В последния (засега) роман на Умберто Еко срещнах откъс, който е много актуален и поучителен за мнозина от нас, българите:

За да дадеш надежда на народа, ти трябва враг. Не помня кой казва, че патриотизмът е последното убежище на негодниците: като нямаш морални принципи, развяваш някое знаме, а мръсниците винаги се позовават на чистотата на расата си. Националната идентичност е последното убежище на обидените от живота. И така чувството за идентичност се основава на омразата, на омразата към онези, които не са същите като теб. Трябва да възпитаваме омразата като гражданска страст. Врагът е приятел на народите. Винаги имаш нужда да мразиш някого, за да оправдаваш собствената си нищета. Истинската първична страст е омразата. А любовта е ненормално състояние. Затова именно е бил убит Христос: говорел е срещу природата. Не можеш да обичаш някого през целия си живот, от тази невъзможна идея се раждат изневярата, майцеубийството, предателството на приятеля… Обаче можеш да мразиш някого цял живот. Трябва обаче този някой да го има, за да може да ни позволява да подхранваме омразата си. Омразата стопля сърцето.

Умберто Еко, “Пражкото гробище” (изд. “Бард”, София, 2012 г.), 376 стр.

Горните думи са актуални за всеки българин и би било полезно всеки от нас да се огледа в тях и да се вгледа дълбоко в себе си. В определени кръгове патриотизмът е издигнат в абсолютна нравствена ценност. Само че в исторически план и патриотизмът, и национализмът, са относителни ценности, които се появяват сравнително скоро. Много по-древна и природно обоснована е лоялността към семейството. Само че християнството релативизира всички тях и издига като абсолютна ценност любовта към ближния, под която категория на практика влизат всички хора около мен. Фактът, че в съвременна България, в която мнозинството се отъждествяват като православни християни, срещаме патриотарски нагласи и то редом с издигане на православието като национална религия, говори недвусмислено за невежеството и тоталното непознаване на християнството сред нашия народ.

В същия абзац малко преди това Еко написва нещо изключително актуално като обяснение и за много от действията на българските управници:

Не искам да изтребвам евреите, евреите всъщност са най-добрите ми съюзници. Искам да укрепя моралните устои на руския народ и не желая (не го желаят и хората, на които искам да угодя) народът да насочи недоволството си срещу царя. Следователно той се нуждае от враг. Няма смисъл да търся врага, как да го кажа, в монголите или татарите например, както са правили едно време самодръжците. За да е разпознаваем и страшен, врагът трябва да е у дома или на прага на дома ти. Та затова евреите. Божието провидение ни ги е изпратило да ги използваме, за Бога, и да се молим непрекъснато да има по някой и друг евреин, когото да мразим и от когото да се страхуваме.

Умберто Еко, “Пражкото гробище” (изд. “Бард”, София, 2012 г.), 375-376 стр.

Всеки път когато една група в обществото започва да посочва друга като враг с голямо “В”, може да потърсите чии интереси обслужва това демонизиране. Защото такива интереси винаги има. А действителността е, че почти никой враг не е само черен. И когато прочетете (или чуете) дадена група да охарактеризира друга група единствено с оглед на негативните й черти, търсете интереса!

Ето списък на някои от враговете, които се използват от съответни групички в българското общество с цел разсейване на вниманието или укрепване на властта:

• циганите
• хомосексуалистите
• бежанците
• сектите/неправославните
• мюсюлманите
• евреите
• либералите
• консерваторите
• интелигенцията (каквото и да означава това)
• необразованите/простите
• комунистите/социалистите
• агентите на ДС
• амилениалистите
• антиномистите

Това в никакъв случай не означава, че всички или някои от гореизброените групи няма за какво да бъдат критикувани или обвинявани. Но едно е да критикуваш (като даваш ясно да се разбере, че забелязваш и качествата и положителните характеристики на дадена група от хора), друго е да мразиш (което е едно и също с това да не можеш да понасяш)! Когато не можеш да кажеш нищо хубаво за дадена група от хора, тогава със сигурност знаеш, че си станал жертва на нечии манипулации или пък самият ти сееш омраза.

Почти никой не може да твърди, че не изпитва омраза към никого. Допускам, че има изключения, но повечето от нас по една или друга причина (лични преживявания, чужди влияния и т.н.) сме склонни да гледаме на дадена група от хора като единствено “черни”. Аз доскоро мразех богословските и политическите либерали, например. А понастоящем мразя “фарисеите” или законнически настроените християни, чието разбиране за християнството и Библията е толкова ограничено, че няма почти никаква връзка с оригинала. Затова и подобава да се моля: “Имай милост към мен, Господи!”

Ти кого и защо мразиш?

Трябва да призная, че не знам почти нищо за Франсис Чан. Не съм чел нито една от книгите му и не съм изслушал нито една негова лекция от начало до край (в момента слушам една). Но през последните 2-3 години срещам името (и лика) му доста често в средите на младото поколение евангелистки проповедници в САЩ. (Това само по себе си за мен не е никаква препоръка, дори напротив.) Чувал съм и хубави думи за книгите му. Гледал съм откъси от интервюта с него, които са ме направили любопитен. Повече от всичко обаче, просто съм болен от библиофилия. Обичам книгите. Обичам да чета. Обичам и да събирам книги в библиотеката си (ако смятам, че съдържанието им си струва).

Затова, когато днес разбрах, че за период от 48 часа всеки може да се сдобие с е-книгите на Чан безплатно, веднага отидох на сайта и си ги свалих. Не знам кога и дали ще ги прочета, но съм благодарен за възможността. Заповядайте и вие!

А ако се чудите дали ви интересува, вижте една от последните лекции на Чан от конференцията Passion 2012. 

Между другото, чели ли сте нещо от Франсис Чан? Ще се радвам да споделите впечатленията си.

Рембранд - "Св. Павел в затвора" (виж http://www.artbible.info/art/large/460.html)

Начинаещия богослов може да познаете по увереността, с която говори за дадени доктрини или гледища като единствено правилните, което се разбира от само себе си. Той или тя обикновено се изненадват, ако споделите различна позиция по дадения въпрос. А ако са чували за нея, автоматично приемат, че са наясно с мотивите ви да защитавате въпросното гледище. Знам го, защото и аз съм начинаещ богослов. 

В действителност, в областта на богословието има твърде малко безспорни истини, а зад повечето доктрини и гледища, които са приети за ортодоксални, стоят множество алтернативни възгледи с повече или по-малко стабилна аргументация. Именно тези разногласия и спорове правят богословието като научна специалност интересно и заниманията с него актуални.

Едни от най-бурните дискусии в съвременното богословие се водят около личността и най-вече писанията на ап. Павел. Предмет на ожесточени спорове са религиозния и социален контекст, в който апостолът е писал и положил основите на християнското богословие, както и влиянието, което този контекст е упражнил върху формирането на неговите идеи. Участници в тези спорове са не само богослови от различните протестантски традиции, но също и католици, православни, юдеи и историци на християнството. През последните тридесет години т. нар. “нова перспектива към ап. Павел” (New Perspective on Paul) повдига въпроси относно много аспекти на павловото богословие, които преди са смятани за повече или по-малко ясни. Разбира се, това не е единственото ново течение, което предлага нов прочит на павловото творчество, но може да се каже, че получи най-голям отзвук сред евангелистите и протестантите като цяло.

Днес разбрах, че с идеята да послужи като въведение в тези спорове, през юли 2012 г. издателство Zondervan планира да издаде книгата “Four Views on the Apostle Paul” (Zondervan, 2012). Тя е част от поредицата Counterpoints, която има за цел да представя различни гледища по актуални въпроси в богословието. Книгата е под редакцията на Майкъл Ф. Бърд, който е преподавател по богословие и Нов Завет в Crossway College (преди: Bible College of Queensland), Брисбейн, Австралия. Представени са четири гледни точки: католическа, юдейска, реформистка и една, която взима предвид предизвикателствата на новата перспектива към Павел, но претендира да надскача нейните ограничения. Както е обичайно за формата на поредицата, всяка гледна точка е представена от именит поддръжник. Католическата перспектива е представена от Люк Тимъти Джонсън, професор по Нов Завет и произход на християнството в Candler School of Theology, Emory University, Атланта, Джорджия, САЩ. Гледната точка на юдеизма е представена от Марк Д. Нанос, стипендиант-изследовател в Rockhurst University, йезуитски университет в Канзас сити, Мисури, САЩ. (Между другото, Марк Нанос е автор на увода и бележките към Посланието към римляните в The Jewish Annotated New Testament, за който писах съвсем скоро.) За представител на реформистката гледна точка е избран Томас Р. Щрайнър, професор по Тълкуване на Новия Завет в The Southern Baptist Theological Seminary, Луисвил, Кентъки, САЩ. А трудната роля да представи перспективата на онези, които стъпват върху раменете на новата перспектива към ап. Павел, но надскачат нейните ограничения, има Дъглас Кембъл, преподавател по Нов Завет в Duke Divinity School към Duke University, Дърам, Северна Каролина, САЩ.

Преглеждал съм няколко от заглавията в поредицата Counterpoints и наблюденията ми са, че са удачни като четивно въведение в дадена област, но не бива да се очаква, че различните позиции са представени адекватно или пък еднакво добре. Изборът на представителите не винаги е удачен, а и не всеки богослов е в състояние да представи своята гледна точка адекватно в сбита форма. Обикновено темата се въвежда с есе от редактора (или редакторите) на книгата, след което всяка страна излага своите позиции в отделна глава, а останалите предлагат своите критики в по-кратки текстове след всяка глава. Накрая редакторът предлага някакво обобщение.

Засега не разполагам със съдържанието на “Four Views on the Apostle Paul”, но от представянето на страницата на издателството, както и от дългичкия видео клип по-долу, става ясно, че четиримата специалисти излагат своята гледна точка към идеите на ап. Павел относно такива ключови въпроси като спасението, значимостта на Христос, и визията на ап. Павел за църквите. Трябва да призная, че две от гореизброените имена срещам за първи път – Марк Нанос и Дъглас Кембъл. Томас Щрайнър и Люк Тимъти Джонсън обаче са водещи специалисти в областта и едни от най-способните представители на своите традиции. Затова очаквам с нетърпение излизането на този том като интересно уводно четиво.

По-долу може да изгледате един клип (на английски език), в който – в рамките на около 13 мин. – Майкъл Бърд, Томас Щрайнър, Марк Нанос и Дъглас Кембъл представят целите на книгата като цяло, своя подход и същността на своята гледна точка.

Ако всичко това ви е ново, може би най-добрата отправна точка за разбиране на съвременните дебати относно ап. Павел е сайтът The Paul Page. Той съдържа множество статии, които представят различните страни в този дебат, както и препратки към много други материали. Задоволително сбито изложение на споровете около Новата перспектива към ап. Павел пък може да прочетете в Theopedia.

Ако пък вече сте запознати донякъде с тези дебати, ще се радвам да споделите своите впечатления и гледната точка, от която изхождате.

Групата "Акапела"

Случва ли ви се в определени дни конкретна песен да ви изникне в съзнанието и да си я пеете постоянно? Не непременно, защото сте я чули някъде наскоро, а защото ви е била любима в миналото и необяснимите връзки в мозъка са я извикали отново?

Във вторник се събудих в чудесно настроение и с “John the Revelator” на уста. Не бях я слушал от много години и съвсем не знам какво ми я припомни. Спомням си, че ми беше любима някъде около 1995-1996 г. По-късно доста пъти съм се сещал за нея и с ентусиазъм съм си я напявал. Страхотно парче и страхотни гласове! Не трябва да се бърка със стария госпъл под същото име, който е записан още през 1930 г. от Блайнд Уили Джонсън. Аз говоря за песента, която ми е известна само в изпълнение на групата Acappella. Намира се във втория им албум “Conquerors”, издаден през далечната 1986 г., както и в компилацията “Gold” (1994 г.). Студийната версия в отлично качество може да изслушате в следния YouTube клип:

Сега разбирате ли защо не мога вече няколко дни да престана да си я тананикам? В това изпълнение има толкова много динамика и настроение, а вокалните партии са така разнообразни, че можеш да ги напяваш една след друга без да ти омръзне. Сигурно не сте пропуснали и ниския бас, който е извън възможностите на повечето нормални мъже.  

Текстът на песента се основава на Откровението на Йоан (или Апокалипсис), 1 гл., 9-15 ст.:

Аз, Йоан, ваш брат и съучастник в скърбите и в царството, и в търпението, които са чрез Исус Христос, бях на острова, наречен Патмос, за Божието слово и свидетелството за Исус Христос. В Господния ден бях обзет от Духа; и чух зад себе си силен глас като от тръба, който казваше: Каквото виждаш, напиши на книга и го прати до седемте църкви: до Ефес, до Смирна, до Пергам, до Тиатир, до Сардис, до Филаделфия и до Лаодикия.

И се обърнах да видя Този, Който ми проговори; и като се обърнах, видях седем златни светилника; и всред светилниците видях Един, Който приличаше на Човешкия Син, облечен в дълга дреха и препасан около гърдите със златен пояс; а главата и косата Му бяха бели като бяла вълна, като сняг, и очите Му – като огнен пламък; и нозете Му приличаха на лъскава мед, като в пещ пречистена: а гласът Му беше като на много води…

Самият текст – ако като мен искате да си я припявате – може да прочетете (на английски) тук:

*********** 

John The Revelator

Words and music: Rusty Goodman © 1974 by First Monday Music (ASCAP)
This song appeared on Conquerors and Gold by Acappella.
Lead: Keith Lancaster

Upon the Isle of Patmus
One man was cast one day
As he was left alone to die
He began to pray
The Holy Ghost fell on him
The Spirit, he came down
Well he began to write about the things he saw
The Revelator’s name was John

Chorus:
Talkin’ ’bout John the revelator
he saw Jerusalem coming down
Yes it was John the Revelator
And when he looked around
He saw feet like brass
Eyes like fire
Heard a great voice saying
Come up higher
He was John the Revelator
He wrote about the city of God

While in the Spirit praying
John turned around to see
If the voice he had heard
Was what it seemed to be
Just like many waters
A great trumpet sound
Well he said I am the first and last
The Revelator wrote it down

Repeat Chorus (x3)

 *********** 

В YouTube успях да намеря и изпълнение на живо от Бразилия от 2 ноември 2011 г. Макар и групата сега да е с променен състав, в това изпълнение могат да се видят някои от първоначалните членове. Ако такъв вид музика ви харесва, запознайте се с различните формирования, които произлизат от първоначалната група Acappella. Може да се присъедините и към повече от петнадесетте хиляди почитатели във Facebook.

Харесва ли ви?

"Аз правя донос, а те извършват предателство!"

Ценя много информацията и съм против всякакви опити за цензурирането и ограничаването й – било поради политически, религиозни, икономически или каквито и да било други причини. Затова бях (и съм) срещу PIPA, SOPA и ACTA. Затова подкрепям Читанка и Library.nu (gigapedia) и съм срещу издателската и музикалните индустрии, които отказват да се променят, въпреки очевидната трансформация на технологиите и ролята им в обществото. По същата причина подкрепям и свободната размяна на файлове в интернет посредством торенти и всякакви други технологии. В крайна сметка, човек винаги е искал да сподели интелектуалния продукт, който му е доставил наслада и полза с други, които нямат възможност да го имат. Трудно ми е да си представя някой, който ще си даде труда да споделя нещо, което въобще не цени. В този смисъл споделящите са на страната на творците. И творците, които (за разлика от Паулу Коелю) не виждат това, губят възможността да укрепят връзките си със своите естествени почитатели.

Обаче така и не харесах WikiLeaks. Виждам голяма разлика между това от една страна да споделяш филм, музика или книга, които са били предназначени за очите на когото и да било, и от друга – да споделяш документи, които са били предназначени само за очите на определени лица. В последното има голяма полза за обществото като цяло, нямам никакво съмнение в това. Излизат наяве много мръсни тайни и на мнозина, които иначе биха останали “неосветени”, може да се потърси отговорност. Ако не по съдебен път, то поне морална такава. Въпреки това обаче ми се струва, че в анонимното разкриване на поверителни документи има нещо много недостойно. Това не е същото като да застанеш открито на страната на подтиснатите както Робин Худ. Хората зад WikiLeaks се отъждествяват като концепция с разследващата журналистика, но при последната конкретни журналисти и медии застават зад своите разкрития, докато WikiLeaks дава платформа на неизвестни доносници, които спокойно може да я използват за разчистване на свои лични сметки. Това е, което не ми харесва. Набъркваме се в личната или служебната кореспонденция на определени лица, а никой не поема отговорност за това. Според мен е неморално. Дори когато постъпките на лицата зад тази кореспонденция са с далеч по-трагични последици отколкото едно нарушаване на поверителността. Готов съм да разгледам и противоположната позиция, но поне засега разсъждавам така.

И така, тази седмица научих, че има български “християнски” leaks сайт – http://www.christianleaks.eu. Под заглавието стои надписа “Недейте се лъга, Бог не е за подиграване!” Най-отгоре в дясното поле ни посрещат думите “Добре дошли в www.ChristianLeaks.eu Който търси – намира!” Най-отдолу, в полето за авторските права до името на сайта стои и лозунга “Суровата истина!” Връзките пък са само две: Ада (при натискане ще се отвори страница, на която единствено пише “Не ти го пожелавам!”) и Рая (ако натиснете на нея пък ще се отвори страница, която ви поздравява с думите “Дано един ден наистина си там!”). В менюто освен връзки към началото, страницата с архива на публикациите, секцията с видео материали и възможността за изпращане на материал, има и страница “За нас”. Ако я отворите обаче, на нея стои единствено въпросът “… и какво за нас?” Ако се поинтересувате как може да изпратите материал, то посочен е e-mail адрес (info@christianleaks.eu), а с него и следното съобщение:

ИЗПРАТЕН МАТЕРИАЛ НЕ ОЗНАЧАВА – ПУБЛИКУВАН!!!

Всеки материал се проверява обстойно преди публикуването му, взима се решение дали той е полезен за целите на сайта и след това му предстои публикуване!

При одобрение или отказ за публикуване на изпратен материал ще бъдете уведомени!

Към днешна дата сайтът съдържа общо тринадесет публикации. Първата от тях носи дата 14 септември 2011 г., а последната – 27 февруари 2012 г. Съдържанието на публикациите показва подчертан интерес само към протестантите/евангелистите в България, и то предимно към петдесятните/харизматиците сред тях. Тъй като коментарите в самите публикации показват познания за материята, може да се заключи, че лицето (или лицата), което стои зад този сайт произхожда именно от тези среди. Имам предположения кой е той, но не това ме интересуваше.

Аз всъщност намирам сайта за доста качествено и обмислено направен. В това отношение определено се отличава от мнозинството други български сайтове, зад които стоят протестантски/евангелистки организации или личности. Повечето от тях са нескопосно форматирани, съдържат множество правописни и пунктуационни грешки, дизайнът им е натруфен и издава липса на вкус, а най-често са съпроводени и с Google реклами, които остро контрастират със съдържанието на сайта. За разлика от тях www.christianleaks.eu има изчистен дизайн, проста и интуитивна навигация, а съдържанието му е повече или по-малко грамотно представено.

Защо тогава не ми харесва? По същата причина, както и WikiLeaks. Има нещо сериозно несъвместимо между понятия като “християнски” и “донос” (leak). Когато засяга темата за междуличностната неправда (Матей 18:15-22), Исус Христос препоръчва цяла редица от стъпки, нито една от които обаче не предполага анонимност.

Информацията, която представя въпросния сайт е нужно да излезе наяве, защото показва глупостта, корумпираността, лицемерието и недостойнството на хора, които се представят за други. Но това трябва да стане чрез личната ангажираност на хора, които застават зад критиките си със своята собствена личност и достойнство. В този смисъл е жалко, че някои от посочените въпроси се повдигат единствено в анонимна среда. Това би могло да означава, че в българските протестантски среди все още има страх. Хората, които знаят определени нелицеприятни истини се боят да ги критикуват открито, защото знаят, че срещу тях ще бъде задействана такава машина за компромати, че животът им съвсем буквално ще се стъжни. Ако е вярно това, тогава може би отговорността за съществуването на подобен сайт не е само на създателите му, а и на всички нас, които търпим и/или поддържаме такава среда на страх.

Къде е балансът между запазването на поверителност и разкриването на информация, която ще хвърли отпечатък (заслужен или не) върху репутацията на повече или по-малко хора?

Преди три месеца от Facebook групата на Асоциацията за изследване на библейските текстове (Society of Biblical Literature) научих, че през ноември 2011 г. американското поделение на Oxford University Press е издало Нов Завет с анотации от юдейски изследователи (The Jewish Annotated New Testament). Изданието е под редакцията на Amy-Jill Levine и Marc Z. Brettler (на мен лично тези имена не ми говорят нищо), а текстът на Новия Завет е според английския превод New Revised Standard Version. Съдържа както бележки към самия текст, така и тридесетина статии на теми като “божества”, “Исус в светлината на юдаизма”, “притчи и мидраш”, “мистицизъм”, “семейният живот според юдаизма”, “месиански движения”, “скрижалите от Мъртво море” и др.

Целта на това издание е двустранна: 1) да запознае онези читатели на Новия Завет, които нямат юдейски произход, с юдейския характер и контекст на Новия Завет, както и 2) да запознае читателите-юдеи с текстта на Новия Завет, но без да се опитва на всяка цена да ги “обърне към правата вяра” или пък да омаловажава юдейския характер на тези текстове. В този смисъл това издание може да бъде полезно на доста широка аудитория. През последните години в богословските среди има засилен интерес към изследване именно на юдейския контекст на Новия Завет. Вече е ясно, че макар и по времето на Исус и първата църква гръцката култура да е имала господстващо влияние из териториите на римската империя, понятията, с които са си служели Исус Христос, ап. Павел и другите първи християнски богослови принадлежат повече на юдеизма, отколкото на гръцката философия. Затова подобно издание на Новия Завет от специалисти в областта на юдаизма може да бъде ценно въведение към разбирането на Новия Завет изобщо.

От друга страна, нямам съмнение, че с този обем (700 стр.) изданието може да служи само за начални уводни цели. Т.е. с любопитство бих погледнал бележките по даден текст, но нямам очакването, че ще науча особено много по дадена тема само от това издание.

Кенет Бейли

В петък получих по пощата последната книга на Кенет Бейли, която бях поръчал преди няколко седмици от The Book Depository. Веднага я разгърнах и прехвърлих съдържанието, а по-късно вечерта започнах и да я чета.

Ако не сте чували за Кенет Бейли, няма проблем. Почитателите му все още не наброяват милиони, нито пък книгите му се продават в стотици хиляди. През последните десетина години обаче известността му в англоезичния свят постоянно нараства и то не на последно място, заради автори като Н. Т. Райт, Крейг Бломбърг и Тимъти Келър, които го цитират с одобрение. Бейли е син на американски мисионери, но прекарва 40 години от живота си (1955-1995) в Близкия изток, като преподава в семинарии и учебни институции в Египет, Ливан, Израел и Кипър. Има научни степени по арабистика и систематично богословие, и докторат в областта на Новия Завет. Ръкоположен е за служител към презвитерианската църква (PCUSA). Приносът му е основно в тълкуването на притчите на Исус (основно в Евангелието на Лука). Специализира в изследване на културния контекст и литературната форма на Новия Завет. Автор е на доста научни статии и публикации, както и на десетина книги. Повечето от книгите му са академични трудове, но написани на език, който може да бъде разбран и от неспециалисти. Освен това е изготвил сценариите на два пълнометражни филма, а с участието му има записани над 100 видео лекции. Все още продължава да пътува и да изнася лекции (предимно в САЩ).

За първи път се докоснах до работата на Бейли през 1999 г. когато превеждах на семинар по апологетика в София и един от лекторите – Майкъл Рамсдън от The Zacharias Trust – в две свои лекции използва интерпретациите на Бейли на притчи на Исус: притчата за двамата блудни сина (Лука 15:11-32) и притчата за голямата вечеря (Лука 14:15-24). Тогава обаче нямах никаква представа откъде е почерпил информацията си Майкъл и понеже знаех, че е повлиян много от Джон Стот, предположих, че именно Стот е изворът. В следващите няколко години упорито издирвах из наличните ми книги на Стот, но никъде не видях да разглежда въпросните притчи с такава проницателност относно първоначалния им близкоизточен контекст. Тогава през 2003 г. имах възможност да участвам в обучение на The Zacharias Trust в Оксфорд, и Майкъл Рамсдън за пореден път засегна въпросните притчи. Когато го попитах за извора на тази информация, която правеше текста да звучи толкова автентичен за древния си контекст, и същевременно достатъчно жив, че да обясни защо тълпите са слушали беседите на Исус с отворени уста, той ми разказа накратко за Бейли. Каза, че книгите му трудно се намират на пазара, но самият той прави опити да накара InterVarsity Press да преиздадат някои от трудовете му. Така през 2004 г. си купих от САЩ двутомното издание с основните две книги на Бейли за притчите в Лука (Poet & Peasant and Through Peasant Eyes: A Literary-Cultural Approach to the Parables in Luke) и току-що издадената му тогава книга, в която прави връзка между историята на праотеца Яков и притчата за блудните синове (Jacob & the Prodigal: How Jesus Retold Israel’s Story). Преснимах си на ксерокс и The Cross and the Prodigal: The 15th Chapter of Luke Seen Through the Eyes of Middle Eastern Peasants, защото тогава все още не беше препечатана и достъпна на пазара. По-късно си купих и останалите от трудовете му, включително второто издание на The Cross & the Prodigal: Luke 15 Through the Eyes of Middle Eastern Peasants, ключовата Finding the Lost: Cultural Keys to Luke 15 и предпоследния му труд (Jesus Through Middle Eastern Eyes: Cultural Studies in the Gospels), в който прилага своя подход към ключови моменти от живота на Исус, някои от беседите му и избрани притчи.

Откакто започнах да чета Бейли, в своето проповядване се съсредоточих почти само върху притчите на Исус. Спомням си, че още през 2004 г. проповядвах върху притчата за блудните синове на един лагер за младежи, а по-късно много пъти съм разяснявал близкоизточния контекст на различни притчи в църкви в София, Варна и Благоевград, конференции и обучения за младежи. През последните години пък постоянно използвам прозренията в подхода на Бейли в обученията и преподаването, които са част от работата ми в Crown. Приносът му за моето проповядване не се изчерпва до купчината интересни културни подробности, които мнозинството хора никога не са чували, и затова проповедите звучат новаторски и интересни. Бейли ми отвори очите за това, че в областта на изследването на Библията далеч не всичко е така ясно и установено, както понякога изглежда, ако четете само трудове, написани от западноевропейски и американски изследователи. Четейки големите коментари, човек лесно може да си каже, че повечето въпроси вече са разрешени и действително няма много нови неща за откриване. Истината е обаче, че огромното множество от коментари (през последния век предимно на немски и английски език) изхождат от гледната точка на западноевропейската култура и нейните познания за древността. Ако не бях чел Бейли, нямаше и да предполагам, че съществуват арабски коментари и преводи на Библията, които са писани в промеждутъка между осми и деветнадесети век. Разбира се, много от тях са изгубени (вероятно безвъзвратно) при безбройните гонения на християни в арабския свят, но дори и оскъдния брой, които са запазени, ни разкриват една различна отправна точка за интерпретиране на библейските текстове. В този смисъл, Кенет Бейли ми даде още по-силен тласък да искам да разровя всичката налична информация, за да се приближа максимално близко до първоначалния контекст на библейските текстове. Разбира се, страничен ефект от труда му беше, че станах много по-скептичен към категоричността, с която много западни коментатори и богослови обявяват своите заключения за практически идентични с посланието на Библията. Откритията му ми показаха, че е съвсем възможно някои (дори мнозинството) от авторитетните гласове в църквата да се заблуждават относно тълкуването на дадени текстове в продължение на много дълго време (в някои случаи почти деветнадесет века).

Приносът на Кенет Бейли към изучаването на Библията се изразява в съчетаването на три методологични насоки:

1. Изследване на литературната форма на текста. На учените отдавна са известни староеврейските литературни похвати като паралелизъм и хиазъм, но те най-често се търсят само в поетичните части на Библията: псалми, притчи и някои от пророческите книги. Малцина са изследователите, които твърдят, че подобни литературни похвати са неразделна част и от еврейската богословска книжнина като цяло. Дори когато тя е писана на гръцки език, както е в случая с Новия Завет. Бейли е именно измежду тези малцина изследователи и анализът му на литературната форма на текстовете ни помага да забележим връзки, които иначе остават невидими. А тези връзки нерядко имат особено значение за разбирането на смисъла на текста.
2. Изследване на близкоизточния културен контекст. Разбира се, всеки дори бегло запознат с тълкуването на Библията е наясно, че трябва да обърнем внимание на оригиналния културен контекст, който е обуславял интерпретативната рамка, според която първоначалните слушатели/читатели са разбирали текста. Заради непознаването на тази първоначална култура обаче, повечето коментатори внасят в разбирането си далеч повече елементи от своята съвременна среда или пък припознават в онова време елементи от миналото на собствената си култура. С други думи, ако нямаме конкретна информация за тогавашната близкоизточна култура, през повечето време дори не съзнаваме, че не я познаваме достатъчно добре. В своите изследвания Бейли се опира на собствения си опит от живота в Близкия изток, както и на сведенията от разнообразни източници на арабски и други езици. Освен това, в опита си да разтълкува първоначалното звучене на дадени текстове за близкоизточния читател/слушател, Бейли директно се консултира с близкоизточни селяни, чийто начин на живот е променен значително по-малко от времената на Христос, в сравнение с промяната в нашите про-западни общества.
3. Консултиране с близкоизточни преводи на Библията и коментари. Както споменах по-горе, оказва се, че съществува една дълбока и многовековна църковна традиция на изток, която до голяма степен е останала извън полезрението на изследователите, заради недостъпността на изворите. Факт е, че през вековете в Близкия изток е имало много християнски общества, за които знаем твърде малко, защото книжовността им е била на арабски или пък съвсем се е изгубила. Съществуват преводи на Библията на сирийски и арабски, които ни помагат да разберем как са разбирали дадени текстове християните в Близкия изток, чийто език и култура са далеч по-близки до първоначалния новозаветен контекст, отколкото гръцката култура на ранните църковни отци (да не говорим за западните такива). Освен това са запазени някои арабски коментари на Библията, които се опират на източната традиция на тълкуване и в този смисъл са изключително полезни като различна гледна точка. Бейли се консултира именно с тези близкоизточни извори в своя стремеж да реконструира първоначалното значение и звучене на новозаветните текстове.

Съвсем не преувеличавам като пиша, че Бейли радикално промени начина, по който изследвам Библията и проповядвам от нея. Разбира се, след първоначалното замайване от сблъсъка с тълкуванията  му, които не приличаха на нищо от онова, което бях слушал или чел до този момент, постепенно започнах да го чета с по-здравословна доза критичност отколкото в началото. Съвсем не смятам, че е винаги и за всичко прав (всъщност, никой не бил могъл да бъде). Както някои съвременни изследователи посочват (между тях Бен Уитърингтън и Крейг Бломбърг), културният контекст в Палестина по времето на Исус е далеч по-сложен и многопластов отколкото презумпцията за близкоизточните селяни може да обясни. В този смисъл пред нас има още много изследователска работа и със сигурност никога няма да можем да кажем с абсолютна сигурност, че сме разкрили всички нюанси от значението и звученето на новозаветните текстове. Но приносът на Бейли вероятно ще остане ключов в отварянето на нови хоризонти за изследване.

Аз, разбира се, съвсем не съм единственият в България, който чете Бейли (макар и преди десетина години да не бях срещал други в страната, които да бяха чували името му и да имаха представа за работата му). В началото на декември 2011 г. Радо Марчев препоръча Poet & Peasant and Through Peasant Eyes: A Literary-Cultural Approach to the Parables in Luke и посочи откъде може да се свали сканирано електронно копие на книгите. Няколко години по-рано пък публикува текст от Н. Т. Райт, където последният цитира с одобрение Бейли. Аз самият го споменавам всеки път, когато използвам прозренията от неговите изследвания. Сигурен съм, че тепърва името му ще се среща все по-често.

Книгата, която получих по пощата в петък е Paul Through Mediterranean Eyes: Cultural Studies in 1 Corinthians, която излезе на пазара в САЩ и Англия едва в края на септември 2011 г. В нея авторът прилага своя подход към Първото послание на апостол Павел към коринтяните. Целият труд е с обем 560 стр., така че трудно може да се обобщи богатството от информация и прозрения, които очаквам да срещна докато я чета. Достатъчно е да спомена, че според Бейли това послание представлява внимателно конструирано обръщение към цялата всемирна църква (в контраст с множеството изследователи, които стигат до заключението, че поради споменатите конкретни случаи от живота на църквата в Коринт, посланието има локална насоченост), в сърцевината на което стоят пет есета, които третират следните теми:

• Кръстът и християнското единство (1:5 – 4:16)
• Мъжете и жените в контекста на семейството (4:17 – 7:40)
• Храна, принесена в дар на идоли (взаимоотношенията християни-езичници) (8:1 – 11:1)
• Мъжете и жените в контекста на поклонението (11:2 – 14:40)
• Възкресението (15)

Като взима предвид хиазъма в подредбата на горепосочените есета, Бейли стига до заключението, че в своето послание Павел се спира върху три основни идеи:

1. Кръстът и възкресението (есета 1 и 5)
2. Мъжете и жените в контекста на семейството и поклонението (есета 2 и 4)
3. Животът на християните между езичници: отъждествяване или странене (есе 3)

Освен това, по-нататък в труда си Бейли защитава тезата, че контекстът на 1 Коринтяни 14:34 е жени, които не слушат докато други жени (както и мъже) пророкуват през това време в църквата. Сигурно вече може да си представите защо не оставих книгата да почака на опашката ами веднага я зачетох…

Ако искате да придобиете някаква представа за самия Кен Бейли и подхода му към тълкуване на Новия Завет, вижте долната видео лекция (на английски език), където разказва и обяснява срещата на Исус със Закхей (Лука 19:1-10).

Не всеки ден успявам да прочета бюлетина за писатели на Гарисън Кейлър и за малко не пропуснах, че днес е рожденият ден на Джон Ървинг. Има годишнина – навършва 70 години. А аз преди половин час завърших втората негова книга, която прочитам през последните два месеца.

До преди малко по-малко от година нямам спомен да бях чувал това име въобще. Сигурно бих го объркал с Уошингтън Ървинг. Със сигурност не знаех заглавието на нито една негова книга. През втората половина на март 2011 г. обаче се озовах в книжарницата на един варшавски mall с упоритото намерение да си купя поне една книга. Изборът от англоезични заглавия не беше твърде голям. Основно се колебаех около колекция от трилъри на Клайв Къслър (преоценени) и разни криминалета. В крайна сметка обаче се спрях на “Last Night in Twisted River”. Плени ме с интригуващия анонс и приканващата корица (виж вдясно). Тогава обаче завършвах “The Cardinal of the Kremlin” на Кланси, след това ми се четеше нещо по-леко и така Ървинг се озова на опашката. Започнах романа чак през септември. Хареса ми, но не вървеше леко. Като се има предвид, че имах и други неща за четене, не е необяснимо, че стигнах до края му чак преди няколко седмици. За сметка на това последните няколкостотин страници прочетох с истинско удоволствие и за броени дни.

Това беше и причината да избера “Светът според Гарп” за четиво в читателския ни клуб. И да я прочета за малко повече от седмица. Ървинг е писател за читатели. Не непременно за стотиците милиони, които няколко месеца по-късно не могат да си спомнят за какво е ставало въпрос в книгата (въпреки че няма причина и те да не харесат романите му), а за онези, които си дават време да развият усет за писането на даден автор. За читатели, които обичат хубавия разказ. Ървинг е превъзходен разказвач! Сравненията са винаги несъвършени, но той е в лигата на Харди, Дикенс, Стивън Кинг.

Не си спомням откога не ми се беше случвало да намеря автор, който толкова да ми хареса, че да искам да прочета всичко написано от него. И то не да ми харесва заради едно или друго, а да харесвам всичко. Да смятам, че е чисто и просто превъзходен писател. Е, сега вече открих Джон Ървинг…

Много ми е забавно, когато приятели, които очевидно не са съвсем наясно с вирусите и интернет, същевременно са така загрижени, че ми препращат всяко предупреждение за унищожителен вирус, което се разпространява из мрежата. Ето какво получих преди малко:

Моля, разпространете това известие до вашите приятели, семейство, КОНТАКТИ!
В следващите дни, трябва да сте наясно ….. Не отваряйте никакви съобщения с прикачен файл, наречен “Покана FACEBOOK”, независимо от това, кой го е изпратил. Това е вирус, който отваря олимпийския огън, който изгаря целия твърд диск на вашия компютър.
Този вирус ще бъдат получени от някой, които сте имали в адресната ви книга. Ето защо това съобщение трябва да се изпрати до всичките Ви контакти. По-добре е да получат този имейл 25 пъти, отколкото да приемете вирус и да го отворите.
Ако получите имейл, наречен “Покана FACEBOOK”, въпреки че е изпратен от приятел, не го отваряйте, а го изтрийте веднага. Това е най-лошия вирус, обявен от CNN. Този вирус е бил открит наскоро и е класифицирани от Microsoft като най-разрушителния вирус за всички времена.
Това е троянски кон, който иска от вас да инсталирате Adobe Flash плъгин. След като го инсталирате, то всичко е свършило. И все още няма противодействие за този вид вирус. Този вирус просто унищожава Нулевия сектор на твърдия диск, където е записа жизненоважна информация на тяхната функция.
Дирекция “Защита на дейността”, МВнР 

Още от първите няколко реда става ясно, че това е “градска легенда”. (Вие какви грешни/преувеличени твърдения забелязвате в това предупреждение?) Все пак потърсих в Google за “Invitation Facebook virus hoax” и сред първите резултати открих следното обяснение.

Между другото, активно използвам компютри от 1997 г. За всичките години оттогава не ми се е случвало нито веднъж да бъда засегнат от вирус, който да ми унищожи информация на твърдия диск. Не казвам, че такива не съществуват, но далеч по-опасен е вирусът “неосведомен потребител” или както обичат да казват “компютърджиите” – предмониторното устройство!

В неделя на обяд надникнах в книжарница “Сиела” в Mall of Sofia и почти се разтреперах (е, преувеличавам малко ) като се изправих срещу цяла стойка хубавичко наредени екземпляри от новия роман на Умберто Еко, който са издали на български преди броени дни. Казва се “Пражкото гробище” (Издателство “Бард”, 2012 г.) и е с твърди корици. Може да не се съмнявате, че искам да го прочета колкото е възможно по-скоро. Книгата може да се закупи от сайта на издателството с отстъпка от 20%.

След това продължих да разглеждам изложените новоизлезли книги и попаднах на още няколко, които събудиха интереса ми. Никога не бях чувал за Феликс Палма и неговата “Картата на времето”, но анонсът ме грабна. На Джулиан Барнс съм почитател още от времето на “История на света в 10 и половина глави”, а сюжетът на новоиздадената “Предчувствие за край” звучи привлекателно. Дафни дю Морие пък свързвам основно с приключенски любовни романи (като “Странноприемница „Ямайка“” например), така че “Куклата” обещава да ми разкрие друга нейна страна.

Оказва се, че съществува нещо като “шведска вълна” в съвременната (предимно популярна) литература. Не съм чел още трилогията “Милениум” на Стиг Ларшон, но отдавна съм сложил в списъка си с пожелания едно криминале на Ю Несбьо. Сега открих “Хипнотизаторът” на семейната двойка, която пише под псевдонима Ларш Кеплер. За Хенинг Манкел пък се твърди, че е най-превежданият шведски автор в момента. Новоиздаденият му криминален трилър “Човекът от Пекин” е двайсети поред в кариерата му. Камила Лекберг също е шведка, а първият й роман “Ледената принцеса” току-що е издаден и на български. (Очевидно и българските издатели яхват вълната на интереса към шведските кримки…)

Освен това ми направиха впечатление “Законът” на Владимир Зарев, който се оказва трета част на трилогия, чийто първи две части са озаглавени “Битието” и “Изходът”. Обичам дълги книги и епични романови поредици, така че сигурно ще се опитам да я прочета. В читателския клуб “Край камината” наскоро прочетохме “Зимно пътуване” на Амели Нотомб и си казах, че искам да прочета поне още няколко от книгите й. На български току-що беше издадена нейната “Атентат”. Преди много години за първи път прочетох “Щастливият принц” на Оскар Уайлд в едно архивно издание от началото на XX век. Чак преди няколко години прочетох тези приказки и на английски. Сега възнамерявам да ги купя, за да ги четем със сина ми. “Паяжината на Шарлот” от Е. Б. Уайт е страшно известна книжка за деца в англоезичния свят, а аз никога не съм я чел.

Накрая, издали са роман на Олдъс Хъксли, за който също не бях чувал – “Геният и богинята”. И макар и все още (за мой срам) да не съм чел нищо от Илия Троянов, определено искам да прочета новата “Кучешки времена. Революцията менте 1989″.

В крайна сметка успях да се измъкна от книжарницата без поражения върху съдържанието на портфейла ми.  Все пак от началото на годината досега с Катрин вече сме купили около 20 книги.