Просто експеримент...

Sixpence Non The Richer - There She Goes

2013-02-22T13:34:00.000+02:00

There she goes

There she goes again

Racing through my brain

And I just can't contain

This feeling that remains

There she goes

There she goes again

Pulsing through my veins

And I just can't contain

This feeling that remains

There she goes

There she goes again

Racing through my brain

And I just can't contain

This feeling that remains

There she goes

There she goes again

She calls my name,

Pulls my train

No one else could heal my pain

And I just can't contain

This feeling that remains

There she goes

There she goes again

Chasing down my lane

And I just can't contain

This feeling that remains

There she goes

Прокоба - Част І, Епизод 7

2013-01-18T01:52:00.002+02:00

- Никол! - възкликна Сам! - НИКИ Е!

Жената се вмъкна бързо и затвори вратата след себе си. След като всички излязоха от позициите си и тя ги огледа, попита:

- Къде е Филип?

- Нямаме идея - отвърна Мария, след като я завлече към камината. - Измръзнала си.

- Ники, какво се случи? - попита Захари.

Жана подаде чаша с горещо кафе на новодошлата, която седна на дивана срещу огъня и започна да разказва:

- След като всички се пръснахте, с Филип останахме, за да преместим тялото на Дани. Оказа се, че не е мъртъв.

- Моля?! - изненада се Ива.

- Да, дишаше. Едва. Качих го на колата и веднага го откарах в болницата. Затова се забавих толкова. Филип обаче изостана. И пристигнаха още от онези. Откъде се взимат нямам идея.

- Трябва да идем да видим Дани! - възкликна Жана.

- След малко - спря я Никол. - В момента е в операционната. Куршумът е засегнал няколко органа и е изгубил доста кръв. Дадох номера си на сестрата, понеже им казах, че трябва да съобщя на семейството му, а това не е нещо, което става по телефона. Ще ми се обадят, щом приключи операцията.

Мария включи телевизора и започна да превключва програмите.

- Какво правиш? - попита Захари.

- Такава лудница направихме, че не може някоя телевизия да не е на мястото и да дават случая по новините.

Обаче случая не бе отразен по националните канали, както и по регионалните. Дори нискобюджетните телевизии не си бяха направили труда да отидат на местопроизжествието.

- Стой! Върни! - Сам бе забелязал нещо.

В една доста невзрачна телевизия, която очевидно търсеше рейтинг, млад мъж държеше микрофон пред себе си и говореше, докато стоеше пред познатата врата. Сега обаче тя бе затворена. На синя лента в долния край на екрана бе изписано името му - Иван Тодоров - последвано от думите "на живо".

- ...Според съседите, тук се е разиграл истински екшън. Милиони изстрели са отекнали над квартала. Никой не иска да свидетелства обаче.

Мъжът почука на вратата, ала отговор нямаше. Натисна бравата и влезе вътре, следван от оператора си. Картината накара всички да реагират импулсивно. Захари изруга, а Сам викна:

- Какво за Бога...?

Мястото, където допреди час бяха изпонападали няколко трупа, сега бе чисто и подредено, стъклата на прозорците бяха цели, а следи от тела нямаше. Дори кръвта бе заличена.

- Както виждате, тук изглежда спокойно и обстановката е ненарушена. Но първоначалните сигнали за престрелка си остават.

Репортерът се придвижи към изхода, където явно планираше да завърши репортажа си.

- Необяснима е причината къщата да е отключена, а в нея да няма жива душа. За вас предаде Иван Тодо...

- Какво е това? - гласът на оператора се чу, без да се усеща, че ще влезе директно в ефир. Дръпна камерата, така че фокусът да падне над рамото на колегата си и приближи картината. В дървената врата, светлината падаше върху нещо сивичко, което контрастираше в известна степен с кафявата повърхност. Иван се приближи и прокара пръст през странния предмет.

- Това е... куршум! - с изненада в гласа оповести той. - Явно история тук има. Въпросите започват да изскачат. Какво наистина се е случило тук? Защо, ако наистина е имало стрелба, с изключение на този единичен куршум, всичко останало изглежда нормално? Ще продължим да следим случая. Аз бях Иван Тодоров. Христина?

Репортерът направи връзка със студийния четец, който вероятно се казваше Христина, която благодари и премина към следващата новина. Мария изключи телевизора. По лицата на всички останали се четеше едно и също нещо - объркване.

- Има едно обяснение - първа проговори Никол. - Този, който е изпратил нападателите, със сигурност не е искал да се разчуе за това. Изчистили са всичко, преди да пристигнат медиите. И те са били по-погълнати от други репортажи, докато тази малка телевизия е нямало с какво да уплътни времето си и операторът е достатъчно наблюдателен, за да фокусира куршума.

Вратата се отвори рязко и вътре нахлу мъж.

- Филип! - Жана възкликна рязко.

- Всички ли сте? - попита директно той. Бе мокър. Приседна на пода пред огъня, в опит да се стопли и да изсъхне. С мъки съблече пуловера си и остана по тениска. Мария си пое рязко въздух, щом видя рамото му. Целият му ръкав бе напоен с кръв.

- Ранен си! - Ива скочи веднага и се запъти към кухнята.

- Какво стана? - попита Хари.

- Измъкнах се, но един от тях успя да ме подгони. Останалите влязоха вътре, не знам какво искаха от там.

- Ние знаем - прекъсна го Сам. - Изчистили са всичко. Заличили са случката. Само една телевизия отиде на мястото и показаха къщата. Сякаш никога не е имало престрелка там. Е с изключение на един, забравен във вратата, куршум.

- Идиоти - засмя се Филип.

- Продължавай, какво стана след като те погна?

- Тръгнах с колата по околовръстното, след това кривнах по Ботевградско към магистралата. Тоя обаче не спираше да ме следва. Накрая се изравни с мен, свали прозореца и насочи пистолета. Реагирах инстинктинвно, за да прикрия главата си. Уцели ме в рамото. Веднага стрелях в гумата му. Последното, което видях в огледалото, бе как се обръща. След това карах още близо час, за да съм сигурен, че никой няма да ме проследи, и дойдох насам.

Ива пристигна с пинцети, чаша вода и аптечка. Мъжът посегна към чашата, ала тя я дръпна.

- Не е да пиеш! - рече му, сетне надигна плахо ръкава му.

- Ще те заболи - предупреди го тя.

- Давай смело! - окуражи я той. - Как е Дани? - попита, след което изръмжа от болка.

Ива бе бръкнала с пинцетите в раната, за да извади куршума.

- Ето, захапи това - подаде му тя едната топка бинт.

Филип я постави в устата си и стисна със зъби.

- Някой може ли да ми светне с телефона си или фенерче? Нищо не виждам! - попита Ива.

Никол извади телефона си и насочи светлината от фенерчето му към раната. Кръвта проблесна, алена и все тъй обилна. Ива понамести пинцетите около куршума, а Филип продължаваше да изръмжава от време на време. След секунди металното парче падна в чашата с вода.

- Сега ще промия раната и ще те превържа. Може да щипе.

- Не ми пука - отвърна той. - Дани? Никол?

- В операционната е. Загубил е много кръв, Филип. Не искам да таим излишни надежди. Трябва да сме подготвени и за най-лошото.

Тъкмо изрече това, когато телефонът в ръката й иззвъня.

- Ало? Да, аз съм. Благодаря.

- От болницата ли бяха? - поинтересува се Жана.

- Да. Имам лоши новини...

Добро утро!

2013-01-13T06:22:00.000+02:00

Добро утро, драги ми читатели!

Тази сутрин съм в едно много особено настроение - апатично. Нищо не ми се прави. Чудя се на какво ли се дължи всичко това. От една страна смятам, че причината е безпомощността, която изпитвам последно време. Имам чувството, че не постигам нищо и съм в някакъв застой. Предстоят ми изпити, за които едновременно ми е все едно дали ще взема и някак си искам да си ги взема. А не съм учил за тях и това допълва апатичността.

Тази сутрин постът ми няма да е особено дълъг, тъй като имам точно един час да се оправя, да си изпия кафето и да изляза. Затова ще отделя следващите 15 минутки за вас, а след това ще отделя малко време и за себе си.

Днес забелязах, че седмичният ми въпрос вече няколко месеца стои един и същ. Оказа се, че съм го забравил и събира прах там горе вляво. Истината е, че нямам много време да оправям анкетата, тъй като тя се оформя в друг сървър, където се създава база данни, сменят се отговори, въпроси и е едно действие, което изисква няколко поддействия, които сами по себе си поглъщат време. Съвсем скоро, обаче, ще създам php система, която ще улесни моята работа и ще направи смяната на анкетите доста по-лесно и бързо занимание.

Това, което от вас ще изисквам е да сте по-активни в отговорите. Не се притеснявайте, нито аз, нито който и да е било знае кой какво отговаря, тъй като анкетата е напълно анонимна.

Тъй че известно време Джаред ще си седи там с въпроса за Андроида още малко, след което ще се прости с него и ще си лепне друг.

Ихаа, нямам време, драги ми читатели, тъй че с пожелание за един невероятен и успешен ден, се разделяме сега и до следващия път.

Runaway Cab - Money Bags

2013-01-12T03:09:00.003+02:00

See the sky close up at midnight from the back of a limousine

Grab your money bags and hold tight

Take a ride you've never seen

Yeah

You knew that they were coming

Still you took way to long

You spent your best years running

Running

Now you'll never be home again

Again

The word is out all over town because the back has got the hots for you

Abra kadabra

Step inside 'cause I got a magic trick for you

Yeah

You knew that they were coming

Still you took way to long

You spent your best years running

Running

Now you'll never be home again

Again

You knew that they were coming

Still you took way to long

You spent your best years running

Running

Now you'll never be home again

Again

Now you'll never be home again

You new that they were coming

Now you'll never be home again

You new that they were coming

Now you'll never be home again

http://lyrics.talk4fun.net/view.php?id=25

Кафе, филми и размисли...

2013-01-09T08:17:00.001+02:00

Добро утро, драги ми читатели!

Тези, които ме познават лично сега ще възкликнат "Пак не си спал цяла нощ, нали?". В отговор бих отговорил просто "Да". Затова сега съм се заредил с невероятна доза кофеин, плуваща в препълнената ми порцеланова чаша на Зайо Байо с кафе. Всъщност, не спах цяла нощ поради простата причина, че не ми се спеше. В интерес на истината онази вечер си легнах (за изненада пак на всички, които ме познават) в 22:30, събудих се в 4:30, вършех разни работи на компютъра до към 8:30, когато пак заспах, за да се събудя в 11:30 и да заспя отново в 13:00, събуждайки се в 17:00... След този сложно разпокъсан график, от който се вижда, че съм проспал вчерашния ден, може да ви стане ясно, че сега съм свеж като марулка, както се изразява една моя близка приятелка.

Наистина е разкошно да си буден рано сутрин. Имаш чувството, че си готов да превземеш света, че се подготвяш за приключенията, които денят ще ти поднесе... Но аз съм още млад и както една провокативна певица пее "I'm gonna marry the night", което в превод се превежда "Ще се оженя за нощта". За мен денят приключва някъде около 4 сутринта и ако заспя преди това, смятам времето до въпросния час за загубено в сън. Имам чувството, че проспивам часовете, в които бих могъл да свърша редица други работи, като да пиша по книгата си, да администрирам сайтовете си...

И тук идва моментът, в който ви дължа поредното си извинение. За читателите е важно всеки ден да има какво ново да видят в блога. И е доста затормозяващо да получаваш по един пост седмично, понякога дори месечно. Разбирам ви, аз също следя някои блогове и се дразня, когато има двудневно отсъствие на автора. Затова мога само да ви се извинявам, докато не ви писне. Истината е, че съм затрупан с куп простотии, поех една длъжност вкъщи, която поглъща част от свободното ми време, добавяйки и студентския ми живот, наред със снимките, които ми се явяват единствения доход, колкото и оскъден да е, бих казал, че е героизъм, че успявам да направя четири поста за месеца. За капак съм изпаднал в една творческа дупка, от която сякаш не мога да се измъкна. Опитвам се да задействам вдъхновението си, като гледам филми и чета други книги. Наскоро гледах "Хобитът", но докато задействам писането си... музата избяга. Започнах Game Of Thrones и дори Gossip Girl (за която мога с гордост да твърдя, че разгадах коя е, преди да гледам финалния епизод). Всички тези продукции ме впечатляват силно. И се опитвам да пиша епизодите тук, да разписвам главите в книгата си... но не се получава. Тези от вас, които малко или много се занимават с писане, вероятно знаят за онези периоди, в които знаеш какво искаш да напишеш, но просто точните думи не ти идват. А всеки себеуважаващ се автор не би дръзнал да опише сцена от произведението си с неподходящи думи. И тук идва ред на моя първи въпрос: Как се борите с тези творчески дупки? Имате ли някаква терапия за липсата на вдъхновение?

Чудно ми е, ако започна да издавам произведенията си по някакъв начин, дали емоцията от това, че съм публикуван, би активирало отново желанието ми за писане. Проблемът в днешно време обаче е как да публикувам произведенията си. Човек не може да ходи от сайт на сайт, от място на място и от издателство на издателство, молейки се за спонсорство. Така де, човекът може, но аз не мога. А и ми споделиха, че неизвестни български автори... трудно се издават, освен ако не е автоиздаване или себеиздаване (ужас, на английски звучи по-добре - self publishing). Вярно, мога да започна тук да пускам глава по глава книгите си, но как да съм сигурен, че някой няма да им направи copy-paste и да писне, че съм му откраднал идеята? Плагиати - бол, за съжаление. Тук идваме и до следващите няколко въпроса, които ме измъчват: Как стоят нещата с авторските права? Къде и как се купуват? Как "патентоваш" произведението си, така че да не ти го "приватизира" някой друг и да останеш с пръст в устата? Как да издадеш книга, без да хвърлиш много средства на вятъра? Съществуват ли спонсори, които да инвестират в издаването на книга, за която не знаят, дали ще пожъне успех?

Вярно е твърдението, че българските съвременни автори не могат да просперират в България и това е тъжна новина, която уви е също толкова реална. Българинът е станал консуматор, както Орлин Павлов веднъж ми каза, който изсмуква чуждото, но не тачи родното. Изкуството и културата е моето призвание, моята съдба и моята любов. Но в България, е моето проклятие. Защото реално погледнато, изкуството и културата у дома са дъното на обществото. Бих се радвал това да се промени по някакъв начин, защото в по-цивилизования свят, те са каймакът, а не утайката.

И тъй, след като ви напълних главата с какви ли не простотии и вероятно си казвате "Боже, какъв е този човек и защо ме занимава с глупости", време е да се върна към последните няколко епизода от Gossip Girl, след което да си пооправя стаята, защото анархията е владетел на тези територии, да полегна по обяд и да стана за снимки, тъй като Denis & Friends не може без мен. Шегувам се - може, ама ама аз не мога без него. И тъй, след този дълъг и тягостен пост, за чието писане хвърлих времето, през което си изпих конската доза кафе... искам да ви кажа, че аз сериозно търся отговор на гореспоменатите въпроси. Тъй че, ако ги имате, или имате мнение по тях, не се притеснявайте да коментирате тук, или да споделите на мейла ми - stephan.stamenoff@abv.bg

За новата година си пожелавам да съм по-редовен тук (уау, това пък откъде дойде). В този пост ще се разделя с вас, както един известен персонаж го прави, който ми е влязъл в момента под кожата...

XOXO,

Стуф!

Прокоба - Част І, Епизод 6

2013-01-09T00:45:00.000+02:00

Тъмнината в тунела бе непрогледна. Ориентираха се само по гласовете си. Какво се бе случило току що? Кои бяха тези хора, които ги преследваха?

Андрей подтичваше подир Сам и Ива. Все още не можеше да повярва на случващото се и на късмета си.
Това безкрайно вървене в тъмнината бе дори още по-обезпокояващо, щом спряха да говорят. Андрей дори не знаеше дали Сам и Ива са все още пред него.
- Ще ми кажете ли какво се случи току що? - попита леко смутен, а гласът му отекна напред.

- Някой се опита да ни убие - отвърна жената.
- Това го схванах, не разбрах само кой.
- Ива! - рече Сам с предупредителен тон.
- Той трябва да знае - отвърна Ива.
- Но не сега!
- Осъзнавате, че съм тук, нали? - напомни им Андрей.
- Сам! - изсъска му жената, продължавайки конфликта си, сякаш бяха сами.
- Не! Твърде много информация е.
- Спрете! - не издържа Виденов.
Изтича и застана пред тях.
- Искам да знам и няма да мръднем от тук, докато не ми разкажете!
Самуил въздъхна тежко и каза тихо:
- Не тук. Нека излезем от тунела.
Вървяха още няколко минути в пълна тишина и все тъй непрогледен мрак. Единственият шум идваше от стъпките им, които отекваха в тъмнината. Андрей продължаваше да мисли трескаво върху случилото се преди минути, докато накрая всичко му се струваше сякаш изрязано от филм.
- Колко време вървим вече? - попита той. Не можеше да понася тишината, а звукът от стъпките им отекваше в ушите му и болезнено се забиваше в тъпанчетата му.
- Почти час - отвърна Ива.
Вероятно се намираха в другия край на София. Мъжът се блъсна в метална решетка и отстъпи крачка назад, разтърквайки ребрата си. Усети нечии ръце на рамото си и бе издърпан наляво. Заради тъмнината не бе забелязал, че другите двама са влезли през свод в друг тунел. Започнаха да се изкачват по стълби и не след дълго стигнаха до дървена врата. Бутнаха я и влязоха в стая. Лампата бе включена. Андрей имаше чувството, че е изгорил роговиците си. Бе привикнал и със студа в тунела, затова сега му се струваше, че влиза в пещ. Камината бе запалена и припукваше с привлекателни звуци. Пред нея се бяха насъбрали няколко души. Обърна се и видя Сам да бута тежка библиотека с книги, която явно бе закачена на панти и прикриваше отвора на тунела.
- Ива! - възкликна Мария и скочи от фотьойла да я прегърне. Сам направи две крачки напред и попита:
- Какво стана при вас?
Хари стана от страничната облегалка.
- Веднага, след като тръгнахте, ние се пръснахме във всички посоки. Никол и Филип обаче останаха, за да разчистят и да запечатат входа към тунела, така че никой да не ви погне. Но щом се качихме в колите видяхме, че други пристигат.
- Страх ме е, че не са успели да се измъкнат - рече Жана на прага да се разридае
- Чакаме ги да дойдат, но имам онова неприятно усещане.
- Не можете ли просто да... видите дали са добре - проговори Андрей.
Думите му бяха последвани от тишина. Всички го пронизаха с поглед. Хари направи крачка към него и му заговори, сякаш бе готов да го унищожи на секундата:
- Мислиш си, че си забавен ли?
- Захари! - тихо се опита да го спре Сам.
- Знаеш ли какво ни е на нас? Никой от нас не е искал да притежава такава дарба, никой не е искал да го гонят професионални убийци! Мислиш ли, че е толкова лесно да получаваш проблясъци от миналото и бъдещето, а? Да загубиш близък приятел?
- Захари, достатъчно! - кресна Ива.
- Не, кой е той, че ще ни се присмива на нас? Това, че Филип ни е казал едва ли не да го боготворим не значи че ще го направя. Филип е мъртъв!
- Не знаеш това. Не може да си сигурен.
- Ива, не знаеш колко хора бяха, които слязоха от колите щом ние тръгнахме. Ще е истинско чудо да са оцелели - промълви Мария.
- Вижте, не съм искал да ви обидя или нещо от сорта - започна да говори Виденов. - Тази вечер е изключително щура за мен. Вярвате или не, но и аз имах някакъв проблясък. И мен едва не ме убиха.
- Тогава задръж коментарите си. Каквото можехме, сме го направили до сега - озъби му се Хари след което се загуби някъде из другите стаи.
- Не му обръщай внимание - тихо му рече Ива. - Хари беше много близък с Дани, а темпераментът му е такъв, че това за него е начинът да скърби. Ела да се стоплим.
- Обещахте ми нещо в тунела - напомни Андрей. - Не че искам да съм несъобразителен...
- Ще си спазим обещанието - усмихна му се вяло Ива.
Мъжът я последва и се настани на дивана срещу камината.
- Трябва да разкажем на Андрей - обяви русокосата.
- Не можем, Ива - с разтреперан гласец изписка Жана. - Той трябва сам да узнае.
- Някои неща сам ще си ги узнае. Но трябва да го подготвим.
Жената погледна всеки един от присъстващите в очите. Никой не продума, всеки извърна поглед нанякъде.
- Добре, нека аз говоря тогава - продължи тя. - Преди година някъде получихме видение. Беше масово видение, всички от нас го имахме на такъв сеанс като тази вечер. Бяхме се стреснали доста. Имаше свещи, някакъв ритуал... много мъгляво. Но от следващия ден ни погнаха тези... наемници. Не знаем защо точно, но предполагаме, че е свързано с това, което видяхме. Успяхме да им се измъкнем и да се установим, без да ни намерят. Опитваме се всячески да разберем кои са, защо ни преследват, правим сеанси, за да получим видения, но сякаш нищо не ги свързва с нас. Нямаме никаква психическа или физическа връзка, за да получим видение. Както и да е, спряха да ни гонят... до тази вечер.
- Какво общо има това с мен? - попита Андрей.
- Смятаме, че си липсващото звено в колектива. Открихме пророчества, които твърдят, че ще се появи девети член, който ще е началото на нова ера.
- И мислите, че това съм аз?
- Нима днес не се включи? - погледна го Мария. - Всички знаем, че видя това, което и ние. Масово видение не се получава, ако някой от нас не вижда това, което и останалите.
- Но защо точно тази вечер ни погнаха пак? - попита Жана.
- Нямам идея. Сега не можем и да разберем. Колективът е разбит. Трябват ни поне седем члена, за да получим силно видение - въздъхна Сам.
Захари връхлетя в стаята с по една пушка в ръка и хвърляйки едната на Самуил рече:
- Някой идва. На пътя има кола!
- Това сигурно са Никол и Филип - обнадеждено рече Жана и се изправи.
- Не може да сме сигурни, докато не видим лицата им - отвърна й Хари.
- Всички по места - каза Сам.
Захари застана до входната врата, очаквайки да се отвори, за да опре дулото на пушката в слепоочието на новодошлия. Сам се скри в тъмнината на стълбите, водещи към втория етаж, които се намираха точно срещу Хари, взимайки на прицел входната врата, в случай че свалят другия мъж.
- Ти идваш с мен - Ива дръпна Андрей и двамата скочиха обратно на входа на тунела, готови в първия удобен случай да дръпнат библиотеката и да се скрият зад нея.
Мария и Жана застанаха до камината. Преди да се скрие на влажните стълби на входа на тунела, Андрей мерна нещо червеникаво в ръцете им.
- Какво държат? - прошепна на Ива.
- Експлозиви. В случай че се опитат да превземат къщата.
Мъжът се опита да си представи какво ще се случи, ако всичко се взриви. После си зададе въпроса - защо тези хора бяха готови да се жертват, че той да оцелее. Не бяха напълно искрени с него и със сигурност му спестиха част от историята.
Бравата на входната врата изщрака и вътре влезе фигура.

Честита Нова Година

2013-01-01T20:57:00.001+02:00

Скъпи приятели!

Новата година настъпи. И с нея искам да ви пожелая да сте усмихнати и прекрасни, да сте топли и безгрижни. Нека забравим всички несгоди, които ни сполетяха през изминалата, и се насладим на чисто начало с новата година. И затова искам да кажа, че прощавам на всички, които са ме наранили и моля за прошка всички, които аз съм наранил. Животът е пълен с неприятности, не е нужно да си ги създаваме помежду ни.

Пожелавам ви много успехи и приятни емоции. Нека отпием глътка от шампанското и да се гмурнем в приключения с всичка сила. Дано всички бъдем изпълнени с иновативност, креативност и да пожънем плодовете на успехите си - финансови, лични и морални.

Бъдете весели и приемайте всичко с известна доза чувство за хумор, защото така ще можете да се справите с всичко. Всеки проблем, на който се присмеете е половин проблем и се преодолява по-лесно. И макар да живеем в тежки времена на икономическо робство, с подходящи морални ценности, човек ще извлече най-доброто от всяко зло. Аз ви пожелавам това.

Обичам ви!

Ваш,

Стефан

Листо от Роза, Част І, Епизод 3

2012-12-28T21:56:00.002+02:00

Съмваше се. Младата жена вървеше кротко към огромната зала. Само след половин час започваше съвещанието на Алианса. Днес щяха да се взимат големи решения.

Ефирна влезе в помещението и се настани на своето място. Огромни факли висяха на скобите си по подпорните колони, хвърляйки топлина и уют. Килимът по пода бе мек и чист. Цветът на камъкът тук бе светъл. Огромната обла, полирана маса в средата бе оградена с меки, кожени столове, седем на брой.

Тук Алиансът провеждаше своите конференции. От тук се ръководеше клановата система.

Вратата се отвори и вътре влезе мъж на средна възраст. Косата му бе прошарена.

- Ефирна, както винаги подранила - рече той.

- Разбира се, Ибанд - отвърна със своя тих глас тя.

Само по интонацията й личеше, че е лидер. Обичаше властта и във всичко, спрямо нея, си личеше жаждата. Русата й, къдрава коса бе стегната до болка в прилежен кок на тила.

Не след дълго в залата влезе втора жена. Бе с по-къса коса.

- Канцлери - поздрав ги тя.

- Заповядай, Кристал - рече мъжът.

След само още няколко минути местата се запълниха и срещата бе готова да започне.

- Откривам тридесет и второто съвещание на Алианса в състав: Ибанд Демурзи, Ефирна Ери, Кристал Прудант, Аман Капфортс, Ленекса Примус, Вал Пакс и Солис Радиум*.

На полираната маса пред всеки един от канцлерите имаше купчинка листи.

- Да започваме. Кое по-напред ще разгледаме?

- Предлагам да се заемем с финансирането на клановете в Алианса - рече с ехидна усмивка Ефирна.

- Какво му е на финансирането? - попита Аман.

- Твърде много пари се отпускат за младите кланове. Според мен трябва да се внесе поправка в закона, която да гласи, че клан с по-малко от петима члена не може да тегли от хазната повече от хиляда злато на член.

- Това е безумие - засмя се Кристал. - Не можем да орежем бюджета на клановете по този начин. Как иначе ще се оборудват?

- Нека си заслужат златото. Нищо на този свят не идва току-така.

- Затова е вмъкната клаузата за възвръщаемостта, Ефирна - отвърна й другата жена.

- Дами, не се карайте! - възкликна Солис. Бе най-млад от всички и сякаш детското в него все още не бе го напуснало напълно.

- Може би Ефирна е права до някаква степен - включи се Пакс. - Нека не орязваме бюджета, но да не сме твърде щедри със спонсорството.

- Какво предлагате?

- Хиляда злато на член от клана като месечна субсидия до приемането на петнадесети член в него.

- Звучи ми разумно - продума Ленекса.

Ибанд обаче седеше и наблюдаваше разговорът между жените. Сетне се обърна към мъжът вдясно от него и го попита:

- Аман, от както сме дошли не си продумал. Какво е твоето мнение?

Аман се понамести на стола си и огледа всеки един от канцлерите, след което се прокашля тихо.

- Съгласен съм с предложението на Пакс. Всеки клан в Алианса има сметка, Ефирна. Порите няма къде да идат.

- Не става въпрос за това, а за факта, че не всички кланове в Алианса просъществуват, докато изплатят дълга си - рече разпалено Ефирна.

- Тук е редно да си поговорим за друг въпрос - Ибанд намести очилата си и зачете от листовете пред себе си. - През последното тримесечие, в Алианса са учредени двадесет и осем нови клана. От тях успяват да се задържат само пет. По закон, тези кланове са финансирани с общо двеста и осемдесет хиляди златни единици. Двадесетте и три клана, които са били разпуснати, се равняват на двеста и тридесет хиляди злато в минус. Как да предотвратим това?

- Тук съм помислила над вариант - започна Кристал, - ако стане така, че кланът бъде разпуснат, а лидерът му приет в друг клан, то новия наследява дълга и започва да го изплаща.

- А ако лидерът е загинал, преди да бъде приет в друг клан? - злъчно подметна Ефирна.

- Дългът се наследява от първият му капитан и клана, в който е приет той.

- Всички в подкрепа на тази поправка да вдигнат ръка! - Ибанд реши да предотврати нов спор, като директно предложи гласуване.

Шестима вдигнаха ръце, Ефирна остана неподвижна.

- Приема се - оповести Демурзи и надраска нещо в една тетрадка. - Сега, след като разрешихме този проблем, да се върнем на темата за финансирането. Всички в подкрепа на предложението на Ефирна...

Солис и Ефирна единствени вдигнаха ръце. Жената изцъка недоволно. Имаше чувството, че днес са се настроили срещу нея.

- Отхвърля се. Всички в подкрепа на предложението на Пакс.

Петима вдигнаха ръце и то влезе в сила.

- Следващ казус - нареди Ибанд.

- Срок за набиране на членове - кратко, с почти заповеднически тон изстреля пак Ери.

- Моля?! - възнегодува Аман. За пръв път го виждаха да възкликва по такъв начин. Всички погледи се насочиха към него.

- Ако до един месец кланът е с по-малко от петима членове, той се разпуска.

- Абсурд! - Аман не се стърпя пак.

- Тихо, Аман. - рече Ибанд. - Предложението е легално, подлагаме го на дискусия.

- Смятам, че е редно. Така ще се предотвратят много проблеми с нови кланове - бе мнението на Ленекса.

- Но така не даваме възможност на клановете да се развият. Ограничаваме ги с времеви граници - оспори Аман.

- Един месец не е малко време - Солис също застана на страната на Ефирна.

- Нека гласуваме, канцлери - с доволна усмивка предложи Ери.

- Всички в подкрепа на предложението - каза Ибанд.

Аман и Кристал бяха единствените, които не вдигнаха ръка. Останалите виждаха тази поправка за необходима. Предложението бе вписано в тетрадката и веднага след края на заседанието щеше да влезе в сила като нова клауза от закона.

Капфортс знаеше какви са целите на Ефирно, но не можеше да разбере от какво са породени. И въпреки това, лоялността му към Алианса му пречеше на личните чувства да влияят на работата му, затова просто замълча.

- Има ли други предложения? - попита Демурзи.

Канцлерите мълчаха.

- Добре тогава. Нещо друго имаме ли да обсъждаме?

- Да - отново гласът на Ефирна проехтя над масата и ако бяха малко по-слабохарактерни, вероятно повечето от тях щяха да завъртят очи.

- Слушам ви, канцлер Ери.

- Става въпрос за отшелниците. Макара мнозина да са се пробвали безуспешно да ги свикат на наша страна, клановете от Първата Вълна са решени да умрат, пред това да се присъединят към Алианса. Мои източници казват, че всички външни кланове се съюзяват и са готови да нападнат нас. Предлагам да ги изненадаме и да ги атакуваме по-отрано.

Настана тишина. Дали останалите канцлери осмисляха това, което Ефирна бе казала, или просто не знаеха как да отговорят, ала няколко секунди тишината бе увиснала във въздуха.

Аман се поизправи на стола и въздъхна, след което каза кратко:

- Не мога да съм по-съгласен. Ще гласуваме ли?

___________________________________

*Демурзи - от гр. демург означава основател на света; Ери - от лат. синоним на ефирен; Прудант - от лат. prudence - предпазлив; Капфортс - от лат. captiosus - умен и fortis - силен; Примус - от лат. озн. първи; Солис - от лат. озн. слънчев; Радиум - от лат. озн. излъчване.

Весела Коледа

2012-12-24T18:55:00.002+02:00

Драги мои,

В навечерието на най-светлия християнски празник - Рождество Христово - искам да ви пожелая да сте по-добри към другите, а и към себе си. Здраве за всички вас и вашите роднини и приятели, успехи във всички начинания и повече усмивки на лицата ви и в сърцата ви. Нека всички вие сте материално и душевно щастливи и намерите това, което търсите.

Не забравяйте да си пожелаете нещо за Коледа, защото по Коледа наистина стават чудеса. Моето желание вече се сбъдна и се радвам на празници в семейна атмосфера - нещо, което не бе предвидено по план график и което ме натъжаваше много.

Аз ви пожелавам вашите желания да станат реалност. Весела Коледа!

Ваш,

Стефан!

Ed Sheeran - Give Me Love

2012-12-23T00:57:00.004+02:00

Give me love like her,

'cause lately I've been waking up alone,

Paint splattered teardrops on my shirt,

Told you I'd let them go,

And that I'll fight my corner,

Maybe tonight I'll call ya,

After my blood turns into alcohol,

No, I just wanna hold ya.

Give a little time to me or burn this out,

We'll play hide and seek to turn this around,

All I want is the taste that your lips allow,

My, my, my, my, oh give me love,

My, my, my, my, oh give me love.

Give me love like never before,

'cause lately I've been craving more,

And it's been a while but I still feel the same,

Maybe I should let you go,

You know I'll fight my corner,

And that tonight I'll call ya,

After my blood is drowning in alcohol,

No I just wanna hold ya.

Give a little time to me or burn this out,

We'll play hide and seek to turn this around,

All I want is the taste that your lips allow,

My, my, my, my, oh give me love,

Give a little time to me, or burn this out,

We'll play hide and seek to turn this around,

All I want is the taste that your lips allow,

My, my, my, my, oh give me love,

My my, my, my, oh give me love.

M-my my, m-my my, m-my my, give me love, lover,

M-my my, m-my my, m-my my, give me love, lover.

M-my my, m-my my, m-my my, give me love, lover,

M-my my, m-my my, m-my my, give me love, lover (love me, love me, love me).

M-my my, m-my my, m-my my, give me love, lover (give me love),

M-my my, m-my my, m-my my, give me love, lover (give me love, love me),

M-my my, m-my my, m-my my, give me love, lover (give me love).

My, my, my, my, oh give me love,

My, my, my, my, oh give me love

http://lyrics.talk4fun.net/view.php?id=24

Здравей, Декември!

2012-12-01T15:10:00.002+02:00

ДЕКЕМВРИ Е!

Всеизвестен факт е, че Декември е един от любимите ми, да не кажа любимият ми месец. И това не се дължи само на присъствието на празника, който най-много тача, а именно Коледа. Това е така и заради зимата. Едно от нещата, които най-много обичам, е да съм си на село, печката да гори, направо да думка, както се казва, а навън да се сипят големи, бели, снежни парцали. Коледната украса да придава още уют и комфорт, докато всички в семейството сме се събрали на едно място.

Декември е месецът с най-къси дни и най-дълги нощи. Според Юлиянския календар, Нова Година въобще не е в Декември, а е на 13-ти Януари. По-късно, когато се въвежда Григорианският календар (който не е въведен във всички държави, все още има такива, които използват Юлиянския), датите се издърпват с 13 седмици, Коледа става 25 Декември, вместо 7 Януари, Нова Година се намества в края на Декември, а моят имен ден, който някои хора все още празнуват и на 9-ти януари, си идва на настоящето 27-мо място в календара.
Още нещо интересно за Григорианския календар - всяка четвърта година, както всички знаят, е високосна, заради натрупването на онези секунди от денонощието, които липсват. Но, всяка стотна година (която също би трябвало да се пада високосна), не е. Изключение са хилядните години, които се приемат за високосни. Например: 1996 г. е високосна, 2000 г. също. 2096 г. ще е високона, но 2100, която трябва по правилото за четвъртата година да е, всъщност по правилото за стотната няма да бъде. В Юлианския календар правилото за стотната година не фигурира.
Да се върнем на Декември. Друг интересeн факт за месеца е, който предполагам доста не осъзнават или не се замислят за това, е че всъщност, по-голямата част от него попада в астрономическата есен. Само 9 дни от месеца са в астрономическата зима, макар хората в България и околията да приемат Декември автоматично за зимен месец. Не, есенен е. А Март е по-зимният месец, въпреки, да го приемат за пролетен. Това се дължи на дните, в които настъпват зимата в Декември и пролетта в Март.
Декември, наред с Януари са двата месеца с най-много празници в тях. Особено концентрирани са в последната седмица на годината и първата от новата.
Ако успея да открия още интересна информация, ще добавям. засега, весел и прекрасен първи Декемврийски ден от мен.

Прокоба - Част І, Епизод 5

2012-11-28T00:59:00.001+02:00

Младата жена с дълга, черна коса, вървеше към своята стая. Тази нощ бе наистина мъчителна за нея. До момента Кубрат не я бе карал да говори толкова много. Главата й се беше замаяла.

В ръката си държеше свещ, чийто пламък потрепваше, докато тя ходеше. По пътя си подмина двама войници, които й се поклониха ниско.

Тя им се усмихна вяло. Не изискваше от тях да й се кланят. Все пак, не тя бе жената на Кубрат. Самият той бе твърде стар за нея. Можеше да мине за неин баща. А и вече имаше деца. Имаше петима сина, кой от кой по-надути. Това, че един от тях ще заеме мястото на баща си, след като умре, бе причина за жестоко съревнование между тях. Средният сякаш най-много го отнасяше. Но пък стискаше зъби и използваше всяко действие на братята си срещу тях. На жената той й правеше най-голямо впечатление. На възраст с нея бяха близки, почти на една и съща. Той да е с година или две по-голям.

Жената вярваше, че накрая именно той ще излезе най-силен, защото обмисляше внимателно всяка своя стъпка, независимо какво бе предприел.

Нощта се бе спуснала над двореца. Всички свещи бяха изгаснали, само една продължаваше да се движи по едно от коридорчетата. Най-сетне, помисли си момичето и влезе в стаята си. Защо трябваше покоите й да са на такова разстояние от тези на Кубрат? А да, сети се тя. Истината бе, че много хора искаха да посегнат на живота на мъжа. Статутът му го правеше плючка номер едно в списъка на враговете му. И тъй като един ден е възможно някой да се промъкне в стаята му и да пререже гърлото му в съня му, по-добрият вариант бе тя да спи в другия край на замъка, за да не влязат в нейните по погрешка.

Обичаше я, личеше си. Кубрат таеше дълбоки чувства за нея, но по-скоро като към дъщеря. И отношението му бе такова, макар и строго.

На вратата се почука.

- Кой е? - попита жената.

- Аз съм. Ще отвориш ли? - чу се мъжки глас.

- Изчакай - рече му и скочи към леглото си. Тъкмо се бе съблякла и побърза да се загърне с ленения си халат. Кубрат доста се бе изръсил за плата, тъй като производството ме бу доста трудно. Бе го открил някъде в Китай при последната му обиколка на Азия и го бе купил като подарък за нея.

Вратата се отвори и младо момче застана на прага й. Бе облечен с лека пижама, имаше дълга коса, стегната и прилежно прибрана в опашка. Лицето му бе гладко и необременено.

- Как си, Ган? - попита я той.

- Добре съм - рече жената, която явно отгаваряше на обръщението Ган. - Ти как си, Пар?

- Не мога да заспя - отвърна той. - Може ли да постоя при теб известно време? Ал и една от придворните девойки са доста шумни тази вечер, а аз имам нещастието да деля една стена с него.

- Заповядай. Тъкмо щях да правя вечерния си ритуал.

- Ааа! - възкликна Пар. - Вечерният ритуал за изчистване на съзнанието. Нима съм дошъл навреме за това?

- Подигравай се колкото искаш, но ако не го направя, нещата, които съм видяла тази вечер ще ме преследват дълго време и ще попречат на следващите ми сеанси.

- Баща ми май доста те поизмъчи преди малко, а?

- Не го виня. И той търси отговори на въпросите си. Обичам го, през по-голямата част от съзнателния ми живот той е бил водещата мъжка фигура, той е бил онзи, който би трябвало да наричам баща.

Ган замлъкна. Навлезе отново без да иска в болната тема. Като малка баща й я е продал на търг. Била е на не повече от пет години. Тогава именно Кубрат я откупва от търга и я взима под крилото си. Бе й казал "Имам трима сина, как бих се зарадвал на една дъщеря".

- Но понякога - продължи тя, - имам чувството, че не осъзнава. Не винаги мога да му дам отговорите. Духовете не са благосклонни всеки път.

Пар примигна няколко пъти и я прегърна.

- Не се притеснявай. Баща ми знае това, но годините вече си оказват своето влияние. Имам чувството, че самият той предусеща края.

Жената не отговори. Тя отлично знаеше как Кубрат ще умре, така както знаеше как всеки един от петимата му синове ще умре, как самата тя ще умре. Но не можеше да им каже. Никой не бива да знае кога и как ще дойде гибелта му. Това би било катастрофално за тях и би забързала пристигането й.

- Да започваме, какво ще кажеш? - рече Пар, след като прочете в очите й, че тя нищо няма да му каже.

Ган взе свеща и запали още четири, сетне ги постави в кръг на земята и седна в центъра му. Затвори очи и вдигна високо ръце, след което бавно започна да ги сваля, сякаш птица правеше много бавен размах с крилете си надолу.

Пар я наблюдаваше съсредоточено. Жената не можеше да се отърси от чувството, че той не спира да я гледа. Отвори очи и погледите им се срещнаха.

Нощ. Под полумесеца на чистото небе бе запален огън. Пламъците му се извисяваха над портата на великолепен дворец. От огъня се разнасяше неудържима смрад.

Овързан и паднал на колене, пред него стоеше мъж, окървавен, плачещ.

- МЕРЗАВЕЦ! - кресна една жена, която влачеха към високото огнище. - АКО НЕ БЕ УБИЛ ГАВРАИЛ НЯМАШЕ ДА СЕ СТИГНЕ ДО ТУК! ДА НИ НАПРАВЯТ РОБИ! А ТОЙ ТИ СПАСИ ЖИВОТА, ИВАНЕ! МЕРЗАВЕЦ!

И я хвърлиха в огъня. Писъците й отекнаха над пустия замък, а малко след това зловещо замлъкнаха. Смрадтта от изгорялата й плът се смеси с тази, идваща от цвърчащите трупове под нея.

- И с това вече можем да си кажем лека нощ, Иване - рече му мъжът, който го държеше за косата.

- Ще постоиш тук малко, Василий, пък ще си тръгнеш. А ние ще се възродим от пепелта, като феникс, и ще изкълвем очите на робовладетеля! - изсъска му коленичещия Иван. Главата му бе толкова много дръпната назад, че му бе трудно преглъщането и докато говореше хвърляще пръски слюнка навсякъде.

- Чух достатъчно - рече мазно Василий.

Блесна острие и дрехата на Иван се напои с кръв. На гърлото му зейна дълбока рана. Тихо гъргорене подсказа, че мъжът вече се бе задавил с кръвта си и издъхваше. Очите му се напълниха със сълзи и накрая се отпусна на една страна в прахта.

- Добре ли си? - някой го разтърси. - Ган, отговори ми!

Жената отвори очи. Бе се прекатурила в същата поза, в която и Иван. Бе спряла да диша и чак след като отвори очи си пое дълбоко въздух.

- Знаеш ли как ме изплаши? - викна Пар и я притисна силно до себе си. - Какво видя? Кажи ми!

Но тя не можеше. Картината, на която бе станала свидетел бе ужасяваща. Ала тя не бе станала просто свидетел на нея. Тя я бе изживяла, сякаш самата тя бе Иван. Все още дишаше тежко.

- Ето затова ти казвам да спреш с тия сеанси. Някой ден няма да има кой да те издърпа и...

Пар отново замълча. Не можеш еда си помисли какво ще стане, ако Ган загине.

- Кажи, какво видя! - повтори той.

Жената приседна на леглото и си пое дълбоко въздух.

- Не м-мога. Н-не сега.

- Ще ти олекне, ако споделиш.

- Не сега, Пар. По-добре си върви.

Мъжът кимна, приближи се, прегърна я силно и й прошепна "Лека нощ", сетне си тръгна.

Как би могла да му каже, че това, което бе видяла по някаква причина щеше да се случи заради него? Не знаеше защо, как и каква е връзката между това, което видя и Пар, но бе сигурна, че той ще е причината. От доста време се занимаваше с тези сеанси и й бе пределно ясно, че картината бе активирана от очния контакт между двамата. Сякаш тя видя това, което бе изрисувано от звездите в съдбата му.

Колко тъжно. Такъв велик човек, толкова много му предстоеше да постигне, а нещо в бъдещето му щеше да предизвика този ужас...

Panic! At The Disco - The Ballad Of Mona Lisa

2012-11-27T18:41:00.000+02:00

She paints her fingers with a close precision
He starts to notice empty bottles of gin
And takes a moment to assess the sins she’s paid for

A lonely speaker in a conversation
Her words were swimming through his ears again
There's nothing wrong with just a taste of what you've paid for

Say what you mean
Tell me I'm right
And let the sun rain down on me
Give me a sign
I want to believe

Woah, Mona Lisa,
You're guaranteed to run this town
Woah, Mona Lisa,
I'd pay to see you frown

He senses something, call it desperation
Another dollar, another day
And if she had the proper words to say,
She would tell him
But she'd have nothing left to sell him

Say what you mean
Tell me I'm right
And let the sun rain down on me
Give me a sign
I want to believe

Woah, Mona Lisa,
You're guaranteed to run this town
Woah, Mona Lisa,
I'd pay to see you frown

Mona Lisa wear me out
Pleased to please ya
Mona Lisa wear me out

Say what you mean
Tell me I'm right
And let the sun rain down on me
Give me a sign
I want to believe

Woah, Mona Lisa,
You're guaranteed to run this town
Woah, Mona Lisa,
I'd pay to see you frown

Say what you mean
Tell me I'm right
And let the sun rain down on me
Give me a sign
I want to believe

There's nothing wrong with just a taste of what you've paid for

http://lyrics.talk4fun.net/view.php?id=23

Инспектор Брейн

2012-11-27T18:21:00.000+02:00

Тази задачка е сравнително лесна. Поне спрямо загадката на Айнщайн.

Малко след като приключил обяда си, Клин Билтън бил намерен безжизнен на пода до бюрото в Овалния си кабинет - точно копие на този в Белия дом. На местопроизшествието веднага бил извикан криминалният инспектор Брейн, който взел следните показания:

Икономът: "Трябваше да полирам пода във всекидневната, но след обилния обяд бях задремал. За съжаление няма кой да потвърди алибито ми".

Шофьорът: "Трябваше да закарам колата на годишен преглед, но първо се отбих до нас да дразня комшията Пешо, че возилото е мое и той да се пръсне от яд. Жената ще потвърди."

Секретарката: "Още не беше станало време да подновя работа, затова пушех пура в далечния ъгъл на кабинета. За съжаление само Клин можеше да потвърди! След това отидох да се освежа и като се върнах го намерих мъртъв."

Готвачката: "След като г-н Билтън се нахрани, аз прибрах масата и започнах да мия съдовете. Нямаше никой покрай мен, за да потвърди думите ми."

Съпругата: "Трябваше да отида на маникюрист с колата, но след като не я намерих в гаража, тръгнах пеша. Бях сама."

След като изслушал внимателно версиите на заподозрените, инспектор Брейн арестувал един от тях. Можете ли да отгатнете кой е бил убиецът и как опитният криминалист го е разпознал?

Листо от Роза, Част І, Епизод 2

2012-09-22T20:33:00.003+03:00

Слънцето се показваше над хоризонта, когато в тронната зала нахлу мъж и с бърза крачка, дори леко подтичване застана на едно коляно пред трона.

- Какво е станало? - попита вяло младият мъж, пред когото вестоносецът коленичи.

- Загубихме трима в битката - рече плахо той. - Не успяхме. Още седем са ранени, а двама се отървахме почти без рани.

- Дявол да го вземе - изруга мъжът на трона. - Останахме твърде малко.

- Има и още нещо - продължи вестоносецът, - лявото крило е почти неизползваемо.

- Разбрах. Явно магията на клана си тръгна с всички останали. Вече не виждам как ще удържим следващата битка.

- Какво се случва, Пик? - въздъхна и се изправи. В очите му се четеше загриженост. - Докога ще търпим да ни мачкат?

- Какво предлагаш? Никога няма да се присъединя към Алианса. Онази корпоративна шапка, която налагат върху клановете. Единственото, което целят е да завземат света отвътре, да го направят червив.

Вратата се отвори и вътре нахлу трети мъж.

- Господарю! - рече той задъхан. - Отвън чака Аман. Настоява за среща с Вас!

Настана тишина. Първият вестоносец само местеше поглед от втория към Пик и обратно. Лидерът от своя страна примигна няколко пъти преди да отговори.

- Кажи ма да си върви.

- Отказва да тръгне.

Вратата се отвори и вътре се вмъкна висок мъж в тъмно-зелена роба. Пик се изправи рязко.

- Напусни веднага!

- Първо искам да поговорим - отвърна новодошлият.

- Няма какво да говорим.

- Изслушай ме! Дай ми пет минути.

Пик се вгледа в него. В очите му играеха пламъчета.

- Оставете ни - нареди той на поданиците си и си седна обратно на трона.

Двамата се поклониха ниско и се изнизаха, хвърляйки любопитни погледи към гостенина. Нима Аман бе дръзнал да стъпи отново в залата?

- Имаш три минути. Започвай.

Аман въздъхна и си пое въздух:

- Има новосъздаден клан. Казва се "Пустинна Роза" и набира членове. Съветвам те да се прехвърлите там. И без това "Сянката" умира. По-добре да се спасите, докато можете.

- За разлика от теб, аз съм готов да потъна с кораба си. Поех отговорност към клана в момента, в който ти се отказа, за да станеш канцлер в Алианса.

- Стига, Пик. Давам ти съвет, като лидер на лидер.

- Ако исках съветник щях да си намеря един - викна момчето и се изправи.

Бе стиснал ръце в юмруци. Пламъчетата в очите му се бяха развихрили още повече.

- Помисли си хубаво, не бързай с реш...

Но Пик не го остави да довърши. С рязко движение се обърна, изпъна ръка и бесни сини огньове се стрелнаха от нея към Аман. Мъжът вдигна небрежно своята ръка и пламъците се разделиха на два снопа, обгръщайки го и събирайки се отново зад него.

В залата се завихри вятър от магиите. Сетне утихна, светлината бе приглушена отново, огньовете изгаснаха.

- Как смееш?! - задъха се Пик и седна отново на трона си. - Ти ни изостави. Беше мой ментор толкова години наред. Всичко, което знам съм го научил от теб. Всяка магия, всяка морална ценност. Всичко!!! С какви очи се връщаш отново тук, за да се опиташ да ни въвлечеш в Алианса, след като предаде лоялността си към клана и я остави в ръцете на невръстно момче? Колко години аз трябваше да се опитвам да свържа двата края за "Сянката", след като именно ти ми каза, да не се поддавам на корпорации, а да оставя името на една вече изградена династия да се стеле пред мен и да ни води? Остави ме на кораба си и ме провъзгласи за негов капитан, знаейки, че той потъва. А капитаните винаги потъват с корабите си, вече ти казах. Нямаш право да ме вербуваш и да се отмяташ от думите си.

- Помисли над предложението ми - спокойно рече Аман. - "Пустинна Роза" не е като останалите кланове. Виждам потенциал в него. Различава се от Алианса, макар да е под негова опека.

- Върви си! - изсъска Пик. - Денят, в който напусна "Сянката" е денят, в който ще напусна този свят.

Аман се завъртя и излезе от залата, оставяйки младият владетел сам с мислите си.

Nickelback - Trying Not To Love You

2012-09-21T00:47:00.003+03:00

Знам, че са две под ред, но пък именно те сега са ми нон-стоп в главата.

You call to me, and I fall at your feet

How could anyone ask for more?

And our time apart, like knives in my heart

How could anyone ask for more?

But if there's a pill to help me forget,

God knows I haven't found it yet

But I'm dying to, God I'm trying to

'Cause trying not to love you, only goes so far

And trying not to need you, is tearing me apart

Can't see the silver lining, from down here on the floor

And I just keep on trying, but I don't know what for

'Cause trying not to love you

Only makes me love you more

And this kind of pain, only time takes away

That's why it's harder to let you go (That's why it's harder to let you go)

And nothing I can do, without thinking of you

That's why it's harder to let you go (That's why it's harder to let you go)

But if there's a pill to help me forget,

God knows I haven't found it yet

But I'm dying to, God I'm trying to

'Cause trying not to love you, only goes so far

Trying not to need you, is tearing me apart

Can't see the silver lining, from down here on the floor

And I just keep on trying, but I don't know what for

'Cause trying not to love you

Only makes me love you more

So I sit here divided, just talking to myself

Was it something that I did?

Was there somebody else?

When a voice from behind me, that was fighting back tears

Sat right down beside me, whispered right in my ear

Said, I've been dying to tell you

That trying not to love you, only went so far

Trying not to need you, was tearing me apart

Now I see the silver lining, from what we're fighting for

We just keep on trying, we could be much more

'Cause trying not to love you

Oh, yeah, trying not to love you

Only makes me love you more

Only makes me love you more

http://lyrics.talk4fun.net/view.php?id=22

Florence + The Machine - You've Got The Love

2012-09-18T22:52:00.001+03:00

Sometimes I feel like throwing my hands up in the air

I know I can count on you

Sometimes I feel like saying "Lord I just don't care"

But you've got the love I need To see me through

Sometimes it seems that the going is just too rough

And things go wrong no matter what I do

Now and then it seems that life is just too much

But you've got the love I need to see me through

When food is gone you are my daily meal

When friends are gone I know my saviour's love is real

Your love is real

You got the love

Time after time I think "Oh Lord what's the use?"

Time after time I think it's just no good

Sooner or later in life, the things you love you loose

But you got the love I need to see me through

You got the love

Sometimes I feel like throwing my hands up in the air

I know I can count on you

Sometimes I feel like saying "Lord I just don't care"

But you've got the love I need to see me through

You got the love

You got the love

http://lyrics.talk4fun.net/view.php?id=21

Дъжд, мечти и разни ВИП-ове...

2012-09-18T15:58:00.002+03:00

Привет, драги ми читателю.

Сега ще се отдам на малко лирическо отклонение и ще разпусна, като излея душата си в този пост. Ще поговоря малко за времето, малко за себе си и доста за нещо, което ми се случи през последните две вечери, което беляза живота ми за пореден път като прекрасен.

Да започнем с това, че току що установих колко много обичам да съм си вкъщи, когато вали навън. Звучи смешно и забавно, но е така. Обичам дъжда, но обичам и да съм си вкъщи.

И докато си мисля тези работи в главата ми се пръкнаха други мисли. Зачудих се кога ще осъществя мечтите си? Най-съкровената и върховна моя мечта е да стана актьор. Причините са няколко. Първата звучи леко комично, а именно - като малък исках да съм много неща - криминолог, адвокат, археолог, певец, писател, художник, танцьор, лекар, фармацевт, журналист/репортер, радио-водещ, телевизионен водещ, музикант (пианист или цигулар)... Логиката ме наведе към актьор, тъй като в различни роли мога да се докосна до всяка от тези професии и да усетя нейната магия. Втората ми причина да желая толкова силно да стана артист бе отпечатъка, който моите любими актьори оставиха у мен. Копнея да мога и аз да оставя такъв отпечатък у някого, да му помогна в труден момент чрез играта си, така както на мен ми помогнаха любимите филми и сериали. Проблемът в цялата картинка (защото всяка история си има антагонист) е че нямам необходимото образование. Чувам, че талантът (особено за комик) си го имам, но кой да го забележи? Като кандидатствах след осми клас сметнах, че за да стана актьор висше няма да ми трябва, затова се насочих към химията и по-точно лекарствата. Завърших си гимназията с тази специалност и записах висше като надграждане на същото. За секунда да ме навият да ходя в НАТФИЗ, но в следващата утвърден актьор ме разубеди, с думите, че там няма да ме научат на нещо конкретно и че ако си имам таланта образование няма да ми е необходимо. Сега сключвам пръсти и се надявам да ми падне от някъде възможност. Но от малък знам, че ако сам не си го направиш друг няма да го стори, затова започвам разни проекти. Казвам ви го това, за да ми стискате палци да се осъществят. В крайна сметка вие ще сте първите, които ще станат зрители на моите проекти.

И последното нещо, което исках да спомена са двете прекрасни вечери, които имах на откриването на новия сезон на VIP Brother. Сега ще си кажете какъв е тоя, вече тотално ме загуби. Обаче не знаете, че моята работа там не беше а съм публика, а трябваше да ескортирам по един VIP от хотела до къщата на вечер. Първата вечер трябваше да заведа Ники Сървайвъра. Смея да твърдя, че е невероятно забавен човек. Нямам лоши впечатления от него, дори бих казал, че е доста интелигентен и земен. Въобще не се чувства VIP.

Докато чакахме да го отпратят на заточение в "затвора", имах щастието да се запозная с Никол Станкулова, която е страшно симпатична и по същия начин доста интелигентна. Направи ни забележка на мен и колегите ми да не й говорим на "Вие", защото не е шестима, а само една.

Малко по-късно се срещнах и с Марияна Попова. Много мила жена, отзивчива и усмихната. Нямаше капчица надменност, въпреки че е нормално жена от нейния калибър да е с носа в небето. Ни помен от такова поведение. Свалям й шапка.

За Юлиян Константинов няма смисъл да говоря, с него се знаем вече от две години насам почти, както винаги размазва с хумор и житейски истории.

Но двамата, които най-много ме очароваха бяха тези, с които се запознах втората вечер. Имах несравнимото удоволствие да пътувам с Орлин Павлов на път към къщата. Човекът е невероятен. Подхвана разговора, разказваше как е бил в хотела, какви неща са правили с приятелите си, как са се забавлявали по рождените си дни. Той се интересуваше и от нас с шофьора, което също беше някак странно за мен, но пък ми стана доста весело. Разказвахме си вицове, смяхме се. А аз към настоящия момент съм един напълно невзрачен и никому неизвестен младеж. Бях впечатлен от това, че Орлин не ме третираше като някакво допълнение или фен, а като обикновен човек, с който едва ли не са се видели на по кафе.

И последната персона, но не по важност, е Аксиния Ченкова. Девойката, която в един друг формат напусна първа, продължи с пеенето и поддържа соловата си кариера, беше страхотна. Запознахме се, а тя се държеше сякаш се познаваме и не сме се виждали от доста време. Усмивката, чувството за хумор и множеството любопитни въпроси към мен и колегите ми... Бях изненадан, че вместо ние да й благодарим, че ни е позволила да си поговорим с нея, тя ни благодари, че сме останали да си говорим. Бях приятно изненадан, когато каза, че не помни хора, за да не се затормозява, но ако й напомним за таксито ще се сети веднага.

Причината, поради която ви споделям всичко това е следната: Не се водете от предразсъдъци. Това, че тези хора са известни и са постигнали нещо в живота си не значи не са надути или превзети. Щом си говореха с едни напълно случайни момчета на по 20 години, значи имат душа и сърце. Не се водете от слухове, защото винаги ще има хора, които ще се дразнят на чуждия успех и ще гледат типично по български да пробват да го сринат. И това не го прилагайте само към известните личности. Никой няма право да си вади мнение за някого преди да е разменил две думи с него. Иначе нямате база за оценка.

Прокоба, Част І, Епизод 4

2012-09-15T18:37:00.002+03:00

Андрей стоеше вече пета минута пред вратата, а в главата му се водеше битка - да почука или да си тръгне. Знаеше, че ако не го направи ще разклати позицията си във вестника, затова някак си му се налагаше да го направи.

Взе си на няколко пъти въздух и вдигна ръка да почука. Миг обаче преди кокалчетата на ръката му да ударят дървената повърхност, вратата се отвори рязко и в рамката застана Ива.

- Заповядай, очаквахме те.

- М-моля? - заекна Виденов.

- Нали ще пишеш статия за нас? Само не ни изкарвай откачалки.

- Ъъъ, добре - успя само да изрече мъжът и се вмъкна вътре.

Коридорът изглеждаше голям. Малко по-вдясно имаше огромно стълбище за втория етаж. Лампите надолу към края на помещението не светеха и не се виждаше накъде води. Веднага вляво от входната врата се намираше друга врата, водеща към притъмнено помещение с весело горяща камина, където се бяха разположили седем човека около кръгла маса с прекрасна лилава покривка. Имаше още два празни стола около масата - на единия седна Ива, а другият явно бе приготвен за Андрей. В дъното на стаята имаше още една врата, която сега стоеше затворена. Репортерът не можа да не забележи многото дървени скринове и секции, опасващи стените на стаята.

Мъжът кимна в знак за поздрав. Всички изглеждаха заинтересовани от него, само една жена му хвърли пренебрежителен поглед.

- Здравей - усмихна му се младо момче, на не повече от двадесет години. - Аз съм Дани, приятно ми е-

- Андрей Виденов - тихо промълви на седящия вдясно от него Дани.

- Добре дошъл - приветства го видимо по-възрастния от всички останали мъж. Докато всички изглеждаха на под тридесет години, той сякаш наближаваше четиридесетте. - Решихме да те включим в сеанса, за да предадеш максимално реално всичко в статията си.

- А не, не, няма нужда - засмя се пресилено Андрей, докато включваше диктофона на запис.

- Настояваме! - усмихна се мъжът. - Аз съм Филип, председател на асоциацията. Това са колегите ми, вече се запозна с Дани, от него насам са Никол, Мария и Хари. От другата ти страна е Ива, с който също се познаваш вече, до нея са Сам и Жана.

- Сам? - попита Андрей, чудейки се дали не е чужденец.

- Самуил, всъщност - отвърна мъжът. - Но за по-кратко предпочитам да ми викат Сам.

- Добре, да започваме, какво ще кажете? - попита Филип. - Хванете се за ръце.

Всички се подчиниха. Андрей се дръпна леко назад, за да направи място на Ива и Дани, но Ива подаде ръка на него.

- Хайде, няма нищо страшно. Просто ще споделим образ от миналото заедно - подкани го тя.

Виденов погледна първо към нея, после към Дани, който също подаде ръка и се видя принуден да се включи.

Жената, която седеше през едно място от него обаче също отказваше да влезе в кръга. Вместо това бе скръстила ръце и гледаше изпепелително Филип.

- Хайде, Никол, не упорствай сега - сниши тон председателя.

- Отказвам! Не е това начинът - отвърна тя.

- При вот седем към едно твоят глас в случая не се зачита. Сега се включи в кръга преди да направим ново гласуване за други действия, касаещи теб.

Андрей се почувства не на място. Сякаш се натрисаше на нещо лично.

Никол въздъхна тежко и с бесни пламъчета в очите хвана подадените към нея ръце малко по-рязко.

- Прекрасно. Сега затворете очи. Трябва да се концентрираме добре, за да призовем момент от миналото.

Вече единствения шум идваше от припукването на дървата в огъня.

Андрей почувства леко безпокойство. Не разбра от какво е породено, но се загнезди у него.

- Добре, започваме да получаваме първите сигнали, първите усещания - рече Филип.

На входната врата се почука.

- Аз ще отворя - каза Дани.

- Не прекъсвайте кръга, вече сме започнали.

Дани се изправи, Никол се намести по-близо до неговото място, Андрей направи същото. Дани се откъсна, а другите двама веднага стиснаха ръце.

Стотна след допира на ръцете, Никол се пусна като опарена и се изправи.

- Те са тук! - изкрещя тя и се спусна към шкафа.

Андрей отвори рязко очи и се замая. Какво се случи току що? Бе видял ясно пред лицето си дулото на оръжие.

Чу се тъп удар. Всичко се разви толкова бързо. Правата жена дръпна предпазителя на пистолет, който бе извадила от скрина, и опъна ръката си точно в момента, когато през вратата на стаята премина висок мъж с оръжие със заглушител. Никол дръпна спусъка и мъжът се скри веднага зад стената стоварвайки се със звука на същия тъп удар, който се бе чул преди малко. Андрей се принизи над масата.

- ДАНИ? - изкрещя Ива, но отговор не последва.

Никол погледна през вратата на стаята.

- Мъртъв е - рече тя.

- Заредете се - изкрещя Филип и останалите се стрелнаха към скриновете.

Чак сега Андрей забеляза с какво са пълни мебелите - множество различни оръжия бяха наредени вътре. Къде бе попаднал? Дали нямаше да го убият сега? Дали това не бе някоя групировка за внос и износ на оръжия?

- Тръгвай! - подкани го Сам и посочи вратата в дъното. Вече беше отворена и водеше към тъмен вътрешен коридор.

- Идват още - писна Никол и тръгна към вратата, правейки знак на Филип да тръгне преди нея.

- Тръгвайте първо вие - отвърна й той. - Погрижи се Андрей да не пострада.

Последва изстрел и куршумът изсвистя между тях, забивайки се в стената.

Ива и Сам задърпаха Андрей през тайния изход. Никол започна отново да обстрелва нападателите. Филип се бе оборудвал с полуавтоматично оръжие и стреляше на посоки.

- ТРЪГВАЙТЕ! - повтори Филип.

Сам кимна и двамата с Ива бутнаха репортерът, сетне прекрачиха прага. Вратата се затвори и тъмнината ги обгърна.

Toad The Wet Sprocket - Walk On The Ocean

2012-09-15T16:35:00.003+03:00

We spotted the ocean at the head of the trail

Where are we going, so far away

And somebody told me that this is the place

Where everything's better, everything's safe

Walk on the ocean

Step on the stones

Flesh becomes water

Wood becomes bone

Half and hour later we packed up our things

We said we'd send letters and all those little things

And they knew we were lying but they smiled just the same

It seemed they'd already forgotten we'd came

Walk on the ocean

Step on the stones

Flesh becomes water

Wood becomes bone

Now back at the homestead

Where the air makes you choke

And people don't know you

And trust is a joke

We don't even have pictures

Just memories to hold

That grow sweeter each season

As we slowly grow old

http://lyrics.talk4fun.net/view.php?id=18

2012-09-15T14:29:00.006+03:00

Преди време ви пуснах една такава задачка, известна като задачата на Айнщайн. Тази е в същата насока. Весело мислене.

1. На брега има 5 бунгала и всички са заети.

2. В средното бунгало се усеща аромат на какао и се виждат бои за рисуване.

3. Математикът е настанен в бунгало с номер, равен на разликата на числата 63 273 и 63 269.

4. Географът живее в бунгалото между французина и математика.

5. Край първото бунгало физикът играе голф и се долавя аромат на чай.

6. От бунгалото на французина се чува хубава музика.

7. Химикът е съсед на географа и обича синия цвят.

8. Съседът на французина, който обича чай харесва белия цвят.

9. Испанецът е съсед на химика и предпочита жълтия цвят, а другият му съсед - зеления.

10. Биологът пие кафе в петото бунгало.

11. Любимото хоби на германеца е филателията, но той не обича кафе.

12. Ученият, който харесва сок е настанен в бунгало с номер, равен на частното на числата 96 и 48.

13. Любимата напитка на математика е млякото.

14. Японецът е съсед на математика и обича розовия цвят.

ВЪПРОС: Къде е настанен англичанинът и кой се занимава с икебана?

Резултати от анкетата

2012-09-14T03:41:00.004+03:00

Резултатите от анкетата са налице.

Няма какво да добавя. Повечето от вас са в рамките на резервираността спрямо паранормалното. Само 27,08% са категорични в твърденията си. И все пак анкетата е проведена с близо 50 гласа, което значи, че обективно погледнато, всеки двама от седем са убедени, че свръхестественото съществува. Други двама от тези седем не биха твърдели, че го има, а един категорично ще отсече. По един от седмицата ще рече, че е възможно и че има необяснимо, но не биха го нарекли свръхестествено.

Резултатите от новата анкета с въпрос "Ползвате ли операционна система Android?" имат пряко значение за мен и затова са от голям интерес за едни проекти, които започвам. За целта обаче се нуждая от вашата помощ. Гласувайте и препращайте на други да гласуват.

Благодарности.

Листо от Роза, Част І, Епизод 1

2012-09-10T01:02:00.003+03:00

Нощта бе паднала. Светлините в къщурките започваха една по една да изчезват.

- Хайде, Скарабей! - подкани я майка й. - Бързо в леглото.

Малкото момиченце бе на не повече от годинка-две. Затича бързо до леглото си и се пъхна под завивките. Това бе любимата й част от вечерта.

Жената влезе подире й, легна до нея и започна да чете от книжката с приказки. Скарабей се намести удобно, отметна дългите си къдрави коси от розовото си личице и притвори очи, попивайки всяка думичка, изречена от майка й.

Приказката приключи, жената стана, наведе се, целуна дъщеря си и понечи да духне свещта.

- Остави я, моля те - промълви през сън детето.

***

Свещта догаряше. Скарабей отвори очи. Сънят, който сънува я преследваше от няколко дни насам. След седмица щяха да се навършат двадесет години, откакто загинаха родителите й. Нямаше смисъл да се опитва да заспи отново. Знаеше, че нямаше да постигне успех с това.

Жената се изправи, загърна се в халата си и отиде в кухнята. Печката вече отдавна бе изгаснала, но това не представляваше проблем за Скарабей. В околността всички я наричаха Огнената. И зад това си имаше причина.

Жената отвори вратичката на железното съоръжение и направи движение с ръка, сякаш хвърля вътре нещо. Едно малко, но силно пламъче сякаш изхвърча от дланта й към вътрешността на печката и огнените езици лумнаха сякаш са горели цяла нощ. Минутка по-късно джезвето с кафето беше върху огъня и къкреше.

Върху кухненската маса бяха разпиляни множество листи, формуляри и документи. Жената приседна на стола и взе няколко в ръка. Разплащателни сметки, такси и договори. Кой да предположи, че за да основеш клан в Алианса са необходими такива разходи и документация.

На вратата се почука. Скарабей стана тихо и се прилепи към нея, хванала здраво дръжката. Не очакваше никого по това време. Дръпна рязко и изпъна ръка, готова да атакува.

- Аз съм! - рече спокойно, почти отегчено висок мъж с къса коса, облечен в зелена, дълга роба. - Няма нужда да ме убиваш.

- Аман! - въздъхна тя. - Ккаво правиш тук?

- Знаех, че няма да заспиш, поне да ти донеса новини - отвърна мъжът. - Заседанието приключи току що. Одобриха молбата ти. Не беше единодушно, но все пак с Кристал наклонихме везните в твоя полза.

- Смея ли да попитам кой е бил против? - промълви тихичко Скарабей.

- Ефирна.

- Естествно! - възмути се жената. - Тази змия, ако тя не гласува против, няма кой да го стори. Винаги е наопаки на всички канцлери. Да не говорим за личните нападки и обиди към мен, които вероятно е изказала.

- Успокой се, Скарабей - рече Аман.

- Как? Тази жена ме изважда извън равновесие.

- Не забравяй, че аз също съм канцлер.

- Нима ще ме издадеш на Алианса? - почти с присмешка възкликна жената.

- Разбира се, че не. Но не забравяй, че не знаеш кой откъде слуша. Всяка атака, било то словесна или под друга форма, към канцлер на Алианса е наказуема.

- Да, четох протокола. Съжалявам - извини се тя и наля по чаша кафе. - Щастлива съм, че все пак ще направя този клан.

- Как се реши да го сториш, между другото?

- Знаеш как. Другата седмица стават двадесет години. Драконите са опасни същества и искам да бъдат унищожени, преди те да унищожат нас, така както унищожиха цялото ми село.

Настана мълчание, нарушавано само от припукването на магическия огън в печката.

- Ходих там - промълви Скарабей.

- Къде? - попита Аман, макар да подозираше какъв ще е отговора.

- Вкъщи. Нямаше нищо. Дори реката бе пресъхнала. Имаше само прахоляк и камъни. Истинска пустина. На фона на жълтеникавото нищо обаче се открои едно червеникаво зелено нещо. Беше едно малко храстче, декоративно. Можеше да се събере в малка саксийка. Не знам как беше оцеляло без вода там.

- Така ли дойде и идеята за името на клана?

- Да. Щом пустинната роза можеше да оцелее бна такива условия, тогава избирам да вярвам, че ако кръстя клана си “Пустинна Роза”, той ще оцелее в най-трудните изпитания. Ето че още не основан успя да оцелее под ударите на Ефирна.

- Пак се върнахме на нея.

- Добре, добре... Спирам.

Навън започваше да става светло. Отнякъде се чу глас на сънен петел.

- Би било добре да започваш да се приготвяш. Заседанието започва точно в осем. Там ще обявят основаването на клана официално, ще ти дадат достъп до залата ти и до трезора на Алианса.

- Благодаря ти - Скарабей се пресегна и прегърна мъжа.

Аман кимна в отговор и излезе в отвъпващата се тъма.

Скарабей отново остана сама с мислите си. Надяваше се, че не прави грешка, като се присъединява към Алианса. Знаеше, че повечето от канцлерите са коретни, но Ефирна бе истинска змия.

Имаше данни за още няколко клана, по-стари от всички останали, които се наричаха Първата Вълна. Преди Алиансът да се заформи като идея, в долината са били заформени десетки сдружения за борба с драконите. Но Ефирна предложила на Ибанд и някои други лидери да се слеят в едно, обединявайки ресурсите си за по-добро развитие. Така се формира Алианса от кланове, познат още като Втората Вълна. Останалите, които не пожелали да се вържат запазили своята самостоятелност пред корпоратив- ността на Алианса.

Скарабей въздъхна, докато четеше историята.

- Ефирна, какво ще те правя? Как да те накарам да ме харесаш?

Огънят в печката утихваще постепенно, докато времето напредваше.

***

Скарабей допря длан до панела на стената. Червената светлина веднага пресветна в зелено и мраморната врата се отдръпна, разкривайки невероятна гледка. Аман стоеше до жената и обясняваше кое къде се намира из замъка.

- Това е общата ви стая. Тук всички от клана се събирате, а по стълбите в дъното са и стаите.

- Сега остава и да си намеря членове, с които да запълня това пространство - усмихна се горчиво Скарабей.

- Ще се намерят, спокойно. Аз ще се погрижа - промълви той и седна на диванчето срещу камината.

- Ще ми помогнеш, нали?

- Разбира се.

- Доколкото знам си бил велик лидер преди.

- Беше и едно друго време.

- Няма значение. Щом си се издигнал до канцлер, значи си бил велик лидер.

Аман се усмихна вяло. Личеше си, че му липсва да ръководи клан, но задълженията му към Алианса бяха повече от колкото на другите канцлери и нямаше време да се занимава с допълнителни отговорности. Аман бе единствения от всички членове на Алианса, който нямаше собствен клан. А в съвета можеше да членува само по един човек от даден клан, тъй че дилемата дали да стане поклонник на отделно звено, или да стои начело на целия куп, въобще не се появяваше.

- Какво се умълча? - откликна на тишината Скарабей.

- Замислих се - рече мъжът, сетне се изправи. - Трябва да тръгвам, след половин час имаме вътрешен съвет за определяне на бюджета за оръжия. Амия твърди, че твърде малко средства се отпускат за боеприпаси.

Аман стисна ръката на жената.

- Честито за клана - усмихна се. - И слушай, не се притеснявай за членовете. Рано или късно ще дойдат. “Пустинна Роза” няма да е толкова пуст все пак.

Скарабей се засмя и изпрати госта си, след което се върна в прегръдките на мекия фотьойл срещу камината.

Само ако знаеше през какво й предстоеше да премине, щеше да оцени днешния спокоен ден - един от малкото.

2012-07-16T12:14:00.000+03:00

Наранена от някого, отдръпва се назад.
Не желае със мен да сподели своя ад.
Подавам ръката си, да я измъкна от там.
Отново ме отблъсква и оставам си сам...

Пост-семестриалното завръщане...

2012-05-31T02:48:00.002+03:00

Месец мина, и половина... Мен ме нямаше, но ето ме сега. Сесията почна, аз съм неподготвен, какво повече да иска един студент. Краят на семестъра беше изключително напрегнат, но се справихме.

Толкова много имам да кажа, че не знам откъде да започна. Нека да е по хронологичен ред.

Матей Казийски в полет за сервиса

Като за начало нека започна с волейбола. Винаги съм се чудел на дядо ми, който е много запален волейболен фен, как може с такава охота да следи всички волейболни мачове, които някога някъде се играят. Така се случи обаче, че попаднах на волейболните квалификации в началото на май - от ден първи до финала бях там и наблюдавах всички мачове. Не заради друго, но по работа. Бях нещо като регулировчик и трябваше да упътвам хората, които за пръв път стъпват в залата. Въпросът е в това, че имаше някаква невероятна красота в играта. Първоначално нямаше кой знае какво интересно. Но дойде трети мач в първия ден, България играеше срещу Словения. Залата се напълни, атмосферата се промени коренно, въздухът се нагнети и докато се усетиш, вече си един от агитката и не можеш да спреш да крещиш в еуфория на всяко попадение в противниковото поле, пръв се включваш в хора, пеещ "Победа, и пак победа, ние пеем само за победа" или "Българи юнаци". Пляскаш с все сила, когато викаш "Матей Казийски" или "Владо Николов", "Цецо Соколов", "Ники Николов" и другите невероятни играчи в Българския Национален Отбор. Неповторимо е чувството, да подскачаш с всички, когато отборът ти победи с 3:0 не само Словенци, но и Еврошампиона - Сърбия. Изпадаш в екстаз, когато три поредни мача резултатът е все 3:0 и България се класира на първо място за полуфиналите в групата си. И по същия начин те обзема разочарование, когато Германия ни смазват на полуфинала. И въпреки това, тръпката, настроението, което е в залата е толкова неповторимо, че чак пожелавам на тези, които не са го изпитвали, да го усетят поне веднъж, а тези, които вече са били в такава обстановка, да се намерят отново в същата.

Продължаваме с втората трета на месеца. Всички знаете какво се случи на 22 май в 3 през нощта - земетресениееееее. Е, за разлика от майка ми, аз не съм чак такава паника. Всъщност не съм въобще паника в земетресенията. Затова ще споделя тази хумористична история, която се разви тогава.

Събуждам се аз в 3 след полунощ, разлюлян, оглушал от тринадесетте етажа над главата ми, които вибрират отгоре ми и създават такъв тътен. Първата ми реакция беше да погледна лампата, която играеше фокстрот по тавана. Първата ми мисъл беше "Я, земетресение", втората ми мисъл беше "Моля те да е поне 5-6 часа, че да не си лягам пак, поне направо да ходя на лекции". Видях колко показва часовникът и ме хвана яд. Станах, излязох от стаята си, където застанах лице в лице с втория ми баща, казвайки ми "Спокойно". Отвърнах у "Аз съм спокоен, майка ми как е, че знам, че тя не е добре в земетресенията". В момента, в който изрекох това видях как майка ми търчи обезумяла из коридора, хванала тригодишния ми брат под мишница. Тръгва да излиза тя, връща се, констатира, че е боса, обува се и тръгва наново навън, после пак се връща и ни пита няма ли да излизаме. Попитахме я къде да ходим, тя отвърна в колата. Казах й добре, ще излезем, но първо да изчака да се оправя, тъй като целия блок се събира отвън, а аз не мога да си позволя да ме видят рошав и сънен. Смейте се колкото искате, но аз съм суетен младеж. Излязохме, стояхме час навън, прибрахме се, аз заявих че си лягам и последвах това, което бях казал. Минути по-късно пак ни разлюля вторичният трус. Казах си наум "Давам й три секунди". На втората майка ми влезе в стаята и ме попита "Идваш ли", аз отвърнах "Къде бе?", тя отново "В колата, няма да стоим тук". Отвърнах й съвсем спокойно, че трябва да ставам след три часа да ходя на лекции, така че предпочитам да дремна в леглото си на удобно. От 4:30 до 7:30 тази жена не мръдна от автомобила. Качи се не заради друго, а защото й се ходело до тоалетна. Кажете ми това не е ли турбопаника?

И като заговорихме за турбо, не мога да пропусна да изкажа своите впечатления за концерта на турбофолк кралицата Цеца. АЗ не съм човек, който в ежедневието си слуша поп-фолк, но като закърмен в семейство, в което се слушаше само сръбска музика, не мога да не съм пристрастен в това отношение. Цеца е любимата ми сръбска певица и като такава нямаше как да не ида на концерта й. Бях още по-доволен, когато разбрах, че няма да се налага да си купувам билет, а пак ще ида уж по работа. Жената направи шоуто. Без да си кривя душата ще кажа, че беше великолепно, изпя едни от най-емблематичните си песни и побърка цялата аудитория. Самата тя се разплака при вида на 8000 плаката, гласящи "Волим те Цецо", когато запя "Забранени Град".

И това са моите премеждия през изминалия месец май. Сега трябва да се готвя за изпити, но съм и по-свободен да хвърлям по едно око тук. Поздрави!