Листчето на Нела Калова

Прага

2024-08-29T19:48:00.001+03:00

От 25. до 28. август надникнахме в Чехия.

Надникнахме, казвам, защото не е възможно с еднократно и токова кратко посещение да твърдя, че сме видели Прага, камо ли да река, че сме опознали Чехия.

Сега само видяхме два пръста далеко от носа си, както казва баща ми.

Та така: за първи път летях със самолет, разгледахме (надве-натри) Старе место, Мали град и Карловия мост, присъствахме на дегустационна вечеря във фолклорен ресторант с развлекателна програма, пътувахме до замъка Хлубока и пътьом походихме и пихме бира в Чешки Крумлов, порадвахме се на хубавия парк на Прага 9.

Самоделни отличия за талантите

2023-06-17T14:58:00.002+03:00

Тазгодишния празник на талантите в нашето училище се състоя в края на месец април.

За първи път решихме събитието да има конкурсен характер и отличилите се таланти да получат медали. В Джъмбо не ни харесаха предложенията, защото ни се видяха безлични, че и надписите не бяха на български, а на английски. А аз съм силно пристрастна!

Смело заявих, че сама ще изработя медали, като първоначално мислех да ги направя от CD дискове, обаче колежката Кирова ми предложи да отидем до близко магазинче за материали и да видим някакви дървени плочки. Видяхме ги, купих ги и с всичката си самоувереност реших, че мога не да рисувам или лепя нещо върху тях, а да ги пирографирам. Получиха се що-годе прилично. Разбира се не са професионално изработени, но пък са направени специално за нашите даровити деца. Освен скромните медали направих и плакет за седмокласниците, които представиха своя театрална миниатура по "Бай Ганьо пътува".

Как ви се струва този експеримент?

Ученически...

2023-06-14T23:49:00.002+03:00

Краят на учебната година е. Утре връчвам грамотите на отличниците и се разделяме с шестокласниците за през лятото.

Обаче имам трън, дето ме боде и държа да го запомня добре. Че и да знам след време кога е било това.

Проверка на пореден тест или писмено изпитване. В поредица от ученически работи откривам думата площЪТ вместо площта. И това при положение, че народът учи география, а по български ежедневно говорим за правопис, проверки и граматически правила! По-голямата чуденка обаче беше на думата Бодигото. А де! Става дума за "Под игото" - романа, който дъвкахме сигурно два месеца! И умницата "отличничка" не е научила как да го напише.

Ох! Какво ли още ще ми видят очите? Н

На Петльовден за момчетата и за мамините синчета

2022-02-02T14:42:00.007+02:00

Петльовден е. Традиционно пожелаваме на мъжките майки да отгледат здрави и силни синове; момчетата да станат сериозни, отговорни мъже, които да са способни да посрещнат трудностите в живота и да преведат през изпитанията му своите близки.

И тая година не пропуснахме добрите пожелания и хубавите приказки. Ама нещо има, дето ми извива нервите и ги опъва на лък, мислите ми спира и завръща все към сегашните ми ученици. Всички знаят - в удължена извънредна междусрочна ваканция сме. В последната седмица на януари изпитвахме, оформяхме срочни оценки, замествахме болни колеги, че и ние накрая се разболяхме. Както и да е!

Моите петокласници имаха да направят свой проект (лапбук) за избран народен празник според традиционния фолклорен празничен календар. В двата класа проектите бяха усложнени, като задачата на учениците бе да представят два, че и няколко празника, съчетавайки ги по общи белези, но и отличавайки характерните им особености. В третия клас така се случи, че учениците се подготвяха само за едни празник. Отделихме време - къде два часа, къде три - всеки показа работата си и разказа най-важното за празника или за празниците. С две думи презентираха своите разработки.

Не всеки имаше шестица за лапбука си, оценките тръгваха от тройка за предадено и представено "нещо си там" до отличен, но... Думата ми е за приемането на коментара и оценката за съответната работа, както и за приемането на срочната оценка.

Мамините синчета уж разбраха какво им казвам, когато мотивирах оценка пет, четири или три за лапбука. Още в междучасието обаче майките орлици ми бяха пратили писма в електронния дневник, в които изразяваха несъгласие с поставените оценки, питаха за предварително поставени изисквания, негодуваха срещу моите завишени критерии. Те пък, видиш ли, щели да откажат учениците да правят каквото и да било през втория срок.

Малките мъжаги изразиха недоволство от ниската оценка, но се съгласиха с констатираните слаби страни в личното им произведение. Нацупиха се, тропнаха няколко пъти, повишиха глас, но приеха факта - това са направили, това са получили. Един юнак първоначално категорично отказа да представи пред класа много добре изработения си лапбук и получи ниска оценка (хартията, текстът и картинките са само малка част от всяка презентация все пак). На другия ден, когато вече бях оформила срочния успех, същият момък пожела да представи лапбука си и го направи чудесно, но втора оценка за това не получи, пък и първата не се промени - златната вода беше изтекла.

При обявяването на срочните оценки същите малки мъжкари гледаха малко изпод вежди, признаха, че са очаквали по-високи оценки, но последната практическа задача се била оказала не толкова проста работа, колкото първоначално им се сторило. Приеха по мъжки и с достойнство петици и четворки за срока вместо шестици и петици. Обаче приеха предизвикателството да ми докажат през втория срок, че съм сгрешила, и те заслужават повече. Имаше "А да видим!" и "Ще видите, Вие!" И това през усмивки, приятелски закани и клатене на глави.

Мамините синчета не изразиха лично позиция. За тяхното добруване пак майките се изпъчиха в боен ред да искат обяснения и да сипят заплахи. И на едните, и на другите срочните оценки останаха такива, каквито съм преценила.

И сега си мисля, че мъжки момчета са ми се паднали в моя клас. Трудни са! Характери и половина. Обаче са добри хора, приемат фактите като факти и не хленчат. Настървяват се за победа, но по честния и достоен начин, а не с подливане на вода и удари в гръб. А това показва мъжкарското в тях. И ми става хубаво. Усмихвам се и им съчинявам учителски благословии.

Благодарна съм на техните майки, които държат да ги направят мъже, а не мъжленца-мижитурки. Сигурна съм, че това е правилното поведение.

Мамините синчета отсега да се опитат да не приемат мечешките услуги на майките си, ако имат сили. Макар че... Много е топло под полата на мама и лесно се живее. До едно време.

Честит ден на мъжкото чедо! Не си разваляйте момчетата!

Изнасилената даскалска душа

2021-02-12T18:02:00.006+02:00

Горките ни класици! Горкият Вазов! Как ли се върти в гроба, горкият! Седмокласниците бяха предупредени, че ще правим преразказ на някоя от шестте части на разказа "Една българка". Вярно, в рамките на един учебен час, но една част може да бъде преразказана за 40 минути. Ако се знае съдържанието на целия разказ, естествено, пък и ако се знаят отделните части в детайли. Аз си знам едните юначни седмокласници, че не четат, че не пипват книги, че не отварят и учебниците си, освен ако не ги приканя твърде настоятелно да потърсят отговор на зададен от мене въпрос нейде в учебника. Ама като туй изнасилване на авторския текст и на моята бедна даскалска душа не съм и сънувала, че е възможно. Почувствах се така от преразказа на една девойка, която разполага с "професионална помощ" у дома. Сигурна съм, че с най-добри намерения са писали и брисали в комплект тя и знаещият помагач. Сигурна съм, че и от подготвени листи е преписала в часа, понеже аз съзнателно не гледам учениците, а си проверявам други писмени работи. Е, признавам! От небето гръм да бе паднал в стаята, не би ме потресъл така. Ето малка част от текста на госпожицата, който трябва да е преразказ в сегашно време на IV част от разказа на Вазов.

Илийца се притеснява за него и си мисли, че вече е умряло. Слага го в лодката, а там ги спира дебел турчин и им попречва пътя. Бабата се притеснява, че не иска да я писне да мине, за да спаси внучето. Внучето ставало още по-зле, не могли да го спасят и то умряло. Джамбалаза казва на бунтовника, че внучето на баба Илийца е умряло и той се самоубива.

Пунктуацията и граматиката се виждат на снимката.

... и първият ноемврийски ден

2020-11-01T17:47:00.002+02:00

Околностите на Аспарухово уж ги знаем. Поне сме ги обикаляли с децата, когато бяха още деца. Дойде ред да погледнем и два пръста по-далече от носа си. Подминахме Галата, не свихме към Фичоза, пресякохме и Ракитника, та стигнахме до хижа Черноморец. Туристите са ми казвали, че там е красиво, но от чужди думи спомен няма.

Две котета ни съпроводиха до плажа с надежда да им дадем нещо вкусничко. Ама ние нямахме нищо за хапване. Затова след като се качихме отново до сградите и поехме към Камчия, те ни оставиха "да си трошим главите" с човешките си глупости. Поехме по маркирания маршрут до р. Камчия, дълъг 16 км.

Наслаждавахме се на гледки от няколко "гледачни" места, до които ни води пътеката. А тя никак не е трудна. Има един по-стръмен участък - не повече от 50 метра, но с щеки се качва и слиза без проблем. Радвахме се и на факта, че гората е смесена - дъбове, брястове, липи, кленове, габър си съжителстват чудесно. Даже се почудихме дали няма диви прасета при това изобилие от жълъди, но като знаем, че животните в нашия край са безкрайно малко, спрхме да мислим за евентуална среща с глигани.

Стигнахме само до мястото, където синята пътека се отклонява от брега. Това изглежда като обитавано от къмпингари място, от което по стръмен път с траверси се стига до плаж Кара дере.

После поехме обратно - "маджата беше огладняла", защото тръгнахме незакусили и без никакви неща за хапване в раниците. Разходката в гората продължи не повече от три часа; разстоянието не беше голямо, но темпото диктувах аз. Почивахме си, философствахме си, ахкахме и охкахме от красота. Вървяхме бавно. Гледахме. Дано сме видели!

Пак ще поемем натам.

Последният ден на октомври...

2020-10-31T15:17:00.006+02:00

Днес плановете бяха едни, после други, накрая заредихме термуса с чай и след късната закуска отидохме на плаж.

Есенният плаж е особено романтично нещо. Нещо, което те кара да разговаряш с човека до себе си, да слушаш морето и да си мислиш. На есенния плаж тълпи от хора няма. Обаче има тук-там по някой човек - някои бягат, други рибарстват, трети чакат дечковци на по 2-3 годинки да си поиграят с пясъка, рапанчетата и пръчките. Ние днес отидохме на плаж Галата. Аз само бях чувала, че до него се стига по доста на брой стъпала, но не бях ходила. Е! Срамота е! За 22 години живот във Варна да не съм ходила! Затова избрахме този вариант за разходка. Надолу - лесно. Гората е красива, алеята със стълбите удобна, но на места има срутени участъци. Плажът ме учуди. Оказа се съвсем не токова малък, колкото си го представях. Пясък, камъни, гора и прекрасна морска гледка.

И тишина! Не пълна, не! Тишина, която е наситена със звуци от разбиващи се кротки вълни, от шумящ в клоните на дърветата вятър и от птичи раздумки.

На този плаж има растения, които не бяхме виждали. Зеле ли е? Рукола ли? Изглежда сега са се съвзели и с нова сила зеленеят, макар че имат и семенца.

Има и храна за въображението човешко - можеш да видиш делфини, лица, поражения от бури и вездесъщия живот, който тържествува над тленното.

Пътят нагоре е равен на този надолу. Обаче изкачването на 499 стъпала натоварва. Аз нямах сили да се любувам на природата, защото пулсирането в главата ангажираше цялото ми внимание. А то си беше резултат от кардиоупражненията, свързани с катеренето нагоре.

Качих ги тия стъби, ей! Ама и спомен ми остана.

Летните ни пътешествия в три епизода - еп. 3

2020-09-24T12:07:00.257+03:00

През тази година, преминаваща под знака на вездесъщия страх от COVID-19, пътешествията ни бяха не много на брой и кратички. Но пък удовлетворяващи и пълноценни.

Пътешествие трето.

Както често се случва, ден-два до седмица преди да дойдат повече от два почивни дни се присещаме, че можем да отидем някъде. И този път останахме верни на себе си - планирането и осъществяването на пътуването се случи в рамките на една седмица. Ходеше ни се къде Странджа, ама и на море. Затова решихме да посетим Приморско - място, което е оставало някак встрани от досегашните ни пътеки. Намерихме си хотел на сносна цена - за нас бе важно да имаме място за нощуване с баня и тоалет и останалите екстри към момента не ни интересуваха; Юлиян направи резервация за посещение на о. Св. Анастасия в понеделника - и в събота на 5. септември рано сутринта потеглихме. Пътуването сутрин през Обзорския проход си е цяло удоволствие. В Бургас на Магазия 2 в пристанището пристигнахме някъде към 10:30 - корабчето за острова тъкмо беше отпътувало и морска гара Бургас беше тиха и полупразна. Щом на Юлиян му се получи да поскача на батута...

Приятно ни изненадаха на бариерата с информацията, че първият час от престоя на паркинга е безплатен. "- А така, бее!" реагира Юлко и продължи с още по-добро настроение да кара нататък.

В Созопол спряхме уж да ядем странджанки. По наставленията на брат ми (Батко, благодаря!) спряхме на платения паркинг на яхтеното пристанище в стария град, но... странджанките не намерихме. Поразходихме се и хапнахме по един бургер до южната крепостна кула, послушахме как Александрина Пендачанска и Ралица Богданова (Ралица е безкрайно талантливата внучка на моята колежка и приятелка Д. Цокова) се разпяват за предстоящия вечерта концерт на Аполония 2020 и продължихме нататък. Пристигането ни в Приморско съвпадна с преминаването на колоездачите през града. (Да обясня! Същата сутрин рано са стартирали участниците в триатлона "Лъвско сърце", който включва плуване, колоездене и бягане. Ние видяхме колоездачите, които се връщаха от Китен към плажа Перла - северно от града - за предаване щафетата на трети пост.) По пътя се движеха и коли, и колоездачи, но никой на никого не пречеше. Организацията им в нашите очи беше много добра. Хотела намерихме много лесно. Оказа се, че има свой паркинг и е на чудно място. Съвсем наблизо се намира северният плаж на Приморско, лунапарка, както и самият център на града. В същото време глъчка и шум от съседни заведения няма. Направо супер!

След кратка почивка от карането тръгнахме да разгледаме. Краката сами ни отведоха до северния плаж и после до музея на Приморско, който съществува само от четири години. Плажът беше пълен с хора въпреки силния вятър и очевидно големите вълни. Музеят обаче си беше празен. Веднага след нас в него влязоха група туристи от Стара Загора и заедно с тях разгледахме експозицията и изслушахме интересните обяснения на служителката. За мене беше новост да науча, че с. Ясна поляна е било тихият пристан на т. нар. толстоисти - последователи на Л. Н. Толстой. Той самият е бил за кратко в България - в близост до Силистра (тогава част от Турската империя) по време на една от многото Руско-Турски войни. С българите от толстоистката колония в Странджа той си кореспондира и тук неговите последователи издават някои ръкописи, но сам Толстой не идва в България повече. Другото много интересно в музея беше колекцията от стъклени предмети от времената преди да бъде изобретена пипата за духане на стъкло. Прекрасни и добре запазени цветни стъклени съдове. И не единични бройки! Приятно ни изненада холографският запис на древен тракийски жрец, който кани посетителите на Странджа да видят и усетят магията на Беглик таш. И последното - успяхме да се гмурнем в дълбините на Черно море и да разгледаме останките от корабокруширали кораби, благодарение на новите технологии и т.нар. виртуална реалност. Интересно е! Струва си!

Благодаря на директора на музея - много мила и сладкодумна дама - за информацията, че можем да посетим Беглик таш с организиран транспорт. Група се сформира много бързо. Микробусът потегли от стоянката си съвсем близо до музея и ни отведе бързо и без лутане до самото място. Ние за втори път видяхме Беглик таш. Този път се мръкваше и успяхме наистина да усетим особената атмосфера и красота на камъните, тайнствената игра на светлина и сенки. Знаете ли, дразнещо е увлечението на съвременния българин турист да оставя на такива места монети, хартийки и кончЕта. Не знам откъде се появи тая мода, но монетите върху брачното ложе, до трона и върху другите камъни просто не са на място. И на отиване, и на връщане шофьорът получи предупреждение, че по пътя се движат бегачи - състезанието не беше свършило, но явно вървеше към своя край. Видяхме и базовия лагер, както и един от приятелите катерачи, които маратонски бягания не пропуска. На следващия ден - денят на Съединението - се поглезихме с променада по крайбрежната алея, плаж, разходка с яхта, езда и панорамен тур с авто влакче. Малее! Да почвам?

От северния плаж до пристана на Приморско води една добре направена алея, която държи буден ума и дава поводи за различни разговори, т. к. по камъните към морето и по скалите на известно разстояние са нарисувани портретите на различни известни личности - български и чужди писатели, поети, политици, музиканти, а на едно високо място стои на пост красива русалка. После се вижда южният плаж и устието на Дяволска река. Южният плаж за разлика от северния е доста добре защитен от капризите на вятъра и там вълни почти нямаше. Реката не е голяма, но се отличава с лека миризма на сяра. Дали затова я наричат Дяволска? Не попитахме.

По обяд се качихме на яхта и в рамките на малко повече от 90 минутити пътувахме покрай брега, за да стигнем до Маслен нос. Е, красотата на брега е различна, гледана от морето. Драконът, маймуната и сфинксът казаха по едно "Здрасти" на групата и продължиха да си мъдруват. Делфини не видяхме, но пък рибарите в открито море бяха цяло стадо. Сигурно са имали добър улов. Казаха, че в момента се вади сафирид. Уж само се повозихме с яхтата, а бяхме доста гладни и обядвахме в красив ресторант над кея.

После... После Юлиян не ми позволи да се откажа от старата си мечта да пояздя кон. Избраха ми достатъчно яка кобила и с помощ от стопаните се качих на гърба ѝ. Ох! Усещането да си толкова високо над другите обяснява защо на селяните, на подчинените хора не им е било разрешено да се качват на кон. Равномерният ход на силното животно, на чийто гръб бях, ритъмът на стъпките ме караше да изправям гръб и да не се отпускам. След половинчасова разходка доста ме боляха краката, но... Няма да ми е за последно. Искам пак! Накрая се метнахме на влакчето за Китен и видяхме Атлиман откъм сушата, помъчихме се да познаем в кой хотел от ММЦ изкарахме някога медената си седмица. Да, ама не можахме. Всичко е много, ама много променено.

В понеделник тръгнахме наистина рано от Приморско, понеже трябваше да сме навреме в Бургас за посещението на о. Света Анастасия. Е, раничко пристигнахме, но пък се поразходихме от гарата до централния площад на Бургас, присетихме се за някои свои стари идвания тук. В 9:30 се заредихме с билети за острова и в 10:00 потеглихме. Половин час с корабчето на община Бургас и бяхме на острова. Какво има за гледане ли?

Музей, скално образувание - вкаменения кораб - и църквица. Другото е билкарница, в която може да пийне човек нещо ободряващо и ресторант, в който да хапне. Проблем е големият брой туристи, които идват наведнъж, а хората от острова не са готови и са малко на брой. Обслужването е бавно, направо мудно. Иначе музеят е интересен - има два макета на кораби, които са всъщност там, за да ги сглобиш и разглобиш по упътването. Съветвам бабите да не спират внуците си да пипат, когато експонатът е на разположение да го пипнеш, да го усетиш и така да го запомниш по-добре.

Обратният път до Варна, както винаги, ни се стори по-кратък. Какъв е тоя феномен? Всеки път констатираме същото - връщаме се по-бързо, отколкото на отиване. Понеделник - почивен ден. Ден, в който да се прибереш, че работна седмица те чака.

Та така. Това бяха нашите три летни пътешествия в тази година, увенчана от корона вируса. Дано следващите ни хрумки за пътувания бъдат без страхове и да са пак на интересни места!

Летните ни пътешествия в три епизода - еп. 2

2020-09-20T15:39:00.096+03:00

Пътешествие второ.

Всяка година около рождения ден на Юлиян ни завладява желанието да отидем някъде. Далеко ли, близко ли... Важното е да хванем пътя. Тази година потеглихме точно на неговия рожден ден към западната част на Родопите. Там, където полите на Родопа плавно преминават в красива долина и сякаш се допират в полите на младите ѝ посестрими - Рила и Пирин.

След дълго пътуване през Карнобат (Поздрави за Желка и Сашо Георгиеви! Обичаме ви, приятели!), Доспат и Долно Дряново в ранния следобед стигнахме в Горно Дряново. Селото се намира между Лещен и Ковачевица и е съвсем близо но Огняново и до Гоце Делчев. Посрещна ни най-любезният и сърдечен домакин, на когото сме попадали - Сабри. Човек скромен, сърдечен, много видял и преживял, много можещ и работещ със сърце това, което сам е избрал за себе си. Неговата къща за гости - къща Господеви - е направена от самия стопанин с много труд и още повече марак, разум и майсторлък. В нея няма бетон, а само традиционните за селото материали - камък и дърво. Смятам я за автентична родопска къща, но проектирана да има съвременни удобства. Разполага с шест стаи с капацитет 16 души, но скоро Сабри ще финализира напълно проекта си и тогава ще има още четири стаи на втория жилищен етаж. На първия етаж гостите разполагат с кухня и механа, в които могат при желание да се развихрят. Дали ще си пекат месо, зеленчуци или ще правят баници и гювечи, зависи само от тяхното желание. Посудата е в изобилие и оборудване има всякакво.

Та тъй! Сабри ни посрещна с блага дума, със страхотно кафе и домашен сок от бъз.(На колко места ти дават свободата да си приготвяш качествено кафе, колкото пъти ти се допие, без да си платиш за чашката удоволствие? Е, тук не ти броят нито чашките, нито глътките - кафето и сокът са, за да се чувстват добре гостите.) Показа ни стаята и обясни, че в селото има два магазина, от които можем да пазарим до 22:00 часа и една механа, където да вечеряме, ако желаем да ни сготвят и сервират. Отдъхнахме, освежихме се след пътя и излязохме на разходка.

Старците тъкмо бяха наизлезли по пейките и си говореха, младежите и децата си ходеха на тумби и огласяваха тесните улички на селото. На всеки наш поздрав получавахме сърдечен отговор, усмихнати хора ни заговаряха на своя мек български диалект. Питаха ни откъде сме, къде сме отседнали; отговаряха ни на смешните въпроси за това откъде си мъкнат камъка, та да извигнат тия улици и дувари; напълниха ни шепите със сливи; почерпиха ни... ей тъй, щото минаваме по пътя и сме част от хората на улицата. По-възрастните жени бяха пременени с едни бели кърпи (надиплени леко около лицето, скриващи косите) и дочени манти - хората тук са помаци - а по-младите си бяха облечени в обичайните за съвременността ни дрехи. Съвсем нормално цивилизовано население - нищо, което да притесни външния човек. Даже се впечатлихме от уважението, което видяхме, кротостта и сърдечността. На повечето места по страната тези неща сме ги изгубили. Дано не е безвъзвратно! Вечерта Сабри ни изненада с уменията си да свири на акордеон и да пее. Трапезата, която беше събрала нас и другите гости, се оказа пребогата и пълна с настоение.

Обиколките ни в района в следващите дни включиха посещение на Ковачевица и Лещен, Омая, Тешово и Лъки. Ковачевица и Лещен са известни и много посещавани етнографски резервати, но истински живот в нях няма. Те са само туристическа атракция. Училища и детски градини в тях няма, но пък заведенията и продавачите на сувенири са достатъчно. В тях времето наистина е спряло, но само при "гмуркане" в страничните улички може да се усети този дух на отминалото време. По главните им улици цивилизацията си е оставила отпечатъка. Ковачевица в снимки:

Лещен в снимки:

След като видяхме затворената глинена къща в Лещен, поехме към другия проект на нейния собственик - Еко селище Омая. То се намира съвсем близо до гръцката граница и КПП Илинден, до с. Гайтаниново. Мястото е прекрасно. Гостите на отделните къщички разполагат със своя собствена територия и могат да се чувстват напълно изолирани от цивилизацията, ако това им е желанието. Целият комплекс е огромен - има прекрасно езеро, други малки водоеми, басейн, полянки, ресторант, барче. Ако човек може да си го позволи, не виждам защо да се лишава от това удоволствие да спиш в нетрадиционна къщичка, посторена от червена кал, от камък или дърво.Аз можех да си стоя под дъжда и само да съзерцавам водното огледало или чудната зелелина наоколо.

Водени от желанието да си купим качествено сирене, поехме към с. Тешово. Сирене не си купихме, но пък разгледахме църковния комплекс, който включва храм, килийно училище, монашески килии. За съжаление този огромен храм, сякаш строен за царски особи, днес е тих и празен, както и селото. В него живеят съвсем малко хора. Същото е и със съседното село Лъки - хората тъкмо се викаха един друг, че да си получат пенсиите. Някога многолюдно, днес то е дом само на 35 души. Тук думите ми свършват.

Гледки от Тешово и от църквата, запазила спомен за минало величие.

Село Делчево пък, е разположено високо над Гоце Делчев и от него към долината се разкрива чудна гледка. Интересно е, че от него или до него може да се стигне до интирисни туристически обекти и по упътвания от картата в селото най-дългия пешеходен маршрут е около 5 часа. Къщите и тук са с характерна архитектура, но селото не е тъй популярно като Лещен и Ковачевица.

Гоце Делчев е много спокоен областен град, който за нас остана малко непознат. Музеят е интересен с това, че някога е бил построен от заможен неврокопски търговец за дом на семейството му, после сградата е била известно време полицейско управление, а днес е хубав дом на историческата памет на града и областта. Колекцията от чанове и хлопки впечатлява посетителите и току някой не се сдържи и ги разпее. Явно уредниците нямат нищо против това и с усмивка приемат малките волности на посетителите. Стаята, която е била проектирана за домашен параклис, и днес е със запазен арковиден таван и, заставайки на мястото за молитва, човек чува гласа си по нетрадиционен начин. Предполагам, че в молитвите си първият стопанин на този дом се е чувствал особено близък с Бог - акустиката има вълшебно въздействие върху човека. Някои църковни книги и особено ямурлукът от козя вълна ни зашеметиха. Ямурлукът със сигурност тежи доста, но пък топли, пази от дъжд и вятър и може да се ползва за постелка. Като се сетя, че македонските комити са ходели с километри по тия чукари, носейки и оръжие, и ямурлук, и още една гора вещи... Няма как да не зацъкаме с език. Яки българи са били. Споровете са излишни.

За капак вечерта Юлиян ме предизвика и поехме по пътеката, водеща до височините над селото. От мястото със знамето нашият временен дом се виждаше като на длан. На пътеката има изградени и каптирани две чешми, чиято вода в тая жега ни разхлади и ни даде сили да не се откажем. (Всъщност аз да не се откажа!)

Тръгнахме по обратния път към дома, но по пътя към Банско и Юндола. В Банско разгледахме много набързо музея на Вапцаров, Веляновата къща и мемориалът на Паисий Хирлендарски. Къщата музей на Неофит рилски ни остана за друг път, понеже се оказа, че музеят почива от 12:00 до 13:00 часа, а нас ни чакаше среща с Байкушевата мура и нямахме желание да висим по кръчмите в този толкова комерсиялизиран курорт. Предадохме поздрави на Байкушевата мура от нейния набор в Аспарухово - казват, че и двете дървета са връстници на Дунавска България и вече повече от 1300 години бдят над българите.

Пътувайки на север към Юндола от Рила срещу нас се носеше буря. Разбрахме, че и другите шофьори изпитват колебания да ѝ се противопоставят, когато забелязахме, че никой не ще да ни изпреварва, а малко по-късно след нас на една отбивка спряха още две коли. Дъждът и вятърът си бяха сериозни, опита се да завали градушка, пътят не се виждаше. Друг път се е случвало да ни изпреварват с бипкане на клаксони, но този път... Хммм! Накрая стигнахме във Велинград и не особено трудно намерихме своя хотел - Витоша. Стаите му са обновени, баните са нови, но като цяло базата си е позанемарена и това си личи най-вече по т.нар. ресторант и по коридорите. Хубавото е, че басейнът за плуване е 25 метров и топилото е достатъчмно голямо, че да не се чувстваш в неприятна близост до другите накиснати в топлата вода. там се запознахме с Данчо и Христинка от София, с които си изкарахме доста весело първата вечер в хотела - даже май попяхме по едно време. Центъра на Велинград ни хареса със своите зелени паркчета и градинки. До Клептуза не стигнахме, но пък при следващи пътувания, няма да пропуснем да посетим мястото. Но пък намерихме време да отскочим до Дорково и до крепостта Цепина. В Дорково видяхме статуята на мамута (мастодонт), чиито кости са намерени в селото. За разлика от динотерия (Deinotherium) в Асеновград, този мамут не ме изплаши - повече приличаше на слон ли, що ли... А крепостта, както и много други крепости у нас, е разположена на красиво възвишение над селото, но от нея са запазени твърде малко неща - част от кулата с водохраниблщето и част от крепостните стени на цитаделата.

По обратния път по магистралата успях да хвана бягството на бягащото дърво. То, милрото, не е ясно от хората ли е търтило да бяга, или към хората. Но... Важното е, че го виждаме колко се старае да стигне някъде. Е, ние стигнахме до края на нашето второ пътешествие за това лято.

Остава да разкажа третото. То съвсем няма да е така дълго и досадно.

Летните ни пътешествия в три епизода

2020-09-13T16:18:00.007+03:00

През тази година, преминаваща под знака на вездесъщия страх от COVID-19, пътешествията ни бяха не много и кратички. Но пък удовлетворяващи и пълноценни.

Пътешествие първо.

Бяхме планирали трийсетгодишнината от сватбата си да отбележим скромно, само двамата. Резервацията ни за 6. май (точният ден) отпадна поради факта, че ограниченията за пътуване с цел развлечение важаха с пълна сила. Месец и половина (почти) по-късно все пак си направихме кратко пътешествие до Търговище. На 20. и 21. юни разгледахме града, сиреч неговите музеи, централния му площад и близките забележителности.

В Търговище бяхме ходили неведнъж, но нищо от града не бяхме видели. Както очаквахме, научихме интересни неща за него. Дали ще тръгнете от Варна, от Русе, или от Велико Търново, ще пътувате приблизително едно и също време, защото разстоянието до тези три града е около 100 километра. Съвсем наблизо са Шумен, Разград и Велики Преслав, Омуртаг. Това го прави прекрасно място за кратки пътувания и за почивка при по-дълги и изтощителни автомобилни преходи. Старият град е бил малък и днес този стар квалтал в близост до центъра е наречен Вароша. Всъщност само няколко български града имат запазени стари махали с такова име. Аз се сещам за Ловеч, Пазарджик, Благоевград, Видин.

Ние влязохме на негова територия откъм моста с паметника на Никола Симов - Куруто, знаменосецът на Ботевата чета и посетихме историческия музей на града, който се намира в някогашното Славейково училище. Наричат го така, защото Петко Р. Славейков за кратко е учителствал там. Сградата е внушителна. Строена е с мисъл и размах, което свидетелства поне за две неща. Първо, че ескиджумалийци през XIX век не са жалили обществени средства и са строили масивно, представително и богато. Второ, че за образованието на децата си са заделяли с по-голяма готовност от нас и са държали на качеството във всяко отношение.

Изложените в музея експонати са наистина много. Всяка зала е посветена на конкретна област от живота на хората в отминалата епоха. Мене ме впечатли гостуващата изложба от Етнографския музей на Русе, посветена на мъжките и женските ризи в традиционния български костюм. Нали знаете, че жена, облечена само по риза, е гола жена? Но пък дори "голата" жена е украсена и предпазена от саморъчно направените шевици. В залата видяхме ризи на хърцои, капанци, тракийци, шопи, турлаци, алиани - все местни хора, които в различни периоди от историята ни са се преселвали в този край на България и трайно са се установявали. В този смисъл Търговище и околните села са толкова пъстро и многолико място, колкото и цялата ни страна. Любопитна подробност ни разкри служителката на музея, която ни развеждаше из залите - везбата на полите на женските ризи винаги има по един недовършен, недоизкусурен елемент - най-често последният, някъде зад десния прасец на крака. Защо ли? Против уроки! Раздиплихме поне пет женски ризи на капанки и на всички открихме такъв "недостатък". В Археологическия музей ни заведе друг служител, който надълго и нашироко ни говори за древните поселения в този район и за римския град Мисионис, който хората наричат и Крумово кале. Интересни бяха някогашните драсканици (графити), които днес дават информация за нашите предци. Впечатли ни хирургическият инструмент на древен римски доктор, който предшества мнооого днешното швейцарско ножче. Същият човек и съпругата му били погребани като божества от благодарното население. Да казваме ли защо? За Хаджиангеловата къща научихме, че преди години по някакъв проект са й поставени олуци. Те обаче предизвикали проблеми, понеже наклонът на покрива е малък и от олуците започва да прелива вода, а така стените са подложени на влагата и се разрушават. По този начин красивите изображения се унищожават. А нали уж подобренията по сградата са за добро? Ето какво се случва, когато нещо се направи без предварително да си отчел всички характеристики и особеностите на архитектурните решения. В тази къща - отново красива, богато направена и проектирана с мисъл - по време на Руско-турската война се скрили хората, за да се спасят от изтребление, но намерили смъртта си. Свидетел за това е кървавото петно на пода в централната и най-представителна стая.

Старата църква "Св. успение Богородично" е много красива каменна и предизвикваща възхищение сграда. Тя е била като истинска катедрала за местните. Близо до града е хижа "Младост". Нощувахме в нея по препоръка на наши познати. Хижата не е лоша, даже напротив. Предлага удобството да спиш на легло и да ползваш душ и тоалет. За мене разочарование беше, че предлаганата храна се предоставя на хората в пластмасови съдове. Защо е нужно в съвременна хижа да се произвежда толкова много боклук? Нямам логично обяснение. Иначе гледката към града е прекрасна. Факт е, че идват младежи и романтично настроени двойки, за да погрледат красивата панорама. Е! Ако си носят бира или нещо друго за консумация, трябва да заплатят някаква дребна сума, задето ползват масичките към хижата. Това не ми се коментира.

Съвсем до хижата има изграден въжен атракцион, който в момента не работеше и се нуждаеше от някои ремонти. Все пак ние преминахме по някои отсеци - аз само по един, а Юлиян по няколко.

Също много наблизо, в началото на Боаза е и подстъпът към крепостта Мисионис или Крумовото кале. Разходката до разкопките не е трудна, особено за пъргави и подготвени хора. Обаче и за такива като мене е съмсем по силите. Смея да кажа, че без предварителното посещение на археологическия музей, щяхме да "видим" доста малко от всичко разкрито от археолозите. Това е така, защото в музея предварително бяхме видели макет на крепостта и на терен вече знаехме какво ни показват и имахме приблизително добра ориентация. В ниското на 200 метра от главния път за София се намира водопадът на Търговище. Един неголям, но красив водопад, който има силата да прочиства енергии и да прогонва лошите мисли от главите на хората. Препоръчвам на пътуващите да си направят труда и да му се порадват.

И отново в града - парковото пространство в центъра на Търговище е украсено със скулптури, любимата от които за мене е тази на семейството. Жалко, че не видях кой е неин автор. Прекрасно пресъздадено е усещането за обич между мъжа и жената и грижата за децата - най-стойностното в една връзка.

Думи... За асортимент

2020-08-27T21:17:00.002+03:00

В последния ден от годишния отпуск обсъждаме изказванията на Министъра на образованието, посветени на обучението през новата учебна година. Ще бъде присъствено. Ще бъде смесено - присъствено и дистанционно. Училищата ще решават какви правила ще се спазват, за да не се заразим от COVID. Министерството ще определи какви действия да предприемат училищата. Учениците ще ползват маски, ако желаят, а учителите ще са задължени да работят с маски. Учителите ще избират как да работят. С маски или с шлемове, дистанционно или придъствено. Учениците не тябва да си взаимодействат в общите пространства на училището. Те могат да си взаимодействат, но при строго спазване на социална дистанция. Учителите ще "тъкат" ту присъствено, ту дистанционно. Думи, речи, наставления... На килограм. Сякаш... за постигане на разнообразен асортимент. Утре очаквам истинска конкретика от Директора.

24. май - празникът на българското слово и култура

2020-05-22T13:47:00.001+03:00

Не казвам славянската култура и писменост. Стига! Нека спокойно говорим за българска култура, за българско слово и за българска писменост. Същата, която се ползва от немалко народи по земята и то доста успешно и пълноценно.

Споделям мнението на г-н Александър Димитров, който се определя като българоцентрик. И това не е лошо, и не е срамно. В гостуването си при Стойчо Керев той говори неща, които и аз самата мисля. Изложи факти за употребата на чужди езици, които доказват, че официалният и задължителен за нашата страна български език виси на косъм и е почти изритан и заметен под килима от масовата езикова практика дори в държавните учреждения и структурите на властта.

Затова ми иде да крещя и не ща да търпя. Стига!

Какъв празник ще празнуваме, ако не сме воини на буквите, воини на родното, воини на българщината? Ще празнуваме трапезно и показно, но не от сърце и душа. Защото ни е все тая как пишем, с какви букви и какъв език ползваме. И това е повече от лицемерие.

Обидно ми е и боли.

За този празник подготвих две изложения, подкрепени с картини и малко текст. Представих ги пред своите ученици и се надявам да съм предизвикала мисли у тях. Дано споделят нещичко и с родителите си!

Делото на първоучителите

Българската писменост в два нови романа

Изгубени усмивки

2020-04-30T22:14:00.003+03:00

Имам един съсед. Познавам го вече 60 години. Знам кога дойде от село, как упорито усвояваше тънкостите на шофьорлъка, как си намери жена и си отгледа децата, как се сдоби с внуци и отскоро с правнуци.

Тоя човек трудно се разбира с другите – тъкмо се сближи с някого и виж го – вече дори не говори с него. Все нещо сърдит, все някой му казал нещо накриво!

Старец е вече, а не виждам да е помъдрял.

Гледам син му идва редовно, върши разни неща по двора и къщата, носи му работи, не го оставя, хатъра му на две не чупи. Пък дума да се похвали с момчето си – няма. Другото му момче (Абе то и то отдавна не е момче, ама...) някъде по чужбините се запиля. За него пък дума не обелва – жив ли е тоя човек, умрял ли е... От жена му знам, че е жив и здрав някъде в странство, ама и тя назаем думи продумва.

Оня ден гледам го - чопка нещо по двора. Вика нещо на жена си, хока я, пък тя – една дребна, свита женица – с мъжка работа се заела. Подпалки цепи. Мина една кола по пътя и спря пред тях. (Син му сигурно! То други хора у тях не стъпват!) Старите обаче не чуват. Говорят си нещо наедро-наедро. Хлопна враника, детско гласенце се провикна:

- Бабоо, нося ти подарък!

Бабата ахна, изненада се и посрещна радостно малкото - тригодишна правнучка. А той... Хммм! Тоя човек не помръдна от място, нагрочи вежди, устни присви като недоволен. Детето не рачи да отиде с прабаба си при него, ръчица да му подаде. А той, види се, в тоя ден празник е имал. На 85 години ставал!

Не ми е работа, ама чоглаво ми стана. Син и снаха с детенце да го поздравят дойдоха. След работа от големия град в тая жега 70 километра и после обратно, а той сякаш на бавна капка му бяха пуснали система с думи и усмивки. Ни се усмихна, ни се издаде радостен ли е, или гневен.

Що тъй? - думам си и не намирам отговор. Уж добър човек, а радост от живота няма, хората не харесва...

Изгубил е усмевките си и очите му не виждат сякаш хубавото в живота.

***

Еее, преди мноого години баба ми казваше: "Чедо, човек сам се обича и сам се мрази. Ако ти не се обичаш сам и не се уважаваш, никой няма да те обича и няма да те уважава. Затова първо обичай себе си и после обичай ближния, чедо!"

Та тоя моя съсед го мисля. Обичат го близките му, а пък той...

Начало без край - недовършени хрумки

2020-04-30T22:04:00.000+03:00

Преди време не се скарах с приятелка. Просто се отдалечих и спрях да общувам с нея. Сега ми се случва същото. Приятелки, в чието приятелство бях сигурна, ми стават все по-чужди. Пътеката е ясна и утъпкана - ще спра да обръщам внимание на обидните постъпки и жестове и ще поема в посока, различна от общата. Тя вече отдавна не е обща.
***

Тина се чудеше кои точно тоалети да приготви. Стоеше пред препълнената гардеробна – подредена по последна мода с рафтове, шкафчета, щанги за всичко – и гледаше объркано. Не че не знаеше какво има в тоя стар сак. Не! Знаеше. Някога това беше покупката, която направи с най-голямо внимание и след почти научно маркетингово проучване в магазините на родния си град – трябваше за първи път да пътува до столицата по работа! Знаеше точно как са сгънати двете блузки, пижамата, дънките. Знаеше точно в каква торбичка са домашните джапанки и представителните обувки, които кака Нина й бе дала да ползва, понеже вече три години след абитуриентската не ги беше слагала. Знаеше, но не искаше да си спомня нищо от онова време и онези хора, с които я свързваше тоя сак. Тя дръпна закачалките, за да го скрие от погледа си и започна да избира тоалети за предстоящото пътуване.

Бягството

2019-08-13T23:59:00.001+03:00

Писна й. Донареди всичко за гостите, обу най-удобните за ходене обувки, грабна си якето и излезе навън.

Чакаха гостите след половин час, но чу гласовете им по сълбите и се скри на площадката на горния етаж. „Съпругът да ги посреща! Нали са неговите гости!“ – каза си тя и спокойно слезе, щом входната врата на техния апартамент хлопна гостоприемно след гърбовете на групата. Беше решила повече да не се връща тук – у дома. Ежедневните грижи за съпруга, за щерката – отдавна пораснала претенциозна кифла, която все нещо и някого не харесва; придирянията на директорката на селското училище, в което работеше уж за кратко, а вече пета година; фръцканията на колежките, завършената нелогичност на работата в клас... Аааа! Всичко се трупаше и все повече я смачкваше. Все повече и повече. Затова преди да се върне любимият й с бири и лимонади за поредната вечер тип домашна кръчма стъкми една чанта багаж, остави го в мазето и продължи да приготвя месото и картофите за глутницата. Всяка седмица по два пъти, всеки месец – осем... Ядене, пиене, карти, просташки приказки, пуберски забавления (ама зящо вярват, че обсъждайки естествените телесни функции изглеждат млади?), пикантни клюки и злобни обсъждания на колеги и шефове. И толкоз! Затова се махна. Вече не издържаше.

Крачеше към ЖП-гарата и мислеше накъде да потегли, закъде да си купи билет. Дали към къщата на баба си в една планинска махала, или при приятелката от далечното детство, която живееше като сицилианска матрона в триетажна къща за гости на южното море? Къщата на баба вече няколко години е празна – приютява разни градски наследници за по няколко седмици през лятото. Дружката пък сега скучае – сезонът отдавна свърши, а новият е далеко – стаи и време в изобилие. „Никаква приятелка! И на нея ли да обяснявам защо и как така! – реши категорично. Ще се кача в махалата горе в Балкана! Градът е близо – магазини, цивилизация, а хората – далеко. Съседите се чуват рядко, но почти не се виждат. Чува се оглушителната тишина. И съселите на тавана. Ама те са й другарчета. И глиганите, дето идват да ровят за жълъди. Ама само нощем. А! И кълвача. Той обикаля престарелите сливи в подивелия двор и се мъчи да ги лекува през лятото. Амо сега надали ще е активен – вече си е бая студено.“

Там – в самотията – ще си проветри главата! Всяко лято поне за две седмици така си лекуваше градските болежки – токчета, усмивки, култура... Лицемерие. Тука си джапаше боса из тревата, косеше като хара избуялата растителност в древната сливова градина, бодваше си по някое диво цветенце зад ухото и си свиркаше по гаменски. Ни ток, ни радио ползваше. Телефона го изключваше още на гарата в града и до заминаването си не го поглеждаше. Подивяваше си, както тя си знае. Така устискваше до следващото лято. Преди тръгване наобратно цапваше на лицето една, втора, трета ръка шпакловка, мацваше на ноктите лак и се прибираше в човешкото гето.

***

Стигна навреме. Купи си билет. Напълни си вода от чешмичката и зачака. Не погледна телефона си – иначе щеше да види, че любимият й и двама-трима от гостите я бяха търсили. Тя беше решила, че не иска да ги чува, не й се мислеше за никого от тях. Най-вече я дразнеше една от жените на неговите приятели. Колежка в същото училище, която си вярваше, че са си дружки. Всеки ден в служебния автобус нещо ломотеше. „Как ли й се говори след 6 часа учителстване? Хм!“

Времето мина. Качи се във влака. Зае място до прозореца. Не че през нощта ще вижда нещо навън, ама навик. Все пак й предстои след известно време да се прехвърля на друг влак за планинското градче. Успокои се и бързо заспа.

***

На сутринта гледаше сърдито през прозореца, а по пътеката между седалките минаваха хора и сядаха на обичайните си места. Жени и мъже кудкудякаха, както всеки ден. Служебният автобус спираше по замръзналите спирки и взимаше учителите, за да ги отведе при децата на село. Досадната колежка се качи, погледна я въпросително и по приятелски почти тревожно, но този път седна другаде. Слава Богу! Нямаше да се налага да отговаря на въпроси. Засега.

Машина на времето. Проста и зелена.

2019-08-11T23:33:00.000+03:00

Изсипах ги в мивката на двора и ги почнах. От водата те станаха ярки, лъскави. Зеленото им заискри и ме върна повече от 30 години назад във времето.

А, 30! Барем 35!

Както и преди толкова и кусур години мъжете се погрижиха за бурканите, за снабдяването с копър, синап, оцет и т.н., за запечатването, варенето и ваденето на бурканите.

А аз си слушах радио, пълнех си прилежно бурканите с хрупкави краставички и си мислех за поточната линия в консервената фабрика, където по цял месец карахме бригади.

Не се сещам да не сме искали да ходим. 14-15-годишни младежи, живеещи заедно. Кое да не му хареса на човек. Ядене според тогавашните стандарти за столово хранене, спане в стаи по десетина души, къпане в обща баня, всяка вечер нещо забавно, номера и зевзеклъци, вицове, любовни трепети...

Готин живот без родители, училище и уроци!

Та, редя си аз краставичките и си мисля!

Сетих се за Силвето, дето първия ден от бригадата нахълта тичешком в стаята и завика: "Чшафи,чшафи! Бъ'зо, бъ'зо!" След десетото повтаряне разбрахме, че са започнали да раздават чаршафи и трябва да побързаме, че да не свършат новите и здравите.

Сетих се как вечер отрядният минаваше да загаси лампите по стаите, а ние, скупчени в някоя стая си разказвахме я страшни "вицове", я вълнуваща история за трагична любов.

Сетих се, че не само момчетата си въртяха номера. И момичетата се дебнехме да направим "космонавт" на някой спящ, да заредим вода над вратата и да се заливаме от смях, когато кофата се излее върху първия влязъл, или пък да се кискаме на човека, който хване намазаната с паста за зъби брава на спалното.

Сетих се още за това, че Краси беше много гнуслива и някои се възползваха, когато имаше нещо по-така за хапване. Например има пържени кюфтета и тя се е наточила да си хапне. От съседната маса се чува: "Еее, какъв е тоя косъм на кюфтето ми?" или пък: "Изми ли се хубаво? Как пък можа баш в лайното да стъпиш?" И Краси става, и излиза от столовата. А кюфтетата мигновено изчезват от чинията й.

Та така. Краставичките днес ми бяха истинска машина на времето - простичка, много зелена и хрупкава.

Ако при вас е пратила някой спомен, драснете един кратък или дълъг коментар!

М?

Поклонническа обиколка на Преображение

2019-08-06T18:00:00.002+03:00

На Преображение по манастирите.

По ред на посещенията:

Чипровският манастир ни посрещна умит от утринната роса. В храма служеха св. литургия. Отчето четеше почти сричайки. Пригласяха му и отпяваха "Ааамииин!" мъж и жена. След няколко минути свещеникът потъна в олтара и продължи служението, а към двамата певци се присъедини по-възрастен свещеник в ритуално облекло. И като запя! А другият мъж му отпяваше! Ииих! Красотата на православното песнопение ни бръкна в душите. Аз съм лесна - сълзите се затъркаляха волно към гърдите ми. И ми ставаше леко - песента отне нещо и ми дари много чистота. Ама и Юлиян се разчувства. Магията си беше истинска.

Лопушански манастир. Стигнахме къде обед. Тишината, чистотата, красотата на целия ансамбъл ни покориха. Служителката в храма - такъв не бяхме виждали - отзивчиво и с уважение отговори на въпросите ни. Поинтересува се откъде сме и прати поздрави на дядо владика във Варна. Някак от самосебе си говорехме тихо, почти шепнешком. Лястовичките бяха най-шумните посетители.

Клисурски манастир. Вървейки към портите му, смятахме, че музиката от недалечните кръчми ще опорочава всичко, както знаем, че се случва в други манастири. Обаче очакванията ни бяха разбити на пух и прах още след влизането на манастирска територия. Такава тишина! И птичките сякаш си шепнеха - а прелитаха покрай нас, не да е нямало. Централният храм "Св. Св. Кирил и Методий" на това естествено възвишение прилича на царски дворец. Зеленината и манастирските постройки са в съвършена хармония, а монахините са украсили с толкова много цветя! Монахинята, която ни отвори музея, бе любезна да ни попита откъде сме и при кого се черкуваме. Знаеше кой е нашият епархийски храм, знаеше кой е поп Георги. Мила, любезна, усмихната, макар че притича от зеленчуковите градини на манастира, за да откликне на желанието ни да разгледаме повече. Изпрати ни с добра дума и благослов.

Какво повече? Благодарим сърдечно!

Не бяхме планирали точно така да направим обиколката си днес, но се получи добра.

Аз чета, тя слуша.

2019-08-01T14:23:00.001+03:00

Моята внучка обича приказките и е в състояние да слуша или да разиграе някоя десетки пъти. И не й омръзва.
Като всяко дете.
Ето например няколко записани прочита.
"Корабчето" от В. Сутеев

"Пръчица вълшебница" от В. Сутеев

"Клан-недоклан" от Ран Босилек

Приказки за моите внуци

2019-08-01T10:58:00.001+03:00

Имаме стара книжка с приказки - "Весели приказки в картинки" от В. Сутеев. Вихра вече има любими от тях А сега открих и филмчето по приказката "Различните колела". Че и на български! Хубави и поучителни истории, които децата разбират и харесват.
Приятно гледане!

Новина? Няма! А каква хубава обещаваше да бъде!

2019-07-26T16:13:00.002+03:00

- Каква глупост си ми донесла? Нали те пратих да направиш репортаж?
- Ето го. Имам репортаж.

- Слушай, момиченце, репортажът трябваше да разкрива скандалната ситуация, в която болница като нашата стои половин час без вода. Ти какво си овапцала?

- - Да. Отидохме с колегата на място. Видяхме служителите на ВиК с техника до една голяма яма, от която явно е текла вода, и снимахме.

- - И?

Стажант-репортерката Дани Петрова – напористо моме – обясни надълго и нашироко ситуацията на шефа си. Той вече осма година се напъваше да се докаже като особено ценен кадър в регионалната телевизия и сънуваше себе си, седнал на редакторския стол в централата в София. Днес го обхвана треска, щом чу от своя позната, отишла за медицинско в Психото, че в най-голямата болница на града има аварирал централен водопровод и по алеите тече вода (Ама вода да видиш!) вече 15-20 минути. Юрна се г-н Главният. Звъня на двамата репортери и на най-видния местен журналист, ама те се оказаха заети – единият отразявал празник на летния ошав в село К., а другият бил на планувани снимки в Института за изследване на мигриращите рапани; журналистът пък имал снимки днес и си запазил час при козметик за оформяне на веждите и брадата. Г-н Главният почти се поддаде на паниката – такава златна възможност, а да я изпусне. В този миг видя новото моме – вече месец стажуваше при тях и никой не я взимаше със себе си – чатеше си с някого и отегчено сръбваше кафе.

      - Ей, кукло! Я кажи учила ли си как се прави репортаж на терен?
    - Естествено, г-н Главен! – ококори дългомиглести очи момето. – Най-яки ставаха моите репортажи.
    - Дано! Слушай сега! – оглеждайки се, заговори шефът. После я поведе припряно към паркинга и пред колата на Нико се спря. – Тръгваш с шофьора Нико и отиваш в Болницата. Има авария и вече половин час никъде няма вода. Шофьорът ще снима, ти направи репортаж! Такъв скандал! Недопустимо е 16 етажа да стоят толкова време без вода! Разбра ли? Нико? Ти си знаеш!
    - Ясно! – светна Дани и се метна в колата, а Нико потегли почти като на нощна гонка – беше натрупал опит в непрофесионалните снимки на терен, че и бонуси беше получавал за такива любителски изпълнения.

Стигнаха бързо. В ниското пред болницата имаше езерце. Коли и автобуси пореха с вълни повърхността му и обливаха с освежаващи струи хората на спирката и тротоара. Здрави и болни се чудеха откъде да прескачат или да преджапат накестерме и псуваха.

Обаче... Вода вече не течеше! Бре!

Стажантката и шофьорът видяха къде са скупчени много хора и няколко машини и кацнаха при тях. Дупка. Багерът копае. Една друга машина чака с подготвена голяма тръба – явно ще я подменят. Дани Петрова се разпени и се навря най-отпред, а Нико мина отсреща да снима. Някакви мъже му се скараха да се пази, че греблото на багера може да го удари, а на нея й казаха да се отдръпне от ръба – можело да падне. Даже някой я хвана за ръката и я дръпна. Тя се разпени, развилня се, започна да пита на посоки кой е отговорен за тая авария, как може да оставят хиляди болни, десетки операционни и стотици тоалетни без вода. Тикна микрофона пред лицето на един от работниците, после намери някаква лелка по нощница и тъкмо да поиска мнението й за настъпилия апокалипсис в болницата... Пред микрофона и камерата се появи един костюмар. Скри цялата картинка и заяви, че той е директорът на цялото медицинско учреждение.

- Господин Директор, - улови сламката напористата репортерка. – Как допуснахте вече повече от 30 минути цялата болница да стои без вода? Кой е отговорен за тази криза?
- Млада госпожице, - с изнесен глас каза мъжът – каква е вашата информация? Какво Ви интересува?
- Хората се оплакват, че няма вода, тоалетните вече смърдят, няма запас от вода по отделенията. А това е болница все пак! И това е Болницата на региона! Гражданите имат право и се интересуват защо е допусната такава небрежност. Кой е виновен? Кой ще поеме отговорност за страданието на толкова болни?
- Разбирам, че Вие имате някаква информация, но... Нека проверим!
- Какво ще проверяваме? – викна Дани, а Нико навря камерата в лицето на лъскавия господин.
- Заповядайте, елате да проверим къде точно няма вода! – настоятелно повтори Директорът.

Нямаше какво да се прави... Тръгнаха след него. Зад гърбовете им машините и работниците продължаваха нещо да работят. Много от зяпачите обаче тръгнаха с телевизията. Качиха се първо на последния 16. етаж – вода имаше. Имаше и отчайващо глупави погледи на хора, които сега чуваха, че болницата била стояла половин час и повече без вода. Нямало такова нещо. Докато стигнат до първия етаж Дани бе променила концепцията си за репортажа и еуфорично обясняваше как десет минути след началото на теча екипът от отговорни хора в болницата се задействал и предприел нужните мерки водоподаването по етажите да се осъществява по аварийния кръг; как на двайстата минута екипът от ВиК пристигнал с техниката и започнал отстраняването на аварията; как всеки служител на болницата и на водното дружество бил на място и съвестно си гледал работата. Цял час стажант-репортерката снова по коридори и клиники, качва се и слиза по асансьори и стълбища и направи репортаж апотеоз на добрите служители на болницата и ВиК. Слезе после долу и с изненада откри, че на мястото на изкопа се шири сухо петно, насипано с чакъл и пясък, а от водата има бегъл спомен – сякаш работлива стопанка е премела и напръскала с вода току-що. Снима заключителните си думи и се върна в редакцията.

- За какъв чеп ми носиш такъв материал? – крякаше в изстъпление шефът й. – Пратих те новина да снимаш, не рекламен клип! Скандал ни е нужен! Това разбираш ли го?

Дани Петрова мълчеше и се ядосваше на себе си, че е загърбила основния постулат на журналистиката: „Добрата новина е лошата новина!“ Да се беше огледала за нещо друго! Все някъде щеше да намери трагедия, незаинтересованост или поне катастрофа.

- Ей! Съсипа ми хубавата новина! Язък! – рече през зъби г-н Главният.

„Жалко! Новина няма!“ – мислеше си...

В клуб 50

2019-07-14T21:16:00.000+03:00

И моя милост биде приета в Клуб 50 точно преди седмица.

Някои хора ме плашеха: изведнъж съм щяла да помъдрея; щяла съм да почна да усещам болки и в органи, за които не съм знаела, че болят; трябвало да съм в еди какви си мерки и теглилки; трябвало да проявявам повече търпение и да изисквам повече от околните... Хм!

Ох! Те сигурно са прави хората, но на този етап усещам, че годинките, килограмите, диоптрите и още куп неща са си точно моите и не се оплаквам от нищо. Болежките ми се трупат като съкровища, но за момента не са станали повече от поводите за усмивки, за гордост, за благодарствен поглед нагоре към невидимите, но осезаеми ангелски криле.

Преди седмица, на 7.VII.2019 г. чествах своята 50-годишнина и едновременно с това имен ден, който тази година си се падна баш в неделя - св.вмч. Неделя. Всички поканени - нашите най-близки хора - ме почетоха и ме направиха безкрайно щастлива. С това, че ги има в моя живот.

Какво научих за половин век ли?

Научих се да виждам доброто и да го помня. Емоционалните ми дупки не остават скрити за околните, но се старая да ги преодолявам преди да съм казала думи, за които после бих съжалявала. Научих се да не досаждам с прекалено много въпроси нито на приятелите, нито на децата - когато са готови, те ще споделят, което пожелаят. И те, както и аз, имат нужда от лично пространство. Научих се да не товаря другите със своите мнения, недоволства, болежки. В последно време избягвам близки, които не ме слушат като говоря и непрестанно ломотят нещо без да се интересуват дали ми е интересно. Научих се да ценя моментите на споделено мълчание.

Какво не изгубих - т.е. запазих от детството и младостта?

Продължавам да чета и да слушам детски приказки. Продължавам да подхождам с открито сърце към околните, макар че честичко се разочаровам. Продължавам да любопитствам за много неща. Продължавам да си съставям мнение за нещата чрез лично наблюдение, но пък не го налагам като единствено правилното. Продължавам да си плача лесно - за хубаво и за лошо. Обичам храната, съня, разходките, физическите и душевните наслади, своя мъж, своите деца и внуци.

Какви кривини не успях да изправя?

Все така съм склонна да я карам джаста-праста в домакинството. Все така не обичам да се преработвам и не разбирам напълно абсолютните перфекционисти. Все така мразя да ме сравняват с други и да ми навират в очите чужди успехи без да са видели моите собствени. Все така предпочитам да спра разговора вместо да вляза в лют спор. Все още мога да отсъпя привидно, да изслушам "важните" напътствия и съвети на някого, а да си правя, каквото аз съм решила.

Хубаво или не - това е моето аз. Обичам си се с всичките кусури и благодаря Богу за живота си. Дано ми даде достатъчно време, сили и обич, за да си продължа пътя нагоре и напред в добро здраве и ясна мисъл. Пък... колкото - толкова! Важно е да постигна своя си връх и да съм редом с мъжа, който вече 29+6 години ме прави щастлива!

Журналистически майсторлъци

2018-08-01T13:06:00.000+03:00

Когато груби езикови грешки се допускат от незнаещи журналисти, нещата започват не да дразнят, а да вадят очи. Същите журналисти задават тон на общуване, диктуват тенденции, демонстрират компетентност...
Същите те говорят за култура, родолюбие и отговорност, а практически правят друго.
Показвам няколко снимки от текст, написан от "професионалист". Няма да обяснявам нищо. Който разбира - вярвам, че разбиращите и можещите са немалко - нека коментира!

Бисери от семейните архиви

2018-08-01T12:17:00.001+03:00

Стягай всичкия багаж, опаковай повечко чорапи!

Големите приключения и пътешествия те чакат, приготви се да изтриеш няколко чифта обувки и да напълниш няколко албума със снимки!

Хубаво послание, което изскочи отнякъде. Семейни архиви.

Копривена каша

2017-04-17T13:14:00.000+03:00

Христос возкресе!
На втория ден от Великден на нас вече ни се хапва нещо простичко. Вчера празнично бяхме на открито и си набрахме прекрасна коприва.
Днес пробвах рецептата, която сподели с мен Весето.
Какво е нужно?
Коприва около две шепи.
Мазнина, брашно 1-2 лъжици, сол и сирене по желание.
Как се приготвя?
Безкрайно лесно:

Измитата коприва се сварява в подсолена вода.

Вади се копривата и се пасира.
Разрежда се с останалата вода.

Запържва се брашно,
след което се добавя
пасираната коприва и,
ако е нужно, се доразрежда
с остатъка от водата.

Когато се сгъсти достатъчно,
кашата е готова за консумиране.

Разсипвате и...
Да ви е сладко!

Ние си добавихме и сиренце.

И пак отново

2016-09-20T18:54:00.000+03:00

Отново стартирам. Пак на ново място. Пак с нови колеги и ученици.
Пожелах си го. Всъщност отдавна си го исках. И взе, че стана. Сега вече ще... О, не! Вече работя с гимназисти. Момчета и момичета, забравили вече какво е в прогимназията.
Дотук добре. Какво ще бъде през годината, ще видим. Дано накрая има повече позитивни спомени и желание за по-нататъшни съвместни уроци!