Габриела Цанева - Art - Gabriela Zaneva

ДЕНЯТ НА БУДИТЕЛИТЕ И ЗАБРАВЕНИТЕ СЪЗДАТЕЛИ НА ПРАЗНИКА

2026-11-01T10:35:00.000+02:00

Денят на народните будители и забравените създатели на празника

Публикувано на 01.11.2026 от Габриела Цанева / Gabriela Zaneva

За Стоян Омарчевски, правителството на Александър Стамболийски и будността като действие

На 1 ноември България почита своите народни будители: книжовници, просветители, духовници, революционери, писатели и обществени дейци, съхранили езика, културата и стремежа към свобода. Имената им са познати. Портретите им отново влизат в училищата, библиотеките и тържествените зали. Значително по-рядко обаче се назовават хората и политическата воля, превърнали почитта към тях в официален държавен празник.

Денят на народните будители не възниква извън политиката. Той е създаден като част от просветната и културната политика на земеделското управление на Александър Стамболийски и по инициатива на министъра на народното просвещение Стоян Омарчевски. Празникът е осмислен не само като възпоменание, а като инструмент за духовно възстановяване на общество, излязло от войните, националните катастрофи и Ньойския договор.

Това политическо родословие на празника не бива да бъде премълчавано. То не намалява общонародния му характер. Напротив, показва рядък момент, в който държавата признава, че училището, книгата, културата и паметта са част от инфраструктурата на националното възстановяване.

Празник след националната катастрофа

През 1922 г. българското общество все още преживява последиците от войните и поражението. Държавата е политически разтърсена, материално изтощена и духовно обезверена. Официалното въвеждане на празника идва три години след подписването на Ньойския договор, когато нуждата от общи нравствени ориентири е особено силна.

В Окръжно № 17743 на Министерството на народното просвещение будителите са определени като „далечни и близки строители на съвременна България“. Погледът към миналото трябва да даде на младежта „бодрост и упование, сила и импулс към дейност и творчество“.

Това е съществената дума: творчество.

Празникът не е замислен като ден за пасивно преклонение пред застинал пантеон. Историческите личности трябва да действат като нравствен пример, който подтиква младите хора да продължат започнатото. Миналото не е убежище от настоящето, а източник на енергия за неговото преобразяване.

Институционалният път също е ясен. През юли 1922 г. Министерството на народното просвещение определя деня за празник на българските будители. На 31 октомври Министерският съвет го обявява със свое постановление. На 13 декември XIX обикновено народно събрание приема законовото допълнение, а на 3 февруари 1923 г. цар Борис III подписва закона.

Следователно историческият факт е ясен: Денят на народните будители е създаден по инициатива на министър Стоян Омарчевски и е официализиран от правителството на Александър Стамболийски, XIX народно събрание и държавния глава.

Не изолиран жест, а държавна политика

Инициативата на Стоян Омарчевски не е единственото му просветно действие. Като министър между 1920 и 1923 г. той провежда широк кръг реформи: въвежда задължително основно образование, насочва средства към строителството на училища предимно в малките селища, подкрепя законодателство за народните библиотеки, депозирането на печатни произведения и поощряването на българската литература и изкуство.

Затова Денят на народните будители не е декоративно допълнение към политиката на кабинета. Той е нейното символно обобщение: училището да разшири достъпа до знание; библиотеката да го съхранява; книгата да го разпространява; държавата да почита хората, превърнали просветата и културата в обществено служене.

Тук се разпада и удобният стереотип, че една земеделска, „селска“ партия не би могла да бъде носител на истинска културна и просветна политика. Именно управление, опряно върху огромното селско мнозинство насочва училищното строителство към селата и малките градове и се опитва да изведе знанието извън тесния кръг на столичния и градския елит.

Това не е отрицание на интелигенцията. Това е опит за демократизация на културата.

Будителите не трябва да принадлежат само на учените общества, университетските аудитории и литературните салони. Техният образ трябва да достигне до всяко училище, включително там, където книгата, учителят и библиотеката са били единствените прозорци към света.

Кой има право да бъде носител на духовността

Разделението между „образован интелектуалец“ и „прост селянин“ е едно от най-устойчивите високомерия в българския обществен живот. То пренебрегва факта, че голяма част от възрожденската култура се развива именно в малките градове и селските общности, в училището, читалището, църквата, кооперацията и местното самоуправление.

Самият Стоян Омарчевски не се вмества в карикатурата на необразования земеделски политик. Той завършва философия и право в Софийския университет, работи като учител и впоследствие става министър на народното просвещение.

По данни, представени от БТА чрез изследването на проф. Мария Младенова, първоначалният импулс за празника достига до министъра чрез писмо от селянин, който предлага да се почитат „големите българи“, а названието „народни будители“ е предложено от Боян Пенев.

Този разказ, ако го приемем в неговата документална рамка, е забележителен. Идеята тръгва от обикновен гражданин, получава име от интелектуалец, превръща се в политика чрез министър и достига до цялото общество чрез правителството, парламента и училището.

Това е будителство не като привилегия на една социална група, а като движение между обществото и неговите институции.

Паметта след 1989 година

След 10 ноември 1989 г. възстановяването на демократичния живот започва с голяма обществена енергия. На 7 декември 1989 г. е създаден Съюзът на демократичните сили, в който участват независими граждански организации, възстановената социалдемокрация и БЗНС „Никола Петков“. Учредителната декларация изрично предвижда съставните организации да запазят своята самостоятелност и специфичен облик. В учредителния момент присъстват продължителите на две исторически политически традиции, подложени на преследване след установяването на комунистическата власт: земеделската опозиция и социалдемокрацията. Държавна сигурност е наблюдавала земеделците и социалдемократите като политически противници на режима.

Първоначалният СДС обединява различни движения, организации и възстановени партии. Скоро в него настъпват разцепления и „отлюспвания“, а част от първоначалните политически субекти поемат по различни пътища.

Това е факт, който е проверим и доказан. Оттук нататък трябва да бъдем особено прецизни в разказа си. Твърдението, че определени сили съзнателно са разбили опозицията отвътре, не може да бъде представено като цялостно доказан факт без конкретни документи, имена и проследими действия. То може да бъде основано само на лична памет и обосновано с лични наблюдения на тенденции. Но съществува и друг основателен въпрос за влиянието на бившата Държавна сигурност върху българския Преход и той е насочен не към миналите събития, а към Днес. След 1990 г. службата е преструктурирана, част от архивите ѝ са унищожени и това е факт. Но наследените кадрови и агентурни мрежи продължават да бъдат двигател да обществения организъм; това също е факт, макар и не всеобщопризнат и лицеприятен; предмет на обществения и исторически спор е само доколко това е единственият двигател.

Именно тук личната памет и документалното изследване трябва да се срещнат. Но срещат ли се?

Хората, които са преживели началото на Прехода, помнят присъствието на реални земеделци, социалдемократи и политически затворници, за които демокрацията не е била своевременно приета публична роля, а платена с години преследване позиция. Те помнят и постепенното им изтласкване от центъра на политическия живот.

Тази памет не бива да бъде обявявана за достатъчно доказателство за всеки конкретен механизъм на подмяна. Но не бива и да бъде обезсилвана само защото не се вписва в опростения разказ за демократичния Преход.

От възстановяването на празника до забравата за неговия произход

Денят на народните будители е премахнат от официалния календар след 1945 г. Общественото му честване е възобновено на 1 ноември 1990 г. по инициатива на общонародното сдружение „Мати Болгария“ и неговия председател Петър Константинов. Официалният му статут е възстановен на 28 октомври 1992 г., когато 36-ото Народно събрание приема допълнение към Кодекса на труда, обнародвано в „Държавен вестник“, бр. 88 от 30 октомври 1992 г. Решението е взето по време на правителството на Филип Димитров, но е парламентарен законодателен акт, а не акт на Министерския съвет. /За любознателния читател ще е интересен фактът, че решението е взето в самия ден, когато правителството на Филип Димитров не получава поискания вот на доверие./

Възстановяването на празника връща имената на будителите, но не и цялата памет за политическата среда, в която празникът е създаден.

Тук е мястото на една публицистична хипотеза.

След 1989 г. обществото е разделено по много линии и фронтове, но никога, що се отнася до общия пантеон на възрожденците; никога, що се отнася до ролята на учителя, образованието и книжовността. Затова е лесно и празникът на народните будители и възстановяването му да се приеме като кауза. Значително по-трудно за новоустановяващите се елити се оказва признаването на историческата роля на земеделското управление, чиято политическа традиция вече е подкопана и отслабена, разпокъсана и изтласкана от новите центрове на влияние.

Празникът се завръща, но неговите институционални създатели остават в периферията на обществената памет.

Така възниква удобен разказ: българските интелектуалци са създали празника на духовността. Но той е само частично верен. Интелектуалци действително подкрепят и назовават идеята, но тя става национален празник благодарение на министър земеделец, на земеделско правителство и на парламентарно законодателство.

Дали заличаването на тази връзка е непременно резултат от някакъв заговор или предварително изработен план? Не бих казала. То може да бъде и следствие от по-дълбоко обществено предубеждение, което също би могло да се тълкува като внимателно отгледано и насадено, но може и да е естествено породено: убеждението, че духовността принадлежи на градския интелектуален елит, а не на политическо движение, свързано със селото и селските народностни маси.

Но тъкмо фактите разрушават това предубеждение, а фактите изложихме по-горе.

Тук няма да правим анализ на управлението на Александър Стамболийски. Ще кажем само, че за времето си, то е имало своята положителна стойност, но е имало и многобройните си противници, на които е станало жертва. И ако разглеждаме историческия контекст, ако разглеждаме кървия преврат срещу изборното начало, само бихме могли да възхваляваме жертвите, ако не искаме да се превърнем в апологети на палачите им. В българската история доста отсечени глави има, които неясно се свързват с “робството”, но е хубаво да помним, че и през ХХ век има две отсечени глави и те са стърчали високо – главите на министър-председателя Александър Стамболийски и на министъра в правителството му Райко Даскалов.

Нужно ли е да оповестим в тази статия необходимата критичност към земеделското управление?

Сигурно, ако искаме да запазим тона на “универсалната истина”. Сигурно, защото възстановяването на историческата справедливост не изисква идеализиране на правителството на Александър Стамболийски. Политиката му трябва да се разглежда критично, но и да не се губи конкретния исторически контекст. Но историческата точност изисква да държим двете истини едновременно: да, земеделското управление не е извън критиката, но неговата просветна и културна роля не може да бъде отричана заради политически предубеждения.

Същото важи и за първоначалната концепция на празника. Ако се чете внимателно текстът на указа, с който празникът е роден, можем да видим в него следи към езика за „култ на българския народен гений“, който носи характерната за началото на ХХ век склонност към изграждане на национален пантеон. Можем да го отречем, като очевидно негоден за нашия глобализиран ХХI век. Но можем да видим и това, че подобен пантеон има потенциала да вдъхновява. Той може да превърне живите, противоречиви личности в декоративни икони, чиито думи се честват, без повече да се чуват. Но може и да отвори устите на хора, които твърде дълго са мълчали, но чиито думи имат силата да разчупят статуквото.

Това отличава паметта от пропагандата – усилието да видим „другата гледна точка“. Тази статия иска да бъде статия за паметта. Но „другата гледна точка“ не винаги е възможно да бъде преглътната, нали, днешни читателю? Дали ще се отърсим от пропагандата? И може ли паметта да бъде чиста следа, без пропаганда…

Какво остава у нас, Днес? Какво е за нас празникът днес, отделно от неговите вдъхновители и създатели? Навярно това е важният въпрос, отвъд въпроса за история и памет.

Кой е будителят днес

Най-тиражираният съвременен образ на будителя включва учителя, писателя, учения, библиотекаря, журналиста, духовника и културния деятел. Това разширяване е естествено, ако пазим същността на понятието. /Лично аз, бих отхвърлина образа на духовника днес от този списък. Но това е личното ми мнение – нелицеприятно, бележка под линия/.

Ще продължа с по-сдържан патос, за да върна темата към онези, които днес са призвани да празнуват, да усетят радостта от признанието за тежкия труд да бъдещ будител, да знаеш какво е, да не го забравяш…

Казваме, че будителят днес не е непременно национално известна личност; че не е почетно звание, което може да бъде раздадено на всеки публично говорещ човек.

Но какъв е Будителят, Днес? Оня ли, който разширява знанието, вместо да разпространява удобни заблуди? Оня ли, който събужда самостоятелна мисъл, вместо да изисква послушание? Оня, който съхранява паметта, без да я превръща в митологична украса, който защитава човешкото достойнство, който изгражда среда, в която другите могат да четат, мислят, творят и спорят… Оня, който приема, че будността понякога означава самота, непопулярност и несъгласие с времето.

Ако трябва да отговорим с „Да“ – колко ли всъщност трябва да бъдат днес празнуващите?! И на колко от портретите трябва да погледнем с подозрение…

Много от историческите будители не са били удобни за своите съвременници. Те не са приспивали обществото с уверения в неговото величие. Назовавали са невежеството, страха, примирението и зависимостта. Други – не са удобни днес.

Затова истинското будителство не може да бъде само тържествено. То трябва да бъде и неудобно. То трябва да бъде готовност за онова, което не носи признателност и овации, което носи само трудни въпроси и трудни “трябва”.

Празникът като проверка

На 1 ноември можем отново да поставим цветя пред портретите и да произнесем познатите имена. Но празникът ще остане жив само ако ни накара да зададем няколко по-трудни въпроса:

Кого сме извадили от историческата памет?

Кои политически и обществени традиции сме обявили за недостойни, без да познаваме делото им?

Кои будители почитаме само след като вече не могат да ни противоречат?

Кога духовността се превръща в привилегия на самоназначен елит?

Кога словото пробужда и кога просто възпроизвежда удобния разказ?

Сред тези въпроси трябва да стои и един конкретен:

Защо честваме празника, но толкова рядко назоваваме земеделското правителство, превърнало го в държавна политика?

Историческата справедливост не изисква да подменим един пантеон с друг. Не трябва да превръщаме Стоян Омарчевски в безпогрешна икона, нито управлението на Александър Стамболийски в изгубен златен век. Достатъчно е да върнем фактите на полагащото им се място.

Денят на народните будители е създаден в момент, когато българската държава осъзнава, че след материалното и политическото поражение е необходимо и духовно възстановяване. Той е плод на срещата между обществена идея, интелектуално участие и държавна воля. Но институцията, която превръща тази идея в общонационален празник, е земеделското управление. Да признаем това, не означава да превърнем празника в партиен. Означава да го освободим от историческата непълнота.

И тогава 1 ноември може да бъде не просто ден на признателност към онези, които са съхранявали духовната свобода, а и ден за проверка дали самите ние сме останали достатъчно будни, за да разпознаваме истината дори когато тя не съответства на удобното ни самочувствие.

Да помним будителите означава да помним и хората, превърнали тяхната памет в обществено задължение.

Източници и допълнителна литература

Първичен исторически източник

Окръжно № 17743 от 28 юли 1922 г. на Министерството на народното просвещение. Това е основният документ, подписан от министър Стоян Омарчевски, който обяснява защо погледът на младите трябва да бъде насочен към „далечните и близките строители на съвременна България“ и към техния пример за дейност и творчество.
Прочетете пълния текст в Уикиизточник
Факсимилно копие на Окръжно № 17743, съхранявано от Централната библиотека на Българската академия на науките. Отворете документа в сайта на Централната библиотека на БАН

За официализирането на празника през 1922–1923 г.

Национален военноисторически музей, „Честит Ден на народните будители!“. Материалът проследява инициативата на Стоян Омарчевски, Окръжното от 28 юли 1922 г., законодателната инициатива на Министерския съвет от 31 октомври, приемането на закона от Народното събрание на 13 декември 1922 г. и обнародването му през 1923 г. Прочетете историческата справка на музея
Българска телеграфна агенция, „Отбелязваме Деня на народните будители“. Посочени са предложението на Стоян Омарчевски, решението на XIX обикновено народно събрание от 13 декември 1922 г. и Указ № 23 от 3 февруари 1923 г. на цар Борис III. Прочетете архивната справка на БТА
National Geographic България, „Ден на народните будители“. Материалът поставя възникването на празника в духовната криза след Първата световна война и проследява пътя от инициативата на интелектуалци до официализирането ѝ от земеделското управление. Прочетете историческия обзор

За Стоян Омарчевски и просветната му политика

Духовно-просветен център „Св. Архангел Михаил“, „1 ноември. За началото на празника“. Публикацията представя мотивите за празника в контекста на националните катастрофи и включва обширни части от Окръжно № 17743. Прочетете материала за началото на празника
Стоян Омарчевски, биографична справка. Източникът обобщава образованието му по философия и право, учителската му работа, министерския мандат и реформите в училищното, библиотечното и културното законодателство – вторичен източник: Прочетете справката за Стоян Омарчевски

За възстановяването на празника

Българска телеграфна агенция, „Денят на народните будители е обявен за официален празник през 1992 година“. Това е най-полезният източник за точната дата: на 28 октомври 1992 г. 36-ото Народно събрание приема допълнение към Кодекса на труда, с което 1 ноември отново става официален празник и неприсъствен ден за учебните заведения. Прочетете архивната публикация на БТА
National Geographic България, „Първи ноември – Ден на народните будители“. Посочени са инициативата на Петър Константинов за възстановяване на празника и законодателното решение на 36-ото Народно събрание от 28 октомври 1992 г. Прочетете справката за възстановяването на празника

Допълнителен справочен източник

Ден на народните будители, обща историческа справка. Материалът събира сведения за първото неофициално честване в Пловдив през 1909 г., инициативата от 1922 г., прекъсването след 1945 г. и възстановяването през 1992 г. Този източник също е подходящ главно за обща ориентация. Прочетете общата справка

Габриела Цанева

сп. “Картини с думи и багри”, бр. 4/2026

в. “Литературно земеделско знаме”, бр. 4/2026

ОБЩНОСТ, ПАМЕТ И ПРИСЪСТВИЕ

2026-10-29T10:03:00.000+02:00

ЗА "КОРЕНИ БЕЗ ГРАНИЦИ" НА ХРИСТИНА ВЪЧЕВА

Коренът обикновено ни връща към представата за място, начало и принадлежност. Но животът извън родината променя тази представа. Коренът вече не е само неподвижна връзка със земята, от която човек е тръгнал. Той се пренася чрез езика и паметта, чрез семейния разказ, вярата, празника, музиката и онези общи жестове, с които хората продължават да назовават себе си.

„Корени без граници“ събира хроники от културния живот на българите в Хамбург и докосва отделни събития и инициативи от други градове в Северна Германия. Фолклорни събори, народни обичаи, православни богослужения, национални чествания, концерти, изложби, литературни фестивали и творчески срещи изграждат публичния календар на общността, до която Христина Въчева се е докоснала като журналист, поет, фотограф и участник в културния живот.

Тези материали не претендират да обхванат цялото многообразие на българското присъствие в Хамбург. Те проследяват определена негова част: пространствата, в които принадлежността става публично видима и споделена. Народната песен и танц, православният ритуал, българският език, литературното четене и художественото събитие се превръщат в начини за съхраняване на връзката с родината.

В някои от хрониките празничната зала е преобразена в символичен общностен дом. Знамето, носията, традиционната трапеза, музиката и литературната памет възстановяват чрез своите знаци усещането за България. В други материали храмът събира вярващите около българското слово и православния календар. Концертите, изложбите и литературните срещи от своя страна представят творци, чието изкуство свързва културни пространства, човешки истории и различни публикии.

Една от стойностите на събраното е неговата документална конкретност. Книгата съхранява имена на изпълнители, художествени ръководители, писатели, музиканти, художници, духовници, организации и самодейни формации. Запазва сведения за техните участия, програми, репертоари и инициативи. Част от тези събития биха останали разпръснати в периодичния печат и електронните медии, ако не бяха събрани между кориците на общо издание.

Документалният пласт е допълнен от богат снимков материал. Фотографиите съхраняват лицата на участниците, атмосферата на залите, сцените, изложбените пространства, празничните ритуали и срещите между хората. Автор на част от тези кадри е самата Христина Въчева. Така нейното свидетелство се изгражда едновременно чрез словото и визуалния образ, а книгата придобива характера и на фотографски архив на културното присъствие.

Позицията на Христина Въчева в този документален архив се променя. Тя е автор на част от текстовете, свидетел и участник в описаните събития, фотограф, а в други публикации самата тя се превръща в главно действащо лице. Част от включените журналистически материали са публикувани от БТА и имат ясно посочени автори или са подписани с инициали. В тях Христина Въчева присъства като източник на информация, а понякога и като участник в отразяваното събитие. Като автор и съставител на книгата тя обединява тези различни гледни точки чрез собствената си връзка с хората, организациите и културните прояви, намерили място в сборника.

Тази близост определя и характера на хрониките. Те не са писани единствено от позицията на външен наблюдател. В тях присъства гледната точка на човек, който споделя празника, ритуала и чувството за принадлежност. Събитията са съхранени не само като факти, но и като преживяване, което авторката приема лично и към което се отнася с открита емоционална ангажираност.

Жанровата разнородност на сборника произтича от различните позиции, които Христина Въчева заема спрямо описания свят. Тя наблюдава и разказва, участва и свидетелства, предоставя информация за журналистически публикации, събира външни гледни точки и съхранява техния разказ за личности и събития. Така обществената хроника постепенно придобива и автодокументални очертания.

Финалната белетристична част премества вниманието от конкретното събитие към художествено пресъздадените теми за родовата памет, семейството, връзката с България и духовното завръщане. Разказите продължават част от мотивите на публицистичните материали, но ги пренасят в пространството на личното преживяване. Особено ясно това се откроява в „Да живееш с духа“, където пътят между Хамбург и България се превръща в път към майката, родния дом, Родопите, словото и представата за творческа мисия.

„Корени без граници“ не е цялостна история на българската общност в Хамбург, а подбор от нейния публичен календар и от личната памет на авторката. Именно в тази граница се намира и свидетелската стойност на книгата. Тя съхранява следите от срещи, хора и събития, до които Христина Въчева се е докоснала и в които самата тя е участвала. Събрани заедно чрез текстове и фотографии, тези материали оставят документ за един начин да се преживява принадлежността: чрез общността, паметта и присъствието.

Габриела Цанева, издател

ОТ ЧЕРНАТА КЪМ БЯЛАТА ПРОЛЕТ

2026-10-12T00:08:00.000+03:00

За „След есента ще дойде пролет“ на Цветелина Манова

издателство „Библиотека България“, С., 2026

В поетичния свят на Цветелина Манова сезоните не измерват природното време. Те назовават състоянията, през които преминава разраненото, съпротивляващо се и постепенно възстановяващо се съзнание. Пролетта може да бъде черна, лятото да носи апокалиптична светлина, есента да разрушава дома на паметта, а зимата да отнема не само гласа, но и самата възможност за назоваване. Когато накрая пролетта се завърне, тя не е нито зелена, нито розова. Тя е бяла, пречистена от илюзиите, но съхранила белезите.

„След есента ще дойде пролет“ е концептуално изградена поетична книга. Повече от седемдесет стихотворения са организирани в пет цикъла и епилог, които проследяват не календарното редуване на сезоните, а вътрешното движение през травмата, разпада, безгласието и бавното възстановяване на личността.

Още заглавията на циклите разкриват тази посока. Пътят започва от „Черната пролет“ и достига до „Бялата пролет“, но това не е движение от мрака към безусловно щастлив край. Светлината в тази книга не отменя преживяното и не заличава паметта. Тя само прави възможно завръщането към себе си.

Черната пролет: началото на тъмнината

Първият цикъл задава тоналността на цялата стихосбирка. Пролетта, традиционно свързвана с възраждането, тук е черна. Светлината е разкъсана, началото е белязано от болка, а раната предхожда всяко възможно възстановяване.

Стихотворения като „Черната пролет“, „На голо“, „Песоглавците“ и „Цветето и Звярът“ въвеждат читателя в свят, в който обезличаването придобива плътност, тялото се превръща в място на паметта, а идентичността е подложена на продължително изпитание. Звярът, ножът, косите, тъмните сили не са декоративни метафори. Те изграждат езика на съпротивата и уязвимостта.

Това е същностно женска поезия, но не в тесния смисъл на интимното споделяне. Личният беззвучен вик е изведен към архетипна образност, в която митологичното придобива философски измерения. Поетическият Аз носи конкретна болка, но не остава затворен в единичната биография.

Книгата започва от дъното и делничното, за да изгради възходящата линия на откъсването.

Ако ме попиташ /къде избяга времето ни, /ще ти кажа: в очите на дъщеря ми, /в сметки за плащане, /в сметки за разчистване, /в непосилни за носене карми,/…/ Сега стоя на ръба на света / и вече не плача, защото не мога…/ („Ако ме попиташ“)

Това е освобождаване от навика, от страха, от присъдата на „всички онези какво-ще-си-кажат-хората“. В „Песоглавците“ чуждата оценка е болезнена не само заради своята безпощадност, а защото се опитва да се превърне в мярка за личността. Еманципирането на Аз-а започва с отказа Другите да бъдат приети като окончателен съд. Езикът на Манова често изглежда обикновен, разказен, почти делничен. Стихотворенията тръгват от наблю-дението или от концентрирания житейски опит. Понякога обаче е достатъчен един метафоричен щрих, за да премине линейният разказ в полето на обобщението и архетипния символ.

„Няма смисъл /да вървиш по света, /да търсиш смисъла, /да се променяш. /Има смисъл само/ в самоубийството /на охлюва, /който чупи сам /черупката си.“ („Кандид“)

Тъкмо тук възниква един от най-интересните въпроси, които книгата поставя. Как съвременната поезия, с нейната непосредствена чувствителност и днешна проблематика, успява да понесе тежестта на архетипната метафорика?

При Цветелина Манова тя не само я понася, но често я извежда естествено и четимо, без да принизява нито образността, нито внушенията на литературната и митологичната рамка.

„Знаеш ли какво е/ да не чакаш повече, /сто години да мълчиш/ и да проспиш живота си?“ („Събуждане“)

Ако трябва все пак да търсим пролет в „Черната пролет“, бих се спряла на „На голо“. Тук пролетта и цъфтежът са доведени до своя антипод – „Като куче да легнеш, /да оголиш корема си, /да дочакаш ръката, /която ще те прониже,/ разпори, удари /или погали, така /че от тялото ти /да започнат/ да никнат/ цветя.“

Метафората за смъртта тук е красива като изказ и сетивно плътна като послание. Тя дава на вътрешния взор ясно разпознаваемата картина на цъфтежа – плод на раната и разложението, без да ги прави натуралистични; напротив, придобиват почти декоративна видимост и точно затова са разтърсващи в своята неочакваност.

От замръзналото черно на еднаквостта на битийното днес, от хипнотичното безвремие на инертното съществуване, от оголената рана, до осъзнатото събуждане – онова, което безпощадно показва пропиления живот – този цикъл подготвя следващия – изпепеляващата светлина на прозрението.

Лято: светлина, която преекспонира преживяното

Цикълът „Лято“ е кратък, но съществен за композицията. В него се открояват стихотворения като „Черешова задушница“, „Апокалипсис в жълто“, „Добрата новина е…“. Лятото при Манова не е сезон на лекотата. То е задушно, жълто и тревожно. Светлината не лекува, а преекспонира преживяното. Вместо да скрие раната, тя я прави по-видима.

Това е своеобразен антилетен цикъл. В него вътрешните сезони отказват да следват природния ред. Те се подчиняват на травмата, на болката и на скрития печат, който преживяното оставя върху личността. Но дори сред разпада продължава търсенето на онази нишка, която може да съхрани смисъла и да се превърне в основание за ново начало.

Затова лятото не е отклонение от възходящото движение на книгата. То е болезнената видимост, през която трябва да се премине, преди възстановяването на идентичността да стане възможно.

Есен: разпадът и неговото осъзнаване

Есента е централният и може би художествено най-силният цикъл на стихосбирката. В него се намират някои от най-запомнящите се текстове: „Есен“, „Сънувах как си изяждам къщата“, „Черната приказка“, „Стъкленици за спомени“ и „Йерихон е навсякъде“.

Тук загубата вече не е само преживяна. Тя започва да бъде осъзнавана като разрушителен вътрешен процес. Особено силен е образът на изяждането на къщата. Домът, който обикновено съхранява личността, паметта и чувството за принадлежност, се превръща в материя на самоунищожението. Аз-ът поглъща собственото си убежище и така участва в разрушаването на мястото, което би трябвало да го защитава.

„Черната приказка“ е един от ключовите текстове в книгата. В него съществува история, която не може или не бива да бъде разказана. Това е поетика на премълчаното, на онова дълбинно преживяване, което не се поддава на пряко споделяне.

Мълчанието при Манова не означава липса на съдържание. Напротив, то е сгъстено от онова, което не може да бъде назовано. Неразказаната приказка продължава да съществува и да определя живота именно чрез своето отсъствие от речта.

Есента е най-тежкият цикъл, защото тук разпадът вече е придобил съзнание за себе си. Но това осъзнаване е и първата възможност разрушението да бъде прекъс-нато.

Зима: тишината като безгласие

Зимните стихотворения са по-кратки и силно концентрирани. Заглавието е зачертаната „Зима“, за да се превърне в „Без име“.

Още този графичен елемент със своята необичайност, но и с ясното си послание подсказва конфликта между осъзнаването и невъзможността то да бъде споделено, оповестено, изведено от изначалното състояние на безмълвие.

Цветелина Манова пише поезия, която не се страхува от тъмното, не украсява болката, не смекчава жестокостта. Това е поезия на ясния изказ и на онзи момент, в който човек разбира, че няма къде да бяга, няма кого да спасява, няма какво да скрие.

„Да дойде пощадата“, „Еклесиаст“ и „Сън в зимна нощ“ изграждат движението към пределно себепознание: избора да се изправиш срещу страховете си, да видиш разголената си същност, да се приемеш и да се примириш с факта, че си такъв, какъвто си. Това примирение не е отказ от съпротива. То означава да знаеш какво можеш да противопоставиш на света, да не се самозалъгваш, че имаш повече, отколкото имаш; да знаеш, че нищо не ти е останало, но именно това „нищо“ да го изведеш на барикадата, от която не можеш да отстъпиш и да го превърнеш в „нещо“ – да го превърнеш в завръщане към себе си, дори ако знаеш, че няма към какво да се завърнеш. За такъв избор се иска сила.

Тук библейските и философските препратки стават особено видими. На отделни места културната препратка се разпознава първо като знание и едва след това като част от непосредственото преживяване. Това колебание може да породи различни читателски реакции. За едни то би останало дистанция между образа и болката, за други би разкрило съзнателно изграден допълнителен пласт, който отваря стихотворенията към множество прочити.

„Да дойде пощадата“ е текст за възмездието, ножа, ударите и вътрешната буря. В „Еклесиаст“ думите придобиват разрушителна и съзидателна сила. Има думи за убиване, за засаждане, за раздиране. Така езикът престава да бъде неутрален посредник и се превръща едновременно в оръжие, рана и възможност за възстановяване. Зимата е сезонът на „нямам думи“. Но това не е успокоена тишина. То е безгласие, достигнато след изчерпването. Затова зимният цикъл е и най-отчетливо екзистенциалният в книгата.

Бялата пролет: възстановяването

Движението от „Черната пролет“ към „Бялата пролет“ прави композиционния замисъл видим още при първия поглед към съдържанието. Но тази конструкция не отвежда към традиционната сезонност на пейзажната лирика. Природният цикъл е преобърнат и подчинен на психичното преживяване.

В „Бялата пролет“, „След есента ще дойде пролет“ и „Заздравявам твърде бав-но“ поетическият глас започва да се обръща към светлината. Пролетта обаче е бяла, не зелена и не розова. Тя не обещава разточителен цъфтеж. Това е пролет на възстановяването, на бавното заздравяване и на опита да бъде изградена нова идентичност. Заздравяването не е забрава. Поезията изсветлява, но не губи раната си. Това е пролет на белезите, а не на заличеното страдание.

Природата участва в кръговрата, но не помни предишната зима. Човекът е този, който носи паметта за нея. Затова връщането към живота не може да бъде просто повторение на изгубеното начало. То е живот след знанието за болката.

Заглавното стихотворение „След есента ще дойде пролет“ е програмно за книгата. То утвърждава възраждането след разрушението, но не като чудодейно избавление, а като осъзнато и трудно завръщане към себе си.

Между Горната и Долната земя

Епилогът разширява поетическия свят чрез езика и образността на българския фолклор. Горната и Долната земя са не само приказни пространства. Те се превръщат в ценностни и екзистенциални посоки, между които човекът трябва да направи своя избор.

Това е дълбоко вкоренен сюжетен архетип. Героите тръгват към съдбата си, прекосявайки границата между световете. Можем временно да забравим този модел, но не и напълно да излезем от него.

Стихотворения като „Между Горната и Долната земя“, „От розата ти ще остане само името“, „Черни гарвани в осморка над главата ти“ и „De profundis clamavi ad te“ затварят книгата с библейски, митологични и философски мотиви. Смъртта, паметта и пребиваването между световете извеждат личната история отвъд границите на индивидуалното преживяване.

Това е пространство между доброто и злото, живота и смъртта, героичното и подлото, между ежедневието, което обезличава, и онова всекидневно усилие, което може да върне човека у дома, в неговото лично ценностно пространство.

Така финалът придобива космологично измерение. Личната история не е заличена, а положена в по-голям ред, в който индивидуалната болка се среща с древните модели на изпитанието, слизането, избора и завръщането.

Поезията като анатомия на травмата

„След есента ще дойде пролет“ може да бъде четена едновременно като поетична психология, митология и анатомия на травмата. Книгата е изградена чрез оригинална образност, архетипна женска чувствителност и последователно философско вглеждане в болката, паметта и възстановяването.

Най-същественото ѝ качество обаче е емоционалната честност. Тази честност не превръща стихотворенията в непосредствена изповед и не създава автоматично равенство между авторовия и лирическия Аз. Дори когато поезията е оголена до кост, авторът остава поет, а не просто свидетел на собственото си преживяване.

Тъкмо художествената дистанция позволява на личната драма да се превърне в споделим образ. Болката не е изложена пред читателя като доказателство за автентичност. Тя е преобразувана в език, композиция и символен ред.

„След есента ще дойде пролет“ не обещава, че след страданието всичко ще бъде възстановено в предишния си вид. Бялата пролет идва бавно и носи паметта на всички предходни сезони. Това е пролет на оцелялото съзнание.

И може би именно затова бялото е най-точният ѝ цвят – защото в него са вплетени всички цветове, през които светлината вече е преминала.

Габриела Цанева / Gabriela Zaneva

МЕЖДУРЕДИЯ

2026-09-21T00:13:00.000+03:00

Толкова много ненаписани,

неказани думи –
неизмислени отлитнаха
като бели облаци
върху гърлото на вулкан.

Толкова тихи нощи,
в които чакам песента на щурци
да смени твоето дихание,
или моето –
оголеният връх на Витоша.

Само телевизионната кула
стърчи – като гвоздей,
забит в нащърбената дъска
на нечий стар покрив –
без керемиди, без къща, без души.

Върволицата от коли
още е замръзнала върху
тънкия конец на моста –
между мен и теб
треви и дървета

Между мен и теб –
цяла Вселена от
скрити измерения,
които няма да открием –
затрупаният мост срещу прозореца

Толкова много ненаписани,
неказани думи;
неизмислени отлитнаха

толкова много тишина –
като пояс, който
улавя песента на щурците
и връща празния мрак на нощта –
птица в прозореца.

Тихо бродя в съня ти.
Тихо бродиш в съня ми.
Събуждам се
и виждам лицето ти в огледалото.
Усмихвам се –
ти връщаш усмивката ми.

Не искам да гледам
в огледалото;
не искам да се обърна.

Ти си навсякъде –
във всеки жест на ръката ми;
във всяка тежка стъпка
и всяко изскърцване на врата,
която остава зад гърба ми.

Ти си навсякъде.
Само в мен
няма нищо.

Габриела Цанева / Gabriela Zaneva

КЪДЕ СИ?

2026-06-28T01:59:41.899+03:00

Къде си?

Космическите струни тежат
от нагнетеното очакване на те видя.

Къде си?
Зад оня ъгъл,
до който никога не стигам?
Или зад следващия,
който знам къде е,
но знам, че няма да отида –
толкова далеч,
толкова отвъд…

Къде си?
Ще ме последваш ли?
Ще стъпваш в стъпките ми…
Толкова е лесно –
не заспивай,
не затваряй очи –
очите ти са всичко,
което имаш.

МЪЛЧАНИЕТО МЕЖДУ ПЕТ И ШЕСТ

Точи се тишината – като златист мед,
пречупва лъчите на топлината,
пари по ръцете ми,
тишината – между пет и шест.

Мълчанието ти –
притиснато между разпилените мигове;
между пет и шест,
когато трябва да ми кажеш,
че всичко е наред,
че всичко е както беше вчера,
че си щастлив…

Щастлив ли си?
С всички спомени,
които не си отиват;
с всички спомени,
които не намираш,
които не те намират,
в които не се намираш…

Мълчанието ти –
между пет и шест,
което се разлива като шума
на шампанско
или вълна,
като шума на река,
излязла от своя каменен бряг,
за да намери безбрежието
на тишината
отпреди раждането на времето.

Габриела Цанева / Gabriela Zaneva

ПОКОЛЕНИЯ

2026-04-30T22:34:00.000+03:00

един старец говори

с гълъбите в парка
гледам гарваните как растат
в гнездото под дома ми –
поколения…

*
априлски сняг
върху цветчетата
на люляка
замръзналото
либерално бъдеще

*
пот по челата
на политическите
жонгльори
изпарени
илюзиите ни

Габриела Цанева / Gabriela Zaneva

ЗА "ГОЛОГАНОВ И СИЕ" НА ГАТЯ СИМЕОНОВА

2026-03-30T02:29:00.005+03:00

„Гологанов и сие“ е книга, която идва в точния момент — в момент, когато темата за „Веда словена“ отново се връща в научните и културните разговори, но все още остава обвита в митове, недоизказаности и едностранни тълкувания. Гатя Симеонова предлага не просто нов прочит, а нов модел на мислене за това как се раждат, пазят и предават словесните съкровища.

Книгата разглежда фигурата на Иван Гологанов не като „подозрян“, а като единствения възможен посредник между помашките певци и Веркович — човек, който е успял да спечели доверието им, да ги изслуша и да запише онова, което те са пазили като наследство от бащи и деди. В статията си Симеонова подчертава, че срещите са били тайни, без свидетели, защото „помаците държат срещите да бъдат тайни… поради забраните, наложени им от ходжите“ .

Това е ключът към разбирането на целия феномен.

Още във въведението Гатя Симеонова заявява отправната точка на своя труд — едно „въведение с оттенък на недоумение“, породено от невъзможността да се приеме едностранчивото противопоставяне „Веркович срещу Гологанов“, наложено от Арнаудов. Авторката поставя под въпрос мотивите, методологията и психологическите портрети, чрез които Арнаудов оформя своята „студия“, и търси истината отвъд готовите обвинения и наследени научни клишета.

Книгата показва защо анкетите на Веркович са обречени на провал.

Симеонова проследява подробно причините, поради които всички опити за официални анкети – тези на Шишманов, на министерството, на самия Веркович – се провалят. Тя цитира писмата, плановете, очакванията и заблудите на старинаря, който вярва, че може да „събере“ певците на едно място, да ги изкуши с пари и да ги накара да пеят пред комисия.

Но това е пълно непознаване на общността, както ясно личи от текста:

„Планът… показва абсолютното непознаване на начина на общуване, при който Гологанов е успявал да спечели доверието на непознатия песнопевец“ .

Книгата разкрива, че Веркович не разбира страховете на помаците да бъдат обвинени, че се държат като „гяури“, нито забраните на ходжите, пред които са изправени и оттам – нуждата от тайна. Това е пълно неразбиране и нежелание да бъде вникнато във вътрешната логика на общността, която трябва да бъде интервюирана. Фактът, че певците не могат да се явят групово пред комисия, е разбран интуитивно или чрез анализ, няма значение, само от Гологанов. Това е фундаментално обяснение на явлението “Гологанов” и Симеонова го доказва с архивни документи, писма и анализ.

„Гологанов и сие“ преобръща разказа за „Веда словена“.

Книгата предлага нова перспектива: че „родопското съкровище“ е словесно, пазено в паметта на хора с определени качества, и че то се разкрива само при определени условия, на определени хора. Симеонова пише:

„Словесното съкровище… не се споделя по всяко време и пред всеки“ .

Това е ключов момент. Той обяснява защо Гологанов успява, а Веркович — не. Защо песните се появяват, но не могат да бъдат „възпроизведени“ по поръчка. И защо обвиненията във фалшификация са прибързани и едностранни.

Книгата реабилитира Гологанов — без патос, само с факти.

Симеонова не идеализира Гологанов. Тя просто показва контекста, в който той е работил – контекст, който учените дълго време пренебрегват. Тя пише:

„В определено време, при определени условия то е било доверено на определен човек. И този единствен човек… е Иван Гологанов.“

Това е най-силното изречение в книгата, което показва именно разбирането на темата за доверието и общуването на изследователя с една затворена общонст.

Защо книгата е важна днес?

„Гологанов и сие“ е важна, защото връща човешкия контекст в една митологизирана тема, като същевременно показва механизмите на доверие, страх и тайна в помашката общност. Изследването включва анализ на архиви, писма и документи, които рядко се четат в цялост и предлага нова хипотеза за „поведението“ на словесните съкровища, като поставя Гологанов в центъра на разказа — там, където винаги е бил, но рядко е бил виждан.

Това е книга за истината и за паметта. За наследството, но и за страха. За словото, което оцелява само когато е пазено от точните хора и намерено – също от точните, специални хора.

Книгата „Гологанов и сие“ е структурирана в четири ясно разграничени части, които проследяват основните фигури и ключовите пластове в спора около „Веда словена“. Първият раздел е въведение, в което авторката поставя рамката на своето „недоумение“ и очертава проблематиката. Следват два големи портретни дяла — за Иван Гологанов и за Стефан Веркович — изградени чрез биографични данни, самоопределяне, професионални етапи, обвинения, наследство и психологически профили. Третият раздел е посветен на Михаил Арнаудов и неговата роля в оформянето на научния разказ за „Веда словена“. Финалната част проследява опитите за анкети и проверка на песните, като реконструира контекста, причините за провалите и механизмите на доверие в помашката общност.

Тази четирипластова структура превръща книгата в цялостно изследване, което съчетава биография, архивистика, културна антропология и критически прочит.

Дизайнът на корицата е дело на издателство gabriell-e-lit, по идея на авторката. Вплетени са както корицата на „Веда словесна“, така и паметната плоча на Иван Гологанов, реализирана със средствата от продажбата на книгата. „Веда словесна“ изиграва ключова роля в реабилитацията и пробуждането на паметта за делото на Гологанов, а надяваме се, че „Гологанов и Сие“ ще бъде едно достойно надграждане в същата посока.

ЗА ГАТЯ СИМЕОНОВА

Гатя Симеонова е професор по етнография, дългогодишен изследовател в Етнографския институт с музей при БАН и автор на над 40 книги – научни трудове, монографии, художествени произведения и поезия. Завършила е славянска филология в СУ „Св. Климент Охридски“, защитила е два доктората и е работила повече от четири десетилетия в областта на българската култура и фолклор. Нейната най-нова стихосбирка е „Небеса“ (gabriell-e-lit, 2026). Автор в списание „Картини с думи и багри“ от бр. 3/2025.

Текстовете й се отличават с аналитична дълбочина, прецизност и умение да свързва архивни документи с живия човешки опит. „Гологанов и сие“ е естествено продължение на нейните изследвания върху „Веда словена“, фигурата на Иван Гологанов и българската фолклористика.

ЗА РЕНИ ВАСЕВА, АНГЕЛИТЕ И ДЕМОНИТЕ

2026-02-03T17:06:00.005+02:00

В литературата понякога се появяват книги, които не само разказват история, а отварят врата към друг порядък на света, към онова пространство, в което земното и отвъдното се докосват, в което човешкото и божественото разговарят на един език. „Ангелът Рафаил“ е именно такава книга.

Още първите страници ни въвеждат в свят, където ангелът не стои на недосегаема висота, а се спуска в калта на селския пущинак, мокри крилете си в треволяка и се колебае като всеки човек, изправен пред избор. Рафаил не е небесен гост, нито пратеник, а свидетел на човешката болка, който не може да остане безучастен; същество от светлина, което усеща тежестта на земята и земните избори. В напрежението между небесно и земно, между чудо и ежедневно, се ражда особеният поетичен ритъм на поредния пространен разказ на Рени Васева за истински, живи хора и за гранични, отвъдни същества, който трудно може да намери своя точен литературен жанр.

Авторката вплита в това сказание богат културно-митологичен пласт – канонични и апокрифни евангелия, богомилски легенди, фолклорни фигури, при-казни герои от детството. Този синтез не е декоративен; той задава философската рамка на книгата: дуалистичният свят, в който светлина и мрак сътворяват човека едновременно; свят, в който спасението може да дойде чрез вяра, но и чрез познание и стремеж.

Послесловът ясно показва, че историята, която се развива в своята виталност и пространност пред читателя живее в пространството между канон и апокриф, между мит и история, между фолклор и богословие. Това е книга, която преподрежда духовни пластове, за да изведе човешкото в божественото и божественото в човешкото.

Силно е авторовото решение да върне човешкото лице на сакралните фигури. И не се поколебава да започне с образа на Исус. Като го прави герой, но не основен, на своя разказ, тя скъсява и размива дистанцията между читателя и библейските персонажи, като ги прави живи, уязвими, противоречиви и затова – истински. Особено силно присъства женският глас. Тихият, но устойчив глас, който историята на последните две хилядолетия, доминирана от мъжкото начало в християнската догма често е заглушавала.

Интерпретацията на образа на Мария Магдалена не като грешница, а като извор и преносител на сакрално познание, за която авторката говори в послеслова, намира своя отзвук и в женските образи от романа: жената – пазител на тайно знание, избавител от болката, личност, в която божественото се проявява в най-живата си, ярка форма. По този начин авторката поставя под въпрос множество наложени представи. В тази плоскост можем да разгледаме и дуализма като философска рамка на повествованието.

Присъствието на отгласа от богомилските легенди и дуалистичната идея за света, сътворен едновременно от бога и дявола, задава нов профил и нова среда, в която намират място не само героите на Рени Васева, а и ние.

Но може би най-голямото достойнство на книгата трябва да търсим в реабилитирането на фолклора като живо наследство, което трябва да намери мястото си в съвременното обществено съзнание. Не като суеверие и ритуална практика, а като познание за народопсихологията, творческия потенциал и философския отговор на въпросите за сътворението, доброто и злото, за смисъла на живота и страданието. Вещици, таласъми, вампири – те дишат нашия въздух, живеят в нашия свят – те са нашата културна памет и идентичност, отзвук от гласовете на детството.

С „Ангелът Рафаил, както и с „Историите на Вартоломей“ по-рано през годините, Рени Васева възкресява българската митологична традиция, вплитайки я в универсален духовен разказ.

Винаги ме е очаровал нейният език. Богат! В поезията си, а още повече в прозата, тя използва думи от цялата палитра и дълбочина на народното слово и високата литература. В тях ще намерим думи, които сме изгубили през годините. Архаични изрази почти променят стандарта на граматичния изказ, но Рени Васева никога не прекрачва границата, не отива в сферата на опростачването на литературата; никога не допуска в своите текстове езика на улицата, на маргинализираните общности или неустановени диалектни форми.

В заключение ще кажа, че в „Ангелът Рафаил“ над всичко стои една основна ценност, която авторката ясно заявява: съгласието, помирението – въплътени в способността да видим светлината в мрака и мрака в светлината, без да отричаме нито едното, нито другото. Тук основният конфликт не е между светове и хора, а между вътрешната ни същност и потребността да бъдем част от общност, която очаква от нас друго. Така „Ангелът Рафаил“ може да се разглежда като морална притча за човешката сила и отговорност, за крехкостта на доброто, за възможността за избор и спасение, пречупена през призмата на народната митология и християнския разказ за света. Това е книга за светлата и тъмната земя, за светлата и тъмната страна в човешката душа, за пътищата между тях и за онзи миг, в който правим своя избор. И в този избор се крие най-голямото чудо и най-дълбокото познание.

Габриела Цанева, издател и редактор

АЛГОРИТЪМЪТ НА ЖИВОТА

2026-01-28T17:02:00.003+02:00

АЛГОРИТЪМ

Алгоритъмът на живота се повтаря.
Стъпка по стъпка –
вселената се разширява –
пръстите на гравитацията отслабват
охлажда се плътта на битието
и ето:
енергията намалява,
връзките се заздравяват
все по-здраво стискат
електроните и протоните в атоми,
атомите в молекули,
молекулите в живот…

КИСЛОРОД

Кислород – молекулата на живота…
Бедно антропоцентрично въображение!
Кислород – молекулата на окислението
и разрушението…

Разпад –
Ела на сметището за скраб
и се радвай на живота!
Кислородът хищно изяжда метала –
символа на твоя труд,
на твоя прогрес,
на тържеството ти над природата,
над стихията на битието –
ето,
скраб –
скръбта
над творението ти,
човеко!

Пълниш гърдите си
с миризма на ръжда,
и да –
тъпчеш с крака
зелената фабрика
на съществуването си.
Дишаш отпадния продукт
на фотосинтезата,
храната на друг
превръщаш във враг…
Да, въглеродният ти отпечатък намалява –
но ще спасиш ли своя свят?
Той не се нуждае
от спасители,
както нехае
за действията ти
на разрушител.
Кръговрат.
Алгоритъмът
на вселената.

МОЛЕКУЛИ

Гонят се в космическия мрак
откъснати от звездни
бездни
йони –
оголени ядра –
протони,
безмасови фотони,
електрони,
потъват в тъмни облаци без зрак…
изгубен злак
за очите ни.

И продължават да се разпиляват
все по-далеч от огнения праг,
от който са родени
все по-далеч –
в нагънатата плът на някой друг маяк
потъват
все по-изгубени,
студени
и недостъпни
за сетивата ни –
как бедно са скроени…

Студените пръсти
на гравитацията стискат,
притискат,
смазват,
въртят и всмукват –
все по-навътре,
все по-плътно,
все по-малко
остава
за свобода
И в студа
между слънцата,
в колапса
на нови
атомите се спояват
в строителните единици
на живота –
молекули.

*
Молекулите на аромата ти
полепват по кожата,
вливат се в потока
на кръвта ми,
потъват
в плътта –
стават част от клетките ми?

Колко по-дълбоко могат да влязат в мен –
молекулите на аромата ти
ме преследват в съня ми,
като полъх на вятър
и образ на цвете,
като прах върху крило на пчела
като облак от лунна дъга,
с който бърша тъгата си,
в който потъват поетите.
Молекулите на аромата ти
ме събуждат –
не поглеждам зад себе си,
знам, тук си
Повеят от присъствието ти
свети.

РЕАКТОР

В реактора на сътворението
изгубих очите ти.
Погледът ти в гърба ми
още боли.
Ти –
ще се върнеш ли
от пещта на звездите?
Ще посърнеш ли в шепите ми,
ще полетиш ли?
Ще ме вземеш ли с теб?
Ще бъда тих
спътник
на мечтите ти.
Ще стъпвам в стъпките ти –
те няма да бъдат слани.
Сланите са само
за цветята
и човеците.

СЕНЗОР

Тихо потраква
гайгеровият брояч –
първият сензор
за радиация
повсеместно присъствие

Сянката ти
докосна електронното око
на сензора за движение
сянката ти ли беше,
или вятъра

Докато търся още видове сензори,
колко ли пъти докоснах сензора за допир
на смартфона?

Сянката ти –
няма сензор за налягане,
да измери натиска й
върху спомена ми
за теб

Сензорът за светлина
включи нощната лампа
в тишината ми
още звучат
стъпките ти

ВОЛТАЖ

съскането на лаптопа –
реже мозъка ми,
пробива го,
прогаря го –
волтажът на информацията,
която струи през
полупроводниковите му схеми,
единиците и нулите на магнитното поле
неумолимо крачат през главата ми,
парализират мозъка – пихтия
пия
кафето си,
но то не прояснява мисълта –
разпръсната по пътищата на невроните,
изпепелена от милионите
препускащи импулси
на чужди мисли,
скрити в тихото жужене на лаптопа ми

Жужене на пчела между стъклата
как тихо трака
ударът на тялото й
в двата бряга
на прозрачността,
която слага
край на свободата.

Жужене на пчела между листата
на лалетата –
как тихо се отлепя
от тичинковите полета
и полета й
звънва с вибрациите на тънките крилца
в главата ми

Жужене на пчела –
пак броди в кошера
от клетка в клетка,
изтрива нектара от крачката си –
изгубен електрон
между атомите в кристалната решетка…

В един полупроводников слой
от дънната платка на компютъра ми
се пренесе още един бит информация…

ПРОТОН

трудно е да се повярва –
съставните части на протона
тежат повече от него
затова пътят на истината не е вяра,
а доказателство

ИЗОТОП

вътрешното привличане на
протон и електрон –
в родилната зала на ядрото
обратен бета разпад,
маршът на радиоактивните изотопи

ТУРБИНА

косите на изгорелите газове
вплитат енергията си турбината
на двигателя
едно крило на птица
в пожара на катастрофата

КОДЕКС

свободна воля,
свободен стих,
свободен електрон

космическият вятър
брули окъсания перчем
на магнитосферата

бурният бяг
на електроните
в желязното ядро
на планетата
ни брани от
браните на
космоса

колко са непознатите правила,
които трябва да открием,
за да заключим
познанието за света
в няколко научни свитъка?

сборът на правилата
не прави цялото
сборът на правилата
само взривява
устоите на свободата

кой каза,
че осъзнатият отказ от свобода
на индивида
е най-висшата форма на свобада
на обществото?

кодифицирани норми
кодифицирани мечти
кодифицирани вериги

Габриела Цанева / Gabriela Zaneva

СРУТВАНЕ

2026-01-18T10:59:09.706+02:00

срутване –
небето ближе корените
на дърветата
и някъде на хоризонта
залезът изяжда планините

Срутване – худ. Габриела Цанева / Gabriela Zaneva

*
срутване
сливам се с мъглата
разпадам се,
попивам по стъклата –
аромат на есенни листа съм

*
срутване
пия вибрацията на клавиатурата
поливам шума на лаптопа
прашинка съм
излитам в космоса на стаята

*
срутване
шумът на магистралата
потъва във плътта ми
напуквам се, пропадам –
камъче в скала

*
стъпките на тълпата
по гърба ми отекват –
всяка стъпка –
болезнена язва
и кратер от мисъл

*
язвите на ежедневното
отричане на действителността
дълбаят битието
срутване – битийността
затрупва визията на бъдеще

*
тъга – празното място
в средата на тялото –
срутване, гладкост
обтекаемостта на дните
без надежда промени.

*
всичко се свлича
безкрай от непотребности
срутване
колко пъти трябва да станеш
след всеки свой край

*
срутване –
оттичам се някъде там –
колко са липсите,
които не знаем,
че сме пропуснали

Габриела Цанева / Gabriela Zaneva

КЛЮЧАЛКА В ОБЛАКА

2026-01-10T20:57:00.008+02:00

1.

Вървиш в дъжда
и търсиш ключалката на облака –
да го заключиш в самотата си,
да го отучиш от плача
във вятъра,
да го опитомиш, да го направиш свой –
и този облак да стопи тъгата ти,
да те обвие в меката си пяна,
да те загърне от студа
да те прегърне
с влажните си капки,
да те разтвори в тишината си.

худ. Габриела Цанева

2.

Вървиш в дъжда
и търсиш сметката на дните си.
Не търсиш слънце, смях, игра;
не търсиш радост и победи?
Защо се вглеждаш само
в изгубената синева?
Защо се вглеждаш само
в калните петна
под себе си?
Защо не видиш птицата
под стряхата на пъстър клон?
Защо не видиш вятъра
в перата й?
И синевата в погледа й?..
Неугасимият копнеж към полет…

3.

Вървиш в дъжда –
контейнери за смет
измити светят,
вонята им се стича във канавките,
вонята им –
като изминалите дни потъва,
скрива се от погледа,
следа леплива по пътя ти остава,
следа, която ще изчезне след пороя…
Контейнерите тихичко припламват,
улавят порива на вятъра,
а пръстите на падащия дъжд ги галят.

4.

Вървиш в дъжда
и кабелите капят
над главата ти –
протегнали ръце над сградите,
преплели пръсти със дърветата,
трептят, оголили снаги на вятъра…
Звънят – като китари,
събрали прахоляка на тавана.
Висят по кабелите
над главата ти
дъждовни капки – като броеници,
пищят в сумрака мокри птици,
във вадите покрай бордюрите
препускат есенни листа –
безшумни лодки без платна
и бурята внезапно стихва –
последна капка над усмивка.

5.

Търкаля се на тротоара
смачкан лист – оръфана брошура,
до нея – скъсана фактура…
Вървиш в дъжда –
косата е залепнала за темето
и челото, и капе – във устата,
очите гледат –
отвъд потните стъкла на очилата,
и облаците,
и мъглата…
Дънките се впиват във бедрата,
обувките дълбаят стъпки във водата,
а ризата души гърдите –
защо дъждът се скита в низините,
защо водата търси тъмнината на почвата,
защо реката пада
във водопада,
а после – всичко
се разпада
в океана,
защо,
защо…
Къде са –
пиковете в необята?

6.

Стар болт, забит в греда –
под него – пътека от ръжда.
Протягаш пръст –
пътеката да следваш…
Забива се в плътта
треска –
и…
Капка кръв в пръстта.
Тя става стръв
за блудните ти мисли
и тласка те към размисли
разлистени, цъфтящи
и пречистващи,
омитащи
прахта на прашните ти дни,
прелитащи над тучни планини
и слънчеви полета,
над струните на лунни изгреви,
които хапят твоите мечти
и капят –
пътеката в краката ти гори.

Така улисан си
във дребните неща,
така боли
от малките беди,
така кървиш
и свираш се в калта –
къде остана
блянът ти за път и свобода?!
Дъждът ръми –
вървиш под капките,
потъващи под стъпките ти –
изгубил нишката,
покълнала от погледа встрани.

7.

Трака дъжда по стъклата
с ритъма на вятъра.
Трака клавиатурата в мрака
с ритъма на вихъра
в главата.
Цунами от препинателни –
въпроси и удивителни;
зад всяко многоточие –
още мисли –
за пленителни изгреви над бурни вълни;
за влудяващи вихри над планини;
за завихрени струи в кипяща вода –
колко гейзери стават в разлома,
колко вълма от наслоени облачни структури,
колко вулкани,
странични и вертикални трептения,
разпространени през континенталните плочи;
колко още може да носи тази Земя?

8.

Температурата се покачва –
още един обесен сигнал
на тялото, което крещи.
Стене кожата, настръхнала
като гората на отсрещния хълм.
Тичат през нея:
бурята на нервния срив,
подземната река на кръвта бумти,
земетресения от гладни за кислород мускули,
цунами от спазми на гръдния кош…
Искам почивка!
Разкош…
Температурата се покачва.
Размива се треската
в потните капки,
в пукнатините на устните,
в забързания бяг на клетките –
ах, неуморните войници
на организма –
източникът на покачването
на температурата.

Термометърът
отмерва отстъплението
на болестта –
тремор в пръстите,
тремор в плътта.

9.

Архивът на паметта ми
се задръства.
Страница
по страница –
спомените тежат,
лепнат,
залепват,
сливат се –
стават калъп,
в който личността
изтънява.
Архивът на паметта ти
изтлява –
страниците му
една по една се давят;
страниците му
една по една потъват.
Архивът на паметта ми
тежи.
Архивът на паметта ти
олеква.
Някъде ще се срещнем
отново –
някъде –
по равновесната
пътека.

10.

Бюрокрация.
Лъскавите коридори
да учрежденията,
ненужни, поради настъплението
на онлайн технологиите
пустеят –
като алеи през ноември –
нито сняг, нито листа,
нито цветя, нито трева.
Хлъзгавите коридори
на министерствата,
минирани от безброй
предателства и отстъпления
пустеят –
като гробищен парк в делник –
вече никой не вярва в тях,
вече никой не иска надежда за бъдеще,
вече никой не иска залог за просперитет,
вече никой не иска…
Стерилните коридори
на болниците,
чужди на човешкото страдание,
на болести и отчаяние
пустеят –
роботи-импланти ще се
грижат за здравето на пациента;
роботи-импланти
ще следят
за издайническите следи
на предстоящи болести
и бедствия…
Роботи-импланти
ще спасяват човечеството.
Пустите коридори
на училищата,
лишени от присъствието
на обучители и обучаващи се
още повече пустеят –
ще остане ли
човечество
за спасяване?
Бюрокрация –
замразяване.

ЗА "ЗАВРЪЩАНЕТО НА ДУМИТЕ" НА АЛЕКСАНДЪР АЛЕКСАНДРОВ ДЪБНИШКИ

2025-12-25T10:25:00.006+02:00

Още когато взех в ръце най-новата поетична книга на Александър Александров Дъбдишки „Завръщане на думите“ с подзаглавие „Лирика“ за запитах – „Защо?“

Защо „завръщане“, щом думите никога не са липсвали, не са били недостатъчни, неясни, неточни, бягащи – в богатото словесно творчество на автора? Няма нужда да убеждавам читателите на сп. „Картини с думи и багри“ в това – неговите творби присъстват във всеки брой – многообразни и красиви. Експериментатор в търсенето на междужанрови изразни средства, той не се страхува да прескача граници, за да намери онова, съкровено и точно определяне на чувствата и вътрешната нагласа, което е нужно, за да изпрати посланието си.

Но, макар добре познат, ще започна това изложение с портрет на поета, а най-добрият портрет е оня, който авторът дава за себе си:

*

автопортрет –
пергел и
есенни листа

Това хайку е втъкано във внимателно аранжирана фотохайга, която включва червени кленови листа, пергел и отражението на поета в кръгло огледало; някъде в дъното на композицията можем да видим долната рамка на прозорец, през който надничат цветя и – отново, есенни листа… Едно затворено пространство, в което изходите са два.

Загатнатият прозорец, който остава затворен, и авторефлескията на огледалния образ, затворен в кръга, очертан от пергела.

Но това е и подсказка за онова, което можем да намерим между кориците на книгата.

Една книга за момента, в който езикът започва да диша и пише истории по различен начин.

Сюрреализъм – може би в това е разковничето за разгадаване на заглавието, подсказано от автора. Той оставя свободния поток на мисълта да върне спомена за едно отминало пътешествие към географията, поезията и духа на Португалия.

*

Още в краткия предговор, Александър Алекс. Дъбнишки споделя своята носталгия към тази далечна и близка едно-временно страна, към нейната поезия и приказност.

И към неумолимото завръщане към думите на португалските поети, които се превръщат в думи на автора. Преливане на култури и настроения – един океан, който извършва своя кръговрат, като носи послания, които остават непреводими, ако не станат същностнонаши.

И така, ставаме свидетели на едно завръщане чрез чуждия глас, защото понякога думите се връщат като отзвук от нечии други, които отекват дълбоко в същността ни. Така португалските поети се превръщат в мост и основа – те дават тон, ритъм, дъх – като камбаните на Лисабон: думи на другия, но разпознаваеми като свои.

Завръщането е и чрез пътуване – не географско, а вътрешно пътешествие към нещо открито вън, но станало дълбоко вътрешно, интимно, лично – едно разместване на пластовете, които изграждат Аз-а. Така вербалните знаци на мисълта се връщат, когато човек е изваден от обичайното, от навика, от тишината на ежедневието и придобиват нов цвят, нюанс, значение и битност. Защото това не е обикновено проникване на спомени в днешната ни същност. Португалия се превръща в мястото на пробуждане; но тя е и мястото на поезията.

*

И точно тук се случва специфичното, конкретно завръщане към личната словестост чрез чуждата поезия.

Поезията на Педрейра – изграждаща интимна, ранима, прецизна лирика, Фрейташ – ироничен, урбанистичен, директен, Мешия – философският глас на наблюдение и размисъл, тих, самовглъбен, медитативен.

Но гласът на Александър Алкекс. Дъбнишки не се обезцветява, не получава блясъка и цвета на чуждите гласове – той остава негов, разпознаваем и силен, търсещ новите пътища за изразяване на идеи, концепции и вплитане, които приобщават и разширяват нашето разбиране за нещата.

Защото фрагментите от чужди думи не са цитати за престиж, а част от тъканта – те са като нишките в стенен гоблен – видими, но вплетени, градящи образи, разказващи истории.

Много фрагментарна, много синергична, неговата поезия се превръща в мост на изкуствата, но и в разпадане на съществуващите образи.

И чрез това разпадане на сътвореното и изживяното, отново намерено, отново вградено в завърнатите думи, авторът иска да създаде нов поетичен подход – да даде живот на онази взаимна свързаност между изкуствата, която го вдъхновява, като използва в поезията си не просто фрагменти от чужди поетични творби, препратка към картини и музикални произведения, но да ги вгради в жив диалог, който не е преминаване през граници, а цялост.

*

Поезията на Александър Алекс. Дъбнишки признава, че думите не са само наши, а са отражение и на чуждо присъствие, че езикът е общо пространство, а поетът е продължение на много гласове, както и поезията е част от сградата на всички изкуства; част от онова, което не съществува в природата, а е създадено от мислещия индивид, от мозайката на човечеството. Азът се разпада, за да се роди в многообразието на света, в който съществува в сибмиоза с всичко около него, за да създаде онова, което не съществува.

Така, можем да кажем, че авторовата естетическа парадигма, стояща на границата между интертекстуалност, есеистика и мултимодално изкуство, само загатната в началото на текста, вече е завършена във втората част.

*

Макар композиционна стихосбирката да е монолитна, нейнията вътрешен ритъм отчита този фазов преход, тази граница между идеята и нейното осъществяване.

А това е напълно естествено да се роди у човек, който тръгва от математиката, преминава през двупластовия смисъл на чуждоезичната филология, за да стигне до поезията: той мисли в структури, но усеща в образи.

И така, симбиозата между изкуствата е осъществена като диалог през времена и пространсвтва, за да достигне своята пълнота и завършеност.

Тук ще цитирам автора – неговия програмен текст, който дава лице не само на следващите го фрагменти, но е заявка и за новото в развитието на собствената словесна реализация в бъдеще:

*

„Права линия
Дори и на себе си
вече омръзна.
Нека я превърнем
във Хипербола, в парабола.

Ренсаку е диалог, воден с източни поетични форми. Диалог на човек със себе си. Или между няколко души. Поети. А ако някой от тях е художник или композитор? Или творец на друг жанр слова? А и ако той обитава вече други светове? Тогава защо ренсаку да не допусне картина, нотен фрагмент, сцена от драма, филм?

Ето на следващите страници един опит за това. Ще го следваме и по-нататък, вън от тази книга.

Представените по-долу ренсаку използват източната поетична форма гогьо-ши.

„образите на реката никога
не се повтарят в прозорците…“

„След всичко“, Мария до Розарио Педрейра…“

*

Както в абстрактната живопис, авторът постига в поезията си вертикалност чрез наслагване на образи – в случая, чрез наслагване на поетичен фрагмент, прозаичен информативен текст, есеистичен анализ и манифест, които завършват с цитат.

В следващите текстове, като използва подхода на модернизма в живописта, получава разпадане на първообраза – в случая, като заменя хайку или танка с гогьоши /една малка стъпка встрани от класическото ренсаку/, той подготвя новия образ – оня, в който изкуствата ще бъдат размесени, за да постигнат цялостното звучене на новата форма. Или – просто нейния щрих, както е в настоящия том.

Но Александър Алекс. Дъбнишки не се лишава и от светлините и сенките, които търси в мекото завръщане към акварела, или към интимността на ескиза и шаржа. Така художествената тъкан на словото се преплита с живописта – не чрез визуално препращане към определена творба, а чрез начина, по който тази конкретна словесна структура е изградена.

*

Поезията прелива в музика.

Не за първи път Александър Алекс. Дъбнишки експериментира по този начин.

Можем да си спомним негова публикация „Ренсаку Джаз“ от бр. 4/2024 на сп. „Картини с думи и багри“, в което препраща към песента „Брой до пет“ на Дейвид Брубек и филма на Боб Фоси „Ах, този джаз“.

И в „Завръщането на думите“ музикалните препратки не са просто „цитати“, а ритмични модели. Те говорят за повторението на думите – като рефрен, като пауза и мълчание, като тишина между две вдишвания, като цезура между отделните строфи или тонове, ритъм, темпо. Всяко ренсаку от тази стихосбирка е поема, която се разпада в хармония и дисонанс, за да се превърне в композиция.

*

За мен, липсата на визуалните и музикалните образи на цитираните картини и композиции е едновременно смело авторово решение и недостатък на книгата.

Лишавайки читателя от непосредственото възприятие и въздействие на двете кореспондиращи творби – стихове и картина (музикален фрагмент) – вербален и образно-сетивен (аудио )факт, авторът оставя новия, симбиотичен обект незащитен, недоказан, незавършен.

При всички случаи, читателят трябва да гради своята представа върху спомен, върху липса, върху архетипна представа, а не върху образ (звук) – както именно е работило авторовото въображение.

И все пак, постигнатата интертекстуалност е удивителна.

Това прекрасно кореспондира със заглавието „Завръщането на думите“.

Авторът изгражда поезия, която е пресечна точка на изкуствата – текст, който диша като музика, вижда като картина и мисли като диалог между много гласове.

Тази стихосбирка събира авторски текстове, породени от чужди гласове – образи, картини, звуци, но тя е нещо повече от сбирка на думи. Малка по обем, тя има заряда на новото, компактно и дишащо изкуство на съвременния свят, което генерира нови форми и жанрове, нови пътища за себеизразяване, за да даде дом на ново светоусещане, общуване и взаимодействие.

Габриела Цанева,

сп. „Картини с думи и багри“, бр. 4/2025

ЗА "СОФИЯ - ИСТАНБУЛ: МОСТ НА ИЗКУСТВАТА"

2025-12-21T13:21:00.005+02:00

Към тази изложба ме насочи покана във фейсбук от Ертан Алев – прекрасен акварелист, с образование в областта на туризма, но художник по призвание, когото открихме наскоро в интернет. Изяществото на неговите творби е съчетано с погледа на човек, влюбен в детайла на ежедневието и природата, но и в индивидуалното чувство и възприятие на света.

След това прочетох представянето на проекта в сайта на галерията на СХБ на ул. „Шипка“ №6, откъси от което предлагам и на вниманието на читателя по-долу. Много информативно и емоционално, то ме подготви донякъде за срещата с картини и скулптурите, включени в експозицията, но всъщност, истинското докосване до изкуството не може да бъде заменено от думи. Творби с истории на българо-турски художници – това е мотото, което присъства като послание, но и като действително преживяване в залата.

Откриването бе на 4 декември от 18:00 ч., а творбите могат да се видят в престиж-ната просторна зала 2А, а при желание и да се закупят до началото на м. януари 2026 г.

Изложбата е осъществена със съвместните усилия на аукционна къща „Енакор“ и Съюза на българските художници и с подкрепата на столичните райони „Оборище“ и „Средец“ и Българо-турски дамски бизнес клуб и представлява първа стъпка от мащабния културен проект „София – Ис-танбул: мост на изкуството. Творби с истории на българо-турски художници“.

Куратори на проекта са Юлия Върбанова, управител на АК „Енакор“ и д-р Росица Гичева-Меймари, преподавател в Нов български университет.

Общата концепция за организиране на експозиционното пространство произлиза от общата етно-културна история на България и Турция в контекста на взаимо-действията между Балканите и Мала Азия през времето. София и Истанбул са примери за големи градски центрове, събрали културите на народи и култури, живели и движили се в региона от поне повече от осем хилядолетия.

С много вкус и усет за въздействието на всяка отделна творба са подредени платна-та и пластиките на Айнур Каплан, Айхан Четин, Бехчет Данаджъ, Бурчин Башар, Валентин Асенов – Хъкъла, Гюлерджан Еминова, Джошкун Сами, Ертан Алев, Зиятин Нуриев, Исмет Чавушоглу, Камбер Камбер, Кеазим Исинов, Месрур Сабит, Неджми Мурат, Нуркан Нуф, Павлина Копано, Сейфетин Шекеров, Танер Мерт, Фахрие Камбер, Ферит Язъджъ, Шабан Окан, Шевкет Сюнмез, Шенол Подайва, Ямур Станкулов

Проектът е артистична инициатива, която обединява София и Истанбул чрез серия от изложби, представящи съвременното изкуство и личните истории на творци от българо-турски произход. Част от тях – художници, скулптори, графици и дизай-нери, днес творят в България, други – в Турция, или между двете държави.

„За мен „София – Истанбул: мост на изкуството“ е повече от културен проект, той е сбъдната лична мечта. Израснала съм, заобиколена от изкуство и истории, които преминават отвъд граници и езици. Тази изложба е продължение на убежде-нието ми, че изкуството има силата да свързва хора и култури по начин, по който нито една друга форма на комуникация не може. В днешния свят на войни и сблъсък между религии единственото спасение е изкуството, което няма граници и полити-чески или религиозни рамки“, споделя Юлия Върбанова, основател и управител на Аукционна къща „Енакор“.

„Убедена съм, че това богатство на хи-лядолетни традиции, смесването и препли-тането им в съвременната глобална култура е една от най-големите ценности, с които разполагаме днес ние, живеещите в общото културно пространство на Балканите и Мала Азия. Художниците с българо-турски произход са въплъщение на тези преплетени културни традиции, което ще наблюдаваме и в произведенията им“, допълва д-р Росица Гичева-Меймари.

„СБХ винаги е подкрепял инициативи, които представят многообразието на бъл-гарската художествена сцена и създават възможности за международен културен обмен. „София – Истанбул: мост на изкуството“ е именно такъв проект, който дава платформа на творци с различен житейски път и общо академично наследство, и ги свързва с публика, готова да открива нови гледни точки“, коментира Любен Генов, председател на СБХ.“

„Целта ни е всяко произведение да има собствено пространство за дишане, но и да усеща присъствието на останалите като в истински град, където архитектурата и хората съжителстват. Така зрителят не просто гледа, а преминава през визуален мост между София и Истанбул“, разказва Петър Митев, дизайнер на експозицията.

През 2026 изложбата ще бъде представена в Истанбул, в галерия в артистичния район Бейоглу – пространство, което олицетворява космополитния дух и живия културен обмен на мегаполиса.

И в двете издания на експозицията зрителят ще може да закупи триезичен каталог (български, турски, английски), в който са представени историите и произведенията на участниците.

Но, нека върнем вниманието на читателя към истинските главни действащи лица на всяка изложба – художниците. Защото именно те разказват в цвят и форма онова, което е вътре в душите, вътре в същността на личността на твореца.

Особено внимание привлича участието на Зиятин Нуриев – скулптор с междуна-родно признание, удостоен през май 2025 със звание доктор хонорис кауза на Националната художествена академия.

Пластиките му от бяла глина въплъщават философски прозрения във фрагменти с изящна минималистична форма, превръщайки се в своеобразен мост между тра-дицията и съвременния художествен изказ.

Много изящество ще видим и в други скулптури, при които е използван мекия тон на белия материал – глина, камък, метал…

Не мога да се освободя от усещането за протяжност и обреченост, за свобода и свързаност, което струи от тази уникална като композиция фигура:

Изключително впечатляващи са и монументалните скулптури от бронз:

Извайващи сюрреалистични форми, или почти напълно реалистични статуи на митични персонажи или герои от миналото – при всички случаи те съдържат зародиша и затвора на движението – полет, бунт, защита…

Много умело тук виждаме намесата на кураторите и дизайнера на експозиционно-то пространство – съчетанието на въздействието между двумерното и тримерното, между формата и багрите:

*
И ще започна с акварелите на Ертан Алев, макар те да не бяха първите картини, които ме привлякоха.

Акварелната техника е „мокро в мокро“, меки вертикални измивания в пастелни тонове – оранжево, жълто, лавандула, нанесени с лекота и финес върху грапавата повърхност на медията. Нежните червени цветя с тънки стъбла са добавени с по-суха четка или мастило, което създава контраст между фона и предния план.

Пространствената организация помага на възприятията; тук цветята не са центрирани в композицията, те „изникват“ от абстрактния фон като спомени, които пробиват мъглата на ежедневното.

Тихо, интимно, почти медитативно усещане, в което цветята присъстват като шепот в пространството, като мост към вътрешното ни „аз“ – думи без глас, пое-зия, която просто съществува.

На тези сборни снимки ще видите акварели и на Месрур Сабит, като своеобразния дует между двамата акварелисти продължава и в следващи общи пространства:

В този пейзаж на Месур Сабит зимата не е студ, а покой. Композицията е изградена около реката – тя не е центрирана, но е живата ос, която загатва движение в иначе застиналата сцена. Водата е частично замръзнала, но все още тече, като времето, което не спира, дори в миг на съзерцание.

Цветовата гама е приглушена, но по-скоро е топла, отколкото зимна; снежното е омекотено от златисто-розовото сияние на небето, а нюансите на синьото потъват в сенките на оголените клони. Изгрев или залез? Не това е въпросът; тук на преден план излиза надеждата за пролет – мигът, в който дърветата ще имат листа и цвят, а природата, след зимната пауза, ще поеме по неспирния кръговрат на живота. Камъните в реката, ледените фрагменти – те са опорните точки на пейзажа, но и на вътрешния часовник на Аз-а, който винаги е в движение, който винаги има нужда от стабилност и вглеждане.

Кураторите деликатно представят акварелната живопис в нейното многообразие –от архитектурна памет през природна интимност до емоционален пейзаж, като внимателно вграждат картините на Ертан Алев и Месрур Сабит, за да изградят общо визуално пространство.

Това запазва прозирността на техниката, като общи усещане за светлина и лекота. Форматът (30 х 40 см.) на повечето творби е еднакъв, което ритъма и визуалното равновесие в експозицията.

Тънките размки и пастелните тонове на паспартуто подчертават светлината в сами-те картини – така всяка от тях се превръща в прозорец към друг свят.

Но, преди да стигна до този акварелен оазис, изложбата буквално натрапи на погледа ми своите собствени акценти – платна, които „грабват“ вниманието на зрителя и не го оставят безразличен. Не мога да не посоча, поставена почти до входа, една от картините на Валентин Асенов – Хъкъла.

Наситените, остри форми увличат с неравномерния си пулс.

Усеща се динамиката на движението – шпакла или плоска четка буквално разряз-ват пространството на платното и цвета, като оставят своя отпечатък в една вече не двумерна среда. Точно тук, на границата на измеренията, можем да търсим границата между съзнанието и подсъзнанието; границата между чувството и разума; границата между предначертаното и случващото се. Тук можем да открием и собствената си вътрешна архитектура, можем да видим и силуетите на действителен град – със своите улици, къщи и куполи, потънали в синия полумрак на нощно небе, освенети от луната, приглушени неонови отблясъци и лилави фантазии.

В самото начало на експозицията не можем да отминем деликатния цветови отпечатък на платната на Джошкун Сами.

Този пейзаж, в който клоните на сухите дървета кореспондират с тъгата на руините и с разкъсаната гръд на небето завладява със своя вътрешен ритъм. Светлината струи отгоре, но слънцето е някъде в дъното, то трябва да е там, зад залезните облаци и тяхното охрено излъчване, което хвърля отблясъците си в охрено-кафявата основа на пръстта – убежище на разрушението. Някъде между тях, подзказана от наименовието на творбата („Навигационен маяк“), трябва да намерим реката. Огледало на небето, вена на земята – тя дава убежище и прехрана на онези, които са „между“… Тук, на две трети отгоре, можем да търсим и собственото си убежище; а може би и извора на отговорите, които още не сме намерили.

Много различна като съдържание и форма, но не и като натюрел и послание е другата картина на авотра:

Цветовата гама е сходна, рисувалната техника също. Както и в предходния пей-заж, и в този силует на портрет виждаме едно отчаяно присъствие, което търси своята възможност за докосване, диалог и разбиране.

Много атрактивни, със запомнящ се почерк са двете платна на Исмет Чавушоглу:

На пръв поглед, както техниката, така и темата и посланията са сходни, почти идентични. Но, ако се вгледаме, ще видим, че не е така.

Макар и в двете да откриваме нагнетеното присъствие на препълнена градска среда, макар и в двете това усещане да е притъпено от съзерцателния заряд на сти-хиите „небе“ и „земя“, между които градът съществува, можем да намерим и много разлики.

В първото платно вертикалните линии напомнят за техника с течна акрилна боя, нанесена чрез изливане и последващо плъзгане – линиите на тубата, или на шпак-ла ясно личат – като белези, разкъсващи душевния мир. Усещането за контролира-на спонтанност е ярко – почти виждаме как художникът позволява на гравитацията да участва в композицията.

Цветовата гама в горната част е ефирна – като небе, като мъгла, които търсят брод в джунглата на градската твърд. Долната част е наситена с тъмни и студени тонове, които оформят и дават основа на силуетите на градския пейзаж. Съчетаването на прозрачни и плътни линии създава дълбочина и движение, като визуален еквивалент на дъжд, спомени или емоционално пречистване. Не е трудно да усетим меланхолия на интроспекция, но и чуем в себе си пулса на града – нашият вътрешен пейзаж, носещ надеждата за съприкосновение, общност и разбиране.

Второто платно излъчва много повече „мекота“, една овладяна стихия, внушена както с техниката, така и чрез използваната по-пастелна, земна цветова гама с топли, понякога ярки акценти.

Тук енергията е наситена и това насищане идва както от цветовете, така и от тяхното напластяване чрез обилното „изстискване“ на боята и умелото използване на съчетание от плоска четка и шпакла. Усеща се пулсът на движението – верти-кално, като свободно падане. Във второто платно в още по-голяма степен енергията е събрана в централната част на композицията. Но, за разлика от първото платно, където има „горе“ – ефирност, небе и „долу“ – плътност, основа, тук те липсват. Тук всичко „виси“ в еднородната плът на средата, в която се разпространява посланието – като звукова вълна… като сърдечен ритъм…

Не може да остане незабелязана, нито просто спомената и „отмината“ още една композиция, която привлича погледа на посетителя още с първия поглед към зала-та. Макар да е експонирана далеч от входа, картината е точно срещу погледа на влизащия:

Ще се огранича само с едно сравнение – за мен, това е съвършената художествена интерпретация на най-загадъчния и мощен космически обект – черна дупка – с нейния поглъщащ завинаги светлината „хоризонт на събитията“, с нейния ореол от нагорещена почти до първичната температура на раждащата се вселена ускореда почти до скоростта на светлината материя – падаща завинаги в бездната на гравитационната сингулярност, от която няма завръщане. Не поисках да видя заглавието на творбата, за да не убия представата си за нея.

Почти точно срещу този космически обект, кураторите са избрали да ни покажат съвсем различна реалност – уюта на дома, събран в няколко платна в обща композиция. Тази красива палитра от чувства и послания, от образи и импровизации, отново е дело на Исмет Чавушоглу.

Тук, за разлика от предходните две платна, които разгледахме, декоративният елемент преобладава. Но, както и в тях, централната тема е „Градът“ – като емоци-онален и визуален код. Всяко платно е „фрагмент“ от урбанистичен език. И това е постигнато отново с вертикално нанасяне на боята и повторение на техниката във всички платна. Създава се усещане за движение нагоре, за растеж, за път към светлината, но и за търсене на изход.

Този фрагмент от изложбата е добър пример за кураторския замисъл – да се синтезира, да се нагнети, но и да се отпели темата „грда“ – като се даде възможност на художника да я разгърне в различни стилове – от декоративно до експресивно, от графично до текстурно. Темата достига своята пълнота и наситеност през погледа на Исмет Чавушоглу, но другаде ще има своите продължения в погледа на други автори.

Сред ярките имена в експозицията е и Камбер Камбер, художник с дългогодишна кариера и разпознаваем почерк. Роден в Родопа, той е известен с платната си, които улавят красотата на родопския дух, красотата на родопчанката, на природата, на музиката и обичаите, съхранили културната идентичност на хората, свързали съдбата си с планината.

Нашите читатели познават щрихи от творчеството на Камбер Камбер, чиито картини и графики са включени като илюстрации в трите книги на прекрасната поетеса Христина Въчева, която възпява с думи красотата на Родопа в своето творчество, издадени от изд. gabriell-e-lit – „Светлина от миналото“, „Гласът на сърцето“ и „Планина със звезден дъх“ (вижте изображенията от едноименната публикация в раздел „Гранично изкуство“ с автори Христина Въчева и Камбер Камбер в настоящия брой – бел. ред.)

Всеки поглед е прикован от цветове и форми, които не могат да останат ням образ на неясно послание – всяка творба вплита лична история, културна памет и артистичен израз, разбираем отвъд езиковите и национални граници, отвъд нуждата на посредник.

И – все пак… Ето няколко думи, които допълват непосредственото възприятие.

Верен на своя почерк и пиетет към красотата на жената, Камбер Камбер рисува абстрактен портрет на две музикантки – цигуларка и виолончеелистка.
Геометричната накъсаност на формите правят композицията двумерна, почти без дълбочина. Защото дълбочината трябва да търсим другаде. В тази симбиоза между живопис и музика откриваме визуален портрет на концерт. Фигурите на музикант-ките са дотолкова стилизирани, че губят личностните си характеристики, за да се превърнат в архетипи на музикалното преживяване. Цветовите петна, вместо да създават обемност, създават движение – зрителят се превръща в слушател, който очаква импровизация в класическо произведение.

Можем ли да кажем, че това е музика, преведена в цвят? Ако се съмняваме, че това е така в първата картина, то във втората съмнението изчезва.

Тук имаме една фигура, централна, почти монолитна, но около нея всичко вибрира, пулсира, избухва. Момент на импровизация, в който тромпетът раздвижва пространството, за да създаде визуалния ефект на раждането на музиката. Фонът е насечен с ярки петна - жълто, червено, синьо, оранжево – вихрушки от експресия, сред които едва загатнатата фигура на музикантката се разпада и изгражда едновременно.

Реални изглеждат само тромпетът и лицето – опорните точки, около които се гради мелодията… и картината.

В заключение ще кажа само – посетете изложбата. Ще намерите повече, отколкото сте очаквали и това ще ви изпълни с енергия, свобода.

Габриела Цанева

КЛЕТВАТА НА ГОРЯНИТЕ

2025-12-01T10:05:00.008+02:00

двайсетгодишно –

момчето, което написа
клетвата на горяните

*
двайсет думи –
тежък товар,
кървави пътеки

*
двайсет години затвор
тежка присъда
за двайсетгодишен
дългата стена към бъдното
е затворена

*
двайсет и две годишна –
горянката, която носи товара
на клетвата към разстрела си
още търси
брод към свободата

***

ОБЕЩАВАМ

обещанията на политиците –
празен звук;
обещанието на горяните –
разменна монета
„свободата“

ПРЕД

пред стената
на историята мълчим
изгорели досиета

ЦЕЛИЯ

цял и цел –
думите,
толкова еднакви,
толкова различни…
лицата ми

БЪЛГАРСКИ

ро̀ден, родѐн… тук,
заровен…
изсъхнали кълнове

НАРОД

шепа мъниста
разпиляна в пръстта
няма да поникне
идеалът на героите…
а идеалът на тираните?!

ДА СЕ БОРЯ

борба за хляб
борба за свобода –
изборът да съществуваш

ЗА НЕГОВОТО

да се освободиш
от себе си –
посвещението
не е просветление
сянката на облака

ОСВОБОЖДЕНИЕ

товарът се изхлузва
от приведения гръб,
раздира кожата,
потича кръв…
как да се изправиш?

И ЗА ДА ВЪЗТЪРЖЕСТВУВАТ

в зарята на победата
цветни светлинки
изгарят с глух гърмеж

СВОБОДАТА

свобода?!
лесно е да се умре
за нея
трудно се живее
свободен

И ДЕМОКРАЦИЯТА…

единомислието
на демоса – тържество
на средните стойности
2500 години ад
и мечта

ЗНАЯ, ЧЕ

съзнанието да знаеш…
затворът на
сигурността

ВСЯКО

разпръснати облаци,
разпръснати хълмове –
всяка капка, цвят и трева,
всяка прашнка, мравка, муха –
необятност от разнообразие
и невъзможност за всеобхватност

СВОЕВОЛИЕ

своеволие?!
за какво е свободата,
ако нямаш своя воля

И ПРЕДАТЕЛСТВО

всеки индивид
е предател –
или на себе си, или на другите

СЕ НАКАЗВАТ

наказание –
другата страна на наградата
в състезанието
за възпитаване
в послушание

СЪС

съскане…
състраданието е мит.
състояние на изчакване.

СМЪРТ.

смърт –
една сричка;
зад нея тайната на мирозданието
кове ужаса,
сковаващ живия.

ЗАКЛЕХ СЕ

клетвата –
изгубена сакралност,
намерена сила

***

*
двайсетгодишно –
момчето, което написа
клетвата на горяните
четирилистни детелини
на гроба му

*
двайсет и две годишна –
учителката, която
остави първокласниците,
за да учи родителите им
на свобода

*
в юнската гора
вари чорба
от детелини –
птиците млъкват
преди песента на куршумите

*
пее учителката,
още изнася
урока си по свобода –
цял народ
лоши ученици

Габриела Цанева

ЗА „КУЛТУРА НА ЛЪЖИТЕ“ НА ДИМИТЪР АНАКИЕВ

2025-11-30T17:40:00.002+02:00

ЗА „КУЛТУРА НА ЛЪЖИТЕ“ НА ДИМИТЪР АНАКИЕВ

Една малка книжка тръгна към своите читатели – „Култура на лъжите“ с определящото подзаглавие „Етюди за сталинизма“ на Димитър Анакиев.

Авторът е познат на широката читателска аудитория като поет, майстор на източните поетични форми хайку и танка и разпространител и познавач на източните (японски) литературни видове и философска традиция, но и като личност с будна гражданска съвест. Днес той ни поднася своята есеистично-публицистична сбирка. Книжката излиза отново със знака на издателство gabriell-e-lit като електронно издание във формат .pdf на свободен достъп, което до края на годината ще бъде последвано и от печатно издание.

Включени са шест есета и кратко предисловие от автора, като първото от тях, „Сталинска мъгла в България“ е публикувано в бр. 4/2025 на сп. „Картини с думи и багри“.

Заглавието на сборника, както и на всеки от етюдите подсказва тематиката, но освен ясно изразената тема, читателят ще се сблъска и с една непривична за днешното публицистично говорене лексика и „култура на мислене“. Читателят ще се сблъска с екзистенциален и философски конфликт, който не позволява гладко четене и възприемане; не позволява безкритично, безмислено „лайкване“, нито дори лесно приемане или отхвърляне на текстовете и техните послания.

*

Димитър Анакиев е провокативен – както в поезията си, така и в есеистиката си. Синкретична личност, той съчетава в себе си широта на политико-философски избори, модели и пристрастия.

Неговите текстове идват, за да ни извадят от черно-бялото мислене, да ни покажат абсурдността на аритметичната логика, приложена в полето на социално-политическите, икономическите и културно-определящи пространства. Идват да покажат нюансите между „черното“ и „бялото“ в социалната практика и несъстоятелността на полюсното мислене, както и абсурдността на вкоренената в масовото съзнание мантра „врагът на моя враг ми е приятел“, която, очевидно, се проваля в многопластовия социум на днешния ден.

Един текст, който заслужава да бъде прочетен и осъзнат, за да даде отправна точка към разбирането на лъжата в културната парадигма на съвременното общество, управлявано от медиите, социалните мрежи и ботовете, бълващи лесно възприемащи се, отправени към определени групи дезинформации и идеологеми.

*

Ето какво споделя авторът за своята книга:

„Моите кратки есета за сталинизма, „Култура на лъжите“, които спокойно биха могли да се нарекат и памфлети, разграничават сталинизма от марксизма. Мисля, че това е необходимо, за да се създаде ляво пространство и критично мислене в България.

Нуждата от критично мислене е все по-важна днес в българското публично пространство, което все още е доминирано от предпоставките на сталинизма. Критичното мислене трябва да се основава на факти, а не на идеологии.

Убеден съм, че борбата на демокрацията срещу авторитаризма е от първостепенно значение за България, Източна Европа и целия свят и смятам тези есета за моя малък принос към борбата за по-добър свят.“ Димитър Анакиев

ЗА „ДИСКОРДИЯ И КОНКОРДИЯ“ НА ИЛИЯНА КРЪСТЕВА

2025-11-22T12:34:00.005+02:00

ЗА ЕЗИКА И ПОСЛАНИЯТА В СТИХОСБИРКАТА „ДИСКОРДИЯ И КОНКОРДИЯ“ НА ИЛИЯНА КРЪСТЕВА

Илияна Кръстева е автор, който става все по-различим и е вече добре познат на четящата аудитория и като поет, и като белетрист, а наскоро видяхме и нейни аудио-дигитални и визуални поетични интерпретации.

Оригинален творец с широк спектър от интереси и търсения, тя умее да достига и отвъд хоризонта на вдъхновението, до корена на познанието, като провокира читателя, за да го тласне към изследване на собствените граници.

„Дискордия и конкордия“ е втората й поетична книга, която е реализирана като електронно и печатно издание (изд. gabriell-e-lit, С., 2025) само година след дебютната й стихосбирка „На рамо със залеза“ (изд. „Рива“, С., 2023)

Нейният поетичен стил не може да се сгреши – уникален, дори с графичното си отразяване, до болка образен, метафорично-съзерцателен, философско-богословски, нагнетен със съвременно съдържание и митологични персонажи, богат, колоритен и отвъд всякакви сравнения и пози.

Преди да пристъпя към настоящия прочит на стихосбирката „Дискордия и конкордия“ ще кажа, че този текст няма за цел нито да бъде изчерпателен, нито да прави дисекция на цялостното произведение или на отделните стихотворения, нито да анализира и поставя автора в контекста на литературния климат у нас, или да прави паралел между родната литература и тази, извън географското ни очертание.

Бих искала само да нахвърлям някои мисли, които успях да уловя докато четох книгата – като читател, а след това като редактор и издател.

Първото, което поразява, е многодумието – но не като словесно разхищение и „празнодумие“, а като богатство на речта. Многодумието на човек, който познава и борави виртуозно с лексиката, за да отваря скрити пространства пред читателя, да го въздига и води към извора на произхода, към основата на разбирането за битие, за пространство, за смисъл и съществуване. Думите – знаци на онова, което стои отвъд ежедневното общуване избликват като гейзер, като вулкан…

Различните езикови пластове на стихосбирката включват както философска лексика, така и афористични изрази. Редуването и противопоставянето на абстрактни понятия с разговорна лексика и природни елементи придава на повествованието едновременно метафизична тежест и житейска простота, почерпена от непосредствения опит или народната мъдрост. Това поставя в диалог философията и богословието с ежедневно-битийното.

Правят впечатление и немалкото интертекстуални включвания, които разширяват контекста и превръщат стихосбирката в пъстър културен колаж.

Още със заглавието, „Дискордия и конкордия“, авторът внушава конфликт и равновесие. Не само етимологията на думите навежда към това, но и тяхното единно разглеждане и присъствие, защото именно с единство на разрушението и съзиданието можем да постигнем равновесието.

И все пак, тук главните персонажи не са стихиите, приели образа на богините на раздора (Дискордия) и хармонията (Конкордия); не стихиите са и движещите сили; те не са и обяснението, нито смисъла и отговора. Те дават само смисловото поле и поетичния контекст, насочват погледа към вътрешните противоречия, към екзистенциалната стратиграфия на личността, но и към нейния присъщ дуализъм.

Бихме казали, че противопоставянето по оста на противоположностите е основната тема на стихосбирката – борбата между светлина и мрак, любов и самота, свобода и ограничения – изведена до универсалното „добро-зло“. Но тук ще намерим и стремеж към постигане на вътрешен мир и личностно просветление. Това ни води и към идеята за любовта като космическа сила и божествена искра, която търси сливане и възкресение. И така, още със заглавието Илияна Кръстева поставя в диалог два противоположни принципа – раздор и съгласие; разпад и хармонично съзидание. Така тя задава рамката на цялата стихосбирка като изследване на двойствеността. Именно в това напрежение се ражда смисълът и красотата на стиховете. Една класическа поетична стратегия – чрез контраста да се изостри усещането за драматизма на човешкото битие.

„Дискордия и конкордия“ може да се чете и като формула за живота – той винаги е напрежение между хаос и ред, между разрушение и съзидание, между ново и старо. В този философски пласт можем да намерим намек и за диалектическото развитие като път към съвършенство, при който, за да дойде новото, старото трябва да бъде разрушено.

Можем ли да кажем, че заглавието е огледалото, в което съдържанието се оглежда?

Ако приемем двойствеността като основен мотив ще видим, че стихотворенията, които градят тъканта на стихосбирката показват напрежението между хаос и хармония, но те са и мост между противоположностите. Всяка история, всеки въпрос, всяка тема може да се разглежда като движение между тези два полюса – от раздор към съгласие, от затвор към свобода, от самота към любов. Това прави заглавието не само тематично, а по-скоро структурно, защото то именно е ключът към композицията. Но то изгражда и философската рамка, като поставя книгата в традицията на големите метафизични търсения и прави опит да даде отговор на въпроса „какво е човешкото битие“ – непрекъснато колебание между разрушителни и съзидателни сили.

„Дискордия и конкордия“ – не като битка/контраст между богини-символи, а като същности и движеща сила става концептуален център на стихосбирката, който задава нейното композиционно, смислово и емоционално значение. Така заглавието е не само контрастна формула, а синтез на поетическата философия на стихосбирката.

То отразява и нейния вътрешен ритъм – движение между противоположности, които не се унищожават взаимно, а създават смисъл чрез напрежението си. В този смисъл то е огледало на същността на книгата: човешкото битие като вечна игра между хаос и хармония.

Нека разгледаме фрагмент от стихосбирката в контекста на казаното по-горе.

Ще се спра на двойката стихотворения „Влюбени“ и „Вместилище“ (композиционно разположени в началото на стихосбирката, едно до друго – те са и въпрос и отговор, и причина и следствие).

Във „Влюбени“ прави впечатление космическата метафорика – орбити, еклиптики, протуберанси: любовта е представена като астрономическо явление, което взривява нощта и превръща интимното в универсално. Много мощен е образът „квадратите на самотата“, който е сцена на действието:

Препънати един към друг вървим

в квадратите на самотата.

Но тук виждаме и противоречието между реалност и представа:

Чертаем кръгове за срещите ни невъзможни,

несъвместими със живота пърформанси.

Срещите са „несъвместими със живота“, но именно в това несъвместимо пространство се ражда истинската близост.

Лирическият Аз е източникът на екзистенциална смелост – „не се страхувай“ – този ключов зов превръща любовта в акт на бунт срещу социалната норма, срещу миманса (като подражание), срещу самата реалност:

Не се страхувай, няма как незабелязани

да бъдем, тъй устремно отречени от очевидците

За да се достигне до финала – едно почти мистично сливане „единосъщностно – неразделими“, което напомня за богословския език на Троицата, но пренесен в плоскостта на човешката любов:

Така, уравновесени, но съвършено незавършени

се сливаме единосъщностно – неразделими.

Във „Вместилище“ намираме душата като затворник – образът на слънцето зад решетки е силен контрапункт на предишния космически размах:

Душата ми е слънце зад решетките на земното и

с дявола се бори от мрака на затвора да излезе.

Тук светлината е ограничена, но не унищожена. И отново се разразява бунтът срещу кодексите и нормите – отказът да лирическия Аз да се вмести в „измислените правила“ е акт на духовна свобода, който, макар и наказан дава своята енергия и посока за размисъл и решения. Защото вътрешната полемика трябва да намери своя отговор.

Виновна си душа наказана! Виновна си, че искаше

да светиш…

Тук богословско-християнската лексика води до един по-стар, основополагащ мит – мита за Прометей, наказан в древногръцката митология заради дързостта си да даде огъня (светлината) на простосмъртните. Така духовността, изразена чрез светлина преминава границите на религиите и времето, за да се превърне в общочовешка, надвременна категория.

Финалът е утвърждаващ – душата ще се проявява отново и отново – в сълза, в глас, в мирис на цвете – едно поетично доказателство за вечността.

Аз сътворена съм Божествена. В мен света се вмества.

Безсмъртна съм и няма сила, която да отнеме този дар

от Бог за смисъла на битието. Отново ще възкръсвам в

сълза отронена, в гласа на вятъра и мириса на цвете.

Като обобщение ще кажа, че и в двете стихотворения основната тема е борбата за свобода и безсмъртие. И в двата текста има усещане за изгнание (низвергнати, затворени), но и за трансценденция – излизане отвъд ограниченията на реалността, което утвърждава идеята, че истинската същност на човека и света около него е вечна и неунищожима.

Езикът е едновременно бароково богат, с натрупване на образи, и съзнателно строг, без излишества, което поетесата постига с афористични конструкции.

Ако очертаем типологията на метафорите ще видим как всяка група служи на общата идея за същностното напрежение между хаос и хармония.

Можем да ги структурираме в няколко категории – напр. „космически метафори“, като орбити, протуберанси, Млечен път, спирала на времето, гравитация. Те превръщат личното преживяване (любов, болка, търсене) в универсално. Космосът е символ на безкрайност и безсмъртие, но и на хаос, за да покажат мащаба на човешките чувства, който надхвърля земното – и така превръщат любовта и душата в космически сили. Лесно ще отграничим „природните метафори“ – глухарче, пламък, сняг, буревестник, ябълка, къпина – тези конкретни думи-обозначения на ежедневни предмети от природата връщат съзнанието към сетивното, почти детски непосредственото начало, като превръщат именно природата в мост между човека и вечността. Така служат като контрапункт на космическите образи – показват, че хармонията може да се намери и в малките, земни неща.

Тези две стихотворения, както и цялата стихосбирка изобилства и с религиозни и митологични метафори. Тяхното функционално значение е да покажат, че дискордията и конкордията са не само лични, но и колективни, цивилизационни теми.

Ролята им е полемична. От една страна, те представят авторовата гледна точна към света, като вплитат личното в културната памет, като му придават плътност и универсалност. От друга страна, предлагат един надвременен, мултикултурен прочит на ежедневната ни битка за щастие и самоопределение, за стремеж към идентичност и свобода, за опита ни да проникнем отвъд очевидното, за опита ни да постигнем вечната, универсална истинска истинност. В този смисъл те са авторовият зов за съпричастност и полет към откровение, те са и израз на висока и разностранна култура и способност за интердисциплинарно мислене и подход към търсене на абослюта.

В духа на религиозно-митологичните метафори, в стихосбирката намираме и множество философски и логически метафори – квадрати, кръгове, параболи, меридиани, шахматни пешки. Като придават на поезията геометрична точност и рационалност, те същевременно разкриват и абсурдността на човешките правила и норми, за да подскажат отново за напрежението между ред и хаос – геометрията е символ на конкордия, но често се разпада в дискордия.

Един малък щрих, който показва как се изгражда диалога между космоса и затвора, между свободата на любовта и ограниченията на земното битие.

Метафорите в стихосбирката са структурният механизъм, който изгражда пространството на възприятията и сцената на действието. Така, космическите и природните образи разширяват мащаба, като позволяват на читателя да се вглежда в същината на нещата – от стръкче трева до необятността на вселената.

Накратко, използването на метафори като елементи на езика е структурната опора, която превръща личното в универсално, а поетичната техника създава напрежение между хаос и хармония, между мрак и светлина – не само в тематичния подбор и развитие, но и в самия звукопис.

В заключение ще кажа, че Илияна Кръстева е личност, добре познаваща философските и естетически полета на античността и на християнската култура и идентичност. Тя умее да борави с понятия и категории, които обобщават и насочват към определи възгледи и отговори. Може да не сме съгласни с нейните пътеки и откровения, но не може да не видим тяхната красота и изящна логичност.

Горещо препоръчвам стихосбирката „Дискордия и конкордия“ на Илияна Кръстева на Читателя, който обича красотата на езика, търси смисъла на битието и е готов да тръгне по трънни пътеки, за да стигне до космическите бездни и простори, за да намери собствените си дълбини и безпределност.

д-р Габриела Цанева, издател

ЕФИМЕРНИЯТ МИГ

2025-11-18T14:43:00.000+02:00

*
ефимерният миг
между деня и нощта
сплит на желания

*
сияйният изгрев –
слънцето се оглежда
в капка роса

*
сияйният ден –
газя сянката
на главата си

*
сияйният миг –
когато погледът ми
стигна хоризонта

*
залезът –
вселената,
срутена зад хоризонта

*
залезът
равновесие между
осъзнаването и несъзнаваното

*
залезът –
лабиринт от мечти
и неизвървени пътеки

*
сплит от възли
лабиринтният път
на електрона в атома

*
сплит от възли
безвремието на мига,
в който живееш

*
сплит… разсечен пик,
разчетеното състояние
на вещественото

*
звездопад –
блещукащи снежинки
под уличната лампа

*
звездопад –
рой светулки над
юнските жита

*
звездопад –
горят прашинки от безкрая
в августовска нощ

*
припламват метеори –
тайнопис
от неказани мечти

*
мълвежът на вятъра
сред тръстиките –
или птичи криле?

*
мълвежът на вятъра
между антените –
звън на китари

*
мълвежът на вятъра
в комините –
зимни копнежи

*
сумрак – в края на алеята,
между дърветата,
сянката ти

*
сумрак – в края на деня,
между умората и тълпата –
твоя силует

*
сумрак – в края на изречението,
между точката и междуметието –
мисълта за теб

*
казват –
молитвата е
откровение;
не е –
молитвата е навик

*
казват –
медитацията е
откровение;
не е –
медитацията е път

*
казват –
поезията е
откровение;
не е –
поезията зов

В ШУМА НА ДЕЛНИКА

2025-10-27T16:29:00.001+02:00

В шума на делника потъвам -

като в облак

и плувам в облачна мъгла.

Как капките остават капки,

а не река?

В шума на делника отронвам -

лист след лист

окапалите уморени мисли.

Как листите остават листи,

а не корона?

В шума на делника се взирам.

Не намирам опорна точка, лост,

с които да отговоря на въпроса -

как хората престават да са хора

и стават на тълпа.

ЗА "И НЕБЕТО ТЕЖИ" НА КАС

2025-10-24T10:34:00.002+03:00

Кас е литературен псевдоним, зад който не знам чия поезия се… разкрива…

Да, „разкрива“ – не „крие“! Защото поезията на Кас разкрива… Разкрива душевност в буря; борба за надмогване на делника, за откъсване от тестото на колективното и лично страдание, за извисяване и откриване на онова, което стои отвъд привидността на житието. Поезия – стихия, която търси и намира.

Нашите отговори – като читатели и общество?! Отговорите на лирическия Аз?! Отговорите на онези въпроси, които винаги са стояли основата и са давали основанието за екзистенцията на литературата, които са същностни за смисъла на изкуството, на живота и дават посоката в развитието на цивилизацията.

„Предполагам, че ако не забелязвах всичко, вероятно щях да живея удобно в някаква евтина илюзия. В такива моменти осъзнавам, че няма нищо по-отровно от собственото ни съзнание. Единствено то може да накара небето да започне да тежи.“ – споделя авторката в краткото предисловие.

И с всеки стих доказва, че забелязва онова, пред което затваряме очи… И чувства така, че небето започва да тежи.

Улиците ли ми се привиждат
толкова ужасно тесни?
Ръце протягат пешеходните пътеки,
вятърът в ушите ми заглъхва и
шепне неща несвързани, дори зловещи.

Заклещено е ехото им, странно –
в кичурите ми отрязана коса,
иска да оголи сякаш
тънка и прозрачна ивица в плътта
и още мъничко от мен да реже.

Тези стихове пулсират с градска тревожност и поетична плътност, а образът на лирическата героиня добавя онази интимна нишка, която превръща визуализацията на ежедневието в лична поетична изповед, но и в обобщение.

Тази нишка преминава през следващите текстове, свързва ги, гради мрачната картина на залепналост за обстоятелствата, за невъзможност за откъсване и счупеност, за да завърши с полет и апотеоз на осъзнаването, което е първата стъпка към идеята, към стремежа за освобождаване.

Но, преди това, нужно е да излезем от своята измислена представа за свобода. Защото тук става дума за оцеляване.

Въздухът от сламка някой
през минути ми подава.
През тесен процеп
вдишванията ми преброява.

Дробовете ми продънват се
и свят ми се завива.
Пред лицето ми черен параван
бавно, холограмно се издига.

Трудно се намира в литературата толкова силно концентрирана емоция, толкова неподправена образност и живи метафори – дишащи като разкъсани дробове.

Тук финалът на своеобразното повествование остава открит. Няма го онзи розов happy end от сапунените сериали, който искаме да видим. Стихосбирката остава в плоскостта на реалността – със своята сивоосъзнаност, история, крехконадежда. И със своя отворен край. И – все пак – самото й съществуване, овеществяването й, е щастливият край на поетичната битка и една истинска, жизнена победа на таланта!

Една малка книжка държиш в ръцете си, читателю, но в нея има повече от една съдба, от едно очакване или сбъдване.

Между страниците ще намериш една вселена на страдание и невъзможност за промяна, която диша, не – която издъхва някъде до нас и има нужда от гласа на Кас, от нашето чувстващо сърце и съпричастност, за да променим света, в който не сме осъдени да живеем, но в който допускаме да съществуваме – потънали в безразличие, примирение и онази измислена откъснатост, която ни превръща в палачи на бъдещето.

д-р Габриела Цанева, издател и редактор

изд. gabriell-e-lit, сп. "Картини с думи и багри"

ЗА "ИЗКУПЛЕНИЕ" НА ИВАЙЛО КАМЕНОВ

2025-10-18T23:43:00.007+03:00

В началото на октомври СБХ и Галерия-книжарница София Прес представиха изложбата с живопис и пластика „Изкупление“ на Ивайло Каменов. Впечатли ме на първо място нейната фрагментарност и контрастът между голямоформатните живописни платна и кавалетната, почти миниатюрна пластика, но – още повече – постигнатото единство в стила и разказа, на който възприемащия става свидетел.

ЗА ИЗЛОЖБАТА

В неголямото, начупено пространство на галерията, експозицията дава уют и непосредственост, които провокират сетивата и менталното възприятие към спокойно съзерцание. Но онова, което докосва, е страданието, изведено в най-чист вид – триумфиращо като централна тема както в живописните платна, така и в пластиката.

Ето какво споделя Васил Урумов за изложбата: „Грубите форми, тежките мазки и силно въздействащите земни тонове, използвани в произведенията на Ивайло, имат за цел да привлекат окото на публиката, но темата, заложена в самата творба, е това, което го задържа. Тема, която би следвало да е обект на разсъждение в живота на всеки от нас. Смирение пред неизбежността на отминаващия земен път.

В суровите форми откриваме стоическото спокойствие и нестихващата на-дежда на автора. Липсата на конкретика в изграждането на образите в произведенията на Ивайло ни дава възможност да се припознаем в платното и да се концентрираме във вложената в него емоция.“

Вертикалните акценти на дясната стена създават ритъм, уравновесен от четвъртото платно, поставено като основа, върху която изложбата изглежда изградена.

Те водят окото нагоре, във въздушен стремеж към недостижимото, но запазват и стабилността на земното, в което сякаш сме вкопани. Едно усещане за телесност и недовършена трансформация.

По-спокойна е задната (лява) стена – там хоризонталния строй на визуалните експонати успокоява и дава възможност за размисъл и „тишина“ в ума.

Това разположение създава напрежение и баланс в емоционалната ос на възприятията. Тази тенденция е развита и в друга част на експозиционното пространство.

Малките скулптури, поставени на хоризонтални рафтове и барелефите действат като паузи между визуалните послания на стените.

Те канят зрителя да се приближи, да влезе в интимен контакт с материята… Да спре часовника – за миг! За да стигне, да усети и осъзнае материалния контраст на бронзовите форми, които със своята тежест и патина се противопоставят на живописната текстура, като това допълнително обогатява пространството, прави го многопластово, почти като сценография. За това усещане съдейства и галерийното осветление – то дискретно подчертава релефите, създава сенки, които удължават формите и добавят драматизъм.

ЗА КАРТИНИТЕ

Но нека се вгледаме по-детайлно в живописните и в обемните компоненти на изложбата!

Първото впечатление от централната динамика на композицията е вихър от спираловидно движение – разперени криле и щипци – пеперуда, вкопчена в рак…

Разбира се, не това темата на изображението. Композицията е изградена около вплетени човешки фигури, които създават усещане за вътрешна буря и трансформация – откъсване, или сливане?! Яростно напрежение между индивидуалност и колективност. Тук не е търсена анатомична точност; напротив, изкривените силуети, преувеличените форми и нарушени пропорции говорят за стремеж към вътрешно просветление, към емоционални отговори и препратки към въображаемо-митологичното начало, вместо към обективната реалност.

Цветова палитра и тежката текстура на мазките, обаче, говорят за връщане към първичносъществуващото, към произхода и корена, към инстинкта и началото. Физическото усещане за плът и пълнота на жизненото начало е ярко и всепоглъщащо.

*

В следващото платно драматизмът допълнително е подсилен от наситено червения фон.

Охрата и тъмните контури създават усещане за сътворение и разпад, за кал, която поражда и поглъща.

Включването на костни силуети и остри елементи подсилва усещането за разруха и страдание, като очертава границата между живот и смърт, материя и дух. Контрастът между земните тела и червения фон създава визуално напрежение и е препратка към неовладяна енергия преди момента на катарзис.

*

Оригинално вплетени в експозицията са платната с маслена живопис и бронзовите пластики.

В барелефите цветовата гама остава почти същата – земноохренокафява, плътнонаситена, с неуловимия отблясък на нискоизпъкнала, но не гладка повърхност.

Въпреки тежестта на метала, композицията е динамична, почти хаотична – сякаш материята се бори със себе си – едно движение, което не може да бъде фиксирано.

*

И идва ред на най-малките елементи от експозиционната палитра – скулптурни фигури с размер на миниатюри, които присъстват с мощно послание в цялостната картина и разказ на изложбата.

Може би именно в тях е въплътена идеята за „изкупление“?! Страдание и трансформация.

В тази скулптурна група най-ярко присъства мотивът за разпад и стремеж към обновление. Тялото, като основен носител на смисъл, не като анатомия, а като философска метафора, има особено плътно присъствие.

Контрастът между вертикално стоящата фигура, цялостна и мощна в своето присъствие, властна, почти ритуално доминираща над пълзящото, разпадащо се в своето движение по хоризонтала тяло прелива в диалог и докосване между стабилност и уязвимост, между търсене и отговор.

Патинираната повърхност на скулптурите придава усещане за време, устойчивост и кръговрат. И завръщане!

ЗА ХУДОЖНИКА

И преди да завършим нашия коментар, ето няколко думи за автора:

Ивайло Каменов е роден на 11.01.1967 г. в София. През 1986 г. завършва Художествена гимназия “Илия Петров”, а след това продължава образованието си в Националната художествена академия. Там учи в специалност монументална живопис при проф. Димо Заимов, която се отразява и на цялостното му творчество.

Има реализирани редица стенни пана в интериор, както в обществени сгради, така и в частни домове. Сред тях се подрежда и поръчка с благотворителна цел – Стенопис в Централен Софийски затвор от „Сдружението за обществена подкрепа“, където членува.

Размахът на творчеството му не се ограничава само в живописта, било то кавалетна или монументална. Каменов създава произведения и в скулптурата, както в кръглата пластика, така и в релефа.

В края на 80-те години реализира скулптурната композиция „Полето на умиращите воини“, а през ’89-та и ’90-та година участва в изложбите на Клуба на младите художници в България. През този период създава и първата си по-голяма серия от живописни произведения, в които обединяваща тема е духовната и физическата борба, която съвременният човек е длъжен да приеме. Тази тема остава важна за автора и се превръща в неизменна част от неговото творчество.

*

След 20-годишно отсъствие от публични изяви, през 2020 г. прави първите си самостоятелни изложби под мотото „Пробуждане“ в Градската галерия „Форум“- Хасково, а през 2021 г. под мотото „Пробуждане 2“ и в Софийската галерия „Икар“. През 2022 г. участва с маслена живопис и бронзови релефи в съвместна изложба с племенницата на Димитър Казаков – Нерон, Росица Халачева, а по-късно представя изложба от свои творби и произведения на баща си Сашо Каменов под мотото „Бащи и синове“ в галерия „Форум“ – Хасково.

източници: СБХ и Галерия-книжарница София Прес

ЗА "ВЪЛНА СЛЕД ВЪЛНА" НА АЛЕКСАНДРА ИВОЙЛОВА И ЗЛАТКА ТИМЕНОВА

2025-09-27T10:01:00.004+03:00

Вълна след вълна… Думите-образи идват, образите-усещания се превръщат в наситени състояния, които ни пленяват със своята неочакваност и дълбочина.

Изящната естетика на хайку се усеща във всяка страница от тази книга – хайку сбирката „Вълна след вълна“ на Александра Ивойлова и Златка Тименова.

Не за първи път пиша за триезичните хайку диалози на двете поетеси

Избрали дистанционното общуване и мозаечното изграждане на повествованието, те улавят и изразяват свободно своите мигове, събрали светове.

Основният език е българският, но виждаме, че всяка от тях участва в преводите на поезията си на френски, заедно с преводачката Sylvie Zink. Английският текст е оставен за професионалните преводачи Mick Greer и Fannie Krispin. Изданието е оформено с картини на Александра Ивойлова и фотографии на двете авторки.

Защо казвам „мозаечно изграждане“?

Защото композицията следва формата на поетичния диалог, но не е ренсаку.

Тъканта е съставена от отделни късчета хайку, събрани измежду многото, писани през годините – това е двуизмерно пано, не едномерна верига.

Така, книгата е освободена от поредността и конкретиката на ренсаку – оня разговор между поети, който изисква всяко хайку да е отговор и образ на предходното; да е основание и въпрос за следващото.

Разговор, който изисква контекста и динамиката на събитията от живота и така се превръща в моментна картина на света вън, пречупен през лещата на поетичната образност и личния заряд на участниците.

Тук темата е обобщаваща.

Вълна след вълна…

И те идват – вълните на поетичното вдъхновение и експресия следват логиката на конкретността на идеята, не на мига, не на външното, а на вътрешното състояние.

Усещането на лято, за море, за свобода и безкрайност, за онази изменчивост на формата, която виждаме на хоризонта – онова, което се вижда на ръба, което се губи зад ръба, което се разпилява или се ражда от светлина! Светлина – като огледало, като граница, като път.

*
скалист бряг
чайката е облак
облакът е чайка

(Златка Тименова)

*
съмва се
чайки догонват
синия вятър

(Александра Ивойлова)

Чайката е сборна точка – но тя е кръстопът, който разделя, не ключ, който събира.

В хайку на Златка Тименова основната дума е „бряг“ – като символ на завръщане и сигурност.

Определението „скалист“ променя усещането за близост; превръща го в неговата противоположност, като навява представа за пустота и отдалеченост; прави го нащърбено-непостоянен, негостоприемен; бряг, от който и чайките бягат. И все пак – той остава точка на устойчивост.

В хайку на Александра Ивойлова ключовото понятие е вятър. Вятърът е простор, стихия, свобода – онова, за което няма брегове. В този смисъл, опозицията е между брега, като убежище, дори ако е грубо и вятъра – като безграничност.

Различно е отношението, изградено между следващите две хайку:

*
рибарски лодки
донасят залеза
в мрежите

(Златка Тименова)

*
гласовете на морето
през всички прозорци
изпълват празния дом

(Александра Ивойлова)

Тук можем да кажем, че общото звено е „мрежа“.

В хайку на Златка Тименова, мрежата е онази плътност, която улавя залеза, за да го донесе в семейството, на брега, при общността. В хайку на Александра Ивойлова, мрежата са прозорците на празния дом – те са дупките, през които нещата преминават. Тук мрежата не задържа, тя пропуска – в случая – през нея влизат гласовете на морето, за да запълнят пустотата на празния дом.

Гласовете на морето – бурният вик на вятъра и вълните ли е? Или виковете на рибарите, които зоват стихиите?

Цялата стихосбирка следва този модел на задочен разговор, който е повод да бъдат събрани в едно разпръснатите елементи за отминали мигове.

Допълнителна плътност и многопластовост на съдържанието придава триезич-ността на поетичния текст.

Защото едно хайку на български не звучи така, както звучи на френски и няма онази различна нюансираност, която има на английски. Всяко тристишие, всъщност, притежава своя тройствена образност, която съществува независимо като естетика и въздействие, макар и тематично свързана с основния авторов текст.

Например – нека погледнем френския вариант на тристишието на Александра Ивойлова:

les voix de la mer
a travers toutes le fenetres
emplissent la maison vide

Преводът е много близък до българския оригинал, и все пак, остава думата „maison“, която има по-скоро смисъл на къща/постройка, отколкото на дом/семейно огнище.

А сега да видим това хайку:

voices of the sea
through all the open windows
fill the empty home

В английския превод фразовото разминаване с оригинала е съществено, но е намерен точен вътрешно-смислов превод.

Именно тук, в английския текст е напълно видим образът на дома/мрежа, тъй като в него директно се говори за „всички отворени прозорци“, докато в оригинала това само се подразбира.

Повече от 100 хайку картини си разменят двете поетеси, илюстрирани с няколко пълноцветни фотографии. И тяхното пътешествие е красиво, богато, преживяно. То ни дава път към откъсването от себе си и срастването с мига на словото.

Ние не просто четем, ние виждаме, усещаме, вкусваме, чуваме – морето и само-тата, залеза, порива, бурята, съзерцанието и спомена.

*
зимно слънце
стъпките ни в пясъка
ще останат топли

(Златка Тименова)

*
силуетите ни
в пясъка вдлъбнати –
преди колко лета

(Александра Ивойлова)

Много различни като изказ, естетика и светоусещане, но и толкова съзвучни в своя стремеж към яснота, изчистеност на фразата и поетична точност.

И все пак, при Златка Тименова усещането за топлина и близост е ярко и силно послание, противопоставено на зимното слънце. При Александра Ивойлова аморфната форма на силует в пясъка допълни-телно се разпада чрез възклицанието „преди колко лета“! Тук тегобата на отминаващото време-заличител на връзки, спомени, животи идва, за да придаде плътност на чувството за загуба и тленност.

И тази тенденция на близост и разминаване се запазва в цялата стихосбирка.

Четем:

*
на плажа
сянката на водно конче
върху лицето ти

(Златка Тименова)

И отговора/допълване:

*
тъмната страна
на луната –
скритите ни желания

(Александра Ивойлова)

И все пак – можем ли да противопоставим философската вглъбеност на Алексан-дра Ивойлова с ведрото вглеждане в света на неуловимия детайл на Златка Тименова?

Според мен, не! Защото всеки един от двата подхода води до един и същ отговор – оня, който за всеки от нас е различен, защото ни разказва за собствената ни същност и стремежи.

Ще открие ли читателят своя собствен съкровен отговор?

Опитайте, може би ще успеете…

ЗА "ЗАТВАРЯНЕ НА КРЪГА" НА АЛЕКСАНДРА ИВОЙЛОВА

2025-09-25T09:52:00.003+03:00

Наскоро получих с посвещение най-новата стихосбирка на Александра Ивойлова „Затваряне на кръга“ (изд. „Огледала“, С., 2025, редактор Пламен Анакиев, корица Каля Зографова) –

„За моментите, в които предизвикваме небето“…

Мото, водещо за поезията и цялостното творчество на поетесата – художник и музикант.

Но нима всеки творчески акт не е момент, в който предизвикваме небето?!

Небето, като символ на недостижимата висина, към която се стремим? Като символ на това – да предизвикаш себе си, да се надскочиш… Или като символ на акта, с който да предизвикаш силите на природата и онова, което се простира отвъд и ни води към собственото ни възвисяване.

„Затваряне на кръга“ може да се разглежда и като връщане към първично-съществуващото – към онова, което сме били; което сме изгубили… или към онова, което по пътя сме открили като най-важно, съществено, неотменимо, но сме го отминали.

Онова, най-важно, което сме загърбили – в личностното си развитие, в архетипите, които приемаме или в онези, от които искаме да се откъснем.

*

Поезията тук е основното изразно средство на твореца, но тя е и подкрепена от няколко много изчистени като техника графики – само линии, следващи повика на ръката; линии-очертания на видимото-невидимо, което остава отвъд словото…

Макар че…

„В началото беше словото“…

Мълчание в звука,
мълчание във тишината –
на живите във въздуха,
дълбоко под земята.
В мълчанието – пак мълчание,
едно във друго вездесъщи.

Така прониква ни,
така обгръща
онази тайна изначална същност.
В началото бе Словото.
И през мълчанието проговаря
едната ни хилядолетна Вяра.

Никога не съм чела по-добро определение за мълчание – като тишина-мълчание на природната същност и като безсловесно мълчание на съзнанието; като „изначална същност“.

*

В стихосбирката има много почти недоловими, а понякога ярко видими кодове, които ни препращат към християнско-юдейската митология, но те остават втъкани в същността на поетиката, остават ненатрапливи, неназовани пряко. Тук не се говори директно за „Бог“, както напоследък стана модно сред пишещите. Не, в тази стихосбирка „Бог“ не е главното действащо лице и смисъл на всяко стихотворение.

Тук всичко е изстрадана, лично осмислена духовност, която търси своя произход и основание. Много силно изразено е именно търсенето – на следа, на път, на цел и същност. И на разбиране за същността.

Горчив и плътен е стремежът на лирическия Аз към отвъдното – към онова, което стои зад отражението, зад вратата на тленното, онова, което стои зад привидността на деня и нощта, на нашето вглеждане в ежедневното.

*

Но кое е то? Носим ли го в себе си изначално? Като отговор, но и като отрицание на очевидното идва безименното стихотворение по мисълта на Луиз Глик: „Поглеждаме света веднъж, в детството. Останалото е спомен“.

Поетът търси онова, което е знание, а не спомен; което е разбиране и същност – не образ на осъзнато осезание:

Аз всичко си спомням. А нищо не знам.
Какво ли видяла съм всъщност.

*

Какво е животът? Какво е търсенето и разбирането ни за него, за нас, за смисъла и безсмислието, за времето и оня отрязък от него, в който се простира нашето осъзнаване?

Александра Ивойлова дава едно от най-точните поетични определения за корелацията между миг и вечност:

Знам, вечност е мигът.
Проникнеш ли в неизмеримостта му –
без бремето на времената,
без сънища, без страхове
и без предчувствия –
ти глътката от извора ще пиеш
и изворът във тебе ще избликне…

Тук можем да спрем, да се потопим във вечността и да разберем същността на хайку, поетична форма, която не присъства явно в тази сбирка, но е съществена част от творческата идентичност на поетесата – хайку: мигът и вечността, слети в едно.

Но нека продължим нататък:

Знам, вечност е мигът.
И той със всичко тук те слива –
от арките нетрайни на дъгите
до корените в земните скривалища,
до тайната бездънна на морето…

И така, можем да усетим сливането на дзен, да намерим дълбината в себе си, или да я открием във вродения у всеки от нас порив към неизвестното, към предизвикателството да стигнеш хоризонта, да минеш под дъгата, да обхванеш необятното.

Поантата ни удря:

Мигът е вечност, но защо ли
редицата от мигове е кратка?

Колко точна, остра и непреодолима като реалността е тази констатация за ефимерността и ограничеността на отредената ни „редица от мигове“, наречена „живот“.

Бих могла да разкажа и цитирам цялата стихосбирка, без да ми омръзне да откривам нови кодове, нови послания, без да ми омръзне да съпреживявам, да сравнявам, да търся – своето отражение в поезията на Александра Ивойлова, или нейното отражение в графиките й, в платната й, в хайку…

Но нека затворя последната страница, за да дам думата на автора, който говори на всички читатели…

„И се докосват началото и краят“…

СПЛЕТЕНИ КЛОНИ

2025-09-21T17:56:00.008+03:00

сплетени клони –
като извити ръце;
бурята рони
лице след лице

*
сплетени клони
гонят облаците –
муха в паяжината

*
сплетени клони…
пръстите ти – все по-корави,
все по-неподвластни
на волята ти
и на моите милващи длани

худ. Габриела Цанева

*
сплетени клони –
димът от комините
вплетен в тях,
вместо в облаците…

дращят небето,
разкъсват го –
събличат дрехата
на планетата –
гола и тръпнеща,
зъзнеща,
беззащитна,
безпощадно сама –
издъхва в нозете ни…
тишина…

ЗА "СЪЕДИНЕНИЕТО. ПАТРИОТИЧНИ ХАЙКУ" НА ДИМИТЪР АНАКИЕВ

2025-09-18T13:12:00.007+03:00

„Съединението. Патриотични хайку“ – тази книга на Димитър Анакиев се роди внезапно, като концентриран израз на една силна емоция – Съединението на България! Най-силният акт на утвърждаване на младата българска държавност; най-силният акт на еманципация на новата политическа класа у нас; най-силният израз на народната воля за обединение и национален просперитет. Но наред с това, Съединението е и своя антипод – разпадът – както в исторически контекст, така и в съвременен, социално-психологически.

Авторът не за първи път представя пред читателската аудитория социално и граждански ангажирана поезия, облечена във форма на хайку. Немалко са неговите теоретични статии в тази област. И немалко са поетичните му интерпретации на патриотизма – тема, превръщаща се все повече в табу в средите на онези от нас, които се опитват на налагат и защитават либерално-демократичните ценности.

Защо се получи така?! Защо патриотизмът, защо любовта към род и родина, към традиции и историческо минало, към корени и идентичност се превърнаха в нещо срамно, мръсно и неприемливо?!

Простият отговор е очевиден – защото с тези думи/понятия започнаха да се свързват най-неприемливите кръгове и среди от обществото. Трудният отговор чака да бъде изречен.

Тази книга идва, за да покаже, че в пространството на либералната демокрация, на хуманизма и отвореността към света с всичките негови пъстри различия, е мястото и на любовта към родината, рода и традицията, към историята и народа – неомърсени от хибридни атаки, от линейно мислене и интерпретации.

В пространния предговор към книгата Димитър Анакиев представя корените на жанра „патриотично хайку“. Виждаме, че те стигат до противоречивата и в Япония личност на Кьоши Такахама (1874-1959), на когото сбирката е посветена.

*

Но, нека оставим за малко политико-философските послания и литературната теория и да обърнем поглед към онова имплицитно свързано с изкуството усещане на общуване и единение, което се получава при взаимодействието между твореца, творчеството му и възприемащия.

Какво можем да кажем за тези 50 хайку, които изграждат основната тъкан на сбирката?

Най-общо – те не следват строго класическата японска форма (5-7-5 срички), но запазват лаконичността и силната образност; дълбоко ангажирани са с българската историческа памет, геополитическата реалност и културна идентичност.

И, без съмнение – авторът използва хайку не като естетическа игра и израз на поетическа изява, а като инструмент за съпротива, памет и национално самосъзнание.

Използването на конкретни личности и събития от историческата древност до вчерашния политически скандал придава на изложението едновременно документална тежест и публицистичен патос.

Много силно, лично, трагично изразени са темите и чувствата за Съединението и разединението (хайку №1, №2, №45).

Идеята за национално единство, но и болката от разпадането. Причината за това авторът търси в политическо Днес на България, като отражение на историческото минало. И коренът на тази разединеност в обществото е историческото и днешното хибридно-уродливо русофилство. Силна и ярка е критиката срещу насаждането и поддържането му в българско обществено съзнание (№20, №27, №34, №37), изразена, чрез хумор и гняв е антируската позиция на лирическия Аз.

Тук ще посоча две хайку, около които са изградени двете големи теми на стихосбирката – съединението и разпадът.

*

Хайку №2 (Съединението. /Този разкъсан облак / може ли да се събере?)

Облакът, подчертан с епитета „разкъсан“ е метафора за разединена нация… Може ли да се събере – въпросът остава риторичен, болезнен, отворен във времето и повествованието.

Коренът за разединението, обаче, можем да намерим в хайку №41 („Който ни освободи, / той ще ни пороби“ – / изворна вода). Цитатът на Левски е поставен/съпоставен с „изворна вода“ – израз на чистота, но и на цикличност, кръговрат.

Освобождението винаги крие опасност от ново поробване. Историческият трагизъм на цикличността, заключена в „изворна вода“ идва от факта, че актът на освобождение е маскираният акт на ново поробване, който идва от „освободителят“/поробител.

И именно това ново поробване е третата голяма тема в „Съединението“ със знаково подзаглавие „Патриотични хайку“, което цели да покаже, че патриотизмът не е анахронизъм, а акт на гражданска позиция и осъзнатост, на съпротива срещу завладяването и инвазията и който може да се окаже единствена алтернатива на разпада и апатията в обществото.

Друга голяма тема е балканската геополитика. Балканите като сцена на исторически сблъсъци и като сфера на влияние на руската имперска политика в миналото и днес (№8, №21, №23). Изрази като „фекалките от магаре водено от Кремъл“ и „руски боклук“ са саркастични, но и болезнено точни.

Не може да остане незабелязана ярката авторова позиция и категорична оценка на горещите теми на съвременността в световен и регионален план – руската инвазия в Украйна и имперските домогвания на Русия към България, сръбския национализъм, хибридните войни.

Но, нека читателят не мисли, че „Съединението“ е политически памфлет.

*

Силно застъпен е природният елемент и сезонността (киго), като специално внимание в бележките на автора е обърнато именно на сезонните думи и алюзии. Почти всяко хайку съдържа сезонна препратка – сняг, слънце, жаби, щурци, кладенец, планина. И все пак, авторът използва „киго“ не само като природен маркер, а и като метафора за политико-философска оценка или културно-духовно състояние, за историческо време и национална съдба.

Като пример за природна описателност и сезонност можем да посочим хайку №4, №19, №33, №44. В тях „киго“ е носител на емоция и контекст.

*

Важно място в сбирката имат ежедневните теми, дейности и образи. Димитър Анакиев създава една своеобразна „битова поезия“, която със своята житейска истинност контрастира с „големите теми“ и „световните проблеми“, но без да ги олекотява. Тази интимност и човешка близост приближава и прави понятен и достъпен до всеки от нас „големия свят“ с неговата премазваща безкомпромисност.

Например в хайку №15, №16, №44 намираме своето ежедневие – готвене, мъртви мухи, великденско яйце, кореспондиращо с големите теми за изпразненото от съдържание битие във всичките му аспекти.

*

Хайку поезията е поезия на символното мислене и в нея често присъстват животни като символи, но и като киго. Тук можем да посочим хайку №10, №29, №32, №35.

Ще се спрем накратко върху образите на жаба, куче, мравка, щурци, борзоя – често използвани като метафори за народ, власт, предателство, свобода. Жабата е особено многозначна – в японската традиция тя е киго за пролет, но тук, наред с това е и символ на принизяване, на подигравка, но и на устойчивост.

Много силно изразена в поезията на Димитър Анакиев е локалността – като честото споменаване на географски маркери –Въртоп, Грознатовци, Сурдулица, Знеполе, придава географска плътност, автентичност и национален характер както на цялата книга, така и на конкретното хайку.

Темите и поетичните похвати се преплитат. Например в хайку №10 (Ловен изстрел / – куче, родено в Грознатовци, / няма да дойде на обяд.) Смъртта на кучето може да се разглежда като символична – загуба на невинност, на принадлежност. Детайлът „ловен изстрел“, наред със сезонност, сочи и към целенасочено действие –убийство/насилие/безсилие. А посочването на Грознатовци като родно място на кучето (което е родното място и на автора), придава още по-силно усещане за лична болка, страдание и емпатия, която излиза отвъд конкретния контекст на отношението куче – човек/спопанин/брат.

*

Преди да стигнем до заключението, искам да споделя и няколко думи за поетичес-ката техника на автора. В хайку, където всяка дума е ценна, умелото използване на метафората, контраста, иронията, сезонната алюзия „киго“, синестезията или дори „поетиката на географията“ позволяват многопластово изразяване на сложни идеи, каквито са гражданските, социалните, философските и политическите, с минималис-тични езикови средства.

Ще се спрем по-задълбочено върху синестезията – похват, широко използван в този текст.

Ето напр., хайку №6 (Непрекъснато / от ефира идват думи / тежки като вериги.)

Сетивно смесване тук намираме в израза „думи, тежки като вериги“. Звукът на думите (слух) е описан с физическото усещане за тежест (допир и натиск). Ефектът е усещане за тежка/потискаща атмосфера, където езикът сам по себе си е форма на духовно издевателство.

Това усещане допълнително контрастира с думата „ефир“ – в случая, използвана като място за разпространение на реч/информация на големи разстояние чрез радиоизлъчване, но има „ефир“ има значение и на „лекота“ – още едно превръщане на свободата, в тежест и насилие.

*

Интересен е случаят с хайку №12 (Коварна мравка /се качва на билборда, /но кой я вижда?) Тук смесването не е толкова сетивно, колкото смислово-емоционално. „Коварна“ е вътрешно-оценъчно качество, приписано на визуално възприятие (мравка върху билборд). Като ефект се постига смесване на морална оценка с визуален образ, което придава на мравката човешка злонамереност. Но мравката е и образ, който въплъщава в себе си идеята за колективизъм и колективен разум. Това дава още една препратка – опасната власт на колективистичното общество върху индивида, или властта на организираната манипулация върху масовото съзнание.

*

В хайку №32 (Руската посланичка у нас / прилича на жаба – / от крастата тече жлъчка.)

Извън конкретността, „руската посланичка“ е събирателен образ на руската външна политика, която се стреми да окупира, да диктува вътрешната политика на суверенна държава.

Тук сетивното смесване е с думата/символ „жлъчка“ (вкус/вътрешно усещане), която се свързва с „тече“ (визуално възприятие/движение) и „краста“, дума, отнасяща се към жаба – „крастава жаба“ – и предаваща отношение на погнуса. Но „краста“ е и кожна болест, която поражда усещане за нечистота. Със синестезичния ефект се постига нагнетено отвращение посредством натрупване на сетивни образи – зрителни, тактилни и вкусови.

*

Много силно въздейства и хайку №44 (Обелвам и ям /великденско яйце. /Христос е само черупка.) Сетивното смесване – „ям“ (вкус) се свързва с религиозен символ „великденско яйце“ (духовно/абстрактно), а „черупка“ е визуално/тактилно възприятие на нещо, което е едновременно крехко и ограничаващо.

Създадена е пределно болезнена метафора за празнотата на ритуала, но и на онова очакване за духовно пречистване и възвисяване, въплътено в идеята за възкресението на богочовека.

*

Силно разтърсващо е Хайку №47 (Северен вятър –/ в затвора на историята /пишем на кирилица.)

Тук сетивното смесване има между „вятър“ – възприятие за допир/слух и „затвор“ пространствено-емоционален образ на историческа предопределеност за катастрофа и разруха.

Много силна, исторически обусловена и трагична е обвързаността между най-голямата българска интелектуална гордост – кирилицата, и фактът, че нашата азбука е и азбука на империята-завоевател, чиято сянка тегна над последните 250 години от българската история. Епитетът „северен“, възприеман като тактилно усещане за студ, но и като символ на Русия и нейното вледеняващо влияние се смесва с „пишем на кирилица“, което е визуално определяне на интелектуално действие, което безвъзвратно и необратимо затваря вратата на затвора, от който не можем да излезем. Като ефект се създава усещане за историческа студенина и ограничение.

*

И така, в заключение ще кажа, че този цикъл от 50 патриотични хайку е не само поезия и израз на емоция, той е политическа хроника, публицистичен протест, културна медитация и лична изповед.

Книгата е достъпна за свободно четете и сваляне от платформата за електронни книги на издателство gabriell-e-lit:

д-р Габриела Цанева, издател и редактор,

сп. "Картини с думи и багри", бр. 3/2025

ИЗГУБИХ ПОСОКАТА

2025-09-10T12:54:00.005+03:00

изгубих посоката
сред толкова чужди думи
не намирам моите

*
дими огнището
на душата ми
в руини газя

*
и в снежните ми стъпки
теменуги,
без пролет

худ. Габриела Цанева

*
полетът на птиците
гонитба,
бягство,
преследване на повика
за размножаване

*
разпадът на цялото –
ентропия
или делене на клетки…
новият живот –
нови клетки… затвор

*
алитерации, асоциации,
пароними –
парят езика,
плющят в стиха
пара над езерото