Трябва да направя признание. Излизам с някого, въпреки че съм женен. Тя е прекрасно момиче. Тя е красива, умна, сръчна, силна и има извънредно силна вяра в Бога. Обичам да излизам с нея на вечеря, на кино, на местни представления и постоянно й повтарям колко е красива. Не мога да си спомня за последния път, в който съм й бил ядосан за повече от пет минути, а нейната усмивка успява да озари деня ми, независимо от обстоятелствата.

Понякога идва на работата ми без предупреждение, прави ми страхотен обяд или ме изненадва с нещо, което сама е опекла. Не мога да повярвам колко съм щастлив, поради факта, че се срещам с някого, въпреки че съм женен. Препоръчвам ви да опитате и да видите как ще повлияе на живота ви.

О, а споменах ли, че това момиче всъщност е съпругата ми? Какво очаквахте? Фактът, че сте женени, не поставя край на срещите. Имам нуждата да продължа да излизам на срещи с жена си, дори и след като сме казали “Да”. Изричането на тази дума не означава, че трябва да спрете да търсите или дори “тичате” след жена си. Твърде много пъти съм виждал как връзките спират да растат, защото партньорите просто престават да поемат инициативата да следват половинката си.

Именно срещите ви помагат да опознаете някого по един уникален и специален начин. Защо изобщо бихте искали това да спре? Не трябва. Пеперудите, които сте имали в стомаха не трябва да изчезнат само защото са излетели годините. Станете сутрин с мисълта да потърсите партньора си, точно като в първите дни, в които сте излизали. Ще видите драстична промяна във връзката.
Като се стигне до която и да е връзка, комуникацията и търсенето на партньора са ключови елементи. Никой не иска да бъде с някого, който не иска да се опитва да достигне до него с цялото си сърце.

Насърчавам ви да се срещате с партньора си, да не спирате да търсите и следвате половинката си и да осъзнаете, че срещите не трябва да приключат след казаното “Да”.

Източник: някъде из мрежата

Тази статия е написана от: abrasheva.

Веднъж Учителят попитал своите ученици:

– Защо, когато хората се карат, повишават тон?

– Може би, защото стават неспокойни – предположил един от учениците.

– Да, но защо крещят след като са един до друг или един срещу друг?

Ученици започнали да предлагат различни отговори, но Учителят не приемал нито един от тях

Накрая обяснил:

– Когато хората са недоволни един от друг и се карат, сърцата им се отдалечават. Разстоянието е толкова голямо, че за да се чуят, трябва да викат. И колкото по-сърдити са, толкова по-силно викат. А колкото повече се разбират и се обичат, толкова по-тихо започват да говорят.

Притча за силния глас
автор: неизвестен

Тази статия е написана от: abrasheva.

„Тя е 92 години, дребничка, перфектно облечена като за възрастта си с благ поглед, макар, че очите й не виждат. Тя търпеливо чака във фоайето на старчески дом. От днес това ще бъде нейният дом.

Когато най-накрая тя пристъпва в новата си стая, възкликва:

„Прекрасна е тази стая, обожавам я. Щастлива съм, че ще живея тук“.

Служителят знаейки, че тя е сляпа, не деликатно, спонтанно възразява:

-Но как я харесвате, като не можете да я видите?

Това, което му отговаря възрастната дама, го поразява.

– Щастието няма нищо общо с вида на стаята. Щастието е въпрос на решение. Дали ще ми харесва моята стая или не, зависи не от подредбата на мебелите, а от мен. От подредбата, организирането на моите мисли в тази стая. Това е решение, което всяка сутрин аз вземам: Дали да прекарам деня в леглото пъшкайки над болежките си и недоволствайки от живота, или да живея, да правя каквото мога, да съм благодарна, че съм жива. Всеки ден е подарък и на всеки подарен ми ден, аз ще му се радвам. Моята старост е като добре направена инвестиция, като пълна банкова сметка, пълна с безброй, добре изживени щастливи дни.

Затова, аз харесвам новата си стая. В нея аз ще бъда щастлива.“

Тази статия е написана от: abrasheva.

Тази статия е написана от: saimana.

Появих се за теб, за да прогоня от небето ти всички облаци на мъка, страх, болка или поне да опитам да направя това за теб. Когато погледнах през тъжно-усмихнатите ти очи, аз се видях като слънце, което огрява целия свят – този свят, който виждаш ти, светът, който сме ти и аз – заедно в един общ път. Аз видях цялото небе в теб – кристално синьо – това е твоята душа. Тя се намира в твоите безкрайно-сини очи. Видях се окъпана от светлина – там в твоите очи съм истинска, там в твоето сърце – там съм сега. Ти ме носиш цяла вечност, през цялото време си ме чакал да се върна отново при теб. Осъзнах го в мига, в който се погледнах през твоите очи – видях един нов свят за мен и теб – невероятно красив и истински – нов и чист.

Когато сляхме погледите си – сякаш насъпи ново време, изгря нова мечта, събудихме се от съня си, роди се любовта ни – разкри се съдбата ни. Превърнахме се в Ин и Ян. Видяхме бъдещето си заедно – ти с мен, аз с теб, ние заедно. Цялото небе се разкри за нас – всички блестящи звездици, които ме карат звънливо да се смея, а теб да се усмихваш с бисерно бяла усмивка.

Когато устните ти докоснаха моите – в онзи миг, сякаш се разтопиха всички окови на душите ни и ни заля космическа енергия, която накара телата ни да треперят. В този миг се сляха душите ни – чисти, обичащи и осъзнаващи – част от едно общо цяло, част от цялата Вселена, безкрайни и вечни. Един толкова чакан миг, миг, за който пишат и безброй поети – толкова рядко случващ се – срещата на сродната душа.

Да, аз бях за теб като чаша вода насред пустиня. А ти разтопи всички ледове в мен. Стоплихме душите си. Аз още съм там в теб и искам да те окъпя с водата си, да измия всички болки малки и големи, да изчистя душата ти от страдание. Аз съм отново с теб, за да разкрием заедно красотата на вечната безусловна Любов.

Не се страхувай. Не се страхувай от неизвестното. От нищо не се страхувай. Аз съм с теб, аз съм в теб, в сърцето ти, редом до душата ти, аз съм съдбата ти, нося семената на истинската ти радост, щастие и свобода.

Ти и аз сме се погрижили за своите градини и сега създаваме една обща – там, където се срещнаха и се сляха – премахвайки всички човешки ограничения, вскички огради на страховете и всички семена на съмненията. Там ще живее искреността, смеха и играта на едно весело дете. Ще превърнем нашата градина в Рай – но не този на Адам и Ева. Ще събираме плодовете и ще ги раздаваме на Света около нас. Защото това правим от както се помним.

За това те срещнах – за да съм по-добра за мен, за да съм по-добра за теб, за да съм по-добра за децата си, за да съм по-добра за целия Свят. Аз вече съм по-добра, ти вече си по-добър. Ние сме по-добри от мига на нашата среща. Не – не сме Бони и Клайд, но ние сме тук, за да подобрим днешния свят. Не вярваш ли? Погледни в очите ми, когато мълчаливо ти казвам „Обичам те..!” Виждаш ли, усещаш ли енергията, която изпращам към сърцето ти, забелязваш ли милионите звезди, които проблясват в този миг? Помирисваш ли аромата на цветята от моята градина на Любовта? Да – точно в този миг – аз прегръщам сърцето ти, милвам душата ти и давам една мъничка частица от мен – зрънце любов, зрънце топлина, зрънце щастие. Този миг искам да продължи вечно – защото тогава сме най-щастливи – това е най-красивият ни миг – поглед в поглед, душа в душа, като обикновени хора, но с криле. Крилете на Любовта.

Тази статия е написана от: abrasheva.

В едно селце пристигнал мъдър старец. Мястото му харесало и останал да живее там. Старецът много обичал децата и често им правел подаръци, но подарявал само чупливи вещи.

Децата се опитвали да се отнасят грижливо с подаръците си, но въпреки това често ги чупели и се разстройвали. След време мъдрецът им правел нови подаръци, още по-крехки.

Един ден родителите дошли при него:

– Ти си мъдър и желаеш само доброто на нашите деца. Но защо им правиш такива подаръци? Колкото и да се стараят, те не могат да ги опазят. Подаръците са прекрасни, но с тях е невъзможно да се играе.

Старецът се усмихнал:

– Ще мине време и някой ще им подари сърцето си. Може би това ще ги научи да се отнасят внимателно с безценните дарове …

(притча)

Сърцата също са чупливи!

Тази статия е написана от: abrasheva.

Виждам те. Усещам те. Чувам те. Прегръщам те. Обожавам те. Боготворя те. Потъвам в теб и искам да намеря ново кътче от себе си. Ето ме тук. Поглеждам стъпалата си боси, в които малка мравка зрънцето носи. С малки крачки, но успява на всичките си братя и сестри добро да донесе. И аз така от днес започвам! Взимам пример тук от теб. Дълбоко въздух си поемам и правя крачката напред. Оставям всичките обиди и лъжи зад мене, за тях место не ми остана. Прощавам и на тия, които ми ги дадоха и аз ги взех. Прощавам и на себе си. Сега.

С теб съм. Обгръщам сТЕБлото с ръце и усещам ритъма на любовта. Чувам как в сърцето ти се движи мъдростта, почерпена през корена от недрата. Истинска хармония от мелодията на живота. Дори и от другия край на света ти получаваш моето писмо, защото любовта не познава граници, разстояния и пречки. Всички сме свързани. Ти си моята гора, а аз съм твоето дете, кото иска да се сгуши в прохладата на шарената ти сянка. Аз съм твоята гора, а ти си моето дете, което иска да се сгуши в топлината на сърцето ми. Благодаря за златната ти корона на есен, за скъпоценните изумрудени листенца в нея през лятото, когато дишт заедно с мен, дишат за мен. Благодаря на слънцето, което ги целува, за милувката на вятъра, който ги кара да пеят, и за дъжда който ги напоява и мие. Благодаря ти за птичката, свила гнездо в теб и всяка сутрин пееща, за да започне денят с усмивка и песен. Благодаря ти за аромата на свежест, на младост и заедно с това на мъдрост, който се усеща всеки път, когато съм в товя дом. Домът, в който се влиза по зеления кадифен килим, през вечно отворените врати. Домът, чийто поточета весело ромолят, бълбукат и подскачат, готови да споделят кристалната и бистра вода. Вода записала своето раждане от върха на планината, препускаща към поляната, за да й разкаже за ангелите, които я пращат. Чиста, голяма, необятна, силна, велика, всеобхватна, мощна, вдъхновяваща, прелестна, прекрасна, вълшебна, мъдра … това си ти – Гората. Ти си любовта. Даваш от себе си, без да искаш в замяна. Ставам като теб! Предавам любовта, която получавам без да я задържам и я пускам напред. Минаваш през мен. Предавам нататък благотворната енергия, към всички. Те препредават и така за секунди целият свят ти казва: Обичам те, благодаря ти, прегръщам те!
Сълзите в очите ми са от радост и щастие, че те виждам зелена, красива и пълна с живот, както винаги. От днес те виждам все така, както те обичам, както твоята майка те е създала. Освобождавам се от желанието да обвинявам, критикувам, съдя и упреквам онези, които са навредили, защото искам само добро днес да лети и да се натрупва за теб. Вярвам, че мога да ти помогна, защото отварям сърцето си за доброто, за любовта, за светлината и смело заявявам пред вселената, че съм човек способен и на това. Всички ние, хората сме ангели с едно крило и, за да полетим е нужно просто да се прегърнем! Тук и сега заЕдно можем повече, заедно в името на любовта. ПреДАВАМ ти зелената молитва. Молитва за прошка, ново начало, събуждане, за любовта, за теб. Поглеждам навън и вече всичко е различно, защото любовта вече променя света, любовта спасява света! Аз съм ти и ти си аз. Всичко е възможно и вярвам в това!

Благодарности на всички Доброволци на Витоша!
Благодарности на ЧУдотворната ПОща!
Нека стане ЧУДО СЕГА! Амин!

Тази статия е написана от: abrasheva.

– Вярваш ли в чудеса?
– Дали вярвам – да, от както срещнах моето – теб!
– Ние сме чудото заедно!
В онази тъмна, студена и сива нощ ти и аз се срещнахме за първи път, но срещата сякаш бе завръщане у дома – в пространството на сърцето. Не бе за вярване, нито за теб, нито за мен, защото дори не сме предполагали какво ще последва от тази наша първа среща. Истина е всичко. Ние сме част от живота, едно цяло сме с Вселената. Нямаше начин да не се срещнем. Сега вече знам. Това сме чакали цял живот – тази среща, тази любов от пръв поглед. Това усещане за познание и сигурност. Миг от вечността, променил живота ни и любовта.
– Къде беше до сега? Радвам се, че се върна при мен. Помня те, а ти помниш ли ме?
– Ще запомня този миг – това е моята сбъдната мечта, може да е мечта или спомен, но това съм искала цял живот – теб, точно теб. А аз дори не знаех, че съществуваш.
– А аз просто те чаках, да дойдеш при мен. Сърцето ми бе мъртво. Ти го съживи отново.
– Било е заспало и дори не е сънувало.
– Това сега не е сън, а истина.
– Истина е, че те срещам точно в този миг, защото имах нужда, вече беше време да се появиш в моя живот.
– Искам всичко да продължи вечно.
– Няма нищо вечно в този живот, безкрайна е само Любовта.
– Всичко е Любов и Нежност, от както те има в моя живот. Тези чувства ме изпълват отвътре – усещам живот, вечност, чувствам се истински.
За миг, за кратко време ние вече знаехме всичко за нас. За какво мечтаем, за какво жадуваме, какво искаме от живота. Какво обичаме, как ни харесва да се забавляваме, какво обичаме да слушаме, какво искаме да научим децата си. Всичко знаехме и всичко искахме да споделим заедно, един с друг, един на друг, в нашето общо пространство между двете ни сърца – там е любовта. И всеки изгрев и всеки залез, всеки следващ ден, всеки миг. Всяка една усмивка, всяка една тръпка, всяка целувка, всяка сълзичка, всяка следваща дума, мисъл, чувство, всичко и завинаги. Без повече нищо да пропускаме. Нищичко повече не ни е нужно, само тук и сега да сме заедно. Това е миг на щастие – ти и аз, аз и ти, ние заедно. Това е първата ни среща, но не и последната.
Когато най-малко очакваш, се случват най-невероятните неща в живота ти и го превръщат в чудо, в жадуваното прераждане, в което ти се роди в сърцето ми, а аз огрях деня ти. Няма случайни срещи, а най-хубавите тепърва предстоят, не се страхувай от неизвестното, защото аз вярвам в любовта, вярвам в истинската, безусловната, безкрайната и вечната. Каквото и да казват другите –ти не спирай да вярваш и да не се страхуваш. И когато истински с отворено сърце осъзнаеш – то тя в миг ще ти се разкрие и покаже и ще я получиш – това е всичко, за което някога си мечтал и си се надявал. Всяка моя мисъл е била чута, всяко мое чувство е било усетено от Вселената. Исках чудо, исках да обичам и да дам своята любов, да отдам сърцето си на душата, най-искрена с мен. Да споделя доброто с добро същество, двамата да преживеем истинско щастие. Получих подарък от небето и звездите – теб. А не знаех какво ме очаква… Но сега си тук, до мен, тук сме заедно. Дори вярвам, че не е било възможно да се разминем. Не си представям какво би било.
– Толкова е странно всичко, нали?
– Да, сега разбирам какво е значението на думата „странно” – това е нещо почти необяснимо, нещо, което познавам с душата и сърцето си, което е хем познато, хем ново и непреживяно до сега.
А може би точно това е истината – чудото е нещо така желано със сърцето и само с него можем да го прозрем. Животът е истински само в изпълненото с любов, благодарност и радост сърце. Когато осъзнаем чудото – то става част от нас – ние се превръщаме в чудо. Животът ни се изпълва с чудеса, защото ние вече имаме очи за тях! Това е то чудото на живота – тук и сега!
1 <3 141

Тази статия е написана от: abrasheva.

„В ранната утрин пропява камбана
и буди старите спомени.
Имало майстор във Бояна,
имало майстор на икони.
Прости икони, тихи и бедни,
ликове бледи родени в легендите.”

Утро. Огненото кълбо на слънцето се издига бавно над Витоша – ослепително и величествено огрява женствените й очертания, примамващи със своята недостижима красота. Поглеждам небето с неговите обагрени в червено облаци и се замислям. В такава сутрин човек се буди със светли мисли и искрено желание за добри дела, за нещо, което да възроди душата му, да я извиси над грубата реалност на ежедневието. Погълната от обичайните си задължения и проблеми, заета да изкачвам неравните пътеки на своите дни, кога за последно се погрижих за душата си, кога й позволих да полети, да се изпълни с нежни, облагородяващи битието ми чувства и усещания, кога за последно й позволих да се зарадва, да благодари, да полети?!… И къде?! Сред бездушните бетонни сгради и мириса на бензин и тревога?! Сред хилядите мои страхове и угризения, безпричинно безсънни нощи и пропилени в напразни усилия дни?! И докога тази моя търпелива душа щеше да очаква своя миг безмълвен полет над дребните ми човешки постъпки, над пъпленето ми сред тълпата от други човеци, също тъй угнетени като мен?!…
Внезапно през прозореца нахлува топъл вятър. Усещам прилив на сила, каквато скоро не съм имала. Нещо ме тегли навън, нещо непознато ме призовава да го изживея с цялата своя същност. И тръгвам. Спонтанно, искрено вярваща, че днешният ден ще бъде по-различен, по-осмислен… Не вземам нищо със себе си – инстинктивно зная, че там, където отивам, няма да имам нужда от друго, освен от изострените си сетива. Вървя, без да обръщам внимание на шумовете и познатите картини от пейзажа на димния град. Бягам към свободата си, към гледките, за които жадува болната ми душа. И с всеки изминал миг закопнявам все повече за онази забравена, истинска връзка със Вселената, с природата, с Бог. Сърцето ми се превръща в тиха, безмълвна молитва – да почувствам у себе си искрицата Божественост, да я усетя дълбоко в клетките си, в кръвта си…
Пейзажът около мен се променя. Все по-ясно и трепетно – болезнено започвам да виждам – планината, небето, дърветата, окъпани в светлина. И вече зная, че съм близо до това, което търси душата ми. Затичвам се…
И спирам, затаила дъх. Сред море от зеленина, замрежваща погледа ми, едва съзирам купол, облян в мека слънчева светлина. А после и накъдрена стряха, скрила от чуждите очи нещо неизразимо и прекрасно. Вече знам – между дърветата се гуши дом – свят и неприкосновен за невярващите. „Църква е!”, радва се душата ми. Стъпките ми стават тихи и боязливи.
Надписът гласи: „Боянска църква – XI – XIII век, паметник на световното културно наследство, вписан в списъка на ЮНЕСКО, /Луксор, 26.X.1979 г./”. Надпис, прикрепен към ствола на голямо, извисило се над мен дърво, под чиято корона се чувствам като изгубена. Силуетът на църквата израства пред мен иззад дувара от камъни, покрит с турски керемиди. Нещо познато има в него – вече виждано някъде, в някакво друго време. Пристъпвам в прохладния зелен двор. Тихо е, само исполинските секвои шумолят загадъчно. В краката ми се търкалят нападали шишарки. Обикалям бавно, нямам нужда от гид, който да ми разказва историята за тази реликва на силата на вярата на отколешните поколения. Поемам дъх и попивам с очи обвитите с бръшлян стени. Минавам под арката им и се озовавам в предверието на Боянската църква. Погледът ми грабва малка, дървена вратичка и изпитвам непреодолимо желание да разбера къде води тя. Едва по-късно ще разбера, че е вход към притвора на Калояновската църква, който заедно с параклиса, е изографисан от митичния боянски майстор през 1259 година. Привеждам се под ниския праг и пристъпвам в един друг свят. Тъмно е, сводът е нисък и прихлупен над мен. След миг очите ми привикват с полумрака и виждам, не, усещам, че стените са покрити със стенописи. И цял един старинен свят оживява в образи. До олтара съзирам ангел, който сякаш полита – архангел Гавраил. Осветеният от четири малки прозорчета купол прояснява образа на Христос Пантократор, който се е надвесил благо над мен. Пристъпвам бавно. От двете ми страни изплуват портретите на Калоян и Десислава и на цар Константин -Асен Тих и царица Ирина – изографисани в човешки ръст. Поглеждам ги, попивам жадно топлотата и мекотата на изображенията, потъвам в бадемовите кафяви очи на Десислава, струящи душевен финес, подхождащ на мадона. И тогава си спомням легендата за боянския майстор, влюбен в севастократорицата. Изяществото и благородното й излъчване могат да бъдат предадени толкова искрено само от ръката на възвишен в любовта и делата си творец. Изпълва ме благоговение. Усещам как в мен се надига чувство на някаква гордост и недоверие – нима съм родена тук, на земята, която тези далечни мои предци са наричали своя?!
Поглеждам на юг и разпознавам свети Николай, благославящ трима моряци в бурното море. Потъвам в преливащото тъмносиньо, златисто и искрящо бяло на изображенията. Чувствам се благословена от тази великодушна ръка, дала надежда на уплашените души.
В нишата, която се открива пред мен виждам малкият Исус с невярващите книжници. Ликът му е миловиден, загадъчен, сдържан. Побиват ме тръпки на страхопочитание, оставам дълго, пленена от духовната сила и благост, които излъчва стенописа. Докосвам го сякаш с душата си и намирам покой. Иска ми се да остана тук завинаги.
На излизане ме съпровождат ликовете на света Варвара и света Неделя, чийто очи са изтрити от търсещи изцеление вярващи. Обзема ме странно, почти нереално усещане, че макар и безока, тази свята жена ме пронизва със своята всевиждаща благородна душа. И отново се чувствам уязвима и виновна – за всички свои непризнати прегрешения, тровили собствената ми душа.
Навън отново е тихо. Тишината отеква в мен с камбанен звън. Минавам покрай гроба на царица Елеонора, съпругата на цар Фердинанд, обгърнат от покой и светлина. Светло е – в мислите ми, в очите ми. Пречистена, поемам покрай зелените секвои към онзи мой реален свят, който след миг ще ме грабне със силата на водовъртеж, ще ме запокити сред мощния шум на големия град с неговите безнадеждно невярващи и незрящи тълпи. Ще се опита да ме вплете в безжизнения пулс на бетона и апатията. И навярно ще успее. Но тук, сега, в този населен със сенките на предците ми миг, се чувствам силна, успокоена и изпълнена с вяра. И знам, че много дълго у мен ще живеят образи, които ще ме следят с благородни великодушни погледи и няма да ми позволят да се изгубя съвсем.
Душата ми се е превърнала в молитва – дълбоко осъзната и изстрадана, чиста и всесилна. Не в състояние да ме превърне в светица – защото не съм, но способна да ме съхрани.
Връщам се – в моя свят, в моето човешко измерение, в което вече нищо няма да е същото.
Завалява. Над дърветата – и в очите ми.

Тази статия е написана от: abrasheva.

Тази статия е написана от: saimana.