Всъщност какво точно се случва и сами можете да видите от многобройните видеорепортажи в Интернет. Истерична агресия срещу мирно протестиращи: жесток побой от бронирани робокопелета над пищящи и свили се от ужас и болка момичета на земята, момче, което стои на тротоара и полицай с нечовешка злоба се засилва към него, за да го запрати на уличното платно под преминаващите коли, жена, която вика „Моля ви, аз съм лекар“, което е сигнал за дузина въоръжени изроди да я нападнат, безразборни удари срещу всеки озовал се на улицата – невръстни деца, баби и дядовци… И още, и още… При това от репортажи на мейнстрийм медии, минали ситото на корпоративните и властнически цензори. А какви инквизиции върху децата се случват, когато няма камери.

Кръв, садизъм, капитализъм. Това е Испания в момента. Не по-различна от която и да е друга тоталитарна капиталистическа държава, чийто народ просто е поискал да живее човешки. Във Франция полицейски коли се врязваха в протестиращите деца, в Англия полицаи биха момче в инвалидна количка на студентски протест, в Гърция застреляха 15-годишно дете…

Капиталистите знаят как се управлява „демократично“. С милиарди за банките, полицията и армията, и с един куршум за народа.

Те успяха да по­ставят почти всичко, което шава и диша, на колене в жалостивата поза на американските негри от „Чичо Томовата колиба“. С абсолютен про­извол, подлост, измама, коварство и садистична жестокост властниците вселиха в душите, в гените и във вените „страх без надежда“ (Гео). В резултат, през 60-те и 70-те години на XX век сънародниците ни бяха изкоркани, ако не до смърт, то до степен на прострация и пълно видиотяване. Водеща роля в раболепието и слугинството, в близането и целуването на ръцете, които държаха тоягата и моркова, че и „по-надолу“ и отзад на поредното властващо нищожество и обграждащата го банда от преториянци и номенклатурчици играеше българската „творческа“ интелигенция.

А отказът от една системна, постоянна и ефикасна ма­сова съпротива срещу безскрупулния стремеж към власт и привилегии, срещу алчността и самозабравата на новите господари доведе до зами­ране на инстинктите за бунт, взаимопомощ и солидарност. Поради това, бях стигнал до заключение, че в обозримо бъдеще едва ли нещо отвътре можеше да „събуди от сън мъртвешки“ народеца ни. В тази „епоха кър­мачка на велики люде“, в родината място за апостоли нямаше.

Но надеж­дата не ме напускаше. Вярвах, че с малцината, които не бяха вдигнали бялото знаме и с помощта на другарите ни отвън можеше да се попречи на вмирисването на народното месо или тесто. Освен това, бях решил да не позволявам да ме върнат отново в душегубките на болшевишките тюрми – там, където нееднократно копоите се заканваха да приключи земният ми път в безмълвие, което обезсмисляше смъртта, правейки я безрезултатна и непонятна. Затова предприех новия си „рицарски по­ход“, този път на запад… към Драгоман…“

Книгата може да бъде поръчана тук:

http://lib.a-bg.net/

Новият  „спасителен план” се налага на обществото от едно незаконно правителство и беше „одобрен“  от парламент, който напълно е изгубил легитимност. Марионетното правителство на Пападимос, трите буржоазни партии, които го подкрепят и всички политици, които гласуваха „ЗА”  това катастрофално  споразумение,  нарушават конституцията  и подриват суверенитета на страната. Това означава, че цялата политическа система е напълно нелегитимна. Те нямат доверието на народа и трябва да се разкарат веднага.

Т.нар,  “министър-председател“-банкер Пападимос  и обкръжението му не успяха да уплашат хората със заплахи , затова използваха безмилостно полицейско насилие и терор . Те задушиха Атина с химикали, като не се поколебаха  да използват своите „оръжия“ по най-жесток начин, дори и срещу две емблематични фигури, като героя от нашата Съпротива срещу нацистите Манолис Глезос и международно известния композитор Микис Теодоракис.

Незаконното и напълно нелегитимно правителство, с пълната подкрепа на повечето от водещите медии, прибягна до насилие и „инвестира”  в насаждането на страх .

„Журналистите“-папагали на системата и апологети  на Тройката,  говорят само за щетите, нанесени на няколко сгради. Те „забравиха“ за стотиците хиляди хора, които, въпреки варварските нападения на полицията  и химикалите, останаха на  площад Синтагма и в центъра на Атина в продължение на 5 часа. За всичко което  се случи вчера, както и за това което предстои да се случва, е отговорно единствено незаконното правителство, което в пълен разрез с волята на народа и с повтарящи се преврати  предава страната, живота и бъдещето на народа , на своите външни покровители.

Политическата система, която ограби и разруши Гърция и я превърна в колония на чужди комисари и чужди „съдилища“, се разпада пред очите ни. Те дори себе си не могат да излъжат: 45 депутати от буржоазните партии, под натиска на народните маси, гласуваха против споразумението за излизане от кризата и бяха незабавно изгонени от съответните им партии. За първи път след падането на диктатурата през 1974 г., по-малко от 200 депутати гласуваха с „да“ за едно решение, което има подкрепата на двете най-големи буржоазни партии (ПАСОК и НД).

Кризата на политическата система е  възможност за създаване на Социален и политически фронт, който да сложи край на незаконния режим и да постави началото на нов курс в страната, съобразен с желанията на хората. Социалният и политическия фронт ще проправи пътя за спасението на народа и на страната: Истинската демокрация. Независимост. Възстановяване. Спрете плащанията сега – нито едно евро повече за финансовите  акули. Ще разбием  веригите, борбата продължава!

• Долу новия Меморандум, долу правителството на Пападимос!

• Сваляне на цялата прогнила политическа система!

• Демокрация, Независимост, Възстановяване!

Напред, за радикална политическа промяна, водени от народа!

Пресцентър на КОЕ, 13.02.12

Kropotkin – The Coming Revolution – english from Magazin on Vimeo.

Писанията на хора, които в момента движат милиони, милиарди и понякога трилиони долари, е добре да се четат. Това може да ни даде някаква представа за посоката, в която ще поемат тези огромни капитали – макар и да не е задължително посоката, която предричат съответните автори. Движението на капиталите в нашия свят дава пряко отражение върху живота на милиони хора, околната среда и не на последно място – тактиката и стратегията на съпротивата и революцията. Намаляването на „свободните“ капитали – поради прахосване, злополучни борсови машинации, ценови войни без победители и пр. – отслабва самия капитализъм. Много от тези книги дават съвсем конкретни сценарии за следващите провали на капитализма и в немалко случаи са единодушни за тях. Тяхната основна грижа е т. нар. „ендшпил“ – също често срещано заглавие и тема – или как да играят „играта“ в нейния край, за да спечелят или поне да не изгубят. Мнозина наши „приятели отляво“ се изживяват като страна в тази игра и смятат, че играят с черните фигури на същата дъска, но това е илюзия. Нашата цел трябва да бъде да обърнем дъската и да я счупим в главите им в най-подходящия момент – когато са достатъчно каталясали, за да пискат повече и да ритат по-малко. За да изберем момента обаче, е добре от време навреме да следим ходовете им, за да не цъфнем росни-росни, когато е вече късно и те са започнали новата игра с нови сили. В следващите броеве ще се опитаме да опишем някои от сценариите, които те считат за най-вероятни, и какво можем да извлечем ние от тях.

Виж кой говори

Прогнози за неминуемия капут на капитализма и неговото олицетворение – САЩ – гъмжат из цялото „публично пространство“. Да оставим за момент „левия“ печат и „левите“ движения, които никъде няма нито да се запечатат, нито да се придвижат, ако не излязат веднъж завинаги от тресавището на реформизма, и да обърнем внимание на пророчествата „отдясно“, за да видим къде точно ги боли онези, които ги боли за любимата им форма на експлоатация. В статия, озаглавена „Прогнозата за новата година“ от 31 декември 2011 г., Пол Крейг Робъртс, бивш заместник финансов министър на САЩ и редактор на Уол Стрийт Джърнъл, пише: „Спасението на Америка ще дойде, когато Вашингтон претърпи поражението на своите амбиции за световно господство“. Авторът сравнява последните законови инициативи на режимите (по неговите думи) на Буш и Обама със зверствата и мегаломанията на хитлерова Германия и сталинска Русия. По-интересната тема в обширната статия обаче е реакцията на самото американско общество. „Това говори достатъчно за стойността, която свободата има за американците – пише Робъртс. – Американците явно приветстват епохата на тиранията, в която навлизат“. Аргументът в полза на това твърдение е, че те подкрепят или републиканците, или демократите, чиито действия са еднакво вредни за свободата, а не подкрепят предпочитания от автора кандидат Рон Пол. Всъщност повечето от острите (и напълно основателни) критики в писанията на Робъртс и мнозина като него имат подобни цели – да избутат на преден план някакъв техен кандидат за президент. „Рон Пол е нашият последен шанс“ пише Крейг Робъртс и с това, за съжаление, сам изхвърля писанията си в смрад­ливата кофа на електоралната пропаганда. Независимо от намеренията на авторите обаче, доста от данните и заключенията си заслужава да бъдат нарочно извадени – или по-скоро избавени – от прокапиталистическия контекст, в който са поднесени, и да бъдат поставени в добра жизнена – тоест смислена – среда.

Когато контекстът смърди, и текстът намирисва

В текстове като този на Робъртс често може да се прочетат с различни вариации следните твърдения: „конституцията, плод на осемвековна борба, родила англо-американската гражданска свобода…“ или „идеите, които режимите на Буш/Обама институционализираха, са напълно чужди на англо-американските идеи за законност и свобода“ (от статии на същия автор). Подобни лъжи не са добра околна среда за нито едно твърдение, особено ако то е точно и добре аргументирано. Винаги когато чуем нещо от рода на „англо-американската свобода“, сме длъжни незабавно да го изрежем с острия скалпел на аргументите, защото тези идиотщини са не само вредни, но и в достатъчна степен престъпни. Те често замърсяват иначе напълно основателни критики към сегашната система и пречат за възприемането им от нормално мислещи хора.

За свободата и лицемерието

Англо-американски идеи за законност и свобода няма. Американската „революция“ от края на 18-ти век – тъй гръмко възхвалявана от всякакви блюдолизци на властта – е война на законността срещу свободата, достатъчно кръвопролитна и красноречива. Конституции, конгреси, декларации и прокламации – това е бошлаф за всеки човек, който истински милее за свободата. Всички тези хартии не стават и за нужника, докато камшиците плющят по гърбовете на робите и телата им увисват по бесилките, защото са погледнали накриво оня, който изнасилва жените и децата им. Създаването на Съединените щати и тяхната „независимост“ има един ясен резултат – запазването на робството в неговия най-жесток вид, докато „култивирането“ на Северна Америка не позволи да бъдат въведени по-рафинираните негови форми. Такива по-рафинирани форми към този момент са въведени вече в британската империя и тя използва това свое „морално предимство“ във войната с американските си колонии. На 7 ноември 1775 г. лорд Дънмор издава едноименната прокламация, с която обявява военно положение и обещава свобода на всички роби (поробени от същата тази империя със съответните закони век по рано), които напуснат своите господари да се бият на страната на короната. Четири години по-късно британският генерал Хенри Клинтън издава прокламацията от Филипсбърг, която освобождава робите и без да се запишат в английската армия. Към края на войната англичаните (вече „различни“ от „американците“) с присъщата лицемерна почтеност изпълняват обещанието си, като преселват близо 20 хиляди освободени роби в Нова Скотия (днешна Канада), карибските острови и дори в Англия. Десетки хиляди негри намират свободата си в британската униформа, тоест застават на страната на свободата срещу „Страната на свободата“. Същата възхвалявана „конституция“, от 1787 г. – тоест „законността“ – съдържа изрични разпоредби в полза на робовладелците – на практика „либерализираната“ търговия с роби през първите две десетилетия „свобода“ е най-интензивната до този момент – десетки хиляди чернокожи мъже и жени са изтръгнати от домовете им в Африка, за да гинат по памучните и тютюневи плантации на „отците основатели“. „Изконното си право“ да притежават хора като добитък американските памучни плантатори защитават с оръжие и през войната за „независимост“ на Тексас (1835-36) – независимост предимно от мексиканските закони, забраняващи робството поради друга гнусна политическа конюнктура, но вече от испанска, а не английска страна.

Дванайсет президенти на САЩ са робовладелци, като осем от тях са имали роби и докато са обитавали Белия дом. Последният от тях, Юлисиз Грант ясно пише за какво е била цялата „освободителна“ гражданска война (1861-65): „Скоро робите щяха да станат повече от господарите и тъй като не бяха благосклонно настроени към тях, щяха да се вдигнат с цялата си мощ и да ги изтребят. Войната струва скъпо както на Юга, така и на Севера, но както в кръв, така и в средства, си струваше цената“ (1885). С други думи, пред заплахата от истинско масово робско въстание – борба за свобода в най-чиста форма – радетелите на „англо-американските ценности“ предпочитат касапницата с над 1 милион жертви – повече от всички останали войни на САЩ, взети заедно. В Гражданската война Северът просто изиграва лицемерната „освободителна“ роля на английските генерали век по-рано, като единствената разлика е, че „побеждава“. Ако войната беше срещу чудовищната институция на робството, то извергите плантатори и търговци на роби от Юга (а и не само от Юга) щяха да бъдат набързо обесени след края на войната, а портретите на „отците основатели“ робовладелци нямаше да висят по училищата, с имената им нямаше да кръщават булевардите във всеки американски град до ден днешен, а столицата нямаше да носи името на първия от тях (Джордж Вашингтон има 216 роби). По всички човешки писани и неписани норми робството е геноцид – Прудон неслучайно го нарича убийство – и виновниците за него можеха поне да бъдат заклеймени по подобаващ начин век по-късно. В тази война обаче победител не е свободата, а лицемерието. Ейбрахам Линкълн през 1855 г. пророчески пише: „…[ако победят,] бих предпочел да емигрирам в някоя страна, която няма претенции за свободолюбие – в Русия например, където деспотизмът е чист, без примеси от лицемерие“. Последната дума, „лицемерие“, Линкълн изписва с „грешка“ – „hypocracy“ вместо „hypocrisy“, – с което въвежда неологизма „хипокрация“ (или „власт на лицемерието“), който достатъчно точно описва политиката не само на САЩ, но и на целия просветен Запад до ден днешен.

Робството през 19-ти век

Тази кратка разходка из американските исторически забележителности има две цели. Първата е да ни напомни за онова, което често ни карат да забравяме – каква и най-вече чия свобода е защитавала „страната на свободата“, но да речем, че това е минало незабравимо и пресвещени старини. Втората е много по-важна – възходът на робството в американските колонии през 18-ти и 19-ти век показва, че докато има пари и власт, никакъв интелектуален, морален, духовен, технологичен, социален и прочее прогрес не е необратим. Раздел 2 от Член IV на конституцията на САЩ от 1787 г. задължава всеки „гражданин“ да връща избягалите роби на техните „работодатели“. Почти по същото време, но от другата страна на „новата ера“ (1760 г. преди Христа), такава разпоредба е „разписана“ в законите на Хамураби. Камшикът във Вирджиния през 18-ти век след Христа едва ли е по-сладък от камшика във Вавилон през 18-ти век преди Христа, макар да е бил по-„просветен“. За близо 12-те милиона поробени африканци в двете части на Америка между 16-ти и 19-ти век Възраждането и Просвещението са най-мрачната епоха в човешката история. За да поставим нещата в перспективата на времето, е добре да отбележим, че цялото население на Англия в началото на 19-ти век (1801 г.) е около 8-9 милиона.

Робството през 21-ви век

През изминалия месец януари името „Фокскон“ често се спрягаше в световните медии в заглавия като „Протест с „масово самоубийство“ във Фокскон – фабриката-производител на Епъл“, „1 милион работници, 90 милиона айфона, 17 самоубийства – кой е виновен?“, „В Китай човешката цена е калкулирана в един айпад“ и пр. Историята едва ли има нужда да се обяснява надълго и нашироко. Китайската фабрика, произвеждаща най-модерните „джаджи“ на пазара – „киндъли“, „плейстейшъни“, „айфони“, „айпади“, „ексбоксове“ и пр. – 1,2 милиона работници, живеещи в общежития с по 8-10 койки от винкел в стая – най-често без да знаят дори имената на съквартирантите си – сглобяват на ръка – и на крак – по една дребна частица 5200 пъти на ден (понякога „денят“ е 35 часа без прекъсване), за 31 цента на час, без право да разговарят помежду си, без право да ходят до тоалетната без разрешение от надзирателя, а ако се опитат да организират синдикат, присъдата е 12 години затвор. Популярният американски телевизионен водещ Джон Стюарт запита: „Каква е разликата? В затвора поне няма да бачкаш в тази адска фабрика“. Разликата, разбира се, е че стотиците хиляди работници са отишли там, за да пращат трохите, които получават, обратно в селата, от които са дошли, където мизерията в годините на китайското икономическо чудо не е по-икономически чудна от мизерията през останалите хиляди години на поднебесни и всякакви други империи. По-големите оптимисти са се надявали, че със заплатите във високотехнологичните цехове ще могат да живеят един ден по-приличен живот. Разочарованието обаче неминуемо настъпва след като осъзнават задънената улица, в която са попаднали. Самоубийствата във фабриката са зачестили толкова, че собствениците са опънали мрежи под прозорците в общежитията, за да улавят самоубийците. Въпреки това процентът на самоубийствата във Фокскон е под средния за Китай, както за градските, така и за селските райони. Разбира се – тези работници все пак имат „осигурени работни места във високотехнологичните отрасли“ – мечтата на съвременните икономики не само на изток, но и тъдява. Можем спокойно да си представим какво е положението в онези места, които не ни пускат по CNN.

Плющенето на парите

Никакви приказки за социални и икономически права не могат да заглушат шума на парите. Независимо кой е на власт – капиталистите отдясно на Тихия океан или „комунистите“ отляво. В нашия случай двата щама са „уважавани бизнес партньори“. Има ли власт и пари, винаги ще има плантации и роби. Щом „излиза сметката“. Капитализмът е просто последната рафинирана форма на робството. Рафинирането е онова, с което днешните индустриални робовладелци се надяват да отърват кожата, когато един ден бъдат наречени с истинските им имена – собствени и фамилни. Под „рафиниране“ изобщо не трябва да разбираме някакво подобряване на условията на труд, а просто преместване на индустриалните плантации на най-евтините за това места. По официалната статистика днес броят на робите в света е най-висок за цялата човешка история – между 12 и 27 милиона – разбира се, изнесени на удобни за целта райони като Южна Азия и Африка, в които журналистически крак рядко стъпва, без да бъде настъпен. Когато Азия стане „неудобна“ и робските фабрики се изнесат в Африка, „цикълът“ ще бъде затворен – първите свидетелства за робството все пак датират отпреди 10 хиляди години, когато някакво либийско племе в Долен Египет поробило бушменските си съседи.

Таблетите и робството

На английски думата „таблет“ се използва както за модерните преносими компютри със сензорен екран като „айпада“ на Епъл, така и за глинените плочки, на които във Вавилон са били написани законите, осъждащи на смърт всеки помагач на избягал роб.

Както по времето на памучните и тютюневите плантации в Страната на свободата, така и днес робският труд се оправдава с „икономическата логика“. Памукът и тютюнът били „трудоемки“, та затова „трябвало“ да има роби в Америка. Днешните електронни гъзни не са толкова „трудоемки“, но все пак законите на печалбата диктували те да бъдат произвеждани в страните „с евтина работна ръка“. Тези „пазарни аксиоми“ се тиражират под път и над път и често с тях се укротява и без друго зомбираното население на нашия просветен Запад. Просто казано, ако нещата се произвеждат в „западни“ условия, ще струват непостижимо скъпо за обикновения човек. Радвай се на евтиното и целувай ръка на държавата, че още „забранява“ робството в твоя избирателен окръг.

През май миналата година, в статия в месечника „Атлантик“ Дерек Томсън решава да изчисли колко точно печелим от робството или, по-културно казано, колко по-скъпи щяха да бъдат нещата, ако се произвеждаха в Щатите, а не в китайската промишлена преизподня. Като използва калкулациите на станалия нарицателен „айпад 2″, Томсън изчислява, че разходите за труд за един „айпад 2″ в Китай са около 10 долара (9 часа труд при ставка 1,1 долара на час), докато в Щатите щяха да бъдат около 293 долара (при ставка 32,5 долара на час). Съответно, себестойността на един такъв таблет (труд плюс материали) ще „скочи“ от 335 долара (325 долара за части, 10 долара за труд) на 618 долара, ако бъде произведен в „белия свят“. При цена на дребно от 729 долара това ще „свие“ брутната печалба на Епъл от 54% за китайския айпад на 15% за американския. Ако все пак приемем, че Епъл заслужава 54% брутна печалба за това безценно чудо на техниката, цената му просто ще бъде 1144 долара вместо 729. По-късно Джон Бригс, друг изследовател, посветил се на същия проблем, уточнява, че цената на труда в САЩ дори няма да бъде толкова висока, защото за елементарните операции, които работниците извършват по сглобяването в Китай, американската ставка е 13,3 а не 32,5 долара на час. С други думи, ако произвеждаше таблетите си в САЩ и ги продаваше на същата цена, брутната печалба на Епъл щеше да бъде не 54%, а 39%. Чистата печалба на Епъл за 2011 г. е малко над 13 милиарда долара. Финансовото издание Блумбърг отбелязва, че с тези цифри фирмата се перчи гордо до петролните и газови гиганти Ексон Мобил и Газпром. Финансовите анализатори на Уол Стрийт се подмокрят при всяко обявяване на печалбите на Епъл – „не ни останаха суперлативи“ изплаква един от тях. Разбира се, всеки процедил се репортаж за адските условия на труд, в които се произвеждат тези „страхотни продукти“, е удавен в изказвания на лъскави и самодоволни костюми, които баламосват американците, че всичко е от розово по-розово, щом шефовете на американците стават все по-дебели, а таблетите им – все по-тънки.

А дали е така?

Не. За хората, които предпочитат да четат книги, вместо да гледат телевизия, нещата с богатството на богатите не изглеждат никак розови и то именно от книгите, писани от същите тези богати или техните придворни книгописци. Автори от типично десния до умерения, но неизменно прокапиталистически спектър, постоянно издават книги с фаталистични заглавия и сценарии. Шефове на огромни фирми от Уол Стрийт къде по-завоалирано, къде по-директно задават интересни и крайно неудобни въпроси без отговор. Мохамед Ел Ериан е генерален директор на финансовия гигант Пимко, който управлява над 1,3 трилиона долара. Преди това той работи 15 години в Международния валутен фонд – ако в енциклопедията имаше място за илюстрация под „капиталистът през 21 век“, неговата физиономия щеше да заспи в карето (ако не е била вече използвана под дефиницията за „египетски мустак“). В свой материал за Файненшъл Таймс, озаглавен „Кризата повдига закономерни въпроси за самия капитализъм“ от януари тази година, той пише: „Вече четири години след началото на кризата, твърде малко е сторено за смисленото и последователно поправяне на нанесените вреди и за предпазването на реалните жертви, да не говорим за отстраняването на риска от нови скъпо струващи сътресения. Докато това не бъде направено, трудно ще бъде светът да се убеди, че проблемът не е в самия капитализъм“. Ел Ериан говори за друг свят. В нашия свят се изливат стотици милиарди долари в „говорещи глави“ по телевизията, които идеално си вършат работата да го убедят, че проблемът не е в капитализма.

Частичната информация

Една от причините за провалите на институциите на капитализма според Ел Ериан е… „частичната информация“ (в същата статия).

Проблемът за „необходимото и достатъчно“ количество информация, която трябва да се дава на населението, е ключов за всяка диктатура, но в днешната „информационна икономика“ той придобива още по-голямо значение. Затова и проблясъците на такива автори са сравнително достоверни – те могат да си позволят лукса да казват истината, дори „публично“, след като плащат на толкова хора да тиражират лъжата. Тяхната аудитория в „правилния свят“ – читатели на Файненшъл Таймс, Уол Стрийт Джърнъл, Бизнес Уийк, Икономист и пр. – „е наясно с далаверата“ и знае, че телевизията си върши работата по баламосването на низшите касти. Помежду си обаче те – по презумпция – имат класовата солидарност да си разменят достоверната информация, защото от това, което реално ще стане, зависят техните парички. Трябва да се знае къде започва да пари, за да се изнесат бързичко кинтите, преди да са изгорели. Затова и „частичната информация“, за която говори Ел Ериан, едва ли визира „99-те процента“. Проблемът на съвременния капитал – „единият процент“ – е, че продължава да се доверява на собствената си класова солидарност. Десетки хиляди капиталисти по света разчитаха на рейтинговите агенции и брокерите от Уол Стрийт да им дават „зърното“, а да ръсят „плявата“ на неподозиращата широка общественост, но бяха баламосани. По-равните сред тях просто решиха да ги ошушкат, като ги оставят с купчина измислени или направо грубо фалшифицирани цифри за ипотечните облигации в САЩ, дълговете на Гърция, цените на недвижимите имоти в Исландия и Ирландия, дефицита на Испания и т. н. Затова автори като Крейг Робъртс, Ел Ериан, Джефри Сакс („Личният интерес без морал води до самоубийство на капитализма“, Файненшъл Таймс, 18 януари 2002 г.) и десетки подобни пишат повече или по-малко песимистични сценарии за „капитализма“, „демокрацията“ или просто „Америка“, но, разбира се, не търсят тяхната замяна с някаква справедлива система на всеобщото равноправие. Те просто се опитват да намерят „посткапиталистическия“ начин да запазват богатството и начините за неговото натрупване. Човешката история им предлага изобилие от гадни варианти, описани достатъчно добре от Прудон в „Що е собственост?“, но по-амбициозните от тях търсят и свои. •

(следва)

А. Ванчев

Международните медии говориха за изминалата нощ в Гърция. Говориха за пожари, за хаос и насилие…

Говорят за събралите се 100 000 души на пл. Синтагма, но не и за реално присъстващите там 200 000, нито за другите 300 000, които не успяха да стигнат на площада, тъй като улиците и метрото бяха блокирани от полицията.

Не говорят за начина, по който полицията провокира началото на насилието в 17 ч., напръсквайки със сълзотворен газ целия площад Синтагма, разпръсквайки протестиращите из целия център на Атина, за да не притесняват с присъствието си точно пред самия парламент.

Медиите говориха за безогледни разрушения, без никакъв смисъл, беше разпространен слухът, че гори националната библиотека в Атина. Това са лъжи.

Бяха подпалени банки, кафенета и магазини – франчайзинги на мултимилионните индустрии, които доведоха Гърция до сегашното й състояние. Медиите говорят за младежите които са срещу системата, но не говорят за възрастните мъже и жени с техните маски и противогази, които изразяваха подкрепата си в продължение на часове, блъскаха с ръце и с крака в ритъм по решетките на банките и мултинациоалните компании, свиреха и викаха, за да могат тези от първите редици, устояващи на набезите на силите за борба с безредиците в изпълнените със сълзотворен газ улици, да почувстват подкрепата им, и аплодиращи при вида на пламъците, обхващащи Алфабанк и Eurobank.

Казват, че насилието няма да разреши проблемите в Гърция, но не споменават кварталната асамблея от миналата седмица в университета Пантиос, не казват, че окупацията на университета Номики имаше за цел превръщането му в място за дискусии и обмен между различните движения в Гърция, не говорят за безплатните столове за хранене и пазари за размяна, които се организират всяка седмица в кварталите.

Това, което медиите няма да кажат е, че по време на последната масирана експроприация в един супермаркет, протестиращите раздадоха продуктите в един работнически квартал в Салоника. Възръстните жени казват, че не са пристигнали навреме за раздаването на продуктите, но че протестирещите ще се върнат, а дори и да не се завърнат, те остават на тяхна страна.

Това, което няма да кажат е, че когато вървяхме през един беден квартал, по време на един малък протест далеч от центъра, хората излизаха по балконите си, с вдигнати юмруци, протестът се разрастна, хората излизаха от домовете си и се присъединяваха към нас, възрастните хора идваха и аплодираха, възрастните… човече! Възрастните пееха химни, аз нищо не разбирах, но… не можете да си представите, нямате си идея! Това медиите никога няма да го кажат, но ние го казваме.

Тук, в Атина, знаят, че не са сами, че цяла Европа върви по същия път; това което не знаят е какво правим ние в останалата част от Европа… Да, ние – останалата част от Европа, в момента правим нещо.

Това което виждаме, е не просто настоящето на Гърция, това което виждаме е нашето бъдеще.

Атина, 13/02/2012

Публикувано от Sergio Incinillas Perroloko. (Благодаря !)

Превод: Цвета Домирева

Всъщност, същите тези хора, които днес под сурдинка признават, че „сме позагубили посока“, в края на 90-те побързаха да обявят „Края на историята“. Франсис Фукуяма, един от най-известните „професионални“ анализатори и философи на геополитическите процеси, прокара тезата за окончателната победа на капитализма. Разни „общественици“, „икономисти“, „политолози“ и какви ли не още специалисти по манипулиране на телевизионните зрители, се заеха да ни повтарят тази фраза до втръсване, така че да не ни се налага да четем самата книга. В нея между другото пише: „Днес, когато човечеството приближава края на хилядолетието, двойната криза на авторитаризма и социалистическото централно планиране е оставила на ринга само един състезател като идеология с потенциално универсална валидност: либералната демокрация, доктрината на индивидуалната свобода и народния суверенитет“.

От 1992 г., когато излезе книгата, досега добре видяхме, колко истина има в нея. В последните 20 години светът практически е управляван от работодателите на Фукуяма. Сред тях се нареждат такива бележити „герои на нашето време“ като Муамар Кадафи и Барак Обама. Вкупом те успяха да докажат, че „либералната демокрация“ е медийно шоу, че „индивидуалната свобода“ е само за богатите, че „народният суверенитет“ е присъщ на удобните диктатори и че „принципите на свободата и равенството“ изобщо не вълнуват бандитите, управляващи Либия или Америка.

Тази Коледа обаче у Фукуяма „проговори загриженост“ и той огласи статия наречена „Бъдещето на историята“. Защото „съществуват силно тревожни икономически и социални тенденции, които, ако продължат, могат както да застрашат стабилността на днешните либерални демокрации, така и да детронират демократическата идеология такава, каквато я разбираме днес“. Рецептата на статията е до болка позната. Срещат се откровени лъжи, които вече сме научени да приемаме безвъпросно, като „неравенството е… резултат от естествените различия при талант и характер“. Между редовете са поставени също толкова недоказани, но безвъпросно приемани от вече дресираната публика твърдения, като това че марксизмът е единствената алтернатива на либерализма, „средната класа“ е продукт на капитализма, освен това се множи и вярва в демокрацията. В комбинация с няколко тъжни, но популярни факти – намаляващата семейна сигурност, увеличаването на икономическото неравенство, автоматизирането на производството, растящия брой ненужни работници – тезата е доказана: нуждаем се от „идеология на бъдещето“.

Фукуяма дори се ангажира да препоръча какво „би трябвало“ да съдържа новата идеология: нещо за преразпределението, нещо за свободата, нещо за частните и груповите интереси. Всъщност, нито за него, нито за работодателите му има значение, стига да запомним, че „идеологията не би могла да започне с отричане на капитализма като такъв“. От нас (хората, на които им пука) се очаква да изберем „вида капитализъм, който трябва да бъде предпочетен“. За да създадем „един свят със здрави общества на средната класа и силни демокрации.“ На всяка цена да осигурим „процъфтяване на средната класа“.

От 80-те години на XX век ограбването по цял свят е оправдавано с приказката, че капитализмът и свободата са неразривно свързани. Като че ли много хора все още вярват в нея. Според 43% от американците, богатите са такива благодарение на „уменията и усилията си“, а не защото „познават подходящите хора или са родени в заможни семейства“. Според 69% от египтяните, разликата в заплащането трябва да се увеличи, за да се насърчава трудът.

Но ето че и в САЩ, и в Египет, и в България, и другаде нещо се случва. „Комуникираме“ все-повече, а сякаш сме все по-сами. „Работим“ все-повече, а сякаш сме все по-бедни. „Избираме“ все-повече, а сякаш избира някой друг. Машините ни дават „удобства“, но за да живеем „удобно“, трябва да се превърнем в машини. Стискаме зъби и се радваме на лъскавите опаковки, с които е купен животът ни. Още не е ясно какво става. Ясно е само, че много хора са недоволни и не искат вместо тях да решават управляващите… бандити, както ги нарича „блажения“ Августин.

Дори в „страната на неограничените възможности“ над 46 милиона души официално са „осъществили възможността“ да живеят под прага на бедността, а две трети от хората считат противоречията между бедни и богати за основния конфликт в обществото, четем във вестник, наречен „Капитал“.

Ако не се намери нова маска, зад която да се скрие огромната несправедливост по света, ще дойде време да се изправим не народ срещу народ, а „висши“ срещу „нисши“. Да уволним политиците, да облекчим богаташите от грижите за света и да натоварим бедните със задачата да решават за пръв път сами собствените си проблеми. От това се страхуват „висшите“ и търсят начин да го предотвратят. Дали ще успеят, ще покаже бъдещето.

И честта, майко, юнашка!… •

Златко

Жителите на Укан прогонват властта и издържат тримесечна обсада.

Бунтовете в КНР са нещо обичайно, особено в дълбоката провинция, откъдето рядко пристига информация за случващото се. Поводи – достатъчно. Отнета земя, произволно съборени къщи, полицейско насилие.

Случилото се в градчето Укан обаче е уникално. Жителите му прогонват местната партийно-държавна власт, създават собствени органи за самоуправление и издържат тримесечна обсада. Може да се каже, че за първи път в държавнокапиталистически (това е истинското определение на режима, наричан от самия себе си, а и от либералните му опоненти „комунистически“) Китай се появява свободна зона с гражданско самоуправление, основано върху естествената човешка солидарност.

Укан по наши мерки минава за градче, но за китайските стандарти то е селце – едва 12 хиляди души, с основен поминък риболов. Разположено е на брега на морето, в една от най-развитите провинции – Гуандун. След победата на бунта правителството се мъчи да реши „проблема“ со кротце и со благо, защото кютекът би развалил репутацията на „благоприятния за инвестиране регион“, но основната причина се крие в предстоящия през есента на 2012 г. партиен конгрес и смяна на висшето ръководство. Затова Пекин гледа да запази страната „стабилна“ на всяка цена.

В КНР, с редки изключения, не съществува частна собственост върху земята – властите я дават под аренда. Използвайки служебното си положение, партийният секретар и председателят на селския съвет (аналогът на кмет у нас) в Укан развъртели търговия с правото за ползване на терени – за промишлени предприятия, хотели и курортни обекти. Тук е мястото да се спомене, че от 1988 г. в КНР съществува система за преки избори на местните органи, но винаги досега гласуването е ставало формално. До началото на въстанието уканските управници успяват да продадат близо 90 на сто от селскостопанските земи от землището на селото. Една от сделките достига 110 милиона долара, като парите са присвоени от началството, а на жителите раздават „компенсации“ по 80 долара на човек. Междувременно местните овластени големци и тяхното обкръжение се обзавеждат със скъпи коли, строят си резиденции, отварят си банкови сметки и си купуват луксозни вили в Хонконг.

Възмутените селяни пишат жалби до различни институции, на които обаче никой не обръща внимание (и кой ли би обърнал, след като това е обичайна за властта практика; иначе не е власт, а тя не само в КНР е крадлива и свирепа) и това подклажда недоволството, докато през септември миналата година в Укан не избухва бунт и не започват сблъсъци с полицията. Хората прогонват официалната власт и съставят комитет за самоуправление, канят чуждестранни журналисти, младежите успяват някак да съобщят за събитието в интернет.

През декември властите решават да прекратят „безобразието“ и арестуват петимата делегати от комитета за самоуправление. Единият от задържаните, 42-годишен мъж, умира в ареста „от инфаркт“ според официалната версия, но роднините на починалия твърдят, че е бил изтезаван.

Въстаниците отвръщат с барикади по пътищата към селото, обкръжено от полицейски части. Балансирането на ръба на малка гражданска война продължава до началото на януари. Тогава в бунтовното село изненадващо пристига заместник секретаря на партията от провинция Гуандун, който заявява, че хората имат право, временно признава пълномощията на комитета за самоуправление, обещава разследване на злоупотребите и смъртта на арестанта (чието тяло още не е върнато на близките му). За 1 март са назначени нови свободни избори в селския съвет, а за партиен секретар е предложен един от умерените лидери на въстанието. Партията и правителството очевидно предлагат сделка – такава поне е информацията към 25 януари.

Успоредно с преговорите и обещанията за справедливост обаче в Гуандун и в съседните провинции е усилен полицейският надзор над потенциални бунтари, прави се всичко възможно „лошият пример“ да не плъзне и по други населени места, за което поводи – дал Буда. Надали някой трезво мислещ се съмнява, че след време властта тихомълком и поединично ще си отмъсти на бунтовниците.

Дали обаче преди това „моделът Укан“ няма вече да е заразил умовете, създавайки всички необходими и достатъчни условия за социална революция? Дано!

ПОСЛЕПИС: много ни се искаше накрая да споменем и някое окуражаващо събитие от България, поне приблизително в духа на „китайския опит“, но комай у нас населението принадлежи към сорта „удобно за властта“ и то не само за китайската – то е замръзнало на етапа „писане на жалби“ и няма мърдане нататък. Катуница ли ще е, стачките и протестите в БДЖ, в мините на Марица Изток, на зърнопроизводителите, срещу поскъпването на горивата и проучванията за шистовия газ ли – всяко от тези събития започна с лъвски рев, който много бързо се превърна в покорно кучешко скимтене, при все че господарят даже не бе посегнал към камшика – за разлика от китайските си „колеги“, които никак, ама никак не си поплюват. •

Редколегия на СМ