Психолози БГ

Взаимодействие между наследствеността и средата.

2024-07-18T18:40:00.000+03:00

Преди всичко трябва да подчертаем, че съществува определена корелация между генотипа и средата. В процеса на формиране на личността, генетичните и средовите фактори не действат отделно един от друг - те си взаимодействат. Родителите предават на детето както гените си, така и домашната среда (в началото на живота на детето родителите са в ролята и на наследствен, и на средови фактор). Затова има наличие на корелация между генотипа на детето и обкръжението му. Интелектът е в голяма степен наследствен фактор, но ако родители с висок IQ предоставят на детето и по-високо интелектуална среда като част от домашната атмосфера (специално отношение към детето в посока към интелектуалната стимулация, културни развлечения, четене на книги и др.), това би могло да повиши генетично заложения у детето IQ. Това важи и за личностните характеристики. Интровертни родители генетично предават на децата си това свойство, но и създават такава атмосфера в къщи (на затвореност, неконтактност, ригидност на семейната среда). Но има и родители, които могат преднамерено да организират средата на детето в посока, противоположна на генофонда, за да тушират някои неблагоприятни характеристики (напр. интровертни родители да стимулират "отвореност" у детето). А родители на екстравертно дете - да му предоставят среда за интровертни занимания. Т.е. корелацията между наследствеността и средата може да е както положителна, така и отрицателна.

Средата (обкръжението) се превръща във функция на детската личност - детето е и обект, и субект на взаимодействие (със своите наследствено заложени качества предопределя отношението на околните към него). Съществуват три форми на динамично взаимодействие между детето (личността) и средата:

Реактивно взаимодействие - различни индивиди, под влияние на една и съща среда, възприемат, интерпретират и реагират на нея по различен начин. Например, на авторитетен родителски стил тревожното и спокойното дете реагират различно. Още по-силно изявена е разликата при наличие на авторитарни родители. Сензитивното дете ще се разплаче от неща, които несензитивното не би и забелязало. Екстравертното дете ще "следи" (търси) социалните контакти в семейството, а интроветното ще ги отхвърля. По-интелигентното дете ще извлича повече информация от средата. Личността на всяко дете извлича "субективна среда" от обективното обкръжение и точно тази субективна среда развива личността! Дори и ако родителите създават едно и също обкръжение за всичките си деца, то няма да е еквивалентно за всяко от тях.
Предизвикано взаимодействие - личността на всеки индивид предизвиква различни отговори у другите хора. Например, детето, което се дърпа при опит да го погалят, ще предизвиква по-малко ласкаво поведение. Послушното дете предизвиква по-малко контрол от дете, което е агресивно към правилата. т.е., може да се каже, че не родителският стил създава (определя) детската личност, а детската личност предизвиква определен родителски стил, който на свой ред я формира.
Проактивно взаимодействие - когато децата пораснат (и се движат извън родителското пространство), те подбират и активно конструират своето обкръжение, често пъти в разрез с разбиранията на родителите. Тези нови измерения на средата също имат влияние върху формирането на личността. Напр., социално активното дете ще отиде на кино по собствена инициатива, а по-малко социално активното ще чака да го поканят. Проактивното взаимодействие е процес, в който индивидът става активен агент на собственото си личностно развитие чрез инициативния подбор и конструиране на обкръжението.

Относителната значимост на всеки вариант е различна през различните възрастови периоди. Реактивният стил е характерен в ранна възраст (до 3 години), т.е. корелацията между генотипа и обкръжението е най-значима през ранните стадии от живота, защото тогава детето е най-зависимо от средата (на родителите си). При по-зрелите етапи на развитие е решаваща проактивната форма. Реактивните и предизвиканите взаимодействия остават значими през целия живот.

Изследвания на някои необясними модели

Сходствата между еднояйчни близнаци (дори и отгледани на различни места), не намаляват с времето, за разлика от разнояйчните, които стават все по-различни, въпреки че продължават да живеят в един дом. Наблюдаваните сходства между разнояйчни близнаци и обикновени деца в едно семейство са по-малки, отколкото би следвало ако чертите на личността бяха в такава степен наследствени, колкото показват изследванията с еднояйчни близнаци. Еднояйчните близнаци имат идентичен генотип, еднакво реактивно взаимодействие. Благодарение на него предизвикват сходни отговори от околните. Генетичните им сходства в талантите и интересите ги подтикват да конструират и да търсят проактивно взаимодействие от един и същи тип. Тези процеси се осъществяват независимо от това, как са отгледани еднояйчните близнаци, защото става дума за наследственост. Колкото по-еднаква е наследствеността, толкова по-сходна среда формират индивидите. Обкръжението на разнояйчните близнаци или обикновените деца в едно семейство непрекъснато увеличава различията между тях, поради тяхната различна наследственост. Като цяло се налага извода че не може да се разглеждат отделно факторите "наследственост" и "среда", защото те се проявяват в съчетание - един чрез друг!

Влияния на средата при формиране на личността.

2024-07-03T17:56:00.002+03:00

Ако генетичните фактори са отговорни за 50% от вариациите на личностните характеристики, то останалите 50% са атрибут на други фактори - главно влияния на средата. Голяма част от патерните на личността са резултат от опита, а не от наследствеността. Повечето психологически теории предпоставят, че ранното детство има най-голямо влияние върху формирането на личността, вероятно защото това е периодът, в който влиянието на средата е най-съществено.

Родителските стратегии който са съществен елемент от средата на детето, са фактор за формиране на личностните черти. Децата се различават помежду си в края на първата си година в резултат от емоционалния им контакт с хората, които са ги отглеждали. Децата, които са обект на грижовност и сигурност в отношенията през първата си година, по-късно в трудни ситуации проявяват ентусиазъм и упоритост, самонаправляват поведението си и търсят знания, стават социални лидери сред връстниците си. Обратно, децата, които през първата си година са обект на по-малка сигурност от страна на родителите, по-лесно изпадат във фрустрация, по-зависими са от другите (особено от възрастните) и имат избягващо социално поведение (през зрелостта са по-малко способни да развиват близки лични отношения с другите хора).

Родителски стилове (основни модели на родителско поведение).

Определят се от комбинацията между двете дименсии "емоционално отношение" и "вид контрол", която комбинация като резултат дава родителската стратегия на отношение към детето:

Авторитетен стил - "приемащ, отзивчив, центриран върху детето" х "изискващ, контролиращ".
Авторитарен стил - "отхвърлящ, неотзивчив, центриран върху себе си и своите интереси" х "изискващ, контролиращ".
Всеопрощаващ стил - "приемащ, отзивчив, центриран върху детето" х "неизискващ, неконтролиращ".
Пренебрегващ стил - "отхвърлящ, неотзивчив, центриран върху себе си и своите интереси" х "неизискващ, неконтролиращ".

!!!Тези родителски стилове могат да се разглеждат и като начин на мениджърско поведение!!!

Авторитетният родителски стил води до изграждане на по-ясна концепция у детето за собственото му място в живота. Този вариант дава най-голяма стабилност, за разлика от пренебрегващия стил, при който всичко е несигурно и неясно и детето живее в хаос с голяма опасност от изграждане у него на страх от живота.

Генетични влияния при формиране на личността

2024-04-20T08:18:00.000+03:00

Родителите, които за първи път имат дете, често се изненадват, че то има личност веднага след раждането му, както и че двете им деца са различни. Надеждни разлики между деца могат да се наблюдават и на 3-месечна възраст по характеристики като: равнище на активност, концентрация на вниманието, адаптивност към промените в обкръжението, общо настроение. Едно дете може да бъде активно, дисфункционално, трудно да се поддава на успокояване, а друго - тихо, лесно да се успокоява, дълго да се ангажира с една дейност.

Такива характеристики (свързани с настроението и активността) са темпераментови особености и са основата (градивните блокове) на изграждащата се личност. Ранната им проява предполага поне частичната им детерминираност от генетични фактори. Вероятно в известна степен тези темпераментови особености са наследени от родителите, независимо от разликата между децата в едно семейство.

Един от начините за проверка на подобна хипотеза е изследване на двойки близнаци - ако при еднояйчните близнаци открием по-голямо сходство по факторите, отколкото при разнояйчните, то тези фактори са наследствени (имат силно изразен генетичен компонент).

Близнаци от един пол на 5-годишна възраст биват оценявани от техните родители по следните показатели (за темперамент):

емоционалност
активност
социабилност

Корелациите по тези показатели между еднояйчните близнаци са 0,5-0,6, а между разнояйчните близнаци клонят към нула. Това е свидетелство за съществена детерминация на наследствеността върху тези показатели. Възможно е, наистина, еднояйчните близнаци да бъдат третирани (и описвани) по-сходно от родителите, отколкото разнояйчните, като надценяват подобието у тях. Но и според други изследвания се доказва, че тези характеристики имат съществена наследствена компонента.

Генетичните влияния могат да се проследят и при възрастни. За установяване на корелацията по показателите социабилност (екстраверсия) и импулсивност (емоционална нестабилност), в Швеция са изследвани 12 хил. двойки възрастни близнаци (оценявани от близките им). И по двете характеристики на личността корелациите са 0,5 (при еднояйчните) и 0,2 (при разнояйчните). Тук отново съществува възможност еднояйчните близнаци да се третират от околните по-сходно (средата да ги "вижда" като сходни), отколкото разнояйчните. Идеалният случай за провеждане на подобно изследване е еднояйчните близнаци да са разделени от най-ранна възраст и да са отгледани отделно един от друг. Ако и тогава има висока корелация, наследствеността наистина ще има много голямо влияние върху темпераментовите характеристики.

Минесотско изследване на близнаци, отгледани отделно.

През 1984 год. 44 двойки еднояйчни близнаци, които са разделени един от друг през първите 10 седмици от живота си и не са се виждали до момента (когато са на 34 години), са поканени да участват в изследване. (Забележително е било това, че някои от двойките близнаци са идвали на срещата облечени с почти еднакви дрехи, аксесоари и пр., проявявали са еднакви жестове, мимики и други характерни особености.) Техните резултати се сравняват с тези на еднояйчни близнаци, отгледани заедно. Сравнението показва, че по широк спектър личностни свойства резултатите на двете групи близнаци не се отличават особено: отгледаните поотделно имат корелация 0,49, а отгледаните заедно - 0,52.

Пдобно изследване, но при разнояйчни близнаци, показва следните резултати: корелация 0,21 (отгледани отделно) и 0,23 (отгледани заедно). Данните говорят за това, че еднояйчните близнаци са по-сходни в редица личностни черти, защото са по-близки по генетично присъствие.

ИЗВОД: Около 50% от вариациите между индивидите по показател личностни характеристики се дължат на наследствеността!

Интелектът и факторите на наследствеността и средата.

2024-04-07T08:13:00.002+03:00

Взаимоотношението между наследствеността и средата се фокусира преди всичко върху сферата на интелекта. Повечето автори смятат, че поне известна част от интелекта е наследствена, но и средата оказва влияние. Мненията се разделят според тежестта на двата фактора.

Каква част от интелекта е наследствена?

Данните за връзката между интелекта и наследствеността са от изследвания по степента на родствена близост между изследваните лица, която близост се изменя (варира). От изследването, проведено върху 100 изследвани лица се установява, че колкото по-близки са родствените връзки, толкова по-висока е корелацията между изследваните лица. Средни коефициенти на корелация по IQ:

между братовчеди: 0,15
между братя и сестри, израснали отделно: 0,27
между родители и осиновени деца: 0,31
между родители и деца: 0,40
между братя и сестри, израснали заедно: 0,47
между двуяйчни близнаци: 0,60
между двуяйчни близнаци, израснали заедно: 0,62
между еднояйчни близнаци, израснали отделно: 0,72
между еднояйчни близнаци: 0,87

Очевидно е детерминирането на интелекта от наследствеността, но резултатите свидетелстват и за значителна роля на средовите фактори. Така например, ако близнаците са отгледани заедно, коефициентът на корелация между тях по IQ се увеличава. Интелектуалните способности на осиновените деца, отгледани от родители с висок интелектуален статус са по-високи от предполагаемите според IQ на техните биологични родители. Различните данни говорят за това, че средата внася промени в IQ до 20 точки (по скалата на Бине), т.е. че изследваното лице може да се "премести" в друга "интелектуална" категория.

Оценките за относителния дял на наследствеността варират в различните изследвания - от 0,87 до 0,10. Тези големи разминавания в резултатите се дължат на неконтролирани променливи в измерването, защото изследванията са провеждани като полеви, а не лабораторен експеримент.

Ситуацията се усложнява и от допускането, че едно и също семейство предлага еднакви средови условия на децата си, но това може да не е така (второто, третото и т.н. дете в семейството "идва" в различни условия, самите родители се променят междувременно, често не се отнасят еднакво към децата си и мн.др.). Това положение е може би "най-чисто" при еднояйчните близнаци, които външно изглеждат по-сходни и "предизвикват" еднакво третиране от страна на родителите.

Налага се изводът, че при неконтролирани изследвания влиянието на наследствеността върху интелекта не може да се установи точно. Вън от съмнение е наличието на влияние, но относно степента на влияние се спори.

Хипотеза на Бошар (Bouchard): "Вероятно е интелектът да се определя от гени с кумулативен ефект". Комбинирането на 5-10 гени дава широки вариации и голямо разнообразие на IQ дори и в рамките на едно семейство. От гледна точка на тази хипотеза родители с висок IQ могат да имат деца с нисък такъв и обратно (поради различните комбинации на вариращите гени).

Влияние на средата.

Условията на средата, определящи как ще се развие интелекта на индивида, се отнасят до: качеството на интелектуалната стимулация от страна на средата (родителите), здравето, храненето на детето, емоционалния климат в дома, типа обратна информация, която детето получава от своето поведение (как детето получава информация за това, доколко добре се е справило със съответната задача - ясна или противоречива информация; затова "правилата" при възпитанието трябва да се спазват стриктно, а не за едно и също действие в една ситуация да се "зарадваме" на детето, защото сме в добро настроение, а в друга ситуация - да му се разкрещим или напляскаме. Дете се възпитава целенасочено и последователно, иначе то се "обърква".).

От две деца с едни и същи гени, ако едното има по-добро пренатално и следнатално хранене (преди и след раждане), уютен дом, висок емоционален статус и други фактори с положителен знак, то ще получи по-висок показател по IQ в I клас (до 20 точки повече по скалата на Бине). Систематичното непълноценно хранене води до намаляване на интелектуалния потенциал до 5 точки за възрастни хора (по Бине), а при деца спадането на IQ е по-голямо.

Така факторите на средата акцентират различията, налични в момента на раждането, каквито и да са те.

В това отношение са показателни програмите за обогатяване на средата на деца в предучилищна възраст (2-5 год.) с неравноправно социално положение (в САЩ). Програмите са насочени към тези деца, които обикновено живеят в предградията при трудни условия, без подходящи играчки. Специалисти от общината идват в дома на детето и се занимават с него по специална схема, осигуряваща подходяща среда за усвояване на интелектуална стимулация - конструктори, специални игри, обяснения, интелектуална дейност (усвояване на цветове, пространствени отношения и т.н.). Такива деца показват по-високи резултати (по Уекслър и Бине) при постъпване в училище, отколкото децата, които не са подложени на такива програми. Те са по-сигурни в себе си и по-високо социално компетентни.

Срезови изследвания (не на индивид, а на група лица) показват, че такива програми имат преимущества - гарантират до известна степен и по-нататъшния успех на децата в по-горните училищни степени (на 15-годишна възраст успехът им е с цяла единица по-висок от този на децата, които не са посещавали програмата). Те имат по-добри показатели по четене, език, аритметика; проявяват по-малка степен на антисоциално поведение, повече от тях си намират работа след завършване на училище. От това личи че . ранната детска стимулация има много добро отражение в по-късните години. Още по-добри резултати се получават, когато родителите също участват в програмата по съответната схема.

Показателен е и случаят и с Израел. Там идват евреи от всички страни. Съществуват сериозни различия между "европейските" и "арабските" евреи - в обучението, културната и социалната среда. Средните стойности на IQ на еврейските заселници от Европа значително превишават тези на "арабските" евреи. С изключение на КИБУЦИТЕ (кибуцините) - децата, включени в "кибуци", които не живеят с родителите си, а с други деца (доброволно). Различия в интелекта на тези деца съществуват, но тези различия вече са с нормално разпределение и не са свързани с произхода на родителите. След такова обучение остават само различията, свързани с наследствеността. Следователно, обогатяването на средата може да помогне на децата да развият своя истински интелектуален капацитет.

Генетичната наследственост не определя еднозначно постиженията на човека в интелектуалната сфера. Постиженията зависят от възможностите за развитие и проява на този потенциал. Именно тук е влиянието на средата!

Перспективи пред теорията за личностните конструкти.

2024-03-10T08:56:00.001+02:00

Основното е използване на репертоарната решетка за предсказване измененията в процеса на груповата терапия. Едно от съображенията на Кели по отношение на тази методика е изследването и на психотерапевтите с помощта на методите за изследване на клиентите - така процедурата става по-рефлексивна. В групата "наравно" с пациентите участва и терапевт (освен основния), който е в две роли - като пациент попълва отговорно всички въпросници, а като професионалист дава своите прогнози и очаквания по отношение на измененията в изследваното лице. След началото на терапията групата се "затваря", т.е. в нея не влизат повече участници.

Схема на експеримента:

1. Оценка на пациентите, основана на попълването на репертоарната решетка и на данните от интервюто. Обсъждане на резултатите.

2. Формулиране от терапевтите на предсказанието за изменение на изследваните лица.

Преди началото на груповата терапия изследваните лица са попълвали личностен въпросник, анкета за личните предпочитания, контролен списък с диагностични симптоми от Едуардс и анкета на болницата в Мидълсекс. В хода на изследването се използва рангова решетка - на изследваното лице се дава да попълнят ролеви списък с 10 пункта, включващ значими за него лица:

майка
баща
съпруг/а, интимен приятел/ка
човек, на когото изследваното лице се възхищава или се е възхищавал
приятел/ка
човек, когото изследваното лице много харесва
човек, който отхвърля изследваното лице
човек, когото изследваното лице съжалява
човек, когото изследваното лице не харесва
още един значим за изследваното лице човек (неназован досега)

Изследваните лица избират от този списък три лица и определят сходното между двама от тях и различното спрямо третия. Ако им е трудно да определят това, те сами избират двама души от списъка и само между тях определят сходството и различието. След това на изследваните лица се задават още 4 конструкта, характеризиращи сферата на Аз-а:

подобен на изследваното лице по характер (Аз-реално);
такъв, какъвто изследваното лице би искал да бъде (Аз-идеално);
такъв, какъвто изследваното лице е бил в миналото (Аз-минало);
такъв, какъвто изследваното лице очевидно ще стане (Аз-бъдещо).

Тези конструкти за белег за разликата между актуалното и идеалното Аз, за самооценката и за отношението на изследваното лице към собствените му изменения.

Накрая на изследваното лице се задава въпросът в какво вижда главния си проблем. Така се появяват още два биполярни конструкта (напр., "Прекалено съм импулсивен, а искам да стана по-въздържан"), изразява се същността на проблема на изследваното лице в неговите собствени термини.

Разликата между Аз-реално и Аз-идеално се определя на основата на корелация между първи и втори конструкт (от сферата на Аз-а). Умерената положителна корелация (0,2-0,7) може да е основа за благоприятна прогноза. Отрицателната корелация (индикатор за неудовлетворение от себе си) и много високата положителна корелация (твърде висока степен на удовлетвореност) говорят за нарушения в Аз-образа.

Дисперсия на проблемните конструкти:

Изчислява се коефициентът на корелация на всеки конструкт с всички останали конструкти. Изчислява се разликата на дисперсията на "проблемните" конструкти (човек, който не ни харесва и човек, когото съжаляваме) при първо и второ тестиране и получените данни се сумират. Прави се ранжиране по този показател. Тази процедура се прилага, за да се определи доколко значителни са проблемните конструкти по отношение на цялата система от конструкти.

Степен на изменение на всички конструкти:

Изследват се всички конструкти от първото и второто попълване на решетката. Това показва дали са се появили нови и са изчезнали предишни значими връзки между конструктите (коефициентът за значима корелация на Спирмън за двустранен критерий е p = 0,64). Конструктите се ранжират - от по-значими към по-малко значими.

Предсказания на психотерапевтите:

Терапевтите трябва да определят какви изменения ще бъдат благоприятни за изследваното лице. Те трябва да попълнят "решетката на идеалния резултат" за всички изследвани лица - каква би била решетката на всяко изследваното лице в случай на идеални резултати от терапията. Построява се хипотетична решетка, включително и матрица на корелация между конструктите, които ще се появят у изследваното лице ако с него се осъществят желаните изменения и той е в състояние да разреши проблемите си. Тази прогностична решетка се прави на базата на първата решетка, попълнена от изследваното лице.

Накрая терапевтите трябва да построят хипотетична матрица за корелацията, отразяваща измененията, които по тяхно мнение имат място в хода на терапията - "решетка на предсказваните реални резултати". После "идеалната" и "реалната" решетки се съпоставят с решетката, попълнена от изследваното лице след края на психотерапията.

Отчита се:

Реалното изменение на пациента. Посоката на промяната - желаната или/и предсказаната.

Мотивация ,тревожност, враждебност, агресия и вина по Кели

2024-02-18T07:12:00.003+02:00

Мотивация - Според Кели няма инертни хора (за него е необяснимо защо е необходимо у човека да има инертни сили) - човек е изначално мотивиран по определението, че е жив.
Тревожност (страх). -Според Кели тревожността е свързана с разбирането (осъзнаването), че съществени събития не могат да бъдат обяснени с нашите налични конструкти. "Пътят" е от "отклонение" (разминаване между ситуацията и разгадаването й чрез системата от конструкти) през "необяснение" и "нищожност" (дълбока обяснителна неспособност на системата) до "страх". Все пак системата е невалидна само донякъде.
Враждебност - Според Кели враждебността е свързана с опита да се поддържа и разширява (сред нови обекти) валидността на система от конструкти, която е очевидно невалидна. Тук няма пасивен момент (страх), а активност, която е основната характеристика на разширението. Проблемът идва от това, че една невалидна системата от конструкти се прилага във все повече ситуации. (И когато ситуацията се "опъне" на субекта, той вместо да се свие в себе си и да се "разтревожи", става враждебен към нея и предпочита изобщо да отрече съществуването й, отколкото да допусне, че не е прав.)
Агресия - Според Кели агресията не произхожда от враждебността, а се базира на постулата за избора. Агресивните индивиди се стремят на всяка цена да разширяват своята система от конструкти (избирайки стратегията на риска), вместо просто да я дефинират. (Възможно е враждебността и агресията да си приличат поради активната съставка, но при тях "разширението" е с различни характеристики.)
Вина -Човек изпитва чувство за вина не само, когато не оправдае очакванията на другите хора, но и когато не оправдае и собствените си очаквания. Така той нарушава сърцевината на убедителността на конструктите, отнасящи се до него самия.

Според Кели личността е представена от система от лични конструкти.

Възможности на техниката "репертуарна решетка" (По Кели).

2024-01-14T17:00:00.004+02:00

Кели работи като терапевт, без да има предварителен опит. От работата си той прави следните изводи:

няма значение какво съдържание ще излага терапевта пред клиента, важното е да го обяснява убедително от няколко гледни точки, за да може клиентът да го "последва" и да намери потвърждение на казаното в своя опит;
терапевтът трябва да научи клиента да разсъждава върху своите конструкти, да научи повече за тях.

Кели създава РЕП тест (Repertory Test) , който представлява квадрат (или правоъгълник) с 22 реда и 22 колони. Над всяка колона изследваното лице записва името на едно лице според определено описание. След това по редове изследваното лице (обикновено в интерактивен режим) сравнява 3 (предварително фиксирани) лица - по какъв признак двете лица си приличат (конструкт) и по какво се различават от третото (или третото се различава от тях - контраст). Сравняват се социални обекти (лица), разгледани в дадена роля, но решетката може да се използва и за изследване на събития, организации и други обекти. Основният принцип е предварително да се реши каква реалност ще се изследва, след това се съставя списък на обекти от тази реалност, които адекватно могат да я опишат.

От "репертуарната решетка" психотерапевтът научава:

общ брой на конструктите (показател за когнитивна сложност или простота);
колко пъти (дори и като идея) се повтаря даден конструкт;
дали има реално противопоставяне (между индивида и обкръжението му.);
дали системата от конструкти на изследваното лице е изкуствена или не, и за какво се отнася като цяло;
какъв тип конструкти използва изследваното лице (най-общо: конкретни или абстрактни; не особено "желани"от терапевта са: прекалено проницаемите или непроницаемите конструкти, ситуативните, повърхностните, свързаните със списък от роли и др. Не трябва да се забравя обаче, че за изследваното лице подобни конструкти могат да имат специално и особено значение, затова подлежат на уточнение). Ако изследваното лице например използва предимно ситуативни конструкти, може да се допусне, че лицето живее в момента и когато този момент се изчерпи, индивидът се чувства като "изгубен".
решетката може да се обработи и по вертикала (с какви конструкти се описва всяко едно лице, дали е предимно в сходство или в контраст и т.н.).

Решетката се обработва с факторен анализ - т.н. техника на гридовете.

Този тест служи за информация и на изследваното лице, и на психотерапевта. Терапевтът може да се ориентира на кого от реално действащите персонажи (референтни по отношение на изследваното лице) може да се разчита при терапия. Получава се доста прецизна представа за това, как изследваното лице гледа на другите хора.

Във варианта за изследване на междуличностните отношения зад всяка триада от лица стоят определени групи от роли:

1 клас - на Аз-а (Аз самият);
2 клас - на семейството (майка, баща, брат, сестра);
3 клас - на близките (съпруг/а, бивш любим/а, приятел/ка, бивш приятел/ка);
4 клас - ситуативни персонажи (доверено лице, лекар, съсед);
5 клас - на отношенията (отхвърлящ изследваното лице човек; човек, който изследваното лице съжалява; човек, който представлява заплаха за изследваното лице и му действа дискомфортно; човек, който привлича изследваното лице);
6 клас - на авторитетите (приеманият учител, отхвърляният учител, началникът);
7 клас - ролите, които имат ценностен характер (преуспяващият човек, щастливият човек, високо моралният човек).

При терапията с успех може да се приложи "ролева игра с фиксирани роли".

Продължително време (около 2 седмици) клиентът играе роля, която му е наложена отвън (определена е от терапевта). Инструкцията е: "Правете всичко, което не съответства на вас! Не трябва да бъдете вие самите!". Така, изследвайки една друга система от конструкти, клиентът ще научи, че има и други гледни точки освен неговата собствена. Тук ролята на психотерапевта е да осигурява получаването на обратна информация, защото клиентът "на собствен гръб" ще усети грешките в поведението си, което е много по-добър способ от поучаването и забележките. ("Голямата цел" на РЕП теста е вглеждането на индивида в себе си. Обикновено самото попълване на теста, още преди аналирането на конструктите, носи определена полза. Индивидът може да усети, че максимално се затруднява да посочи конкретни лица за някои от ролите, както и че му "идва отвътре" да повтаря и потретва дадени лица от обкръжението си. Това веднага го навежда на мисълта, че всъщност неговото обкръжение не е чак толкова широко, както си е въобразявал. А пък като започне да сравнява, много ясно изпъкват комплексите му. Изобщо, оказва се, че всяка методика, която изисква "творчество" - в случая формулиране на конструктите, е мощно средство за активно самоизучаване. )

"Репертуарната решетка" може да служи като основа за интервю, както може да се попълва и няколко пъти (за нуждите на терапията).

Теория на Джордж Кели. Постулати свързани с конструктите.

2023-12-17T08:44:00.000+02:00

1.Конструктивен постулат:

Човек се ориентира в събитията чрез реконструиране на тяхната повторяемост.

Кели не се интересува от единичните събития. Основното, върху което се гради личността (психиката) е опитът, с който се срещаме постоянно. Хората имат тенденция да се отнасят един към друг еднакво в различни ситуации. Конструктът се гради върху онова, което се повтаря в опита. Ако едно събитие не се повтаря, конструкт за него не се изгражда.

2. Постулат за индивидуалността на конструктите:

Всички конструкти се различават помежду си, защото принадлежат на различни индивиди.

Хората се различават помежду си по техния начин на конструиране на събитията. Реалността е това, което ние възприемаме, че е. Съществува конструктивна алтернативност - човек е свободен да конструира света, както иска което се отнася и за външния свят и за самите нас. Ако един човек реши, че е интроверт, той сам конструира себе си като такъв и се разглежда като такъв. Именно "разглеждането" имплицира в действията на субекта интровертни характеристики.

3. Организационен постулат:

Конструктите са взаимно зависими.

Осъществяват помежду си както различни по вид отношения, така и йерархична подчиненост - координация и субординация (затова има детерминиращи и подчинени конструкти). Без тази организация на конструктите, не са възможни точните предвиждания на събитията.

4. Дихотомен постулат:

Всеки конструкт съществува като двуполюсен.

За да се създаде конструкт, са необходими 3 обекта - два, които си приличат по нещо и поради тази си прилика се различават от трети (третият обект е полюс за двата приличащи си обекта). В репертоарната решетка задължително двата обекта са на единия полюс, а третият - на другия полюс.

5. Постулат на избора:

Човек избира за себе си тази алтернатива в дихотомния конструкт, чрез която очаква по-голяма възможност за разширяване на собствената система от конструкти и за повишаване на нейната определеност.

Тук се противопоставят две стратегии:

На сигурността: в системата от конструкти не се абсорбира нов опит, тя се "затваря" и си остава същата.
На поемане на риск: отваряне на системата към света.

Постулатът се отнася до избора на една от двете стратегии относно конструирането на системата от конструкти ("разширяващите" стратегии са по-добри).

6. Аранжиране на конструктите по убедителност (не "ранжиране"):

Всеки конструкт има зона на "фокус" на убедителността и периферна зона.

Във "фокуса" се намират събития с повече информация, съдържащи повече опит и по-добре осмислени. В "периферията" се намират събития, които са нееднозначно фиксирани с "фокусните" събития, като отношенията между тях не са ясни.

Тук може да се намери връзка между когнитивната сложност на личността и формирането на "широки" конструкти.

7. Постулат на опита:

Конструктите се проверяват (и конструират) в опита.

Човек действа като учен - формулира хипотези за събитията, които впоследствие проверява, коригира и т.н. Търси се смисълът на нещата - според Кели, да знаем смисъла, означава да можем да го предвиждаме.

8. Постулат на модулацията:

Някои конструкти са по-отворени от други.

Отворен е този конструкт, който позволява абсорбирането на други единици, които не са били части от него. Модулирането (или моделирането) се отнася както до промяната на количеството обекти, които конструктът пресъздава (обема), така и до склонността (стремежа) към определен начин на увеличаване (или намаляване) на този обем. Става въпрос за това, че двата полюса на конструкта трябва да са гъвкави.

9. Постулат на фрагментирането:

Конструктът действа като едно цяло, но се обновява по различни начини.

Във всеки момент в конструкта влизат нови елементи, пробват се хипотези и т.н. Поведението се "води" както от "утвърдените" конструкти, така и от нови конструкти без статус, следователно поведението може да бъде противоречиво (неконсистентно). В този момент човек прилича на експериментатор, който търси подходящ вариант. Дори и по отношение на един човек съществуват различни фрагменти (различни начини за обновяване на конструктите).

10. Общността като постулат:

Общността се отнася до степента, в която един човек използва система от конструкти, близка до системата от конструкти на друг човек.

Става въпрос за това, че психичните процеси у първия човек са подобни на тези у втория човек. Следователно, начинът по който създават конструктите си, прави хората еднакви (дори и при наличие на различен опит и условия на живот).

11. Социалността като постулат:

Социалността се отнася до равнището, в което един човек може да "конструира" конструктивния процес на друг човек.

За да можем да имаме общи действия с друг човек, трябва да сме в състояние да играем роля в неговия свят, да участваме в социалния процес, част от който е другият човек. За тази цел трябва да знаем как този човек създава своите конструкти и дали можем да приемем този начин. Това се отнася за всякаква дейност.

ВИЖТЕ ОЩЕ:

Последици от когнитивната сложност и простота.
Теория на Джордж Кели . Основни постулати в теорията
Теория на Джордж Кели. Постулати свързани с конструктите.

Теория на Джордж Кели . Основни постулати в теорията

2023-12-10T08:39:00.003+02:00

Джордж Кели (1905-1966)

Джордж Кели произхожда от религиозно семейство. Прагматичен човек той. създава една от теориите в когнитивната психология (1955год.). Някои го причисляват към хуманистичната психология, а други - към екзистенциалната.

Основни постулати в теорията: Човекът се разглежда като учен (като изследовател). От позицията на учен индивидът постъпва в своя опит като издига хипотези за събитията, търси закономерности, стреми се да предсказва събитията, т.е. човек използва различни начини да възприеме, разбере, прогнозира и контролира света. Основна цел в човешкия живот е намаляването на неопределеността.

Личностните конструкти са основния инструмент, с който човек обяснява и предвижда събитията.

Елементи се наричат обектите от физическата или социална среда - хора, предмети, понятия, отношения, звуци, цветове и т.н.

Конструктите са биполярни признаци (параметри, скали). Всеки елемент се оценява по всеки конструкт. Между елементите и конструктите има съответствие.

Елементите, включени в даден тест ("решетка") се избират от някаква общност по определени правила. Често елементи от различни нива на общност са зададени общо - като роля (напр. "Мъж с влияние над Вас"). Анализът на решетката позволява оценката на силата и посоката на връзката между конструктите (корелацията), тяхната дълбочина и йерархия. При продължително изследване (през определени периоди) може да се проследи динамиката на конструктите. Съществува диапазон на пригодност на конструктите, следователно елементите трябва да бъдат в този диапазон на пригодност.

В основата на концепцията на Кели е философският принцип "конструктивен алтернативизъм" - едно и също събитие може да се разглежда чрез различни конструкти.

Всеки конструкт работи като хипотеза - вероятен начин за конструиране на физическата и социална среда. Един конструкт се стабилизира, когато се потвърди от опита (но има и изключения). В противен случай той се отхвърля. Човек се стреми към изграждане на система от конструкти, адекватна на света, по пътя на пробите и грешките. Добрата система от конструкти предполага гъвкавост (иначе човек става роб на своите конструкти). "Процесите у човека са канализирани чрез начина, по който човек си представя събитията. Този начин предопределя психичните ни особености. Светът за нас е какъвто си го конструираме."

ВИЖТЕ ОЩЕ:

Последици от когнитивната сложност и простота.

2023-11-04T08:51:00.002+02:00

Джордж Кели
28 април 1905 г.- 6 март 1967г.

Когнитивната сложност е размерността на човешкото познание - колко дименсии използва човек при описанието на един обект. Концептуализацията на когнитивната сложност се предшества от диференциацията, с която понятийно се преработва дадена комплексна информация. Корените на когнитивната сложност са изследвани от Вернер, Пиаже, Кели (с реп тест) . От това с колко концепта борави изследваното лице, се съди за неговата когнитивна сложност или простота. Това е проява на устойчивата индивидуалност при интерпретиране на събитията не само по отношение на количеството информация, но и по това как тя се оценява, структурира, подрежда, преработва понятийно и използва по-късно (при необходимост от взимане на решение). Различията между хората по отношение на когнитивната сложност са особено значими при обмен на информация в комплексни социални ситуации. Други автори определят когнитивната сложност като единство от устойчиви процеси. Степента на когнитивната сложност зависи от три условия:

Диференциация (колко на брой измерения ще бъдат разграничени в конкретния обект);
Дискриминация (оценки на различията на признаците във всяко измерение);
Интеграция (обединяване на измеренията в йерархична структура - установяване на взаимоотношенията между вече разграничените измерения).

Равнището на когнитивната сложност (на преработка на информацията) варира в зависимост от:

предпочитаните дейности (харесваните обекти имат по-висока когнитивна сложност);
стратегията за решаване на проблеми;
интелектуалното развитие и образованието.

Ниската когнитивна сложност се характеризира с честа употреба на външно-коренни понятия (в малко измерения), а съждението и вземането на решение е в зависимост от групи стереотипи.

Когнитивната сложност е пряко свързана със стила за вземане на решения. Той е в зависимост от:

използването на единичен или множествен фокус (дали се разглежда една или повече страни на проблема);
количеството на използваната информация (брой единици, варианти).

При комбинирането на тези особености, можем да получим 4 стила за вземане на решения(с когнитивна сложност или простота):

1 стил - Решителен (единичен фокус плюс ниско равнище на използване на информацията);

2 стил - Гъвкав (много фокуси плюс ниско равнище на използване на информацията);

3 стил - Йерархичен (единичен фокус плюс високо равнище на използване на информацията);

4 стил - Интегративен (много фокуси плюс високо равнище на използване на информацията).

Когнитивната сложност често се измерва с РЕП тест на Джордж Кели. Като цяло когнитивният стил е от изключително значение за оценяване на личността, защото той показва начина за ориентиране и позициониране на индивида в света. Освен това, когнитивният стил много трудно се променя, той е постоянен и това трябва да се има предвид при подбор на индивидите за дадена дейност.

ВИЖТЕ ОЩЕ:

Взаимодействие между когнитивния стил и другите психични явления

2023-09-17T08:21:00.000+03:00

Връзка между полевата зависимост/независимост и сензитивността към другия човек.

Съществува положителна връзка между зависимостта от полето и сензитивността. Има множество данни за наличие на такава връзка при физическото присъствие на другия (дори и само визуално). Това особено важи за ситуациите на невербално общуване - тогава зависимите от полето ефективно разчитат смисъла на посланието на другия човек.

Но в случаите на комуникация при отсъствие на другия човек (чрез телефон, писмо) по-ефективни и по-сензитивни са лицата с независимост от полето (очевидно е преимуществото на това умение в сферата на бизнес-отношенията). Според някои изследователи причината е в по-голямата социална компетентност на независимите от полето и в по-сполучливата социална ориентация на зависимите.

Връзка между полевата зависимост/независимост и източника на информация.

Изследванията показват, че зависимите от полето са подложени на влиянието на доверителен за тях източник на информация, те са зависими от източника на информация, когато той е значим, близък за тях човек. В по-голяма степен са зависими и от информация, която е противоположна на очакваната (объркват се). При отсъствие на значим доверителен източник на информация зависимите от полето лица са резистентни (съпротивляват се) към промяна на своя атитюд.

Обратно, независимите от полето имат тенденция да се отнасят към аргументите сами по себе си, без да се интересуват от източника на информация.

При изследвания с широк кръг задачи индивидите, които са независими от полето и едновременно с това рефлексивни, показват по-добри резултати (зависимо-рефлексивните се справят добре със задачи с ясни изисквания, особено при действия със социални обекти). Полево независимите лица превъзхождат полево зависимите при академичната дейност, в способностите за научаване на чужд език, в скоростта на изпълнение на когнитивните задачи, по-успешно се справят с докладване на постиженията си (зависимо-импулсивните доста зле докладват собствените си постижения), както и при диагностика на причините за проблема. Те по-лесно се справят с организирането на неопределени ситуации и възприемат трудните задачи като по-лесни, отколкото зависимите от полето, и ги изпълняват по-бързо.

Независимите от полето лица, при условие, че са и толерантни към амбивалентност, са по-уверени в правилността на решенията си и в своите действия.

Аналогично е положението при ситуации на тренинг и научаване. Възможно обяснение на различията е наличието на комбинаторен (по-фин) анализ у полево независимите лица.

С повишаване на натоварването, различията между зависимите и независимите от полето лица се увеличават, при което независимите имат по-големи възможности за справяне. Те абсорбират по-успешно новата информация, но зорко следят за поява на неочаквана и несъответстваща информация. Водят си по-добре организирани записки, което подобрява припомнянето след края на тренинга.

Зависимите от полето лица се справят по-добре, ако материалът е структуриран поначало.

Голяма част от тестовете за измерване на креативността показват висока корелация с независимостта от полето. Такава корелация има дори и при контрол на интелигентността (при един и същ IQ) - независимите от полето имат по-висока креативност. По-малко данни има за връзката на креативността с рефсивността или импулсивността. Наличието на креативност в по-висока степен е гаранция за по-високи академични постижения. Особено голямо е значението й при ситуации в по-широк от учебния смисъл.

Почти всички когнитивни стилове показват ниска корелация с тестовете за интелигентност, но вариациите в корелацията идват от прилагането им в различни популации. Когнитивният стил е механизъм за когнитивна организация, а IQ е резултативен показател.

Корелацията между когнитивната диференциация и полевата зависимост/независимост е най-много изследвана. Това е и най-добре разработената теория за когнитивен стил.

Психологическа диференциация.

2023-07-22T21:06:00.000+03:00

Херман Уиткин

Психологическата диференциация се отнася до възможността за възприемане на фините разграничения между различните аспекти на ситуацията и на обектите, подложени на перцепция. Последиците от наличието или липсата на психологическа диференциация у индивида в ежедневието са многобройни. Например, ако един човек разглежда друг човек с цел да го оцени:

при наличие на ниска диференциация, той ще даде една обща оценка според малък брой (дори според една) стъпки и ще генерализира извода си. Такава оценка е последица от много стеснения "хоризонт" на оценяващия.
при наличие на когнитивна диференциация се взимат под внимание много голям брой постъпки и човекът не се разглежда като общ концепт. Обикновено се дава заключение за една характеристика (приемана позитивно), в добавка с други черти (оценявани позитивно, негативно или неутрално). Пример за психологическа диференциация е следното мнение: "Това е високо компетентен човек, който не ме обича, но не се стреми нарочно да ми вреди и т.н.", т.е. създава се диференцирана картина, при която на личността не се "лепи етикет".

Този психичен феномен се отнася до възприемането на всякакъв род обекти, следователно става въпрос за начин на когнитивна организация с цел извличане на смисъл от обекти от какъвто и да е тип. Психологическата диференциация се свързва с независимостта от полето, при което Уиткин я разглежда като обяснение за съществуването на полевата независимост. Освен с перцепцията, психологическата диференциация корелира и с личностовите особености.

Установено е, че хора с ниска степен на когнитивна диференциация, имат и по-ограничена диференциация на впечатленията от собственото тяло (биха казали само "Потиснат съм", без да могат да диференцират това си състояние). Освен това те са склонни да използват защитните механизми регресия и отхвърляне (отричане на социалния обект, "бягство" от ситуацията).

Лица с висока степен на когнитивна диференциация имат тенденцията да използват по-рафинирани защитни механизми - рационализация и изолация.

Психологическата диференциация е свързана с понятията "когнитивна сложност" (разглеждане на ситуацията в много широк брой единици) и "когнитивна простота" (когнитивната структура на индивида не се отличава с наличието на "комплекси" от елементи, състои се от ограничен брой единици).

В "Психология. Словарь" за "когнитивна сложност" пише: "Психологическа характеристика на когнитивната сфера на личността. Когнитивната сложност отразява категориалната диференциация на съзнанието на индивида, която способства за избирателно сортиране на впечатленията от действителността, опосредстваща дейността на личността. Когнитивната сложност се определя от количеството класификации, които субектът ползва съзнателно или неосъзнато при диференциация на обектите от която и да е съдържателна област. Съзнанието на човека не е еднородно и може да се характеризира с различна когнитивна сложност в различните съдържателни области (напр. висока когнитивна сложност в областта на спорта и ниска - в сферата на междуличностното възприятие). Операционален критерий за когнитивна сложност може да бъде броя на независимите фактори в субективното семантично пространство".

Видове когнитивни стилове и тяхното измерване.

2023-07-03T12:04:00.000+03:00

Когато психологията била млада стиловете са разглеждани като организиращи инстанции на възприятието, като начин по който индивидите филтрират и обработват стимулите, с цел да извлекат смисъл от тях .

Стиловете са разбирани и като заучени стратегии, като програми или трансформации, които транслират обективните стимули в смислови измерения. Този подход е по-операционализирания вариант на виждането върху когнитивния стил. Транслирането на стимулите става чрез конкретни схеми, планове и др.

Основни когнитивни стилове:

1. Зависимост-независимост на полето

2. Импулсивност- рефлексивност(въведен от Джером Каган).

Този когнитивен стил се измерва чрез сравняване на много близки по съдържание фигури.На изследваното лице се представя поредица от фигури, сред които то трябва да посочи фигурата идентична на стандарта (фигурата-еталон). Затруднението тук е заради минималните разлики между фигурите, поради което е необходим внимателен оглед . Отчитат се времето за решение и прецизен анализ (прибързаният отговор може да доведе до грешки). Чрез този тест се измерва стилът на реакцията (докато с тестовете за измерване на полевата зависимост/независимост се изследва стилът на възприятието). Има "опасност" изследваното лице да посочи първата фигура, която му прилича на стандартната и е много близка по форма до нея - това решение е свидетелство за "импулсивност" (приема се първото решение, което донякъде отговаря на стандарта). "Рефлексивните" индивиди многократно сравняват всички фигури със стандарта, преди да посочат решението.

Основният показател е времето за решаване на задачите от теста (времето не е ограничено, за да се предостави на изследваното лице да го ограничи само) и точността (брой верни отговори).

Импулсивните индивиди посочват първото решение, което им се струва правилно, и се "оживяват". В този случай отговорите могат да бъдат ценени заради скоростта на решаване, но много често те са потенциално неверни. Импулсивното лице:

има бърза реакция на дразнител;
пренебрегва вътрешното "проиграване" на действието;
избира коя да е хипотеза, без да се съобразява с нейната вариантност.

Рефлексивните отговори са по-бавни, но по-често са правилни, защото се основават на разглеждане на значителен брой алтернативи. Рефлексивното лице:

губи повече време за анализ, но прави по-малко грешки;
проверява хипотезите във вътрешен план;
намалява броя на хипотезите, като взима под внимание тяхната вероятност.

Показателите за надеждност на теста по отношение на времето за реакция са високи, но не и по отношение на точността (тук показателите за надеждност са сравнително умерени - около 0,6).

3. Склонност към запазване на когнитивния модел. Заостряне на вниманието към промените. Този стил е въведен от Хауърд Гарднър. Склонност към запазване на когнитивния модел се отнася до склонността да се търси цялостната структура, а заострянето на вниманието към промените - към търсенето на детайлите.

Милтън Рокич
27.121918 - 25.10.1988

Лицата със склонност за съхраняване на когнитивния модел се характеризират със стремеж за асимилиране на новата информация чрез наличната когнитивна организация, като по този начин различията между новата информация и наличния модел се подценяват в процеса на възприятието. Наличният когнитивен модел се запазва значително време след като са натрупани множество детайли, които изискват неговата замяна.

Лицата, притежаващи стремеж към забелязване на разликите между новата информация и наличния модел, запазват разбирането за стимулните състояния на постепенно променящия се обект като за отделни неща. Новата информация се възприема от гледна точка на нейните реални характеристики.

Този стил също се изследва с тестове. На изследваното лице многократно се представя серия от пет обекта (напр. правоъгълници) с нарастваща големина, като лицето трябва да оценява размера на обектите (в оригинала размерът е в инчове). След това най-малката фигура от серията се елиминира и серията се допълва с фигурата, която следва по големина (след бившата най-голяма).Има редица от пет правоъгълника ("изправени", а не "легнали"), които са подредени по големина. Като свърши показването на тази серия, се елиминира най-левият и най-малък правоъгълник и в дясно се слага друг, който е по-голям от предишния. Така накрая на теста "последният" правоъгълник ще стане "пръв" и, съответно, големината на фикурите ще бъде много по-голяма от началната. "Новата" серия се показва на изследваното лице по три пъти. Постепенно фигурите се "изместват" надясно, но на изследваното лице винаги се показва серия от пет фигури, които градират по големина.

Ако изследваното лице забележи разликата и почти я посочи (ако все така правилно оценява големината), то притежава заострено внимание към промените. Но има и много хора, които държат на първоначалната си оценка, дори и когато фигурите са с много увеличени размери (напр. ако в първоначалната серия лицето е определило дължината на страната на четвъртата фигура като 4,4 сантиметрова, то държи на тази оценка и когато този размер вече е над 10 сантиметра). Тези лица са в невъзможност да коригират съществуващата у тях когнитивна схема според новата информация.

В житейски план лицата със склонност към запазване на когнитивния модел могат да се проявяват като догматици с ригидност на мисленето, поддържащи неадекватен модел за обяснение на променящите се ситуации без да отчитат новата информация.

4. Гъвкав контрол/ зависим контрол (въведен от Гарднър). Този стил се отнася до умението за контрол върху поведението при конфликтни изисквания (преработка на информацията при конфликтни изисквания).Изследва се състой в тест с думи и цветове.

На изследваното лице се представя поредица от думи, написани с различен цвят. Част от думите са имена на цветове, но написани с друг, не с обозначения цвят (напр. думата "бял" е написана с червен цвят). Условието е лицето да назовава цвета, с който е написана думата (в посочения пример изследваното лице трябва да каже "червен"). Така от една страна изследваното лице чете името на даден цвят, а трябва да каже името на друг цвят - това са конфликтни изисквания. В зависимост от това, доколко лицето може да се откъсне от фона (думата) и да посочи само цвета, може да се съди дали притежава гъвкав или ригиден контрол.

5. Толерантност към нереалаистични впечатления (въведен от Гарднър).

Съзнателно противопоставяне на перцептивна информация, когато за нея е известно, че нереалистично представя действителността. Става въпрос за противопоставянето ни спрямо нещо, за което знаем, че е илюзия, въпреки перцептивната информация за него (примера с успоредните линии). Това умение носи сериозни последици в живота на индивида.

Измерването става чрез проследяване на движещи се обекти. При ниска честота на поява те изглеждат като следващи един след друг, а не като един и същи обект (при увеличаване на скоростта). Изследваното лице знае, че възприятието му при високата скорост е нереалистично и се стреми да различи обекта на части. Толерантността към нереалистични впечатления се измерва с максималната скорост, до която изследваното лице възприема обектите като отделни един от друг.

6. Фокусиране / сканиране (въведен от Гарднър). На изследваното лице се предлага да определи размерите на светлинен кръг, проектиран на фона на сложна светеща конфигурация. "Фокусиращите" лица преувеличават размера на кръга, а "сканиращите" цялата ситуация лица дават по-близки до верния отговори. Умението да се съпоставя ситуацията (кръга) с други ситуации (фоновата конфигурация) е по-ценно от съсредоточаването само върху оценявания обект.

7. Широта на класификацията . Става въпрос за наличието на широк или тесен спектър на еквивалентност между категориите.

По-късните добавки към изброените когнитивни стилове пренебрегват редица разграничения - някои стилове се обединяват в по-крупни концепти, а други се разграничават в детайли.От тези когнитивни стилове и особено от организацията на стимулите и от начина, по който се организира информацията, зависи поведението, контрола, концептуализацията на поведението и др.

Така например догматизмът (концепция на Милтън Рокич) може да бъде самостоятелен когнитивен стил или обединение на няколко стила. Догматизмът като когнитивен стил означава понижаване на адаптивността на индивида към нова среда (отхвърляне на несъгласуващата се с модела информация). Характеризира се с ригидност на структурите и екстремалност на оценките (при невъзможност да бъдат защитени), отказ от анализ на ситуацията, защото индивидът не се интересува от детайлите, а гледа само да "напасне" общата си когнитивна схема към своите интереси. Такива хора са винаги прави и не знаят какви са начините за отчитане и съобразяване с мнението на другите хора.

Когнитивен стил спрямо зависимост-независимост от полето

2023-05-14T11:30:00.006+03:00

Стилът на зависимост-независимост от полето е въведен от Уиткин . Този стил е най-често цитирания. "В зависимия от полето модус възприятието е доминирано от цялостната организация на полето. Съществува относителна неспособност за възприемане на частите на полето като дискретни, като обособени една от друга. Обратно - независимият от полето стил на възприятие предполага частите на полето да се разглеждат по-скоро като обособени от организационната основа на полето, отколкото като слети с него".

Всеки когнитивен стил се утвърждаването с определена процедура на измерване (дори и с 2-3 процедури). Диференциацията на полето в психологията е съвкупността преживявани от субекта актуални ("тук и сега") стимули на неговата активност. с полюсите "зависим" и "независим" от полето. Уиткин въвежда след експерименти върху пространственото възприятие (факторите, включени при възприемането на вертикални стимули), в които се установява, че при различните хора възприятието на дадена фигура се повлиява в различна степен от едновременно възприеманите свойства на заобикалящото фигурата поле.Експериментите от гледна точка на операционализацията на конструкта полева зависимост-независимост съдържат три основни теста. Всеки един от тестовете оценява физическото възприятие в тримерно пространство, което възприятие е противоположно на очакванията. При модификация на тестовете в двумерно пространство задачите се решават чрез тест с лист и молив. Процедурите са следните:

Пръчка-рамка тест.

Този тест е насочен към отговор на въпроса как при липса на визуална информация човек може да се ориентира вертикално и хоризонтално в пространството. Тестът има за цел да контролира визуалната информация, която се подава на изследваното лице; измерва се способността му за успешно разполагане на предмет във вертикално (респ. хоризонтално) положение. Независимата променлива в този експеримент е светеща рамка, манипулирана от изследователя. Изследваното лице манипулира светеща пръчка. В стаята е тъмно. Инструкцията е следната: "Поставете пръчката във вертикално положение".

Залагайки този експеримент Уиткин изследва факторите, които са включени при възприемане на вертикални стимули (при пилоти). Въпросът, който Уиткин си задава, е дали има външни фактори, които задават на летеца ориентира в линията или факторите са вътрешни. Тестът се прилага в два варианта:

"наклонена" вертикална пръчка в светещата рамка (възприема се като "крива" според външния фактор - рамката);
ако при възприемането липсва светеща рамка, при което изследваното лице няма външен ориентир.

В първия случай се базираме на външни фактори. Във втория случай - на вътрешни (вестибуларен апарат и др.). След този експеримент Уиткин формулира своята теория: Процесирането на информацията може да бъде определено по два качествено различни начина -

опиране на външни източници на информация, за сметка на вътрешните (съответства на полюса "полева зависимост");
външните фактори не се схващат като единствени, а влизат във взаимодействие с вътрешните, които създават стабилно поведение у индивида; наличие на вътрешно "справяне" с информацията (съответства на полюса "полева независимост").

Тест на вложените фигури

Този тест изисква от субекта да открие прости фигури, вложени в по-голямо фиксирано поле. Типична илюстрация на този тест е въпросът "Колко правоъгълника има в двумерното изображение на един чайник? Обикновено тестът се използва като начин за получаване на количествена оценка.

При тази техника се търсят вложени геометрични фигури (квадрат, ромб, правоъгълник и др.) в някаква по-сложна конфигурация. Полево независимите индивиди абстрахират средата в по-голяма степен - фокусират се последователно и игнорират отделни щрихи, т.е. биха могли да открият една геометрична фигура и след това да се абстрахират от нея при откриването на следващата. Полево зависимите личности биха били затруднени от подобна задача. За по-голяма яснота се въвежда условието за време за изпълнение на задачата. Ако задачата не е много трудна, полево зависимите и полево независимите индивиди ще се различават само по времето за изпълнение.

Възможно да се оцени когнитивният стил защото общата фигура е много сложна и заплетена, поради което изследваното лице трябва да разгледа детайлите, за да открие необходимите геометрични фигури. Този тест е много по-използван от "пръчка-рамка" теста. Тестът на вложените фигури е по-популярен в оригиналната си версия - пространствено изпълнение в непретенциозни условия. По-отдалечен от този вариант е решаването на анаграми - полево независимите в много по-голяма степен биха могли да анализират отделните елементи в стимулната дума, отколкото полево зависимите. Но тук трябва да се отчитат и редица други фактори като интелигентност, професионална насоченост и др. Ограниченията се отнасят преди всичко към практиката, а не към теорията.

Тест с нагаждане (регулиране) на стаята.

Херман А. Уиткин
1916-1979

Това е вариант на теста "пръчка-рамка", при който освен, че стаята е тъмна, тя е и с неправилни размери. Стаята е без нормални координати - подът е подвижен (променя се неговата хоризонталност), променя се и вертикалността на стените и на седящия субект. Условието на теста е същото - изследваното лице трябва да поставя светещата пръчка винаги във вертикално положение. Тестът в този му вариант се прилага много рядко (само в конкретни случаи), защото условията по провеждането му изискват специфична подготовка.

Конструктът полева зависимост-независимост е биполярен и е нормално разпределен в нормална популация, т.е. повечето хора не се ръководят предимно само от единия тип информация, а и от двата типа. Или, повечето хора се разполагат в неизявените (средните) части на този конструкт, което притежава най-висок адаптационен смисъл и им осигурява по-голяма гъвкавост на поведението. Двете крайни позиции създават ригидност в поведението, несъгласуваност със сменящия се по необходимост фокус. Средните позиции дават възможност да се използва информацията според ситуацията.

"Зависим от полето" се нарича този, който трудно преодолява доминантната организация на перцептивното поле, преживява единичните дразнители като трудно отделими от фона, не може да отдели задоволително даден елемент от полето, част от което е този елемент. Този тип възприятие е по-цялостно, глобално и недиференцирано. "Независим от полето" е този, който може по-лесно да се откъсва от общите обединяващи връзки и да възприема и преработва единичните дразнители извън този контекст, т.е. бързо и надеждно перцептивно да изолира елементите на фигурите. Този тип възприятие е по-детайлно, аналитично, диференцирано.

Теорията на Уиткин за психологическата диференциация не е умозрителна, а прагматична - той тръгва от приложната област и генерализира идеята си не само по отношение на когнитивната сфера, но и по отношение на личностово-психологическата. Експанзията на конструкта полева зависимост-независимост касае промяната в неговите характеристики (полевата зависимост или независимост), както и връзката на конструкта с други когнитивни и личностово-психологични конструкти (интелигентност, тревожност, емпатия, потребност от постижения и пр.). Уиткин допуска, че развитието (психическо, генетично) съдържа постоянна промяна - промяна от цялостна и неструктурирана интерпретация на обкръжението (характерна за началото на онтогенезата) към по-сложна интерпретация, в която обкръжението се схваща като дискретно, състоящо се от елементи с определена връзка помежду им. Теоретичното мислене (свързано с откъсване от външните черти на обектите) не е типично за ежедневието, то е крайната позиция на една полева независимост, то е манипулация на обкръжението. Обратно, при полевата зависимост обкръжението манипулира индивида. Според Уиткин тенденцията в онтогенезата е индивидите да интерпретират обкръжението все повече като "учени", т.е. те да манипулират обкръжението, а не то тях.

Полевата зависимост-независимост получава статуса на т.нар. "когнитивен стил", който е почти еквивалентен на този конструкт. В термините на когнитивния стил много по-експлицитно са включени индивидуалните различия, но отново само по отношение на процесирането на информацията. Когнитивният стил не се ограничава само до когнитивните активности, свързани с поведението - той включва и информация, която активира механизмите на цялостната организация на личността (атитюди, установки, ценности). Когнитивният стил включва не само строго когнитивни задачи, а и маргинално-когнитивни структури - задачи, които са извън ограничената "рамка" на възприятието. На основата на понятието "полева зависимост-независимост" през 70-те години се формира цялостно направление, което е приоритет на психологията на личността и на социалната психология.

През 1977 год. Х.Уиткин и Флорънс Гудинаф правят преглед на социално-психологическите изследвания във връзка с полевата зависимост-независимост. Авторите обобщават: Полево зависимите индивиди използват повече и по-успешно социално-релевантната информация (жестове, мимики, паралексика и др.), отколкото полево независимите (при които става въпрос за някаква степен на несензитивност и неадекватност към подобна информация). Уиткин и Гудинаф откриват, че при определени условия полево независимите също могат да използват тази метаинформация:

в нерегламентирана ситуация, когато субектът няма готов алгоритъм за действие;
когато социалните отношения са безконфликтни или изискват помощ, сътрудничество, доверие.

Полево зависимите лица са емпатични и ефективни на макроравнище (на равнището на социалните роли). Те притежават висок статус в групата и са "топли", с добро настроение. Добри професионалисти са като социални работници, клинични психолози, психотерапевти, детски учители. Полево независимите лица имат по-големи способности за "успешност" в когнитивната сфера, склонни са към анализиране (самоанализиране) и използват информацията предимно селективно. Те не са толкова популярни в социалния си кръг, отколкото полево зависимите. Другите хора ги възприемат като амбициозни, нечувствителни, опортюнисти, конфликтни. Имат успех в професии като инженерство, архитектура, академично преподаване. Но след всичко това не бива да се забравя, че двата полюса са екстензиите (крайните прояви) на този конструкт и в чист вид се срещат много рядко.

Въпреки високата надеждност на тестовете (чиято корелация при тест-ретест е от 0,69 до 0,9) има проблем с валидността им. Високата корелация на когнитивния стил полева зависимост-независимост с интелигентността е повод за съмнения относно това дали цитираните тестове измерват това, което претендират че мерят.

Когнитивен стил

2023-04-17T09:19:00.001+03:00

Соломон Аш
14.09.1907 - 20.02.1996

Понятието "когнитивен стил" е свързано с поредица изследвания върху особеностите на процеса на възприятие. Понятието е въведено в разработките на Соломон Аш и Херман Уиткин през 40-те годи. Изследванията на Уиткин са свързани с наблюдения за това, че някои пилоти влизат в облак от една посока и излизайки от друга посока губят ориентацията си в пространството. В случая има разминаване между реалното възприятие за местоположението на самолета в облак. Някои пилоти дори имат усещане, че се движат в обратна посока. Експерименталните разработки за обяснението на този феномен водят до разбирането за т.н. "когнитивен стил".

Най-подходящото определение на това понятие дава Месик : "Когнитивният стил се състои в повтарящи се характерни особености на процеса на обработка на информацията". Стиловете се разглеждат като континуум и обикновено се назовават с двата полюса на този континуум. Понякога когнитивният стил може да се наименува по името на цялата скала (като типична личностна характеристика). Всеки от полюсите обаче може да има специфични характеристики.

Характеристики на когнитивния стил:

Когнитивният стил се характеризира с постоянство в своето функциониране (прилага се в широк спектър от задачи, трудно се поддава на диференциация и модификация). Когнитивният стил характеризира индивида и се проявява като контролиращ механизъм на вниманието, импулсите, мисленето и действията.

Разгледано в исторически план понятието "когнитивен стил" първоначално се формира като концепт в сферата на когнитивните процеси. Едва по-късно понятието става личностен конструкт, заради проявената от него стабилност в различни ситуации и заради контрола, който когнитивният стил има върху поведението, вниманието и избираемостта на информацията. Така интелектуалната сфера оказва влияние върху личностните особености.

В "Психология. Словарь" за когнитивен стил пише:

Относително устойчиви индивидуални особености на познавателните процеси на субекта, които се изразяват в използването на познавателни стратегии от личността;
Съвкупност от частни познавателни нагласи или видове контрол, установявани чрез набор от специално подбрани тестове. Като показатели за индивидуалните различия в познавателната дейност могат да се разгледат и други видове когнитивен стил (напр. когнитивната сложност).

ВИЖТЕ ОЩЕ:

Връзка на локуса на контрол с други променливи

2023-04-08T08:15:00.003+03:00

Вътрешен локуса на контрол :

по-висока доминантност, социалбилност, интелектуална ефективност, толерантност, добро впечатление, благополучие.
описват себе си положително - като напористи, независими, ефективни, силни.

Mодифициран тест на Ротър при изследване на учителки

Вътрешен локуса на контрол - висока корелация със следните скали по Ротър

социална желаност
лицемерна добродетел
обучаваща способност
нагласа към работата

Външен локуса на контрол - характеризират се като по-тревожни, агресивни, догматични, подозрителни, неуверени.

Връзка между самовъзприемането (Аз-а) и локуса на контрол :

Вътрешен локус на контрол - разглеждат себе си като насочени към целта, делови, със стремеж да превъзмогнат трудностите.

Външен локус на контрол- описват се като страдащи, тревожни, заинтересовани от отговорите си на неуспеха. Ниска и средна самооценка.

Връзка между времевите перспективи и локуса на контрол

Външен локус на контрол - съкратени времеви перспективи, не могат адекватно да концептуализират сегментите от личното и неличното (събитията извън личния живот) време. Слабо приспособими. По-висока степен на тревожност.

Връзка между възприеманата свобода на избор и локуса на контрол :

Вътрешен локус на контрол - възприемат по-голяма свобода на избора при положителен резултат.

Външен локус на контрол - свобода на избора се възприема само при негативен резултат от направения избор.

Връзка между тревожност и локус на контрол

Корелациите между скали за измерване локуса на контрол и тестове за тревожност са 0,13-0,40, а при тестовете за манифестирана тревожност - 0,30-0,40.

Вътрешен локус на контрол - стремят се към по-силно редуциране на тревожността. Проявяват по-малка търпимост към това състояние, защото тревожността е свързана с предвиждане на неувереност и загуба на способност, което предизвиква висока тревожност у хора, които вярват, че имат контрол.

Външен локус на контрол - високо равнище на тревожност и по-голяма толерантност към състояния на тревога.

Връзка между реакцията на фрустрация и локуса на контрол.

При фрустрация има три типа отговори: интрапунитивни, екстрапунитивни, конструктивни.

Вътрешен локус на контрол - насочени към решаването на проблема, пренебрегват неговите фрустриращи въздействия и отклоняват размисли за вина.

Външен локус на контрол - в условия на фрустрация обвиняват себе си (интрапунитивни отговори). Неспособност за конструктивен отговор. Ниска способност за справяне.

Връзка между мотивацията за постижения и локуса на контрол.

Първоначално не се откриват корелации. Едно от перспективните изследвания се оказва търсенето на модериращи ефекти на локуса на контрол върху взаимовръзката между мотивацията за постижение с други променливи. Изследва се преживяването на успех и неуспех при решаване на задачи с различна трудност и се установява, че локусът на контрол действа като константа на пропорционалност по отношение на субективните оценки на преживявания факт.

Връзка между когнитивния стил, полева зависимост/независимост и локуса на контрол.

Вътрешен локус на контрол - в условия на вътрешен контрол върху подавания стимул, независимите от полето лица показват по-късо време на реакция.

Връзка между използването на информацията и локуса на контрол.

Вътрешен локус на контрол- използват по-ефективно информацията, дават повече съображения, построени върху дадена информация. По-дълго задържат наученото и имат по-добро припомняне.

Външен локус на контрол - поради зависимостта от външни фактори, тези хора не намират ефективно приложение на преработената информация при решаването на проблемна ситуация.

Връзка между социалното поведение и локуса на контрол

Вътрешен локус на контрол- събират и използват релевантна информация в една проблемна ситуация. Независимост на изказванията. Социалната стимулация ги отвлича. Изолирани са по-ефективни.

Външен локус на контрол -насочени към удовлетворяване на социалните очаквания. Конформно поведение. Социалното стимулиране при решаване на задачи ги улеснява.

Връзка между изменението на нагласите и локуса на контрол.

Вътрешен локус на контрол- променят нагласите си по-лесно, когато следват собствените си изказвания в противоположна насока. Нагласите се променят под влияние на разумни аргументи, съвпадащи с насоката на собственото им мнение.

Външен локус на контрол - нагласите се променят под влияние на друг човек и чужди аргументи. Влияят се повече от социалния статус, от високопрестижни личности.

Връзка на локус на контрол със социализиращите явления.

Родителско влияние - авторитарни, враждебни родители провокират изграждането на външен локус на контрол . Родителите, демонстриращи топлота, толерантност, подкрепа на независимото поведение у детето, стимулират вътрешния локус на контрол. Свръхпротекцията води до външен локус на контрол. Правилното родителско въздействие по отношение на локуса на контрол трябва да е в посока на създаване на възможности детето да се почувства причинен източник на резултатите от собственото си поведение.

Социална класа и етническа принадлежност - дали обществото дава възможност за самоутвърждаване и саморазвитие на членовете си. Зависи от вида култура, икономическата система и др.

!Има опасност конструктът "локус на контрола" да се глобализира. Той не бива да се разглежда като всеобхватна черта, отнасяща се до всички и всякакви аспекти на човешкото поведение.Той трябва да се дефинира като ограничена самооценка, която се отнася до степента, в която субектът вижда себе си в ролята на причинител в детерминирането на специфични събития!

Идеята за локуса на контрол се доближава до концепцията за стиловете на личността.

Скали за измерване локуса на контрол

2023-03-11T09:01:00.005+02:00

Джулиан Ротър
1916-2014

Вътрешно-външна скала на Дж. Ротър

Самооценъчна техника за измерване на степента, с която личността възприема контрола върху поведението й като дължащ се на вътрешни или външни фактори. Цели да установи степента, до която личността изобщо приписва отговорността на себе си, вместо на други фактори.

Съдържа 29 двойки съждения, шест от които за "запълващи" признаци и целят да предизвикат други (различни) представи за същността на инструмента. Тези 6 двойки не се оценяват.Всяка двойка включва алтернативни по съдържание твърдения (едно за вътрешен и едно за външен локус на контрол). За всяко избрано твърдение, принадлежащо към външния локус на контрол, се отбелязва 1 точка.

Според Фанели скалата на Ротър има надеждност 0,70 (притежава вътрешна консистентност и демонстрира надеждност с тест- ретест). Изучавайки обаче фактурната й структура се оказва, че очакваната двуфакторна структура (външен локус и вътрешен локус) не се потвърждава. Така например според Франклин има наличие на 1 фактор, според Колинс - 4 фактора, според Парсънс - 5 фактора, според О'Браян - 6 фактора. Следователно, има наличие на неконтролирано влияние върху измерваната хипотетична дименсия от други фактори, главно със социокултурен характер.

Скала на Ред и Уор

45 признака в 3 фактора (самоконтрол, контрол над социалните системи, фатализъм). Скалата е по-прецизна, защото локусът на контрол се измерва независимо по всеки един фактор.

Локус контрол по Стрипланд

Измерва локуса на контрол при деца от училищна възраст по 40 признака (във формат на въпросник).

Скала на Майкъл и Зейс

Създадена е за деца от предучилищна възраст с 11 признака и с възможност за различаване на негативни и положителни събития.

Консистентност на поведението. Стабилност на чертите на личността.

2023-02-23T17:16:00.001+02:00

Още през 1920 год. Хардшон и Мей правят експеримент, с който да докажат, че не съществува консистентност на поведението. Те изследват "честност" и "алтруизъм" у ученици на 11- годишна възраст. Оказва се, че в ситуация, когато децата могат да вземат чужди пари или да преписват, те нарушават принципа на честността. В различни ситуации едно и също поведение може да има различен смисъл.

Олпорт говори за предиспозиции на личността - нагласата за действие в една посока. Но когато предиспозицията е съчетана с различни неща в различни ситуации, води до различни резултати.

В Института за развитие на човека в Бъркли са проведени лонгитюдни изследвания дали чертите на личността са дълготрайни и труднопроменливи, при които развитието на 248 лица се проследява от раждането им до 50-годишна възраст. Става така, че всяко трето дете, родено в Бъркли става обект на това изследване и се включва в извадката (заедно със семейството му). Провеждат се срезови изследвания на 13, 16 и 30 години (установяване на приемствеността на личностните характеристики).

Установено е, че съществува строга приемственост на личността от ранното юношество до 16 години. Корелации на показателите:

Адаптираност:

мъже (0,87)
жени (0,75)

Екстраверсия, емоционална стабилност и контрол над импулсите:

мъже (0,58)
жени (0,59)

Мнение за себе си (има най-ниски корелационни показатели):

мъже (0,2)
жени (0,4)

Това са показатели за "големите пет" фактора. Най-много се променя мнението за себе си. Най-висока стабилност показват интелектуалните показатели, но при тях има и висока степен на наследственост. Петфакторната структура на личността е стабилна във времето.

Чертите на личността имат последици за поведението и успеха в живота.

Избухливите, агресивните и с отрицателни емоции деца в продължение на времето изпадат във все по-голяма изолация, прекъсват рано ходенето на училище. С тази ниска квалификация те не могат да заемат високи социални позиции. При създаването на семейство, се наблюдава голям процент на разводите. Очевидно е, че липсата на емоционален самоконтрол е с голямо негативно влияние върху качеството на живота.

Влияние на родителите:

при мъжете: като възрастни те стават по-грижовни и по-малко инициативни.
при жените: много по-ниска степен на аспирации, стеснени интереси, чувство за самосъжаление, концентриране на интересите само в семейството.

Локус на контрол

2023-02-11T07:44:00.001+02:00

Джулиан Ротър
22.10.1916г. – 06.01.2014г.

Определението за локус на контрол дадено в "Психология. Словарь" пише: "Качество, характеризиращо склонността на човека да приписва отговорността за резултатите от своята дейност на външни сили или на собствените способности и усилия." Понятието е предложено от Д.Ротър и представлява устойчиво свойство на индивида, формиращо се в процеса на социализацията. За определяне на локуса на контрол са създадени специален въпросник и комплекс от методики, за установяване на закономерната връзка между локуса на контрол и другите личностни характеристики. Хора с вътрешен локус на контрол са по-уверени в себе си, последователни и упорити за постигане на поставените цели, склонни са към самоанализа, уравновесени общителни, доброжелателни и независими. Склонността към външен локус на контрол се проявява заедно с такива черти като неувереност в способностите си, неуравновесеност, стремеж към отлагане на реализацията на намеренията за неопределен срок, тревожност, подозрителност, конформност и агресивност. Експериментално е доказано, че вътрешният локус на контрол е социално одобряема ценност (на Аз-идеално винаги се приписва вътрешен локус на контрол). В последните години изследванията върху личността в западната психология са насочени към извличане на обобщени теоретични конструкти, обясняващи устойчивите тенденции на поведението в широк кръг от ситуации, към анализ и интерпретация на поведенческата стратегия като функция от начина, по който субектът разглежда причинно-следствената структура на своите действия.

Въз основа на субективното определяне на факторите, детерминиращи резултатите на поведението на личността, се формират устойчиви поведенчески тенденции! Има хора, които считат себе си за причинен агент на собственото си поведение, но има и такива, които търсят причината извън собствената си личност.

Първият опит за теоретична постановка на проблема принадлежи на Джулиан Ротър , във връзка с теорията му за социалното учене: Вероятността за възникване на определено поведение варира в съответствие с личното очакване за резултат. Очакването е функция на:

вероятността за постигане на определен резултат;
субективната ценност на резултата.

Експерименталната проверка на теорията показва някои несъответствия.

Формулиране на конструкта "локализация на контрола" .

Става въпрос за отчитане на степента, до която субектът вярва, че той сам е причина за получените от него резултати:

Върешен локус на контрола - причината е в самия човек, в неговите умения, способности, знания, усилия.
Външен локус на контрола - причините са извън самия човек, те са независещи от него самия и са извън неговия контрол. Причините се дължат на шанс, късмет, съдба.

Локализацията на контрола описва устойчиво обобщено очакване, което действа в широк кръг от ситуации и се отнася до това, дали субектът счита, че притежава или не притежава власт над събитията, които му се случват.

!Това може да е различно от реалността, въпросът не е дали реалният контрол върху поведението произхожда от ендогенен или от екзогенен източник, а как индивидът го възприема!

Първите изследователски подходи се ориентират към създаването на достатъчно надежден метод за измерване на възприеманата локализация на контрола и към търсене на връзки с други променливи.

Методики за диагностика на индивидуалните различия в рамките на отделния индивид.

2023-01-07T17:02:00.000+02:00

За да кажем доколко един човек притежава дадено качество можем:

Да го сравним с групата;
Да видим в каква степен (част) е представено качеството у индивида.

Методиката се основава на специален вид аранжирани оценки. Създадена е от Блок през 1961 г. Процедурата се състои в предоставянето на изследваното лице се предоставя набор от картички (в оригинала на Блок картичките са 100), на всяка от които е написано по едно твърдение. Изследваното лице трябва да сортира картичките в девет групи - от "най-характерно за мен" до "най-нехарактерно за мен". Така картичките, които характеризират едно качество у личността в минимална степен попадат в 1 група , а картичките, характеризиращи качеството в максимална степен - в 9 група . В зависимост от групата, в която е попаднал, на всяка картичка се причислява определено "тегло" (оценка). Тази методика се използва в лонгитюдните изследвания и в границите на психотерапията. Отнася се само до отделния индивид (изключение - изследванията при близнаци). Сравненията на резултатите при различни индивиди по тази методика се избягват!

Карл Ренсъм Роджърс
1902-1987

Сравнение, корелация може да се прави само по отношение на виждането за себе си - между Аз-реално и Аз-идеално (по Роджърс). При рязко разминаване на Аз-реално и Аз-идеално вероятно личността има сериозни проблеми. Ако по време на терапия приложим втори път тази методика и корелацията между Аз-реално и Аз-идеално е по-висока, то терапията върви добре. Умерено разминаване може да е показател за наличие на самоактуализираща се личност, която не се задоволява с постигнатото , и непрекъснато си поставя нови цели. Ако двата показателя корелират в голяма степен, то това е показател за вероятна хармония на личността със самата себе си (стабилна, добре адаптирана личност), но може да има и нюанс на самодоволност и изчерпаност на целите. Зависи от случая. Не трябва да се забравя, че става въпрос не за оценка, а за самооценка, така че може да не се отразява реалното положение на нещата и реалното поведение, т.е. личността може да е постигнала повече, отколкото си мисли, както и да не оценява постигнато като добро.

"Репертуарна решетка" на Джордж Кели .

Тестът се използва, за да се идентифицират конструктите, чрез които изследваното лице описва основните, централните фигури в своя живот. Представлява "решетка" с по 22 клетки на всяка страна. На всеки ред от решетката изследваното лице сравнява три лица, като обединява две от тях за сметка на третото. Признакът, по който се обединяват двете лица, се нарича "конструкт". Така става ясно по какъв начин, с какви психологически конструкти индивидът описва другите хора със съществени роли в неговия живот. Формулират се различни конструкти. При анализа е от значение както количеството (брой на конструктите и колко пъти се повтаря даден конструкт дори като идея), така и "качеството" на конструктите (вид понятие, типове конструкти и т.н.). Работи се само в рамките на всеки конкретен индивид. Използва се както за изследване на индивиди, така и за диагностициране на ситуации, организации и др. Това е тест за установяване на репертоара, списъка от конструкти, чрез които индивидът "вижда" света около себе си, описвайки чрез тях хората с основни роли в неговия живот. Според Кели конструктите са същностни компоненти на личността.

Методиките за индивидуална диагностика тръгват от описание на поведението и създават някакви констелации. Тези тестове нямат висока предиктивна валидност, а и не трябва да се забравя, че прогностична валидност има само при добра надеждност!Затова е много важно използването на подходяща комбинация от методики за всеки конкретен индивид.

Многофакторни въпросници за изследване на личността.

2022-12-03T21:47:00.003+02:00

Многофазен личностен въпросник на Минесота.(Minnesota Multiphasic Personality Inventory)

Публикуван е за първи път през 1942 год. Служи за изясняването на диференциално-диагностични въпроси в клиничната област, но в определени граници са възможни и изводи относно обща оценка на личността. Както показва наименованието на метода, с него се цели да се обхванат всички съществени фази (страни) на личността.

Въпросникът съдържа 550 съждения за атитюди, емоционални реакции, физиологични и психологични симптоми, събития от минал опит. Изследваното лице трябва да отбележи отношението си към съждението, като подчертае една от трите възможности (или като разпредели картичките с написаните съждения в три групи): Вярно, Невярно, Не мога да преценя Съжденията се свеждат до 26 условно приети параметри на личността (дадени в неопределен ред).

Тестът е създаден да подпомогне клиничните психолози. Въпросникът се предлага на хора с и без отклонения (групи индивиди с различни нарушения). В крайния вариант на въпросника са запазени само въпросите с дискриминантна функция по отношение на групите. Процедурата е следната: на две групи лица, сходни по пол, възраст и социален статус, се задават едни и същи въпроси. Но в първата група са хоспитализирани лица - т.н. критериална група, а във втората група са здрави лица, които никога не са били психиатрично регистрирани - т.н. контролна група. Тук няма значение дали отговорът съответства на верния, той трябва да съответства на приетия за верен (от контролната група). Няма значение дали реално признакът или качеството са характерни или не за дадената личност от критериалната група, не ни интересува какво качество отразява даден въпрос или скала, а как отговарят хората от двете групи. Така чрез въпросника може да се разграничи популацията (индивиди с психични нарушения / индивиди в норма), но не се получава информация за реалното състояние на нещата. Многофазния личностен въпросник на Минесота се използва не само за разграничаване на индивидите с психични отклонения, но и за изследване на индивиди в норма - като метод за обособяване на индивидите с тенденция към психично заболяване (на човека се гледа като на "не-болен", следи се само за тенденцията). Но при изследването на здрави личности съществуват редица особености, затова многофазния личностен въпросник на Минесота трябва да се съчетава с използването на други въпросници.

Според получените отговори в трите степени, резултатите се обработват в 10 клинични скали за диагностика на психичното здраве.За наличие на признаци на заболяване от: хипохондрия, депресия, параноя, шизофрения, социална интроверсия-екстраверсия и др., както и за определяне на някои особености на личността.Тенденция към доминиране, личност с предразсъдъци, социо-икономически статус и др.. Чрез размесването на съжденията, към които изследваното лице трябва да вземе отношение, до известна степен се избягва преднамереното насочване на вниманието на изследваното лице към определен, очакван от експериментатора отговор. Въз основа на резултатите се съставят т.н. индивидуални профили.

Личностен въпросник на Калифорния. CPI (California Personality Inventory)

Широко използван самооценъчен въпросник, чийто оригинал произхожда от многофазния личностен въпросник на Минесота (включени са част от въпросите), но е предназначен предимно за лица в норма. Съдържа няколко стотици "да-не" въпроса за измерване на самочувствие, самоконтрол, социализация, постижения, доминиращи черти и вкусове. Съдържа следните скали: доминантност, потенциал за статус, социабилност, социално присъствие, приемане на себе си, психически и физически комфорт, отговорност, социализация, самоконтрол, толерантност, добро впечатление (агриабилност), оперативност, постижение чрез конформизъм, постижение чрез независимост, интелектуална ефективност, гъвкавост, женственост, мъжественост. Методиката на изследване е същата като при многофазния личностен въпросник на Минесота. Критериалната и контролната групи са съставени според степента на притежаването на дадено качество - много висока или много ниска степен (това се определя от околните чрез характеристика на даденото качество у лицата, участващи в изследването). Двете групи биват дискриминирани според въпросите от теста по цитираните скали (напр. в скалата за самоконтрол има въпроси, които разграничават ниската от високата степен на самоконтрол). Личностен въпросник на Калифорния е много използван въпросник поради социалната си ориентация.

Въпросник за изследване на личността

Предложен от Реймънд Кетъл и базиран на идентификацията на 16 личностови фактора (същностни черти) от втори порядък (след факторен анализ на повърхностните черти). Тези 16 фактора според Кетъл са базални компоненти на личността.

Личностен въпросник на Айзенк

Най-популярна е модификацията от 1964 год., разработена съвместно с Сибил Айзенк. Личностмия въпросник на Айзенк има две еквивалентни форми (А и Б) с по 57 въпроса. Измерва три основни дименсии "екстраверсия-интроверсия", "невротизъм" и "психотизъм". Разработен е в два варианта - за възрастни (16-70 г.) и за деца (7-15 г.).Двата въпросника се основават на предположението, че изследваното лице разбира всички въпроси еднозначно и им отговаря искрено. Но тъй като много от въпросите съдържат социална желателност (социално одобрение или заплаха) възниква въпросът за достоверността на отговорите ("да-не" въпросите също създават проблем в това отношение - изследваното лице няма много голям избор). Ако при съставяне на профила всички скали са с много високи или много ниски показатели, става въпрос за много висока степен на положителна или отрицателна желателност. Но и при много висока желателност на даден тест не е изключено да се получат искрени отговори. Каквото и да се прави, тази възможност не може да бъде избегната. Въпросници, чиито "верни" отговори са само "да" са със съмнителна ефективност. Затова някои от въпросите се "обръщат" - верният отговор е "не"."Верният" отговор отнася изследваното лице към една или друга степен на проявеност на качеството, признака.
В някои въпросници отрицателните въпроси се формират като отделен фактор. При въпросника на Айзенк положението е комплицирано, защото има две скали в една дименсия (екстраверсия и интроверсия). В теста на Айзенк е добавена и скала за "лъжа" (регистриране на симулация при отговарянето).

Петфакторен модел на личността

2022-11-23T12:19:00.000+02:00

Личността може да бъде концептуализирана от различни гледни точки, като всеки концепт довежда до различно разбиране на човешкия опит. Броят на личностните концепти и скалите за измерването им се увеличава лавинообразно. През 70-те години се поставя въпроса за интеграция на данните, защото възникват много проблеми, когато скали с едно и също съдържание обслужват различни концепти (измерват различни неща) и обратно (когато едни и същи концепти се измерват по съвършено различни начини). Въпреки, че научният плурализъм е полезен, в случая този голям разнобой поставя под въпрос цялата натрупана информация. Затова се налага допълнителна концептуализация.

Един от възможните изходи е систематичното описание на таксономията на факторите, което може да пресъздаде в една мрежа различни дескрипции на личността. Въпреки, че възниква като описателна система, тази таксономия (принципите, правилата и методите, според които се извършва класифицирането на концептите в схемата), от тази основа възниква парадигмата на факторния анализ и факторните теории. Търси се минималният брой фактори, които са достатъчни за описание на личността. Независимо, че факторният анализ е описателен , той има интегриращи функции и е отправна точка за изследване на причинност и динамика. Идеята е за описание, а не за обяснение.

Ролята на таксономия в психологията играе петфакторният модел на личността.

Олпорт и Одберт изхождат от идеята, че естественият език е носител на всички понятия, които хората използват, за да характеризират човешката личност, както и за да оценяват и описват другите хора. В стремежа си да създадат пълен списък от понятия, те изваждат от речника на английския език всички думи, описващи личността (18 хил. думи). По концептуални съображения дескрипторите са разграничени в 4 групи (категории):

Черти на личността - "обобщени и персонифицирани детерминиращи тенденции в поведението, като консистентни и стабилни форми на адаптация на индивида към неговото обкръжение". Те са патерни на поведение - често повтарящи се поведенчески конструкти и са опит за описване на личността в един общ конструкт. Не съдържат оценка.
Временни състояния и настроения (моментни състояния, напр. "уморен").
Понятия, съдържащи оценка (напр. "добър", "лош").
Метафорични и нееднозначни понятия, за които има съмнение дали изобщо се отнасят до личността или не.

Авторите се съсредоточават върху първата категория, (съдържаща около 4500 дескриптори), което показва стремежа . Това е изчерпателен, но им да се опише личността чрез трайни (стабилни, с вътрешни причини) характеристики, които могат да бъдат наблюдавани като поведение в широк спектър от ситуации. Това е изчерпателен, но неудобен за използване списък, както поради своята екстензивност, така и поради липсата на концептуализация. Този списък е интегриращ център на усилията на няколко поколения изследователи (до 70-те години). С помощта на класификация, клъстърен и факторен анализ се получава удивителна картина - нееднократно се получава един и същи резултат: за различни по обем и характер извадки първите пет фактора в различните изследвания съвпадат (независимо от различните подходи на класификация). Резултатите и тяхното обяснение у различни автори гравитират около това стабилно "ядро" от пет фактора. Със същата процедура са правени и изследвания на други естествени езици (немски, холандски), които показват същата петфакторна структура на личността. Продължители на факторния модел са Кетъл, Айзенк, Гилфорд .

Петте фактора (по ред на факторното им тегло):

Фактор E : Екстраверсия, енергия, ентусиазъм.
Фактор А : Алтруизъм, приятност, чувствителност към вътрешния свят на другите хора.
Фактор C : Съзнателност, сдържаност, добросъвестност, контрол.
Фактор N: Невротизъм, нервност. негативна афективност, противопоставяне на емоционалната стабилност и положителните преживявания.
Фактор О : Откритост към опита, отвореност на ума към нови идеи, оригиналност. В някои от изследванията този фактор правопропорционално се свързва с интелигентността.

Една съвременна интерпретация на факторите е следната:

Фактор E - екстраверсия-интроверсия;
Фактор A - стил на междуличностните отношения (дружелюбие-враждебност);
Фактор C - наличие или отсъствие на волева организация на поведението;
Фактор N - емоционална реактивност (невротизъм-спокойствие);
Фактор O - интелектуална култура на личността, качества на интелекта. Очевидно е, че някои от факторите съвпадат с типологията на Айзенк.

Поради присъствието на петте фактора във всички посочени изследвания, се е възприела абревиатурата OCEAN, която е основна схема за ориентация, но не може да се твърди, че Големите Пет са достатъчни, не можем да сведем личността до тях - зад всяка от тези пет оси стои огромно количество характеристики на личността (личностни ориентири).

Съществуват няколко проблема:

Много трудно е диференцирането на конкретните характеристики, съставящи съответния фактор и особено онези характеристики, попадащи в размитите граници между факторите.
Няма данни за външната валидност на модела. Предиктивната му полезност няма широко разпространение извън изследователските кръгове, въпреки че в наши дни съществуват данни за някои от предиктивните възможности на модела (предсказване на развод, въвлеченост в алкохолизъм или наркомании, посрещане на изискванията на социалните роли в различите възрасти и др.).
Дименсиите на 5-те фактора в този модел са съсредоточени върху атрибутите на популацията, а не върху самите индивиди. Описва се структурата на личността на "средния" човек, търси се общото! Докато личността на конкретния индивид не е задължително да има същия строеж. Петте фактора са основни дименсии, по които човек наблюдава и оценява другите, но дали структурата на личността се изградена точно по тази схема? Тази структура може да се използва, но тя не е самодостатъчна, нейните възможности са с определени граници. Тази петфакторна структура пресъздава общността между съществуващите системи за описание на личността и предлага интегративно, общо изследване на личността.
От друга страна, редуцирането на многообразието на личностови свойства (до 5) води и до редуцирането на многообразието от променливи, съответни на чертите на личността. Това намалява шансовете за адекватно предвиждане на определен тип поведение и за разграничаване на индивидите един от друг. Всяка интегративна структура се постига с цената на загубата на многообразие.

Но този модел няма и такава цел. Петфакторният модел е построен по емпиричен път и не претендира, че обяснява полезността на факторната процедура при разглеждане на емпиричната реалност. Не предлага обяснение на динамиката и причиността на поведението на личността. Петфакторният модел е само база, основа, обща таксономия на личността. Наличието му не снема необходимостта от нов модел на структурата на личността. Факторите от по-нисък ранг не престават да носят обяснителна способност, но те не се разглеждат независимо от общата основа на петте, тяхното наличие говори само за по-голямата структурираност на свойствата на личността. Разкриването на петфакторния модел не означава, че личността не трябва да се изследва с други тестове, напротив - този модел е само ядрото, на чиято основа могат да се надграждат различните фактори.

Факторната процедура е полезна при разширяване на извадката. Освен това, отделните фактори могат да се запазят (при наличие на висок коефициент Алфа-Кронбах), независимо, че скалите корелират помежду си. Много често при конкретната личност обобщените характеристики могат да се окажат по-важни от обособените.

Петфакторният модел е основната парадигма за изследване на личността чрез личностните черти.

Значимост на факторните модели:

Описват същностните особености на личността и дават средства за тяхното системно изследване.
Те са основа за разработване на многомерни тестове за комплексна оценка на личността. С тяхна помощ се разкриват индивидуалните особености на субекта, неговите силни и слаби страни, пригодността му за изпълняване на социални роли.

Черти или типове на личността

2022-11-20T08:59:00.001+02:00

Единият подход поставя акцент върху подбирането на хората на основата на демонстриране на общи констелации на поведението - поведенчески компоненти, характерни за една определена група и неприсъщи за друга. Това е идеята за психологическите типове (в основата на "Характери" от Теофраст). Най-"старата" типология е на Хипократ, който определя четири основни темперамента: холеричен, сангвиничен, меланхоличен и флегматичен. Предположението тук (както и в последващите теории за типовете) е, че всеки индивид е представител на специфичен баланс между тези базисни елементи. По-пълна типологична теория е тази на Уилиъм Шелдън, който не неубедително твърди, че формата и вида на тялото са тясно свързани с развитието на личността. Подходът на Карл-Густав Юнг понякога се определя като типологична теория, поради ударението върху класифицирането на индивидите според типа им (типове според преобладаващата функция: мислене, чувство или интуиция; и според насочеността към външния или вътрешния свят - екстраверт/интроверт).

Другият подход търси стабилни констелации от поведенчески актове, които се срещат у всички хора, но с различна степен на интензивност. Идеята е за континуум с два полюса, в който могат да се разположат всички хора. Това е идеята за чертите. Всички теории от този тип са основани на допускането, че човешката личност е сбор от черти или характерни начини на поведение, мислене, чувстване, реагиране и т.н. Ранните теории за чертите всъщност не са нищо повече от списък с прилагателни имена - личността е дефинирана чрез изброяването им. По-съвременните подходи използват техниката на факторния анализ в опит да се изолират (обособят) базисните дименсии на личността. Може би най-значителната теория от този вид е тази на Реймънд Кетъл, основана на набор от същностни черти, които съществуват в различно съотношение у всеки индивид и са "истинската основна структурна причина за личността". Същностните черти се отнасят до сърцевината на личността. Те са общи за всички хора и фиксират особености, зададени генетично (не зависят от познанието и опита), относително неизменчиви са и са с трайно влияние върху поведението. Според Кетъл, целта на личностната теория е да предложи матрица на индивидуалните черти, чрез която човешкото поведение да може да се предвижда (т.н. предиктивни възможности).

Периферните характеристики на личността (повърхностните черти), за разлика от сърцевинните, са наблюдаеми, но са с нетрайно (ограничено) влияние върху поведението. В много по-голяма степен са резултат от онтогенетичното развитие (от опита). Периферните характеристики в най-голяма степен са ангажирани с обяснението на индивидуалните различия. Теорията за развитието на личността свързва и двете насоки - съждения за сърцевината на личността и съждения за индивидуалните разлики в поведението й.

Карл Юнг (1875-1961)

В сравнение с "чертата", "типът" има по-дълги традиции в допсихологическото и психологическото минало. Разликата между тези две понятия е в разпределението на атрибутите. "Чертата" (напр. агресивността) касае n на брой атрибути и се счита, че статистически те се разпределят по типа Гаусово разпределение. Това означава, че притежаването на даден атрибут не е дизюнктивен критерий за това дали човек ще прояви или няма да прояви дадено поведение. Докато "типът" се базира на изключващата дизюнкция - ако един атрибут присъства в един тип, то той се отнася само за него. И, следователно, притежателите на този атрибут принадлежат към този тип. При "типа" има качествено разпределение на атрибутите - даден атрибут е дизюнктивен параметър на човешкото поведение. Наборът на атрибутите не съвпада при различните типове личности. Първата научна класификация на типовете личности (типология на характера) принадлежи на К.Г.Юнг от 1921 г. "Чертата" е само един от конструктивните елементи. Чертите притежават континуалност - плавно преминаване, застъпване .

За "тип" в речника по психологията пише:

1. Общо, "клас" или "група" разграничена според притежаването или демонстрирането на някаква специфична характеристика.

2. Индивид (или явление, предмет), който въплъщава "типичните" характеристики.

Личностен тип А - Темперамент, характерен с прекомерна енергия (динамизъм) и състезателен "хъс", с нереалистично чувство за времевия натиск (неадекватно чувство за "неотложност"), с неподходящи амбиции, със съпротива спрямо тестово или друго самооценяване, с тенденция да придава по-голямо значение (да "набляга") на количеството в работата си, отколкото на качеството на продукцията, с необходимост от контрол. Според някои, това поведение е свързано с коронарни заболявания.
Личностен тип Б - Темперамент, характерен със спокойно (без напрежение) и безгрижно (невзискателно) отношение към живота, с фокус върху качеството, а не количеството, с ниска степен на "състезателност" и "конкурентност", с тенденция към личностна рефлексия (самонаблюдение, самоизучаване и др.).

Алтернатива на класическите тестове за интелигентност извън рамките на психометричния подход.

2022-10-31T09:14:00.003+02:00

Теория на Гарднър относно тестовете за интелигентност.

Той допуска, че при всички тези видове интелигентност трябва да се изследва директно реалното поведение, а не чрез тестове, защото има изкривяване (дори и по посоката на изчистване от странични влияния). Гарднър има конкретни изисквания за осъществяване на определен тип задачи:

за музикалната интелигентност: изследваните лица да изпеят конкретен пасаж, при което оценката е по предварително фиксирани стойности и характеристики.
за лингвистична интелигентност: да създадат определен материал.
за телесно-кинестетичната интелигентност: да танцуват.

Гарднър изисква да се направи нещо по образец, но изисква реално поведение при изследването на различните видове интелигентност. Но освен интелигентността тук участва и цялата психика на човека, при което разграничаването на интелигентността от личностните характеристики на практика е невъзможно. От друга страна тези техники са много трудоемки, особено що се отнася до подбора им за конкретни цели, следователно те са с ограничено приложение. Но в бъдеще този принцип може да доведе и до нов тип тестиране.

Теория на Стърнбърг относно тестовете за интелигентност.

Робърт Стърнбърг

Изразява се в приложение на компонентния анализ. Стърнбърг не създава набор от задачи за оценка на интелигентността изобщо (интелигентното поведение във всякакви условия), а за анализ на реалното интелигентно поведение чрез разкриване на вътрешната му структура и механизмите, които го осъществяват. Реалното интелигентно поведение:

Отнася се към определен клас;
Дисоциира се на съставящи го компоненти.

Интересът е насочен към резултатността на реалното поведение и ефективните комбинации от компонентите, които го осъществяват. Компонентите се дефинират предварително, но това може да стане и по време на самото изследване. Компонентите могат да преведат една сензорна информация в концепти. Тъй като има много видове информация и също така много видове концепти, следователно има и много видове компоненти. Освен това компонентите преобразуват концептуалната информация в друга или в решение за действие.

Процесът се разглежда от две страни:

от гледна точка на съставящите го компоненти (какви са те); или
от гледна точка на съчетанията, връзките между тях (основната стратегия).

До каква степен могат да възникнат грешки при изследването? На какво точно се дължат те? Кои точно компоненти са довели до възникването на грешка? Колко време изисква всеки компонент за прилагането си (това е важно за ефективността на интелектуалните процеси). Каква интелектуална дейност ще изследваме? Какво точно се случва например в индуктивното мислене (чрез 6-7 компонента прецизно се изследва механизмът на решаване на задачата, сравнява се по вид и по време т.нар. еталон с полученото). Анализиращият може да е субективен, но главното е, че тук се интересуваме от отделния индивид - как и защо той точно така е решил задачата.

Стърнбърг работи със структурата на менталния процес, с връзките в него, с това, в каква степен е ефективен и как може да се подобри. Тук няма идея за неизменност и вроденост на интелигентността, както няма и някакво крайно число.

Стърнбърг създава цяла материя от подобни задачи за цялата гама от критерии, които биха могли да дадат прецизна и детайлна представа за интелигентността на изследваното лице. Но предлаганият от него компонентен анализ не дава възможност за масово приложение - може да се направи за всеки, но не за всички!

Значение на тестовите стойности по IQ при индивидуалната диагностика.

2022-10-14T11:54:00.003+03:00

Адекватното разбиране на стойности на IQ на практика има много голямо значение. Трябва да се вземат под внимание следните ограничения при тълкуването на резултата:

1. IQ отразява моментното състояние на една сложна система и в никакъв случай не може да се приема като вроден и неизменен. При нееднократно измерване резултатите са в определена "зона на постижения", която в по-голяма степен съответства на възможностите на индивида, отколкото който и да е индивидуален резултат. Тук става въпрос за т.н. стандартна грешка на измерванията. Или, когато получим една стойност на постижението на дадено изследвано лице, то се разполага някъде по кривата на нормалното разпределение за всички изследвани лица - това е т.н. стандартна оценка на измерването, но реалната оценка на изследването всъщност не е едно число, а е една зона, индивидуалното постижение също има стандартно отклонение (плюс-минус две единици). Зоната на постиженията на всеки отделен индивид също е представена в нормално Гаусово разпределение, затова се и получава вариацията в резултатите на едно и също изследвано лице.

При анализа на резултатите трябва да се търси не точният показател, конкретното число, а стандартната грешка на измерване на това постижение - зоната около това постижение, която стандартна оценка на измерване трябва да се включи в отчета на резултата.

В скалата на Уекслър стандартната грешка на измерването е 2,53, следователно стандартното отклонение е плюс-минус 5 от постижението. Следователно, ако един индивид получи стойност на IQ 120, то тази стойност трябва да се разглежда като 115-125. Определянето на интервала (зоната) се базира на стандартната грешка на измерването.

2. Отделните тестове измерват ограничен брой от цялостния спектър на умствените способности, разбирани като интелектуално поведение в реалния живот. Показателят по IQ дава оценка на моментното изпълнение на задачите в конкретния тест и нищо повече. Не се изследва цялостната интелигентност, а някаква конкретна част от нея.

3. Измерването на IQ е обект на множество въздействия, както по отношение на процедурата на тестиране, така и по отношение на взаимодействието на интелигентността с другите психични инстанции - мотивация за попълване на теста, физически условия на средата, умора, ситуация на съревнование и др. При всеки случай е необходимо изследваното лице да разбира какво точно трябва да се прави при попълване на теста и в какво точно се състоят изискванията. Съществуват личностни фактори, които имат значение при попълване на теста: интереси, тенденция към търсене на нова информация, упоритост, желание за работа с теста, следователно интерпретаторът трябва да се съобрази с тези фактори, което означава, че тази информация трябва да се търси навреме (по време на попълване на теста).

4. По принцип тестовете за интелигентност са създадени с намерението за предикция на поведението в дадени области на живота. Средните и над средните стойности на IQ са солидни залози за успех, ако този успех не е вече реалност в момента. Чисто психометричните критерии не дават възможност за такава трактовка. Тук става въпрос само за един от показателите. Стърнбърг обръща голямо внимание на въпроса за смесването на предиктор и критерии - интелигентността трябва да се изследва в реалния свят, а не само спрямо поведението при попълване на тестовете.

5. Проблем може да предизвика интерпретацията на общия показател за интелигентност, който се получава от тестове, състоящи се от различни серии подтестове. Той се образува адитивно (чрез събиране). При наличие на комбинация от много високи стойности при едни субтестове и ниски при други субтестове по същия показател, общият коефициент може да е крайно дезинформиращ за състоянието на конкретното изследвано лице. Трябва да има допълнително изследване, както и да се избягва директната интерпретация на крайното число. При анализа трябва да се обърне внимание на какво се дължат средните стойности - дали има разминаване на стойностите по отделните субтестове или те са относително хармонични.

6. Зависимостта на тестовете от културния контекст, в който са създадени не е предмет на спорове, но въпреки това систематично се пренебрегва. Никога не трябва да се забравя необходимостта от стандартизация за новите културни условия! Това поставя въпроса за избора на адекватни външни критерии, спрямо които да се валидизират съответните критерии в новата култура.

7. Интерпретацията зависи от използването на различни видове психометрични показатели, защото всеки от тях се опира на определена метафора за разбиране на разпределението на оценките. Едновременното използване на повече от един показател дава по-добри възможности за разбиране на конкретното изследвано лице спрямо цялата изследвана популация.

8. Класификациите (названията) на интелигентността, които се използват като определения за отделните групи лица в разпределението на IQ сред популацията би следвало да имат максимална толерантност към самочувствието на изследваните лица, т.е. трябва да се използват названия от типа "изключително висока", "висока", "над средната", "средна" и т.н. интелигентност, но не и по-драстични термини. При превод трябва да се търсят максимално толерантните названия на тези категории.