“Какво ще направиш ако всичко в което си вярвал се окаже лъжа? А ако в този момент можеш да се довериш единствено на най-омразната тъмнина? Какво ще направиш ако в един миг се окаже, че не съществуваш?”

—КРАЯТ —

- Тия! Тия! Ела тук! – приятен женски глас се извисяваше в коридорите на Ландвийския дворец. След секунди младо момиче се появи на вратата на една огромна зала. Подът бе постлан с прекрасни везани килими, а стените – обрисувани с нишки злато, разкриващи се под многото гоблени и картини. Прозорците бяха високи и светлината, преминаваща през тях, осветяваше всичко до което се докосне. Златото я отразяваше с лек, меден отблясък и придаваше на цялата гледка приказни нюанси. В средата бяха разположени големи, дървени дивани и фотьойли, с червеникава, копринена дамаска. Те заобикаляха ниска, кристална маса. Отблясаците от нея докосваха удивителния таван, който представляваше огромно, но много прецизно изработено слънце, край което бяха разпръснати хиляди звездички с различни размери.

- Кажи мамо? – младото момиче пристъпи напред, вдигайки полите на голямата си лилава рокля, ръбовете на която бяха сребристи. Сребърна бе и ризата, която се подаваше отдоло, стигаща чак до тънкият й врат. Тези цветове подчертаваха големите тъмно сини очи на девойката, а розовите й плътни устни, в комбинация с прасковената й кожа и червеникавите бузи й придаваха вид на кукла.

За това допринасяха и изписаните й, тъмни вежди и дългата черна коса, спускаща се на букли до кръста й. Но точно в момента тя бе рошава, леко окаляна и погледа на майка й издаде точно какво я очакваше.

- Има ли смисъл да повтарям, че си вече твърде голяма за да вършиш глупости? – жената бе вдигнала и двете си вежди, но не изглеждаше изненадана. Тя бе на средна възраст, със светло руса, прибрана в стегнат кок коса, очите й бяха тъмни и меки, а самата тя излъчваше доброта и загриженост.

- Да, да … знам. Но този път коня беше виновен, не аз …  – отегчено отвърна Тия. – Та, за какво ме повика?

Изражението на жената се промени коренно и очите й заблестяха.

- Трябва да решиш – розови или жълти рози за рождения ти ден? Има толкова много неща за приготвяне …

- О, мамо – прекъсна я девойката – има повече от месец! Няма за къде да бързаш, а и не е кой знае какво  … – тя не успя да довърши мисълта си когато майка й я изгледа с изненада, леко ядосана.

- Как не е кой знае какво?! Ставаш на 18! 18 Тия! Това не може да се нарече „не е кой знае какво”, особено когато се отнася до най-малката дъщеря на краля! Не искам да чувам повече такива приказки!

- Слушам, кралице Катрин, на вашите заповеди! – превзето й отвърна Тия и двете започнаха да се смеят.

Отбелязването на пълнолетие на кралските особи в Ландвия беше много важен момент за всички. Това бе знак, че те са достатъчно големи за да започнат да градят живота си. До момента само две от децата на краля бяха прехвърлили 18те години – дъщерите му Франческа и Лаура. Точно тогава им бяха намерени високопоставени съпрузи и се отделиха от семейството. Това щеше да последва и за Тия, но тя не се притесняваше. Знаеше, че баща и я обича много и няма да я даде на първия срещнат, а и от малка се бе примирила с тази мисъл.

- Здравейте дами! – в залата влезе младо момче, очевидно по-голямо от Тия. Русолявата му, права коса влизаше на моменти в очите му, които бяха с цвета на пролетна трева. Висок и строен, облечен във любимата си тъмно синя военна униформа, излъчващ жизненост, това беше племенника на краля и братовчед на Тия – Александър. От както се помнеше момичето, той и беше като по-голям брат. Винаги се грижеше за нея и й угаждаше по всевъзможни начини. Е да, не бе кой знае колко по-голям от нея, скоро бе навършил 20, но държанието му в някои ситуации караше всички около него да се замислят за рожденната му година. Бе начетен и много интелигентен, но естествено със своите недостатъци – главата му бе луда като за трима. Забъркваше се в какви ли не неприятности, част от които бяха споделени с Тия, а по-опасните с най-добрия му приятел – Лукас.  Семейството не знаеше много за това момче, но Алекс ги убеждаваше, че не веднъж го е спасявал след някои от безрасъдните му действия, а те не бяха никак малко.

- Алекссссс! – Тия изтича набързо през стаята, без да обръща внимание на влачещата се рокля, и се хвърли в прегръдките на братовчед си. – Кога се върна? Какво стана? Как беше там? …

- Чакаааай малко! – засмя се момчето, виждайки реакцията й. – Всичко ще ти кажа .. спокойно. Лельо, тя все още е луда …

След като се спогледа шеговито с кралицата, той се приближи до един от фотьойлите и се хвърли шумно в него. Отпускайки се, погледна нетърпеливото изражение на лицето на Тия, и отново се засмя.

- И такаа … войниците ни са пълна скука, нямаше нищо интересно с което да ме изненадат, очаквах много повече  от това което видях, но за 2 седмици толкова… надявам се другия път като отида там да са си взели урок – със самодоволна усмивка на уста момчето си пое дъх и продължи – върнах се преди няколко часа, но бях … малко зает.

Александър бе много добър фехтовчик, все още не искаше да се занимава с военни дейности, но бе длъжен да ходи на изпити за уменията си 2 пъти в годината, както всички останали войници. Естествено, ако бе някой друг, не биха му разрешили да си пропилява живота безгрижно, вместо да служи на народа си, но той бе син на брата на краля. Майка му бе починала при раждането и затова баща му, Чарлс,  го обвиняваше за смъртта й. Кралят много добре виждаше какво става и за да компенсира по някакъв начин момчето, след като не можеше да повлияе на брат си, той му позволяваше доста неща.

- И сега какво ще правим? – ентусиазирано го попита девойката.

- Как какво? Ти продължаваш да си готвиш празненството .. а аз си намирам нещо интересно. – Алекс знаеше, че я дразни по този начин и точно за това го правеше, беше забавно да вижда как братовчедка му му се връзва всеки път.

Тя стоеше безмълвна и го гледаше. После стана и тръгна към изхода.

- Ейй … къде отиваш? – Скочи набързо момчето

- Някъде … да си доприготвям празненството – троснато му отвърна тя.

Той се засмя отново, настигна я бързо и хавщайки я през кръста я вдигна на една страна, а тя се разпищя.

- Нее .. какво правиш .. пусни ме! – викаше тя през смях, а думите й отекваха в помещението, но той не й обърна внимание, а направо тръгна с нея към двора.

- Ех … деца – каза кралицата под носа си, завъртайки очи.

Цял следобед двамата се гонеха с коне из гората. Тия беше много доволна, че двуседмичната й скука бе свършила. По принцип не беше толкова лигава и импулсивна, но покрай него нямаше как да не се държи така. Радваше се, че сега вече имаше възможност да избягва мъчителното приготовление за рождения й ден. А и когато Алекс бе наблизо не я караха да се грижи за малкия си брат. Все пак Томас си беше много досаден в повечето случаи. Като всяко 10 годишно момче, той искаше внимание. И след като Тия бе единсвенета без някаква работа в семейството, на нея се полагаше честта да се занимава с наследника. Майка им не обичаше да го оставя да си играе с децата на прислугата, затова умело поставяше нещата така, че дъщеря й да се съгласява с нейните молби.

След като обиколиха няколко пъти гората и получиха голям брой травми, бяха принудени да се отправят към двореца, защото слънцето бе започнало да залязва.

Вечерта мина сравнително спокойно, като се има в предвид че Александър бе там. Кралят се радваше, че той е преминал доста успешно изпитите си и затова вдигнаха празнична вечеря. Бяха поканили дори сестрите на Тия – Франческа и Лаура, които щяха да  дойдат със съпрузите си. Слугите приготвиха голямата зала, наредиха ястията и всички се настаниха по местата си.

- Ваше Височество, граф и графиня Нирал току що пристигнаха – обяви иконома. Това бяха Лаура и съпруга й Франк Арч – жената бе ниска и русолява, с права коса и тъмни очи, чертите й бяха остри, а мъжът й – около глава по-висок, с къса, черна коса и козя брадичка, бяха си лика прилика – и двамата излъчващи неприязън. След тях се появиха Франческа и Джон Елд, който бе граф на провинцията Бринад – и двамата нисички и леко пълни, къдравата коса на дамата приличаше на тази на Тия, но очите й бяха същите като на Лаура, мъжът бе леко оплешивял, но с широка усмивка на лицето. Когато цялото семейство се събра кралят вдигна тост в чест на племенника си и пожела на всички добър апетит. Чарлс никак не бе доволен от случващото се, но нямаше друг избор и въпреки, че цялата вечер бе намусен, той не каза и дума. Всички останали се забавляваха, унесени в неангажиращи разговори. Естествено не се избегна и споменаването на приближаващия рожден ден на Тия.

- Е, малка ми сестричке, как се чувстваш, знаейки че ти остава толкова малко време – надменно, с лека нотка на злоба, попита Лаура.

По-големите сестри на момичето никога не се държаха нормално с нея. Още от малки все й правеха мръсно и й се подиграваха, но след като се отделиха от семейството нещата минаха на друго ниво  – те се опитваха да я засегнат с какви ли не приказки, но вече като сериозни дами, не си позволяваха да изричат директно мислите си. Тия се бе питала милион пъти каква е нейната вина за тяхното държание, бе задавала въпроса си дори и на тях, но така и не получи отговор. А той бе толкова прост – Лаура и Франческа завиждаха на момичето,  защото според тях тя получаваше повече любов от баща им. Едно зрънце на съмнение им бе достатъчно за да се опитат да очернят крехкия й живот. Но никой освен те трите не разбираше за това, защото никой не вярваше на Тия, когато тя се опитваше да сподели. А и как да и повярват като двете сестри винаги отричаха. Единственият, който я защитаваше бе Алекс, но той не бе винаги с нея, затова момичето насъбра много неприятни спомени.

- Много по-добре от теб, когато очакваше 18тия си рожден ден – хапливо й отвърна Тия, а Лаура чувайки думите на сестра си, стисна здраво зъби за да укроти надигналия се гняв. Тя си спомни неприятните моменти около нейния рожден ден. Помнеше и насилствения брак, който й бе наложен и много добре знаеше, че кралят няма да повтори това с „любимата си щерка”. И точно това я дразнеше най-много от всичко. Естествено, двете с Франческа имаха план да се опитат да повлияят на решението на баща си относно бъдещият съпруг на Тия, но все още имаше време за това.

След този кратък, но доста напрегнат разговор Алекс, видял погледите, които си разменяха сестрите, побърза да смени темата и така до края на вечерта всичко бе спокойно.

* * *

Седмицата минаваше бързо и неусетно, особено за Тия, която използваше всеки възможен момент да прави глупости с братовчед си. А с него това бе едно от най-лесните неща. Внасяха какви ли не животни в замъка и плашеха с тях слугите, плуваха в близкото езеро и изкарваха акъла на кралицата, а кулминацията бе когато отидоха в близкото село, маскирани и се представиха за магиосници, побърквайки половината му население с шашмите, които им показаха. За това, естествено бяха наказании и следващата седмица нямаха право нито да напускат стаите си, нито да правят каквото и да е заедно, освен да си говорят. Това не бе много приятно и момичето се опита няколко пъти да убеди и майка си и баща си, че не може да постъпват така с нея, дори се опита да спекулира с факта, че рождения и ден наближава, но и това не помогна.

Една сутрин, отегчена до смърт, Тия се отправи към библиотеката. Бе решила да си вземе някаква книга за четене за да убие малко време, поне докато измисли нова стратегия с която да убеди родителите си да отменят наказанието. Вървеше по дългия и мрачен коридор, в края на който се намираше голямата дървена врата, водеща до библотеката, и размишляваше какво точно й се чете. Влезе доста шумно вътре без да обръща каквото и да било внимание на вперените в нея погледи и се отправи към близката етажерка. След секунди усети, че не е сама. Обърна се бавно, към центъра на голямата стая, която изглеждаше доста малка заради многото книги, и закова изцъклените си очи във фигурите пред себе си.