Стихове за двама романи за трима и още нещо

"Какво се случваше?”

2012-01-26T12:20:00.000-08:00

Стрелките на часовника вече сочеха към 1 и 53 часа, а аз още будувах. Лунната светлина се прокрадваше през щорите и ме държеше в неведение ден ли е или нощ. Унасях се в малките часове на нощта и гледах един съвсем различен филм. Разбирах, че той нямаше да дойде и сигурно лежеше сам в леглото си, потънал вмислите си за мен и решаваше съдбата ни. В съзнанието му, може би образът ми бе реален, а това значеше, че само с протягане на ръка можеше да ме докосне, но всеки път, когато си го помислеше, образът ми изчезваше. Едно време и аз лежах така вглъбена и си мислех за много неща, а сега само ги чаках да се сбъднат. Чаках него, потънала в своите сладки наивни мисли, които се рояха, като рояци в пчелни кошери и знаех, че той ме наблюдаваше, усещаше дори неравното ми дишане.
Екранът от камъка на пръстена ми примигна, аметистът явно улавяше най-нищожните вибрации. Приближаваше се. Знаех, че се чувстваше щастлив дори само като ме наблюдаваше и като че ли ме галеше по този начин с погледа си. Отвън се чуваше лек бриз, идващ през прозореца и нямаше значение дали ще има хиляди моменти като този или ще съществува само един единствен миг, защото всичките щяха да са такива. Точно в тези мигове, той чувстваше и живееше в моето измерение. Влечението му към тялото ми го караше да трепери. Отново усетих топлина по рамото си, беше дошъл. Нощта ни завиваше с черни воали и ни пазеше от чужди погледи.
„Какво се случваше?”. .........
Слушах музиката му и ми се струваше, че бях на място, където съм била и преди. Взирах се в лицето отсреща, погледът му сякаш отваряше вратите на невидими светове. С проекцията си мигновенно строеше замъци, оазиси от кристални чувства и то сред проблясъци на предишни животи. После отмествах погледа си встрани и виждах хиляди хора, които ми махаха с ръка да спра. Знаех, че ако избера световете му, губех живота си, защото той беше нереален и е само плод на моето въображение. И ето веднага след това за първи път след толкова време прозвуча гласът му "Животът е красив, когато е споделен" Шепотът му издаваше много неща и ме караше да се замисля. Провокираше да решавам и то точно сега. Изборът, който щеше да промени само с един замах целият ми живот чакаше. Притворих очи и скочих. Влязох в приказката.Струваше си да рискувам.....

По средата на едно начало

2012-01-23T10:23:00.000-08:00

Завръщането -
е по средата на едно начало,
от което знам още по-силно те боли,
в очакване съм,
да преминеш с мисълта си премаляло
и да изохкаш тежко пред моите врати.
Мълчанието -
е пък приспано от едно вятърно махало
и дори е забравило заплувалите към мен мечти,
съмнявам се,
че ще скривам вечно чувства онемяло,
щом пулсирам по-силно пред теб от преди.
Ще ми простиш ли -
за лицето ми прибледняло
и за оставените след мен много следи,
ще пристъпиш ли прага ми сега засияло
или през хоризонта душата ми ще уловиш.

Още една година без съмнение

2012-01-21T12:35:00.000-08:00

Едно побесняло море,
разръчкано от множество кораби,
издига в стълб шумни гласове
и изважда от дъното спомени,
при което току що събуденото ми лице,
поглъща жадно хоризонтите,
умалило в заден план брегове,
разцепило на две възела с осморките,
защото днес едно красиво Слънчице,
ще надникне през прозорците
и ще зарисува поздрави с изгревни ръце,
докато получи порция от възторзите.
А прехапаните устни,
на случайно минаващите,
ще тушират бързо изгубените улеи
и ще упътват към подиума приятелите.
И дали усещането им за синхрон,
днес ще е без грам търпение
или ще накланят везните мигом,
за да получат удовлетворение.
И ето забавям пред вас ход,
след силно вълнение,
нагазвам в новия си житейски епизод
и прибавям още една година без съмнение.

Дали аз за теб в този свят закъснях

2012-01-15T12:36:00.000-08:00

Дали сме в желания свят
или още сме в началото на едно преоткриване
дали усещаме вече съдбоносния знак
или да излезем пред завесата се страхуваме
дали сме заедно или разделени пак
нима от разстояния се травмираме
дали ще погледнем за малко назад
или и ще се втурнем напред да се намираме

Дали изпуснахме нашия влак
или по гарите за малко отпочивахме
дали поглеждаме по навик часовника пак
или отдавна сме без циферблатно кодиране
дали поехме по един път в този свят
или още криволичим и пътуваме
дали имаме за среща определена дата, час
или произволно намисляме да се откриваме

Дали аз за теб в този свят закъснях
или времето пред мен много бързаше
дали ти беше изостанал доста назад
или от многото посоки се объркахме
дали ще стигнем до нашия пристан тогаз
когато приемем че за миг се изгубваме
или ще се сграбчим плувайки един към друг в един час
без да се надяваме, че можем да изплуваме.....

Душата ми с обич ще те храни

2012-01-15T11:15:00.000-08:00

В твойте топли длани,
като роза аз разцъфвам,
останали са следи от рани,
но с времето ще ги закърпвам.

Усмихвам ти се почти без покани,
топли струйки в очите ти вливам
и песента на щуреца ме подкани,
да танцувам за теб и стихове да измислям.

По твойте влажни устни,
като утринна роса се стичам,
вливам се с мисли дълбоко измечтани
и в тялото ти любов завихрям.

Оглеждам се в очите ти така желани,
като през огън минавам и викам,
звезди от богове са там избрани
и с топлината им сърцето ти ще обличам.

В твойте ръце изподрани,
като лястовичка в гнездо ще кацвам,
душата ми с обич ще те храни,
а ти преглътни я и ще те почувствам......

Аметистно по ноти

2012-01-07T13:01:00.001-08:00

Звуци от кристално чисти ноти,
оплетени в сюжети за балет,
впускат се в тревожните посоки,
и завихрят се в нов пирует,
а душата ми в душата ти се вкопчи,
опари се и се разпиля навред,
залезът от стенания щеше да изкочи,
но задържа го твоят поглед мек,
а изстреляните ти въпроси,
избухват в танц трапчив нелек,
бият с искрящите си разкоши
и чупят прозорците ми днес.
Аметистно звънна и подскочи,
разпиля се и тръгна напред,
пръстенът усети, че ще се просрочи
и сюжета ще се изиграе от друг силует,
а изтръпналите ми устни,
след последният ти леден "екс",
изстенват в премръзналите музики
и вдишват всеки твой копнеж.
....на онзи огнен мъж
който мислено рисува огнен стих-екзерсис
в листопад от четвъртини ноти
в пирует на балерина
от картина на Дега...
който никак не се тревожи за разбитите стъкла...

Далеч....от цивилизацията

2012-01-06T11:04:00.000-08:00

Ставаше нещо твърде необичайно с мен, когато се промушвах с коня си между скалите и най-накрая се озовах на съвсем непознато място. Погледът ми се вряза отвъд мъглявината и видях черният мустанг сред една невероятно живописна пейзажна гледка. Отдясно и отляво се стелеха вериги от надвиснали черни намръщени облаци, заели отбранителна позиция към всеки новодошъл. Злобният им вид се засилваше още повече от шума на прибоя на бесните вълни, които бяха полетели да ги докомпенсират. Сред полуделите грамади от неузнаваеми ревове, на фона на мрачната картина се открояваше стегнатата фигура на ездача, който преследвах. Гонех го, а черните отвесни скали и безчислените зъбери ме улесняваха и се разтваряха пред мен на помощ... Но, не можех да го достигна беше невероятно бърз. Дори мисълта му се шмугваше с голяма бързина пред моята и бягаше, като свиреп вятър в пустиня. Галопираше на десетина метра пред мен и трябваше да направя нечовешко усилие, за да го доближа. Сръчках нервно коня си с колене и се впуснах по пистите на фантазиите си. Толкова е рисковано понякога да преследваш някого и то на непознато място. Толкова е сложно, защото понякога има моменти, в които не можеш да спреш и затова за пореден път се опитвах да отклоня мисълта си и да намаля скоростта на гонитбата, но...
Не успявах... Различен е..И черният мустнанг и ездача бяха в унисон с фона на живописната действителност. . Онези, които се отдалечаваха, разбъркваха въздуха и вдигаха страшна пушилка с втъкани облаци от непредвидим блокаж за преследвачите си. Въпреки всичко ги гонех....
Знаех, че е по-добре да го нямаше това "но", но всъщност го имаше и го усещах. Доближавах го......
Дръпнах силно юздите и конят ми изпръхтя и изцвили силно. Вдигна предните копита и заразравя с копита въздуха. Скочих от седлото и сложих ръка на челото си. Пред мен се виждаха сгъстените облаци от прах, които постепенно изчезваха. Внезапната тишина ме накара да изтръпна. Минахаха десетина минути и....Обърнах се и го видях...Сега яздеше бавно към мен.
След почти три часа безцеремонно гонене из прерията усетих края на чувствените авантюри и неразбиране на проблема си. Мисълта му го предвождаше. Той самият може би не знаеше защо се връща. Нагонът, сигурно бе прекалено силен, ....раздираше го и го караше да се чувства по този начин жив. Може би беше желан от много жени мъж....Бе по-лесно, отколкото предполагах и трябваше вместо да го гоня да се скрия.
Може би живееше точно в онази отдалечена старинна къща на брега на океана, която преди видях. От двете й страни имаше високи кули. Не зная... защо, но бях дълбоко впечатлена от тази странна архитектура. Обичах да изучвам тайните на сънищата си и ето ме днес, попаднала в една от най-необикновенните им приказки. Страшничко си е, да влезеш в нея, защото можеш да не намериш пътя за връщане. Тук влюбените се разделят само, ако едният загине. Любовта им е толкова различна и силна силна, защото природата ги е свързала допълнително с поделянето на частици щастия, далеч...далеч от цивилизацията.....

Точно в дванадесетия час

2012-01-01T12:57:00.000-08:00

От дървото на живота
откъсвам случаен лист
поглеждам текста с охота
и се усмихвам на този шрифт
Съдбата никак не е жестока
и дарява ми полет с вик
понасям се към планина висока
и се пръскам в звън честит.
Отбелязвам от върха посока
и поемам по нея с риск
пълня с чувства вечно бездната си дълбока
улавям секунди на бис.
И сега на границата на живота
годините разменят лик
и поздравяват се с дума добра и нелоша
пътя си чертаят на лист.
Точно в дванадесетия час
съдбоносните стрелки ме объркват
пожелавам много радост щастие и на вас
и усмихнати мигове тази година да ви се сбъдват.

Малки нощни цветни поеми

2011-12-30T09:49:00.000-08:00

Насън отново теб видях,
гледаше и ти усмихнато към мене,
но вместо кураж от погледа ти страх събрах,
и душата ми започна пред твоята да стене.

Комплексите натиках бързо под леглото с крак,
под одялото блъснах въздишките без броене
и лоши спомени с гореща вода полях,
попарих чувства с моментално решение.

На финала за ужас другия ти образ видях,
измъчено ме викаше, затънал до колене,
мечтата на ръба с риск едва удържах,
стисках я за гушата да не отлети без мене.

И разбитите стъкла в шепите си задържах,
тревожните акорди се врязаха дълбоко в мене,
окървавената душа в кутия прибрах
и пуснах я на свобода да пътува към тебе.

И сред водата стоях пак с онзи страх,
който бълбукаше с мехурчета въздух - като бреме,
тъжни мисли пълзяха в непоносимия мрак
и не можех да взема без нея решение.

От набраздените зелени килими за теб набрах,
усмихнати малки цветни нощни поеми,
и опитах се с тяхната музика да я върна назад,
за да може денят отново да ме приеме.

Но в безкрайните ежедневни бързеи се завъртях,
намерих се отново на друго летоброене
и чудя се как душата ми се досети за моя обрат
и се върна, за да ме отведе при тебе...

Недокоснати мълчания

2011-12-21T11:49:00.000-08:00

иденията
от теб за мен
ще си останат и утре
като недокоснати мълчания
и не защото са за ден
ще се разделят отново с разкаяния
и нека те държат дълго в този плен
дори да изчезнат големите разстояния
и докато чувстваш още силно мен
ще се пръскат във въздуха без страдания...

Защо са ти моите диви светове

2011-12-21T11:48:00.000-08:00

Можех и мечтаех с часове,
преминавах през илюзии нещастни,
наблюдавах дълго слънчеви брегове
и вървях по пясъчни следи опасни.
Защо са ти моите диви светове-
има толкова други такива прекрасни,
примамват там непознатите с ехове
и профучават нагорещено с мисли страшни.
Защо са ти моите бурни ветрове-
утешават се само в утринни ласки,
не заспиват, дори когато сънят ги зове
и замират в стонове на сънища изящни.
Защо са ти моите огнени дарове-
има толкова други безспорно крещящи,
чуваш ли техните тъжни смехове,
нима не оживяха след жестоки схватки.
Защо са ти моите невидими върхове,
сортират под стъпалата си спомени сладки,
изваждат на показ все нови миражи от векове
и се стопяват след нагорещени нощни страсти.
Защо са ти моите горещи стихове-
пишех с кървави пръсти във врящи пясъци,
чертаех ти знаци, продиктувани от богове,
но ти не усещаш техните истински проблясъци

Изгубени

2011-12-21T11:47:00.001-08:00

Бродехме по пътища стари
и дълго по тях никой не срещнахме,
бяхме толкова влюбени, млади
и за нищо на света не се разделяхме.
Запалихме през времето пожари
и дълго в огън така се живяхме,
а страстите утешавахме разбесняли
и дълго любов отпивахме.
С времето откривахме нови миражи,
мечтаехме в тях да се потопяваме,
къде ли останаха тръпките ни жадни,
че да можем само с тях да се обличаме.
Къде са нашите песни балади,
няма ли пак да ги пресътворяваме,
защо е нужно вятъра да ги пази,
нека сълзите на воля му подаряваме.
Къде е пътят, подмамил ни толкова млади,
остана ли още нещо да укротяваме,
аз съм тук, а ти изчезна на талази,
докога и дали отново ще се вричаме.

Зависими

2011-12-21T11:45:00.000-08:00

Откривам
печалният край
на нощните си бдения…
Оставам други да те открият
и да те поведат.
за те дарят
за да те намерят
за да те обикнат…..
А после вероятно ще те осмисля
и доизрисувам…
С теб
там някъде
където
ще сме…
И сме
покорили настоящето
зависими..

На един дъх смълчаността

2011-12-21T11:44:00.000-08:00

Не се изпарявай,
слушай ме – аз говоря
и дори ще си поиграя с мисълта,
реално от теб ревност гоня
и ще ти вливам на капчици яснота.
Не се нервирай,
веднага истината ще ти проводя
и утрините ще нахлуят с грациозността,
ще постилам залези и нежно ще те галя,
а ти влез с мене в далечността.
Не се паникьосвай,
там ще е всичко на воля
и всяка твоя тръпка ще е нежността,
с нея ще върна всяка неволя
и след това ще сбъдна прекрасността.
Не се стряскай,
няма как да се престоря,
че не подозирам каква е реалността,
смело ще трябва на въпроса да ти отговоря,
а ти изпий на един дъх смълчанността

Парещи погледи

2011-12-16T10:57:00.000-08:00

Временно стопени са мислите,
в паузи от изкуствена тишина,
неумерено укротени са мечтите,
стаени хитро в отдалечеността,
но пак се целуват дълго, дълго душите,
в ситнещ пулс се роят в безкрайността,
наситени до крайност са и сълзите,
търкулнали се след това с дъжда.
Горчиво шумят отвън горите,
лумнали в зелено от първата искра,
накъсали на конци почти тревите,
недосънували онези малки земни щастия.
Дали се гледаме още смело в очите,
парещи погледи се роят от близостта,
задвижили всичко чрез звездите
и бавно хванали се ръка за ръка.
Виновни ли са за всичко съдбите,
спестявали дълго ежедневността,
могат ли да останат балансирани реките
или прииждат под нас с още по-яростна вълна....

Сърцето - то знае всичко

2011-12-16T10:25:00.000-08:00

Не е ли кратка Вечността,
за да те обичам.
Не е ли дълга нощта,
за да си раздвоен.
Не е ли силна музиката,
за да таниникам.
Не е ли скъперник съня,
за да не сънуваш мен.
Сърцето -
то знае всичко,
ужасно се уморява от твойта тишина,
от далеко -
усеща все по-различно,
чува дори хлипането на дъжда.
В лицето -
се вглеждам все по-неприлично,
пази ме само безкрайната синева,
зад която любовта пристъпва по-ритмично
и ме освобождава от опасенията за греха...
Не са ли вече горещите пориви - Огън?
Не са ли огнените ласки - Пожар?
Нима обгорените съчки не станаха - Пепел?
Нима на мойте чувства не стана - Господар?

И не защото не приемам съдбата си

2011-12-04T08:50:00.000-08:00

Живея днес драмата на живота си,
крача в полуреални дни, години
и не защото не приемам съдбата си
и не защото не обичам истински думи.
Търся днес пристан за добротата си,
бродя сред огромни полета, пустини
и не защото укривам мечтата си
и не защото ще правя собствени дири.
В мрака днес не опазвам душата си,
нагазвам често в живите извори
и не защото не разбират молбата ми,
и не защото ме провалят моите избори.
Не ме улучвай, Животе със стрелата си,
дълбоки са станали вече моите рани
и не защото са остри словата ти
и не защото са невъзможни онези измами.
Не ме научи да измълчавам нещата си,
не ме подсети да не споделям своите тайни
и не защото не проумяваше резултата им,
а защото подценяваше рисковете ми безкрайни...

Не си сменям за нищо на света мечтите

2011-11-24T12:51:00.000-08:00

Съня ми по теб вече се стъжни
сънувам се плътно допряна
а тялото ми зъзне
и дори да си сменям често местото
все ми се случва да спя нашироко...
Тъй си я карам
и все ми е мъчно и тъжно
докато накрая затворя очи скръбно
и после даже да хлопнеш вратите
аз не си сменям за нищо на света мечтите....
Там в съня си вече се сбъдват съдбите
и се се разместват пред мен далечините
в Нирвана изпадам
танцувам боса под луните
и се усмихват отгоре много загадъчно
звездите...

Бясна моя нощна стихия

2011-11-24T12:40:00.000-08:00

Ела,
ти мой омаен сън вълшебен,
мощна моя лунна магия,
сбъдни всеки миг разнежен,
всяка моя болка изпий я.
Бъди,
ти мой ангел небесен,
бясна моя нощна стихия,
докосни ме с огнен дъх възнесен,
всяка моя лоша следа изгори я.
Светни,
ти мой слънчев лъч целебен,
искряща моя светлинна струя,
забрави свойта болка прилежен,
всяка моя тръпка изпепели я.
Гори,
ти мой пламък божествен,
топла моя ласкава струя,
подготви ме за дългия път неизбежен,
всяка моя мисъл ако можеш хвани я.

Изваяно от един обикновен пейзаж

2011-11-24T12:38:00.000-08:00

На свечеряване всичко е по-различно,
заглъхва дори уморения град,
мрака се приближава феерично
и ни дарява зарево с огнен размах.
От там нощта пристъпва по-романтично,
звезди изпадат дълбоко в несвяст,
вулканично страсти избухват мистично
и лава заравя един мост между нас.
Заради него вятърът вилнее все по-сърдито.
и улуците даже напълва догоре с прах,
стъклата дрънчат безкрайно драматично,
очакват крайния ударен факт.
И във онези, първите секунди е най-страшно,
лунни лъчи галопират в лудешки бяг,
стенат мелодиите в звуци ужасно,
изтъкват своя краен похват.
И пак е хубаво чувството вампирно,
макар денят да наднича любопитно под нашия праг,
изяществото на нощта си остава прецизно,
дори да е изваяно от един обикновен пейзаж.....

Лунна благословия

2011-11-20T07:04:00.000-08:00

Все някога ще се случи, зная
и ще почнеш и на сън да слухтиш,
но днес не искам да гадая,
дали можеш дълго без мен да стоиш.
Сигурно ще е красиво, зная
и по погледа ще си проличиш
и когато си тръгна най-накрая,
знам, че няма да можеш да се укротиш.
И изведнъж ще изчезна, зная
но не вярвай, че бягам от теб нито за миг
да ти шепна реално, мечтая,
а не да ти пиша стих след стих.
Ще стане реалност, зная
и ти за забавата ще ми простиш,
няма да ме оставиш да си помечтая,
и секунда да помълча няма да ми позволиш.
И после ще се усмихна, зная
и ти ще си от щастлив по щастлив,
защото ще съм те изненадала до безкрая,
след което ще ми разказваш виц след виц.
И ще се появя отново, зная
дори насън когато ти ще спиш,
аз няма да остана при теб до края,
а ти надявам се да ме улесниш.
Дълго ще си го обясняваш, зная
и ще ти е трудно да се успокоиш,
ще викаш силно от болка, за да се разкая
и ще ме държиш в скута си докато ме приспиш.
Така ни е писано мило, зная
и те моля да не се кориш,
обвинявай мен за всичко, все ми е тая
това съм аз, а ти измечтавай всеки наш миг.
Спри. Досънувай ме най-после докрая
и хвани ръката ми в най-горещия ми вик,
знам, че съм близо там до тая-
Луна, която е благословила и двама ни в един миг.

Това съм аз

2011-11-13T00:14:00.000-08:00

Това съм аз,
вечната наивница,
повярвала едновременно в истина и лъжа,
приела смисъла им като завидница,
а всъщност е нещо като сън в съня.
И правя се, че не съм препирница,
а всъщност исках да съм се случила,
орисницата ми помогна да съм прецизница,
и животът винаги ме моли да съм негова жертва.
Ето ме,
гореща и давеща се в нощта немирница,
а после огнена и тръпнеща в деня жена,
ах, как желая да съм нечия защитница
и да остане достижима само за него мойта душа.
И страх ме е да започна като грешница,
защото ще се повторят същите неща,
а тогава ще се почувствам богата наследница
и няма да се примиря да живея все така.
Чу ли ме,
нима някой днес ме слуша,
не разбирам, защо всички мълчат така,
питам се, не ви ли дойде до гуша
да съпреживявате гримасите по чужди лица.
И отново съм с въпроси ненаситница,
разпитам все за разни, уж дребни неща,
не искам да ме приемат за безбожница,
която обсебва всички добри хора.
Позна ли ме,
продължавам като бунтовница,
наивница си оставам и вярвам в чудеса,
шансът ми да стана нечия съдбовница,
се състои в смисъла на обикновенните неща.

В пещерата Алистрати постоях за миг

2011-11-08T12:03:00.001-08:00

Чуй,
аз улових различен звук,
видяла чудото невероятно,
в пещерата Алистрати постоях за миг
и се вслушах в бученето й страшно.
Стой,
сякаш падна скален риф
и удари дъното й прашно,
не се обръщай,
зад теб получи се огнен срив,
и разряза жарта изящно.
Знай,
аз бях в онзи вик
изпращял изведнъж властно,
а сега стоя невредима тук
и се мъча да се върна обратно...
Не, не мърдай,
дай ми тон с шепот тих
и разкажи ми за всичко там опасно,
ще прибледнея с измъчен лик,
а ти не жестикулирай безстрашно,
защото оня скален вик,
отново ще се сгромоляса огненоопасно..

Знаете ли, че:

Пещерата Алистрати е едно Чудо на природата и предизвиква невероятно удивление и неописуем страх със своите сталактити, сталактмити, въртопи и понори.
Сталактитите представляват калцитни образования по тавани на пещери, отеделни или събрани в групи остри висулки, които понякога се сливат в красиви и разнообразни завеси. Сталакмитите се образуват от капките, наситени с калциев бикарбонат, които падат от тавана на пещерите. Калциевият карбонат се отеделя поради освобождаване на част от въглената киселина от разтвора. Сталакмитите нарастват отдолу нагоре и понякого се съеденяват със сталактитие, като образуват колони или завеси с разнообразна форма. Въртопите пък са повърхностни вдлъбнатини, които погледнати отгоре имат кръгла или елипсовидна форма с различен диаметър. Понорите от своя страна са естествени дълбоки отвори,образувани в добре очертани пукнатини(диаклази),в които се губи повърхностно течащата вода. Имат форма на фунии, кладенци
и канали.
Пещерата Алистрати е една от най-красивите пещери в Европа. Проходима е близо 1 километър от общите си 3 км. Намира се на 47 км от град Серес, Гърция.

Дъждовно обещание

2011-11-03T13:18:00.001-07:00

Чувах как римува отвън дъжда,
пулсирах с неговото мечтание,
чувствах как излива над мен плача
и те таях за себе си в мълчание.
Дали приемаш и ти така света,
както трябва да е при пълно признание
или пристъпваш в края на страха,
където рискуваш с разкаяние.
И ето пак си мисля за теб и смеха,
разпалващ искри без чуждо влияние,
в чуден стон кънти до мен и звука,
на шепота с твоето обещание....

Изпадали ли сте в подобна ситуация?

2011-10-26T14:04:00.000-07:00

Изпадали ли сте в подобна ситуация, слушайки екзалтирани речи за празни политически обещания. Докога ще се оставяме да ни впрягат и манипулират. Не почнахме ли да съдим хората вече по думите, вместо по делата им. Не ги ли слушаме как велико говорят и някак си не отхвърляме ли дълбоко в себе си казаното от тях. Защо българският ни дух винаги е бил нащрек и се е бунтувал през годините пред речите на различните оратори. По какво различава чистите от пребоядисаните уж мили същества. Обещания, стилни обещания, велики идеи и пак обещания.....В такава ситуация на човек му се иска да изкрещи- Братя българи, опомнете се!.. Друга подобна, обаче го омагьосва и успокоява, зарежда го с надежда и вяра за по- добър живот. Казват, че много е важен гласът на лидера, който може да ни внуши истинската картина, която да очакваме. И да отбележа, че ако Светльо Витков беше вземал уроци по актьорско майсторство, сега със сигурност щеше да води в балотажа. Има ли други такива естествени лидери днес според вас. Могат ли да ни въздействат надути велики думи. Разбира се, че не могат, защото българина отдавна се е събудил и няма вяра на такива гръмгласни надмощия. Гласът обикновено изразява вътрешното ни светоусещане и под него в никакъв случай не трябва да прозира двойственост. Можем ли да вярваме на силните оратори, та речта владеят всички политици,...но малцина от тях остават в съзнанието ни мъдри мисли. Всъщност това, което виждаме и чуваме по трибуните, след придобитите си условни рефлекси ни кара да бъдем нащрек. Наслушах се тези дни на доста негативни речи, нагледах се на странни явления и е трудно да обърнеш гръб и останеш равнодушен пред ставащото днес. Може би веднага ще кажете, че ви манипулирам. Не, това не е целта на поста ми. Истината е, че в държавата ни наистина става нещо, обществото ни е надушило мърша и се е надигнало. Няма да говоря за преяждане, нито за гладуване в политиката, защото това ще е предъвкане на темата. Исках да посоча само на пасивните наблюдатели на изборния процес, че всички тези аномалии в самия изборен ден, както и факта , че в самите кабини хората още се двоумяха за вота за президент, бяха доказателство, че в държавата ни нещо не е наред.....
Тези, които не гласуваха на 23-ти и предпочетоха да останат на спокойствие по домовете, като наблюдават от екраните на телевизорите си политическите зрелища - дано един ден проумеят, че са пропуснали шанса си за едно по-добро развитие на страната си. И тези, които само се правеха на специалисти в словото за политиката и пишеха в полза на нечий интерес без да дадат вот нека знаят, че пак ще продължат да живеят нечий чужд живот и ще си останат вечните наблюдатели на историята на България, след като не ги е касаело нейното бъдеще!