Valeriwax

Обръщение от автора

2011-04-15T17:45:00.004+03:00

fantasy club (c)

   Здравейте, приятели!
   Това е моя блог, където можете да намерите първите пет части от новия ми роман: “Бунтовниците от третия спътник” (фантастика). Имам и добра новина за вас- романът ми вече е завършен, а файл със пълния текст от романа можете да получите на цена от $15.00 (петнадесет долара- USD), за справка пишете на адрес: e- mail: valeriwax@mail.bg
Skype: valeriwax4
   Приятно четене! За отзиви и мнения използвайте същия адрес.

Бунтовниците от третия спътник. Първа част. Фантастика. Valeri Kolev

2011-04-15T17:43:00.001+03:00

fantasy club (c)

   Бунтовниците от третия спътник. Част № 1. Фантастика.

   Беше една спокойна вечер на борда на космическия кораб Nissan. Аз седях в каютата и пушех лула, а Ким и Палма шетаха из кухнята. Рорри беше излязла из кораба със сина ни Джейсън, а извънземната котка Поки майстореше нещо в малкото хале до каютата. Намирахме се на космодрума край Научния център на драконите на планетата Orixon 2. Бях се замислил по своите неща, предимно спомени от миналото. Тази вечер нямах дежурство на мостика, седях си до камината и се радвах на миговете спокойствие. По някое време в каютата дойдоха Браун, Никита и Джейн. Браун ме погледна и тримата се разположиха при мене край камината.
   - Какво се чува, ще ходим ли скоро на мисия?… - попита Джейн.
   - Имаме почивка няколко дни… - казах аз, а Джейн ми се усмихна закачливо и каза:
   - Да отворим бутилка джин?…
   Аз кимнах, а Ким се появи с бутилката джин и попита:
   - Кога сте на дежурство?
   - От полунощ… - каза Джейн.
   В каютата беше приятно и уютно с меката светлина и тихата музика. На планетата на драконите ние нямаше от какво да се притесняваме, не както щом сме на мисия… Времето сякаш беше спряло. Пийвахме джин и пушехме лула тютюн, а Поки по някое време завърши майсторенето си и дойде при нас. Тази извънземна котка беше станала любимка на кораба ни. Откакто завърши ремонта на малкия си кораб, Поки обичаше да изчезва от време навреме, а като се върнеше ни разказваше за приключенията си . Тази вечер на борда на нашия кораб Nissan екипажа от 200 войника почиваше, освен дежурните и охраната, а ние- 40 души, екипа алфа обмисляхме нова мисия. Нашият инструктор- дракон с името Флу ни беше предложил за обсъждане над десет различни мисиии, из между които ние трябваше да си изберем… Нашият кораб беше едно изключително съоръжение,проектирано съвместно със драконите. На борда бивахме някъде около 300 души в зависимост от гостите си. Бяхме ходили само на няколко мисии през “портала на измеренията”, който диспечерите ни отваряха в различни точки от галактиката. Последния път едва не попаднахме в капана на основните си врагове- пасарите (човекоядни чудовища, които изключително бързо се размножават). Тогава ние се бяхме оттеглили само един час, преди капана да се задейства…
   Вечертта продължаваше, а ние десетимата, всички от екип алфа обмисляхме мисия след мисия. Имахме срок от 48 часа да изберем дестинацията. Не бяхме мързеливи, нито страхливи, но кой се разделя лесно със спокойствието си. Цялото ни финансиране беше поверено на драконите, а това ни задължаваше да ходим по мисии и да не се замисляме за пари… Браун и двете му мацки ни оставиха някъде към девет часа, а ние с Ким излязохме на терасата на каютата. Въздухът беше богат на озон и се сипеше дъжд. Температурата беше към 5 градуса.
   - Какво ще правим тази вечер?… - попита Ким.
   - Да идем да поплуваме!… - предложих аз. Бордовия басейн беше част от луксовете на този кораб. Точно до него беше пък оранжерията и барчето. Докато слизахме със асансьора към нивото на басейна из кораба забелязахме да се провежда учение. Нашият командир- Манхатън беше пределно строг. На басейна имаше към двайсетина души, а водата беше с приятна температура. Поплискахме се наволя, нещо което повдигаше и настроение и общото физическо състояние. Като излязохме от водата, около час след това, Палма ни чакаше на бара с чаша джин в ръката:
   - Можеше да ме извикате и мене!… - каза тя, а Ким се нацупи, докато навличаше униформата си със всички неща по нея и особено гайвъра (разгръщащ се скафандър, голям колкото табакера). Седнахме отново на чаша джин, а присъстващите около нас правеха точно същото- обсъждаха предстоящата мисия, за която още нямаше взето решение. Аз отново потънах в собственните си мисли, с неизменната лула в ръка и автомата калашников до мене, а Ким и Палма се бяха зазяпали в екраните на ръцете си и предимно размишляваха. По- късно тримата излязохме пред кораба и прекосихме площадката за кацане. В близкия парк беше изключително приятно след дъжда. Тук се разхождаха както дракони, така и земляни от нашите сили. Тримата небързахме за никъде, макар леко да се притеснявахме от избора си на мисия, а нашите гласове при този избор можеха да са решаващи…
   На сутринтта се събудих свеж и бодър. Разсъних се на чешмата и подсилих огъня в камината. Ким вече вареше сутришното кафе. Скоро в каютата се затопли и стана приятно и уютно. Навън валеше проливен дъжд, а из кораба се провеждаше учение. Седнахме със Ким край камината. Другите още спяха.
   - Какво ще правим днес, Алекс?… - попита тя,
   - Днес ще избираме мисията!… - казах аз. Кафето беше ароматно и силно, а лулата която запалих ми върна бодрото настроение. Днес можеше и да тръгнем на мисия, веднага, щом си изберем коя, а това ми напомняше, че нямаме много свободно време.
   Скоро стана и Палма. Тя се измъкна из завивиките си и попита:
   - Къде сме?…
   - Все още тука!… - й каза Ким.
   - Да не съм изтървала нещо?… - попита Палма.
   - Не. Нищо. - каза Ким.
   По- късно тримата вървяхме из парка край космодрума. Дъждът не ни пречеше, а внасяше свежо сутришно настроение у нас. Спряхме на едно барче в парка, където имаше към 15 дракони, разни други видове извънземни, както и десетина земляни.
Денят започваше добре, а ние тримата бяхме вече почти разсънени.
   Беше малко по- късно, когато вече мисията беше избрана. Престоеше ни старт към “портала на измеренията”, откъдето щяхме да извършим скок до звездната система Doritx.
Както разбрахме стартът беше определен за след един час. Из кораба течаха последните проверки на системите, преди старта. Излетяхме нормално от космодрума край Научния център на драконите. Порталът на измеренията щяхме да достигнем след няколко часа. Докато летяхме към портала, аз , Ким и Палма пиехме кафе в каютата. Около кораба нямаше голямо движение. Само един патрулен кораб на драконите ни съпроводи до самия портал.
   Към портала на измеренията влязохме със скорост към 800 км/ч, както беше по правилник. През него щяхме да летим още няколко часа. Докато летяхме през портала, аз и Ким пиехме кафе, а Рорри приготвяше храна за обяд и вечеря. Сина ми Джейсън си играеше с Поки и малкото детско роботче, както и в симулатора, който го обучаваше на всички необходими знания. Когато по- късно излязохме от портала на измеренията, вече бяхме във системата Doritx. Това беше система със три звезди, 210 планети и луни. Браун, Джейн и Никита бяха дошли при нас.
   - Пристигнахме!… - каза Браун. - Тук имаме три звезди и 210 планети и луни… Откъде да започнем разузнаването?…
   - Според мене от най- близкия обект!… - каза Никита.
   - Така и ще направим…. Вече номерирахме планетите, пътуваме към планета 24!… - каза Браун.
   - На каква дистанция е планета 24 ?… - попита Джейн.
   - Почти пет часа !… - каза Браун.
   - Да приготвим хеликоптера за полет!… - казах аз. - Напред ще отидем със него!…
   Нашият хеликоптер Dark star беше страхотна машина- универсален малък космически кораб. С него пътувахме близо 40 души, докато големия кораб оставаше в орбита. Когато по- късно се отделихме от основния кораб, със хеликоптера, там бяхме близо 40 души, сред които нашия екип алфа, както и десет войника за охрана и разузнаване с джетовете. Приближавахме планета 24. Корабът Nissan остана в орбита, а ние със Dark star продължихме нататъка. Докато се спускахме към повърхността на планетата напред имахме няколко сонди с камери, които ни показваха предварително картина от планетата. На височина от 800 метра намалихме скоростта и пилотите Джо и Джими задействаха системата дерижабъл. Това бяха огромни балони с лек газ, които ни задържаха в небето, почти без да използваме двигателите си. Така щяхме да можем да сканираме планетата и да извършим всички проверки по безопасността си. Докато траеше сканирането и другите проверки, ние с Ким и Палма бяхме в своята тукашна каюта и пийвахме джин, а аз пушех неизменната си лула. Първата картина от повърхността, която получихме показваше, че планетата е слабо населена, а местната цивилизация няма летящи машини. Нашето разузнаване беше с няколко насоки- търсене на места за колонии на драконите, влизане в контакт с цел търговия и купуване на технологии и знания, както и от военна гледна точка за привличане на военни съюзници.
   Когато по- късно през този ден приземихме хеликоптера на една поляна край някакво селце, ние излязохме навън за да огледаме местността тук. Флората и фауната тук бяха особено интерсени. Край поляната течеше малка река, широка няколко метра. Бяхме стиснали здраво автоматите и се оглеждахме за зверове, но наблизо нямаше. Усещането при първото стъпване на тази планета не ни изненада с нищо. Чувствахме се в дълбоко извънземие, както си беше всъщност. Докато ние запалихме огън край потока, петима от нашите заминаха към селото за да осъществят първия контакт. Двамина от нашите хванаха в реката няколко риби от по два килограма, а ние се заехме да ги опечем, някой донесе бира… Хапвахме прясната риба и чакахме новини от изпратените до селото войници. Ким и Палма бяха до мене. Само половин час по- късно войниците се обадиха след осъществен контакт с местните. Ние прегледахме записа на това събитие, виждайки за пръв път местните форми на живот, които бяха птицохуманоидни същества. Нашият командир Манхатън нареди на войниците да останат в селото и да разговарят с местните по повечето от спуснатите в инструкциите задачи- търговия, технологии, военен съюз, купуване на земи. През това време ние бяхме на скара- бира край потока и се радвахме на хубавото време тук. Ким и Палма се мотаеха около мене, щастливи от хубавото време и факта, че са наблизо до мене. Аз не оставих това без реакция от моя страна. Това бяха две млади момичета и заслужаваха, човек отново и отново да флиртува с тях…
   По- късно ние загасихме огъня и тръгнахме също към селото. На хеликоптера оставихме десет души от нас, за да го охраняват. След като прекосихме поляната на дестина минути от нас беше първата колиба на местните. Те се бяха събрали около нашите войници и разговаряха с тях. Когато ние се приближихме Джейн каза:
   - Ама, че странни същества!…
   - Тихо, ще ги обидиш!… - каза Никита.
   - За какво ще говорим с тях?… - попита Джейн.
   - Оставете на мене!… - казах аз.
   Нашите петима войника бяха поразговаряли доста със местните, които ги гощаваха с някакви питиета и плодове. Ние се присъединихме към тях и Манхатън каза:
   - Какво стана момчета?…
   - Разговаряме, сър! - каза един от войниците. - Преводът е задоволителен!…
   Местните птицохуманоиди почерпиха и нас. Тогава един измежду тях се изправи и каза:
   - Добре дошли звездни хора!… Ние ще общуваме с вас със радост!… Разбира се, че ще се включим във вашия военен съюз, ще търгуваме с вас и ще ви продадем свои земи!… - каза той. - Да пием за тази среща на нашите два свята!…
   Питиетата бяха леко алкохолни, а плодовете имаха вкусове между месото и солетите. Общуването ни със местните продължи през целия ден. Те имаха прост селски живот на животновъди. По характер и неговите особености, те не бяха агресивни същества, но факта, че ще участват във военен съюз със нас говореше, че могат да бъдат силни и войнственни, когато се наложи… По- късно вървяхме из гората, аз, Ким и Палма със един от местните хора. Той ни водеше към своята колиба, скрита в гората, както ни каза той, защото така му харесвало. Тези същества бяха еднополови, размножаваха се чрез яйца, а процесът зависеше от тяхното желание за потомство. Този местен птицохуманоид имаше шест деца, някои съвсем малки. В неговата колиба беше топло и приятно. Насред нея гореше огън в глинена печка- камина. Той беше любезен да ни нагости със пържоли от животинския вид, който отглеждаше из гората. Хапвахме обилно, а виното, което ни почерпи беше превъзходно. Този местен беше техния религиозен водач, както той ни обясни. Казваше се Поик’ суан. Докато бяхме при него той ни разказа за живота в това село. Следобедът течеше, а ние се черпехме при нашия любезен домакин и въобще не бързахме.
   Вече се беше мръкнало, когато вървяхме по една пътека към хеликоптера. Ким и Палма се държаха за мене, а напред вървяха Браун, Джейн и Никита. Войниците ни също бяха с нас. Неоставихме никого в селото.
   - Да не ни нападне някой звяр!… - притесни се Ким.
   - Не се страхувай- въоръжени сме!… - казах й аз, а тя се притисна към мене, трепереща от страх.
   Стигнахме при хеликоптера без усложнения, а там вече ни чакаха.
   Вечертта ни на борда на хеликоптера Dark star протече край камината в каютата ни. Бяхме се събрали с Браун и неговите момичета на по чаша джин.
   - Колко време ще останем на тази планета?… - попита Ким, докато отпиваше глътка джин, притисната у мене в двойното кресло.
   - Ще съберем данните за тукашната флора и фауна, за птицоподобните и след това вече ще можем да продължим нататък!…. - казах й аз, смукнах тютюнев дим и се насладих на това хубаво момиче, прилепнало за мене. Вечертта продължаваше, а ние седяхме край камината в уютната каюта и се радвахме на добрата си компания. Из хеликоптера всичко беше спокойно. Охраната през пет минути минаваше покрай каютата ни.
   - Какво ще кажете за птицоподобните?… - попита Ким.
   - Добродушни са!… - каза Джейн.
   - Ще ни бъдат добри съюзници!… - каза Браун.
   - Наздраве, приятели!… - вдигна чашата си Никита. - Да пием за новата ни работа и за своя успех!… Където и да идем!…
   - Наздраве!…
   Вечертта ни се беше превърнала в малък празник. Аз пушех лула тютюн и се радвах, седнал до камината, а у мене беше сгушена Ким. Докато си пийвахме джина, ние обсъдихме плановете си за другия ден, а навън беше прохладна и тиха вечер на която се насладихме както трябваше. Когато двамата с Ким излязохме на терасата на каютата, свежият въздух ни удари чак в петите. По корабите не се дишаше съвсем чист въздух, което би излязло много скъпо…
   На сутринтта станах свеж и бодър, в добро настроение. Разсъних се на чешмата и подсилих огъня в камината. Ким стана малко след мене. Навън беше приятно време, както успях да забележа, щом се показах на терасата на каютата. Ким излезе при мене и каза:
   - Добро утро, Алекс!…
   - Добро утро!… - казах аз.
   - Какво ще правим днес?… - попита тя.
   - Същото като вчера!… - казах аз.
   - Страхотна природа има тук!… - каза тя, а аз кимнах и запалих лула тютюн.
   Палма скоро се появи при нас със кана кафе.
   - Днес май ще е хубав ден!… - каза тя и се заехме с кафето си. Навън войниците провеждаха учение, а малка група от тях ловеше риба за следобеден купон, за който до селото бяха изпратени двама души, за да повикат местните на този купон. Беше извадена бира в бидони и веселието щеше да започне всеки момент край огъня, който запалиха момчетата до потока. Ние тримата още пиехме кафе на терасата, когато заприиждаха птицехуманоидите. Те бяха стотина. Нашите момчета им дадоха по халба бира и рибешко филе от скарата, а наоколо звучеше хубава музика от нашия хеликоптер, записвана през изминалите няколко години.
   - Добро начало на контакта ни с тази форма на живот!… - каза Ким.
   - Те са добродушни и добронамерени, според мене!… - каза Палма.
   - Хайде да слезем при огъня, момичета!… - казах аз.
   Край огъня се бяхме събрали почти всички от екипажа, както и стотината местни. Те харесаха бирата, а за рибата какво да кажат- тя си беше от тяхната река. Докато се черпехме със местните извънземни ние попивахме всякаква информация, както от тях самите, така и от флората и фауната наоколо. Тука съвсем скоро щеше да има военна база на драконите, а за подробностите чакахме високопоставен човек от тази раса, с който щяхме да подпишем договори за военната база, както и търговски договор. Но това сега тук не беше на предна линия. Докато вървеше празненството ние се радвахме на хубавия ден и на хубавата природа около нас. Това щеше да остави дълбоки спомени за добре прекарано време на тази планета.
   Беше дошъл следобеда, а всички ние, около огъня продължавахме да се веселим.
   - Дали са оставили хора в селото?… - попита Браун.
   - Струва ми се, че селото беше от над 200 колиби!… - каза Никита.
   - Защо те интересува това, Браун?…. - попита Ким.
   - Просто ми е любопитно!… - каза той.
   Разбира се докато ставаше всичко това имахме стабилна охрана около хеликоптера и купона ни.
   По някое време същия следобед наблизо кацна втория хеликоптер от нашия кораб със 50 души на борда. Те се разгънаха около двата хеликоптера изучавайки всеки сантиметър от местността. Бяха пристигнали и лекари, които щяха да сканират няколко хуманоида, за архива ни. Тази информация щеше да е полезна при оказването на медицинска помощ. Ние шестимата се черпехме с бира и се разхождахме край потока в ранния следобед. Филето от риба, приготвено на скара имаше добър вкус.
   - Цял ден ли ще е така?… - попита Ким.
   - Ами какво да правим друго?… - попита Джейн.
   - Ще се разглезим така!… - каза Ким.
   - Не философствай повече!… - посъветства я Никита.
   Тъкмо се бяхме разположили край огъня, когато пристигна един войник от кораба и каза:
   - Приближава кораб!… Опасяваме се, че това са пасари!…
   - Бойна тревога!… - извика Манхатън. Разтичахме се към хеликоптера, а някой обясни на местните какво става. От кораба ни препоръчаха да изчакаме долу на планетата, така й направихме. Беше започнало да се смрачава, когато шестимата се бяхме подредили край камината и пиехме кафе, а аз със неизменната лула в ръка. Навън нямаше никого, даже огъня беше загасен, а местните си отидоха в селото, треперещи от новината за голямото зло, което наближава… Скоро щом се мръкна съвсем от кораба потвърдиха, че пристига кораб на пасарите (човекоядни чудовища, основния враг на драконите). Докато ние си пиехме кафето, обсъдихме план за действие, ако пасарите кацнат някъде наблизо. Отбранителната система на хеликоптера ни беше активирана. Аз пушех лула тютюн, а у мене се беше сгушила Ким. Тази вечер нямахме същото спокойствие както предишната, но в каютата беше все така уютно и приятно.
   На сутринтта се събудих свеж и отпочинал. Разсъних се на чешмата и подсилих огъня в камината. По- късно докато със Ким пиехме сутришно кафе от доклада разбрахме, че пасарите са се приземили някъде из планетата, а сега търсеха къде са точно. Манхатън тази сутрин изпрати втория хеликоптер по следите на пасарите, а ние оставахме край това село за да изучаваме този свят, но със готовност да се евакуираме при опасност. Аз пушех лула тютюн и се радвах на започващия ден, а Ким се мотаеше около мене, още сънлива. Скоро стана от сън и Палма. По това време из хеликоптера се водеше учение. Войниците бяха готови за сблъсък със пасарите. По- късно Манхатън реши също да се включим в издирването на пасарския кораб. Излетяхме по някое време и се насочихме на изток, някъде където можеше да е кораба на пасарите. Издигнахме се на 600 м. височина и я поддържахме, докато летяхме нататъка. Издирването на пасарския кораб нямаше да е лесна работа. Ние предолагахме, че на борда му има поне 100 пасари, както обикновено. Сдяхме край камината тримата с Ким и Палма.
   - Значи и тука ще се води война!… - каза Ким.
   - Правилно си рабрала!… - казах аз.
   - Жалко за хубавата планета!… - каза Палма.
   - Не зависи нищо от нас!… - казах аз. - Пасарите са бързи и бързо се размножават, а ние разполагаме със ограничени сили!…
   Летяхме повече от час на изток, търсейки пасарския кораб. Успяхме да преброим стотина села под нас със обичайните сламени колиби, някои от тях големи шатри. Докато търсехме със всички налични средства за търсене, ние с Ким и Палма обмисляхме план за предстояща битка със пасарите. Джетовете с които разполагахме бяха четири, а войниците вече ги стягаха за предстоящи битки.
   - Развалиха ни спокойствието тези пасари!… - недоволстваше Ким.
   - Във война сме все пак!…. Какво друго да очакваме?!… - каза Палма.
   Слънцето се показваше из зад облаците, а на места валеше дъжд. Очаквахме мъгливо време с влошена видимост. Това не беше проблем за нашия хеликоптер, който беше снабден с прецизни системи за водене в мъгливо и лошо време. Сутринтта започваше с проблеми за нас.
   - Днес трябва да намерим пасарския кораб!… - казах аз.
   - Планетата е голяма, може и да не го намерим лесно!… - каза Ким.
   - А трябва ли да го търсим?… - попита Палма.
   - Затова сме тука!… - казах аз.
   По някое време от втория хеликоптер ни съобщиха, че са намерили кораба на пасарите, а ние взехме курс към тях. Това беше място на 3,200 км. от нас. Докато летяхме натам, ние обмисляхме няколко стратегии за унищожаването на пасарския кораб.
   - Колко път имаме до там?… - ме попита Ким.
   - Няколко часа!… - казах аз.
   - Достатъчно време за да пием по едно кафе!… - каза Ким.
   Седнахме около камината да пием кафе и да пушим, а хеликоптера летеше над планинска местност. Когато няколко часа по- късно намерихме втория хеликоптер, оттам ни съобщиха, че пасарския кораб в наблизо. Трябваше да вземем решения по плана за унищожаването му. Наблюдавахме пасарския кораб от близо час. Пасарите бяха излезли навън от кораба и нещо правеха край него, но какво ние неможахме да разберем.
   - Да ги обстреляме!…. - каза Манхатън, а малко след това ние открихме стрелба от височина 200 м. към пасарския кораб. Нашите снаряди изненадаха чудовищата и те дадоха много жертви, а от кораба им нищо не ставаше повече.
   - Колко оцеляха от тях?… - попита Браун.
   - Четирима избягаха в гората!… - каза пилотът Джо.
   - Пуснете два джета да ги намерят и убият!… - каза Манхатън, а ние закръжихме наоколо с хеликоптера. Два часа по- късно бяхме слезли долу с джетове и преследвахме четиримата оцелели пасари. Те успяваха да ни избягат в продължение на часове. Може би знаеха, че сме повече от тях и това ги караше да бягат. Бяхме спрели да си починем до едно дърво в гората. Ким се подпря на дървото, дишайки тежко и каза:
   - Изморих се вече!…. Докога ще ги гоним?…
   - Докато ги настигнем!… - каза Браун.
   След почиваката продължихме след пасарите. Следобедът беше преполовен, когато аз запалих лулата си, крачейки след другите по пътеката през гората. Пасарите имаха преднина от половин час. Докато пушех ние стигнахме до висока поляна, под която пътя се спускаше надолу към низината. Точно тука видяхме от височината къде са четиримата пасари. Те напредваха към малко село, със стотина колиби, изглежда вече поогладнели, Ние предвидливо изпратихме два джета с войници край селото, а ние изчакахме хеликоптера да ни прибере от същата поляна, високо в планината. По- късно, вече на борда на хеликоптера научихме, че нашите войници с джетовете вече са застреляли четиримата пасари. Приземихме хеликоптера край същото село, за да нощуваме.
   Вечертта вече идваше, а ние шестимата с Браун и мацките бяхме край камината в каютата и се радвахме на настъпилото спокойствие. В каютата беше уютно и приятно, а в момента наоколо нямаше пасари. Край хеликоптера пазеха постове. Ким беше се излегнала у мене на двойното кресло и пиехме джин с по лула тютюн.
   - Хама, че приятна вечер!… - каза Ким.
   - Оттървахме се от пасарите, засега… - каза Палма.
   - Докато дойдат следващите!… - каза Браун.
   - Може да мине време до тогава!… - каза Джейн.
   - Да се радваме на спокойствието, докато го имаме!… - каза Никита.
   Тази вечер на борда на кораба бяха включили радарите за далечно прихващане, след като Манхатън се ядоса, че не сме забелязали отрано пасарския кораб. Този път нямаше да има изненади. Прихванати отдалеко, пасарите нямаше да достигнат въобще до планетата, като корабът ни щеше да ги унищожи направо в космоса. Ние шестимата се радвахме тази вечер на добро настроение, особено след като приключихме със пасарите, поне за момента. Ким се притискаше у мене и смучеше пепси, а повечето- джин. Докато си седяхме в топлата каюта войниците бяха се срещнали с местни от селото. Раздадоха им подаръци и новината, че злото е отблъснато скоро обиколи земите на птицехуманоидите. Те ни се радваха като на спасители, а ние не отказвахме вкусна риба и плодове, които ни носеха в знак на благодарност. По някое време запалихме огън край кораба, а понеже селото беше съвсем наблизо скоро заприиждаха хора от местните. Ние извадихме бидони с бира, а на скарата хвърлихме прясна риба, уловена от предишния ден. Щом пуснахме хубавата музика, празникът вече беше налице. Времето, малко хладно не ни пречеше на веселието, което щеше да продължи до късно през нощта. Шестимата с Браун и момичетата се разхождахме около огъня и се радвахме на хубавата вечер, след отблъскването на пасарите.
   На сутринтта се събудих в добро настроение. Разсъних се на чешмата и запалих лулата с тютюн, а Ким свари кафе, след което седнахме тримата край камината.
   - Какво ще става днес, Алекс?…. - попита Ким.
   - Възможно е днес да продължим нататъка към следващата планета!… - казах аз. - Но още нищо не се знае…
   Ние със хеликоптера се намирахме край едно село на птицехуманоидите, където вчера беше имало нападение на пасарите. Навън беше слънчево, чудно време, а нашите войници правеха учение под командването на Манхатън. Местните хора и това утро дойдоха при нас да си общуваме. Те се съгласиха на военен съюз и на търговия със нас, а скоро тук щяха да дойдат драконите за да изградят своя военна база тук. Докато пиехме сутришно кафе и пушехме тримата разгледахме снимките на тази местност, която ни бяха направили войниците. Местността в която се намирахме беше изключително красива, а местните животински видове бързо свикнаха със нас, със ясното съзнание, че ние сме някакви гости тук на тази планета.
   - Алекс, хайде да се поразходим навън!… - каза Палма.
   - Да се разходим!… - казах аз.
   Асансьорът ни спусна на нивото на поляната и ние излязохме от хеликоптера. Войниците и през този ден ловяха риба в близкото езеро до селото, а както си имахме вече обичай запалихме огън и организирахме скара- бира парти със местните. За да стане по- весело пуснахме отбрана музика, която местните хора харесаха. Манхатън скоро обяви излитане към следващата планета от тази система за следобеда. Докато чакахме да дойде този час, ние се черпехме с бира и филе от риба от скарата. Щяхме да запазим добри спомени от планета 24.
   Малко след два часа следобед стартирахме към орбита и към нашия основен кораб, за да продължим към следващата планета, която искахме да изледваме. Няколко часа по- късно скачихме хеликоптера към кораба Nissan и със него продължихме нататък. Когато с Ким и Палма се върнахме в каютата си на борда на кораба, тук Рорри и сина ми се забавляваха със Поки и малкото детско роботче. Аз се разположих до камината и се унесох в мислите си със лулата в ръка. Според изчисленията на нашите навигатори, щяхме да достигнем планета 17 след десетина часа. Достатъчно време за да се видя със Рорри- майката на малкия Джексън, моя син, който беше на по- малко от две години. Докато го държах на коленете си и му говорех, той любопитстваше къде изчезвам от време на време, а аз му обясних на простичък детски език, че разузнаваме с хеликоптера, какво има по планетите. Сетне се унесох в своите мисли, а Ким, Палма и Рорри се захванаха да приготвят обяда. Мислите ми се мотаеха около миналото ми, когато живеехме на Земята, още преди робството. Спомнях си приятели, гаджета и много весели случки, които стопляха душата ми в това отдалечено и далечно място. По някое време при нас дойдоха Браун и двете ми мацки. Джейн се зарадва да ме види и се усмихна:
   - Алекс!… Как сме днес?…
   - Благодаря, превъзходно!… - казах аз.
   - Как я карате?… - попита Браун.
   - Седим си на топличко и готвим обяда!… - каза Ким. - Сядайте да пийнем джин с тоник!…
   - Какво знаем за планета 17 ?… - попита Никита.
   - Никой още не е ходил там!… - каза Браун. - Ние ще сме първите!…
   - Аха!… - кимна Никита. Джинът приятно се разливаше по телата ни, а в камината горяха дръвца и въглища, разнасяйки приятна миризма. Следобедът ни преминаваше в сладки приказки, на чаша джин и лула тютюн. Обядът скоро беше готов и седнахме да хапнем.

   Следобедът ни продължи с планове и подготовка за слизане на планета 17, тогава когато пристигнехме там. Нашият извънземен инструктор- Флу ни помагаше със плановете, със своя огромен опит в изучаването на чужди планети. В същото време около кораба ни и по курса ни нямаше никакви летящи обекти. Планета 17 достигнахме чак вечертта и започанхме сканирането й. Можехме да научим много за нея още от орбитална височина и това беше първата ни задача. Бяхме излезли с Ким и Палма на разходка из кораба. Из коридора се мотаеха войници, приготвящи хеликоптера ни за спускане към повърхността на планетата. Планирахме го за рано сутринтта, а може би и още през нощта (бордово време).
   Сканирахме планетата от пет часа. За това време открихме градове по нея, а имаше и летящи обекти. Присъствие на пасарите тука не се забелязваше, но беше напълно възможно. Дойде време да се спуснем със хеликоптера Dark star към повърхността на планетата. Бяхме поспали няколко часа, преди старта, а спсукането щеше да продължи няколко часа. Докато се спускахме надолу към планетата, аз пушех лулата си и наблюдавах приборите по пулта си. Спускането премина нормално, а на 700 м. височина задействахме балоните и увиснахме на дерижабъл над някакво море...Скоро от хеликоптера се отделиха два джета (по- малки хеликоптери, за 4- 10 души) с по четирима войника. Те щяха да направят най- първото разузнаване на тази планета. Докато чакахме информация от тях, аз пушех лула и слушах музика, а Ким и Палма се бяха сгушили у мене в двойното кресло край камината.
   - Какви ли същества обитават това място?!… - каза Ким.
   - Все някакви са!… - каза Палма. - Има ли значение това?…
   - Не. - каза Ким.
   От джетовете, пуснати на разузнаване скоро ни изпратиха първата картина от повърхността. Местните форми на живот бяха кучеподобни. Планетата не беше лоша, а когато единия джет наближи близкия град, ние видяхме какво представлява той. Добра архитектура и интересни летящи машини. Първия контакт беше осъществен съвсем скоро. Кучеподобните не се изненадаха да видят хора от Земята. Разговорите протекоха в непринудена атмосфера, а за битието на местните имахме време да научим повече.
   В следобеда нашите пилоти Джо и Джими приземиха хеликоптера на площадка край тукашен търговски център. Из между първите излезли навън бяхме ние с Браун и момичетата. Не се изненадахме, че тука имаше сьщества и от други планети. Крачехме из търговския център и попивахме всякаква информация със мислофоните си. Скоро намерихме барче и влязохме в него за да си починем след обиколката. Тук се почерпихме с някакво тукашно питие и постояхме близо час. Вече следобеда си отиваше, когато станахме за да се прибираме на борда на хеликоптера. Мислехме да пренощуваме тук на площадката край търговския център. Така щяхме да сме наблизо до местните видове и по- лесно да ги изучаваме. В края на следобеда седяхме край камината шестимата и гледахме филмите, заснети днес. Всяка нишка информация беше обработвана от компютъра за оформяне на цялостна картина на този свят. Някъде по това време Манхатън се срещна със високопоставен представител на местните видове, с който сключиха договори за военно- търговско сътрудничество. Ние показахме на госта си нашия хеликоптер и му подарихме апарат за радиовръзка със нас, който щеше да ни свързва от голяма дистанция, дори от друга планета. Той си отиде с добри впечатления от нас, а скоро след нас тука щяха да пристигнат драконите за да построят първата си тукашна военна база. Вечртта дойде при нас в уютната каюта и ни донесе приятни емоции. Докато се черпехме с джин момчетата разузнаваха из града. Интересуваше ни всичко. Откъде са другите извънземни, как живеят местните видове, ка общуват, какви са техните организми и какви особености имат те. Нашата вечер продължи на чаша джин край камината, докато Рорри и Ким правеха вечерята. В каютата беше топло и уютно, а Поки, който този път беше със нас, майстореше нещо в своя кът. Както се разбра, Поки майстореше свой робот- помощник, пригаждайки детски робот за универсална дейност. Аз пушех лула, а у мене се бяха излегнали Ким и Палма в удобното двойно кресло до камината. Тази вечер нямахме никакви сериозни задачи и се бяхме оставили на доброто си настроение…
   - Още една приятелска планета!…. - каза Палма.
   - Да, в тази система явно ще сформираме добър военен съюз!… - каза Браун.
   - Кога ще дойдат тука драконите?… - попита Ким.
   - Те непрекъснато знаят какво правим ние, а щом всичко е наред, ще дойдат за да построят военната си база и тук!…. - каза Браун.
   По някое време тримата с Ким и Палма излязохме за разходка из хеликоптера. По коридорите имаше предимно войници от охраната, а Манхатън беше отишъл да напазарува интересни стоки от пазарището. Свихме към басейна, където тримата поплувахме близо час. Сетне завлякохме униформите си, стегнахме се и излязохме из града с петима войника охрана. Нямахме конкретна цел, а просто се разхождахме. Този град беше интересен по принцип.
   Бяхме завили по една улица, водеща към кея до реката. Тук местността беше изключително привлекателна, осветена с улични лампи. Планета 17 имаше две луни, а точно тази вечер те се виждаха на западното небе, почти една до друга.
   - Тука е страхотно!… - каза Ким, хванала се под ръка за мене, а Палма тъкмо ни правеше снимки.
   - Предполагам, че ще разузнаем и тези луни!… - каза Палма.
   - Естествено!… Ще разузнаем и тях!… - казах аз, и тримата седнахме на една пейка на кея, загледани в небосклона, обсипан със звезди. Из реката плуваха няколко корабчета, със светлинки по тях, нещо което направи вечертта ни романтична. Седяхме на пейката от близо час, а петимата войника пушеха до едно дърво на брега. Аз извадих лулата си и запалих, а Ким и Палма извадиха малките шишета с джин от униформите си.
   - Наздраве!… - кимнаха те и отпиха по глътка. Времето тук беше чудесно, не много студено, приятно и свежо, с ухания на непознати растения. Тримата пушехме с моята лула, отпивахме джин и съзерцавахме това чудно крайче от света. От пейката виждахме небостъргачите в далечината, както и голяма площ от реката. Нататък започваше гора, а наблизо имаше някакъв ресторант на самия кей. Ние се чувствахме превъзходно на пейката и дори не мислехме да идем на ресторанта, а войниците бяха започнали да скучаят и да си разказват стари случки от живота си.
   - Ще поостанем ли още тука?… - попита Ким. - Има нещо в това място!…
   - Нямаме задачи, можем да останем тука, колкото си искаме!… - казах аз.
   - Ще се обадим ли на Браун и мацките да дойдат при нас?… - попита Палма.
   - Да им се обадим!… - казах аз.
   Браун, Джейн и Никита ни намериха след половин час. Пейката ни събра всичките, а настроението ни тази вечер биеше всякакви рекорди. Джейн особено се радваше, че ме вижда. С нея имахме връзка близо две години, преди да се свържа със Рорри, а Палма беше най- новото нещо в живота ми, докато Ким още беше на дневен ред…
   - Какви са плановете за утре, Алекс?… - ме попита Браун.
   - Ще разглеждаме града и имаме срещи със научни работници и военни!… - казах аз.
   На сутринтта се събудих свеж и бодър. Разсъних се на чешмата и запалих лулата си, а Ким свари кафе. Докато пиехме сутришното си кафе аз подсилих огъня в камината и скоро стана приятно и топло. Хеликоптера беше все така край селото на местните видове, кучеподобните хуманоиди. За днес имахме предвидени срещи със военни и учени с които щяхме да сключим договори за сътрудничество и военен съюз. Палма стана след нас с Ким.
   - Къде сме?… - попита тя.
   - На планета 17 !… - й казах аз.
   - Пропуснах ли нещо?… - попита тя.
   - Пием кафе!… - каза Ким, а аз излязох на терасата. Утрото беше приятно, не много студено, а въздуха чист и свеж. Докато си пушех лулата съзерцавах природата около хеликоптера. Местността тук беше изключително живописна. Ким излезе при мене на терасата и се оплете у мене.
   - Хубава сутрин!… - каза тя.
   - Чак не ни се тръгва оттук!… - казах аз.
   - Кога наистина ще тръгваме оттук?… - попита тя.
   - Довечера или утре!… - казах аз.
   По- късно излязохме навън пред хеликоптера, където войниците имаха учение. Разходихме се покрай хеликоптера, а близкото езеро ни примамваше със свежестта си. И този ден войниците откриха скара- бира купон, с рибата, която наловиха тази сутрин. Дойдоха и от местните сьщества, а докато се черпехме, ние разбирахме все повече какво представлява техния свят. Скоро тука пристигнаха военни и учени със които ние щяхме да проведем разговори, относно бъдещото си сътрудничество. Манхатън и Хенсън лично се заеха със разговорите, край скарата. Договорите бяха сключени и подписани скоро. Предстоеше след нас тука да дойдат драконите и да построят своята военна база тук на планета 17. Ние вече подготвяхме плановете за по- нататъшното ни разузнаване. Тук на планета 17 имаше още много работа, но времето ни притискаше. Искахме да изучим повече планети за по- кратко време. Така стартът ни беше насрочен за след броени часове. Щяхме да посетим планета 8. Докато се готвехме за излитането, навън течеше купона със местните хора. Десетимата военни и учени получиха подаръци от нас- радиовръзка за далечни разстояния, както и компютри с база данни за нас и драконите. Те останаха доволни от нашата среща. Кучеподобните не бяха лоши хора. Престоеше ни все по- често да ги виждаме, защото вече бяхме във военен съюз и със тях.
   Към десет часа сутринтта стартирахме към орбитата, където ни чакаше основния кораб. Докато се издигахме в небесата, аз пушех лула, а у мене се беше сгушила Ким и отпиваше пепси. Престоеше ни полет до планета 8. Незнаехме много за нея. Оттука драконите само бяха прелитали транзитно. Ние щяхме тепърва да разузнаваме около планета 8. Няколко часа по- късно се скачихме с основния кораб- Nissan. Тука вече бяха готови за полет към планета 8, накъдето веднага полетяхме. Ние с Ким и Палма се прехвърлихме в тукашната си каюта, където вече ни чакаха Рорри, нашия син- Джейсън, котката Поки. Според предварителните изчисления щахме да достигнем планета 8 след 5- 6 часа. Това време ни беше достатъчно за да си починем в приятната атмосфера на старата ни каюта. Рорри се зае да приготви обяд, а ние с Ким и Палма отворихме бутилка джин и се разположихме край камината на сладки приказки. Скоро при нас дойдоха Браун, Джейн и Никита. Както обикновено на сладки приказки и чаша джин край камината. Около кораба беше чисто- нямаше никакви летящи тела, ако не броим няколко астероида, покрай които прелетяхме. В очакване на планета 8, войниците готвеха хеликоптерите за новото разузнаване, което ни предстоеше скоро. Достигнахме орбитата на планета 8, към 17 часа следобед (бордово време). Имахме време да отпочинем преди да се спуснем до повърхността на планетата със хеликоптера Dark star. В 18 часа се прехвърлихме в хеликоптера и започнахме спускането. Още докато това траеше включихме скенерите за да проверим каква е планетата. Аз си пушех лулата, а Ким беше се пльоснала върху мене и смучеше пепси. Планета 8 ни посрещна с бури в атмосферата. Поизпотихме се докато достигнем 500 м. височина, където пуснахме балоните с лек газ и увиснахме над повърхността й. Един час по- късно изпратихме два джета с войници да кацнат долу и да се огледат. Докато чакахме картина от джетовете изминаха два часа. Картината се появи и видяхме, че това са същества, подобни на мечките. Нашите войници скоро влязоха в контакт с мечките. Разговорите бяха разбираеми чрез нашите компютърни преводачи, а това което разбирахме тепърва за мечките не ни изненадваше особено. По някое време се приземихме със хеликоптера край един град на мечките. Докато скитахме из града шестимата- аз, Браун и момичетата, видяхме какво представлява света на мечоподобните. Този свят не беше изненада за нас, а май вече започвахме да свикваме със всякакви чужди планети. Шестимата се набутахме в едно барче край поредната река в живота ни. Докато се черпехме със скара- бира Ким беше плътно до мене, очарователна както винаги.
   - Колко ще поостанем тука?… - попита тя.
   - Запознаваме се, сключваме договор за военно и научно сътрудничество и заминаваме нататъка!… - казах аз. - Харесва ли ти тука?…
   - Интересно е!… - каза тя. - Особено малките мечета са особено симпатични!…
   Точно в този момент край нас минаваше малко мече, приличащо на панда. Ким стана и се заигра със него, но се оказа, че това мече е съвсем малко и още не може да говори. Така Ким се запозна с майката на мечето и ги поканихме на нашата маса. Майката на мечето ни разказа за живота си, а ние кимахме с разбиране- бащата мечок бил избягал с друга и оставил семейството си да скита само.
   - Позната история!… - каза Джейн. - А какво работите?… - попита тя майката- мечка.
   - Водя радиоканал!… Ние сме четирима там, а днес съм във почивка!… - каза тя.
   - Искате ли да ви покажем нашия хеликоптер?… - попита я Ким.
   - С удоволствие!… Тъкмо утре в програмата ще разкажа за вас!… - каза мечката.
   Доизпихме си бирата и станахме за да заведем мечката до хеликоптера. До там имахме десетина минути път с джетовете. Щом и показахме нашата машина, мечката се изненада от интересния й външен вид, а щом я видя от вътре беше направо зашеметена от високото качество на машината. По- късно излетяхме с мечката, за да се разходим над близката планина. Бяха изминали няколко часа, когато я върнахме обратно в града, а тя беше силно впечатлена от прекараното с нас време, за което на сутринтта щеше да разказва в своето радиошоу. Докато разхождахме мечоподобната извънземна нашите момчета разузнаваха из града.
   На другия ден в следобедно време седях край камината и пушех лула, а Ким и Палма бяха до мене в двойното кресло и смучеха джин.
   - Какво ще правим днес, Алекс?… - ме попита Ким.
   - Какво искате да правим днес?…. - попитах аз.
   - Нека да направим пак скара- бира парти и да извикаме мечкоподобните при нас!… - каза Ким.
   - Нямаме проблем, ще поръчам на момчетата!… - казах аз.
   Скоро пред хеликоптера разкрихме скара- бира парти и извикахме от местните на трапезата. Дойдоха избрани индивиди, от областта на науката, военни и други, с които днес щяхме да се повеселим. Войниците ни изкараха бидони с риба и бира и нашия малък празник започна. По това време ние разговаряхме със мечкоподобните, като договорихме военен съюз, търговия и научен обмен на информация. Аз се разхождах с Ким и Палма с неизменната си лула в ръка. Денят се случи хубав. Не много студено, сухо и свежо, със хубаво слънце и свеж въздух. Към следобеда ние преброихме към 300 мечоподобни на нашето парти. Риба и бира имахме в кораба в големи количества. Този ден добре се повеселихме, а на следващия ден ни изненада появата на пасарски кораби край планета 8.Инструкциите бяха да останем с хеликоптера долу, докато кораба се справи със пасарите. Леко разтревожени изчаквахме за новини.
   *
   Този път срещахме пасарите със голяма флотилия от десет техни кораба. Колкото и да искахме нямаше как да ги нападаме, можехме само да следим какво става. Очакванията ни, че ще нападнат планетата на мечоподобните се сбъднаха. За първи път от доста време насам Манхатън поиска помощ от Центъра. Три бойни кораба на драконите щяха да пристигнат до десетина часа при нас. Докато ги чакахме на борда на кораба ние следяхме пасарите. Тази вечер беше сравнително спокойна. Седяхме с Браун и момичетата край камината и пушехме тютюн. Тук беше уютно и приятно. Момичетата спретваха нещо за вечеря, докато пиехме джин. Пасарските кораби бяха наблизо, но не ни виждаха, тъй като бяхме пуснали режим невидимост. Сами не можехме да ги нападаме, но скоро щеше да дойде подкреплението. Докато станеше това можехме само да кротуваме. Тази вечер бяхме в добро настроение. Ким и Палма бяха плътно до мене, където и да отидех. Бях очарован от това и за да им се отблагодаря ги глезех като малки деца. Огъня в камината приятно грееше и миришеше на горящи дърва и въглища, добре познатата ми миризма от времето, когато живеех в планинска хижа. Романтика се разливаше из кораба ни, въпреки обстоятелствата, които днес не бяха на нашата страна.
   - Кога ще пристигне подкреплението?… - попита ме Ким.
   - Още няколко часа и са тука!… - казах аз.
   - Ние дали ще участваме в битката?… - попита Палма.
   - Нашия кораб е сравнително малък и по- скоро няма да участваме!… - каза Браун.
   Корабът ни се намираше наблизо до третата луна на планета 8. Мечкоподобните не стояха със скръстени ръце. Те се готвеха да посрещнат и отблъснат нашествието, а техните собствени сили не бяха за пренебрегване. Седяхме в лекоосветената каюта, тихо звучеше музика, а на екрана виждахме третата луна, обгърната в синьо.
   - Дали да не прескочим до луната?… - попита Джейн.
   - Какво да правим там сега?…. Пасарите ще ни забележат!… - каза Браун. - Да не би да ти е скучно?!…
   - Не, не ми е скучно, но тази луна някакси ме привлича!… - каза Джейн.
   - Ще я посетим във по- спокойни времена!… - каза Браун.
   Бяхме се обтегнали с Ким и Палма в двойното кресло, а Рорри шеташе наоколо, приготвяйки масата за вечеря. Поки отново майстореше нещо в своя ъгъл, а сина ми си играеше в симулатора. Това беше машина, която му даваше всички необходими знания за бъдещия му живот, когато порастне. Той вече си имаше и приятелка, по- голяма с няколко месеца от него. Това беше една чудна вечер, въпреки близостта ни до пасарските кораби и ние бяхме решили да се забавляваме до късно. В същото време войниците бяха пуснати да почиват с изключение на дежурните и охраната, за да бъдат на линия, ако се стигне до битка. Трите кораба на драконите ни се обадиха скоро. От там ни казаха, че летят по график и скоро ще пристигнат. Ние очаквахме с нетърпение идването им, защото ако сега ни нападнеха пасарите трудно щяхме да оцелеем. Разбира се имахме разработени планове за оцеляването си, ако нещата загрубееха, но понеже бяхме във невидимост, почти нямаше от какво да се притесняваме.
   Вечертта напредваше, а на борда бяхме будни само ние и дежурните. Пийвахме джин, слушахме музика и се радвахме на доброто си настроение и добрата компания. В същото време хвърляхме по един поглед на пасарите, а те бяха увиснали над планета 8, без да предприемат нищо повече, явно усещайки нашето присъствие. Ние със Ким и Палма излязохме по някое време да се разходим из кораба. Цареше тишина и спокойствие, а охраната беше навсякъде из кораба, макар и само с по един- двама войника на пост.
   - Хайде да се топнем в басейна!… - предложи Ким, а ние се учудихме на безумната й идея, но сетне склонихме. На басейна нямаше хора, но на барчето имаше десетина души от охраната, току- що предали смяната си и дошли да хапнат, преди да се оттеглят да спят. Скоро щом се топнахме в хладката вода, тук ни намериха Браун и неговите мацки. Те също се топнаха при нас и поплувахме близо два часа. Щом излязохме от басейна бързо навлякохме униформите си, със всичките джаджи по тях- все пак пасарите бяха съвсем наблизо и трябваше да сме нащрек. Аз седнах на един стол на бара и запалих лулата си. Бяхме задъхани и доволни от плуването, което ни освежи и подсили мускулите и тонуса ни. Пет войничета бяха дошли да си вземат кафе на постовете си. Това по принцип не беше твърде разрешено, но ние си затворихме очите пред нарушението.
   - Как е момчета?… Ще пазим ли тази нощ?… - попитах ги аз.
   - Тъй вярно, сър!… - отвърнаха те.
   - Ослушвайте се, че пасарите са съвсем наблизо!… Пуснете си картина от външните камери, задължително!…
   - Да, сър!… Така ще направим!… - казаха те, а аз ги потупах по рамото и смукнах тютюнев дим.
   Нашата разходка из кораба продължи към хамбара на хеликоптерите, които на борда на кораба бяха два. Можеше да се наложи скоро да ги използваме, ако ни забележеха пасарите. Разбира се ние се надявахме системата за невидимост да бъде безупречна както винаги. Нашия основен хеликоптер беше зареден и готов за полет, ако ни се наложеше. Тази нощ аз щях да спя малко- бях подремнал през деня. Сега се вълнувах единственно дали ще си имам компания за през нощта, макар и да не се съмнявах, че Ким и Палма няма да ме оставят сам да будувам.
   На другия ден подкреплението пристигна. Казаха ни да се отдалечим и да не се месим в битката, това бяха три кораба на драконите срещу десет на пасарите. Вечертта седяхме край камината, а аз си пушех лулата, докато Ким и Палма бяха сгушени в мене на двойното кресло. Аз бях леко тъжен и носталгично настроен. Из паметта ми се въртяха спомени от живота ми на Земята, старите приятели и гаджетата, с които отдавна нямаше как да се видим. Незнаех от какво произлиза това тъжно настроение. В каютата беше топло и уютно, а край мене Браун и момичетата. Ким и Палма ме познаваха добре. Те разбраха, че съм тъжен, но с нищо не развалиха вечертта. Имах моменти в живота си, когато ми ставаше криво и тъжно, а не се сещах защо, макар всъщност да знаех защо- заради старите времена от които имах добри спомени. По това време, докато ние се черпехме с джин, нашия кораб се отдалечаваше от мястото на битката в посока на една от луните на планета 8. Макар и луна, тя беше истинска малка планета. Щяхме да я достигнем късно вечертта, а факта, че драконите са наблизо ни даваше глътка въздух и отдавна жадувано спокойствие.
   - Днес си се оклюмал, Алекс!… - каза Джейн.
   - Да, така е!… - казах аз. - Отново ме мъчат спомените….
   - Не съжалявай, Алекс!… Та ние сме тука!… - каза Джейн, а аз кимнах разбиращо.
   Тази вечер беше по- особена за мене. Доброто настроение, което имах обикновено, сега ме беше напуснало. Пушех си лулата и мълчах, а моите хора отвориха приказка за пасарите и колко ни пречат навсякъде…
   По някое време излязох на разходка из кораба. Бях сам и тъжен. Ким понечи да ме съпроводи, но аз й отказах. Из кораба течеше учение. Войници търчаха насам натам с включени радиослушалки. Нашият командир Манхатън беше строг човек и харесваше всичко да е изрядно, хората му подготвени и натренирани, без слаби места в своята подготовка. Пред един от асансьорите се засякохме със шамана Джи- нашия гадател и маг. Той ми кимна и каза:
   - Войната със пасарите ще бъде дълга, синко!… Бъдете готови на изненади!…
   Аз му кимнах разбиращо и смукнах тютюнев дим. Шаманът Джи беше извънземен, но работеше при нас, със своите забележителни способности и умения. Той си имаше малък космически кораб, с който понякога излизаше из космоса, а се връщаше със новини от близо и далеко. Отминах Джи и завих по коридора към бара. В бара бяха дестина души от нашите учени и програмисти, които вземаха сериозно участие в управлението на кораба от своите места, макар и не на самия мостик. Кимнах им за поздрав и седнах да погледам гледката към басейна и оранжерията, все още замислен. Някъде по същото време достигнахме една от луните на планета 8. Никой от драконите още не беше стъпвал тука, заради което все пак бяхме със повишено внимание. Манхатън сметна за добре да не бързаме с тази луна, та останахме за през нощта на един час път от нея, докато я сканирахме. Със включена система за невидимост и далече от пасарските кораби можехме най- сетне да си отдъхнем от доскорощната опасна близост до тях. Аз разбира се следях новините от трите бойни кораба на драконите. За момента те само наблюдаваха пасарите, готови да започнат сериозна атака… Както си седях на бара и съзерцавах дръвчетата в оранжерията ме намериха Ким и Палма.
   - Алекс, къде изчезна?… Търсихме те навсякъде!… - каза Ким. - Тази вечер не си в настроение…
   - Имам известни проблеми със това!… - казах аз. - Затова предпочетох да съм сам, но вие пак ме намерихте…
   Те седнаха при мене, но се развали и тяхното настроение. Замълчахме един до друг, с по шишенце с джин в ръката. Лошото ми настроение можеше да означава настъпващи лоши времена, но това не винаги биваше така… Момичетата се опитваха да ме разведрят със милувки и целувки, но нищо не се получаваше. Трябваше просто да мине време за да си върна настроението… Така със лошото си настроение развалих вечертта и на моите хора. Очаквах неприятности, но незнаех точно от какъв характер. Що се отнася до пасарите, то наоколо нямаше такива наблизо. Скоро се прибрахме обратно в каютата. Браун и момичетата си бяха отишли, а Рорри приготвяше вечерята, докато нашия син си играеше с Поки. Тази извънземна котка имаше голямо влияние над него, а всъщност ние й бяхме разрешили да се грижи за него, дори при необходимост да го отведе със своето корабче, на което имаше две- три места за хора. Настанихме се около камината, но вечертта ни вече не беше същата… Бях се изправил до страничния люк и наблюдавах луната под нас. Рано сутринтта ни предстоеше да я посетим, както винаги- на разузнаване. Исках добре да се наспя, преди този полет. Разбира се нощта беше все още пред нас. Тази луна ми навяваше отново спомени, за нашата Луна на Земята. Не помнех кога за последен път бях на нашата Луна, но сигурно бяха минали години. Времето напредваше, а след вечерята Ким и Палма си легнаха и скоро заспаха, а след тях и останалите. Само аз останах буден в каютата. Седях до камината и размишлявах, а край мене звучеше тиха музика, някакво диско от далечни времена.
   На сутринтта се събудих свеж и бодър, разсъних се на чешмата и подсилих огъня в камината, а сетне запалих лулата си, а Ким свари кафе.
   - Как си днес, Алекс?… - ме попита Ким.
   - Мисля, че съм добре!… - казах аз, загледах се в люка на стената, където се виждаше една от луните на планета 8, а скоро ние седнахме край камината на чаша кафе. Скоро се събуди и Палма.
   - Къде сме, хора?… - попита тя.
   - Край луната на планета 8 !… - й казах аз.
   За след няколко часа беше насрочен старта на хеликоптера ни към луната, а докато станеше това имахме време да се постоплим и разсъним. Към десет часа сутринтта се преместихме на хеликоптера. Бяхме към 40 души, които щяхме да слезем на луната под нас. Пилотите ни Джо и Джими скоро дадоха старта. Постепенно доближавахме луната, а картинката от нея, която виждахме на екраните си постепенно се избистряше. Луната имаше разредена атмосфера, а по нея имаше колонии от затворени градове, където се произвеждаха стоки. Тук живееха над 75 форми на живот. Ние се скачихме към оказания ни док и четирима войника излязоха в града за да разузнаят положението. Аз си пушех лулата и се радвах на Ким и Палма, с които бяхме отново заедно. Ние още незнаехме какво да очакваме на тази луна, заради което внимавахме особено. Новините от корабите на драконите говореха, че те още следят пасарските кораби, готови във всеки момент да ги нападнат. Когато ние шестимата с Браун и момичетата излязохме из затворения град- колония бяхме със скафандрите си, поради разредения тук въздух. Крачехме из коридорите и слушахме всякакви разговори тук. Когато влязохме в еднао барче, ние бяхме поизморени от скитане. В барчето се поддържаше нормален приток на въздух, за да може да се консумират питиета и храна. Разпуснахме тука, докато нашите умуваха с какво да се заемем на тази луна. В бара имаше към 30 извънземни, а ние лесно завързахме разговор с някои от тях. В колониите тука се развиваше промишленост. Повечето от хората тук бяха работници, но имаше и туристи, дошли да се разходят, а някои търсеха кораби от местното производство за да си купят. Имаше и скитници, търсещи топло и въздух и комат хляб… В бара стояхме близо два часа, време през което се запознахме с местните форми на живот и със тяхното битие. На връщане към хеликоптера минахме край един от пазарите тук. Интересувахме се от интересни стоки, музика, филми. След като си напазарувахме се върнахме на борда на хеликоптера. Вече знаехме доста неща за тази луна, за което всъщност бяхме дошли тук. По някое време докато разглеждахме закупените стоки, аз запалих лулата си и кимнах на Ким:
   - Музиката им не е лоша!…
   - Какво значение има това?… - попита тя.
   - Някога си мислех, че музика имаме само ние от Земята!… - казах аз.
   - А това какво е?… - посочи Ким една кутийка на масата.
   - Не бутай!… Това е телепорт!… - казах аз.
   - Колко телепорта имаме?… - попита Палма.
   - Купихме десетина, а като ги изпробваме, ще заредим склада на хеликоптера!… - казах аз.
   Разглеждането на закупените от нас стоки продължи близо час. Манхатън беше заинтригуван от телепортите и взе един от тях, за да го изпробва. Тези машинки преместваха по един човек и багажа му в радиус от 1,000 км. Нашите налични телепотри бяха доста по- ограничени… Манхатън се завърна от изпробването на телепорта си и доволен каза:
   - Ще заредим всички на кораба си с такива телепорти!… Имат добри показатели!…
   - Щом трябва!… - каза Ким.
   - Ще изпратя хора да проверят основно тукашните стоки!… Съмнявам се, че имат интересни, стратегически стоки!… - каза Манхатън.
   - Щом трябва!… - каза Ким, а Манхатън излезе от каютата ни, впечатлен от видяното при нас.
   Аз пушех лула край камината, замислен над факта за необикновените стоки, каквито се предлагаха на тази луна. Действително оттук нив взехме доста интересни стоки, някои от които веднага влязоха на въоръжение при нас. Но това не беше всичко- драконите бяха също заинтригувани и още тази сутрин тук пристигна малък техен кораб за да видят какво се предлага тук. Както разбрахме по- късно телепортите бяха поръчани за серийно производство за цялата армия на драконите. Но и това не беше всичко- някои от видяните на тази луна стоки, бяха поръчани за серийно производство за цялата армия AFJ, към която ние всички служехме… Наближаваше обедно време, когато при нас дойдоха Браун, Джейн и Никита на чаша джин преди обяда. Новините от трите бойни кораба на драконите оставаха без промяна- те следяха пасарите, но още не ги атакуваха.
   - Какво ще правим днес, Алекс?… - ме попита Браун.
   - Ще си разглеждаме стоките, ще се разходим още един път из колонията, а сетне ще видим!… - казах му аз.
   - Алекс!… Как сме днес?… - усмихна ми се Джейн, която винаги се радваше да ме види. С нея доскоро имахме връзка, но Браун я завладя.
   - Днес съм доволен от настроението си!… - казах й аз.
   По- късно седнахме да обядваме, а плановете за деня още се разглеждаха от Манхатън и Хенсън. През целия следобед разглеждахме любопитните стоки, които можеха да ни служат дълго на въоръжение, а щом дойде вечертта ние с Браун и момичетата се разположихме край камината на чаша джин и лула тютюн. Тяхната каюта се намираше до нашата и ние просто си гостувахме от време – навреме.
   - Колко време ще останем на луната, Алекс?… - попита Джейн.
   - Докато експертите ни разгледат всички интересни стоки тук!… - казах аз.
   - А ние ще излезем ли още веднъж из колонията?… - попита пак тя.
   - Засега- не!… Вече е късно, но утре- пак!… - казах аз.
   Ким и Палма се бяха излегнали до мене в двойното кресло, а аз пушех лулата си и отпивах джин, докато се радвах на добрата компания и уютната обстановка тук. Новините от драконите бяха без промяна, но ние не забравяхме, че десет пасарски кораба са наблизо до планета 8. Драконите ги държаха под наблюдение, готови да ги атакуват. Разбира се драконите имаха нещо впредвид, че не нападаха веднага, но това не беше наша работа...
   Няколко дена по- късно ние с нашия кораб бяхме край планета 7. Докато се спускахме със хеликоптера към повърхността, аз пушех лула и се радвах на компанията на Ким и Палма. Времето беше облачно и бурно. Хеликоптерът ни се тресеше, подхванат от мощните ветрове. Резултатите от сканирането показваха наличие на флора и фауна тук, но не и на развита цивилизация, което можеше да означава, че планетата е свободна. Оставихме нашите догадки за по- късно, когато щяхме да знаем със сигурност, какво представлява планета 7. Към един часа следобед, ние се приземихме край една река на широка поляна, а наблизо имаше гора, вход към джунглата. След обичайните проверки на околните дадености, излязохме навън. Беше мъгливо и влажно, а се чуваха звуци от странни животински видове.
   - Интересен свят, не мислиш ли?… - каза Ким, която се държеше плътно за мене.
   - Вярно - интересен свят!… - каза Палма.
   - Откъде да започнем?… - попита Ким.
   - Проверка за съвместимост със нашия организъм, най – напред!… - казах аз, а в това време войниците вече ловяха риба в реката. Някой запали огън и край огъня се събрахме близо 20 души. Манхатън ръкомахаше наляво- надясно, водейки нашата малка общност към изследването на планетата. По- късно си устроихме скара- бира купон, докато течеше изследването на местността, край нас. Ние бяхме във възторг от възможността това да е свободна, ненаселена планета, но това трябваше да се докаже. Докато се черпехме със скара- бира, някой пусна хубава музика по тонколоните на хеликоптера.
   - Рибката си я бива!… - каза Джейн.
   - Резултатът е повече от ясен!… - каза Браун. - Няма сигнали във ефира, няма летящи обекти, няма градове, няма нищо, което да ни кара да мислим, че планетата е обитаема!..
   - Това означава ли, че планета 7 е совбодна?!… - възкликна Никита.
   - Напълно свободна!… - каза Браун. - Тук тепърва ще идват хора, ще се строи и гради колония…
   Ние бяхме във възторг от това откритие. Откакто се заловихме със разузнаване това беше първата необитаема планета на която попадахме. Щеше ни се ние да сме късметлиите, които ще поостанат тука, докато дойдат корабите със строители на бази. Разбира се това можеше да бъде и точно така. Можеха да ни наредят да изчакаме тука, докато дойдат строителите. Повикан от нас, скоро до нашия хеликоптер кацна и втория хеликоптер на кораба Nissan със 50 души на борда си. Те се присъединиха към нашия скара - бира купон, докато отделни наши колеги изследваха местността около нас. Това наистина беше необитаема планета. Тук предстоеше да се изгради военна база на драконите и първа колония. Двамата със Браун и четирите момичета тръгнахме покрай реката надолу към подножието на хълма. Не беше кой знае колко студено, а въздуха беше добър за нас. Крачехме по тревата и се радвахме на добрата си компания, на хубавия ден, на околната природа и на факта, че тука щеше да бъде нов дом и за нас- земляните.
   - Къде да отидем?… - попита Ким.
   - Ще погледнем какво има нататъка и ще се върнем при хеликоптерите!… - казах аз.
   Разхождахме се с часове край реката, Ким хванала ме под ръка и Палма, която береше цветя, а аз с лулата си в ръка. Тази планета беше нещо изключително. Още под влияние на рибката, която хапнахме, ние имахме усещането, че това е един своеобразен рай, макар и далече от родната ни планета Земята. Необятна и внушителна планета 7 ни се показваше в своя блясък. Бяхме възхитени от факта, че тук ще бъде нов дом не само за драконите, но и за земляните. Драконите използваха за строителство най- високи технологии. Те щяха да издигнат база тук само за десетина дни, а ние тръпнехме от мисълта, че може да ни одобрят да останем тук, като охрана на базата, а с това и на самата планета, от нашественниците, пасарите, естествено. Ние шестимата бяхме поспрели край лагерния огън и се топлехме. Имаше снежни преспи около брега, явно скоро тук беше валял сняг. Естествено цвета му не беше обикновен, а зеленикав.
   - С какво да се заемем по- напред, Алекс?… - ме попита Браун.
   - Да намерим площадка за кацане на кораба!… Тук е прекалено хубаво та да оставим кораба в орбита!… Всички ще ни бъдат благодарни!… - казах аз.
   Докато търсехме по- широко местенце за да приземим целия кораб Nissan, се мръкна. Със здрачаването се изсипа проливен дъжд. Ние се прибрахме на борда на хеликоптера доволни от разходката. Местенце за кораба намерихме на 6- 7 км. оттук- едно обширно плато сред планинските хълмове. Манхатън изпрати координатите до кораба и го зачакахме да се появи, но това едва ли щеше да се случи по- рано от сутринтта (поне бордовата). Нашият скара- бира купон се пренесе край басейна на хеликоптера, където някои от нас останаха почти през цялата нощ… Драконите приеха спокойно новината за ненаселената планета и казаха, че изпращат кораб със строители, които да очакваме в близките 200 часа.
   Със вечертта се спусна и студ, но ние небяхме навън вече. Двамата с Браун и момичетата се прибрахме в каютата край камината. Този път извънземната котка Поки беше със нас. Заварихме Поки да майстори нещо в своя ъгъл.
   - Какво става, Поки?… - попита Ким.
   - Изпробвам телепорта, дето го купихме от планета 8… - каза Поки, явно горд, че нещо е замислил (котката всъщност беше женска, но името й- мъжко).
   Аз излязох на терасата за да погледна как вали дъжда. Лулата беше в ръката ми, а автомата на рамото (ние не се разделяхме с калашниците, защото тук всичко биваше опасно). Хеликоптерът Dark star беше всъщност универсална машина за към 100 души. Функциите й далече не включваха само хеликоптер, а също- дирижабъл, кораб, подводница, а можеше и огромен паяк, крачещ през всякакъв терен. Обикновено хеликоптера беше закачен към корпуса на кораба Nissan, а за да не товарим екипажа на кораба и двигателите му, до повърхността на планетите слизахме именно с него. Nissan имаше и втори хеликоптер от същия вид, който също пускахме от време- на време.
   На сутринтта се събудих свеж и бодър, разсъних се на чешмата и запалих лулата. Ким стана след мене и взе да свари кафе, а Палма още спеше. Когато излязох на терасата по- късно видях, че се е спуснала гъста мъгла. Не се виждаше дори на 15 метра далечина. Ким се изправи до мене с чаша кафе в ръка и попита:
   - Какво ще правим днес, Алекс?…
   - Ще се разхождаме и ще опознаваме тази планета!… - казах аз.
   - Страшна мъгла имаме днес!… - каза тя.
   - Не е кой знае какъв проблем за нас!… - казах аз.
   - Да се прибираме, студено е!… - каза тя и ние влязохме в каютата.
   Палма скоро стана и попита:
   - Къде сме?…
   - На планета 7 !… - й каза Ким.
   - Пропуснах ли нещо?… - попита Палма.
   - Не. Какво да пропуснеш?… - каза Ким.
   - Ще взема да ставам вече!… - каза Палма.
   *
   Това беше един ден на планета 7, който премина в изследване на местността около нас. Корабът Nissan се приземи по обедно време и Манхатън разпредели хората за проучване на местността, флората и фауната. Ние с Браун и момичетата също се включихме в изследването, а деня се случи слънчев и приятен.
   *
   Когато вечертта се прибрахме в каютата на борда на хеликоптера, шестимата бяхме поизморени от дългия ден. Носехме проби от различни предмети из местността, проби от въздуха и водата, камъни и дръчвчета. Само през една врата до каютата си имахме малка ниша- лаборатория, където до късно разглеждахме и сканирахме пробите. Резултатите щяха да излязат след няколко часа,но едно беше ясно- нашия, човешки организъм беше съвместим със тукашната природа, дори без специални средства и скафандри.
   По някое време седнах край камината за да изпуша една лула и да пия кафе. Ким приседна до мене в двойното кресло и каза:
   - Страхотна природа!… Незнаеш накъде да гледаш по- напред…
   - Имаме още десетина дена тук със сигурност, а сетне- незнам… - казах аз. - Драконите могат да ни назначат за охрана на базата, която ще построят тук!…
   - Струва ми се, че всички искаме да си починем тук!… Да поостанем на едно място, за повечко време… Непрекъснато се местим, не мислиш ли?… - каза Ким.
   - Възможно е да поостанем тук за по- дълго време…. - казах аз.
   В каютата беше топло и уютно тази вечер, както често ни се случваше. Браун, Джейн и Никита бяха отишли до кухнята, за да вземат това онова за хапване, а Палма разговаряше със Поки в неговия ъгъл. Тиха музика напомняше за себе си.
   - Откога не сме виждали Земята!… - замисли се Ким.
   - Често си спомням за нея… - казах аз. - Имаме приятели там, гаджета, роднини…
   На лицето на Ким се изписа нерадостно изражение, но това трая само няколко минути, преди да се оживи изведнъж и да се усмихне:
   - Страхотна професия, Алекс!… Още немога да повярвам, че разузнаваме из космоса, на мощен, боен кораб!… Светът сякаш е в краката ни!…
   - Какво още искаш да ти се случи, Ким?… - попитах аз.
   Тя отвори бутилка пепси, замисли се и каза:
   - Няма такова нещо, което да съм искала, а не се е сбъднало!… Особено сега, когато ни престои вечна младост и безсмъртие…
   - Това ни предстои, наистина!… Вечна младост и безсмъртие!… - казах аз и двамата се замислихме сериозно над новите предизвикателства, които даваше това, а в това време Браун и момичетата му се завърнаха със пакети храна.
   - Ще спретна нещо за вечеря!… - каза Никита.
   *
   Около хеликоптера и кораба в този късен час патрулираха войници, както и из коридорите на хеликоптера. Навън се спипеше дъжд, а мнозина от нас вече спяха. Ние двамата с Ким бяхме останали до късно при камината. Пийвахме кафе и пепси и пушехме тютюн, докато си приказвахме за това- онова. Поки майстореше отново нещо в своя ъгъл, а другите спяха. Планета 7 от системата Doritx се оказваше златна мина за нас, земляните, както и за драконите. Тук скоро щеше да има военна база, опора в нестабилната обстановка из околния космос. Ние мечтаехме да поостанем край още непостроената база, вместо да се скитаме от планета на планета. Умората ни се трупаше, а драконите сякаш ни подготвяха за сурово бъдеще и не ни даваха повече от 10 дена почивка… Ким, както се беше сгушила у мене въздъхна и каза:
   - Ще си взема един душ, Алекс!…
   - Върви!… - казах аз.
   *
   На сутринтта се събудих свеж и бодър, разсъних се на чешмата и запалих една лула тютюн, докато преглеждах новините от близо, далече и отчайващо далече. По- късно двамата с Ким пушехме на терасата. Навън се беше спуснала гъста мъгла, но при нас беше топло и приятно.
   - Какво ще правим днес?… - попита Ким.
   - Пак същото като вчера!… - казах аз.
   Постояхме на терасата близо половин час. В гъстата мъгла не се виждаше по- далече от 100 м. Около хеликоптера и кораба, стоящ наблизо патрулираха войници, а екипите за изследване на природата вече бяха навън и събираха проби от всичко, каквото забележеха наоколо. Ние с Ким се върнахме в каютата, а тя свари кафе и седнахме край камината да пушим и пием кафе. Скоро станаха и останалите. Палма се надигна в леглото и попита:
   - Къде сме?… Изтървах ли нещо?…
   - Нищо не си изтървала!… - й каза Ким. - На седмата планета сме!…
   Сутринтта вече преминаваше, когато двамата с Браун и момичетата излязохме навън. Край огъня, запален край реката се бяха събрали двайсетина души и си приказваха. Изследването на планетата беше в ход.
   *
   На другия ден сутринтта беше слънчево, но мъгливо. Драконите бяха пристигнали през нощта. Започваха строителството на база тук на планета 7. Корабът им беше приземен до нашия, а около него вече действаха строителните роботи. Аз запалих една лула тютюн, а Ким свари кафе. Докато пиехме кафе и пушехме стана и Палма. Край камината беше топличко, а навън доста хладно тази сутрин. Докато ние си пиехме кафето, нашите колеги се събраха с драконите, за да обсъдят охраната на базата, която щеше да се издигне тук на това място. Новите ни функции по охраната на базата изискваха от нас да отблъснем всяко нападение над базата, а дали бяхме готови за това?… Според драконите базата щеше да бъде издигната с първия си корпус до 20 дни. В същото време в района на седмата планета имаше засилено присъствие на пасарски кораби, за които ние трябваше да внимаваме. Драконите със техните роботи започнаха строителството на базата в ускорено темпо. До 20 дни тук щеше да се издигне първата сграда от базата. Двамата с Браун и момичетата се бяхме събрали край камината и обсъждахме действията си за този ден. Ние нямаше да можем да охраняваме цялата планета, но поне базата щяхме да се опитаме.
   В следобеда си бях подремнал, станах от сън свеж и бодър и погледнах докъде са стигнали със строежа на базата. Вече бяха изляти основите и се градеше нагоре. Роботите- строители бяха изключително бързи и пъргави. Ким ме намери на терасата.
   - Наспа ли се, Алекс?… - попита тя.
   - Идеално се наспах!… - казах аз.
   - Ще пием ли кафе?… - попита тя.
   - Естествено!… - казах аз.
   В това време вторият от нашите хеликоптери- Diamand прелиташе над нас в патрулен полет.
   - Как е момчета?… - попитах аз в микрофона.
   - Чисто е, сър!… - казаха те.
   Двамата с Ким седнахме край камината да пием кафе и да пушем тютюн, а другите ги нямаше. Само Поки си майстореше нещо в неговия ъгъл.
   - Какво се чува, ще останем ли на тази планета?… - попита Ким.
   - Още нищо не се знае!… На първо време докато се строи базата ще сме тук!… - казах аз. – Имаме задачата да патрулираме със хеликоптерите наоколо, а с радарите си ще поемем пространство от 2,000 км, около базата.
   - Ще се справим ли?… - попита тя.
   - Трябва да се справим, а освен това тук ще бъде изградена отбранителна система, която ще ни е от полза!… - казах аз.
   - Отбранителна система?… - погледна ме Ким.
   - Да. Това нещо ще може да сваля всичко, което се доближи на повече от 10,000 км. от базата!… - обясних й аз. - Дело е на драконите!…
   - Това определено ще оправи нещата!…- каза Ким.
   Вечертта се спусна над нас скоро. Прибрахме всички на борда на хеликоптера и на кораба, а навън останаха само охраната и втория хеликоптер, който още патрулираше. За по- късно беше определно нашето дежурство в патрул над базата със хеликоптера ни- Dark star. Докато се готвехме за патрулирането нашите пилоти Джо и Джими изучаваха особеностите на климата тук. Скоро хубавото време приключи, спуснаха се мъгли и забуча буря. В такова време ни предстоеше да патрулираме.
   Към 17 часа вдигнахме хеликоптера и закръжихме над базата. Територията около нея вече беше под наша охрана. Някъде по пътя срещнахме другия хеликоптер, който се прибираше в базата. Бяхме седнали зад пилотите и следяхме екраните, а аз пушех лула. Местността около базата беше планинска, а в далечината имаше каньон. Избрахме да се движим със 200 км/ч, като облитахме кръг с диаметър 6,000 км. около базата. В същото време радарите ни следяха с далечина 100,000 км. нагоре към орбитата на Седмата планета. Щяхме да патрулираме през цялата нощ. Аз се запасих със търпение и си пушех лулата. Още беше рано, но по някое време на всички щеше да им стане скучно и сънливо. Освободихме 20 души от войниците именно за среднощното дежурство. Отпочинали те щяха да бъдат по- добри в патрулирането, отколкото ако ги държахме будни чак до тогава. Браун, който седеше наблизо каза:
   - Научихме за странни същества, които са особено кръвожадни!… Има ги навсякъде тука… Кръстиха ги пукори… Та значи никакво излизане навън без автомат!… Те нападат по двайсетина на куп, вече имаме пострадали сред войниците!…
   - Защо не ни предупредиха по- рано?!… - каза Джейн.
   - Предупреждавам ви навреме!… Нали разбрахте?… Планетата не е съвсем безобидна- оглеждайте се за пукори!… Погледнете на екрана, за да видите как изглеждат!… - каза Браун. Пукорите приличаха на маймуниподобни тигри с огромни муцуни и остри зъби. Запомнихме вида им защото те щяха да ни досаждат оттук- нататък, докато сме на Седмата планета. Това, че доскоро незнаехме за тях не беше проблем- вече знаехме… Патрулирането не беше трудно. През това време се запознавахме със особеностите на тази местност. Предстоеше ни често да патрулираме наоколо, поне докато сме тук на Седмата планета. Драконите ни бяха поверили охраната на базата и ние трябваше да бъдем на ниво, а не да ги подлагаме на опасност… В този момент прелитахме над устието на реката, край която се намираше базата ни. Тук тя се вливаше във морето, което продължаваше хиляди километри нататъка.
   *
   На следващата вечер седяхме двамата с Браун и момичетата край камината. Хеликоптерът беше в базата, а за по- късно вечертта имахме дежурство с него, отново над околната местност. Аз пушех лула и съзерцавах Ким и Палма, които шетаха наоколо, правеха и закуски за през нощта, тъй като щяхме да патрулираме с хеликоптера през цялата нощ. Бяхме си поспали почти през целия ден, след нощния патрул. Ким се завъртя покрай мене и каза:
   - Ще сваря кафе!…
   - Разбира се!… - казах аз.
   Базата, строена от драконите вече се отличаваше със временни постройки и първия модул на отбранителната система. Тук вече живееха над 400 дракони, заети със строителството, както и военни. Вече не бяхме съвсем сами на тази пуста планета и това ни даваше кураж да живеем.
   - Колко време имаме до дежурството?… - попита Джейн.
   - Застъпваме след два часа!… - каза Браун.
   Аз станах да се разтъпча и излязох в коридора към каютите. Из хеликоптера беше тихо. Войниците още спяха, за да са бодри, когато ни потрябват. В барчето намерих Манхатън и Йоанна. Те ми кимнаха, а той попита:
   - Готови ли сме за дежурството?…
   - Да, сър!… - отвърнах аз.
   - Ще пийнеш ли джин с нас, Алекс?… - попита Йоанна.
   - Не, благодаря, но в каютата ме чакат на кафе!… - казах аз и продължих нататъка към отсека със торпедата, където исках да проверя с какви запаси разполагаме. Някъде там се срещнах със шамана Джи. Той ми кимна и каза:
   - Пасарите идват, Алекс!…. Тази нощ ще имате отново работа с тях!…
   Аз кимнах, леко угрижен, но щом Джи казваше, то щеше да стане точно така- той беше нашият гадател, който винаги знаеше какво ни чака и ние му вярвахме безрезервно. Щом се прибрах в каютата аз веднага съобщих на другите новината. Тази нощ щяхме отново да срещнем пасарите…
   - Трябва да сме нащрек!… - каза Джейн.
   - Ще предам новината на драконите, за да имат това впредвид!… - каза Браун.
   Леко огорчени от предстоящата среща със пасарите, ние замълчахме, премисляйки своите действия за през нощта.
   *
   На другия ден се събудих по обедно време. През нощта не бяхме срещнали пасари, но това не означаваше, че Джи е сгрешил- те щяха да дойдат скоро. Станах, прозях се и докато се разсънвах на чешмата Ким ми каза:
   - Кафето е готово, Алекс!…
   - Хей сега идвам!…- казах аз.
   По- късно седяхме край камината със Ким, пушехме лула и пехме кафе. Денят се случи дъждовен и навъсен, но и ние не бяхме кой знае колко слънчеви в очакване на пасарите. Драконите също взеха мерки по този въпрос. Отбранителната система на базата беше пусната в действие и изпитана. Ако не друго, то поне в базата и около нея пасарите неможеха да пристъпят. Това ни зарадва естествено, но оставаше напрежението от предстоящата среща с тях. От нас се искаше да ги прогоним от тази планета, защото лесно можеха да пуснат корени тука. Ако ние допуснехме веднъж да слязат до повърхността, то щеше да им стане навик и дълго да се занимаваме тук на тази планета, отново със тях. Нашият извънземен инструктор Флу, който пътуваше с нас почти навсякъде беше категоричен: " Направете каквото трябва, а ние няма да ви оставим да се блъскате сами с пасарския проблем!...". Ким се беше сушила в мене и гледаше малко тъжна през люка навън. Времето беше отчайващо. Гъстата мъгла и проливния дъжд не спираха вече с часове. По- късно станаха от сън и останалите. Браун ме погледна и попита:
   - Нещо ново, Алекс?…
   - Нямаме кой знае колко новини, Браун!… - казах аз.
   - Е, все пак?… - попита той.
   - Най- важното- още не са се появили пасарите!… - казах аз.
   - Кафе има ли?… - попита Джейн.
   - Да, има!… - й каза Ким.
   По- късно шестимата бяхме покрай камината на кафе и тютюн. За следобеда имахме дежурство в патрул и бързахме да влезем в ритъм за него. Оставаха ни два часа почти до старта ни. От втория хеликоптер съобщиха, че все още е чисто. Това не ни зарадва кой знае колко. Пасарите щяха скоро да се появят…
   *
   В навъсения следобед ние със хеликоптера Dark star летяхме над базата на 3,000 км. в радиус около нея. Аз пушех лула зад пилотите Джо и Джими, а Ким беше до мене и смучеше пепси. Летяхме със 200 км/ч за да не се налага често да обръщаме посоката- това бяха само 6,000 км, през които прелитахме. Манхатън и Йоанна седяха на задните кресла и обсъждаха какви действия ще предприемем щом видим пасарите. Планът включваше съобщаване до драконите за опасността. Само след няколко часа щеше да се мръкне. Аз си проверих уредите за нощно виждане и зачаках с лулата в ръка, а Ким се зае да свари кафе. Бяхме имали и по- добри дни. Общо взето не бяхме във върховата си форма, но това пасарите не го знаеха…
   На другия ден в следобеда аз пушех лула край камината, а Ким шеташе наоколо. Хеликоптерът се намираше в базата, а за вечертта ни предстоеше патрулиране. Браун и момичетата бяха отишли на басейна, а Палма спеше. Седнахме със Ким да пием кафе.
   - Изнервих се!… - каза тя. - Пасарите още ги няма!… Това чакане ме убива!…
   - Успокой се!… Тук не сме сами!… Пасарите ще дойдат, но ние нямаме проблем с това!… Тук са и драконите!… - казах й аз. - Те няма да ни оставят сами срещу пасарите!…
   - Разбирам, но се изнервих!… - каза Ким.
   - Направи си един билков чай, ще те успокои!… - казах аз.
   - Така и ще направя!… - каза тя. - Ще сваря билков чай!…
   Аз смукнах тютюнев дим и се загледах след нея, докато тя вареше чай. Бях горд, че със маце като нея сме в интимни отношения. Навън времето беше мрачно и мъгливо. Драконите със своите роботи вече завършваха постройката за временно настаняване в базата. Оттук- нататък можехме да приемаме към 500 души в новата база. Разбира се това число растеше със всеки изминал ден, защото строежа се разширяваше бързо. Ким скоро беше готова със чая си, а аз излязох на терасата с лулата в ръка. Покрай хеликоптерите и кораба кипеше учение, а на строежа роботите издигаха нов етаж към основния корпус. Мъглата създаваше свежо настроение и някаква романтика, доколкото можеше да има романтика на тази далечна планета. Ким си изпи чая и видимо успокоена се излегна в мене на двойното кресло, а до нас гореше пгъня в камината и ухаеше на дърва и въглища. Скоро Браун, Джейн и Никита се върнаха от басейна. Момичетата бяха весели, закачиха ме като влязоха, а аз им кимнах:
   - Как беше водата?…
   - О, водата беше чудесна!… - каза Джейн. - А ти, Алекс?… Как си днес?…
   - Идеално съм!… - казах аз.
   - Кафе ли пиете?… - попита Джейн.
   - Кафе, чай… - казах аз.
   Следобедът си отиваше вече, а ние се стягахме за патрулиране със хеликоптера Dark star. Оставаше един час до излитането, а аз пушех лула край камината и съзерцавах Ким и Палма, които приготвяха сандвичи за през нощта, докато патрулираме. Това бяха моите мацки, а с тях беше по- весело, отколкото да съм сам. Освен това връзката ни течеше по мед и масло, което особено ме радваше и беше най- хубавото нещо в живота ми напоследък. Излетяхме на смрачаване. Както и предишните патрули се движехме със 200 км/ч защото зоната беше с диаметър само 6,000 км. и ако летяхме бързо щяхме постоянно да завиваме обратно. Тримата с Ким и Палма седяхме зад пултовете и смучехме пепси, а Браун, Джейн и Никита бяха зад нас и следяха картината идваща от външните камери, но наоколо беше чисто и пусто все още.
   На сутринтта се събудихме от сигнала за тревога. Два пасарски кораба бяха засечени над планетата. Докато се разсънвах нашите пилоти Джо и Джими издигнаха хеликоптера в небето за да посрещнем пасарите. Тези омразни чудовища бяха навсякъде из околния космос. Нашите хора от кораба Nissan го издигнаха скоро в небесата. Предстоеше ни битка с пасарите и ние бяхме леко уплашени.
   Четири часа по- късно бяхме в орбита и дебнехме двата пасарски кораба. Аз пушех лула, вперил поглед в екраните, където виждахме пасарските кораби. Те летяха по курс близък до орбитата, но нямаха още намерения да приближават, сякаш чакаха заповед. Ние съответно си стояхме в невидимост на достатъчно разстояние за да ги следим и със това новата ни среща приключваше. Двата кораба бяха стандартни за техните виждания, т.е. стоместни. Значи имахме 200 пасари близо до нас. Затова и внимавахме много. Пасарите бяха ненаситни чудовища, нападнали до момента стотици планети. Ким беше сварила кафе. Тя ми сипа от термуса чаша кафе и каза:
   - Доколкото разбрах няма да се връщаме в базата докато не се изчисти положението със пасарите?…
   - Да. - казах аз. - Няма да се връщаме в базата!…
   - До колко часа ни е дежурството на мостика?… - попита тя.
   - Още два часа… - отвърнах аз.
   Дебненето край пасарските кораби ни опъваше нервите, но факта че сме невидими ни правеше смели. Нямахме никакво желание да виждаме пасарите отблизо. Докато ги следяхме Манхатън и малък екип програмираха четири бойни модула за нападение. Модулите SX8 бяха автоматични и ние нямахме враг, който да беше оцелял от среща с такива модули. Те бяха проектирани на Земята от земните военни. Ким седеше до мене, отпиваше кафе и си разменяхме лулата с тютюн, пушейки един след друг. От дългото чакане бяхме претръпнали и почти не гледахме към часовника.
   - Колко ли време ще висим тука?!… - каза тя.
   - Колкото е необходимо… - казах аз. - Скоро ще ни дойде почивката и ще се разведрим!…
   Почивката ни скоро дойде. Скътахме се в каютата и запалихме камината. Имахме десет часа за почивка, време достатъчно за да се наспим и похапнем. Скоро в каютата стана топло и уютно. Ким седеше до мене на двойното кресло и смучеше пепси, а аз пушех лула и отпивах джин. Срещу нас седяха Браун, Джейн и Никита, пушеха лула и отпиваха джин с тоник.
   - Тук можем да висим с месеци!… - каза Джейн. - Пасарите явно изчакват някаква заповед, преди да тръгнат на някъде…
   - Да. Чакат заповед!… А може и да подминат Седмата планета… Нищо не се знае още… Но ние трябва да останем на поста си!…- каза Браун.
   - Някой иска ли кафе?… - попита Палма, а ние кимнахме. От креслото виждах звездната шир около кораба през стъклената стена. Тази вечер бях в добро настроение и съзерцавах Ким и Палма, докато те се мотаеха покрай мене. Нашата извънземна котка днес отново майстореше нещо по скафандъра и телепорта си. Както разбрахме се готвеше да проникне на борда на единия пасарски кораб. Ние бяхме отрицателно настроени към подобна негова акция, но Поки имаше висшо военно образование и можеше да взема собствени решения. Палма скоро донесе термус със кафе и разсипа по чашите ни. Вечертта се очертаваше спокойна, въпреки близостта ни до пасарските кораби. Някъде по това време втория хеликоптер пристигна до нашия за скачване, както беше решил Манхатън. Оттук нататък щяхме да бъдем заедно двата екипажа на двата хеликоптера, а кораба Nissan оставаше в ниска орбита, готов за бойни действия. Както се очакваше след скачването на двата хеликоптера, двата екипажа се събраха край нашия басейн на скромно тържество, но ние предпочетохме скромната си компания и останахме в каютата си. Тази нощ до късно из хеликоптера сновяха развеселени наши колеги и звучеше музика. Ние бяхме свободни до сутринтта, когато ни чакаше бойно дежурство на мостика…
   - Да си пуснем и ние музика!… - каза Браун.
   - Хей сега ще пусна музика!… - каза Никита и избра музика от далечното ни минало, такава каквато повечето от нас обичахме. Ние се топлехме на камината, слушахме музика и се стараехме да не мислим за опасността, до която бяхме наблизо.
   *
   На сутринтта шестимата бяхме на дежурство на мостика. Аз пушех лула и разсеяно слушах разговорите наоколо. Ким и Палма бяха от двете ми страни, а Браун, Джейн и Никита на предните кресла, точно зад пилотите Джо и Джими. Двата пасарски кораба правеха някакви маневри, вероятно се скачваха, а ние чакахме да се случи каквото и да е, защото вече умирахме от скука, а бяхме претръпнали от страховете си.
   - Май се скачват!… - каза Ким.
   - Вероятно… - каза Палма.
   - Имаме да висим тука… - каза Ким.
   - Какво от това?… - каза Палма.
   - Момичета, я направете кафе!… - казах аз.
   - Ще направим!… - каза Ким.
   Тъкмо си пиехме кафето, когато от единия кораб се отдели совалка и се спусна към планетата. На нашия хеликоптер беше наредено да я следваме. Нашите пилоти изпълниха заповедта и се спуснахме след пасарската совалка, която се беше насочила надолу към повърхността на планета 7.
   *
   Три часа по- късно пасарския хеликоптер кацна на една поляна на 8,200 км. от базата, в една планинска местност. Ние също кацнахме, а от камерите пуснати над совалката следяхме какво правят пасарите. Манхатън излезе навън с десетима войника и двойка гепарди, за да огледат местността. Ние с Браун и момичетата излязохме пред хеликоптера да изпушим по лула тютюн. Времето беше студено и валеше сняг, а слънцето се криеше зад облаците. Докато пушехме Манхатън и войниците обиколиха местността около нас. Пасарската совалка беше на 5- 6 км. оттук, а те в момента (10 души) се опитваха да сглобят временна шатра тук. Ние само гадаехме какво са намислили, но явно се интересуваха от тази планета. Пред хеликоптера поставихме караул, а ние след кратка разходка се прибрахме на топло в хеликоптера. Планината беше великолепна, а падащия сняг разведри обстановката, въпреки близостта ни до десетимата пасари. Беше дошло обедно време, когато Манхатън изпрати десет войника да следят пасарите отблизо. Инструкциите, които им даде бяха- да унищожат совалката на пасарите, при първия удобен случай. Ние седнахме край камината с Браун и момичетата и гледахме картината от камерите на войниците. Местността пре зкоято те преминаха беше изключително живописна, макар и точно сега да не беше време за съзерцаване на природата.
   Един час по- късно нашите дестима войника бяха на 50 м. от пасарската совалка и се криеха в близката гора. Пасарите сглобяваха шатра за близо 100 души, а нашите войници ги държаха под прицел и изчакваха удобен момент за да ги нападнат. Развръзката се случи половин час по- късно. Нашите войници откриха стрелба с автоматите си по пасарите, а двама от тях изстреляха снаряди с портативните си установки по совалката. Престрелката беше кратка, совалката избухна в пламъци, а докато пасарите излизаха навън, бягайки от огъня, момчетата ги ликвидираха… Манхатън взе микрофона и каза:
   - Момчета, огледайте нещо да не сте пропуснали и се прибирайте!…
   - Да, сър!…
   *
   Беше вече вечертта, когато дестте войника се прибраха на борда на хеликоптера, а пасарите още незнаеха, че са загубили совалката и десет от своите. Аз пушех лула до камината , а Ким се беше излегнала у мене и смучеше пепси. Пилотите Джо и Джими държаха хеликоптера на земята, както беше наредил Манхатън. Тази вечер беше по- особена. Намирахме се на земята, а навън беше мразовито и валеше сняг. Някои от нас излизаха навън по няколко пъти на чист въздух. Въпреки студа времето не беше бурно и можехме спокойно да се разхождаме около хеликоптера, а на двата входа имахме караул.
   На сутринтта се събудих свеж и бодър, разсъних се на чешмата и заплих лулата си. Ким вече беше станала и вареше кафе, а Палма се излежаваше в койката. Аз излязох на терасата и погледнах местността, около хеликоптера. Беше натрупал сняг, а караула пред входа се топлеше край огъня. Ким скоро донесе кафето и каза:
   - Какво ще става днес?…
   - Изобщо не знам!… - казах аз.
   Седнахме край камината за да се постоплим, а скоро стана и Палма.
   - Кафенце ли сте направили?… - попита тя и седна при нас. Браун и момичетата скоро дойдоха при нас. Докато си седяхме край камината из хеликоптера протече учение за войниците. Нашият командир- Манхатън обичаше хората му да са подготвени и във форма. Щом изпихме кафето, шестимата слязохме пред хеликоптера. Времето беше мразовито, а натрупалия сняг достигаше 3 м. височина. Около хеликоптера беше разринато и ние можахме да се поразтъпчем наоколо. Войниците от поста пред хеликоптера ни кимнаха за поздрав, а ние след като се поразходихме се прибрахме на топло в каютата. За днес още не се знаеше нищо. Пасарите все още не бяха забелязали, че една совалка от техните, вече я няма…
   По обедно време шестимата излязохме отново навън. Беше все така мразовито и усойно, но въздуха беше чист и свеж. Направихме си малка разходка, преди да се приберем обратно на хеликоптера, а аз си пушех лулата и се радвах на добрата компания.
   Вечертта дойде неусетно при нас на хеликоптера Dark star. Бяхме прекарали един чудесен ден, през който войниците разгледаха останките от совалката на пасарите, от където измъкнахме компютри и апарати за да ги разучим. Според Манхатън, ако можехме да пробием компютрите на пасарите, то войната можеше да има друго развитие и ние да бъдем водещата страна в тази война. Седяхме шестимата в каютата си и се топлехме на камината, а аз си пушех лулата. Вечертта на борда на хеликоптера беше спокойна, топла, а при нас в каютата беше приятно и уютно.
   - И днес се изтъркаля!… - каза Браун. - Нощес се падаме дежурни, когато имаме планиран полет!….
   - Нямаме проблеми!… - казах аз. - Някой научи ли какво са открили из вещите на пасарите?...
   - Още незнаем- в момента ги изследват в лабораторията!… - каза Браун.
   - Ако проникнем в компютърната им мрежа ще бъде велико постижение!… - казах аз.
   - А какъв е плана на полета за през нощта?… - попита Ким.
   - Издигаме се на 5 км. височина и пускаме балоните, за да чакаме втората пасарска совалка, която готвят за пускане към повърхността!… - каза Браун.
   Ким се беше излегнала у мене в двойното кресло и си играеше с косата ми, а Палма изчезна за минутка и се появи обратно с термус с кафе. Бях щастлив и малко поизморен, а Ким дремеше вече на рамото ми. До дежурството ни през нощта имахме време да си починем и поспим.
   *
   На другата вечер ние- 50 души със хеликоптера Dark star се намирахме на 5 км. височина и висяхме на огромните балони с лек газ- така наречената система дирижабъл. Аз пушех лула край камината в каютата, а Ким току- що беше сварила кафе. Тук бяхме с Браун и момичетата и докато наблюдавахме картината от разузнавателната сонда, доближила двата пасарски кораба, ние се чудехме какво да очакваме от тях, след като наскоро им взривихме едната совалка, а те още незнаеха това. Аз смукнах тютюнев дим и взех да прегледам новините от базата и по- нататък от Orixon 2, както и дори от Земята. Новините бяха разнообразни, а аз се бях затоплил и отпуснал в двойното кресло, а леко ме унасяше на дрямка. До сутришното ни дежурство имаше 10 часа, достатъчни за сън и почивка. Аз смукнах тютюнев дим и погледнах към екрана. Пасарите разкачаха двата кораба един от друг, като явно единия от тях щеше да лети нанякъде. Дестина минути по- късно наистина единия кораб се отдалечи и стрелна в посока към планета 31, където ние още не бяхме ходили. Докато се чудех какво ли е пък там, на планета 31, Ким се беше вкопчила у мене и гледаше с безизразно лице към стената. Явно нашата нова, все още професия не беше съвсем по нейния вкус… Браун ме погледна и наруши настъпилата тишина, казвайки:
   - Единият кораб на пасарите замина нататък!…
   - Да, видях това!… - казах аз.
   - Значи тук остават 90 пасари!… - каза Браун. - А къде е Поки?…
   - Отиде да прониква в единия кораб на пасарите!… - казах аз.
   - Но, кой от двата?… - попита той.
   - Не се притеснявай, Поки е опитен!… - казах аз.
   Аз смукнах тютюнев дим, отпих кафе и се върнах към прегледа на новините. Като цяло из тази система- Doritx, пасарите имаха близо 500 кораба, всеки един със по 100 души на борда си. Това беше сериозна армия, която будеше неприязън у драконите, а известна доза страх у нас- земляните. Както обикновено разузнаването се стараеше да открива пасарските кораби и то навреме, преди да са изяли поредното село или град. При нас конкретно положението засега беше по- различно- ние охранявахме базата, строяща се на тази необитаема планета. Това впрочем беше лека задача, макар и някои от нас да мислеха, че не им е по вкуса. Новината, която силно ме притесни беше, че голяма флота от пасарски кораби отново е навлязла в Слънчевата система… Замислих се дълбоко над тази новина и въздъхнах тежко. Явно нямаше да е лесно да се оттървем нито от пасарите, нито от робството, което макар и отречено от драконите, все още се практикуваше по нашите слънчеви планети… Ким се размърда у мене и каза:
   - Искаш ли да пийнем джин?…
   - Да ти кажа точно сега много не ми се пие джин!… - отказах й аз.
   - Аз ще пийна джин, защото ми е едно нервно…. - каза тя и извади шишенцето джин от джоба на униформата си, разклати го и развинти капачката, преди да отпие глътка.
   Нямаше още 20 ч. когато от кораба на пасарите се отдели совалка. Както беше по инструкциите на Флу, ние изпомпахме балоните и последвахме совалката, а нашия втори хеликоптер се зае да следи кораба на пасарите. В невидимост ние плавно следвахме совалката на пасарите, а тя видимо се насочваше към същото място, където беше кацнала и първата пасарска совалка, унищожена от нас. На борда на совалката отново имаше 10 пасари, както първия път.
   *
   На другия ден по обяд пушех лула в каютата край камината, а хеликоптера ни се намираше на земята, приземен на 10 км. от совалката на пасарите. Докато аз пушех лула, десет войника от нашите бяха изпратени да унищожат совалката. Ким беше до мене и пиеше кафе. Този ден започваше с добро настроение. Навън валеше сняг и духаше силен, снежен вятър, който навяваше дълбоки преспи, но в каютата ни беше топло и уютно, а ние шестимата чакахме с нетърпение новините от десетимата наши войници. На екрана вървеше картина от камерите на войниците, които напредваха през преспите към совалката на пасарите. Ние им стискахме палци, всичко да мине успешно.
   - Навън е ужасно време!… - каза Ким. - Нашите минават през триметрови преспи!….
   - Ще се справят!… - каза Браун.
   - Ще сваря още кафе!… - каза Палма.
   Един час по- късно нашите войници достигнаха до совалката и се укрепиха край група дръвчета, зад чието прикритие можеха да стрелят удобно. Те нагласиха снарядите за стрелба и зачакаха удобен момент. Зачакахме и ние шестимата. Малко по- късно нашите откриха стрелба по поста на пасарите на входа на совалката. Както се очакваше от нея наизлизаха още пасари и докато портала беше отворен нашите изтреляха десет снаряда към совалката. В последвалите взривове равносметката беше категорична- десетте пасари, бяха убити, а совалката им гореше разцепена на две. Нашите оставиха горящата машина за да се прибират. По- късно щяха да се върнат тук, за да изземат оцеляла техника, по която можехме да съдим за технологиите на пасарите. На борда на кораба им, който беше в орбита следен от втория ни хеликоптер, така й незнаеха какво се е случило, а ние ликувахме след новата си победа. На кораба им оставаха още 90 пасари, а ние бяхме нетърпеливи да убием и тях. Прибрахме войниците си с малък джет от състава на хеликоптера, а те бяха радостни от новата, малка победа. Край камината ние шестимата отворихме бутилка джин, момента беше подходящ за празнуване. Ким се пльосна до мене на двойното кресло и каза:
   - Стана още по- лесно и от първия път!…
   - Момчетата са добри, Ким!… - каза Джейн.
   - А сега, какво следва?… - попита Никита.
   - Ще загасим пожара и ще плячкосаме техниката, оцеляла в совалката!… От първата совалка оцеляха компютри, от които извлякохме полезна информация за пасарите. Имаме техните кодове, местата,където са струпани силите им и т.н.!… - каза Браун.
   - Кога имаме дежурство днес?… - попита Палма.
   - Вечертта към 20 ч.!… - каза Браун.
   - Имаме време да си пийнем!… - каза Палма.
   *
   В първите часове на следобеда нашите изнесоха от совалката на пасрите още оцеляла техника, натоварихме я на борда на хеликоптера и излетяхме към базата, както искаха драконите. Там те щяха да изследват техниката основно. Щяхме да познаваме оръжията на пасарите, техните компютри и друга техника. Базата на драконите беше на 11,000 км. от нас, а ние не бързахме натам кой знае колко. Спуснахме се със средна скорост от 500 км/ч, а докато летяхме на борда на хеликоптера се празнуваше. Манхатън и Йоанна бяха доволни от работата на нашите войници и той ги похвали за това пред всички на борда. На нашия малък празник си оформихме скара- бира тържество.
   *
   Пристигнахме в базата на драконите на другия следобед. Джо и Джими приземиха хеликоптера на площадка за кацане, а ние побързахме да излезем на въздух навън. Базата се беше разрастнала доста. Първият корпус за 1,000 души вече беше готов и функционираше. Времето тук беше дъждовно, а драконите бяха заети със работата си. Шестимата се поразходихме из базата още преди да се мръкне. Ким се беше хванала за мене под ръка, а Палма беше край нас. Докато крачехме из близкия парк ни беше спокойно и приятно- базата беше добре защитено място на тази необитаема иначе планета.
   - Тук е спокойно и приятно!… - каза Джейн. - Ще ми се да поостанем тук да се съживим малко!….
   - Може и да поостанем десетина дни!… - каза Браун. - Ще поискам такава почивка от Манхатън!…
   - А той дали ще ни я даде?… - попита Джейн.
   - Вероятно- да!… - каза Браун.
   - Ще бъде добре, ако това стане!…. - каза Джейн.
   Ние завихме от парка към първи корпус и влязохме вътре. Лесно намерихме отворено барче и седнахме да се постоплим и да хапнем по една картофена супа. Драконите ни посрещнаха без приказки- те знаеха всичко за нас…
   *
   Навън вече се мръкваше, когато излязохме от Първи корпус за да се върнем на хеликоптера. За вечертта отново имахме скара- бира празник на борда. Тук щяха да дойдат наши колеги от цялата база и щеше да бъде весело. На входа на хеликоптера ние срещнахме Манхатън и Йоанна. Браун говори с тях и като ни настигна ни предаде приятната новина, че ще почиваме в базата десет дни. Ние се зарадвахме силно на тази новина. Малко почивка без обичайното напрежение и опасности щеше да ни се отрази добре. По някое време в базата се завърна и втория хеликоптер от нашия кораб, а самия кораб беше още във орбита, но щяха да се върнат на сутринтта за почивка. Тогава щяхме да се съберем всичките 250 души- екипажа на кораба Nissan, а по всяка вероятност след почивката щаха да ни възложат друга задача, каквато и да е тя.
   *
   На сутринтта щом станахме от сън двамата със Браун седнахме край камината, а Ким свари кафе. Предстоеше ни хубав ден в базата на драконите и ние се наслаждавахме на спокойствието си. Аз запалих лулата с тютюн и излязох на терасата на каютата. Навън беше мразовито и беше натрупал сняг. Въздухът на седмата планета беше свеж и чист. Постоях двайсетина минути на тарасата, а Ким излезе при мене и каза:
   - Днес ще бъде хубав ден, Алекс!…
   - Надявам се да бъде хубав ден!… - казах аз, смукнах тютютнев дим и се загледах нататък към Първи корпус на базата. Наблюдаваше се активност край строежа. Драконите строяха с помощта на роботи и скъпа техника. През нощта беше кацнал техем кораб с 300 души, които щяха да заселят Първи корпус със постоянен статус, това бяха предимно военни. Постояхме близо час на терасата, а щом се прибрахме на топло в каютата, Палма беше сварила още кафе. Край камината на сладки приказки отидоха още няколко часа. Наближаваше обяд, когато шестимата бяхме излезнали навън покрай хеликоптера. През нощта беше натрупал сняг. По разчистените пътеки излязохме в парка. Ким ме беше хванала под ръка и се радваше на това, а аз пушех лула и наблюдавах местността около нас. Денят обещаваше да е хубав. По- късно в едно от барчетата на Първи корпус седнахме на чаша чай сред свои колеги земляни, а и дракони. Тук се говореше предимно за строежите и за пасарите. Ким се беше притиснала у мене, доволна от това, че сме заедно, че деня е хубав и освен това, че сме далеко от пасарите, нещо което радваше всички нас.
   - Ще почиваме дест дни, така ли?… - попита ме Ким.
   - Изглежда да е така!… - казах аз.
   - Чудесно!… Имахме нужда от почивка!… - каза тя.
   *
   Десетте ни почивни дни изтекоха неусетно в купони и веселба. Един ден към края на отпуската ни, Манхатън съобщи по тонколоните за готовност за старт. Тръгвахме отново на задача. Беше ни даден един час за приготвяне, а хеликоптера вече беше готов за нов полет. Когато отлетяхме ние шестимата бяхме в каютата си и наблюдавахме картина от външните камери на хеликоптера, а аз четях инструкциите за новата задача. Отивахме към планета 14 от системата Doritx. Там имаше вече база на драконите, към която летяхме. На борда си носехме поща за базата, както и 10 тона оборудване, пак за там. Докато летяхме към планета 14, имахме няколко дни време, което ние шестимата решихме да изкарваме край камината в сладки приказки. Имахме достатъчно войници, които да водят хеликоптера, а от нас се искаше просто да следим тяхната работа, срещу евентуални грешки, които биха допуснали. …
End > част № 1.

2010-07-25T23:41:00.000+03:00

Това е нов български фантастичен интернет- роман. Тази интересна история се случва далече от Земята, някъде из
бъдещето. Това, което ще прочетете тука веднага ще ви
завладее със необятността на събитията из тази история.

Бунтовниците от третия спътник. част № 1. фантастика. Valeriwax

2010-07-23T10:57:00.000+03:00

fantasy club (c)

***************************************************************************************************************
Бунтовниците от третия спътник. Част № 1. Фантастика.
***************************************************************************************************************
         Беше една спокойна вечер на борда на космическия кораб Nissan. Аз седях в каютата и пушех лула, а Ким и Палма шетаха из кухнята. Рорри беше излязла из кораба със сина ни Джейсън, а извънземната котка Поки майстореше нещо в малкото хале до каютата. Намирахме се на космодрума край Научния център на драконите на планетата Orixon 2. Бях се замислил по своите неща, предимно спомени от миналото. Тази вечер нямах дежурство на мостика, седях си до камината и се радвах на миговете спокойствие. По някое време в каютата дойдоха Браун, Никита и Джейн. Браун ме погледна и тримата се разположиха при мене край камината.
        -Какво се чува, ще ходим ли скоро на мисия?…- попита Джейн.
        -Имаме почивка няколко дни…- казах аз, а Джейн ми се усмихна закачливо и каза:
        -Да отворим бутилка джин?…
         Аз кимнах, а Ким се появи с бутилката джин и попита:
        -Кога сте на дежурство?
        -От полунощ…- каза Джейн.
         В каютата беше приятно и уютно с меката светлина и тихата музика. На планетата на драконите ние нямаше от какво да се притесняваме, не както щом сме на мисия… Времето сякаш беше спряло. Пийвахме джин и пушехме лула тютюн, а Поки по някое време завърши майсторенето си и дойде при нас. Тази извънземна котка беше станала любимка на кораба ни. Откакто завърши ремонта на малкия си кораб, Поки обичаше да изчезва от време навреме, а като се върнеше ни разказваше за приключенията си . Тази вечер на борда на нашия кораб Nissan екипажа от 200 войника почиваше, освен дежурните и охраната, а ние- 40 души, екипа алфа обмисляхме нова мисия. Нашият инструктор- дракон с името Флу ни беше предложил за обсъждане над десет различни мисиии, из между които ние трябваше да си изберем… Нашият кораб беше едно изключително съоръжение,проектирано съвместно със драконите. На борда бивахме някъде около 300 души в зависимост от гостите си. Бяхме ходили само на няколко мисии през “портала на измеренията”, който диспечерите ни отваряха в различни точки от галактиката. Последния път едва не попаднахме в капана на основните си врагове- пасарите (човекоядни чудовища, които изключително бързо се размножават). Тогава ние се бяхме оттеглили само един час, преди капана да се задейства…
         Вечертта продължаваше, а ние десетимата, всички от екип алфа обмисляхме мисия след мисия. Имахме срок от 48 часа да изберем дестинацията. Не бяхме мързеливи, нито страхливи, но кой се разделя лесно със спокойствието си. Цялото ни финансиране беше поверено на драконите, а това ни задължаваше да ходим по мисии и да не се замисляме за пари… Браун и двете му мацки ни оставиха някъде към девет часа, а ние с Ким излязохме на терасата на каютата. Въздухът беше богат на озон и се сипеше дъжд. Температурата беше към 5 градуса.
        -Какво ще правим тази вечер?…- попита Ким.
         -Да идем да поплуваме!…- предложих аз. Бордовия басейн беше част от луксовете на този кораб. Точно до него беше пък оранжерията и барчето. Докато слизахме със асансьора към нивото на басейна из кораба забелязахме да се провежда учение. Нашият командир- Манхатън беше пределно строг. На басейна имаше към двайсетина души, а водата беше с приятна температура. Поплискахме се наволя, нещо което повдигаше и настроение и общото физическо състояние. Като излязохме от водата, около час след това, Палма ни чакаше на бара с чаша джин в ръката:
        -Можеше да ме извикате и мене!…- каза тя, а Ким се нацупи, докато навличаше униформата си със всички неща по нея и особено гайвъра (разгръщащ се скафандър, голям колкото табакера). Седнахме отново на чаша джин, а присъстващите около нас правеха точно същото- обсъждаха предстоящата мисия, за която още нямаше взето решение. Аз отново потънах в собственните си мисли, с неизменната лула в ръка и автомата калашников до мене, а Ким и Палма се бяха зазяпали в екраните на ръцете си и предимно размишляваха. По- късно тримата излязохме пред кораба и прекосихме площадката за кацане. В близкия парк беше изключително приятно след дъжда. Тук се разхождаха както дракони, така и земляни от нашите сили. Тримата небързахме за никъде, макар леко да се притеснявахме от избора си на мисия, а нашите гласове при този избор можеха да са решаващи…
         На сутринтта се събудих свеж и бодър. Разсъних се на чешмата и подсилих огъня в камината. Ким вече вареше сутришното кафе. Скоро в каютата се затопли и стана приятно и уютно. Навън валеше проливен дъжд, а из кораба се провеждаше учение. Седнахме със Ким край камината. Другите още спяха.
        -Какво ще правим днес, Алекс?…- попита тя,
        -Днес ще избираме мисията!…- казах аз. Кафето беше ароматно и силно, а лулата която запалих ми върна бодрото настроение. Днес можеше и да тръгнем на мисия, веднага, щом си изберем коя, а това ми напомняше, че нямаме много свободно време.
         Скоро стана и Палма. Тя се измъкна из завивиките си и попита:
        -Къде сме?…
        -Все още тука!…- й каза Ким.
        -Да не съм изтървала нещо?…- попита Палма.
        -Не. Нищо.- каза Ким.
         По- късно тримата вървяхме из парка край космодрума. Дъждът не ни пречеше, а внасяше свежо сутришно настроение у нас. Спряхме на едно барче в парка, където имаше към 15 дракони, разни други видове извънземни, както и десетина земляни.
Денят започваше добре, а ние тримата бяхме вече почти разсънени.
         Беше малко по- късно, когато вече мисията беше избрана. Престоеше ни старт към “портала на измеренията”, откъдето щяхме да извършим скок до звездната система Doritx.
Както разбрахме стартът беше определен за след един час. Из кораба течаха последните проверки на системите, преди старта. Излетяхме нормално от космодрума край Научния център на драконите. Порталът на измеренията щяхме да достигнем след няколко часа. Докато летяхме към портала, аз , Ким и Палма пиехме кафе в каютата. Около кораба нямаше голямо движение. Само един патрулен кораб на драконите ни съпроводи до самия портал.
         Към портала на измеренията влязохме със скорост към 800 км/ч, както беше по правилник. През него щяхме да летим още няколко часа. Докато летяхме през портала, аз и Ким пиехме кафе, а Рорри приготвяше храна за обяд и вечеря. Сина ми Джейсън си играеше с Поки и малкото детско роботче, както и в симулатора, който го обучаваше на всички необходими знания. Когато по- късно излязохме от портала на измеренията, вече бяхме във системата   Doritx.   Това беше система със три звезди, 210 планети и луни.                         Браун, Джейн и Никита бяха дошли при нас.
        -Пристигнахме!…- каза Браун.- Тук имаме три звезди и 210 планети и луни… Откъде да започнем разузнаването?…
        -Според мене от най- близкия обект!…- каза Никита.
        -Така и ще направим…. Вече номерирахме планетите, пътуваме към планета 24!…- каза Браун.
        -На каква дистанция е планета 24 ?…- попита Джейн.
        -Почти пет часа !…- каза Браун.
        -Да приготвим хеликоптера за полет!…- казах аз.- Напред ще отидем със него!…
         Нашият хеликоптер Dark star беше страхотна машина- универсален малък космически кораб. С него пътувахме близо 40 души, докато големия кораб оставаше в орбита. Когато по- късно се отделихме от основния кораб, със хеликоптера, там бяхме близо 40 души, сред които нашия екип алфа, както и десет войника за охрана и разузнаване с джетовете. Приближавахме планета 24. Корабът Nissan остана в орбита, а ние със Dark star продължихме нататъка. Докато се спускахме към повърхността на планетата напред имахме няколко сонди с камери, които ни показваха предварително картина от планетата. На височина от 800 метра намалихме скоростта и пилотите Джо и Джими задействаха системата дерижабъл. Това бяха огромни балони с лек газ, които ни задържаха в небето, почти без да използваме двигателите си. Така щяхме да можем да сканираме планетата и да извършим всички проверки по безопасността си. Докато траеше сканирането и другите проверки, ние с Ким и Палма бяхме в своята тукашна каюта и пийвахме джин, а аз пушех неизменната си лула. Първата картина от повърхността, която получихме показваше, че планетата е слабо населена, а местната цивилизация няма летящи машини. Нашето разузнаване беше с няколко насоки- търсене на места за колонии на драконите, влизане в контакт с цел търговия и купуване на технологии и знания, както и от военна гледна точка за привличане на военни съюзници.
         Когато по- късно през този ден приземихме хеликоптера на една поляна край някакво селце, ние излязохме навън за да огледаме местността тук. Флората и фауната тук бяха особено интерсени. Край поляната течеше малка река, широка няколко метра. Бяхме стиснали здраво автоматите и се оглеждахме за зверове, но наблизо нямаше. Усещането при първото стъпване на тази планета не ни изненада с нищо. Чувствахме се в дълбоко извънземие, както си беше всъщност. Докато ние запалихме огън край потока, петима от нашите заминаха към селото за да осъществят първия контакт. Двамина от нашите хванаха в реката няколко риби от по два килограма, а ние се заехме да ги опечем, някой донесе бира… Хапвахме прясната риба и чакахме новини от изпратените до селото войници. Ким и Палма бяха до мене. Само половин час по- късно войниците се обадиха след осъществен контакт с местните. Ние прегледахме записа на това събитие, виждайки за пръв път местните форми на живот, които бяха птицохуманоидни същества. Нашият командир Манхатън нареди на войниците да останат в селото и да разговарят с местните по повечето от спуснатите в инструкциите задачи- търговия, технологии, военен съюз, купуване на земи. През това време ние бяхме на скара- бира край потока и се радвахме на хубавото време тук. Ким и Палма се мотаеха около мене, щастливи от хубавото време и факта, че са наблизо до мене. Аз не оставих това без реакция от моя страна. Това бяха две млади момичета и заслужаваха, човек отново и отново да флиртува с тях…
         По- късно ние загасихме огъня и тръгнахме също към селото. На хеликоптера оставихме десет души от нас, за да го охраняват. След като прекосихме поляната на дестина минути от нас беше първата колиба на местните. Те се бяха събрали около нашите войници и разговаряха с тях. Когато ние се приближихме Джейн каза:
        -Ама, че странни същества!…
        -Тихо, ще ги обидиш!…- каза Никита.
        -За какво ще говорим с тях?…- попита Джейн.
        -Оставете на мене!…- казах аз.
         Нашите петима войника бяха поразговаряли доста със местните, които ги гощаваха с някакви питиета и плодове. Ние се присъединихме към тях и Манхатън каза:
        -Какво стана момчета?…
        -Разговаряме, сър!- каза един от войниците.- Преводът е задоволителен!…
          Местните птицохуманоиди почерпиха и нас. Тогава един измежду тях се изправи и каза:
        -Добре дошли звездни хора!… Ние ще общуваме с вас със радост!… Разбира се, че ще се включим във вашия военен съюз, ще търгуваме с вас и ще ви продадем свои земи!…- каза той.- Да пием за тази среща на нашите два свята!…
         Питиетата бяха леко алкохолни, а плодовете имаха вкусове между месото и солетите. Общуването ни със местните продължи през целия ден. Те имаха прост селски живот на животновъди. По характер и неговите особености, те не бяха агресивни същества, но факта, че ще участват във военен съюз със нас говореше, че могат да бъдат силни и войнственни, когато се наложи… По- късно вървяхме из гората, аз, Ким и Палма със един от местните хора. Той ни водеше към своята колиба, скрита в гората, както ни каза той, защото така му харесвало. Тези същества бяха еднополови, размножаваха се чрез яйца, а процесът зависеше от тяхното желание за потомство. Този местен птицохуманоид имаше шест деца, някои съвсем малки. В неговата колиба беше топло и приятно. Насред нея гореше огън в глинена печка- камина. Той беше любезен да ни нагости със пържоли от животинския вид, който отглеждаше из гората. Хапвахме обилно, а виното, което ни почерпи беше превъзходно. Този местен беше техния религиозен водач, както той ни обясни. Казваше се Поик’ суан. Докато бяхме при него той ни разказа за живота в това село. Следобедът течеше, а ние се черпехме при нашия любезен домакин и въобще не бързахме.
         Вече се беше мръкнало, когато вървяхме по една пътека към хеликоптера. Ким и Палма се държаха за мене, а напред вървяха Браун, Джейн и Никита. Войниците ни също бяха с нас. Неоставихме никого в селото.
        -Да не ни нападне някой звяр!…- притесни се Ким.
        -Не се страхувай- въоръжени сме!…- казах й аз, а тя се притисна към мене, трепереща от страх.
         Стигнахме при хеликоптера без усложнения, а там вече ни чакаха.
         Вечертта ни на борда на хеликоптера Dark star   протече край камината в каютата ни. Бяхме се събрали с Браун и неговите момичета на по чаша джин.
        -Колко време ще останем на тази планета?…- попита Ким, докато отпиваше глътка джин, притисната у мене в двойното кресло.
        -Ще съберем данните за тукашната флора и фауна, за птицоподобните и след това вече ще можем да продължим нататък!….- казах й аз, смукнах тютюнев дим и се насладих на това хубаво момиче, прилепнало за мене. Вечертта продължаваше, а ние седяхме край камината в уютната каюта и се радвахме на добрата си компания. Из хеликоптера всичко беше спокойно. Охраната през пет минути минаваше покрай каютата ни.
        -Какво ще кажете за птицоподобните?…- попита Ким.
        -Добродушни са!…- каза Джейн.
        -Ще ни бъдат добри съюзници!…- каза Браун.
        -Наздраве, приятели!…- вдигна чашата си Никита.- Да пием за новата ни работа и за своя успех!… Където и да идем!…
        -Наздраве!…
         Вечертта ни се беше превърнала в малък празник. Аз пушех лула тютюн и се радвах, седнал до камината, а у мене беше сгушена Ким. Докато си пийвахме джина, ние обсъдихме плановете си за другия ден, а навън беше прохладна и тиха вечер на която се насладихме както трябваше. Когато двамата с Ким излязохме на терасата на каютата, свежият въздух ни удари чак в петите. По корабите не се дишаше съвсем чист въздух, което би излязло много скъпо…
         На сутринтта станах свеж и бодър, в добро настроение. Разсъних се на чешмата и подсилих огъня в камината. Ким стана малко след мене. Навън беше приятно време, както успях да забележа, щом се показах на терасата на каютата. Ким излезе при мене и каза:
        -Добро утро, Алекс!…
        -Добро утро!…- казах аз.
        -Какво ще правим днес?…- попита тя.
        -Същото като вчера!…- казах аз.
        -Страхотна природа има тук!…- каза тя, а аз кимнах и запалих лула тютюн.
          Палма скоро се появи при нас със кана кафе.
         -Днес май ще е хубав ден!…- каза тя и се заехме с кафето си. Навън войниците провеждаха учение, а малка група от тях ловеше риба за следобеден купон, за който до селото бяха изпратени двама души, за да повикат местните на този купон. Беше извадена бира в бидони и веселието щеше да започне всеки момент край огъня, който запалиха момчетата до потока. Ние тримата още пиехме кафе на терасата, когато заприиждаха птицехуманоидите. Те бяха стотина. Нашите момчета им дадоха по халба бира и рибешко филе от скарата, а наоколо звучеше хубава музика от нашия хеликоптер, записвана през изминалите няколко години.
        -Добро начало на контакта ни с тази форма на живот!…- каза Ким.
        -Те са добродушни и добронамерени, според мене!…- каза Палма.
        -Хайде да слезем при огъня, момичета!…- казах аз.
         Край огъня се бяхме събрали почти всички от екипажа, както и стотината местни. Те харесаха бирата, а за рибата какво да кажат- тя си беше от тяхната река. Докато се черпехме със местните извънземни ние попивахме всякаква информация, както от тях самите, така и от флората и фауната наоколо. Тука съвсем скоро щеше да има военна база на драконите, а за подробностите чакахме високопоставен човек от тази раса, с който щяхме да подпишем договори за военната база, както и търговски договор. Но това сега тук не беше на предна линия. Докато вървеше празненството ние се радвахме на хубавия ден и на хубавата природа около нас. Това щеше да остави дълбоки спомени за добре прекарано време на тази планета.
         Беше дошъл следобеда, а всички ние, около огъня продължавахме да се веселим.
        -Дали са оставили хора в селото?…- попита Браун.
        -Струва ми се, че селото беше от над 200 колиби!…- каза Никита.
        -Защо те интересува това, Браун?….- попита Ким.
        -Просто ми е любопитно!…- каза той.
         Разбира се докато ставаше всичко това имахме стабилна охрана около хеликоптера и купона ни.
         По някое време същия следобед наблизо кацна втория хеликоптер от нашия кораб със 50 души на борда. Те се разгънаха около двата хеликоптера изучавайки всеки сантиметър от местността. Бяха пристигнали и лекари, които щяха да сканират няколко хуманоида, за архива ни. Тази информация щеше да е полезна при оказването на медицинска помощ. Ние шестимата се черпехме с бира и се разхождахме край потока в ранния следобед. Филето от риба, приготвено на скара имаше добър вкус.
        -Цял ден ли ще е така?…- попита Ким.
        -Ами какво да правим друго?…- попита Джейн.
        -Ще се разглезим така!…- каза Ким.
        -Не философствай повече!…- посъветства я Никита.
         Тъкмо се бяхме разположили край огъня, когато пристигна един войник от кораба и каза:
        -Приближава кораб!… Опасяваме се, че това са пасари!…
        -Бойна тревога!…- извика Манхатън. Разтичахме се към хеликоптера, а някой обясни на местните какво става. От кораба ни препоръчаха да изчакаме долу на планетата, така й направихме. Беше започнало да се смрачава, когато шестимата се бяхме подредили край камината и пиехме кафе, а аз със неизменната лула в ръка. Навън нямаше никого, даже огъня беше загасен, а местните си отидоха в селото, треперещи от новината за голямото зло, което наближава… Скоро щом се мръкна съвсем от кораба потвърдиха, че пристига кораб на пасарите (човекоядни чудовища, основния враг на драконите). Докато ние си пиехме кафето, обсъдихме план за действие, ако пасарите кацнат някъде наблизо. Отбранителната система на хеликоптера ни беше активирана. Аз пушех лула тютюн, а у мене се беше сгушила Ким. Тази вечер нямахме същото спокойствие както предишната, но в каютата беше все така уютно и приятно.
         На сутринтта се събудих свеж и отпочинал. Разсъних се на чешмата и подсилих огъня в камината. По- късно докато със Ким пиехме сутришно кафе от доклада разбрахме, че пасарите са се приземили някъде из планетата, а сега търсеха къде са точно. Манхатън тази сутрин изпрати втория хеликоптер по следите на пасарите, а ние оставахме край това село за да изучаваме този свят, но със готовност да се евакуираме при опасност. Аз пушех лула тютюн и се радвах на започващия ден, а Ким се мотаеше около мене, още сънлива. Скоро стана от сън и Палма. По това време из хеликоптера се водеше учение. Войниците бяха готови за сблъсък със пасарите. По- късно Манхатън реши също да се включим в издирването на пасарския кораб. Излетяхме по някое време и се насочихме на изток, някъде където можеше да е кораба на пасарите. Издигнахме се на 600 м. височина и я поддържахме, докато летяхме нататъка. Издирването на пасарския кораб нямаше да е лесна работа. Ние предолагахме, че на борда му има поне 100 пасари, както обикновено. Сдяхме край камината тримата с Ким и Палма.
        -Значи и тука ще се води война!…- каза Ким.
        -Правилно си рабрала!…- казах аз.
        -Жалко за хубавата планета!…- каза Палма.
        -Не зависи нищо от нас!…- казах аз.- Пасарите са бързи и бързо се размножават, а ние разполагаме със ограничени сили!…
         Летяхме повече от час на изток, търсейки пасарския кораб. Успяхме да преброим стотина села под нас със обичайните сламени колиби, някои от тях големи шатри. Докато търсехме със всички налични средства за търсене, ние с Ким и Палма обмисляхме план за предстояща битка със пасарите. Джетовете с които разполагахме бяха четири, а войниците вече ги стягаха за предстоящи битки.
        -Развалиха ни спокойствието тези пасари!…- недоволстваше Ким.
        -Във война сме все пак!…. Какво друго да очакваме?!…- каза Палма.
         Слънцето се показваше из зад облаците, а на места валеше дъжд. Очаквахме мъгливо време с влошена видимост. Това не беше проблем за нашия хеликоптер, който беше снабден с прецизни системи за водене в мъгливо и лошо време. Сутринтта започваше с проблеми за нас.
        -Днес трябва да намерим пасарския кораб!…- казах аз.
        -Планетата е голяма, може и да не го намерим лесно!…- каза Ким.
        -А трябва ли да го търсим?…- попита Палма.
        -Затова сме тука!…- казах аз.
         По някое време от втория хеликоптер ни съобщиха, че са намерили кораба на пасарите, а ние взехме курс към тях. Това беше място на 3,200 км. от нас. Докато летяхме натам, ние обмисляхме няколко стратегии за унищожаването на пасарския кораб.
        -Колко път имаме до там?…- ме попита Ким.
        -Няколко часа!…- казах аз.
        -Достатъчно време за да пием по едно кафе!…- каза Ким.
         Седнахме около камината да пием кафе и да пушим, а хеликоптера летеше над планинска местност. Когато няколко часа по- късно намерихме втория хеликоптер, оттам ни съобщиха, че пасарския кораб в наблизо. Трябваше да вземем решения по плана за унищожаването му. Наблюдавахме пасарския кораб от близо час. Пасарите бяха излезли навън от кораба и нещо правеха край него, но какво ние неможахме да разберем.
        -Да ги обстреляме!….- каза Манхатън, а малко след това ние открихме стрелба от височина 200 м. към пасарския кораб. Нашите снаряди изненадаха чудовищата и те дадоха много жертви, а от кораба им нищо не ставаше повече.
        -Колко оцеляха от тях?…- попита Браун.
        -Четирима избягаха в гората!…- каза пилотът Джо.
        -Пуснете два джета да ги намерят и убият!…- каза Манхатън, а ние закръжихме наоколо с хеликоптера. Два часа по- късно бяхме слезли долу с джетове и преследвахме четиримата оцелели пасари. Те успяваха да ни избягат в продължение на часове. Може би знаеха, че сме повече от тях и това ги караше да бягат. Бяхме спрели да си починем до едно дърво в гората. Ким се подпря на дървото, дишайки тежко и каза:
        -Изморих се вече!…. Докога ще ги гоним?…
        -Докато ги настигнем!…- каза Браун.
         След почиваката продължихме след пасарите. Следобедът беше преполовен, когато аз запалих лулата си, крачейки след другите по пътеката през гората. Пасарите имаха преднина от половин час. Докато пушех ние стигнахме до висока поляна, под която пътя се спускаше надолу към низината. Точно тука видяхме от височината къде са четиримата пасари. Те напредваха към малко село, със стотина колиби, изглежда вече поогладнели, Ние предвидливо изпратихме два джета с войници край селото, а ние изчакахме хеликоптера да ни прибере от същата поляна, високо в планината. По- късно, вече на борда на хеликоптера научихме, че нашите войници с джетовете вече са застреляли четиримата пасари. Приземихме хеликоптера край същото село, за да нощуваме.
         Вечертта вече идваше, а ние шестимата с Браун и мацките бяхме край камината в каютата и се радвахме на настъпилото спокойствие. В каютата беше уютно и приятно, а в момента наоколо нямаше пасари. Край хеликоптера пазеха постове. Ким беше се излегнала у мене на двойното кресло и пиехме джин с по лула тютюн.
        -Хама, че приятна вечер!…- каза Ким.
        -Оттървахме се от пасарите, засега…- каза Палма.
        -Докато дойдат следващите!…- каза Браун.
        -Може да мине време до тогава!…- каза Джейн.
        -Да се радваме на спокойствието, докато го имаме!…- каза Никита.
         Тази вечер на борда на кораба бяха включили радарите за далечно прихващане, след като Манхатън се ядоса, че не сме забелязали отрано пасарския кораб. Този път нямаше да има изненади. Прихванати отдалеко, пасарите нямаше да достигнат въобще до планетата, като корабът ни щеше да ги унищожи направо в космоса. Ние шестимата се радвахме тази вечер на добро настроение, особено след като приключихме със пасарите, поне за момента. Ким се притискаше у мене и смучеше пепси, а повечето- джин. Докато си седяхме в топлата каюта войниците бяха се срещнали с местни от селото. Раздадоха им подаръци и новината, че злото е отблъснато скоро обиколи земите на птицехуманоидите. Те ни се радваха като на спасители, а ние не отказвахме вкусна риба и плодове, които ни носеха в знак на благодарност. По някое време запалихме огън край кораба, а понеже селото беше съвсем наблизо скоро заприиждаха хора от местните. Ние извадихме бидони с бира, а на скарата хвърлихме прясна риба, уловена от предишния ден. Щом пуснахме хубавата музика, празникът вече беше налице. Времето, малко хладно не ни пречеше на веселието, което щеше да продължи до късно през нощта. Шестимата с Браун и момичетата се разхождахме около огъня и се радвахме на хубавата вечер, след отблъскването на пасарите.
         На сутринтта се събудих в добро настроение. Разсъних се на чешмата и запалих лулата с тютюн, а Ким свари кафе, след което седнахме тримата край камината.
        -Какво ще става днес, Алекс?….- попита Ким.
        -Възможно е днес да продължим нататъка към следващата планета!…- казах аз.- Но още нищо не се знае…
         Ние със хеликоптера се намирахме край едно село на птицехуманоидите, където вчера беше имало нападение на пасарите. Навън беше слънчево, чудно време, а нашите войници правеха учение под командването на Манхатън. Местните хора и това утро дойдоха при нас да си общуваме. Те се съгласиха на военен съюз и на търговия със нас, а скоро тук щяха да дойдат драконите за да изградят своя военна база тук. Докато пиехме сутришно кафе и пушехме тримата разгледахме снимките на тази местност, която ни бяха направили войниците. Местността в която се намирахме беше изключително красива, а местните животински видове бързо свикнаха със нас, със ясното съзнание, че ние сме някакви гости тук на тази планета.
        -Алекс, хайде да се поразходим навън!…- каза Палма.
        -Да се разходим!…- казах аз.
         Асансьорът ни спусна на нивото на поляната и ние излязохме от хеликоптера. Войниците и през този ден ловяха риба в близкото езеро до селото, а както си имахме вече обичай запалихме огън и организирахме скара- бира парти със местните. За да стане по- весело пуснахме отбрана музика, която местните хора харесаха. Манхатън скоро обяви излитане към следващата планета от тази система за следобеда. Докато чакахме да дойде този час, ние се черпехме с бира и филе от риба от скарата. Щяхме да запазим добри спомени от планета 24.
         Малко след два часа следобед стартирахме към орбита и към нашия основен кораб, за да продължим към следващата планета, която искахме да изледваме. Няколко часа по- късно скачихме хеликоптера към кораба Nissan и със него продължихме нататък. Когато с Ким и Палма се върнахме в каютата си на борда на кораба, тук Рорри и сина ми се забавляваха със Поки и малкото детско роботче. Аз се разположих до камината и се унесох в мислите си със лулата в ръка. Според изчисленията на нашите навигатори, щяхме да достигнем планета 17 след десетина часа. Достатъчно време за да се видя със Рорри- майката на малкия Джексън, моя син, който беше на по- малко от две години. Докато го държах на коленете си и му говорех, той любопитстваше къде изчезвам от време на време, а аз му обясних на простичък детски език, че разузнаваме с хеликоптера, какво има по планетите. Сетне се унесох в своите мисли, а Ким, Палма и Рорри се захванаха да приготвят обяда. Мислите ми се мотаеха около миналото ми, когато живеехме на Земята, още преди робството. Спомнях си приятели, гаджета и много весели случки, които стопляха душата ми в това отдалечено и далечно място. По някое време при нас дойдоха Браун и двете ми мацки. Джейн се зарадва да ме види и се усмихна:
        -Алекс!… Как сме днес?…
        -Благодаря, превъзходно!…- казах аз.
        -Как я карате?…- попита Браун.
        -Седим си на топличко и готвим обяда!…- каза Ким.- Сядайте да пийнем джин с тоник!…
        -Какво знаем за планета 17 ?…- попита Никита.
        -Никой още не е ходил там!…- каза Браун.- Ние ще сме първите!…
        -Аха!…- кимна Никита. Джинът приятно се разливаше по телата ни, а в камината горяха дръвца и въглища, разнасяйки приятна миризма. Следобедът ни преминаваше в сладки приказки, на чаша джин и лула тютюн. Обядът скоро беше готов и седнахме да хапнем.
         Следобедът ни продължи с планове и подготовка за слизане на планета 17, тогава когато пристигнехме там. Нашият извънземен инструктор- Флу ни помагаше със плановете, със своя огромен опит в изучаването на чужди планети. В същото време около кораба ни и по курса ни нямаше никакви летящи обекти. Планета 17 достигнахме чак вечертта и започанхме сканирането й. Можехме да научим много за нея още от орбитална височина и това беше първата ни задача. Бяхме излезли с Ким и Палма на разходка из кораба. Из коридора се мотаеха войници, приготвящи хеликоптера ни за спускане към повърхността на планетата. Планирахме го за рано сутринтта, а може би и още през нощта (бордово време).
         Сканирахме планетата от пет часа. За това време открихме градове по нея, а имаше и летящи обекти. Присъствие на пасарите тука не се забелязваше, но беше напълно възможно. Дойде време да се спуснем със хеликоптера Dark star към повърхността на планетата. Бяхме поспали няколко часа, преди старта, а спсукането щеше да продължи няколко часа. Докато се спускахме надолу към планетата, аз пушех лулата си и наблюдавах приборите по пулта си. Спускането премина нормално, а на 700 м. височина задействахме балоните и увиснахме на дерижабъл над някакво море...Скоро от хеликоптера се отделиха два джета (по- малки хеликоптери, за 4- 10 души) с по четирима войника. Те щяха да направят най- първото разузнаване на тази планета. Докато чакахме информация от тях, аз пушех лула и слушах музика, а Ким и Палма се бяха сгушили у мене в двойното кресло край камината.
        -Какви ли същества обитават това място?!…- каза Ким.
        -Все някакви са!…- каза Палма.- Има ли значение това?…
        -Не.- каза Ким.
         От джетовете, пуснати на разузнаване скоро ни изпратиха първата картина от повърхността. Местните форми на живот бяха кучеподобни. Планетата не беше лоша, а когато единия джет наближи близкия град, ние видяхме какво представлява той. Добра архитектура и интересни летящи машини. Първия контакт беше осъществен съвсем скоро. Кучеподобните не се изненадаха да видят хора от Земята. Разговорите протекоха в непринудена атмосфера, а за битието на местните имахме време да научим повече.
         В следобеда нашите пилоти Джо и Джими приземиха хеликоптера на площадка край тукашен търговски център. Из между първите излезли навън бяхме ние с Браун и момичетата. Не се изненадахме, че тука имаше сьщества и от други планети. Крачехме из търговския център и попивахме всякаква информация със мислофоните си. Скоро намерихме барче и влязохме в него за да си починем след обиколката. Тук се почерпихме с някакво тукашно питие и постояхме близо час. Вече следобеда си отиваше, когато станахме за да се прибираме на борда на хеликоптера. Мислехме да пренощуваме тук на площадката край търговския център. Така щяхме да сме наблизо до местните видове и по- лесно да ги изучаваме. В края на следобеда седяхме край камината шестимата и гледахме филмите, заснети днес. Всяка нишка информация беше обработвана от компютъра за оформяне на цялостна картина на този свят. Някъде по това време Манхатън се срещна със високопоставен представител на местните видове, с който сключиха договори за военно- търговско сътрудничество. Ние показахме на госта си нашия хеликоптер и му подарихме апарат за радиовръзка със нас, който щеше да ни свързва от голяма дистанция, дори от друга планета. Той си отиде с добри впечатления от нас, а скоро след нас тука щяха да пристигнат драконите за да построят първата си тукашна военна база. Вечртта дойде при нас в уютната каюта и ни донесе приятни емоции. Докато се черпехме с джин момчетата разузнаваха из града. Интересуваше ни всичко. Откъде са другите извънземни, как живеят местните видове, ка общуват, какви са техните организми и какви особености имат те. Нашата вечер продължи на чаша джин край камината, докато Рорри и Ким правеха вечерята. В каютата беше топло и уютно, а Поки, който този път беше със нас, майстореше нещо в своя кът. Както се разбра, Поки майстореше свой робот- помощник, пригаждайки детски робот за универсална дейност. Аз пушех лула, а у мене се бяха излегнали Ким и Палма в удобното двойно кресло до камината. Тази вечер нямахме никакви сериозни задачи и се бяхме оставили на доброто си настроение…
        -Още една приятелска планета!….- каза Палма.
        -Да, в тази система явно ще сформираме добър военен съюз!…- каза Браун.
        -Кога ще дойдат тука драконите?…- попита Ким.
        -Те непрекъснато знаят какво правим ние, а щом всичко е наред, ще дойдат за да построят военната си база и тук!….- каза Браун.
          По някое време тримата с Ким и Палма излязохме за разходка из хеликоптера. По коридорите имаше предимно войници от охраната, а Манхатън беше отишъл да напазарува интересни стоки от пазарището. Свихме към басейна, където тримата поплувахме близо час. Сетне завлякохме униформите си, стегнахме се и излязохме из града с петима войника охрана. Нямахме конкретна цел, а просто се разхождахме. Този град беше интересен по принцип.
         Бяхме завили по една улица, водеща към кея до реката. Тук местността беше изключително привлекателна, осветена с улични лампи. Планета 17 имаше две луни, а точно тази вечер те се виждаха на западното небе, почти една до друга.
        -Тука е страхотно!…- каза Ким, хванала се под ръка за мене, а Палма тъкмо ни правеше снимки.
        -Предполагам, че ще разузнаем и тези луни!…- каза Палма.
        -Естествено!… Ще разузнаем и тях!…- казах аз, и тримата седнахме на една пейка на кея, загледани в небосклона, обсипан със звезди. Из реката плуваха няколко корабчета, със светлинки по тях, нещо което направи вечертта ни романтична. Седяхме на пейката от близо час, а петимата войника пушеха до едно дърво на брега. Аз извадих лулата си и запалих, а Ким и Палма извадиха малките шишета с джин от униформите си.
        -Наздраве!…- кимнаха те и отпиха по глътка. Времето тук беше чудесно, не много студено, приятно и свежо, с ухания на непознати растения. Тримата пушехме с моята лула, отпивахме джин и съзерцавахме това чудно крайче от света. От пейката виждахме небостъргачите в далечината, както и голяма площ от реката. Нататък започваше гора, а наблизо имаше някакъв ресторант на самия кей. Ние се чувствахме превъзходно на пейката и дори не мислехме да идем на ресторанта, а войниците бяха започнали да скучаят и да си разказват стари случки от живота си.
        -Ще поостанем ли още тука?…- попита Ким.- Има нещо в това място!…
        -Нямаме задачи, можем да останем тука, колкото си искаме!…- казах аз.
        -Ще се обадим ли на Браун и мацките да дойдат при нас?…- попита Палма.
        -Да им се обадим!…- казах аз.
         Браун, Джейн и Никита ни намериха след половин час. Пейката ни събра всичките, а настроението ни тази вечер биеше всякакви рекорди. Джейн особено се радваше, че ме вижда. С нея имахме връзка близо две години, преди да се свържа със Рорри, а Палма беше най- новото нещо в живота ми, докато Ким още беше на дневен ред…
        -Какви са плановете за утре, Алекс?…- ме попита Браун.
        -Ще разглеждаме града и имаме срещи със научни работници и военни!…- казах аз.
         На сутринтта се събудих свеж и бодър. Разсъних се на чешмата и запалих лулата си, а Ким свари кафе. Докато пиехме сутришното си кафе аз подсилих огъня в камината и скоро стана приятно и топло. Хеликоптера беше все така край селото на местните видове, кучеподобните хуманоиди. За днес имахме предвидени срещи със военни и учени с които щяхме да сключим договори за сътрудничество и военен съюз. Палма стана след нас с Ким.
        -Къде сме?…- попита тя.
        -На планета 17 !…- й казах аз.
        -Пропуснах ли нещо?…- попита тя.
        -Пием кафе!…- каза Ким, а аз излязох на терасата. Утрото беше приятно, не много студено, а въздуха чист и свеж. Докато си пушех лулата съзерцавах природата около хеликоптера. Местността тук беше изключително живописна. Ким излезе при мене на терасата и се оплете у мене.
        -Хубава сутрин!…- каза тя.
        -Чак не ни се тръгва оттук!…- казах аз.
        -Кога наистина ще тръгваме оттук?…- попита тя.
        -Довечера или утре!…- казах аз.
         По- късно излязохме навън пред хеликоптера, където войниците имаха учение. Разходихме се покрай хеликоптера, а близкото езеро ни примамваше със свежестта си. И този ден войниците откриха скара- бира купон, с рибата, която наловиха тази сутрин. Дойдоха и от местните сьщества, а докато се черпехме, ние разбирахме все повече какво представлява техния свят. Скоро тука пристигнаха военни и учени със които ние щяхме да проведем разговори, относно бъдещото си сътрудничество. Манхатън и Хенсън лично се заеха със разговорите, край скарата. Договорите бяха сключени и подписани скоро. Предстоеше след нас тука да дойдат драконите и да построят своята военна база тук на планета 17. Ние вече подготвяхме плановете за по- нататъшното ни разузнаване. Тук на планета 17 имаше още много работа, но времето ни притискаше. Искахме да изучим повече планети за по- кратко време. Така стартът ни беше насрочен за след броени часове. Щяхме да посетим планета 8. Докато се готвехме за излитането, навън течеше купона със местните хора. Десетимата военни и учени получиха подаръци от нас- радиовръзка за далечни разстояния, както и компютри с база данни за нас и драконите. Те останаха доволни от нашата среща. Кучеподобните не бяха лоши хора. Престоеше ни все по- често да ги виждаме, защото вече бяхме във военен съюз и със тях.
         Към десет часа сутринтта стартирахме към орбитата, където ни чакаше основния кораб. Докато се издигахме в небесата, аз пушех лула, а у мене се беше сгушила Ким и отпиваше пепси. Престоеше ни полет до планета 8. Незнаехме много за нея. Оттука драконите само бяха прелитали транзитно. Ние щяхме тепърва да разузнаваме около планета 8. Няколко часа по- късно се скачихме с основния кораб- Nissan. Тука вече бяха готови за полет към планета 8, накъдето веднага полетяхме. Ние с Ким и Палма се прехвърлихме в тукашната си каюта, където вече ни чакаха Рорри, нашия син- Джейсън, котката Поки. Според предварителните изчисления щахме да достигнем планета 8 след 5- 6 часа. Това време ни беше достатъчно за да си починем в приятната атмосфера на старата ни каюта. Рорри се зае да приготви обяд, а ние с Ким и Палма отворихме бутилка джин и се разположихме край камината на сладки приказки. Скоро при нас дойдоха Браун, Джейн и Никита. Както обикновено на сладки приказки и чаша джин край камината. Около кораба беше чисто- нямаше никакви летящи тела, ако не броим няколко астероида, покрай които прелетяхме. В очакване на планета 8, войниците готвеха хеликоптерите за новото разузнаване, което ни предстоеше скоро. Достигнахме орбитата на планета 8, към 17 часа следобед (бордово време). Имахме време да отпочинем преди да се спуснем до повърхността на планетата със хеликоптера Dark star. В 18 часа се прехвърлихме в хеликоптера и започнахме спускането. Още докато това траеше включихме скенерите за да проверим каква е планетата. Аз си пушех лулата, а Ким беше се пльоснала върху мене и смучеше пепси. Планета 8 ни посрещна с бури в атмосферата. Поизпотихме се докато достигнем 500 м. височина, където пуснахме балоните с лек газ и увиснахме над повърхността й. Един час по- късно изпратихме два джета с войници да кацнат долу и да се огледат. Докато чакахме картина от джетовете изминаха два часа. Картината се появи и видяхме, че това са същества, подобни на мечките. Нашите войници скоро влязоха в контакт с мечките. Разговорите бяха разбираеми чрез нашите компютърни преводачи, а това което разбирахме тепърва за мечките не ни изненадваше особено. По някое време се приземихме със хеликоптера край един град на мечките. Докато скитахме из града шестимата- аз, Браун и момичетата, видяхме какво представлява света на мечоподобните. Този свят не беше изненада за нас, а май вече започвахме да свикваме със всякакви чужди планети. Шестимата се набутахме в едно барче край поредната река в живота ни. Докато се черпехме със скара- бира Ким беше плътно до мене, очарователна както винаги.
        -Колко ще поостанем тука?…- попита тя.
        -Запознаваме се, сключваме договор за военно и научно сътрудничество и заминаваме нататъка!…- казах аз.- Харесва ли ти тука?…
        -Интересно е!…- каза тя.- Особено малките мечета са особено симпатични!…
         Точно в този момент край нас минаваше малко мече, приличащо на панда. Ким стана и се заигра със него, но се оказа, че това мече е съвсем малко и още не може да говори. Така Ким се запозна с майката на мечето и ги поканихме на нашата маса. Майката на мечето ни разказа за живота си, а ние кимахме с разбиране- бащата мечок бил избягал с друга и оставил семейството си да скита само.
        -Позната история!…- каза Джейн.- А какво работите?…- попита тя майката- мечка.
        -Водя радиоканал!… Ние сме четирима там, а днес съм във почивка!…- каза тя.
        -Искате ли да ви покажем нашия хеликоптер?…- попита я Ким.
        -С удоволствие!… Тъкмо утре в програмата ще разкажа за вас!…- каза мечката.
         Дозипихме си бирата и станахме за да заведем мечката до хеликоптера. До там имахме десетина минути път с джетовете. Щом и показахме нашата машина, мечката се изненада от интересния й външен вид, а щом я видя от вътре беше направо зашеметена от високото качество на машината. По- късно излетяхме с мечката, за да се разходим над близката планина. Бяха изминали няколко часа, когато я върнахме обратно в града, а тя беше силно впечатлена от прекараното с нас време, за което на сутринтта щеше да разказва в своето радиошоу. Докато разхождахме мечоподобната извънземна нашите момчета разузнаваха из града.
         На другия ден в следобедно време седях край камината и пушех лула, а Ким и Палма бяха до мене в двойното кресло и смучеха джин.
        -Какво ще правим днес, Алекс?…- ме попита Ким.
        -Какво искате да правим днес?….- попитах аз.
        -Нека да направим пак скара- бира парти и да извикаме мечкоподобните при нас!…- каза Ким.
        -Нямаме проблем, ще поръчам на момчетата!…- казах аз.
         Скоро пред хеликоптера разкрихме скара- бира парти и извикахме от местните на трапезата. Дойдоха избрани индивиди, от областта на науката, военни и други, с които днес щяхме да се повеселим. Войниците ни изкараха бидони с риба и бира и нашия малък празник започна. По това време ние разговаряхме със мечкоподобните, като договорихме военен съюз, търговия и научен обмен на информация. Аз се разхождах с Ким и Палма с неизменната си лула в ръка. Денят се случи хубав. Не много студено, сухо и свежо, със хубаво слънце и свеж въздух. Към следобеда ние преброихме към 300 мечоподобни на нашето парти. Риба и бира имахме в кораба в големи количества. Този ден добре се повеселихме, а на следващия ден ни изненада появата на пасарски кораби край планета 8.Инструкциите бяха да останем с хеликоптера долу, докато кораба се справи със пасарите. Леко разтревожени изчаквахме за новини.
         *
         Този път срещахме пасарите със голяма флотилия от десет техни кораба. Колкото и да искахме нямаше как да ги нападаме, можехме само да следим какво става. Очакванията ни, че ще нападнат планетата на мечоподобните се сбъднаха. За първи път от доста време насам Манхатън поиска помощ от Центъра. Три бойни кораба на драконите щяха да пристигнат до десетина часа при нас. Докато ги чакахме на борда на кораба ние следяхме пасарите. Тази вечер беше сравнително спокойна. Седяхме с Браун и момичетата край камината и пушехме тютюн. Тук беше уютно и приятно. Момичетата спретваха нещо за вечеря, докато пиехме джин. Пасарските кораби бяха наблизо, но не ни виждаха, тъй като бяхме пуснали режим невидимост. Сами не можехме да ги нападаме, но скоро щеше да дойде подкреплението. Докато станеше това можехме само да кротуваме. Тази вечер бяхме в добро настроение. Ким и Палма бяха плътно до мене, където и да отидех. Бях очарован от това и за да им се отблагодаря ги глезех като малки деца. Огъня в камината приятно грееше и миришеше на горящи дърва и въглища, добре познатата ми миризма от времето, когато живеех в планинска хижа. Романтика се разливаше из кораба ни, въпреки обстоятелствата, които днес не бяха на нашата страна.
        -Кога ще пристигне подкреплението?…- попита ме Ким.
        -Още няколко часа и са тука!…- казах аз.
        -Ние дали ще участваме в битката?…- попита Палма.
        -Нашия кораб е сравнително малък и по- скоро няма да участваме!…- каза Браун.
         Корабът ни се намираше наблизо до третата луна на планета 8. Мечкоподобните не стояха със скръстени ръце. Те се готвеха да посрещнат и отблъснат нашествието, а техните собствени сили не бяха за пренебрегване. Седяхме в лекоосветената каюта, тихо звучеше музика, а на екрана виждахме третата луна, обгърната в синьо.
        -Дали да не прескочим до луната?…- попита Джейн.
        -Какво да правим там сега?…. Пасарите ще ни забележат!…- каза Браун.- Да не би да ти е скучно?!…
        -Не, не ми е скучно, но тази луна някакси ме привлича!…- каза Джейн.
        -Ще я посетим във по- спокойни времена!…- каза Браун.
         Бяхме се обтегнали с Ким и Палма в двойното кресло, а Рорри шеташе наоколо, приготвяйки масата за вечеря. Поки отново майстореше нещо в своя ъгъл, а сина ми си играеше в симулатора. Това беше машина, която му даваше всички необходими знания за бъдещия му живот, когато порастне. Той вече си имаше и приятелка, по- голяма с няколко месеца от него. Това беше една чудна вечер, въпреки близостта ни до пасарските кораби и ние бяхме решили да се забавляваме до късно. В същото време войниците бяха пуснати да почиват с изключение на дежурните и охраната, за да бъдат на линия, ако се стигне до битка. Трите кораба на драконите ни се обадиха скоро. От там ни казаха, че летят по график и скоро ще пристигнат. Ние очаквахме с нетърпение идването им, защото ако сега ни нападнеха пасарите трудно щяхме да оцелеем. Разбира се имахме разработени планове за оцеляването си, ако нещата загрубееха, но понеже бяхме във невидимост, почти нямаше от какво да се притесняваме.
         Вечертта напредваше, а на борда бяхме будни само ние и дежурните. Пийвахме джин, слушахме музика и се радвахме на доброто си настроение и добрата компания. В същото време хвърляхме по един поглед на пасарите, а те бяха увиснали над планета 8, без да предприемат нищо повече, явно усещайки нашето присъствие. Ние със Ким и Палма излязохме по някое време да се разходим из кораба. Цареше тишина и спокойствие, а охраната беше навсякъде из кораба, макар и само с по един- двама войника на пост.
        -Хайде да се топнем в басейна!…- предложи Ким, а ние се учудихме на безумната й идея, но сетне склонихме. На басейна нямаше хора, но на барчето имаше десетина души от охраната, току- що предали смяната си и дошли да хапнат, преди да се оттеглят да спят. Скоро щом се топнахме в хладката вода, тук ни намериха Браун и неговите мацки. Те също се топнаха при нас и поплувахме близо два часа. Щом излязохме от басейна бързо навлякохме униформите си, със всичките джаджи по тях- все пак пасарите бяха съвсем наблизо и трябваше да сме нащрек. Аз седнах на един стол на бара и запалих лулата си. Бяхме задъхани и доволни от плуването, което ни освежи и подсили мускулите и тонуса ни. Пет войничета бяха дошли да си вземат кафе на постовете си. Това по принцип не беше твърде разрешено, но ние си затворихме очите пред нарушението.
        -Как е момчета?… Ще пазим ли тази нощ?…- попитах ги аз.
        -Тъй вярно, сър!…- отвърнаха те.
        -Ослушвайте се, че пасарите са съвсем наблизо!… Пуснете си картина от външните камери, задължително!…
        -Да, сър!… Така ще направим!…- казаха те, а аз ги потупах по рамото и смукнах тютюнев дим.
         Нашата разходка из кораба продължи към хамбара на хеликоптерите, които на борда на кораба бяха два. Можеше да се наложи скоро да ги използваме, ако ни забележеха пасарите. Разбира се ние се надявахме системата за невидимост да бъде безупречна както винаги. Нашия основен хеликоптер беше зареден и готов за полет, ако ни се наложеше. Тази нощ аз щях да спя малко- бях подремнал през деня. Сега се вълнувах единственно дали ще си имам компания за през нощта, макар и да не се съмнявах, че Ким и Палма няма да ме оставят сам да будувам.
         На другия ден подкреплението пристигна. Казаха ни да се отдалечим и да не се месим в битката, това бяха три кораба на драконите срещу десет на пасарите. Вечертта седяхме край камината, а аз си пушех лулата, докато Ким и Палма бяха сгушени в мене на двойното кресло. Аз бях леко тъжен и носталгично настроен. Из паметта ми се въртяха спомени от живота ми на Земята, старите приятели и гаджетата, с които отдавна нямаше как да се видим. Незнаех от какво произлиза това тъжно настроение. В каютата беше топло и уютно, а край мене Браун и момичетата. Ким и Палма ме познаваха добре. Те разбраха, че съм тъжен, но с нищо не развалиха вечертта. Имах моменти в живота си, когато ми ставаше криво и тъжно, а не се сещах защо, макар всъщност да знаех защо- заради старите времена от които имах добри спомени. По това време, докато ние се черпехме с джин, нашия кораб се отдалечаваше от мястото на битката в посока на една от луните на планета 8. Макар и луна, тя беше истинска малка планета. Щяхме да я достигнем късно вечертта, а факта, че драконите са наблизо ни даваше глътка въздух и отдавна жадувано спокойствие.
        -Днес си се оклюмал, Алекс!…- каза Джейн.
        -Да, така е!…- казах аз.- Отново ме мъчат спомените….
        -Не съжалявай, Алекс!… Та ние сме тука!…- каза Джейн, а аз кимнах разбиращо.
         Тази вечер беше по- особена за мене. Доброто настроение, което имах обикновено, сега ме беше напуснало. Пушех си лулата и мълчах, а моите хора отвориха приказка за пасарите и колко ни пречат навсякъде…
         По някое време излязох на разходка из кораба. Бях сам и тъжен. Ким понечи да ме съпроводи, но аз й отказах. Из кораба течеше учение. Войници търчаха насам натам с включени радиослушалки. Нашият командир Манхатън беше строг човек и харесваше всичко да е изрядно, хората му подготвени и натренирани, без слаби места в своята подготовка. Пред един от асансьорите се засякохме със шамана Джи- нашия гадател и маг. Той ми кимна и каза:
        -Войната със пасарите ще бъде дълга, синко!… Бъдете готови на изненади!…
         Аз му кимнах разбиращо и смукнах тютюнев дим. Шаманът Джи беше извънземен, но работеше при нас, със своите забележителни способности и умения. Той си имаше малък космически кораб, с който понякога излизаше из космоса, а се връщаше със новини от близо и далеко. Отминах Джи и завих по коридора към бара. В бара бяха дестина души от нашите учени и програмисти, които вземаха сериозно участие в управлението на кораба от своите места, макар и не на самия мостик. Кимнах им за поздрав и седнах да погледам гледката към басейна и оранжерията, все още замислен. Някъде по същото време достигнахме една от луните на планета 8. Никой от драконите още не беше стъпвал тука, заради което все пак бяхме със повишено внимание. Манхатън сметна за добре да не бързаме с тази луна, та останахме за през нощта на един час път от нея, докато я сканирахме. Със включена система за невидимост и далече от пасарските кораби можехме най- сетне да си отдъхнем от доскорощната опасна близост до тях. Аз разбира се следях новините от трите бойни кораба на драконите. За момента те само наблюдаваха пасарите, готови да започнат сериозна атака… Както си седях на бара и съзерцавах дръвчетата в оранжерията ме намериха Ким и Палма.
        -Алекс, къде изчезна?… Търсихме те навсякъде!…- каза Ким.- Тази вечер не си в настроение…
        -Имам известни проблеми със това!…- казах аз.- Затова предпочетох да съм сам, но вие пак ме намерихте…
         Те седнаха при мене, но се развали и тяхното настроение. Замълчахме един до друг, с по шишенце с джин в ръката. Лошото ми настроение можеше да означава настъпващи лоши времена, но това не винаги биваше така… Момичетата се опитваха да ме разведрят със милувки и целувки, но нищо не се получаваше. Трябваше просто да мине време за да си върна настроението… Така със лошото си настроение развалих вечертта и на моите хора. Очаквах неприятности, но незнаех точно от какъв характер. Що се отнася до пасарите, то наоколо нямаше такива наблизо. Скоро се прибрахме обратно в каютата. Браун и момичетата си бяха отишли, а Рорри приготвяше вечерята, докато нашия син си играеше с Поки. Тази извънземна котка имаше голямо влияние над него, а всъщност ние й бяхме разрешили да се грижи за него, дори при необходимост да го отведе със своето корабче, на което имаше две- три места за хора. Настанихме се около камината, но вечертта ни вече не беше същата… Бях се изправил до страничния люк и наблюдавах луната под нас. Рано сутринтта ни предстоеше да я посетим, както винаги- на разузнаване. Исках добре да се наспя, преди този полет. Разбира се нощта беше все още пред нас. Тази луна ми навяваше отново спомени, за нашата Луна на Земята. Не помнех кога за последен път бях на нашата Луна, но сигурно бяха минали години. Времето напредваше, а след вечерята Ким и Палма си легнаха и скоро заспаха, а след тях и останалите. Само аз останах буден в каютата. Седях до камината и размишлявах, а край мене звучеше тиха музика, някакво диско от далечни времена.
         На сутринтта се събудих свеж и бодър, разсъних се на чешмата и подсилих огъня в камината, а сетне запалих лулата си, а Ким свари кафе.
        -Как си днес, Алекс?…- ме попита Ким.
        -Мисля, че съм добре!…- казах аз, загледах се в люка на стената, където се виждаше една от луните на планета 8, а скоро ние седнахме край камината на чаша кафе. Скоро се събуди и Палма.
        -Къде сме, хора?…- попита тя.
        -Край луната на планета 8 !…- й казах аз.
         За след няколко часа беше насрочен старта на хеликоптера ни към луната, а докато станеше това имахме време да се постоплим и разсъним. Към десет часа сутринтта се преместихме на хеликоптера. Бяхме към 40 души, които щяхме да слезем на луната под нас. Пилотите ни Джо и Джими скоро дадоха старта. Постепенно доближавахме луната, а картинката от нея, която виждахме на екраните си постепенно се избистряше. Луната имаше разредена атмосфера, а по нея имаше колонии от затворени градове, където се произвеждаха стоки. Тук живееха над 75 форми на живот. Ние се скачихме към оказания ни док и четирима войника излязоха в града за да разузнаят положението. Аз си пушех лулата и се радвах на Ким и Палма, с които бяхме отново заедно. Ние още незнаехме какво да очакваме на тази луна, заради което внимавахме особено. Новините от корабите на драконите говореха, че те още следят пасарските кораби, готови във всеки момент да ги нападнат. Когато ние шестимата с Браун и момичетата излязохме из затворения град- колония бяхме със скафандрите си, поради разредения тук въздух. Крачехме из коридорите и слушахме всякакви разговори тук. Когато влязохме в еднао барче, ние бяхме поизморени от скитане. В барчето се поддържаше нормален приток на въздух, за да може да се консумират питиета и храна. Разпуснахме тука, докато нашите умуваха с какво да се заемем на тази луна. В бара имаше към 30 извънземни, а ние лесно завързахме разговор с някои от тях. В колониите тука се развиваше промишленост. Повечето от хората тук бяха работници, но имаше и туристи, дошли да се разходят, а някои търсеха кораби от местното производство за да си купят. Имаше и скитници, търсещи топло и въздух и комат хляб… В бара стояхме близо два часа, време през което се запознахме с местните форми на живот и със тяхното битие. На връщане към хеликоптера минахме край един от пазарите тук. Интересувахме се от интересни стоки, музика, филми. След като си напазарувахме се върнахме на борда на хеликоптера. Вече знаехме доста неща за тази луна, за което всъщност бяхме дошли тук. По някое време докато разглеждахме закупените стоки, аз запалих лулата си и кимнах на Ким:
        -Музиката им не е лоша!…
        -Какво значение има това?…- попита тя.
        -Някога си мислех, че музика имаме само ние от Земята!…- казах аз.
        -А това какво е?…- посочи Ким една кутийка на масата.
        -Не бутай!… Това е телепорт!…- казах аз.
        -Колко телепорта имаме?…- попита Палма.
        -Купихме десетина, а като ги изпробваме, ще заредим склада на хеликоптера!…- казах аз.
         Разглеждането на закупените от нас стоки продължи близо час. Манхатън беше заинтригуван от телепортите и взе един от тях, за да го изпробва. Тези машинки преместваха по един човек и багажа му в радиус от 1,000 км. Нашите налични телепотри бяха доста по- ограничени… Манхатън се завърна от изпробването на телепорта си и доволен каза:
        -Ще заредим всички на кораба си с такива телепорти!… Имат добри показатели!…
        -Щом трябва!…- каза Ким.
        -Ще изпратя хора да проверят основно тукашните стоки!… Съмнявам се, че имат интересни, стратегически стоки!…- каза Манхатън.
        -Щом трябва!… -каза Ким, а Манхатън излезе от каютата ни, впечатлен от видяното при нас.
         Аз пушех лула край камината, замислен над факта за необикновените стоки, каквито се предлагаха на тази луна. Действително оттук нив взехме доста интересни стоки, някои от които веднага влязоха на въоръжение при нас. Но това не беше всичко- драконите бяха също заинтригувани и още тази сутрин тук пристигна малък техен кораб за да видят какво се предлага тук. Както разбрахме по- късно телепортите бяха поръчани за серийно производство за цялата армия на драконите. Но и това не беше всичко- някои от видяните на тази луна стоки, бяха поръчани за серийно производство за цялата армия AFJ, към която ние всички служехме… Наближаваше обедно време, когато при нас дойдоха Браун, Джейн и Никита на чаша джин преди обяда. Новините от трите бойни кораба на драконите оставаха без промяна- те следяха пасарите, но още не ги атакуваха.
        -Какво ще правим днес, Алекс?…- ме попита Браун.
        -Ще си разглеждаме стоките, ще се разходим още един път из колонията, а сетне ще видим!…- казах му аз.
        -Алекс!… Как сме днес?…- усмихна ми се Джейн, която винаги се радваше да ме види. С нея доскоро имахме връзка, но Браун я завладя.
        -Днес съм доволен от настроението си!…- казах й аз.
          По- късно седнахме да обядваме, а плановете за деня още се разглеждаха от Манхатън и Хенсън. През целия следобед разглеждахме любопитните стоки, които можеха да ни служат дълго на въоръжение, а щом дойде вечертта ние с Браун и момичетата се разположихме край камината на чаша джин и лула тютюн. Тяхната каюта се намираше до нашата и ние просто си гостувахме от време – навреме.
        -Колко време ще останем на луната, Алекс?…- попита Джейн.
        -Докато експертите ни разгледат всички интересни стоки тук!…- казах аз.
        -А ние ще излезем ли още веднъж из колонията?…- попита пак тя.
        -Засега- не!… Вече е късно, но утре- пак!…- казах аз.
         Ким и Палма се бяха излегнали до мене в двойното кресло, а аз пушех лулата си и отпивах джин, докато се радвах на добрата компания и уютната обстановка тук. Новините от драконите бяха без промяна, но ние не забравяхме, че десет пасарски кораба са наблизо до планета 8. Драконите ги държаха под наблюдение, готови да ги атакуват. Разбира се драконите имаха нещо впредвид, че не нападаха веднага, но това не беше наша работа...
         Няколко дена по- късно ние с нашия кораб бяхме край планета 7. Докато се спускахме със хеликоптера към повърхността, аз пушех лула и се радвах на компанията на Ким и Палма. Времето беше облачно и бурно. Хеликоптерът ни се тресеше, подхванат от мощните ветрове. Резултатите от сканирането показваха наличие на флора и фауна тук, но не и на развита цивилизация, което можеше да означава, че планетата е свободна. Оставихме нашите догадки за по- късно, когато щяхме да знаем със сигурност, какво представлява планета 7. Към един часа следобед, ние се приземихме край една река на широка поляна, а наблизо имаше гора, вход към джунглата. След обичайните проверки на околните дадености, излязохме навън. Беше мъгливо и влажно, а се чуваха звуци от странни животински видове.
        -Интересен свят, не мислиш ли?…- каза Ким, която се държеше плътно за мене.
        -Вярно- интересен свят!…- каза Палма.
        -Откъде да започнем?…- попита Ким.
        -Проверка за съвместимост със нашия организъм, най – напред!…- казах аз, а в това време войниците вече ловяха риба в реката. Някой запали огън и край огъня се събрахме близо 20 души. Манхатън ръкомахаше наляво- надясно, водейки нашата малка общност към изследването на планетата. По- късно си устроихме скара- бира купон, докато течеше изследването на местността, край нас. Ние бяхме във възторг от възможността това да е свободна, ненаселена планета, но това трябваше да се докаже. Докато се черпехме със скара- бира, някой пусна хубава музика по тонколоните на хеликоптера.
        -Рибката си я бива!…- каза Джейн.
        -Резултатът е повече от ясен!…- каза Браун.- Няма сигнали във ефира, няма летящи обекти, няма градове, няма нищо, което да ни кара да мислим, че планетата е обитаема!..
        -Това означава ли, че планета 7 е совбодна?!…- възкликна Никита.
        -Напълно свободна!…- каза Браун.- Тук тепърва ще идват хора, ще се строи и гради колония…
         Ние бяхме във възторг от това откритие. Откакто се заловихме със разузнаване това беше първата необитаема планета на която попадахме. Щеше ни се ние да сме късметлиите, които ще поостанат тука, докато дойдат корабите със строители на бази. Разбира се това можеше да бъде и точно така. Можеха да ни наредят да изчакаме тука, докато дойдат строителите. Повикан от нас, скоро до нашия хеликоптер кацна и втория хеликоптер на кораба Nissan със 50 души на борда си. Те се присъединиха към нашия скара - бира купон, докато отделни наши колеги изследваха местността около нас. Това наистина беше необитаема планета. Тук предстоеше да се изгради военна база на драконите и първа колония. Двамата със Браун и четирите момичета тръгнахме покрай реката надолу към подножието на хълма. Не беше кой знае колко студено, а въздуха беше добър за нас. Крачехме по тревата и се радвахме на добрата си компания, на хубавия ден, на околната природа и на факта, че тука щеше да бъде нов дом и за нас- земляните.
        -Къде да отидем?…- попита Ким.
        -Ще погледнем какво има нататъка и ще се върнем при хеликоптерите!…- казах аз.
         Разхождахме се с часове край реката, Ким хванала ме под ръка и Палма, която береше цветя, а аз с лулата си в ръка. Тази планета беше нещо изключително. Още под влияние на рибката, която хапнахме, ние имахме усещането, че това е един своеобразен рай, макар и далече от родната ни планета Земята. Необятна и внушителна планета 7 ни се показваше в своя блясък. Бяхме възхитени от факта, че тук ще бъде нов дом не само за драконите, но и за земляните. Драконите използваха за строителство най- високи технологии. Те щяха да издигнат база тук само за десетина дни, а ние тръпнехме от мисълта, че може да ни одобрят да останем тук, като охрана на базата, а с това и на самата планета, от нашественниците, пасарите, естествено. Ние шестимата бяхме поспрели край лагерния огън и се топлехме. Имаше снежни преспи около брега, явно скоро тук беше валял сняг. Естествено цвета му не беше обикновен, а зеленикав.
        -С какво да се заемем по- напред, Алекс?…- ме попита Браун.
        -Да намерим площадка за кацане на кораба!… Тук е прекалено хубаво та да оставим кораба в орбита!… Всички ще ни бъдат благодарни!…- казах аз.
         Докато търсехме по- широко местенце за да приземим целия кораб Nissan, се мръкна. Със здрачаването се изсипа проливен дъжд. Ние се прибрахме на борда на хеликоптера доволни от разходката. Местенце за кораба намерихме на 6- 7 км. оттук- едно обширно плато сред планинските хълмове. Манхатън изпрати координатите до кораба и го зачакахме да се появи, но това едва ли щеше да се случи по- рано от сутринтта (поне бордовата). Нашият скара- бира купон се пренесе край басейна на хеликоптера, където някои от нас останаха почти през цялата нощ… Драконите приеха спокойно новината за ненаселената планета и казаха, че изпращат кораб със строители, които да очакваме в близките 200 часа.
         Със вечертта се спусна и студ, но ние небяхме навън вече. Двамата с Браун и момичетата се прибрахме в каютата край камината. Този път извънземната котка Поки беше със нас. Заварихме Поки да майстори нещо в своя ъгъл.
        -Какво става, Поки?…- попита Ким.
        -Изпробвам телепорта, дето го купихме от планета 8…- каза Поки, явно горд, че нещо е замислил (котката всъщност беше женска, но името й- мъжко).
         Аз излязох на терасата за да погледна как вали дъжда. Лулата беше в ръката ми, а автомата на рамото (ние не се разделяхме с калашниците, защото тук всичко биваше опасно). Хеликоптерът Dark star беше всъщност универсална машина за към 100 души. Функциите й далече не включваха само хеликоптер, а също- дирижабъл, кораб, подводница, а можеше и огромен паяк, крачещ през всякакъв терен. Обикновено хеликоптера беше закачен към корпуса на кораба Nissan, а за да не товарим екипажа на кораба и двигателите му, до повърхността на планетите слизахме именно с него. Nissan имаше и втори хеликоптер от същия вид, който също пускахме от време- на време.
         На сутринтта се събудих свеж и бодър, разсъних се на чешмата и запалих лулата. Ким стана след мене и взе да свари кафе, а Палма още спеше. Когато излязох на терасата по- късно видях, че се е спуснала гъста мъгла. Не се виждаше дори на 15 метра далечина. Ким се изправи до мене с чаша кафе в ръка и попита:
        -Какво ще правим днес, Алекс?…
        -Ще се разхождаме и ще опознаваме тази планета!…- казах аз.
        -Страшна мъгла имаме днес!…- каза тя.
        -Не е кой знае какъв проблем за нас!…- казах аз.
        -Да се прибираме, студено е!…- каза тя и ние влязохме в каютата.
         Палма скоро стана и попита:
        -Къде сме?…
        -На планета 7 !…- й каза Ким.
        -Пропуснах ли нещо?…- попита Палма.
        -Не. Какво да пропуснеш?…- каза Ким.
        -Ще взема да ставам вече!…- каза Палма.
           *
         Това беше един ден на планета 7, който премина в изследване на местността около нас. Корабът Nissan се приземи по обедно време и Манхатън разпредели хората за проучване на местността, флората и фауната. Ние с Браун и момичетата също се включихме в изследването, а деня се случи слънчев и приятен.
         *
         Когато вечертта се прибрахме в каютата на борда на хеликоптера, шестимата бяхме поизморени от дългия ден. Носехме проби от различни предмети из местността, проби от въздуха и водата, камъни и дръчвчета. Само през една врата до каютата си имахме малка ниша- лаборатория, където до късно разглеждахме и сканирахме пробите. Резултатите щяха да излязат след няколко часа,но едно беше ясно- нашия, човешки организъм беше съвместим със тукашната природа, дори без специални средства и скафандри.
         По някое време седнах край камината за да изпуша една лула и да пия кафе. Ким приседна до мене в двойното кресло и каза:
        -Страхотна природа!… Незнаеш накъде да гледаш по- напред…
        -Имаме още десетина дена тук със сигурност, а сетне- незнам…- казах аз.- Драконите могат да ни назначат за охрана на базата, която ще построят тук!…
        -Струва ми се, че всички искаме да си починем тук!… Да поостанем на едно място, за повечко време… Непрекъснато се местим, не мислиш ли?…- каза Ким.
        -Възможно е да поостанем тук за по- дълго време….- казах аз.
         В каютата беше топло и уютно тази вечер, както често ни се случваше. Браун, Джейн и Никита бяха отишли до кухнята, за да вземат това онова за хапване, а Палма разговаряше със Поки в неговия ъгъл. Тиха музика напомняше за себе си.
        -Откога не сме виждали Земята!…- замисли се Ким.
        -Често си спомням за нея…- казах аз.- Имаме приятели там, гаджета, роднини…
         На лицето на Ким се изписа нерадостно изражение, но това трая само няколко минути, преди да се оживи изведнъж и да се усмихне:
        -Страхотна професия, Алекс!… Още немога да повярвам, че разузнаваме из космоса, на мощен, боен кораб!… Светът сякаш е в краката ни!…
        -Какво още искаш да ти се случи, Ким?…- попитах аз.
         Тя отвори бутилка пепси, замисли се и каза:
        -Няма такова нещо, което да съм искала, а не се е сбъднало!… Особено сега, когато ни престои вечна младост и безсмъртие…
        -Това ни предстои, наистина!… Вечна младост и безсмъртие!…- казах аз и двамата се замислихме сериозно над новите предизвикателства, които даваше това, а в това време Браун и момичетата му се завърнаха със пакети храна.
        -Ще спретна нещо за вечеря!…- каза Никита.
         *
         Около хеликоптера и кораба в този късен час патрулираха войници, както и из коридорите на хеликоптера. Навън се спипеше дъжд, а мнозина от нас вече спяха. Ние двамата с Ким бяхме останали до късно при камината. Пийвахме кафе и пепси и пушехме тютюн, докато си приказвахме за това- онова. Поки майстореше отново нещо в своя ъгъл, а другите спяха. Планета 7 от системата Doritx се оказваше златна мина за нас, земляните, както и за драконите. Тук скоро щеше да има военна база, опора в нестабилната обстановка из околния космос. Ние мечтаехме да поостанем край още непостроената база, вместо да се скитаме от планета на планета. Умората ни се трупаше, а драконите сякаш ни подготвяха за сурово бъдеще и не ни даваха повече от 10 дена почивка… Ким, както се беше сгушила у мене въздъхна и каза:
        -Ще си взема един душ, Алекс!…
        -Върви!…- казах аз.
         *
         На сутринтта се събудих свеж и бодър, разсъних се на чешмата и запалих една лула тютюн, докато преглеждах новините от близо, далече и отчайващо далече. По- късно двамата с Ким пушехме на терасата. Навън се беше спуснала гъста мъгла, но при нас беше топло и приятно.
        -Какво ще правим днес?…- попита Ким.
        -Пак същото като вчера!…- казах аз.
         Постояхме на терасата близо половин час. В гъстата мъгла не се виждаше по- далече от 100 м. Около хеликоптера и кораба, стоящ наблизо патрулираха войници, а екипите за изследване на природата вече бяха навън и събираха проби от всичко, каквото забележеха наоколо. Ние с Ким се върнахме в каютата, а тя свари кафе и седнахме край камината да пушим и пием кафе. Скоро станаха и останалите. Палма се надигна в леглото и попита:
        -Къде сме?… Изтървах ли нещо?…
        -Нищо не си изтървала!…- й каза Ким.- На седмата планета сме!…
         Сутринтта вече преминаваше, когато двамата с Браун и момичетата излязохме навън. Край огъня, запален край реката се бяха събрали двайсетина души и си приказваха. Изследването на планетата беше в ход.
         *
         На другия ден сутринтта беше слънчево, но мъгливо. Драконите бяха пристигнали през нощта. Започваха строителството на база тук на планета 7. Корабът им беше приземен до нашия, а около него вече действаха строителните роботи. Аз запалих една лула тютюн, а Ким свари кафе. Докато пиехме кафе и пушехме стана и Палма. Край камината беше топличко, а навън доста хладно тази сутрин. Докато ние си пиехме кафето, нашите колеги се събраха с драконите, за да обсъдят охраната на базата, която щеше да се издигне тук на това място. Новите ни функции по охраната на базата изискваха от нас да отблъснем всяко нападение над базата, а дали бяхме готови за това?… Според драконите базата щеше да бъде издигната с първия си корпус до 20 дни. В същото време в района на седмата планета имаше засилено присъствие на пасарски кораби, за които ние трябваше да внимаваме. Драконите със техните роботи започнаха строителството на базата в ускорено темпо. До 20 дни тук щеше да се издигне първата сграда от базата. Двамата с Браун и момичетата се бяхме събрали край камината и обсъждахме действията си за този ден. Ние нямаше да можем да охраняваме цялата планета, но поне базата щяхме да се опитаме.
         В следобеда си бях подремнал, станах от сън свеж и бодър и погледнах докъде са стигнали със строежа на базата. Вече бяха изляти основите и се градеше нагоре. Роботите- строители бяха изключително бързи и пъргави. Ким ме намери на терасата.
        -Наспа ли се, Алекс?…- попита тя.
        -Идеално се наспах!…- казах аз.
        -Ще пием ли кафе?…- попита тя.
        -Естествено!…- казах аз.
         В това време вторият от нашите хеликоптери- Diamand прелиташе над нас в патрулен полет.
        -Как е момчета?…- попитах аз в микрофона.
        -Чисто е, сър!…- казаха те.
         Двамата с Ким седнахме край камината да пием кафе и да пушем тютюн, а другите ги нямаше. Само Поки си майстореше нещо в неговия ъгъл.
        -Какво се чува, ще останем ли на тази планета?…- попита Ким.
        -Още нищо не се знае!… На първо време докато се строи базата ще сме тук!…- казах аз. – Имаме задачата да патрулираме със хеликоптерите наоколо, а с радарите си ще поемем пространство от 2,000 км, около базата.
        -Ще се справим ли?…- попита тя.
        -Трябва да се справим, а освен това тук ще бъде изградена отбранителна система, която ще ни е от полза!…- казах аз.
        -Отбранителна система?…- погледна ме Ким.
        -Да. Това нещо ще може да сваля всичко, което се доближи на повече от 10,000 км. от базата!…- обясних й аз.- Дело е на драконите!…
        -Това определено ще оправи нещата!…- каза Ким.
         Вечертта се спусна над нас скоро. Прибрахме всички на борда на хеликоптера и на кораба, а навън останаха само охраната и втория хеликоптер, който още патрулираше. За по- късно беше определно нашето дежурство в патрул над базата със хеликоптера ни- Dark star. Докато се готвехме за патрулирането нашите пилоти Джо и Джими изучаваха особеностите на климата тук. Скоро хубавото време приключи, спуснаха се мъгли и забуча буря. В такова време ни предстоеше да патрулираме.
         Към 17 часа вдигнахме хеликоптера и закръжихме над базата. Територията около нея вече беше под наша охрана. Някъде по пътя срещнахме другия хеликоптер, който се прибираше в базата. Бяхме седнали зад пилотите и следяхме екраните, а аз пушех лула. Местността около базата беше планинска, а в далечината имаше каньон. Избрахме да се движим със 200 км/ч, като облитахме кръг с диаметър 6,000 км. около базата. В същото време радарите ни следяха с далечина 100,000 км. нагоре към орбитата на Седмата планета. Щяхме да патрулираме през цялата нощ. Аз се запасих със търпение и си пушех лулата. Още беше рано, но по някое време на всички щеше да им стане скучно и сънливо. Освободихме 20 души от войниците именно за среднощното дежурство. Отпочинали те щяха да бъдат по- добри в патрулирането, отколкото ако ги държахме будни чак до тогава. Браун, който седеше наблизо каза:
        -Научихме за странни същества, които са особено кръвожадни!… Има ги навсякъде тука… Кръстиха ги пукори… Та значи никакво излизане навън без автомат!… Те нападат по двайсетина на куп, вече имаме пострадали сред войниците!…
        -Защо не ни предупредиха по- рано?!…- каза Джейн.
        -Предупреждавам ви навреме!… Нали разбрахте?… Планетата не е съвсем безобидна- оглеждайте се за пукори!… Погледнете на екрана, за да видите как изглеждат!…- каза Браун. Пукорите приличаха на маймуниподобни тигри с огромни муцуни и остри зъби. Запомнихме вида им защото те щяха да ни досаждат оттук- нататък, докато сме на Седмата планета. Това, че доскоро незнаехме за тях не беше проблем- вече знаехме… Патрулирането не беше трудно. През това време се запознавахме със особеностите на тази местност. Предстоеше ни често да патрулираме наоколо, поне докато сме тук на Седмата планета. Драконите ни бяха поверили охраната на базата и ние трябваше да бъдем на ниво, а не да ги подлагаме на опасност… В този момент прелитахме над устието на реката, край която се намираше базата ни. Тук тя се вливаше във морето, което продължаваше хиляди километри нататъка.
         *
         На следващата вечер седяхме двамата с Браун и момичетата край камината. Хеликоптерът беше в базата, а за по- късно вечертта имахме дежурство с него, отново над околната местност. Аз пушех лула и съзерцавах Ким и Палма, които шетаха наоколо, правеха и закуски за през нощта, тъй като щяхме да патрулираме с хеликоптера през цялата нощ. Бяхме си поспали почти през целия ден, след нощния патрул. Ким се завъртя покрай мене и каза:
        -Ще сваря кафе!…
        -Разбира се!…- казах аз.
         Базата, строена от драконите вече се отличаваше със временни постройки и първия модул на отбранителната система. Тук вече живееха над 400 дракони, заети със строителството, както и военни. Вече не бяхме съвсем сами на тази пуста планета и това ни даваше кураж да живеем.
        -Колко време имаме до дежурството?…- попита Джейн.
        -Застъпваме след два часа!…- каза Браун.
         Аз станах да се разтъпча и излязох в коридора към каютите. Из хеликоптера беше тихо. Войниците още спяха, за да са бодри, когато ни потрябват. В барчето намерих Манхатън и Йоанна. Те ми кимнаха, а той попита:
        -Готови ли сме за дежурството?…
        -Да, сър!…- отвърнах аз.
        -Ще пийнеш ли джин с нас, Алекс?…- попита Йоанна.
        -Не, благодаря, но в каютата ме чакат на кафе!…- казах аз и продължих нататъка към отсека със торпедата, където исках да проверя с какви запаси разполагаме. Някъде там се срещнах със шамана Джи. Той ми кимна и каза:
        -Пасарите идват, Алекс!…. Тази нощ ще имате отново работа с тях!…
         Аз кимнах, леко угрижен, но щом Джи казваше, то щеше да стане точно така- той беше нашият гадател, който винаги знаеше какво ни чака и ние му вярвахме безрезервно. Щом се прибрах в каютата аз веднага съобщих на другите новината. Тази нощ щяхме отново да срещнем пасарите…
        -Трябва да сме нащрек!…- каза Джейн.
        -Ще предам новината на драконите, за да имат това впредвид!…- каза Браун.
         Леко огорчени от предстоящата среща със пасарите, ние замълчахме, премисляйки своите действия за през нощта.
         *
         На другия ден се събудих по обедно време. През нощта не бяхме срещнали пасари, но това не означаваше, че Джи е сгрешил- те щяха да дойдат скоро. Станах, прозях се и докато се разсънвах на чешмата Ким ми каза:
        -Кафето е готово, Алекс!…
        -Хей сега идвам!…- казах аз.
         По- късно седяхме край камината със Ким, пушехме лула и пехме кафе. Денят се случи дъждовен и навъсен, но и ние не бяхме кой знае колко слънчеви в очакване на пасарите. Драконите също взеха мерки по този въпрос. Отбранителната система на базата беше пусната в действие и изпитана. Ако не друго, то поне в базата и около нея пасарите неможеха да пристъпят. Това ни зарадва естествено, но оставаше напрежението от предстоящата среща с тях. От нас се искаше да ги прогоним от тази планета, защото лесно можеха да пуснат корени тука. Ако ние допуснехме веднъж да слязат до повърхността, то щеше да им стане навик и дълго да се занимаваме тук на тази планета, отново със тях. Нашият извънземен инструктор Флу, който пътуваше с нас почти навсякъде беше категоричен: " Направете каквото трябва, а ние няма да ви оставим да се блъскате сами с пасарския проблем!...". Ким се беше сушила в мене и гледаше малко тъжна през люка навън. Времето беше отчайващо. Гъстата мъгла и проливния дъжд не спираха вече с часове. По- късно станаха от сън и останалите. Браун ме погледна и попита:
        -Нещо ново, Алекс?…
        -Нямаме кой знае колко новини, Браун!…- казах аз.
        -Е, все пак?… - попита той.
        -Най- важното- още не са се появили пасарите!…- казах аз.
        -Кафе има ли?…- попита Джейн.
        -Да, има!…- й каза Ким.
         По- късно шестимата бяхме покрай камината на кафе и тютюн. За следобеда имахме дежурство в патрул и бързахме да влезем в ритъм за него. Оставаха ни два часа почти до старта ни. От втория хеликоптер съобщиха, че все още е чисто. Това не ни зарадва кой знае колко. Пасарите щяха скоро да се появят…
         *
         В навъсения следобед ние със хеликоптера Dark star летяхме над базата на 3,000 км. в радиус около нея. Аз пушех лула зад пилотите Джо и Джими, а Ким беше до мене и смучеше пепси. Летяхме със 200 км/ч за да не се налага често да обръщаме посоката- това бяха само 6,000 км, през които прелитахме. Манхатън и Йоанна седяха на задните кресла и обсъждаха какви действия ще предприемем щом видим пасарите. Планът включваше съобщаване до драконите за опасността. Само след няколко часа щеше да се мръкне. Аз си проверих уредите за нощно виждане и зачаках с лулата в ръка, а Ким се зае да свари кафе. Бяхме имали и по- добри дни. Общо взето не бяхме във върховата си форма, но това пасарите не го знаеха…
         На другия ден в следобеда аз пушех лула край камината, а Ким шеташе наоколо. Хеликоптерът се намираше в базата, а за вечертта ни предстоеше патрулиране. Браун и момичетата бяха отишли на басейна, а Палма спеше. Седнахме със Ким да пием кафе.
        -Изнервих се!…- каза тя.- Пасарите още ги няма!… Това чакане ме убива!…
        -Успокой се!… Тук не сме сами!… Пасарите ще дойдат, но ние нямаме проблем с това!… Тук са и драконите!…- казах й аз.- Те няма да ни оставят сами срещу пасарите!…
        -Разбирам, но се изнервих!…- каза Ким.
        -Направи си един билков чай, ще те успокои!…- казах аз.
        -Така и ще направя!…- каза тя.- Ще сваря билков чай!…
         Аз смукнах тютюнев дим и се загледах след нея, докато тя вареше чай. Бях горд, че със маце като нея сме в интимни отношения. Навън времето беше мрачно и мъгливо. Драконите със своите роботи вече завършваха постройката за временно настаняване в базата. Оттук- нататък можехме да приемаме към 500 души в новата база. Разбира се това число растеше със всеки изминал ден, защото строежа се разширяваше бързо. Ким скоро беше готова със чая си, а аз излязох на терасата с лулата в ръка. Покрай хеликоптерите и кораба кипеше учение, а на строежа роботите издигаха нов етаж към основния корпус. Мъглата създаваше свежо настроение и някаква романтика, доколкото можеше да има романтика на тази далечна планета. Ким си изпи чая и видимо успокоена се излегна в мене на двойното кресло, а до нас гореше пгъня в камината и ухаеше на дърва и въглища. Скоро Браун, Джейн и Никита се върнаха от басейна. Момичетата бяха весели, закачиха ме като влязоха, а аз им кимнах:
        -Как беше водата?…
        -О, водата беше чудесна!…- каза Джейн.- А ти, Алекс?… Как си днес?…
        -Идеално съм!…- казах аз.
        -Кафе ли пиете?…- попита Джейн.
        -Кафе, чай…- казах аз.
         Следобедът си отиваше вече, а ние се стягахме за патрулиране със хеликоптера Dark star. Оставаше един час до излитането, а аз пушех лула край камината и съзерцавах Ким и Палма, които приготвяха сандвичи за през нощта, докато патрулираме. Това бяха моите мацки, а с тях беше по- весело, отколкото да съм сам. Освен това връзката ни течеше по мед и масло, което особено ме радваше и беше най- хубавото нещо в живота ми напоследък. Излетяхме на смрачаване. Както и предишните патрули се движехме със 200 км/ч защото зоната беше с диаметър само 6,000 км. и ако летяхме бързо щяхме постоянно да завиваме обратно. Тримата с Ким и Палма седяхме зад пултовете и смучехме пепси, а Браун, Джейн и Никита бяха зад нас и следяха картината идваща от външните камери, но наоколо беше чисто и пусто все още.
         На сутринтта се събудихме от сигнала за тревога. Два пасарски кораба бяха засечени над планетата. Докато се разсънвах нашите пилоти Джо и Джими издигнаха хеликоптера в небето за да посрещнем пасарите. Тези омразни чудовища бяха навсякъде из околния космос. Нашите хора от кораба Nissan го издигнаха скоро в небесата. Предстоеше ни битка с пасарите и ние бяхме леко уплашени.
         Четири часа по- късно бяхме в орбита и дебнехме двата пасарски кораба. Аз пушех лула, вперил поглед в екраните, където виждахме пасарските кораби. Те летяха по курс близък до орбитата, но нямаха още намерения да приближават, сякаш чакаха заповед. Ние съответно си стояхме в невидимост на достатъчно разстояние за да ги следим и със това новата ни среща приключваше. Двата кораба бяха стандартни за техните виждания, т.е. стоместни. Значи имахме 200 пасари близо до нас. Затова и внимавахме много. Пасарите бяха ненаситни чудовища, нападнали до момента стотици планети. Ким беше сварила кафе. Тя ми сипа от термуса чаша кафе и каза:
        -Доколкото разбрах няма да се връщаме в базата докато не се изчисти положението със пасарите?…
        -Да.- казах аз.- Няма да се връщаме в базата!…
        -До колко часа ни е дежурството на мостика?…- попита тя.
        -Още два часа…- отвърнах аз.
         Дебненето край пасарските кораби ни опъваше нервите, но факта че сме невидими ни правеше смели. Нямахме никакво желание да виждаме пасарите отблизо. Докато ги следяхме Манхатън и малък екип програмираха четири бойни модула за нападение. Модулите SX8 бяха автоматични и ние нямахме враг, който да беше оцелял от среща с такива модули. Те бяха проектирани на Земята от земните военни. Ким седеше до мене, отпиваше кафе и си разменяхме лулата с тютюн, пушейки един след друг. От дългото чакане бяхме претръпнали и почти не гледахме към часовника.
        -Колко ли време ще видим тука?!…- каза тя.
        -Колкото е необходимо…- казах аз.- Скоро ще ни дойде почивката и ще се разведрим!…
         Почивката ни скоро дойде. Скътахме се в каютата и запалихме камината. Имахме десет часа за почивка, време достатъчно за да се наспим и похапнем. Скоро в каютата стана топло и уютно. Ким седеше до мене на двойното кресло и смучеше пепси, а аз пушех лула и отпивах джин. Срещу нас седяха Браун, Джейн и Никита, пушеха лула и отпиваха джин с тоник.
        -Тук можем да висим с месеци!…- каза Джейн.- Пасарите явно изчакват някаква заповед, преди да тръгнат на някъде…
        -Да. Чакат заповед!… А може и да подминат Седмата планета… Нищо не се знае още… Но ние трябва да останем на поста си!…- каза Браун.
        -Някой иска ли кафе?… - попита Палма, а ние кимнахме. От креслото виждах звездната шир около кораба през стъклената стена. Тази вечер бях в добро настроение и съзерцавах Ким и Палма, докато те се мотаеха покрай мене. Нашата извънземна котка днес отново майстореше нещо по скафандъра и телепорта си. Както разбрахме се готвеше да проникне на борда на единия пасарски кораб. Ние бяхме отрицателно настроени към подобна негова акция, но Поки имаше висшо военно образование и можеше да взема собствени решения. Палма скоро донесе термус със кафе и разсипа по чашите ни. Вечертта се очертаваше спокойна, въпреки близостта ни до пасарските кораби. Някъде по това време втория хеликоптер пристигна до нашия за скачване, както беше решил Манхатън. Оттук нататък щяхме да бъдем заедно двата екипажа на двата хеликоптера, а кораба Nissan оставаше в ниска орбита, готов за бойни действия. Както се очакваше след скачването на двата хеликоптера, двата екипажа се събраха край нашия басейн на скромно тържество, но ние предпочетохме скромната си компания и останахме в каютата си. Тази нощ до късно из хеликоптера сновяха развеселени наши колеги и звучеше музика. Ние бяхме свободни до сутринтта, когато ни чакаше бойно дежурство на мостика…
        -Да си пуснем и ние музика!…- каза Браун.
        -Хей сега ще пусна музика!…- каза Никита и избра музика от далечното ни минало, такава каквато повечето от нас обичахме. Ние се топлехме на камината, слушахме музика и се стараехме да не мислим за опасността, до която бяхме наблизо.
         *
         На сутринтта шестимата бяхме на дежурство на мостика. Аз пушех лула и разсеяно слушах разговорите наоколо. Ким и Палма бяха от двете ми страни, а Браун, Джейн и Никита на предните кресла, точно зад пилотите Джо и Джими. Двата пасарски кораба правеха някакви маневри, вероятно се скачваха, а ние чакахме да се случи каквото и да е, защото вече умирахме от скука, а бяхме претръпнали от страховете си.
        -Май се скачват!…- каза Ким.
        -Вероятно…- каза Палма.
        -Имаме да висим тука…- каза Ким.
        -Какво от това?…- каза Палма.
        -Момичета, я направете кафе!…- казах аз.
        -Ще направим!…- каза Ким.
         Тъкмо си пиехме кафето, когато от единия кораб се отдели совалка и се спусна към планетата. На нашия хеликоптер беше наредено да я следваме. Нашите пилоти изпълниха заповедта и се спуснахме след пасарската совалка, която се беше насочила надолу към повърхността на планета 7.
         *
         Три часа по- късно пасарския хеликоптер кацна на една поляна на 8,200 км. от базата, в една планинска местност. Ние също кацнахме, а от камерите пуснати над совалката следяхме какво правят пасарите. Манхатън излезе навън с десетима войника и двойка гепарди, за да огледат местността. Ние с Браун и момичетата излязохме пред хеликоптера да изпушим по лула тютюн. Времето беше студено и валеше сняг, а слънцето се криеше зад облаците. Докато пушехме Манхатън и войниците обиколиха местността около нас. Пасарската совалка беше на 5- 6 км. оттук, а те в момента (10 души) се опитваха да сглобят временна шатра тук. Ние само гадаехме какво са намислили, но явно се интересуваха от тази планета. Пред хеликоптера поставихме караул, а ние след кратка разходка се прибрахме на топло в хеликоптера. Планината беше великолепна, а падащия сняг разведри обстановката, въпреки близостта ни до десетимата пасари. Беше дошло обедно време, когато Манхатън изпрати десет войника да следят пасарите отблизо. Инструкциите, които им даде бяха- да унищожат совалката на пасарите, при първия удобен случай. Ние седнахме край камината с Браун и момичетата и гледахме картината от камерите на войниците. Местността пре зкоято те преминаха беше изключително живописна, макар и точно сега да не беше време за съзерцаване на природата.
         Един час по- късно нашите дестима войника бяха на 50 м. от пасарската совалка и се криеха в близката гора. Пасарите сглобяваха шатра за близо 100 души, а нашите войници ги държаха под прицел и изчакваха удобен момент за да ги нападнат. Развръзката се случи половин час по- късно. Нашите войници откриха стрелба с автоматите си по пасарите, а двама от тях изстреляха снаряди с портативните си установки по совалката. Престрелката беше кратка, совалката избухна в пламъци, а докато пасарите излизаха навън, бягайки от огъня, момчетата ги ликвидираха… Манхатън взе микрофона и каза:
        -Момчета, огледайте нещо да не сте пропуснали и се прибирайте!…
        -Да, сър!…
         *
         Беше вече вечертта, когато дестте войника се прибраха на борда на хеликоптера, а пасарите още незнаеха, че са загубили совалката и десет от своите. Аз пушех лула до камината , а Ким се беше излегнала у мене и смучеше пепси. Пилотите Джо и Джими държаха хеликоптера на земята, както беше наредил Манхатън. Тази вечер беше по- особена. Намирахме се на земята, а навън беше мразовито и валеше сняг. Някои от нас излизаха навън по няколко пъти на чист въздух. Въпреки студа времето не беше бурно и можехме спокойно да се разхождаме около хеликоптера, а на двата входа имахме караул.
         На сутринтта се събудих свеж и бодър, разсъних се на чешмата и заплих лулата си. Ким вече беше станала и вареше кафе, а Палма се излежаваше в койката. Аз излязох на терасата и погледнах местността, около хеликоптера. Беше натрупал сняг, а караула пред входа се топлеше край огъня. Ким скоро донесе кафето и каза:
        -Какво ще става днес?…
        -Изобщо не знам!…- казах аз.
         Седнахме край камината за да се постоплим, а скоро стана и Палма.
        -Кафенце ли сте направили?…- попита тя и седна при нас. Браун и момичетата скоро дойдоха при нас. Докато си седяхме край камината из хеликоптера протече учение за войниците. Нашият командир- Манхатън обичаше хората му да са подготвени и във форма. Щом изпихме кафето, шестимата слязохме пред хеликоптера. Времето беше мразовито, а натрупалия сняг достигаше 3 м. височина. Около хеликоптера беше разринато и ние можахме да се поразтъпчем наоколо. Войниците от поста пред хеликоптера ни кимнаха за поздрав, а ние след като се поразходихме се прибрахме на топло в каютата. За днес още не се знаеше нищо. Пасарите все още не бяха забелязали, че една совалка от техните, вече я няма…
         По обедно време шестимата излязохме отново навън. Беше все така мразовито и усойно, но въздуха беше чист и свеж. Направихме си малка разходка, преди да се приберем обратно на хеликоптера, а аз си пушех лулата и се радвах на добрата компания.
         Вечертта дойде неусетно при нас на хеликоптера Dark star. Бяхме прекарали един чудесен ден, през който войниците разгледаха останките от совалката на пасарите, от където измъкнахме компютри и апарати за да ги разучим. Според Манхатън, ако можехме да пробием компютрите на пасарите, то войната можеше да има друго развитие и ние да бъдем водещата страна в тази война. Седяхме шестимата в каютата си и се топлехме на камината, а аз си пушех лулата. Вечертта на борда на хеликоптера беше спокойна, топла, а при нас в каютата беше приятно и уютно.
        -И днес се изтъркаля!…- каза Браун.- Нощес се падаме дежурни, когато имаме планиран полет!….
        -Нямаме проблеми!…- казах аз.- Някой научи ли какво са открили из вещите на пасарите?...
        -Още незнаем- в момента ги изследват в лабораторията!…- каза Браун.
        -Ако проникнем в компютърната им мрежа ще бъде велико постижение!…- казах аз.
        -А какъв е плана на полета за през нощта?…- попита Ким.
        -Издигаме се на 5 км. височина и пускаме балоните, за да чакаме втората пасарска совалка, която готвят за пускане към повърхността!…- каза Браун.
         Ким се беше излегнала у мене в двойното кресло и си играеше с косата ми, а Палма изчезна за минутка и се появи обратно с термус с кафе. Бях щастлив и малко поизморен, а Ким дремеше вече на рамото ми. До дежурството ни през нощта имахме време да си починем и поспим.
         *
         На другата вечер ние- 50 души със хеликоптера Dark star се намирахме на 5 км. височина и висяхме на огромните балони с лек газ- така наречената система дирижабъл. Аз пушех лула край камината в каютата, а Ким току- що беше сварила кафе. Тук бяхме с Браун и момичетата и докато наблюдавахме картината от разузнавателната сонда, доближила двата пасарски кораба, ние се чудехме какво да очакваме от тях, след като наскоро им взривихме едната совалка, а те още незнаеха това. Аз смукнах тютюнев дим и взех да прегледам новините от базата и по- нататък от Orixon 2, както и дори от Земята. Новините бяха разнообразни, а аз се бях затоплил и отпуснал в двойното кресло, а леко ме унасяше на дрямка. До сутришното ни дежурство имаше 10 часа, достатъчни за сън и почивка. Аз смукнах тютюнев дим и погледнах към екрана. Пасарите разкачаха двата кораба един от друг, като явно единия от тях щеше да лети нанякъде. Дестина минути по- късно наистина единия кораб се отдалечи и стрелна в посока към планета 31, където ние още не бяхме ходили. Докато се чудех какво ли е пък там, на планета 31, Ким се беше вкопчила у мене и гледаше с безизразно лице към стената. Явно нашата нова, все още професия не беше съвсем по нейния вкус… Браун ме погледна и наруши настъпилата тишина, казвайки:
        -Единият кораб на пасарите замина нататък!…
        -Да, видях това!…- казах аз.
        -Значи тук остават 90 пасари!…- каза Браун.- А къде е Поки?…
        -Отиде да прониква в единия кораб на пасарите!…- казах аз.
        -Но, кой от двата?…- попита той.
        -Не се притеснявай, Поки е опитен!…- казах аз.
         Аз смукнах тютюнев дим, отпих кафе и се върнах към прегледа на новините. Като цяло из тази система- Doritx, пасарите имаха близо 500 кораба, всеки един със по 100 души на борда си. Това беше сериозна армия, която будеше неприязън у драконите, а известна доза страх у нас- земляните. Както обикновено разузнаването се стараеше да открива пасарските кораби и то навреме, преди да са изяли поредното село или град. При нас конкретно положението засега беше по- различно- ние охранявахме базата, строяща се на тази необитаема планета. Това впрочем беше лека задача, макар и някои от нас да мислеха, че не им е по вкуса. Новината, която силно ме притесни беше, че голяма флота от пасарски кораби отново е навлязла в Слънчевата система… Замислих се дълбоко над тази новина и въздъхнах тежко. Явно нямаше да е лесно да се оттървем нито от пасарите, нито от робството, което макар и отречено от драконите, все още се практикуваше по нашите слънчеви планети… Ким се размърда у мене и каза:
        -Искаш ли да пийнем джин?…
        -Да ти кажа точно сега много не ми се пие джин!…- отказах й аз.
        -Аз ще пийна джин, защото ми е едно нервно….- каза тя и извади шишенцето джин от джоба на униформата си, разклати го и развинти капачката, преди да отпие глътка.
         Нямаше още 20 ч. когато от кораба на пасарите се отдели совалка. Както беше по инструкциите на Флу, ние изпомпахме балоните и последвахме совалката, а нашия втори хеликоптер се зае да следи кораба на пасарите. В невидимост ние плавно следвахме совалката на пасарите, а тя видимо се насочваше към същото място, където беше кацнала и първата пасарска совалка, унищожена от нас. На борда на совалката отново имаше 10 пасари, както първия път.
         *
         На другия ден по обяд пушех лула в каютата край камината, а хеликоптера ни се намираше на земята, приземен на 10 км. от совалката на пасарите. Докато аз пушех лула, десет войника от нашите бяха изпратени да унищожат совалката. Ким беше до мене и пиеше кафе. Този ден започваше с добро настроение. Навън валеше сняг и духаше силен, снежен вятър, който навяваше дълбоки преспи, но в каютата ни беше топло и уютно, а ние шестимата чакахме с нетърпение новините от десетимата наши войници. На екрана вървеше картина от камерите на войниците, които напредваха през преспите към совалката на пасарите. Ние им стискахме палци, всичко да мине успешно.
        -Навън е ужасно време!…- каза Ким.- Нашите минават през триметрови преспи!….
        -Ще се справят!…- каза Браун.
        -Ще сваря още кафе!…- каза Палма.
         Един час по- късно нашите войници достигнаха до совалката и се укрепиха край група дръвчета, зад чието прикритие можеха да стрелят удобно. Те нагласиха снарядите за стрелба и зачакаха удобен момент. Зачакахме и ние шестимата. Малко по- късно нашите откриха стрелба по поста на пасарите на входа на совалката. Както се очакваше от нея наизлизаха още пасари и докато портала беше отворен нашите изтреляха десет снаряда към совалката. В последвалите взривове равносметката беше категорична- десетте пасари, бяха убити, а совалката им гореше разцепена на две. Нашите оставиха горящата машина за да се прибират. По- късно щяха да се върнат тук, за да изземат оцеляла техника, по която можехме да съдим за технологиите на пасарите. На борда на кораба им, който беше в орбита следен от втория ни хеликоптер, така й незнаеха какво се е случило, а ние ликувахме след новата си победа. На кораба им оставаха още 90 пасари, а ние бяхме нетърпеливи да убием и тях. Прибрахме войниците си с малък джет от състава на хеликоптера, а те бяха радостни от новата, малка победа. Край камината ние шестимата отворихме бутилка джин, момента беше подходящ за празнуване. Ким се пльосна до мене на двойното кресло и каза:
        -Стана още по- лесно и от първия път!…
        -Момчетата са добри, Ким!…- каза Джейн.
        -А сега, какво следва?…- попита Никита.
        -Ще загасим пожара и ще плячкосаме техниката, оцеляла в совалката!… От първата совалка оцеляха компютри, от които извлякохме полезна информация за пасарите. Имаме техните кодове, местата,където са струпани силите им и т.н.!…- каза Браун.
        -Кога имаме дежурство днес?…- попита Палма.
        -Вечертта към 20 ч.!…- каза Браун.
        -Имаме време да си пийнем!…- каза Палма.
         *
         В първите часове на следобеда нашите изнесоха от совалката на пасрите още оцеляла техника, натоварихме я на борда на хеликоптера и излетяхме към базата, както искаха драконите. Там те щяха да изследват техниката основно. Щяхме да познаваме оръжията на пасарите, техните компютри и друга техника. Базата на драконите беше на 11,000 км. от нас, а ние не бързахме натам кой знае колко. Спуснахме се със средна скорост от 500 км/ч, а докато летяхме на борда на хеликоптера се празнуваше. Манхатън и Йоанна бяха доволни от работата на нашите войници и той ги похвали за това пред всички на борда. На нашия малък празник си оформихме скара- бира тържество.
         *
         Пристигнахме в базата на драконите на другия следобед. Джо и Джими приземиха хеликоптера на площадка за кацане, а ние побързахме да излезем на въздух навън. Базата се беше разрастнала доста. Първият корпус за 1,000 души вече беше готов и функционираше. Времето тук беше дъждовно, а драконите бяха заети със работата си. Шестимата се поразходихме из базата още преди да се мръкне. Ким се беше хванала за мене под ръка, а Палма беше край нас. Докато крачехме из близкия парк ни беше спокойно и приятно- базата беше добре защитено място на тази необитаема иначе планета.
        -Тук е спокойно и приятно!…- каза Джейн.- Ще ми се да поостанем тук да се съживим малко!….
        -Може и да поостанем десетина дни!…- каза Браун.- Ще поискам такава почивка от Манхатън!…
        -А той дали ще ни я даде?…- попита Джейн.
        -Вероятно- да!…- каза Браун.
        -Ще бъде добре, ако това стане!….- каза Джейн.
         Ние завихме от парка към първи корпус и влязохме вътре. Лесно намерихме отворено барче и седнахме да се постоплим и да хапнем по една картофена супа. Драконите ни посрещнаха без приказки- те знаеха всичко за нас…
         *
         Навън вече се мръкваше, когато излязохме от Първи корпус за да се върнем на хеликоптера. За вечертта отново имахме скара- бира празник на борда. Тук щяха да дойдат наши колеги от цялата база и щеше да бъде весело. На входа на хеликоптера ние срещнахме Манхатън и Йоанна. Браун говори с тях и като ни настигна ни предаде приятната новина, че ще почиваме в базата десет дни. Ние се зарадвахме силно на тази новина. Малко почивка без обичайното напрежение и опасности щеше да ни се отрази добре. По някое време в базата се завърна и втория хеликоптер от нашия кораб, а самия кораб беше още във орбита, но щяха да се върнат на сутринтта за почивка. Тогава щяхме да се съберем всичките 250 души- екипажа на кораба Nissan, а по всяка вероятност след почивката щаха да ни възложат друга задача, каквато и да е тя.
         *
         На сутринтта щом станахме от сън двамата със Браун седнахме край камината, а Ким свари кафе. Предстоеше ни хубав ден в базата на драконите и ние се наслаждавахме на спокойствието си. Аз запалих лулата с тютюн и излязох на терасата на каютата. Навън беше мразовито и беше натрупал сняг. Въздухът на седмата планета беше свеж и чист. Постоях двайсетина минути на тарасата, а Ким излезе при мене и каза:
        -Днес ще бъде хубав ден, Алекс!…
        -Надявам се да бъде хубав ден!…- казах аз, смукнах тютютнев дим и се загледах нататък към Първи корпус на базата. Наблюдаваше се активност край строежа. Драконите строяха с помощта на роботи и скъпа техника. През нощта беше кацнал техем кораб с 300 души, които щяха да заселят Първи корпус със постоянен статус, това бяха предимно военни. Постояхме близо час на терасата, а щом се прибрахме на топло в каютата, Палма беше сварила още кафе. Край камината на сладки приказки отидоха още няколко часа. Наближаваше обяд, когато шестимата бяхме излезнали навън покрай хеликоптера. През нощта беше натрупал сняг. По разчистените пътеки излязохме в парка. Ким ме беше хванала под ръка и се радваше на това, а аз пушех лула и наблюдавах местността около нас. Денят обещаваше да е хубав. По- късно в едно от барчетата на Първи корпус седнахме на чаша чай сред свои колеги земляни, а и дракони. Тук се говореше предимно за строежите и за пасарите. Ким се беше притиснала у мене, доволна от това, че сме заедно, че деня е хубав и освен това, че сме далеко от пасарите, нещо което радваше всички нас.
        -Ще почиваме дест дни, така ли?…- попита ме Ким.
        -Изглежда да е така!…- казах аз.
        -Чудесно!… Имахме нужда от почивка!…- каза тя.
         *
         Десетте ни почивни дни изтекоха неусетно в купони и веселба. Един ден към края на отпуската ни, Манхатън съобщи по тонколоните за готовност за старт. Тръгвахме отново на задача. Беше ни даден един час за приготвяне, а хеликоптера вече беше готов за нов полет. Когато отлетяхме ние шестимата бяхме в каютата си и наблюдавахме картина от външните камери на хеликоптера, а аз четях инструкциите за новата задача. Отивахме към планета 14 от системата Doritx. Там имаше вече база на драконите, към която летяхме. На борда си носехме поща за базата, както и 10 тона оборудване, пак за там. Докато летяхме към планета 14, имахме няколко дни време, което ние шестимата решихме да изкарваме край камината в сладки приказки. Имахме достатъчно войници, които да водят хеликоптера, а от нас се искаше просто да следим тяхната работа, срещу евентуални грешки, които биха допуснали.                …
End >   част № 1.

ОБРЪЩЕНИЕ ОТ АВТОРА

2010-06-22T13:07:00.003+03:00

fantasy club (c)

Здравейте, приятели!

Това е моя блог, където можете да намерите първите пет части от новия ми роман: “Бунтовниците от третия спътник” (фантастика). Имам и добра новина за вас- романът ми вече е завършен, а файл със пълния текст от романа можете да получите на цена от 10 лв. (десет лева), за справка пишете на адрес: e- mail: valeriwax@hotmail.com.

Приятно четене! За отзиви и мнения използвайте същия адрес.

Бунтовниците от третия спътник. част № 5. фантастика. Valeriwax.

2010-06-07T13:21:00.000+03:00

fantasy club (c)
************************************************************************
Бунтовниците от третия спътник. Част № 5. Фантастика.
************************************************************************
         Ние, 300 души земляни от AFJ (земното космическо разузнаване) се намирахме с нашия кораб Nissan в системата Tauvol, където бяхме изпратени на разузнавателна мисия. По пътя си ние попаднахме на пасарски кораби, 10 на брой, които подслушвахме от ефира и се канехме да нападнем, щом приближат. Тази сутрин кораба ни беше закачен към един астероид, където чакахме в засада за десетте пасарски кораба, които щяхме да нападнем с 20 автоматични, бойни модула SX8. Докато чакахме пасарските кораби, ние шестимата седяхме по пултовете си до камината в нашата каюта, нашия дом и убежище, от където помагахме в управлението на кораба. Аз пушех лула тютюн, отпивах кафе, замислен над своите дела, а до мене Ким се умилкваше, заета да подслушва разговорите на пасарите в ефира. С нас беше извънземната котка Поки, а също и игуанката Бронк, която взехме от една планета по пътя си в предишната ни мисия. Бронк си имаше пулт, за да помага в превода на нашите архивни филми и текстове на разговори, които сме водили по чуждите планети. Бронк беше изключително добра като преводачка. Това беше една наша сутрин на борда на кораба ни, в очакване на десетте пасарски кораба. Бордовата сутрин течеше мудно и сънливо, въпреки, че се разсънвахме с лула тютюн и кафе.
         Пасарските кораби наближаваха към астероида, където беше нашия кораб. Оттук ги поемаха двайсетте бойни модула SX8, които щяха лесно да ги унищожат. Ние с кораба, щяхме да летим зад тях за да се убедим, че с тях е свършено.
         В следобеда си поспах няколко часа, за да стана от сън свеж и зареден с енергия. Докато пиех кафето си, аз запалих лулата и се заинтересувах какво става из кораба. Очаквахме всеки момент появата на пасарските кораби. Още не си бях доизпил кафето за расънване, когато пасарските кораби се появиха в зоната на стероидното поле. Нашите бойни модули SX8 веднага ги прихванаха, като на кораб се падаха по два модула. И един беше достатъчен, но с два пък беше по- сигурно. Атаката протече в продължение на един час. Пасарските кораби бяха обсипани с ракети, от което те се разцепиха един след друг и пламнаха в огън. Последните изтреляни ракети сложиха край на всякаква надежда за пасарите, а скоро нашите индикатори показаха, че оцелели няма. Бяхме унищожили 1,000 пасари и 10 техни кораба. Всичко стана толкова бързо и перфектно, че не успяхме да се развълнуваме. Когато по- късно минавахме с кораба си през района с отломки от пасарските кораби, ние си събрахме бойните модули на борда и проверихме още веднъж за оцелели, но нямаше такива...
         Седяхме по- късно на кафе и лула тютюн край камината, когато Ким попита:
        -А къде е срещата със кораба Ford?...
        -Тук някъде, покрай планетата към астероидния пояс!...- казах аз.
        -Значи се връщаме на планетата?...- попита тя.
        -Да, там се връщаме!...- казах аз.
         Планетата беше на един час по- нататък. Докато летяхме към нея, ние шестимата си почивахме, останали без съществени задачи. Игуанката Бронк предложи да пийнем джин, а Браун отвори една бутилка с джин и сипа по чашите. Очакваше се хубав следобед и хубаво време. Джинът приятно разбуни духовете. Ким седеше до мене със зачервени бузи и се умилкваше у мене, така, както само тя си знаеше. Скоро започнахме спускане към планетата, а ние напрадвахме с джина в ранния следобед….
         Вечертта вече бяхме кацнали на същия космодрум, където бяхме преди няколко дена. Времето навън беше мъгливо с ниска видимост, а температурите- около нулата. Шестимата си бяхме на топло в каютата и се радвахме на уютната обстановка. Поки замисляше някаква хитрост, а Бронк приказваше с Джейн. Аз запалих лулата си, а Ким тъкмо беше донесла кафе. Браун се беше изправил пред люка и наблюдаваше навън. Светлинките от другите кораби, наредени около нашия се открояваха ясно въпреки мъглата. Тука имаше в този час близо 400 кораба, наредени по дължината на цялото поле, под планината. В далечината се виждаха светлинките от града в който вече с ебяхме разхождали при миналото си идване тук. На борда на нашия кораб в този час спяха само 15%. Всички още бяха будни след успешното отстраняване на десетте пасарски кораба. Емоциите около тази операция, в която ние хората почти нямахме участие, бяха достигнали връхната си точка. Екипажът празнуваше малката ни победа с пълни чаши аколхол, а онези 15%, които спяха бяха нощните смени за дежурство на мостика и охраната на кораба. За другия ден се надявахме да имаме повече свежи сили, когато за задължителен сън щяха да бъдат определени 80% от хората ни. Тази вечер аз бях малко разсеян. В каютата звучеше тиха музика, свелината беше мека и приятна, а присъствието на Ким до мене ме разнежваше.
        -Какви са плановете ни за утре?…- попита Ким.
        -Ще чакаме тука кораба Ford!… През това време можем да бъдем на свободен режим!…- казах аз.
        -А кога се очаква да дойдат те?…- попита тя.
        -До няколко дни!…- казах аз.
        -Ами тогава, какво ще правим ние утре?…- попита тя.
        -Ще решим утре.- казах аз.
         *
         На сутринтта станах бодър и свеж от сън, разсъних се на чешмата и седнах да изпуша една лула тютюн, докато Браун трупаше край камината дръвца и въглища за през деня. Като се изправих пред люка аз видях, че навън е мъгливо и тихо. Някакъв кораб току- що се беше приземил и около него сновяха извънземни. Ние шестимата, Поки и Бронк отново бяхме на линия тази сутрин. За днес имахме задачата да изчисляваме траекториите, по които ще минем в следващите няколко дена, заедно с кораба Ford, който скоро щеше да се появи тук. Нашите два кораба се водеха “патрулна двойка”. Командването беше сметнало за добре да се разузнава със два кораба, та ако единия закъса, двата екипажа да продължат със другия кораб. Из космоса рядко можеше да се разчита на някаква помощ, а разстоянията там са големи.
         Ким донесе още кафе и билков чай и каза:
        -Алекс, да направя ли пици за закуска?…
        -Направи!…- казах аз.
         Утрото ни започваше сънено и мудно. На борда спяха 80% от хората, за да имаме свежи сили за по- късно.
         Денят ни отмина в топлата каюта, докато правехме изчисленията за следващия курс на кораба си. Бордовата вечер ни завари в добро настроение, докато пийвахме кафета и чайове, а аз пушех лула тютюн и се радвах на Ким и на Палма. Поки тази вечер си подреждаше багажа. Тъй като той си имаше малък космически кораб, прикрепен към корпуса на Nissan беше редно да си пооправи и подреди багажите, а това той правеше с голям мерак. Игуанката Бронк пък тази вечер гледаше филми от Земята, със голям интерес. Ние тримата с Ким и Палма се бяхме настанили в двойното кресло и слушахме музика. Браун, Джейн и Никита се готвеха да се къпят. Банята ни беше удобна и компактна, точно до камината, но от другата страна на стената. Аз пушех лулата и се бях замислил за своите си неща, както обикновено. Ким беше особено радостна тази вечер, заради това, че сме заедно, че времената ни са добри, че денят беше хубав, а вечертта още по- хубава. Палма беше малко по- студена и не издаваше чувствата си, но общо взето ние тримата добре си живеехме. Всъщност в каютата бяхме осмина- със Поки и Бронк, която най- накрая взехме при нас. По това време от целия ни екипаж, който възлизаше на 300 земляни и 20 извънземни (предимно дракони), навън имахме 30 души, 100 бяха в задължителен сън, охраната ни беше от дестина души, дестима имаше и на мостика. Останалите 150 души земляни бяха свободни тази вечер и макар да не беше обявена дискотека, край басейна тази вечер беше весело и шумно. Бях се замислил по своите си неща, тези които обикновено си разсъждавах всеки ден. Това включваше войната с пасарите, новините от Земята, спомените от миналото, както и служебите ми работи, по които умувах понякога деноношно. Музиката думкаше в бурни ритми, а Ким и Палма танцуваха в свободното поле до люка, усмихнати и весели. Смукнах тютюнев дим от лулата си и надрасках няколко йероглифа на диплея на компютъра си. Използвах времето да обмисля някои основни мои стратегии, приложими при нападение над пасарски кораби. В меката светлина на каютата, приятно хвърляха отблясъци пламъците от камината. Нахвърлях още дръвца и въглища в огъня и се изправих до люка. Оттук можеха да се видят много неща. Нивото на нашата каюта беше на 30 м. над пистата, а от тази височина се виждаше надалеко. Извадих бинокъла от джоба си и се занимах да разглеждам какво има наоколо. Навсякъде се виждаха светлинки, някои по- далечни, други по- близки. Това занимание ми отне часове, докато другите си бяха сипали джин и си приказваха край камината. По някое време прибрах бинокъла си в джоба на униформата и излязох из кораба на разходка. Беше ми леко и приятно тази вечер, а хората из коридора бяха весели и усмихнати.
         *
         На сутринтта станах с натежала глава, през цялата нощ ме беше болял зъб. Пих обезболяващи и седнах да изпуша една лула тютюн. Тукашното слънце надничаше през люка, който не беше пуснат на цялата стена, а само кръгло прозорче, един метър в диаметър. Ким току- що беше сварила кафе, а другите току- що ставаха от сън. Денят ни започваше отново. По някое време се подадох на терасата на каютата ни. Навън беше прекрасно време, напомнящо земната пролет. Изпуших една лула тютюн на терасата, а Ким и Палма бяха край мене и тримата разглеждахме района, около кораба ни. Космодрумът работеше на пълни обороти- ту излиташе някой кораб, а друг кацаше. Чакалните бяха пълни със извънземни туристи, предимно.
        -Какво ще правим днес, Алекс?...- ме попита Ким.
        -Незнам.- казах аз.- Мене ме боли зъб, днес няма да бъда във форма!...
        -Защо не потърсиш зъболекарска помощ?...- попита Ким.
        -Ще потърся, но не сега!...- казах аз.
         Постояхме на терасата близо час, а като се прибрахме в каютата, тук вече беше топло и приятно. Аз разбира се не бях във форма заради забобола си, но другите започнаха работа по пултовете си. След като зкаусихме по една топла пица решихме да излезем навън. Времето беше хубаво и не много студено. Край космодрума започваше красив парк, по който тръгнахме ние шестимата, Поки и Бронк. Тук видяхме уникални представители на тукашната флора и фауна. Разбира се ние незнаехме кое е опасно, кое- не, заради което си стискахме здраво в ръка атоматите калашников, готови за стрелба. Из парка беше пълно със извънземни, които се разхождаха. Тук видяхме видове, за които нямахме никакви данни в архива си. Съответно се заехме да събираме информация, а в същото време заснемахме филм за това си излизане по чуждата планета. Тъкмо наближавахме някакво кафене, разположено в парка, когато Браун заговори един извънземен, който разхождаше децата си тук и едно малко животинче, подобно на земните домашни кучета.
        -Денят е хубав!...- каза Браун, а извънземния го погледна и поклати глава:
        -Днес времето няма грешка!...- каза извънземния.
        -Ние сме туристи!...- каза Браун.
        -Туристи... Харсва ли ви тука?...- попита извънземния.
        -Тука е невероятно!...- каза Браун.
        -С какъв кораб дойдохте?...- попита извънземния.
        -Ние имаме наш кораб, тук!...- каза Браун.
        -А от коя посока идвате?...- попита извънземния.
        -Минахме край астероидния пояс...- каза Браун.- А вие какво работите?...
        -Аз съм шофьор на автобус!...- каза извънземния.- Е хайде, ще вървя, останете си със здраве!...
         Извънземният отмина, а ние се насочихме към кафенето.
         През целия ден ние се разхождахме из парка и близките улици в същия състав. Браун изпробва на десетина пъти разговори с местните, а компютърния превод беше добър. Беше вече вечертта, когато се завърнахме на борда на кораба Nissan, малко поизморени, но доволни от разходката. Браун веднага се зае с камината, където не беше горял огън чак от сутринтта. Скоро в каютата стана приятно и топло. Тя не беше много голяма и лесно се затопляше, особено от мощната камина. Ние не пестяхме дървата и въглищата, защото такива имаше на всяка планета, от където минавахме, а дори да нямахме запаси, то каютата имаше и мощен климатик, който рядко пускахме. Аз седнах в удобното, двойно кресло и си запалих лулата, а Ким скоро беше готова със термусите с кафе и билков чай. Навън се смрачаваше неусетно, започваше вечертта. През цялото време ме измъчваше зъбобол, но аз вземах болкоуспокояващи. Зъболекарят щеше да ме приеме скоро. В тези часове очаквахме пристигането на кораба Ford, с който днес през деня бяхме имали успешен радиоконтакт. Докато си пушех лулата аз излязох на терасата към нашата каюта и огледах района около нашия кораб. Това беше една вълшебна вечер и само зъбобола ми помрачаваше приятните усещания. Ким се появи по някое време до мене на терасата и извади бинокъла си за да огледа района. Гледката беше зашеметяваща, поредната планета в извънземието, на която ние стъпвахме. Навсякъде около кораба ни се виждаха светлинки и странните силуети на други кораби, небостъргачи и планината в далечината.
        -Красиво е тук!...- каза Ким, а аз кимнах потвърдително.
         Възхищавахме се на гледката близо час, а сетне се прибрахме в каютата, където беше топло и уютно. Този път Палма беше сварила ароматно кафе и билков чай, това с което обикновено се подкрепяхме в каютата си. Запалих още една лула тютюн и пуснахме музика, хубава, древна, музика от далечни по- добри времена на Земята. Оставих се на настроенията си и спомените, а Палма и Ким отново се разтанцуваха на площадката до люка, където имаше повече свободно място. Браун също пушеше лула, а Джейн и Никита си говереха нещо оживено. Поки необичайно за него, спеше, а игуанката Бронк слушаше с интерес музиката и си тактуваше в ритъма й. В този час нямахме нито един човек навън. От екипажа ни, наброяващ 300 души земляни и 20 извънземни в този час 95% бяха в задължителен сън, а останалите държаха охраната и дежурните смени на мостика.
         *
         Беше следобеда на другия ден. Аз пушех лула край камината, дълбоко замислен над своите си неща. Ким тъкмо беше сварила кафе и билков чай в два термуса. Събрахме се отново осмината, обитателите на нашата каюта, край камината на чаша питие и лула тютюн. Носталгията по Земята и приятелите там ме беше налегнала отново този следобед. Моите колеги от компанията, нашия малък екип се чувстваха отлично в този следобед, но аз не можех да се похваля със същото. Отдалечеността ни от Земята, факта, че там беше робовладелски строй, факта, че нашите близки и приятели пък живееха в колонията на третия спътник на Юпитер, всичко това ме караше да бъда тъжен и унил, жадуващ за миналото, когато всичко си беше наред- нямаше робство, нямаше пасари, а всички които се познавахме живеехме на Земята, а не на далечна колония... Смукнах по- силно тютюневия дим от лулата си, а това, чак замъгли съзнанието ми. Душата ми протестираше срещу действителността. Искаше ми се всичко да е както в миналото, но уви, времената се меняха, а бъдещето винаги ни изненадваше с нови неприятности, а и също- бивахме по- стари. Ким не забелязваше моето настроение, защото аз умело се прикривах зад леденостудената си физиономия. Но душата ми плачеше. Смукнах още веднъж силно от лулата и сякаш ми поолекна... Тази вечер щеше да пристигне кораба Ford, с който бяхме патрулна двойка разузнавателни кораби. Командването беше решило да не се разделяме по време на разузнаване от съображение за безопасност на екипажа. Идеята ни харесваше, защото бивахме повече хора и оттам ни идваше повече самочувствие и настроение, а където е оживено, там е й весело. Тази идея гласеше, че ако единия кораб претърпи повреда, двата екипажа могат да се завърнат в базата със втория. Аз лично одобрявах такава стратегия и лично участвах в разясняването на тази идея и подготовката за гласуване. Така ние щяхме винаги да бъдем в космоса с два кораба и над 600 души, общо двата екипажа. Това беше добро число, което ни даваше големи предимства при продължителни преходи, когато се общува в затворени пространства и всеки човек в повече е високо ценен. Кораба Ford се беше обадил преди час от астероидния пояс. Скоро той щеше да ни намери по нашите координати, които му изпратихме. Ние го чакахме с нетърпение. Всеки от нас имаше там по някой стар приятел, който не е виждал скоро, а не бяха малко и новите запознанства. В състава на екипажите ни се подменяха често новобранците, които ни служеха предимно за охрана на корабите, но със задоволство забелязвахме, че като цяло екипажите ни се разратсват, въпреки, че за тази работа нямаше почти никакви желаещи. Някъде към 18 ч. корабът Ford пристигна и кацна на същия космодрум. Ние избрахме площадка за кацане, където по- късно преместихме нашия кораб, за да бъдат двата кораба един до друг и да спуснем временен свързващ тунел. Така тук започваха празници. Наистина отдавна не се бяхме срещали и това беше повод за празник. Както беше решено нашите екипи опънаха свързващ тунел между двата кораба и така ние ставахме независими от околния свят, можехме да се разхождаме и из двата кораба и да срещнем много приятели. В бара на Nissan започваше дискотека. Аз бях още не дотам радостен и предпочетох усамотението в каютата, поне в първите часове, а Ким беше солидарна с мене и остана също като мен в каютата, а другите заминаха на дискотека. Всъщност Поки също остана, но той просто беше решил да си подремне и го направи. Останали сами, двамата с Ким се отдадохме на хубава музика, по чаша джин и лула тютюн, прегърнати в лекоосветения кът до камината, в която си играеше огъня и ухаеше на истинска камина с дръвца и въглища. Както често по това време на бордовете на двата ни кораба настъпи време за романтика. С романтични чувства бяхме и ние с Ким, а по някое време забелязахме, че от банята се измъква Палма, по хавлия и със светнали очи. Изобщо нашия малък и сплотен екип нямаше грешка...
         *
         Събудих се рано сутринтта. Ким ме усети и стана след мене. Докато си пиехме кафето край камината проверихме какво става из кораба. Двата ни кораба Nissan и Ford бяха един до друг на космодрума, а между тях свързващ тунел. Спяха 90% от двата екипажа, а ние бяхме сред малцината будни в този час. Навън беше приятно време, не много хладно, а в каютата топло и приятно. Двамата с Ким си пийвахме кафе с лула тютюн и се разсънвахме. Игуанката Бронк стана след нас. Тя си взе един душ и се появи при нас, свежа и красива:
        -Какво ще става днес?...- попита тя.
        -Днес отлитаме нататък!...- й отвърнах аз.
         Сле дкато пихме кафе тримата излязохме из кораба. Из коридорите не беше оживено. Асансьорът ни смъкна долу при входа на кораба. Момчетата от охраната ни кимнаха за поздрав. Излязохме навън, а там беше приятно хладно, въздуха чист и свеж. Решихме да обиколим двата кораба. Докато обикаляхме срещнахме извъземни от съседните кораби, които работеха по корпуса на корабите си. В далечината тъкмо беше кацнал кораб и около него сновяха стотици извънземни. Ние минахме покрай тях, а те забързани мъкнеха багажите си и се суетяха около входа на приемния коспус на космодрума. Обиколката около двата ни кораба ни освежи. Хубавият въздух и хубавото утро ни заредиха с енергия. След един час бяхме отново при входа на Nissan и се прибрахме вътре. В коридора към входа на кораба попаднахме на нашия инструктор Флу.
        -Как е навън?...- попита той.
        -Времето е хубаво!...- казах аз.
         Бяхме се прибрали в каютата, а нашите екипи готвеха кораба за старта към планета Taulov 80. Старта беше даден към 8 ч. Първо излетяхме ние със кораба Nissan, а след нас излетя и кораба Ford. Вече в орбита, разкопчах предпазините колани и си запалих лулата. В каютата беше уютно и приятно, а моите хора вече работеха по пултовете. Днес имахме задача да следим пътя пред кораба със скенерите и радарите, както и да подслушваме ефира. В зоната, където летяхме имаше близо 24 различни кораба, които се заехме да подслушваме, докато се разминавахме. Аз си пушех лулата и четях превода на водените из ефира разговори. Нямаше нищо особено, това бяха транспортни кораби и няколко товарни. По някое време Бронк приседна до мене и каза:
        -Алекс, какси днес, човече?...
        -В страхотна форма съм!...- похвалих се аз.
        -О, това е хубаво!... – каза тя.
         Игуанката беше ослепителна тази сутрин, облечена в свежи цветове. Погледах я за минута две и се замислих от колко време тя е сред нас. Денят ни започваше нормално, докато летяхме с двата си кораба към планетата Tauvol 80.
         В следобеда достигнахме гигантски астероид, където се отбихме за да видим какво има там. Астероидът имаше диаметър 8,000 км. Първия екип, който слезе из астероида, докладва, че тук има магазини, увеселителни заведения и няколко колонии- градове. Астероидът нямаше собствена атмосфера. Всичко беше под огромни, прозрачни куполи. Ние осмината излязохме из астероида към 15:30 ч. със четирима войника за охрана. Свързващия тунел от дока към корпуса на летището беше пълен с извънземни, които бяха предимно туристи, скитници и авантюристи. Минахме през тълпата, а първото ни впечатление за този астероид беше разредения въздух, който тук беше прекалено скъп. По- късно се настанихме в един ресторант за да хапнем пържоли с халба бира, както си му е реда. В ресторанта имаше към 100 души, извънземни, повечето влезли тук заради по- големия приток на въздух, а и отоплението тук беше по- силно от това из тунелите. Браун отново пусна в действие чара си и се запозна с няколко извънземни от съседните маси. Докато му обясняваха какви са що са, пържолите и бирата бяха сервирани, а аз запалих една лула тютюн и се загледах по стрийптийза на дансинга. Макар й извънземен стрийптийзът беше любопитна гледка. На съседната маса до нас имаше десетина души от нашите, които също си похапваха и контактуваха с извънземните, а четиримата войника ни охраняваха през цялото време, каквато им беше задачата. В ресторанта седяхме два- три часа, а сетне тръгнахме из магазините. Имахме за цел да намерим филми, музика, книги, списания, вестници и още куп стоки, които имаха някаква стойност за нас. Бяхме взели с нас и два робота, които да тикат количката със стока. Цените бяха умерени, сиреч ние тук бяхме направо богаташи. От нашите два кораба из астерида бяха излезли общо 40 души, като десетима имаха задачата да обиколят из подземията на астероида и да видят къде какво има. По- късно се прибрахме на Nissan и се заехме да разглеждаме стоките, а Бронк се зае да ни преведе няколко вестника и един филм, закупени тук. Беше ни интересно, защото това беше един отделен самостоятелен свят, още един от световете, където стъпвахме. Информацията из вестниците и списанията беше най- разнообразна. Тук имаше и бизнес и работни места, наука, култура, изкуство и образование. Съвсем като в един приличен що- годе свят.
         В каютата ни беше топло и приятно. Докато другите разглеждаха купените от нас стоки, аз запалих лулата си и се зачетох в едно от списанията, бавно навлизайки в духа на този малък, автономен свят. Ким се беше прилепила до мене и смучеше пепси, а Палма вареше кафе и билков чай за обичайната следобедна почерпка. Браун разглеждаше портативния компютър, който си беше купил днес. Това беше прозорец към техниката на този малък свят, както и технологиите на околните планети, сред които планетата Tauvol 80, накъдето летяхме. Бронк скоро завърши превода на един филм от астероида и взехме да го прегледаме в хубавия бордови следобед. Към 17 ч, всички се бяха завърнали по корабите и ние продължихме към планетата Tauvol 80, където се очакваше да пристигнем още тази вечер. По пътя попаднахме на плазмена буря, но нашите кораби бяха достатъчно устойчиви и почти неусетихме бурята. По някое време аз излязох на разходка из кораба. Из коридорите на кораба Nissan беше слабо оживено. В момента почиваха 80% от хората ни. Отидох в оранжерията и седнах на една пейка там под едно бананово дръвче и запалих лулата си. Тук беше интересно и приятно, романтично кътче от кораба. От пейката виждах бара и десетимата посетители там. Барманката Соня ми махна с ръка, а аз след като поседях сред дръвчетата в оранжерията се преместих в бара при нея.
        -Как си, Алекс?...- ме попита тя.
        -Чудесно!...- казах аз.- Как върви днес?...
        -Нормално. След вчерашната дискотека имах доста неща да подредя из склада...- каза Соня.
         Взех си бутилка пепси и се загледах в джобния си компютър, където имах прясна информация от Земята.
        -Довечера ще има ли пак дискотека?...- попитах аз.
        -Да. Ще има дискотека. Очакваме голяма навалица.- каза тя.- Но аз всичко вече съм приготвила, а и в най- натоварените часове ми помагат двама войничета...
         Поседях при Соня близо час и тръгнах да се прибирам към каютата. По пътя минах при Рорри и сина си да ги видя.
         *
         На сутринтта кацнахме на един космодрум на планетата Tauvol 80. Утрото беше мъгливо, а аз тъкмо ставах от сън. Разсъних се на чешмата и си заплих лулата, докато чаках Ким да приготви кафе. Браун се зае да подсили огъня в камината, а останалите скоро станаха и те от сън. Аз скоро се снабдих с чаша горещо кафе и през това време наблюдавах картината от тази планета. И тук преобладаваха октоподоподобните хуманоиди. Планетата ни посрещаше с гъста мъгла и не много ниски температури. Ние осмината се разсънвахме край камината с по чаша кафе, а на екрана вървеше картината от тази планета, която с нищо не беше кой знае по- различна от други планети, където бяхме ходили. На борда по това време спяха 70% от екипажа, а два екипа се заеха да товарят гориво, въздух и вода, както и провизии за кораба ни.
        -Какво ще правим днес?...- попита Ким.
        -Ще излезем на разузнаване, ще снимаме и ще осъществим контакти с местните!...- каза Браун.
        -Ще ви преведа този филм!...- каза Бронк, игуанката днес беше ослепително красива.
         Докато тя правеше превод на картината, която получавахме от ефира, ние седяхме край камината и планирахме къде ще ходим през този ден. По компютрите си вече имахме карта на космодрума и близкия град, където щяхме да ходим днес на разузнаване. По- късно се качихме осмината на един джет и полетяхме към града, който се намираше наблизо до космодрума. Планетата, както я видяхме от птичи поглед беше невероятно красива. Кацнахме на площадка край търговски център и продължихме пеша, здраво стиснали автоматите си, защото в извънземието можеше всичко да се очаква. Докато крачехме из коридорите на търговския център Браун и Джейн завързаха разговори със извънземните, а всичко се записваше за архива. Един от извънземните се оказа учен, който ни покани във своята лаборатория, която се намираше наблизо. Ние приехме да идем с него. Къщата се намираше край магистралата. Когато влязохме вътре човека ни показа с какво се занимава. Той лекуваше болни животинчета от природата на тази планета. Тук в неговата къща видяхме над 20 вида животинчета от местната природа. Ученият извънземен беше добродушен и гостоприемен. Докато ни черпеше с чай ние разгледахме цялата му лаборатория. Когато си тръгвахме Браун му каза, че ще идваме на този адрес и друг път, всъщност не точно ние, а хора от нашия кръг. Ученият изрази готовност да контактува с други хора от нашия кръг, а ние си записахме адреса и имената му. Докато се прибирахме към джета бяхме като омагьосани от видяното в лабораторията. За пръв път виждахме толкова отблизо извънземни животинчета. Джетът ни върна обратно на кораба, а ние бяхме доволни от това си излизане навън, донесли координатите на 10 извънземни за архива на AFJ. Това щяха да бъдат бъдещи сътрудници на AFJ, от тази планета, както те бяха изразили готовност да бъдат наши хора. Прибирайки се в каютата засилихме огъня в камината и седнахме на чаша кафе и билков чай. За по- късно планирахме още едно излизане навън. Аз си запалих лулата и пуснах картата на околността на екрана на джобния си компютър. Исках да намеря някое достатъчно интересно място, което да посетим по- късно. Моите колеги гледаха някакъв телевизионен, местен канал и бяха заети да изучават местните и начина им на живот. Ким се беше усукала около мене и отпиваше пепси, а Палма се захвана да направи пици за закуска по това време. Все още беше сутрин. Бронк по някое време дойде край нас и каза:
        -Как си днес, Алекс?...
        -О, в чудесна форма съм!...- казах аз.
        -При вас става все по- интересно!...- каза тя.- Скоро няма да ви напусна, тук ми е интересно!...
        -Радваме се за тебе, Бронк!...- каза Ким.
         Беше станало обедно време, когато седнахме да изгледаме един филм, закупен тук в града. Преводът на филма беше добър, а се разказваше за група ученици, дръзнали да се занимават с наука. Филмът беше интересен и показваше ясно тукашните нрави и начин на живот. Докато го гледхме, аз отпивах пепси и пушех лулата си в приятната компания на моите хора от нашия екип. В това време наши екипи товареха по трюмовете на кораба гориво, въздух и вода, както и провизии, закупени оттук. Имахме 30 души из града на разузнаване. След като изгледахме филма ние пуснахме картина от камерите на нашите хора, излязли на разузнаване в града. Изглежда това щеше да ни занимава през целия ден.
        Бях излязъл да се разходя из кораба. По коридорите срещнах само двама- трима от екипажа и няколко войника от охраната. Асансьора ме свали до нивото на оранжерията, където си избрах една пейка и поседнах там, запалих си лулата и се отдадох на размислите си. Двата кораба все така бяха свързани с топла връзка, но по това време нямаше особено раздвижване- всички бяха заети. В бара, който беше наблизо имаше към 15 души. На бара беше този път Сюзън. Аз се поразходих из оранжерията, тук имаше всякакви плодове и зеленчуци, както и секция за кокошки, от които добивахме яйца и месо. С това се занимаваха два робота, напълно автоматично. Влязох в бара и седнах при Сюзън, а тя ми се усмихна:
        -Как е днес, Алекс?...
        -Както винаги...- казах аз и също й се усмихнах, макар й усмивката ми да изглеждаше странно, на моето сурово лице.
        -Колко дена ще бъдем на тази планета, Алекс?...- попита Сюзън.
        -Още незнаем, но поне четири дена...- отвърнах й аз.
        -По приятно е, когато сме на твърда земя, а не в космоса!...- каза Сюзън.- Незнам как е при тебе?...
        -На мене ми е все едно...- казах аз.- Дори, по време на полет, сме в по- голяма безопасност, което е за предпочитане!
        -Какво прави Ким?...- попита Сюзън.
        -Днес преглеждаме филми от ефира на планетата...- казах аз.- Изучаваме местните хора...
        -Сигурно е интересно!...- каза тя.
        -Ако не ни беше професия, щеше да ни е интересно!...- казах аз и отпих от бутилката пепси.- С течение на времето става навик...
        -Аз пък съвсем рядко излизам навън...- каза тя.
        -Ами, ела с нас, когато излизаме!...- казах аз.
        -Ще дойда, само ми кажете кога!...- каза тя.
         В този момент се появи инструктора Флу. Той седна при нас, поръча си джин и попита:
        -Как върви, Алекс?...
        -Преглеждаме филми от ефира, сър!...- му отвърнах аз.
        -Тази вечер ще изпратя екип до съседния град, искате ли и вие да идете там с вашия екип?- попита той.
        -Трябва да попитам останалите, сър!- казах аз.
        -Попитай ги и до полунощ се запишете за екскурзията със хеликоптера Dark star, ако ще идвате!- каза Флу.
         Аз се изправих и казах:
        -Е, ще вървя! Чао!
        -Чао!- ми кимна Сюзън.
         На връщане към нашата каюта отново се отбих да видя Рорри и сина си. Там се забавих близо час. В нашата каюта тъкмо си почиваха от филмите, когато аз влязох. Ким и Палма ми се усмихнаха от далеко. Седнах си в креслото между тях, а Ким попита:
        -Какво има из кораба?
        -Нищо особено. Срещнах Флу, предлага ни екскурзия до съседния град утре, но до полунощ трябва да се запишем, ако ще ходим с тях!- казах аз.
        -Е, ще ходим ли?- попита Палма.
        -Сега трябва всички да решим!- казах аз.
        Браун се изкашля, преди да каже:
        -Какво? Къде да ходим?...
        -Флу ни кани на екскурзия със хеликоптера до съседния град...- поясни Палма.- Утре сутринтта...
         Браун кимна умно и разбиращо и се прозя:
        -Аз лягам да спя!...
        -Е, да отидем ли?- попита ме Джейн.
        -Имаме още един час докато вземем решение!- казах аз.
         *
         На следващия ден ние осмината не отидохме на екскурзия. Сметнахме, че имаме достатъчно работа на кораба Nissan, а и из първия град имахме още много планирани излизания. По следобедно време аз пушех лула край камината и се радвах на добро настроение. Този ден подслушвах местния ефир за радио и телевизионни програми, като ги насочвах за запис в архива. Времето ми беше плътно ангажирано. Ние продължавахме да изучаваме местните форми на живот, а вече знаехме доста за тях. Ким и Палма седяха около мене и ми помагаха. Имах записани над 45 радиостанции, 20 телевизионни станции, както и множество малки радиотелефони, които представляваха интерес за нас и ги прослушвахме. В каютата беше уютно и приятно. И осмината бяхме заети с работа по компютрите и пултовете си. Изключение правеше Поки, който се беше пльоснал на килима пред камината и спеше. В този час имахме 20 души из града, 30 на екскурзия до съседния град, 15 работеха по товаренето на провизии в трюмовете на Nissan, 120 спяха задължителен сън, а останалите бяха разпределени- 20 за охрана, 20 за дежурства и останалите със задачи из кораба. Такова беше разпределението на силите ни към този следобеден час. Към 17 ч. Ким беше сварила още кафе и билков чай, а аз запалих още една лула тютюн. Тъкмо мислех да си почина, когато улових в ефира слаб сигнал със реч на пасарите. Това ме заинтригува и пуснах да се записва. Значи тук на планета Tauvol 80 имаше пасари!... Докато преглеждах превода на прихванатия разговор, нашите скенери търсеха координатите на предавателя на разговора. Съобщих на мостика за прихванатия раговор на пасари и се заех да го следя, докато търсехме местоположението на разговарящите пасари. Прихванатата от мене пасарска връзка занима времето и вниманието ми през оставащото от деня. Лично Флу се заинтересува по този въпрос и ми нареди да следя диалозите по този канал непрекъснато. Заредих се със търпение пред пулта си, а скенерите продължаваха да търсят координатите на пасарите, които чувахме в ефира. Оставих за час подспушването, после щях да разгледам превода на изтърваното и с Ким изпихме по кафе. Тя ми помагаше със подслушването, както и настройката на преводача. Имахме към 100 канала общо, които проследявахме, включително и канала на пасарите.
        -Ако бяхме отишли на екскурзията, нямаше да прихванеш пасарите!...- каза Ким.
        -Някой друг щеше да ги прихване тогава!...- казах аз.
        -Какво разбра до тук от разговорите им?...- попита тя.
        -Това е разузнавателна група от 20 души, която е тук с малък космически кораб...- казах аз.- Все още незнаем къде се намират, но скоро ще научим...
         Ким беше очарователна този ден. Униформата й придаваше сериозен вид на млада дама, която се справя добре с професията си на космически разузнавач. Заплеснах се по нея за десетина минути, преди Палма да се появи с поднос пици и да раздаде на всички в каютата. Поки се събуди като надуши топлите пици и също си взе една. След като позакусихме аз се залових отново с работата си. Пасарите бяха двайсет и използваха един и същ канал за своите разговори. От мене се искаше да рзбера какво са намислили и къде се намират. Прослушвах ги, но важното беше превода на разговорите, който се появяваше в тескт на екрана ми. Дори да пропуснех нещо, по- късно можех да го прочета. В същото време каналите се записваха за архива. Изглежда предишния ден бях настинал и внезапно ми стана хладно. Палма ми сипа билков чай да се сгрея. В каютата беше достатъчно топло, но на мене още известно време ми беше хладно. Из корабите ни се работеше по цялата информация дошла от ефира и от филмите ни, които заснемахме всеки ден при излизанията си навън. Постепенно този нов за нас свят ни се проясняваше. Ние започнахме да разбираме бита и начина на живот на местните. Цялата ни налична информация щеше да се използва от AFJ в бъдещи експедиции в тази звездна система, както и за военни цели, но ние сега поставяхме само началото на общуването между тази раса и нашето AFJ, в лицето на драконите и нас земляните.
         *
         На другия ден продължихме да следим ефира за телевизионни и радио канали, както и канала на двайсетте пасари. Беше ранния следобед, когато аз пушех лула на чаша кафе с Ким и Палма. През деня бяхме засекли един от пасарите, който тогава беше в столицата Pengind. За след един час бяхме планирали излизане с хеликоптера към столицата Pengind, която се намираше на 4,000 км. оттатък планината. По това време нашия втори хеликоптер носеше името Тойота. Именно с него се готвехме да отлетим към столицата на планетата № 80. Изпихме си кафето и Браун кимна:
        -Да тръгваме!...
         Хеликоптерът Тойота вече ни чакаше, а пилотите Джо и Джими вече бяха по местата си. Разположихме се осмината в удобната малка каюта на борда на хеликоптера Тойота и зачакахме старта по пултовете си. Аз лично невярвах да хванем някой пасар, но задачата ни беше да хванем поне един за да го разпитаме основно. Когато по- късно отлетяхме с Тойота, ние вече се бяхме устроили в малката тукашна каюта, а аз си пушех лулата и следях разговорите на пасарите по прихванатия канал. На борда на Тойота бяхме ние осмината, двамата пилоти и десет войника, както и четири бойни робота. Докато птелитахме тези 4,000 км. ние се радвахме на добро настроение и се наслаждавахме на природата под нас, деня се случи хубав и слънчев. Камината в тукашната ни каюта беше по- малка, но вършеше работа. Аз пушех лула край камината и се радвах на добро настроение. Ким и Палма бяха край мене и работеха по пултовете си. Поки се беше пльоснал на килима пред камината и най- откровено спеше. Хеликоптера Тойота беше малък космически кораб, зареден и изчислен за 5 години самостиятелен преход през космоса, но ние никога все още не бяхме използвали всичките му възможности, и по- добре, защото това означаваше, че кораба Nissan не ни беше изоставял през цялото време нито пък хеликоптера Dark star.
         Вечертта се спусна, а ние осмината и другите 12 души бяхме на хеликоптера Тойота на път към столицата Pengind. Очакваше се да пристигнем на другия ден, а сега докато летяхме се опитвахме да си създадем уют в каютата, където и работехме. Камината приятно затопляше каютата, макар и с по- малки размери от тези на кораба Nissan. Аз си пушех лулата и наблюдавах света под нас, а Палма тъкмо беше сварила кафе и билков чай за обичайното ни вечерно бърборене. Поки все още си спеше на килима пред камината, а игуанката Бронк правеше презапис на филма, който се заснемаше в момента, за планетата под хеликоптера, както се виждаше тя от тази височина. Единият предавател, който бяхме засекли да се движи из столицата, все още се намираше там, макар и да се местеше постоянно. Идеята на нашия инструктор Флу беше, да заловим жив един от пасарите за да го разпитаме. Информацията, която бихме получили от един пасар, щеше да ни е от голяма полза. Трасето, по което летяхме не беше много натоварено , но все пак се съобразявахме с кулата за управление на полетите, откъдето ни задаваха скорост и курс. Със Тойота не бяхме летяли скоро, откакто ни я определиха за наш втори бордови хеликоптер, освен Dark star. Двете машини бяха почти еднакви. Удобни и практични, не особено големи, но със всички удобства за полет из космоса, като се гарантираше полет от 5 години без никакво дозареждане. Разбира се ние никога не оставяхме запасите без попълнение. Из трюма имаше всичко необходимо за продължителен полет. На борда на Тойота се чувствахме сигурни и защитени, а пилотите ни Джо и Джими бяха най- добрите ни пилоти на борда на Nissan. Скоро Джими щеше да се оттегли за сън, като един от войниците щеше да поеме мястото на втори пилот. Дежурствата се редуваха през цялото денонощие. Аз се поодремах и кафето ми идеше добре, макар и да не можеше да ме разсъни. Реших да подремна и отпуснах креслото леко назад като легълце за целта.
         Събудих се малко преди полунощ, когато тъкмо летяхме през мощна буря от черни, дъждовни облаци. Разсъних се на чешмата, отпих малко вода за пресъхналото си гърло и запалих лулата. Из малката ни каюта цареше тишина. Браун се топлеше на камината, Джейн дъвчеше пица, а Никита слушаше музика със слушалки. Поки още спеше пред камината, а Бронк беше отишла на разходка. Тук не беше чак толкова тясно, та да няма човек къде да се поразходи... Палма и Ким бяха от двете ми страни и се занимаваха по пултовете си.
        -Как върви?...- попитах аз.
        -До сутринтта ще пристигнем над столицата!...- каза Ким.- Ще направя кафе...
        -Да. Направи кафе!...- кимнах аз.
         *
         На сутринтта щом станах от сън, видях че кръжим над столицата на планетата- Pengind. Разсъних се на чешмата и докато палех лулата си, попитах Браун:
        -Какво става?
        -Чакаме разрешение за кацане!
        -Следим ли още пасарите?
        -Да сигнала от канала на пасарите е добър! Тук някъде има поне един от тях, днес трябва да го намерим!
        -Внимание, приземяваме се! Заемете позиции!- се чу в този момент от тонколоните в каютата.
         Пилотите ни приземиха на някакво летище край столицата, а докато се оглеждахме наоколо, Браун излезе от хеликоптера. Времето беше хубаво и слънчево. Из летището имаше тълпи от хора, а трафика в небето беше силен, непрекъснато излитаха и кацаха машини. Излязох навън и аз. Двамата с Браун огледахме летището.
        -Това е най- главния град на тази планета!- каза той.
        -Тук е гъмжило!- казах аз.- Направо ще се изгубим в тълпата!
        -Значи вземаме един джет и ще кръжим над града с него, за да открием точните координати на пасарите!- каза Браун.
        -По- добре да изпратим четирима от войниците!- казах аз.
        -Добре, изпращаме четирима войника в един джет за да търсят и сканират за сигнала на пасарите!- каза Браун.
         Браун се разпореди и избра четирима войника, които да се заемат с претърсването, а сетне влязохме обратно в хеликоптера. Асансьора ни качи на мостика. Тук бяха Джо и Джими, нашите пилоти.
         Неусетно беше дошла вечертта. Аз пушех лула край камината и наблюдавах картина от камерите на четиримата войника, които изпратихме в града да търсят пасарите. Столицата на тази планета беше огромен мегаполис, където гъмжеше от хора, кораби и совалки. По улиците беше ад, а в небето- задръстено. Тук трудно щяхме да намерим пасарите, но поне можехме да опитаме. Браун тъкмо беше говорил със Манхатън и Флу. Искахме повече хора за търсенето. Те щяха да долетят до края на деня със джетове, още 30 души. Навън се смрачаваше вече, а ние с Браун се чудехме да приберем ли четиримата войника на хеликоптера за през нощта. Накрая решихме да се приберат, за тяхна и наша безопасност. Нямахме голямо желание да излизаме из летището защото беше пълно до спукване с народ. Четиримата войници вече летяха обратно към нас и до два- три часа щяха да се приберат. Искахме за нощта да сме всички в хеликоптера и да си починем добре. Аз се изправих по някое време до люка и погледнах навън. Навсякъде до където се виждаше беше изпълнено със светлинки. До нашия хеликоптер имаше туристически кораб, който се готвеше за излитане. Тук се суетяха стотина пътника, разнасяха багажите си наляво- надясно, а техниците правеха последни проверки по кораба, преди отлитането. Загледах се в тези извънземни туристи, но не видях познати видове. В малката, но уютна каюта беше приятно и топло. Чакахме да се върнат четиримата войника, за да затворим бронираните щитове и да се наспим. Аз пушех лула, а Палма беше сварила кафе и билков чай за обичайното вечерно бърборене в нашата каюта. На картата на града бяхме отбелязали движението на пасарите през този ден. Те се движеха бързо и непрекъснато се местеха, та неуспявахме да организираме залавянето на поне един от тях. Към 18:30 ч. четиримата войника се завърнаха при нас. Прибрахме джета в трюма и спуснахме предпазните бронирани щитове за през нощта. Сега вече, успокоени и доволни, поставихме охрана и се отпуснахме край камината. Имахме време да се наспим, да обмислим действията си за другия ден и да си починем добре. Разбира се подслушването на канала на пасарите продължаваше. Те общо взето разузнаваха из столицата. Интересуваха се от местните военни, както и от космическото управление на планетата. Докато ги подлушвахме и ние разбрахме много неща, този път от тях. Със спуснати предпазни, бронирани щитове нашия хеликоптер беше неуязвим. Взехме това решение, защото в района беше свръх оживено, а на подобни места се събират и шайки престъпници. Уредили безопасността си, си говорехме в топлата каюта и пийвахме кафета и чайове. Тази вечер при нас бяха дошли и двамата основни пилоти- Джо и Джими. Оставихме ги да спят, защото не се знаеше на сутринтта накъде ще тръгнем.
         На сутринтта станах от сън свеж и бодър, разсъних се на чешмата и седнах да изпуша лула тютюн с едно кафе. Из каютата бавно се разсънваха моите колеги. Денят навън беше леко облачен и намусен. Когато излязох на терасата на каютата видях, че около хеликоптера все още е тъпкано с народ. Поредния туристически кораб се готвеше за полет, а стотина пътници се мотаеха наоколо с багажите си.
         Този ден премина неусетно, докато чакахме да долетят трийсетте войника от кораба Nissan със още три джета. Когато те дойдоха все пак, вече беше вечер. Двамата с Браун се замислихме дали да започваме някаква операция сега, или да играем на сигурно и да се запечатаме в хеликоптера за през нощта, както бяхме сторили предишната нощ.
        -Войниците дойдоха поизморени, Алекс!...- ми каза Браун.- Нека оставим операциите за сутринтта! Да не забравяме, че сме на една далечна и непозната планета, където май по- добре познаваме десетината пасари, отколкото местните! Давай да решим какво ще правим до полунощ, а сетне, според мене- да затворим добре хеликоптера и никъде да не излизаме!...
         Аз кимнах, извадих лулата си и запалих. Двамата бяхме изправени пред люка в каютата, а гледката навън беше нещо невероятно- столицата на планетата Tauvol 80, със жители над 4 милиарда души. Тук щеше да ни е трудно, дори ако бяхме местни, а не от някаква далечна планета (Земята), със някакви протекции (черните дракони), представляващи агенцията AFJ (земното космическо разузнаване), тук неизвестна никому... Докато умувах какво решение да взема по въпроса, часовника на ръката ми изпиука недоволно. Някой ме търсеше, ама не от нашите- връзката идеше през сателита на кораба Nissan.
        -Кой е?- обадих се аз.
        -Човече, аз съм, не ме ли помниш? Шан Ву от оня ресторант край реката!
          Аз се позамислих за минута- две, преди да си спомня за един от контактите ми през изминалите дни. Шан Ву беше местен, когото бях наел да следи из столицата, та ако забележи пасари, да ми се обади...
        -Какво става, Шан Ву?- попитах го аз.
        -Намерих един от ония... пасарите, дето ги търсиш! – каза извънземния.- Тъкмо се прибра в хотела и легна да спи!...
        -Легна да спи, ли?- попитах аз.
        -Да, легна да спи!- каза извънземният.- Аз бях до тук, а сега да ми платите останалата сума!... Нали така се договорихме?...
        -Шан Ву, къде да те намеря?- попитах аз.
        -Ресторанта на ъгъла между 5,110- та и 357- ма!- каза той.- Само кажи кога?
        -Чакай- чакай! Първо ми кажи в кой хотел е нашия приятел!- казах аз.
        -Той е в хотел Зелена звезда, стая 573- та!- каза извънземният.
        -Добре, момче! Утре сутринтта ще ти се обадя и ще ти дам останалата сума!- казах аз. -Разбра ли ме?
        -Да, утре сутринтта!
          Аз затворих връзката и погледнах Браун, който вече беше чул целия разговор. Той ме погледна, смукна тютюнев дим от лулата си и кимна:
        -Това променя нещата! Изпращам десет войника на адреса, а останалите ще бъдем в готовност!
        -Добре, така направи!- казах аз.
         *
         На другия ден вече имахме арестуван един пасар, който разпитвахме най- подробно. На нас ни трябваше само един, та затова по обяд издигнахме хеликоптера в небето и взехме курс към кораба Nissan. Имахме към 12 часа път, та бяхме се разположили осмината в каютата, а аз пушех лула. Край мене беше Ким, а Палма тъкмо беше сварила кафе и чай за следобедното ни бърборене. Пасарът, нашия пленник беше заключен в изолатора на хеликоптера, след като добре го рапитахме. Разбира се основните разпити щяха да се проведат на борда на Nissan. Докато си пиехме кафето ние проверявахме й какво си говорят останалите пасари в столицата. Те още не бяха забелязали, че един от техните го няма. Мислеха, че спи или се тъпче в ресторант.
        -Каза ли нещо важно, пасарът?- попита Ким.
        -Засега нищо особено не каза. Неща, които ги знаем.- казах аз.- Но на кораба ще проговори! Там ще включим тайни способи за разпитване с медикаменти, хапче на истината и други подобни...
         Ким кимна и се притисна у мене. По това време летяхме на 3,000 м. височина на път към кораба Nissan. Имахме много време и аз реших да подремна.
         *
         Събудих се чак вечертта. Разсъних се на чешмата и погледнах през люка навън, все така летяхме на 3,000 м. височина. Района беше облачен, а напред се вихреше буря, в която скоро щяхме да влезем. В каютата цареше тишина, моите хора си работеха по пултовете. Седнах си на мястото до камината, а Ким ми донесе кафе. Запалих лулата и се прозинах:
        -Добре се наспах!
        -Сънува ли нещо?- усмихна се Ким.
        -Сънувах нещо хубаво, ама не успях да го запомня...-казах аз.
        -Сигурно си сънувал мене!- каза Ким с дяволити пламъчета в очите.
        -Тебе те сънувам редовно, нещо друго беше!- казах аз.
         На борда на хеликоптера сега бяхме 50 души, а в трюмовете си носехме допълнителните три джета, с които ни намериха 30- тте войника, подкрепление. В този час течаха разпитите на заловения от нас пасар. Тези чудовища, въпреки човекоядството си се оказваха доста интелигентни. Това разбира се нямаше нищо общо с противния им нрав. При разпитите бяха взети всички мерки за безопасност, та да не би пасара да вземе да побегне или да направи друга беля.
         Вечертта напредваше, а аз си пушех лулата и мислите ми се рееха от една тема към друга, докато летяхме обратно към Nissan, прелитайки над висока планинска верига в условията на силна буря. Нашите пилоти водеха добре хеликоптера, без резки отклонения и почти без клатене и вибрации. Създаден за полети при всякакви екстремални извънземни условия, на нашия хеликоптер не му беше кой знае какъв проблем тази планинска буря. Въпреки всичко обаче не се чувствахме особено комфортно, прелитайки през бурята, която се разпростираше на хиляди колометри нататък. Можехме и да я заобиколим, но нашите пилоти бяха свикнали да не обръщат внимание на незначителни, отрицателни аномалии, каквато беше тази дъждовна буря. В лекоосветената ни каюта, отблясъци от светкавици ни стряскаха от време на време. Гръмотевиците се чуваха даже и през сериозната изолация на хеликоптера. В това лошо време ние осмината мълчахме зад пултовете си, а Джейн и Никита си бяха отворили бутилка джин, което нямаше да ми е излишно и на мен.
         *
         На сутринтта осъмнахме на кораба Nissan, където беше прикачен хеликоптера Тойота. Преместихме се в по- голямата си каюта в кораба и запалихме камината. Аз бях още сънлив, когато Палма донесе кафе за сутришното лафче. Запалих лулата си и погледнах навън. Беше сумрачно и навъсено време. В каютата скоро се затопли, а ние осмината започнахме работа по пултовете си. Аз се позаинтересувах как вървят разпитите на нашия пленник пасар. Все още не беше казал нищо особено, но в скоро време се очакваше да проговори. Някъде по това време нашия командир Манхатън обяви старт на кораба Nissan за след един час. Щяхме да напуснем планетата Tauvol 80, за да продължим разузнаването из тази звездна система. Аз се изправих пред стъклената стена на каютата и погледнах навън, а Ким застана до мене и каза:
        -Да си вземем сбогом с планета № 80!
        -Напускаме още една посетена от нас планета...- казах аз.- Приятно си прекарахме тук!
        -Коя е следващата ни цел?- попита Ким.
        -Имаме предложение да не преследваме конкретна цел, ще вземаме решения по пътя си.- каза Браун.
        -Значи ще кацнем където и когато решим?- попита Ким.
        -Точно така!- каза Браун.
         Стартирахме в 10:30 ч. преди обяд, първо ние със Nissan, а след нас и кораба Ford.
         *
         Беше следобеда, когато аз станах от сладка дрямка, разсъних се на чешмата и седнах край камината. Тук беше Ким, която ми се усмихна:
        -Наспа ли се?
        -О, чудесно!- казах аз.
        -Ще сваря кафе.- каза тя.
        -Ще бъде добре.- казах аз.
         Запалих лулата си с тютюн и огледах каютата. Моите колеги работеха по пултовете. Прослушвахме зоната около двата кораба за всякакви радиосигнали. Този път летяхме без конкретна цел, щяхме да решаваме всичко в движение. Аз се изправих до люка и погледнах навън. Звездното небе някак си ми се усмихна, а една далечна звезда дори ми намигна. Усмихнах се- бях в добро настроение и в добра форма. Никой незнаеше колко време ще летим преди поредното кацане, което означаваше, че имаме ужасно много време за размисъл, за заниманията си, за приятелите си из кораба. Ким донесе кафето и аз отново седнах край камината, а тя ми правеше компания.
        -Как вървят разпитите на пленника?- попитах аз.
        -В последните часове разказва за армията им...- каза Ким.- Как организират нападенията си и кой води корабите им...
        -Предаде ли кодовете им за достъп?- попитах аз.
        -Да. Той каза някои кодове и в момента Браун проверява дали ще успее да засече сигнал от някой кораб на пасарите; с тези кодове може да подслушва всичко из този кораб!- каза Ким.
        -Това е голям напредък!- казах аз.
         Игуанката Бронк този ден беше особено красива. Тя работеше на пулта си по превода на поредния филм от нашия архив, който не сме успяли да преведем на английски. Тя мина покрай мене, усмихна ми се и каза:
        -Как си днес, Алекс?
        -О, днес съм в невероятна форма!- похвалих се аз.
        -Радвам се за тебе!- каза Бронк.- Имаш ли някоя лула да опитам и аз това нещо?...
        -О, разбира се!- кимнах аз и извадих от раницата си резервна лула и пакет тютюн.- Заповядай!
        -Взе да ми харесва да пуша тютюн!- каза Бронк.
          Аз си доизпих кафето и станах да се поразходя из кораба. В коридора имаше към 15 души, които се разхождаха. Манхатън беше дал временно “свободен режим”, а от вечертта започваше режим на задължителен сън за 90% от хората ни. Продължих със асансьора надолу към бара, където тази вечер имаше към 30 души. Кимнах на хората тук, при влизането си в бара и забелязах барманката Соня да ми се усмихва.
        -Как си днес, Алекс?- попита тя.
        -Днес поспах следобеда и съм в добра форма!- казах аз.
        -Как вървят разпитите на пленника?- попита тя.
        -Започнал е да говори... Вече знаем някои кодове на пасарските кораби...
        -О, това е добре!- каза тя.
         Взех си бутилка пепси и седнах при Соня. Тя беше очарователна тази вечер в спретнатата униформа със пуснати весели цветове. Запалих си лулата и потънах в мислите си, тази вечер насочени предимно към пасарите и неприятностите, които ни създаваха в последните 5 години. Откакто те бяха проникнали в Слънчевата система и бяха нападнали Марс и Юпитер изтече много време. За това време ние влязохме във AFJ, станахме приятели със Черните дракони (най- могъщата цивилизация в Галактиката), водихме поредица битки във войната срещу пасарите. За това време ние прелетяхме огромни разстояния в космоса и видяхме десетки нови планети, из които разузнавахме, а лично аз добих нови умения и опит, които ми се трупаха в съзнанието, давайки ми нови пътища, отварящи се пред мене, за по- нататъшното ми развитие и като човек и като стратег и пилот от AFJ. Горд бях със своите професионални успехи, които градях от дълго време, без да се отказвам и въпреки усложненията, които възникваха непрекъснато. Дежурства за пилотиране на кораба Nissan давах и до сега, а като стратег работех непрекъснато, дори когато се стараех просто да си почивам и да не мисля за нищо. Унсен в мислите си доизпих пепсито и станах да си ходя в каютата. Тази вечер не бях налегнат от носталгичните мисли, които ме безпокояха понякога повече, понякога по- малко. Докато минавах по коридора към нашата каюта се отбих при Рорри, за да видя нея и сина ни Джейсън. Той обаче спеше и аз останах само половин час, докато тя ми разказваше, какво ново из живота им. Като се върнах в каютата, Ким и Палма вече спяха. Реших да изпуша една лула и също да си лягам да спя. Спяхме с униформите си и автоматите на стената до нас, а раницата зад главата, защото тук никога не се знаеше какво ще последва и кога. Това беше далечния космос и всяка грешка можеше да бъде със сериозни последици.
         На сутринтта станах от сън бодър и свеж. Нашият кораб Nissan наближаваше междинна станция. Всеки момент щяхме да кацнем. Аз се разсъних на чешмата и седнах на лула тютюн и сутришно кафе. Из каютата беше започнал работния ден, както и из кораба ни. Все още 90% от екипажа спеше за да ни бъдат полезни, когато се наложи, отпочинали и в добра форма. Веднага щом кацнахме в указания ни док на междинната станция, ние осмината излязохме от кораба в сързващия тунел. Станцията беше оживена, а както винаги тук можеше да видим много непознати видове извънземни. Ние си направихме малка разходка из станцията, за да видим къде какво има. Нашите момчета през това време зареждаха гориво, въздух и вода за кораба, както и провизии. Станцията беше огромно съоръжение, а наблизо забелязахме малка планета. Докато разпитвахме извънземните около нас беше станало 10:00 ч. По някое време седнахме в едно барче, наблизо до кораба ни. Тук си взехме по един чай и се вслушахме в разговорите около нас. Това беше още един свят до който ние се докоснахме току- що. Из бара си говореха предимно за пътуванията си и за търговията си, която развиват около планетата и междинната станция. Близката планета беше под номер 14, Tauvol 14. От станцията до планетата имаше само някакви си 5 часа полет, но ние искахме да разгледаме първо станцията, а сетне да продължим към планетата. Докато си пиехме чая в бара, Браун завърза нови контакти с местните, тук в бара, предимно пилоти и механици на кораби. И тука разпитвахме със снимка на пасарите, дали са виждали такива видове хора, но ни отговориха отрицателно, явно пасарите още не бяха идвали тук. По- късно излязохме от бара и тръгнахме бавно през тълпата към нашия кораб, заредени със свежи впечатления и настроения от местните извънземни. Момчетата още товареха нашия кораб. Манхатън искаше да сме добре заредени, когато продължим нататък по своя път.
         Беше следобеда ни, когато аз си пушех лулата край камината, а до мене Ким смучеше пепси. Из станцията имахме 40 души на разузнаване от нашия кораб, 20 товареха провизии, а от останалите 100 души спяха. Такова беше нашето разпределение сега. Из станцията имаше и интересни места, където се разходихме днес, осмината. Сега изчаквахме да свърши зареждането на кораба, да се върнат нашите от разузнаване и щяхме да продължим към планетата, която беше само на 5 часа полет оттук. През това време ние осмината продължавахме да подслушваме ефира, а и директно с микрофони. Това беше голям обем информация, с която после щяха да се заемат анализаторите, за да извлекат всякаква полезна информация за този свят. Местните бяха различни разновидности на сухоземни откоподоподобни същества, надарени със изключителна интелигентност и доста напреднали в науката и техниката. Разбира се ние имахме какво да научим от тях и в тези две области, от което щяхме да придобием нови познания, за нови науки и нова техника. Нашия командир Манхатън беше доволен от “улова” на информация. В същото време нашия пленник- пасар, продължаваше да разказва за света на пасарите, все любопитни неща и секретна информация, която щеше да ни е от полза във войната срещу пасарите. Аз смукнах тютюнев дим от лулата, отпих кафе и се замислих както винаги правех. Този път мислите ми бяха насочени към света на октоподоподобните. Тези любопитни същества имаха сериозни познания във всяка една област от живота и бита. От тяхната мъдрост щяхме да черпим дълги години знания и опит, а сега просто трупахме информация. Ким се беше излегнала у мене на двойното кресло, а от другата ми страна беше Палма. Ние тримата добре си живеехме и добре се разбирахме.
        -Дали да не отворим бутилка джин?- попита Ким.
        -Да отворим!- казах аз.
         Ким сипа по чашите ни джин. Нашата работа нямаше край, а ние бяхме човешки същества със своите нужди от почивка и доза радост. Джинът добивахме на борда на кораба, дори търгувахме от него по планетите, където ходехме. Имахме и тоник, но често пиехме джин от малките си бутилки в униформите, а тоника беше прекален лукс към джина, защото заемаше много място и тежеше, а бързо се свършваше.
        -Ще излезем ли пак из станцията?- попита Палма.
        -Може. Къде ти се ходи?- попитах аз.
        -Никъде, и тук ми е добре, просто попитах...- каза тя.
        -Довечера ще правим дискотека!- каза Джейн.
        -Крайно време беше малко да разпуснем парата!- каза Никита.
        -Значи сега сме 600 души плюс 30 извънземни?- попита Палма.
        -Да, толкова сме.- каза Браун.
        -Е, ще бъде весело довечера!- каза Палма.
        -А кога ще тръгваме към планетата?- попитах аз.
        -Няма да е днес.- каза Браун.- Вероятно утре сутринтта!
         Бордовата вечер настъпи, а аз се бях поотпуснал и поодремал край камината. В този час вече се бяха завърнали всички от нашите и навън нямахме хора. Прибегнахме до такава мярка за безопасност защото вече бяхме навътре в тази звездна система и тук можехме да разчитаме предимно на себе си, а рисковете в извънземието обикновено са високи. Станах и се наплисках с вода за разсънване. По- късно докато се разхождах из кораба видях, че е доста оживено. Кимах на колегите си из коридорите и асансьорите и се насочвах към оранжерията, където поседнах на една пейка и се усамотих, а само на десетина метра от мене започваше дискотеката. Тази вечер щеше да приключи по малките часове, но аз не бях особено празнично настроен и стоях малко настрани от веселието. Запалих лулата си и се загледах в зеленината тук. Нататък в басейна вече имаше мераклии за щуруване и щуротии. Позагледах се в мацките по бански (Манхатън беше разрешил за вечртта да се ползва басейна) и потъвах в мислите си. От разходките из станцията през този ден знаехме някои неща за планетата, която беше наблизо. Бяхме избрали място за кацане, а нашите преводачи се опитваха да издействат разрешение за кацане сред природата. Езиковите затруднения нямаше да ни лишат от няколкодневна почивка сред природата. Ние имахме някои карти на планетата, както и филми за нея. Тук ни знаеха като туристи, които са тръгнали на далечна експедиция, разбира се нямаше как да им кажем, че сме разузнавачи... Към пейката се приближаваше Йоанна. В началото на пасарската война с нея бяхме в един екип по различните кораби, някои от които бяха малки и купувани със събирани от Сьпротивата средства. По тях времена ние бяхме тръгнали да печелим пари от търговия с космическите кораби, които имахме, макар й малки и не съвсем нови. Спомнях си за един от онези кораби в който имахме четири коня и с тях излизахме от кораба, когато кацнехме някъде във извънземието... Йоанна седна при мене и каза:
        -Как си, Алекс? Какво ново?
        -Чакаме разрешение да прекараме няколко дни сред природата на близката планета.- казах й аз.
        -Сигурно ще ни струва скъпо!- каза тя.
        -Не съвсем, цените са умерени...- казах аз.- Освен това договаряме търговия с местните, което ще облекчи съвсем цената на почивката ни там.
         Йоанна кимна с глава и се загледа нататък към бара, където вече бумтеше хубава музика от далечни времена, когато времената бяха били добри, без робството на Земята, без войната с пасарите. Аз погледнах дисплея на ръката си. Около двата ни кораба беше спокойно, макар и да имаше доста оживено движение в тези часове. На съседния док беше кацнал пътнически кораб, който идеше от Tauvol 14, близката планета, на път към астероидния пояс. Това бяха предимно миньори и техните семейства. Нашите два кораба бяха свързани с топла връзка, през която двата екипажа можеха да минават свободно в двете посоки. Командирът на кораба Ford се казваше Пиркс и тази вечер беше тук в бара на нашия кораб. Двамата с нашия командир Манхатън обсъждаха нещата около нашата разузнавателна експедиция, както и показанията на нашия пленник- пасар. Той вече беше ни разказал какви ли не подробности за пасарите, за корабите им в които винаги биваха по 100 души, както и подробности за пасарската цивилизация. Той разбира се нямаше как да знае, че е погълнал вещество, което сваля от него всякакви тайни и задръжки за да ни го покаже в неговия истински вид, а разказите му да са изключително достоверни и искрени. Противно на представите ни за пасарите, те се оказаха изключително интелигентни същества, за съжаление- човекоядци по инстинкт и по рождение. Размножителния им период беше само няколко дни. За това време новоизлюпеното “бебе” добиваше своите размери на възрастен , като всичко останало му се обясняваше в следващите години. Природата беше създала тези същества да растат изключително бързо, а сетне да учат за живота, който ги очаква...
        -Да идем в бара?- ме попита Йоанна.
        -Да идем!- казах аз.
         Минахме покрай басейна и намерихме свободна маса, а аз отидох да взема по бутилка пепси. При нас скоро седнаха Нортън и Хенсън, все приятели от първите ни години във извънземието.
         *
         На другия ден се събудих по обяд. Бяхме кацнали вече на планета Tauvol 14, в една прекрасна местност сред природата. Аз се разсъних на чешмата и седнах край камината, запалих лулата си и пуснах картина от външните камери. Навън беше мъгливо. И малкото, което се виждаше наоколо, свидетелстваше за изключително красива природа, където ние щяхме да изкараме няколко дни. Двата ни кораба бяха един до друг на широка поляна, край реката, а нататък започваше гора, нагоре към планината. Живописната местност около корабите вече беше посетена от нашите хора. Манхатън беше дал свободен режим и общо 60 души се разхождаха навън. Аз смукнах тютюнев дим от лулата си, а Ким тъкмо ми носеше кафе. Тя го сервира и седна до мене.
        -Тук е страхотно!- каза тя.- Ще се разходим ли навън?
        -Малко да се разсъня и ще се разходим!- казах аз.
         В каютата беше приятно в този ранен следобед. Моите колеги се занимаваха да разглеждат местността около двата кораба. Там имаше много камери от които получавахме картина, а съвсем скоро и ние щяхме да излезем навън. Разхождахме се край реката, където дестина войника ловяха риба за да я опитаме. Те бяха запалили там и лагерен огън, край който се бяха насъбрали на скара- бира към 50 души. Гъстата мъгла не ни попречи да си прекарваме добре. Въздухът беше чист и свеж, а температурата към 5 градуса Целзий. Мястото около корабите ни страшно ни хареса. Браун дори предложи да искаме построяването на база тука. Манхатън одобри предложението и се свърза с местните военни за да уговори военно сътрудничество, търговия и изграждане на военна база, като той се представяше за военен представител на AFJ. Местните военни подписаха договор за военно сутрудничество, беше дадено и разрешение за изграждане на военна база на AFJ, точно на този парцел земя, където бяхме... Но това по- късно, а сега си пийвахме скара- бира и се наслаждавахме на местната природа. Тук бяхме и осмината от нашия екип. Ким и Палма плътно до мене, се радваха на добрите времена и хубавата мъгла, напомняща им за Лондон. Джейн и Никита дори опитаха да полуват в реката, сваляйки униформите си, макар й да беше забранено по чужди планети. Манхатън се направи, че не е забелязал разголването, а Браун стискаше калашника здраво в ръцете си, да не би отбякъде да излезе опасен звяр и да нападне разголените по бански момичета. По- късно, когато насядахме около огъня аз си запалих лулата и се отдадох на размисли. Тук беше весело. Около огъня се бяхме насъбрали към 70 души. Към 17 ч. заваля проливен дъжд и ние осмината се прибрахме в кораба, взимайки бидонче с бира и кошница с филе от риба, уловена тук в реката за да си довършим скара- бира веселбата. Скоро навън не остана никой от нашите хора. Всички се прибраха по корабите, а отново между тях имаше тунел- топла връзка. Скоро в каютата стана топло и приятно, а аз пушех лула, отдаден на мислите си. Ние продължихме да си хапваме филе от риба и да пием бира и вътре в каютата още няколко часа, а през това време аз се заех отново да прослушвам ефира. Гледахме и местни TV канали, като цялата информация се записваше в архива ни за по- късно анализиране. Зает с работата си незабелязах, че навън се развихри страшна буря, небето притъмня и почерня далече преди залеза на слънцето, което този ден не видяхме. Навън нямахме нито един човек, а от нашия кораб 70% от екипажа отидоха за задължителен сън по заповед на Манхатън. Следобедът течеше бавно и спокойно в уютната каюта и добрата ми компания тук. Занимавах се с прослушването на ефира, както и с разработка на нови стратегии за войната със пасарите. Имахме да изчисляваме и прехода до съседната планета Tauvol 25. Ким днес беше жизнерадостна и свежа, млада и пълна с енергия, тя оставяше дълбоки следи в моето съзнание и в моя живот. Беше ме прегърнала с едната си ръка и слушаше музика със слушалки, а Палма стана и отиде да свари чай и кафе. Дъждът навън продължаваше, а бурята продължи още няколко часа, но след нея времето остана намусено и лошо. Ние нямахме планирани полети и излизания навън, но това време ни подтискаше по някакъв своеобразен начин. Из коридорите на кораба скоро утихна и стана пусто- хората се оттеглиха в почивка и за задължителния си сън (70% от екипажа). Ние осмината си прекарвахме чудесно в уютната си каюта. Бирата още не беше свършила нито пък рибата, но аз лично минах на чай и кафе, като ги редувах едно с друго, та чак до вечертта.
         На сутринтта се събудих бодър и свеж, разсъних се на чешмата и седнах на лула тютюн и чаша кафе. Моите колеги също сега ставаха от сън. Ким се появи по халат, на излизане от банята и ми се усмихна:
        -Наспа ли се, Алекс?
        -Наспах се добре!- казах аз.
         Браун се беше заел да подсили огъня в камината, а Палма се зае да приготви пици за закуска. Денят ни започваше, а навън беше влажно и мъгливо. Аз се появих на терасата на каютата и огледах тази изключително интересна местност, където бяхме кацнали. Въздухът беше чист и свеж, а температурата добра, дори на открито. Природата тук беше забележителна. Пред двата кораба стотина души правеха утринна гимнастика. Тук щяхме да прекараме няколко дена, преди да продължим към планетата Tauvol 25. От терасата имаше видимост към близката река, където в момента имаше дестина войника, които ловяха риба с мрежи. По обедно време навън щеше да има скара- бира пир. Но сега все още беше сутрин и аз се прибрах в каютата за да поработя на пулта си. Както и през изминалите дни ние прослушвахме ефира и наблюдавахме местните TV- канали.
         По обедно време си поспах два часа, след което станах от сън освежен и бодър. Навън беше слънчево и беше започнала скара- бира веселбата. Разсъних се на чешмата и седнах да изпуша една лула при Ким до камината. Тя пиеше кафе и гледаше картина от външните камери на кораба.
         По- късно в следобеда неочаквано ме обхвана тъжно настроение. Питах се напразно, от какво идваше това настроение. Навън течеше скара- бира партито и всички бяха весели, а аз точно наопаки изпаднах в меланхолия. Тъжното ми настроение ме накара да се усамотя в каютата. Само Ким беше тук до мене, но тя незабеляза настроението ми, защото следеше картината от външните камери на кораба, радвайки се на околната природа. Тъгата ме караше да си спомням далечни случки от живота си, станали преди години на Земята, когато аз бях още много млад. Запалих лулата си и излязох от каютата. В коридора движението беше нормално, а асансьора ме свали на входа на кораба. Още щом стъпих в тревата навън забелязах, че времето е слънчево и приятно. Скара- бира партито беше само на 30 м. оттук, разположено на брега на реката, а тя беше широка близо 20 м. Войниците и днес бяха уловили много риба. Те продължаваха да ловят риба и в този момент. С мрежите това ставаше лесно, защото реката гъмжеше от риба. Смукнах тютюнев дим от лулата си и закрачих по брега на реката. Слънцето клонеше към залез, а в далечината се виждаше някакъв град, разположен в долината. Поспрях по- надолу по течението, при дестина войника, които ловяха риба. Те не ме забелязваха, залисани в работата си, а аз седнах на един камък и погледнах местността, около корабите ни. Това беше невероятна красота, която те караше да съжаляваш, че си тук само за малко, за няколко дни или повече, но съвсем недостатъчно за да се насладиш на природата напълно... По някое време от храсталака излезе Хенсън придружен от Йоанна, а с тях и двойка гепарди, с които Хенсън обикновено разузнаваше по чуждите планети.
        -Как си, Алекс?- кимна ми той и ме доближиха, а гепардчетата се заиграха в пясъка край реката.
        -Наблюдавам околността.- казах аз.
        -Има невероятни животинки тука!- каза Хенсън.- Надолу по склона има шосе! Да видиш какви атомобили имат тези извънземни!
         Аз кимнах разсеяно, а Йоанна седна на камъка до мене и попита:
        -Защо не си на партито?
        -Имам проблеми със настроението...- казах аз.- Налегнала ме е носталгия по Земята.
        -Развесели се, човеко! Виж каква хубава природа, какъв хубав следобед!- каза Йоанна, а аз не отговорих, а смукнах тютюнев дим от лулата си и я погледнах за секунда- две разсеяно.
         Хенсън извика гепадите си и продължи обиколката на местността, а Йоанна ме потупа по рамото и го последва:
        -Е, хайде, Алекс! Ние ще вървим нататък! Ако искаш ела с нас!
        -Не, вървете!- кимнах аз.- Аз ще се поразходя още нататък...
         Позагледах се след двамата, а те продължиха към близката гора. Гепардчетата бяха щастливи, невиждали свобода от месеци.
         Бях слязъл няколко километра надолу по реката, когато излязох от шубраците точно пред една планинска хижа, около която имаше паркинг за автомобили и совалки, а наоколо сновяха извънземни. Приближих хижата и влязох вътре. По стар земен обичай първо потърсих бара и отидох там. Извънземните не бяха шокирани от моето присъствие. Барманът ме попита какво желая, а аз избрах джин с тоник и седнах при него на тезгяха.
        -Турист?- попита той.
        -Да, турист.- кимнах аз.
         Из бара имаше трийсетина извънземни, но освен от местните октоподоподобни забелязвах и други видове същества, които бяха туристи тук.
        -Вие сте от кораба, дето кацна по- нагоре?- попита барманът.
        -Да, точно така.- отвърнах.
        -Каква сума ви взеха за разрешителното?- попита той.
        -Ние търгуваме със стоки от други планети, та сметката още не е приключена.- казах аз.
        -Стоки от други планети?- погледна ме бармана.- Предложете ми нещо, аз имам оттатък голям ресторант!
         Аз извадих джобния компютър и му показах някои от стоките, а той беше видимо заинтригуван.
        -А какви са цените?- попита той.
        -Ще се споразумеем, зависи от количеството!- казах аз.
        -Ще можете ли да ми донесете мостри?- попита той.
        -Разбира се! Ще ви изпратя човек с мострите!- казах аз и отпих от джина си.
         Доколкото усещах настроението в извънземния бар беше приповдигнато. Това бяха хора, излязли на разходка и да си отдъхнат извън шумния град с неговите проблеми.
         Когато си тръгнах от хижата, навън вече се смрачаваше. Имах половин час път до кораба Nissan, нагоре по брега на реката.
         *
         В каютата всички спяха, а само аз и Поки будувахме край камината. Той беше зает с нещо на пулта си, а аз пушех лула, отнесен в мислите си. На кораба ни Nissan в този момент спяха 95% от екипажа. Останалите бяха или охрана или дежурни на мостика. Отворих бронираната стена и излязох на терасата на каютата. Навън беше приятно време със температура около 5 градуса (Целзий). Ветрец подухваше откъм гората, а в далечината се виждаха светлинките на хижата. Смукнах тютюнев дим и огледах местността около корабите ни. Долу на входа имаше двама войника, които си приказваха. Откъм гората се чу вой на див хищник, а друг му отговори някъде в далечината. Поки се беше появил до мене.
        -Времето е хубаво!- каза той.
        -Да, ветрецът е много приятен!- казах аз.
        -Аз поспах през деня и сега ще будувам до зори!- каза той.
        -И аз поспах, Поки!- му казах аз.- Ти с какво се занимаваш?
        -Разглеждам енциклопедията в раздела “котки”...- каза Поки.
         Аз смукнах тютюнев дим и казах:
        -Да се прибираме вътре!
         Прибрахме се в каютата и аз отново спуснах бронираната стена. В нея остана само един малък люк, който също можеше да бъде затворен с броня. Седнах на пулта си край камината и въздъхнах, а Поки се излегна и заигра на килима пред камината.
End > част № 5

Бунтовниците от третия спътник. част № 4. фантастика. Valeriwax.

2010-04-14T11:15:00.002+03:00

fantasy club (c)*******************************************************************************
Бунтовниците от третия спътник. Част №4. Фантастика.
*******************************************************************************
         Вечертта на другия ден бяхме кацнали на междинна станция по курса ни. Тук нямахме кой знае каква работа, но курса нататъка не беше изчислен и се наложи да чакаме на място. Затрудненията при изчисленията идваха от темпорални аномалии , забелязани в зоната, а при подобни аномалии беше трудно да се изчисли нещо достатъчно точно. Всъщност ние не бързахме особено, но ни дразнеше факта, че точно по няшия път имаме темпорални аномалии. Това бяха аномалии, когато има проблеми със времето, които в много случаи са опасни. Ние макар и да можехме да се местим във Времето, скоро не го бяхме практикували, може би зашото не ни се беше наложило. Докато обмисляхме заобикаляне на полето с аномалии, времето течеше, а ние можехме само да чакаме, вероятно подобряване на обстановката. С обмислянето на заобикаляне на опасната зона бяха заети два екипа, а ние само наблюдавахме как вървят нещата, защото се бяхме поизморили от изчисляване, докато разберем , че е налице аномалия. Аз запалих лулата си и въздъхнах. Почти 15 часа бяхме над компютрите, а то напразно- само успяхме да регистрираме поле на аномалии. Пътуването в подобно поле носи огромни рискове от катастрофи, което ние искахме да избегнем, а и да се застраховаме срещу това, като отдалеко заобиколим полето на аномалии.
        -Кога всъщност е конференцията?…- попита Ким.
        -Имаме достатъчно време до тогава- 10 дни!…- каза Браун.
         Ние с космическия кораб Nissan пътувахме към планетата Orixon 47, където возехме 35 дипломата от съюзнически раси, на конференция на AFJ. Разбира се конференцията щеше да ни изчака, но не ни се нравеше тази темпорална аномалия, толкова близо по нашия курс. Бяхме се поизнервили и отпивахме билков чай, докато умувахме от къде да минем без опасност от аномалии. Подобни явления възникват понякога от темпорални завихряния, като процесът за щастие може да се регистрира, но не и да се отстрани. Най- сигурния метод беше заобикалянето, което и щяхме да направим сега. Тази вечер не бяхме в настроение и шестимата. Браун се захвана да натрупа дърва и въглища за през дългата нощ, която ни очакваше, а Ким и Джейн приготвяха пици. Бяхме поизморени и изнервени, а удобен път до планетата Orixon 47 все още нямаше, дори и след като Манхатън включи в работата още два екипа.
         На сутринтта се събудих свеж и бодър, разсъних се на чешмата и подсилих огъня в камината. Докато заредих камината с дръвца и въглища за през деня, Ким беше сварила кафе, та седнахме на топло да си пием кафето и да пушим лула, докато станат и другите. Все още се намирахме на междинната база, изчаквайки по- добра обстановка преди да излетим към планетата Orixon 47.
        -Как спа, Алекс?…- позаинтересува се Ким.
        -О, добре си поспах!…- казах аз, а Ким се сгуши у мене и се зае със кафето си.
         Другите скоро станаха и седнаха при нас. Изчисленията за курса ни нататъка бяха вече готови и всеки момент чакахме да се обяви старта ни.
Новия ни курс беше заобиколен, като щяхме да минем покрай темпоралното поле на аномалии. Към 10:30 ч. беше даден старта на кораба ни Nissan от междинната станция към планетата Orixon 47. Веднага след ускорението се разкопчах от предпазните колани и запалих лула с тютюн. Денят започваше. Ние шестимата си седяхме покрай камината и пиехме кафе. Бяхме си отпочинали след вчерашния, не особено добър за нас, ден и гледахме с оптимизъм напред.
         *
         Бордовата вечер беше дошла неусетно, след като през целия ден дежурихме пред екраните, където наблюдавахме полета на кораба ни. Въпреки застраховката ни със заобикаляне на опасните зони, не беше излишно да бъдем с повишено внимание, както и направихме през този ден. В края на деня се бяхме разположили около камината на чаша горчиво, горещо кафе. Игуанката Бронк беше дошла току- що. Тя прие чаша с кафе и топла пица и ни оглеждаше с интерес и любопитство, беше ни известно, че тя ни вижда по друг начин, а не както ние нея. Тя виждаше не само външността ни, а и аурата, около нас, мислите ни и чувствата ни, както и можеше да анализира състоянието на организмите ни, както и редица други неща, които ние още не знаехме за нея. Тя усети, че съм се замислил именно около скромната й иначе личност и ме погледна:
        -Как си, Алекс?… И днес ли ти е тъжно, нещо?…
        -Не. Днес не ми е тъжно!…- казах аз.- А иначе съм добре!…
        -А ти, Бронк, как си днес?…- я попита Браун.
        -О, чудесно си прекарвам тук на вашия кораб!… Днес срещнах едно момче и си говорихме на входа на кораба, където той пазеше!…- каза Бронк.
         Аз станах от креслото за да се поразходя из кораба. Из коридорите беше почти пусто- Манхатън беше наредил 90% от екипажа да минат към задължителен сън. Тази мярка се въвеждаше винаги, когато нямахме кой знае каква работа по кораба, за да имаме свежи сили за по- късно, ако се наложи да се включват свежи сили по ежедневните задачи из кораба. Асансьора ме свали на нивото на бара. Тук засякох само четирима войника от охраната, които пиеха чай. Кимнах на Соня и седнах при нея:
        -Дай голяма чаша чай!…- казах аз.- Как си днес?…
        -Няма почти никой. Само охраната…- каза тя.- А ти как си, Алекс?…
        -Малко поизморен и разсеян…- казах аз.- Наблюдаваме пътя пред кораба, а това е изморително!…
         Соня ми подаде чая, наля и за себе си и седна при мене на масата. Бара изглеждаше странно- тук бяхме само двамата, а момчетата от охраната си бяха отишли по постовете си. Когато бара биваше празен Соня спускаше преграда, за да се отоплява по- лесно. Преградата намаляваше пространството на бара до помещение с четири маси, но пък биваше по- отоплено. Та седяхме двамата и пийвахме чай. Аз запалих лулата и я погледнах:
        -Кога ще си хванеш приятел, Соня?!…
        -Знаеш, че добре си живея и без приятел!…- каза тя.- В свободното си време предимно спя и слушам музика… Днес преди смяната изгледах два филма един след друг…
        -Не ти ли липсва една любовна връзка?…- попитах я аз.
        -Не. Така съм си добре!… Приказваме си със момчетата от охраната, а те страшно ме уважават!…- каза тя.- Разбира се, по някое време ще си намеря и аз приятел, но още не е настъпил момента!... Освен това всеки ден имаме раговор със Флу (нашия инструктор). Обсъждаме на дълго и на широко философски въпроси за битието и живота… На мене ми се интересно да общувам с него, какво като е дракон?…
         В този момент при нас влезе Хенсън. Той кимна и седна при нас:
        -Чай ли пиете?…
        -Да, чай!…- казах аз.
        -Соня, дай един чай и на мене!…- каза той.
         Хенсън работеше на няколко места, но най- вече в лабораторията. Тук изследвахме всякакви вещества и проби от почва, от въздух, от течности. Обстойно се изследваха и храните, които ползвахме на кораба. До менюто ни не идваше нищо необезопасено и непроверено.
        -Как я караш, Хенсън?…- попитах аз.
        -Заредили сме голяма партида месо, та го тестваме… Мисля, че го купиха на Tolix 10… -каза той.- Месото е добро!…
         Аз кимнах, а Хенсън погледна Соня, взе си купата с чай и отвори джобния си компютър, за да поработи нещо с него. Аз си пушех лулата и наблюдавах стенния екран, където течаха новините от системата Orixon, както и от Слънчевата система. Войната със пасарите продължаваше из планетите на нашата Слънчева система. Понякога се питах защо пътуваме из далечния космос, вместо да сме в нашата система и да воюваме със пасарите там, но явно такова беше решението на нашето Командване. Такова решение неможеше да се оспорва по никакъв начин. Аз си доизпих чая и станах да си вървя:
        -Хайде, останете си със здраве!… Аз ще си ходя!…- кимнах на Соня и на Хенсън.
         Из коридорите на кораба беше все така пусто. Отново попаднах на охраната, която се стремеше да бъде навсякъде. Никога не се знаеше как на борда можеше да проникне човек или машина… Навръщане към каютата се отбих при Рорри, моята бивша жена. Тя ме посрещна с усмивка:
        -Как си, Алекс?…
        -Аз съм добре, а вие как сте?…- попитах аз.
        -Джейсън е в симулатора!… Току- що дойдоха приятелчетата му…- каза Рорри.
         Моят малък син си играеше с две момченца и едно момиченце около неговата възраст. Седнахме с Рорри да пием по чай. Въпреки, че бяхме се разделили, тя хранеше приятелски чувства към мене и ме уважаваше. Освен, че се грижеше за нашия син, Рорри работеше и за кораба, през своя джобен компютър, както повечето от нас.
        -Как я карате, Рорри?…- попитах аз.
        -Всичко е нормално, Алекс!… Гледам Джейсън, помагам на стратезите на кораба и понякога се забавлявам…- каза тя.
         Помълчахме си с нея, а по някое време станах да си ходя. Рорри ме изпрати, а аз продължих по коридора към каютата ми, която беше съвсем наблизо до нейната.
         На сутринтта достигнахме междинна станция по нашия курс. Аз се разсъних на чешмата, подсилих огъня в камината и седнах да изпуша лула тютюн, а Ким свари кафе. Скоро шестимата се събрахме край камината. На екрана вървеше картина от тази междинна станция, а ние планирахме разходка из нея, по- късно.
        -Наспа ли се, Алекс?…- ме попита Ким.
        -Чудесно си поспах!…- казах й аз.
        -Кога ще излезем навън?…- попита тя.
        -Когато се разсъним!…- казах аз.
         Докато ние бяхме на кафе и лула тютюн, момчетата започнаха да товарят на борда на кораба, вода и гориво от станцията.
         Беше към края на следобеда, когато ние се разхождахме из станцията. Тя беше огромно съоръжение, където можеше да се намери всякаква стока и всякакви услуги. За няколкото часа, които прекарахме тук, бяхме се почти загубили. Навалицата в тези часове беше голяма. Беше пълно със туристи, войници, скитници и търговци, все извънземни. На връщане към кораба се отбихме в бар- ресторант и поседнахме за да пийнем по един чай. Ким през този ден се държеше за мен под ръка, доволна и щастлива както винаги. Аз също бях в добро настроение и радостен, че съм с нея, и със нашата компания. Бяхме се настанили наблизо до печката в бара и пийвахме чай, а аз си бях запалил и една лула тютюн.
        -Поразходихме се днес!…- отбеляза Джейн.- А кога ще продължим нататъка?…
        -Късно вечертта отлитаме!…- каза Браун.
        -Какъв казвате е срока да пристигнем навреме за конференцията?…- попита Джейн.
        -Остават девет дена, но ние имаме само три дни път до там!…- каза Браун.
        -Ще пристигнем навреме!…- казах аз.- А дори и да закъснеем, не е никакъв проблем!…
         Аз смукнах тютюнев дим от лулата си и огледах бара. Тук имаше всякакви същества, както по раса, така и по положение в обществото. Един скитник минаваше от маса на маса и събираше жълти стотинки, а в дъното на бара имаше един извънземен робовладелец, чиито роби сновяха около него и жена му, предлагайки му от вкусни – по- вкусни блюда с храна. Край нас минаха двамина странници и единия се поспря и попита:
        -Вие сте пътешественници, нали?….
        -Да.- казах аз.- Какво ви интересува?…
        -Търсим превоз до Orixon 47!… Ние сме десетина…- каза странника.
        -Ние наистина отиваме на Orixon 47!…- казах аз.- Изчакайте да проверя, дали можем да ви вземем с нас!…
         От мостика огледаха нашите странници и потвърдиха, че можем да ги качим с нас.
        -Ще ви вземем с нас!… - казах аз.- Изчакайте ни, ще вървим заедно към кораба!…
        -Да. Ще ви изчакаме. Благодарим ви!…- каза странника.
         Постоплихме се край печката в бара и щом си изпихме чая станахме да си ходим, а дестимата странници ни последваха. Обратния път до кораба ни отне близо час. Из коридорите на станцията беше оживено. Току- що беше кацнал голям туристически кораб. Ние се провирахме из тълпата, не без помощта на лактите си. Щом се прибрахме на борда на кораба предадохме дестимата на охраната, която щеше да им намери свободна каюта, макар и без никакви луксове. Браун, Джейн и Никита се насочиха към лабораторията, където имаха някаква работа, а ние с Ким и Палма се прибрахме в каютата ни. Тук Поки беше се погрижил за камината и беше топло и уютно, а самия той майстореше нова секция към кораба си.
        -Какво ще правим сега?…- попита Палма.
        -Ще сварим кафе и чай, ще си направим по една топла пица…- каза Ким.
         Аз се изправих до стъклената стена и се загледах по светлинките от станцията. Току- що кацна още един кораб, а дока пред него се изпълни с хора, явно беше туристически. В далечината светеше някаква планета, огрята от слънцето. Това не беше планета № 47, а вероятно № 52. По- късно докато пиех кафе, Ким правеше пици, а Палма седна до мене и пусна музика. Аз отворих джобния компютър с намерението да поработя тази вечер. Задачи за обмисляне имах много. Като стратег, имах възможност да участвам в планирането на мисии на AFJ, дори и такива в които ние с нашите два кораба не участвахме. Получавах информация навсякъде, където имаше връзка, а след като обмислех някоя тема, изпращах предложението си обратно до централите на AFJ. Отеделно на борда на кораба участвах като пилот и като дежурен на мостика. Това далече не беше всичко, с което се занимавах, докато седях край камината в каютата. Джобния компютър ми даваше възможност да участвам в стотици мероприятия, дори напоследък започнах нова дейност- настройка на нов вид роботи от които и нашия кораб щеше да получи 100 броя. Другите петима от нашия екип също работеха здравата. Свързваха ни предимно дежурствата на мостика и наблюдението на полета на кораба, в което почти винаги бивахме и шестимата. Браун и момичетата скоро се върнаха от лабораторията и седнаха при нас. Както обикновено вечер, разтворихме компютрите си, удобно седнали край камината и всеки се зае с неговите си задачи, докато пийвахме кафе и чай. Тази вечер ми беше особено приятно в компанията на нашия екип. Разходката из станцията ми се беше отразила добре, а сега в уютната ни каюта беше време да поработим по делата си.
        -Кога имаме дежурство, Алекс?…- ме попита Палма.
        -Нощес в 4 ч. сутринтта застъпваме за 4 часа!…- казах аз.
        -На мостика ли ще се качим, или от тука?…- попита тя.
        -Това зависи от Манхатън…- отвърнах аз.- Ако сме само наблюдаващ екип, ще можем да наблюдаваме и от тука!…
         Вечертта едва започваше, а аз набирак скорост със моите дела. Имах да преглеждам разузнавателна информация и да обмислям бъдещи мисии, които дори не бяха свързани с нашите два кораба. (Корабите Nissan и Ford се водеха като патрулна двойка). По някое време, към 19 ч. успях да се свържа с централата ни на Orixon 47 откъдето получих нова разузнавателна информация за пасарите из Слънчевата система. Бях решил да работя именно в тази връзка, та дори и да поискам нашите два кораба да бъдат изпратени в Слънчевата система във войната с пасарите, но това не зависеше от моя избор. Към 21:30 ч. кораба ни леко се разтресе.
        -Какво беше това?…- подскочи Ким.
        -Сега ще проверим!…- каза Браун, а ние скокнахме от местата си. Не беше съвсем нормално, но някакво тресене беше забелязано по цялата междинна станция.
         От мостика ни казаха, че товарен кораб е закачил друг кораб при кацането си в дока. Това беше далеко от нас, но се позамислихме върху станалото. Жертви нямаше, а щетите бяха минимални. Аз седнах, запалих лулата си и се замислих. Тъкмо умувах над поредната си стратегия, а това нещо ми пресече мисълтта. Скоро възстановихме нормалните си дейности, на път да забравим станалото. На линия имахме екип, който следеше именно за подобни инциденти, но ако е опасно за нашия кораб. Те разбира се продължиха да следят движението около и над доковете. Ким малко се беше поизплашила, та си наля чай, но другите подминаха станалото без забележки. До 4 ч. сутринтта имахме време да се наспим, а тогава започваше 4- часовото ни дежурство. Траекториите на полета до Orixon 47 бяха потвърдени и засега нямахме изчисления по тях, но всяка грешка на пилотите по пътя, можеше да ни накара да изчисляваме пак. Аз въздъхнах и станах:
        -Ще се разходя!…- казах на Ким.
         Из коридорите не беше кой знае колко оживено. По това време 75% от екипажа спяха. Стремяхме се да поддържаме хората си свежи и добре нахранени, защото можеше да се наложи по всяко време да започнем някаква работа по кораба, ако нещо се объркаше. В асансьора срещнах двама войника от охраната, които ми кимнаха за поздрав. Слязох на нивото на бара- басейн- оранжерия. Соня отново беше там, а помещението беше в намален размер поради липсата на сериозна маса хора. Тук повечето от нас идеха за обяд и вечеря, освен ако не си правеха нещо по каютите. Всъщност не из всички каюти имаше камини. Бяха известна привилегия, замислено за аварийно отопление на жилищния сектор. Не всички каюти имаха само по няколко койки, а в повечето койките бяха между 10 и 50. Соня ми кимна, а аз седнах при нея и се замислих какво да взема. Спрях се на бутилка пепси.
        -Как си днес?…- попитах я аз.
        -Както винаги… Днес отново е почти пусто…. Идваха най- вече онези дипломати, които возим към Orixon 47… Надничаха и едни странни същества- пуснали сте на борда десет странни същества… Нахраних ги, а те не бяха кой знае колко любопитни… Хапнаха и се прибраха в каютата си… А ти как си, Алекс?… - каза тя.
        -Всичко е нормално!…- казах аз.- Наобикалям из кораба. Все по нещо има забравено, това е голям кораб…
         *
         Беше следващата вечер. Ким спеше на койката до мене, а другите бяха излезли из кораба. Пушех си лулата и се бях замислил дълбоко над своите си неща в тези часове на усамотение. Бяхме отново по време на полет, след като напуснахме междинната станция по обедно време. По курса ни имаше кораби, като средно по два срещахме на час, на достатъчно близка дистанция за телевизионен контакт. Гледах разсеяно разговорите, които се водеха в момента с един такъв кораб, поредния който срещахме по курса си. Корабът беше туристически, а с неговите дежурни говореше Хенсън. Интересувахме се от всичко, което можеше да ни бъде полезно, а в замяна изпратихме към кораба филми и музика от нашите архиви. Гледах външния вид на хората в този срещнат кораб и си мислех, колко видове съм виждал до този момент, а всъщност- много. Смукнах тютюнев дим, а в това време Ким се размърда и надигна от койката си:
        -Алекс!… Тука ли си?… Много ли спах?…
        -Тук съм, скъпа!…- казах аз.- Спиш от два часа!…
        -Ще стана за да ти правя компания!…- каза тя.
        -Ставай, тъкмо съм сварил чай!…- казах аз.
         Ким се разсъни на чешмата и скоро беше до мене на двойното кресло, а аз й сипах чай в огромна купа, каквито използвахме тука. Тя се усмихна малко сънено:
        -Изтървах ли нещо?…
        -Не. Другите отидоха да се разходят. Поки спи.- казах аз, а тя се притисна до мене и се прозина.
        -Нещо ми е студено тази вечер!…- каза тя.
        -Ще подсиля огъня!…- казах аз и станах от креслото.
         Браун беше донесъл дърва и въглища за през цялата нощ. Нахвърлях още в огъня и скоро топлината се разля по телата ни, а Ким доволна отпи от чая си и се унесе в мечти.
        -На мене ми се спи!…- казах й аз, а тя нищо не каза, всъщност повече от ясно беше, че тя се е наспала вече.
         Докато си пиехме чая двамата с Ким наблюдавахме разговорите със срещнатия кораб. Оставаха броени часове на най- близка дистанция до него. За това време можахме да си побъбрим с извънземните от този кораб, а и да съберем доста информация за планети и живота по тях. По някое време Браун и момичетата се прибраха в каютата. Браун се изправи до люка и погледна навън, а Палма отиде да направи пици за закуска, по това време. Джейн и Никита се пльоснаха по койките си, явно изморени от дългия ден. През нощта имахме дежурство , а още не бяхме спали с изключение на Ким.
         *
         Беше следобеда на другия ден. Бяхме в орбитата на планета № 92 и се канехме да се спуснем към повърхността й. Ние шестимата седяхме в каютата и пиехме чай и кафе с по лула тютюн. През целия ден си бяхме работили по задачите си по компютрите и сега си дадохме малко почивка. Браун зареди до камината дърва и въглища за вечертта и цялата нощ. Беше ни приятно и уютно да сме заедно в тази каюта. Спускането към повърхността на планетата щеше да продължи 4- 5 часа, време през което си бяхме пуснали местни телевизионни станции и ги гледахме с интерес. Ким се беше облегнала у мене в двойното кресло, а Палма от другата ми страна гледаше екрана на стената. Джейн и Никита се заеха да ни направят пици за закуска по това време. По- късно дойде и игуанката Бронк. Тя се настани до камината и каза:
        -Как сте днес, хора?…
        -Благодаря, добре сме!…- каза Браун.- А ти как си?…
        -О, добре съм!…- каза тя.- Прекарах почти целия ден с инструктора ви- Флу в обсъждане на наболели въпроси от междузвездните отношения…
         Аз смукнах тютюнев дим, отпих от кафето си и се загледах в екрана, където показваха картина от планета № 92, още един свят за който не бяхме чували нищо. Аз оставих компанията си, за да се разходя из кораба. Тази вечер също не беше много оживено. Спяха задължителен сън 92% от хората ни, а останалите или бяха дежурни, или работеха нещо по кораба. Групата от 35 дипломати днес се беше събрала в бара на кратко събрание – вечеря, а десетимата извънземни, които бяхме взели от междинната станция си стояха предимно в каютата.
         Към 19:30 ч. нашия космически кораб Nissan беше приземен успешно на един от космодрумите на планета № 92. Тук беше вечер, а космодрума гъмжеше от хора. Ние шестимата и Бронк излязохме навъм веднага след кацането на разходка и покупки. Космодрумът беше огромен и имаше реална опасност да се загубим. Въпреки, че се намирахме на приятелска територия ние стискахме здраво автоматите, защото и тука имаше всякакви хора. След като разгледахме част от корабите кацнали на космодрума ние се насочихме към близкия търговски център. Бяхме взели със нас и два робота, които да ни носят на връщане стоката, която се канехме да закупим. Търговския център беше една огромна сграда, а тука можеше да се закупи всичко- от вестник до космически кораб. Разглеждахме из магазините със часове. За това време закупихме хранителни продукти и питиета, вестници, списания, филми и музика, както и разни интересни неща с бойно предназначение. Сетне заседнахме в един ресторант и си поръчахме по халба бира с пържоли и загубихме още два часа време.
         *
         На другата сутрин се събудих от сън свеж и бодър. Разсъних се на чешмата и пренесох до камината дръвца и вълища за началото на деня. Когато по- късно пушех лула и пиех кафе стана и Ким. Усмивка грейна на лицето й още щом ме видя. Докато си пиехме двамата сутришното кафе останалите се размърдаха и също станаха от сън. В сутришната суматоха Поки се появи отнякъде и каза:
        -Какво става, да не би да е бордово утро?…
        -Да, точно така!…- му казах аз.- Сега е бордовото утро!…
        -Аз много не различавам утрото тук на кораба!… -каза Поки.
        -Вземи си часовник от склада!…- му каза Ким.
         Поки се шмугна край нас и се пльосна до камината:
        -И без часовник съм добре!…- каза той.
         Корабът ни все още се намираше на дока в междинната станция по нашия курс. Тук щяхме да изчакаме петима дипломата, които да доставим на конференцията на AFJ на планета Orixon 47. Утрото течеше мудно и навъсено този ден. Из коридора се мотаеха сънени физиономии, а десетте извънземни, които взехме от една междинна станция и нямахме нищо общо с тях се разхождаха в търсене на компания. Един войник от охраната ги строи:
        -Хей, къде се мотаете? Прибирайте се в каютата си!…
         Странно изглеждащите десет извънземни го послушаха. Тях ги водехме също на планета Orixon 47, като те напълно сучайно попаднаха на нас за това си пътуване. Ние често взимахме случайни пътници, най- вече за да научим от тях нещо повече за един или друг свят. Ние шестимата и извънземната котка Поки започнахме деня пред камината на чаша кафе и топла пица. Аз лично за този ден си бях планирал много задачи, както ви казах ,занимавах се със стратегии за AFJ, дори несвързани със нашите два кораба от патрулната двойка- Nissan и Ford. Моите стратегически планове се ценяха много във AFJ (космическото разузнаване на земляните). Напоследък разработвах предимно планове за войната срещу пасарите, а тя се водеше на доста широко пространство от десетина звездни системи. Понякога се случваше да сме единствените стратези наоколо, а именно заради това AFJ ни ценеше. По обедно време се убедих, че днес не ми е ден. Пушех лула до камината, а пред мене беше компютъра, където имах да решавам важни за AFJ задачи, като стратег. Но не ми беше ден. Не ми спореше и се ядосвах на това. Единствено близостта на Ким и Палма ме радваше през това време. Като видях, че днес е по- добре да си почивам вместо да мисля, станах от креслото и кимнах на Ким:
        -Отивам да се разходя!…
         Из коридора нямаше много хора. Манхатън като командир на кораба беше разпоредил почивка за 90% от екипажа, включително и задължителен сън. Никога не се знаеше предварително, кога и за какво ще ни потрябват свежи сили… Този ден рано- рано ми дойде редовното мое тъжно настроение, което преди идеше вечер. Едва беше минал обяд, когато тъгата ме обхвана в носталгичните си облаци. Както и преди обяснение за това нямаше. Свих по коридора към бара и влязох там. Вътре имаше дестина души от нашите. Този път на бара беше Сюзън. Поздравихме се и аз поисках купа с билков чай.
        -Нещо си тъжен, Алекс?…- каза Сюзън.
        -Тъжен съм, а не знам защо…- казах аз и смукнах тютюнев дим.
        -Чая ще те ободри!…- каза тя.- Какво има, Алекс?… Някакви проблеми ли?…
        -Проблеми винаги има….- казах аз.
         Сюзън кимна и седна на масата до мене, но замълча, а аз се захванах с чая. Хората наоколо обядваха, поне повечето от тях. В този момент се появи игуанката Бронк. Тя кимна отдалеко и седна при нас, казвайки:
        -Как сте днес, хора?… Сюзън, дай един чай!…
        -Алекс е тъжен!…- каза Сюзън.
        -О, не!… Пак ли?…- каза Бронк.- С тези негови тъжни настроения ме кара дълбоко да се замислям… Явно пътуването из космоса не му се отразява добре!… Но това при вас е професия, няма накъде да се избяга!...
         Аз се усмихнах кисело и отпих от купата с чай. Този път и Бронк замълча. И така се замълчахме в ранния следобед, всеки със своите мисли.
         Вечертта се бях усамотил в каютата със компютъра си. Неразположението ми беше отминало за щастие. Пушех лула и работех по темите за анализ и формиране на планове за военни действия на AFJ. От командването ми бяха дали нови поръчки, някои от които не търпяха отлагане. Ким си беше сложила слушалките и гледаше един от филмите от архива ни, който анализираше напоследък. Интересуваше ни всякаква полезна информация за извънземни форми на живот и планетите им. Междувременно корабът ни Nissan и ние с него бяхме на междинната станция все още, а тук очаквахме да пристигне малък транспортен кораб с още петима дипломата за конференцията на Orixon 47. Аз си работех на компютъра си, а Браун спеше, Джейн и Никита бяха отишли на басейн, а Палма шеташе из каютата, докато Ким също работеше по анализа на филма от архива. Тази вечер из кораба нямаше кой знае какво движение. Екипажа отпочиваше, особено онези 92%, които Манхатън беше определил за задължителен сън. Останалите бяха разпределени по охраната на кораба и дежурствата на мостика на кораба. По някое време излязох от каютата да се разходя. Из кораба беше пусто. Качих се със асансьора на мостика, а тук имаше само двама дежурни, тъй като кораба не летеше в този час.
        -Как е, момчета?…- попитах аз.
        -Космодрумът е натоварен в този час!… Тази станция е наблизо до три планети, а тук им е най- лесно да осъществяват търговията си.- каза единия войник, а аз се изправих пред стъклената предна стена и хвърлих поглед към станцията.
         *
         Петимата дипломати, които чакахме тук на междинната станция пристигнаха към 21 ч. Малкият транспортен кораб с петимата дипломати беше кацнал на док отдалечен на 10 км. от нашия. Веднага щом те ни се обадиха, изпратихме джет да ги прибере. Джетът с дипломатите пристигна на борда на Nissan един час по- късно. Сега, когато вече можехме да отлитаме нататък Манхатън даде инструкции за старта , който беше насрочен за късно вечертта. Аз и моята компания седяхме около камината в каютата си, пушехме лула и пиехме кафе, очаквайки старта, но може би щяхме да си легнем да спим по- рано, преди да е даден. Тази вечер бях във ведро настроение, далеч от обичайната си тъга. Може би някой би казал, че просто съм тъжен човек, което можеше да е и вярно в крайна сметка. Из каютата звучаха ритми от музикалния архив на кораба ни, хубав амузика от далечни и по- щастливи времена. Ким се беше отпуснала у мене на двойното кресло, а огъня в камината бумтеше с пълна сила. Браун беше заредил край камината дърва и въглища за през цялата нощ. Уютът на нашия подвижен дом предизвикваше неусетно романтика. Именно такива моменти ние си спомняхме най- силно години по- късно.
        -Алекс, а знаеш ли къде е Поки?…- ме попита Палма.
        -Поки ще се върне по- късно, отлетя да огледа станцията.- казах аз.
        -Да не би да тръгнем без него?!…- усмихна се тя.
        -Ще се върнем да го приберем, някой ден!…- казах аз.
         Аз смукнах тютюнев дим от лулата си, отпих глътка кафе и погледнах навън през стъклената стена. Из станцията беше оживено, излитаха и кацаха кораби, светлинките на отсрещните кораби блещукаха приказно в мрака. Ким се размърда до мене и отвори бутилка джин, за да празнува нещо свое си, ама какво- никой не знаеше.
         Когато по- късно ние с нашия космически кораб Nissan отлетяхме от междинната станция, нашата компания тъкмо се бяхме умислили по своите проблеми. До планетата Orixon 47 ни оставаха десетина часа полет. Там имаше конференция на AFJ (космическото разузнаване на Земята и околните планети). За тази конференция ние возехме 40 дипломата от околните планети. Какво щяхме да правим след доставката на адреса, никой още не знаеше. Вероятно щяха да ни намерят нова задачка… Ние не чакахме новите задачи със скръстени ръце, а разлистихме данните за нови мисии. Работа за патрулни кораби имаше доста. Аз се спрях на една от мисиите, която беше на границата със Слънчевата система, а по точно в системата Tauvol. Докато се чудехме дали да дадем предложение за участието си именно тази мисия, изминаха още два часа време. Без да се гордеем с това, нашето предложение беше одобрено в реално време тази вечер от Командването на AFJ. Ние незабавно започнахме изчисляване на траекториите си по пътя към системата Tauvol, както и започнахме стратегическите планове на мисията, която започвахме. Към полунощ малко поизморени, но доволни от избора на новата мисия, известихме екипажа си. Както винаги преди нова мисия се изискваше зареждане с провизии и проверка на всички системи на кораба. Имахме 92% от екипажа, които спяха от часове. Именно тях щяхме да събудим за тази цел…
         *
         На другия ден в едно хубаво утро се приземихме със кораба си Nissan на космодрум на планетата Orixon 47. Слънцето тук ту се криеше зад облаци, ту огряваше нашето утро с весело настроение. Тази сутрин нашите войници започнаха да товарят кораба с гориво, вода и въздух, както храни и боеприпаси. Докато траеше това, моята компания от шестима плюс извънземната котка Поки, седяхме край камината и се топлехме. Аз запалих лулата си, а Ким донесе термус с кафе за да пием за разсънване. След зареждането ни с провизии започвахме мисия в системата Tauvol. Там щяхме да идем с нашите два кораба в патрулна, разузнавателна двойка: Nissan и Ford. През това време ние упорито изчислявахме траекториите по които щяхме да минем по пътя си към системата Tauvol, както и плановете за мисията. Разполагахме и със предварителна информация за тази система от други разузнавателни експедиции, които бяха посещавали тази система. На конференцията, която щеше да започне тия дни ние изпратихме наш представител от екипажа на кораба. Той щеше да събира информация, конкретно за нашата патрулна двойка кораби. Разбира се ние щяхме да отлетим преди конференцията да започне, но нашият представител там щеше да ни информира за случващото се там.
         Браун се беше изправил пред екрана на стената и разглеждаше картата на системата Tauvol. Тя имаше 512 обекта, в това число планети, луни, астероиди и 6 звезди. Характерното за тази система беше, че тук пасарите бяха проникнали сравнително скоро и тукашните планети даваха сериозен отпор на нашественниците. Ние с двата си кораба щяхме максимално да разузнаем положението в тази система. С кораба Ford си насрочихме среща покрай планетата Tauvol 110. Оттам щяхме да навлезем в система в комплект.
         Още с кацането си на планетата Orixon 47 ние шестимата замислихме да излезем да огледаме и да се разходим, както и направихме по- късно. Излязохме шестимата с два бойни робота и десетина войника охрана. От космодрума излетяхме с хеликоптера Dark star от състава на кораба Nissan. Нашият хеликоптер беше страхотна машина, космически кораб, който можеше да лети самостоятелно из космоса в срок от 5 години на собствени резерви от гориво, вода, въздух и провизии. Хеликоптерът беше 50 местен, но ние рядко го използвахме за продължителни преходи. Когато нашите пилоти Джо и Джими издигнаха в небето хеликоптера, ние шестимата се настанихме да разглеждаме планетата от височината на която бяхме- 300 м. В следобеда ние с нашия хеликоптер летяхме на системата дирижабъл на 300 м. височина и се възхищавахме на природата на планетата. Аз си пушех лулата, а до мене бяха Ким и Палма, които смучеха джин. Времето беше хубаво, времената бяха хубави. Вече със часове плувахме сред облаците със скорост от 100 км/ч, а под нас се стелеше джунглата. Живописната флора и фауна на Orixon 47 завладя сърцата ни и въображението ни. Имахме време преди да отлетим на новата си мисия в системата Tauvol и това време ние щяхме да използваме по най- приятния за нас начин. Към 15:30 ч. наближихме голям град по курса ни. Докато прелитахме над него ни стана интересно, какви архитектурни решения имаха тукашните архитекти. Градът под нас беше като произведение на изкуството, където умело се съчетаваше природа и инфраструктура. Решихме да се спуснем в този град и да се разходим из него. Кацнахме близо до една от тукашните сгради. Това беше хотел- ресторант и търговски център, където влязохме да разгледаме.
         Бяхме се настанили в ресторанта на 50- тия етаж и на маса до стъклената стена, наслаждавайки се на гледката към града. Поръчахме си по халба бира и пържоли, оставяйки се на весло настроение, разбира се без да оставяме автоматите си- из космоса никога нищо не се знаеше със сигурност. Ние шестимата, Поки и Бронк бяхме на едната маса, а десетте войника на съседната, като се редуваха да има пост до вратата. Местните извънземни имаха приятен външен вид и не бяха регистрирани в аехивите ни като опасна раса. Това ни даде възможност да общуваме със тях в ресторанта. Друг пост бяхме оставили на хеликоптера, като войниците си имаха график, кога къде да бъдат, докато сме в този ресторант. Вътре обстановката беше приятна, имаше към стотина посетители, звучеше хубава извънземна музика, а осветлението беше меко и галещо погледа.
        -Приятно е тука!…- каза Ким и отпи от халбата си с бира.
        -Имаме време, преди да отлетим на мисията!… Ще се позабавляваме до насита!…- каза Браун.
        -Интересно е с вас!… Мисля, че ще остана с вас, повече от предвиденото!…- каза Бронк.
         Аз слушах расеяно водените разговори, но си мислех за новата мисия в системата Tauvol. В близките дни, когато зареждането на кораба ни с гориво, въздух, вода, провизии и боеприпаси приключеше, щяхме да отлетим натам. На планета Tauvol 110 щяхме да се срещнем с кораба Ford. Откъдето започвахме разузнаването си. За тези неща си мислех, докато се борех с една голяма пържола, която трудно се побираше в блюдото. Ние разбире се не бяхме зависими от цените, защото пари имахме и то в големи количества. Онова, което изхарчехме при разузнаването, не ни се удържаше от заплатите...
         След расторанта излязохме край хеликоптера, откъдето започваше една гориста местност. Тръгнахме да се разходим из нея. Дърветата, макар й извънземни имаха невероятно излъчване на положителна енергия и романтика. С Ким се бяхме хванали за ръка и крачехме напряко през гората. В далечината се виждаше да започва планина. Ние не бързахме. Крачехме бавно, дишахме с отворени гърди свежия въздух и си говорехме разсеяни. Малката ни компания и войниците вървяхме без посока из тази гора, оставяйки всякакви неприятни мисли зад себе си. Скоро щеше да дойде вечертта, а ние не искахме да замръкнем и затова се обърнахме да се връщаме към хеликоптера.
         Прибрахме се на кораба Nissan, а навън беше вече тъмно. Отсавихме хеликоптера Dark star в трюма, предназначен именно за него, а ние преминахме през свързващия коридор към кораба. Тук тази вечер имаше дискотека. Доброто настроение и добрите времена, които се случиха напоследък владееха кораба и екипажа. Двамата с Ким завихме по коридора към бара, където беше дискотеката тази вечер. От 300- те души екипаж тук в този момент бяха почти всички без дежурните и охраната. Отбраната ритмична музика от по- добрите времена думкаха в широкоотвореното помещение на бара. Ние двамата преминахме в оранжерията. Седнахме на една пейка под дръвчетата, а Ким извади бутилчица джин и отпи, докато аз палех лулата с тютюн.
        -Ще бъде страхотна вечер!… Тук са почти всички!…- каза тя.
        -Имаме няколко дена преди мисията…- казах аз.
        -Завършихме ли подготовката за мисията?…- попита тя.
        -Не. Имаме още работа, но можем да я свършим и по пътя към системата Tauvol…- казах й аз.
        -Ще потанцуваме ли тази вечер?…- попита тя.
        -Да. Защо не?…- отвърнах аз и смукнах тютюнев дим.
         Оранжерията на кораба не беше много посетена тази вечер. Масата народ беше в залата на бара и на дансинга. Тук беше място за по- романтично настроените из между нас, а в случая това бяхме ние с Ким. Докато пушехме и отпивахме джин от джобните си бутилчици, наоколо два робота беряха банани.
        -Какви ще бъдат особеностите на новата ни мисия, Алекс?…- попита Ким.
        -Ами това е системата, през която преминават пасарите, на път към Слънчевата система… Ние искаме да разузнаем пътищата им и как точно става това, за да вземе AFJ необходимите мерки за пресичане на този трафик!…- казах аз.
        -Означава ли това, че ще бъдем наблизо до Слънчевата система?…- попита Ким.
        -Да. Ще бъдем на границата към Слънчевата система.- казах аз.
         В този момент из зад дърветата се появи игуанката Бронк.
        -Я, къде сте се скрили!…- каза тя.- Ще седна при вас… Как сме тази вечер?…
        -Чудесно!…- каза Ким.- Страхотна вечер!…
        -При вас на Nissan става все по- интересно!…- каза Бронк.- Убеждавам се окончателно, че ще ви гостувам дълго време!… Нищо, че совалката ми вече е готова за път, отремонтирана и стегната…
         Игуанката тази вечер беше в интересни одежди, подчертаващи силуета на тялото й, което не беше кой знае по- различно от на землянките, но все пак- това беше извънземна…Бях се замислил между двете дами, а те слушаха музиката и отпиваха джин в тази вълшебна вечер, когато бяхме преди всичко в безопасност и преди поредната си мисия. Неусетно беше станало 21:30 ч. Това беше разгара на нашето празненство, когато на дансинга се бяха разбеснели почти 100 души. На бара бяха и двете барманки- Сюзън и Соня, поне докато отминеше големия пиков час. Аз със моите две дами тази вечер, изтанцувах няколко танца с тях, предимно блусове, преди да се оттеглим в каютата, уютна и закътана, тази вечер… Тука вече бяха се прибрали другите и ние отново шестимата, Поки и Бронк се събрахме около камината. Поки беше нещо тъжен (по- скоро- тъжна, котката беше женска, но и викахме “той” защото името й беше такова. Заб. авт.). Когато по- късно я заразпитвахме защо е тъжна, котката заяви, че от 5 години е без приятел, самец.
        -Ще ти намерим самец, Поки!…- усмихна се Браун.- От твоята порода из космоса има най- различни същества!… Имаш ли някакви предпочитания, конкретно?…
         Поки се замисли дълбоко и повдигна рамене в знак на объркване. Ние се разсмяхме на смешната му физиономия в този момент, а аз се захванах отново със проекта на мисията ни, докато Браун трупаше дърва и въглища за през нощта край камината. Тук отново беше приятно и уютно, а нашата скромна, но сплотена компания се отклонихме от джина, за да пийнем по един горещ чай, който Палма приготви…
         На сутринтта станах от сън свеж и бодър, разсъних се на чешмата и седнах да изпуша една лула, а Ким свари кафе. Моите хора ставаха един след друг. Браун подсили огъня в камината, а Джейн се залови да изпече пици за закуска. Навън продължаваше зареждането на кораба с провизии, а из кораба не беше кой знае колко оживено- всички хора от екипажа си имаха поставени задачи за през деня. Аз още от сутринта се залових с плана за новата мисия, а моите хора от компанията ми помагаха.
        -Какъв ще бъде деня, Алекс?…- ме попита Ким.
        -Днес ще бъде хубав ден!…- казах й аз.
        -Днес ще си направим ли пак екскурзия с хеликоптера?…- попита Палма.
        -Вероятно- да!…- казах аз.
         Докато си пушех лулата ние шестимата се разположихме около камината на чаша сутришно кафе. Пиците за закуска скоро бяха готови и се заехме да закусим. Работата по проекта за новата мисия ни спореше тази сутрин. Освен основните траектории на полетите трябваше да обмислим действията си, във връзка с тази нова мисия.
         По- късно ние шестимата, Поки и Бронк, както десет войника и два робота се качихме на хеликоптера Dark star и отлетяхме над планетата, която тъкмо се събуждаше. Джунглата под нас беше изключително красива тази сутрин. Ние се наслаждавахме на природата под нас и си работехме по проекта за новата мисия. Докато прелитахме над някаква планина, нашите пилоти Джо и Джими пуснаха хеликоптера в режим дирижабъл, намалиха скоростта на 100 км/ч за да можем пълноценно да се наслаждаваме на гледката. Аз си пушех лулата и работех по новата мисия, на която щяхме скоро да заминем. Моите хора ми помагаха и работата ми спореше тази сутрин. Игуанката Бронк беше наблизо до мене.
        -Как си тази сутрин, Алекс?…- ме попита тя.
        -Днес съм супер!…- похвалих се аз.- А ти как си, Бронк?…
        -Благодаря, добре съм!…- каза тя.- Днес е хубав ден!…
         По- късно летяхме над някаква река. Решихме да се спуснем долу и да излезем навън. Така и направихме. Край реката си запалихме огън, а войниците наловиха риба, която тук беше в изобилие. Организирахме си скара- бира, а местността тук беше прекрасна. Разбира се ние не оставяхме автоматите си, защото тук имаше доста видове диви зверове.
        -Така ни провървя днес- на скара- бира!…- каза Бронк.- Наистина с вас е особено интересно!…
         Този ден се случи хубав и слънчев. Докато си хапвахме рибешко филе и пиехме бира, ние се радвахме на природата около нас. Разбира се в далечината се чуваше рев на диви животни, които ни бяха забелязали.
         Беше вече следобедно време, когато се прибрахме от скара- бирата вътре в хеликоптера, а аз запалих лулата си. Докато решавахме накъде да продължим, Ким свари кафе.
         *
         След няколко хубави дни на планетата Orixon 47, дойде време да тръгваме на новата си мисия. Космическият ни кораб Nissan беше зареден със всичко необходимо, а всички системи на кораба бяха проверени и в изправност. В следобеда на един хубав ден ние стартирахме от тази планета към новата си мисия в системата Tauvol. Веднага след като ускорихме, аз се разкопчах от предпазните колани и си запалих лулата. Мисията започваше, а ние все още правехме плановете за отделните етапи от нея. Нямаше как всичко да се предвиди предварително, но колкото повече се бяхме погрижили предварително, толкова сетне щеше да ни е по- лесно. Имахме изчислени по три различни траектории, по които да минем по пътя към планетата Tauvol 110, където имахме среща с кораба Ford, за да продължим заедно нататък. Тези траектории можеха да ни прехвърлят от една на друга по пътя, като се бяхме старали да предвидим колкото може повече неща.
         Ние шестимата, Поки и Бронк седяхме един следобед край камината и се радвахме на добро настроение. Ким тъкмо беше сварила кафе, та запалихме по една лула с кафето, докато кораба ни летеше към първата ни спирка по курса. Астероидно поле Tauvol 208, където щяхме да започнем своето разузнаване. В този сектор вече не бяхме в безопасност, около нас можеше да има пасарски кораби. Това го имаха в предвид на мостика, където двама дежурни денонощно пазеха кораба от натъкване на пасарски кораби.
         *
         Една хубава вечер ние с нашия кораб Nissan навлязохме във астероидното поле Tauvol 208. Пилотите Джо и Джими намалиха скоростта и започнахме да сканираме полето. Тук имаше близо 620 големи и малки астероиди. Ние шестимата, Поки и Бронк седяхме край камината, както обикновено и се радвахме на добро настроение. Палма беше сварила кафе и чай, а ние с Браун бяхме запалили по лула с тютюн. Навлизането в астероидното поле ни отваряше доста работа. Гледахме под лупа всеки един от астероидите, а първите резултати от сканирането ни показваха, че из полето има кораби, които се определят на количеството: 1220. Какво търсеха тука толкова много кораби, тепърва шяхме да разберем, а сега продължавахме сред астероидите с повишено внимание. Тази вечер аз бях зает да изучавам ефира и да търся сигнали из него. Дори една радиостанция, прихваната от нас, щеше да ни донесе изключително важна информация за астероидното поле и близката планета с една луна. Ровейки из ефира, аз се надявах да намерим радиостанции в сектора, които да прихванем. Това беше обемиста и тънка работа, но времето беше пред нас. Пийвах билков чай, пушех лула и работех по пулта си. Може би скоро щях да попадна на сигнали из ефира… Времето течеше бавно и монотонно, докато ровех из ефира. Моите хора в каютата също бяха заети със задачи. Ким беше допълнителен дежурен по безопасността на полета, Палма изчисляваше отклонение от траекторията ни до близката планета и луната й, а Браун участваше в сканирането на астероидите. Джейн и Никита шетаха из каютата и приготвяха вечеря за нас шестимата, Поки и Бронк, която напоследък живееше с нас. Беше към 20:30 ч., когато улових слаб сигнал в ефира. Беше радиоизлъчване. Стабилизирах сигнала, а това, което той носеше беше говор, за разгадаването на който включих преводача. Скоро можех да чета на екрана текста на речта, течаща по този канал. Трябваше ми време за да осмисля за какво става дума, но скоро се ориентирах- тука беше зона за добиване на руда, като повечето от тези 1220 кораба с зоната бяха товарни, пълни с руда, или транспортни- за рудничарите. Разбира се имаше и кораби, които бяха по други причини в тази зона. Радиоканалът, открит от мене, даде поле за работа на нашите анализатори. Това засега беше единствения ни източник на информация и ние побързахме да започнем денонощно следене и анализ на канала. Оттук щяхме да узнаем маса неща за астероидното поле, както и за близките планети. Вечертта си течеше, а аз пушех и следях разговорите по прихванатия от мене радиоканал. Преводачът ни вече успяваше да разгадае текста на 57%, което ни даваше добро начало на проследяването на канала. С течение на времето процента на разбираемост щеше да нараства.
         Смукнах тютюнев дим, отпих от купата с чай и свалих слушалките за да си почина и да се поразходя из кораба. На борда отново беше въведен режим на задължителен сън за 90% от екипажа ни. Из коридорите беше пусто, ако не се брояха войниците от охраната, които обикаляха навсякъде и проверяваха както за чужди тела, така и изправността на системите на кораба. Асансьорът ме смъкна на нивото на бара и аз завих по коридора към него. Дежурна беше барманката Соня. Щом ме видя, тя се усмихна:
        -О, Алекс!… Скоро не съм те виждала!…
        -Как си, Соня?…- попитах аз, а узмивката ми беше леко кисела.
        -Малко е скучно тука… На час идват по двама- трима души…- оплака се тя.
        -Дай бутилка пепси!…- кимнах аз, докато сядах на масата при нея.
         Седяхме със Соня, а на екрана течеше филмче за системата Tauvol от архивите на AFJ. Предишната експедиция, минала оттук беше набелязала само някои основни положения, без да се задълбочава. На филмчето, експедицията беше показала, как общува с други кораби в ефира, как се среща за пръв път с местни форми на живот на планетата Tauvol 110. Именно към тази планета летяхме ние сега, а там щяхме да се чакаме със втория наш кораб- Ford.
        -Много си мълчалив тази вечер, Алекс!…- каза Соня и се усмихна отново.
        -Замислил съм се по въпросите на мисията ни…- казах аз.
        -Сигурно сте затрупани с работа?…- попита тя.
        -Имаме работа, чак за денонощен режим!…- казах аз.- Но нали знаеш- каквото успеем да направим, това ще е!… Следващата експедиция може да успее в повече неща от нас…
        -Казаха, че сме в някакъв астероиден пояс?…- попита Соня.
        -Да. Астероиден пояс. Тук ще имаме доста работа… На лице са над хиляда кораба в зоната… Имаме възможност да общуваме, да общуваме… чак докато се изясни…- казах аз.
         Соня се изправи- идеше някой. Това беше един войник от охраната, който идваше да си вземе кафе и цигари. Соня го обслужи и се върна при мене, но аз вече си бях привършил бутилката пепси и се канех да тръгвам.
         На асансьора срещнах нашия инструктор, дракона Флу, който се поспря и попита:
        -Как е положението, Алекс?…
         Аз се смутих от триметровото чудовище неволно и кимнах:
        -Всичко е наред, сър!…
        -Къде си тръгнал?… Ела да побъбрим?…- каза Флу.
         Докато се чудех, дали да не отклоня поканата му, той ме хвана за рамото и ме поведе със себе си. Каютата му беше съвсем наблизо, точно под мостика, за да може да реагира бързо при екстремална ситуация. Влязохме вътре, а Флу ми посочи креслото срещу неговото:
        -Сядай, Алекс!… Разполагай се!… Сега ще ти налея питие…
         Инструкторът ни беше особен човек, макар й дракон. Той беше суров и взискателен, а като си спомнях премеждията, през които бяхме преминали при школата за агенти на AFJ, и до сега настръхвах. За усилията, които полагахме по време на учения, реалността ни го връщаше стократно, а това именно беше смисъла на инструктажа. Седнах и се замислих, а Флу се вмъкна в склада си и се върна с някаква бутилка питие, с което смяташе да почерпи…
         *
         На сутринтта станах от сън свеж и бодър. Снощи със Флу бяхме си общували до късно. Той използва времето и за да ме инструктира. Разсъних се на чешмата, подсилих огъня в камината и натрупах дърва и въглища край нея, за през целия ден. По- късно с лулата в ръка седнах да пия кафе, а Ким нещо шеташе из каютата. Другите още спяха. Още с утрото аз сложих слушалките, за да разбера какво става из ефира. Станцията, която бях уловил вчера още беше на линия. Можехме да научим много неща за астероидния пояс и хората, намиращи се тука из него. Нашият кораб в този час наближаваше един от астероидите, където според нас имаше рудник и малка колония от рудничари. По- късно станаха и другите. Браун седна при мене край камината и каза:
        -Пак ли започваме днес?…
        -Какво друго да правим…- казах аз.
        -Има ли нещо ново?…- попита той.
        -Доближаваме един от астероидите…- казах аз.
         В нашата каюта приятно се затопли, а утрото започваше мудно и сънено. Из кораба почти нямаше движение. От всички ни 90% спяха задължителен сън, а останалите дежуреха на мостика и по охраната на кораба, както и анализаторите на радиоканала, прихванат от мене. Двамата с Браун седнахме да работим по пултовете си. Джейн и Никита се заловиха да пекат пици за закуска, а Палма седна покрай мене, любопитна какво съм научил от радиото. Скоро астероида беше под нас. Изпратихме два джета с два екипа от по десет души да осъществят контакт, а докато чакахме какво ще се случи кораба ни увисна между астероидите. В зоната имаше голям брой кораби, из между които още не бяхме забелязали да има пасарски.
         Един час по- късно войниците изпратени на астероида докладваха за осъществен контакт и ни пуснаха картина от там. Местните извънземни бяха добре предразположени към нас и нашите момчета проведоха с тях особено пучителни разговори. Оказа се точно както си мислехме- тука беше пълно със рудничари, които добиваха най- различни руди, а корабите бяха товарни, повечето от тях, а малко на брой- транспортни.
         Край този астероид се забавихме няколко часа, преди да продължим нататък. Взехме курс към близката планета Tauvol 208. Надявахме се и там да ни посрещнат дружелюбно. Вечертта дойде неочаквано и неусетно. Шестимата, Поки и Бронк седяхме около камината и повечето от нас работеха по пултовете си. Аз прослушвах ефира, както напоследък. Из астероидния пояс имаше общо три радиостанции, които ние прослушвахме , записвахме и анализирахме. Докато се занимавах с това аз пушех лула и пиех ту кафе , ту чай. Постепенно този свят се разкриваше пред нас и с нищо особено не беше по- различен от другите светове, където бяхме ходили. Нашите пилоти Джо и Джими прокарваха кораба ни из между астероидите на път към близката планета. Все още ние не знаехме кога ще достигнем планетата, а и този въпрос не беше кой знае колко важен за нас. Времето беше пред нас, това беше нашата работа, а ние сега не бързахме за никъде. По някое време станах да се поразтъпча из кораба. Непрекъснатото седене в креслото изморяваше, също и непрекъснатото следене в ефира. Из кораба беше пусто. В момента над 80% от екипажа спяха задължителен сън. Асансьорът ме смъкна на нивото на бара. Докато крачех по коридора видях само момчетата от охраната на кораба. В бара имаше десетина души, а барманката Соня ми се усмихна отдалеко.
        -Алекс, как сме днес?…- попита тя.
        -Затрупани във работа сме!…- казах аз.
         Колегите в бара говореха предимно за новата ни мисия и за астероидите. Взех си една бутилка пепси и се настаних до Соня. Тази вечер съзнанието ми беше нещо затормозено. Улавях се, че мисля повече за прихванатата в ефира информация. Соня забеляза, че съм лоша компания тази вечер и замълча до мене. По някое време се появи Хенсън. Той напоследък работеше за лабораторията. Той ми кимна и седна при нас.
        -Алекс!… Как е положението, Алекс?…
        -Всичко е нормално, Хенсън!…- казах аз.
        -Напускаме астероидния пояс?…- попита той.
        -Да. Наблизо има една планета с една луна, ще минем да ги погледнем!…- казах аз.
        -А какво се чува из ефира?…- попита ме той.
        -Най- обикновени разговори, свързани със работата на рудниците, които тука са стотици, полетите на товарните и транспортните кораби и теми от организационно естество… Случва се да пуснат и информация за туристическите кораби, минаващи през зоната, също така информация за времето, радиацията и неутронния вятър…- казах аз.
        -Кога се очаква да достигнем планетата?…- попита той.
        -Вероятно утре, или най- рано тази нощ.- казах аз.
         Хенсън кимна и отпи от халбата бира, която си беше взел, а аз се наканих да тръгвам обратно към каютата. Кимнах на останалите на тръгване. Докато се прибирах се отбих при бившата си жена Рорри, за да ги видя. Моето синче си играеше с няколко дечурлиги, също деца около неговата възраст. Казваше се Джейсън и беше моята гордост. Той се роди тук на кораба, по време на мисия. Скоро след това ние с Рорри се разделихме.
         В каютата кипеше творческа атмосфера. Всички работеха по плана на мисията, а аз седнах в двойното кресло до Ким и се заех с моята работа по прослушването на ефира. Палма донесе кафе и чай, а Браун натрупа до камината дърва и въглища за през цялата нощ. Вероятно щяхме да работим до късно тази нощ.
         Към 21:30 тъкмо запалих лулата си, когато в ефира се появи нов и по- силен сигнал. Натиснах бутона за превод и настръхнах- сигналът идваше от пасарски кораб, който се намираше някъде из астероидното поле… Веднага алармирах дежурните на мостика. Имахме наблизо пасарски кораб и това щеше да промени плановете ни. Докато чаках инструкции, Ким се зае да локализира местопложението на пасарския кораб. Това беше някъде наблизо, ако се съдеше по силата на сигнала. Преводът на текста скоро беше готов и аз със изумление установих, че пасарите също са на разузнаване в тази зона… На борда на кораба ни беше вдигната тревога. Близостта до пасарския кораб изискваше от нас да пуснем разузнавателни сонди около нас и да се прикрием някъде, както й направихме. Към работата ни бяха включени още 30 души. Отделно 20 души бяха при трюма със сондите, за да ги пуснат на разузнаване. Тази нощ на борда малцина щяха да спят. Сканирането на зоната скоро ни показа координатите на пасарския кораб. Той се намираше на два часа полет от нас. На свиканото блиц- съвещание се реши да започнем следене на пасарския кораб. Всички други наши планове бяха отложени.
         *
         На другия ден вечертта аз пушех лула пред пулта в каютата, замислен за намерения от нас пасарски кораб. През цялото денонощие го бяхме дебнали, без да забравяме да се пазим от него. Безспорно пасарите търсеха нещо тука, но колкото и да ги подслушвахме, още не знаехме какво търсят. Следенето на пасарския кораб течеше нормално вече цяло денонощие. Бяха въведени смени за дежурствата ни и процеса на следенето изискваше от нас да бъдем стриктни в работата си. И тази вечер се занимавах с подслушване на ефира и директно послушване на кораба на пасарите с далекообхватен подлушвател. Докато пушех лулата си в каютата бяхме ние шестимата, Поки и Бронк. Тази вечер се бяхме умълчали. Близостта до кораба на пасарите вдъхваше известна доза страх у нас. При направената анкета 47% от екипажа бяха заявили, че имат страх от близостта ни до пасарите.
         Ким беше сварила кафе и се появи с пълен термус с кафе за да налее на всички тук. С нея тази вечер правехме едно и също- подслушвахме ефира и кораба на пасарите, сканирахме кораба им за да разберем какво има в него и как е устроен. Досега по тези въпроси имахме само бегла информация в архива си. Технически затруднения ни пречеха на работата, а и пасарите умееха да се пазят от сканиране и подслушване. Въпреки това ние с Ким, а и още 8 души пазехме ефира и подлушвателните устройства.
         Следяхме пасарския кораб вече трето денонощие, когато той започна да доближава един от астероидите в това астероидно поле. Ким, която беше до мене и пиеше кафе попита:
        -На къде се насочиха сега пък?…
        -Търсят нещо!… Това е един астероид, да го сканираме сега!…- казах аз.
        -Сканирам го!…- каза Ким.
         Бяхме привлекли интерес у околните в каютата. Браун се надигна и попита:
        -Какво става?…
        -Някакво раздвижване на пасарския кораб!…- казах аз.
        -Включвам се към следенето!…- каза Браун.- Това е някакъв астероид?…
        -Да.- казах аз.
         Измина близо час, а все още не можехме да разберем какъв е този астероид, но пасарския кораб определено искаше да акостира там…
        -Пилотите!… Внимателно, ще ни забележат!…- извика Браун.
         Настръхнахме от ужас, но пилотите успяха да ни прикрият зад съседния астероид, от където продължихме следенето. В следващия час изпратихме разузнавателни сонди, снабдени с камери, към пасарския кораб и астероида, където той се канеше да акостира. Докато чакахме картина из кораба се получи раздвижване. Манхатън изпращаше екип с десетместен джет с универсално предназначение. Този екип трябваше да ни отговори, какво става там и защо пасарите толкова се интересуват от този астероид.
         Изминаха няколко денонощия откакто пасарския кораб акостира на астероида. Нашият екип от 10 души, който беше там наблизо с джет още нямаше отговор на въпроса: “какво търсят там пасарите?”. Това беше астероид с диаметър 8,200 км. Със сигурност из него имаше рудник и малка колония за рудничарите, там. Около астероида имаше десетина кораба, които вероятно бяха товарни, а между тях със сигурност имаше и някой и друг транспортен. Нашите разузнавателни TV- сонди вече бяха там и наоколо. Ние получавахме картина, буквално от астероида и корабите около него. Нашите разузнавателни TV- сонди имаха и по два бойни робота вътре, за да можем да реагираме на всякакви предизвикателства. Екипът ни, изпратен там с боен джет подхождаше внимателно и на първо място вземаше мерки за безопасността си, както трябваше да бъде. Инструктирани лично от Флу, нашия извънземен инструктор, десетимата войника знаеха добре какво да правят там. Имахме и дежурна радиовръзка на тяхно разположение. Очаквахме резултат от тях, но не й на всякаква цена…
         Беше полунощ, когато аз станах от двойното кресло за да се разтъпча. Ким се беше увила в одеало в креслото и спеше. В каютата беше уютно и тихо. В камината пращяха дърва и въглища. Браун се беше изправил пред люка и наблюдаваше навън с телескоп. От това разстояние не можеше да се види много, но все пак имаше добра видимост. Палма тъкмо беше сварила кафе и чай в два големи термуса. Тази нощ при повишени мерки за сигурност, както напоследък на борда щяха да спят 70% от екипажа. Всичко останало беше заето или с охраната на кораба, или със следенето на пасарския кораб, включително и десетимата войника, изпратени наблизо до него и астероида…
         *
         В следобеда на другия ден ние шестимата седяхме около камината по пултовете си, аз пушех лула и пиех кафе, а Ким шеташе из каютата. Този ден отново бяхме заети със следенето на пасарския кораб. Имахме пресни новини от нашия разузнавателен екип, изпратен в близост до астероида. Оказа се, че там има голям завод за кораби, корабостроителница. С това ни стана ясно и какво търсят пасарите тук. Вероятно те щяха да искат нови кораби за своя флот от тука. От нас зависеше, дали ще им попречим. Засега тук имаше само един кораб на пасарите, със 100 души на борда. Имахме уникалния шанс да им попречим да вземат нови кораби от тук за своя флот. С тази идея ние седяхме по пултовете и анализирахме ситуацията в търсене на решение…
         Браун се изправи до люка и погледна нвън, казвайки:
        -Най- сигурния начин да се справим с пасарите е да унищожим техния кораб!…
        -И аз съм на това мнение!…- казах аз.
        -Да се залавяме за работа!…- каза Браун.- Целта ни е да унищожим кораба на пасарите!… Ще поискам разрешение от Манхатън!…
        -Да. Поискай разрешение и да започваме!…- казах аз.
         Ние скоро получихме разрешение да унищожим кораба на пасарите. Целия ни кораб, с 300 души екипаж беше на наше разположение, за да доведем нашия план до резултат, като стратези на кораба. Нашия план беше простичък и ние веднага се заехме да го реализираме. За целта пуснахме два бойни модула SX8 към кораба на пасарите. Това бяха автоматични бойни модули, които разполагаха с огромна огнева мощ. Не ни беше за пръв път да използваме в бой тези модули. На борда на нашия космически кораб всички бяха заели позиции според нашия план. След като бойните модули SX8 нападнеха пасарския кораб, ние с кораба си щяхме да бъдем наблизо до него, за да го довършим, ако се наложи. Разбира се за цялата операция ни трябваха няколко часа време, а до тогава ние шестимата, Поки и Бронк си седяхме край камината и наблюдавахме екраните, пълни с информация и картини от нашите TV- сонди…
         Ние унищожихме този пасарски кораб до вечерта на същия ден. Плана ни беше осъществен без съществени проблеми. Първо двете бойни станции SX8 го нападнаха и със над 30 ракети го обстреляха. Когато ние с кораба пристигнахме там, от пасарския кораб не беше останало кой знае колко. Индикаторите показваха, че няма оцелели пасари…
         *
         На другия бордови ден изпратихме специален екип, който да иде в завода за кораби на астероида и да проведе разговори с местните, за да им се каже за пасарите и техните мераци за снабдяване с нови кораби от този завод, като със сигурност те дори не смятаха да плащат. Специалния екип отпътува още от сутринтта. Разяснителните разговори щяха да бъдат полезни за нас, а освен това щеше да се пресече опасен път за снбдяване на пасарите с нови кораби.
         През този ден изчислявахме курс ани до близката планета. До вечерта всичко беше готово, а когато тя настъпи шестимата, Поки и Бронк седяхме край камината и се топлехме. Палма беше сварила кафе, а в каютата беше уютно и приятно. От 300- те души екипаж, само 12 не бяха на борда, а това беше екипа, изпратен за разяснителни разговори на астероида, но и тях очаквахме скоро да се върнат на борда на кораба. Планетата край астероидния пояс щеше да бъде нашата следваща цел, а всичко вече беше планирано и изчислено. Тази вечер нашия екип отпочиваше. Поне за момента нямахме никакви задачи и се отдадохме на кафе, чай и лула тютюн. Ким се беше сгушила у мене, а Палма си подреждаше раницата. Екипа ни, изпратен до завода за кораби, скоро се завърна на борда и докладваха, че местните са разбрали за опасността и са взели мерки за охрана на завода и продукцията му. С този първи контакт с местните ние обогатихме с нови знания за тях архива си. След като всички бяхме отново на борда и бойните ни станции се бяха завърнали, както и TV- сондите ни, ние можехме да тръгваме нататък. Така и стана. Към 19:30 ч. ние с кораба Nissan продължихме през астероидния пояс към близката планета… Вчертта ни продължи по същия начин и през следващите часове. Седяхме си на топло и си почивахме.
         *
         Два дена по- късно достигнахме планетата, която беше наблизо до астероидния пояс. Сутринтта започваше както обикновено. Разсъних се на чешмата, подсилих огъня в камината и на чаша кафе с Ким си запалих лулата. По това време ние с кораба ни вече се спускахме към планетата под нас.
        -Как спа, Алекс?…- ме попита Ким.
        -Наспах се добре!…- казах аз.- Нощес ставах да пуша лула и да пия кафе, поработих малко и пак си легнах!…
        -Каква ли ще бъде тази планета?…- попита Ким.
        -Най- обикновена планета!…- казах аз.- Колко планети вече имаме зад себе си… Едва ли ще е кой знае по- различна от останалите…
         В това време ставаха от сън и другите, един след друг.
         След няколко часа спускане, нашите пилоти приземиха кораба на някакъв космодрум. Времето навън беше приятно и слънчево. Беше натрупал сняг. Ние шестимата, Поки и Бронк бяхме сред първите, които излязохме на разходка навън. От космодрума преминахме през един свързващ тунел и се озовахме в сградата на космодрума, където гъмжеше от народ. С нас бяхме взели два робота и десет войника за охрана. Смятахме да разузнаваме из търговския център, като използваме момента, за да си купим интересни стоки. Местните хора бяха хуманоиди, кръстоска със октоподите, но живееха на сушата. Първите ни контакти тук бяха непринудени и простички. Приемаха ни нормално, а тук освен нас имаше всякакви представители на други планети. Обстановката беше нормална, но все пак стискахме здраво автоматите калашников в ръцете си. Един час по- късно вече имахме с нас закупени вестници, списания, филми, музика, както и компютри от местен вид. Продължихме разузнаването в близкия ресторант, където си поръчахме по една топла супа. Този свят беше интересен, макар й не кой знае колко различен. Октоподоподобните бяха интересни същества. Архитектурата им беше забележителна, а начина на мислене, не много по- различен от нашето. Предстоеше ни един ден в разглеждане на близкия град и разговори с местните.
         Беше следобед, когато се върнахме на борда на кораба, заредени със впечатления от видяното и чутото. На борда на кораба беше тихо и пусто. Имахме 110 души на разузнаване навън, а останалите бяха разпределени за охрана, за дежурства, и малка група за почивка. Сред почиващите вече се числяхме и ние шестимата, Поки и Бронк. В каютата ни беше станало студено и неприятно. Заехме се веднага да запалим огъня в камината, Палма свари кафе и чай, а аз запалих лулата си и се изправих пред люка. Навън беше приятно време, сред преспите сняг. Огънят бързо се разгоря и скоро тук се стопли, а ние седнахме край камината на чаша чай или кафе, поизморени от ходенето днес.
        -Октоподоподобните нямат грешка!…- каза Браун.
        -Същества, като всички други, ако питаш мене!…- каза Джейн.
        -Колко време ще останем на тази планета?…- попита Никита.
        -Няколко дена!…- каза Браун.
        -Някой иска ли пица?…- попита Палма.
         До мене бяха седнали Ким и Бронк. Игуанката днес беше малко странна. Предполагахме, че е в някакъв транс, защото беше разсеяна и често не се чуваше, какво говори. Въпреки нейните странности, тя беше симпатяга, дори за нашите разбирания и норми.
        -Алекс, поразходихме се днес, нали!…- каза Бронк.
        -Добра разходка си направихме!…- казах аз.
        -Ще излезем ли надвечер отново?…- попита тя.
        -Може и да излезем отново!…- казах аз.
         Тъкмо се бяхме отпуснали и се радвахме на почивката си, когато ни съобщиха, че на космодрума е кацнал кораб на пасарите. На борда на нашия кораб незабавно беше вдигната тревога, а всички, които бяха навън бяха призовани обратно. Един час по- късно целия ни екипаж беше отново заедно на борда на кораба ни Nissan. Докато умувахме какво да предприемем спрямо пасарите, научихме, че октоподоподобните нямат проблеми с тях. Заради силната си полиция и военни, пасарите не ги напардаха, а само търгуваха с тях. Ние шестимата отново се заехме с подслушване и планиране на наказателна операция. Пасарите бяха наш смъртен враг и нямаше друг начин да общуваме с тях, освен да ги унищожим… Поотпочинахме си няколко часа, като през това време се започна следенето на пасарския кораб и на самите пасари, които бяха из него и в близките кръчми. Нашето решение беше твърдо- трябваше да ги унищожим, преди да напуснем тази планета…
        -Какво правят сега?…- попита Ким.
        -На кораба са 10 души, а останалите са из близките кръчми!…- казах аз.
        -Имаме ли план?…- попита тя отново.
        -Плана е простичък- довечера, като се приберат на борда, взривяваме кораба им!…- каза Браун.
         Аз запалих лулата си и се изправих до люка. Навън имаше 80 пасари, с които можехме да се засечем, ако излезехме пак навън. Това не беше проблем, разбира се, тъй като ние бивахме винаги въоръжени. Прозинах се сънливо:
        -Още един кораб на пасарите, който ще унищожим!…
        -Прав си!… Трябва да свикнем с това!…- каза Ким.
        -Нека да не си разваляме вечертта заради един пасарски кораб!…- каза Джейн.
         Операцията по взривяването на пасарския кораб беше определена за късно вечертта, когато всичките 100 пасари се качат на кораба си. Бяхме разчели всичко до минутата, а сега ни оставаше да чакаме. Нашата малка компания в каютата даде скромното си участие в плана, като отброявахме колко от пасарите са се върнали в кораба си. Докато отброявахме аз пушех лула, имаше кафе и чай. Ким до мене беше леко притеснена. Бяхме срещнали пасарите на чужда планета, където никой не знаеше, че враждуваме, та дори сме във война. Вечертта над планетата беше съпроводена със силна буря. Валеше ту дъжд, ту сняг, а край кораба ни всичко беше мокро. Натрупалият от сутринтта сняг достигаше 3 м. височина. Това тук беше нещо съвсем в реда на нещата. По някое време станах за да се поразходя из кораба. Из коридорите беше почти пусто. Асансьорът ме смъкна на нивото на бара, където имаше 5- 6 души. Беше дежурна Сюзън. Тя ми се усмихна, докато ми подаваше бутилка пепси. Седнах при нея, все още замислен над проблемите ни с пасарите.
        -Тази вечер ще има операция?…- попита ме Сюзън.
        -Да. Ще взривим един пасарски кораб, приземен на космодрума…- казах аз.
        -А какво ще кажат местните?…- попита тя.
        -Какво да кажат?!… Ние сме във война със пасарите!…- казах аз.
        -Във война сме, но… тук е чужда планета!…- повдигна вежди Сюзън.
        -Това е чужда планета, но пък ние сме военни!…- казах аз.
         Сюзън замълча, а няколкото души край нас ни погледнаха с интерес. Това бяха предимно момчета от охраната на кораба. Аз гаврътнах бутилката пепси и тръгнах. Със Сюзън така й не успяхме да намерим общ език. Кимнах й на тръгване сдържано. Дали двама- трима се колебаеха, това нямаше да ни спре във войната със пасарите…
         Операцията започна с три часа по- рано от предвиденото. Два наши екипа се заеха с нея. Единият екип постави бомби по корпуса на пасарския кораб, а втория беше заел позиции снабден със ракети земя- въздух. Точно в 19:30 двата екипа започнаха стрелба. Навън се показаха само 4- 5 пасари, които паднаха първи. Последваха мощни екплозии, които разцепиха кораба на пасарите на три части. Пламна силен пожар, а тътенът от взривовете продължи 15 мин. Скоро индикаторът отсече- там нямаше оцелели пасари. Двата ни екипа се прибраха с четирите джета, с които бяха тръгнали на операцията. Вече на борда на нашия кораб, набързо прикрихме следите си от активност. Не искахме проблеми със октоподоподобните…
         След като всичко приключи, засега, ние шестимата, Поки и Бронк бяхме отново заедно в каютата си, край бумтящата камина. Заради случилото се , на мостика бяха поставени четирима допълнителни наблюдатели. Не ни хареса, че пасарите бяха кацнали тогава, без ние да ги засечем предварително. Това беше сериозен пропуск в защитата ни и ние вземахме мерки да не се повтаря такава ситуация. Макар й на чужда планета, тогава те са можели да ни нанесат сериозен удар, само ако са знаели какви сме…
         На мястото, където доскоро беше пасарския кораб скоро пристигна пожарната. Ние деликатно изтеглихме наблюдателните си TV- сонди, за нас това беше приключен случай. Вечертта на борда на кораба ни беше необичайно тихо. Манхатън беше заповядал на 95% от екипажа задължителна почивка и сън. Той ни искаше бодри и свежи в следващите дни, а това, защото в прихваната информация разчетохме информация за наближаващи 10 пасарски кораба. С това и ние шестимата приключихме деня и се готвехме да почиваме, преди дежурството си по пултовете, започващо в 4 ч. през нощта …
         На другия ден спах до обед, разсъних се на чешмата и седнах край камината. Моите хора вече работеха по пултовете си; очаквахме планетата да приближат 10 кораба на пасарите, а от нас се искаше план за тяхното унищожаване. Ким се завъртя покрай мене и ми сипа кафе в голямата ми чаша за кафе.
        -Наспа ли се, Алекс?…- попита ме тя.
        -Наспах се. Беше ми се насъбрало безсъние, та си наваксах.- казах аз.
         Ким седна до мене, а другите работеха по пултовете си. Бяхме сложили пулт дори и на игуанката Бронк, която изрази желание да се включи в работата ни с възможностите си, и на своя компютър. Изпълнихме желанието й, а тя стана полезна със своите невероятни преводи на засукани извънземни езици в архивните ни филми. На борда дори в този следобеден час спяха 90% от екипажа в задължителен сън. Така ние си осигурявахме свежи сили за момента, когато основните екипи по стартегии се изморят да умуват. Свежи сили щяха да ни потрябват съвсем скоро, когато се появяха чаканите от нас кораби на пасарите. Разбира се ние не бяхме изпратени тук на наказателна мисия, а на разузнавателна, тъй че едва ли щяхме да унищожим всички кораби на пасарите, които срещнехме тук. Браун се изправи пред люка и погледна навън, казвайки:
        -Кога ли ще дойдат пасарите?…
        -Нямаме информация, но дотогава трябва да сме готови със плановете за посрещането им!…- казах аз.
        -При всички случаи ще трябва да ги посрещнем в небето!… Даже ако успеем да ги присрещнем в орбита, ще е още по- добре!…- каза Браун.
        -Това зависи, колко отрано ще ги засечем да идват с радарите си!…- казах аз.
        -Ще направим всичко възможно да засечем пасарските кораби от рано!…- каза Браун.- Ще поискам допълнително наблюдение на скенера и радарите!…
        -Направи така, както сметнеш за добре!…- казах аз.
         Следобедът течеше бавно в уютната ни каюта, докато работехме по пултовете и пиехме ту кафе ту чай. Двамата с Ким седяхме на двойното кресло, съвсем един до друг, а тя често ми се усмихваше, доволна както винаги, че сме заедно, че денят ни е хубав, а обстановката е приятна. Поки също изрази желание да помага. Макар и котка, макар и извънземна, Поки беше висш военен, поне там откъдето идваше беше такъв, а това му даваше сериозни възможности да ни помага с едно или друго, както той всъщност правеше. През този ден навън бяха допуснати само 10 души от екипажа ни. Макар й да имахме задача да разузнаваме, за нас беше важно да бъдем готови за идването на пасарите, заради което дори разузнаването оставаше на заден план. Бях се изправил до люка и наблюдавах светлинките от съседния кораб, приземен на този космодрум. Въпреки напрежението и неизвестността, беше настъпил час за романтика. Чувствах се невероятно в уютната каюта сред моите добри приятели и колеги от малкия ни, но задружен екип. Десетте пасарски кораба, за чието приближаване бяхме получили информация предишния ден, още не се бяха появили, а ние се изморихме да умуваме, как да ги посрещнем и унищожим, а преди всичко, как да се опазим от тях. Но сега се бяхме настроили романтично. Браун извади бутилка джин, сипахме си и вдигнахме наздравица. Беше едва 18:30 ч., времето беше пред нас, а освен, че чакахме неприятни гости от космоса, други съществени проблеми нямахме. Аз прибегнах дори до услугите на нашия шаман Джи, като му възложих задачата да определи кога ще дойдат десетте пасарски кораба до тази планета. Джи обеща да ми отговори до сутринтта… Джинът приятно ни омагьоса още след първата глътка. Ким се беше сгушила у мене, замечтана за един друг живот- не по космическите кораби, не по чуждите планети, а на тихо и приятно местенце със спретната къща с двор, далече от всякакви професионални грижи… Ние тук, шестимата често говорехме за такава семейна идилия. Според общото мнение по въпроса, такъв живот щяхме да можем да си позволим, когато спечелим достатъчно пари в сметките си, за да се оттеглим от AFJ… Тази вечер Ким ме беше разнежила. Държах ръката й в ъв своята, пушех лула и се радвах на хубавото време, на хубавите времена и на часовете, през които ние тук- шестимата, Поки и Бронк, бивахме заедно…
         На сутринтта се събудих бодър и свеж, разсъних се на чешмата и седнах да изпуша една лула с кафенцето, донесено от Ким. В каютата беше топличко и приятно, а моите колеги вече работеха по пултовете. Ние бяхме допълнителен екип за сканиране на зоната около нашия кораб в очакване на пасарските кораби. Тази сутрин времето навън беше хубаво, валеше слаб дъждец. По някое време се свързах с шамана Джи, а той ми каза, че пасарите ще дойдат скоро. По някое време двамата с Ким излязохме на разходка навън. Макар и навъсено, времето беше хубаво, а въздуха свеж и богат на озон. Минахме двамата по тунела към близката сграда на търговския център. Крачехме бавно, стиснали калашниците.
        -Къде отиваме, Алекс?…- ме попита Ким.
        -Просто на разходка!…- казах аз.- Ще надзърнем тук- там и се връщаме обратно!…
         В този момент ни настигнаха Палма, Браун, Джейн и Никита:
        -Къде сте тръгнали без нас!…- каза Джейн.
        -На разходка!…- казах аз.
         Около нас беше оживено. Тук можеха да се видят всякакви извънземни. Ние завихме към един бар и влязохме вътре.
         По следобедно време ние шестимата все още се разхождахме по улиците на близкия град, разглеждайки магазин след магазин. Беше се спунала гъста мъгла с видимост под 20 м. В такава романтична обстановка седнахме на бар с изглед към улицата, за да си поръчаме по халба бира. Бяхме се настанили до стъклената стена и наблюдавахме движението по улицата. В този час там вървяха над 200 вида извънземни, някои от които познавахме от нашите архиви.
        -Бирата е добра!…- усмихна се Ким.
        -Какво мезе си поръчахме?…- попита Джейн.
        -Пържоли…- каза Никита.
        -Днес добре се разходихме!…- каза Ким.
         До нас двама от местните спореха за нещо. Преводача ни показваше, че спорят от къде да минат за една съседна планета. Вероятно това бяха туристи. Ние не им обръщахме внимание, за да не започнат да спорят и с нас. Към 15:30 ч. ни се обадиха, че ни изпращат джет да ни прибере- пасарите се бяха появили около астероидния пояс. Качихме се на изпратения за нас джет и след 20 мин. Бяхме на кораба. Оттук с кораба ние излетяхме към астероидния пояс, където трябваше да присрещнем десетте пасарски кораба. В каютата беше хладно, а огъня беше загасен. Двамата с Ким се заехме да го запалим, пренесохме дръвца и въглища за през целия ден. Скоро се затоплихме и седнахме край камината по пултовете си. За два часа достигнахме астероидния пояс и заехме позиции за засада. Оттук скоро щеше да мине конвоя на пасарите. Всъщност, очаквахме го някъде през вечертта, или нощта. По някое време на мене ми стана сънливо. Направих си кафе за разсънване и ободряване и си запалих една лула тютюн. Ние шестимата бяхме екип за подслушване. В ефира вече се прихващаха разговори от пасарските кораби. Определено те бяха тръгнали на разузнаване, също като нас. Аз си пушех лулата и следях превода на разговорите из пасарските кораби. Това, определено бяха същества, които не ни допадаха. Говореха предимно за това, колко са гладни и как ще вземат на абордаж поредния кораб по пътя си, за да си похапнат…Ние със нашия космически кораб Nissan скоро заехме позиции край един от астероидите. Оттук щяха да прелетят десетте пасарски кораба. Ние разположихме 20 бойни модула SX8 около нас в очакване на врага. Беше потвърдена информацията, че те ще се появят вечертта или през нощта. По това време имахме и успешна транслация със кораба Ford. Разбрахме се да се срещнем не край планетата Tauvol 110, както се бяхме уговорили предварително, а тук край астероидното поле. Те щяха да пристигнат след няколко дни. Бордовата вечер настъпи неусетно. В нашата каюта беше топло и уютно, а ние се занимавахме да следим какво става из корабите на пасарите. Подсушвахме едновременно и ефира за други радиостанции, освен на пасарите. Тази вечер ми беше малко тъжно, пушех си лулата и се радвах на Ким и Палма, които бяха край мене. Палма донесе два термуса, единия с билков чай, другия с кафе и се отдадохме на сладки, вечерни приказки. Игуанката Бронк също беше при нас. Бяхме й поставили пулт край нашите, за да може да се занимава с преводи на текстове и филми от архива ни. Поки замисляше нещо в своя ъгъл, но го пазеше в тайна, за да ни изненада после. Докато си пушех и следях текста с превода на разговорите на пасарите, Ким се беше притиснала към мене и си пиеше чая. Ким много ме ценеше и уважаваше. Тя живееше щастлива от нашата връзка и всеки ден биваше усмихната и приветлива, млада и жизнена, пълна с енергия. Връзката ми с Палма също беше на ниво, а те двете успяваха да ме поделят помежду си по някакъв начин. Тази вечер на борда на кораба спяха само 40% от екипажа, а другите бяхме в очакване да преминат пасарските кораби. Корабът ни беше прикрит зад един астероид. Нашият космически кораб беше мощна и бърза бойна станция, машина с неограничени бойни възможности, като на борда имахме атомни, неутронни и други мощни бомби, с които можехме да смажем всеки враг, но по принцип бяхме разузнавателен кораб и гледахме да не се замесваме много в битки, а да събираме информация от всички места, където се появявахме, но за пасарите винаги бяхме склонни на компромиси от съображенията си за ненамеса, понеже пасарите бяха наши смъртни врагове, едни от на- големите ни врагове, изобщо… Клопката, която им бяхме подготвили тук в астероидния пояс беше коварна и сигурна. Когато се появяха, към всеки от десетте им кораба щеше да се насочи по един автоматичен, боен модул SX8, от нашия състав. Тези модули имаха възможност да унищожават всичко по пътя си, снабдени с мощни лазери и торпеда. Във всеки единтакъв модул имаше и два робота, които можеха да се намесват пряко при необходимост от човешка намеса. Модулите можеха също така да се командват и дистанционно, съобразно тяхната програма.
        -Не си ли губим времето с тия пасари, Алекс?… Досега можехме да обиколим няколко планети!…- каза Палма.
        -Така сме решили, скъпа!… Някак си е неприемливо да минем покрай кораби на пасарите, а да ги оставим непокътнати!…- казах аз.
        -А неможем ли просто да си караме по пътя, без да им обръщаме внимание?…- попита Палма.
        -Ще бъде пропуск за нас, да оставим действащ пасарски кораб, покрай който сме минали!…- каза Браун.- Ако корабите им са много- тогава можем да не се намесваме, но това са само 10 кораба!… Далече под нашите възможности за справяне!… А когато ги унищожим, това означава 1,000 пасари по- малко във войната!… Помисли си, това са 1,000 пасари по- малко!…
        -Но нашата мисия е разузнавателна, все пак, а не наказателна!…- каза Палма.
        -Палма, така решихме, скъпа!…- казах аз.- Освен това, Флу има особено мнение по въпроса и смята, че няма да ни струва нищо, ако се забавим с няколко дни, заради тази наказателна операция!…
         В настъпилата тишина, някъде бръмчеше дизелов агрегат. Използвахме ги за аварийна електроенергия и вероятно тъкмо сега ги изпробваха профилактично.
         Аз запалих още една лула тютюн и се замислих по въпроса за пасарите. Това беше раса, която се размножаваше изключително бързо и заливаше околните звездни системи , главно за да търси храна, а това означаваше- всякаква храна, включително и хора… Именно за да разберем откъде идват те, беше сегашната ни мисия. До нашата Слънчева система, те минаваха именно оттук- през системата Tauvol. Ако ние не успеехме докрай да видим пътя им до тук, то следващите разузнавателни експедиции на AFJ щяха да успеят след нас и със цялата информация, събрана от нас. Това беше всъщност целта на тази мисия- експедиция, да съберем информация, която да се използва в бъдещи експедиции и от всички наши кораби, преминаващи оттук в бъдеще.
         *
         На сутринтта се събудих свеж и бодър, разсъних се на чешмата и седнах да изпуша една лула с кафе. Ким и Палма шетаха из каютата, а другите вече бяха по пултовете си. Ние със нашия кораб Nissan бяхме прихванали кораба към един астероид. Наблизо имаше колония на рудничарите, които работеха в близките рудници. Бяхме изпратили двама войника с един джет до колонията, за да видят какво има там. Скоро войниците ни се обадиха, за да кажат, че тука има малко градче на рудничарите. Гравитацията беше слаба, но ние имахме към униформите си гравитационен регулатор, който ни позволяваше да си имаме нормална гравитация, независимо от околната гравитация. Пасарските кораби все още бяха надалеко, въпреки, че ги очаквахме да дойдат през нощта.Тази сутрин на борда на кораба ни спяха 45% от екипажа. Имахме два дежурни екипа по посрещането на пасарските кораби, които можеха да поемат управлението на кораба и на бойните модули SX8, които щяха веднага да нападнат пасарските кораби, щом ни приближат.
         Утрото ни вървеше сънено и мудно. Шестимата, Поки и Бронк следяхме разговорите из ефира. Текстовете от преводача бяха по екраните на пултовете ни, за да ни убедят, колко противни същества са пасарите. В този момент те буквално търсеха някакъв кораб, който да нападнат и вземат на абордаж, за да похапнат прясна храна, сиреч екипажа на въпросния кораб. Ким седеше до мене, тази сутрин нещо позамислена.
End > част № 4

Бунтовниците от третия спътник. част № 3. фантастика. Valeriwax.

2010-02-27T17:30:00.000+02:00

fantasy club (c)
******************************************************************************************
Бунтовниците от третия спътник. Част № 3
******************************************************************************************
         Една хубава вечер, може би четвъртата, откакто пристигнахме на планета десет от системата Tolix,      ние шестимата се разхождахме из близкия до космодрума парк. Ким не беше хванала под ръка, щастлива, че сме заедно и пърхаща от радост. Тя се усмихваше непрекъснато, а покрай нас минаваха       предимно      змиеподобни    хуманоиди, които    твърде неразбираха тези усмивки. Крачехме бавно и без да бързаме. Имахме страшно много време. От командването на AFJ тази нощ беше пристигнала заповед да чакаме тук до второ нареждане, заради някакви аномалии, които ние още не знаехме. Докато се разхождахме аз се радвах на хубавата компания и на хубавата вечер, тук на десетата планета. Беше мъгливо и влажно, но температурата беше към 2 градуса (Целзий), което не беше студено, тъкмо приятно за разходки. Така както си крачехме из парка достигнахме едно барче, изградено в самия парк. То беше на 4- 5 етажа, а щом влязохме видяхме, че тука може да се намерят всякакви удобства. Разположихме се на втория етаж до стъклената стена, за да имаме видимост към красивия парк. Масата беше тъкмо за шестима души, сякаш по поръчка. Сервитьорката не беше изненадана от нашия вид, сякаш всеки ден виждаше хора от Земята. Взехме си бира и филе от риба. Времето беше пред нас, а нямахме закъде да бързаме днес.
        -Рибката е страхотна!…- каза Палма, облизвайки си пръстите.
        -И бирата не е лоша!…- каза Джейн.
         В бара имаше всякакви хора, може би от трийсетина различни форми на живот. Това беше уникално кътче за отмора и тук можеше да си прекараме чудесно, даже и ако нямахме къде да спим- тук имаше и хотел. Но ние не само, че имахме къде да спим, но и не бързахме днес. Тъкмо се бях загледал по танцуващите на дансинга извънземни, когато двама подпийнали от странна гущероподобна форма на живот минаха покрай нас и се поспряха питайки:
        -Момчета, търсим превоз към третата планета!…
         Браун ги погледна и каза:
        -Ние ще ходим към третата планета, но още не знаем кога ще тръгнем!…
        -Ние не бързаме!…- казаха гущероподобните.- А къде да ви намерим?…
        -Кораба Nissan! На 75 –ти док!…- каза Браун.
        -Ще се видим пак!…- казаха извънземните и отминаха, а Браун викна след тях:
        -Чакайте да пийнем по една бира, аз черпя!…
        -Благодарим човече, но вече пийнахме доста!… Ще се прибираме в хотела!…- казаха извънземните и се намъкнаха в асансьора.
         Погледах известно време след тях, все още впечатлен от странния им вид, а тук всъщност имаше всякакви странни видове. По някое време в бара влязоха десетима войника от нашите. Те ни намериха и набързо издърпаха една голяма маса до нашата, за да се виждаме и чуваме. Отрядът се водеше от Хенсън. Изведнъж стана весело и уютно- вече не се губехме сред извънземни, все пак бяхме доста народ. Сервитьорката търчеше насм натам и разнасяше бирите и филетата от риба за нашия отбор, филето, което ние им препоръчахме. Аз запалих една лула с тютюн и докато смукнах дима се загледах навън- местността наоколо беше нещо изключително красиво.
         Прибрахме се от извънземното барче късно вечертта, вече подпийнали. Докато се връщахме към нашия космически кораб Nissan се наложи да използваме шлемовете си- вятърът брулеше с мразовита сила. Дори увеличихме гравитацията си, защото този вятър можеше да ни запрати надалеко из извънземната джунгла, подхвърляйки ни като листа от дърво. С малко усилия и помощта на оборудването по униформите си се прибрахме на борда на Nissan без особени проблеми. Веднъж стъпил на борда аз нетърпеливо свалих шлема си, сгънах го до размерите му на малка кутийка към бедрото си и извадих лулата за да пуша. Войниците се оттегляха по каютите си , а ние шестимата взехме асансьора към нашето ниво. Ким сгъна шлема си на малка кутийка, прибра го в униформата си и ме хвана под ръка, щастлива, че сме заедно, а Палма се дотътри след нас подвиквайки:
        -Хей, чакайте ме!…
         Половин час преди полунощ вече бяхме в каютата си, оставяйки зад себе си изпитанията ни на силен, ураганен вятър, който ни изпита на тази чужда и иначе прекрасна, планета. Аз набързо запалих огъня в камината и нахвърлях дръвца и въглища за напред през нощта. Браун ми кимна и каза:
        -Лека нощ, Алекс!… Аз се изморих много днес и смятам да си лягам да спя!…
        -Лека нощ, Браун!…- казах аз и се отпуснах в креслото си до камината.
         Ураганът навън свистеше из вентилационните тръби, а корабът, иначе доста тежък, леко потреперваше. Останал с четирите момичета, аз пушех лулата си с тютюн и наблюдавах метеорологичната обстановка около космодрума, на екрана пред себе си.
        -Ще сваря кафе!…- каза Палма, а Джейн попита:
        -Има ли някой гладен?…
         Изглежда беше гладна само тя и си затопли пица от хладилника, а докато ръфаше с хъс, седна и си пусна тиха музика. Ким се беше сгушила у мене, а Никита се запъти да си вземе душ. Това беше нашата скромна компания, ако незабравим извънземната котка Поки, който в момента спеше сладко от другата страна на камината в своя ъгъл. Аз смукнах тютюневия дим и се обадих на Рорри по телефона. Бившата ми жена ме увери, че нашия син спи и е прекарал хубав ден. В този момент ни делеше само една стена, но аз сметнах за добре първо да се обадя , вместо да я притеснявам с неканено гости. По времето когато Браун вече хъркаше в съня си пред камината бяхме останали само аз и Ким. Джейн и Никита се бяха излегнали по койките си и си разказваха отминали приключения, останали само във техните спомени. За сутринтта нямахме кой знае какви планове. Инструкциите, дошли от Командването на AFJ, гласяха да чакаме на десетата планета, т.е. тук , до второ нареждане, поради узсложняване на обстановката, но какво точно, там не пишеше, а и конкретно аз слабо се интересувах пък точно от това и точно сега, когато Ким беше до мене, затворила очи в лекоосветената каюта, замечтана по своите си неща. Тя неусетно заспа, оставила раницата до себе си, а автомата от другата си страна. Пренесох я в койката й, също и нещата й и вече се канех да си лягам да спя, когато на входа се позвъни. Беше Нортън. Отворих му да влезе, а той ми кимна:
        -Идвах при тебе, Алекс!…
        -Сядай и казвай какво има!…- казах му аз.
         *
         На сутринтта се събудих от главоболие. Другите още спяха, а Поки пиеше чай, замислен над някакъв чертеж. Разсъних се на чешмата и нахвърлях дръвца и въглища в огъня. Според моя личен план за деня щях да имам известни задачи, но по отношение на работата ми на кораба, нямах поставени такива, което ме наведе на мисълтта да си организирам един ден за своите лични неща, а именно- да си подредя багажа в раницата, да си стегна вещите по униформата и да си изтегля от склада още пълнители с патрони за калашника. Тук се стреляше много. Флората и фауната се оказаха до голяма степен опасни, та се налагаше да стреляме и по хищни растения и по зверове. Стрелбата по чуждите планети беше нещо нормално, като най- често ние с това напомняхме на чуждите светове, че не сме безпомощни и трябва да се гледа на нас със респект. Докато пушех лула с тютюн и пиех сутришното си кафе, аз подреждах мислите си и задачите, които си поставих в личен план. Когато погледнах навън през люка видях, че мраз е сковал космодрума. Из коридора пред каютата нямаше голямо движение, но се сблъсках със войничетата охраняващи кораба, които ми кимнаха за поздрав. Денят обещаваше да е хубав, макар че по някога това първоначално усещане се проваляше по- късно през деня. Нашият космически кораб Nissan тежеше на площадката, застинал и горд. Според инструкциите от Командването щяхме да чакаме на тази планета докато не ни разрешат излитане за по- нататъшно разузнаване из системата Tolix, която имаше 4 звезди и 145 други обекти- планети луни, астероиди и метеоритни пръстени и рояци. Задържането ни тук на десетата планета от системата Tolix беше провокирано от някакво влошаване на обстановката и аномалии за които ние не разполагахме с повече информация, но това не ни тревожеше особено. Тъкмо подреждах личните си вещи в персоналната си раница, когато Ким стана от сън. По- късно седнахме край камината, а тя сияеше от щастие, че сме заедно, дори да трябва да идем на края на света, тя щеше да се съгласи, щом сме заедно. Беше излишно да си спомням какво представляваше Ким за мене. Тя беше моята любов и моя живот. Така добре се разбирахме и си живеехме, че ме хващаше страх тази връзка да не се провали, както ми се беше случвало по- рано с други жени, като Рорри, например- майката на моя малък син- Джейсън. С нея пък поддържахме връзка, но си бяхме останали по- скоро приятели, отколкото бившо семейство.
        -Подреждаш си багажа?…- попита Ким.
        -Да, Подреждам го.- казах аз.
        -Ще взема пример от тебе- и моята раница не е подреждана отдавна.- каза тя.- Трябва и аз да въведа ред в багажа си.
         Сутринтта вече течеше в нормалния си ритъм на борда на кораба. Първата смяна войници и основен персонал бяха в бара за закуска. Манхатън беше дал ден за почивка на всички със изключение на охраната на кораба. Този свободен ден се хареса на екипажа .
         Вечертта дойде неусетно. Бях успял да подредя раницата си и личните си вещи и бях доволен от постигнатото. Всичко беше стегнато и подредено, готово за употреба. Седяхме с Ким до камината и пиехме кафе, а Браун, Джейн и Никита бяха излязли на входа на кораба за да проверят колко е силен вятъра тази вечер. А навън тази вечер беше се спуснало приятно, топло време, след снощния ураган. Аз излязох на терасата към каютата, а въздуха беше чист и свеж. Въздъхнах си тежко. Такъв хубав въздух и топло към 10 градуса (Целзий) ми напомняше пролетта на Земята и хиляди спомени и емоции от пролетни дни и нощи, но сега бяхме на чужда планета и това съвсем не беше пролет… Ким също беше излязла на терасата, хвана се за мене и каза:
        -Какъв хубав ден!… А въздухът е чист, кристално чист и свеж!…
         Докато си пушех лулата се загледах в светлинките от съседните космически кораби на космодрума, а нататъка се виждаха небостъргачите на града. Такава приятна вечер беше само за разходки и аз кимнах на Ким:
        -Да излезем навън!…
         Из коридорите беше оживено, за вечертта беше насрочена дискотека. Спуснахме се със асансьора на входа на кораба и излязохме навън. Браун и момичетата тъкмо разговаряха със охраната на входа.
        -Ще дойдете ли с нас?… Ще отидем към парка!…- казах аз.
        -Идваме!…- каза Браун.
         По- късно ние шестимата крачехме из парка, стиснали автоматите си здраво в ръка- тук дори растенията биваха опасни. Крачехме бавно и дишахме с пълни гърди, пресния и свеж въздух. Из парка беше оживено. Днес местните видове имаха почивен ден, който съвпадна с нашия почивен ден. Уличните лампи в парка бяха на по 50 м. една от друга и на известно разстояние беше почти тъмно. Ким се стискаше у мене леко уплашена от неизвестността, която се криеше зад горичката, зад храстите.
        -Приятно е тука, ама малко страшно!…- каза тя.
         След близо час разходки из парка влязохме във вчерашния бар. Масата до стъклената стена ни чакаше вече, а ние се разположихме около нея и си поръчахме бира и филета от риба. Вечертта продължаваше неусетно за нас, докато попивахме чудния свят, който намерихме тук на планета десет. Тъкмо отпивах от халбата бира, когато край масата ни се появи една красива игуанка. Такива същества бяха рядкост из космоса, с изключение на техните планети, които ние още не бяхме посещавали. Игуанката ни приближи и се обърна към мене със странна усмивка, каквато само игуанките имаха, а аз вече бях виждал игуанки.
        -Простете ме, сър, но може ли да седна при вас?… Тази вечер съм много нервна и немога да си намеря подходящата компания…- каза тя.
        -Но, заповядайте при нас, моля Ви!…- кимнах аз, а игуанката се разположи до нас със Ким и си почръча джин с тоник.
        -Аз съм пътешественничка…- каза игуанката.- Наричат ме Бронк!… Закъсах на тази планета преди месец…. Совалката ми е повредена, а тук се затрудниха да й направят необходимия ремонт… Почти се отчаях от мисълта, че немога да продължа напред… Пътувам сама, откакто тръгнах от нашите планети, преди 5- 6 години… (Времето е преведено според съвместими изчисления по земния календар. заб. авт.).
         Аз смукнах тютюнев дим от лулата си, кимнах на игуанката и й показах, че я слушам с интерес.
        -Ние сме със голям космически кораб.- казах аз.- Можем, ако искате, или да Ви вземем с нас, или да Ви поправим совалката!…
        -О, сериозно ли говорите?!… Това би било моето спасение от безизходната ситуация в която се намирам!…- каза игуанката, а аз отново кимнах и надигнах халбата с бира, а Ким се беше вторачила в игуанката, тъй като не беше виждала все още същества от този вид.
         Игуанката Бронк се хареса на нашата шесторка. Докато пийвахме заедно тя извади джобен компютър и се зае нещо да прави с него, а ние деликатно не я попитахме, какво прави, за да не сме любопитни.
        -Къде Ви се намира совалката, милейди?…- попита Браун.- Сетих се за трети вариант- можем да Ви вземем с нас, а също да вземем и Вашата совалка, за да я отремонтираме по пътя, тъй като не знаем все още, кога ще отлитаме оттук!…
        -О, това е умопомрачително предложение!…- каза игуанката.- Разбира се, че ще го приема!… А какви са цените при вас?…
        -Ние сме военни, милейди!… Ще направим това за Вас, съвсем безплатно!…- каза Браун.
        -Чудесно!…- усмихна се игуанката.- Ще ви се отплатя все по някакъв начин!…
         Тази вечер не стояхме в бара до късно. Платихме си сметката и игуанката Бронк ни поведе към дока, където беше нейната совалка. На същия док извикахме хеликоптера Dark star от състава на нашия космически кораб, за да пренесем совалката на извънземната и да я закрепим към корпуса на кораба си. Докато това ставаше изминаха два часа, но резултата беше добър- совалката на Бронк беше яко закрепена към кораба Nissan, където издействахме малък екип монтьори да започнат оглед на повредата там. Игуанката настанихме в една свободна каюта с неголеми размери, тъй като тя пътуваше сама. Тя се настани почти веднага, а ние я оставихме да си подреди каютата и мислите, тъй като не се знаеше всъщност, колко време ще пътува тя на нашия кораб.
         Беше следобеда на другия ден, когато двамата с Ким пиехме кафе покрай камината и пушехме лула. Браун и момичетата бяха отишли до басейна да поплуват. И този ден изчаквахме разрешение за отлитане, а докато чакахме се получи добра почивка, която си прекарвахме целенасочено добре. В каютата беше приятно и уютно, а Ким днес беше по- очарователна от всякога. Беше се сгушила у мене и ровеше из компютъра си, а аз се бях унесъл в мислите си, често пъти тъжни, по неизвестни за мене причини. Денят ни беше преминал в търкаляне из койките, а аз спах почти до обяд. Вече следобеда беше преполовен, а липсата на задачи ни правеше мързеливи и отнесени. Времето минаваше неусетно, а ние с Ким си пийвахме кафе и пушехме лула. Така ние разбирахме своето щастие, един до друг и без грижи, колкото може по- дълго време. Заедно и в почивка и в работа, дори в големи опасности, но заедно.
        -Ставай да се разходим!…- казах аз.
        -Навън ли?… - попита тя.
        -Навън!…- отвърнах аз.
         А навън валеше дъжд, не много силен, а мъглата ни пречеше да видим на повече от 50 м. Щом излязохме от кораба ние тръгнахме към търговския комплекс край космодрума, преминавайки покрай десетки кораби, един от друг по- внушителни, някои лъскави и красиви, а други изпоочукани от метеорити и недотам добри приземявания. Извънземните, които преминаваха покрай нас бяха прекалено заети за да ни забележат, а ние хванати за ръка крачехме към търговския център. Нарочно не се качихме на джет, за да можем да се разтъпчем. Беше влажно и въздуха ухаеше на озон, а не беше студено. Нито помен от урагана, който преди няколко дни ни беше изненадал навън. В търговския център беше оживено. Тук можеше да с екупи всичко- от оръжие до кораб, или роб, който да ти служи вярно цял живот. Някакво диво куче беше проникнало вътре и нападна един минувач, но скоро някой го застреля и то скимтя жално, докато издъхваше. Отминахме нататък, а магазините се нижеха един след друг със всякакви интересни стоки.
        -Ще пазаруваме ли?…- попита ме Ким.
        -Не. Нямаме задача да пазаруваме. Само ще огледаме за нещо от стратегическа важност!…- казах аз.
         По навик нашите камери бяха включени и всичко записвахме в поредния си филм. На лентата се записваха дори мислите на околните, разговорите им, резултатите от сканирането на обектите около нас и всякаква друга информация. Това беше необходимо за по- късното анализиране на филма от който щеше да се черпи всякаква информация.
        -Да влезем в бара!…- кимна ми Ким.- Изморих се!…
         В бара беше препълнено. Намерихме две места и си взехме по купа чай с коняк. Настроението ни не беше празнично този ден, въпреки, че почивахме. Имахме нужда да се разсеем. По някое време телефонът ми звънна. Беше Браун:
        -Алекс, прибирайте се, след един час излитаме към третата планета!-
каза той.
        -В търговския център сме!… След малко тръгваме!…- казах му аз.
        -Не се бавете!…- каза Браун.
         Прибрах телефона в джоба си и кимнах на Ким:
        -Да побързаме, насрочили са излитане!…
         *
         Стартът беше даден с половин час закъснение заради група войничета, които се прибраха със закъснение. Напуснахме десетата планета със смесени чувства, все пак тук си бяхме прекарали добре няколко дена. Веднага след ускорението аз се разкопчах от коланите и заплих лула с тютюн. Полетът ни към третата планета щеше да продължи двайсетина часа по предварителни изчисления. Докато нашите пилоти Джо и Джими водеха космическия кораб Nissan нататъка, ние шестимата отворихме бутилка джин и подсилихме огъня в камината. Бордовата вечер започваше на кораба. Манхатън нареди на 70% от екипажа да преминат към задължителен сън. Това се правеше, когато започвахме нов полет. Тия 70% от нас сетне щяха да бъдат отпочинали и жизнени, когато имахме нужда от хора. Тази вечер аз отново не бях в настроение, но това не беше свързано с отлитането ни от десетата планета, нито с компанията ми, тук в каютата. Докато безуспешно се опитвах да разгадая причините за лошото си настроение, моите хора отпиваха джин с тоник и резенчета лимон, поръсени със сол. Палма вареше билков чай за стопляне, а Ким се беше сгушила до мене и преглеждаше информацията за третата планета от системата Tolix. Бяхме я набавили от информационните служби на десетата планета. Знаехме почти всичко за третата планета. Но за целите на AFJ се налагаше все пак да идем там и да установим контакти с местните, както и да сключим обичайните договори за сътрудничество. Някъде по това време дойде добрата новина, че два строителни кораба на AFJ приближават системата Tolix за да построят базата ни на десетата планета, което означаваше, че вече не сме сами в тази система, т.е. при необходимост можеше да се облегнем на тях, а това бяха близо 400 души, много роботи, строителна техника и материали. По- късно тази вечер аз посетих Рорри и сина си, за да ги видя. Малкият Джейсън беше вече почти на две години, имаше приятелка на борда на кораба и се занимаваше предимно със игрите в симулатора на космически полети, който му даваше всички необходими познания за живота му, както сега, докато е още дете, така и когато пораснеше достатъчно, за да може да се включи в работа на борда ни. Рорри ми се зарадва щом ме видя.
        -Алекс!… Отдавна не сме се виждали!…- усмихна се тя.
        -Здравей!… Как сте?… Как я карате?…- попитах аз и погледнах в симулатора, където синчето ми строеше виртуална военна база с помощта на роботи.
        -Всичко е нормално!…- каза Рорри.- След малко ще доведат Ева- приятелката на малкия… Тя е на четири и двамата добре си играят…
         Кимнах й и се загледах по малкия си син. Той сега беше прекалено зает за да ми обърне внимание и аз му се порадвах близо половин час, преди да си тръгна.
        -Ела да пийнем джин с другите, ако искаш!…- казах аз.
        -Ще намина някой път!…- обеща Рорри, докато си тръгвах.
         Прегръдката на вратата беше кратка и достатъчна, за да си спомня колко близки бяхме с нея доскоро. В коридора се натъкнах на две войничета от охраната, които ми кимнаха и отминаха. Не се прибрах веднага в каютата си, а отминах към близкия асаньор. Смъкнах се на нивото на бара и закрачих нататъка. Още щом влязох видях игуанката Бронк, седнала до барманката Соня.
        -Здравейте!…- кимнах аз.- Как я карате?…
        -Бронк ми разказва за пътешествията си…- каза Соня.- Какво да бъде, Алекс?…
        -Бутилка пепси!…- казах аз и седнах при тях.
         Докато пушех лулата си, Бронк ме погледна изпитателно и каза:
        -Колко време мога да пътувам с вас, Алекс?…
        -Толкова, колкото ти хареса, Бронк!…- й казах аз.
        -О, това е много вълнуващо!… - каза Бронк.- Смятам да попътувам с вас известно време!…
         *
         На сутринтта станах от сън, свеж и бодър, разсъних се на чешмата, подсилих огъня в камината и докато си пиех сутришното кафе, запалих лулата си с тютюн. Скоро се събудиха и другите. Ким още сънена седна при мене и поздрави с “Добро утро!”. Скоро в каютата стана приятно топло и шестимата седяхме на кафе край камината, а кораба ни наближаваше междинна станция по курса. Районът беше оживен за кораби, които напускаха третата планета, а и други, които летяха натам. Тази сутрин аз трудно се разсънвах. Леко подремвах в креслото си, а Ким беше до мене и следеше картината от междинната станция по техния TV- канал.
        -Какво става на станцията?…- попитах аз.
        -Това е стандартна междинна станция!…- каза Ким.- Пълно е с кораби!…
        -Ще кацнем там, нали?…- попитах аз.
        -Да. Ще кацнем!…- отвърна Ким.
         Аз станах от креслото и казах:
        -Ще се разходя из кораба!…
        -Ще дойда с тебе!…- каза Ким.
         Из коридорите беше пусто тази сутрин. Само войничетата от охраната патрулираха наоколо. Двамата с Ким се смъкнахме на нивото на бара със един от асансьорите, прекосихме коридора и влязохме в бара. Тук закусваха двайсетина души, а Соня, която беше на бара ни кимна:
        -Добро утро!… Какво ще искате?…
        -Направи по един силен чай!…- казах аз, докато се разполагахме на масата й.
         Скоро щяхме да кацнем на дока в междинната станция. Нямахме кой знае какво да закупуваме оттам, но спирахме заради контактите, които трябваше да осъществим там, за да ги ползват след време другите агенти от AFJ. Веднага след кацането към посочения ни док, ние шестимата излязохме да разгледаме станцията. Още в сързващия тунел видяхме, че тук е доста оживено. Както и по други станции, където бяхме ходили тук имаше всякакви извънземни, от различни видове и със различно богатство, като имаше широк спектър индивиди от най- богатите, до най- бедните, скитниците из космоса. Крачехме бавно по коридора, а станцията беше огромна. Бяхме взели и робот със нас, хем за охрана, хем да носи, ако нещо си харесаме да купим. По стар наш обичай нахълтахме в един бар. Тук можехме да се огледаме за познати видове извънземни, както и да пием по още един чай или супа.
         Бяхме се върнали в кораба по обяд, а аз след като дремнах час- два се събудих в следобеда, отпочинал и свеж. Като видя, че съм се събудил Ким свари кафе. Събрахме се отново шестимата около камината на чаша кафе и тютюн, а извънземната котка Поки тъкмо се беше завърнал от разходка със своя малък кораб. Къде беше скитал ние не знаехме, но той беше със много богати впечатления и чак прехвърчаше над пода от ентусиазъм. Загледах се след Поки, а това извънземно коте ми беше много симпатично, както и всъщност на целия екипаж, тук, впечатлявайки ги с благия си характер и смешните неща, които правеше.
        -Колко път имаме до третата планета, Алекс?…- попита ме Ким.
        -Няколко часа.- казах аз.
        -Тук останаха доста обекти за разглеждане!…- каза тя.- Ще имаме ли време да ги обходим?…
        -Вероятно, щом още не е обявен старт…- казах аз.
         В този момент на входа се появи някой, беше игуанката Бронк. Палма й отвори вратата и я поканихме край нас. Игуанката прие и се настани при нас до камината.
        -Хубава каюта си имате!…- огледа се тя, около себе си, а Палма я попита:
        -Какво да ти предложим за пиене, или за хапване?…
        -Джин с тоник, ако обичате!…- каза Бронк.
         Докато отпиваше джин игуанката ровеше нещо из джобния си компютър.
        -Стана ми скучно в моята каюта…- поясни тя.- И рекох да ви посетя…
        -Няма нищо!…- каза Браун.- Как върви ремонта на совалката Ви?…
        -На майсторите им трябват още десетина дена, но по принцип аз не бързам, щом съм на вашия кораб!…- каза Бронк.- Бяхте така добри да ме поканите на пътешествие с вас!… Смятам да използвам максимално вашето гостоприемство, а когато ви омръзна, тогава ще си тръгна по пътя, надявам се совалката ми да не ми направи някой номер…
         Аз смукнах тютюнев дим, отпих от кафето си, а Ким се беше излегнала до мене и следеше картина от TV- канала на станцията. Следобедът вече беше преполовен, когато двамата с Ким излязохме да се разтъпчем из кораба. Нашите колеги от екипажа също се разхождаха, а навън из станцията имахме 50 души, които обикаляха и събираха разузнавателна информация за близо 110 форми на живот, които бяха тука на станцията. Крачехме бавно из коридорите на кораба, а Ким ме беше хванала под ръка, днес по- очарователна от всякога, както обичах да й казвам.
         Когато вечертта се прибрахме на борда на космическия кораб, ние двамата бяхме капнали от умора. Тръшнахме се в креслата си и замълчахме. Из кораба гласяха дискотека, а в каютата заварихме само Поки, който изучаваше чужд език.
         На следващия ден достигнахме третата планета. Летяхме на 500 м. над нея и сканирахме земята под нас. Корабът беше пуснат на системата дирижабъл и се носехме носени от вятъра под огромните балони с лек газ. Аз пушех лула край камината в компанията на Ким и Палма и се радвах на добрия ден. Двамата военни от расата на змиеподобните, които бяха с нас на кораба ни готвеха среща с висши техни военни за сключването на различните договори за сътрудничество. Докато наш екип се занимаваше с това, над 70% от екипажа бяха разпуснати за принудителен сън. В следващите дни щяхме да разузнаваме в един от градовете на тази планета, а тогава всичките ни хора трябваше да бъдат във форма. Браун скоро стана от сън и се прозина и протегна:
        -Къде сме?…- попита той.
        -Над третата планета!…- каза Никита, а Джейн тъкмо вареше кафе.
         Когато по- късно седнахме шестимата на кафе, аз погледнах кратината от външните камери на кораба. Третата планета беше застинала под нас, където се простираше просторна тундра. В далечината се виждаше града, в който щяхме да разузнаваме в идните дни. Бях си поспал добре, а у мене се беше притиснала Ким и отпиваше пепси. Един обикновен ден на борда на космическия кораб Nissan. Докато си почивахме на топло край камината нашите пилоти търсеха площадка за кацане край града, тъй като космодрума беше изпълнен до краен предел. Половин час по- късно кацнахме на една обширна поляна в периферията на града. Шосето беше на 50 м. по- нататък, доста оживено в този час. Манхатън веднага изпрати два екипа с джетове, за да започнат разузнаването, а останалите се явиха в бара за инструктаж. Ние шестимата излязохме от кораба за да се поразтъпчем. Това беше поредната планета в нашия живот, а не усещахме да се случва нещо кой знае какво. Вече ни беше станало навик да скитаме по чужди планети. На 200 м. по- нататък започваше града. Беше малко неудобно мястото където кацнахме,а на всичкото отгоре беше и доста кално. Загърбихме неволите си и шестимата се качихме на един от нашите джетове, за да погледнем над града. Градът се оказа доста по- голям, отколкото ни се стори отначало. След като покръжихме един час на 300 м. височина над него, ние избрахме един от центровете му и приземихме джета на площадка до голям търговски център. Докато крачехме из кридорите и тунелите на комплекса ние видяхме нови и нови форми на живот, повечето от тях нерегистрирани все още в архивите на AFJ. На нас се падаше честа да отделим по страничка за всяка от новите форми на живот, които срещахме. С това занимание бяха зети нашите два екипа, изпратени тук от Манхатън. Ние разузнавахме някак между другото- всъщност бяхме на разходка. Следобедът ни си отиваше, когато се върнахме при джета си, за да прелетим до нашия кораб. Тъкмо приближавахме джета, когато из близкия камион наизкачаха десетина извънземни от една неприятна раса, която слабо познавахме. Ние надигнахме калашниците и Браун извика:
        -Хей, какво става тука!?…
         Извънземните заплашително размахаха бластерите си:
        -Дай ключовете за този джет!… По- живо!…
        -Този джет не е със ключове!…- каза Браун, а извънземните нервничеха на 15 м. от нас, когато ги зачесахме със автоматите. Те опитаха да се скрият зад камиона си, но не се получи нищо от това. Бяхме изпразнили по два пълнителя, когато извънземните се набутаха обратно в камиона и опитаха да потеглят, но бричката не искаше да запали. На калния асвалт останаха да лежат петима от тях- бяха тежко ранени. Браун ни кимна да се качваме на джета, след което побързахме да излетим. Подобни случки не бяха нещо рядко срещано в извънземието. Често ни нападаха дори диви зверове. Бяхме се измъкнали без дори драскотина, но неприятното усещане от инцидента ни вгорчи вкуса. Прибрахме се на борда на кораба и докато преминавахме по коридорите към каютата си, видяхме, че на борда е спокойно, освен охраната почти нямаше движение. В този час Манхатън беше отишъл с малък екип на опознавателни разговори със военните от тази планета. Тези разговори можеха да завършат със подписване на договорите за военно сътрудничество, както и взаимна търговия, както и за изграждането на бази на AFJ, тук на третата планета. Прибрахме се в каютата и седнахме край камината. Поки го нямаше, та трябваше да палим огъня отначало. По- късно на чаша билков чай и лула тютюн се заехме да преглеждаме новините. Една от новините беше добра за нас- на третата планета щеше да дойде в близките дни кораба Ford със 300 земляни на борда. Отдалечеността ни от други земляни беше доста тежка за нас, затова се радвахме на всеки кораб с наши, който срещахме из космоса. Ford беше изпратен към нас целенасочено, за да ни подсилят и укрепят редиците ни, след навлизането в толкова отдалечена от Земята система. Така със два кораба щяхме да се чувстваме далече по- сигурни. Аз отново тази вечер бях изпаднал в тъга и носталгия. Май напоследък много често ми се случваше… На пръв поглед личния ми живот течеше приятно, дори обещаващо, както беше добра и компанията тук на борда на кораба, а появата на носталгия и тъга нямаше с какво да се обясни. Често си спомнях приятелите от изминалите години, когато все още бях на Земята, спомнях си и гаджетата, а вече бяха изминали близо 10 години оттогава. Сега бях на 30, агент на AFJ , пилот и стратег, а не беше редно да изпитвам подобни усещания… Кимнах на Ким и станах от креслото:
        -Ще ида да се поразходя из кораба!…
         Из първия коридор нямаше никого. Чак пред един от асансьорите срещнах две войничета от охраната на кораба, които ми кимнаха за поздрав. Асансьорът не смъкна на нивото на бара. Прекосих входа и влязох вътре. Тук имаше двайсетина души, сред които и игуанката Бронк. Тя се усмихна щом ме видя и ми помаха в ръка да седна при нея, а Соня ме погледна:
        -Какво да бъде, Алекс?…
        -Портокалов сок!…- казах аз, докато сядах при Бронк.
        -Как си днес, Алекс?…- ме попита тя.
        -Нещо съм тъжен…- казах аз.
        -Сега е такава хубава вечер, а ти си тъжен?…- погледна ме игуанката, а аз нищо неотговорих. Запалих лулата с тютюн и смукнах дима.- Колко дни ще бъдем на тази планета, Алекс?…- попита тя.
        -Очакваме втори кораб от нашите, който ще долети тук след няколко дни, а дотогава ще го чакаме тука!…- казах аз.
        -Днес се разходих навън…- каза тя.- Планетата е прекрасна!… Напазарувах си някои неща… Искаш ли да ти подаря нещо?…
        -Не. Благодаря, Бронк!…- казах аз и се усмихнах.
        -Защо, много ще ти отива!… -каза игуанката.
        -За какво става въпрос?…- полюбопитствах аз.
        -Специален плазмен бластер!…- каза тя.- Купих си два, сякаш знаех, че единия ще го подаря на тебе!…
        -Благодаря ти!… Но ме караш да се чувствам задължен…- казах аз и приех подаръка. Бластера добре пасна на свободното място, където го привързах с кобура.
        -Страшно ти отива!…- каза Бронк.
         Из бара постепенно ставаше оживено. Манхатън беше наредил до 21 ч. вечертта всички да са се прибрали на борда на кораба.
         Една сутрин станах от сън и се разсъних на чешмата, а сетне със лулата в ръка, докато си пиех сутришното кафе видях в новините, че кораба Ford е вече тук, приземен до нашия кораб. Подсилих огъня в камината, а скоро станаха Ким и Палма. Те поздравиха с Добро утро и се заеха да се разсънват. Утрото ни отново започваше, леко сънено и сиво.
Скоро шестимата се събрахме около камината.
        -Корабът Ford е вече тук!…- казах аз на другите.
        -Добра новина!…- каза Браун.- Заедно ли ще продължаваме напред?…
        -Да. Нататък продължаваме с двата кораба!…- казах аз.
         *
         Беше дошъл края на следобеда, когато екипажите на двата кораба се бяха събрали на дискотека на борда на кораба Nissan. Там бяхме и ние шестимата. Отдавна не бяхме виждали толкова много земляни, събрани на едно място. Общо земляните тук бяхме към 600, без да броим различните извънземни, които пътуваха с нас. В бара беше весело, а Манхатън се беше погрижил охраната да е подсилена. Командирът на кораба Ford, един юнак на име Пиркс също беше тук и двамата с Манхатън се черпеха с джин. Ние шестимата бяхме седнали на масата на барманката Соня, която днес имаше изключително много работа. Дискотечната музика беше специално подбрана от архивите на AFJ, за което се грижеше Хенсън. При нас беше и игуанката Бронк, която днес се беше пременила празнично със специални светлинни елементи по одеждите си. Тя не беше претенциозна жена, можеше да се свали и със землянин, а организмите ни не бяха кой знае по- различни. Ким се беше прилепила у мене, щастлива както винаги от хубавата вечер, от близостта ни, както и от факта, че тук имаше стотици земляни като нас. Новините, които ни донесоха нашите колеги от кораба Ford, бяха най- разнообразни. На десетата планета беше започнало строителството на военна база на AFJ, която скоро щеше да бъде заселена със стотина военни от нашите, които щяха да живеят на десетата планета, да посрещат там кораби на AFJ и да поддържат базата. Ние шестимата още не бяхме решили дали да се кандидатираме за преместването ни на такава стационарна работа, но го обмисляхме. Игуанката Бронк, която беше до нас със Ким, днес блестеше в новата си премяна.
        -Е, Алекс!… Как си днес със настроението?…- попита тя.
        -Днес съм малко по- добре със настроението!…- усмихнах се аз.
        -Това да се чува младежо!… Дълго време мислих от какво може да му е тъжно на такъв здравеняк като тебе… Според мене големите дистанции не са ти по вкуса!… А при мене не е така. Аз харесвам да пътешествам надалеко, да се губя по цели години, преди отново да се завърна на моите родни планети, където имам много приятели… Решила съм следващия път да си взема компания от моите родни планети- понякога при дълъг път на човек му доскучава… Поради тази причина съм решила да пътувам с вас, колкото може по- дълго- тук има винаги хубава храна и приятна компания, а аз бях отвикнала от такива луксове…- каза Бронк, отпи от чашата си с джин и се загледа към дансинга. Като нищо тази вечер можеше да й излезе късмета, а тя не беше за изтърване…
         Извадих си лулата и я заредих с нов пълнител от тютюн, преди да запаля. Тютюневия дим освежи съзнанието ми, а джина приятно ме сгря. Около нас беше пълно с весели хора. Все познати физиономии, но с малцина от тях бях разговарял, поради стратегията на космическите полети, когато запознанствата се правят по график и според обстановката, за да не се чувства човек сред до болка познати хора. Бях чакал 5 години докато ми се позволи да общувам с Ким, което вече за щастие беше зад гърба ни. Палма, другата ми любов също беше при нас и смучеше джин. Характерното за нея беше, че тя беше необщителна и малко бясна. С тях двете аз бях пределно щастлив, както и с компанията на Браун, Джейн и Никита, а отскоро с нас често биваше и игуанката Бронк. За извънземната котка Поки, не можеше и да има спор. Поки беше любимеца на нашия екипаж и личен приятел на сина ми Джейсън. Двамата често си играеха заедно, като Поки се беше съгласил да се грижи за него и да го учи на разни интересни неща. Навън тази вечер не беше кой знае колко студено. Гъста мъгла се беше спуснала над двата кораба, а през люковете се виждаха светлинките от града. Беше ни уютно и приятно в нашия спретнат бар, където имаше и басейн, а нататък пространството продължаваше със оранжерията, от която черпехме храна до голяма степен. По някое време аз издърпах Ким от бара:
        -Ела да се поразходим навън!…- й казах аз.- Извикай и Палма!…
         Тримата слязохме пред кораба и тръгнахме пеша към града по пешеходната пътека към шосето. Въздуха беше чист и свеж, а мъглата придаваше загадъчност на тази и без друго, достатъчно загадъчна планета. По пешеходната пътека вървяха и извънземни, повечето от близкото село, които се завръщаха от разходка из града. Беше тъмно и само фаровете на колите и уличните лампи ни осветяваха пътя.
        -Къде отиваме?…- попита Ким.
        -Просто разходка!… Ще излезем до крайния квартал и оттам ще си извикаме джет да ни прибере!…- казах аз.
         Вървяхме вече от половин час, когато ни нападна глутница извънземни вълци. Аз ги подплаших със стрелба от калашника си и те скоро избягаха скимтейки- имаше и ранени. Ким отново се беше подплашила. Тя неможеше да свикне с мисълтта, че сме из извънземието и това си е нашата професия. Плашеше се от всичко, готова да стреля, често без нужда. Притиснах я към мене и казах:
        -Овладей се!… Няма нищо страшно!… На Земята има къде- къде по опасни места!…
        -Знам, просто инстинктът ме кара да съм нащрек!…- каза тя.
        -Всички сме нащрек, но ти небива да се страхуваш!…- казах й аз.
         Неусетно стигнахме до малък хотел на 5- 6 етажа, където се поспряхме за да си починем и да пием по един чай. Джетът щеше да ни вземе след половин час.
         *
         Беше края на следващия следобед, когато шестимата бяхме около камината в каютата си и пиехме кафе. За тази вечер беше насрочен старт към планета 17, следващата в нашия списък. Докато течеше времето преди старта изчаквахме двата екипажа да се съберат по корабите- мнозина от нас бяха излезли из града. Тази последна вечер тук на третата планета, някои от нас се разчувстваха. Все пак си прекарвахме чудесно времето и всяка следваща планета ни омагьосваше по свой начин, та сетне тъгувахме по нея. За седемнадесетата планета научихме, че там се води война. Войната не беше със пасарите, които още не бяха попаднали в тази система, вероятно защото нямаха толкова далекобойни машини, но войната си беше война и ние отивахме натам със свити сърца. Докато си пушех лулата аз преглеждах информацията за тази война. Тя се водеше от 18 години и беше за територията на тази планета. Водеше се между змиеподобните и една странна раса, произлизаща от жабоподобните, които бяха пришълци тук от друга система. Мнозина от нас се питаха защо трябва да отиваме в зона, където се води война, но всъщност такива ни бяха инструкциите от командването на AFJ. Инструкциите трябваше да се спазват. Командването беше имало нещо в предвид, като ни изпраща там. Ким се намести до мене, щастлива от хубавата вечер и близостта ни, а аз докато пушех си играех с косата й, нещо което тя много обичаше. Браун наруши тишината казвайки:
        -Какво ли ни чака на седемнадесетата планета?!…
        -Каквото и да е- ще го преживеем!…- каза Никита.
        -А колко път имаме до там?…- попита Палма.
        -Няколко денонощия!…- каза Браун.
        -Ще бъдем с двата си кораба, нали?…- попита Палма.
        -Да. Със двата.- каза Браун.
         В този момент на вратата се звънна- беше игуанката Бронк. Поканихме я вътре и тя седна при нас.
        -Как сме днеска, хора?…- попита тя.
        -Довечера отлитаме нататък!…- каза Браун.
        -Чудесно!… Харесвам приключенията!…- каза Бронк. – За тези шест години пътешествия успях да видя страшно много места!… Малко бях самотна и съжалявам, че не си взех компания с мене. Но за следващия път ще знам- да тръгна с компания…
        -Как върви ремонта на твоята совалка?…- попитах аз.
        -Ремонтът приключи!… Вашите майстори я пуснаха отново в действие, но ще бъда известно време със вас… Така хем си имам компания, хем съм на пътешествие!… Сладка работа!… А и нищо не плащам!…- каза Бронк.
         Тази вечер настроението ми беше по- скоро оптимистично, отколкото тъжно, но все пак ни предстоеше навлизане във зона на активни военни действия и предпазливостта нямаше да ни е излишна. Ким ме обсипваше с милувки и вниманието си тази вечер, а Палма ми носеше кафенца и чай и се стараеше по всякакъв начин да ми угоди и да ми привлече вниманието. Това бяха моите две мацки, с които си прекарвахме добре и денем и нощем. Един час ни делеше от старта, а на борда на двата кораба вече се бяха прибрали абсолютно всички и земляни и извънземни, които пътуваха с нас. Времето беше спокойно и тихо, съвсем удобно за старт. Докато течаха последните минути преди старта аз си пушех лулата, вече прихванат с предпазните колани, както и другите в каютата. Излетяхме със десет минути закъснение. Докато траеше ускорението на корабите нагоре ние си седяхме по местата, а някъде към половин час след това се разкопчахме и се заехме с обичайните си неща. Тази вечер двата кораба щяха да се скачат и отново щеше да има купон, още повече, че до планета № 17 ни чакаха няколко денонощия полет, време, което трябваше да се уплътни по подходящ начин. А след купона за рано сутринтта Манхатън беше разпоредил на 85% от екипажа ни да премине към принудителен сън. Това се предприемаше с цел повече хора да са отпочинали и във форма, когато ни потрябват, а именно- там във военната зона, където никак нямаше да сме във безопасност. Игуанката Бронк ме погледна и каза:
        -Алекс, как си днес със настроението, приятелю?…
        -Значително по- добре от обикновеното!…- казах аз.
        -С такива хубави приятелки покрай тебе не би трябвало да изпадаш в лошо настроение, нали!…- каза тя, а Ким и Палма се усмихнаха на това.
        -Правим, каквото можем!…- каза Ким.
         *
         Беше на следващия ден, когато аз си пушех лулата край камината, а Ким беше сварила кафе и седнахме на кафе и лула тютюн. Браун и момичетата бяха излезли из кораба, а Палма шеташе из каютата. Бях станал скоро от сън, а вече беше следобед. Двата ни кораба бяха скачени и летяхме към планета № 17.
        -Наспа ли се, Алекс?…- попита Ким.
        -Да, но все още съм сънлив…- казах аз.
        -Кафето ще те ободри!…- каза тя и седна при мене, очарователна, както винаги.- Какво ще правим днес?…
        -Днес ще изучаваме планета № 17, по- точно информацията, която сме събрали за тази планета!…- казах аз.- Като пристигнем може да се включим във военните действия, трябва всичко да сме обмислили…
        -По- добре ще бъде да не се месим в тази война!…- каза тя.
        -Да, но рано или късно ще трябва да вземем страна, а ние сме в съюз със змиеподобните!… Вече сме обвързани в случай на военна криза!…- казах аз.
        -А неможеше ли да заобиколим планета № 17 ?… - попита тя.
        -Не. Нашето командване ни изпраща именно там!…- казах аз.
         В този момент в каютата влезе игуанката Бронк.
        -Здравейте, нали не се натрапвам?…- каза тя, а Палма я покани при нас край камината и й предложи кафе.
         Игуанката днес беше в сини цветове, а на главата си носеше жълтеникава шапка. Одеждите й бяха със сменящи се цветове, които тя променяше всеки ден. Тя взе чашата си с кафе и ни огледа отново и се усмихна.
        -Как сте днес?… Как си, Алекс?…
        -Благодаря, добре съм!…- казах аз.- А ти как си?…
        -Тук на кораба е чудесно!… Имам много приятели и всичко е интересно!…- каза тя.- През изминалите 5- 6 години пътувах сама, а хора виждах само като се спра някъде. В отделни случаи вземах пътници със мене, но те бяха за кратко с мене.
        -Мислиш ли скоро да се завръщаш у дома си?…- попитах аз.
        -Когато ми омръзне да скитам…- каза Бронк.
         Аз смукнах тютюнев дим от лулата си, отпих кафе, а в каютата беше приятно топло и уютно. По някое време се завърнаха Браун, Джейн и Никита. Бяха ходили на басейна, а момичетата бяха зачервени и весели. Браун кимна на игуанката и попита:
        -Как си днес, Бронк?…
        -Благодаря, добре съм, а тука е много хубаво, на вашия кораб!…- каза тя.- Смятам да попътувам с вас няколко месеца, или повече….
         Един час по- късно доближавахме междинна станция. Тъй като зоната беше военна ние внимателно проверявахме какви кораби има из станцията, преди да се приближим, но всичко беше нормално. Тук нямаше кораби на жабоподобните, които сега бяха в списъка на враговете ни. Разбира се ние незнаехме точно какъв е спора между двете цивилизации и при възможност нямаше да се месим в тази война, а само да си свършим работата тук, т.е. да разузнаем района и да осъществим контакти с местните видове. След като кацнахме на междинната станция ние шестимата излязохме навън. Тук щяхме да заредим гориво и някои хранителни стоки, а докато нашите екипи правеха това, ние можахме да се разходим из станцията. Това беше огромно съоръжение, каквито обикновено биваха междинните станции из космоса, а тук имаше голям брой различни форми на живот. На филмите, които заснехме уловихме повечето от тях с подробна информация, включваща сканиране на телата им, запис на разговорите им и мислите им, както и превод от техния език на английски. С това хем се разходихме, хем обогатихме знанията си и архивите на AFJ. Следобедът ни още не беше отминал, когато се озовахме в един бар на станцията. Тук гъмжеше от извънземни, а ние шестимата бяхме като капка в морето. Взехме си по една супа и докато сърбахме, поизморени от обиколките си, хвърляхме по един поглед около нас. Разговорите, които се водеха тук бяха свързани предимно със войната. Тъкмо се бяхме запознали с двама войника от планета № 17, когато засвириха сирените- тука беше обявена тревога. Към станцията приближаваха два кораба на жабоподобните. Ние шестимата побързахме да се приберем на борда на кораба си, откъдето следихме събитията тук.
На борда на двата ни кораба скоро се прибраха абсолютно всички от екипажите ни, както и пътуващите с нас извънземни. Тук беше възможно всичко да се случи, тъй като беше военна зона. Ние шестимата се прибрахме в каютата си и се включихме в наблюдението на станцията и околното пространство, чрез външните камери на корабите ни. Бяхме нащрек, тъй като това беше първия ни контакт със жабоподобните. Тези твари можеха да бъдат и опасни и нямаха нищо общо с земните жаби, а само далечна външна прилика. Докато си пушех лулата двата кораба на жабоподобните приближиха станцията и кацнаха един след друг. От новините по TV- канала на станцията научихме, че жабоподобните искат гориво и вода. Тука нямаше кой да ги спре и те получиха гориво и вода, а докато го товареха по корабите си, всичко живо се беше изпокрило. Из станцията се разхождаха предимно извънземни от далечни планети, а местните се криеха. Ние също не се намесихме, а имахме възможността да видим този вид отблизо. Анализа на вида, който направихме ги определи като особено враждебна раса. Няколко часа те товариха гориво и вода, а преди да си идат плячкосаха близкия магазин за хранителни стоки. Отидоха си и живота на станцията бавно дойде в нормалния си ритъм. Ние успяхме да монтираме проследяващо устройство на корпусите на двата кораба на жабоподобните, макар и да не бяхме сигурни дали ще ги използваме за нещо. Малко раздразнени от станалото току- що ние на борда на двата кораба на AFJ се раздвижихме след като враговете си заминаха. Двамата с Ким крачехме из коридорите на кораба, хванати за ръце. Аз си пушех лулата и мислех за жабоподобните. Съвсем правилно бяхме на страната на змиеподобните. Това беше правилния избор, който ни определяше в тази война, макар и да не мислехме да участваме в нея.
        -Тази среща беше страшно подтискаща!…- каза Ким.
        -Тук ще ги срещаме все по- често!…- казах аз.
         Двамата се отбихме към бара и влязохме в него. Тук се водеха разгорещени разговори по повод на жабоподобните. Хората ни бяха определено против участието ни във войната. Манхатън ги убеди, че ако не се налага- няма да водим бойни действия. Седнахме при барманката Соня и си взехме по чаша джин. Настроението ми тази вечер беше определено много лошо. Контактът със жабоподобните ми навяваше мрачни мисли.
         *
         На следващата вечер доближавахме планета №17. Наоколо гъмжеше от кораби, и от двата враждуващи лагера- жабоподобните и змиеподобните. Те се дебнеха непрекъснато и правеха маневри, а на някои места се водеха битки между бойни кораби. Ние заобикаляхме всякакви конфликтни зони. Нашата цел беше да кацнем на планета №17 и да установим контакти там, по възможност без да влизаме в битки със жабоподобните, все пак ние бяхме страничен наблюдател. Докато прелитахме покрай враждуващите кораби и чакахме кацането, ние шестимата седяхме край огнището и пийвахме кафе с по лула тютюн. Войниците дежуреха на смени по джетове, за да можем да дадем отпор при евентуално нападение. Смятахме да не се бавим много долу на планета №17, а само колкото е необходимо. Трябваше да съберем и информация за мащабите на тази война, а с това щеше да приключи и мисията ни в системата Tolix. Ким и тази вечер беше приплетена у мене и смучеше пепси, докато наблюдавахме зоната, през която прелитахме с повишено внимание. Всъщност нашите два кораба имаха завидна бойна мощ, но тук ние бяхме чужди и нямаше защо да се намесваме излишно в тази война. По някое време аз станах да се разходя из кораба. Оставих компанията си и излязох в коридора. Тук охраната беше подсилена. Войниците ми кимнаха за поздрав, а аз се насочих към близкия асансьор, който ме смъкна на нивото на бара. Тази вечер настроението ми беше нормално, но малко се притеснявах да не се настроя отново на тъжна вълна, както често ми се случваше напоследък. В бара имаше към 20 души. Аз поздравих и седнах на масата на барманката Соня, а там беше и игуанката Бронк, която тази вечер се беше оцветила в зелени тонове. Нейните одежди имаха повърхностен слой, който можеше да приема различни цветове и картинки по избор. Ние имахме такива одежди, но сега бяхме с униформи, които бяха с маскировъчни окраски. Соня ми сервира вечеря, която се състоеше от сочна пържола с гарнутура и халба бира. Докато си хапвах те двете обсъждаха войната на която се натъкнахме. Игуанката разказа за военните конфликти по планетите, от където идваше. Аз слушах разговора на двете и си хапвах, още повече, че напоследък имах проблеми с апетита. Докато вечерях в компанията на Соня и Бронк, нашите два кораба кацнаха на ксомодрума край град UT12-511. Нашите екипи внимателно провериха ситуацията тук. Градът се оказа свободен, а наблизо нямаше вражески сили. Това даде зелена светлина да си започнем работата. Тук беше вечер, когато нашите екипи излязоха да събират информация, а през това време други екипи зареждаха корабите ни с гориво и вода. На екраните, разположени в бара на кораба ни Nissan, можах да видя как изглежда живота на планета №17. Нямаше нищо, което да ни изненада кой знае колко много. Това беше просто още един свят, в който попадахме. Моите хора ме намериха в бара, когато тъкмо бях приключил с вечерята си.
        -Алекс, хайде идвай с нас, ще излезем навън!…- каза Браун, а аз гаврътнах халбата си и станах, кимнах на дамите си от масата и тръгнах с моите хора.
         Навън беше мразовито и заледено. Взехме джет с пилот, който да ни смъкне в град UT12-511. Още докато летяхме с джета към града успяхме да надзърнем в телевизионните канали, излъчвани в ефира. Информация ни заливаше отвсякъде, а ние именно затова бяхме дошли тук- да събираме информация. Пилотът, едно младо момче, ни смъкна в центъра на града. Заръчахме му да ни чака в джета и излязохме навън. От паркинга излязохме на широк площад с много минувачи, сред които забелязвахме над 87 основни ,различни раси. Ние не бяхме основния екип за събиране на информация, а по- скоро само се разхождахме тук из града. Ким ме беше хванала под ръка, а напред вървяха Браун и Джейн. Палма и Никита бяха зад нас. В града течеше нормално всекидневие, въпреки войната. Ние си набавихме вестници и списания, както филми и музика, преди да седнем в един попътен бар, където се зачетохме в пресата. Тук разбрахме, че войната се води между три планети - №17, №24 и №31, а вражеската раса (жабоподобните) са нашественници от съседна планетна система, поради голямата им популация през последните 10 години. Докато пийвахме билков чай в този бар, ние можахме да прихванем бойния дух тука, както настроенията, разговорите и мислите на околните, всичко това за архивите на AFJ (земно космическо разузнаване)
Които по- късно щяха да се анализират за да се извлече всякаква информация от това. В бара имаше всякакви извънземни, както по раса, така и по статус в обществото. Имаше дори някои индивиди, които бяха тук със своите роби. Ние още отначало стреляхме във въздуха за да покажем, че никак не сме безобидни, а сетне просто никой не припари покрай нас. Изпихме по някой и друг чай и се зачетохме във вестниците, купени от нас по пътя. Към униформите си имахме преводачи към цайси, та не се налагаше да знаем езика на местните. Превода на говора им пък ни се доставяше в слушалките, които носехме. В бара се задържахме няколко часа, преди да излезем и да се върнем при джета, който ни чакаше през две пресечки. Пилотът ни върна обратно на кораба Nissan, като по пътя видяхме отново града от птичи поглед.
         На следващата вечер ние шестимата се бяхме събрали около камината в каютата си и пиехме кафе с по една лула тютюн. Като цяло вече беше събрана достатъчно информация за планета №17, което означаваше, че можем вече да си тръгваме оттук, но Манхатън искаше да изчакаме още няколко часа. Докато си пушех лулата, Ким се беше вкопчила в мене, щастлива от хубавата вечер, макар и на опасна планета, където е налице военен конфликт, щастлива от близостта ни. Нашите впечатления от град UT12-511 бяха положителни и го определяхме като: “особено интересно място”. Тази вечер, въпреки всички опасности, които ни грозяха ние отново имахме обявен купон на борда на кораба Nissan. Между двата ни кораба преминаваха развеселени компании и двойки, които обикаляха от единия на другия кораб, търсейки по- интересното тази вечер. Ние шестимата още не бяхме готови за купон, а аз лично предпочитах да се усамотя, сам със мислите си, които исках да пресея и да обмисля, преди утрешния ден, когато може би щяхме да си тръгнем от планета №17. Ким беше солидарна с мене. Тя оставаше в каютата с мене, въпреки, че в бара имаше купон- дискотека. За нея всъщност аз бях много по- ценен и важен от някакъв купон. Браун се изправи, погледна през стъклената стена навън към светлинките от кораба Ford и каза:
        -Ще настоявам в най- скоро време да отпътуваме оттук!… Нашите екипи събраха всякаква информация за планета №17, както и за водената тук война… Какво друго да чакаме?… Ако се забавим, рискуваме да попаднем насред бойното поле…
        -И аз ще настоявам да отпътуваме оттук!…- казах аз.- Ако ме питаш- никак не ми се участва точно сега в тази война!…
        -Аз вярвам, че ще отпътуваме оттук, преди да стане напечено, а всъщност войната може и да не дойде в този град….- каза Никита.
         Аз отпих от кафето си, горещо и горчиво, както го харесвах, смукнах тютюнев дим от лулата си и погледнах към Ким, която наблюдаваше кадри от заснетите през тези два дни филми из града. В този момент на входа се появи игуанката Бронк. Поканихме я, а тя беше усмихната и весела, днес в оранжеви окраски на одеждите си.
        -Как сте днес, деца?…- попита тя.- Навън времето е чудесно!… Двамата със шамана Джи направихме една обиколка из града… Току- що се върнахме оттам с един джет… Купих си интересни нещица…
        -Благодаря, добре сме днес!…- каза Браун.- Как ти се видя нашия Джи?
        -Това е много специален човек, който владее страшно интересни възможности!… От него получих прясна информация за моите родни планети… Бях изненадана, какви неща може този човек!… Направи ми предсказания за мен самата… Наистина ми предстои да пътувам с вас, дълго време, преди да тръгна обратно към къщи!…
         Шаманът Джи беше нашия гадател и магьосник, който ни помагаше във всяко начинание. Често опирахме до неговите услуги, когато вземахме важни решения, или искахме да надзърнем в бъдещето. Той беше от една далечна планета, а не от Слънчевата система.
         По някое време двамата с Ким излязохме на разходка навън. На входа двамата караулни ни кимнаха за поздрав. Времето беше приятно тази вечер. Тръгнахме край кораба Nissan към близката рампа, като искахме да се разходим, а не да отидем някъде конкретно. Въздуха беше чист и свеж, а мъглата, която се спускаше току- що създаваше мистика в цялата история. Ким ме беше хванала под ръка и крачехме по пешеходната лента на шосето, по което преминаваха коли с голяма скорост и в двете посоки.
        -Приятно е тази вечер!…- каза Ким.- Докъде ще отидем?…
        -Още малко нататъка и се връщаме!…- казах аз.
         Бяхме се разходили близо час, когато се върнахме при кораба ни. На входа имаше десетина от нашите, които идеха от кораба Ford на купона в нашия кораб. Тук всички бяха развеселени и усмихнати, въпреки опасността идваща от военното положение. Като се качихме на нивото на бара, ние двамата решихме да надникнем на купона. От близо 600 земляни, общо от двата кораба, тук бяха половината. Музиката звучеше силно, избрани парчета от архива на AFJ. Лееше се алкохол, а на дансинга беше пълно с танцуващи. Ние с Ким се поразходихме из бара, пийнахме по бира и тръгнахме да се прибираме в каютата ни. За късно през нощта беше обявен старта ни от планета №17. Доколкото разбрахме, щяхме да пътуваме към планетата на драконите- Orixon 2. С това тази мисия приключваше. В каютата бяхме двамата с Ким, а Поки майстореше нещо в своя ъгъл. Беше приятно топло и уютно и ние седнахме на чаша джин край камината. Имахме време да поспим, преди дежурството ни на мостика в 4 ч. сутринтта, при излитането ни от планетата. Пушех си лулата, а ми беше приятно в тази хубава вечер край камината и със моята Ким. Мислите ми се рееха от една идея към друга. Тази вечер все още не ме беше хванало тъжното ми настроение. Бях се отпуснал в креслото, а Ким беше до мене и гледаше последните новини, които получихме от командването на AFJ с пряка транслация. В каютата ухаеше на огън, на въглища и дърва, горящи в камината, все приятни ухания, които ме връщаха в детството ми в спомените за старата родна къща с камината у бащиния дом. Старата къща все още беше там, но моите роднини бяха евакуирани от Земята на третия спътник на Юпитер, за да не бъдат роби. Когато всичко свършеше и робството бъдеше премахнато, щяхме отново да се завърнем в тази къща, но кой знае кога изобщо щеше да бъде премахнат робовладелския строй, в който беше Земята сега… Спомените от детските ми години ме разнежиха и се замислих как се обърна моя живот, та да скитам из космоса със свръхмощен, боен космически кораб, нещо което не си бях и мечтал. Всъщност нямаше от какво да се оплаквам. Живота ми вървеше нормално, службата също, имах Ким и Палма до себе си, а опасностите на които се излагахме, в крайна сметка не бяха чак толкова сериозни. Не биваше да подценявам отбранителните способности на кораба Nissan, които ни осигуряваха сигурност, дори в най- напечените ситуации от нашия живот на борда.
        -Ще направя кафе!…- каза Ким по някое време и стана от креслото, прекъсвайки мислите ми.
         В този момент се завърнаха Браун, Джейн и Никита. Те бяха развеселени от купона, където бяха ходили. Браун се разсъблече за да се къпе, а Джейн се тръшна изморена в койката си. Никита седна при нас край камината и попита:
        -Как си, Алекс?… Нещо ново?…
        -Рано сутринтта излитаме оттук!…- казах аз.
        -Да. Вече разбрахме.- каза тя.- Пада се в нашата смяна на мостика.
         *
         На следващата сутрин, рано в 4 ч. изведохме корабите в орбита. Дежурството ни на мостика мина нормално, а когато се прибрахме в каютата се чувствах леко изморен. По това време летяхме с двата космически кораба Nissan и Ford към безопасно място, където операторите на AFJ да ни отворят “портал на измеренията” за да се върнем на Orixon 2 (планетата на драконите). Веднага щом се прибрахме в каютата си подсилихме огъня в камината и седнахме на по чаша кафе.
        -Приключи и това дежурство!…- каза Ким.
        -Не се затруднихме кой знае колко…- каза Джейн.
        -Къде ще ни отворят “портал на измеренията”?…- попита Никита.
        -Трябва да намерим достатъчно безопасно място за тази цел!…- каза Браун.- Щом намерим свободна и безопасна зона, операторите ще ни отворят “портал”!…
         Аз запалих една лула с тютюн и се загледах в картината от “преден обзор” на кораба. Зоната, през която минавахме беше натоварена от кораби и от двете враждуващи страни, а ние се промъквахме тихомълком, за да не ни забележат враговете. До мене бяха седнали Ким и Палма на чаша кафе, очарователни тази сутрин и леко изнервени от опасното ни преминаване през бойното поле. Всъщност нашите два кораба не бяха кой знае колко беззащитни. Пилотите ни бяха включили полетата за невидимост на корабите ни. Ние бяхме невидими за врага, но това все пак беше опасно, заради възможност за катастрофа. За да летим невидими, трябваше да заобикаляме всякакви кораби по курса си, тъй като те незнаеха, че ние сме там… Наближаваше обедно време, когато вече се бяхме изтеглили от военната зона. Летяхме край планета №24, където нямаше вражески кораби. На това място трябваше да изчакаме отварянето на “портал на измеренията”, (свръхсветлинен тунел за скок от едно пространство в друго). Скоро след попадането ни в свободна зона, нашите пилоти се свързаха с операторите на AFJ, за да ни се отвори “портал”. Оставаше да чакаме. В следобеда аз седях край камината и си пушех лулата. Тук се беше затоплило приятно, а Ким спеше в койката си. Аз току- що ставах от сън, а Браун, Джейн и Никита бяха излезли из кораба. Палма беше сварила кафе и седна при мене да пийнем, докато проверявахме новините от командването на AFJ. Чакахме всеки момент да преминем през “портала на измеренията”. Бяхме получили точните координати, където ни чакаше портала и вече летяхме натам.
        -Колко време ще трае прехода?… -попита Палма.
        -За десетина часа ще преминем през тунела…- казах аз.
         Няколко часа по- късно ние с двата кораба вече летяхме през тунела, който ни водеше право към планетата на драконите Orixon 2. На борда на кораба ни беше вече вечер. Тунелът беше строго фиксирана траектория, защитена за свръхсветлинно преминаване. Драконите имаха възможност със своите технологии да създават и контролират подобни тунели, но само за периода на преминаване през тях. Тунелът неможеше да съществува непрекъснато и неограничено. На борда на нашия кораб Nissan беше вечер, когато повечето от екипажа бяха будни. Ние с Ким си бяхме поспали няколко часа и сега седяхме край камината и пиехме кафе с по лула тютюн, а Браун, Джейн и Никита приготвяха вечерята ни, докато Палма още спеше, а Поки си майстореше нещо в неговия ъгъл. В очакване на пристигането ни на Orixon 2, повечето от нас вече предусещаха отпуската, която очаквахме да ни бъде дадена там. Аз също очаквах отпуската, защото летенето беше изморителна дейност, особено когато си излязъл да разузнаваш, а не по някакъв утъпкан път. Тази вечер бях в относително добро настроение, а Ким сияеше от щастие, както винаги. Тя беше много жизнено същество, весело по характер и трудно можеше да се развали доброто й настроение. Усмихнахме се един на друг и аз смукнах тютюнев дим от лулата си, а тя се притисна до мене и продължи да наблюдава схемата на преминаването ни през тунела. Там можеше да се види откъде точно прелитаме и има ли препятствия по курса ни, макар и това да беше предотвратено по принцип от самата система, отваряща тунелите, но все пак, повече бдителност нямаше да ни навреди.
         На сутринтта се събудих свеж и отпочинал, разсъних се на чешмата, избръснах се и се заех да подсиля огъня в камината, който почти беше загаснал. Нашите два кораба бяха излязли вече от тунела и бавно се доближавахме към планетата Orixon 2, централата на AFJ. Имахме няколко часа до там и още към един час спускане към повърхността й. Момичетата още спяха, но Браун беше станал и пушеше лула.
        -Как е, Браун?…- попитах го аз.
        -Преслушвам новините, вече имаме връзка с Orixon 2!…- каза той.
         Кафето скоро беше готово и двамата с Браун седнахме на чаша кафе и лула тютюн. Утрото започваше по нашите два кораба Nissan и Ford. Далече от опасната зона на военни действия, ние си отдъхвахме и чакахме да кацнем там, за да ни пуснат в отпуска. Когато по- късно станаха и момичетата нашия кораб вече се спускаше към повърхността на планетата на драконите, а кораба Ford ни следваше. Наредихме се по креслата край камината,а тази сутрин аз бях дежурен по кафето. Докато се разсъним изпихме към 2 литра кафе. Ким и Палма бяха плътно до мене, в добро настроение тази сутрин.
         Кацнахме на космодрума край Научния център към 8 ч. сутринтта. Тук валеше сняг, който беше понатрупал към метър снежна покривка. Нетърпеливи ние шестимата бяхме сред първите, които излязоха навън.
        -Страхотен снежец!…- каза Ким.- Къде ще ходим?…
        -Нека се поразтъпчем наоколо!…- казах аз.
         Ние излязохме след това из парка край космодрума. Тук вече имаше разчистени от снега бродове, по които преминахме. Аз си пушех лулата, а Ким се беше хванала за мене под ръка. Снегът валеше над нас, а наоколо имаше към 200 наши колеги от двата кораба, излезли на разходка.
         *
         Вечертта се завърнахме от разходката в кораба Nissan, малко поизморени, но радостни от факта, че сме тук, че ни предстои отпуска, че цял ден се разхождахме под сипещея се сняг. Браун веднага се зае да запали огъня в камината, който беше загасен, а Поки го нямаше тук, та да го е запалил по- рано през деня. Докато се стоплим измина близо час. Ким и Палма раздадоха по чаша кафе и топла пица за закуска и се заехме да видим новините, сега след като вече имахме достъп до новините и от Земята и от Слънчевата система, както и от всички мисии на AFJ. По отношение на завършилата ни току- що мисия имаше само кратка справка: “Корабите Nissan и Ford се завърнаха от системата Tolix ,където
Разгледаха няколко планети, водещи война в момента.”. Аз си запалих лулата, а в каютата вече започваше да се стопля. Беше едва 20 ч. , а из кораба беше истински хаос- наши колеги от AFJ, прииждаха от други кораби да видят приятелите си, а в същото време в бара започваше дискотека- парти. Скоро се постоплихме ние шестимата, а Ким, която беше се излегнала до мене в двойното кресло каза:
        -Кога ще разберем дали ще ни пуснат отпуска?…
        -Това е сигурно- ще ни пуснат в отпуска!…- каза Браун.
        -Ще ми се десетина дни да не мислим за полети, за извънземни и за войни!…- каза Ким.
        -И това ще стане!…- каза Браун.
         Джейн и Никита се бяха навели над масата и разглеждаха закупените през този ден интересни стоки от близкия търговски център, където можеха да се намерят стоки от над 540 планети. Ние по принцип разглеждахме стоките и по друга причина- да проверим дали може да има нещо още по- ново за нашите униформи, скафандри и всичките джаджи по нас и по раниците ни. На практика ние не се разделяхме с раниците си- в космоса, всичко което имахме, трябваше да бъде по нас и със нас, защото никога нищо не се знаеше. Палма разнасяше допълнително кафе и пици, а аз се бях загледал през стъклената стена към падащия навън снежец. Някъде по това време се завърна Поки. Къде беше ходил, само той си знаеше, но сияеше от щастие. Поки- всеобщия любимец на екипажите на корабите Nissan и Ford, беше извънземна котка с добре развити ръце, което я отличаваше от обикновените котки, защото тя можеше да прави с тях доста неща, а освен всичко това си имаше и малък космически кораб, достатъчно голям за нейните нужди, можещ да събере на борда си още няколко човека. Поки се зареди край камината за да се стопли и каза:
        -На изток температурите стигат до –50 градуса Целзий!…
        Не го разпитвахме какво е правил на изток. Поки беше военен, макар й да изглеждаше почти като една голяма земна котка. Изведнъж си спомних за войната, която се водеше пък из околните системи- войната със пасарите (кръвожадни човекоядни чудовища с височина към 3 м.). Отворих компютъра си и започнах да търся новини за тази война. Тепърва имаше много да се срещаме с пасарските кораби и да воюваме. Тук дори драконите избягваха темата- кога ще приключим тази война… Вечертта ни се очертаваше мързелива и сънлива около камината, след цял ден разходки из града на учените и Научния център, който беше непосредствено до космодрума. Браун зареди дръвца и въглища около камината за през цялата нощ и с това ние приключихме за този ден, който ни беше изпълнил с емоции и впечатления, а умората, натрупана у нас, преминаваше в сладка дрямка.
         *
         Полунощ преминаваше вече, когато станах от койката си. Тук всички спяха, а огънят в камината все още беше силен. Браун мислеше да става по някое време през нощта за да го проверява и подклажда. Запалих една лула и пооправих униформата си. Спяхме с униформите си, както беше по правилник. На космически кораб не му беше мястото за пижами и леко, цивилно облекло. Докато пушех лулата си кафето ми беше готово. Горещо и горчиво, то ме върна от съня ми, който не успях да запомня, но беше нещо страшно интересно. Изправих се до стъклената стена и погледнах навън. Бронирания щит беше вдигнат- тук нямаше никакви опасности. Когато спуснехме щита, оставаше само малък люк, който също имаше капак. Навън се сипеше ситен снежец. Из космодрума се разхождаха хора от нашите, т.е. от Земята, както и дракони, а и разни извънземни от други форми на живот. На кораба още бучеше силна музика, отекваща по тръбите за въздух и вода. Стоях до стъклената стена и пушех, загледан навън. Някъде в далечината се виждаха светлинките от града на учените. Беше ми някак леко на сърцето, а тъгата, която ме поваляше вечер, този път отсъстваше. Обяснявах си тази тъга с нежеланието да съм далеко от Земята, което си беше така, но рядко си го признавах. Ако на Земята нямаше робство, ако из Слънчевата система нямаше война със пасарите, може би моя живот би тръгнал във съвсем друга посока. Замисляйки се над това прехвърлях в ума си професиите, които бих могъл да практикувам, ако не бях агент от AFJ. За момент се замечтах за един друг живот, по- спокоен и по- близко до Земята, живот който можех да осъществя, когато пасарите бъдат прогонени от Слънчевата система и робството, ширещо се на Земята, бъде отхвърлено… За съжаление нямаше надежда това да стане в скоро време. Тъкмо си бях налял втора чаша кафе, когато Поки се размърда в койката си и стана.
        -Какво правиш, Алекс?…- попита той.
        -Пуша на прозореца!…- казах аз.
        -Имаш ли нужда от компания?…- попита Поки.
        -Аз харесвам да се усамотявам!…- казах аз, а той отиде при камината да се постопли, запазвайки тишина, която ни позволи да чуем шум в коридора. Пийнали наши хора се мотаеха, докато си уцелят каютите.
         Поки се беше загледал в играта на пламъчетата, а по мъничкото му телце играеха мускулчета, затоплени от огъня.
        -С какво се занимаваш напоследък?…- го попитах аз.
        -Монтирам нов по- мощен двигател на кораба си…- отвърна той.- Наскоро го купих от планетите на змиеподобните… Ще ми позволи да се движа два пъти по- бързо, а това е почти светлинна скорост!…
         Аз кимнах озадачен, за какво му е притрябвала на Поки бързина, но не коментирах това. Поки се беше стоплил и се насочи към легълцето си, а аз си доизпуших лулата и останах край камината в двойното кресло. Наближаваше 2 ч. след полунощ. По това време обикновено се събуждах от жажда, но сега бях буден предварително.
         *
         Беше следобеда на следващия ден. Аз си пушех лулата край камината, а Ким беше до мене и работеше нещо по компютъра си. Сутринтта се бяхме поразходили навън, но този ден беше мразовит, та се прибрахме по- рано на борда на кораба, а не като вчера, когато прекарахме целия ден навън. В каютата беше топло, приятно и уютно. Шестимата пийвахме чай и кафе, пушехме и разглеждахме закупените вчера, интересни стоки. Това бяха оръжия и уреди за сканиране и наблюдение на обекти, както и джунджурии, които биха се харесали на всяка жена- гривни, медалиони, гердани, но със специални възможности. Бях се загледал навън през стъклената стена, а там гледката беше изключителна- зимна приказка, обаче- извънземна.
         *
         На сутринтта се събудих свеж и отпочинал. Минаваше 10 ч., когато се разсъних на чешмата и седнах на чаша кафе и една лула тютюн, а Ким и Палма шетаха из каютата. Космическия ни кораб беше на космодрума край Научния център на града на учените на планета Orixon 2, където се завръщахме винаги след всяка мисия.
        -Алекс, наспа ли се?…- ме попита Ким.
        -О, чудесно се наспах!…- протегнах се аз.
        -Какво ще правим днес, Алекс?…- попита тя.
        -Днес ли?… Аз смятам да си помързелувам!…- казах аз.
        -Нашите организират пътешествие- екскурзия с хеликоптера Dark star, можем да отидем ние шестимата!…- каза Браун.
        -О, ще бъде чудесно!…- каза Ким.
        -Готови ли сте за екскурзията?… Имаме половин час да се приготвим!…- каза Браун.
        -Ние винаги сме готови!…- каза Джейн.
         На хеликоптера се качихме 50 души от нашите. Ние шестимата се разположихме в тукашната си каюта и се загледахме навън. Пилотите водеха хеликоптера на 600 м. височина, а гледката беше забележителна.
Докато си пиехме кафето, ние се любувахме на живописната природа под нас. Ким се беше сгушила у мене, а на екрана виждахме местността под хеликоптера. Сутринтта ни започваше по забележителен начин. С нас беше дошла и игуанката Бронк. Тя днес беше си оцветила одеждите в жълто и черно. Седеше наблизо до нас шестимата и се възхищаваше на природата под хеликоптера.
        -Как си днес, Алекс?…- попита ме тя.
        -О, днес съм в превъзходна форма!…- казах аз.
        -Радвам се за тебе!…- каза тя.
        -А ти как я караш, Бронк?…- попитах аз.
        -След моите шест години самотно пътуване, сега съм като в рая!.. Тук е забавно и интересно!… Сигурна съм, че ще поостана с вас, може би месеци, а може би и година!...- каза тя.
        -Можеш да останеш тук, колкото си искаш!…- казах аз, а игуанката се усмихна, по нейния забележителен начин:
        -Ще ви се реванширам все някак за гостоприемството ви!…- каза тя.
        -Това не е необходимо, Бронк!… Какво искаш да ни се реваншираш?…- казах аз, а игуанката все още усмихната замълча, многозначително.
         Летяхме над широко поле, а нататък започваше тундрата.
         *
         Към края на следобеда се бяхме нагледали на хубава природа и с богати впечатления летяхме обратно към кораба Nissan. Аз седях до камината и пушех лула, а Ким тъкмо беше сварила кафе. Шестимата си бяхме тук в каютата, преглеждайки направените през деня филми за природата на Orixon 2. Беше едва 17 ч., а скоро щяхме да се приберем на кораба си. Тук беше топло и уютно. При нас беше и игуанката Бронк, която ни разказваше своите приключения, през изминалите 5- 6 години, откакто беше излетяла от родната си планета със своята совалка. Ние пушехме и пийвахме кафе, а игуанката разказваше ли, разказваше своите приключения. Когато по- късно се прибрахме на борда на кораба, преминахме през асансьора и се върнахме в другата ни каюта, вече на борда на кораба. Тук беше студено и нямаше никого. Заехме се с камината, а Джейн се хвана да вари чай и кафе. За този ден нямахме други излизания навън, така че щяхме да пазим камината. Докато се затопли измина един час, но после бяхме доволни от себе си, от екскурзията и добре прекарания ден. Отново в същия състав- шестимата, игуанката и Поки, посрещнахме вечертта. Из кораба се готвеха за купон в бара, тази вечер. Из коридорите вървяха весели двойки и компании, които щяха да се веселят до зори. Ние отново предпочетохме уюта на своята каюта, където се усамотихме на чаша чай, кафе и лула тютюн. Бяхме доволни от прекарания ден в провинцията на града на учените. През този ден кацахме на три различни места, където се разходихме и снимахме филми. Ким сияеше от щастие, днес- особено привлекателна, а аз се радвах, че тъжното настроение днес не ме беше посетило. Пушех си лулата и разглеждах филмите от днес. Безспорно това беше една красива планета. Бяхме се наслаждавали на флората и фауната й през целия ден, дори и сега, когато преглеждахме филмите от деня.
        -Утре ще има ли пак екскурзия, Алекс?…- ме попита Ким.
        -Незнам, скъпа. Може би…- отвърнах аз.
         По някое време излязох из кораба на разходка. Навсякъде беше оживено. Тук в града на учените имаше база на Земята, а в нея към 1,000 души- земляни. Разбрали, че на Nissan има купон, насам се бяха насочили една голяма група от тях. Докато се провирах през тълпата от весели хора към бара, успях да разбера, че тук има хора от почти всички земни кораби в тази база. В бара течеше купона- дискотека. Настаних се на масата на барманката Соня и поисках по бутилка пепси за нея и за мене, докато се ориентирах в пъстрата обстановка тук. Манхатън специално беше подсилил охраната тази вечер, заради наплива на земляни от другите кораби в базата. Нашите момчета сега бяха навсякъде из кораба, който беше натъпкан чак по шевовете от хора. Соня тази вечер беше претоварена от работа. Хвърчаха по плота халби с бира, коктейли и питиета, както пици и деликатеси, а някои хора просто вечеряха тук. Тя неуспя да ми обърне внимание, а аз се загледах по десетината мацки в басейна, леко облечени и палави. След пепсито си взех чаша джин и се настаних да зяпам мацките в салона, докато бях сам. Разбира се аз нямах никакви сериозни намерения, тъй като Ким и Палма ми бяха напълно достатъчни в момента. Просто си бистрех погледа с хубавите мацки от басейна, а и из салона и хвърлях по един поглед към часовника. Тази вечер имах дежурство на мостика, което при стационарен режим на кораба, щеше да мине скучно и пре скучно. Там щяхме да бъдем двамата с Ким, за четири часа. Неусетно беше станало 22 ч. Оставих веселата компания в бара и тръгнах бавно към каютата. Асансьорът ме качи на нашето ниво, а в коридора срешнах четирима войника от охраната на кораба, които ми кимнаха за поздрав. В каютата цареше тишина. Джейн и Никита вече спяха, а Браун трупаше дръвца край камината за през нощта. Ким се появи с термус горещо кафе и ми се усмихна:
        -Сядай да пием кафе, Алекс!… Вечеря ли там?…
        -Не съм вечерял, ама не съм гладен…- казах аз и седнах край камината.
         Кафето ми идеше добре след джина, който изпих в бара. Заредих лулата си с нов пакет тютюн и запалих. Нощта идваше, а с това и нашето дежурство на мостика. Понеже кораба не летеше, там щяхме само да проверяваме системите му и да се грижим за охраната по време на дежурството. Нищо особено, но трябваше да бъдем там в полунощ , двамата с Ким. Ким седна до мене и се приплете в ръцете ми докато пиеше кафе. Тя обикновено пушеше от моята лула, тъй като й трябваше само малко да си дръпне, а не цялата лула. Браун следеше някакъв филм от каналите на телевизиите на драконите, навлизайки в задълбочен анализ на техния живот и бит, тема за която аз не бях твърде подготвен и затова не разговаряхме по този филм. Ким се притисна до мене и каза:
        -Имаме още два часа!…
        -Чакам да минем това дежурство за да се наспя!…- й казах аз.
        -Аз днес дремнах по обяд!…- каза тя.
        -Добре си направила!…- й казах аз.
         *
         На другия ден спах до обяд, а сетне поработих на компютъра делата на AFJ, та чак до вечертта. Навън беше страшен студ, близо –30 градуса (Целзий). Но при нас в каютата беше приятно топличко и уютно. Бяхме се събрали отново шестимата, игуанката Бронк и извънземната котка Поки. В този състав посрещнахме вечертта.
        -Как беше дежурството снощи, Алекс?…- попита Бронк.
        -Нормално. На тази планета сме в пълна безопасност!…- казах аз.- Проверявахме системите на кораба, стегнахме охраната и докато се усетим дойдоха от следващата смяна…
        -А иначе добре си поспа…- каза Бронк.
        -Имах нужда от много сън, напоследък се преизморих…- казах аз.
         Бронк този ден беше в синьо, преливащо до бяло. Одеждите й получаваха цветове, такива, каквито тя си ги зададе на джобния компютър. И ние разполагахме с такива дрехи, но не ги използвахме, тъй като трябваше да сме денонощно с униформите си, та даже и със раниците, така че по нас и с нас да е всичко, което ни трябва за продължителен живот дори извън кораба. Тази мярка за безопасност беше спасила мнозина при неочаквани събития из космоса. Таблетките за сън, против жажда и глад , за намалено дишане и издръжливост, които носехме със нас, бяха изключително полезни, тогава когато си извън кораба и чакаш спасителите, а дори въздуха ти е на свършване. Всъщност всеки от нас имаше въздух за 300 часа в раницата си със специалните високо нагнетени бутилки за въздух. А мерките за безопасност на самия кораб бяха още по- сурови. Искаха да поддържаме запаси на борда, достатъчни за 10 години преход през космоса. Ние разбира се често слизахме до запаси за 6 години, дори до 5 години, но сетне бързо възстановявахме изразходваните запаси. Космическия кораб Nissan беше уникално съоръжение, строено като боен кораб, способен да удържи на всякакви свръхнатоварвания из космоса и чуджите планети. Ние се възхищавахме на неговите характеристики, но наситина- тръгнехме ли на път, бяхме подсигурени за 10 години напред, каквото и да се случеше, където и да попаднехме. От същия модел беше и кораба Ford, с който напоследък ни изпращаха заедно, поради мерките за допълнителна безопасност, каквито изискваха при разузнавателните кораби. Ние бяхме почти от година във AFJ (космическо разузнаване на Земята), и не ни се беше случвало да попаднем в кой знае какво затруднение, но историята на драконите помнеше случаи, когато именно запасите от въздух, вода, храна и гориво, бяха спасявали екипажите на техни кораби, отдалечили се прекомерно от Orixon 2. Нашият инструктор от страна на драконите- Флу, често ни обучаваше, разказвайки ни подобни истории от архивите на драконите.
        -Ще изляза из кораба на разходка!…- казах аз и станах от креслото.
         Из кораба беше тихо. Тази вечер нямаше дискотека, поради започналото военно учение из базата. Докато сляза до бара срещнах само две патрулиращи двойки от охраната и почти никой друг. Барманката Соня ми кимна, щом ме видя:
        -Какво да бъде, Алекс?…
        -Бутилка пепси.- отвърнах аз, докато сядах на масата й.
         Наоколо имаше десетина души, които бяха заети да вечерят, предимно хора от охраната. Кораба беше застинал и тих. Ние разбира се не участвахме в ученията на базата, защото скоро бяхме се завърнали от мисия, но гаранции за неучастие, нямаше никакви. Ученията на драконите биваха далече по- сериозни дори от реалността, каквато би ни се случила, някъде, някога, но завишаването на изискванията към земляните ни правеше по- добри и по- спокойни при реални проблеми. Соня се зае да ми разказва как й минава времето, докато с нейната смяна- Сюзън си поделят работата на бара, а аз в това време извадих джобния компютър и се заех да прегледам новините, а тук се хващаха пресни новини от цялата Слънчева система, както и от системата Orixon в която се намирахме сега. Докато преглеждах новините и отпивах пепси, изминаха два часа. Соня разказваше ли разказваше, а аз само кимах с глава. По някое време станах и кимнах:
        -Ще вървя, Соня!…
        -Лека нощ, Алекс!…- усмихна се тя.
         На връщане към каютата се отбих при Рорри (моята бивша жена). Сина ми Джейсън тъкмо си играеше в симулатора, една машина, която даваше всички необходими знания за едно дете. Постоях при тях близо час. Сина ми не беше единственото дете тук на борда на Nissan. За щастие тук имаше 5- 6 деца около неговата възраст с които си играеха заедно.
         *
         На другата вечер седяхме с Ким край камината и пушехме лула, а Палма шеташе из каютата. Браун, Джейн и Никита бяха на разходка из кораба, а Поки си работеше нещо в своя ъгъл. Навън беше адски студ, а учението из базата продължаваше и този ден. Палма ни донесе кафе и чай и седна малко при нас да си почине, защото шетането я чакаше. Аз преглеждах новините от Слънчевата система и Земята, докато си пушех лулата, а Ким се беше сгушила у мене и слушаше музика. В каютата беше приятно и уютно и на нас не ни се ходеше никъде. И тази вечер нямаше да има купон в бара, защото из базата течеше военно учение. Нас не ни закачаха, защото скоро се бяхме завърнали от мисия, но другите кораби на AFJ участваха в това учение.
        -Колко ли дена почивка са ни отпуснали?…- попита Палма.
        -Почивай си и не мисли, колко дена!…- казах й аз.
        -Друго е да знаеш, каква ти е почивката!…- каза тя.
        -Някой предложи да останем на тази база за стационарен пост!..- каза Ким.- Нали щяхме да помислим?…
        -Да помислим, тогава!…- казах аз.
         Стационарен пост означаваше почти да не пътуваме, особено извън планетата. Предложението беше апетитно, но така щяхме да се разделим с екипажа на кораба Nissan, а това бяха все хора, с които бяхме свикнали и добре се разбирахме. Искахме да помислим, но вътрешно ние бяхме против оставането ни на стационарна служба. Времето минаваше, а ние все по- рядко отваряхме тази тема. Явно нямаше да се разделим с кораба Nissan, въпреки трудното ежедневие, което ни чакаше покрай мисиите с този кораб. Всъщност вече бяхме свикнали… Запалих лулата и се изправих пред стъклената стена. Отсреща се виждаха светлинките от кораба Ford, а в далечината светлинките от града на учените. Палма стана от креслото и продължи да шета, а Ким слушаше музика край камината, обзета от своето нормално настроение на повишена жизненост и емоционалност. По някое време Браун, Джейн и Никита се върнаха от разходката си из кораба. Ето, че шестимата отново бяхме се събрали в нашата каюта, ако не се броеше и котката Поки, която ни беше всеобщ любимец. Тъкмо пиехме кафе и чай, когато ни съобщиха, че имаме нова задача, по- принцип: нищо особено- да идем до планетата Orixon 47, с товар от 35 тона и 30 пътника, повечето от чужди форми на живот. Задачата не беше свързана със разузнаване, тъй като в тази система на драконите, нямаше какво да се разузнава. Стартът беше насрочен за няколко часа по- късно, докато товара бъде качен в трюма на кораба. Беше ни насрочено и дежурство на мостика за 2 ч. през нощта, което значеше, че имаме много време да си починем и поспим. Скоро 30- тте пътника бяха качени на борда и настанени в три каюти за по 10 души. Защо ги водехме на Orixon 47 и какъв беше товара, ние незнаехме, а и не ни интересуваше особено, но нашите хора сметнаха за добре да поговорим с тях, както и сторихме. Към 20 ч. вечертта излетяхме от космодрума на Orixon 2. Щом натоварването се нормализира след първоначалното ускоряване на кораба, аз се разкопчах от коланите и запалих една лула тютюн. В каютата беше приятно и уютно, а задачата ни сякаш не беше нищо особено, та да мислим много за нея. В ролята на “момче за всичко” карахме 30 пътника и 35 тона товар към планетата Orixon 47. За тази система беше характерно, че не се допускаха никакви враждуващи с AFJ кораби и хора, а това означаваше, че сме застраховани до голяма степен в това отношение. Освен това тук нямаше какво да се разузнава. Всичко, което трябваше да знаем, можеше да се научи веднага от мрежата, но ние пазехме свободно местенце в съзнанието си за далече по- важна информация. Зоната около Orixon 2 беше нормално натоварена. За няколко часа в началото на полета се разминахме само с два кораба, които се оказаха транспортни кораби на драконите. Нататък гъстотата на движение беше почти същата. Кораб срещахме веднъж на няколко часа, а трасето ни минаваше по най- оживените траектории, умишлено, за да можем да общуваме по време на пътуването си с други кораби. Ние това и правехме. Колкото до 30- тте пътника, които возехме, то се оказа, че те са дипломати от 30 планети, съюзници със AFJ. На планетата Orixon 47 щеше да има конференция на AFJ, където и те имаха участие. Разбира се задачата ни не приключваше с това, а оставаше отворена, както е при положение: “момче за всичко”. Просто беше дошъл реда на нашия кораб и екипаж да ни използват за пощенски и транспортни цели. Това не беше лошо. Щяхме известно време да бъдем из същата система, а тука нямаше кой знае какви проблеми, особено със вражески кораби, които просто не се допускаха в сектора на система Orixon. Поредния кораб с който се разминавахме по няшия път беше кораб на AFJ, а по изключение се оказа, че е земен кораб, който носеше 300 земляни за пьрвоначално военно обучение в базата на Orixon 2. Имахме 3 часа време, докато сигналът беше силен и добър за да видим новите и да поприказваме със тях. Както и предполагахме те идеха от нашата база “свободна земна колония” на третия спътник на Юпитер- същата база, която именно ние създадохме и заредихме с нашенци, които вече не бяха роби и можеха да мислят свободно. Всъщност ние бяхме тръгнали именно от същата база- колония, като отначало ни викаха: “бунтовниците от третия спътник”… С чувство за умиление си спомних как бяхме стигнали до третия спътник и как бяхме създали нашата колония там, която беше свободна и независима колония на земляните, макар и далеко от Земята. И до ден днешен към нея бягаха всички, които искаха свободата си. Към днешното време там имаше цял град със 100,000 души земляни, както и няколко мацинства от близките планети. Оттам ние черпехме млади кадри за AFJ. Кандидатстването за AFJ не беше трудно, но оцеляваха само 17% от кандидатите, тъй като тестовете за издръжливост биваха сериозни. Тестовете за издръжливост на новокандидатстващи кадри за агенти на AFJ се провеждаха предимно на планетата Orixon 2. Спомнях си с умиление този момент от своя живот. За мене това препятствие беше отминало значително леко, но мнозина бяха дали сериозна част от жизнената си енергия именно покрай тестовете за приемане във AFJ. Както знаете всяко живо същество си има жизнената енергия предавана от прадедите към внуците. Енергията, която всяко същество получава със раждането си, а сетне увеличава или губи от нея, за да предаде със смъртта си малко или повече на своето поколение. При агентите от AFJ имаше ново за земните разбирания положение: агентите от AFJ биваха безсмъртни, а жизнената им енергия варираше според това, как преживяват своя живот и препятствията по пътя си. Имаше нещо още по- сериозно: драконите можеха да променят нивото на жизнена енергия на всяко живо същество. Разбира се ние още бяхме нови в тази организация и още нямахме заслуги за увеличаване на нашата жизнена енергия. (Това за екипажа на корабите Nissan и Ford. Заб. авт.).
         Тъкмо бях запалил нова лула тютюн, когато Браун ме измъкна от мислите ми:
        -Алекс, дай да видим новините, човече!… Новините от системата Orixon!…- каза той.
         Пуснахме новините. В системата нямаше войни. Тук живееха мирно повече от 400 форми на живот, като драконите владееха военния съюз, като раса, най- могъща в галактиката. Тази система беше пример как мъдростта и науката могат да ръководят хората до степени, немислими не само за земляните, но почти несрещани по други системи. Ако бях учен щях да греба със пълни шепи от мъдростта на драконите и системата Orixon, но като пилот и стратег, това за което сега ми се плащаше тук и то не малка сума пари, интереса ми беше насочен по- скоро към ежедневието ни на борда на кораба Nissan. Тестовете пък за получаване на безсмъртие и вечна младост също не бяха лесни. Далече не всеки агент от AFJ не издържаше тези тестове. Провалилите се се оттегляха след навършване на 50 годишнина на по- лека работа, стационарна и съобразена със техните възможности.
        -Няма нищо особено из новините!…- каза Браун.
        -Нещо конкретно ли те интерсуваше?…- попитах аз.
        -Нещо за конференцията на която водим тези 30 души!…- каза той.
        -За конференцията има данни по друг канал!…- кимнах аз.- Информация за агенти на AFJ!…
        -Да. Наистина!…- кимна Браун.
         Двамата с Браун бяхме край камината и си работехме, пушейки, а момичетата бяха отишли на басейн. Поки майстореше поредната джаджа за кораба си в своя ъгъл и понякога идеше да се постопли и да пие чай. Така измина още час време. Наближавахме контакт с още един кораб по пътя си. Контактите из космоса, ставаха в движение и често за кратко време, когато можеше да се обменя голямо количество информация. Разбира се имаше нива, по които се обменяше информация. Ние като боен, разузнавателен кораб от AFJ, черпехме повече информация, отколкото предавахме. Често това, което давахме беше съвсем малко по обем…
         Беше следващата вечер. Ние шестимата се топлехме край камината, а конкретно аз си пушех лулата, отпивах чай и следях полета на кораба ни Nissan, с който пътувахме към планетата Orixon 47. Някъде след час щяхме да имаме най- близка точка до минаващ наблизо кораб. Докато нашите екипи търсеха връзка с него, за осъществяване на обичайния дистанционен контакт, ние не бяхме заети с мисълтта: “какъв е този кораб?”, защото беше пределно ясно, че в този сектор случайно пропуснати кораби просто няма. Аз си пушех лулата, топлех се на камината, а до мене се беше сгушила Ким, увита в одеало. Палма беше от другата ми страна и слушаше музика, а Браун, Джейн и Никита тази вечер бяха заети с изчисления на курса ни към планетата Orixon 47. Те работеха тихо по компютрите си, разменяйки си кратки бележки по своята задача. Курсът трябваше да бъде изчислен до сутринтта, иначе щяхме да искаме помощ от друг екип. Мястото до което беше изчислен курса на кораба ни първоначално, беше една междинна база, до която щяхме да сме стигнали до сутринтта. Из кораба почти нямаше движение. Манхатън беше разпоредил режим на задължителен сън за 92% от екипажа. Тази му мярка се обясняваше със неизвестността- какви задачи ни предстоят, а нужда от свежи хора, току- що отпочинали, винаги имаше из космоса. Най- големите беди ставаха, тогава когато група хора не си бяха отспали и отпочинали и затормозваха управлението на кораба с не дотам добра работа и не дотам правилни решения.
End > част № 3.

Бунтовниците от третия спътник. част № 2. фантастика. Valeriwax.

2010-02-19T23:50:00.000+02:00

fantasy club (c)

Десетте ни почивни дни изтекоха неусетно в купони и веселба. Един ден към края на отпуската ни, Манхатън съобщи по тонколоните за готовност за старт. Тръгвахме отново на задача. Беше ни даден един час за приготвяне, а хеликоптера вече беше готов за нов полет. Когато отлетяхме ние шестимата бяхме в каютата си и наблюдавахме картина от външните камери на хеликоптера, а аз четях инструкциите за новата задача. Отивахме към планета 14 от системата Doritx. Там имаше вече база на драконите, към която летяхме. На борда си носехме поща за базата, както и 10 тона оборудване, пак за там. Докато летяхме към планета 14, имахме няколко дни време, което ние шестимата решихме да изкарваме край камината в сладки приказки. Имахме достатъчно войници, които да водят хеликоптера, а от нас се искаше просто да следим тяхната работа, срещу евентуални грешки, които биха допуснали. Беше вече следобеда на този ден, аз пушех лула край камината, а Ким и Палма шетаха наоколо. Браун, Джейн и Никита бяха тук и се занимаваха със компютрите си. Ким скоро донесе кафе в един двулитров термус. Аз неотказвах кафе. Този следобед се завърна от разузнаване нашата извънземна котка- Поки. Той влезе в каютата, видимо радостен и каза:
        -Здравейте хора, какво ново при вас?…
        -Нямаме нищо ново, Поки!…- му каза Ким.- А ти къде беше?…
        -Свалих кораба на пасарите край планета 7 !…- каза Поки.
        -Така ли, а как успя?… - попита Джейн.
        -Промъкнах се на борда, инсталирах бомба и се изнесох, а от разстояние я взривих!…- каза Поки.
         Ние замълчахме, а Поки остави раницата си на неговата койка и свали своя скафандър. Беше поотслабнал през времето докато го нямаше. Той дойде при нас край камината и се обтегна на топло, а ние известно време му се радвахме, преди да свикнем със неговото присъствие. Следобедът течеше нормално. Хеликоптера в режим на космически кораб щеше да ни пренесе за няколко дни до планета 14, за където носехме поща и 10 тона компютърна техника и материали. Вечертта настъпи неусетно на борда на нашия хеликоптер, сега- космически кораб. Ние шестимата се бяхме настанили около камината, където току- що заредих въглища и дръвца за през нощта и седнах да си почина с лулата в ръка. При нас в каютата беше приятно и уютно, а хеликоптера тъкмо прелиташе край една от луните на планета 8. Тук можеше да се натъкнем на пасарски кораби и то беше доста вероятно, но момчетата добре се оглеждаха по пътя. Пушех си лулата, а другите пийваха джин. Бяхме се наспали и сега просто си правехме компания в дългата летателна нощ. На борда си имахме 50 души от които повечето спяха задължителен сън, а останалите, освен нас- дежуреха на мостика и бяха охрана из коридорите на хеликоптера. В уютната каюта беше настъпило време за романтика. Ким се беше излегнала почти върху мене в двойното кресло, а Палма вареше термус кафе за шестима ни. По някое време Джейн се надигна, погледна към екрана, където се виждаше пътя пред хеликоптера и каза:
        -А защо не изпратиха целия кораб, а само нас?…
        -Защото пратката не е толкова обемиста, та да трябва цял кораб!…- каза Браун.
        -Това означава ли, че пътуваме единствено заради пратката?…- попита тя.
        -Точно така!…- каза Браун.- Носим пощата за базата на драконите на планета 14, както и компютърна техника- 10 тона…
         Джейн кимна разбиращо и ме погледна:
        -Алекс, защо не пиеш джин тази вечер?…
        -Пийнах джин вече, по- рано през деня… А сега съм на прясна вода!…- казах аз.
         Джейн кимна разбиращо, отпи глътка джин и поиска лулата на Браун за да попуши, а Никита, която беше до нея каза:
        -Казвате, че ще ни направят вечно млади и безсмъртни, а кога всъщност ще стане това?
        -Трябва да имаме стаж във AFJ (земната космическа разузнавателна агенция) , поне една година!…- поясни Браун.
        -А ние колко време направихме всъщност?… - попита Никита.
        -Имаме четири месеца зад гърба си!…- казах аз.- Трябват ни още осем месеца стаж!…
         Изведнъж се умълчахме. На всички ни беше домъчняло вече за родната Земя, а задачите ни във AFJ не преставаха, та да се завърнем там, поне за месец.
         Космическият кораб- хеликоптер Dark star, със който летяхме към планета 14 беше изключително съоръжение. Строен от земляните със помощта на извънземни технологии, този кораб можеше да лети в течение на 10 години без дозареждане със каквото и да е. Разбира се ние сега бяхме заредени достатъчно добре, а и на всяка следваща планета по курса си се дозареждахме с каквото успеем. На борда се добиваше и достатъчно растителна храна, джин, тютюн, плодове и зеленчуци, някои от тях от извънземен характер. От бързорастящи дръвчета черпехме дръвца за камините си- най- простото и лесно отопление на борда. На борда имаше дори басейн, изграден сред зеленината на оранжерията, а из трюмовете носехме големи количества вода, във вид на лед, който размразявахме само при нужда от вода. Със лед запълвахме и междините между различните отсеци на кораба, като леснодостъпен и изключително як материал, тъй като в космоса топлината обикновено недостигаше и рядко се стигаше до размразяване.
         Тази вечер аз бях настроен романтично. Шестимата си бяхме в каютата и се радвахме на компанията си и на хубавата вечер, а наближаваше вече полунощ. По някое време двамата с Ким излязохме из хеликоптера. Още в първия коридор попаднахме на охраната. Момчетата ни кимнаха с глава и отминаха. Макар и не толкова голям хеликоптера имаше доста места за проверяване, особено през нощта, когато повечето от екипажа ни спяха. Ние с Ким продължихме към басейна. На излизане от асансьора видяхме, че тук има десетина души, а барманката Соня дремеше на мястото си в очакване на своята смяна- Сюзън. Кимнахме си и Соня попита:
        -Ще хапнете ли сега?… Тъкмо съм приготвила прясна храна!…
        -Какво предлагаш?…- попита я Ким.
        -Ето листа с менюто!…- подаде ни листа Соня, а ние двамата, малко поизгладнели погледнахме менюто и си избрахме по една голяма пица и плодов сок.
         *
         Беше вечертта на другия ден, когато след дежурството ни на мостика шестимата се
Бяхме прибрали в каютата и се топлехме край камината, аз пушех лула и разглеждах новините, които бяхме получили само преди час, а те бяха най- разнообразни, от далеко и близо, дори и от Земята. Тази вечер отново бях настроен носталгично. Спомнях си отдавна отминали времена, от времето, когато бях ученик, а после студент. Спомнях си приятелите си, гаджетата и я този момент Земята ужасно ми липсваше. Придърпах по- силно до себе си Ким, а тя тъкмо пиеше пепси. Това беше утехата ми в този тъжен за мене час- Ким, Палма, моите добри приятели и колеги наоколо в хеликоптера, както и безотказната работа на машините ни. На машините и на добрия, идеално сработен екип разчитах не само аз, а и всички останали тук, но сега, когато тежката носталгия ме беше обхванала, това беше най- добрата ми опора, на която да закрепя настроението си. Тъкмо Палма донесе големия термус с кафе за всички ни, когато Браун вдигна телефона си, разговаря за кратко и на лицето му се изписа гримаса.
        -Какво става, Браун?…- попитах го аз.
        -Засекли са зов за помощ от обект, намиращ се на един астероид- малка планета, която ни е известна под номер 72!… Трябва да се включим в работата на мостика, но от тука!…- каза Браун, а ние без да се бавим отворихме портативните си компютри от които можехме дори да водим хеликоптера от тук, от каютата си. Сигналът, който бяха засекли на мостика беше кратък и се беше повторил само три пъти, преди връзката да се разпадне. Той съдържаше кодовете на драконите, а това можеше да означава, че имаме кораб на драконите, аварирал или нападнат близо до астероида 72. Това беше извън нашия курс, но както бяхме длъжни се отклонихме в посока към астероида, а докато се изчисляваха траекториите по които да преминем, на борда на хеликоптера беше обявена тревога. Вечертта неусетно се промени за нас. Изчезна онова усещане за сигурност, което имахме и усещането за часове спокойствие, които ни очакват, но бяхме единствения кораб наблизо до астероид 72, който би могъл да прихване сигнала за помощ на неизвестния обект. Летяхме вече няколко часа по изчислената траектория към астероид 72, когато аз запалих лулата си и погледнах към Ким.
        -Засякохме ли евентуалните координати на обекта, Ким?…- попитах аз.
        -Не, Алекс!…- каза тя.- За да ги получим е необходимо сигналът да се появи отново и да се задържи поне половин час!…
        -Ясно!…- казах аз, смукнах тютюнев дим и станах да се разтъпча из хеликоптера.
         В коридора имаше двама войника охрана, а като минах на долното ниво със асансьора срещнах Хенсън и Нортън.
        -Нещо ново, момчета?…- попитах ги аз.
        -Търсим обекта със скенерите!…- каза Хенсън, а Нортън добави:
        -Имаме няколко часа път до астероида… По- нататък- незнам … Вероятно ще продължим да търсим до успех!…
         Разминахме се, а аз завих към басейна- бар. По това време там вечеряха група от дестима войника. Те ми кимнаха за поздрав, разбира се с повечето от тях се познавахме добре, но имаше и няколко придошли от базата на драконите на Седма планета. Соня тъкмо пушеше тютюн. Тя ме погледна и попита:
        -Какво да бъде, Алекс?…
        -Една пица, моля!…- казах аз и седнах край нея.- Как върви днес?….
        -Както винаги, всъщност…- каза тя. Имам още няколко часа и отивам да се наспя!…
         Докато си дъфчех пицата, Соня ми заразказва за себе си, но всщност това вече го знаех от други пъти, когато се бях застоявал при нея. Тя беше само на 22 и както повечето момичета на борда изглеждаше великолепно. Освен това не поддържаше сериозна връзка с никого. Ние я харесвахме, но тя винаги се дърпаше от по- сериозни дела, а във изключителни случаи преспиваше с някого от нас. Търпеливостта й откъм сексуален нагон беше впечатляваща… Хапнах си пицата, доизпих портокаловия сок и останах още близо час при Соня. Тя беше врата до врата със спалните помещения на екип 2, десет души, които се занимаваха предимно със охраната на хеликоптера, та ако й станеше скучно или останеше съвасем сама, при нея винаги имаше по някой от войниците. Сюзън беше втората барманка, а те освен всичко друго се грижеха и за храната на екипажа ни. Обикновено знаеха точно какво ще се търси, защото приемаха често предварителни заявки за ястия или деликатеси от склада. Когато оставих Соня и продължих разходката си из хеликоптера, при нея тъкмо бяха дошли двамата войника, които в момента охраняваха вътрешните коридори. Соня ми се усмихна, като тръгвах, а аз останах с добри чувства към нея, въпреки нейния корав характер. Нататък из хеликоптера имаше един цял етаж, където живееха тримата дракони на борда ни, сред които и нашия извънземен инструктор Флу. Тъкмо при него отивах сега.
         *
         Флу ме посрещна на вратата, погледна ме и каза:
        -Влизай, Алекс!… Какво те води при мене?…
        -Просто минавах оттук, сър!…- казах аз, а драконът ми посочи къде да седна и се разположи пред компютъра си, явно зает със неотложни задачи.- Спомням си, че преди време ми бяхте казали, ако имам нужда от опора да дойда при Вас, сър!… - добавих аз.
         Флу се беше замислил. Той добре знаеше всичко за мене, а сега, докато работеше по своите дела се чудеше как да ми помогне.
        -Е, Алекс, какво ти е мнението за пасарите?…- попита ме той.
        -Кръвожадна раса, която е същинска напаст, сър!… Според мене, трябва да бъдат заличени от този свят!…- казах аз.
         Драконът кимна, написа нещо на дисплея си и каза:
        -Домъчняло ти е за Земята?… Това е нещо съвсем нормално!… Трябва да ти кажа, нещо, което ще те зарадва- вие скоро ще пътувате към Земята, целия кораб Nissan!… Трябва всички вие просто да изтърпите още десетина дена!…
        -Това е добра новина, сър!…- казах аз.- Ще предам на останалите!…
        -Сега, по- добре ли се чувстваш, Алекс?…- попита Флу.
        -Да, сър!… Камък ми падна от сърцето!…- казах аз.
         *
         На другия ден бяхме из района на астероид 72. Това се оказа малка планета със разредена атмосфера и само 15% суша, а останалото беше океан. Аз пушех лула край камината, а моите приятели Браун и момичетата тъкмо ставаха от сън. Ким скоро свари кафе и разсипа по чашите на шестима ни. Денят започваше с ведро настроение и обичайните сутришни разговори. През нощта нашите колеги не бяха засекли координатите на обекта изпратил зов за помощ. В момента го търсехме със радарите си, скенерите и със мощните бордови телескопи, но без успех. Докато търсехме неизвестния обект, вероятно бедстващ кораб на драконите, ние шестимата се топлехме край камината. На чаша кафе ситуацията не ни изглеждаше така безнадеждна и ние се надявахме скоро да намерим кораба, или каквото беше там то. По обедно време нашите пилоти водеха хеликоптера на 300 м. височина над океана на астероид 72. Претърсването на астероида беше в ход. Ким работеше на компютъра си до мене и отпиваше кафе.
        -Ще го намерим ли днес?…- попита тя.
        -Може би!… - каза Джейн.
        -Къде ли се е скрил?…- попита Ким отново.
        -Ако знаехме…- каза Никита.
         Аз станах от креслото и тръгнах да се разтъпча из хеликоптера. Колегите ми бяха заети със задачата по издирването на бедстващия обект. Из коридора не беше оживено. Освен караула срещнах само Хенсън.
        -Накъде си тръгнал, Алекс?…- попита той.
        -Ще ида до бара да хапна една пица!…- казах аз.
        -И аз отивам там!…- каза Хенсън.- Да вървим!…
         *
         Вечертта настъпи, а ние още не бяхме намерили кораба на драконите, изпратил зов за помощ. Четирима от нашите войници бяха изпратени да огледат долу на повърхността, забелязано евентуално място, където може да са били драконите. Джетът им напусна хеликоптера в ранния следобед, но според това, което ни съобщиха по- късно- това не беше следа от драконите, а от пасарите.
        -Значи пасарите са някъде тук!…- каза Никита.
        -Да. Вероятно!…- каза Браун.
        -Трябва да внимаваме!…- каза Джейн.
        -Ние винаги внимаваме!…- каза Ким.
        -Дано да си права!…- каза Палма.
         Аз запалих лулата си и излязох из коридорите на хеликоптера. Този ден ни бяха заболели очите да се взираме в екраните, но следа от бедстващия кораб нямаше. Из коридорите освен охраната, почти нямаше хора, а в бара имаше 5-6 души. Барманката Сюзън ми кимна и попита:
        -Какво да бъде, Алекс?…
        -Една бира и четири кебапчета!…- казах аз и се разположих до нея.- Как върви?…
        -Все едно и също!… Нямаме много работа!… Когато сме на кораба, работата е повече, но там сме 250 души!… А врочем кога ще се върнем при кораба?…- каза тя.
        -Веднага щом свършим тук и занесем товара си до планета 14 !…- казах аз.
        -Ясно!…- кимна тя, а аз се заех с бирата и се загледах към басейна, където две от мацките на борда се плискаха. Сюзън тъкмо приготвяше гозтбата за вечерята, когато оттук щяха да преминат повечето от хората на борда. Беше нещо вкусно, но аз не погледнах какво. Докато се занимавах с бирата и кебапчетата и наблюдавах мацките в басейна, до нас беше дошъл шамана Джи. Той беше извънземен и го използвахме за медиум, за гадател и хипнотизатор в битките, когато водехме такива.
        -Как е, Алекс?…- попита той.
        -Не можем да намерим кораба на драконите!…- казах аз.
        -Значи не търсите където трябва!…- каза той.- Ще се заема с този проблем!…
        -Трябва да се заемеш с това, Джи!…- казах аз.
        -Бях зает!…- каза той.- Драконите ми възлагат задача след задача!… Флу и другите двама….
         Кимнах и отпих глътка бира, а Джи седна на масата при мене и Сюзън и се зае със вечерята си.
         *
         След като си хапнах продължих из хеликоптера. Исках да проверя някои от неговите системи, това като извънредна проверка. Тъкмо бяха спрял до една ниша с междинна апаратура, когато джета с четиримата войници се завърна. Те минаха покрай мене, а аз ги попитах:
        -Какво намерихте там, момчета?…
        -Тук скоро са идвали кораби на пасарите!… Възможно е дори в момента да са някъде наблизо!…- казаха те.- Намерихме изхвърлени контейнери с отпадъци и остатъци от огньове край тях!…
         Аз им кимнах и продължих да си тествам системите на кораба, а те отминаха нататък. Работата по междинната апаратура ми отне близо час. Тестовете не показаха никакъв съществен проблем. Запалих лулата си и тръгнах да се прибирам в каютата, а край мене минаха двете красавици от басейна.
        -Алекс!…- закачиха ме те.
        -Какво става, момичета?… - попитах аз.
        -Бяхме на басейна!…
        -Аз бях там и ви видях!…- казах аз .- В коя каюта сте?…
        -Пета каюта!… Със Сюзън и Соня!…- казаха те.
         Аз кимнах, смукнах тютюнев дим и отминах нататъка. В нашата каюта заварих само Ким. Другите се бяха качили на мостика за да проверят нещо. Ким ми се зарадва и се хвърли на врата ми. Седнахме край камината, а тя беше сварила кафе, та си пийнахме. Беше още рано, едва 20 ч. През нощта шяхме да дежурим като дублиращ екип към хората от мостика, но от каютата си. Спяхме когато успеем. На екрана на компютъра си виждах показанията на радарите. Около нас нямаше нищо, освен астероида 72 и рояк метеоритни късове, които обикаляха около него. Ким ме погледна и попита:
        -Да не би нещо да грешим?…
        -Във връзка със зова за помощ, ли?…- попитах аз.
        -Да.
        -Не съм убеден в това!…- казах аз.- Но каквото и да е скоро ще разберем!… Шаманът Джи се зае с проблема!…
        -Не се съмнявам в Джи!…- каза тя.
         Тъкмо си бяхме сипали по чаша джин, когато забелязахме приближаващ обект. Оказа се, че това е втория хеликоптер от състава на кораба ни Nissan, хеликоптера Diamond. Докато чакахме да се приближи оттам ни изпратиха съобщение, че се присъединяват към издирването и за това били изпратени тук. На борда си Diamond имаше 70 души. С нашите 60, тук ставахме 130 души, изпратени да търсят бедстващия кораб на драконите. Имахме и над 20 робота на разположение и 10 четириместни джета, с които проверявахме някои съмнителни места по повърхността на астероид 72. Двата хеликоптера скоро бяхме един до друг на височина 6 км. където се скачихме по всички правила за скачването и част от нашите преминаха при тях, а част от техните дойдоха на борда на Dark star. За по- късно беше предвидена дискотека за двата екипажа, макар и да бяхме на мисия, то ние бяхме хора, а не машини… Някъде по това време аз отново излязох из хеликоптера да се поразходя. Тази машина не беше толкова малка и тясна. Имаше доста местенца за разходка и интересни местенца за посещаване. Из първия коридор още се забелязваше оживено движение. Събираха се разделени двойки, а свободните в любовтта излизаха на лов. В същото време на мостика си продължаваше диренето на обекта, пуснал зов за помощ. Продължих към бара и басейна, където тази вечер беше доста по- оживено. Тук имаше хора и от двата хеликоптера, но всъщност от състава на нашия кораб. Имаше и десетина души, придошли от втория кораб- Ford.
         *
         По- късно тази вечер на бара- басейн имаше дисокотека. Ние двамата с Ким се позавъртяхме там, но се прибрахме в каютата, за да сме си насаме. Тя се беше облегнала у мене на двойното кресло край камината. Браун и момичетата бяха на дискотека, а ние двамата с Ким си слушахме музика и пийвахме джин. Тази вечер, макар и при необичайни обстоятелства ние се чувствахме великолепно. На екраните наблюдавахме радарите, но наоколо нямаше никакви необичайни обекти.
        -От колко часа ни е дежурството?…- попита Ким.
        -От полунощ!…- й отвърнах аз.
        -Ние поспахме вече, така, че сме във форма за нощес!…- каза тя.
        -Във форма сме!…- потвърдих аз.
         Аз смукнах тютюнев дим от лулата си, отпих глътка джин и отбелязах:
        -Нямахме късмет да намерим обекта бързо!…
        -Както и да е!…- каза тя.- Дано не стане късно!…
        -Нямаме откъде да знаем това!…- казах аз.
        -Нека не умуваме, всичко ще се подреди!…- каза тя.
        -Дано си права!…- казах аз.
         Беше едва 21 ч. бордово време. Аз пушех лула и пийвах джин с моята приятелка Ким, а по екраните пред нас виждахме част от астероид 72, пространството около него, както и радарите си. Времето се точеше бавно и мудно, но ние за никъде не бързахме. Нашите приятели и колеги бяха на дискотека в бара- басейн, зедно със част от екипажа на втория хеликоптер Diamond. В каютата беше уютно и приятно, а ние двамата слушахме музика и мълчахме, прегърнати на леко осветление.
         *
         Беше следобеда на другия ден. Ние със хеликоптера бяхме кацнали на повърхността, на морския бряг. Доскоро беше слънчево, но сега облаци покриха небето. Тук атмосферата беше разредена, но това на нас не ни пречеше. Разходихме се по брега до насита, а сега в късния следобед се бяхме прибрали да се постоплим по каютите. Търсенето на бедстващия обект продължаваше, но без успех. Аз нахвърлях дръвца в огъня на камината и заплих лулата си, а Ким свари кафе и седнахме да се постоплим. Скоро дойдоха и Браун с момичетата. На чаша кафе и с обогатени емоции от разходката, ние шестимата зачакахме инструкциите на Манхатън за по- нататък, но той явно ни беше дал почивка.
        -Къде е втория хеликоптер?…- попита Ким.
        -Проверяват някаква следа на 3,400 км. оттук!…- каза Джейн.
        -Каква следа?…- попита Ким.
        -Загаснало огнище от близките дни!…- каза Джейн.
        -Това вероятно са били пасарите!…- каза Браун.
        -Вероятно!…- каза Джейн.
        -Довечера ще има ли пак дискотека?…- попита Никита.
        -Може би!…- каза Браун.
        -Нещо ми се танцува!…- каза Никита.
         Аз смукнах тютюнев дим, а Ким се сгуши у мене и изведнъж стана уютно и приятно. Огъня приятно бумтеше, а лекото осветление и леката музика, допринасяха за подходящо романтично настроение. Скоро всички се прибраха на борда на хеликоптера и докато чакахме Манхатън да ни инструктира за действията ни нататъка, приятно се унесохме в дрямка.
         *
         Вечертта напредваше, когато се появи неясен обект над нас, по- точно на 500 км. нататък над морето. Оказа се пасарски кораб, който се сниши над водата и се гмурна в морето, а ние леко шокирани, трябваше да признаем, че не се бяхме сетили да има нещо под водата. Манхатън веднага накара пилотите да потопят хеликоптера, за да видим какво се крие под водата. Така започна нашата вечер- с гмуркане дълбоко под водата… Нашата машина беше проектирана и за режим “ подводница”, нещо което сега ни беше от полза. Навлязохме на около 100 м. дълбочина, нещо което ставаше бавно, заради разликата в налягането, когато нашите скенери откриха подводна база на пасарите. Ние замръзнахме, ако ни забележеха, нямаше да има измъкване оттук. Още в началото някои от нас се досетиха, къде може да е попаднал бедстващия кораб, който търсехме. Ние още не знаехме това, но той наистина беше там някъде- под водата на морето на астероид 72. Разбира се ние решихме да проверим да не би да е така и след като се насочихме към подводната база на пасарите, без да се паникьосваме проверявахме ефира за сигнали. Движението под вода ставаше далече по- бавно от въздушното, тук всичко беше далече по- различно, но ние искахме да помогнем на драконите, попаднали в беда и се впуснахме в едно подводно, рисковано пътешествие. По същото време аз пушех лула в каютата, заедно с останалите си хора и размишлявах на тема подводничарството. Плувахме едва със 50 км/ч., колкото и да бързахме, а базата на пасарите остана вляво от нас на дъното край бреговете на единия континент на тази малка планета- астероид. Около нас нямаше вражески обекти, но и базата им беше все още много наблизо. Ние се отдалечавахме от нея в интерес на безопасността ни, макар че именно там можеше да е обекта, който ние търсехме, а това щяхме да проверим по- късно, когато си осигурим безопасността. Нашето дежурство беше насрочено за след 4 часа сутринтта, а до тогава имахме страшно много време. Насрочената дискотека за тази вечер се беше отложила, а втория хеликоптер остана извън морето, по- точно на височина 400 м. над морето, откъдето сканираха всичко наоколо, загрижени вече и за нас. Времето течеше бавно, след като се потопихме. Беше едва 22 ч, вечертта, а ние се криехме от няколкото пасарски кораба край базата. Нашите скенери ги улавяха, но не така беше със техните, доста по- слаби технологично, а това беше голям коз за нас. Разбира се без да ги смятаме за глупави насочихме хеликоптера към едно местенце, което трудно се разглеждаше дори със скенери, поради нагънатия си релеф. Това беше неголям залив в който се вмъкнахме и спряхме, за да помислим. Засега бяхме в безопасност. Докато мислехме, аз пушех лула, отпивах джин, а Ким както винаги беше до мене, а тя пийваше пепси и торта “гараш”, специално произведена в последните часове от Соня и Сюзън. Браун се беше вторачил в екраните и проверяваше отново и отново филма, който заснехме, минавайки опасно близо до базата на пасарите одеве. Според него тук някъде сигурно беше бедстващия кораб на драконите, който ние търсехме. Ние все още не знаехме нищо точно, а предположението на Браун можеше да се окаже и вярно. Но засега в безопасност и в покой на нас не ни оставаше друго, освен да обмислим какво ще правим сетне. Аз по някое време станах да се празтъпча из хеликоптера. Бяхме се закотвили в залива на дълбочина 320 м, а наоколо нямаше нищо, което да ни застрашава. Из коридорите беше оживено. Манхатън искаше към задължителен сън да преминат 40 души, а преди това те трябваше да вечерят. В бара, край басейна заварих Сюзън, която ми се усмихна и попита:
        -Какво да бъде, Алекс?…
        -Една пица от по- големите!…- казах аз и се разположих до нея. Пицата ми щеше да бъде готова само след минутка.
         *
         На сутринтта се събудих след дежурството ни на мостика. Хеликоптера все още се намираше в залива на дълбочина 100 м. Тук бяхме в безопасност. Аз запалих лулата си, а Ким свари кафе. Новия ден започваше. Браун стана от сън малко след мене.
        -Как е, Алекс!… Добро утро!…- каза той.
        -Добро утро, Браун!… Всичко е нормално!…- казах аз.
         Седнахме шестимата край камината, а огъня весело бумтеше, миризма на въглища и дърва, горящи в камината изпълваше каютата, носейки носталгията към родния дом, който сега беше отчайващо надалеко. През нощта бяхме изпратили два джета с войници към базата на пасарите. Заснетите там филми доказваха, че бедстващия кораб на драконите е именно там, заловен от пасарите. Замислени, как да го освободим ние пиехме сутришното си кафе и закусвахме по пица.
        -Как да освободим драконите от подводната база на пасарите?….- каза Браун.- Това е всичко, което трябва да измислим днес!…
        -Какво знаем засега за подводната база?…- попитах аз.
        -Там има близо 300 пасари и два техни кораба, драконите с кораба си са 40 души, но са вътре в базата, а не в кораба си!…- каза Браун.
         Следобеда дойде, а ние все още не бяхме измислили нищо. Наша автоматична сонда ни показваше картина от подводната база на пасарите, а в сондата имахме два робота, които можеше да използваме при необходимост. Настроението ни се провали през този ден, от една страна от безизходицата на ситуацията, а от друга страна от отрицателните биовълни, които излъчваха пасарите. Ние не знаехме каква е съдбата на 40- тте дракона, заловени и заключени там в подводната база на пасарите, но искахме да им помогнем с каквото можем, без да пострадаме ние от това. По някое време в този следобед, единия от пасарските кораби се отдели от базата и тръгна да изплува от водата, а когато след близо час изплува, той излетя към орбита. Моментът за нас настъпи- в базата имаше само един пасарски кораб, който лесно можехме да неутрализираме. Докато се чудехме дали да рискуваме поехме с 60 км/ч към подводната база на пасарите, докъдето имахме близо три часа плаване. Докато пътувахме към базата на пасарите аз пушех лула край камината и се стягах за акцията, която щяхме да проведем там. Манхатън ни радели на екипи. От нашия екип се искаше да проникнем в базата, след като кораба на пасарите бъде неутрализиран. В спасителната операция включихме и нашите роботи. Те щяха да монтират бомби по корпуса на пасарския кораб за да го неутрализираме, като ги взривим. Проникването в базата щяхме да осъществим с влизане в компютърната мрежа на пасарите, за което вече имахме готови програми. Всички бяхме вече готови за операцията, а оставаха по- малко от три часа, през които продължавахме да се готвим и да чакаме пристигането си там.
         *
         По бордовия часовник беше дошла вечертта, когато нашите роботи бяха готови със монтирането на повече от 20 бомби по корпуса на пасарския кораб и по входовете на подводната им база. Течаха последните минути, преди да започнем спасителната операция, а ние шестимата вече бяхме в джет и плувахме към един страничен изход от базата. Скоро щяхме да разберем дали идеята ни ще успее, а ако нещо се объркаше имахме авариен план- изплуване на повърхността на морето. Пушех последната си лула, преди операцията. В момента, когато потопихме пасарския кораб, там имаше над 60 души. Взривовете разцепиха кораба на три части и той бързо потъна. Тогава ние шестимата и още четирима войника и два робота отворихме страничния изход към базата и проникнахме вътре. Пасарите бяха изненадани и неуспяха да се защитят. Отровния газ, който пуснахме скоро приспа всички, а ние отворихме затвора, където открихме нашите 40 дракона в добро състояние и им нахлузихме шлемове, за да не се приспят от отровните газове. В това време хеликоптера ни се приближи на метри от страничния изход на базата и ние побързахме да се изтеглим, заедно с 40- тте дракона. Когато вече бяхме на борда на хеликоптера, побързахме да изплуваме, а по- късно взривихме самата база. Всичко там потъна на дълбоко. Докато изплуваме с хеликоптера аз запалих една лула тютюн и се прибрахме в каютата, а драконите настанихме във временно помещение, където първо им дадоха медицинска помощ, вода и храна. Бяха гладували продължително време. На въпросите ни- къде им е кораба, те отговориха, че е потопен от десет дни назад, нещо което не ни изненада никак. Два часа след това ние със хеликоптера и 40 –тте дракона летяхме на височина 5 км. над астероид 72, а някъде по пътя докато се издигахме към орбитата се скачихме с хеликоптера Diamond.
         *
         На сутринтта, щом се събудихме видяхме, че двата хеликоптера летим към планета 14, както беше първоначално. Аз подсилих огъня в камината, а Ким направи кафе. Когато по- късно седнахме край огнището аз запалих лулата и се замислих по своите си дела, а Ким беше до мене, леко сънлива и красива както винаги.
        -Колко път остава до планета 14, Алекс?…- попита Палма.
        -Утре ще сме там!…- казах аз.
        -А кога ни е дежурството на мостика?…- попита пак тя.
        -Чак довечера в 18 ч.!…- казах аз.
        -Имаме много време!…- каза тя.
         Шестимата се събрахме отново край камината, а утрото започваше, малко сънливо и сиво. Освободените от нас 40 дракона вече се възстановяваха и скоро щяха да бъдат на крака, макар че тук нямахме работа за тях. Те ни благодариха за успешното освобождаване и успяха да се свържат с базата си. Щяхме да ги оставим на планета 14 в тамошната база на драконите. Аз излязох да се празходя из хеликоптера. Понеже двата хеликоптера бяха скачени тук сутринтта имаше хора и от втория хеликоптер. Освен охраната, която срещнах из коридорите видях и срещнах някои колеги от втория хеликоптер. На бара имаше двайсетина души, а там беше Соня. Седнах при нея, а тя попита:
        -Какво да бъде, Алекс?…
        -Дай едно кафе и едно пепси, Соня!…- казах аз, докато наблюдавах четири момичета да се плискат в басейна, по бански, радост за моите очи. Соня и днес беше приказлива, както винаги. Тя подробно ми обясни как е преминал деня й, а в това време аз наблюдавах момичетата в басейна, изпълнен със срамни страсти. Когато по- късно тръгнах нататъка в обиколката си на хеликоптера ме намери Ким:
        -Къде ходиш, Алекс?…- попита тя и ме хвана под ръка.
        -Разхождам се, скъпа!…- казах аз.
        -Беше ли на басейна?…- попита тя.
        -Оттам идвам!…- казах аз.
        -Да идем пак, искам да се гмурна!…- каза тя.
        -Добре, да вървим там!…- съгласих се аз.
         В басейна постепенно беше започнало да става оживено. За вечертта тук беше насрочена дискотека, а нашите колеги използваха момента да се поплискат и поплуват наволя. В басейна влязохме двамата с Ким. Униформите и джаджите по тях оставихме край басейна на отговорно пазене, както се правеше тук. Униформите ги пазеха двама войника. Попувахме близо два часа, а вече идеше края на следобеда. Около басейна готвеха дискотеката за след броени часове. Нетърпеливци започнаха отрано със алкохола. Когато двамата с Ким излязохме от басейна, навлякохме униформите си и всички джаджи по тях. Плуването ни се беше отразило прекрасно. Бодри и свежи закрачихме из хеликоптера. Наоколо скоро се оживи още повече. С драконите ние бяхме 160 души. Крачехме със Ким из коридорите, а аз пушех лулата си и се радвах на усещането си за здраве и младост, което се подсили от плуването. Когато наминахме край каютата си, Браун, Джейн и Никита тъкмо пиеха кафе.
        -Къде ходите?…- попита Джейн.
        -Плувахме на басейна!…- каза Ким.
        -Защо не ни повикахте и нас?!…- каза Джейн.
        -После пак!…- каза Ким.
         Двамата с Ким седнахме край камината да се постоплим, а Джейн ни сипа кафе и пепси. Следобедът си отиваше вече, а хеликоптерите, скачени в едно цяло летяха към планета 14, където карахме пощата и 10 тона компютърна техника. Там щяхме да оставим и 40- тте дракона, които освободихме вчера от плен на пасарите при астероид 72.
         *
         На сутринта се събудих свеж и бодър, наплисках се на чешмата и подсилих огъня в камината, а Ким свари кафе. Новият бордови ден започваше. Нашите два хеликоптера бяха още скачени, в полет към планета 14. Докато се разсънвахме ние шестимата с по чаша хафе и по една лула вече доближавахме планета 14. Някъде по това време ни посрещна патрулна совалка на драконите. Те ни поздравиха, че сме намерили и спасили 40- тте дракона от плен на пасарите и казаха, че ще ни съпроводят до базата на драконите на тази планета. Докато ги следвахме ние шестимата се топлехме на камината. През нощта бяхме дали дежурство на мостика, но успяхме вече да поспим и за нас започваше утрото на новия ден. Планета 14 ни посрещна с гъста мъгла. Приземихме се към 10:30 ч. на указаната ни площадка край базата на драконите. Нашите 40 дракона, които намерихме на астероид 72 се преместиха в базата, а ние излязохме навън да се поразходим. Макар и мъгливо, тук планетата беше интересна. Докато двамата с Браун и момичетата се разхождахме из близкия парк, войниците ни разтовариха контейнерите с поща и 10- тте тона компютърна техника, които носехме именно за тази база. Разтоварването отне само половин час и целия ни екипаж имаше време за разходки и общуване с драконите, преди да отлетим на обратно към планетата на драконите Orixon 2, откъдето имахме обещание да ни пуснат отпуска за отиване до Земята , преди да ни възложат нови мисии. Браун, Джейн и Никита крачеха напред, а ние с Ким и Палма- след тях. Паркът край базата на драконите беше великолепно местенце, където човек можеше да види част от флората и фауната на тази планета. Както се оказа, базата беше построена преди 20 години, а цивилизацията на тази планета беше военен партньор на драконите. Местните форми на живот бяха дружелюбни хипопотамни хуманоиди. Те посвоему ни станаха симпатични, макар и да бяхме тука не заради тях, а заради драконите, на които донесохме пощата и контейнера с техника. Ким ме беше хванала под ръка, а времето не беше много студено, макар и да беше мъгливо, а въздуха беше свеж и богат на озон.
        -Колко време ни отпуснаха за да бъдем тук?…- попита тя.
        -Можем да останем докато ни омръзне, но нали знаеш- оттук минаваме край Orixon 2 и продължаваме към Земята!… Обещаха ни поне месец да прекараме на Земята!…- казах аз.
        -Искаш да кажеш, че нямаме нова мисия и оттук заминаваме към Земята през Orixon 2 ?… - попита тя.
        -Да!… Оттук нататък имаме отпуска, освен ако не излезе някаква междинна задача…- казах аз.
        -Така ми е домъчняло за Земята!…- каза Ким.
        -Хайде стига!… На всички ни е домъчняло за Земята!…- казах аз.
         Неусетно се свечери, а ние се прибрахме в хеликоптера и седнахме край камината, приятно унесени в мисли за Земята, където скоро щяхме да бъдем. Оставаха една- две седмици път. Огънят се засилваше и наоколо скоро стана топло и уютно, а ние шестимата извадихме нова бутилка джин, за да се почерпим. Из двата ни хеликоптера кипеше живот. Свободните наши колеги търчаха по любов, а вече изградените двойки се разхождаха насам- натам. За вечертта, която щеше да настъпи скоро беше насрочена дискотека – купон. От базата на драконите идваха дракони на гости на нашия инструктор- дракона Флу и нашите няколко дракона, които пътуваха с нас. Драконите бяха добродушно настроени към нас, а за това, че спасихме 40 души от техните, тепърва щяха да валят похвали. Мъглата навън още не се беше вдигнала, а се стелеше над земята, лишавайки ни от видимост над 50 м., но това сега не беше наша грижа, защото не пътувахме наникъде. Ким се беше настанила до мене, смучеше джин и наблюдаваше картина от тази планета, от TV- каналите в ефира. Бяхме се умълчали унесени в сладка носталгия по Земята, обзети от желанието част по скоро да сме там.
         *
         На следващия ден станах от сън към 10 ч., разсъних се на чешмата и запалих лулата, а Ким свари кафе. Навън все още беше мъгливо, но това не ни пречеше на доброто настроение тази сутрин. Ние шестимата подсилихме огъня в камината и седнахме на по чаша сутришно кафе. Из двата хеликоптера започваше новия ден.
        -Какво ще правим днес?…- попита Джейн.
        -Нямаме задачи, просто ще си почиваме днес!…- каза Браун.
        -Това е добра новина!…- каза Джейн.
        -Ще си изпием кафето и ще излезем навън на разходка!…- каза Браун.
        -Така и ще направим!…- каза Джейн.
         Действително ние шестимата си изпихме кафетата и излязохме навън. Парка край базата не беше оживен. Времето макар и мъгливо беше идеално за разходки. Браун, Джейн и Никита вървяха напред, а ние с Ким и Палма ги следвахме. Тук из парка можеха да се видят растения и животни от тази планета, а някои бяха и хищници, но ние не се страхувахме, а освен това носехме калашниците. До инциденти не се стигаше, защото драконите бяха опитомили повечето животни тук из парка. Както си вървяхме нататък из парка стигнахме до един бар и влязохме в него за да си починем и да чуем това онова от драконите. В бара ни заприказва един от местните хипопотамни хуманоиди.
        -Вие не сте от драконите?…- каза той.
        -Ние сме от Земята, това е адски далеко!…- каза Браун.- С драконите сме във военен съюз!…
        -И ние сме във военен съюз със драконите!…- каза хипопотамния.
        -С какво се занимавате вие?…- попита Браун.
        -Аз съм пилот на транспортна совалка!…- каза хипопотамният.
         Бяхме си поръчали по едно питие и докато се черпехме огледахме присъстващите тук дракони и местни. Разговорите се въртяха около войната със пасарите.
         *
         Вечертта настъпи за нас неусетно. На борда на хеликоптера Dark star беше уредена дискотека- купон. Ние шестимата наминахме там за да видим какво става. Тук се бяха събрали хора и от двата екипажа на хеликоптери, а имаше и дракони и от местните хора. Беше весело и звучеше елитна денс- музика. Ние си взехме по бутилка бира и застанахме настрани да позяпаме. След последното ни скачване към кораба Nissan тук на двата хеликоптера бяхме останали 120 души, ако не броим драконите към нас. Дискотеката се харесваше на хората ни, още повече, че повечето тук бяхме под 35 години. Докато си пийвахме бирата на дансинга се вихреха най- младите из между нас. Ние си бяхме така- обичахме да се веселим с повод и без повод. Аз запалих една лула тютюн и смукнах дима, който избистри мислите ми. Ким беше плътно до мене, а край нас и Палма, която напоследък беше нещо замислена и тъжна.
        -Така се живее!…- каза Ким.- Защо не си правим дискотека всяка вечер?…
        -Когато сме на мисия е по- сложно и често няма как да се прави дискотека!…- казах аз.
        -Снощи до колко часа продължиха?…- попита Палма.
        -Почти до сутринтта!…- каза Браун.- Ставах към 4 ч., а тук все още имаше хора!…
        -Днес също има много хора!… Ще танцуваме ли?…- попита Джейн.
        -Вие вървете, а ние с Алекс ще погледаме оттук!…- каза Браун, а момичетата отидоха на дансинга, където танците вървяха с пълна скорост и сила, а беше едва 17 ч. следобед. Аз забелязах полуоблечени мацки в басейна и привиках Браун да се преместим по- нататък та да ги виждаме. Мацките в басейна бяха радост за очите ни. По- късно се раположихме на една маса до басейна, та да виждаме мацките, а момичетата се върнаха от дансинга поизпотени и щастливи.
        -Пощурувахме си на воля!…- каза Никита.- Остана ли бира, че ожаднях!…
        -Алекс, хайде да излезем малко навън!…- каза Ким.- Нещо ми се разхожда!…
        -Да вървим навън!…- казах аз.
         На входа на хеликоптера имахме двама войника охрана, които ни кимнаха, щом излязохме навън. А там беше почти тъмно, осветено тук- там от улични лампи. Тръгнахме със Ким през парка. Дори в този късен час тук имаше минувачи. По някое време зад нас някой ни викаше. Обърнахме се- беше Палма:
        -Чакайте ме идвам с вас!…- викаше тя, а ние я изчакахме и тримата продължихме нататък. Времето беше приятно, въздухът богат на озон, а миризми на извънземни растения се носеха около нас. Отреща се виждаха светлинките от един жилищен корпус на драконите, а на летището кацаше совалка. Зад нас се виждаха светлинките от нашите два хеликоптера, а встрани имаше ограда, която пазеше базата откъм джунглата.
         По- късно вечертта се прибрахме в каютата, където беше уютно и приятно покрай камината. Докато обсъждахме плановете си, когато се върнем на Земята, Ким свари кафе и се разположихме край камината на сладки приказки и кафе. Аз несмятах тази вечер да излизаме повече навън, освен ако все пак, Ким или Палма не пожелаеха. Отпуснах се в креслото, а Ким до мене слушаше музика и ми се радваше в полумрака. Приятното за очите меко осветление ни настройваше романтично.
         На сутринтта стегнахме редиците си, стегнахме хеликоптерите и насрочихме старт към Седмата планета, където ни чакаше кораба Nissan. Драконите ни обсипаха с подаръци на тръгване. Когато излетяхме от 14- та планета навън още беше тъмно. Аз се бях наспал добре и пушех край камината, а Ким и Палма шетаха наоколо. Скоро щеше да е готова закуската, която те приготвяха за нас шестимата. Докато пиех сутрешното си кафе и пушех лула се бях замислил за Земята. Сега, когато отиването ни там щеше скоро да се осъществи всеки си кроеше плановете, как да си прекара времето като пристигнем там. Лично аз исках да срещна своите роднини и приятели от родния си град. Дали щяхме да успеем да видим близките си още не се знаеше. Всичко зависеше от това, колко време ще ни се отпусне да бъдем извън кораба. Отдавна не бяхме се връщали и на третия спътник на Юпитер,където беше нашата основна база и дом, там откъдето започна всичко. Нашата революция, която започна от третия спътник се беше увенчала само временно със успех. Робството беше отменено само на хартия, а с течение на времето се разбра, че всичко си е по- старому. Робовладелците не искаха и да чуят за свобода на робите си. Двата ни хеликоптера бяха отново скачени и така летяхме напред по сложната траектория, която щеше да ни върне на Седмата планета. В района не беше изключено да има пасарски кораби и затова ние внимавахме пределно. Ако имахме добър късмет за 4- 5 дни щяхме да достигнем Седмата планета от системата Doritx. В каютата беше уютно и приятно. Хеликоптерът ни беше превъзходна машина, която винаги държахме заредена със достатъчно вода, храна и гориво. С добре заредена машина можеше да се лети 10 години в открит космос, но ние рядко използвахме до край запасите, а постоянно добавяхме към тях храна, вода и гориво, където и да кацнехме. Такава беше стратегията и на кораба ни- Nissan. В следобеда си бях поспал няколко часа, а когато пак се събудих на борда на хеликоптера беше вечер. Ким ми свари кафе и след като се наплисках с вода на чешмата, седнах край камината и запалих лулата. В близките часове ни предстоеше да минем наблизо край междинна база на драконите. Това съоръжение се ползваше от редица извънземни цивилизации за търговия и туризъм, както и за военно сътрудничество. Докато стигнехме до междинната станция с Ким се изтегнахме в двойното кресло, а аз макар и сънлив все още надавах ухо към разговора на дежурните с операторите на междинната станция, които казваха, че наблизо няма пасарски кораби. За вечертта на борда ни отново беше насрочен купон- дискотека за двата екипажа на нашите скачени хеликоптери. Тъй като ни предстоеше кацане на междинната станция по- късно щяхме да разделим хеликоптерите за да кацнем там, а с временен тунел щяхме да ги свържем помежду им и с дока на станцията.
        -Поспа ли си добре?…- ме попита Ким, днес по- очарователна от всякога.
        -О, поспах си чудесно!…- казах аз, а тя ми сипа още една чаша горещо, горчиво кафе, което щеше да ме ободри и разсъни напълно.
        -Значи имаме 5- 6 дни до Седмата планета?…- попита Палма, която напоследък беше нещо разсеяна и все допускаше смешни грешки, дори във всекидневните си дела. Според някои от нас, тя или беше влюбена, или имаше лош период.
        -Правилно си забелязала!…- каза Браун.- До 6 дена ще бъдем на Седмата планета, където ни чака кораба Nissan, скачваме се и продължаваме към Земята!…
        -Направо нямам търпение повече да чакам това!…- каза Палма. – Някой знае ли откога не сме били на Земята?…
        -Това е малко относително, но не сме били от няколко месеца там!…- каза Браун, който също като мене пушеше лула с чаша кафе и наблюдаваше TV- канала на междинната станция, където вървеше програма за улеснение на туристите и търговците, които с енамираха на станцията. Това беше огромно съоръжение, което се самоиздържаше със оранжерии и слънчеви колектори, като отвън се носеше предимно вода. Междинната станция вече се виждаше и с просто око, като нейните светлинки блещукаха в мрака. Аз се изправих до люка и погледнах навън с телескопа. Съоръжението беше внушително с размерите си, а наоколо сновяха стотици кораби- военни, търговски, туристически, пътнически и частни. Ким се размърда до мене и каза:
        -Искате ли да идем на басейна?…
        -Добра идея!…- каза Палма.
        -Чакайте!… На мене н еми с еходи там!…- казах аз.
        -На тебе не ти с еходи там, но на нас ни се ходи!…- каза Ким.
        -Вървете, аз ще дойда по- късно!…- казах аз.
        -Ще те чакаме там!…- каза Ким и речено- сторено петимата станаха и тръгнаха към вратата, а аз останах в усамотение и своите мисли, които днес бяха леко празнични.
         Тъкмо петимата бяха излезли от каютата, когато се почви Поки- нашата извънземна котка. Поки си беше сглобил с наша помощ малък космически кораб и често си летеше извън стандартната ни траектория на полета. И сега Поки се връщаше от свое малко пътешествие, зареден със емоции от видяното, с много и разнообразна информация и малко поизморен. С Поки си побъбрихме над неговите нови пътешествия, а той беше силно впечатлен от преживяното. По- късно, когато Поки се унесе в дрямка на своето легълце, аз пуснах неговите филмчета от последното му пътешествие и се загледах в тях, с лулата в ръка и отворена бутилка джин.
         *
         В близките часове кацнахме на указания ни док към междинната станция на драконите. Както беше планирано свързахме двата хеликоптера помежду им с тунел, който имаше връзка и към дока. На борда започваше купона- дискотека, а ние шестимата излязохме из станцията на покупки и на разходка, докато войници от нашите зареждаха кораба с пресни хранителни запаси и гориво. От първия коридор лесно намерихме асансьор към търговския корпус. Тук имаше всякакви стоки, дори такива, каквито не бяхме и сънували. Мотахме се с часове от магазин на магазин, а имаше толкова неща за разглеждане… Формите на живот, които видяхме тук бяха най- разнообразни. А освен според вида си, тук имаше и най- различни според своя материален и социален статус. Видяхме особено богати финансово особи, които бяха скъпо облечени и имаха скъпи кораби, та дори и роби, видяхме и скитници, които гледаха къде да се свият на по- топло и откъде да вземат малко вода и парче хляб. А според вътрешната енергия тук имаше слаби индивиди с едва мъждукащо биополе, както и изключително силни биологически същества, които кипяха от енергията, например- джадаите, които срещнахме тук. Джадаите, които бяха тука със свой кораб бяха близо 200, а те бяха във военен съюз със драконите, макар и тяхната история да беше съвсем различна от тази на драконите, все пак те си общуваха и заедно обмисляха въпросите около Галактическата Империя, която драконите не признаваха… Но това беше друга история… Ние шестимата- Браун, аз (Алекс), Джейн, Никита, Палма и Ким се прибирахме обратно към хеликоптерите със контейнер стоки, все интересни, които два робота от нашите тикаха на колела след нас. Сигурно със дни щяхме да разглеждаме тези стоки, а някои от тях щяхме да приемем на въоръжение за екипажа си, както на хеликоптерите, така и за кораба Nissan, към който бяхме зачислени. Това бяха хитроумни машинки, които щяха да влязат в екипировката на униформите и гайвърите ни (скафандри, които в сгънат вид заемат място колкото кутийка към униформата, това от извънземни технологии). На борда на двата хеликоптера кипеше купона- дискотека, когато ние се върнахме там. Имахме хора и из станцията, но повечето си бяха на борда. Петимата дракони от състава на нашите хеликоптери бяха отишли на съвещание при своите. При пътуването ни до Земята, което ни предстоеше с нас щеше да дойде малка група дракони, които искаха да видят Земята, а сред тях беше и нашия извънземен инструктор- Флу.
         *
         Събудих се чак в следобеда на другия ден. Ким и Палма шетаха из каютата, а Браун и момичетата бяха седнали край камината на кафе. Аз си измих очите и запалих една лула, а Ким ми сипа кафе. Бях си поспал донасита, а сега денят ми започваше. Намирахме се на дока в междинната станция на драконите, на която попаднахме по пътя си. Мнозина от нашите колеги бяха излязли на разходка из станцията, а ние имахме цял контейнер със интересни стоки, които трябваше да разгледаме днес. Държахме го в съседното помещение за багаж. Докато си пушех лулата си пуснах кртина от станцията. Тук имаше над 200 кораба и най- различни извънземни видове. Загледах се в картината, а звуците, издавани от извънземните ми се сториха странно познати, кой знае защо. Преводачът разказваше какво си говорят извънземните, а това бяха обичайните разговори, каквито всички ние водим по някое време от живота си, излизайки на пазар или отивайки на туристическа екскурзия. По- късно двамата с Ким излязохме из хеликоптера на разходка. Нашите колеги бяха радостни от мисълтта, че скоро ще пътуваме към Земята, а почивката, която вече започваше им идваше добре дошла. Из коридорите на хеликоптера се разхождаха и дракони. Нашият извънземен инструктор Флу събираше компания за предстоящото ни пътуване до Земята.
        -Да надникнем в бара!…- каза Ким.
        -Добре, да надникнем там!…- съгласих се аз.
         В бара и на басейна там, имаше към 40 души, които си правеха скара- бира купон. Взехме и ние с Ким по една бира и чиния със мръфки и седнахме край басейна, за да позяпам поразголени красавици. Ким нямаше нищо против това ми увлечение, което всъщност беше нещо съвсем нормално за един мъж. Биричката ми дойде добре, а мръфките бяха добре изпечени и вкусни. Докато си похапвах аз не свалях поглед от мацките в басейна. Разбира се познавах всички от тях, но не бяхме близки. По корабите имаше система, в която някои връзки се оставяха за по- нататъка, за по- подходящ случай, или когато това се наложеше да стане. Това беше стратегия на запознанствата в среда на космически полети, разработена от нашите психолози. Ким ме сръчка и каза:
        -Хей, остави си някое гадже за по- късно!… Ще ти омръзнат по- бързо отколкото подозираш!…
        -Ей пък и ти!…- казах аз.- Нищо няма да ми омръзне!…
        -Като виждам как ги гледаш, досущ като невидял мацки!…- каза тя.
         Разбира се това бяха само закачки, Ким ме уважаваше и обичаше достатъчно силно, та да ми се обиди за нещо. Но аз продължих да зяпам мацките в басейна и да смуча бира до насита. По- късно двамата с Ким излязохме из станцията, и двамата развеселени и в добро настроение, но здраво стиснали автоматите, защото из космоса, нищо не се знаеше. Докато се разхождахме двамата с Ким изминаха няколко часа. Обиколихме няколко барчета и отново магазините, но този път не пазарувахме. Като се завърнахме на хеликоптера, тук вече течеше следващия купон- дискотека. Прибрахме се в каютата и се тръшнахме на двойното кресло до камината. Браун и момичетата ги нямаше тук, а Поки майстореше нещо в ъгъла си. За сутринтта беше насрочен час за излитането ни нататъка към Седма планета. Част от войниците се захванаха да подготвят хеликоптерите за старта, а по- късно и те щяха да идат на купона. Ние с Ким си седяхме край камината приятно усамотени в полумрака. Бяхме си пуснали тиха музика, а Поки се занимаваше със новото си изобретение, което сега беше още във тайна.
         *
         В 4 ч. сутринтта двата хеликоптера излетяхме от междинната станция на драконите към планета 7. С нас бяхме взели екип на инструктора Флу от неколцина дракони, които щяха да пътуват с нас до Земята. Аз пушех лула, а Ким скоро свари и кафе. До дежурството ни на мостика имахме 10 часа, време да се помотаем и да поспим още. Хеликоптерите прелитаха през зона на активни метиоритни потоци, които ни караха да бъдем със повишено внимание. Седяхме двамата с Ким край камината и сърбахме кафе с по една лула тютюн.
        -Скоро ще си бъдем на Земята!…- каза Ким.- Къде ще отидем?…
        -Аз искам да видя роднините си и старите приятели!…- казах аз.
        -Аз пък искам да отидем шестимата в Париж!…- каза тя.
        -Ще видим дали ще успеем да идем там!…- казах аз.
         Седяхме прегърнати в полумрака, а огъня в камината вече се беше разгорял и приятно ни стопляше. На екрана пред себе си наблюдавах радара на хеликоптера. Метеоритните рояци бяха навсякъде около нас. Хеликоптерите разбира се имаха мощно защитно поле около себе си, което можеше да унищожи метеорити, достигнали до нас, но беше по- добре да ги заобикаляме за по- голяма безопасност. Бях се удремал, когато Браун и момичетата се завърнаха.
        -Къде ходите?…- попита ги Ким.
        -Пихме по чай на бара!…- каза Джейн.- Правим разпределение на времето, когато достигнем Земята, с хеликоптрите ще обиколим роднините на повечето от нас!… Според графика ще успеем за около месец…
        -А неможе ли всеки сам да се спасява там?...- попита Ким.
        -Имало някакви инструкции на драконите за ненапускане на кораба и хеликоперите!…- каза Джейн.
        -Ясно!…- кимна Ким.
         Нашата извънземна котка Поки ни приближи и се протегна. Тя имаше добре оформени ръчички с които можеше да се справя като нас хората.
        -Хубаво място ли е това- Земята?…- попита Поки.
        -Да, Земята е хубаво място!…- каза Ким.- Там сме се родили!… Но за съжаление от известно време при нас се възроди робството… И ние се възбунтувахме срешу това!… А после ни нападнаха пасарите… А после се включихме в AFJ, това е агенцията, за която работим, ако не си разбрал!… А драконите са най- могъщата цивилизация в Млечния път!..
         Поки кимна и се намести на топло, сви се на топка и каза:
        -Ще поспя малко!…
         По обедно време на радарите ни се появи обект, вероятно кораб, който щеше да мине на 15 минути, най- близко разстояние от нас и да можем да осъществим контакт за около 5 минути. Надявахме се това да не е пасарски кораб и изчаквахме момента на доближаване, когато щяхме да разменим информация с него. До този момент оставаха два часа. Вместо да гадаем какъв ли е този обект, ние отдалеко започнахме да го сканираме. Резултатите от сканирането щяха да бъдат готови скоро. Аз пушех лулата си и се опитвах да не мисля какъв е обекта, още повече, че щяхме само да минем покрай него и то за кратко време. Скоро разбрахме по формата на кораба към коя цивилизация принадлежеше той, а базата данни, с която разполагахме беше богата- базата данни на драконите. Разминавахме се със едни скитащи същества, които бяха регистрирани като F2.167,028 в базата данни. Гледахме техния външен вид на екраните си и се опитвахме да разберем какво преставляват те. За петте минути време изстреляхме голям обем информация за нас и AFJ, а това което получихме в отговор беше доста обемисто. Накратко контактът беше осъществен, въпреки нищожното време с което разполагахме. Оттук- нататък нашите анализатори щяха да преглеждат изпратената информация съвсем подробно, извличайки опит и мъдрост от всяка секунда запис.
         Бях излязъл из хеликоптера на разходка, сам без Ким. Крачех из коридорите с лулата в ръка и се опитвах да не мисля много- много. Почти час бях си разсъждавал по въпроса за контактите между цивилизациите. За съжаление повечето от контактите завършваха със война, поне такава беше статистиката. Изключение правеха драконите, които избягваха военни конфликти, при все, че вече имаха отворени стотици огнища на военни действия. Неусетно се озовах в бара. Тук имаше трийсетина души и десетина в басейна, които бяха едно до друго, с оранжерията в третия ъгъл. На бара беше Соня. Кимнах й, а тя попита:
        -Какво да бъде, Алекс?…
        -Кафе и пепси!…- казах аз.- Как е днес?…
        -Все същото…- каза тя.- Чакам да ме смени Сюзън, та да си поспя…
         Помълчахме си със Соня, а войничетата край нас надигаха бирите и се радваха на новината, че пътуваме към Земята. За някои от тях нямаше да има следваща мисия- имаше няколко души, които се отказваха от членството си във AFJ. Тук при Соня в бара ме завари инструктора Флу. Той дойде със още двама дракона, кимна и попита:
        -Да поседнем при тебе, Алекс?…
        -Да, заповядайте!…- кимнах аз.
         Драконите при все, че владееха телепатия бяха доста контактни същества и много разговорливи. Опасявах се, че сега ще ми изнесат някоя лекция, но нищо подобно не се случи. Те си обядваха най- спокойно и обсъждаха войната със пасарите. Аз приключих със кафето си и станах да вървя нататъка, кимвайки на драконите и на Соня на тръгване. От басейна се отбих в лабораторията. Тук освен Хенсън и екипа му работеше и паячето Кю, таранрула, голяма колкото длан, но със големи научни възможности. Кимнах на Хенсън, а той тъкмо изследваше поредните проби от склада на лабораторията. Така правехме със всички проби, взети от чужди места.
        -Какво става, Алекс?…- попита ме Хенсън, щом влязох.
        -Разхождам се из хеликоптера, та рекох да мина и от тук!…- казах аз.
         Със Хенсън ни правеше близки една акция в която участвахме двамата и тогава едва оцеляхме, но до последно се държахме един за друг. Понякога, но не често минавах оттук за да го видя и да си спомним за тогава.
        -Как я карате, Алекс?…- попита той.
        -Всичко е нормално, Хенсън!… - казах аз и запалих лулата си.
         Поседях при Хенсън близо час, а когато се прибрах в каютата ни, Ким беше сварила кафе. Шестимата бяхме седнали край камината на кафе и се топлехме в хладното утро.
         *
         Шестте дена изминаха неусетно, а един слънчев ден приземихме двата хеликоптера на площадката за кацане в базата на драконите на планета 7. Тук ни чакаха с кораба Nissan за да отпътуваме към Земята. Докато течаха последните проверки на кораба, преди старта аз побързах да ида при Рорри и сина ни Джейсън. Не помнех откога не сме се виждали. В каютата ни всичко беше нормално, а сина ми си играеше в симулатора. Развълнувах се от тази среща и прекарах няколко часа с тях. Беше един следобед, когато тримата излязохме да се разходим из близкия парк. Джейсън можеше да върви сам, а със приказките добре се справяше. Рорри знаеше, че имам и други връзки, но изобщо не ми говореше на тази тема. За нея сина ни беше най- важното сега. А той ме беше хванал за ръка и ме разпитваше къде съм ходил. Докато му разказвах, Рорри се подсмихваше на моите наивни обяснения- сина ни добре разбираше и без да му се обяснява по детскиму. Като се прибрахме в каютата тук бяха Браун, Джейн и Никита. Между нашите каюти имаше само една преграда, която вдигнахме за да бъдем отново всички заедно. Хеликоптерите час след това бяха скачени към кораба и чакахме разрешение за старта към планетата на драконите Orixon 2.
         От седмата планета излетяхме със кораба Nissan и 300 души на борда в същия следобед. На два часа от планета 7 драконите ни отвориха “портал на измеренията”, през който прелетяхме за да попаднем край планета Orixon 2. В този следобед аз седях край камината в общата ни каюта и пушех лула. Край мене бяха Ким и Палма, а Рорри се занимаваше със сина ми. Бяхме само на два часа полет до Orixon 2, а там нямаше да ни бавят. Щяхме да вземем товар за към Земята, както и малка компания дракони, изразили желание да посетят Земята.
         *
         Беше първата вечер, откакто летяхме към Земята със кораба Nissan. На борда на тази супермашина летяхме над 300 души сред които и малка група дракони, водени от нашия инструктор Флу. Беше изминало доста време откакто двата хеликоптера не бяха се скачвали към кораба и сега екипажите се разхождаха из кораба за да видят приятелите си. За вечертта беше насрочен купон в бара на кораба, съответно всички тръпнеха от очакване, а най- нетърпеливите вече бяха на питие там и помагаха да се подреди обстановката. Ние шестимата, Рорри, Джейсън и Поки си бяхме в каютата край камината и си припомняхме всичко отначало- как тръгнахме към Третия спътник на Юпитер, бягайки от робството на Земята, как по- късно ни нападнаха пасарите, как открихме “портал на измеренията” и се срещнахме за първи път със драконите… Бях запалил лулата си и отпивах чай, а Ким се беше пльоснала у мене и пиеше пепси. Тази вечер повечето разговори се въртяха около темата за Земята и скорошното ни пристигане там. Очакванията на повечето от нас бяха да се срещнат със своите близки и приятели там, но без да забравяме, че робството за съжаление не беше премахнато, както се заблудихме по някое време. Робовладелците бяха ни заблудили с празни обещания, които не издържаха и един месец, преди отново всичко да си тръгне по утъпкания път на робството. Разбира се ние бяхме успели да оттървем от робство хиляди земляни, които се заселиха на третия спътник на Юпитер, където имахме своя свободна колония на собствен парцел земя… Според предварителните изчисления имахме няколко часа до поредния “портал на измеренията”, който ни бяха отворили драконите. Оттатък тунела ни чакаше Слънчевата система, по- точно щяхме да излезем на пет часа полет от Юпитер. Нататък до Земята имахме десетина дни. Толкова щяхме да прекараме и в “тунела на измеренията”, който според нас беше нещо като светлинна скорост, но драконите имаха други понятия за това явление и старателно не ни въвеждаха в подробности.
        -Да се поразходим!…- каза Ким.
        -Да се поразходим, тука е доста по- широко!…- съгласих се аз.
        Корабът Nissan беше наистина огромен. Тристате души просто се губеха сред неговите корпуси, направен да издържа на далечни полети, със продължителна липса на прясна храна и вода, да издържа на екстремни атмосферни условия и полета, каквито можеше да се налучкат из космоса. Крачехме двамата с Ким из коридорите на кораба, а наоколо срещахме свои колеги, повечето от които знаехме само по физиономия заради онази стратегия на продължителните полети, според която, някои запознанства се оставяха на заден план докато не дойдат лоши дни…
        -В бара сега е блъсканица!…- каза тя.- Да се разходим по коридорите по- добре!…
        -Както кажеш!…- съгласих се аз.
         По някое време край нас притича Поки:
        -Хей, къде сте тръгнали?…- попита извънземната котка.
        -Разхождаме се, а ти?…
        -Замисляме нещо със Кю… Хайде, че бързам!…- каза Поки и ни отмина.
        Кю (извънземна тарантула, с една педя големина) беше известен не само със невероятните си познания, но и със реални изобретения и стратегии, с които ни изненадваше често. Това не беше първото събиране на Поки и Кю на едно място. Явно ни предстояха новини от тях.
         *
         Една от следващите вечери на борда на космическия кораб Nissan аз пушех лула край камината в каютата ни, а Ким тъкмо беше сварила кафе. Чувствахме се превъзходно, на път към Земята. Вече бяхме в Слънчевата система, след прехода през “тунела на измеренията”. Тук далече не всичко беше идеално. Наоколо кръжаха пасарски кораби, които наши колеги от AFJ държаха на разстояние от планетите в системата. Корабите на AFJ бяха също наоколо, а нашия командир Манхатън разговаряше на дълго и широко със свои приятели из тях. Новините за Земята бяха добри, в момента там нямаше никакви пасари. Скоро прелетяхме край Луната и наближавахме Земята. Статуса на AFJ, нямаше как да не респектира робовладелците, но те се отнасяха към нас като поредното нещо, което може да се купи. Обаче ние се финансирахме не от Земята, а от драконите. От нашите колеги почти нямаше такива, които да не осъждат робството, което се ширеше на Земята. Същата вечер се приземихме със кораба на специален полигон на AFJ край Мюнхен. Хем ни беше весело, хем тъжно. По това време на денонощието робите си бяха по квартирите и вечеряха. Ние шестимата още с пристигането си разговаряхме по телефона с близки и роднини, с приятелите си и колегите си. Графикът за посещения обаче беше сложен. Нямаше как да напуснем кораба всички наведнъж. Моя ред идваше след седмица, а аз вече уговарях срещите си. Освен родителите си имах да виждам братовчеди и братовчедки и други роднини. Бяхме намислили шестимата да вземем малък джет от кораба и да си наобиколим хората, когато ни разрешаха. Радостта ни от завръщането ни на Земята бледнееше след като си спомнихме, че тука е робство. Хората работеха по 18- 20 часа на денонощие, почти без заплащане. Някои робовладелци бяха подсигурили дори квартири на робите си, за да им плащат още по- малко за труда. Нерадостната обстановка ни припомни близкото минало, когато основахме свободната земна колония на третия спътник на Юпитер. Тук на борда на кораба Nissan вече замисляхме как да отведем своите хора до колонията на третия спътник. Някои от нас вече правеха списъци и задвижваха проблема нататък към неговото решаване. Докато си пушех лулата и пиех кафе, ние шестимата правехме совя график на срещите си. Имахме роднини предимно в Европа и Съединените щати. Но ние отидохме още по- далече, наехме малък кораб с който щяхме да отведем своите до третия спътник на Юпитер, където те щяха да се радват на свобода…
         *
         На Земята изкарахме близо месец. През това време уредихме отвеждането на нашите роднини до Третия спътник на Юпитер. Стартирахме заедно в един сумрачен и мъглив ден. Това, което успяхме да направим за роднините си ни радваше, но нашата връзка със Земята все повече изтъняваше. Няколко часа след старта седяхме шестимата край камината в каютата си, а аз пушех лула. Почивката ни на родната планета не беше това, което бяхме мечтали. Факта, че тук е робство ни убиваше настроението и отново ни завладяваха носталгични спомени от времената, преди робството. Ким, която се беше излегнала до мене в двойното кресло каза:
        -Успяхме да отведем оттук роднините си!… Това е голям успех!…
        -Драконите бяха така добри да ни осигурят свободен кораб!…- каза Палма.
         В това време Джейн донесе прясно кафе в голям термус и ни сипа по чашите.
        -Не беше тази отпуска, за която си мислехме, нали?…- каза Никита.
        -Не!… Безспорно сме забравили усещането си за Земята!… Тук са настъпили сурови времена!…- каза Браун.
        -Така е по- добре!… По- малко ще ни липсва!…- каза Палма.
        -На дали по- малко ще ни липсва!… Откакто се отстранихме от бунтовническия си живот, тук няма кой да движи нещата!...- каза Браун.
        -Сами си избрахме да служим във AFJ!…- каза Ким.
         Тук замълчахме, чувствайки се неловко, че сме се отклонили от бунтовническите си планове за освобождаването на Земята от робството. В началото, когато ние се събрахме и всичко, каквото превихме след това, ние бяхме заклети бунтовници, но ни привлякоха във AFJ и с това стана невъзможно да работим за Земята, по- точно за освобождаването й от робовладелците. По тази тема често спорехме, но ни успокояваше мисълта, че всичко е под контрол- драконите правеха всичко за да освободят Земята, а щом те се занимаваха с това, то ние можеше да сме спокойни по този въпрос.
         *
         Свободната земна колония на третия спътник ни посрещна със мъгливо време. Приземихме двата кораба на космодрума, а докато нашите роднини получаваха инструкции за новия си живот, аз пушех лула и си мислех по своите си неща, а Ким се беше сгушила у мене и смучеше пепси. Колонията се беше разрастнала бързо. Тук край реката вече имаше цял град от стабилни крепости по средновековен дизайн, но изпълнени със всички удобства на съвременната архитектура. Едва сега си отдъхнехме- нашите най- близки вече не бяха роби, а тук ги очакваше щастлив живот. Тук на третия спътник на Юпитер пасари не бяха идвали скоро, но колонията разполагаше с отбранителна система и бяха взети всички мерки за сигурност. Едновременно беше вървял и строежа на подводния град в устието на реката към морето. Това беше спасително убежище, в случй, че пасарите превземат спътника. Смятахме да поостанем известно време тук в земната колония, но нашия инструктор напираше да ни даде нова задача. Според него губехме форма със всеки ден почивка, а това можеше да ни спъне във бъдеще. Два часа след кацането ни, ние шстимата излязохме на разходка из парковете на колонията. Аз минах край каютата на Рорри и Джейсън- моя син и ги взех със нас. Из парка беше приятно, въпреки мъглата, а времето беше такова, че не се знаеше сутрин ли е, вечер ли е. Разхождахме се повече от час там, а моя син беше любопитен да му обяснявам какво е това място. Обясних му, че това е неговия роден град на третия спътник на Марс,а той беше много изненадан, че не се е родил на Земята, както другите. Когато се прибрахме на борда на кораба Nissan, вече се свечеряваше. За вечертта беше насрочен скара- бира купон със отворени врати. В корпус Едно на колонията също щеше да има купон, а оттам ни деляха двайсетина метра, което предполагаше голямо раздвижване на населението. Двамата със Ким не се прибрахме веднага в каютата, а се отклонихме към бордовия бар с басейна. Доста време преди обявеното тука вече имаше нетърпеливци започващи скара- бира купона. Ние двамата също си взехме по халба бира и голяма, сочна пържола и се настанихме да погледаме къпещите се в басейна.
        -Привързах се към този кораб!…- сподели Ким.- Вече ми е като роден дом!…
        -И аз съм така!…- казах аз.- Не заменям това място за нищо на света!…
         Из бара беше гъмжило още преди обявения час. Тук имаше към стотина души, повечето дошли от крепостите на колонията. Тук бяха дошли и наши роднини, искащи да разберат що за свят е това, където все още няма робство, а купоните са безплатни. Развеселени и доволни от живота си, двамата с Ким крачехме из коридорите на кораба, прибирайки се в каютата.
        -Все по- малко неща ни свързват със Земята, не мислиш ли?…- каза тя.
        -Е, това все пак си остава нашата родна планета!…- казах аз.
         *
         В земната колония постояхме няколко дни. А във вечерта на нашето отлитане на борда на космическия кораб се събрахме всичките 300 души, определени за екипаж на кораба, а сред нас и десетина дракони, дошли до тук с нас, за да видят Земята и да добичт по- ясна представа за нашия свят. Минути преди обявения старт над колонията се сипеше проливен дъжд. Сбогувахме се с близките и приятелите си, оставащи в колонията и се настанихме по местата си, чакайки излитането. Стартът беше даден със половин час закъснение. Вече високо в небесата на спътника, аз разкопчах коланите и запалих лулата си. Ким стана да свари кафе, а в камината приятно бумтеше огън. Палма беше от дясната ми страна и тъкмо гледаше един от новите филми в колекцията ни. Браун се беше удрямъл, а Джейн и Никита станаха за да приготвят вечеря за шестимата. Аз отново се забутах в мислите си, витаещи из спомените ми. Те бяха свързани с реалността на Земята и нашата мечта- да я видим свободна. Докато летяхме към Orixon 2, имахме пет дни време да се наспим и да се посготвим за нови мисии. Войниците стягаха двата хеликоптера, джетовете и системите на кораба. Някъде по пътя щяхме да дозаредим гориво, вода и храна, защото запасите ни бяха понамалели през последния месец. Ние не чакахме наготово да ни предложат мисия, а се заехме да проучваме по- належащите предложения за мисии от базата данни, изпратени ни от драконите. Тежката дума за избора падаше разбира се върху инструктора Флу и командира ни- Манхатън.
         Една вечер, когато тъкмо приближавахме междинна станция по курса си, аз пушех в компанията на моите хора край камината. Беше приятно и топло. Леко осветено и звучеше тиха музика, а Ким се беше сгушила у мене. Бяхме излезли от “тунела на измеренията”, който драконите ни отвориха, преди няколко часа. Това беше системата Tolix, състояща се от 4 звезди и 145 други обекти.
        -Ще спираме ли на тази междинна станция?…- попита Палма.
        -Да, ще спрем!…- каза Браун.
        -Ще сваря кафе!…- каза Джейн.
         Аз смукнах от лулата си и погледнах картината от станцията. Проверката за пасари показа, че тук ги няма, за наш късмет. Станцията беше огромно съоръжение дело на съюзническите усилия на четири цивилизации, населяващи близките планети. Тук драконите бяха идвали само за броени часове, летейки навътре в системата Tolix. Ние щяхме да бъдем първите, които са се наели да изучават тази система. Докато изучавах местните видове, които виждах на екрана, кафето беше готово и всички ние си взехме чашите, които Джейн напълни с кафе. Пушех лулата си на чаша кафе, а Ким до мене се умилкваше ,доволна от близостта ни. Предстоеше ни да кацнем в тази станция.
         Беше следобеда на другия ден. Аз пушех лула край камината, а Ким вареше кафе. Имахме два екипа войници, които бяха излезли на разузнаване из станцията. Останалите спяха, преди да ни потрябват. Из станцията имаше над 60 форми на живот, някои от които не фигурираха в архивите на драконите, т.е. ние щяхме да попълваме информацията за тях. Ким се върна с термуса кафе и седна при мене. Браун и момичетата бяха излезли из кораба, а Поки майстореше нещо в ъгъла си.
        -Ще се разходим ли после из станцията, Алекс?…- попита Ким.
        -Разбира се!…- казах аз.- Трябва да снимаме колкото може повече филми из станцията!… Задачата включва и нас с тебе!…
        -Чудесно!… Значи ще се разходим!…- каза Ким.
        -Ще се разходим, нали ти казвам!…- казаха аз.- Изпиваме си кафетата и отиваме!… И без това се заседяхме тука, а аз проспах целия ден!…
         Така и направихме. Щом излязохме от кораба веднага ни подхванаха група изгладнели скитници от местните видове, които искаха храна. Храна нямахме, но им броихме джобни, колкото за една вечеря в закусвалнята наблизо. Сетне се забързахме из тунела към търговския център. По пътя и през цялото време снимахме и картина и говор и мислите на околните. Материалите бяха за нашите анализатори на борда на кораба, които щяха да извличат информация от всяко късче филм. Тук, както из стотиците станции, през които бяхме минали, имаше всякакви извънземни. И богати и бедни, от близо и далече. По доковете видяхме и луксозни кораби, излъскани до блясък, както и строшени дрошки, които едва ли щяха да стигнат там, за където бяха тръгнали. Бяхме из станцията вече трети час, когато се отбихме да починем в едно барче. Разговорите на местните вече не ни изглеждаха толкова неясни, а външния им вид все по- малко ни впечатляваше. Това бяха хуманоиди- змии. В барчето изсърбахме по една гореща супа и си взехме джинс тоник, докато почиваме.
        -После накъде?…- попита Ким.
        -Ще ми се да надзърнем в онзи корпус на изток!…- казах аз.
        -Да не загазим, нещо там?!…- каза тя.
        -Едва ли!… Струва си да опитаме!…- казах аз.
         В барчето беше приятно и имаше достатъчно въздух, а ние си сръбвахме джин и хвърляхме по един поглед нататък към източния корпус, който виждахме през прозореца.
         Източният корпус беше обгърнат в мистерия. Ние не видяхме някой да влиза там, нито да излиза, а когато доближихме до него се появиха четирима униформени:
        -Хей вие двамата!… Какво сте намислили?!… Тук е секретна зона!…
        -Извинявайте, сър!… Помислихме това за търговски център!…
        -Напуснете веднага зоната!…
        -Да сър!… Отиваме си!…- казах аз.
         Веднага след този неуспешен наш опит да видим какво има там, ние се върнахме на борда на кораба, но ни глождеше мисълта, какво ли можеше да има в онзи корпус.
         Следобедът си отиваше, а ние шестимата отново се бяхме събрали около камината и пушехме. Очаквахме всеки момент да продължим полета нататъка из системата Tolix. Филмите направени през този ден бяха обемиста информация, която щяхме да анализираме по пътя нататък, докато този свят ни се избистри. Едно нещо вече ни беше ясно- тука преобладваха змиеобразните хуманоиди, като водеща форма на живот. Отлетяхме от тази междинна станция към 17 ч. вечертта. Аз се излегнах в койката си малко да подремна, а Ким се шмугна при мене.
         Станахме от сън към 22 ч., а в каютата беше странно тихо- нямаше никого.
        -Какво става?…- попита Ким.
        -Нищо!… Просто няма никого!…- казах аз.
        -Май сме си поспали?…- попита тя.
        -А, да!…- казах аз.
         Докато се плисках на чешмата и стягах униформата си, Ким свари кафе. Корабът напредваше към планета 10 по курса ни. Tolix 10 както беше регистрирана в компютъра ни обещаваше да бъде интересна планета. Аз заплих лулата си с тютюн и се заех да нахвърлям дървета и въглища в камината. Скоро кафето беше готово и с Ким седнахме край камината на чаша кафе и тютюн. Докато проверявах колко път имаме до Tolix 10, видях, че съвсем наблизо се намира една от луните й- Tolix 10.3. Това ще рече: третата луна на десетата планета, както беше регистрирано това из нашите компютри. Луната беше само на три часа от нас и аз предусещах скорошни разходки по тази луна. Кафето беше чудесно, а Ким по- очарователна от всякога. Тя поглеждаше през рамо в моя екран и накрая попита:
        -Какво има да става, а аз незнам?…
        -Приближаваме една от луните на десетата планета!…
        -Чудесно!… Направо усещам как се разхождам по лунния пясък!…- каза тя.
        -И аз за това си точех зъбите!… Тук е уютно, но понякога омръзва, нали!…- казах аз.
        -Да, понякога омръзва!…- каза тя.
        Отпивахме от кафето си и пушехме, а из коридора се чуваше движението на наши колеги. Скоро в каютата се завърна Палма. Тя си сипа кафе и седна при нас.
        -Бях в бара!…- каза тя.- Там е весело!… А вие напсхте ли се?…
        -Поспахме си добре!…- казах аз.
         Палма погледна екрана и щом видя луната там каза:
        -След 3ч. и 15 мин. Ще сме на луната!… А какво имаме из архивите за нея?…
        -Нищо!… Просто драконите не са събирали информация за тази луна!…- казах аз.
         Замълчахме загледани в картината, а скенера показваше добра гравитация там, както и наличието на градове със сравнително добра атмосфера. Предусетили скорошна разходка тримата се загледахме още по- внимателно в картинките. Както беше по правилника напред беше изпратен малък екип с малък джет. Четирима войника щяха да кацнат там преди нас и да докладват каква е ситуацията. По всяка вероятност те вече сигурно бяха кацнали на тази луна. Докато изчаквахме доклада им, Палма свари грог. Бяхме понастинали на Земята, отвикнали на живота на открито. Скоро се завърнаха Браун, Джейн и Никита. Прегърнали през кръста своя кавалер те изглеждаха щастливи и силно алкохолизирани. Браун за разлика от тях не беше опитвал алкохол или поне не му личеше. Дамите се натръшкаха по койките си, а Браун взе да се съблича.
        -Има ли някой в банята?…- попита той.
        -Не.- казах аз.
         Докладът на четиримата пионери дойде скоро. Накратко бяха слезли от джета и обикаляха по улиците на някакъв град. Нищо особено не се забелязвало. Въздухът- малко разреден. Температура –5 градуса (Целзий), а часа- пет часа преди изгрев. Манхатън им даде инструкции, които и ние прочетохме и трябваше да чакаме пристигането си там. Третата луна растеше на екрана ни, а Плама я погледа и през люка, впреки отдалечеността от нея, все още. Световете на змиеподобните хуманоиди се разкриваха един след друг пред нас. Интересното тук беше, че никъде не се споменаваше за пасарите, а както нашите анализатори предполагаха- тука още не бяха идвали пасарите. Факт, който силно ни заинтригува. Това определяше дистанцията, на която пасарите все още нямаха достъп със своята техника. Пилотите на нашия космически кораб ни приземиха на космодрума край някакъв град. Изчакахме обичайните биологични проверки и слязохме от кораба из между първите. В далеичната се виждаха светлинки от жилищен квартал. Манхатън мина покрай нас с група войници, които щяха да проверяват нещо по корпуса на кораба и ни кимна:
        -Внимателно с начинанията!… И не се отдалечавайте много от кораба!…
        -Да, сър!…- кимнахме ние, а Ким ме задърпа към близката поляна. Там някъде ромолеше планински поток .
         Намерихме потока на двеста метра от оградата на космодрума. Тук имаше повече от 20 различни кораба, които нашите хора вече изучаваха подробно, а край потока имаше ресторант. Звучеше музика, малко странна, но не и невъзможна.
        -Да се шмугнем ли вътре?…- попита Ким.
        -Чакай да ни настигнат другите!…- казах аз.
         В ресторанта имаше към стотина извънземни от различни видове, като преобладаваха змиеподобните. Приеха ни нормално, вероятно вземайки ни за група туристи, кацнали наскоро тук. Още от първите подслушани разговори ни стана ясно, че местните видове нямат кой знае какви проблеми и като цяло са доволни от живота си. Поръчахме си по питие, като избрахме нещо плодово, та да не се изложим при избора. Филмите, които ние заснемахме с камерки, разположени по унивормите ни, бяха следени в реално време на борда на кораба ни. Засичахме всякакви мисли, но нищо необичайно нямаше из тях. Поотпуснахме се след първоначалното сковаване и завързахме разговор с един индивид, който чертаеше нещо върху картон пред себе си. Той се оказа предприемач, който зарежда ресторанта с провизии. Оставихме разговора в ръцете на Браун, който се постара да извлече необходимата ни пърчоначална информация за световете на змиеподобните. Като бонус от цялата работа, нашият човек ни покани у дома си, за да ни покаже семейството си и своя кораб. Ние приехме, платихме си сметката и тръгнахме със него. Къщата на предприемача беше на два километра нагоре по хълма. Докато се изкачвахме той ни разказваше за себе си, информация от която черпехме знания не само за него, но изобщо за този свят, в който бяхме изпратени от драконите.
         В дома на нашия змиеподобен приятел бяхме близо час. Там видяхме неговото семейство от петнадесет деца и неговата жена. За нас обаче беше далече по- интересно, когато ни качи на кораба си- малък, търговски кораб, който ние разгледахме обстойно и дори сканирахме. Чертежа му беше първата крачка към усвояването на знанията и мъдростта на змиеподобните.
         Когато се прибрахме на борда на кораба си, беше наближило полунощ (бордово време).
         *
         Беше следващата вечер, когато ние шестимата се бяхме завърнали в кораба, след цял ден обиколки из близкия град. Бях седнал до камината и пушех лула с чаша кафе, а Ким се беше сгушила у мене със затворени очи, опитвайки се да не задреме, все още. Бяхме доволни от видяното през този ден, а всъщност всичко беше записано на нашите филми, които по- късно щяха да бъдат анализирани в подробности. Луната Tulix 10.3 се оказа интересно място, където бихме прекарали дори една отпуска, но ние трябваше да мислим за продължаването на нашия път нататъка. Аз смукнах тютюнев дим и се замислих. Отново ме бяха обхванали носталгични чувства и сега си давах сметка, че това не е просто носталгия към Земята, а тъжни чувства произлизащи от отдалечеността ни от Земята, нещо като алергична реакция от голямата дистанция. Тези неприятни тъжни усещания ме караха да се затварям в себе си и да се усамотявам. Тази вечер времето навън не беше добро. Студ беше сковал всичко наоколо и валеше силен дъжд, който образуваше ледени пързалки по улиците и космодрума. Ние изчаквахме волята на Манхатън за отлитане нататъка, но заповед все още нямаше. В този час в бара на борда ни започваше купон, но на мене не ми се ходеше там, а Ким беше заспала до мене. Палма свари още кафе, а Браун анализираше филмите ни от вчера и днес. Вече можеше да с екаже, че знаехме доста неща за змиеподобните хуманоиди, а те бяха доминиращата раса в тази звездна система. На научно- техническо равнище, те бяха собре развити, а от тяхната мъдрост за живота и битието можеше да се поучим. Аз бях далече от тези мисли в тази тъжна, конкретно за мене, вечер. Гледах спящата до мене Ким и се питах какво ли ни очаква в бъдеще. Разбира се бъдещето не беше кой знае каква тайна за нас, особено откакто сред нас беше извънземния шаман Джи, който можеше да гадае и предсказва с голяма точност и подробности. Това не означаваше, че ние не уважавахме собственото си бъдеще, но поне по- малко то ни плашеше. Както забелязахме още в началото, тук не бяха нито чували, нито виждали пасари, а това ни беше добре дошло, защото вече се задъхвахме от срещите си с тях. Поне е дно кътче от космоса, където пасарите все още не бяха се появили. По- късно Браун, Джейн и Никита излязоха из кораба, а Палма също си легна да спи. Останал сам със себе си си дадох сметка, че на такава голяма дистанция от Земята опора ни даваше кораба и машините в него, както и сплотения ни екипаж. Доскоро си мислех, че носталгията, която изпитвам е по Земята, но сега ми ставаше ясно, че това е друго- просто усещането за огромно разстояние до своите, отдалечеността, която пораждаше носталгия и тъга. Пушех си загледан в огъня на камината, а ми беше уютно и приятно, ако не се броеше тъгата. Миризмата на горящи дърва и въглища ми напомняше моето детство, когато си играех край камината в родната си къща. Сега, когато бях вече на 30, тези спомени бяха все още живи у мене и ми носеха приятни усещания, че живота е пред мене, че приятелките ми ме обичат и уважават, че в мисиите ни съм ценен като стратег и пилот. Унесен в тези мои мисли не усетих как преминаха цели два часа. Реших да се поразтъпча и излязох из кораба. По коридорите вървяха развеселени мои колеги и войничета, които по- слабо познавах. Купонът в бара беше в разгара си. Лееше се бира, а на скарата цвърчеше месо. Реших да похапна една пържола с халба бира и потърсих Браун и момичетата. Въпреки добрата компания, вкусното месо и хубавата бира моето настроение не се подобри. В този час не ме радваха дори разсъблечените мацки в басейна. Бих казал, че сигурно остарявам, ако не бях все още само на 30. Забелязала, че не съм на кеф Джейн се наведе до мене и попита:
        -Какво има, Алекс?…
        -Временно неразположение!…- казах аз, а тя се усмихна , прокара ръка в косата ми и каза:
        -Ще ти мине, Алекс!… И на мене ми се е случвало това!…
         Кимнах й, а тя се върна на стола си, без да сподели с другите за мен и моето неразположение. Когато Браун и момичетата тръгнаха към каютата, аз не ги последвах. Останах още известно време в бара, а сетне тръгнах по коридорите на кораба, без всякакво желание да се прибирам.
         На устринтта се събудих свеж и бодър, разсъних се на чешмата и подсилих огъня в камината, а Ким беше сварила кафе. Шестимата седнахме около камината на чаша кафе и лула с тютюн. Корабът ни все още беше на третата луна на десетата планета от системата Tolix. Навън беше мразовито и се сипеше сняг. Утрото ни започваше сънено и мързеливо. Докато си пиех кафето аз разглеждах картата на града, край който бяхме кацнали. Днес отново щяхме да излезем из града за снимки и контакти с местните. Аз смукнах тютюнев дим, отпих глътка кафе и се загледах в картата. Излязохме навън вднага след като се разсънихме. По улиците на града вече имаше минувачи. Отклонихме се към близкия бар, където влязохме. Първия контакт за деня беше със едно интелигентно същество от местните, което беше пилот на совалка. Разговорихме се с него, а с това вече много неща ни бяха ясни за този свят. Разговора водеше Браун, а ние си пиехме питието и се оглеждахме наоколо. В бара имаше към 30 хуманоиди. Извънземния пътувал с транспортна совалка между тази луна и планетата. Днес беше в почивка и си позволил да дойде на бар, въпреки ранния час. Това, което той ни разказа ни беше изключително полезно. С този извънземен списъка ни с контакти наброяваше вече 35 души. Всичко беше документирано за по- късен анализ. На излизане от бара извънземния беше с нас. Той искаше да ни покаже совалката, която пилотира. Тя се намираше тук на космодрума.Совалката ни хареса. Тя имаше 100 места и като дизайн не беше лоша. Извънземният беше горд със своята совалка, а ние решихме да му покажем кораба си. Сега беше негов ред да се изненада приятно, докато го развеждахме из кораба си. Той си тръгна силно впечатлен от кораба ни, а ние щом го изпратихме седнахме отново край камината в каютата на чаша кафе.
         Беше вечертта, когато двамата с Ким вървяхме по една снежна пътека край кораба. Ние просто се разхождахме в края на дългия ден, когато бяхме шарили из целия град. Със змиеподобните станахме приятели, а Манхатън търсеше контакт със оторизиран техен представител за сключването на военен съюз и търговски договори. Казаха ни, че такъв техен представител ще намерим на десетата планета, а Манхатън вече се готвеше за срещата с въпросния индивид. Двамата с Ким достигнахме единия вход на кораба. Охраната ни кимна и ние влязохме в асансьора.
        -Днес направихме големи разходки!…- каза Ким.
        -Аз пък се поизморих!.. Да се прибираме в каютата, че да си отдъхна!…- казах й аз.
         Из коридорите на кораба беше оживено. Манхатън беше разпуснал войниците за последна разходка преди отлитането ни оттук, насрочено за тази вечер. Прибрахме се в каютата, където Браун, Джейн и Никита пушеха тютюн и пиеха кафе. Седнахме и ние, малко понамръзнали и изморени от целодневните разходки из града. Беше време да си починем, а дежурство на мостика имахме за 4ч. сутринтта. Имахме достатъчно време да си отдъхнем и да поспим, преди това. В каютата беше уютно и топло, светлината мека и приятна, а тихата музика ни отпускаше обтегнатите нерви. Браун беше заредил камината с вълища и дърва за цялата нощ, макар и да имахме дежурсвто в 4ч. Аз пушех лулата си, а Ким се беше сгушила в мене и ровеше из компютъра си. Тази вечер нямаше да има купон в бара, защото малко по- късно отлитахме оттук, но затова пък войниците бяха разпуснати из града. Очаквахме до три- четири часа всички да се приберат обратно, преди старта ни. Аз наблюдавах на екрана пред себе си филмите от този ден, който се беше оказал плодоносен за нас, откъм знания, запознанства и разходки. Всичко беше записано на тези филми, дори мислите на участващите в тях. Това даваше достатъчно информация на нашите анализатори, за изучаването на този свят. От другата ми страна беше седнала Палма. Обикновено мълчалива, тя през днешния ден беше закачлива и усмихната. Това бяха моите основни приятелки, откакто със Рорри почти не се виждахме, освен когато ходех да видя нашия син, а той растеше бързо. Бях натоварил извънземната котка Поки да се грижи за моя син и те двамата добре се разбираха. Дори имаше нещо изключително интересно от страна на Поки. Той ми беше обещал, ако някой ден всичко се обърка, да вземе Рорри и сина ми на своя малък кораб, ако аз не съм наблизо. Това страшно ме трогна, а на кораба на Поки всъщност имаше места само за 4- 5 души.
         Бях се позатоплил и поотпуснал в хубавата вечер, когато ние със космическия кораб Nissan бяхме на луната Tolix 10.3. Нямаше и помен от снощното ми тъжно настроение. Днес се чувствах млад и силен, макар и поизморен от скитането из града на змиеподобните. Запознанствата, които ние имахме, щяха да се използват от следващите от AFJ, които щяха да дойдат след нас за строежа на база на AFJ тук на тази луна. Ние обикновено имахме малки и компактни, спретнати бази на които можеше да се разчита из космоса, особено по време на война.
        -Ще взема да сваря още кафе и билков чай!…- каза Палма и стана, а Ким я погледна и добави:
        -Ще трябва да приготвим и вечеря!… Тука ли ще вечеряме или в бара?…
        -Още е рано, едва 19 ч. е!… Ще решим по- късно!…- каза Браун.
         До планетата Tolix 10 имахме към 15 часа път, със възможност за междинно кацане на попътна междинна станция. Енергетичните и биополета по пътя бяха в нормите, макар, че в системата като цяло се забелязваше леко завишена радиационна активност в рамките на нормите. Докато преглеждах плана на полета, в който нощес в 4 ч. щяхме и ние шестимата да се включим, разбирах все повече за местните форми на живот. И те бяха живи същества като нас, със своите идеи със своя си живот. В компютърната ни мрежа вече имаше готови три траектории по които можехме да стигнем до десетата планета, а също и преходите от една траектория до друга. Районът беше с увеличена метеоритна активност, нещо което можеше да ни затрудни до известна степен в близките часове. Така изминаха още няколко часа на кафе и тютюн и на сладки приказки, докато всички войници, излезли навун се прибраха и Манхатън даде старт на полета…
         Нашият космически кораб Nissan се издигна пъргаво в небето на третата луна. Веднага след първоначалните гравитационни смущения се освободих от предпазните колани и запалих лулата. На борда на кораба бяхме целия екипаж без изключения, а и двама от змиеподобните, които отиваха към десетата планета и решихме да ги вземем с нас. Това бяха обикновени военни, които иначе биха взели друг превоз.
         На следващия следобед ние с нашия кораб доближавахме междинна станция по курса ни. Аз пушех лула и пиех билков чай. Наскоро бях хванал грип и сега се борех със високата температура и тъжното си настроение. Не ме радваше абсолютно нищо, дори и Ким, която ми носеше чай и лекарства и обикаляше около мене, готова да ми помогне в болестта, ако можеше. Разбира се грипът ми щеше да отмине, но за момента бях смазан от него. Докато пухтях и пъшках от неразположението си, кораба кацна на междинната станция. Реших да отида с другите из станцията, вместо да чакам облекчение сам в каютата ни. Станцията беше огромна. Над 300 различни кораба бяха накацали по доковете, а още в първия тунел видяхме, че тук е доста оживено. Тука вече можеха да се видят и други местни форми на живот, някъде между змиепдобието и гушероподобието. Разбира се това беше най- общо казано. Точната бройка на формите на живот обитаващи станцията, както и десетата планета надхвърляше 140.
         На сутринтта все още бях повален от грипа. Вземах лекарства, но състоянието ми беше тежко. Моите хора ме освободиха поне от дежурствата, за което им бях благодарен. Седях си по цял ден в камината и работех на компютъра си, а Ким и Палма се стараеха да ми угаждат във всичко. Тази сутрин се бях наспал добре, но температурата и неразположението ме държаха яко. Докато пушех сутрешната си лула и пиех билков чай, аз преглеждах информацията за тази междинна станция. Тя беше огромно съоръжение, което с помощта на оранжерии се изхранваше, а от вън се доставяше предимно вода. Тук нашите войници направиха много полезни запознанства с интересни извънземни. На този етап от нашето разузнаване ние трупахме предимно запознанства и филми за тези светове. Двамата извънземни змиеподобни разгледаха кораба и заявиха, че са военни и ще ни помогнат на десетата планета да сключим нашите търговски и военни договори. Докато те бяха на борда нямахме проблеми с тях. Обикновено стояха в бара на кораба и разговаряха с мнозина от екипажа. За след няколко часа беше насрочено излитането ни към десетата планета, а докато чакахме да се даде старта ние шестимата бяхме край камината и се радвахме на доброто утро. Стартът беше даден с половин час закъснение. Нашият космически кораб Nissan напусна междинната станция и се насочихме към десетата планета. Според изчисленията щяхме да бъдем там след 6- 7 часа, при най- бързия вариант на полета.
         Десетата планета ни посрещна със снежни виелици и лошо време. На космодрума, където се приземихме имаше към стотина космически кораба. Ние още с пристигането си ги сканирахме, за да знаем повече за тях. Градът край космодрума беше утихнал и сънен в снежния ден. Аз реших да се поразтъпча из космодрума, а с мене дойдоха Ким и Палма. Докато се разхождахме из космодрума тримата видяхме страхотни кораби, както и брички, изпоочукани от метеорити и с неизмазан корпус. Съответно тука имаше всякакви извънземни- и бедни и богати. Нашите извънземни водачи ни уредиха среща със висши военни, с които щяхме да сключим договорите за военен съюз и търговска дейност, както и за построяването тук на база на AFJ. Ние шестимата излязохме из близкия град с малък джет. Докато гледахме града от птичи поглед бяхме впечатлени от архитектурата тук и от инфраструктурата. По- късно се разхождахме из този град. Тук всичко ни напомняше за отчайващо далечен извънземен свят в който бяхме сега. Вървяхме като в някакъв сън, а покрай нас минаваха извънземни, забързани в новия ден. Усещанията за този чужд свят ни караха да скъсим обиколката си и да се върнем на кораба си. Когато се прибрахме в каютата вече наближаваше обяд. Този свят ни беше пообъркал. Питахме се какво търсим в един така далечен от Земята свят, където няма почти нищо общо със земляните и нашия начин на живот. Разбира се ние знаехме какво търсим- разузнаване и контакти, които да бъдат използвани по- късно от драконите и AFJ. Седнахме край камината на тютюн и кафе, а Ким и Палма бяха плътно до мене, носеха ми чай и лекарства и се радваха, че съм малко по- добре днес. Позатоплихме се и в извънземния ден се почувствахме странно. Безспорно не ни беше тук мястото, но такава вече беше нашата професия- космически разузнавачи и трябваше да преглътнем меприятните усещания.
        -Колко време ни е определено да бъдем на десетата планета?…- попита Ким.
        -Най- много седмица…- каза Браун.- В инструкциите са отбелязани и няколко други планети за които трябва да дадем информация!… Ще надзърнем тук там из планетата и ще се готвим за нов преход…
        -Тук направо ми е страшно!…- каза Ким.- Човек си дава сметка , колко е далеко от Земята и че ако се загубим тук, едва ли някой ще ни открие!…
        -Няма да се губим!… - каза Браун.
        -Дано да си прав!…- каза Ким.
         В това време аз разглеждах картата на планетата. От нас искаха да изберем място за строеж на база на AFJ. Имаше много подходящи места за такава цел и аз исках да преценя плюсовете и минусите на избраните местности. На избраното място от нас, щеше да се издигне база на AFJ тук на десетата планета. В следобеда Манхатън ни извика на хеликоптера Dark star. Щяхме да огледаме двайсетина места, подходящи за новата база. Натоварихме се на хеликоптера двайсетина души и отлетяхме на север, където беше едно от местата. Аз си пушех лулата и чаках да пристигнем за да огледаме мястото. Шестимата си бяхме в тукашната каюта и се радвахме на добро настроение. Първото място беше на два часа полет на север. Ние оглеждахме мастото на картата на планетата и спорехме кое от местата е по- добро. С нас бяха двамата извънземни военни, които щяха да приемат нашата молба за строеж на база. Те бяха с нас и да ни консултират, как можем да организираме строежа с техни средства- строителна техника, материали и роботи- строители. Разбира се тук щяха да дойдат строителните кораби на AFJ, веднага щом бъде подписан договора. По някое време Ким донесе кафе и запалихме по лула тютюн, докато си пиехме кафето. През люковете виждахме планетата от 400 м. височина. Тя беше обвита в мъгла, тайнственна и все още непонятна за нас.
        -Щом се подпише договора, след колко време ще дойдат нашите строителни кораби?…- попита Палма.
        -Почти веднага, до няколко седмици…- каза Браун.- Такъв е реда!…
        -Дали да не поискаме отново почивка, тук на десетата планета?…- попита Палма.
        -Възможно е да поискаме почивка!…- каза Браун.
        -Предоплагам, че ще ни отпуснат почивка!…- казах аз.- Ще си прекараме чудесно десетина дена тук на десетата планета!…
        -Ще питаме ли Манхатън?…- попита Палма.
        -Не сега!… В момента е зает с подготовката на преговорите и договорите!…- каза Браун.
        -Ще бъде страхотно ако ни дадат отпуска!…- каза Ким.
         Замечтахме се за нова отпуска, а хеликоптера вече кръжеше над една от избраните за база местности. Това беше планинско плато, наблизо до малка река. Имаше простор за космодрум, както и всички удобства, които даваше тукашната природа. Спуснахме се долу и кацнахме. Навън беше приятно, около нула градуса (Целзий). Вдишахме въздуха със пълни гърди, а той беше чист и свеж. Докато нашите специалисти оглеждаха района, ние с Ким слязохме до реката, хванати за ръце. Приятни усещания ни обхванаха, усещането, че сме млади и жизнени, че живота е пред нас. Аз развълнуван запалих лулата и се загледах в играта на водата в потока, а Ким се беше прилепила към мене и мълчеше. Изведнъж ни обхвана романтично настроение. Тръгнахме надолу по течението на реката, а нашите колеги разглеждаха в същото време местността. Може би тук щеше да се издигне новата база на AFJ. По стар наш обичай петима войника запалиха огън край реката и наловиха риба за скара- бира. По- късно край огъня се събрахме целия екипаж на хеликоптера и похапнахме риба на крак с по една халба бира. След това продължихме към следващата избрана местност. Тя беше надолу към низината на един час полет. Денят напредваше, а ние шестимата си пушехме край камината и се радвахме на доброто си настроение и на хубавия ден. Следобедът течеше, а ние проверихме 5- 6 от избраните местности. От тях трябваше да изберем само една, там където щеше да се строи базата. Към 15 ч. се завърнахме на борда на кораба Nissan. Бяхме огледали десетина местности, а сега щяхме да обсъждаме, коя от тях ще е най- добра за базата на AFJ. Може би щеше и да се гласува след това. Ние шестимата се прибрахме в каютата си на борда на кораба, заредени със впечатления и със филмите от тази разходка, а сега щяхме да умуваме заедно със другите, коя местност да изберем за новата база.
         Вечертта на този така дълъг ден целия екипаж на кораба, в момента над 300 души, се събрахме в бара за да гласуваме за избора на подходящата местност за построяването на наша база. Гласуването мина за половин час и ние със Ким се оттеглихме към каютата си. Докато вървяхме през коридорите и асансьорите, тя ме държеше под ръка, щастлива, че сме заедно. Вървяхме бавно, а край нас вече беше оживено и колегите ни бързаха насам- натам. Войничетата от охраната ни кимнаха за поздрав.
        -Харесва ми местността, за която гласувахме!… Ще стане страхотна база там!… - каза тя.
        -Това е един от най- добрите ни избори!…- казах аз.- Само след 20 дена тук вече ще има хора от AFJ, а базата ще бъде започната веднага след това!…
        -Да знаеш как ми се живее в такава база, ама за постоянно!… Не да се местим насам- натам, както сега!…- каза тя.
        -Има свободни места за такава работа, скъпа!…- казах аз.- Ако искаш ще кандидатстваме за такива работни места!…
        -Това не е лоша идея, знаеш ли!…- каза Ким.
        -Но първо трябва добре да го обмислим!…- казах аз.
        -Представи си само- ставаш сутрин в леглото си, а то не си на кораб, а на твърда земя!... Откога не ми се е случвало!…- каза тя.
        -Ще помислим по този въпрос!…- казах аз.
         На другия ден станах по обяд. Докато се разсънвах на чешмата Ким ми свари кафе. Седнахме край камината, а тя попита:
        -Наспа ли се, Алекс?…
        -Чудесно се наспах!…- казах аз.
        -Какво ще правим днес?…- попита тя.
        -Аз днес ще мързелувам!…- казах аз.- Съвсем малко ми остава от грипа и ще бъда отново здрав!…
        -Това е добра новина!…- каза тя.
         Браун и момичетата бяха излезнали из града, а Палма приготвяше обяд. Докато си сърбах кафето аз погледнах новините от близо и далеко по стар навик. През нощта нашите бяха осъществили връзка с базата на Orixon 2.         …