Облаци и празници...

Хай-лайф мурафети

2012-02-05T15:22:00.000-08:00

Безработицата гадна ме кара да пуша крек...

заплатата ви да открадна и да ви хвърля в пълен спек...

Аз не съм човек, бе мой човек

.. или човек съм колкото болен от тетанус мангал...

Не си от мойте и аз не съм на твоя хал...

Нямам си култура, ни представа, ни идейчица една..

Пиша докат пуша смолиста свещичка...

и мечтая да ви галя със трепереща ръчичка...

Не съм писал за това, коет' таяло се е дълго...

е затва па ша реча, да ти го вкарам дълго...

бавно... тежко, жежко... болезнено и нечовешко...

Като катран жежък е моя флоу тежък...

То флоу-а ми по дефолт не е от раперски тертип,

по-скоро е къртечен, необуздан бед трип.

Разтегнат до протяжност мазно гадна

Мисля да се барна преди да си лягна...

Олегнал тип съм иначе, еснаф, естет...

Ходя по банкети, прая с рими моабет...

Лафче, чупки, стойки нешо...

бели бучки, токчета и смешно..

във кенефа със моми надрОгирани...

жуля, драйфам, късам перли и гердани...

Чорапогащници на дупки и копринени чорапки,

по жартиери.. и със маниери..

Маневрирам и се пласирам...

Лъжа-мажа - маниполирам

Преекспонирам...

И се осирам...

Не ги разбирам..

Не се навирам..

Поонанирвам... и се прибирам...

Откъсъци празнична параноя (Първа част)

2011-12-30T12:53:00.000-08:00

На връщане от града газя в кишата и калта. Бягам бързо с багажи и масета по джобовете. Плъзнали са куки, особено по празниците. Не че ме притесняват, аз съм оптимист и бохем. Нося се на една педя над нещата. Понякога сивия ден ме сгромява, но като цяло не ме ебе. Мен параноя ме не лови. Да си дойдем на думата, кат казахме "параноя". Ще нарека този кратък разказ - "Откъсъци празнична параноя". Ще бъде импулсивна творба, барем... (надявам се "откъсъци" да се пуише така).

Та ходим си ний, тримцата - аз, Даньо, Жоро и Дефлян Рязградски и по едно време като ястреби от гръмотевично небе към нас се спускат трима кукери. Вадят пистолети, земат ни лични карти. Настава смут и параноя. Жоро повръща от спек. Намират му коза, както и кашето на Даньо. Дефлян... той па си бе скатал бучица бакпулвер. Аз? Аз си бях чисте бе, мчи къ...

Ма ко да ги прая, тръгнах с тях към 3-то районно. На изпът ми беше, отивахме на банкет на 4-км. Викам да се повозя, шом господата са толкоз любезни. Започвам да си лафя с тях, пускам вицове и свежи хуморески. Познбат похват. По едно време както пътуваме по цариградско, куките потриват доволно ръце, мойте негри хем се спичат, хем уж не ги ебе... а аз гледам през прозореца към разтичащите се светлини на ноща като наяден с паркизан шахматист. И.. тогаз, да точно тогаз, не щеш ли и баш изведнАж, силна светлина проряза хоиризонта. Шофьора загуби контрол над колата. Летяхме над 4-км. И полетяхме... И полетяхме.. Нанякъде, еба ли му майката къде, бях заслепен, а дори нямах време и да се уплаша...

Очаквайте Втора част:)

По Околовръстното...

2011-12-20T04:27:00.000-08:00

В мокър сняг и кал газя пак (без шал)

А очите ми търсят отсрещния бряг...

Под оловното небе, във въздуха бездушен

Изпарения на воля дишам...

Смес от серен и въглероден диоксид.

В пост-индустриален свят съм гид...

Водя ви... с привиден авторитет.

А всъщност съм разбит и нямам капчица късмет.

В миг задушен

Безнадеждно чувствам се заключен,

Смешен и отчайващо безлично-скучен.

И паническа тревожност ме обвзема,

Дъха на сила взема (ми), притиснала гърдите...

Намокрила очите.. Страх и гадост,

Драйфам в лудост лепкава, непреодолима

И мрак като катран във мен се влива...

Делириум –

Безкраен, безчувствен – студен, метален

Бой ментален, надавам вой... протяжен, глух, безкраен

От кал острието валям..

Острието... на спасението

И призовавам без надежда с глас прегракнал, сух...

„Спасение тоз, който дири, нека е готов на харакири...”

Минчо (Нежния)

2011-11-24T16:10:00.000-08:00

Чичо Минчо чалга бичи...
Радка люби
...кат' Добичи

Грубо влиза със царвулите окаляни...
с анцунга накапан, думите заваля ги.
Скача в хоремака със ритник...
И започва да се бие като Джеки Чан в Час Пик.

Той е ДЪ ПИЧ
и стилът му е "далеч от селски кич".

Въртят клипа му по Дъ Войс,
в който чука момците от Гей-Бойс.

Няма нужда от членоразделна реч,
а от хард-кор-турбо-фолк къртеч.

Груб е, вулгарен, прост, циник
Арогантен, егоист, егоцентрик.

Минчо е различен. На никой не прилича
Мацките привлича, сбира, не подбира

"Всичко под ножа, и където мога - да го сложа" -
бе мотото му на деня.
Бе си го татуирал дори на бицепса.
А на лявото му рамо - абревиатура "ЦСКА"
На дясното коляно - кротък надпис: "Яж лайна".

Татуировките му носят толкоз топлина.
Топлина и красота...

Минчо бе роден за да обича.
Плод бе на Нежната Революция.
На която тъй дълбоко симпатизираше.
...докато пърдеше, пееше и ракия си наливаше.

Поклон!

И те така...

Неусетно отминава си деня му - Минчов
Празен и безсмислен... като лова му пичов.

Със шоколад във шепите

2011-11-19T15:50:00.000-08:00

Със шоколад във шепите, по пътя бродят слепите.

отвънка докат' падат пияните, пред дискотеките...

И Реки потича тъй неустоимо от високоградусно стомашно съдържимо.

Докато" Безспорно кривото" с "Безпорно правото" във плевоари,

Мрънка, плява пафка, дрънка и товари

на околните слушатели - тъй непорочни,

невинни жертви с наказания безсрочни...

Заточени в харема три кадъни

Се бореха да влязат във съня ми.

Седяха прави до джакузито в халати

Разкопчани от сатен, с хашиш,

морфин от мак и хероин.

Със БигМак, с картофки, с тлъст качак...

И в този ден навънка пръска пак

и бродят хората захлупени със похлупак.

А днеска точно, днес, да този ден.

(Днес, сега, не утре или вдругиден)

Аз точно бях от щастието посетен.

На фона сив изобразен,

Обременен дори, ако щеш го наречи.

Но аз потапям се и нека ме боли...

Животът на бармана Жоро: Глава 7 и 8 (Последна)

2011-10-02T07:58:00.000-07:00

Глава 7: Илюзорното спасение или как колелото на съдбата се завъртя отново:

„Ибаси дългото заглавие на глава... А всъщност к’во е глава в... ъ... книга?” - би запитал сам себе си Жоро, ако бе прочел заглавието на този литературен откъс или т. нар. и по-конкретно казано „глава”. За негова радост, обаче, той не го чете - четете го Вие (за ваше неимоверно щастие и несъмнено райско и свръхбожествено въодушевление, надявам се). Затова в конкретния случай ще бъда директен. Жоро имаше повод за празнуване - бе върнат в бара, на един просег разстояние от неговите бутилки, на ръка разстояние от „фенките” и... ъ... шефа. Това бе леко усъдително, в началото, но после Жоро установи, че не го ебе за Шефа и мож’ да си бачка както си иска, когато си иска, дори веднъж бачка напушен. Имаше хубави капки за очи, спор няма. Се пак шефа, шибания хотел мениджър, бе холандец. „Гръмоотворда”, както го наричаше Жоровия колега - Калин, слухтеше насякъде, нямаше мнение, беше крайно некомпетентен и недоброжелателно настроен , според същия (Калин), но от друга страна той сто про би усетил Жорко по нетретирано натурално напушения поглед на Жорко. Горкия Жорко. Но, Жорко бе пичага, смело момче, не го мислете, не се даваше на паранията на работното място. За него работата в напушено състояние олицетворяваше един усвоен работен процес, извършван с лекота, ей така, дори и на направена глава. И те така...

Но...

На 26-ти август ненадейно Жоро бе уволнен. В Шпаер - един красив, китен, средноголям туристически градец, в който в понастоящия момент се провеждаше некакъв рицарски събор, надяждане с прецели и вурстове, надпиване с бира и ризлинг, надпърдяване с Туби и Тромбони и прочие културни мероприятия. Имаше и музей на техниката, както и огромна църка, която беше толкова ню скуул, че вратата и притежаваше ебаси системите за сигурност, а отдруга страна самата църка претендираше, че е построена 16-ти ли, 17-ти ли век... Е тва пък ако не е пълен културен, религиозен и исторически шарж и фарс па на, кажи ми кво е?!?

Шпаер. Градчето в което Жоро изтърва кораба си за първи път. Където започна всичко, първата черна точка в бележника на Жоровото работно ПОВЕДЕНИЕ. И държание. Факен профешънъл бихевиър. Шибани бихейвиористи...

„Мразя ги! Мразя и Шпаер, деба културното му градче. То ми показа колко хубав е света навън. То ме подхлъзна, културно и социално, то ме пропи, то ме омагьоса и накара да повярвам, че мога да заживея нормално там, дори за миг, дори за 2-3 часа докато тече пиянството ми в някоя кръчма. Сам или с някой. Някоя, някои, никои...? Има ли значение сега? Какво има значение? Нищо...” кълнеше Жоро. Бе съкрушен, отчаян и най-вече леко разочарован от себе си. Изтървал бе голямата пара. Предстоеше му път обратно, дълги дни провесен нос, както и сметки и неуредици. Ай хейт ту пей дъ факен билс, ‘къз а дон’т хев да скил то пей да билс...” редеше отчаено Жоро, на инструментал пуснат на белите слушалки на новия му АйФон 4. Всъщност т’ва бе първия му такъв. Смартфон, изобщо.. дори хубав телефон, ако искаш го наречи. Но няма как, се пак бе работил по Европата, щеше да е тъпо ако, връщайки се сред приятелите си, не се изфука с един такъв. „Те тамън ся навлизат в България. Мацките ше откачат” бе си помислил при покупката му Жоро. Не го ебеше, хич...

И тъй, рапиращ или не, Жоро бе прецакан зле. Здраво ебан в социалното си състояние. Предстоеше му да бъде Безработен Българин, известно време. Поне за първото. За второто го грозеше огромната опасност да остане перманентно. Експортираха го обратно... На Балканите. В България. В центъра на помийната клоака. Софийско поле...

Ай стига до тук. В следващия епизод ще се случат чудеса, обещавам. В по следващия - истински подвизи. Ще видите вие. (бел. авт.)

Глава 8: В монотонните релси на житейския цикъл. София - втора част:

Жоро пиеше кафе. Не, пиеше бира. По му ходеше на имиджа да праска бирчоци от сабалям. Се пак бе неделя. Разхождаше се гол с жълтите си жапанки и припръцваше невинно на интервали. Неопределени интервали. Иначе, Жорко бе добре. Бачкаше леко спряла работа, но нали бачкаше. Ходеше по интервюта. Рап щеше да прави, тъкмо. Постепенно животеца му се нареди и влезе в леко монотонната релса на нормалното съществуване. Та нали това правят нормалните хора - бачкат от 9 до 6, от понеделник до петък. Напиват се петък, напиват се и събота. Неделя - припръцват пред мониторите и си бъркат в носовете. Чоплят семски. Някой пък посещават културни събития. Трети се напиват отново, но по набърже и по до рано. Четвърти се напушват за добро утро и деня им протича ленно и спокойно. Леко непродуктивно но, кой го ебе за продукцията, то и без тва всичко, което се бълва е пълен булшит. Жоро бе решил да не пуши днес. Бе решил да намали тревата и да наблегне на доброто старо пиене. Точно това пиене, заради което бе уволнен. За твърд алкохол си говорим. Употребяваме го петъчно-съботно обилно, а през седмицата - умерено. Ракия, водка, мента, мастика... Сичко е добре дошло в Жоровия организъм. Както и бело („бело жуля смело”), бонбони, гъби, картони, крака, ръце... черни дробове разядени. Цироза, в напреднал стадий. Кой би очаквал че младеж на 25 години, бивше футболистче и перманентно Барманче може да страда от цироза. Добре, че Жоро не страдаше от такава. Или поне официално не му бе известно, че страда от такава. Затова реши да продължи и да се отдаде на пиене и празно съзерцаване на сивата околност. Алкохолизъм с философски привкус магарешка упоритост. Стоицизъм, на който и самия Буда би завидял. Страхотно, чудесно. Речено - сторено. Жоро официално се бе предал на тъмната страна. Чакаше да го отнесат... Чакаше конниците на апокалипсиса. И докато ги чакаше си сръбваше. Боцкаше си и домати. Тъкмо съквартирантката му отиде до магазина за боб и домати. А имаше и ракия. Сещате се накъде бия нали. В крайна сметка Жоро си сипа ракия, отпи я с вид на професионален винен дегустатор и си бодна парче домати. Усмивка изгря на живописното му личице. И това ако не е идилия, здраве му кажи.

Чао, приятели...

Животът на бармана Жоро: Глава 5 и 6

2011-10-02T05:54:00.000-07:00

Глава 5: В БГ

Жоро бе във Варна на „МУУРЕЕЕЕЕЕЕЕЕ”! Това бе велико събитие за неговата гларускска душица. Па и кво, кой не обича да плава, да са рие в пясъка и да прави дупки, загледан в знойни моми, обикалящи наоколо по и по без горнища. Лично Жоро предпочиташе тези без, но и тези със хващаха окото. А и измежду тези без (горнище - бел. авт.) имаше и такива, за които по-естетично би било да са със (горнище - агейн), понеже са бяха бая виснали. То от възрастта. Но кой всъщност подбира? Жоро не. Нивга. Той бе краен и ортодоксален ценител на женската голота. Колкото повече, толкова по-добре... А нема това не бе и самата реалност, такава каквато всъщност е. Да, определено Жоро, както вече споменах, бе натуралист човек. Ценеше естествената женска красота, но се кефеше и на тунинговани мацки, от друга страна... „Па и що не, щом тея моми толкус съ са постарали да са напраят, що да не ги зарадвам с малко мъжко внимание, зарад тях гу прая аз, не чи аз нещу...” - мърмореше сам със себе си по въпроса по разисквания естетически въпрос Жорко... Дълбаенето в темата провокираше протичането на лигите му и въздигането на малкия Жоро, който според Жоро, всъщност никак не бе малък. Голям, малък - толкоз... Всеки рицар се брани с меча, който има... С който Ескалибур го е дарил...” - мълвеше наум Жоро. И си правеше дупки в пясъка, и чайки грачеха нежно. Всичко бе прекрасно. „Варнаааа, моретооо, сините вълниии...”

Глава 6: Пропадане

Жорко тичаше със самар на гръб обратно към корабчето си с усмивка на уста. Нямаше търпение да започне работа отново, доказвайки се пред шефовете си колко е целеустремен и самоуверен. Почивката му се бе отразила добре... „Сега ще им покажа какво мога и колко съм готин, тези копеленца ще ме обичат и уважават. Всички - шефовете, колегите, гостите... Ще ме боготворят” - унесъл се бе в амбиции Жоро, подтичвайки нетърпеливо към корабчето, мяркащо се вече на хоризонта жоров...

Абе, хора, не ви ли се струва, че има нещо гнило в цялата работа (бел. авт.)? Всъщност всичко изречено до тук бе пълна лирическа измислица. Истината е, че Жоро бе посърнал до нема и къде, понеже трябваше да се връща в своя плаващ затвор, а на всичкото отгоре, след последните си изпълнения, включващи най - грубо (в хронологичен ред) свинско препиване, грубо и продължително псуване на единия шеф в изключително нелицеприятно състояние и пропускане на последния работен ден преди ваканцията, поради гореизброените причини (и някой други дребни подробности), Жоро бе особено плах и чувствителен. Дриснало му бе в душичката. Бе дочул, че ще бъде преназначен като чистачка. Не искаше да повярва на чутото. Разцъкваше напред-назад из познатите централни площади на Кюлн, където точно преди 2 седмици бе скитал цял ден в изключително нетрезво състояние, изчаквайки следващия ден и полета си (наяден с гъби, напофен и начертан, учтиво почерпен от случайно появили се Пазарджишки „биричеди” и скъпи сънародници. „Мила си ми татковино, а още повече и твоите чеда, безразборно пръснати по света, и по-концентрирани назапад, къдет по се живей..., всеки знай”. И тъй де, Жоро си видя кораба, сви му се сърцето... пообикаля в кръг, седна на една пейка, послуша рап, пусна си чалга, па се пооспукои. Каза си, напред, не ме ебе, мечка страх, мене не... или нещо такова. Не го цитирам направо, затва и не слагам кавички. Той Жорко си е труден за цитиране с тази негова отмерена книжовна и високо удушевена североизточна реч... но това едва ли вълнува драгия читател и особено точно в този сублимен и съспенснат момент.

Жоро все пак се качи на кораба, „ даде 5” на всички наутици (че по-добре точно сега е да си има приятели, и без тва враговете са му бол) и пристъпи смело надолу към преизподнята, опа, пардон - рецепцията. Там го чакаше.. Никой... Поседя малко, отмести се от крак, поцъка с език. Ето че се появи и новия му менаджер. Около 1,95 висок, студен шибан холандец, или поне пред Жоро тва беше показал,. Гледаше го от високо и му режеше сърцето. Гадно копеле бе тоя Мартен Комп...хуис... хаус или нещо такова. Жоро така и не се научи да произнася шибаното му име. Мразеше този мадафакър от дъното на душата си и имаше защо - та той изобщо не харесваше Жоро, а да не харесваш Жоро си е направо за мразене. Абе, то не само той не харесваше Жорко де, ама той особено много. Абе много хора, всъщност бяха срещу Жоро, което не го плашеше преди, когато на власт бе стария му менаджер, който макар и съвсем логично да се оказа в последствие гей, поне харесваше Жоро. „Обичам те, като мъж”, бе изрекъл веднъж Тео (стария му менаджер), в момент на крайно алкохолно опиянение. И все пак... „по-добре дърт педераз, който те обича, отколкото тъпо амбициозно копеле, което те мрази”, мислеше си Жоро и въздишаше по безпаметните мигове след 6-тия или седмия шот от добрия стар Женевър, така обичан от добрия стар Тео... „Ех, Тео, хубао, че поне бе професионалист и не поиска нещо повече от мен, шото... това нямаше да го бъде... И все пак, ще те запомня с добро...” - отнесъл се бе в мисли Жоро, докато новия му началник му обесняваше, че имал нова програма за него, включваща чистене на кабини, кенефи, миене на чинии и сервиране по време на вечеря... Но да не ви оттегчавам, то и Жоро му беше оттегчено достатъчно и не слушаше, а само се сдухваше, но само наум, неиздавайки по никъв начин вътрешните си страдания...

Много се разтаках... ще го давам по-набърже без да вниквам в толкова детайли, че съм гладен а трябва и да си пера гащите, чорапите и най-вече шибаната униформа, че я оплесках с мазнотии неска в кухнята, докат измия около 420 чинии, да еба живота му несправедлив (бел. авт.).

И така, вътрешните страдания Жорови се изразиха много явно плавно и логично, външно. Жоро зе да чисти квото му дадат и да бачка, каквото трябва. Замисли се, „деба, тая работа требва да е мноо ниско квалифицирана, шом ме връткат кат от позиция на позиция кат въшлива мастия тъй лесно... Или можеби искат да ме подготвят за менаджерска позиция, опознавайки работата от различни ъгли... И се пак, най- си мий убау зад бара, до питиенцата, деба мамитуму...” съвсем простичко разсъждаваше наум Жорко, докат лъскаше вратите на една душ кабина. Появи се новото му шефче, хеад-а на Хаускипийнг департмента - Субаджо. Инди мадафакър, който се струваше готин на Жорко, преди да му стане шеф и да почне да го командори кат пълен боклук. „Да тий шеф такова лайненце си е супер лайняно... и пропаднало” - помисли си Жоро... „Се пак аз европеец ли съм или маймуна, да ма командори тоз дръпнатия дет не мож да изпий две ракии и/или да играй кючеци по масата у кръчмата цяла нощ и после пак да не гу ибе кат утиди другия ден на работа... Бахти амбициозното, изпълнително и работливо копеленце...” мислеше си Жоро. Имаше махморлук отново. Светът бе тежък... Не се бе променил, даже никак...

И така се занизаха дните. Доста бавно. Жоро правеше впечатление, че се е променил и е изоставил злите си алкохолни навици. Нищо подобно, просто нямаше време да си напазари 20-30 кена бира и да почне да пие по 5-6 на вечер и после да ходи кат забавено зомби рано сабалям абсолютно всяка сутрин из кабините, преструвайки се че уж ги чисти, а всъщност само пръцкайки и разваляйки атмосферата, буквално... И пиейки кафета... И после пак пръцкайки, дрискайки и уригвайки се. И оплаквайки се, много и то. Какъв типичен Българин. Да се оплакваш от всичко, това му е фацата”, мислеше си Жоро. „С псувня на уста по-лек е света”, обобщаваше Жоро и му „ебеше майката” по всевъзможни начини със завидно усърдие... Жалко само, че нямаше нищо за клецане. Точно след тази последна мисъл, съм сигурен (бел. авт.), че Жоро би пожелал да сподели първата си рима на немски език, този груб, тъп и безмислено сложен език, който му се бе наложило да си поприпомни. А именно, римата за която говорим е следната... Треперите ли в очакване? Треперете - това е Тя (бел. авт):

„Das Leben is gefickt, wenn du hast nichs zu fick’”

Жоро не беше сигурен дали горесподелената мисъл е граматично правилна, и дали изобщо имаше некав смисъл, ма, не го ебеше. Вече можеше да рапира и на немски. Измисли си и втора рима, въплащаваща римовите му умения едновременно от два езика - „I’m getting’ so freak, wenn es komt Zeit zu fick”… За жалост, „Das Zeit zu fick” така и не бе дошло. С други думи сексът на кораба бе (поне за Жоро) пълен мираж. Не че Жоро не понамаза туй-онуй, ма за тази цел си плати, ама... нали човек веднъж живее, мислеше си Жорко с усмивка на уста, лъскайки... тоалетната чиния на амнайстата си кабина за деня... Трябваше да побърза, че го чакаше и дишуошинг. „Веднъж да се махна оттук и... ще покажа на всички колко съм готин... Как е възможно да ме поставят на такава позиция...” мислеше си Жоро, докато вадеше с ръка събралите се в сифона на кухнята всевъзможни мазнотии. „Пу дай ‘ба таз гнус, гняс и мазга” припяваше си Жорко с рима на уста. И продължаваше на глас (и без тва всички наоколо бяха индонезийци) - „Мож’ да пуша мноо трева, но за разлика от теб тва не ми пречи дай ба./ Жуля смело бяло и пия уиски здраво./ А наздраве, и си викам „браво”...”

И тъй. Жоро огладня и отиде да яде. Трябваше и да пере. До утре... или докогато ми остане празно време. Не вярвам да е скоро. Днес намерих, щот нямах бира, но утре ще си закупя доста, така че... (бел. авт.).

Животът на бармана Жоро: Глава 3 и 4

2011-09-06T12:43:00.001-07:00

Глава 3: На път към Амстердам

Жоро тъкмо бе приключил бачкане и си смучеше биричка от бара, бдеейки за капитана. Демек, капитана не трябваше да вижда Жоро, докато той пие от бар-ската бира. Трябваше да се прикрива и да бъде ъндърграунд. Но няма порблем, Ъндърграундът беше в Жоровата кръв... както и пюр уискенцето, парцуцката, теклилката, бирката, лафчето, моабетчето и гезменценцето. И мезето... И ракия, да, да, и ракия!!!...

И така. Жоро пътуваще към Амстердам, или по-скоро кораба му плаваше натам и Жоро се возеше в него. И си бачкаше, и си спеше (през почивките), и си пръцкаще (когато си поиска)... Такава бе съдбата на корабния работник... „ко да прай друго на тоз малкия корабец... И тъй. Трепнеше в очакване, доизпиваше си биричката и потирваше доволно ръчички. Имаше план да си напазари сто и петнейсе спейс курабийки, семки, гъбки, спийд и... Беналгин. Че сяка сабалям е толкова трудна и тежка, „Мамамудайба!”... А, да - и Визин... за очичките... Така се бе унесал в мечти, планове, филми и проекции... превъзбудено му бе. Реши да си пусне порначец за да разпузне и да хапне 3-4 снийкърска за да му е харабийка на душата. Речено-сторено...

Глава 4: В Амстердам и обратно

Жоро бе в Амстердам. Посети квартала на червените фенери, възползва се, купи си и коз, както и некви лепкави хаш-мъффини. Ко да прай... Интересно му бе да бъде част от тоя световен Содом и Гомор. На втората вечер му подариха безплатно кока, една испанска... му правиха му разни работи в квартала, а... също така изпуши и 2-3 Амстердамски и изяде е’на курабийка. Щастлив бе. Класически стоунд турист... Готино деграде... Абе, хем кулл, хем леко притеснителен субект. Но ще ви кажа само едно: В Амстердам след 11:30 да видиш човек без размит поглед е супер рядкост... особено в центъра... особено в квартала, мааан...

И ‘се пак Жорко си поживя царски. Купи си кока за 20 кинта и я попиля из улиците. Преди тва куса Холандеца. Хапна в Макдоналдс, достигайки до извода - „Макдоналдс насякъде си е... Абе, ти си знаеш... Да не кажа „зле”, ама... Нямат бира и шкембе!...”

И така. Щастие, свито в промеждутъка от времето между изяждането на един Биг Мак и изцъкването на е’ни големи картофки. Полвиначата работа, фаст фууд почивка...

И се пак - пълна харабийка, братче. Хем си боцкаш картофки в сосче, наподобяващо суха салата Снежанка, хем си свиваш Козленцето... Грозно и криво както винаги, то Жорко тей и не се научи да си свива кат’ пич... ‘Ма за к’во му бе, имаше си сто и „пидисе” приятелки, коит’ свиваха 5 пъти по ху’у от негу, ман... Разбираемо е, и аз, ако бях на неговото място, щях да правя така...

И точно в тоз’ момент, неразбираемо защо, Жоро си седеше на палубата и си пиеше двоен „Синяр”, и си слушаше рапеца след едно мъндзърко козле... Забавляваше се, правеше си представление сам на себе си и тей нататък... И така... С други думи правеше неща, които Вие, драги ми слушатели, не можете да правите, а камоли да бълнувате, сънувате и... да си представяте. Беше се наял със сиренце, целенасочено, понеже бе чул, че е доказано, че повишеното ниво на тирозина (съдържащ се във високи дози в сиренето) предизвиква... ъ... сънища. Предимно странни и объркващи но... все пак - сънища. По-добре от нищо... На тоя кораб всеки трип е ценен...

Всъщност истината бе, че Жоро бе сам в „Месс Руум”-а, коет ши рече, стаята, в която сички могат да киснат след табота, да пият и ядат, но да не усилват музика след 12. Мал шанс... Жоро си пиеше амнайстата биричка и слушаше „Моби - Алис (Генерал Миди Ремикс)” и не го ебеше особено често, много и значително... Демек, бе се накозидрондял и боравеше с ултрамегатрон меча на Джамайските Спейс Реънджъри... И призоваваше Джамайскитя Волтрон час през час... И прочие... Ко да прай... То на тоз кораб...

И всъщност цялата идея бе, че Жоро си имаше очаквания от тая вечер. Да излезе, да си напазари... Бири... Мара... Сирене... Бахур... Кот’ намери... Се си е файдичка...

Напазари си само три Кьолнски бирки, испуши се амстердамската каше Марка и си разболя главата като болна мацка след едра шарка...

Димек - докара си нормалното дереже на е’но що-годе - зле деграде... Или що-годе нормално зле... Деградирало добро дете, студент от провинцията, слушащ рап и пушещ трева, пиеш ракия и мента, и праскащ бирчоци междудругото... Ей такива хора познавам поне аз... Хек - шампиони, преживяли харакири след амнаисе бири, с дървени мечове, глави - пресни пасти и меки пици, и... ПриродонаУчен устрем. Естественици, изитатели...

Биолози... Зленковци... Зелени...

А през това време в слушалките на Жоро звучеше:

„Козата беше за трева... И през времето това... ренираха козите горски... И ето ги във Клуба. Първият куплет:

Та-ра-ри-рай-ра-рай-рааа...”

И прочие:

„Вълка предложил им контракт... Имал магазин за дискове и плочи... Занимавал се със... Ъ... Шоу - бизнес...

И козите зарибили се, дръпнали ено козле... Запели. Нещата се развиха в главономна скорост... Писаха за тях във всички горски вестници - „Тревата прави борбата” - пише го и в „Нощен труд”!...”

И така. Жоро пиеше, пушеше, слушаше и...пишеше. Каквито му ги ги говорят... Звездите... Хората... Почие... Има ли значение... Субектите... Обеките, размити в дъджовната октомврийска Софийска вечер... Варненска, Софийска, Пловдивска... Има ли значение... „Ще я имам, скоро” - каза си Жоро. Речено - ... Ъъ... Сторено?...

Животът на бармана Жоро: Глава 1 и 2

2011-09-03T05:57:00.000-07:00

Глава 1: Ден Първи

Жоро се беше надрал и си бе пийнал бирка. Пусна си порначец, лъсна си една и си легна. Денят му бе чудесен и безкрайно смислен... Нищо ново на хоризонта...

Глава 2: Предисловие

Барманът Жоро работеше като... барман в безизвестна варненска кръчма, разположена на Алея Първа. През лятото бизнеса вървеше и Жорко припечелваше незле. Е, не можеше да си позволи да посещава ежедневно клубовете по Златните, но поне ходеше в Час Пик и Плазза, когато си поиска. И така... Живота си вървеше, чайките цвъкаха, туристите пиеха, а студентите от Толбухин се излежаваха на плажа (за да направят тен, понеже било по-модерно, а нямаха пари за солариум).

И така неусетно дойде зима. Бизнеса замря на пълно, кръчмата бе временно затворена, а Жоро, съответно изпратен в безсрочна неплатена отпуска, т. е. беше уволнен. Това беше тежък удар за барманската му душица. Нямаше повече безплатно пиене, нямаше бакшиши, нямаше пияни туристки...

Жоро не искаше да се предаде на безработицата, ширеща се във Варна. Реши да отиде на гурбет, понеже ги владее езиците, а и занаята му е в ръцете. Речено-сторено. Яви се на интервю, поговори малко „немски”, поговори английски, поизлъга туй-онуй и... беше назначен от някакъв холандец и некъв датчанин, говорещи немски, холандски, датски и английски и вземащи около 8 хиляди евро заплата. Страхотни хора, пълни пичове, мноу куул...

Един месец по-късно Жоро се намираше на некъв речен круизен кораб, работещ като барман. Или по-точно изочаваше предварително определените от фирмата правила и стандарти за извършването на тази работа. Учеше се за пореден път. Нищо, че уж вече владееше занаята. Но... на кораба нищо не бе същото, а бачкането си беше истинско и доста тежичко. От него трябваше да стане универсален служител - барман, келнер, сервитьор в ресторант, а евентуално и готвач. Но нищо де, човек се учи докато е жив. А и най-хубавото е, че накрая се понаучи да прави и някой друг коктейл. Поне да не лъже хората, че уж има опит като барман. И така. Бачкаше по амнайсе часа, през повечето от които се подпираше ту на левия, ту на левия крак и сръбваше водица с лед, тъй като въздуха на кораба беше много сух и изсушаваше устните му. Освен това го го бяха накарали да се обръсне и сега чувстваше кожата на лицето си неприятно суха и раздразнена. Чакаше с нетърпение края на работния ден, в който несъмнено ще можеше да си пийне 2-3-4... халби бира, под надзора на бар мениджъра или шефа му, който всъщност беше 24 годишен унгарски младеж, приятно културен и неприятно сериозен и амбициозен в работата си. Пфф, поне пиеше... От друга страна, обаче, Жоро мразеше такива шефчета - надъхани, мечтаещи за „кариера”в тоя сектор. Защо не ми туриха за шеф некой нашенец или поне балканец - сърбин, румънец или турчин. Щяхме да бачкаме по-малко, да пиеме повече и да вземаме повече бакшиш. „Бах тоз късмет аз, се на мен ли?!?...”

Размисляваше си Жоро за разни житейски тематийки, смучещ кенчета от най-евтината швейцарска бира, която намери в „Лидъл” (49 швейцарски франка, 41 евро цента или около 82 стотинки). „Много готян супермаркет,евтин... и тука го имат, евала...” мърмореше си Жоро. Разхождаше се напред-назад, с цел да си намери евтин стъф и/или курволяк. Се пак беше за малко в тази красива, културна и спокойна страна. Искаше да се възползвува от нея максимално. Жалко само, че нямаше пари. Мал шанс, като никога и т.н... Добре, че некъв неизвестен и непознат френскоговорящ тип го бе почерпил с малко хашиш фор фрий и сега Жорко изгаряше от нетърпение да си направи главата мека пица, да изпие още някой друга бирица, да се прибере, да хапне нещо сладко (най-добре шоколад) и да си бие една пред компа. Ко да прай, и той е човек, една душица мамина сладка, неразбрана и самотна...

Животът на бармана Жоро: Интро

2011-09-02T16:17:00.000-07:00

Интро:

Това е една история за живота на бармана Жоро. Ще започна с интрудукция, за да не ви оставя в неведение по отношение на въпроса „що за човек е Жоро”. Приемете следващите абзатци като своеобразно предсловие (или интро). Обещавам, че по-нататък ще стане по-интересно, ако в началото не ви кефи. Надявам се да измисля поне нещо като сюжет, тъй като съвсем логично започвам всичко на Прима Виста. Дано поне има коз...

Започвам с кратко „блиц” интервю, проведено от журналист на „Зат айнс”, с въпроси, касаещи пряко Жоро и неговата личностна характеристика:

1. Въпрес едно: Що за човек е Жоро?

„Ми Жоркой супер готян пичага,.виждала съм гу по дискутеки, в „Час Пик”, през деня същу, пу плажа... Многой готян” - споделя за Жоро неизвестна негова Варненска фенка.

2. Въпрос две: Какво обича и мрази Жоро?

„Ми, мразя тъпотията, гадното, безалкохолното, малките бири, феминиските и малките цици” - би споделил сам за себе си Жоро... Иначей, готян де (бел. авт.).

3. Въпрос три: Либерал или по-скоро консервативен е Жоро: „Ко?!?”

Въображения

2011-03-17T15:30:00.000-07:00

Въртят ми се очните орбити около чашките, пепелниците, шоколада и приятно издутото ти деколте. Азз... съм доста доволен по природа, лек съм, не съм маняк, но иначе съм лице. А ти.. да, ти си фатлано-порекрасна. И аз съвсем логично съм влюбен в теб, поради тази причина, от доста време. И те така. Всичко би трябвало да е прекрасно, но... както често се случва в реалния свят нищо не е прекрасно. Дълбоко в себе си, комбинираното съществуване на два индивида, води до изплуване на невидими проблеми, издигане на изкуствени прегради... стени, студенина и прочие... Всеки намира недостатъци и дребни недомлъвки, за които да се хване, раздразнен от поредното необмислено разочарование. Но иначе, да, разбирам, ясна си ми. Не ми се кефиш затова, че пуша много трева. Да, злоупотребява, права си, винаги когато мога препушвам и се пренасям в друго измерение. Но това, за Бога, далеч не значи, че не те обичам. Нееее, дори обратното.. Анализирам и консумирам любовта ни от друг ъгъл, по-поетичен някак си... Това, също така, не означава, че ти се кефя само под въздействие на марихуаната, далеч не... Просто така разнообразяваме игрите си под юргана... или поне на мен би ми се искало. А за мен е все едно, с или без коз, ти си толкова прекрасна... Не го правя заради теб.. правя го заради секса като цяло.. обичам да разнообразявам, това е... А лично ти.. ти си прекрасна... И аз те обичам... И винаги ще те обичам.. Благодаря ти, че те има... макар и въображяема...

Изповед за Блогспот и Блогосфера

2011-03-16T16:54:00.000-07:00

Потъна ми времето из доста блогове на непознати субекти. Все парадиращи за индивидуалност (в което аз дори не се съмнявам), струящи арт, креативност и прочие...

Загубих се в това море от гении. Замислих се, в последствие (така съвсем неволно, но и съвсем логично), колко съм назад самия аз...

Сдухвайки се, същевременно бях и приятно изненадан, попадайки на блогове на мои приятелки - знайни и незнайни (поради това, че вече сме се засичали из блогове с други платформи или че са предпочели да останат инкогнито, но... мен не могат да ме заблудят така лесно)...

И така, за какво ви говорех?... А да, по дяволите, та аз дори не съм на ясно как да си управлявам блога, как да аддвам приятели или блогове, които чета. Дори не знам каква е разликата между двете и има ли такава, всъщност. Чувствам се толкова прост и безсилен. Един технически неуграмотен селю, напил се с ракия и написал две-три умствено замъглени (и привидно творчески и емоционални) стихотворения, парадиращи за... ако не гениалност, то поне оригиналност. Но за бога, аз съм мега прост, не ме следете, не мога да пиша, та камоли да чета вашите блогове. Защото сте толкова много и.... толкова по-добри от мен. На мен ми четат само бележките във фейсбук, там е толкова по-лесно... а и без т'ва имам 1229 приятели, от които повечето - приятелки (в 2:00 на 17.02.11, а утре вероятно ще са повече...) И все пак се чувствам мега смотан, тъй като фейсбук се ползва, както от супер кул хай-тек пичове и мацки, така и от прости селянки и селяни (към които неминуемо причислявам и самия себе си, поради хай-тек уърлд уайд уеб уменията си, програмния си език (по-точно - липсата на такъв), както и географския си произход). По дяволите, толкова съм прост, че дори не знам разликата между уърдпресс и блогспот, не знам откъде да си напрая дизайна по-готин (затова ми е толкова смотан блога, не заради друго), нито как да си вдигна RSS емисиите. Или да попричеля някой лев от Адсенс. Хах... звучи смехотворно, да не кажем абсолютно невъзможно. Да не говорим, че нямам и ни най-малка идея от програмиране, уебдизайн и графичен такъв. А като малък си мислех, че ще стана художник. Рисувах доста добре, не заради друго. Но после ме домързя... Както и да е, да не ви въвличам в личните си драми. Двата основни замисъла на тази бележка са:

Първо: Да ви помоля за помощ с някой друг съвет. Няма ли как да си адд-вам някой към, следени или любими блогове в блогспот, без да влизам в менюто редактирай профила, оттам да го аддвам като урл и т.н... Няма ли по-бърз начин (както във фейсбучеца) да си се сприятелим и да си влизаме в профилите (като следящи блоговете си, един на друг, аналогично с приятелите във фейсбук). Би било толкова по-лесно... Аман от тея технологични затруднения в човешките взаимоотношения...

И...

Второ: Пускам тоя постинг, понеже напоследък се чувствувам доста непродуктивен... Което, само по себе си, би застрашило бъдещата ми кариера на криейтив арт писателче и нереализиран сценарист, комик, режисьор, рапер и актьор. Нереализиран, поради липсата на постоянство и целенасоченост в стремежите, не заради друго (да не си помислите, че съм неталантлив само, сакън! Абе, всъщност, мислете си к'вото си искате, аз съм за свободата на словото и печата и свободния полет на мисълта.)...И-и-и, да. Мчи ко ся, скучно мий, неска ми се пише, утре ми се драска, а през цялото време ми се прави рап (в което съм доста посредствен, повярвайте ми, дори и римите ми куцат напоследък, колкото и да ти претендирам, че уж съм стрийт-поетестче и мега-ъндър рапер, нигга). Иначе, може да стана и известен актьор, да се снимам в малоумни реклами изричайки малоумния слоган на някоя вафла или шампоан против пърхот с некав сладникав по холивудски малоумен маниер (което донякъде вече съм правил и... бих правил отново за пари). А може и да чукам всички актриси в театъра или на снимачната площадка след снимачния ден, изживявайки се като неостаряващ секс символ. И така поне до 40-50 или докато ме пребори цирозата или други здравословни болежки, поради крайно нездравословен лайфстайл (мно'о кока, мно'о уиски и никъв джогинг, да не говорим пък за йога). И така... Да добавя ли нещо друго?... Ми, по-скоро не, то каквото и да река, сигурен съм, вече сте го чували. Обичам да си въртя "забавните" лафове по банкети и сбирки. Напивам се и забравям, после си ги изрицитирвам отново. Станал съм като баща си, "забавен"... Вървя по неговия път... О, това всъщност е тъй чудесно. За разлика от него, обаче, поне съм емси (или ми се иска да бъда такъв)... Тази мисъл ме крепи до края. Както и да е, въодушевих се като емо-тийнеджърка след получен автограф от Ачо (от Оги 23). Дори ще ви споделя кратка рима, коят ми щукна на ум, докато пътъвах с рейса от ЖП гарата на Попово до вкъщи. Смятам да завърша с нея, затова, моля ви, прочетете я с патетичен тон и подходяща интонация:

"Всякаква надежда тука, моля, оставете

'шот смятам да ви режа с римите като с мачете.

Докато ви режа, много моля ви - мълчете!

Масето палете, клепачи притворете

и за близка среща с Джа се пригответе!"

П.С.

То стана яка рима май... Амин!

П.С.2

Аз май излязох от темата доста... Сефте!

Петък надвечер

2011-03-05T08:09:00.000-08:00

Ставам... Изхвърлям препълнените пепелници и си вземам фъстъчки по инерция. Имало е банкет снощи. Нормално. Криво ми е доста. Иде ми да повърна и да се озходя, едновременно. Изпивам литър и полвина чешмяна вода и се замислям за живота си, ей така междудругото. За малко само. Сдухвам се, понеже откъдето и да го погледна виждам очебийната истина, че съм супер безперспективно деграде и нищо повече. А имах такива възможности, или поне според класната ми във Вапцаров - госпожа Цанева. Много мила женица...

После пак си лягам, понеже ми е мега криво и нямам сили да правя каквото и да е...

Будя се към шест и полвина. Вдигам щорите. Навън е сумрак, както е и в душата ми. Мрачно и задимено. Драйфами се от наслоения тютюнев дим, пропит в губерите и килимите. Толкова много банкети, толкова много гняс и сгъч, тонове помия и отрова, витаеща във въздуха и в дъното на чашите. Разлята и засъхнала по масите. Алкохол, трева, амфети и други порочни субстанции. Разредена отрова под различни форми и количества. Продаваемо псевдо щастие. Може да си го поръчаш и по телефона и след половин час е вече у вас. По същия начин както можеш да си поръчаш курва или пица, когато те е налегнал тревоманския глад. Нещо такова...

Никое време е. Мислите ми са неопределени и неподредени. Мога да се опитам да ви поговоря по теми с философски и екзистенциален привкус, но едва ли ще ми се получи, затова няма да го правя. Не ми връзва напоследък. Губя цел и посока. Мъжа трябва да има цел, към която да се стреми. Ламя, която да победи и принцеса, която да спаси. Аз май ги нямам. Май съм загубено деграде, пълно гевезе и тей нататък. Схващай ми мисълта, мисли асоциативно... Абе, мисли си квото искаш. И аз така правя. Да не мислиш, че си мисля мислите предварително. Това, което получаваш е чиста доза импулсивно "изкуство". Бах аз туй изкуство, то по тая логика всеки може да е арт. Аз не съм арт, аз съм просто крайно крив тип, с хоби да пише глупости, качвайки ги в социалната мрежа. Опитвам се да съм готин, това е моя начин да си помисля, че съм една идея по близо до нещата за които бленувам и мечтая. И така...

Настава вечер и месец изгрява. Криво ми е. Гледам аламинут и се чувствам като осран, махморлив шут. Бивш цирков артист, пенсиониран по болест. Болен от артрит, шипове и старческа невроза (не знам дали има такава болест) И пълен шизофреник, естествено - и алкохолик. Да. На там се стремя, мерси. Иначе знам че съм куул, няма проблеми, прая рап, чукам мацки и имам 1206 приятели във фейсбук. Бивам тагнат на готини снимки от супер куул щури банкети и то доста често. Това е моето ежедневие, такъв е моя лайфстайл. Почти съм известен...

11 и половина е. Криво ми е. Гледам Слави и ми се иска да съм богат и известен, макар и банален и тъп. Или поне да съм сценарист, или некакъв си там артист. Под каквато и да е форма, под какъвто и да е начин. Само да съм една идея по-близо до криейтив-арт-шоу-бизнес съсловието. Баси пародията. Много добре знам, че всичко е пълен фарс, фалш, кал и кич... И все пак го желая. Защо ли го желая. Може би, просто защото съм мега кух и прост. Един мечтател нереализирал се, един астронафт, неизлетял. Един пътник загубен. Абе пълен ахмак, тъпанар и самут. Изсулен зленко, деграде и прочие. И така. Пиша си глупостите по дефалт и пия ракия. Пуша и трева. И така... (Моля ви, не ме съдете строго, имайте впредвид, че всичко, което четете в момента е чиста проба лирическа инсинуация, хипербола и прочие. Да, обичам да лавирам със сложните думи, придават ми интелектуален и начетен имидж, който е доста полезен, когато се опитвам да свалям студентки по медицина или право. Понякога ми връзват дори и на мен.)

2:43 е. Чудя се закво ли ги пиша сичките тея глупости. Смятам да си изям шоколадовото яйце, което ми подари Надето и да си лягам. Какво ли ше ми се падне.. Хм.. тръпна в очакване. Мм.. абе, защо са ги ъпгрейднали тея яйца така, едно време по-лесно се отваряха. Сега има неква сложна система, която не мога да схвана, понеже съм леко чужд на това поколение. А, схванах. Най-накрая го отворих. И така, най-официално - падна ми се птеродактилче, което е супер куул. Това е толкова страхотно... Лягам си щастлив и усмихнат...

Привилегията да бъдеш безработен Поповски ерген на 25 години

2011-03-05T08:07:00.000-08:00

Здравейте приятели. Бях забравил, но се оказа, че днес имам рожден ден (добре, че е фейсбук и скайп). Последното ме наведе на редица мисли, част от които ще се напъна да споделя с вас. Приемете го като неофициално изявление по случай 25-годишнината от моето съществуване... Към всички вас, особено тези, честитящи рождения ми ден в момента, вече честитили го или възнамеряващи да ми го честитят в периода до 00:00 на 3-ти март 2011 г. (а някои и по-късно):

Супер съм. В Попово съм си, чувствам се преял, спрял, но отпочинал и спокоен. Фрий райд сингъл плейър или... небвързан млад ерген. На четвърт век. Без работа. Вкъщи, "у Попуу". Живота ми през последните дни се върти около манджите на мама, виното на тате (което за жалост свърши) и... лиспата на пари, с което би трябвало да свикна, за престоя си тук. Но не, не съм се отчаял. Добре, че трбява да уча немски, понеже ми предстои да обслужвам шваби на средна възраст, нейде из Европа. И то ми предстои доста скоро и за доста дълго време. Затова и се занимавам (поне привидно) със старите си учебници по немски, заучавайки идиотски диалози, на ниво 6-ти клас, по цял ден. Страхотно!

На всичкото отгоре, не мога да си позволя да живея, понеже... твърде вероятно ме очаква Дръг-тест. Баси. То добре, че нямам и пари. Да имаше поне ракия, но нейсе. Тая година се оказа неплодородна и баща ми не можа да се отбележи подобаващо, създавайки нелегално 50-60 литра огнена омайница, както обикновено правеше. Всичко е срещу мен, понякога имам това чувство. Но нищо. Предстои ми промяна. Хващам пътя... за да не хвана гората. Или сопата. Шото не можех повече, както повечето от вас знаете. Страдах от остра криза на личността и пълен дисбаланс между личностните ми качества (и очаквания) и действителната ми професионална (и социална) роля в живота. Пфу, пълен шит. Шоубизнеса е за мен. Славата, супермоделите и скъпите коли... и шампанското на дрогите, примерно. Не друго. Поне знам к'во искам. Затова, приятели, моля ви са, пожелайте ми го за рождения ден, па белким някой отгоре ви слуша...

Бележка за живота, изкуството и любовта... между другото

2011-02-18T12:21:00.000-08:00

Само да отбележа, между другото, че страдам от остра липса на наркотици, радост, купони, мацки (вкл. бело, курви и разврат), хипхоп, пролет, лято, сърф, реге, Мара, Боб Марли, Слънце, радост и сини вълни, разбиващи се в плажа (или скалите, съответно)... Изпитвам лек дефицит и на смисъл в живота, ама това е друга тема, която бактисах да засягам. И затова - смятам да не говоря за себе си, ени мор. Стоп, край, оувър!
И все пак, всеки говори за себе си. И може би това е смисъла на личните бележки, блогове, стихчета, лично творчество и арт-а като цяло. Да изразиш себе си, да покажеш скритото, спестеното в ежедневните рутинни контакти, с които изобилства ежедневието и живота ти като цяло. Особено напоследък. Затова имаш нужда да пишеш криви болни и емоционално изострени (до степен на крайна болезненост) стихотворения и романтични хайку напушенярски тристишия. Но, това всъщност е доста нормално, та не случайно така правя и аз. Затова и не те съдя остро.
И не знам за теб, но поне аз обикновено съм и доста самовглъбен и егоцентричен в "писанките" си, залагайки единствено на своята лична гледна точка, емоционално състояние и отношение към живота (или поне това, което имам от него)... и нищо друго.
А иначе, говорейки за живота... за него със сигурност би могло да се каже толкова много. Той е колкото гаден, толкова и прекрасен, колкото и познат толкова и необятен и неизвестен. Да говориш за живота от призмата на своето жалко съществувание, е да говориш за София, в която си живял 4-5 години, прекарани предимно в 2-3 квартала. Т. е. - една доста ограничена и тясна гледна точка. А аз не си падам по кратките извадки, тесните ъгли и ограничните гледни точки. Гледам отгоре. Затова и не мисля, че имам самочувствието, а и желанието, да ви говоря за живота. Тая шибана курва, живота. Хах, да добавя ли някой друг раперски епитет, за по цветущо? Ей, тъй, най-обичам да украсявам и без т'ва твърде многословния си стил на изразяване с безсмислени притурки, лафчета, сленг, клиширани възклицания, кратки емпромптюта и романтични въздишки, породени от лекото стопляне на времето. То просто пекна, леко, след и без т'ва твърде дълго застоялото се шибаното време, а ние си помислихме, че вече е дошла пролетта. Не, драги ми смехурковци, не е така, все още е зима, все още сме в летаргия. Или поне аз така мога да ви кажа, тъй като ви наблюдавам от доста време и от голяма величина, от мащабна гледна точка и... Абе, по дефолт на мен всичко ми е ясно поне половин година преди вие дори да сте се позамислили. И не, не че се величая, не! Просто си сипвам една биричка, пускам си нек'во парче на нек'ъв си "A Skill" (нашумял напоследък покрай скорошното си участие в столицата) и си правя "харабията", от висотата на мойто лично Творческо Височайство и Свръх-Аз Арт Емо-Его. И така нататък... За Емо-Егото се шегувам, мразя ги тея с розовите перчемчета и черни потничета на розови черепчета (или обратното)...
А иначе, какво обичам ли? Това ли ме запитахте, драги интервюиращи. Ми, ОК. Обичам любовта, истинското изкуство, секса, шоколада, тревата, хипхопа, даже смело мога да заявя - РАП-а. Но това не е всичко приятели, бих ви споделил че се захласвам още и по латино танци, филантерия и научна фантастика. За последното честно, за първите се ебавам, ест... И така.
За света да ви кажа само, забравих. Света е 3D и има хиляди измерения. Според това къде си, какво правиш и най-вече къде мислиш да отидеш и какво мислиш да направиш, ще се определи картината на света ти. Това което ти се прожектира, което минава на мега-ултра хиляди кадри в секунда, пред очичките ти. Това, което се дава като храна за мозъка ти, като суров материал. Това което се подава към.. хъм.. как да го кажа - душата, може би. Или сърцето? Не, аз съм възпитаник на Биологически факултет, знам много добре функциите на сърцето, то няма нищо общо с емоциите. Всичко е в душата, само дето не се знае каде точно е душата. Единствено е доказано, че, умирайки, човек олеква с 21 грама. Гледали сте филма, нали? "21 Грама", ей тва, съм аз, всичко останало е жива и нежива природа. И приятели, и любов, и музика... Всичко се събира там. В тея, еди-си-колко-си грама. А живота.. Живота е твърде необятен, а аз твърде некомпетентен, за да ви говоря за него. Аз просто си използвам моите 21 грама и си разхождам организъма из 3D пространството, в търсене на нещото отвъд (можеби 4D, другото измерение или както искаш го наричай). И все още не съм открил това, което търся, не знам дали и ще го открия изобщо някога...
И... относно живота. Не... За живота не мога да ти кажа нищо, приятелю. Прочети си сам своята книга. Аз ше си доизпия биричката и ще затворя и тази страница от книгата на моя живот. Ти затовори твойта. И така...
Живота е прекрасен, защото е необятен...

Главата ми е ходеща болница...

2011-02-06T10:24:00.001-08:00

Главата ми е ходеща болница, а в ушите ми свирят тромпети..

Чупя стойки и рими в неравномерни куплети...

И ритъм, крив, набочан, тъпча джибри, вино точа и със пръсти се соча.

С кай-сърф летя, вий само стойте така, а аз ей ся ше ви прескоча...

Едно, две, три, на фрий, втори дубъл рап екшън...

Яж спейс кекс в Тексас, докат "classie" мацките ме слушат във "Lexus"

Парчето ми свършва и почват Backstreet Boys, покажете резпект, енд мейк съм ноиз!

Отивай на първия ред, остави ми коза на мен, и да се разложа на гъзарската ложа...

Като поредния рапер със по-светла кожа, правеш рап клиширан и рапиращ във поза,

не ги разбирам, ще се изложа...

Шъшш-кам с език изтръпнал от коза...

... И все пак, криво-ляво, все някак:

...Пускам рими по ноти полирани,

по парапета подпирам се

с тромпета добре колаборирам,

кораба майка паркирам.

и рапирам на фри, разбираш ли?

Сеш'ли се, или - асоциираш ли..?

Бълнуваш ли, живееш ли,

или си тананикаш насън, в джамсешън, със станьолен звън,

Рап, джаз и кисело зеле... Да избяга не мога, зле ми е..

Да рапирам така, зле ли е...? Да ги мисля, има ли смисъл въобще...

Или - ай да заебем тоз рап и да дръпнеме по ено хорце, братле..

Пия Ракия, целувам Мария и споделям я с теб, братчед

Тайната формула за моя (не)успех и неспирен кеф...

И не знам защо, йо, но...

връщам се във времето като пиехме във Свилката...

Със Мира и Бранко...

портокал и текила,

тъкмо в комбина,

скитащи четерима...

...

И после тук, и после там...

Откъсъчни спомени...

Всеки нещо ми взема, насила

А ако не вземе насила, аз сам ще му дам...

И тука бях, и с вас се смеях,

А после от страх, сам в мрак се топях...

И тука малко сакс... Подложи, диджей, моля, с бийт, скреч и бас...

Плочата да пращи, докато пръскам люти пламъци,

Ям шкембе-чорба и плуя рими на залъци...

В истории за бълъци, за Бай Минчо, Чичо Гошо и Къци...

И гимнастички, но не по цвички, а по търлъци...

На БАБАТИГЕТИТЕ, плетейки римите ти натискам лицето в спагетите,

Братле, знам не ти се яде, да, тва е от амфетите...

Били са цяр за отслабване през 70-те или някаде там да гу е...

Когато всеки хипи свободно целувал е залеза...

И изживял е на мечтите упадъка...

Капят, презрели... сами се предават.

Нежната революция несъстояла се.

За утре отложена, от пороци разложена...

И те така...

Продължихме младите ръка-за-ръка със властта... Но с наведена глава...

Възела ти е те влече към първото подходящо дърво, братле...

Гледам те поизтупан... С костюм, чисто нов, току-що закупен...

С парфюм наквасен... Обръснат, среснат и нагласен...

А аз изсулен- повръщам на ъгъла, зъзнещ и схлупен...

В ден мазен, ужасно хладен и кален...

В черно-бял филм, с накъсана лента, набрана, надъвкана, скъсана и със тиксо лепена...

Откъс от Париж, в който драйфам във Сена...

Защото имам алергия от кисело мляко "Елена"...

И не ми понася, с ракия, не крия...

Нито с боза.. Ни с кисело зеле...

С доста бахур, и щипка култура... Колкот за вкус...

Просто съм луд, или просто съм прост...

Щото редя рими докат бягам на крос...

Дибидюс гол, тръгнал бос, като коз, на ушенце с коз,

усмихнат, в залеза се давя, щот добре ми се отдава..

Да пуша ми ходи и затова го избрах...

И най-големия ми страх е да умра от смях?...

И дебна, настръхнал големия Крах...

Треперещ, напрегнат, в неделен следобед, след сутрин със бяло...

Объркан, изтръпнал, изпаднал в тревожност...

С тръпки подкожно...

И мисли спохождат...

Да скочиш от шестия етаж, далеч не е сложно...

Няма невъзможни неща, дръще ме, щото летя...

Карам кай-сърф и съм хай, и във кръв..

реки текат, остриета секат, удрям те с прът...

... тука бийта насича , фитила се пали, дими, пращи, пука

Разтревожен, оглеждам се за кука

Пускам си филма и забаравям защо съм тука...

С вас открит съм.

...и винаги признавам си когато разбит съм.

Боксувам във киша, и се правя че пиша,

в неделен следобед, за бога не мога...

Джазче да пусна, вана да взема, да се отпусна

От кишата, света и суетата прикрита...

Позата, кича и всичко, което не ми прилича...

И да дишам в тишината сам до насита.

Търкулнал бутилка с ракия изпита...

За Пешо

2011-01-19T11:14:00.000-08:00

"Пешо е моя житейски пътеводител, духовния стълб на който се подпирам в моменти на морално падение, слабост и вътрешна несигурност... Пешо е лъчът светлина в тунела, Пешо е идващия влак... Пешо е прилива, Пешо е вятъра... и за Пешо пеят сирените в мрака... Пешовото "П" свети на фона на тъмното небе, когато опасност е надвиснала над Попово сити, когато града има нужда от своя герой... Пешо е Българския Батман и Поповския Бат'Бойко. Пешо е Балканския Шри-шри Равни Шанкар, Пешо е Българския Далай Лама... П.Е.Ш.О. - Пиедесталът на Елегантността, Шармантността и Обаянието"...

***

Гореизписаните суперлативи се отнасят само и единствено за Пешо. Пешо - любимецът на народа, на града и своето село. Човекът на трибуната, всеобщият любимец. Човекът пленил с уникален чар и неподправен хумор и баби, и внучки. Зевзекът, шушумигата. Певецът, поетът.

Или Пешо, такъв какъвто го знаят всички (независимо дали вече са се присъединили към фен-групата му във фейсбук, или още се колебаят. Аз вече го направих). Публичната личност, фамозната маска, вечно ухиления до уши добродушко. Добрият герой... Да, знам, това е Пешо за вас, това е което обичате и цените в него. А за мен ли? За мен е малко по-различно...

***

Пешо е човекът, който ме омагьоса, единствено и само с присъствието си. С мълчанието си, дори. Пешо бе толкова галантен, колкото никой никога не е бил с мен до сега (и със сигурност никога няма да бъде). За мен Пешо, Пешо е всичко, всичко това, което аз не можах да бъда. Обичам те, Пешо... Прости ми...

***

Пиша тия думи с натежали клепачи. А Може би точно това е ефекта от двете шишенца сироп за кашлица "Демофан", които изпих, в отчаянието си... (както и от целия блистер успокоителни "Ксанакс", които глътнах със сиропите). Защото аз никога, ама никога няма да бъда като теб, Пешо. Това ме подлудява! Не мога да не бъда теб, не мога да не бъда с теб, поне... Надявам се, някога да се срещнем отново... да... да-а-а...(тук вече мисълта ми се накъсва)... да се срещнем някъде там, където небето ще бъде по-лазурно, пеперудите - по-живи и красиви, а брегът - по-мек и топъл (ако ме разбираш). Приеми го като признание, както искаш... Вече и без това няма значение...

***

Сбогом, Пешо... Защо ме остави?!? Нека всичко това тежи на твоята съвест... Не, не, всъщност, не бива, та за Бога, аз те обичам!!! Сбогом... Не мога да бъда до теб вече... Не мога да те обичам!... Ти ми забрани!... Без теб не мога и да живея!... Ти ми забрани да живея, Пешо, да, това ми направи, точно това! Надявам се да си го простиш някога. Така, както и аз ще ти простя, когато те срещна на по-топлия и мек бряг, някъде там, под лазурното небе...

Сбогом, Пешо! Обичам те!...

P.S.

От анонимна фенка и сродна душа, която винаги ше те чака там, не го забравяй!...

Лайфстайлът на поредния траш-рапър

2011-01-16T15:54:00.000-08:00

Петък е... Пием ракия в стар приятел, подготвяйки се за културно събитие, което не мога да посетя, без нужната подготовка и състояние на духа. Все пак не отивам къде да е, аз отивам на рап-банкетче. Промоция на албума на едни еди-кои-си рапъри в един еди-кои-си клуб (започващ с "К" и завършващ на "микс"). Сигурен съм, че тази вечер ще ми се случат поне 4-5 чудни случки, само не знам, защо още не мога да се наканя да тръгна и да дам шанс на случките си да се случат. Ок, айде, последна чашка и вече тръгвам, че забравих къде съм тръгнал и защо отивам. А аз отивам да празнувам! Да се забавлявам! Заради рап-а го правя, не за мене си. От колегиалност...

Влизам в клуба... Смях и неориентирана обърканост. Бийтове, кикот и речи. Тийенджъри и тийнейджърки, смъкнати панталони и къртечен флоу. И крив дръм енд бейс. Познати лица, позната среда. Около мен прехвърчат безцелни нарко-инспирирани словоизлеяния: "Кво стаа човеееек", "К'о ста-а, мееен" и тем подобни... "Еми, ко да стаа, как да съм, добре съм, на рап съм дошел и аз"... друго не ми се добавя. Добре съм, пуснал съм се със сала надолу по течението на музиката.

Бе, то хубаво музика, ама те т'ва рапа не е музика за мене, това е бързоговор върху зациклила на 3-такт-а винилова плоча. Аз дори не знам какво е винил... И все пак, не мога да го разбера този "музикален жанр"...

Шегувам се, естествено...

И така. Пред мен са стъпалата и тълпата вдигнала се на щурм към своите любимци. Катерят се тъй устремно, спирани единствено от опънатите най-отпред вериги - прегради от съображения за сигурност. Все пак трябва да има прегради, възпиращи превъзбудените и екзалтирани пияни фенки. И така, нека обобщим - една малка добре обособена групичка от крайно-зарибени по ритъма маняци се е разположила нагоре по стъпалата към сцената, близо до своите любимци. На една плюмка разстояние, както се вика. При това, нека не забравяме, че жаргона за рапирам на английски е "spittin'", т. е. плюя. Можеби тези верни фенове са получили своите плюнки и са се прибрали с разтъптяни сърца, уморени, но щастливи... На 5-6 метра метра назад и надолу зад първата групичка се шири танцуващо множество от по-толерантно настроена към рапа тълпа. Хора от кол и от въже дошли да танцуват и да се забавляват, наслаждавайки се на придобитото си по един или друг начин опиянение. Навярно същите лица посещават и хаус-партита. За тях музиката не е толкова важна, парти да има... Лудница, кеф и щастлива обърканост. В тълпата можеше да се наблюдава интензивно щракане на фотоапаратчета и симулиране на готини пози. В стил - "Снимай ме така, снимай ме инак. Веднъж да направя с пръсти "eastside", веднъж "westside", веднъж с гангстерска финзиономия (или генгста-имидж), веднъж с дебилен зубърски вид...". Чувство за хумор от класа, порочност и артистичност, накуп. Всеки се е вживил в ролята си на герой от поредния култов американски тийн-сериал. Или на водещ в предаване за проблемите на тийнеджърите по "Канал 1", даващо съвети от рода на "как да се справим ефективно с акне-то", "как да шашнем гаджето" и тем подобни. Поне на мен така ми се струва, не знам защо все съм толкова критичен.

...

Чакам стрелките на часовника да ударят 2.00 за да мога да изляза за глътка свеж въздух и бира, която предвидливо съм си скрил навън. Не можах да я изпия по пътя, а да не става "зян". Сърце не ми даде да я изхвърля. А и няма какво да си кривя душата, "каширането" на алкохол пред клуба, е тактика която отдавна практикувам. Една утвърдени анти-кризисна мярка, по-добра от тези, които ви хвалят по "тиливизията". Една лично утвърдена, доказано работеща за мен практика...

Те, така де. Пийвам си. По едно време, гледам как около 5-6 пича с черни прилепнали тениски с надпис SECURITY, се нахвърлиха като гарги на захвърлена саламка върху някакъв тип. Друг неизвестен типаж се опитва да противодейства с възгласи от рода на "що бийте брат ми, уе, оставете брат ми, аз затуй ли ви оставих триста кинта в скапаното заведение" и после - "копелеее, счупи ми очилата, ох, ся кой ша ми ги плати, струват триста лива" и т. н... Насилие. Грозна гледка. Тъкмо се бях отнесъл, инспириран от поетичността на БеГе-рапа. Неравната схватка ме върна обратно на земята. "Shit happens", "живота ми е гетто" и други успокоителни слова се въртяха из главата ми. Доизпих си "кашираната" (или "скритата", за тези които не са в час със уличните жаргони) биричка и се завърнах да се "донаденся". Речено-сторено.

...

(Бел.авт. - тук навярно камерата е дефокусирана, понеже визията се губи. Сюжета е изтрит, както краткотрайната ми памет. Безмълвие. На дневен ред застават пиянските спомени, или по-скоро - липсата им. Доста нетипично...)

...

Няколко мига по-късно се намирам на бира в познатото фънки-мазе, до което, току-що откривам, са отворили дюнерджийница. Не издържам да не подлуча (или по-скоро - очесня) дъха. Подкрепям се и се връщам, за да си довърша бирата. Не искам да оставям остатъци и следи. Все пак съм професионалист...

...

(Нова дупка в сюжета - бел. авт.)

...

На следващия ден правя рап, цял ден. Изпотявам се от рап и се изкривявам ментално. Накрая на работния процес съм толкова превъзбуден, че не мога да спра да римувам наум. Излизам за малко, да се поотпусна. Най-много за по бира-две понеже съм поел ангажимент да се включа в средно зимно преброяване на зимуващите птици до Шабла и утре трябва да стана в 6. Въпреки това не се сдържам да не дегустирам домашната ракийка на един съгражданин и приятел от близкото детство. Решавам и да намина през едно парти, понеже ми е на път за вкъщи. Хващаме такси за по-бързо и отиваме на рап, за малко. Завършвам вечеринката около 3 и половина пред компютъра след "най-свежото черно парти на Варна".

...

Събуждам се към десет и нещо. Е, навярно не ми е било писано да броя патици точно днес. Лягам си отново, щото ми е много зле, а трябва да съм свеж за по-късно. Имам изпит другия уикенд и трябва да подготвя презентация и научна статия. Ще ги направя, колко му е, само да се наканя да започна...

...

След час ми звънва един приятел с предложение за шкембе (официално "бира и шкембе", но аз отказвам бирата, понеже ме чака интелектуален труд. Знам, че е твърде възможно да се поддам още от сутринта, но все пак не искам да си придавам такъв вид. Аз съм волеви млад човек и това е единствената истина, в която вярвам. Окей, добре, признавам си, възможно е да ударя и една биричка, но нима това би замъглило творческия ми гений? Не мисля...)

Предложението за бира и шкембе се реализира под формата на много бира, чипс и билки. Шкембе-чорба няма все още, не можем да се наканим да тръгнем. По едно време се осъзнаваме, че сме изоставили първоначалната си умисъл, което ни ужасява и всички вкупом тръгваме към еди-коя-си (или без значение коя) кръчма. Цък, мал шанс, оказва се затворена. Опитваме с втора - ламаринена постройка в близост до ЖП-гарата с интериор наподобяващ наскоро отворен селски супермаркет. Лъскаво и претъпкано. Опитваме се да влезем. Спряни сме на вратата. "Измихме вече... В неделя работим до 5" - така ни отговарят. Пф, забравили сме че днес е неделя. Хората искат да почиват. Е и ние искаме да си починем активно. И да си изсърбаме по едно лютичко шкембенце. Толкова ли много желаем. Разглезени градски деца сме ние, така би коментирал баща ми, ако беше наоколо. Хубаво, че го няма...

В крайна сметка, късметът ни се усмихва в някаква трета кръчма. Сядаме доволни, пием по биричка и си изсърбаме супичките по Бай-ганьовски - шумно, подсмърчайки и със сълзи на очи. Не случайно от чичо си Гошо знам, че по-лютата шкембе-чорба бори махмурлука по-добре от по-не-лютата такава...

...

С последния практичен съвет, смятам да приключа своя кратък разказ, за да потъна в размисли за наближаващия в близките часове делничен ден. Благодаря ви, драги ми слушатели и до другия петък! С пожелание за ползотворен и смислен делник и сладки сънища...

Гайд за нощния живот във Варна

2011-01-13T16:39:00.000-08:00

Здравейте, малки и големи маняци. Смятам да ви поразведа из нощния живот на зимна Варна. През януари, точно на пъпа на сезона. Времето, в което се екзалтираме като 14-годишни фенки на едновремешната тийн "бой?" банда - "Хенсън" (които, лично аз, едва в последствие разбрах, че са момчета)... Откачаме си поединично с едни и същи познати лица, с които сме си бактисали да си вдигаме наздравици отново, и отново, но продължаваме да го правим, щото сме си доста неинициативни и безидейни и не намираме сили дори и за най-малката промяна в лайфстайлите си. 'Ма ко да прайм, зима е, бачкаме много, искаме малко разтуха в края на работния ден. Защо да се лутаме в житейско търсене, причинявайки си душевно страдание, защо да се мъчим изобщо, при положение, че това сме правили цял (работен) ден. Ние сме просто децата на цветята, обичащи лекото и на хляба мекото. Съгласете се, все пак и ний, всички работещи офис-пленници имаме нужда от малко радост и любов... И мноо пушим и пием, навярно, което си е доста предсказуемо. Правим го поради липсата на радост и любов, би прогнозирал някой псевдо-психологично гуру (които и без това се навъдиха премного напоследък. Свиквайте - така става във времена на криза и девалвация на ценности). И за Бога, хич не си падаме по спорта, баскет-а ни плаши, а волей-я ний скучен... А футбола... футбола сий баш' селски. Затова са мърдосваме сяка вечер, боцкайки си парченца домати, краставички и мариновани чушки, със следи от сиренце (или с други думи - овчарска салата, а в случаите без чушки - просто шопска) и играем судоко, но само наум. Решавайки си поредния ред, доволно си припяваме куплет от никомунеизвестна комунистическа севернокорейска детска песничка - "Чин-джин-джон, куон, чън-маннн, йоо" (бел.авт. - това последното не знам как точно го правим)... И естествено, пийваме си "парцуцка". Все пак, закакво ни е да си боцкаме овчарска (съответно - шопска) салата без ракийца? Някак' нелогично ми звучи, безидейно, като една потенциална дупка в сюжета...

Същевременно, едновременно с провеждането на всички гореупоменати мероприятия, с нескрит интерес наблюдаваме и титаничния хандбален сблъсък между отборите на Аксаково (а.к.а. - "Малката Варна") и Апарухово (или още - "Белия квартал"), с което трябваше да започна в началото. Абе бая сме се кестисали, каквото и да означава "кестисали"? Или с други думи - все едно и също. Монотонноста ни тресе, а ленността ний пръв приятел. Всеки ден...

"А слънцето го нема, морето пак не спи, и някак грубо се бунтува с'сиви, грохнали вълни"...

P.S.

Януари, брат'ми, не е за хора, лирични, без свободно време и свободни платна за рисуване. Не и във Варна, не и през януари... А като се замисля, че това трябваше да е публикация за нощен живот и алтернативен лайфстайл. Не стана. Черпя ви с това парче. Приемете го като качествен завършек на моето послани, изразено (криво-ляво) с това безцелно писание...

http://www.youtube.com/watch?v=XcvJajYRdGg

Бележка

2011-01-12T13:40:00.001-08:00

Бележка.

Подир втората бира.

Вкъщи си седя и набирам текст с една ръка...

Свивам с другата...

И пиша:

"На бука куковица кука,

В мрака дебне гладна мазна гадна кука"

- и тей нататък, кво ми пука...

И после бирка вливам пак,

На ревърс във монотонен трак...

И днес - едно и също,

Скучновато, тъпо, леко тъжно,

Сякаш някак...

Някой, нещо..

Смачква ми главата.

В мъка и умора, надолу ме натиска...

Драскам по стената, с нокти, криви, слаби..

И нацепени...

Шептя молитви с'сухи устни,

Очи дерат ме,

празни, изморени, сухи...

Толкоз ми е морно,

че чак не може да мий криво.

Или депресивно...

Лягам, пускам филмче, йо...

Революциите малки, оставям ги за утре,

Неска лягам, пийвам и потъвам...

Потапям се в леглото, хуквам по чаршафите, разтапям се..

Очи премрежвам, дефокусирам, да мисля спирам, 'шот не мисля че разбирам...

Не рапирам! Да прая шум спирам...

'шот...

Шумовото замърсяване е основен негативен ефект в градската среда...

И по тонколоните в клуба шом фанеш майк-а със ръка

- бих добавил.

Не ги разбирам.. не ги редя...

Не отсъждам, а... кадя

'ко има...

'ко няма - друг път, догодина...

И така...

И те така...

И всички са така...

Тъй шъй то...

Йо!

Продавачът на хартиени самолети

2010-12-21T16:07:00.001-08:00

Чичо Манчо продаваше самолети. Такива, кривички, пооцапани... сгънати от хартия. Надяваше се някой да му купи поне 1 - 2...

И аз се надявах, поне някой да се спре и да му даде 50 стотинки за един сгънат от хартия, или по-точно стар вестник "Трета Възраст", самолет. Така и никой не го направи. И аз не го направих. "Нямах леф" - така се оправдах.

...После Чичо Манчо почина от рак на дебелото черво. Докторите така и не разбраха, че човека страдал от старческа шизофрения (или още синдром на Адлер) и прочие ментални отклонения. Па и кой ще се заинтересува от един човек, продаващ сгънати от стар вестник самолети в най-различни шарки и размери, всяка сряда и неделя след шест следобед, около градинките на "Седмочисленици". Там и без това имаше достатъчно луди, алкохолици, наркоманчета и шибани псевдо-ъндърграунд изсулени пишлемета... И от всякаде миришеше на коз, и от всякаде те молеха за стотинки за спирт (или направо за херца), и от всякаде се чуваше само: "копелее", "батеее", "имаш ли пийсе стутинки", "поста" и "ей, някои ши ходи ли до клекшопа да ми земи ено шуменско?"... Нищо чудно, че чичо Манчо не можа да продаде нито един от лично сгънатите си хартиени самолети точно тук...

Всъщност, продаде само един - на едно красиво набонбонено момиче, което на връщане след парти, продължило до другия ден следобед, беше толкова преливащо от любов, че не се сдържа да си купи едно самолетче. Чичо Манчо, естествено и го подари без пари. Та нали, все пак, така подобаваше етикета, а чичо Манчо си бе потомствен джентълмен...

...Така и не видя момичето отново. Отиде си от рак на дебелото черво...

И тя не го видя отново. Не, че го запомни. Не че щеше да си го спомни ако го беше видяла. Не... тя не помнеше нищо, изобщо... Тя бе едно красиво танцуващо цвете, а чичо Манчо беше старец със синдром на Адлер и рак на дебелото черво...

Разходка в мислите на един духовит клошар - алкохолик

2010-12-13T13:06:00.000-08:00

Ходя си аз така, значи, разбираш ли, с ена такава оръфана шапка и криво бомбенце, начи... И си вървя така, начи, начи... и си подсръбвам де, такоз, гавръткам си... И са подпирам за дувара с валсова стъпка, кат, тоз, кай гу де, Тошку Колев... Ама, аз, такоз... малко съм са пучерпил, дьеее...

Маа, то, тва, ш'знайш няма никво значение, ич!... Аз съм си себе си, сякога, сякак си... И успявам винаги, някак си... да бъда себе си. И да бъдааа... да бъдаа... много пиян! Да, много, пиян... Мноооооого! Ма ни мъ ибе. Щот съм емси... и съм лошо момче, ша знайш...

Ма, иначе де... аз съм много добър и добродушен, мил, любящ, искрящ човек. Вежлив гусподин, ентелегент смутен, млад левент и прочие, майна.

И... сяяя.... такоз... има ли смисъл, да... да ви говоря повече,а? Да ви говоря...а... да ви говоря ли, викате..? Ам... то.. да ви говоря, вий хубау сте рекли ам',ам'аз... за ко ви ви гуворех, уе? Забрайх...

Айде, зайби...

Те, така де... 'одя си аз така, лекинко, джазец, фънкъ, смоот-джаз-криминал... И си праскам кайсиева, и си щракам със пръсти... и си пея: "Аз съм хот, кат Дон Кихот, кат ма видят женурлята, пискат: "О'май, год!" и тъй...

И съм поет съм, я, па, ша знайш... Написъл съм две-три стихутворения, такива... ученически, детски... В книжка за басни са ми публикували басняя... и в хумористично вестниче, ученическо, ми има творбите на мене, уа, ей...

Не, че... не, че ся нещо са фаля, ти тъй шъ си помислиш, аз знам... ша кайш: "...тоз ся ко са фали колко е успял, сякаш иска да ни сдуха ний как нищо не сме постигнали през жалките си безсмислени животи..."

Не, уа, хора, ма... чуйти ма моля ви са, само... Не, че искам аз нещо, квото и да е, дори да ви кажа... дори... да ви намекна...Не, не искам... шот не мога... И шот не искам... И да исках... Ни мога... И няма как да мога... Аз ни искам да мога... Нито искам да знам...

Искам да избягам оттука, да са покрия, и да са налупя със ено старо сако, клошарско.. мазно.. И да са скрия ей там у кюшето, в мрака... Се ено ма няма... Се ено... нивгъ ни мъй имало... Ей тъй, да изчезна...

Маа.. то хубао да изчезна... Ама, ко ше праят фенките ми без мене бе брооо?!?... Боже.. бях забравил, че имам тонове фенки и те без мен ши си изпорежат вените и ше се нагълтат с тонове хапчета... фармацефтичните компании ше напраят сума ти оборот от тях...

Ааа, не... Не! Аз, такоз.. фармацефтичните гиганти ги ненавиждам... Мразя ги. Ни ми продават медицински спирт кат ми са сръбва, а съм закъсъл... Ни ми дават от оня сироп за кашлица "Демофан", на Байер, дет... дет яку друса, гиди безбожници зли. Нищо... И аз нищо няма да им дам...

За ко бях зел да говоря... А, да... за фенките. Е, затва не мога да си позволя да се самоубия или да изчезна, да забегна в чужбина и да потъна вдънземи на някой тропик супа кул остров по карибите, нейде, барем... Е за тва...

И си сидь тука... И мий студено... Ко да прая, грея си душичкитъ... Наливам си парцуцинка, цъкам си кисили крастаички и си топля мокрите клети крака на чудото... Чи ми са скъсали и чорапите... и обущата ми зяпнали... Мани... мизерия...

А къф бях ено времее... Мудерен, готян, газее... Ама... аз, аз и ся си имам разни примущества пред другите джентълмени, за пред дамите, навярно, аз съм сигурен... Хъ-хъ.. чи аз ли, баш, няма да имам, уее... Бъ-хъ!... Хъхъхъ!... Мчи къ'... Паля си кошчето, паля си козчето... топля ръцете, грея душата, искри прехвърчат в душата и в сърце си славей песен пее: "Ко ме ебе?!?"

Клош

2010-12-09T14:11:00.001-08:00

Мислите му се разтягаха в пространството, безкрайни и протяжни като паяжина. Падаше по земята и се давеше в прахта, кашляше и плюеше. За нищо не ставаше (според разбиранията на обществото). Беше объркан, свит и депресиран. Трепереше и кълнеше. Не спеше, само пиеше. А почнеше ли да пие - пиеше до припадък. Буквално. Тогава спеше. После пак се будеше и хващаше бутилката. Не знам какво толкова намираше в непрестанната злоупотреба с алкохола. Можеби просто му бе хоби да чувства червата си полуразложени, а стомаха - бунтуващ се като колумбийски революционер през седемдесетте, примерно... Освен тва не издържаше без да пафка трева. Да, да, точно така, марихуаната усмисляше делника му. Хем го приспиваше, хем го развеселяваше. С други думи - мръдваше го от вечно застиналата картинка на сивия работнически делник, който имаха всички останали. Те - хората, паплачта, тълпата. Той не беше от тях. Движеше се като на забавен каданс на фона на останалите, бързащи за някъде. Кой за работа, кой за вкъщи след работа, кой за магазина, кой да плати сметките, кой... да си купи полюлей, примерно. Не, нашия герой не бързаше да си купи нито полюлей, нито лампион. Не му трябваха лампи на него никакви. Не му трябваха и мебели, не му трябваха и излъскани панталони с ръб, нито нова самобръсначка "Жилет" с амнайсе ножчета. Трябваше му само бутилка сливова (или водка/джин/ром/спирт) и едно масе. Да.. и едно масе, дори и без алкохола, но задължително с димящия фас... И какво друго? Можеби малко филосифия, малко изкуство, малко любов? Малко музика (нощна, тиха)? Малко джаз? Да, определено. И нищо друго. Все пак от 3 години Мишо бе станал клошар. Направи го нарочно, по свое усмотрение. Един вид, като своеобразен пърформанс - бунт към обществото, хората, чичковците, лелките и чалгарите. Простите и кухите...

Както и да е. Мишо е клошар на средна възраст. Когато майките се разминават с него, държат в страни децата си. Костюмираните юпита веднагически се преизпълват с гордост при вида му. За миг се почувстват толкова горди от това, че работят в уважавана финансова институция в лъскав бизнес център, баш' на центъра на Варна, карат еди-си-какви си коли, пушат пури, пият скъпо уиски и ходят в определени снобарски (и адски скучни и безвкусни) клубове. При вида на Мишо, пиещ и спящ по пейките над Севастопол, сърцето им се преизпълва с чувство за превъзходство. А при тях чувството на превъзходството е повече от богуугодно, свръхнатурално и неземно красиво. То е божествен допир, то е всевишен душевен оргазъм. То осмисля дните им и целта в живота. Чувството на превъзходство, води до безконечна радост и вътрешна удовлетвореност. При гледката на Мишо дори се сещат за някой определен нов, "забавен виц", който нямат търпение да разкажат в Ротари-клуба, довечера.

Да, Мишо е човек за укор. Срам за своите родители - инженер и учителка, възпитани и работливи хора. Обаче Мишо не се засяга твърде много от това. Е, да, има си своите проблеми, но... за сметка на това е свободен. А не е ли именно свободата, еквивалент на истинското щастие. Или поне основен негов елемент. Можеби, не пълен, или поне не за всеки (като упоменатите банкерчета, примерно). За мен обаче понятията са почти еквивалентни, пряко свързани и зависещи едно от друго.

Да, Мишо е бездомен клошар на 32 години. И не знам защо, но някак си си мисля, че е в пъти по щастлив от теб и мен... Не знам защо...

Вечеринка зад витринка

2010-11-15T13:55:00.000-08:00

Ноемврийска вечеринка.
седя зад своята витринка и
играя свежа сценка...
Но сценария е кофти, режисьора е педал
шото докат съм спал, яките роли е раздал...
или аз самия яка роля не съм земал,
шото просто съм се надрал
и отново съм заебал...

Ама кво па ся, няма да се дребня и да киселя...
кисело ми е и без тва, криво, сиво..
И що.. ?

...шото забрайх си микрофона във Дефото...
и слушалки нямам, а искам да бълвам и да издавам..
хиляди пътеки, да изпълня със слова, по бели листи да цапам, драскам, да творя...
дай ба!!!

Не мога да се спра, мога ли? - не знам, не ща...
За миг съм тука, на пук да ти извадя душата със кук-а,
да те изкривя, да, т'ва целя...
да те мръдна, от фона, от декстопа обичаен,
Шото не за друго, бро, 'ма мразим да скучаем...
Ей, за тва мечтаем...
планове градим и траем..
Ко да праем..?
Не е лесно, мой, братчед да фърчиш в просперитет..
Да набараш медеца и на питата мекото,
от пилето млякото, и на каката гащите..

и отгоре на бука, докат кукувица кука,
на ъгъла те дебне мазна гадна кука
и хора, разни, с начупени кокали, жулят кока точно пред блока ти
а две преки натам, некав пишман растаман
отваря надран, своя шекер-дюкян...

а аз пак ням.. не знам...
Па дори и да знам, няма да ви кажа грам...
Пуша два, после спя.. и в мислите редя и сънувам че летя...

Съдбата на средностатистическия рап-самодеец

2010-11-02T14:36:00.001-07:00

В десет и пол'вина в мрака нервно дебна. Цъкам, чопля семки, глеам тъпо и си пълня белия дроб с нова топла дръпка коз. Гърдите ми се затоплят и сърцето забива учестено... За миг. Весел крив и някак по детски безгрижен еуфоричен кик обвзема душицата ми. Изтисквам го, екстрахирам го, концентрирам го. Яхвам веселата вълна и зареждам пълнителя. Пълнителя ми е ментален, пистолета - доста шумен, вокален. Исках да кажа - вокално-инструментален, но.. инструменти няма. Музиката е в главата ми, в хиляди вариации и темпоритми (и всички до един - по-бързи от твоите). Не че не ценя и тихата, нежна, лека, сатенена, соул-фънк, чил-аут музичка. Не, просто, неска съм крив. Се ено съм изжулил три пътеки и ти бъркам в ушичките с парче тел. Не съм от кол взет, нито от въже. И нямам нужда никой да ме отвързва. Аз съм се отвързал отдавна. Доста съм се откачил... шот съм се оттекчил. Не знам оттекчен или оттекчил, нито така ли се пише изобщо (май - не), 'ма - ко май бе, в крайна сметка аз рапер ли съм или академик?!?Гаддем - гаден, долен, дразнещ, повърхностен, тъп и отблъскващ рапер съм... и нищо друго. Да.. даже и емси не съм, измислям си некви думи и прая шум. Бум-бам, колко зле съм и аз не знам. Не знам, седя, говоря, вдигам шум, прах, и лазя по нервите на хората.. Обичам да им гъделичкам с перце между пръстите. Да им бъркам с клечки за зъби в ушите и да.. ги натискам рязко. И да се уригвам гръмко. Да прая бас с пръдни и уригни. И да пия ракия, да, да - и ракияяя!

И така. И ся пак се чудя кви да ги редя и защо го пиша тва, аджеба, дето го пиша, без да знам и аз поначало защо го пиша. И в началото не заех и ся не знам и изобщо нема да мога да вкарам неква заключителна мисъл. Да си резюмирам живота ли? Станал съм още по-зле, мерси, братле. Пиша си глупостите... Мисля да си зема микрофона от Дефото ид а си купя ени слушалки и да почна да прая тъпи непотребни рап тракове. Шот дъската ми трака, хлопа, не ме остая на мира, за бога.. Ко да прая?

Наливам си бира, пак. тя свърши почти. Тоя миг го мразя. Мразя и още хиляди... Мигове. Ценя красивите, от друга страна и съм лудо влюбен в тях. Но.. но се отказвам да се съзтезавам с живота, вече... не мога.. не мога да ида на сяко парте, не моа да чукам сяка мацка. Па и съм смотан, как да мога, 'де се турям аз?...

Както и да е.. Прая си квот си искам, по-добре ако има нещо лошо да си го кажа сам, не да ми го разпраяш ти. Иначе, няя проблеми, приятелчета сме си...

И така.. Седя си на пейката и.. и си мисля. Пуска ме, Стихвам. Мисля.. да зема да се прибирам. Тряя да си зема нещо сладко по пътя. Примерно от новия грозен, но зверски вскусен Лайън. Мен ако питаш си е същия... И сладолед... И/или шоколад. Да, и шоколад, твърдо! И после да си легна, меко, леко. С усмивчица и разтопен шоколад по зъбите. Да тва ми е идеал. Ако имаше и допълнително обслужване, вие се сещате кво, щях да съм най щастливия младеж на света. Хах.. мечтая си. Друго кво?.. Питаш ме д'ъл ше прайм рап ли, бро? Принципно, аз, както винаги, съм мноо навит, ама... и сега не мога... пак съм се надрал... Ко да прая, нося си кръста... Така'а е съдбата на стредностатистическия рап-самодеец, мога ли да избягам от нея?... :)))