In Brief

Soul trippin'

2026-02-12T10:05:00.006+02:00

Мислите ми напоследък много често отлитат към онова връщане в Португалия, което се оказа връх на свободата ми. Никога преди това не съм си представяла, че ще съм така смела да мина сама по всички познати пътища, и да покоря още непознатите, въоръжена само с една раница и шапка, взета назаем.

Така и не намерих време да опиша това преживяване, сега се замислих, че са минали девет години и вече не мога да си представя, че е било реално.

Аз, навигацията, най-необходимото, и освободено от всякакъв багаж съзнание. По празните пътища по крайбреижето, и по горските пътеки, защото в тях винаги се крие магия, и много рискове. Юли се оказа чудесен момент за обследване на тази страна, защото хората не обичат жегите.

Често се връщам там мислено и се възхищавам на онова свое Аз, което нямаше никакъв проблем да бъде насаме със себе си с дни, километри и спомени, тежки колкото света върху раменете на Атлас.

Сигурна съм, че онази приключенска част от мен е все още някъде там, и зове за завръщане.

Този път с някого, на когото да покажа света си без условия.

Всъщност, в Португалия съм била два пъти и всеки път безпаметно влюбена - първия път в мъж, а втория - в себе си. Какво ли още мога да намеря там?

Душата ми е врабче

2026-01-28T12:00:00.000+02:00

Душата ми е врабче

заклещено в човешко тяло.

Оловно.

Стои на оградата,
гледа синевата — очите мечтаят.

Морето е толкова близо
и толкова далеч.

Душата ми се къпе в спомени
като врабче в прахоляка
и чака да дойде дъждът,
чака да дойде дъждът,

който ще отмие цялата тъга
и ще остави само дъга
на небосклона,

към която малкото птиче да полети —
леко и тръпнещо,
към синьото, към цветното.

И след него, изтръпнала,
ще литне душата ми,
а тялото ще остане там —
до оградата.

Синята ограда
на моята младост,
където последно летяха очите ми
отвъд хоризонта.

Тихо е.
Времето спира.

Стоя на ръба на оградата.
Гравирам в боята ѝ спомени
за дъха си.

Щом започна да пиша
пак стихове,
значи съм за терапия
и пред сривове.

Носете ми бялата риза.
Без хапове.

Искам с ясно съзнание
да полетя.

Jan 2026

завинаги

2026-01-27T13:25:00.006+02:00

Ей така, покрай последните трендове всички да си спомнят какво са правили преди 10 години, попаднах на едно бурно море и ние двамата там, на скалите, на брега, сред тревите. Бяхме се върнали там да търсим надежда или затвърждение, че тя си е отишла. Бяхме се върнали да търсим онези аз и ти, безгрижно влюбени, изгубени безвъзвратно. Снимките са красиви и печални като на погребение: Ръцете ни живеят свой собствен живот. В очите ни не се чете оная безпаметна вяра в бъдещето, която крещеше от всяко наше движение само няколко години по-рано. В очите ни се чете една тиха тъга, моите вежди са смръщени умислено, твоите очи са отсъстващи, но пълни с някаква болка.

Снимките, които сме си направили един на друг на озни бряг изглеждат сякаш сме снимали непознати в тълпата. Любопитни, уловили красотата на мига, но внимателно дистанцирани.

В архива ми няма нищо друго след август 2016. Там накъде е било последното щракване на обектива преди да тръгнем в съвсем ралични посоки и морският вятър да ни отвее далеч един от друг за много, много дълго, и никога повече да не ни върне в тази точка по едно и също време.

Последната снимка с някого, последната целувка, последното довиждане, тих поглед, или ядосано обръщане на гръб - и дори последната топлина на ръката - никога не знаем кога точно ще се случат.

Това е толкова тъжно и толкова безнадеждно, че се чудя дали някой някъде все още вярва в завинаги-то. Дали някой някъде изпраща някого с поглед всеки ден като за последно.

Папката е някак напълно завършена с този последен кадър, който направих за нас след като си тръгна (уж за малко): перфектно погален от вълните пясък, отдръпнало се за секунда море, двата ни ръкописни инициала върху мокрия пясък. И тишина между тях и след тях.

Това "завинаги" е единственото доказано досега.

2025-12-19T20:55:00.003+02:00

И ей така, докато си мислиш, че бурните води на живота са отнесли от теб всичко, което някога си познавал, и всеки, който някога те е познавал… И понякога осъзнаваш, че има хора, пред които все още можеш да си напълно себе си. Без грим, с раздърпана коса, в (лека) истерия, уморена, разочарована от себе си или от света, и да си кажеш ВСИЧКО без да бъдеш осъждана. Една искрица от старото съществуване, която остава константа в сегашното. Това е по-скоро прецедент, отколкото нормалност.

Малко са тези хора, но са незаменими за душевния мир и заземяването.

Да, Змей, за тебе говоря. Благодаря, че те има.

Избор

2025-09-17T10:18:00.002+03:00

Ако след толкова много години

Ме видиш някъде отдалеч

Щастлива и искряща от задоволство

Почти съм сигурна,

Че още толкова ще ме намразиш

Но ако ме видиш с угаснал поглед

Тъжно красива

Запусната като стара църква

Като онзи конвент, над чиито останки синее само небето

Тогава ще изпиташ ли вътрешно задоволство

Или ще изпиташ желание да хванеш брадичката ми в ръце

Да повдигнеш лицето с угасналия поглед

Да кажеш нещо, да бъдеш Спасител

От това ти решение ще ти стане мигновено ясно

Дали изобщо някога си успял да ме намразиш

Точка

Математика

2025-09-12T14:44:00.004+03:00

Толкова съм зациклила в носталгия по стария си живот, че съм се заблудила някак, че всичко навън там си тече постарому, само мен ме няма, защото съм заета да живея накрай света и да отглеждам малък човек без екрани, без баба, леля, учинайка и без нито една мила съседка на име баба Дарина. Работейки. Опитвайки се да жонглирам с всичко отпреди, в същите 24 часа.

Толкова съм зациклила във FOMO*

*което научих от един колега, младите днес ползват съкращения за всичко, не само в корпоративния свят

Че накрая си взех почивен ден, за да направя нещо за себе си. Една жена не е добра майка, ако не се отдаде на 100% на тази си роля. Тя не е добра майка и ако поиска да задели 1 от тези проценти - за себе си. Абе - все си виновна за нещо. Та днес съм недобра майка с 1% време за себе си.

В тези няколко часа се чудех да седна да чета, да гледам кино, или да пия кафе дълго, да ям брънч, да ида на шопинг, или пък да отида на книгоизложение. Реших накрая да се разходя из града, който толкова много ми липсва от безгрижните ми години.

Светът там се оказа много различен от това, което помня, от това, което съм оставила там преди няколко години.

Любимото място за брънч, е станало БАР за коси, вежди, мигли и прочие. Любим бар - вече е фенси кафене, а друг също любим спомен, пустее зад закована с дъски врата, а дворът мирише на напикано и котки.

Малките сладки магазинчета по Шишман също са се превърнали в разни неща с гръмки имена и префърцунени табели и надписи.

Пред кварталните цветарски магазини, плод-зеленчук и подобните им пазители на кварталния дух, седят отегчени хора, които се взират в телефоните си. А едно време продавачите седяха с кафенца и цигари и си говореха безгрижно. Отделяха се само, ако клиент влезеше в магазина. А сега леко отлепят поглед от самотния екран, и дори не те регистрират. Какво се е случило с живота?

Разходих се из центъра, опитвайки се да усетя поне малко от онази атмосфера, която ми липсва толкова много. Разбрах, че нея вече я няма, или аз не я виждам. Изпитах облекчение. Може би наистина FOMO понякога се превръща в ROMO. Може би това, което смятам, че е на една свобода разстояние, всъщност е останалото някъде в миналото, където и моят стар живот, по който толкова драматизирам.

Не знам дали изпитвам облекчение или необяснима тъга. Видях млади жени с напомпани джуки, момчета по джапанки и анцузи. Момичета по бельо с циците напред. Мъже, които се хвалеха, че са били в Италия, ама по-конкретно Милано. Моите уважения, обичам Милано, но това не е Италия, приятелче.

Минах и през книгоизложението наместо да пия кафе. На щанда на Фют, които синът ми обожава, една жена беше толкова заета да преподрежда книгите, че изгубих всякакво желание да й се мотая в ръцете, опитвайки се да видя книгата за изобретателите на автомобилите, която отдавна искам да купя за отмъщение на мъжа си и да го видя как ще обърне и разкаже книжка с над 80 капачета вечер преди сън.

Видях възрастна двойка, облечени добре, но разпадащи се. Държаха се един друг за разпадащите се ръце и бяха обути в чисто нови обувки. Видях и три поколения жени, дебели и мазни, най-малката някъде на 3г, нагъваща пица пред включен телефон с детско филмче.

Видях достатъчно и пак съм оная жена с трите пици от Франкос, бързаща да се прибере в убежището на дома си и да потъне обратно в утопични представи за света навън.

Качих се с облекчение на трамвая. Мирише ми на пици и Кото и на отивай си вкъщи и стига си мрънкала, светът ти се е променил към по-добро. За миг си представих да имам безцелен уикенд в центъра или петък вечер по напиканите барове и изведнъж ми се прииска да чета приказки на сина си и да гледаме след това поредната серия от прастар сериал, седнали на дивана с полузаспалия ми мъж.

Изводите са ясни, онзи 1% време за старото себе си е жизнено важен, за да искам да дам оставащите 99% за най-хубавите и изморителни дни, в които живея сега.

2025-09-08T07:57:00.002+03:00

Някога имаше едни недели, в които сутринта започваше с леко отворени очи в кафенето на ъгъла, любимото Тако, познатите усмихнати лица, жуженето на квартала, всичките местни и приходящи, които пиеха кафета и ядваха кроасани на Шипка и Златарев.

Имаше едни недели, когато Милано и Париж освен надпис на чаши, бяха пътеписи. Дестинации. За които буквахме импулсивно билети и тръпнехме в очакване.

Недели на брънчове, свобода, безвремие. И очакване животът да се случи. Понякога гняв, че не се случва.

А когато животът се случи, неделите започва в 7 с “Мамо, мамо”, черно кафе, за не убиеш някой от домашните, планове за пазара и обяда и ходене до Икеа. Но първо “Какво ще ядем?”, разбира се.

Колкото и да се правим на възвишени, животът винаги ни поставя на място. Някои го приемат като благословия, други като необходим slow down, а хората като мен знаят, че са в параграф 22 да са постигнали всичко, за което са мечтали, и въпреки това да им се иска да бяха пак там, във времето, когато са мечтали за бъдещето. И да му се насладят по-осъзнато.

По тая логика някой ден ще искам да съм в тази днешна неделя с юфка и разлято кафе след безсънна нощ. И да избирам предпазител за детско легло, защото човекът вече е голям за кошара и иска голямо легло. Голямо колело. Големи истерии. Големи чувства, исках да кажа.

Всички сме имали големи чувства в малките сърца. Но някои още се тръшкаме. И чакаме някой да ни прегърне и да шшшшшшт-не, че всичко ще бъде наред.

Неделя е.

Вместо писмо

2025-09-07T10:34:00.009+03:00

Потъвам все по-дълбоко, на ежедневна база пропадам. Но ако питате съседите, колегите и "приятелите" ми в соцуалните мрежи, аз съм добре изглеждаща, материално заслужаваща завист щастливо омъжена майка, която два пъти годишно се старае да направи фотосесия на сина си, не забравя празниците на познатите и близките и според колегите е винаги в стил и с прическа.

Онова, което никой не иска да види, е моето потънало Аз, което крещи за помощ, макар и с усмивка на добре поддържаното лице. Моето Аз, което се събужда след безсънна нощ с натежала глава и едва се надига от леглото, поглежда детето си и мъжа си и вътрешно, а понякога не само вътрешно - избухва в безутешен плач. В такива дни правя естимации кое е по-травмиращо за дете - мъртвата майка или нефункциониращата такава?

Това Аз, което често крачи забързано по улицата, а зад тъмните очила се стича порой сълзи, който не носи особено облекчение, защото нито една точка, за която бързам - не е пристан. Защото "стегни се" не е подкрепа. Уви, само на този вътрешен глас съм научена. ВСЕКИ САМ СИ Е ВИНОВЕН.

ГЛУПАЧКА.

Онова Аз, което вижда, чува и усеща всичко и всички, а остава нечуто, дори (и всъщност най-вече) когато крещи (за помощ). Което остава невидяно, защото хората предпочитат да виждат лесно смилаемото.

Умореното от живота си Аз, което не намира утеха в нищо. Отчаяното Аз, което се чувства самотно. Прогнилото от вина Аз, което усеща, че според обществената оценка "трябва да се наслаждава на всяка секунда". Самобичуващото се Аз, което знае, че някой ден ще се обърна назад и това, сега, ще са били ''добрите стари времена". И това е смазващо, непосилно, несъвместимо с живота - онзи, който помня, че имаше пулс.

И когато някой ден някой се изправи и каже - ама защо така тази жена, тя имаше ВСИЧКО и никой от нас не е разбрал, че нещо я мъчи - дали ще има поне един, който вътрешно да си признае -

ВИЖДАХМЕ

ЧУВАХМЕ

НО НЕ ИСКАХМЕ

ДА НАПРАВИМ НЕЩО

ЗАЩОТО СИ ИМАХМЕ НАШИ ПРОБЛЕМИ

БЯХМЕ ЗАЕТИ

НЯМАХМЕ ВРЕМЕ ЗА ДЕПРЕСИИТЕ НА ДРУГИТЕ

НЯМАХМЕ ЖЕЛАНИЕ ДА ПОНАСЯМЕ ЧУЖДА БОЛКА

НЯМАШЕ НИ.

Няма го Аз.

ОБЛЕКЧЕНИЕ.

Сметката

2025-08-01T19:47:00.005+03:00

Как онова момиче, което нямаше нищо освен големи мечти, което вървеше с усмивка на устните по улиците и не крачеше, а танцуваше по паважа - се превърна в тази постигнала всичко, но смълчана жена със сериозен поглед и смирена походка?

Когато постигнем мечтите си (или поне повечето от онова, което сме искали) - губим ли себе си в замяна или това е нормалната цена… защото никъде не съм се съгласявала да я плащам на една вноска.

Your favourite sweater

2025-07-20T14:53:00.002+03:00

Аз съм удобният ти стар пуловер, който беше с теб във всякакви приключения -

Непланирана вечер на морския бряг или

Случайно замръкване в планината -

С мен да наметнеш раменете на харесваното момиче, с което говори до късно по пълна луна.

Аз съм онова удобство, което не забелязваш освен ако не ти липсва, забравено някъде. Онзи комфорт, който понякога бъркаш с обикновеност. Онова ежедневно приемане за даденост, нещото, което не изисква никаква грижа и към което се завръщаш неминуемо, уморено захвърляйки красиво изглеждащи и привличащо погледа други одежди. Аз отдавна не съм нещо, с което се перчиш.

Аз съм комфортът, в който се обличаш, когато си себе си. По мен може да има петна и недостатъци, причинени от небрежна употреба или дългогодишна дружба. Може да не искаш да те виждат с мен, защото не нося полъх на изисканост. Може да си забравил, че някога съм била вълнението на новото и яркоцветното.

Аз съм топлият спомен, в който се загръщаш, изморен от хладината навън, след като затръшнеш входната врата и съблечеш очакванията на обществото и своите собствени.

Аз съм онова, към което вътрешно си привързан без да усещаш, без да искаш, без да цениш и без да пазиш и обгрижваш.

Аз съм.

И не говоря за пуловери.

Завръщане

2025-07-08T20:18:00.007+03:00

Бях забравила, че това място се появи в опит за самолечение преди толкова много години.

Ето ме пак тук, в опит да се излекувам, но този път не за да търся любовта с отворено сърце, а за да позволя на натрупаната в мен любов да разцъфти, свободна от вечна тревожност.

Госпожа Тревожност, която бях преодоляла успешно преди много години и без която живях дълго свободно и безгрижно. Но ето че тя се завърна с новата ми житейска роля, и може би е тук отново да ме научи да се боря за правото си на щастие, което често приемаме за изначална даденост, а не е.

Отново съм тук, за да приема и заобичам новото си аз, за да не предавам нататък травмата.

Дано и този път това място си свърши работата.

Тогава ме научи да обичам себе си. Сега искам да ме научи да се запозная с новото си Аз без осъждане и без тъгата отминалото.

Прегръщам онова момиче на 25 и сега знам, че е била красива, умна и достойна за любов. Липсва ми. Но се надявам някой ден да прегърна една зряла и намерила пътя си жена. Единствено не можах да се откажа от дългите й момичешки коси. Учудващо, те отиват дори на новата жена, която ме гледа в огледалото сутрин.

Дали местата пазят спомени за нас

2025-06-05T18:38:00.004+03:00

Дали местата пазят спомени за нас
Както ние за тях, както ние за тях,
Там, където сме запечатали в душите си морски аромати и ветрове, синьото, зеленото и безгрижието.

Дали тревите и скалите са запечатали нашите дълги разходки по залез, по изгрев, по обед, когато въздухът трепереше топъл, топъл като сърцата ни.

Когато се втурнах в лятото без страх от кърлежи и разбито сърце

Сякаш преди десетилетия.

А сега скачам в лятото само добре намазана с репелент и с щипка страх за сърцето.

Но най-вече е страх от кърлежи понеже сърцата рядко се разбиват качествено

повече от веднъж.

Преди десетилетия.

Пак съм аз, пак е тя.

2025-04-11T16:20:00.010+03:00

Толкова отдавна не бях стъпвала в стария квартал, че останах изненадана колко много неща са си същите. Неизменното население на малкия закътан бар просто се е сменило с по-младо. Константа остава и сладоледеният бар, в който така и не успях да седна повече от десетилетие. Дърветата, сградите, дори и смесицата от аромати на пекарна, цветарски магазин и фенси кафене продължава да е все същата. Вървя и сякаш никога не съм излизала от там, сякаш времето е спряло. Само аз и ти вече не сме там. Просто не бързам за среща или скайп разговор.

Всъщност, като се замисля - всичко без мен, си е същото. Теб и тогава вечно те нямаше.

Само аз съм друга. Леко изгубена, с пълна амнезия и тотално забравила, че някъде там все още се крие момичето с късите панталони и белия велосипед, момичето, което пиеше бавно кафе в неделя сутрин на Хлебар, а през седмицата тичаше вечно закъсняло и с мокра коса - към метрото. Момичето, което целуваше със затворени очи и чакаше да цъфнат кестените, момичето, което вечно се притесняваше за чупливото на косата си, момичето, което никога не харесваше руменината си и постоянно се опитваше да бъде “обрано”. Без успех, разбира се. Момичето, което обичаше едностранно и безразсъдно, което винаги търсеше магията, недостижимото, онова от книгите и филмите. Момичето, което не осъзнаваше колко свобода и простор е имало пред крилете си.

Да. Тя небрежно ми напомни за себе си. Сепнато забавих крачка, за да я погледам сякаш отстрани. Да поживея още малко в онзи момент. Да бъда нея. От много време се питах кое от това ми липсва толкова много, че упорито заобикалях добре познатите улици, бягайки постоянно от всеки намек и най-бегъл спомен. Намерих го, парченцето от пъзела. То сякаш винаги си е било там, но забравено.

И онова момиче все още е някъде там - зад мислите и тъмните очила на жената, която едновременно носи торбата с новия си пролетен гардероб, три броя пици от Франкос и детски балансьор. А от чантичката си е махнала червилото, да да побере последния липсващ от колекцията автомобил-играчка. Това момиче не живее отдавна в квартала. И въпреки това го обитава с душата си. Мигът на забавения кадър се забързва отново. Сега то бързо допива от картонената си чаша кафето и слага очилата, от отсрещната витрина вече го поглежда жената с балансьора под мишница. Махват си една на друга в отражението, жената се усмихва зад тъмните си очила и забързва крачка, защото уханието на пиците в ръцете й напомня топло, че я чакат у дома. В мислите си тя прегръща за довиждане момичето, а то с учудване малко по-късно напипва в джоба си ретро автомобилчето и знае, че вече има мисия.

Април тази година е пролет и зима едновременно. Защо тя да не може да бъде момичето от мансардата и жената с океана от тайни в сърцето си? Стига й само понякога да се оглежда във витрините на магазините из стария квартал и да те търси с поглед, перфектно знаейки, че ти отново не си там.

А още не е май

2025-03-17T15:56:00.002+02:00

Душата ми се лута между каквото “трябва” и това, което не мога да прогоня от нея.

Сънища и пропасти преодоляни, отвъд тях ме чакаш с мек и топъл поглед, ръцете ти сякаш са ме жадували почти колкото аз тях.

Вината се блъска в усещането за отново у дома. От много време насам вчера изпитах секунда безгрижие и поех глътка въздух, в която усетих, че съм жива. Дежа вю. И после сънища, от които се събуждам в неведение - какво прави подсъзнанието ми отново с мен?

А дори още не е май и студът не си е отишъл.

.

2024-09-22T10:08:00.006+03:00

Преди години един мъж, когото обичах лудо, ми направи също толкова луд скандал от ревност, че съм пазарувала с друг мъж в ИКЕА. В очите му аз бях изневерила на нашата бурна любов - с битовизъм, защото женската ми същност искала мъжът да е близо до мен всеки ден и да купуваме заедно хавлии, а не да покорявам света отвисоко с орлите.

Години по-късно определено мога да кажа, че мъжете, с които пазаруваш в ИКЕА са онези, с които не само можеш да живееш, но и които стават за обичане, защото носят у себе онзи по женски бленуват уют и чувство за сигурност, с които всички сме закърмени.

А мъжете, с които никога не стъпваш в ИКЕА, без които не можеш да дишаш, но без които се научаваш да живееш, и то щастливо - те не стават за обичане. Те стават за спомен, за рана, за тъпо напомняща за себе си болка. Без капка битовизъм. Само фантазия. И понякога се чудиш дали изобщо е било.

Beware мъжете, с които никога не правите нещо битовистично и по икейски досадно. Те знаят, че няма да пазаруват с теб хавлии. След тях събираш основно останки. И чакаш някой да дойде да ти помогне да си сглобиш сърцето, от което все някое парченце остава липсващо.

Лято’24

2024-06-17T10:31:00.003+03:00

13 лета по-късно част от мен тича по същите тези плажове, по които някога обикаляхме до след залез, яде праскови и се смее звънко.

По-добрата част от мен.

Най-хубавото нещо, което някога съм създавала.

И получавала.

Истинската любов. За която наистина се научаваш да правиш компромиси и да прощаваш от дъното на сърцето си.

Време е да преминем напред. За нови места, на които да ядем праскови. Без тъга и без мисли, скрити зад тъмното на очилата. Без тиха меланхолия по залез. Без тънки сърдечни бодежи посред най-чистата радост.

Време е.

2024-04-16T11:12:00.009+03:00

Мислех, че се страхувам от смъртта, когато загубих родител. Тогава тя беше изстиналата бащина ръка в ранен сутрешен час, светната лампа, тиха стая, сковано тяло. Душата я няма. За пръв път усетих какво е празното. И незнание какво да правя сега. Какво следва? Един час в тъмното и лутане - кога и как да разбия сърцето на мама. Как точно да счупя света й на милиард парчета, които никой никога повече няма да събере и залепи?

Сега знам - това не е било страх от смъртта, а студът на загубата. Студ, който пропълзя от ръката на татко право в душата ми и ми се стори толкова естествен, че стоях замръзнала там, насред стаята. А мама влезе и първата и реакция беше да го завие, да завие босите му крака - сякаш все още може да усети, че му е студено. Това нейно действие разби моето сърце. Защо на мен не ми хрумна да го направя? Защото знаех, че него вече го няма там, или?

Много време мина от тогава, а студът си е тук, вътре.

Но страхът от смъртта познах, когато създадох живот, когато сърцето ми заживя свой собствен живот извън тялото ми.

Сега се страхувам от нея. Сега се грижа за живота си. За своя, за неговия, за този на баща му.

Сега имам наистина какво да губя и се страхувам от Нея.

Искам да стои далеч. Достатъчно ми е да познавам студения й полъх.

Студена мръснице, повече нищо не ми отнемай. Заклевам те.

Декември #7

2023-12-16T22:20:00.007+02:00

Седем години от онзи декември, в който едно просто “няма да дойда” сложи край наистина и сякаш ме освободи. Един невзет полет и едно също толкова невзето решение.

Тогава ме обвини, че пет години не съм успяла да реша искам ли те или не. Колко беше глупав само през цялото това време, за да не разбереш, че исках едно просто и тихо “ела, всичко ще бъде наред”. Ти никога ме можа да предложиш нещо просто. Просто като “обичам те”, “прощавам ти”, “прости ми” или поне не без по едно НО след всяко.

След 5.

И още.

Просто се надявам някой ден да мога да разбера защо всичко за теб беше толкова сложно и страшно, че не можа да пуснеш миналото и страховете си, а избра да живееш с его и обида. Все пак в някои от снежните утрини на последните седем броя декември от живота си отпивам глътки черно кафе и си спомням с усмивка, малко горчивина и все пак надежда, че всеки от нас е там, където иска да бъде.

1

2023-11-25T15:23:00.003+02:00

През тази една година научих себе си на търпение, на безусловна любов, научих, че съм кралицата на детайла, че имам убийствена интуиция и че цял живот съм се лъгала, смятайки, че не мога да бъда по-добра версия на себе си. А сега… Всеки ден уча, че мога ПОВЕЧЕ. Че в моментите, когато си казвам - НЕ МОГА да издържа повече, всъщност се оказва, че мога още. И още. И то с обич и разбиране.

Всеки ден ме учиш на мъдрост. Всеки ден заедно с теб преоткривам света и се усмихвам на добре познати неща, които чак сега забелязвам, през очите ти. Разбрах, че няма по-чиста радост от това да виждам удивлението в големите ти искрящи от любопитство очи, когато учиш нови неща. Всеки път се учудвам от колко малко имаш нужда, за са се смееш гърлено с глас и цялата къща да ехти!

Благодаря ти, че ни избра. Банално е, но се радвам, че го направи, когато бях спряла да те чакам, защото така можах да изпитам цялата палитра от шок до еуфория без грам подготовка.

Благодаря, че ми даваш моето второ детство, от което чак сега разбирам колко много съм имала нужда. За да порасна отново, но този път щастливо и без да бързам.

Пожелавам си -

Много време, за да те науча да летиш, за да се науча да те пускам. За да бъдем едно цяло и две отделни вселени. Когато каквото ни е нужно.

Да бъдеш опрян на рамото ми като сега, в 6 сутринта, когато хем нямаш търпение да започнеш деня с викове “тате, тате”, но и още ти се спи и облягаш малкото си личице до моето и мърмориш. А аз вдишвам дълбоко-дълбоко аромата ти и иска да запечатам всичко това завинаги и искам да умра чак на 128 години някъде, с напълно бистър ум, за да не изгубя нито един такъв безценен миг от паметта си.

Да бъдеш силен и волеви, какъвто вече си, когато отривисто тръсваш глава за “Не! Не искам да ям това” и ме държиш с ръка на разстояние като си твърде зает да играеш и ти е досадно да те мачкам в прегръдките си.

Истински мъж от ден 1.

Щастлива съм и съм горда са съм твоя майка.

Прости ми, че от родилното не те посрещнаха балони и фойерверки, а само две потресени котки, аз и баща ти - с плахи сълзи на щастие и ужас тип “Сега какво ще правим?!”

Прости ми, че не събрахме 156 роднини и приятели да ядат захаросани сини кексчета с твоето име отгоре и не чупихме медени питки над главата ти. Бррр. Майка ти просто не си пада по тези неща. За сметка на това поседяхме тихо в църквата и си редих наум най-важното. Пожелах си тихо да те отгледаме така, че да имаш в ръката си нежността за най-милата прегръдка и сръчността дори за най-пипкавата работа. Да запазиш тази усмивка, която изгрява на устните от първите ти дни на света, но и да не се срамуваш да заплачеш, когато ти се налага. Да бъдеш Мъж и Човек. Да запазиш звездите в очите си. Да запазиш способността да се радваш на малките неща, както сега го правиш! Например пред всички мега образователни играчки да предпочиташ шишарките и топчетата от липата. Да се смееш звънливо и да се радваш на истинските неща в живота - както сега при вида на не особено фенси пързалката в гората. Да умееш да цениш простите неща, както сега се радваш на коричка хляб от кварталната хлебарница или на крайчетата пица.

Да умееш да уважаваш другите, но най-вече себе си.

И някой ден, когато аз и баща ти седим в неделя на моравата, да дойдеш с каса Хайнекен и бутилка просеко и да изядеш една палачинка със старите. Ако водиш внуците, още по-хубаво. Снахата гледай да не е от Планета Пайнер, но все пак си е твоя работа, тя и моята свекърва не ме одобрява, така и трябва.

Така де, много далеч отидох, но една година така отлетя, че вече знам - животът препуска с нас и през нас. Надявам се да ни остави само бръчки от усмивки и белези от щастливи спомени заедно. Много и такива, че да ги разказваш някой ден на твоите наследници. Да се просълзяваш като майка ти всяка сутрин когато ти пусне “Детство мое” - и не е сигурна дали повече се вълнува за твоето или от спомени по своето детство.

Честита 1. Денят, в който ти развалихме сутрешната дрямка в 7:51 и те извадиха под звуците на I want to break free (слочаенос?!), и денят, в който дори под упойка майка ти вече не можеше да спре да мисли “Къде ми отведоха сина и кога ще ми го върнат!”

Родихме се заедно. И празнуваме заедно живота. Ти чрез мен и аз чрез теб. И баща ти, със сълзи в очите, носещ топла супа всеки ден в болницата и нескопосано почистил къщата в очакване да ни прибере. У дома. И за пръв път да почувстваме, че има нещо по-голямо от нас, побиращо се в ръцете ни. Което пълни душите ни с клиширани емоции, но и което ни води по нови пътища и ни учи на нови неща въпреки че уж всичко сме видяли от живота.

Само една година, а вече не знам как е било преди теб. Преди да тичаш из цялата къща и да трябва да прибирам всичко чупливо или опасно. Преди да ставаме всяка сутрин в 6 и да правя палачинки, защото “и без това вече сме будни и имам 3 часа до работа”.

Само една година. Знам, че ей така ще се наредят тези писма и докато се усетя, ще си голям и всичко това ще ти е смешно.

Пожелавам ни време, колкото и да е банално. И още много сутрини, в които се чувстваме топло и неделно-уютно заедно.

Навън вали първи сняг. Спиш в стаята си, къщата е притихнала. Пиша това писмо и се усмихвам.

Имам всичко. Тук, сега.

Благодарна съм. Искам всеки ден да е така.

Обичам. Сърцето ми е пълно.

Друго не ми е нужно.

Първата от много. Само това.

Корабни дневници, vol 2023

2023-06-21T21:38:00.001+03:00

Май

2023-05-16T11:17:00.004+03:00

Май се оказа септември, изобщо не съм усетила още пролет или аромата й, който ме втечняваше до сълзи в предишни години. Няма още липи, миришещи на разочарование, само люляци спорадично се накланят по пътя на разходките ми в късните следобеди.

Дните започват рано, няма слънце, но зеленото ослепява почти като изгрев над водна шир. Нямам търпение за морето, което ще е като никога досега, но тайно надявам се - по-хубаво по този нов начин, който носи вълнението на новото с леката носталгия по старото, което винаги досега е било част от мен; заменено с малко себеотричане, освободило място за безусловна любов към друго човешко същество.

Може би защото май е септември, или пък защото съм излекувана, почти не се сещам за толкова много други майски дни, в които съм копняла или чакала полети. Вместо това сега душата ми лети като видя усмивките му, като слушам как се разлива щастливият му смях, политам от начина, по който ме гледа с широкото отворени очи, с неизразимо обожание, дори когато съм рошава и уморена. Няма други такива полети!

А иначе, нека си вали. Какво значение има кой месец е. Имаме цял живот напред, надявам се. И искам да изживея осъзнато всеки миг с теб. Да ти покажа света си, поне онази останала малка част от него, която не се върти около теб. Преди да те пусна да нарисуваш своя и да полетиш.

Май тази година е дъжд. Приливи и отливи. Радост и носталгия. Ти. Аз. Новото ние. Новото ми аз. Трима в една обич за пръв път не значи измяна.

Ново ниво на щастие. Растеж.

Май вече не е спомени. Май е посока - напред. Бъдеще.

И така трябва да бъде.

Април

2023-04-06T12:48:00.004+03:00

Април мирише все още на зима, на доста сол по лицето и нови трудности, но все пак го предпочитам пред май, който мирише на пътувания, безвъзвратно загубени любови и синьо небе, под което нищо вече не е същото. Май отдавна е смътна болка в стари, но неизлечими рани, които напомнят за себе си като ревматизъм преди дъжд.

Надявам се новите глави от романа на живота ми да успеят да заменят с нещо този аромат на добре заровени под новите чувства загуби.

Bittersweet

2023-04-02T22:28:00.002+03:00

Последните месеци някои дни са по-добри, други са по-трудни, някои нощи са по-безсънни от други, но нищо не може да се сравни със слънчевите усмивки в 6 сутринта, с щастливия ти смях и гукане, докато двамата ти старци те гушкат по средата на спалнята, оглупели от щастие и умиление.

Нищо не може да се сравни с миризмата ти на хубаво, на сладко, на припомнено детство, на нещо едновременно познато и непознато, на нещо неземно. На отново намерен рай.

Сякаш е вярно, че хората решават да имат деца, когато детството им залипсва неимоверно.

Спи ми се, изморена съм, чакам да заспиш, уж за да си почина, а всъщност прекарвам дълго време в разглеждане на десетките снимки, които съм ти направила през деня. Защото искам да уловя всеки момент и да го запазя завинаги. Толкова бързо се променяш, че всяка нощ, когато те държа на гърдите си, се вглеждам в чертите ти и те виждам нов и пораснал. Дните са сякаш часове. Всяко премигване отнася далеч този момент завинаги. И се страхувам, че нямам достатъчно време, че ми се изплъзва.

Мислех си го в първите дни с теб и тогава това ме хвърляше в ужас - когато жената ражда дете, у нея се заражда едно вечно безпокойство и никога повече тя не се чувства завършена без него наоколо. А душата й сякаш никога повече не изпитва онзи щастлив безгрижен покой на ранен неделен следобед. Освен когато вижда очите му да се усмихват.

Сърцето ми никога вече няма да е цяло без теб наоколо, но вече е ПЪЛНО. И това е неописуемо.

Bittersweet.

New chapters

2023-02-09T09:38:00.005+02:00

Недоспиването и умората, болките в кръста и тъмните кръгове под очите ми изчезват за миг, когато се усмихваш насреща ми в малките часове на нощта и стискаш ръката ми в тъмното. Понякога плача от умора, и се топя от щастие едновременно.

Чудя се какво име да дам на това странно разтърсващо усещане, породено от усмивката, в която виждам 100% себе си, която кара душата ми да прелива от безусловна любов - но такава, каквато никога не съм изпитвала към собственото си същество. Толкова е ново и като скок с парашут.

Трябва да започна да ти пиша писма, за да ме познаваш някой ден такава, слаба и неуверена, но цялата сърце.

И трябва да започна да пиша нов речник, защото думите не ми стигат, а все ми казват, че добре съм си служела с тях.

Чисто

2023-02-02T09:59:00.003+02:00

Разчиствам телефона си, попадам на много забравени моменти, сякаш преди векове - усмихнати сме, щастливи и влюбени, далеч не безгрижни, но това никак не личи от озарените ни лица. Заедно можехме всичко, въпреки че тогава още не го знаехме.

Имахме моменти, когато нямахме маса и столове, а кухнята ни стоеше още в кашоните, но за сметка на това бях купила чаши за вино, а ти беше донесъл ароматни свещи. И светът навън изчезваше с последните слънчеви лъчи, когато стената се превръщаше в кино екран и гледахме почти като на лента мечтите на големите.

Толкова малко и толкова много са тези години, че се плаша колко много неща съм забравила, но трепетно очаквам новите. Като това денят да започва в 5 с едно малко вълшебство, усмихващо се помежду ни.

Толкова много и толкова малко едновременно, и всъщност всичко, което може да си поиска човек.

Наздраве за следващите години като миг. Дано са щастливи.