арт ехо!

Внимание - нав адрес

2009-01-07T00:04:00.002+02:00

Блогът се премести на адреса

http://ehoto.mislidumi.de

До нови срещи!

Светъл да остане споменът за Ингер Кристенсен!

2009-01-06T13:18:00.005+02:00

Да завърша започнатото - днес медиите съобщиха за смъртта на датската поетеса Ингер Кристенсен. Тя беше една от най-значимите съвременни творци в Дания и от дълго време се говореше за нея като за потенциален кандидат за Нобеловата награда за литература. Както днес стана ясно, Кристенсен е починала още в петък на 73 години.

Нейната поезия черпи силите си от неизчерпаеми експерименти. И въпреки това, или може би заради това, тя успя да спечели и вниманието на широката публика. Критиката оценява лекотата и сиянието на нейната поетика, която бива определяна като “революционно обновяваща” литературния жанр.

“В гимназията пишех невероятни глупости”, казва Кристенсен за себе си. Международно признание получава с една много малка част от творчеството си. Което не е странно, тъй като експериментите с поезия водят през много трънливи пътища и през много неблагодарни терени.

Особено високо оценен е сборникът й от сонети “Долината на пеперудите” (”Schmetterlingstal”). Тя съдържа 14 класически сонети и заключителния майсторски сонет, които ни пренасят в една игра от детски спомени и превъплъщения в различни видове пеперуди, изследвайки симетрията на човешката печал като симетрия на пеперудените криле. Всеки сонет трае една минута, казва Кристенсен на последното си литературно четене в Германия през 2006, по време на което тя чете на немски и на датски стиховете си. Тази реплика е за тези, които не разбират датски, за да не се отегчават. Всичко е премерено.

Поръчах си книжката пред няколко месеца, зачетох малко и ми беше много трудно да продължа, защото тази книжка ми разкриваше една друга Кристенсен, различна от експерименталната си поезия от “Азбуката” с поредицата на Фибоначи. Но това, което винаги пленява в нейните стихове е експлозията на образи, изключителната езикова точност, щедрост на описания, на метафори, но не и премазваща прекаленост. Просто пленяваща умереност и премереност.

Ингер Кристенсен работи на младини като учителка и пописва по малко скормни стихове, докато не попада един ден на езиковите теории на Чомски, които преобръщат изцяло представите й за езика. И започва да екпериментира с езика, да изследва безкрайността на изреченията, да си играе с граматики. Теорията на Чомски предизвикала у нея истинско щастие от “неосъзнатата даденост, че езикът е естествено продължение на природата, така че и аз имам същото правото да говоря, както дъврото да се разлиства”.

Светъл да остане споменът за Ингер Кристенсен!

Момичето, което

2008-11-29T17:54:00.004+02:00

Момчето, което писа за момичето, което. Това е Божидар Пангелов - bogpan и тук няма никаква измама, само чиста поезия с премерен изказ и много тишина. Защото Божидар е поет с мек глас, мъжествен и раним. И толкова кристален стих. Който пада тежко на дъното на всички дъна. Божидар Пангелов не се усмихва напразно, и не пилее думи. Той говори за и на момичето, което. И ние просто слушаме. А усещането е сякаш подслушваме чужд разговор, защото поетът шепне пред себе си. Като молитва.

Има книги спонтанности, тази не е. Тази е отлежала. И вкусът й е тръпчив.

Има книги, които блестят. Тази не е. Тя е синя.

Има книги, които разтърсват света. Тази не е. Тя е лична.

Тя е и за теб.

Една премиера на достойна книга.

За повече подробности:

ЛИТЕРАТУРЕН ПРАЗНИК "ГЛОСИ"–декември'08"

Книгата на Приятел

Разговор по "Момичето, което"

Още от Божидар Пангелов

Ние бяхме бродягите - спомени за един "нашенски" хит от 50-те

2008-11-12T09:26:00.006+02:00

Помните ли бродягите?

Странно и необяснимо ми е периодичното обсебване на хората от някаква песен. Не от стил – като градските песни някога и поп-фолка сега – а от една единствена песен. Когато това е свързано с конкретна ситуация – като някои революционни песни например – е ясно. Но в повечето случаи не е така. Често и качествата на песента или изпълнителят не играят роля.  Откъде и защо се появява това „обсебване”? Не мога да отговоря. Но през живота си съм бил свидетел на мощни „взривове”. За един от тях ще разкажа, доколкото и аз бях участник в „реализацията” му. 

Пo време на следването ми работех различни неща, най-много като ресторантски музикант.

Бяхме направили сносен състав и свирехме по договор със „Здрава храна”. Изпращаха ни по представителните заведения (тогава не бяха много) – „Спортна среща”, „Севастопол”, „България”, „Операта”. В средата на петдесетте свирехме в „Спортна среща” – наскоро открит и съответно „модерен”. Нямахме постоянна певица, изпращаха ни. С нас са пели Леа Иванова, Ахинора Куманова и други.

През 1955-та, точно в период, когато бяхме без вокал, в България прожектираха индийския филм „Бродяга” (Awaara, 1951) с Радж Капур.

Не зная дали има друг филм в цялата ни кино-история, събрал повече зрители. Гледалите го само веднъж бяха единици! Музиката беше типична и както във всеки индийски филм, имаше няколко песни. Веднага изпъкна една, станала известна с името на филма. Започна да звучи сякаш във въздуха. Tогава нямаше днешните записващи устройства. Започна да се тананика и постепенно нахлу като ураган. Хората ходеха да гледат по няколко пъти филма, за да я научат и да запишат някакви думи. Навсякъде и отвсякъде се чуваше „авара му а-а-а”.

На нас какво ни оставаше? Нали имахме претенциите да сме от водещите оркестри. Намерихме един руски портативен магнитофон, направихме запис по време на прожекция и ден по-късно започнахме да я свирим.

Слухът, че в „Спортна среща” свирят „Бродяга” мълниеносно се разпространи, още на втория ден в ресторанта свободни маси не оставаха. Започнаха да ни наричат „бродягите” – ние си бяхме без име, нямахме намерения това да ни става професия, та да трябва да утвърждаваме име на състава.  До тук добре, ама това беше песен във филма, а нашето беше инструментално изпълнение. Е, в крайна сметка на мен се падна да стана „бродяга”.

И спокойно мога да ви кажа, че през живота си не съм жънал по-големи успехи – поръчките за „Бродяга” се редяха на опашка (двуцифрено число на вечер)! Ред на опашката пазеха бутилки с шампанско…  И сега мога да изпея бродяга. Но за вас я открих, ето я:

Чухте ли я? Ха, кажете ми тогава, защо 55-та година нямаше българин, който да не е слушал тази песен? Защо още я помня и мога да я изпея? Авара му…

Автор: Васил Константинов - Графът

Васил Константинов - Графът е роден на 4.12.1933 г. в гр. Сливен. От 1947 г. живее в София. Музикант по професия – завършил е Държавното музикално училище и Държавната музикална академия. От 15 години е пенсионер. Един от най-възрастните активни блогъри у нас. Блогът му "Графът" е в челната 50-ица на най-популярните български блогове.

Hasymo

2008-11-03T13:40:00.002+02:00

HASYMO aka HAS/YMO aka YMO aka Yellow Magic Orchestra (Ryuichi Sakamoto, Yukihiro Takahashi, Haruomi Hosono) performs "Wonderful To Me" - a song from the Sketch Show album Human Audio Sponge.

Образи и думи около родния литературен фестивал "Глоси" - октомври'2008

2008-10-30T12:33:00.004+02:00

Наскоро приключилите фестивални дни “Глоси”- oктомври’2008 / София-Благоевград-Банско-Ковачевица-Предел, организирани от Форума за литература и хора “Глоси”, ни дават повод да очакваме, че се заражда един фестивал на родната литература, който има всички шансове да се превърне в традиционен. В сърцето на събитията стои с ангажиментите си поетът и издателят Валентин Дишев, който за пореден път не пощади силите си, за да превърне събитията в празник на словото.

Ваня Константинова и Валентин Дишев по време на фестивалните дни в София

Освен премиерата на книгата с кратки разкази “Благодарим ти, мистър Уан” на Ваня Константинова и представянето на новия брой на тримесечника за литература, в който са включени творби на автори от форума, стартира и инициативата „Гора на словото“, при която участниците в празниците засадиха първите дръвчета, посветени на родни литературни дейци. Идеята е с всеки следващ фестивал на “Глоси” да се засаждат из цяла България живи паметници на словото.

Интерес буди и акцията „Думи за брод“, при която участниците създават литературни видеозаписи на фона на природни кулиси.Думите като скитници, извън статичността на написания текст, проговорените думи придобиват свой собствен живот.

В последния фестивален ден в Ковачевица бе проведена кръгла маса, посветена на поетичната миниатюра. В нея участва със свое експозе поетът - майстор на хайку Петър Чухов.

Следващата среща на “Глоси” е предвидена за 6 декември от 12:00 часа в София, НДК, като една от проявите по време на “Панаира на книгата”, на която гостите ще има отново възможността да се срещнат с авторите, да чуят нови стихове и проза и да си закупят книги от издателство “АРС” - Благоевград. По време на зимната среща премиера ще имат четири нови книги от библиотека “Глоси”.

Бялата къща в Ковачевица приюти участниците в литературния фестивал

Официална страница на Фестивални дни “Глоси” - Октомври’2008″ (17-19.10) / София-Благоевград-Банско-Ковачевица-Предел

Форум за литература и хора “Глоси”

Графитно дуо "Херакут" в Лондон

2008-10-22T12:28:00.006+03:00

Немските стрийтарт творци Ясмин Хера и Франк Акут, накратко "Херакут", представят своето изкуство по стените на галерия в Лондон.

Покана за премиерата на книгата на Ваня Константинова “Благодарим ти, мистър Уан”

2008-10-13T19:57:00.004+03:00

Eсента е хубав сезон за премиерата на една книга. “Благодарим ти, Мистър Уан” на Ваня Константинова е сборник с къси разкази, чиято премиера ще се състои идния петък в София. Книгата е поредното издание от библиотека “Глоси” на благоевградкото издателство “АРС”, а първата й среща с публиката е замислена като част от пъстрото литературно турне на обществото “Глоси” със спирки София-Благоевград-Банско-Ковачевица-Предел, което си е поставило амбициозната задача да разбие октомврийската тишина на уикенда с акции и четения из страната.

Редактор на премиерната книга е Силвия Томова. Тя споделя:

„Благодарим ти, мистър Уан” е книга с къси разкази. Вижда се от съдържанието, където са изписани заглавията им. Истината обаче е, че това е стара географска карта, открита случайно от автора под една сламена шапка и доста прах преди 20 години. Картата е била толкова крехка, че веднага се разпаднала в ръцете на автора и така се родила тази книга. Никой не би оставил един непознат континент, рисуван толкова дълго, просто да изчезне и никой да не разбере за него и странните му обитатели.

Този континент вероятно отдавна е обвит от корали на някое океанско дъно, но изследователите, с тази книга, вече могат да предположат как са живели хората там, в какво са вярвали, как са пътували, с какво са се хранили. Несъмнено данните за тези изчезнали хора биха преобърнали представите за древните, а заедно с това и представата за времето въобще.

Не съм специалист нито в областта на историята или митологията, географията или биологията, химията или физиката, но съм убедена, че героите, които населяват тази книга ще разклатят сериозно устоите на не една наука. Като че ли алхимиците са възкръснали… Това е и посланието ѝ, което успя да стигне до мен. Заедно с Одри Хепбърн, плетача със сребърна игла, мъжа, който си бе намерил мисията, картографа, хубавата история, която крие тайната си…

Хубава книга е „Благодарим ти, мистър Уан”. И много крехка. Подхождай към нея като към карта на непозната земя, пълна с въображаеми същества и реални хора. Някъде там си и ти.”

Дата и място на премиерата:
17.10.08, петък, 19:00
Галерия “Кръг+”
ул. “Будапеща” 5
София

Премиерата е част от програмата по откриването на Фестивалните дни “Глоси” - Октомври’2008.
Вход свободен.

Гостите ще имат възможността да се сдобият с премиерната книга“Благодарим ти, Мистър Уан”, да се срещнат лично с Ваня Константинова и да й зададат всички онези въпроси, които останаха извън интервюто.

Ваня Константинова ще се включи след премиерата в турнето из страната.Пълната програма на турнето се намира на страниците на издателството.

Сборникът с разкази “Благодарим ти, Мистър Уан” може да бъде поръчан директно от издателство “АРС” или да бъде потърсен в “Български книжици”, София. За поръчки от чужбина се обръщайте към издателя Валентин Дишев.

Дзифт, но без дзифтари

2008-09-21T14:37:00.012+03:00

Премиерна дата в България: 26 септември 2008 г.

Националност: България

Времетраене: 100 мин.

Режисьор: Явор Гърдев

Сценарист: Владислав Тодоров

Оператор: Емил Христов (а.б.о.)

Композитор: Калин Николов

Художник на продукцията: Никола Тороманов

Художник на костюмите: Даниела Олег Ляхова

Монтаж: Кеворк Асланян

Продуценти : Георги Димитров, Илиян Джевелеков, Матей Константинов

Продуцентска къща: Мирамар Филм

Копродуценти: Национален Филмов Център, Българска Национална Телевизия, Мултфилм, БГ Арт Студио

Участват:

Захари Бахаров, Таня Илиева, Владимир Пенев, Михаил Мутафов, Джоко Росич, Иван Бърнев, Снежина Петрова, Христо Петков, Бойка Велкова, Анастасия Лютова, Светлана Янчева, Симеон Лютаков, Данаил Обретенов, Руши и др.

Режисьорът на "Дзифт" Явор Гърдев

Най-после български филм, в който не се сещате за Костурица. Историята се измъква от каруците, кокошките, циганите и по всичко личи, че преди това се е случила в главата на режисьора. Той се казва Явор Гърдев. Известен е от театъра. Печелил е награди, но преди всичко е почитател на film noir. Вижда се и без да сте гледали филма му. Винаги е облечен в черно, винаги говори с лека ирония, винаги е готов да влезе в тъмнината на някоя изба или пещера и да построи там сцена. Със сигурност като малък дълго е изтъргвал лепкавия дзифт от краката си, когато е излизал от Черно море. И аз си спомням как по време на соца ми се е случвало.

Книгата на Владислав Тодоров – “Дзифт” го подсеща, че е крайно време да направи филм. Снима го, без да пести. Ползва три вида ленти, декорите, костюмите са прецизно измислени и няма никакъв помен от беднящина, възстановява мавзолея на Георги Димитров, наема машини за дъжд, които не използва, както правят всички режисьори по света, стига да не снимат в България. Изобщо “Дзифт” се прави без дзифтарство и това личи във визията, която от доста години в българските филми изглежда като несръчен телевизионен театър. Още от пръв поглед личи, че операторът Емил Христов е виртуоз.

За първи път се работи, както навсякъде по света и светът го забеляза. “Дзифт” спечели голямата награда на 30-тия Московски фестивал и приза за най-добър режисьор. “Айде, бе! Вярно ли?” – “Вярно и още как.”

Кадър от филма

Този филм хем по нищо не подсказва, че е балкански, хем не е мизерен, пък го харесват. Най-после на тези, които раздават парите за българско кино трябва да им просветне, че балканските клишета вече не вървят. Маститите кинаджии с по 50 филма зад гърба си се учудиха, защото един театрален режисьор от раз им показа как се прави кино. Явор Гърдев е разбрал, че камерата не скрива дефектите, а ги мултиплицира. Просто е гледал много кино - френско, италианско, американско а ла Тарантино, но не и българско. Няма филмография, но е ходил на кино, още когато имаше нормални салони в София. Учудващото за мен е, че сценарият на “Дзифт” все пак се е проврял в конкурса за субсидии на Центъра за филмопроизводство към БНТ. Там журито има навика да дава пари на хора с филмография, пък за какво няма значение. Освен това предпочитат по-жизнеутвърдаващи герои и истории. А тук имаме един затворник и някаква манекенка играе главната женска роля. Ето това ме учудва, как са се объркали да нарушат правилата, за да се появи свестен филм. Може би вина имат и продуцентите от Мирамар, един от тях Стефан Горанов дълги години е бил директор в националната телевизия.

“Дзифт” е филм-пробив. За това свалям шапка на екипа на Явор Гърдев, защото проби системата и нямаше как да не изберат лентата да бъде нашият кандидат за чуждоезичен Оскар тази година.

Нямаше как. Пред големите факти не може да се рита. Иначе щеше да има скандал, а професорите не обичат скандалите.

А “Дзифт” кротко и без никакви претенции за скандалност, получава целувките на Лив Улман, която както знаем е доста пестелива на нежности. Така се е научила от Бергман. Жалко е само едно, че след толкова години затишие, в един и същи момент се появиха два готини филма – “Дзифт” и “Светът е голям и спасение дебне отвсякъде”. И двата с един и същ оператор, но по всяка вероятност “Светът...” ще се загуби по награди без да го заслужава. Фестивалите ще предозират от българско кино след пълния глад.

Автор: Татяна Тасева

Трейлър на филма Youtube:

Простотата на черно-бялото - портрет на Галина Ушева

2008-09-20T18:40:00.001+03:00

Бургаската авторка снима само в черно-бяло и не признава дигиталните технологии

Сигурно си спомняте фотографските плаки, които се проявяваха на ръка. Образът бавно изплува и магията действа до последния момент, когато видите готовата снимка. Галина Ушева не се е отказала от това малко чудо, въпреки дигиталните технологии и продължава да свещенодейства в лабораторията си у дома. "Новите апарати са удобни, но убиват фотографията. Аз снимам само на лента, защото ми трябва тази широта на филма, на мисълта и композицията", категорична е бургаската фотографка. Ако търсите цвят в снимките й няма да го намерите. Тя предпочита простотата на черно-бялото и невидимата игра със светлината. И така е повече от 30 години, откакто се занимава професионално с фотография.

"Аз съм цветна, жизнена, шарена, не съм монохромна като човек. Не се притеснявам, че ще ме помислят за скучна. Създаването на изчистени образи е много по-трудно". Днес Галя Ушева работи като технически сътрудник в морската администрация на пристанището в Бургас, но снимането все още я възпламенява. " На толкова години станах чиновник. Важното е, човек да намира творчество и във всекидневните си занимания", казва Галя Ушева и оформя документи в канцеларията.
Разговорът ни прекъсва няколко пъти, защото я бомбардират с телефонни обаждания от Италия, Германия, София. Приятели от всички краища на света я поздравяват за рождения й ден на 20 септември. Още от сутринта бюрото й е отрупано с цветя и подаръци. Галина Ушева никога не се е чувствала встрани от събития, въпреки че живее в Бургас. "Не бих могла да бъда другаде.
От дома си чувам шума на морето, но рядко го снимам

защото ми е много скъпо", казва тя.
Фотографиите й са пътували до Париж, Гърция, Португалия, но за първи път ще бъдат показани в София на 9 октомври, в арт център "Алтера". След 20 изложби по цял свят най-после Галина Ушева ще подреди своите черно-бели мечтания в софийска галерия. Заглавието "Лични пространства" е обещаващо. "Всичко е много лично. Когато мъжът ми почина внезапно се почувствах много уязвена и ограбена. Той не беше фотограф, но винаги ме е подкрепял. Тогава снимах един площад в Берлин, близо до емблематичното място - Чек пойнт Чарли - границата между Източен и Западен Берлин. Виждах го от балкона си всеки ден, със символа на бежанците - денка. Един празен площад, в който няма никой, но за кратко", обяснява личната история на снимките си Ушева. Фотографиите й са като сладко от смокини, казва Антони Георгиев. "Може би не толкова сладникави, защото не обичам прекалено сладките сюжети, но за да се направи истинско хубаво сладко от смокини трябва голям майсторлък. Аз обичам да готвя, но никога сладки неща", признава Ушева.

Така е и във фотографиите й - романтични, но не прекалено. Отделните раздели от изложбата са като живота - Чистота, Агресия, Страст, Страх и Мъдрост. Извън притчите Ушева обича естествените преживявания като пътуването с лодка дълбоко в морето, което отдавна не е приключение за нея. С особена носталгия обаче си спомня двата фотографски пленера, които организира в малките си и непретенциозни вилички на залива Вромос. Там, близо до военното поделение на Атия, на брега на морето се събират големите имена в родната фотография - Иво Хаджимишев, Антоан Божинов, Соня Станкова. Морското си преживяване наричат - "Мариграфия" - едно рисуване с морето.
Бургаската фотографка обича промените. Така преди няколко години й хрумнало да превърне красивото си студио, оборудвано с всякакви "джиджафки", както казва тя, в будоар. "Сложих две легла и най-интересното е, че хората, които идваха ми казваха, че е страхотно".
Любовта си към фотографията Галина Ушева е предала и на сина си

Без да е направил нито една снимка, той решава да кандидатства точно това. Тя се опитва да го разубеди, но безуспешно. Сега Драгомир е фотограф в списание "Вагабонд".
Явно, е наследил ината на майка си, която преди години се захваща със снимане, въпреки че родителите й я убеждават, че няма достатъчно талант. Изборът й се оказва правилен. Фотографията остава неувяхващата й любов.

Автор: Татяна Тасева

"Модерни времена" - литературен конкурс на онлайн изданието Public Republic

2008-09-17T11:48:00.004+03:00

Снимка: geishaboy500

„Индивидуалността е всичко в изкуството и поезията”

Йохан Волфганг фон Гьоте

Покана за литературен конкурс

PUBLIC REPUBLIC харесва талантливите,
подкрепя идейните,
поощрява различните!

PUBLIC REPUBLIC пулсира с ритъма на креативните!

PUBLIC REPUBLIC обича думите
и се грижи да намерят своя най-гостоприемен дом!

PUBLIC REPUBLIC обича състезателния дух
и съзиданието!

Затова

В първия учебен ден – 15 септември – стартира нашата нова инициатива, литературен конкурс на тема „Модерни времена”.

Обръщаме се към всички автори и читатели на списанието с покана за участие.
Конкурсът е разделен на две категории – поезия и проза.

Във всяка от категориите ще бъдат отличени по трима автори – съответнопърва, втора и трета награда.

Творбите ще бъдат оценявани от жури в състав: проф. Милена Кирова (литературен критик и историк) – председател на журито, Кристин Димитрова (писател, поет и журналист), Аксиния Михайлова (поет и преводач), Мария Станкова (писател, поет, сценарист и журналист), д-р Юлия Йорданова (доктор по българска литература и изкуствовед), Бойко Ламбовски (писател, поет и журналист).

Наградата включва превод на английски и немски език и представяне на победителите в конкурса в българското, немскоезичното (www.public-republic.de) и англоезичното издание (www.public-republic.net) на списанието “Public Republic”. Отличените автори ще участват с творбите си в следващата арт среща на Интернет списанието в България и Германия.

Наградите ще бъдат обявени на сайта “Public Republic” на рождения ден на списанието на 21 октомври 2008 г.

Регламент:

Условия за участие: В конкурса може да участва ВСЕКИ, като избере САМО ЕДНА от категориите – поезия или проза. Задължително условие е творбата да НЕ Е ПУБЛИКУВАНА досега в печатно или интернет издание.

Срок: От 15 септември до 15 октомври 2008 г.

Обявяване на наградите: 21 октомври 2008 г.

Изисквания към участниците:

1. Регистрация на сайта “Public Republic”.

2. Изпращане един E-mail до редакцията (info@public-republic.com), в който да се съдържа Вашето потребителско име и три прикачени файла. В полето “Относно”/ Subjekt да бъде записано „За конкурса”.

3. В първия прикачен файл се съдържа текстът (като doc) – поезия или проза, с който участвате в конкурса.

В категория “Поезия” участват само стихотворения.

В категория “Проза” участват само разкази с обем до 900 думи.

Върху самите текстове да няма никакви лични отличителни знаци (име, потребителско име, автограф, лого и т.н.).

3. Във втори прикачен файл (като doc) - попълване на следните данни:

Име и фамилия:
Потребителско име:
Телефони за контакт:
E-mail:
Адрес:
Дата, месец и година на раждане:

Кратка автобиография: (на кирилица, един ред описание не се счита за автобиография; за улеснение може да ползвате европейския стандарт за автобиография):

3. В трети прикачен файл - собствена снимка (по възможност портретна като jpg):

4. Литературният конкурс на тема „Модерни времена” на мултимедийното списание Public Republic е конкурс за авторски творби.

Можете да участвате в него само с текстове, на които Вие самите сте автор.

Изпращането на чужди произведения за конкурса е недопустимо и е свързано юридическа отговорност.

Участието Ви в конкурса се счита за съгласие с това условие.

Официално съобщение на Public Republic

Опасно! Фламенко чил – огнен микс!

2008-09-08T11:02:00.003+03:00

Пищните поли, ярките цветове, огнените ритми отприщиха една световна мания. Фламенко манията. Хиляди хора по цял свят се записват на екскурзии до родината на танца – Андалусия, само за да се посветят в тайнството му. Създадена от бедните, тази страстна магия се появява в началото на 18 век. Често е била изпълнявана от цигани. Днес фламенкото е част от културното наследство на Андалусия. Типично за тази музика е основно ритъмът и после гласът на певеца, който се издига, високо и драматично като “ … вик, страст, молитва към Господа … “.

Модерните тенденции не отрекоха това древно изкуство, а го превърнаха в култ. Обединиха свободата на технопартита от Ибиса със старата испанска традиция и се появи новата лудост –фламенко чил аут. След като българи с вкус към авантюрите редовно посрещаха изгрева на подвижни сцени в морето, миналата година феноменалните партитата на Малага се преместиха в България. Вече няма спор фламенко манията обзе и Балканите. Доказа го “Чамбао” – групата, която уважаващ себе си меломан има в колекцията си с дискове. И съвсем естествено присъствието на една испанка от Андалусия, която носи в кръвта

си фламенко звученето.

Мария Дел Мар Родригес е сравнително кратко име за испанка, нали? Тя е позната в България с красивия, тъжен във високите регистри глас, от „фламенко чил аут” формацията – Чамбао /което на испански означава сламен покрив – бел.ред./. Босоногата дива наложи и нова фламенко мода. Цветни дрехи, плетени шапки, поли с екзотични мотиви и красиви рокли. Стил, който вече се превърна в запазена марка на Ла Мари, а подобно на нея и на млади жени със смела индивидуалност.

Жени, които експериментират без задръжки и обичат живота.

Звездата на Чамбао – вокали и композитор – Мария Дел Мар Родригес или Ла Мари даде специално интервю.

С нея говорихме за екзотиката на Малага, традицията, корените на фламенкото, както и за музикалния диалог, който светът води активно днес.

Мария дел Мар Родригес:

Изкуството е в музиката и храната

Идвате от Андалусия - родина на фламенкото. Разкажете ни повече за тази автентична култура, популярна по света с танцьорите, певците и музикантите? Какво казва историята?

Да, така е. Андалусия е люлка на изкуствата въобще. Ако започнем с музиката на фламенко изпълнителите, първо трябва да посочим традиционните певци, като Камарон, Лола Флорес, Триана, след това ще продължим със съвременните групи, като Чамбао и Нина Пастори. Не трябва да забравяме Пако де Лусия и Тотито – ето списъкът стана дълъг. Следва танцът – там са имената на Антонио Гадес и Сара Барас. В изобразителното изкуство – Пикасо. Може ли да включа и храната – тя също е изкуство, нали? Средиземноморската кухня е най-здравословната и разнообразна храна в света. Като говорим за изкуството на Андалусия – то отразява всичко, което споменах и е смесица от културата, климата, географията и разбира се, хората.

А Малага – мястото, където вие сте родена. Каква е културата, хората?

Нося Малага в кръвта си. Това е начинът ми да съществувам и да се изразявам. С това усещане са пропити и всичките ми сетива.

Най-важният момент в кариерата на Чамбао, който ви направи толкова популярна група в света?

Вярвам, че последният албум – «Pokito a Poko” бележи най-хубавото време за Чамбао. След като преминахме през сформиране на групата, подписване на договори, дискография, днес сме едно голямо семейство и чудесен екип. Заедно сме не само, заради забележителната музика, която правим, а защото всеки влага емоция, надежда и въображение в песните, режисурата, представянето ни …Световното ниво, за което говорим, изисква изключително много работа, за да се случи.

С кои Ди Джеи бихте работили в близко бъдеще?

Не мога да посоча много имена. Но има един Ди Джей от Канарските острови – Реал Ел Канарио, който живее в Амстердам. Много е известен, миксира и пуска страхотна музика.

Чамбао – от плажовете на Малага до световната сцена

В музиката на Чамбао се оглежда цялата красота на Андалусия – свят на смугли красавици с пламтящи погледи, неделна корида, изпънати тела на танцьорите на фламенко. Малага е типичен андалуски град. Там са се преплели културите на много древни цивилизации, преминали през района, като особено силно се усеща арабското наследство. Днес Малага е слънчев морски град с многобройни пясъчни плажове. От това вълшебно място пристигна в България групата на Ла Мари – Чамбао. Както стръмните склонове на Сиера Невада, така и протяжността на красивите плажове, драматичността на коридата и арабските мотиви, тъжните напеви, типични за фламенко звученето са смесени с електроника, която само добавя чувството за съвременност и универсалност.

Чамбао започва да съществува преди пет години, по време на традиционния за Андалусия празник – „Нощта на Сан Хуан”, когато се посреща лятото и местните хора изработват сламени чадъри, покриви и конструкции от различни материали, за да се предпазят от приближаващото слънце и летните горещини.

Хенрик Таккенберг – роден в Дания, живял в Колумбия, специализирал филмово композиране в Лондон, чува групата да свири на плажа в Малага и предлага на Еди, Дани и Ла Мари – членовете на Чамбао през 2001 - да вложат електронни елементи към традиционното фламенко звучене. Резултатът е включването на Чамбао в двойната компилация – “Flamenco Chill” през 2002. Албумът е продуциран от “Сони” и дискът е с платинен статус. Реализира чудовищни продажби в девет страни, включително Великобритания и САЩ. Чамбао участва в компилацията с 6 самостоятелни пиеси и 2 ремикса.

Благодарение на “Flamenco Chill” групата става нарицателно за стила “фламенко чил”. Е, нормално е, след като те успяват да сближат два толкова различни по същността си, произхода и времето на поява, музикални стила – фламенко и чилаут. “Чамбао” създават една прекрасна цялост, която съдържа в себе си автентичното за Андалусия фламенко пеене и свирене, с модерното за Ибиса електронно звучене.

През 2003 година излиза вторият им албум – “Endorfinas en la Mente”, който донася на групата световна известност. Последният им албум, от 2005 „Pokito a Poko” реализира продажби от над 50 000 копия само в Испания. А Чамбао фламенко чил компилациите влизат в повечето световни диджейски партита.

Aвтори: Милена Димитрова, Татяна Тасева

Пясъчен замък

2008-09-04T10:39:00.000+03:00

Български разказ сред най-добрите истории на 21-и век - Интервю с писателката Здравка Евтимова

2008-08-31T20:04:00.010+03:00

Преди четири години американски познавачи на световната литература започват да търсят най-добрите истории на 21-и век. Попадат на разказа “Кръв от къртица” на Здравка Евтимова и веднага го харесват. Антологията трябва да излезе в началото на следващата година. Авторката има над 90 разказа, голяма част от тях, публикувани в британски и американски списания за литература. Става известна с четирите си романа, които са многократно награждавани. В момента работи към българската делегация на НАТО в Брюксел.

Разказът ви “Кръв от къртица” е избран за антология с най-добрите истории на 21-и век в Америка. Означава ли това, че сте по-известна зад океана, отколкото в България?

Здравка Евтимова: Радвам се, че разказът е избран за антологията “New Sudden Fiction”, която е издадена от нюйоркското издателство “W.W. Norton” излезе през януари 2007 г. с редактор професор Робърт Шапард. Издателството е основано през 1923 г. и е специализирано в издаване на университетски учебници и литературни антологии. Осъзнавам, че е необходимо непрекъснато да поддържам огъня с достойни публикации в литературните университетски списания. Очакванията на редакторите са високи, всеки следващ текст се гледа под лупа. Стремя да подобрявам преводите си, непрекъснато ровя по речници, усилено работя с редакторите. Не мисля за известност нито в България, нито където и да било. Според мен това губи ценно време. Радва ме както ласкавата, така и хулещата реакция – това показва, че текстовете са раздвижили някого.

Не се ли подценяват жените писателки, защото в този занаят сякаш неписаното правило е, че мъжете са номер 1? Имате ли някакъв такъв спомен или случка?

Здравка Евтимова: Убедена съм, че в писателския занаят вече никой никого не може да подценява, особено в днешния свят на открити пространства. Текстът остава – ако някой реши да подцени силен текст, толкова по-зле за този някой. Това ще бъде проява на липса на професионализъм, или нека го кажем честно и открито - на некадърност, а това означава, че рано или късно този някой ще си загуби работата като редактор. Щастлива съм, че живеем във време, където можем чрез текстовете си да правим невъзможно за когото и да било да ни подценява и унижава. Под писателското небе е широко – можем да търсим поле за изява както у нас, така и навсякъде по света. Мисля, че когато даден текст е силен, няма никакво значение дали той е създаден от мъж, или от жена. Ето и една случка: в списание „Fairfield Review” щата Кънектикът, САЩ, в пролетния брой за 2006 г. беше написано, че наградата за проза на редакционната колегия се дава на Здравка Евтимова за неговия разказ “Wild Brandy” („Люта ракия”).Редакторите бяха са решили, че съм мъж. По-късно отстраниха тази грешка, когато им изпратих биографията си, но в електронния вариант на списанието грешката още може да се види.

Отказахте ли се от писането? Какво ви отведе в Брюксел? Как се озовахте там?

Здравка Евтимова: В никакъв случай не съм се отказала от писането. Напротив! Явих се на конкурс, за да заема място в българската делегация към НАТО в условията на силна конкуренция. Обстоятелството, че съм в сърцето на Европа, е високо предизвикателство за мен и писането. Работата ми ме изморява до изтощение, но неделята е ден за мен. И нощта често е ден за мен.

Живеете в може би най-европейския град от гледна точка на институции – Брюксел. Какво означава България в Европейския съюз?

Здравка Евтимова: Убедена съм, че влизането на България в Европейския съюз ще доведе до по-добри дни за нас, българите, но в никакъв случай по-лесни дни. Свободата ни е по-голяма, възможностите да планираме дните си, да вземаме по-крупни решения ще нарастват. Пътуваме свободно, не чакаме да ни проверяват по границите, да питат колко евро носим със себе си. Имаме възможност за избор, което е прекрасно. Нито за миг обаче не помислям, че ни е леко. За мен отново ключовата дума е качественият продукт, който трябва да успеем да създадем с цената на усилен труд. Поне за себе си съм убедена, че е така.

Какво ви липсва от България?

Здравка Евтимова: България ми липсва денонощно. Тя е в сънищата ми, под клепачите ми, когато затворя очи, уморена от работа. Оттук виждам цветовете на България още по-ярки, а приятелите си – още по-обичани. Без България, без аромата, дълбочината, цвета на българските думи, не мога да пиша. Опитвам да пиша направо на английски, но радостта изчезва. България с бедите й, с трудностите по пътя й, е най-чистият извор за мене.

Как се появи разказът „Кръв от къртица”?

Здравка Евтимова: Дядо ми Здравко, лека му пръст, чието име нося, живееше с баба Трайка в село Друган, недалеч от Радомир. Баба ми се разболя зле и една съседка й каза, че кръв от къртица можела да я излекува. В село Друган, точно в нашата градина, има повече къртици и камъни, отколкото земя. Но аз обичам това място. Всеки камък от него ми е много скъп. Дядо Здравко месеци наред прави капани, но не можа да хване къртица. Накрая си купи пушка, цели нощи дебнеше къртичините без никакъв успех. Баба ми го очакваше всеки ден да й донесе магическото лекарство и той накрая й даде две три капки кръв от пиле. Известно време баба се почувства по-добре. Когато тя си отиде, дядо мислеше, че е виновен и не можеше да си прости. „Изтървах я – казваше той. – Изтървах най-добрата жена.”

Беше си внушил, че една голяма нощна пеперуда е баба ми Трайка – вечер и слагаше мед в една капачка от буркан.

Aвтор: Татяна Тасева

Връзки:

Разказът "Кръв от картица"

Уикипедия за Здравка Евтимова

Здравка Евтимова в Литернет

Eмилиян Станев между лова и Бога

2008-08-23T10:24:00.000+03:00

Кадър от филма "Крадецът на праскови"

“Шест и половина...Седем и половина....Осем и половина...Девет и половина...Има доста време”, са последните думи на Емилиян Станев.

Наистина стрелките на часовника, който е носил онзи четвъртък, завинаги ще показват 9.30 сутринта.

На пишещата машина “Ремингтон” останал и последния недовършен лист хартия от дневника му.

Стаята изглежда така, сякаш писателят е излязъл да се разходи за малко из стръмните улици на Търново и всеки момент ще се върне, за да довърши поредната си история.

Музеят на Емилиян Станев в родния му град Велико Търново е без стъклени похлупаци и досадно опънати въжета. Всеки може да разлисти бележника със записки от романа “Легенда за Сибин, преславския княз”. Да се убеди с очите си, че Радичков е бил много прав като казва, че почеркът на Емилиян Станев прилича на “поломена от смърч гора”. Правила го е и ирландската писателка Айрис Мърдок, когато посещава дома на големия и световно признат български автор.

Запазени са дори и малко старомодните очила на Емилиян Станев и естествено, богатата му колекция от ловни оръжия.Ако сте достатъчно любопитни можете да видите откъси и от филми по негови произведения - “Крадецът на праскови”, “Иван Кондарев”…Всички детайли говорят за режисьорски вкус. И наистина, музеят на големия български разказвач е създаден от друг голям ум – Въло Радев. Калдъръмената уличка към къщата можете да изкачите и у дома. За първи път в България виртуалната разходка е възможна чрез интернет сайта.

Може би тези модерни технологии биха се сторили стряскащи за писателя, който обича простите неща в живота. Есенните гори, лова, животните са неговата голяма и истинска страст. Писането също. Заради стремежа си да стане писател напуска последователно Художествената академия, после и специалността финанси. Накрая и топлата си чиновническа работа. В литературата обаче нещата му се удават без особени напъни. Както се знае Емилиян Станев бил толкова откровен, че по този повод казва:”Съжалявам, все са ме хвалили”. Директните и точни заключения не създават големи неприятности на писателя с комунистическата власт. Понеже е световнопризнат, му позволяват волността да казва каквото мисли и той не спестява критиките си.

Веднъж ходил на лов с Тодор Живков и обсъждали Македония – болезнен за Емилиян Станев въпрос. Живков му казал, че България няма териториални претенции към страната. Това явно вбесило писателя, който му отговорил, че съдбата на държавата не се решава от един човек, а от Велико Народно събрание. Тази дързост кара властите да предупредят жената на писателя - Надежда Станева “да го озаптява”.

А Емилиян Станев никога повече не е поканен в ловната дружинка на бившия Първи.
Като депутат в Народното събрание писателят гласува на два пъти против закони на Партията.

В първия случай срещу проект на Пантелей Зарев за двойната форма на екането и акането. Зарев е искал да разреши да се пише мляко и млеко например. Възмутен от безумието Емилиян Станев влага доста сили и спира проекта.

Вторият случай е срещу желанието да се дават безотчетно пари за книги – независимо дали са добри или не. Това явно го е възмутило доста, защото изказването му стряска заспалите по банките депутати.

Емилиян Станев смята, че Съюзът на писателите е излишно сдружение, защото в него членуват повече автори отколкото действително има.

В условията на комунистическа пропаганда не се притеснява да каже, че вярва в Бог. Според него православието е ретроградна религия, а католицизмът покровителства културата.

Трудно е да се повярва, колко истини е изричал писателят във времена на смразяваща цензура. В повечето случаи отдават тези мисли на своенравния му характер и го наричат виртуоз на ловните разкази.

И той е, но преди всичко е философ. В третия том на колекцията са включени два разказа, които го доказват – “Вълчи нощи” и “Смъртта на една птица”. Емилиян Станев ги харесва най-много, защото обяснявали ловната му страст. Неговото схващане, че смъртта е ново начало и осмисляне на живота. “Моят анимализъм е търсене на световния разум в природата и живите същества”- казва той.

Всички ловни разкази са писани от лични преживявания, докато работи в Ловното стопанство “Буковец” в еленския Балкан. Там среща един доста колоритен тип – кап. Негро - страхотен авантюрист, пълен с истории. Той е плавал под английски флаг с Джек Лондон.

Изобщо Емилиян Станев е заобиколен само от изключителни личности. Най-добрият му приятел е Йордан Радичков. Близък е с Димитър Талев и Димитър Димов.

Животът го е научил на много истини. “Ти струваш толкова, колкото истини можеш да понесеш”, казва Емилиян Станев.

Емилиян Станев за живота и държавата

“България е страна на ветровете от север и запад. Те издухват всичко нейно самобитно.Нито едно съсловие не е завършило историческия си път….Всеки е заличавал писаното от предидущия”

“Всяка власт се оказва най-измамлив фалшификат на свободата, дори когато се е в името на Бога. Изкуството се превръща в отрова”

“Не мога да чета хладнокръвно защитниците на православието и се удивлявам на слепотата и глупостта им!”

“Колко проста е идеята за Бога! Съвсем проста.Очевидно тя е възникнала от нуждата на човека да си представи света единен, опростен чрез силата и волята на една висша сила. От същата нужда се е създала и държавата.”

“Природата е наказала човека като му е дала способността да има спомени”

“Към всичко подхождай с любов: към цветето, към дървото, към птицата и човека, дори когато той не заслужава такова чувство. Иначе няма да разбираш т.е. да прощаваш”

“Истината ли? Запазете я за себе си, щом я знаете, на мен оставете илюзията”.

“Искам да живея до трихилядната година, за да се смея”

Автор: Татяна Тасева

Велосипед и сладолед за оркестър

2008-08-20T12:52:00.006+03:00

Вятър в косите

От вратата на дома ми до западния край на континента се простира равната земя, а в края й сивее Северно море. Ако не бяха фабричните комини на металургичните заводи, после Байер, по-нататък няколкото спретнати холандски градчета с камбанарии на площадите си, с тухлени фасади и накрая притиснатите стройни градски къщи на Амстердам, погледът ми вероятно би се реел чак до мачтите на корабите. Когато седнеш насред полето и се загледаш в ниско прелитащите диви патици, не е никак трудно да си представиш Земята като тепсия. И по тази тепсия се въртят колелата на моя велосипед, а въздухът носи експлозиите на лудо цъфтящата природа. Мушички се блъскат в лицето ми, пърхат в ноздрите ми. И вятър в косите.

Италия във фунийка

За сладолед от сладкарничката на старата италианка с белите коси, вдигнати на малко кокче, облечена в черна пола и бяла колосана престилчица - един филмов образ. При нея е доста скъпо, но интериорът на сладкарницата й и артистичността, с която пълни фунийките с огромни топки сладолед, си струват няколкото монети за спектакъла. Плачещи деца получават безплатен сладолед. А тя никога не се усмихва, погледът й е някак средиземноморски дълбок и мрачен. На масичката в ъгъла пуши мъжът й. Тя все му мърмори да донесе вафли, салфетките свършиха, плати ли сметката, защо се бавят с амаретините, колко е часът... Мърмори си тя тихо на немски под носа без да вдига поглед от кофите със сладолед, а той отговаря на някакъв странен италиански диалект с ярко жестикулиране и върти очи с досада. С цялата си непукистка стойка сякаш казва: нали искаше сладкарница, ей ти я, оправяй се сама и ме остави на мира да си пуша. Салфетките ще донесе Масимо довечера. С амаретините не ме занимавай, не ми е работа. Три и половина стана вече. И се зачита във вестника с прокритито задоволство от несвършващата опашка за сладолед. Омръзне ли му четенето, става, раздава на хленчещите хлапета от опашката по някоя бисквита и се оглежда побдоносно с типичната италианска преувеличеност на емоциите. Виждате ли колко работа върша тук, добре, че съм аз.

Суинг на велосипед

Със сладолед в ръка няколко минути с огряно от слънцето лице на брега на Рейн, по който бавно се носят шлеповете с чакъл, пясък, метал, ламарини, смачкани автомобили, греди, контейнери с ръжделиви стени... В далечината звучи балканският суинг на цигански оркестър. В конски вагон, подобен на салон, пътувах аз от София за Лом. Кларинетът пищи игриво и закачливо в невероятни импровизации. От време на време проблясват златни зъби в щедра усмивка, а издокараните баби от близкия старчески дом, тръгнали да поразтъпчат немощните си глезени, се спират и с треперещи ръце бавно ровят в портмонетата. В разкривените си артритни пръсти стисват монета, после се навеждат грациозно, все едно че правят реверанс, и внимателно я поставят в кадифената червена вътрешност на калъфа на кларинета. Циганите се ухилват отново, покланят се и надуват още по-ентусиазирано свирките. Бабите се се оттеглят с бастуните си с танцовата стъпка на старостта нагоре по реката. Този цигански Рейн!

А аз се мятам на велосипеда към дома по ръба на тепсията.

Фото: Anna Bialkowska

Текст: Петя Хайнрих

Една псувня е за предпочитане, пишат лириците

2008-08-18T10:27:00.004+03:00

Снимка: mirosim, Поетите и плюша

Поетите изобщо не са ангели и с удоволствие влизат в ръкопашни схватки. Така е било от край време.

Както се казва, холивудското кино е скапало и тази истина.Там винаги има неразбран гений, който се спасява като трака на раздрънкана пишеща машина в олющената си хотелска стая.

Нищо подобно. Поетите обичат лукса, стария коняк и черешовите цигарета. Мястото на един поет е кафенето, ресторанта, а вечерно време казиното. Поне така е било с повечето майстори на перото в България в началото на 20-ти век, пък и доста след това. Ако трябва да бъдем честни, така е и днес.

Големите поети като Кирил Христов, Людмил Стоянов, Христо Ясенов, Асен Разцветников, фатално красивата Елисавета Багряна и много други са имали едно особено любимо място – сладкарницата на “Цар Освободител” на ъгъла с “Раковски”. Именно там са им хрумвали и брилянтните стихове, докато потъват в тъмночервения плюш на сепаретата.

Още едно клише трябва да бъде разбито. Поетът не е задължително пъпчив срамежливец с очила, който се изчервява още преди да го заговорите. Повечето са по-скоро експлозивни натури, които с охота се впускат във всеки варгал. Имат цветист език и не си поплюват с обидите. Например съвременници на Пенчо Славейков разказват, че макар и парализиран често е замахвал с бастуна си в разгорещени спорове. Знае се също, че не понасял Вазов и го е наричал “просяк” и “магаре”. Може би тази невъздържаност и откровеност са накарали най-красивата жена в София тогава - Мара Белчева - да се влюби в него.

Обожателки е имал и Кирил Христов – авторът на “Жени и вино! Вино и жени!”. Макар че според него “жената със съвсем редки изключения е или курва, или сводница – у нас полукултурната българка е и двете наедно”. Тези ласкателства той изказва за дъщеря си. Всъщност Кирил Христов е всепризнатият хулиган в българската литература. Клюките разказват, че скачал на бой при всеки удобен случай. Мразел Яворов, когото нарича очебийно некадърен, но въпреки експлозивните характери и на двамата няма доказателства, че се е стигало до юмручна саморазправа. В дневника си пише, че една псувня винаги е за предпочитане.

Побоищата по кръчмите били любимо развлечение на поетите, с които е осъмвал и лиричния Димчо Дебелянов. За това свидетелства Константин Константинов: “ обичаха да се повеселят, да побуйстват, да се спречкат с някой груб келер, след което ходеха с превързани глави /както е редно за всички бохеми/”. Поетите обичат да харчат или по-точно да прахосват парите си за алкохол. Това обяснява и Константин Константинов: “ Димчо Дебелянов никога не остана без работа и изкарваше за едно добро съществувание. Но той беше с широка ръка”. Когато имал пари винаги го съобщавал на висок глас и след няколко часа вече нямал пукнат лев.

Интересен е примерът на Иван Пейчев, малко познат автор, който ще откриете отново в първия том на колекцията “150 шедьовъра” днес. Той умишлено не публикувал. Бил доста безцеремонен и избухлив. Живеел нарочно при приятели или под наем с цялото си семейство - недопустимо за социалистическия морал. Негов патент са нощните събирания на гробища, където поетите пият евтино вино и рецитират.

И все пак, след толкова изтощителни купони остава време и за поезия. И за много любовни авантюри.

Татяна Тасева

Blog Action Day 2008 Poverty

2008-08-15T09:25:00.001+03:00

Blog Action Day 2008 Poverty from Blog Action Day on Vimeo.

Футболните страсти на Радичков

2008-08-13T10:43:00.008+03:00

Един от най-добрите български писатели бил фен на играта

Футболът не прощава никому. Големите интелектуалци също са покорени от магията на играта. Паулу Коелю не пропуска мач на бразилския национален отбор. Хемингуей бил тежък фен. Един от най-нежните и изящни български писатели Йордан Радичков също се е увличал по футбола и бил привърженик на “Славия”. Както може да се очаква, той не е крещял до изнемога на стадионите. Не е правил и клоунските изпълнения на Тодор Живков - да облича фланелката на отбора за общи снимки.

“Не съм го виждал на официалните трибуни. Сигурно е бил по-тих, искал е да остане незабележим и не така показен, но знам, че е обичал много отбора”, убеден е един от дойаените на “Славия” Стефан Гецов.

“Може и да е идвал на мачове. Нашата публика обаче не крещеше и не псуваше по стадионите. Дори казваха, че идва на мач като в театъра. Всичко беше много възпитано”, спомня си звездата на “Славия” Александър Шаламанов.

Любовта на Радичков към футбола е по-скоро рицарска и философска. Той неведнъж е казвал, че играта го е научила как да приема достойно пораженията.

“Във футбола, както и в човешките отношения, всеки има право на глас и флаг...”, пише през 80-те години писателят. Тези мисли, породени от футболната игра, по-късно разширява в обръщението си към Папа Йоан Павел II при историческото му посещение у нас: “Ние, малките народи, сме като малките деца – радваме се на всеки знак на внимание от страна на големите....Вярваме, че всеки народ, голям или малък има право на глас и флаг”. Както става ясно, за Йордан Радичков футболът е нещо повече от игра. Това е начин да видиш света на големите и малките, на победата и разочарованието. Той е фен на поуките от терена. Предпочита борбата “без лакти”, затова откровенията си за футбола пише преди навлизането на големите пари и нечистите сделки в българското първенство.

“Футболът не беше моментно увлечение за баща ми. До последно се интересуваше какво се случва. Спомням си, че като гледаше мачове, ставаше много емоционален. Особено на националния отбор. Толкова се вълнуваше, че дори пребледняваше. Не пропускаше Европейско, Световно.

А любовта му към “Славия” ми се струва, че идваше от Павел Вежинов и Вородот. Вежинов беше славист, шеф на федерацията по бокс и той го запали. Заедно са ходили по мачове. Баща ми не беше от онези фенове, които не пропускат мач и викат по стадионите. Като дете съм ходил повече на стадиона с Вородот”, разказва Димитър Радичков - син на големия български писател.

И все пак в стар футболен албум с пожълтели страници, издаден преди 20 години, намираме впечатляващо обяснение в любов към играта и отбора на Радичков. Сега думите на писателя звучат като рицарско завещание .

“ Моята слабост към “Славия” е още от юношеските и младежки години. Харесваше ми, че отборът е облечен в бяло. Харесваше ми особената мекота и интелигентност в играта с топка. Мисля, че отборът на “Славия” взе много от красотата на европейския футбол и на първо място тури рицарството в играта. Радвам се, че и досега, макар и не така често си спомня за рицарството в двубоя.

Харесва ми моят отбор, защото може да е на второ и на трето място, може да е съвсем на опашката и дори да има опасност да отпадне от групата и да иде на резервната скамейка, но въпреки всичко той държи нащрек своите противници...

Така е било и вярвам, че така ще бъде и в бъдеще. А дали сме на първото, или на последното място в таблицата, за мен не е от особено значение. Както казва апостол Павел – като тичат по игрището, всички тичат! Аз също мислено тичам с играчите, помагам им в тяхното тичане, а и те ми помагат. Обичам “Славия”, защото ме учи да губя и, като губя да не изпадам в униние”.

Тази изповед на Йордан Радичков е малко позната дори и на най-запалените слависти. Тук обаче не става дума само за един отбор, а за така модерното днес послание за “феър плей” или по-просто казано “честна игра”. Във времената, когато футболът е само трансфери и пари, тези думи връщат към безвъзвратно отминалата романтика. Може да я опише само голям и чувствителен човек и писател. Макар че ортодоксалните фенове, които поливат страстите на терена с тонове бира и псувни, едва ли биха оценили красотата на словото.

Както в разказите си, така и в пристрастията си, Йордан Радичков изненадва. Той не се втурва след тълпата на големите клубове, а остава верен на един малък отбор. Сигурно също като приятеля си Павел Вежинов е смятал, че около всепобеждаващите винаги има много “авантаджии”.

“Обичам този футболен отбор, защото не е лидер, не е голямо дете, няма особено голям късмет и умее да излиза гордо от всяко поражение. Футболът ме научи на много неща в живота.”, цитира думите на Радичков в специализираното си спортно изследване Камен Огнянов. Въпреки че живее с играта и много се радва на българския успех на Световното първенство преди повече от 10 години, Йордан Радичков остава чужд на безсмислената истерия.

“Ние до такава степен свикнахме с това: “Българи – юнаци”, че щом чуем думата футбол веднага започваме да скандираме и да настояваме, че “Господ бил българин”. Какво да правят горките ни съседи като си нямат такива роднини!...”

i Връзки към материали за Радичков

Имах все тройки по български - последното интервю на Радичков

Бибилиотека “Българска литератира”

Автор: Татяна Тасева

Mалки експресионистични разходки в Сиди Бу Саид

2008-08-11T09:28:00.001+03:00

Августовска жега е полегнала върху синьо-белия град Сиди Бу Саид, една от тези сухи жеги, които изострят цветовете до болезнена яркост. И то грее, средиземноморското убежище на авантюристи и художници. По стръмните му, вити улички сутринно се стича сапунената вода на прясно измитите вътрешни дворове. В Тунис сме, в подножието на древния Картаген, чиито руини се издигат от прахта като мидени черупки и гигантски фосилни останки. Ние сме туристи, най-обикновени досадници по джапанки и въоръжени с фотоапарати, изпотени и задъхани от африканския сутрешен задух.

Екскурзоводът ни - загорял от слънцето дребен мъж на средна възраст, е доцент по история и култура в местния университет, който изкарва по някой и друг динар от туристите през ваканцията. Тук е така, ние живеем от туризма, казва той между другото, между две изречения от заучения, многократно рецитиран, стандартен текст, звучащ на разнообразни езици наоколо. Отляво на руски, отдясно на италиански, тук и там си подвикват немски деца и се гонят между многобройните сергии, изникнали от двете страни на централната улица. И този омайващ аромат на жасмин, толкова всепроникващ, задушаващ като тясна риза. Него си нося дни наред в косите, дори бризът не го отвя. Дочувам, че местни хора с астма са принудени да продават къщите си и да бягат от тежкия цветен аромат. Само след около четвърт час и аз съм омаяна. В устата ми горчи, а оближа ли изсъхнали си устни - загорчава още повече. И всичко се люлее, сякаш Сиди Бу Саид е кораб. Под къщите се плиска морето, Африка е плаващ континент, мисля си. И в реда на тези експресионистични мисли бавно изкачвам стръмните сокаците. Там, където е сянка, тя е по-тъмна от умерено-европейската сянката, която познавам. Там, където слънцето се блъска във варосаните стени - искри въздухът запален.

Мястото е неразривно свързано още от 1207 с историята на учението на софистите - ислямските мистици. Тогава признатият мистик Абу Саид Кхалафа бен Яхия се заселва по тези места и става кръстник на религиозното поселище. По-късно, през 16-ти век, преселници от Андалусия откриват това магическо място и построяват ново селище в андалуски стил - с бели дувари, цветни дворове и отворено към морето. Този стил доминира облика му и до днес.

Улица с туристи в Сиди Бу Саид, 2008

През април 1914 тримата приятели Аугуст Маке, Пол Клее и Луис Милиет предприемат двуседмично пътуване, което остава в историята на изкуството като пътуването на експресионистите из Тунис. Загърбвайки политически изнервената Европа, няколко месеца преди началото на Първата световна война, експресионистите се отправят в търсенето на нови форми и цветове. Още от пристанището в Туниския залив ги завладява магията на юга - ярките цветове, кубичните форми, арабския орнаментализъм. Тук, в Сади Бу Саид, точно от централната улица пред кафенето сред шумотевицата а пазарлъците, Аугуст Маке рисува картината “Поглед към една джамия”, която се превръща в емблематично произведение на това пътуване. Завладян от творческа лудост, Маке създава за краткото време над 100 скици и 37 акварела.

Пол Клее пък споделя: “Кръстосването на два стила създава друг, нов стил - Европа и Ориента“. В Сиди Бу Саид той преживява творческа метаморфоза. Под лилавите залези, тюркоазените порти, кепенци и черчевета, изумрудения залив и ослепителната белота на варосаните стени Пол Клее се събужда експресионионист. В дневника си той пише: “Цветът ме завладя. Не ми е нужно да го търся. Завинаги ме завладя, сигурен съм. Това е смисълът на един щастлив миг - единството между мен и цвета. Аз сум художник.“

Изглед към една джамия, акварел, 1914, Аугуст Маке

И до днес изгледът към джамията е отворен и незастроен. Като препарирани са пейзажите. Малко се е променило тук от времето на експресионистите. Може би само туристите са в повечко. И стоката на търговците - плюшени камили, футболни трика с имената на световни спортни величия, злато и сребро, истинско и менте, всичко за едно евро на няколко европейски езика. По стръмните каменни стъпала към прочутото кафене “Натес” се катерят дами по къси панталони, а отдолу с кривите си бели зъби сластно им се усмихват потните търговци. Всичко за едно евро. Нашият екскурзовод вкарва два пръста в устата си и мощно подсвирква, размахвайки другата си ръка с ветрилообразната табела с номера на групата ни. Време е да се тръгва, автобусите вече къркорят нервно на паркинга, жегата лъсва по темето и аз си мисля дали някой скоро не би открил тук кръстоската на европейския пост-модернизъм с арабската шумотевица и екзалтирания уличен бийт между дрънкулки, палмови рогозки и една уморена леля, която мие двора си с жасминова вода.

Как се стига до Сиди Бу Саид?

От Тунис-град се отправяте в посока Картаген. Само на няколко километра от руините на древния град се простира върху хълм живописното градче Сиди Бу Саид. Може да си спазарите такси, като винаги можете да свалите цената поне на половината. Таксито би ви чакало цял ден само за няколко евро в повече. Разплащането в евро или долари е забранено в Тунис със закон, но се практикува масово. Пътищата с в отлично състояние. Присъствието на униформена и цивилна охрана се усеща навсякъде. Тунисците са любезни домакини, но ако сте сама жена може да почувствате явното пренебрежително отношение към жените. Търговците са абсолютна напаст, но къде ли по света не са. Ако вземете в ръка стока, тя се смята за продадена. Президентът резидира в белостенен дворец в подножието на Катраген, ограден с високи дувари, охранявани от въоръжени до зъби стрелци. Моля, не снимайте руините, така че да хванете и президентските имения. Това може да ви донесе сериозни неприятности. Иначе Тунис обича туристите си.

Филм за Картаген:

Engineering an empire - Carthage Part 1

Engeneering an empire - Carthage Part 2

Engeneering an empire - Garthage Part 3

Музикални интерпетации, вдъхновени от Тунис:

Ben Webster & Ronnie Scott - Night In Tunisia (1964)

Jazz Songs Mix-Jungle Boogie, Wind Machine, Night In Tunisi

Традицинонен туниски малуф:

Andalusian Tunisia & Maluf by Sonia Mbarek

Автор: Петя Хайнрих

Тънката любовна линия - Багряна и Дора Габе

2008-08-10T23:30:00.005+03:00

“Знаеш ли колко е тъжно да бъдеш хубавица. Около теб се тълпят мъже и те зяпат. Лепят се за тебе! А кой от тях заслужава внимание, кой истински те харесва?” – търси отговора Дора Габе преди смъртта си. Спомените й обаче не преувеличават въздействието, което са имали двете с Багряна върху българските поети. В Дора Габе е бил влюбен самият Яворов. Дори се твърди, че тя, а не Лора е голямата му любов.

По Багряна са си загубили ума почти всички почитатели на женските хубости. Най-безнадеждно бил увлечен Йордан Йовков. Фатални и безкрайно различни. Такива са примите на българската поезия. И двете обаче омагьосани от един човек - Боян Пенев – ерудит, писател, поет, музикант, всепризнат любовник – противоречива личност, която ги свързва в тънка любовна линия. “Защо всички жени, в които съм наклонен да се влюбя, си приличат. Те всички са бледни, мълчаливи… Тъжни мадони…”, описва ги Пенев в свои признания и бърка. Те са двете крайности. “Багряна е много бавна, аз пък много бърза. Затова сме имали доста спречквания на тази основа. И въпреки това. Обаче тя е много кротка и с много тих характер” – пише в спомените си Дора Габе. И други познати казват, че била по-скоро мълчалива, докато добруджанката е огнена. Прави шумни партита, около нея винаги ври и кипи. Неслучайно Багряна й посвещава стихотворението – “Нестинарка”.

Какво е привличало тези невероятни жени към един и същи мъж? Една от многобройните му любовници го описва по-скоро грозноват, но с невероятен глас, който можел да накара всяка жена да бъде негова. Бил странен, различен. Случвало се по десет дни да не отронва нито дума, защото страдал от модерната тогава болест - меланхолия. И въпреки това…

Дора Габе му прощава хиляди изневери, но накрая решава, че никога няма да са щастливи заедно. Въпреки че живеят разделени “старите му пантофи бяха у нас”, разказва тя. Багряна прави нещо невъзможно за онова времето, когато жената е трябвало само да бродира и да чака мъжа си. Получава, макар и мъчително, развод със съпруга си – царски офицер. Напуска го точно в деня, когато става атентатът в църквата “Света Неделя”. Той закъснява за службата и остава жив.

По ирония на съдбата Багряна така и не успява да се свърже с любовта на живота си - Боян Пенев, докато Дора Габе остава завинаги негова съпруга. Съперничеството между двете големи дами в българската поезия било винаги добре прикрито, без да се стига до явна война. Те са преди всичко жени, които знаят как да пазят честта си. До края на дните запазват тайните си да съблазняват. “Отидох при Боян с бледорозова кастронена шапка, с бледорозови ръкавици и бяла рокля. Той ме огледа и каза: “Ти си като видение от някой друг свят”- Елисавета Багряна умело използва женските си оръжия. Прави го и Дора Габе – с парижките си рокли, разкошните шалове и дискретно подаващите се глезени. Разказва как си купила огромна шапка с цветя от Италия. Докато пътували във влака кутията на няколко пъти падала върху главите на нещастните италианци. Тогава Боян Пенев толкова се ядосал, че я метнал през прозореца, заедно с чисто новите си обувки. Връзката им явно била доста бурна, защото разказва и друг случай. Още като младоженци се замервали с възглавници. Боян Пенев така паднал, че счупил лицева кост. Багряна го печели без крайности. “Обичам твоето спокойствие…Ти никога не губиш равновесие” – признава той. Лиза, както я наричат всички, остава някак си аристократична. Тя сякаш потъва сред меките мебели и плюшените покривки на кафенето “Цар Освободител”.

Дора Габе, напротив, е много активна. Става герой на социалистическия труд. По всяка вероятност Георги Димитров е бил влюбен в красивата брюнетка. Женското съперничество на Дора Габе и Елисавета Багряна е особено красиво. В него никоя от воюващите не показва слабост, не си изпуска нервите и не накърнява достойнството на другия.

На снимката: Дора Габе и Багряна на литературен конгерес, 1934, личен архив

Татяна Тасева