Мечти без граници

28.01.2016

2016-03-30T22:40:00.001+03:00

Все още губя хора. Все така от години наред. Не, не мисля, че е от детството ми. Не помня кога започна всичко това… По някое време просто всичко се промени. Дали не беше покрай 4ти клас? Един бог знае. По някое време съм се променила. Характера ми е станал непоносим за всички. Когато чак сега, след 20 години успях да намеря истинска приятелка аз пак започвам да я губя. Толкова дълго бяхме заедно, имах чувството, че винаги е била с мен и, че винаги ще бъде с мен.

Може би идеята да живеем заедно бе лоша идея. Може би това провали всичко. Може би от сега нататък не трябва да се сближавам прекалено много с хората. Трябва да спра да показвам гадната си страна, онази друга моя същност, която показвам само пред близките си. Защото само, и само единствено, аз мога да се търпя.

Ужасно е като се замисля, че от години говорят за характера ми и как трябва да се поправя, но едва сега забелязах катастрофичната буря, който създавам покрай себе си. Аз знам, че не живея в приказки. Много добре знам, че няма някой ден да се появи принц на бял кон, който да търпи нрава ми и двамата да заживеем щастливо до края на дните си. Знам и че няма и приятелки да бъдат за дълго до мен ако не направя нещо по въпроса.

Въпросът е какво да сторя…

Dancing with your heart 2 - 15

2013-12-02T10:48:00.000+02:00

В сиропиталището, в което отидохме видях най-щастливите деца на света. Причината? Защото някой бе дошъл да ги посети. Били са самотни толкова дълго, че когато ни видяха лицата им се озариха. Поздравихме малчуганите и отидохме при детегледачките, за да ги известим, че сме там. Когато ви записаха като посетители, ние отидохме в стаята за игра и започнахме да играем с децата. Soobin и Chinhae се справяха добре. Аз от друга страна не знаех какво да правя. Soobin рисуваше с няколко деца, а Chinhae играеше с други на колички. Аз от друга страна стоях като истукана и се чудех какво да правя.

За радост до мен дойде едно дете и ме подръпна за крачола. Беше малко момиче с огромни невинни очи.

-Онни, ще ми прочетеш ли приказка?-попита срамежливо тя. Аз и се усмихнах и веднага се съгласих.

-Разбира се.-отговорих и. Тя хвана ръката ми в своята и ме заведе в един кът с няколко рафта книжки. Аз приклекнах, до ниските рафтове и погледнах книгите.

-Коя приказка искаш да ти прочета? Спящата красавица? Пепеляшка?-попитах четейки заглавията.

-Тази.-каза тя показвайки ми книгата в ръцете си. Мулан. Аз се ухилих виждайки любимата си детска приказка и седнах на земята вземайки книгата. Момиченцето седна до мен и аз започнах да чета. Скоро около нас се наредиха и други деца, които с интерес слушаха историята.

Когато приключих и затворих книгата всички ме погледнаха с големите си невинни очи и аз се засмях.

-Един ден и вие ще изживеете една приказка.-казах им и те се усмихнаха.

-Онни, аз искам да съм най-добрата балерина на света.-каза момиченцето.

-Така ли? Вярвам, че ще бъдеш.-усмихнах и се.

-Когато порасна ще имам пари да ходя на уроци по танци.-каза ми тя. Но тогава щеше да е твърде късно. За жалост. Все пак не исках да и го казвам и да разруша мечтите и.

-Ти не можеш да ходиш сега, нали?-попитах и тя погледна тъжно.

-Няма проблем. И моята приказка ще дойде.-каза момичето и ми се сви сърцето. Как можеше едно толкова малко момиче да е толкова силно? Късаше ми се сърцето като си помислих за трудностите, които съдбата и бе приготвила. И аз нямаше как да помогна.

-Знаеш ли… Аз мога да те науча.-казах и и тя ме погледна със звезди в очите.

-Наистина?-попита тя.

-Не съм танцувала балет от много години, но все ще мога да те науча на нещо.-усмихнах и се.

-Момичета, времето ви мина.-каза една от детегледачките и всички деца се натъжиха. Беше минало времето за посещения и трябваше да си тръгваме.

-Онни, нали ще дойдеш пак?-попита момичето.

-Разбира се. Между другото, казвам се Lee Soomi.-казах и.

-Аз се казвам Jiri.-усмихна се тя.

-Е, ще се видим следващия път, Jiri.-казах и се изправих. Едва не залитнах, защото краката ми бяха изтръпнали. Направих няколко крачки преди отново да възвърна силата в краката си. Когато с приятелките ми излязохме от сиропиталището се засякохме с Sung YoungIl и Bin Chohee, двете надути патки, които за жалост виждах всеки ден. Те ни подминаха сякаш некога не са ни виждали и влязоха в сиропиталището.

-Нима те ходят на доброволна работа?-попитах изненадана. Те не си правеха труда да печелят добри точки, тогава за какво им беше да ходят и на доброволна работа?

-Да. Това е единственото мило нещо, което съм виждала от тях. Някога.-каза Soobin.

-Добри ли са към децата?-попитах.

-Аз не съм ги виждала. По принцип ходят когато ме няма.-отговори тя. Предположих и за това бяха влезли в сиропиталището след като са свършили часовете за посещение. Може би с връзки? Кой знае…

-Аз ги видях. Веднъж забравих часовника си и когато влязох ги видях да се държат много мило с децата. Некога не ги бях виждала да са толкова мили към когото и да е било.-каза Chinhae.

-Хм? Наистина.-изненадах се.

-Значи си си прекарала добре.-усмихна се Jonghyun когато му разказах за сиропиталището.

-И то много.-съласих се.

Двамата седяхме на едни стълби по средата на шести и седми етаж, където винаги се събирахме тайно. Понякога дори някой склоняваше да ни пази на някой от етажите и дори в същия момент Taemin беше на пост на шести етаж. Разбира се, повечето хора използваха асансьора, но не искахме да рискуваме да ни хванат.

-Знаеш ли, имам една изненада за теб.-каза той и ми даде някаква брошура. Беше за почивка в Тайланд. Или нещо такова, не го погледнах много внимателно.

-Какво е това?-попитах, въпреки че вече имах някаква представа.

-Почивка.-усмихна се той.

-Нима имам възможност да си почина сега?-попитах го намръщено.-Или пък ти?

-И двамата.-ухили се той.

-О, Jonghyun голям мечтател си и всеки път се изненадвам от това, но мисля, че…

-Не. SHINee ще правят там концерт и ти като трейни имаш право да дойдеш.-каза той щастливо.

-Не знам…-замислих се.-Това ще отнеме много пари и не знам дали майка и татко ще имат…

-Нали получи пари за правата на новогодишния танц?-попита той.

-О, да забравих.-засмях се. Макар и да бях купила три билета за новогодишния концерт, сумата, която получих беше много голяма и ми бяха останали още много.

-Забравила си? Нормалните момичета биха тръгнали да пазаруват като луди.-каза той, но определено беше доволен от спестителността ми.

-Нали за това ме обичаш? Защото съм различна.-усмихнах се и той ме целуна за кратко карайки краката ми да омекнат както при първата ни целувка.

-Моля те, ела с мен.-помоли се отново след като се отдръпна.

-Не знам дали ще мога да тръгна сама. Това ще е за няколко дни и едва ли ще имаш всичкото време свободно, а и…

-NU‘EST ще са там.-прекъсна ме Jonghyun.-Ще бъде огромен концерт с много групи. Приятелите ти ще са там, а и май дори Beast ще са там.-продължи. След време дори той разбра за манията ми по тях, но някак си го приемаше добре.

Беше толкова развълнуван. Очите му пак блестяха по онзи начин и ме караха да потръпвам. Усещах пеперуди в стомаха си точно както когато го видях за първи път.

-Искам да се запозная с приятелите ти и да започнем нещата на чисто. Съгласна ли си?-попита той.

-Добре.-кимнах и той ме прегърна силно.

-Хубаво. Защото не бих могъл да издържа там без да те виждам.-прошепна той в ухото ми и ме целуна отново.

-Какво? И те ли ще са там?!-извика сърдито Dongho.

-Моля те. Искам всички важни за мен хора да се разбират.-казах и хванах ръката му. В началото той не искаше да ме погледне право в очите, за това сложих ръка на бузата му и го накарах да ме погледне.-Знам колко много проблеми имахте двамата, но той е добър човек и просто трябва да му дадеш шанс.-казах.

-Но той ти разбива сърцето отново и отново. И… Освен това…

-Знам, че не можеш да забравиш онзи случай в залата. Аз също не бих могла да го забравя. Беше много глупаво от негова страна, а и аз сама нищо не направих по въпроса.-той остави главата си да клюмне и разбрах, че си спомня случая, в който ни хвана с Jonghyun в една разгорещена сцена и как после последва юмручен бой.-Не, не си го спомняй.-казах и вдигнах отново главата му.-Знам, че не искаш да го казвам, но всъщност двамата с Jonghyun много си приличате. Той много ме ревнува, също като теб. И това е защото ме обичате прекалено много. Ще му дадеш ли шанс?-попитах. Той ме погледна в очите сякаш търсеше в тях отговора. Отне му известна време, но накрая кимна и аз се усмихнах.-Радвам се.-казах и целунах челото му.

_-YoungIl POV-_

-Не можеш да повярваш какво видях.-казах на приятелката си Chohee.

-Какво? Какво?-развълнува се тя.

-Отивам към асансьора и гледам вътре, оная дето не мога да я понаям най-много от всички на света…

-Засякла си се с -----?-попита ме тя изненадано.

-Не и споменавай името.-изсумтях.-Както и да е, това не е най-лошото. Веднага и обърнах гръб и тръгнах към стълбите. Бях само на седмия етаж, за това и не беше кой знае какво… И гледам само как Lee Soomi и Jonghyun оппа се мляскат на стълбите!-извиках бясна.

-Сериозно ли?-попита Chohee с разширени очи.

-Не стига, че си говори с половината звезди, ами и се мляска с МОЯ оппа! Как смее!-извиках и съборих цветето от перваза.

-Хей!-скара ми се чистачката.

-Гледай си работата!.-казах и и махнах с ръка.-Това просто няма да и се размине, ще видиш.-казах с усмивка. Само да знаеше какво я чака…

Моята история в Япония

2013-10-27T11:21:00.000+02:00

Моята история в Япония

にほん

Някой от Facebook ме помоли да разкажа какво е да учиш и живееш в Япония. Подготвила съм ви дълга история, за това се настанете удобно и се подгответе за моята история.

Взехте ли пуканки? Не? Ами вземете и да започваме.

Аз съм лошо момиче и не слушах родителите си докато ме молеха да не си отивам. Веднага щом завърших гимназия си купих билет и заминах за Токио, Япония. いきます。Да… Тази красива държава беше моя мечта от много години. Ходех дори на курсове и се обучавах сама на компютъра, дори пренебрегвах някои предмети в училище за да науча японски.

きます。

Но когато пристигнах не бях подготвена за прибързания им свят. Едно беше да го видиш на екрана на компютъра, друго беше да го видиш със собствените си очи. Още на летището бях завлякана от огромна талпа хора, които, за разлика от мен, знаеха къде отиват и бързаха на там. Накрая се оказах на някаква улица без да знам къде се намирам. Отне ми много лутане докато осъзная, че не знам какво да правя. Искаше ми се да заплача и да се прибера у дома. Искаше ми се да отворя вратата на малката си къща и да се привикам през сълзи　かえります。Прибрах се.

Но това ли ми беше мечтата? Да отида и де се върна? Не. Не беше.

За това и задърпах куфара си с колелца напред докато най-сетне не намерих такси – タクシー。Толкова се зарадвах, че замахах и заподскачах за да ме забележи.

Когато таксито спря пред мен аз влязох и си представих как всичко започва да се оправя. Мислите ми веднага започнаха да се реят из облаците докато си представях живота си в Япония за напред достоен не за поредния ми фикшън, а направо за нова драма. Да, определено нещо не бях в ред.

Таксиметровия шофьор ме попита къде отивам и аз със скромните си знания казах адреса на квартирата, която си бях наела по интернет преди месец. Отне ни много време да стигнем до там. Оказа се, че е в близост до училище – がつこう。Зарадвах се на малчуганите, които тичаха през игрището играейки игри. Въпреки това не получих желание да се върна в училище. „Не, никаква носталгия за мен!“ казах си и тръгнах нагоре към квартирата ми. За радост имаше асансьор, защото не знам как щях да стигна до седмия етаж ななかい。

Преди да отворя вратата на квартирата си отново измислих нова история. По-точно няколко. Представих си как стаята ми е рутина. Пълна дупка и, че са ме излъгали в интернет слагайки фалшиви снимки. До тук нищо необикновено. Да, но си представих , че а ме и излъгали и по друг начин. Оказва се, че са продали квартирата и на ме ни на някакво невероятно красиво и неземно момче и как двамата споделяме иначе малката квартира. Как се караме, за всеки дразнещ навик на другия и после как като по филмите се влюбваме…

Но квартирата си беше както в снимките – всекидневна, кухня и баня. За момент съжалявах, че не са ме излъгали. Щях да живея сама, ひとりで。Но нямаш да тъгувам. Все още ме очакваха толкова много премеждия и красиви момчета в Япония, че нямах търпение. О, боже колко съм била права…

След като си прибрах дрехите и нещата на местата осъзнах, че умирам от глад. И хубавата новина – нямах храна. От притеснение бях изяла всичката храна, която си взех с мен в самолета и бях останала само с пакетче чипс. Приготвих се за нова среща със света на вън и си взех много пари. За жалост похарчих прекалено много пари за такси и не смятах да го правя повече. На входа на сградата видях как една учителка излиза от училището. Повиках я и тя се спря. Помолих я да ме упъти до най-близкия супермаркет и тя беше достатъчно мила за ми обясни всичко без да бърза.

Благодарение на нея лесно намерих метрото ちかてつ。Тя ми обясни и на коя спирка да сляза, но за малко да я пропусна, защото имаше едно невероятно сладко момче, което ми грабна очите. Имаше червена коса и ми приличаше да някой, който можеше да бъде звезда. Но знам ли, може би дори беше. Много ме е яд, че не го заговорих. Допи тогава знаех, че в този многоброен град можех никога да не го видя.

На спирката ми разбрах, че е станало много късно. За това забързах напред и лесно намерих супермаркета. スーパー。Напазарувах и дори имах време да пообиколя наоколо. Намерихデパート, което на български трябва да е нещо като мол, department store. Влязох в него и попитах човек на рецепцията на кой етаж са заведенията за хранене. Трябваше да се кача на асансьора чак до осмия етаж. Знаете ли как казват на асансьорите? エレベーター。 Звучи наистина забавно. Та както казвах, отидох до суши ресторант и поръчах храна за вкъщи. Там отново видях момчето с червена коса. Говореше с приятелите си и когато го видях да се усмихва ми се подкосиха колената. Как можех да се срамувам дори пред хора, които така или иначе не ме разбираха какво говоря?

Когато получих поръчката си аз бързо я взех и тръгнах да излизам от заведението, но не можах да ни хвърля последен поглед към него и приятелите му. Въпреки, че и приятелите му изглеждаха много сладки, той продължаваше да привлича вниманието ми. Тогава той също погледна към мен. Имаше черни блестящи очи, като тези, които съм виждала само от екрана на компютъра си. Момче мечта.

Но той погледна отново към приятелите си продължаваше разговора и разбрах, че на нас не ни е писано. Поне не и тогава. Въздъхнах и си продължих пътя. Успях да се прибера у дома на време. Не, не се случи така, че да се озова в тъмна уличка, да ме нападнат и червенокосото момче да ме спаси. Той дори не се затича след мен, за да ми иска номера! Е, това е реалността… Поне сушито беше много вкусно.

На следващия ден се записах официално в Tokio だいがくсъс специалност – английски и японски. Исках да стана преводачка, за да съм сигурна, че ще знам японски и, че ще го ползвам цял живот. За да преживявам, все пак до началото на годината имаше малко повече от половин година трябваше и да си намеря работа. Сигурно се запитахте как така се записвам толкова рано. Това е защото курсовете, които карах докато бях на училище осигуряваха частична стипендия в университета и само най-добрите можеха да вземат стипендията. На тази частична стипендия осигуряваше само семестрите и разходите по учебниците. Трябваше сама да се изхранвам, сама да си плащам квартирата и сметките.

Замислих се за момчето с червената коса и реших да потърся работа в мола, в който го видях. За жалост не търсеха сервитьорки на етажа с ресторантите. Всъщност никой от етажите не търсеше работник. Когато излязох леко разочарована минах покрай карта, на която пишеше какво има на всеки етаж. Как ли не бях забелязала картата още първия път? На нея черно на бяло пишеше нещо много интересно – おうじよう　ゆうえんち。Имало е увеселителен парк на покрива!

Дори не усетих колко бързо се бях качила обратно до осмия етаж, а после и до покрива. И какво открих – табела, на която пишеше, че търсят продавач на билети. Почувствах се като най-голямата късметлийка на света. Да, търсех навсякъде и едва не пропуснах покрива, но все пак го открих, нали?

И ето така прекарах 6 месеца като продавач на билети за увеселителен парк. По-късно ме уволниха, защото не искаха студент, заради графиците, но това е друга история. Като казвах, прекарвах лятото в кутия докато гледам как другите се забавляват. Но за мен това не беше лошо. Изживявах мечтата си и това беше достатъчно.

Първият път когато видях червенокосото момче бях в ужасно състояние. Имах пъпка на челото заради полуфабрикатите, които ядях. Едвам я прикривах с бретона си, но не можех да скрия петното от гроздов сок, който бях изляла на блузата си докато бързах за работа. За сметка на това той изглеждаше като модел. Започнах да заеквам докато давах билетите на него и приятелите ми, но на него не му направи впечатление, все пак аз съм чужденка и това не беше моя език. Всъщност май дори не ме погледна. Съмняваше ме да ме бе погледнал и за секунда и само това ме успокояваше.

От тогава започнах да се приготвям ужасно много преди работа – грим, прическа (всичко естествено, но колкото се може повече до съвършенството) и си носех резервни дрехи. Но не го видях. Седмица, две. Започнах да губя надежди. Месец, два… Почти го бях забравила. Момчето от блъскащите колички ми беше хванало вниманието, а и изненадващо май и аз на него. Понякога си говорехме в почивките и факта, че той се опитваше да ме заговори всеки път когато можеше ми говореше много. Казваше се Ямада Тадаши и всеки път когато ме виждаше ми даваше черешов бонбон. Беше на 25, но не беше учил в университет. Цял живот си е изкарвал прехраната с блъскащите колички.

Видях го почти четири месеца по-късно. Беше си боядисал червената коса в черно и едва не го познах. Толкова бях шокирана, че в началото просто се взирах в него.

-Боядисал си се.-казах.

-Какво?-попита той. Бях изтърсила голямата простотия, но за радост беше на български и той не ме разбра. Всъщност, съмнява ме да ме беше разбра и да беше и на японски. Кой би очаквал от служител на будка за билети да го помни четири месеца?

-Заповядайте билета.-казах възпитано с усмивка преструвайки се, че нищо не се бе случило. Бях обсебена от него. Тогава го разбрах. Точно като откачените фенове, които се опитваха да хванат вниманието на идолите си, така и аз исках да хвана неговото по какъвто и да е било начин. Заплатата ми стигаше да преживявам, но можех да си намеря много по-високо платена работа някъде другаде. Нужно ли беше само за него… За първи път ми бяха минали тези мисли през главата. Бях се решила да се откажа от него. Да, нямах друг избор, не исках да оставам откачалка. Никое момче не заслужава такова внимание.

-Днес изглеждаш много добре.-каза ми той с усмивка взимайки билета от ръката ми. После без да спомене друго тръгна след приятелите си към виенското колело.

Той ме помнеше.

せんしゅう

Миналата седмица бих си помислила да поканя Ямада Тадаши на среща, въпреки че не го харесвах толкова много. По две причини – едната беше, че ми харесваше, вниманието, което получавах от него. Другата причина беше, че смятах да продължа напред като реалист.

こんしゅう

Но тази седмица той ми показа, че понякога и мечтите се сбъдват. Красивото вече не червенокосо момче ме беше запомнил. Беше ми казал, че изглеждам добре!

せんげつ

Миналия месец бях загубила всякаква вяра.

こんげつ

Но този месец вярата се върна.

И защо? Защото бях самотна. Нямах си никой. Единствените хора, които познавах бяха шефа ми, Ямада и съседката ми, която понякога ми готвеше, но беше много възрастна и не можех да я наричам приятелка. За това и виках само おかあさん, окаасан, и я молех за съвети само когато се чудех кое как да сготвя или как да си пусна печката без да се запаля.

きょねん

Миналата година загубих най-добрите си приятелки. Или поне си мислех, че са ми най-добри приятелки. Всички бяха отвратени от това колко обичам Япония и японския, от това колко усилия давам да уча японски и колко много искам да посетя Япония.

-Япония, та Япония! Все за нея говориш!

И ме изоставиха.

Малкото ми познати също останаха в България. Оставаше ми само Карина, която също спечели стипендията с мен. Разбирахме се и щях да се радвам да споделяме квартира заедно, но родителите и не я пуснаха. Те така и не одобряваха тя да учи японски език и тя мислеше, че щом спечели стипендията те ще си отворят очите, но уви.

Ето така се озовах сама в Япония.

Ето тук е момента да ви кажа колко е трудно да си намериш приятели тук. В моите обстоятелства е никаква. Можеш да се запознаеш с хора само от работа или от училище. Понеже аз още не бях започнала семестъра второто отпадаше. А първото… Ами първото правило се отнася само когато наистина работиш с другите колеги и се засичате. И си говорите. Аз бях като в затвор в моята кутийка за билети и нямах право да излизам освен по време на почивката.

За това още същия ден исках да дочакам момчето когато си тръгва, за да се запозная с него, но смяната ми свърши. Трябваше да си направя отчета и бързах като луда. Дали не го изпуснах тогава? Когато дойде колежката ми да ме смени аз отлетях от будката и тръгнах да го търся из увеселителния парк. Подминах дори Ямада докато той ми махаше с ръка защото наистина нямах време за него. Но не намерих момчето.

За момент отново изпитах тъга, но реших да не се предавам и бързо се взех в ръце. Все пак той ме помнеше, нали така? Това беше важното. Отидох до виенското колело и помолих колегата да ме пусне безплатно. Бях видяла другите ми колеги да го правят, но аз още се срамувах да моля за подобни привилегии. За радост Ичиро-сан беше мил и веднага се съгласи. Почаках да спре колелото и се качих. Вътре беше много просторно и може би щяха да се съберат четирима, но само аз влязох. Само дето след мен влезе и червенокоско.

Погледнах учудено Ичиро-сан и той каза, че все пак трябва да се поддържа баланса. Какъв баланс? “На объркването в живота ми ли?“ помислих си, но нищо не казах. Оставих го да пусне отново виенското колело и стомаха ми се обърна. Всъщност, никога не се бях качвала на такова нещо и се оказа, не май не ми харесва много много.

-Ти не продаваше ли билети по-рано?-попита ме момчето. Вътре нямаше светлини и виждах лицето му едва осветено от лампите на увеселителния парк.

-はい。－(Да.) казах тихо. За втори път ме позна, но този път беше много по-скоро и не беше така изненадващо. И отново съзнанието ми си изигра шеги с мен. Представих си как ми казва, че предния път му съм се сторила красива, ама се е объркал. Представих си как му се зверя и как той ми се смее, но още на второто завъртане на колелото се оказваме в прегръдките си в изгарящи целувки.

Но той не каза нищо повече. Зачудих се дали не трябва да кажа нещо. Все пак до този момент го търсех, а после щях да мълча? Возенето щеше да е поне още 5 минути или повече и нямаше смисъл да мълчим.

-Как се казваш?-попитах.

-Казвам се Кимура Такахиро, приятно ми е да се запознаем.

Аз също се представих с лека притеснена усмивка, която той, за радост, едва ли е видял. За момент отново си помислих, че нищо няма да си кажем, но той проговори. Кимура Такахиро, слава на бога, вече нямаше да му викам червенокоско, най-вече защото не беше червенокос.

-Изглеждаш ми много притеснена.

-Да, така е.-признах си.

-Качвала ли си се някога на Виенско колело?-попита той.

-Не.-признах си.

-А, това обяснява нещата.-каза си той и замълча. После понечи да каже нещо, но го прекъснах.

-От къде ме помниш?-попитах нещото, което ме глождеше от много време. Той изглежда се стресна от въпроса ми, но после се усмихна.

-Ами идвал съм тук и преди. Тогава ми продаде пак билет.-каза той.

-И ме помниш?-попитах.

-Ами ти беше в много комично състояние.-призна си той и аз се изчервих.-Но все пак беше сладка.

С тези думи се изчервих още повече и замълчах за дълго. Какво бих могла да кажа?

-Мога ли да попитам нещо?-попита той. Не посмях да отговоря, но той продължи и без да отговоря.-Какво каза когато ми даде билета. Изглеждаше много стресната.

-„Боядисал си си косата.“-преведох му с наведена коса.

-Значи и ти ме помниш?-попита той.

-Ами… да…

-Работиш тук цяло лято и помниш мен?-продължи да настоява той.

-Помня те от преди това.-признах си.

-А, да. Ресторанта.-сети се той. Нима се сети.

-Още от метрото.

-Моля?-попита той изненадано.

-Малко преди да се засечем в ресторанта се засякохме и в метрото.-обясних. Искаше ми се да потъна вдън земя. В този момент си признавах каква откачалка бях.

-И ме забеляза сред толкова много хора?-попита той.

Отне ми много време да обмисля отговора си. Все пак избълвах хиляди неща, които трябваше да си останат тайна, поне отговора на този въпрос трябваше да бъде обмислен.

-Ами все пак имаше червена коса.-казах. Отново замълчахме.

-Но все пак…

В същия момент колелото спря и Ичиро-сан отвори вратата. Той ми се усмихна сякаш знаеше с кого ме бе събрал и знаеше какви мисли имах в началото. Бях толкова притеснена, че можех да стана. Не чувствах краката си. Кимура Такахиро ми се усмихна и подаде ръката си. Беше разбрал ситуацията. Аз несигурно взех ръката му и той ми помогна да се изправя и да изляза от кабинката. Беше вече наближило затварянето на увеселителния парк и беше пълно с хора, които се запътваха към изхода. Двамата с Кимура също тръгнахме към изхода, но точно както в първия ми ден в Япония тълпата ни раздели. Опитах се да го извикам, не и беше твърде шумно. Така и не го видях повече. Поне знаех, че бях хванала вниманието на едно толкова красиво и съвършено момче.

Малко преди Коледа ме хванаха да уча от учебници в почивката си. Казаха ми, че не искат на работа студенти по не знам си какви причини и ме изгониха още преди да съм започнала годината. Казах чао на колегите си и Ямада Тадаши ми подари цяла кутия от любимите си черешови бонбони за сбогом. Мисля си, че някъде преди това той бе разбрал, че нещата между нас нямаше да се получат.

За Коледа се прибрах вкъщи и изненадах семейството си. Те много се зарадваха и едва ме пуснаха да се върна. Разказвах им за всякакви истории на работа и въобще. На сестра ми разказвах за сладките момчета и най-вече за Кимура Такахиро, но запазих последната ни среща в тайна. Видях се дори с Карина и и разказах всичко, но този път не пазех тайни. За жалост дойде време и да се прибирам.

Стоях в България повече от Коледната ваканция. Прибрах се само седмица и половина преди началото на семестъра. И защо да се прибирам по-рано? Нямаше кой да ме чака, а в България беше семейството ми. Чудя се как ли оцелях толкова много време без да откача сама

Но за радост семестъра започваше и щях да си намеря много приятели. И колко много хора имаше на първия ден… От моята специалност имаше хора от различни държави, но и много японци. Там беше и Кимура. Много се зарадвах когато го видях.

-Здравей.-усмихнах му се.

-Здравей.-усмихна ми се и той.-Ходих пак в увеселителния парк, но теб все те нямаше.

-Да, всъщност… уволниха ме.-признах си.

-О, съжалявам.-каза той.

-Няма нищо, ще си намеря нова работа.-казах все още с усмивка.

-Ам… имам да ти дам нещо.-каза той и зарови в раницата си. Когато извади това, което търсеше, взе едната ми ръка, разтвори дланта ми и сложи на нея една гривничка.

-Това…-изненадах се когато я видях.-

-Да, закачила се е за ръкава ми. Видях много късно.-каза той. Гривничката беше моя, но си мислех, че съм я загубила последната вечер когато се бяхме видели.

-Благодаря.-усмихнах му се и се опитах да я сложа, но закопчалката сякаш си имаше друго мнение. Точно преди да се откажа Кимура ми помогна като закопча гревната.

-Искаш ли утре да отидем да разгледаме Сакура дръвчетата?-попита той. „Да не би да ме канеше да среща?“ помислих си. Когато го погледнах и видях колко е срамежлив разбрах, че правеше точно това.

-Добре. Къде ще се чакаме.

На следващия ден отидохме в един парк не много далеч от университета. Сякаш той беше предвидил всичко – нае за час колела(じてんしゃ) и карахме заедно докато се състезавахме или само се забавлявахме. Когато времето ни свърши и върнахме колелата и двамата бяхме гладни, за това седнахме на едно одеяло, което той носеше, и ядохме приготвен от него обенто. После решихме просто да се разхождаме и да разглеждаме. Кимура беше взел със себе си фотоапарат, но май не снимаше дърветата.

-Хей, снимай там, не мен.-засмях се.

-Ти си по красива.-каза той снимайки ме отново хващайки ме с едновременно в изненадано и в поласкано изражение. Изчервих се като луда не знаейки какво да кажа.

-Ти самият не си за изпускане.-измънках тихо.

-Какво?-попита той.

-Нищо.-казах бързо.

-Не, сигурен съм, че каза нещо.-настоя той.

-Нищо важно, продължавай да снимаш.-казах и той ми се ухили. Значи все пак бе чул какво бях казала.

Когато започна да става късно и двамата решихме да си тръгваме, но избрахме да вървим пеш до портите, въпреки, че не беше много близо. あるいて。 Сякаш и двамата бяхме осъзнали, че срещата ни беше към края, но не искахме да свършва толкова скоро.

Вървяхме си към портите в мълчание когато усетих как той хваща ръката ми. Толкова много се стреснах, че чак подскочих. Погледнах към ръката му и се изчервих. Скрих се зад шала си за да не види, но мисля, че все пак беше очевидно.

-Така и не те питах…-започна той нарушавайки тишината.

-Какво?-попитах.

-Какво наистина те накара да ме забележиш из тълпата?-попита той.

-Не мога ли да го запазя в тайна?-попитах.

-Любопитно ми е. Мога и аз да ти кажа. Бях те забелязал защото си неустоимо красива, а и освен това ти не спираше да гледаш към мен и това ме караше да си мисля, че имам шанс.-каза той. Не можех да повярвам, че го каза. Той беше срамежлив, малко или много, и това означаваше, че е събрал много кураж за да каже всичко това.

-Аз…-вдишах дълбоко преди да продължа- Ти си като модел и нямаше как да не те забележа, толкова много те харесвам, че потърсих работа в мола, където те видях, за да те видя пак.-избълвах всичко на веднъж. И това беше. После той ме целуна, дори не разбрах какво се случва в началото.

Ама и ние сме едни… И двамата сме били толкова срамежливи, че сме се притеснявали да се заговорим, дори и да се погледнем. По късно си припомняхме първите ни срещи и сме се смели толкова много. Когато той разбрал, че работя на будката той молел приятелите си да ходят с него за да мое да ме види, но все не събирал кураж. Когато бях полята със сок пък на него му е било толкова неудобно да ме погледне в очите, че не смеел да го направи. А и му е било малко смешно. А на виенското колело се опитвал да говори мен, за да не мисля за возенето и да не ми призлее.

И ето, че се отплеснах от историята си. Трябваше да пиша за живота в Япония и какво е да си студент тук, но накрая написах любовна история. Сега разбирате ли как е устроен мозъка ми?

Ето и минутка-две и от писателката. Да… Това всъщност си е измислена история, но то ще да си е проличало от неверността на историята。Идеята ми беше да напиша история, в която да включа думи на японски, които съм научила от последния ми урок по японски, но накрая добавих и други и по-лошото – към средата дори забравих първоначалната си идея и направо забравих да включвам японски. Имам навика да се отплесвам… Съжалявам, че ви заблудих, исках да бъде нещо изненадващо. Колкото до японския в текста – наистина не се фукам, не съм фукла намерила google translate и с много свободно време. Просто нов начин, който искам да изпробвам за научаване на японски думи.

Dancing with your heart 2 - 14

2013-09-14T21:56:00.001+03:00

Всичко вървеше добре. Въпреки, че графика ми ме натоварваше, както си и мислех, а учителите ми ми помагаха с каквото можеха. За кратко време се научих да пея Fallin' по-добре от всякога, танца, който учех с групата си беше лесен, а както каза Sung Jungshi, справях се добре като актриса. Все пак получавах и други уроци като корейски, китайски, уроци за модел и дори акробатика и уроци по барабани. По принцип всеки трейни има уроци по какъвто и да е музикален инструмент и аз избрах барабани. Вече не ми оставаше време за танци в залата, но това не беше толкова важно, защото и без това прекарвах от 1 до 3 часа в залата в SM. Сюзън беше права, любимата ми зала беше винаги заета. Дори не знам как Jonghyun е успял да я запази празна за срещата ни.

За радост още докато уговаряхме графика ми им казах за университета и веднага след лекции ходех на уроци. Понякога нямах лекции цял ден и още в 9 сутринта отивах на уроци. Също както в училище имахме обяд в 12 часа и вечеря в 18, където всички трейнита се събирахме. Там се запознах с много хора. Вечер си тръгвах към 9 или 10, но понякога за да наваксам с уроците оставах и до по-късно. Беше трудно. Спях понякога по 4 часа или между лекциите, а като трейни трябваше винаги да се грижа за външния си вид. С толкова голяма липса на сън не знаех как ще се справя. Имахме "Трейни журнал" където попълвахме мислите си над това, което смятахме, че сме научили, а после учителите ни ги събираха и пишеха отговор. Като домашно. Веднъж без да го обмисля написах "Научих се да заспивам бързо между лекциите." и Jung Byungil беше написал "Fighting! :)", което ме изненада. Поне имахме Неделя като почивен ден.

Вече разбирах защо двете надувки не дебютираха. Като трейни трябваше да се държим с уважение дори към чистачите. Те от друга страна вирваха нос и бяха мили само към звездите и учителите. Както в домчето, имахме позитивни точки, които получавахме ако сме били добри и лоши точки, ако сме били лоши. Те имаха само лоши точки. Не знам защо продължаваха да са трейта и не ги гонеха. Носеха се много слухове за това, но не знаех кой слух е верния.

Трудно се срещах с приятелите си. В университета успявах да говоря с тези от групата, но NU'EST още промотираха, а ЕХО никакви не се намираха. Замислих се дали не се готвят за завръщане, което да последва завръщането на SHINee. А те... Говорех си често с Jonghyun, дори успявахме да се скрием в някой ъгъл и да си поговорим за кратко. Можехме да се виждаме малко повече, но все пак беше много трудно. За радост Завръщането им беше толкова близо, че можехме да го усетим. Всички в SM можеха. Веднага щом влезеш в сградата можеше да се усети паниката и забъркаността.

Може би това беше нормално за другите, но за мен определено беше много различно и ново. Първия ден написах уплашена съобщение на Junhyung, за да попитам какво става и той ми звънна почти веднага. Когато спря да се сме ми обясни, че когато наближе завръщане на някоя група всички започват да откачат. Зачудих се как всички бяха свикнали на това, но всъщност аз свикнах много бързо с темпото на останалите. Със Jungshi станахме добри приятелки. Понякога тя ми позволяваше да пробвам някой от костюмите докато репетирах репликите, които ми даваше.

-Да остана ли или да замина? В Марсилия ме чака той. Знам го... Ще сляза от самолета и той ще ме чака с букет червени рози...-казах и се спрях. Погледнах надолу и въздъхнах облекчено.-Той винаги ме е чакал. Наистина ме обича Марис!

-И какво те кара да мислиш така?-попита Jungshi, запомнила репликите си, докато шиеше поредния костюм. Съвсем леко и бързо хвърляше по някой поглед към мен.

-Просто го знам. Любовта ни е една и съща. Тя е истинска.-казах повишавайки леко тон.-Но ти не разбираш... Искаш да остана и да уча.-Въздъхнах и затворих очи.

-Ти сериозно ли? Дойде от Марсилия чак до Ню Йорк, за да получиш най-доброто образование и ще го изоставиш заради някакъв си?-попита тя, не беше в роля, прекалено съсредоточена в шиенето на машината, но на мен не ми пречеше.

-Не е просто някой! Аз го обичам! Обичам го!-със всяко изречение повишавах повече и повече тон.

-Докажи го.-каза тя и ме погледна.

-Как? Кажи ми! Да скоча от моста? Защото за него бих го направила. Да преплувам океана? Защото за него бих го направила. Да убия? Бих убила за него!-извиках със сълзи в очите си.-Обичам го повече от колкото обичам въздуха! Без него не бих могла да живея!-Извиках и първата ми сълза се плъзна по бузата ми. Да, толкова добра актриса бях. Jungshi беше добра учителка.

-Тогава защо още живееш? Защо си тук с мен? Нима ме лъжеш?

-Не те лъжа! Обичам го?-изкрещях и тя се стресна от тона ми. Не бях сигурна дали беше в роля или наистина я стреснах.

-Тогава върви. И никога повече не се връщай...

-Извинете.-прекъсна ни жена на вратата. Носеше куп дрехи увити в найлон.-Искам да попитам костюмите дали са готови...-продължи тя леко засрамено. Най-вероятно е чула сцената, която разиграваме и и е станало неудобно.

-Още малко. Ела след половин до един час.-усмихна се Jungshi и другата жена кимна. Когато си тръгна аз погледнах учителката си странно и тя се засмя.-Май я изплашихме.-каза тя.

Jungshi онни ми беше обяснила всичко, след като стана подозрително за мен. Всъщност тя е учила 2 специалности - Театрално изкуство и дизайн. Спомням си как с горчива усмивка каза "Явно в реалността ако можеш едно нещо е добре, но ако можеш 2 сякаш не можеш нищо.". Не я взели в SM за стилист, нито за учител. Единствената и работа е била шивачка. За радост и дали шанс с мен. Преди мен е имало само едно момиче, което се преместило и благодарение на нея кариерата и едва не приключила. За мен нямаше проблем, защото тя наистина си вършеше работата добре, а и ми харесваше като човек.

-Справяш се много добре. Може би това трябва да покажеш на края на месеца.

-Моля?-попитах.

-Мислех, че са ти казали... На всеки месец трейнитата показват наученото. Признавам, има риск да те направят само актриса, ако покажеш нещо толкова добре, но не си сдържай таланта.-каза тя.

-Знам за това, но си помислих, че при мен ще е различно, защото съм тук за по-малко от месец...-притесних се.

-О, няма проблем. Те ще вземат това под предвид, не се притеснявай. О, и не забравяй за доброволната работа веднъж месечно.

-Знам, с една приятелка ще ходим заедно до сиропиталището.
Споменатата приятелка беше рижавото момиче с плитките и страхотното тяло, с което се запознах още първия ми час по танци. Заедно продължихме да си говорим дълго след това, и късно разбрахме, че още не си знаехме имената.
-Park Soobin, кога ще се чакаме?-попитах я когато седнах до нея в столовата. Да, това беше името и. И как го научих? Каза и просто "Знаеш ли, че не ти знам името?" докато си говорехме един ден и тя се засмя. Запознахме се официално, но дори преди това знаех, че ще сме приятелки.
-Какво ще кажеш за 4 на спирката до сиропиталището?-попита тя.
-Звучи добре.-усмихнах се.
Двете започнахме да ядем спокойно обяда си. Не, че не наехме какво да си кажем, просто и двете обичахме да ядем в спокойствие. Понякога си казвахме по някоя дума, но знаехме добре колко ни е важно времето за ядене. Ето защо си мислех, че си приличаме.
-Виж ги двете новачки как плюскат. Нямате шанс да дебютирате, ако сте дебели.-каза русата квачка Sung YoungIl когато ни подмина с приятелката си Bin Chohee, и двете носеха само по чиния със салата.
-Не мисля, че точно от вас трябва да взимаме съвети.-каза Soobin и двете квачки се намръщиха и ни подминаха.
-О, щях да забравя. Преди това ще отида да взема една приятелка от снимачната площадка. Ох, как обичам да го казвам. Понякога я викат за някоя фото сесия, заради различния и имидж.
-Различен имидж? Какъв различен имидж?-попитах веднага.
-Ела с мен и ще видиш.-ухили се тя и аз се съгласих.
Затова вместо да чакам Soobin на спирката до сиропиталището бях пред къщата и със зачервен нос и сняг по косата. Ама как можеше да ме кара да я чакам в тоя студ? Вече и бях звъннала 2 пъти и всеки път тя казваше, че е почти готова. Когато взех телефона си, за да и звънна за 3 път тя най-сетне благоволи да излезе със забързана крачка. Може би малко прекалено бърза, защото се подхлъзна и едва не падна.
-Време беше.-казах.-Имам чувството, че започна да вали сняг нарочно, за да направи чакането ми още по-приятно.
-Извинявай, но отиваме на снимачна площадка и ще има много важни хора. Може да ме харесат и да ме вземат зя някоя друга фото сесия!-ухили ми се тя.
-И защо не ми каза? Аз съм в толкова небрежен вид.-скарах и се и набързо махнах снега от косата и шапката си.
-На теб това ти е чара, аз обаче имам нужда от малко приготвяне.
-Малко ли?-измънках под носа си, но тя ме чу и ми се усмихна за извинение. Е, како да я правя?

В снимачната площадка, на която отидохме бе съвсем различно, от което си представях. За мен една снимачна площадка трябва да е зала пълна с хора, дрехи на закачалки, огледала, гримове и много красиви модели в дизайнерски рокли. Нали точно такива модели виждам по списанията. Но ние отидохме в една отсечена уличка, една от тези, в които би си помислил, че би те нападнал престъпник. Дрехи и гримове нямаше, защото предполагам бяха в някоя зала наблизо. Всичко беше спокойно въпреки нечовешкия студ, а модела не беше в красива и екстравагантна рокля, а оскъдна, както бих казала, "бойна униформа" и сякаш не съществуваше за нея нещо като студ.

-Това тя ли е?-попитах Soobin и тя кимна.-Аз бих умряла от студ.-казах и се сгуших още повече под пластовете дрехи, които носех.
-Не и личи, но тя също умира от студ. Просто не го показва. Това е да си модел - независимо обстоятелствата, търпиш и показваш таланта си.-каза ми тя сериозно. Може би приятелката и би била също и много добра актриса? Кой знае...
Почакахме още няколко минути докато снимките не приключиха. Веднага щом и последната снимка бе заснета, жена която можеше да бъде стилиста дотича до модела и я загърна с дебело одеяло и я заведе по стълбите в края на улицата в една зала. Двете с Soobin ги последвахме и почакахме докато модела се приготви. Накрая тя сама дойде до нас и ни се усмихна.
-Значи ти си Soomi.-усмихна ми се тя.
-Приятно ми е да се запознаем.
-И на мен.-усмихна ми се тя и вече не ми се струваше толкова плашеща и сериозна.-Казвам се Eun Chinhae.-представи се тя и си подаде ръката. Аз стиснах нейната и останах с впечатлението, че е силен и войнствен човек когато тя стисна силно ръката ми. Може би не започваше битките първа, но сякаш така казваше "ще съм мила, но внимавай!". Приех това за предизвикателство и се усмихнах криво. Сякаш искри презкочиха от очите ни и разбрах, че ще харесам момичето.
-Е, нека отиваме при децата.-прекъсна мислената ни борда за надмощие Soobin и задърпа и двете ни към сиропиталището.

Dancing with your heart 2 - 13

2013-08-01T17:06:00.000+03:00

Събудих се след онези непоносими сънища с Jonghyun и изръмжах сънено. Защо той никога не напускаше ума ми?
Поне сега беше различно. Сънищата ми бяха много сладки и романтични - разходка в парка, гледане на филм прегърнати на дивана в хола... Неща, които много ми се искаше да правим. Разбира се, сега и двамата бяхме заети и нямаше как да се сбъднат мечтите ми. Затова си оставаха само сънища.
Избутах мислите си за него за по-късните часове поне докато се разсъня. Бързо се приготвих и проверих часа - не закъснявах и това беше добре. Имах навика да избързвам когато съм развълнувана и този ден не беше различен. Понеже нямах лекции този ден имах целия ден на разположение.
Забързах се навън със слушалки в ушите заслушана в последните песни, които си бях качила на телефона.

Спрях се пред сградата на SM entertainment и направих снимка с телефона си. "Първият ми ден в SM като трейни." казах си и бях сигурна, че ще я кача в Интернет съвсем скоро.
Влязох вътре самоуверена и се запътих към стаята, която посещавах много често, за да си подавам документите.
-Добро утро Сюзън!-усмихнах се на жената зад бюрото още щом влязох. Тя се засмя и ми се усмихна. Това беше като наша игра. Аз знаех името и, но дори да го забравех можех да го прочета от табелката на бюрото и, но след историята и за любимия и филм аз я наричах на шега Сюзън, името на любимата и героиня, въпреки че беше корейка. Тя също знаеше моето, но ме наричаше "миличка" и ме караше да се чувствам като у дома си.
-Готова ли си за ново приключение?-попита ме тя и извади една папка от рафта зад нея.
-Иска ли питане!-усмихнах се. Бях готова да запиша още една героиня в репертоара си.

Всички имаме много свои стани. Аз, която е пред родителите ми, аз пред приятелите, аз танцувайки, аз пеейки, аз с Jonghyun... А сега и аз - трейни в SM. Още една моя роля, която трябваше да приема с отворени ръце.

-Ето това е графика ти и залите, в които трябва да отидеш. Освен това, попитах дали можеш да танцуваш за залата, която искаше, но казаха, че не могат да оставят трейни да се разхожда където си поиска, защото залата е за дебютирали групи, но успях да издействам пропуск за когато няма никой вътре. Мога само да ти кажа, че почти винаги е заета, но може да имаш късмет.-обясни тя давайки ми лист с графика и пропуска за залата с облаците, която винаги съм искала да посетя. Същата, в която споделихме целувка с Jonghyun на първата ни среща.
Благодарих и и излязох от стаята.
Искаше ми се да бях срещнала някой по коридорите, защото умирах от притеснение, но късмета ми не беше толкова добър. В асансьора бях само с един мъж, който ми заприлича малко на Yunho, но не бях сигурна, а и да беше той изглеждаше толкова изморен, че не едва ли му се занимаваше с притеснена фенка, нова трейни. Излязох на третия етаж докато той остана в асансьора.
Погледнах листа си, за да видя в коя стая трябваше да бъда. Когато се уверих, че от притеснение да не объркам стаята съм запомнила числото, тръгнах към 315-та стая. Когато стигнах се спрях и си поех дълбоко дъх, хванах дръжката и преглътнах преди да отворя вратата.
Стаята беше пълна с музикални инструменти, което я правеше да изглежда малка, но беше много слънчева. В единия и край имаше два големи прозореца, през чиито щори все пак се процеждаше достатъчно светлина. Благодарение на нея оранжевите стени изглеждаха още по-светли. Под прозорците имаше малък бял диван, два стола и малка стъклена маса. Стаята беше толкова слънчева и весела, че за секунда забравих за всякакво притеснение. Само едно нещо не накара сърцето ми да спре да тупти като откачено, а го забърза. Липсата на хора. Не трябваше ли учителя ми по пеене да е в стаята? Да не би да бях объркала нещо?
Пристъпих няколко крачки напред и се огледах. Стаята нямаше други врати, нито място, където да се скрие. Реших да попитам Сюзън и рязко се обърнах към вратата и застанах лице в лице с много красив мъж, само на две педи разстояние. Той ме гледаше изненадано и в началото едва помръдна. Носеше черна шапка с козирка, бяла широка тениска и черни дънки. Той погледна часовника на ръката си щом се отърси от шока.

(Случайно намерена снимка, но ако се чудите - Demento. Не знам кой е но изглежда подобно на представата ми за това как трябва да изглежда умителя и по пеене.)

-Подранила си.-каза той. После затвори вратата зад себе си и ме погледна настойчиво. Когато не разбрах намека той хвана рамената ми и ме бутна в страни, за да отиде то дивана, седна и извади една папка от раницата си.-Не е нужно да се притесняваш, аз не ям хора.-той погледна листите в папката и после ме погледна без да повдига глава. После се изправи и се доближи.-Jung Byunghyuk.-каза той и си подаде ръката. За момент просто я гледах, имаше метален пръстен и кърпа увита около китката му, а по-рано забелязах, че има и татуировка на опакото на дланта до малкия пръст.
Отне ми време да разбера, че трябва да му стисна ръката.
-О, Lee Soomi!-казах и подскочих като опарена преди да му стисна ръката.
-Както казах, не е нужно да се притесняваш.-каза той и седна отново на дивана. Посочи ми да седна пред него на стола и аз бавно се доближих, но се спънах в крака на единия стол и бързо се поклоних за извинение преди внимателно да седна пред него. Да, не биваше да се притеснявам, но не исках да объркам нещо с човека, който щеше да ме учи един бог знае колко години.
Учителя ми извади лаптоп от чантата си и го сложи на масата. Отвори го и го намести, за да виждам и аз. Пусна клип, на който аз пях на кастинга. Не знаех, че ме записват тогава, но и от притеснение бях пропуснала много неща. Когато слушах записа намирах грешки, които не бях забелязвала тогава.
-Гледах как си се справила на клипа и ми се струва, че учителя ти по пеене не е бил много добър...-започна той.
-Това е защото всъщност нямах учител, а само приятел, който е професионален певец.-казах.
-Това обяснява много неща. Но означава, че ще трябва да започнем от самото начало. От днес забрави за всичко което си научила. Всеки негов урок и съвет. От днес ти не си получавала негови уроци. Днес получаваш първия си урок по пеене.
Изгледахме няколко пъти клипа. След първия път той ми обясни какво харесва и какво не, а после докато го гледахме за втори път той спираше и допълваше казаното. Когато реши, че е казал всичко ми даде лист с текста, но на него бяха изписани и нотите.
-Разбирам, че не си била на уроци до сега и сигурно не разбираш нотите, затова ще ти обясня и тях, но за сега искам да ми изпееш песента.-каза ми той.
Минаха три часа в които той ми обясняваше кое как да изпея. Повторения отново и отново... Оказа се, че без предварителни уроци ще ми е много трудно.
Когато времето ми свърши учителя ми даде листа и ме помоли да се упражнявам сама вкъщи. Бях изморена, но графика ми за деня не беше към края си. Трябваше отново да вляза в асансьора и този път да отида на подземния етаж. Там отново видях мъжа, който приличаше на Yunho, но този път го видях добре и разбрах, че наистина беше той.

Поклоних му се като на по-голям и той ми кимна. Вече изглеждаше сякаш си беше възвърнал част от енергията, но не исках да го притеснявам. Само дето правех нещо по-лошо - не можех да спра да го зяпам. Дори не разбрах, че го правя докато той не ме погледна с повдигната вежда и аз погледнах настрани засрамено.
-Фен ли си?-попита той с усмивка и аз кимнах обръщайки се към вратата.-Нова си... От кога си тук?
-От днес.-казах и той кимна.
-Чух за теб. Ти измисли танца за Нова година, нали?-попита той.
-Д-да.-отговорих.
-Хареса ми.-каза той когато вратата за подземния етаж се отвори и двамата излязохме. Изглежда щяхме да сме в една посока поне още малко.
-Б-благодаря.-усмихнах се и най-сетне отново го погледнах.
За момент вървяхме в тишина докато спрях пред вратата на залата, в която щях да карам уроци по танци.
-Имаш талант щом дори Tony Testa е видял нещо в теб. Може би някой ден ще потанцуваме заедно?-попита той и аз го погледнах изненадано.
-Д-да... Защо не.-измънках.
-Jung Yunho, междодругото.-каза той и си подаде ръката. Аз го погледнах учудено и той се усмихна.-Така и не се запознахме официално.-обясни. Той знаеше, че му знам името, но беше възпитан и по този начин щеше да научи и моето име.
-Lee Soomi.-казах и се здрависах с него.
-Е, ще се видим по коридорите отново.-усмихна ми се той и ми помаха преди да тръгне някъде. Аз му помахах и се обърнах към вратата. Там две момичета ме гледаха злобно и си помислих, че ми завиждат за разговора, но ги игнорирах.
-Може би не знаеш правилата тук.-каза едната.-Има огромна стена между трейнитата и звездите, която не трябва да бъде преминавана. Разбра ли?-попита ме изрусено момиче с бритон, който прикриваше едното и око.

-Дори не си мисли да доближаваш Yunho оппа!-изжъмжа другата, като по-скоро прозвуча като злобен пинчър. Имаше черна дълга права коса подстригана на черта и прав бритон.

-И на мен ми е приятно да се запознаем.-усмихнах им се фалшиво и минах покрай тях в залата.
-Не се надувай още първия ден!-извика ми едната зад гърба. Аз се спрях, но не се обърнах.
-Благодаря за посрещането, не беше нужно.-казах фалшифо трогната и продължих напред.
Този път не бях сама. За уроците по танци бяхме събрани може би тридесет трейнита в залата. Треньора изглеждаше мил, но никога не можеше да си сигурен. Когато той ме видя сам дойде при мен.
-Добър ден. Казвам се Lee Soomi.-казах и се поклоних. Този път нямаше да има излагации.
-Добър ден.-усмихна ми се той. Изглеждаше на двадесет и нещо и имаше топла усмивка. Също ми изглеждаше познат, сякаш съм го виждала и преди.-Казвам се Jung Byungil и ако се чудиш, да брат съм на учителя ти по пеене. И двамата те избрахме да те учим.-каза той гордо.
-Избрахте? Мислех си, че някой друг ги избира или...-попитах.
-Напротив. Ние като учители имаме различен стил на обучение, затова всеки учител избира ученика си.-обясни Byungil, а момичетата от по-рано изсумтяха. Аз ги погледнах и не осъзнах, че съм правила някаква физиономия докато не чух учителя си да се подхилва леко.
-Не знаех, че ще сме толкова много в групата. Искам да кажа, че не знам танците и...
-Нямаш проблем.-каза ми той с усмивка. Нямаше много общо със брат си. Учителя ми по пеене беше сериозен и дори се намръщваше когато се замисляше за нещо, от друга страна учителя ми танци беше усмихнат и изглеждаше приятелски настроен.-От днес ще учим нов танц и ще си наравно с другите.
Аз му се усмихнах и кимнах. После той се обърна с гръб към мен, към огледалата, и извика на всички да си застанат на местата. Понеже не знаех точно къде да застана, почаках да видя другите и да се ориентирам.
-Тук трябва бързо да се учиш. Това не ти е детската градина и нямаш право да оплакваш да учителя, че не знаеш танца.-каза ми момичето с русата коса от по рано.-Учи се бързо.
-Ето ти първия урок. Това е моето място.-каза другата и ме избута и едва не паднах, но се завъртях и задържах баланса си, което накара и двете момичета да изсумтят.
-Фукла.-каза чернокосата.
Аз им обърнах гръб и отидох в другия край на стаята. Имах да им покажа един пръст, но реших да не правя проблеми още първия ден. Намерих друго свободно място и застанах там и забелязах, че всъщност няма никакви момчета в залата. Може би беше нормално, но аз никога не съм харесвала танците на момичешките групи. В повечето случаи са били толкова лесни, че можех да ги науча за половин час и никога не стигаха нивото на Tony Testa.
-Добре ли си? Тези патки не се държат с никого както трябва.-каза момичето до мен. Беше с две плитки и плосък корем. Да си го кажа честно, имаше страхотно тяло.

-Няма проблеми. Такива като тях под път и над път.-усмихнах се.
-Не бива да им обръщаш внимание. Толкова са груби към всички и заради това си държание още не са дебютирали, и двете са на 23 и май някой ми каза, че са трейнита поне шест години.
-Шест?!-изненадах се. Ама...
Не биваше да очаквам да дебютирам веднага, но шест години бяха наистина много. Може би щях да изпадна в паника, ако учителя ни не ме прекъсна.
Той пусна музиката и започна да ни показва движенията. Всъщност танца беше по-лесен от колкото си мислех и Jung Byungil беше добър учител. Движенията не бяха кой знае колко готини, но не бяха и скучни, но не си сменяхме местата. Сякаш всеки танцуваше за себе си. Това беше така, защото беше самата истина.
Така изминаха четири часа, като на всеки час имахме кратка почивка. Накрая с усмивка разбрах, че имам само още едно нещо в графика си.
Запътих се към другата зала на същия етаж и по пътя едва не се блъснах в някой. Когато погледнах нагоре, за да видя кой е видях познато лице.
-Здравей!-усмихнах се на Tany Testa.
-Здрасти.-усмихна се той.-Как е с тренировките?
-Добре. Е, танците не са съвсем като твоите...-пошегувах се и той се засмя.
-Това е сигурно защото още се учиш. Помисли го като стимул да дебютираш и да направя хореографията ти.-каза той и аз кимнах.
-До колкото помня ти каза, че ще правиш хореографията и за новата песен на SHINee. Е, кажи ми... Хубава ли е?-попитах и той се засмя.-Не, сериозно те питам! Искам да я чуя~ освен това да попитам за хореографията...
-Нищо няма да кажа.-прекъсна ме той.
-Няма ли да ми покажеш поне нещо?-попитах.
-Не.-каза просто той.-Ще трябва да почакаш.
Покрай нас минаха надутите патки от по-рано и ме погледнаха лошо. Е, казаха за звездите, нищо за хореографите им...
Двамата си казахме довиждане, защото трябваше да бързаме и всеки тръгна по своя път. Имах късмет, че не закъснях когато влязох в една малка стая пълна с реквизити, стари костюми на айдълите, микрофони, гримове и рафтове с много папки. Вътре под една нощна лампа, понеже вътре беше много тъмно, една жена усърдно шиеше нов костюм.
-И-извинете... Да не би да съм объркала стаята...-попитах на вратата едва подала си главата. Жената повдигна разсеяно глава, погледна ме през очилата си и за секунда остана така. После подскочи и се изправи рязко.
-О, не! На правилното място си.-усмихна ми се тя.-Актьорско изкуство е точно тук, просто подготвях нов костюм и се отплеснах.-тя цъкна лампите и дойде до мен.-Знам какво ще кажеш. "Това не е ли работа на стилистите?", ами аз съм и стилист, а точно за това завръщане им трябва малко по... Специални дрехи.
-За SHINee ли?-попитах.
-Моля? О, явно си навътре с информацията.-засмя се тя.-Не е за тях, но помогнах с избора на някои дрехи. Както и да е...-продължаваше да говори тя. Беше точно това, което съм чела в книгите за артистите. Много сговорлива, разсеяна и леко странна. Черната и коса беше прибрана на разпуснат кок, от който стърчеше един молив, блузата и беше втъкната в дънките, но само едната част, а другата се бе измъкнала. Но имаше стил и си личеше дори и от обикновено скучно момиче като мен.

-Тук е много тясно, нали? По принцип водя учениците си някъде другаде, за да се отпуснат. По... Артистично е.-усмихна ми се тя.-Само трябва да запиша нещо, но ако си намеря молива! От един час го търся...-каза тя и вдигна няколко разпилени листи на бюрото.
-Ъм...-измънках, за да привлека вниманието и. Тя ме погледна и аз посочих косата си. Тя ме погледна и в началото не разбра какво казвам, но после се усети. Взе молива от косата си и се усмихна.
-Божке! Трябва да спра да го правя.-възкликна тя и аз се опитах да се сдържа защото беше използвала думата "божке".
Тя записа нещо в една папка и двете излязохме навън оставяйки бъркотията зад гърбовете ни. Излязохме и от сградата на SM, понеже нямах нищо друго в графика си и нямах проблем с това. Отидохме на арт кафе, което в последствие разбрах, че е кафе с картини по стените. Тя си поръча мокачино с много сметана, а аз чай с праскови и нар.
-Гледах изпълнението ти за университета.-каза тя.-Много ми хареса как се справи.
-Благодаря.-усмихнах се срамежливо. Беше ми странно да я виждам толкова спокойна извън работното и място.
-Аз завърших твоя университет и винаги присъствам на представленията им. Всяка година има по някоя група, която не знае какво да прави на представлението, но както във вашия случай често повечето се провалят. Иначе твоето представление ми хареса. Е, цялото представление, но и твоята роля, играта ти... Можеш да станеш актриса.-каза тя.
-Актриса?-попитах. Какво ли не бях чувала, но това беше ново.
-Мхм.-кимна с глава тя.-И то много талантлива.-после от спокойна отново получи нотка откаченост и за секунди извади папка от чантата си и я сложи на масата.-Това е една страхотна пиеса. Искам да научиш репликите на Рафаела.-каза тя.
-Моля?-ококорих се.
-Но като се замисля, че имаш и друга работа...-замисли се тя.-Нека направим така: утре ще я прочетеш за първи път пред мен. Така ще видя и как ще импровизираш. И... О, боже още името си не съм казала, нали?-попита тя и аз кимнах.-Божке, много съм разсеяна. Казвам се Sung Jungshi.-усмихна ми се тя.
-За малко да си помисля, че си сестра на другите му учители.-усмихнах и се.-Моето име го знаеш, но... Lee Soomi.
-Близнаците ли? О, имаш късмет. Двамата са много талантливи, но те никога не избират едни и същи хора. Не знам защо...-замисли се тя.
-Познаваш ли ги?-попитах.
-Да. Те са ми приятели от детство.-усмихна се тя.
-Как така ми са се паднали учители с общо минало.-засмях се.
-Приятелите имат общи интереси предполагам.-усмихна се тя.

Dancing with your heart 2 - 12

2013-07-25T01:06:00.000+03:00

-Знам, че искате да знаете кой е победителя, но първо ще ви кажа защо избрах този отбор за най-добрия. Ще кажа добрите и лошите неща за всеки отбор започвайки от отбор номер 1. Да започна от с това което харесах или с това, което не харесах?-попита лектора още от вратата. Забелязах, че лектора ни по театрално изкуство е човек, който не увърта дори и за малко, а напротив - казва нещата толкова право и ясно, че ако не си свикнал ще те шокира.
-С хубавото, разбира се.-момичето, което забелязах, че е лидера на отбор 1 отговори веднага.
-Хареса ми избора на песни. Хореографията можеше да се промени и да стане още по-добра, но самия избор е подходящ за състезание. Синхрона ви, особено към края беше много добър. Облеклото също беше много добро. Знам, че много от вас ще кажете, че не е честно щом им е помагал професионален дизайнер, но всеки с привилегиите си. Имали са шанса и са го използвали. По правилата си е.-после той се спря и почака възражения, но те не дойдоха.-Това, което не харесах е отборната работа. Или по-точно липсата на такава. Забелязах, че лидера не слуша по-голямата част от мненията на другите особено на момчетата. Също не ми хареса, че оставихте момчетата отзад облечени в черно сякаш бяха вашите бекъп танцьори. Танците, както споменах не бяха нещо специално, а момчетата предложиха много добри идеи, които останаха нечути.
-Концепцията ни беше момичешка. Трябваше да ни послушате и да преместите момчетата в друг отбор.-възрази лидерката им.
-А защо просто не сменихте концепцията?-попита лектора и момичето погледна надолу.-Група номер две имаха страхотна отборна работа и имаха добър синхрон. Техния проблем беше точно обратното. Толкова много се сляха, че от отбор станаха един човек. Толкова много се стремяха нито един да не блесне като главен герой, че самата група не можа да блесне. Концепцията им беше обикновена, но проблема им беше друг, за който ще спомена по-късно. Същия проблем имаха почти всички групи и съм много разочарован... Група три се справи изненадващо добре! Много добър синхрон и избор на хореография. Самата концепция е малко предсказуема, но ми хареса изпълнението ви. Идеята да разделите отбора на две, защото не можете да се съгласите на хореографията съвпадна с концепцията, а двамата, които се проявиха като лидери се справиха много добре. Щяхте да победите, ако го нямаше проблема, който имат всички групи. Всички освен група 4.
-Какво?!-попитахме всички в залата.
-Група 4 единствена осъзна какво преподавам тук. Театрално изкуство? Никой ли не разбра, че става въпрос за мюзикъл? Слушахте ли въобще докато ви повтарях колко е важна историята, което разказва всеки един танц.
Замислих се за реакциите на Taemin и Jongin когато разбраха, че ще правя мюзикъл. Те не ми казаха нарочно, но знаеха че се движа в правилната посока. Лектора ни също знаеше, но не ни помогна нито ни отклони от посоката, в която бяхме тръгнали.
-Група номер 4 имаше съвсем обикновени костюми, които пък си съвпадаха с концепцията. Хареса ми и заглавието "Историята на една улична котка"? Има много скрит смисъл, който много ми допадна. Самата история беше много значителна! И най-важното, страхотна отборна работа. Не бях виждал толкова добро лидерство от много време. Техния лидер изслушваше мненията на всички и успя да създаде от хаоса това, което видяхте на представлението.-после той спря и разбрах, че започва с нещата, които не харесва.-Вие може да не знаете, но аз отправих едно предизвикателство към лидера им. Тя имаше потенциала да засенчи цялата група и я помолих да бъде главната героиня. Много е трудно да не засенчиш целия екип с главната роля, но тя се справи идеално. Да, танцува добре и да, беше в почти всички сцени, но затова е главната героиня. Но кажете ми кой танц харесахте - този на нея и Taemin, където изглеждаха сякаш са танцували заедно от детството си, или танца му с Jung HyunRi, където изглеждаха сякаш са създадени за да танцуват заедно?-той почака, за да чуе отзивите и аз самата чух как всички са съгласни за втория танц.-Да, при тях имаше неща, които трябваше да се поизшлайфат малко повече. Имаше леки спънки в много неща, които при други групи липсваха, но хванаха самата същност на идеята и я развиха много добре като за новаци. И, Lee Soomi...-каза той и ме погледна-не мисли, че не забелязах как падна. Хареса ми как го замаза и в началото си помислих, че е нарочно, но после се появи с кърпа на глезена и всичко ми се изясни.
Всички ме погледнаха учудено и аз сведох засрамено поглед надолу. Да, изложих се на представлението. Имах първия танц и паднах на него. Всички тренираха усърдно а аз още на първия танц провалих всичко. Докато другите групи се справиха без никакви спънки. Като лидер трябваше да се погрижа да сме идеални.
-Браво!
-Това е супер якото!-казаха едновременно братята от отбор 3, които седяха пред мен.
-Сигурно ти е било трудно.-каза момиче от обор 2, което седеше от лявата ми страна, а едно момче от отбор 1, което седеше в другия край на залата ми показа юмрук с вдигнат палец нагоре и огромна усмивка.
За момент проблемите ми се изпариха и почувствах леко пърхане в стомаха точно както когато бях на сцената и всички пляскаха.

-Толкова съм щастлива, оппа!-казах на телефона.
-Оппа? Мисля, че за първи път ми казваш така.-каза с усмивка Jonghyun.
-Тогава цени тези моменти, когато те наричам така.-усмихнах се.-Ти си първия, на който казвам.
-Радвам се да чуя това.-отвърна той.
-Разчитам на теб да кажеш на останалите от SHINee, Taemin вече знае и може да е казал на Jongin.-казах.-Имам да казвам на толкова много хора, че ще навъртя огромна телефонна сметка!-оплаках се.
-Нима се оплакваш?-попита той и се засмя.
-Не.-после се спрях и поех дълбоко дъх.-Притеснявам се за утре...-признах си.
-Какво има утре?-попита той.
-Като се замисля, може и да не съм ти казала...-замислих се.-Просто толкова рядко се чуваме, че...
-Кажи де! Не ме дръж под напрежение.-прекъсна ме той нетърпеливо.
-Всички документи и приготовления са готови, затова утре ми е първия ден като трейни в SM.-обясних.
-Ще се местиш ли в общежитие?-попита ме той.
-Казаха, че не е нужно за сега.-отговорих.
-Не се притеснявай. Всичко зависи от теб, но ако се притесняваш само ще изглежда по-зле. Знам що за боец си и знам, че ще се правиш. И най важното... Обичам те.
Знам, че не ми го казваше за първи път, но всеки път щом произнасяше тези две думи сърцето ми забиваше лудо, а стомаха ми започваше да прави салта.
-И аз те обичам.-усмихнах се.
-Записите приключват скоро и ще можем да се виждаме малко по-често.
-Ето това са добри новини!-усмихнах се.

Dancing with your heart 2 - 11

2013-07-24T15:42:00.000+03:00

-Оппа! Справихме се страхотно!-казах му на телефона. Всички купонясваха в залата за трениране, но този път бях помолила за разрешение Jihoon. И все пак аз бях отвън за да му разкажа всичко.-Мама снима всичко с камерата, затова като се върнеш ще видиш.
-Все пак ми се иска да те бях видял.-каза той.
-Soomi, поне си сложи лед!-скара ми се мама на вратата.
-После.-казах като закрих слушалката. Тя въздъхна и се върна в залата.
-Какъв лед?-попита той.
-Ами малко паднах.-отговорих.
-Малко? Как се пада малко, ако може да ми обясниш?-попита ме той сърдито.
-Нищо ми няма и никой не забеляза!-побързах да отбележа.
-Искаш да кажеш, че си продължила да танцуваш?-попита изненадано той.
-Да.-признах си притеснено.
-Не знам да се гордея ли с теб или да се тревожа...-въздъхна той.
-Гордей се. Аз трябва да затварям, защото си купонясват без мен.-засмях се и той с мен. Казахме си чао и му затворих.
Вътре в залата беше много претъпкано. Групата ми, родителите ни, Shinee, Nu'est и Exo. Това бяха много хора на прекалено ограничено място.
-Soomi, искаме реч.-каза ми Jung HyunRi и ме задърпа до единствения микрофон, който не знам от къде се намери. Тя ми го даде и всички ме погледнаха докато аз зяпах останала без думи. HyunRi ми се усмихна и кимна окуражително. Какво смяташе, че трябваше да кажа в речта си?
-Добре... От мен се очакваше да бъда добър лидер, който да даде светлина под прожекторите на всички. За съжаление, не се справих, но можем да се радваме на...
-О, я стига!-скара ми се Choi HaMi и взе микрофона от ръцете ми. Изненада ме колко е решителна, защото тя беше най-срамежливата от всички в отбора и дълго време не обелваше и дума. Тя беше типът човек, който би познал, че е срамежлив още от пръв поглед. Никога не говореше, освен ако не я питат и дари тогава говореше много тихо.-Soomi е най-добрия лидер, който някога съм виждала. Тя зачиташе мнението на всички ни и винаги правеше компромиси, заради нас. Тя си мълчеше и когато говореше беше само когато говореше от името на тези от групата, които нямаха силата да проговорят. Тя ни остави да измислим дрехите, декорите и стъпките, единственото, което направи бе да събере всичко като пъзел и да сътвори тази страхотна история. Според мен бяхме най-добрия отбор, защото имахме всичко - хъс, самочувствие, талант и невероятна работа в екип.-всички се съгласиха и започнаха да пляскат.-Така, че нека празнуваме за страхотния ни лидер, който освен това е и приет като трейни в SM. Дано дебютираш скоро и ти гарантирам, че ще си лидер и там!-каза тя, а гласът и за първи път беше силен и ясен като на говорител. После тя се ухили и вдигна чашата си. Почти бях сигурна, че няма алкохол в залата, защото предупредих другите за родителите ми, но все пак се притесних малко.
Купона продължи много дълго. Част от хората си тръгнаха като първи бяха родителите, защото на следващия ден имаха работа. После си тръгнаха и Nu'est, защото промоциите им все още не бяха приключили и трябваше да стават рано сутринта.
Но все пак купона продължаваше, независимо дали съм изморена или не.
-Това се превърна в SM парти.-каза Chen ухилен.
-Това е SM парти за приемането ти.-съгласи се Xiumin и аз се засмях.
Спрях се когато получих съобщение на телефона. Извадих телефона от дънките си и видях, че Taemin ми беше писал.

"Ще дойдеш ли за малко в съблекалнята?"

Зачудих се какво ли иска от мен. Каквото имаше да ми каже можеше да ми го каже в залата.
Все пак не го питах и го потърсих в женската съблекалня, но не се изненадах когато не го намерих. Изчервих се когато влязох в мъжката съблекалня и сведох поглед засрамено. Когато видях Taemin го погледнах учудено и видях, че носи торба с лед.
-Не съм забравил, че си нарани глезена.-каза той.
Накара ме да седна на едната скамейка и внимателно сложи левия ми крак на скамейката пред нас и сложи лед върху него.
-Ох! Ох! Студено!-изохках.
-Търпя до сега, а се оплакваш от студа?-попита той с повдигната вежда и аз се изчервих.
-Не обичам студеното.-измънках и той се засмя. После седна от дясната ми страна и погледна напред.
-Знаеш ли какво харесвам в теб?-попита той. Очевидно не знаех, затова не казах нищо.-Никога не се предаваш. Бориш се със зъби и нокти за това, което искаш. Имаш пламък в очите и си пълна със жар.-после се спря и преглътна.-Ето защо се влюбих в теб.
-Taemin...-прошепнах и го погледнах притеснено.
-Но не се притеснявай. Може и да съм влюбен глупак, но разбирам какво не мога да имам. Ти никога няма да ме видиш по начина, по който искам, а и по-добре, защото ще нараня много Jonghyun-hyung.-прекъсна ме той преди да кажа някоя глупост. Гледаше напред в пространството и отново забелязах промяната му. Този път разбрах какво бе различното.
-Променил си се.-казах и той ме погледна учудено.-Пораснал си много. Станал си мъж.-казах и погалих бузата му. Той затвори очи и въздъхна.-Защо ли не съм забелязала по-рано?-той не каза нищо и аз отдръпнах ръката си.-Искам да си намериш приятелка, друга, която да те обича такъв, какъвто си. Сигурна съм, че ще намериш такова момиче.-той кимна без да си отвори очите.-Искам да те помоля нещо, но ако е непосилно за теб може да откажеш.-започнах и той отвори очите си и ме погледна учудено.-Искам да си останем приятели.
Той ми се усмихна веднага, усмивка, която бях виждала само веднъж - усмивката на Jihoon оппа. Знаех какво ще каже още преди да си разтвори устните.
-Винаги.-каза той и аз се усмихнах.
-Благодаря ти.

По-късно вечерта успях да остана насаме и с Jonghyun. Случи се съвсем случайно. Говорех си с Luhan когато Jonghyun дойде, за да му каже, че Sehun го вика някъде и Luhan ни остави насаме. В началото той мълчаливо си наля пунш от купата и застана до мен. Помислих си, че нищо няма да направи когато усетих как малкото му пръстче се увива около моето. Усмихнах се, но не го погледнах сякаш нищо не се случваше.
-Как са записите?-попитах.
-Добре. Много добро изпълнение направихте.-отвърна на свой ред.
-Благодаря.-отговорих.
За момент не казахме друго. На мен ми беше достатъчно, че сме заедно, но усещах колко много неща имаше да ми каже той, които не можеше докато бяхме толкова много хора в залата. Макар SHINee да знаеха и най-вероятно ЕХО моята група все още не си бе тръгнала и трябваше да играем ролите на "само приятели".
-Липсваш ми. Не минава ден без да си мисля за теб.-каза той и едва го чух от силната музика.
-И ти ми липсваш.-казах. "Толкова много, че ми се струва трудно живеенето без теб." помислих си, но не посмях да го кажа. После усетих как Jonghyun се заигра с пластмасовото пръстенче, което той ми беше подарил.
-Още го носиш.-усмихна се той.
-Ти носиш ли твоето?-попитах и той показа свободната си ръка, където на малкия му пръст все още стоеше пластмасовото пръстенче.
-Мислиш ли, че приятелите ти ще кажат, ако ни видят заедно?-попита ме той след дълго мълчание. Веднага разбрах за какво говори.
-Не бива да знаят. Не ги познавам добре, а и дори да не кажат не се знае дали просто няма да се изпуснат без да искат.-казах му и го погледнах притеснено. Той въздъхна и затвори очи. Преди да ги отвори ме придърпа към себе си, уви ръце около кръста ми, а после ме погледна право в очите.
-Не ми пука. Обичам те и не мога да се сдържам повече.-каза той и ме целуна. Меките му устни се движеха по моите сякаш не се бяхме виждали не от няколко седмици, а от години. Притискаше ме силно към себе си сякаш не смяташе да ме пуска повече.
-Обичам те.-прошепна той когато се отдръпна.
-И аз.-казах и той сложи челото си върху моето. Когато чухме някой да се изкашля и двамата се стреснахме и се отдалечихме.
-Разбирам любовта ви, но се притеснявам да не ви види някой.-каза ни Suho с лека усмивка.
-Грижовният пазител.-усмихнах му се и той се засмя, а после ни остави, за да не се чувства не на място. (Игра на думи, сценичното му име означава "пазител").
-Искаш ли да се усамотим?-попита ме Jonghyun шепнейки в ухото ми.
Погледнах го в очите и видях какво иска. Някак си пламъците в черните му очи или леката му усмивка ми подсказа скритите му желания и цялото ми тяло потръпна. За жалост не се чувствах готова и не знаех как да му отговоря.
-Но ние си прекарваме толкова добре и тук. Нека потанцуваме.-казах и го задърпах за ръката към сформиралия се дансинг и започнах да танцувам. В началото той ме погледна недоумявайки, но после разбра и започна да танцува с мен. Макар да разбираше какво мисля той не успя да се сдържи и ме докосваше по ръцете и гърба и шепнеше в ухото ми докосваше ухото ми с устни.
Тогава той прошепна нещо в ухото си. Не бях сигурна дали чух правилно, но думите се забиха дълбоко в съзнанието ми карайки ме да мисля само за тези две думи.
-Моя си.
Това ме накара да се сетя за един мой сън, а после и за поредица от сънища, които бях забравила. Можеше ли да ме доведе до това състояние отново? Беше ли способен да ме подлудява отново и отново дори в собствените ми сънища?
Едно беше сигурно. Определено бях негова.

Dancing with your heart 2 - 10

2013-07-09T13:40:00.000+03:00

Парад на зомбитата.
Никога не бях виждала толкова много хора да вървят един след друг като на парад. Всички си намираха места пред сцената, а аз се чувствах като хлебарка пред погледите ми.
А те дори не ме забелязваха. Бях си подала главата зад едната завеса и ги наблюдавах.
-Soomi, скрий се!-скара ми се Taemin.
-Ето ги!-извиках щастливо и видях ЕХО и Nu'est един по един да сядат на местата си. Понечих да им помахам, но Kibum ми хвана ръката.
-Не привличай внимание и се скрий.-скара ми се той, но когато видя колко съм притеснена ми се усмихна.-Не се притеснявай. Всичко ще мине като по вода.-успокои ме.-Ние отиваме на местата си, ще бъдем точно до ЕХО.-обясни той и слезе по стълбите почти скришом, казвам почти, защото няма как да се скриеш когато си на сцената, и останалите от Shinee освен Taemin го последваха.
Почаках да седнат и видях как родителите ми сядат до тях. Беше много важно за мен, че ме подкрепяха, въпреки, че бяха замислили нещо съвсем различно за бъдещето ми.
Не биваше да се притеснявам прекалено много, защото лектора ни ни помогна много. Той знаеше какво и как ще представим и оставаше само да го види. Но някак си не виждах как ще направя каквото и да е пред всичките тези хора, за важна оценка, състезаваща се пред други групи, които можеха да са по-добри от моята.
Kai също беше зад сцената, макар представлението му да беше чак след седмица срещу победителите от днес. Но той изглежда не беше там по работа, а търсеше някого. И после го намери - мен. Когато ме видя детското му лице се озари и той се затича, за да ме прегърне.
-Нямам търпение да те видя.-усмихна ми се той когато ме пусна.
-И аз... Нямам търпение да свърши.-признах си и той ме погледна притеснено.
-Не говори така. Веднъж щом стъпиш на сцена няма да искаш да слезеш, ще видиш.-усмихна ми се той.
-Чакай малко!-засмях се.-Аз не съм теб. Най-добре се чувствам когато не ме гледат хиляди очи.-казах и той разроши косата ми.-Оппа... Обещай ми, че няма да падна.-казах.
-Обещавам. Особено щом ме нарече за първи път оппа без да те поправям.-засмя се той и отново разроши косата ми.
-Ама какво правиш?! Половин час си правех прическата!-скарах се и той отдръпна ръката си като опарен.
-Съжалявам!-каза той и аз се засмях.
-Не, шегувам се. Нашата група е последна и ще се приготвим по-късно.-усмихнах му се и той сложи ръка на сърцето си и въздъхна облекчено.
-Добре, защото има по-малко от десет минути до началото.-каза ми той и погледна зад завесата.-Пълно е.-каза той по-скоро на себе си, но го чух и се притесних.-И-искам да кажа, че не е толкова пълно колкото на моето изпълнение. Мале... Много малко хора!-излъга ме той и аз се усмихнах тъжно на лошия му опит да прикрие грешката си.
-Родителите ти дойдоха ли да те видят зад сцената?-попита той.
-Не. Дойдоха направо от работа. Дори се изненадвам, че намериха време.-признах си и той кимна.
-Не би трябвало. Те знаят добре колко е важно представлението за теб.-каза той.
-Но все пак... Изненадана съм.-довърших след дълго мълчание.
-Трябва да благодариш на Kibum hyung.-каза той и ми се ухили.
-За какво гово...-не си довърших изречението. Kibum ги познаваше и беше като техен приятел. Може би той ги бе убедил да дойдат! Нямаше да се изненадам, ако имаше пръст в това.-Ще му благодаря.-кимнах и той ме прегърна силно отново преди да си тръгне и да седне при останалите от групата си.
Когато погледнах за последен път публиката преди да започне Kibum седеше до майка ми и разговаряше с нея и баща ми. Тримата се смяха и се помолих на господ да не говорят за мен и някоя излагаща ситуация от детството ми.

Останах още малко близо до завесите когато всичкото осветление в залата изгасна. Стреснах се за част от секундата докато не се усетих, че все още имаше време до моята група.

http://www.youtube.com/watch?v=ApGNaMTNT_M

(не можах да оправя качеството)

Чу се началото на I am the best на 2ne1 и секунди по-късно няколко прожектора осветиха момичета на сцената. Бяха облекли в черно и сребристо, може би вдъхновени от самия клип на песента. Не се изненадах колко добре изглеждаха костюмите им, защото майката на едно от момичетата беше известен дизайнер. Танца им беше същия като оригинала, а промяната беше само толкова, колкото да съвпадне не за 4, а за 7 момичета. Когато първата част на песента свърши последва секунда мълчание, а после звук от токчета, докато те си сменяха местата и започна Change на Hyuna. Тук се появиха и останалите от групата - всички момчета, които за жалост изглеждаха като бекъп танцьори. Хареса ми играта на светлините и пушека, който правеше изпълнението им много професионално, но за жалост ние нямахме парите да настигнем нивото им. Когато песента свърши, отново се върнаха на последната част на I am the best изпълнена с много по-добър синхрон от предната част на изпълнението и изглеждаше много ефектно когато танцуваха танца всички подредени в редица един до друг. Така изглеждаха много повече от колкото бяха. Изпълнението им свърши с много светлини и сребристи пайети.
Колената ми омекнаха и ми се стори, че стомаха ми се свива на топка. До мен бяха застанали и други от отбора ми с отворени усти.
Следващите десет минути, а може би да са били по-малко, чистачи набързо почистиха сцената за следващото изпълнение и приготвиха няколко декора. Декорите включваха две стълби с по три стъпала и няколко големи кубчета. Зачудих се защо ли биха им били нужни, но бързо разбрах.

http://www.youtube.com/watch?v=IfyKDl706Ic

С припева на Monster на Big bang те излязоха бързо с танцови стъпки, които обаче нарочно нямаха синхрон и изглеждаха просто разбъркани и хаотични, като чудовища готови да нападнат. Част от тях се качиха на стълбите, по двама на една, като имаше разстояние между групичките с една стълба. Други се качваха на кубчетата, а останалите оставаха на сцената. Все още изглеждаше така разбъркано и хаотично, но всички спряха в синхрон и по същия начин започнаха да танцуват на следващата песен - Fantastic baby отново на Big bang. Синхрона им беше много добър, но някак си някой от тях бяха много сдържани, за да не блъснат този до него. Дрехите им бяха подобни - всеки носеше или черни панталони, поли или къси гащи, но всеки имаше тениска в различен цвят. Песента бързо се смени с Tonight, все още на същата група и предположих, че може би е било нарочно, затова и не се изненадах когато танца им свърши и те се обърнаха с гръб, за да видим, че беше Big bang на тениските им.
Беше дошъл реда и на предпоследния отбор. Чистачите отново дойдоха и в полумрака опънаха декор, на който имаше графит изписвайки със спрей "Bulldogs". Когато всичко беше готово и чистачите си тръгнаха от двете страни на сцената се качиха отбор номер 3.
http://www.youtube.com/watch?v=Tistx28WpJU
http://www.youtube.com/watch?v=q3M3aLTIKWA
Разделени на половина и те стояха и се гледаха лошо. Двама излязоха напред и допряха челата си, а после се отдръпнаха и едната група започна да танцува на някаква песен - денс битка, това беше концепцията им. Дрехите им бяха като на едни обикновени рапъри, нищо фамозно и скъпи изглеждащо. Те държаха на друго и това бяха добрия танц. И те наистина бяха много добри. И когато си помислих, че не може по-добре, започна Worrior на B.A.P и всички заедно, вече не врагове започнаха да танцуват обърнати към публиката. Синхрона им можеше да се сравни с машини. Бяха нечовешки добри!

Когато и тяхния танц свърши с изтрел, застрелвайки се един друг ми се прииска да се скрия. Бяха много добри! Как можехме да се мерим с тях? Но нямах време да мисля за това.
Имах достатъчно време само да се приготвя, защото декорите, които трябваше да се приготвят бяха много.
Отидох в съблекалнята и си сложих черния клин и туника. Сложих си изкуствени котешки уши и опашка и набързо направих грима си. Когато се върнах зад завесите декорите вече бяха словени - кафене на улицата, няколко кофи за боклук и малко отпадъци за повече автентичност. А най-отзад имаше декор, на който пишеше "Историята на една улична котка".
Трябваше да бъда първа, но по някаква причина краката ми отказваха да се движат.

http://www.youtube.com/watch?v=yTYFUQG5O9s

Чух музиката и преброих до четири преди да изляза. И излязох приклекнала, защото убийте ме, но нямаше да пълзя на четири крака. Бързо се изправих и започнах да танцувам с балетните ми пантофки. О, не. Не бях забравила балета и то дори за малко. Танцувах на U-kiss - 03:30. Един пирует, два. Бях се превърнала в котка. Следваше най-трудното... Завъртях се във въздуха и се опитах да се приземя на крака, но стъпих на криво. За да замажа всичко се завъртях още веднъж и никой не разбра, че съм в агония. Болеше ме глезена неописуемо много.

Когато песента спря и се чу шума на града с разговорите на хората, аз се скрих, а светлината стана по-силна, сякаш е станало ден. Taemin излезе напред и започна да танцува на Hello от неговата група заедно с още други от групата облекли обикновени дрехи, които играха просто жители на града. През това време аз набързо пристегнах крака си с една кърпа и смених пантофките с високи токове, които не помагаха за болката. Пуснах косата си от опашката и махнах фалшивите опашка и уши. Част от танцьорите седнаха на столовете на кафенето и аз излязох. Песента се смени с Troublemaker на Hyuna и Hyunseung и започнах да съблазнявам Taemin така, както само Hyuna може. Той започна да танцува с мен и за момент видях притеснението в очите му. Той знаеше какво се бе случило, защото знаеше танца ми много добре. Опитах се с поглед да го убедя, че съм добре, макар и да не бях.

Спомних си за моментите, когато тренирахме танца. В началото дори не можехме да намерим синхрон, спъвахме се, а аз дори често падах. Веднага щом ме докосваше ми се искаше да избягам от неудобство и затова не можех да се съсредоточа над танца. Но след време се отпуснахме и когато танцувахме на сцената бяхме толкова добри сякаш танцувахме заедно от раждането си.
Дрехите на изпълнението ни не бяха нещо специално. Повечето бяха просто дрехи от ежедневието ни. Други бяха ушити от едно момиче от отбора ни. Тя събра наши стари дрехи, обезкости ги без да съсипе плата и уши нови дрехи от тях.
Когато музиката свърши аз избягах от него със смях доволна, че имам сърцето му, а той отново остана сам. Започна да танцува на Stay на MBLAQ и част от бекъп танцьорите започнаха да танцуват с него, а други издърпаха декора и домъкнаха няколко изкуствени дървета и улични лампи. Песента спря мигновено, когато Jung HyunRi се качи за първи път на сцената с песента Dream girl на Beast. За разлика от мен тя беше в бяла рокля и излъчваше само чистота и красота. Тя танцуваше толкова добре, сякаш песента беше писана за нея, а скоро Taemin започна да танцува с нея. Имаха много добър синхрон и изглеждаха създадени един за друг. Песента отново спря и аз се появих сънливо. Видях ги и се изсмях жестоко. Отново започнах да танцувам на Troublemaker, но Taemin не ме доближи. Той беше сложил ръка на кръста на съперничката ми и изглеждаше сякаш нямаше да бъде заблуден отново. Песента спря сякаш дори тя отказваше да ми помогне и се огледах притеснено. Доближих се до Taemin и се опитах да го прегърна, но той отблъсна ръцете ми. Започна Doradora на U-kiss и веднага бекъптанцьори се включиха докато аз и Jung HyunRi ги гледахме. Тя не трябваше да изглежда сякаш ми се присмива, затова и казах да гледа влюбено Taemin докато аз го гледах изумено. Прекъснах песента му с I love you на 2ne1, но той ме прекъсна с Shut up на U-kiss. Танца беше много труден за всички от групата, защото изискваше нечовешки синхрон. След това песента се смени на On and on на VIXX и аз избягах докато всички от групата, дори Jung HyunRi го последваха в танца.
Когато те си тръгнаха обърнаха декорите на изоставена улица, мръсна и с графити и аз се върнах на сцената отново с балетните пантофки. Крака ми вече не ме болеше толкова много, но не знаех дали щях да изтанцувам всичко както трябва. Песента се смени на Cry на MBLAQ, но самия танц беше съвсем друг, който сама измислих. И отново последваха трудните части. Трябваше да се завъртя три пъти на наранения крак, но се справих. После скочих и във въздуха направих шпагат, а щом се приземих се претърколих на земята и заплаках свита на земята.
Ето така свърши нашето представление. Завесите се събраха и Taemin дотича до мен, за да провери дали съм добре. Аз му кимнах и той ми се усмихна точно когато завесите се дръпнаха и видяхме как всички ни пляскат. Събрахме се в редицка всички от отбора и си хванахме ръцете преди да се поклоним. Извикахме и другите отбори, за да се поклоним отново.
Да, може би все пак взех главната роля и засенчих другите, но се справихме добре, а зад сцената всеки имаше думата и бяхме отбор.

Jongin беше прав. Въпреки грешките, които направих не ми се искаше да сляза от сцената. Струваше ми се, че имам какво още да покажа и не ми се чакаше до следващия път. Това лошо ли беше?

Dancing with your heart 2 - 9

2013-06-21T15:48:00.000+03:00

Ние всички даваме всичко, за да не приличаме на родителите си. Като деца ги боготворим и обичаме, но като тинейджъри ги обиждаме и мразим когато спорим дали не може вечерния ни час да е малко по-дълъг. А когато родителите ни не разберат колко трудно е в училище, че за нас е важно да излизаме с приятели до късно, че момчето от другия клас ще ви бъде съпруг и ще се обичаме цял живот си казваме "Аз няма да бъда като родителите си!".
Въпреки това съдбата все пак ни въвлича в едни ситуации, в които правим като родителите ни, така както са ни учили. И независимо протестите ни все пак се превръщаме в родителите ни.

Репетициите минаваха много добре и Taemin започна да идва за по-дълго. Всички ми влязоха в положението, че не можах да дойда и ми се зарадваха, че ме приеха в SM.
-Не разбирам защо не ми каза за кастинга.-каза мама притеснено.
-Защото не ми давате.-казах.
-Това е за твое добро.-отговори тя.
-Обясни ми.-казах и седнах на стола до плота.
-Ах.-въздъхна тя.-Обещах му да не казвам.-каза тя.
-На татко ли?-попитах.
-Е, и той ме помоли, но всъщност обещах на друг.-отговори ми тя.
-Нищо не разбирам!-събрах вежди объркано.
-Добре, ще ти кажа, но моля те да не казваш на никого.-каза ми тя.
-Няма, обещавам.-казах.

Когато се преместех тук имах много слаби познания по корейски и не мърдах никъде без най-добрата ми приятелка, Ирина, познаваш я, работи на кафенето. Тя знаеше много добре корейски и ми превеждаше.
Веднъж обаче една тълпа ни раздели и се загубих. Нямах телефон и нямаше как да се свържа с нея. Много се паникьосах и обикалях като муха без глава. Тук всички улици ми се струваха еднакви. Започнах да разпитвам на моя развален английски, но никой не ме разбираше. Спрях едно момче, което също не знаеше много английски, но дочу името на хотела, в който бяхме отседнали и ме заведе до там. Накарах го да ме последва до стаята и с превода на Ирина му благодарих.
Той продължи да контактува с нас двете и научих повечето от корейския си от него. Помогна ни да си намерим апартаменти и... Ами той ме запозна с баща ти.
С баща ти се влюбихме веднага и тръгнахме много бързо. Но другото момче всъщност си падаше по мен, но за мен беше много малък. Имахме почти 10 години разлика, а и наистина бях влюбена в баща ти.
Но веднъж се бяхме скарали за нещо и бяхме на косъм да скъсаме. Притичах до приятеля ми да ме подкрепи в този момент, защото наистина имах нужда от подкрепа. Тогава той не се възползва от факта, че може да ме има, защото разбра, че съм бременна с теб и ми помогна да се сдобря с баща ти.

-Чакай! Искаш да кажеш, че заради мен с приятеля ти така и не сте се събрали? Той сигурно ме мрази.-казах тъжно и тя се засмя.
-Не. Не те мрази. Той разбра, че няма шанс с мен.-каза тя.
-Но защо ми разказваш това?-попитах.
-Приятеля ми стана известен след като се роди и погуби всякакъв шанс да има сериозна приятелка за дълго. Почти скъса връзка с мен и семейството си. От него знам колко е трудно да си известен.-каза тя.
-Наистина? А кой е той всъщност?-попитах.
-Той е собственика на залата. Спомняш ли си, че ти казах, че собственика ми е познат? Но, разбира се тогава беше много малка...
-Чакай!-спрях я и всичко ми се изясни в главата.-Била си приятелка с Rain!?-попитах.
-Е, аз му викам Jihoon.-усмихна ми се тя.

Не разбирам. Той ми помага толкова много докато знаеше, коя съм. Би трябвало да ме мрази! Защо ми помагаше тогава?
Всичко ми се изясни. Когато му разказвах историята си за Taemin и Junhyung той ме е разбирал, защото е изживял това. Той е знаел как ще реагира Taemin, защото той е бил в неговата роля преди.
-Оппа...-започнах тъжно опитвайки се да събера мислите си. Трябваше да обмисля какво да го питам. Нещо, което не можах да направя цял ден.
-Какво има? Звучиш притеснена.-притесни се той.
-Защо ми помагаш?-попитах.
-Какъв е този въпрос?-засмя се той.
-Защо си толкова мил с мен?-попитах и очите ми се напълниха със сълзи.
-Нали ти казах, че е тайна.-засмя се той. Явно не разбираше какво се случва на другия край на линията.
-Оппа, защо не ме мразиш!-извиках.
-К-какви ги говориш!?-стресна се той. Първите сълзи се спуснаха затова ми отне време да продължа да говоря докато се опитвах да сдържа плача си.
-Аз съм те разделила окончателно с мама. Заради мен ти не си с нея сега.-казах.-Би трябвало да ме мразиш, а ти ми помагаш.-казах през плача си.
-Чакай, какво знаеш?-попита той.
-Всичко!-казах.
-Майка ти ли ти каза?-продължи да ме пита той.
-Отговори ми на въпроса! Защо не ме мразиш!?-извиках. Вече въпроса не беше "Защо си толкова мил с мен?" а "Защо не ме мразиш от дъното на душата си?".
-Това не е нещо, което може да се каже по телефона. Почакай докато се върна.-каза ми спокойно той. Или поне си мислех, че е спокойно, защото не можех да го видя.
-Кога ще се върнеш?-попитах го.
-Някъде към юни месец.-отговори ми той.
-Оппа, няма да чакам пет месеца!-разкрещях се на телефона.
-Моля те, успокой се.-помоли се той. За разлика от мен той запазваше хладнокръвие.
-Няма да се успокоя!-извиках.
-Тогава няма да ти кажа!-извика той. Факта, че ми се развика ми дойде като гръм от ясно небе. Беше като шамар и изведнъж сълзите спряха, а гласа ми стана по-силен.
-Добре тогава.-казах и му затворих.
Как така стигнахме да му се сърдя?
Може би факта, че е крил това от мен ми дойде в повече. Но и аз крия толкова много от него. Това, че се държа с мен като с по-голям брат не означаваше, че не е звезда, която крие неща от другите заради имиджа си.
. Такава съм патка. Исках да се извиня, но не знаех как. Въздъхнах и преглътнах егото си
"Съжалявам"
Написах и го изпратих като съобщение на Jihoon. Освен, че съм тъпа патка съм и страхливка и не посмях да му се извиня като хората.
Докато обмислях това телефона ми звънна. Когато видях на дисплея, че е той се паникьосах и скочих от леглото.
-Какво да правя? Какво?-запитах се докато гледах телефона, който бях захвърлила на леглото. Когато разбрах, че той ще продължи да звъни взех с трепереща ръка телефона и му вдигнах.
-Преди да кажеш нещо искам да ме изслушаш.-каза той.-Държиш се детински, но те разбирам.-за момент замълча и се зачудих дали чака да кажа нещо или се чуди какво да каже.-Не ти казах, защото не знаех как ще реагираш. А и щеше да звучи странно "Бях влюбен в майка ти, но си останахме приятели.". Попита ме защо не те мразя? Защото не си ти виновната. Ти само ми помогна да разбера, че нуна никога не ме е обичала по този начин. Онази нощ, когато дойде да плаче при мен, след като се бяха скарали с баща ти, си помислих, че е моя шанс. Но когато разбрах, че е бременна с теб осъзнах, че всъщност тя обича него, а не мен. Кой бях аз, че да разделям двама влюбени? А и ти заслужаваш да си с баща си. Няма как да те обвинявам за нещо, което не си сторила. Как да обвиня едно неродено за каквото и да е?-попита той, но предположих, че не чака отговор. Отне му време преди да продължи да говори отново.-Продължих да контактувам с майка ти, но работата ми ме откъсна от всичките ми близки. Когато тя дойде, за да ме помоли да танцуваш в залата и отказах. Това беше, защото си помислих, че ако те виждам ще си спомням за майка ти, а тогава все още я обичах. Бях категоричен, че няма да те взема, но когато видях с каква страст танцуваш не можах да откажа. Виждах не проваленото ми бъдеще с майка ти в теб, а самия мен. В теб виждах дете изпълнено с мечти и страст, бях същия като теб. Сега си пораснала и много приличаш на майка си. Виждам дори имаш същите проблеми като нея. От моя личен опит реших да те посъветвам, точно така, както посъветвах и майка ти.
-Обичаш ли мама още?-попитах.
-Нуна беше първата ми любов.-каза той.

Може би ставаме като родителите си за добро. Защото само така можем да разберем колко са били прави. Че всъщност са мислили за нашо добро. Само когато ги разберем можем да видим, че не са били лоши и егоисти, а обратното. Може би точно затова съдбата повтаря ситуациите в поколенията. Съдбата ни учи, но отнема време.

Dancing with your heart 2 - 8

2013-06-20T12:47:00.000+03:00

Когато мина реда и двете момичета след мен ни казаха, че резултатите ще излязат след седмица, когато ще ни се обадят по телефона.
Притесних се, че ще трябва да чакам толкова много, а и момичетата, които бяха след мен бяха невероятно добри. Шанса да бъда избрана от някой от всичките милиони кандидатстващи беше много малък.
Но дадох всичко от себе си. Поне знаех, че няма да си мисля "Можех и по-добре, но...". Благодарение на моя оппа се борех като лъвица и не съжалявах за нищо.
Чувството все пак беше ужасно. Точно защото давах всичко от себе си и ако не получих одобрение щеше да ме срине още повече. Това бях аз - това, което им показах. Ако не ме харесат има ли нужда да продължавам? Независимо колко се опитвах сякаш хората искаха поне още малко от мен и винаги имаше някой по-добър. Когато сметнеш, че най-сетне започнеш да се справяш с едно, нови неща изникваха, които бяха още по-трудни и почти непостижими. Затворен кръг.
Опитах се да не бъда негативно настроена. "Какво би казал оппа?" запитах се. Но после не можах да отговоря на въпроса си. "Искаше ми се той да е тук." казах си. И осъзнах, че прекалено много разчитам на другите. Бях като героиня от някоя драма, която ревеше за всичко и не можеше да се оправи в трудните ситуации, ако приятелите не и помогнат.
По стълбите буквално си ударих шамар, за да спра сълзите. Може би се чудите защо слизах по стълбите, а не с асансьора. Причината беше, че прекалено много хора чакаха за асансьорите и щеше да отнеме време, а и не обичах големите тълпи скупчени на малки пространства.
Още докато слизах по стълбите някой извика името ми. Стори ми се познат гласа и едва не паднах по стълбите докато пропуснах едно стъпало. Но за радост успах да се хвана за парапета навреме.
Обърнах се и видях Tony Testa да слиза по стълбите след мен.
-Ама какво правиш? Нали има още хора, които чакат?-попитах изненадана.
-Не знаех, че искаш да станеш звезда.-каза той.
-Трябва да казвам ли?-попитах учудено и наклоних глава настрани.
-Ами не съм сигурен, но от компанията ми обясниха, че понякога взимат трейнита направо от улицата. След невероятния ти танц можехме да те вземем още тогава.-обясни той.
-Какво?-попитах изненадана. Малко ми беше трудно да го разбера, защото говореше на развален корейски примесен с английски.
-Кастинга ти е ненужен. Приета си.-обясни ми той бавно и аз изтървах якето си, което държах в ръцете си.
-М-моля?-попитах. Tony ми даде лист, на който подробно пишеше условията за влизането ми в компанията като трейни.
-Ела когато можеш и покажи това на рецепцията. Там ще ти обяснят всичко.-каза ми той с усмивка.-Аз отивам, защото ме чакат.-каза той и тръгна да се качва по стълбите.-О, забравих.-спря се той и се обърна към мен.-Fighting!-пожела ми късмет той и аз отвърнах жеста. Останах стъписана дълго след като той си бе тръгнал. Стана толкова... Лесно...
Когато най-сетне приех факта се ухилих, взех якето си от земята и заподскачах по стълбите надолу. Ура! Господи искаше ми се да се похваля на някой. Понечих към телефона, но осъзнах, че всички са заети. Jihoon има определени часове за говорене по телефона, Nu'est имаха концерт или пък нещо друго, а SHINee имаха записване, предполагам... Трябваше да почакам.
Но това не ми скапа настроението! Още повече имах енергия, защото нямах търпение да имат време да им звънна и да им съобщя новината. Още по-добре! Щях да ги подмамя да си мислят, че съм се справила зле преди да им кажа, че са ме приели.
Толкова бях погълната от себе си, че не осъзнах, че някой викаше името си докато този някой не хвана лакътя ми.
-Soomi.-каза той и се обърнах да видя Kris и Luhan, които ми се усмихваха.-Каква е причината да те видим тук?-попита Kris.
-Дойдох на кастинг.-отговорих им и едва се сдържах да не подскоча.
-И?-попита нетърпеливо Luhan.
-Ами...-погледнах надолу, подсмръкнах и бавно им показах листа, който Tony ми бе дал.
-Страхотно!-зарадваха се те.
-Нали? Налинали?-попитах щастлива и започнах да подскачам.
-Какво е толкова страхотно?-попита Chanyeol и след него се домъкнаха Kyungsoo и Jongin.
-Soomi ще е трейни тук.-каза Luhan с усмивка и Jongin ме погледна изненадано. Преди да попита аз му кимах и той се ухили до уши.
-Това е повече от страхотно!-зарадва се той и ме прегърна силно. После ме пусна бързо и ме погледна любопитно.-Каза ли на другите?-попита той.
-Не. Но искам аз да им кажа. Моля ви не им казвайте.-помолих се и те започнаха да кимат.
-Това трябва да се отпразнува!-каза Chanyeol и всички го погледнахме объркано.
-Всъщност това е добра идея.-закимах.-Но другата седмица ще изпълним с групата ми мюзикъла, затова какво ще кажете да празнуваме след това? Ще отпразнуваме две неща и тъкмо ще съм приключила с документите по записването и няма да губя време за репетиции.-казах и другите се съгласиха.
-А това представление...-започна Kris замислено.-Само за студентите ли е или можем и ние да дойдем?-попита той.
-Не, можете да дойдете. Дори имам билети в мен.-казах и извадих десет билета от чантата си.-Още един ми трябва.-казах.
-Аз имам.-каза Jongin и се усмихна.
-И не им даде защото...-повдигнах въпросително вежда и той погледна засрамено надолу.
-Помислих си, че ще ти е неудобно да те гледат и ще се притесниш.-отговори той.
-Ето на това му викам добър конкурент!-казах и го потупах по гърба и другите се засмяха.

-Оппа...-започнах тъжно още щом Jihoon ми вдигна.
-Толкова лошо ли е минало прослушването?-попита притеснено той.
-Още по-зле.-казах и сдържах смеха си, което прозвуча като плач.-Приеха ме!-казах и се засмях. Мина почти минута, в която той не каза нищо. Чак се зачудих дали не ми затвори.
-Господи, изплаши ме.-каза той и въздъхна успокоено.
-Съжалявам.-казах с усмивка. Е, не съжалявах много...
-Каза ли на другите?-попита ме той.
-Да. Звъннах на приятеля си и го накарах да пусне на високоговорител. При тях не посмях да ги излъжа, затова веднага щом пуснаха високоговорителя и преди дори да са попитали им казах. Толкова много се изненадаха, че в началото не можеха и едно свястно изречение да кажат. А другите момчета, с които съм приятелка още преди дебюта им направих така: отидох направо в залата им за репетиции и за радост бяха там. Затичах се до най-близкото момче, което ме и учеше да пея, и го прегърнах силно. Не казах нищо и всички започнаха да ме разпитват, но не си отворих устата и не можеха дами видят лицето. Когато се притесниха прекалено много пуснах момчето и много бавно извадих листа на който пише, че съм приета, от раницата си и им го дадох сами да видят. Зяпаха го сигурно половин час.-обясних му ухилена.
-Боже, какво си дяволче.-каза той и се засмя.
-Оппа, много съм щастлива.-казах му и въздъхнах успокоена.
-И аз се радвам за теб.-каза ми той.-А какво стана с представлението?-попита той.
-Другата седмица.-отговорих.-Имаме седем дни.
-Как сте с приготовленията?
-Много добре. Всички помагат и дават всичко от себе си. Малко ми е кофти, че ги зарязах тези два дни, но знам, че ще се справят.-отговорих му.
-Ами звездата, която не идва на репетиции?-попита ме той.
-Той има малко сцени и знам, че ще се справи. Каза, че тази седмица ще идва по-често и му вярвам. На него може да се има доверие. А и един танц, който измислих сама, веднъж го научих на него и той го запомни за половин ден.
-Имаш големи очаквания към него. Дано се изпълнят. Късмет.
-Знам, че ще отговори на очакванията ми и благодаря.-усмихнах се.

Dancing with your heart 2 - 7

2013-06-19T11:27:00.000+03:00

Отново бях в онова отвратително състояние, в което не виждах смисъл да ставам от леглото. Nu'est промотираха новата си песен, чийто клип беше вдъхновен от случката след целувката с Taemin, и не посмях да има кажа за ситуацията. Този път реших сама да се справя и се опитвах да продължа нормално живота си.
Ходех на репетиции и всичко изглежда вървеше по план. Taemin идваше рядко и дори тогава оставаше за малко, но беше професионалист и всички знаехме, че ще се справи.
Ходех в залата и танцувах когато можех и Kai понякога ме посещаваше в залата, за да потанцуваме заедно.
Но ми беше трудно. И единствено Jihoon знаеше как се чувствам. Разказах му, че излизам с известен, не му казах кой, но и той не ме попита. Независимо за кого говорех не му казвах кои са героите на историите ми и той го приемаше.
Сутрин ми беше най-трудно. Отнемаше ми много сили, за да се накарам да стана от леглото. Причината беше, защото всяка вечер сънувах очите му, усмивката му, пръстите му, гласа му... Песента, която ми изпя в кафенето...

Знам, че преувеличавах. Да, нямаше да го видя за месец-два, но после пак щях да го виждам. Но проблема беше, че това нямаше да е еднократна ситуация. Той отново щеше да си тръгне за няколко месеца, отново и отново. А и самата тайна връзка ме подлудяваше. Защо живота трябваше да бъде толкова сложен?
Една от тези сутрини не знаех дали ще стана. Просто не виждах смисъл в това. Репетициите с групата минаваха добре и не им бях нужна, а не беше нужно да ходиш на лекции всеки ден.
Беше късно обяд когато майка отвори вратата на стаята ми, но не посмя да влезе. Само си промуши главата и ме погледна притеснено.
-Как си мила?-попита ме тя.
-Остави ме, мамо. Не съм в настроение.-казах и се обърнах с гръб към вратата.
-Имаш гости.-каза тя и открехна врата, за да влезе.
-Кажи им, че спя.-казах.
-Но не спиш.-каза момчешки глас, който ме накара да скоча от леглото. Беше Kibum. Всъщност не беше влязла майка, а той, а мама дори не беше пред вратата.
-Щях да спя.-усмихнах му се фалшиво и той въздъхна.
-Jonghyun ни разказа какво се е случило.-каза той.
-Нищо ми няма.-усмихнах му се още повече, но вътрешно крещях от болка.
-Той каза че си казала така, но знам много добре, че той не разбира добре жените. Мен не можеш да ме излъжеш.-каза ми той и седна на ръба на леглото ми. Аз седнах до него и въздъхнах.
-Да, чувствам се отвратително, но ще се справя.-казах му и той уви ръка около кръста ми.
-Нали знаеш, че винаги можеш да се обърнеш към мен, ако имаш нужда от помощ и подкрепа, нали?-попита ме той. Замислих се за историята, която разказах на Jihoon без да пролея и сълза. Исках да съм силна и пред него и пред себе си. Но не можех да бъда силна винаги. Заплаках без глас и Kibum ме прегърна силно.
-Не се притеснявай. Всичко ще се оправи накрая.-каза той шепнейки в ухото ми докато галеше косата ми. После целуна челото ми и това ме накара да се отпусна още повече и да заплача с глас прегръщайки го силно.
Това беше да имаш истински приятели, които да ти помогнат без да ги помолиш.
Не помня кога съм заспала. Но ми беше навик да се късам от рев и когато се успокоя да заспя. Дори когато сънувах усещах аромата на Kibum, който ми помагаше да не сънувам нищо и най-сетне да се наспя спокойно. Когато се събудих го нямаше. Нормално. Все пак имаше много работа. Дори се изненадах когато той намери време да ме посети.
Вече беше прекалено късно, за да излизам, затова останах вкъщи и упражнявах песента си за кастинга, който щеше да е на следващия ден.
-А това момче да не те открадне от приятеля ти.-пошегува се Jihoon когато му разказах за Kibum.
-Определено не. Той ми е само приятел.-засмях се.
-Сигурна ли си? До колкото разбирам не можеш да различиш кой иска да ти е приятел и кой нещо повече.-попита той.
-Прав си, но той е само приятел. Сигурна съм.-казах усмихната.
-Пренебрегвах факта, но ти ме излъга.-каза той.
-З-за какво говориш?-попитах го притеснено и едва не изтървах телефона си.
-Каза ми, че ще се справиш със ситуацията, но всъщност си била в много по-голяма депресия.-каза той сериозно и се притесних, че ще се обиди.
-Да, но... Не исках да те притеснявам за ненужни неща.-казах му.-Нямаше с какво да ми помогнеш.
-Така си мислиш.-каза ми той и въздъхна.-Сигурен съм, че не си казала нищо и на другите си приятели, нали?-попита той.
-...Да.-отговорих след кратко мълчание и той въздъхна отново.
-Soomi, Soomi. Какво ще те правя?-попита той.
-Ще ме обичкаш и снабдяваш с билети?-пошегувах се и той се засмя.
-Я! Май много се възползваш от приятелството ни?-пошегува се и той.
-Съжалявам, оппа.-казах тъжно, но с усмивка.
Разговора ми с оппа ме успокои и успях да спя нормално и да съм подготвена за следващия ден.
-Късмет, мила. Вярвам в теб, но най-важното е сама да вярваш в себе си. Имай самочувствието на лъвица и ще те приемат със сигурност.-каза ми Jihoon и тези думи ми останаха в главата за цял живот. Беше много важен съвет за мен.
Понеже се бях записала на двата кастинга, и пеене и танцуване, трябваше да претърпя два пъти да се изправя пред журито. Не казах на майка и татко, че ще ходя на кастинга, защото знаех, че няма да одобрят. Затова бях сама в чакалнята. Не бях единствената сама, но когато виждах как изгледат другите се отчайвах още повече, но си поемах дълбоко дъх, преглъщах сякаш за да преглътна буцата в гърлото ми.
Сложих си номерче на тениската и една жена ни обясни ситуацията. Оказа се, че не съм разбрала правилно. Всъщност хората в чакалнята са групата, която ще изпълнява и песен и танц. Трябва да влизаме по групи по петима, да започнем с каквото искаме един по един. Факта, че не съм разбрала правилно ме притесни, защото една ненаучена правилно новина можеше да доведе и до други. Ами, ако не бях разбрала за нещо друго?
Корема ми се сви на топка и се притесних, че може би няма да мога да пея и танцувам толкова добре. Въпреки че бях свикнала да танцувам пред хора, пред жури от професионалисти си беше нещо съвсем различно.
-Не знам какво да правя.-казах притеснено на телефона.
-Искам да дишаш дълбоко.-каза Dongho и аз последвах съвета му.-Ще ти кажа нещо, но не се паникьосвай. Много хора не успяват от самото начало. Но не се притеснявай, защото няма ограничен брой на кандидатстване. Ако не този път ще пробваш и следващия и по-следващия. Ако не тази компания има още хиляди.
-Като Pledis!-извика отдалеч Minki.
-О, Minki. Може ли да си такова бебе.-засмях се.
-Но, нуна! Искам да си при нас. Дори Seventeen те харесаха.-оплака се той.
-Но аз вече си изпратих видеото.-казах и потраках нервно по парапета. Бях излязла до стълбите, за да може другите да не чуят разговора. Бях едва номер 4230 и имаше време докато дойде моя ред.
-Може би трябва да го пратиш пак. Може да не са го получили.-каза ми Aron.
-Може би си прав. Само да мине кастинга и ще го обмисля.-казах. И погледнах към коридора. Беше далече до моя ред. Номерата не бяха последователни, може би защото другите бяха на отделно пеене или танци. Дали не трябваше да се запиша само на танц?-Вие как сте? Какво правите?-попитах, за да удължа разговора. Не ми се чакаше, защото щях да откача.
-Приготвяме се за концерт.-каза ми Minhyun.
-В гримьорната сме. Да знаеш колко хубави са ни направили.-каза ми Minki.-Ау, защо ме удари!-оплака се той.
-Ами виждам, че сте заети...
-Нуна, не затваряй! Имаме още време.-каза JR и ме прекъсна. Засмях се и си представих как удря Minki, задето е издал, че са заети.
-Няма проблем, милички. А и трябва да загрявам. Пожелайте ми късмет.-казах с усмивка.
-Fighting!-извикаха те.
-Fighting!-казах тихо и аз.-Късмет на изпълнението и ме вземете с вас следващия път.-пошегувах се.
-Задължително.-каза Dongho и ми затвори. Ама аз се шегувах да ме вземат...
Както и да е. Върнах се в чакалнята и разбрах, че ще имам поне още 2-3 часа чакане, затова започнах да загрявам. Не бях единствената, затова коридора, който ни бяха осигурили ни се стори малък. Малко по малко чакалнята започваше да се изпразва, което беше знак, че скоро и моя ред щеше да дойде.
Когато обявиха моя номер заедно с още други четирима ми се стори, че не чух добре и може би не бяха казали моя номер, но няколко от чакащите ме избутаха леко разбирайки колко съм объркана и притеснена. Влязохме в залата в колона по един и застанахме пред едни кръстчета отбелязани на земята. Погледнах журито и видях познати лица. Tonny Testa и представителя на Lee Sooman,компенсиращ липсата на самия шеф, същите които бяха дошли, за да подпиша договор за танца ми бяха там. Когато ме видяха веднага ме познаха, но не посмяха да го покажат.
Една жена ни обясни, че трябва да излезем и да се представим, а след това да кажем с какво ще започнем и да го изпълним до една минута. Ако не ни спрат след това да продължим.
Първо беше едно момиче, което започна с невероятен танц, който впечатли журито, но когато започна да пее беше почти останала без дъх и това навярно и свали оценката. Момичето след нея пя първо и гласа и беше като на ангел, но танца и не беше нищо специално.
После дойде и моя ред. Представих се избягвайки очите на вече познатите лица. Казах, че ще започна с песента, но изглежда CD-то им нещо отказваше.
-Започни акапела, докато оправим нещата, за да можеш да танцуваш.-казаха ми и аз кимнах. Приглътнах, но не премахнах буцата от гърлото си. Ами сега? Dongho ми каза, че има няколко важни неща за акапелното пеене, но не помнех какви! Отново започнаха въпросите "Ами какво ако..." и това не беше добре.

"Късмет, мила. Вярвам в теб, но най-важното е сама да вярваш в себе си. Имай самочувствието на лъвица и ще те приемат със сигурност."

Спомних си думите на Jihoon. Звучеше ми много по-лесно да го изпълня когато ми го каза, но реших, че нямам какво да губя.
-Можете да започнете когато искате.-каза едната жена и разбрах, че мълча от определено време. Поех дълбоко дъх и пуснах гласа си. Fallin' - песента посветена на Jonghyun. Сетих се за него и стиснах силно юмрук.
-I keep on fallin'-не за него, за мен беше тази песен. За моите мечти и за моето бъдеще. Поне този път.-In and out of love...
Самочувствието ми продължи и когато оправиха техническия проблем и изтанцувах танца си. Не беше само самочувствие, но и борба. Борех се като лъвица за това, което исках най-много.

Dancing with your heart 2 - 6

2013-05-28T12:09:00.000+03:00

-Аз...-опита се да започне Jonghyun, но не посмя да продължи.
-Ти какво?-попитах.
-Скоро ще започнем записването на новия албум и няма да можем да се срещнем.-каза той и нещо сякаш се заби дълбоко в сърцето ми. Кой знае колко дълго щеше да продължи това. А и след записването идваха промоциите... Нямаше да мога да го виждам с месеци.
-Да го погледнем от добрата страна на нещата.-насилих се да се усмихна.-Можеше да е по-зле. Помислих си, че искаш да скъсаме.
Нямаше смисъл да се боря Още от самото начало знаех, че ще се стигне до тук. Ако се борех с реалността и, ако започнех да рева там само щеше да обезкуража Jonghyun, а аз не исках това.
Той ме погледна недоверчиво и аз не оставих усмивката ми да напусне лицето ми. Не беше нужно той да знае каква буря беше сторил с няколкото думи в главата ми, нито за торнадо, което още бушуваше в сърцето ми още от първия ден, когато го срещнах.
"Обичам те. Независимо какво, ще бъда до теб."помислих си и хванах ръката му, която беше на масата.
-Сигурна ли си, че си добре?-попита ме той и аз кимнах, защото щях да загубя гласа си и да се срина нацяло. Той се усмихна нежно и за момент си помислих, че ме хвана, но после той поръча нещо на сервитьорката, която го гледаше открито с влюбени очи и после се обърна към мен.-Докато чакаме вечерята съм ти подготвил и друга изненада.-каза той с усмивка и се изправи без да пуска ръката ми. Отиде до сцената и чак тогава пусна ръката ми, за да се качи и да вземе микрофона от поставката. После се един от персонала пусна някаква песен и Jonghyun запя с неземния си глас.

-Заради безкрайният ми график,

не е лесно да видя лицето ти

Аз в телевизора, ти, която ме гледаш

по телевизията– така се срещаме ние

Бързо познах песента на VIXX и сърцето ми се сви още повече. Защо от всички песни точно тази? Прехапах долната си устна, но когато видях топлия ми поглед не можах да задържа усмивката си. Залютя ми на очите и бях сигурна, че скоро ще се разплача.

Да се откажа ли? Когато мисля

за теб, аз ставам толкова слаб

С тези думи той показа колко беше мислил по този въпрос, но единственото, което можех да направя беше да поклатя отрицателно глава. Това щеше да е загуба на прекрасния му глас и той го знаеше. Не беше се мъчил като трейни толкова години, за да се откаже за някакво тъпо момиченце.

Защото аз съм идол, защото съм известна личност

Не мога да държа ръката ти, когато се разхождаме, но

Когато стана по-известен, когато стана по-уверен

Ще ти дам цялата любов, която не можах да ти дам сега

Мамка му, мразех припева. Преди него се държах, но когато чух прекрасния глас на Jonghyun да пее припева оставих сълзите да се спускат по бузите ми. Заплаках бе глас. Просто не можех да стоя там и да се усмихвам повече.

Искам да излезем и да отидем на кино

Искам да бъда близо до теб и да се разхождаме цял ден

Нещата, които всички останали правят, нормалните неща

За нас е трудно да правим тези неща

Понякога си мисля, дали не трябва да се

раздели, но те обичам прекалено много

С тези думи той слезе от сцената и застана пред мен. Продължи да пее с измъчено лице, но нежно избърса сълзите ми, а после хвана ръката ми сплитайки пръсти с моите.

Колкото и да те обичам, музиката също е

важна за мен, за това не мога да направя нищо

След известно време, след като стана малко по-известен

Ще кажа за теб на целия свят– Обичам те

Заради всички тези камери, заради мениджъра ми

Аз постоянно отлагам срещите ни

Когато музиката ми пожъне успех, когато всичко се нареди

Ще ти дам цялата любов, която не можах да ти дам сега

Когато изпя и тази част той остави микрофона на най-близката маса и ме прегърна през кръста. Постави чело на моето и изпя тихо последните две изречения от текста.

Ще направя всичко за теб, ще ти дам всичко

Тази песен е за теб- Обичам те

И макар това да беше текста, кой го каза с очи вгреждайи се дълбоко в моите, казвайки ми, че тава беше самата истина. Аз му се усмихнах въпреки, че сълзите продължаваха да капят.

-И аз те обичам.-прошепнах и го целунах. Целунах го така, сякаш никога повече нямаше да го видя.

Вечерята мина бавно. И двамата се държахме сякаш нищо не се бе случило и сякаш утре пак щяхме да се видим. И двамата бяхме с фалшиви усмивки и си говорехме за маловажни неща. Не биваше да го правим, защото така само се наранявахме.

Но не му позволих да ме изпрати вкъщи. Не бих могла да си позволя всичко да продължи повече, защото не можех повече. Пред ресторанта се разделихме с целувка и щом му обърнах гръб заплаках отново. Едва на се сдържах да не се затичам. Опитах се да вървя спокойно, за да не му давам шанс да разбере как се чувствам, защото знаех, че ме гледа.

Dancing with your heart 2 - 5

2013-05-22T21:41:00.001+03:00

-Мамо, къде отиваме?-попитах мама когато бях съвсем малка.

-Нали поиска да ходиш на балет? Водя те, за да се научиш.-усмихна ми се тя.

-Наистина? Мамто, ти си най-добрата майка на света!-зарадвах се.

Всъщност балета се оказа много труден, но не се отказвах. Години по-късно затвориха залата за балет, защото нямаше много деца, които да посещават уроците.

Тогава бях на около 11 или 12. Не излязох от стаята си с дни и мама започна да се притеснява за мен. Още тогава знаех, че танците са това, с което исках да се занимавам.

Един ден тя ми взе балетните обувки и ми каза, че ще ме заведе някъде. И аз я последвах. Факта, че ми взе обувките, значеше, че ще танцувам.

Заведе ме в залата, където прекарах останалото си детство и където срещнах Jonghyun. Макар, че самара зала беше по-малка от тази на балетните класове за мен тя бе като спасение.

-Аз ще вляза в стаята на собственика. Ти стой тук и бъди послушна.-каза ми мама.

Чух я как обсъждаше нещо със собственика дори през затворената врата. Очевидно спореха. Натъжих се, защото нямаше да мога да ползвам залата, но реших да се възползвам от възможността. Обух балетните си пантофки и затанцувах пред огледалото. Нямаше музика, но добре си спомнях стъпките на последния танц, който учехме.

Не помня много какво е станало, но мама казва, че когато собственика ме видял в крайна сметка се съгласил да ползвам залата. Явно му е харесало как танцувам или колко чувство слагам в танца си.

Замислих се дали този собственик не е бил самия Jihoon, но бързо отхвърлих варианта. Щях да забележа, дори и да го видях за съвсем малко. Но и тогава е било прекалено рано в кариерата му, за да притежава залата. Но той каза, че е купил залата от приятел и това означава, че тогава все още собственик е бил приятеля му, ако не и някой друг.

Онзи мой първи ден в залата беше вълнуващ, но не помня лицето на човека, с който говореше мама. Може би защото бях малка или развълнувана. Или пък защото бях съсредоточена прекалено върху танца си.

Най-добре беше да питам майка си или самия Jihoon. Но преди това имах друга работа. Въпреки, че беше събота с групата ми трябваше да се съберем и да измислим песните и останалото. Макар и идеята ми за мюзикъл да беше добра, това беше прекалено добра работа, с която се бяхме нарамили.

С групата се чакахме направо в една от залите. Всеки имаше идеи за песни и ги обсъдихме една по една. Макар и срамежливи всички започнаха да се отпускат и аз дадох малки задачи на всеки един, но най-строга бях с хореографът Мин, който беше от Китай. Винаги съм искала да се заема с хореографията на танци, включващи повече от един човек.

Обсъдихме всичко до последния момент. Някак си приех Troublemaker, защото бях единствената против, а и останалите от групата не бяха толкова стеснителни. Разбрах защо е промяната, защото бях точно като тях. Макар и срамежливи, след като опознахме хората се отваряхме малко по малко. Minki също като мен трудно се сприятеляваше с хората. Някой от групата все още мълчаха, но се смяха с нас и се съгласяваха с решенията ни. Точно за тези хора внимавах, защото когато обсъждахме нещо и те се съгласяваха си го казваха, но когато не одобряваха нещо мълчаха, за да не им се сърдим. Щом видях тези реакции веднага сменях идеята и очите им показвах облекчение. Макар и да не бях добър лидер можех да дам всичко от себе си.

Всичко мина добре и към края на деня се разделихме. Понеже живеех на близо тръгнах пеш и по пътя видях една много смешна гледка. Едно момче, с шапка, увило плътно шала си около лицето си, за да му се виждат само очите, беше се скрил зад едно дърво и ми махаше неуморимо. Засмях се когато отидох до него.

-Jonghyun, какво правиш?-попитах го.

-Изненада.-отговори той и познах, че се усмихва когато очите му се присвиха.-Ще те водя някъде.-каза той и хвана ръката ми. Не се замислих да му откажа и го оставих да ме води по улиците. Накрая стигнахме до едно малко кафене, в което нямаше и жива душа.

-Май е затворено.-казах натъжена, защото плановете му се провалиха.

-Напротив. Аз го наех цялото.-засмя се той и двамата влязохме.-Спомняш ли си първата ни среща?-попита той.

-Разбира се.-усмихнах се.

-Тогава имаше да ти показвам още едно място, но ти трябваше да се прибираш.-обясни той и си свали шала. Бузите му бяха зачервени и ми се прииска да ги ощипя, но той ме изпревари и се доближи до мен и ме целуна.-Това е мястото, където щях да те заведа.-каза той когато се отдръпна. Но аз го дръпнах отново за повторна целувка. Той се усмихна и ме притисна силно към себе си задълбочавайки целувката.

Но все някога трябваше да се отдръпнем. Чух някакво шумолене до нас и когато се отдръпнах видях персонала на кафенето да стои зад барплота и да ни се усмихва. Повечето бяха жени и ни гледаха с онзи поглед, който казваше "Колко са сладки!".

-Нека да седнем.-усмихна ни се той. Заведе ни до една закътана масичка, която беше приготвена. Красива златиста покривка, чиниите и букета от рози по средата.

Двамата седнахме един срещу друг и той ми се усмихна.

-Имам да ти призная нещо.-казах му с усмивка.

-Да не си бременна?-попита той на шега и се засмях.

-Сериозно ти говоря.-казах и той се притесни.-Обичам се.-казах и се засмях.

-Аз също имам да ти кажа нещо много важно.-каза той без да промени изражението му.-За това и те извиках тук.

-Да не би ти да си бременен?-ухилих се, но той не се усмихна.

-Аз...

Dancing with your heart 2 - 4

2013-05-20T17:38:00.001+03:00

Намерих Taemin да учи в университета под едно дърво. Беше така съсредоточен над учебника си, че не посмях да го прекъсна. Останах на мястото си само на няколко метра далеч от него и чаках да ме погледне или да се изправи от мястото си.
Тогава отново забелязах промяната му. Не мисля, че беше по-късата коса, въпреки че това го правеше малко по-различен. Независимо какво го беше променило изглеждаше някак...
-Колко време смяташ да седиш там?-попита той и ме стресна. Дори не премести поглед от учебника си. Как беше познал, че съм аз?
-Не исках да те прекъсвам.-казах тихо без да се доближа.
-Така ми пречиш още повече.-каза той и затвори учебника.-Какво искаш?-попита той.
-Ами...-казах и той въздъхна.
-Може да дойдеш. Няма да те изям.-каза той и аз се приближих. Наистина изглеждаше сякаш се страхувам от него, но истината беше, че повече се страхувах от това, което щеше да каже.
-Трябва да поговорим.-започнах и седнах на тревата до него.
-За мюзикъла ли става въпрос?-попита той.-Защото ви трябва още един човек.
-Не е само това. Говоря за приятелството ни. Всичко се провали само за секунди.-казах и погледнах надолу виновно.
-Защо мислиш се случи това?-попита той.
-Защото съм егоист.-казах готова да се разплача.
-Защо мислиш така?-попита той.
-Защото нараних чувствата ти.-казах.
-Всъщност ти си тази с наранените чувства.-каза той. Аз се изненадах и го погледнах в очите.-Аз също бях наранен, но изглежда ти го преживяваш много по-трудно от мен. А и аз съм виновен. Не биваше да се държа така с теб.-каза той и погали нежно главата ми.
-Прощаваш ли ми?-попитах го с насълзени очи.
-Само, ако ти ми простиш.-усмихна се той и аз кимнах.

И както само най-добрите приятели правят бързо забравихме миналото и си заговорихме за маловажни неща и да се смеем. Почувствах се отново щастлива защото нещата се оправиха.
-Изглежда бързо се сдобрите.-усмихна ни се Jongin и седна до нас.
-Предполагам, защото сме добри приятели и причината е била прекалено маловажна.-каза с усмивка Taemin. Погледнах го с ъгъла на окото си, за да видя изражението му, но той само се усмихваше. Или наистина беше загърбил случилото се, или беше добър актьор. Искаше ми се да е първото.
-Попита ли го за мюзикъла?-попита ме Jongin.
-Не. Това няма значение сега.-усмихнах се. За мен беше по-важно, че се сдобрихме.
-Защо? Да не да не ме искаш?-попита Taemin и се отдръпна леко, но с шеговита усмивка. Отново видях нещо различно в него и почти се сетих какво е, но мисълта бързо избяга от главата ми.
-Не. Просто... Ще е странно да те питам сега. Сякаш съм се сдобрила с теб, само за да се включиш в групата ни.-казах.
-О, това не е проблем за мен.-каза той и сложи ръка на раменете ми.-Знам, че не ме използваш, защото не си такъв човек. Е, кога ще има репетиции?-попита той.
-Ами... Всъщност още не сме се събирали...-измънках неудобно.
-А, не може така. Имате толкова много работа. Всъщност имаме много работа.-усмихна се и махна ръката си от раменете ми.

Няколко часа по-късно Taemin сам се зае и събра всички от групата ни в една от залите. Запознахме се и отново обясних идеята си.
-Повечето групи просто ще танцуват на две-три песни. Аз, обаче измислих нещо. Понеже говорим за театрално изкуство, значи мюзикъл е най-добрата идея.-казах.
-Аз още не съм съгласна.-каза срамежливо Shin Seulchan, едно от момичетата в групата. Вече разбирах какво искаше да каже лектора. Повечето бяха ужасно срамежливи и едва чувах гласовете им. Страхувах се, че ще ги засенча както каза лектора и тогава нищо нямаше да се получи.-Не всички можем да пеем.-допълни тя.
-И за това се сетих. Ще бъде нещо като мюзикъл. В смисъл, никой няма да пее, просто ще пускаме песните, но те трябва да бъдат свързани под някаква история.-казах. Всички одобриха кимайки с глави.-Всъщност това е цялата ми идея.-допълних и въздъхнах. Въпреки, че бях лидера им не си вършех добре работата.
-Нали решихме ти да си главната в организирането, за това ти трябва да си с главната роля.-каза едно момче, но не можех да запомня името му. Помня само, че имаше американско име.
Общо с Taemin бяхме десетима. Имаше групи и с повече хора, но всяка група трябваше да покрие минималната бройка от 10 човека. Трудно ми беше да запомня имената им, което беше друго черта за лошо лидерство.
-Ъх... Помня нещо такова.-измънках недоволно.
-И понеже имаме професионален танцьор, той ще полувчи другата главна роля.-допълни той и всички закимаха с глава.
-Тогава нека бъде любовна история.-каза Shin Seulchan и всички удобриха.
-Ама...-опитах се да ги спра, но те продължиха да обсъждат. Прехвърлиха се реплики за песни, декори и движения. Някак си стигнаха и до песента на Hyuna и Hyunseung - Troublemaker.-Помощ.-измънках и закрих лицето си с очи. Направих ли грешка като извиках Taemin в групата?

Вечерта докато търсех песни на компютъра си, които да използваме за мюзикъла алармата на телефона ми се включи. Това означаваше, че часовете, в които можех да говоря в Jihoon бяха дошли. Разбира се, че не смятах да го занимавам цели часове, защото щеше да е нахално.
Оставих компютъра за малко и седнах на леглото си. Набрах номера му и почаках да вдигне. Толкова дълго чаках, че реших да затварям когато той най-накрая вдигна.
-Ало?-попита той.
-Аз съм. Lee Soomi.-казах.
-Толкова рано. Мислех, че ще ти отнеме време да говорите.-призна си той.-Ще почакаш ли малко? Искам да свърша една работа на бързо.-попита той.
-Няма проблем.-казах и той ми затвори. Не чаках много когато той ми звънна. Не се замислих какво можеше да прави, защото бях се замечтала, че говоря по телефона с мой любимец. Всъщност съм му фен още от дебюта му и имаше специално място в сърцето ми. Да, звучи смешно, защото тогава бях много малко момиченце, но не лъжех. Всъщност се чудя дали не е той този, който е вдъхнови да танцувам...
-Оппа?-попитах веднага когато му вдигнах.
-Да?-попита той с усмивка и се изчервих. Не виждах, че се усмихва, но просто го знаех.
-Ще ми дадеш ли автограф на някой от албумите си някой път?-попитах.
-Кой?-попита той.
-Ами аз ги имам всичките и не мога да реша.-засмях се и всех от рафта един от тях.-Може би Rainism или Bad Guy или It's Raining или...-замислих се и той се засмя.
-Избери любимия си.-каза той още усмихвайки се. Обожавах гласа му по телефона.
-Ами, ако обичам всички? Всички ли ще подпишеш?-попитах с усмивка и той се засмя.
-Ще видим.-каза той и направи кратка пауза.-Какво стана с момчето?
-Поговорихме.-казах.-И се сдобрихме.
-Наистина?
-Да. Беше много по-лесно от колкото очаквах. Предполагам уцелих правилното време.-отговорих.-Дори се съгласи да танцува в групата.
-Не се изненадвам на това. До колкото помня ти ми каза, че от първия ден когато сте се запознали сте танцували.
-Да.
-А и той обича танците, до колкото разбрах. За него танците са вид обшуване с теб. Може би и при теб е така и затова ти е трудно да танцуваш с другите.
-Оппа. Благодаря ти за всичко.-казах с усмивка. Макар и безкрайно досадна той ми помагаше, даваше ми съвети.
-Няма защо.-усмихна се той. Исках да му видя усмивката, но ни разделяха прекалено много километри.
-Искам да те попитам...-започнах, но се спрях. Не беше ли грубо да го питам това?
-Какво?-попита той любопитно.
-Защо ми помагаш?-попитах след дълго мълчание. За момент той замълча и се зачудих какво ли е изражението му.
-Тайна.-каза той с усмивка.
-Това не е честно!-оплаках се шеговито и той се засмя.
-Трябва да си лягам. Ти също си лядай. Ще говорим утре.-каза той след малко.
-Ще си говорим?-попитах.
-Какво? Не искаш да ги говориш с твоя оппа?-попита той присторено разсърден.
-Разбира се, че искам!-казах бързо и той се засмя.
-Прекалено много ме разсмиваш, мъник.-каза той.-Лека.
-Лека.-усмихнах се у го изчаках да затвори.
Кой би помислил, че великия Rain е толкова мил с феновете си. Да ми дава съвети и да иска да продължаваме да контактуваме? Чудя се защо ли го прави...

Dancing with your heart 2 - 3

2013-05-17T15:46:00.000+03:00

Заедно с Jonghyun дълго си говорехме в стаята ми. Макар и да ми беше забавно ми се струваше сякаш се крихме от света и ми беше малко неудобно. Но, разбирах добре ситуацията и си мълчах. Трябваше да се радвам и на малките възможности, които имахме.
По-рано той ми беше звъннал, защото не ме бе намерил в залата. Не му бях казала, че е заключена, защото не се знаеше дали ще го видя. Това беше другата причина да не харесвам връзката със звезда. Макар това и да ми беше първата връзка и не знаех как е обикновено, но не мразех факта, че никога не знаех къде е и дали ще го видя скоро. Самия той не знаеше отговора на тези въпроси и идваше при мен веднага щом можеше без предупреждение. Затова и той без покана влезе вкъщи ухилен до уши. Макар и да се опитах да му попреча. Ами добре, стига да се държи добре можеше винаги да ме посещава.

Говорех ме си как сме прекарали дните, в които не сме се виждали. Обясних му как се притеснявам, че Pledis не са ми отговорили, но той ме увери, че ще отнеме време и ме попита дали тренирам за кастинга за SM. Със по-малко тъжната тема ми се смени и настроението и започнах да се оплаквам от трудната песен присторено разглезено карайки го да се засмее.
Реших да го изпратя до колата му, въпреки че можеха да ни видят. Той си сложи качулката и си вървеше спокойно, за да се слее с останалите, въпреки че улицата беше празна. Но аз не спирах да се оглеждам колкото и да си повтарях, че така изглеждах подозрителна.
-Ще ме целунеш ли за довиждане?-попита ме той с усмивка пред колата си.
-Ами, ако ни видят?-попитах.
-Не ми пука.-каза той и се наведе, за да ме целуне. Целувката беше кратка, но мила и накара краката ми да омекнат. Ето за това леко докосване си струваше всичкото криене и проблеми. Макар и да го криех и ако ме питаха щях да отричам, но той наистина ми липсваше.
-Обичам те.-прошепнах все още със затворени очи. Когато ги отворих видях неговите, в които блестяха малки звездички. Той премига и се усмихна. Не онази леко глупава усмивка, а усмивка изпълнена с вътрешно щастие и спокойствие. Сякаш той нямаше какво друго да иска от живота.
-И аз. Обичам те много.-каза той и ме целуна за кратко отново и влезе в колата си.
Изчаках го да си тръгне и минах покрай залата, за да видя дали няма да е отключена. Минах покрай един прозорец и видях как някой наблюдаваше работниците, които сменяха счупеното огледало и мрънкаше под носа си. Не можах да сдържа любопитството си и влязох в залата. За радост вратата беше отключена. В началото открехнах леко вратата и погледнах вътре. Двама работници сменяха усърдно счупеното огледало, а един мъж стоеше и ги гледаше докато се оплакваше.
-Веднъж да си взема почивен ден и да трябва да сменям огледало.-мънкаше си той. Не можех да видя лицето му, защото носеше качулка, шапка и маска на носа и устата. Но гласът му ми се стори познат, също и очите му. Някак си знаех кой е той още тогава, но се доближих, за да бъда сигурна. Нямаше как той да бъде собственика на залата. Не можех да го повярвам! Не ми пукаше, че не трябва. Ако беше той щеше да си заслужава.
Когато стигнах до него той се обърна към мен и се намръщи. Да, очите бяха същите, но не вярвах да беше същия човек.
-Залата е затворена за днес.-каза той и гласът му ме осигури. Това беше той! Нямаше съмнение.
-Rein op...-извиках изненадано, но той сложи ръка на устата ми и ме прекъсна.
-Тихо.-прошепна паникьосано той и погледна към работниците. Те си вършеха работата и не ни обърнаха внимание.-Да излезем.-каза той и двамата излязохме в коридора. После той си махна маската имайки предвид, че вече знаех, че е той.

-Rain oppa мислех си, че си в армията.-казах.
-Взех си почивен ден. Трудно е да си вземе човек, а заради теб вместо да съм с приятелката си си сменям огледала.-каза той и аз забих поглед в земята.
-Съжалявам.-прошепнах тихо.
-Извинявай. Навярно не е било нарочно.-каза той, но аз виновно не погледнах към него. само да знаеше случката... По-добре да не знаеше. Само като се сещах и сърцето ми се свиваше. Dongho все още не можеше да ме погледне в очите и заекваше когато говореше с мен. Разбирам го, това ще е било голяма травма за него.-Ти ли си момичето с шкафчето?-попита той и аз кимнах.-Ти си тук всеки ден, нали?-попита той и аз отново кимнах.-Не ти се сърдя, личи си, че си фен. Прощавам ти.-каза той и аз го погледнах изненадано. Той ми се усмихна и седна на перваза на прозореца, а после ме покани да него. Аз седнах до него обмисляйки всички въпроси, които исках да го питам.
-Оппа е в армията сега... Кой отключва и заключва залата?-попитах.

-Баща ми. Той няма много време, затова просто идва и отключва и после след работа идва, за да заключи.-отговори ми той. Значи бях права и все пак старец се грижеше за мястото?

Всъщност дори и аз да питах въпросите в главата ми се въртяха глупави мисли, които ни искаха да се махнат. "Сетя до Rain! Това е Jung Jihoon и аз си говоря с него! Толкова сме близо, че мога да видя всяка извивка на лицето му. И О, БОЖЕ! УСМИВКАТА МУ!" Да... слабо казано бях полудяла. Е, не го бях виждала за първи път, защото съм ходила на 2 негови концерта, но за жалост винаги много на далеч от сцената.

-Защо никой не знае, че си собственик на фитнес зала?-попитах опитвайки се да се преструвам на спокойна. Изненадващо се справях добре.
-Защото исках малко спокойствие.-отговори той.
-Но аз никога не съм те виждала тук.
-В началото залата беше на мой приятел, но той не печелеше от нея и я продаде на мен. За жалост през деня бях затрупан с графика ми и идвах тук късно вечер, когато те е нямало.-обясни той.
-Оппа...-започнах, но се изчервих и млъкнах.
-Да?-попита той. Не знам дали трябваше да питам такъв въпрос. Като се имаше въпрос обстоятелствата направо трябваше да си замълча. Но устата ми не ме послуша.
-Може ли автограф?-попитах. Той се засмя и разроши косата ми. ОМО! Усмивката!

Когато работниците бяха готови и Jihoon ги изпрати и им плати се върна в залата.
-Не ти ли е забранено да си без униформа и шапка?-попитах го.-О, извинете! Говоря прекалено формално.-осъзнах се и се извиних. Като фен го приех като приятел без да се усетя, че бях невъзпитана.
-Няма проблем. Предпочитам да ми викаш оппа. А униформата я свалих за да не ме разпознаят работниците.-обясни той и ми се усмихна когато махна маската.
-Оппа... Може ли да потанцуваме?-попитах го срамежливо и той се усмихна.
-Защо не.-каза той. Аз за скачах щастливо и се затичах към стария ми CD player и сложих в него CD само с негови песни. Харесвах танците му, защото бяха нещо по-добро от обичайното, а щом можех да танцувам със самия него се чувствах невероятно щастлива.
Застанах по средата на огледалата и Jihoon застана до мен. За разлика от мен той не знаеше коя ще е песента, но не изглежда да се замили много преди да започне да танцува заедно с мен на "Hip song".

Танцувахме дълго, но накрая той трябваше да си тръгне. Отиде да се преоблече в съблекалнята и се върна с ухиформата си. Дори и с нея изглеждаше зашеметително. какви ги говоря? Той правеше скучната униформа секси!
-Съжалявам, че не успя да видиш приятелката ти.-казах.-Изглежда съм голям егоист.
-Всъщност тя имаше работа и затова не можах да я видя. Но ми беше забавно да танцувам с теб.-усмихна се той и аз погледнах надолу. "Да можех да танцувам така и с Taemin" помислих си.
-Какво има?-попита той.
-Нищо.-усмихнах му се.
-Един фен не иска да поговори със своя оппа?-попита той с усмивка.
-Просто тинейджърски глупости.-казах му опитвайки се да уверя и себе си. Но не. те не бяха толкова повърхностни за мен.
-Можеш да ми кажеш. И аз съм бил тинейджър.-каза той и седна на една скамейка. Аз седнах до него и въздъхнах. Разказах му на кратко ситуацията с Taemin и за начина, по който той се държеше с мен след това.
-Разбирам.-каза той и кимна с глава.-Мисля, че той ще се съгласи да танцува с теб. За да те обича толкова много... Искам да кажа, че ако държи на теб ще пренебрегне егоизма си.-обясни ми той. За момент лицето му изглеждаше тъжно сякаш разбираше от личен опит ситуацията ми, но после той се усмихна и реших да не се задълбочавам в проблемите му.
-Не е точно егоизъм...-опитах се да защитя приятеля си, защото все още го смятах за такъв.
-Не трябва да мислиш така. Той е виновния за глупавото си държание. Ти просто не си отвърнала на чувствата му.-каза той почти карайки ми се. Е, не повишаваше тон, но се караше по онзи поучителен начин, който майка използваше.
-Но той...
-Обичаш ли го?-попита той.
-Той е мил и е бил винаги с мен. Помагал ми е...
-Обичаш ли го?-попита той отново по-строго, прекъсвайки ме.
-Само като приятел.-отвърнах с въздишка и оставих главата ми да клюмне.
-Тогава ти не си виновна.-каза той. После погледна часовника си и въздъхна.- Трябва да тръгвам. Ще говориш с него, нали?-попита ме той и аз кимнах.-После ми звънни и ми кажи какво е станало.-каза той и си тръгна.

Докато чакахме работниците той ми даде автограф и дори се снимахме. После реши, че и без това седя всеки ден в залата му и ми даде телефонния си номер и ми каза кога може да му звъня, но да не давам телефона на други и да му звъня само понякога и в определените му часове. Jihoon се оказа наистина земен човек. Грижовен към хората, въпреки че бях много досаден човек, който провали срещата с приятелката му. Той не посмя да ми каже това, но и сама го разбрах. Дори ми помогна със съвети, които ми трябваха от много време.
Но все пак имах ли смелостта да говоря с Taemin и да го помоля да ни помогне?

Lucky 8 - 5

2013-04-30T21:54:00.000+03:00

Мина седмица и започнах да опознавам повече и повече момчетата. Говорехме си на училище и накарахме всичките си съученици да се чудят какво става. Все пак те не знаеха каква е връзката им както аз знаех.

Често следобедите си прекарвах пред компютъра и си пишех със Daehyun. С него си писахме често. За разлика от останалите, отношенията ми с него не се бяха променили много .Все така си пишехме, но може би този път малко по-отворено и по-често.

Хейни: Е, как я караш? Написа ли си домашните вече?

Daehyun: Да.

Беше почти мигновения му отговор.

Daehyun: А ти?

Засмях се на отговора му. Само да знаеше...

Хейни: Не мога да се справя с половината от домашните си. :D

Daehyun: Искаш ли помощ?
Хейни: Шегуваш ли се? Ти си 9 клас.
Daehyun: Мисля, че ще се справя с неща от 10 клас.
Хейни: Остави. Днес е петък.
Хейни: Не е нужно да се учи! :D
Daehyun: Петък ли е вече?
Хейни: Точно така.
Хейни: Свободааа!
Написах ухилена.
Daehyun: Утре има карнавал на пълнолунието. Сама се сещаш, че не мога да го пропусна.
Хейни: Прав си. Прав си.
Daehyun: Всички ще са облечени в сиво, бяло или светло синьо. Ще има различни представления и така нататък.
Daehyun: Проблема е, че няма с кой да отида.
Хейни: Мога да дойда с теб. :)
Написах преди той да довърши мисълта си.
Daehyun: Това ще е страхотно. :)

На следващия ден осъзнах, че нямах чисти дрехи в подходящите цветове. Освен едно късо, бяло кимоно със светло сини звездички по края на ръкавите. Сложих си дълги бели чорапи със светло сини лунички по края и светло сини пантофки. Погледнах се в огледалото и реших, че няма да е зле да направя нещо с косата си. Вдигнах високо косата си с няколко фиби.

Чудех се дали ще изглеждам странно, но реших да не му мисля много и се затичах към парка, където беше карнавала.

Daehyun ме чакаше пред парка с нежна усмивка. Носеше бяла тениска, сини дънки и бели маратонки.

-Това е нещо ново.-усмихна се той.

-О, я стига! Просто нямах какво друго да сложа.-казах му.

-Всъщност е много яко.

-И продължаваш да се подиграваш...-пошегувах се и тръгнах напред с усмивка. Daehyun също се усмихна и тръгна след мен.

Украсата в парка беше невероятна. Милиони лампички бяха окачени по дърветата, но със слаба светлина, така атмосферата беше по-романтична. Но на мен ми напомняше повече на коледна украса. Oт време на време преминавахме бараки, на които можеше да играем игри, като на лунапарк. Продаваха пуканки и захарен памук. Но най-много ми грабнаха вниманието игрите за печелене на награди.

Центъра на парка на открито се подготвяше докато стане полунощ, където щяха да се пуснат 100 фенера, които да летят в небето, а в 3 часа щеше да има заря, която щеше да закрие карнавала. В единия край на поляната имаше сцена, на която щяха да се проведат изпълнения и различни игри.
-Богиньо, от къде да започнем?-попитах изумена Daehyun.
-Какво ще кажеш за разходка с лодка по реката?-попита той.
-Какво? Ама и това ли има?!-изненадах се и той се усмихна.
-Ела, ще ти покажа.-с тези думи той хвана ръката ми и бързо ме заведе към реката. Там имаше няколко лодки плаващи по реката с двойки на тях. Имаше още няколко, които чакаха на брега, затова отидохме до една от тях.

Всяка лодка беше украсена със същите малки лампички и хората, които управляваха лодките (не ме съдете, не знам как се казват), носеха дрехи изцяло в бяло. Двамата с Daehyun се качихме на най-близката лодка и платихме на жената. Тя пък ни даде две значки - и двете бяха пълни луни, на едната имаше силует на момиче, а на другата на момче.
Daehyun взе двете значки, закачи значката на момчето на кимоното му, а на момичето закачи на тениската си.
-Даваме значките на всички двойки.-каза жената.
-Ама ние...-опитах се да кажа, че не сме гаджета, но той ме спря с лукава усмивка, която казваше "Нека си мислят, че сме заедно, а ние задържим значките." Аз се усмихнах, едва сдържайки смеха си, и кимнах.
Двамата седнахме в лодката удобно и тя отплава, разкривайки ни прекрасната гледка на пълната луна и отражението и във водата.
-Каква прекрасна гледка. Виж звездите! Толкова са много тази вечер.-казах изумена загледана в небето.-И Луната е толкова голяма. Изглежда сякаш, ако се протегна ще у докосна.-казах и наистина протегнах ръка детински. Изненадващо не достигнах Луната.
-Когато погледна Луната...-започна тихо Daehyun загледан нагоре към звездите и месечината-и тя е толкова яка, си представям, че по този начин Богинята ни казва, че бди над нас.-прошепна той. Погледнах към жената, която управляваше лодката, но тя просто се вършеше работата и това не включваше да слуша разговорите на хората.-Ето там...-посочи той с ръка и ми привлече вниманието към звездното небе.-е Голямата мечка, а ето там е Малката мечка.-каза той
-Разбирам, че знаеш много за звездите, до колкото си и разказвал. Това от твоята даба ли е или ти сам си се научил?-попитах го.
-Моята дарба е да чета звездите като кристално кълбо, както и да използвам силата на Луната. Така, че да. Знанията ми за звездите са благодарение на дарбата ми от Богинята.-отговори той.
-А ето онази звезда...-посочи той отново и аз се преместих по-близо до него и сложих глава на рамото му, за да виждам.-Този най-ярката. Тя е северната звезда. Тя свети най-силно от всички и за разлика от другите звезди тя никога не си променя мястото.

Двамата се забавлявахме на лодката докато времето ни не свърши и отново стъпихме на брега. Daehyun беше разказал много неща за звездите. Не само факти и научни открития, но и легенди. А тях разказваше толкова увлекателно, че ми се сториха като приказка за лека нощ и едва не се унесох.
-Сега какво?-попита Daehyun.
-Искам играчка.-казах.
-Супер!-съгласи се той, хвана отново ръката ми и ме задърпа към една от бараките. Когато стигнахме попитах мъжа на щанда колко ще струва да стрелям с пушката и изненадах Daehyun.
-Какво? Да не мислиш, че ще е като във филмите - момчето да спечели играчка за момичето?-попитах ухилена игриво и стрелях по мишената, но уцелих малък сектор.
-Какво имаме?-зачуди се мъжът зад щанда и погледна сектора, който бях уцелила.-Аха. Можеш да избереш някой пръстен.-каза той.
-Супер.-зарадвах се.-Загубих последния си.-казах, огледах пръстените пред мен и си избрах един от тях.
-А не искаше ли играчка?-попита ме Daehyun.
-О, да! Вярно.-усмихнах се и платих отново, за да стрелям. В същия момент и Daehyun плати, за да с топка чаши. Стрелях отново, но уцелих сектор, с който можех да си спечеля само гердан. избрах си желязна пеперуда и се обърнах към Daehyun. Той, за разлика от мен, беше спечелил играчка. И то от първия път. В ръцете си държеше голяма синя жаба. Той и се усмихна и ми даде жабата.
-Не е честно. Исках сама да спечеля.-намръщих се като дете.-Така е като в онези тъпи романтични филми.-казах, но той само се усмихна нежно. Знаеше, че няма да върна играчката.
След това заедно отидохме пред сцената е края на парка, където започнаха различните представления. Забавлявахме се най-много на комедиантите.
Когато стана полунощ заедно с тълпата тръгнахме към поляната в средата на парка. Там ни раздадоха фенери и кибрит, за да ги запалим.
Изчакахме малко и се порадвахме на милионите звезди и пълнолунието. Когато първият фенер започна да се изкачва към небето всички малко по малко започнаха да пускат и своите.

Приготвих се и аз да пусна моят когато гласът му ме спря.
-Почакай.-каза Daehyun.-Трябва да си пожелаеш нещо преди това. Казват, че се сбъдва.-обясни той.
Аз помислих бързо за желание. Но не ми отне много, за да се сетя. "Богиньо, пази ни." пожелах си "И се оправяй бързо." -допълних и пуснах фенера.

Наблюдавах как фенерите отлитаха нагоре и сякаш се превръщаха в звезди. И сякаш видях падаща звезда, което ме накара да се усмихна. Дълго се взирах в небето, дори когато далеч отвеяни от нощния вятър.
-Искаш ли да изпеем нещо на караоке?-попита Daehyun и ме отърси от транса, в който бях попаднала. После посочи по-малката сцена в единия край на поляната, която бях забелязала малко по-рано.
-Да!-кимнах и двамата се забързахме натам. Избрах си песента My Chemical Romance - Famous Last Words.

-"I am not afraid to keep on living"-пеех от сърце, макар малко хора да ме слушаха. Е, не бях добра певица, но и не бях единствена. А и това беше за забавление, а не шоу за таланти.
Пеех с голяма усмивка. И как да се страхувам да продължавам да живея щом знаех, че има ангели и богиня, които ме пазеха. Пазеха всички ни.
Daehyun се престраши да излезе на сцената. Не можа да избере песен, която да изпее, затова му помогнах. Избрах му песен и го бутнах към сцената.

Избора ми беше Save It For The Bedroom на You Me At Six - сладка и весела песен, която не беше кой знае колко трудна. А и му я бях пращала и той я хареса. Макар и той да се притесняваше и смотолеви няколко думи, но после нещо блесна в очите му и самочувствието му се повиши. Нима черпеше сили от Луната? Може би. Изненада ме колко невероятен глас имаше. Беше почти нечовешки добър. Замислих се дали не му бях избрала
-Не знаех, че можеш да пееш толкова добре.-казах изумена когато той дойде при мен.
-Част от дарбата ни е. Нали си чувала израза "ангелски гласове".-каза той и повдигна рамене.
-Какво?

Останахме да слушаме останалите смелчаги докато не стана три часа. Смеехме се и си говорехме без да разберем как лети времето. Боже колко бързо минавало времето когато се забавляваш!
Двамата легнахме на тревата и наблюдавахме зарята над нас. Дълго, след като тя свърши останахме на местата си, но накрая трябваше да си тръгваме. Бавно и без желание се отдалечихме към един от мостовете в края на парка.
-Съжалявам, че не мога да те изпратя до вас, но родителите ми ще ме убият, ако не се прибера на време след фестивала.-извини се Daehyun.
-Не, няма нищо. Разбирам те. Сигурно е много след три и половина.
Когато бяхме на моста се притесних малко, защото бяхме сами. Къде отидоха другите хора? Да, беше късно но в парка до преди малко имаше много хора. И докато мислех за това от водата се появи огромно черно чудовище с червени очи. Беше някаква страна смесица от риба и гущер.
Това обясняваше много неща. Хората предусещаха демоните и са избягвали този мост.
-Стой настрана. Това е демон от по-високо ниво.-каза Daehyun и пристъпи една крачка към демона. После се усмихна.-Имам сила когато има луна, а към най-силен когато има пълнолуние.-обясни той и сребристите му крила се появиха заедно с униформата, а крилата сякаш заблестяха на лунната светлина.
Тогава с едно почти незабележимо движение с ръката си Луната освети демона като от прожектор и съществото с пронизителен писък се превърна в прах.
-Това беше страхотно!-усмихнах се.
Двамата стигнахме края на моста. Не можах да видя крилата му от близо, защото той ги скри почти веднага. Не му казах, защото си помислих, че ще е нахално.
-Но, аз съм на там.-казах с въздишка като посочих надясно.
-А аз, на там.-посочи той наляво.
-Нищо. Поне си изкарахме страхотно.
-Тогава ще се видим на училище.-усмихна се леко Daehyun.-Където винаги се събираме?
-Точно така.-усмихнах му се широко. От както разбрах за ангелите се събирахме във една стая, която по някаква причина беше изоставена. Предполагам, че са я заключвали, но по някое време са забравили да я заключат? Беше близко до физкултурния салон и е била съблекалня. Все още стояха шкафчетата и скамейките. Новите съблекални имаха душове и сигурно затова са ги сменили.
-Прекарах си страхотно.-промълвих и го прегърнах за кратко.
-Аз също.-измънка той със зачервени бузи.
Двамата се разделихме всеки по своите пътища. Спомнях си за прекрасните спомени, от нощта прегръщайки синята жаба, която Daehyun ми спечели. Впрочем кръстих жабата Блу, защото е... ами... СИНЯ.

Lucky 8 - 4

2013-04-10T22:11:00.000+03:00

На следващия ден беше пълен ад. Не успях да закъснея, но в училище всичко се обърка. Оценките ми станаха още по-зле когато получих 3 по география и 2 по математика. Кой въобще обича математиката?! Според мен това е модерно изобретение за мъчения. "Иван имал 3 ябълки, дал 6 на Яна и си купил 100. Колко е масата на Земята?" ето това беше математиката за мен. На всичкото отгоре една моя приятелка не искаше да дойде с мен на кино. Бях поканила всичките си приятелки да гледаме филма, но всички бяха заети. Тя се беше съгласила, но в последния момент се отказа.

-Но защо?!-попитах я докато стоях до чина си.

-Съжалявам. Имам да оправям вкъщи.-извини се тя.

-Но филма няма да продължи дълго. Имаш време и да отидеш на кино!-продължих да настоявам.

-Съжалявам.-повтори тя и си тръгна. Аз изръмжах и седнах на стола си. Сложих ръцете си на лицето си и се опитах да се успокоя.

-Ей, добре ли си?-чух Taemin да ме пита.

-Не! Имам чувството, че всички страничат от мен. Няма с кой да отида. Явно ще отида сама...-казах му без да го поглеждах. Точно в този момент не исках да виждам никого.
-Чух за кой филм става въпрос...-започна той несигурно-Ако искаш ще дойда с теб.-предложи Taemin. Аз го погледнах изненадано и видях несигурната му усмивка.
-Наистина?-попитах.
-Разбира се.-отговори той и се поотпусна. Аз се усмихнах и въздъхнах щастливо. Може би денят не беше толкова зле.

След училище нямаше много време да мисля какво са облека и останах с карираната си пола от униформата, но облякох черен потник и клин и червените си кецове. Взех си и черното горнище, този път не го забравих.
Двамата с Taemin се чакахме пред киното. За първи път го виждах с обикновени дрехи. Той носеше червена тениска и червени маратонки, черни дънки и яке.
-Хм... Страхотно си се облякла. Червеното е любимият ми цвят.-каза Taemin и се усмихна. Засмях се на думите му.
-Забелязала съм.-казах и двамата влязохме в киното.
След час и нещо излязохме с огромни усмивки. Знаех си, че филма ще си струва. Беше ми харесал много и не съжалявах за парите или времето, което отделих вместо да уча. Не, че го правех.
-Беше супер филм.-казах.-И знаеш ли коя беше любимата ми част?
-Коя?-попита той.
-Онази, в която потрошиха училището. Де да беше нашето...-замечтах се и двамата се засмяхме.
-Искаш ли да си купим по парче пица и после да те изпратя?-попита той.
-Добре.-съгласих се.
След като си купихме по едно парче пица седнахме на една скамейка и започнахме да си говорим.
-Искам да те попитам нещо. Защо сте на различни години?-попитах Taemin.
-Защото в миналия си живот сме починали по различно време.-отговори той. Аз го погледнах невярващо.-Ние вървим по тази земя от много векове. Дори аз не знам колко. Не помним нищо от предишните си животи, знаем само мисията си. Причината, че нямаме голяма разлика в годините е защото не можем да живеем дълго един без друг. Помахаме си с демоните. Както се казва - силни сме заедно, слаби сме сами.
-Ами родителите?-попитах.-Всички ли имате различни родители?
-Всички до един.-отговори Taemin.

-Но все пак сте корейци в България? Как се събрахте тук?-попитах.
-Богинята, тя ни помага. Още като ни прати на земята направи магия, с която винаги да се събираме. Тогава още имаше сили. Сега е много слаба.-отговори той.-Това е и причината да не може да ни посещава за дълго в сънищата ни.
-Ама искаш да кажеш, че сега е безсилна?!-изненадах се. Не всеки ден човек разбира, че има бог, но не може да ти помогне.
-Има слаба магия но... Тя даде цялата си сила на нас.-отговори Taemin.

-Добре е да се знае, че светът не е изоставен от своята богиня.-усмихнах се.-А тя какво мисли за различните религии?-попитах.
-Знам ли. Рядко говорим, тя няма много сили да ни се яви.
-Значи последния път когато я сънувах...
-Вероятно ще се възстановява с месеци.-отговори той без да чака да довърша изречението си.
Двамата продължихме да си говорим за различни неща, които този път бяха свързани с обикновени тийнейджърски неща. После двамата тръгнахме към моя дом.
-Значи смяташ, че You me at six са по-добри от Bullet for my valentine?-попитах го докато вървяхме по тъмните улички в квартала ми. (Това са rock и heavy metal групи, съответно. Ще го преведа на кпоп език - това е да сравняваш B.A.P и TVXQ - 2 добри групи, но съвсем различни.)
-Точно така. Просто мисля, че напоследък Bullet for my valentine не са толкова добри, колкото бяха преди.-отговори Taemin.
-Може и така да е. И да, You me at six са добри но...-в този момент Taemin спря рязко.-Какво има?-попитах и не знам защо шепнех.
-На близо има демон.-отговори той и за секунди беше в червената си "униформа" и червените му крила се виждаха дори в мрака.-Стой до мен.-каза той и двамата завихме към една малка, безлюдна уличка. Ако изключим черната птица голяма колкото пони. Не беше гарван, дори повече ми приличаше на черен папагал. Имаше червени очи, които се взираха право в мен.
-Не прави резки движения.-промълви тихо Taemin, но още преди да довърши изречението си демона отвори човката си и от нея изхвърча лилава слус точно към мен. Taemin бързо протегна ръка и ме придърпа към себе си преди лилавото нещо да ме достигне. Слуста се залепи за стената до мен и бързо започна да разгражда стената като сяра.
Още бях в прегръдката на Taemin когато той протегна ръка към демона, пред нея се сформира топка огън и се засили към черната птица, изгаряйки я цялата за секунди.
-Добре ли си?-попита той като ме погледна загрижено и ме прегърна по-силно.
-Да.-кимнах и се усмихнах. Той ме пусна и погледна настрани засрамено. Мисля, че дори се беше изчервил, което ме накара са се усмихна повече.
Когато стигнахме портата на къщата ми аз се спрях.
-Аз съм до тук.-казах.
-Аз съм наблизо. Не го подозирах.-каза Taemin и се усмихна.
-Благодаря ти за страхотната вечер и че ме спаси. Казах и се надигнах на пръсти и го целунах по бузата.-Чао.-казах и бързо влязох в двора. Когато стигнах вратата се обърнах и видях червеното лице на Taemin и замечтаната му физиономия. Засмях се тихо на изражението му, защото той не ме видя, че се обръщам, затова отключих входната врата и влязох преди да разбере.

Dancing with your heart 2 - 2

2013-04-08T21:19:00.000+03:00

-Получи ли отговор от Pledis?-попита ме Jongin по пътя към университета.
-Не.-отвърнах с въздишка.
-Знаеш ли дали са го получили?-продължи да пита той.
-Не.-отговорих още по-отчаяна.-Нямам никаква представа дали са го харесали, нито дали са го получили.-казах леко притеснено.
-Не се притеснявай.-усмихна ми се Jongin.-Сигурно имат тонове кандидати и още не са стигнали до твоя.
-ТОНОВЕ КАНДИДАТИ!?-изненадах се и Taemin постави ръка на челото си.
-Това беше тъп начин да я успокоиш.-каза той.
-Тонове кандидати...-прошепнах на себе си опитвайки се да пресметна това колко точно хора трябваше да бъдат. И въобще имах ли шанс?
-Но винаги имаш шанс в SM!-опита се да ме разведри Jongin.
-Там е дори по-трудно.-въздъхнах за пореден път.
-Имам доверие в теб.-каза Jongin и ме потупа по рамото.
-Имаш две седмици да усъвършенстваш танца и песента си.-каза Taemin.
-Това ме подсети. Коя песен ще пееш?-попита Jongin.
-Отново Fallin'. Имах време да я усъвършенствам и имам доверие в нея. А и нямам време да науча нова.-отговорих им.
-Ама...-започна Taemin, но се спря.
-Какво?-попитах.
-Нищо.-измънка той и погледна настрани.
-Сериозно, какво?-попитах. Погледнах го от близо и забелязах нещо. Изглеждаше различен, но не можех да разбера какво го правеше различен. Не беше косата му, нито лицето. Но някак не беше същия от първия път когато го видях.
Бързо разсеях мислите си. Нямаше смисъл да мисля за това. Може би просто си въобразявах.
Той се спря и ме погледна в очите. Отвори уста за момент, но после я затвори и погедна напред.
-Нищо.-измънка той и тръгна напред. За момент си помислих, че нещата между нас се получаваха, но явно съм грешала.

В университета отново имах театрално изкуство и лектора ни обясни начина на разпределяе на ролите. Всъщност нямаше голямо разпределение, просто трябваше да го обсъдим между членовете на групата. Имаше един проблем - моят отбор бяха ужасно срамежливи и бързо решиха аз да съм с главната роля.
-Вие не разбирате. Не мога да имам главната роля.-повторих за хиляден път.
-За какво спорите тук?-попита лектора, когато дойде до нашата групичка.
-Те искат да имам главната роля. Но вие ми казахте...
-Това е страхотна идея!-прекъсна ме той.
-Ама как ще е страхотна. Вие сам казахте, че...
-Да, но това е идеален начин да изпиташ възможностите си и да покажеш, че можеш да работиш в екип.-обясни ми той като ме прекъсна за втори път.
-А решихте ли какво ще танцувате?-попита той.
-Обмислихме да е нещо като мюзикъл...-казах тихо засрамена от собствената си идея. Мюзикъл, добре, но не знаех как точно да го направим.
-Добре.-каза той и нещо просветна в очите му.-А ще викате ли някой от по-големите във вашия отбор?-попита той.
-Само тя познава някой от по-големите.-каза едно момиче и кимна към мен.
-Обясних ви вече, че той ще е зает и няма време за нас.-оправдах се. Всъщност нещата бяха много по-сложни, но нямаше начин да им кажа. Сама се обвинявах за случилото се с мен и Taemin, а какво ли оставаше, ако кажех на някой друг. Само като си представях как го молех да ми помогне ми се струваше като кошмар. Макар той да беше отхвърления, аз също още бях в неудобна ситуация и не можех да го погледна без да видя болката в очите му.
-Това не е проблем. Ако се включи ще го изключа от заниманията му в момента и ще му дам добра оценка.-каза лектора и всички ме погледнаха умолително. Явно вече нямаше начин да се измъкна.

-Ще го помолиш ли?-попитах Jonghyun по-късно през деня. И двамата бяхме в стаята ми и седяхме на земята. Бях му обяснила ситуацията и помолих дискретно да му намекне без да каже, че аз съм го накарала.
-Няма ли да е по-добре сама да го питаш?-попита той.-Ти винаги си казвала, че искаш сама да се справиш със ситуацията.
-Не знам дали ще се съгласи.-казах и оставих главата ми да кимне. Беше ми неудобно като цяло да говоря за Taemin с Jonghyun, по обясними причини, но той изглежда го приемаше добре сякаш имаше опит в това. Това само ме накара да се притеснявам, че може би той използва актьорството си добито след много години пред камерите, а вътрешно не може да прости на мен или на приятеля си.
За момент просто мълчахме осъзнавайки безизходицата на ситуацията ми. Трябваше да се справя сама, а това ми се струваше невъзможно.
-А! Това не е ли мое?-попита той и се изправи. Погледнах го как отива до бюрото ми и взима кучето, което сам бе нарисувал.
-А, бях забравила за Hyunie.-казах и се затичах към него.-Когато осъзнах, че е в мен не исках да те виждам и нямаше как да ти го върна.-признах си и мислено се зашлевих, че го казах.
-Hyunie?-попита той игнорирайки останалите ми думи.
-Ами... На собственика...-опитах се да обясня, но се спрях преди да кажа друго нещо, от което да се засрамя.
-Кръстила си го на мен?-попита той. Не намерих думите, с които да се оправдая и просто кимнах.-Мила.-прошепна той и ме прегърна силно.-Мислиш като мен. Кръстих зайчето Soomi и тя винаги ми напомня на теб.-каза той и ме целуна нежно. Отдръпна се само за малко, за да ме погледне в очите и да отмести кичур коса преди да ме целуне отново, този път с повече страст. Осъзнавах къде се намирахме и с големи усилия се накарах да се отдръпнем преди той да поиска повече. Не биваше, не беше редно - повтарях си.
-Какво?-попита той недоволно.
-Н-нищо. Просто...-опитах се да се оправдая.
-Не си готова?-попита той. Аз погледнах надолу и кимнах изчервена.
-Няма нищо. Мога да чакам.-усмихна ми се той с онази незабравима усмивка, която ме караше да остана без дъх. Можеше ли наистина?

Lucky 8 - 3

2013-04-07T22:22:00.000+03:00

III

Час преди срещата бях толкова паникьосана, че за малко да забравя книгите си.
Чудех се какво да нося, какво да кажа. Дори дали да го прегърна като се срещнем!? Така правех с моите приятелки, но Ricky беше момче и не исках да се получи неудобна ситуация.
В крайна сметка се спрях на синя карирана пола, черна блуза с къс ръкав, дълги чорапи и маратонки в синьо и черно. Сложих книгите си в малка черна раничка и отпраших навън преди да закъснея.
Срещата беше пред библиотеката. Понеже живеехме в малък град, а в България това означаваше, че човек трудно можеше да закъснее с повече от половин час, закъснях само с две минути, но така или иначе Ricky ме беше изпреварил. Той ме чакаше с топла усмивка и това ми помогна да забравя тревогите си.
-Браво. Мислех си, че ще те чакам много повече.-призна си той и заедно се качихме в отдела за възрастни, докато отдела за деца беше на първия етаж.
Когато върнахме книгите, които бяхме взели, започнахме да разглеждаме какво имаше по рафтовете. Ricky почти веднага избра две книги и започна да ме чака.
-Да помогна ли?-попита той. Тогава забелязах, че носеше очилата си. Носеше ги само когато четеше. Също като него и аз носех очила за четене или когато бях пред компютъра.
-Няма да е зле. Много време ми отнема, за да избера книга.-признах си с усмивка.
-Какви книги обичаш да четеш?-попита той.
-Ох, всичко. В момента търся приключенска, или нещо с фантастика или криминале...
-Ето.-даде ми той една книга като ме прекъсна.-Има всичко, което търсиш.
-Охо! Бърз си.-засмях се.
-Изчел съм много книги.-обясни Ricky.
След като записахме книгите двамата и излязохме от библиотеката, си купихме сладолед. Започнахме да се разхождаме без особена посока. Целта на излизането ни беше изпълнена и спокойно можехме да си поговорим докато се разхождахме из парка.
-Ето нещо, което не знаеш.-започна Ricky.-Истинското ми име е Changhyun, корейско е, но като малък съучениците ми ми измислиха по-американско име и така си остана.-каза той. Изненадах се и ми се прииска да потъна в земята от срам, защото не знаех истинското му име.-А твоето име? Много е необичайно.-попита той.
-Финландско е.-обясних.-Аз съм с финландска кръв, но се преместих тук когато бях на 8. Това ме подсети. Как... ъм...-замислих се. Как точно трябваше да формулирам въпроса си? А и се притеснявах, че може да го обидя по някакъв начин.-Как дойдохте на земята? Познавам Hongki от както беше на на 6...
-Като нормалните хора.-засмя се той.-Но още от раждането ни знаехме един за друг и за силите ни.
-Трудно ли е?-попитах.
-Кое?-попит той. Преди да се поясня седнах на една скамейка и той ме последва.
-Да знаеш, че си ангел и, че бъдещето ти не е да станеш велик писател, например, а да...-спрях се, защото осъзнах, че не знаех защо са на земята.
-Да се борим със злото. Нашата богиня преди милиони години изгуби повода и прати нас, за да вършим добро на земята. И не е никак трудно. Това е смисълът на живота ни. Както един човек иска да стане писател, така ние искаме да вършим "божията работа" на земята.-каза Ricky, или по-точно Changhyun, и се засмя леко.
-Changhyun искам да те попитам нещо.-започнах и погледнах настрани.-Аз... аз също ли съм ангел, като вас, или съм обикновен човек?-попитах.
-Не знам.-отговори честно той.-Не си се появила със знания за нас, нито имаш сили, за които да знаем. Но нещата ще покажат след време.-аз кимнах и преглътнах силно. Притеснявах се какво би било моето бъдеще сега.-Страхуваш ли се?-попита той.
-Аз...
В същия момент се чу женски писък някъде наблизо и двамата се затичахме към мястото където ни се стори, че чухме писъка. Стигнахме фонтана, от където избяга една жена. Наоколо беше празно като в гробище, което беше прекалено плашещо.
Двамата видяхме едно огромно черно куче на няколко крачки далеч от нас. Това куче не беше обикновено, то имаше огромни червени очи, големи, остри, оголени зъби и нокти.
-Какво е това?!-попитах изплашена.
-Демон.-отговори Changhyun.-Най-често се борим срещу демони. Спокойно, той е от по-нисък ранг.-обясни бързо той и за миг светлина го обгърна целия и когато тя изчезна той беше в същите сини дрехи, с които го видях онзи ден до изоставеното крило на училище, а красивите му сини крила бяха разперени сякаш копнееха за свобода от много време.-Все пак стой на страна. Трябва да се справим бързо с демона преди някой да ни види.
Changhyun отлетя високо, но не и над дърветата и с няколко движения на ръцете му водата от фонтана се издигна пред него под формата на малки сфери. След като той сви ръката си в юмрук водата замръзна и един широк размах на ръката му запрати леда върху демона. Той успя да ме забележи на време и бързо и ловко се измъкна от обстрела скачайки върху мен. Събори ме на земята и ме прикова здраво без да ми даде шанс да се измъкна. Дадох на паниката ми да ме обгърне и извиках стиснала силно очи.
Зачаках нещо да се случи, но това нещо така и не дойде. Когато отворих очи осъзнах, че лежах на земята, а Changhyun беше клекнал до мен с много изплашено изражение.
-Добре ли си?-попита той.
-Да. Какво стана?-попитах, но преди дори да си довърша изречението Changhyun ме прегърна силно.
-Слава на богинята! Благодаря ти богиньо.-зарадва се той и ме пусна.-Момчетата щяха да ме убият, ако нещо се беше случило с теб.-каза той.
-Добре съм.-усмихнах му се. Беше много забавен когато паниката беше изписана на лицето му. Минути по-късно бяхме почти до дома ми.
-Не е нужно да ме изпращаш до нас.-казах.
-Не е хубаво момиче да се разхожда само вечер по празните улици.-отвърна той.
-И не беше нужно да ми даваш якето си.-продължих. Changhyun ми беше дал якето си, защото не си бях взела моето.
-Няма да те оставя да замръзнеш.-усмихна ми се той когато стигнахме пред къщата ми.
-Е, до тук съм.-усмихнах се и аз и зачаках. После се усетих и свалих якето от раменете си.-Заповядай.-казах като му го върнах. Тогава забелязах нещо друго.-О, почакай.-казах и извадих кърпичка от джоба си.-Имаш нещо на лицето.-засмях се и нежно почистих бузата ми. Предполагам е пръст от битката с демона. Той ме погледна изненадано, но ме остави да почистя бузата му без да каже нищо.-Е, аз ще се прибирам. Благодаря за разходката.-казах и го прегърнах без да го бях планирала. Просто се случи. Changhyun се изненада, но после също ме прегърна и ме целуна по челото.
-До утре.-каза той когато се разделихме.

Lucky 8 - 2

2013-04-06T23:18:00.000+03:00

-Какво правиш тук?-попита ме Taemin. Аз въздъхнах и се изправих. Изтупах се от пръстта и листата и отидох до момчетата. Зад мен вървеше Taemin.
-Колко точно видя?-попита Ricky.
-И нищо да не съм видяла и сега има какво да се види.-казах им. Те се погледнаха и без да продумат всички направиха едно и също - сложиха дясната си ръка свита в юмрук върху сърцата си, после ги обгърна светлина, изчезна заедно с крилата им и отново бяха в униформите си.-Видях всичко.-отговорих.-И искам обяснение.-огледах се и видях как тъмнината, която беше обградила мястото да изчезва. Изненадващо реагирах на ситуацията много хладнокръвно. Може би все още се чудех дали не сънувам.
Hyunjoong въздъхна и се усмихна мило. Една от онези усмивки, които разтуптяваха сърцата на момичетата от училище.
-Ние сме ангели.-отговори той.
-Въпреки, че е малко странно да се каже това за Taekwoon...-ухили се Taemin. Leo само изръмжа без дори да го погледне.
-Не се дръж така с брат си, hyung.-каза му Hongki.
-Той е прав Taemin.-каза Ricky.-Сега имаме големи проблеми.
-Аз няма да кажа.-казах им спокойно.-Пък и кой ще ми повярва.-допълних.
-Все пак трябва да сме сигурни.-каза Ricky.-Съжалявам, но ще трябва да ти изтрием паметта.
-А, не, не, не, не!-извиках. Започнах да треперя. Не можех да оставя някой да си играе с паметта ми.-Моля ви, не.-започнах да се моля.
-Taekwoon, моля те.-обърна се Ricky към Leo.
Leo тръгна към мен. Аз започнах да отстъпвам назад със сълзи по бузите. Не можеше ли да се споразумеем? Трябваше да има и друг начин. Не можех да се оставя в ръцете му, защото още вярвах на слуховете за него. Без да гледам къде отивам се спънах в нещо и паднах на земята, но продължих да пълзя назад докато не стигнах храстите и нямаше как да се измъкна. Бях в капан.
Leo въздъхна и седна до мен. Прегърна ме и започна да гали косата ми.
-Ш-ш.-успокояваше ме той с нежен и тих глас, който само аз чувах.-Ще мине бързо и няма да усетиш нищо.-каза той. Изглежда той наистина беше ангел защото бързо ме успокои. Усетих аромата му, а с комбинацията в гласа му ми се стори толкова приятно, че бих заспала в ръцете му. Как успя да спечели толкова бързо доверието ми? Leo сложи ръцете си на главата ми и те засветиха с бяла светлина. Той затвори очи, но бързо ги отвори.
-Е?-попита Hyunjoong.
-Нищо.-каза Leo.
-Как така?-попита Taemin.
-Не ми позволява.-отговори Leo.
"Чакай, обърках се." помислих си. Не можех да разбера нищо от това, което казваха.
-Тя ли?-попита Zico.
-Не тя. Знаеш кой.-отговори Leo. "Съвсем се обърках..."
-Тогава?-попита Hyunjoong.
-Ще чакаме знак.-каза Taekwoon и ми се усмихна.-Явно тя те обича.-каза той и ме целуна по челото нежно преди да стане. Целуна ме? Jung Taekwoon ме целуна по челото?!
Изглежда този факт ме беше изненадал повече от всичко видян този ден. Ангелите, дракона, който изчезна или се разпадна, магиите и останалото... Единствено това ме изненада до такава степен, че да осъзная реалността на ситуацията.
-А? Коя е тя?-попитах. Опитах се да поставя мислите си в прав ред, защото ми се струваше невъзможно да разбера какво се случва сама.
-Богинята. Тази, която ни прати на земята. Тази, която е създала всичко.-отговори Leo.
-Значи бог е жена?-ухилих се.

Вечерта имах странен сън. Стоях на една поляна, а пред мен стоеше фигура на жена обгърната в светлина. Не. Самата тя беше светлината. Не можех да видя черти, но някак си вече знаех какво виждам.
-Коя си ти?-попитах, но ми се струваше, че вече знаех отговора.
-Аз съм твоята богиня.-отвърна тя с нежен глас.-Днес разбра за моите деца. От много време се опитвах да ви събера. Те имат нужда от водач, долу на земята.
-Аз ли ще ги водя?-попитах я.
-Точно така.-отговори тя.-Но е време да тръгвам.
-Почакай! Имам да те питам толкова много неща.-казах-Какъв е смисъла на живота? Защо умираме? Има ли...
-Отговори на тези неща ще откриеш сама с времето. Връщам те обратно и ще те пазя. Грижи се за момчетата.
И с това чух телефонът си да звъни. Бързо вдигнах и разбрах, че е Hongki.
-Какво? Закъснявам ли?-попитах бързо.
-Не, има време. Обаждам ти се да не закъснеем.-отвърна бодро той. Винаги беше ведър и усмихнат, дори рано сутрин. Преди не разбирах как събира тази енергия, докато на една екскурзия със семействата ни не разбрах колко дълбоко можеше да спи.
-ОК. Затварям...
-Почакай.-спря ме той.-Имаше ли сън... С нея?-попита той.
-Да.-отговорих и му затворих.
Полових час по-късна излязох от вкъщи и Hongki ме чакаше пред портата и двамата тръгнахме към училище в мълчание.
-Тя какво ти каза?-попитах го най-накрая.
-Не много. Само, че иска ти да ни водиш.-отговори той.
Когато стигнахме входа на училището се изненадах когато видях останалите ангели да ни чакат. Всички до един със сериозни изражения. За момент се зачудих какво ли биха казали останалите от училището, но изглежда не минаваха много и повечето бяха прекалено сънливи, за да забележат необичайно събралата се група.
Не си казахме много. Всеки каза за съня си с Богинята, а после без да си кажем и дума се разделихме, всеки по стаята си. Когато седнах на стола стола си до мен седна и Ricky. Той извади книга то чантата си и я сложи на чина ми.
-Ето тази книга ще ти хареса.-каза той и аз му се усмихнах.
-Благодаря.-казах. Ricky също се усмихна. След онази случка той беше първият, който се опитваше да се сближи и да завърже нормален разговор с мен. Това, че ми даде книга значеше много за мен, защото книгите играеха почти главна роля в живота му. Също така той за първи път от много време не беше с поглед в някоя книга, а очите му гледаха право в моите.
-Хей, днес ще излизам да върна книгите в градската библиотека. Искаш ли да дойдеш с мен?-попитах. Знаех колко глупаво изглеждаше, но това беше единственото нещо, което ми дойде на ума. А и нямаше шанс той да не се съгласи. Не бях сигурна дали щеше да се съгласи да отиде на кино, например.-После може да се разходим...-предложих.
-Това ще бъде страхотно.-усмихна се той.

Lucky 8 - 1

2013-04-04T23:01:00.001+03:00

Събудих се осъзнах, че закъснявам отново за училище. Извиках от изненада когато разбрах, че имах дами 10 минути, за да се оправя и да бъда в класната стая.
Бързо започнах да сресвам дългата си розова коса, после се преоблякох в униформата си (карирана червена пола, бяла риза и черно сако, което рядко носех) и докато слизах по стълбите и се обувах си мих зъбите.

Оставих четката си за зъби в чашката над чекмеджетата (стоеше само за мен за случаите когато закъснявах, сами разбирате, че закъснявах често). И изтичах навън.
Секунди отново се върнах вкъщи.
-Мамо! Пари!-извиках и, за да ме чуе на горния етаж.
-До чашата са.-каза тя от кухнята. Явно бях сбъркала. Видях парите, взех ги и опраших отново към даскало.
Въпреки опитите ми да не закъснея не успях да отида на училище на време.
-Хейни, отново закъсняваш!-скара ми се госпожата.
-Съжалявам, госпожо.-извиних се с поглед забит в пода.
Чух как някой момчета се подхилваха в стаята. Погледнах ги злобно. Винаги ми се присмиваха. Сякаш си нямаха друга работа. Бях в 10 клас и се познавах с две от момчетата вече 3 години - Jiho (или Zico, както всички му викаха) и Hyunseung. Познавах Taemin от 5 клас.
Zico имаше руса къса коса и кафяви очи. Той беше луд, но в добрия смисъл на думата. Разказваше шеги, правеше се на глупак, за да забавлява всички. Все пак беше добър и мил, но не много разумен.
Hyunseung имаше дълга кафява коса, която често криеше очите му, понеже беше много срамежлив.
Taemin имаше червена коса и тъмно кафяви очи. Той беше труден за описване, понякога имаше самочувствие за двама , беше атлетичен (двамата с Hyunseung често се състезаваха на каквото и да е), но беше добър човек. Понякога просто ме изнервяше.
Седнах на мястото си сърдита на момчетата, защото не спираха да ми се присмиват, че закъснявам.
-Остави ги. Те просто се чудят какво да правят.-каза ми Ricky, който стоеше на чина до мен отново с книга в ръка.
Ricky имаше синя коса и дълбоки мили очи. Той беше много добър, но хората трудно разбираха, защото той винаги беше със забит нос в някоя книга.
-Знам, но понякога не се търпят.-отговорих му с лека усмивка. Дори когато говореше с мен той гледаше към книгата си. Чудех се дали е срамежлив или просто беше безразличен към света извън книгите му.
След часът при мен в стаята дойде Hongki. Мой приятел от много време. Мисля, че бях на 8 когато се запознахме когато се преместих до тях. Сега той е 8 клас.
Hongki имаше руса коса и светли очи. Той сякаш винаги сияеше и беше най-милото момче, което познавах.
-Какво стана, нуна? Днес закъсня ли?-попита той като седна до мен.
-Да.-Въздъхнах.
-Казах ти, че трябва да ходим задно на училище. Щях да ти звъня когато се успиваш.-каза той.
-Знам, знам.-въздъхнах отново.-Мислех си, че няма да имам нужда от помощ, а и нали може заради мен да закъснееш и ти? Но щом настояваш...-усмихнах му се.
-Супер.-зарадва се той.-Утре ще те чакам в 6:30.-В същия момент звънеца би.-Ох, трябва да тръгвам.-каза той и отпраши като светкавица.-Чао!-извика той като излезе от стаята.
В голямото междучасие, както винаги, тръгнах към магазина до даскало. По пътя видях Daehyun. Скоро се запознахме когато без да искам се блъснах в него.
-Здравей.-поздрави той.
-Здрасти.-поздравих и аз. Аз продължих пътя си, защото нямаше време, а и с двамата не си говорехме много.
Daehyun имаше странното излъчване на "Малкият принц". Нали се сещате за книгата? Имаше сребриста коса и тъмни очи като нощта. Беше от 9 клас, но изглеждаше много по-малък. Daehyun беше мил и добър, а каквото разбрах когато си говорехме беше, че обичаше да чете и да се учи. Беше, както се казва, дете на науката.
Продължих си пътя и каквато съм разсеяна се блъснах в едно момче от 11 клас. От цялото даскало точно на Leo ли трябваше да попадна?! Всички го наричаха така, но истинското му име беше Taekwoon. Той имаше черна коса и същия чифт очи. Той винаги носеше черно и се носеха слухове, че умеел черна магия и какво ли не. А и той не помагаше за да изчисти името си. Гледаше злобно всички и не обелваше и дума.
-Извинявай.-казах и леко се усмихнах, но Leo само си продължи пътя без да каже нищо.
Продължих и аз и едва преминах през тълпата от момичета събрали се до вратата. В средата на откачените пищящи момичета беше Kim Hyunjoong. Hyunjoong беше класиран в сърцата на всички момичета от училище като най-хубавото момче на света. Което обясняваше защо винаги беше обграден от момичета.
Hyunjoong имаше дълга коса, която понякога вързваше на опашка. Правата му коса беше толкова лека, че при най-лекия вятър тя се вееше като воал. Това, което разбрах за него е, че е вятърничав и че е разсеян. Сама аз съм виждала как си сменя настоението от самолюбив егоист към мил и добър кавалер. Разбира се, че момичетата игнорираха лошите му черти. За тях съществуваха само добрите и го идолизираха.

Когато си купих закуска се върнах към училище. Само, че нещо интересно ме накара първо да видя какво има зад изоставеното крило на даскало.
Изненадох се на това, което видях.
8 същества, които приличаха на хора се биеха с нещо голямо колкото сградата и приличаше на черен дракон.
Първото нещо, което помислих беше, че тези същества бяха от моето училище. Те бяха Taemin, Hyungjoong, Hyunseung, Ricky, Daehyun, Hongki, Zico и Тaekwoon. Момчета, които трудно ще видиш в една група.
Taemin имаше странни червени дрехи като от средновековието и червени крила като на гълъб. Точно както рисуваха крилата на ангелите. Изглеждаше сякаш той командва огъня да се бори с дракона. Hyunjoong имаше подобни дрехи, но в бяло и бели крила. Изненадващо той контролираше вятъра около дракона. Hyunseung имаше дрехи в кафяво и зелено. Крилата му бяха зелени като пролетна трева. Дори той имаше някаква способност, която му позволяваше да командва растенията, които се бяха увили около краката на дракона и го придържаха към земята. Ricky имаше сини дрехи и същия цвят крила. Той контролираше водата, която пълзеше по дракона и замръзваше. Daehyun имаше сребристо бели дрехи и крила. Той летеше около дракона и помагаше на другите като казваше на другите къде да концентрираше най-много силата си. Казваше, че няма Луна и е безсилен. Hongki носеше дрехи в жълто и бяло и имаше светло жълти крила, които светеха, а връхчетата на перата бяха бели. Той разсейваше дракона като летеше около него. Сякаш привличаше най-много вниманието на дракона като светеше като светулка. Zico имаше златисто жълти дрехи и същият чифт крила. Той долетя до Leo, който имаше черни дрехи и крила и двамата започнаха да си говорят. После Zico извика на останалите, че ще направи заедно с Leo магия, с която никой да не ги види. Слънцето щяло да отрази друга част на поляната докато мрака ги покрие. Така двамата с Leo започнаха да говорят на странен език и аз бързо се скрих в един от храстите, за да видя какво ще се случи по-нататък докато стената от мрак ни обви.
Не мина много когато дракона стовари на земята и се превърна в прах. Бях толкова изненадана от случилото се, че не успях да помръдна от мястото си. Не разбирах какво се случва. Да не би все още да спя в някой от часовете?
Не, определено беше реалност. Десният ми крак се беше схванал до непоносима болка. Нямаше как и трябваше да преместя тежестта на другия крак. И каквато съм непохватна се опрях на храста и той зашумоля прекалено силно.
Момчетата долетяха един до друг, но май не се усетиха.
-Тук има някой.-каза Leo. Но, грешах.
-Какви ги говориш?-попита Hyunseung.
-Ето там.-кимна към мен Leo.
В същия момент до мен долетя Taemin и когато се усетих вече беше зад мен.
-Хейни?!-изненада се той.

Lucky 8

2013-04-04T21:43:00.000+03:00

В началото един бог създал всичко, което виждаш. Земята и небето, морето и реките, животните и хората. Той контролирал всичко, можел да даде много на един човек, но можел и да му го отнеме.

Но този бог изпуснал повода и всичко излязло извън контрол. Той не искал да остави лошите ненаказани и пратил ангели на земята. Там те вършили неговата работа.
Ангелите били 8. Всеки един от тях управлявал някакъв елемент. Огън, вода, земя, въздух, Луна, Слънце, светлина и мрак били техните сили.

Dancing with your heart 2 - 1

2013-04-04T21:42:00.000+03:00

Погледнах огледалото на стената. Това, което Jonghyuh и Dongho бяха счупили когато се биха. Пукнатината все така седеше, но стоеше бележка, на която пишеше, че ще я поправят на следващия ден и залата ще е затворена. Това означаваше ли, че собственика на залата ще е там?
Много ми беше любопитно как изглежда. Представях си го като сбръчкан старец, който няма желанието да стои в залата и за това идва само за да я заключи и отключи. Но пък беше мил. Когато поисках той ми осигури шкафче, а когато счупих огледалото той не дойде да ми се кара.
-Да тръгваме.-каза Jongin на вратата.-Ще закъснеем.
-Идвам, Jongin.-казах му и се затичах към вратата.
-Оппа.-каза той сериозно и аз се засмях.-Колко пъти да ти повтарям.
-Не искам да ти казвам така.-ухилих му се и се затичах към изхода.
-Маниери!-извика той след мен, но не можа да ме накара да спра.
Оказа се, че той и Taemin учат в същия университет и не ми бяха казали нарочно, за да ме изненадат.
-Атакааа!-извика той след мен и преди да разбера какво става той ме прегърна силно и започна да ме гъделичка.
-Неее! Спри!-казах през смеха си.
-Кажи златната душичка.-каза той без да спре.
-Моля?-пошегувах се.
-Не тази.-каза той и ме обърна, за да го видя. Беше се ухилил злобно и разбрах, че няма да ме пусне, ако не кажа каквото искаше.
-Оппа.-казах почти без дъх.-Оппа, моля те, спри!
Той ме пусна и аз едва не паднах на земята. Започнах да си поемам дълбоко дъх и го погледнах злобно.-Мразя те. Оппа.-казах натъртвайки на желаната от него думичка.
-Знам, и аз те обичам.-усмихна ми се той и сложи ръка на раменете ми.
-Не казах това.-измънках.
-Хайде да тръгваме, че да не закъснеем.-каза той и тръгна към университета без да ме пуска.
-Taemin оппа там ли ще е?-попитах.
-Да.-отвърна той.
-Дали още ми се сърди? На нова година не изглеждаше толкова много сърдит.-казах.
-Това ме подсети. Защо направи плакат на него, но не и на мен?-попита той и ме погледна шеговито.
-Знаеш много добре, че го направих за извинение.-казах му и го сръчках леко с лакът в ребрата. Но не го отдръпнах. Харесваше ми да усещам аромата и топлината му без да си мисля, че той може да поиска нещо повече. Това беше приятелството, подобно на това, което имах с момчетата от NU'EST.
Двора на университета беше пълен. За първи път го виждах по такъв начин. Когато доближихме Jongin пусна ръката от раменете ми, защото щеше да стане скандал, но не се отдръпна както си помислех, че ще направи. Много хора се обърнаха към нас и започнаха най-нахално да снимат.
Двамата се разходихме из тълпата и скоро намерихме Taemin и останалите от SHINee на уреденото място.
-Защо снимат толкова много?-попитах притеснена опитвайки се да скрия лицето си под шала увит около врата ми.
-Ще трябва да свикнеш.-каза ми Jonghyun с усмивка, която казваше всичко, което си мислеше. "Какво щях да направя с теб, ако бяхме сами...". Изчервих се и погледнах настрани.
Kibum дойде до мен и ме потупа по рамото.
-Купих ти цветя за поздравления, но ще ти ги дам по-късно.-каза тихо той и се усмихна.
-Цветя ли?-попитах изненадано.
-Да, рози. Знам, че ги обичаш.-отговори той и корема ми се сви. Може би, защото не бях закусвала, а отидох в залата, за да потанцувам преди откриването на учебната година.-От всички от групата е.-допълни той.
-О.-казах.-Благодаря.-усмихнах се. Някак си се почувствах разочарована, но защо ли?

Скоро откриването започна и всички се преместихме в голямата зала. Независимо, че беше забранено снимането, поне 40 телефона бяха обърнати към нас и ми се прииска да потъна в дън земя.
-Потърпи.-прошепна ми с усмивка Jonghyun без да ме погледне. После премести ръката си като нежно докосна моята за кратко без никой да види.
А защо момчетата от SHINee бяха там така и не разбрах. Имаше и други родители в залата, но не ми беше неприятно. Просто... Неудобно.
-Внимавай да не ни видят.-прошепнах.
-Имам опит в това, не се притеснявай.-ухили се той гледайки към директора, който казваше речта си.-Обичам те.-прошепна той и се изчервих.
-И аз.-промълвих съвсем тихо.

Когато церемонията свърши излязохме от залата и в коридора се разделихме с момчетата много бързо. Nu'est не дойдоха да ме изпратят, защото те бяха заети и предната вечер ми устроиха купон в общежитието им.
-Тук ще трябва да се разделим.-казах на Jongin и Taemin когато останахме само тримата.
-Може да се видим след лекциите.-усмихна ми се Jongin-О, и това са цветята, които Shinee са ти купили.-каза той и ми даде букет с цветя.-Нямаха време да ти го дадат.
-Какво да ги правя сега.-попитах, но се ухилих като видях букета с бели рози.
-Аз не ти купих. Извинявай.-извини се той и погледна към красивия букет виновно.
-О, няма проблем.-усмихнах му се.-Аз също не се сетих да ви купя. Ще се видим после, нали?
-Иска ли питане?-ухили се и Jongin.
-Добре тогава. Чао.-ухилих им се и махнах преди да си тръгна. Taemin така и не ми проговори, но поне не бягаше от мен както преди.

-След 3 месеца ще се състезавате по групи.-започна веднага щом влезе в залата лектора по театрално изкуство.-Групите вече са избрани на база на описанията, които сте получили по време на кандидатстването, а оценките ви ще бъдат 25% от оценката ви в края на семестъра.-той говореше много бързо и сериозно и едва успях да разбера какво говори. Ама за къде бързаше?-Групата с най-много добри отзиви ще получи възможността да се конкурира с най-добрата група от по-горния курс. Група 4 има един човек по-малко, за това може да избере който си поиска от по-горните курсове, за да им помогне, но не и от следващия, защото ще се състезавате точно с него. Ще изброя членовете на всяка една група. Група 1:...-започна да изброява имената той. Но не си чух името. Нито във втора група, или в трета.-Тези, които не си чуха имената са от 4 група. Има ли въпроси?-попита той и едно момиче вдигна ръката си.
-Не е ли нечестно да се състезаваме срещу по-горен курс?-попита тя.
-Състезанието е по-скоро състезание за въображението. Ако го нямаш няма да го научиш.-отговори той.
-Няма ли да вземем някакви уроци преди това.-попита тя отново.
-Да, но те са само по теория. Имате зали на разположение 24 часа, където можете да тренирате и да измислите хореографията.
Друго момче вдигна ръка и лектора кимна към него, за да отговори.
-Няма ли да ни помогнете с хореографията? Все още не сме учили за хореография.-попита момчето.
-Не. Вие би трябвало само да се справите. Показали сте добри знания за хореографията по време на изпита и за това сте тук. А и винаги можете да ползвате хореографията на известна песен. Въпросът е как ще я използвате.-каза той и седна на стола си.-Още въпроси?
-По какъв критерий сте събрали отборите?-попита едно момче без да вдигне ръка. Лектора го изгледа лошо, но не спомена ръката му.
-По характер в танците. Група 1 са тези със самочувствието и характера, но не сте толкова добри в танците. Група 2 имате таланта, но не и характера. Група 3 са добри в отбор, но не биха могли да блеснат сами. А група 4...-каза той и ме погледна в очите. Чак тогава го познах като един от изпитващите на изпита за кандидатстване.-Те имат талант, хъс и самочувствие. Но не могат да работят в екип.
Не мога? Не мога! Това бяха думите, които ме сринаха. О, да вярвах го. Единствената причина беше, защото никога не бях танцувала с някого. Но това означаваше ли, че никога нямаше да дебютирам, защото за да си в група трябва да имаш умението, което аз нямах.
Трябваше да попитам лектора, защото не знаех какво да правя. Наистина ли нямах това умение? И как въобще разбраха. Човек не може да разбере това нещо само от един танц!
-И-извинете.-попитах след като лекцията свърши и останалите започнаха да си тръгват. Отидох до лектора и се опитах да спра да заеквам.-Как разбрахте, че не мога да работя в екип?-попитах.
-При теб е лесно. Останалите от групата имат свой стил и ритъм, но ако трябва да работят в екип не биха влезли в ритъма на другите. Вие сте същата, но по друг начин. Бихте заслепили останалите, а това не е отборна работа.-обясни ми той.
-Не разбирам.-признах си.
-Танца ти беше страхотен. Но беше изпълнен прекалено добре. В твоите танци няма място за други, защото изпълваш сцената и засенчваш останалите.
Как така разбраха всичко това с един танц? Не разбирах какво можеше да каже един мой танц. Та и нали аз направих хореографията на Taemin, Kai и Yunho на нова година?
Но наистина нямам умението да работя с други, независимо желанието ми да танцувам с други. Имах единствено желанието да изтанцувам танца на 6 членна група сама. Може би това беше проблема...

-Само това ли ти каза?-попита ме Jongin по пътя обратно.
-Да.-отговорих.-Ама не разбирам как така от нищото...
-Остави това. Защо ти е казал такива неща. Ти си танцувала с нас...-прекъсна ме Jongin.
-Ама как така ще го оставя?-прекъснах го.
-Това става всяка година. Не е нищо ново.-каза най-накрая Taemin.
-Наистина?-попитах изненадана.
-Да. И аз като теб бях в последната група, но след дълга работа с други започваш да свикваш. Но да се върнем на по-важното. Според мен имаш уменията да танцуваш в група...
-Според мен е прав.-каза Taemin и забърза темпото слагайки край на темата.
-Кой ще помолиш да дойде в групата ти?-попита Jongin.
-Не знам...-отговорих.
-Можеш да помолиш...-предложи той и кимна към сърдития ни приятел, който вървеше няколко крачки по-напред.
-Ти чуваш ли се? Няма да се съгласи.-засмях се горчиво.
-Не се притеснявай. Ще намерите някой.-окуражи ме той с усмивка.

Dancing with your heart 25

2013-03-13T21:04:00.000+02:00

Обърнах се към вратата и видях усмихнатия до уши Jonghyun.
-Какво виждам? Приятелката ми ми изневерява с хореографа ми?-каза шеговито той и дойде до нас.
-Танцувахме.-казах очевидното, защото не знаех какво точно да кажа или направя. Трябваше ли да отида при него и да го целуна или просто да се държа като обикновено?
-Но нещо не се получава.-каза Tony Testa.
-Защо така?-попита Jonghyun.
-Изглежда има някакъв проблем, който я притеснява, но не смее да ми каже.-отговори той.-Същия проблем като с Taemin.
-Какво?-попитах изненадана.
-Да, има нещо, което го притеснява и е много разсеян.-обясни Tony и Jonghyun кимна.
-Мисля, че знам какво е.-каза той и ме погледна притеснен.
-Какво е?-попитах нетърпеливо.
-Ще ти кажа по-късно.-каза той и Tony си погледна часовника.
-Ето, че трябва да си тръгвам. Радвам се да се запознаем. Довиждане.-усмихна се той и си тръгна.
- Tony hyung е много добър хореограф. Той ще работи върху хореографията ни на следващия албум също.-каза Jonghyun.
-Кое? Вече сте готови!?-изненадах се-Искам да го чуя!
-Не, не още.-засмя се той.
-Какво щеше да ми казваш за Taemin?-попитах го и той въздъхна. Преди да каже нещо отиде до CD-то и го спря. После седна на стола си, на който седеше винаги и с жест ме покани да седна до него. По принцип бих седнала на перваза на прозореца, но разбрах сериозността на ситуацията и си задърпах стол, за да седна пред него.
-Спомняш ли си, че ти казах, че когато танцуваш караш всички да се влюбят в теб?-попита той сериозно и ме накара да изофкам недоволно. Приготвих се да се изправя, но той хвана ръката ми.-Не се шегувам. И тогава не се шегувах. Taemin също се влюби в теб. И макар да живеем заедно не сме говорили за това.
-Знаеш?-попитах учудена.
-Да. Всички знаем. Това е предимство и недостатък на това, че живеем заедно.-отговори той и погледна надолу.
-Той... Не иска да говори с мен повече. Не може да ме погледне.-казах и очите ми се напълниха със сълзи.-Аз съм виновна.
-Не, не си.-каза той и избърса сълзите ми.-Той е свикнал да получава всичко.
-Но той ми е приятел и не искам да се разделяме.-продължих. Не можех да спра сълзите ми да се стичат по лицето ми. Jonghyun сложи двете си ръце на бузите ми и ме целуна нежно.
-Ще говоря в него.-каза той когато се отдръпна.
-Не. Недей. Сама ще се оправя.-казах му и избърсах сълзите си с опакото на ръката си.
-Сигурна ли си?-попита той.
"Не...", но не му го казах.

На следващия ден обещаната сума пари беше преведена по банков път на мама. Обясних на родителите си от къде са всички тези пари и те бяха много щастливи за успеха ми.
Понеже парите бяха мои ги помолих да ги изтеглят, понеже вече знаех какво ще ги правя. Купих билети за новогодишния концерт за мен и родителите ми. Така те щяха да видят танца, а аз щях да видя Taemin. За това и бях купила билети за най-близките места до сцената, които можех да намеря.
До нова година бях обмислила всичко. Родителите ми се съгласиха да дойдат с мен и отидохме много преди концерта, за да си намерим добри места. Бях помолила Jongin да ми звънне когато Taemin има възможност да види телефона си.
-Какво си намислила?-попита Kai когато ми звънна.
-Нищо.-усмихнах се.
-Късмет.-каза той. Знаех, че се усмихва.
-Благодаря.-отвърнах и затворих. Набързо написах SMS и го изпратих на Taemin, защото най-вероятно той нямаше да ми вдигне.

"Когато излезеш на сцената провери от ляво."

Сигурно нямаше да ме види, за това се бях погрижила за нещо, което ще види със сигурност. Ако не друго бях достатъчно близо до сцената.

Започна концерта, и се забавлявах на различните изпълнения. Видях Beast, заедно с още много други групи и за момент забравих проблемите си и с майка решихме да се включим с останалите и също да си дерем гърлата.
Дойде момента, който всички чакахме. Казвам всички, защото наближаваше полунощ. Тогава и излязоха момчетата заедно с още много танцьори от SM. Забелязах Lay, Minho и още няколко звезди.
Веднага показах скритото си оръжие, което беше горещо розов плакат, на който пишеше "Taemin oppa!". Много лигаво и смешно, но ми се струваше правилния начин да го зарадвам. Нали за това беше причината да ми се сърди? Поне от части. Признавам си, сгреших.
Taemin търсеше на ляво от сцената и накрая погледите ни се срещнаха. Той погледна плаката изненадано и побърза да премести поглед. Дали помогна? Не съм сигурна.
Групата изпълниха невероятни танци и забравих, че ще изпълнят моя танц. Когато чух Mirotic сърцето ми заби лудо, а мама започна да вика щастливо и да стиска ръката ми сякаш щеше да я счупи. На сцената останаха само Taemin, Kai и Yunho.
Tony Testa ми беше споменал, че Taemin е разсеян, но изглежда той се бе взел в ръце. Танцуваше съвършено както винаги, синхрона беше идеален, а танца изпълнен и без най-малката грешка. Може би той най-сетне ми беше простил и танците му отново бяха на ниво? Публиката викаше щастливо дълго след изпълнението.

На сцената се събраха всички изпълнители и осъзнах, че остават броени минути до нова година. Осъзнах, че имам да се сбогувам с много неща, които се случиха тази година. Толкова много неща се случиха тази година. И добри и лоши. И макар, да не ми се искаше да обърна гръб на старата година пред мен имаше нов път, нови изпитания и нови изживявания.

Нещата все още не бяха свършили.

Това е края на първа част. Не знам кога ще намеря време за втората по време на матурите и кандидатстването. А и има едни подробности покрай втората част... Ще видя какво ще стане.

Радвам се, че четохте фика ми толкова много време и прочетохте всичките 25 глави. Наистина не очаквах да стане толкова дълъг, нито края беше предвиден.

Благодаря ви за всичко. Надявам се ви хареса това, което прочетохте и съжалявам за завършека.

Dancing with your heart 24

2013-03-06T16:01:00.002+02:00

Вярвах, че щом веднъж изгрее слънцето, то ще изгрее отново. Като дете винаги съм вярвала, че веднъж скрило се от очите ми слънце ще се появи и ще доведе със себе си деня. Аз вярвах в него и му се доверявах.

Но в онзи момент се надявах слънцето да не изгрее никога. Исках да настъпи вечен мрак, този момент да се удължи до край, а той да каже дамо една проста думичка. Пътят ми да се скъси, а той да ме почака още малко.

Влязох в залата и почаках зрението ми да свикне с тъмнината. Jonghyun не бе включил осветлението най-вероятно, защото не знаеше от къде. Но го виждах. Стоеше пред мен в средата на залата и се взираше в мен. Аз си поех няколко пъти дъх и се затичах към него. Прегърнах го силно, защото може би нямаше да имам друг шанс.

"Обичам те." помислих си, но не посмях да го кажа. Така беше по-добре в случай, че той беше решил да не се събираме.

-Какво реши?-попитах го когато се отдръпнах. Сърцето ми биеше толкова силно, че се притесних дали ще мога да го чуя.
-Не ми беше лесно да реша и не съм сигурен дали правя правилния избор.-каза той и сложи чело на моето вглеждайки се дълбоко в очите ми.
-Тогава помисли повече. Ако трябва ще ти дам още време...
-Не.-каза той и ме прекъсна.-Не мога повече.
-Тогава какво реши. Кажи ми най-сетне!-извиках нетърпеливо. Той ме целуна и аз отвърнах веднага. Това можеше да е последната ни целувка, за това вложих всичката си страст. Увих ръце около врата му и се притиснах към него. Задържах го колкото мога, но накрая той се отдръпна.
-Аз...-каза той и се усмихна нежно.-Нека опитаме.-каза той. Аз се зарадвах и го прегърнах силно.

Двамата седнахме на земята говорейки си. Той положи глава на краката ми и затвори очи, но не заспа.
-Разбираш колко ще ни е трудно, нали?-попита той.
-Да.-отговорих.
-Ще трябва да се крием. И никакви нормални срещи.-каза той.
-Знам.-усмихнах се наслаждавайки се на спокойното му лице.
-И не можеш да кажеш на приятелките си.-продължи той и аз въздъхнах.
-Знам.-казах, но все още с усмивка.
-И още нещо.
-Още?-изненадах се.
-Обичам те.-каза той и ме накара да се ухиля.
-И аз теб.-казах и се наведох, за да го целуна. Устните му бяха меки, а целувката топла. От прекалено много време не се бяхме целували така.
Но скоро за него не беше достатъчно и задълбочи целувката вкарвайки език в устата ми срещайки се с моя. Бързо се отдръпнах и му се извиних с усмивка.
-Не. Не сега.-казах му. Искаше ми се този момент да остане сладък и романтичен. Той ме погледна тъжно и умолително, но не се пречупих.
-Знаеш, че все някога ще го направим.-каза той и аз се изчервих.
-Млъкни.-казах.
-Е, трябва да го обсъдим.-настоя той и се изправи на лакти.
-Н-не искам.-казах без да го погледна.
-Толкова си сладка.-усмихна ми се той и ме целуна.
-Обичам те.-прошепнах и той се усмихна.
-Знам.-каза той.
-Хей!-скарах му се и го ударих леко.-Трябва да кажеш, че и ти ме обичаш!
Той се доближи до мен и отново ме целуна.
-Обичам те.-каза когато се отдръпна.
Двамата си говорехме още дълго за малки неща. Бях щастлива, защото бях с него и си говорехме.

Събудих се с ужасна болка в гърба. Огледах се и разбрах, че съм още в залата. Предполагам бях заспала предната нощ, но Jonghyun не беше до мен. Явно ме беше завил с якето ми преди да си тръгне.
Зачудих се къде ли е собственика на залата. Никога през живота си не го бях виждала. Не знаех кога заключва, но винаги когато влизах бях първа и винаги когато си тръгвах - последна. Но никога не го бях виждала. Когато поисках свое шкафче от в залата оставих съобщение с молба на дъската със съобщенията и на следващия ден имаше съобщение от него на дъската заедно с ключ за шкафчето ми. Знаех само, че е мъж, защото очевидно мама го познаваше.
Изправих се от земята и оправих измачканите си дрехи. Е, така и така бях в залата...
Реших да танцувам. Бях се притеснила какво ще кажат родителите ми, за дето не се прибрах снощи. А може би не бяха разбрали, защото аз винаги се прибирах късно и излизах преди да са станали.
Избрах си диск с песни и започнах да танцувам. Очаквах някой да дойде, но после осъзнах, че Taemin няма да дойде, а Kai спомена, че има много тежък график същата седмица. Зачудих се дали няма да се завръщат скоро, но се сетих, че сама няма как да разбера, затова просото се замислих над друго. Мисли, които не исках да обикалят из главата ми.
Дали някога Taemin щеше да ми проговори? Дали някога щяхме да танцуваме заедно? Очите ми се насълзиха и се спрях. Винаги съм искала да танцувам с някого. Цял живот бях танцувала сама и никога не съм могла да танцувам танци с повече от един човек, а някои танци не можеха да се променят за един. И мамка му на танците! Той ми беше приятел, а развалихме приятелството ни толкова лесно. Не, не бях бясна на него, а на себе си. Трябваше да остана и да му обясня. Или пък нищо нямаше да ми навреди да кажа да. Така той щеше да е щастлив, но аз се оказах егоист.
Вратата се отвори и аз бързо изтрих сълзите си. Започнах да танцувам, за да не забележат, че бях плакала, но после видях три тъмни непознати фигури в огледалото и спрях отново. Обърнах се и видях трима стройни мъже със сериозни изражения.
-Lee Soomi?-попита един от тях.
-Да. С какво мога да ви помогна?-попитах.
-Аз съм представителя на Lee Sooman.-представи се един от тях.-Това е мениджъра на SHINee, а това е хореографът, който направи хореографията за новогодишния концерт.-каза той представяйки другите двама.-Тук сме, за да получим личното ви съгласие за да използваме танца ви на новогодишния концерт.-каза той.
-О, да.-сетих се и се успокоих.-Съгласна съм. Кажете къде да се подпиша.-усмихнах им се.
Същия мъж извади договор от куфарчето си и ми го даде. Прочетох го внимателно преди да го подпиша. Вътре главно пишеше, че давам правата за хореографията и, че няма да съдя компанията. Също пишеше, че ще ми изпратят солидна сума за правата.
-И кой ще танцува танца?-попитах.
-Lee Taemin, Kim Jongin и Jung Yunho.-каза хореографът.
-Мислех си, че ще е Eunhyuk.-зачудих се.-Не е проблем, че сте го сменили.-усмихнах им се извинително. Всъщност дори го предпочитах повече.
-Смених ги, защото хореографията му прилягаше повече.-отговори хореографията.
Имаше толкова неща за хореографията, които не знаех. Подхождаше? Аз щях да избера най-добрите танцьори, но тепърва щях да уча за това, а и самия живот щеше да ме научи на много.
-Ние трябва да тръгваме.-каза представителя и се поклони, а мениджъра го последва. Аз също се поклоних и ги изпратих до вратата, но хореографа остана.
-Значи тук танцуваш.-каза той оглеждайки.
-Ами, да.-казах просто.-Извинявай, името...
-Tony Testa.-каза той и ми се усмихна.
-Звучи ми познато...-замислих се.
-Измислих хореографията за Sherlock.-каза той и погледна намръщено CD-то ми.
-О, ясно.-казах и се сетих за хореографията. Независимо какво тя беше една от най-трудните, които да променя за един, без да стоя и да не променям много хореографията. Последното не можах да го изпълня съвсем.
-Мога ли да помогна с нещо?-попитах, защото ми ставаше много неудобно.
-Не. Просто се чудих как изглежда мястото, където танцува един роден талант.-каза просто той без да ме погледне.
-Р-роден талант!?-изненадах се.
-Много съм чувала за теб от момчетата.-каза той и ме погледна от глава до пети и ми стана още по-неудобно.-Защо не отидеш на някой кастинг?-попита той.
-Аз всъщност се записах на два.-казах.
-Добре.-каза той сякаш на себе си и кимна гледайки огледалата.-Ще ми покажеш ли някой танц?-попита той.
-Ами... Добре...-съгласих се несигурна. Отидох до CD-то и избрах друг диск. Пуснах трета песен и се затичах на мястото си.

Започна Hip song на Rain, но аз отново бях променила хореографията. Това беше от онези мои хореографии, в които влагах всичката си енергия, но бяха невероятно ефектни.
После към средата на песента се чу гръмотевица и песента се смени на Tarantallegra на Junsu отново с променена хореография.

Когато песента свърши бях толкова задъхана и плувнала в пот, че едва се държах на краката си, но се усмихвах, защото знаех, че съм го впечатлила. Усмивката му го показваше.
-Не е нужно да ме впечатляваш толкова много. Впечатли оценяващите и ще те приемат.-каза той и дойде до мен.-Искаш ли да потанцуваме?-попита той.
Затрудних се в отговора си. Той не беше Taemin и независимо колко исках да танцувам с партньор не успях да се накарам да кажа да. Сетих се когато той ме покани да танцуваме още първия път когато се запознахме и от тогава винаги танцувахме. Запозна ме се с Jongin и двамата бяха неразделни, а тримата танцувахме в хармония, която не можах да разбера. Сякаш беше магия.
-Разбирам.-усмихна се той.-Кой е виновника?-попита.
-Няма виновник.-насилих се да се ухиля.-Защо да не потанцуваме?-казах и донесох кутията с дискове, за да изберем песни, а след това започнахме да танцуваме, но синхрона го нямаше. Той ми показваше какво да направя и го следвах, но мислено не бях там, а и тялото ми ме предаваше. Бях много разсеяна, но преди той да попита какво имаше някой влезе в залата.