Tales Приказки за възрастни

cat and dog

2012-09-14T04:55:00.001-07:00

2012-09-05T08:15:00.003-07:00

Отвори очи

2012-09-05T04:30:00.000-07:00

- Не може да бъде. Няма приказка!
- Как да няма?
- Така, няма.
- Кой ти каза?
- Нали виждам?
- Какво виждаш?
- Виждам, че няма.
- ПРИКАЗКАТА Е ЖИВА, ПРОСТО НЕ Я ВИЖДАШ!

Звездата

2012-08-17T08:12:00.000-07:00

- Сет, аз ти подарих себе си, но в моя подарък липсваше Звездата.
- Коя звезда, Талия?
- Сигурна съм, че си чувал за кончето със звезда на челото. Някога аз имах такова конче и много се обичахме с него. Когато се наложи да отпътува в друг свят - ти си спомняш оня исторически период, когато половината прекрасни неща напуснаха пределите на страната ти и се приземиха в други измерения - аз се разделих с него завинаги, но то ми остави своята звезда. Свали я от челото си и ми я подаде в знак на обич. Обясни ми, че никога няма да ме забрави - и докато пазя неговата звезда, винаги ще ме вижда и ще ми помага по своя прелестен начин. Но един ден се случи нещо необичайно. Аз държах звездата в шкафа и често го отварях, за да я погледна. Криех я от хорски очи, за да не я урочасат. И все пак в един злокобен Четвъртък, точно преди Великден, звездата беше изчезнала.
- Не мога да повярвам!
- Да, беше изчезнала. Всичко друго си беше там, дори нямаше следи от разместване.
- Какво беше станало със звездата?
- Не знаех, но неотдавна кончето ми се обади по радиото.
- Как така по радиото?
- Просто се беше включило и ми каза, че звездата е на сигурно място, отвлекли я, така каза то - "отвлекли" - именно феите.
- Феите?
- Да, малките феи от близката гора. Нощем, когато искали да играят на криеница, невинаги имало звезди и те решили да сложат моята звезда на едно високо дърво да им свети.
- Защо не си я вземеш обратно?
- Знаеш ли - навела глава Талия, - кончето каза, че трябва сама да създам звезда. Истинска звезда. Всъщност аз почти получих. Виждаш ли онази малка звезда в аквариума?
- Ти ли я направи?
- Аз. Не е лоша, но трябва да порасне, да се размножи и тогава ще дам и на тебе една малка звездичка, за да си я гледаш. Малка, за да я носиш винаги със себе си. Да ти напомня за мен!
- Знаеш ли, Талия, може и да започна да вярвам в нещо, по-силно от измислиците. например - в реалния свят.
- Има ли такъв?
- Разкъсай обръча,
   иде твоят принц, носи ти бури от Севера,
   дъждове от Юга.
   Скрий недоволството в орехова черупка,
   обвий тялото си във воал от лунна светлина.
   Но не скривай ръцете си в огъня,
                       Богиньо,
   разпали с тях жарта по лицето ми.
Като чула тези толкова възторжени думи, на Талия не й останало нищо друго, освен да повярва, че Сет казва истината.
- Ще се омъжиш ли за мен? - попитал я Сет.
- Да - казала Талия. - Да. Имам ли избор?
- Не - казал Сет. - Не. Имаш само една възможност - да бъдеш винаги с мен и да приемеш всички изпитания смело, да предизвикваш предизвикателствата и да се бориш за своите и моите чувства. Нямаш друга възможност, докато си жива. Животът ни никак няма да е лесен, няма да прилича на песен, а на буря в чаша мляко, но ти не се притеснявай за това. Бурите затова са създадени, за да ги търсим и обичаме. когато бурите намалеят, ще се върна отново на онази планета, където си мислех за теб като единствена възможност за тихо щастие, за да осъзная, че и в него има прелест.
Сет и Талия се оженили и заживели весело и щастливо като всички весели и щастливи хора по света.

Сънища

2012-08-17T07:47:00.001-07:00

По-късно обаче Талия за пореден път усетила, че сетивата й се подобрили, станали по-естествени, възвърнал се първичният вкус към живота, но вече смесен с вековния опит.

- Вкус към живота... - казал сет. - нима го беше изгубила?!

- Да. Беше така, преди да те срещна.

- Но с мене срещна и много проблеми.

- Не мога да отрека фактите! И все пак ще цитирам себе си - кои неща са факти?

- Кои неща са факти?

- Онези неща, които сънуваме.

- Ти сънуваш ли?

- Сънувам, разбира се. Ти не сънуваш ли?

- Може би сънувам.

- Харесва ли ти книгата, която е изчезнала от стаята ми?

- Не ставай дребнава, просто я взех.

Всъщност Талия се зарадвала, че Сет сам си е направил подарък.

Рано сутринта на следващия ден слънцето изгряло.

Сет можел много неа, постепенно осъзнавала Талия. Той знаел колко е две плюс две, освен това можел наистина да докаже, че сборът не е равен на четири, а на пет, шест или нещо подобно.

Талия започнала да вярва, че някои думи са творение на дявола и не означават нищо конкретно.

- Интересно как аз с моята интуиция не съм усетила, че ти си тук, когато аз съм там? - още не можела да се начуди Талия.

- Не знам - въздъхнал скромно Сет, забравяйки дори, че влязъл през прозореца в стаята, още преди принцесата да се върне. - понякога си толкова луда. Но не колкото мен!

- Нали затова те обичам! - казала Талия и си затворила очите.

А другите, които не били луди, ги гледали така, както обикновено гледаме лудите и си казваме: "Тия са луди!"
После тя си отворила очите и му подарила една орхидея, две снимки, две картини, две миди и себе си.

Най-важното събитие

2012-08-17T07:37:00.001-07:00

"Вечната пътничка!", мислел си Сет за Талия с тъга. "Никога нищо свое, нищо трайно не е имала. Всъщност не никога, а отдавна. До мига, в който се появих аз."

"Виж го ти Сет!", казала си Талия. "Долетя от Космоса, за да ми каже "Здравей!"

Сет имал всички белези на човек, привързан към нея. Дори една нощ, според собствените му думи, спал на една пейка в нейна чест. Талия обърнала внимание на неговата усмивка. "Мога да я нарека лъчезарна!"

Той седял на един стол и я гледал с чаровен поглед, усмихвал се. Той бил тук. Това било ясно и чудесно. А какво щяло да бъда После?

Тя пристъпила към него и му казала дългоочакваното здравей. обикновеният несвързан разговор, типичен за подобни случаи, не можел да им каже нищо. Талия го гледала в очите и търсела отговор на въпросите си.

Отначало според нея отговорът бил дума, летяща около център Любезност и Независимост, Обич от Разстояние.

Слънцето, което греело, не раегирало зле на този отговор.

Изведнъж дошъл другият, страшен със своята отговорност съвсем смел отговор. Този отговор гласял: "Всичко или нищо".

Оня преходен период, който бил характерен досега, заплашвал да си отиде - той стоял до вратата с чанта в ръка и казвал: "Аз си тръгвам".

Сет и Талия вдигнали рамене. Те били ядосани на другите и затова решили да правят, каквото решат. Сърцето на Сет греело в деня като сърцето на Данко. Лицето му блестяло от обич. А Талия бързала, не искала да закъснее по пътя на непредвидените ситуации. Те попаднали в онова състояние, което се нарича "живи-мъртви" или "безсъзнание с полуотворени очи".

Сет врачувал на Талия като някои други преди това. Предсказал й проблеми с кралския съвет и предсказанието му се оказало вярно.

Но Телма пренебрегнала всички разумни и неразумни основания, всички лъжи, клевети и верни донесения. силите, които имали, се изправили до тях и казали: "Ние сме вашите сили, а вие сте нашите сърца. Ще се бием за едно по-светло бъдеще."

Сет казал:

- Не разсъждавай, Талия, вредно е.

- Нима допускаш, че го правя? Това не е вярно. Аз изобщо не мисля и моите действия го доказват.

- А какво доказват моите действия? - попитал Сет.

- Същото, което доказват моите. Косата ми настръхва.

- Не веиждам.

- Вгледай се.

Сет забелязал, че косата на Талия настръхвала.

- От какво те е страх?

- Знаеш от какво. От злите езици. От умните съвети. От ударите под кръста и над кръста. От твоята необикновеност, която ме пленява.

- Нима те е страх от любовта, по-точно - от привързаността?

- Стряах ме е от това, че и аз не мога да намеря думата, която ни определя.

- Не се притеснявай много. Всичко ще си дойде на мястото.

- Но кой ще пази мястото на всичко?

Сет не знаел това.

Местата се били разместили, земните пластове също се разместили. "В целия космос няма място за нас!", помислила си Талия. "Но ние дори не можем да махнем с ръка, защото ръцете ни ще се вледенят." После тя видяла бележката, оставена от Сет на излизане: "Не се предавай лесно. Желая ти успех. Очаквай ме. С обич - Сет." Казала си: "Желаеш ми успех. Какво е успехът? Сливи за смет? Нима съм осъдена да притежавам само себе си и то донякъде?"

Мъдри мисли на отчаяна жена

2012-08-17T05:56:00.000-07:00

През това време Талия станала далтонистка. Освен това тялото й се виждало издължено и положено сред египетска гробница, в саркофаг юрганче. Може пък да е мумия, кой знае. Но тя не е мумия. Зеленото изглеждало синьо. Вместо любимите си образи виждала други, не така любими. Знаела, че това, което мисли, е тя, но не била убедена в това. Нямала сили да вдигне ръката си, но краката й се движели по принуда. Разбрала, че разликата между два цвята е само в очите. Не можела да се дистанцира от нестаналото, нито от станалото. Не била сигурна, че е нормална, но била сигурна, че не е сигурна. Усмихвала се унесено и мразела тази усмивка. Знаела, че ще прости всичко на Сет, само ако го види. Не се интересувала от фактите, искала си Сет и нищо друго. Дежурната лекарка казала: "Алергия от лекарства", а тя само се усмихвала и си мислела за Сет. Искала го на всяка цена. Когато дошла на себе си, тя изпратила на Сет "Мъдри мисли на отчаяна жена". А именно:

Не разбираш ли колко съм объркна?

Наистина ли искаш да ми помогнеш?

Разбираш ли ме?

Разбираш ли как живея?

Разбираш ли какво очакват другите от мене?

Смяташ ли, че имам нужда от илюзии?

Смяташ ли, че илюзиите помагат?

Самотата си е направила къщичка в моето сърце и не иска да чуе за друго жилище.

Прозорците на самотата са счупени от външния шум.

Тези, които искат да ми помогнат, често пъти само ме нараняват.

Всичко около мен се дели на две - ти и останалия свят.

Всеки ден самотата откъсва по един плод от дървото ми.

Всеки ден нахалството откъсва по едно цвете от градината.

Всеки ден лъжата сваля една усмивка от лицето ми.

Аз мислех, че си мой приятел.

Нарекох те любим.

Излъгах себе си и теб.

Излъгах те, че времето е спряло.

Исках да мислиш, че съм хубава.

Криех се, за да мислиш, че съм млада.

Молех боговете да ми помагат в лъжата - и пътищата - да ме закрилят.

После пътищата се скриха и боговете ме изоставиха.

Ти видя коья съм и каза: "Приеми да бъдеш само това, което си ти."

Ти взе пътищата в ръце и ги разпиля.

Вдигна се вятър. Той разроши косата ми. Косата се разлетя пред очите ми. Не виждах нищо.

И ето сега съм само това, което съм.

Но нима някой знае името ми?

Кой е чувал за мен?

Заваляха дъждове и заличиха написаното на пясък.

Всичко написах на пясък.

Исках невъзможното. Хвърлих пламъка на земята и казах: "Стопли ме. Стопли него." Но пламъкът угасна.

Сега ръцете ми са празни. Очите ми гледат някъде в пространството. Те не искат да видят истината, не искат да повярват в лъжата, но по средата няма нищо."

След като вдигнала главата си от текста, талия видяла, че вали дъжд и всяка капка образувала буква, а буквите образували стихотворение със заглавие

БЕЗПЛАТНА МЕЧТА

Любовта ми е голяма,

бих се качил и на клада.

Тя във мен ври и кипи,

като че ли и даже люти.

Но какво да направя,

за да я докажа,

освен да изгоря на клада.

Сетила се, че Сет е помолил капките да напишат стихотворението и си запалила една вредна цигара, докато мисли върху факта колко я обича Сет. После онемяла, оглушала, ослепяла, изпаднала в транс и пак се свестила с думите: "Обича ме".

Романът на Сет

2012-08-17T05:31:00.000-07:00

През това време Сет, леко размразен, пишел роман, който започвал така:

"- Студено е. И на краката е студено. Обуй чорапи! - казала жената.

- Няма да обуя! - отвърнал мъжът и погледнал към прозореца. Тъй като вратата към терасата била отворена, от стъклата на терасата изчезнали снежните цветя.

- Смятам, че белите чорапи са по-хубави - продължила жената, - но се перат по-трудно. Затова обуй сивите.

- Няма да обуя, казах ти вече - рекъл мъжът. Той искал да ходи бос. Така се чувствал по-добре. Бил горд от себе си. Днес бил спечелил седем лева. Щял да си купи една кутия цигари и щели да му останат два лева за ракия.

- Не бива да бъдеш надменен, мъжо! - настояла жената. - Това, че днес ти изкара седем лева, не е причина за високомерие. И аз ходя на работа, но на мен не ми плащат.

Мъжът я погледнал раздразнено. Защо все намеква, че ходи на работа? Ако иска да знае, и той може би ще ходи на работа всеки ден... някой ден... Работата не е важна. Важен е духът. Важно е хората да се обичат. Сега ще й го каже:

- Жено, много е важно хората да се обичат.

- Знам - отговорила жената.

- Обичаш ли ме, жено?

- Обичам те, мъжо - отреагирала жената и се прозяла, защото й се спяло. - Вече ми се спи. Ще си легна. Толкова е хубаво да спиш.

- О, това е най-хубавото нещо на света... Жено, виждаш ли нашата кучка колко е пухкава!

Жената пак се прозяла.

- Най-хубавото нещо е да се наспиш! - повторила тя. - Всичко друго е празна работа.

После започнала да се чеше по главата, защото това й действало приспивно. Мъжът я гледал с възхищениеу и се питал кога ще си изреже ноктите - и бездруго не ги лакира. Но точно тогава тя казала:

- Този лак не е засъхнал още. Дали да го използвам?

- Добре. Използвай го - казал той. Винаги бил изпълнен с благородни чувства и стремежи, не се противопоставял на жената и това обуславяло тяхната идилия, която била несъмнена.

- Толкова се радвам, че те познавам - казала жената. - Ако не се бях напила оная вечер, нямаше да се запозная с теб. Но ти недей да казваш на другите, че съм се напила.

- О, не мисля, че беше пияна - възкликнал мъжът вдъхновено. - Ти просто спешена масата и аз те събудих, защото ми трябваше един стол, не помниш ли?

- Наистина не помня - промълвила жената. - Толкова ми се спи, а не мога да заспя. Къде отиде сънят?

- При всичките ни мечти... Жено, жено, помниш ли едно време как хубаво спяхме? А сега сме станали като караконджоли.

- Защо не можем да спим? - простенала измъчено жената.

- Защото сме грешни - изохкал вмъжът, озарен от вътрешно прозрение.

Жената пак погледнала към терасата и видяла, че на прозорците се появили снежни цветя.

- Има надежда. Всичко може да се оправи - казала жената тихо.

- Ти пък откъде знаеш, че има?

- Казвам ти, че има.

- Животът е много тежък. Но ние ще се борим - заявил мъжът твърдо. Сега, когато я наблюдавал целенасочено и виждал колко е обикновена, колко е лишена от романтика, той пак я обичал. - Харесвам те такава, каквато си - изрекъл той с чувство за изпълнен дълг.

- И ти си имаш своите недостатъци.

- Нямам недостатъци - отговорил мъжът кратко, не искал да спори, защото му се мълчало вече.

- Само така го казах - прибавила жената, погледнала към терасата и видяла светлините отвън. Имало светлини, близки и далечни. Нощта била красива, щяло да бъде красиво и утрото. - Нощите са красиви, когато гледаш през прозореца, вярвам в това. Обичам да гледам през прозореца.

- Знам... Прозорците са прашни, но гледай, щом ти се гледа. Няма да заставам на пътя ти. Светът е хубав! Жено, ти вярваш ли в бъдещето?

- Вярвам, че е зима, а послу ще дойде пролет. Всичките ни усещания са лъжливи.

- Знам.

- Някога бях романтичка и мислех това, което исках. Сега мисля това, което си заповядам.

- Знам - казал мъжът, вече отегчен.

- Трябва да се промени нещо. Какво ще променим, мъжо? Животът е станал скучен.

- Ще променим себе си - добавил мъжът с последни капчици търпение.

- Бих искала да променим нещо друго. Цял живот се променях и ето ме сега - една дебела спотаена романтичка с ролки в косата, жена, която си говори сама - това съм аз - с известно недоволство, което се прокрадвало в тона й, констатирала жената.

- Но вдъхваш доверие. Ролките ти отиват.

- Вярно ли е?

- Не искам да си хубава, не искам. Искам да вали.

- Сняг?

- Да вали сняг и да ловя с ръка снежинките. Снежинките да танцуват вихрен танц. Въздухът да е населен със снежинки. Снежинки отгоре, отдолу, отляво, отдясно - и да бъдеш по средата, да гледаш към мен и да ме виждаш. И аз искам да бъда романтичен...

- Да - казала жената. - Тогава няма да се влюбвам в друг, по-романтичен. Няма да се налага.

- Но ти и сега не си влюбена.

- Откъде знаеш?!"

След като свършил първа глава, Сет си представил, че от гърба му се спуска дълга червена мантия, обшита със сребристи звездички, а на главата му стои корона от истинско злато.

Другата компания

2012-08-17T05:00:00.000-07:00

На следващия ден Талия си приготвила палачинки, като използвала готова прахообразна смес. Твърде доволна от стореното, тя се изпълнила с приятни мисли. Казвала си: "Истинската любов побеждава. Причината зе неуспех не е в мъжете или жените като цяло, а в нас самите. Радвам се, че времето е така милостиво към мен и ми позволява да чакам. Докато чакам, ще направя хиляди хубави неща." Изведнъж видяла, че из въздуха хвърчат възглавнички и в първия момент помислила, че това е много романтично, но после осъзнала, че е някакъв хитро скроен номер. Талия си казала: "Ами ако някоя от тези възглавнички ме удари по главата, какво ще се случи?" Тя гледала към възглавничките и се опитала да бъде твърда, стискала зъби дотогава, докато един зъб се отронил и с презрение изрекъл:

- Колко си груба! А може би - просто глупава...

Талия разширила зениците си, но не помръдвала. Отгоре на всичко се смятала за много печена, но този път направо била прегоряла. Мислите й се объркали и тя разбрала, че е жена, разбрала, че е смъртна, че е луда и още - че е жива.

После възглавничките започнали да летят по-ниско и най-накрая се приземили безопасно около нея, но тя продължавала да ги гледа с изненада и с нестихващ интерес. Освободена от скуката и запозната със страха от неочакваното, тя се правела на храбра, а възглавничките просто се премятали по килима. Талия запяла песента: "Пропадам в кладенец невидим".

Вести от Сет

2012-08-17T04:51:00.000-07:00

Талия пиела кафе в едно от онези кафенета, избрани от нея като средство за развлечение. Изведнъж от тавана на кафенето се спуснал един много стар и добре познат образ. Призракът проговорил:

- Талия, ще ти кажа тихо едно нещо, но няма да се сърдиш. Виждаш ли оня прозорец със зелените щори?

- Да, виждам го. И какво от това?

- Талия, там има един човек, който иска да се срещне с теб. Той носи някакво съобщение.

- Да вървим - казала Талия. - И бездруго вече си изпих кафето.

Тя облякла якето си, сложила каубойската си шапка и поела към неизвестното. Пътят бил кратък - двадесетина метра. Когато стигнали до прозореца, един човек се подал отвътре и казал:

- Влезте. Сега ще отворя вратата.

Призракът кавалерствал на принцесата, а тя смело се оставила на услугите му.

- Талия, вчера се видях със Сет - казал вестителят. - Бях на неговата планета. И там е студено, както при нас.

- А той добре ли е?

- О, добре е, принцесо, не се притеснявай за него.

- Какво прави?

- Изрязва от вестниците разни картинки и си прави албум.

- Какви картинки изрязва?

- Със спомени. Спомени за събития.

Замръзналият Сет

2012-08-17T04:40:00.000-07:00

И тогава Сет се вледенил.

Ръцете му заприличали на снежни клони, лишени от сребристи иглички.

Очите му гледали неподвижно и той не виждал нищо.

Краката му не помръдвали. Минала цяла минута, докато духът на Сет витаел наоколо и търсел тялото, което мълчало. Обзет от крайно нетърпение, духът влязъл в тялото и казал:

- Хващам се на бас, че това тяло ми е познато отнякъде.

- Само така си мислиш - говорел неподвижният поглед, а устните, пребелели и напукани, не отронвали дума. Даже мълчанието усетило болка в гърлото и се оттеглило в пещерата с чудовището. Всички сенки наоколо се скрили, с изключение на една - Сянката на неумелото общуване, наречена още Сянка на разминаването. Тя казала:

- Колко беше хубав Сет и как весело се смееше! Какво ли се е случило? Може би е пил студена вода или си е мислел, че пие. Най-вероятно е второто. Мъжете като него не пият студена вода през зимата, а вече е зима.

- Колко погрешна представа имаш за мъжете! - просъскала една извънземна пепелянка, която пълзяла в близост до замръзналите крака на Сет. Извънземните пепелянки не се интересували от климата. Слънцето поклатило глава, но никой не го видял, защото било далече. Чудовището се подало от езерото и добавило:

- А мълчанието мислеше, че съм в пещерата! Ха-ха!

Сет обаче не казал нищо. Той дори не чувал какво се говори около него. Шегата на чудовището не го развеселила, защото бил много умислен. Някои могат да мислят, дори когато са замръзнали. Казват, че това им е в кръвта.

През това време Талия видяла с мощния телескоп на любовта замръзналото тяло на Сет.

После започнала да решава кръстословица, но във всички посоки излизала една и съща дума: "МРАЗ". Побили я тръпки. Ако не вярвала в привидения, щяла да си помисли, че тя самата е изписала думата, но знаела много добре, че има привидения. Тя лично била виждала няколко и не останала с добри спомени от срещите... Времето се навъсило още повече, но появяващата се снежна покривка радвала очите. Красотата на света възтържествувала, макар и частично. Талия си казала: "Дали Сет може да спи, като е замръзнал? Не го ли тресе?"

По-добре лудост, отколкото нищо

2012-08-17T04:16:00.000-07:00

Талия отново се включила и този път изпратила следното послание:

- Ще ме отровиш ли, любов моя, завинаги и безвъзвратно? Ще ме превърнеш ли в отражение, което не знае вече нищо друго, освен теб, само теб?

Почакай случаят да разреши

и всички сенки да заспят.

Почакай да се съмне.

- Принцесата е малко объркана - казал си Сет, като получил посланието. - Но това е по-добре, отколкото нищо.

Завръщането на хлебарката и още страдания

2012-08-17T03:53:00.000-07:00

Принцът лежал и страдал. Когато хлебарката се върнала и застанала до леглото му, той казал:

- Искам да страдам сам. Ако обичаш, остави ме.

- Нося ти няколко отговора.

- Е?

- Нищо не е сигурно. Едно обаче е сигурно - няма да завали.

- Довиждане.

Хлебарката се отказала да посещава отново Талия и се отдала на нови приключения.

Сет се обърнал на другата страна, отворил дневника си, извадил оттам едно писмо и го накъсал на малки парченца. После ги хвърлил в огъня и казал:

- Така ти се пада. Ти ни раздели.

Преди да изгори напълно, писмото отговорило:

- Аз не съм виновно. И Талия не е виновна. Дори ми се струва, че има някакво недоразумение.

- Добре - казал Сет. - Аз съм вече друг човек и не се интересувам от принцеси. Не се интересувам от жени. Жените са лоши, а принцесите - два пъти по-лоши.

- Желая ти щастие - промълвило писмото с последни сили, преди да се превърне в пепел.

После Сет запалил една цигара, взета назаем от един пушещ робот, и се замислил. Гледал в огнището и говорел:

- Истина не съществува. Лъжа не съществува. Само сън, сън, сън. Розите изгоряха. Но сънят остана. Все още не зная кой съм, къде съм и какво е моето предназначение. Тръгнах на път, за да открия себе си, но виждам само роботи. Добротата се стопи в сърцето ми. О! - простенал той. - Имам нужда от помощ. Тези каменни хора с техните каменни лица няма да ми помогнат. Ще бъде ли някой добър с мен? Кой ще запали отново огъня в мен? Моето страдание ме убива.

Вълшебникът и неговите отговори

2012-08-17T03:29:00.000-07:00

Когато хлебарката намерила вълшебника, той се оплакал, че отговорите му се били свършили.

- Отишли са някъде - тюхкал се вълшебникът. - Вчера бяха тук, през целия ден, преди малко си говореха със залеза, а после се плъзнаха по вълните... - и офейкаха. Сега нямам нито отговори, нито залез. Само вълни.

- Е, вълшебнико - помолила се хлебарката, - да не искаш да кажеш, че напразно съм била този път?

- Може и така да е. Обади се друг път, защото сега гледам "Островът на съкровищата".

- Добре. Само пет минути. Въпросите са много лесни, ще измислиш. Кажи: Откога Сет обича Талия?

- Никой не може да каже.

- Защо я обича?

- Сигурно я обича заради приказката.

- Докога ще я обича?

- Вечно.

- Благодаря ти от сърце, вълшебнико! И още един въпрос: Каква е ролята на Талия?

- Затрудняваш ме. Вероятно Талия ще изпълнява ролята на шапка невидимка или тази на обожаваната от рицаря дама. Както ти казах, хлебарке, загубих си отговорите, залеза и небето, но останаха вълните.

- Много ти благодаря - повторила хлебарката и се сбогувала с вълшебника.

Пътешествието

2012-08-17T03:21:00.000-07:00

Дълго вървяла хлебарката, но най-накрая стигнала до принца. Той живеел в един неземен град, на една неземна площадка, в една неземна къща и говорел с неземни хора. Всички там били принцове, но нямало принцеси. Имало само снимки на принцеси. Когато хлебарката намерила точния адрес, тя предала точните думи на любимата и понечила да се върне. Но сет я спрял:

- Талия ми зададе три въпроса, но аз не мога да отговоря сам.

- Кога ти е задала въпросите?

- Току-що ги сънувах.

- Значи съм закъсняла... - ракла хлебарката. - Не ми остава нищо друго, освен да изчезвам.

- Почакай - казал Сет. - Ще ми направиш голяма услуга, ако отидеш до вълшебната планина зад вълшебния град и намериш вълшебника, който ще отговори на три мои въпроса. Първият въпрос е: Откога обичам Талия? Вторият: Защо я обичам? А третият: Докога ще я обичам? И ако може - да ми сигнализира малко преди срещата с нея, за да подготвя осветлението и другите ефекти. Нека ти каже нещо и за ролята на Талия.

- Сет - рекла хлебарката, - Талия страда.

- Не - казал Сет. - Тя е в еуфория.

- Тя е в страдаща еуфория - пояснила хлебарката. - Не може да задържи еуфорията, загубва връзката.

- Това е така, защото не ми изпраща често послания, а само веднъж седмично. Как иска да има връзка с мен?

- Но и ти, Сет, си същият. А когато си сърдит, мълчиш цели седмици... Причината е друга - казала хлебарката. - Освен това не е ясна ролята на Талия.

- Ако изпращаше и получаваше по-често послания, досега щеше добре да си научи ролята - отговорил гордият и непреклонен Сет.

Най-голямата мечта на Талия, която била против мечтите

2012-08-17T02:25:00.002-07:00

Талия се озовала отново в своето усамотение, а една хлебарка, голяма като слон, се приближила към нея и я попитала:

- Талия, кажи ми, моля те, коя е най-голямата ти мечта?

- Хлебарке, аз мисля само за Сет, а ти се опитваш да отвлечеш вниманието ми! Не разбираш ли, че не искам да мисля за нищо друго, освен за него? Така мога да го спася, а и той може да ме спаси! Как се осмеляваш да прекъсваш великолепния диалог, който провеждахме със Сет! - тропнала с крак свръхядосано Талия, искрено съжалявайки, че това не е копито, за да чуе дори Сет колко е недоволна.

- Но, Талия, той се беше изключил! - казала хлебарката.

- Как дръзваш да ми говориш такива неща? Аз превърнах живота си в еуфория, за да долавям влюбените трептения, които излъчва неговото тяло. Не искам да знам за нищо друго. Но аз очаквам с нетърпение следващото послание на Сет. Послание, от което аз няма да разбера нищо, но то ще ме направи богата, защото ще повярвам, че имам всичко! Следващото послание, за което мечтая!

- Но коя е най-голямата ти мечта?

- Искам Сет винаги да има нужда от мен, винаги да ме обича! Това искам! това е най-голямата ми мечта! Искам да бъда обичана. Моля те, хлебарке, помогни ми.

- Как?

- Иди до Сет и му кажи, че не мога да живея без него. Моля те, направи това за мен и нека щурците да свирят за него цяла нощ!

Хлебарката се понамръщила, но обещала да изпълни заръката.

Спорове и страдания

2012-08-17T02:15:00.000-07:00

"Всичко друго виждам, освен смисъла!", казал си Сет. "И няма смисъл, и няма рай. Плача и страдам." Избърсал една сълза от върха на обувката си и вече не открил друга в очите си. "Тя каза, че не ме обича - спомням си много добре какво сънувах. Как можа?"

- Не плачи, Сет - казала Талия отдалече. - Ако можех и аз да плача, и това нямаше да ме разстрои повече, щях да пролея цял порой сълзи. Може и да не съм преуспяваща принцеса, но умея да страдам като истинска мъченица.

В това време Сет се опитал да скубе косите си като в дребва трагедия.

- Не! - извикала Талия. - Не давам косата!

Сет спрял за миг и погледнал неподвижно към зеления червей, който приближавал.

- Исках само да казваш: "Да!" - казал той на далечната Талия.

- Кога съм ти казала, че не те обичам, Сет?

- Ти го каза.

- Нали знаеш, че в нашата приказка не трябва да има проблеми?

- Виж ти, при Оскар Уайлд може, а при нас - не може!

- Не става дума за жанра, а за нас, Сет. Ние с теб искаме нещо по-сладко.

- Да. Но понякога си мисля, че соленото е за предпочитани. Нещо по-живо, по-истинско изглежда добре на фона от розови мечти!

- Сет, аз разбих живота ти!

- Между другото досега си мислех, че аз съм ти разбил живота.

- Ти си от моята мечта - как можеш да разбиеш живота ми?

- Талия, в онова изтрито съобщение ти каза, че мразиш мечтите. Аз съм невинен!

- Нали доскоро ми казваше, че ти си виновен?

- Това не съм бил аз, Талия! - казал Сет, след като си пуснал един телевизор във форма на жаба. Когато погледнал през прозореца, небето и звездите светели просто за отмора.

Продължение на приказката на Талия

2012-08-17T02:00:00.001-07:00

- Любов не съществува - казал Сет. - С любовта е свършено.

- О, не! - казала Талия.

- Няма да ти кажа, че те обичам. Мразя те.

- Знам.

- Не съм го казал.

- Не е възможно да съм луда по теб, а ти да си безразличен.

- Не е ли възможно? - казал Сет.

- Не обичаш мен - казала Талия.

- Обичам Жената.

- Но аз съм само една.

- Не, не си.

- Ти обичаш просто Жената.

- Да, обичам жената, но обичам и теб, твоите коси, твоите ръце, твоите очи, обичам те, но няма да ти го призная. Чуваш ли вълните? - казал Сет.

- Не е възможно да е истина. Не е възможно да ме обичаш.

- Не е възможно - повторил Сет.

- Възможно ли е? - попитала Талия.

- Ела - казал Сет.

- Не е възможно. Това не е любов.

- Това е любов. Ще остана с тебе до края. Чуваш ли вълните?

- Чуваш ли вълните... - повторила Талия.

- Залеза... виждаш ли залеза...

- Гледай ме в очите...

- Гледам те в очите... - казал Сет.

- Чуваш ли вълните? - попитала Талия.

- Вълните в теб?

- И тези... - казала Талия.

- Искаш ли да те стопя? - казал Сет.

- Искам да ме стопиш...

- О, нека те стопля! - предложил Сет. - Любима!

- Ръката ти е чудесна - казала Талия.

- И твоята.

- Нима има смърт? Защо трябва да умираш някога? - попитала Талия.

- Моля те, не умирай никога - казал Сет.

- Не искам никога да умреш - отговорила Талия. - Искам да си вечно жив. Искам винаги да свети лицето ти. Нима това лице ще ми измени?

- Вече не - казал Сет.

- Вече не...

- Не... Жалко, че това е само една приказка. В живота няма да ме обичаш така. Колко време можем да задържим приказката? - попитал Сет.

- Ще те обичам и в живота - отговорила Талия.

- О, моля те, не се насилвай. Остави приказката да живее - казал Сет.

- Къде си? - попитала Талия.

- Не съм тук - казал Сет.

- Можем ли да танцуваме до залеза, до вълните... - предложила Талия.

- Няма музика - казал Сет.

- Има. Не чуваш ли вълните, не виждаш ли залеза? Ще потъна в пясъка.

- Недей - казал Сет.

- Ще изчезна, ще се стопя - казала Талия.

- Ще изчезнеш, любов моя, ще се стопиш - отговорил Сет.

- Не ме оставяй да изчезна - помолила Талия.

- Няма. Къде е Всичко? - попитал Сет.

- Чуваш ли вълните? - казала Талия.

- Не - отговорил Сет.

- Виждаш ли залеза? - казала Талия.

- Вече е тъмно. А приказката свърши - казал Сет.

- Ще напишем друга - утешила го Талия.

- Чуваш ли вълните? - попитал Сет."

Така завършвала приказката на Талия, звучала странно и затова Сет вярвал, че тя вече не го обича.

Приказка на Талия

2012-08-17T00:51:00.000-07:00

Сет насочил погледа си към небесния компютър и прочел отново: "И ето, Талия се замислила. Нощите ставали все по-безсънни, а времето - още по-горещо. Любовта и спокойствието напуснали сърцето й, добрините на Кит избледнели и тя се приютила в безразличието, което говорело безизразно.

Когато любовта си тръгвала, Талия казала:

- Къде отиваш, любов?

- На малка разходка. Имам среща под лампата в парка. А ти гледай звездите.

- Кой ще стопли сърцето ми сега?

- Високите августовски температури.

- Гордеех се, че те имам. Сега вече съм напълно сама и съвсем празна.

- Трябваше да вечеряш, когато беше време за това.

"Кит", продължила Талия телепатично, "не познавах любовта, преди да те видя. Ти освети като слънце двора на моя живот, всяко ъгълче затрептя, пленено от твоите очи и от нежните, пронизващи сърцето ми думи. Ти ме накара да заобичам всеки миг в деня. Най-сладката любов, която съществува, беше моя. Забравена ли съм?

(първо стихотворение)

Единствена любов, защо затвори своите криле за мен?

Къде да приютя сега глава?

Неземна чистота и чар - нима си тръгват?

Заради него се отказах аз от болката

и в извора на радостта се влях.

Единствен път от светлини и лунна тишина,

къде е сянката от рози до моите нозе,

къде е пролетният дъх на скъпите мечти?

(второ стихотворение)

Далечна е зората...

Подай ръка през планината -

аз мога да я стигна.

достатъчно ми е да знам,

че още ме обичаш...."

Чувство за вина

2012-08-17T00:33:00.000-07:00

Талия се събудила с чувство за вина. Чувството било зелено на цвят и горчиво на вкус. Имало вкус на ябълка, от което тя не искала да отхапе и хапка. Но все пак една била заседнала в гърлото й. От това обаче нито изпаднала в безсъзнание, нито седем джуджета я мислели за мъртва. "Дори нямам джуджета", помислила си тъжно тя. "Имах само едно, моето кученце, но то изчезна." Тя не можела да си примири с това чувство, което изглеждало виновно и говорело за някаква отговорност. "Искам да бъда много безсъвестна", казала си тя. "Вчера изядох две паници съвест и само коремът ми порасна, а това не е добре за дрехите. Не изглеждам достатъчно елегантна. Ако не бях обядвала съвест, нямаше да имам корем и щях да съм по-добре. Наистина си спомням с радост за онези малки номера на Сет, които ме карат да се чувствам отмъстена. Сигурна съм, че само от човеколие той ми нанесе две-три дребни рани, за да се притъпи неприятното мое усещане за собствената ми пределна несъвършеност и недовършеност. Не е възможно да съм виновна за нещо. Нали Сет е жив и здрав - и аз съм жива и здрава. Чувството за вина е онова нещо, което е написано на черна дъска с черен тебешир и не се вижда с просто око. Не искам да си внушавам, че съм толкова лоша. Сет веднъж ми каза, че съм добра и аз съм сигурна, че точно тогава е бил искрен. Друг път ми каза, че съм неговият ангел-хранител. Има ли вероятност да се е заблуждавал, тоест аз да не съм неговият ангел-хранител? Понякога ми се струва, че съм самият дявол, но това са подробности. Сет, бих искала да те попитам: причинила ли съм ти зло и ако е така - кога, къде и как? Ако можеш, отговори ми веднага!", мислела Талия ожесточено и натиснала оня невидим бутон в пространството, койт включвал системите за връзка с принца в екстремни ситуации.
Точно в тоя момент Сет се събудил с чувство за вина. "О, ден!", възкликнал Сет. "По-добре да не се бях събуждал. Аз съм толкова грешен и невероятно, невероятно виновен! Не е възможно във вселената да има друг като мене с толкова непростими постъпки. Ако можех да се върна в миналото, щях да направя нещо по-различно! И все пак, не мога да се върна! Затова мога само да се вайкам, да се окайвам, да се оплаквам от себе си и да мразя другите. Понякога си мисля, че съм самият дявол, но това няма значение. Това, че си го мисля, не променя нещата, да. Аз съм лош, а тя е добра и няма спасение за нас. Именно аз ще съм причината, за да попадне и тя в ада. Няма спасение нито за нея, нито за мен. Какво да направя, за да разбере тя, че аз съм лошият, а не - тя?"
- Много ми е приятно, че го казваш, Сет! - изведнъж се включила Талия в системата за връзка и дори подскочила от радост толкова високо, че ударила главата си в лампата на тавана.
- Не знаех, че тренираш висок скок! - усмихнал се Сет и гласът му отразил усмивката.
- О, ти се усмихна! - казала Талия. - Това е чудесно. Просто исках да усетя твоята усмивка. Сега всичко е наред!
- Не, не е наред! - отчаяно стенел Сет. - Аз съм грешен, аз съм лош.
- Защо мислиш така, Сет? Не постъпваш ли като героя на една книга в опит за несъзнателно подражание?
- Подведох те!
- Вярно е, но първо аз те подведох!
Сет погледнал мълчаливо в пространството и не видял нищо друго освен един бежов стълб прах, който се виел пред очите му.
- Това навярно е моето чувство за вина! - казал той.
- Или моето - добавила Талия много тихо, но Сет не чул нищо. От дясната му страна светели черни звезди на червено небе, а от лявата - бели звезди на жълто небе. Той се чувствал психически и физически сам в този изтерзан космос, без нито един приятел. "Само Талия, която може би вече не ме обича. Поне това показаха моят сън и нейната приказка за някаква друга Талия, чийто прототип е навярно тя", казал си Сет.

Неизпратени мисли

2012-08-16T06:56:00.000-07:00

"Тази връзка", започнала Талия поредния си монолог, е предизвикана от нуждата ни да общуваме, тя е глътка чист въздух. Аз съм сигурна в безсмъртието на духа. Но и материята е вечна - ние ставаме част от природата, кой знае как й въздействаме? "Нима наистина на земята може да съществува щастие?", казва Шарлот Бронте във "Вийет" и продължава: "Да, съществува. То съществува не само в измислиците на поетите и неосъществените блянове. Някои действително изживяват в продължение на години щастие, дадено от небето, и аз си мисля, че добрите хора, които са се радвали на такова съвършено щастие (защото щастието не спохожда лошите), завинаги запазват благодатното му въздействие. Колкото и тежки изпитания да последват, каквито и болки и болести да ги споходят, дори и в сянката на самата смърт изживените светли дни ги греят със своето сияние, разведряват страданията и хвърлят розови отблясъци и през най-гъстите облаци. И не само това. Вярвам, че съществуват хора, които се раждат, отрасват и изживяват дните си - от меката люлка до спокойната и късна смърт, - без да ги е сполетяло тежко страдание, без буреносни дни в жизнения си път. Обикновено това не са разглезени егоисти, а избраници на майката Природа, същества хармонични и благи - мъже и жени с милосърдни сърца, олицетворение на божите дарове." А ние щастливи ли сме? Не си мисли, че щях да те обичам повече, ако те виждах. Близостта накърнява чувствата. Дори чувствата често са накърняващи. Чувствата и фактите сами по себе си не означават нищо. Какво печелим, ако казваме, че едно е две, а петдесет е сто? Това е най-сигурният начин да изгубим малката, но сигурна единица. О, моята чувствителност не е толкова хладна, а причината за глупавите факти - защото мога да ги нарека такива - е именно тази. Понякога желанието за нещо е съвсем хипотетично, като желанието да изпушиш една цигара. Но в момента, когато я запалиш, усещаш, че вече не ти се пуши. Животът е странна загадка, съвсем не е толкова прозрачен, поне за хората, които наистина мислят, защото те наистина го усложняват. Животът е мъчителна тайна. Ето сега ти може би спиш, часът е 2,30 през нощта, а пък аз ти говоря и чувствам твоята реакция. Как става това? Като всички хора и аз съм едно кълбо от чувства, понякога много пагубни. И се питам - защо? Това става винаги, когато надценя чувствата. Но когато човек не разбира тези тънкости, той намира лесно виновници. Нима мислиш, че аз не съм способна на предателство? Има много изтънчени начини да унижим себе си и другите.

А сега да поговорим за обещанията - другата Лъжица, която не е за всяка уста. Защото какво е обещанието - не е ли една игра, родствена на други, които не са с нищо по-възвишени? Може би обещанието е онази муха, която искаш да пратиш на човек, когото мразиш.О, не, обещанията трябва да бъдат забранени! Искам да вирея в страна, където не виреят такива цветя. Мислите, които наричаме мечти, са нашите мании. Трябва да има равностойни дейности. Как иначе ще съхраним себе си?" След като Талия прочела повторно текста, тя го изтрила, но все пак някои думи се промъкнали в пространството и стигнали до целта.

Факти

2012-08-16T06:07:00.000-07:00

Малко по-късно, ходейки по улицата, Талия видяла един познат. Той се усмихвал, както обикновено, използвайки еднообразните си реплики в опит да завърже разговор с нея.

- О-о, Талия, а-а, о-о!

Тъй като Талия не искала да води безсмислени разговори, отговорила като кокошките с мълчание. Но събеседникът й не разбирал от мълчание, нюанси и други подобни. Той искал да се увери, че всички са като него. Той не обичал да мисли, но обичал да говори, а Талия го поставила в затрудненото положение да си говори сам.

Чували се щурци, може би нощта била хубава, но Талия била ядосана и запалила с нежелание една досадна и омразна, вредна цигара, за да пренебрегне фактите, които може би не са факти, но все пак дразнят.

"Вероятно някои избират средата, в която живеят, но със сигурност аз не съм от тях", помислила си Талия.

А щурците продължавали да свирят. Загубила апетит, Талия се чудела как да прекара остатъка от вечерта. Имала две възможности - да си легне рано (но това било безсмислено, защото нямало да заспи) или да свърши нещо, без да мисли и да се ядосва. "Работата убива претенциите, желанията, чувствата и предизвиква онова състояние, което се нарича впоследствие съзнание за изпълнен дълг", казала си тя. "Живея в свят, който не е направен за мен! Но аз ще се опитам да си обзаведа в него едно кътче, където ще се чувствам комфортно. Може би дори у най-големите негодници има зрънце интелект, който проблясва и осветява пространството, където живеят хората, които искат да бъдат умни. Ще се опитам да докажа, че е възможен този вариант - живот, осветен от интелекта".

Всичко е относително

2012-08-16T05:55:00.000-07:00

Талия непрекъснато намирала доказателства в полза на твърдението, че всичко е относително. Преклонението й пред Айнщайн не се базирало само на възхищение от абстрактния ум. Нещата от живота говорели за себе си обобщаващо. С всеки изминат ден относителното ставало със сигурност такова и не оставало нищо, което не е относително. Самата Относителност правела валсови стъпки в пространството и си говорела сама. Талия я попитала:

- Можеш ли да ми кажеш нещо по-специално?

- Животът е специален. Сет е специален. Ти - също. Вън вали. Чуваш ли дъжда? Усещаш ли дъха на времето? Когато въздухът е такъв, диша и твоята душа. Можеш да бъдеш щастлива, ако твоята душа сега диша. Това не се случва всеки ден. Сетивата ти се отварят, пробуждат се нови. Когато рисуваш, не изпитваш ли същото? Широта и покой. Нещо специално, както казват в сериалите.

Талия се убеждавала все повече в това, че фактите често пъти представляват една привидност.

- Така е. Всичко може да бъде факт, привидност и случай. Не е ли ставало и това - ти самата да се превърнеш във факт, привидност или случай?

- Кой може да каже кое какво е?

- Светлина и сянка - отговаряла Относителността и се усмихвала така, сякаш е лампа, която се слива с другите светлини. - Ухаеща зеленина. Черна зеленина. Това какво е?

- Спомени. Детство. Юношество. Младост. Пълни сетива. Всичко в сетивата. Желание за живот и неумение да живееш. Светлина и сянка. Искам нещата да бъдат такива, каквито са. Ако те нямат своя красота, кой ще им я даде?

- Могат ли нещата да бъдат такива, каквито са? - попитала Относителността и сама си отговорила - Едва ли.

- Сега не съм съгласна с теб - Талия премрежила очи и направила опит да погледне към небето, но в прозорците нямало небе.

- Целуни тогава Нищото. Кой знае, може би то е Нещо.

Талия завъртяла глава в размисъл.

Монолози

2012-08-16T05:33:00.000-07:00

"Прояви малко търпение! Моите чувства са вечни. Вечни, докато са силни, и силни, докато са вечни. Ние сме вечни! Талия, аз реших нещо, което ще ти кажа, когато се видим на Земята. Сега няма да ти кажа нищо. Ще те държа в напрежение." Талия избърсала една сълза, трогната от искреното писмо на Сет и от неговите подаръци. Тя разбирала, че Сет я обича. Това й било достатъчно. По-нататък Сет пишел: "Тук няма дървета. Няма птици. Има само думи, които вие изпращате. Думите в космоса могат да сторят чудеса. Но това е друга тема. Ще ти кажа само, че съмненията ми намаляха. Започвам да се изпълвам с градивно доверие - и с градивно недоверие. Слушайки тези думи, аз вече различавам видовете хора, за които си спомням. Мисля, че разбирам - животът е същият, какъвто беше вчера и какъвто ще бъде утре! Хаосът е състояние, от което може да се излезе с общи усилия! Моите думи хаос вече свършват. И ти ми помогна за това - с твоите думи хаос, които пробудиха у мен стремежа към съкровеното - моят нов господар. Само истината ме вълнува - зная, че и ти се вълнуваше от нея. Сега от истината се вълнуваме и двамата. Това е необходимо, магично, истинско. Докога ще продължи това вълнение? Не зная, но сега е така." "А, не. Думата "сега" е малка дума", казала си Талия, но продължила да чете. "Талия, знам какво си мислиш. За теб думата "сега" е малка дума, но не е така. Понякога тя се разтяга и добива страхотни размери. Аз разчитам на това. Не бързай със заключенията. Те много често лъжат. Не се съветвай с никого. Съветите много често лъжат. Слушай своя вътрешен глас и не се подчинявай на друг. Вътрешният глас обикновено не лъже. Зная, че си недоверчива, имало е мигове, когато изпитваш желание да ми отмъстиш за нещо, което не съм ти сторил. Не бъди толкова суетна! Не е нужно да бъдеш отмъстителна! Истината не е в отмъщението! Примирявай се! Дори ако твоят вътрешен глас ти каже: "Направи някоя глупост, за да има защо да съжаляваш!", не го слушай. Забелязал съм, че твоят вътрешен глас от време на време те лъже. Той ти поставя нови изпитания. Бъди твърда като мен! Знаеш, че съм упорит. Това е най-хубавото ми качество. Талия, не излизай никъде и не се срещай с никого. Знам, че си в криза, но ще изпаднеш в още по-голяма криза, ако ме изгубиш заради твоето лекомислие, което много ти се отдава. Ти си родена актриса, но не посмя да станеш такава. Всъщност, Талия, питам се, кой прави жертви - ти или аз? Почакай да се върна от командировката! Тя е много трудна и за мен. Искам, когато ме видиш, да бъдеш с чиста и неопетнена съвест. Нещо, което харесвам." "Съвестта ми е чиста", помислила си Талия. "За какво намеква Сет?" После той пишел сладки думи, придружени с целувка. Талия целунала целувката, после вдигнала главата си и видяла пред себе си...Сет! Това, разбира се, било проекция, която Сет изпратил в писмото си. Той умеел това, както и много други подобни неща. "Истината никога не прилича на себе си", пишел по-нататък Сет. "Тя може да прилича на теб и на мен, но никога не прилича на себе си. Първото условие, за да се запознаеш с нея, е недоверието към тези, които го заслужават." Писмото завършвало със странно предупреждение: "Внимавай! Заобиколена си от призраци. Не виждаш ли, че се лъжеш в причината?"

- Това, което ни свързва, е начинът, по който мислим, чувстваме и разговаряме! - извикал Сет от Космоса, а Талия го чула. Техниката не била любимият им код.

Изненада

2012-08-16T04:55:00.000-07:00

И тогава Талия получила следващото писмо от Сет. То паднало направо от небето и ударило Талия по главата. Тя си помислила, че трябва да се скара с някого за нещо, но случайно видяла в краката си плик, надписан от Сет.

- Най-сетне се е сетил за мен! - щастливо измъркала тя. Мислех си, че вече ме е забравил. Но сега знам, че това е невъзможно. Сет никога няма да ме забрави! Той просто не може да ме забрави, дори и да иска, но аз съм сигурна, че той не иска това. Да, скъпият Сет!

Ръцете й били много доволни и развълнувани, че ще отворят ценното писмо.

Вътре имало четирилистна детелина и куп други неща.

- Не знаех, че и в космоса има трева! - усмихнала се гордо Талия. - И то... Не каква да е!

Следващото нещо, от което Талия не можела да откъсне очите си, била новата снимка на Сет! Велика радост! Причина за хиляди целувки. Талия притиснала снимката до гърдите си, до лицето си, до устните. После се загледала в новото лице на Сет - още по-близко, по-любимо.

- Сет - казала тя, - ти си тук и времето е с нас. Но нима в такива мигове са нужни думи? Нужен си ми само ти, защото те познавам, вярвам ти, защото ти се възхищавам и те обичам! Всички други същества от мъжки род - дървета, птици, цветя - просто не ме вълнуват. Мъжът, който не си ти, за мен не съществува!

Сет пишел, че се намира в този свят, където земните думи отлитали и образували друг свят. Но и там той търсел думите, изричани от Талия, поставял ги до себе си и ги изучавал. Както винаги, той бил много любознателен. Опитвал се да стигне до същността та Талия, до причината за нейното съществуване. В писмото й пишел следното: "Мила, уверих се, че ти си истинска! Това е първата причина за твоето съществуване. Втората причина е любовта. И това разбрах. Третата причина съм аз, както знаеш. А четвъртата е четвъртото измерение. Но кое е то?

Талия, изпращам ти някои реликви: моето нарисувано сърце, отпечатък от моите устни, моите пръсти и дъх, който съм вдъхнал на всички тези страстни рисунки. зная, че обичаш страстта. Нали затова ме обичаш, Талия! Толкова ми липсваш - като земния въздух. Талия! Съкровище! Ритъмът на моя живот съществува, за да се спои с ритъма на твоя живот. Изпращам ти моето последно стихотворение:

Ти си моят живот!

Ти си моят ангел!

Аз съм твой роб!

Талия, обичам те, Талия!

Животът е труден без теб!

Пътят не свършва никога!

Нашите пътища се събират!

Тежи над мен една

студена тишина!"

Като прочела това стихотворение, Талия седнала на пода, за да се свести. Езикът на Сет я омаял. Тя не била на себе си. Напръскала се с вода, за да продължи четенето и препрочитането на цялото писмо.

Талия била вече в друго състояние, наречено Земен рай. Писмото казвало: "талия ,ти знаеш, че аз... аз те разбирам. Това е толкова много! Важно е! Освен това ти знаеш кой съм аз, поне донякъде знаеш. И може би това, което знаеш, ти е достатъчно! А може би то не е достатъчно. Това няма значение. Все пак аз съществувам! Ти можеш да разчиташ на мен, на моето въображение, на моето сърце. Талия, аз имам принципи, от които никога няма да се откажа. Моите принципи не ти пречат. Питам се само - дали ти помагат? Но това няма значение. Ти знаеш много неща, но и много неща не знаеш, Талия! Почакай още малко!"