Lazyfantazy™

Толкова ли сме коварни към природата и защо не е добре да си "остроумен"

2012-01-17T13:07:00.000+02:00

Както не знаете, когато се подвизавам в телевизията, за да приказвам колко е загубено човечеството кожата, описала долната ми челюст е потопена под гъст и виден косморляк. Всичко това се прави заради имиджЪТ. Това придава на думите и присъствието ми повече тежест, тъй като знаем, че не е много важно точно какво казваш, а е важно как изглеждаш, докато го казваш.

В действителния живот не се нося с брада. Но по едно време имах, тъй като трябваше да подготвям имиджЪТ. Пуснах я, обръснах я, сега я лепя само. Може да попитате защо просто не съм си взел готова лицева кичара, но възможността да нося около устата си нещо произведено от срамните косми на пакистански бабички не гъделичкаше мозъка ми по правилния начин. Някой друг може да попита защо не съм си оставил просто моята естествена козина, а я лепя... нима това няма да преебе кожата? Ами няма, не е и като да се появявам често. Пък и казах - косморлякът е за имидШ. Той е да плаши плебеите.

В действителност съм млад, красив, с големи очи, феноменално (вервай) развити гърди и ръце, просто това са нещата, дето най-лесно можеш да поддържаш без железа, да не говорим, че у селскио фитнес има по-големи дупки в стената, отколкото в марковите ми долни гащи на Галвин Свайн, та схващате. Дълга права коса, малки, чудесни уши, като цяло - мязам на жена, но доста красива такава. Малко гласът, който всеки би сметнал, че принадлежи на 200-годишен пушач, изнасилен от трактор с избушен карбуратор би спънал евфемистичната ми визия, но той е за забиване на мацки. Сериозно, дълбочината и трептенията му стигат до там, че могат да объркат нечии сърдечен ритъм*.

* дали па не обичам да говоря за себе си**

** но нима е грях да си толкова страхотен

Както се вика, всеки, който е толкова много, без да бъде абсолютно нищо, има правото да бъде самовлюбен и раздаващ се... за себе си. Защото, ако имам някакъв недостатък, освен недостатъчната си височина (дейба), то той е, че наистина ми пука. Пука ми твърде много. Затова съм любимият тип лобист (и то безплатен) за големите, мастити корпорации.

Наистина мразя онези жалки, дребни, "спасяващи" дървета, панди, мравки и трупове на китове налъми, сочещи наляво и дясно, даващи ни да се разбере кое е "добро" кое "лошо" - скапани, индивиди.

"Спасете планетата!!!"

"Спасете природата!!!"

На което аз отговарям:

"Скрийте майките на тия, както и цялата женска популация във фамилиите им, че аз идвам..."

Да сме честни, около 2 процента от тази сган наистина смятат, че помагат... по някакъв начин и нямат срамни, скрити цели зад гърба си. И, не, желанието са хубав, чист дом, пък нека останалият свят гине в боклук не е лицемерна проява. Всеки иска това.

Аз ненавиждам "праведните" тъпаци, дето не са наясно и с понятията. Те се занимават с околната среда. Околната ни среда. Не планетата, не природата. Околната среда е нещо малко, лесно забравимо и от гледна точка на планетата, бая бързо променимо. Сами си копаем гроба на човешката цивилизация... и само на нея. Това, че ще завлечем едно сто процента от живите познати видове днес, в големия космически план не означава нищо.

Ще започна да оценявам зелените, когато започнат да плюят по всички. Включително и по себе си, а не да имат онази аура на "вижте ме колко съм по-добър от вас" около себе си. Защото не са. Всички сме участници в собствения си геноцид.

"Спаси планетата"

ПЛАНЕТАТА!!! Същата, дето, ей сега, в точно този момент, може да ни погълне? Същата, от която, бегло, познаваме някаква част от повърхността ѝ? А, бе тия идиоти наред ли са? Планетата е толкова голяма, вечна (сравнение с нас), могъща и безмилостна, че ако е решила да ни ебне, да го е направила. Засега още сме в любовната игра (земетресения, вулканични изригвания, цунамита и т.н.). Ще трае милион години. Тя за никъде не бърза. За нея това е вид мастурбация. Ако повърхността е нейният полов орган, то ние сме пичите въшки, които ще бъдат разкарани по един или друг начин.

"Спасете природата"

ВСИЧКО Е ПРИРОДА. Атом, зелена еуглена, ние, слънце, галактики. Как, да му мамичката тъпа, ще спасим нещо, което е толкова отвъд нашите разбирания, че не е смешно. Ние сме толкова незначителни, че ако сега, един астероид, който ще довтаса след 400 години, ни прати съобщение, в което казва "ей са ви ебах майката", няма да сме в състояние да направим нищо. Не мислете, че ще се спасим на Марс или нещо подобно. Камъкът ще дойде, ще ни юсне и ще пукнем.

Какво остава за слънцето? Ами ако сега реши да накара онази кучка жена му да съжалява и да се обвинява? А тя ще се обвинява, защото слънцето ще си пръсне черепа. Докато го прави ще си вика "Ще ме зарежеш ли, Дорис, мислиш, че няма да го направя ли? А? А?!!!" И бам. И цялата слънчева система отива на кино. Защото Дорис е кофти и е кифла. Къде сме ние в цялата тази ситуация? Имаме ли избор, глас, опция за нещо?...

Спаси природата, баце, същата мацка, дето е забравила, че те е изсрала по едно време, докато е дала идеята на един палав протон, кибичещ си в сополива капка вода да се хване на път и да оплоди съседна молекула и да се получи абоминацията, която наричаме живот. Осъзнайте се.

Хората са досадни. Където идваме и до остроумието. Духовитостта не се отдава на всички. Още повече, ако си физик и искаш да се правиш на интересен. Айнщайн е умен пич, спор няма. Ама теорията му за необятността на човешката глупост и вселената е едно от най-дразнещо тъпите изявления през XX век. А не забравяйте, че това е векът, където един див немец помисли, че може да се млати първо с Русия, а после и с Щатите едновременно, а после един див американец реши да види какво ще стане, ако хвърли атомна бомба връз цивилни, демек - солена конкуренция.

Хората не са някаква безкрайна права. Имаме начало, очаквам съвсем скоро и край. И колко сме сега? 6 млрд. Ако сме много щедри, нека кажем, че откак сме се пръкнали до днес сме общо 50 млрд, което е с около 40 повече от истината. Но да речем, че е така. Как може глупостта да е безкрайна? Тя може да бъде сметната. Комбинациите от възможности и хора са огромно число, но то няма да е безкрайно. Защото нито нашите възможности за безкрайни, нито числеността ни.

Ние сме няколко милиарда човека, ограничени с няколко милиона възможности и няколко стотин реакции в няколко хиляди типа ситуации. Ние сме ограничени до една планета и малкото пространство около нея. За нас е невъзможно да изградим МОЛ в центъра на млечния път, което би било доста глупаво.

Сега някой може да каже, че глупостта е абстрактно понятие и баце Щайни е искал да каже, че ако можем, ще преебем всичко по най-внушителния възможен начин. Което сигурно е вярно. Ама баце Щайни слага в уравнението друго понятие, което вече е реално и не е абстрактно. Вселената е крайно непозната за нас и т.н., но е там, не е абстракция като глупостта. Глупостта също съществува, но тя не вреди на никого, ако просто седи на едно място. Проблемите идват, когато вършим глупави постъпки. Т.е. не самата глупост, а последиците от нея ни идват нанагорно. Вселена и глупост не са корелативни понятия, освен ако не разглеждаме Вселената ни като най-голямата глупост, създавана някога. Но ако не гледаме на нея така, то тези две понятия не са равноправни.

С други думи - светските изказвания на Айнщайн имат тежестта на тези на Ким Кардашиън (или както и ще да се произнася и пише името ѝ) или друга произволна известна с това, че е известна пача. Спрете да цитирате идиотските му изказвания. Не ви прави по-умни, само по-скучни, досадни и откровено жалки. Човекът е казал, че даже и доказал далеч по-умни и интересни неща. Ако ще преповтаряте чужди мисли за "авторитет", наблягайте на тези от втория тип.

Защо не трябва да ви пука за 112, защо трябва да вземете насериозно миньорите и защо не ви трябват кредити

2012-01-09T21:22:00.003+02:00

снимка ЕПА

112 е тъп телефон, правен за тъпи хора. Ей така се почва статия. Както и да е. 112 е поредната малоумна идея, за прост народ, което мен ме обижда, а се водим за висш интелект. Ето къде е проблемът.

112 е телефон за спешни случаи (пропадания в кенефи, секс с дебели и т.н.), вкаран от шибаният европейски съюз (баш па тва няма да го пиша с главна буква) за всички шибани европейци. Само че ние сме балканци и сме по-яки. Но работата е друга. Идеята е без значение къде се намираш, като те натисне кафява мечка за анален да можеш да звъннеш на някого, за да има кой да снима акта. Т.е. - аналог на 911 в щатите*. Като знаеш, че без значение къде си, не трябва да си ползваш шибания мозък, ако загазиш.

*само че онова е една държава, а тук сме двеста и всички се мразим

Мама ти тъпа, съюзна. Както през последните дни разбрахме - този телефон, поне на наша почва, не работи. Но това ме радва. Може би ще се върнем към доброто старо време. Гледайте, аз имам сериозен проблем с нововъведения, които би трябвало да ни улесняват живота. Мразя уеднаквяването. Това не е прогрес. Не искам лесно разрушими неща да са отговорни за сигурността ми. Предпочитам да имам алтернатива. Ако ще се мотаеш зад граница, да му еба майката, дай си малко зор и научи "кой", "какво", "защо" и "къде" е там. Хората много лесно започнаха да се лишават от какво ли не за някаква си мнима сигурност.

Телефоните за спешни случаи са едно от най-яките неща, дето учихме като малки. А аз съм човекът, на който му отне 15 години да си научи ЕГН-то, т.е. не съм фен на числата. Не помня телефонни номера, улици, блокове и подобните. Те не са ми важни. Ако нещо е от значение за мен, ще се постарая да го науча и толкова. Поне три телефона, на които можеш да звъннеш, без значение в каква беда са - ти дават по-голям шанс, избор и в крайна сметка в мозъка ти има по-голямо количество ценна информация. Заебете 112.

155, 160 и 166. Да не звуча като старите хора. Ама едно време какви телефони имаше за спешни случаи, тва сегашното телефони ли са. Така или иначе ние ги плащаме. Издържат се от данъци. Викам, че ако ще плащаме, поне да е качествено.

О, дайте парите на миньорите. Колкото и ще да искат.

И, да, това, дето всеки си го мисли. Това са люде, изнасилващи майката природа, ограбващи я и подобните. Но знаете ли какво? Всички ние живеем благодарение на тях. Хубаво, можем да живеем без ток - което, освен липсата на бърза, вкусна храна значи да живеем и без интернет, вода и телефони... Идеята ми, че можем да оцелеем. Нека перифразирам - благодарение на тях водим сегашния си живот*.

* то па един живот

Докато някой не ми намери неизчерпаем, чист, евтин, по-безопасен и достатъчно мощен, за да не плащаме повече, източник на енергия, нямаме никакво право да лишаваме тези хора... от каквото и да било.

Ядрената енергия и водата не са отговор. Никой не може да контролира водата. Тя е най-страшната и разрушителна стихия, която познаваме на повърхността на тази планета. Може в нея да се е зародил животът, но това не ѝ пречи да го отнема по бързата процедура. И е лукава, мамицата ѝ. Бавно, но сигурно унищожава. Но знаем и колко свирепа може да бъде, като прелеят реки, връхлетят вълни. По-безопасно е да си направиш станцията в билото на действащ вулкан... от страната, дето се стича лавата, отколкото да разчиташ, че водата ще ти захранва тостера.

Не знам дали помните (разбира се, че не) но преди писах за фотографите и операторите на научно-популярни филми и списания, въобще за хората, живеещи зурла в нос с дивата природа. Просто някои хора са по-полезни от други. И това е. Миньорите са от този тип. Те са хората, които трябва да взимат големите пари.

Дори не знам дали повечето хора осъзнават какви са основните характеристики на миньорския занаят. Мръсна, под земята и депресираща работа. Всеки ден. С години. А после някой смее да ми се оплаква, че работи в бял офис, където не е 27 градуса, а 29. И, ох, колко съм натоварен, колко съм наникъде, ох, ох...

И най-голямата обида. Големите пари са в банкерите. Аз нямам нужда от тях. Както и вие. Живеем с морала на западния свят, а западният свят е глупав. А самите банкерите не са виновни. Просто те дават това, което тъпият западен човек желае. Да харчи пари, които няма, за глупости, които не са му нужни. Толкова е просто.

Някой е трябвало да задоволи тази потребност и банкерите са си казали "защо да не сме ние?". Разбирам да вземете кредит, за да си стегнете жилището, да си купите ваше, ако нямате или да започнете бизнес (дори и да се провалите, случва се, какво да се прави). Това, да. Но, специално за жилищата, купувайте такива, каквито може да си позволите в момента. Каквито месечни вноски няма да ви дерат кожата (такива няма, но някои са по-безболезнени). Ако чисто взимате 400 лева (на хартия ви осигуряват на много повече, но в крайна сметка плащат много по-малко), не се набутвайте там, където ще давате 370 от тях в банката.

Защо западният човек не може да научи това? Взимаш 15 или 20 хиляди годишно. Нима къща за 300 000 ти е по джоба? Оставете банките. Нуждаем се много повече от хора, готови да си захвърлят здравето, за да имаме топла вода в бойлера. А не от тупани, някои от които, правят по над 100 милиона годишно, само, защото безумните идиоти смятат, че трябва да пазаруват с кредитни карти и то пазаруват пълни боклуци, които обаче ги карат да се почустват хора. Що за идиотщина?

Разбирам да купуваха оригинални и странни творения, изработени с майсторлък и отнели време, за да бъдат възможно най-детайлни и изпипани. Хората масово купуват масовото, щото е популярно. И затъват в дългове. От глупост.

Много малко неща наистина си струват парите. Например добрата техника и музикални инструменти. Но, нека ви дам една перспектива. В днешно време, за да може да записвате музика (на високо и професионално ниво) ще е нужно да вложите около 2000 хиляди лева. Че и по-малко. Зависи на какво свирите. Чудесни акустични китари се продават за под сто лева. Кадърни електрически инструменти, барабар с оборудването, се продават за по 500 лева, а ако имате приятели, цената пада под 200 в някои случаи. Говорим най-вече за синтезатори или китари. Вложете останалото в добър компютър и софтуер за музика, за миксирането после или камера. И отделете три-четири години брутално усилие. Може и да ходите на уроци. Не са много скъпи. Особено, ако имате работа.

И това е само една от многото идеи, които могат да ви докарат пари, без да си слагате гениталните ценности на кантара на банката. Защото, хванете някой успял музикант, който е добър в това, дето прави. Вероятността да е пълен кретен е много голяма. Но този човек е успял да си наложи да практикува всеки ден с часове, без значение, че е пълен дебил. Значи интелектуално възпрепятстван тъпак е успял да си докара живота до онази точка, в която може да се забавлява истински, докато изкарва пари и да бъде смятан за вдъхновение дори.

Къде е вашето извинение тогава?

Не ви казвам да ставате музиканти. А просто да знаете, че успехът и възходът не идват задължително от много пари. Даже често е обратното. Тия, които сега биват наричани "големи" в повечето случаи са почнали от едно гаражче, от една идейка, вложили от малък до никакъв капитал. Чисто в идеята. Иначе са давали пари за оборудване, образование, пътувания, запознанства, но това им се е отплатило в краен случай.

С други думи, ако инвестирате - нека е в нещо, в което вярвате и познавате. И най-вече инвестирайте в себе си. Това не означава, че ще сте си сами шеф, дори може и да не го искате. Но ще ви направи незаменим кадър, ще бъдете търсени, ще се знаете, че имате умения и всичко останало, което всеки желае да чува за себе си, плюс псувните зад гърба ви. Но това вече е друга тема.

Защо "Псевдонауката" не трябваше да бъде издавана

2012-01-06T11:17:00.001+02:00

"Псевдонауката" (Bad Science в оригинал) на Бен Голдейкър е една от онези книги, които заплашват плана ми за световно господство. Освен това подобни книги винаги ме натъжават, а от друга ме ядосват, че въобще съществуват.

И да не останете с грешно впечатление. Самата книга Bad Science (чиито превод предполагам е добър, най-малкото нашенското издание има по-добро заглавие от оригинала, пък и блогърите от всякакъв цвят, пол и мирис по цял свят се кълнат в нея... което вече няма нищо общо с превода) е забавна книга. Написана в приятен, достъпен стил, авторът държи да бъде разбран, интересна е, чете се бързо, псевдодокументалите* случки, без да е ясно дали баш така са се случили нещата или не**, се занимават с реални проблеми. Една от стойностните не-фикционални книги, с която ще си прекарате добре. На електронен четец ще ви отнеме сигурно един ден. Ако пътувате - по пътя към работа, стига да не карате кола, през обедната почивка, пътя обратно и час-два след вечеря и сте готови. Дори на монитор няма да ви тормози повече от два дни.

*ха, видяхте ли какво направих

**всеки автор слъгва, за да направи по-пикантни нещата, не че тук е имало нужда, но ако не друго, то тази книга ще ви научи да не вярвате на всичко написано

Тогава къде е проблемът? Ами второто пояснение на горния абзац го маркира. Наистина нямах нужда от поредното доказателство за това колко могат да бъдат тъпи хората. И още по-важното, наясно съм колко мързеливи и нежелаещи да се напрегнат могат да бъдат същите тези хора, едва ли ни трябваха 400 страници (не знам колко са точно, почувствах ги като толкова) въртене на едно място.

От една страна "Псевдонауката" може да се разглежда и като бая засукана реклама на шепа блогове и хора, но да не се задълбочаваме толкова в маркетинговата окраска на нещата. Това, което трябва да знаете е как действат подобен тип книги и как може да паднете в капана им.

Голямото послание на книгата е - четете и критикувайте, плюс - положете усилия. Първото се отнася до това да не приемате нищо за чиста монета, особено ако се отнася за здравето. Много пъти правим точно това, защото определен метод изглежда по-безболезнен и ненатоварващ, демек - не трябва да се напрягаме допълнително. Което, специално за българите е доста важно, като се вземе предвид колко от нас се самолекуват, щото не им се чака пред кабинетите, и виждат личния си веднъж на високосна.

"Псевдонауката" ще се опита да ви научи как да четете винаги с по няколко на ум различни изследвания, както и да ви докаже силата на самовнушението. Винаги съм твърдял, че човек най-добре умее едно нещо, а то е да се самозаблуждава. И книгата провежда редица доказателства за това. Повечето фрапиращо малоумни (за това след малко), а някои чувах наистина за първи път. Наложи ми се да препрочитам пасажи, че и цели глави, тъй като ми бе трудно да повярвам, че хората правят това.

Но капанът на подобен тип книги, който се образува, често без вина на самия автор, се крие в това, че са предназначени за възрастни. Ако човек до 20 години не се е научил да чете доклади без да взима всяка дума в тях като единствената и божествена истина и не е наясно, че за да му се случи нещо добро (особено в здравословен план) то той трябва да положи усилия* едва ли една книга ще му помогне много-много в този аспект. По-вероятно е четящият, в случай, че до двадесетата си годишнина не е усвоил горепосочените качества, да се почувства само по-умен от останалия свят, защото е прочел книга, показваща му колко глупав е останалият свят. Той да си каже "аз не съм такъв" и да продължи да бъде същия идиот (или идиотка), но много по-досаден. Тъй като вече ще цитира грешно запомнени пасажи от книгата.

*не говорим дали наистина ги полага, въпросът е да е наясно, че в един момент ще му се наложи

Самозалъгването играе голяма роля в ежедневието ни и достатъчно предприемчивите хора се възползват от тази ни черта постоянно. Бен Голдейкър точно там иска да се концентрираме. Лошото е, че много от това ще мине през главата на читателите, като мнозинството ще си остане само на цитиращия-грешно-но-се-мисля-за-умен етап.

Това е така, защото в живота реалните решение, тези, които носят реални резултати, винаги са тежки. Било то за здраве, фигура, в работа или във връзки. Никога не е лесно, а ние не искаме така. Искаме хубавото да ни е поднесено на тепсия. Когато не трябва да се напъваш, а получаваш хубави неща е чудесно. Всеки иска да се справя с трудните моменти като на кино - три минути интензивен монтаж, показващ колко усърдно се стараем и след това цял живот да берем плодовете от този триминутен труд.

Но не става така. Ако имаме сериозен здравословен проблем в повечето случаи боли, за да бъде отстранен или поне притъпен, тъй като има такива, които си остават с нас. Ако искаме да имаме хубави тела и да не натрупваме излишни гадости в тях не става с лигавене, с лепенчици и чаена вода или измислени диети от безумни диетолози, които преписват статии от интернет. В такива случаи е по-добре да се вслушате в съветите на учени, занимаващи се от над 40 години с атлети. Като тези атлети изглеждат добре и печелят медали на олимпиади. А какво казват тези хора? Трябва стриктно спазване на режим. Кога почиваш, кога работиш, кога тренираш, кога, какво и по колко пъти трябва да ядеш. И това въобще не е лесно. Цялото ежедневие на човек се преобръща и накрая не прилича по никакъв начин на това, което е било преди.

И, да, специално за външния вид, зависи какви гени имаш. На някои хора им е по-лесно, за да постигнат впечатляващи резултати. Но знаете ли къде в врътката? Не им е много по-лесно. Защо мислите тези актьори блъскат по над половин година за дадена роля? Тъй като, не е много спорно, не малка част от тях са красиви, снажни и т.н., демек носители на добри гени. Въпреки това, за да изглеждат по изисквания от ролята начин треньорите им буквално ги счупват и после ги събират наново.

Нито едно красиво, внушително и заслужаващо си човешко творение не се е пръкнало от самосебеси. Зад него стоят години учене, последвани от изследвания и труд. И дори тогава има възможност за допуснати грешки и се намесват други, които да го прегледат обстойно. Поне така стоят нещата в сериозната наука. Знаете коя е тя, тази, дето боли от нея. Същото важи и за изкуството.

Да си добър музикант ще ти трябват едно, минимум, пет години усилено скрибуцане. Без значение колко вроден талант имаш. Не е ли там, да седнеш на едно място, с часове, да правиш едно и също, докато ти стане втора природа, нищо няма да излезе. Рисуването е аналогично. Искаш да станеш писател? Започва се с четене. Много четене. Четеш, докато ти се доповръща. Така се запознаваш с различни стилове, виждаш кои сюжети се използват и как, това ти дава перспектива как да боравиш с познати модели, за да ги направиш по твой си уникален начин. След това идва и писането. Пишеш всеки ден, четеш всеки ден, винаги си крайно критичен към себе си. Без значение с какво се занимаваш - изкуство, наука или спорт. Гониш онази съвършена форма, за която мечтаеш и заради която искаш да те познават. А това отнема години. Има начин да е лесно. Ако се научиш на дисциплина от ранна детска възраст... по-точно, ако те научат.

Прочетете "Псевдонауката", забавна е. Но не се чувствайте по-умни, задето я притежавате и сте я прехвърлили и сте видели що за тъпунгери щъкат наоколо. То вие сте по-умни от тях така или иначе.

Коя е най-добрата телевизия в света?

2012-01-04T20:19:00.000+02:00

Отде да знам, сигурно ще е някой безплатен порно канала, където между величественото гнясане пускат филми на Стенли Кубрик и Акира Куросава, но има една телевизия, която блести като отражение от пикня в мрачен кенеф, където са снимали бразилско авангардно кино, включващо две до пет жени и отношението им към собствените им фекалии.

HBO, по-познато като НъВъО е единственото американско нещо, включващо камера, което за близо, вече, 15 години ("Оз" излезе през 1997-а) не се е изложило нито веднъж... освен с комедиите, но има хора, харесващи "Сексо и градо", онова с Томас Джейн и ебането, другото - Bored to Death, последното с Дани Макбрайд и още некви простотии. Въобще тридесетминутната форма бяга на тази телевизия, с изключение на In Treatment - моментално влезе сред най-великите сериали на ХБО и като такъв, разбира се, беше орязан след третия си сезон. Мама им мръсна.

За съжаление, като всяко велико нещо, ХБО удари камъка в дъното, до труповете на хубавите сериали на Showtime (не че някой е очаквал специално от ШО-то да успеят да поддържат високата форма от първите сезони на хитовите си заглавия), като през 2011-та от добрата (ХБО ще станат най-добрите, ако изравнят резултата за графично показани гениталии... искам женски да му се не види) имахме само In Treatment, Treme и... това, дето ще говоря след малко. Другите им неща, включително "Троновете" не ме впечатлиха.

Boardwalk Empire обаче показа кой, какво и защо. Абсолютно феноменален втори сезон на абсолютно феноменален сериал, който заковава атмосферата си дори по-яко от Deadwood (минус диалога, де, никой не може да стигне диалога на Deadwood). Тъй като това е заглавие, което харесвам. Първо смотаните неща.

Типичното за ХБО е, че рядко имаш изненади с епизодичните герои. Знаеш кой ще се съблече, знаеш кой ще умре. Нормално е. Вкарват някакви герои, за да изпъкнат главните и да получат допълнително развитие или просто да се вейнат цици и задници. Много телевизии, разиграващи сюжети за възрастни действат по този начин. И... това е. Няма (почти, де) изненади с плявата.

Където този сериал блести са главните му герои. Няма да издавам какво става, защото още не са го пуснали по българските телевизии. Но го гледайте. Ще видите едни от най-бесните развития на взаимоотношения, за които аз лично мога да се сетя и то за толкова кратко време. Героите ще преминат през такива нравствени колизии и ситуации, където, ако беше друга телевизия и друг екип, щяха да ги въртят поне 3 сезона. А тук просто се прегазва от един разбиващ момент в друг. Финалните два епизода са нещо, с което нормалните сериали слагат своя край. А при Boardwalk Empire това ще е просто връзката със следващия сезон.

Важни герои умират. Още в този ранен етап. Няма да кажа кои. Но, ебаси. А и самата история е докарана до там, че просто нямаше как иначе да бъде. Само за справки - в "Семейство Сопрано" се осмелиха на подобна крачка едва в 4 сезон. Преди това бяха убили само един по-централен персонаж.

Между другото това е много рискован ход в телевизията. За книга не е кой знае какво, ако авторът е добър и може да замести обичан персонаж с още по-интересен. Малцина го могат, де, затова и малцина са добри писатели. Но в телевизията това е много по-сложно. Тъй като говорим за колективни усилия. Имаме сценаристи, режисьори и актьор, които да изградят дадения образ. Пък и при телевизия като ХБО говорим за много пари и усилия. И така да се лишиш (и то не от един), а от половин дозина герои, които са теглили филма до този момент, вече два сезона, говори за добре овладян материал, идея за посоката му, уважение към мислещия и внимаващ зрител (тъй като наистина, ако бяха пощадени тези герои, щеше да изглежда по американски захаросано) и големи топки, тъй като това може да коства рейтинги.

Ако все още не сте започнали с този сериал, няма какво да се лутате. Хващайте първия сезон (омита се за ден-два) и вижте как се прави. Съмнявам се после да искате да погледнете друг сериал за доста дълго време.

Между другото, нещо, което може да не допадне на някои. Това е най-романтическото заглавие на ХБО. Не романтично... Тук няма некви-нивки образи, всички са чешити, паметни, почти всеки има някакъв недъг, правещ го още по-плашещ (все пак златните времена за гангстерите). Въобще нещата, с които се шегуваха в Дик Трейси, тук са приети насериозно и са уважавани, което и за миг не ги прави смешни, а заплашителни. Например обърнете внимание на дивия агент Нелсън Ван Алден, изигран от Майкъл Шанън, който, очаквам, съвсем скоро да бъде всепризнат като най-добриЯТ жив актьор... у свето. Още с появата си показва какъв персонаж е, а и какъв тип настроение гони Boardwalk Empire. Доста от ситуациите във филма са бая... бая, но това е и очарованието му. Не се занимаваме с обикновени хора. Наблюдаваме хората, държащи обществото за топките и жонглиращи с тях и няма място за посредственост и обикновеност.

Защо PR-ът на Църквата се ръководи от дебили

2012-01-04T14:41:00.002+02:00

Определено Църквата* е любимата ми корумпирана институция... в света. От доста години представляват анти-тезата на една от най-ревностно защитаваните идеи в светското общество. А именно, че няма лоша реклама. И това е повсеместно, без значение от вероизповеданието и дали самото то има площ, където хората да седят на едно място, да водят монолози в главата си и да мислят, че помагат. Почти всяко решение, което църквата взима през последните стотина години е грешно, глупаво и смешно. И ако номерът им вървеше до едно време, то с навлизането на свободния обмен на информация, нещата им тотално се разпърдяха. И не, не хората са поумнели, същите балъци сме си, просто местата, от които да ни манипулират се умножиха с хиляди и старовремските похвати на Църквата не работят вече.

* ясно е, че не става въпрос за сградата... в които се извършват тайни, тънки сделки с дебели последствия, които явно се услаждат на всевишния, знаете го - онзи, дето има цяла вселена да върти, но има изключителен интерес към действията на група примати

Последното гениално проявление на църквата (този път нашата си, тукашна - българска православна) е становището на светия ѝ синод и резервите му към ин витро оплождането. Преди да го разгледаме - аплодисменти и псувни към българската журналистика.

Аплодисменти - не попаднах, поне аз лично, на заглавия от рода "Църквата "беси" лекари, иска майките бездетни". Хвала. Поне този път не се оляха. А и да е имало подобни изцепки, то те са били, най-вероятно, в жълтата преса, което не е много успокоително, след като едно 284% от българската журналистика е жълта.

Псувни - от нито един новинарски канал (телевизионен, книжен, електронен) не получих точна информация. Становището биваше преразказвано с по два-три реда стратегически поставени цитирани пасажи, за да се покаже, че "видите ли, ние сме точни журналисти и работим адекватно с реален материал". Не видях източници към самото изказване, само преразкази. Единствено в сайта "Българи" намерих по-подробна статия. Останалите места се ограничаваха до няколко абзаца, търсещи повече сензацията, отколкото детайлно разглеждане на нещата. Ако ви мързи да цитирате цялото изявление и анализирате, поне ни дайте връзка някаква към него, за да го прочетем ние и сами да преценим.

Между другото дори Българската църква не е публикувала собственото си становище в официалния си сайт. Единственото място, където може да намерите целия текст, поне аз го открих само там, е в "Двери БГ*". Не знам кой точно стои зад него, не ме и интересува. Но е недопустимо да пускаш подобно изявление на ограничени места, Църкво, и да очакваш новинарските емисии и сайтове да не те изядат с парцалите, а да го разгледат като зрели хора. Църквата вече толкова здраво се е нанизала на собствения си меч, че не може да се надява на нищо друго освен да бъде вземана на подбив. Тя не може да разчита само на празниците. Ако иска да се възроди и да върне хората при себе си е време да действа умно. 2012-та има дава най-добрата възможност от десет години, а те я започнаха по възможно най-глупавия начин.

* линкът води към становището

И защо? Защото политиците им искали становището, тъй като обсъждат закона за ин витро. Нали църквата се поставя над всичко човешко (поне в нейната си тиква). А и по-надолу ще видите. Без значение какъв закон биха приели тя е трябвало много преди това да даде гласност на мнението си, да го защитава и т.н. а не да кляка веднага, когато от парламента ѝ свирнат. Което винаги е предпоставка за излагация. Както е и в случая.

Та за какво става дума?

Започваме с общи приказки, чиито увод успях да схвана след петото прочитане:

"Като неотделим член на Едната Света, Съборна и Апостолска Църква, която има за свой вечен и непреходен Глава Самия неин Божествен Основател - нашия Господ Иисус Христос, и която се направлява от живеещия в нея Свети Дух, Българската православна църква - Българска Патриаршия отстоява и проповядва неизменното духовно-нравствено учение на Евангелието и подпомага своите членове в съблюдаването на достоен начин на живот, съответстващ на възвишените духовни ценности на светото Православие."

Не казвам, че съм прост човек, нищо, че казвам точно това, че съм просто човек, но горният абзац е перфектен пример за това как да звучим важно, когато нямаме какво да кажем, а дори и да имаме, нека го засучем по такъв начин, че да звучи още по-важно, без значение, че в крайна сметка, с оглед на последвалия началото ни текст, ще се окаже,че само сме хабили място. Добре, тук само се занасям, за да съм честен, харесах увода. Издържан е във висок стил и е един от редките случаи, показващи, че църквата взима насериозно читателите си. Въпреки че е писан по желание на политици, което ме кара да вярвам, че можеше да започнат изявлението си с детайлно описание на зоофилски порядки и пак щеше да мине като официален документ, тъй като целевата група просто нямаше да е наясно какво чете.

Стига глупости.

"В този смисъл Българската православна църква е пазителка на фундаменталните битийни, духовно-нравствени и семейни закони, вложени в света и в човека от Триединния Бог - Създателя на всичко видимо и невидимо."

Щом казваш.

И продължава:

"... Затова Българската православна църква счита за свой дълг да изрази позицията си относно методите на асистирана репродукция... Това са съвременни явления и биоетични проблеми, които имат една и съща пресечна точка - въпросът за произхода, достойнството, смисъла и предназначението на човешкия живот във всичките му фази. Това е не само философски и научен въпрос. Това е в най-висша степен богословски и екзистенциален въпрос, тъй като той прескача границите на философското и емпиричното познание и надхвърля временния характер на земното ни съществуване като навлиза в сферата на надсетивното духовно познание и непреходните измерения на човешкото битие."

Една скоба (в многоточието не се крие важна за контекста информация, а просто допълнителни, за обем, думи, сериозно - отворете и прочетете - махам ги, за да не товаря и без това, очертаващата се като бая голяма статия).

В днешно време е пълно безумие да се сложиш като най-висш съдник. Църквата, да не повярваш, че осланя предимно на вярата. Вярата, че ценностите и живота ни са дадени от някакво трансцендентално същество, при положение, че има доказателства за точно обратното (вижте как се развиват различните етноси в различните периоди и как това влияе на етиката и ценностите, които притежаваме днес - по-голямата част, особено за европейското общество са се изградили като противовес на нехуманното отношение на Църквата към непознатото). И ето как стоят нещата. Медицината се осланя на труд, изследвания и реални доказателство, докато Синодът се осланя на това, което кара някои хора да се чувстват виновни, задето се пипат нощем в тъмното.

"Българската православна църква, като потвърждава, че голяма част от научните изследвания и открития несъмнено допринасят за добруването на човечеството и изпълняват възложеното от Бога на синовете човешки „..." да издирват и изпитват ..., същевременно счита, че правомощията на науката и, в частност, на медицината не са безусловни и безгранични, особено когато те се отнасят до венеца на творението - човека, неговата двусъставна (дихотомна) природа (състояща се от душа и тяло)"

Тук имат и попадение и падение. Да, науката е бая... гъвкава, когато насреща си има етика и прогрес. И не говорим за религиозна етика, ами за такава, дето ние определяме като допустима. Ето ви пример: "ако има около 70% шанс да открием лек за всички видове рак, но за целта трябва да изтрепем 100 хил. новородени, тъй като сме открили нещо в тях, което липсва при възрастните, но има лечебни свойства". Разбира се краен, гнусен пример, но науката често се лута между подобни казуси. Не чак толкова кървави, но почти винаги, заплашващи нечия свобода или лична неприкосновеност. Но съм съгласен, че дори и да е полезно, то трябва да се дадат точни данни за цената, която всички ще платим. Тъй като прогресът никога, ама никога не идва безплатно.

Но изявлението си вкарва автогол с финала. Кой е казал, че ние сме "най" сред природата? Да ви кажа, едно дърво на хиляда години, даващо живот на милион видове около себе си (били те растения и животни) е в пъти по-впечатляващо от средностатистическия мухъл. И кой доказа, че имаме душа, а не сме просто някаква странна мутация? Мутацията не е задължително да бъде лоша. Но е научно доказуема. Кой знае дали няма след една или двеста години да се докаже, че това, което смятаме за душа (нашата същност) не се състои от определен набор частици, взаимодействащи по някакъв начин, на което се дължи характерът ни, вродените ни простотии и влечения и т.н. Не е като учените да са далеч от това.

Когато работиш с абстрактни понятия, а срещу теб има реална работа, която е доказуема просто нямаш шанс. Църквата не пада точно по гръб, защото не е доказано, че нямаме душа или че имаме. Само знаем (донякъде) кое ни кара да функционираме и как. Но това касае само душата. Не живота като цяло. Най-малкото, кой доказа, че животните нямат душа? Въобще, вместо да се радва на науката и да търси божествен замисъл в хармонията и симетрията на много функции в природата, Църквата ги плюе и отблъсква народа.

"Тъй като методът на асистираната репродукция и заместващото майчинство сериозно нарушават благословената среда и богоустановените форми на човешкото зачатие, чадорождение, отглеждане и възпитание, светата ни Църква изразява силното си безпокойство от множеството рискове и предизвикателства, пред които тези медицински практики поставят съвременните хора, въпреки че в основата им нерядко може би залягат искрени въжделения и положителни мотиви „в името на живота"."

Да, добрите намерения и грозните резултати. Тук са прави. Но какво общо има това с отглеждането и възпитанието? Сериозно ли смятат, че една двойка, борила се толкова дълго, подложила се на какво ли не, няма да възпита децата си с обич, грижа и другите щуротии, от които имаме нужда като малки?

"Комплексният характер на въпросите, свързани с асистираната репродукция и заместващото майчинство, налага тяхното задълбочено разглеждане в медицински, етичен, социален и богословски аспект, съотнесено спрямо основните участници в тези практики."

Тук трябваше статията да свърши. Съгласен съм. Много хора са религиозни и имат думата в такъв дебат. Мен богословския аспект не ме интересува, защото е представляван от хора, които се допитват до трудове, написани от хора. Т.е. няма нищо свято тук. Не може нещо да бъде свято, ако има човешка намеса в него, което според мен обезсмисля наличието на религиите, но мнозина не мислят така, а точно сред тях много искат да имат деца. Тъй че имат право на глас. Всеки има право на глас. Освен, ако на правителството не му изнася да ти го откаже, тогава осъзнаваш, че си имал само илюзия за подобна свобода.

Но изявлението продължава.

В първата точка - "Семейството като домашна църква" има доста добри попадения. Вижте ги. Вярно, замести "божие" с 'добро" и "съвестно" и получаваш прекрасна рецепта за щастливо съжителство.

И точно там някъде бомбата пада. Буквално е между редовете. Между петия и седмия ред на четвъртия абзац от тази точка.

"Раждането на деца не се абсолютизира от Църквата като единствено условие, за да бъде православният християнски брак смислен и щастлив."

Я пак? Църквата може и да не го. Ама знаете ли кой има интерес да абсолютизира подобно нещо. Еволюцията. В случая знаете ли коя дума би била чудесен синоним? Природата. Развитие също би свършила работа. Оставете съчетанието "православният християнски брак". С дете бракът може да не е щастлив, да, въпреки че родителите ще са. Може би не помежду си, но поне с детето. Но този брак Е смислен. Да не говорим колко семейства се разпадат, защото не могат да имат деца. Това са естествени желания, диктувани от хиляди години еволюция. Искаш да си имаш половинка, която те допълва. След това искате да се възпроизведете. Да дадете най-доброто от себе си на бъдещото поколение, с надеждата рожбата ви да е полезна и завършена личност, която да спомага за общото благо. Излишно е да казвам, че аз съм далеч от тази идея, но мнозинството не е. А с горното изречение Църквата едва ли не им казва, че са тъпаци.

По-надолу имаме пак добро попадение.

"Методите на асистираната репродукция и заместващото майчинство, заедно с участващите в тях съпрузи, донори, заместващи майки и лекари, нямат каквото и да било основание да претендират, че изчерпателно познават самите начала на живота и че извършваните лабораторни манипулации еднозначно са най-доброто и полезното за бъдещето на цялостната детска личност и за съдбата на семейството, пожелало да придобие дете чрез „ин витро оплождане", „ин виво оплождане" или заместващо майчинство."

Вярно.

Само, за да бъде самозатапено с това:

"Напротив, единствено Бог е този, Който задава физическите и духовните измерения на човешкото съществуване."

Ше знаеш...

"Само Бог е Този, Който съвършено познава дълбините на нашето сърце, потребностите ни, житейските ни и духовни съдбини."

Може би да, може би не. Това са голи думи, осланящи се, отново, само на вяра, без да имат житейска тежест. А ако някоя жена, отчаяна вече, тръгне да се подлага на подобни процедури, които често са бая травматизиращи и дори унизителни, но обещаващи голямата награда, то ѝ трябва много повече, за да се откаже, от прости думи.

Да не говорим колко не харесвам християнската (че и на всяка религия) логика. Бъди такъв, прави това и онова, за да получиш еди какво си. Що са любов е тази, дето се гради на пазарлък? Религио, влез в час, ако искаш да имаш шанс. Подобни неща са били приемливи при десетки богове. Всеки се бие за място в сърцата на хората и предлага щедри дарове, ако го избереш. Когато имаш един бог, който Е любов, пазаренето го принизява. Още по-лошото е, когато ми се каже, че той ми Обещава любов, стига да спазвам нещо си. Сега последно какво е? Обещаващ любов или въобще любов? Има разлика.

"Методите на асистираната репродукция и заместващото майчинство са израз на безразсъдно противопоставяне и усъмняване в Божията премъдрост, блага воля и спасяваща любов към нас, човеците."

Както и всяка една по-рискована операция в миналото. Нали бяхте на страната на медицината? Ако майка роди бебе с неразвити дробове да го оставим ли или да се надяваме, че лекарите ще го спасят и ще му помогнат да диша? Каква е разликата? Че яйцеклетката се вади от жената ли? Че тя върши тази работа всеки месец в продължение на години. Е, да, после не си я връща в себе си, но това вече е семантика. Какво е толкова ужасното да оплодиш клетка и да я бутнеш обратно в тумбака на майката?

"Генетичното, плътското родство със следващите поколения не трябва да се абсолютизира като неизбежно условие за щастлив брак. Лабораторното манипулиране на семейната плодовитост не бива да се възприема като уместна алтернатива на безплодието и като пълноправно средство за ощастливяване на бездетните семейства."

Това вече е така. И хубаво, че предлагат осиновяването като адекватна алтернатива. Въпреки че изглежда повече като измиване на ръцете. Ако ѝ пукаше Църквата щеше ежегодно да дарява милиони в подпомагане на децата, лишени от родителска грижа.

Освен това идете и прочетете подточки от 1 до 19 в точка втора. Толкова очевиден и некадърен опит за манипулация, отдавна не бях виждал. Да не говорим, че е бъкан с фактологични грешки и поднасяне на невярна информация. Плюс опит да ни накарат да се чувстваме виновни. Въпреки че върху това трябва да се наблегне:

"Въпросът за носенето на отговорност при увреждане на плода от самата сурогатна майка, при раждане на дете с малформации, както и при евентуална смърт на сурогатната майка или на бебето по време на бременността или след раждането, също не е изяснен. Не е помислено и за състоянието на ползващия се от заместващо майчинство съпруг, ако такива трагични събития настъпят."

Както и за всички видове грешки, травми и пр., получени в следствие на тези интервенции.

"Като изхождаме от християнското си убеждение, че от първия момент на своето зачеване човекът е пълноценно същество с душа и тяло, не може да не ни тревожи узаконяването на търговията с деца, лишаването на бебетата „ин витро" от истинска свързаност с действителна майка по време на 9-месечното им износване, емоционалните състояния и сътресения в психиката на сурогатната майка, които влияят върху развитието на детето и върху целия му бъдещ живот, фактическото изоставяне и отнемане на деца от техните майки след раждането, осъществено според одобрен от съда договор за заместващо майчинство."

Само аз ли не съм чувал за погребение, ако майката е пометнала? Освен, ако майката или бащата не си пръснат черепите.

"Църквата вярва и знае, че - при самото зачеване на тялото - на детето се дава и душа, тъй като Бог е замислил човешката природа двусъставна."

Откъде знаете?

Почвам да се повтарям. Както и самото изявление. Тъпче на едно място. Като в общи линии е против този тип оплождане, иска да се наблегне на осиновяване, иска и по-категорични закони, които да обгърнат проблема от всички страни. Плюс цитиране на статистики (обаче лишени от източник). Но в цял свят се действа така, ако искаш да манипулираш и сплашиш масата.

Заради рязката реакция срещу изявлението, вчера, на 3 януари, излезе допълнение, гласящо:

"В духа на неизменната православна вяра в съвършенството, всезнанието, благостта и светостта на Божията воля Българската православна църква-Българска патриаршия не може да подкрепя методите на асистирана репродукция, както и сурогатното майчинство доколкото те нарушават целостта на брака. БПЦ благославя единствено "ин витро"/"ин виво" оплождането, при което се използва материал от самите съпрузи и се имплантира/т ембрион/и в самата съпруга, без да се допуска унищожаването на нито един от тях"."

Показва наличие на мозък пък и е приемлива позиция от толкова консервативна и крайна институция, каквато е Църквата. Което е по-повлияно от становищата на Гръцката и Руската църква, което, бидейки малко тъпо само по себе си, поне показва комуникация, ако не друго, и вглеждане в сериозен въпрос.

Предполагам, че до седмица никой обаче няма да говори за него и ще си остане самотна битка за бездетни родители и недостатъчно добре финансирани учени.

Равносметката!

2011-12-30T11:31:00.002+02:00

Вие сериозно ли? Все едно не ме познавате. Сега, малко самореклама*. Това, което знам за себе си е, че се интересувам от много неща, но ми пука за отчайващо малко. Няма да казвам кое ми е най-скъпото, защото не искам да ми го отмъкнете. А сега сериозно. Музиката е нещото, което ме кара да не забивам в изпълнение на тревожно черните ми мисли, свързани със себеподобните ми. Обожавам я, нито едно друго изкуство не ми е дало толкова, колкото ми е дала музиката, пък и продължава да излива върху мен. Между другото смятам музикантите за абсолютни търлъци и далеч не само заради това, че моето свирене се смята за достойно за смъртно наказание в региона ми. Просто има нещо отвратително в музиканта като човек. Аз съм такъв, приятелите ми музиканти (били нещастни некадърници като мен или всъщност такива с умения) са отвратителни. Въобще дрънкащото съсловие е квинтесенцията на абсолютния ужас. Но само като човешки същества. Като музиканти обаче т.е. същества, държащи глупаво изглеждащи предмети, с които издават причудливи звуци, които могат да вкарат в главата ти по-чудни картини и от най-смайващите шедьоври на природата, били те - реещи се в космоса или събрали цялата си красота в малка капчица, отронваща се от листото на киселец или звуци, каращи те да изпиташ по-силни емоции и дълбоки чувства от най-пагубната, изпепеляваща или тиха, но изпълнена със страст, внимание и уважение любов, както и раздели, успехи и каквото и било друго. Смятам слушането на музика за единственото трансцендентално усещане, познато на човека, поне до този момент, което, за да изпиташ, не са ти нужни часове/дни/месеци/години медитация или зверски душевен катаклизъм. Забрави математиката, въпреки че без нея, разбирането ни за музиката не би съществувало, това е едновременно универсалният език, както и този, който може да унищожи вселената.

* много, ама много мразя хора, които се самоопределят и говорят за себе си, сякаш знаят що за човек са

С това на ум. Нека говорим за музиката от 2011-та.

Сетихте се - това е класация и ще е единствената, която ще посветя на тази, все още неизминала, година. Да, вече спретнах нещо за филмите, но повече няма да се спирам на тях, поне вкупом. Поотделно ще ги гледам и ще ви сервирам моето виждане за тях.

Кои са албумите, според мен, представящи най-доброто, в музикално отношение, от 2011-та?

Нямам си никаква представа. Може да искам да пронижа музиката във всичките дупки, но това не значи, че успях да чуя всичко, което исках да чуя. От години не ми се беше случвало подобно нещо. Но 2011-та реши да ми покаже една по-реална своя свия визия, която знаех, че съществува, ама много, много не исках да се сблъсквам с нея, още повече пък толкова рано. Както и да е.

Ето албумите, до които успях да се докопам, да чуя и да сметна за добри и да са реколта 2011. За съжаление, поне аз, не чух опустошаващо великолепни творби, каквито 2010-та ми предложи. Нямаше Gogol Bordello, Blind Guardian, Excrementory Grindfuckers, Tarja Turunen, For Today, The Autumn Offering и Machinae Supremacy.

Ето какво чух аз и харесах.

In Flames - Sounds of Playground Fading

Единственото ми музикално ревю (от многото, които планирах)

Machine Head - Unto the Locust

Мисля, че това е албумът на годината ми. Никога не съм харесвал тази група. Поне до 2007 година, когато издадоха The Blackening, по-познат като един от петте най-добри метъл албуми на миналото десетилетие. Какво ти пет - със сигурност е един от двата. Освен това е един от десетте най-добри въобще. Без значение от стилови предпочитания и прочее. Знам, че харесването е субективно, но The Blackening е толкова добър, че скоро трябва да бъде изучаван в музикалните училища. Казвам го без грам ирония или желание за хиперболизация на качествата му. Ако навремето се бях забухал в музикално училище с удоволствие бих разучавал песните на чисто академично ниво.

Демек, на машините не им е било лесно. Какво правиш, след като създадеш шедьовър? Unto the Locust няма как да стигне висините на The Blackening, но ето къде блести групата. С всяка песен си личи, че са опитали да ги достигнат. Unto the Locust е величествен албум. В него няма грам лиготия. Музикално почти достига предшественика си, а и Machine Head са направили още подобрения. Ако The Blаckening имаше проблем, то той беше в лирическо отношение. Текстовете не бяха кой знае колко находчиви. Бяха познати до болка, преекспонирани, не много впечатляващи, на моменти твърде елементарни, сякаш писани в училище. На никой не му дремеше, защото бяха изпяти по най-добрият, паметен възможен начин. Вокалистът на групата Роб Флин е от запомнящите се метал гърла. Има страхотна техника, здрав диапазон и изключително добре овладян глас. Unto the Locust просто няма този проблем. Четох че лириките са подобрени, но наистина не ми пукаше. Просто исках Machine Head да не ме разочароват. И не го направиха. А като почнах да слушам, докато чета - ми, баси колко велико беше.

Започнах с това, че Machine Head не са ми любимци. Това е група от 1991 година. Винаги са ми били в полезрението. Слушах им албумите, но не ме грабваха. И така до 2007-а. Над 15 години им отне да намерят точно стила и звука си. Явно вече са там. Няма място за илюзии, няма нищо. В момента това е една от водещите метъл банди и издадоха пореден страхотен албум, който с нищо не отстъпва на предишния им. Просто The Blаckening ми е някак по-любим... пък и през последните 4 години само два албума съм слушал по-често от него.

Red - Until We Have Faces
10 Years изпуснаха топката с последния си албум в алтърнатив сцената, но Red бяха там, за да я вдигнат. Чудесна банда с голямо бъдеще.

Turmion Kätilöt - Perstechnique

Финландски диванета. С любимата ми обложка и любим индъстриъл тази година. Много са диви, пък и музиката им би била идеална за озвучаване на родните нощни клубове. Уви, едва ли ще се случи скоро.

Van Canto - Break the Silence

Акапелен метъл. Вече четвърти албум и качеството не спада. Едва миналата година издадоха най-качествената пауър метъл продукция след тази на Blind Guardian, тук отново надскачат себе си. Няма китари, няма бас. Само гласове и един барабан. Абсолютно уникално и страхотно.

Five Finger Death Punch - American Capitalist

Ако има група, която да е по-тежка от Pantera и да чукне номер едно в класацията на Билборд, то това са тези пичове. В свят препълнен от метълкор групи е трудно да изпъкнеш, особено, ако конкуренцията ти са машини като Parkway Drive или Heaven Shall Burn. Five Finger... не само успяват, но вече са и по-популярни. Чисто музикално не са толкова обиграни колкото гореспоменатите групи, ама свирят с хъс, енергия, песните им се късат по шевовете от напрежение. Вярно, можеше да минем и без двете тъпи балади, сякаш Slipknot са от малкото модерни, по-екстремни банди, способни да пишат балади. Силата на ...Death Punch е в мелето, не в меланхолията. Заслужават си страшно много.

Septic Flesh - The Great Mass

Ако не бяха Machine Head, това щеше да ми е албумът на годината.

Everlost - Путь непокорных

Powerwolf - Blood of the Saints

myGRAIN - myGRAIN

Свърших с разбора на избора ми за най-добри албуми, от тези, които чух.

Разочарованието ми?
Новото на Nightwish. Вярно, писано е с идеята за филм (ще има филм). Филмова музичка, но не от качествения тип. Не е от класата на музиката към филми като "13-ят войн", "Небесно царство", "Конан"*, "Властелинът на пръстените" и трeтия "Хари Потър". Бая посредствена кочинка, която очакваш от посредствена група, заела се да прави жалък, посредствен филм (не знам колко голяма част от написания материал ще влезе в самия филм). Не от група, която износи цял стил на гърба си и даде име на този стил.

* надявам се няма чудене за кой точно говоря

Иде и дебелият списък. Какво исках да чуя но не успях.

Ще ги карам в нещо като азбучен ред (не много стриктен, гледам само първите букви), за да ви е по-лесно да се ориентирате и да се надяваме да си харесате нещо или да видите банда, която харесвате, но сте пропуснали да чуете какво са направили тази година.

All Shall Perish - This is Where it Ends

Anthrax - Worship Music
Asking Alexandria - Reckless and Relentless

Attila - Outlowed
Ana Kefr - The Burial Tree

Avery Watts - The Takeover
Becoming the Archetype - Celestial Completion
Before the Dawn - Deathstar Rising
Betraying the Martyrs - мисля, че имат ново
Blood Stain Child - εpsilon

Borealis - Timeline: The Beginning and End of Everything

Bury Your Dead - Mosh n'Roll
Dead by April - Incomparable
Degradead - A World Destroyer

Decaying Purity - The Existence of Infinite Agony

Okular - Probiotic
Revelation - Osoznanie

Gevolt - AlefBase
For the Fallen Dreams - Back Burner
Glamour of the Kill - The Sumonning
Hocico - Tiempos de Furia
Hope for the Dying - Dissimulation
Iced Earth - Dystopia
KMFDM - WTF?
Knorkator - Es werde Night

Спирам да пиша имената на албумите, че се претъпка и стана мазало, а ако слагам редове между тях ще е още по-голяма кочина.

Korn
Lamb of God
Chimaira
Logical Terror
Life in your Way
Maerzfeld
Megaherz
Mercenery
Morton
Memphis May Fire
Mywrath
Mystic Prophecy
Nachtmahr
Norther
Neurotech
Nemesea
Omega Lithium
One Without
Onward to Olympas
Pain
No Bragging Rights
Noisuf X
Poisonblack
Rev Theoary
Rhapsody of Fire
Saxon
Scar Symmetry
Seether
Symfonia
Symphony X
Trivium
Tyr
U.D.O.
Unearth
Wayne Static
Winds of Plague
Zavod
Ария

Открития:
Five Finger Death Punch, слушам ги дори сега, докато пиша. Чудесна група.

Най-после стигнах и до Sonata Arctica. Които моментално се наредиха на върха на финландската сцена, рамо до рамо с Kalmah. Това за мен са двете най-добри групи от Финландия. Имам още два техни албума да слушам.

Това е, дами и господа, весело прекарване на новогодишната нощ, аз ще рисувам голи жени, мотаещи се в поле, сред което са пръснати купчини от трупове, тъй като знаем, че жените правят точно това в свободното си време.

Защо Камелия е готина

2011-12-29T12:36:00.002+02:00

Камелия, по-позната като "един ден ще бъдеш моя" е популярна естрадна певица от началото на XIXв. Тя е виден, подвижен, паметник на българската култура, носителка на няколко ордена от "Нофъ Фолкъ" и като цяло много точна мацка.

Родена от някой, накъде си, по някое време, макар и на над 40 (евентуално, стига да вярваме на жълтите списания, вестници и сайтове, а ние трябва) тя демонстрира прекрасна визия и закопава всичките си (бивши?) колежки, които дори под 25 години мязат на изтървана палачинка насред циганската махала (не съм расист, просто смятам белите за по-добри).

Тайната за безупречния й външен вид (спорде надежден източник, някакъв залупен жълт материал, тя самата казва), че се дължи на многото оргазми, които получавала дневно. Това е мушмула*. За разлика от популярните кифли, скитмящи, че се сцепват от упражнения, здравословни диети и зяпане на стена, по която засъхва повръщано от вчерашния "концерт" (забелязали ли сте как правилно наричат участията си участия), Камелия не се ебава и в прав текст казва (според някой друг, па може и вярно да е го е казала, кво му е), че се ебе. И то здраво.

* синоним на готино

Харесва ми това. Показва характер и осъзнаване на телесната същност. Може би защото, поне аз, никога не съм имал някаква сляпа заблуда и не съм слагал женското в глупав ореол от чистота, но харесвам, когато популярна дама не се крие под булото на неестественото лишение и криене на естествени човешки нужди*.

* изречение ли бе да го опишеш

Още повече, може би, ми харесва, защото досегът ми до по-големи жени (на възраст) е несъществуващ. Като се замисля и този с мои връзтнички също няма да претрупа материал, сходен по обем с голямата руска енциклопедия в 200 тома. Нито пък с по-малки. Всъщност последният ми досег с жена се случи, докато се сражавах с една дива баба в кварталната бакалия за последната глава кромид лук. Беше титаничен сблъсък. Малцина биха казали, че завършихме наравно. Поне успя да ме гримира по такъв начин, че след като публикуваха новината бабките-комшийки не знаеха, че става въпрос за мен. Хубави времена.

Страстите Христови по Коледа

2011-12-26T13:44:00.000+02:00

"Страстите Христови" е един от най-кървавите и брутални представители на познатия ни от последните години жанр torture porn (той се характеризира с това, че на заден план отиват неща като сюжет, атмосфера и цялостна дълбочина на филма, за да дадат път на разгърнати в огромен период от време сцени, изпълнени с графично и гнусно насилие - поредиците Saw, Hostel и Final Destination са едни от най-популярните в жанра).

"Страстите Христови" разбира се е много по-добър филм. Има изключително добър усет за време, заковава атмосферата и чувството за периода до последната тухла и е труден за забравяне. Каквото и да си говорим за Мел Гибсън, фактът, че е умел режисьор си остава. Пък и желанието му за автентичност е недостижимо от нито един негов съвременен колега. Световното кино познава само две по-вманиачени шушумиги от него - Курусава и Кубрик. Да, Гибсън не е в тяхната висока категория, но и не е неадекватен сакатлък с камера.

Пък и притежава най-правилният подход към историческата тематика на кино, позната ни днес. Дори Ридли Скот не го умее толкова добре това. Тъй като Гибсън цели да накара зрителите да повярват, че случващото се е случило, въпреки познанията им по история. За него е по-важно правдоподобното усещане, отколкото гоненето на самоцелен реализъм и историческа достоверност*. Ако го интересуваше второто нито един от трите му исторически филма, режисирани от него ("Смело сърце", "Страстите Христови" и "Апокалипто") нямаше да се получат толкова силни.

* и сериозно, кой може да каже със сигурност какво е било в точно определен период, намиращ се на над 2000 години назад във времето

Както казах "Страстите Христови" притежава рядко уцелваното усещане за това какво е било в Римската империя (въпреки че тук говорим за нейна провинция). Другите две заглавия, успяващи да се справят с нелеката задача, да ни накарат да повярваме, че се намираме именно в най-ескплоатираната на кино империя са "Бен Хур" (онзи с 11-те оскара, а не онзи от началото на века с десетките убити коне) и сериалът на HBO "Рим".

Тогава къде ми е проблемът с филма?
Всъщност те са няколко. И се преплитат със самата религия, както и с желанията на създателите на филма. "Страстите Христови" е брутално кървав филм, без да има нужда от това. По-точно, той има нужда да е такъв, но се оливат (и то на не едно и две места).

Да караме по същество. Последните дванадесет часа от живота на Христос са си обект на дебат от време оно. Въпреки че четирима от апостолите пишат за тях и покриват доста материал (вярно сбит от всеки един от тях в по една-две глави), но основното е там. Знаем какво става в евангелията (ще говорим за текста по-късно, спокойно). А те правят филма крайно краен. Причини за това има, но те изглеждат така сякаш са извън него и спокойно можеше да минем без тях.

Ето за какво говоря. Първо ще се занимаем с насилието (чистото му разискване), а после ще отскочим и до самите хора, извършващи го и защо просто на лента е донякъде нелепо. Евангелията са съгласни с едно. Иисус от Назарет е хванат (той мирно и смело се изправя срещу дошлите, да го отведат с меч, тупани). След това е делото срещу него, после предаването му на Пилат, прехвърлянето му за малко на Ирод, после пак при Пилат, изборът на тълпата, обричаща Христос на смърт, разпването. Това са финалните часове на "божия син".

Филмът ги следва стриктно. Но дава и малко от себе си. Като казваме малко, има се предвид (сумарно) близо половин час допълнително насилие. В началото войниците, хванали Христос го бият, докато го водят. Добре (не е добре в чисто човешки смисъл), но това се случва и на хартия. Само че Гибсън качва залога, като заснема как войниците спират, налагат Христос и ГО БУТАТ С РИТНИК ОТ МОСТА. Ако не сте гледали филма си представете това. Христос вече е с подуто око от ударите. Освен това е окован с вериги, а около врата му е усукано въже. И те го бутат в това положение от моста. Като веригите и въжето, НАМИРАЩО СЕ ОКОЛО ВРАТА МУ попречват да се размаже долу. Подобно рязко спиране, дори да не му счупи врата, може да му смаже трахеята или веригите да му счупят ребрата, или да си изкълчи рамото, или да го счупи, или всичко това, плюс кой знае какво още.

Следва единствената сцена с насилие, която трябваше да съществува във филма, преди самото разпване. Става въпрос за "съда" на Христос, където куцо и сакато приказва врели-некипели за него. Както в евангелията, така и тук, преди, по време и след процеса, Христос бива налаган. И то пред очите на майка си. Не знам дали някой осъзнава колко травмиращо и още повече, колко болезнено е, да те удрят и ритат над 50 човека. Това наистина е достатъчно. Жестоко е, унизително, гнусно и трудно за гледане.

Предполагам вече е ясно (стига да сте гледали филма) коя сцена ме нервира. Бичуването. Преди да се спрем подробно на нея. Нека разгледаме ситуациите, заобикалящия я. Евреите водят при Пилат един окървавен и пребит човек. И искат съд. И то краен. Тъй като тяхната религия не им позволява да съдят някого на смърт, но явно да накарат някой друг да свърши тази работа е напълно в реда на нещата. Пилат разбира се се стряска от вида на Христос, още повече го фрапира жаждата им за кръвта му. Наясно е, че да направи и една грешна крачка бунтът е на лице. И какво прави той? Решава да накаже Христос и след това да го предложи пак на милостта на тълпата. Дори да им го представи с наполовина отнесен череп, те пак ще искат да убият Христос (това е ясно още от самото начало - те го искат мъртъв, няма нужда от подобни гимнастики). Между първата среща на Пилат и Христос и решението за наказанието имаме и посещението при Пирот, но то сега не е важно.

Важното е, че точно при наказанието са всичките глупости във филма. Първо: Тълпата желае кръвта на Христос. Но е водена от свещениците. Т.е. малоумната тълпа е открито водена от най-влиятелните, образовани и силни хора в еврейското общество по онова време. Кога за последен път сте видели така да работят могъщите хора? Да, те процедират по подобен начин, но го правя така, че хем всеки да знае кой е наистина значимия, хем да не си цапат ръцете. Това, че свещениците не се заемат със самото наказание, не значи, че не се омазват.

Тъй като точно това правят. Те са там - най-отпред. Водят селянията. Всеки знае къде стоят подобни водачи. Най-отзад, с маска на невинност, сякаш нямат нищо общо с цялата цигания. Не че нещо, ама всички велики монарси/владетели/пълководци са процедирали по подобен начин. С изключение, може би, на Александър Велики, но той е бил твърде млад, когато започва да покорява света. А младото просто е диво, буйно и иска да гази едва ли не само. Пък и при Александър говорим за една много, ама много дива епоха. Въпреки културния подем на елинската култура.

Тези тук сами си копаят външната тоалетна и падат в нея, след като дебелата тъща я е употребила. Пред очите си и тези на сганта зад себе си изграждат мъченик. И то без да има нужда. Цялата общност е срещу Иисус. Дори пускат убиец на свобода вместо Христос. Кой постъпва така? Защо отиват до такива крайности? И, да, Христос е славен оратор, а през онези години, това може да ти спечели дори армия без да си богат, освен това се говори за чудесата му (за тях по-късно), не забравяйте, че това са суеверни и глупави времена. Да владееш плебеите е толкова лесно, колкото и важно. Да манипулираш слабия ум е елементарна задача, която обаче ти дава огромна сила и дивиденти. Свещениците не искат да загубят това. Тогава защо влагат толкова усилия в измъчването на един човек? Тъй като за тях той е именно това. Не вярват, че е син на бога, само виждат опасността в неговото учение. Хора от техния калибър просто биха удавили Христос и биха забравили, че въобще някога е съществувал. Крайната им вендета срещу него е глупава.

Нямаше да е, ако ни бяха спестили бичуването. Но те не го. Бичуването е една от най-гнусните, детайлни и кървави сцени, познати в киното. И като такава, заслужава да съществува. Но не и в този филм. Щеше да е на място в "Апокалипто". И, да, някой може да каже, че присъства, за да покаже, че не само евреите са животни, римляните не са по-стока. Да покаже колко жестоки са нисшите духом, лишени от водач. Тъй като побоят не е наблюдаван от високопоставен офицер, който не би позволил подобна крайност. Освен това показва колко е силна волята на Христос и как той устоява на нещо, което би убило нормален човек. Говорим за близо сто удара върху човешко тяло.

Първо тридесетина с дебели пръчки, после идват и метални пластини, закачени за кожени ремъци. Всичко това отново пред очите на майка му. И хората, които обича. Добре, де, Христос обича всички еднакво, но мъчението му се случва пред очите на хората, които обичат него най-силно. Същото се случва и при разпването. Защо тогава гледаме тази сцена? Която е нереалистично жестока. Подобна гавра не би се случила пред очите на целия град и то посред обед. В нито една епоха.

Не се случи на Кадафи, който със сигурност е преживял ужасяващи неща преди да го убият (но не пред очите на света), няма сведения подобни сцени да са се разигравали по време на руски, френски, всякакви революции, нито пък през средновековието, нито дори в Римската империя, подобно нещо, което виждаме във филма, не би причинил и на педофил, изнасилил и заровил в бунище сексапилни, десетгодишни, глухи, слепи, баварски момченца. Това, което се случва на Христос е запазено само за подземия и скрити от хорските маси помещения. Не на площада.

Всяка епоха има своите мъчения, но тези, предназначени за хорските очи рядко за толкова крайни, а ако са, то те са запазени само за най-тежките престъпници, като всички са били наясно, че след като им извадят червата ще ги убият. Тъй като, да, средновековието и Римската империя познават много добре гнусните наказания, но те са били смъртна присъда*.

* или в някои случаи за развлечение на цезаря.

Христос не получава такава. Пилат иска да бъде още малко набит, за да пробуди съжаление. Нещата излизат извън контрол, защото оставя наказанието да бъде изпълнено от животни. Сцената изглежда така сякаш Гибсън е сметнал, че разпването не е достатъчно кинематографично. И е искал да има сцена с дейно насилие. Да пръска кръв, да има пробиване на кожа, замахвания, въобще да крещи ярост и бруталност.

Което е странно, тъй като пътят на Христос до Голгота, носещ кръста си, разпването и смъртта му, отнемат цели петдесет минути. Самите те са изпълнени със силни сцени. Принуденият от войниците човек да носи кръста, самото разпване, случващо се пред очите на тези, които обичат Христос, другите осъдени и контрастът между тях и Христос. Действията на римляните. За тях да забият някого на кръст е станало едва ли не ежедневие. Вършат го без да се замислят, без излишни движения.

И сериозно - разпването е ужасяващо нещо. Слагат ви голи само по препаска, връзват ви, за да не може да мърдате, дланите ви са пробити с ей толкова дебел пирон. Наясно съм с разните умнотии, гласящи, че човешката длан не би издържала тежестта на тялото и затова пироните бивали забивани в китките. Само че всеки пропуска връзването. Въжетата се затягат около китките, което позволява забиването на пирона в дланта, точно през нерв. Което, ако щете вярвайте, боли. Много. Стъпалата ви са наградени със същата проява на човешко великодушие.

И това не е най-гадната част. Кръстът се издига, следва наместването му в дупката, което значи друсане, а вие се държите над земята, само защото сте заковани за дървото. Въжетата около дланите и глезените просто не позволяват на тежестта на тялото да разкъса ръцете. Тъй като човек може да падне, да си счупи глава, врат, а това значи да не страда под жаркото слънце. В продължение на дни. Заместени от ледения студ на пустинните нощи. Достатъчно жестоко и красноречиво е.

Бичуването не помага на филма, показва половината герои като идиоти, и... доскучава. После ще се върнем на този момент. Нека разгледаме самата фигура на Христос. Сега не ме интересува кой в какво вярва. Било то, че написаното в Библията е самата истина или, че са щуротии. Библията Е написан текст, което я прави литературна творба.

От това следва, че описаните вътре в нея събития и хора имат литературни качества. А Христос трябва да е образът с най-неоспорими такива. Иисус Христос е единственият напълно положителен персонаж, познат на човечеството. Самата идея, вкоренена в него е добро. Сега, няма да се занимаваме с евангелия, които не са включени в Библията, занимаващи се с живота на Христос преди да започне да проповядва учението си. Говорим само за образа, който всички познаваме. А той е само добро и светлина.

Литературата познава и други опити. Но княз Мишкин от "Идиот" не е напълно добър. Просто Достоевски, с право, не е съумял да създаде подобен персонаж в обществото, което го е заобикаляло, тъй като би изглеждал... ми... като идиот. Такива хора не могат да виреят в нашия свят. Дори Мечо Пух не е напълно положителен. Той е нагъл, досаден, лаком, въпреки топлата си същност е носител на отрицателни качества.

Христос няма такива проблеми. Където идва основният ми проблем с Библията. Не с религията. С нея имам много по-големи такива. Говоря само за самата книга. И най-вече за "Новият завет*". Ако сте чели "Старият Завет" ще знаете, че е една идея по-жесток от скандинавската митология и старогръцката митология взети заедно. Но при "Новият завет" виждаме как самата религия си реже сама клона.

* пиша ги с определителен член, защото няма да напиша "новий", пък и това са двата (големи) завета...

Защо Христос прави чудеса? Като сам ги заклеймява като глупост с мълчанието си, когато отказва да се защити сам. Не бързайте, четете надолу, обяснявам какво имам предвид. Христос като човек, но човек си, като нас, проповядващ добрина, равенство и безкрайна любов е много по-силен образ от такъв, способен да прави свръхестествени деяния. Вярно, когато е писан текста, времената и нравите са били по-лесно впечатляващи се и глупави. И не важат за съвремието. Да, и днес има чудеса, най-вече вижте медицината, но дори и да не разбираме същината на много от устройствата и лекарствата, с които сме лекувани, знаем, че зад тях стоят години научен труд, изследвания и т.н. Знаем за труда зад тях, макар и да ни е непонятен.

Иисус е добро и чистота, затова е още по-трудно да гледаме бичуването. Да съзерцаваш унищожението на нещо красиво винаги е болка. Но търпим сцената, само защото е Христос. Няма как да гледаме филма без целия товар, който вече имаме спрямо героя. Човекът е самата любов, а виждаме, че дори той не може да избегне грозотата на света ни. Между другото затова той дава и другата буза. Той не е глупав, просто Иисус вярва в свят, където не би имало нужда да даваш другата си буза, тъй като той е тук да ни води към свят, в който нито една буза не би била ударена. Той е тук за правда, равенство и истинска любов. Не само такава между двама души или семейство, а такава, обладала целия свят. Където няма войни, насилие и ужас.

Тук някой би казал, че Иисус е социалист, за да бъде забавен, но го отстранете... но го обичайте. Идея като Христос няма как да просъществува в нашия свят. Тъй като свят, сплотен от любов винаги е гледан със скептично око. Смята се за ултимативната (демек - неосъществимата) утопия. Защо? Защото сме тъпи, жалки, грозни, алчни същества. И какъв е отговорът на Библията? Дай да му дадем на Христос да прави чудеса, да не го разберат и да го убием, за да плати за греховете ни. ТОЙ? И след това да го преродим, за да изглежда така сякаш никой нищо не е научил. Какъвто е и случая с нашата цивилизация.

Това е плашещото при Христос. Че дори в онези мрачни, суеверни, заблудени времена е имало достатъчно прозорливи хора, осъзнали колко покварен е светът ни и как няма никаква надежда за него, дотолкова, че срещнем ли истинската любов, първата ни работа ще е да ахнем, а следващата ще е да я съсипем. Махни, че е син на Бог, махни и религията и Христос се превръща в една наистина красива и блазнеща идея. Хората не водят войни за идея или поне рядко, а и рядко ще оправдаят зверства в името на една идея*

* викаш с изключение на революциите и Третият Райх разбира се

Та, бичуването. Ясно е, че зад сцената има още нещо. Гибсън иска да преживеем болката. Не можем да я усетим физически, но сцената е дълга, изтощителна, боли стомахът след нея. И не можем да я махнем, не смеем, защото гледаме Христос. Затова казах, че доскучава. Да беше друг, когото и да било, едва ли щяхме да я толерираме толкова дълго. Тук Гибсън манипулира публиката по-безсрамно и от Спилбърг. Когато гледаме едно и също изтръпваме към него.

"Страстите Христови" има добро темпо. До бичуването е трудно да откъснеш поглед от екрана. После идва то. Болезнено и жестоко. И след това не ти се дава да отдъхнеш. Да, и на Христос никой не е дал да отдъхне (поне във филма), но това значи да ограбиш зрителя от възможността да го шамаросаш с финала си. След дългото млатене имаме час ходене по мъките, всичко се слива в едно, а разпването ти е най-силната сцена, обаче, след като си претоварил гледащите, те няма как да реагират адекватно. Още повече, че представяш бичуването като ПО-ЖЕСТОКАТА сцена. Самото разпване изглежда сякаш най-после се е отървал от страданието, а е точно обратното.

Тук трябва да свърша с писането на тази статия. Би трябвало да има някакво заключение, но смятам, че е станала ясна позицията ми. Иисус е една от най-страхотните идеи, раждани от човек и като такава е също и най-зверски омазаната, пак от човек (църкво, религио, фанатици, вас гледам). А "Страстите Христови" накрая на деня страда заради преекспонирането на най-силния си коз, а именно - манипулация на хорското мнение и вътрешно състояние за дадената тема, чрез експлицитно насилие.

СНЯГ!

2011-12-23T14:21:00.000+02:00

Докато разчиствах сняг само по терлици и скъсани обуща (да, толкова съм кораФ), а връз мен се сипеше ситен, вледеняващ дъжд, обещаващ заледени пътечки и висулки, виснали се от величествени лакти, в ума ми се загнезди изборажението, с което най-добре да изобразя отношението си към снега.

Оригиналната композиция беше в детайл. Но Фотошопът реши да ме спъне на финалната права.

Топ 5: Претендентите за филм на 2011-та година

2011-12-19T14:51:00.002+02:00

Най-тъпата година за кино в историята. Сериозно. По-зле от периода на продълженията (не че пак не получихме около 10 такива през изминалите близо 365 дни). Преди поне все пак имаше няколко бисера и прозираше талант. Въпреки това сред мрака на тазгодишните малоумия проблясъци на реална кинематографична мощ не липсваха.

Ето кои са те, според изключително нескромното ми мнение.

#5 Негледани (но чакани с мижав трепет):

Jodaeiye Nader az Simin/A Separation

Jin líng shí san chai/The Flowers of War - Един от най-добрите азиатски режисьори с филм, който най-сетне може да покаже, защо Джан Имау е единственото име от този континент, което може да се съревновава с Куросава. Не че "Герой", летящите кинжали и златното цвете омазват филмографията на човека, просто преди тях показваше много по-висока класа. Изглежда, че и с този филм няма да остави епиката настрана, пък и на пръв поглед мяза да е поредният (от стотиците) пропагандни, пръкнали се през последните 7 години, китайски филми, но това не пречи очакванията ми към него да са огромни. И Крисчън Бейл е добър актьор. Тихо.

Choi-jong-byeong-gi Hwal/Arrow, the Ultimate Weapon
Harry Potter 8
Source Code
Immortals

Adventures of Tintin - Ми, Спилбърг е. Вярно, че е притъпена версия на филмите на Земекис, където човекът поне се опитваше да бута технологията напред, но просто нямам желание да му гледам коледните простотии. С това на ум, "Беоулф" е качествено кино. "Тинтин" е повече анимация, тъй като, доколкото знам, не са ловили лицевите изражения на актьорите (те че са го правили, са го правили), но голяма част от резултата се дължи на аниматорска работа, демек е рисувано отгоре. Но четох, че е страхотно приключение, има завладяващи и умопомрачително направени екшън сцени, за съжаление (то не, че не си личеше) не са имали топките да карат като Земекис, а ми се щеше да видя дали пък Спилбърг и ко. няма да са хората, които да надскочат "Беоулф" в лицевия отдел... ама те... Пък и останалите нови филми на Спилбърг ми изглеждат тъпо, а миналото десетилетие беше толкова силно за него.

Attack the Block
The Ides of March
Hugo
A Dangerous Method
Sleeping Beauty
We Need to Talk About Kevin
Anonymous
Shame
Tyrannosaur
Coriolanus
The Girl With the Dragon Tattoo - едва ли е имало по-скептично настроен човек от мен, относно този филм. Другите хора имат работа и живот, аз гледам на филми, дето не съм гледал, с лошо око. Кой как се уреди, един вид. Сега обаче ми се гледа. Почти колкото Shame и The Flowers of War. Тези три заглавия са ми каймакът на очакванията. Останалите са само прясното мляко. Въпреки че като малък мразех каймак. После започнах да си вадя вагинални косми от устата и нещата се наредиха, което попречи на вселената да имплодира. Т.е. за пореден път можете да сте ми благодарни, задето ви спасих. Пак заповядайте.

#4 Претенциозности и бита сметана, мадам:

The Tree of Life - филмът стана известен с няколко неща. Провали се финансово, не малко критици не го одобриха, а Шон Пен почти в прав текст каза, че Малик е калъф. Но баце Пен винаги е носил ореола на идиота около себе си. Да сме честни, де, неговата роля е по-незначителна и от моята в бактериална оргия, дори и да се случва върху мен. Все тая.
Важните въпроси:

Е ли "Дървото на живота" самовглъбена, псвевдоинтелектуална, брилянтно заснета, озвучена, монтирана и изиграна чикия?
- Да.

Заслужава ли си да го гледам?
- Да.

Ще ми хареса ли?
- Малко вероятно.

Вече трети филм Малик е типът "едно си баба знае, едно си баба бае". Около седемстотин монолога зад кадър, докато различни, заснети с килната на една страна камера, ситуации минават пред очите ни, показващи преход на време, драма, болка, любов, еднообразие и скука в човешкото ежедневие.

Същото се отнася и за диалозите. Множество от тях се случват пак зад кадър, докато наблюдаваме порите в кожата на някого или случка, случваща се пет години преди или след самия диалог. Същото гледахме в "Тънка червена линия", насладихме му се и, в моя любим филм на Малик, "Новият свят". Само че в тях двата имахме някаква по-голяма история от ежедневието, която служеше като буфер и рамка на ставащото на екрана.

В "Дървото" нямаме такова. Или имаме. Може да кажем, че филмът се опитва да представи многообразието, красотата, скуката, величието, мащабността и необятността на живота, като хем я показва в цялата му вселенска причудливост и смазващи мащаби, хем го набутва в едно средно, американско семейство, което едва ли ще влезе в аналите на историята.

Дори и да не ви пука за подобни щуротии, но се интересувате от кино. Гледайте го. До момента това Е най-добре направеният (от техническа гледна точка) филм за 2011-та. Въпреки че динозаврите (има динозаври) са бая фалшиви. Например; тази година BBC пуснаха Planet Dinosaur (прекрасен документален филм, в който динозаврите бяха докарани до небивал реализъм - кожата и очите), ала страдаха от кофти физика. Не бяха раздвижени добре и доста дървенееха. В творението на Малик нещата са обърнати. Движенията са достоверни, но самите животинки фалшивеят. Всичко останало е висша класа.

Едва ли ще гледате нещо по-красиво. Особено сцената в космоса (има сцена в космоса), която представлява поредица от внушителни космически кадри, допълвани от Lacrimosa на Zbigniew Preisner (което между другото е от един друг филм) и се надявам да не стане ненужно експлоатирана като музиката от "Реквием за една мечта", писана от Клинт Менсел. Специално в "Дървото на живота" музиката не е експлоатирана. Даже изглежда така сякаш е писана специално за тази сцена. Получавате три минути абсолютно съвършенство, което може да ви разреве с красотата си. Само мога да си представям какво е било на петнайсетметров чаршаф.

Предполагам, че за някои от кадрите са действали като във "Фонтанът" на Аронофски и са снимали химически реакции под микроскоп за космическите кадри, но да не ви пука. Прекрасно е. Те по-късно показват ясно, че снимат И химически реакции и взаимодействия на чисто клетъчно ниво, където има и доста анимация.

С всичко това се опитвам да стигна до едно "погрешно" твърдение. До 40-та си минута ще сметнете, че филмът ви е предложил всичко. За това време ще ви се покажат гледки, които удрят в земята дори "Барака". Но ще грешите. След ударното си начало, Малик плавно ни пренася в напълно различен филм - една доста стабилна и качествена семейна драма. Да, има няколко момента, дето би трябвало да са наситени със символи за анализиране, но само ядат време и отвличат зрителя от интересното.

Например - високият пич в тавана и момченцето. Какво беше това? Трябва да символизира малкото уплашено дете, което се страхува от големия свят, но се чувства удобно в собственото си пространство, ала накрая ще трябва да го напусне, за да бъде силен човек (а високият е злото или непознатото, което може да се промъкне дори в твоето си място)? Хубаво, само, че ние не виждаме детето като пораснало, виждаме го само като дете. А досега ни се сервират само сцени, които го показват като нежно и уязвимо същество, плюс че баща му е дръвник. Т.е. ние сме наясно с вътрешното състояние на детето. Сцената е ненужна (и не е единствената такава) и както казах - трови темпото.

Melancholia - Триер, Алмодовар, Тарантино, Содърбърг. Колко по-добре би било без тия или поне без сляпата пасмина, вървяща след тях. Добре, Тарантино и Алмодовар, по-принцип правят добри филми, не са алфата и омегата на изкуството, но не са скучни поне. Другите двама имат нужда от повече въображение (Триер го има, де, но няма техническите умения, за да си прави филмите като хората).

Въпреки това "Меланхолия" Е сред добрите филми и си заслужава похвалите, а не хулите, с които, малцина, но все пак доста разгорещени, го засипаха. Браво на Триер, демек, веднага след "Антихрист" още един негов филм, който да харесам.

Дори надписът и подредбата на филма са сходни с "Антихрист"

"Меланхолия" отваря тъпо, но красиво. И за седем минути ни се показва целият филм. Ето как - снимаш хора на забавен кадър, показваш космически балет между две планети, накрая добавяш още хора на забавен кадър, само че с неграмотно премахнат син/зелен фон зад тях. Добавяш музика на Вагнер - мислиш, че си творец.

Това, драги ми читатели, е мързеливо снимане. Всеки го може. Нямаш абсолютно никакъв контекст. Показваш красиви гледки, със съпровод на едно от най-силните произведения на Вагнер. За операта му "Тристан и Изолда" иде реч. Освен това така ограбваш филма си от невероятна кулминация, защото ако това висеше на края на лентата - щеше да е убийствено.
Ето тук идва и една от силните страни на "Меланхолия". Въпреки прахосническото си начало, завърша силно и не разочарова. Финалът, ако додрапате до него, размазва.

Общи приказки: Бъкано е с актьори, които харесвам и са страхотни. Кирстен Дънст заслужава поздравления за смелостта и уменията, които демонстрира. Играе загубен образ, на пръв поглед, изглеждащ елементарен, но изискващ бая от актрисата. Ободряващо е да видиш Кийфър Съдърланд в човешка роля, баща и син Скарсгард са си на ниво, Джон Хърт винаги е пич, Шарлот Гейнсбърг е на баси острия завой, спрямо дивата пача от "Антихрист" и отново прави страхотна роля, този път като, донякъде, уравновесена жена. Има още цяла тумба качествени актьори.

Хубавото е, че всички тук са ненормални, но не по онзи натрапчив начин, ами е поднесено по фин и обигран начин, оставящ ти неприятно чувство, докато ги гледаш и определено ти напомнят тайфа, с която не искаш да общуваш.

Рядко за Триер, но тук няма нищо насилено. Освен началото, де, но то поне е радост за окото. Освен заместването на синия екран, много зле са нещата там. "Меланхолия" на първо четене е фрагментарен, но минава плавно от сцена в сцена и от ситуация в ситуация. Използва времето си, но не ме остави да скучая. Гледах го по нощите и за миг не се прозях. Държа ми интереса и накрая ми се отплати подобаващо.

Обаче, дали ще ви хареса, зависи от първите 15 минути. Да, началните седем-осем са ясни. Те са прелюдията към всичко. Но ако последвалите десетина не са ви по вкуса, то едва ли и останалата част от лентата ще ви допадне. Кара с един тон, едно усещане, не меша жанрове, има си една цел и си я следва. За миг не бяга встрани.

Освен това, Триере, Триере, остави я тази камера от ръка. Не един и два силни момента бяха опропастени заради нея. Това е похват с функция. В "Меланхолия" имаш чувството, че са снимали по време на земетресение. Като люлееш камерата ограничаваш зрителните възможности на гледащия и му казваш точно какво вижда. Често нещата стигат до подсъзнателно ниво.

Сетете се филми с клатеща се камера и сцени, които са ви впечатлили. Айде сега си пуснете филма, за който сте се сетили и се опитайте да паузирате на точно определен момент. Едва ли ще успеете. Но това важи за добре направените заглавия, с ясна цел при употребата на този тип заснемане. При Триер имам чувството, че само това умее и според него така се получава по-реалистично. А е кофти, защото има няколко прекрасно заснети сцени. Като жените яздят и камерата лети над тях е един такъв пример. Гладко и прелестно. След това пак идва морската болест.

Въобще, личи се, че екипът е гледал доста Кубрик и се кефи. Което е нормално. Ама при Кубрик винаги има стабилност (във всяко едно отношение). "Меланхолия" бе на път да се разпадне на няколко пъти, просто защото си личи в кои аспекти е бил основният интерес и как са пренебрегнати други важни такива. Най-вече технически.

Между другото този филм би бил перфектен под режисурата на Аронофски. Ако трябва да сме точни и трите заглавия, споменати в "претенциозностите" работят по подобен на неговия начин за правене на филми и се занимават със символи и истории, които сме свикнали да виждаме от него или Инаряту, или Алфонсо Куарон. Да, и трите филма ще ви накарат да съжалявате, че не са правени от тези тримата, ами от Малик, Триер и Алмодовар.

La piel que habito - 'Кожата, в която кибича' се превърна в инди хита на годината. И няма как да му се сърдиш за това. И на Алмодовар му се ще да е по-добър режисьор, ама те, толкова си може. Поне за пореден път дава шанс на Бандерас да покаже, че Е кадърен, а на Елена Аная да се покаже гола. Тъй че везните наклоняват в негова полза.

Набързо да минем доброто:
Хубав филм ли е?
- Да.

Ще ми хареса ли?
- Не е семейно кино, но е типът кино, което всеки от семейството би го изгледал целия с кеф. Стига да няма друг роднина около него. Интересен е, напрегнат, не е жанровият миш-маш, на който се надявах, и който Дани Бойл би могъл да спретне, но е сериозен, изпипан филм, който ще ви се отплати за времето, отделено от вас, стига да не мислите много след финалните надписи.

Защото точно тогава може да осъзнаете колко лемав е крайният резултат. А това можеше да Е филмът на годината, стига да се бяха напънали.

Имаме жертва, която е подложена на баси трансформацията. Виждаме я как вирее под опеката на лееееекинко чалнатия си похитетел, който обаче има причина да върши всичко това. Накрая обаче жертвата взима нещата в свои ръце, претрепва "лошите", връща се при мама... и точка.
Да, в самия филм виждаме различни психични състояниа на героите, виждаме ги как израстват или затъват, в зависимост за кой става дума, между другото ще сучувствате както на жертвата (в началото даже може да я мразите), така и на похитителя. Техните чуства, болка и желания са ни сервирани по задоволителен начин, без да се прибягва до излишна сантименталност. Всичко е наред, нали... ами, не е. Това не е достатъчно. не и след целия потенциал, демонстриран на екрана.

Ето за какво става всъщност дума и защо на мен не ми беше достатъчно. Обсебен от идеята за възстановяване на въшния вид на хора, пострадали при пожари, хирург отвлича насилника на дъщеря си и го превръща в жена. Дъщерята има душевно разстройство, което чупи тавана след изнасилването и тя смята, че баща й й е причинил това. По едно време момичето се самоубива точно като майка си (скача от балкона... майката е жертва на пожар).

Това отнема над един час на филма. Тъй че няма време. Има само, за да видим как хирургът се влюбва, а насилникът, вече жена, се лута между планове за бягство и евентуално крайно примирение, което значи напълно да забрави миналото си. Накрая тя решава да убие и избяга. Край.

Е, Алмодоваре, евала. Имаш идеалната възможност да избиеш рибата. Да направиш най-силният анти-холивуд филм, правен някога, и то по два начина, а накрая решаваш да направиш, нещо, което сме гледали десетки пъти. Отдавна не е събитие да смесиш графична сексуалност и насилие в едно. Да не говорим, че допреди 4 години, дори американците изискваха това, та не е действие запазено само за "другото" кино, към което Алмодовар спада.

От една страна - героинята на Елена можеше да приеме новия си живот. Все пак е прекарала шест години в този затвор. Трудно е, но можеха да поемат по този път. Където тя всъщност се влюбва с човека, донесъл й толкова болка. Да се напише така, че да звучи достоверно и да се изиграе така, че ние да повярваме би изисквало много усилия от всички. И това е добре. Говорим за невероятно сложна и засукана ситуация, която освен всичко останало, щеше да е най-големият и дебел среден пръст срещу цялата поамериканчена киноематография, вярваща в щастливя финал. "Кожата, в която живея" имаше шанс да разнищи всички тези драми, романтични комедии и трилъри, показващи влюбената двойка, заживяла щастливо до края на дните си.

Представете си го пак - побъркан от амбиция и болка учен и неговата жертва (мъж, претърпял смяна на пола), влюбени, хванали се за ръчичка в леглото, усмихнати, живеещи заедно в храмония. И ние да им вярваме. Да го направят така, че ние да усещаме любовта им и химията помежду им.

Ето и друга възможност - след като жертвата бяга, тя се прибира вкъщи и казва на близките си какво се е случило. Само, че филмът не свърша там. Продължава. Гледаме как се справя с живота, как роднините й се отнасят към нея. Изключително ценен материал за анализиране от Алмодовар и компания, който, написан и изигран правилно, щеше да накара всички включени в реализацията му да блеснат.

Но не, не получаваме и това. Само добре направен трилър, който обаче ме остави с усещане за празно. За разлика от това тук "Меланхолия" дръзва да отиде там, където малцина са стъпвали. Болестта на героинята на Кирстен е рядко използвана, тъй като е нелепа (на книга). Но представете си постоянно да чувствате апатия и умора. Дотолкова да не може да се вдигнете от кревата. На всеки му се е случвало да изпита подобно усещане. Сега си представете това да ви е животът и що за отношения ще имате. "Меланхолия" се занимава именно с това и го прави по правдоподобен начин. "Меланхолия" е филмът, изискващ много повече от своите създатели. Стига Триер и операторите да не бяха изтрещели, щеше да надскочи и произведението на Малик.

В тази графа подредих филмите в низходящ ред. За мен "Дървото" е най-добрият от тях, следван от меланхолията, а накрая е кожата.
Това обаче да не ви залъгва. "Кожата, в която живея" е този, които ще се хареса на мнозинството и за разлика от различните изпразнени от съдържание блокбастъри, тук ще се радвате, че сте го гледали и няма да се чувствувате по-глупави заради това. Пък и определено ще го запомните. Отново казвам - качествен филм, който обаче не се гмурва в дълбокото и така сам лишава себе си от истинските висоти, които можеше да достигне. Язък.

#3 Мамо, клишета ми дай, баница с мляко трябва:

Horrible Bosses
The Help
One Day

Три филма, за които лошо не мог.../искам да кажа. Всичко в тях е от познато по-познато.
The Help е типичната ви "бяла мома открива, че кафявият човек е човек" история. Нито една изненада, освен, дето се опитаха да пробутат Ема Стоун като грозна в една сцена (поне се бяха постарали с една бяла кърпа и издадена долна челюст). Но е сладък, изигран на ниво филм, без да се пъне, оставящ те в добро настроение, въпреки драматичните си ситуации.

Horrible Bosses е страхотна комедия, а водещото я трио е класи над това от The Hangover, имат нужната химия, диалогът е остър, ситуациите забавни, самите шефове са диви шемети. И аз се изненадах колко ми допадна. Типът комедия, където знаеш края на вица, но е важно как ти е разказан.

One Day е "Преди изгрева" за бедни, но реших да не го съдя. Също като The Help още със самото си начало сте наясно накъде ще иде и какви образи ще се мандахерцат по екрана. Проследява приятелство, прераснало в истинска любов, отнело само 15 години на персонажите си. Може да намерите десетки неща, които да ви дразнят и за които да мразите филма, през цялото време обаче имаше топла атмосфера, която ме караше да пренебрегвам досаднотиите и глупостите. Пък и връзката между двамата е явна, актьорите имат нужната химия и я представят достоверно. Харесах го. По средата удари една по-скучна греда, но бързо се осъзна и се вкара в релси.

#2 Пропуснати ползи за 2010-та (или филмите с главно "Т"):

Tropa de Elite 2 - O Inimigo Agora É Outro/Elite Squad 2 - Да, по-слаб е от първия. Който, според е мен, е най-добрият бразилски филм... въобще. Класи е над "Градът на бога" например. Първият елитен отряд е от онези редки филми, демонстиращи всичката скрита кинематографична сила на дадена държава. Лют, френетичен монтаж, безпощадно темпо, убийствени актьорски изпълнения. Бразилското кино е лудо кино, а Elite Squad/Tropa de Elite най-успешно бе овладял тази лудост и я беше канализирал в незабравимо екшън изживяване. За съжаление по-малко известен и недооценен филм, спрямо "Градът на бога".

Elite Squad 2 е опитомената версия на предшественика си, което не му попречи да стане най-касовият филм в собствената си държава, както и един от най-добре познатите и високо оценени бразилски филми из целия свят. Между другото има повече екшън сцени от първия, но е по по американски направен. Заснет е по-плавно, цветовете не са чак толкова наситени. Но не губи време с герои. Всички (останалите живи, де) са изградени още в предишната част и тук сте хвърлени директно след мелето, където персонажите продължават да се развиват пред очите ни. Задължителен.

Trust - ако имате дете (момиче) между 10 и 16, просто е нужно да го гледате заедно с нея. Става въпрос за сексуалните хищници, дебнещи из чатовете, омайващи малки момичета и възползващи се от тях. Диалозите са убийствено реалистични, самият филм бяга от типичната за жанра майка-дъщеря връзка, а се концентрира върху бащата и дъщерята, което е освежаващо. И, да, не очаквайте затрогваща, всичко-е-наред развръзка. Това е реалистичен, груб филм, показващ разрухата, която следва едно необмислено действие. Няма да разказвам за него, добре да го изгледате. Клайв Оуен прави поредната си страхотна роля, педофилът е болезнено реален и перфектно изигран от Крис Кофи, а момичето, в ролята Лиана Либерато, успява да изнесе половината филм на гърба си.

Режисьор е Дейвид Шуимър (Рос от "Приятели"), който дава сериозна заявка за режисьорската си кариера и отправя истинско предизвикателство към следващите, които ще дръзнат да се занимават с тази тема. Защото това тук не е филм, който ще надскочиш лесно.

Tucker and Dale vs Evil - имам само един съвет. Не четете нищо повече (освен това тук) за този филм. Не искате да знаете нищо за него, преди да го изгледате. Посоките, които взима и как се развива ме хванаха неподготвен. Очаквах нещо съвсем различно, получих много повече.

Единственият минус е малкият бюджет. И нещата изглеждат малко аматьорски, та е трудно да го поставя до комедиите на Едгар Райт, ама то в днешно време дори ветераните трудно могат да се мерят с уменията на този режисьор. Въпреки това Tucker and Dale vs Evil е висококачествено забавление. Пък и филм, който все пак успее да ме изненада с трактовката си и смелостта да поеме по ебаси щуравия път, моментално получава препоръка от мен.

#1 Най-доброто:

Rango - за него писах вече. Анимацията на годината.

The Showdown - незнайно защо подценяван южнокорейски филм. 2011-та бе тъжна година, тъй като минахме без психопатска история от Южна Корея, а там се крият най-добрите им филми. Вместо това наблегнаха на псевдоисторическите.

The Showdown е нещо като "Рашомон" без рошавата вещица. Да, де, не е толкова добър, но е солиден разказ за трима мъже, забутали се в един хан насред нищото посред зима, след тежка баталия. Трябва да успеят да прекарат само една нощ заедно, пък ако не се изтрепят до сутринта, ще е чудо.

Филмът отваря с една от най-свирепите битки, снимани през последните десетина, че и повече, години. Малка е, в гора, посред зимна нощ, но е жестока, брутална, оказва се важна, не е самоцелна, и за отрицателно време показва кои са героите ни. След това, посредством ретроспекции и интеракциите на мъжете в хана, разбираме тяхната история, разбираме кой какъв е (като човек) и всичко завършва с двадесетминутно клане. Два часа, бе излишна сцена, високо темпо, интересни герои, жестока атмосфера.

Margin Call - финансовите манипулации са интересни, въпросът е, че малцина умеят да ги предадат на кино. Тук са успели. Последните 24 часа преди началото на края, както се вика. Става въпрос за действията довели до финансовата ни криза (не нашата на България, ами тази - световната).

Margin Call е филм, в който само се говори и е безкрайно интересен. Той е като пиеса. Има три-четири декора, останалото е само говор и мимика. Половината качествен Холивуд е изсипан да играе. А диалогът е остър, умен и не си прави гаргара за собствена сметка. Няма излишни бъзици или напъни за оригиналничене. Човешки, ежедневен, но паметен.

Някои могат да го разгледат, отново, като поредния филм за синята Америка срещу червената, но там е работата. Тук говорим за човешки разказ, политика почти липсва, ако я има, трябва да гадаеш кой каква принадлежност има. Важни са хората, боравещи с парите на света и как действат, въобще как действа цялата машина. На никой не му пука за партийни предпочитания. Margin Call не е филм, желаещ от зрителя да търси под вола теле. Рядко прям и точен разказ, казващ толкова много неща както в прав текст, така и между редовете. Лошото е, че това дава възможност на много хора да се отнесат твърде далеч в разсъжденията си, които да ограбят филма от реалните му качества, принизявайки го до някакъв тип пропаганда.

Margin Call не взима страна. Показва гледни точки.

Drive - това е. Любимият ми филм от календара на 2011-та. Всеки кадър е произведение на изкуството, личи се, че е мислено с часове за всяка една секунда, развитието на персонажите и на самата история ще ви изненада. Има преследване и половина, което сигурно е най-доброто от началото на "Спектър на утехата" насам, само че, както и останалата част от филма, е снимано със стабилни камери и лек монтаж, а не по майкълбейски, пък пак усещаш скоростта и напрежението.

Почти не се говори. На моменти много мълчалив филм. Предимно се гради атмосфера, крепяща се на действията и израженията на героите си, на светлината, на сенките. Съвършенство между звук и картина. Музикалният подбор е абсолютно инфантилен, а в същото време толкова брилянтен.
За съжаление Гослинг става все по-добър и скоро мацките ще си мислят за него по време на секс, а не за мен... което ме натъжава. И с този сериозен фал, в моите виждания за света, класацията ми свърши.
Може да не гледате друго, но не пропускайте Drive.

Като за финал:

Human Centipede 2 - не че е добър филм, не е. Притежава и един смъртен грях, особено ако говорим за ужас. Скучен е. Мъка е да преживееш цялото. Аз не успях. Трае едва 80 минутки, дори с прехвърлянията пак имах чувството, че съм блеял в тази простотия 4 часа. И докато първият разчиташе на въображението на зрителя (тъй като в него, реално, гнусотиите бяха поднесени фино), то тук всичко е на показ... тъпо е, грозно и скучно. Явно първата част беше стерилната - хирург, действащ адекватно, прави експеримент. Тук имаме селянин, кълцащ с подръчни материали, затова дай да набутаме всичко в кадър. Не си заслужава.

Включвам го, защото този филм е идеален коментар за 2011-та като кино година. Наистина нещо не е наред, когато можеш да избереш Human Centipede 2, тъй като няма какво друго да гледаш. Разбира се пак опираме до личен избор и кой с какво време разполага за забавление. Но самата възможност, която ти се дава - да можеш да хванеш боклук като Human Centipede 2 и да го гледаш е най-голямата обида към изкуството, което наричаме кино.

2012-та се очертава като по-тъпа. Поне имаме "Хобит" там, пък и ще видим дали Ридли Скот помни как се снима фантастика.

Весели празници.

Моята изповед

2011-12-18T10:19:00.004+02:00

Вярно, че едва го започнах, но ще преустановя публикуването на Blown out of Proportion. Не казвам, че го спирам, просто по-рядко ще го пускам. Вчера Вал ми каза да избухвам по-бързо и то така се получи. Аз рядко имам нужда от помощ да изгърмя по-рано от необходимото, което по принцип, в миналото, беше последвано от жената да се свие в ембрионална поза, докато е седнала, и срам в очите, а аз да лежа до нея с глупаво, но задоволено изражение, вперено в тавана.

Просто комиксът ми отнема около пет минути на страничка и то най-вече се занимавам с думите и подредбата на панелите, а не със самото рисуване. Това не ми харесва. Твърде ми е лесно. Искам да работя с повече детайл и по-засукани композиции.

За съжаление на откърмената с руски език, социалистическа демографска група, която предполагам съставлява едно 90% от читателите на тоз блог - Lazyfantazy (по познат като - "омг, закво влязох тука?... очите ми, твърде велико е за мене!...") ще продължа да пиша комикса на английски. Най-вероятно ще праскам по една страница на седмица, в случай, че въобще на някой от тримата му читатели му пука.

За изпроводяк:
Утре ще плюя по тазгодишното кино.

Аз страдам ли страдам...

2011-12-13T10:07:00.001+02:00

Аз страдам ли страдам под снажна снага
и питам света "докога, докога?"
Тя е едра, дебела и силна в ръцете.
А аз съм кльощав и хилав, треперят нозете.

Помня я в бара, застанала там,
с косъм, брадавица и грозен колан.
Очите големи, зелени и сини,
с малко червено, донякъде сиви.

Имат и жълто - за цвят или прелест.
Пиейки бира, събирам аз смелост.
Трябва да ида да ѝ кажа за мене,
да споделя с някого тежкото бреме.

"Не мога да бъда с жена дългокоса,
стройна и слаба, да е надменно висока.
Трябва ми трътлеста, ниска, жалка, но грозна.
С брада, брадавици и пъпка помпозна.

Хигиена не искам, аз страсти желая -
да мачкам, да стискам, целулита да вая.
Тя трябва изчадие да бъде ужасно.
Ела с мен, красавице, всичко е от ясно по-ясно".

"Това ще ѝ кажа" - мислех си смело.
Но как да приближа, така че умело
да хвана вниманието на тези очи?
Мисли, бе човек, мисли, мисли!

Планове много, реализация нула,
погледнах в краката ѝ... Какво е обула?
Галоши ли виждам, а под тях терлици?
Та тя е по-прелестна от десетки девици.

Родени по пълнолуние през юли и август,
захапах си китката от любовната радост.
Приближих се към нея, топлота ме залива.
Още мъничко трябва, за да направя душата щастлива.

Пред нея съм вече с поглед пронизващ.
Тя гледа във мене, но с поглед невиждащ.
Очите ѝ криви изиграват лоша шега.
Едновременно гледа тавана и в нечии крака.

Правя комплименти без цел и посока.
Навлизам във вода твърде дълбока.
Виждам, че пробивам стената от лед между нас
Изгаря ме вече незадоволената сласт.

Тя се смее ту киха, чак сополи текат.
Радостта обикновено спира дъха.
Омайните думи накараха принцеса една
да ме язди и мъчи до сутринта.

В леглото тя легна върху ми така,
както слон не е лягал върху влажна земя.
Изкара тя от мен въздух, кръв и черва,
Боже, колко е лесно да се римува на "а".

Любих я страстно, любих я час,
ухаеше приятно, беше преяла със праз.
Нивга не бях бил с такава жена,
напомняща толкова на селска свиня.

С пет чифта цици, три реда гръб.
С много месо и сланина за път.
С ръце яки и здрави като на руски мужик.
С мустаци корави и прави като на виден физик.

Тя остава си моята най-видна любима,
жалко, че не позволи ми да си замина.

За децата, насилието и къде сме ние

2011-12-12T10:41:00.020+02:00

Добре, още от вратата да е ясно. Нямам деца, пък и не искам да имам. Твърде самовлюбен и важен съм сам за себе си, за да мога да си представя как изоставям всичко, за да се грижа за друг организъм. Защото децата са именно това - обект, изискващ непрестанни грижи и внимание. А както разбрахте не мога да крада от ценните минути, които бих прекарвал във възхищение на себе си, за да ги подаря в бдене над нещо дребно. Възможно е да е притежател на пухкави ръчички, но това не е достатъчна причина, за да погубя титан. Щом се опре до съобразителност спрямо чуждо тяло и наличие на топлина от мен към него, нещата стават много грозни и крайни. Сериозно, ако имах котка щеше да е пукнала от хронично НЕ-галене.

С това на ум, не мога да оставя темата лесно настрана. Защото родителите са пълни идиоти. Ако не бяха, проблемите с децата щяха да са драстично по-малко, но, уви, тази сган все още остава една от най-пазените и защитавани групи. Защо? Защото почти всеки е нечий родител (не мога да повярвам, че това трябваше да го напиша, но по-надолу ще разберете важността му). Аз обаче не изпитвам никакво уважение или симпатия към хора, които са тачени заради едно единствено тяхно качество (не са внимавали, когато е трябвало), а в последствие дори не си вършат работата правилно, родителството е работа. И децата страдат.

Затегнете коланите. Бая писане ще падне.

Откъде всъщност се пръкват побойниците? От американските тийнеджърски комедии ни е ясно, че по принцип спортистите в училище не са стока (освен, ако не са хилави, не носят очила и нямат куче, което да им помага в победата). Там моделът е нарочно преекспониран, за да ни е ясно кои са добрите, кои лошите и коя актриса ще остане по гол задник на бала и оплескана с торта. Но във всяко едно училище по света (където групите не са толкова ясно изразени) има борба за надмощие, желание в децата да се впишат в обстановката, да бъдат известни в училището и т.н. Освен това няма училище, в което да липсват сблъсъци и тормоз.

Тормозът може да се раздели на няколко типа. Най-честият представител е по-силният физически смазва по-слабия. Или още по-популярният - пет баскетболиста срещу малко, дребно пианистче. Имаме финансовия, който не е толкова пряк, но демонстрирането на наличие на стабилни и огромни финанси могат да сразят по-слабите духом. Накрая идва и интелектуалният, който някои разглеждат като отмъщението на зубъра, но това са тъпи хора. Не знам дали се вижда на първо четене, но още тук имаме сериозен родителски проблем.

Рогатото ще победи...

В действителност децата, които спортуват не са психопати, още повече тези, които спортуват за медали и отличия (освен момчетата, занимаващи се с бойни спортове - това е една специфична група хора, чиито мозък идва, след като минат двадесетата си година, тогава се кротват). Но останалите знаят какви усилия им костват успехите и се пазят*. Повече от останалите деца например.

* чисто физически; и без това контузиите по време на тренировки са им достатъчно

Работата е там, че децата на бива да бъдат гледани от родителите по този начин. "На Пенчеви синът е футболист, но моята Марийка рисува и ще стане голяма работа". Хубаво за нея, само че завлечи безполезния ѝ задник на аеробика или нещо подобно. Освен ако детето не се е родило с някакво заболяване или не е претърпяло злополука, нямаш никакво извинение да не се грижиш за здравето му.

Самодисциплината е едно от най-шибано трудните неща за едно човешко същество. А едно десетгодишно дете няма как да си я наложи само. Аз съм далеч от детските си години, което не прави нещата много по-лесни за мен. За да свърша нещо, което отнема повече усилия и ще има някакъв ползотворен резултат, но в бъдещето, а самото му правене не е кой знае колко приятно, трябва да се навивам доста време, да се сещам за хора, разчитащи на мен, за това колко им е трудно. Трябва да мисля за мъките, с които се сблъскват, за да се напъна да свърша нещо полезно, но което не ме кара да горя с желание вътрешно. А аз не съм дете, въпреки визията си на лолитка.

Аз съм вляво

Какво остава за едно истинско дете? Нима смятате, че само ще се навие да ходи по четири пъти в седмицата да тренира, просто щото е видяло плакат на "300" и си е рекло - "искам и аз да имам такива плочки*"? Разбира се, че няма. Просто умът му не е настроен по този начин. То трябва да бъде натиснато. Учудвам се на родители, които се притесняват да направят това. Не им пука, че издевателстват върху клетите си рожби, затиснати под купища неправилно поднесен материал, който трябва да назубрят, за да минат всичките 12 класа, да се наврат в някой ВУЗ и чак тогава да видят как е трябвало да се учи и преподава. Но щом стане въпрос за спорт - "не, не, моята рожба, не, оставям я сама да реши какво иска да прави".

* сетете се за момичешки еквивалент.

Мацка, твоята рожба иска да играе и да бъде с приятели, а каквото върши с тях смята за в пъти по-добро училище от реалното ѝ такова. Ако не искаш да отглеждаш петнадесетгодишен, двестакилограмов мастодонт или болнав, хилав индивид, е нужно да тропнеш с лачени обуща по немития паркет и да пратиш детето си да се научи на дисциплина и грижа за тялото.

Да се върнем на екшъна. Истината е, че някои спортуващи деца действително са агресивни и тормозят другите. Дали това се дължи на насилието, което наблюдават вкъщи или просто, защото го могат и им се разминава, сега не е важно. Важното е, че родителите им ги защитават и си затварят очите за всичките им колосални прегрешения. Сега, много родители са жалки, присламчващи се утайки, чакащи децата им да имат успехи, за да изживеят и те нещо по-голямо или вкарват децата си в коловоза, от който те самите са били отлъчени като малки и искат, чрез дангалаците си да видят какво бъдеще са могли да имат. А това е силен порив. Знаем успехът що за двигател може да е. И както се вика, щом се вгледаме в голямата картина, какво са няколкото съсипани живота?

{ли(ри)чно отклонение}

За моя радост аз доста бързо свърших с насилствената си фаза. Звучи смешно, но битките ми приключиха около трети клас. След това не се е стигало да трепане. Случвали са се репчения и подмятания в коридорите, един-два малоумника по улиците, но до сериозни сбивания - не. Само по-късно се сбихме с един приятел, но не от вражда или нещо, а просто... щото искахме да се бием. Доста добри юмруци ми стовари, за щастие нямаха сила, вложена в тях, тъй като самият той не използваше тялото си за опора и отнесох леки крошета, докато той се изживяваше като герой от "Смъртоносна битка".

Въпреки че моите сблъсъци по начало бяха от по-различен характер

Нещата се преобръщат на 180 градуса, ако детето отиде в абсолютната крайност. Стане престъпник, пребие брутално съученик или съученичка, влезе в затвора, затрие цяла нация. Тогава родителите са недосегаеми. "Ама ние не знаехме", на което аз отговарям "Да ви еба путката майчина", тук идва и моментът, в който учителите го отнасят.

Тъпи, скапани родители, учителят не е там, за да ви отгледа и възпита децата, нищо че прекарва повече време с тях от вас. Той е там, за да им дава познание. Знаете - едно от най-ценните и велики неща, познати в природата. Всеки по-зрял организъм учи малките си на тънкостите в занаята. Това е единствената работа на учителя... както и да ги научи на някаква дисциплина. Но за разлика от спортната, тук става въпрос за мисловна. Защото е страшно полезно да научиш някого да третира мозъка си като мускул и постоянно да го натоварва с всевъзможна информация и загадки. Колкото по-отворен е един мозък, толкова по-лесно усвоява информация, но не я приема за чиста монета. В богатия мозък има всякакви по характер данни и информация, които работят заедно или се бият едни-други, което позволява на човека да извлече собствена истина. Това е труден за манипулиране човек, това е човек, способен да вижда модели в много и различни сфери на човешката дейност, което го прави човек, способен да разбира как работят различните неща.

Мили, родители, учителят има една свещена мисия. Да дава познание. Това е огромно начинание. А ние го пренебрегваме с лека ръка. Между другото, учители, не си мислете, че съм на ваша страна. И с вас ще помета след малко. Та, нинджите - родителите, преди да пратите детето си на училище, за да усетите най-после някаква свобода (да сте мислили, бе, мамицата ви деба), постарайте се над него, преди да го пуснете в дивото. Иначе не заслужавате свободата си, не заслужавате и детето си. Като се замисля не заслужавате и да дишате, но още събирам германски марки за задействане на плана ми, относно световното господство. Не превключвайте канала, скоро ще мина с огнения си тризъбец, за да редуцирам популацията.

Хайде да идем и в училището. Щом стане въпрос за насилие винаги изскача един основен проблем. Как една нисичка, петдесеткилограмова женица да се намеси адекватно, когато са се намлатили две говеда от по над сто килограма? Или ако двете говеда налагат по-дребничко дете, което, уви, не е Джеки Чан и трябва да търпи. Отговорът е - никак. Поне, докато трае тупаникът. Тя самата може да вика, да се кара, което в повечето случаи помага или да извика колега или охрана, стига училището да има такава, но реакцията на побойниците относно нейната намеса зависи само от вътрешното им състояние - дали ще се засрамят, дали ще престанат или просто ще игнорират жената, в краен случай могат и да я набият. Но тя няма реална сила над тях, освен ако не познава тези ученици и в срещите си с тях да е успяла да им вземе страха.

Пък и вече стълбите не са чак толкова достъпни в училище

За съжаление адекватната учителска намеса идва след инцидента. Още по-лошото е, че често няма такава. Говоря за сблъсъци само между ученици от едно училище. За междуучилищните канонади може да се пише дори още по-обширно. Моментално трябва да се вземат строги мерки. Викаш полиция, викаш родители, изключваш ученика. Това е. Добре, може да не го изключиш, тъй като директното рязане може да даде негативни резултати и в следващото училище нещата да достигнат неподозирано високи грозоти. Но и не става само с устна забележка. Правиш досие на гадината, правиш я позната на полицаите. И не оставяш родителите намира. Изискваш контрол и внимание от тяхна страна към дейностите на детето им. Тук отново идваме до родителската слабост и некомпетентност. В кабинета си ти ги караш да се срамуват, не смеят да те погледнат в очите, а вкъщи целият ад, събиран зад засрамените им вежди се стоварва върху разбойника. А кой страда най-много от това? Набитото дете. Ако дивакът наистина види само контра от всички страни, вероятността да претрепе отново жертвата си е много голяма.

Стигаме до много тънката линия - как да подходим към тъпунгера, че хем да си вземе поука, хем да не го унищожим, защото вече има върху кой да излее всичко. И в цялото това, къде са родителите на набитото дете? Твърде често съм виждал родители, които ги е страх да предприемат действия, които да помогнат на децата им... защото ги е срам... от нещо*. Евала. Трябва да се държиш така сякаш си готов да пребиеш родителите на побойника или да платиш на някого да свърши това дело. И не само да се държиш, трябва да го чувстваш. Няма да го направиш, защото си възрастен и умен, и можеш да влезеш в затвора, но да оставиш детето си така на произвола е огромно престъпление.

* или просто не са осигурили среда на детето си, в която да се чувства спокойно да споделя без да изпитва угризения и притеснение и просто не знаят за проблемите му

И смятат, че дъщеря им пак се е оляла със сенките

Защото училището е джунгла. Твърде много животни има в нея, всяко едно търсещо компания и закрила, желаещо да пасне в някаква група. Какво мислите, че ще излезе от едно дете, което поради някаква причина не успее да се впише, бива тормозено, учителите и директорите не полагат никакви усилия, за да му спестят болката, вижда безпомощността на родителите си и едва ли не вижда срама в очите им, докато го гледат в лицето? Количеството деца, които минават през подобно изпитание са брутално много, като едва в студентските си години виждат друг живот. Но и не малко могат да прещракат и го правят. Всички знаем какви могат да бъдат последиците на едно такова пренебрегване.

И после редицата шебеци се притесняват какво гледат, играят и четат децата им. Олигофрени, често тези неща са единственият отдушник на тези деца, след като не са научени да споделят вкъщи, тъй като осъзнават проблемите ви и не искат да ви притесняват - пък и вие самите не преставате да се оплаквате и да казвате колко е трудно, живеят в страх в училище, нямат с кого да другаруват. Или от другата страна - силни, популярни, умни, демонстриращи надмощие над околните, които отново може да имат нужда да се разтоварят, без да посягат над другарчето, както и всички, намиращи се между тези крайно типизирани групи. Отново, олигофрени, не фикцията ще направи децата ви психопати или ще ги бутне през ръба. Реалността, която сте им осигурили ще свърши тази работа много по-лесно.

Любов с послание

2011-12-11T11:54:00.008+02:00

Щракнете върху изображението за пълен размер.

Ревю: Trine 2

2011-12-09T16:45:00.020+02:00

Trine 2 ("трайн тлу" или на български - "трине дубъл") е продължение на хитовата инди 2.5D* игра от 2009-а "Трине уно", която, както и очаквах се намърда в списъка ми "игри на годината" (който е толкова дебел, че няма как да не бъде взет насериозно). Досега в списъка се щураха, пригответе се за километри изреждане на заглавия, следните игри:

Portal 2;

Bastion;

L.A. Noir.

Вече и трине-то дубле е сред тях. Към този списък евентуално бих прибавил Skyrim и Batman, но нямам време за тях. Предполагам и Call of Duty: MW3 би намерила място, поради простата причина, че обожавам колко безапелационно просташки се отнася към тематиката си. А и във втората част наблюдавах ядрена експлозия от космоса (една от десетте ядрени експлозии в тази игра). Сигурно в третата част поемаме ролята на невръстно детенце, детониращо, без да иска, бункера с пакистанския президент. О, да, има и нов Serious Sam... дано е як, нека някой ме светне по въпроса.

* играта съдържа триизмерни графики, но самото ви движение е ограничено само в една равнина

Трине се очертава като моята (единствената) любима поредица. След като заебаха яката насока на Принца на Персия (за версията от 2008-а говоря) и я заместиха с нова, ненужна игра, опитваща се да бъде копие на първоначалната трилогия, Dragon Age тотално сдаде багажа още с второто си проявление, Assassin's Creed, Batman, Elder Scrolls игрите (въпреки че се мъча с Oblivion и е великолепна, пък и ква одисея готвя за нея) са ми страшно дълги, до 2013-а сигурно няма да видим каквото и да е от Half-Life, а едва ли има нужда от следващ Portal, колкото и страхотна да беше втората част.

Т.е. Трине влиза идеално. Стига да има Трине три*. Още с първата си част нещата са заковани идеално. Не много дълга игра, прекрасна атмосфера, чудесен арт дизайн, запомняща се музика, плоска, но интригуваща история, минимално количество персонажи (правещи нещата по-интимни и близки, пък и това пречи на разработчиците да се отплеснат и напълнят творението си с ненужни и недоизваяни герои). И най-важното за една игра - игрална система, която те кара да действащ интуитивно.

* дори само заради името си заслужава да съществува

Всичко това е засилено във втората част. Нивата са много по-големи, с много повече пъзели, които имат няколко решения. Мога да гарантирам за това, тъй като често след преодоляването на някакво препятствие виждах, че съм могъл да го минa по не чак толкова глупав начин.

Редно е да знаем за какво става дума. Имаме магически предмет, който вкарва трима души в едно - магьосник, крадла и рицар, което сигурно води до най-неловкото ходене до тоалетна в историята. Поне с това ни занимаваха в предишната игра. В Трине цвай триото е събрано отново, тъй като кралството е превзето от гоблини и гигантски охлюви (доста сладки), а връз всичко това две пачи се дърлят за нещо. Историята и героите са прости, но нещата се разкриват постепенно и има нотка на мистерия. Нищо, че още от началото на филма знаем как свършват нещата.

Фентъзи е. Биеш се с дракон. Който сразих от първия път. За сметка на това един гигантски трол омете пода с мен, да не говорим какво направи с жалките ми герои първия истински бос в играта (десетметрова змия). Която е трудна, докато не ѝ хванеш цаката. Трябва да я примамиш, за да си разбие тъпата глава в тавана.Тролът обаче си беше як кютек.

Но в това е очарованието на този тип игри. Изглежда, че те поставят пред невъзможно предизвикателство, което обаче има страшно елементарно решение. Проблемът е да стигнеш до него. Както казах играта се играе почти без да мислиш за контролите. Остава ти да мислиш само за пъзелите. Смяната между героите и уменията им за отрицателно време ще ви станат втора природа. Това прави нещата далеч по-забавни и почти няма да попаднете на момент, който да ви изпили нервите. Дори да се опитвате да минете нещо за 50-и път. Разбира се стигна се до няколкото препятствия, които ме караха да подпаля сиропиталище, но като цяло дали се събират и 5-6 такива. А за игра бъкана с пъзели, базирани на физика, това е повече от похвално. Демек, тази игра мисли за децата и не ви подстрекава да им причинявате злини от общ характер.

Да сме честни, макар и по-голяма, Трине 2 е по-лесна от предшественика си. Доста щедро нацвъкани места, които да съхраняват прогреса ви, които освен това възстановяват кръвта на героите ви. Да не говорим, че около тях са ситуирани 90% от най-тежките ви битки. Освен змията, първият голям трол и към края едно пипало - героите ми не бяха убити нито веднъж в меле. Виж - плюещите огън растения, капани, месоядни растения, шипове - те там вече е дива касапница.

Трине има още един, много мощен, коз. Атмосфера. Няма друга игра, която да заковава толкова здраво приказното фентъзи усещане. Още повече, че почти всички фентъзи игри се опитват да вкарат някаква форма на реализъм. Трине си кара по старомодния начин. Пъстри, наситени цветове, местата, през които ще минете са винаги запомнящи си, съдържащи невероятен детайл. Всяко отделно ниво има своя история и характер, като в същото време изглежда свързано с всички останали. Ще се насладите на наистина смайващи гледки, като любим момент, за мен, си остава нивото в почти напълно потопения в морето град. Само, докато минавате през него, ще се насладите на чудна зора, най-свирепата буря в игра и чудовищен октопод, прострял пипала на над 30 метра дължина. Той ви е приятел между другото. След него има едно друго същество с пипала, което вече ви мисли злото.

Към стъписващите си визуални качества Трине добавя и зашеметяващо озвучение. Музиката, звуците, гласовете на героите... Няма празно. Между другото това не е голяма игра. Въпреки последния абзац, тя е доста минималистична. Всичко е нея е премерено. Изглежда и звучи превъзходно, но не е раздута. Продължава точно толкова, колкото трябва.

Силно препоръчвам. Заради чара ѝ, заради изпълнението ѝ, заради това, че забавлява през цялото време, а не напомня на работа или задължение, чувство, което голяма част от модерните игри ми носят. Trine 2 доставя няколко часа първокласно удоволствие.

Картинка в градинка с калинка

2011-12-07T17:53:00.007+02:00

Нямаше как да добавя пемперудътъ в заглавието... да му се не види. Както и да е - ето една илюстрация, която ме накара да осъзная едно нещо. Програмата Illustrator има страшно много сходства с много грозна жена. След като бъдеш пребит, около 15 пъти, от нея, започваш да видиш колко ценни качества и симпатични черти има.

Пиша детска книга в момента, скоро ще бъде приключена (самото писане, де), после има да се лигавя с преписването ѝ (тъй като я щракам на хартия с химикалка, та ще е нужно да я мятам през word и накрая да я насадя в Illustrator, за да я омешам с илюстрациите, които все още не съм почнал да рисувам). С други думи - сега съм на тема сладури. Което не попречи на горната картинка да започне като опит за преправяне на една обложка на албум на Cannibal Corpse в някаква кубическа олигофрения.

Мрачни краски и прилепи по коледа

2011-12-05T17:43:00.005+02:00

Коледа наближава и както всяка година е време за най-любимите ми занимания. Тъй като криенето в гардеробите на млади девойки, чакащ ги да се приберат и следиш всяко тяхно движение, докато се събличат, а очите ти са станали на понички, ококорени, забравили какво е това нещо "мигането", което ги кара да сълзят, взорът става мазен, което ти пречи накрая да видиш косморляка и опитите да уцелиш с нагорещен восък съседската котка от третия етаж са тежки занимания, изискващи много сили, енергия и концентрация, в крайна сметка търсиш с какво да се разтовариш.

За мен това са филмите, а след като ни налегнат като дебела мома пиян красавец* зимните празници, то е време да се заплеснем по любимите си коледни филми. Аз имам три такива - "Умирай трудно", "Кошмари преди Коледа" и "Батман се завръща". Ще говорим за третия. И въобще за батманите.

* (онзи ден ми дадоха значка - три години трезвен)

Супергероите на мен са ми тъпи. Жалко подобие на древногръцките пустиняци, които, ако не трябва да съм твърде краен, в крайна сметка са "ебаси чеповете". Сякаш модерният човек има нужда от подобна сган. Но като гледаме боксофис резултатите, явно има нещо, дето аз не виждам*. Комиксите са основен източник на истории за такива тъпаци, а Холивуд е основното място без мозък, нуждаещ се от подобни "анекдоти", за да спретне блокбастър. Интересното е, че най-добрите филми по книжки с картинки са тези, в които няма навлекли се пижами шушумиги (или ако има е с определена анти-геройска цел) - Road to Perdition, Watchmen, V for Vendetta, From Hell (да, знам, че Алън Мур не ги харесва, ама на мен не ми пука), Ghost World, Scott Pilgrim vs. the World, A History of Violence, Sin City и "Отнесени от вихъра".

* айде, ся, се върни и пак прочети кво написа...

Супергеройската сволоч не я понасям, но с Батман имам проблеми. Не харесвам кой знае колко света, героите, идеята и т.н. но ми харесва реализацията ѝ в различни медии. Самият Батман е интересен, на хартия, герой, но не му симпатизирам, не искам да знам повече за него. Чел съм няколко комикса, гледах като малък анимацията, даже и тази в бъдещето. Предполагам, че за американската челяд е било добре дошло да види анимация, която ги третира с уважение и не им дъвче информацията, за да я поднесе наготово. Демек, не беше само тупаник. Наскоро гледах няколко епизода, почти целия първи сезон, но сериалът, въпреки всичките си достойнства, не ме накара да искам още от него.

Това винаги е бил проблемът ми с добрите неща от Батман. Страхотни са, заслужават си, но не ме оставят в положение, където да желая още. Включително и невероятно добра игра като Arkham Asylum. Но това може да е проблем в мен самия, тъй като през изминалата година нямах желание и сили за нищо, никакъв тип изкуство не успя да ме впечатли кой знае колко. Само отделни песни (донякъде), Portal 2 и това е. Харесах си няколко филма, няколко книги, десетина албума, може би две игри (едната е новият Батман разбира се), които някога смятам да изиграя. Просто реалният живот понякога застава грозно на пътя на фикционалните удоволствия. Но и да си го кажем честно - не се появи кой знае какво през изминалата година, за да генерира интерес. За 365 дни дали се събира и седмица качествено, художествено удоволствие. Тя ще се увеличи с десетина часа, след като излезе последният епизод от новия сезон на Boardwalk Empire.

"Батман се завръща" винаги е бил като символът на прилеповидния във филма. Виси си на небето и ти дава надежда. Един от малкото представители на елитния кенефен клуб "по-доброто продължение*", клечащ с достойнство между "Терминатор 2" и Oldboy... както и "Черният рицар", но не защото последният е много по-добър от "Батман в началото" - не, просто първият филм на Нолан за Батман е едно доста симпатично, скучно дънце, та каквото и да бяха направили щеше да е по-добро.

* доста застреляно племе трябва да си, за да смяташ втория кръстник за по-стойностен филм от първия... сериозно

"Батман се завърща" си остава страшно недооценен филм, ограбен от поне четири оскара - тва грим, ефекти, звук и музика, костюми, операторско майсторство и както и ще да се превежда арт-дирекшъна са си му сигурни. Би трябвало, даже не е номиниран във всички тези категории. Поне някои от тези статуетки отиват при "Дракула", не е чак толкова плачевна историята. Но и хората се противят срещу него. Има нелогично ниска оценка в imdb например. Въобще...

Айде, наградите иди-дойди. Бая време има докато се пръкне "Властелинът", пък и за него чакаха три години, за да му наблъскат заслуженото накуп накрая. Привидно детските филми нямат успех с критиците и това си е. "Батман се завърща" и до ден днешен си остава най НЕ детският pg-13 супергеройски филм, може би наравно с Unbreakable.

В него ни се сервират следните неща:

Изхвърляне на новородено посред Коледа в канал;

Убийства на невинни;

Кърваво насилие;

Жажда за власт;

План за избиване на десетки малки дечица;

Гротескни образи;

Батман всъщност убива хора - за малките не знам как е, дори аз не помня как се чувствах като съм видял за първи път, но тук най-безкомпромисно убива гадове;

Постоянни (далеч не много фини) сексуални забежки (и то случващи се между гротескните образи);

Атмосфера на обреченост;

Горчив финал;

Опит за изнасилване;

Психологичен срив.

Тук никой не се ебава. Селина Кайл (Жената-котка) е брутално убита още в началото. Ясно е, че оцелява, но в началото виждаме слабата ѝ, но симпатична героиня, която бива хвърлена от ебем ти колко високо, размазва се на паважа, след което сме наградени с истерична и достоверно изиграна сцена на абсолютен срив (в апартамента ѝ). Някой би казал, че това е цената, която трябва да плати, за да се измъкне от жалката си обвивка и да стане жената, която трябва да е. Но дори след това, до края на филма, тя трябва да плаща. Не получава покой. Тъй като бившата и жалка същност бива заместена от хиперактивна, сексуално доминираща пача, търсеща на майка си гъза в общи линии. Тя отново бива раздвоена, не може да намери мястото си и постоянно бива наранявана (в буквален смисъл), както използвана и накрая предадена. От всички, освен от Батман. Който е единственият човек, способен да обича истинската ѝ същност, но се оказва и единственият, който тя може да нарани истински. Селина успява да причини болка само на още един човек и то само, защото го убива.

Започвам със Селина, тъй като тя е най-силният образ в този филм. Останалите обаче не са по-слаби попадения. Макс Шрек е злодей, но не по типичния за този тип кино начин. Имаме богат човек, ламтящ за още повече, който не желае империята му да приключи с неговата смърт. Рядко виждаме подобно развитие на тези типажи в тези филми. Той е злодеят, който има вземане-даване с едно 90% от героите във филма. Той общува със Селина преди и след трансформацията ѝ, общува с Батман, общува и с Брус Уейн, виждаме го със сина си, с кмета на града, буквално с целия град, бидейки лицето на филантропията в Готъм, с бандата на Пингвина, със самия Пингвин. Този човек е навсякъде. И във всяка ситуация виждаме две неща. Първо страх, много бързо изместен от възможността, която се открива пред него. Случва се при изненадваща поява на Селина в офиса*, при първата среща с Пингвина, както и на края на филма, където се сблъсква и с Батман, и с Жената-котка, и със Селина и с Брус и си е бало дома.

* а, бе, Бъртън, а, бе, сценаристи, след като я бутна от третия етаж, защо не изпрати някой да се погрижи за трупа ѝ? Инак как ще обясниш вкочаненото тяло на секретарката си, лежащо на 2 метра от мястото, където е работила в понеделник. Все пак Шрек я бутна с цел да я утрепе... Хваля ви филма, ама няма да е зле и вие да направите малко усилие.

Пингвинът отново е в десятката, защото не те оставя безразличен. Дори, когато решава, че трябва да изтрепе дечурлигата. Цял филм следим историята му и разбираме гнева му. Да, той е гнусен, дребен, грозен, зъл, често се проявява като жалък, манипулативен. Макар действията му постоянно да говорят за чудовището, което се крие в тялото му, високо тридесет сантиметра, нещо в гласа му, в очите, в движенията му винаги ме карат да чувствам симпатия към него. Не абсолютна, разбира се, в крайна сметка искам Батман да победи. Но в Пингвина има истински човешки характер, позволя да разбереш болката му и желанието за постигане на някакъв извратен кармичен баланс, сякаш съдбата му дължи едно отмъщение. Което прави смъртта му тъжна. За разлика от тази на Шрек, която е справедлива.

Майкъл Кийтън е най-добрият Батман. Точка. Като повечето неща, съдържащи този герой в себе си, Батман е най-слабо развитият персонаж. Винаги е така. Тук има престъпно малко екранно време, но всяка сцена с него си заслужава. Кийтън може да играе страшно добре без думи. Една от най-добрите сцени на първия филм, например, е тази, където само кара колата, а Ким Бейсингър седи до него. Няма диалог само атмосфера. И тук е така. Говори малко, но присъства. Когато не носи костюма винаги се прокрадва Батман зад фасадата на бизнесмена. Не знам как го прави, не мога и да го опиша, но ми дава това чувство. Нито един друг актьор не го постига. Например Крисчън Бейл е страхотен Батман, но трудно можех да му повярвам в образа на Брус Уейн. Имам някаква мъгла с някакъв Вал Клуни, но не мога да се сетя нещо конкретно за този индивид. Анимационният Батман е прекрасно попадение, в което образът е изграден само чрез глас. Но Кийтън печели. Просто обърнете внимание на първата му поява, когато светва сигналът. Работи само с очи. Некадърен актьори би изглеждаш сякаш се бори с прииждащо разстройство, Кийтън успява да е Батман, а даже носи поло.

Пикая върху хората в името на справедливостта

"Батман се завръща" показва и как се прави качествена кулминация. Интересното е, че това е филмът с най-малко екшън. Но не му и трябват. Филмът е ангажиран с героите си, не с фойерверки, което прави конфронтациите им още по-силни. Финалът събира накуп четирите основни персонажа, като преди това постепенно отсява всички странични пречки, оставяйки място само на тях... и много експлозии, и пингвини*

* все пак детски филм

Обаче балансът не се нарушава. Вместо да служат за отпускане на ситуацията, пингвините излъчват някакво странно и неприятно усещане, не те оставят да се отпуснеш. Просто не са като кръпка, ами пасват идеално на мрачната визия и усещане.

Финалът е наситен с емоция и кара екшънът да бъде ненужен. Това е филм за Батман, в чиято финална сцена няма тупаник. Да, целият зоопарк е в огън, но почти няма физическа конфронтация. Само дето Пингвинът, вече обезумял от реализацията на провала си, се хвърля на Батман, ала скоро пада през прозореца на басейна.

Макар лишен от нормалните ни представи за екшън финалните минути са наситени с емоция и напрежение, които са в пъти по-задоволителни от канонадата в "Трансформърс 3" да речем. Защото зрителите искат да гледат добре изваяни и реални човешки характери*, поставени в невъзможна ситуация и където се решава всичко.

*Макс Шрек е нарочно такава карикатура, това не го прави по-слаб образ.

Наистина мога да говоря с часове колко добър е този филм (да говоря, да, да пише - не чак толкова). Редно е да отбележа (колко як словоред блъскам напоследък) колко великолепна е музиката на Дани Елфман тук. През 93-та той и Тим Бъртан бяха свежи, все още неизхабени. Обаче няма значение колко филма след това направиха, това тук си остава най-силното им творение. Визуално няма грешка, пък с този музикален съпровод, който и до ден днешен няма аналог, аз не знам друг супергеройски филм с толкова силен ОСТ, просто няма как човек да сгреши с "Батман се завръща".

Знам, че повечето смятат "Батман" за епохалното творение и най-добрият Батман... ама, сериозно. От него помня само фрагменти. Сещам се за бая смотаната сянка на Батман в началото на филма, която явно беше рисувана на ръка и изглеждаше бая по-зле от "Мери Попинс" (як филм, бтв), финалът мисля, че беше на някакъв таван, после на покрив, смеещите се по улицата хора (някой пукна ли от тях?), Джак Никълсън пада в котлето на галите от анимациите за "Астерикс", ъм... онова глупавото с изпържването на человечеца (устройството в ръката на Жокера), бая дългият пистолет на Жокера, с който свали делтапланера на Батман...

Не казвам, че е лош филмът, защото не е. Но дайте шанс и на продължението, ако не сте. Бая по-добър филм е.

пп. Няма да правя писмено ревю на "Властелинът". Мани, че ще е поне 30 000 думи, никой няма да го прочете, пък и снимковият материал ще има да го правя две години. Само за първият филм ще изпиша тройно повече, отколкото написах за "Игра на тронове".

Филмите на 2012-а

2011-11-30T15:40:00.015+02:00

Ако не е внушително, малоумно и очите не те болят, не си заслужава труда.

Както знаете обожавам киното, но за съжаление напоследък наблюдаваме бавната му смърт. Както също знаете вече веднъж дадох, напълно безплатно, идеи за прекрасни нови филми, които очакват финансиране. Днес отново съм в щедро настроение и споделям с вас още*. Щракайте върху изображенията за пълен размер. Някои са големички, та може да си ги принтирате и с гордост окачите над леглото на баба си.

*Предимно за англиканско говорящи. Наслаждавайте се и предайте на приятели продуценти. Започваме с...

Cornhole

Explosions

Harry’s lord of the Caribbean transformers’ ring of the avenger’s man in Narnia: Beginning vs. the giant octopus that shat the teenage mutant care bears

Maelstrom in a cup

Naked Female Asses

The Pigeon Chainsaw Massacre

The Diary of the Diarrhea

A Hole in the Wall

A Hole in the Trailer

The Pit of the Shit

Train Wrecks

Where is my Hair?

The Stench of Young People Farting

Топли, пресни вагинални портрети

2011-11-21T11:12:00.005+02:00

Типът статия, който по принцип опустява блогроли и те оставя социално изолиран, ама за изкуство ще говорим.

Реших да се преквалифицирам, поне докато си завърша скапаната Алиса, предстоящите загубени ревюта, барабар с една много малоумна книга, която обаче е радост за душата от гледна точка на анимационните гаври, на които може да бъде подложена.

Та, вагинални портрети. Правя такива. Ако ви трябва, а то ви трябва, за да възпеете красотата на собствената си вагина (по-точно вулва) или красотата на вулва, която познавате и имате достъп до нея, след което да я окачите в рамка и плеснете над камината или на това място, което веднага се набива на очи, след като сте отворили външната врата, то драснете два (до три) реда на трубадура. Там, горе, под заглвката (дето се кипри името лейзифентъзи) има едно, дето връз него пише "контакти".

Бтв, работя само и изцяло диджитъл, демек ме мързи да мацам по хартия, което значи две неща.

1. Че съм баси идиота.

2. По-евтино за клиента. Тъй като няма разноски по пощи, митници и прочее щуротии. Да не говорим, че няма да ви засадя прекрасната вагина в грозна рамка, а вие сами ще намерите в кво да я забиете. Освен това (в случай, че сериозно искате да имате портрета физически, върху стена, ще ви дам точни инструкции как да го принтирате, за да не се преебе крайният продукт и да не загубим някой друг косъм).

След като е дигитално - това значи, че ще имате готовия резултат 2 секунди, след като е приключен.

Извайването трае между 3 и 5 дни, в зависимост колко голяма част от тялото рисувам. Дали ще са само срамни устни, дали има движение, дали се включват по-големи площи от бедра и подобни простотии (все неща, дето се изясняват в последствие).

Ето и няколко модела, за да видите какво бихте могли да искате още от вратата, ако ви мързи да мислите как точно искате да бъде репрезентирана вагината ви.

Та.

Тук имаме мекичка;

След това е реалната (демек - истинските цветове и осветление);

По-наситената;

И, както каза една дама, тази тук е просто над нещата;

Пък може и със специални ефекти... (знам, забравих да добавя сянката от корабчето, което би хвърляло върху девойката).

Моделът не знам кой е. Даже момата, дето ми прати снимката не знае коя е. Мисли, че е порно звезда, та ако някой я познае може да свирне, за да добавим името на това прекрасно същество.

пп. Не се срамувайте, красотата трябва да бъде на показ.

ппп. Тва е малка обява...

Какво ви трябва за секс с трубадур

2011-11-17T12:35:00.008+02:00

Пътеводител за всички вас.

Решили сте, че искате да правите секс с трубадур, може би дори сте се осмелили да си помислите, как сънувате, как мечтаете да правите секс със самия трубадур, по-познат като трубадуръ или тру (а вие го искате, щото съм готин*). Четете следващите редове, за да разберете какво трябва да правите (и да не правите), за да намерите място в дългопаметната ми памет.

* сериозно, тва ми е май единствената положителна характеристика...

- верно е.

Преди да започнем с изброяването е важно да знаете, че трубадурите (особено тру) са нежни и крехки същества, които сексуално виреят само сред най-чудни места и грижи. За да се сдобиете с частица от нашата любов и другата частица, за която евентуално повече ви дреме, е нужно да осигурите определен брой неща, които ще пренесат трубадура от облаците, в които се е запилял, до нужното състояние на духа, при което той ще е способен да ви "огъне калниците" (казано на по-поетически език).

Какви са те,

четете следващите

редове!...

хо-хо-хи-хи-хи-ха...

1. Говорете

(много... за всичко)

Трубадурите са същества, които се опияняват от думите. Можем да пресушим три кила ракия (с антифриз за разредител) и няма да усетим нищо (освен загубата на няколко органа)*, но започнете ли да ни говорите - за вас самите, за семейството си, за близки, приятели, познати, за напълно маловажни неща, въобще бита ви, бита по принцип, битови битовизми и прочее - моментално нещо в нас се въздига нависоко и решава да запълни устната ви кухина (с най-добри намерения).

* ползвай запетаи да те еба у главата проста!

2. Недейте да знаете много

Трубадурите не дават и омазана със сопол, червива слива за мозъчния ви капацитет. Т.е. не ни пука, че основните ви теми са; какво сте си купили от мола, какво желаете да си купите от мола и кой сте видели, вчера в парка, докато сте събирали акото на кучето си. Даже, ако това са основните ви теми, то вероятно сте по-умни от трубадурите, особено от тру*.

* пиши го с главна буква, че става объркване.

Разбирате ли, трубадурите са прости същества по начало, които разбират само от 2 неща - ебъне, дет метъл и защо френските писатели не струват... с изключение на - Рабле, Флобер, Молиер, Дидро, Бодлер, Волтер, Вийон, Верлен, Пруст, Готие, Камю, Маларме, Екзюпери, Сартр, Дюма-баща, Малро, Селин и Рембо. Махаш тия и всички останали са леш.

Ясно е, че вие ще сте умните в отношенията, затова и държим толкова на т.1, поради простата причина, че ние ще ви гледаме в няма възхита, докато каканижете думи, разкриващи пред нас същността на битието. А нищо не дърви повече един трубадур от същността на нещо си. Което води до известни опасности, ако сте учителка по химия, имате трубадур в класа си и той вземе, че схване за какво говорите. Почти е невъзможно това да стане, все пак химията не се занимава с двете любими неща на трубадурестия индивид - ебъне, дет метъл и неставащата за нищо френска литература, освен Рабле, Флобер, Молиер, Дидро, Бодлер, Волтер, Вийон, Верлен, Пруст, Готие, Камю, Маларме, Екзюпери, Сартр, Дюма-баща, Малро, Селин и Рембо, но се носят легенди, че веднъж, преди ебем ти колко време, всъщност подобен инцидент се е случил, където трубадурът е добавил 3-то нещо, към нещата, които разбира и по време на часа по химия е станало голям разврат. Та, да си имате едно на ум.

3. Мучане за шампиони

Трубадурите обожаваме, когато либето започне да издава звуци, наподобяващи детето-идиотче, пръкнало се след звуковата оргия между крави, овце, коали, сини китове и тиранозавър. Ние сме артистични души и желаем, ако не целият град, то поне целият квартал да знае, че сме влезли в някое крехко (или не чак толкова крехко - за нас е важна душата) девойче. Та врещете, пищете, молете, мучете, пърдете - 'се тая, важното е звук да има. Тъй като ние не вярваме, че сме правили секс, освен ако пет патрулки не довтасат пред портата, заради оплаквания от съседите.

4. Волната ездачка

Трубадурите са натоварени и морни хора. Затова е добре да предпочитате да се друсате върху тях. Трубадурът смята секса за почивка, не го юркайте много-много да върши нещо, юркайте се върху него и всичко ще е наред.

5. Любовната игра

Най-важното за един трубадур. Ето как става. Събличате дрехите си, лягате или сядате някъде, където да ви е удобно и започнете да мастурбирате. През това време ние отиваме да гледаме филма или поне един епизод на "Мерлин". След (меджу) 42 и 180 минути ще дойдем, за да довършим започнатото.

6. Убеждаване

Ний сме срамежливи и нежни създания. Нужно е да бъдем приканени, подмамени и в крайна сметка убедени, че сега трябва да правим секс, иначе ще продължим да нижем рими с оксижен върху голия ви задник (надявам се, че нямате нищо против - това ни е пред-пред любовната игра). Така че настоявайте, тръшкайте се, заплашвайте, умилквайте се, правете всичко възможно, за да ни накарате да повярваме, че вие де факто съществувате и наистина сте в стаята.

7. Пуснете ни дет метъл

Мисля, че е ясно.

8. Овкусете се

Манджата намира място в сърцето на трубадура и лежи точно между ръчкането на трансцендетализма и боксовите мачове с таралежи, т.е. заема голяма част от сърцето на трубадура.

Ето защо е нужно да бъдете апетитна. Предпочитаме народното - може да излеете върху себе си вряла яхния или боб, а защо не и двете, изглеждат особено перфектно върху бели чаршафи. Но мазалото става, след като ви оближем и обърнем по корем. Преди това обаче, няма да е зле да добавите още малко съставки, без които сексът е немислим за трубадура. Върху боба и яхнията, в която е задължително да плуват пилешки дреболийки, поръсете шоколадови пръчици и оцет. Разбъркайте малко с палеца на крака си и добавете 200гр. горчица. Направете няколко коремни преси, а ако сте по-обемна, просто натикайте гореизброените простотии между паласките си. Това ще го направи много по-забавно за нас, тъй като обожаваме да търсим и решаваме загадки.

9. Поемайте го в гъза

Не подлежи на коментар.

10. Бъдете в мензис

Макар да сме поети, ние сме хора на действието, които предпочитат да виждат резултати, освен да ги чуват. За нас е немислимо да целунем вагина, от която нищо не се подава или не се стича. Ако сте пожелали да бъдете ебана, в момент, в който долу се процежда само някаква прозрачна течност - импровизирайте. Кетчупи, свинска кръв, пластелин, восък - каквото и да е, само ни дайте нещо шаренко.

С това, драги ни ебливци, свършва нашият обзор. Вече знаете как да накарате един трубадур да се възбуди до такива висоти, че да ви избуши и направи на мешана салата. А това е секс, който си заслужава да бъде изпитан.

Налазвайте.

Снимков материал: The Disneyland Memorial Orgy от The Realist
+ лична дигитална обработка

Векът на цинизма

2011-11-14T13:46:00.019+02:00

Преди да хванем бика за рогата* и поведем правото хоро по кривата пътека, водеща през баира до барата, където да утрепем всякакъв смисъл и креативна мисъл, е редно да отделим малко време за наливане на мозък. Не помня в точно коя статия писах, че основната ми задача на тази планета е да просветлявам и да водя плебейската маса по пътя към познанието, та ако я намерите - тази е, пък и дайте линк в коментарите, да турна връзка в текста, че да се чувствам важен.

Защото човек започва да усеща важността си, когато се самоцитира или се опитват да го убият за трети път.

* не чувам аплодисменти, че не написах мъдурите...

Поради естеството на спънатите ми разсъждения, които ще се изсипят върху невръстните ви, неподготвени за лавината от абсолютно шибано великолепие, главици, което съм излял върху долните редове (пиша в това време, тъй като е ясно, че по време на самото писане на текста, долните редове все още не са написани, а по времето, когато вие четете, те ще са точно там - долу и най-вероятно четете именно тях, като сте пропуснали написаното в скобите, което е грешка, тъй като в тях влагам най-много чувство и емоция, и където мога да напиша путкопишка), е редно да се запознаем с няколко термина, които си нямам никаква представа как да обясня.

(обичам да ползвам "който", барабар с кратните нему, ако не сте забелязали - така правят неграмотните, ако този факт ви е убегнал до този момент).

- Ирония

- Сарказъм

- Сатира

Три неравноправни, живеещи в различни полета на човешката дейност, понятия, но често зависещи едно от друго, за да се получи желаният ефект.

За "ирония" все още търся адекватно обяснение. Но да знаете, че в интернет рядко нацелват баш кво е тва иронията, особено в демотивиращите постери. Ала ако гледаме на тях като на демотивиращи извън специфичната насоченост на изображението върху тях, то самият факт, че някой недодялан, необразован кретен е хванал едно понятие, опитал се е да предизвика комедиен ефект, чрез него, а в крайна сметка напълно е пропуснал целта, си е демотивиращо да не дръпнеш спусъка на дулото на пистолета, насочен към черепа на кретена, в случай, че ти се отдаде възможност. От тази гледна точка - демотивиращият постер не би могъл да бъде по-демотивиращ.

Докъде бяхме? - ирония, да.* Вижте в речника определението на това нещо и кажете дали ви е станало по-ясно. Отворих седем, не разбрах нищо, може би защото речниците бяха основно на езици, чиито имена не мога да произнеса, но това сега не е важно. Иронията е от онези шибании, разбираеми на едно вътрешно ниво, дори можем да го наречем астрално (стига да не сме наясно какво значи думата астрално**). С други думи не подлежи на описание***.

* подсказка: неправилна употреба на една тумба граматически (не граматични) правила - това тук не прави изключение.

** освен, ако не гледаме на вътрешното като на трансцендентално

- млъквай!...

*** нека се правим как не забелязваме, че авторът е пълен идиот

Сарказъм:

Тук вече сме в наши води. Просто измислих преди две минути как да го опиша. Пропуснах иронията, защото мразя случаите, където някой се опитва да бъде забавен, докато обяснява какво представляват тези понятия. Това е сериозно учение и мога да ви гарантирам, че следващият ред е висш пилотаж във филологическата наука.

Сарказмът манифестира тогава, когато казваш положително/отрицателно* твърдение с възможно най-дразнещия си, наподобяващ лигавенето на пет годишен сульо, глас**, не важи при всички ситуации, но при повечето***.

* гениално

** леле

*** не важи и при 20% от ситуациите****

**** това всъщност е сериозна статия - преживейте и "сатирата" и ще видите.

Сатира:

По-голяма и от двете горни, взети заедно, без тях тя е немислима*.

* уау, трубадуре, уау...

По същество*:

20в. ще бъде вписан в аналите като най-циничния век, така и като най-тъпия**. За първи път в скапаната ни история изкуството е толкова достъпно. Както за създаване, така и за потребление. От тук следва, че огромно количество тъпаци се пънат, за да сътворят нещо, но това е тема за друг, по-недостоен и глупав, разговор.

* ликувай, народе, ликувай

** за кво писа тогава тоя увод, твойта кожица, деба?

- тихо, там, и гледай...

Освен това за първи път имаме толкова много изкуства набутани на едно място. Някои замират (циркове, плюс показването за пари на хора с недъзи - това не е цинизъм, ами предприемачество, цинизмът идва от хората, плащащи да гледат*), други се преоткриват, трети се създават (кино, анимация, телевизия, геноцид) - въобще хората са толкова заети от възможностите си за развлечение, че забравят какво е да работят. Но и това е за друг разговор - привидното разнообразие демек.

* въпреки че добър цинизъм често е равен на добра печалба...

Да се върнем на преоткриването на циничната наративна структура. Например в литературата. Двадесетото столетие е безпощадно. Между другото и от двете страни на Западния свят. Англоговорящи, бившият Източен блок, както и след разпада му - хората не си поплюват. В Източна Азия знаем какви режими върлуват доста дълго време, та там нещата стават малко по-бавно. Но след тежката американизация цинизмът намира своето място. В Япония става най-бързо. Същото се отнася и за модерното южнокорейско кино.

Да се върнем в Европа (много връщане, много нещо). Едни от най-значимите европейски книги са написани от чехи например. "Война със саламандрите" на Карл Чапек е нещо като "Как да преебем света за десет дни - увод с картинки" и предполагам е била една от любимите книги на Хитлер. Това не пречи да е изпълнена с безпощаден хумор (книгата сама по себе си е антифашистка, но може да бъде прекрасен пътеводител именно за хората и политическите режими, осмивани в нея). Виждаме доста цветна и точна картина на избушеното общество в "Малострански разкази" на Ян Неруда - този сборник си остава един от най-стабилните и мощни социални коментари въобще-изобщо.

Лицето на любителите на книги

Нека видим кои са едни от най-тачените автори от изминалото столетие - Джоусеф Хелър, Ъптъ/он Синклеър, Джон Кенеди Туул, Тери Пратчет, Пелъм Гренвил Удхаус, Уилям Бъроус, Кърт Вонегът, Михаил Булгаков, Дъглас Адамс, Робърт Силвърбърг, Бранислав Нушич, Джордж Оруел, Алеко Константинов (удри) и много, много други. Да, някои от изброените горе не са изцяло подвластни на сатирата, която поради някаква причина с течение на времето е станала синоним на цинична гледна точка, сякаш само циник може да се надсмее над заобикалящия го свят, но така го разбира масовият потребител. Дори да не си циник, а просто човек, сметнал, че единственият начин да посочи грешките в дадено начинание е като им се присмее, то веднага биха те оприличили на такъв. Тъй като явно хората смятат, че това е една от основните характеристики на циничния човек и притежаваш ли я, значи си циничен. Разбира се подобен поглед е абсолютна простотия и твърде омаловажаваща както сатирата, така и човека, стоящ зад нея, но да не се спъваме сега в генерализациите. Без тях сме немислими.

Освен това е ясно, че гореизброените не са единствените добри писатели за изминалото столетие. Има редица други, грижещи се за баланса, често, отново, налагани по главата с етикета "циник". Самата дума цинизъм е като горните, даващи началото и увода на статията. Пак се отнася до вътрешното състояние на ползващия думата. Има си речниково определение, но като че ли не е достатъчно, за да опише всички нюанси. Често се смята, че реалистът е циник и обратното, без хората да си дават зор да се запитат - "какво пъ ся е реалисти, нихната мамичка?" и цепят през просото като комбайн през влюбена двойка в кукуруза. Това ни води до една друга моя любима група хора - самоопределящите се.

"Аз съм отворен човек и казвам каквото мисля, аз съм циник, аз съм реалисти, аз съм еди кво си..." Ти си идиот. Носи го гордо, казвай го на висок глас - обещавам ти, ще имаш повече приятели. Да продължим.

Изброяването на горните автори, освен да послужи като доказателство, че мога да ползвам уикипедия, за да събера произволни имена, смятани от мен за представители на това, дето го говоря, показва, че 20в.се отличава със завидно количество чешити, непознавано преди в историята ни.

Всичко започва с най-великия - Аристофанус, демек Аристофан. Най-добрият хуморист за всички времена. Прекрасното на пиесите му е, че са доказателство как не сме мръднали, ама и йота*, за изминалите две и петстотин 'иляди години - 2500, не 25 000, да се не ошашави някой.

* кво е йота, бе?

- йеба ли го...

Правилен гръцки театър

Следващата сюрия пустиняци са Рабле с "Гаргантюа и Пантагрюел*", Сервантес с "Дон Кихот", Чосър и неговите "Кентърбърийски разкази**", Бокачо с "Декамерон", Вийон с неговата поезия и... и... това е. Поне това е останало до днешно време.

Скоба, скоба, скоба - (говоря за неща, заслужаващи си да се четат, не за всеки шмелник с писалка и тоалетна хартия).

* нема па да проверя как се пише, те така ше е.... аааамаха.

** добре че са кръщавали нещата по изговорим с човешка уста начин, че 'найш ли кво можеше да бъде.

Но забелязвате ли нещо? Това са все хора по време на Ренесанс в техните държави. Демек - в началото. Такива, обърнали се хем към елинските традиции и хем търсещи новото. След тях пак идва спад. Специално във Франция трябва да дойде Класицизъм, че да имаме Дидро, Волтер и Молиер.

Преди това (и след Чосър) в Англия имаме Шекспир, да. Но комедиите му не са висшия пилотаж, демонстриран при трагедиите му. Да не говорим колко еднотипен бива хуморът в тях, където пичът/пичката от по-високата каста почти винаги излиза по-умен/а от по-нисшата твар. Този похват ползва и при трагедиите си, особено видно при "Хамлет" и "Крал Лир". При Молиер или Бокачо няма шест-пет. При тях може да се видят големи колизии в съсловията. Разликата е, че при Бокачо мошеникът може да остане ненаказан, докато при Молиер по принцип гадината бива стъпкана, но това не ѝ пречи да върти всички герои до самия край (в случай, че това е историята).

Ренесанс

Чак през деветнадесети век идва силната нагла литературна мощ, заела се да издигне един много дебел среден пръст пред очите на всички. Оскар Уайлд, Чарлз Дикенс, Николай Гогол, Фьодор Михайлович Достоевски, Хенрик Ибсен. Бая по-малко, но дават тласък на идващите по тях шушумиги.

Но е добре да се запитаме - "защо?". Кое кара цялата тази сган да пише мръсно, вулгарно, цинично, да подбива авторитети, да задава въпроси? Освен очевадния отговор, гласящ, че това е работата на изкуството. Да, де, не е нужно да е вулгарно, даже малцина от гореизброените пишат за путки (трагедия според моите виждания).

Нека не забравяме, че 20в. е век на контрастите. За България най-вече, ама нас никой не ни бръсне за слива, тъй че пропускаме нашите междуособици. Да гледаме глобално за миг. Имаме двете най-големи, глупави, кървави, зверски войни в историята на човечеството. И някой, в гениалната си космическа мъдрост, е решил да ги разположи във времето с почивка от 21 години. Като през тази почивка решава, че десетина години "голяма депресия" ще бъде идеалната ваканция. Феноменално.

Буги танци през 1928-a

След това имаме студена война, ама тя не е важна. Тъй като въпреки нея се наслаждаваме на 60-те години в щатите и хипи движението. Самото то пак е породено от нежеланието на хората да се трепят. Факт, непопречил на войната във Виетнам да си пуши с пълна пара. Тук сигурно идва най-здравият циничен шамар с крак връз мутрата на човечеството. Подобен век е наречен "Векът на любовта" заради сексуалната революция на банда немити, мършави тъпаци, чукани или чукащи се с всичко, стига да има пулс, друсащи се с всичко, стига да кара мозъците им да се стичат от ушите*.

* a аз си мислех, че е заради настъпването на новото хилядолетие...

- което не му попречи да започне също с война.

И тези говеда държат сметка на родителите си и пра-родителите си за техния консерватизъм. Това се случва през 60-те. Включва хора между 20 и 30 и няколко преебани от системата ветерани. Останалите ветерани също са преебани, но поне не се излагат. Но родителите на тези хора навярно са се били поне в една от двете войни. На някои дядовците са се включили и в двете. Движението се случва първо и основно в САЩ, където войната няма катастрофалните последици като в останалата част на света.

Защо хората в Европа са по-консервативни и не приемат западното влияние толкова бързо и лесно? Поне по-възрастните. "Защото на вашата възраст не си играехме на зоофилия и не плямпахме безсмислени лозунги за свобода (от какво?), любов и наркотици, ами се криехме в бункери, сринати сгради и гледахме как съседите ни биваха качвани във вагони като добитък и пращани в лагери, носещи звучното име "лагери на смъртта". С други думи - "Малки, нагли педерастчета, позволете ни да не сме толкова заинтересувани от жалката ви революцийка, противопоставяща се на нормите и сигурността, които ви уредихме с живота си".

Freedom!

Снимков материал:

Лични пикселизации
IGN
Stage Nudity

Лук, чесън, праз - защо съществувате?

2011-11-07T13:01:00.007+02:00

Нека бъдем кратки и да не се запиляваме с излишни отклонения. Лук, праз, цялата галимация, набутана под симпатичното име сем. Лукови са еквивалентът на глупавите съседи над вас, заради които ви тече таванът, които изхвърлят счупени прозорци на тротоара през терасата си, надуват музика в късните часове, тогава им е и любимото време за ремонти, разбира се имат малки, досадни, шумни, грозни дечица - с други думи - те смърдят.

Не мога да опиша с думи прости нито сложни колко много смърдят, колко са гадни, гнусни и как трябва да бъдат разстреляни... бавно. Една от основните причини вегетарианците да са дори още по-отвратителни, а те са доста нависоко в личната ми класация за хора, които с кеф бих бутал в действащ вулкан, в чиято лава плуват, намъкнати в някакъв фантастичен метал, който не се разтопява, акули. Над тях са цялата некадърна сган, носеща гордо на челата си епитетът "природозащитници".

Но да се върнем на чесънЪ. То добре, да го нагъваха само вегетарианци, но изглежда цялата пасмина на тази планета го желае страстно, ако може на задна прашка и да го поема в гъза. С тази разлика, че други отвори го възприемат. Предимно моите ноздри. А това е ужасна миризма. Несравнима почти с нищо. Имам малка надежда, че хората нагъващи интензивно и често лукови гадости серат болезнено и им пари сякаш отвътре нещо ги прогаря и иска да излезе, за да им се изплюе в лицето.

Били ли сте в кухня, в която се пържи лук? Дори и две секунди да прекарате там, миризмата се лепва за вас. Тя се просмуква във всичко. Във веждите, косата, дрехите, дори намира начин да се загнезди в шибаната ви душа, където си изкопава септична яма, в която сякаш продължава да излива зловонието. Десет душа и пет вани, ако щете вземете, пак няма да се отървете от тази гадост. Сякаш е някакъв гнусен, миризлив духовен изнасилвач, едновременно ебящ и ръгащ в сърцето беззащитната ви душа и няма какво да направите освен да се примирите със съдбата си, която ви е накаралa да се намърдате в скапаната кухня на първо място.

С други думи - да го духаш, чесънолуковопразе и спри да караш ядящите те да духат в моя посока! Миризмата не е на цъфнали лавандули, а на разпорени свине, овъргаляни обилно в прясна биволска тор.

И само някой да е започнал да ми говори за целебните свойства на тази гадост и че нагъването ѝ е като превантивна мярка за не малко настинки и болести. Ще му прекратя житейските мъки на мига.

Снимка/картина: моя