А как грееше слънцето през паметната 2020 година? Помните ли? Не беше като сега – дъжд, кал, глобално затопляне, дъжд, Зеленски, кал, плужеци, руснаците ни дебнат от всеки ъгъл и отново дъжд. Всеки ден. Сутрин дъжд, след това Путин иска да ни вземе демокрацията, следобяд вали, а глобалното затопляне идва с вечерните новини и буря с гръмотевици в София.
А тогава бе различно. Може да сме били наивни, но живи! Слънцето беше по-усмихнато, а небето синьо. Окрилени от мисълта, че Преходът свършва! 45 години стигат! Стига с този Преход! Искаме да сме като Германия! Така ни казаха и ние искахме. Като Швейцария. Свенливо протягахме ръка към слънцето… Замахвахме с ръчички. За да полетим! Към бъдещето! Махай бързо с ръчички! Движи ръцете, стегни лактите! Точно така!
Окрилени от каузата да протестираме, докато не станем като Германия, не разбрахме как дойде есента и пак ни заключиха, заради ковид пандемията. Помните ли? Изключително изпитание! Трябва да сме благодарни на правителството, че оживяхме. Ние с вас сме сред малкото оцелели. Отложихме превръщането на България в развита Централноевропейска държава за след грипния сезон.
Не щеш ли започна период на политическа криза, която възпрепятства стабилността в страната и нашата трансформация в Швейцария на Балканите. А след това дойде и най-лошото. Срам ме е да го кажа, всички знаете какво е. Но може би трябва.
Нека поне да имаме смелостта да го назовем. За да разрешим политическата криза, ни изпратиха от зоопарка в София голям, проскубан, качулат капуцин с големи червени задни части. Казаха, че е одобрен от посолството. Представиха новия премиер по националната телевизия. Помислихме, че се шегуват, но не беше майтап. Мисирките се въртяха около него, както никога не са се чупили на Бойко. Хвана едната за косата и я опъна, както трябва. Това и Борисов не го е правил! Личи си, че мъжкар.
След това разля чаша с вода и се изплю в камерата. Не знам маймуните дали шмъркат, изглеждаше ми нашмъркана. Предложиха на маймуната банан и я попитаха дали Путин ще отнеме демокрацията ни? Тя започна да се хили. Едната журналистка възкликна: „най-после имаме достоен премиер!“. Мои приятели много го харесаха. Искаха мисирките да го питат дали може да се оригва, колко може да задържи да виси на една ръка и дали може да се набира. Единият се обади в студиото, но мисирката му затвори телефона.
Корнелия Нинова каза, че капуцинът се е коалирал с мафията и тя се въздържа от коментар. След това коментира: „Не трябва толкова много да се съсредоточаваме върху червения му задник, това е диверсия, с която Възраждане се опитват да ви разконцентрират. По-важно е да успеем да гласуваме бюджета.“
Очаквах, че някой ще протестира, но нищо. Мислих си, че ще наизлязат троловете на Путин, обаче онези си мълчат. Правят се на много отворени, но нищо не могат да направят. Маймуната наистина ги постави на мястото им. Реших, че посолството има право и това е най-доброто за България! Преходът свърши.

В. Милева

Когато капитуланти, агенти, виртуални революционери, хронични песимисти и политически шарлатани коментират шансовете на българския народ да си извоюва достоен живот и смачка кърлежите, които му пият кръвта, обичат да повтарят: „малко сме, нямаме пари, онези са много, силни и богати са, международната обстановка не уйдисва, вътрешната също, да изчакаме, народът е прост, не му е сега времето“ и други подобни.

И това не е от днес.

Организацията на Априлското въстание от 1876г, е дело на една шепа хора, голобради младежи, синове на търговци и занаятчии. Без житейски опит и военна подготовка. Но движени от вътрешна сила и убеденост, любов към свободата и жертвоготовност, чувства неразбираеми за плазмодиите и предателите и през тази и през онази епоха.

Каква е общата картина към началото на 1876г, какви са шансовете за успех на подготвяното от Гюргевския комитет въстание?

Левски го няма, комитетската мрежа на Вътрешната революционна организация я няма. Току що, през 1875г, е завършило с неуспех Старозагорското въстание. БРЦК се раздира от вътрешни конфликти. Международната обстановка като цяло е неблагоприятна, Франция и най-вече Великобритания подкрепят Османската империя с всички средства. Дори чисто географски българите са в най-неизгодна позиция, защото се намират най-близо до центъра, до сърцето на Империята.

А вътрешната обстановка? Няма никакъв смисъл да се самозалъгваме, масови настроения за борба и съпротива няма. Българинът от векове се вдига само когато злото дойде до прага на къщата му. В най-добрият случай се надява на Дядо Иван. А интелигенцията и по-заможната прослойка от народа? За по-голямата част от тях, революционерите са „чапкъни и нехранимайковци“, Османската империя е подредена държава тръгнала по пътя на реформите, а „най-прогресивните“ интелигенти подкрепят теорията за „дуализма“. Тоест, надяват се, в един прекрасен момент, Султанът да се обяви и за Цар на българите. По този начин,  десетилетие по-рано, Австрийската империя си решава проблема с унгарците.

При всички тези неблагоприятни обстоятелства, апостолите на Априлското въстание вдигат част от народа на борба – смъртна борба и започва поредица от събития, които довеждат до това, че след 500 години, подчертавам 500 години, България се завръща на политическата карта на света, а българският народ възкръсва от пепелището на историята.

Днес, Бенковски, Волов, Каблешков и останалите, са паметници тук-там и портрети в кабинетите на началствата, а съвременните „дуалисти“ ги наричат „руски агенти“. Трябва да осъзнаем, какво точно за нас като народ е Априлското въстание, каква е поуката от него? Да, жертвите са много и е било страшно. Но накрая идва Свободата.

Смея да твърдя, че в днешната борба срещу „нашите и чужди гости“, които като „смок са засмукали живот народен“, обстоятелствата са по-благоприятни от тези през 1876г. Дали българският народ ще изчезне или ще възкресне за втори път, в своята свободна, независима и справедлива Родина, България, зависи от нас, от нашата готовност да срещнем врага в битка, от нашата желязна воля, която ще обърка всички сметки, планове и прогнози и ще насочи историята в желаната от нас посока.

Веселин Николов

Да, разбира се, че си спомням онези времена, когато нямахме нищо.

Нямахме телевизори, но за сметка на това цялата махала се събираше у този, който има, за да гледа трите предавания, които се въртяха.

Нямахме възможност да пътуваме зад граница, но за сметка на това играехме до полунощ  по слабо осветените улици, без да ни е страх от престъпност. Днес да мине границата може всеки, но да оставиш детето си само в махалата след девет вечерта се счита за безумие.

Нямахме десет вида вафли, а само един, но пък я деляхме вафлата на десет с комшийските деца. Днес децата имат чанти пълни с вафли и нито един другар, с който да ги разделят.

Нямахме телефони и компютри, които да ни свързват, но нямаше и разстояния, които да ни делят.

Много неща нямахме тогава, без да осъзнаваме, че един ден – като днешният – ще имаме наглед всичко, а ще сме бедни.

Осиротели.

Самотни.

Забравени.

Забравени от самите себе си. Излъгани, че кесия с банани всъщност значи свобода. И богатство.

Докато единствено споделения залък е сладък. Така казваше дядо ми, когати ми подаваше филията с мас преди да хукна да играя. Днес него вече го няма. Недояден е и хляба ни. Несподелен. Макар и сносен. Макар и вносен.

И нагарча. Както нагарча усещането, което остана след като опустяха животите ни. Пълни с вещи, а всъщност празни.

Липсват ми онези времена, когато нямахме нищо. Тогава празнините ги пълнехме със смисъл. И човещина.

Христина Коемджиева

„Дух един потаен навред профърча

и всякоя възраст, пол, класа, душа,

размърда, разбуди като гора спяща,

що тихият вятър внезапно разклаща.“

Подписката за иницииране на Национален референдум за запазване на българския лев завърши успешно. Повече от 600 хиляди подписа бяха входирани в деловодството на Народното събрание. След три месеца на огромно напрежение и труд, Общонародното дело беше доведено до победен край.

Стотици хиляди сложиха подписи, без разлика на пол, възраст, занятие, политическа или религиозна принадлежност. Хиляди доброволци, в страната и чужбина, десетки граждански организации и независими медии, (сред тях и „Без Лого“), дадохме всичко от себе си за успеха на делото. Но, решаващият принос за тази победа е на „Възраждане“, които застанаха с целия си организационен потенциал зад инициативата, на неуморните и всеотдайни мъже и жени от структурите на партията, които събраха над 90% от подписите.

Успехът на подписката е важна тактическа победа, но след няколко месеца ще е самия референдум, на който трябва де се спечели окончателната победа. По тази тема. Враговете и зложелателите на българския народ да не си мислят, че с това ще се приключи. Напротив, това е само началото.

Народът има нужда от една победа. За да повярва в своята сила. Да повярва, че може да бъде творец на съдбата си. Да осъзнае, че срещу себе си има само шайка мижитурки, която не могат да спрат хора, които се борят за чест, свобода, достойнство, справедливост. И право на бъдеще.

„Срещу дебелите стени на робството, градени с векове, не е достатъчен само един вихрен удар. Непрекъсната енергия, упорита работа и вседневни щурмове — и тогава пред нас не може да устои най-здравата крепост на тираните.“

Без Лого

Ирландците защитават своята независимост не от сто и не дори от петстотин години, а почти от хиляда, още от времето на Уилям Завоевателя. През XII век нормандските барони първи правят десант на Зеления остров. От тогава всичко се завърта и едва ли ще се оправи в обозримо бъдеще.

Ирландският републиканизъм е уникално политическо явление. От него излизат леви и десни, консерватори и либерали, анархисти и нацисти, целият политически спектър на Ирландия. Той е породил особена политическа култура и специфична атмосфера с питателна база за радикали от всички направления, за верни бойци и безскрупулни предатели.

ИРА е организацията, станала символ на ирландския републиканизъм, организация, която неизменно възбужда интерес у всички, които се интересуват от политика. ИРА е била прогресивна, консервативна, дясна и лява. А многобройните остатъци от „първоначалната ИРА“ едва ли е възможно да се преброят, а да не говорим и за многото други интересни радикални организации в ирландската съпротива. Този цикъл от статии за ирландския републиканизъм е посветен на интересната и заплетена история на многогодишната борба на ирландските радикали.

Глава 1.

Доброволческа армия по ирландски.

Появата на ИРА, както и всичко останало, си има своята предистория. Самото словосъчетание „Ирландска републиканска армия“ е свързано с нелегалната организация „Ирландско революционно братство“ (ИРБ), която се появява в средата на XIX век. ИРБ е типичен наследник на нелегалните революционни организации от сорта на карбонарските венти. От ИРБ произлиза целият ирландски национализъм в началото на ХХ век, както руските революционери от този период произлизат от народничеството.

Клонът на ИРБ в САЩ се нарича „Братството на фениите“ и много от неговите участници постъпват на служба в армията, образувайки еднородни в етническо отношение ирландски полкове в състава на американската армия. Някои от тези полкове носят нашивки с надпис „ИРА“. Бягащи от глада и националното унижение, ирландските емигранти изразяват надежда за собствена армия, с помощта на която да се справят с английските колонизатори. И понякога рижекосите военнослужещи от армията на САЩ наистина са успявали – обикновено в сблъсъци на канадската граница (Канада в тези години е колония на Британия също като Ирландия, така че пограничната служба там носи същите, мразени от ирландците, „червени мундири“).

Въпреки това, съвременното значение на абревиатурата ИРА се придобива през ХХ век. Непосредствени нейни предшественици са „Ирландските доброволци“ и Ирландската гражданска армия.

От 80-те години на XIX век британският парламент не приема актовете за „хоумрул“ – ограничено самоуправление за Ирландия, натъквайки се на съпротивата на английските консерватори и ирландските протестанти – лоялисти (привърженици на това, че Ирландия трябва да остане под властта на британската корона). През 1912 г. британският парламент разглежда трети „Акт за хоумрул“, който има по-голям шанс да бъде приет. В отговор на това, лоялистите заявяват, че са готови да защитават „британска Ирландия“ с оръжие в ръка. И това не остава само на думи – лоялистите сформират военизирания „Ълстърски доброволчески корпус“. Неговите участници недвусмислено намекват, че ако Ирландия получи самоуправление, те самите ще наложат ред.

Вече споменатото ИРБ реагира на този демарш с призив към ирландците да формират собствени сили за самоотбрана, за да се противопоставят на лоялистките отряди. Тези сили за самоотбрана получават името „Ирландски доброволци“. Първото събрание на „ирландските доброволци“ се състои на 25 ноември 1913 г. в Дъблин и на него се явяват около седем хиляди души (сред тях е и малко известният тогава човек на име Еймън де Валера).

По-рано, през август, под ръководството на ирландските социалисти и профсъюзните лидери Джеймс Ларкин (бъдещ създател на Ирландската комунистическа партия) и Джеймс Конъли, в Ирландия се сформира още една военизирана организация, фактически работническа милиция – Ирландска гражданска армия (ИГА). Тя е създадена от профсъюзите по време на най-големия в Ирландия трудов конфликт – Дъблинският локаут, когато работата се лишава от десетки хиляди ирландски работници. ИГА става средство за борба с полицията и стачкоизменниците. Въпреки това, борбата на работниците не се увенчава с успех, но ИГА не се саморазпуска и скоро изиграва важна роля в ирландската история.

Конъли служи в британската армия и има представа от военно дело. За кратък период от време ИГА става пълноценно бойно формирование, чието оръжие е закупено в Германия (немците с удоволствие продават оръжие на ирландците, виждайки врага в лицето на англичаните). Интересното е, че ИГА е една от първите армии в света, в която могат да влязат и жени (при „Доброволците“ женската организация съществува във вид на отделна структура).

В Германия закупуват оръжия и „Доброволците“. Обезпокоените британски власти забраняват вноса на оръжие в Ирландия, което не пречи на лоялистите да внесат спокойно в Ълстър 24 хиляди пушки. Световната преса се шегува по този повод – „законопослушните британци се въоръжават, а на ирландските бандити това е забранено“. Известният ирландски националист, един от организаторите на „Ирландските доброволци“, Патрик Пиърс, в отговор също се шегува: — По-смешен от лоялиста с оръжие е само националистът без него.

Въпреки това, обемите на закупеното оръжие от ирландците не са сравними с лоялистките: едрата буржоазия и авторът на „Маугли“ – Киплинг, не дават пари на ирландците за това дело.

Ако ИГА от самото начало е политизирана организация с ясен социалистически уклон (Конъли е основател на Ирландската работническа партия), то при „Доброволците“ освен общите идеи за самоуправление и независимост, няма единна идеология. ИРБ се опитва да привлече тези формирования под свой контрол, но не е много успешно и те преминават под влиянието на умерената ирландска партия – Ирландска парламентарна партия (ИПП). Нея напълно е устройва умереното самоуправление на Ирландия, което й поражда друго название – Партията на хоумрул. Тази безхарактерна позиция на ръководството на „Доброволците“ води до сериозна криза движението със започването на Първата световна война.

Със започването на Първата световна война патриотичната пропаганда закача и „Ирландските доброволци“. Държавата става лошо нещо и тя започва да се нарича „родина“. В резултат на това, голяма част от „Доброволците“ приема новото име „Национални доброволци“ и се отправя да умре за омразната Британия с напразната надежда, че родината-мащеха ще ги възнагради с независимост. Лидер на „Националните доброволци“ става ръководителят на ИПП Джон Редмънд, който произлиза от ирландската аристокрация. Забавното е, че британската официална пропаганда широко парадира с темата за помощ на „малките народи, нуждаещи се от освобождение“.

ИГА не се засяга от тези проблеми. Радикалният марксист Конъли, който е идеолог на Гражданската армия, подробно разяснява на ирландските работници за чии интереси се води войната и че да се умира за британската корона е глупава идея.

Малка (и най-радикалната) част от „Доброволците“, не променяйки названието си, си остава у дома. Всички тях ги чака съвсем друга война.

2. Зората на 1916 г.

„Доброволците“ се лишават от своята най-голяма, но и в същото време най-умерена част. В Ирландия остават около 14 хиляди доброволци (на фронта отиват почти 200 хиляди). Организацията с такава численост напълно може да се контролира от ИРБ. Няколко дни след началото на Първата световна война се прави извънредно събрание на ИРБ, на което лидерите на братството решават, че трябва да вземат курс за въоръжено въстание докато метрополията пролива кръв на европейски терен. „Доброволците“ пък трябва да станат ударни отряди на ирландската революция.

Участниците в ИРБ успешно влизат в ръководството на „Доброволците“. Въпреки че в официалния щаб остава умереният републиканец професор Ейън МакНийл, четирима от седемте най-важни военни длъжности в ръководството на организацията се заемат от участници в ИРБ. Внедрените революционери допълнително засилват своите позиции посредством бюрократични мерки – например, създават Военен комитет в ИРБ, който фактически поема истинското ръководство на „Доброволците“ (това се обезпечава от кадровата политика при назначаването на офицерския състав).

Важна роля в подготвяното въстание трябва да играе Германия. С немците вече са водени разговори от представители на ирландската диаспора в САЩ, а през 1915 г. към тях се присъединява емисарът от ИРБ поетът Джоузеф Плънкет (по-късно негов адютант става многообещаващият младеж Майкъл Колинс). Основните въпроси са два – създаване на ирландски отряди за борба с Британия от ирландските военнопленници и доставки на оръжие. В ирландска бригада се записват само 56 човека, а немците са напълно готови да предоставят оръжие, като предварително обещават и експедиционен корпус.

Ръководството на ИГА не знае за плановете на ИРБ и се подготвя за въстание самостоятелно, но през януари 1916 г. Военният комитет на ИРБ посвещава Конъли в заговора и той става негов участник.

В началото на април същата година Патрик Пиърс, който заема длъжността директор на военната организация на „Ирландските доброволци“, нарежда започването на тридневна подготовка за великденския парад. Членовете на ИРБ разбират за какво става дума, като това се разбира и от информаторите в техните редици. Информацията, че подготовката за въоръженото въстание е на финалната права, достига до ушите на ръководителя на „Доброволците“ МакНийл. Старият интелигент изпада в ужас при мисълта за възможно кръвопролитие и обещава да направи всичко възможно, за да не стигне до Дъблинския замък (в него е разположена резиденцията на британската администрация в Ирландия). Не добавя оптимизъм и това, че немският транспорт с оръжие е потопен от британския флот, а немският експедиционен корпус е само красиво обещание. МакНийл не осведомява англичаните, а се ограничава с нареждане, забраняващо на „Доброволците“ да излизат по улиците в деня на въстанието. По този начин, той „оставя у дома“ около десет хиляди потенциални участници във въстанието.

Великденското въстание започва в понеделник на 24 април. Рано сутринта около 1200 „Доброволци“ и членове на ИГА взимат под контрол обекти в Дъблин: сградата на пощенската служба, кметството, „Четирите съдилища“ (най-висшата съдебна инстанция в Ирландия), няколко промишлени обекта и болничен комплекс. Въпреки че въстаниците успяват да убият няколко караули в слабо охраняемия Дъблински замък, те не успяват да го завземат. Не успяват да завземат и Тринити Колидж – този стратегически важен обект в центъра на града остава защитен от една шепа лоялисти. За британците въстанието се оказва напълно изненадващо и не могат да окажат пълна съпротива. След смъртта на трима полицаи в тази нервна обстановка, полицията напуска улиците на града, което води до грабежи – впоследствие за мародерство са арестувани повече от четиристотин души.

Докато се води битката, лидерите на въстанието преместват своя щаб в сградата на пощенската служба, над която се издига ново знаме. Вътре Патрик Пиърс със звучен глас провъзгласява републиката. Но въстаниците не успяват да завземат нито оръжейните складове, нито една от двете железопътни гари, нито дъблинските пристанища. Извън Дъблин сблъсъците носят спорадичен характер, като регионалните „Доброволци“ често са разпръсквани без бой, не успявайки да стигнат до столицата.

Британските власти бързо се възстановяват. Във вторник лорд-наместникът Уимбрън обявява военно положение и дава пълна власт на бригадния генерал Лоу, който оставя под контрол комуникациите в ръцете на правителствените сили. Ако в началото на въстанието в града се намират малко повече от хиляда правителствени войници, то в края на седмицата броят на подкрепленията стига 16 хиляди, в това число и артилерия. Именно артилерията решава съдбата на въстанието. Англичаните се опитват да не влизат в директни сблъсъци, а просто тръгват към окупираните сгради с оръдия и стрелят по тях редом с тези, които се намират вътре. Не е изненада, че такъв подход води до многобройни разрушения и жертви, но британските власти не искат да си губят времето с въоръжено въстание в тила по време на война. Британците не се церемонят с цивилното население: ирландците без много приказки са разстрелвани или пробождани с щикове.

В събота щабът на въстанието в сградата на пощенската служба е в руини, а командващият Конъли е тежко ранен. Взимащият командването Пиърс решава да се предаде, за да се избегнат по-нататъшните жертви сред цивилното население. В отделни участъци борбата продължава до неделя, тъй като не стига до всички информацията за капитулация.

В същото време, генерал Лоу предава командването на генерал Максуел, който успява да се прослави със своите особени подходи към цивилното население по време на англо-бурската война – първата война в историята, в която цивилно население е вкарвано в концлагери.

Максуел веднага обещава да се справи с всички привърженици на Шин Фейн. Той не се притеснява, че малката сепаратистка организация Шин Фейн няма пряко отношение към въстанието, въпреки че някои от нейните участници участват в него в състава на „Доброволците“ и ИГА. Именно Великденското въстание през 1916 г. способства за увеличаване популярността на партията Шин Фейн, която въпреки че съществува вече почти десет години, не се ползва със сериозно влияние. В началото на май военно-полевите съдилища на Максуел осъждат на смърт 90 човека, като някои от които нямат никакво отношение към въстанието. Разстреляни са всички ръководители на въстанието. Конъли, който не може да стои изправен заради раните си, е разстрелян на стол. Като по чудо избягва екзекутиране един от командирите на батальоните Еймън де Валера – него го спасява американското гражданство, защото Британия дълго очаква влизането на САЩ в Първата световна война и убиването на американски гражданин едва ли би способствало за това.

Хиляда и петстотин човека са хвърлени зад решетките, където могат да анализират поуките от въстанието и да направят изводи, както например младият революционер Майкъл Колинс и основателят на Шин Фейн Артър Грифит, който въобще не е замесен, а също и нещастният МакНийл, опитващ се да потуши въстанието (старецът е осъден на доживотен затвор).

С бруталното потушаване на въстанието британското правителство прави повече, отколкото самите въстаници. Въпросът е, че вместо да получат подкрепа от населението участниците във Великденското въстание получават само неговата омраза. Жителите на Дъблин, които в по-голямата си част са далеч от идеите на сепаратизма, се сблъскват първо с насилието от страна на самите въстаници, а след това с насилието на британските войски, които потушават въстанието. Някои от „Доброволците“, които се предават, с ужас установяват, че много ирландци, заради които отиват на смърт, им се смеят и аплодират британците. ИПП директно ги обявява за предатели на ирландската независимост.

По-нататъшните репресии на принципа „справяне и наказване на всеки“ драстично намаляват популярността на британските власти. А героичната и трагична смърт на лидерите на въстанието ги прави истински идоли сред ирландците. За много е очевидно, че мирното решение на въпроса за независимост е невъзможно. „С англичаните не може да се излезе на глава“ – са разбрали ирландците.

3. Появата на ИРА

През 1917 г. много от лидерите на ирландските републиканци се оказват на свобода, много са амнистирани, а някои просто бягат. През тази година изгрява политическата звезда Еймън де Валера.

Партията Шин Фейн изглежда радикална само на фона на другите легални партии в Ирландия. Ако ИПП иска самоуправление в рамките на монархията, то Шин Фейн на Артър Грифити не отива много далеч и говори за дуалистична монархия от типа на Австро-Унгария, в която на ирландския престол ще седне представител на управляващата династия в Британия. Дори тази позиция принуждава британците да гледат на партията като на опасни бунтовници. След тази „реклама“, която правят на Шин Фейн английските потисници на Великденското въстание, в Шин Фейн влизат масово неговите бивши участници, в това число и де Валера, който след екзекутирането на 16 лидера на въстанието, се оказва един от най-авторитетните му предводители, останали живи. Няколко дни след освобождението си от затвора де Валера сменя Грифит на поста ръководител на партията. Това почти не довежда до нейното разцепление. Де Валера е републиканец, а старото ръководство на партията, включително Грифит, са конституционни монархисти. В крайна сметка се стига до компромис – първо да прогоним англичаните, а после ще видим.

Същевременно настъпва 1918 г. Революционна Русия излиза от войната и това, което се случва в нея не е разбираемо и за самите й жители. Краят на войната не е бил видим, въпреки че всички участници в нея са били обезкръвени. Много хиляди ирландци завинаги остават на европейска земя, но на Британия тези жертви не й липсват.

Трябва да се каже, че ирландците отиват на война доброволно. Няма сериозна необходимост от това, но ирландците се записват активно в кралската армия. Единствените стъпки, които предприема короната в това отношение, са тъжните плакати с изображението на кайзерови войници, нахлуващи в дома на ирландците, оставащи в родината си, въпреки че британските войски не са по-добри от кайзеровите.

И изведнъж като гръм от ясно небе идва лоша новина – в Ирландия ще се проведе набиране на войници за фронтовете на великата война. Всеки, който иска, е отишъл доброволно на тези фронтове, като някои дори са загинали, докато това патриотично начинание на британското правителство не предизвиква никакъв ентусиазъм.

Ако преди това ирландците са могли само да мечтаят за единен порив на нацията, то сега тя се сплотява. Малко са нещата, които обединяват хората така, както внезапната омраза срещу идиотските решения на собственото правителство. Срещу призива са абсолютно всички ирландски партии, от умерените до радикалите и дори католическата църква, която се опитва да не безпокой безцелно кралската династия.

На 23 април 1918 г. в Ирландия започва общонационална стачка. Стачкуват дори вестникарите и обществения транспорт, а най-неприятният за Британия аспект е спирането на военните заводи. Вместо да се вслуша в гласа на разума британското правителство предпочита да извърши още една глупост и „намира причина за вълнения“. Тя естествено се оказва тайният заговор на ръководството на Шин Фейн (странното е, че освен те, антинаборната кампания се подкрепя и от ИПП) и немския Генерален щаб. Новият лорд-наместник на Ирландия нарежда да се арестуват няколкото десетки лидери на Шин Фейн, въпреки че по този начин движението не е обезглавено, но това което е направено е направено. Шин Фейн получава невероятна популярност, а британското правителство още омраза.

Усилията на Британия да облече в униформи непокорните поданици се оказват напълно напразни. През юни 1918 г. става очевидно, че влизането на САЩ във войната оказва влияние и на фронтовете се наблюдава поврат. Необходимостта от нови попълнения отпада.

Нелепите стъпки на британското правителство водят до това, че през декември същата година на провеждащите се в Ирландия всеобщи избори Шин Фейн одържа съкрушителна победа. Партията получава 79% от местата в Ирландския парламент, а останалите се поделят между ИПП (започнала да се превръща в политически труп) и ирландските лоялисти. Новоизбраните депутати трябва да се отправят към Уестминстър, на заседания на британската Камара на общините. Но Шин Фейн обещават, че краката им няма да стъпят в леговището на потисниците. Вместо това, на 21 януари 1919 г. избраните депутати се събират в Дъблин и провъзгласяват независим парламент на Ирландия – Дойл Ерън. Първият акт на Дойл Ерън е приемането на декларация за независимост на три езика: ирландски, английски и френски. За независим се обявява целият остров, включително и северните, протестантски графства. На това историческо първо заседание на ирландския парламент взимат участие 27 депутати. Голяма част от останалите (като де Валера) се намира в затвора, или както ясно казват участниците в заседанието – „в плен на нашите врагове“. Британските власти не очакват такъв поврат и в Ирландия започва война за независимост.

В състава на Дойл Ерън от вече познатите лица влиза и Майкъл Колинс, бившият адютант на един от лидерите на Великденското въстание Джоузеф Плънкет. Колинс е многообещаващ човек и през 1917 г. влиза в изпълкома на Шин Фейн, а също става и ръководител на „Ирландските доброволци“. „Доброволците“ се връщат от фронта и те в страната към момента на избиране на Дойл Ерън са около сто хиляди души. Към редиците им активно се присъединяват порасналите членове на ирландските младежки организации и лишаващата се от лидер ИГА. Структурата става доста голяма и се нуждае от реорганизация. Поради това, че ръководството на тази военизирана структура практически напълно е част от Шин Фейн, „Доброволците“ фактически стават „партийна гвардия“ на организацията. Тъй като организацията внезапно влиза в ирландския парламент и в правителството едновременно, то „партийната гвардия“ променя статуса си заедно с името си. Така се появява Ирландската републиканска армия.

4. На бой отиват само старците

В периода на Войната за независимост ИРА се нарича „Стара ИРА“. В бъдеще организацията претърпява разколи и много от нейните остатъци претендират за първоначалното название, добавяйки към него какви ли не уточнения. Но ако става дума за „Старата ИРА“, то това означава, че говорим за Войната за независимост на Ирландия.

След скорошната Първа световна война тази война носи съвсем дребномащабен характер – в нея никога не участват едновременно повече от тридесет хиляди души от всички страни в конфликта (за сравнение – Британия оставя при Сома половин милион войници).

Към 21 януари, денят на независимостта, насилието е вече нещо нормално за живота в Ирландия. „Доброволците“ нападат полицията и военнослужещи, а британските войници пленяват „Доброволците“ и тези, които им се струват сходни с тях. Но тези действия не носят организиран и координиран характер. В Ирландия, да го кажем така, е неспокойно.

Първите изстрели прозвучават в този ден – 21 януари. На този ден група бойци на ИРА начело с фермера Шон Трейси, суров и фанатичен човек, атакува полицаи. Със своите другари Трейси обяснява ситуацията така:  — За да започне войната, ние трябва да убием някого.

Те застрелват двама полицаи, които съпровождат камион с промишлени взривове. След десет дни официалният орган на „Ирландските доброволци“ напълно оправдава действията на нападателите: „…към войниците и полицаите трябва да се отнасяме като към окупационни сили“. Впрочем, окупацията наистина започва. На 24 януари в Типърари (градът, недалеч от който се случва нападението) е обявено военно положение. На този фон почти всяка седмица Ирландия е разтърсвана от стачките на Съюза на ирландските работници в транспорта и неквалифицираните работници – най-радикалният ирландски профсъюз, основан от Ларкин. Стачкуващите веят червени знамена.

Като цяло, в първия етап на войната насилието носи доста местен характер. ИРА се отказва от тактиката с челни сблъсъци, която не добре установява през 1916 г. и се фокусира върху очертания терор. Нейна основна мишена стават представителите на дребната и средна британска администрация, а също и Кралската ирландска полиция (КИП), която е формирана основно от ирландци. През април бойците на ИРА се опитват да освободят свой пленен другар – синдикалистът Робърт Бърн в град Лимерик. В операцията по неговото освобождаване загива един полицай (още един е тежко ранен) и самият Бърн. В отговор бригадният генерал Грифин обявява военно положение в Лимерик. В града са вкарани допълнителни сили, включително бронетехника, блокирани са изходите. Градските профсъюзи пък обявяват всеобща стачка, ръководещ орган на която става Съветът, по модела на Съветите в РСФСР. Съветски Лимерик просъществува само няколко седмици и съветското в него е само названието и червените знамена – той не води до никакви сериозни преобразувания, а и не е поставял пред себе си такива цели.

Постепенно тактиката на ИРА носи ефект. КИП се опитва по-малко да излиза от казармите си, които се намират предимно в провинцията. През април 1920 г. ИРА провежда добре координирана акция – в цялата страна са подпалени казарми на КИП. КИП е принудена да съсредоточи своята дейност изключително в градовете, оставяйки провинцията на ИРА. Важно е да се каже, че ИРА е доста независима от структурата на ирландското нелегално правителство. Въпреки че организацията трябва официално да се подчинява на Дойл Ерън и президентът на републиката – Еймън де Валера, който успява да избяга от затвора през февруари, на практика Армията се ръководи от Колинс и неговият най-близък помощник Ричард Мълкахи, макар че Колинс официално заема длъжността началник на разузнаването на ИРА. Авторитет на Колинс в редиците на ИРА му придава неговата роля в работата с „Ирландските доброволци“ и неговите умения за полева работа. Самият Колинс, като ръководител на разузнаването, се ползва с голямо влияние благодарение на своите пълномощия за разкриването на информатори и шпиони в редиците на ИРА. Въпреки това, структурата на ИРА не е единна, а регионалните отряди на Армията действат често автономно. Но това е абсолютно логично за партизанската война.

Британското правителство, разбирайки, че ситуацията излиза извън контрол, приема необичайно решение, което става стандартна практика за борба с партизаните в провинцията през ХХ век и което е наблюдавано и в наши дни. Британското правителство създава първите в Европа паравоенни групи.

От фронтовете на Първата световна война се връщат стотици хиляди мъже, много от които не умеят да правят нищо друго, освен да воюват, а навикът им за насилие е вкоренен в тяхната плът и кръв. Именно към тях се обръща правителството, когато в началото на годината обявява набирането за държавна служба на хора „за сурова и опасна работа“. Ветераните с радост откликват на призива. Тези доброволци се записват в редиците на „временните полицаи“ при КИП. Те не ходят с униформите на КИП, а са облечени доста странно – армейско долнище в каки цвят и тъмно-зелено (или синьо) горнище. Заради този причудлив нюанс са наричани „black and tans“. Това словосъчетание се използва и днес като оскърбление. Именно „black and tans“ стават основен инструмент на британския терор в Ирландия.

След прогонването на КИП от провинцията, ИРА преминава към следващия етап. Сега на атаки са подложени базите на КИП в градовете. От януари до юли 1920 г. са разрушени 16 казарми на полицията, а 29 са силно повредени. Но в този момент и англичаните също засилват натиска – в страната активно се прехвърлят армейски подразделения и отряди на „black and tans“, които започват системен терор срещу цивилното население в страната, опожарявайки цели градове. ИРА престава да действа в градовете, които се превръщат от англичаните в укрепени крепости, и преминава към тактиката на „летящите колони“, атакуващи от засада и след това разпръскващи се.

На 9 август 1920 г. британският парламент приема закон за възстановяване на реда в Ирландия. Военно положение е обявено почти навсякъде в страната, гражданското съдопроизводство е заменено от военно-полево, като военно-полевите съдилища разглеждат и случаите на цивилни.

Взаимната бруталност бързо започва да нараства, което води до два инцидента в Дъблин през ноември 1920 г. На 21 ноември Колинс разрешава ликвидирането на заподозрени в шпионаж – в този ден в покрайнините на Дъблин са убити четиринадесет човека (някои пред очите на своите близки), в това число цивилни и офицери от разузнаването. На следващия ден в отговор „black and tans“ нахлуват на футболен стадион в Белфаст по време на мач и откриват огън. Загиват 14 човека (включително един футболист), а 65 са ранени. В този ден са убити трима пленени националисти при опит за бягство. Тези събития получават името „Кървавата неделя“ – но не последната в ирландската история.

Насилието започва през зимата. В този период се случват 70% от жертвите в конфликта. През декември „black and tans“ опожаряват центъра на град Корк като отмъщение за нападенията на ИРА. На 19 март ИРА успешно атакува британска армейска колона, която числено превъзхожда атакуващите десетократно. Отново през март ИРА успешно напада влак, превозващ британски войници. Така изглежда тази война – никакви фронтове, никакви тилове – само засади и ответен терор.

През април 1921 г. започва реорганизацията на ИРА като редовна армия, но това не носи положителен ефект. Не достигат много оръжия, като цялата Армия има само около три хиляди пушки, предимно трофейни. Освен това, силата на ИРА значително се подкопава след майската атака срещу Къстъм хаус – центърът на местното самоуправление в Ирландия. Самата сграда е унищожена, което носи по-скоро символичен характер, но са убити или попадат в плен повече от сто от най-активните и опитни бойци на ИРА.

Ситуацията започва да става все по-лоша за ИРА и британците стигат до заключението, че тази война може да продължи дотогава, докато ирландците не се уморят, а те не се уморяват скоро. Като пример служи „Черната Троица“ – изборите за парламент в Южна Ирландия през есента на 1921 г., на които почти всички места се печелят от Шин Фейн. Но депутатите от Шин Фейн отказват, в съответствие с по-рано приетата тактика, да заемат своите места и британската администрация е принудена да въведе пряко управление на лорд-наместника. В отговор ИРА разгръща такава масова кампания с убийства на полицаи и военни, че това практически довежда до колапс управлението в региона. Между другото, тези избори се провеждат заради четвъртия акт за хоумрул от 1920 г., който окончателно разделя Ирландия, но дава на всяка нейна част широки възможности за самоуправление.

През юли Колинс е уверен, че войната е в задънена улица и единственият начин е да се постигне прелом – това пренася войната на територията на Англия. Разгръщат се такива мероприятия, като например нападението срещу ливърпулските докове, но скоро изведнъж идва примирие.

Трябва да се отбележи, че опити за преговори се правят няколко пъти, но постоянно диалогът се опира на искането на британската страна – незабавно предаване на оръжията от бойците на ИРА. ИРА няма такова намерение да направи подарък на короната и продължава с убиването на британски войници.

Повод за примирието стават изборите в Северна Ирландия, на които побеждават лоялистите, което става фактически началото на продължаващото и до днес разделение на страната. Войната се води и там, но в Северна Ирландия тя се свежда до противопоставянето на католиците на протестантския терор, като северноирландската ИРА не е атакуваща сила, а сила за самоотбрана.

По повод изборите трябва да произнесе реч крал Джордж V, който вече е изморен от цялата тази ирландска бъркотия и от вниманието на международната общественост към действията на „black and tans“. Близкият приятел на краля, министър-председателят на Южна Африка Ян Смьотс, предлага по време на речта да се обяви инициатива за мир. Смьотс сам написва речта, която е одобрена от краля и британският премиер Лойд Джордж.

Той призовава всички ирландци „да спрат… и да протегнат ръка за приятелство“. Речта се прави на 22 юни, а на 24 юни британското правителство предлага на Шин Фейн преговори, на които партията се съгласява на 9 юли. На 11 юли примирието влиза в сила. До нова война на ирландска земя остава по-малко от година.

5. По-добре лош мир, отколкото добра кавга

Много бойци на ИРА не вярват в никакъв мир, а примирието разглеждат като временно облекчение. Полевите командири на ИРА не могат просто така да прекратят войната срещу английските войници и КИП. След кратка пауза, нападенията са подновени, с тази разлика, че сега са плод на самодейността на лошо управлявани отделни партизански отряди на ИРА, а не са част от единна военна кампания. В периода на примирието се случват между осемдесет бойни сблъсъка между ИРА и силите на противника, което включва и доста мащабни акции. Например, през февруари 1922 г. отрядът на Ърни О’Мали – офицер от ИРА, написващ по-късно мемоари за тази война, атакува казарми на КИП, пленявайки четиридесет полицаи и взимайки 600 единици оръжие и хиляди патрони за тях.

Скоро след сключването на примирието започват преговори за подписването на мирен договор. Британците веднага поставят на ирландските делегати ултимативни условия, съгласно които, ако един от делегатите не подпише договор, то военните действия ще се подновят. Ирландската страна в преговорите се представлява от бившия лидер на Шин Фейн Грифит (министър на външните работи на Ирландия) и командирът на ИРА Колинс (министър на финансите). Британските дипломати са по-опитни от вчерашните революционери и лесно ги побеждават на масата за преговори, силно ограничавайки исканията за независимост.

Договорът съдържа следните точки:

— Британската войска да напусне Ирландия;

— Ирландия получава статус на британски доминион (самоуправляваща се колония), също като Канада, Австралия, Нюфаундленд, Нова Зеландия и Южноафриканския съюз;

— Както и в другите доминиони, номинален владетел на Ирландия ще стане английският крал, който ще бъде представляван в страната от свой генерал-губернатор;

— Северна Ирландия месец след подписването на договора има право на самоопределение;

— В случай на отделяне на Северна Ирландия, ще бъде създадена погранична комисия;

— Британия си оставя правото да използва за целите на обезпечаване на собствената си военна безопасност три пристанища (договорът включва и четвърто, но то е в Белфаст, Северна Ирландия);

— Ирландската свободна държава поема пропорционално държавния дълг на Империята според неговото състояние в момента на подписване на договора;

— Договорът е върховен документ за ирландското законодателство. Конституцията на Ирландия не може да противоречи на този договор.

Лесно е да се види, че за радикалите този договор е като шамар, още повече, че записването на някои точки директно обещава нови унижения. Така, зачитането на държавния глава омразния Джордж V ще означава полагането на тържествена клетва към него от членовете на парламента, много от които са били в английски затвори и концентрационни лагери.

След преговорите, които се провеждат няколко месеца, договорът е подписан на 6 декември 1922 г. През януари е ратифициран от три представителни органа – британският парламент, Дойл Ерън и Камарата на общините в Северна Ирландия. Още на следващия ден след ратификацията, Северна Ирландия излиза от състава на британския доминион в съответствие с договора.

Най-трудно ратификацията минава в Дойл Ерън, където договорът е приет само с няколко гласа повече. Много депутати и членове на правителството са възмутени от предложеното. В броя на възмутените е и де Валера, който в знак на протест напуска поста президент на Републиката. Неговото място заема Грифит като начело на временното правителство е Колинс. Какво да кажем за редовите бойци на ИРА, които явно виждат, че са просто измамени и вместо независимост получават същата тази Британска империя. Според някои данни договорът е отхвърлен от 80% от числения състав на ИРА. На 16 януари (договорът е ратифициран седмица по-рано) Втора Южна дивизия на ИРА (отрядът на Ърни О’Мали) заявява, че повече не се смята задължен да се подчинява на заповедите на предателската главна квартира. След месец Лайъм Форд, временен командващ на Бригада ИРА в Лимерик, публикува прокламация, в която обявява, че „ние повече няма да се подчиняваме на сегашния главнокомандващ и заявяваме вярността си към Ирландската република“. Това е първият отряд, който заявява своя сепаратизъм официално, но далеч не е и последният.

На 28 март изпълнителният комитет на ИРА (антидоговорен) заявява, че ИРА повече няма да се подчинява на министъра на отбраната и Генералния щаб и обявява мобилизация в своите редици измежду полицаите и военните. На всички членове на ИРА е предложено да потвърдят своята вярност към Ирландската република.

Гражданската война чука на вратата.

6. На север

В Северна Ирландия също се водят война и дебати около мирния договор, като всичко тук е далеч от ситуацията в южната част. Североизточните графства са населени предимно от протестанти-лоялисти, а католиците са малцинство. Социалната база, на която може да разчита ИРА, тук е няма, защото конфликтът не приема характер на военно противопоставяне. Той се свежда до взаимни местни сблъсъци, периодични погроми на католици и техните отбранителни действия срещу протестантите.

Взаимното противопоставяне преминава в „горяща“ форма през лятото на 1920 г. Първите местни сблъсъци, съпроводени от стрелба, се случват в Дери на 19 юни, а месец по-късно, на 17 юли, британският полковник Джералд Смит е убит от ИРА в южноирландския град Корк. Смит е родом от североизтока и смъртта му предизвиква погроми на католици в няколко града, от които най-голямо е нападението на лоялистите срещу белфастките корабостроителници на 21 юли. В резултат на нападението около седем хиляди работници в корабостроителниците – ирландци и протестанти с леви възгледи, са принудени да напуснат работните си места. Това, от своя страна, води до нови безредици в Белфаст и Дери, в хода на които загиват четиридесет човека, а много остават без покрив над главата си.

На 22 август 1920 г. членове на ИРА убиват детектива от КИП Суонзи в Лисбърн, графство Антрим (най-северното графство). Суонзи умира на прага на църквата – ИРА го подозира в убийството на кмета на Корк, който е член на Шин Фейн. В отговор, протестантите от Лисбърн подпалват католическия квартал в града, като в хода на пожара огънят унищожава 300 домове. След този инцидент Колинс предлага, а ирландският парламент поддържа – икономически бойкот на Белфаст.

Немногобройната Северна ИРА се оказва в сложна ситуация, когато през есента на 1921 г. й е наредено от върховното командване да „засили натиска“. Тя засилва „натиска“, но това коства най-вече живота на католиците, защото на всяка акция на ИРА властите и лоялистите отговарят с ответни действия на отмъщение.

В борбата с ИРА се занимават основно Ълстърските доброволчески сили (UVF), Специалните Констъбли в Ълстър (B-Specials), които се набират често от членовете на лоялистките организации, а също и цялата КИП и „black and tans“. Първият министър-председател на Северна Ирландия Джеймс Крейг предпочита да си затваря очите, когато лоялистките формирования нарушават закона.

Лятното примирие през 1921 г. никак не оказва ефект върху ситуацията в Северна Ирландия. Достатъчно е да отбележим, че два дни след неговото обявяване в Белфаст загиват 16 човека. През есента стандартна тактика на протестантите става взривяването на бомби на произволни места в католическите квартали, а католиците отговарят с бомбардирането на обществения транспорт, който вози до работата жителите на протестантските квартали.

След подписването на мирния договор ситуацията още повече се влошава, тъй като Северна Ирландия се превръща в отделна териториално-политическа единица и предстои да се определят границите, което веднага води до погранични спорове и до въпросите за нелегалното преминаване на границата. Въпреки че Чърчил и Колинс се срещат в края на януари и страните се договарят да отменят търговското ембарго, насилието продължава. Няколко членове на ИРА са арестувани в Дери, където пристигат като участници в местен футболен отбор. В отговор на това, Колинс нарежда да се вземат за заложници десетки лоялисти, живеещи на територията, контролирана от британското правителство в северноирландските графства Фермон и Тирон. От своя страна, отрядите на B-Specials извършват вилазка в южноирландския Клонс, където влизат в престрелка с отряд на ИРА. Командирът на националистическия отряд и четирима лоялистки констъбли загиват. Този инцидент получава такава публичност, че води до временно спиране на изтеглянето на английските войски от Ирландия. Независимо от факта, че скоро започва да действа специална комисия по въпроса за определяне на границите, през февруари ИРА извършва три нападения срещу британски казарми.

Въпреки създаването на погранична комисия в качеството си на посредник между двете страни в края на февруари, ИРА извършва три нападения през март срещу британски казарми, разположени в близост до границата. Всички тези действия водят до ответни убийства в Белфаст, а в отговор на взимането на заложници във Фермон лоялистите убиват 30 човека, включително четири деца, които загиват в резултат на бомбен взрив. През март в Белфаст са убити 60 католици, в това число е и зверски заклано шестчленното семейство Макмеън – това убийство води до масови демонстрации католическото малцинство (те са убити от членове на B-Specials като отмъщение за смъртта на убити от ръцете на ИРА двама техни другари). През април са убити още 30 човека.

През май и юни 1922 г. Колинс нарежда да се направи партизанска офанзива от ИРА срещу Северна Ирландия. По това време в Ирландия вече напълно се наблюдава разкол между привържениците и противниците на мирния договор, но в операцията с удоволствие взимат участие и представители от двете страни. Ирландското правителство тайно дава на партизаните част от оръжието, което закупува за официалната ирландска армия. Офанзивата започва със серия от терористични актове на 17-19 май в Северна Ирландия, но в крайна сметка се проваля, а командването на ИРА стига до разочароващо заключение – „всичко, което постигнахме, е само омраза към католиците“.

На 22 май, след нападението срещу лоялистки полицай в Западен Белфаст, северноирландските власти окончателно загубват търпение и арестуват 350 човека, заподозрени в принадлежност към ИРА. През юни се случва голям сблъсък, когато британските войски прибягват до артилерия, за да изблъскат ИРА от село Петиго. Това става последният голям сблъсък между ИРА и британските войски в периода 1919-1922 г. Но насилието не спира: през май в Белфаст са убити 75 човека, а през юни още 30. На 17 юни ИРА провежда отмъстителна акция, застрелвайки десет протестанти, основно цивилни. Хиляди католици бягат или на юг, или в Шотландия.

Взаимната бруталност намалява в края на 1922 г., като последното убийство датира от 5 октомври.

Една от причините, поради която ИРА оставя без внимание Северна Ирландия, е започващата в страната гражданска война.

7. Брат срещу брата

Неизбежността от гражданска война нараства с всеки изминал ден след подписването на англо-ирландския мирен договор, но все още е трудно да се повярва, че вчерашните братя по оръжие ще го обърнат по между си. Такива събития редовно се случват в средите на вчерашните революционери – външният враг е унищожен и е време за разправа с врага вътре.

Де Валера и Колинс, хора, които преминават рамо до рамо през много изпитания и които са задължени един друг (Колнис организира бягството на де Валера от затвора), се оказват от двете страни на барикадата. Де Валера се възмущава как може да бъде подписан такъв позорен договор, а Колинс пита защо де Валера не е отишъл да преговаря, а хвърля цялата вина върху плещите на Колинс заради недостатъците на договора.

Докато частите на ИРА една по една излизат от подчинението на републиканското правителство (впрочем, Ирландия не става дори република, а според англо-ирландския договор тя може да се нарича само „Свободна държава“), де Валера създава своя фракция в Шин Фейн. От нейно име се отправя на предизборна обиколка в страната, където рязко критикува ирландското правителство и договора, дори казвайки следната фраза: „За своята свобода Ирландия ще върви върху кръвта на правителствените войници и даже, ако е необходимо, върху кръвта на членовете на правителството (по-късно де Валера признава, че съжалява за тези думи). Колинс още се опитва да спаси ситуацията и дори предлага на де Валера да участват в изборите в единен блок, за да приемат конституция, в която да няма и дума за британската монархия. Това предложение наистина предизвиква разбиране у опозиционерите в редиците на ИРА, но тук британското правителство напомня, че такава конституция ще бъде в разрез с договора. А нарушаването на договора е повод за нова война. Неохотно Колинс се отказва. На изборите за „Третия Дойл“ – временният парламент на Ирландия, които се провеждат през юни, противниците на договора претърпяват поражение, печелейки само 36 места от 138. Привържениците на Колинс получават 58, а останалите места се поделят между Лейбъристката и Селската партия, също поддържащи договора.

Въоръжените групировки от двете страни напрегнато следят изборния процес. Частта от ИРА, която признава договора и легитимността на тези, които са го подписали, още през февруари започва да се преобразува в нова Национална армия, която се изгражда на принципите на ИРА, а и в нея има хора от нея. Тъй като британското военно имущество (основно недвижими имоти и т.н.) трябва да отиде при ирландската армия, а Националната армия и ИРА отначало малко се различават една от друга, то няма никакви ясни разграничения. И верните на правителството и опозиционните отряди заемат британските казарми, като между тях понякога се случват местни сблъсъци.

Докато политиците търсят компромис, професионалните бойци се опитват да решат проблема по своему. Бившият железопътен работник и участник във Великденското въстание Рори О’Конър, който през март заявява, че плюе на парламента, който приема такива закони, на 15 април завзема с преданите му бойци на ИРА сградата на Четирите съдилища. Той смята да въстане срещу Британия, да провокира нейните войски (които още са в страната) на атака и чрез нова война да обедини нацията. На въпрос на журналист за това, че отхвърляйки властта на парламента, не иска ли О’Конър да наложи в страната военна диктатура, той казва: — Искам, ако така ви се иска.

Колинс не иска влошаване на ситуацията и за момент не се занимава с радикалите, които са влезли в главния съд на страната. След изборите англичаните недвусмислено намекват, че Колинс не може да наложи ред в собствената си столица и затова те ще го направят вместо него, в това число с използването на авиация, артилерия и бронетехника. Преливането на чашата става отвличането от гарнизона в Четирите съдилища на генерала от новата Национална армия О’Конъл. На 28 юни Колинс нарежда на верните му войски да щурмуват сградата, като по време на щурма се използва британска артилерия. Рори О’Конър е заловен и след няколко месеца екзекутиран. На помощ на другарите идват подразделения на ИРА и уличната битка в Дъблин продължава до 5 юли, завършваща с победа за правителството и окончателно установяване на правителствен контрол в столицата. От страната на опозиционерите в тези битки загива Кахъл Бру, бивш началник на щаба на ИРА и бивш министър на отбраната – постоянен съперник на Колинс. Бру е първият високопоставен командир на ИРА, който загива от ръцете на вчерашните си братя по оръжие, но далеч не е последният. По време на дъблинските боеве бойците на ИГА напомнят за себе си (голяма част от участниците, на която се вливат в ИРА): те охраняват централата на профсъюзите в Дъблин, за да не допуснат да попадне в ръцете на нито една страна в конфликта.

Тези събития далеч не са първите сблъсъци между силите, признаващи и отричащи англо-ирландския договор, а и кръв не се пролива за първи път, но именно сега е премината критичната точка. След „битката за Дъблин“ вече никакви компромиси не са възможни. Започва гражданската война.

Започващата война принуждава всички членове на ИРА да направят избор – на чия страна са. Привържениците на договора се наричат „договорници“ или „Армия на свободната държава“ (официално – „Национална армия“), а техните противници ги наричат „държавници“ и „фрийстейтъри“. Опонентите на дъблинското правителство наричат себе си „републиканци“ (за разлика от термина „свободна държава“) или „антидоговорници“ („антистейтъри“), докато техните противници ги наричат обикновено „нередовна армия“. Ирландските републиканци заявяват, че влизат в защита на Ирландската република, която е обявена по време на Великденското въстание през 1916 г. и потвърдена от „Първия Дойл“ и която неправомерно е анулирана от „договорниците“. Самият де Валера се отказва от командните длъжности, оставяйки напълно командването на закалените в боеве републикански лидери, такива като Лайъм Линч, бивш командир на Първа южна дивизия на ИРА, който в гражданската война заема длъжността началник на генералния щаб на ИРА.

В началото на 1922 г. ИРА наброява над 70 хиляди човека, но повечето от тях влизат в Армията по време на примирието, нямат никакъв опит в бойните действия и се оттеглят от конфликта. Приблизително 15 хиляди бойци на ИРА са на страната на републиканците, а на страната на правителството преминават два пъти по-малко – около седем хиляди човека, които изграждат гръбнака на Националната армия. Но въпреки численото превъзходство, ИРА няма ясна структура, разработена стратегия и, най-важното, оръжие – тя разполага с малко повече от шест хиляди пушки, често остарели. Националната армия напротив, получава активни доставки от Британия, която следи с тревога конфликта в своя доминион. Британия доставя на Националната армия практически всичко, от бронетехника до униформи, а двама висши генерали от армията, Проут и многострадалния О’Конъл (същият с отвличането, на който започва битката за Дъблин) са служили в армията на САЩ. В Националната армия влизат най-опитните войници – ветерани от Първата световна война, също са повикани и британски офицери (което републиканците активно използват в своята антиправителствена пропаганда).

От първите дни на войната „Свободната държава“ взима инициативата в свои ръце. В началото на войната от големите градове правителството контролира само Дъблин. Крепост на републиканците е най-южната част на Ирландия – Мюнстър: територия, разположена на юг от линията Лимерик-Уотърфорд. Затова републиканците използват термина „Мюнстърската република“, въпреки че никога не е бил официален и не се използва в документите. Лайъм Линч разглежда тази земя като база за събиране на ирландските земи в единна република. Линч смята, че стратегията на републиканците трябва да се свежда до отбрана и партизански действия, както по време на Войната за независимост, за да измъчи Свободната държава и да я принуди да преразгледа договора. Партизанската стратегия се обуславя от факта, че ИРА не може да влезе в челен сблъсък с Националната армия, нямайки артилерия и бронетехника. Тази стратегия се критикува от другите висши офицери в ИРА, такива като Ърни О`Мали и Том Бари. Те призовават към активни офанзивни действия и възраждане на Републиката без предварително разрешение. Концепцията им се основава на факта, че за Свободната държава работи времето – колкото повече продължава войната, толкова повече правителствените сили могат да получават помощи от британските съюзници и толкова по-ефективно ще използват мобилизационния и данъчен ресурс.

Премиерът Колинс и министърът на отбраната Ричард Мълкахи виждат ситуацията също като О`Мали и Том Бари. Колинс смята, че трябва колкото се може по-бързо да се справи с опозицията, защото така ще може да убеди британците в своята способност да контролира ситуацията, като по този начин ще се ускори излизането на британските войски.

В началото на войната ИРА контролира три големи града в Западна и Южна Ирландия – Корк, Лимерик и Уотърфорд. По тях нанасят удар правителствените сили, използвайки техника и дори флот. ИРА оставя градовете практически без сериозна съпротива, тъй като републиканците нямат възможност за съпротива срещу добре оборудваната правителствена армия. Сблъсквайки се с артилерията, силите на ИРА предпочитат да отстъпят, спомняйки си кървавото потушаване на Великденското въстание. Правителствените сили широко използват морски десанти, като именно с подкрепа по море е превзет Корк. Той пада на 10 август и е последният голям град, който е под контрола на ИРА. Войната се премества в провинцията.

Източник: Народная Самооборона

Превод: Революционната борба по света (wordpress.com)

Автор: Jennifer Bilek

Източник: Humanity for sale

Джендър индустрията е корпоративен трамплин към трансхуманизма

„Ако разберем механизма и мотивите на груповото съзнание, вече е възможно да контролираме и управляваме масите според нашата воля, без те да знаят това.“ – Едуард Л. Бернейс

Трансджендърът не е вид човек. Това е конгломератното наименование на редица корпоративни методи за натиск, които подготвят децата и възрастните за индустриално отчуждаване на тялото, като по този начин отварят човечеството за по-нататъшни корпоративни посегателства върху телата ни. Това е колонизация на хората, насочена директно към следващото поколение. Това е, както твърди известната трансхуманистка Мартина Ротблат, „трамплинът към трансхуманизма“.

Думата трансджендъризъм не е подходяща за комуникация. Тя не дефинира нищо ясно, а по-скоро замъглява индустрията, проявена в името ѝ. Това е термин-чадър без граници, под който седят твърде много противоречиви идеи, позволяващи дефиниционните му граници да се отместват всеки път, когато някой критикува неговата идеология и формираните около нея пазари. Установяването на половата идентичност като правно понятие деконструира това, което означава да бъдеш човек, тъй като ние сме биологично и полово диморфен вид. Това, което се случва, е, че корпоративната държава деконструира пола като стъпка към отчуждаването ни от нашата човешка същност. Безкрайните дискусии за „половата идентичност“ замъгляват този факт.

В продължение на десетилетие език, кодиран в прогресивни термини, за разединението на същността и тялото се оформя едновременно върху пейзажа на няколко от западните култури. Термини като „полова идентичност“, „преход“, „дисфория на тялото“, „бременни мъже“, „шийката на матката“, „двоичен пол“ и различни видове сексуални „спектри“ неуморно се повтарят в масовите медии. Тези термини, използвани многократно, откъсват хората от тяхната полова реалност. Сега те са вградени в нашите правни структури под знака на правата на човека.

Когато разглеждаме човечеството и нашите сексуални реалности като още една граница, която трябва да се отвори за пазарите за корпоративно печалбарство, това, което минава за „движение за човешки права“ на хора, които се отричат от своя пол, започва да придобива друга форма.

Игра на трансове

„Приобщаването е нещо повече от социална кауза. Тя е бизнес възможност. Време е да увеличите максимално растежа на бизнеса си.“ – DMI Consulting

Дисоциацията на тялото като прогресивна и освобождаваща идентичност се продава на децата от активистки организации, корпорации, Холивуд, музикалната, модната и козметичната индустрия, от медицинските институции, в социалните медии и в училищата. Силата на посланието, че откъсването от половото тяло е прогресивно, идва от непрестанното му натрапване в мейнстрийм медиите – олигопол, който изгражда хегемонистичен наратив и много от чиито издания са подкрепяни от BlackRock и Vanguard – две американски мултинационални инвестиционни компании с активи за трилиони долари и съгласуван интерес към този наратив.

През 2019 г. Authentic Brands Group получи инвестиция в размер на 875 млн. долара от BlackRock. Authentic Brands Group притежава 50 марки, включително Sports Illustrated, на чиито корици вече са се появили двама мъже, позиращи като жени. Нейната марка Aeropostale дарява пари за ЛГБТ каузи от своята „полово неутрална“ колекция.

Vanguard е най-големият акционер в Marqeta Inc., глобална платформа за издаване на кредитни карти. Заедно с Marqeta Inc. Visa подкрепя Daylight – новата „куиър кредитна карта“ и платформа за цифрово банкиране. Daylight продава своята карта, за да продава асистирани медицински технологични процедури за плодовитост на лесбийската и гей общността и на тези деца, на които сега се предлага покана да закупят синтетични полове (Т и Q в LGBTQ+) за сметка на доброволна стерилизация. Това е първата банкова платформа за финансови технологии, или fintech, на ЛГБТК+.

Global Market Insights прогнозира съставен годишен темп на растеж от 11,5% между 2023 и 2032 г. за операциите за създаване на синтетични полови характеристики. Този темп на растеж не отчита нарастващите тенденции при операциите за скъсяване на ключиците, операциите на краката на мъжете, за да изглеждат по-малки, или усложненията, създадени от тези ненужни операции за атакуване и пренареждане на половите и други характеристики на здрави млади тела, за да се помогне на мъжете да изглеждат като противоположния пол, като евнуси или като двата пола. Този анализ на пазара не включва опасните лекарства, използвани при младите хора, като блокиращи пубертета и полови хормони на другия пол. Увеличените продажби на анестезия, антибиотици и лекарства против отхвърляне за създаване на синтетични полови части на тялото, използвани за социално прикриване на пола, също не са отчетени в прогнозирания растеж на пазара. Медицинските консумативи, научните изследвания, клиниките и специалното обучение за нови и сложни операции не са включени в прогнозираните печалби.

Голямото ребрандиране

Думата „трансджендъризъм“ е нова марка на думата „транссексуализъм“, която се корени в транссексуалния фетишизъм. Транссексуализмът е разговорният термин за парафилията автогинефилия, при която мъжете, възбудени от фантазията за себе си като жени, носят стереотипни женски дрехи, по-специално бельо, за да задоволят сексуална нужда. Досега това се случваше насаме. Когато фармакологията и технологиите дават възможност на малкия брой мъже с този фетиш да разширят фетиша си като използват хирургически изградени дупликати на женската биология в тялото си или синтетични полови белези, транссексуализмът пуска корени в медицинската индустрия.

С напредването на технологиите и фармацевтичните препарати за извършване на по-реалистични синтетични полови операции, обществото е принудено от растежа на пазара да приеме публично тази парафилия и развитата около нея идеология – която отрича биологичната ни реалност, издигайки ни над нея и изкоренявайки ни от реалния свят. Парафилията на възрастните мъже е трудна за продаване, но обвита в правата на човека и използваща естествения бунт на младежите, тя попада в сладкото място на маркетинга.

Global Market Insights съобщава, че „нарастващите случаи на полова дисфория и сериозният напредък в процедурите за смяна на пола ще стимулират пазарните перспективи“. Освен това те заявяват, че „въвеждането на нови правителствени политики, които подкрепят операциите за смяна на пола, би трябвало да мотивира голяма част от населението да избере тези процедури“. „Подобряването“ на човечеството по този начин е във възход, защото е възможно. Положителното популяризиране на тези операции, за които нашите общества се преустройват, стимулира търсенето. Напредъкът в областта на изкуствения интелект, генетиката, събирането на данни, биотехнологиите, репродуктивните технологии и неврологичните импланти, който се случва в тандем с маркетинга на разединяването на тялото сред младите хора, ще доведе до по-големи печалби за техномедицинския комплекс и по-интимни намеси в нашата биология в бъдеще.

Когато преди десетилетие се поставя началото на ребрандирането на транссексуализма, предлаган на пазара на деца, той е представен като лечение на телесна дисфория – здравен проблем, който преди това засягаше незначителна част от населението. Колкото повече се популяризираше в масовите медии, толкова по-бързо нарастваше броят на децата, които заявяваха, че имат друга полова идентичност. Бързо беше представен като прогресивен, желан и провокативен начин на живот за младежите. Младите жени, претърпели мастектомия на здравите си гърди, позират за корпоративни реклами на бельо, крем за бръснене, маратонки и линии женски продукти, както и се разхождат по модните подиуми и се появяват на корицата на Vogue. Създадена е враждебна среда за всеки, който не приема пропагандата, че това е човешко право.

Защо правителствата бързо преустройват обществата, основани на признаването на реалността на сексуалния диморфизъм на нашия вид, за да приемат това, което някога е било малка част от мъжете с парафилия? Автогинефилията – или по-популярно транссексуализмът – свежда изцяло половата същност на жените до части, които могат да бъдат закупени, за да се успокоят мъжките фантазии. Тя е прекръстена на „трансджендъризъм“, за да възпитава младежите в телесна дисоциация, като ги отваря за комерсиализация и експериментиране с цел инженерна еволюция на нашия вид.

Никога досега не е имало движение за предполагаеми човешки права, което да е получило подкрепата на корпоративния свят, правителствата и финансовата индустрия така, както това, което сега се формулира като „нови полове“. В продължение на десетилетие филантропските, политическите, правните и правозащитните структури, технологичната индустрия и най-големите финансови къщи в света подкрепят специални права за хората, които претендират за синтетична полова идентичност – идентичност, станала възможна благодарение на техномедицинския комплекс, който едновременно печели от тях и използва рамката на човешките права на лесбийките, гейовете и бисексуалните, за да води наратив за прогресивност.

Краят на човечеството

Когато полът бъде премахнат като значима категория, ще бъде премахнато и човечеството, каквото го познаваме. Това е смисълът на процъфтяващата джендър индустрия. Освен печалбата – която е голяма, тъй като новоизградените идентичности изискват доживотно медицинско внимание и технологично подпомагано, а не естествено възпроизводство, след като пациентите с деца бъдат стерилизирани – индустрията подготвя обществото за нещо друго. Тя оценява приемането от наша страна на биомедицински намеси, които променят начина, по който виждаме себе си. Ще приемат ли хората злоупотребата с детския пол, ако вярват, че е добронамерена? Докъде можем да стигнем с нашите техномедицински намеси в човека и с посегателството върху човешката същност на жените като изцяло полови същества, различни от мъжете?

В един пейзаж, в който властва технологичното възпроизводство, правенето на секс за развлечение ще бъде единствената цел на половия акт – докато все още сме хора. Този пейзаж се култивира от мъже с фетиши, насърчавани от най-високите етажи на властта, чиято цел е да променят законите за това какво представлява мъжествеността и женствеността. Мъже като Рейчъл Ливайн, Сам Бринтън, Даника Рум и Петра де Сътър са фигуранти, които помагат да ни подготвят като граждани за премахване на границата на половете между мъже и жени.

Да вярваме, че всички наши институции и закони се променят бързо, защото мощни корпоративни структури се грижат за хората, които имат телесна дисморфия, е толкова голям абсурд, че вярвайки в него означава, че може би живеем в глобална секта. Дотолкова сме се вкопчили в една корпоративно изградена виртуална реалност, в която някои хора живеят извън параметрите на нашия сексуално диморфен вид, че не можем да видим, че сме индоктринирани.

Мартин Ротблат, американски предприемач и самопровъзгласил се транссексуален трансхуманист, който вярва, че трансджендъризмът е трамплинът към трансхуманизма, е човек с план за деконструкция на сексуалния диморфизъм към крайната цел да изведе хората от тяхната биология и да създаде Бог с помощта на технологиите. Той се сближава с хора от най-високите етажи на политиката, технологиите, биофармацевтиката, Холивуд и бизнес мрежата на ЛГБТ. През 2016 г. изнася лекция в Канада за необходимостта „технологичните трансхуманисти“ да „създадат политически апарат, сравним с WPATH“ (Световна професионална асоциация за трансджендър здраве). Той предположи, че това ще предостави социална валидация за „техническите трансхуманисти“ по начина, по който WPATH го е направила за „техническите трансджендъри“. Също така като юрист, Ротблат създава първата правна рамка за приемане на законопроекти за джендър в света. Работил е за НАСА и е помагал за проекта за човешкия геном на ниво ООН. Притежава биофармацевтична корпорация, ферма за ксенотрансплантация и корпорация за 3D принтиране на органи, а заедно с ментора си Уилям Симс Бейнбридж е създател на религия на разчленяването. Създава робот, копие на съпругата си, и изнася широки лекции за сливането на човечеството с изкуствения интелект и неговата чувствителност.

От 1995 г. Ротблат пише за промените в човечеството, които ще разрушат сексуалния диморфизъм. Той сравнява сексуалния диморфизъм с южноафриканския апартейд (pdf стр. 8). Пише за технологичното бъдеще на възпроизводството, в което хората, слети с технологиите, няма да имат нужда да се съвкупляват.

Д-р Хедър Брунскел-Еванс, академичен философ в Обединеното кралство, съобщи през 2021 г. за цитат от Gendered Intelligence (GI), глобална „трансджендър“ лобистка група, която се застъпва за това, че децата трябва да бъдат освободени да манипулират своите полови характеристики. GI твърди, че свободата на децата и младите хора се състои в „премахване на културно приписваната власт на биологичното“. Това е завладяващо твърдение. Посланието на GI изглежда ясно: биологичната реалност на пола е социална конструкция, която се възприема като притежаваща твърде голяма власт.

В наскоро публикуван доклад на Министерството на отбраната на Обединеното кралство подробно се описва напредъкът в областта на човешката аугментация, не само що се отнася до Министерството на отбраната, но и до живота ни като човешки същества. „Подобрението на човека има потенциала да повлияе на всеки аспект от живота ни и дори да промени смисъла на това какво означава да бъдеш човек. То може да постави под въпрос философските концепции, нашите системи от вярвания, както и етичните и правните рамки по начин, който не сме предвидили“, се посочва в доклада.

Дали не сме свидетели на тези промени сега, в новата индустрия на джендъра, оформена като движение за човешки права? Когато обсъжда блокиращите пубертета лекарства – лекарства, за които е доказано, че причиняват необратими вреди – „Джендър Интелигентност“ (Gendered Intelligence) заявява: „Важно е децата и младите хора… да могат да експериментират, да променят мнението си, да изпробват нови стилове, да изразяват себе си.“ Те се застъпват за това децата да имат свободна воля в избора си да увеличат половите си характеристики и да използват опасни лекарства за това. В много страни едновременно, подпомагани от ЛГБТ НПО, милиардери и „трансджендър“ организации, бързо се коригират законите, за да се направят правни корекции, позволяващи депатологизирането на дисоциацията с тялото.

Следвайте следата

Президентът Байдън наскоро прие законопроект, в който „половата идентичност“ ще има предимство пред правата на жените, основани на пола. Езикът се манипулира, за да се прикрие половата реалност на мъжете и жените. Възможно ли е да се смята, че Байдън не разбира какво прави? Байдън беше вицепрезидент по времето на Обама, финансово подпомогнат на поста от Прицкерови, едно от най-богатите семейства в света. Дженифър Прицкер, една от елитните Прицкер, е мъж, представящ се за жена.

Заедно със семейството си той е похарчил милиони долари, за да преустрои нашите институции и социални структури, за да предефинира пола като усещане. Обама беше първият президент, който използва думата транссексуален в речта си за State of the Union. През 2015 г. той свика и специална среща на „транссексуалните“ студенти в Белия дом, което му спечели титлата „транссексуален президент“.

Корпоративното премахване на половата ни реалност проправя пътя на човечеството, откъснато от физическите закони на Вселената. То ни проектира във виртуална реалност, днес стоим на ръба на тази пропаст, в която вече не сме полово диморфен вид. Золтан Ищван, бивш кандидат за президент и трансхуманист, заявява, че „ще настъпи голяма трансхуманистична война между тези, които приемат радикалните технологии в телата си, и тези, които не ги приемат. Тези, които застанат на страната на технологиите и изкуствения интелект, ще спечелят“. През 2015 г. той философства и фалшиво обединява сексуалната ориентация с трансхуманистичното отхвърляне на тялото.

Той заявява: „В момента, в който се появят тези хора, те ще се превърнат в част от човечеството:

Честно казано, бих могъл да видя много хора в бъдеще, които напълно ще спрат физическия секс, тъй като технологията на мозъчните импланти ще намери точното средство за стимулиране на ерогенните зони в мозъка – нещо, върху което изследователите вече работят. Истинският секс вероятно няма да може да се сравни с прякото и научно насочено стимулиране на съзнанието ни. Подобни действия могат да доведат до общество, в което мъжките и женските черти изчезват, тъй като удоволствието става „по поръчка“, а генната терапия е в състояние да съчетае най-функционалните части на двата пола в едно цяло. Не е изненадващо, че някои институции като брака може да се окажат по пътя на динозаврите.“

Бейнбридж, Ротблат, Де Сътър, Прицкер и Ищван са част от нарастващата тенденция на високопоставени транссексуали и технофили, които ни подготвят за виртуална реалност отвъд настоящата ни еволюция в биосферата. Марк Зукърбърг, Рей Курцвейл, Ювал Харари, Джо Роган и Питър Тийл са само шепа високопоставени лица, които предричат – някои с тревога, други със задоволство – че ще бъдем тласнати да се развиваме към безтелесно състояние в синтез с изкуствения интелект. При положение че обществата и законите бързо се променят, за да заличат пола, а децата се използват като медицинска храна, за да се заличи границата между половете, е време да ги вземем насериозно.

Дженифър Билек е художник, активист и разследващ журналист. Освен че е получила много награди за портретите си, нейната журналистика е публикувана в Tablet Magazine, First Things, The Post Millennial и други издания. Тя пише за пресечните точки на неограничения корпоративизъм, технологиите и джендър индустрията в блога си The 11th hour.

Превод: Ваня Милева

]]> https://bezlogo.com/2023/03/%d1%87%d0%be%d0%b2%d0%b5%d1%87%d0%b5%d1%81%d1%82%d0%b2%d0%be%d1%82%d0%be-%d0%b7%d0%b0-%d1%80%d0%be%d0%b4%d0%b0%d0%b6%d0%b1%d0%b0.html/feed 0 https://bezlogo.com/2023/03/%d1%85%d0%b5%d0%b9-%d1%82%d0%b8.html https://bezlogo.com/2023/03/%d1%85%d0%b5%d0%b9-%d1%82%d0%b8.html#respond Fri, 10 Mar 2023 21:18:31 +0000 https://bezlogo.com/?p=32526

В името на Истината и Свободата! Малък урок по история, но не такъв, като тези от учебниците.

Това е урок по история, който ще бъде преподаван от кръвта!

Аз съм човек, който добре познава историята на своя род. За мое щастие, познавам прадядовците си и именно от тях знам, от първа ръка, как са се случвали нещата, от хората, които са живели по онова време, а също познават и са говорили с хора, пак очи в очи, които са живели в още по-далечни врмена и т.н.

Та това са българи, които са участвали във войните, които са били преселвани, избивани, но никога не са се отказали от това, че са българи. Обикновени българи с големи семейства. От тези прадядовци, които от своя страна познават своите прадядовци, съм имал възможността да слушам истории, както за техния живот, така и за други мои предци,  живели преди тях.

Единият от прадядовците ми имаше забележителна памет и бе продиктувал на майка ми родословното ни дърво от средата на 17 век. От врмето на Чипровското въстание, когато голяма част от българите в северозападна България мигрират към унгарските земи. Слушал съм чудни разкази за това, кой къде е ходил, търгувал, женил се и след това, как се е връщал в България и по един, или друг начин, е участвал в делото за запазване на българщината и свободата на България. В моят род има и от така наречените бесарабски българи, баначани, сред които има католици. Те са се върнали в България след Освобождението.

Всеки един от тях бе горд с това, че е българин. Много от предците ми са дали живота и кръвта си за България. Аз съм роден в България от майка българка и баща българин. Сестра ми и всичките ми роднини са българи. България е моята родина и аз я обичам, въпреки всичко.

Друга част от предците ми, са били от историческата провинция Македония. От там е друг мой прадядо, който е оцеляло малко момче от кланетата в Македония по време на Илинденско-Преображенско въстание. Всички оцелели деца, са били прведени в България от малкото оцелели старци. И те не са отишли в никоя друга страна – Сърбия, Албания, Гърция, Румъния и т.н., а именно в своята родина, при своя род, в България.

Всички те, независимо къде са живели и пътували, са се върнали в България при своя народ. Те са били българи, преди да я има България, както са били българи и след това, когато са си давали живота, имота и децата, за да пребъде България. Именно затова, аз днес съм длъжен да продължа борбата в тяхно име, чест и памет!

Друг мой прадядо, Горан, е от едно село в северозападна България, Септемврийци. Това село се казва така, по името на Септемврийското въстание от 1923 г., до 1974 година името на селото е Горна Гнойница, защото е имало многобройни големи стада, които са се огоявали . Неговият баща Дамян, моят пра-прадядо, е бил търговец и заможен човек, за който се знае, че след като се прибере от търговия, е хвърлял насред село жълтици на децата да си купуват сладкиши, с това е запомнен, а и с други неща. Това е една от причините прадядо Горан, да бъде арестуван от царската полиция по време на въстанието, когато е бил на 17 години, ергенячка, както казваше той. Въпреки това, е успял да се спаси и не е бил от разстреляните през 1923г, в местността Черновръшки шумак, въпреки, че е бил сред тях. Това обаче не е попречило след като комунистите идват на власт, да конфискуват цялата земя на прадядо и да остане извън семейството до 1989г.

Но това, което ме ядосва най-много е, че тези хора са били използвани от така наречените фашисти, от русофили, от русофоби, от комунистите и т.н. Били са пращани на война от едните, а след това ограбвани от другите. Тези ми прадядовци, които познавам, са били пратени на война от царското правителство, а след като са се върнали, земята им била отнета от комунистите. И двамата не обичаха нито едните, нито другите.

А днес, аз трябва да търпя малоумщините на наследниците на тези, които са тормозили и ограбвали моите прадядовци, прабаби, дядовци и баби.

Половината „демократична“ общност днес са наследници на фашистите, а другата половина на комунистите. И аз трябва да седя и да слушам глупостите, които говорят и правят, както са го правили с моите прадеди, докато техните прадеди са водили страната към национална кастрофа. Днес, тези наследници на фашистите и комунистите, отново ни водят към национална катастрофа. Но днес те са обединени. Независимо от всичко, те никога няма да си признаят нищо от това и с цената на всичко, ще се държат във властта на всяка цена.

Дядо казваше едно време, че децата на комунистите, ще се изучат в чужбина, а след това, ще се върнат да вземат властта и да ни учат на демокрация!!! Колко прав беше дядо! Само не е знаел, че ще се върнат и децата на тези преди комунистите.

И обърнете внимание на цялата сбъркана работа в момента!

Значи, забрана на Луков марш иска правнука на Сирко Станчев Петков (Петров), – Никола Минчев на снимката – който както генерел Луков, е български военен, адютант на цар Борис III, народен представител.

А пред паметника на жертвите на „комунистическия“ режим, отдават почит – „Демократите“ (!!!), генерала от НСС – ДС и Ицко – Баща му Любомир Иванов е строителен инженер, работил като проектант и ръководител на отдел в „Заводпроект“, член е на Българската комунистическа партия (БКП). Майка му Мария Бойкикева е родена през 1932 година в Москва в семейството на Недялко Бойкикев, комунист и политически емигрант. Тя идва в България след Деветосептемврийския преврат и работи като редактор в издателство, член на БКП.

И без да забравяме другият „демократ“ основател на ДБ-тата, Кристиан Таков – Майка му е оперната певица Галя Йончева. По бащина линия е внук на Кръстю (Кръстьо) Таков, партизанин и активен борец против фашизма и капитализма, брат на члена на Политбюро на ЦК на БКП Пеко Таков. За този пък сега и филм даже правят. Нещо за морал и добро, забележете – морал…

Лицемерието няма време и пространство. Да се разберат, кой е комунист, кой е демократ, кой е виновен, кой кум, кой сват!?!?!?!

Христо Иванов (Попай моряка), отдава почит на хората убити от неговите предци, а Никола Минчев иска да забрани поход в чест на дядо му, който е убит същите хора, но и двама днес ръка за ръка наричат другите хора едновременно комунисти, руски агенти и нацисти!?!?!?!?!

Типичен пример за лицемерие, къса памет и биполярно разстройство!

Аз пък смятам всичко това за подигравка с паметта на моите предци и винаги ще бъда против всички тях!!!

Разбира се има още много от цялата тази история, но тук няма място за нея. Да сме живи и здрави, някой ден всичко това ще бъде описано в книга. А дотогава, може да прочетете, има много добри исторически книги. Ето няколко от тях.

Цончо Родев – Тътени; Бурята; И стана ден

Стефан Цанев – Мравки и богове

Вера Мутафчиева – Летопис на смутното време; и въобще всичко от нея.

Фани Попова Мутафова – тетралогията – Асеновци

Яна Язова – Левски; Бенковски; Шипка

Захари Стоянов – Записки по българскитя въстания

Иван Вазов – Под игото; Нова земя

Христо Ботев – Политическа зима

И т.н., и т.н.

Да живее България, без никому ненужната измет!

За свята и чиста република!

Росен Георгиев

Изключително важен и същевременно интересен е въпросът за противоречието между предопределеност и воля. С това противоречие незабележимо се срещаме през целия си живот и не е излишно поне да го разбираме. Неговото неразбиране има и лични и обществено политически последствия.

Що е то?

Предопределеността е ясна – по неизвестен нам начин е предначертано как ще протичат събитията в живота независимо дали се отнасят за вселената, планетата, хората, един народ, едно село, едно семейство или един човек. Естествено, никой не може да промени тази предопределеност, иначе тя не би била предопределеност и точно това е противоречието с волята, която означава съзнателно избиране на едно от много възможни действия и свързаните с тях резултати. Веднага се вижда, че подобно на вярата в добрата или лошата същност на човека, вярата в предопределеността или във волята също води до противоположни характеристики на индивида.

Човек, който вярва в предопределеността се самоосвобождава от отговорност за действията си. Каквото и да прави ще се случи това което е „писано“, т.е. предопределено. Следователно, човек може да прави каквото си иска, а евентуалните негативни последствия не са негова вина, а просто са щели и без това да се случат, тъй като са предначертани.

Оптимиста допълва вярата си в предопределеността с вярата, че предопределеното бъдеще е добро, а песимиста, че е лошо. Оптимиста може да развива трескава и безотговорна дейност без съмнения, че може да развали нещо, а песимиста се отдава на бездействие и фатализъм, тъй като не може да промени нищо. И в двата случая може да се действа или бездейства без мисъл за последствията. Знанията и образованието не носят някакви преимущества.

Човек, който вярва във волята, вярва, че сам е творец на съдбата си, сам решава какво да направи, каква цел да постигне, с какви средства, и следователно носи отговорност за действията си и резултата от тях. Песимистът тук се съмнява не в бъдещето, тъй като неговия характер не е определен, а в способността си чрез волеви действия да постигне по-добро бъдеще. Оптимистът от своя срана не се съмнява в действията и възможностите си за подобряване на бъдещето. Отговорността тежи и на двамата и би могла да бъде, а и следва да бъде средство против хаотични и безсмислени волеви действия. В този контекст знанието е от съществена важност.

Светът е многолик и многообразен. В него има място и за предопределеност и за воля и това отдавна е известно на човека. Неживата природа няма воля. В нея нещата се случват по природни закони създаващи предопределеност. Част от неживата природа също няма воля или поне не е очевидна. Волята се появява там, където има движение, а има ли движение има и цел. Независимо дали става дума за еуглена, скакалец, риба или котка, независимо от сложността на нервно-психичния процес довел до движението на живия организъм, преместването в пространството е първата и най-съществена проява на воля. Според Адлер, движението в пространството е и свидетелство за появата на душа (1). Разбира се, има и „сива зона“ на преход – живата материя, която притежава воля е изградена от същите атоми на неживата природа, които се подчиняват на природни закони. Живата материя е ограничена от тези закони и за волята е невъзможно да избегне фатална предопределеност като старостта и смъртта.

Наука и предопределеност

Как дилемата предопределеност-воля се проявява в обществото и как бихме могли да употребим разбирането за нея по полезен начин. Първият въпрос, който се задава в този контекст е дали развитието на обществото е предопределено или е резултат от наши волеви действия, т.е. ние ли сме творци на историята или тя върви по своя отнапред зададена траектория. Освен двата очевидни крайни отговора би могъл да съществува и междинен – някаква предопределеност, някакви неизменни обществени закони очертават някакъв „коловоз“ или набор „коловози“ по които човечеството предсказуемо ще мине, но не определят как и кога това ще стане. Последното се решава от колективната воля на човека. Така предопределеността ограничава свободата на волята. Очевидно, това е ако не правилният, то е достатъчно практичен отговор. Така основният въпрос за противоречието между воля и предопределеност се свежда до намирането на границата, до която втората ограничава първата.

Двете крайности са очевидни, но нееднакви (между тях липсва симетрия). Защо? На всеки е ясно, че пълната свобода не съществува. Пийнете достатъчно алкохол и веднага, напълно предопределено ще се случат с вас напълно известни неща. Още по-просто – когато се порежете, боли. Напълно повторяемо и напълно предопределено. Следователно, хипотезата за пълна свобода следва да се отхвърли. Не е така лесно обаче с хипотезата за пълна предопределеност. Ето да кажем в момента се почесвате по врата и си мислите, че това е ваше волево движение, а всъщност, то може да е предопределено от сложни закони на физиката, химията, биологията, физиологията, психологията и куп още неизвестни нам закони. С други думи, това, че не знаем по какви природни закони се случва това или онова събитие, не означава, че то е извършено по нечия воля. И обратно, едно несъвършено или откровено фалшиво знание, може да представя извършеното по нечия воля за предопределено.

Протестантите например вярват в предопределеността на спасението (или по-скоро на отказа на спасение). Тяхната версия на християнството отрича възможността всеки да бъде спасен (да попадне в Рая). Спасени ще бъдат само единици, които Бог сам избира по неизвестни нам правила (закони). Сиреч, не знаем законите, които предопределят спасението на всеки, но самото спасение е напълно предопределено. Имало обаче „признаци“, по които може да се отгатне, кой е избран за спасение, предопределеността е познаваема, бъдещето може да бъде предсказано – идея залегнала в науката.

Химията, физиката, астрономията, геологията, донякъде биологията или така наречените природни науки оперират изцяло в областта на пълната предопределеност. За да бъде един „закон“ признат за природен, той по определение трябва да е обективен, да не зависи от волята на експериментатора или на някой друг човек. Затова от учените се изисква да поставят повторяем в различни лаборатории експеримент. Повторяемостта е проява на предопределеността – една и съща ситуация предопределено води до един и същ резултат. Това се изисква от учения, за докаже, че е открил причинно-следствена връзка. Един природен закон се счита за установен, ако чрез него могат да се предскажат резултатите от някакъв по-широк кръг хипотетични експериментални и реални ситуации. Това е схемата на научния позитивизъм.

Обектите на изследване на природните науки не зависят от нас, хората, и от нашата воля. Това е факт от обкръжението на човека още от самата му поява на света. Материалният свят определя „недостъпна за волята зона“ в близост до пълната свобода. Въпросът за границата между воля и предопределеност се отнася основно за обществената област, където действат обществените науки. Хората, за разлика от материята, имат воля. Обществените науки по начало оперират в област, в която волята е съществен фактор. Обществените науки обаче се опитват да процедират по същия начин и в рамките на същата парадигма, в която действат природните. Естествено не се получава. Основните два проблема, с които се сблъскват са невъзможността за многократни повторяеми експерименти и възможността за множество интерпретации на едни и същи факти. Първото е челен сблъсък с волята на човека – хората, още повече големи количества хора, не са съгласни да участват в контролирани многократно поставяни експерименти за да се изследва повторяемостта на резултата в една и съща експериментална постановка. Още повече, в някои науки експеримент въобще не може да се постави, една минала историческа ситуация не може да се възпроизведе по никакъв начин. Така в обществените науки липсва възможността за изява на предопределеността, което води до недостатъчност на информацията, от която да се извеждат „природните“ закони. На това се дължи възможността за нееднозначна интерпретация.

С какво икономикса е проклет

Нека видим как това се проявява на практика по примера с най-популярната обществена „наука“ – икономикса. Студентите по икономика в университета в Тюбинген чувстват, че нещо не е в ред при преподаването на икономика и организират серия лекции под надслов „Плурализъм в икономиката“, a като лектори канят известни икономисти. На 3 февруари 2020 година лекция със заглавие „От икономика без капитализъм, към пазари без капитализъм“ изнася професор Янис Варуфакис – световно известен икономист, преподавател по икономика в няколко престижни западни университета и бивш финансов министър на Гърция от небезизвестната партия Сириза (2).

Началото на лекцията започва приблизително така. Защо е необходим плурализъм в икономиката, а не е необходим във физиката? Методологично сякаш няма разлика между икономиката и физиката. Но всъщност има, на обектите, които изследва физиката, „не им пука“ за моделите на физиците. В обществените науки е обратното – обекта на изследването, т.е. обществото, се интересува от теориите за себе си и изменя поведението си съобразно теориите.

Голяма част от лекцията на Варуфакис е посветена на методите на икономикса, иконометрията, математическото моделиране в частност на модели на всеобщото равновесие, изравняването на брой уравнения и брой неизвестни и т.н. за да обясни, че за да бъде „решен“ един модел е необходимо в него да няма време, пари, дългове и лихва. По необходимост, икономикса описва бартерна икономика, в която няма капитализъм. Заключението е, че всички икономически теории са погрешни и ние не знаем какво е капитализма. В това отношение Варуфакис не е единствен. Обща теза на икономистите е, че обектът на изследване бил много сложен и затова не можели да постигнат резултат в изследването му.

Очевидно Варуфакис описва сблъсък с волята на хората – икономикса оперира в областта на волята, за разлика от физиката, която оперира в областта на предопределеността. Причината за липсата на резултат е подходът на икономикса, който опитва да опише и предскаже волевите действия чрез детерминизма на математическото моделиране. С други думи, икономикса търси природни закони там, където ги няма, търси предопределеност там, където има действие на свободния избор и творческия градеж. В този си вид икономикса няма шанс за успех. Необходима е промяна на парадигмата от търсене на обективни икономически закони, към търсене на връзката между волево действие и резултат.

Веднага ще дам пример. Основната цел на всички стопански единици при капитализма е печалбата. Както пише в икономикса „фирмите максимизират печалбата“. Във всички случаи печалбата е парична и в съществения си обем тя е предназначена за реинвестиция. Фирмите (инвеститорите) повтарят във времето една и съща волева поредица инвестиция-печалба-реинвестиция на печалбата, като печалбата е пропорционална на инвестицията. Тази поредица волеви действия точно съответства на дефиницията за експоненциална функция и доколкото всичко се измерва в пари, то имаме измерим и проверим случай. Паричната маса би трябвало да расте експоненциално. Данни за паричните агрегати могат да бъдат открити в почти всяка централна банка, а клонът в Сент Луис на Федералния резерв на САЩ съдържа данни и за други страни. Прегледът, например на най-широкия паричен агрегат, за над 35 страни и еврозоната показва, че ако има отклонения от експоненциалния растеж, то те са по-скоро изключения отколкото правило. Дълги периоди на експоненциален растеж се наблюдават практически за всички страни, като за някои този период е особено дълъг, например Индия – 47 години, Швеция – 45 години, Южна Африка – 43, Канада – 35 години. Експоненциалният растеж на паричната маса е факт, но не е икономически закон, а е последствие от точно определена конфигурация от волеви действия – повтарящи се инвестиция, печалба и реинвестиция. Нещо повече, създаването на парите, осигуряващи този експоненциален растеж става в банковата система чрез заеми. Доколкото заемите представляват дълг, то следва да очакваме и експоненциален растеж на дълговете. Експоненциалният растеж на дълговете също е факт, но също не е икономически закон, а е последствие от необходимостта от експоненциален растеж на паричната маса и действието на банковите механизми. Но банкирането не е природно явление, то се извършва по правила волево създадени и волево спазвани от самите нас. Следователно, растежът на дълговете също е резултат от инвестицията, печалбата и реинвестицията плюс правилата за работа на банковата система. Изкушаващо е да се позовем на „икономическия закон“ на монетарната теория, че увеличаването на паричната маса води до инфлация, за да причислим и инфлацията като резултат от реинвестирането на печалба за още печалба и банковите механизми. Само че това би било невярно, а и непоследователно, тъй като в нашата парадигма няма място за икономически закони. Причината за инфлацията се корени директно в практиката на фирмите да максимизират печалбата. Най-лесният начин за максимизиране на печалбата е увеличението на цената. С колко ще се покачат цените е въпрос на формирането на колективна воля посредством индивидуалната воля на много индивиди в условията на неявно „надхитряне“ известно като пазарна конкуренция.

Така достигаме до най-важното – след като тези негативни явления са резултат от наши волеви действия, то волевото изменение на тези действия би довело и до отмяна на тези резултати и замяната им с други. Несъвършен, но все пак показателен пример е смяната на наклона на кривата на паричния агрегат М3 за България на Фигура 1. Първото изменение на наклона през 1997 година дължим на въвеждането на валутния борд, което отново е волево действие. Второто изменение е през 2008 година и е естествено да го свържем с изменение на икономическата практика предизвикано от световната икономическа криза от същата година.

Можем да посочим още серия дълбоки последствия. Поредицата повтарящи се действия инвестиция, печалба и реинвестиция на печалбата и началната инвестиция пряко води до експоненциален растеж с времето на дохода и богатството на богатите над определен праг инвеститори. Данни за дохода и богатството на най-богатия 1 или 0.1% от населението може да бъде открит в статистическите данни на няколко страни. За Франция, например от 1820 година насам. Да, данните потвърждават, растежът е експоненциален. Експоненциалният растеж на богатството на хора като Бил Гейтс или Уорън Бъфет също може да бъде потвърден по публични данни от различни източници в интернет. Същевременно, доходите на работещите на заплата или надница са фиксирани, т.е. константа. Ако успяват да спестят нещо, то то може да расте само линейно. Доколкото експоненциалната функция расте много по-бързо от линейна функция, а константата въобще не расте, то получаваме безкрайно нарастване на неравенството между инвеститорите и хората на наемния труд. Тази разлика намира отражение дори в разпределението на населението по доходи и богатство. Двете групи оформят две различни класи, които не случайно съвпадат с определените от Маркс.

Нещо повече, пазарът и капиталистическата икономика като цяло са нечестна игра, тъй като играчите постоянно са разделени в две неравностойни позиции – инвеститори и наемен труд. Неравностойните позиции означават привилегирована и непривилегирована позиция, което елементарно се превежда в марксистките термини на експлоататори и експлоатирани.

Практикуването на поредицата инвестиция-печалба-реинвестиция на печалбата и началната инвестиция има далеч по сериозни последствия, тъй като представлява (описвана от експонента) положителна обратна връзка. По дефиниция положителната обратна връзка изкарва от равновесие системата, в която действа. Затова капиталистическата икономическа система не може да бъде в равновесие при никакви условия. Равновесни цени, каквито търси Теорията за общото икономическо равновесие, не съществуват. Доказателство е перманентната инфлация. Точно по тази причина икономикса се фиксира върху бартерна икономика, в която пари няма, или както обобщава Варуфакис – няма капитализъм.

Въпреки това, не може да се отрече наличието на ценова стабилност. Противоречие обаче има само на пръв поглед, но за неговото разрешаване следва да се въведе факторът време. Очевидно, годишна инфлация от 2-5% се разпределя по 12 месеца или 365 дни в пренебрежими стойности, които оставят впечатлението за ценова стабилност. Следователно, във времеви период не по-голям от месец може да се говори за квазиравновесно състояние. Същото обаче няма да е приложимо при хиперинфлация, когато покачват цените с дни и дори часове или пък за дълги периоди от едно или няколко десетилетия. Така общият извод е, че капиталистическата икономическа система по принцип не е и не може да бъде в равновесие, но за кратки периоди би могло да се допусне квазиравновесие, за което дори би могла да се съставя Теория за общо икономическо равновесие. Практическата стойност на съществуващата теория обаче е доста съмнителна. В нейната основа стои опростен модел на човешки волеви действия – „Фирмите максимизират печалбата, а потребителите – полезността“. Цялата теория пропада, ако човекът се откаже от едно от тези две действия. Освен това, наличието на печалба води до излизане от равновесие затова наличните модели на общо равновесие елиминират печалбата в реалния ѝ смисъл. Методите са няколко, единият е прякото ѝ зануляване. Най-честият е чрез приравняването ѝ на дивиденти, които се употребяват не за инвестиция, а за потребление подобно на заплатите, което косвено отново е зануляване на печалбата. Третият е допускането, че бизнес може да се започне без първоначална инвестиция. Всичките тези методи са еквивалентни и водят до едно и също нещо – елиминиране на положителната обратна връзка, която разрушава всякакво равновесие. Във всички модели на общо икономическо равновесие няма банки и финансови институции (3), което на практика изключва растежа на паричната маса. Печалбата и инвестицията са теоретичен проблем за създаването на непротиворечив модел на всеобщо равновесие – факт който говори, че печалбата и стабилните цени са несъвместими. Необходимостта да се покаже наличието на пазарно равновесие идва от математическия факт, че пазарното равновесие води до ефективно (по критерий на Парето) разпределение на ресурсите. Парадоксално е, че за да се получи тази „ефективност“ на пазарите не трябва да има печалба и реинвестиция на печалба, както в реалния капитализъм. Следователно теорията не дава доказателства за ефективността на инвестициите, а оттам и за ефективната употреба на ресурсите.

Отделно, моделите на Общо икономическо равновесие не отчитат особеностите нито на технологиите нито на стоките. В тях всички търгуеми стоки са неразличими, включително труда. На практика тези теории не отчитат физическата реалност и нейната предопределеност. Например, за да произведете триколка са необходими 5 кг метал и 1 кг гума. Теорията не различава нито триколката, нито метала, нито гумата. Според нея фирмата може да купи 1 тон метал и 2 кг гума и в същото време да продаде 100 триколки, когато реално може да произведе само 2. В същото време и не може да бъде осигурено или проверено, дали суровините, които се купуват главно от фирми не се купуват в същите количества и от домакинствата.

В този си вид, Теорията и моделите на общо икономическо равновесие следват предлаганата нова парадигма. Те твърдят, че ако фирмите максимизират печалбата, а домакинствата полезността, то ще се получи общо икономическо равновесие, което представлява и ефективно разпределение на ресурсите. Проблемът в рамките на парадигмата е, че моделът не съответства на реалността – максимизирането на печалбата и разходването ѝ не се отчитат по начина, по който реално се извършват, финансовата част от икономиката липсва.

Проблемът с парадигмата настъпва, когато някои икономисти започнат да издигат тази схема до икономически принцип и „закон за търсенето и предлагането“. Ако направите бегло търсене на „икономически закони“ (за предпочитане на английски “Laws of economics” и да не се бърка с правните „Economic laws“) в интернет ще получите изобилие от находки, включително в научни списания, като често ще бъдете препратени към учебник на Алфред Маршъл от началото на XX век. Някои находки са напълно лишени от логика, като например предлаганите от германския икономист Антони Мюлер на сайта на небезизвестният „Мизес институт“. Един от тях например е „Печалбата е предприемаческият бонус“. А защо предприемачът се нуждае от бонус? Какво го прави различен от останалите? Защо не работи на заплата, като останалите. Нека е по-голяма, но нека се формира на същия принцип, като на всички останали? Откъде накъде привилегията ще е икономически закон? Отговорът на тези въпроси ще откриете в текстовете ми за протестантството и комплекса за малоценност.

Ако прочетете нобеловата лекция на Милтън Фридмън, ще видите че той още през 70-те години на миналия век поставя въпросът за икономиката и точните науки по същия начин, по който и Варуфакис. Но вместо за направи заключението, че икономикса е неточна наука подобна на философията, той я нарежда до точните науки, като се позовава на метеорологията и сеизмологията, които също не можели да направят точни предсказания. Логическата несъстоятелност на този финт не заслужава внимание. По-важен е един друг аспект в лекцията му – вкарването на оценъчни съждения за това как трябвало да бъде (нормативна икономика) в противоречие на това как е (позитивна икономика). Сблъсъкът воля-предопределеност тук е явен. Волята се ръководи от оценки за справедливост, моралност и прочее, които стоят в основата на отговорността. Доколкото икономикса оперира в областта на волята, то такъв вид оценки са не само естествени, а и необходими. Обратно, ако вярвате в икономическата предопределеност, то всякакви оценки и емоции са безсмислени тъй като всичко ще протече по „икономическите закони“, установявани от позитивния икономикс.

Въпреки казаното до тук икономикса успя да убеди целия свят в наличието на икономически закони. В ежедневната икономическа реторика цените „се покачват“ от самосебе си, въпреки че във всеки конкретен случай можете да намерите конкретния човек, който е казал сменете тази цена с тази цена. Парадоксално! С други думи, накарали са ни да вярваме в предопределеност там където има просто действие на нечия воля. Все пак, не е толкова просто. Ако попитате конкретния човек защо е вдигнал цената най-вероятният отговор ще бъде, че цената на същия продукт някъде си се е вдигнала или пък цената на суровините се е вдигнала. Следователно, цената се е вдигнала защото се е вдигнала. Това е диктатът на пазара, невидимата ръка на пазара. Всъщност, пазарът е волево признат механизъм за формиране на безотговорна колективна воля за изменение на цените. Плановата икономика с държавно определяне на цените също е волево признат механизъм за изменение на цените. Могат да бъдат съставени и предложени и други механизми. Икономикса иска да представи, и успява да представи, наличието на пазара и неговия механизъм за природен закон, т.е. за нещо предопределено и неизменно. Следователно, всички трябва да се съобразяваме с пазара така, както се съобразяваме с гравитацията. Тези, които вдигат цените са оневинени, те просто се подчиняват на „пазара“. Доколкото предопределеността ограничава свободната воля, то икономикса в тази си роля представлява една ретроградна дисциплина, която изпълнява политическата функция да ограничи икономическата свобода на обществото. Би могло да се каже, че икономикса е класова идеология и ще изчезне заедно с класата, на която служи. На коя класа служи икономикса е необходимо да се казва. Класовото публично говорене на икономистите е очевидно за всеки, който иска да го види. Налично е дори в гореспоменатия „ляв“ икономист Янис Варуфакис.

Заключение

Противоречието между воля и предопределеност е важен обществено-политически въпрос, чието познаване позволява да определим границата на възможностите си, да наложим необходимата морална оценка върху действията си и да поемем отговорност за тях.

Светът условно може да се раздели на нежива и неподвижна природа, която представлява област на предопределеност, и жива, движеща се природа, която представлява област на волята. Предопределеността на неживата природа позволява да бъде описвана с научни закони, познанието на които гарантира повторяем резултат. Предопределеността гарантира предсказуемост. Обратно, волята е проява на висоокорганизирана материя, проява на дух, на възможността обкръжението да се изследва и поведението да се коригира съобразно избрана цел. В тази област няма природни закони, които гарантират предсказуемост. В тази област действа волята на човека (животното). Волята обаче не е неограничена и в този смисъл не е свободна, тъй като съществува в среда на нежива материя и се състои от компонентите на неживата материя.

Точните науки работят в областта на предопределеността. Позитивисткият научен подход произтича от и е пригоден за неживата природа, поради което постига значителни успехи в откриването на природни закони. Същия подход обаче се опитват да следват и обществените науки, а те оперират почти изцяло в областта на волята. Ако парадигмата на точните науки е установяването на неизменна причинно-следствена връзка наричана „закон“, то парадигмата на обществените науки би следвало да бъде установяване на причинно-следствени връзки от рода волево действие – обществени последствия, с ясното съзнание, че целта е промяна на волевото действие и съответно на получения резултат. Така, ако в точните науки нашите етични оценки нямат никакво значение за изследваните обекти и явления, то в обществените науки е точно обратното, тъй като волевите действия на човека по необходимост са подчинени на обществения морален код. А обществения морален код е онази невидима спойка, която позволява съществуването на човека и обществото.

Редно е в края да се спомене също и важният факт, че действията от обществено значение са колективни и изискват формиране на колективна воля, т.е. изисква формиране на индивидуалната воля на критична маса от хора така, че те да действат еднакво или едновременно, осъзнато или не за осъществяването на дадено действие със забележим обществен ефект. Въпросът за формиране на колективна воля въобще не е тривиален и се нуждае от отделно разглеждане.

Кихано
24 февруари 2023

Сайт за Антипропаганда

Темно, брате, темно…

И все така темно беше небето и днес. И все така темно беше небето над България винаги. Момчето лежеше и гледаше темното небе, а то беше толкова темно, че и земята не се виждаше. Все едно, че лежеше в нищото. И къде беше тая България? Под него ли беше, над него ли? Никой не знаеше. Само това пусто темно и студ. Така беше винаги над България. Нощите траеха с векове, а дните бяха кратки, светли, топли, бели, зелени, червени и траеха мигове. Мигове озарявани от някое и друго слънце, което преди да раздаде цялата своя благодат бе поглъщано от някоя зла, продажна, предателска черна дупка. Появяваха се след време тези слънца, но някъде там надалеч и вече като поизбледнели звезди. Звезди, които трябваше да показват пътя на българите през времето и пространството. Ала бяха забравили българите да четат по тях и да се ориентират. Затова отдавна се бяха загубили и не знаеха кои са, и къде се намират.

Лежеше момчето и гледаше в тъмното, черно пространство и сякаш беше не с широко отворени, а със затворени очи, които гледаха навътре в него. Миг, два, три и от хоризонта се разнесе тътен. А с него се появиха и първите светли точки. Сякаш някой надупчи с престаряло джепане тъмното було. Светлините се разстилаха все повече и ставаха все по-големи. Движеха се право към момчето и колкото повече приближаваха, толкова по-светло ставаше. На купове, събрани, започнаха да се различават отделни групи. Едни по-напред, други по-назад. И всички летяха като комети с дълги конски опашки.

Когато първият куп се приближи достатъчно близо момчето разпозна в него, че това наистина бяха конници. Едри хора с едри животни, тежки, бързи, страшни, велики. Светли големи фигури на древни ханове препускащи през пространството със своя смел и непримирим народ. Народ със знание хилядолетно, както за звездите, така и за земните страсти и наредби. Бяло сияние обгръщаше ордата на хановете. Малко преди да се разлеят по земята обърнаха своя ход и се насочиха на изток. Обърна след тях глава момчето и видя за миг цялата тяхна история оставена в дирите. В оставената бяла следа видя големи, велики градове от камък да се строят, а покрай тях цели държави да се създават. Където удареше копитото на техния кон държава ставаше. Творци на своето бъдеще бяха тези хора. Волни като вятъра и неукротими като огъня. Трескави пътешественици, които повличаха цели народи след себе си и претворяваха всемира. Зъзнеха от страх пред техните огньове големите империи и се страхуваха да не загубят своите роби. Защото това бяха свободните и освобождаващи конници, непреклонни и непоколебими. Заминаха те към изгрева, от където бяха дошли, и навсякъде където минаха по една България оставяха.

Но ето, втори куп идеше към момчето. Малко по-тъмен от първия, със златно-жълто сияние, се спускаше с бавен ход, достолепно. Отново на коне, но не с голи глави и конски опашки идеха тези. С тежки златни корони обсипани със скъпоценни камъни, със сърмени пряпорци, въртяха се те само на едно място. Не бродеха вече големи пространства, а пазеха своето райско кътче на земята за да го дадат като наследство на деца, внуци и правнуци. Тежеше тяхна дума и десница на мястото си. Клатеха се троновете на империите под волята на Хемските царе. Сваляха и качваха императори, разменяха местата на империите по света и голяма почит получиха. Но се отказаха от закона на дедите си. По златни пътеки тръгнаха и скоро се хлъзнаха в бездната. Хлъзна се с тях и България. Водовъртежа ги повлече, размесиха се вярата и кръвта с парите и титлите. В порочно робство попаднаха със златни вериги оковани. Предателства се занизаха, убийства. И продължи всичко това и след най-достойните, които бяха успели поне за миг да се отскубнат. Да върнат старото величие, да направят така щото България през девет планини и три морета да се простре. Но загнездил си бе червеят и не даде мира на сърцето. Пръсна се то и разкъса България на части. И дойде време страшно. Угаснаха всички звезди и остана да грее само полумесеца. Кървав полумесец надвисна над клетата България и само стенания се чуваха от бездната в тази дълга, дълга нощ.

Потрепери момчето, студена пот го обля. Мраз попари младата му снага. Нищо не се виждаше отново. Не можеше да помръдне. Само едно черно бесило се клатеше на фона на кървавия месец. Страх, смърт, безпределна мъка, смърт и страх имаше само. Безкрайни мигове се занизаха в този адов зандан. Безброй поколения изгоряха в неговата пещ.

Но пропука се отново темното, страшното. Пропука се и с червено сияние се появи нов куп светлина. Пробуди се сякаш духа на непокорните. Разцъфна под зеления пряпорец със златния лъв. Изскочиха една, две, три дружини и сгряха душата на момчето. И погълна полумесеца това червено слънце, и показа се отново България, стара, измъчена, разкъсана, но горда. И дорде сварят да се обърнат тези млади юнаци с усмивка ведра към момчето, да се порадват с него на новия огън, изведнъж изчезнаха. За миг се загубиха, смалиха и се наредиха там в далечината с другите, които бяха преди тях.

Премигна момчето и видя небето вече не толкова черно. Блещукаха безброй звезди на него. Бели, жълти, червени. И всяка една му бе позната вече, любима. По име, по дух. Негова кръв и плът бяха те и той ги обичаше от все сърце. Въпреки, че за сън го помисли всичко това момчето, знаеше че всичко бе истина. Виждаше всички сенки, които се влачеха днес по полята и планините на България, и му се искаше поне за секунда те да обърнат взор към небето, към любимите му звезди и да засияят като тях. Поне за миг, поне за днес.

Росен Георгиев