жору...

Бар на чудесата

2011-12-26T02:23:00.005+02:00

"...това е единственият вид хора, които могат да бъдат поставени над комедиантите.
Той нито плаче, нито се смее, той е отвъд страданието." Хенри Милър

Познанството е плод на нечия дързост. Днес всичко е същото, само аз съм различен. Беше нужна искра страст. Чувствата винаги замъгляват съзнанието. Вечерта когато открихме златистата обувка ни видях по-безидейни от всякога. Сякаш нощем се прибират само лудите. Изстрел! Давай! Сложи преграда пред поривите. Метрото те изпращаше. А в шума на улиците чух тишината на безсилието. Една приятелка иска туширана рисунка на сълза под лявото си око. Само една ли? Свободата изчезна заедно с усмивката. Говоря за последните есенни дни. Когато трябваше да убивам чувството да съм свръхвдъхновен. Нощите, в които спях на твоята възглавница, за да си спомням. Часовете между нощта и сутринта. Така искрено туптящи, защото исках да ти кажа колко си прекрасна. Бележка под вратата. Радост! Тичам бос по стълбата. Спи усмихната. По-добрите дни се чакат вечно.

Психопат ли съм? Не. Добър ли съм? Не. Биполярно разстройство? Дали? Мисленето е ускорено, речта – бърза. И разбрах, че когато не знам какво да те правя, остава да ти се радвам. Манийно-депресивна психоза. Определено се наслаждавах. Класифицирано психично заболяване. Отклонение. Харесах полата ти. Еуфория след меланхолия. Често съм пълен с грандиозни идеи. По едно време се чувствах добре. Даже щастлив. После няколко зелени фенера изгаснаха в бялата пейка сред свършените рози. Когато дамата харесва, тя неумело отбягва и крие погледа. А дали познатата не е непозната? Така и стана. Преди да изпадна в самосъжалително състояние, трябваше да си изчезна. Будя се и пиша нещо. Живея живот, който вече съм живял. Двойно кафе, от по-горчивите. Zombie dubstep и виновни стъпки. Университетът вляво е призрачно притихнал. Нека изтръпвам. Вървя летейки. Пиша за хората, които никога няма да разбера, защото дори не разбрах себе си.

Не ми се мисли колко лица ще видя в мига преди да изчезна. В Wonder bar исках да напиша история за момичето с инсомния, което може би щях да чукам, а може би не. Миксирана латиномузика с ускорено басово звучене. Ви танцува и ме пита искам ли още една бира. До нея две големи кафяви очи попиват пространството. Трябваше да избера едно от двете имена. Ив или Иф? Край на смисъла! Последните няколко изречения все още стоят задраскани в тефтера и безсрамно чисти тук. Винаги ми липсва някого. Спомням си къде е седеше. А в бара на чудесата всичко е с цвят на розе. Кинопреглед. Части художници по стените. Черни и бели негативи. Епизод. Сладък шоколад с чист кубински ром. Аз отпивах малък Джак и галех умислен някаква сода. Линеех в смесено чувство на страдание и желание да се напия. В онази мацка всичко беше потайно. Сладка миризма на никотинов опиум и настръхващ парфюм. В свитите цигари и свитите устни има порнографски чар. Колко съобщения без отговор! А хората не си дължат нищо друго освен собственото удовлетворение. Най-сигурният начин да разкараш това, в което си влюбен, е да го оскверниш.

Случва се да загубя вдъхновение в някого. Всеки има право да ми се сърди, а аз - да не отвръщам. Ако знаех какво върша, нямаше да го върша. Често се питам да пиша или да обичам? Но когато пиеш дрехите нямат значение. В същността на човека е да има непривични желания. Нестандартното не значи нищо повече от това да разкажеш живота си със странни думи. Имам проблем с контрола над емоциите. Страхотно дупе, но твърде евтино. Няма недовършени истории, има само изоставени спомени. Сънищата плашат, тогава недей да спиш.

Трябва да намеря мотив, излъчващ движение. Този глас ми е любим. Истинската тъга няма цвят. Вратата на тоалетната има прозорче с формата на гръцки кръст. Бели стени до скърцащи панти. Превъзбудените действат с изпитани прийоми. А смелостта значи да имаш нещо повече от чифт топки. Две минути по-рано. Книга ли четеше или гледаше в мен? Недей. Замесен съм в компендиум от лайна. И все пак съм твърде очарован от ужаса на гледката. Да насилвам душевно болни. Вместо апатия можем да го наречем философско израстване. Две минути по-късно. Ви ми предложи нова бира. После си тръгвам. Наблюдавах брютентния барман, който твореше адски питиета и разбирах. Изглежда пречупиш ли се веднъж в предизвикателствата на съдбата няма поправяне. Не твърдя, че хората трябва да се променят, казвам, че те ще се променят. Илюзии или зачеркване на света? Ярко самоотричане и джентълменска саможертва? Безгранични простори на организиран хаос? А заблудата, че пиша нещо велико е задължителна.

В тишината на света си оценявам излишността на околните. По едно време не се впечатлявах от дупките, просто ги запълвах. Най-силните мисли се раждат в най-критичните минути. Знайте! Отмъщението на съдбата е наказание за бездействието. Майя казва, че трябва да се чука чрез писане. Добавям, че може да се пише и чрез чукане. Да твориш значи да жертваш. Няма как да дам на всички всичко. А и без това някои хора са толкова прекрасни, че ако ги целунеш само ще ги омърсиш. В чуждите завивки вдигането е въпрос на потентни възможности в реално време. Кой съм аз? Гласът на опита? Най-тъжно е когато ти казват какво да мислиш.

Нощем ще ме познаете по ударите на леда в стените на чашата. Искате от мен да пиша, тогава позволете да започна между краката ви. Не съм нещо по-различно от недоказан джентълмен с противоречиви морални стойности. Грешката ви е, че ревнувате от имена вместо от мисли. Пишел съм за путки. Ами няма да пиша за хуйове. Овлажнете се. Хванете го. Нека влезе докрай.

Ариа

2011-11-29T22:31:00.002+02:00

Разказът "Ариа" е написан от Иво Темелков, Драгомир Наумов и от мен. За прочит с нормален шрифт препращам към блога на No.Inspiration.

Исках да се самоубия, за да заспя. Аритмията на клуба изстреля тромба в мислите ми. Несвързани схеми и осембитови цветове тресяха възприятието. Главата ми пулсираше в ритъм от четириватовата музика, украсена с еднообразни баслинии и перкусии. До мен се друсаше парфюмирана кифла, перфорирана от щипката за банкноти на редица нощни чичковци. Запознах се с нея преди влизане, а може би след това. Потях се обилно. Някой заля лицето ми с бира насред дансинга. Пищна мадама с къса червена пола ме задмина с поднос джибри. Три дни без сън. Не бях спирал от месеци. Всяка вечер в различен свят, а ми липсва едно и също.

Асоциално се шмугнах в тълпата и се насочих към задния вход. Усетих дръпване, обърнах се и срещнах неразбиращия поглед на червосаната кукумявка. Изтръсках се и просто излязох. Буталата на колите дращеха в тъпанчетата ми като длето на ренесансов гений в главата на Давид. И нещо проговори:
- Абе, имаш ли една цигара?
- Барай меча, пич! – отговорих вяло аз. Беше тъмно, нямаше как да видя лицето. Постна пауза. Секунди празнота. Случайно светлините на масивен ТИР разкриха външността на отрепката, която ме заговори. Растафар, с издължена, женствена мутра, леко дръпнати очи…и, о, гладки бузи. Носеше странни дрънкулки по себе си, напомнящи амулети. Приличаше на индианец.
- Аре бе, дай цигара! Ня’а магазин тука! – изплю нагло.
- ОК, ама даваш някое амулетче? – хванах го на къс пас.

Традиране. Разминаване. Залитам към града. Далеч не всеки пушач се друса, но всеки наркоман пуши. Май видях сянката на непознатия да крачи някъде сред волните кочани край пътя. Петите се набиват като доматени колци, ту вляво, ту вдясно. Още чувствам стегнатите колани на столчето за електродна хомеопатия по китките и глезените си. Свободата ми изчезна с Ариа. Грешните ноти блиндираха сетивните ядра. Краят на пътя е низходящата перспектива. Пъпът на огромния градски търбух ме удари в лигавицата на носа с гъстия си смог. Приближавах Къщата.

Прекрачих омазания с помия праг на изоставеното помещение. По грапавите стени небрежно играеха нелогично свързани образи на човекоподобни изверги. Фрески на отминалата шизофрения на неколцина местни наркоманчета. Имаше изхвърлени трупчета на дръгливи котета със стряскаща липса на късмет. Използваните превръзки ми напомняха мартеници. Обичах да се въргалям в тая свинщина, когато не бях способен да мисля. Стари изтърбушени матраци, съдрани жълти чаршафи, игли, разтопени пластмасови бутилки на западни пивоварни концерни.

Проснах се на пода като елементарна частица в разширяващия се Космос. Пропадналият покрив ми даваше дебуше към морето на звездите. Огледах се, стените мърдаха в синхрон като отвратително съблазнителен пъзел. Нов контакт по веригата. Пръстите треперят дразнещо безконтролно. Така се лекува късният невросифилис. Гологлави полароидни образи натъпкани в бели блейзъри. Такива моменти отключват непреодолимите ми желания. Искам да размажа физиономиите им с изпражненията на остатъчното си съзнание.

- Стига ми се хили, леке! – изстрелях в реалността като музикална кутия с чисто новички батерии. А растафарът, същият долен индианец, се беше надвесил над мен и ме гледаше с усмивка на рецидивирал изнасилвач. С лявата ръка галех амулета, а с дясната стисках пакета, дингър, дингър кожени топчета.

- Няма да ти го дам, бе, разкарай се! – а той се изсмя педофилски тихо. Носеше бяла лекарска престилка, кимаше с глава и плъзгаше с език по дължината на устните вече олигавената ми цигара. Розов Мерилин. Малкият принц. Магьосникът от Оз. Пипи Дългото чорапче. Винету, и ти да го духаш! Що за мисли? Изпуфтях. Опитах да се дигна, но простатата ме сряза и полегнах гръмко на матрака. Две мъжки фигури се любеха сред пружините на разпрания инструмент за сън. Ирландско влакче?! Добре. Докинг?! Отвратих се, обърнах на другата страна, но се свлякох на пода. Отдалече чух металически глас:
- Другарю, увеличете напрежението.
Светлина. Няколко бързи и остри вдишвания, почивка преди следващото натискане на бутона, дразнеща суха кашлица. Тоя поне да си беше сложил копитото пред зурлата… Видях те с прекрасната халка от първата ни годишнина. Малка розова пеперудка. Бедрата ти, гладко обръснати, така красиви, чакащи тъй мечтаната разлъка. Топлина в роклята ти. Ръка в гащите ми. Забравих лицето, но запомних името. Или беше обратното? Сияещо. Светло. Ангелско. Изпръхвам. Волтажът ме отхлаби, почти се изпуснах. Витая между двата свята. Кой тъпак е проектирал тази стая, защо е триъгълна?

- Ариа… – промълвих аз - Ариа! - Мощни басове. Нов залп. Ръката, която сред редките позиви и стотици тела разкопчаваше дънките ми. Онзи спарен бордей. Крадеш само по тъмно. Мисля бързо, говоря провлачено, слушаш бавно. Заедно с теб ли намачкахме последната бучица удоволствие? Палави дантелени гащички литнаха и се закачиха на триножника. Тоалетната чиния се огъваше под токчетата. Талашитените прегради поемаха лактите ми. Без ножица няма да се измъкнем от тази кабинка. Бяхме се оплели в долни страсти. Като деца в разтопена гума. Ученическите бележки останаха в кошчето на гимназията. Имаме само спомен за доброто. Случващото се тук сме ние сега, в бъдеще сме само прах. Канавката ще запомни миризмите ни. Не участвам в петобоя, но обичам кърлинг… Беше прекрасно или те сънувах? Къде е мокрият ти език? Не, не е сън. Отварям очи. Сред гаден дим и тежък задух, усетих как смуча амулета, а дървото попива лигите. О, пресветли Буда, индианецът беше доволно настанен между краката ми, беше ме налапал. И в най-уродливите си мисли, не съм пробивал толкова дълбоко. Чувствах се погребан под гробище. Опитах да избутам растафарската му тиква и повърнах до матрака.

- Нали каза да барам меча, бе?- плъзна се тънко фразата из посинелите му устни. Дивите му очички плъзнаха по мен с тръпка. Всеки атом от тялото ми искаше да се махне от тук. И къде да отиде? Сладък момент, на части си и се чувстваш по цял от всякога. Вплитат се реалности и реалност. Разменят се чувства с мисли, ти си и не си, случи ли се или не, двупосочен обмен на аз и аз. Грозна ярост. Сгъване, разгъване, контакт с лицето му. Грайферът потъна меко. Глухо изпука скула. Тялото му залитна, а тилът му плътно цунка тухла четворка. Повече не гъкна. Станах, вдигнах си мръсните боксерки и офейках. Този път май прекалих. Но трябваше да избягам, иначе пак щяха да ми забият електроди в мозъка и да ме натъпчат с хапчета. Така поддържаха статуквото тип послушен зеленчук. За тях името ми нямаше значение, бях Номер 17. Имах само чифт бели хотелски чехли и кирлива хавлия. Вече няма да се виждам с Ариа. Не ми липсва. В клиниката не е по-лошо от вкъщи. Пастрокът ми, това пихтиесто псе, успя да изкорми всяка момчешка чистота от мен. Заради него се гърча тук като застъпан с лопата червей, бактерията му пирува с последните нервни връзки в мозъка ми. За негово щастие той пукна удобно ден преди присъдата.

Защо ли се чудиш, че си толкова нещастен когато съдбата прави същото с нас? Висшата сила ни изненадва, така както ние изненадваме героите си. В едната игра си кукла, в другата си кукловод. По веригата злото не се губи. Доминото не пада само, буташ го ти. Когато си всичко, си нищо. И когато си нищо – си всичко. Рамките на светогледа ограничават погледа над простичките неща. Да създаваш означава да си безпощаден. В творческата личност няма място за компромис, както в изкопа няма място за мнозина. Последна волтова дъга. Когато умираш не виждаш миналото, а бъдещето.

Pulsar

2011-10-25T18:25:00.009+03:00

Творбата е съвместно дело на Драгомир Наумов и мен. За HD прочит препращам към No.Inspiration

Ако героите се натискат сред нощната пустиня, вероятно две стъклени топчета, свързани с бронзова нишка ще се заклещят в малката тясна пещера на непривичността. Със сигурност лигавенето на егото не би довело до телесно удоволствие. Ако можеш да четеш, то не значи, че ще разбереш. Непоправима е грешката на припотената съдба. Ако се нанизваш на отливка от сребърни безкрайни крака, то определено си останал с две запълнени дупки. Гълтайки уранови пръчки, надали ще повръщаш лъчев обяд. В тази пустиня трябва да си затвориш устата, защото е жалко да търсиш влажни бедра насред размазани спирали. Кръвта се струпа под центъра на тежестта. Целувам една, чукам друга, обичам трета, ближа четвърта, но се галя сам.

Красавицата гледаше отегчено, но вътрешно търкаше настроението на самотната чернокоса мисъл в русите мъхчета на скритата възбуда. Кражбата на емоции не се наказва, но се изхвърля изцяло. И няма как да има край докато не пропълзиш под земята вкусвайки подмокрен мускус. Красавицата мислеше, че е редно да ме удари, оставяйки отпечатъци от пръстени върху бялото ми лице. Неудачниците отглеждат провали, а красотата им очарова само осъзнатите боклуци.

Помните ли пещерата в началото? Ако е така значи твърде дълго се напъвате в нужника на краткотрайната си памет с кутия Марлборо. ”Когато се колебаеш – довери се на носа си” … истинската праскова има силен аромат. Отхапваш настървено и в жадните рецептори на кухината ти грейва дъгата на крайпътно умиление. Нищо не излиза!

Ако се окаже, че минаваш под дъгата, мисля си, не е задължително да си вътрешно скопен. Мъже сме на хартия, но от другата страна на листа се оказваме изплетени от памучни конци. Издутината на панталона компенсира огромната дупка зад челото ти. Красавицата се беше научила да не прикрива влагата долу, а езикът ми все така умело я попиваше. Тя очаква, но аз не чакам. Не търся това, което не познавам, губя смисъла от връзките далеч преди еманципацията им. Дори да измъкна пръстите си от дантелените ѝ устни, тя няма да ме накара да бъда по-малко твърд. Губиш когато пресичаш покварените улици на емоцията. След годините с виагра, сините хапчета само ще мъчат сърцето.

При достатъчно налягане и температура обръщаш графита в диамант и диаманта обратно в графит. Дори и двамата да сме обратни, пак ще се търкаме срамно. Калцият, който постъпва в храносмилателната система на жената от свежото синьо сирене по един или друг начин стига до млечните жлези, всмуква се от пресния живот и захранва фронталния лоб на новородената белтъчна сплав.

Вдъхновението ми от Красавицата пълзеше по ръбовете на чутовното деколте на пейзажа. Някои задници са създадени само за да ги чукаме. Летя с абажурени крила, тялото ми е като луминесцентна крушка и някак мощно се изрязвам. А това, мисля си, е независимо от желанието ѝ да докосне грубо ключа до вратата на развратната потайност. Топло ми е. Вероятно всички ще горим в ада, но някои вече са го разгледали приживе.

Вече го лапаш, така че действай. Стъклото се прави от пясък и връщане няма. Комбинацията от частици, която си ти, не може да се възстанови след като температурата падне под нормалната. А дървото пука когато е под напрежение, следствието гони причината и в дъното на уличката я насилва. И дращещата истина е, че ще си една от многото красавици, които ще пропуснат погребението на изхабеното ми тяло. Днес единствената граница ще бъде срамът помежду ни. Всичко продължава докато не свърши. Най-голямото ми щастие дойде заедно с твоята омраза. Въпреки това искам да запълня отново натуралната липса между краката ти с моя природен излишък. Езикът дава много важна информация на мозъка. Ближеш всичко що опознаваш. Гениталната перверзия е клише.

Идейното блудство надгражда жалкото ни съществуване по своеобразен начин. Щом си проплакал за първи път, бъди сигурен, че ще вдишаш за последен. Времевият отрязък между двете е запълнен с конвулсии – свои или чужди, по повод аз, по повод близък. Има ли разлика между еротика и порно? Хубавите дрехи са боите. А момичето е релефното платно. Добре съчетаните цветове не оправдават компромиса с носителя им. Когато си щастлив реалността заглъхва и върви само твоят плейлист – другото е просто вакуумна каша в услуга на чистите ти емоции. В нещастната черепна кутия узрява купчина плазма и с поглед пръсваш материята. В околностите на бездушието народите се кланят дори на една истинска сълза. Писна ми да съм леш, но обичам да гния. В залеза на горящото бунище се ражда красотата. Стоп кадър. Свърших. Задръж рестото.

road 66

2011-10-09T17:40:00.001+03:00

„Реалността е прекрасна, защото съдържа време и място, а те са абстрактни понятия, които се менят според човека.” Майя

BESO by ~bIVh

Случи се, че нещо се промени докато чаках, облегнат на стъклото на входа на огромния магазин. Предната нощ аз останах не по-малко изненадан от нея. Сякаш нощем се прибират само лудите. С цялата непоследователност на света си, избрах непривичността на неизвестното. Страстта е особено гальовна емоция. Спонтанността не познава правила. Гледайки дъжда и хората, обмислях същността на действията си. Какво ли мисли тя? Ще има ли усмивки сред безметежните дъждовни сълзи на есента ? Оказва се, че прекалено много написани думи вече нямат да имат значение. Човек има нужда от постоянни величини. Сред шума на капките, съзрях красотата на стъпките. И когато я видях ми се прииска пак да я целуна. След 2 часа разговор в един закътан бар, мечтаех силно за прегръдка. А следващите минути не спирах да галя и целувам. Случи се, неочаквано, сякаш случайно. Казва се се Радост и се появи като падаща ярка звезда, която успях да уловя.

montreal

2011-09-22T03:16:00.006+03:00

"... за да станат луди, трябвали са им години - имали са ги в тази безметежна самота...", Марко Семов

Излитането е като атракцион в увеселителен парк. Няколкостотин души се издигат живи сред облаците. Едни пътуват с цел, други без нея, а трети – като мен. Махнах за чао с изтъпения си молив. Когато летиш между континентите цялото световно време за размисли е твое. На теб ти отива да пишеш с химикалка, изписваш всичко отведнъж. А доколкото разбрах, ако триеш, триеш всичко.

Как съм? Това е труден въпрос, защото светът около мен е доста боязлив. Когато идват да ме виждат, аз им подарявам цветя. А това ме затруднява с организацията. И защо ме пита как съм? Мисли, че ми има нещо? Да тичам, да пиша или да изчезна? Понякога разбирам Мари. Вероятно съм твърде симпатичен досадник. А самолетът е прекрасно място за сън, освен ако в глава ти не светят милион пълнолуния. Когато безсънието побеждава няколко поредни нощи и имаш полезния навик да триеш съобщението веднага след изпращане, умопобъркването е вероятен изход. Как да оправдая нелогичните решения ? Представям си, че след месец ще ме няма завинаги. После го повярвам. Накрая се паникьосвам. И вече всичко изглежда правилно. Бяха ми нужни доста пари, паспорт и извратен ум. Е, имам и трите. Гледайки в белотата на облаците, съзрях цветната усмивка на света далеч от дома.

Вдъхновението ми свършва там където усещам, че мразя. И толкова лесно се забравят неща, които са станали ненужни. Вече нямам нужда от някои телефонни номера и архаични адреси. Чао! Вие нямате приличие! Питаш ме защо трия? Толкова ли съм пълен със спомени? Майя, в края на любовта е толкова грозно, че няма разлика между загубили и победили. Знаеш ли, вибрациите от въздушните ями тресат самолета не по-малко от разклащането на света, което създава Мари. Впрочем предположението ти за нея е повече от добро. Така ми се иска да върна по местата двете букви. Ако намеря някога минута вътрешно спокойствие, може би ще успея. Докато хората се чукаха по баровете, аз чаках за нова среща. Но кажи ми, как да мисля трезво когато сърцето подскача от вълнение щом срещна погледа ѝ. А летищата са като гигантски конвейери, през които минавам с няколко топли дрехи, един лаптоп и куп неизписани мисли…

Решението го взех без да искам, но с голямо желание. Лутам се в борба с циклофренията. Когато съм свършил някоя глупост, по-добре да ѝ се насладя. Първият полет беше кратък, но този е безкраен като любовна драма. Дали тишината на безсънието роди идеята. Красотата на писането пред публика е, че не можеш да си позволиш да използваш една и съща история за различни хора. Искам да полежа в красивия ти свят, за да знам какво да търся когато се прибера. Нова въздушна дупка. Океанът отразява дребната сянка на самолета ни. Няколко заспали души отвориха очи и притеснено прехапаха устни. Добре, че изгубих чувството си за страх някъде сред развалените спомени. Отвращението ражда безразличие. След няколко студени питиета и две големи бири моралът сякаш скача без парашут. Майя, хората опорочиха страстта. Превърнаха я в лека креватна емоция.

Лудостта няма нужда от кауза. И колко много смисъл има в нещо привидно безсмислено. Страхът от непознатия град беше до последно отлагано предизвикателство. Преживявам разни истории, за да мога да кажа, че са се случили. Случва се, че живея на пук на всичко. Но писането е вид мазохистично изкуство. На седем хиляди километра от шарената си стая оглеждам матовите небеса на Монреалския метрополис. Хората не вярват в случайните срещи, а аз в случайните думи. Наричаш ме ”събирач на мисли”, но мисля, че съм колекционер на убити спомени. Любувам се на гения си, неспособен да впечатли една дама. Пишем и пием, кой ще ни вземе ?

Трябва да стигна някъде. Как може един скапан, сух и лишен от всякаква мелодичност език да е ключът към всички отговори. Избрах най-възрастния от всички шофьори. Показах три снимки. Исках да стигна точно там. Името на улицата ми беше непонятно. Див ужас в очите на мъжа в таксито. Помоли за време. Гледаше карта на града, умуваше нервно над снимките. Изчаках с приветливо любопитство. Скоро шифърът и посоката бяха разгадани. Шевролетът разкри непознатите улици на сякаш безкрайния град. Тук всичко е по-иначе. Скромните софийски булеварди биха се скрили притеснени и жалки пред стремежа на света да бъде по-вдъхновен. Бедността им не е извинение, особено когато се рушат от апатията на един народ. Но ще се прибера само след два дни. Ах, защо навсякъде далеч от дома съм с една идея по-близо до съвършенството. Мари маха усмихната от цветен прозорец някъде сред непоследователността на действията ми. Май винаги ще си остана средно симпатичен нещастник. Нужно ли е да дължа нещо, за да бъда мил ? Когато е така прекрасна, радостта е изцяло моя. Странността не е вродена. Ние латентно си я избираме. Дали не страдам от самозаблуда ? Ако е така, не значи, че съм луд. Редно е да съм объркан. Сред дните на инсомния разумът трудно различава фантазиите от реалните случки. Дали имам контрол над това? Но как да счупя нещо, което е вече счупено.

С Майя стана случайно. Истинският човек може да бъде опознат най-дълбоко чрез писането му. Майя, имаш непривично усещане за визия. Извайваш истински изречения. Изведнъж се намерих на улицата от снимките ти. Паркът до реката поглъща толкова жадно следобедното слънце. И да, всичко е зелено. Живееш в чаровна приказка. Отива ти. Настанявам се на първата свободна пейка. Изваждам лаптопа треперейки. Смелостта предвидливо се е скрила, но в търсене на истинска емоция, няма време за самосъжаление. Дива паника и глътки неспокоен въздух. Дни наред търсех из стаите миризмата на косите ѝ. Не мога да забравя маниерната лекота, с която Мари разглеждаше шареното небе. Защото няма място за разум когато безсънни романтици пишат с латентно безумие за красотата на няколко звезди. И има моменти, в които цялата объркана философия на този свят се събира в топлината на едно женско сърце.

Аз: Хей!

Майя: Хей, къде се загуби?

Аз: А ти къде се изгуби?

Майя: Какво правиш ?

Аз.: А ти какво би искала да правя ?

Майя: Ха-ха. Е, аз преди малко се прибрах.

Аз: А аз преди малко пристигнах.

Майя: Къде си пристигнал?

Аз: Паркът край реката ти наистина е приказен…

Майя: Жоро, къде си ?

Аз: Може би имаш нужда от разходка…

Бих дал всичко за един коктейл и малко музика. Вълнението трябва да е умерено. Бягството изглежда перверзно изкушителен вариант. Но времето се стече прекалено бързо по бедрата на минутите. С походка като алегро към мен се приближи най-майското недоумение на света. Последните крачки са притихнали. Едната ръка е спряла секундарника, а другата инстинктивно е прикрила устните. Сред зеленината на очите видях милион емоции. От желание за страшен шамар и бяс, до най-умилителната радост. Страст по детски. Майя, една сутрин докато те четох останах със странно усещане. Гъделичкащо, съпроводено с необятна паника. Възхищавам ти се, но ме е страх от теб. Ти харесваш да се будиш с коментар от мен, а аз събрах живота си в една раница и без идея стоя пред теб. Седмица по-късно ти се иска онзи французин да не се е раждал.

Ако не бяха тихият уплашен глас и изчервените бузи на чистото ти лице, щях наистина да избягам. Да се разходим край реката. Да се насилваме вербално. Разговори. Градовете. Монреал. София. България. Светът. Писането. Споделянето. Мислите. Тефтерът. Хората. Тялото ти. Любовта. Мъжете. Жените. Чукането. Страстта. Твоята любима страст. За Ан. За другите. За бледото минало. За Мари. Която недостижимо ми липсва. За теб. За твоите спомени. За изречението, което създадохме заедно. ”Красотата в цинизма на една жена приключва там където тя убива чара си”. Впрочем ти все си близо до границата, но никога не би я преминала. А чарът е по-скъп от красотата. На нея можеш да издържиш, на него не. Изучавайки мостовете над кристалната река си казвам, че имаш и двете.

A Drink Combination by ~fenonimus

Дали действията ми са резултат от заблудите ? Бутилка Jim Beam и две пурети Montecristo. С известно неудобство влизам в стаята ти. Страх ме е да не видя някое забравено бельо. Смущавам се трудно, но се възбуждам лесно. Малката ти къщичка. Черно и бяло. Като фона, върху който пишеш. Постоянно оглеждам. Странно ми е. Когато отпиваш захапваш леко ръба на чашата. Нарочно ли е ? Гласът ти става предизвикателен. Силен. Еротичен. Потрепвам. Смятам, трябва първо да бъдеш опозната, а после видяна. Хората имат навика да си поставят цел. А мъжът е коварен. Прекрасното тяло пречупва мислите, прави съчувствието фалшиво, а думите мост към плътта. Обещанията са лъжи с перспектива.

Когато се снимаш гледаш странно. И тъжно. И щастливо. Но най-много очакващо. Какво чакаш, Майя ? Не се ли самоунищожаваме достатъчно. Чакаме писма от арктически сенки. Решенията, взети високо из облаците винаги са обречени на по-голям или по-малък провал. Не трябва да сме поредните съкилийници на мрака. Щастието на дните или щастието на годините ? По дяволите, много си хубава! Изпивам чашата си на екс. Сипвам си отново. Гледаш учудено. А зелените ти очи са деликатно почервенели. И ти усещаш сладостта на горчивия бърбън. Творим изтъчен духовен разврат. Смехът интелектуално ближе идеите. Разговорите ни ще останат само за нас. Няма да ги опиша. Имам няколко проклети молива, тефтер, но и малко достойнство. Ще узаптим ли порока на нощта ? Минутите се топят в отражението на луната. Съзвездията се галят разкрачени. Никога не забравям, че съм емоционално лайно.

Питиетата ни дойдоха в повече. Не усети как заспа с пурета в ръката. Внимателно я взимам. Гася я в пепелника. Жените са най-красиви когато спят. Трудно се държа прав. Бърбънът леко ме надвесва над теб. Усещам аромата ти. Милион удара на сърцето само за миг. Но не затова съм тук. Стисвам ръба на одеялото и със замечтана усмивка те завивам. Вземам другата възглавница и някакво шарено одеяло от гардероба. Гася лампата. Настанявам се на пода. Когато съм пиян притеснението е непривлекателен филм. На хиляди километри от леглото си няма значение къде заспивам. Изморен съм, но ми е трудно да приема съня. Чукам се с мислите си. За теб. За Мари. За спомените. Губил съм, ще губя пак. Плакал съм, ще плача пак. Обичал съм, ще обичам пак. Ще опита ли някой да се задържи за повече от няколко страници в тефтера ми ?

Спиш на метър от мен. Чувам как дишаш в тъмнината. Иска ми се да те прегърна. Защото страстта без някого е само самота. От теб го научих. Но самотата ми не търси плът и мокрота. Знаеш защо се гушкат плюшени играчки. Нали ? Ако не беше ти, щях да обменям думи с мебелите. Познанството ни е като есенен дъжд, но с пролетна дъга. Майска дъга. Вече мога спокойно да кажа, че съм бил в приказка. Не мога да дам на света нещо повече от романтичния си цинизъм. Съжалявам. Затова се влюбвам в недостижимото, то не ме разплаква.

На Майя.

Лято. Лято. Лято.

2011-09-07T00:09:00.005+03:00

"Три пръста държат перото, а се труди цялото тяло", Умберто Еко

Веднъж ми каза да променя нещо в стаята си. От седмица спя на обратно, проблемът е, че вече сънувам теб. Изглежда градът винаги е покварен. Случайно да ти се намира малко трезва мисъл ? Понякога си казвам, че е по-добре да заспя преди някой да е пострадал. И какво ще се случи когато станем по-безлични от есенните месеци ? Забележително е колко еднакви са състоянията на любов и безумие. И да, никога, никога не трябва да се поверяваш на по-ненормални от теб. Но не е лошо, че някой е ненормален, лошото е, че можеш да се влюбиш в него. И да напомня, че нищо не е нормално вече, но можем да попитаме, дали всъщност странното не е нормално. Лудостта е най-красива. Трия живота си с мръсна сива гума и търся все по-необикновени моливи. Но мога ли да очаквам цветовете на дъгата когато мечтая за тях с графитни думи? Май ме караш да бъда по-добър отколкото съм. Идеи ? Тази вечер не ги търся, защото няма да ги намеря.

Ах...

Сред тесните испански готически улици.

Над най-приказните планински езера.

Под най-красивото звездно небе на най-чаканата нощ...
...не успях да открия по-чаровни минути от тези в чайната и онзи апартамент.

И може би това щеше да е най-прекрасното лято, ако не беше най-самотното.

Mojito

2011-08-21T14:53:00.005+03:00

”Гледаш небето, а то в теб гледа с решетъчно око” , Дзифт

Жените не обичат въпросите. Ще ги овлажня с дълбоки отговори. Разходката я измислих някъде между четвъртото и петото Мохито. Спонтанният порив трябва да има собствени правила. Моята история започва там където завърши нейната. А миризмата на парфюма й се носеше в самолета, във влака, в автобуса, сред сухите песъчинки на плажа… Най-хубавите черти изчезнаха точно когато осъзна, че ги притежава. И що се отнася до достойнството, вечер то гасне по-бързо от свещ за рожден ден. Чао! Отвратен от няколко мръсни, кресливи селянчета и упадъчни дами със съмнителен луфт изпих последното Мохито и потеглих. Барът с облекчение проследи сянката ми. Тя се сбогува с мен. Събрах няколко цветни мисли, но краката вече ме водеха към плажа. Когато вървиш нощем по непознати улици е много важно да стъпваш тихо. Винаги съм мразел да изпращам дами с токове. Единственият начин да смутиш дявола е да го накараш да повярва, че не вярваш в него. Убеждавам ви, че от определен момент нататък няма да има разлика между навика да се преструвам на ненормален и да бъда ненормален. Знаеш ли, понякога се налага авторът да умре, за да бъде отключено любопитството на читателя.

Спря да ми прави впечатление в каква стая се будя. Познавам легло си по купчините стари и прочетени книги, подредени в собствен ред около него. Цветните колажи внезапно посивяха. Какво ли мислеше докато я напускам безмълвно ? Не съм крадец, но обрах няколко сърца. Спомените висят като срамни амулети около врата ми. Защо ли когато изляза се оглеждам за зли посрещачи ? Аз съм карикатура в карикатурата на живота, а прегръдките са като използвани презервативи. Въпросът е не дали мога или не мога, а дали искам или не. Тази нощ или морето ще ме прибере, за да чукам русалки на оня свят или ще ме върне като новопокръстен девиант с добри перспективи за настинка. Най-голямото противоречие в мислите ми съм самият аз. Най-удобният начин да се появя там където вече съм бил, е да се въртя в кръг. Нужно ли е да се създават повече въображаеми светове, отколкото има в действителност ? Тя съществуваше ли ?

В помирение с вътрешните си противоречия измислям меланхоличните истории, а те, като рогати ангели, ме носят към плажа. Интригата на тази история е не дали ще скоча в морето, а защо съм решил да го направя. Някои казват, че нямало съдба, а просто много проблеми, имащи различни решения. Мога скромно да споделя, че ако вероятно има съдба, то тя е грозна като произведение на модерното изкуство. Луната палеше нервно цигари и ги гасеше в перестите облаци. Метеоритният дъжд отключва копнежите, но пречупва мечтите. Всички тези години, всички тези спомени… Тя винаги ще бъде любимия ми герой от детските години, но за четвъртата ни среща ще нося зареден пистолет. Щом не съществува Бог, то кой стои на неговото място ? Знаеш ли, мисля си, борбата с мислите е сякаш безнадеждно начинание. Виж, естествените истории са твърде сълзливи. Стоиш като ярък фар в морето от несвързани думи. Кога ще пием по бира? И, ах, кога ще укротим съзнанията си ? В човешките отношения винаги е необходима някаква прямота. Затова има мигове, в които неусетно се опиянявам от флирта с белия лист. Идеята, че всяко ново изречение може да е последно донякъде възбужда.

Доскоро се самонаказвах, отскоро се самоизтъквам, накрая ще се самозалича. Плувайки навътре в приятната топла вода си спомнях…

la oscuridad del mar by ~tiler665

”Когато запалиш фитила на целувката няма достойно връщане назад… Нищо сигурно не може да се случи… Налага се да рискуваме. Страхът ли плаши или срамът ? Те са за безцелните! Каквото и да направим, резултатът ще е един и същ. Защо тогава да не погледнем извратено на влеченията си? От първичността на желанията се вижда много скръб, но и от опънатите до скъсване юзди рядко се среща усмивка...” – бях си записал.

Разсъждавах, гълтайки солена вода и замахвайки все по-мудно. Гордостта от въздържането ни пренася с поне век назад. Но все пак сгреших. И определено рамената ми се изморяват. Петото Мохито опитва да ме удави. От вечерта си спомням абсолютно всичко, но няма никаква гаранция, че това, което си спомням е истина. Дано и при нея е така. Добутвайки се към брега се питах : Какво ли ще се случи ако на сушата нямаше светлини ? Как щях доплувам обратно? Дали понякога в живота не се случва именно това, да се чудиш в коя посока да мечтаеш, защото липсва искра.

”…надали това е най-подходящият момент, но дали някога пак ще има такъв? Не мога нищо да ти обещая…” - Браво, а в деня след като я целунах написах ”театър”. Задник. Следващият път когато чуя ”Благодаря, че те има!” без да се замислям, ще плувам докато спра да виждам светлините на брега…

*към http://no--inspiration.blogspot.com/

Церебрални странности

2011-07-12T01:23:00.002+03:00

Възможно ли е да мисля за някакво бъдеще, когато почти час вървя по тези улици и сипя сълзи, отдадени на миналото... Дали не е прекалено жестоко, дори за мен ? И все пак някъде през мократа стена видях, че нещо неестествено винаги може да промени нощта, а после да ме приспи с мисли за спокойствие и невероятни думи. Но е истина, беше прекалено жестоко, дори за мен. Съчетанието между сълзлива носталгия и прегръдка с многоточие откровено ме води към усещане за чиста ненормалност.. Знам, че някои нощи са осеяни с тежки спомени и безчувствена Луна. И знам, че чакам да те видя пак. Противоречивата същност ми подсказва, че идват вълнуващи дни, в които се налага да бъда по-добър от себе си. И дали се намирам пред чувството за нещо особено невероятно или ще се натъкна на поредното доказателство за лудостта си...

Repulsion...

2011-07-10T01:12:00.001+03:00

"Жената, която те е омотала, накрая трябва да умре, възможно е дори от собствената ти ръка." Сбогом, беше хубаво, но ти се оказа безсърдечна и сива. Пиша убийството ти с истинска непринуденост. Хората пищят прегърнати. Снимат се невинно, а после си запълват дупките озлобено. Всеки ден някой е обичан, а друг не е. Харесват мен или това, което пиша? А аз съм това, което пиша или това, което нескопосано провалите достигат. Добрият винаги знае какво може и какво не. Аз искам безследно изчезване. Все едно не ме е имало, все едно не си съществувала. Ти беше неподвижна до безобразие. Смятам, щях да те чакам прекалено дълго. Затова го отлагам. Телефонът ми ще бъде изключен, ще получавам вчерашни съобщения и ще отлагам днешни разговори. Да отида на психиатър или да отида на курва? Излизам уплашен. Вярвам, че стари сенки ще ме чакат в тъмния вход. Не помня коя дата и кой ден сме. Знам, че ми писна да тичам след организирани букви, първата от които е главна. Настанил съм се в сянката на антисоциални идеи. В процес на подозиране съм. Твоята апатия ще ме довърши. Тръгни си след като изчезна. Когато сама не искаш емоцията, съвсем не смятам да ти я доставям разкрачена пред вратата. Едното от нещата, които харесваш в мен е хванало молива и в момента те убива. Не ме притеснява, че последните месеци пиша много, тревожи ме, че пиша много и косата ми пак става същата. И не виждам нищо спокойно в себе си. Гледам как живея в един и същи кръг от действия. През половината от месеца ме грабва странна идея с красиви коси, а през втората част осъзнавам, че по добра от Ан не може да има. Обръщам се към спомените, за да осмисля безпорядъка си. В твоята стая е тихо. В моята стая е тихо. На теб ти харесва, на мен не. Чувствата не са по-малко преходни от хората. Роди се и умря за броени дни. Всичко, което може да ме пореже, трябва да потъне в забрава. Бартерни сделки правя, но хазарт не играя. Страхът скопи сърцето ми. И понеже не целя да впечатлявам никого с тези изречения, няма да завърша с някоя остроумна фраза. Оставям го така … !

Крайно неестествено

2011-06-29T19:05:00.003+03:00

Разбрах, че сълзите от щастие са най-трудният подарък, който можеш да си пожелаеш. Плувам в море от тишина и разговори. Вратовръзката отново започна да ме стяга. По правило некомфортната ситуация продължава 10 минути и не се повтаря. Наумих си да те видя, а когато досаждам, нека разбера. В днешно време или си тъп и елементарен или мислещ и сложен. Когато някой ден реша да се самоубивам, ще започна когато вече нямам лице. Днес облаците флиртуваха толкова невинно със слънцето. Искам да чета, да пиша и да мечтая.

Определено ще го направя. Твоето търпение и спокойствие са особено предизвикателство за мен. Пускам се свободно. Ако стане, чудесно! Днес реших да не си говоря с теб, за да се насладя на чувството колко много ми липсваш. В следващите дни ще го направя неуспешно още няколко пъти. Много е прав писателят меланхолик : ”Жените са по-силният пол и без друго, а ако започнат да имат и чувство за хумор, сме изгубени”. Не, ако не те видя ще полудея и ще започна да пиша. В днешно време, ако си достатъчно извратен, можеш да си избираш от какво да те е страх. Въпросът е дали да полудявам, знаейки, че не мога да ти споделя и думичка или пък да треперя, че действам нормално и естествено. Най-чистото чувство, което изпитвам от месеци насам. Липсват ми приказките. А едва допреди минутка разменяхме думи…

Начало на дните без разговори. Нарисувах си план с цветни моливи и безплатни мечти. След ден и половина ще те видя. Втори опит. Никакви приказки днес, искам да си прегръщам по детски чувството за самота. Какво е мазохистично самозалъгване ? Да се правиш, че ти е безразлично, а да се пръскаш от чувства. Затварям прозореца. Докато пиша не чувствам нищо физическо, но студеният нощен въздух реши да ме подсети, че трябва да изровя чифт чорапи. Да, мисля си за теб. ”Липсата не е нищо друго освен свръхдоза празнота”. Пак си мисля за теб. Изморен съм. Дали ще се справя утре ? Написах писмо. Колкото по-рядко те чувам, толкова по-силно полудявам от мислите…

А, между другото, ако някой до този ред е решил, че пиша лигавщини или пък в някое от по-долните изречения стигне до тази гениалност, ще го помоля бързо да започне да мастурбира. Ако му е трудно, ще му препоръчам нещо качествено и ще го правим заедно, а тъй като свършвам бързо ще се наложи да се изхвърля върху лицето, скриващо гениалността му. Ако съм обидил някого, позволете ми да продължа…”Писателите са хора, които никога не порастват.” Напоследък се чудя дали не излизам с хората само, за да записвам мисли и афоризми. Не, излизам и за да се припознавам в момичета с тъмни копринени коси и блуждаещи красиви очи…

Добре. Край на игричките. Мари, липсваш ми. И това хич не е нормално! Не е неестествено, а крайно неестествено. Какъв е този чар? Пиша с треперещ молив. Ако и когато те видя, отново затреперя ще е непоправимо. Или ще угасна на място или ще пламна като тънък лист оризова хартия. Не, без теб полудявам. Прости ми, но сутринта ще те зърна.

Днес може би те видях, а може би не. Със сигурност се притесних все едно си пред мен. Наруших уговорката, за да хвърля един полудял и безмерно любопитен поглед. Затова и ме стяга вратовръзката. Може би следващия път ще се наложи да бъда убеден, че си ти.

beautiful mind by ~MORAN-B

Лека нощ. Добро утро. Лека нощ. Добро утро. Лека нощ. Добро утро…

Неестествено.

2011-06-23T03:51:00.014+03:00

Днес се запознах с Мари. Искам всеки ден да се запознавам с Мари. Опознаването е като хубавите сънища, не искаш да идва краят. Мари е интересно създание. Лъчезарно изражение. Често се усмихва. Убеден и любопитен съм. Как ли изглежда усмивката ѝ в своето извиване и най-истинско съществуване. От раждането до притихването. От първата сънена сутрин пред прозореца, до последната чаровна и нежна преди заспиване. Когато не съм виждал някого и имам само няколко снимки на разположение, непременно си представям. Визуализирам представите си. Тихо мечтая. Силно се чудя. Може да съм полудял меланхолик, но и ти си непривична до крайност.

Трябва да спрем да се припознаваме. А щяхме ли, ако не искаме ? Повече си опасна или повече странна? Аз учих през по-голямата част на нощта. Основно поспах през сутрешните часове. Мисля чрез фикция, на моменти реално, заспивам усмихнато. Сънувам Мари. Не съм я виждал никога. Неестествено. Образът е построен от поезия, разговори, меланхолия и непознат парфюм. Говори ми, но не познавам гласа ѝ. Думите се записват на хартия. Чета ги всеотдайно и сякаш мога да усетя неоткрития звънлив глас. Мистериозният ѝ шепот. Претръпването слага край на усещането за случайност, но само ако не се внимава с дозата. Алармата прекъсна предаването. Мари не довърши най-важното си изречение. Не искам кафе, не искам душ, не искам закуска. Не разбирам естеството на привличането. Мисловното чукане танцува с представите за реално и нереално.

forty by ~redkitestring

Смятам, че Мари е твърде красива. Чисто лице. Вълнуващ поглед. Дълга, копринена коса. Кара ме да се замисля дали все още харесвам дами с рошави кичури. Ще спра да пиша за образа, изрисуван из мислите си, защото може да започна да идеализирам. Това е ненужно. Но все пак се чувствам малък и грозноват след тези бележки. Днес мога да кажа, че Мари е много, много странно момиче. Може би е време да разровя из странностите в уютния килер на мисълта ѝ.

Взех си изпита. Чудо голямо. И то огромно. Първата ми мисъл е да кажа на Мари. Втората ми мисъл е, че неуспехът щеше да ме изложи пред Мари. Тези дни казах на Лу, на А., на Ти., на И. ... Казвам го на всеки: Бягайте от всички ненормалници, които пишат денонощно! Нощта им е ден, денят им е сън. Неестествените мисли сами отиват при тях. Простете ми. Когато сам се питам ” Защо?”, отговорът е неясно шептене с перверзна усмивка. В света на писането няма място за логика. Математиката е несъществуваща наука тук. За нас това е единственото извинение. Но когато избереш тефтера и молива, недей да очакваш разбиране. Един ден идва моментът, в който пишещите свикват, а вие, хората около тях, сте част от духовните им извращения. Което ми напомня, че трябва да бъдат преодолени и виртуалните такива. Мари, съществуваш ли или си конспирация, която цели да ме изстреля в Космоса и после никога повече да не ми позволи да стъпя на Земята ? Впрочем само пишещите ще разберат за какво говоря. Дали да не заменя пишещи с писатели. Писател ли съм ? Ако поне един от вас се е замислил : ” Абе, тоя къде се бута?”, значи не съм.

Гениалността се появява на границата между чувствата за съществуващо и несъществуващо. Мари, извайваш мисли като кристални скулптури. Броени дни, а вече ме вдъхновяваш. Чета, пиша, говоря, слушам. Живея живота такъв какъвто не знаех, че съществува. Убивам минута след минута и чакам разговорът да започне. Открих решението докато закусвах с палачинки и сладко от ягоди. Щом мога да си говоря сам, защо да не мога да си говоря и с теб. Ти си най-странната мисъл в главата ми. Защо не я раздвижа... ? И вече си говорим. Сега ще се питам дали говоря с теб или с мисълта ти, която е в мозъка ми. Щастието от влечението е кривата, която ме праща в безтегловност. Меланхолия, апатия и Мари. Едновременно. Свръхдоза. Да, при мен. А какво е при теб?

thirty two by ~redkitestring

Мари е любезна, внимателна. Събрала е от онези ценности в общуването, които се получават сред топли и грижовни родители. Свързва думите си изтънчено, грамотно. Извайва ги. Когато си дълбоко в разговора, те разсмива с нещо остроумно. Досегашните ми представи за чаровност се сгромолясаха. Често е разсеяна. Представям си как гледа в една точка през прозореца на някой автобус към вкъщи. Живее в подреден хаос. Чуди се дали няма наченки на шизофрения. Постоянно чете. Обича старите песни. Пише на хартия. Съгласна е с мен, че компютрите развалиха романтиката в писането. Но ако ги нямаше, как ли щяхте да ме четете? Никой не би ме издал, дори в минимален тираж. Мари ме разбира относно красотата в уханието на листовете на един тефтер. Ароматът на хартия! Имам нужда да преборя спомените си от чайната на "Ботев". Тя също. О! И тя ли? Да, и тя. Ах, ние... Като красив стих. А някои от нейните са безцеремонно добри.

Не искам нищо в замяна. Бартерни сделки не правя. Пак пиша без да ме интересува, че сутринта наближава. Бих сменил стаята си с твоята. Когато заспиш сам в чужда стая, оценяваш бързо уюта на своята. Луната свети красиво през отворения прозорец. Навън е горещо. Чуват се само буболечките. Луната приспива с усмивка. Мари ми подсказа. Стаята ми никак не е изчерпана. И ти си странна в хубавия смисъл. Опасна си в още по-хубавия. Добра си. Деликатно се движиш. Имам хиляди флаери, права си – много неща и нищо конкретно. Измислих игра. Под един от всичките съм скрил нещо, как ще го откриеш? Публичността убива, казваш. Пиша без да ме е грижа за публиката. И когато погледнеш зад всеки флаер и не откриеш нищо, какво ли ще си помислиш... Дали не намери всъщност нещо? Пак четири стени, ъгли, сенки и няколко хиляди шарени усмивки. Често не е нужно откритието да се вижда. И когато не си сигурна дали искаш да спечелиш, бих те попитал дали наистина някой трябва да губи.

Мари : В ред ли съм? Не знам. Оплетох се. Не ми влияеш добре или просто е два часа и ми се спи...

Аз: О, имам влияние ?

Мари: О,имаш ли влияние?

Аз: Не знам какво имам...

Мари: Защо?

Аз: Добре де, знам.

Мари: Защо?

Аз: Нарочно ли пишеш защо ?

Мари: Да,защо ?

Аз: Естествено е да имам влияние, но е неестествено ти да имаш влияние.

Мари: Естествено е да имаш,но е неестествено аз да имам. Мога да кажа и обратното с пълна сила.

Аз: Водиш ми се по акъла да стоиш по нощите...

Мари: Хаха, аз по твоя или ти по моя ?

Аз: Много си опасна, ще се пазя от теб.

Мари: От опасните можеш ли да се пазиш?

Някой трябва да спре разговора. И някой ще остане с 10 секундна гузна съвест. Освен ако той не спира. Тече. Без чао. Без лека нощ. Без пожелания. Без здравей. Перманентно приказване. Не се вижда краят. Мари, ти си гениална! Така не можем да спрем думите един към друг. Идеята отлежа достатъчно. Стойностните неща наистина имат нужда от време. Разбирам какво искаш да кажеш, но за творбата обаче няма време. Улавям емоцията и я пускам за четене. Да пиша не е лесно. Товар е. Писателите нямат право да мълчат, да стискат, да преценяват, да премълчават. Нямат и избор. Ако изкуството изисква жертване, готов съм. Налага ми се да живея на границата, защото така усещам, че дишам. Стича се сълза. Нов ред.

Ако можех, щях да скрия всичко. Не се родих ненормален. Някой ме направи такъв. По стените си имам няколко хиляди спомена. В мислите имам директен път към тефтера и молива. Нищо не е нормално вече, но можем да попитаме, дали странното всъщност не е нормално. Пиша и знам, че с малко невнимание мога да потроша всичко. Не мога да се спра. Добре дошла върху червеното килимче по пътя към странностите. Ако плаша, прости ми. Ако бързам, прости ми. Ако греша, прости ми. Редовният човек щеше да предприеме определените действия, но не ми е по вкуса човешкият подход. Животът ми е като творчество. Несигурен, но истински. Самозаблуждението не помага. Светът е крайно относителен, но когато си говоря с теб, Мари, шизофренията става симпатична дума със смешно звучене и красива рамка...

И не ми е по силите да ви кажа как завършва една история, която дори не е започнала...

*към http://no--inspiration.blogspot.com/

Закъснях с 30 секунди

2011-06-15T10:49:00.007+03:00

Под монотонните звуци в студената стая,

графитът се впива във белия лист.

Сред басови удари мисли чертая

и тихо се моля денят да е чист...

a l'abandon by ~gabriellemallinus

Прието е когато свърши, да си купиш една хубава бутилка с пиячка и кутия тежки цигари. Целта е простичка. Да притъпиш едната болка с другата. Когато оближеш слузестата путка на сутринта така трябва да те боли главата, че да си нямаш сили да си спомниш какво се е случило вчера. Аз постъпих по друг начин. Среща! Настървен! Надървен! Плача по пътя... Любовта и купоните никога не са се погаждали. Да се бях сетил. ”Всички нещастия на човека се дължат на това, че той не може да седи спокойно в една стая”. Стой ти спокоен в моята стая. Да недовиждаш тук е нужда, не недостатък. Най-нелогичното нещо е да ревеш между четири шарени стени и един шарен таван. В тоя град се реве без задръжки. Плуваме в сълзи и сополи. Дишаме сълзи и сополи. Но никога не можеш да преядеш със сълзи и сополи. Вземат, че ти стават вкусни. Реве се здраво: В детската градина, в училище, в парковете Заимов, Борисова градина, Княжеска градина, Градска градина. Между другото според Уикипедия в ”Категория паркове” попадат Централни софийски гробища. Аз съм плакал пред 6 момичета, поне 10 хамстера, няколко улични кучета. Плакал съм в градския транспорт. Плакал съм и в такси, но от миризмата на шофьора. ”Обезщетението е само стопанско-изравнителна последица”. Реве ми се всеки път като чета тези небивалици. Но най-много съм плакал в шарената си стая.

Битовизмите са мъничките сметки на мозъка, които ни карат да убиваме ментално. Това, което се случва в момента част моята простотия ли е, бивам попитан. Отговарям изкривено : ”След няколко часа, независимо дали ще се завра главата между циците ти или не, ще пиша за своя пенис, в твоята уста, с твоето моливче за очи, в твоето розово тефтерче, специално за теб”.

Закъснях с 30 секунди. Мацката изчезна за около 3. И нищо. Никаква логика. Всяко действие е изолирано. От събуждането си не знам защо си правя кафе. Защо излизам с хора? Какво търся? Къде отивам? Какво целя? Като странник в безименен град. Лутане без посока и идея. Абсолютно нищо не се получава. Ревеш. Изпиваш бутилката. Ревеш. Изпушваш цигарите. Ревеш. Излизаш с хора. Ревеш. Сменяш схемата. Ревеш. Търсиш нещо. Ревеш. Намираш нещо. Ревеш. И най-хубавите ти мигове да са тези, в които не мислиш за себе си. Да си човек значи да ревеш. Хората са студени, рационални, зли. Егоизмът уби красивите създания и остави хората. Дали вече не сме като тях? В две скрити кутии за обувки са запазени всички дребни части от пъзела, който някой ден ще ни направи отново като онези малки усмихнати същества. Или пък няма... Времето ще мине, всеки ще се лута. И вероятно можех да се държа нормално. Вероятно и сега мога да се държа нормално. Но бил ли съм някога нормален в твоите представи? Ако не бях такъв щяхме ли да постигнем всичко? Рано или късно светът трябва да бъде подреден. Любовта и купоните наистина никога не са се разбирали. До този ден, всяка мисъл трябва да остане написана. Будя се като Гай Пиърс в Мементо. Когато съм сам се налага да пиша, иначе ще се изгубя напълно. По правило човешката мисъл иска да си такъв, какъвто те харесва. Затова хората избягаха. И когато си себе си, бягат далеч. Ревеш. И нищо не е толкова лесно. Не е като да смениш филм на ужасите с анимационно филмче. Ревеш.

Още една задънена улица. Историята на моя живот.

Мениджър на номера в цирка

2011-06-03T11:56:00.013+03:00

Стремежът за самоизява е жалък опит на комплексите да се окажат симпатични. Вярно е, че на самотния мъж му се налага да се грижи сам за себе си. Угаждането, обаче, се превръща в лайнян нихилизъм. Нуждите на церебрума танцуват с извънземни състояния и донкихотовски идеи. И не се дръж с мен като със симпатичен боклук. При първата издънка пожела да ме ритнеш. При втората директно ме застреля. Никога не съм имал право да греша. Никога не съм имал право да съм тъжен. Никога не съм имал право на проблеми. За моите страхове... За всяко забиване... За всяко зацикляне... И все пак не ти пръснах халката. А всичко, което искам е да стигна до края. А ти какво ще правиш в следващите 40-50 години?

Красива коса и нежни, крехки черти. Вървя след теб заради парфюма ти. Пушиш настръхнала. Спирам на улицата, пиша за теб, а ти дори не знаеш. Жалко, че задникът ти няма очи, защото щяхме да срещнем погледите си. Кучко! Псувните винаги се помнят. Не си уверена в себе си? Добра дошла в моя свят... Надявам се да съм променен, противният случай бележи липса на развитие. О, дефилираш. Носиш слушалки. Музика. Каква е твоята музика? Аз обичам рап. Рапърите са дъното на музикалната култура.Те са срам за поетите. За да си рапър е нужно да си тъп и да си завършил пети клас. Обичам рапа по същата причина, заради която обичам да гледам задника ти – елементарен е и не ме затормозява. Спортуването е естествен антидепресант, чукането е естествен спорт. Ако обичаш, позволи ми да те изнасиля на някоя рап песен. На задна. ”Hastalavista” на Slim. ”Кифлата духа” на Kingsize. ”Гимнастички” на Мишо Шамара и Бенджамини. ”Жената на шефа” на Ъпсурд.

Искам те. Ще започна да го правя. Иначе ще се отвратиш от мен, ще те загубя. Полудявам. Спя на пода. Будя се в леглото. Аз съм най-прекрасното нещо, което ще ти се случи и най-гадният спомен, който ще ти остане. Вечер. Свещи. Тясна стая. Отворен прозорец. Горещ въздух. Подмокрящи песни. Ароматни пръчки с мирис на роза и мускус. Мохито и бира Корона. Духовна ерекция. Плътски нагон. Алкохол и ганджа. Ще ти запаля цигарата. Май ще се чукаме. Любовта винаги покълва отново. Копнежът за нежност я държи. Въпросът е : ”Кой първи ще се осере?”. Черпя те с последните, топли, изветрели глътки от бирата ми. Когато съм джентълмен ме обичаш, когато съм циничен, те възбуждам. А когато ме обичаш и си възбудена ще избягам или ще се влюбя. Но няма да пропусна да се изпразня върху теб. Връщам се. Бършеш се. Като не пушиш си по-самоуверена. Чудя се защо не мога да живея в средния вариант. Щях да изглеждам жалък. Гордостта ми не го търпи. Записал съм си, че щастието изисква невинни жертви. Дали ? Записал съм си още, че когато някой ме ядоса трябва му напълня устата.

Когато видя жена да се отвращава от мен разбирам, че съм я свалил. Отвращението е начинът й да покаже, че първата капчица срамна течност е попила в памучните й бикини. Създаваме теми табу, за да им се отдадем когато сме сами. Най-тихите жени са най-развратни. Ако ти кажа, че ще те ”съвокупля” ще ми удариш шамар. Аз ще го приема, но ти ще си тръгнеш подмокрена и ненатъпкана. Ако говорехме спокойно за съвокупляването и така се здрависвахме, щяхме сигурно да се ебем по друг начин. Не еба следователно лъскам. Еба следователно съществувам. Светът е така устроен, че да дава на хората нещо, което ги прави срамежливи, сладки, скрити и перверзни. Не ми харесва, че нямам план за повече от няколко дни напред, но животът обожава идеята, ближе я, кани я на вечеря с червено вино и й сервира френски сирена. Спрях да кихам, тогава ме спрете да пиша!

Закусих с късо кафе и сок от манго. Обръснах се с Gillette. Успокоих кожата си с Old spice. Сложих смачкана хавайска риза. Спрях черната Nokia. Публикувах в Blogger и изключих сивия Acer.
Яжте ми ... => ”цензурирано от мен обидно описание за кулинарните предпочитания на дадена личност”.

Изхвърлям се сега...

...защото дълги години се стисках.

*към http://no--inspiration.blogspot.com/

Албедо*

2011-05-28T20:49:00.005+03:00

Времето се движи. И то със скорост, която не мога да определя прекалено бърза ли е или е твърде бавна. Носът ми е запушен, цветни полени ме карат да кихам по десетки пъти на ден. Със сигурност знам, че съм им нужен. Прекалено много гледки разкриват пътуването ми. Градът е все същият. Промяна има само в мен. Все още, някак, мога да определя своите желания, мога все по-безсрамно да споделям своите мисли, а мога и да ги обличам в своя шифър. Светът трябва да ме накара да спра да пиша, защото ще го вдишам като дребен полен, а после ще го изкихам в цветни храчки и сополи. Мисъл след мисъл и аз вземам, че започвам да си ги записвам. Всяка мисъл, която не остане записана си остава поредното мастурбиране върху мозъка. Навред са се пръкнали безброй чекиджии. Агресивен съм. Искам потна путка и ягоди. Искам запален шот с абсент, безалкохолно мохито и настръхнали гърди. Времето се движи, аз го записвам. Казвам това, което всички си мислим, но никой не смее да си признае.

Без сутрешно кафе половината планета би забравила да отиде на работа. Аз на работа не ходя. Утехата е, че наблягам на четенето. Онзи ден четох еротични разкази, после повръщах в социалните мрежи. Догади ми се. Напоследък става все по-модерно да изразяваме емоциите си на чужд език и това би било прекрасно, ако не беше толкова жалко. Споря. Спорят с мен. Да ми кажеш „в смисъл” и да го повториш още 10 пъти е все едно да кажеш, че отиваш до тоалетна. На никой всъщност не му е интересно къде отиваш, но ти държиш да придадеш важност на този момент. Може би, за да приемем по-лесно, ако евентуално се насереш по пътя към вратата с пикаещото момченце. Би било прелестно ако хората от северните земи поне веднъж забравят, че съществува цветът лилаво. Тук алергията ми ме гъделичка силно, кихам, но не си поставям ръка на устата. Един приятел казва, че това не е джентълменско, защото ще си наплюеш ръката. Е, аз не я слагам и храча в тъпото ти, лилаво, лице.

Срещаме се на кръстовища, понякога спираме. Гледаме си задниците, хвърляме мили погледи и изчезваме. Високо се смеят само бар-дамите и пияните жени. Много правилно, Наско, много правилно. И двете ме възбуждат. В този град до вчера всички бяха безгрешни, сега са невинни. Барманът е безгрешен, че налива, ти си невинен, че се напиваш. Ти беше и безгрешен в обичта си, тя беше невинна след убийството ти. Светът е по-интересен от теб. И разбира се, че е по-интересен. Но светът няма пишка. Светът има огромна путка с остри зъби и кисел дъх.

Срещаме се по спирките, чукаме се с погледи в автобусите. После мастурбираме и правим нежен секс с пет-минутното си щастие. Нощем всичката паплач излиза : проститутки, пачарви, негодници, чалгаджии, кифли, педерасти, дилъри, пласьори, наркомани, курви, нещастници, търгаши, клошари, изнасилвачи, таксиджии. Човек не трябва да се отдава на болезнено самовглъбяване. Мразя да ме питат ”К’во праиш”, ” К’во праи днес”. Не мога така лесно да отговоря: ”Псувам те жестоко. Ходи се шибай. Не съм ти Facebook. Няма да разбереш какво правя и какво харесвам докато съм сам в стаята си!”

Седим по пейките. Аз пикая, ти седиш и ми говориш мръсотии. Не мога да го надървя докато пикая. А ти се появи като ангел в целия цинизъм. В природата на човека е да си взема каквото поиска. Бира Ариана в новата бутилка. Най-евтиното дилдо. Но съвестта не трябва да е чувствителна, защото благоразумието е по-добро от доблестта. Възбуждат ме негримирани и рошави жени. Ходих по дъното, летях в небесата. Писането изгражда човека, насочва го. Плюя на писането. Това не е творба, това са мисли, гнусни и мръсни, каквито са в главите ви. О, налага се да преразгледаме естеството на връзката си, защото ще те оперирам чак когато не мога да мастурбирам. И не ми казвай, че вали докато ми пикаеш на врата. Знам, че не трябва да се доверявам на гладен човек. Един приятел ми сподели чисто и откровено: ”Тя е ниска и миловидна. Ти искаш да я чукаш!”. Корав съм като тинейджърска пишка! А Ви ми каза: ”Значи за нищо не ставаш!” Планът ми е гладък като дупе на пеленаче. Планът ми е да нямам никаква идея какво следва. Кога ще спреш, кога аз ще спра? Въпрос с подсказан отговор.

Защото само най-грозните мисли могат да родят най-красивите мечти...

*Албедо в астрономията се нарича отношението между отразената и получената от дадено тяло светлина — отражателната способност на тялото. Приема стойности от 0 до 1, които биха могли да се представят и в проценти. Албедото зависи от ъгъла на падане на светлината и отражателната способност на повърхността.

*към http://no--inspiration.blogspot.com/

Тромбон

2011-05-27T12:05:00.004+03:00

Поредната минищафета на No.Inspiration. Съвместно е написана от Драгомир Наумов, Иво Темелков и от мен.

Дългият прясно епилиран крак на Силнопушева прекрачи тънкия сив праг на детската градина. Миризмата от боровата горичка, примесена с поносимо гаден полъх от нечистотии се усещаше в тихия коридор на сградата. През отворените прозорци се виждаха стъблата на боровите дръвчета и грубите соцпанелки в далечината на автентичния краен градски квартал на Пловдив. Силнопушева, която не пушеше, но пиеше по две кафета преди работа, влезе в стаичката си и започна да се преоблича. Бялата престилка беше прилежно, полу-еротично сложена и вече очакваше да бъде нацапана от мръсните ръчички на децата, които всеки момент щяха да нахлуят с родителите си, родителите на родителите им, а може би и с техните родители. Силнопушева посрещаше малчуганите, а те не пропускаха да излеят върху любимата си леличка цялата събрана за половин ден и една нощ простотия.

- Лельо Катя, лельо Катя, ако, ако, топуз!

„Млъкни тъпо същество”, мислеше си Силнопушева.

- Митко, научил си нови думички? – изрече равно брадатата дама. Катя имаше тялото на богиня и лицето на току-що прострелян глиган. Дори в спаружената маруля имаше повече симетрия от нейната физиономия. Зад момченцето се влачеше бавно избръснатото от глава до пети, нахлузено в бяла пожълтяла риза бащинско тяло:

- Госпожа, как си? - Силнопушева не отговори. Милка влезе тихо, гледаше надолу, майка й я буташе нервно навътре към дебрите на детската градина и ругаеше. След тях в помещението се яви Здравко с огромна лилава раница със Спайдърмен на гърба. Той беше дребничко дете и хилавите му родители избиваха комплексите си с големи багажери.

Третото кафе, вече с водка, набиваше карфиците си в мозъка на леля Катя, чак цветното мъхче под носа й потрепна. Останалите недоразумения от групата влизаха едно след друго и занимаваха учителката си с всевъзможни безсмислици, на всяко от които тя отговаряше с протяжено пуфтене или въртеше очи към тавана.

„Долни хлебарки” – мислеше си Силнопушева и скришом си доливаше алкохол от бутилка за минерална вода „Банкя” в порцелановата чашка за кафе.

- Добре, деца, съберете се в редица, тръгваме към парка. Днес е ден за събиране на листа и съчки – каза тя. Митко изквича доволно, а Катя го погледна с бръснещ поглед на сериен убиец от евтин японски хорър филм – Мики, ако пак ми донесеш торбичка, пълна с кучешко ако, ще седиш прав в ъгъла, докато вашите благоволят да те вземат, ясно ли е?

Митко тропна раздразнен с крак и децата тръгнаха на излет. По-късно, когато групата се прибра, пловдивското майско слънце вече нагряваше до червено асфалта.

- Бързо в банята и после ще обядвате – извика Силнопушева и с досада седна зад бюрото си. В същото време в стаята наперено влезе директорът Ставромир Махагонов. Той беше възрастен, изсушен от времето старец, който обаче пращеше от енергия.

- Силнопушева – закачливо каза Махагонов – как сме?

- Бах тия дребни, нещастни, неабортирани алкохолни грешки. Че и на излет в Градската?! Ти как мислиш, че съм?

- Нека заспят, розичке, ще ти оправя настроението – отвърна Махагонов и й кимна съзаклятнически.

Силнопушева и Махагонов от няколко месеца насам споделяха обедната почивка върху и под неговото бюро. Махагонов слабо се интересуваше от лицевите дефекти на учителката, най-вече, защото трудно фокусираше без очила. Истината е, че той трепнеше за стегнатите й бедра, за меките й гърди и за сочните й женски части, а виаграта вършеше останалото. Силнопушева пък смесваше полезното и приятното, с най-голямо удоволствие изневеряваше на сприхавия, плешив лилипут, вписан в общината като нейн съпруг. Затова, когато малките легнаха по леглата си, тя с бодра крачка отиде в кабинета на директора.

Прахосмукачоподобната й муцуна бързо се намести между краката на стария Махагонов, а той долепи доволно висналия си, възмазничък задник на бюрото. Косматото му достойнство имаше зловоние сравнимо само с това на мухлясалото мазе долу. Децата спяха дълбоко, времето беше ограничено, а между топираната коса на Силнопушева и репродуктивния орган на директора назряваше неприятната мисъл, че нещата ще се проточат. Действието имаше бърз край. Само след половин час Силнопушева избърса лицето си със салфетка, пооправи прическата си и с игриви, ситни крачки се отправи надолу към стаята. В коридора отекваше самотното почукване на токчета. Припотената лелка влезе в стаята и ужас се отпечата върху пародийно грозното й лице.

На бюрцето елегантно като симфония на Бах се разпростираше скромно количество канцеларско лепило, което Здравко бе използвал, за да се подмие. Две деца в ъгъла повръщаха самотно до смачканата празна бутилка от „Банкя”, доскоро пълна с водка „Бяла мечка”. Милка беше вързана в ъгъла и на челото й лъщеше нескопосано издраскан с черна боя пентаграм. Неправилните форми на изпражненията в ъгъла биха впечатлили и най-коравото ветеранско сърце. Паркетът в средата на стаята беше разкъртен със замах на сляп гений. Внушителните назъбени челюсти на изпочупените прозорци зееха заплашително. Чочо пикаеше в паника върху разранената си от стъкло рана на дясната ръка. Страховит звук на дрелка се разливаше по панелите на детската градина. Рев и смях рикошираха между стените на стаичката. Запален мазен парцал блещукаше в ръцете на Тошко, прометеевият дар скромно опушваше лицето му. Прясно нарисуваните мустаци на бащата на българския соцреализъм – Тодор Христов Живков капеха нежно по рамката на портрета. Леката му черно бяла усмивка даваше благословия на царящия хаос. Въображението, независимо колко развито и нелогично насочено; личност, колкото и регресирала и унижавана да е, не можеше да извая този извратен карнавал на крехкия детски цинизъм и чистота.

Силнопушева гледаше втрещена и единственото, което искаше да прави бе да крещи. И тя изпищя. Пищеше толкова силно, че малкото останало от прозорците се тресеше от гланцовия й сопран. Байпасът на излегналия се сладко в креслото в кабинета си Махагонов прескочи няколко удара. Децата замръзнаха по местата си. Шоуто беше свършило. Единственото, което се чуваше, беше хлипането на Милка. Катя грабна горящият парцал, смачка го с крак и удари на Тошко такъв шамар, че мозъкът му и до ден днешен трепери от удара.

- Какво става тука?! – извика тя.

Митко насочи пластмасов меч към лицето й. На главата му имаше вързана червена кърпа.

- Аз съм капитан Джак Спароу – изръмжа той – и това е бунт!

Силнопушева грабна рязко играчката от ръцете му и с дръжката го цапардоса през зъбите. Малкият залитна, стиснал в шепи разбитата си устна и зарева силно.

* * *

- Госпожо Силнопушева – стана бащата на Тошко, едър и корав господин, мъж и половина – искам само да Ви питам, преди да Ви завъртя същия шамар, който сте ударила на сина ми; нека да знаем Вие къде бяхте по време на всичкото това?

Силнопушева хлъцна полузадавено и отпи от минералната вода, която стискаше гневно през цялото време. Прииска и се да лапне отново парчето на Махагонов, за да не й се налага да отговоря на въпроса. С тих писклив, полузадавен глас, тя отговори несигурно:

- Аз…аз бях навън да си купя ъъъъ едни цигари. Цигари... – отвърна Силнопушева.

Лъжата разпра въздуха. Всички знаеха, че тя не пуши. О, сладка изненада!

- Аз пък видях госпожата да се качва горе при директора! – изхили се гнусно малкият Митко. Конспиративни черти светнаха на личицето му. Силнопушева почервеня от срам, изтръпна и пропуснатият от епилатора черен, къдрав косъм, стърчащ от една бримка на чорапогащника й щръкна като обелиск. Истината лъсна гола.

- Скъпи родители, моля ви – смотолеви Махагонов, но нищо не излезе повече от съсухрените му устни. Бръснатият баща на Митко се усмихна ехидно и извика:

-Аре тая да си събира партакешите и да се изнася! Ше я зáвра у дранголника!

Директорът се заозърта като притисната в ъгъла побесняла котка, кимна безмълвно и едвам изпълзна:

-Ммм, дааа...

Одобрителни възгласи се разляха из стаята. Родителите бавно се изнизаха от кочината с децата си. Силнопушева проби с поглед Махагонов, но бързо омекна. Безпомощна сълза висна на бузата й. Глъдката минерална вода се скри в хранопровода. Пое дълбоко дъх, за да се успокои. Усети вкиснатия си провал. Махагонов се приближи, но вместо да я утеши, заби поредното дилдо в путката на съзнанието й.

-Нямаме избор, ще ни съдят иначе...

Есенция от чепата палка на надзирател задълба в устната кухина на Силнопушева. Тя прие всичко. Сведе глава. Напусна. За последен път мина по пътеката край боровата горичка. А бе дошла усмихната преди десетина години. Скъпо платена е безотговорността. С детска усмивка в тембъра светът ни казва Не.

*към http://no--inspiration.blogspot.com/

Пишеш красиво.

2011-05-18T00:07:00.006+03:00

И когато е тихо,

спокойно, вълшебно,

когато те гледам

сякаш за последно.

Когато е странно,

когато е силно,

искам със теб

да крача безспирно.

Знам, че е сложно,

знам, че е трудно,

но знам и че ти

си създание чудно...

което привлича,

което е хаос,

което ще тегля

към света ми, към Нас,

което ще пазя,

защото е нежно

със всичките сили

когато е тежко.

Дали те познавам,

дали ти, мен ?

Но ако се борим,

ще разберем...

Нужен е избор,

а после съдбата

ще каже дали

си струва мечтата...

"Така ме научиха да мисля...

отучи ме!"

-Ще те отуча!

театър

2011-05-04T00:18:00.003+03:00

Написано в края на април 2011...

Театърът тази вечер е по-светъл от всякога. Времето е топло, приятно е. Навсякъде удобно са се настанили хора. Всички пейки са заети, насядали има и по мрамора обграждащ фонтана, а който е могъл е легнал някъде из тревата. Пие се бира, жадно се пие бира – малки бири, големи бири, от милилитри до литри. Усмивките са прекалено много. Наоколо разговорите са ведри, смешни, забавни, с цел и идея. Всеки живее мига си, въпреки всичко, въпреки някого. Но пък радостта край мен е все искрена. Да, човешка, но искрена. За тези хора в момента прекалено много неща нямат значение. Небето тъкмо губи последните си оттенъци на светлина и някъде там заблестяват звезди. Една по една всяка си застава на мястото. Лампите в градината пред театъра вече ярко светят, рисуват по сградата му, правят го величествен, магичен, вълшебен и някак загадъчен, по-красив от всякога. И може би заради това тази вечер около него е пълно с хора, всякакви хора, с всякакви усмивки. Фонтаните шумолят приятно и стрелят високо вода. Ако затвориш очи можеш да си помислиш, че си сред природата, край някой водопад по горното течение на някоя планинска река. А като отвориш очи можеш да видиш, че всъщност си в града, пред невероятното, магнетично театрално здание и пръските от вода край фонтаните пречупват нежно светлината – лъчите на градските, стари лампи. Красиво е...

- Ще ми дадеш ли една цигара, знам че съм поредният нахалник.. – пита ме някакво непознато момче с дълга, къдрава коса и сива риза.
- Ще ти дам ако ми отговориш на един тежък въпрос – казвам му ясно и го поглеждам с проницателен, дълбок и луд поглед. А той ми кимва да го питам. – Бил ли си някога на дъното ? – а отговорът е махане с ръка и обръщане на гръб. Да нагрубиш човек в днешно време е лесно, но да го разбереш – там е силата добротата. Просто тежък въпрос за една цигара...

И отварям очи. Пак съм си представял нещо, някакъв разговор. Никой нищо не ме е питал, на никой не му е притрябвала цигара, нито му е било нужно да говори с мен. А аз...аз съм на дъното. Седнал свит край театъра, но далеч от хората. Пия горчива бира, пуша тежки цигари и със смърдящи на тютюн ръце пиша за света, на който не мога да се насладя, защото всичко, в което вярвах изчезна. Защо? Една приятелка ми отговори преди време - ”За да усетиш дъното”. И няма нищо по-страшно от това в такава красива градска вечер, под светлината на нощните лампи и сред топлината на позлатения театър, да се чувстваш излишен и ненужен, сам и неразбран. Тогава цялата ценностна система се троши на безброй остри парченца. И вече не знаеш кое е добро и правилно, кое е лошо и грешно, кое всъщност е реално и кое не...

Празни месеци

2011-04-21T19:47:00.001+03:00

И всичко беше написано някъде във времето, някъде в последните празни месеци, смърдящи на тютюн, ледена бира и безразличие...

1. Поредната безсмислена цигара
Докато пуша поредната безсмислена цигара, облегнат тежко на перваза на дребния прозорец на стаята си, често мисля за доброто и злото. В главата се проточва отново изморителен и безкраен монолог. Под безизразното лице се развива удивление от това как всеки ден успява да представи така тържествено последната мода на мисли и странни идеи. Една и съща история се превръщаше в модел за всичките възможни реакции на публиката. Нямам представа защо се будя с точно тази история, но в редките мигове духовна тишина през деня онези невероятни изпълнения ме карат да се питам още ли този човек е жив и все така ли е способен на такава лудост.

2. Хората
А хората твърде често се променят. Изнизват се година, две, три и сякаш мъгла се настанява някъде из съзнанието и чувствата се притъпяват. Тогава изпадаш в едно мазохистично настроение и дори най-стойностните ценности мечти и стремежи са ти прекалено далечни.

3.Студена бира
”В един различен свят, в който пазя това, което в моя свят не мога да го взема и всичко друго, което твое ми отнема.” Като по-малък тези малки извадки от песни ме впечатляваха. Напоследък гледам все повече назад, отколкото напред. Тогава е напълно правилно да ме посети носталгията по старите песни. На времето Mo’Horizons – Prince Charles latest affair ме вдъхновяваше, а сега ме е страх да си я пусна. Ще взема да си отворя една студена бира.

4.Думи
Понякога има думи, от които толкова боли, че даже не мога да им възразя. Оставам една статуя, примирена с времето и вероятната съдба. Статуите могат да имат всичко, но нямат мечти. А човек без мечти не е човек. Мечтаенето е най-наивното поглеждане върху света. Правим го още от деца и не е редно да го спираме. Но статуите са вечно спрели, миришещи на стари спомени, примирени и безидейни.

Not knowing does not mean something has not happened.

2011-04-19T18:11:00.002+03:00

Разказът е част от минищафетите на No.Inspiration и е написан и редактиран съвместно от Иво, Вики и от мен.

Радиото подаваше бавни, заспали песни, а нощната смяна на Тошко вървеше прекалено протяжно. Игрите на старата му Nokia бяха вече неколкократно превъртани в други подобни нощи, понякога опитваше да чете вестници, но откровено и те не му бяха интересни. Вратата на магазинчето не се беше отваряла от вече няколко часа, Тошко хрупаше безцелно солети, беше си подпрял главата с ръка на щанда и гледаше често към часовника на телефона си... 2:00... 2:10... 2:15... Скучна, мудна, безкрайна февруарска нощ. Снегът навън беше натрупал почти педя и дори най-издребнелите наркомани си седяха вкъщи и дремеха безпаметно пред телевизорите, вместо да обикалят както обикновено из улиците като бледи спомени на човешки същества. Внезапно дръжката на вратата изскърца, а в стъклото се отрази качулата фигура. Тошко разтърка очи, а звукът на охранителната система изписка в знак, че вратата на нощното магазинче се отваря.

Забуленият се спусна като мъртвешка сянка между рафтовете. Разходи се бавно покрай чипсовете, бутна в кошницата си една двулитровка, добави един пакет „ Зайо байо със сметана“ и малък шоколад тип марципан. Тошко наблюдаваше случващото се с безизразна, леко раздразнена физиономия. С едната си ръка инстинктивно държеше паник бутона, защото в това време на нощта нормалните хора рядко излизаха на пазар, а с другата мудно пушеше току-що запалената цигара, макар шефът му многократно да му го бе забранявал. Тъмната фигура застана пред гишето. Лицето му беше скрито в сянката на качулката. Тодор с безразличие, захапал цигарата в уста, маркира нещата и монотонно каза :

- Три и двадесет... Нещо друго искате ли?

Фигурата бавно измъкна портфейла от джоба си и понечи да извади парите, когато Тодор забеляза нещо, от което кръвта му се смрази. Ръцете на непознатия бяха само кости, без плът. Времето сякаш спря. Мислите обезумяло се блъскаха в черепната му кухина. Това не беше реално! Не можеше да е реално.

- Заповядайте? – с лека досада в гласа, продума клиентът.

Тодор сякаш се събуди от тежък кошмар. Тръсна глава и се втренчи отново в насрещния, в стискащите пръсти...които бяха съвсем нормални. Нямаше и следа от странната картина, разиграла се преди няколко мига. Недоумяващо пое парите, върна ресто със затруднение, а клиентът привидно побърза да напусне магазинчето. Тошко въздъхна облекчено и тихо пророни:

- Лека вечер!

Непознатият, който тъкмо беше хванал дръжката се закова на място и без да се обръща попита:

- Коя вечер? – Тошко изтръпна. Студена вълна обля тялото му. „Какво ми става?”, мислеше си той. Имаше нещо във въздуха, нещо мрачно и зло, което го смрази.

- Ами...тази вечер, господине...

Кокалестите ръце отпуснаха бравата, свиха се в небрежен юмрук. Качулатият се обърна бавно и с леки, безшумни крачки приближи Тошко и отново проговори.

- Сигурен ли си коя е тази вечер?

- Ъъъ...ъъъ ... – продавачът недоумяваше. „Тоя майтап ли си прави с мен?”

- Нещо неясно ли попитах? – гласът на клиента беше тежък и дълбок. Незнайно защо цялото тяло на Тодор изтръпваше от него.

- Годподине, проблем ли има? – почти проплаквайки попита Тошко.

- Ти ще кажеш. И недей да пипаш копчето под касата – непознатият се облегна с длани върху масичката и кървясалите му очни ябълки простреляха младежа. Този оловен поглед беше изпълнен със студ. Тодор за пръв път се чувстваше така и не можеше да разбере защо. Но вече не разсъждаваше трезво. Беше като хипнотизиран. Сякаш потъваше в плаващи пясъци и усещаше как губи живота си, как се изплъзва изпод краката му и как потъва във вечен мрак. Имаше нещо странно в този клиент, нещо неестествено. Две треперещи ръце се вдигнаха пред очите на Тошко, спуснаха се плавно надолу и силно го стиснаха китките. Няколко сълзи се плъзнаха по бузите му.

- Аз нищо не съм направил!

- А са к’во правиш? Ревеш...Я се стегни, мъжки, и кажи нещо като нормален човек.

- Е, какво да направя? – Тошко ревеше като малко дете.

- Виж, дай да измислим нещо, че си го закъсал...

- Да съм го закъсал ли? – продължи да хълца Тодор. Качулатата фигура се приближи до лицето му. Той усети студен дъх в очите си. Цялото му тяло изтръпна. Клиентът бавно свали качулката си, докато шепнеше нещо на неразбираем език. Сребристият череп проблесна на фона на флуоресцентното осветление в магазина. Тошко се взираше в кухите ями, където до преди малко имаше очи и усещаше хватката на смъртта. Виждаше ясно всяка гънка по скелета, който беше замръзнал сякаш в ужасяващо спокойна усмивка. Май лудостта пролазваше по гръбнака му, право към мозъка и разбърканите му мисли.

- Да, позакъсал си го. – картината на черепа се стопи и на нейно място се появи мургаво, издължено лице, застинало в същата убийствена усмивка. Тодор дишаше на пресекулки. Опитваше се да мисли разумно. Дали съзнанието му не си правеше злобни шеги в отговор на изтормозеното си безсъние? Това беше поредната му нощна смяна и той не беше спал като хората от няколко дни. „Да, определено е това”, помисли си Тодор, но чувството на страх, изчистен от всякакви други емоции не го пускаше. Елементарен, концентриран страх, който течеше във вените и пулсираше трескаво в главата му.

- Виж, ако искаш нещо – взимай го. – промълви тихо Тошко с последните думи, които му бяха останали.

- Искам само цигарите ти.

- Цигарите ми?... Ами взимай ги бе, човек. Вземи ги всичките, ако искаш. И стековете от склада вземи.

- Не, не. Искам твоите цигари.

С разтреперани ръце продавачът извади една кутия „Бяло Виктори” и ги подаде в транс на човека отсреща. Вдигна поглед към лицето на клиента и застина – отново този безплътен мираж. Костеливата ръка взе една от цигарите, придърпа кибритчето „Zebra” от масичката пред Тошко и червената светлинка отпусна тънки нишки дим. В този миг лампите в магазинчето угаснаха. Toшко почувства остър пристъп на паника и започна да крещи. Внезапно в тъмнината две ръце го хванаха здраво за гърлото и започнаха силно да го стискат. Зави му се свят, а зловещият смях на непознатия кънтеше в ушите му.

- Ще те потърся пак. – бе последното, което чу. В следващия момент той просто загуби съзнание.

*

Силна болка в лицето. В ушите му отекваше звук от шамари по бузата. Светът бавно възвръщаше своите очертания. Шефът му беше клекнал над него и го удряше, за да се свести. Тошко измрънка нещо неясно и се надигна на лакти. Главата го болеше. Огледа се. Целият магазин беше обърнат с главата надолу, всичко беше разпиляно по пода.

- Тодоре, Тодоре! – крещеше шефът му – Какво е станало тука бе, момче?

- Влезна един непознат ...и...ох, не знам ...беше тъмно...– смотолеви , още недоумяващият Тошко. Спомените му бяха твърде разбъркани. Главоболието го убиваше, блъскаше се в черепа му като бормашина.

- Кой е влизал, вратата си я заключил от вътре, как ще влезе някой? Тодоре... От охранителната фирма казаха, че вратата не е била отваряна нито веднъж тази нощ...

*към http://no--inspiration.blogspot.com/

Еделвайс

2011-04-18T12:35:00.009+03:00

Разказът е част от минищафетите на No.Inspiration и е написан и редактиран съвместно от Драго, Ал, Борил, Елена, Иво и от мен.

Внезапната гоненица на множество объркани тръпки по кожата й прекъсна току що започналия сън. Едно синьо усещане премина през цялото й тяло и завърши в петите. Едва чут тропот охлади съзнанието й, а после загря глътката и върха на пръстите й. Започна да се поти, трябваше да надникне зад вратата, но в старанието й да остане незабелязана се четяха само бледи анемични следи от логика. Там може би я чакаше нещо, някой...

●

Килер като килер: прилежно подредени обувки с минимум осем сантиметра ток, бели ризи, черни поли и сака – изгладени и провиснали на закачалките. Параноя е било, казах си, както винаги. Лунната светлина навън правеше сложни възли с дъждовните капки по стъклото. Опитах да отворя прозореца, но заяждаше. Някъде се чуваше плач като през матирано стъкло. Помислих си, че пак са онези халюцинации и заблъсках прозореца, а звука в ушите ми се засили. Не, не отново! Тогава някой отвори вратата на стаята и стана небивало тихо.
- Мамо, аз само…
- Тя няма да се върне! Пак ли си плакала?
- Не, още не мога да свикна с мисълта… сякаш всеки момент ще влезе...
- Я, дай да ти видя очите!
- Доверие ли изгуби?
- Може би. Знаеш каква беше тя...
Издържах теста и останах сама във вечната самота на своята стая. Опитвах се да не мисля за нея, а толкова ми липсваше! Имах чувството, че не си спомням вече сладникавия мирис на парфюма й. Тежестта на вината ме натискаше все по-дълбоко. Трябваше да споделя, но почнех ли да говоря челюстта ми се сковаваше и брадичката ми затреперваше. Не смеех дори на себе си да го кажа. Още по-зле щеше да стане, ако се опитам да я потърся. Но аромата на роза и жасмин още живееше в онази бяла риза с червени райета и шарена яка. Аз имам само бели ризи и само една беше изключение – нейната. Помня как ми пробваше токовете, но нали и това е било лошо. ”Няма я вече. Спри!” – казваше майка ми, а често същото крещеше и баща ми. Реших да се обадя на Страхил, но той все намираше начин да не вдигне телефона си. Няма нищо по-безсмислено от обич, която не те крепи в такива моменти. Въпреки забраните често се питам защо допуснах Иглика да си отиде?

Помня как за първи път я видях преди 18 години, когато баща ми излезе от болницата и я държеше гордо в ръцете си. Бях малка, но въпреки това в съзнанието ми се запечатаха личицето и малките ръчички на сестричката ми. Седях над кошарката й и дълго я гледах, дори не предполагах какво ни чака. Всичко вървеше приказно докато не я изпуснах от поглед. Променяхме се, растяхме, но аз бях прекомерно обсебена от своите проблеми и така неусетно между нас започна да пълзи тихо отчуждение. Трябваше да забележа, трябваше да съм до нея. Онази вечер, да, онази вечер, когато се прибра неадекватна, с очи, давещи се в кръв… Беше толкова друсана, че действията и думите ми вече нямаха никакво значение. В главата ми все още пулсира като в просъница накъсаният й глас: „Да мълчиш! Не е твоя работа!”. Цялата й невинност в един момент изчезна, просто се изпари. Мълчах си, но обезличената й от химията душичка крещеше достатъчно силно, за да стигне до ушите на родителите ни. Колко сме били безскрупулни и глупави всички, че да не разберем викът за помощ, виждахме само покварата. Това тихичко момиченце се бе превърнало в купчина депресия, натъпкана с херион. И така я обичах... Но един ден Иглика излезе, за да си купи шоколад и не се върна. Цялата и стая беше одраскана с червен спрей, но един надпис няма да забравя… последният - ”Argentina!”. Родителите ни решиха, че е отишла там и бързо се примириха. Сякаш дори изпитаха облекчение, което всъщност ги смачкваше. За тях вече от почти година тя не съществуваше... Нямаше я вече сестра ми, имаше я само в спомените. А тя не пишеше, не звънеше, не се и връщаше, само чезнеше...

След разговора с майка за кратко се успокоих и отпуснах тялото си сред мекия дюшек. Няма да мисля. Искам да се чувствам добре. Внезапно изскочих от леглото, облякох се и тихо излязох от вкъщи. Беше мокро и редом с моите крачки вървеше свежестта на росата. Отправих се към парка. Там, бяхме малки, обичахме с Иглика да играем на криеница в късните следобеди...
●

Недалече от парка, на четвъртия етаж в една сива, олющена кооперация Страхил, плувнал в пот и миризма на евтин дезодорант, размишляваше. Голото тяло на момичето до него стана от леглото и обърнала гръб започна да се облича. Страхил отвори чекмеджето до леглото, извади от там няколко банкноти и ги хвърли върху белите влажни завивки. Тънката й ръка бързо ги сграбчи и сянката на дългокосата дамска фигура премина през стаята и след секунди вратата на апартамента се хлопна. Страхо погледна телефона си и видя, че Мила му е звъняла. Все още дишащ тежко, започна да пише съобщение. Минутки по-късно Мила, седейки на любимата си пейка в парка недалеч от блока на Страхил, чу мелодията на телефона си, получи посланието и се зачете… завършваше с думите „…razberi nqma smisul”. Сълза се стече по бузата й и цялата й същност трепна в тихата молитва, изречена на глас: ”Иги, все ми е тая, не ми пука за този. Нека да се върнеш, нека отново светът ни е хубав. Нека да те чуя. Нека да те видя...”
Докато приемаше реалността сред миризмата на боровата смола и през пердето от сухи сълзи, в мътната светлина на лампата в парка Мила съзря някого. Блясък от руси коси сряза погледа й. Да, токовете бяха по-дълги, ризата не беше бяла, но очите бяха същите. Косата също, но беше грозно накъдрена. Мила изтръпна отново в синя плазма, като ток я удари мисълта. Подскочи, кръв наводни черепа й. От устните й се плъзна само:
- Ти ли си ?
Озадачената дама само отметна косата си и не обърна внимание на момичето, което подвикваше след нея.
- Иглика, моля те, спри! – проплака Мила.
- К’ва си ти, пари ли искаш, нямам!
- Не ме ли позна?
- Нямам и цигари, ако питаш!
Мила млъкна и остана вцепенена. Няколко минути стоя така в прегръдките на мрачния парк. Сливаше се сякаш с другите разбити статуи наоколо.

На другата сутрин се събуди накисната в солената течност, свлякла се от очите й миналата нощ. Чувстваше тялото си като засукан кухненски парцал. Тръгна към килера по навик и отвори вратата. Нещо на пода остро отрази оранжевата утринна светлина, нахлула през разтвореното крило на прозореца. Мила видя прозрачни парченца долу в краката си. Приклекна бавно и грижливо ги събра. Тежка студенина я натисна в гърдите, преглътна, светкавично се върна в тунела на спомените си, дъха й секна. Направи няколко крачки назад и се огледа уплашено в стаята. Седна на килима и си спомни… преди години с Иглика си бяха обещали цял живот тяхната сестринска обич да бъде искрена, рядка и чиста като този кристален еделвайс. Мила стисна силно острите късчета, те бавничко се впиха в дланта и капка алена кръв падна на килима. Дълго остана в света, към който я беше върнала фигурката. Цветето бе се изгубило в деня, в който сестра й беше напуснала дома. Днес то се завърна, но пръснато на стотици сегменти. Прибързаш ли да чувстваш нещо, то се изпарява под носа ти. Закъснееш ли – започваш да чезнеш ти. Обичта ли бе замръкнала или самата Иглика. Момичетата бяха забравили, че кристалът е красив, но и крехък. А за него има ли лепило? Някой трябва да открие такова лепило...

*към http://no--inspiration.blogspot.com/

Ако трябва ще чакам години

2011-04-12T19:14:00.004+03:00

Ако трябва ще чакам години,
ще чакам за нашия рай.
Ще чакам стотици години,
за да бъда със теб до безкрай.

Знам, че не искам да моля,
не искам да прося от теб.
Но знам, че ще имам и воля,
да премахна и всичкия лед.

Живеем живот, живот на мечти,
изваяни с много големи сърца,
които се лутат в момента сами,
в тази ужасна, свирепа борба.

Знай, че не мога да бъда без теб,
знай, че още си моят живот,
и няма друга сила навред,
за която да хвърля толкова пот...

Ако не аз, тогава кой,
ако не ти, тогава коя,
аз знам, че съм твой,
от тук до безкрай на света...

Иванова, обичам Ви...

Отскок

2011-03-22T15:46:00.002+02:00

Разказът е писан от Драгомир Наумов, Иво Темелков и от мен.

Валеше силен дъжд и чистачките на колата едвам смогваха с потока, който се изсипваше на предното стъкло, докато фаровете смело се бореха с тъмнината. Нещо тракаше с досада в багажника на старото Рено. Купето беше пропито с аромат на мускатова ракия, горчивия вкус на пепелник и звучна сръбска музика. Илиян се беше залепил почти на стъклото, за да вижда по-добре.

- Казвам ти, булка – говореше той с леко завалване на думите – тия две-три ракии въобще не ми пречат!

- Де да бяха само две-три – сърдито отвърна Петя и кръстоса ръце. Седеше на предната седалка и се дразнеше, защото вече трябваше да са на вечеря при родителите й в Търговище. Илиян обаче беше решил да остане още малко на масата в Шумен, още съвсем малко. На задната седалка шаваше брат й, пиян до разложение:

- Човеек, надуй т’ва парче – опита се да каже Георги, но единственото, което се отрони от пропитите му със спирт устни беше нечленоразделно боботене. И точно когато всичко изглеждаше нормално – пороен дъжд, разбит асфалт, осеян с дупки, десетина километра над разрешената скорост – халогенната светлина от фаровете нежно погали пластмасовата СТОП-палка.

- Мамицата ти – изпсува Илиян и злобно блъсна волана. Полицаят бавно се приближи в зеления си дъждобран и почука на прозореца.

- Добър вечер – каза той с каменното изражение на древноегипетска статуя – Майор Дрислев, документите за проверка.

- Добър ве… - Илиян не успя да довърши. Опитваше се да устиска огромната порция смях, която напираше.

- Добър вечер – повтори натъртено полицаят и светна с фенерчето в очите на Илиян, който скришом си поемаше дълбоки глътки въздух, докато се мъчеше да преглътне смеха – Документите. За про-вер-ка.

Илиян бръкна във вътрешния джоб на якето си, за да извади портфейла. Подаде с трепереща ръка шофьорската си книжка и талона на колата на мустакатия полицай. Дългата ръка на закона с цялата си власт и достойнство взе документите като да бяха скъп подарък. Едрите капки дъжд от ръба на качулката му се стичаха върху тях, а майорът даваше вид, че чете внимателно всяка буква. Напрежението прорязваше атмосферата, а непрестанният дъжд барабанеше по колата сякаш отброяваше последните мигове преди екзекуция. Секундите се проточваха мъчително. Изведнъж съсирената тишината се напука...

- Абе, Петьо, тоя Дрислев ли каза, че се казва? – Георги гръмко попита сестра си. И само след миг нещо тежко се стовари върху тавана на Лагуната.

- Навън, лигавенца! – изкрещя майорът – Ще видите вие с кого се ебавате!

Георги започна да си мрънка под носа:

- Дрис, дрис, дрис, Дрислев, братоо!

Илиян усети бодлички от глава до пети и въздъхна, оригайки се дълбинно. Фуражката и качулката на Дрислев засенчваха лицето му. Младите започнаха да излизат бавно от колата, газейки в калта. Майорът поде тежко:

- Обърни се, ръцете на капака!

- Сори, началник, Гошо е на кирка, хайде без проблеми...

- Кирка, а, кирка? Я, бягай да духаш!

Илиян се запъти към патрулката. За фон Георги пееше уверено:

- Дрислев, Дрислев, нашият герой!

- Дай лична карта, бе пишлеме – засече го майорът и посегна към полицейската си палка.

Петя сръчка брат си в ребрата и започна да рови в чантата си, докато Илиян мислеше как да замаже ракиите с няколко банкноти. Майорът взе с отчетлива злоба личната карта на Георги и потупа Илиян с палката по гърба:

- Айде, по-бързо, че нямам цяла нощ!

- Старши – промърмори Илиян, но получи още едно окуражаващо потупване по гърба:

- Момченце, смърдиш ми тъй яко на алкаж – злобно се усмихна под мустак майорът – че и без да духаш мога да ти драсна акт, от който ще изтрезнееш веднагически!

- Дрислев президент! – изкрещя Георги, докато Петя отчаяно се опитваше да го натика обратно в колата. Полицаят вече предвкусваше плячката и реши да не се занимава повече с глупости. През това време Илиян се гънеше нервно, беше целият прогизнал от потопа, който сякаш се усилваше. Майорът извади от задната седалка на патрулката дрегера и го бутна в устата му.

- Духай!

- Ама, старшинка, трябва ли? – опита се да се измъкне Илиян – Няма ли как да…

- Духай, не се обяснявай – натъртено отвърна майорът – А така! Едно и едно! Отиваш при Колев! Не, направо те карам при бандитите на топло!

Докато виковете на майора отекваха в равното поле, лейтенантът, който го придружаваше, запали цигара в патрулката и се чудеше какво се случва. Откакто преди две седмици го бяха пратили да бъде партньор на Дрислев, цялата му представа за полицейската служба се промени. Всяка сутрин се будеше с мисълта за срам и неудобство. „Как може тоя да има такава фамилия?”, чудеше се постоянно и мечтаеше за деня, в който ще получи повишение и ще се отърве от противната компания. Докато надничаше през стичащите се вадички по стъклата внезапно лейтенант Папирòсов реши да се изяви. Сложи качулката на дъждобрана и важно изскочи от раздрънкания бял Опел.

- Колега Дрислев – обичаше да натъртва името на майора – Имате ли нужда от помощ?

- Приготви документите, Папирòсов, ще се пишат актове тая вечер – нагло се изхили старият полицай. Лейтенантът се прибра в колата и започна да търси кочана с актове из жабката. В същото време притеснения глас на диспечерката по радиостанцията изпищя в ухото му:

- Дрислев! Папирòсов! Страшна катастрофа на ”Трети март”! Бягайте веднага!

Лейтенантът затръшна жабката и метна току-що запалената цигара навън. Провря глава през прозореца и извика:

- Майоре, качвайте се в колата, викат ни в града! – извика силно той. Колегата му объркано погледна него и после Илиян – Веднага!

- Айде чезни! Само хвърли една-две хартийки за отскок. – нареди майор Дрислев и открехна с палката якето на прогизналия шофьор.

След секунди чифт двадесетачки се скриха на тъмно в джоба на майора. Той доволно завлече едрото си тяло до Опела и го намести бавно в седалката, положи двете си длани на тила и се опъна сякаш бе на плажен шезлонг. Фаровете светнаха и колите се разлетяха като комари в дъжда. Илиян усили отново сръбското и нервно настъпи педала до ламарината.

- Шибаната кука, как ме забави! – мрънкаше си под носа той. Георги пееше несвързано през сълзи от смях. Петя запали цигара и цъкаше нервно нещо из телефона си.

Реното летеше стремглаво по мокрия разбит път. Дъждът се усилваше и вече се спускаше като мъглив воал над предното стъкло. Илиян присвиваше очи и се мъчеше да следи пътя. Не можеше да разбере дали на него му се върти главата или наистина времето е толкова мътно. Остър завой, спирачка до дъно, чашка центробежна сила и малко писъци за вкус. Когато погледнеш смъртта в очите, нищо не може да я спре и тя да те погледне обратно.

*към http://no--inspiration.blogspot.com/

Тишината на мрачните мисли

2011-03-17T21:09:00.007+02:00

Първата минищафета на литературния клуб No.Inspiration. Разказът е дело на Елена и Иво Темелков. и на мен.

Една от най-близките ми приятелки, Ви, има много странна теория за самотата. Тя казваше, че твърде често не са нужни думи - споделянето би могло да се осъществи чрез самото показване на безцветното усещане. Беше ми много трудно да я разбера и мълчах в слушалката, а тя, за да ми обясни, ми отправи невероятно предложение:

- Искаш ли да излезем, да седнем на малка пейка в някой парк и да бъдем самотни заедно – да мълчим и да се отдадем на усещанията си. Без думи, без разговори, само с тишината на мрачните си мисли.

- В кой парк? – попитах аз след кратко мълчание.

- Ами хайде ти си избери.

- Ще те чакам на Паметника срещу СУ – отвърнах аз.

- Следобед, някъде към два – каза тя и затвори телефона.

Преминах през цялата подготовка – баня, бръснене, пяна за коса, парфюм, пари и удоволствия. Реших да тръгна по-рано, защото предпочитах да бъда пръв, а и вече не издържах вкъщи. Щях да се разходя из града, да размишлявам и да чакам часа на срещата. Сутрешното слънце мързеливо напичаше иззад зимните облаци. Духаше слаб северен вятър, който обаче пронизваше тялото ми и костите ми изтръпваха от студа. Мразех го този вятър докато живеех на морето, мразя го и сега. Докато вървях по „Тодор Александров” надолу към метрото, усетих вибрации в джоба:

- Ало?

- Хуй сплескан – каза гласът в слушалката – Кво прайш, ве копеле?

- Хаха, тъпо Леке – отвърнах аз – Как си? Аз разцъквам към центъра.

- Среща да си направим, нещо? – попита Лекето.

- Ами – погледнах към часовника си. Имах доста време – Хайде, изскачам на „Сердика” след десет минути.

- Аре – и затвори телефона.

Метрото малко закъсня и Лекето вече ме чакаше, но аз бях снабдителят и всички щяха да ме чакат. Всеки, с покорно примирение си чакаше удоволствието и никой никога не се беше оплакал, колкото и да закъснявах.

- Ооо, Борка – каза Лекето и ми подаде ръка за поздрав.

- Здрасти, издегустирал, тук съм вече – запалихме по едно и си говорихме за времето, хората, нравите и конспирациите. Няколко пъти стреснато погледнах часовника си, но всеки път имаше почти час и половина до срещата с Ви. Неизвестно време с Лекето обменяхме свързана и несвързана информация, преди отново да усетя вибрации в джоба си и да чуя звучната мелодия на телефона си.

- Ало?

- Борка – прокънтя в слушалката меланхоличен женски глас – Как си?

- Хей, Любов, добре съм – отвърнах аз, дръпнах си от цигарата и погледнах часовника – След час трябва да се видя с една приятелка.

- Моля те – каза Любов – Имам нужда от теб.

Помислих внимателно и реших, че ще мога да се видя с нея преди срещата ми с Ви.

- Идвам – казах аз, затворих телефона и се качих на първия влак към Мусагеница.

Хората ми казват, че постъпвам като идиот понякога. Но когато се носех по параноичните коловози на мисълта си, ми се струваше, че това не е толкова лошо. Лошото е, че май не ми пукаше. Но пък когато ми пукаше все повече проблеми се стоварваха върху мен. Затова ми беше все тая. Унесен в приятни, мудни и апатични мисли видях Любов. Чакаше ме в междублоковата градинка, седнала на едни люлки.

- Кажи, душице? – казах аз и тя стана и пристъпи към мен.

- Чувствам се ужасно!

Погледнах я въпросително.

- Не мога да ти обясня.

- Тогава как искаш да ти помогна?

- Знаеш какво искам и знаеш какво мога да ти дам за него – каза тя и пристъпи към мен, притисна възбуждащо тялото си до моето и ме погали по лицето. Усещах студения й дъх по устните си. Погледнах я отново – от горе до долу. Обичах да я чукам и отдавна не го бях правил... откакто се разделихме преди няколко месеца.

- Любов – казах аз и се приближих към нея. Устните ни бяха на един миг разстояние, усещах как треперят от желание – Тези неща струват пари. Не мога да плащам на хората със секс както ти.

Тя се опита да ме целуне, но аз я бутнах леко с ръка и се усмихнах.

- Проблемът ти не е чак толкова сложен за обяснение май – казах аз.

- Хайде, моля те, дай ми малко, като за доброто старо време – продължи тя. Очите й бяха разширени, ръцете й трепереха леко, а като погледнах по-внимателно, видях колко изпито и побеляло беше лицето й. Нейната отрова вече я убиваше. Неприятно ми беше да я гледам така, но когато се опитах да й помогна, тя отблъсна ръката ми и се изсмя долно в лицето ми. Бяхме у тях, дървото на масата беше пропита в гнусен бял прах, а тя вече беше загубила и последните нишки реалност. Чувстваше се на върха на хранителната верига, защото тъкмо се беше запознала с някакъв откачен тип от Созопол, който я снабдяваше с нейните удоволствия, а тя трябваше само да държи краката си отворени за него в правилния момент. Споменът за това отново бликна и като киселина разтопи и малкото хубаво настроение, което имах.

- Нямам нищо в себе си – горчиво казах аз.

- Оф, защо ли въобще ти се обадих – изкрещя тя и ми обърна гръб.

- Защо въобще ли ти вдигнах – отвърнах аз с пренебрежителен жест и тръгнах към срещата си с Ви.

- Шибано нещастно лайно такова – извика след мен Любов, но нямах сили да се обърна да й отговоря. Бяха минали четири месеца, откакто за последно се видяхме. Момичето, което тогава обичах, се беше стопило в мъглата от амфетамин.

- Сбогом, приятелю – прошепнах тихо на вятъра.

* * *

Вървях надолу през Борисовата към Паметника. Бавно, с ръцете в джоба и с поглед, забит в земята. „Трябваше да си забърша кецовете преди да изляза”, помислих си. Нямах много време, но имах достатъчно, за да си позволя да не бързам. Срещата ми с Любов ми отвори очите за нещата. Въпросът е защо се чувствах така лошо за чуждото падение? Продължаваше да духа ужасно и ми беше студено. И като се замисля колко много страдах, след като се разделихме с нея. Осъзнах как бях я вкарал в живота си на централно място – когато имаше нещо за правене, звънях първо на нея; исках да я виждам постоянно, хората знаеха, че където съм аз там е и тя. И в един момент, когато тя си тръгна, останах сам. Бях потънал в илюзията, че след като не мога да се обадя на нея, значи няма с кого да се видя и няма с кого да изляза. Не разбирах какво означава споделената самота на Ви, но знаех какво означава да си сам, макар и да си заобиколен от хора. Защото кого имах аз – отрепки, които никога не можех да нарека приятели, които не се интересуваха от мен и моите нужди. Единствената причина да ме търсят хората е, защото аз им намирам това, което другите не могат. Знаех, че не мога да очаквам нещо друго от тях, нещо човешко, но все се надявах, че някъде сред всичките тези долнопробни индивиди ще има един или двама, на които ще си струва да се обърне внимание. Вървях хипнотизиран и изгубен някъде из нелепите ми разсъждения, когато телефонът ми отново иззвъня:

- Слушам.

- Борка, здрасти, бе – каза непознат глас – Какво правиш?

- Навън съм – отвърнах аз и погледнах към дисплея, за да видя кой ме търси. Този номер го нямах записан.

- Аз съм едно лице, приятел на Лекето. Той ми даде твоя номер, дали ще може да се видим с теб?

- Зависи дали можеш да дойдеш около университета – казах аз. Нов клиент.

- Еми, да, добре, хайде аз мога до петнадесетина минути някъде. Ние ще сме с една зелена Мазда пред хотела.

- Чудно – казах аз и затворих. Идваше ми да изхвърля телефона и всичките удоволствия, да изчезна, но винаги в такива мигове някакво перверзно чувство на доволство ме буташе отново напред. Тъкмо пресичах на Орлов и се спуснах през подлеза към градинката. Ви щеше малко да ме почака, но тя и без това закъсняваше. Днес целият ми ден течеше като на сън – имах една цел и ми се случваха какви ли не неща, които ме отклоняваха все по-далече и по-далече от нея. Разходката ми стана безкрайна... Стигнах на улицата и се огледах. Отидох до зелената Мазда, паркирана до хотела и почуках на стъклото на шофьора. Вътре ме чакаше едно момче с някакво момиче на предната седалка до себе си.

- С теб ли се чухме преди малко? – попитах аз.

- Ами да – отвърна той и подаде ръка за поздрав – Аз съм Цецо, това е приятелката ми Ева.

Само кимнах. Не ме интересуваше нито той как се казва, нито тя. Исках да си свършим работата максимално бързо и да си ходя. Погледнах часовника и осъзнах, че вече съм закъснял. Побягнах нагоре, минах през двора на Университета и се насочих към подлеза. Телефонът ми днес, както всеки друг ден, не ме оставяше на мира.

- Да бе? – извиках нетърпеливо вече.

- Ае, Борка, кво става, в Центъра ли си, искаш ли да се види? – каза Стоил. Готин беше, но се сещаше за мен само, когато имаше нужда от някакви опиати. Въздъхнах:

- Имам работа, далече от Центъра, да се видим утре? – и затворих, без да дочакам отговор, изключих телефона си и се заогледах наоколо. Точно до рампата ,Ви тропаше нетърпеливо с крак, погледна ме с укорителен поглед и нерво ме сръчка.

- Къде се губиш, ве?! – извика тя.

- Търсех отговори – отвърнах аз и нежно я прегърнах – Биричка?

*към http://no--inspiration.blogspot.com/

Sweet month...

2011-03-03T20:10:00.006+02:00

написано на 24 Ноември, Събота, 2007 година

Sweet month...

Няма нужда от ретроспекция на спомените. Всичко, което съществува от този момент нататък е настояще...и бъдеще. Улиците са същите, градът не се е променил,хората са все така странни, рискови и трудни за разбиране... А този месец беше недостижимо красив...
*
-„Целувката”, „Целувката”...Нека влезем в „Целувката”!
- Има само двама човека вътре...
- А сервитьорът е гаден...Айде, да не е „Целувката”?
- Да, айде не...
*
По този булевард съм минавал по един или друг повод толкова много пъти. Сега той е друг...Светлините са толкова ярки, а през студения, мъглив въздух приличат на звезди, земни звезди. Тишината гали деликатно ухото, до което достигат едни единствени думи...
Дано вратата на входа не поддаде. Очите ми са затворени. Не виждам нищо, но няма нужда. Минута? Две? Три? Чувството е едно... Мокротата на устните ми – приятна. Парфюмът по врата ти малко горчив. А леките, но доловими извивки на тялото тръгват от ухото...
*
-Я да видим дали има интерсни имена тук...
- Петрови, Иванови, Самуилови, Върбанови...Пачеджиеви...Ха-ха-ха-ха!
- Колко хубава фамилия! Дали хората лесно си я помнят?
- Някой излиза от входа...Светна се лампа...
*
Изпитвам затруднения...Ходейки подскачам. Уличното осветление по тази малка уличка осветява деликатно с приятен червен цвят. На някои места по тесния, неравен тротоар се срещат малки локви вода, които служат като приказно огледало на червеникавата светлина. Всъщност и по тази улица съм вървял, но тази вечер и тя е друга. Градът е същият, но е различен. Болен, луд, влюбен? Не градът! Аз...За да бъде възможно една ламаринена ограда да ми едно от любимите и най-важни места сред тези чудати улици, разнообразни и заслепяващи площади е нужно да съм доста болен, луд и влюбен...
*
- До горе ли ще се качваме? Ако ни види някой? Колко етажа има още. Изморих се...
- И аз...
- Тук пише „зло куче”.
- Зло куче на последния тих, необитаем етаж... Кретен...
*
Желанието, неконтролируемите емоции, чистите и истински чувства...Всички те се усещат...В главата ми съществува една единствена мисъл...Желая да се чувстваш върховно...Да не знаеш какво се случва...Желая най-искрено да получиш най-милите и истински докосвания...И всичко се свежда до най-елементарното, но и най-могъщо обяснение...Обич!
*
-...една връзка ...не е само това...
- Не е...Аз те обичам
- И...аз
- Просто искам да се чувстваш много хубаво. Не мога да си дам да го направя, ако не обичам...А аз обичам...
*
Действията ми са подвластни само на реални чувства. Целувам...защото всичко в мен ме тласка да целуна. Прегръщам...защото ръцете ми биха ме лишили от въздух ако не те обгърна с тях...Пръстите ми правят това...защото най-чистата обич води до най-страстните чисти желания...Действията ми са подвластни само на реални чувства. Без действителни емоции...Ще целувам...защото съм длъжен. И ще целувам студено, изкуствено, фалшиво. Ще прегръщам...защото така е редно. И ще прегръщам рядко, по навик, нескопосано. Пръстите ми...не биха били никога там...И биха се намирали някъде в друго пространство...сочейки мечтаното слънце...
-Толкова е хубаво!
*
- Като магия е...
- Но е реално!
- Да...Като едно реално вълшебство. Погледни около нас. Като че ли има безброй малки, изящни звезди. А през прозореца влиза по един толкова красив начин светлината от улицата... Това е като магия...и аз те обичам...
*
Понякога е нужно в света ти да нахлуе човек, който да го разтресе като земетресение. Тогава ще го обичаш. Нужно е той да знае изключително добре какво говори, какво прави и какво мечтае. Тогава той ще те обича. После бъдещето остава в ръцете на общите мечти...А докато те се преплитат...Смисъл винаги ще има! Една мечта за всевечност може да отблъсне всички идеи за безсмислие и някогашна скука. Мечти винаги ще има!

Хората често не осъзнават това...Ти не си като хората...

Стените на тъмнолилавата бездна

2011-01-30T15:34:00.008+02:00

Усещането за безсмисленост често се крие в естеството на инертността на дните. Понякога е трудно тънките нишки на оптимизма да бъдат пришити в тези прозрачно бели безкрайни платна. А дните бързо се превръщат в тихи нощи, а в тях трябва да се стъпва внимателно. И точно преди стените на тъмнолилавата бездна да ме обгърнат трябва да отворя очи...

Photography by Krasimir Hristov

Кокалестите ръце на студа ме прегърнаха и се почувствах по-добре. Минусовите температури отрезвяват бързо. Фаровете на жълтата колата след секунди се изгубиха и уличната лампа бе отново самотна. Беше ми съвсем трудно да оставя погледа си да й прави компания, защото отново започваше да ми се вие свят. Ако не се чувствах толкова отделен от земното щях да продължа да пътувам към вкъщи, но топлината в жълтата кола беше непоносима за състоянието ми. Като през кристал виждах как в края на дългия булевард огромните златисти върхове на ”Александър Невски” се издигаха като две слънца, от които обаче не идваше топлина, но струеше пропита с надежда красота. Запалих цигара. Докато крачех свободно по тротоара, си мислех за странния карминеночерен цвят на угасващия фас. Дори не се възползвах докрай от него, още не беше изгорял наполовина и го хвърлих сред студените жълтомръсни павета. Често на хората им се случва да започнат нещо с огромно желание, но още преди да е дошъл мигът на най-голяма наслада, го изхвърлят. Угарката е незначителна следа за няколко секунди, но съществуват и огромни незабравими шарени следи, които не могат така лесно да се заличат. Те остават и цял живот хората ги гледат гузно. Аз не се чувствах гузен – нито за цигарата, нито за цялата кутия цигари, нито за няколкото питиета повече тази вечер. Ако уискито ще ме освободи от инертността, то бих изпил и още няколко. Запалих цигара отново.
- Имаш ли още една и за мен ?
Стреснато обърнах погледа си вляво, откъдето идваше приглушеният женски глас. Не бях забелязал златистосивата сянка, която се беше свила на стълбите на ”Руската църква”. Част от светлината на лампите достигаше до очертанията на тази човешка осанка, но само колкото да загатне тънките линии на нейната аура. Не отговорих, забързах треперещо крачката и побързах да пресека ”Раковска”. На сантиметри от асфалта успях да спра, защото две коли преминаваха бързо през кръстовището. Виеше ми се все повече свят, а паниката съвсем ми пречеше да мисля трезво. Погледнах назад и видях ясно как сянката се приближаваше към мен. Чух я отново да казва нещо и побързах да пресека. Тогава тежък женски вик прониза студа и апатията на нощта...

- Защооооо бягаааааш ?!

Обърнах се и треперейки с бавни, несигурни крачки се приближих към непознатата...
- Искам просто една цигара, бе!
- Ааа, няма проблем, ще ти дам... – бръкнах в джоба, отворих кутията цигари и я поднесох...
- А имаш ли огънче? – като по команда извадих кибрита, а някакво далечно усещане за джентълмен, примесено със заблудите на няколкото питиета, ме прикани да извадя една от десетките клечки, да я драсна нескопосано в кибрита и да запаля цигарата.
Пияна съм, какво си ме зяпнал! – каза сянката още докато поемаше първото дърпане от цигарата, след това свали качулката си...
-Ъъъъъ, да ти помогна ли с нещо?
- Стига с тия обноски, върви си по пътя, тичай си, изчезни! Ти в това си най-добър... – и нова сълза, обагрена в черен грим се стече по бузата й. След това още една.

Photography by Krasimir Hristov

Обърнах се на секундата и продължих напред по златистоосветения ”Цар Освободител”. Уличните лампи сякаш разкриваха току що разобличен престъпник. Чувствах се така, не защото съм направил нещо, а защото не очаквах някога да се състои тази среща. Сърцето ми биеше прекалено силно. Познах я. Това беше А. Тя не ме гонеше, спомените ме гонеха. Още една жълта кола профуча край мен докато се усетя, че вървя по улицата. Стигнах до ”Парламента”, рязко свих вляво и закрачих в посока ”Александър Невски”.

Мощните светлини на двадесетина прожектора се отразяваха в златистобялото здание и се почувствах малък, прекалено малък. Преди няколко години същата тази А. ми беше казала, че мрази да се чувства малка, дребна за света. Тя си беше поставила едно правило, което животът й сграбчи веднага, научи се да го спазва и прилага...каквото и А. да прави. Тя споделяше ”...всеки път когато се почувствам скучна за някого, когато усетя тези чужди непогрешими намеци и объркан поглед разбирам, че съм станала малка. И когато се почувствам така, за секунди всичкият чар на тънката връзка между мен и отсрещния човек погива непоправимо. И знам, че това ще продължава завинаги и само защото това е правилото...”

Мислех за А., за това как съдбата я беше изпратила на това призрачно място, за това как същата тази съдба я беше оставила в това състояние. Продължавах да си мисля за А., стоях като застинала готическа статуя пред красотата на божия храм, вече ми беше доста зле, не знаех какво да направя. Никога не съм бил вярващ в свръхестествените сили, няма и да бъда, но тази сграда тази нощ сияе толкова силно, че ме кара да се чувствам нищожен, гузен и виновен. За последно когато видях А. тя плачеше, сега отново сълзи покриваха чертите на лицето й. Измежду всичките тези сълзи за нея бях чул някакви далечни и несигурни новини, че се омъжила, че даже има и дете. Никога не са ме и интересували подробностите. Ще оставя А. сред капчиците тъга до ”Руската църква”, ще оставя спомените за нея сред звездните блясъци на ”Александър Невски” и ще продължа към вкъщи.

Насочих се към паметника ”Левски” и безкрайния булевард след него. В далечината видях, може би, първия трамвай, който започваше поредния ден от безкрайни обиколки. Запалих нова цигара. Димът се пропиваше в задушливия леден въздух на мъглата, която се канеше да застлее отново града и да го събуди в обятията на усещането за вечна зима. А зимата няма да е вечна, нито пък инертността на предния ден ще продължи на следващия, нито пък спомените ще бъдат по-големи от мен. Не вярвам и чувството за вина да остане дълго в мислите ми. Собственият ми живот е по-важен от всичко, не бих позволил на спомените и сенките да го тормозят. Във всяка една сянка съм оставил грижливо скрита частица от себе си и благодарение на тези дребни парченца винаги ще успявам да мисля правилно и да взимам нужните решения. Тези малки късчета от живота ми винаги ще ми напомнят какъв съм, какъв съм бил и защо ще бъда такъв. Последната карминеночерна светлина за тази нощ угасна, но преди това тя летя дълго, дълго време. Сякаш се опитваше да достигне до онези обагрени в златисто върхове. Накрая падна гордо сред заскрежените каменни сгради, но беше изпълнила простичката си цел, цел заради която беше създадена...

*към http://no--inspiration.blogspot.com/