In Brief

Нещата, за които искам да можех да ти разкажа

2012-01-27T12:57:00.005+02:00

Как пораствам и преосмислям поведението си. Повечето усмивки в отговор на трудните ситуации и намръщените хора. Как понякога се улавям, че се усмихвам на нещо, което би ти харесало.

За филма, който гледах и героите ужасно ми напомняха двама наши общи познати...

За това как в понеделник вечер ми беше петък и исках да направя нещо, затова замених чая с бира и кафенето - с Лорка.

После в един през нощта в Уго ядох потресна пица, както би се изразил ти.

За поканата за среща, която щях да приема само ако ти ме беше ядосал. Но този път ти постъпи различно. И поканата отиде в папка Ignored.

За зимата, каквато не помня от 2000-та. За многото пухкав сняг, който е натрупал навсякъде, дори по первазите на прозорците ми и е някак уютно. А паркът плаче за отпечатъци от дупета, лирично наричани "ангелчета".

За това как ме заливат напоследък импусли.

За снощи, как исках да си легна уморена и измръзнала. А 10 минути и един шоколад с лешници по-късно вече се качвах на 72, за да отида на шарена вечер, в подкрепа на идеята за мир и толерантност към хомосексуалистите.

"Затвори очи. Сега си представи, че няма Ад, няма Рай. И ти вървиш. Имаш само небе, път и любов. А любовта е единственото, което има значение."

Беше яко. Готини хора, много цветове и музика. Никога не съм си мислела, че космонавт(к)ите на Станция Мир са толкова секси. Или че ще танцувам на авторски песни на група на име bee in da нещо си, които обаче бяха доста приятни. Или че на репликата "Скоро не съм виждала толкова лесбийки накуп", ще отговоря с "Ами аз...никога" и ще ми е яко, а момичетата около мен ще се забавляват с моя неосъзнато смутен вид, който си замина някъде с празната бутилка от втората бира.

Исках да ти разкажа за яките рисувани тениски, които някак ми напомниха за теб, но не намерих подходяща, а исках нещо с дъгата.

За това как Джиджи пее Rollin' in the deep в нейния си, по-хард вариант.

И как с Ради си говорихме за мъжете и "просто-за-секс" връзките.

За това как Ем се провикна "Хайде да отидем в Амстердам" вмомент, когато си говорех с едно момиче за Острова и отговорих с "Хайде. Кога? За колко време?", чертаейки самолетни следи във въздуха. А после се оказа, че Амстердам е приятен бар, в който забиваш един Хайнекен след няколко тъмни Столични и на сутринта... ех, не ти е много комфортно.

Хм. Особено много искам да ти разкажа как стинахме до въпросния бар през големия сняг, който валеше още и още и блестеше под светлините на града.

За това, че нямах ръкавици. Но имах шарен шал. И едно момиче се запозна с мен по странен начин. Нещо от рода на "Ти как се казваш", аз отговарям и тя с мила усмивка ме хвърля в снега, след което казва, че й било приятно. А аз се задъхвам от смях, цялата в блестяща пудра и с мокра коса, но се чувствам космически. После и други полетяха в преспите. След това си завръзвахме връзките на кецовете и косите ни бяха украсени със снежни диадеми, а очите ми блестяха.

Защото е толкова хубаво, когато около теб хората се обичат и не правят сложен въпрос от това. Защото наистина е просто.

И още толкова много емоция. Която няма да ти разкажа най-вероятно - първо, защото не мога да я облека в подходящите думи. А после - защото просто те няма...

Re: flections

2012-01-24T23:42:00.000+02:00

Тактиката ми изключвала това да му казвам и пиша мили неща. Дори не знаех, че имам такава. Просто винаги се държа огледално.

Сънувах тази нощ, че пак сме в онзи автобус, но той не седеше на пода. Погледът ми го намери при обход на задната седалка и усетих, че усмивката ми изпепелява речни корита. Не е страшно. Просто съм себе си.

Ще издържиш ли?

Очаквах моите изследвания да покажат сърдечни проблеми и високи нива на неконсумиране на хубавите възможности. Оказа се друго. Животът е кучка, само че бясна.

В хороскопа му за тази година пише, че е подходящото време да се ожени за жената, с която е. Тези астроложки се побъркаха.

Или по-скоро аз не съм наред да чета хороскопи изобщо, още повече неговия. Той не е с жена, а с мен и това е всъщност доста спорно. Налагам вето на сватбите. Особено на тези с негово или мое участие в главните роли. И особено тази година. И в следващите 3-4.

Определено си мисля за котешка къщичка. Някак не искам да мисля за котешката тоалетна. Може би не всички мъже оставят капака вдигнат, но всички котки пикаят в пясъка.

Да се съсредоточим върху очакването да получи изненадата. Ще е като треснат. Забранила си си, казва, да си мила с мен. Позволил си си, казвам аз, да си въобразяваш, че си над нещата. Чувствам се хладнокръвна до безмозъчност. И само чакам да избухна вместо фойерверки.

Този жест не е мил и не е изпуснато признание. Той трябва да ти покаже, че мога много (повече). Просто действам огледално. И изчакващо. Защото ти пръв ще свалиш гарда на самозабраните. За да ме накараш да направя същото.

Отново Вехтошарка

2012-01-24T11:53:00.003+02:00

Когато в неделен следобед сядам на чаша голямо капучино с шоколадов мъфин и чуя Нора, няма как да не се усмихна и да не се сетя за един много любом човек, който ме заразява постоянно с радостен гъдел от факта, че дишам.

Точно след като му бях написала горното, макар и с по-простички думи, се сетих как на един син морски бряг, на един бял летен бар се случи същото.

Летен бриз и Нора. Зимен следобед и Нора. И общото между двете неща не е deja vu-то, а споделената хубава емоция между приятели. И формички за мъфини.

За момент се замислих как всяко дребно нещо в живота ми е свързано с другите. С хората, които са ми ценни. И е някак жизнено важно от време на време да ми изскачат пред очите тези малки неща, за да не забравя да се усмихвам.

Жълъдче. Билети от кино. Панделка от подаръчна опаковка. Касова бележка. Снимка от дъждовен концерт. Гривничка от фестивал. Лепенка от международна пратка. Камъче от незабравим плаж. Белег от одраскано под коляното. Лилави кецове и тук-там малко поскърцващ в тях пясък.

Червена чаша със снежинки. Ангелче от Виена. Картичка от Сан Франциско. Картичка + мидички от Маями. Картичка с послание "За най-успешната". Истинско писмо, разкривен момчешки почерк. Една от онези "машинки" за сапунени мехури. Малка значка с бяло конче. Голяма значка "Търся любовта". Книга. Разделител за нея. DVD с филм, който още не съм гледала. Една бяла тениска за спане. Орхидея. MMS със снимка и няколко думи. Петно от вино на тавана. Едни ключове, които вече не отключват нищо. Папка в архива на пощата, в която никога вече няма да влезе мейл от този човек...

Животът е пълен с дребни неща, които с времето придобиват статус на сърдечни антики и загубата им ти струва все по-скъпо. А намирането на нови не ги изтиква и на милиметър по назад от първия ред на емоционалната ти лавица...

______________

Просто Вехтошарка

Онези дни

2012-01-17T15:58:00.003+02:00

Заспах с мисъл за дните, в които се...събуждаме с теб.

Ти - твърде рано понякога, аз - сърдита, ако ръцете ти не ме прегръщат в онази секунда, когато отварям очи.

Странно е как настроенито ми за цял ден се дефинира от простичкия факт, че (не) си ме прегръщал в промеждутъка на сутрешната мъглявина и пробуждането.

Дните, в които за да не реагирам като обидено таралежче, се държа като дръвник. И в които просто трябва да ме докоснеш по гърба и дори само да усетя дъха ти на тила си.

За да ми мине...

И да се събудим след час-два. Отново. Но този път плътно притиснати един в друг и единственото нещо, което би ме накарало да стана е стръвнишкият бунт в стомаха ми. През десетина минути се подканяме един друг да ставаме, че денят ни чака. Докато той вече преваля.

По телевизията дават анимация. Лежа, подпряна на рамото ти и чувството е онова усещане за безгрижно у дома, когато е неделя привечер и те чака чудният свят на Дисни. И си на не повече от 9.

Само че е по-хубаво даже.

Мъничкото убежище на рамото ти. Макар и временно.

Тъмно е, а отново правим планове за новия ден. Следващият.

Каквито правихме и вчера.

По-късно без много думи потъваме в онова неподлежащо на определение усещане за безтегловност, за което не говорим никога от криворазбрано желание да се защитим. Един от друг.

А после... после миришем на заедност.

Мамка му.

2012-01-15T22:43:00.002+02:00

Прочетете пак заглавието.

Или защо да вземете веднага нещото, което ви харесва, защото после много ще съжалявате?

За да не звуча толкова драматично, случката е следната.

След като цял уикенд не съм излизала от нас, тръгвам на терапевтичен сеанс. Към мола.

Харесвам една рокля. Пробвам я, лепва ми идеално, яката рокля, като за мен шита, вече си представям топлите пролетни вечери, в които се увива около бедрата ми на някоя пейка в Борисова и под нея щастливо се клатушкат лилавите ми кецове.

Накратко - влюбена съм в тази рокля с цвят на метличина, която меко ме прегърна като втора кожа и ме накара да мечтая за лято.

Бедата е, че виждам един разпорен шев. Малко, но все пак - незашит. Или просто някоя девойка се е мъчила безуспешно да се напъха в XS, докато е чула прасссс. Сърцето ми кърви, питам момчето имат ли друга такава, той клати глава - единствена бройка била. Оставям низвергнатата рокля и си излизам.

Обикалям доста други магазини. Пробвам още рокли. Но онази не ми излиза от главата. Тръгвам обратно към магазина. На ум си представям как ще я платя примирено и ще я нося някъде да я дозашият. Но ще я имам. Точно тази.

Влизам, отивам към щанда и роклята я няма там. Няма я. Мисля, че може да са я прибрали, понеже им посочих дефекта. Питам. Момчето ме гледа учудено. Пита момичето на касата. Една синя рокля дали е продавала. В този момент фокусирам рижаво луничаво момиче. Усмихва се и държи моята рокля. Подава я да я маркират.

Изпадам в ужас. Дори няма да й стои толкова добре. Трябва стройна фигура за тази кройка. Това Е моята рокля, по дяволите. Тя щастливо подава парите и си прибира хубавата синя торбичка.

Аз стоя като посечена секунда и си тръгвам. Мамка му. Страдам. За една рокля. С цвят на метличина. С разпорен шев. Която вече не мога да имам, защото се поколебах. Защото не правя компромис с очакванията и критериите си. Да му се не види. Можех просто да я зашия. И да обвива бедрата ми в пролетните вечери.

Звучи смешно. Но на мен ми звучи като притча. По-скоро като басня. Като надсмиване над мене си. Роклята или мисълта, че не е само тя, ме кара да страдам?

Познаваш ли някого, който си запазва хартията от дъвката преди още да я е лапнал? Аз познавам. Човек, който прекалено много мисли и после страда за... рокли.

Винаги, когато се возя в колата му, имам маслени петна по пръстите. Или поне по якето. Сега също. Но вече не са същите. Опитът да изтрия чернилката от ръката си ме разплаква. Тя смътно остава да синее по кожата ми като някакви глупави чувства, които не мога да разкарам, и той съшо, но явно не са достатъчни, за да се усмихваме.

Това е. Неделя, рокля и истини. Проспана наполовина неделя, пропусната рокля и може би навременни истини.

Трябва само да бъдем щастливи. Животът се изплъзва като влечуго и всеки ден като остаряла люспа полепва по нас и тежи.

Да му се не види.

Никога повече няма да позволя да ми вземат под носа онова, което харесвам. Ще преглътна и закърпя. Но ще се усмихвам.

Трудномиедаизбераеднадума

2012-01-13T10:43:00.001+02:00

Имам комуникационен проблем. И не се състои само в трудността да изкажа емоциите си чрез писане така че да бъдат разбрани правилно. Имам цялостен комуникационен проблем и недоспиване поради среднощни упорити опити да обясня на някого, че всъщност не правя никакви опити.

И лягам в два, обикновено затръшвайки сърдито лаптопа. Омръзна ми от анализи каква съм и каква не съм, спри.

Искам просто да съм себе си, да съм подпийнала в петък вечер, да се прибираме с клатеща стъпка към апартамента ми, да се събуждаме с махмурлук и да се хилим глуповато, да казвам wft, майната ти и к'во ти пука. И да се възмущаваме как е възможно някой да пуши цигара в 8 сутринта.

Йоана ме вдъхнови снощи. Вдъхнови ме и тази сутрин, когато прочетох сигурно 200 съобщения в чата, от които лъхаше среднощна по женски споделена освободеност. И освободена споделеност.

Харесва ми. Напомня ми на мен понякога. Когато знам, че съм сама, защото така искам и когато знам, че мога да взема всичко, стига да поискам.

Намерих няколко чудесни нови блога. Пре-поствам ги на страницата си. Цитирам ги, за да ви запозная. С нещата, които ме впечатляват приятно.

Много се радвам като попадна на нещо различно. Понеже в последно време ми се струва, че повечето хора пишат твърде еднакво. Дори аз. Понякога започвам да пиша и ми се струва, че звуча като някой друг. И спирам. Трия и затварям страницата.

Сигурна съм, че и сега звуча като някой друг. Изпитвам комуникационно безсилие.

Тази сутрин написах две-три изречения. Трябваше да кажа директно 'съжалявам за снощи' и 'липсваш ми'. И щях, ако не се налагаше да ги напиша.

Мразя това, че думите осакатяват емоциите ми със своята недостатъчност.

No problem, Houston

2012-01-09T11:16:00.000+02:00

Някои жени се влюбват през ден, а на мен ми е нужен ден да те коронясам и още един, за да се върна обратно на земята.

Всеки път им е истински, уникално и може би - завинаги. И винаги "всички мъки преди или за Него са си стрували".

На мен ми се случи веднъж, беше истинско и определено не беше завинаги, нито пък си струваше мъките. Освен за собствен опит и развиване на не-вярвай-на-никого рефлекс и всички-мъже-са-задници убеждение. Направо чиста травма.

Дадох си сметка малко преди полунощ, че не мога да бъда момиче за чукане. И най-голямата смотанячка заслужава да й се случи клиширано любене. Какво остава за мен. Прекалено съм повредена, за да се влюбя, но недостатъчно, за да спра да искам все пак да ми се случи.

Безсънието и романтичните филми може и да са вредни на сутринта, но понякога отрезвяват. Не съм вярвала, че ще го кажа, особено за второто.

Само жена може да напише такъв текст за друга жена. Перефразирам Ади за работещото момиче. И визирам пак нея и онова, което лъха на талази от напечатания лист хартия, небрежно лежащ върху масата, но отразяващ светове.

Не мога, оказа се, да се откажа от идеята, че понякога хората просто се влюбват наистина. Имам достатъчно улики, че бях на път да се провиня отново.

Но вече нямаме проблем, Хюстън.

Кацането беше успешно на ден трети.

Този път

2012-01-04T15:59:00.000+02:00

Среднощните ми прозрения ме разсмиват на сутринта, но това не значи, че съм размислила.

Повтарям: У всяка жена спи по една мръсница, която се събужда, когато жената започне да спи с точния мъж...

Чета, че това лято моден цвят ще е карамелът. Значи идеално ще пасваш върху кожата ми, ако реша да следвам тази тенденция.

Таня смята, че е сладко, Таня смята, че трябва да се боря.

Не съм съгласна. Ако Аз и Той сме по-хубава двойка от аз и той, то е защото на първата снимка съм уверена, че стоя здраво на земята и за да ме накарат да се отлепя ще трябва магия. Истинска. И нито нанограм по-малко.

Защото нямам време и желание за половинчатости и компромиси със себе си. Нито за битки с нечие минало. Моето е достатъчно войнствено.

Или съм Тя и това е ясно, или гарата, влакът и далечна дестинация с еднопосочен билет.

Защото няма как да съм чакалня.

Мога да съм залив, пристан и убежище. Може би донякъде ще се опитам да съм котва. Стига вълноломи.
И не става дума за прегръщане.

Този път ще трябва да е нищо. Или пък завинаги.
Трябва да е просто. Като дишане.
Или довиждане.

Вместо равносметка

2012-01-03T10:55:00.000+02:00

Тази година нямам равносметка. Понеже всичко беше екстремно различно и не се побира в рамките нито на равното, нито на сметката. Достатъчно е да кажа, че съм щастлива.

Когато миналата година я предизвиках, не знаех, че ще ми отговори подобаващо.

Беше различна. Беше по-добра. Беше повече моя.

Промених се. Не знам дали съм по-добра. Но съм повече аз.

Изминалата година с една дума - беше чудесна.

Последните й дни бяха малко противоречиви. От дива еуфория до самоприземяване от време на време. Защото е полезно.

Завърши така, както започна - на новодобавено на картата ми място, с хубави хора.

В първите дни с новата ми приятелка аз знам какво искам.

Нови предизвикателства. Нови емоции. Нови места.

И никакви стари компромиси.

2011 не ми даде само едно от исканите неща.

Значи през 2012 е време...

Вярвам, че ако нещо не се случва по-дълго от очакваното, то е само защото за най-хубавите неща понякога се чака малко повече.

А аз се научих на търпение.

Не съм

2011-12-14T00:10:00.000+02:00

Не съм от момичетата, които носят плюшена играчка на ключодържателя си. Нито пък верижка със сърчице на телефона.

Не казвам на никого мило, зайче, злато, защото личностите си имат имена, а плюшките и животинките са до определена възраст, след която наличието им крещи за някои липси в живота ти.

Нямам нито един пръстен откакто след като ми подариха един, изгубих важен човек, а след това изгубих пръстен малко преди да изгубя себе си в заблудата, че откривам нещо ново.

Имам чифт красиви обици, подарък от една страхотна жена, и... само едно продупчено ухо. Но затова пък - два пъти.

Имам камъчета Сваровски на слушалките, с които слушам музика. Един човек ги беше видял и решил, че трябва да ги нося.

Имам айпод, един Коледен подарък, който трябваше да покаже обич. Такава цена му давам. Висока.

Понякога нося парфюм. Когато не искам да оставя след себе си диря. Много жени ще го носят след мен и ще свикнеш.

Понякога просто не мога да спя и седя с лаптопа в скута.

Защото няма кой да положи глава там, за да намери работа на пръстите ми и вместо да се вплитат в кичури, те танцуват по клавиши.

Оставят бележки към моето бъдещо Аз, което по това време на нощта ще бъде заето да прегръща...

13.12.11.

2011-12-13T20:22:00.000+02:00

Преди точно две години исках да се разделя с всичко старо и да гледам светлото бъдеще в очите. Подстригах всички фалшивости, но само от себе си. След като то ме лъжеше безогледно, търсих методи за оцеляване.

Преди година обърнах гърба си за втори път, този път исках да гледам настоящето с очакване то да изсветлее. Не бях достатъчно отчаяна, за да посегна на косата си. Просто си купих червило.

Днес е светло. Въпреки мъглата. След 30 минути ще разбера дали ще напукам от ужас огледалото. И не, не съм отчаяна. Не режа.

Искам промяна, видима за очите ми, за да повярвам, че пътят към другата промяна е открит.

Той иска да ми казва добро утро, да ми прави спагети, да гледаме филми и да ни боцкат после обелки от фъстъци под завивките. Иска да ме вижда сутрин рошава, да мрънка, че е спал от по-неудобната страна на леглото, да изпие с мeн половин литър капучино в Costa, нищо, че е любител на чистите кафета...

А аз... седя срещу него и не знам какво да кажа.

Когато доброто момче попадне на опустошено момиче, няма значение дали тя е добра или лоша. За него ще изиграе гадната кучка.

Която днес боядиса косата си.

12.12

2011-12-12T17:15:00.003+02:00

Седя срещу него. Разказвам му набързо защо сега съм такава. Давам си сметка, че фактите, които ме превърнаха в друг човек, могат да се поберат в две-три изречения. Когато обяснявам защо искам и ми харесва да съм сама, се улавям, че звуча самонадеяно, егоистично и се чувствам като на диванчето на психиатъра.

Той ме гледа меко и разбиращо. Умее да спазва онази тънка граница между разбирането и съжалението.

Да се чудиш как симулира тази житейска мъдрост, струяща от погледа му. Някак не се връзва с физическата му възраст.

Казва, че било просто - вярвал, че състоянието ми е временно. Сигурен е, че ще мога пак да вярвам. Защото зависи изцяло от мен да си дам шанс.

Трябва да простя на този човек, казвам. За да намеря нужния мир със себе си.

Не можеш да простиш непростимото. Отсича той. Трябва да го приемеш и да продължиш.

Упорито си отстоявам моята теза на тема "Мъжете (не) са".

Изслушва ме. Цялата ми тирада, която дори в собствените ми уши звучи твърде болезнено. Чак намразил, каза, човека, който ми е причинил толкова много.

Току-що получих смс. Днес се роди едно момченце, което упорито се пребори за живота си, за правото си на първата истинска глътка въздух.

Вече не помня какво точно исках да кажа с горните драсканици.

Мога само да се усмихвам. После се просълзявам.

Владислав!

Един 49 сантиметров мъж, който току-що ме накара да примирам от щастие без дори да знае.

Illuminati

2011-12-08T22:10:00.003+02:00

Вечер, сняг, декември. Без мъгли. Небето е светло, въздухът - отрезвяващ. Плуват облаци, плуват или се надбягват. Странна гледка. Приличат на вълните, които се разбиваха в скалите край Варна.

Искам да ги покажа на някого, да посоча към тях със замръзнала ръка.

Просто ги запечатвам върху матрицата.

Планирам да си купя по-голям фотоапарат, имам нужда да споделям с някого, който може да обхване широкоъгълно гледките през душата ми без непохватно да ги размаже.

Водата в бойлера е изстинала почти колкото сърцето ми, но някак за него няма копче On/Off. И чакам. Запролетяване.

Вече не сме студенти. Някак изгубихме второто т. Но честит празник.

Хората мечтаят да се оженят, да остареят заедно и да носят ченета. За всеки по чифт. Аз не съм толкова смела.

Номер 1 иска да ми покаже какво е научил от книгите за порастнали.

Номер 2 иска да ми докаже, че не всички мъже са идиоти.

Мога ли да взема и двете дини под крехките си мишници или да се откажа, но от коя...

Номер 3 не знае какво иска вече доста време. Иска мен, но не само. Значи - кота нула. Силно невъзможно е да промениш у себе си онова, което отказваш да приемеш. Нямам какво да дам повече тук.

Цаката била в това да осъзная аз какво искам. Трудно е. Но поне вече знам какво не искам (по)вече.

Лъжи и празни приказки е раздавал и Добрият Старец, когато е бил Лош Младеж и е носел змии в чувала.

Трябва ли да стана стара баба, за да го изчакам?...

Не става за четене

2011-12-02T15:23:00.001+02:00

Пиша и трия, говоря, но повече искам да замълча, защото думите ми крещят с моя глас от безсилие, а аз не съм такава. Винаги са ме ужасявали хората, които могат да ударят телефона си в стената, за да не направят нещо по-лошо. Агресията е новата чума.

Понякога си давам сметка, че за тези изблици има причини и това е адски тъжно. Никога не си застрахован, че няма да те докарат до тиха лудост, а после до пълно безумие.

Предпочитам да пиша и ми е все тая кой ще чете. Знам, че дори да го прочетеш, пак няма да осъзнаеш какво казвам. Трудно е. Да погледнеш на себе си с чуждите очи. Да погледнеш на мен с очите, с които трябваше да ме гледаш всъщност. Ако това, което говориш е истина.

Тихата ярост ме застига рядко, но достатъчно силно, за да треперят ръцете ми с дни след това и да пуша много цигари.

Не мразя, не съм сърдита. Просто полудявам от невъзможността да отворя очите ти за фактите. Ти сигурно би казал същото за мен. Все тая. Толкова е късно. Спи ми се. Като на любовта ми. Която заспа стогодишен сън, ама от онези, от които не те чакат да излезеш.

Смятам, че си служа добре с думите.

Греда. Когато се опитвам да обясня болката, гредата е навсякъде около мен. И ме удря. Ти я наричаш преувеличаване. Истерия. Театър.

Когато се опитвам да обясня разочарованието си, е омраза. Стената ме блъска. Ти си стена. Върху която всичко си пише и всичко мога да ти прочета, но ти нямаш уши, за да чуеш. Защото стените имат уши само наужким.

Стената падна върху мен и смаза всичко. От магията на върха на пръстите ми, с която рисувах целувки. До огромните буци, заседнали в гърлото. Всичко е пихтия.

Не обвинявам. Чист си. Вдигни чело.

Аз съм виновна. Че не приемам да бъда обичана наполовина. Виновна съм, признавам се за най-виновна в цялата Вселена, затова, че в ръцете ми умря онова, което до вчера ти беше ненужно бреме. А липсата му днес те изненадва, не вярваш, сърдиш се, обвиняваш, търсиш думи - или може би ги намираш случайно - с които ме нараняваш още повече.

Изведнъж ли вече не ме обичаш. Как така от днес. Не е справедливо. Не е честно. Крайна си. Ти също грешиш. Нямаш право, нараняваш ме... И сигурно никога не си ме обичала!

НЕ. ОБИЧАХ ТЕ ПОВЕЧЕ ОТ ВСИЧКО ДРУГО, НО НЯКАК ВСИЧКО ВЕЧЕ Е МЪРТВО. ДРУГ ПРЕДИ ТЕБ НЕ Е УСПЯВАЛ ДА ГО ПОСТИГНЕ.

По-леко ли ти е сега?

Някои неща са твърде крехки и преди стената... която...

Нищо не става насила. От теб го научих.

Съжалявам.

Любовта отдавна се задъхваше. Тлееща, отслабнала, анемична.

После изпи докрай подадената чаша. Уж да не боли.

Стената падна.

Вземи си чашата. За да не зее дупка в сервиза ти.

Още веднъж

2011-11-29T11:30:00.002+02:00

Надоследък ноктите ми са бели и лъскави, пращящи от здраве. За разлика от всичко, което крия няколко пласта под епидермиса.

Става ми мъчно, липсват ми пръстите ти. После поглеждам снимките ти с нея от местата, където нахално е била вместо мен и тихо те намразвам.

Изпитвам желание за отмъщение, но към кого? Всичко, което причиня, ще причиня на себе си.

Сигурно трябва да се подстрижа.

Стана ми съвестно да си играя с чувствата на човек, който още не се е ударил челно в стената, за да знае, че не трябва така чистосърдечно да ми казва, че ме иска в живота си.

Значи все пак не съм загрубяла до нивото на хората, които ме плашат до смърт.

Просто бълвам постове.

И се надявам да се излекувам.

Още веднъж.

Една от тях

2011-11-28T21:24:00.000+02:00

От няколко недели не съм си пускала тази песен, въпреки, че стои постоянно заредена в toolbar-а. Не защото не се чувствам самотно понякога. Просто нямам време да мисля за това, защото имам хубави приятели напоследък, на които позволявам да ме изпълват с положителни емоции.

Чудя се защо някой иска да намери Надя Спасова в търсачките. Аз съм тук, пълнокръвна и жива дотолкова, че ако ме намериш ще съм трудна за преглъщане.

Днес ми е някак пусто отделно от това, че нощта беше абсурдно безсънна, а утрото беше споделено над чаша ранно капучино преди да извървя пътя към офиса за пръв път с някого. Странно е. Някой да премине половина град на разсъмване, за да изпие чая си с мен.

После в мрежата всички се вълнуват от RHCP и 01 септември следващата година. Не искам да мисля толкова напред и най-вече - не искам да (о)чак(в)ам.

Казах лоши думи и ми е мъчно, че ги заслужаваш наистина. Съжалявам, че болката ми пречи да обмислям преди да говоря. Съжалявам, че изваждаш на повърхността тези черти у мен, които не харесвам.

Просто още един ден. Затъвам все по-дълбоко в помията, която разяжда онази част от мен, искаща да обича.

Станах една от тях.

Хората, които се превръщат в охлюви с черупки, подлепени от вегетирали емоции.

Less Bitchin'

2011-11-28T00:53:00.000+02:00

Говоря много, смея се високо.

Жените често ме гледат лошо

иззад раменете на мъжете си.

В последно време виждам отстрани

какъв автогол е да ревнуваш партньора си.

Научете се от Супер Марио.

Това, което не те убива, те прави по-мжалък.

П.С. Розовото в снимката е в чест на Змей, която днес е рожденичка :*

Дни

2011-11-23T23:55:00.003+02:00

Дните минават и аз минавам през тях. Клишета. Но толкова мога.

Прегазвам ги от сутрин до вечер, с чашата капучино, с нервния служебен обяд, със следобедните срещи и следработното питие - едно, две, понякога кино, друг път театър или просто спагети със сушени домати и кедрови ядки. Обичам кедрови ядки.

Дните се нанизаха в стройната редица на есенното тримесечие, в което мечтая за лято още по-силно.

След което ще започна да сънувам заснежени полета и самотни дири от нозете, които не обичат утъпкани пътеки.

Косите ми са се устремили към бягство, хукнали да прегръщат раменете, върху чиято голота отдавна липсват твоите ръце.

Филмите от 60те и френската музика не помагат, когато се опитваш да излекуваш сърцето си от безумието на неговите заблуди.

Компас

2011-11-16T22:34:00.001+02:00

Леглото ми е твърде подредено и чаршафите - непоносимо чисти и изгладени. Хавлиите са сухи на барут и заплашват да избухнат - скандално правилно сгънати.

Слушам Deftones на заспиване, събирах бутилки от сайдер, в които да налея лятото, да го подредя в очакване да гръмнат тапите, когато цъфнат първите глухарчета.

Няма непосветени постове, прочетох от Тея, и съм съгласна. Всичките постове посвещавам на Нуждата си да те изразя. Трябва да те изкарам навън по някакъв начин, за да усетя чувството на перфектна завършеност, когато пак ме изпълниш с ненасищане.

Прочети се внимателно в редовете и внимавай между запетаите. Защото някъде там, между две придихания, ще се намира фразата, която търсиш.

В която твърде вероятно е да се изгубиш.

Обичам

2011-11-14T22:55:00.002+02:00

Обичам да слушам музика, определяна от другите като депресарска. Обичам да се прибирам пет минути преди да си легна. Или да правя секс на незатворена входна врата.

Обичам да се събличам пред вдигнатите щори. Не, не съм ексхибиционистка. Когато няма воайори.

Обичам да танцувам сама в стаята. И да си представям какво бихме си казали. Ако си пишехме с теб.

Понякога обичам да драскам. Радо му вика писане.

Обичам общите чатове, когато оставаш сам с някого и забравяш, че другите ще четат, когато заживеят онлайн след няколко часа.

Обичам сутрините, когато съм сънувала. Сънища, от които крайниците ми треперят.

Обичам да очаквам дъжда, под който ще тичам. Не знам дали ще търся котарак на име котарак или просто ще търся себе си по среднощните улици.

Обичам. Да обичам.

Нетърпелива съм.

"Понякога" е диагноза

2011-11-03T21:45:00.001+02:00

Понякога ми липсваш.

В момента понякога е толкова настойчиво, че се стъписвам.

Да ми липсваш значи, че си някъде далеч.

Да си някъде далеч означава да имаш свободата да отидеш на поне хиляда места.

Да обичаш значи да се събудиш на хиляда и първото място някоя сутрин с желанието да си точно тук, с ръка под главата ми.

Понякога ми липсваш.

И това е хубаво.

Всичко друго е неистинско.

Back to Romanticism

2011-10-25T10:45:00.002+03:00

В моменти, когато мисля, че всичко е илюзия и някои чувства и мисли съществуват само в моята глава, прочитам нещо такова:

I really like a girl, we know each other quite well but I don't know how to say that I love her, whenever she goes home or walks away I feel an empty pit in my stomach and I can’t do anything about it.

Прочитам го под някаква лигаво-романтична песен в youtube. А той очевидно е на не повече от 14. Вероятно. Със странен никнейм. И сигурно никога няма да има представа каква усмивка предизвика. Защото пише, че не знае как да й каже... а в точно това несигурно изречение го прави по най-милия начин. Нещо, което още не е научил - че нещата се казват такива, каквито ги чувстваш и нищо повече или по-малко. Нещо, което за съжаление, някой ден ще научи - казването на нещата такива, каквито са, те прави често нещастен.

Прочитам го пак. Далеч съм от тази крехка възраст, но се размечтавам. Не, не. Знам какво е да ти е свито и празно, когато някой си тръгва.

Размечтавам се за някой, на когото ще му е също така празно без мен, че да тича без чадър по нощните есенни улици, за да почука на вратата ми по никое време...

Да. Твърде рано ми е за емоционален downshifting.

Same date, another year

2011-10-24T00:36:00.001+03:00

Толкова ясно помня онази сутрин на 25-ти, когато...

Сутрин, в която се събудих, за да се разделя твърде болезнено с една и да сдобия с друга илюзия.

Без дори да осъзнавам, че дупката вече е зейнала. Чакаща.

Беше твърде слънчева тази сутрин. И твърде влюбено те бях прегръщала през нощта, за да не се разбия на милиард нещастни молекули от жалката истина, че ти бях вярвала безрезервно и ... напразно.

Любовта тихо се обу и излезе. Не тръшна вратата.
На нейно място се нанесоха болката и разочарованието и някак нелогично в тясната ни квартира зейнаха стометрови пропасти.

Лъжата винаги има финалната реплика.

Намразих те за онова, което ми причини, докато те обичах.

Всичко е толкова мъртво.

Само болката е така остра, все едно е било вчера.

Как да се освободя?

Времето не лекува. Отчаяйващо е да го осъзнаеш.

Колко километра дистанция ми трябва, за да забравя?

Ще ги измина.

Но ме е страх, че няма да й избягам. А любовта не помни стари адреси...

Railways

2011-10-21T16:23:00.001+03:00

За мен красивите раздели са винаги свързани с влакове. Прегръдки по пероните. Докосване на дланите на качване.

Имам и някакъв фетиш към релсите.

Обичам да ги пресичам, да вървя успоредно на тях, между тях. Да ги прескачам и страхливо да поглеждам идва ли влакът. Снимам ги понякога по залез.

Сигурно ми харесва идеята, че макар и идеално успоредни, някъде в далечината пред очите ми те се прегръщат. Поне визуално.

Рядко съм пътувала с влакове. И не съм се разделяла с целувки по гарите.

Колко старомодно.

Като идеята за красивата голяма любов...

Good Boys Play Basketball

2011-10-05T23:55:00.002+03:00

photo: j. toohey

Седеше срещу мен и ме гледаше с по детски неприкрит интерес. Сладко.

Заговори ме с "Играеш ли баскет" и последва поглед свенливо впит в ръцете му, държащи топката.

Не, не играя баскет. Откакто пораснах.

Играя си на любов, на живот и на истини.

За миг ми се прииска да съм на не повече от 14. Да извадя душата си от химическото и да срещна младежа с бялата душа и високите кецове Найки, хукнал след баскетболната си топка.