andreicho

Отовишки връх

noreply@blogger.com (андрейчо) — Tue, 01 Nov 2011 18:43:00 +0000

Кръстих темата именно на този връх, защото той си беше кулминацията. Не само защото е връх и му отива да е кулминация, ами защото посещението му оправда целия този зор.

Всичко тръгна от темата http://www.offroad-bulgaria.com/showthread.php?t=1816 или по-точно от колегата Огнян, който ми я показа, колкото да ми откаже да дойде. Само че аз я изчетох внимателно, хвърлих един бегъл поглед на снимките на пътя до въпросния яз. Калин и това, последното ми показа ясно къде ще съм този уикенд. Освен с Огнян се пробвах със зарибяването на още хора, но... безуспешно.

Петък си тръгнах от работа на обяд, качих се до хижа Планинец на Витоша, да видя братчеда Боце все така ли здраво осолява боба, и се прибрах да обезвъздушавам парното, да отпушвам мивката, да нивелирам лавицата в спалнята и да стягам багажа. Бях решил вече, че няма да е просто посещение на яз. Калин, ами по-амбициозно ще го даваме. Истински туризъм! Със съответните преходи, които бяха добре преценени за възрастовите и тегловните ми възможности. Или поне така си мислех на етапа на планирането.

Та идеята беше следната. С джипката до яз. Калин и не само до него, ами до където може по-далеч. Оставям я там, нарамвам раницата и с лежерен едночасов преход по нанадолнище съм на хижа Иван Вазов. Там праим астро снимките с основен обект хижата и звездите, които кръжат около нея, ядем, спим и сутринта рано - нов едночасов преход, тоя път може и не толкова лежерен, до Отовишки връх, от където в ранни зори ще снимам 7-те Рилски езера наведнъж! От там - обратно до колата, което пак беше сметнато за един час.

Разбира се, в последните 2-3 изречения се съдържат доста неточности, които на ниво планиране обаче не бяха отчетени.

Както и да е, с ясен план в главата се метнах в Пикадили за разни неща и провизии - термос, неща за сандвичи, уиски или коняк (за астро снимките), минерална вода, т.х., цигари - че как иначе в планината!?, и (с въпросителна в списъка) вино. Вино взех, но само за вечерта, реших, че за целите на туризма трябва все пак да се откажа от някои неща заради теглото им. Термос не взех, щото нямаше пък и парите за него отидоха в уискито - оказа се, че в Пикадили има Стратайла (или Стратисла, както му викат там, сигурно, защото на родния за уискито език се пише Strathisla).

Върнах се вкъщи, направих си сандвичите, след което се изприщих. И температура вдигнах. Дали беше от колегата с грипа, тоя, дето се продрискваш здраво от него, или беше от алергията, която ме преследва на последък всеки път, като хапна нещо малко по-мазно от свински пръжки, не знаех. Но в тоя момент си викам: "Добре, че никой не ми се върза на акъла, че здраво щях да ги издъня!".

Е, на другата сутрин всичко си беше О.К., изгледах "Д-р Хаус" и каквото интересно имаше по сутрешните програми и към 12 и нещо поех. Голям кеф все пак е, когато не си ангажиран с други хора.

Времето - прекрасно. Настроението - супер. Нали знаете колко е гот след като ти е било лошо и ти мине! Пътят мина, без да го усетя. Докато се радвах на пътуването и вече бях стигнал разклона за Рилския манастир. От там до село Пастра не е хич много, трябва само да изтърпите цялата дължина на гр. (?) Рила и преди това да не се изкушите да се отбиете до Стобските пирамиди. Да не говорим, че есенно време пътят е и много красив. Не го снимах, защото смятах, и както се оказа - с право, че отивам на много по-красиви места!

В Пастра - на ляво, по указанията на една табела, която освен това ме уведоми, че след 8 км. пътят вече ще е забранен за МПС. Добрата новина беше, че това неприятно нещо щеше да се случи чак след 8 км., когато щях да мога да се правя на приятно изненадан. След табелата - лудницата. Махнах им, и те ми махаха. А бе, тъжна гледка, въпреки, че не знаех тях ли съжалявам...

Е, това беше прозаичната част. Почна пътчето, заради което тъгнах и то си заслужаваше! Както беше казал някой колега в цитираната по-горе тема - от началото е есен. И то каква.

След което пътчето, което е асфалтово или по-скоро бетонно, както се оказа, взе да става с все по-сериозен наклон, но през цялото време с мантинела, която през повечето време приличаше на ограда. Имаше само десетина метра истинска мантинела, но и другата, дето беше като ограда, си беше достатъчно сериозна.

По едно време се разминах с един Пасат - явно са доста на мода по тоя път. Вътре имаше две момчета и ми се стори,че бяха доста съсредоточени в слизането и в разминаването.

Малко след това пък се разминах с една лада - човекът от вътре ми махаше, та отворих прозореца. Обясни ми, почти извинително, че бил човека от бариерата. Наложило му се да си слезе по-рано днес, но да съм внимавал, защото нагоре имало лед. Дали съм видял един Пасат. Да, видях го. Момчетата били се качили вчера, с преспиване. Това ми даде някаква увереност, че може да не ми се налага да ползвам колана, който взех на заем от Митето - щом Пасата с уплашените младежи се е качвал до язовир (Калин) и е слязъл обратно без проблеми, значи и аз трябва да мога.

Минах и през бариерата. Тя е до нещо, което според мен е един от ВЕЦ-овете, изградени на яз. Калин. Може и да се казва ВЕЦ Калин например. След това пътят продължи нагоре, като взе да става по-стръмен и да си е все така тесен. Разминаването по тоя път не е шега работа, ако не съм го споменал вече.

Стигнах под стената на яз. Калин, където се опасявах, че ще ми се наложи да оставя колата. Даже и не спрях, продължих нагоре. По пътя започнаха да се появяват преспи, но се караше съвсем спокойно. На места за сигурност включих двойното, но нямаше проблеми.

Яз. Калин се оказа много красив, както се и очакваше.

И тука установих първия си фото-гаф, който бях сътворил. Падна ми батерията изневиделица и се оказа, че съм забравил другите две. При подготовката сутринта в последния момент смених раниците, преместих всичко в новата, но явно съм забравил батериите. И дистанционното за фотоапарата, както се оказа по-късно.

Нищо. поне носех зарядно и щях да си заредя в хижата най-калпавата батерия от трите, които имам. Стига да имаше ток в хижата...

Малко след това стигнах Винчето, опитах да продължа по пътя след него, но веднага стана ясно, че няма да стане. На първия завой след Винчето имаше два метра преспа, твърда като камък почти. А бе, ако отбор Черешка беше с мене, със сигурност щяхме да минем! Е, или поне да опитаме.

Върнах на заден, като за комфорт включих бавните - не ми се искаше по невнимание да се окажа с едното задно колело над урвата, която води директно в язовир Карагьол. При повече късмет при това упражнение човек може да се спусне и по останалата от времето на строежа на тия язовири почти отвесна ЖП линия.

Паркирах на билото до Винчето и с това приключи моторизираната част от приключението...

noreply@blogger.com (андрейчо) — Thu, 28 Jul 2011 12:30:00 +0000

Нали съм запален фотограф вече, та се записах на фотопленер - Маджарово – ''Вулканът на лешоядите 2011''.

Точно по Гергьовден - от 5-и до 8-и май. Идеята е страхотна - красиво (ама много красиво) място, хубави хора, повечето от които не познаваш, което е още по-добре. Освен всичко и чудесна възможност да поснимаш с техника, която няма скоро да решиш да си купиш сам и то птици, които ако не те заведе някой там, няма и да видиш сигурно.

Но разбира се, има и уловка. Ставането е в 4 или в 5 часа сутринта, в зависимост от това какво ще снимаш тоя ден. А да ставаш в 4 часа сутринта, и то два дни подред, си е нечовешко е. Затова реших да пропусна снимането първия ден. И без това, какъвто съм пишман орнитолог, черните щъркели не ми се струваха толкова интересни.

Затова се наспах като хората, направих си кафе, защото хазаинът беше неоткриваем, изпих го с голям кеф на терасата на нашата къща за гости в с. Бориславци и се любувах на хубавата гледка към язовир Ивайловград.

Разбрах нещо много важно за лошото кафе, което пием по хотели и ресторанти - не слагат достатъчно кафе. Когато аз си го правех в тази къща за гости си беше много хубаво. Е, може би не най-страхотното на света, но нямаше нищо общо с това, което пих на следващия ден.

Както и да е, денят беше чудесен, а и настроението ми беше повече от добро. Тръгнах да се разхождам без особена цел. И така, чудейки се накъде да хвана, стигнах до другия край на язовира - с. Сеноклас. Всъщност селото е на може би 2-3 километра от язовира, така че продължих натам с все по-приятно чувство заради гледките, които се откриваха пред мене.

Малко преди да стигна до самия язовир срещнах Гошо (аз така му викам, защото беше Гергьовден, пък и човека имаше професионален празник - овчар беше).

Говорихме дълго, и аз не знам за какво. Пасе овцете селото, разказа ми за големия събор, който се организира на 23-и и 24-и май малко по-натам, до развалините от римско време. Много хора се събирали, имало и някаква чешма с чудодейни свойства, имали си някакъв ритуал на нея.

Разказа ми и за Козела - ей оная къща на другия бряг била негова. Разказа ми за него, защото го питах каква е тази селскостопанска постройка долу в ниското, до самия язовир. Негова била, и стотината биволи на другия баир, по посока на събора, били негови. И хубавата църква, която се вижда долу до селскостопанската постройка, пак той я е реставрирал. По Великден я открили - преди няколко дни.

Иначе бил от Кърджали (или от Хасково, май не съм запомнил добре). Според дядката бил купил целия язовир, на което не повярвах съвсем.

Разделихме се, той си подгони овцете и няколкото крави, които също пасеше, а аз се върнах при колата, за да продължа обиколката.

Бях решил вече да ида да видя църквата. Тръгнах по пътя, който ми изглеждаше да води натам, стигнах до язовира и продължих покрай него. По едно време минах през някаква бариера, която беше вдигната, за да стигна малко по-късно до ... с. Кочаш!

Селото се състоеше от една табела със знак "Стоп" до нея с неясно предназначение (поне в началото така ми се стори), една съвсем порутена къща, стопанската постройка и .. църквата. Малка и много красива. Очевидно много стара и съвсем скоро реставрирана с вкус.

Продължих покрай табелата за начало на селото, без да обръщам внимание на знака "Стоп", отминах малко църквата, така че колата ми да не пречи да я снимам и слязох. В това време от към постройката се чу юнашко изсвирване с уста, като в махалата едно време. Обърнах се натам и видях един ... мъжага с талия на девойче и обиколка на раменете, колкото трикрилен гардероб, с маскировъчни панталони и кубинки на краката и с кървав нож в дясната ръка, да крачи бодро през тревите и храстите право към мене.

Е, те това е Козела, няма кой да е. По разбираеми причини не го снимах. Поздравихме се, казах му, че съм дошъл да поснимам църквата, разпитах го за нея. Разказа ми как я е възстановил сам, от началото били двама, но другия се отказал по някое време. На Великден я открили. Питах го дали идват много хора и почти веднага съжалих за въпроса. Каза, със странно изхъмкване за начало, че който искал, идвал.

Разказа още какво има да прави по църквата, каква оградка й е замислил и т.н. и ми я показа отвътре. Преди да влезе, остави ножа на арката над входа и се прекръсти. Вътре църквата беше почти празна, нямаше никакви стенописи, само две-три икони.

След като излязохме ме попита учтиво (шегувам се, де), дали има нещо друго, защото имал да коли агне и като разбра, че няма тръгна с боксьорската си походка обратно през храстите към постройката, където си имаше овесено вече заклано агне - може би щеше да коли още едно...

Аз поснимах на спокойствие църквата от тука, от там, и си тръгнах.

Между другото, преди да се върне към работата си, Козела ми каза, че като е почнал да я реставрира, църквата е приличала почти на оная там къща..

Отказах се от житейски и философски размишления, тръгнах си обратно, за да се натъкна на поредния Москвич... пардон, Вартбург тоя път, стигнал там, където аз ходя с високопроходимата си кола, да открия параклиса Св. св. Кирили и Методий, където всъщност май се организира въпросният събор, да намеря чешмата, за която говореше дядката, без да разбера какво свещено има в нея и да се насладя на божествените гледки, които се откриват от това място към язовира, към село Сеноклас и към моята ... сори, на Козела, църква св. Йоан Предтеча!

До язовир Кърджали през Родопите

noreply@blogger.com (андрейчо) — Tue, 18 Aug 2009 07:15:00 +0000

Един приятел (казва се Шакев, разбира се) организира всяка година десетдневно къмпингуване на някой язовир в отворен формат. Ще рече, събира базова група, с която отива и съобщава на всички потенциално заинтересовани приятели и познати. От тази година разграсяването става през Фейсбук, разбира се

Взимат каквито могат съоръжения за воден спорт и забавления и се отдават на активна почивка и купон. Идеята е, че всеки минава когато и за колкото време може. По разкази от предни години се получава много лежерно и приятно.
Тази година мястото беше язовир Кърджали - там, където река Арда се влива в язовира. Аз, разбира се, нямах възможност да отида за цяла седмица след 15 дневната разходка по Франция и страната на Баските в началото на юли. За сметка на това реших, че нищо не ми пречи да се метна на Тойотата в събота по някое време, да прекавам събота вечерта и неделя на язовира и неделя да се върна, зареден и готов да превземам отново света.

Тръгнах към 2 часа след обяд в събота. Не само, че не намерих съмишленици да дойдат да спят с ме на язовира, но като споменах на приятелката ми, че отивам да си купувам палатка, направо побесня. Не мога да ви опиша какъв спонтанен див блясък се появи в очите й, преди някакъв вътрешен глас да й напомни, че се стреми към толерантност и приемане на личната свобода на околните и замълча.

Както и да е, купих си палатка и спален чувал, метнах ги в каросериятана Хайлукса и потеглих. Не ми се караше по до болка познатия път през Пловдив, Хасково и Кърджали и реших да свърна през Велинград.
Малко след като отбих от магистралата, в с. Виноградец напазарувах от сергиите на тротоара диня, 2 пъпеша, домати, чушки, лук, краставици. От всяка сергия някой държеше да ми продаде още нещо за салатката.

Пресякох стария път София-Пловдив и пътя започна да се вие покрай теснолинейката. Това ми напомни, че около теснолинейката има скрити не малко геокешове (нали я знаете тази игра със скритите съкровища, чиито GPS координати и допълнително описание намирате на съответния сайт в интернет?)

Намерих две гео-съкровища на много интересни места около жп линията и се изкуших да потърся и третото.

Според софтуера, който ползвам, то се намира на километър и двеста метра от асвалтовия път. Разбира се, този софтуер мери по права линия . Това разстояние от километър и

двеста по права линия ме поведе по приятно стръмен горски път. След известно объркване (изпуснах правилния разклон) и съвсем леко плутане стигнах до целта - планинската хижа Равно боре. Там ме чакаха 3-4 мъжаги, джиповете им бяха до тях. Моя чисто нов Хайлукс изглеждаше малко нелепо до бойните им

машини, едната от която се оказа ръчна изработка

Останах много доволен от откритието си. Хижата е на малко под 1000 м. надморска височина и от нея може да се продължи нагоре в планината с джип до други хижи. Имало и някакви бунгала, но оставих изследването

на тези подробности за някое следващо пътуване. Тръгнах си бързо-бързо, за да не закъснявам за азовира. Вече беше станало може би около 5 и половина след обяд.

Върнах се на асвалтовия път и поех към Велинград.

Преди Велинград се отклоних за язовир Батак, оттам - към Доспат. Идеята беше да хвана пътя Доспат - Девин. Някакво дяволче обаче завъртя вместо мене волана на Тойотата наляво още преди да съм наближил Доспат - поех по второто отклонение към Тошков чарк. Приятен черен път без никакъв наклон. Никога не бях ходил на Тошков чарк, само бях виждал многократно табелите към него. Щом се появи останах много приятно изненадан - малък, чист и чаровен язовир, със съвсем малко постройки около него и без почти никакви хора наоколо (за стандартите на тази част на Родопите). Имаше румънски коли, между другото.
Обиколих язовира в търсене на продължението на моя път. Засега намеренията ми бяха да мина през Широка поляна и оттам да свърна наляво по един път, който скоро се разделя на две, за да се събере доста по-късно отново.

След което (поне според GPS картата ми) има избор да се отиде в Тешел или в Борино.
Докато търсех обаче пътя от Тошков чарк към Широка поляна тръгнах по един път, очевидно грешен, който освен всичко започваше със знак за еднопосочна улица. Разбрах значението на този знак съвсем скоро, стигайки до бариера насред гората. Не бях срещал дотогава.

Върнах се и вече намерих верния път към Широка поляна. Около язовира цареше страхотно оживление. Истинско стълпотворение от палаткаджии! Иначе самия язовир си е хубав, аз на него и преди съм ходил. Освен това вече беше взело да залязва слънцето и гледките си ги биваше!

Докато обикалях Широка поляна ми стана ясно, че най-правилното решение е съвсем да го обиколя, така, че да си се върна на пътя за Доспат и оттам - по първоначалния план - Доспат, Девин и т.н. В най-неподходящия момент обаче, на разклона след язовира, на който на дясно е за въпросния официален път, а наляво - за Тешел и Борино малкото дяволче пак завъртя волана наляво. Дяволче с леви убеждения явно. Всеки път си казвам, че не трябва сам да ходя на офроуд, главно заради тъпите решения, които съм склонен да взимам. Е, не искам да кажа, че съжалявам за това, което последва!

Съвсем скоро стигхнах до мястото, на което пътя се разделя на две. И хоп - изненада! На всяко от двете отклонения - бариера! По средата, между двете отклонения, малко по-навътре от бариерите имаше къща, очевидно обитаема, защото имаше някакви обувки пред нея, пък и колиба за куче имаше май. Предполагам, че е на горските, които пазат бариерите. Имаше и прдупредителни табели за контролен горски пункт или нещо такова. От страни на бариерата, пред която бях спрал, беше умишлено изкопан ров (не много голям, де), явно с цел да не се заобикаля бариерата. Е, заобиколих я. Тойотката добре се представи, почти не разбра, че е излязла извън пътя. Малко ми беше притеснено, да си призная често, какво щях да правя, ако от другата страна, където се събират отново двата пътя, пак има такива бариери и няма възможност за заобикаляне. В онзи момент тази възможност ми се виждаше доста вероятна. Имах палатка, разбира се, но пък нямах GSM обхват и поне няколко човека щяха доста напрегнато да прекарат нощта. Те пак така прекараха, но поне само половината нощ.

Малко след бариерите имаше пак някакво водоемче, на което имаше и хора май. Аз отпращих обаче, без много да се задълбавам. Вече си беше почти тъмно и карах на фарове. Пътят ми се видя много приятен и се чувствах малко като вдън гори Тилилейски. Една сърничка мина по едно време пред колата. По средата на пътя изведнуж се появи накакъв паметник в нищото. Трябва да е на някой виден партизанин или друг вид заслужил комунист. Ще се поинтересувам.

Вече беше започнало да ми се струва, че много се проточва цялото ми пътуване, а пък осъзнах, че нямам представа още колко ще продължи. Натиснах здраво газта. Не знам другите как карат по черни пътища с камъни, но аз не обичам много да юркам. По-голямата част от местата, на които ходя и са без асфалт, ги минавам с 20-30 км/ч. Това не е средна скорост - толкова ми показва стрелката, като я погледна. Винаги съм се чудил, като гледам статистиките на GPS траковете, как дадени участъци са минавани с 40-50 км/ч. Е, аз по този път от средата натам взех да карам с толкова. На моменти и до 60 км/ч стигах, но ми се видя доста екстремно и ако имах време, бих го минал пътя доста по-лежерно.

Джитках здраво, докато пътищата отново се събраха (нямаше бариери) и малко след това се появи отклонението за Тешел. Преди това минах и покрай някаква хижа, на която имаше и хора. Това ми подейства успокояващо донякъде

Тръгнах за Тешел, но много бързо пътя стана доста съмнителен - тесен и пълен с камъни по него. След малко напрво свърши, затрупан със срутени скали. Пеша се минаваше през затрупаното място, но с кола не ставаше. Върнах се и поех към Борино. Не се оказа толкова близо, колкото ми се искаше, освен това нямах пълна увереност, че се двужа по правилния път.

Логиката ми и показанията на GPS-а натам ме водеха, но имаше някакви табели, които ме объркваха малко. Както и да е де, скоро пътя стана доста каменист и взе да се спуска надолу, което ми подсказа, че слизаме към селото. Не след дълго се появиха и светлините на самото село Борино, а малко след това - и GSM обхват. Беше вече 10 без 10 вечерта и много ми се искаше да звънна на Катя (приятелката ми) и на Шакев (който ме чакаше на язовир Кърджали, за да не се нервят повече.

Село Борино е доста голямо и имаше доста хора по улиците. Питах за пътя за Девин, че ми беше писнало само на GPS-а да разчитам и поех по равбия асфалт. Установих, че целия съм схванат, особено във врата и че се чувствам доста уморен. Спрях в Широка лъка да купя каса бира и продължих към Смолян. ВЪпреки умората карах доста бързо по завоите. Между другото, Хайлуксът се държи доста стабилно, въпреки задното си предаване и леката каросерия. Само дето на OMV-то в Смолян, на което спрях, колелата излъчваха страхотна топлина и миришеше здраво на горещ метал. Това го установих на въщане от бензиностанцията, където влязох да си купя кафе. Предполагам, че ако се бях загледал още при слизането от колата, можеше и червен цвят на спираните дискове да забележа.

Това ме стресна и до язовира карах вече съвсем прилично. В с. Кобиляне, след Ардино, се отклоних за с. Боровица и малко след това стигнах до заветните краварници, които бяха ориентира за бивака на мойте хора. Вече само Шакев ме чакаше, другите бяха изпозаспали. Все пак беше 1 часа след полунощ. Бях карал 11 часа, повечето време през черни пътища, и бях зверски изморен. Пихме по една две бири, опънах палатката и спах много сладко

На другия ден си направихме лежерно и много приятно воаяжче до съседни села, след което карахме и качк до хижа Боровица, но за това - в отделен разказ.

Топлофикация до дупка

noreply@blogger.com (андрейчо) — Tue, 24 Feb 2009 23:50:00 +0000

Топлофикация щяла да педстави на всеки от клиентите си информация за преизчисляването на сметките за парно... (http://sofia.dir.bg/2009/02/24/news4051439.html)

Тамън ме бяха убедили почти, че цялата методика за смятане на парното е прозрачна, и се оказа, че пак ще обясняват. Или ние сме малоумници и много трябва да ни се обяснява, или фикацията се е заплела в необясними обяснителни не-знам-си-какво. Абе от опит знам, че или-то в предното изречение си е излишно - трябва ли да обясняваш, значи си зле. Зле, зле зле.

Соц. блянове

noreply@blogger.com (андрейчо) — Thu, 05 Feb 2009 18:06:00 +0000

Ами г-н Борисов пак се изказал. Не бил качествен човешкият материал в България. Т.е. тези, които гласуват.

То в това не виждам нищо интересно - и аз така мисля. Ама най ме изкефи как запрепускаха през глава да се кефят всички социалисти и социолози (съкратено и обобщено - соц.).

"Медийни гафове провалят ГЕРБ"! Айде стига, бе! Аз не съм много голям фен, в чест на истината, за този вид изцепки на Бат Бойко, щото нали трябва някакъв (политически) етик да се спазва все пак, но той с това винаги е печелил народната любов - излиза по тивито и си приказва, без да се смущава, пък и му идва дар словото на човека. Атрактивен е. Абе, готин е.

"Борисов се самоуби политически"! Това са бляновете на бай ви Кирил Добрев. Соц.-младеж номер 1, дето имаше някакви афери с контрабандни пари или нещо такова, които обаче така и отмряха. Предполагам, че се води следствие още (т.е. забутано е някъде). Абе ако можеше изобщо да не го човам тоз човек, пък и другите трамвайджии като него (бай дъ уей, Кирил Добрев май е твореца на клипа с трамвая!).

И още много, много реакции по медиите. Може да е гаф, ама днес всички говорят за това и освен ощипани соц. друг не се е разпенил толкова по въпроса. По форумите даже по-скоро всички се кефят. Поне доколкото съм разгледал де.

Ама още по-интересно ми е друг - защо изобщо се обаждат на фона на страховитите гафове, които натвориха с пълна сила последните месеци соцовете.

То не бяха загубени евро пари (на които те им викат, че не били загубени, щото сме щели да ги финансираме от бюджета), не бяха изтрепани козли, не беше газова криза, абе изобщо...

И сега, доколкото чета заглавията, пак сме съсредоточени в това да намерим как да си доставяме руски газ без посредници. Ама не са посредниците виновни, бе. И как без посредници - с кофи ли? Няма ли да видим как да си доставяме друг (неруски) газ, пък било то и с посредници.

Абе нямам думи. Отивам си.

HTPC

noreply@blogger.com (андрейчо) — Tue, 20 Jan 2009 14:41:00 +0000

Избрах си HTPC, демек Home Theater PC. Мултимедийно PC, което да е с приемлив външен вид (да не е голямо), да не шуми (това още не съм го постигнал) и да може да плейва Full HD филми през HDMI изход.

Изборът е следния (само части съм избрал, ще трябва да ги сглобявам):

- дънна платка Assus P5QL-EM (с вградено Intel-ско видео, което уж може да се справи с Full HD и има HDMI изход)

- кутия (много важен елемент) - ATX 300W, JNC MJA006 - черна, microATX, бива я на външен вид горе-долу

- памет - 2 GB DDR2 1066 MHz, Kingmax

- клавиатура и мишка - безжични, малки (специално клавиатурата), добре изглеждащи - 500 GB хард диск еди какъв си

- DVD-ROM (чак сега видях, че нямам записвачка)

- процесор (не заслужава да е на последно място в списъка, но така се получи) - Core 2 Duo E7400 (2,8 GHz, 3MB, 1066 MHz FSB, ...)

Да видим утре като я сглобя машинката ще изкара ли Full HD на телевизора...

Рожен ден

noreply@blogger.com (андрейчо) — Mon, 19 Jan 2009 11:23:00 +0000

На 17-и имах рожден ден. И Мария имаше. Мария е една приятелка.

Много отдавна не съм прекарвал толкова добре. Беше супер, беше яко, много весело. А като си спомня колко отвратително започна денят - събудих се супер нервен, някакъв комшия отдолу в 9 сутринта в събота бичеше здраво с някаква бормашина или някаква подобна машина, изпокарахме се с Катя (към средата на деня - тя дълго време опитваше да ме търпи, защото май смяташе, че на рождения ми ден ми се полага да ме изтърпи поне 2 часа, преди да ми покаже кой кой е :)) и т.н.

Чак късния следобяд успях да избера ресторант, в който с Мария заедно да си празнуваме рождените дни. Разбира се, избрах Ариес. Ще напиша отделна статия за самия ресторант, тъй като сме едни от редовните му посетители, откакто го открихме. На когото съм го препоръчал, после само ми е благодарил.

Хапнахме от чудесните кулинарни изкушения на готвача и собственик Лъчо, пихме хубаво чилийско винце (е, някои обърнахме по 3-4 Пломарита преди това) и беше супер весело ви казвам.

После даже и на диско ходихме и танцувахме всички така, както лично аз не съм денсил от години. Разбира се, всички бяхме вече на фазата, когато сме изключително добри в танците...

За пореден път разбрах следното - извън работата ме бива само, когато съм в компания на хора, които са ми истински приятни. Да сте ми живи и здрави, милички!

Нова година в Малта - преразказ по преживяно

noreply@blogger.com (андрейчо) — Mon, 05 Jan 2009 14:05:00 +0000

Решихме да посрещнем 2009 година в Малта. Бях споменал за това в предишна публикация май...

Направихме си резервация 6 човека през агенцията на Мариана (http://www.welcome-to-malta.com/) , подготвих се теоретично през официалните сайтове на Малта за целта (положителна настройка) и чрез блога на Георги Чорбаджийски (отрицателен заряд).

И така...

Хванахме супер ранния самолет от София за Малта на 27.12.2008 г. - спомням си само, че станахме към 5 часа сутринта. До Малта се пристига бързо - около 2 часа е полетът. Кацнахме на летището около 8 часа местно време. Не разчитайте много на точност на часовете, но беше сутринта при всички положения.

На летичето ни чакаше колата, която бяхме наели през интернет. Всъщност беше джип! Като си спомня колко време се уговаряхме с човека, дето дава колите под наем, какъв точно да бъде джипа :) Основното, което трябваше да се избере е дали да е 6 местен или 4 местен. След дълги преговори се отказах да разбера за каква марка и модел става въпрос и избрах 6 местния. Е, оказа се, че не е свободен и се разбрахме, че и 4 местният ще свърши работа. Освен това ме информира, че джипът щял да бъде Maruti Gipsy. Накрая успях и тая ценна информация да изкопча. Иначе, като го питах каква е разликата между 6 местния и 4 местния той (съвсем сериозно ви казвам) ми отговори, че в 6 местния се събирали 6 човека, а в 4 местния - 4 човека.

Както и да е, на практика не беше Maruti Gipsy, а си беше нормално Suzuki Samurai (оригинала на Maruti Jipsy). По-голямата изненада обаче дойде от това, че джипът беше открит! А пък дори и в Малта си изглеждаше хладничко времето. Вярно, че под 10-12 градуса не падна през цялото време, но все пак беше около 8:30 сутринта и беше валяло.

Всъщност се оказа, че не е проблем. Като казвам открит не съм съвсем точен. Имаше покрив и странични стъкла. И като пуснеш парното вътре си става топло. Нямахме проблеми с това.

По-интересното, разбира се, е лявото движение и десния волан на колата. Абе свиква се бързо, но през цялото време трябва да го имаш наум тоя факт. Много смешно се получаваше отвреме на време (не знам дали не ми е било смешно само на мене), когато за малко се замисля за друго и след миг гледам, че съм си отишъл в дясно и някакъв цепи срещу мене. Изобщо, навикът е голяма работа. До последно включвах от време на време чистачките, когато исках да дам мигач. Е, после пък като се върнах в бг правех същото, явно съм си обърнал част от навиците за едната седмица, прекарана там.

Компанията беше от 6 човека, но всъщност аз и Катя движехме почти през цялото време отделно, понеже останалите са големи почитатели на туристическите маратони и аз лично не успявам никога да ги догоня. Пък и не смятам, че като отида на някое ново място трябва денят ми да е организиран от местни екскурзоводи от сутрин до здрач.

Ако мислите, че преувеличавам, не сте съвсем прави - първия ден нашите приятели имаха 3 организирани мероприятия - на последното се включихме и ние. То беше винена дегустация, която, както може да се очаква от организирана винена дегустация с екскурзовод, беше много зле. Мисля, че на никой не му хареса.

И това не е всичко, на следващия ден хората станаха в 5 часа сутринта (!), за да се втурнат на следващата организация - екскурзия до Сицилия. Ние с Катя също си я бяхме платили, но като чухме в колко се тръгва и в коло се връщаме обратно (9 вечерта), направо ни призля. Всъщност на Катя съвсем истински й призля по други причини, та наистина не отидохме. За съжаление не видяхме Сицилия и профукахме доста пари на вятъра (нали си я бяхме платили вече въпросната екскурзия-изтезание).

Честна дума, не мога да си представя, че на цели 4-ма човека може да им е приятно да търчат в туристически униформи от 5 сутринта до 9 вечерта. Общо взето почти не се видяхме с тях, което си беше тъпо и ме изнерви, понеже си мислех, че отиваме да ни е приятно и да пием поне от време на време вино заедно.

Както и да е, не мислех да се спирам на тая част от преживяването, ама не се стърпях. Иначе Малта много ни хареса на мене и на Катя. Държавата е разположена в нищото на едно парче земя (мисля, че основният остров - Малта, е не по-голям от София), цялата е камениста, няма вода, щото няма планини и изобщо, да се чудиш от какво живеят. Обаче си живеят хората и да ви кажа, всичко им е наред. Точно с такова впечатление останах.

Със сигурност не им е леко, предполагам, че е доста особено да живееш на такъв малък остров, откъснат от света. Освен това, понеже са на стратегическо място - на средата между арабския свят и Европа, от там е минал кой ли не! Само че хората са успели някак да се възползват от това. Винаги ми изниква в главата сравнението с нас, които смятаме, че поради тази причина сме толкова ощетени, поже все някой ни е тъпчел заради мястото ни на кръстопът. Ами онези са дваж повече на кръстопът били, да ви кажа.

Езикът им е с арабски корени. Даже много си приличал с Ливанския - казват, че малтийците и ливанците спокойно се разбират. На времето арабите са присъствали силно по техните земи. Много ми е интересен фактът, че въпреки езикът и арабското си минало (доста приличат на външен вид), нищо арабско не се забелязва в държавата им. Не, че искам да обиждам моите приятели - арабите. Който ме познава, знае, че съм редовен по Северна Африка и с удоволствие ходя там. Но така или иначе там си е мръсно. И голяма част от арабите са си мърлявки.

При малтийците не можах да видя нищо такова. На всякъде беше чисто. В обществени тоалетни в нищото (в някакво градче с една църква, едно училище, полиция и 5 къщи) беше абсолютно чисто. Аз не влязох във въпросната тоалетна, Катя ходи, но щом тя каже, че нещо е чисто, значи е чисто. За много неща, които не мен ми се струват абсолютно чисти, тя има сериозни забележки.

Хотелът беше съвсем приличен. 4-те звезди са спорни, ни всичко си му беше наред. Е, решихме, че следващия път ще идем в 5-звезден, щото повече ни харесаха, а пък разликата за целия престой беше колкото пропуснатата екскурзия до Сицилия - сто и няколко евро. Малтийците са много любезни, но без никакъв намек от досадната натрапчива услужливост на хората в Истанбул например. Много ми харесаха. Всяват някакво непринудено спокойствие.

Пътищата са теснички, има и такива с много дупки по тях, но движението е абсолютно спокойно. Е, вечер се появява по някой джигит ала софийските герои, но можем и да ги броим за изключение от правилото. Щом толкова време нямах проблеми с лявото движение, въпреки глупостите, които правех от време на време и въпреки факта, че постоянно се губехме, значи движението им си е наред. Определено няма нищо общо с ужаса в Блгария.

Виж, указването на пътищата е доста странно... Н аповечето места, на които има указателни табели, те са така разположени, че да ги видиш само след като си поел по правилния път. А на много места нямаше изобщо и табели. Но пък да се загубиш не е никакъв проблем, понеже, при положение, че цялата държава е дълга 30-тина километра, все стигаш, за където си тръгнал.

Следва...

За Бога, братя, не пътувайте - 2

noreply@blogger.com (андрейчо) — Thu, 25 Dec 2008 06:57:00 +0000

Преди време бях писал за неволите ни с нашето консулство в Истанбул. Големият проблем е в това, че цялата ни система на Външно министерство е скапана. Не смея да кажа навсякъде, за да не съм неточен, но със сигурност на повечето места по света не можем да разчитаме на българските власти да ни помогнат. Такава според мен е държавната политика - да не се помага на българските граждани!

Последният страхотен пример е от Макдеония - един човек описваше неволите си по телевизията. Спрели го полицаи и му искали 250 евро, защото няколко километра по-рано бил настъпил осевата линия! Откровена подигравка и изнудване!

Без да се впускам в много коментари ще спомена две реакции на нашите хора от Външно. Първо консулът на Република България в Македония обяснил на човека, че да, такава е практиката. Ама законно ли е да му взимат паспорта, питал човека. Ами има такава практика, отговорил идиота. Е като има такава практика той какво е направил срещу нея? Ама сетил ли се е изобщо, че е негова работа д ане позволява съществуването на практики на малтретиране на българските граждани в държавата, в която е консул?

Втората реакция, която ме изкефи максимално, е на някакъв отговорен другар от Външно министерство. Той пък ни обясни, че ако в България спазваме закона за движение попътищата еди-колко си процента, зад граница трябва да го спазваме 200%! Абе, малоумник, човекът го е спазвал може би 200%. Ама и триста процента да го беше спазвал, пак щяха да му кажат, че преди няколко километра е настъпил осевата линия. То е очевидно, г-н Идиот-2, че са си го измислили. И то безолчливо - даже не са се опитали да измислят нещо смислено. Настъпил осевата линия!

Най-потресаваща ми е безнадежданата несъстоятелност на нашите институции, която лъха от това послание - моля ви, направете всичко възможно да не ви създадат проблем в чужбина, защото ние сме абсолютно неспособни да направим каквото и да било за вас! Спазвайте законите им 200% (абе как се спазват 200% законите?). Ами да им олижем задниците за по-сигурно?

Както казвам, за Бога, братя, просто не пътувайте. Ама и това е тъпо. По-скоро пътувайте еднопосочно и посоката да е наляво, ако гледате към Дунава от София.

Или, ако все пак ще си стоим тук, да изметем някак тези слабоумни тапири, които пак позволихме да ни управляват. Просто положението ми се вижда нетърпимо вече.

Brasserie 2030

noreply@blogger.com (андрейчо) — Thu, 25 Dec 2008 05:12:00 +0000

Ами не ми хареса. "Brasserie 2030" е ресторант уж с френски стил, втора серия на Brasserie-то, което се намира зад градинката на "Солунска" и "Ангел Кънчев". Поне мисля, че са от една верига, де. Може да бъркам нещо.

2030 се намира на ъгъла на бул. "Вапцаров" и ъл. "Банат". Това е в тази част на "Вапцаров", която е между "Кошарите" и Южния парк. Много хора не вярват, че там все още е бул. "Вапцаров", най-малкото защото изобщо не прилича на булевард, а по-скоро на уличка с една лента за движение. Много приятно място.

И ресторантът също е с много приятна обстановка. А освен всичко е на две преки от там, където живея. Менюто е каквото трябва да бъде в изискан ресторант - има пет манджи на кръст. Може би виненият лист можеше да е малко по-дълъг, но не това му е проблемът (ако изобщо име проблем, де, може просто на мене да не ми е харесал).

Първото, което не ми хареса, са префърцунените сервитьори (или поне нашия префърцунен сервитьор). След дългото избиране на вино от кратката винена листа (това беше първотро и най-спешно нещо, защото за двете преки от вкъщи до там такава виелица ни брули, че бяхме премръзнали мокри) се спрях на някакво френско вино - "Chateau Des Carne Cantillac Bordeaux", както е обявено. Всички букви главни, американски стил. Та за префурцунчото - не можа да каже просто "Съжалявам, господине, нямаме от това вино, свършили сме го, готвача го изпи и т.н.", ами вика "Бихте ли избрали друго вино, от това очакваме новата реколта?"!

Както и да е, не се смятам за много изискан, та може за това да ме е подразнил човечеца. Или той не ми е изглеждал достатъчно изискан, за да му бъдат простени тия сложни изкази.

Докато чакаме новата реколта мушнахме (май 2 бутилки) St Emilion и хич не сбъркахме. За съжаление обаче решихме да сменим и за още по-голямо съжаление се оставихме да бъдем посъветвани от моя приятел Фунчо (галено от Префърцунчо). Та така попаднахме да забележителния киселяк Castillo De Molina, Pino Noir Reserve, San Pedro, Chile. Аз доста си падам по пино ноар, също така и по Чили, когато става дума за вина. Ама дали не съм попадал друг път на въпросното вино или просто там си беше вкиснато, не нам... Не ми хареса, а пък и на другите не хареса, значи не съм сам (на другите самият ресторат им хареса, да ви кажа). Трябваше спешно да минем на Pouillac (пак от Бордо), за да оправим лошия вкус. Това си го биваше, даже малко повече от St Emilion-а.

Другото, което не ми хареса, беше б ългарската версия на менюто. Хиляди дразнещи версии на иначе френски думи, незнайно защо където във френската версия е било "de" (този предлог, който франсетата използват за щяло и нещяло и по-скоро имаме навика да го произнасяме като "дьо" с известни особености, които аз лично не владея) във въпросното меню беше под формата "ди". За съжаление не си спомням пример от менюто.

Но пък си спомням какъв прочит е предложен за патладжаните, които иначе им викат на френски Aubergines. Викат им "обърджин" на български. Ами сори, ама като ще демонстрираме френски стил, поне на патладжана да викаме "обержин", какъв е този английски прочит?!

Пък и сега, като се загледах в сайта им, ами той е само на английски. Ми няма го на български даже, което ми се видя леко нахално. Аз ако си кръстя заведението "Brasserie" и ако го опиша в програмата.бг като двъхновено от "онези романтични улични кафенета във Франция", бих му сложим поне и една френска версия на сайта.

Иначе ядохме един селски хляб (с дебела кора), който го пекат там - беше изключителен. Салатата от печени чушки с козе сирене също страхотно ми хареса. Подобни бяха и отзивите на другите за нещата, които те ядяха.

Друго важно нещо - има истинско крем брюле. Не казвам, че на другите места крем брюлето е лошо, но там има истинско крем брюле. В ниска разлата чиния и го фламбират пред теб с горелка за крем брюле, както си му е редът. И е много хубаво, разбира се.

Абе явно ще се върна, да видя дали няма да си пооправя мнението. Или пък и без да си го оправям (защо ми е?) да си хапна пак от брюленцето.

Празници и т.н.

noreply@blogger.com (андрейчо) — Thu, 25 Dec 2008 04:33:00 +0000

Честита Коледа!

Събудих се около 4 сутринта. Дали от преяждане, или за да премисля отново всички хиляда и едно неща, които премислих последния път (преди няколко дни), когато се събудих около 3 часа?

Готино е да е Коледа. Особено, когато следващия работен ден е след толкова дни, че не мога да ги сметна колко са. Обичам празничното настроение и мотаенето от магазин на магазин, от ресторант на ресторант и от роднина на роднина. Е, преди години като чели беше много по-приятно, защото София беше много по-чиста. Не знам дали си спомняте, толкова отдавна беше. Но определено е добре да е чистичък градът - помага не само на празничното настроение, но и на ежедневното такова, пък и на смочувствието.

Онзи ден разглеждахме с един колега по някакъв повод снимки от остров Самотраки. Виж, викам му, на този остров, на който хората не са никак богати, как всичко е чисто и подредено. Удоволствие за окото. Той ми отговори "Имам чувството, че само в България е толкова мръсно"! Не е прав, бил съм в страни, в които е мнооого по-мръсно. Е, те са все или арабски държави, или пък са в десятката на света по бедност например. Тия, с които искаме (поне аз, де) да се сравняваме, са на светлинни години по отношение на чистотата.

Някой викаше, че Париж май бил хубав, но бил много мръсен. Ало! Ела да идем дотам, да се разходим една-две вечери - само страхотния начин, по който се чувстваш там веднага изключва вероятността това да е толкова мръсен град. Той и не е, де - те го лъскат редовно (всъщност, всяка нощ, за разлика от тук, където боклукът товари често в най-пиковите часове на деня).

Само като разказвам за Париж и ми става едно празнично...

Хубавото (дали ?) е, че на 27-и заминаваме за Малта - там да посрещаме Новата година. Възползвах се от ранното си ставане днес да попрочета това-онова. Абе ще видим колко ще е хубаво - първото ми четиво беше от блога на Георги Чорбаджийски, който извършил същото преди 4 години - посрещнал човека 2005 година в Малта. Доста негативизъм насъбрах от ранни зори. Е, след като прочетох коментарите и както си представям, е ще протече нашето пребиваване там съм по-скоро оптимистично настроен. Само да ми потвърдят резервацията на джипчето.

Ще снимам и ще разкавам като се върнем. Сега ще се възползвам от спокойствието на ранния час и от уютната атмосфера, която ми създава чисто новия климатик Daikin с двузонов сензор за присъствие, за да напиша още едно-две впечатленийца от последните (празнични) дни.

Не си купувайте Мазда

noreply@blogger.com (андрейчо) — Wed, 10 Dec 2008 12:14:00 +0000

Вече ми писна. Затова колкото и да ми харесва самата кола (много е яка) и колкото и да са ми приятни момичетата в сервиза, които приемат колите за ремонт (тях съм ги виждал много пъти - прекалено много за годината и половина, откакто имаме колата), реших да напиша какво мисля по върпроса за Мазда и най-бързия сервиз в света.

Сериозно, сега ми изглежда като майтап, но когато решихме да си купим кола за фирмата се спряхме на Мазда, ни обясниха много гордо, как по вестниците даже пишело, как автомобилите Мазда престоявали най-малко време в сервиза (някаква статисктика).

И ние гордо си купихме новичка Мазда 6 - страхотна кола, случвало ми се е да ме спират полизай, без да съм нарушил нищо, само колкото да си поговорим и да ми кажат колко ги кефят тия Мазди. Як дизайн, хубав цвят, комфотна и добре обзаведена, достатъчно бърза. Екстра!

Почнахме обаче да си я караме във фирмата и взехме да се тормозим здраво. Има един филтър за твърдите частици от изгорелия дизел. Демек за саждите. Та тоя филтър ги улавя и не дава да излизат в атмосферата. Много добре. Околната среда е важна. И други коли (всички модерни де факто) го имат. Само че на Мазда изпълнението е доста загадъчно. Този филтър е самопочистващ се. Самопочистването става при много висока температура. Т.е. тази операция се задейства при добре загрял двигател и става (доколкото разбрах от тези в Стар Моторс), като се впръсква гориво с маслото (?!) и после то изгаря някак си, като при това се достигат високите параметри, необходими за почистването на филтъра. Предполагам, че е доста неточно обяснението ми, защото автомонтьорството е от нещата, с които още не съм се заел, та не съм най-вещия.

Това, което обаче знам със сигурност, е че като не си довърши замопочистването, ако водаача на съответното МПС неблагоразумно загаси колата, преди да е свършило, тогава вероятността филтърът да се запуши несамопочистваемо е много голяма. На нас ни се случваше по едно време на две седмици. И като стане несамопочистваем тоя филтър (вече светва една лампичка, която те информира за това), отиваш в сервиза, където за около 4 часа ти го почистват (връзват някакъв компютър към колата, която форсира двигателя през цялото време на малко над 2000 оборота). Представете си колко е приятно да пресичаш цяла София в задръстванията, за да идеш до Горубляне и да висиш 4 часа някъде в околността и това нещо всеки 2 седмици!

Е, има и друго неприятно нещо в цялата история. Да оставим насрана факта, че всеки път те разпитват с достатъчно качествен дизел ли караш колата (ние след първия случай сипваме само най-скъпото гориво от OMV) и т.н. Номерът е в това, че споменатото впръснато в маслото гориво, след като не е успяло да се изразходи, поврежда маслото. Т.е. при повечето от тези посещения ние сменяхме и масло. Около 250 лева излиза. Страхотно удоволствие.

След като дълго време си пилехме нервите с тоя проблем и всеки път от Стар Моторс ни обясняваха, че това е положението (с подтескт, че има нещо в начина, по който ние я експлоатираме, което води до проблема), накрая май им пратиха нова версия на софтуера на компютъра на автомобила и след поредното ходене са го качили и проблемите почти престанаха.

Искам само да кажа, че това за мен е фабричен дефект, за който те много добре са знаели и най-нормалното нещо на света (само че белия свят) е да ни компенсират за създадените ни от тях доста неприятни проблеми.

Всъщност поводът да напиша тази статия е последната случка. Нашата все още много гаранционна Мазда Шестичка миналата седмица сдаде багажа. Или поне двигателят й го сдаде. Установили, че на единия цилиндър нямало компресия. И чакаха няколко дни от Австия да им кажат какво да правят. И дочакаха. Казали им да сменят двигателя. Хаха.

И сега чакаме двигател. Да кажем, в началото или в края на януари може да дойде. През цялото това време ние ще седим и ще си плащаме лизинга на количката, ще псуваме и ще си спомняме за блаженното време, когато се кефехме, че сме си купили кола, която е от тия, които най-малко престояват в сервиза. Нашата престоя там мнооого време.

И разбира се, ще си купим друга кола (друга марка!), а за тази ще търсим купувач, който поне ще получи автомобил с чисто нов двигател на цената на година и половина карана Мазда. И няма и да ни мине през ума, че тези от Стар Моторс се чувстват неправи в случай.

А си спомням, че на един колега му смениха фотоапарат, който си купил от Щатите, понеже решили, че дефекта е по тяхна вина. Даже не помня гаранционен ли беше... Само че фотоапарата не беше Мазда, а Сони...

Твърди като гранит

noreply@blogger.com (андрейчо) — Tue, 09 Dec 2008 08:08:00 +0000

Майкъл Лий дойде на посещение. Дойде специално, за да покаже, че няма лошо отношение към нас (или всъщност има, но то не е тенденциозно и е готов при първа възможност да си го промени). Беше казано по медиите, че идва по идея на Оли Рен - за да не продължават да викат нашите, как позицията на Лий си е негова - нали казаха по едно време (една от хилядите им изцепки), че той едва ли не самолично ни е спрял парите и че това не била позицията на Европейската комисия...

Човека дойде и спази всички правила на доброто поведение. Това за съжаление не може да се каже за домакините му. Те продъжават с упоритостта на добър комунист да демонстрират колко са ядосани(?!) на лошото държане на г-н Лий.

Поредният обиден (даже не пожелал да се срещне с г-н Лий) е заместник-министърът на регионалното развитие и благоустройството. Той смята, че сме жертва на "поръчкова схема, която се разиграва с програмата ФАР".

Т.е. отново се прокрадва лайт мотивът, че ние сме си много добри, но има кампания срещу нас. Това винаги ми напомня за Хаити - първата република на чернокожи в света, повече от двеста години са независими хората. Лошото е, че държавата е в изключително окаяно положение. Изсекли са около 80 % от горите, вследствие на което сега не могат да се спасят от наводнения и урагани. Докато казах, на летището тока спря и по-тъмнно (ама тъмно ви казвам) трябваше да търся пътя от самолета изхода - пеша става придвижването от самолета до сградата на летището. Ток имат в столицата понякога, всеки е запасен с едни големи щайги с акумулатори. Основен отрасъл от икономиката е отвличането на хора - сериозно ви казвам, истинска индустрия си е. Имат точна информация за материалното положение на хората, включително какви спестявания има човека в банките в Хаити и Щатите, какви апартаменти има и т.н.

Та в Хаити също смятат, че спрямо тях има негативна медийна кампания в развития свят! Защо му е на някой да злослови срещу Хаити? Най-тъпото е, че държавата има всички дадености, за да е супер добре. Преди да изсекат горите климата е бил чудесен, намират се на един хвърлей разстояние от Щатите, т.е. могат да продават, каквото произведат, на воля и т.н.

Е и ние сме така. Премиерът Станишев, доколкото разбрах, се е държал много строго с г-н Лий. Браво! Така му се пада! Г-жа Плугчиева също продължава твърдата линия на ощипана госпожица.

Единствения нормален представител на управляващите изгелжда е Миглена Кунева. Пък и много по-възпитана излежда от останалите (не знам дали правите някаква връзка между двете). Тя най-спокойно заяви, че правилата са за всички и за нас е много добре, че някой ни налага да ги спазваме.

Друго си е да си еврокомисар на годината.

За Spaghetti Company и лошото обслужване

noreply@blogger.com (андрейчо) — Sun, 07 Dec 2008 09:52:00 +0000

Много харесвам ресторант Spaghetti Company - на партера на ЦУМ се намира, сигурно всички го знаят. Май вече има и в Младост, но аз знам този в ЦУМ и ходя редовно (не много често, но редовно) там. Обстановката е много приятна, мястото оставя усещането за приятно шумно и оживено, селекцията от вина е много добра, кухнята определено си я бива.

Има един десерт - бяло тирамису. Май по някакъв друг начин се казваше в менюто, но представлява нещо като бишкоти с лек бял крем и сиропирани. За съжаление от известно време (година...) този десерт го развалиха. Вече го дават доста сух, докато преди беше много добре сиропиран и изключително хубав!

Телешкото карпачо е друго нещо, което там ми е любимо. Има и една салата със сушени домати в кошница от пармезан. Също си заслужава да опитате.

Това, което най-много ям в този ресторант, е пица "Прошуто". Честно ви казвам, много е добра тази пица. Като че ли няма нищо кой знае колко специално в нея. Просто е пица с истинско прошуто, нарязано, както си му е редът, на тънки филийки и много приятно запечено. Ако обичате прошуто, но не сте го опитвали запечено, например на сандвич или добре направена пица, пробвайте.

Та вчера опитах отново да ям въпросната пица в Spaghetti Company. Отидохме с приятелката ми към три следобяд умрели от глад (специално аз) и някак целия ден обещаваше да е много приятен. От онези лежерни дни, в които се мотаеш целия ден в леко меланхолично настроение, заради времето може би, а може да е и заради снощното късно лягане, придружено със съответните причини за това. Изглежда нищо не можеше да ни влоши приятното и спокойно, лежерно разговорливо настроение. Даже съботните задръствания не успяха.

Когато донесоха първо яденето на приятелката ми (доста бързо, между другото), а мойта пица "Прошуто" я нямаше, пак не ми се видя, че се случва нещо изнервящо. Изпих си бирата, бъбрейки с Катя и одумвайки плевенската мадама и чуждоземния й бойфренд, който седяха на нашата маса. Бяхме седнали на една от онези дълги маси на входа с високи столчета около тях. От тези дето се регулират на височина и имат пружина.

Към три и половина приятелката ми си беше изяла нейната порция (с моя помощ, тъй като бях толкова гладен, че не можех да я оставя да си хапва сама). Русата ни сервитьорка за втори или трети път ни увери, че пицата ми се прави, току що била проверила.

Към четири часа й казах на блондито (която, между другото, ми говореше на ти и т.н.) да каже дали ще идва тая пица до 5 минути или да си ходим просто. Да ви кажа честно, още не ми беше развалено настроението. Вече си допивах втората бира, а за трета нямаше мегдан, щото вечерта трябваше да се ходи на два Никулдена и си представях как ще си ям пицата без бира, ама карай...

И те ми донесоха пица. Вече една друга сервитьорка ни обслужваше, блондито нещо не й беше удобно вече май.

Пицата, която ми донесоха беше с някакво сирене, с нарязано, непечено прошуто отгоре. Студено (загрято само от топлината на самата пица отдолу). Ами побеснях. Отнесох я на готвачите, където един пишльо ми обясни, че работел там от 3 години и така се правела тази пица.

Егати и нахалството!

Единствено ми е неприятно, че няй-много кавга отнесе втората ни сервитьорка, която беше едиствената адекватна в цялата ситуация.

Много е жалко, че една сервитьорка на не достатъчно добро ниво (интелектуално и професионално) и един неподходящо изобретателен и нахален готвач могат да развалят място, на което всичко си му е наред.

За Бога, братя, не пътувайте

noreply@blogger.com (андрейчо) — Fri, 05 Dec 2008 02:14:00 +0000

Ходих в Истанбул септември месец. Всъщност ходихме двамата с Катя (май бютифул гърлфренд). Не на почивка или раходка. То даже почивката ни точно свършваше - бяхме в Слънчев бряг, откъдето минахме на връщане от Гърция. Дето се вика в Плевенско - през Кайлъка та за гарата. Но ние така обичаме - дай ни да обикаляме. Та в Слънчев бряг разбрахме, че обиколката хич не е свършила, тъй като сина на Катя, заедно с неговата приятелка отишли до Истанбул на екскурзия. От петък до понеделник. Понеделник беше почивен ден - национален празник, 22-и септември, ден на Независимостта на България. И още в събота сутринта, малко след като пристигнали, им откраднали дамската чанта на приятелката с всичко в нея, т.е. с всичи парички и документи. Кеф!

Тук ще отворя една скоба. Винаги съм се чудел защо екскурзиите за Истанбул са така пресметнати, че да пристигнеш там около 6 часа сутринта - време, по което в хотела никой не те иска и трябва да чакаш на някоя пейка поне до 12 часа, когато всички нормлни хотели почват да настаняват. Или пък да се юрнеш на първото организирано мероприятие от екскурзията, след като си се претрепал от нощното пътуване София-Истанбул. Ама това между другото, отдавна се чудя. От както за пръв и последен път се възползвах от това удоволствие, наречено "организирана екскурзия до Истанбул с автобус".

Та хората останали без пари и документи. Ходили в консулството и там има казали някой от България да изпрати по факса копия от актовете им за раждане, та да задействат процедурата по издаване на пасавани. Имало май някакъв начин това да стане преди понеделник, нищо че са почивни дни, та да могат да се върнат заедно с останалите от екскурзията.

Както и да е, сега вече ми е ясно, че такъв начин не е имало, понеже ония са пълни идиоти. В крайна сметка не намерихме кръщелното на сина на Катя, неделя вечерта се прибрахме до София да вземем на паспорта й (моя си е винаги в мен, да не би да ми се наложи ей сега да тръгна за Буджумбура) и понеделник се понесохме към Истанбул. Стигнахме привечер, намерихме нашите хора, хапнахме и пийнахме в един приятен ресторант близо до Света София, изобщо съвсем наивно си прекавахме времето добре.

На другата сутрин спокойно се понесохме към консулството. Катя предварително се беяе информирала къде се намира (Бул. Ахмет Аднан Сайгун № .44) и от колко до колко работи (понеделник до петък от 9 до 18 часа). И двете ценни информации са достъпни, както е редно в модерните времена, в които живеем, от сайта на консулството - http://www.bulgarianconsulate-ist.org/bg/index.html. Само дето нито една от двете не е вярна! Консулството се намира на номер 34, вместо на 44... Запишете си го, ако ще ходите натам.

По-лошото е, че това с работното време няма нищо общо с действителността! Ние отидохме към 11 часа, озовахме се пред една врата с огромна опашка отпред и без никаква идея как поне да разберем какво да правим. Оказа се, че начинът е да дебнеш пазача на консулството да си подаде муцуната през един защитен с решетки отвор в масивната метална врата. В този момент трябва да си много чевръст, да успееш да пребориш всички останали, които се опитват също да се доберат до него. Е добрахме се (Катя пребори всички) и разбрахме следното: "Елате утре, ние работим с граждани до 12 часа"!!! След като на Катя синът и и приятелката му бяха ходили вече в събота и т.н.

Катя, разбира се, каза че няма да дойде никакво утре и че няма да си тръгне, докато не я приеме консулът. Охраната беяе шашнат и вика "Това ли да му кажа?". Ами това, какво друго. Подходът свърши работа, на следващото отваряне на амбразурата едрото момче ни каза, че консулът щял да ни приеме, когато дойде! Е кога да дойде, той не е ли на работа?

Както и да е, де, след рекордно кратките 15-ина минути ни пуснаха вътре и ни приеха някакви служителки - изглежда консулът не планираше да идва... Скараха ни се страхотно за няколко неща поне. Тази, която ни се караше, си беше голяма простачка, няма спор.

Едното от нещата, с които бяхме прегреяили, е че не носехме турски пари, а само долари. Пратиха ме да обменям 12 турски лири, те с пари не работели. Тия 12 лири са, за да ти продадат един формуляр, дето трябваше да се попълва. После се оказа, че те не ми трябвали само 12 лири, ами съответстващата на 500-600 USD сума!

Първо, ония идиоти, дето със скандал ме върнаха да обменям 12 лири, не можаха ли да споменат да този незначителен факт, за да се сдобия със съответната сума, да не да обикалям иначе рпиятния квартал като гламав?

И второ, това вече си е сериозно, тез служителки не можаха ли да кажат на децата още събота каква сума ориентировъчно ще им трябва, за да се измъкнат от сладурското консулство!?!?! Ами самата истина е, че нямахме толкова пари в нас. Не ни и мина през ума, като тръгвахме от БГ, че за тази непредвидена екскурзийка до Истанбул (ей го къде е) трябва да се подготвим финансово толкова добре. И сега търся по официалните сайтове някакви тарифи, не съм намерил. Идиотска работа ви казвам!

Както и да е, парите ги намерихме, затова има кредитни карти и банкова система. Но кавете ми как щяха да се оправят сина и приятелката му, ако не бяхме отишли? Нямат пари, нямат документи. Без пари (при това доста) се оказа невъзможно да си получия така необходимия пасаван. Без документи не можеш и хотел да си наемеш (даже да имаш прарички да си го платиш).

И от тази гледна точка погледнато, за какво са пратени тия в тоза консулство? Аз винаги съм мислел, че е за да помагат на българите в чужбина. Честно ви казвам, не се заблуждавайте! Не дейте да очаквате помощ от тях. Оня сладур на зратата, пазача, ме информира, че той бил там за да си изхранва семейството. Ами хубаво де, какво лошо има в това да си го изхранва, като си върши работата като хората? Другото страхотно нещо, което научих пак от него, е че българите в чужбина сме били само за да създаваме проблеми! На кого, бе, майка? Нали с моите парички, дето плащам като данъци, си пратен там да си изхранвая семейството, бе!

Още много разсъждения имам по темата, може още една статийка да напиша по-късно. За сега само ще кажа, че вече много добре знам защо наяите сестри така го закъсаха в Либия. Нямам никакви съмнения везе относно вината на нашите официални служби. Гьонсурати!

Не е истина

noreply@blogger.com (андрейчо) — Thu, 04 Dec 2008 08:25:00 +0000

"Плугчиева смята, че е пресилено да се твърди, че България губи 220 милиона евро. Като аргументи тя посочи, че са сключени договори по меморандум 2006 на ФАР за 75 милиона евро без националното съфинансиране, които ще бъдат поети отдържавния бюджет."

Това прочетох за срещата на Плугчиева с комисията по евроинтеграция. Статията е в news.bg.

Ами нямам думи! Е кое му е пресиленото?! Няма да ни дадат нито стотинка от тези 220 млн. евро. Значи ги губим. Губим ги всичките, до последната стотинка. Много е хубаво, че поне част от тези, които са се надявали да сключат договори и да получат пари за проектите си, все пак ще ги получат. Това си е екстра. Но България губи 220 млн. евро. Губи ги. И като ви гледам, още ще загуби. Понеже сме щели да ги финансираме от държавния бюджет, значи не сме ги губели?! Как го измисли това?

Все едно като ми удържат от заплатата да си викам, че нищо не губя, защото аз баничките ще си ги купя от спестяванията. Абе, както казва другаря Първанов, от бенефициенти се превръщаме в донори. Кеф, кеф, кеф...

Първанов насам-натам

noreply@blogger.com (андрейчо) — Wed, 03 Dec 2008 17:11:00 +0000

Последните седмици ми се струват някак си изпълнени с всякакви изцепки на бг управниците. Най-много са тези, свързани с прословутите 220 млн. евро, разбира се. Но има и други.

Първанов е сред отличниците. От kafene.net прочетох следната част от негово изказване в Доха, столицата на Катар, където беше ходил да чете лекции на някаква конференция. Говорил за "трансформирането на България от бенефициент на международната помощ в донор”! Не ми се търси изобщо целия текст на лекцията му, за да вникна по-дълбоко в контекста на проницанията му. Как изобщо му хрумна да се хвали с това трансформиране?!Нали от бенефициенти на донори се превърнахме по следния начин: влязохме в Европейския съюз, за да станем по-добри и по-богати, почнахме да си плащаме членски внос (донорската част), но не почнахме да ставаме по-добри. И хората спряха да ни дават пари. Затова вече не сме бенефициенти. Защото не ни дават. Егати и кефа! То това е най-кофтито нещо, което ни се е случили напоследък, а отгоре на всичкото се фукаме. Бравос!

Пълния текст на статията в kafene.net е тук: http://www.kafene.net/analysis.html?fb_1101652_anch=5173394

Като говорим за Първанов последната от поредицата статии от неговия почитател Иво Инджев също си я бива: http://ivo.bg/2008/12/03/омертата-около-първанов-се-пропука-ву/. Изобщо блогът на Иво Инджев си го чета всеки ден.

И като гледам в какви обиколки се е впуснал в последно време Президентът, не мога да не си спомня вица (ама виц ли беше, или по действителен случай) защо му била така вдигната прическата отзад на Първанов. Като малък майка му редовно го пляскала по тила и му викала: "Върви мама да завладяваш света!".

Какво ме гледаш, и аз съм учуден

noreply@blogger.com (андрейчо) — Wed, 26 Nov 2008 17:43:00 +0000

Като онзи рибар, дето вместо голяма риба извадил с въдицата крава. И неговото куче, което му рекло: "Какво ме гледаш, и аз съм учуден".

Така ми изглеждат тия дни всичките ни топ политици, дето са в управлението - гледат се един друг и всеки се чуди, че Европейският съюз ни е наказал с 220 млн. евро, понеже ни мислят за по-корумпирани от всичко, което са виждали досега. Аз пък съм най-учуден, че наште се чудят. Не за друго, ами защото Европейските хора от много време ни казват в прав текст, че така, както я караме, няма да стане.

Спомням си, че още в началото, като ни спряха парите по еди-коя си програма, хората се оплакваха, че такава липса на комуникация, каквато тогава ние демонстрирахме, не са виждали кикъде. Май изобщо не можаха тогава да разберат каним ли се да предприемаме нещо, за да подобрим ситуацията, или не. Мисля, че не са разбрали, защото просто никой не се е канел да прави каквото и да е. Даже напротив, имаше отзиви от нашите управляващи от рода на "Кои са те, че ще ни кажат на нас какво да правим". Щели сме да се оправим и без техните пари! Егати! Защо се бъхтахме тогава толкова да влизаме в Съюза и защо си плащаме членски внос като идиоти?!

Щели със собствени средства (от излишъка, де) да финансират програмите, за които Европа спря парите. То май се оказа, че и това не е толкова просто, де. И за това си имало европейски правила, които не го разрешават.

После нашите подхванаха друга любима теза - те всичко си правели много добре, ама не умеели да го представят, както трябва да другите. И затова никой не бил разбрал колко добре се били справяли. (Те сега покрай 47-ия си конгрес пак това викаха - страшни резултати постигнали БСП в управлението, ама никой не бил разбрал.) И за да подобрят комуникацията сложиха г-жа Плугчиева, която през цялото време беше проводника на европейските заръки у нас и обратната връзка към Европейския съюз. Нещо такова, ако съм разбрал правилно.

Е, сега и тя била много учудена от решението да ни вземат паричките, та заплашвала, че това нямало да доведе до подобрения по болните въпроси. (Тя за това може да се окаже права, за съжаление. Изобщо, това е големия въпрос - има ли нещо, което ще доведе до подобрение в борбата с корупцията и т.н.?!)

Направо извират бисери от всяка реакция (щото сега изведнъж много са се разреагирали). Пак Станишев май беше рекъл по повод на лошото отношение на европейците към нас, че много несправедливо ни оценявали и че членството в Европейския съюз не било само някаква си борба с корупцията и някаква правосъдна система. Ами то никой не е казал, че е само това, хората само казват, че това ако е толкова не-наред, колкото е у нас, няма как да се съгласят да ни дават пари. Искат да знаят, че могат да разчитат поне на някаква проследяемост къде са отишли тия парио. Нали тези, от които са ги взели, за да ни ги дадат, ще ги питат. А там тия, дето плащат данъците, като питат, не си играят. Не знам защо, но съм останал с впечатлението, че гражданите в тия държави, за които говорим, доста им се чува думата сред управляващите. Направо се чудя защо, не го разбирам това нещо от моята си позиция при моите си упралвяващи. Тука само веднъж гражданите успяха, заради недовоството си да ги махнат, но няма и десет години оттогава (от 1997) и същите пак станаха на почит. А така се бяха омазали, че си е направо шампионско постижение на българския народ да ги забрави какви са за толкова кратко време.

С яхта по островите

noreply@blogger.com (андрейчо) — Tue, 25 Nov 2008 17:23:00 +0000

Не ми се вярва да откривам Америка, но да прекараш лятната почивка на яхта е страхотна идея.
Ето няколко снимки за въведение в темата. Правени са с мобилни телефони, затова качеството не е много добро, но отразяват настроението.

На излизане на Дарданелите попаднахме в Бяло море. На тази снимка се вижда или един глям турски остров, чието име забравих, или оствов Самотраки, който също е там някъде и е много готин.

Хората изглеждат весели и щастливи. При това на тази снимка не са хората, а приятелката ми Катя.

И аз не падам по-долу (макар да не ми личи съвсем на тази снимка)

Е, всеки различно се справя с несгодите (има и несгоди, ако не съм споменал дотук...)

Първи стъпки в блогването

noreply@blogger.com (андрейчо) — Tue, 25 Nov 2008 15:48:00 +0000

Постоянно се натъквам на последък на блогове, когато търся нещо по нета. Пък и приятелката ми все говори за блога на този, за блога на онзи.

От друга страна все се случват разни неща, които искам някъде да споделя. Не с някой конкретен човек, а така, с всеки, който иска да ги знае.

Например колко ни е тъпа администрацията и колко е кофти да си загуби човек документите в чужбина и да разчита на помощ от нашите представители там. Все едно от умрял писмо да чакаш. Особено в Истанбул. Поне аз за там знам. Или пък колко страхотна може да изглежда пустинята. Или за кофата за боклук на Волф насред Странджа планина, пред полуразрушена сграда със знамената на България и Европейския съюз пред нея.

Ами за такива най-разни работи ми се говори (пише) понякога и то обикновено когато имам най-много друга ("истинска") работа за вършене. Например в момента щеше да е много по-полезно да обновя малко сайта на фирмата, че горкия плаче за ново съдържание от много време, ама...

Ами това е, създадох си блогче и това ми първата проба, да видя как работи. Предполагам, че като с повечето неща и това ще ми омръзне скоро и ще го зарежа на средата на третата статия, но за сега ме кефи да си щтракам по клавиатурата, каквото ми хрумне.