с. Мало Конаре-История и настояще.

с. Мало Конаре и неговите герои - глава първа

2009-04-26T11:53:00.002+03:00

Мало Конаре се намира в Горнотракийската низина, в Пазарджишкото поле. Очертава се главно от хоризонтала с 205 м. височина над морското равнище, като най-западната част на Горнотракийската низина. Може да се оприличи като един правоъгълен триъгълник на който единия връх е гара Белово, а основата - с. Тополидол и с. Говедаре.

Това е едно от най-равните полета на България. Най-равна е средата му в землището на с. Мало Конаре. Тук наклона му е 1.1 градуса. Естествено полето е наклонено и към река Марица. Тук се намират и най-хубавите алувиални почви на полето – лесно се напоява и земята е пригодена за оризища.

Много преди да се появят първите заселници по нашите земи, Горнотракийската низина е дъно на езеро, ограничено от Родопите, Средна гора, а от изток- Чирпанските възвишения. Запълва се от север чрез реките Тополница и Луда Яна, а от запад- река Марица, Въча и Чая от юг. Преливникът е при Чирпанските възвишения. Същите са съставени от варовикова скала, която постепенно е проядена и издълбана и така чрез река Марица водата е източена. При Овчеполци, Оняново и Хаджиево още стоят местата в скалите, където са се завързвали лодките.

В Мало Конаре до скоро имаше следи от следващия период- отцеждането. Река Потока, Река Вадицата с водениците по нея, които и аз помня, река Къпаница, река Дълбокия дол, Кривата вада и безброй други по- малки рекички, които също вземат вода от мочурищата около Луда Яна и ги отвеждат на югоизток. Ако искаш да се убедиш, млади читателю, Застани на източния бряг на Луда Яна и погледни зелените ниви напролет. Там, където са били тези рекички, Нивата е по-ниска, по-жълта, защото расте върху пясък (коритото на рекичката). Собственикът на нивата му вика “дамар”. До 1920г. тук живее воден бик- птица , която обитава мочурищата.

Най-напред тук са се заселват траките. Те са местно население, още от новокаменния човек у нас. Наричат ги „конеобуздатели”, а низината – „майка на овцете”. Тук е родното място на едно от най-интересните тракийски племена – бесите. Клон от сатрите и след одрисите са най-голямото племе. В последствие се разделят на многобройно по-малки племена, едно от които е дийте, които живеят в Родопите. На север в Средна гора се заселват койлалетите. На изток – бесите граничат с одрисите. Тук се намират най-много от техните надгробни могили. Само в землището на с. Мало Конаре има 20 бр. Траките обработвт лозята и произвеждт виното, както доскоро това се прави и у нас.

Освен Дионис – главният общоплеменен бог на траките, също много е почитан и Херос – тракийският конник, покровител на водата. Бесите са най-буйни и най-войнствени. Най-трудно са покорени от македонците и след това от римляните. Постоянно враждуващите по между си тракийските племена не могат да образуват нито обща държава, нито общ народ. Затова са поробени от близки по-силни държави. Известно е, че одрисите по долното течение на Марица успяват да образуват държава в 480 г. преди новата ера начело с цар Терес. След него при Ситалк (431-424 г.) одриската държава се уголемява на запад до Струма и той напада Македонската държава. По-нататък одриската държава се разпада на две части, но се издига наново при Котис I (383-359 г.). След него държавата пак отслабва и се разделя на три части. Всичко това улеснява македонския цар Филип II в 341 г. пр.н.е. да нахлуе в Тракия и да я завладее. В Пловдив, който то въздига, в Бесапара-града на бесите и други градове той настанява македонски колонии. След това синът му Александър Велики в 334 г пр.н.е. предприема поход към Тракия и на север от Балкана срещу непокорни тракийски племена. Същият минава през Родопите и Бесапара. Но след смъртта му в 323 г.пр.н.е. неговата държава се разпада и нашата Тракия попада в ръцете на пълководеца му Лизмах (323-281 г.пр. н. е.). По време на гръко-македонската власт, наред с разпространението на елинизма траките са полусвободни - многобройна работна сила на тази власт. Освен това траките стават войници на македонската държава. Македонската държава се изтощава и Тракия попада под робството на келтите след 279-278 г. пр. н. е. Те идват от югозападните части на Балканския полуостров, където са отблъснати от Гърция. Минават през нашата област, където както ще видим оставят културни паметници. Келтите не могат да покорят всички тракийски племена, дори отново се въздига одриската държава. През 218 г.пр. н. е. траките въстават и унищожават Келтската държава.

Най-после идва поробването на бесите и другите тракийски племена на Балканския полуостров от римляните. Последните се явяват на Балканския полуостров в края на III век пр.н.е. и в 148 г.пр.н.е. завоюват Македонското царство. След това завладяват Мизия и Тракия. Трябва да се отбележи голямата съпротива, която оказват на римляните тракийските племена в тия области. Нека отбележим също, че след покоряването на бесите остават части от тях в Родопите да живеят независимо. Затова Аиман Марцилин ги нарича най-коравото племе, което не прекланя глава. След учредяването от римляните на провинция Македония, бесите било сами, било с други племена често нахлуват в Македония и за грабежи. Затова наместникът на Македония Марк Лукул прониква в планинската област на бесите, превзема Одрин и Ямбол в 72 г. пр.н.е. Той вероятно действа заедно с одрисите, които са съперници на бесите.

В 46 г. от н.е император Клавдий окончателно покорява цяла Тракия и я превръща в римска провинция със северна граница Стара планина.

До 271 г. от н.е. – времето на императора Аврелиян, провинция Тракия се простира до Пирот, но след това се отмества на изток при Траянови врата. Там се установява граница между нея и Дакия, която е част от Илирия или още между нея (Тракия) и Горна Мизия. По името на римляните Тракия се нарича Романия, когато по времето на Константин Велики (306-337 г.) Цариград се нарича нов Рим, византийците-ромеи. През средните векове тя продължава да се нарича Романия, но по византийски административни причини още по времето на император Иракли (VІІ в.) и Македония. През турско време изчезва името Македония, а Романия видоизменено се нарича Румелия, което продължава до съединяването и със Северна България в 1885 г. През средните векове (след 396 г.) историята на нашата област се отличава с бурни и сложни събития, от които разбира се, най-важното е нейното пославянчване. Тези бурни събития започват с нахлуване на варварите (готи, хуни, авари, кутригури и утигури) в източната римска империя (Византия), привличани от нейните богатства , за грабежи и заселване, като част от така нареченото велико преселение на народите. То се извършва главно по пътищата, които минават през нашата област, преди всичко по главния (диагоналния) път, който минава през землището на Мало Конаре.

Както отбелязах, първи готите нахлуват в 378 г. Около средата на V век хуните начело с Атила разрушават Ниш, Сердика, Филипополис и др. Обаче най-значителна етническа промяна правят нашите прадеди – славяните, които се наричат още Венди; към тях са и антите. Те започват да нападат Византия в началните десетилетия на VІ век, когато тази империя изживява агонията на своя робовладелчески строй. Техните масови нападения предизвикват такъв страх у византийците, че императорът Анастасий в 512 г. издига около Цариград стена срещу тях. А Юстиниан (527-565 г.) укрепва градовете. Техните нападения, често пъти са подпомагани от аварите -тюркско номадско племе. Голямо нападение славяните извършват в 578 г. като опустошават Тракия и Илирия и в началото на VІІ век окончателно се установяват на Балканския полуостров, дори и на остров Крит. В България се заселват югоизточните славяни.

Нас ни интересува, кое славянско племе се заселва в Пазарджишко. Според М. Дринов, който дава действително изобилни сведения по въпроса за разселване на славяните, днешно Пазарджишко е населено от племето драговичи. Името на драговичите влиза в титлата на Пловдивската епархия, тепърва в турско време. Може би е пренесено от епископството на солунските драговичи, както в късните средни векове цялото име на Македония е пренесено в Тракия и самия Пловдив е наричан Македонски град.

Славяните живеят оскъдно и в прости и неудобни жилища, в места оградени (укрепени) повече покрай реките и езерата, но постройките на селищата им не са солидни, затова днес мъчно могат да се намерят следи от тях. Но това са първоначалните им селища. Повечето от днешните села в Пазарджишко датуват от средните векове, като славянски, когато тяхното разместване е малко.

Наистина днешните села в Пазарджишко, където няма езера, са наредени главно по реките, а в турско време по напоителните канали.

Занимават се със земеделие и животновъдство. Главният им бог е Перун. До завладяването от турците, Тракия е ту под византийска, ту под българска власт. Пловдив, от 1204 година до завоюването от турците, менява 11 пъти владичеството си; три пъти е във византийски ръце, пет – във български и два пъти в латински.

Пазарджишката област, която през средните векове е арена на борби между България и Византия, опустошавана от налитанията на печенези и кумани, оплячкосвана от кръстоносци през ХІV век, трябва да понесе и ужаса на турското нашествие.

Низината на Марица, като равна и плодородна земя, при това с най-важни пътища, особено главния път за проникване към средата на България и Балканския полуостров, най-напред привлича завоевателите.

Пълководецът Лала Шахин, завоевателят на Одрин в 1361 г., изпратен от султан Мурат I (1360-1389 г.) превзема Стара Загора и Пловдив сигурно преди 1366 г. по сведение на византийския писател Кидон. Същевременно пада и цялата равнинна част на Пазарджишко.

Завладяването и опустошаването от турците на пазарджишка област води до оредяване на българското население. С турците идват и номадите - юруци. Заедно с тях в нашата област идват и татарите. Така се оформят няколко групи жители на пазарджишко - турци в село Доганово, татари в Пазарджик и юруци, пръснати навсякъде. Последните се увеличават към началото на ХVІI век в полето, където минават към уседнал живот, занимавайки се и със земеделие - лозарство, овощарство и др. В Пазарджик те са почти колкото татарите. Първата джамия в града се нарича Хаджи Калъч джамия. „Калъч” е юрушко име. Като животновъди, зимно време прекарват в Беломорска Тракия, а лятно време в планините. Така те стават кръстници на Мусала – юрушко име.

Циганите, както ги наричаме ние българите, ченгене - наричани от турците или рома, както се наричат сами някои цигани, също идват след турците.

Българите със специални задължения, чието създаване започва по времето на Мурат I (1360-1389 г.) и увеличение на броя им при Сюлейман I (1520-1566 г.), не са привилегирована рая, както се пише доскоро. През втората половина на турското робство специалните задължения, както и правдините за тях намаляват, докато в 1840 г. с танзимата съвсем изчезват, какъвто е случаят с жителите на с. Мало Конаре, които са задължени всяка година да изпращат отрасли кончета с известен брой войници в Цариград. Войнушки села в Пазарджишко са Черногорово, Балдево(Росен), Калугерово, отчасти Лесичево и Црънча. Но изцяло войнушко село е само Мало Конаре. Това показва турския държавен архив.

Потурчването и помохамеданчването са най-тежките спътници на турското робство. Освен, че настаняват гъсто турско население в нашата област, жестоките завоеватели, за укрепване на своята власт потурчват или само помохамеданчват българското население. Макар, че липсват много конкретни сведения за всички потурчвания и помохамеданчвания, то и тия, които имаме не са малко. Еничарският корпус е създаден само от потурчени българчета. В списъка на джелепкешаните (едри овцевъди) от 1576 г. се казва, че в с. Говедаре, джелепкешанинът Добре е брат на еничаря Искендер. В същия този списък от седем турци джелепкешани в Пазарджик, четирима се наричат Абдулах („син на бога”), както се наричат всички потурчени българи. Местни първенци, за да запазят привилегиите си, се потурчват доброволно. Така се появяват и спахии християни. Наред с поединичните потурчвания в нашата област стават масови помохамеданчвания. Най-вече в необятните Родопи, която българска област мъчно може да се владее. Прието е, че помохамеданчването изобщо на родопчани започва в началото на ХVІ век при Селим I (1512-1520), именно в областите Доспат планина, Чепино и др. В 1495 г. при царуването на султан Баязид II (1481-1512), „когато са изтурчили и македонските помаци и бошнаците”. В песента на чепинските помакини се пее, че имат леля в Белово.

В списъка на едрите овцевъди от Чепинско 1576 г. се съобщава, че в чепинските села бащата носи българско име, а синът турско. Масовото помохамеданчване става в 1657 г., когато авджи (ловец) Мехмед ІV (1648-1687 г.) с великия си везир Мехмед Кюпрюлю минават през родопите на път за Гърция, където воюва с венецианците - „е било съпроводено с жестокости и разрушения на 33 манастира и 218 черкви”. За това има автентичен документ.

Османската държава е върховен собственик на завладяната земя, чийто поземлен фонд се намира в разпореждане на централната власт – султана (божият наместник на земята). Но част от земята е оставена в трайно владение на обработващото я местно население. Селяните (българи и турци) притежават тапия за земя, която остава безпрепятствено в наследство и дори може да я продават. Освен мирийска земя съществува и друга мюлкова. Това са имоти в чертите на селото или в непосредствена близост. От мирийската земя 1/3 е султанска, давана за използване за военни заслуги, друга е вакъх – имоти завещани в полза на благотворително дело или богоугодни цели и – зиамети и тимари по-малки временни военни владения - тимари, които са основата (най-разпространената) форма на феодално владение в Османската империя през ХV и ХVІ в. Тимарите, зиаметите и хасовете фактически не са територия, а по-скоро рента, взимана от зависимите селяни натурално и парично, като разни данъци: за паша на добитък, за мандрите, водениците и тепавиците, за встъпване в брак, бад-у-хава (буквално за вятър и въздух и други, включително и ангарията). Тимари на Мустафа в 1479 г., когато Пазарджик не съществува има в Пазарджишко - с. Десичево (Лесичево) -3 домакинства, Баткун – 2 домакинства, Ясъджа (Ляхово) – 1 домакинство, Черногор (Черногорово) - 2 домакинства, Аладжалар (Алеко Константиново) – 2 домакинства мохамедани, Иълдър (Щърково) - 2 домакинства, Ветрина (Ветрен) – 1 домакинство, Паталеница – 2 къщи, Доганово – 3 домакинства, Козарско – 2 домакинства.

В Пазарджишко има 64 чифлика, голяма част от тях са собственост на каванозовците – управниците на Пазарджик и техните роднини.

При неурожайни години турците продават чифлиците за дългове и така преминават в ръцете на българи. За западането на турската власт спомагат и появилите се кърджалии (полски разбойници) и даалиите (горски разбойници), които общо се наричат хайти. Техните нападения са системни и опустошителни. Турската войска е деморализирана и не може да се справи с тях. Затова в 1793 г. великият везир Али паша е натаварен с ликвидирането на разбойниците, които палят и ликвидират селата, включително и Коруйкьой. В 1796 г. пак са изгорени и ликвидирани селата. Пазарджик строи укрепления за опазването си. През март 1801 г. няколко преоблечени в татарски дрехи французи, пътуват от Цариград, минават през Пловдив и Пазарджик. Гробно спокойствие царува из необработените полета и по пътя си срещат само човешки лешове и изгорени къщи, а жителите им са избягали или станали жертва на дивите зверове.

Според Ст. Захариев (стр. 74) в Пазарджишко се подвизава и кърджалията Гюрджия (Гюрджи паша), който изгаря село Доганово, заедно с джамията.

За охрана на главните пътища срещу разбойниците и специално кърджалии, в Пазарджишката кааза, са строят 18 двуетажни кули, наричани „беклемета”, в които има постоянна стража.

Успоредно с нападенията на хайтите – кърджалии и даалии се появяват и хайдутите, които имат съвсем друг характер като движение. Те са един предшественик на въстанията за освобождение от поробителя.

Пазарджишкият край дава много хайдути – Балчо войвода – родом от с. Поибрене, Стоян войвода от с. Баня, Илю Стоянов и хайдут Стоян от Панагюрище и Пано Кършеков от с. Мечка, Киро Пазарджийчето отПазарджик, Марин войвода от с. Яхларе (Драгомир), Танчо войвода от Малко Белово, Коле войвода и Дамян Вуков от Голямо Белово, Тодор Гончев от Момина Клисура, Бейко от Калугерово, Тодор Банчев от Батак и др.

Има обаче един войвода, който е възпят от народа още приживе - Страхил войвода. Войвода, за когото и турският писател съвременник Силяхдар Мехмед ага пише, макар и омразата му да личи. Въпреки, че той с „малката” си грешка направи най-лошата услуга на малоконарци –потомците на Страхил, като го писа, че е родом от Еникьой вместо Коруйкьой. За живота му българите правят филм. Опитвам се да оправя грешката, като правя голямо изследване, резултатът, от което описвам в разказа „Страхил войвода”.

Заедно с появата на хайдутите, започва и възхода на българите.

Постепенно турското население започва да се топи, да намалява: избиване във войните, които постоянно са водят, чумната епидемия, сливане на юруците с останалото мюсюлманско население и отчасти изтеглянето им към други райони на империята, дори обратно в Мала Азия. Съотношението на немюсулманското съм мюсулманското население е 4 към 1. Това показва, че юруците и други турци не искат да плащат голямата военноленна рента и бягат. Българите също носят това бреме, но знаят, че нямат друг изход и с труда си го преодоляват. По този начин те стават необходими за турския господар. Започват да ги покровителстват. След като работят няколко години в чифлика, българите работници могат да излязат от него и недалеч да си построят частна къща – да създадат свое стопанство, за което получават подкрепа от бега. Те вземат от него земя на изполица и кесим, а са му в помощ при по-усилена работа в чифлика. Нека си представим, че вместо българи, турците работят в чифлиците- щяхме да се превърнем в Делиорман.

Увеличението на българското население става по два начина: чрез естествен прираст и чрез преселнически движения. Естествено те стават от по-бедните към по-богатите райони, какъвто е нашият край.

Към Пазарджишката област се отправя българското население, главно от четирите му съседни страни: Ихтиманското средногорие и Самоковско, Панагюрското средногорие, Родопската област и не малка част от Пиринския край. Така се оформят четири говора, четири вида носии и четири вида целокупен бит - Западна, Североизточна, Югоизточна разделена на две от р. Марица. Западната група се образува от преселници от Ихтиманско и Самоковско, те казват „бел”, хлеб”, „вук”, „каща”, „пат” и др., североизточната група казва - „бял”, „хляб”, но в множествено число „бели” и „хлебни”, „път”, „къща”. Трета група, на юг от р. Марица казват „хляб” и „хлябни”, но с особено меко изговаряне на „н”,”л”. Четвърта група, а именно селата Черногорово, Пищигово и Мало Конаре създава полското наречие. Не бива да се приема, че има строго разграничение в диалекта, който ползват тези четири групи. Има и много често срещани „острови” в тези групи. Например в Стрелча не трябва да употребяват „а” вместо „ъ”. Но ето един анекдот от моите изследвания.

„Построява се баня с общоселски средства и решават, че стрелчани ще се къпят безплатно. Проблема е, че не знаят как да разберат кой е от Стрелча и кой не е. Тогава бай Иван застава на входа на банята с една гъска и пита всеки, който иска да се къпе безплатно:

- Това какво е?

- Гъска - казва клиента.

- Ванка –му отговаря бай Иван.

Следващия клиент отговаря:

- Газка.

- Ватре – му отговаря бай Иван и разрешава проблема с безплатното къпане за стрелчани.

Известно е че с. Брацигово е от седем къщи местни хора. При преселението се настаняват хора от две съседни села на Банско. И сега старите брациговци казват – „Му го туриш на магарето самара?” – това е чист Банскалийски диалект. В с. Мало Конаре също има много думи от Пиринския край. Например „оти” вместо „защо”, което заедно с моята фамилия „Стоенчеви” са думи и фамилия от Белица и още едно близко село. Същата фамилия я има във Велико Търново, Пловдив, с. Труд и с. Чернозем, Пловдивско. Това ме навежда на мисълта да не сме строги в оформянето на групите.

Носиите се влияят често една от друга и затова в музеите на различните населени места си приличат много.

При завладяването на България от Турция, много българи бягат в планините и стигат чак до Албания. Затова при втората половина на турското робство става и обратно преселение.

Нашите плодородни области, особено след намаляването на турското население, привличат намножилото се и сгъстило българско население в западна Македония и Албания. Това преселение на българското население от там към изток започва от ХVІ век и продължава до началото на ХІХ век и се нарича преселение на „арнаути”. Нека приемем, че не са чисти „арнаути”, нито чисти българи – така е по-справедливо и за двете спорещи страни.

Не ще и съмнение, че „арнаудското” преселение увеличава българския елемент в Пазарджишка област, но също така, че оттам са дошли и други арнаути – албанските бозаджиии.

„Моят дядо по майчина линия – пише проф. Иван Батаклиев- е дошъл от Пиротско да работи по оризищата. Моят прадядо по бащина линия е също „арнаутин”, преселил се в Батак преди много години. След настъпилите реформи в управата на Пазарджик бил изпратен някой си Индже арап. Той, за да има уж послушна жандармерия, която да не е под влияние на беговете, уволнил всички заптиета – местни турци и ги заместил с арнаути, но с това заменяне той навлякъл още по-голяма злина на Пазарджик и каазата му. Покрай тези заптиета „арнаути”, нахлули като скакалци и други „арнаути”, техни сродници, които със заплаха на селяните по двама, по трима станали в село пъдари. Когато поизучили местностите и се запознали с жителите, за една две години, напущали падърлъка и ставали разбойници, а на тяхно място идвали нови пъдари – пак арнаути. „Кой кого да лови, кой кого да преследва?” – пита Йордан Ненов (стр. 376).

Арнаутин бюлюкбашия, арнаутин заптие, пъдарин арнаутин и разбойник арнаутин.”

Това арнаутско властване в Пазарджишката кааза продължава до 1860-1862 г., когато една чета арнаути – разбойници обират и убиват един американец – мисионер на узунджовския път, та с висока заповед от султана са пропъдени. Разбира се, всички арнаути не могат да изгонят, а остават да разбойничестват до освобождението. Те вземат участие по време на въстанието, в безчовечните изтезания над заловените въстаници. Българското население се отървава от кърджалиите, но налетява на арнаутите, а след тях в 1864 г. на черкезите – също опасни крадци и злодеи. Понеже официалната власт не може да се справи с тях, към средата на ХVІІІ век, от българска страна почват да се явяват хайдути. Те се въодушевяват от мисълта да очистят нашия край от турските и други разбойници и да покровителстват християните.

Споменахме, че земята на разкошното тракийско поле бързо се прехвърля от ръцете на турците в ръцете на българите, което силно озлобява турците и те търсят средство да отмъстят и да забавят, дори да спрат напредъка на българите. Това средство министърът на правосъдието Мидхад паша намира най-добре в готвеното въстание, за което турската власт има сигурни доказателства. И Митхад паша решава да използва въстанието, за да устрои изколването на българското население и унищожаването на селата.

И сега идва ред на Васил Левски.

Безспорно е, че Пазарджик е един от градовете, където великият български революционер намира топъл прием, където среща много сърца, готови да го разберат и да се възпламенят от проповедите му.

Голямото значение на Пазарджик за самия Левски се вижда от това, че той пет пъти посещава града,а също и от писмата му до пазарджишкия комитет, през втората половина на 1872 г. Тогава, особено след обира на турската поща на 22 септември 1872 г. в Арабаконак и предателството на Димитър Общи, при преустройството на революционните окръзи, той прави Пазарджик революционен център.

Ще бъде несериозно да твърдим, че в Мало Конаре има комитет, основан от Левски, на седем километра от Пазарджик. И при това Тодор Курев, който работи в Пазарджишкия комитет (което е безспорно доказано) е от с. Мало Конаре. Има твърдение, че Левски с Иван Ръжанков са у Тодор Курев и се срещат с Илия Анков. Приемам го за истина, но това е на път за някъде, придружаван от Иван Ръжанков и Тодор Курев. С това не отричам, че има комитет в с. Мало Конаре. Отказа на Илия Анков да влезе в него, провокира тази среща, на която Левски му казва, че Илия, въпреки физическото си състояние (ходи с два бастуна по това време) е най-подходящ, най-сигурен, тъй като убива трима турци. Никола и Иван Ръжанкови и Тодор Курев са хората, които го придружават при пътуванията му из нашия край. Ето защо при последния си път той е придружаван от Никола Ръжанков. Потеглят на 21 декември през с. Поибрене и Сопот за Троянския манастир. Тук двамата се разделят. Левски заминава за Ловеч, където при Къкринското ханче е заловен на 27декември 1872 г. и на 6 февруари 1873 г. е обесен в София.

Така Левски, загива, но до голяма степен подготвя почвата за Априлското въстание 1876 г. А Никола Ръжанков се връща обратно в Пазарджик. По подозрение той е хванат от турците, жестоко бит и изтезаван. Затова в 1875 г. отива в с. Баня, Панагюрско да се лекува, но там почива. Много често си мислим, защо Пазарджик не въстава по време на Априлското въстание. Тогава това не са могли да разберат хората, участвували в него. Моето лично мнение съвпада с това на Иван С. Войводов и Иван Соколов. Захари Стоянов го отразява в своите „Записки по българските въстания”. Кавгата между Войводов, представителя на Пазарджик и Бенковски не завършва в полза на никой. Вземат решение Пазарджик да се подготви и при нападение на чета от Панагюрище, да въстава. Безспорно за това се иска спокойно, трезво мислене. В Пазарджик има много войска и много въоръжени турци. В Коприщица, Панагюрище и околните села, няма повече от 10-15 турци. Там лесно се завладява конака, но в Пазарджик за един час ще пристигне въоръжена армия от Пловдив и ще смажат въстанието.

Не е решен въпроса къде ще отиде населението, което няма да се бие (жени, деца и старци).

Така пазарджиклии остават да чакат Иван Соколов, начело на чета от Панагюрище и друга чета от Брацигово да нападнат Пазарджик, но уви нито едната, нито другата чета пристигат.

По същото това време става и предателството на Ненко Стоянов Терзийски – Ненко Балдьовеца, представител на с. Балдьово на Оборище. На 15 април при с. Мечка заявява ”че ще обади на турското правителство за всичко, което се тъкми.”

Така чорапът започва да се разплита. Пазарджиклии разбират за предателството. На 20 април в деня на пристигането на мютисарифина Азис паша, Н. Христович съобщава на Яков Матакиев, чрез сина си Тодор, че пашата тръгва на другия ден - 21 април за Панагюрище. Съобщението е прието с цел комитетските хора от Пазарджик да предадат същото на Панагюрци.

Всичко това става, разбира се, в деня, когато в Панагюрище е провъзгласено въстанието, за което не се е знаело в Пазарджик.

На съмване пристига Васил Петлешков с кървавото писмо от Панагюрище. Ясно е че пазарджиклии нямат възможност да въстанат така, както панагюрци. Планът за начина на въстанието им остава неизпълнен. Хафез паша стига до Пазарджик с няколко батальона редовна войска и артилерия, след което се запътва към Панагюрище. След потъпкването на въстанието властите, освободени от първата си и най-главна грижа, започват да търсят виновните, почват масово арестуванията. Не само конакът, но и Куршум хан се оказват тесни, за да поберат затворниците.

От Пазарджик, по-активно замесените във въстанието затворници, навързани със синджири, в един прекрасен майски ден пешком са откарани в Пловдив. Там започват ежедневно да бесят по неколцина, други изпращат в Одринския затвор, трети заточват към Мала Азия. Каква подигравка на съдбата, какво разочарование от близкото минало „Да сънуваш – казва К. Величков, че си възлязъл на върха на една планина, отгдето пред възхитените ти очи се развива една, черодейна, неземна картина и като се пробудиш да се намериш в дъното на една бездна, където те чака немедлена гибел. Ето грозната истина. Всичките приготовления, всичката оная тримесечна трескава деятелност се показали сега като детинска игра. Не се разчитало на нищо друго освен на въодушевението”. Известна е трагедията на неколкодневното Брациговско въстание с безсмъртния Васил Петлешков, особено това на Батак, който даде най-много жертви: 1750 убити и изклани мъже, жени и деца, освен поробените – потурчени и продавани. Ето защо Захари Стоянов казва „На колене любезни читателю, долу шапките! Напред ни е Батак със своите развалини. Аз призовавам всичко що е чисто, българско, всичко любещо своята родина да присъствува с нас заедно на тава българско светилищие, на тоя жертвеник за нашата свобода, където е изляна кръвта на хиляди мъченици-светии, на стотина дребни дечица, на безбройни моми и момци. Батак, славният и злочест Батак. Докато трае Руско-турската война през 1877-78 г.”

Докато трае войната, на много места българското население е подложено на тежки изпитания: убийства, арести и заточвания на заподозрени лица. В Пазарджик и Пазарджишко става същото. Сега започват заточвания на лица от нашата област, каквито след самото Априлско въстание са почти избегнати, поради намесата на европейските сили.

„Обаче от Пазарджик докарали други заточеници: Иван Ръжанков, Никола Гевчов, Андон П. Иванов (Кундурджията), Г.Н. Кожухаров, Илия Хр. Узунов, Иван Веселинов от града и Тодор Курев от Доганово Конаре.

с. Мало Конаре и неговите герои - глава втора

2009-04-26T08:55:00.009+03:00

Страхил войвода

Големият брой документи за хайдутството в българските земи през ХV-ХVІІІ век, достигнали до нас, произхождат от учреждения и среди, неблагоприятно разположени към това движение. Тези документи са изпълнени с пренебрежение, недоброжелателство или направо ненавист към хайдутите. При все това богатите сведения, които тези източници съдържат, при грижлив критичен анализ създават цялостна и всестранна представа за хайдутството в българските земи.
Те разкриват някои основни негови черти и насоки. От тях личи, че:

1. Хайдутството е непрестанно съпротивително движение в българските земи още в ХV век.

2. То е изблик на народната непримиримост към несправедливите порядки на османския феодален режим.

3. Силата му се корени в недрата на народа.

4. Размахът му се засилва през столетията с многобройните си акции надлъж и шир по българските земи, то отваря един непреодолим, нов и постоянен вътрешен фронт на османските управляващи среди.

5. Хайдутството не е само несъзнателна борба за лична мъст, а изява на народностното самочувствие във всички български краища. В определени моменти то се извисява до нивото на целенасочената борба за политическо освобождение.

6. Едновременно с това хайдутството е и общия език на борещите се българи с останалото балканско население, подтиснато от бремето на османския феодален режим, в това число и с турското зависимо население. Този език е звеното на социалната солидарност, на общата непримиримост с порядките и учрежденията на османската власт, което дълбоко свързва българските хайдути с техните събратя от Сърбия, Босна, Черна гора, Далмация и Албания.

Сформирането на чифлиците по българските земи се съпровожда от мъчителното масово обезземляване и разорение на зависимото население. За това население пътищата на хайдутството са единствената достойна развръзка.

Върху цялата земя на завоювана България, османското върховно управление поставя властната си ръка. Тази земя султанът раздава на различни феодални господари. Голяма част от страната попада във властта на спахии. Те получават по-малки или по-големи поземлени владения - ленове, заради бойни заслуги и с определени служебни задължения:

да се явяват под знамената във феодално опълчение с определен брой войници;

да провеждат мероприятия на властта, като върховни органи на местното управление – санджак - бейове и беилербейове;

всяко отклонение от поетите задължения лишава служебните поземлени владетели от техните спахилъци.

По този начин върховното управление набира добре дисциплинирана и боеспособна феодална войска и поддържа централизиран чиновнически апарат. Много български села и градове стават подвластни на такива феодали. Макар и ограничени в правата си над тяхното население, спахиите упражняват многостранен контрол върху него, изтръгват част от добива му, ограбват труда му под формата на редица данъци и повинности:

поземлено - личен данък, десятък от зърнени храни, зеленчуци и плодове.

данъци върху добитъка, кошерите, всевъзможни глоби, такси иберии, ангариен труд за личнте спахийски стопанства или паричен откуп за него.

Друга част от данъците е предопределена за държавната хазна -поголовният данък на немюсулманите, многобройните принудителни изкупувания и безвъзмездните доставки на храни и припаси, непосилните повинности за военни държавни нужди. Селската земя е обременена не само с тия фискални задължения. Над нея тежат различни феодални ограничения. Зависимите селяни, било то българи или турци - не могат да извършват с нея свободно каквито и да било юридически операции - продажби, дарения, онаследяване. При всеки такъв случай те трябва да получат съгласието на спахията.

Подобно на всички немюсулмански поданици на османската държава и българите понасят тежестите на установения за тях режим на религиозно -народностна дискриминация.

Немюсулманите, презрително назовавани „гяури”(неверници) нямат право да носят оръжие. Религиозните си обреди трябва да извършват в потулени подземни черквици. Гласовитият звън на черковната камбана се счита от мюсулманите като предизвикателство към тях, затова само приглушеният монотонен звън на дървеното клепало призовава в черква християните. Те нямат право да изявят самочувствието си на обществено място - дрехите им трябва да не блестят с ярки цветове. А ,когато яздят покрай турчин, са длъжни да слязат, почтително да поздравят и да му отстъпят дори коня си. Чужденците описват с изумление тази атмосфера на дискриминация, която развързва ръцете на произвола, отежнява феодалната експлоатация.

„Чаушите - разказва Ст. Герлих – имат тази власт да вземат от всеки срещнат каквото и да кара, коня му и да го яздят няколко мили. Горкият човек тича подире му додето намери коня си. Това рядко се случва на турците, но на християните, твърде често.

Угнетението е дотам непоносимо, че даже цели села избягват и се преселват в пустините, защото християните са принудени да дават на всеки турчин конете си, децата си, храна, вино, които са спечелили през годината с труд и пот, а освен това да изтърпяват и много бой.”

Но най-тежко от всичко е страшното девширме (набиране на християнски деца за еничарския корпус). Периодично османската власт събира най-будните и най-лични християнски момчета, откарва ги завинаги от дом и близки, помюсулманчва ги и ги подлага на специално обучение, за да попълни с тях фанатизирания си пехотен корпус (еничари) и дворцовите служби. Немалка част от тях тя разпръсква, като роби и слуги в именията на богати и знатни турци. Това е едно от средствата, чрез които османската власт се стреми да обезроди поробеното немюсулманско население, да намалява численото му превъзходство. Но въпреки тези изпитания българите запазват своето народностно самосъзнание в течение на векове, посредством известни порядки на вътрешното самоуправление, които поддържат у тях обществена будност. Не на последно място са и войнишките села, конаретата (отглеждащи коне за турската армия), ползващи се с привилегии от останалите селища, което много е помогнало за запазване на българщината в тях.

Десетилетия наред в българската историография надделява тезата, добила при това широка гражданственост, че хайдутството е изява преди всичко на непримиримост с произволите на отделни насилници, че хайдутските действия са по-скоро опити за лично отмъщение на пострадалите от тия произволи люде. Хайдутството е познато повече като антифеодален въоръжен отпор на угнетеното българско население, представен от низ безименни и ограничени по обсег и цели акции. В сравнително малкото проучвания не е доказано и изяснено, че независимо от подбудите на отделни хайдути това самобитно народно движение има определена политическа насоченост, че през известни периоди в него натежават народноосвободителните цели. Най-раните хайдутски прояви ни отвеждат към началото на петнадесетото столетие, към онова време когато в наскоро покорена България османската власт установява своите институции. Хайдутството в този ранен период е до известна степен продължение на антифеодалната съпротива от епохата, предшествуваща османското завоевание. Векове наред българските селяни се бунтуват срещу насилията на царе, боляри и духовници. Сега старите господари се заменят с нови - османски спахии, бейове, чиновници. Но феодалното бреме не се отменя, неправдите и своеволията не свършват. При това новите господари на земята са не само чуждонародни, но и иноверни угнетители и то във време , когато религията е белег на народностна принудителност. Затова старата вековна непримиримост към феодалните порядки пламва с още по-голяма сила, втъква в мазолестите ръце на измъчените бедни люде от села и градове дълги сопи, ръждясали копия, секири и тежки боздугани или прокужда далеч от дом и огнища да мъстят на посегателите, да воюват за по-добър живот. През първите десетилетия на ХV век хайдутството носи чертите на освободителната борба. Все още е жив споменът за свободната българска държава. Българските хайдути водят тежка партизанска борба още от началото на ХV век, като търсят убежище в планината и закрила зад гъстите горски шумаци.

Един от най-ранните пътеописатели на България – боргундският рицар Бертрандан дьо ла Брокиер (1433 г.) представя Ихтиманските възвишения като свърталище на метежни елементи, които той назовава „разбойници и крадци”. Така квалифицират хайдутите и повечето чужди пътешественици, защото получават осведомление за пропътуваните места предимно от турските си придружители и чиновници из селищата. Известно е, че за всички техни предубедени информатори, борците срещу съществуващия ред са обикновени злосторници и разбойници. Това убеждение се затвърждава у чуждите пътешественици и по друга причина, че хайдутите често нападат търговски кервани и богати пътници, за да се снабдяват с пари и стоки.

Така разкъсаните сили на попадналия под робство народ се обединяват тук-там в хайдушки дружини, които се загнездват в места, най-често покрай пътища и проходи, откъдето по-неуязвимо могат да извършват акциите си срещу османските властници, чиновници, военни лица и др.

Истинска напаст за раята стават и войните. Не успели в похода за завладяването на другите европейски държави, бойците, които се връщат от полесраженията, се стремят да наваксат загубеното, като плячкосват най-вече българските земи, изходна база при всичките експедиции в Европа. Тежкото бреме на раята през ХVІ-ХVІІ век и засиленият произвол достигат да такъв предел, че дори сам познатият придворен писател Кучибей Гюмюрджийски е заставен да произнесе ”Такова притеснение и угнетение, в което се намират бедните селяни, никога в нито една страна на света, в нито една държава не са съществували”.

Засилва се и религиозно - народностната нетърпимост спрямо българите, зачестяват опитите за насилствената масова ислямизация на това население.

Хайдутството в България се разраства сякаш с всяка измината година. Още в зората на метежното единадесето столетие, изпълнено с редица бунтовни и въстанически движения, хайдутските прояви се умножават. Льофевър, секретар на френския посланик А дьо Санси, разказва, че през 1611 г. из планинските пътища към Ниш има дружина от 250-300 души, за която разказват, че напада пътниците. Такава голяма група не може да бъде друго освен хайдушка дружина. А през 1616 г. участниците в пратеничеството, чиито път е описал А. Венер, бодърстват и палят цяла нощ огньове при Ветрен, за да не би „неочаквано от гората да нападнат българите(хайдутите), както няколко пъти в това село те били нападали турците.”

Османският хронист Силяхдар, един от главните източници за тия събития разказва, че османските войски не един път се сблъскват с хайдути, които действат в едно с австрийци и маджари.

Все във връзка с тия събития трябва да се поставят и някои откъслечни известия за раздвижване на хайдутите и населението в Пазарджишко. Непотвърдени сведения на Силяхдар споменават за хайдутския вожд „Сраил”. Очевидно става дума за прославения Страхил войвода от с. Йеникьой - Пазарджишко.

В разказа на Силяхдар за Ниш, в който прозира усърдието на пристрастния османски автор да очерня хайдутския вожд, може да се изтълкува и следния смисъл. Допустими са разногласия между австрийския командващ състав и местните борци, поради различията в крайните цели на едните и на другите. Австрийците се стремят да прогонят турците от балканските земи, не за да освободят поробеното население, а да наложат тук господството си. Може би, с оглед на това у Страхил има някакви опасения и вероятно у него е надделява решението да се освободи от зависимостта си спрямо австрийците и да действува самостоятелно. Само някакви съображения от този род, свързани с по-нататъшния ход на борбата, която така смело води дотогава, трябва да принуждават Страхил да остави на произвола семейството си, което преди това сам спасява и приютява в Ниш. Това е мнението на Бистра Цветкова в нейната книга-„Хайдутството по българските земи.”

Нека бъдем честни и признаем, че ако не е написаното от Силяхдар, няма да знаем почти нищо за Страхил войвода. Въпреки това в написаното от него личи желанието му да обезличава героя Страхил, прозира желание да го очерня.

Вижте какво пише за името му – „някой си Сраил или Сравил”. Това е поправимо, тъй като народа го възпява в песните и опасност да остане без точно име няма. По същите причини той пише и Иеникьой , вместо Корукьой.

Може да се зададе въпроса, името му нарочно ли е объркано или от немарливост. Каквато и да е причината, успява да отвори една възможност за неговото родно място да се борят много населени места.

Коруй кьой или днешното Мало Конаре не дава десятък, защото гледат едно султанско хергеле и са длъжни всяка година да изпращат в Цариград младите коне с известен брой войници. Населението на войнишките села е по-будно и свободолюбиво и по-трудно се примирява с неправдите на робството.

Понеже няма точни сведения за датата на раждане, ще кажа само, че през ХVІІ век в Коруй кьой (Мало Конаре) в семейство Паунови се появява Страхил.

Няма и не може да има българин, който да не е чувал името на прославения хайдушки войвода Страхил. За него се пеят песни по всички кътчета на България. Разказват се предания и легенди, а много селища си оспорват правото да се гордеят, че са негово родно място. Мнението на Александър Арнаудов - уредник в историческия музей в град Пазарджик:

„Така според едно предание родното място на Страхил е днешния град Батак, а според друго – Страхил е от Мало Конаре, Пазарджишко.”

Какво мислят от Батак разбираме от ТР. КЕРЕЛОВ-1966 г. в частта от неговата книга „БАТАК ГЛАВА НЕ СКЛАНЯ”.

„---------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

ГОЛА ВОДА, ПАЯКА И СТРАШЕН СТРАХИЛ

През 1925 г. д-р Иван Горанов се задържа в Батак до есента. Той всяко лято прекарваше в селото. Отморяваше се с въдица край тихите вирове на Стара река или бродеше с раница на гърба из глушинака на Баташките гори. Когато тази година започнахме училище, той ни събра в големия салон. Преди да заговори, разтърка ръце и се поизкашля многозначително. На земята до него стоеше новичък фибърен куфар — доста голям. Загадката на събирането бе очевидно в този куфар и ние, децата, изпънахме шии.

Мили деца, потомци на славните батьовци... — започна тихо докторът.
Учителите от предните столове извърнаха глави и ние срещнахме обичайния за такива случаи поглед — сега сме пред чужд човек. Тишина!...

Донесъл съм ви подаръци от ваши софийски другарчета. Зная, че маята ви е от някогашните батьовци, от Гола вода, Паяка и Страхил страшен и затова посъветвах вашите другарчета, които бяха решили да ви подарят нещо, да ви купят пушки и пищовчета. Те гърмят с книжни авзи, ама са пищови и пушки от желязо, а не от дърво, каквито си правите вие. Каго се научите тях да държите, ще ви дадат истински. Само трябва да слушате и да се учите...

Той разтвори куфара и раздаде подаръците. Още начаса салонът замириса на горяла бертолетова сол. Авзите отдавна бяха изгърмени, пищовчетата и пушките — забравени, но имената на Гола вода, Паяка и Страхил страшен се очуваха. И останаха да живеят в нашата детска памет, както бяха живели в паметта на всички батачани.

В редица народни песни Страхил се представя като защитник на онеправданите и като народен отмъстител. В песента „Страшил и плевенския кадия” се разказва за нерадостния живот на сирачето Димчо, който девет години е ратай на плевенския кадия, но не получава нищо за своя тежък труд. Ограбения и обиден Димчо се оплаква на своя вуйчо Страшил страшни войвода, който след като го изслушва, повежда дружината си към Плевен. Залавя кадията и сурово го наказва, като му отрязва главата.

Стахил е толкова властен, че изпраща свои хора да му набират хайдути. В една народна песен знаменосецът на Страхил – Атмаджа (ястреб) поръчва на Стоян хайдутин:

„Я пойди, пойди Стоене

на габровските механи.

Там пият вино, Стоене

момчета като вълчета

юнаци като зли вълци

зли вълци по стогодишни

и за Стратила ортуват

де ще Стратила да найдат

Стратила страшни войвода

и тий с него да идат.”

Стоян изпълняна поръчката на знаменосеца и когато повежда момчетата към хайдушкия войвода, ги предупреждава да не се плашат от погледа му.

„Момчета като вълчета

юнаци като зли вълци

зли вълци по стогодишни

кога при Стратил идете

той ждава страшно изгледа

сакън да са не плашите

нему си й такъв погледа.”

По нататък в песента, при срещата на момчетата със Страхил, се казва:

„Стратил ги страшно погледна

отпуснал джуни до земя

издигнал клепки до небе

сички са изпоплашиха.”

Тази част на песента показва, че Страхил е всява страх у всички със своя свиреп поглед. Той е страшен за враговете си, не само със своите дела, но и със своя външен вид и неслучайно във всички песни за него го наричат Страхил страшен войвода. От известните песни за него, най-разпространена е песента за лошия сън на Страхил и потерята, изпратена срещу него. В началото на тази песен Страхил е представен, като обикновен човек, който може да се смути от един лош сън. Но неговият знаменосец Атмаджа го успокоява и го съветва как да постъпи, за да се справи с преследвачите си. Страхил се вслушва в съвета на своя знаменосец и се преоблича като просяк. Край него минава потерята и никой не го познава. Накрая, обаче идва арапче, което го познава и издава. Тогава потерята се повръща назад и залавя Страхил. Но, когато донасят тежки синджири, за да овържат войводата:

„Стратил са люто разсърди,
та че въжата, бре, скъса,
извади сабя френгия,
та че са на дясно завъртя,
дур са наляво обърне,
само арапче остана.
То са Стратиле моляше:
- Ой ми та тебе, Стратиле,
не ме убивай, затривай,
че съм едничък на мама!
Стратил арапче не слуша,
най го къс по къс режаше
и му месото разхвърли
по сите равни друмища
да ядат псета, гарвани.

В тази песен, както и в другите народни песни, образът на Стахил се разкрива с епически размах в широки рамки, като се използват редица художествени средства, характерни за юнашките песни - подробни описания, повторения, преувеличения (така наречената хипербола) и идеализация при разкриване на юначеството и положителните качества на Страхил.

Но Страхил не е обикновен хайдушки войвода, който се задоволява само да наказва поробителите, предателите и народните изедници. Той вижда много по-надалече и мечтае българския народ да отхвърли омразното турско робство и да заживее свободно. За това свидетелства фактът, че по време на Австро-турската война през 1689-1690 г. Страхил най-дейно участвува във въстанието, което избухва в Скопско и Софийско. За да се справи със Страхил, който с 200 души хайдути развява байряк и убива турци и опустошава цели села, централната турска власт мобилизира цялото турско население от околиите Пловдив и Татар Пазарджик. На помощ изпращат двама началници, петдесет бостанджии, двама везирски делии и много доброволци. Но Страхил чува за намеренията на властта, взема своите роднини, минава планините и се озовава в Нишката крепост. Там Страхил събира 4000 души немци, маджари и хайдути и с тях напада Кюстендил. Отрядът на Страхил избива и пленява много турци. Снабдява се с голямо количество стоки и пали града. От Цариград срещу въстаниците изпращат многобройни войски. Най-напред обсаждат и превземат Пирот. След това, султанските войски се отправят към Ниш и го подлагат на обсада. Турците изпращат писмо на обсадените да се предават, но те дръзко отговарят „нямаме човек който да знае да чете и пише, но ако искате да ни бъдете гости, елате да ни ядете попара”. Цял месец непрекъснато пристигат турски войски и обръчът на обсадата се стяга. След като не получават очакваната помощ, защитниците на нишката крепост са принудени да се предадат. С голямо настървение и силно любопитство турците бързат да видят, измежду пленниците, прочутия и страшен главатар на хайдутите Страхил, който много пъти напада и убива мюсюлмани. Ала те са горчиво разочаровани и учудени, когато разбират, че Страхил и дружината му не са в крепостта, а успяват и този път и се изплъзват.

Преди обръчът на турските войски да обхваща напълно крепостта, Страхил иска и получава разрешение от коменданта на крепостта генерал Фитран да излезе, да се бие със своята дружина срещу турците, след което бранителите на крепостта трябва да нападат турците. Но, виждайки многобройния неприятел, Страхил разумно се оттегля и така запазва дружината си. Но за спасяването на своята дружина Страхил заплаща твърде висока цена – майка му, жена му и една негова дъщеря, които се намират в крепостта са пленени от турците. Дъщерята на Страхил е подарена на един албански левент. В името на великата цел - да спасява своята дружина, за да се бори за освобождението на отечеството си, Страхил пожертва своето семейство.

Световната история познава малко примери за такава велика жертва, с която всеки народ се гордее.

Дядо Ангел Керелов - внук на Страхил войвода, който обикаля на стари години Странджа планина да търси гроба на войводата има основание.

Ето какво казва Гаро Гаров, сътрудник в историческия музей в Бургас.

„Известно е, че всички български планини - Рила, Стара планина и Родопите, планините в Македония са майка закрилница на легендарните хайдути през петвековното турско робство. Наред с тях и Странджа не отстъпва в това отношение на своите сестри. Нещо повече, тя в някои случаи дори ги превъзхожда. Затова защото хайдутството в тази планина е едно постоянно явление и то в твърде широки размери. При това едва ли може да се посочи някои от известните български хайдути из вътрешността на страната, който в известни периоди от своята дейност да не шета и в Странджа.”

За развитието на хайдутството в тази планина на първо място благоприятствуват редица обективни условия. Например нейният географски характер - пълна проходимост по всичките и части, при това обрасли с вековни дъбрави, наличието на бистри и студени извори и най-важното, че тя открай време е населена от чисто българско население, пръснато в селца, колибарски поселения, кошари, мандри, по баири, склонове, реки, бърда, при широко развитото в миналото скотовъдство - всичко това взето вкупом извънредно много улеснява продоволствието и укриването на хайдутите.

От друга страна, за широкото развитие на хайдутството в Странджа и особено за прехождането на хайдутите из вътрешността на страната от особено значение е обстоятелството, че през тази планина и нейните покрайнини преминават най-важните друмове, по които се пренасят тежките султански хазни към турската столица, съставляваща труда и потта на населението от поробените и зависими страни – България, Сърбия, Маджарско, Румъния. По тия друмове се придвижват към турската столица и обратно многобройните търговски кервани, които разнасят стоките до различните пазарища и панаири в общата турска империя. А известно е, че тия султански хазни и търговски кервани са най-съблазнителната примамка за хайдушките дружини, защото чрез задигнатите от тях богатства и стоки най-често са решават въпросите за своята издръжка, облекло, прехрана, въоръжение, а също така и подпомагане на своите многобройни ятаци и укриватели. Някои народни песни отразяват това:

Събрали са се събрали

два брата, дур два близнака

Стойко и Стефан двамата

ходили малко ни много

ходили дор три години

Странджанската планина

царската хазна да вардят.

Така обясняваме и факта, че из дебрите на Странджа се кръстосват юнашките стъпки и на класическите български хайдути Страхил „страшен хайдутин” и неговия неразделен сподвижник, верен другар и байрактар Атмаджата. Иначе турският историк Силяхдар мехмед ага – съвременник на Страхил, не описва похожденията му в Странджа. Народът правилно преценя като казва, че „вълк и хайдутин синур нямат”. Страхил предвожда сравнително не многобройна дружина, която при действия в полето използва и коне.

За пребиваването на Страхил войвода и неговия байрактар Атмаджата в района на Странджа има редица доказателства. Най-напред ни дава сведения за това Балчо Нейков, който от първите години след освобождението се заема с трудната, но високо патриотична задача да издирва и проучва родословието на Стефан Караджа, негов връстник и другар от детство. В изпълнение на тази си мисия Балчо Нейков без да ще, вървейки по родословните следи, попада и в лабиринта от легенди и предания за големия род Бибеловци в историческото село Факия в Странджа, защото Караджата по майчина линия произхожда от Бибелите. Когато Балчо Нейков говори за участието на един от представителите на Бимбеловци, като ръководител на „войничаните” във Факия в т.н. „Северна война” между Русия и Турция и по-специално при похода на русите към река Прут (1711 г.), той ни осведомява, че според преданията, които събира и записва, в Странджа и района на село Факия по това време върлуват прочутите хайдути Страхил и Атмаджата. Вижда се, че това сведение съвпада по време с историческите данни за годините, през които действа Страхил войвода. И макар, че Балчо Нейков нито ни съобщава от кого записва преданието, нито подкрепя с нещо друго тия данни за пребиваването на Страхил войвода и Атмаджата в този район на Странджа, то от нашите проучвания сега се установява, че всичко това се подкрепя и с някои податки, което не могат да бъдат някаква случайност и поради това, че тия наименования се отнасят еднакво и за Страхил и за байрактаря му Атмаджата. Така в село Желязково (Момина църква Казъклисе), Ямболски окръг има Страхилов кладенец. В миналото този кладенец се намира извън чертите на селото, докато то е малко, а сега попада в самото село, но вече запустява. Според запазеното предание в селото, този кладенец е направен по поръчка (а може би и със средства) на Страхил войвода. Освен това в преминаващата през това село Скалянска река се вписва по-малка, която също така носи името Страхилова река. Тя извира някъде откъм височината Карва Сара под името Парапанов дол, а в долното си течение носи името на войводата, защото там, най-вече според преданието, се подвизава известно време Страхил с дружината си. А там, където Страхилова река се влива в Скалянската се намира канлъ-гичит (кървав брод), който носи името си от това, че на същото място хайдутите обикновено причакват султанските хазни и търговските кервани и често проливат кръв. Все в този район, именно между селата: Факия, Тагарево и Сливово има една твърде живописна гориста местност, където има кладенец със студена и пивка вода.Тя носи името Атмаджата. Според запазено предание в село Факия, дружината на Страхил войвода идва на коне някъде откъм Карнобат и Сливен и ходи надолу „по друма” към Лозенград, за да причаква султанската хазна. На връщане, обаче и е устроена засада от голяма турска потеря. На на това място и в неравен бой с потерята загива прославения байрактар на Страхил войвода - Атмаджата.

В по-ново време някой благодетел изгражда на кладенеца хубава чешма, в памет на легендарния Атмаджа, а населението, навярно скоро след станалото събитие, именува местността на негово име, за да не се забравя прославения хайдутин.

Ето какво мисли по въпроса за Страхил, Коста Костадинов – доброволен сътрудник на пазарджишкия исторически музей. Същият издирва друга версия за Страхил войвода, изразена в народна песен. За Страхил войвода са известни няколко народни песни. Най-популярната от тях е тази, в която Атмаджата-байрактаря на войводата, пита последния, защо е замислен и угрижен, а Страхил му отговаря, че е умислен и кахърен, защото е разбира, че през гората са минават 3 синджира роби и той се чуди и мае как да освободи робите. Ето и самата песен:

Атмаджа дума Страхилу

Страхиле страшна войводо,

Защо си черен почернел

Още си грозен погрознял?

Защо си толкоз умислен

умислен още кахърен?

Дали ти пушка дотегна

или ти балкан омръзна

или за село домиле?

Страхил Атмаджа думаше.

Атмаджа кючук байрактар.

Нито ми пушка дотегна.

Нито ми балкан омръзна.

Нито за село домиле.

Снощи ми хабер дофтаса,

че са през гора минали

дор три синджира с роби.

Първи синджир, Атмаджа

Все отбор млади девойки

Втори синджир все млади невести

Трети синджир все млади юнаци.

Чудя се Кардаш мая се

Какво да правим, да сторим

да си кервана преварим

и робите да отървем

от тия черни татари.

Този вариант на песента е от 96 годишния дядо Трифон Зайков от с. Величково, сега жител на Пазарджик. Това е само една част от песента, но само нея помни, по-нататък Страхил „куртулисал робите”.

При събирането на сведения за хайдутите и хайдушките войводи, не трябва да пренебрегваме и иманярските предания за тях. В стремежа си да откриват съкровищата на хайдутите, иманярите достигат и до интересни сведения за самите хайдути и воеводи. Така преди години от Алипи Тодоров родом от село Челопеч, Пирдопско, чух много иманярски истории, между които и следното предание за смъртта на Страхил войвода.

„Страхил с дружината си бродел най-много по Родопите. Той закрилял сиромасите, както от турски притеснители, така и от алчни български чорбаджии. Чорбаджиите от четиридесет села се събрали да решат как да се отърват от Страхил. За събирането си те използвали един голям манастирски събор, на който се събирал хиляден народ. Но Страхил научил за намеренията им, обсадил събора с триста души свои хайдути, завардил чорбаджиите на самото им заседание и ги избил. По заповед на войводата били взети украшенията на всички богати съборяни. Само от косичниците на жените, от сребърните и златни накити били напълнени девет сандъка.”

След тази случка, опасявайки се от потеря, Страхил разпуска дружината си, като на всеки хайдутин дава дял от хайдушката хазна. След като се разделя с дружината си, Страхил потегля за Божи гроб, където смята да прави някакво благодеяние за опрощаване на греховете си.

Всеки обаче, който един път вижда Страхил войвода, не може да го забрави и да не го познае при втора среща. Така в Цариград един турчин познава Страхил и го предава на властта. Страхил е заловен. Почват да го изтезават да каже къде скрива съкровището си. Той отначало упорства и не казва нищо. Но, когато при него идва самия турски големец бошнак и му заговаря на български език, като обещава, че ще му пощади живота, Страхил му се доверява и казва къде е богатството му. Парите са извадени и взети, но големецът се оказва нечестен човек. Той не устоява на обещанието си, потъпква дадената дума и заповядва да убият Страхил. Така според преданието загива войводата, който години наред всява страх в султанската власт.

Страхил войвода

Появило ми сай появило

Една ми мечка стръвница

в Рила, Стара планина

на хайдушката равнина.

Голяма пакост правеше

Да е поизяла поизяла

на чорбаджии волове

на клети сиромаси овцете.

Хората жалба дадоха,

Който мечката улови

голям ще бакшиш получи

до девет чифта волове

десето серес биволи.

Никой се карда не нае

Таз пуста мечка да улови.

Наеха ми се наеха,

до два ми млади юнака.

Юнаци силни помаци

отиват мечка да убиват.

Като мечката видяха

Те са много изплашиха.

На ум им дойде за Страхил

За Страхил страшен хайдутин.

Един си други думаха:

- Хайде при Страхил да идем

да идем да го поканим

с него мечка да убием.

Хора при Страхил отиват:

Страхил под дърво лежеше

сиви теленца пасеше.

Като си въздух поема,

клони в земята забива.

Като се солук отнеме

клони в небеса хвърчаха.

Юнаци млади помаци

страх ги е Страхил да повикат,

че му кучката разлайват

кучка с девет кученца.

Страхил се от сън събужда:

- Вървете, не бойте се,

кажете, не срамувайте се.

Помаци Страхил думаха:

- Канят ни мечка да убием,

таз пуста мечка стравница.

Че тръгнал Страхил с юнаци

на хайдушката поляна.

Срещом се с мечка сретнаха.

Като помаци видяха

три дни далег бягаха.

Остана страхил самичък

с него кучка сивичка

и дор девет малки кученца.

Малко се много бореха-

часът му дойде на Страхил.

С сабя мечка повали

с остра сабя разсече

и и кожата одра

и я в село занесе.

Тази песен е записана през 1968 г. от Йорданка Гаджалова, уредник в историческия музей в Сливен.

Драги читателю, аз не съм писател, а строител. Ние сме груби хора, но затова пък прями и честни. В нашата професия се ползва най-много качеството логика. Като чета книгите, от които Ви поднасям фактите, ги прекарвам през цялата си същност, като човек и тогава забелязвам грешките и пропуските и ги критикувам.

Сегашното село Ветрен, по времето на турския писател и съвременник Силяхдар Ахмед ага има следните имена: Хисарджик, Казърхисар, Еникьой, Дервент ени кьой, Сардък дере, Просека и Ветрен. Селото се намира на Траянова врата т.е. на важно място. Трябва да го запомни. Когато чува за родното място на Страхил войвода – Кору кьой, не му обръща внимание и не го запомня. След това, като сяда да пише, почва да се напъва да си спомни, но уви забравил го е. Идва му в паметта, че е нещо, което завършва на кьой и понеже Ветрен е много известно, решава, че е Ени кьой.

Нека всеки от нас си представи, че баща му или дядо му, които го държат на коленете и му разказват за родния си край, за родната си къща, за приятелите, за роднините и най- вече за рода и той да не помни. Моят дядо почива преди да се родя, но баба ми ме учи на много неща за нейния род, с които да се гордеем. Някои от

Сега, когато посещавам Батак с цел да събера сведения за Страхил войвода, намирам тримата внуци от рода Паунови и брата на Трендафил Керелов – Страхил, кръстен на прадядо си Страхил войвода. Всички единодушно и с гордост се назовават правнуци на войводата Страхил. Със същата гордост се произнасят и за родното му място Мало Конаре. Развеждат ме в музея в Батак, където портрета на Страхил войвода е на видно място, висок около 2 м. Показват ми къде дружината на Страхил яде чеверметата – „сборището на Страхил войвода”. Показват ми скалата, над която той стои замислен, решавайки съдбите на много българи и турци. Показват ми и гробовете на Петър и Георги, братята на Страхил, къде са били.

Когато се разделяме, Страхил Керелов ми казва:

- Не е важно какво е казал турчина (имаше предвид Силяхдар) важно е, че ние техните потомци казваме, че сме от Мало Конаре.

В книгата си „Пазаржик и Пазарджишко” професор Иван Батаклиев (на стр. 436) пише:

„От Мало Конаре в Батак се преселил Пауновия корен.”

Това, което събрах ме убеди, че Пауновия род е принудително преселен от Мало Конаре в Батак, а от него е и Страхил войвода. Няма да убеждавам батачани, те мен убедиха. Няма да убеждавам Силяхдар, той отдавна е покойник. Няма да убеждавам и Ветренци, те знаят, че нямат Паунов род, преселен в Батак. Остава най-трудното - да убедя малоконарци в голата истина. Защо казвам най-трудното. Засега само един малаконарец е убеден - Трайко Пенов, бивш директор на училището, в момента покойник. Той пише стихотворението „Мало Конаре”:

Разказват, че тука живял е Страхил

бил силен и смел и робството мразел

имал любима но турчин я взел

Страхил отмъстил и хайдутин излезъл.”

Нека си спомним как постъпват тримата братя- Георги, Петър и Страхил Паунови, при пристигането си в Батак. Сами докарват водата за воденицата. „ Не мислеха, че се минават.” Унищожават „ хайтите пак без да му мислят”, че се минават.

Това е причината, поради която се страхувам, че малоконарци „безвъзмездно” ще приемат Страхил войвода за свой съселянин. Последната година се забелязват положително настроени хора, които не са с „малоконарска” нагласа. Дано тези хора да увлекат все повече себеподобни и да надделеят. Да направят така, че малоконарец да стане като батачанин. Имам право да се надявам, че като заговоря за Страхил войвода ще ме посрещат с радост. ДАЙ БОЖЕ!

Иван Стоенчев

Ех, да ти пипна аз тебе Солунската митница (Заради една бълха, кметът ще гори един скъп юрган. Ще му позволим ли?)

2009-02-17T11:20:00.009+02:00

Гледах и слушах по телевизията първото редовно заседание на Общинския съвет – Пазарджик за 2009г. Една от точките беше събаряне на минералната баня – т. е. продажбата й заедно с терена под нея. Заменят я за една циганска баня.
Всички съветници, верни на кмета на Пазарджик, заедно с него повтаряха една лъжа. Вместо минералната баня, всички казваха „ банята”. Кметът Попов много артистично изигра „етюд на погнуса” от посещението си в минералната баня. Има талант човека, трябва да му го признаем. Само , че възниква въпроса: „ Кой е виновен?”
„ От както е построена , никой не е инвестирал нито един лев за поддръжка”- думи на г-н Попов.
Г-н Попов, със стиснати кълки не се ражда - ви отговарям аз. От 1960г. до 2010г. са 40г.
Колко кметове минаха през кметския стол, включително и Вие? Никой не отиде, обаче толкова далеч, да продаде минералната баня। Ако обявите, че на нейно място ще построите модерен търговски комплекс - всички до пенсионна възраст ще Ви подкрепят. Но запомнете, нито един пенсионер, който го „въртят ставите” няма да Ви прости.
Давам Ви един съвет। Идете в Банкя, Старозагорските бани , Хисаря и попитайте кметовете им , могат ли да си представят събаряне на минерална баня. Успокойте се, няма да Ви се изсмеят, а ще Ви помислят за луд.
Г-н Попов, обещавам Ви , че няма да се уморя да го поставям този въпрос, докато не го приемете. Вярвам Ви, но и ние пенсионерите с „големите пенсии” ще отделяме от тях. Вместо да си купим лекарства, ще спестяваме и ще чакаме някой кмет след Вас да ни разреши, на 30м. от входа на минералната баня да построим паметник. Не на писателя Алеко Константинов, а на неговия герой, който го уби. Без това той е наш съгражданин. Под статуята му в цял ръст ще напишем: „Ех, да ти пипна аз тебе Солунската митница.....”
Когато остареете, Вие и Вашите поддръжници в това дело, когато Ви „завъртят ставите”, ще ходите да поднасяте цветя на Вашия герой.
Вярвайте ми, ще бъдете малцинство. На гърба на паметника ще напишем: „ Посвещава се на Владетеля на Пазарджик, който ликвидира минералната баня.” Какво ли ще Ви кажат сегашните млади хора тогава?
Г-н Попов, Вашите предшественици - сигурно комунисти по убеждение, ми отнеха титлата „ Почетен гражданин на Пазарджик”। Преживях го , но Вие искате да ми отнемете рожбата, а на болните и пенсионерите - възможността да се лекуват.
Я, то какво се получи? Вие да не сте по-голям комунист от комунистите? С поведението си объркахте всички избиратели. Ха да видим сега , за кого ще гласуваме.

Иван Стоенчев

Какво значи ..... пазарджиклия.....

2009-02-17T11:14:00.004+02:00

Живял си бай Димитър в „ Чиксалън”, уж нормално. Женен бил , обичал си жената. Родила му две момичета. Наглед нищо му нямало. Но едно червейче се загнездило в душата му и го човъркало постоянно. Един ден си пиели ракията с „ерген Аркадашите” и един от тях му рекъл:
- Мите, нещо не си весел. Като си спомня , его на скоро беше, пребивахме всеки чужд ерген, който влезеше в „ Чиксалън”, не давахме наша мома да се хване с друг. Ти ни беше тартора. Винаги весел, винаги засмян , а сега си посърнал.
- Абе, момчета имам си дерт. Вие си имате мъжки рожби, а аз две момичета. Затрива ми се рода. Друго си е да си имаш момче.

- Не си прав. Ти искаш на стари години да те гледа снаха. Дъщерята по-хубаво гледа- заключи философски един от аркадашите му.
- Това не е нищо. Аз си секнах кръста и се влачих цял месец. Ако не бях отишъл на Хисаря, нямаше да ми мине. Я иди на Хисаря и ще се оправиш.
Речено- сторено. Прибрал се бай Димитър и казал на жена си, че ще ходи на Хисаря. Веднага нещо го чукнало. Ама кой ще наглежда щерката. Тя е вече за женене. Ще я излъже някой, а после и да го пребия, все това е.
- Само ,че Иванка ще дойде с мен. Ще идем в частна квартира и тя ще ми готви, ще пере , хем да се учи.
Съгласила се жена му и заминали.
Първата седмица минала добре, но към края дъщеря му започнала да удължава времето за покупки, докато един ден му сервирала, че ще се жени.
- Ами сега. Хубаво я опазих – помислил си той.
Почнал да се ежи, но дъщеря му не отстъпвала. Нали му одрала и кожата, и характера, отсякла:
- Ще избягам и пак ще се оженя.
Фучал известно време , па накрая узрял.
- Кой е, какъв е , ти познаваш ли го? – кандисал той.
- Довечера ще дойдат с баща си да ме искат.
- Че ние си имаме дом , как тук ще те искат.
- Довечера ще се разберете – вече с друг глас му отговорила дъщерята.
Вечерта се срещнали и бай Димитър разбрал , че са от Чирпан.
- Хубаво се наредихме , то една чирпанска сватба е като една война в Корея или Виетнам – си помислил.
Не минало и месец и бай Димитър се сдобил със зет на 20 години – Васил.
От тогава минали 20 години.
Васил станал строител и един ден получил писмо от брат си , че го кани да иде в Чирпан , за да му помогне за няколко дни , че ще строи къща. Качил се Васил на влака , взел си и торбата с инструментите. Къде без тях? Пазил си ги като зениците на очите. Влезнал в купето и се загледал къде да сложи торбата , за да не му я откраднат. Ако я качи горе на багажника , ще заспи и ще я откраднат. Бръкнал вътре , извадил един пирон и с теслата го забил до главата си. Окачил торбата с инструментите на него. Седнал и си облегнал главата до пирона. От люлеенето на влака заспал. По едно време се събудил и усетил, че нещо му пречи на главата. Без да му мисли много, започнал да удря по главата на пирона със собствената си глава. Той си знаел , че всички чирпанлии имат корави глави. Удрял с главата си и пирона влизал. По едно време спрял да влиза. Васил Чирпанлията удрял с главата , но пирона не мърдал. Отишъл в съседното купе и гледа един като него спи и хърка. Пиронът излязъл от дъската и опрял в главата на спящия с върха си. Появил се малко и не мърда. Васил Чирпанлията зяпнал и не вярвал на очите си. Ядосал се , хванал спящия за раменете и го раздрусал. Онзи се сепнал, ококорил се и попитал:
- Какво?
- От къде си, кой си? – питал чирпанлията.
- Иван Гилин от Пазарджик – отговорил като млад войник пазарджиклията.
- А.....а – зяпнал чирпанлията. Ясно. Започнал да му оправя реверите , да изтупва несъществуващия прах , като че ли е кмет на Пазарджик.
Чукнал се по главата чирпанлията и си рекъл:
- Е......е, това е корава глава!

Иван Стоенчев

Несбъдната мечта

2008-09-06T15:05:00.005+03:00

Несбъдната мечта

През 1959 г. се уволних от казармата и след малки перипетии започнах работа като технически ръководител на винарската изба в с. Карабунар. Следващата година вече ръководех строителството на жилищните блокове на МВР Пазарджик – този на ул. Толбухин до сегашния съд. Ръководството на Окръжната строителна организация прецени, че това ми е малко и ми възложи и строителството на Минералната баня на пазара. Работната ръка никога не ми е стигала затова помолих Дело Манев- началника на милицията за затворници. Обучавахме ги и строяхме едновременно. Бяха политически затворници, много по-интелигентни от криминалните и възприемаха бързо.
Много от тях след освобождаването си останаха в Пазарджик, както им бях обещал преди, по време на работата им при мен.. Начело на тогавашното ръководство на града беше Спас Господов. Той беше първия ръководител комунист, който ми направи впечатление на честен и много умен човек – роден за ръководител. Строителството на минералната баня изпреварваше проектирането и аз буквално смъквах чертежите от дъските на проектантите. Имах си много неприятности с Иван Темнилов - директор, арх. Митева – заместник-директор, арх. Христо Бакърджиев- проектант АС част и Найден Танков - конструктор. Тогава, а и после имаше практика да се провеждат оперативки на обекта, ръководени от най-големия ръководител. На една оперативка водена от Господов ми възложиха да направя график за завършване на обекта предсрочно и ми определиха дата. Направих го и на следващата оперативка го приеха. Принуждавахме се да работим при зимни условия с много трудности и напрежение. Така стигнахме до наливане на покривната плоча при много ниски температури. Завихме я с по две рогозки. След 12 дни се проведе оперативка от Михаил Гумнеров. Същия заяви следното – „Партийното и стопанско ръководство взе решение да се съкрати още срока и той е еди коя си дата. Поканили сме Антон Югов да реже лентата и да пусне обекта в експлоатация.” На мястото на стария кмет Владо Георгиев беше сложен Стоян Кавръков. Възложи му да ме следи „изкъсо”. Обърна се към мен и ми нареди да декофрирам плочата и да започна довършителните работи. Погледнах Найден Танков – конструктора и в очите му видях съчувствие.
- Това технически е невъзможно – започнах плахо и тихо. Другарю Гумнеров плочата съгласно правилниците, техническите норми и законите може да се декофрира след 28 дни от наливането. Аз законите не мога да ги нарушавам и не искам да ми падат плочи.
- Ти знаеш ли, че аз съм председател на Окръжния съвет и като реша ще те накарам в шише да пикаеш и със силен удар по масата подчерта заплахата си.
- Законите са задължителни за всички и ти не можеш да ми нареждаш - отговорих му аз и изтрясках заповедната книга на обекта на масата. Само Найден Танков може да пише и аз да изпълнявам. Ако му стиска да пише – и му подадох заповедната книга.
- Никога – отговори проектанта.
В този момент моят началник Христо Ничев започна да ме рита отдолу да млъкна, но аз бях вече запалил и не спрях.
- А колкото до заплахата – черга на суджук, чорбаджия друг- казва народа и има и други окръзи.
В този момент една силна ръка се стовари върху лявото ми рамо.
- Иване, спри! Оперативката се отлага. Да останат само Иван и Михаил Гумнеров.
На излизане всички гледаха надолу в земята, само Луков-директора на окръжната строителна организация ми каза:
- Това което те очаква...., сърди се на себе си.
Надявам се, че сте се сетили кой беше този човек - Спас Господов. Ръководители на комунистическата партия в България като него не познавам повече от 4-5 човека. Когато говореше от трибуната на наши форуми имаш чувството, че ти говори колега строител, който е врял и кипял в строителството. Останалите бяха, като Михаил Гумнеров.
- Иване, качи ни на покрива!
- Добре – отговорех аз и направих една голяма глупост, заведох ги до хаспела и с него ги качих на покрива. Не само, че е забранено, но можеше да ги контузя тежко. Аз се изкачих по стълба през капандурата. Когато бях горе, Господов ме чакаше, а Гумнеров беше отишъл в южния край. Повдигнах рогозката и с върха на обувката и ровнах бетона. Беше измръзнал отгоре, още една причина, която разбрах в момента, да не се декофрира. Това стана пред очите на Господов и той само кимна с глава и каза:
- Разбрах.
Двамата отидохме при Гумнеров.
- Иване, не е ли ниска тази сграда?
- Другарю Господов, ако беше в Япония тази сграда щеше да е балнеосанаториум на 8 етажа, а ние строим хигиенна баня с минерална вода, докарана от толкова далеч. От цяла България ще идват хора да се лекуват и ще си оставят парите тук.
- Видя ли Мишо и Иван мисли като мен. Сбъркахме.
Разговора не вървеше, защото Гумнеров нито говореше, нито гледаше към мен.
- Свали ни! –каза Господов и сложи край на мъчението на Михаил Гумнеров.
Драги пазарджиклии, така мислеха някои хора луди като мен и умни като Господов,
преди 50 години. Построил съм толкова обекти, които ако ги съберем на едно място ще стане един град колкото Пловдив.
Искам да Ви кажа, че една подмяна на тръбопровода от Елидере до Пазарджик, една надстройка с основен ремонт ще се изплати за 10 години. Лекуващите се ще оставят парите си във Вашия град. Минералната баня не трябва да се събаря, а на нейно място да се построи профсъюзен дом или хотел. Тези обекти ще напълнят гушата на двама, трима човека или на някоя партийна централа. Това са хората, които си легнаха комунисти и се събудиха седесари. За тях е важно да има келепир. Те забравиха обещанието си да защитават Вашите интереси. Вие губите минералната вода, която е в центъра на вашия град в паркова обстановка. Цял свят завижда на България, че има минерални извори. Само след 15 години ще разберете какво сте изгубили. Това не е недалновидност, това е престъпление спрямо бъдещето на пазарджиклии. Минералната вода е дефицит в световен мащаб. Над 10 години живях в Африка и знам каква вода пият там.
Сега се обръщам към управниците:
- Вие не сте вечни. Не правете глупости. Мислете в перспектива. Не хвърляйте на боклука направеното от нас, вашите родители. Това са наши рожби и ни боли когато ги унищожавате.
Сега трябва да си пиша името, но се чудя от името на тримата почетни граждани, които ни направиха заради този обект. Арх. Христо Бакърджиев, инж. Найден Танков и аз Иван Стоенчев. Повтарям не знам, защото много колеги ме питат:
- Защо те няма на стената на почетните граждани, въпреки че присъствахме на награждаването?
- Не знам може да е имало сито, когато са правили тази стена, а ние тримата не сме партийни членове.
Драги пазарджиклии, не ме боли, че ни няма на почетната стена, боли ме, че ще събарят минералната баня и няма да видя балнеосанаториум. Това е моята несбъдната мечта. Човек разбира, колко скъпо ни е нещо само, когато го изгуби.

Иван Стоенчев

Те били трима братя от полското село Мало Конаре.

2008-07-23T14:22:00.011+03:00

БАТАК ГЛАВА НЕ СКЛАНЯ

Автор - ТР. КЕРЕЛОВ-1966 г.

ПРЕДИСТОРИЯ НА ИСТОРИЯТА

Дядо Ангел Керелов страдаше, че историята на Батак още не е напълно разказана.

— Ще си отида и много нещо ще се попилее и забрави, ще стане нищо: било ли е, не е ли ...

Писаните вече две книги не го задоволяваха, защото живите подробности на баташката трагедия живееха в паметта и сърцето му.

Той беше висок и строен старец — почти два метра. Подпираше се на хубав бастун, с който почукваше, за да подчертае, когато говореше, и без това натъртения си говор. Пушеше много и обгарялото си орехово цигаре наричаше „моме“.

През 1878 г., при Алеко Богороди, той е бил първият окръжен управител на Пазарджик. През 1914 г., навършил вече седемдесет и петте, се вдигна из Странджа и Пирин да търси гроба на Страхил войвода, с когото — според преданието — бил рода, а през 1920 г. повтори своята експедиция. Помня го как се върна съкрушен. Дълго се събува на одъра, а когато влезе в стаята, изювори вместо поздрав:

— Гроба си ще намериш, но гроб няма да намериш! Неблагодарен народ, бързо забравя...

Самият му живот представляваше една дълга, неписана история на селото, стар българин, за когото нямаше нищо друго освен честно изпълнения обществен дълг. Въпреки дълбоката старост, до която стигна, паметта му остана изключително свежа, мисълта му ясна

Истинските автори на този разказ са съвременниците на много събития, хора с великолепна памет и чувство за живата сила на речта. Аз само го записах и подредих.

ГОЛА ВОДА, ПАЯКА И СТРАШЕН СТРАХИЛ

Донесъл съм ви подаръци от ваши софийски другарчета. Зная, че маята ви е от някогашните батьовци, от Гола вода, Паяка и Страхил страшен и затова посъветвах вашите другарчета, които бяха решили да ви подарят нещо, да ви купят пушки и пищовчета. Те гърмят с книжни авзи, ама са пищови и пушки от желязо, а не от дърво, каквито си правите вие. Каго се научите тях да държите, ше ви дадат истински. Само трябва да слушате и да се учите...

Те били трима братя от полското село Мало Конаре. Когато дошли в Батак, заварили селото, че прави воденица. Плюли си те на ръцете и за два дена докарали водата от яза до воденицата. Половин час път е това да го вървиш, а те за два дни го извървели така, че оставили подире си дълбока воденична вада. Това стигнало на селото, за да ги приеме... А защо носели тези имена? Георги се борел по панаирите с турските пехливани. Замори ги, запоти ги, доде станат гола вода, и тогава им залепи гърба на тепиха. Оттам и името. А Паяка спечелил прякора си като хайдутин. Трябва да отърве народа от някой душманин. Тъй го оплете отвсякъде, че оня капне сам като муха в паяжина. Двамата братя били женени, а третият, Страхил — ергенин. Той имал годеница, но един пазарджишки бей пратил в Мало Конаре гавазите си. Пропукали чифт пищови, дигнала се пушилка по пътя и момата потънала в бейските сараи. Въртял се Страхил с дни пред бейските порти, но не можал да зърне отнийде годеницата си. И една нощ сухите бейски конаци пламнали като борина.. В Батак другоселците не били кръстосали още година и припищели няколко села. Слезли били хайти откъм Доспат и Машергидиг. Тримата братя тръгнали да им пресрещнат пътя. И други тръгнали с тях. Намерили ги чак в Чеч и така ги сгащили, че разбойниците тъй си и останали, без да успеят да извадят пищов или главест каракулак. Отдъхнал си не само Батак, но и Доспатлъкът и Тъмръшко. И не само християните, а и мюсюлманите. Но лоша мисъл затаили в главите си те. „Тия, като захванат да пущат кръв на правоверни, ще вземат да не делят кой е хайта и кой не е. Свършиха работа, берекет версин 1, а сега да ги свършим тях завинаги, та да ни е мирна главата...“ Братята усетили каква е работата и хванали завинаги планината. Кръстосали Родопите, прехвърлили се в Пирин и Странджа. Когато силите им поотпаднали и дерменджийският прах се посипал по косите им, Георги и Петър се прибрали в Батак, където са и гробовете им — големи, по четири крачки дълги, заградени с мъхести камъни. А Страхил останал в Странджа... Неговия гроб търсеше дядо Ангел. И за други юнаци пазеха предания старите батачани. Сладкодумната баба Яна Юрукова ни разказваше за дели Аршенко и за Янко Кавлаков. Зимата на 1657 г., първата зима, след като се приютили в долината на Стара река, батьовци прекарали зле. За да се спасят от глад, те посегнали на добитъка си. Много бързо се стопили и дребните златни пари, които разменяли в полските села за жито. Започнали да залагат капани за дивеч и да ловуват из необятните гори. Веднъж дели Аршенко излязъл на лов и попаднал на меча дупка. Върнал се, вдигнал един свой приятел и му разказал каква е работата. Сговорили се на следващото утро да отидат на мечия ятак и да убият звяра. Но когато Аршенко в синя зора повикал приятеля си, той вече бил отишъл в гората. Нетърпелив бил, славолюбив и искал сам да убие звяра, та да се прочуе с юначеството си. Вмъкнал се подранилият ловец в мечата дупка, но звярът го подушил и се надигнал страшен, тромав. Малката пещера оглушала от силен рев. Ловецът се измъкнал навън и се закрил зад дънера на една голяма ела. Мечката се изправила на задните си крака и право срещу него. Въртят се двамата около големия дънер — мечката с протегнати напред лапи: ха-ха да го докопа и... свършено. Но батачанинът мислел как с ум да надвие звяра. За бягане не можело и да се мисли. Пресегнал се той и уловил лапите на мечката. Дървото останало между тях. Така го и заварил дели Аршенко — потен, попребледнял.

Че ти кажи-речи си свършил работата наполовина. Ще те оставя да я свършиш докрай, че иначе ще ти бъде хатър — подиграл се той на нетърпеливеца и обърнал гръб да си ходи.

Но мечката, сещайки зад гърба си нова опасност, се дръпнала и освободила лапите си. Аршенко я изчакал да го приближи и със сигурен удар на пелката си разцепил главата й... В по-сетни времена се прочул Янко Кавлаков: тук съборил някакъв баш пехливанин, там уловил някакъв побеснял бик за рогата и го накарал да приклекне на предните си крака... Когато в село заградили сегашната стара църква, тръгнал Янко по турските панаири из Пазарджиклъка силата си да показва. Борил се с пехливаните, събирал златни грошове в кожен кемер и се готвел да ги изсипе пред Балин чорбаджи: „Брой, кмете, и ме запиши за ктитор на божия дом. Тая сила съм получил от него и туй, което тя изкара, негово е!“ Веднаж в Пазарджик съборил Наипли Юмер, който бил половината сърце на татарите. Отброили му те наградата, пребледнели и позеленели от яд, но като си тръгнал, отдире му се лепнали двама чалмалии. Засилил той ход, без да се обръща от гордост, а ония — по него. Има едни неща, които човек ги усеща и без да гледа, особено когато над главата му виси опасност. И Янко усетил, че въз него се вдига ръка. Отскочил встрани, но правата черкезка кама рязнала забуна му, влетяла на сантим-два и в рамото му. Скокнал Кавлака, спитил и двамата на куп, а оттам — в село. Той бил кираджия и отново се хванал за занаята си, само че обърнал пътя на друга страна — през Беглика, Съуджака до Драма. На ден Гергьовден, пет години след като в Батак построили църквата, Янко бил в Драма. Християните се люлеели на крушова вейка и се теглели за здраве, а мюсюлманите излезли да правят кушия. Дошъл и мютисерифинът. Когато свършили с конете, пашата дал знак на своите хора и охранен впряг довлякъл едно крепостно топче. „Който го дигне — провикнал се пашата, — двеста гроша ще стоплят кемера му!“ Наредили се баш пехливаните. Изпотил се един. Втори. Трети... Не мърда желязото. Не ще!фНа края се изстъпил Янко Кавлаков, поизгледал насъбралите се, поусмихнал се под мустак, направил евет на мютисерифина, пляснал ръце и хоп — уловил топа и го пъхнал под мишница. „Дай още един, паша ефенди — обърнал се той към мютисерифина, — да го гудя под другата мишница. Тек топ ми криви...“ И взел две стотини бели грошове. Кирия за цял живот... Баба Яна завършваше на края като песен:

— Е-ех, сине!... Хора силни, хора корави е имало тогава. И със звяр да се преборят, и с глад, и с турчин... След като турили ножа на хайтите, батачани се окуражили. Почувствували се по-силни. И решили да си имат свой човек за кмет. Те прогонили двама турци, които им били наложени за кметове. Последният баташки кмет мюсюлманин бил Али Чауш от Доспат. Още не разседлал коня си Али Чауш, като дошъл от Татар Пазарджик в Батак, и неколцина от първенците възседнали своите коне, та право в Татар Пазарджик. Не се знае какво са приказвали в конака на каймакамина пратениците и с колко алтъна са стоплили джебовете му, но се върнали с бяла книга и чер мюхюр1 на нея: батачани сами да си нареждат кмет и сами да дават джувап (да отговарят), когато трябва. Като сложили свой човек за кмет, батачани намислили да си направят църква. Години наред ходели те във Филибе, но пътят им все стигал до гръцкия митрополит Неофит и като нямало оттам накъде да се върви, връщали се обратно с празни ръце. И най-после решили: щом християнинът не ще да ги разбере, ще идат при мюсюлманина. И пак застягали попрезите на хранените коне. Делегацията за пловдивския мютисерифин Коджа Юмер повел сам кметът Тодор Балинов.

В конаците на мютисерифина ги оставили да чакат пет дни.
— Да не мислите, че пашата е превит от работа, та чакаме ред — казал кметът. — Той сега хвърля заровете в седефената табла, за да разберем цената на неговия праг... Дали ще я случим с тридесет алтъна, а? — попипал се той за пояса.
Най-после към техния кьошк се повлекли едни калеври. Слуга ги завел в селямлъка 1 на пашата, където той, захлупен от тарабулска чалма, седял на меки възглавници. Заговорил за разни работи, а за туй, което докарало батачани при него — нито дума. Тодор Балинов се поизкашлял, поразмърдал голямата си възчерна глава и подхванал:

— Аллах, садетелю паша, е един за всички. Една е милостта и гневът му. Гнева му ние знаем, а милостите му стигат до гръцката митрополия във Филибе и друм за нея към Батак няма. Искаме от тебе дом за молитва: да славим в него и тебе, и падишаха и да разговаряме с Бога.

Божите милости, демек, стигат до гръцката митрополия! — разсмял се пашата.
Доброто ли настроение свършило работа, тридесетте ли алтъна, или пък пашовското тщестлавие искало да изпита наслада от това, че мютисерифинът може и с гняв да пърли, и с милост да дарява, но разговорът потръгнал...

Ще имате църква, ако ми разтълкуваш съня, който ме споходи снощи... — казал пашата.

— Вървях по широк друм. В зашумените дървета край пътя пееха безброй птици. Слушах прехласнат, а една птичка ми проговори с човешки глас: „Паша ефенди челеби, не върви нататък, отбий се от своя път! Там пасат хергелета. Избери си най-хубавия кон от тях, защото далечен друм те чака и до залез слънце няма да стигнеш, закъдето си тръгнал!...“ Отбих се аз и пред мене зарови с предните си копита дорест жребец със златно седло и със сребърни зенгии. Юздата му от сърма и кован алтън. Край него се появиха двайсетина коня със сребърни седла. По-нататък вирят глави чоглави катъри, а подир тях мършави коне едва ce държат на нозете си и ха са пристъпили, ха са рухнали на земята. Конете пасат росна детелина, а катърите ритаха мършавите коне да не се запасат...
Ха сега, Балин чорбаджи, като си кмет, разтълкувай ми какво значи този сън!
Тодор примигнал, погледнал с крайчеца на окото си пашата: не че не знаел какво да му каже, а да види как ще се приемат думите му:

Според моя прост акъл — заговорил баташкият кмет — широкият друм, по който си вървял, паша ефенди, е твоят път на наш съдник, господар и защитник. Пилето, що ти е заговорило с човешки глас, е сам Мохамед — твоят закрилник. Голямото поле с хергелетата е държавата на нашия падишах, а дорестият кон е твоят късмет, който ще те заведе надалече. Враните коне са твоите верни хора, които няма да те оставят насред път. Катърите са гръцките духовници, които все ви се подмазват, пасат ливадата, но плод от тях няма да видите, защото са катъри, а мършавите коне сме ние — раята. Като сме далеч и скрити от очите ви, гръцките мулета ни ритат, както им дойде. Такова тълкуване дал кметът на Батак. Пашата не бил глупав. Като доловил, че пред него не стои диван чапраз някой кирлив селски мухтарин1, позасмял се и отсякъл:
— Ако за деветдесет деня дигнете и покриете църква, халал да ви е! Само че боят й да не е по-висок от четири аршина! След това мютисерифинът се разклатил на везаните възглавници, знак, че разговорът е приключен. Бързоногите коне препуснали към Батак да занесат радостната вест. Когато кметът наближил селото, всички батачани били излезли да го посрещнат. Зарязали хората своята работа. За седмица струпали камъни, греди и вар. Тръгнали пратеници из Стара планина и Рила да дирят и намерят прочути майстори зидари и да доведат зографи от Самоков и Света гора. На четиридесетия ден дебелите каменни стени се дигнали над земята.

мюхюр — печат (тур.).

селямлък — гостна.

с. Мало Конаре и неговите герои - глава четвърта

2008-07-09T22:12:00.017+03:00

Забравеният поборник – Тодор Курев

Всяко време ражда своите герои. Понякога то е много щедро, а понякога много оскъдно. Хилядолетната история на България е пълна с красноречиви примери за това. Тези примери водят до възход и падение на родината ни. Редуват се, за да покажат правотата на сентенцията на хан Кубрат, изписана на фасадата на народното събрание – „Съединението прави силата”, която често повтаряме, за да изглеждаме мъдри политици и никога не спазваме, за да защитаваме личните си интереси. Забравяйки тази истина, нашите предшественици раздробяват България на парчета ,за да може всеки да е цар. Щяха ли турците да завладеят България, ако начело по това време е цар Калоян, Симеон, Борис, Крум или Аспарух? Макар, че има много царе, доказали таланта си да ръководят България, ние показваме с историята си, че можем да бъдем и недалновидни и да предадем родината в ръцете на враговете си ,само и само да задоволим егото си, интересите си или интересите на партията си. Поради тази причина се стигна до освобождение на Гърция, на Сърбия от турско робство, но не и на България.
Дойде момента, дойде времето, през което се раждат нужните хора, които „слагат главата в торбата”, пренебрегват личното щастие, за да прегърнат общото дело за освобождението на България. Наред с Левски, Ботев, Бенковски, Волов се раждат и по-малко известните – Петлешков, Кочо Честеменски, Никола и Иван Ръжанкови, Петко Машев и много други, които имат своята „вина” да се обрекат на отечеството си. Такъв е и Тодор Дончев Курев от село Доганово Конаре. През 1832 г. в дома на Дончо Тодоров Курев се ражда момчето Тодор Дончев Курев. Като във всяко семейство, радостта е голяма и прави родителите му щастливи. След две години, през 1841 г., на бял свят идва и сестра му Мария. Бащата Дончо е горд, че успява да поднови имената на родителите си. След това им се раждат и други деца, но те не остават живи. В изостаналата Турска държава медицината е на незавидно ниво. Това е причината новородените и по-големите деца да умират, ненавършили възраст, в която да оставят следа след себе си. Аналогично е положението и с възрастните. Като се вгледаме в историята пред нас, много са семействата, в които единия от партньорите се жени 2-3 пъти без да се развежда. Това понятие „развод” тогава не съществува. Така се случва и с Дончо Курев. Почива рано и оставя жена с две невръстни деца. Налага се Тодор да порастне рано и да оглави семейството. Надарен е с бистър ум, решителен характер и воля в излишък. Майка му се радва, че има момче, с което може да се разговори, да се посъветва и опре в трудни моменти. За да просперираш на село по това време е необходимо да имаш много ниви. В землището на селото има малко земя за обработване. Голяма част от земята са мочурища, из които се чува гласа на водните бикове. Тодор знае, че земята трябва или да се отвоюва и след това да се купи от турците, или да се ожениш за жена с мираз. Неговата майка не знае какви мисли вълнуват чедото и затова започва все по-често да го убеждава да се ожени. Тя вижда, че само мираза ще спаси семейството. Тодор решава да се занимава и с търговия, от която ще дойдат нужните пари за закупуване на земя и построяване на къща.

Ходейки по търговските си работи, той се среща с будни и предприемчиви млади хора като него. Там се говори за освобождение, за въстание. Така Тодор достига до решението да се ожени, да печели пари и да се занимава с революционна дейност. Жени се за Атанаса Грозданова Жилкова. Невестата е позната и веднага е одобрена от майка му.

Не се минава много време и на сестра му Мария излиза късмета в село Каразлии. Когато пристигналите годежари питат майката ще даде ли съгласие да вземат Мария за снаха, Тодор я съветва да приеме. Да не пречи на късмета на сестра му. По този начин семейството остава пак от две жени и едно момче – вече мъж. Мъж, който все по често отсъства от къщи и от селото по неговите търговски работи. Един ден майка му почива, без да се нарадва на внуците си.

От книгата на сина му Дончо Курев:

„В селото са се гледали коне на султана. Задължението е било да се гледат и да се увеличават и обяздват. По време на война мъжете са имали задълженията да решат, хранят и оседлават конете, които турските войници са яздели. Турският везир е издал ферман, че българските села (конарета) – Доганово, Голямо, Куртово, Манолско и др. са имали освен задължението да се грижат за султанските коне и привилегията турци да не замръкват в такова село. Разбира се това задължение не се е спазвало. Една вечер трима турци се разхождат из селото и харесали първоначално къщата на Илия Анков. Сядат турците на паралията и започват ядене и пиене. След като напреднали и с двете, посегнали и на жената на Илия Божия от Старевия род.

- Давайте мръвки и вино – през зъби изрекъл Илия.

- Заколи петела – уточнил накрая.

След около час и тримата турци хъркали блажено. Илия Анков извикал жена си Божия. Свалили турците в избата, заклал ги и ги заровил в темела (основите) на дувара. Конете без седла са напъдени извън селото. Седлата и юздите са заровени в брестето край оградата. Междувременно Илия Анков заболява и осакатява с двата крака.

Запазила ли се е тайната не знам, но Тодор Курев и чрез него Васил Левски знаят. Когато Илия Анков е заведен при Левски от Тодор и е бил поканен да се включи в борбата, той отказва с мотива:

- С тези две патерици аз комита ли ще ставам?

- Напротив, ти си най-сигурния комита – му отговаря Левски.”

Независимо от желанието на Тодор Курев и Васил Левски, Илия Анков не става комита – из разказа на моята баба Магдалена Илиева Стоенчева (дъщеря на Илия) и Атанас Златанов Анков (негов внук).

Междувременно през 1858 г. се ражда първото момче на Тодор – Георги Тодоров Курев. След него през 1860 г. се ражда Мария Тодорова Курева (Кофова). Около 1862 г. се ражда Мариола Тодорова Курева (Стоенчева). Има сведения и за родени и починали и други деца. През същото това време Тодор Курев усилено работи в Пазарджишкия комитет и е в много близки отношения с братята Никола и Иван Ръжанкови.

Изпълнявайки комитетски задачи, той пътува до Перущица, Брацигово, Пещера, Панагюрище и др. За това свидетелстват личните му отношения с Петлешков. Тодор Курев при втория си брак се жени за много близка роднина на Васил Петлешков–Стоянка Тодорова Малинова. Кръстник на децата му от Стоянка става Иван Ръжанков.

Ще се запомнят две срещи на Левски с Пазарджишкия комитет. Едната, в която е придружаван от Димитър Общи и другата, когато от тук тръгва за Къкринското ханче с Никола Ръжанков. Всички знаем, че Васил Левски заклева съучастниците в делото с ръка върху кръста, камата и пищова. „Но не всички изпълнили клетвата си да пазят мълчание до смърт и до гроб.”

В средата на 1871 г. Българския Революционен Централен комитет в Букурещ изпраща в България още двама апостоли – Ангел Кънчев и Димитър Общи. Заловен на Русенското пристанище, Ангел Кънчев, уплашен, че може да проговори, налапва дулото на револвера си. Димитър Общи обаче, дето се сражава в Италия до рамото на Гарибалди, а после пролива кръвта си за свободата на Крит, дето в Балкана чети предвожда, храбрецът, който страх няма от нищо – решава да обере турската хазна в Арабаконашкия проход. Обира я на 22 септември 1872 г., но само след няколко дни го залавят, изправят го пред съда и за всеобща почуда започва да издава всичко и всички.

Святото дело, градено с години, рухва за няколко дни. Левски тръгва да спасява оцелелите комитети. За два месеца обикаля цяла Тракия. От Пазарджик му събират пари за път и му дават придружител Никола Ръжанков. Предупреден е „да не дохожда скоро в Ловеч”, където е Централния комитет, „а да бяга право в Румъния, защото може да стане предателство”. Но както Исус, макар да знае, че ще бъде издаден и хванат в Йерусалим тръгва към голготата си, така и Левски прави същото.

На 24 декември 1872 г. освобождава придружителя си Никола Ръжанков, отива в Ловеч и си прибира архива. Мария - стопанката на къщата, в която Левски нощува, го зашива в самара на коня. Каравелов се скрива.

„През това време Наталия – жената на Каравелов събира по-важната кореспонденция между Левски и Каравелов в един чувал и като сръбкиня, предава я за по-сигурно в Сръбското консулство.”

Чувалът обаче е откраднат от консулството и продаден на турския комисар в Букурещ. Той пък го праща в София на Извънредния съд. От написаното става ясно, че турците вече знаят по-важните членове на всеки комитет.

На връщане Никола Ръжанков е заловен и пребит, за да признае и издаде другарите си, но той мълчи. След два дни издъхва в Бъта Баня, Панагюрско.

Въпрос на време е да разкрият останалите членове на комитета. Тези, които са се клели пред камата и револвера, нямат сведения за заловения архив и за това, че техните имена са там.

Последният разпит на Левски в София е на 9 януари 1873 г., отразен от Стефан Цанев в том втори от „Български хроники”:

- Той е! Познаваме го. Дякон Левски е.

- Той лъже! Ето казвам му го в очите! – вика Дидо Пеев, неговият двойник, с който си приличат, като близнаци.

- Взимаше ми паспорта и с него минаваше във Влашко – продължи Дидо Пеев.

Предават от простотия ли!? Ами даскал Иван Фурнаджиев, член на Тетевенския Частен Таен Революционен комитет, интелигентен мъж – слушайте какво казва пред турския съд:

- В услуга на държавата, каквото знаех, казах го. Аз самичък Ви издадох комитетската работа, за да спечеля заслугата на доносник. Възнаградете ме, това искам. Ето аз издавам.

Какво ли преживява Левски, чувайки тези думи? И само тези ли? Повече от петима свидетели – все същото, все същото, все хора, които са целували камата му. Левски онемява, не вярва на очите си. И в главата му отекват думите, които някой му прошепва преди две години:

Брате Левский, без да се усетиш, Каравелов ще те предаде.

Левски си мислеше:

„ Кой е предателят ми това не е важно вече. Страшното е, че този народ продължава да ражда предатели. Народе мой, ти ме изостави в тежкия ми час. Такава е била волята ти, не съм ти трябвал вече жив. Защото, ако доживеех Свободата, щях ли да бъда пак твоя Дякон Левски? Българският народ има горчива памет. Свинарят Ивайло стана цар и забрави народа си, който го качи на трона. Какъв щях да стана аз, ако доживеех Свободата? Левски – градоначалник? Генерал Левски? Или Левски – министър? Седнал в лъскав файтон, надянал фрак и цилиндър, затлъстял и оглупял. Левски – треперещ от страх за живота си, обкръжен от полиция, която го пази от народа, за чиято свобода се е борил. Че има ли по-страшна от тази смърт? Бог е създал хората свободни и равни. Еднакво противни на Бога са и онези, които поробват, и онези, които търпят от страх. Да се страхуваш е позорно, защото и цар да си, ако се страхуваш ти си най-жалък роб. Такъв народ и на сила да го освободиш, той пак ще си остане робски народ, като вола – разпрегнеш го, попасе, помучи на свобода и после пак сам си нахлузва шията в хомота. Не, моят народ и свободен, ще има нужда от своя Апостол на свободата, от своя дякон Левски – да броди от град на град, от село на село, да чука от врата на врата, да буди, да тревожи и да пита:

- Пазите ли свята и чиста демократическата република? С вишегласие ли решавате всичко в нея? Всички народности ли там живеят под един общ закон наравно с българите.Братя, равни ли сте по между си? Обичате ли онзи, който Ви покаже грешките или го считате за неприятел? Ако някой злоупотреби със служебната си власт за своя изгода, чака ли го студената кама? Има ли още робски души в свободното ни отечество?”

Пазарджишкият комитет остава верен на Левски. Никола Ръжанков заплаща с живота си, а останалите със заточение и затвор. Между тях е и Тодор Курев.

В мемоарната и историческа литература Тодор Курев се споменава, като заточеник от 1877 – 1878 г.

За неговия път и съдба, както и на стотиците мъченици и страдалци за българската свобода пише Петко Машев в „ Из моите спомени ” в „ Т.-Пазарджикъ, среда 9 февруари 1927 год. бр. 24 и 25”:

Кратките сведения, дадени в ръкописния документ на Дончо Курев за причините, предизвикали тежката присъда на Тодор Курев, съдържат обвинението, че той е "бил във връзка с българските войводи, с Васил Левски и с други". Дългият път към непознати и чужди краища, ведно с чувството на мрачна обреченост, затрудненията и лишенията през всичките дни на заточение са споделени с другарите от групата: Иван Ръжанков, Никола Генчов, Андон п. Иванов, Г. Н. Кожухаров, Илия Хр. Узунов, Иван Веселинов.

Мъчително дългият път изминат от заточениците, оковани във вериги, е описан по трогателен начин: "...я ми кажете как слизат и се качват вързаните петима за гушите с верига, която им позволява да се отдалечават един от друг само с около 60 см."

Из спомените на Петко Машев:

„Нашето закъсняване не ни помогна да останемъ въ Цариградъ, както се намъ щъше, но поне ни даде възможность да видимъ и други наши съграждани — другари по затворничество. Такива съ пазарджичаните. Иванъ Д. Ражанковъ, Никола Генчовъ, Андонъ п. Ивановъ (кундраджиятъ), Георги Е. Кожухара, Илия Хр. Узуновъ, Иванъ Веселиновь отъ града и Тодор Куревъ отъ Дог. Конаре. Тези нещастници не можаха да използватъ "златния ключъ", затова бъха лежали цъла седмица въ зандана преди да ги докаратъ въ нашия каушъ. Но тези страдалци въ друго отношение излезоха по-щасливи отъ насъ: пратиха ги въ Ангора дъто бъше по рано заточенъ нашия пръвъ (Екзархъ Антимъ I). И това е заточение, па и последниятъ не би облекчилъ положението на тия заточеници, но поне по-малъкъ сравнително пъть са претеглили, а при това и една утеxa са намирали, като сж виждали, че и екзархътъ носи еднаква съ техъ участь.

Всичкитъ пазарджичани, карани на заточение се върнаха живи следъ освобождението имъ, а само Никола Пегковъ остави тленнитъ си останки въ анадолския градъ Коня. И сега помня, колко скръб бъше, загдето не бъше възможно да се присъедини съ нашата група.

Тукъ нъкъде, близо до нашия затворъ бъше затворенъ и Станиславъ Доспъвски, но азъ поне, не знаехъ, къдъ бъше затворенъ той. Съ него съ били затворени и двамата Гешеви: Иванъ Евст. Гешевъ и Иванъ Стеф. Гешевъ. За тези двамата се застъпило английското посолство и били освободени, та не видеха прелестите на живота въ Анадола.”

Както справедливо се изразява Петко Машев: "...ние бехме вързани само за тежкия грях, че носим името българи".

Йорданка Елкина – музеен уредник в град Ракитово пише три статии за Тодор Курев. Тук прилагам две от тях:

„Родовата памет и историческата книжнина за поборника-заточеник Тодор Курев”.

".. ние винаги ще се натъкваме на спомени, че дядото на този или бащата на онзи наш съвременник е бил заточеник."

Това пише Cт. Каракостов в издадената през 1946 година книга "Диарбекирски заточеници", едно от най-значимите изследвания за българските заточеници.

Неугаснали почит и дълг към род и предци, земя и култура са пренесли и съхранили автобиографичната творба на Дончо Т. Курев от с. Доганово Конаре (днес Мало Конаре). Тя е непубликувана. Информацията, която се предлага в нея би била полезна за етнографията, народопсихологията, за изследвания на социално битовата уредба, стопанската структура, развитието на българския език и др. Запазена е в два оригинални ръкописа с незначителни разлики в текст и съдържание. Изненадващи са последните девет страници в единия от ръкописите, които представляват подредени факти и събития в мерена реч. За написването на тази поетическа творба е използвано характерното за народните песни силабическо стихосложение.

Целта на настоящето изследване определя и вниманието ни към нея само доколкото представлява важен документ за живота на Тодор Курев, участник в националноосвободителните движения и борби на българския народ. Въпреки, че липсват подробности и детайли, които биха ни интересували, изложението на автора на ръкописа за неговия баща е достатъчно правдиво, за да сме му признателни. В мемоарната и историческа литература Тодор Курев се споменава, като заточеник от 1877-78 година. Неговият път и съдба са тези на стотиците мъченици и страдалци на българската свобода. Като за един от тях е писал Петко Машев в "Из моите спомени”, проф. Иван Батаклиев в книгата "Пазарджик и Пазарджишко", Дим. Жлегов в „Освобождението на Пазарджишки окръг от османско иго 1877-78 г. " В историческия архив на НБКМ е запазено пенсионно дело № 1552 на поборника Тодор Курев.

Известно е, че през 1869 г в Пазарджик е основан местен революционен комитет при едно от посещенията на Васил Левски в града. Сред членовете на комитета са Г. и Cт. Консулови, М. Величков, Cт. Акрабов, Н. и Ив. Ръжанкови и др. Вероятно Тодор Курев се е познавал с някои от тях и са имали установени взаимоотношения помежду си, още повече, като се вземе предвид приятелството, което го е свързвало с Иван Ръжанков.

Потвърждение е и самият текст на ръкописните бележки, "обвиниле го турците, че бил ятак на българските комити (войводи) на Васил Левски и на други и по тези причини го залавят и го закарват в Пазарджик". Близките приятелски отношения с Иван Ръжанков имат и един много мил и човешки израз: той кръщава и венчава всички деца на Тодор Курев. Същевременно нещо друго не по-малко дълбоко ги свързва. И двамата са изповядвали едни и същи патриотични чувства и възгледи за българското национално освобождение, подкрепени с гореща деятелност. Истина е, че той е бил сред влиятелните хора в селото, със завидно социално положение - имотен и състоятелен. Притежавал е земеделски имоти, значителен брой добитък и четири дюкяна – кацарски, арабаджийски, ковашки и кръчмарски. В действителност обаче на него му е било нужно нещо много по-голямо - посвещението на светия идеал и дело за свободна и независима България. Впоследствие Тодор Курев е осъден и изпратен на заточение в Мала Азия. в гр. Ангора (Анкара). Достояние на читателя е описанието на събитието от народния певец, подредил историята в стихове.

"Наред ми турци ходиле

и комити ми дириле.

Па хващат Тодор клетника.

Връзват му ръце назади.

И го турци закарват.

В град Пазарджик закарват.

Па хващат Иван Ръжанков.

И немо ръце вързале.

И ги в Солон града изпращат.

На солонското пристанище.

И ги на параход качуват.

През Бело море прекарват.

В Турска Мала Азия.

И ги в Енгюр остават."

По онова време Анкара (Енгюр, Ангора) е сравнително голям град. За пристигането на групата пазарджишки заточеници ,около 40 на брой, отбелязва Кирил Патриарх Български в книгата монография "Екзарх Антим". Първият български екзарх е изпратен в Анкара м. юли 1877 г. По този повод П. Машев пише в Татарпазарджишки общински вестник; "екзархът с неотиванието си на събора (свикан от Мидхад паша, б. а.) жертвува себе си, а запази интересите и достойнството на своя народ". А за споменатите заточеници. "Тези нещастници... излезоха по-щастливи от нас, "защото" една утеха са намирали, като са виждали. че и екзархът носи еднаква с тех участ".

Отначало заточениците живеят откъснати от света. Не се е допускало поддържането на връзки с външни хора. Постепенно обаче строгостта на полицейския надзор отслабва. Могли са да отиват и на църква. Населението се отнасяло съчувствено към тях. Помагали са им живеещите в града гърци и арменци. За болните се е грижел местният лекар, италианец по произход, който ги е лекувал безплатно. Единствено невъзможно е оставало преодоляването на най страшното страдание - чувството за изгнание, възможността да погинат в край чужд и далечен.

С развитието на военните действия в Руско-турската война се увеличават надеждите на българските заточеници в Ангора. Санстефанският мирен договор постановява амнистия за всички задържани и осъдени политически лица. И обратния път е труден, но вече с радостта от свободата на отечеството. Всички пазарджишки заточеници се връщат живи след освобождението им, само един умира в гр. Коня. Една голяма част от тях са със съсипано материално положение, някои не успяват да се избавят от покрусата от една тъжна действителност и остават без желание да търсят признание и справедливост. Разбира се не са малко и тези, които се включват всеотдайно в обществено-политическия живот на новоосвободена България. Избран за окръжен съветник, Тодор Курев присъствува на заседанието на Великото народно събрание във Велико Търново, което приема на 2. VIII. 1887 г. Фердинанд за княз на България. За последен път в политическия живот се явява екзарх Антим I, който призовава княза и народното събрание да пазят народните правдини. Наред с избора на Тодор Курев за окръжен съветник, което не е случайно явление (Тоне Крайчов Диарбекирски дневник и спомени с. 156) биографичните бележки за него съобщават, че той е бил един от ревностните поддръжници на Стефан Стамболов и неговата партия. От значение е причината, а именно: "тогава за Регент на България е бил избран революционера Стефан Стамболов. който е повдигал, за да възстановят Великотърновския окръг ".

Тези редове представят в по-голяма пълнота образа на достойния българин, привързан към революционното минало на своя народ, верен на националните идеали и готов да откликне на въжделенията на новото време.

2. „ Щрихи към портрета на един заточеник:”

"Никой нема по-голяма любов от това, щото да даде живота си за приятелите си"

С тази пренесена от християнството истина, борците зa българското националнo-освободително движение са правели своя избор - безкористна всеотдайност в служене на Отечеството.”

Робството с всичките си беди и неволи не смалява духовния ръст на нацията, а тъкмо обратното - извежда до истинска значимост чест, достойнство, свобода и нравственост. Затова мнозина свързват собствената си изтерзана, страдалческа съдба със съдбата на революционера, бунтовника, заточеника.

Осъдени на заточение и изпращани в крепостите на Мала Азия са стотици българи още от първия решителен бунт за свобода до самия край на турското робство. В хода на Руско турската война през 1877 година в Ангора са заточени група революционни дейци от Татар Пазарджик. Съставът на групата е потвърждение на тактиката на цариградското правителство да изпраща на заточение по-видни и влиятелни българи, които работят за освобождението на България. В тази група е и Тодор Д. Курев от село Доганово Конаре.*

Важни сведения за него като поборник и заточеник се намират в записките на сина му Дончо Т. Курев. В тях периодът на заточение на Т. Курев е отразен по разказите от неговия баща. Неоспорима е ценността на тези записки, предвид малкото запазени в нашата историография документи, отнасящи се към проблематиката за заточенията. Същевременно те отразяват душевността на автора, неговата позиция и вълнения спрямо лица и събития. Интересуващите ни факти от живота и дейността на Тодор Курев през времето на заточение се потвърждават и от спомените на Петко Машев, известен обществен деец със същата участ на малоазийски заточеник.

Кратките сведения, дадени в ръкописния документ за причините, предизвикали тежката присъда на Тодор Курев, съдържат обвинението, че той е "бил във връзка с българските войводи, с Васил Левски и с други". Дългият път към непознати и чужди краища, ведно с чувството на мрачна обреченост, затрудненията и лишенията през всичките дни на заточение са споделени с другарите от групата: Иван Ръжанков, Никола Генчов, Андон п. Иванов, Г. Н. Кожухаров, Илия Хр. Узунов, Иван Веселинов. Както справедливо се изразява Петко Машев: "...ние бехме вързани само за тежкия грях, че носим името българи".

Пътуването до мястото на заточение, според повествованието става, като "ги качват в трена, закарват ги в Солун на Бело море", оттам "качват ги на парахода и ги откарват в Мала Азия, в некое си место Енгюр". Енгюр или Енгюре е наричан град Ангора /Анкара/. Мъчително дългият път изминат от заточениците, оковани във вериги, е описан по трогателен начин: "...я ми кажете как слизат и се качват вързаните петима за гушите с верига, която им позволява да се отдалечават един от друг само с около 60 см." Често пъти заточеникът е изпитвал "не само телесни мъки, а и морални такива: третиран като добитък и подлаган на мъчително унижение...". Нестихващата, растяща от ден на ден печал и горест, е събрана в заточеническата песен, записана от сина на Тодор Курев – Дончо Курев:

"Ах, дано е близко, братя,

Злочести този час.

Да не гледам, да не слушам.

Да забравя всичко Ази.

Да не гледам, да не слушам.

Плач и сълзи как текът..."

В Ангора има български заточеници отпреди идването през ноември 1877 година на заточениците от Пазарджик. Тук е и българският екзарх Антим I. Знае се, че българският екзарх е бил във връзка със заточениците - българи в града и ги е убедил със смиреномъдрието си да не предприемат нищо, без неговото знание. Краят на изгнаническия живот настъпва, когато мирният договор от Сан Стефано е вече исторически факт. По силата на чл.17 от него се освобождават всички задържани и заточени лица.

Завръщането в родното място, така свидно и очаквано, поднася нови беди и страдания за поборника-заточеник Тодор Курев. След всичко преживяно, забележителна е вътрешната сила, с която и този път превъзмогва болката. Описано е кратко случилото се: "...баща ни вижда жена си...Тя започва да плаче и му казала: "Турците изгориха всички къщи и нищо не оставиха, всичка стока забраха с тех". На отчаянието той отговаря: "Не бой се, нали аз се върнах жив, друга стока ще купя и други къщи ще направя...". И по-надолу е добавено: "Като отива баща ни в двора, вижда само обгорели черни дувари. Станало му мъчно, но не явявал никому".

Всичко дотук поразително напомня едно място в книгата "В тъмница" на Константин Величков, посветено на сродни човешки съдби от близки героични събития: "Бедните селяни!...Жетва настава и когато да оберат плода от своите мъки и да му се радват, отиват да гният по тъмници, а там далече от тях сами самички стоят без подслон и преглъщат сухи сълзи женя и деца под пепелищата от изгорелите къщи".

След Освобождението Тодор Курев се включва с нова гореща деятелност в обществено-политическия живот на Княжество България и Източна Румелия, имайки за свята своя длъжност да служи на Отечеството си. „

След почти двегодишен престой на заточение, краят на изгнаническия живот настъпва, когато мирният договор от Сан Стефано е вече исторически факт. Турция и Русия си разменят пленници и затворници. Освободени, заточениците се прибират до Пазарджик с влак, а от там – Тодор Курев с каруца до Доганово Конаре.

Ето как Дончо Курев описва завръщането на баща си:

„Баща ни с каруца дохожда накрая на селото, там имало излезнали от село хора да видят заточеника. Баща ни вижда жена си Атанаса с децата им. Той отива при нея, тя започва да плаче и му казала:

- Турците изгориха всички къщи и нищо не оставиха, всичка стока забраха и нищо не оставиха. Всичка стока забраха с тех.

А той и отговорил:

- Не се бой, нали аз се завърнах жив. Друга стока ще купя и други къщи ще направя.

Като отива баща ни в двора, вижда само обгорели черни дувари. Станало му мъчно, но не явявал никому. Идвали роднини да го видят. Подарили му една кокошка с 10 пиленца и това му било всичко.”

Много по-добре описва завръщането Константин Величков в книгата си „Цариградски сонети”.

„Четвърти ден как пътуваше, слушаше да се говори около него на всякакви езици, но не беше зачул българска дума. До него се бяха разположили няколко турци. Жените им, насядали на търкало, гушеха се една до друга и грижливо се прикриваха, за да не видят лицата им нечестиви гяури. Турците му проговаряха понякога, той разменяше с тях някоя дума и пак се свиеше при бедния си багаж и замлъкнеше.

Изрядко само станеше, погледнеше на величествената гледка, която представляваше пространството, и пак се върнеше на мястото си.

По лицата на всички пътници се изразяваше онова сладко и неизразимо удоволствие, което изпитва душата, жадна за безконечност, когато се допре до безконечността в природата. Той гледаше равнодушно на всички тия физиономии, които минаваха покрай очите. Помежду всичкия този свят, който се кръстосваше около него, той бе най-честит человек.

Цял мир от мисли, засмени като пролетта, която сияеше в природата, светли като слънцето, което грееше, повдигаха сладко гърдите му и отлитаха в синьо небе – химни, които сърцето, трогнато от радост и щастие, изпраща към бога.

След дванайсетгодишно заточение в Азия той се връщаше у дома си. Преди месец още, до деня, до минутата, когато му бяха съобщили, че е свободен, той не можеше да помисли за своите, без да заплаче. Когато му бяха донесли тая вест, той не беше искал да повярва. Беше му се сторило, че го лъжат.

Мнозина се бяха върнали от заточение, но и мнозина бяха оставили костите си там. Едно предчувствие, което напразно се мъчеше да победи, му казваше всякога, кога се замислеше за участта си, че ще бъде от последните. Той се беше запознал с много хора милостиви, които го съжаляваха: седнеха понякога, та го утешаваха, но идеха си, той погледнеше в сърцето си и видеше, че от утешенията, които е чул, нищо не е останало в него.

Той не беше узнал никога, защо са го заточили. Един ден бяха го изкарали от затвора, дето беше престоял без изпит седем месеца между разбойници и кръвопийци, осъдени повечето на вечни окови, бяха го извели пред солунския паша и бяха му казали, че го пращат на заточение в Ангора. Защо и за колко години – не бяха му казали. „Пращат ме да умра на чужда земя” беше си казал сам той, кога го изкараха от пашата.

Пет години наред беше ставал и лягал с тая мисъл, че е изпратен да умре на чужда земя, че ще затвори очи и няма да види и на последния час своите си.

А сега отиваше при тях. Още няколко часа и ще стъпи на земята, дето е мислил, че няма никога да се върне, а след два деня път ще бъде у дома си и ще прегърне ония, които не е вярвал, че ще види още веднъж в живота си.

Като мислеше как е страдал преди месец и колко е честит сега, сълзи от радост идеха на очите му. Да имаш жена и деца, да ги любиш от душа и сърце, да си готов живота си да положиш за тях, да ги загубиш изведнъж, да си стоял дванайсет години далече от тях, в земя затънтена, дето нищо не можеш да чуеш за тях, да си мислил, че няма вече да ги видиш и да се върнеш при тях и да ги видиш пак! Има ли, боже мой, щастие по-голямо на тоя свят!

Той броеше часовете и минутите. Времето му се видеше нескончаемо.

Искаше му се да легне, да заспи и да не се пробуди, доде параходът не стигне на Солун. Но как ще го хване сън? Легнеше, дремнеше, па изведнъж се стреснеше в съня си и станеше. Стореше му се понякога, че параходът е спрял, вслушваше се, чуваше, че морето боботи под него, и трепнеше от радост, като видеше, че се е лъгал.

„Дете ставам”, кажеше и почваше да се смее сам на себе си.

В Азия той беше стоял цели три години в лош затвор. Подир три години само бяха му позволили да живее на свобода в града под надзора на полицията. Мрачните възпоминания, които му бяха останали от затвора, подпомагани от шума, който ставаше около него, от дрънкането на тежките вериги, от боботенето на парахода, от виковете на матросите, възникваха в паметта му, щом заспеше, и се превръщаха в ужасяващи сънища.

Веднъж сънуваше, че е избягал от заточение и подире му се спуснала да го гони многобройна потеря от войници, жандарми и башибозуци. На всяка минута потерята приближаваше да го улови, но той бягаше тъй силно, че тя не можеше да го стигне. Наблизо имаше лес. Той влезе в него. Колкото повече влизаше навътре, толкова повече лесът ставаше гъст и непроходим. Не се видеше никаква пътека и той мислеше вече, че потерята е изгубила дирята му. От всички страни чуваше виенията на диви зверове, съскания на змии, но предпочиташе да го изядат вълци и мечки, отколкото да попадне в турски ръце , и промъкваше се между гъстолиствените клонове на дърветата, които се бяха заплели и заприщяха на всяка стъпка пътя. Изведнъж той се намери пред една голяма река, която бучеше страшно и търкаляше в стремителните си вълни цели скали и букаци. Ни напред сега, ни назад. Той седна на брега да си отпочине и мислеше какво да прави, когато изведнъж припукаха над главата му стотина пушки. Обърна се, потерята го заобиколила, оставаше му само едно средство за спасение, да се хвърли в реката, но напразно, тялото му се беше схванало, не можеше ни да се помръдне, ни да извика – турците идеха вече да го вкопчат, но в тая минута се пробуди разтреперан цял. Студена пот беше избила по челото му. Оттогава той не беше се решил вече да спи. И насъне е лошо да се видиш злочест. Той искаше да мисли и да бълнува само за щастието, което го чака в родния кът, дето би желал да може по-скоро да улети с орлови криле.

Колкото миналото беше грозно и тежко за сърцето, толкова настоящето и бъдещето светлееха, засмени и хубави пред него.

Доде беше в заточение, България се беше освободила. Той спомняше сега как се беше вълнувал през всичкото време на войната. По цели нощи не беше спал, кога се научеше, че русите са загубили. Повечето вести, които идеха от Ангора, бяха от тоя род, но той не беше престанал да вярва, че русите ще надвият. Надеждите му бяха се изпълнили.

На връщане беше му се случило да види в Цариград един български офицер. Това му беше оставило неизгладимо впечатление. Като мислеше сега за офицерина, когото беше следвал стъпка по стъпка цял час, за да го изгледа добре, да види отблизо дрехите му, шапката му, сабята му, лицето му, да го чуе как говори, забравяше се от радост, чинеше му се, че носи цяла България в сърцето си.

Той беше чул, че България е свободна и беше я видял възкръснала.

В минутата, когато беше съзрял офицерина, беше усетил в сърцето си нещо, което го караше да мисли, че е станал друг човек, че е пораснал, че гърдите му се разширили и дишат по-охолно и главата му се е дигнала високо над другите, и очите му гледат по-смело.

Когато турците, които седяха до него, бяха го попитали от каква е народност, той беше почувствувал едно непонятно удоволствие, като им беше отговорил, че е българин. Говореше с тях и никакво впечатление не му правеше, че са турци.”

Преди да почине, Петър Дончев Курев – внук на Тодор Курев, показва писма на Константин Величков до Тодор Дончев Курев. Пряк свидетел на четенето на писмата е Коприна Стефанова Кофова. Между тях има едно, в което коментира, че заточеникът Тодор Курев от Доганово конаре му служи за прототип за написване на „Цариградски сонети”. Сега наследниците твърдят, че тази кореспонденция е изчезнала.

Няколко години след завръщането си от заточение, Тодор Курев остава вдовец. Оженва се втори път за близка роднина на Васил Петлешков – Стоянка Тодорова Малинова. От нея има две живи деца Иванка и Дончо. За нещастие, когато Дончо е на една година, майка му умира. Тодор Курев плаща на жени, да му гледат децата, но в крайна сметка се оженва за трети път за Стефана от с. Говедаре, която няма собствени деца.

Наред с избора на Тодор Курев за окръжен съветник, което не е случайно явление (Тоне Крайчов Диарбекирски дневник и спомени с. 156) биографичните бележки за него съобщават, че той е един от ревностните поддръжници на Стефан Стамболов и неговата партия.

От значение е причината, а именно: "тогава за Регент на България е бил избран революционера Стефан Стамболов, който е повдигал, за да възстановят Великотърновския окръг ". Тези редове представят в по-голяма пълнота образа на достойния българин, привързан към революционното минало на своя народ, верен на националните идеали и готов да откликне на въжделенията на новото време.

На 18 април 1893 година Тодор Курев е избран за народен представител във Великото Народно събрание.

През май 1907 г. Тодор Курев заминава за Хисаря заедно с жена си Стефана. На 24 май 1907 г.почива на 75 години.

Тези, които завършват живота си, като Ботев, като Левски, Бенковски, Кочо Честеменски, Петлешков и други, остават в нашето съзнание, като герои- мъченици с ореол и за тях народът създава митове и легенди. Те остават в съзнанието ни, защото изгарят като факли.

Другите, които по решение на съдбата умират, не така героично в сравнение с първите, като Стефан Стамболов, Захари Стоянов, Никола и Иван Ръжанкови, Петко Машев, Константин Величков и Тодор Курев, остават забравени. В другите страни, когато един човек тръгва нагоре, около него се образува отбор и всички го бутат и заедно с него вървят напред и нагоре. Докато у нас е обратното. Когато един човек си подава главата, всички започваме да го натискаме, да го дърпаме, да го мачкаме, защото не ние сме на неговото място, защото той ще стане герой, а не ние и естествено всички тръгваме надолу.

Особено трагично е отношението на съселяните на Тодор Курев към неговите дела. В селото те не се знаят и съвсем съзнателно се прави всичко възможно да не се знаят. Вместо да се направят достояние делата на Страхил войвода и на Тодор Курев, те даже се отричат. Вместо младите поколения да се радват и изпитват законна гордост, че са потомци на Страхил войвода и Тодор Курев, ние им даваме заместители, макар и несполучливи. Причината е една:

„Той е бил богат, имал е 1000 декара ниви.”

Това е достатъчно, за да засенчи дългогодишната му работа в Пазарджишкия революционен комитет, заедно с Левски, братя Ръжанкови, Петлешков, Петко Машев и др. Достатъчно ли е да се засенчи носенето на двадесет и пет килограмови вериги, на двегодишното му заточение в Ангора?

Ще продължаваме ли да се правим на глухи и слепи за делата му и да лишаваме поколенията от законната гордост, че са потомци на героите Страхил войвода и Тодор Курев?

„Живей се в поробена страна. Не се живей в опозорена страна. Особено, когато си носил вериги за нея. България, обаче навсякъде ще я нося в сърцето си и Ней ще бъдат всички мои мисли и чувства!”

Все по-често се чуват гласове в защита на истината. Напоследък се вижда и амбицията Тодор Курев да получи заслуженото - един бюст - паметник, който да изравни заслугите му за България и с. Мало Конаре с преклонението, което изпитват и ще изпитват родолюбивите му потомци.

Малоконарци, не забравяйте, че земите , които обработваме, земите , които ни хранят се намират на около 20 километра от най - древния град на нашата държава- Пловдив. Град , който съществува от преди 8000 години. Град, който е по-стар и от Рим. Тук по нашите земи са живели хора, наши предшественици по-стари и от траките. Тук по нашите земи, около нас са живели и погребани Орфей и Дионис. Ако не знаем точно къде е това място, вината е, че хората, които са живели с тях, а и тези непосредствено след тях, не са оставили трайни знаци, за да ходим и се покланяме пред техните паметници.

Нека изпушим една кутия цигари по-малко, нека изпием една ракия по-малко, нека изпием едно кафе по-малко, но да оставим трайни знаци за това , че тук са се родили и живели тези малоконарски герои.

Иван Стоенчев

Библиографска справка:

Арнаудов Ал., уредник в Историческия музей в гр. Пазарджик
Проф. Батаклиев Ив., „Пазарджик и Пазарджишко”.
Величков К.
Гаджалова Йорданка, уредник в Историческия музей в гр. Сливен.
Гаров Г., сътрудник в Историческия музей в гр. Бургас.
Елкина Йорданка, уредник в Ракитовския музей, „Щрихи към портрета на един заточеник”.
Захариев Ст.
Каракостов Ст., „Диарбекирски заточеници”, 1946г.
Керелов Тр., „Батак глава не скланя” , 1996г.
Костадинов К., доброволен сътрудник на Пазарджишкия музей.
Крайчов Тоне , „Диарбекирски дневник и спомени”.
Курев Д., непубликувана книга.
Макгахан Януари.
Машев П, „Моите спомени”.
Ненов Йордан.
Силяхдар Ахмед Ага, османски хронист.
Скайлър Юджин , пъломощен министър на Англия в Цариград.
Стоянов З.
Цанев Ст.
Цветкова Б., „ Хайдутството по българските земи”.

Иван Стоенчев

МЪЧЕНИК ЗА БЪЛГАРСКАТА СВОБОДА

2008-07-09T13:30:00.002+03:00

".. ние винаги ще се натъкваме на спомени, че дядото на този или бащата ма онзи наш съвременник е бил заточеник."

Неугаснали почит и дълг към род и предци, земя и култура са пренесли и съхранили автобиографичната творба на Дончо Т. Курев от с. Доганово Конаре (днес Мало Конаре). Тя е непубликувана. Информацията, която се предлага в нея би била полезна за етнографията, народопсихологията. за изследвания на социално битовата уредба, стопанската структура, развитието на българския език и др. Запазена е в два оригинални ръкописа с незначителни разлики в текст и съдържание. Изненадващи са последните девет страници в единия от ръкописите, които представляват подредени факти и събития в мерена реч. За написването на тази поетическа творба е използвано характерното за народните песни силабическо стихосложение.

Целта на настоящето изследване определя и вниманието ни към нея само доколкото представлява важен документ за живота на Тодор Курев, участник в националноосвободителните движения и борби на българския народ. Въпреки, че липсват подробности и детайли, които биха ни интересували изложението на автора на ръкописа за неговия баща е достатъчно правдиво, за да сме му признателни. В мемоарната и историческа литература Тодор Курев се споменава, като заточеник от 1877-78 година. Неговият път и съдба са тези на стотиците мъченици и страдалци на
българската свобода. Като за един от тях е писал Петко Машев в "Из моите спомени”, проф. Иван Батаклиев в книгата "Пазарджик и Пазарджишко". Дим Жлегов в Освобождението на Пазарджишки окръг от османско иго 1877-78 г " В историческия архив на НБКМ е запазено пенсионно дело № 1552 на поборника Тодор Курев.

Потвърждение е и самият текст на ръкописните бележки, "обвиниле го турците, че бил ятак на българските комити (войводи) на Васил Левски и на други и по тези причини го залавят и го закарват в Пазарджик". Близките приятелски отношения с Иван Ръжанков имат и един много мил и човешки израз: той кръщава и венчава всички деца на Тодор Курев. Същевременно нещо друго не по-малко дълбоко ги свързва. И двамата са изповядвали едни и същи патриотични чувства и възгледи за българското национално освобождение подкрепени с гореща деятелност. Истина е, че той е бил сред влиятелните хора в селото, със завидно социално положение - имотен и състоятелен. Притежавал е земеделски имоти, значителен брой добитък и четири дюкяна –кацарски, арабаджийски, ковашки и кръчмарски, в действителност обаче на него му е било нужно нещо много по-голямо - посвещението на светия идеал и дело за свободна и независима България. Впоследствие Тодор Курев е осъден и изпратен на заточение в Мала Азия. в гр. Ангора (Анкара). Достояние на читателя е описанието на събитието от народния певец, подредил историята в стихове.

"Наред ми турци ходиле

и комити ми дириле.

Па хващат Тодор клетника.

Връзват му ръце назади.

И го турци закарват.

В град Пазарджик закарват.

Па хващат Иван Ръжанков.

И немо ръце вързале.

И ги в Солон града изпращат.

На солонското пристанище.

И ги на параход качуват.

През Бело море прекарват.

В Турска Мала Азия.

И ги в Енгюр остават."

По онова време Анкара (Енгюр, Ангора) е сравнително голям град. За пристигането на групата пазарджишки заточеници около 40 на брой отбелязва Кирил Патриарх български в книгата монография "Екзарх Антим". Първият български екзарх е изпратен в Анкара м. юли 1877 г. По този повод П. Машев пише в Татарпазарджишки общински вестник; "екзархът с неотиванието си на събора (свикан от Мидхад паша, б. а.) жертвува себе си, а запази интересите и достойнството на своя народ". А за споменатите заточеници. "Тези нещастници... излезоха по-щастливи от нас, "защото" една отеха са намирали, като са виждали. че и екзархът носи еднаква с тех участ".

С развитието на военните действия в Руско турската война се увеличават надеждите на българските заточеници в Ангора. Санстефанският мирен договор постановява амнистия за всички задържани и осъдени политически лица. И обратния път е труден, но вече с радостта от свободата на отечеството. Всички пазарджишки заточеници се връщат живи след освобождението им само един умира в гр. Коня. Една голяма част от тях са със съсипано материално положение, някои не успяват да се избавят от покрусата от една тъжна действителност и остават без желание да търсят признание и справедливост. Разбира се не са малко и тези, които се включват всеотдайно в обществено-политическия живот на новоосвободена България. Избран за окръжен съветник Тодор Курев присъствува на заседанието на Великото народно събрание във Велико Търново, което приема на 2. VIII. 1887 г. Фердинанд за княз на България. За последен път в политическия живот се явява екзарх Антим I, който призовава княза и народното събрание да пазят народните правдини. Наред с избора на Тодор Курев за окръжен съветник, което не е случайно явление (Тоне Крайчов Диарбекирски дневник и спомени с. 156) биографичните бележки за него съобщават, че той е бил един от ревностните поддръжници на Стефан Стамболов и неговата партия. От значение е причината, а именно: "тогава за Регент на България е бил избран революционера Стефан Стамболов. който е повдигал, за да възстановят Великотърновския окръг ". Тези редове представят в по-голяма пълнота образа на достойния българин, привързан към революционното минало на своя народ, верен на националните идеали и готов да откликне на въжделенията на новото време.

Йорданка ЕЛКИНА

музеен уредник гр. Ракитово

с. Мало Конаре и неговите герои - глава трета

2008-07-09T13:09:00.004+03:00

"Турско присъствие"

Тотьо Стоенчев е трето поколение от Стоенчевия род. Роден през 1839 г. Стоенчевия род са първите, които са се заселили в Коруйкьой на брега на реката (Вадицата). Местото е стратегическо - има вода, наоколо гора, пасища. Бяха скотовъдци и преживяваха от това. Имаха и ниви, които разораваха, сееха и жънеха. След жътва земята се оставяше на угар да почива, като същата нива се засяваше отново през година. Този метод на обработка съществуваше до края на първата половина на 20 век. Бащата на Тотьо Стоенчев почива, когато той е бил на 6 годинки, а майка му, когато е бил на 13. Родителите му не са имали други деца. Така на 13 години Тотьо остава кръгъл сирак. По това време в селото е имало между 30-40 къщи. В двора (имота) на Стоенчеви са построени допълнително 3 къщи, които са били отделно от първоначално построената първа къща. Едната от тези 3 къщи е била на бащата на Тотьо. По това време в поробена България е било традиция в един двор да има място за харман, торище, овчарник, кокошарник, място за коне, волове, крави, магарета, хамбар, свинарник, място за дърва(челия) и други подобни с обща площ около 12 декара. По късно тази традиция претърпя корекция и през 1945-1950 г. необходимата площ за един двор е вече наполовина. Всеки желаещ да бъде оземлен от селската управа получавал дворно място с големина 12 декара. Тъй като Тотьо бил кръгъл сирак, по закон имал трима опекуни(настойници), които се грижели за неговите интереси. Те поискали от името на 15 годишния Тотьо Стоенчев той да бъде оземлен. Така желанието му да има собствен имот било изпълнено. Сведенията, които съм получил, чрез моята баба от нейната свекърва по късно са, че младият 15 годишен българин е бил непримирим и е протестирал против опекунството си. Той е бил убеден, че е достатъчно голям за да се справи сам с неволите и да подреди живота си. Едва навършил 15 години той се оженва за Тима Дъбова, която също е била, на години колкото него пък и на същия акъл. Така преждевременно той отхвърля опекунството си окончателно. Събаря къщата на баща си и си построява прилична къща в новия двор. Цялото село се чудело на решителността и силния дух на Тотьо Стоенчев. Не можели да проумеят, как това момче само, заедно с жена си, която му е връстница могат да си построят сами прилична къща. И така тръгнала легендата за намерени жълтици в съборената от Тотьо стара бащина къща. Убедено приемам това за мит, тъй като това момче, колкото и лудо младо да е било не е било глупаво, а просто е било работливо и находчиво. Знаело е какво иска от живота и го е преследвало до край. Баба ми е разказвала, че когато е питала свекърва си дали този мит с намерените жълтици е верен тя и отвърнала, че „това са хорски приказки нищо верно”. За изненада на опекуните той си построява новата къща.И така през 1857г. им се ражда първото дете - Трънда(Трендафила) Тотева Стоенчева(Василева по мъж). През 1865г. се ражда Нистор Тотев Стоенчев. През 1868г.-Димитър Тотев Стоенчев. През 1871г.-Гъна(Гроздена) Тотева Стоенчева(Халачева). През 1874г. се ражда Мика(Мария) Тотева Стоенчева(Топалова). През 1877г. ноември месец се ражда последното им дете Иван Тотев Стоенчев. Равносметката е ,че за двадесет и една години съвместен живот имат 6 живи деца или средно през три и половина години се ражда дете. За онези времена, нрави и обичаи това е необичайно, което показва ,че има и други раждания на техни деца, които не оцеляват. Раждането на Иван по време на Руско-турската война предопределя и неговата съдба. Когато турците бягат окончателно към Цариград, той е бил пеленаче. Моля да бъда извинен от теб читателю, но е необходимо да прекъсна за малко разказа си за да разкажа за борбата на българите против турците в град Пазарджик и в с. Доганово Конаре.

Известно е, че през 1869 г. в Пазарджик е основан местен революционен комитет при едно от посещенията на Васил Левски в града. Тодор Курев от с. Доганово конаре е бил в много близки отношения с някои от членовете на комитета. Той е бил приятел с Иван Ръжанков. Потвърждение на това е, че той кръщава и венчава всичките деца на Тодор Курев. „ обвиниле го турците, че бил ятак на българските комити(воеводи) на Васил Левски и на други и по тези причини го залавят и го закарват в Пазарджик.” В последствие Тодор Курев е осъден и изпратен на заточение в Мала Азия в град Ангора(Анкара). Курев е бил ятак на Левски. След като архива на централния комитет, съхраняван от Любен Каравелов попада в турските власти всички имена намиращи се в него са изловени, осъдени и заточени. Вина за залавянето на Левски има и Димитър Общи, който след ограбването на хазната в Арабаконак е заловен и издава не само Левски, но и целия комитет заедно с ятаците. Левски непосредствено преди залавянето си е бил в Пазарджик. Комитетът събира пари за пътуването му до Влашко. При тръгването му от Пазарджик към него е прикрепен Никола Ръжанков. Левски освобождава Ръжанков и продължава към Къкринското ханче сам. На другия ден е заловен. По- важното е, че веднага на връщане е заловен и Никола Ръжанков, който не само е бил бит, а пребит от турците. Закаран е в с. Баня Панагюрско да се лекува, но там умира. Това доказва тезата, че изгубения архив от Каравелов е „намерен” от турците и затова всички на които имената са били вътре са изловени и осъдени. Между заловените е и Тодор Дончев Курев.

Генерал Гурко влиза в София на 4 януари 1877 година и присъства на молебен по случай освобождаването на града. След това той тръгва по пътя за Пловдив и този факт предизвиква паника у турците и те побягват.

Два месеца преди това през месец ноември идва на бял свят втория син на Тотьо Стоенчев-Иван. Известно е, че когато турците са бягали от руските войски, те са палели, грабили, изнасилвали и клали българското население.

Тук ще направя едно отклонение. На два километра от село Коруйкьой (Конаре) на брега на река Луда Яна се е намирало село Доганово. Голяма част от селото се състояло от турци, които са си тръгнали с турските войски. Българските къщи са се разделени на три:

едната по-голяма част са се заселила в Софийското поле и образували село със същото име;
втората се заселила в Пищигово;
третата (4 къщи) се заселила в Конарето.

По този начин село Доганово изчезва. Остава само името Доганово Конаре. По-късно изчезва и името Доганово, като е заменено с прилагателното Мало и така селото става Мало Конаре за да се различава от името на съседното Голямо Конаре.

И така нека да продължа разказа си по нататък. Турците са знаели кой е имота на заточения от тях Тодор Курев. Един ден в с. Доганово Конаре озлобените турци запалват 4-те дюкяна, къщите и всичко, което има вътре на Тодор Дончев Курев. „ Турците изгориха всички къщи и нищо не оставиха, всичка стока забраха с тех.” С тези думи съпругата на Тодор Курев го посреща, когато се връща от заточение в Енгюр(Анкара). „Като отива баща ни в двора, вижда само обгорели, черни дувари. Станало му мъчно, но не явявал никому”-из записките на неговия синДончо.

Виждайки пламъците, всички хора от селото хукват да се спасяват. Драги читателю представи си обстановката – 50 см. сняг и настъпилата паника. Няма време за съветване и обмисляне на действията. Хората виждали спасението в това да пуснеш стоката и да я подгониш към баира, веднъж да минеш друма и дано да изпревариш отстъпващата турска войска. В тази суматоха се случва нещо необяснимо, нечувано, нещо което се е случвало през Априлското въстание в Брацигово и Перущица. Тотьо Стоенчев изкарва овцете, конете, воловете, кравите и ги погва по улицата. Оставя само прасетата в обора, защото турците не ядът свинско. Жена му Тима държи с едната си ръка редица от пет невръстни деца, а с другата Иван, което е пеленаче. До нея в краката и в снега стоят дисаги с храна за преживяване. Тотьо се връща грабва дисагите през рамо, в едната си ръка държи тоягата, с която гони животните, а с другата хваща за ръката едно от децата и тръгва. В големия сняг детето не може да върви, пада и започва да плаче. Същото е положението и при Тима. Тя държи ръката на едно от децата в редицата и тръгва, но другите две се препъват в снега и също падат. Късите им крачета не могат да се борят с големия сняг. Настъпва миг на размисъл и вземане на странно и съдбовно решение. Тотьо казва:

- Хвърли Иван и бягай след животните с трите деца. Аз ще взема другите две и да тръгваме. Избирай, ако не го хвърлиш ще умрем всички. Няма как да вървим и да се скрием с него.

Тима плаче и казва:

- Не мога, как ще хвърля рожбата си? Никога!

- В брестето, там няма да го намерят. Всички заминаха. Турците ще ни заварят и ще ни изколят всичките. Няма как да носиш и да бягаш с четири деца.” - изкрещява Тотьо и тръгна към улицата, защото животните се връщаха и напираха да влизат в двора.

Обърканата жена побягна и се мушна в брястовата гора, която беше на около 70 м. от мястото, което се намираха. Три пъти се обръщаше към мъжа си, с молещи очи пълни със сълзи, но Тотьо беше непреклонен. Тима избра място в храсталака, разрови снега, начупи пръчки и сложи повитото дете върху тях. Свали горната си дреха и го уви с нея.

Дочу гласа на Тотьо, който я викаше да тръгва. Тима се изправи плачейки и погледна към другите пет ревящи деца и съпруга си. Тотьо се правеше на корав и викаше:

- Тръгвай, ще дойдат и ще ни изколят.

Викайки той налагаше наред животните, които се връщаха обратно към оборите. Тотьо се изнерви още повече и започна да крещи да тръгват по-бързо. Влачеше ту едното, ту другата дете по утъпкания от животните сняг. Тима ревеше и ту се връщаше да вземе обратно Иван, ту тръгваше към другите три деца. Накрая разкъсвана от желанието да си вземе Иван и необходимостта да го остави за да спаси другите си деца, най-после тя тръгна след Тотьо и животните.

Ревът на животни и хора, писъка на изоставеното бебе, десетте детски ръчички, протегнати към нея – това бе картината пред Тима в момента на вземането на окончателното решение, да изостави Иван и да спаси останалите деца. Това си мислеше и Тотьо, който вървеше и не се обръщаше назад, защото Тима щеше да види сълзите му.

С тези мисли след 20-30 минути пресякоха друма и се отправиха към планината за да се скрият. Разстоянието между Мало Конаре и Огняново е 4 км.

Драги ми читателю, не съм отявлен националист, но по въпроса „как може, кой може това да го направи” винаги ме е занимавал. Отговорът за мене е – „Само един корав баща и една корава майка – Българи могат да го сторят и да го преживеят.”

След още 20-30 минути Тотьо и семейството му, заедно с животните успяват да се качат на Бабата - баира над Саладиново (с. Огняново) и се скриват в гората. Два дни и една нощ преживяват горе скрити в гората всички от селото. Постоянно наблюдаваха друмът и селото си. Когато се появяваха турски войници, напрежението се покачваше и хората се молеха да не избухнат нови палежи в селото. След като и последният турски войник замина към Пловдив, всички Догановоконарци, си отдъхнаха, че техните домове не изгоряха и започнаха да говорят за връщане в селото.

Тима не говореше с никого. Както самата тя е казвала по-късно си е изплакала очите. На 14.01.1878 г. руските войски освободиха Пазарджик и Догановоконарци тръгнаха обратно към селото. Тима вървеше най-отпред, за нищо друго не мислеше освен за хвърления Иван в брестето. Врявата от животните настъпи отново. Всички те вървяха към селото си без никой да ги гони. Цялото население вървеше след тях, само една разчорлена, плачеща жена вървеше заедно с първите животни и дърпаше за ръцете двете си най-големи деца. Когато влезе в селото тя беше капнала от умора. Струйки пот се стичаха по лицето и тялото и. Щом влезе в двора остави децата си пред къщата и тичешком се отправи към мястото където беше оставила малкия Иван. Не чу рев на дете, пред нея имаше един вързоп, който не шаваше. Грабна го, отметна дрехата от лицето му и го притисна към лицето си. Бебешкото му личице беше ледено студено. Очите му бяха затворени. Притисна тялото му към гърдите си, милваше студеното му лице, Тима събра сили и изплака с глас, като ранена лъвица. Сълзите и се стичаха и капеха върху лицето на бебето. И изведнъж, о чудо, Господ е чул молитвите и. Дали от сълзите, които капели върху лицето на Иван или от вика на ранена лъвица, който е достигнал до ушите му не знам, но бебето трепва, мъчи се да изплаче, но от гърлото му не излиза глас. Изведнъж започва да прави движения с устни, като да бозае. Тима извади гърдата си и я нагласи. Малкия Иван бавно захапа зърното и и засука. Тима тръгна към къщата, като се смееше през сълзи. Тотьо затваряше овцете в кошарата и гледаше с питащи очи.

- Жив е! – извика Тима и го внесе в къщи.

Влезнаха и другите деца. Майката сложи бебето в люлката и побърза да запали огън в оджака (камината) за да се стоплят всички. Тотьо след като нахрани животните влезна в къщи, погледна в люлката малкия Иван, взе го, притисна го към себе си и заплака без срам от деца и жена. Като се успокои след малко каза:

- Не са палили други къщи. Само на Тодор Курев всичко са изгорили и са му забрали всичката стока.

След два дни и една нощ бебето Иван връща гласа си. Според баба ми Магдалена, Иван – нейния съпруг е бил спасен от Господ. Аз ще добавя, че това се дължи на Господ и на силния ген, който носи Иван. Целият ни род е благодарен на Господ и на случайността, че спасиха моя дядо Иван Стоенчев. Той остана жив и даде живот на моя баща, чичовци и лели, на мен а аз на моите деца. Така оцеля, ще бъде и пребъде Стоенчевския род.

Много ми е трудно да си представя дори сега, когато съм на 72 години, тази моя прабаба, как е изживяла една нощ и още два дни без бебето си. За пръв път чух този разказ, когато бях на седем години. След това когато бях на 15 години, баба ми ми го разказа втори път с подробности, които е получила от свекърва си – баба Тима. Същото разказваха моите лели и чичовци на техните деца. Трудно ми е да разбера, откъде е тази сила в Българския род, да жертваш бебето си в името на живота на останалите членове на семейството си. Да се молиш Господу, да ти прости и да закриля рожбата ти да не я намерят турците там където е оставена. Нека си спомним за приятеля на Тодор Курев – Васил Петлешков, когато турците поставиха въпроса, че ще оставят селото Брацигово цяло, само ако им предадат организатора на въстанието.

„Майката на Васил Петлешков го предаде и спаси селото.” Колко майки в света могат да жертват детето си за благото на другите. Какво е мислила майката, когато „ Петлешков бил турен между два огньове, от силното напечвание, кожата му се набръчкала и напукала, мас като дървено масло течала из пукнатините, устата му се кривели болезнено, очите му останали неподвижни, душа се лесно не давала.....”.

- Защо братко не си бил роден преди двесте или поне стотина години? – възкликва неудържимо Захари Стоянов.

- Ако твоята мъченическа смърт, каквато не е изпитвал нито преподобни Симеон, нито Мария Египтянка, беше се случило в тия блажени времена, когато глупоста е била божествено вдъхновение, а отричането от своите человечески достойнства - подвиг, то ти би бил първи между светците и наместо скромното пречупено дървено кръстче, което украсява днес обраслия ти в бурен гроб, навярно щеше да се белей разкошен манастир с черни калугери.”

„В Петък (разказ на арменското момиче на Януари Макгахан за Перущица) мъжете укрити в черквата, решили да се самоубият, но жените им се намесили и молели да бъдат също така убити. Двама от мъжете изпълнили своето решение. През сълзи и стон, скубейки косите си, удряйки главите си в каменния зид на черквата те действително убили своите жени и деца, а след това убили и себе си.

Момичето разказва, че жените коленичели на земята, събирали дечицата си в своите прегръдки и в плач и ридание се молели, докато съпругът и бащата ги разстрелвал или пробождал последователно.”

Това, че тези двама мъже трябвало да забодат ножа или да изстрелят куршум в слаби, нежни и малки човешки същества, обърнати към тях за обич и защита, показва до какво отчаяние са били доведени.

Но арменката продължава нататък. Според нея „петдесет или шестдесет мъже убили жените и децата си. Много млади момичета и омъжени жени, чийто мъже били убити или били избягали, молели също така да бъдат убити за да избегнат падането в ръцете на башибозуците и тяхното желание било изпълнено.” А какво би писал Макгахан, ако беше видял кланицата на връх Еледжик?

„Освен това трябва да отбележим с болка, че зверствата при потушаване на Априлското въстание са били извършвани не само от турци.

Яростно участие в клането (особено в Родопите) са взели и нашите братя българи мохамедани”.

т.е зверствата са били предизвикани не толкова от еничарска омраза, а по-скоро от религиозна отмъстителност – мюсюлмани са клали християни. Причината е проста ”когато мохамеданин убие известен брой неверници, той е сигурен, че ще отиде в рая независимо какви са неговите грехове. Мохамед мислил, че е трябвало да се броят само въоръжените хора, които се избиват, но обикновеният мюсюлманин вземал това предписание в по-широк смисъл и броил също и жените и децата. С цел да надуят бройката убити неверници за рая, в Батак, башибозуците са промушвали бременни жени в корема и така убивали едновременно и неродените деца.

Френският консул е присъствувал лично, когато башибозуци разказвали пред възхитени слушатели, как сечели главите на малки деца, как телцата им с отсечени ръце и крачка подскачали и се търкаляли като пилета”

„.........Само в областите на Пловдив и Пазарджик има около 50 изгорени села, без да се броят тези, които са ограбени, а 15000 души са изклани. Някои определят броя на убитите в България от 25000 до 40000, а други, че те са 100000”.

Прощавай читателю, на това е написано от журналиста Януари Макгахан.

Почти същите данни се съобщават и в доклада на Юджин Скайлър – секретар на легацията на САЩ и генерален консул в Цариград, аташиран в България, за да се установи на място истината.

Драги читателю, искам да взема повод от думите на Захари Стоянов за Васил Петлешков.

Колко от останалите живи поборници получиха признание приживе? Нека си спомним трагичната смърт на Левски, на Ботев, на Стамболов с портретите, на които сегашните управници си кичат кабинетите. Изводът е няма ненаказано добро.

Мало Конаре не е малко село, но досега не събра желание да сложи едно камъче на своя герой от Турското робство Тодор Дончев Курев. Напълно съзнателно омаловажиха неговия подвиг, дори го отрекоха, като приписаха цялото му дело на човек, който няма нищо общо с това. Това не е ли гавра с паметта ни. Как спят спокойно тези хора, когато виждат венците на паметника на фалшивия герой.

На въпросите ми, защо този човек (фалшивия герой) не е изпратен на заточение, защо на него не са висяли 25 кг. вериги до Енгюр, защо не са му изгорили дома, защо не са му забрали стоката - отговор драги ми читателю не последва. Тогава зададох другия въпрос:

- Защо мразите Тодор Курев?

Отговорът беше:

- Защото е имал 1000 декара ниви.

- Направил ли е нещо лошо на малоконарци?

- Не, помагал е – беше отговора.

Драги ми читателю, никога не съм мислил, че съм много умен. Това отношение на властите от селото към героите им не го разбирам. Не разбирам и отношението на „учената девойка, която написа „мита за Батак”.

Нима Йорданка Елкина, Петко Машев, Костантин Величков лъжат за Тодор Курев.

Нима баба Тима – моята прабаба, майката на Васил Петлешков, Арменското момиче присъствало на клането в Перущица, журналиста Януари Магхаган, Юджин Скайлър и Захари Стоянов – живи свидетели на зверствата на турците – лъжат.

Всички тези документи се пренебрегват от българи, които преследвайки личните си интереси, фалшифицират историята. Не се интересуваме, какво ще остане след нас за следващите поколения. Не участваме ли и ние в престъпление, като караме децата да слагат венци на фалшиви герои.

Всичко това ни доведе до там, че наричаме петвековното турско робство – османско присъствие, като че ли Османците са други а не турци.

И в чужбина, където съм строил повече от 10 години, и в България съм работил с турци। Уважавал съм ги и сега ги уважавам। Това не значи, че уважавам тези, които са ни клали пет века। Не уважавам и турските терористи в България, на които Ахмет Доган построи чешма, за това, че избиха невинни майки и деца.

Иван Стоенчев

Щрихи към портрета на един заточеник

2008-07-09T12:59:00.003+03:00

"Никой нема по-голяма любов от това щото да даде живота си за приятелите си" С тази пренесена от християнството истина борците зa българското националнo-освободително движение са правели своя избор - безкористна всеотдайност в служене на Отечеството.

Робството с всичките си беди и неволи не смалява духовния ръст на нацията, а тькмо обратното - извежда до истинска значимост чест, достойнство, свобода и нравственост. Затова мнозина свързват собствената си изтерзана, страдалческа съдба със съдбата на революционера, бунтовника, заточеника.

Важни сведения за него като поборник в заточеник се намират в записките на сина му Дончо Т. Курев. В тях периодът на заточение на Т. Курев е отразен по разказите от неговия баща.

Неоспорима е ценността на тези записки предвид малкото запазени в нашата историография документи, отнасящи се към проблематиката за заточенията. Същевременно те отразяват душевността на автора, неговата позиция и вълнения спрямо лица и събития. Интересуващите ни факти от живота и дейността на Тодор Курев през времето на заточение се потвърждават и от спомените на Петко Машев, известен обществен деец със същата участ на малоазийски заточеник.

Мъчително дългият път изминат от заточениците. Оковани във вериги, е описан по трогателен начин: "...я ми кажете как слизат и се качват вързаните петима за гушите с верига, която им позволява да се отдалечават един от друг само с около 60 см."

Често пъти заточеникът е изпитвал "не само телесни мъки, а и морални такива: третиран като добитък и подлаган на мъчително унижение...". Нестихващата, растяща от ден на ден печал и горест, е събрана в заточеническата песен, записана от сина на Тодор Курев:

"Ах, дано е близко, братя,

Злочести този час. Да не гледам, да не слушам.

Да забравя всичко Ази.

Да не гледам, да не слушам.

Плач и сълзи как текът..."

В Ангора има български заточеници отпреди идването през ноември 1877 година на заточениците от Пазарджик. Тук е и българският екзарх Антим. Знае се, че българският екзарх е бил във връзка със заточеници те българи в града и ги е убедил със смиреномъдрието си да не предприемат нищо без неговото знание.

Краят на изгнаническия живот настъпва, когато мирният договор от Сан Стефано е вече исторически факт. По силата на чл.17 от него се освобождават всички задържани и заточени лица.

Завръщането в родното място, така свидно очаквано, поднася нови беди и страдания за поборника заточеник Тодор Курев. След всичко преживяно забележителна е вътрешната сила, с която и този път превъзмогва болката. Описано е кратко случилото се: "...баща ни вижда жена си...Тя започва да плаче и му казала: "Турците изгориха всички къщи и нищо не оставиха, всичка стока забраха с тех". На отчаянието той отговаря: "Не бой се, нали аз се върнах жив, друга стока ще купя и други къщи ще направя...". И по-надолу е добавено: "Като отива баща ни ни в двора, вижда само обгорели черни дувари. Станало му мъчно, но не явявал никому".

Всичко дотук поразително напомня едно място в книгата "В тъмница" на Константин Величков, по-ветено на сродни човешки съдби от близки героични събития: "Бедните селяни!...Жетва настава и когато да оберат плода от своите мъки и да му се радват, отиват да гният по тъмници, а там далече от тях сами самички стоят без подслон и преглъщат сухи сълзи женя и деца под пепелищата от изгорелите къщи".

Йорданка ЕЛКИНА

* Доганово Конаре е старото име на село Мало Конаре