващи сладки и в повечето случаи мили и сърдечни хора, отиващи някъде със своята увереност и устременост, аз си стоя наблюдавайки, изучавайки и откривайки онова мъничкото, което трябва да бъде загледано, за да бъде усетено.

снимка: автора

Но сега нека да започна отначало, защото "няма по-сложно удоволствие от мисленето" и описването му писмено или гласно.

"— Кой е твоят път, братче? На момчето-светец, на безумеца, на дъгата, на шарената рибка или кой? Тоя път води навсякъде, той е за всеки, може да бъде извървян по всякакъв начин. Изобщо къде сме застанали и как? — Кимахме в дъжда. — Гадно, а трябва и да внимаваш за себе си. Няма да си истински мъж, ако не си във вечно движение — каквото и да разправят докторите. Ще ти кажа направо, Сал, където и да живея, куфарът ми винаги се подава под леглото и всеки момент съм готов да напусна или да ме изхвърлят."

Джак Керуак

Пътувания, пътувания, пътувания!

Спасението е в пътуванията, особено ако половин година все това се очертава да правиш, защото си закотвен за определен период от време в другия край на света.

Когато не искаш да усещаш липсата на приятели и роднини, за които се сещаш в бездействащите си и скучни мигове, взимаш куфара и изчезваш да пътешестваш.

Това е лека против носталгия, което е изпитано и проверено, абсолютната истина.

Пътуванията са страхотни със своите усещания и различности. Интересни с това, че изследваш всякакви култури и традиции, които запълват времето ти, а и те обогатяват всякак!

А пък аз от общо взетото казано, го раздавам голямата изследователка, или поне през по-голямата част от безгрижното си време тук. Напълно се отдавам, като непрестанно дишам чуждият държавен, островен, градски въздух и разпилявам своя роден и столичен.

Кога започна всичко?

Преди 2 месеца започна голямото ми пътешествие на място, което е доста по-топло, по-влажно, но също така и прекрасно точно с тези си качества за едни, а за други неудобства.

Но с всичко се свиква, щом картинката е удивителна!

Стъпването ми на малайзийска земя ме промени и ще продължава да ме променя!

Първата крачка беше в Куала Лумпур, за нея писах малко, не беше достатъчно, но още не ми е дошла музата, за да го направя. Обещавам, и това време ще дойде.

Плюс това, все там ще се връщам през оставащите 5 месеца…

Месецът в Куала Лумпур трябваше да се освежи с малко Хонг Конгски въздух.

Грабнахме 2 самолетни билета с приятелят ми и потеглихме на

следващия ден.

снимка: автора

Вълнението ми беше огромно, когато видях какво ще ме заобикаля, виждайки неописуемата гледка от самолета.

Дори и пътуването от летището до центъра беше изумително.

Живописната картинка, която се очертаваше пред мен беше ужасно вълнуваща през цялото време.

На пръв поглед ще си кажеш, ако си прост, бай ганъовски българин: Е, да, то и ние си имаме планини, и ние си имаме море, то си е направо същото.

Е да, ама не е баш така.

Всичко е различно, но го осъзнаваш като останеш най-малко 2,3 дни за да вдишаш и опознаеш това, което се случва около теб.

Атмосферата, мирисът е друг, усещането е друго, дори и ако се загледаш по-внимателно ще видиш огромната разлика между тук и България, в което според мен не трябва дори и да става дума за сравнение.

Ама виждам, че където и да отидем винаги я има тази сравнителна степен-какво има тук, какво има в нашата мила Родина.

След хиляди прехвърляния от едно влакче на друго, последва такси, което ни отведе до хотела, който беше в най-голямата лудница на Хонк Конг.

Просто жестоко!

Тъкмо по-усещаемо според мен!

снимка: автора

Да се гмурнеш в тълпата,

която относно култура е попила доста от Китай и Европа, с което директно ме спечели.

Факта, че Хонг Конг е бивша територия на Великобритания , веднага може да те наведе на мисълта какво можеш да очакваш да видиш като мода, възпитание, маниери и естествено огромно самочувствие.Единственият ми проблем, с който вече 3 ден се опитвам да се справя е хонконгския долар. Но и с това се свиква, особено като си купиш 1 чифт обувки и няколко парцала, защото щеш, не щеш трябва да сметнеш дали са скъпи или не.

И така…

Дните минаваха бързо, нощите също.

Всичко сякаш преминаваше пред очите ни като на лента.

снимка: автора

Стояли ли сте в стая два на два, от която отчаяно искате да се измъкнете, но при мисълта, че ще ви се стоварят 35 градуса на главата, само стоите и чакате, без дъх да дойде хладния момент?

Ето това правя в този момент, стоя и чакам в климатизираното малко пространство, но в учудена бездиханност да дойде този миг в голямото пространство, изпълнен с едно голямо хладно щастие и последвали щастливи тълпи от хора.

И какво ми остава, докато чакам…

Да пиша ли, пиша, нищо важно, нищо толкова качествено, но от сърце и душа.

Уж исках да е по-поетично, а накрая стана сухарско.

И накрая ще завърша така...

“Оръфаните сакове отново бяха стоварени върху тротоара; предстоеше ни още много път. Но какво от това, пътят е живот.” Джак Керуак

Тишината на агресията:Shut up!

2011-07-26T17:46:00.000+08:00

Човешката природа, доброто и злото, оцеляването са предмет на моята идея.

Силното чувство на съпричастност към живота и страданията, ме води до безсилието, което ме кара да стигна до отчаяние, разкъстващо ме отвътре.

Конфликтът между външния свят и вътрешните преживявания породени от случващите се несправедливости, както и безразличието на много хора към социалните и моралните проблеми, въпросите за личната отговорност, желанието за промяна на света ме карат да се чувствам безпомощна.

Примирена със съдбата, която очаква бъдещото съществуване на човешкия род, аз отново се затварям в себе си.

Вътрешното усамотение, което ме подтиква към проумяване на външната действителност ме кара да се приютя в чувствата си, емоционално вглъбена в собствените си мисли, подреждайки и разхвърляйки ги, за да бъдат осмислени, с нуждата накрая да си почина от самата себе си, желаеща временна самозабрава.

Но тези процеси водят до агресия към мен самата.

Всички ние сме отговорни за действията и постъпките си, продиктувани от различни чувства, емоции и желания.Аз изживявам вътре в себе си постъпките на аморални личности , неспособна да променя нищо, но опитваща се да превъзпитам тези съвършени лумпени поне в душата си. Всички ние нямаме чувството, че извършваме нещо нередно и не изпитваме никакво угризение, но за мен болката от причиненото страдание е огромна,което емоционално ме разрушава.

В тази работа искам да покажа моят отдушник на недоволството, чрез видео, на което аз съм насаме със себе си, в опит да покажа вътрешното и външно изживяване, чувствата, желанията си, своето духовно освобождаване. Снимките и видеото са образ на моята лична вътрешна агресия,изразена чрез действия във външния свят, симфония от чувства, недоволства и хиляди блъскащи се мисли.Чрез тях аз запечатвам колебанията си и преминавам през много духовни метаморфози, запазвайки своите състояния,насочена към принципите си, търсейки опора.

Бих искала да представя серия автопортрети със средствата на дигиталния печат на база фотографиите избрани спрямо идеята, които допълнително ще бъдат ръчно манипулирани. Показвам серии фотографии снимани във външни и вътрешни пространства.

The silence of aggression: Shut up!

The human nature, the good and the bad, the survival: these are the subjects of my idea.

The strong sensitivity of my perception of life and suffering makes me impotent, bringing up an internal and disruptive despair.

The conflicts between the external world and internal experiences, arising from the injustices around, the indifference of the people to social and moral problems, the questions of individual responsibility, the desire to bring a change to the world, make me feel helpless.

Resigned to the fate, observing the further existence of mankind, all I can do is just shut myself in.

Internal solitude, prompting me to comprehend the external reality, is what forces me to shelter my feelings in, to emotionally absorb them into my thoughts, to organize and scatter them away by the rational need to finally take a break from my wish for a temporary self-oblivion.

All these bring out my aggression towards myself.

We are all responsible for our actions and deeds dictated by our feelings, emotions and desires.

I myself meet with the actions of the immoral beings around me every day. I feel unable to change them in reality, but inside my subconscious I try to satisfy my need to reshape these great imbeciles.

We, humans, lack realization of wrongdoing and remorse. My pain, caused by all the suffering around me, is immense. It destroys my emotional self.

In this work I want to provide an outlet for this frustration by presenting a video, in which I am alone with myself. I try to recreate the internal and external experiences, feelings, desires, and in the end – my spiritual release.

No country for dogs!

2011-07-26T16:40:00.000+08:00

Сега, когато съм затворена през повечето време и през по-малкото обикалям страна, която не познавам, започвам да откривам нещата, които преди бях научила, които като дойдох не ми направиха изобщо впечатление.

Почти невероятно на пръв поглед, а на втори направо абсурдно, си е абсолютната жестока реалност тук, където се намирам аз.

В онова минало време, преди ти,аз и родителите ти/ми, да са били родени, това нещо пак си го е имало. Естествено в някакъв по-скорошен момент всичко е претърпяло някакъв вид трансформация. Но изродията, малтретирането и премахването са си останали и до днес.

Онзи ден, съвсем случайно, докато си вървях в Чайна таун видях едно куче, видя ми се даже странно, зарадвах се, че има и такова нещо в тази страна, съвсем бях изключила за нещата, които бях чела, гледала и т.н.

Впоследствие вчера, както си четох едно списание видях защо няма кучета в града - защото ги убиват. Всяка година се прави така нареченото „прочистване“. Жестоко, но наложително според закона, който спазват всички изроди тук, или по-точно онези, които работят по него!

Не мога да изразя с думи изумлението и отвръщението си от това, което се случва.

Сигурно не съм първата, нито ще бъда последната.

Къде се намирам?

Намирам се някъде, където има изобилие от хора, раси, езици, различни интереси, цели и идеи, различни услуги и продукти, архитектура, и всичко това съвкупно и вечно променящо се.

Една постоянна интензивност на случващи се събития и състояния, една постоянна и непостоянна концентрация върху самия теб и само и единствено теб. Вървиш и не обръщаш внимание на случайности и съществености, реален в своята нереалност, преминаваш от един тунел в друг.

Една безволева плът, която е абстрахирана от проблемите на света, в който живее, откъсваща абсурдното и реалното от себе си.

Тук градската тъкан е наситена с рани, купища неравности и петна, които се оправят само чрез пластична операция.

Това тук е място, в което плътта разделя и събира, в което тя или е активна или в застой. На това място, в този момент виждам един стремеж към реална повърхност в много малко тъкани, в останалите има само безмълвност.

При наличието на толкова частици прах, стимулираните са много малко.

Аз съм една малка частичка стимул, който само очаква да бъде изслушан и разбран.

Несправедливости винаги ще има, жестокости също, това е човешката природа и същност.

И в тази същност „нищо човешко не ми е чуждо“.

П.С. И сега ми остава само да се затворя в себе си и своята същност, придържайки се към това да не мисля и обмислям видяното и чутото, което само може да ме натъжава.
А частичката стимул ще я захвърля в реалността.

В самотата на ежедневностите си стоя

2011-07-19T14:33:00.001+08:00

Говоря за онази простата, в която се примъкват и отмъкват разни технологически чудовища!

От ония компютърните, айподените, айфонените, айпадените, хиксперийните, телефонените, телевизорните, лап топените и друг вид машинни чудовища, които ни завземат нон стоп със своята изкуственост, която превръщат в наша реалност .

Онези които са способни да опростят още повече онази самота на ежедневности.

Виждаме я и в движението на автомобилените чудовища, които ежедневно мърсят със своето прииждане и отминаване, изпускайки своите миризливи изпарения, одушавайки нашата естественост.

И всичко това се превръща в простота на самотното, технологично и елементарно съществуване на едно човешко чудовище.

В днешието на възможностите, опростени и елементарни, то съществува дишайки, разрушавайки, консумирайки, изцяло възприело своето просто съществуване като такова.

В нощието, по време на своето сънуване, то остава закономерно, различно, природно, естествено и вълнуващо.
Там, където то, човешкото, единствено съществува и може да бъде истинско, емоционално, достоверно и изпълнено с природност.
Където не се срамува да чувства и изпитва чрез всичките си възприятия.

П.С. За сънищата, които си заслужава да бъдат изпитвани, усещани и изживявани!

За това там – реалното, а не онова там – скучното и самотното, ежедневното – нереално, което сме превърнали в реално.

Стоя си и си мисля, изпълнена отново със самотата на простото днешие и очакваща самотата на бъдещото ежемислие.

Pool time, TOWER A, TOWER B… Somewhere between

2011-07-11T09:28:00.001+08:00

Усещам мириса на хлор, усещам вибрациите на водата, вълнисто настроение ме изпълва…

Плетени усмивки, червени и замръзнали, говорещи различни езици, изглеждащи различни по цветност и култура, но единни в това, което правят!

Наблюдавайки това, което се случва около мен, се вписвам идеално, нищо, че съм бяла и със сини очи, приемлива съм, което ми стига.

В самотата си тук, екваториално отдалечена от точката, на която съм била зачената и родена, аз умело се опитвам да се адаптирам към тукашната атмосфера и разбиранията, кое е морално и кое е аморално.

Разбирам ги и се опитвам да ги следвам.

Нови чувства, нови емоции и вълнения, нови запознанства, които понякога ме депресират, но и понякога ме забавляват, карат ме да забравя, че съм толкова далече.

Най-жалкото в случая обаче е, че съм още в периода, в който не искам да опознавам, още не ми е ясно къде съм и защо съм, не знам какво се очаква от мен, какво ще постигна. Искам да науча повече, искам да знам повече, но я няма онази откривателката амбициозност, която очаквам да се появи малко по-късно.

Понякога се чувствам като затворник, който сам иска да е такъв, на който не му достига въздух не само заради климатичните условия, а и заради самия него и неговата вътрешната неразработеност и недодяланост тук, на това място.

Музи и вдъхновения ме обграждат, очаквайки да бъдат представени по някакъв начин, в някакъв писмен, живописен, графичен вариант, но уви!

Вътрешната ми емоционалност е в друга посока, блуждаеща, особена и неразкриваема.

Отивам да се „разкрия“ в басейна, той поне не би ме осъдил.

П.С. Първото глупаво нещо, което написах тук.

Casual bites! Логични заключения!

2011-06-07T22:28:00.001+08:00

Едни от най-погрешните изводи на хората са, че щом едно нещо съществува, значи е оправдано. Ако едно мнение ни прави щастливи, значи то е добро, колкото и тъпо да е, колкото и скучно и сухо да е представено. Следователно щом сме щастливи, добри и полезни то става логически валидно. И обратната постановка - когато едно нещо не може да се наложи, следва то да бъде невалидно и неправилно.

Историята ни учи, че корените на един народ се съхраняват най-добре в общество, което се осланя на една вяра , което има сходство на традиционни и безспорни възгледи.

В това общество духовният прогрес зависи от  по-необвързаните индивиди, които предприемат новости и различности. Те остават отпечатък в това общество или поне зараждат нещо ново.

Нашето време е преходно състояние, защото му липсва увереност и навик, което го прави незавършено и непоследователно.

В сегашното време човек е дарен с много заложби, всеки има в себе си вроден талант, но в много малко хора е вродена упоритост, издържливост и енергия да постигне нещо, за да стане истински талант, който да се излива в творби и дела.

Когато някой се изразява толкова изкусно с думи и има дълбоки наблюдения върху света, участва със собствен стил в едно изкуство на буквички, съставящи думички, изречения с дълбок смисъл, трогващ хиляди, които са го усетили, мисля, че е напълно безопасно и заслужено да го нарека гений!

Геният се запомня, той не е от онези тоалетно четивените.

Геният е там някъде на креслото, седящ с чаша вино в ръка, способен да разрушава и изгражда живот само с думи!Той притежава освен своя собствен дух и духа на приятелите си!

Защо говоря по тази тема, ако изобщо мога да я нарека по този начин? 

Това течение, което продължава вече векове, години, месеци, дни и т.н. То очевидно е необходимост на т.нар. ограничено от мисловна гледна точка общество. 

То има нужда да се храни с елементарното и суховато изразяване на някои т.нар. творци, били те писатели, музиканти, художници, архитекти и т.н. 

Говоря за една възраждаща се елементарна култура, едно ниво, което продължава да се гради. Да, за жалост то се изгражда, нищо, че по този начин разрушава вътрешността на онова, което векове наред сме градили - култура, ценности, традиция...

Какво искам да кажа? 

Искам да поставя под въпрос това, че в интерес на истината, в интерес на света, в който се намираме сега, днес, в този час и в този момент е, да спрат да се изграждат ненужни постройки.

Защото нито сме Китай, нито сме Япония, защото никога няма и да бъдем. 

Защото единствената цел на това изграждане е да се перат парите на някой дебел чичко, който няма елементарната култура, елементарното виждане да създаде нещо наистина полезно и идейно.

Защото аз съм от малцината, които предпочитат малка и кокетна страна, но с вълнуваща, интересна, богата и развита култура, с големи и спазващи се и до днес традиции, с реставрирани и запазени векове наред архитектурни паметници и архитура като цяло.

Защото нито се намираме в Африка, както смятат много хора по света(визирам едни, но не искам да навлизам в подробности), нито сме в Азия.И за да премахнем това нереално и изкривено мнение – Къде аджеба се намира България, трябва да направим така, че да я развиваме по начин, по който да не бъдем за посмешище.

Защото е нелепо да ни свързват с онези, с тигровите шарки, които приличали на порно звезди.

Защото това не беше България.

Защото аз не искам това да бъде днес България.

Защото аз искам хората да ходят на театър, изложби, да се интересуват от изкуство и култура, да четат и да се образоват.

И ето, пак стигам до момента, в който важно е не това, което ще е ценно след време, а онова, което продава днес!

Абстрахираното общество го позволява!То се е пуснало по инерцията на "богатия спектър" на днешието, в нежеланието си да избагри по свои образ и подобие живота си!

И тук ще цитирам И.Бергман:"Струва ми се, че ако би имало партия за съзнателно уплашени хора, веднага бих станал неин член"

Нима е възможно човек да се радва на безсмислицата? Да, явно е, защото по този начин той превръща опита в негова противоположност, целесъобразното в безцелно, необходимото в произволно, а именно това доставя наслада.

И отново ще заговоря за изкуството и занимаващите се изкуство.

Един велик философ е казал: Нещастието на проникновените и изразяващи се ясно писатели е, че ги смятат за повърхностни и плоски, поради което хората не полагат никакви усилия да вникнат в тях. А щастието на неясните писатели е, че читателят се мъчи да ги разбере и приписва на тях радостта, която изпитва от усърдието си.

П.С. Винаги ще има нужда от лоши писатели, защото те отговарят на вкуса на недоразвитите!

Събота на музеите и галериите в майското число 14

2011-05-14T15:08:00.000+08:00

По следите на музата в четката, моливът, глината и куп подобни изящни и приложни материали!

Дни за култура и изкуство!

Дни за удивление, възхищение и наслаждение!

Учудено го преглътнах, но явно е много вероятно да не знаете за точното местоположение и дори съществуването на Софийска градска художествена галерия,срам за невежите.

Важното обаче и доста полезно е, че все ще се намери познат художник и като цяло човек на изкуството, който да обясни къде точно се намира "Софийска градска".

В София има преселници от цял свят, в такива дни видимо се отбелязва и подчертава наличието им.

'Биропиячи', интересуващи се и не толкова от изкуство и култура, също не отстъпват.

Обичаме я бирата, личи си от който и ъгъл да го погледнеш.

За изкуството не знам, то просто е едно доста качествено допълнение към глътката.

Солидното количество стъклени и пластмасови бутилки, захвърлени по градинки и площадчета, кофи или просто събрани в найлонови торбички, близо до галерии и музеи, говорят за обичта ни към алкохола.

Около Софийска градска галерия виждаме да се разхожда вокала на Nasekomix, очаква се едно добро концертно изпълнение към 21 часа.

Атмосферата е приятелка, лека небрежарка.
Настройва те на вълна забавление и пълно себеотдаване, до откат.

От всякъде лъха позитивно настроение.

Накацалите млади хора върху тревата ръкопляскат, смеят се, пеят, наслаждават се, прекрасна и много живописна картинка се очертава тази вечер.

Все едно си в друга вселена, толкова лежерна и пъстра.

Обкръжението те заразява с позитивизъм.

Обхождаш наоколо и се смайваш от идеите на хилядите творци.

Трупаш ли, трупаш впечатления.

Към 23 часа реейки се около галерията, усетих мириса на боклук, потна кожа, спарено и мръсно, но дори и в това намирах някаква красива история. История на разкрепостеност и хора, на които не им пука, че миришат. Просто не искат да изпуснат великата нощ и невероятния купон.Но мамка му, би било много по-добре ако миризмата е приятна.

Половин час по-късно, упоени от адската смрад се запътваме към близка дестинация, която да ни нахрани.

Завършвам историята по този начин:

Печелиш ден, в който гледането на творби на изкуството е безплатно.

Ден, в който да събираш и отсяваш идеи.

Ползотворен и позитивен си лягаш да спиш.

Първо, как да го нарека, та да не се сетите?

2011-05-11T20:30:00.000+08:00

С германско име е !
Как да го назова, вслушвайки се в сърцето си, вглеждайки се в издатините и вдлъбнатините, празнотите и обезверените частички, които той току що остави?
Как да предизвикам онова вълнение, което беше при появата на статията с германското име?

Помня началото - душата ми най-после се беше изпълнила с такава радост, че всички останали неща не можеха нищо да и сторят. Но сега съм тук, в настоящето и единственото нещо, което искам да направя е да се приютя някъде, било то във враждата, глупостта, лекомислието или любовта, просто за да забравя.

Онова, което ме крепи е това, че не съм единствена и че и други като мен се чувстват по същият начин.

И все пак съм жалка! Все пак съм наранена!

...От колко много фалш се нуждая, за да мога все отново да си позволявам лукса да поддържам жизнената си достоверност? (Ф.Н.)

В дъното на моето трескаво блуждаене, аз продължавам да странствам неспокойно, без цел и без посока, но с нарастващото любопитство, за онова, което можеше да се случи.
С ехидна усмивка преобръщам всичко вътре в мен, което съм заблудила, в което съм вярвала, което смятам за засрамено.Искам да го видя и усетя преобърнато, разрушено, но не много, за да мога след време да го изградя отново.

Остави белег върху гордостта ми - очакван, но и толкова болезнен, оставен на твърдата воля за заздравяване и заличаване.

Извод за успокоение - Един добър автор/творец , който наистина обича работата си, би желал да се появи някой, който да го провали дори и само с обстоятелството, че излага същия проблем по-ясно и намира пълен отговор на съдържащите се в него въпроси.
И все пак по-добре да ме застрелят, отколкото да отстъпя и крачка пред този човек!

ℛeality bites ➨

Where To Be Born – a change from 1988 to 2013 | Infographic Design

Идея за дом III | Портал за култура, изкуство и общество

Бернард и Анджи

В търсене на платна при Султан Мохамед

Морски дарове

ПЪТУВАНЕ

Кожа на душата

Котешко скривалище

__Пазарът на чадъри и една влюбена двойка__

☂ Дъждовна компания ☂

_________________HUMAN ERROR.

Така стигнах до The Killing Fields

От Камбоджа с усмивка.

ИВАН МЕТОДИЕВ "ВЪЛЧЕ"

Родих се преди време и днес пораснах

Надникнах под облаците и видях…

В моята студена тишина, простено ми е да поплача

Hong Kong в 8 дни и 7 нощи!

Тишината на агресията:Shut up!

No country for dogs!

В самотата на ежедневностите си стоя

Pool time, TOWER A, TOWER B… Somewhere between

Casual bites! Логични заключения!

Събота на музеите и галериите в майското число 14

Първо, как да го нарека, та да не се сетите?

Пазарът на чадъри и една влюбена двойка