Когато собствеността е частна, е трудно да се действа от емоционални подбуди (освен ако не са емоционалните подбуди на собственика). Захарна фабрика би била спасена, ако в спасението се намери бизнес интерес или ако спасението й се изтъргува. Нормалните неща за капитализма. И така:

1

Захарна фабрика е стара сграда, която се руши от нощни набези с каруци.

2

Някои хора обичат стари сгради, искат да ги възстановяват, пазят и плачат за тях. Те обичат и да си се оплакват взаимно в нещо като Клуб на плачещите за стари сгради (КПСС).

3

Ние не сме от КПСС. Да се плаче за стари сгради е смешно. Нито един паметник не е по-важен от настоящия живот.

4

За да остане, Захарна фабрика трябва да работи. За кого?
В идеалния случай за обществото...

5

...и за евентуалния политик-популист, който ще вдигне шум за спасяването й...

6

... но най-вече за собственика си, който трябва да развие в нея такъв бизнес, който би оправдал скъпата инвестиция за реконструкцията й.

7

Няма как някой да реконструира Захарна фабрика само от любов към старите сгради. За да оцелее, Захарна фабрика би могла да подходи популистки и да се опита да реши някои от важните проблеми на София. Например, тя може да стане:

- завод за боклука...

8

- обществен паркинг за 700 автомобила...

9

- детска градина за 1500 деца...

10

Така фабриката ще работи за обществото и за политика. Но не и за собственика си или поне не толкова, че да се оправдае цената на реконструкцията.

11

Какво би работило за собственика? Нещо, от което се печелят много пари. Но не просто много, а много-много. Защото реконструирането на сградата е не просто скъпо, а много-много скъпо начинание. От какво се печелят най-много пари? От пороците на хората и от неща извън закона.

Захарна фабрика – легален склад и лаборатория за наркотици

12

Захарна фабрика – легален публичен дом

13

Захарна фабрика – легален склад за оръжие

14

Така фабриката ще работи за собственика си много добре, ще оправдае реконструкцията си, но нито политикът, нито обществото ще позволят това да се случи.

15

Друго? Захарна фабирка – казино, конгресен център, автокино, увеселителен парк, завод за биогориво... Всяко едно от тия неща обаче не задоволява по някое от горните условия

16

От какво друго се печели и са доволни всички? От нещо, което е дефицитно, нещо в което си монополист... Например местата за пушене след 2010…

Ние не пушим. Но днес в България се пуши навсякъде.

17

Но от 1 юни 2010 пушенето става незаконно в България (и в Европа).

18

В момента в България има над 4 милиона пушачи, а в София 760 хиляди. През 2010 те ще бъдат нещастни, защото няма да имат право да пушат в заведенията и на други закрити обществени места. Заведенията се страхуват от огромни загуби. В Хърватска например, след забраната за тютюнопушенето, посещенията в ресторантите е намаляло с 80%.

19

Но какво ще стане, ако политиците разрешат законът да се нарушава само в Захарна фабрика и тя стане зона за пушене? Условието е тя да се реконструира от този, който ще я стопанисва.

20

Там може да се направи филиал на всичко, но за пушачи: филиал на Уго за пушачи, филиал на Happy за пушачи, дори и филиал на Музея за съвременно изкуство за пушачи. За лице на инициативата може да се покани Андрей Слабаков.

21

Мястото ще бъде атрактивно и за чужденци-туристи-пушачи, особено с интересните местни цигани. Пушачите ще бъдат щастливи, непушачите – също, защото пушачите ще се махнат от центъра. Така Захарна фабрика ще работи за обществото.

22

Както казахме по-горе, най-много се печели от пороците на хората. Особено когато са забранени от закона. Това място ще задоволява дефицит (да се пуши на закрито) и ще бъде монополист (само там ще бъде разрешено да се нарушава закона). Следователно от него ще се печели много. И не само много, но много-много, за да оправдае инвестицията за реконструкция.

23

Политикът, който ще прокара специалния статут на това място, ще спечели симпатии сред пушачите и ще си създаде име на спасителят на Захарна фабрика. А и едва ли ще си навлече лошо име сред непушачите.

24

Ще са щастливи и малките групи от хора като Клубът на плачещите за стари сгради (КПСС) например и дори и да не пушат, ще преглътнат пушенето там, все пак сградата ще оцелее.

25

Дори може да се създаде малък и сплотен Клуб на използващите стари сгради (КИСС или KISS, написано от членовете му в чата).

26

Захарна фабрика е подходяща сграда за пушене — има високи тавани, тухлената стена, естестествено състарена е и няма да се опушва видимо.

27

И Западният парк е точно до нея — той ще действа като бял дроб на мястото, а и пушещите там могат да съчетават и пушенето на закрито с разходка в парка.

28

Сградата не е в центъра, а в периферията на София. В периферията законът може да си позволи да бъде по-хлабав.

Как ще се ходи до там? С кола, с автобус, с влак (точно там има действаща гара).

29

Но нали пушенето е опасно за здравето? Да. На сградата ще има огромен надпис “Пушенето убива” като на цигарените кутии.

30

Мястото може да има запомняща се емблема. Всички знаем за огромния статив пред Музея за съвременно изкуство на Кадинов. Е, пред филиалът му за пушачи в Захарна фабрика може да има огромна лула (понеже е забранено да се показват публично образи на цигари, но за лула нищо не се казва). Стативът на Кадинов има функция, а не е просто емблема? И лулата ще има функция — ще служи като огромна покрита пързалка, по която нетърпеливите пушачи ще се спускат директно от моста на бул. Сливница.

31

И така Захарна фабрика ще върши работа на обществото, на политиците и на собственика си. И съвсем между другото ще бъде спасена.

Край

***

Следващи стъпки: Ще изпратим цялото това нещо на собственика, общината, НИПК и медиите. Интересни ще са реакциите. В следващи постове ще разкажем повече.

Къде е гетото

Няма го. Оказа се, че (напук на всички предразсъдъци) Факултета не е гето, а умалено копие на любимата ни София.

Не всички улици са в дупки и кал. Извършен е ремонт на някои от главните. Сменена е и канализацията. Но всичко е донякъде и в момента ремонтите са прекратени. Също като при магистралите.

Планомерните летни ремонти текат с пълна сила и тук. Има топлоизолирани къщи, боядисани в топли цветове, дограмата е сменена с алуминиева, а изборът на декоративни облицовки е много колоритен.

В дворовете на някои къщи са нацъфтели цветя, има даже грижливо окосени ливадки.

Богатите във Факултета живеят в най-високата част, на южен склон, с невероятна гледка към Витоша. Къщите са с високи дувари и охранителни камери.

Дискотеката е яко постмодернизъм. Нова сграда е, но е облицована с класически камъни тип “номенклатурна резиденция”. Може и от такава да са.

И Факултета има гето — т.нар. махала Камборджа (идва от Камбоджа). Населението е много бедно и най-многодетното в целия квартал. Местните казват, че тук живеят основно пришълци — от Лом, Кюстендил, Пазарджик. В Камборджа има кал и коне, подобно на онези, които пасат около крайните блокове на Студентски град.

Много ли беше страшно

Когато почна да се стъмва и Бисерка ни изпращаше към спирката на 72, каза: Ако сега писна, ще излязат поне 7-8 души да помагат.

Действително, през цялото време аз, класическата туристка тип “Како, како, снимай ме, моля те”, не се почувствах нито за миг застрашена. Е, все пак бяхме с човек от махалата, ще кажете.

Но има проучвания, че в гетата по света сигурността е много по-висока, отколкото в безличните панелни квартали примерно. Хората се познават, къщите са много близо, децата играят заедно и винаги са пред погледа на някой роднина или познат. Щото нали знаете приказката: във Факултето ако не си роднина с някого, ще си му сват.

Како, снимай ме

Къща с двор и гледка към Витоша

Ромската махала на София е разположена предвидливо на много хубаво място. И има твърде логична, макар и спонтанна, градоустройствена организация. Всички хора живеят в къщи. Колкото си по-богат, по-голяма ти е къщата. И макар тези къщи да са много нагъсто на места и не всички да са масивни, дворната площ на единица домакинство май е по-голяма, отколкото във високоетажните жилищни комплекси, остатък от здравословното градско планиране на модернизма.

Неслучайно всички опити да бъде сменен жилищния модел на ромската общност от нискоетажен еднофамилно-жилищен във високоетажен комплексен са се проваляли с гръм и трясък (пример: панелните блокове в пловдивската махала Столипиново). Не е лошо този модел да се има предвид и по принцип при проектирането на масови и социални жилища.

Накрая седнахме да пием бира в една дюнерджийница, до факултетската Витошка и местния Интернет клуб. Хората си говореха за политика.

***

Още снимки

Но в този пост няма да говорим за сградата, а за един малък детайл от дизайна. Толкова малък, че можеш да го пропуснеш, ако не ти се пикае.

“Къде е тоалетната?”, “Ей там”

Често сядам на маса до тоалетната — просто там са най-удобните места. И почти всеки път някой пита сервитьорката къде е тоалетната. Което е нормално, случва се във всички заведения. Сервитьорката му посочва към черно-бялата стена с големи типографски надписи, сред които и надписът W/M. Човекът благодари, запътва се към стената, но... не вижда врата на нея. И на мен ми беше чудно как така, но се случва.

Къде е вратата

И така, нашият човек се оглежда, решава, че не е разбрал и натиска единствената врата, която вижда на съседната стена — това се оказва врата на склад, но тя се отваря само донякъде. Виждал съм това няколко пъти. А други направо се запътват към втория етаж, защото стълбата нагоре е най-близкия отвор до посоченото от сервитьорката място.

Най-любопитен беше случаят, когато един човек явно беше предупреден, че вратата не се намира лесно и опипваше различни части от стената с надеждата някоя да се отвори. Накрах след това един познат да изиграе действията на този човек и го заснех. Ето филмчето:

Но вратата е много хубава!

Ние също се кефим на минимализма. Проблемът е, че нищо не подсказва, че на тази стена има врата. Например дръжка. Дръжката ще развали хубавия дизайн и няма да е вече минимализъм ли? Зависи как е направена.

Има една много известна и забавна книжка на Дон Норман за дизайна и психологията на ежедневните неща. В нея той е отделил цяла глава за вратите, дръжките и за объркването, което предизвикват. Препоръчвам я на всички, които правят интериорен и продуктов дизайн.

W/M=WC?

Добре, ще кажете, но нали си има голям хубав надпис? Има, но едва ли в България някой очаква на тоалетната да пише “W/M”, а дори и да очаква, е много вероятно и да не забележи големите букви, които изглеждат като дизайнерски елемент от стената, а не като информация — такива букви има доста и отвън, и отвътре.

В уебдизайна това се нарича “банерна слепота” — хората толкова са свикнали да не обръщат внимание на банери, че игнорират и всеки друг цветен правоъгълник с големи букви от сайта, който прилича на банер.

A процепа?

Добре, ще продължите, но това, че има процеп, подсказва, че е врата. Ми... и аз си мислех така, докато не видях как реагират хората. И много скоро очаквам на сервитьорките да им писне да обясняват къде да се натисне и да накарат шефа да купи от МЕТРО знаци с пикаещо момченце и момиченце и да развали минималистичния дизайн.

Докато снимахме, минаха двама охранители. Заговорихме ги. Били там отскоро, наети от БНТ, за да охраняват архива докато го изнесат. Има охрана и през нощта.

Питахме ги има ли още нощни набези с каруци. Казаха че вече не, но една плоча е паднала наскоро.

На пръв поглед няма голяма промяна от миналия месец — дограмата е все така изкъртена, но сградата още е цяла.

После виждаме падналата плоча.

И архива на БНТ.

И някои ленти. Дори на тях да са записани конгреси на БКП, пак е жалко.

На някои места фабрика вече няма.

На други прилича на римски акведукт.

Но има и зони, където оригиналната дограма още стои, а Захарна фабрика все така може да върши работа.

Още снимки от това посещение.

В следващите епизоди очаквайте:

• Една на пръв поглед абсурдна, но всъщност доста реалистична идея как Захарна фабрика може да върши работа
• Статия в списание Abitare
• Още снимки

Свърши ли ерата на иконичните сгради?

Според сп. DETAIL по-скоро да. На мода е икономически ефективното строителство. Това е и темата на бр. 4 от тази година.

Как изглеждат икономически ефективните сгради?

Като кокошарник, биха казали някои.

Повечето сгради в този брой имат няколко характеристики — проста форма, сглобяема конструкция, ламарина и поликарбонат по фасадите. Целта е да се строи бързо, благодарение на сглобяемата конструкция и да се използват вече използвани материали.

Детски център в Австралия. Сглобен е от използвани товарни контейнери. Материалът, който е изрязан, за да се направят прозорци, е използван за парапет и козирка.

Къща в историческия център на Овал, Португалия. Едната фасада е изцяло от поликарбонат, за да се намалят разходите за строителството.

Колко дълго се използват?

Броят завършва с интересна таблица, в която се сравнява продължителността на живота на различни покривни покрития и тяхната цена.

Битумните керемиди са по-евтини, но могат да се използват 20 години, а традиционните керемиди — 100 години

Ако сградата се използва дълго, а сте сложили материал с по-ниска цена, ще трябва да го сменяте често и ще ви излезе по-скъпо. Да не говорим за разправията по ремонта.

Е да, всички сме чували, че евтиното излиза скъпо.

В статията обаче се засяга и друга гледна точка — защо се строи с материали имащи живот 100 години, ако сградата ще се ползва 20? В крайна сметка тя стои изоставена и рушаща се и става проблем не само на собственика, но и на обществото.

Примери в София колкото искате.

Типично по немски, прост и логичен е изводът на списанието — за да строите икономически ефективно трябва да предвидите точно колко време и за какво ще използвате една сграда. Тогава подбирате правилните материали така, че физическият и икономическият живот да съвпадат.

Добре казано, но малко се съмнявам, че е реалистично. Дългосрочните прогнози обикновено не се сбъдват и това важи от метеорологията до архитектурата. Особено в България.

Sofia Design Week

Софийската седмица на дизайна си е амбициозно начинание откъдето и да го погледнеш.

Жълтите сигнални ленти, рекламиращи събитието, се появиха отдавна из центъра на града. Даже издържаха конкуренцията с политагитационните материали, заливащи София покрай двойните избори, които трябва да преживеем това лято.

Жълтите сигнални ленти

Градинката пред Галерия Академия

Изложбите са организирани на няколко по-интересни места, в някои от по-дизайнерските мебелни магазини, и в 2-3 галерии, всичко в центъра на града. Това е хубав вариант. Изобщо разпръскването на едно дизайн събитие на няколко места в София е по-печеливша стратегия, отколкото съсредоточаването му в някоя конферентна зала/изложбено пространство (спомнете си Sofia Architecture Week и псевдо елитарния избор на хотел Шератон за място на събитието).

***

High Lane в Ню Йорк вече работи като парк

Photo: Curbed

Бяхме писали за High Lane в Ню Йорк — изоставените релси в Манхатън, които стават парк. Е, в началото на седмицата откриха официално първата фаза на проекта. Хората вече се пекат на пейките, организират сватбите си там и работата сякаш потръгва. След година се очаква да проработи и втората част.

***

Поредният зелен конкурс предизвиква подигравки

Конкурсът за квартал в центъра на Далас Re:Vision Dallas се опитва бодро да докаже, че архитектурата е полезна и креативна по време на криза. Целта е да се дадат идеи за жилищен квартал, който да е еко, енергоефективен, приятелски, технологично осъществим и невиждан досега. Земята е купена, кметът на Далас дава разрешение, проектът е напълно реален.

Победители са Atelier Data & MOOV от Португалия. Слагат зеленина по всички възможни повърхности, стени от слама на северната фасада, осигуряват енергийна независимост с фотоволтаици и вятърни перки.

Победителите бяха традиционно публикувани в блога за архитектурни събития bustler. И пак традиционно бяха яко оплюти от редовните коментатори — аман от еко с бръшлян, пълзящ по стените на сградите; стига вече с тези бодри Фотошоп хора и животни; къде е енергоефективната дизайн иновация в тези самоцелни визуализации; само контейнерите липсват, за да решат световните екологични проблеми от раз, ако видя още един жилищен проект с контейнери, ще повърна и т.н.

Интересни в случая ни станаха не забележките на коментаторите (не че нямаха право), а самият факт, че хората вече не се страхуват да критикуват самоцелен дизайн, който се опитва да печели дивиденти под еко шапка. И се размечтахме как един ден всеки архитектурен проект ще бъде екологичен и енергоефективен по подразбиране, а зелената идея няма да спасява лошата архитектура с оправданието, че има zero carbon footprint примерно.

***

P.S. А, да. И се проведоха избори за Европарламент.

Със Захарна фабрика се захванахме преди близо 7 години по повод един дипломен проект. Когато отидохме да разгледаме сградата и да снимаме, се оказа, че не е възможно да влезем — имаше ограда, строга охрана и кучета. От охраната ни казаха, че може да се влезе само след изричното разрешение на собствениците София Mел.

От УАСГ ни издадоха писмо, обясняващо за какво сме там, шефът на охраната на предприятието ни закара и ни представи на пазача. Все пак влязохме и направихме доста снимки.

Тогава все още сградата изглеждаше прилично, а прозорците с красивата стоманена дограма си бяха на местата

Сградата се използваше активно, ако се съди по спрелите коли

Стените бяха цели

И в интериора нещата не бяха зле

Как да не харесаш такава сграда.

В бума — жилища, а в кризата...

В разгара на бума мислехме, че сградата е страхотна за жилища, дори пуснахме обява за инвеститор. В разгара на кризата мислим, че е подходяща за проекти от обществен интерес. Може и за... музей на съвременното изкуство. С конкурс, разбира се. Абе май става за всичко.

И за да не говорим наизуст, отидохме да я видим пак.

Какво видяхме преди 2 седмици

Вратата зее широко отворена, кучета има, но са улични, а пазачът ни разказа за цигани с каруци, които всяка нощ къртят и изнасят чугунени колони, щурцове и каквото намерят. Каза ни още: Полицаите идват, нещо си шушукат с циганите и си тръгват. Може би собствениците са им разрешили да влизат свободно.

Пак направихме снимки.

Къде са прозорците?

Дупки в стените

Стоманените прозорци и врати са къртени с парчета от стената, за да се извадят щурцовете. Как се пренася такова нещо? И чугунените колони вътре почти ги няма...

И вече се чудим дали скоро ще има сграда.

За да изясним ситуацията: Захарна фабрика е паметник на културата (по закон) и като такъв не може да се събори с цел инвестиционни намерения от собственика. А трябва да се саморазруши или да се реконструира (по-труден вариант).

Какво ще направим

За начало, в духа на риалити форматите, всяка седмица ще публикуваме снимки оттам. Така почти на живо ще можем да проследим как се разрушава Захарна фабрика. А може и камери да се сложат и да се излъчва в интернет. Ще бъде добро шоу: “човек откъртва метална колона, без да му падне плочата на главата.” (Но за камери нямаме нито знания, нито средства — ако някой е навит, да помогне.)

Междувременно ще излезем от ролята на архитекта, при който идва инвеститор с готов парцел и задание и на него му остава само „да го направи красиво”.

Ще се опитаме да покажем, колкото и невероятно да е, че Захарна фабрика върши работа. И е изгодно да я запазим.

Очаквайте продължение...

Алехандро Пиньол е млад архитект от Колумбия. С какво е известен? Проектирал е обществената библиотека във Виянуева заедно с Карлос Мейса, Джермен Рамирез и Мигел Торес.

Ние попаднахме на библиотеката във Виянуева в Archdaily и писахме за нея в пост, посветен на каменните фасади. Харесаха ни габионите и най-вече честната, евтина и истинска енергоефективност и екологичност на сградата, разположена в беден, размирен район в Колумбия.

Алехандро, на свой ред, попаднал на нашия блог и тъй като не знае български, помоли да му преведем поста, в който става дума за библиотеката. Преведохме го.

Това си беше чудесен шанс за интервю и веднага се възползвахме от възможността. Така налице е второто ни чат интервю (първото беше с Бярке Ингелс от BIG)

Алехандро се оказа наш човек — носи обувки Camper, вярва в социалната роля на архитектурата и харесва енергоефективността. Беше забавно интервю. Благодарим ти, Алехандро!

***

WhATA: Разкажи ни повече за себе си — коя марка кецове харесваш, кой архитект най-много мразиш, кой е най-якият концерт, на който си бил?

Алехандро Пиньол: Харесвам кецовете на Camper, не са евтини, а изглеждат обикновени. Не понасям Заха (Хадид). А José Gonzalez е музикална машина. Няма равен на себе си, а свири на най-обикновена акустична китара.

WhATA: Супер :) И ние инвестираме в Camper редовно.

Алехандро П: Ха-ха

WhATA: Завършил си университета Javeriana в Богота, нали? Как се случи така, че сега живееш в Мадрид?

Алехандро П: Всъщност аз съм наполовина испанец и се възползвах от това. А и брат ми, който е художник, живее в Мадрид и ние искахме да поработим и поживеем заедно за малко. Третата причина беше, че се подготвям за заминаване в UK, но исках да поработя и в Испания преди това. Колкото да опитам водата, така да се каже, а то се оказа, че водата ми е вече до шията...

Когато завърших университета Javeriana, веднага започнах да работя с един приятел. Правехме всичко, което ни попаднеше под ръка — основно интериорен дизайн и реконструкции. Научих много. След това решихме да пробваме късмета си с архитектурни конкурси, заедно с други приятели. За късмет спечелихме първия, на който се явихме (бел. WhATA: библиотеката във Виянуева).

Междувременно ми предложиха почасова работа в университета Javeriana — да преподавам на първокурсници. Беше си работа-мечта. Всичко, което трябваше да върша, беше да им разказвам за ежедневието си на архитект в професионален клас, наречен “Въведение в архитектурата”.

WhATA: Аха... Къде е по-забавно да се прави архитектура — в Колумбия или в европейска страна? Построил ли си нещо в Испания?

Алехандро П: Да, строил съм тук, но нищо от ранга на библиотеката, разбира се. Никой на моята възраст не би могъл да построи нещо такова тук, в Испания, най-вече защото всичко е толкова обвързано и оплетено. А когато спечелихме конкурса в Колумбия, ние дори нямахме собствени компютри...

В Испания се уча на различни неща. Участвам в големи проекти, но те не са мои. Всички мои неща, което съм построил, са дребни — отново предимно магазини и интериори.

Така че за мен Испания се оказа фалшив нов старт. Аз продължавам да работя с колумбийските си приятели и си движа мои собствени проекти (примерно наскоро привърших една къща в Колумбия, на която правех авторски надзор по Skype като говорех директно с клиентите и им давах инструкции по снимките, които те качваха в Picassa). Пътувах и до Ню Йорк за интервю за работа. С ей такива работи се занимавам.

Колумбия е измамна страна, но като изключим това, всичко някакси тече и има шанс да се пробват нови неща. А в това има приключенски дух. Тук, в Испания, може и да има такъв, но моят барут е мокър за момента.

WhATA: В Колумбия няма компютри, но има добра архитектура. На това му се вика “сух барут” :) Поне доколкото четем блогове и гледаме списания... Оставаме с впечатлението, че в Колумбия архитектурата се използва като политическо и социално лекарство. Вашата библиотека във Виянуева например е построена по програма на колумбийското Министерство на културата за изграждане на образователни и културни центрове в райони на политическа нестабилност и сепаратистки боеве. Има ли реална полза от “лечебната” роля на архитектурата?

Алехандро П: Да. Инициативата да се извоюват обратно обществените пространства чрез културни съоръжения, ландшафтна архитектура и образователни проекти се тласка от нуждата да се създаде общо публично пространство. Пространство, което сега е изключително силно засегнато от военните конфликти. Ето защо архитектурата играе тук главна роля и много архитекти са се ангажирали с тази мисия.

Аз мисля, че архитектурата трябва дори да надскочи тази си мисия, да надскочи самия архитект като личност и да протегне ръка към всички обикновени хора, към реалната ситуация, в която е поставен всеки един проект. Не просто да се подхвърлят проекти и да се участва в конкурси с надеждата за победа с помощта на тримерна визуализация. Цялата тази мисия може да бъде успешна, ако хората в архитектурата и всичко, което я съпровожда, рискуват и са по-оптимистични. Няма нищо по-ужасно от страха и от цензурата и с тях трябва да се борим.

WhATA: Може ли архитект да изгради кариера в Колумбия само чрез участие в конкурси? Имате ли проблеми с корупцията при тези конкурси, с лобизъм и т.н.? (Защото тук в България има.)

Алехандро П: Хм, от моя личен опит мога да кажа, че архитектурните конкурси в Колумбия са прозрачни. Официалните институции в страната се опитват много усилено да изградят дизайн демокрация и в резултат се произвежда най-различна архитектура. Колкото до лобитата, разбира се, че откъм кухнята винаги понамирисва, но архитектите нямат нищо общо с това.

Абсолютно е възможно да се изгради кариера на базата на конкурси. Аз лично познавам няколко архитекти, които за 5 години от малки неизвестни фирми стигнаха до корицата на Abitare или привлякоха вниманието на Iwan Baan (бел. WhATA: Един от най-влиятелните архитектурни фотографи в момента. Не само снима сградите на най-добрите, но често и сам открива добрата архитектура по света).

Така че нещата не са толкова заплетени. Винаги има по някоя пролука. Аз дори виждам в безредието възможност, защото, ако се движиш малко по-бързо, би могъл да предусетиш бъркотията и да се фокусираш върху твоята работа.

WhATA: Значи обществените конкурси са допринесли за тази добра колумбийска архитектура, която напоследък обикаля из интернет... Поздравления! Библиотеката във Виянуева е отличен пример и за енергоефективна и екологична архитектура, която е точно на място. Това част от условията в конкурса ли беше или си е ваша идея, резултат от ограничените средства и трудностите в региона?

Алехандро П: Енергоефективността никога не е била част от условията в конкурса и, честно, ние не възнамерявахме да правим сградата “зелена”, а просто “местна”, което автоматично означаваше местни материали и местна работна ръка, както и най-простата възможна сграда за правоъгълния парцел, който имахме.

Преди пет години енергоефективността не беше особено популярна в Колумбия, и сега не е, мисля. Енергоефективността е станала знак за някаква “новаторска” архитектура, докато при библиотеката ние искахме всичко да е възможно най-просто и интуитивно.

Авангардът не е в образите, а в ценностите. А ценностите за обществената архитектура са функционалност и технологичност. Това са и основните идеи при Виянуева и ние смятаме, че полученият образ почти отговаря на ценностите.

WhATA: Какъв е климатът във Виянуева? Как осигурихте топлоизолацията и конструктивната устойчивост? Разкрий ни нещо от кухнята — детайли на стените, системата за отводняване?

Алехандро П: В момента, в който човек стъпи във Виянуева, веднага разбира какви са климатичните особености там. Много е влажно и слънцето удря вертикално. Може да е сухо като в аризонската пустиня и после неочаквано да се излее силен дъжд.

[Пейства снимка:]

Тази снимка е в 5 часа сутринта, по поречието на една от многобройните реки, които извират от Андите и стигат до тази долина на слънцето, в която е разположена Виянуева.

Основната идея в сградата беше да е максимално отворена, проветрива и никога, ама никога да няма директен прозорец, гледащ навън. Заради водата трябваше да направим специален дизайн на покрива и се принудихме да събираме водата в различни зони, така че да разпределяме обилните валежи. В периметъра на сградата направихме естествени дренажи, които вписахме в градината наоколо.

WhATA: Много харесваме снимките от библиотеката, защото показвате не само готовия резултат, но също и целия процес на строителство. Това е и полезно, и честно. Вместо напудрени снимки на една готова сграда, вие ни разказвате цялата истина от кухнята. Как се справихте с местните работници? Забавно ли беше?

Алехандро П: Забавно? Беше си урок за цял живот.

WhATA: :)

Алехандро П: Аз бях на строежа от момента, когато там нямаше нищо, през времената, когато организирахме местни работилници, за да правим габионите и дървената фасада (и двете — наши “изобретения”), до края, когато дръпнах една прочувствена реч.

[Пейства панорамна интериорна снимка на библиотеката:]

Това си беше моят собствен старт в живота и аз мисля, че и сградата, и начина, по който я приемат хората, ни дава повече, отколкото очаквахме.

WhATA: Заслужавате :)

Alejandro P: Мда

WhATA: А, между другото, местните измислиха ли вече прякор на сградата — например “бараката”, “бункера” или нещо подобно?

Алехандро П: Отначало й казваха “затвора”, защото няма ни врати, ни прозорци (поне не на пръв поглед). А и им се струваше разположена погрешно.

Сега не знам как я наричат. Но проверих местната интернет страница и видях, че много събития в града се провеждат в библиотеката: кинопрожекции, лекции, откриване на празнични паради и т.н.

Станала е културно място за срещи, може би защото е библиотека, но главно сигурно заради големия засенчен площад, който се оформи и е популярен архитектурен елемент.

WhATA: Вие сте направили прости, но ефективни детайли и за стените с габиони, и за дървената обшивка. Как се държат тези детайли във времето?

Алехандро П: Много е рано да се каже още, но по каменната фасада вече са плъзнали растения, което я обвързва още повече с околната среда. Дървената фасада е посивяла леко, но това е нормално. Дървото има гаранция за още 20 години, след това ще видим.

WhATA: Сега един жълт въпрос за финал. В България мафиотите обичаха да си правят кичозни къщи в псевдобароков стил. Как изглеждат домовете на колумбийските наркобосове?

Алехандро П: Български

WhATA: Ха-ха. Е, благодарим ти за това интервю и късмет! Надяваме се един ден да се видим и на живо

Алехандро П: Със сигурност. Аз ви благодаря и ще поддържаме връзка.

WhATA: Чао! Приятна петък вечер!

Алехандро П: Вече стана приятна!

***

Няколко дни по-късно Алехандро ни изпрати 135 снимки от строежа, детайлите и интериора на библиотеката.

А ето и интервюто на английски

Сетихме се, че Меглена Кунева е от “ентусиастите”, подкрепили проекта на Бойко Кадинов за музей за съвременно изкуство. Тя е и един от най-адекватните български политици. И отидохме да я питаме защо, след като тя толкова защитава потребителите и конкуренцията, е подкрепила такъв непрозрачен проект и как точно е станала цялата работа.

Къде попаднахме

Естествено, попаднахме на предизборно мероприятие на НДСВ, в което те декларираха колко са отворени и колко са за свободата в интернет. Блогъри питаха за сигурността в мрежата, торентите, следенето.

Ние се клатехме нервно на столовете и се чудехме на правилното място ли сме и няма ли да сме много офтопик, ако изведнъж отворим въпрос за архитектура. И дали да не си тръгнем... Смотана работа. Добре поне, че камерите на Re:TV си тръгнаха.

Е, зададохме си въпроса накрая.

“Нямах представа как са се развили процедурите”

Меглена Кунева каза, че няма информация защо цялата работа е била непрозрачна и как точно е станала. Просто подкрепила добра инициатива, защото преди години Яра Бубнова и Лъчезар Бояджиев се оплаквали, че няма такъв музей, предложили са гара Подуяне, Кунева е говорила с министъра на транспорта, но нищо не е станало. Как се е развила историята по-късно (цитати):

... По-късно Бойко Кадинов ми каза: “Ние вече сме на ръба да направим еди какво си, обаче не можем да получим финансиране”. Единственото, което аз можех да кажа: “ако има проект, кандидатствайте по някоя от оперативните програми на ЕС за малки проекти, това ще бъде чудесно...”

... Когато аз бях поканена на това събитие, нямах представа как са се развили процедурите. Защо точно там, дали е имало други възможности, нямам представа... Но съм абсолютно съгласна, че такъв проект трябва да има публично обсъждане... съжалявам, че е така... Бях въвлечена на предишни етапи в идеята...

Мда.

Саморегулация

След още няколко въпроса по други теми, еврокомисарката завърши срещата с разказ за едновремешната занаятчийска общност на гобленарите от Брюксел и как си решавали всички проблеми със саморегулация. Само майсторите шиели гоблени, за да не се развали реномето им, не работели преди изгрев и след залез, за да не сбъркат гоблена. Саморегулация му е майката.

Ако използваме тази нейна аналогия, излиза че в архитектурната гилдия няма саморегулация. Поне това показва прокарването на този проект и възторжените реакции в официалната архитектурна преса за него.

***

Междувременно:

• Група художници също протестират и искат конкурс за музея. Сред тях са Недко Солаков (както бяхме предрекли в предишния ни пост), Лъчезар Бояджиев, Мария Василева
• Свръхзабавното вестниче “Арх и арт борса” излезе с възторжена статия за проекта. Може да се приеме, че това е позицията на Камарата на архитектите
• Павел Янчев пусна метафоричен пост в блога си и уж говорейки за берлинската стена, прави аналогия с недемократичните практики за проектиране без конкурс и обсъждане
• Оказа се, че има и Facebook група против този проект. В описанието се казва: “Омръзна ни от предварително уговорени поръчки за знакови проекти. Които се изпълняват без обществено обсъждане и без конкурс.”

Допълнение (2 часа по-късно):
Пост с извадки от Устава на камарата на архитектите от Павел Янчев

Допълнение (29 май): Отворено писмо за музея на съвременното изкуство от Трансформатори

С какво е различна от всичко наоколо?

• с простата си форма
• със състарената дървена обшивка (използвана повторно или може би участвала в кофража), сякаш напук на стремежа на останалите съседи да изглеждат лъскави и нови
• с голямата конзола
• с П-образния си план
• с вниманието, отделено на плоския покрив (покрит с дърво като фасадата), само защото се вижда от горната улица
• с вниманието, отделено по принцип на детайлите в нея
• с каменната си ограда.

Официалният вход към къщата. Представителните помещения са разположени във внушителна конзола.

Състарената дървена обшивка мени растера си. На места все още изглежда недовършена. Пазачът ни разказа, че норвежците не били доволни от изпълнението.

Къщата, погледната отгоре. Много интересен покрив, напук на всички бг предразсъдъци, че дървото изобщо не е подходящо за външно излагане и е добре да се скрие със стреха, да се отдели от терена поне на 1.20 м, да се лакира, да се използва само на вертикални стени, а най-добре всичко това заедно.

Входът към жилищните помещения. Металните щори са скрити в дървени кутии, направени от материала на обшивката.

П-образният план оформя вътрешен двор.

Представителните помещения откъм вътрешния двор. Тук конзолата вече е на ниво терен.

Оградата е от хубава, семпла каменна зидария, необичайна за нашите ширини. От вътрешната й страна вече са подготвени струни, по които да пълзят растения.

Детайл от покрива.

Лошото е, че съседите са много близо. И постоянно влизат в гледката.

Остава недоумението защо норвежкото посолство, след като строи такава резиденция, участва в спонсорирането на такъв проект като нашенския Музей за съвременно изкуство. Сравнете ги.

***

Находка: Пламен Тодоров. Снимки: Христо и Николай. С любезното съдействие на пазача.

Още снимки

Започвал строеж на Музей на съвременното изкуство в София

В медиите изведнъж цъфна ухилена новината, че София най-после ще се сдобие с Музей на съвременното изкуство. Проектът с автор арх. Бойко Кадинов предвижда реконструкция на съществуващ паметник на културата, намиращ се до хотел “Хилтън” и музея “Земята и хората”. Първият етап на реконструкцията трябва да бъде завършен през следващите 12 месеца и е на стойност близо 1.5 млн. евро. Основна част от средствата са осигурени по някакви европейски програми за финансиране.

Така ще изглежда бъдещият Музей на съвременното изкуство в София. Само че съвременното изкуство отдавна не се асоциира с художник с килнато таке, палитра и триножник. Не можем да си представим как под този статив ще мине Недко Солаков и ще прави изложба вътре. Виж, Вежди Рашидов сигурно с удоволствие ще влезе. (Photo: stroitelstvo.info)

С духова музика и танци пуснаха новата отсечка на метрото в София

Возихме се за пръв път на новото метро до Младост. Хубаво метро, бързо вози, но се чудехме коя ли дизайнерска мисъл е кадрирала така станциите с разноцветни плочки и е сложила нелепата козирка на станция “Васил Левски”. Но това, да кажем, е бял кахър.

Детска градина “на бъдещето” била открита в Несебър

В неделя, от “Темата на Нова” разбрахме, че детска градина в новия град на Несебър била реконструирана и модернизирана по обществена поръчка на община Несебър. Реконструкцията била на стойност близо 3 млн. лева (вижте колко струва нелепият музей горе). Показаха и завършената сграда — топли цветове на мазилката и PVC дограма с цвят на дърво. За тези пари сигурно и проект на Herzog & de Meuron можеха да изпълнят.

Какво обединява всички тези случки

Става дума за обществени сгради и пространства. Ясно е, че всеки сам отговаря как да изглежда собствения му дом — сам си избира дограмата, архитекта и бюджета. Но когато става дума за обществени сгради, хубаво е нещата да са малко по-прозрачни.

И ако приемем, че правителството служи на хората, защото те със своите данъци му плащат заплатата, то тогава е редно да приемем и че данъкоплатците играят ролята на инвеститори в обществените поръчки и като такива биха искали, ако може, да знаят кой възлага, защо точно там, по какво задание, с какви пари, имаше ли конкурс, кой го спечели, защо нямаше медиен шум и публично обсъждане на процеса, а само на резултата?

Сигурни сме, че проектите от всяка от гореописаните случки и куп други са издържани законово. И наистина имаме нужда и от метро, и от детски градини, и от музей на съвременното изкуство. Обаче имаме ли нужда от лоша архитектура за много пари?

Нещо май не е наред с обществените поръчки

Хората не са длъжни да знаят как изглежда една детска градина в Япония например. Архитектите трябва да им покажат, че така може и в България — с проекти, на конкурси.

В момента обществените поръчки са надпревара на оферти, а не на идеи. Отпускат се пари (и европейски), но не се правят архитектурни, а инженерингови конкурси. Накрая включват и някой архитект с изключително кратки срокове и той, дори и да иска да направи нещо, няма време. Напоследък така масово не се обявяват конкурси, че вече си мислим, че това трябва да е нормалната практика, а в останалите европейски страни явно са се объркали.

Помощ

Ако има някой юрист, който ги разбира обществените поръчки, може ли да ни каже как стават тези работи и не може ли някакси нещата да се променят? (Ние не ги разбираме законите, дори ЗУТ-а ни е труден.)

Ако има някой икономист, който ги разбира еврофондовете (и обществените поръчки), може ли да ни каже как се отпускат милиони пари за създаване на лелеяния Музей на съвременното изкуство в София, за който допреди две седмици медииите пишеха в бъдеще неясно време, Иван Мудов иронично откри на гара Подуене още през 2005 г., а ние продължаваме да смятаме, че трябваше да се направи в Захарна фабрика?

Как могат да изглеждат сградите по обществени поръчки

Така изглежда една детска градина в Япония, за която писахме преди време. Направена е с ограничен бюджет, няма много място за играчки, затова архитектите решили да направят самата сграда интересна за децата. (Photo: Kashiwa Sato)

Това е бивша фабрика за преработка на въглища до Есен. Когато бяхме там все още течеше реконструкцията й в арт център, който запазва и самата фабрика като музеен експонат

Стара фабрика в позападнала зона в Рига ще приюти Музея на съвременното изкуство в Латвия. (Image: via inhabitat.com)

И накрая — новият Музей на съвременното изкуство в Ню Йорк, дело на японците от Sanaa. Отличен пример, ако не става дума за реконструкция, а за нова сграда. Разположен е в лош район, с висока престъпност, който постепенно от западнал става hip. (Photo: Dean Kaufman)

(Скоро ще ви разкажем и докъде стигнахме по въпроса със Захарна фабрика.)

И така, ако искаш да организираш такова събитие по най-лошия възможен начин, следвай долните стъпки:

Какво ти трябва за начало

1. Избираш сравнително популярна марка — може да е поовехтяла, но още да прави впечатление. Международното архитектурно триенале Интерарх, традиционно организирано в УАСГ, върши чудесна работа.

2. Намисляш си няколко популярни архитекти. Популярни, популярни, ама с мярка. Daniel Libeskind, Alvaro Siza, и Dominique Pеrrault стават отвсякъде. Включваш ги в програмата.

3. Избираш си някой и друг по-алтернативен архитект, примерно холандецът Kas Oosterhuis. Да разнообразиш целевата аудитория. Прибавяш и него.

4. Включваш като лектори и всичките си приятели-чужденци, набор 1920-30 година. Те са приятели и на България. Какво като идват за всяко триенале. То нали затова е през три години — студентите се сменят, все някой може да ги е пропуснал.

Как да рекламираш събитието

1. Размесваш добре гореописаните участници в една програма

2. Разпространяваш същата тази програма без да се престараваш особено. Залепяш някой и друг плакат в УАСГ например (в коридора на втория етаж, на таблото зад асансьорите, вдясно, под малките обяви). Билбордове? Популярни вестници и списания? Флаери? Специализирани блогове? Да се оправят бе. Нали си поканил звездите.

3. Хората откриват хитовата програма по незнайно какви канали, кефят се, публикуват я в блогове и сайтове.

4. Ти променяш програмата още няколко пъти. Визитки на участниците няма. Кратко резюме на темите няма. Сайт няма, само файл в Word.

Как да нанесеш финалните организационни щрихи

1. Идва уреченият ден за откриване на събитието. На сцената излизат няколко звезди. Е, не точно тези по програма, ама нищо, нали са звезди. Други от обявените за деня звезди липсват. Тръгват слухове.

2. В 7 вечерта, точно в разгара на тържествения коктейл по откриването, пращаш някого да разлепи листче с новата програма на вратата на залата и на някоя и друга колона из фоайетата на УАСГ. Програмата на листчетата няма нищо общо с тържествено разлепения официален афиш. Нещо повече, важи само за първите два дни. Напрежението расте. Слуховете продължават. Ще идват ли други звезди? Хората се вълнуват, туитват, пращат sms-и.

Входът на залата със старата програма (вдясно, на официалния афиш) и новата (вляво, на сърцераздирателните зелени листчета)

Новата програма

3. На другия ден разлепяш нови листчета, с нова програма. Звездите липсват. Алтернативните архитекти също липсват. Доволните старци завземат сцената. Хората се разотиват. Слуховете спират.

***

От програмата отпаднаха Daniel Libeskind, Paul Andreu, Kas Oosterhuis, Toyo Ito, Jan Hoogstad.

Alvaro Siza и Dominique Perrault говориха в различен ден и час от обявения.

От една страна ни е грижа за природата, обичаме да ходим в планините (е, поне някои от нас), обичаме и естествените материали, възобновяемите енергийни източници са ни интересни и наистина смятаме, че т.нар. green architecture е смислена алтернатива.

От друга страна обаче е ужасно дразнещо, когато същата тази еко тема служи за прикритие на безумни строителни намерения (и у нас, и в чужбина), когато с нея се кокетира, защото е много cool, яко и престижно някакси, а най-дразнещо е, че е на път да се превърне в мода, която лишава екологията и енергоефективността от смисъл, а ги използва само като кухи обвивки.

По-долу следва един пример от дразнещите.

Еколодж под връх Перелик

В един от последните броеве на сп. Наш дом попаднахме на емоционална статия от симпатичната авторка Ива Петрони (която наистина обича планините от сърце). Разказваше се за The Bears House (Къщата на мечките) — първият български еколодж, току в подножието на връх Перелик. Стигало се само с джип или моторна шейна (през зимата). Гледката към върховете на Родопите била уникална.

Еколодж, WTF!?

Всъщност Къщата на мечките е направена в стар каменен заслон, където местните имали дългогодишна традиция да си правят събори и чевермета. Сградата няма ток и вода, слуша се само акустичен джаз, а бали със слама служат за изолация от бръснещия вятър зимно време. Менюто е специално, поръчва се предварително и достига 200 евро на човек. Храната е изключително органик.

Притеснителна е изолацията от слама точно в този й вид. Особено в съседство с множеството свещи

Места за спане няма. Предполагам, че след като си изядат органик чевермето, гостите са извозвани я с джип, я с моторна шейна до близките модни дестинации Гела, Широка лъка или Солища. Но... собственикът имал идея. В бъдеще да настанява гостите в термопалатки, където да спят като на експедиция в Хималаите. Смятай!

Собственикът, между другото, е известен смолянски бизнесмен, двигател на проекта Супер Перелик и един от основните акционери в него.

Нататък става още по-пикантно

Къщата на мечките била първият обект, изграден по общия архитектурен код, определен от община Смолян за бъдещия ски и туристически център Перелик. Тя била любимо място за посланици, депутати и бизнесмени, които държат на дискретността. Даже новата светска двойка Соломон Паси и Гергана Грънчарова направили сватбеното си тържество там. Брех!

Само не разбрах защо, ако наистина са еко, тези скъпи гости просто не метнат една раница и не отидат до заслона на Тевното езеро например. Там и на палатка ще спят, и песни ще пеят край лагерния огън, може и акустична китара да има. А на сутринта хазайката ще им направи чудни мекици. Може и по 200 евро на човек да им вземе, ако толкова държат.

От известно време тайно пробваме новата мания на света Twitter. За тези които не знаят, това е сайт, в който пишеш какво правиш (или какво мислиш) в момента — но трябва да е кратко, до 140 символа. Нещо като статусите на Facebook, но по-просто.

Защо на две места?

В Twitter пишем за по-лични неща, отколкото в блога, споделяме линкове, или говорим за постове, върху които работим в момента. Там сме и малко по-политически пристрастни.

Как ще се промени блогът от това?

Почти никак. Само рубриката “От последните 10 дни” (за нещата, които са ни впечатлили напоследък) вече ще е нещо като обобщаване и отсяване на плявата, която бълваме в Twitter.

Twitter е добро упражнение за писане

Оказа се, че да пишеш кратко съвсем не е лесно. Понякога една мисъл се преправя по много пъти, за да се събере в тези 140 символа. Но ограниченията ти действат креативно. И, естествено, не се разбира какво си казал накрая.

И там, както и тук, постваме нередовно. Понякога по веднъж, а често и по няколко пъти на ден.

Ако ви се чете, адресът е: twitter.com/whatassociation.

Архитектурен офис в гората

Един от най-известните архитектурни фотографи Iwan Baan е открил и заснел този офис на испанските архитекти Selgas Cano. Те са си го проектирали сами, а когато проектираш нещо, което сам ползваш, обикновено резултатът е добър.

Пише, че офисът е в гората, но вероятно е в някой парк. Харесва ни колко е прост — само една дълга тръба, до половината закопана в земята.

***

Кич ли е павилионът на Макао?

Кич е. И кичът винаги ни е бил интересен. Националният павилион на Макао за Експо 2010 в Шанхай ще е уголемено копие на заек-играчка на колелца и спокойно би влязъл в поста ни “Когато сградите приличат на нещо друго“. В Archdaily повечето коментари са пълни с възмущение и погнуса.

Но в случая тоя бутафорен заек ни е симпатичен, защото все пак това е временна сграда и носи в себе си някаква самоирония — обратното на очакваното националният павилион на една държава да е супер представителен и да събужда национална гордост, малката държава Макао е избрала един забавен детски образ.

Недостатъкът обаче е, че може да се види така цялостно само от хеликоптер, от площада долу може и да не се разбере че е заек.

***

Корбюзие бил българин

Попаднах на тв предаване по BBT, в което един архитект — Коста Сандев, развиваше тезата, че Корбюзие е българин и че неговият стил е повлиян от българската възрожденска къща. Според Сандев изгонени от България богомили през средновековието се преселили в Швейцария, в града където е роден Корбюзие. Било много вероятно той да е техен потомък.

През 1911 г. Корбюзие бил дошъл в България и направил скици на възрожденски къщи. Сандев откриваше прилики на планове на известни негови сгради с нашенските къщи.

Мислех си, че са отминали времената, когато се доказваше, че сме най-великата нация, че българин е изобретил компютъра, че Адам и Ева са били българи, че господ е българин. Дори и Корбюзие да е българин, това има ли някакво значение?

Досега не бяхме писали за конкурса, защото:

• не са ни интересни участниците. Може да е малко по детски, но не харесваме точно тези стархитекти
• целият конкурс е очевидно лобистки. Но не ни се отваряше дума за правителството, че щеше да стане дълго
• шумът около конкурса ни се струваше досаден и не ни изненадваше достатъчно.

Защо пишем сега? Защото разгледахме изложбите и на официалните участници в Галерията за чуждестранно изкуство, и на участниците в алтернативния конкурс, организиран от КАБ и САБ и имаме някакво мнение.

По принцип не сме против чужди стархитекти да строят в БГ. Напротив, смятаме, че е полезно за имиджа на града. Не сме против да има и вторичен градски център на Цариградско. Обаче изобщо не ни е ясно откъде ще намерят финансиране, особено по време на криза. И тук отново идва реч за правителството и ще стане дълго.

Всъщност разгледахме изложбата най-добронамерено. Ето впечатленията оттам:

Норман Фостър е изненадващо земен

Решението му е постно, но логично обяснено. Той събира всички сгради в периферията — тръгва от идеален кръг, а в средата оставя парк.

Сградите са в периферията, по средата — парк

След това въвежда три “магнита” — EU център, център на познанието и изложбен център, които със своето привличане деформират идеалния кръг. Така прави хоризонталната композиция.

После въвежда слънцето и вятъра и прочие еко и природни стихии, деформира и така прави композицията по вертикала.

И накрая въвежда изследвания за енергоефективност, роза на ветровете за София и т.н. и в крайна сметка прави от модернистичната кутия нещо като сградите в Албена, с нелогични на места форми.

Заха Хадид е добре обясняваща плетачка на дантели

Неочаквано ясно представена идея, с хубави обяснителни схеми, на бял фон, с добър шрифт и добър информационен дизайн на таблата. Това много ни изненада, между другото — приятно. От Заха Хадид очаквахме сложни визуализации на черен фон.

Тя, обратно на Фостър, събира всичко в центъра, а оставя максимално зелено в периферията. В центъра прави всички сгради като една скулптурна композиция — красивка една такава.

А от зеленото наоколо прави ландшафтен патерн — като дантела, като дамаска за хубава пола или диван. Много красиво, наистина.

Но... самоцелно, егоистично. Както Ицо каза, само тя може да си изпроектира после всички сгради от това решение. Както Жана каза, Заха Хадид е егоистична стара мома, боднала пръста си в една точка и около нея започнала да плете дантели.

Доминик Перо е старателен и демократичен

По френски дърдорлив, със супер много обяснения, ужасно нечетими. Таблата са пълни с изследвания, с големи, малки и още по-малки графики и графички.

Прави един плътен квартал, после го разбива в едното направление с парк и комуникационна ос. Обемите, получени след разбиването, деформира като следва силуета на Витоша. Така правел планина в града. Сиреч — нова природа.

Планинските силуети на Перо. Не си мислете, че това са самите сгради. Това са обемите, в които трябва да се впишат сградите, затова са и прозрачни на макета

Перо вкарва и екологичната тема, естествено. Част от таблата бяха посветени на това колко точки по LEED може да спечели правителствения център по този дизайн.

Прави и изследвания за живота там по дни и часове. Подрежда жилища и офиси и изследва ли, изследва различни съотношения на обитателите им.

Част от многобройните изследвания. Тези тук показват защо Перо променя съотношението на живеещите там към работещите там от 1:10 (по задание) на 1:2 и как от това се вдигат точките по LEED

В крайна сметка получава едни неправилни форми (подобно на Заха, но по-ръбати и по-малко красивички), които са силуетните граници, в които да влизат новите сгради. Тоест, това, което се вижда на макета, не са самите сгради, а рамката, в която трябва да влязат те.

Перо е демократичен — по неговата схема и други архитекти могат да проектират отделните сгради в комплекса, важното е да спазват силуета и организацията.

Перо показва и няколко примерни сгради, които могат да се впишат в силуета

Фуксас е... хм... неразбиреам

Масимилиано Фуксас прави три центъра — разпределя ясно функциите и пуска аморфно парково пространство между тях.

Но стъклото на визуализациите му беше пукнато (явно при пренасянето) и залепено с бяло тиксо. Бели букви на черен лъскав фон, пукнато стъкло с бяло тиксо и аморфни форми — как да разглеждаш такъв проект.

Българите яко бичат композиции

Много ВИАС-аджийски композиции при това. Докато чужденците организират, българските екипи композират. “Завихряне”, “Ин и Ян”, “вселенско око” (или пък форма, достойна за гинекологичната клиника от онзи виц). Много монументалност и опиянение от дъги, спирали, прогресии — все неща, които мислехме, че са останали дълбоко в българските 90-те години (когато сребристите повърхности и синята светлина се смятаха за върха на модерното).

Проектът на консорциум АДАИС — по-сериозният от българските участници (photo: arhitektura.bg)

Другият бг участник: Г-3 (photo: arhitektura.bg)

По принцип смятамe търсенето на композиция в градоустройството за отживелица — то трябва да предлага система за развитие, а не застинал краен резултат. И точно затова проектът на Перо е най-добър.

***

Алтернативният конкурс

Изложбата на алтернативния конкурс, организиран от САБ и КАБ като протест срещу официалната версия, също не изненадва особено. Преброихме до три проекта, в които има действителен опит за алтернатива. В останалите битуват самоцелни композиции и лош графичен дизайн. Но това е обяснимо. В официалния конкурс на шестте колектива са гарантирани по едни 100 000 евро за самото участие, поне могат на визуализатори да си платят. Участниците в конкурса на САБ/КАБ са направили всичко от добра воля и за малко време и пари.

***

Още снимки от изложбата

***

В началото на 80-те, на кръстовището на бул. Цариградско шосе (тогава бул. Ленин) и бул. Ал. Малинов (тогава бул. Людмила Живкова) се построяват група ниски и високи жилищни блокове.

“Каква я мислихме...”

Историята на проекта и на осъществяването му са публикувани в сп. Архитектура, бр. 4-5 от 1988 година.

Tака са изглеждали жилищните блокове при построяването им в началото на 80-те. Автор на проекта е арх. Тодор Дилов. Във високите блокове са разположени много на брой малки апартаменти, а в ниските преобладават зоните с магазини, сладкарници и други обществени функции

Идеята е била да се построят много на брой малки жилища, които временно да се предоставят на нуждаещи се млади семейства.

Когато жилищния проблем в София бъде решен (очаквало се е това да се случи в най-скоро време) и на въпросните семейства бъдат осигурени нормални жилища, тези блокове е трябвало да се превърнат в апартаментни хотели. Напълно подходящо — на входа на столицата от летището и от вътрешността на страната.

По проект организацията на блоковете напомня на студенските общежития — има портиерски жилища, общи перални, общи дневни, занимални, клубове по интереси.

Възможно е тези големи общи пространства да са проектирани не толкова за да обслужват младите семейства, а за да може трансформацията на жилищните блокове в хотели да е по-лесна.

От друга страна, загадка е наличието на толкова тераси — дълбоките лоджии на високите блокове и огромите тераси на ниските не са логични за сгради, които в крайна сметка трябва да станат хотели.

Според автора големите лоджии интерпретират чардака в традиционната българска архитектура. Защо обаче са необходими чардаци на сграда, която в бъдеще ще става хотел?

... каква стана

Проектът е изменен още по време на строителството — занималните са станали магазини, част от паркингите не са построени, друга част са станали складове. В апартаментите са настанени не точно млади и нуждаещи се семейства, а най-различни обитатели.

В крайна сметка идеята високите сгради да станат хотели не е осъществена. Сигурно е така, защото и жилищният проблем в София още не е решен.

В кавартала обаче от няколко години има хотел, горд представител на архитектурата на бума, съобразен единствено с пазарната логика и вкуса на инвеститора.

Новият хотел на фона на комплекса соц блокове

В обществени дискусии преди построяването му хората се притесняват, че новата сграда ще ги засенчва, а проектантът на блоковете алармира, че ще се компрометира композицията му.

Новият хотел не се съобразява с мнението на нито една от групите.

Иронията е, че колкото и да изглежда различна от соц блоковете и тотално чужда на заобикалящата я среда, всъщност новата сграда изпълнява първоначалния замисъл на архитектите от края на 70-те — на това място да има хотел.

RIP J. G. Ballard

Photo: Eamonn McCabe/Guardian

В неделя почина големият Джеймс Греъм Балард. Писателят, който не само е повлиял Manic Street Preachers, Дейвид Линч, Кроненберг, Гюс ван Зант (и когото се сетите от съвременните мрачни поп икони), но и който създаде най-интензивните антиутопични архитектурни визии от последните десетилетия.

Ако ще става дума за архитектура и не-архитектура, за архитектура отвъд строителството, за социална архитектура в екстремите й — четете Балард. Така няма да забравяте, че и най-подреденото предградие, най-развитата инфраструктура, най-прекрасният небостъргач могат да се изродят в най-големия ви кошмар.

***

20 години от падането на Берлинската стена и новият брой на списание L’Europeo

Банална на пръв поглед, но навременна порция от тоталитарни истории — за Берлин, за лагерите, за Пражката пролет, за Тито, Сталин и Брежнев.

***

Salone Del Mobile 2009

Ако се интересувате от хитри мебели, красиви лампи и готини дизайнери — тази седмица е времето на мебелното изложение в Милано. Традиционно Wallpaper ни държат в час. Миналата година блогваха наживо, тази постват в Twitter.

Ние бяхме писали от миналото и от по-миналото изложение.

Напоследък мозайката е незаслужено забравена и на местата, на които се използваше преди, масово се лепят плочки.

Опитайте при някой ремонт да кажете на майстора, че искате настилката на терасата да е мозайка. Несъмнено ще ви обясни как вече никой не изпълнява подобни неща и деликатно ще намекне колко е грозно.

А материалът е хубав. Ако е изпълнен добре, е много дълготраен, не рискувате да се отлепи, да падне, да се деформира или видимо да посивее от градския прах (като плочките например). Не е скъп и от него лесно се правят различни форми.

С една дума, идеален е за ограда-цветарник.

Тази тук открихме съвсем наблизо, в едно малко софийско село в подножието на Стара планина. Все още е в строеж, изглежда недовършена и недодялана. Но не се подвеждайте от снимките. Хубавата къща се познава още от строежа.

Хареса ни по няколко причини:

Местоположението

Къщата е на баир и на завой. Вижда се отдалеч. Изненадва, което е супер. Няма начин местните да не са й измислили вече и прякор — я трафопоста, я цитаделата.

Формата

Всъщност харесваме къщи като трафопост. Особено когато е съвременна интерпретация на трафопост. Северната стена е под ъгъл, прозоречните отвори са големи и семпли или малки, в композиция.

Материалите

Характерното в тази къща е, че всички стени са стоманобентонни. Каменната зидария отвън е от стари камъни, явно са взети от някоя разрушена къща или воденица примерно и използвани отново.

Интересно ми е как ще решат детайла с дограмата.

Това е то къща, която да оставиш на идните поколения. С толкова много бетон и камък и склонът да тръгне надолу, тя ще остане. Ще устои и на архитектурни моди, и на природни катаклизми.

Нова къща на мястото на стара

На мястото на старата колиба на пазача, е построена нова къща. Някъде в Бразилия.

Тя не запазва пространствата на старата, но първият етаж е каменен — точно като старата къща. Второто ниво е изцяло ново, представлява проста бяла кутия и има гледка към морето.

Старата къща

Новата. Бъдещият обитател сигурно е бил доста привързан към старата си колиба, защото по време на строителството е сравнявал новата сграда с консерва, товарен контейнер, и дори с хладилна чанта

Дървото за врати, прозорци, стълбище и мебели е остатък от скелето и кофража, използвани по време на строителството

Разгорещени мнения могат да се прочетат в коментарите след поста за къщата в Arch Daily. Дали старата къща трябва да се реставрира внимателлно и без нищо да се променя, просто защото всичко старо е по-добро от новото? Или пък да се направи нова къща? Дискусията е интересна.

На нас тази къща ни хареса, защото показва как изцяло нова сграда може да е част от заобикалящата я среда, точно колкото и старата.

***

Архитектът с еднаквите къщи

Джун Ишикава е особено последователен в работата си. Всички къщи от портфолиото му от 2001 до 2008 си приличат.

Проекти, които изхождат от тази форма, имат много известни архитекти, но не бяхме виждали такова количество вариации от един автор. Този подход малко напомня на типовите проекти от соца. (via yatzer)

***

20 архитекти и 20 дизайнери, които променят начина по който работим и мислим, според сп. ICON

Списание ICON ни приканва да гласуваме, за да подредим класация от 20 архитекти и 20 дизайнери who are already changing the way we work and think.

Списъкът на архитектите е от непознати имена, което по принцип е хубаво, защото поредна класация на стархитекти не е интересна никому. За съжаление обаче, след като разгледахме сайтовете на избраните, те по никакъв начин не ни изненадаха с нещо, и съвсем не ни промениха начина на работа или начина на мислене. Явно трябва да почакаме още.

***

Прицкер за Цумтор

А ето и тема за стархитекти. Не може да се избяга от тях.

Швейцарецът Петер Цумтор вчера взе Pritzker (нещо като Нобелова награда за архитектура). Цумтор не е типичният стархитект обаче. Проектира малко — по 1-2 сгради годишно; живее в малко швейцарско градче, ръководи малко студио, преподава в няколко университета и е против сградите му да се снимат в списания, те трябва да се изживеят.

Ето едно филмче как е проектирана най-известната му сграда — банята във Валс:

И за да не е офтопик поста, защото все пак това е блог за архитектура, ще кажем, че и сградата беше яка: Домът на транспортните работници, от края на 30-те години. Да, все едно я е правил Менделсон (не композитора, а архитекта), типична за модния тогава експресионизъм.

И.Е. Станков преди време беше писал за нея. Ето една негова снимка:

A eто и една снимка от интериора на залата (бившето кино Освобождение сега клуб Blue Box), също толкова експресионистичен. Не бяхме влизали досега вътре:

Кой друг беше на концерта?

US утопия

Какво предлагат от вестника? Сещате се: инфраструктурни проекти, паркове, градски транспорт за LA, малко живот в умрелия център на Детройт, нещо в Бронкс, решение за Ню Орлийнс...

Така се рестартира икономиката, ангажират се най-ударените от кризата отрасли, реабилитира се образът на държавата като майка-закрилница, която може да създава красиви и полезни неща като едновременно с това дава работа на безработните...

Предполагам, че тази рецепта я има в учебниците по икономика. Не съм ги чела. Но всичко звучи толкова утопично (макар че нищо чудно американците и да успеят да създадат нов градски модел покрай рецесията), че се чудя какво ли би станало с българските пост-строителен бум градове, ако някой добросърдечно се заеме да ги прекроява.

BG утопия

Приемам, че софийското метро и магистралите не са утопия и все някога ще се довършат.

Но представете си конкурси за алтернативни форми на озеленяване на презастроените нови квартали в София. Нова парково-улична мрежа за пешеходци и велосипедисти, която да свързва всички (ама всички) квартали на София. Някой новоизлюпен български филантроп, който решава, че сега е моментът да изчисти съвестта си и прави софийския Гугенхайм. В Захарна фабрика например.

Как може да стане

The High Lane Project в Манхатън е пример как едно на пръв поглед невъзможно начинание може да стане реалност.

Преди трийсетина години жп релсите в бившата работническа и складова зона в Западен Манхатън са изоставени. Релсите са си забележителност — вървят над земята, промушват се между сградите, имат гледка. Земята под тях обаче е приватизирана с цел ново строителство.

Изоставените релси в миналото (Photo via Friends of the High Lane)

Намерението на частните инвеститори среща сериозен отпор. Създава се обществото Friends of the High Lane, които искат да превърнат мястото в ново обществено пространство. Битката е епична. Сменят се нюйоркски кметове. Вестниците пишат, архитектите правят проекти. Идеята е интересна — парк над земята, минаващ през няколко квартала.

В крайна сметка, с подкрепата на нюйоркска община, проектът за зелени и обществени пространства върху релсите е реализиран.

Ето едно филмче, което за шест минути показва целия PR около това начинание и колко много са се впрегнали в него известни нюйоркчани:

***

Да бяхме направили и ние едно общество Приятели на Захарна фабрика. Току-виж един ден мястото наистина се върне към живот.

Нова пристройка до бивша мандра

Това е бивша селска мандра в Англия, преустроена в къща. Интересна е новата пристройка до нея, която сякаш винаги си е била там, макар че е с доста нетрадиционен детайл.

Пристройката е вдясно. На първия етаж има кабинет, на втория — две бани и топла връзка със старата къща. (Photos: James Morris via Arch Daily)

Привечер, светеща отвътре, пристройката изглежда доста модерна с тази раирана фасада

Банята

Детайлът на фасадата е изненадващ. На пръв поглед изглежда, че това е стандартна стъклена стена с дървени жалузи отпред. Но всъщност не е така — цялата стена е от редуващи се ивици дъб, между които има дебело стъкло на лепени хоризонтални пластове. Отвън и дъбът, и стъклото са груби, а отвътре — фино изгладени и напаснати.

Дъските са рязани и сушени на място по традиционна технология.

Отвън дъбовите дъски и стъклените ивици са доста груби (вляво). Отвътре са изгладени. Между дъските и стъклото има гумена изолация

Тази къща е пример как без буквална имитация (все пак такова редуване на ивици дърво и стъкло няма в традиционните къщи) и с модерен, макар и нискотехнологичен детайл, се постига отлично съжителство на старо и ново. Много пъти сме повтаряли, че сме за интерпретацията, а не за имитацията. Е, тук подходът е точно такъв.

***

Топ 10 архитекти в киното

В един коментар наскоро читателят ни Бобарев предложи да напишем пост за архитекти-герои във филми. Идеята ни хареса. Миналата седмица обаче случайно попаднахме на точно такава статия. Така че, Бобарев, хората са го написали преди нас, даже и класация са си направили.

Първите 3 места:

1. The Towering Inferno (1974). В ролята на архитекта е Пол Нюман
2. The Black Cat (1934). Страховитият Борис Карлофф като архитект-модернист (играл е и Франкенщайн, да)
3. Dead of Night (1945). Марвин Джоунс в психария в селска къща.

Нито един от филмите не сме гледали. Гари Купър в ролята на Хауърд Роарк от “Изворът” (за книгата писахме) е едва на 6-то място.

Липсва Джъд Лоу с онзи як офис от Breaking and Entering. Липсва и Коста Цонев в ролята на романтичния архитект самотник, антипод на архитекта-кариерист Георги Калоянчев (забравих как се казваше филмът). Кой още липсва?

***

Третият брой на списание Abitare

Abitare излезе с брой за соц паметниците — за Бузлуджа, за мавзолея, за паметника пред НДК, за паметника в Шумен. Темата е хубава, макар че вече започна да става банална. Много са хубави и снимките.

Паметникът “Създатели на българската държава” в Шумен

Обаче от заядливото интервю с Валентин Старчев (автора на паметника пред НДК), от нищо неказващия текст на Благовест Вълков (преподавател в УАСГ), от претенциозния комикс на Георги Господинов и Никола Тороманов (и на двамата обикновено се кефим), честно, не разбрахме каква е позицията на списанието, освен да покани хора, които да пишат нещо за паметниците. Някой да помогне?

Дали за да бъдат в крак с модата или просто за да няма недоволни, на този площад са комбинирали сериозния бюст на Капитан Петко войвода със стадо фриволни делфини.

Винаги се забавляваме от подобни наивно-романтични изпълнения и не можем да се сдържим да не ги снимаме. Очакваме и групов релеф с героите от “Дързост и красота”.

Бярке Ингелс е основател на датската архитектурна група BIG. Той е работил в OMA, носи тениски с щампи и говори за голямата архитектура със забележителна увереност.

Въпреки че BIG се появяват през 2006, днес те (и Бярке) са навсякъде — печелят конкурси, пишат за тях в блогове, снимат ги в списания и в новия Атлас на съвременната архитектура на Phaidon. Техните проекти са смели, запомнят се лесно, а и BIG обичат да ги презентират със смешни комикси, макети от Лего и забавни истории.

Харесваме BIG. Вече писахме за тяхната изложба в Копенхаген Yes is More. А Елена, която се оказа в Дания в момента, ни прати снимки от мястото на събитието.

Ние на свой ред поканихме Бярке Ингелс на чат интервю и той прие. Говорихме си за любимите му комикси, за Матрицата, за Дарвин и еволюцията, за естествения подбор на идеи и за архитектурата в криза. За нас беше чест. И доста забавно. Благодарим, Бярке!

***

WhATA: Някога давал ли си чат интервю?

Bjarke Ingels: Не, давал съм по email. Това ми е за пръв път.

WhATA: Надяваме се, че няма да боли. И ние не сме давали :)
Четеш ли блогове? И ако да, кои?

Bjarke I: Любимият ми блог е failblog. Чета също блога на Wired, както и dezeen, designboom, archinect, iconographia и хиляди други.

WhATA: Супер. Използваш много елементи от комиксите в презентациите на архитектурни проекти. Кой е любимият ти комикс?

Bjarke I: Може би Return of the Dark Night на Франк Милър ми е най-любим. Но определено харесвам и сериите за John Difool на Moebius, Quest for the Time Bird на Letendre и Loisel и Indian Summer и Тhe Monkey King на Manara.

Много се изкефих, когато братята Уашовски (бивши автори на комикси) направиха Матрицата. Те използваха професионални илюстратори на комикси, за да създадат тези невероятни сцени. Композираха ги повече като за анимация, отколкото като сцени за филм. Самите филми за Матрицата са тотален комикс — създават герои-икони, използват симетрия, прости геометрични форми като кръг и сфера и внимателно композирани планове с балансирана информация на преден и заден план.

Аз мисля, че пренасянето на знания, идеи и усещания от една медия в друга е супер източник на вдъхновение.

Историята на т. нар. “Ren Building” на BIG, разказана в техния Архикомикс

WhATA: И ти ли правиш същото? Използваш комиксов стил и иконография, за да направиш архитектурните идеи по-достъпни?

Bjarke I: Сега ще се направя на хитър като копирам тук част от архимангата, която направихме за изложбата Yes is More [Пейства]:

Веднъж Брус Мау посети нашия офис и ние му показахме няколко проекта, включително и едно проучване за датските пристанища. Проучването много му хареса и той ни помоли да му изпратим по мейл power point презентацията, тъй като трябваше да си заминава на следващия ден.

Когато получи мейла, той веднага ни отговори: “Не, не. Исках да ми изпратите презентацията, която ми обяснихте, когато бяхме заедно онзи ден.” Ние го уверихме, че сме изпратили същата. И той каза: “Интересно. Обикновено когато човек гледа работите на архитектите, те са скучни чертежи и изкуствени визуализации. Но когато архитектът развежда из офиса си или пък из строеж, човек усеща енергията и хваща всички онези малки важни неща и невидими истории, които дават живот на сградите. Колко жалко, че това е толкова трудно да бъде уловено в една изложба, да не говорим за книга!”

Това е нашата амбиция: да уловим усещането за посещение на живо в един офис, в сграда или на строителната площадка. И да предадем енергията наживо, сякаш сме лице в лице.

Не е лесно обаче да се пренесат наживо енергията и често сложния сбор от идеи, които провокират една архитектурна идея и оформят нейния дизайн.

Така че искахме — по най-бруталния възможен начин, да съберем образи, чертежи, макети, факти, случки и конфликти, възможности и опортюнизъм.

Изнасяме много лекции, където използваме визуализации и всякакъв илюстративен материал като графики, диаграми, чертежи, карти, числа и т.н. Всичко в огромни количества — понякога до над 1000 слайда за една лекция. Заедно с това говорим много и ръкомахаме, за да покажем как са възникнали идеите ни.

Тези лекции имат и филми, и музика, вмъкнати между образите. Нашето начално намерение беше да преобразуваме формата автоматично в книга или в изложба. Нарекохме този формат “bookture” (бел. WhATA: bookture=book+lecture; книга-лекция)

Книгата-лекция обаче стана много дълга и беше много трудно да регулираме скоростта. Колко дълго човек разглежда една картинка, колко бързо минава през поредица от диаграми. И постепенно цялата работа започна да изглежда скучна.

Тогава осъзнахме, че комиксите всъщност се занимават точно с това — предават действие, движение, развитие и дори еволюция като заменят композицията и мащаба за сметка на времето. Един голям детайлен образ кара читателят да го разглежда по-дълго, да го изучава, а серията от малки диаграми просто да прегледа набързо.

Изведнъж се оказа, че не трябва да изобретяваме нещо ново, а просто да използваме добре познат формат, който ни е толкова близък до душата!

Проектът за Кулите LEGO на изложбата Yes is More

WhATA: Успешно създаваш нови думи — “bookture”, “ecolomy”...
Оставаме с впечатлението, че сблъсъкът на противоположности не те притеснява. Напротив, обичаш да правиш компромис между тях. Например BIG (голям) идват от МАЛКА Дания; обичаш и Гауди, и прословутата правоъгълна улична мрежа на Барселона; за теб екологията не е наивна хипи-Грийнпийс история, а заедно с икономиката има нов смисъл и създава новата дума “ecolomy” (ecology+economy). В крайна сметка мислиш ли, че архитектурата е един голям компромис?

Bjarke I: Ние се интересуваме от обратното на компромиса.

Нашата изложба се нарича Yes is More. Идеята е, че не трябва да се противопоставяш на никого, за да бъдеш радикален. Можеш просто да превърнеш удовлетворяването на противоречащи си желания в радикална програма.

Мислехме даже да й дадем име — БИГАМИЯ — ДА МОЖЕШ ДА ИМАШ И ДВЕТЕ (но приятелката ми не би позволила ;-) )

Вместо да избирате между противоположности, можете просто да съчетавате противоположни крайности...

Бярке пред постерите за Yes is More

[Пейства още един цитат.]

Целият свят иска конфликти. Медиите мечтаят за конфликти, а политиците, които си мечтаят за медийно присъствие, трябва да се въвлекат в конфликт, за да попаднат в медиите.[...]

Какво би станало, ако дизайнът е обратното на политиката? Не като пренебрегва конфликтите, а като се храни от тях. [...] Една по-скоро инклузивна, отколкото ексклузивна архитектура. Една архитектура, необременена от концептуалната моногамия да е обвързана с единствен интерес или идея. Една архитектура, в която не трябва да избираш между частно и обществено, плътно застроено или открито, между град и покрайнини, атеисти и мюсюлмани, достъпни апартаменти и футболни игрища.

Една архитектура, която ти позволява да кажеш “да” на всички аспекти на живота, без значение колко си противоречат те! Една архитектурна форма на бигамия, в която не трябва да избираш едно нещо пред друго, а можеш да имаш и двете.

Една прагматично-утопична архитектура, която се занимава със създаването на перфектни социално, икономически и природно места и това е основната й цел.

Yes is More

Да живее еволюцията!

Между другото трябва да ви изпратя копие от комикса ни.

WhATA: Чудесно :) Значи по повод на архитектурата и идеите, ти си за “да имаме и двете” (всичко), а не “нещо по средата” (компромис).
Често говориш за естествения подбор, за еволюцията и за теориите на Дарвин. Как осъществявате естествения подбор на идеи във вашия офис от 50 архитекти?

Bjarke I: Теорията на еволюцията на Дарвин е базирана на излишъка и подбора.

Във всяко поколение има излишък от индивиди (и идеи). Само най-успешните оцеляват достатъчно дълго, за да узреят, да се чифтосат и да предадат своите гени на следващото поколение.

В природата това е процес на естествен подбор — надбягване между хищник и жертва, приспособяване към околната среда, коеволюция, устойчивост на паразити и т.н. Всички критерии за естествен подбор са параметри (един вид “дизайн” параметрите на природата), от които произхожда цялото многообразие от форми, цветове, звуци и движения в биосферата.

В офиса един колектив произвежда масирана атака от идеи. След това сравняваме идеите с дизайн параметрите, които вече сме определили като водещи за конкретния проект. Може би ще харесаме как един модел отговаря на заданието или пък как друг взима предвид контекста и след това ще опитаме да ги “чифтосаме”.

Това чифтосване може да създаде множество мутирали потомци — някои грозни, други красиви, някои успешни, други не.

И постепенно, по време на различните етапи на дизайна, ние произвеждаме нови идеи, нови модели и така дизайнът ни еволюира чрез един процес на творчески излишък и архитектурен естествен подбор.

Макет на Ren Building. Виж по-горе комиксовата версия на сградата

WhATA: Преди няколко години за млади бяха считани архитекти и над 40 години. Ти си сред онези архитекти, които изведнъж дръпнаха надолу тази възрастова граница — до под 30 години. Смяташ ли себе си за продукт на строителния бум или просто за умен тип, на когото не му пука и има късмет?

Bjarke I: Първо (тук ще говорим за “ние”, а не за “мен”), ние в BIG сме група от повече от 20 националности и аз съм щастлив, че имам привилегията да работя с толкова много интелигентни, страстни, талантливи, неуморни хора от всякакви възрастови и етнически групи, религии, националности и полове (всъщност от два основни пола де...)

Второ, когато започнахме преди няколко години (аз се дипломирах през 1999, преди близо 10 години!), много завиждах на всички онези деветнайсетгодишни интернет предприемачи, които станаха мултимилионери за една нощ, след като пуснаха на борсата новосъздадените си интернет компании и Yahoo! (например) ги изкупи! Смятах, че е нечестно, че аз съм затънал в такъв джентълменски бизнес, в който на човек се дава възможност да строи, след като е станал на средна възраст.

Но всичко се оказа мит. И след 6 месеца, след като участвахме на всевъзможни конкурси, спечелихме три от тях и получихме първата си поръчка за сграда.

В крайна сметка не построихме конкурса, който спечелихме, но той ни даде начален тласък. И получихме друг проект междувременно, който действително беше построен.

Така че, да, разбира се, много късмет — и много лош късмет също — и твърда увереност, че всичко може да се случи.

И за ваше сведение вече клоня към 35 години.

Mountain Dwelling. Всички апартаменти имат покривни тераси и идеална гледка

WhATA: Харесваме иконографията ви (между другото, архикомикса, който току-що ни изпрати, е велик :) )

Bjarke I: Мерси

WhATA: Един последен въпрос. Възприемаш ли вашите сгради като икони (бел. WhATA: “икони” не в православен смисъл, а като много опростени и запомнящи се форми)? Съгласен ли си с преобладаващото напоследък мнение, че ерата на сградите-икони вече отминава (поради финансовата криза) и в каква посока според теб трябва да върви архитектурата във време на рецесия?

Bjarke I: Ние се интересуваме от иконография (погледнете дори само нашия сайт big.dk ;-) ), но за мен иконичен не е същото като забележителен — или крещящ — или поразителен. Иконичен е просто една мярка, която показва, че максимално количество информация е събрана в минимална форма. Да се комуникира колкото се може повече с възможно най-малко думи, да се постига максимално въздействие с минимални жестове.

Това е вид икономия на формата — дистилираш една идея до най-чистата й форма.

В дизайна на компютърни игри се използва термина “gameplay” (атмосферата, която създава играта). Най-добрата компютърна игра не е тази с най-сложна история или с най-красива графика, или с най-необятна околна среда, или пък с най-много чудовища. Най-добрата игра е тази, която създава максимална забава с минимални средства (бързо зареждане, изчислителна мощ и т.н.)

Изкушавам се да кажа Less is More ;-)

В софтуерното програмиране най-сложно е да се представи възможно най-голям обем полезна информация чрез минимален обем данни.

Мис ван дер Рое в Архикомикса

В своята същност сложността е най-висшата форма на простотата. Затова и иконичното (сградите-икони например) ни интересува като крайната форма на сложност.

Мисля, че по време на рецесия точно от такъв тип архитектура имаме нужда. Архитектура, която създава максимален ефект с минимални средства. Максимален комфорт с минимално потребление на енергия. Максимална функционалност на минимална площ и максимално качество на живот с минимален разход на ресурси.

WhATA: Благодарим много за отделеното време и за това интервю! За нас беше удоволствие

Bjarke I: И аз благодаря. Беше забавно.

***

Интервюто на английски.

С този пост пускаме и английската версия на блога. Ако искате да покажете някой пост на другарче в чужбина или да пуснете коментар на езика на Тери Пратчет и Клайв Оуен, read on.

Частично биографичен и много експресионистичен, този филм разказва за живота на Рем, за неговите сгради и за последните му архитектурни залитания на Изток. Както знаем, Кулхас минава през много поприща, преди да се спре на архитектурата.

Ето трейлър от филма:

Подробно ревю на филма.

***

Брад Пит се заема сериозно с архитектура

Рем Кулхас може да е бил режисьор, сценарист и журналист, преди да стане архитект-суперзвезда, но пък Брад Пит е холивудска суперзвезда с амбиции в архитектурното поприще.

Работи с Франк Гери, подписал е договор за проектиране на еко хотел в Дубай, пледира пред американския Сенат за план за реконструкцията на Ню Орлийнс, изобщо — преследва си мечтата човекът. Анджелина даже организирала партито за рождения му ден в Къщата на водопада на Франк Лойд Райт.

***

С какво се занимават безработните архитекти по време на глобална икономическа криза

За финал една поучителна история как млад безработен архитект от Сиатъл се справя с икономическата криза. Като предлага архитектурни съвети за 5 цента/броя на местен панаир. Първия ден спечелил 35 цента и 7 потенциални клиента. После... създал компания “Архитектура 5 цента”. Познайте коя държава първа ще излезе от кризата.

Във времена, когато най-продаваните книги в България са вампирската любовна история Здрач и Как да отслабнем завинаги на д-р Пиер Дюкан, архитектите около мен започват да се делят на две групи. Тези, които са прочели, и тези, които скоро ще прочетат... Изворът на Айн Ранд.

Книгата

Книгата е издадена за пръв път през 1943 г. в САЩ. У нас е преведена преди две години — достатъчно отдавна, за да набере популярност. Но пък има отблъскваща корица, нищо общо с чудесната графика от първото издание в САЩ. Аз лично я прочетох наскоро (въпреки корицата) по няколко причини:

• Главният герой е архитект
• Ролята на главния герой в едноименния филм от 1949 г. се изпълнява от Гари Купър
• Срещнах една позната преди няколко месеца, която сподели, че вече е купила 10 броя от книгата за коледен подарък на всичките си приятели архитекти. В Книгомания била изчерпана, да съм тичала към Хеликон, дано имам късмет
• Случайно попаднах на есе от Рем Кулхас, в което иронично сравнява Мис ван дер Рое с главния герой Хауърд Роарк

Какво се оказа, след като прочетох книгата

Главният герой е най-харизматичният архитект, който можете да си представите. Талантлив, червенокос, мрачен, решителен, безпрекословен. Мъж, който еднакво вдъхновено проектира, ломи камъни в кариерата, изнасилва жена и е ужасно романтичен. Нищо чудно, че скорошно изследване в нета обяви архитектурата за най-сексапилната мъжка професия.

Архитектурата е избрана просто за да илюстрира теориите на авторката за величието на творческия акт, за ценността на индивида извън тълпата, за съзидателната сила на егоизма и прочие.

Ето и клипче с ключова сцена от филма по книгата:

Ако сте настроени философски, клипчето обобщава теориите на Ранд за има-няма 5-6 минути. Ако не сте в настроение, припомням, че става дума за Гари Купър все пак.

Защо точно архитект?

Предполагам, че Хауърд Роарк можеше да е писател, борсов играч или пък рап певец. Но през 30-те и 40-те години на миналия век архитектурата е била романтична, модернистите (като Роарк) са поставяли под съмнение всички установени ценности, а и... казах ли вече коя мъжка професия била най-секси?

Какъв е изводът?

Книгата е добро четиво за архитекти, особено в условия на глобална икономическа криза. Повдига самочувствието, действа ласкателно и стимулиращо. Даже действието се развива по време на Голямата депресия от 20-те години в САЩ.

Книгата е добро четиво и за всеки, който е гложден от съмнения, че егоизмът е лошо нещо. Спокойно, няма нищо подобно.

Photo: Георги Варзоновцев

Или както е модерно вече да се завършват даже презентациите по уебдизайнерските конференции: “Бъдете като Хауърд Роарк, а не като Питър Кийтинг!”

Миналата седмица писахме за изложбата на BIG в Копенхаген и призовахме ако някой ни чете от там, да иде, да разгледа, да снима и да разкаже.

Вчера Елена Даскалова ни писа:

Здравейте Whata!

Изпращам ви линк със снимки от изложбата на BIG в Копенхаген — YES IS MORE.

Мислех, че след изложбата на Фостър в София няма да видя презентация, която да ме впечатли така, но явно съм грешала :))... вижте защо :)

http://picasaweb.google.com/ok.elena/YES...

p.s. всичко беше изпипано във вид на материален диалог между BIG и публиката, нямаше проект без макет, а към повечето имаше и видео за дизайн-процеса на английски, докато постерите, за съжаление, бяха на датски... но за сметка на това продаваха каталог за изложбата на английски... но най-изумителното всъщност е в идеите и начина на мислене на тези хора... с две думи: за мен скандинавците-архитекти са от друга планета :)))

Скоро попаднахме на един пример в село до София.

Когато видяхме къщата, се сетихме, че беше публикувана в сп. Наш дом преди години. Повечето снимки там бяха от интериора, но се споменаваше, че хората от селото я наричат “трафопоста”.

На нас ни харесаха няколко неща:

Ситуацията

Тъй като парцелът е много малък, а къща все пак трябва да има, контурът на къщата повтаря формата на парцела. Така площта, която се застроява, е максимална.

Отворите

Гледка няма, освен тази към обора на съседа. Затова и прозорците са сравнително малки, с изключение на една южна витрина на първия етаж, която гледа към... подпорния зид в двора. Дали е тъмно? Не знаем, но може да се провери в сп. Наш дом, бр. 2 от 2006. Има ли го някой? (Ние изгубихме нашия.)

Детайлите

Външни щори затварят прозорците, когато никой не живее в къщата. Техният механизъм е скрит зад каменната облицовка, за да няма по фасадата нищо излишно.

Тази къща може да се нарече “къща в калъф” или “къща-телескоп” и е действително построена в източна Англия. В даден момент изглежда, че е от дърво. Но когато започне да се разгъва, се вижда, че дървената къща всъщност е калъф на стъклена къща под нея. Колко да се разкрие от стъклената къща, зависи от слънцето и желанието на собствениците.

Степени на разгъване: дървената част може да е навес пред стъклената (1), може изцяло или частично да я покрива (2, 3, 4, 5), или пък да си е отделна къща (6)

20-тонната дървена обвивка се отмества изцяло за 6 минути с плъзгащ се механизъм. Ето и триминутно филмче, в което се вижда как става тази работа (сори за рекламата в началото на филмчето):

Къщата предлага решение на един от основните проблеми на архитектурата — че не се променя.

И нещо не по темата: скоро водихме спор дали е уместно да се правят дървени къщи, на които покривите са без стрехи и улуци. Е, тази къща е точно такава, при това в доста дъждовен район. Харесва ни как дървеният покрив преминава направо в дървената стена без стреха.

***

Религията и дизайнът днес

Статия с много картинки, която показва как християнската религия е част от шоубизнеса, дизайна, модата и архитектурата. Църквите също могат да са модерни, столовете в тях дизайнерски, свещениците да ползват mp3 плейъри, а монахините да са секси.

Колекция пролет-лято за 2009 на Рик Оуенс (photo: Yiannis Vlamos)

***

Yes is more, изложба на BIG

Преди десетина дни се откри изложба на BIG в Копенхаген. Няма как да я видим, но харесахме играта на думи с “Less is more” в заглавието, както и заемките от комиксите, които BIG активно ползват.

Христо се беше пошегувал, че BIG са “новите Рем Кулхас”. Всъщност те са едни от малкото архитекти напоследък, които вкарват ирония в архитектурата. (Но за сметка на това сайтът им е с куп изскачащи прозорци и демодиран пикселен шрифт. Няма идеално нещо.)

Ако някой от Копенхаген ни чете, може да разгледа изложбата и да драсне коментар. А ако има и снимки, още по-добре.

Читателите ни с iPhone не са малко, ако се вярва на Google Analytics. И решихме да им дадем една по-оптимизирана версия. Така че, когато напишеш whata.org в браузъра на iPhone, автоматично ще се отвори страницата, направена специално за тази машинка.

Още снимани екрани от iPhone версията

Информацията е в 1 колона, заемаща целия екран. А за да се намали трафикът, на първа страница се показва само последният пост плюс линкове към 15 по-стари поста (но само линкове). Коментари се пускат и четат нормално.

Изобщо, по-лесно ползване на блога ни, когато си в автобуса, таксито или на място без компютър.

Сега ще погледаме малко камъни. По-долу следват две наскоро публикувани сгради, при които камъкът (традиционно) е използван като фасаден елемент, но въздейства неочаквано.

Исторически музей в Нингбо, Китай

Архитекти: Amateur Architectural Studio

Зидарията е изпълнена от различни по вид и фрактура камъни. Фасадата прилича на абстрактна композиция. За сметка на това обемите са стерилно прости.

За цвят на места са вмъкнати дори керемиди.

Друга фасада на същата сграда. Тук в композицията с камъни се включват и небрежно разхвърляни отвори. (Photos: Iwan Baan)

Обществена библиотека във Вилануева, Колумбия

Архитекти: Meza + Pinol + Ramirez + Torres

Сградата е пример за еко-строителство в бедна държава, в която еко означава по-скоро естествено и евтино, отколкото престижно и модерно. Състои се от два обема — дървен, за който е използван материал от контролирани гори, и каменен — с габиони (камъни в телени щайги или мрежи), камъните за които са взети от близката река.

Каменният обем. Габионите са местно производство.

В строителството на библиотеката помагали и местни хора. Затова конструкцията и детайлите са прости и low tech, но пък доста успешни (Photos: Nicolas Cabrera, Alejandro Pinol)

Преди няколко седмици дойде поредната порция книги от Amazon. Едно от нещата беше Architecture – a Synoptic Vision — карта на теченията в съвременната архитектура от 1897 до 2008.

Ще кажете, че това е информация само за сухи критици и луди историци. Може. Но ние се кефим на историята и теорията.

Картата

Картата е голяма, с як дизайн и показва едновременно няколко неща: цветни облаци със стиловете и архитектите, които попадат в тях, както и сградите на по-известните архитекти по години. Плюс важни архитектурни книги, които са излизали през съответната година, събития и паралелните стилове в изобразителното изкуство.

Има архитекти, които попадат в няколко стила. Рекордьор е споменатият горе Филип Джонсън. Пристъства в почти всеки цветен облак на картата. А има и такива, които не попадат в никой стил.

Естествено, тази класификация е на авторите на картата — немски професори, а не е общоприета.

Снимки: Христо

Книжката

Към картата има и тънка книжка, която всъщност не е обяснение на самата карта, а критически анализ в 3 глави, озаглавени претенциозно: “Център”, “Хоризонтал” и “Трето измерение”.

• В главата “Център” става дума за сгради с централна симетрия. Започва с пример от Шинкел (19-ти век), минава през Луис Кан (50-те години) и стига до Алваро Сиза (2008)
• В “Хоризонтал” се говори за сгради с “разлят” план, които са общо взето плоски. С примери от Уудсуърд, през Франк Лойд Райт и Мис ван дер Рое та чак до Херцог и де Меурон и SANАA
• В “Третото измерение” са сгради с характерен обем. От Корбюзие и Адолф Лос до Франк Гери и Тойо Ито.

Обложката

Картата и книгата (плюс същата карта, но в джобен формат) са опаковани в доста приятна, макар и сапунено-зелена, обложка.

Ето и филмче, в което за минута и нещо разгръщаме картата, прелистваме книгата и показваме как е събрано всичко:

Практическо приложение

Когато клиент иска нещо безумно, му покаваш картата и казваш:

Виж сега, терасата, която искаш, попада в този стил (показваш му долния десен край на розовия облак от картата примерно), а останалите неща, които искаш са от този (и му посочваш горния ляв край на жълтия облак). Е, как да стане?

Само внимавай да не ти каже, че смесването на стилове е на мода.

В студентския фолклор се разказва следният виц:

Студент по архитектура представя пред преподаватели проекта си за Дом на розата в Казанлък. Направил е сградата във формата на роза. Един от преподавателите го пита: “Колега, а как би изглеждала вашата сграда, ако трябваше да проектирате гинекологична клиника?”

Когато външният вид на една сграда отразява буквално функцията или пък сградата прилича на „нещо”, това обикновено се приема с насмешка и от архитекти, и от непрофесионалисти.

Elephant Building, Bangkok. По-често такива сгради има в източната архитектура

Shoe House in Hellam, Pennsylvania. Но и в западната

Следващият пример е част от сграда, която прилича на „нещо”. Когато обаче това е станало случайно, си е направо забавно.

Фрагмент от фасадата на баня Мадара:

Къща за събота и неделя, на Lode Architecture

Външният вид на къщата е реплика на къща от детска рисунка — нещо, което за пръв път прави Вентури, а след него и много други постмодернисти.

Отвън е “къщичка”, както я рисуват децата. Вътре: стълбата е с мрежа вместо парапет

Вана върху гумен под

Акцентът в интериора е италианската дизйнерска вана LTT illuminated bathtub. Кухнята е от IKEA. Вместо парапет на стълбата е използвана индустриална мрежа. За да се оптимизаират разходите, стените са обшити с шперплат, а подът е от черна гума.

Тази къща изразява твърдото ми убеждение, че стилът и малкият бюджет чудесно могат да съжителстват. Още за къщата

Utopia Reloaded

Така се казва един скорошен пост от Platforma Arquitectura за това завръща ли се утопията. Темата е много интересна и аз дълбоко съжалих, че не знам испански.

Archigram: Plugin City

OMA: Waterfront City

Нo многото илюстрации в статията са красноречиви и повдигат въпроса способна ли е съвременната архитектура да генерира нещо ново. Има ли тя изобщо собствена характеристика (както например модернизмът в началото на миналия век) или е просто съвкупност от заемки и технологични чудеса, възможни благодарение на новите материали?

И тъй като историята доказва, че новостите се раждат по време на криза, май е време да започнем да се оглеждаме.

Но за това се писа навсякъде. Дори в Twitter се следяха новините покрай пожара.

Сградата преди (photo: Iwan Baan)

... и след пожара (photo: movingcities.org)

По-интересна ни стана символиката, която някои (BLDGBLOG) намериха — символ на истинския край на строителния бум.

А това е въпросната сграда като карикатурен герой oтпреди няколко години:

Снимката е от книгата Content, писана от OMA/AMO още през 2004 година. Тогава сградите започнаха да стават икони, архитектите-концептуалисти от 80-те се превърнаха в starchitects, а Пекин и Дубай станаха по-интересни от Ню Йорк и Лондон.

В типично OMA-стил в книгата най-известните им сгради иронично “оживяват” и “нападат” света. Е, в понеделник падна и първата жертва.

***

Всъщност доста цинично всички оплакват “загиналата” сграда. В пожара има и загинали и ранени хора.

Наскоро New York Times отишли в Бразилия и... каква изненада, открили там много интересна архитектура. И то не само от златните години на бразилския модернизъм (средата на миналия век), но и по-съвременни парчета.

Видим бетон, странни форми, тропици и плажовете на Копакабана. Ladies and gents, моля, Бразилия!

Музеят на съвременното изкуство в Рио де Жанейро — суров модернизъм от най-чист вид.

SESC Pompeia е стара фабрика в Сао Паоло, която е превърната в културен и развлекателен център през 80-те години на миналия век. Двете кули и бетонните мостове са построени по време на реконструкцията (Photos: Thomas Locke Hobbs)

Тротоарите край плажа Copacabana в Рио изглеждат като шесткилометрова абстрактна картина. Дело са на бразилския ландшафтен архитект Burle Marx (Photo: Lalo de Almeida for The New York Times)

Бразилия си има и един жив архитектурен национален герой — Оскар Нимайер, който миналата година навърши 101 години.

Паркът Ibirapuera в Сао Паоло е проектиран от Оскар Нимайер още преди да се захване с новата столица Бразилия

На Музея на съвременното изкуство в Нитерой не му личи особено, че е от 1996 година. Твърде монументален е. Но все пак е с автор Оскар Нимайер (Photo: Celso Pupi)

Нимайер е сред архитектите, проектирали новата столица Бразилия преди близо 50 години, замислена като манифест на прогреса и модернизма. Спомням си един култов брой на сп. Космос от 80-те, в който се разказваше за новия град.

Централната част на Бразилия пък е обявена за паметник на архитектурното наследство под защитата на UNESCO, нищо че обичайно се цитира като пример за провал на монументалното градоустройство от епохата.

Главната ос с правителствените постройки и Конгреса в столицата Бразилия

Катедралата (Photos: Frank Camhi)

Но Нимайер не спира да проектира. И наскоро самите бразилци се разбунтували срещу поредния му монумент (300-метров обелиск), предвиден за центъра на столицата Бразилия. Развалял собствените си шедьоври отпреди 50 години, време било да се пенсионира вече.

Неизбежните аналогии

Е, не може да не направим асоциация с нашата Бузлуджа или Спортния дворец във Варна например, които са напълно равностойни представители на същия стил. И нямаме нужда от New York Times да ни го кажe. Или имаме?

Мемориалът на Бузлуджа и Дворецът на спорта във Варна. Видим бетон, кръгла форма, типичен модернизъм от 60-те и 70-те (Photos: sasso, dangerov)

Отдавна, мисля, ни личи пристрастието към соц архитектурата. Kоято, оказва се, е била съвсем адекватна за времето си в световен мащаб. За разлика от днешната.

Това издание го дават безплатно ако си купиш дреха от един магазин. То е от категорията lifestyle списания и според сайта на Argenta Communication Agency предлага по-добрия стил на живот за тези, които вече са опитали по малко от всичко вече познато.

Очевидно целта на изданието е да ни информира какво ще е модерно през новия сезон — нови колекции на дрехи, нови модели коли, актуалните джаджи, нови книги, нови филми, нови музикални албуми, нови туристически дестинации и... добре позната архитектура.

Рубриката за джаджи: Нови видео очила

Рубриката за коли: Новото BMW 7

Рубриката за архитектура: “Новият” дворец Белведере

В рубриката Design and Architecture примерът е дворецът Белведере във Виена от 18-ти век. Разбирам да става въпрос за история на архитектурата, но когато се говори за модни неща, такава сграда съвсем не е на място.

Издания от типа на UpGrade създават определена представа как трябва да изглежда съвременният cool човек. Така че не се учудвайте, когато собственик на последен модел кола и дрехи от най-нова колекция поиска да си построи къща в бароков стил.

През втората година той се сдоби с няколко нови рубрики, удвои посетителите си, започна да ходи и да говори (по презентации).

Е, имахме няколко издънки и пишехме доста нередовно, което напоследък уж започна да се подобрява.

Планове за третата година?

Отдавна ни се иска да вкарваме в постовете и видео, не само снимки. Ще пробваме най-сетне. Ще се опитаме да направим и интервютата, за които писахме преди време.

Подготвяме и една нова рубрика с работно заглавие “Каква я мислехме, каква стана“, в която ще показваме проекти, публикувани в списания преди 20-30 години и съдбата на въпросните сгради сега. Нещо като развитие на поста от миналата седмица.

Също така планираме пътуване с ежедневни архитектурни репортажи, подобно на пътуването ни в Холандия и Германия от по-миналата година.

Благодарим ви, че ни четете. И... закусвайте редовно!

Снощи участвахме в Pecha Kucha Night. Kлуб Соло беше препълнен, а нашата работа замалко да се закучи. Цял ден имахме проблеми с кабели, свързването на mac-а ни, звука. Накрая всичко се получи добре и презентацията мина гладко.

Темата ни беше “Архитектура и не-архитектура”, но не ставаше дума за блога, а за Джеймс Бонд.

Другите презентатори говориха основно за града, законите и лошата среда, в която живеем.

Клубът беше доста... хм... интересен — с леопардови диванчета и червени изкуствени кожи по стените. Направо “Pimp my Pecha Kucha”.

Сега чакаме клипчета в YouTube. ProvoCAD ни обещаха.

P.S. Eдин малък съвет към организаторите: Хубава инициатива, но другия път що не пробвате Червената къща или 4-ти километър? Или пък някое хале в Захарна фабрика?

***

2 седмици по-късно: ето я и презентацията ни.

А какво, ако това е замисъла на проектанта?

Един пример — жилищна структура в центъра на Кърджали, получила голямата награда на Интерарх 87.

Проектът от 87-ма

Проектът на арх. Николов и арх. Осенски е публикуван в бр.6 от 1988 година на сп. Архитектура.

Още от началото на 70-те подобни структури са мода по света — стъпаловидни блокове с големи тераси, “разчупване” на чистите линии на модернизма.

За проекта в Кърджали авторите разказват какъв е бил старият градски център, на чието място са блоковете:

Сред тях нямаше стилни сгради като тези в Пловдив и Трявна, но всички те, макар и скромни, притежаваха изискан детайл – леки кобилични фронтони, бяха градени с местни материали и ясна конструкция, при плътно застрояване, с навеси във вътрешния двор, покрити с керемиди и с носещи дървени колони, с малки многофункционални дворчета и с много зеленина – чемшири, смокини, орехи, цветя и храсти.

Идеята е новите блокове да осигуряват сходен с досегашния начин на живот. Така малките дворчета са заменени с големи тераси, жилищата са много различни — 56 вида разпределения само в един блок, а обитателите са имали право да избират.

Една година след като хората се нансят, се прави анкета, която показва:

Неочаквано за нас беше мнението на около една трета от семействата за нецелесъобразността на терасите. Това мнение очевидно говори за липсата на опит в този начин на обитаване, както и за деформираното мислене в резултат на стандартното и монотонно жилищно строителство в продължение на десетилетия на панелна експанзия.

Сградата през 2008

В крайна сметка обаче може да се каже че експриментът е успешен. 20 години след построяването, „допълненията” на обитателите поразително напомнят описанието на старите градски къщи — „местни материали и ясна конструкция”, „плътно застрояване”, навес, покрит с керемиди и носещи дървени колони. Всеки е създал своята собствена къща с двор. А нали това е била и първоначалната идея.

Моите фаворити

Raw Blondе
Бели стени, естествени, необработени материали. Задължително е да не са внос от Индонезия, Южна Америка или друго далечно място. Освен че е уютен и спокоен, този стил утвърждава и позицията ти на еко-човек.

Factory shapes
Да правиш интериор с материали, взети назаем от индустрията, е трудна работа. Намирането на баланс между метални мебели, видим бетон на стените или тавана или открити въздуховоди, както и задължителното условие интериора да носи усещане за дом, си е висш пилотаж. Всеки успешен опит в тази посока заслужава поздравления.

Sense & Sensability
Ключовите думи тук са спокойствие, хармония, усещане за нещо, което небива да се докосва. За някои са скучно, стерилно или постно. За съжаление на всички, които го харесват обаче, този интериор няма да остане какъвто е, ако в дома дейстително се живее.

Другите модни течения за 2009 година

Serpentine Growth
Микс от тапети и килими с различни форми и цветове. И най малката грешка в избора на десен е пагубна за крайния резултат.

Soft Cubism
Малко ми напомня на снимка от каталог за италиански мебели. Определено не е моят стил.

Structured Textiles
Мекото, уютно усещане, което създава текстила, контрастира с геометрични и монохромни десени.

Сграда на годината за 2007 в много класации беше новият (тогава) Музей за съвременно изкуство в Ню Йорк на японците от SANAA.

Интересна е мрежата, с която е облечена цялата му фасада — подобна е на мрежата, от която правят нюйоркските кошчета за боклук, но уголемена. Както бяхме разказали и преди, по тоя начин сградата демонстрира, че се вписва в клошарския квартал Bowery.

***

Сетих се за Музея в Ню Йорк, понеже наскоро във Варна попаднах на няколко интересни примери за самоделно използване на мрежа вместо баналните решетки за защита от крадци на първите етажи. И трите примера са от една и съща кооперация. Абстрахирайте се от това, че са грозни и ще ви обясня защо са ми интересни.

Мрежата на американския музей е върху стена, докато на тази тераса има един слой едра декоративна решетка във формата на пчелни кутийки и върху нея дребна метална мрежа, може би останала от лозето. В модата най-трудно е съчетаването на десени с различни шарки (например риза на ромбчета с вратовръзка на каренца), но тук са се справили. И накрая всичко е обобщено в бяло.

Отново в същата кооперация, на съседната тераса друг начин за използване на мрежа. Тоя път в естествения си цвят. Интересното е, че по нея пълзи лоза. И може би лятото се получава приятна сянка от листата й. Дали някой ден лозата ще се разстеле по цялата площ на мрежата и ще се получи една зелена тераса?

И на другата съседна тераса има лоза, но този път не върху мрежа, а върху едра черна декоративна решетка. Обитателите на кооперацията демонстрират и общ похват, но и индивидуалност в детайла.

Не се шегувам.

Пак традиционно журито на конкурса е също толкова интересно, колкото и победителите в отделните категории. Освен утвърдени имена в архитектурата и дизайна като Жан Нувел и Марк Нюсън, сред поканените бяха и френският модел и моден дизайнер Ines de la Fressange, по-известна като бившата муза на Лагерфелд, и рапърът Kanye West.

А сред победителите си струват:

Най-добра къща на годината

Дървената Final Wooden House на японеца Sou Fujimoto е по-скоро градински павилион, но е много забавна. Препоръчвам на всички, които обичат да играят дженга.

Къщата-дженга отвън

Къщата-дженга отвътре. Photos: Iwan Baan

Най-подобряващ начина на живот продукт на годината

Вярно, името на категорията е дълго, но прозорецът-тераса Bloomframe на холандците Hofman Dujardin Architects е супер. Вече я виждам как подобрява начина на живот на стотици жертви на българското жилищно строителство.

Прозорецът-врата. Photos: Matthijs van Roon from Hofman Dujardin Architects

***

Разгледай всички номинирани и победители. Обещават и филмчета от кухнята на наградите след 26 януари.

Pecha Kucha (произнася се “пе-чáк-ча” на японски) е серия от шестминутни презентации. Всяка презентация е от 20 слайда по 20 секунди. Кратко и стегнато. Няма опасност някой да доскучее (много).

Организатори са Сграда.com.

Ще участват 12 презентатори, между които и ние от WhATA.
Темата на вечерта е „Динамика”.

Заповядайте. И дано да не се заКУЧИ работата.

Къщата е в Момчилград. И противно на очакванията, че в малък град (може би тогава още село) се строи единствено с помощта на знанията на местния майстор, архитектът е от Пловдив, а проектът му е по-пълен с информация от някои съвременни примери.

Има подробни детайли на всички врати и прозорци на къщата, за съжаление в много лошо състояние.

Антетка. Както и в съвременните проекти дава информация за обхвата на проекта, мястото му, възложителя и задължително има личен печат от архитекта с номера на удостоверението му за правоспособност и печат за одобрение от съответната община

Разпределението е с много характерния за времето тъмен вестибюл с портал към едната стая. Тоалетната (отбелязали сме я с червено) е на терасата — преход от селския към градския начин на живот. На село тоалетните са на двора, а в града — на терасата. Хората са смятали, че тоалетните нямат място в къщата

На разреза се вижда, че със стоманобетонна конструкция е само първата плоча. Втората подова конструкция е гредоред, покрива и стълбата също са дървени. Това може отново да е преход между познатото строителство с дърво и сравнително новата технология със стоманобетон, или пък защото бетона е бил по-скъп

Фасадата...

... с човек в потури за мащаб

През 1937 са слагали гербова марка, за да удостовери, че всички такси са платени и проектът е законен

Това е цех за сладкиши и вафли в индустриалната зона на Шумен.

Изглежда като черна метална кутия, от която стърчат малки кутийки от видим бетон. Да, харесва ни.

Преди няколко години в студентските си проекти доста използвахме видим бетон — изглеждаше брутален, възмущаваше преподавателите, а и Тадао Андо беше на мода...

Но не бях виждал досега български инвеститор, който да се навие да ползва видим бетон толкова категорично.

И изобщо, малко са българските инвеститори, които се навиват на изчистени минималистични сгради. При това черни.

P. S. Една жена, която работи там, обаче се учуди, че някой иска да снима сградата. Каза, че е като ковчег, а вътре се работи на лампи.

Този красив макет на една от най-известните сгради от времето на модернизма — Farnsworth House на Мис ван дер Рое, е всъщност празнична торта.

Истинска е, да, дървото е от млечен шоколад.

Предлага се от нюйоркската фирма за сладкиши April Reed Cake Design (нещо като щатски еквивалент на софийската total choc factory). Струва 4320 долара, 15% от които се отделят за възстановяване на къщата, строена през 40-те години на миналия век.

Farnsworth House в слънчев есенен ден

Farnsworth House е толкова популярна и забележителна с простотата си, че всеки студент по архитектура прави поне по едно нейно подобие по време на следването си. Някои продължават и след това.

Построена е в блатиста местност в щата Илинойс, където наводнения има често. Затова Мис я издига на платформи и слага колони-пилони, които да я отделят от терена. През последните години обаче и това не помагало и къщата често се оказвала залята от вода и потънала в тиня.

Къщата след наводнение

Виж филмче от последното наводнение.

Но Американският институт за опазване на историческото наследство упорито я възстановява. А и тортите помагат.

Може да предложим на total choc factory да започнат да правят торти-макети на къщата на Яблански в София примерно.

Това е учебния корпус и библиотеката на Американския университет в Благоевград.

Година след построяването на сградата ламарината вече е потъмняла и изглежда дори по-добре.

Така изглежда медната ламарина една година след поставянето

Детайл на закрепването на листовете

Находчивият начин на подреждане позволява смяната на отделни листове без да се нарушава целостта на обшивката.

Това, освен че е практично, има и дизайнерски ефект — сградата се променя при всяка подмяна на стари елементи с нови.

Подменени наскоро елементи. При следваща подмяна тази фасада ще изглежда различно. Което е хубаво

Събитието беше съпътствано със солидна доза PR. Няма лошо. Даже познати ни питаха за професионално мнение за номинираните.

Нашата класация се доближаваше доста до фаворитите на Биляна от Capital Light. Като цяло конкурсът е твърде инвеститорски, изборът е беден, резултатите — доста прогнозируеми, а победителите във всяка секция според нас си личаха и с невъоръжено око. Та бяхме решили да пасуваме.

Но!

Изненади имаше и то толкова големи, че ни извадиха от равнодушното сеирджийство.

Ваканционен комплекс “Св. Тома” в Аркутино грабна голямата награда Сграда на годината, защото според журито отчита екологичните изисквания и архитектурният образ на традиционната созополска къща се вписва хармонично в околната среда.

Ваканционен комплекс “Св. Тома”

А си мислехме, че фалшивите и нескопосани копия на традиционна архитектура из природни резервати и идилични пусти плажове са останали в миналото. Или поне, че вече не се толерират явно. И еко-нишката ни дойде вповече. Айде без подобни маркетингови трикове вече, а?

Парк-хотел “Пирин” в Сандански спечели в категорията Ваканционни хотели.

Хотел Пирин, Сандански. Общ изглед

Успехът в конкурса не го дължа на купуването на гласовете на журито, а на това, че съм кум и на проектанта, и на изпълнителя и се сработихме отлично, проявил чувството си за хумор собственикът Стефан Шарлопов.

План

А си мислехме, че подобно градоустройство се прави от студентите втори курс и че Lucky Bansko няма конкуренция в тази секция.

Складът на “Софарма” АД печели при производствените сгради.

Складът на “Софарма”

А бяхме решили, че сивият Etalbond е омръзнал на всички. И че Air Trade Centre с холандската си фасада няма как да не спечели.

Сградата на Air Trade Centre

***

Добре, че Жаклин взе наградата на публиката и наградата в своята категория Жилищни сгради. Бяхме започнали да се тревожим.

Снимки: Сграда на годината, официален сайт

Често обаче при проектирането архитектът забравя, че обитателят винаги има последната дума. Като например да си сложи климатик, за който място не е предвидено.

Всъщност отдалеч климатиците могат да се приемат и за логични: поредните излизащи кубчета на фасадата

На някои места на сива стена са сложени сиви климатици, а на бяла стена — бели. Това показва, че може би е мислено за климатиците

И за съжаление, не е като правило на всички стени

Ако българска медиа интервюира световноизвестен архитект, въпросите биха били прекалено общи и изпълнени с възхищение, а отговорите също толкова общи. Докато в SPIEGEL въпросите са конкретни и заядливи. И е интересно как архитектите понякога дават малко... хм, странни отговори.

Например Рем Кулхас обяснява за своите сгради, за своите теории (понеже той е преди всичко теоретик), оправдава се, че му е много интересно да проектира в Дубай и Китай и т.н.

Рем Кулхас и сградата на китайската телевизия в Пекин. Photos: DPA; AFP

Журналистът го пита защо след като той се е изказвал винаги против стремежа да се правят сгради-икони, е направил някои от най-типичните сгради-икони като телевизията в Пекин например. На което Кулхас отговаря, че той е и критик, и архитект едновременно, но не е длъжен да спазва винаги собствените си теории в сградите, които проектира. Хубав отговор.

***

Herzog & de Meuron: Олимпийският стадион в Пекин. Photo: Reuters

Лятото, преди откриването на олимпиадата в Китай, имаше интервю с Жак Херцог (от Herzog & de Meuron). Естествено, интервюто се върти около проектирането на новия олимпийски стадион в Пекин.

Херцог обяснява защо са приели да проектират толкова голяма правителствена поръчка в недемократична страна като Китай (”Само идиот би отказал“), но според него стадионът е акт на съпротива срещу режима в Китай (съпротива, платена от правителството?).

Журналистът се учудва: “Вашата архитектура като акт на съпротива? Не преувеличавате ли?”. След което архитектът обяснява, че стадионът е един вид Троянски кон в Китай. Защото е пълен с ниши и малки чупки, и в тези ниши китайците можели да се срещат на малки групички, ненаблюдавани от властта, и да говорят свободно. Това било съпротива.

***

Мислим да пробваме и ние няколко интервюта с бг стархитекти. Кои според вас са българските стархитекти? И какво бихте ги питали?

По-интересна обаче беше въвеждащата история за индиеца Babu Sassi, който не е слизал от крана си една година. Кранистът работи на строежа на най-високата сграда в света Burj Dubai (в момента е висока 688 метра от 819 планирани).

Тук работи кранистът. Burj Dubai, май 2008 г. Photo: Imre Solt

Та тъй като му отнемало твърде дълго време да слиза и да се качва обратно до работното си място всеки ден, храбрият млад мъж от Керала (както го описват в статията) живеел от година в крана си, там горе, на стотици метри над земята.

Кранистът бил станал култова фигура сред армията строителни работници в Дубай. Някои твърдели, че надницата му била 5 300 британски лири на месец (при средна за строител в Дубай от 140). Други, че сигурно много разбира от кранове, а трети, че е луд.

Във всички случаи подобни невероятни строителни легенди действат ободрително в момента. Напомнят за времената отпреди половин година, когато петролът беше не 40, а 140 долара за барел. И Дубай беше най-голямото строително чудо, а не най-опасната икономическа бомба с часовников механизъм в света (отново по The Daily Telegraph).

Тогава в България се носеха легенди за строителни работници във Варна, които спели по 20 души на един таван. За технически ръководители на хотели в Боровец, които живеели в китайски ресторант. За турски гастарбайтери от Родопите по строежите в София, които работели по 24 дни без прекъсване, за да съберат почивните дни наедно и да отидат да си видят семействата.

Все спомени за сладките времена на инвестиционен строителен бум и fast food архитектура.

Софийската синагога е в толкова плътно застроен район, че дори фасадите й към улиците “Екзарх Йосиф” и “Георг Вашингтон” не могат да се обхванат с един поглед.

През лятото събориха една сграда на “Пиротска” и в момента това е единственото място, откъдето се вижда и вътрешната, южна фасада. Или поне горната част от нея.

Синагогата откъм “Пиротска”. За малко

Градът бил поръчан от урановия магнат Joseph Hirshorn и е трябвало да се построи в горите на Канада. И да бъде “град на културата”. И съвсем тоталитарно да носи името на спонсора си — Hirshorn. Естествено, не е построен.

50-те са разцвета на модернизма и затова всички сгради са кутии от стъкло и метал с много-много светлина.

В микроскопичното градче е било предвидено да има висока офис сграда, музей, библиотека, концертна зала, училище, магазини и ресторанти. По-нагоре в гората е трябвало да има няколко жилищни блока.

Виж 2-минутното филмче-виртуална разходка из града (и си пусни звука).

Соц?

Ще кажеш, че това е скучна соц архитектура и ще си прав донякъде. Все пак соцът е модернизъм в чист вид. Интересното е, че това, което е било утопия тогава, днес се смята за баналност. Но през 20-те години на 20-ти век строгите паралелепипедни сгради са били скандално авангардни, а през 50-те вече наложена мода.

Дървени визуализации?

Напоследък много се кефя на такъв тип 3D визуализации — малко “дървени”, много недодялани, без фотореализъм или арт залитания, без полупрозрачни силуети на хора или колажи. Изобщо такива, които не те карат да се замисляш как е направена картинката и “ква е яка”, а ги приемаш спокойно и се съсредоточаваш на това, което е на нея.

И все по-често виждам да се ползва тоя стил в списания (виж Monocle от ноември), а в Archinect дори има интервю с визуализаторите на филмчето.

Това не би могло да се случи в домовете с интериор в скандинавски стил — бели стени, бели мебели, дървен под, а цветът идва единствено от текстила, лампите и гръбчетата на книгите. Там, с малко средства и усилия, интериорът се променя според нуждите, сезоните или настроенията ни.

Ето един пример от апартамент в София:

С покупката на няколко метра плат, стаята изглежда различно: цветната покривка на леглото и възглавници (в ляво), са заменени от ярки щори и много бяло (в дясно)

FOO
Dplace

От другата страна

Фасадно типографско избухване. Невил Броуди и Дейвид Карсън ряпа да ядат.

Сградите обаче заслужават уважение — като всяко нещо, което стои здраво стъпило в епохата си. Уважавам комплексното решение, схемата с вътрешните дворове и категоричните фасади. Архитектите са казали точно онова, което са им наредили.

Сега имаме идеален place of interest за чужденците — джамия, църква, синагога, комунизъм, how very interesting.

Но за сталинистката архитектура вече писахме.

От известно време обаче наблюдавам интересна активност около Шератон, която минава незабелязано покрай вечния строеж на метрото. Лека-полека фасадата на хотела се сдоби с поредица магазини на добре известни луксозни марки.

Добре, че над главния вход на Шератон има знамена, иначе някой може да се обърка и да влезе при чантите

Надупчиха каменния цокъл, изнесоха напред малко хромирана метална конструкция със стъкло и лош детайл, дръпнаха няколко кабела, облякоха оставащите вътре камъни с гипсокартон и готово.

Детайл при новата конструкция

Някъде бях чела, че колкото по-луксозна е една марка, толкова по-семпло и монохромно е логото й.

Не е лошо този принцип да се прилага и за магазините обаче. Особено когато става въпрос за намеса в историческа среда като в случая Шератон. Една проста черна рамка или някоя minimal кутия например биха свършили далеч по-добра работа.

А и изобщо кой е казал, че тези магазини имат нужда от класическа отворена стъклена витрина? Хубавото на луксозните марки е, че могат да си позволят странности, без да изглеждат нелепи. А стандартни, лошо изпълнени и морално остарели архитектурни решения най не им стоят.

Почти всяка сутрин се отбивам в един малък плод-зеленчук на ъгъла на Шишман и Славянска. Собствениците са симпатична възрастна двойка, които никога не гледат лошо и обичат да пожелават приятен ден.

Преди няколко дни сложих на кантара 2-3 ябълки, жената ми ги претегли, аз автоматично казах “Без торбичка, моля” и заизмъквах пазарската чанта.

Жената обаче се усмихна широко, показа някакви червени найлонови торбички в ъгъла и триумфално заяви “И нашите вече са екологични, разграждат се. Много хора като вас ми отказват торбички и ние ги сменихме”. Тогава прочетох надписа Degralen над торбичките.

В крайна сметка торбичка не взех. Пак автоматично.

Но се замислих какво е накарало възрастната продавачка да смени стандартните опаковки с бързоразграждащи се на фона на всеобщата любов към найлоновите торбички, която цари по цялата улица Шишман.

В диетичния магазин малко по-нагоре например обожават торбичките с всякакъв размер. Ако си купиш соленки, кисело мляко и вода, ще ти ги сложат в 3 отделни торбички и после доволно ще ги окрупнят в една хубава, голяма найлонова торба. Както и да е.

Значи все пак имало смисъл от леко позьорското и малко рекламно вадене на платнени торбички из магазини и пазари. И явно малките жестове дават резултат, ако са упорити и постоянни. А може би и еко-осъзнатата редакция на вестник Капитал наблизо е дала едно рамо.

Само ако можеше скоро да се появи и завод за преработване на отпадъци в София.

От ляво по часовниковата стрелка: ръждива ламарина с орнаменти (CaixaForum Madrid от Herzog & de Meuron); керемиди по стената (Waterwijk Ypenburg от MVRDV); втори етаж от тента (Casa CR, Smiljan Radic)

Така погледнато тази къща в Източните Родопи е много вчас.
Вместо традиционна стена от плет и кал, на втория етаж са експериментирали с камък за пълнеж.

Паянтова стена с пълнеж от камък

На втория етаж — два начина на използване на камък: зидан при носещата стена и небрежно нахвърлян при неносещата. На първия етаж — традиционна стена от плет и кал

Освен Даниъл Крейг, поредния потрошен Aston Martin DBS, костюмите на Том Форд и роклите Prada, в новия филм има и няколко сгради, които трябва да се отбележат.

Фестивалният комплекс в Брегенц, Австрия

Разположена на бреговете на живописното езеро Констанс, сградата е строена на няколко етапа. Последната реконструкция е дело на местните архитекти Dietrich/Untertrifaller.

Действието във филма се развива из най-екстремните части на комплекса, разбира се — плаващата оперна сцена в езерото и конзолната входна част

(caption)Интериорът e по австрийски спретнат. (Photo: Bruno Klomfar)

Хотел ESO, Чили

Хотелът всъщност не е хотел, а по-скоро научна творческа база, построена до най-големия наземен телескоп на планетата VLT.

Намира се в пустинята Атакама, където климатичните условия са екстремни. И на сградата това много й личи.

Бруталната архитектура включва оцветен с железен окис видим бетон, малки отвори, прости обеми. Отлична работа на немските архитекти Auer und Weber Architecten

Растерът на фасадата е чудесен. (Photo: Roland Halbe)

Вчера си купих първия брой на българското Abitare. Това е поредното лицензно списание, което излиза у нас в началото на ноември. И докато Casaviva и Harper’s Bazaar не впечатляват особено, Abitare започва обещаващо:

• Рекламира се като списание за архитектура и дизайн и засега наистина е такова
• Италианският оригинал не се продава в България
• Има добър графичен дизайн
• Показани са няколко интересни къщи, има малко дискусии и дори опит за теоретичен анализ на архитектурното Биенале във Венеция. Анализът (автор Olivier Boissiere) е със силен дъх на френски коняк, но иначе е забавен
• Прочетох цялото списание

Проблемът на специализирани издания като Abitare в малка страна като България е, че темите и героите рано или късно се изчерпват. По-скоро рано. А да се разчита само на преводни материали не върви.

Да видим какво ще стане в следващия брой.

Задачата

Проектиране на фонтан. Предизборно и благотворително.

Какво имаме

• Симпатично селце с гледка към Пирин
• Голям пуст и скучен соц площад с чудесна каменна настилка
• Три паметника на герои на селото — основно антифашисти и възрожденци. Всеки паметник е на различно място, от различно време и с различен вид
• Амбициозна млада кметица
• Ожесточена конкуренция със съседните села

Новоизграден фонтан на централния площад в съседно село

Какво правим

1963

1. Оставяме настилката. Харесва ни, а и не е мръднала от 1963 година
2. Решаваме, че площадът има нужда от малко цвят и нещо забавно. И паметниците, и кметството са супер сериозни
3. В равнината на площада, на мястото на две поувехнали градинки, слагаме два симетрични спрямо кметството фонтана
4. Фонтаните правим от разглобяеми метални ламели с лазерноизрязани декорации. Смятаме, че фонтаните трябва да изглеждат категорично правени през 2008 г., тъй както площадът категорично носи духа на 60-те години. Ламелите са шарени. Всяка има отвор по средата, от който пръска вода

Резултат

Две раирани селски черги, проснати небрежно от двете страни на сериозния площад

Това е детайл за отводняването на покрива на Kемпински Хотел Гранд Арена в Банско.

Ако беше моето палто/хотел, със сигурност щях да направя рекламация.

След като разгледах победителите, паралелът с един очакван мащабен софийски проект и с един необходим такъв беше неизбежен.

Зелен 4-ти километър

Наградата печели проект за нов правителствен център в Будапеща на Peter Janesch и Kengo Kuma.

Комплексът. Зеленина има не само по покривите, но и по стените

Новата структура е реплика на съществуващата

Системите за климатизация

Сградата трябва да бъде разположена в центъра на града, до/над действаща гара и до популярен търговски център.

Авторите взимат модели от вече съществуващата градска структура, за която са характерни множеството тесни вътрешни дворове. Към нея прибавят зелени площи, не само по покривите, а и по стените. Създават системи за климатизация, които използват постоянната температура на земята.

Проектът е много добър, защото се съобразява със средата, решава проблема с липсващите зелени площи и при експлоатацията ще пести енергия.

Пожелаваме такъв и на София.

Словенският Суходол

Втората награда е за проект за възстановяване на естествения вид на терен на сметище в Марибор, Словения на ecosistema urbano.

Изглед към рекултивираното сметище

Предвижда се архитектурата да има „срок на годност” — 25 години, периода за който земята ще се възстанови. Създава се нов релеф на терена и зоната ще се използва основно за обществени дейности — спорт, рекреация, панаири, концерти. В периферията ще има и временни сглобяеми жилища. Те са отворени на юг и под земята от север, което ги прави изключително енергоефективни.

А след 25 години всичко лесно може да се демонтира и земята да се използва за друго.

Къщите се проектират върху бивши ниви с хубава гледка на север към планината.

Гледката на север

Близкото село си е обикновено българско село без някаква уникална архитекура. Интересното е, че доста от къщите са построени с малки кирпичени тухли и стоят неизмазани.

Типична къща в селото: каменен цокъл и стена от кирпичени тухли.

Детайл: кирпичените тухли и каменната зидария

Какво правим

Винаги, когато проектираме, търсим връзка с конкретното място, която може да се прояви и по най-налудничав начин (а не “силуетът на къщата повтаря силуета на планината” например).

В този случай си съчинихме историята на мястото и от нея стигнахме до принципи в решението.

Историята

Някога тук е имало поляни между селото и планината:

Хората са ги превърнали в ниви. Изравнявали са нивите и са се получили тераси. Така нивите са придобили граници с различна височина:

Махнали са камъните от нивите и са ги струпали по границите – така границите станали по-осезаеми. Границите са маркирани и с орехови дървета:

Къщите

Ние адаптираме бившите ниви в къщи като:

1. Връщаме камъните от границите във вътрешността на нивите
2. Използваме върнатите камъни за северните стени на къщите
3. За стените на изток и запад използваме кирпичените тухли от селото — имат много добри топлотехнически показатели, а и са местен материал
4. Правим затревен едноскатен покрив с наклон на север, към планината. По този начин къщата изглежда като изникнала от нивата, просто е отместила парчето земя нагоре. Затревения покрив предлага и добра естествена изолация
5. Южната фасада е остъклена и тя е най-високотехнологичния енергоефективен елемент в къщата
6. Оставяме орехите по границите, но засаждаме и малини

Схема на “образуване” на къщата. Къщата в окончателния си вид няма да изглежда така, това е само принципна схема. Камъните от синура (границата на парцела) отиват в северната стена, тухлите от селските къщи отиват в източната и западната, а слънцето се лови от южната и колектори на покрива. Тревата от нивата под къщата се качва на покрива

По този начин когато идваш от селото виждаш къща (село), а когато гледаш от планината виждаш затревените покриви (природа). Използваме буквално местните материали, за да получим смесица между low-tech и hi-tech.

От селото виждаш село, от планината — планина

Поуката

Преди бяхме писали за лофтовете. Това също е лофт. Или поне принцип на лофт. Защото лофтовете са адаптация на бивши производствени сгради (фабрики или складове) в жилища. А това е адаптация на производствена земя (нива) в жилища. При лофтовете се стремиш да запазиш колкото се може повече от оригиналната сграда. Ние се стремим да запазим колкото се може повече от нивата и материалите около нея.

***

Скоро ще пуснем и нов пост за селището в Родопите — другият проект, който отразяваме в блога.

Чакам за кафе и зад мен кураторът на павилиона на САЩ обяснява на двойка ентусиазирани американски архитекти как японците малко сбъркаха с материалите тази година, но китайците са ок. Група студенти се уговарят за среща при чехите, защото раздавали безплатен коняк. Всички искат да си вземат платнени чанти през рамо от австралийците, защото са жълти и побират много брошури.

Архитектурното биенале във Венеция е едно от многото регулярни дизайн събития за годината. Онова, което го прави специално обаче, е първото българско участие в историята му. Бяхме писали за това.

Във Венеция биеналетата (арт, архитектурни и т.н.) текат по отреден от десетилетия начин. 30 държави си имат национални павилиони, построени към средата на 20 век в градините след старите корабостроителници (т.нар. Giardini), и си излагат вътре. Останалите желаещи да участват наемат пространства из Венеция — дворци, музеи, вътрешни дворове, мазета, за каквото им стигат парите.

Сигурно поради тази причина разделянето по нации на Биеналето е много силно. За отделните участници никой не говори.

Ето защо и аз си избрах няколко нации. По-долу следват снимки от четири източноевропейски павилиона, за които всички говореха. Те са доказателство, че често хубави неща се появяват от периферията, а не от центровете на световната архитектура. Особено на международни форуми, където се ценят хрумките и чувството за хумор, а на чертежи и макети никой не обръща внимание.

Обърнете внимание, че в нито един от изброените по-долу павилиони няма изложени проекти.

Естонският павилион

Естонският павилион е откровено политически. Боядисаната в ярко жълто тръба за пренос на газ е разположена насред една от основните пътеки в Giardini между националните павилиони на Русия и Германия.

Естония е една от страните в ЕС, която не одобрява изграждането на газопровода Северен поток по дъното на Балтийско море, който трябва да свърже Германия и Русия.

Чешко-словашкият павилион

Павилионът на Чехия и Словакия пък е откровена подигравка. Според брошурата: изследване на всекидневния живот на обществото и връзката му с архитектурата. В резултат: цяла редица от хладилници, пълни с домати, консерви, водки, яхнии и прочие, а на вратата на всеки стои описание на собственика му — възраст, местоживеене, професия, семейно положение и т.н.

Съдържанието на хладилника отговаря строго на профила на хората. В хладилника на възрастна вдовица от малко селце има стара тенджера с полуизяден боб, а в хладилника на трима студенти от общежитие — бутилка водка и 2-3 прокиснали краставички.

Гръцкият павилион

Гърците приемат сериозно темата на тазгодишното Биенале Out There. Architecture Beyond Building. Инсталацията им е интересно интерактивно изживяване на звуците на Атина — от гласовете на продавачките на пазара до клаксоните в задръстванията.

Полският павилион

Поляците спечелиха наградата на журито за най-добър национален павилион. Темата е Hotel Polonia. Лежерно разхвърляни бели легла (от ИКЕА) гледат към постери, показващи антиутопичното бъдеще на известни съвременни сгради в Полша.

***

Българският павилион

За този павилион е ясно защо говорят всички. Всички българи, да уточня. Павилионът като цяло е ок. Забутан на Еврейския остров до Венеция, но пък в лофт пространството на бивша пивоварна.

За разлика от горните павилиони, българският беше замислен като добросъвестен павилион с проекти. Проектите са отпечатани от вътрешната срана на висящи цилиндри, а от външната има снимки на участниците. Цилиндрите са малко ниско, лампите са малко силни, но пък плакати за българското участие има на спирките на корабчетата и в книжарниците около Academia.

Снимки: Гергана Матеева

Резултатът е налице — единствената сграда в града с добър детайл, съвременен материал (поликарбонатни плоскости) и интерпретация, а не имитация на традицията. Oградата е от камъни в метални щайги, има дървена обшивка на две от фасадите, а прозорците са небрежно разместени.

Горе-долу така се чувства архитектът, когато види парапета в новата си сграда, изпълнен с една метална струна по-малко и с нескопосани заварки.

Започваме нова рубрика Детайл, където ще говорим за добри и лоши детайли и строителни практики.

***

Това е метална врата на двор в Италия. Без каса е и контактува със стените само в 3 точки — двете панти и бравата. Чудесен детайл в случаите, когато изолация не е необходима.

Площад Скендербег е типичен пост-комунистически плацдарм — голям, пуст, с тъй наречения синтез на изкуствата по фасадите на музеите наоколо.

Конкурсът за площад Скендербег

Конкурсът е международен, отворен, с международно жури и вече е приключил. Победители са белгийците от 51N4E. Те правят площада пешеходен, обграждат го със зелен пояс, слагат непостоянни водни площи, драматично осветление и твърдят, че проектът им придава човешки мащаб на града.

Предложението на 51N4E

Интересното е, че сред шестте финалисти попадат Daniel Libeskind и MVRDV. MVRDV например превръщат площада в огромен парк. Дърветата се разреждат към центъра, за да отворят място за алеи, сцени, кафенета. Сложна система от лампи, вградени в настилката, създава театрален ефект нощем.

Площадът нощем от MVRDV

Конкурсът за езерото Тирана

Въпреки че за площада не се класират, MVRDV все пак ще строят в Тирана. Наскоро стана ясно, че холандското архитектурно студио ще проектира жилищен и парков комплекс на брега на езерото Тирана. Този път сред финалистите на конкурса са били Bolles + Wilson, David Chipperfield Architects и Carlos Ferrater.

Блазе им на албанците.

Проектът се нарича Tirana Rocks и предвижда висока гъстота на застрояване в няколко нахвърляни обема, за да остане максимално озеленяване наоколо. Фасадното решение, предполагам, е само проектно.

Езерото Тирана пък трябва да се превърне в атрактивно място за разходка и почивка.

***

Интересно как ще се развият нещата в София. С планирания нов правителствен комплекс на Цариградско шосе например.

Ще има ли конкурс, международен ли ще бъде, а дали ще бъде открит или с покани? И дали Foster+Partners ще участват пак? Всъщност това не са въпроси.

Дали резултатите на всеки етап ще бъдат обявявани в сайта на общината и в пресата? Най-вероятно всеки ще може да си изтегли проектите на подбраните финалисти, нали? И отсега чакам как международните архитектурни форуми и блогове ще започнат да пишат за новото лице на София. Голям шум ще се вдигне. Мда.

***

Еди Рама е обявен за най-добър кмет в света за 2004 година. През своето управление той е изградил 97 600 кв. м паркове и е засадил 1 800 дървета. Критикуват го за комунистическо минало и корупция, нормално, но поне е обявил, че смята да превърне Тирана в зелен град.

Дълбок дол е типично малко троянско село из северните склонове на Стара планина. Дори не е архитектурен резерват, нищо че има запазени чудесни дървени плевни и калени къщи с характерните за района каменни покриви от големи плоски речни камъни.

Има църква, площад със смесен магазин, а единственото радио, което се хваща, е Хоризонт. И дори и то пращи.

Наскоро минавах оттам и не повярвах на очите си. Дълбок дол вече може да се похвали със съвременно реконструирана къща, току до табелата за края на селото.

Къщата е топлоизолирана, предполагам. Отвън е облицована с евтина PVC имитация на дървена обшивка, която сме свикнали да виждаме основно по американските филми и отскоро из столичния Лозенец. Старите дървени капаци все още стоят. Докога ли?

Къщата не е нова, макар отдалеч да създава това впечатление. Обшивката е много светла и неприятно контрастна, а покривът и водосточните тръби са подновени.

Контрастът със запазената плевня е поучителен. Жалко, че използването на традиционни местни материали все още се приема за белег на бедност и изостаналост от модерните тенденции.

Не знам дали старите капаци и дограмата ще останат. По-скоро не. Засега ефектът е като недовършен декор за филм.

После дойде тъй нареченият web 2.0, нещата станаха народни, шрифтовете големи, линковете сини, а командите по сайтовете — в пълни изречения (виж Flickr).

В края на 90-те в интериора беше куул да не намериш дръжката на вратата. И май все още е.

Къде е гардеробът в Escape?

Бях в Escape за пръв път след ремонта и не можах да намеря гардероба. Лутах се доста, нямаше и табели. Накрая питах охраната.

Гардеробът беше в един тесен коридор и естествено, имаше опашка. Отвреме навреме възникваше спор дали опашката почва откъм залата долу или откъм една стълба встрани от входа. А хора, търсещи тоалетната, питаха: “Тази опашка за тоалетната ли е?”

Самият гардероб беше едно малко гише около метър широко, на което една лелка поемаше палтата и ги подаваше на друга лелка вътре. А вътре гардеробът не беше малък.

Поне Coldcut тая вечер бяха яки.

Coldcut в Escape

Ползваемост и архитектура

При уеб сайтовете и софтуера има един термин “ползваемост” (usability). “Добра ползваемост” означава на човек да му е лесно в сайта — бързо да се ориентира и да не мисли много-много кой бутон трябва да натисне.

Има критерии, по които се оценява ползваемостта, но най-добре е да тестваш сайта с реални хора. Не ги питаш какво мислят, а им поставяш задача (примерно “Купи си шампоан”) и ги гледаш как се мъчат и как се губят из страниците, за да я изпълнят.

Тестването трябва да е върху рàнен, но що годе работещ прототип на сайта, за да могат да се направят промени навреме.

Винаги съм си мислел, че в архитектурата такива тестове са неприложими, защото не може да се направи реален прототип на сградата, в който да вкараш хора и да ги наблюдаваш как се лутат, търсейки гардероба.

Компютърна симулация тип Counter-strike е добър начин, но изисква време. А и тестваният човек ще мисли не толкова за сградата, колкото как да си движи героя с клавишите, мишката или каквито там контроли се ползват.

А да направиш тест в току-що построена сграда няма смисъл, защото промени едва ли могат да се направят вече.

Но се оказва, че за по-малки неща може. Като например да се намали опашка.

Авиокомпания тества опашка с картонени кутии

Преди няколко месеца четох в блога на 37signals как Alaska Airlines прави нов дизайн на салоните си и изобщо на целия си процес на check-in.

Терминал на Alaska Airlines (photo: Chris McPherson)

Екип на авиокомпанията проучва опашките в Дисни Ленд, в паркове, в болници и магазини. След това с картонени кутии в едно хале имитират разположението на гишетата и местата за приемане на багаж и изпробват различни подредби — в кръг, в рибя кост, под 90 градуса...

Накрая тестват процеса с малък прототип и реални клиенти на едно от летищата.

Стигат до извода, че не автомати за самообслужване са решение на проблема, а удобното разположение на нещата и най-вече местата на служителите, които помагат на хората.

В резултат достигат до оптимално разпределение, при което опашките минават много по-бързо, а Alaska Airlines спестява по 8 милиона долара на година.

***

Едва ли всеки инвеститор може и иска да отдели бюджет за usability тестове, а и те не винаги са нужни. Но винаги е нужно да се мисли за тези неща, защото никак не е “куул” да не е удобно нещо, използвано от повече от двама души за повече от два дни.

Сред съвременни китайски сгради обаче да се заснеме такъв филм е направо невъзможно.

В своя статия Guardian описва две тенденции в китайската жилищна архитектура — от една страна е буквалното копиране на местни и чужди архитектурни форми, а от друга опитите на млади китайски архитекти за модерни версии на традиционната китайска къща с вътрешен двор и запазване на духа на „старите” градове.

Чудесен пример за това как се прави традиционна къща, но в модерна форма, е собствения дом на архитекта Wang Hui.

В класическата къща жилищните помещения са отворени към двора, а дворът е заобиколен от стени:

Схема на традиционна китайска къща (от Ronald Knapp). Виж още за традиционните китайски къщи

Усещане за същото пространство имат и двата куба, формиращи модерната къща — стъклен (“отворен”) за жилищната част и каменен (“затворен”) за двор:

Вляво: дворът. Вдясно: макет на къщата. Ясно се открояват двете части — жилищната (с кръста по средата) и двора (с плътните стени). Между жилищната част и дворът има две дървета.

“Кръстът” в центъра на жилищната част побира в себе си библиотека, кухненски шкафове, инсталации и разделя жилището на 4 зони, без врати между тях.

Списание Hauser публикува къщата в последния си брой:

Тръгнахме към малкото градче Zermatt в кантона Valais с нагласата, че е популярна туристическа дестинация в Швейцария. С всичките хубави и лоши страни на това.

Аз лично предполагах, че ще видя нещо като Копривщица в Алпите. Очаквания за зашеметяваща съвременна архитектура нямах и ми беше много спокойно. Още повече, че районът на Zermatt е обявен за зона без автомобили — да не би замърсяване на въздуха да помрачи класическата панорама към връх Матерхорн.

Оказа се обаче, че всеки туристически курорт е красив по своему, но в недостатъците всички си приличат.

Тревата е зелена, но я поливат; гледката е красива, но пък има строежи; традиционната архитектура е запазена, но пред къщите има сергии с китайски стоки.

Пълна почивка — туризъм, дървени къщички, мушката по прозорците и вурстове

Кран. Развали ми идеалната снимка-картичка Връх Матерхорн в хубав летен ден с малко пухкаво облаче встрани

Намаления по главната и китайски тениски.

Главният площад. В Zermatt лятото е слаб сезон (въпреки летните ски писти и пешеходния туризъм). Ето защо реконструкциите и новото строителство кипят с пълна сила.

***

До Zermatt се стига най-лесно с влак – през Brig и Visp от Милано, Женева и Цюрих. Природата е чудесна.

Високите цени на петрола и жилищната криза принуждават все повече американци да се връщат обратно в центъра.

Така цели квартали без редовен обществен транспорт и далеч от административното ядро на града западат и цените на недвижимите имоти там се сриват.

Особено застрашени са новоизградени комплекси от еднофамилни къщи, закупени предимно с ипотека.

Новостроящ се жилищен комплекс край София

Сега си представете как обитателите на Коньовица и Факултето започват да заселват Симеоново и Драгалевци.

Луксозен комплекс до Симеоново

Комплексите от затворен тип в подножието на Витоша се превръщат в шарени, неконтролируеми поселища тип Филиповци. Оградите са съборени, на прозорците висят черги, а на полянките пред къщите се търкалят боклуци и тичат босоноги деца.

А Захарна фабрика е превърната в луксозен комплекс от лофтове, ресторанти и галерии.

Но една изчезваща махала в Източните Родопи напълно отговаря на описанието. Изчезваща, защото няма нито един жител, а догодина къщите ще бъдат окончателно загубени сред къпини и храсти.

„Перфектна локация”! Склонът не е стръмен, наблизо има поточе и извор с чешма. Къщите не се виждат от никъде — един човек от съседна махала ни упъти, така че забравете за нежелана компания.

„Комуникативно място”! До махалата се стига за около 30 минути пеш, по нелош черен път. Ягодите край пътя са допълнителната екстра.

„Невероятна гледка”!

Да, къщите са за ремонт. Но в случай, че искаш всичко да е по твой вкус, това е едно голямо предимство.

„Подходящо за инвестиция”! Веднага си представих едно дизайнерско село с около 5 къщи, за силно мотивирани клиенти.

Сигурна съм, че след бетонирането на утвърдените туристически дестинации, такива махали са нова възможност за зелено, тишина и спокойствие.

Аз бих си направила лятна къща на такова място. А вие?
Къде бихте си направили вила?

*Благодарим на Еленко за Wallpaper напомнянето.

Имам и познати, обаче, които твърдят, че не е хубаво един архитект да има в дома си ИКЕА. Непрестижно е някакси.

Следващите няколко снимки показват как архитекти могат да живеят с ИКЕА вкъщи без никакъв проблем. Защото качествените масови продукти възпитават качествен масов вкус. А именно качественият масов вкус прави града и държавата по-хубави.

Три апартамента в София

Разтегателна кухненска маса ИКЕА. Съжителства без проблем с ярка стена, сокоизстисквачка Juicy Salif и виенски столове.

Етажерка ИКЕА. От най-евтиното ПДЧ. Изглежда отлично с много книги и списания, на всякакъв фон.

Пердета ИКЕА. Леко ретро, леко соц, много скандинавски. За марката работят някои от най-добрите текстилни дизайнери, включително и от култовата финландска компания Marimekko. Тези специално са на Linda Svensson. Стоят добре дори и с най-обикновен български чам.

Ако искате да почивате пак там, но с повече стил, ето няколко предложения.

Много бяло, малко синьо и цвят за акцент — определено добра лятна комбинация.

Cavotagoо hotel, Мykonos

Anemi hotel, Folegandros

Ammos hotel, Crete

***

А ако бягате от популярните дестинации, изберете вашия малък бутиков хотел, където и да е по света.

(via the style files)

Изберете такава с каменна облицовка (небоядисана), масивни корнизи и премерен брой добре изпълнени орнаменти — това е сигурна гаранция, че ще живеете в сграда с луксозна фасада, била тя и от времето на соца.

Сталинската кооперация с бившия Детмаг е част от комплекса, включващ още Шератон и Президентството. Не се сещам за жилищна сграда в друг стил, с такива съседи. За съжаление, наскоро я боядисаха.

Варианти с мазилка. Не изглеждат така монументално, но комбинацията цветна мазилка-каменни орнаменти е много сполучлива.

В средата на юни българските медии цитираха в захлас ежегодната класация на големите градове в света според качество на живот, изготвяна от британската консултантска компания Mercer. София, каква изненада, се оказа на последно място от столиците в ЕС.

Аз предпочитам друга класация на най-приятните градове. На списание Monocle (виж видео за класацията). Победител е Копенхаген, следван от Мюнхен и Токио. Критериите са малко по-различни и включват дизайн, нощен живот, зеленина, летища и дори добре заредени с международна преса будки за вестници и списания.

В класацията на Monocle дори градовете на дъното са победители. Защото, както пише главният редактор Tyler Brule, по света има стотици други големи населени места, които нямат грам желание да направят жителите си по-щастливи, нито пък опитват да се научат как. София ли казахте?

Тази година Лондон е изключен от челната двайсетица заради даденото разрешение за строеж на мол в Западен Лондон. Бил ужасно грозен, казват. На мен ми прилича на всеки мол made in BG.

И още:
Интересно интервю на Tyler Brule с британския писател и журналист Alain de Botton — как добрите градове са всъщност доста обикновени на пръв поглед; как да направим хората щастливи в големия град и защо Китай и страните от Персийския залив изгубиха битката за качествена архитектура.

И тъй като обикновено сме чувствителни към околната среда, започваме с нея.

Какво е мястото

Мястото се оказа приятна поляна на южен склон с борова гора в горния край и никакво застрояване на зримо разстояниe…

... освен един полуразрушен овчарник на самата поляна, който е предвидено да се събаря. Но е с хубава зидария.

На юг къщите ще гледат към друг склон с широколистна гора. В подножието му е пътят.

Каква е архитектурата наоколо

Автентични къщи в село Косово. Запомнете дървените диагонални подкоси (в лявата част на снимката). Ще ги коментираме няколко снимки по-долу.

В родопската къща зидарията е прекрасна. Този фрагмент би могъл и да е на корица на A+U вместо традиционна швейцарска къща.

Плевня в Широка Лъка. Първи етаж камък, втори — дърво.

Какво не искаме да се получи

На този етап твърдо знаем какво не искаме. Повърхностна имитация на стари къщи, твърде разпространена в района.

Селище край Пампорово. Малки къщи на малко разстояние една от друга. Единственото нещо, което виждаш от едната, е гърба на другата. “Уличната” лампа е ретро, но от ретро градска градина.

Каменната облицовка не е каменната зидария от по-горната снимка. Дървените подкоси са нещо като анцуг Abidas — хванати са с болтове за стената и нямат носеща функция. Дървените рамки, които обрамчват стените, също.

Комплекс “Исмена” в Девин. Отново каменна облицовка, имитираща зидария и дървени елементи Abidas, но в по-луксозна версия. Лампите тип Луна на дървената стряха се чувстват у дома си, сякаш 90-те никога не са свършвали.

Детайл, на който си личи, че дървените елементи по ръбовете дори не са и цели, а просто апликирани дъски от двете страни на ръба, закрепени с болтове.

Какво искаме да направим

Не знаем. Но ще стане ясно в следващите постове...

Досега не пишехме за работата си, а подготвяхме портфолио като отделна секция от сайта. Тази секция така и си остана неработеща, колкото и да бяхме на крачка от пускането й.

Ето две страници от работния вариант на портфолиото:

Умишлено се стремяхме да изглежда като списание. Не се плашим и от дълго скролиране

***

Но в крайна сметка решихме: портфолио засега няма да има.

Ще пробваме нещо друго — ще пишем за проектите си в блога. Портфолиото показва само крайния резултат от даден проект, докато постовете в блога ще показват процеса на проектиране почти наживо.

Портфолио не ни е интересно да правим. Ще го има някога, само за да могат да се видят проектите ни събрани на едно място.

А в блога ще разказваме през какви варианти минаваме, какво се е получило накрая и колко бири сме изпили. Без технически подробности. За един проект ще има много постове, затова скоро ще въведем и нещо като филтрация.

Следват няколко поста за едно селище в Родопите, което започнахме през април.

Коментарите в поста ни Къде бихме живели: Лофт по софийски показват, че има хора, които искат да живеят в лофтове. Или поне така казват. Но на пазара няма такива жилища.

Така че, търси се инвеститор, който:

• да купи бившата захарна фабрика в кв. Захарна фабрика
• да плати за реконструкцията й и превръщането й в жилищa, галерии и заведения. (На бас, че ще има поне едно Мотто или SpaghettiCompany там?)
• да продаде/даде под наем апартаментите и останалите помещения след реконструкцията

Инвеститорът трябва:

• да е с хладен ум и горещо сърце
• да не иска максимално усвоена площ
• да няма “строй” или “инвест” в името си
• да е готов да живее в собствен апартамент там
• да е ходил поне веднъж в чужбина (почивка в Гърция не се брои)
• да е чел Тримата мускетари като малък
• да си проверява emaila редовно

Инвеститорът ще получи:

• цялата печалба от продажбите и наемите
• добро име, че е направил нещо за пръв път в България

CV с актуална снимка и мотивационно писмо пращайте на investor@whata.org

Да живееш в лофт изисква определено състояние на духа и привкус към арт неудобство, наличието на активна смесица от неугледни постройки и бурен живот в тях. Не е задължително и да си артист. В Ню Йорк актуалните юпита се нанасят в Meatpacking District, но се изселват в класическа suburban house след сватбата.

Интересни места, където този тип живеене да се случи и в София, все още има. Някои паднаха жертва на инвестиционни напъни като завод Балканкар на бул. Борис III и Прошековата бирена фабрика на ул. Сан Стефано. Но пък изложбени площи като Склада на Мартиком в печатница Мадара са глътка свеж въздух.

Ето и един класически пример:

Захарна фабрика

Бившата фабрика има бърза връзка с центъра (бул. Сливница) и вътрешна улична мрежа. По-богатото озеленяване не е невъзможна мисия. За музей на съвременното изкуство и няколко галерии също може да се намери място.

Сградата е красива (колкото и субективно да е това понятие), добър пример от времето си е, има достатъчна височина за лофт пространства вътре и чудесни прозорци.

Помещенията са високи, светли, подходящи за оформяне на две нива на места.

Производствените халета са с достатъчна големина и добра пропорция за разделянето им на жилищни единици.

Нанасяме се! Мерилин Монро на стената, черен кожен диван, един чипровски килим под него и – готово!

Снимки: Христо

Италианският Vogue обикновено идва в България с около месец закъснение. Този брой на L’Uomo определено си струва чакането — Рем Кулхас на корицата и цял куп арх и дизайн звезди вътре, при това в яки фотосесии.

Има интервю с Рем, няколко забавни неизвестни дизайнери, още повече известни дизайнери, офисът на Норман Фостър и актуалните мъжки парфюми за сезона.

На италиански е.

Но пък Рем е в риза Prada, колекция есен-зима 2008.

И ако горенаписаното ви звучи като извадка от информационния бюлетин на БТА, а архитектурното биенале във Венеция ви вълнува не повече от годишния конгрес на анестезиолозите в Хавана, ето и няколко въпроса за размисъл:

• Как да изглежда българската експозиция, така че да се чувства комфортно в агресивната среда на международния архитектурен елит?
• Как да се пребори устойчивия Балкантурист-красива природа-богато историческо наследство образ на България на подобни международни събития?

На Биеналето през 2006 г. си спомням, че спирах при павилиони като китайския (повърхност от рециклирани керемиди в един от дворовете на Арсенале):

Китайският павилион

... френския (импровизирана строителна площадка, на която участниците спяха на койки, готвеха си пред зрителите и раздаваха каски, за да се изкатериш по скелето):

Френският павилион

... немския (голяма червена стълба, водеща до голяма, лежерна, червена тераса):

Немският павилион

... румънския (игра с публиката) и т.н.

Досадни ми бяха всички експозиции с привкус на традиционни галерийни практики — табла, плакати, стандартни архитектурни изразни средства.

И накрая, искрено се надявам тази година българският павилион да е поне толкова забавен, колкото демонстративното сгъване на къщички bg-notfound през 2006 (по инициатива на +архитектура). В крайна сметка архитектурата ни има още доста да извърви от фаза спекулативно инвестиционно проектиране до фаза световна адекватност. В такива случаи чувството за хумор помага.

Ще следим с интерес.

Противно на очакванията ни имаше само 3 вехти хотела. Този факт ме наведе на тежки мисли за рентабилността на повечето зимни курорти в BG, които закриват сезона в края на март.

А за това че по-ниската част на долината е зелена и красива, мисля че няма нужда да споменавам.

Във Val d’ultimo/Ultental всички селища са с имена на светци. Предполагам, има сериозно основание, защото според мен това е най-красивата долина в района.

В St. Gertraud (на края на пътя) ни изненада дизайнерското разширение на гробището, отличен пример за съжителство на традиционна и съвременна архитектура.

Защо там? Ами защото обичаме планини и палми, а там има много и от двете.

Дълго се чудихме как да подредим всичките си снимки и впечатления и решихме да е в хронологически ред. Така че:

Merano/Meran и Dorf Tirol

Хотелът ни е в Мерано, а това е гледката от терасата.

В Dorf Tirol има повече семейни хотели, отколкото жилищни сгради. Беше събота и неможехме да се разминем от австрийски туристи.

В района гледат предимно ябълки – виждала съм от тях дори на софийския пазар.

Кабинков лифт те качва от 650 на 1400м надморска височина. Толкова е стръмно, че усещането е подобно на това в самолет.

Hochmuth – една от многобройните Gasthaüser, накацали по алпийските склонове. Сервират шпек с бира и ябълков пай с прясно издоено овче мляко.

Лозе

Замъка на Dorf Tirol, който работи като музей.

Това за начало. Съвсем скоро ще разкажем повече за пътуването и ще качим още снимки в нашия Flickr.

Въпросът е на какво приличат.

За боклуците — ясно. За застрояването в тях дори не ми се отваря дума. Но и шубраците ми идват еднообразни, неподкастряни с години, с жалки подобия на градинки от теменужки около входовете (щото и там да няма просто е неудобно).

Ето няколко примера как с малко бръшлян и няколко масички да направим големия, замърсен и шумен град едно по-приятно място за живеене.

Paley Park, Ню Йорк

Инвестиционен банкер решава да си направи парк на тротоара в Ню Йорк. Слага подвижни места за сядане, малко дървета, една стена с водопад, който да блокира шума от колите, и voila! Един от най-популярните частни паркове в сърцето на Манхатън съществува вече над 40 години. Какво като е буквално на улицата.

Общ изглед на парка (Photo: PPS)

Стената с водопада (Photo: PPS)

Trussardi Cafe, Милано

Пристройката му не успя да отвори навреме за Salone del Mobile, но пък предлага забележителна вертикална градина, дело на Патрик Бланк. Това, в комбинация с малко Vitra, добър детайл и близост до La Scala има шанс да превърне кафенето в поредния голям хит в Милано.

Вертикалната градина е разположена на тротоара до Миланската опера

Растителните видове вън и вътре са различни. Все още не всички бяха успели да разцъфтят

Реших да не пиша за мебелите. Купете си последния брой на Наш дом, Capital Light, Interni, Domus, Wallpaper, Bravacasa — каквото се сетите, по избор. Всички те информират достатъчно подробно за всеки нов стол и дизайнер.

По-интересни ми бяха:

Тайната вечеря

Събитието на сезона се оказа Peter Greenaway: Leonardo’s Last Supper. За визуалния спектакъл на режисьора в Палацо Реале пускаха ограничен брой хора, с предварителни резервации и само от осем до десет вечерта. Аз обаче през цялото време имах чувството, че и Дан Браун ще изскочи отнякъде да ми доразкаже историята за Мария Магдалена.

Младите дизайнери

Дошли са на Salone Satellite, за да бъдат забелязани от големите, да успеят да впечатлят и да продадат. Някои изглеждаха напрегнати, други се усмихваха прекалено корпоративно, азиатците бяха навсякъде, а сърбите ме питаха дали нещата им са лепи и паметни.

Една от многото приятни хрумки на Salone Satellite

Хората с куфари на колелца

Куфарите са пълни с каталози, а тези хора, обикновено в костюми, са навсякъде — в метрото, по улиците, в панаирните палати, в кафенетата, пред щандовете на големите марки.

Зелената вълна

Мотото тази година беше Viva il verde! Go green!. Това беше основната тенденция според мен. Усилието да вземеш къс природа и да го вкараш в офиса в големия град, в апартамента в центъра, на масата за вечеря. Малко тъжно.

Един грък обаче ми каза, че тенденцията тази година била виолетовото и завръщането на тюркоазено синьото. Може и така да е.

Неудобният минимализъм

Не можах да разбера защо високите технологии в кухни и други корпусни мебели трябва да вървят ръка за ръка със закъснял минимализъм, в резултат на който чупиш нокти, дереш пръсти или седиш и се чудиш как по-точно да отвориш един шкаф. Явно Don’t make me think тенденцията не е достигнала до продуктовия дизайн.

За миналогодишния панаир писахме тук.

Ние се почесахме по главите, погледнахме красивите си библиотеки и нощни шкафчета (на които книгите са подредени по цветове и големина, как иначе) и измъдрихме ето това.

В момента четем:

• AA Gill is Away — доста забавни пътеписи от AA Gill, прословутия колумнист на Sunday Times и GQ. Предлагат безпардонен поглед върху места, за които се говори по-често в новините на CNN, отколкото в туристическите брошури.
• Опиум, Геза Чат — дневник на унгарския писател и лекар Геза Чат, пристрастен към морфина и саморазрушителния живот. Не е лесна книга.
• Al Manakh — по навик не можехме да пропуснем новата книга на Рем Кулхас и OMA/AMO. Разказва за последните арабски проекти на любимото ни архитектурно студио. Рем твърди, че е грехота да се изпусне Дубай, една от последните tabula rasa в света. Звучи малко като оправдание, а и книгата ни върви бавно.
• The Elements of Typographic Style — всички казват, че това е най-добрата книга за шрифтове и типография. От нея научихме примерно, че никой не ползва правилно Drop cap и Initial cap (много по-голяма буква от останалите в началото на параграф). Особено в-к Капитал.
• Letting Go of the Words: Writing Web Content that Works — как се пише добре в уеб. Не се отнася за блогове, а за сайтове, в които трябва да се стигне лесно и бързо до желаната информация. Как да се пише така, че човек да сканира с поглед информацията, без да се зачита. Кога заглавията да са въпроси, кога изявления и кога отглаголни съществителни... Много добре написана книга с много грозна корица. Остават ни около 10 страници, които четем от 2 месеца в такситата.

Купили сме си, но не сме прочели още:

• Spiro Kostof, A History of Architecture: Settings and Rituals — открихме Spiro Kostof случайно. Във форумите на arhicnect имаше дискусия кои са хубавите книги за история на архитектурата, доста хора препоръчаха Spiro Kostof. Оказа се, че той е роден в Турция (никъде не се казва, че е българин, но турчин с такова име няма), емигрирал в Америка и е един от най-популярните преподаватели и автори за история на архитектурата. New York Times нарича тази му книга шедьовър. Да видим.
• Две от книгите на Edward Tufte: Beautiful Evidence и Visual Explanations — класически книги за информационен дизайн. Как се правят разбираеми графики, таблици, диаграми, легенди, как се илюстрират процеси и принципи. Bдъхновяващи примери от стари ръкописи и документи.

Докархме го на бройка, все пак сме 4 човека.

Следващите във веригата са TableHopper и I only eat vitamin D — обичаме блогове за храна.

Празно място в центъра на Манхатън едва ли дълго може дa остане празно. Почти като в центъра на София.

Собствениците са го “разчистили” преди известно време и докато решат какво ще правят с него, временно ще бъде скулптурен парк.

Независимо от това обаче, New York Magazine кани четири архитектурни студиа да дадат идеи за бъдещето на това място. Архитектите са свободни да правят каквото си искат, единственото условие е да има жилищен елемент. Без реален клиент. Без задание.

Ето два от проектите (заглавията, предполагам, са на New York Magazine, а не на авторите):

The Locavore Fantasia на WORK AC. Многоетажна ферма.

Утопична многоетажна ферма в центъра на Манхатън. На всеки етаж са посяти различни култури, а под тях има апартаменти. Незасятите площи ще се ползват за игра. Иронична вариация на познатите теми за вертикален парк или зелена ивица в Манхатън.

The Subsidized Solution на FLAnk. Сградата-билборд.

А това е жилищна сграда, която е и едновременно огромен триизмерен билборд (виждаш ли логото на TARGET?). Отново ироничен проект — да се продават евтини апартаменти точно в тази част на Ню Йорк. Идеята е, че приходите от билборда ще намалят цените на жилищата.

Другите два проекта:

• Site-Specific Sculpture на at architects (този проект не го разбрах)
• The Realistic Proposal на Karl Fischer Architecture (в Curbed, клюкарския блог за строителството в NY, скъсват от подигравки автора, тъй наречения Hot Karl)

***

Сега чакаме проектите от уъркшопа във ВИАС.

Защо бихме живели в нея?

Защото е сдържана и ненатрапчива, с добре балансирани пропорции и отличен детайл. Има дървени ролетни щори, каменна облицовка, а не мазилка, и наистина луксозни общи части. Обърни внимание на стълбището.

Чудесен представител на ранния софийски модернизъм.

Както сме споменавали и друг път, каменната облицовка носи духа на града и остарява красиво.

Недостатъци: съседните кооперации са доста близо, сградата не е поддържана и обитателите очевидно не се притесняват да слагат климатици по фасадата.

Дървените щори са характерни за доста софийски кооперации от това време.

Входното фоайе е голямо, с декоративни елементи, мрамор и мозайки.

Парапетът.

Снимки и находка: Христо.

Любима ми стана детска градина в Токио на Tezuka Architects. За нея има и видео в Monocle, за което писаха доста блогове лятото.

Fuji Kindergarten. Покривът и дворът са най-активни. (Photo via Kashiwa Sato)

Във филмче-интервю за DETAIL Takaharu Tezuka скицира и говори за това как проектира, как няма добра сграда без добър възложител, как се строи без да се секат дърветата.

А също и за покрив, от който децата спокойно си провисват краката; за използването на слънчевата светлина; за отворените пространства и защо е полезно децата да се научат да се концентрират в тях; и за това как работят заедно семейство архитекти.

Много се впечатлих от факта, че в градината няма други играчки, освен една пързалка. Официалното обяснение е, че парите които останали не били достатъчни, но всъщност това е част от образователната концепция.

Играчка е самата сграда и всичко в нея е толкова интересно, достъпно и истинско, че вероятно децата не усещат липса.

Деца играят на покрива. (Photo via Kashiwa Sato)

Деца, насядали на покрива и в двора. (Photo via Kashiwa Sato)

Ще ми се заедно с дискусията, която се води за количеството детски градини в големите градове, да се повдигне и такава за качеството им.

Малко примери в отговор на въпроса на Ирина какво да правим, ако сме наследили гадни зелени стени в апартамент, който не можем да пребоядисаме.

Бели мебели, ярки акценти, смело съчетаване на несъчетаеми цветове:

Или пък успокояваща ретро романтика, скандинавски шик и Икеа:

Може и няколко стикери за настроение:

Не коментираме дали е хубаво или лошо да се имитират възрожденски къщи, просто отбелязваме добрата имитация.

Мястото е прекрасно, с гледка към Витоша от юг.

Къщата е в края на селото

Все още в строеж. Оградата впечатлява с добрата зидария

Сега, когато се случи да мина оттам, избягвам да поглеждам нагоре.

Да боядисаш каменна облицовка с жълта боя, е все едно да смениш кон за кокошка. Камъкът се слага, за да се вижда неговата естествена повърхност, а едно от предимствата му е, че остарява красиво.

Разбирам стремежа на собствениците (или наемателите) на сградата да я обновят. Но според мен, трябваше да изчистят камъка, както направиха със Съдебната палата, например.

Може би е по-скъпо? Незнам. Но дори и да е така, всеки лев щеше да си струва, защото тази каменна облицовка носи духа на града.

Боядисаната каменна облицовка

Боядисан и небоядисан камък в съседство

Добре, ето и един носталгичен пример за софийски необарок и сецесион от преди Първата световна война.

Защо бихме живели в тази къща?

Защото има добро местоположение и балансът постройка – двор е като по учебник. Има вход за карети и в градината растат ягоди. И защото ако много скоро някой не започне да живее в нея, скоро ще рухне.