Пътепис

Нов адрес

2012-04-27T15:18:00.000+03:00

Блогът има вече нов адрес: putepis.wordpress.com

Франция и Италия (28.06-06.07 2011)

2011-07-13T22:23:00.010+03:00

Триест – Ница – Монако – Кан – Сан Ремо – Парма – Венеция – Линяно

Жан Мишел Жар Монако 2011

Още един концерт на Жан Мишел Жар, който ни отведе далеч. Този път в Монако. Толкова много видях и преживях, че нямам търпение да го напиша още днес. Концертът бе по случай женитбата на принц Алберт и подобавайки на събитие от такова величие бе абсолютно приказен, както и всичко, свързано с Монако.

Ние вече бяхме посещавали тази част на Cote d’Azure преди 5 години. И все пак имаше нови неща за нас – места, които преди не бяхме успели да посетим, но този път имахме време за тях. Ница, Монако и Венеция – трите силни спомена от предишната ни екскурзия – сега бяха пред очите ни дори още по-очарователни. А Триест, Сан Ремо, Парма и Линяно дойдоха като чудесен бонус а ла Италия – не толкова известни дестинации, които кога ли бихме посетили наистина, освен ако не сме с кола и те не са по път?

Триест

Залез на плажа в Триест

Тръгнахме рано, още преди изгрев, във вторник (28.06.2011г.) и след уморително пътуване (включващо пълно претършуване на багажа ни на Хърватската граница) привечер пристигнахме в Триест. Успяхме да хванем чудесен залез на малкото бетонно плажче, където местните си постилаха кърпи и се плицикаха с кеф сякаш това е най-великолепния плаж на света. Бях толкова уморена, че изобщо не ми се влизаше във водата, но Иван се изкъпа в Адриатическо море.

В Италия мотопеди и мотори са много на мода. Един ден тази вълна очаквам да дойде и при нас – то и сега паркирането у нас е кошмар, но е нищо в сравнение с там! Докато чакахме на един светофар, до нас спря една мадама от глава до пети хубава – с прическата, с роклята и високите токове – седнала на мотопед, нахлупила каската върху фризурата и в едната ръка с един куп хартиени торби от шопинга. Нямахме време да я фотографираме, затова тя остава само тук, в тези редове.

Центърът на Триест

Изгладнели, решихме след краткия плаж да потърсим местенце за хапване – това обаче се оказа нелесна задача. Центърът беше пълен с местенца за пиене, но нищо за хранене. Накрая в един бар решихме да потърсим съвет – да ни препоръчат къде може да хапнем нещо италианско. Препоръчаха ни Taverna Del Ghetto - една закътана таверна, която едва намерихме из тесните улички зад площада. По пътя минахме през едно интересно заведение. Може би имаше някакво парти, не знам, а може и така да си е винаги, но хората, разделени на малки групички, си пиеха бяло вино правостоящи на улицата. Нещо като винено парти на открито.

Романтична гледка от града

Хапнахме няколко порции паста, понеже тия италианци явно талия пазят – порциите бяха много мънинки. Може би пък защото те пастата я имат за нещо между стартера и основното ястие. Беше си доста италианска – с много малко сос, но чудесно овкусена. Доволно нахранени вече бяхме настроени за кратка разходка из центъра преди да се отдадем на почивка, с която да заредим за следващото пътуване. Триест не е туристически град. Беше пълен с млади хора, може би учащи там – които разговаряха, пийваха си бяло вино или се скупчваха пред сладоледаджийниците. И ние не останахме безпристрастни към джелатото. Взехме си за десерт след трудния избор измежду над 30 вида.

Ница и Монако

На следващия ден привечер стигнахме Ница. Още с влизането в нея си припомних най-характерното за градчетата от френската ривиера – очарователните тераси с платнени навесчета. Толкова е приветливо и морско! А украсени с цветя, тези тераси са моя мечта. Докато прекосявахме улиците на Ница, по които гордо се движеше свръхкосмическият им трамвай (преди 5 години като бяхме там и целият град беше разбит заради строежа му), забелязахме специфичния начин на паркиране: побутваш колата отпред, побутваш и тази отзад и се наместваш. Огледахме се и наистина доказателство за това имаше навсякъде – всички брони бяха ожулени.

Promenade des Anglais

Настанихме се в нашия хотел Etap. Първоначалната идея беше четиримата фенове да сме в квартира в Ница, но това не успяхме да го реализираме. Всъщност, даже не беше това първоначалната идея, но плановете се промениха много пъти преди да тръгнем и дори самото тръгване не беше съвсем сигурно. Така че този хотел беше направо разкошен като се има предвид, че е решение в последната минута. Разположен е на идеално място – на втора линия почти в средата на Promenade des Anglais („разходката на англичаните”, както се нарича морската алея по продължение на Ница).

Бяхме получили информация, че Жар ще има репетиция в този ден и бързахме да отидем до Монако, за да я видим. Монако е на 30-40 минути с кола/автобус от Ница. Отидохме до пристанището, където веднага ни грабнаха оргомните конструкции от приготвената сцена. Тя беше направо във водата. Репетиция обаче нямаше, защото времето не беше подходящо и припръскваше дъжд.

Яхти мечти

Поразгледахме Монако – бяхме с едно момче, което живееше в Ница по работа, и то ни разведе наоколо. Първо разгледахме яхтите – коя от коя по-великолепна. Имаше огромни, в задната част на които имаше голям басейн с десетина шезлонга. Видяхме казиното, до което се стига с обществен асансьор – това всъщност е много интересно. Монако е на толкова малка територия, че всяка педя земя е използвана. Така градът-държава е сякаш на етажи. А инфраструктурата е много интересна – видяхме няколко моста, които се пресичаха на три нива. Всичко това нямаше да е възможно, ако Монако не беше с толкова високи скали, които се издигаха много близо до брега. Те бяха накичени с луксозни високи сгради докъдето ти стига погледът...

Казиното, скъпите коли пред него, фонтанът, Hotel De Paris и прекрасният залез се сляха в няколко очарователни снимки преди да слезем обратно на долното ниво. Проверихме влаковете до Ница – бяха обещали да са денонощни на 1-ви, заради празника.

Морски антпасти гурме

Вече беше късно, а и имайки предвид факта, че в Ница, от която ни делеше половин час път, заведенията затварят рано, решихме да хапнем в Монако – тъй или иначе ще ни режат главите с цените, така че поне да се похвалим, че сме вечеряли в Монако. Избрахме едно заведение, което се държеше от италианци, и си поръчахме чудесни неща – паста, пица и антипаста с морски дарове, които бяха идеалното мезе за хубавото вино. Беше чудесна вечеря и напълно й се насладихме.

Negresco

За следващата сутрин планът беше да се срещнем в 10 на плажа пред хотел Negresco – един много стар и емблематичен хотел за Ница. Сигурна съм, че преди 5 години все още седеше автентичният надпис с лампички, който сега бе заменен с нещо по-модерно. Оказа се, че това място е доста далечко от нашия хотел. В Ница по променадата е много заблуждаващо кое колко е далеч. Всичко изглежда близо, понеже го виждаш. Точно така на миналата екскурзия не успяхме да стигнем до пристанището, понеже се заблудихме, че е близо – малко преди завоя за него вече бяхме гроги и трябваше да изминем обратния път. Но сега, когато и двамата с Иван сме мобилни с тия тротинетки – разстоянието от няколко километра го взехме за десетина минути. Да не говорим за това какъв кеф е преживяването. Откакто имам тротинетката, голямата ми мечта е да я карам точно на тази морска алея! Точно там видях за първи път тротинетка, а пък във Виена се вдъхнових и реших да я имам.

Плажът на Ница

Плажът на Ница е изцяло от заоблени камъчета. Понеже са варовикови (поне така предполагам) т.е. доста белички, може би на това се дължи и прекрасният светло син цвят на морето. Разкошно синьо! Като в някоя мечта или картичка! Постелихме кърпите и се поизпържихме на силното слънце без да усетим. Вълните бяха гигантски и силни и беше невъзможно да се задържиш, особено заради стъпването по камъчетата. Затова още следобяда си взехме специални обувчици за влизане в морето, които се продаваха навсякъде.

Уличките с кафенета

След като се наплажувахме, следобяда прекарахме в стария град на Ница, който прилича на Венеция и Корфу с дървените зелени капаци на прозорците и разноцветните стари сгради в жълто, оранжево и розово. До стария град стигнахме по втората успоредна на морето улица - Rue de France. Особено пешеходната й зона е прекрасна, опасана отвсякъде с кафенета и ресторантчета, сладоледаджийници и магазинчета за сувенири. Въпреки многото народ на нея, тя в никакъв случай не е дразнеща, а напротив – потопяваш се в нея с голямо удоволствие. Колкото по-навътре вървиш, толкова повече улиците се стесняват, докато накрая разминаването с туристи стане толкова трудно, че отбиваш в ресторантчето от ляво или в това от дясно – все едно в кое, сто процента и двете са страхотни!

Салата Нисоаз

Да, време е да разкажа малко за френската кухня. Трудно ми е да кажа до колко съм яла наистина френска храна, като се има предвид колко много пицарии имаше, някои даже се уверихме, че се държат от италианци... Но едно е сигурно – отидете ли в Ница, определено яжте салати! Толкова разкошни салати никъде не съм опитвала. Те са огромни, а и сервирани с пресен хляб са толкова хранителни, че друго не ви трябва. Особено харесахме салата Носоаз (салата от Ница), която е от зелена салата, риба тон, яйце и чери домати, но в различните ресторантчета имаше по още нещо – или чушки, или маслини, или рукола... Морските салати също са страхотни, както и спагетите с морски дарове – все пак в градче на морето ако не опиташ тези чудеса, то къде другаде?

На шезлонгите

След като хапнахме установихме, че е ранен следобед и нямаме време да се върнем до хотела за почивка (не бяхме с тротинетките, иначе...), затова решихме да се разходим малко до брега, да седнем на шезлонгите или на камъните и да отпочинем преди да отидем до Монако за репетицията, където вече най-големите фенове вече бяха от часове в очакване. Обадиха се, че Жар изсвирил едно парче в 18 часа и веднага решихме да тръгваме. Бяхме на плажа, тропосани на два шезлонга от 40-50 мин. без никой да ни закача, макар че очаквахме да дойде някой и да си иска парите. Е, добре че ни се размина, защото после разбрахме цената, но затова – по-натам...

Понеже трябваше да изчакаме един приятел, с който заедно да тръгнем към Монако, с Иван седнахме до една въртележка и го зачакахме. Точно тогава Иван установи, че халката му я няма. Веднага сканирахме всеки милиметър до нас, но без успех. Предполагам, че от силните вълни сутринта тя се е изхлузила без той да усети. Много неприятно, но веднага намерихме нещо положително в цялата история, за да не си разваляме почивката. Решихме, че това да си хвърлиш халката някъде е като да ти е хвърлен пъпа на това място, само че сто пъти по-романтично т.е. да идваме в Ница по-често и да празнуваме своя брак. Нещо като бонус годишнина.

За съжаление изпуснахме автобуса за Монако, а следващият щеше да е чак след час. След като вече знаехме, че Жар изпълнява, решихме че докато стигнем до сцената, всичко ще свърши и това ни уби всяко желание да чакаме следващия автобус. Решихме да се разходим до пристанището – тъй и тъй слънцето перфектно захождаше и щеше да е идеално за снимки. А и пристанището така и не го бяхме разглеждали последния път като бяхме в Ница, заслужаваше внимание. Да не говорим, че предната вечер по пътя за Монако минахме покрай него точно по залез – беше като рисунка на тази светлина!

Пристанището на Ница

Веднага ни се оправи настроението, напълниха ни се очите с цветните сгради и отражения, с яхти, яхти, яхти... Тъкмо направихме няколко чудесни снимки и се обадиха приятелите ни, че все още не е късно да отидем – онова изпълнение е било еднократно и репетицията предстои, точно след един час! Чудесна новина, а още по-чудесната беше, че е минал вече един час и предстоеше да мине автобус за Монако, и още по-чудесното бе, че се намирахме точно на спирката! Не минаха и 5 минути и вече пътувахме. От Ница до Монако може да се стигне с влак, но е по-удобно с автобус. А цената е само едно евро – сигурно това е най-евтиният международен билет изобщо! Стига се за 40 минути, като гледката през целия път е великолепна. Минава се през няколко селца, едно от които е Вилфранш сюр мер (Villefranche-sur-Mer), или, както ние го съкратихме – Вилфранш. Ако имахме повече време, със сигурност нямаше да го подминем, особено след като транспорта до там е толкова лесен. Там имало плаж с пясък, но трябва да се провери наживо някой път.

Пътуването беше доста интересно. На седалката до нас имаше двойка на средна възраст с едно малко пинчерче, което си кротуваше и гледаше през прозореца. Аз тъй или иначе държах още топъл апарат (нали досега щраках пристанището) и започнах да снимам кученцето. Правих кадър след кадър и проверявах какво е станало, докато не се изумих от последната снимка, на която съм хванала и разголената гърда на жената. Погледнах пак към нея – да, определено зърното й стърчеше навън от суперстегната й рокля с щедро деколте. Наоколо и други бяха забелязали и може би защото аз снимах, те също се бяха престрашили и щракаха... Дълго е за разправяне, но жената, която седеше до мен, почти вдигна скандал. Тя се оказа от Беларус, но отдавна работи в Ница. Стана дума за това, че отиваме на репетицията на утрешния концерт и в крайна сметка и тя реши да го види. Това не беше единствената ни среща с нея...

Репетицията

На репетицията имаше много малко фенове т.е. по-малко отколкото аз очаквах. Бяхме възможно най-близо и съпреживяхме един специален концерт само за нас – истинските фенове. Беше си съвсем като истинския с разликата, че липсваха някои светлинни ефекти, парчетата се разделяха от пауза тишина, в която Жар говореше на микрофона само на своите хора (без да се чува от нас), и не на последно място – липсваше тръпката от това да си част от една голяма развълнувана публика, с която да съпреживееш един велик момент. Репетицията си беше все едно сме на още един концерт! Даже и снимки успяхме да направим на спокойствие. В малката тълпа фенове намерихме старите си познайници – Ги и Крис, за които вече съм разказвала.

Жар след репетицията

След като изпълни всички парчета, Жар мина покрай нас и се запъти към пулта за управление, който беше зад един басейн на височинка, така че да се вижда идеално сцената отдалеч. Гледам как Жар върви забързано и какво да видя? Познайте кой търчи след него – онази жена от Беларус, която не само че беше останала на репетицията, за която й казахме в рейса, но и очевидно много й беше харесало! Естествено, че го последвахме и ние. Надявахме се да ни обърне внимание като даде по автограф и се снима с нас – все пак сме били толкова път заради него. Но истината е, че Жар беше много зает с подготовката за утре. Все пак това беше важно събитие и щяха да го излъчват пряко по euronews. Чакахме го часове наред без успех. Останахме шепа хора само, но нямаше изгледи нещо да се промени. Аз умирах за сън, Иван пък си спинкаше на една пейка. Аз исках да тръгваме вече, други от компанията пък искаха да останем. В крайна сметка си тръгнахме и ще ми се сърдят доживот, особено след като аз самата имам не един, а два автографа отпреди...

Имахме планове да станем рано някой ден и да отидем да снимаме Ница от хълма – стават чудесни панорамни снимки, но трябва да се иде рано, преди слънцето да се издигне високо. Е, не можахме тази сутрин – толкова бяхме скапани, че спахме до късно, чак и закуската в хотела изпуснахме. Никакъв плаж за днес – трябваше да сме силни за довечера. Закусихме в кафенето до хотела, където ни поднесоха неочаквано великолепни салати за цялостната визия на мъничкото квартално заведение. От рано си взехме дългия обектив да е с нас, за да не стане като вчера да го забравим и да не може да направим добри кадри. Разходихме се до близкия Carrefour, откъдето взехме малко плодове, които се оказаха най-вкусните изобщо. Кайсиите бяха уникално сладки и крехки, а ягодите – няма такива сочни и сладки ягоди! И нектарините бяха разкошни. След постигнатата плодова Нирвана в хотелската стая глътнахме малко „добро настроение” – така кръстихме добрите ни приятели Джим, който изпихме почти веднага, и Джак, който го замести.

Обиколихме стария град докато огладнеем и седнахме в чудесно ресторантче да хапнем преди концерта. Отново салати и отново божествени! После си взехме автобуса за Монако, където нашата банда вече отдавна очакваше отварянето на бариерите, за да са най-отпред. Ние с Иван също искахме да сме отпред, но в тази жега бяхме решили, че ще се уморим страшно много и по време на самия концерт нямаше да може да му се порадваме като хората. Така че отидохме късно – към 17:40 и с радост установихме, че хората щъкаха насам-натам и съвсем малка група от 20 човека чакаше пред затворените входове. Така че имахме време да поразгледаме.

Улиците на Монако

Минахме по чудесни улички, докато стигнем до пристанището, тъй като автобусът спря далеч – всичко беше блокирано заради събитието. Разгледахме магазинчетата им – навсякъде от витрините гледаше щастливата знатна двойка – от снимки или рисунки, поставени къде ли не. По кафетата – също. От терасите на жилищните сгради се вееха знамена, а те самите бяха украсени с букети цветя. Каква признателност и любов към монарха и бъдещата му съпруга! Очарователно! Това чувство стана още по-ясно, когато го видях по лицата на местните, които се бяха струпали пред огромна видеостена, предаваща на живо церемонията. А тя очевидно е била мнооого дълга. И красива – като приказка.

Le Crock’in since 1664

Срещнахме нашите хора и отидохме за по кафе преди да се наредим да чакаме. Оставаха над 3 часа до началото. Впечатляващо е, че кафето там беше само 1,5 евро – все пак кафе на пъпа на Монако. На съседната маса до нас се настани възрастна двойка туристи, които по всичко личеше, че са намерили мястото от пътеводителя си. А може би там е написано и какво да си поръчат, съдейки по чудесните салати, които си избраха. Това заведение за сандвичи и салалти се казва Le Crock’in и датира от 1664 година – то най-вероятно е забележителност за Монако.

Стана време да се приготвяме за концерта. Чудехме се къде да сме – можеше да се наредим на голямата опашка и да сме сред тълпата най-отпред. Или да си потърсим местенце от по-далеч, където да се вижда по-добре цялостната визия. Тъкмо си харесахме едно местенце малко в ляво от тълпата, от където се откриваше идеална гледка към сцената и с телеобектива щяха да станат добри кадри, когато отвориха вратите и изведнъж се озовахме в мелето и то на не лоши позиции, така че в крайна сметка ни пуснаха до сцената на доста ранен етап. Озовахме се толкова близо до средата на сцената – пред нас беше нашата компания, които чакаха ред часове преди нас, а пред тях – Ги и Крис, които са чакали от 9 сутринта!

Имаше още много време преди да започне концерта. Носехме вода, но понеже ни взеха капачката по съображения за сигурност, тя даде фира сравнително скоро, като направи голяма локва, колкото да не можем да си оставим фотографската чанта на земята. И една половин пица се търкаляше на земята на края на шоуто – така че изобщо нищо не трябва да се взима на концерт на открито явно...

Хеликоптерчето с камера

Точно зад нас имаше фотограф – дребно момче, което обаче си носеше някакво сгъваемо столче, на което можеше да се стъпи и да те повдигне с една глава: точно колкото ти трябва за няколко снимки. Като стана дума за фотография – култово беше едно малко хеликоптерче с камера, от която вероятно щяха да предават лайв. Наоколо имаше всякакви хора – млади, стари, даже малки деца. До Ги и Крис забелязах Кларис, която познавах само през фейсбук чрез общите ни приятели. Запознах се с нея, с приятеля й, както и с още други фенове, за които само бях чула. С други думи бяхме точно там, където трябва – сред най-запалените фенове!

Стъмваше се. Сякаш отне цяла вечност да падне мрак! Вече нямах никакво търпение! Усещах вълнението на тълпата и тя минаваше през мен като електрически заряд. От репетицията вече бяхме наясно как ще пристигне Жар – с лодка до сцената, като се надявахме да мине през публиката, както прави в последните си концерти. Започна предстартовото броене – 05, 04, 03... Сякаш пускане на совалка в космоса, но на много забавен кадър.

Дойде мигът – тълпата от дясно се разпищя и това беше признак, че лодката идва. Почти нямам реален спомен от еуфорията в тези минути. Жан Мишел Жар мина точно през публиката като Иван дори успя да се здрависа с него. Може би и аз можеше, но се парализирах като го видях – от щастие!

Принцът и принцесата на сцената

Да не забравяме, че концертът все пак беше по случай сватбата на принца – затова и траклистата беше малко променена. След първото парче на сцената дойде прясно бракуваната двойка, за да благодари на Жан Мишел Жар и на всички, които споделят този важен момент от техния живот. Принцесата беше очарователна! Мисля, че снимах повече нея от самия Жан Мишел Жар, докато бяха тримата с принца на десетина метра от мен. Всичко беше приказно – прекрасната музика, изпълнена с всеотдайност, светлините, които огряваха сградите на Монако в далечината (сякаш и самите те бяха публика!), фойерверките – в миг избухващи фонтани от разноцветна светлина, стопяваща се като падащи искри в океан...

Фойерверките

Не можех да избера – дали да снимам, дали да гледам. Опитвах се да гледам цялата магия пред мен, без да гледам в камерата и какво записва тя. Чакам с нетърпение да видя резултата като свалим видеата. Помня един много мил момент – Ги, който беше съвсем отпред, подскачаше с вдигната ръка. Снимах него, снимах феновете до него и се обърнах назад – цяло море от вдигнати ръце, държащи видеокамери, фотоапарати или телефони. Красота! В края на едно парче дори Жар се обърна към нас с неговия си дивайс, за да ни щракне – много, много сладък момент!

Беше великолепно всичко! Дори когато лазерната арфа се прецака за кратко. Тя и на репетициите не беше съвсем ок. Но пък това е истинският чар на концерта на живо. Сигурна съм, че и останалите фенове мислят така.

След като шоуто свърши, с феновете пихме по едно Монако – койтейл, на който ни научи Ги в Марсилия: бира с гренадин (концентриран сок от нар). После се прибрахме свръх уморени от скачане, ръкопляскане, викане, снимане...

Следващият ден и по план си беше за релакс. Станахме късно и директно се позиционирахме на първа линия шазлонги с по една книжка. (Няма да ви казвам каква резачка са цените за това удоволствие, че ще разваля хубавата представа за френската ривиера, която се опитвам да изградя пред вас.) Наслаждавахме се дълго на почивката. Повече зяпах морето, отколкото книгата, но все пак и от нея прочетох няколко глави – обожавам четенето на плаж!

На вечеря с феновете

Обадиха се Ги и Крис, за които днес беше последен ден, и предложиха да се видим и да пийнем нещо заедно. С тях бяха Кларис и Стийв, които се оказаха местни от Ница. Привечер се събрахме и прекарахме чудесна вечер – първо пихме в едно кафене, после вечеря във френски ресторант с класическа френска кухня и завършихме с по един сладолед. Всъщност, всички без нас двамата с Иван ядоха сладолед, но ние бяхме с тротинетките и нямаше как.

Нощем с тротинетката

Беше вече доста късно, а малките улички гъмжаха от хора. Понеже кухнята на ресторантчетата приключва около 22, след това време хората търсят да си хапнат нещо и затова тогава е час пик на всички джелатерии, едва си изчакваш твоя ред. В стария град имаше нощен пазар, на който продаваха всякакви дрънкулки и като че ли хората масово бяха привлечени от тях. Гъмжеше от хора посред нощ. Взехме си довиждане с приятелите ни и отрашихме с тротинетките към хотела. Едно от най-яките неща след карането на тротинетка сутрин по променадата, е карането на тротинетка през нощта – вече е хладно и няма хора. Тишина и море. Широка, права, гладка и чудесно осветена пешеходна алея от няколко километра. От кеф за малко да си пропуснем хотела! Между другото, установихме, че тротинетката на Иван е с малко по-големи колела от моята и по нанадолнища не мога да го стигна!

Изглед от хълма Шато

Дойде и моят рожден ден, който по моя молба прекарахме в Ница. С Иван бяхме планирали ранно ставане в 7:20, което отложихме за 8:30, а в последствие за 9:30. Идеята беше да отидем до хълма Шато, откъдето рано сутрин има чудесен изглед към брега на Ница и морето е с най-хубав цвят. Скочихме на тротинетките и за 20 минути стигнахме до по-централната част на алеята, където имаше влакче. Вече се бяхме качвали преди години на него и знаехме, че има спирка на върха. Идеално! Качихме се и се порадвахме на приятна разходка из улиците на Ница, докато слушаме информация за забележителностите на английски. На хълма направихме чудесни снимки – въпреки че се успахме, светлината беше добра за снимките. Пихме по едно кафе и се върнахме със следващото влакче.

Влакчето

Вече плажовете бяха пълни. Беше около 11 и нещо и навсякъде имаше хора. Снимах толкова много – не можех да се нарадвам на синьото море и белите чадъри по плажовете. А на самата алея имаше пешеходци, колоездачи, скейбордисти, ролеристи... Нямаше много като нас с тротинетки, та ние с Иван бяхме доста забележими и хората много ни се радваха. Забелязахме и една интересна тротинетка – имаше моторче и колелата й бяха три пъти по-големи, беше като светкавица. Карахме по алеята и беше толкова хубаво, че в главата ми зазвуча това парче, в което се пееше:

This must be just like living in paradise
And I don't wanna go home

Кан

Романтичен обяд на плажа

Прибрахме се, сложихме банските и с компанията отидохме до Кан на плаж. Кан не е нищо особено, макар че доста хора го харесват. Изобщо не може да се сравни с Ница. Но пък плажовете имат пясък, макар че водата им беше мръсна и мътна. На мен и Иван хич не ни се разхождаше в жегата и затова заседнахме да хапнем в едно плажно заведение с космически цени, но за сметка на това – първокласна храна. Беше много романтичен обяд, точно като за рожден ден!

Докато се плацикахме в морето, една българка, чула родна реч, дойде да си поговори с нас. Разказахме й за концерта и че заради него сме тук. Тя много ни се зарадва и си личеше, че й е домъчняло за България.

По пътя навръщане забелязахме, че алеята на Ница се простира и извън града – в съседното курортно селище. И там да се отседне би било перфектно.

Ливанска кухня

Докато се върнем, докато се изкъпем и отидем до стария град на Ница стана толкова късно, че вече заведенията отказваха да ни вземат, кухнята вече била затворила. Едва намерихме едно ливанско ресторантче, където да отпразнуваме моя празник. Храната беше доста близка до нашата, имаше патладжани, сармички, домати с магданоз и нещо като нашата снежанка. А накрая Иван беше успял да уреди и малка торта! Беше чудесен рожден ден – един от най-запомнящите се досега.

Сан Ремо

Тръгнахме на сутринта и по обяд спряхме за малка почивка в Сан Ремо. Нямаше време да разгледаме особено, но ми се стори типично италианско градче. Най-яркият ми спомен от Сан Ремо е един млад мъж с колело, който караше детенцето си – супер красив, с руса дълга коса, модерни слънчеви очила и секси бяла риза, леко разкопчана. Човек ще реши, че на ревю отива! Помня и едно магазинче, в което продаваха пармезан на едни гигантски пити. Жалко, че не взехме апарат, но решихме, че сме за търде кратко и няма смисъл. Седнахме в едно заведение и само се облизвах докато на съседните маси им носеха прошуто с пъпеш. Моят любимец Pete Luckett, търсачът на храни, беше ходил в Италия (и я представи толкова романтична!) – там откритието беше комбинацията прошуто с пъпеш. (Мисля, че дори беше намерил празника на пъпеша, където цял ден дегустират само пъпеши с прошуто!)

Парма

Прошуто и пъпеш

По план трябваше да спим в Парма. На влизане в града той ми се стори най-зеленият град: имаше улици с надвиснали дървета, в които си като в тунел. Даже сградите едва се виждаха от дърветата между тях. Установихме с в един хотел точно в центъра на градчето. Вечеряхме точно на средата на площада в центъра, като естествено започнахме с прошуто и пъпеш.

Тъкмо бяхме поръчали, когато чухме българска реч. Една приятна компания се настаняваше на съседната маса. Поздравихме ги и накрая събрахме масите в една. Те бяха на конференция в Парма. С тях прекарахме една чудесна вечер с вино и приказки, която дори дъждът не развали.

Венеция

Папагали от стъкло

Венеция беше по път и по план. Вече бяхме идвали в този очарователен град преди пет години, но сега го видяхме с нови очи и минахме по нови улички. Паркирането във Венеция е уредено, макар че понякога се чака много време за място в специалните паркинги. След като оставихме колата се пуснахме по малките тесни улички и следяхме табелките за Риалто – известният мост. По път не спряхме да снимаме. Накъдето и да се обърнеш все хубава гледка ти грабва окото.

Гондолиерите

Тъмнозелените води на малък канал с жълти отражения на сградите, които сякаш плуват в него; гондолиерите в черно-бели раета подканват минувачите за едно кръгче; препълнените ресторантчета гощават гладни и жадни; от витрините на магазинчетата за венецианско стъкло те грабват изящни бижута, фигурки, дори гигантски цветни папагали или прозрачни коне... Отдавна не съм снимала толкова, че да ми свърши батерията на апарата.

Единствено малко разочароващо е да видиш площад Сан Марко почти без гълъби... Явно сега има някакви забрани да се продават храни за гълъби и от там пък и гълъби няма толкова много, както преди.

Линяно

Нощувката ни беше в Линяно – курортно селище на Адриатическо море. Много късно беше когато се настанихме и излязохме да хапнем, но имахме късмет, че имаше отворени заведения. Въпреки, че беше сезон, в Линяно беше доста спокойно и тихо. Сградите на хотелите бяха далеч една от друга, а между тях имаше красиви улици и зелени площи. За последно се порадвахме на италианската кухня. Рибните им деликатеси бяха много вкусни.

Плажът в Линяно

На сутринта отделихме малко време, за да видим плажа. Беше с чудесен пясък. Широка и дълга брегова ивица с шезлонги, разположени на голямо разстояние един от друг. Имаше и плажуващи съвсем отпред, които не ги ползваха. Само като си помисля какво е на нашето море, на което или вървиш километри до място, на което е разрешено да си постелиш кърпата, или алтернативата – плащаш за шезлонг, около който няма никакво свобосно място и слушаш как играят карти до теб. Там направо беше Рай за почивка. А щом излезеш от плажа, попадаш в борова гора. Много ми хареса италианското море.

Толкова красиви места видяхме и наравихме чудесни снимки. А и най-важното – с Иван прекарахме много романтично времето си на всяко място. Както един наш приятел каза: „Това си е направо втори меден месец!” и съчетан с концерт на Жан Мишел Жар в Монако на открито – това пътуване беше неповторимо!

План за сватбеното пътешествие!

2011-04-29T11:32:00.007+03:00

Все още нямам време да напиша всичките преживявания и незабравими спомени от нашето сватбено пътешествие, а как искам да го споделя с вас! Но само като си помисля колко време ще ми отнеме, и въобще не започвам... Обаче имам добра новина! Намерих чудесен сайт, на който успях да кача плана за пътешествието - нашата 6-месечна подготовка за събитието! :)

Качих го в http://slides.bg - това е сайт, който осъществява споделянето на презентации, документи и електронни книги измежду интернет потребителите чрез лесна и достъпна система, като така цели да постигне на по-лесен обмена на информация, оценки, идеи и знания между потребителите. Качването на големи файлове не е проблем - до 25МВ, като могат да се качват различни типове файлове - презентации, документи, е-книги. Има и най-различни категории, а могат и да се поставят етикети, които улесняват търсенето. Това, което много ми допадна е, че след като се регистрирах, можах да извлека информацията си от фейсбук профила и автоматично да я използвам за новия ми профил тук :) Ех, този фейсбук е голяма работа! Вече и коментарите са през него - дори в моя скромен блог! ;)

Аз вече направих своята регистрация и съм щастлива, че успях да кача огромния файл с нашия план за медения месец, който все още нямам време да превърна в пътепис! Но имайте търпение, а дотогава - разгледайте снимките, които подбрах в него и намерете информация за всяко място, което планувахме да посетим! :) Споделете радостта ни!

Моят профил: http://slides.bg/p/monikamateeva Планът за сватбеното пътешествие е тук: http://slides.bg/405

П.П. Сложих парола на файла - още една чудесна функционалност на slides.bg :) Паролата е името на котката ни. Тя е толкова известна, че не може да не е ставало дума, но все пак - питай ме, ако не се сетиш, а искаш да видиш файла ;)

Халкидики (05-08.09 2010)

2010-09-12T21:41:00.011+03:00

Халкидики

Има два типа хора - гърци и такива, които мечтаят да са гърци. Е, аз съм от втория тип... Още първото ни пътуване до Гърция ме накара да се влюбя в нея. Толкова е слънчева и уютна, толкова непретенциозна и същевременно пълна с райски кътчета, а музиката и храната са великолепни.

Тъкмо бракувани, заедно с кумувете на сутринта след сватбата потеглихме на юг. Този път нямах сили да се насладя на пътуването както си му е редът. Бях тотално разбита след сватбата, болеше ме всичко и умирах за сън, дремех на задната седалка без да отворя очи. Затова сега ще разкажа за предишните пътувания и впечатленията ми от тях. Веднага се забелязват цветята, които преливат от всяка тераска, от всеки дом. Също и слънчевите батерии - почти всяка къща си има една. Но най-забележителното по пътя са едни крайпътни оранжерии, които освен растения продават и типичните за Гърция глинени делвички-саксии с трикрака метална поставка, в които аз съм тотално влюбена. Ама толкова наистина влюбена, че чак се сдобих с една такава по доста сложен начин - помолих екскурзоводката, с която бяхме, като ходи пак в Гърция, да ми вземе една в автобуса, а после Иван да ми я донесе у дома... Сега един огромен бенджамин живее в нея и краси хола, напомняйки ми колко много ми се ходи пак там. Този път понеже бяхме с кола, щях да помоля кумувете на връщане да спрем на едно от тези места и да си харесам нова делва. Разминах се с делвата, но определно ще отидем там пак и тогава... ще си взема две!

Edem Paradise

Доста късно пристигнахме във Фурка, което градче се намира на първия ръкав - Касандра. Там имахме резервиран апартамент с две стаи в едно райско кътче, както подсказваше и името му - http://edemparadise.gr. Това беше най-приемливото предложение, което намерихме в интернет - 60 евро за 4 души на вечер. Може би щяхме да намерим и по-евтина нощувка, ако бяхме търсили намясто там, но не ни се рискуваше. Прие ни една млада бабка гъркиня, която ама грам друг език не говореше. Това, разбира се, никак не ни притесни, както и нея. Говореше ни, говореше ни, а ние само се усмихвахме и вдигахме рамене. Прерисува имената ни от личните карти - на български. После ни пита как се четат и успя да произнесе само имената на мен и Иван и то с много сладък акцент.

Гръцка салата

Нямаше грам съмнение, че без да губим време, ще намерим местенце за вечеря. Беше си към десет вечерта като тръгнахме да обиколим градчето. На самия плаж имаше едно рибно ресторантче и аз, умряла от глад, а и от умора и неспане, изгарях от желание да се намъкнем в него. Но компанията реши да видим няма ли нещо друго наоколо, все пак да не се нахвърляме на първото срещнато. Е, в крайна сметка гладът надделя и се върнахме. Преди да донесат поръчката, обикновено заведенията в Гърция поднасят пресен хляб и вода, които са комплимент от тях и не се заплащат. Толкова бяхме гладни, че това хлебче го омотахме преди да дойдат салатите - беше препеченко и полято със зехтин и подправки. Гръцката салата е задължителното нещо, без което не мина нито една от вечерите ни. Уж и у дома си я правим, същите неща слагаме - домати, краставици, лук, маслини, сирене, зехтин и риган, обаче.... никога не я докарваме като тяхната. А и в комбинация с хлебчето е просто адски апетитно. Мога да преям само с тази салата до пръсване. Дали е толкоз хубава, защото плува в две-три лъжици екстра върджин зехтин? Или е от сиренето, което е два пъти по-твърдо от нашето? Или има друга някаква тайна? Е, по-добре е да не знам, за да ходим и да я ядем в Гърция...

(Сигурно е странно да четеш пътепис, в който ще се говори преди всичко за храна, обаче това е положението. Ние с Иван ходим в Гърция на кулинарен туризьм. За три дни печелим два килограма отгоре. А сега продължавам...)

Октопод на скара

За основно нямахме никакво колебание - Иван си взима октопод на скара, а аз калмари, или панирани, или на тиган. Понякога си взимаме същите неща, но си ги разменяме. Цената на октопода е между 8 и 9 евро за порция, като ти сервират щедро количество, което едва ли някой ще ти сервира в България, независимо от цената. Калмарите са между 5 и 7 евро и са сто пъти по-яки от нашите. Ако са панирани, панировката е съвсем малко и са нарязани на много по-дебели кръгчета. Абе усещаш, че ядеш калмар.

Рецина

Да не пренебрегваме пиенето. За мен и Иван символ на Гърция не е нито узото, нито метаксата, а рецината - евтиното местно бяло вино, което се консумира повсеместно в малки чашки (нещо средно между ракиена и водна чаша). Има лек вкус на маслини, който се дължи на начина му на съхранение, и няма нищо общо с маслините. Носят го в бутилки от половин литър, които много приличат на бирени. В супермаркета се намира за 1.30 евро, в заведенията може да стигне и 4 евро. Най-хубавата рецина е Маламатина, която пийвам в момента, блажено изстудена...

Разходка

Добре си похапнахме и пийнахме тази вечер. Кумувете, които не бяха идвали в Гърция, бяха доста впечатлени както от кухнята, така и от големината на порциите и обслужването. Със сметката ни донесоха ванилов сладолед, което също беше много мило. При все умората ни и моето мрънкане, че всички мускули ме болят, решихме да пообиколим и да видим какво има в това градче. По-интересното е, обаче, какво нямаше - нямаше хора, направо беше пусто и тихо. Направо да си кажеш, че е поне месец след края на сезона. А си беше доста топло. Точно от това се нуждаехме - далеч от увеселения и шум, далеч от хора, далеч от всичко. Реанимирахме с наслаждение. Прибрахме се и заспахме моментално.

На плаж

Но не задълго. Още преди девет часа на следващата сутрин две момченца-близначета нещо не можаха да си поделят всичките 143 камиончета на съседната веранда. Толкова ми се спеше, че събрах Иван и отидохме да си доспим на плажа. О, какъв приказен ден - никога не съм спала толкова много на плаж! Всяко кафе на плажа си имаше шезлонги, кой от кой по-удобен. Настанихме се и блажено дремехме пред кристално чистото като огледало море. Не след дълго дойдоха Ради и Миро и с тях изкарахме целия ден без да мръднем от плажа. Дори лекият дъжд, който остави и без това почти празния плаж съвсем безлюден, не можа да ни изгони. Ние се инатихме и останахме под един чадър, спахме си и си валеше. Докато не ме събудиха думите "Аморе, ще изгориш." - огледах се и сянката се беше преместила, а дъждът и облаците се бяха изпарили. Толкова се бях нагряла, че нямаше как да не се разхладя в морето. Като изключим два-три метра с камъни, после дъното си беше с пясък. А за тези камъни хората бяха направили тук-там пътечки по дъното за удобство. Някои хора пък имаха специални обувчици като гуменки, само за влизането в морето.

Заливът

Плажът беше много красив - заливче с бял, ситен пясък, изсъхнали лентички водорасли и дребни разноцветни камъчета, в които моментално се влюбих. О, бяха най-разнообразни! Едноцветни, двуцветни, с преплетени линии, на точки, на пласвтове, еднородни, по цвят - жълти, керемидени, кафеникави, сини, зелени, сиви, черни, по форма - кръгли, елипсовидни, плоски, тумбести, с несиметрични форми, с дупчици като аерошоколад... Все едно описвам бонбони, нали? Обходихме с Иван целия плаж от единия до другия край като аз все изоставах, сканирайки милиони камъчета, за да подбера най-хубавите. Дори събирането на миди не ми е било по-приятно от това. Напълних си шапката с камънак чак до периферията...

Залез

Дойде време за дългоочаквания залез в морето. Иван избра мястото на Халкидики, където отседнахме, да е със западен плаж именно за да видим залез в морето. О, струваше си! Станаха страхотни снимки, каквито не сме правили досега. Неповторимо...

Огладняхме. Да си дойдем на думата - храна. Аз много исках да отидем пак в същото заведение, за да си поръчам каквото Иван си беше поръчал предната вечер - октопод на скара. Пак мога да разкажа колко адски вкусно беше всичко в още няколко абзаца, обаче тъй или иначе ядохме каквото и предната вечер, така че да не се повтарям. Мога да изкарам няколко месеца на октоподи и калмари с гръцка салата, няма да ми омръзне.

Басейнът

След кратка разходка се прибрахме и решихме да се позабавляваме в басейна на комплекса. Каква врява вдигнахме, не е истина. Спомням си, че и аз самата много се кикотех, от студ ли, от алкохол ли... Младоженското уиски, което си го носехме барабар с украсата, значително понамаля. Беше много забавно, най-вече защото нямаше никой, който да ни се развика да пазим тишина.

Кучето

На следващата сутрин бях парцал - настинката от сватбата беше преминала в нещо сериозно след нощното къпане. Толкова зле се чувствах, че дори не си сложих бански, само исках да се тропна на някой шезлонг с дрехите и да се надявам слънчевите бани да ми подействат добре. И наистина за нула време на слънце се съвзех толкова, че помолих Иван да ми вземе и банския, след като тъй или иначе го пратих да вземе алкохола от снощи - да си го доизпием... Цял плаж само за нас четиримата. Гръцко кафе (1/2 чаша (2 глътки) кафе, 1/2 чаша утайка). Наздравица под сламените чадъри. Жега. Леки вълни. Едно куче, дето умираше да го галя. Рай. Край.

Градините с делви

Последният ни (втори) залез в морето наближи и решихме да вземем апаратите и да поснимаме къщичките с палми и изглед към морето. Явно бяха частни вили, поне определено не приличаха да се отдават под наем. Бяха адски поддържани, какви градини, какво чудо! Имаше толкова гигантски палми, каквито не бяхме виждали - с огромни стъбла, които не можеш да обгърнеш с ръце. Беше пълно с делви и в тях цветя. И до тях аз - да се снимам. Мони и делвите - една необяснима любов, дето от време на време будеше в мен идеи да си открадна някоя от пред къщите с все цветята в нея. Искам да бях гъркиня и да си имах къща с градина и делви.

Мусака

Този път решихме да вечеряме на друго място. Пак на брега. Сега опитахме от гръцката мусака, която е с картофи, патладжани и кайма - мъжете си я поръчаха. Беше невероятно вкусно нещо! Явно не само рибната кухня бе страхотна там. Е, аз все пак си поръчах октопод. Както си хапвахме и гледахме вълните, които бяха осветени от лампите на заведението, забелязахме рибки. Като им хвърляхме залък, те се нахвърляха като пирани. По едно време мернахме нещо по-голямо, което се оказа малко октоподче или нещо подобно - имаше си пипалца. Страшно се изненадахме. Нямаше как да го снимаме обаче от толкова далеч.

Смърфът

След вечеря бих Иван със 7 на 5 на хокей, въпреки нагласата му, че ще ме бие той, както обикновено се случва. После се зазяпахме в една от кабинките, пълни с плюшени играчки - от онези, дето уж можеш да управляваш една тризъба щипка и да уловиш нещо. От престоя ми в Кипър като малка много добре помнех, че е абсолютна измама това - няма начин, защото щипката се отваря по-рано и изпуска дори и да си уловил нещо. Все пак, аз много харесах един смърф и решихме да опитаме с Иван. С три опита го взехме! Изиграхме машината, хаха! Имахме стратегия. Първите два опита щипката вдигаше и изпускаше смърфа, но накрая едното му краче беше в дупката. При последния опит не се целихме в него, а до него и при вдигането си щипката го бутна и то падна в кутията за награди. Жестоко, за първи път да видя, че все пак може нещо да се извади от тези кабинки!

Нощем

Тази нощ бяхме твърдо решени да не се къпем в басейна, но все пак аз и Иван решихме да си полегнем на два шезлонга. Донесохме си възглавниците и пиене. В тоз момент дойде младата бабка гъркиня и усмихвайки ни се ни избърбори нещо на гръцки. Нищо не разбрахме, но по жестовете и мимиките личеше, че се опитва да ни предупреди да не влизаме в басейна пили. Той си беше над два метра, така че имаше от какво да се опасява. Уверихме я, че всичко ще е ок и тя ни остави. Всъщност така и не си сипахме дори. Легнахме и моментално заспахме. Събудих се от студ и се прибрахме да спим.

Параклис макет

На следващата сутрин имахме малко време за плаж и снимки преди да потеглим. Поснимахме на път за плажа. Впечатляващо е, че много от къщите си имат свой параклис в двора с размерите на телефонна кабинка или дори съвсем малък - макет, в който се побира една икона и една свещ. Много са набожни гърците сякаш. Наснимахме де що имаше палми и маслинови дръвчета, градини, делви, къщички с изгледи към морето, веранди с барбекю, тераски с цветя и сенници.

Тръгнахме към Солун. По пътя всеки път като минехме покрай оранжерия с делви и си казвахме следващия път да спрем, ама все не спирахме. След Солун пък изобщо нямаше такива. Нищо, ще отидем пак. Спряхме в един от магазините Lidl, откъдето си знаехме да вземем зехтин и шоколад. Рецина там знаехме, че няма, така че си я взехме от местен супермаркет.

Mangio

В Солун имаше такова убийствено задръстване навсякъде и никакви паркоместа, че се шашнахме какво ще правим. Едва намерихме паркинг и се пуснахме по крайморската алея "а ла Ница". Направихме си характерните снимки пред кулата и отидохме да обядваме в едно ресторантче, където бяхме с Иван преди две години. Невероятно е да отидеш в едно и също заведедние след толкова време. Това значи, че си имаме любимо местенце в Солун, казва се Mangio и е на морската улица с изглед към морето, особено прекрасен от втория етаж. Освен това цените там бяха доста приемливи - калмарите бяха 4.5 евро, колкото и мусаката.

Завършвам пътеписа с храната, която за пореден път ще кажа - беше превъзходна.

Заключение: Гърция е прекрасна; Халкидики е пълно с райски кътчета; времето през септември е топло и подходящо за плаж; пътят до там е само 400км; трябва да се опитат (многократно) октопод, калмари, гръцка салата и рецина.

Букурещ (03-04.06 2010)

2010-06-22T22:09:00.006+03:00

JMJ 2010

След като преди ден изгоряха билетите ни за концерта на Жар в Атина, които бяхме взели по време на пътуването ни до Марсилия, не виждах никакъв шанс това да се размине с билетите ни за концерта в Букурещ утре. А какви билети бяха това – на 3-ти ред, лице в лице с Жан Мишел Жар! Бяха купени един час след обявяването на концерта му в интернет...

Никак не ми се искаше да ме няма и за един ден тук, защото майка ми е от над месец в болница и не искам да има ден, в който да не отида да я видя. Затова пътуването ми се струваше невъзможно, Букурещ си е далеч, Атина пък съвсем. Но сестра ми ме убеди, че всичко ще е наред, дори и да не отида в болницата един път. Освен това в понеделник ми извадиха мъдрец, за което заслужено получих болнични до края на седмицата, т.е. тъй или иначе нямаше да ходя на работа. Е, все пак заминахме абсолютно инкогнито, без да казваме почти на никого. Разбрахме се и да не ни тагват във фейсбук, тъй като не върви като съм в болнични да замина за някъде извън странта. Макар че ако шефът ми наистина знаеше цялата истина за последния кошмарен месец, а и за това какво значение има Жар за мен, както и каква е цената на тия безценни билети, щеше да ме разбере!

Светозар и Ади

За пореден път фейсбук не беше това, което изглежда – фейсклюк, както Ради го нарича. Оказа се, че запознанството ми със Светозар, фен на Жан Мишел от България, с когото се запознахме чрез общите ни приятели Раян, Крис и Ги, ни отведе мен и Иван до следващия концерт на Жар! Ако не беше той и неговата компания – Ади, неговата приятелка, и Констанца, неговата колежка – със сигурност всичко щеше да ни се размине. Те бяха решили да ходят с кола и да съчетаят пътуването с бизнес среща в Русе на следващия ден. За наше огромно щастие, решиха че могат да ни вземат и нас!

Сутринта в деня на концерта, в 9 и малко вече бяхме на път с новите си приятели. Невероятно е как фенове на Жар винаги си стават близки по подразбиране, не е нужно да си разкажат един на друг живота си до тук, но сякаш се знаят от години. Точно така се случи и с нас. Имахме чудесно пътуване, почти през цялото време озвучено с Жан Мишел Жар. Светозар имаше невероятна колекция от концерти на Жар. Разказаха ни за предишни концерти, които са посетили пак заедно. Бяха и тримата с еднакви тениски от Oxygene Tour 2008, истински фенове! Светозар имаше и суитчера на Жар, с който и Иван се сдоби в Марсилия.

Преди да стигнем в Букурещ, се отбихме във вилата-хотел, където бе планирано да прекараме нощта, за да се освежим и да си оставим багажа. Беше чудно местенце в една гора близо до Русе. Без да губим време, потеглихме към крайната дестинация, предвиждайки задръстванията в милионния град. Това, което ни тревожеше, беше че трябва да вземем билетите от едно място, съвсем отдалечено от мястото на залата. Но бяхме си предвидили достатъчно време за всичко.

Дунав мост

Минахме по Дунав мост. Бях супер разочарована от него, честно казано. Беше много тесен и доста стар, но не пречеше да ни вземат такса за минаване по него. На влизане в Румъния установихме, че пътищата им са ужасни, дори по-ужасни от нашите. Веднага се забеляза предпочитаната марка автомобили – зачести срещането на Dacia. Всъщност това си е тяхна местна кола, беше нормално да се среща толкова често, особено и заради това, че използването й е стимулирано от правителството.

Букурещ

От Букурещ видяхме съвсем малко, само каквото видяхме от колата, докато стигнем до мястото на офиса на Eventim и после до мястото на залата. Транзитно все пак видяхме колко широки булеварди имаше града. По 3-4 платна в една посока. Някак толкова нашироко е строен града още от едно време. Имаше площади, фонтани, свободно място! Сградите пък бяха ниски, на 3-4 етажа. Казват, че Букурещ бил малкия Париж. Не мога да коментирам, понеже още не сме ходили в Париж, но беше хубаво. Забелязахме само една очевидна неуредица – гъмжеше от кабели над нас – засукани по всевъзможни начини, намасуркани на кълбо, висяха от тук и от там. Не съм виждала на друго място нещо подобно. Е, явно кабели поне не се крадат. Задръстванията бяха много по-страшни от софийските, въпреки че си имат метро и толкова широки булеварди.

Пред Eventim

С помощта на gps-навигацията безпроблемно стигнахме до офиса на Eventim, откъдето взехме билетите и си направихме първите снимки. После поехме към залата, която бе разположена в красив парк. За наше учудване, паркингът пред залата беше напълно празен и паркирахме без проблем. Може би бяхме твърде рано на мястото – 2 часа преди концерта. Тъкмо време, за да може да хапнем, казахме си. Направихме си няколко снимки пред залата, което бе все едно поставянето на американското знаме на луната – направихме ги със същата гордост на добре свършена работа.

Предконцертно хапване

Нашите приятели бяха вече наясно с мястото, тъй като миналата година са били на концерта на Жар в същата зала. Бързичко се ориентираха къде може да седнем за по бира преди събитието. Настанихме се в един заведение, принадлежащо на тенис комплекс в сърцето на парка. Беше невероятно красиво, имаше и басейн съвсем близо. Времето беше разкошно, направо усещах близостта на море. Все едно че бяхме на почивка. Прекараният час там беше толкова необходим, за да съберем сили за нощта. Всички пиха по бира с изключение на мен, не заради друго, ами аз нали бях на антибиотик заради мъдреца. Беше толкова хубаво цялото преживяване, че да си призная нито болката, нито неприятното усещане, когато се хранех, можеше да помрачи този слънчев празничен ден. Заведението се оказа с италианска кухня, по която си падахме не само ние, но и Светозар и Ади. Хапнахме чудесна паста и им обещахме да ги поканим на гости у нас, където ще опитат от пастата на Иван.

Дойде време за влизане в залата и с Иван разглобихме малкия пен и го прикрихме добре в моята дамска чанта и в тази на Ади. Така се старахме, а то – за нищо. Изобщо не ни проверяваха чантите. Можеше да вземем големите апарати и обективи, мислехме си... Непредвидимо е обаче, в едни зали правят проблем за малки апарати дори, на други места пък въобще не те гледат. Не искахме да рискуваме и затова бяхме взели само пенчето, което минаваше за непрофесионална техника.

В залата

Залата беше доста по-малка от предходните концерти. А и хич не бе запълнена, особено пред сцената, къдто бяха нашите места. Половин час след обявеното начало на концерта, все още местата си стояха празни. Нашите места бяха чудесно разположени – съвсем срещу средата на сцената, долепени до една от пътеките. Забелязахме, че точно в края на тази пътека, до която имаме достъп, се намираха стълбичките до сцената. Веднага загряхме, че Жар ще мине покрай нас! Не че щяхме да си стоим по места, ако беше друго, но все пак... Вече нервно потропвах с крак и се питах защо хората не си сядат по местата, че да идва вече Жан Мишел Жар. Угасиха светлините, всичко утихна и голям прожектор освети един ъгъл на залата, някъде в последните високи редове. Появи се Жар, на парчето, което бе специално само за неговото излизане на сцена – парче, което нажежава обстановката страхотно! Той прекоси публиката от горните редове и слезе долу, като подаваше ръка на фенове. Светозар направо го е бил прегърнал за секунда, но охранителите са го отблъснали. Аз пък си подадох ръката, когато минава покрай мен и докоснах неговата ръка, както и микрофона в нея. Беше много вълнуващо!

Снимам Жар!

Щом се качи на сцената, всички от първите няколко реда бяха станали и окупирали празното място пред сцената. Включително и аз бях там. Иван беше останал на нашите места, само на два метра от мен и на още два от сцената, документираше всичко. Невероятно от страна на охраната, но ни оставиха цели три парчета да си танцуваме пред сцената на воля! След което обаче ни наредиха да си заемем местата. За щастие, нашите приятели успяха да си намерят много по-предни места, които не бяха заети, те също бяха на трети ред не след дълго!

Тези няколко парчета в началото, по време на които бяхме на крак, непосредствено пред идола си, бяха незабравими моменти! Никога досега не се е случвало да се намираме толкова близо до Жар по време на концерт! Ех, да можеше да са тук Раян, Крис и Ги! Те щяха да се радват толкова много! Спомням си как Ги ми беше пратил ммс от един концерт – негова снимка на фона на Жар, само на няколко метра от него! Ах, невероятно – сега се случваше на нас! Светозар пък беше видял, че има wifi в залата и предаваше концерта лайв по скайп през телефона си! Невероятно е желанието в този момент да споделяш какво преживяваш!

Лазерната арфа

По време на рандеву 3, когато се разтвориха лазерните лъчи на арфата, струваше ми се че сме толкова близо, че може да ги пипнем и ние. Имаше само едно по-вълнуващо от това – Жар най-отпред, хванал мууга като електронна китара! Към края на концерта той бе вече толкова мокър! Изцяло се раздаде! Как само подскачаше и пляскаше, подканяйки публиката да прави същото. Признавам, че този път публиката беше най-добрата от всички предишни концерти! Тя откликваше на всеки такъв призив от страна на Жан Мишел. Може би винаги е така с хората от най-предните редове и просто едва сега ни се случваше и ние да сме там, не знам... Но беше много по-хубаво от останалите концерти! Звукът беше страхотен, толкова мощен, че тази малка заличка можеше да се срути. Имаше моменти, в които подът под крата ми се тресеше така сякаш отдолу имаше гигантски разярен динозавър! Имах усещането че всеки миг от сцената ще изригне вулкан и ще ни залее, нас от предните редове! Велико усещане, велико!

Нажежено до червено!

Дори по-нежните парчета, които подтикваха да си седнем по местата и да запазим тишина, не успяваха да ни укротят задълго, но все пак благодарение на тях можеше да си поемем малко дъх. Ръцете ме боляха от непрестанното ръкопляскане, а в устата си усещах вкуса на кръв – от толкова усмивки и крещене вероятно раната се бе отворила. С други думи с пуках по шевовете – буквално! И все пак адреналинът бе по-силен от всичко останало!

Жар на бис

Два пъти изкарвахме Жар на бис и той благодари на публиката от все сърце за топлото посрещане. Мисля, че се получи невероятен концерт! След като пуснаха светлините и бе ясно, че Жар няма да се появи за трети път, си направихме по някоя и друга снимка пред сцената, с някои запалени фенове от Букурещ, с които разменихме контакти. Оказа се, че те имат фенгрупа от около хиляда души, което е доста. Обещахме си и ние да направим нещо. Със сигурност има и други фенове на Жан Мишел Жар в България, за които не знаем. Може би и други българи са се събирали на групи, за да пътуват до тук. Ще видим това, ще направим нещо по въпроса.

Снимка с Франсис

Излязохме навън и пообиколихме зградата, за да намерим мястото, откъдето Жар ще излезе. Нашите приятели вече имаха опит и знаеха миналата година откъде е излязъл Жар, така че имахме преимущество. Освен това, точно пред този вход имаше групичка от 5-6 фена, а и Франсис бе там. Отидохме и даже се снимахме с Франсис, той ме позна и пак ме целуна. А по време на концерта аз му махах на него и той ми отвърна. Направо по-голяма взаимност на концерт не мога да си представя!

С румънските фенове

Честно казано, мислех, че Жар няма да мине от тук, или ако мине – няма да даде автографи. Мислех си го, защото моят звезден миг вече мина и не си представях да се повтори. Даже не носех (отново!) нищо за автограф! Можеше поне един албум да занеса – нали Иван ми подари оригинални албуми на Жар, можеше да донеса един за автограф! Но и билета стигаше, в краен случай! След половин час дойдоха още няколко човека и задушевната обстановка стана малко обтегната, защото новодошлите възнамеряваха да застанат пред нас, а бе немислимо да отстъпим, нали киснахме толкова време преди тях! С румънците, които заварихме там, си разменихме контактите и се поснимахме, бяха много мили хора. И колко приличаха на българи – същите лица, същите дрехи, съвсем като нас.

Втора снимка с Жар!!!

Дочакахме момента, в който Жар се появи! Охраната ни беше предупредила да сме кротки, без да викаме, без силни емоции. Подадох на Жар билета и той го разписа, после го помолих за снимка и той бе много учтив и се усмихна и погледна към обектива на нашия пен. Толкова бе естествено всичко, все едно не беше до мен този велик човек, когото боготворя, а някой стар приятел, с когото сме се виждали стотици пъти. Когато Жар видя апарата ни, възкликна „О, това е много добър фотоапарат!” Много ни изненада това, тъй като пенът е малък и съвсем нов, хората още не го знаят масово. Когато се прибрахме, Иван разбра защо Жар е казал така. В неговия блог той бе писал, че на това турне сам ще си е фотограф и беше постнал няколко снимки от градовете, в които е бил, снимки, които сам е направил. От екзиф-а на една от тях се виждаше, че апаратът е EP-2, един модел след нашия апарат! Еха, имаме апарат, какъвто и Жан Мишел Жар!!! Страхотно!

Качихме се в колата, която беше съвсем самотна на паркинга пред залата. Беше вече след полунощ, когато потеглихме обратно към България. Към два през нощта вече бяхме във вилата и макар че още бяхме превъзбудени от концерта, умората си каза думата и всички се прибрахме по стаите да спим. Планът за утре беше да станем рано и да отидем в града, където Светозар и Констанца да проведат срещата си, докато ние разгледаме центъра. Но как сладко се спи на чист въздух! Когато се събудих, беше вече почти 11! Притесних се, че може да ни чакат нас. Слязох долу и оставих Иван да спи. Само Констанца бе долу. Тя беше станала в 8:30 и оттогава чакаше да се събудят и другите. Не е звъняла по телефона, защото там никакъв обхват нямаше. Питах я дали не иска да ги събудя, но тя категорично отказа. Седнах да и правя компания за половин час, докато изпием по едно кафе, надявайки се, че всеки момент ще слязат и другите. Накрая реших да се кача и да ги събудя всички. Когато почуках на стаята на Светозар и Ади, те вече бяха будни и бързаха да се подготвят за тръгване. Изчакахме ги десетина минути, през които се порадвахме на много лястовички, котки и кучета.

Романтичен обяд в Русе

Оставиха ни да разглеждаме Русе, докато Светозар и Констанца вършат служебна работа. Пуснахме се по една много дълга пешеходна зона, която беше в центъра на града. Много приличаше на Богориди в Бургас – отстрани магазини и кафенета до безкрай. Седнахме в едно заведение аз, Иван и Ади, за да хапнем, че не бяхме закусвали, а беше време вече за обяд. Докато хапнем и стана време да се връщаме.

Тръгнахме обратно към София чак след четири и половина, с което изгубих всякакви шансове да отида в стоматологичната клиника, където ежедневно имах някакви лазерни процедури по заздравяване на раната. А също и щяхме да пропуснем следобедното време за свиждане в болницата. Но това е допустима цена за незабравимите моменти в Букурещ, заради които се успахме така юнашки.

По-близо до Бог

Няма да забравя разказа на Светозар за предишен концерт на Жар, когато той си изпуснал телефона в тълпата и било невъзможно да го търси. Накрая след концерта телефонът се намерил невредим до сцената. Ами да, казал си той, след като е пред самия Бог, нормално е да стават чудеса! Както Констанца каза – единствените величия, които тя е виждала през живота си отблизо, са Жан Мишел Жар и папата. Изобщо, наистина срещата с Жар е божествена и се надявам да е вярно, че около него стават чудеса, защото ние бяхме там, бяхме до него!

Марсилия (19.03-23.03 2010)

2010-04-07T23:58:00.008+03:00

Жан Мишел Жар, моят идол

Да имаш мечта и тя да се сбъдне два пъти е повече от невероятно, а на мен ми предстоеше трети концерт на Жан Мишел Жар, който за мен се оказа и най-вълнуващият от всички досега. За предишните два концерта се вълнувах сякаш много повече, очаквах ги, мислех за тях и от самата мисъл ми се насълзяваха очите. Сега обаче започнах да мисля за концерта едва по време на полета до Париж. Някак не му отдадох нужното време, не тръгнах с правилната нагласа и може би затова всичко, което се случи, бе за мен съвсем неочаквано, сякаш подарък от самите богове.

Летището в Париж

Кацнахме на летището в Париж, където трябваше да направим трансфер и да отлетим за Марсилия. За разлика от софийското летище, тук мерките за сигурност бяха много по-строго съблюдавани. Проверката на ръчния ни багаж отне поне пет минути, защото щателно провериха цялата фотографска техника, която носехме с нас. Помислих си, че няма да ни пуснат. Отделиха ни настрана от потока с хора и изчакахме да дойде една униформена дама, която провери фотографските принадлежности с някакъв специален уред, неизвестен за нас. Както и да е, отдъхнахме си, че все пак всичко е наред.

Летището в Париж

А и нямахме кой знае колко време до следващия полет, така че продължихме напред, докато си намерим гейта. Трябва да отбележа, че летището в Париж е огромно, ние видяхме много малка част от него. Имаше табeлки за колко време се стига от едно място на друго – например 15 минути! Попаднахме в едно огромно пространство, където се намираха над 10 гейта, неразделени с нищо един от друг. Мащабите бяха невероятни! В средата на това помещение се намираше долен етаж, пълен с ресторантчета и фришопове на известни марки дрехи, парфюми и аксесоари. Конструкцията на покрива беше забележителна – сложна конструкция от метал и стъкло. Наистина красиво направено, за разлика от бетонните блокове с квадратни дупки, които ни посрещнаха преди това.

Раян

Вече поуспокоени, намерихме нашия гейт и зачакахме прави, тъй като беше препълнено и нямаше места да седнем. Беше топло и аз се съблякох, останах по тениска, но не каква да е тениска, а една от онези скъпоценни тениски от предишни концерти на Жар. Ако си спомняш, преди се оплаквах как дадох солидна сума в Лондон, за да си взема тениска от тогавашното турне. Идея си нямах колко безценна е тази тениска и как късметът ми ще проработи благодарение на нея! След две минути до нас се появи едно момче, също с тениска на Жан Мишел Жар, което ни подаде ръка и поздрави на английски език. Беше ме забелязало и решило, че отиваме на един и същи концерт! Зарадвах се много, но най-вече на това, че говореше перфектен английски. И как иначе – оказа се, че той е англичанин. Ryan Worsley (Раян Уърсли) – това бе изписано на един бадж със снимка от концерт на Жар за фон, висящ на врата му, който много наподобяваше баджовете на Дни на Microsoft. Като го гледах, изглеждаше сякаш да е от екипа на Жан Мишел Жар, дори ръчният му багаж (а и другият, който впоследствие видях като кацнахме) притежаваше лепенки, подобни на неговия бадж – очевиден белег, че е фен на композитора. Нямахме много време за приказки, защото вече беше време да се настаняваме в самолета. Помолих го само да си разменим мейлите, за всеки случай, ако не се намерим после. Но опашката вървеше толкова бавно, че все пак имахме шанса да си побъбрим.

Крис

Запознахме се и с Chris Bell (Крис Бел), негов приятел, също от Великобритания, дошъл за концертите на Жан Мишел. Двамата заедно се бяха хванали да следват Жар по време на турнето му в Европа. Вече зад гърба си имаха няколко концерта – в Полша и Германия, а сега предстояха концертите във Франция, където щяха да се срещнат с друг техен приятел и заедно тримата да продължат турнето. Попитах Раян от колко време е фен и се изумих като ми отговори от петнадесет години. Той бе едва на 19! На първия му концерт на Жар го завел дядо му преди петнадесет години, когато той бил още малко момче. Оттогава израсъл с тази музика. Невероятно! Крис, който пък беше на 37, разказа, че е фен от поне двадесет и пет години! Страхотно! Сърцето ми сякаш се напълни с мед, бях толкова щастлива да ги слушам, никога не съм познавала толкова отдадени фенове, беше истинско удоволствие да прекарам няколко минути с тях. Някак исках да се уверя, че ще ги видя отново или поне ще мога да им пиша някога по интернет, затова исках да си разменим координатите – не знаех дали после ще се намерим. А и на самия концерт – още по-несигурно беше, залата беше за 5-6 хиляди души и ми се струваше невъзможно да се намерим случайно. Докато говорихме, те споменаха за предстояща пресконференция на Жар в същия ден от 17:30 във FNAC Marseille, конференция за феновете му, на която той ще подписва автографи. Не знаехме за това, но всъщност мисля, че то не беше всеизвестна новина. После докато търсихме в интернет какво и къде е това FNAC Marseille, видяхме, че е публикувано на някои места, но може би само най-големите фенове, както и тези, които живеят в Марсилия, можеха да знаят за това. С други думи... ако не бяха така добри да споделят това с нас, ние щяхме да сме в Марсилия по това време и да не знаем за събитието! Всъщност какъв късмет, че решихме да дойдем в Марсилия ден по-рано от концерта и то достатъчно по-рано от 17:30!

Вече се вълнувах страшно много, исках час по-скоро да кацнем и да ги намеря отново тези двамата, исках да ги питам къде ще отседнат и дали биха искали да се видим и да поприказваме, определено имахме какво да си кажем. Самолетът, противно на очакванията ни, беше доста по-голям от този, с който летяхме София-Париж, макар полетът да бе доста по-кратък. Още с пристигането на летището веднага разбрахме как да се придвижим до мястото, където си бяхме резервирали хотел. Имаше автобуси на всеки 20 минути от летището до Сейнт Чарлс (Saint Charles). За щастие срещнахме Раян и Крис точно там, дори се качихме на един и същи автобус, защото техният хотел не беше особено далеч от нашия. Разменихме си телефоните и се разбрахме да се видим на тази пресконференция следобяда, след като се настаним.

Изглед от гарата

Разделихме се и ние се озовахме сами на гарата Сейнт Чарлс. Тук е мястото да ракажа малко за нея. Тя е свързващата точка на двете линии на метрото, автобусна гара, на която пристигат и автобусите от летището, както и последна точка на френските железници SNCF, с които може да се пътува до Ница или Лион, например. Изобщо – ключово място, за което ние не подозирахме. Когато избирахме в кой от хотелите от веригата Ibis да отсендем, избрахме този, в близост до гара, защото от там до мястото на концерта ни деляха само 4 спирки на метрото, беше изключително лесно да се стигне от едното място на другото. Гарата е много стара, сега чета в уикипедия, че е строена през 1848г. От едната й страна се разкрива невероятна гледка към центъра на града, към който се спуска водопад от разкошни стълби, в края на които е началото на широк булевард. Двете страни на това грандиозно стълбище красят пищни улични лампи. Денем тези стълби са осеяни с млади хора, които си почиват на слънце, четат или си говорят на по питие. Прилича на стълбите на Пикадили в Лондон.

Гарата отвътре

Постояхме за малко вътре в самата гара, за да я разгледаме. Определено заслужаваше да отделим малко от оскъдното си време, за да й се порадваме. Вътре в центъра й се издигаха огромни дървета! Приличаше на малка уличка с дървета, магазинчета и кафенета от двете й страни. Може би някога това наистина да е било улица с дървета, но са й направили покрив, свързващ сградите от двете й страни, на по-късен етап. Беше невероятно красиво и доста оживено, но за съжаление не можахме да направим много снимки, защото беше забранено.
Оказа се, че хотелът ни е буквално на 10 крачки от тази гара. Какво щастие! А и умирахме от умора и глад. Бяхме станали толкова рано, вече бяхме преживели две излитания и две кацания със самолет, два спокойни полета, но изпълнени с доста тръпка (откакто се случи турбуленцията на път за Лондон, вече май никога няма да летим с удоволствие). Настанихме се в кокетната стая, която щеше да е наш дом за следващите четири дни. Разхвърляхме се и легнахме за десет минути, докато измислим какво да правим. То нямаше много за мислене, времето беше напреднало и трябваше да действаме. Взехме си 10 часа интернет за 15 евро, за да потърсим информация за FNAC Marseille. (Не знам дали е всеизвестен факт, но Марсилия на френски се произнася „Ма(р)сей” с ударение на втората гласна.) Оказа се, че е недалеч от нашия хотел и решихме да го потърсим след като хапнем в хотела. За съжаление хотелското ресторантче не работеше – беше минало вече обедното време и щеше да е отворено чак за вечеря, та решихме да си намерим нещо за хапване навън. Спуснахме се по красивите стълби и се потопихме в центъра на града. Точно този булевард обаче бе осеян само с араби и тяхната фастфууд. Не намирахме нищо привлекателно за хранене, затова се спускахме все по-надолу и по-надолу по булеварда, защото знаехме, че въпросното място на пресконференцията е в тази посока. Вървяхме страшно много, докато не осъзнахме, че отдавна сме го подминали. Времето беше разкошно, сигурно имаше 20 градуса поне и двамата с Иван (въпреки стържещите ни стомаси) бяхме щастливи да се пошляем из големите улици на града. Но времето си напредваше, а ние трябваше да се нахраним и да си починем преди събитието, затова дори и без да сме намерили мястото, се върнахме в хотела, където обядвахме в бара – каквото можаха да ни приготвят беше един сандвич и претоплена в микровълнова полуготова лазаня Barilla. Няма да споменавам колко струваше това удоволствие. Във Франция е толкова скъпо! В Лондон ми се виждаше адски скъпо, но тук надминаваше всичко!

FNAC Marseille

Имахме само двайсетина минути да полегнем преди да тръгнем. Въпреки това и двамата успяхме да заспим и алармата ни събуди в пет следобяд. Стигнахме за нула време на мястото, където според картата трябваше да се намира FNAC Marseille. Но колкото и да се оглеждахме, не виждахме нищо подобно. Трябваше да попитаме някого. За съжаление, французите никак не разбират английски, а тези, които разбират пък имат толкова скапан акцент, че нищо не им се разбира. Пилотът на AIR FRANCE, когато ни съобщаваше информация на английски за времето в Марсилия, беше все едно да говори на френски – пак нищо не разпознахме като думи. Все пак една дама имаше огромно желание да ни упъти и за целта спря един минувач и го помоли да ни обясни. Но и той като нея нищо не можеше да ни каже, но от жестовете му, които сочеха трамвайните релси, разбрахме, че трябва да вървим по тях до следващата улица и да завием по нея.

Коференцията

По пътя спрях едно младо момиче и от нея разбрахме, че всъщност въпросното място се намира вътре в огромен търговски център – Centre Bourse. Намерихме го! Вървяхме към огромните рекламни букви и вече знаех, че няма какво да ме спре – явно щях да видя Жан Мишел Жар! Бяхме съвсем на време, няколко минути преди 17:30. Озовахме се в малка заличка с около не повече от 50 човека. Нямаше място за всички и затова имаше правостоящи. Изумих се, защото поетичната вечер на Маргарита Петкова беше събрала повече хора от това! Не казвам, че тя не е велика поетеса, напротив, но някак Жан Мишел Жар е от съвсем друга величина и да се озова на такова малко място, на няколко крачки от него – просто не можех да повярвам, че е истина. Докато осъзнавах малките размери на заличката, моите нови приятели Раян и Крис ми махаха от третия ред. Зарадвах се да ги видя. Питаха как сме намерили залата и защо не сме им се обадили по телефона. Наистина можеше да им се обадим, щеше да е доста по-лесно. Те бяха чакали пред залата от 16:00! За да се сдобият с такива предни места, определено си е заслужавало чакането! И докато си разменим няколко думи, дойде върховният момент – влезе Жан Мишел Жар, аплодиран от тесния кръг фенове! Цялата пресконференция, естествено, бе на френски и ние не разбирахме и дума, но какво от това? Да гледам и слушам гласа на този фин човек, когото боготворя – това беше като да се озовеш в Рая за мъничко, да се почувстваш наравно с боговете. Срещата беше открита и след кратко интервю, Жан Мишел отговаряше на въпроси от феновете. Някак струваше ми се невъзможна тази близост между него и феновете му. Той бе облечен спортно, с черен суичър с надпис Jarre Enterprise и най-обикновени кецки, които носят повечето тийнейджъри.

Жар отблизо

(После на концерта също беше с тях, както се вижда от снимките ми!) Косата му беше великолепна, артистично дълга и леко рошава, както винаги. Лицето му излъчваше жизнерадост и младост. Изглеждаше съвсем естествен и божествен едновременно. Докато се опивах от прекрасния му френски, се освободи едно място на последния ред и ми предложиха да седна. Това не беше особено добра идея, защото вече не можех да го виждам така добре, както когато бях права. Но пък направих няколко хубави снимки. И най-важното – сдобих се с нещо, което можеше да дам за автограф! Как можеше да отида без да носия нищо за целта!? Ами ето как – Жан Мишел почти никога не дава автографи и да се сдобие човек с такъв си е невъзможно почти. В Лондон чаках толкова време напразно. Не мислех, че ще се случи такъв шанс. А и освен това, смятах преди концерта да си взема програмата за турнето и ако има как да се вредя за автограф, да я подам нея. Но нямаше как да я купя ден преди концерта. И аз седях с празни ръце няколко минути преди да започне раздаването на автографи! Забелязах, че момчето, което седеше до мен, държеше две малки брошурки, рекламиращи турнето. Попитах го, откъде мога да си взема такава. Той не говореше особено английски и просто ми подаде едната от тях. Благодарих му хиляда пъти и той бе много щастлив, защото разбра, че съм тук от България, специално за този концерт.

Кой е по-щастлив??

Конференцията свърши за половин час, след което настана суматоха и всички се скупчиха безредно около Жан Мишел Жар и охраната му, за да се вредят за автограф. Някой каза нещо на френски, от което ми стана ясно, че феновете, донесли албуми, са с предимство. Така че аз останах много назад, една от последните бях и по всичко личеше, че организаторите даваха зор всичко да приключва възможно най-скоро. Помислих си, че съм толкова близо, а няма да успея да взема автограф! Но след няколко минути дойде моят ред и Жан Мишел ме погледна и се усмихна, взимайки брошурата, която държах. Казах му, че съм от България (вместо да си кажа името!!!), което го зарадва много! Каза ми, че може би ще дойде в България през ноември, но още не било сигурно. Помолих го за снимка и застанах до него, за да ни снима Иван. Взех подписаната брошура и му благодарих, след което се отдалечих от него и моментално закапаха сълзи от очите ми. Добре че беше Иван, който да ме прегърне, да ме скрие! Как мога да плача в такъв щастлив миг! Да не говорим, че Жан Мишел никак не си пада по откачени фенове, които са твърде емоционални. Това бяха сълзи от щастие и ми се случват толкова рядко! Почти никога всъщност. Ако не бях толкова емоционално разтърсена, щях да се снимам и с Фиона, която чакаше на изхода, (Фиона е неговата дясна ръка, негов асистент, негов най-близък приятел и нищо не се случва без нея), както и с Франсис Римбер (Francis Rimbert) – един от тримата музиканти на Жар, който беше в ъгъла на помещението. Но уви, вече нямах сили за повече емоции.

Ги

Повечето фенове се разотидоха и забелязах Раян и Крис, които бяха с техния фреснко-говоряш приятел. Питах ги какво ще правят сега и решихме да отидем с тях да изпием по едно питие. Запознаха ни с Ги Риво (Gui Rivaud) – 37-годишния французин, който от години живееше в Англия. Веднага разбрах, че той е душа на компанията – изключително забавен и приказлив, много мил човек, който страшно много приличаше на Жан Мишел Жар! Носеше същия суичър като него, по ръст беше колкото него, а най-удивителната прилика беше в косата – също сравнително дълга и красиво и артистично разрошена, досущ като на художник. Като прибавим и сладкия френски акцент, този симпатяга ни спечели моментално.

Ресторантчетата

Оставихме той да ни води, тъй като това си беше негова територия – той си се чувстваше местен в Марсилия, сякаш този град му бе роден. Много бързо се озовахме на пристанището, което ни грабна с морето от яхти, чийто край не се виждаше. На свечеряване обаянието на мястото в неустоимо. От двете страни на пристанището са разположени заведения за всеки вкус – от малки кафенета с кокетни масички и столчета, обърнати към улицата, през ирландски пъбове и места за по питие на крак, до тежкарски ресторанти с романтична светлина, в които можеш да оставиш цяло състояние. Имаше всичко, каквото си поискаш – за всяка възраст, за всеки джоб.

Монако

Настанихме се на една външна маса в едно ресторантче, където възнамерявахме да пийнем по нещо. Ги ни попита какво ще пием и аз му казах, че е задължително да опитаме нещо местно, попитах го какво пият младите французи. Първоначалното му предложение се отхвърли, защото съдържаше алкохол от анасон, а аз не понасям нищо, което има вкус на мастика! Второто предложение обаче ми хареса толкова, че си го поръчвах още много пъти през следващите няколко дни – Монако. Това е коктейл, забъркан от бира, лимонада и гренадин. В общи линии много напомняше черешовата бира, която пихме в Белгия, но беше по-приятно и по-сладичко. После се загледах какво пият по заведенията и наистина страшно много хора си го поръчваха. Голяма бира или голямо Монако струваха по 7 евро. Но кога ли пак ще имам шанса да изпия едно Монако, гледайки марсилските полюшващи се яхти? Струваше си.

Поопознахме се с новите си приятели. И Ги, също като Раян и Крис, беше фен от много години и беше посетил много концерти на Жар. И тримата знаеха всички албуми, притежаваха специални техни издания, както и такива с автограф и бяха дейни участници в сайтовете и форумите, посветени на композитора. Сега следваха Жар във всеки град, където той правеше концерти. Освен това някак имаха информация за разни неща, които не знам откъде им бяха известни. Например, знаеха в колко часа и от кой вход ще влезе Жар и свитата му в La Dome, където щеше да се проведе концертът. Те бяха невероятни фенове, невероятни! И това, което наистина ме впечатли, беше, че въпреки, че изглеждаха маняци, обсебени от Жан Мишел Жар, те никога не притесняваха идола си и неговите хора. Всеки път са давали нещо различно да им подпише, никога много неща наведнъж. Всъщност, аз имах щастието да видя с очите си колко невероятни фенове са те, защото се случи нещо невероятно тази вечер. Но имай търпение, ще разкажа всичко!

На вечеря с новите ни приятели

Стана студено и вече бяхме глътнали питиетата си и решихме да влезем вътре в ресторанта и да си поръчаме вечеря. Настанихме се удобно и си поръчахме доста интересни неща. Раян си поръча цяла тенджера с миди – наистина му ги сервираха в малка тенджера; Ги си поръча изцяло вегетарианска храна (трябва да разкажа и за това после, той е пазител на животните и околната среда!); Крис си поръча разни меса, които му донесоха върху нещо като газова лампа с пламъче, за да се поддържат топли; ние с Иван се доверихме на рибното им меню – аз имах най-вкусните спагети с морски дарове, които съм опитвала (бяха по-хубави дори от спагетите frutti di mare, които ядохме в Lido di Jesolo до Венеция), а Иван – печена сьомга и ордьовър от миди. Беше невероятно вкусно! Раян и Крис, които са типични англичани, си поръчаха и по една порция пържени картофи, едната от които имаше злощастна участ. Раян постави върху пламъчето порцелановата чиния с картофи да се претопля и тя естествено се пръсна. Как не го забелязах, трябваше да го спра! Не само че отиде чинията и картофките се разпиляха навсякъде, дори и по дрехите, които лежаха на един празен стол, но на всичкото отгоре в чинията имаше салфетка, която се подпали! Издигна се пламък и направо ми идеше да извикам на чист български „Пожаааар!”, но салфетката бързо се изпепели и пламъкът утихна. Всички се смяхме, особено на виновното изражение на Раян, който по най-естествения начин си взе един от падналите картофи и го излапа.

Беше забавна вечер. Говорихме за какво ли не. Естествено най-много за Жан Мишел Жар, но не пропуснахме възможността да се опознаем и като хора. Раян, макар и толкова млад, вече работеше в някаква парфюмерийна фирма, Крис – имаше държавна работа в правителството, а Ги имаше професия, която е много трудно да се обясни... Той бе изцяло отдаден на опазването на дивата природа. Организираше разни мероприятия с благотворителни цели, парите от които отиваха за каузи в защита на изчезващи видове или против ловуването на някои диви животни. Разказа, че това лято ще организира спускане с клетка в океан, с цел разглеждане на акули. Стори ми се невероятно, особено не можах да разбера какви хора биха си дали парите за това. Но явно това е възможно в един свят, съвсем чужд на нашия и затова не можем да разберем тези неща.

На вечеря с новите ни приятели

Разпитаха и за нас. Разказах им, че съм фен на Жар от над десет години и съм била на два предишни концерта. Тогава казах, че всичко дължа на Иван и че ако не беше той, аз нямаше да тръгна сама никога. Странно защо трябваше да го кажа на английски пред почти непознати хора, а никога не го бях казвала на Иван. Не че той не го знае, но е хубаво да го кажа, защото си е самата истина. Разказахме, че сме годеници и че предстои сватба през септември, при което и тримата се въодушевиха много, дори по-натам, когато вече се чувствахме сякаш се знаем от години, изявиха готовност да дойдат на сватбата, ако ги поканим. Естествено, че ги поканихме. А и не се съмнявам, че биха дошли. Въпреки че обещанието да дойдат беше продиктувано в много емоционален момент, аз вярвам, че ще дойдат, защото са достатъчно луди глави, след като могат да отделят време и средства да пътешестват толкова дълго и толкова надалеч, заради Жан Мишел Жар.

Хапвахме, пийвахме и се веселихме заедно. Направихме си страхотни снимки. По едно време Раян и Ги извадиха пакетчета тютюн и хартия за свиване на цигари. Оказа се, че в Англия цигарите са много скъпи и младите хора предпочитат да си взимат тютюн и хартия и да си свиват цигарите сами. Този ритуал ми се стори много интересен и снимах Раян как професионално се справя със задачата. На следващия ден той ми показа как става и аз свих една цигара самичка, тя ми остана за спомен.

На една маса с Франсис!

Канехме се вече да си тръгваме и аз реших да мина през тоалетната. Станах от масата и в момента, в който погледнах напред, погледът ми срещна усмивката, на Франсис Римбер, тъкмо седнал да вечеря сам на съседната маса. Той беше прочел надписа Jean Michel Jarre на въпросната ми щастлива тениска и се беше зарадвал, че в заведението е попаднал на фенове. Развълнувах се доста, имах втори шанс да видя този човек от най-близките хора на Жан Мишел Жар! Когато се върнах на нашата маса, момчетата отдалеч ми правеха знаци с ръце, които казваха „Виж! Виж! Това е Франсис!”. Седнах при тях и те ме подканиха – „Ето сега пак имаш шанс да го срещнеш! Възползвай се! Иди при него!”. Те вече се бяха снимали и разговаряли с него и не им беше такава тръпка както на мен. Но пък и не знаех как да отида и просто да седна на масата му. Струваше ми се неудачно, човекът е решил да се осамоти, да си почине преди утрешния ден и да се наслади на вечерята си сам. Докато събера смелост да реша отивам ли или не, Раян вече взе нещата в свои ръце и каза, че отива да говори с него. Ги моментално ме сръчка да отивам и аз. И какво да правя – отивам и сядам до него! Върха на нахалството, ужас! Добре че той се оказа толкова мило същество и не само че не се подразни, но и се зарадва на неочакваната компания. Раян обясни за тях тримата, които следват турнето от град на град и разказа как сме се запознали. Аз го помолих за снимка и той бе така мил да ме прегърне и да се усмихне, станаха страшни кадри. Хич не му спореше английският език и това си личеше, но въпреки това си поговирихме чудесно, пожелахме му приятна вечеря и се оттеглихме мирно и тихо, за да го оставим насаме.

На една маса с Франсис!

Но не си тръгнахме! Изчакахме да се нахрани и чаровния Ги го помоли на френски да дойде да изпие чаша кафе на нашата маса. Той се съгласи и прекарахме страхотни 15 минути с него! Той повече говореше на френски и Ги превеждаше от време на време. Разказа ни, че обича вечерта преди концерт да излиза сам, че така се успокоявал, докато останалите от екипа вечеряли заедно. Разказа, че има две дъщери и че трябва след малко да става, за да говори с едната от тях във фейсбук. Питахме на колко са години, той се замисли дълго и накрая каза, че май едната е на 24, а другата на 22. Когато Ги сладкодумно му разказа тяхната одисея, колко много са пътували и кои концерти са харесали най-много, Франсис не можа да повярва на ушите си. Каза, че ги намира за луди. После каза, че ще направи каквото може, за да ги уреди с безплатни билети! Колко мило от негова страна, дано да успее, тези момчета определено го заслужаваха.

Notre-Dame de la Garde

След вечерята излязохме да се поразходим около пристанището. Беше леко захладняло и влажният въздух действаше успокояващо. Разхождахме се по дълга права алея, съвсем до лодките. Приличаше ми на Promenade des Anglais в Ница (разходката на англичаните). Също като в Ница, на тази гладка алея се разхождаха много хора, имаше колоездачи и деца с ролери. Прииска ми се да съм си с тротинетката и да карам напред-назад, наслаждавайки се на гледката. Високо над пристанището се виждаше красиво-осветената базилика Нотър Дам дьо ла Гард (Notre-Dame de la Garde). Вървяхме от дясната страна на пристанището и в края му стигнахме до една гора от дървета, посадени в огромни саксии, които много ми харесаха. Исках да дойдем пак тук, за да ги снимам, но така и не се случи.

Започна да капе и решихме, че ще е най-добре да се запътим към хотела. Заваля съвсем и макар че не бяхме кой знае колко далеч, добре се поизмокрихме, докато стигнем. Малко ни забави и това, че първоначално тръгнахме в грешна посока и трябваше после доста да обиколим. Но пък видяхме няколко допълнителни марсилски улици, които не влизаха в плана, така че бяха добре дошли. Момчетата бяха решили да ни изпратят до нашия хотел, за да се уверят, че ще се приберем невредими. Стори ми се много мило от тяхна страна. Така те трябваше да вървят още толкова, докато си стигнат до хотела. Стигнахме гара Сейнт Чарлс, балгодарихме си едни на други за прекрасната вечер и си казахме „лека нощ”. Докато с Иван само се здрависаха, мен ме прегърнаха и целунаха. Мисля си, че по света явно така е прието, защото когато подавах ръка на Франсис да се сбогуваме, той ми отхвърли ръката, за да ме прегърне и целуне. Много е мило това, но за мен е леко смущаващо, защото никой не ме прегръща и целува тук у дома. Имам предвид никой от другия пол.

Вечер във Фейсбук

Прибрахме се възмокри, но щастливи. Аз изобщо не можах да спя. Е, все пак съм заспала, иначе как щях да сънувам Жан Мишел Жар! Сънувах, че той се е настанил в нашия хотел и аз го срещам до асансьора и се заговаряме сякаш се познаваме от години. Може би се вдъхнових от историите, които ми разказваха тримата мускетари. Да, Ги даде това определение за тях тримата, което наистина им пасва страхотно, защото те са наистина един за всички, всички за един. Още преди първия концерт от турнето, в полския град Катовице, те тримата имали шанса са срещнат случайно Жан Мишел. Просто в това малко градче нямало толкова много хотели, в които да отседне той. По метода на изключването лесно надушили къде е и дори вечеряли на едно и също място. Невероятно, просто невероятно! Аз имах голям късмет да попадна на тримата, защото те наистина имат нюх, щом в двумилионната Марсилия надушиха точно заведението, в което ще реши да вечеря Франсис Римбер! Е, може и късмет да беше, може и съдба, може би пък аз съм им донесла късмет, кой знае. Да, може, защото на следващия ден късметът бе изцяло само мой!

На закуска

Събудихме се и навън бе прекрасен слънчев ден. Направихме няколко снимки от прозореца на хотела, даже мисля да направя 3D модел на photosynh. Имаше изглед към красивата сграда на гарата, зад която се синееше море и в далечината на един хълм се виждаше базиликата. Щракнахме няколко кадъра и слязохме да закусим. Обичам закуските в хотелите. Тази не се включваше в цената и трябваше да си доплатим, но аз го намирам за много романтично нещо. А и имахме опит вече с веригата Ibis и знаехме, че закуските са страхотни. Имаше много голям избор, но главно от сладки неща. Имаше поне 3 вида кекс, за сметка на това нямаше почти нищо солено. Харесахме киша – мисля, че в него имаше картофи, лук и яйца, беше много вкусен. Имаше и мини палачинки с диаметър 6-7см.

Рибния пазар

Закусихме доволно, пихме чудно кафе и бяхме готови да видим Марсилия. От самото начало казах на Иван, че вчерашният ден ми дойде много емоционален, а и както не можах да спя особено много, трябва да я караме много спокойно, да си почиваме и задължително да се върнем в стаята, за да поспим малко преди да излезем за концерта.

Яхтеното пристанище

Стигнахме до пристанището и като защракахме, нямахме спирачки. Беше събота, явно пазарен ден и пред пристанището имаше рибен пазар. Миришеше на прясна риба, беше претъпкано с хора и стока. След пазара продължихме от лявата страна на пристанището и ударихме една фотосесия на яхтите. Снимаме, снимаме, но колкото по към края вървим, толкова по-красиви и големи стават яхтите и ние снимаме още повече...

Малко почивка…

Накрая се уморихме и поседнахме на една пейка с изглед към яхтите. Направихме си малко наши снимки и решихме да се връщаме. Аз пак бях с тениска от концерт на Жар и това пак ми донесе късмет. Както си вървяхме, един вече подминал ни човек ни поздрави. Спряхме се и ние го поздравихме, но честно-казано не мислех да се спирам. Мислех си, че е просто фен, който се радва да срещне съмишленици. Но се оказа Клод Самар – един от тримата музиканти на Жар, наред с Франсис Римбер! Какъв късмет! Да ме види той мен, не аз него! Всъщност аз не го познах, той ми се представи, при което аз щях да си глътна езика. Не, изобщо не очаквах! Та той беше по къси панталонки и спортна шапка, тичаше за здраве на пристанишето, как да ми хрумне, че е един от хората, заради когото съм тук!

Среща с Клод!

Поговорихме си малко, казах му, че сме от България. Той пък се оказа, че знае руски и превключи на руски мигновено, личеше си, че му харесва да говори. Жалкото е, че на руски го разбирахме доста по-зле, отколкото на английски. Разказа ни, че преди е пял в хор на два гласа – взимал е и много ниски, и много високи вокали. Това някак беше свързано с Монголия, но не разбрах как за съжаление. Но не исках да го карам да ми преразказва, и аз като истински фен исках да го оставя намира час по-скоро, след като съм си получила исканото – няколко снимки. Той се впечатли от апаратите ни и ни предупреди да внимаваме много, защото има висока престъпност. Това ни предупредиха и момчетата предната вечер – явно Марсилия имаше лоша слава. За щастие нямахме никакви проблеми.

Починахме си добре преди да излезем на среща с новите ни приятели. Бяхме се разбрали да се видим в 16:00 пред сградата, където ще се проведе концерта. Смисълът да се отиде толкова рано, беше да се види как Жар влиза в сградата с техниката си. Наистина успяхме да се докопаем до мястото, дори видяхме през една решетка Жан Мишел, разговаряйки с един от неговите хора. Направихме и няколко снимки, които по-късно по време на концерта изтрихме, защото нямахме достатъчно памет.

Пред La Dome

Постояхме малко пред сградата на събитието, поснимахме се пред нея посред бял ден и решихме, че имаме време да се върнем до хотела, за да оставим чантата на новия ни апарат, а самия него да скрием в джоба на якето на Иван – така щеше да е по-малко подозрително. Върнахме се и за една малка частичка време се озовахме на пристанището точно по залез слънце. Станаха няколко чудни снимки, които имахме желание да повторим, когато разполагаме с време, но в действителност не можахме да случим на хубаво време.

Бяхме взели новия Olympus PEN, малко и компактно, но сериозно фотоапаратче. Не бяхме напълно сигурни дали ще мине или не. Беше забранено да се внася фототехника, но въпреки това малки апарати минаваха без проблем, ако са скрити в някой джоб и не те претърсят. Имахме късмет! Пак имахме късмет! Този път това беше изцяло заради Крис, който носеше фотоапарат и малка камера и беше преди нас на опашката. Аз минах и зачаках да видя какво ще стане с останалите. Крис го спипаха с камера и го отведоха, за да я приберат в гардероб. През това време тъй като охранителят беше с Крис и описваха камерата, Иван без никой да му направи забележка се промъкна бавно и невинно през входа и никой не му каза нищо, никой не го тършува. По тази логика можехме да вкараме направо някой от големите ни зверове, но как можехме да знаем, че ще минем между капките?

С нова тениска ;)

Вътре в сградата се продаваха тениски с надписи от сегашното турне, суичъра Jarre Enterprise, програма на концерта и какво ли още не. Решихме да си вземем по нещо. Аз си избрах тениската и отидох да се преоблека. Женските тоалетни обаче бяха пренаселени, така че реших да се преоблека леко извън тях в един коридор, където поне бях сигурна, че няма никой от хората с мен. Кой каквото видял – видял (но все пак бях доста бърза).

Когато се върнах, Раян, Крис и Ги, които вече имаха всичко, пак си купиха по нешо ново – някакви плакати и някакви други тениски. Излишно е да споменавам, че цените са много завишени, но все пак... Крис ми каза, че си е взел чантата с емблемата на Равноденствието (Equinoxe) и ходи с нея всеки ден на работа. Чанта за 50 евро! Разказа ми, че стаята му цялата е в снимки и плакати на Жар. А той самият носеше тениска със снимка на него и композитора с негов автограф, придобит докато Крис е носил тази тениска на себе си. Невероятно! Какви фенове, абсолютно невероятно!

Втори автограф!

Мислех си, че аз съм голям фен, но изобщо не съм в сравнение с тези тримата. Иван си взе споменатия вече суичър, който беше връхната дреха и на тримата мускетари. Така и той стана един от тях, да кажем Д’Артанян... Взех си програмата и една страхотна снимка на Жар, черно-бяла, много красива. Докато й се възхищавах, Крис ме попита дали ще се опитам да се сдобия с автограф върху нея. Казах му, че ако има начин, ще го направя. Тогава Раян, този деветнадесетгодишен ангел, взе снимката и ми каза, че ще се опита да я даде на стейдж-мениджърката, с която се познавал. Уау! Колко мило от негова страна, да даде нещо мое, вместо нещо негово. След като влязохме и се настанихме по местата си (ние с Иван бяхме високо, но все пак недалеч от сцената, докато останалите бяха на първите редове), те ни пратиха смс да слезем долу пред сцената. Тогава ме запознаха с Рахел – която взе снимката на Жар и след минута ми я върна скришно – подписана! Раян и особено Ги, който си беше очарователен и определено знаеше как да омайва жените, се помолиха на младата дама да направи едно добро дело за едно момиче, което идва от България за този концерт. И така аз се сдобих с втори автограф от Жан Мишел Жар! Попитах Раян как така се познават с Рахел и той разказа, че в Катовице са нощували в един и същи тризвезден хотел с екипа на Жар. (Самият Жар и музикантите му обаче са били в един от малкото петзвездни.) Невероятно! Наистина невероятно! Бях на седмото небе, а концертът все още предстоеше! Благодарих им стотина пъти, после се разбрахме къде да се чакаме след концерта и се върнахме по местата си.

Минаваха десет минути след осем, когато в залата се стъмни, един лъч просветна, акомпаниран с надъхваща музика, изразяваща усещането на тръпнещите в очакване фенове. Жар се появи по начина, по който се появи в Будапеща – от някъде в публиката си проправи път до сцената, минавайки покрай феновете, които протягаха ръце, а някои дори го прегръщаха. Той мина недалеч от нас и имахме шанса да изпробваме видеото на новия ни фотоапарат.

Концертът

За самия концерт мога да напиша отделен пътепис, има толкова какво да се разкаже! Но накратко само ще спомена, че този път лазерите бяха най-хубави! Стигаха много назад в публиката, даже където седяхме ние, усещането беше най-вълнуващо! Сякаш наистина музиката стигаше до нас, беше в пространството, съвсем осезаема. Звукът беше страхотен и концертът мина без никакви засечки.

Сувенир от Китай

За някои парчета Жар беше предвидил видео, например по време на Равноденствие 7 на огромна стена се излъчваше изображение на винтидж синтезатор. Някои от парчетата като Кислород 5 пък имаха лайв черно-бяло изображение на Жар, по време на изпълнението си. Беше много силно и особено заради това, че бе черно-бяло. Изпълненията на Рандеву 3 и Рандеву 2 на лазерната арфа бяха величествени! Особено ми хареса вариацията на Рандеву 3, когато Жар прокара ръката си през всички лъчи. Тракинг-листата беше уникално подбрана, беше още по-пълна от тази, на концерта му в Лондон. Ако аз трябваше да подбера парчетата, сигурно точно същите щяха да бъдат. Магнитни полета 1 и 2 – и двете съдържат такъв заряд! Никой концерт не минава без Рандеву 4 и Равноденствие 5, двете парчета, които като че ли носят най-силен оптимистичен нюанс. Кислород 2 и Равноденствие 7 – тотално нежни и ефирни. Имаше всичко! Дори и ново парче, което после разбрах, че се казва Адажио. То бе много нежно и тъжно, звучеше като филмова музика. За фон на стената се изписаха някакви статистически данни с огромни числа, които се променяха светкавично. Имаше брой на населението на Земята, петролни ресурси, брой изпратени имейли, такива неща. Очевидно посланието беше да се замислим накъде върви този свят. Никак не звучеше оптимистично... Концертът завърши с бис на Кислород 4, може би най-силното парче на Жар, което за мен е най-концертното! Няма как да си седиш на мястото, докато Жар подскача на сцената с енергичността на хлапе, подканяйки публиката да стане и да танцува! Беше върховно! Незабравим момент! Нищо не може да се сравни с усещането да си част от този концерт, да си малка частичка от цяло море протегнати ръце, в която плува и твоята протегната ръка. Дали чрез музиката си Жар стигна до нас, или ние се опитвахме, преживявайки я, да стигнем до него? Мисля си, че бе напълно взаимно.

Жар поздравява публиката

След концерта се намерихме с тримата и прекарахме десетина минути в показване на снимки и видео – всеки искаше да покаже какво е заснел. Определено колкото си по-наблизо, толкова по-невероятни снимки се получават. И все пак – нашите снимки като качество бяха много по-хубави, почти без motion blur (размазване на изображението от движение) и с много ярки цветове. Последният писък на фотомодата, бъдещето в лицето на дигиталните микро четири-трети, определено ни изненада с възможностите си.

Беше вече възкъсничко и поехме да си търсим вечеря пак около пристанището, където е средоточен нощният живот на Марсилия (или поне това, което видяхме, все беше там). Въпреки че гъмжеше от хора навсякъде, въпреки че бяха пълни заведенията и хора още се наслаждаваха на десерт или питие, след 23:30 никъде не искаха да ни приемат. Можеше да умираме от глад, дори можеше да им се молим само за някой сандвич – бяха непреклонни. Беше затворила кухнята за поръчки. Вече предвиждах как няма да ми се разминат арабските дюнери. А и толкова се бях уморила, че ми бе все едно, само да мога да седна. Но благодарение на Ги, който се оправяше перфектно, тъй като говореше езика, ни упътиха към ресторантче, което приема до по-късно. Докато стигнем до него, минахме по разни улички, които много приличаха на уличката с червените фенери в Амстердам. Беше пълно с много малки проститутки с невероятно къси поли и дълги коси. Имаше разни мъже, свити в ъглите, и ако не бяха толкова безугледни, щях да си помисля, че са мъжки проститутки, но Иван ме светна, че вероятно пласират дрога. Съвсем транзит минахме, въпреки това Раян се пошегува, че ще се видим на сутринта и се направи, че свива по уличката с публичните домове.

Ресторантчето, което ни нахрани, беше индийско и изключително уютно. Макар че се настанихме почти навън и нямахме шанса да се порадваме на интериора, докато отивах да си измия ръцете, минах през страхотно дървено стълбище с фина дърворезба. Навсякъде бе украсено с разни лампи с много цветни стъкълца и огледалца. Беше като в някоя приказка от 1001 нощ. За първи път имах честта да вкуся автентична индийска кухня. Е, разбира се, бях опитвала ориз с канела и ананас, който бе приготвен за 1001 рецепти... Ха, 1001 нощи = 1001 рецепти, хахахаха! Не се бях замисляла досега.

Chicken tikka masala

Не разбирахме много от менюто, затова Ги бе така добър да се поинтересува кой какво би искал да яде и го поръча на френски. Аз казах, че бих вечеряла пилешко месо и получих chicken tikka masala, което бе пилешко в марината от лимони с толкова много неизвестни подправки, които го бяха оцветили в кърваво червено. Доста ми хареса, беше много крехко.

Хапвахме, разговаряхме... а аз си мислех как няма да ги видя пак тези образи. Не разбирам как за толкова кратко време успяхме да си станем толкова близки. Сякаш се познавахме от години. Раян бе най-млад и протино на очакванията, на него можеше да се разчита най-много. Той изцяло се грижеше за настаняването им и намираше най-изгодните хотели и начин за транспорт от една точка до друга. Освен това поведението му на джентълмен, на възпитан и загрижен човек, бяха завидни! Човек, здраво стъпил на земята, умен, разсъдлив и много съобразителен. Няма да забравя как той се грижеше за мен и Иван – уверяваше се, че знаем как да си вземем карта за метрото, че знаем как да стигнем до залата и т.н., и го правече така, сякаш ни е попечител или поне сякаш той самият е бил в Марсилия и преди. Крис също беше много мил. Той бе като едно голямо дете, което имаше нужда от грижа. Беше от типа мъже, които карат една жена да иска да им бъде майка или поне да се чувства като Уенди от Питър Пан.

Тримата мускетари

Такова мило същество бе той, с пухкавото си тяло приличаше на най-милата панда, която можеш да си представиш. Ги пък беше съвсем друг тип. Той бе най-весел, приказлив и някак сякаш нехаен, отракан и с подход към жените, който му спечелваше много добрини. Успяваше да си намери приказки със сервитьорките, омяйваше ги така, че те имаха симпатии към нас мигновено. После разбрах, че е успял да омагьоса жената от касата на френските железници и се е сдобил с три безплатни билета от Ница до Лион, без които (поради стачка) щеше да се наложи да си наемат кола до там. Беше я убедил, че са част от турнето на Жар, което не бе невъзможно, ако се загледаш в дрехите и багажите им, които навсякъде бяха с марка Жан Мишел Жар. Може би, защото бе най-приказлив, него успяхме да опознаем най-добре. Колко интересен човек наистина! Разказа, че преди десетина години бил женен за английско момиче и че така се преместил в Англия. Но преди три години се развели, което определено му се е отразило много силно, защото след това се разделил с 20кг от теглото си, посветил се на опазването на дивите животни и станал вегетарианец. Във фейсбук има над хиляда приятели, повечето от които са точно от тази сфера с околната среда. Това ми се струва наистина достойно за възхищение. Ако и на теб, посети www.guirivaud.com.

Определено щяха да ми липсват! Тръгнахме си и стигнахме до стълбите, които водеха към гарата Сейнт Чарлс – съвсем близо до нашия хотел. Бе време да се сбогуваме. Направихме си по една снимка всички заедно на фона на осветените улици на Марсилия. Обещахме си да се видим пак, ако не на концертите в Гърция през май, то поне през септември за сватбата ни. И се разделихме.

Последни минути заедно

И тази нощ трудно заспах. Толкова се вълнувах от всичко! Исках моментално да кача снимките ни във фейсбук, където вече бях добавила Крис, Раян и Ги. Трябва да отбележа, че за първи път усетих смисъла на фейсбук. Наистина този сайт има велика идея и тя е да свързва хората, когато не са заедно. Разгледах профилите на тримата и видях, че те постват нови статуси всеки ден! Държаха в течение многобройните си приятели къде се намират и какво предстои! По този начин близките им също бяха духом с тях и преживяваха вълненията им в момента на тяхното случване (real time)! Особено Раян ме впечатли, който постваше чрез смс от телефона си, а аз не знаех, че е възможно. Ги пък ни прати много мил ммс от концерта на Жар в Ница, където се бе снимал по време на концерта точно пред сцената! Тези хора бяха толкова напред в комуникациите! И когато си тръгнаха, сякаш всичко в Марсилия замря. На следващата сутрин земята бе мокра (цяла нощ валя дъжд) и успокоена, сякаш след буря. Усещаха се следите на нещо огромно и велико, което бе минало от тук и вече го нямаше. Само ние бяхме тук. Някак толкова прецакани бяхме! Можехме да сме с тях, нищо не ни костваше – тъй или иначе щеше да се лети до Париж и от там за София, можеше пътьом да видим още един-два концерта... А и кой да предположи, че точно до хотела ни е гарата, от която може да се вземе влак за Ница и Лион – две дестинации от турнето. Да, колко жалко! Но знам защо стана така: бяхме решили Париж да остане непокътнат за друг път, когато ще се посветим на него изцяло. Разбирах това толкова добре, както и това, че исках да видя Марсилия – тъй или иначе сме били път чак до там, поне да я видим и да я поснимаме. Разбирах. Но копнеех да съм там, където е Жар, където бяха и тримата мускетари.

Определено и Иван имаше подобни чувства, защото още на следващия ден, щом разбрахме за новата дата, обявена за концерта в Атина, купихме билети! Както и билети на трети ред от сцената в Букурещ!

Изглед от хотелската стая

Валеше непрестанно – тихо и кротко, едва забележимо, но достатъчно, за да провали всички туристически планове, които имахме към града. Все пак не можеше да си стоим в стаята и вали или не поехме към пристанището – отправната точка за където и да е. Много искахме да се качим до базиликата на хълма и да видим Марсилия от високо. Като всеки фотограф, и ние си търсихме място за хубавите кадри. За щастие имаше туристическо влакче, което водеше до там. Съвсем като в Ница беше – пак алея до морето и влакче, стигащо до хълма за снимки. Обичам ги тия влакчета! Не стига, че виждаш града, но и си седнал, пък и ти говорят разни неща. Е, пак нищо не разбирахме, заради ужасното им произношение, но все пак придобихме увереността, че знаем нещо за това място.

Златната мадона

Базиликата беше много красива, украсена с позлатена мадона с младенеца на върха. И гледката към града беше великолепна. Малко се захласнахме в снимане и пропуснахме връщането на влакчето до пристанището, което трябваше да ни вземе след двадесетминутна фотопауза. Сега вече разполагахме ненадейно с много време и се поснимахме един друг наволя на фона на града. Но стана студено, а нямаше изглед да дойде следващо влакче, така че се смъкнахме до пристанището, както можем с градски транспорт.

Талятеле със сьомга

Беше време за обяд и решихме да отидем на един площад, до който бяхме стигнали предния ден и си бяхме набелязали чудни заведения с изглед към улицата. Сервираха ни страхотна паста – пене с доматен сос и босилек и талятеле със сьомга и сметана. Не очаквах французите да правят такава страхотна паста, сравнима с италианската. След като хапнахме решихме, че е добре да поспим и се прибрахме с метрото до хотела. Междувременно забелязахме, че метрото е на колела! Не бяхме виждали такова метро досега.

Романтична вечеря

Събудихме се тъкмо навреме, за да узлезем на вечеря. Какъв кулинарен туризъм, нали? Отидохме на пристанището и разгледахме рибните ресторантчета, които бяха толкова романтични. Малки масички с бели покривки и празни чаши за бяло вино, украсени със стилни малки лампи, придаващи невероятна атмосфера. Ще се влюбиш в Марсилия дори само заради уличката с малките ресторантчета!

Невероятна храна!

Харесахме най-красивото от тях и се настанихме. За по 18 евро предлагаха меню от предястие, основно и десерт, което ни се стори приемлива цена, като се има предвид как са цените там. А кухнята беше вълшебна! Ако някой пак ме пита какво значи гурме, ще му разкажа ето това, което ще разкажа сега. Ордьовър от миди с босилеков сос, пьстърва с пресни картофи на пара, предястие от прясна полу-сурова сьомга в марината, терин от пьстърва, шишче от сьомга и риба монах с ориз и сметанов сос...

Le Ruban Bleu

О, великолепно беше! Не само обстановката беше върховна, но и храната, както и начина, по който бе поднесена, беше превъзходен! Насладихме се изцяло на вечерята си. Няма да разправям за десертите, които бяха за богове... Толкова много ни хареса, че дори на следващата вечер отидохме пак там, че дори си поръчахме почти същото! Така че вече си имаме любимо заведение в Марсилия, казва се Le Ruban Bleu.

Centre Bourse

На следващия ден валеше дори повече. Бяхме си харесали един обектив за новия апарат, който не се продава още в България, и бяхме решили да си го вземем, затова се запътихме към големия шопинг център, където бе и пресконференцията на Жар. Минавайки покрай надписа FNAC, пак ми се насълзиха очите, все още тази малка заличка пазеше усещането за среща с Жан Мишел Жар. Сдобихме се с нов обектив, с единствената книга на английски за френска кухня, която намерихме, както и с две екологични рекламни пазарски торби за по едно евро, аналогични на торбичките, които се продават и тук във Фантастико. Снимахме се вътре до огромните дървета, посъдени в гигантски саксии. Не знам какво е това дръвче, но го имаше навсякъде – хем прилича на иглолистно, определено мога да различа бодлички, хем е с форма на широколистно, с много кичеста корона. Може би бе някакво морско дърво, което не се нуждаеше от почти нищо, защото се развиваше прекрасно и без слънце.

Имаше още толкова да се разглежда, колко места си бяхме набелязали отдалеч, но просто нямахме късмет с времето. Единственото, което можехме да направим е да се върнем в стаята и да проверим как са нашите приятели, в кой град са сега и как е минал последният концерт. Изумих се като си отворих фейсбука и бях получила десетки заявки за приятелство от непознати, които са приятели на тримата. Бях станала известна! Фенове ме добавяха и коментираха снимките ми. Моят звезден миг все още не бе свършил! Търсеха ме в чата на фейсбук, даже имаше такива, които са в момента все още в Марсилия и искаха да се срещнат с мен! Невероятно! Честно казано нямах сили вече и не се видях с тях. Дори вече исках да се прибера у дома и да си почина.

Жар у дома

След цял ден висене на парижкото летище, поради объркването, настъпило вследствие на споменатата стачка, късно на следващата вечер си бяхме вкъщи. След няколко дни, както предположи Крис, Жар ме гледаше рамкиран от стената, поставен на видно място. Всеки ден го гледам и още не мога да повярвам на всичко, което се случи. Гледам го и се изпълвам с благодарност – към него, заради значението на музиката му за мен, към Раян, Крис и Ги, които направиха срещата с Жар възможна, към Иван, без който цялото пътуване нямаше да е реалност и към Марсилия, която побра всички емоции покрай сбъдването на една мечта!

Ще завърша този пътепис както Жар завърши концерта си, с думите „Благодаря, Марсилия!”

Merci Marseille! Merci beaucoup!

Виена (30.05-06.06 2009)

2009-06-25T22:31:00.010+03:00

Цветя и музика

Ако трябваше да опиша Виена с две думи, те щяха да бъдат – рози и цигулки. Рози, заради разкошните рози из целия град, подредени, отгледани с грижа, в най-разнообразни цветове и от всякакви сортове. Цигулки, заради музиката (защото Виена е музика!) и заради гордостта на австрийците от техните музикални гении, които съвсем не се изчерпват с Моцарт. Един град от миналото, застинал във вековете на каляски и дворци, които дори огромното количество от модерни магазини, препълнили центъра, не могат да заличат. И всичко – в съвършен ред, като по ноти, като съвършена рима в любовна песен. Не можеш да останеш равнодушен...

Тежки сгради...

И все пак, Виена не е мой тип град. Там не можах да се почувствам по друг начин освен като турист. Чужда ми е тази красота и този ред. И тази древност също. Само за няколко дни Виена започна да ми тежи, да ме насища като много тежка торта, с която нееднократно съм преяждала. Чудех се защо е така и установих, че е заради статуите, които подпират всяка втора сграда. Това подсъзнателно беше започнало да ме притиска, всичко ми изглеждаше тежко, сякаш ще падне върху мен. Не се шегувам, анализирах доста докато стигна до този извод, през което време нащраках снимки на такива статуи, с които мога да открия изложба – стотици са! А и дори да не бяха статуите, сградите са с толкова сложни орнаменти, с толкова детайли, че приличат на блатове с крем помежду им, образуващ фигурки. Виена за мен е изтънчена наслада, която си в състояние да приемеш само веднъж – нещо като да отидеш на опера.

Велоалеите

Първата ми среща с Виена си беше сблъсък, почти осъществен – още в първите минути след като излязохме от квартирата едва не ме отнесе някакъв колоездач. И то – по моя вина, защото се намирах насред велоалеята. Но тогава не го бях забелязала синия знак на асфалта с колелцето, който ме информираше за опасността, нито пък пътния предупредителен знак, който гласеше, че тротоара трябва да се сподели с колоездачите. За секунди изтръпнах като видях с каква скорост летеше към мен този безкомпромисен тип с каска, който ако не се бях мръднала в последната секунда, щеше дори нарочно да ме помете! Ужасни са всички колоездачи в този град! Понеже им е разрешено да карат точно там, по никакъв начин не приемат, че някой объркан пешеходец може да не забележи тяхното право. От тази случка до края на екскурзията спазвах тези правила неизменно и се пазех от колоездачите повече, отколкото от автомобилите. И в Амстердам е пълно с колоездачи, но не като тези, съвсем не...

Donaupark

Първият ден, след като почти го бяхме изгубили в четиричасовото закъснение на полета ни, ние (аз, Иван, Спас и Ваня) решихме да го завършим с разходка наоколо, без да ходим до центъра на града. И всъщност видях най-хубавото от Виена още в този ден. Какъв късмет (или пък може би... колко прекрасно решение на мъжете, които все пак избираха квартирата), че се бяхме настанили съвсем близо до Дунава и до прекрасния парк покрай него – Donaupark. Странно е, че центъра на Виена не се е развил покрай реката. Будапеща, Прага и Лондон, в които съм била, мога да твърдя, че се възпозват от реката си по най-прекрасен начин. Тя е в сърцето на града. Но не и тук. Реката във Виена е някак в краен квартал, като нещо несъществено, почти излишно. Не разбирам защо!

Кафета по Дунава

Само като си спомня как прекрасно се топяха във водата нощните светлини на Будапеща, каква романтична гледка беше това, гледка, която Виена не може да ти предложи. Дунавът е разделен на три ръкава точно там и огромни мостове обхващат и трите. Все пак имаше някакви заведенийца на един от бреговете, които с лекота придаваха усещането за море, особено гръцките ресторантчета. Имаше и лебеди, някои от които ги бяха обучили като кучета да скачат за храна. На един от бреговете имаше някакъв маратон и после колкото и пъти да минавахме от там през следващите дни – все имаше нещо подобно, или за деца, или за възрастни. Там като че ли доста значение отдават на спорта, което много ми хареса.

Футбол в парка

След като прекосихме трите ръкава на реката, достигнахме до паркът, който ме плени с огромните си зелени пространства, напомнящи на лондонските паркове. Те бяха от малкото, които не бяха забранени за преминаване. Имаше хора, които играеха на футбол, тичаха с кучетата си или се излежаваха на тревата. Беше прекрасно! А и този парк, в сравнение с останалите, си беше направо див – дърветата бяха оставени да си растат в естествените си форми, без да образуват стени или фигури.

Дивите ягоди

Имаше на няколко места цветя в изрядна форма, които със своята подреденост само придаваха разкош, не разваляха дивото. И ухаеше на билки! В един момент и четиримата бяхме на различно мнение на какво мирише – мента, мащерка, някакъв чай... или някакво цвете? Паркът на билките, така го нарекохме. Диво място, наистина. И беше пълно с диви ягоди! Огромни, червени и узрели, цели плантации от диви ягоди, каквито никога не бях виждала. Опитах няколко, но за съжаление само на вид бяха така хубави, нямаха никакъв вкус, никаква сладост, за разлика от нашите горски ягодки – мъничета с невероятен аромат.

Wurst? 36,-

Забелязахме релси на влакче, които бяха съвсем близо една до друга, на около 40 см. Ясно беше, че е увеселително влакче както познатите ни влакчета по морето, но на релси! Но беше събота и влакчето го нямаше (всъщност после разбрахме, че по празниците нищо не работи...), но си казахме да дойдем пак и да го пробваме. Навсякъде се забелязваше един знак с убийствено сладко кученце, захапало бележка с нарисувани акита, на която пишеше нещо на немски, от които важните неща бяха две – думата wurst (това не значи ли салам?!?) и магическото число 36. И нищо да не отбираш от немски, става ти ясно, че това е глобата в случай, че кучето ти се изака на тревата или в цветята. Намираха се тук-там и интересни кошчета за боклук, специално с цел събиране на въпросните вурстчета – пак със симпатичното кученце на тях, предлагащи пликчета и инструкции как точно да събереш акито и да го сложиш където трябва. Това се казва ред! След разграфените тротоари за пешеходци и колоездачи, забраната да стъпвам на тревата и тези кучешки акита, само дето не ми казваха кога да дишам и кога не. Чак толкова ред ми дойде в повече... Не се учудих, че почти не се виждаха кучета дори на разрешените за разходка места.

Donau City в края на парка

Пообиколихме парка, видяхме кулата Donauturm, в която имахме резервация за вечеря след няколко дни, и стигнахме до Donau City (тук явно всичко беше дунавско!). Последното представляваше свръх-модерен жилищен комплекс със стъклено-метални небостъргачи. Много футуристични и смели дизайнерски решения, които много харесах. Особено ме грабна един 36-етажен блок, който имаше изглед към парка! Ако можеше да живея точно в този блок, гледащ към точно този парк, ах!, бих устояла на цялата тежест на Виена, бих научила скапания им език като роден, бих се научила да карам колело с каска, бих... Каквото и да бих направила, все пак си ще си остане само мечта.

Супермаркетите

По път за квартирата решихме да намерим магазин и да си вземем нещо за хапване, цял ден не бяхме яли почти нищо. Но претърпяхме сериозен удар, който се повтори и на следващия, и на по-следващия ден (беше национален празник) – магазините не работеха! Ето това е нещото, което адски ме подразни, работното време – в делнични дни до 18:30, в празниците пък съвсем не работят. Как живеят тия хора, не разбирам. Сигурно свършват работа в пет, пазаруват до шест и имат време със семейството си... Дразнещо правилно! Тук май и голяма доза завист има в мен, но наистина ме дразни! Просто защото не си представям живота си без денонощния магазин на две крачки от блока. Не си представям нещо да ме ограничава кога да пазарувам, толкова съм свикнала всичко да е достъпно когато го поискам, просто да е там, денонощно, дори и никога да не се случва да го използвам в два през нощта. Просто самата мисъл, че го има винаги, е така успокоителна... Добре, че в чудесната ни квартира имаше не само кухня, но и продукти, с които Иван приготви спагети с домати и босилек. Всички благодарихме за готварските му умения и си легнахме сити и доволни.

Stephansdom

На следващия ден рано-рано (към десет без нещо) се събрахме на закуска и решихме единодушно да хванем неделната служба в най-известната католическа църква – Stephansdom. Ето там е сърцето на Виена, точно там. Излизаш от метрото точно пред входа на катедралата, която те смразява с размерите си. Огромна и тежка, с готически форми, будеща страхопочитание. Още преди да излезем на площада, на ескалатора, вече ни пое един равен, мощен звук, който се лееше из цялото пространство.

Свещите

Беше органът. Когато влязохме вътре, чувството беше невероятно, побиха ме тръпки от тази музика. (Само в неделя, точно в 10:15, ако си там, не го пропускай!) Звучеше така осъдително, така тъжно, или по-скоро не тъжно, ами като една равносметка, просто ме смазваше прелестно. Като Agnus Dei на Samuel Barber. След известно време към органа се включиха цигулки и хор, а после и цял оркестър. Много красива музика беше. Ето затова за мен Виена е музика, заради точно този момент, в който почти се почувствах католик.

Изглед от кулата

Имаше възможност да се качим по стълбите на кулата на катедралата, която въпреки моето упорство не пропуснахме. 343 стъпала – това току-що би рекорда ми от Монумента в Лондон! Но тук беше дори още по-тясно и трудно за изкачване и докато стигнах до горе, вече нямах никакво желание да се радвам на гледката. Но слизането беше по-трудно и от качването, съвсем други мускулчета са нужни – мускулчета, на които явно никога не разчитам, защото като излязох от там, едва се държах изправена. Краката ми се подкосяваха. Направо ми се приискваше или да седна, или дори (ако трябва) да се кача в някоя от каретите, наредени тояно до катедралата. Тези карети с кончета са сякаш символ на града. Особено каретите с бели кончета, които прекрасно стояха на фона на почти също толкова белите сгради.

Каляски като в приказките

Дори кочияшите бяха съвсем подходящо облечени, с костюм и бяла риза, с бомбе или пък в смокинг и с перука на царедворец. Като че излизаха от страниците на книжка с приказки на братя Грим. Имаше само едно нещо, което ме отказваше от близост с тази красота, и това беше миризмата. Съжалявам, че съм прекалено откровена (тук трябваше да замълча и да те оставя да изживееш приказката както трябва), но не мога да скрия, че въпреки честото минаване на специалното камионче за чистене на конски творби, цялата улица отблъскваше с миризмата на коне. И все пак, имаше хора, които се наслаждава на романтиката дори и при тези тежки условия.

NORDSEE

Доста бързо огладняхме и Иван, който беше вече идвал във Виена, ни заведе в любимото си заведение с морска кухня – NORDSEE. Това е верига от заведения за бързо хранене, основана през 1896 в Бремен, която предлага предимно морски ястия и сандвичи с рибни продукти. Доста здравословна и вкусна храна, с която това заведение ме спечели, и до края на престоя ни там го посетихме многократно. Но не е чудно, че любимото ми заведение във Виена не е виенско, съдейки по това какви сувенири си взехме от там – една формичка за италиански равиоли, която се убихме да търсим в София, а във Виена открихме случайно, и купичка с лъжичка за азиатска супа, която също никъде не сме намирали. С една дума – доста интернационални сувенири, които съвсем не носят нищо австрийско. Да не говорим, че и сладоледите им бяха италиански...

Брецел

Но все пак опитахме от местната храна. Аз опитах гулаш, който след Прага не беше новост за мен, а Иван – виенски шницел, който няма нищо общо с това, на което ние викаме „шницел”. Това е много фино месо, но не кайма, със солидна панировка, сервирано със сладко от боровинки. Опитах и ябълков щрудел, който също няма нищо общо с

Да живее бирата!

това, което за нас е „щрудел” – много по-ябълково, по-малко сладко, с канела и пудра захар. Задължително трябва да се пробват брецелите (pretzel), които са хлебчета с прекрасна хрупкава коричка и огромни бучки морска сол (леле, как вървят с бира!). И бирата там е доста на почит. Не са рядкост заведенията със собствена пивоварна, в която можеш да се насладиш на съвсем прясна жива бира (weiss beer), към които приветливо подканят плакати с ретро-стилизирани жени със здравословна усмивка и здрави ръце, държащи по три халби (или една, но еднолитрова). Бива си ги кръчките там, който им се радва – сто процента Виена е място за това.

Пред Хофбург

След като хапнахме се отправихме към замъка Хофбург (Hofburg), който се намира съвсем в центъра на града. Пред него ни посрещнаха сложни статуи на мъже (или по-скоро богове), които се биеха с митични зверове или един с друг. Тези мъже имаха повече мускули, отколкото е възможно да има човешкото тяло, доста се бяха престарали авторите, но все пак сигурно това е била целта – да ахнеш от тези невъзможни тела. Признавам си, че веднага ми прозвуча една песничка в главата – „What a man, what a man, what a man, what a mighty good man”. Освен тези статуи, които наистина си заслужават снимането, другото дори не си го спомням – май там имаше библиотека?

Червените трамваи

От края на този замък стигнахме най-сетне до ринга (The Ring), за който само бях чувала. Почти всички забележителности на Виена се намират в този кръг, който някога е бил крепостна стена, на чието място днес се простират трамвайни релси. Трамваите винаги са ми харесвали, те носят неповторимо очарование на града, особено старите дрънчащи трамваи, които неслучайно все още са в движение. Тяхната музика, релсите и жиците, оформят улиците по уникален начин. Ето това нещо ми липсваше в Лондон – трамваен звън. Много градове ме грабват с трамваите си – Будапеща, Милано, но най-много Загреб. А сега и Виена.

Статиуте пред парламента

Вървейки по ринга се стига до парламентът, който е изключително красива сграда с много красиви статуи отпред. Всъщност, това не ме изненада, вече бях видяла стотици статуи по сградите. Ако във Виена броят и тях, населението й ще се увеличи поне с 1/3. Отсреща на парламетна се пада една чудна градина с много храстчета различни видове рози, като всеки вид си има етикет с име. Не бях виждала досега толкова различни рози. Не просто по цвят,

Виена, това са розите...

но и по големина на листчетата, дори по начина им на подреждане, по гъстотата им, дори по гъстота на розите на едно клонче. И по ухание също. Имаше гигантски рози, както и мънички розички, имаше храстчета и падащи рози, висящи от дървени арки. Толкова много рози! Дали пък розата не ми е любимо цвете? При толкова много рози не можеш да не се влюбиш. А в средата на парка имаше цяло море от червени рози! Милион, милион, милион алих роз!

Понеже беше неделя и нямаше как да си напазаруваме, трябваше да се вечеря навън. Иван пак ни заведе в познато заведение - в бирарията до замъка Белведере (Belvedere). То е със собствена пивоварна и можахме да разгледаме съдовете, в които се вари бирата. Заведението беше пълно с хора, а и там наистина си беше страхотно, прекрасна кухня, особено ястията, поднесени в тиган с малки тестени топчета с билки, нещо като малки кнедли.

Алея с липи в Шьонбрун

Цяла нощ валя. На сутрина въздухът беше свеж и лек. Съвсем спокоен ветрец полюшваше листата на цъфналите липи от двете страни на алеята, водеща от входа на замъка Шьонбрун (Schönbrunn) до зоологическата градина в неговите предели – нашата следваща цел. Тя е една от най-старите зоологически градини и е много голяма, с много богат животински свят. Освен това, животните могат да се видят от много близко, а и са така чистички и с толкова загладена козинка, че са като плюшени – личи си, че много добре са гледани. Още на входа ни посрещнаха дългите петнисти шии на жирафите, които сладко хрупаха зелени листа, без да се стесняват от хората с фотоапарати под носа им. Никога не бях виждала жираф толкова отблизо. А пандите не случайно стояха като емблема на зоопарка – най-сладките животинки там са точно те. Гледах една голяма панда как спеше на клон и не проумявах как не пада. Две млади панди пък се забавляваха седнали на ръбчето на малко езерце, опрели гръб в гръб, взаимно се подпираха, дъвчейки бамбук (или нещо, което много приличаше на такова).

Пандите :)

Пандата и в гръб е неустоимо сладка! Много интересно нещо за тях научих: пандите са официални жители на Китай и освен това за всяка една, която не е на китайска територия, се дължи данък, дори за новородените панди, които са родени на чужда земя. Направо не може да е истина това! Видяхме как се бият тигри във вода – приличаше на сложен танц, който от време на време спираше в моментна схватка, колкото единият от двамата да осъзнае, че е победен. Но не за дълго, защото след минута вече другият утихваше с прехапан врат. Но все пак може би си играеха, макар да изглеждаше жестока борба.

Тигрите

Беше много красиво, макар и страшно – целите им тела се скриваха в пръски вода. И колко бяха силни! Мислех си, че това са големи тигри в своята зрялост, докато не се появи два пъти по-голям екземпляр, пред който двете животни изглеждаха като деца. Впечатляващо беше и храненето на бебета пеликани. Малкото се напъхваше наполовина в гърлото на родителя и с човката си бъркаше директно в стомаха му! Невероятна гледка! Изобщо не разбирам стоицизма на

Пеликан храни малкото си

пеликаните, аз не бих издържала някой да ми бръкне в гърлото, но все пак – природа, не можеш да я разбереш. Имаше и малки маймунки, които като ни видяха да ядем сладолед и веднага се залепиха на стъклото. То пък в края си имаше пролука и те можеха да проврат малките

Лакоми маймунки

си пръстенца, за да уловят каквото им дадем. Настана голяма борба коя от маймунките да заеме удобната позиция. Дадохме им няколко малки парченца от вафлената фунийка на сладоледа, докато не ни се накараха разни хора, че не трябва. Но ако беше толкова вредно за тях, защо го ядяха с такова удоволствие? Те сами биха знаели, ако наистина им вреди. Имаше и тюлени, които можехме да гледаме през стъкло, които ме изумяваха с грацията си във водата. Плуваха така леко и красиво, като че да танцуваха. А някои се завъртаха около оста си по няколко пъти с наистина много грациозни движения.

Катерицата

Не можахме да видим всичко от зоологическата градина, защото наистина много се уморхме. А и освен нея имаше ботаническа градина и царство на кактусите, които също искахме да видим. Ботаническата градина беше пълна с разнообразни растения от къде ли не – имаше цветя, палми, храстчета, тревички, лиани и не знам какво още. Имаше и животинки, например – няколко катерици, които бяха завзели високите палми. Една от тях се беше покатерила на върха на едно дърво и се опитваше от него да скочи на друго дърво, но от собствената си тежест пропадаше надолу в палмовите листа, при което подскачаше и се връщаше малко назад, за да скочи отново. И това се повтаряше до безкрай. Тази катерица не се спря в продължение на няколко минути. Всички я гледахме и очаквахме някаква развръзка – или да стане чудо и някак да успее да е достатъчно бърза, за да надделее над тежестта си и да се озове на другия връх, или да се вразуми и да престане с отчаяните си опити. Но не, не спря. Обаче и ние не спирахме да чакаме. Добре че се появи втора катерица, която я подгони и двете заедно зачезнаха нанякъде, иначе не знам кой щеше да изтрае повече – ние или катерицата. Поседнахме на прекрасните бели пейчици под увисналите зелени клони на дъждовните гори, в които въздухът беше горещ и с нечовешки висока влажност. Полюбувахме се на цялата пищност на това малко местенце, в което нямаше незапълнен квадратен сантиметър – навсякъде растения, навсякъде! И въпреки малката си площ, ботаническата градина успя да ни остави невероятно чувство на пълнота.

Кактусите

Никога не съм разбирала какво толкова хората им харесват на кактусите – не стига, че растат едва-едва, но и бодат. А и нито мирис, нито цвят – какво толкова! Но там, в света на кактусите – разбрах. Това си е цял микросвят. Не съм предполагала колко видове има и колко се различават един от друг. Имаше огромни, кръгли като топки за баскетбол кактуси,

Птиче

имаше и съвсем малки – с размерите на топка за тенис. Някои стърчаха като небостъргачи, други – съвсем ниски – бяха покрили цялото пространство под тях. Някои имаха огромни 2-сантиметрови бодли, а други бяха покрити с нещо като фин пух, който едва ли боде въобще, но не посмях да проверявам. Имаше и цъфнали кактуси – в много нежни жълти и розови цветове. Какво изобилие само! Пак нямаше празно местенце. И пак имаше животинки – едни интереси малки птичета, напомнящи на гугутки, но по-малки и с червени кръгове около очите. Макар и толкова мъничко, това място не е за пропускане.

Лабиринтът

На тръгване от градините на Шьонбрун намерихме един истински лабиринт, и макар с отделна такса за посещение, наистина си струваше да се мине през него. На неголяма площ, но страшно извит, с високи колкото човек стени от гъсти храсти. Когато стигнеш до центъра, можеш да се качиш на малка тераска, от която да го обхванеш целия и да видиш откъде си минал и откъде е бил най-краткият път. Имаше и детски лабиринт, който също беше много хубав, но с по-нисички стени, за да могат родителите да не ги губят от поглед. А всъщност, там беше пълно с деца, като в двор на детска градина. И не само в лабиринта, ами навсякъде, особено в зоопарка. Струва ми се, че се падаха поне по две деца на един възрастен човек, което е доста много.

Виенската филхармония

Градините пред двореца, макар и безупречно подредени, не впечатляваха, защото ги закриваха някакви метални решетки, поставени като за публика на концерт. Забелязах и огромна сцена, която тъкмо сглобяваха. Тази сцена и техниката около нея ми попречиха да направя култовите кадри и й се ядосах тогава, но... После в замяна имах щастието да видя изпълнението, за което беше подготовката – изява на Виенската филхармония, втората причина за мен Виена да значи музика. Ваня и Спас, имайки понятие от немски език, се бяха зачели в някакво вестниче, където е бил обявен концертът, и решихме да се възползваме. Хванахме около двайсетина минути от края му, но всяка една си струваше. Едва си проправихме път през тълпата до един от огромните монитори, на които се виждаше сцената – не можеше и дума да става да се приближим до самата нея. Колко много цигулки имаше! Имаше по много от всеки интрумент, но може би най-много бяха цигулките. А всеотдайният диригент, избърсвайки едри капки пот от челото си, се раздаваше артистично пред тях. Вечерта завърши с фойерверки и бурни аплодисменти. На следващата сутрин четохме, че имало 100 000 присъстващи (сред които и ние!), но не можахме да повярваме. Но не само във вестниците го пишеше, ето че и в нета го имаше същото. Беше незабравима вечер!

Докато бяхме в зоопарка, разбрахме, че ще ни е много трудно да сме заедно и четиримата – определено на Ваня и Спас им трябваше повече време за разглеждане, докато аз и Иван нямахме толкова търпение и искахме да видим колкото се може повече от града. Затова на следващия ден решихме да се разделим и пооделно да нападаме Виена. С това ние двамата си спечелихме по-късно ставане сутрин, което с всеки изминал ден ставаше все по-късно и по-късно, докато в петъка успяхме да излезем от квартирата едва в три следобяд. А квартирата беше разкошна – съвсем новообзаведена и с кухня, в която прекарвахме времето си. Какви дълги закуски си правехме, с кафе и печени филийки, че дори един ден на закуска ядохме талятеле. Изобщо, хич не си давахме зор, бяхме не като на екскурзия, а като на почивка. Събираха ми се около 10-12 часа сън, без да броя дните, в които се прибирахме следобяда и аз спях и тогава или пък непосредствено преди вечеря (докато Иван готви – това го вмятам много виновно!). Не знам откъде я бях събрала тази умора, може би още от Лондон си я носех. Въпреки това, още в сряда (оставаха ни четвъртък и петък) бяхме вече видели всичко набелязано и трябваше да повтаряме. Така един път решихме да се пробваме за колко време ще го вземем пеша ринга. За един час! Признавам, че сме доста бързоходни, въпреки че от време на време се спирахме за снимка-две.

Дуриан

Една от забележителностите, която ни беше по към края на списъка, беше един характерен пазар. Дори там успяхме да отидем. И си заслужаваше, защото успяхме да опитаме интересни плодове от далечни страни. Единият плод беше дуриан – голям колкото диня, с твърда кора на едри бодли. Миришеше ужасно, но пък имаше чудесен вкус, който май само аз харесах. Един цитат от уикипедия би изяснил миризмата по-добре от мен: „Пътешественикът Ричард Стърлинг определя миризмата на дуриан, като "нещо средно между свински изпражнения, терпентин и лук". Поради този недостатък плодовете са забранени за транспортиране в самолетите, автобусите и градския транспорт в някои азиатски страни.”. Другият плод беше рамбутан и току-що намерих прекрасно обяснение какво е и направо го пействам... „Този изключително декоративен плод се свързва с по-познатия плод личи и често го наричат „космат” личи.

Рамбутан

В Азия, от където произхожда, е много популярен и ценен. Родината му са Тайланд и Малайзия. Рамбутанът е малък по размер, с тъмно-червена кора и „коса”, с прозрачна бяла сърцевина, напомняща желе, и ядка в средата. Консистенцията е сочна, леко твърда или подобна на желе. Плодовото месо е сладко и сочно до кисело-тръпчиво, а вкусът може да бъде определен като смес от пъпеш и гумен бонбон.”. Вече знаех за тези плодове и като ги видях изпитах възторг и нетърпение да ги вкуся веднага, което и направих. А пък продавачът, на всичкото отгоре, се оказа българин, та даже и намаление имахме. А във Виена е пълно с българи. Почти постоянно се чува българска реч. В едно кафене в центъра пък сервитьорката ни беше българка.

Моцарт

Статуи във Виена има колко щеш. Най-известната е статуята на Моцарт, пред която има огромен ключ Сол, формиран от розови цветчета. Статуите пред парламента и пред замъците също бяха много красиви. В Шьонбрун някои алеи бяха опасани с редици статуи от двете страни, които стояха гордо на пост като стражи. Мисля, че изобразяваха различните видове изкуства, може би нещо като музите. По стил доста приличаха на древногръцкия вкус за красиво тяло – леко закръглени, с много нежни форми и поетични стойки. Имаше една статуя, която страшно ми хареса – мъж, който беше повдигнал съвсем леко нагоре жена. Статуята изразяваше съвършена нежност. Но като се приближих забелязах нещо, което ме озадачи –

Пред Шьонбрун

имаше и трети човек! Още един мъж, който беше на четири крака, върху когото другият си беше подпрял крака, за да приседне жената отгоре му. Уау! Всъщност жената я държаха двама. Може би заради нестройната й снага, налята в хармония с тогавашните представи за красота. В двора на Белведере, освен стандартните ангелчета, които се гонят в малък басейн, имаше и почти бели статуи на божество с тяло на лъв (или друга голяма котка) и лице и гърди на жена. „Почти” бели, защото прекрасните им закръглени форми бяха черни от ръце, които през годините са позирали за снимка. Напомнят на гръдта на Жулиета във Верона – и там тя е съвсем изтъркана (защо им трябва на туристите да се снимат точно в такава поза, не могат ли да я хванат за ръката???). За статуите пред Хофбург вече споменах – мъжки тела в схватка едно с друго или със зверове в доста динамични сюжети.

Пред Белведере

Не бяха застинали статуи, бяха толкова напрегнати и изразителни, по лицата и опънатите им жили се четеше ярост, сила, мъжество. Но колкото и да ги харесах, една друга статуя ми взе дъха и ме спечели – връщах се два пъти да я гледам отново – статуята на Щраус. И всъщност, не самата позлатена статуя на Щраус, а каменната арка зад нея, на която бяха изваяни прекрасни танцуващи тела. Прекрасно пресъздаваха усещането за валс в грация и нежност. Особено ми хареса една жена в гръб – най-красивият женски гръб, който съм виждала, абсолютно съвършен, мъничък, фин, стесняващ се към талията, с едва забележими мускулчета, леко опънати, за да придържат ръката й – леко протегната напред. И косата й – също съвършено прибрана назад,

Арката отдясно

но някак небрежно, поетично, разкриваща усмихнато младо лице. Друга красива жена поемаше ръката й, сякаш да я изтегли нагоре към други две фигури – на прегърнали се мъж и жена. И мъжките тела бяха невероятно красиви. Силни, но за разлика от статуите пред Хофбург, нямаше нищо преувеличено и неестествено. Те също излъчваха нежност, хармония, грация. Жестовете им излъчваха топлина. Женска длан, опряна на мъжка гръд,

Арката отляво

сплетени ръце, глава, положена на рамо, разпилени назад коси, повтарящи изящните гънки на платовете, с които бяха увити тези тела... А най-отгоре – мъж и жена в целувка почти „изчезваха” в камъка. Колкото по-високо бяха статуите, толкова по се губеха, ставаха фини и почти не се отделяха от равнината на арката, нещо като щтрихи в рисуването. Мога с часове да я анализирам! Наистина се влюбих в тази разкошна арка. Гледах я много, връщах се пак и пак и все не можех да й се нарадвам. Съвършенство. Поезия. Или по-скоро – музика. Музиката на Йохан Щраус.

Игра на шах в парка

Освен тези статуи, всяка сграда в центъра притежаваше свои собствени. Най-често мъже, но и жени, с поразголени тела, подпираха фасадата с една или с две ръце, а понякога просто с наведена глава. Но мен тази тежест ме уморяваше много, както вече разказах, и половин час в центъра ме насищаше. А и колкото и да гледах, не намерих нищо по-хубаво, към което да искам да се върна, от парка до квартирата. Така че там се връщахме всеки ден. Дори прекарвахме повече часове там, отколкото в центъра. Имаше възрастни хора, които играеха на една много интересна игра с топчета, чието име не знам. Целта е да хвърлиш метална топка, с големината на тенис-топка, тежка около 600 грама, и тя да се спре възможно най-близо до едно друго малко топченце. Ако противникова топка е по-близо до топчето от твоята, можеш със следващ удар да се целиш в нея, за да я отстраниш. Гледахме как играят възрастните хора и един от тях ни покани да играем с тях.

Релсите в парка

Трябваше да откажем, не знаехме как, а и нямахме свои топки, но въпреки това той настоя да пробваме с неговите. Показа ни техника на хвърляне и направихме по три опита, но се оказа доста трудно. Любезно се оттеглихме от игрището, за да ги оставим да си продължат играта. Натам видяхме площадка с огромни фигури за игра на шах, от които се възползваха други възрастни хора. Изобщо, ето така си прекарват

Кабинките на колелото

времето австрийските пенсионери, за което наистина им завиждам. Забавляват се. И ние си намерихме подходящо забавление в парка. Успяхме да си вземем билет за релсовото влакче, което толкова ни хареса, че на следващия ден пак се качихме! То се казва Donauparkbahn и освен него има такова релсово и в Пратера – Liliputbahn, но на него не сме се качвали. А и хубавото на влакчето беше точно това, че ти показва целия парк, така че за какво ни бе да се качваме на влакчето в увеселителния парк?

Пратера

Но не можеше да не посетим Пратера (Prater), където се намира Виенското колело. То е първото, създадено е през 1897г. и е дало името на виенските колела. Червените му кабинки са огромни и приличат на малки вагончета. Движи се много бавно и прави само едно завъртане, след което слизаш, както и лондонското колело. Гледката е хубава, макар забележителностите да са твърде далече и да не могат да се направят особено добри снимки. Тръпка е, когато всички застанат от едната страна – веднага вагончето се накланя натам. Преди да се качиш на колелото, попадаш в малък музей, където са нечетните номера кабинки (само четните са оставени в експлоатация), а в тях има макети, пресъздаващи исторически моменти. Например, имаше макет на колелото след първата световна война, почти сринато. Впечатляващо е, това колело е на над 100 години, преживяло е световните войни и можеш да се качиш в него и днес. Освен него, Пратера вероятно е чудесно място за забавление на деца – има всякакви начини за покачване на адреналина, които обаче не можаха да ни съблазнят.

Виена вечер от кулата

В една от вечерите имахме резервация за вечеря в кулата. Гледката от 150-метровата тераса беше невероятна, още повече на фона на залез. Въпреки вятърът, който беше в състояние да те премести от мястото ти, там прекарахме поне половин час в снимки на всички посоки. Когато се качихме в ресторанта, почти с ужас установих, че платформата се върти със съвсем бавна скорост. Това очевидно си беше фиичър, а не бъг – целта бе от всяка маса да се вижда цялата гледка, за да не е никой ощетен. И въпреки това си беше стряскащо, особено като гледаш вътрешната стена, по която снимките се въртяха като на кинолента. Прекрасна вечер беше, изненадващо удовлетворителна. Тръгнахме си от ресторанта с ясната мисъл, че това ще си остане от най-вълнуващите преживявания в този град.

Бонбоните Моцарт

Не очаквах да стане толкова дълъг този пътепис, все си мислех, че Виена не ми е любим град и че няма какво толкова да напиша. Но съм грешала. Може и да не заема мястото на Лондон, но въпреки това Виена е чудесна. Виенска сладкарница, виенско кафе, виенско колело, виенски валс, виенска филхармония... всяко от изброените носи същността на Виена по целия свят. А, да не забравяме и най-известния сувенир от Австрия – шоколадовите бонбони Моцарт.

Лондон (21.05-24.05 2009)

2009-06-25T22:29:00.006+03:00

Big Ben

Лондон не започва и не свършва с двуетажните червени автобуси, обикалящи Биг Бен и Уестминстърското абатство, с черните ретро таксита, прекосяващи тежките метални мостовете, с червените телефонни кабини... Лондон е много повече. Поне за мен. Лондон е сложен и многопластов, смесица от култури и различни времена, която е така перфектно подредена! Всичко в този град е на мястото си, диша и приветства чистосърдечно, грабва те от първи поглед, от първа стъпка...

Карта на метрото

С Лондон ме свързва нещо подобно на любовта от пръв поглед, само че аз се влюбих в този град много преди изобщо да го видя. Да, Лондон е и всичко онова, което си чел и още не си видял! Наистина е точно като по книга. Първото ми срещане с този град беше предшествано от дълго проучване на пътеводители, карти на метрото, пешеходни маршрути, степенувани списъци на забележителностите и много снимки, свалени от интернет и изкарани на малки снимчици. Всичко беше по план. Всяка минута беше разчертана – знаеше се кога къде трябва да сме двамата с Иван, за да успеем да видим възможно най-много за трите дни, с които разполагахме. А те, разбира се, са крайно недостатъчни за всичко, което Лондон ти поднася така гостоприемно!

Полетът

Второто пътешествие до Лондон съвсем не бе така планирано. Единственото, което сто процента трябваше да видим, защото не успяхме да го впишем в предишния си план, беше площад Трафалгар. Но и без планове Лондон ни прие по същия начин – топло и сърдечно, сякаш ни е чакал цяла година, точно нас. Признавам си, че топлото чувство, което изпитвах, се дължеше и на щастливия факт да усещам здрава почва под краката си след полет, който за първи път наистина ме уплаши. За разлика от предишните няколко полета, в този имаше неочаквана турбуленция, която за няколко секунди ме превърна само в усет за трептене. Цялото ми тяло попиваше всяко движение на самолета, опитвайки се да регистрира и най-малката индикация за сигурност. Ако казват, че в последните минути животът ти се върти като на кинолента – изобщо не е вярно! Просто няма време за това, защото съзнанието ти е заето да търси нешо сигурно, за което да се улови. Но единственото, за което можеш да се уловиш, е седалката, да се хванеш с две ръце, силно. Не продължи дълго, но усещането за пропадане надолу беше незабравимо! Капитанът на полета веднага ни успокои с мек глас с няколко думи, но на английски, от които не можах да разбера нищо освен „Fasten seatbelts!” („Закопчайте коланите!”). Турбуленциите явно са нещо нормално (особено точно за маршрута до Лондон), което самолетите избягват като губят височина, докато се измъкнат от тях – но тогава не знаех това. Да не говорим, че точно преди минути бях стигнала до частта от книгата за живота на Едит Пиаф, в която Марсел Сердан, нейният любовник, трагично загина в самолетна катастрофа... До края на полета, нито четях, нито смеех да гледам през прозорчето – да не би отново да видя как крилото се люлее, сякаш от картон! Колко ужасно крехко е всичко! Дори този огромна машина, и тя! Колко е крехко!

Най-сетне краката ми стъпиха на земя! Почувствах я като родна, моя земя. Бих коленичила и я разцелувала до сълзи, но се въздържах само с една въздишка, която се повтори многократно до края на деня. Ако някой се бе наел да ми брои въздишките, сигурно щеше да стигне до трицифрено число. Но какво да се прави, всичко трябва да се преживее на сто процента от мен, не може на по-малко. Даже една нощ сънувах някакъв бой между самолети – малки и големи, които се биеха в небето...

Облаците

Докато се опомня и вече се намирахме в красиво влакче, което да ни отведе от летище Гетуик (Gatwick) до центъра на града. Гледах облаците над Лондон и въздишах. А те, облаците, съвсем не бяха обикновени. Бяха точно както и миналата година – чисто бели и гъсти, плътни, един до друг и сякаш поставени на огромна стъклена плоскост. Приличаха на тъкмо изпечени франзелки, наредени на маса. Помислих си, че щом в случаен ден като днес виждам тези облаци точно както преди, значи те просто са си така винаги.

Метрото

Транспортът в Лондон е едно от нещата, пред които се прекланям. Странно, че не е нито Биг Бен, нито Тауър Бридж, а точно това, но.. наистина е така. Транспортът в Лондон е толкова уреден и толкова... както трябва, че се питаш как може да не си го виждал и преди. На всеки десет метра има огромни табели с информация и дори да искаш, да се изгубиш е невъзможно. Линиите на метрото можеш да получиш в безплатни брошури на касите за билети и карти, които вървят и с карта на забележителностите на Лондон, с картинки. Просто се трогнах! Ами Лондон те очаква, така е!

Way out

Още на гарите, първи досег с Лондон, веднага се забелязва колко е мислено за всичко и в какъв ред са нещата. На всеки десет метра има табели на къде да вървиш, за да стигнеш до където ти трябва. На излизане от метрото, просто трябва да следваш огромните жълти табели с жълт надпис „Way out”, които веднага съзираш, нямаш дори секунда, в която да се запиташ „А сега накъде?”. Дори при слизането от вагона нежен женски глас на запис те предупреждава да внимаваш да не се спънеш: „Please, mind the gap between the train and the platform!”. Метрото е на нива, свързани с ескалатори,

Look right

на всеки няколко метра по които стоят табелките, умоляващи да стоиш отдясно, за да не пречиш да минават тези, които бързат: „Stand on the right”. И наистина, всички го спазваха и действително имаше забързани, които си тичаха без проблеми по ескалатора. Впечатляващо е също като пресичаш улиците. Поглеждаш надолу и виждаш надпис в коя посока е необходимо да се огледаш за твоята безопасност: „Look right =>”, „<= Look both ways =>”. Помислено е за инвалидите абсолютно навсякъде, не само в тоалетните, но и като начин на придвижване и то не само на гарите, а навсякъде.

Ескалаторите в метрото

Ако имах цял месец, със сигурност щях да прекарам един цял ден в подземния свят без да излизам. Шях просто да се качвам от една линия на метрото на друга, разглеждайки хората там. Каква представителна извадка има всеки път! Веднага си създадох портрет на типичния англичанин – с чисто бяла кожа, която поруменява дори от най-беглия досег със слънце, с изключително сини очи (ама не такова синьо, дето всъщност си е зелено, а синьо, синьо... направо с лилава нотка!) и с много тънки устни и нос, придаващи на лицето съсухрения вид на интелектуалец, в чиито вени тече синя кръв. Гледах ги. Дълго ги гледах, застинали в един момент между две гари, замислени в нещо, съвсем препарирани, само клепачите им от време на време трепваха, колкото да ми покажат, че все пак са истински. Доста от тях приличаха на копие на принц Чарлс и лейди Даяна, също и на Дейвид Бекъм. Един път засякохме рано сутринта две млади дами с лаптопи, които явно пътуваха за работа към лондонскоро сити. Бяха като от някое списание, с елегантни костюми и обувки, за които дори не съм си мечтала. Толкова далечни ми се сториха, толкова далечно хубави. Видях и две възрастни дами, които бяха може би по-възрастни от баба ми, но пък по дух по-жизнени от майка ми. Весели, бъбриви, очевидно щастливи от живота, облечени стилно,

Вестниците

с прически и дори с леко червилце в ненатрапчив цвят! Удивително! Имаше и много млади майки, сигурно на по двайсетина години, гушнали бебе с голи крачета. Казваш си – как може да го оставят бебето с голи крачка! (В България въпросното бебе щеше да е обуто в плетени тарлъчки най-малко!) Но после поглеждаш майката, с нехайно гол кръст, и ти става ясно – и тя е още дете. Всички оползотворяваха времето си четейки безплатните вестници, които там са в изобилие и изглеждат доста добре. На последните гари вагонът оставаше с купища изпомачкани вестници, защото всеки чете и го оставя там, после го взима някой друг, чете го и го оставя, даже оставя и някой свой. Предполагам, че си има хора, които всяка вечер ги събират, защото сутрин няма и следа от тях. А също видях специални места, на които да си хвърлиш прочетеният вестник, който ще бъде рециклиран (страхотно!). По-младите, които не се интересуваха от новини, разцъкваха смартфоуни, блекберита и бог знае какви мултимедийни устройства с тъчскрийнове. Изобщо, само ние с Иван не правехме нищо, освен да ги зяпаме.

Faringdon station

Почти не усетих как мина времето докато стигнем до хотела – час и половина. Макар да пътувахме два пъти от първа до последна гара – първо с влакче, после с метро – пътуването беше изключително приятно. Още с пристигането си на гарата веднага се ориентирахме коя линия ни върши работа, от къде може да я хванем и кога. Трябва да отбележа, че и най-невзрачните им гари са по-големи от нашата централна гара, но за разлика от нашата, техните гари са така подредени, че не стряскат с големия си размер. Впечатлява начина, по който се редиш на опашка – тя се извива като змия, опасана с лента, в съвършен ред, хората са спокойни и не нервничат, защото колкото и да е голяма, тя се обслужва от няколко бюра и се стопява за отрицателно време. Ами как да не се трогнеш, всичко е толкова правилно! Дори когато в един от дните нашата метро линия беше в ремонт, пак успяхме да си намерим линии, които да ни вършат работа, съвсем лесно.

Upper Crust

На гарите се продават едни от най-вкусните сандвичи, които задължително трябва да се опитат при престой в Лондон – Upper Crust. Те са винаги съвсем пресни и с разнообразни продукти. Първокласна храна, нищо общо с хамбургери и хотдози, наистина са изискани и страшно апетитни. Като ги видя хме с Иван и изпаднахме в умиление – какъв спомен ни носят само! Взехме си по един, спомняйки си как загубихме камерата преди една година на подобна гара. Нямаше и месец откакто се бяхме сдобили с доста хубава HD камера (и доста скъпа!) и екскурзията щеше да й бъде посвещение в длъжност. Вече бяхме наснимали от предишните градове, докато стигнем до Лондон, доста материал. Бяхме страшно уморени, обикаляли града до преумора и свръх гладни и докато чакахме да дойде следващия влак, решихме да хапнем от тези сандвичи. Разхвърляхме се на една пейка – искам да кажа, че свалихме от раменете си апарати, обективи, камера, чадър, статив, раници... пълното ни снаряжение. Тогава аз отговарях за камерата. Не знам как стана, но когато сме се пакетирали после, тя е останала на пейката.

Мащабите на гарите

Бяхме стигнали много далече от гарата, когато го осъзнахме, чак до лондонското око, за което имахме билети в определен час (за щастие по-късен час). Когато разбрах, че я няма, аз заплаках толкова безутешно и толкова шумно, че успях да разстроя и Иван. Аз плачех за нея, а той – за мен. Каква картинка само! Наистина, дотогава не ме беше виждал да плача така. А аз плачех като дете и нищо не можеше да ме успокои. Не беше само защото вината беше моя. Чисто нова камера беше, а и не виждах как ще си купим нова, беше доста пари. Но и това не беше всичко – не виждах как пак ще отидем на същите места, за да възстановим материалите, които бяха заснети вече – те също бяха в чантата на камерата. Изобщо, наистина бях безутешна. Когато се върнахме на гарата, почти светкавично, нея я нямаше. Така и очаквах, но от този факт закапаха още по-едри сълзи. Отидохме до един полицай да попитаме има ли шанс да си я намерим и той като ме погледна, каза много мило, като на дете „Oh, she’s already crying!” („О, тя вече плаче!”). Прати ни към „изгубени вещи”, където ни казаха, че камерата е конфискувана от полицай и прибрана в централата. Отидохме до там тичешком и с огромно щастие платихме глоба от двайсет паунда, за да си я приберем. Какво щастие! И тогава не можах да спра да плача, но този път бяха щастливи сълзи. Наистина беше невероятно – никой не бе ни я свил! А беше очевидно, че е камера, с такава чанта, нямаше какво да е друго. Просто не е за вярване какви хора са това и какъв ред! За нула време са я белязали като „unattended luggage” („зарязан багаж”)! Наистина незабравим хепи енд!

Стадионът Уембли

Настанихме се в хотела, който беше в непосредствена близост до стадиона Уембли (Wembley Stadium) и Уембли Арена (Wembley Arena), където щеше да се проведе концертът на Жан Мишел Жар – целта на това пътуване. От предишни екскурзии знаехме за веригата Ибис (Ibis, http://www.ibishotel.com) – двузвездни хотели с чудесни условия и още по-чудесни цени. Стаите са много на брой и все двойни, мънички, но кокетни, с всичко необходимо (но без сешоар) и прекрасно обслужване. Има ги из цял свят и ги препоръчвам за собствено стъкмена екскурзия. За втори път бяхме на концерт на Жан Мишел и отново се настанихме на десет минути от залата, което пак се оказа ключово – не само за да не закъснеем на отиване, но и заради безпрепятственото връщане. Защото този път останах след концерта, за да чакам да го видя на живо и може би да взема автограф... Но за това – после.

Стадионът Уембли

Минахме точно около стадиона, който ми се стори като космически кораб – нещо огромно и доста модернистично, тежеше си на мястото. Изпитвах истински възторг от бялата метална „диадема”, която отдалеч изглеждаше фина и крехка, но като застанах под нея, я видях наистина величесвена. Тя, предполагам, служи да придържа козирката, нещо като конструкциите на мостовете. Но идеята й трябва да е била да изглежда като корона, да придава царственост. Стадионът нямаше заобикаляне, беше толкова голям! Беше опасан с равна и много широка алея, по която се движехме. Веднага казах на Иван, че ако живеехме тук, щях всяка сутрин да тичам по тази алея. Тя просто сякаш е направена за това. И както нямаше жив човек покрай нас, изведнъж в далечината на алеята се показа един спортно облечен мъж, който тичаше! Прекрасно! Още в същата минута видях как някой вече изпълняваше моята спонтанна мечта!

След кратка почивка решихме да не губим време и по най-бързия начин да отидем в центъра на Лондон. Трябва да отбележа, че Уембли е далечко от центъра – в четвърта зона на метрото се намира. Но това не бива да плаши, защото е само на 30 минути от сърцето на града. Дори на по-малко – ако се вземе правилната линия. Предишния път бяхме отседнали в Ийст Кройдън (East Croydon) и като го видяхме къде е на картата, решихме, че въобще не е част от Лондон! Но от там до центъра имаше не метро, а влак, който също за 30 минути отвеждаше до Биг Бен. Така че изводът е – ако ходите в Лондон, не се колебайте да си вземете квартира в някой от крайните квартали.

На London Bridge

За да се почувствам наистина в Лондон, трябваше да видя мътните води на Темза, това бе първото ми желание. За нас този път Лондон започна от Лондон Бридж (London Bridge). Една кратка разходка по брега на реката ти открива най-красивото от града. Окото на Лондон (London Eye) гледа към часовниковата кула Биг Бен (Big Ben), който е на една река разстояние. Една река, пресечена десетки пъти от красиви мостове. Няма нищо по-хубаво от това да застанеш на средата на някой от мостовете и да се огледаш на всички страни. В далечината се виждат поредица от други мостове, по които бавно минават коли и влакове. Виждат се стари административни сгради, строени преди стотици години, тежки и орнаментирани, всяващи страхопочитание, и зад тях – небостъргачите на лондонското сити, които горделиво се протягат нагоре. От другата страна – зелени площи, пейки и пешеходци, разхождащи се под лондонското око. Колко изпълнен град! В него има всичко, но въпреки това не изглежда хаотичен. Сякаш векове са наслагвали своите спомени в него и днешния ден също небрежно е нахвърлял това-онова, но без да ги погубва.

London Eye

Лондонското око е една от най-впечатляващите забележителности, символ на града, наравно с часовниковата кула и Уестминстърското абатство. За хора като мен, които обичат повече футуристичните форми, отколкото мраморните исторически паметници, това си заслужава! На снимки изглежда като обикновено виенско колело, но няма нищо общо. То е огромно, 137 метра. Освен това кабинките са затворени и приличат на стъклени капсули с много красива конструкция.

London Eye

Колелото се движи много много бавно, ако го гледаш отдалеч, не можеш да предположиш, че се движи. А когато достигне до най-високата си точка, се разкрива невероятна гледка над града. Ако улучиш залез и не вали – това ще е едно от най-красивите неща, които този град може да ти предложи. Задължително е поне един път да се опита това удоволствие, макар и малко скъпичко в рамките на тридесетте си минути. Билети е по-добре да се резервират предварително по интернет (http://www.londoneye.com/), защото иначе опашката е нещо страшно, може да отнеме часове.

Риба-клоун

В непосредствена близост до лондонското око се намира огромен аквариум, който е може би най-големият в Европа. Пълен е с всевъзможни обитатели на водния свят – от най-малките, които за да ги видиш, ти трябва лупа, до огромни акули и костенурки. Имаше страшно много информация до всеки аквариум и ако прекараш там цял ден и изчетеш всичко, сигурно би било страхотно. Но ние нямахме толкова време, само гледахме. И ни се напълниха очите с красота. От малка съм си мечтала за рибки, но така и не ми се случи да имам, но вече знам – ще си направя соленоводен аквариум, в който ще плуват няколко риби-клоуни (като Немо), играейки си на криеница в розово-бежови актинии.

Риба-лъв

Много харесах и рибата-лъв, която по-скоро ми приличаше на някаква птица, примерно паун. Но това, което за най-дълго ми открадна погледа, беше начина, по който плуваха едни огромни скатове (devil-fish). Те сякаш летяха във водата! Съвсем бавно и с такава лекота размахваха перките си, които по никакъв начин не се отделяха видимо от тялото. Приличаха на два слепени

Скатове

триъгълника. Наистина красиво същество. Дълго не можех да откъсна очи от него. По стените на залите имаше много текстове, написани по интересен начин, за да е интересно за деца. Имаше и викторини с очевиден отговор, който може лесно да се намери от дете. Например, имаше въпрос „Кой цвят се вижда най-добре в дълбините? За да си отговорите, погледнете през лупата.” И като погледнеш през лупата, която беше прозрачно-червена, и виждаш да изпъкват измежду много разноцветни заврънкулки буквички, които формират „BLUE”. Имаше и много други, за които нямахме време да се правим на деца, но така ми се искаше!

Natural History Museum

Не си падам хич по музеите, но за един от тях ме посъветваха да го видя – природо-научния музей (Natural History Museum). Това си заслужаваше на сто процента! И няколко дни да имахме само за него, нямаше да стигнат. Не съм била на подобно място. Единственото такова, на което съм изпитвала подобно усещане за преклонение пред науката, беше планетариумът в Смолян, в който съм ходила поне четири пъти и пак искам да отида. Но този музей е нещо необятно, не можеш да го обходиш... и най-вече не можеш да попиеш цялата информация, която бълва в най-интересни и интерактивни форми. (Толкова съм впечатлена, че дори ако трябваше да избирам между този музей и изгледа от лондонското око, щях да съм тук!!!). От влизането си веднага попаднахме в залата за насекоми. Признавам си, че не мога да понасям насекоми, но въпреки това беше върховно удоволствие да съм там. Имаше слушалки, от които можеше да се чуят звуците, които издават пчелите, когато си комуникират. Можеше да се види как изглежда света през очите на насекомо. А най-култовото беше един модел на кухня, в който като натиснеш определен бутон и светват лампички на някое място и ти показват какви насекоми има там и дали са полезни или вредни за човека. Невероятно е колко буби има във всяка кухня – зад печката, в шкафа с хляб, в хладилника, вътре в гъбата за миене на чинии... Гадост! И сигурно е така. Имаше и огромен модел на скорпион, който си движеше щипките и опашката, беше доста внушително.

T-Rex

Набързо разгледахме няколко скелета на динозаври, преди да отидем в залата с птиците. Интересно е колко много прешлена са имали тия същества. Неизброимо много. В залата с птиците доста се заплеснахме, имаше интересни неща – всякакви препарирани птици, но запомних една – птицата Додо. Няма по-смешна птица от тази, много е сладка! Имаше и цяла стена с разноцветни малки модели на какаду, сигурно бяха над сто. Тази птичка е толкова мъничка и с такова тънко клюнче, че не разбирам как изобщо минава за птица. А яйцата й са големи колкото грахово зрънце, поставени в гнездо с размерите на орехова черупка. Както си падам по миниатюрите, аз се залепих за тази стена и разгледах всяко едно птиченце. Колко много ми харесаха!

Модел на Земята

Имаше и други зали с подобна тематика, които обаче пропуснахме. Най-съжалявам за залата с морското царство, защото там е имало модел на кит в истинските му размери. Нищо, следващия път! На горния етаж имаше огромна зала с чертежи на съзвездията по стените, а в горния ъгъл се намираше огромен модел на земята, до който водеше ескалатор. Много красиво, макар и да беше повече арт, отколкото информативно, защото в сърцевината на земята имаше само прожектирани въпроси от рода „How do we know all this?” („Как знаем за всичко това?”) и отговорите, които гласяха, че всичко е заложено в сърцето на земята. Всъщност е идейно, много. Минаваш през сърцевината на планетата, за да разбереш и запомниш, че всичко – и миналото, и бъдещето – е записано в ядрото й. Ескалаторът те оставя на най-интересния етаж – червения (red floor). Там има информация за това какво представляват вулканите и земетресенията. Имаше много интересни модели, но най-вълнуващият беше модел на земетресение! Да, модел на земетресение! Бяха пресъздали по истински видео кадри едно магазинче в Китай

Модел на земетресение

(или Япония може би?) със всичките етажерки с храни, с колички с продукти, с рекламни плакати на стените, всичко беше като истинско. Имаше монитор, който прожектираше истинските кадри от този магазин по време на земетресението и данни за него. И точно когато на монитора се разтресе всичко, се разлюлява и платформата, на която си ти! Уникално преживяване! Всичко се тресе. От всички етажерки се разлюляват нещата. После се оглеждаш и разбираш смисъла на половината стърчаща кола, покрита с тухли – и това е част от модела, показващ последствията. Просто нямам думи. Беше жестоко!

Имаше зала с планетите от слънчевата система. Информацията за тях се получаваше по много интересен начин – натискаш копче и получаваш сравнение между планетата и Земята в гравитацията и температурата на повърхността, само че не просто с цифри, ами със скала, която се попълва и разликата става някак очевидна. Много подходящо за деца, със сигурност би ги грабнало това, щом и мен успя да ме грабне. Нацъках всички копчета! Имаше и модел на образуването на вълни. В малък аквариум бяха сипали пясък и отгоре вода. Разбира се, имаше копче. Като го натиснеш, първо минава шпатула, която заравнява пясъка, после се пуска механизъм, който образува вълни, които се удрят в отсрещната стена и започват да се връщат. От засрещането си с новите вълни се образуват малките подводни дюни. Това беше идеята. Гениално е да го покажат по толкова очевиден начин, да можеш сам да си го пуснеш сто пъти и да го гледаш как става. Имаше и още една гениална постановка, изводът от която бе „The only thing that’s certain is change”. Тя представляваше една ръчка, зад която стояха накачени няколко метални пластини, захванати една за друга подвижно. Като завъртиш ръчката, пластините се завъртат по определен начин, но много бързо той се сменя. И после се сменя пак, и пак, и пак! Докато спре – не спира да се изменя. Гениално! А колко проста система беше, нищо сложно не представляваше.

Пеперудите

Този невероятен музей на всичкото отгоре е безплатен. До него се намира пеперуденото царство, което вече не е. Но си струва парите. Влизаш в модел на дъждовните гори (rainforests), в които е влажно и горещо и.. е пълно с пеперуди! Те не са в някоя клетка или препарирани зад някое стъкло, а хвъркат край теб в най-разнообразни форми и цветове. Даже може да кацнат върху ръката ти. Имаше огромни пеперуди, които ако разперят криле, ще покрият цяла чиния.

Пеперуда, която яде банан

Имаше и съвсем дребни, но с много сложни изрисувани крилца. Можеше да се види целия процес на превръщането на гасеница в пеперуда. Гасениците изглеждат толкова дебели и тромави, как може от тях да се роди такова фино създание? Видяхме как се хранят пеперудите, те имат много тънко и дълго хоботче, по-дълго от цялото им тяло. С него засмукваха соковете на плодовете, които бяха оставени специално за тях, за да може да се наблюдават. Никога не бях виждала пеперуда толкова отблизо.

Катериците

Парковете на Лондон са също начин да се докоснеш до природата, че и тя до теб! Нахалните катерици в Хайд Парк (Hyde Park) щом надушат, че им носиш храна, веднага пристигат и лакомо награбват директно от ръката ти не по една, а по две ядки, с които си натъпкват бузите и търчат да ги заровят някъде на тайно място. Това е задължителна атракция за ценители на животинки. За лондончани обаче, тези катерици представляват нещо не просто обикновено, а дори дразнещо. При първото си ходене до Лондон ние бяхме предупредени за тия катерици и специално си бяхме взели бадеми и фъстъци, за да ги привлечем. Първо дойде една, но после станаха поне шест и не мирясаха докато не изкльопаха и двата пакета. Една от тях дори се покатери по Иван и го надра тук-там (не нарочно, разбира се). Освен катериците, езерата (всеки парк си върви с езеро, това е закон!) са пълни с патици, лебеди и други странни птици, които съвсем свободно и необезпокоявани си се разхождат из парка, сякаш си е тяхна собственост. Някои от тях бяха толкова мързеливи, че се изкушавах да се затичам и да ги сплаша просто ей така, за да се стреснат, да разтворят криле и да заприличат на птици.

Hyde Park

Също толкова свободни като животните бяха и хората, които си почиваха в парковете. Седнали на някоя от многобройните красиви пейки с вестник в ръка или тичайки в края на някоя алея, или просто легнали на тревата... Всички се наслаждаваха на времето си. Направо да не повярваш как това място е в сърцето на града, как само на няколко стотин метра от тук са забързаните улици, небостъргачите, магазините, целия задъхан живот на столицата. Необикновено място са парковете. И всеки от тях е със собствен облик. Един от най-характерните пейзажи там е огромно зелено пространство, цялото обсипано с платнени шезлонги на бяло и зелено райе, все по двойки. За тях се плаща по два паунда на час и въпреки това имаше доста хора, които си почиваха там. В парка Сейнт Джеймс (St. James Park),

Queen Mary’s Gardens

който е в непосредствена близост до административната част на града, по пладне в делничен ден могат да се видят костюмирани джентълмени, които седят по пейките и похапват чинно подреден обяд в кутийка. Или пък бизнесмени, почти прелитащи през парка за по-пряко, говорейки по телефон. Дори ще видите насядали директно на тревата хора, които умеят да оползотворяват обедната си почивка. В Риджънтс парк (Regent’s Park) забележителни са градините на кралица Мери (Queen Mary’s Gardens) – розови лехи от най-разнообразни видове, грижливо поддържани. Там е като в приказките, трябва да се види.

Soho

Само след няколко минути вече не си в същата приказка. Пренасяш се на съвсем друго място, например отиваш в Сохо (Soho), който е шумен и пъстър град в града. Там са театрите, някои от които са си в стар стил, с надписи от едри лампички като едно време. В него се намира и китайският квартал. Едно минаване през уличките му ще ти е достатъчно, за да го разбереш. Отвсякъде е затрупан с магазинчета и малки ресторантчета, от чиито прозорци се виждат да висят разни птици, може би патици. Толкова накичен с рекламни надписи, че можеш да се побъркаш.

Notting Hill

Нотинг Хил (Notting Hill) – кварталът на богатите. Там пък е така спокойно, сякаш си в някоя провинция, много далеч от всичко и всички. Огромни бели къщи с малки дворчета, залепени една за друга, тежко орнаментирани с вкус. Цената да живееш на някое местенце там не пада под един милион паунда. Направо не знам как е разрешено на туристи да си обикалят спокойно наоколо, изглежда толкова тихо, сякаш ей сега ще те изгонят като мръсно коте. В сърцето на този квартал всяка събота може да се види пазарът на Портобело роуд

Portobello Market

(Portobello Road). За късмет се озовахме там точно в събота и можахме да го видим. Беше претъпкано с хора, които се впечатляваха от интересните стоки. А те си бяха доста интересни, почти всичко беше плод на изкуството, имаше картини, пластика, сребърни сервизи, порцелан, кожени изделия. Аз се спрях пред една сергия с миниатюри и едва успях да се откъсна от нея. Толкова много неща ми харесаха, исках да си взема от всичко по едно, даже и по две! Имаше мънички шкафчета от дърво, съвсем като истински, но мънички, имаше малки музикални инструменти, дори рояли

Торти с големината на бонбон

(в няколко цвята!), малки дамски обувчици, сервизчета за чай от порцелан – колкото кибритена кутийка! Но най-върховното от всичко бяха тортите с големината на бонбон! Не знам от какво са направени, но са като истински, едва успях да си избера най-представителните две – една шоколадова с рози и една плодова. Това толкова прилича на моите фигурки, само дето е от много по-фин материал, който допуска по-изтънчена обработка, за разлика от глината.

Monument

Този пазар ни умори бързо и хванахме метрото, за да стигнем до Монумента (Monument), който миналата година не можахме да видим, защото беше в ремонт. Спомням си като го търсехме преди как бяхме разгърнали картата на Лондон насред улицата, задръстена с хора. Тогава един млад бизнесмен с чаровна усмивка, виждайки, че сме загубили се туристи (това не беше така всъщност!), поиска да ни помогне. Пита какво търсим, но като казахме „the monument”, той се изчерви и не можа да се сети кое е това. В последствие се оказа само на няколко метра от нас. Явно не е чак толкова голяма забележителност. Строено е през 1671-1677 на мястото, където е избухнал Големият Пожар, унищожил голяма част от сградите в Лондон. След това градът бил построен наново.

311 стъпала

Бях чела, че е едно от малкото места, на които може да се снима от високо. Този паметник представляваше много висока и тънка кула с вита стълба в сърцевината й. Това бяха най-жестоките стълби, които съм изкачвала – 311 на брой! Толкова е тясно, че едвам се разминаваш с хората, които слизат. Освен това е и доста тъмно. Едва дишайки заставаш на терасата на върха – на 48 метра над земята. Но гледката те оставя без дъх и тя. Имаш 360-градусов поглед над Лондон. Виждат се прекрасно Лондон Бридж и Тауър Бридж. От другата страна са небостъргачите на сити

Пред Lloyd’s

(City). Най-забележителните от тях са един с формата на яйце, целият от стъкло, и сградата Лойдс (Lloyds), която е почти изцяло от метал. Лойдс наистина много ми хареса, конструкцията й е доста сложна, има някакви метални тръби, които са изнесени вън от нея, вероятно отдушни тръби, и изглеждат като декорация. Външните изцяло стъклени асансьори също придават особен чар. Жалко, че не можеше да влезем вътре и да се качим на последния етаж, сигурно гледката е страхотна. Не можахме да видим тази сграда вечерно време, но от снимките, които намерихме, си личи, че я осветяват много красиво.

Piccadilly Circus

Казват, че нощно време Пикадили (Piccadilly Circus) е прекрасно осветено от гигантските светещи реклами, но не успяхме да го видим такъв. Въпреки това, дори и денем мястото е внушително! Нещо като Попа в София. Лондончани казват, че когото и да искаш да видиш, просто трябва да отидеш там и рано или късно ще го срещнеш. Е, нямахме време да се задържим там, но щракнахме няколко снимки на насядалите на стълбите хора, които се чакаха един друг. За фон бяха наистина огромните реклами на TDK и Coca Cola. (Ако някой е гледал стотици пъти Blade Runner като мен, веднага ще си спомни, че точно на тези двете компании имаше реклами в доста ключови моменти! Тия хора ръсят страшно много за реклама!) В центъра на Пикадили има много красива статуя, която всички наричат

Trafalgar Square

Ерос, защото изглежда точно както всички си го представяме – жизнерадостно крилато момченце с лък, обаче не е. Това е статуя на ангела на християнското милосърдие. Площадът Трафалгар (Trafalgar Square) също е затрупан с народ. Там е и по-широко, има чудесни фонтани, по ръба на които хората са насядали. Доста високо се извисява колоната на Нелсън (Nelson’s Column), най-известния паметник в Лондон. В страни е националната галерия (National Gallery), която прилича малко на нашия национален театър „Иван Вазов”. Естествено, нямахме време (а и желание) да влизаме вътре. Не посетихме и Мадам Тюсо (Madame Tussaud’s), въпреки че там би било интересно, но предпочитахме улиците, хората, истинския живот на града.

Covent Garden Market

Недалеч от Трафалгар се намира Ковънт Гардън (Covent Garden), където е пълно с артисти – музиканти, комици, жонгльори, които забавляват минувачите, оставящи им по някоя монета. Мисля, че те могат да се видят само в определен ден, например в събота, но не помня миналата година кога точно успяхме да бъдем там, но уцелихме момента. Мястото се запомня и с многобройните занаятчийници и магазинчета, запазили своя облик през вековете. Там се намира и първият куклен театър от 17-ти век в Англия – Punch’s Puppet Show.

Canary Wharf

Едно от любимите ми места в Лондон, от което са и любимите ми снимки (не само защото беше забранено снимането!), е Канари Уорф (Canary Wharf). Това са множество от бизнес сгради, почти изцяло стъклени. Изглеждат направо космически, нереално. До там се стига с юбилейната линия на метрото (Jubilee line) или с едни малки надземни влакчета, които се управляват автоматично, без машинист. И двата начина си струват! Влакчетата е ясно защо – едва ли ти се случва често да се возиш на влак с автопилот.

Canary Wharf Station

А пък с метрото, защото гарата е върховна – със заоблен стъклен покрив, прилича на космически кораб. Там няма много за обикаляне, щом кацнеш на гарата и вече си съвсем в сърцето на мястото. Достатъчно е да постоиш десетина минути там, да погледаш, да ти се напълнят очите, и можеш да си хващаш пътя наобратно. Миналата година няколко пъти така идвахме с Иван, само за по десетина минути, да ми се напълни сърцето, и после тръгвахме обратно. А защо не дават да се снима – защото е частна собственост, доколкото разбрах. Ние снимахме въпреки забраната и до пет минути се появи полицай, който излъгахме, че изтриваме снимките пред него. Привечер там е очарователно, особено площадчето, което заграждат отвсякъде небостъргачите – в него се намрат осветени кръгли часовници. Наистина грабват.

Местна бира

Почти не можахме да видим нощен Лондон, но тази година се престрашихме да останем до по-късно, отколкото миналата, защото хотелът беше доста по-близо до центъра от преди. Щом се свечери, заведенията по бреговете на Темза се напълват с народ. Малко по-закътаните встрани барчета се пукат по шевовете от млади хора, събрали се на по бира. Имаше интересни типове – хлапаци на по двайсетина години с костюми и бели ризи и с нехайно разрошена прическа на иглички, доста симпатични бъдещи бизнесмени. Масово хората си бяха взели пиене от бара и го бяха занесли до реката.

Под окото

Бреговете на реката са сърцето на Лондон според мен. В тях кипи от живот. Вечерно време излизат артисти и минувачите се захласват по техните номера. Имаше много музиканти, някои дори доста талантливи, които събираха огромна тълпа. Други танцуваха брейк, трети въртяха обръчи или жонглираха. Имаше дори един DJ, който си беше донесъл оборудване и правеше парти под един от мостовете. Едно малко момиченце събираше пари от всеки, който би искал да даде по нещо. Точно под лондонското око имаше голяма поляна, на която хората бяха насядали. Като истински лондончани, ние с Иван си взехме по една бира и се настанихме. Толкова е странно да лежиш на земята толкова в центъра на Лондон! Това дори не беше парк, а просто по-голяма зелена площ. Имах време да наблюдавам хората, които минаваха по крайбрежната алея. Струва ми се, че голяма част от населението на града е индийско и азиатско. Другото ми наблюдение бе над младите, които изглеждаха доста дръзки във външния си вид. Особено момичетата – с черен грим около очите, обеци къде ли не, размъкнати, с черни дрехи или нещо крещящо. Веднага си спомних малките момиченца, които срещнахме в един от парковете – десетина годишни, всичките в една и съща изрядна училищна униформа, с дълги руси или рижави пуснати коси, приличаха на ангелчета. Ето в какво се превръщат добрите момиченца, нещо като метаморфозата на пеперудите, но наобратно.

Tower Bridge

Мостовете над Темза се различават един от друг – от различни епохи, с различни конструкции и предназначение. Емблематичен е Тауър Бридж (Tower Bridge), мостът с двете кули. Наистина е много красив, но само в снимките отдалече. Когато се приближихме, доста се затруднявахме да го обхванем в кадър, защото наистина е много голям. Ако се застане на средата на Лондон Бридж (London Bridge), могат да се направят изключителни кадри, като малко преди залез светлината е най-подходяща, защото е срещу Тауър Бридж, но леко по-отстрани, и той изпъква в цялата си прелест. За наше щастие бяхме точно където трябва и точно когато трябва, направихме по няколко кадъра. Уестминстърският мост (Westminster Bridge) също е разкошен. В единия му край е Биг Бен (Big Ben)

London Bridge

и Уестминстърското абатство (Westminster Abbey), а в непосредствена близост до другия – лондонското око (London Eye). На всичкото отгоре, точно по този мост минават страшно на често типичните черни таксита в ретро стил (дори чисто новите коли пак ги правят същите!) и червените двуетажни автобуси. Мостът има и пешеходни алеи, на които можеш да се порадваш на туристите, които се усмихват, позирайки пред гореспоменатите забележителности. Ако там не си направиш снимка с колелото или Биг Бен зад теб, няма да има

Millenium Bridge

по-подходящо място. Има и един само пешеходен мост с много модернистичен вид, който ми е любим – Милениум Бридж (Millennuim Bridge), но странно защо и втория път не можахме да намерим време да минем по него, а само го снимахме от брега. Този мост е строен през 2000г., но на откриването му е имало толкова хора, че се е разлюлял опасно и чак след няколко години го пуснали в действие. Лондончаните доста си го обичат, всъщност там обичат да се разхождат и може би затова. От южния му край, гледайки на север, се открива чудесен изглед към катедралата Свети Пол (St. Paul’s Cathedral). Съвсем близо до моста, пак на южния бряг, се намира и кулата

OXO Tower

ОХО (OXO Tower), която е в стил Арт Деко (Art Deco). Интересното за тази кула е, че когато е строена, рекламите по брега на реката са били забранени и затова са направили прозорци с много фини стъкълца, които образуват трите букви. Мисля, че е била реклама на месарница, но дори това не може да обезличи гениалната идея. Надписът ОХО се вижда от много далеч. Освен това без никакъв проблем можеш да се качиш на тази кула и да снимаш, което и направихме. Цялата сграда, към която е пристроена кулата, е превърната в галерии и ресторантчета, които изобилстват из целия южен бряг. В едно от тях, на име

Nando’s

Нандос (Nando’s), обядвахме един път миналата година и сега успяхме да се върнем отново пак в него (то цялото ни пътуване си беше завръщане, много искахме да видим пак нещата, които сме видели преди, вместо да искаме да видим каквото бяхме пропуснали). Заведението е с португалска кухня и се намира под един от мостовете – първия след лондонския мост в западна посока. Невероятно, но имахме късмета да ни настанят отново на същата маса, въпреки че имаше над 50 маси! Храната си беше точно както преди – цяло пиле, което не успяхме да изядем, въпреки нечовешкия глад в следствие на шестчасовото ни обикаляне без да спрем, приготвено с някакъв вълшебен сос (май се казваше peri-peri), чиято рецепта не разбрах.

Fish’n’chips

Върнахме се навреме в хотела, за да вечеряме и след това да отидем на концерта. Опитахме традиционното меню – фиш-ен-чипс (fish’n’chips), което е риба с пържени картофки и грахово пюре. Не беше лошо, даже картофките ми се сториха приказни, вероятно поради факта, че не съм яла такива боклуци (junk food) откакто живеем заедно с Иван.

Wembley Arena

По най-бързия начин след вечерята се запътихме към Уембли Арената, където щеше да се проведе концертът. Тази сграда беше чисто бяла и вечер я осветяваха в различни цветове. Пред нея имаше площадче, по което стърчаха високи цилиндри. Те бяха колони, които озвучаваха страхотно и също се оцветяваха вечер в различни цветове, които се редуваха. Беше рай за скейтърите там – караха си по площада, разпускайки с chill out музика.

By night

Но тази вечер площадът беше препълнен с хора, дошли от къде ли не, за да слушат Жан Мишел Жар! Толкова много ми хареса тази тълпа. Особено много се радвах на феновете с тениски на албуми или турнета. Аз самата бях с тениска, която имах от миналия концерт – Oxygene in concert. Но имах време да си взема нова, от сегашното турне – In-doors World Tour – и да се преоблека. Това удоволствие ми струваше 22 паунда, но за мен нямаше цена. Бяхме на 11-ти ред, съвсем близо до сцената. Жан Мишел

Jean Michel Jarre

се появи по впечатляваш начин. Една ръка пресече лазерна стена, обляна в светлина. Беше неговата ръка. Бавно излезе няколко крачки напред и се появи в цялото си величие със своя moog liberation (портативен синтезатор, който се държи подобно на електрическа китара). Не мога да опиша тези минути. Вълнувах се наистина много. Винаги музиката на живо ме е вълнувала, но това бе много повече от музика на живо. Жан Мишел, тъкмо станал дядо и изгубил своя баща, на когото посвети Calypso 3 (Fin de siecle), той все още си бе същият – жизнен, артистичен, изпълнен с енергия. Дори все още долавях в него онази хлапашка нотка в поведението му (която ужасно ме привлича!), когато подскачаше и пляскаше с ръце, подканяйки публиката да го аплодира. А на публиката не й трябваше много. Въпреки високата си средна възраст, тя беше отзивчива и жадна за още и още. Дори това, че бяхме настанени на столове, вместо да стоим прави, не можеше да скрие зарядът, който достигаше до сцената. Не беше просто наслада за ушите, но и за очите – наред с музиката се разливаше разноцветна светлина от прожектори и лазери. Най-цветното парче отново беше Oxygene 2. Този път Жан Мишел бе подготвил лазерната си арфа

Laser Harp

(Laser Harp), с която изпълни Rendez-vous 2 и 3. Някои хора не вярват, че той наистина свири на живо с нея, смятат я за фалшива. Спомням си като се върнах от първия концерт и разказрах на колегите в работата, един колега ме попита „Как се казва онзи инструмент с лазера? Бутафория?”. Ах! Побеснях! Но си замълчах. Този път не получиха и думичка за концерта... Както и да е, мисълта ми беше, че този път Жан Мишел прокара ръката си на някоко пъти през всичките лъчи, може би точно заради това – за да се убедим, че е на живо. Дори на няколко пъти сбърка по някой тон, може и нарочно да беше.

В очакване

Беше невероятно. Мога да опиша всяко парче, мога да напиша още много, много! Но кому е нужно? То си е за мен. Лично мое. Едва ли някой ще се трогне както аз тогава. Но все пак, усещането, че съм заедно с толкова много хора, с които преживяваме едно и също, ето това беше незабравимо! Жан Мишел излезе два пъти на бис и накрая си тръгна по същия уникален начин, потъвайки в същата лазерна стена, докато остана само ръката му, а после и тя изчезна. Много силно беше! На връщане от концерта имахме страшен късмет – видяхме трийсетина фенове да чакат зад арената, където имаше закрит паркинг. Явно чакаха да дойде той и да раздаде автографи. Зарадвах се. Реших, че има шанс да го дочакам и аз. Всъщност досега не съм си и мислела да взимам автограф от него. Просто ми се вижда прекалено хубаво, за да ми се сбъдне. А и ми потичат сълзи само докато го слушам отдалече как изпълнява музиката, не искам да си мисля какво ли би било да го видя до мен. Но така и не разбрах какво би било, защото след час и нещо чакане, той излезе в автобуса си и не раздаде автографи. Въпреки това имаше дотам откачени фенове, които тичаха след автобуса и му махаха с ръка. Трябва да отбележа, че дори не бяха жени, което щеше поне малко да ги оправдае! Както и да е, аз не съм чак такава. Може да не взех автограф от Жан Мишел, но се запознах с уникален фен, който ме спечели и ми подари своя подпис. Антъни Редмондс, ирландец от Дъблин, фен на френския композитор още от ерата на Oxygene. Той знаеше всичките му албуми, даже притежаваше някои неизлизали произведения, за които само съм чела. Разказа, че притежава разни неща, свързани с Жан Мишел, които е купувал на търгове за стотици евро. Похарчил е за тази си страст около 20 000 евро през годините. Бил е на десетки концерти. С него имаше много какво да си кажем. Макар да съм фен само от някакви си десет-петнайсет години, аз пак можех да говоря наравно с него. Това ми достави голямо удоволствие, не си спомням някога да съм си говорила с човек, който да знае повече от мен за Жан Мишел Жар!

Heathrow

Лондон винаги ще значи повече за мен заради този концерт. Прекрасен град, изпълнил повторно една от големите ми мечти. На тръгване от там аз знаех, че пак ще се върна. Сигурно е. И дори още по-сигурно след щастливата случка на летището. Да срещнеш единствения човек, когото познаваш от Лондон, във 7-милионния град е 1 на 7 милиона! Какъв шанс! Е, добре (математици с математици!) – по-малко е, разбира се, защото не срещаш само един човек, но все пак си е невероятен шанс. Чакайки на летище Хийтроу (Heathrow), видяхме Авраам – човека, от когото си купихме апартамента. Странно е, че една сделка може да сближи напълно непознати хора. Обикновено става обратното. Но не и в този случай. Авраам не просто ни хареса, той направо ни обикна като свои деца. Той от години живее в Лондон с жена си и двамата си сина, които са на нашата възраст. Апартаментът му е бил сватбен подарък, който обаче е завършен чак след двайсет години, когато отдавна вече не му е трябвал. Авраам не само че съдейства за всичко по прехвърлянето на апартамента, но ни помогна и с намирането на майстори. Станахме приятели. Той много пъти ни е канил в Лондон, но честно казано винаги съм мислела това за любезност, от която не е редно да се възползваме. Затова дори не ми е хрумвало да го потърсим, докато сме там. А той така ни се зарадва, разцелува ни, пита ни откога сме тук и защо не сме му се обадили. Накара ни се, че не сме видели нищо от Лондон (как нищо, за какво го пиша този пътепис!!!) и че трябва да дойдем скоро отново, да отседнем в неговата къща и той да ни разведе. Докато чакахме нашия полет, в който се оказаха и негови роднини, той ни разказа за нощния Лондон, от който не бяхме опитали. Нищо, нали все пак винаги трябва да си оставяш по нещо, което да те върне пак там. Определено има още много, много неща.

Завръщане у дома

Още докато летяхме към дома, аз вече мислено бях започнала да пиша пътеписа. Направо нямах търпение да отворя лаптопа и да разкажа колкото се може по-скоро, докато все още имам лондонски въздух в дробовете. Прибрахме се по обяд. Бях планувала щом изляза от банята да го почна, но вместо това съм заспала (с мокра коса) в дълбок сън. Лондон много ми даде, но и много ми взе – всичките ми сили, които се нуждаеха от възстановяване. И, разбира се – сърцето.

Тунис (01.05-06.05 2009)

2009-06-22T22:52:00.007+03:00

Карта на Тунис от малки плочици

Не знаех нищо за Тунис преди полета. Дори не погледнах къде точно е на картата, само знаех, че е някъде в северна Африка. Но още по-добре, защото без моите никакви очаквания, този съвсем различен свят успя да ме грабне напълно! За шестте дни там успях да опозная толкова много, колкото за никои други шест дни от живота ми.

Полетът. Не мога да не разкажа за него, защото това бе едно от наистина вълнуващите преживявания за мен. И друг път съм летяла, но всеки път, всеки път е като за първи път. Когато чуя как се запалват моторите на пълна мощност и усетя ускорението, което ме прилепя за облегалката, не само самолетът излита - аз излитам. Спомням си часовете по физика, в които ни обясняваха по какви закони това е възможно. Но истината за мен е, че това не е възможно! Всеки път се изумявам и не мога да го приема, толкова е вълнуващо. След секунди вече сме над града, след още няколко порим облаците, а след миг сме вече над тях. Не може да бъде. Просто не може. Не е страх това, нещо друго е, което излита заедно със самолета в мен. А да летиш над море... Божествено е. Над морето облаци почти няма и въпреки голямата височина неговата повърхност се виждаше толкова ясно. Трябва да видиш морето от високо, за да разбереш колко всъщност е голямо. От земята очите не могат да го поемат в неговата цялост. А корабите, те оставят бяла следа в морето - както самолетите в облаците. Невероятно. Движехме се с такава скорост (над 800км/ч), че най-ниските облачета над морето бяха застинали над него съвсем неподвижни и така безплътни, че единственото нещо, което гарантираше, че все пак са истина, бе сянката, която оставяха по повърхността му. Сицилия! Колко прекрасно! Какви красиви брегове и колко голяма е всъщност. Да летиш над острови е невероятно. Освен Сицилия имаше още други по-малки, които изглеждаха точно като от някоя рекламна брошура. Аз имах късмета да видя всичко това, защото макар да не ми се падна място до прозореца - и на отиване и на връщане - аз измолих за размяна с такова.

Жасмин

Някак много бързо минаха двата часа полет и вече се озовахме съвсем ниско над Монастир (Monastir). От птичи поглед гледката бе невероятна - много нагъсто накичени (сякаш направо се застъпваха) бели и светлобежови кубчета - сградите на много гъсто населен град. Почти нямаше никаква растителност, само сгради, сгради, сгради. Първото нещо, което усетих на излизане от летището, бе въздухът! "Какъв въздух!", възкликна Иван, сякаш че ми прочете мисълта. Да, какъв! Бе някак сладък! Много влажен, морски, но не като този, който знаем по нашето море, друг беше - сладък! Много по-късно разбрах, че се дължи на многото нацъфтял жасмин и едно очарователно растение, което наричаха меден храст. Уханието на жасмин е като това на акация, но много по-силно и сладникаво.

Много бързо се качихме на автобус, който да ни отведе до Хамамет (Hammamet), където трябваше да отседнем. Междувременно отново съжалих, че не съм учила руски в училище - местните екскурзоводи говореха на руски и, честна дума, не им разбирах почти нищо. Но най-важните неща ни ги превеждаше Поли, така че не бе фатално. (Нашата шестчленна компания се състоеше от мен, Иван, Стефан и Поли – родителите на Иван, Ивето и Бойка (Боко) – леля на Иван и нейната сватя.) На екскурзия с родители си има предимствата, безспорно. Освен, че знаеха руски, на тях можеше да се разчита за всичко - те винаги знаеха какво следва и в колко часа къде трябва да сме, нула организация и тревоги от наша страна, чудесна почивка. А и не на последно място - благодарение на тях все пак имаме общи снимки, които по принцип не си правим почти никак.

Мексиканските кактуси с узрели плодове

По пътя за Хамамет се нагледах на прекрасни кактуси. "Колко много кактуси!" отново възкликна Иван. И наистина - нямаха край! Цели плантации, огромни, огромни кактуси, пищни, приличаха на отрупани с листа храсти. За съжаление се оказа, че те не са типични за Тунис, били мексикански. Ама как да не са типични, имаше ги навсякъде и то все по много! Видях и цъфнали - в красиви жълти цветове, бяха очарователни... А даже имаше и някои с плодове! Червени малки плодове, които както казаха екскурзоводите - имали вкус на ябълка и местното население си правело сок от тях. Гледах ги много и чак доста късно осъзнах каква е често целта им - използваха ги за разделяне на нивите! Уникално! Наистина, имаше огромни ивици кактуси, високи над човешки ръст, които ограждаха различни посеви. А посеви имаше - близо до морето изглежда земята им бе доста плодородна. Чух, че много от храната си я произвеждат сами. Трябва да отбележа, че доматите и портокалите им бяха най-вкусните домати и най-вкусните портокали, които съм опитвала.

Residence Mahmoud

Хамамет е курортен град и ние бяхме настанени почти в неговия център. Нашият 3-звезден хотел, който се казваше Махмуд (Residence Mahmoud), беше сграда типично в арабски стил украсена - с много ситни плочици. Тези малки плочици с флорални мотиви бяха навсякъде - използват ги не само за под, но и за цели стени, както и само декоративно, очертавайки прозорци и врати. Даже външни стени имаше с плочици, а дори и тротоари пред заведения! Най-често виждах съчетани жълто с тъмно синьо и светло зелено, както и оранжево с черно, също и такива изцяло в синьо.

Типични плочиси с флорални мотиви

Едно от първите ми впечатления за хората там, беше това колко са учтиви и гостоприемни. Още на слизане от автобуса дойде пиколо, което моментално ми взе от ръцете куфара без дори да ме пита искам или не - явно така трябва. И признавам, че без помощта на това момче нямаше лесно да открием стаята си, доста сложна архитектура имаше сградата - с вътрешна градина в средата с малък фонтан, целият в бяло-сини плочици, и нашата стая гледаше към нея, но бе от другата страна на входа. Посрещнаха ни с по един безалкохолен коктейл, наистина много мило! Беше като в някой филм, сякаш идвахме бог знае от къде, сякаш сме спецялни гости. Стаята, както и самото стълбище, беше толкова различна от каквото съм виждала. Имаше рисунки на цветя по вратите на стаите и гардеробите. А дъното на гардероба беше от плочки! Те са навсякъде, ама наистина! Впечатляваща бе комбинацията от пердетата, креслата и дървената маса, които всичките бяха с едни и същи мотиви на цветя в светло бежово с тъмно червен рисунък. Много стилно и някак много арабско, очарователно.

Първата снимка от Тунис

Веднага щом си оставихме багажа тръгнахме да пообиколим, това бе единственият ни свободен ден, вскички други бяха запълнени с малки екскурзии из цялата страна (наистина из цялата, минахме над 2/3 от нея). Много от хората в нашата група бяха в хотели в Сус (Sousse) - друг голям туристически център. Знаехме, че Хамамет е по-цивилизован от Сус, но не мога да си представя какво ли е там, след като уж най в центъра бяхме, а изглеждаше като да е в някой много малък привинциялен град. Имаше бензиностанции директно на тротоара, които трябваше да заобикаляме като се движим по платното. Имаше малки заведения и магазинчета, които ама хич не приличаха на голям курорт. По кафетата имаше много безделници, само мъже, които гледаха към улицата. Но въпреки мръсотията и бедността, които бяха налични дори там, имаше нещо очарователно и това бяха едни храсти, отрупани с цвят, които се извиваха по стени и огради, а някои по-големи се изливаха от външната страна на дворове. Колко пищно бяха нацъфтяли и в какви цветове! Всички възможни нюанси между червено и лилаво, много ярки. Но декоративни и без никакъв аромат. И все пак - не съм виждала нещо толкова красиво като това. Моментално измолих Иван да си направим по една снимка там и това всъщност са първите ни снимки от Тунис.

Плажът в Хамамет

След като с Иван хапнахме паста с морски дарове - италиански ресторантчета не липсваха там, сигурно заради близостта си с италианските острови - се засякохме с останалите - Поли и Стефан, Ивето и Боко. Решихме да отидем до плажа, който знаехме, че е някъде наблизо. Може и да не знаех в каква посока е Европа, т.е. вкъщи, но знаех накъде е морето - похвално за моята иначе безнадеждна ориентация. Признавам, че и не беше трудно - все пак имаше само едно "надолу". Плажът беше съвсем безлюден и оправдано - беше доста хладно и духаше вятър. И още по-добре! Тоталната романтика на това райско местенце веднага ме плени, въперки многото водорасли из целия плаж. А какъв невероятен пясък! На вид и на допир бе съвсем като брашно! Съвсем фин, сякаш ако го плисне вълна и ще се разтвори в нея. И съвсем бял. Брашно.

Градината на Синбад

Стана вече доста студено и трябваше да се прибираме, но не можехме да излезем от плажа. Да, сериозно - не можахме веднага да намерим път за връщане, защото след плажа следваха хълмчета с кактуси, някакви частни сгради или строежи. Пъхнахме се в двора на един хотел - петзвездния хотел Синбад, както по-късно разбрахме - без да знаем (но поне се надявахме) дали има път към улицата. И какъв късмет! Видяхме най-хубавото от Хамамет! Загубихме се съвсем умишлено в прекрасната градина на хотела, където прекарахме повече от половин час и всяка минута си струваше. Видяхме портокалово и лимоново дръвче с плодове. Невероятно, но на лимона дори листата му ухаят толкова силно! Откъснах си две лимонови листа, които държах в ръката си дълго време и все ухаеха. Видях цъфнал жасмин, не знам как го познах, но жасмин беше, нямаше какво да е друго. Толкова отрупан с бели цветчета, от които събираха прашец толкова пчели! Да не бяха пчелите, щях да си откъсна цветче и от него.

Палмите

На следващия ден в ранното утро потеглихме за столицата Тунис като преди това посетихме Картаген и Сиди Бу Саид (градът на бащата на Саид в превод). В Картаген видяхме някаква открита гробница, в която са принасяли в жертва първородните си деца. Видяхме и останките на древна римска баня, която е била огромна, на няколко етажа. Исторически камъни и туристи навсякъде, защо ли това с нищо не ме грабва. Но до римската баня имаше прекрасна градина с финикови палми, ето това вече си заслужаваше. Разказаха ни, че палмите са мъжки и женски - едните цъфтят, а другите дават плод - нещо такова. И освен това не са дървета, ами трева - това последното съвсем не може да е истина, ама знам ли... Трева? Двете палми на входа - мъжка и женска - бяха толкова огромни, че не можеш да ги обгърнеш с ръце. Една жена прегърна една палма и това така ми хареса. Прииска ми се аз да бях. После каза "Топла е." В Тунис има невероятно количество финикови палми, някои от тях са на много много години, което е очевидно, съдейки по белезите от отрязаните през времето листа. Освен тях има много гори с евкалипт, от който правят мебели, търсени из цял свят. Казват, че за 20 години евкалиптът постига качеството на стогодишен дъб. Маслинови дръвчета също има страшно много, а и Тунис е на челно място по производство на зехтин.

Синьо-белият град

Сиди Бу Саид е малко андалуско селце, запазило архитектурата си от стари времена. Наричат го града на влюбените, града на художниците или синьо-белия град. Бели къщи с наситено сини дървени капаци на прозорците - целият град може да се опише с това, защото почти нямаше друго. Имаше странни тераси, целите затворени с дърво на ситни дупчици.

Терасите, на които са излизали жените

Едно време жените са имали право да излизат навън само на тези тераси да дишат. Да не ги види друг мъж. А мъжете са имали по няколко жени. И до днес повечето жени си ходят забрадени, дори младите момичета. Но им отива. Разноцветни ефирни шалчета покриват косите им и подчертават лицето, което е със силно изразени големи очи и изписани вежди. Още в първите минути в това градче ни посрещнаха млади момчета с кошници цветя - не бяха точно цветя, а букетчета от неразцъфнали още пъпки на жасмин, закрепени на тънки сламчици, като от жито, които по стар обичай мъжете поставяли на лявото ухо, когато си търсят невеста, или на дясното, когато са женени - или нещо подобно, но толкова разбрах.

Букетчета от пъпки жасмин

После посетихме частна къща-музей, където се запознахме с обичаите им от едно време. Това, което си заслужава да се каже, е че при раждане на дете на жената й слагат татуировка на лицето - една черна резка. И след всяко следващо - по още една. Ужасно! Пихме странен чай от мушкато, мента и още нещо, дето не го разбрах какво беше. После се качихме на покрива, от който се разкри гледка, спираща дъха. Целият град се виждаше с белите плоски покриви, които свършваха някак чак в самото море. Невероятно. Горе долу така си представях Санторини, само може би с кубета, а не с плоски покриви.

Сувенири всякакви

След музея се пошляхме малко по отрупаните със стоки тесни улички на градчето. Големи търговци са тунизийците, няма спор. Просто им е в кръвта. Но не са досадни като турските търговци, а някак дори са внимателни и нежни, учтиви и ненатрапчиви. Но те поемат някак си и не можеш да се отскубнеш от тях. Дърпат те за ръката - съвсем леко - и те умоляват само да погледнеш. Само да гледаш, какво толкова - съгласяваш се. По едно време някакъв арабин даже ме целуна по бузата и каза, че това било на късмет - да целунеш красиво момиче. Поли обаче ме измъкна своевременно. Изкусни са тия араби, знаят как да омайват жени. А там за жените е рай -

Кожените чанти бяха в изобилие и наистина хубави

има всевъзможни аксесоари - от пищни накити, през кожени чанти и обувки до фини шалчета от страхотни платове. Само да си задържиш погледа за повече от 2 секунди и те вече те карат да пробваш, да пипнеш. Ако умееш да се пазариш, можеш да си прекараш чудесно и накрая взаимно да си доставите удоволствието, че уж всеки е прецакал другия. Но аз не го владея това. Само казвайки "Не, не, не!" (опитвах се да се измъкна) свалих цената от 40 динара (1 динар ~ 1 лев) на 10 за една страхотна лампа като тази на Аладин, която не взех така или иначе. Но колкото и да устоявах, все пак от Тунис си тръгнах с 5 шала, 3 чанти - явно са ми слабост - и един единствен накит, за който ще разкажа после.

Наргилета

Сувенирите бяха в изобилие там. Характерни са всевъзможните наргилета във всякакви размери. Доста от нашите туристи си тръгнаха с поне по едно. Всъщност, там масово хората бяха отишли на пазар може би. Защото на летищото на връщане настана суматоха, когато видяхме, че всеки втори човек е с един и същ кожен тунизийски сак. Там чантите и саковете бяха наистина много изгодни, както и много други неща – тези сакове бяха напълнени до дупка с какво ли не. Търговия – това е основният поминък на тази страна. Една жена от нашите разправяше, че си разменила часовника за

Пустинни рози

някаква гривна – имахме представители от висшия пилотаж по пазарене. Но не можеш да си тръгнеш от Тунис без да си вземеш пустинна роза – най-характерният сувенир там. Пустинните рози в пясъците са все едно миди в морето. Продават ги навсякъде и е все едно дали ще си вземеш огромно парче около килограм или съвсем мъничка – все на една цена. Аз прерових много пустинни рози, докато си намеря най-красивите мъничета от тях, които наистина да са с форма на роза.

Столицата Тунис

В столицата Тунис бяхме за много кратко и почти нищо не видяхме, но ми се стори много „ърбан” някак си, космопилитен град. Шумен и мръсен, в който се претопяват различни култури. Това беше единственото място, където гарантирам, че имаше светофари. На повечето места големи кръстовища се регулираха с кръгови движения или не се регулираха изобщо. Смесихме се бързо-бързо с тълпата в малките улички, отвсякъде се разливаха стоки, даже имаше и висящи. Тълпа и допир на хора, много хора. Но някак след време почва да ти става приятно. Имаше един образ, който продаваше шалчета по 5 динара, но спазарихме две за тази цена и не можехме да не ги вземем след като той ни изреди целия футболен отбор на България от 94-та. Не е истина, ама знаеше повече имена от мен, а аз все пак знам няколко! Знаеше и съвременни, които аз не знаех. Образ. Взехме му ФБ-то и се снимахме с него, голям симпатяга.

Мозайка с диви животни

На връщане посетихме музея на мозайките Бардо, където беше доста впечатляващо. Имаше огромна мозайка на Нептун и морското царство. Хареса ми и една, изобразяваща всички процеси на винопроизводството - малки ангелчета събираха гроздове или пресипваха вино, много красиво беше. И картина да беше, щеше да ме грабне, но мозайка - съвсем. Да не говорим, че камъчетата не бяха оцветявани, само естествени земни цветове. Но това, пред което ми спря дъхът, съвсем не бе мозайка.

Детайл от тавана на двореца

Всъщност самата сграда беше някогашен дворец на султан и имаше 4 стаи - по една за всяка от съпругите му, чиито тавани бяха от най-фино резбован бял камък. Тотален разкош. Гледах нагоре докато ми се зави свят. Как е възможно - дори само да взема едно парче 20х20, в него има толкова детайли, че не разбирам как човешка ръка го е създала. Султанът бил казал, че иска таваните да ги правят с много любов, заради съпругите му, които много обичал. И любов е било, несъмнено - няма друга такава сила, способна да сътвори такава красота.

Продавачът на тарамбуки

На излизане от музея имаше няколко търговци на безполезни неща като накити и тарамбуки. Само дето тарамбуките много ни харесаха - бяха керамични с истинска кожа, а и арабинът беше голям образ. Много добре се получаваше неговата музика, съвсем професионално някак. А и той самият викаше нещо от сорта на "Профешън, профешън". Накрая си взехме две тарамбуки, малка и голяма, и двете общо за 10 динара, като след това ги видяхме в магазинче за по 3. А той почна с 20 динара за голямата. Наистина са големи търговци. Не бих казала измамници, защото с това си изкарват хляба, а и накрая наистина те оставят с впечатлението, че всъщност ти си ги надхитрил.

Мохамед

Едва успяхме да съберем сили за следвашия ден като този - пак преизпълнен с толкова много места. Този път екскурзоводът беше арабин, което разбрах пак доста късно (както винаги). Но просто толкова добре говореше руски, че как да се осъмни човек. Той бе доста словоохотлив, не спря да говори през цялото пътуване, а пък ние с Иван за късмет бяхме точно под високоговорителя, а системата беше развалена и нямаше особени шансове да се намали звука. Докато стигнем до Керуан (Kairouan) вече го мразех истерично, доколкото бе възможно, защото всичките ми сили отиваха в опити да си запуша ушите някак като се заровя някъде, по възможност под седалката... Но все пак като слезнахме и го видях (иначе само го чувах) и вече нямаше как да го мразя - беше обезоръжително красив! Даже имам снимка с него - Мохамед с черната чалма. После някак си свикнах с неговата реч, която не разбирах, и толкова по-добре за мен, защото той нямаше намерение да млъкне през следващите два дни.

Тунизийският велик президент

Керуан го възприех не съвсем както трябва, защото слязох от автобуса с нечовешко главоболие и нула желание за каквото и да е. Даже някак ми се искаше да се възпротивя на всичко, да си остана на седалката и да се насладя на тишината, но все пак - да не изпадам в крайности. А и да си призная ми мина светкавично като видях какви красиви шалчета имаше там. Но това, с което ще го запомня, са многобройните червени знаменца, които висяха накачени на въжета над улиците. Бяха толкова много, като че да е карнавал. На някои от тях имаше образа на техния президент - май това бе неговият роден град. А той е все едно бог за тях. Все едно нашия Тодор Живков едно време - нямаше буквар без снимката му. И там е така. Той очарователно наднича от билбордове, огромни плакати по стени на високи сгради, от кафенета, от малки знаменца... Навсякъде. И сложил ръка на сърцето си -

Али Баба ми увива главата

просто наистина имаше нещо плашещо божествено в това. Керуан ще запомня и с един старец на име Али Баба, който продаваше номадски кърпи за глава. Той си харесваше някой турист и почваше да му увива главата с кърпата, колкото да му покаже как ще изглежда с нея. И как добре го правеше, приличаше на ритуал, който накрая завършваше с много мило опиране на чело в чело. Нещо като посвещение в рицарство изглеждаше. Наистина много мило. А и той бе много ситен старец, май по-нисичък от мен беше. С Иван се сдобихме с по една такава кърпа и се снимахме с него. Аз се научих да връзвам кърпата и сама. А и тя ми свърши чудесна работа, защото в жегите наистина спасяваше главата, а пък вечерите, които всъщност бяха доста хладни, си я намятах на раменете и ме пазеше от вятър.

Контрабанда с бензин

По пътя се виждаха на купчина наредени туби с либийски бензин, който нелегално се продаваше за 500 милима (около 50 стотинки) за литър. Видях и друго - от време на време се виждаше по една заклана овца да виси покрай пътя, може би привличайки гладни пътници за обяд? Не знам. И не искам да знам. Не питах какво е и защо е, но беше ужасно. А животното бе мъртво от дни според мен. Имаше засъхнала кръв по врата. На едно място овцата беше увиснала с главата надолу, на второ бе със закачени копита за два стълба, провесена като хамак, а на трето - преметната през корема с увиснали крака. Ужасно! Ужасно! Арабите доста си хапват овнешко и наистина доста стада видях. Дори видях едно училище и на няколко метра от него си пасяха овце.

Пустинно сафари

Едва си взехме дъх от настаняването в хотела и след десет минути ни привикаха отново. Следваше джип сафари в пустинята. Като чуя "сафари" и си представям джунгли и животни, лов, нещо такова. А това по-скоро си беше рали. Караше само с 50км/ч, които ми се струваха като да са 100. Всевъзможни хълмове и хълмчета, никое от които не бе заобиколено. Някои се взимаха директно по върха - при което следваше спускане, съпроводено от женски писъци (и аз участвах). Други пък се преминаваха по-отстрани, при което колата заставаше в почти полегнало положение. И пак писъци. А коланът само ми пречеше допълнително като на всяка бабуна ми изкарваше въздуха от дробовете.

Мираж

Мислех да снимам, но набързо установих, че е най-добре просто да си гушна апарата и да пробвам да го запазя невредим. Снимах все пак, на няколко пъти просто щраках без да гледам, напосоки. С почуда установих, че имам страшни кадри, просто не е за вярване. По едно време спряхме - точно на един висок хълм, където веднага от нищото се появиха разни деца, които продаваха някакви местни герданчета от някакъв камък, нищо особено. Обаче едно от тях, едно момченце със синя чалма - така ми хареса, че исках да го снимам и си взех въпросното герданче.

Най-милите животни

По-натам пак спирахме, един път за да видим мираж, който се бе образувал от малки песъчинки слюда, които в далечината пречупваха светлината и създаваха илюзията за езеро или море и в него малък остров. Вторият път беше, за да видим декорите за Star Wars - някакви скални жилища бяха. Много късно установих, че не си струват, при положение, че до тях имаше камили - пак да се снимаш с тях, които бяха неподвижни като препарирани. Имах около 30 секунди да дотичам до тях и да се върна преди да потеглят джиповете, но Иван беше с по-подходящия обектив и той им посвети цялото време, така че нищо не бе загубено. Наснимани са.

Катерене по палми

След тази доза адреналин се успокоихме като ни качиха на някакви каручки, които ни отведоха в един изкуствено направен оазис - оазисът Тозьор (Tozeur) с над 300 000 финикови палми. Там видяхме цъфнал нар, банани и палми, които се надвесваха над всичко. Прекрасно място беше, само да имаше лиани и маймунки и щеше да е както си представям джунглите. Всъщност почти имаше една маймунка - едно местно момче ни направи шоу като се покатери страшно нависоко по една от палмите. Беше босо, не мога да си обясня как го направи, но го има заснето.

Банани

Върнахме се в хотела, където се порадвахме на прекрасната му градина, в която имаше много от любимите ми декоративни растения. Този път имаше и нови цветове - жълто и бяло. На вечеря бяхме тотално скапани и по една чаша вино съвсем ни обезсили да посетим още някакъв музей - от девет вечерта. Ама как мислят, че ще имаме сили, бяхме станали преди 6! Но родителите все пак намериха сили и поне на снимки го видяхме.

Пресъхнало езеро

Трябва да отбележа, че и на следващия ден ни изстреляха в 5 сутринта и до 7 и нещо бяхме пристигнали до Дуз (Douz), където следваше едночасово яздене на камили сред пустинните пясъци. Пътят до там много ми хареса - открай до край равно, само един път без нито един завой и нищо друго. Почти никаква растителност, освен много ниски храстчета и треви, които все повече и повече се смаляваха до пълно изчезване, приближавайки Сахара. Тръгвайки толкова рано сутринта имаше своето предимство. Точно по изгрев се бяхме озовали сред пресъхналото солено езеро Шот Ел Джарид (Chott El Jerid). Това с ръка на сърцето мога да кажа, че беше до този момент най-невероятното място, на което съм била.

По изгрев всичко беше розово

Толкова огромно и равно пространство, че не се побира в очите. Близко е някак с усещането за летене. И толкова бяло! Имаше малки водни пространства, които поради съдържанието на фосфор, се бяха оцветили в розово, а светло синьото безоблачно небе и косите жълти слънчеви лъчи придаваха на мястото тотално нереална романтика. Просто не знам как да го опиша. Мога само да кажа, че усещането да си там е като да си в космоса сигурно, защото и аз като Джоди Фостър в „Контакт” при вида на Вега мога само да възкликна "Поезия!". Не знам дали снимките от там могат да покажат поне част от вълшебството, но се постарахме и снимахме колкото ни бе по силите (и времето).

Камили и камилари

Пясъци, жега и камили. Камили! Какви мили същества! Толкова покорно създание не съм виждала. Дали го правеха от просто равнодушие или наистина бяха толкова добри - не знам, но съвсем безропотно се подчиняваха на всяка команда на камиларите, а също и даваха на туристите да правят с тях каквото си искат. И наистина - каквото си искат! То не бяха снимки, прегръдки, галене, че дори Стефан разказа как без да иска ритнал главата на една от камилите, която била легнала да си почива, и тя дори не издала звук. Доколкото разбрах, ползват само мъжки камили

Някой позна ли ме? Аз съм това.

за яздене. Може би защото женските раждат по едно камилче на 3 години и ги пазят много явно. И друго интересно чух - че оставяли камилите на свобода да си се разхождат из пустинята, да ходят където си поискат. А после ги намирали много лесно - в оазисите, които не са чак толкова много. Те просто където и да скитат, рано или късно се нуждаят от вода и няма къде да ходят освен там. Преди да се качим на камилите ни облякоха в спецялни дрехи и ни увиха по една кърпа на главата. Аз и Иван нямаше начин да не снимаме, но си имахме проблеми, поне аз. Моят камилар ми се сърдеше, че не се държа с две ръце за специално пригодената за целта дървена дръжка, която стърчеше от странното седло, което приличаше на няколко шарени одеала едно върху друго. Говореше ми със сърдити очи нещо си на техния език, при което аз пусках апарата и се хващах с две ръце, докато той не се обърне напред. После си правех каквото си искам, а

Един от камиларите

именно - снимки. А и да си призная, язденето на камили ми се стори най-естественото нещо, сякаш и друг път съм го правила. Изобщо нямаше начин да падна. Много по-лесно е от язденето на коне. И също като при конете - важното е да се държиш с бедра, не с ръце. Но за един час това уморява нечовешки. В далечината се виждаха други кервани, които бавно-бавно се изгубваха на хоризонта. Разбрах значението на "3 дни път с камили" - адски бавно беше. Пеша да беше, щеше да е по-бързо.

Керванът

Имаше и екстремни преживявания. Забелязах, че Ивето е много назад и е отделена от групата сама с нейния камилар. После тя разказа как той й разправял как това е най-бързата камила и с нея ще запраши надалеч, ще я отвлече, за да работи с него в пустинята. Най-вероятно е било шега, но тя наистина се притесни. А и аз да бях, щях да се стресна - знаеш ли ги тия араби какви са и какво ти мислят. Но после той ни я върна в групата и за известно време

Ивето след целувката на Аймен

тя беше близо до мен и можа да ми ги разкаже тези неща. Нейната камила като че ли наистина беше най-хубава, беше чисто бяла и някак с пухкава козина, може би беше просто млада камила. Казваше се Камачо. А камиларят й - Аймен. И да си призная, въпреки че беше доста черен, неоспоримо беше много млад и красив. Направо да си кажа - щях да се радвам да съм на мястото на Ивето. После като слязохме и им направих няколко общи снимки, на една от които се вижда как той я целуна по бузата като преди това каза "My life." А може би е казал "My wife", не знам. Но така и не успя да си я вземе, въпреки че я пазреше за 100 камили.

Берберски жилища в Матмата

След няколко часа път стигнахме до малко пустинно селище на берберите - Матмата (Matmata). Там е сниман епизод от Star Wars, който явно трябва най-после да гледам. Показаха ни жилищата им от едно време - вкопани в скалите под земята. Там си беше доста прохладно всъщност. Имаше и от техният хляб, който бе доста вкусен. Жилището предстявляваше няколко скални тунела, водещи до голямо отворено пространство без покрив - нещо като вътрешен двор.

Поли, аз, Иван и Стефан

От там можеше във всяка от четирите посоки да се влезе в малка стаичка. Мебели почти нямаше, легла също нямаше, а вместо тях - постлани дюшеци и одеала. Не е за вярване, че някой живее в това, но явно така беше. Изумително. Още по-изумително беше, че наоколо в близост нямаше нищо. НИЩО. Аз бих полудяла само за два дни там. Нищо, само огромно

Бебе камилче

празно пясъчно пространство с няколко палми тук-там, само колкото да подчертаят нищото... Но при вида на едно бебе камилче, никакви скални жилища не могат да ме грабнат. Прекарахме най-много време с него, а то милото така жално плачеше, цвилеше точно като малко магаренце. Но даде да го погалим. На пипане е като малко агънце, много мекичко. Обядвахме в ресторант в берберски стил - под земята - който започна с тост по случай рождения ден на Иван. Имахме възможността да опитаме от традиционната кухня - кус-кус с нахут и зеленчуци. Странно, но на мен ми хареса най-много явно.

Каратисти в амфитеатъра

Нататък стигнахме до Ел Джем (El Jem), където се намира третият по големина римски амфитеатър. Бяхме там в точното фотографско време, когато слънчевите лъчи падаха под перфектен ъгъл и придаваха на останките златист оттенък. Единственият проблем за перфектните кадри бе наличието на много туристи и провеждането на някаква карате изява - точно в средата на амфитеатъра. Но поне поснимахме и каратистите, нямаше нищо изгубено. Хареса ми там. Обиколихме го. Когато слизах по каменните стълби, усещах най-силно величието на мястото, сякаш с всяка стъпка нещо ме връщаше назад във времето и само да се обърна - щях да видя гладиаторски битки зад мен. Там е сниман "Гладиатор", само дето и този филм не съм гледала (колко съм назад с филмите, срам!). На най-високото място се откриваше чудесна гледка към равните бели покриви на града. Много красиво. Най-хубавите снимки винаги се правят от най-високите възможни места.

Иван отново на камила

Преди да влезем в амфитеатъра трябваше да стигнем до него по едни малки улички с търговци, които бяха доста по-напористи от предходните, с които вече бяхме наясно. Иван, снимайки амфитеатъра, явно беше хванал в кадър една камила, която си беше атракция - определено не беше безплатна. Арабинът веднага почнал да си иска парите и след като Иван му дал един динар, той настоял да се качи на нея. И Иван решил, че това явно влиза в този един динар и се качил. Аз през това време бях много напред - бях с групата, която между другото страшно бързаше. Но се върнах и не повярвах на очите си като го видях да язди камила. Но му отиваше много, а и все пак имаше рожден ден, така че дори разсърдените от групата, които са ни чакали (влизаше се само с цяла група вътре), не можаха да ни развалят настроението. Та той до самите стълби стигна на камила. Е, за това обаче трябваше да плати още динари, камиларят настояваше за 20, което е безбожно при положение, че средната заплата за Тунис е 45 динара. Но се размина само с 10, а и те са му много.

Лодките пред медината

На следващия ден имахме свободно време до обяд преди разходката до парка Friguia. Това време можехме да прекараме пред прекрасния басейн на хотела, да отидем на плажа или да се разходим до медината - стария град. Всъщност имаше две медини в Хамамет - нова и стара, което е странно, защото "медина" значи стар град, така че едното трябва да значи нов стар град. По-старата медина беше съвсем наблизо. Чудехме се какво да правим с Иван и решихме да отидем все пак на плажа, а оставихме родителите да се разходят до медината. Но бе доста хладно за плаж. Там намерихме едно от двете момичета, които няколко пъти заговаряхме на вечеря. Много готини мадами. Мисля, че бяха двойка, но това си го признах много по-натам, защото все някак си не исках да повярвам в това. Едното от тях - което засякохме на плажа - си беше като мъж, не само на външен вид, но и като поведение някак.

Типични порти

И все пак - тя беше така хубава! Мария. "Има много имена, но Мария е само една" запя Стефан на една от вечерите. Те двечките не се бяха записали на нито една от местните ексурзии из страната, освен днешната. Просто бяха дошли да почиват и да ходят на плаж. Част от мен много дълбоко им завидя, но все пак наистина исках да видя всичко, което видях, и не съжалявам. Ако можеше, щях да се запиша и на още програми, но това беше максимумът. За щастие времето захладня безкомпромисно и трийсетте минути почивка в поглед към морето, в което дори не се потопихме, ни стигнаха - решихме да се върнем в хотела, да вземем апаратите и да посетим медината. Така че хем плаж, хем медина! А и решихме да стигнем до там по плажната ивица, което беше прекрасна идея, първо - защото бе най-краткият път, и второ - за да сме колкото може по-близо до морето. И наистина имахме доста близки моменти с него, защото на едно място край едни скали трябваше да наджапаме до колене. Така че и в морето се потопихме един вид.

В медината

Медината беше на нещо като миниатюрен полуостров. След влизането през крепостната стена се озоваваш в прекрасно местенце, скътано някак от света с малките си улички - големи колкото да се разминат двама души. Почти можеш да пипнеш стените на къщите от двете страни, ако протегнеш ръце. Такива улички има в стария град на Несебър. Но и точно както в Несебър беше затрупано с всевъзможни стоки, които пречеха да се нарадват очите ти на сградите - бели с красиво орнаментирани врати и прозорци. Вратите им са много характерни - дървени порти с арка, най-често сини, с орнаменти от широки глави на гвоздеи, които образуват фигури. Доста често измежду фигурите имаше риби, което идвало от християнството, доколкото разбрах. Разходихме се из медината щастливо изгубили се в малките й улички, по никоя от които сякаш не минахме повторно - все нови и нови, нямаха край. Накрая се озовахме на върха на крепостната стена, където имаше чудесна гледка към морето, на която се любуваше една влюбена двойка - момче и момиче с типичните арабски черти. И двамата бяха с тъмна кожа, коса и очи. И какви очи -

Интересна саксия

големи и някак силно подчертани от черните им мигли. Много красива двойка, прииска ми се да ги снимам, но бяхме прекалено близо до тях и не беше удобно. А и местното население хич не говори английски. Знаят си техния арабски и френски, който се изучава в училищата. На слизане от там Иван забеляза най-невероятната саксия - бяха използвали стара тоалетна чиния, за да посадят в нея цветя! Уникално. Но все пак - нали целта отправдава средствата, така че ми стана някак много мило, защото тук наистина цветята са на почит - дворовете им са пълни с цветя, терасите им също. Явно там, където условията за живот на растения са трудни - защото там определено са - ценят растителността много повече.

Picolo Paradiso

Заваля. Не че не го очаквахме при облаците, които прииждаха все по-бързо. Трябваше да се приберем до хотела, който не бе много далеч, но при този дъжд трябваше да измислим друг начин, не можеше пеша. За щастие точно на входа на медината беше спряло туристическо влакче, което преди това бяхме виждали да минава пред нашия хотел. Питахме дали спира там и с радост се качихме в него. Непланувана атракция, на която малко поизмокрени, но много доволни, се насладихме до пристигането ни в хотела. Имахме време да обядваме преди да поемем към парка с животните, който чаках с

Мария

нетърпение. Хапнахме паста в италианското ресторантче в непосредствена близост до хотела ни. Казваше се "Picolo paradiso", което най-вероятно значи "Малък рай". Но съвсем не бе. Не стига, че съвсем не бяха al dente, но и бяха свръх мазни и почти не ги ядохме. Въпреки това се нахранихме с трите вида хляб, масло и маслини (маслините бяха само за мен, защото Иван не яде маслини), които ни донесоха преди поръчаното. А трябва да им се признае - техният хляб е уникално вкусен. Особено френските франзелки, които ни сервираха на закуска, бяха винаги с толкова хрупкави корички и много меки отвътре. Докато си чакахме поръчката пристигнаха мадамите и ние ги поканихме да обядват с нас. Поопознахме се с тях и доста си допаднахме.

Friguia

Паркът с животните Friguia беше огромен - разположен на над 36 хектара с над 50 вида животни. Но ни оставиха там само за един час и ние трябваше направо да го претичаме набързо. Аз с моя широкоъгълен обектив почти не можех да направя свястна снимка, освен на сурикатите, които просто бяха много близо. Бяха много сладки, особено като се изправят на два крака и почнат да

Сурикат

се ослушват. Имам много сладка снимка, на която сурикатът гледа в обектива, убийствен поглед! Та аз почти не снимах, моята роля бе да следя да не се изгубим двамата с Иван. Вървях напред и гледах да намеря следващото животно и да му го покажа, а пък той да го снима. Наистина има прекрасни снимки на много от животните, даже на някои не си личи, че е

Пантера

зоопарк, изглеждат в естествена среда. Този зоопарк съвсем не е като нашия, там дори пътеките от едно място до друго са така красиво направени, с много храстчета и цветя. Имаше бебе лама, което дори можеше да се погали и нахрани с моркови. Ламите са уникални, а бебетата лами - още повече. Погалих и щраус, даже държах щраусово яйце и се снимах с него до щрауса. Но от всички животни най-харесах пустинната лисица - фенек. Всичките представители спяха супер сладко сгушени.

Какви сладки уши!

Ама какви големи уши за такова малко телце! Много много сладки! Там пустинната лисица е на почит, защото яде някакво друго животно, може би змии... На много места като пътувахме с автобуса и се виждаха по 3 големи колкото човек фигури на някакъв техен известен анимационен герой като мики маус, облечен в син костюм, подобен на този на супермен. С огромни смешни уши. Имаше и лебед с малки бебета - грозни патенца, които един ден ще станат красиви като него. Те бяха съвсем до изхода, който вече затваряха докато Иван правеше едни от най-хубавите снимки. Прекалено малко време имахме, много жалко.

Ивето с тарамбука

Вътре в самия парк имаше огромен ресторант с форма на палатка, в който ни настаниха на маси от по 8 човека. Какъв късмет, че двата оставащи човека до запълване на осмицата бяха точно наште любими мадами. Много весело си изкарахме с тях. Веселбата беше сигурна поради тайно донесената водка в шише от минерална вода, което родителите на Иван бяха предвидили. Те доста "тунджа" бяха донесли, май 4 литра и не мисля, че сме връщали нещо обратно. И много добре си правеха, страхотна компания са. На следващата екскурзия пак сме с тях, сто процента.

Музика на живо...

Програмата започна с африканска музика, която наистина много ми хареса. Изцяло от ударни инструменти, едни от които издаваха много нежен звук, като от детска песен. Бяха няколко и покриваха различни октави. Представляваха набор от пластинки, ударът с палка по които произвежда звук. Може би бяха Амадинда, съдейки по описанието й в уикипедия. Мелодията беше така лека и лесна за запомняне. И така жизнерадостна, весела, изпълнена с желание за живот. Слънчева и някак съвсем африканска.

...и танци!

А и изпълнителите бяха негри, облечени в кожи, много усмихнати. Грабнаха ме още с първия звук. Да кажа, че ми хареса - би било малко. Напомни ми на Калипсо на Жан Мишел Жар. Следваха танци на други африкански племена. Този път ритмите бяха доста диви. Залюшкаха се бедра и кореми, заскачаха крака, то бе неописуема гледка. Ако гледаш, няма как да не ти закипи кръвта. Нещо диво имаше, първобитно, което някак ти се струва като че да го има и в теб самия. И го имаше. Ивето не издържа и затанцува до масата ни. Успяваше доста добре да се движи не само в ритъм, ами даже научи движенията на танцьорите и се раздаде напълно. Първоначално хората от съседните маси я

Ивето е номер 1!

гледаха странно, недоумявайки, даже по-скоро критикувайки я, но на нея не й пукаше, тя си се веселеше и аз й се радвах. Справи се толкова блестящо, че един от туристите от съседната маса, напълно непознат, даже мисля, че не беше българин, й целуна ръка. Много сладка картинка! Следваха арабски песни и танци, съвсем не така впечатляващи като предходните изпълнения, но все пак доста автентични. Накрая вечерта завърши с бурни танци на всичките участващи танцьори и публиката, която се убиваше да си прави снимки, най-вече с негрите, които безспорно бяха най-атрактивни. Незабравима вечер, с която шестдневният ни престой трябваше да завърши. Хубав край.

Макар че едва ли ще отида там отново - не защото нямам възможност, а защото животът е кратък, а списъка с места, на които трябва да се отиде, е дълъг - не си тръгнах с тъга. Тръгнах си пълна с живописни картини, с впечатления, които ще си останат с мен задълго. А и кой знае, може един ден да се върна пак, този път обаче няма да пропусна да се гмурна из кораловите рифове и дано да е с техника за подводно снимане.