Спомняте ли си, че през соца в книжарниците се продаваха типови проекти за вили? Такива, по които веднага можеш да започнеш да строиш — с всички необходими чертежи вътре.

Един такъв проект е струвал 6 лв.

В книжарницата

Мотаят ми се в главата детски спомени как с дядо ми влизаме в Българската книжарница (така се наричаше, щото имаше и руска) и на един от рафтовете се мъдри прашасало албумче с бели корици в landscape формат. Вътре — страници от паус с чертежи. Съдържало е явно всички необходимо за построяване на вила, нещо което тогава ми се е струвало супер неразбираемо и ме е карало да оставя бързо прашасалата папка и да се върна на щанда при комикса ДЪГА.

Архитекти срещу неархитекти

Архитектите смятат типовото проектиране за долна работа, за неархитектура, за убиец на уникалността и т.н. Всяка къща трябва да е направена специално за мястото и обитателите си.

А хората смятат архитектите за надути задници и за едно от препятствията, което трябва да минат, за да си построят къща. И типовите проекти навремето са им помагали да прескочат бързо и евтино това препятствие. А как ще ги изпълнят после си е тяхна работа.

Търсим типови проекти от соца

Ние сме любопитни. Колкото и да се мръщят архитектите, това си е било експеримент и искаме да го проучим малко по-дълбоко. В интернет няма много информация по въпроса, само в 2 форума се споменава нещо откъслечно.

Та, помогнете, ако имате:

• запазени типови проекти, купени от книжарница — сигурно в библиотеките на доста домове се мъдри същата прашасала папка (възможно е и в тези домове да се почиства праха, знам ли), която може и никога да не е влязла в употреба
• снимки или адреси на построени къщи или вили по такива проекти. Може и истории. Чували сме че има цели вилни зони по типов проект. Кои са?
• контакт с автори на такива проекти. Би станало чудно интервю — как се чувства човек, когато отиде в другия край на България и си познае (или не си познае) къщата на 5 места.

Ако имате някое от изброените неща, пишете ни на contacts@whata.org.

Източни пиеси

За това, че филмът “Източни пиеси“ е хубав, кинокритиците говорят от лятото. И на нас ни хареса.

И още повече ни хареса, че градът не е фон, а участник. Видяхме София точно като героите от филма — объркана, некрасива, неподдържана и много симпатична, защото показва собствен характер.

Има си периферия с анонимни панелки, център със стари, разпадащи се кооперации, а с новите квартали скоро ще стигнем до Пловдив.

Замислихме се различни ли са хората, които живеят в периферията от тези, които живеят в центъра? И може ли архитектурата на мястото, където живееш, да повлияе на това какъв си?

Къщата над потока

Къщата над потока си заслужава дори пътуване до Аржентина. Страхотен модернизъм.

Проектирана е от аржентинския архитект Amanaco Williams през 1942 година за баща му, известен композитор.

Къщата премоства потока, минаващ през имота, с внушителна арка. Материалът е бетон, който е бил химически обработен, за да не се налага използването на обшивки или мазилки.

Архитектът е проектирал в детайли и интериора — вратите, лампериите и повечето мебели . Ето една анимация как е изглеждал той:

В момента къщата, уви, е изоставена.

Лондонски къщи, отворени за дизайн-кибици

И накрая нещо по-старо от 10 дни, но доста поучително.

На 19 и 20 септември в Лондон за поредна година едни от най-добрите (и не толкова популярни) сгради в града са били отворени за посетители, напълно безплатно. Целта на събитието е добрият дизайн и архитектура да стигнат до повече хора. Инициативата се нарича Open House и включва както обществени сгради, така и частни (!) къщи.

Една от избраните лондонски къщи

В резултат се е получила една много полезна карта с 30 добри лондонски сгради.

Бихме си пожелали подобна инициатива и в София, но ни е трудно да се сетим за достатъчно сгради, които си заслужават.

В кои къщи винаги ви се е искало да надникнете?

Напоследък три видни къщи от тази златна епоха привлякоха общественото внимание, всяка по свой си начин.

Къщата на Яблански — оцелялата

Къщата на жълтите павета отдавна боде очите — на инвеститорите с апетитния си парцел; на медиите, които от време на време се присещаха за нея на връщане от някой парламентарен контрол; и на пазителите на стара София с драматичното саморазрушаване, на което беше подложена през последните години.

Къщата на Яблански преди началото на реконструкцията

Преди известно време обаче около къщата се появи скеле, истинска архитектурно-строителна инфо табела и слухове, че май ще бъде спасена.

Действително, тече сериозна реконструкция, къщата се укрепвала, а не се събаряла зад фасадата (спокойно), а оригиналните гипсови орнаменти и всички декорации уж се възстановявали съвестно (чуваме), при това с помощта на австрийски възпитаник и под зоркото око на НИПК.

... и сега. Боядисана в жълто

Та къщата на Яблански ще оцелее. Само жълтата боя по фасадата още не я разбираме, но се надяваме да е временно умопомрачение. И да не се повтаря.

Къщата на Сан Стефано 6 — с неясното бъдеще

За тази къща писахме отдавна. Тогава по младежки въздишахме кой може да я е оставил безстопанствена на това чудно място.

Тази ни е една от най-романтичните къщи в София

Е, собственикът стана ясен съвсем случайно покрай сочен скандал с банда измамници с недвижими имоти. И тази къща била в списъка им за крадене. За щастие навременна реакция на органите на реда спасила ценния имот, притежаван, както се оказа, от шефа на Лукойл Валентин Златев.

Отдъхнахме си. Такава ценна сграда и бадева да бъде продадена от злосторници зад гърба на горкия собственик.

Само не разбрахме как по-точно е “спасена” къщата, при положение, че законните собственици очевидно нямат намерение да я реновират и поддържат в нормално състояние. С две думи още малко и направо си е заминала горката.

Наскоро минавах оттам и чух едно момченце да казва на майка си: А колко яко щеше да е да организират партито за Helloween Halloween в тази къща, а?

Къщата вече изглежда по-подходяща за Helloween Halloween парти, отколкото за живеене

Според гл. 5 от Закона за паметниците на културата (какъвто паметник тази къща най-вероятно е) всички собственици (на паметници на културата) са длъжни да ги поддържат в добро състояние, а който узнае за повреждане на такъв паметник е длъжен да уведоми съответната община. Даже награда получава. Вестниците и телевизиите, които отразиха скандала с нотариалната измама, явно този закон не са го чели.

Къщата на Фингов на Шипка 38 — обречената

През лятото получихме мейл от читател да обърнем внимание на намеренията на настоящите собственици на къщата на Фингов (която винаги се дава като пример за класически софийски сецесион) да я надстроят с 3 етажа, че и да достроят още една пететажна сграда до нея. Кметът на община Средец бил против, щял да прави кауза във Facebook.

Сори, Георги, пътувахме тогава, не успяхме да влезем в историята.

А то се оказа, че работата е сериозна. Проект за изменение на плана за регулация на имота с горепосочените надстроявания и нови пететажни тела вече е минал на първа инстанция. Подземните гаражи под целия парцел (включително и под къщата ) ни станаха особено любими.

Този двор е обречен според внесения проект за изменение

Засега спираме дотук, защото работата с трите къщи и техните истории тръгна към турски сериал. Но ще хвърляме по едно око и в бъдеще, защото няма нищо по-романтично (а често и по-възмутително) от стара къща в центъра на София и нейната злощастна съдба.

То студиа много, ще кажете. Това обаче ни стана специално отведнъж. Едно, че е пример за рядко срещан у нас небрежен лофт интериор (без много дизайнерска мъка и без мебели от Гама дизайн), и друго — че се оказа в квартала на злощастната фабрика. А ние много обичаме неочаквани доказателства как една идея (лофт в Захарна фабрика) може спокойно и без зор да се осъществи.

Индустриалният квартал в Захарна фабрика

Пейзажът е като от филм на Вим Вендерс

Сега едно уточнение. Захарна фабрика не е само онзи паметник на културата с кръглите прозорци, който упорито се “саморазрушава”, а ние снимаме процеса чат-пат. Не е и само жилищния квартал, за който от време на време вестниците пишат във връзка с цигански зулуми. А е цял индустриален квартал от соц промишлени сгради и складове — някои полуразрушени, други реновирани. Тук продават кожи и мебели, има бездомни кучета, офиси на Mtel и Siemens, а Вим Вендерс спокойно може да снима следващия си филм между тенекиените огради.

Соц сградите наоколо

Докато обикаляхме в обедното слънце по прашните пътеки около релсите си казахме, че тези сгради (ама всичките) са идеални за български лофтове.

Една от сградите наоколо. Също идеална за бг лофт

По определение лофтовете оползотворяват изоставените сгради от индустриалната революция в Европа и САЩ, които постепенно се оказват близо до центровете на разрастващите се градове и стават hip квартали. Тези сгради, нормално, са от XIX-ти и началото на XX-ти век и заедно с високите си тавани носят белезите и на съответната архитектура от епохата.

Индустриалната революция в България обаче се случва не в началото на миналия век, а през соца. И такива прашасали предприятия като тези в Захарна, с касетираните си тавани, лентовидните си прозорци и олющената мазилка са идеалния локален прочит на глобалния модел.

Лофтът отвътре

Интериорът на фотографското студио, откъдето всъщност тръгна цялата приказка, е типичен low cost лофт от добрите. Добре балансиран, без големи претенции, много добър краен резултат.

Лофт-студиото отвътре

Видими греди, лентовидни прозорци и сива замазка

Харесаха ни:

• видимите кабели
• яките пространства, хитро отделени с пердета
• балансът между евтини неща от ИКЕА и едно-две дизайнерски парчета (белите столове от Vitra примерно)

Цветовете са семпли (направо липсват, което в случая е супер),

...лампите пасват идеално,

...както и столовете Vitra

***

Снимки Bliss и WhATA. С любезното съдействие на Пламен и Мони.

Тъй като къщите са тесни, а стълбищата им стръмни, с кука и въже по фасадата е бил единственият начин да се качи легло, гардероб или нещо друго на горните етажи.

Куките в Амстердам са високо, за да се качват обемисти неща през прозорците на всички етажи

Случайно попаднах на куки и в София. За разлика от амстердамските, те са на партерните етажи на стари кооперации и са предназначени за измъкване на нещо голямо от мазето.

Куки на 2 съседни софийски кооперации

Какво ли са качвали от мазето до тротоара?

Преди няколко седмици писахме, че ще участваме в една изложба с картинките и думите от поста Захарна фабрика: пропаганда хип-хоп. И изложбата взе, че се откри.

От няколко дни пред паметника на Съветската армия се мъдри строително скеле с опънати постери от винил и ще стои там до 8 ноември.

Мероприятието се нарича “Пренареждане” и е част от Sofia Architecture Week. Участват 16 архитекти и дизайнери. Всеки показва как би променил нещо в София.

Има както крайно позитивни решения (в които София става утопичен зелен град, с многоетажни паркинги и разходки край реките), така и иронично-саркастични (които намират приложение на дупките и неправилно паркиралите коли).

Жанрът е трудно да се определи — някои неща могат да минат за арт упражнения, други за плакати с виц, трети за архитектурни опити.

Когато се оправи времето, наминете, ако имате път. Само да не е вечер след 8, че лампи няма.

Хората от близкото село гордо ни упътват по екопътека, изградена по програма на ЕС.

Скоро забелязваме табела за барбекю на 1 км и продължаваме с нови сили. Табелите са на всеки 100 м, чак е досадно. По програмата на ЕС, мислим си, с толкова табели няма какво да е друго.

Частното барбекю

Стигаме до ниска ограда, зад нея прясно окосена ливада, спретнат навес с камина, тикли на покрива и дори импровизирана водна площ. Има още няколко постройки, дървена къща със сламен покрив и живописно мостче. Стана ни интересно да разгледаме.

Чак сега забелязваме отвързания питбул, който ни гледа изпитателно от другата страна на оградата.

Оказва се, че барбекюто е частно и ЕС няма нищо общо с него. Отказваме се да влезем.

Частното барбекю е живописно като възрожденско село. Оградата е ниска, но пази питбул.

Покрив с тикли, дървена обшивка и цветя – това се очаква в Родопите. Водната площ е малко прекалена, но старанието е похвално.

Европейското барбекю

Около 15 минути по-нататък по пътя все пак стигаме до барбекю, построено по програма на ЕС.

Беседката е неудобна и на най-ветровитото място, в чешмата няма вода, наоколо се търкалят пластмасови бутилки от бира. Огнището няма нормален комин и пушека отива право в лицето на приготвящия скарата.

Най-впечатляваща е тоалетната – с плочки, мивка, клекало, кош (непочистен) и текстилна кърпа за ръце. И всичко това, точно до пътя, срещу чешмата и с гледка.

В чешмата вода няма, но има табелка, че е по европейска програма.

Барбекюто е високо максимум 1.90 м. Не пуши нагоре, а в лицето на майстора на скара, който трябва да застане с гръб към гледката.

Тоалетната е първото, което се забелязва при наближаване на барбекюто.

Има едни пари, дайте да направим нещо

В последните години на този принцип се осъществяват всички проекти по програми на ЕС. Резултатът е непрофесионален, нефункционален и всъщност безполезен.

Сравнението с частното барбекю от по-горе говори достатъчно. То е многократно по-смислено от „европейското” (макар и доста посредствено само за себе си).

Не е достатъчно нещо да се построи, по-важно е то да върши работа и да изглежда добре. Защото архитектурата на обществените места би трябвало да възпитава добър обществен вкус. Иначе по-добре нищо да не се прави.

Миналото явно е заради чернобелите снимки на ул. Търговска, БНБ и т.н., които вече видяхме в палатката на „Преоткрий София” на площад Света Неделя. Нищо ново. А бъдещето вероятно е свързано с цветните постери на новопостроени сгради, които били „оставили своя отпечатък върху силуета на града”.

Ето тук вече ни стана интересно. Много самочувствие трябва, за да подбереш вече построени сгради от инвестиционния бум (който, няма да се лъжем, наистина промени силуета на София). И да вземеш да ги подредиш на едно от най-оживените места в града с цел да предначертаеш бъдещето му.

С две думи изложбата не ни хареса.

Изложбата е хаотична

Така и не стана ясно по каква логика са подредени таблата с чернобелите архивни и цветните снимки (или съответно 3д визуализации) на новите сгради. Просто са добре разбъркани, може би за колорит.

Изложбата не казва нищо ново

Отдавна вече разбрахме как е изглеждал Орлов мост преди сто години и колко е била красива къщата на Яблански едно време. Благодарим много за информацията. Изложбата „Преоткрий София” поне разказваше истории, а тук имаме само скучни снимки.

Нямаме нужда и от нови кадри на блока пред Интерпред, всеки път ни боде очите като минаваме по бул. Драган Цанков. Нито пък от поредния комплекс от затворен тип. Обикновено ги избягваме.

Сградата на бул. Драган Цанков може спокойно да кандидатства за приза Символ на жилищната архитектура от последните години

Този комплекс определено е променил силуета на града. Аз бих го пазила в тайна

Изложбата е отчайващо ретро

Архивните снимки са ок. Ретрото им върви.

Но амбицията на новосъздаденото архитектурно-инженерно сдружение (организатор на изложбата) Societas Urbanum била да „повишат качеството и авторитета на българската архитектура в интерес на обществото”, да я превърнат в „меродавен фактор на обществения живот”. Това звучи като от програмата на Априлския пленум.

Да не говорим, че на Societas Urbanum повече му прилича да е име на нов клон на рицарите тамплиери, слял се с неизвестно софийско подразделение на масонската ложа, а не на обединение на най-крупните архитектурни фирми от годините на строителен бум.

Въвеждащият текст към изложбата е като “обяснителна записка” на проект — не казва нищо и е пълен клишета. (Кликни снимката, за да прочетеш)

Изложбата възпитава зле

Представените нови сгради (с няколко изключения) са неласкателни за съвременната българска архитектура.

Всъщност така и не разбрахме защо им е точно на тези фирми да популяризират чрез свои сгради архитектурата пред обществото. Те архитектурата я популяризираха достатъчно през последните години — застроиха морета, планини и София между другото. Няма нужда сега и снимки да гледаме.

Изложбата е перфектно позиционирана

През Пешеходния мост минава цялата тълпа за мола на Хемус; влюбените тийнейджъри, гравитиращи около НДК и Макдоналдс; студентите, на път към спирката на 94, и още много други хора.

Обаче един приятел ми разказа, че видял хората да спират най-вече пред архивните снимки. Коментирали си какво е било преди (все пак различни потоци минават пред НДК и пред св. Неделя, сигурно другата изложба са я пропуснали), а пред новите сгради казвали: Ей, тия и Цариградско шосе застроиха значи!

***
Изложбата „Идея минало — идея бъдеще” е открита от ид кмет на София Минко Герджиков, от главния архитект на града Петър Диков и е спонсорирана от Столична община в рамките на Седмицата на архитектурата в София (наистина ли, списание 1?). В нея са представени проекти на фирмите Амфион, А.Д.А., Проарх, Елит студио, Танко Серафимов архитекти, LP Consult и други.

Всички проекти за конкурси на тема еко или устойчива архитектура са с пълзящи бръшляни и висящи градини.

Така и най-грозната архитектура изглежда поносимо. Както и най-олющената софийска тераса.

Пълзящият бръшлян по стара кооперация успешно може да прикрие колко е олющена фасадата

Може да скрие прането от съседите...

... или да бъде алтернатива на остъкляването

Озеленяване или остъкляване?

И озеленяването на терасите, и остъкляването са партизански тактики за печелене на лично пространство и комфорт. И двете са посегателство срещу великата воля на архитекта. Но, романтично погледнато, едното е приемливо, другото не.

Ако всички в блока вместо да си остъклят терасите, ги озеленят, ще се получи сграда, достоен участник в конкурс за еко архитектура.

Хората

Еко ли са хората, които имат бръшлян на терасата?

Съмнявам се. По-скоро страдат по бабиния двор, който преди е бил пълен с цветя, а сега е застроен. Или просто се крият от съседа отсреща.

И всъщност без да искат, правят фасадите да изглеждат малко по-приемливи.

Селата са дълги, хотелите — с екзотични имена

Селата в тази част на Балкана са доста дълги, само с по 1 ред къщи край пътя. Къщите са еднакви, тук-там се мяркат хотелчета с екзотични имена: “Дива”, “Мания”, “Планински рай”, “Грийн вилидж” — сладки дестинации за семеен уикенд на новата средна класа. Много от тях са със “спа” или “VIP” в името си, а някои и с двете.

За ах-толкова-красивата природа няма нужда да споменавам. Обикновено се казва, че пътят се “вие живописно” или “лъкатуши” сред такава природа.

Малко преди Рибарица минавам край 2 едноетажни вили, близо една до друга — това са единствените сгради по пътя, които спирам да разгледам. А след това и един хотел.

Модернизмът и планината

Тази къща я подминавам, след това обръщам колата и се връщам за снимки. Други такива къщи едва ли има в района — прилича по скоро на морска вила.

Любопитно ми е кой се е навил на толкова класически модернизъм от миналия век. Или архитектът е бил много убедителен, или собственикът е искал да се различава от съседите (дори не е днешният моден минимализъм). Дали не е нещо сглобяемо, останало от някъде?

Ако се съди по старата каменна пътека, може би е имало стара къща в този парцел

Съседи няма наблизо

Срещу къщата от другата страна на пътя има 2 бунгала насред ливада

Размерът на вила има значение

А тази вила е на около 300 метра след предишната. Не знам защо, но решавам, че е вила на писател или композитор. Малка, едноетажна сред голям парцел. С хубави дървени капаци на прозорците. И леко излишни декоративни стени.

Идеалният размер за вила: малка в голям двор

Личи си, че не е строена сега, а е от времето на соца или веднага след него — и по наивната композициия от лепени камъни на двете декоративни стени, и по самия факт, че е толкова малка (всъщност точно колкото трябва).

Днес този, който може да си позволи да строи вила, обикновено не иска вила, а двуетажна къща за пълноценно обитаване: “Така и така ще се строи, какво като идвам само веднъж в месеца. Ако ми дойдат 10 човека нагости, къде ще спят?”

Само детайлите куцат: цокълът наивно имитира зидария с лепени обли камъни. Декоративната композиция също

И тук следва контрастът...

Класицизмът и Рим в Рибарица

Решавам, че ще спра в Рибарица само ако слуайно видя почивната станция, в която съм бил с нашите като малък. Иначе съм транзит. Не знам как ще позная станцията, но това не ме тревожи особено. Оглеждам се край пътя и, естествено, не я виждам. Сигурно е нагоре в гората.

Но пък към края на селото, на около километър-два след вилите, се натъквам на чутовен хотел, пред който няма как да не спра. Докато двете къщи, за които писах по-горе, е малко трудно да определя кога са построени и какви са обитателите им, тук работата е ясна. Епохата не може да се сбърка, таргет аудиторията също. А авторът, вездесъщият Юлиан Тахов, е достоен да бъде възпят в мадригал от руси девици.

Оказва се, че това е скандалният Casa Domini. Изглежда сякаш не работи

Mазилката се лющи на едри плюски. А казват, че вътре хотелът бил с позлатени детайли

***

Всъщност интересна е последователността, в която се появяват сградите по пътя на човек (не в дзен смисъла).

След Рибарица идва Тетевен, после спирам чак в Правец, но за него може би ще разкажа в друг пост.

Когато минавам по ул. Княз Борис I, обикновено съм нарамилa голяма платнeна торба, пълна със зеленчуци, и имам незaвиден избор — трябва или да ходя по улицата, или да отъркам торбата си в раменете на клиентите на едно кафене, завзело тротоара.

Между кашпите с цветя и масите няма достатъчно място да се разминат двама човека.

Характерният интериор на кафенето e превзел тротоара.

И сградата.

В стремежа си да променят градската среда, някои собственици на кафенета дават всичко от себе си и накрая успяват.

Винаги, когато минавам покрай такива заведения, се чувствам неудобно, все едно аз съм в техния апартамент, а не те на моя тротоар.

***

А има ли заведение, което вас ви кара да се чувствате неудобно?

Доскоро отношенията между Facebook и WhATA бяха, така да се каже, хладни — едва 50% от нас четиримата са регистрирани там.

Но от известно време се наблюдава едностранно затопляне. Направихме, уж на майтап, Facebook страница на WhATA. В нея излизат регулярно линкове към новите постове от блога, както и някои от писанията ни в Twitter.

Ако имате Facebook профил и искате да ни държите под око, можете да ни станете фенове (това е термина, сори). Когато излезе нов пост или туитнем някоя глупост, ще се появява на стената ви. Удобно е, особено ако не ползвате RSS.

Ето я и страницата.

Досега изпълнен такъв басейн в България не бях виждала. Виждала съм проекти, чувала съм за намерения и може би има няколко осъществени в тайни частни къщи, за които никой не подозира.

Басейнът по-долу е нов. Резултат е от реконструкцията на хотел Оазис (бивша правителствена резиденция, днес част от курортен комплекс Ривиера, за който писахме в предишен пост). Хотелът се води “бутиков” и такъв басейн определено спомага за подобна слава. Но защо пак така се е получило, че ефектната фасада има запуснат заден двор?

Ефектната фасада

Басейнът е разположен на стръмен склон и от определени ъгли наистина се “прелива” в морето.

Туристите се убиваха да се снимат на този фон. Определено беше хит.

Впечатлението леко се разваля от двете джакузита, разположени симетрично в двата края на басейна. Парапетът също е с натрапчива конструкция. Но като цяло е ефектно и добре се вписва в духа на хотела.

Ръбовете на двете джакузита определено не са infinite.

Запуснатият заден двор

Обаче гърбът на басейна убива всякаква романтика. А се вижда от морето, от плажа и от яхтата, която съответният луксозен човек би си наел в този курорт.

Още стоят строителни отпадъци, преливникът не е замаскиран достатъчно, до инсталационното помещение се стига по прашна козя пътека от парчета камъни и тухли.

Надявам се някой ден по подпорната стена да пуснат зеленина. Тогава нещата биха се позамаскирали. И да измислят нещо за бялата стена, че е като на градска тоалетна.

Дневник излезе с хубава статия за Захарна фабрика, от която става ясно, че:

• собствениците и на тях не им отговарят на въпросите “що така”
• БНТ все пак си е изнесло архива (бяхме се разтревожили, че старите броеве на Всяка неделя и записите от Априлския пленум ще бъдат затрупани под руините). Интересно само защо не взеха поне едно предаване по случая да направят, в централните новини нещо да пуснат...
• НИПК и общината все пак нещо са се задействали, което е хубаво

Очаквайте картинките и думите от нашия пост Захарна фабрика: Пропаганда хип-хоп да се появят към края на септември в изложба с идеи за София, организирана от списание 1 в рамките на Sofia Architecture Week.

А за вас, читатели, които идвате от Дневник, защото там сте прочели, че сме писали по въпроса, ето всичките ни постове за Захарна накуп.

Разглеждам изложбата „Преоткрий София — 130 години столица” с фотографии на софийски улици и знакови къщи от началото на 20-ти век. Пред една от фотографиите са спрели две възрастни дами и спорят:

— Не, улица Търговска е бяло петно на картата.
— Как ще е бяло петно, тя минава зад двореца!
— Неее, това е Московска. Търговска я няма вече, виж, тук си пише.

След справка с текста под черно-бялата снимка спорът приключва.

Освен съдбата на ул. Търговска, от тази изложба може да научите още, че Графа се е казвал ул. Самоковска, как е изглеждала клетката на лъва и имената на най-известните архитекти от началото на 20-ти век.

Всички фотографии са събрани на пл. Св. Неделя, а отделно, на местата, за които се отнасят, има билбордове с конкретната снимка и история.

Къщата на Бояджиев – Кооперация „Недков”

Най-интерсна ми се стори историята за човек, който си купил разкошна стара къща на Витошка, след това я съборил и на нейно място построил модернистична кооперация. Днешните носталгици биха го обявили за варварин.

Историята е разказана на билборд до НДК, който показва изглед на бул. Витоша от юг.

Изглед на ул. Витошка от юг. Най-високите сгради са малко по-високи от кестените.

Къщата на Бояджиев се е намирала на ъгъла на ул. Неофит Рилски и ул. Витошка. По време на войните, тя е купена от директора на Търговска банка в София — русенецът Недков.

През 1937 година семейството разрушава къщата, за да построи на мястото жилищна кооперация. Проектът е възложен на арх. Радославов и кооперацията си е там и до днес.

Къщата на Бояджиев на ъгъла на улиците Витошка и Неофит Рилски. Пред този билборд може и да ви снимат, нищо че няма да сте в мащаб.

Новата кооперация е добър пример за модернизъм от началото на 20-ти век, паметник на архитектурата и e една от най-хубавите сгради по бул. Витоша, въпреки олющените балкони.

Кооперацията на Недков, построена на мястото на къщата на Бояджиев през 1937 година, е една от най-хубавите къщи по улицата...

... и е паметник на архитектурата.

Не е лошо, че в изложбата се обръща внимание и на модернизма, а не само на старинните къщи, които будят носталгия.

Докато четях историята към мен се приближи човек с фотоапарат и ми предложи да ме снима пред билдборда с къщата на Бояджиев. Безплатно било, част от изложбата. А защо не ми предложи да ме снима пред кооперацията на Недков? Там поне щях да съм в мащаб.

Всъщност тази изложба е добра инициатива. И ще бъде страхотно, ако догодина я повторят и покажат още добри примери от модернизма, а и от соца.

На мястото на Тодор Живков

На правителствен туристически сайт всеки българин щял да може да си резервира почивка в някоя от правителствените резиденции (ако има свободни от държавни мъже места). Идвали избори, свободни места се очаквали бол, а сред включените в сайта бази били такива класически парчета като Евксиноград и любимата на Тодор Живков Шабла.

Ние видяхме новината една юнска събота, докато четяхме вестник в градината на някакво кафе, и веднага се размечтахме. Как ще си букнем по 2-3 дни във всяка резиденция поред и ще си направим летен архитектурен тур — български луксозен соц модернизъм със запазен синтез на изкуствата и адаптирани национални елементи.

Места няма

Обадихме се в Министерството. Оттам кисела служителка ни информира, че места, естествено, нямало, особено пък за лятото, изобщо да не си правим илюзии. Явно Ники Василев беше попрескочил етикета в българската държавна бюрокрация, пардон, администрация с неочаквано демократичната си инициатива.

Но! Човек като си науми нещо и край. Трябваше да е море в ретро соц лукс и толкоз.

В Ривиера също е соц лукс

Най-близки до желаното бяха приватизираните бивши резиденции — макар че там имаше опасност реновирането на баните (добре) да е преминало и в реновиране на общите части (лошо, отидоха касетираните тавани, мрамора и полилеите). В крайна сметка се спряхме на т.нар. ваканционен клуб Ривиера — бивша правителствена база на АОНСУ, приютявала Хонекер и Горбачов навремето и приватизирана в средата на 90-те.

И така, по някое време през август се оказах на двайсетина километра северно от Варна, сред борова гора и 3 стари и яки хотела.

Империал

Хотелът е строен в края на 70-те с идеята да бъде най-представителния от цялата група. И до днес работи цяла година, обект е на конгресен туризъм, а аз още помня възхитените спомени на една приятелка на майка ми, която през 80-те беше ходила на лекарска конференция там. Днес интериорът е претърпял ужасяваща реновация в стил “дребен руски олигарх идва на море в България”, но поне полилеите в ресторанта стоят.

Входът. Обилната пълзяща зеленина е била любим декоративен елемент навремето. А днес съвсем е избуяла.

Хотелът има характерните обеми от късния соц със задължителните шапки от медна ламарина на покрива. Витрините на залата за закуска, която гледа към морето, са тип “гилотина” — отварят се като се спускат надолу и се скриват напълно в шлиц в пода. Такива са и витрините на сладкарницата на хотел България в София. Двата примера вече са станали учебникарски.

Хотелът е облицован с един от най-българските и най-соц камъни — балчишки варовик, чието находище вече е изчерпано. Детайлите са много хубави, макар и позанемарени днес.

Лотос

Хотелът е строен горе-долу по времето на Империал. Но е по-семпъл.

Отново пълзяща зеленина, каменна облицовка и метални парапети. Вижда се и дървения сачак на терасата на последния етаж (задължителния в соца национален елемент). На долните етажи го бяха махнали, явно при реновация. Жалко.

Ресторантът. И той с медните шапки и с хубав детайл за отводняване.

Оазис

Това е най-старият хотел в комплекса. Строен е още през 50-те години и си личат силни средиземноморски влияния тип италианска вила или княжеския дворец в Евксиноград. Предполагам затова и днес този е най-луксозният хотел в Ривиера. Брои се за бутиков, реконструкцията му завърши през юли с фанфари и статии по всички лайфстайл, спа, голф, премиум и прочие издания. В интерес на истината успява да изглежда наистина добре и наистина италиански.

Хотелът е ситуиран на нива, надвиснал над морето. Стаите са малко, с лоджии и дървени капаци.

Комо или Калиакра?

Интериорът е последователен и издържан в стила на сградата. Вярно, има много неща и изглеждат наблъскани, но не се плашете. На живо е супер.

***

Хубаво беше. От такава база обаче може да се направи много повече — гледайте какво правят със старите хотели в Ница и на Lago Maggiore. На Ривиера й трябва малко — още съвременен дизайн (за контраст със запазения соц), по-добро обслужване (тогава бих преглътнала и алуминиевата дограма) и... запазен соц (онези двата гадни нови хотела в края що не ги махнете?). И готово. Не всичко е масово и зле на бг Черноморието.

Гадните копилета (Inglourious Basterds)

Поп-събитието тези дни е филмът Гадните копилета на Тарантино. Предполагам, че вече сте го гледали. Оказа се, че всички в WhATA го гледахме поред и при такъв кворум няма как да не драснем няколко реда.

За тези, които не знаят, става дума за Втората световна война и група жестоки американски евреи, изпратени в Европа да избиват нацисти. Командир им е Брад Пит — с мустак, белег на врата и най-селския акцент от Тенеси (оттам и неправилното изписване на заглавието).

Тарантино е цар в ироничното смесване на ниски жанрове: тук смесва филм за войната (тип Мръсната дузина) с елементи на уестърн (тип Серджо Леоне), гангстерско-детективска история и сълзлива мелодрама.

Има много цитати, уестърн музика на Енио Мориконе, ретро поп шрифтове, американска бейзболна бухалка, автомати, ножове, снемане на нацистки скалпове по индиански, парижки щрудел и мляко от крава. Изтънчените ми приятели дори откриват сцени от Фелини. И да, насилието в кадър е от страна на добрите.

Допреди 10 години това се наричаше постмодернизъм, сега не знам как се нарича. Следват 2 примера за подобно смесване и използване на масови жанрове и в други сфери. В единия пример иронично, в другия не чак толкова:

Вписана къща

Тази къща се намира в Австралия и е част от дълга редица викториански къщи. В подобни случаи винаги стои въпросът как да се впише една нова сграда в такава историческа среда. И винаги отговорът е: трудно.

Архитектите от KUD подхождат иронично: “вписват” една минималистична къща във викторианската редица, като рисуват викторианска фасада върху стъклените й стени. Буквално и подигравателно. Смесване на стилове — романтичната и носталгична орнаменталност на 19-ти век, понякога считана за кич, наложена върху чистата кутия.

Photos: Peter Bennetts

Това е нещо като да направиш правоъгълна къща в Драгалевци и да й нарисуваш мутробароковите орнаменти от съседните къщи. Само дето мутробарокът у нас не идва от историята, но и това ще стане след 50 години.

IKEA сменя шрифта си. Дизайнери протестират

Скоро IKEA смени шрифта, който ползва в рекламите и брошурите си откакто е създадена. Модернистичният шрифт Futura сега е заменен с популярния Verdana, който го има на всеки компютър. Една такава уж малка промяна събуди гнева на стотоци дизайнери. Потекоха форумни страсти и започнаха да се подписват петиции.

Сглобих един колаж от каталога на IKEA от 2008 и излезлия скоро каталог за 2010-та, за да се види разликата между шрифтовете:

Вляво: Futura от каталога от 2008; вдясно: Verdana от 2010. Подбрал съм сравнително близки надписи: заглавие само с главни букви и заглавие с малки букви и наклонен шрифт

Futura е шрифт с правилни геометрични форми (“o”-то е кръг например), спазващ рецептите на Баухаус и e създаден в златните години на модернизма (1926). Някои казват, че това е най-добре пропорционираният безсерифен шрифт. IKEA е разработила своя версия — IKEA Sans.

А Verdana е шрифт за четене от екран, създаден от Майкрософт през 90-те. Изглежда добре, когато буквите са с малък размер и... хм... не чак толкова добре при големи размери. Смята се, че шрифтовете за екран не трябва да се ползват за печат и обратно. Правят го само типографски неграмотните. И IKEA.

От IKEA казват, че са направили промяната, защото им се налага да печатат каталози на все повече езици. Това означава да разработват версии на своя шрифт за всяка различна азбука. Скъпо и бавно начинание. Докато Verdana има версии за много азбуки и ползването й е безплатно. Освен това един шрифт ще бъде и на сайта, и в печатните реклами.

Според мен днес Futura изглежда леко елитарен шрифт. А така, с Verdana, IKEA създава впечатление за още по-народна и евтина марка.

В началото и аз се възмутих, защото харесвам Futura. Но след това разгледах каталога за 2010-та, реших, че нещата не са чак толкова зле. Просто IKEA показва, че не се взема твърде насериозно и може да си позволи да наруши типографските правила и да ползва масов шрифт по сравнително добър начин.

Тази година големият град беше Лондон, терминалът — 5 на Хийтроу, а София ми се стори като Хисаря през 70-те на кацане обратно. Отидох да се видя с приятели, да разгледам малко бетон от 60-те (преди да го бутнат след края на кризата) и да ме заведат на пикник в провинцията, за предпочитане на поляната пред някой замък.

Лондон не е красив град. Космополитен — да, интересен — много, но туристически — никак. И по-добре.

Представителната съвременна архитектура предлага основно безлични осемдесетарски небостъргачи, вездесъщия хай-тек и шейсетарски класики от видим бетон в стил “нов център на окръжен български град, дочакал Дипломатическия корпус”.

Градът обаче умее да изненадва с необичайни места, където атмосферата се сменя отведнъж, архитектурата изглежда като от sci-fi класика на Кубрик, а парковете — като дело на градинаря на Елизабет II.

И тъй като много обичам градовете да ме изненадват, отидох да разгледам две класики на британския модернизъм, за които бях чела много. Да видя как я карат на стари години.

Barbican

Barbican е първата класика. За една-единствена нощ през 1940 г. бомбардировка унищожава 142 000 кв. м северно от Ситито. През 50-те архитектите Chamberlin, Powell & Bon получават пълен картбланш да направят жилищен комплекс от тотално нов тип — от градоустройството до дръжките на вратите.

Barbican включва три 40-етажни жилищни кули, културен център, няколко терасовидни блока, градини, църква и две училища. Тук има видим бетон, преплетени комуникации и много от идеите на Корбюзие и модернистите.

Комуникациите са разделени на два потока — за живущи и за външни хора. Минава се по виадукти, мостове, над езера, има стрелки и инфо табели.

В Barbican има не само бетон, но и много зеленина. Част от парковете са достъпни за външни посетители...

...а друга част е само за обитателите на комплекса.

Зоните за живущите са отделени с огради, катинари и предупредителни табели.

При официалното си откриване през 80-те Barbican вече изглежда демоде. Днес там е като в утопичен сън. Нищо чудно, че комплексът е толкова хип, а цените на жилищата са сред най-високите в града.

Robin Hood Gardens

За разлика от Barbican, другата икона на британския брутализъм Robin Hood Gardens (дело на архитектите Alison и Peter Smithson) не успя да влезе в списъка с лондонските архитектурни паметници въпреки масираната медийна кампания през годината (за събитията около Robin Hood Gardens през юли драснахме и ние).

Жилищният комплекс е в опасна близост до строителните площадки на новото Сити и Canary Wharf, населен е предимно с имигранти, остарява зле и съдбата му след края на кризата клони по-скоро към разрушаване, отколкото към саниране. Английските вестници обаче умеят да вдигат неописуем шум около всяка съмнителна строителна инициатива, така че битката обещава да е епична.

Всъщност Robin Hood Gardens изглеждат доста западнало място. В коридорите мирише на урина, забрадени жени гледат подозрително, а мен ме достраша да се кача до последния етаж по тясната стълба. Хората си отглеждат тикви и зелен боб в градините, а от прозорците се носи натрапчива миризма на индийска кухня.

Хората са си направили конфута с боб и тикви.

По коридорите има локви и мирише зле, но децата си играят като на истинска улица

Но след близо 40 години комплексът е обживян напълно, при това точно според архитектурните намерения. По “улиците в небето” (както са наречени широките комуникационни коридори през 3 етажа, от които се влиза в апартаментите) децата тичат и играят заедно, а жените си подават сол през вратите. Има и общност (макар и имигрантска), а изкуственият хълм между двата гигантски блока е обрасъл с дървета, създава илюзията за парк въпреки голямата гъстота на обитаване, изключително чист е между другото и даже има катерици.

Между двата дълги блока има изкуствен хълм, който служи за парк, детска площадка и място за разходка. Закрива напълно съседния блок и от определени ъгли създава илюзия за истинска гора.

Бях с един приятел, българин от Лондон, който изненадващо за мен обяви, че брутализмът много го кефи. Преди му изглеждал грозен и отвратителен, като соц блок в България. Сега обаче всичко му харесвало — формите, видимия бетон, дори касетираните тавани. Носталгия? Или пък умора от натрапчивите псевдо еко чудеса на формообразуването и хай-тека.

И така, ако помните, преди няколко седмици пуснахме една анкета. Искахме да разберем съотношението архитекти-неархитекти сред читателите ни, интернет навиците им, какво харесват и какво не.

Честно, бяхме малко скептични към анкетата, а се оказа, че я попълниха 290 от вас. Като се има предвид колко са дневните ни посещения и RSS абонатите ни, това си е доста добър резултат. Благодарим за ентусиазма!

Интересни факти:

• Неархитектите сред вас са 2 пъти повече от архитектите. Или поне сред попълнилите анкетата. Винаги сме се стремили да пишем достъпно и се зарадвахме, че явно има резултат
• 2/3 са от София
• Архитектите почти нe ползват RSS
• Не само архитекти четат български архитектурни списания
• Неархитектите харесват постовете за Захарна фабрика, докато архитектите — чат интервютата
• Най-лошото нещо в блога е рядкото писане

От отговорите на отворените въпроси получихме доста добри идеи. Някои от нещата, за които ни критикувате, поправихме, други обмисляме, а върху трети работим в момента — това, че не си даваме зор, е само привидно.

И така: eто резултатите от анкетата.

А сега поредната порция неща, които ни впечатлиха напоследък.

Жилищният комплекс Robin Hood Gardens в Лондон няма да бъде обявен за архитектурно наследство

Въпреки масираната кампания, подкрепена от стархитекти, медии и блогове, една от иконите на британския брутализъм няма да бъде вписана като паметник и съответно няма да бъде защитена от разрушаване. През юли бе обявено правителственото решение по въпроса.

Комплексът е дело на британските архитекти Alison и Peter Smithson от 60-те години на миналия век и пробва да осъществи идеята за нов тип общо обитаване в мегаструктури с мегакомуникации (включително външни коридори) в паркова среда. Идеята не е нова и зад нея стои солидна теоретична база, но и до днес успешно буни духовете.

По-подробна хронология на събитията около Robin Hood Gardens.

А ето и филм за компекса, заснет специално за Guardian (вестникът участва активно в дебатите за съдбата на мястото).

Стивън Хол завършва музея на Knut Hamsun в Норвегия

От 1994 година проектът за музей на норвежкия писател и нобелов лауреат Knut Hamsun се мъдри на сайта на Стивън Хол. Най-после музеят е пред завършване.

Сградата е неправилен паралелепипед със сложна вътрешна комуникация. Типично по стивън-холски формата е наситена със символика, която, предполагам, няма особено значение за местните. Но пък музеят стои добре сред къщите им, така че сигурно нямат против.

Музеят е разположен след арктическия кръг в Норвегия, във фермата, където писателят е израстнал.

Използвани са традиционни местни материали — дървена обшивка, обработена с катран (характерна за местните църкви) и покрив, затревен с определен вид местна трева.

Типичен шведски дом (от хубавите)

Наскоро прочетох в шведски интериорен блог, че било мит как всеки скандинавски дом е като за списание и хората се раждали с вкус към дизайна. Напротив, в средностатистическите апартаменти там също имало канапета от 1998, стените били боядисани в бананово и окичени с евтини постери.

И тъкмо да се успокоя, че глобализацията е навсякъде и вече няма разлика между панелен апартамент в Люлин, тухлена редова къща в Стокхолм и гарсониера в Копенхаген, когато попаднах на този типичен шведски апартамент.

Бял, графичен, с хубави дамаски

Малко дърво за цвят

И хубава детска стая (Photos: via Emma’s designblogg)

И най-поучителното в цялата история знаете ли кое е? Че този апартамент е в този си вид, защото е “пуснат за продажба” и затова е “пооправен”. Българските брокери на недвижими имоти да си водят записки.

Ето защо, след супермаркетния туризъм от предишния пост, продължаваме темата за летните маршрути с един съвсем реален и софийски.

Какво търсим

Заведение, което да има:

• градина
• големи маси
• английска закуска
• поносимо обслужване
• и интериорен дизайн, който да ни харесва или поне да не ни дразни ужасно

Ето я и селекцията.

Tерасата на City Center Sofia

Идваме тук основно заради гледката и местоположението — удобно ни е. Сутрин сядаме в западната част на терасата, която има двойна екстра — не пече и има поучителна панорама към Лозенец, който трябва да бъде листван като групов паметник на архитектурното наследство от началото на 21 век.

Недостатъци: отваря много късно, няма какво да се яде, а дизайнът е по-скоро поносим, отколкото вдъхновяващ (все пак сме в мол).

Ресторант Клуб на архитекта

Да, помещава се в сградата на САБ и да, смешно е на пръв поглед. Все едно художниците да се виждат в Дома на художника, а в Чешкия клуб да ядат само чехи.

Обаче всъщност ресторантът доста ни харесва, храната е добра, интериорът е хубава интерпретация на стар софийски стил от началото на 20-и век, а градината ни е сред топ 2. Има дори запазени остатъци от соц-реконструкцията на сградата.

Градината на Motto

Традиционно добра, много голяма и с много котки и комари. Смениха режисьорските столове с малко по-удобни, но вече има толкова много чадъри и тенти, че се чудя кога ще се превърне от градина в навес.

Toba&Co

През Тобако минаваме, защото градината е хубава и сенчеста от години. Има ретро дух, а близостта с Двореца помага за атмосферата. Обаче обслужването е лошо, масите са малки и наблъскани, а опасността на съседната да се окаже главният архитект на София (или поне брат му), докато ти псуваш некадърните спирки на метрото, безумните планове за Кремиковци или поредния проект без конкурс, е огромна.

Spaghetti Company в ЦУМ

Интериорът на Spaghetti Company се държи добре с годините, което е много рядко явление. Храната е традиционно лоша, но има десерти, които компенсират. Хубавото е, че масите са големи (особено ако се докопате до мекото сядане до прозорците), а градината е неочаквано уютна и берлинска някакси, нищо, че всъщност е в прохода между жълтите павета и Банята.

Тук обикновено ядем орехов сладкиш с бял крем (или, ако трябва да бъдем докрай прецизни, pangiallo с маскарпоне). И, като стана дума за десерти, отдавна се чудим къде изчезна шоколадовото суфле с течен център и ванилов сладолед от заведенията в София.

Red cafe

В името на справедливостта не можем да изключим Червената къща на ул. Любен Каравелов от летния маршрут. Удобно е, градината е сенчеста, мебелите са Vitra. За сметка на това менюто става все по-бедно, тоалетната е все по-западнала и сигурно затова всеки път си намираме маса без проблем, дори и в петък вечер. Това е и причината всъщност да продължаваме да ходим там.

***

Списъкът не цели изчерпателност; малко снобско се получи, но не беше нарочно (кога ли добрият дизайн ще стане ежедневие) и всяко приятно допълнение е добре дошло. Английска закуска, уви, не сервират в никое от горепосочените заведения.

Прохладно ви лято!

Скоро в стар брой на сп. Detail попаднах на странен супермаркет — не жълт, зелен или син, а с много стъкло и метална мрежа по фасадите. Къде? В Тирол, любимо място от миналата година.

Кратко проучване в нета показа, че повечето супермаркети от същата верига MPREIS са страхотни сгради. Всяка е проектирана от различен архитект и е съобразена със спецификата на мястото. Печелили са куп архитектурни награди и са представяли Австрия на Биеналето във Венеция през 2004.

А най-хубавото е, че са в съседни градове. На шега опитах да направя маршрут в Google Maps и взе, че се получи много добре.

И така, туристическо-архитектурна обиколка по супермаркети. Ако не те интересуват сградите, можеш да сравняваш цени, колко прясна им е шунката и колко вида бира продават.

Мюнхен е най-близкият голям град. Пътят до първия супермаркет от маршрура е около час, а целия маршрут отнема близо 7 часа, без времето за разглеждане. Възможно е да се пътува и от Виена — с кола е по-дълго, но пък дотам летят low-cost авиокомпании.

MPREIS Niederndorf. Дървените колони не са просто дизайн. Те оптимизират проникването на слънчева светлина и така намаляват нуждата от електричество.

MPREIS Brixlegg. Дървените обшивки по сградтите на MPREIS са резултат от позиция на компанията е да се използват предимно естетвени материали — камък и дърво.

MPREIS Achenkirch

MPREIS Wattens. Проектирана е от Доменик Перо —същият, който спечели конкурса за 4-ти километър в София. А ако на този етап от пътуването вече сме се уморили от архитектура, във Wattens има и музей на кристалите Swarowski.

MPREIS Innsbruck. Такъв таван може да се види по-скоро в бар, отколкото в супермаркет. Интересен подход.

MPREIS Zirl. Още една сграда на Перо. От MPREIS предпочитат да работят с местни архитекти, но когато разбрали, че Перо ще прекара няколко години в Инсбрук, за да строи тамошното кметство, веднага го поканили.

MPREIS Telfs

MPREIS Wenns

MPREIS Weissenbach

MPREIS Tannheim

Заслужава си да се иде и до MPREIS Matrei in Osttirol. Малко е встрани от маршрута, но по пътя сигурно ще има и нещо друго интересно.

Малкото отклонение от пътя ще си струва усилието.

MPREIS Matrei in Osttirol

Добра реклама направихме на MPREIS. Ако някоя туристическа агенция иска да ползва този маршрут, може да се разбере с веригата да й плаща за реклама. Ние подаряваме маршрута.

А дали ще го пробваме? Очертава се да остане в плановете за догодина. Но ако някой го осъществи преди нас, чакаме снимки и полезна информация.

Лято е, а ние си играем на проучвания. Спретнахме една анкета, за да се ориентираме какви хора ни четат. Приканваме всички, които са ни чели, да я попълнят. Какво толкова.

Анкетата е анонимна, изцяло от незадължителни въпроси, попълва се за около 2 до 5 минути (в зависимост дали се отговаря на 2-та отворени въпроса накрая), направена е аматьорски (с готов софтуер) и не е маркетингово проучване.

Винаги сме се опитвали този блог да популяризира архитектурата и гледната точка на архитектите сред неархитекти. Сега искаме да проверим съотношението архитекти-неархитекти и разни други неща.

Анкетата е достъпна до 15 август. След това ще обявим резултатите.

И така:

Попълване на анкетата.

Оркестърът свири туш.

Покажи гаража на мазератито си, за да ти кажа какъв си

В началото на годината легендарната италианска марка Maserati и архитектурното списание Architectural Digest решили да спретнат конкурсче за най-як гараж (в който, ако може, да се мъдри поне едно Maserati). Наскоро публикуваха и резултатите.

Любим ни стана победителят в категорията Existing. Гаражът се намира в LA, Калифорния. Къщата е минималистична и насред пустинята, а колата се паркира директно в дневната и е изложена буквално като експонат.

В дизайнерските къщи това е познат похват, но обикновено гаражът е изолиран със стъкло от жилищните помещения. Колата пак се вижда, но калта се почиства по-лесно и не мирише на изгорели газове.

В този гараж обаче стъкло липсва. Но има механизирана рампа, която позволява колата да излиза от помещението без да се пали. И съответно да замърсява въздуха в дневната (Photos: Erhard Pfeiffer)

Ето и клипче как точно действа рампата и какво има около гаража:

***

Графити и видим бетон в библиотека в Прага

Новата техничска библиотека в Прага ще бъде отворена за посетители през есента, но във Flickr вече излязоха папарашки снимки. Отвън сградата изглежда като монолитен стъклен обем, но интериорът е интересна интерпретация на “техническото” и забавлява.

Графитите по стените напомнят детски рисунки...

...но някои са си направо политически

Видим бетон и видими кабели и инсталации. Познато, да, но всеки път доказва, че грозното и скучното може да бъде красиво (Photos: vtr do)

Допълнение (1 ден по-късно): Днес излезе пост за библиотеката и в Archdaily

***

Къща в Словения

И тъй като напоследък се чувстваме изморени от гледане на сложни архитектурни форми и дръзновеност, решихме да си направим малко почивка с нещо отдавна познато, просто и ясно. Тази еднофамилна къща в Любляна на Bevk Perovic Arhitekti дава симпатично решение какво да се прави, когато парцелът е малък и тесен (къщата става дълъг и тесен правоъгълник с преминаващи едно в друго помещения), къде да денем децата, когато няма място за двор (едната страна на къщата се отделя за широк коридор-детска занималня) и изобщо как се прави хубава архитектура без големи претенции.

Входът на къщата е скромен и логичен (предвид тесния парцел). Нищо не предполага, че къщата е дълга цели 50 метра

Обаче къщата наистина е дълга 50 метра и всички основни зони са навързани една към друга

А детските стаи през деня преливат в една голяма южна зона за игра (с прозорци и на север за проветрение), а нощем се разделят на отделни помещения (Photos: Miran Kambič)

Тази година на поляната са цъфнали бетонни основи за сглобяеми къщи вместо Мечо ухо

Не можете да сбъркате ваканционна сграда, проектирана в бума — голяма, в малък парцел. Или ваканционно селище от бума — много къщи на 2 метра една от друга. В района на Пампорово има много такива, построени и сега празни.

Сметка без кръчмар

Това неосъществено селище се намира на близо 1900 м.н.в. на южен склон с гледка към Снежанка. Постоянни ток и вода няма, пътят е лош, но пък наблизо има лифт — ако работи, за 20 минути сте в Чепеларе. Но не знам някой да ходи на почивка с лифт.

Ако бяха построени, къщите щяха да са толкова близо една до друга, че слънце и Снежанка щяха да виждат само тези на първия ред. Такава необмислена инвестиция едва ли щеше да има успех, дори в бума.

Ако бяха построени, къщите щяха да са ужасно близо една до друга

А гледката към Снежанка щеше да е само невярно изречение от рекламата на селището

Какво да правим с бетонните постаменти?

Хубаво е, че селището не е построено. Но и поляната я няма.

Сега по бетонните основи за сглобяеми къщи може да се правят чудесни слънчеви бани. Или да се провежда някое събитие — събор на близкото село или джаз фестивал (вместо на Перелик). Или нещо друго с “еко” в името — нали е модерно.

Така няма да цапаме нови поляни, а бетонните постаменти от бума ще свършат някаква работа и в кризата.

Вие за какво бихте ги ползвали?