Археология на подсъзнателното

Знаеш ли кои са, мерзавецо!

noreply@blogger.com (cefules) — Fri, 08 May 2026 15:24:00 +0000

Тя е някъде там, обърнала се е срещу прозореца и никой няма да види сълзите й.

На другото легло гасне баща й, късно е да му се помогне. Споменал е в унес, че отново иска да опита череши.

В непочистения прозорец, тя вижда нещо; някаква игра на светлината е, но като в остарял кадър вижда как тича с подскоци, а този мъж е млад и е до нея. 

Тя се спира пред сергията и той и купува череши. Както са: във фунията от вестник. "Рисковано за здравето", но истински череши. 

Тя не може да му купи. Ако беше миналата година - щеше. 
Тя не е безработна. Има по-малко печелещи и от нея. 
Тя е образована. Работи в библиотека. 
И не може да купи череши на онзи мъж, който вижда в спомените си да й купува.

Просто са много скъпи.

Знаеш ли коя е тази жена? Жената, на която преди няколко месеца й прати тази емотиконка! Ухилената, когато тя само изрази тревога, че след приемането на еврото всичко ще поскъпне!

"Как пък не!" - помисли си, - "Ква е проста тази копейка!"

Слънцето залязва. Прозореца се обагря в оранжево, прилича на пламъци и на ухилената ти емотиконка.

Сълзите й са изчезнали. Изразът й е хладен.

Тя те мрази и има защо!

Те гледат стената. Обърнати са с гръб един към друг. Не са спали. Не, не са правили цяла нощ любов. Правиха, но после всеки от тях се опита да заспи. Никой от тях не успя. 

Този път няма да успеят да си платят наема. 
Последният месец по-малко ядоха. 
Не си купуваха дрехи дори от втора употреба.
Миналата година се чувстваха почти състоятелни.
Все пак и двамата работят. Не е нещо кой знае какво, но той кара трамвай, тя е в сладкарски цех, но и учи.
Той е на 24, тя на 20. 
Обичат се, но скоро ще се разделят. 
Майка й я вика в Италия. 
Той на село има къща. 

Знаеш ли кои са?
Тези, които нарече "тъпи и мързеливи" и им прати ухилената емотиконка, защото тя беше пътувала и знаеше какво се случва когато се приеме еврото. 
Те не те мразят. Достатъчно мерзавци са срещнали и ще срещнат в живота, че да носят дълго омразата си към тях. 
И двамата са щастливи, че все пак са се срещнали, нищо че ще се наложи да изживеят това нещастие - да се разделят.
До сутринта ще се любят още веднъж.
С онази страст, която никога няма да изпиташ!

Тя не плаче, тя се готви да убие, но няма да го направи; защото не е убиец, даже не е престъпник. 
Води детето си...към баща му, който наистина ще спечели делото за попечителство.
Тя все пак е сервитьорка, той е обслужващ персонал в МС.

Детето не иска при баща си. Не, не е било малтретирано.
Просто не знае, че го има, докато е при този човек, който също често забравя, че има дете до себе си. 

Иска при майка си, но много скоро ще забрави лицето й.
В тази нощ, тя без сълзи и без болки ще си отиде. 
Не знае за онова нещо, което дълго е свивало сърцето й, но сега ще бъде по-силно от преди.

Знаеш ли коя е тази жена? На която й прати ухилената емотиконка, когато честно си каза, че се е подписала в петицията.

Да разголиш ангел

noreply@blogger.com (cefules) — Sat, 02 May 2026 15:47:00 +0000

Само добър познавач може да забележи, че е на около тридесет.

Останалите ще се заблудят, че е на осемнадесет. На слънчево зайче с женска фигура напомня. На игра на светлината напомня, а не на плът, която се поти и уморява, има си и болежки, а те не винаги са поезия.

Грациозна като котка; ехото от токчетата й се забива дълбоко, като златисто длето в най-порочните кътчета на подсъзнателното.

Вятърът развява розовата и рокля, разголва загорелите бедра високо. До границата, която взривява фантазиите и така мина покрай мен. Видях усмивката й – самата невинност.

Очите й учудени, объркани и плахи.

Очи на кошута. И дупето е вирнала като кошута. Тя ще е.

Най-успешната ще е.

Сърцето ми подскача, не мога да се овладея.

Чудя се на себе си, чак не си вярвам.

Сърцебиене, вълнение, хайде стига.

Не, тези неща не са за мен. Не са мои. Не разбирам какво ми става.

Най-добрия съм. По-добър няма. Може би никога не е имало.

Е, сигурно само дявола, но ако имаше дявол щеше да е някой в бранша и да го познавам.

Тя ще приеме офертата. И монахиня мога да накарам.

Мога да накарам младоженка, току що сложила подписа си до подписа на този, в който от десет години е била несподелено влюбена и не е допускала, че някога ще има.

Мога да я накарам да съблече булчината си рокля на пилона в нощният клуб, който е платил и на двама ни тя да танцува.

Мога да накарам всяка прилежна домакиня да хвърли мрежите си и да забрави, ако трябва и дома си. Не съм просто импресарио, а професионален изкусител.

Провал не съм имал, може би винаги съм усещал, кога е невъзможно, ако изобщо е възможно невъзможното.

Крача след нея. Репетирам на ум какво да й кажа, макар да знам, че ще кажа друго.

Настигам я. Защо се вълнувам?

Тъмно ми става, хладна вълна сковава гърдите ми. Вътрешен глас ми се киска саркастично.

Мислех, че отдавна съм се примирал с положението, че съм се справил с кризите си.

Животът ми е зловеща ирония, с която съм свикнал.

Мога да изкуша всяка жена към грях, но не и за себе си.

Никога не съм имал любима, че дори любовница.

Разберете ме правилно: не съм смотльо. Момичетата понякога спят с мен. Какво говоря: повечето го правят. Но не, не си падат по мен; правят го от разбиране, приятелски, от уважение. Не е тръпката, с която правят стъпката към професията, която им откривам.

Никога не съм прелъстявал.

Никога жена не се е чувствала глупаво заради чувствата си към мен.

Най-умелият в професионален план е най-неумелият в личен. Това е истината.

Събличам за другите, за себе си не умея.

Малката ми грабна ума, влюбил съм се за миг, поискал съм да е по-различно, да я изкуся към друго, но не умея. Настигам я, леко се стряска.

Отвръща на усмивката ми с усмивка.

Приема все пак да седнем в бистрото от ляво да пийнем по нещо.

Говоря й дълго, не познавам гласа си, не познавам стилистиката си. Все едно съм вселил в себе си чуждо съзнание, което добре я познава и знае какво тя иска. Докосва я от страни, за които тя е забравила, че има в характера си, но би й харесало, ако можеше да изяви. Харесва й, подсмихва се объркано.

По някое време навежда глава, даже й боя е пуснала. Толкова й отива, защото не е момиче, защото е жена.

-Виж, не е възможно, аз съм ангел – изрича с виновен глас.

Нищо ново не каза с това „ангел съм”.

-Не мога да се съблека, още по-малко чисто гола.

-А толкова щастие можеше да дари голотата на ангела – казвам й. – Тя е невинна, чиста, свята. Изгубили сме надежди, а красотата е спасение, за което сме готови да платим дори с душите си, а тя не го желае…

И продължавам в същият дух.

-Моля те, престани! – шумно изрича. -Моля те…

-Ще престана.

-Не, моля те, не преставай.

И още дълго говоря. Не мога да я имам. Ще я видя толкова гола, колкото я виждат и останалите. Тъжно ми е и разбирам отчаянието, за което и говорих когато тя все пак подписва договора.

Не ме хваща алкохола, само ми пари устните. Повдига ми се.

Болен се чувствам до момента в който започва танца й. Наистина е ангел.

Дори пиянските писъци са по-сдържани.

Много от посетителите не могат да си вземат дъх. Сигурно им се случва за първи път.

Виждали ли сте танцуваща светлина?

Вижда се как съблича аксесоар, после задръжка, отново аксесоар, следваща задръжка.

Танцува, трябваше да е любителка, това се искаше от мен, но няма професионалистка способна на това което правеше. Дори не се движеше в ритъма на музиката, а все едно с нарушенията го създаваше.

Не танцуваше, а правеше любов със зренията.

Разголи гърдите си, гъвкаво тялото й като пламък на свещ заигра, затрептя, все едно се разтапяха дрехите по нея.

Ръкопляскания, свирукания, коленете ми отмалели.

Виждал съм хиляди и като казвам хиляди имам предвид хиляди правещи стриптийз жени, но все едно виждах за първи път. Всичко друго е било илюзия.

Какво направих!

Не биваше! Разбирам го! Виждам я чудовищно променена.

Не мога да разбера в какво, но това не е онази с невинните момински маниери, а вечната жена, неприличната, дръзката, агресивната. Над правилата, красотата могъщата, която съзнава силата си и я използва.

Променена е, все едно съм я лишил от девственост.

Свиркат й и я подканят да свали прашките си.

Прави го.

Изпаднали са в екзалтация, а тя продължава да се съблича.

Сваля нещо невидимо, но всички я виждат още по-разголена.

Напрежението й възбудата се е покачила.

Боя се, че ще я разкъсат.

Като глутница помияри, стоят и набират кураж.

А тя продължава да се съблича и съблича…Съблича тялото си…

То пада като дрехи, множество разноцветни дрехи, а отдолу е светлина и светлинни криле. Толкова ярки, че ги видях само за миг.

Всички са ги видели само за миг. Преди да останем слепи до края на живота си.

Дори не видяхме как отлетя ангела.

©Стефан Кръстев

2008

Live Long and Prosper

noreply@blogger.com (cefules) — Fri, 01 May 2026 14:02:00 +0000

Миналата година отбелязах 1 май преминавайки с "Drag Grande Canyon" (15 кг.) 175 километра. От Плевен, през Горна Метрополия, Искър, Кнежа, Селановци, Оряхово, Остров, Крушовене, Ореховица, Тръстеник, Долна Метрополия, Плевен.

Тази година нямаше как да повторя забавлението, но реших по друг начин да отбележа този празник на човешкия дух.

Доколкото успях да преброя сутринта, докато сменях превръзката - имам 14 шева.

Бил съм под пълна упойка, когато са ме шили, че ми правиха операция на сухожилието, което отрязах в деня на изборите, в една мантинела. 14 май ще ми махат шевовете, но реших да запомня тазгодишния Първи май, завръщайки се във фитнеса.

Все още обичам този знак с ръка, макар развалиха новите сериали на франчайза с уок.

Любителите на фантастиката и феновете на "Стар Трек" знаем какво означава - вулкански поздрав, който най-често свързваме с пожеланието:

Live Long and Prosper

Dif-tor heh smusta

Живи долго и процветай!

Живей дълго и просперирай

Това е поздрава ми към всички празнуващи днес.

Нежност на сбогуване

noreply@blogger.com (cefules) — Sun, 26 Apr 2026 07:29:00 +0000

Нежност на сбогуване

Тръгваше си вече. Саковете приготвени. Поне да бяха куфари, щеше да прилича на поезия раздялата. Тези стихове, вече никой не ги чете. Дори мъжете не се напиват от болка. Дори жените не си слагат слънчеви очила. Не прилича на раздяла. И не прилича, любов да е имало. Гледаше я, мислите му объркани. Може би, искаше да й каже тези неща. Макар не виждаше смисъл. Искаше му се също да й каже, че бедрата й са въздебели, че винаги ги е харесвал за това, а сега кожата й като е повехтяла с шест години, още по-сладостна е. Също, че не е сигурен, дали някога я е обичал. Сакът й направи номер. Нищо повече, просто закачи полата с халката за презрамката. Тъкмо го вдигаше на рамо, разголи я почти до бикините. Тя изписка лекичко, толкова естествено прозвуча, а като, че ли не я беше виждал. И му подейства все едно не я беше виждал. Все едно се срути бент или цунами изненадващо връхлетя върху слънчев плаж. С такава сила се стовари върху всички останали мисли и чувства, възбудата.
-Недей! - каза му тя, преди да е направил и изрекъл каквото и да е било.
Тогава се изправи, направи крачка към нея. Тя отстъпи крачка назад, допря гръб във вратата. Гледаше го плахо:
-Не бива!
-За сбогуване! За последен път...-не съзнаваше дори, че й го казва.
-Много е шантаво! - въздъхна тя и впиха устни.
Бързо се стъмни, а те още се любеха. За сбогуване. Тя се досещаше, че е изпуснала последният влак, но циферблата на часовника не беше светещ и нямаше реална представа колко е часа.
"Трябва да е късно, много късно, лято е...Няма за къде да бързам."
Стори и се дълга нощ и за да мине по-бързо, тя сама потърси ласката му. После сънува ежедневие. Кухни и офиси, крипти. Чакане на светофари, бързо пресичане. Питомни зверове като коли, пуснати без наморник. Щори, хладилници, лед. Някой със снайпер от телевизора - прозорец. Служба някаква, пилене на нокти и ръка, която знаеше по-добре от нея, как да попълва формулярите. После се събуди, забрави всички глупости които й се присъниха. Развиделяваше се, а не й се тръгваше. Не за друго, чувстваше се обезсилена. Направи си кафе, но не помогна.
"Сигурно приличам на призрак. Трябва малко да поспя."
Макар не вярваше, че ще се успокои достатъчно, все пак задряма и се пробуди пак по тъмно. И пак за да мине нощта му се отдаде.
И колко нощи продължи това загуби представа, но известните като най-щастливата двойка в квартала, от тридесет и пет години насам се разделя.

©Стефан Кръстев

2009

Дългата любовна игра

noreply@blogger.com (cefules) — Sat, 25 Apr 2026 06:55:00 +0000

Потят ми се ръцете, сърцето ми се пръска и тлеят слабините.

Мислите разкъсват, дробовете ми нагарчат, а костите ми сякаш восък.

Очаквам я, мелодия са гласовете, не думи носители на смисъл, означаващ повече от гъделичкане на въздуха. Почти ме блъсна розов „голф”, почти си купих бадеми защото ги изсипах преди да съм опитал. Обърках улиците, прекроих квартала. Изглежда съм го сънувал различен в деня на най-щастливото очакване.

Масата ми се пази, шампанското подготвено. Конякът и уискито, Джо Кокър само за нас двамата. Да можех да резервирам и пейка в парка, всичко е разцъфтяло и две птички да пеят само за нас. Или по-добре четири. Не, че ще ги чуя, побъркан съм. Сетивно съм преситен, емоциите ми идат в повече, приятните емоции.

Иска ми се да ги излея по нея, да попият трепетите ми до костите й, под костите й, до прекрасната идея преди създаването й. Улавях, че е много хубава, това си личеше в думите й. Симетрията на образите в тях, закачливият ритъм, напомнящ ускоряващо се от емоция дишане, красивата небрежност, напомняща разголване, а и чистотата с която наивно споделяше тайни.

Струваше ми се, че понякога улавям уханието й, че върховете на косите й ме докосват, галят се по лицето ми, настръхвах. Твърде импулсивна беше, дързостта й очарователна, душа разсъбличаше като на пилон, все едно стриптийз правеше. Цялото й поведение издаваше сексапила, но когато я видях на снимка, разбрах, че и най-смелите ми фантазии са бледи в сравнение с действителността, а аз не мога да се оплача от липсата на въображение.

Пишем си от четири години, в сума сайтове имаме регистрации само за да си разменяме лични. Развързва ми думите, иначе са сковани. Отключва и фантазиите ми, чувствам се, че хвърлям дрехи, понякога чукаме наздравица в стъклото на монитора. Отлагането на срещата не мога да си обясня.

Изглежда магията беше твърде скъпоценна и за двамата.

Ако съм й предлагал, тя се е правила на разсеяна.

Ако ми е предлагала, наистина съм бил разсеян за да не забележа.

Казах „ако”, защото предложенията ми за срещи, все бяха намеци, ясни намеци, но намеци. Преминаваше на друга тема, питах я на няколко пъти да не би да е омъжена. Учудващо, но не. Не била, аз пък съм разведен. Не мога да видя и децата си. Казваше ми, че аз съм дете. Прегръщаше ме виртуално.

Понякога имаше нужда от някого до себе си. Живееше в ужасен свят. Страшни клюки, страшни комшийски интриги. Минавала за кучката на квартала, не общувала с никой. Имала е кратко приключение преди много години с женен мъж. Седмица, дори не знаела, че е женен, но след като и без друго жена му научила, доста се хвалил, а жена му и до днес и мъсти, създава легенди, дори децата вече знаят коя е жената, която на никого не отказва.

Да се махне, но с работата я връзвала.

Това бяха кратки кризисни периоди. Изглежда причината за самотата й бяха по-скоро многото служебни ангажименти. Хвалеше се, че в работата е „Ледената лейди”. Маска, просто маска, налагало се.

Разбирах я. С мен не е така, но нея разбирах.

Носихме се по поляни, любехме се в гъсталаци, често имахме и криле. Губихме се из горите, свещите се разтапяха, камини угасваха. Всичко виртуално, времето минаваше.

Преди седмица ми прати снимката, а аз своята.

Напоследък нещо стана, по-реално се желаехме.

По-жив беше живота наоколо ни. Как сме могли така да отлагаме, не е ли престъпно?

Ту единият, ту другият питаше.

Ту единият, ту другият отвръщаше: престъпно е и лекомислието, въпреки, че днес е приемливо. Смеехме се после и двамата на думата „лекомислие”, ама че архаизъм.

Всъщност лекомислени сме и без да сме се срещали, доста повече си открихме отколкото с тела от първа нощ е възможно. Без много подробности от бита, вадихме на показ тайни един пред друг, каквито сами се бояхме да извадим пред себе си.

Изпитвала желание да я хипнотизирам и да я любя с всички мъжки образи заложени в подсъзнателното й. Това съм и правил, лицата на нейните желания са били мои маски през времето, попита ме дали същото е била за мен. Побърка ме, защото точно така беше, но като видях снимката й, разбрах колко повече е, защото толкова красива жена съм нямал дори като желание. Завиждах дори на погледите които са я съзирали. Ето я!

Прегръщаме се и се целуваме преди дума да сме си казали. Като дългогодишни любовници които известно време не са се виждали изглеждаме навярно. Забравяме за барчето, за записите които са подготвени, резервираната маса.

Разхождаме се без цел. Защо отлагахме толкова, безумно е.

Пържехме се на огън. Може би за да е толкова прекрасно сега. Бръщолеви ми объркано, аз също. По-хубаво било отколкото си го представяла, същото бих й казал, ако не беше ме изпреварила. От години сме го чакали, едва сега се сбъдва. Хващаме такси. Побъркано е, щастливо е. Казвам на шофьора адреса си, той малко сърдито ми отвръща, че е разбрал. Доста избухлив човек.

И той да беше на мое място щеше да забрави дали веднъж е казал или не е казал. Качваме се на асансьора. Тя натиска бутона 5. И на нея ли съм казал. Водя я към вратата си, но тя се засмива:

-Не тази. Тази – посочва ми отсрещната. – Тук живея.

Отключва. Още не знам какво да мисля, но вътре разхвърляно. Да, ясно, нанесла се е, после ще й кажа приятната изненада. Че живея отсреща! Че се нанася в апартамент точно срещу моя. Говореше се за особнячката ми комшийка, че се изнасяла. На никого нямаше да липсва. Някаква ексцентричка.

Но как така? Кога се е случило! Вчера ме нямаше почти цял ден, сигурно тогава се е нанесла.

-От кога си тук? – питам я.

-Цяла вечност. Десет години, но ми приличат на сто. Утре ще се махам. Започвам с лошото, но отлитам…Далече…Може и да не се видим…Люби ме.

©Стефан Кръстев

2008

До Сомовит и третата ми катастрофа с шосейката

noreply@blogger.com (cefules) — Tue, 21 Apr 2026 16:05:00 +0000

Това, което не се вижда на снимките е, че дясната ми ръка е бинтована, а това, което нямаше да се види заради бинта е една много дълбока прорезна рана, с която съм засегнал сериозно и сухожилието.

В този момент само чувствах пръстите си изтръпнали и си мислех, че положението е далеч по-леко. Освен, че ми беше криво, бях разочарован и от себе си и лошия си шанс ме и болеше, доста ме болеше. Но ето: слагам физическата болка чак на трето място. На първо е, че ми е криво. По-точно: яд ме е. Много ме е яд, а когато го е яд на човек, физическата болка не е кой знае какво.

Случи се на петнадесетина километра от Гулянци.
Изглеждаше, че банкета е просто влажен. Валяло е дъжд, не е изсъхнал напълно.
Не ми мина през главата, че това е кал. Не е само повърхността, а е мека почвата доста дълбоко. Под "доста" имам предвид около сантиметър, което е бездна, когато се движиш с шосейно колело с тънка гума.

Не знам как реших точно в този момент да намаля скоростта и съм карал с 20-22 км. в час, но достатъчни при затъването и якия слалом в калта да се катурна. Инстинктивно вдигнах дясната ръка и се подпрях в мантинелата и се разрязах в острия й ръб.

Не паднах. Не.
Колелото беше в краката ми, а пред очите ми беше тъмно от болка.
Стисках с лява ръка дясната й гледах как се процежда кръв между пръстите и капе: кап-кап-кап.

Спира една доста хубава кола, от нея изкача доста уплашен млад човек. След него спира втора кола: момиче е.

Случва ми се за ТРЕТИ път с това колело за по-малко от година.
Добре, че по пътищата шофират и човеци. Истински човеци

Младият човек ме превързва, пита ме къде да ме кара в Гулянци или Плевен. Не искам да е Плевен. По-далече е, а и от шока още не съм наясно какво става.

Благодаря му стотици пъти в колата. Отговорите му са само: "хора сме". Извинявам му се, че му губя времето. "Хора сме".

Ами не всички, но той определено е Човек.
Качи калното ми колело отзад. Аз съм превързан, но още съм цял в кръв. На мен ми минава през главата, не и през неговата, че колата трябва да се пази.

Кара ме в Спешна помощ.
Там имаше дежурен един много възрастен човек.
Поразпита и ми каза, че може само да ме превърже. Нищо повече. Дано ръката ми да не е счупена, така каза.

После видя, че раната е дълбока. Каза ми, че трябва да я превържа. Едва сега успях да попитам за името на човека, който ми помогна. Каза Боби - Борислав. Казах, че и моя син е Боби.

Сбогувахме се. Възрастният медик ми каза, че непременно раната трябва да се зашие, но той няма право да го прави. Да викна сина и да си ме закара в Спешна, в Плевен.

Вече не кървях. Като излязох от помещението навън, при хубавото време...
Все пак реших да стигна до планирания край на дестинацията си: Никопол. После да се върна онези 3-4 км. до Черквица/Черковица и да хвана влака до Плевен

Писал съм веднъж за тази линия.
Това е една от най-красивите атракции в България.
Влакът е мотрисен, с панорамни прозорци. Пътува по поречието на Дунав. Гледаш като от кораб, много бърз кораб, но шумът е на влак.

Може би най-красивото съчетание между картина и звук.
На първите две снимки съм в Милковица. Милковица е на 5-6 километра от Гулянци.
Ръката болеше, но не й обръщах внимание.

В Милковица се пообърках. Качих един доста стръмен наклон. Обикалях из гробищата, после се спуснах надолу и си добавих някой километър. После пътят до Сомовит беше прекрасен. И в този момент се удивявах на човешките възприятия.

Може да те боли, много да те боли физически, а да възприемаш красотата.
Заото наистина беше много красиво.
Стигнах до Сомовит. Продължих още малко. Оставаха ми по-малко от 15 км. до Никопол, когато все пак реших да хвана влака от Сомовит.

Ръката вече много ме болеше.
Издържаше се и беше по-красиво отколкото болезнено...Като самият живот!
Но лявата ръка още не ми е наред след падането преди година. Не искам и дясната да си остане с болките.

В Спешна в Окръжна болница Плевен нямаше как да вляза. Друга катастрофа. Тежка.
После и едно 12-13 годишно циганче с родителите си. То пък паднало с тротинетка, лакята му поддут, яко го болеше, изглежда имаше счупване

Та, реших да потърсим помощ в другия спешен кабинет: в "Сърце и мозък"

Там вече разбрах, че този път ще има операция.

Засегнал съм сухожилието. Не можех да движа средния пръст.
Мина ми през ума просташката мисъл, че тъкмо ще ми е лесно да го държа винаги изправен. По-лесно ще ми е да го показвам.

Щяха да ме опирират веднага, но кой да му мине през главата, че му предстои операция. Отидох уж само да ме шият. И преди да стигна "Сърце и мозък" изпих две аналгинчета със студен чай. Операция се прави на гладен стомах.

Приеха ме. В десет спрях приема и на вода за да ме оперират на следващия ден.

Първата в живота ми операция, защото до този момент съм имал само коронарографии. Три. Но те не се водят операция.

Оказа се, че е под пълна упойка.

Мина много добре.

Още ден останах в стаята. Чувствах се като в мотел, по време на пътешествие. Е, имаше ги и инжекциите и двамата ми спътника бяха с по-тежки проблеми, но както се бях настроил за приключение, не можех да мина още на друга вълна

Младежът на последното легло беше опериран от Ахилес. Разбрах, че спортът му е футбол. Ведро говореше, но дълбоко в себе си беше много мрачен. Категорично каза, че повече няма да играе.

Понеже иде реч за 31 годишен младеж, т.е. само две години по-голям от сина, се почувствах в правото си да бъда назидателен. Цялата ми назедателност се състоеше във фразата: "Никога не казвай никога!".

Не исках да си представя, че този симпатяга ще зареже спорта. Не става въпрос за професионален спортист. По професия е агент по недвижими имоти, но спортът за него имаше онази ценност, каквато и за мен. Но той е млад. В никакъв случай не бива да се отказва.

В разговорът стигнахме до тежестите. Препоръчах му за начало флайс с гирички. По усмивката му разбрах, че фитнеса спечели още един фен. При това, съдейки по структурата мога да кажа, че има шансове за повече отколкото във футбола. Слабичък е, но скелетът му е идеален. Просто трябва тренировки и хапване.

Като справящ се самоусигуряващ има всички условия да се отдаде на това благодатно хоби.

Другият ми спътник също се оказа по-млад. Не, не изглеждаше.
Голям мъжкар. Също самоусигуряващ се - със собствен булдозер и асистент - единствено сина му.
Едър човек. Човек, който си обича всичко в живота.
Изненада ме когато ми каза годините си.
Сигурен бях, че е по-възрастният от двамата, но си зададох въпроса: може ли да се каже чий живот е воден от по-добрия избор.
Аз който толкова внимавам със себе си или той който с пълни шепи черпи живот. И е заслужил да живее.
Пообрулен, но човечен, твърде човечен.

Джек Лондон ни е описал в един от най-трогателните си разкази: "Кълна се в костенурките на Тасман". Двама братя, в които единият е изискан, а другия естествен. И двамата силни по свой начин, но само единият имаше хората, които го погребаха с думите:

"Кълна се в костенурките на Тасман, той беше истински мъж."

Преди да тръгна на пътешествието си с колело гласувах.
Иначе щях да избера дистинацията Провадия - Варна.
Най-вероятно нямаше да свърши по същия начин приключението ми.
Щеше да е по-дълго. В някои отношения по-романтично. Но дали щеше да е по-истинско?

Чудих се да пусна ли тази история в поредицата си от пътеписи: "С велосипед по пътищата и себе си", все пак с велосипед бях пропатувал около 30-35 км. Вярно: почти половината с прорезна рана и разкъсано сухожилие, но това е толкова кратко пътуване.

Кратко пътуване, но дълъг път!
Колкото е по-голямо приключението, най-вече духовното, толкова по-дълъг е пътя.

Днес ме изписваха. Скоро няма да мога да вляза във фитнеса, но няма да издържа да не тренирам. Започнах от кабинета. 10 серии клякане.

С думи и мечти

noreply@blogger.com (cefules) — Sat, 11 Apr 2026 15:06:00 +0000

Под прожектора ще е второто издание на "Кланица за чародеи", което съм морално задължен да посветя на издателя на първото.

Това е Иван Богданов. Създателят на "Буквите".

2014 година е. Имаше работа в Плевен, придружавах го.

Говорихме си за туй-онуй.

За живот. За литература. За България.

Тогава му разказах сюжетът, който смятам да разработя, стига да намеря необходимото душевно равновесие.

Иде реч за Хапла.

Тя се наричаше така, а истинското й има така и не научих.

Руса красавица. Неотразима.

И останала такава, въпреки...постоянното й пребиваване в психодиспансерите.

Страдаше от някаква психопатия, която я правеше само по-чаровна.

Твърдеше, че баща й е гангстер. Не, че си вярваше и сама, но в обкръжението й - всичко е истина.

Това болно момиче направи за мен много повече, отколкото всичките специалисти. Успя да ме разплаче...Как ли? Може и да разкажа, ако някой го интересува, но сега исках да кажа, че след като се разплаках, започнах да идвам на себе си.

Загубил съм й следите десетилетия преди написването на книгата. Няма шансове да е разбрала, че е и литературен герой.

В реалността й няма психично болни. Има чародеи.

Опитах се да пресъздам този свят. Нейната, а не нашата гледна точка.

И докато разказвах на Иван Богданов сюжетът на това ърбън фентъзи, вдъхновено от реални мои спомени, той рече:

-Напиши го! Ще го издам.

Не: "ще го прочета и ще видим, а категорично: ще го издам."

Така се работи леко.

За жалост Иван Богданов рано напусна светът, в който беше толкова, толкова полезен.

Реших, че е време, в негова чест, отново да издам: "Кланица за чародеи".

Представете си, ако това, което виждат психично болните е истината, а не това, което виждаме ние.

Не говоря за всички психично болни, а само за чародеите.

Тези, които виждат реалността приказна.

Вторник. 14 април. 19:30 часа.

Плевен. Бар "Бордо"

Заповядайте.

Уморените коне ги убиват, нали? , НАТФИЗ

noreply@blogger.com (cefules) — Wed, 08 Apr 2026 09:15:00 +0000

ДКТ "Иван Радоев" - Плевен

7 април, 18:00 ч.

Не споделям всичките режисьорски виждания върху сюжета на „Уморените коне ги убиват, нали?“, но аз не мога да бъда безпристрастен, защото това е един от любимите ми романи.

Прочетох го за първи път на 21, във влака София-Пловдив, току-що изключен от Духовната академия. Криех от майка. Изобщо: много напомнях героите и бях влюбен в екзистенциализма.

Робърт за мен е потаен, уверен в себе си, макар и претръпнал и дистанциран от всеобщите разбирания за добро и зло. Той не приема действията си за добри, но е сигурен, че са необходими.

Глория е по-лабилната. Тя е с богата душевна природа, но въпреки годините си е съсипана. Никога не съм я приемал за водещата; изкусителна е, въпреки омразата, която лее; в никакъв случай не е зла съчетано с поведението й е сред основните причини да е толкова очарователна. Глория е един от най-пълнокръвните образи на фатална жена в световната литература. Но в тази пиеса поне аз я намирам за една много различна Глория.

Да, фактите са едни и същи. Красотата й. Очарованието й. Но „тя е водещата в танца“ и превръща кошмарния дансинг, на който се развива действието на драмата в единствената реалност за Робърт. По-уверената е тя.

Беше ми интересно да гледам тази импровизация и макар в началото стъписан и несъгласен се увлякох и харесах отново, по различен начин по-различните герои.

Възхитен съм от уменията на тези деца, които изпълниха този шедьовър.

По-висока литературна летва за сцена не знам дали има. Май – не.

Самото съчетание на радост и екзалтация, каквито са естествени за танцов маратон и мрачните трагедии съпътстващи този „купон“ (този краен емоционален контраст) е като плесник за читателя или зрителя. Плесник за пробуждане, след сладостния припадък, в който живеем и не се замисляме.

Танцов маратон продуциран от мошеник, на който се състезават красиви и очарователни емоционално, но морално паднали окаяници с истински драми.

Танцов маратон, който изпълва с омраза псевдоморалистите и с няколко небрежни разреза прави пълна дисекция на фалшивия им морал.

Това за автора на романа е животът на стремящите се към звездна слава млади актьори в Холивуд. Нищо не се е променило особено в десетилетията, само дето „кандидатите за слава“ не са само в Холивуд, а и с риалититата този дансинг се разнесе навсякъде по света.

Но освен контраста между екзалтацията на танца и депресиращите истини този сюжет е изключително труден за сцена, защото от самото начало до края налага да се развива и хореографски и драматургично; като хореографията и драматургията трябва да са „една връз друга“; при това тук вече имаме две хореографии: хореографията на сцената в сюжета и хореографията на сцената пред очите ни. Има и две публики: наблюдателите на танцовия маратон и зрителите на пиесата. Всичко това се смесва и трябва да е много добре преценено и изиграно, че да се получи добре.

И втори път да изкажа възхищението си от героите. Добре играха.

Има обаче неща, които не могат да се постигнат с добра, дори божествена игра.

В „Уморените коне ги убиват, нали?“ има едно основно коварство.

Героите са на техните години, но героите са от преди кажи-речи век. Тогава на тази възраст младежите са по-съзрели. Не по-зрели, а по-съзрели.

Не са били толкова умни, нито пък по-този начин физически развити като внуците си, но ако днес талантите на сцената приличат на деца (въпреки духовността си, въпреки интелигентността си), героите тогава са били по-скоро млади хора: мъже и жени, със своите характери и индивидуалност отпечатани върху визията им.

С много умелост възпитаниците на НАТФИЗ трябваше да запълнят този недостиг и направиха повече от възможното.

Заслужава си да се гледа точно днес това.

Защото казва достатъчно за успеха и неуспеха.

Защото докато медиите, блоговете и социалните мрежи тръбят: „който е кадърен, позитивен, смел се справя с живота - който не се справя е некадърен, мързелив и зъл“ в истинската житейска игра има и загуби.

Защото докато в медиите, блоговете и социалните мрежи се изявяват псевдоморалистите, някои като Глория и Робърт танцуват на ръба.

Великолепна хореография, красива еротика; макар пестелив, доста тежък декор.

Пиеса, която се развива по сюжетната линия на литературния първоизточник, но има малки козметични изменения, достатъчно да внесат и акцентиран върху нови идеи.

Робърт и Глория в този си вариант са по-скоро наши съвременници, млади хора, които и сега живеят около нас.

Автор: Хорас Маккой

Драматизация: Анна Петрова

Постановка и музикална среда: проф. Здравко Митков

Сценография: Лилия Бабунова

Хореография: доц. д-р Александър Манджуков

Сценичен бой: д-р Камен Иванов

Асистент-режисьори: ас. Людмила Стоин, доц. д-р Маргарита Божилова

Словесно действие: д-р Надежда Панайотова

Автор на плакат: Лилия Бабунова

Фотограф 1-ви състав: Венета Паунова

Участват: Елизабет Лука, Божидара Тепалкова, Матей Иванов, Момчил Димитров, Момчил Христов, Мирослав Станчев, Виктор Стоянов, Рая Крумова, Симона Калоянова, Михаил Трендафилов, Мартин Йорданов, Елина Илиева, Кристин Цанова, Мартин Методиев, Мартин Великов, Елица Горанова, Марина Фърцова, Драгомир Койчев, Петър Иванов, Ивея Симеонова, Лаура Апостолова, Камен Стефанов, Виктор Тонев, Катрин Янева, Лидия Иванова, Иван Николов, Виктория Антонова, Деница Христова, Симеон Кирилов

Времетраене: 120 минути

Разходка, малки откривателства и красива поличба

noreply@blogger.com (cefules) — Sun, 05 Apr 2026 18:26:00 +0000

Левски-Павликени-Бяла черква-Античен керамичен център Павликени-Върбовка-Павликени

Много рядко проучвам специално целта на пътуването си предварително.

Никога задълбочено.

Твърде лесно е с интернет, а и като знам къде се намира нещо ще отида точно на него. Няма да го забележа неочаквано, то да ме привлече и малкото откривателство да ми даде повече усещания за придобитото познание.

Накратко: обичам импровизациите и открих новия си сезон за велопоходи, проявявайки тези си предпочитания.

Събудих се в 8:30, пих един азотен бустер. Забравих да ям.

Спуснах се със Саблезъб (шосейката ми) по „Лозенка“, минах кръговото и стигнах гара Плевен за няколко минути. Имах доста време. Потънах в себе си и не усетих кога мина.

Прекрасен ден. В състоянието, което аз наричам: „потъвам в себе си“ умея да се превръщам в част от средата. Съзнанието ми витае наоколо, а телесните усещания се негови дрънкулки. Приятно е особено пролет и есен.

Някакъв странен човек, около 60-65 ми помогна по-бързо да кача колелото. Не, че шосейката ми тежи, но имаше известно забавяне, защото една доста трудно подвижна жена точно преди мен качи доста товар. Закъснението заради мен изглеждаше почти неизбежно, но тръгнахме точно на време.

Да, благодарение на непознатия.

Възпълен. Имаше нещо уморено, нещо прегазено в изражението му. Не го разбрах какво ми каза, защото го промърмори.

Избрах си празно купе. Той беше в съседното.

Когато приближихме Левски, където трябваше да слезем, непознатия се появи.

Говореше нещо, което не разбирах. Приписах го на тракането на влака. Но той не се отказваше, показваше и с жестове…

Всъщност…искаше ми пари. Молеше ме. Малко пари. Бил в нужда.

Спомена: Украйна.

Не. Не. Не. Не беше украинец. Само веднъж съм виждал украинци във влак, бяха пияни и агресивни. Почти сигурен съм и да ми прости Господ греха, ако все пак не съм прав, но почти сигурен съм, че това е нова клошарска схема за просене на пари.

Човекът беше достатъчно мил и с изражение на Човек, за да му дам някакви дребни пари, но не го направих. Възможно е да не съм прав, но не подкрепям измамата. Колкото и да е дребна. Каквато и човещинка да е. Не, не обичам да ме мамят. На дребно както в случая или на много, много по-едро, в каквото ни завличат българските управляващи и казионните медии.

Цветница е. Може би на празника си навлякох грях.

В Левски от подлеза – направо на пътя, по който ме поведе джипиеса.

Не проучвам целите си, но оттук-оттам винаги знам нещо за тях.

От много време исках да видя градчето с училището на Бачо Киро.

Прекрасен път за шосейкаджии. Има си и положителни и отрицателни денивилации, не са кой знае колко големи; очарователни са, защото по това прекрасно шосе иначе ще си заспиш, докато въртиш педалите. Доживях да похваля българско шосе.

Нямаше опасности. Разбира се, това е на границата на вица, когато иде реч за шосейно колоездене. Но толкова ведро пътуване не помня да съм имал.

Като видях табелата Павликени не можех да не се сетя за Максим Генчев, а и за бившата ми съпруга. През седемгодишната ни връзка съм го посещавал само веднъж, а преди това още веднъж – като войник в полагаем отпуск: за да я видя. Тогава все още само си пишехме. Писмата бяха хартиени. За трети път, пак за кратко съм бил с настоящата ми половинка и сина. Видяхме зоопарка и чакала, но друг път ще разказвам по-подробно, защо чакала е един от многото животински символи в семейството ни; разхожда ли се нощем из гробищата, а също тъй: вие ли или лае.

Този четвърти път, минах през Павликени още по-бързо. Целта ми беше близката Бяла черква.

Защо?

Ами уникално място. Няма друго толкова малко място с толкова много музеи.

Бяла черква носи духа си.

Чувства се онова, което е било, въпреки…Печалта. Голямата печал, прах на времето и разрухата.

Много е запазено от миналото, но си нямам представа колко е загубено.

Правени са и някакви опити за осъвременяване.

Вижда се, че са усвоявани пари, че някой се е трудил, но и че е направил колкото може и колкото му разрешават, а то не е особено много.

Църковната кула е била възстановена, както се вижда от надписите по плочата напомняща паметна: от ротарианците.

Природо-научния музей, който е зад нея изглеждаше зловещо заради напуканите си стени, падналите мазилки с предупредителни надписи, че е опасна за живота близостта на сградата.

Това съкровище го поглъща забрава.

Първите ми мисли бяха за децата. За обикновените деца по цяла България. Деца, чиито родители нямат възможностите да ги пратят, че да учат в Космос, нито пък да броят милиони за да бъдат възпитавани от Калушевци и други узурпатори на българската природа. Деца, които също имат необходимостта, интереса и будният ум; влечение към природните науки и това безценно наследство би било полезно и за тях, но нещо се е случило.

Не соча никого като виновник.

Не ме интересува на национално ли е или на местно ниво.

Все пак Бяла черква е с пъти по-поддържан от десетки други селища, които съм виждал. Не говоря за конкретна вина, а времена и нрави, които съсипват българския дух.

И като казах, че Бяла черква е с пъти по-поддържан от десетки други селища – трябва да се види най „сладкото“ читалище, което са виждали очите ми: поне отвън прилича на обгрижвано от приказен ексцентрик.

С колоритната библиотека. С надписите: „селска любов“, „селски труд“ и „труд“ и десетките плочи на имена на герои, които сочеха мястото като дом на всеки един от тях.

Няколко паметника наоколо и не, отказвам се да казвам точна бройка на имената изписани върху всичките паметни плочи, но са четирицифрено число.

Малки магазинчета, останали от „онова време“, демонизираното, „лошото“, което помним като деца. Няма как да не се сетиш и за „другото време“ дето сме живели „братски“, съжителствали сме и какво още (?) на Бачо Кировата плоча си пише „обесен“, този млад човек, заминал си млад, посял толкова дух в Бяла черква, колкото днес не може да се поддържа, нито с европейски средства, ни с ротариански дарения и всякакви други самомнителни организации, твърде доволни от малкото, което са постигнали, че да парадират с него.

Кръпки върху величието, пробудено от един пожертвал живота си за свободата човек.

Последното, на което се спрях беше училището, в което е преподавал. И завъртях яко педалите. На връщане забелязах, че е имало и велопътека. Пак по някакъв проект; обрасла, забавна, но все пак – велопътека.

И тук започнах да импровизирам.

Не ми се връщаше по същия път до Левски, а да хвана влака от Павликени ми идеше твърде рано.

Първо ще се поразходя наоколо, а после ще хвана влака от Павликени. Реших.

Къде?

Няма да тръгвам повече без втори телефон или външна батерия. Китайския ми змей може да изкара две седмици с едно зареждане, но не и ако ползва човек джипиеса му. Тогава батерията се изтощава за два-три часа.

Изключих навигацията и реших да се движа воден от табелите.

Първата ми хрумка беше Сухиндол, но на един разклон към Сухиндол реших да карам по другия път, който водеше към Върбовка.

Това име срещах за първи път и не ми говореше нищо.

И точно тук беше голямата ми награда.

Не знаех, че имало Античен керамичен център Павликени. На няколко пъти видях табела с тази атракция, но не й обърнах внимание. По пътя към Върбовка обаче реших да се отклоня към нея. Вече ми идеше много привлекателна…

Улучих и време. Пролетно. Разцъфнало. И…пусто.

Имаше само една спряна кола. По-късно видях и хората. Младо семейство. Той, тя и детето им.

Докато се разхождах из възстановките на антични работилници и снимах, шарех с поглед и се чувствах като в постапокалиптичен сюжет, чух недалечни гласове. Видях администратора (ще го нарека така, че не знам позицията му) на аткракциона. Обясняваше им за възстановките, че са всяка първа събота от септември. Заговорих се с него. Симпатичен човек, много емоционално разказа за празниците. Каза, че посетителите също могат да облекат доспехи като римски и тракийски войни и да участват във възстановката на битката.

Е, това е за мен. Пък се и пада преди рождения ми ден. Седмица по-късно ще стана на 57, колкото един от отрицателните ми, но много любими герои от „Ромфея“ – Ярей. Поне съм як колкото него, друг е въпросът, че той е по-смел и по-зъл.

Излязох отново по пътя към Върбовка. Чудих се какво ще търся в това непознато село. И едва когато застанах под табелата и направих снимката осъзнах: това е красива поличба.

Точно на Връбница, в този разцъфнал ден и без да знам защо стигнах до Върбовка.

После: отново към Павликени.

Подминаха ме колеги с шосейки. Поздравихме се. Разминах се с други. Изобщо – пътят е изглежда любим маршрут за шосейно колоездене.

Достатъчно емоции бях събрал и реших да се връщам.

Във влака пътувах с един одухотворен симпатяга на име Александър. Като разбра, че съм бил до Бяла черква, така се разприказва и толкова неща ми разказа, че разбрах, че почти нищо не съм видял от това прелестно място.

Твърдо реших отново да го включа във велоразходките си.

Александър има планове някой ден да разработи това „туристическо богатство“ Бяла черква. Да кани училища, групи от различни градове.

Да направи, ако трябва заведения.

Не, не бяха блянове на приказлив човек; виждаше се, че е мъж, който знае какво говори и знае как да го постигне.

Има надежди, докато все още има такива хора.

На сливата

noreply@blogger.com (cefules) — Sat, 04 Apr 2026 17:47:00 +0000

На сливата

Не, че не го обичаше, обичаше го, но той висеше вън на сливата.

Още се клатеше, но жив не беше. Усещаше се по отпуснатият му торс.

„Пак е бил пиян.”

Все пак се опита да се обади на бърза помощ, но сигнал нямаше. Изглежда вятърът беше причинил повреди. Преди часове духаше много силно. Счупиха се прозорци наоколо. Колите пищяха. Токът спря. Уплаши се, а него го нямаше. Свикнала му беше и не се разсърди, но си помисли, че няма съпруг, щом няма кой да я утеши. Не й мина през главата, че с него може да се е случило нещо и толкова скоро наистина да остане без съпруг.

Той закъсняваше често. Купонясваше с артистичната бохема. В началото й беше интересно, но после й омръзна. Мислеха щуротии от типа на откриване на изложба с масово повръщане под пълната луна или издигане на двадесетметров паметник на Великият Никой в центъра на града, направен от намерените по тъмните улички екскременти. Боядисване на тополите край реката в оранжево. Изложби в затворените тоалетни, за които още не се е намерил арендатор и още цял куп симпатични идиотщини. Разбира се, не правиха нищо от това. Само пиеха и разменяха измежду инфантилните се хрумвания, по някоя клюка или важна за тях информация за изложба или премиера на книга.

Понякога прекаляваха. На два пъти й се налага да разписва и да плаща глоби, след задържането му за хулигански прояви. После се държеше като най-кроткото момче в шести клас и само дето не вдигаше ръка за да я попита може ли да иде до тоалетната. Но след седмица – две пак започваше глупостите си. Искаше й се да го напусне, но не се получаваше. Подмазваше й се като котарак, любеше я като сатир, а беше и симпатичен, печелеше добре в печатницата, откриеше ли изложба я обявяваше на всеослушание за своя муза и ушите й се зачервяваха, но й ставаше приятно. Кавалерстваше и ухажваше всяка, но рога не й слагаше. В това беше повече от сигурна. Демонстрираше сексуална разюзданост, но не беше такъв. Беше от кучетата които само лаят. Стигаше му и тя, а и обичаше повече чашката и разговора с приятели пред любовната ласка.

Луната пак го озари. Утре ще разроши косата си и ще крещи и ще я скубе. Дори без лук ще успее да се разплаче. Ще раздере лицето си. Няма да посипе косата си с пепел, защото отдавна не се прави, но ще припада. Ще слагат под ноздрите й амоняк и ще й инжектират транквилизатори. Ще й дават да пие хапчета и тя ще ги пие. Ще крещи, че свършва света и ще плаче в пазвите на негови приятели и ще й се иска да изчука някого, но няма да го стори. Ще обикаля траурно, но ще намери телефонният номер който преди месец изтри. Ще се обади и ще каже, че онези две нощи са били чудесни. Такива й бяха. Сега обаче ще е свободна и няма да чувства угризения. Ще е различно. А и онзи мъж е много различен от този с който живя. Не толкова атрактивен, даже малко скучен, но истински държи на нея, а без да се хвали е по-добър любовник. Замисли се за документите. Всичко беше в ред. Нямаше кой да оспори наследството или да прояви претенции.

Усмихна се. Направи свои танцови движения и дрехите й паднаха в краката. Влезе в банята. Унесе се в мечти за бъдещето. Сладостно се усмихваше и се галеше. Щеше да продаде къщата, може би да заживее с любовника си, но не веднага. Първо щеше да си отдъхне и да си избере къде да се пресели. Този град й беше дотегнал. Вече нищо не я свързваше с него, а като си правеше сметка щеше да е достатъчно обезпечена за да изпълни много свои мечти. Щеше да й липсва да позира гола, но колко му е да намери някое младо момче което обича да рисува женското тяло. И не само да го рисува, а и да рисува по него.

След като излезе от банята си наля коняк. Запали свещ. С наслада изпи две чашки от по петдесет грама. При втората леко я сви сърцето, но се овладя и бързо прогони от себе си тежкото чувство. Не вярваше, че той ще стигне до там. Не изглеждаше, че ще го направи. Не приличаше на самоубиец, а на човек който обича да ангажира останалите с лошото си настроение. Мърмореше, че света е лош, живота безсмислен, изкуството импотентно, порива за свобода – изопачено понятие смляно в търбусите на тесногръдите философски работници. Мърмореше, че преди да си сторил нещо, то е изтълкувано като излишно, че вече дори в нея не открива щастие и не рисува точно нея, а утробата която ражда обречено. Сантименталните линии на космическата вагина. Разсмиваше я този израз, а той ставаше още по-кисел. „Няма, що, много смешно!”. После и той се засмиваше, но настроението му не траеше дълго. Излизаше и пак пиеше.

Вече не правеше скандали и това трябваше да е тревожният симптом, но тя се молеше да не прави, защото се беше уморила. И твърде бе доволна от факта, че да забележи в него нещо тревожно. Мърмореше ли, мърмореше…Мърмореше, че и това ще е подражание, но ще го стори намери ли смелост. Ще висне на сливата от вън. Личеше, че се превзема и тя не си и помисли, че той може и да си повярва. А и да си го бе помислила с нищо не можеше да му помогне.

Прибра коняка от масата за да не го забрави. Утре щеше да гъмжи от хора. Легна и на петнадесетата минута заспа с мисълта по-скоро да изтегли парите. Събуди се на зазоряване. Не се виждаше още ясно, но онова което висеше на сливата не беше човек.

Втурна се навън за да види какво е, а на вратата едва не се препъна в тялото на съпруга си. Беше много пиян, но жив. Не го очакваше от себе си. Рида дълго и го целува. Прегръщаше го, давеше се от смях, вдигаше му клепачите, дърпаше носа му и се раздираше и щипеше за да се увери, че е истина…

И пак го прегръщаше. Страх я беше да спре да го докосва, за да не се събуди и види, че той виси на сливата.

-Кажи ми, че не сънувам - крещеше му, а той я гледаше учуден и мучеше като животно. Едва когато застана под сливата и видя, повярва. Вятърът беше откраднал от нечий простор хавлия и я беше окачил на клоните.

"Пукнатини", след премиерата още пиян от емоция

noreply@blogger.com (cefules) — Mon, 30 Mar 2026 17:24:00 +0000

Истинските драми не се случват на фалшиви хора. И независимо с какво се е фалшифицирал човек: с материално благосъстояние, семейна рутина, творчески или други социални успехи: отдолу носи истината си и е възможен, твърде възможен в живота на всеки онзи решителен и разтърсващ миг, когато сякаш се пробужда и тази истина започва да кърви и боли.

Те са четири обикновени жени, но са и четири престъпници.

Всяка от тях е отнела човешки живот. Не, никоя от тях не е урод, не е садист, не е роден престъпник или възпитан по улиците и бедняшките квартали звяр.

При тези жени е по-лошо, защото наистина са човеци. Човеци в пълния смисъл на думата. От тези истински човеци, на които се случват и истинските драми.

Техният бит е сред по-истински, макар и едва ли всички толкова тежки, колкото тях четирите, престъпници. Донякъде са се разтворили в средата, но всяка е опазила част от себе си и в това: малкото и опазеното е истинската, открояваща се индивидуалност. И тя се разкрива в рамките на един социален бунт.

Социален?

Да. Така изглежда.

Те са шивачки. Прецакват ги с почивките, прецакват ги с възнагражденията. Има за какво да недоволстват. Има.

Средата, която живеят е несправедлива, несправедлива, несправедлива, но тя е фон.

При това почти невидим. Ти (т.е. зрителят) си част от този фон.

Ах, как обича и как умее да създава Надя Панчева (режисьорът) този ефект. В „4+1“ където героят е духът на Янаки Манасиев, се намираш в галерия или в създаваща чувство, че е галерия камерна зала. В „Олеана“, сякаш си в студентска аудитория. Границата салон-сцена; художествена условност-обективна реалност в нейните пиеси сякаш изчезват.

И тук, в най-социалната и най-болезнената драма, пропита с вопли и суров реализъм си сякаш затворнически фон, по-точно: ти си онзи невидим водещ разпитите следовател, в какъвто въображението ни превръща винаги, когато се гръмне някоя подобна медийна сензация. И искаме да сме там: да знаем всичко, да научим всичко и…да осъдим. Доста често.

Е, Надя Панчева ни дава тази възможност.

И с това ни превръща в част от онази среда, срещу която имат всички причини да се бунтуват затворничките.

Да, но точно това, което заявяват ли е тяхната цел?

Не. Няма да кажа. Ако има категоричен отговор и го напиша сега ще е спойлер. Като писател от всичко най-силно мразя спойлерите.

Ако няма категоричен отговор не искам да ти повлияя и със своето мнение.

Според мен бунтът е повече от социален. Има го социалният момент: тези жени трябва да бъдат чути. По-всичко от силно се нуждае демонът им (или ангелът им) от тези самопризнания.

От самото начало докрая се търси инициатора?

Възможно ли е да има такъв?

Ако има: сам знае ли го?

Докато гледах пиесата си припомних един епизод от детството. Били сме осми клас, т.е. било е 1984 (буквално, без препратката към Оруел)година. „Онова време“, дисциплината в училищата не беше същата каквато е днес.

В един прекрасен ден, кой знае защо ни хрумна „на всички“ да избягаме за цял ден от часове. Имаше след това подобен разпит.

Кълняхме се, вярвахме, готови бяхме на всичко и това беше истината за нас. Някак се разбра и наказаха „виновниците“. Дойде ми много несправедливо, според мен всички го решихме.

След време „инициаторът“ си ми обясни в приятелски разговор, с усмивка, леко надменно (че ми отваря очите, а че аз съм наивен), но без никакво лошо чувство, че наистина си е било точно така. Той и наказаното с него момиче, наистина разпалили събитието.

Минаха години. Сега не съм сигурен дали той не е наивният.

В тези бунтове всеки носи нещо от себе си. Всички вибрират на еднаква честота, затова се и получават.

Рядко го отнася най-виновния и никой не знае кой е. И изобщо има ли такъв.

Но общото е само повод да се разкрие частното.

Великолепната Надя Дердерян, която наскоро се превърна и във всеобща българска любимка с ролята си в „Мамник“ от самото начало прави впечатление на твърде интелигентна, твърде емоционална и твърде богата нравствено, че да е в този затвор.

При това разбираме, че е отнела живот. Какво може да се е случило?

Какво пък може да е сторила една медицинска сестра, че да е сред убийците? (Милена Ерменкова)

А как може една майка да отнеме детски живот, без да е звяр! (Диана Ханджиева)

Защо приличащата най-много на агресивна престъпница се оказва най-далече от това, което поведението й подсказва? (Мария Рушанова)

Реалистични ли са изобщо подобни образи?

О, да! Много реалистични!

И много разтърсващи!

Те са сред нас. Понякога стигат до затвори и лудници, понякога – не. Просто изчезват от живота ни. Потъват в морето от изживявания, оставяйки въпроси в подсъзнателното ни.

Как ли ще приключи този обречен бунт?

Има ли смисъл от такъв!

„Пукнатини“ трябва да се гледа.

Между творбите

noreply@blogger.com (cefules) — Sun, 29 Mar 2026 12:54:00 +0000

Не мога да разбера тези артистки като нея. Една такава с шарена коса.

Синьо, резедаво, виолетово, розово, рошаво. Асиметрична прическа.

И усмивката й асиметрична.

Изкуството й не разбирах. Приличаше на умопомрачение. Паяци разни и еднометрови пришки с човешки лица, тоалетна чиния с философско изражение, подобие на клонка със седем пъпки, напомнящи седем ерекции и едновременно с това ококорени зеници. И това бяха най-скъпите неща в експозициите й.

Иначе имаше човекоподобни жребци и кобили, преплели тела и разрошили гриви. Имаше и страхотно дупе и приличаше на фигурка която исках да пъхна в джоба си, до сърцето. Толкова малка изглеждаше. Очите й – дяволия, създаваха налудничавото усещане, че са по-големи от нея. Кикотеше се като тийнейджърка.

Доста невъзпитана тийнейджърка, но й отиваше.

Пращах й цветя, кикотеше се.

Каних я на вечеря, умираше си от смях.

Питах ли я какво смешно има, разридаваше се. После сама ми позвъняваше и ми казваше, че не е откачила. Изглежда аз съм откачил, опитвах се и не успявах да си спомня да съм казала нещо с което да предизвикам тези думи. Просто й бяха смешни ухажванията ми и толкова.

Казах й, че ми харесва такава. Промърмори, че и тя ме харесва.

После поиска да се срещнем.

После пихме по чашка, две.

После изпадна в откровения.

Говореше, че спи с този който не й харесва, а не с този който й харесва. Защо, много просто, с милувки ваела.

Можела да направи от материала на този който не й харесва, нещо което да й хареса, а от този който й харесва не искала да прави нищо, за да не го развали.

-Аз съм творец. Разбираш ли? Мога да се наслаждавам на даденото от разстояние. Докосна ли се до нещо, изменям го. Ти ми харесваш, за това не искам да те докосвам. В туй ми е и проклятието. Защото ме привличаш.

Попитах я какво да направя за да не ме харесва толкова. Каза, че ми е сърдита, но още ме харесвала. След малко я измъкна пред очите ми някакъв идиот. Страхотна фигура, но се смееше инфантилно. Да му имах раменете! И самочувствието. Защо ме лъже и се лъже, че не й харесвал. Пийнах още две три, сломен и категоричен в оценката си, че живота е несправедлив.

Аз не се харесвам, а това е най-неприятното след това, че ме харесва тя и поради това не иска да ми помогне да се харесам повече. Съвсем се объркаха мислите ми. Реших да пия още, но май не ми сервираха.

Хрумна ми да потърся мнението на независима трета страна и попитах някаква жена харесва ли ме. Без да й казвам какво искам да чуя, съвсем искрено, потвърди, че на нищо не приличам. Така ме зарадва, че поисках да я целуна. Тя се разпищя. Мисля, че ме подгони полиция, защото побягнах. В началото бързо, а после с учудване забелязах, че съм набрал светлинна скорост щом виждам тунела от размазани звезди. По-късно разбрах, че ме е треснала кола.

Лежах в болницата, цял в гипс и шевове.

Косата ми остригана, за да ме зашият и под нея. Носа ми пихтия.

Челюстта ми по някакво чудо здрава, но голяма част от зъбите липсват.

Малката пеперудка стои до мен, хлипа, гали гипса, а ръката отдолу ме сърби.

Пита ме как точно ми се случи.

Аз от своя страна я питам, харесвам ли й още. Не съм ли достатъчно грозен за да правим любов. Гледа ме гузно.

Пита ме, да не би да съм го направил за нея. Не знам какво да й отговоря. Каквото и да кажа няма да съм искрен. Просто не съм сигурен, а и от упойките съм тъй дрогиран, че си мисля едни глупости, говоря други глупости.

Избухна изведнъж. Разплака се. Каза, че ме обича и не иска да ме изгуби. Всеки ден идваше. Говореше ми сладко. Оздравявах бързо. Изписаха ме. Преди да се любим с болезнен глас, почти през сълзи, изрече:

-Пострада заради мен, но аз ще ти дам своето усещане за красота. И в следващите часове разбрах какво имаше предвид. Толкова нежна беше, че се разтапях. Такова чувство имах. Превръщах се в материала й и тя твореше от тялото ми, не просто го любеше, а насладата беше с пъти по-силна от изпитаната от мен любовна наслада до този момент. Накрая лежах толкова изтощен, че пръст не можех да си мръдна. Чувствах се на небесата, а тя се изправи, огледа ме критично и промърмори:

-Добре започна. Сега виждам колко още работа по теб има. Ще трябва да мине време, да поулегнат впечатленията ми, тогава ще те продължа… След това ме пренесе в работилницата и ме постави между другите си незавършени творби от глина, мрамор, метали, мъжка и женска плът.

Преглътнатият гняв

noreply@blogger.com (cefules) — Sat, 28 Mar 2026 11:17:00 +0000

Знаеше, че ще са заедно. Беше го чувствала и сънувала. Забелязваше се.

Помирисваше го. Искаше комедията да свърши.

Изневярата приемаше, но не и лошата актьорска игра.

Той си беше сменил одеколона и цветът на очите му се различаваше. Точеше се лига в тях. Повръщаше й се като срещнеха погледи. Все едно храчеше в очите й. Призляваше й от усмивката му. И от гузното му поведение. Като не може да кръшка, защо кръшка. Като се чувства виновен - да ходи на неделни литургии или да пие бира. Да гледа порнофилми или да си купи бинокъл. Вбесяваше я, че е разсеян, че е загубил увереност, че е готов да й лиже подметките, защото чувства вина към нея. Мислеше си, че я мами.

Не, не я мамеше. Изобщо не я мамеше. Всичко се виждаше. Беше прозрачен като бистра водица. Кретен. Не можеше да го понася. От яд го изцеждаше в леглото и го оставяше без дъх. От яд му гукаше мило, въпреки, че й се искаше да го удуши. От яд, се правеше, че е наивна и не забелязва нищо, защото щеше да го разкъса. Той пък се държеше още по-виновно и глупаво. Толкова глупаво, че чак я довеждаше до мисъл за убийство и самоубийство. Несериозни, но тревожни като симптом.

Помисли си и тя да му сложи рога, но нямаше да бъде честно. За разлика от него, тя умееше да играе. Щеше да й е жал, а виновният беше той.

Да го напусне без да му каже нищо, пак не вървеше.

Да му признае, че се досеща изглеждаше нелепо. Щеше да отрича и да продължи да се прави на смешник.

Излъга за командировката. Видя я когато влизаше във входа. Чака около двадесет минути. Изкачи се по стълбите. Отключи съвсем безшумно. Очакваше да е седнал на канапето, тя в него, а той да целува гърдите й. Да я грабнал в ръце и допрял в стената, а тя да хапе рамото му. Да са под струите в банята. Да е коленичила пред него или широко разтворила бедра, а той да е забил глава между тях. Да се търкалят по пода съборили саксиите. Да са обърнали свещите и винените чаши и да го правят на масата. Да е нацапана със сметана и той да я обира с език. Да са в спалнята, а тя облякла нейната нощница.

Те обаче се бяха гушнали пред телевизора. Ядяха пуканки и си говореха глупости.

Това наистина й причини болка.

Не беше подготвена за него.

Прималя й. Стана тъмно. Зъл демон се разкрещя. Бръкна в чантата за пистолета. Беше газов, не боен. Но и истински куршуми нямаше да им са достатъчно. Значи все пак я бяха лъгали. Мислеше си, че само се чукат, а те ядяха пуканки пред телевизора. Сети се за сатъра в избата. Дано не е ръждясал. Не, по-добре да е ръждясал и да се счупи когато го стовари в малката й главичка. После реши да вземе бензин, да се залее, да щракне клечката и със скок да ги прегърне. Сълзите й текнаха обратно, вместо от очите навън, навътре в нея и я тровеха. Предизвикваха гърчове, горещи и хладни вълни, лудост и частична халюцинация. В един момент всичко и се стори много глупаво.

„Причината е в косата. Тя е руса, а аз съм чернокоса…Глупости, да не ядем пуканки с косите си…”

Изведнъж пуканките престанаха да са пуканки. Това бяха мигове от живота й. Мигове от нейният живот с които тези двама канибали се хранеха и облизваха. Устните им бяха в кръв, имаха вампирски зъби, по брадите им се стичаше сок, а пуканките чувстваха болка. Мигове на надежди и мигове на разочарование, лентяйство и надбягване с живота, любими думички и любими вкусове, цветове и фрагменти от забравени пейзажи и мелодии, наивни решения и неочаквани постижения, смях и прехапани устни, комични сериали и филми на ужаса …Всичко беше се превърнало в пуканки и двамата ги мляскаха. Хрупаха ги и си гукаха.

Спомни си за комшийката която й предложи киселина за да отпуши мивката. Така направила със своята. Сети се за бабаита дето й се сваляше и за който се говореше, че си вади парите с поставяне на взривни механизми за сплашване. Тръгна към гаража да направи факлите с които смяташе да опожари, но се върна. Още се надяваше да види как правят секс. Сърцето й искаше да спре, а беснееше. Всичко се люлееше. Дяволи пълзяха по стаята. Подът се пропукваше. Ставаше все по-тъмно. След туй пода и стените, телевизора и двамата пред него, стъклата и всичко зад тях стана алено. Огън който не изгаряше. Кръв която не се стичаше. Устни които не се движеха. Дяволски алено. Страстно алено. Като индиански пера, като пера на жар-птица. Като война. Като пуканки преди да се пръснат. Изтезаващо алено. Алено като преглътнат гняв.

Помисли си, че умира, но не можеше. Колкото да й се искаше.

Част от нея се откърти. Падна и се пръсна. Битието възвърна реалните си цветове.

Излезе от апартамента тъй тихо както беше и влязла.

Още не знаеше какво ще стори. За всеки случай нямаше да остави нещата така. После ще му мисли. Олекна й, но още трепереше. Усмихна се, живота продължаваше, а и всичко изглеждаше по-пъстро от преди.

Влезе в бистрото да пие бира.

-Много ти отива този цвят-направи и комплимент бармана.

Огледа се в никелирания бар. Не можеше да си го обясни. Не помнеше да се е боядисвала. А косата й беше алена. И прекрасна.

Голямата радост на един либерален гей

noreply@blogger.com (cefules) — Wed, 04 Mar 2026 08:34:00 +0000

Първа снимка. Радост невиждана в блога на един праволинеен наш либерал: възпитаник на частно училище Космос, човек парадиращ със своята хомосексуалност; обичащ да маха назидателно с пръст, по принцип недолюбващ особено Тръмп, но сега възвисяващ го до небесата; човек, който разпалено обясняваше колко възвисяващи човечеството били олимпийските игри в Париж, който въпреки, че няма ценз води театрална школа и неща да мисля за родителите си, които са поверили децата си на такъв, че дори му и плащат, но мисълта ми е друга:

Човек, който сам работи с деца и макар никога не е бил родител, ни ще бъде, много често говори за родителската безотговорност и засяга темата с отнемането на родителските права, както и с правото на хомосексуални двойки да осиновяват деца, за които не са полагани достатъчни родителски грижи, изпада в щастлив екстаз и за него Иран е "освободен".

На последната снимка е ученическата чанта на едно момиченце, което никога няма да се върне от училище в дома си. То не е учило в частно училище Космос, нито предполага, че има такова (според мен не й и трябва), но дали има по-малко право на живот от "избраниците", за които тя е просто цена.

Същият този човек е и съдебен заседател. Български съдебен заседател, но това намирам за...чист формализъм. Зловеща символика. Защото независимо дали се намира в съдебната зала или не, този човек издава присъда.

На самия него също гледам като на формализъм и като символ на един социално-психологически профил, който налага своите мерки над обществото ни, а е на напълно бездушен и емоционално кастриран индивид.

Благословени нека са на небесата си тези 175 чисти мъченици.

Имам си колелото и риска

noreply@blogger.com (cefules) — Sun, 22 Feb 2026 16:30:00 +0000

Изглежда лявата ми ръка никога няма да се оправи напълно.

Не знам как я ударих така, че продължава да ми създава чувство за дискомфорт. Ако трябва да държа пълна чаша с нея, половината ще я изплискам навън. Толкова трепери. Ако трябва да подам химикал – треперенето е очевидно. До към 30-35 години така ми трепереха и двете ръце. Особено когато се развълнувам. После…не разбрах кога и как превъзмогнах този много неприятен физически дефект, но след падането с колелото миналия юни – лявата ми ръка е както някога. Сега и наболява. Китката ми бързо се уморява. Иначе пак вдигам от лежанка 8-9 пъти 90 килограма, но си боли.

Чакам с нетърпение да се стопли. За да се кача на шосейката и да подкарам по околностите. Лявата ръка е особено важна, защото отляво ми е движението. Блъскан съм вече два пъти. Първият път от тир, но тогава само изпсувах и се разминах с една счупена ръкохватка на кормилото и вдигнат адреналин. Вторият път беше около два месеца след голямото падане. Този път беше по-сериозно, но си продължих пътешествието. Удариха ме пред Пордим, но макар и много уплашен стигнах до Деветашката пещера, а после още по-уплашен по шосето до Крушуна. След Крушуна много дълго не карах. При Летница спуках гума и Боби ме взе с колата.

Голямо облекчение, защото нямаше да се предам. Все като чуех звук усещах как пак ще ме блъснат, този път фатално. Мразя да се страхувам и щях да се боря до последно със страха, който все пак е обясним след като няколко часа преди това ме бяха блъснали…доста яко.

Съзнавам, че с тази ръка и фобията, която си развих увеличавам опасността с поне 40%. Всъщност…не знам с колко. Така се говори за всичко днес. Слага се някакъв процент, който не е точен, а само илюстрира. За всеки случай наистина ще е по-опасно от друг път.

И колкото и по-остро да чувствам опасността заради фобията си, толкова по-сладко ми става, че рискувам.

Най-опасното ми каране беше в София. Направих си един чудесен лек крос от централна гара до Панчаревското езеро. После сбърках и реших да карам по една магистрала. Даже не помня колко ленти беше, но в някои моменти бях между два камиона. Засмукваха ме от двете страни, като в същото време ехтяха клаксони от нерваци, които ме виждаха, че съм там където не трябва, като че ли, като го разбера, ще се телепортирам на безопасно място. Поне 7-8 километра съм карал така, докато излязох на тротоар, после намерих велоалея.

Само като си помисля, че пак ще съм по шосетата чувствам тръпките като тогава.

Ужасно, но си имаше и един гъдел, много приятен гъдел, сравним по острота само със сексуална възбуда; имаше и друго, съпровождащо гъдела: много цветове, много цветове в съзнанието ми; около мен кипеше от коли, прелитащи в посоките си с бясна скорост, но в главата ми движението беше още по-бясно и по-цветно.

Рискът понякога е сладък, много сладък.

Усещам, че искам да се върна към него, най-вече за това, че тогава се чувствам…своя собственост. Аз съм се наврял в тази ситуация. Не ме е поставила житейска необходимост в нея. Не ме е принудил някой урод, който си мисли, че има власт над мен.

Няма ТЦК.

Няма НПО-та, които са толкова нагли, че обсебват и си присвояват свободни територии, заплашват туристи и така-нататък.

Сам съм! Сам.

Със съдбата (?), а не вярвам в съдба.

Ако нещо стане ще съм си виновен сам. И в този миг си доказвам, че над мен е само моята и Божията воля.

Могат да ми вземат парите от джоба, колко му е. Както смениха валутите ще сменят и носителя им. Ще изчезнат материалните пари, а станат ли всички дигитални, тогава реално ТИ НЯМАШ ПАРИ.

Разполагаш с част от тези, които си заслужил, но останалите не са в теб, ако „Големия брат, Дигиталния татко, Световният настойник реши…няма да ти даде, нищо, че се заблуждаваш, че е било твое. Не е ли в теб, не е твое.

Дори справедливостта не е ли в теб не е твоя.

Дори любовта. Всъщност – любовта не може да е нечия.

Много скоро няма да имаме нищо материално.

Ще разполагаме като деца с това, което им дават родителите, нас – неправителствени организации и други содомити.

Като решат ще ни сложат и трите шестици на ръката.

И както хващат украински мъже по улиците и ги пращат на фронта, могат да ни вземат за това или онова най-скъпите хора.

Искам до последно да знам, че поне МОЕТО ТЯЛО СИ Е МОЕ. МОЯТА ДУША СИ Е МОЯ. И ВОЛЯТА МИ ИМА ПОВЕЧЕ ПРАВА НАД ТЯХ, ОТКОЛКОТО БРУТАЛНИТЕ КРАДЦИ НА СЪЩНОСТИ, КОИТО ПРОЯВАВАТ ПРЕТЕНЦИИ НАД СОБСТВЕНОТО МИ СЪРЦЕ, НАД СОБСТВЕНИТЕ МИ РЪЦЕ И ЗАДНИК!

Майната ви! Имам си колелото и риска!

Още 30 дни и второ издание на "Кланица за чародеи"

noreply@blogger.com (cefules) — Wed, 18 Feb 2026 19:12:00 +0000

Тя никога не е виждала света извън оградата.

Чародеите са й казвали какъв е той.
А светът е казвал, че те са луди.

Когато стар агент на ЦРУ започва да търси гении сред „побърканите“, той открива нещо повече от талант – открива Хапла.

Гангстери.
Тайни духовни измерения.
Преследване от безмилостната Стръвница.
И истина, която някой иска да остане погребана.

„Кланица за чародеи“ – роман между ърбън фентъзи и философска притча, с екшън, хорър и любов, които не оставят място за дишане.

Второ издание – съвсем скоро. Само електронно.

Много точно и синтезирано описание от ИИ на блога и името му

noreply@blogger.com (cefules) — Mon, 02 Feb 2026 17:00:12 +0000

Археологията на подсъзнателното е метафоричен образ за разкриване на скрити, дълбоки психически слоеве — спомени, желания, страхове — които формират личността. Тя наподобява археологически проучвания: изваждане на фрагменти от миналото, които обикновено остават в сянка. Подсъзнателното не е пустота, а сложна структура от символи, която може да се разчете чрез сънища, творчество или анализ. Важно е да се разбере, че този процес не е само аналитичен, но и творчески — като превръщане на неясност в смисъл.

Съвършеният

noreply@blogger.com (cefules) — Sun, 25 Jan 2026 12:39:24 +0000

Аз му вярвах, още преди да го срещна.

Много преди да го срещна, че даже и да допусна сериозно, че го има.

Примирила се бях, че ще умра самотна. С фантазията си за него, недолюбена. Странна, разтворена в стихове, те пък трудно разбираеми. Вечер се събличах пред огледалото, бавно, бавно и си представях, че с неговите очи се гледам. И се стремях да бъда тази която ще им се хареса. С всяка мисъл, трябваше да бъда красива, да бъда секси. Поддържах се и физически. Режимът ми здрав, хората с които общувам, подбрани. Обикнах дори отчаянието си. Естествено беше да повехна така. Без да съм направила някого щастлив. Без да съм направила себе си щастлива, чрез неговото щастие.

Влюбвах се, да. Добре се познавах, състоянието си определях като грипа, когато ме сполетеше зиме. Нещо временно, вирус, с който можех да се преборя. Можех да бъда само негова, а живота не е романтична приказка, нито розов роман и не беше правдоподобно дори да го има. Съзнавах това, от шестнадесет годишна го осъзнах, когато връстничките ми или поне някои от тях, вярваха в идеала, принца, кинозвездата. Глупави ми се струваха, а глупостта изглежда ги правеше по-красиви или най-малко по-изкусителни, защото нещо по-различно от бляновете им, далеч по-посредствено се втурваше след полите им, ухажваше, лъжеше, маскираше се с техните копнения и лишаваше от девственост, за да ги приземи.

Не, не се чувствах пренебрегната. Нито нехаресвана, напротив. Винаги съм била много хубава. Прекалено, дори. Принцесата. Можех на всяка да отнема, малката утеха, че не е дочакала принца. Правих го понякога. Ей, тъй, заради спорта. И не се оказваше трудно, никак трудно. И ставаше въпрос за младо гадже, с когото са от месеци, а не за отегчен след двадесетгодишен брак мъж, треснат от някоя криза на възрастта, решил от любопитство да опита по-различно или не точно от любопитство, а от някакъв порив за свобода, за да докаже на неуверената си душичка, че има дилема и сам е избрал дома и съпругата си. Като тате, например. И той беше идеал за мама.

Не принц, но виден общественик, което си е кажи речи, едно и също. Персонаж от детска приказка, адаптирана за пълнолетни. Много говорихме с него след като разбрах какви ги върши. Случайно стана. И то защото с онова момиче бяхме приятелки. Тя пет години по-голяма от мен, но четем едни книги. Бледа като призрак, красива като дух. Трепти имаш чувството, че ще изчезне всеки миг. Самата тя прилича на фантазия, а всичко вижда през фантазиите си. И споделя, споделя, а не знае, че иде реч за баща ми. Аз обикновено криех, чия дъщеря съм, за да се държат хората естествено с мен. Този път съжалих. Това беше голяма моя приятелка. И така страдах, че е глупаче.

Говоря си с него, той ми казва тези неща за отегчението, за неуверената си душа, за свободата която искал да си докаже, че има. Казва, че е голяма грешка, че обича мен и мама. Искрен е. А малкото глупаче му вярва. Нищо не се промени у дома. Спря да се среща със своята малка грешка, аз пък да направя нейната голяма грешка. Нито грешките на съученичките си. Съзнавах, съзнавах, че няма идеален, че стори ли ти се някой такъв, пълен лъжец е.

И понеже съзнавах, друго в мен не престана да се стреми към него. Няма го, за това го търся. Вярвам му, знам, че го няма.

Влюбвам се, преболедувам.

Никога не правя секс с мъж към който съм изпитала слабост. Никога повторно не правя с някого. Професионалисти са или студенти, женени и държащи на семейството си или когато съм командировки, тогава слагам брачна халка. Струва ми се, че ме прави по-секси, а играта по-вълнуваща.

Тъй го и срещнах. Кожата му блести като потна, дори когато не е потна. Релефен, строен, напомня див жребец. И потентен като жребец, може да люби непрестанно. Отпусне ли глава в скута ми, дланта ми сама пожелава да го гали. Гушне ли ме преди заспиване, веднага ме отнася в друга реалност, такава каквато не съм сънувала, преди прегръдката му, да превърне и реалността в приличаща на сън. Минава за лошото момче, езикът му е остър. Но с мен е много нежен, а с малкото ни приятели благодушен. Може да бъде душа на всяка компания, но само когато го поиска, а го прави когато е почувствал, че аз го искам, а винаги чувства кога и какво искам.

Вън от къщи речникът му е уличен, доста грубичък, но чаровен. Харесват го цялата фирма, а му имат страха. Когато сме сами се съблича в истинското си Слово. Поет е, който пише по въздуха, на страниците на миговете, с глас и дъх, пише. Цитирам го. Всяко изречение му е строфа, която няма да повтори, която прониква дълбоко в мен и аз съм единствената която може да й се наслади.

Признал ми е за момичетата и жените. Много са били, във всички мен търсил, а в мен откривал много повече. Винаги е интересно с него, пълен е с вицове. Пием по чашка френско вечер, на свещи. Иначе само на купони може да се отпусне и за цяла вечер да изпие двеста грама концентрат, но не шофира, дори една капачка да е изпил. Пали по цигара на седмица. И има детински израз и сини, но топли очи. Има фантазии, отдаден е на реалност. Не помня да е повишил тон или да е ускорил приказката си, а партньорите му се оплакват, че доста е стресово. Много от тях са се пропили. Не прилича на реален, ала е.

Примирила се бях, че ще умра самотна. С фантазията си за него, недолюбена.

Но имах шанса да го срещна и да се обикнем, и да живеем заедно.

Търсила съм му слабости, само за да разбера себе си. Но дори и слабостите му - очарователни.

И не мога да се разбера. Ако трябва да съм честна. Не съм щастлива с него.

Благодаря на Бога!

noreply@blogger.com (cefules) — Tue, 30 Dec 2025 18:05:00 +0000

В края на тази година, искам да благодаря на Бог, за всичко, което направи лично за мен;

по всяка логика трябваше да съм мъртъв още 1997-98 година.

Не спирах да пия, въпреки Есперал-а, инжектиран в гърба ми се натрясках яко на премиерата на "Критика на чистите чувства" с ясното съзнание, че играя на нещо далеч по-драстично от Руска рулетка.

Цяла бутилка водка. Все пак намерили са ме колабирал на ЖП гарата.

Лекарите бяха вдигнали от мен ръце, с някои вече бях приятел, говориха ми като на смъртник, за когото повече нищо не могат да сторят. Психолозите от Центъра за зависимости - също.

Бях алкохолик в последен стадии.

Но имало е нещо, за което да живея.

И достатъчен е даже фактът, че ме има. Като надежда за всички със зависимости, като надежда за семействата им и за обичащите ги.

В края на 2004 без никакво лечение спрях да пия. Само след един приятелски разговор с един полицейски офицер. Не писах "приятелски", а наистина приятелски.

Простичък, ясен, невинен разговор.

Такива съм водил стотици или хиляди. Свещички в храма "Св. Атанас" в Асеновград и една искрена молитва, каквито също съм казвал стотици или хиляди пъти...сюжетно неубедително, рязко, така както не бива да се описва в книги, без психологическо обяснение - спрях да пия.

Оживях.

Това обаче не беше края.

Това беше началото.

Смених десетки ъндърграунд професии: ъндърграунд като тежки, физически, неособено квалифицирани, а не ъндърграунд като криминални. Смених и доста жилища, понеже нямах и жилище.

Изпълваше ме дива сила, обръщаше се в екзалтация и пишех, пишех, пишех...

Животът ми тръгна на хубаво, но ето как съм изглеждал.

В долният ъгъл се вижда кога е направена снимката.

Тоест: отдавна си нямам проблеми с алкохола, на 42 години съм и при ръст 178 см. тежа само 50 кг.

Не са само цигарите. Нито, че явно още тогава е трябвало да ми поставят стентове, но кой да обръща внимание. Има и още нещо. По това време бях приятел с Ангелина Пискова. Тя сигурно има и други приятели (едва ли са много, не, не са), на които определено не действа така.

Но явно съм от този тип хора, които ни могат да употребяват алкохол, нито пък да търпят токсични приятелства.

Ето ме как изглеждам днес на 56 години:

Снимката почти не е обработвана, има една лека сянка под лакътя ми, за да не се вижда нещо в помещението, но по-актуална няма накъде.

Сравнете 42 години с 56 години, при живота, който описах.

Премълчах други факти, които се знаят, които могат да бъдат надежда на много сърдечно болни и изтъквам обикновено за това, а мерзавците от жива омраза към мен, себично и безсмислено отнемат от тези хора, повтаряйки безумни клевети по мой адрес.

Но независимо от всичко, снимките показват ясно поне разликата във физическото ми развитие.

Има Бог, на Когото благодаря; благодарение, на Който съм жив.

Благодаря Господи и за тази прекрасна година!

Гастербайтер в ада

noreply@blogger.com (cefules) — Fri, 19 Dec 2025 17:13:00 +0000

Тунелите не свършват и не свършват, докато най-накрая не преминаваме буквално през дупката на най-яркият изгрев. Затварям очи, толкова е ярко, че не мога да гледам. Падат автоматично капаци навън. Изглежда е съобразено. Но къде отиваме?

Замислям се и разбирам. Това е дълбоко под земните недра. Това което ми се струва изгрев е лава. Отдолу е кухо. Имаше май такива научни хипотези. Сигурно отиваме в Атлантида, но тя е потънала, а не закопана.
Оказа се, че е ада.

2.

За да не се панираме много, още на слизане ни обясниха, че никой не е умрял. Все още не е. Ако издържи до края на шестте месеца, няма да остане завинаги тук. Една жена още при тези думи не издържа. Падна, след малко се изправи и шефа обясни:

-Ето това имах предвид. Вече тя е завинаги тук.

Стегнахме се. Където попаднали, попаднали, оттук нататък от нас зависеше дали ще излезем навън. Не изглеждаше като ад. Виждал съм и по-страшни картинки.

Чудех се, изобщо всички се чудехме, докато не разбрахме, че в последните години тук е станал преврат. Отцепила се е една част от ада като автономна. Преминала към законите на пазарната икономика и подържа добри търговски и политически отношения с една голяма част от света. Ресурси много. Най-вече горива и селскостопански култури. Второто ме учуди.

Оказаха се такива каквито отгоре не виреят. Мен ме пратиха да бера Плодове на познанието. Не знам какво ми стана, започнах да споря с един от началниците, че това не може да бъде ада.
-Това са примитивни представи за отвъдното. Ако има ад, то той се намира в други духовни категории, а не буквално в земните недра. Това не е ада.
-Пък е! – ядоса се началството. Чак зачерви бузи. Започнах да го убеждавам, той пък да се подава. Всичко вървеше добре до момента в който го попитах дали е дявол. Той ми каза, че е. Тогава го попитах, защо няма рога, а той ми изрева:
-Ти имаш рога! – и ми удари такъв ъперкут в брадата, че ме нокаутира.
Веднага го пратиха в мините и ми изясниха:
-Като жив, ти имаш правата на всеки работник, в която и да е било свободна и демократична страна. Ако някой нарушава трудовото законодателство, можеш да подадеш оплакване. Законът е на твоя страна.

Не се оказа лесно.

Първо беше за осем часовият работен ден. Попитах, защо часовниците не работят.

Пукнаха да се смеят. Какво време търся в отвъдното!

Посочих им каузата в документа за осемте часа. Увериха ме, че я спазват. Пускат ни по-рано, преди да са изтекли осемте часа, защото те могат да си текат вечно.

Глътнах си езика, прави бяха. Все пак намерих още един въпрос.
-Ами времето като не тече как ще изтекат шестте месеца.
-Ами ще изтекат - отговорът будеше доверие.

Иначе: тръгваш между дърветата и събираш плодове.

Напук на очакванията ми, дървото на познанието се оказва ниско. Много ниско. Малко над главата ми стърчи. Едно дръвче може да има и стотици плодове, може и да нямат стотици дървета и един плод. Не се изисква катерене и свиване на клони с кука както например когато береш череши. Не е тежко. Има си колички, минават ниски трактори между дърветата, пълниш коша и толкова. Норма има, но никой не бърза да я върши.

След като десетима – двадесет умрат от бързане в жегата, решаваш, че колкото и малко да спечелиш е по-добре отколкото да останеш вечно да береш тези плодове.

Горещо е и е хубаво да не припадаш.

Стели се по земята, почти до кръста стига на места един много гаден дим. Нагоре не стига миризмата му, но иначе вдъхнеш ли го, противна работа. Не е отровен, просто е отвратителен. Повръща се. Съществата които пълзят по земята са още по-противни. Докосването напомня до докосване до човешка плът, при това любовно, но киселее, а те безгръбначни, приличат на червеи без да са точно червеи. Не е хубаво преживяване да припаднеш и да те полазят. Случвало ми се е веднъж.

Мърморих известно време, че не мога да повярвам, че това са истинските плодове на познанието, а шефа който ни наглеждаше си падаше зевзек и обичаше да философства също като мен.
-Ами какво си мислиш, че познанието е високо. Не, ниско дърво е то. Любовта е високо, ама тук го няма.
Май се подиграваше.
-Все си мислим – продължаваше да проповядва, - че трябва да се изкачваме високо за да намерим познанието. Не, не е истина туй. Трябва да бъдем ниски за да го имаме, а ако сме високи да се принизим, да слезем надолу, ако живеем високо. Това е познанието.
-Дрън-дрън.
-Ама на. Ето то е в ръката ти. Береш го. Погледни колко е прозаично. По-малко е от дланта ти, откъсва се лесно от дървото и виж само колко глупаво изглежда натрупано на куп в коша на трактора. Вярвай на очите си друже, като не можеш да повярваш на сърцето си.
-А как е изкусило?
Млъкна, зачуди се, почеса се, па промълви несигурно.
-Защото е изглеждало уникално. Само един плод. Имал е своята стойност преди да бъде откъснат и превърнат в индустрия.
-Ти си нихилист.
-Хайде – хайде, без етикети.

Разсърди ми се.

Чудих се дали не е прав. И защо съм такъв. Това е единственият дявол с който си имах някаква приказка, а работниците имат мъртвешки изрази. Други неща ги вълнуват. Техните пък мен не вълнуват.
Пак се появи, откъсна два три плода и ги хвърли в количката ми.
-Ето така е класическото бране. Без дръжки.
-Има ли значение?
-Има там някакво. Когато плода има дръжка тя се мъчи да расте. Порив е към завръщането към стеблото. Съвсем ненужен. Лишава плода от свойствата му.
-Мислех си, че плода на познаването е в Едемската градина, не в ада.
-Така е, това са генетично изменени.
-Навярно истинското е високо.
-Навярно -промълви, след туй добави,-но и без друго ще умреш.
Прав беше. Един пред мен умря. Стана и продължи да бере. Не видях никакъв друг признак на промяна, освен, че по чертите му беше изписана вечността.
-Преяде – подсети ме дявола.
-Чудя се, какво им намират на тези плодове. Сигурно истинското е било примамливо.

Тези плодове бяха мъхести и миришеха на мърша.

Все едно берях от дърветата мишки. Гнусях се и да ги докосна в началото, но свикнах.

Претръпна ръката ми, но веднъж само поднесох един до устните си и повърнах преди да съм го отхапал.

Повечето от работниците обаче си хапваха.

Питателен беше, казваха, че давал сила и изглеждаха свежи, но опасно беше преяждането.

Предупредиха ни, но това предупреждение подейства като подкана за една част. Не ми отговори на въпроса, изчезна. Продължих напред, а толкова изтощен се чувствах, че ми се искаше и аз да преям, но умра ли да заспя, не да се пробудя и да продължа това което правя и сега.

В един момент си помислих, че ще се случи точно това, че тялото ми ще продължи само, а аз няма да съм в него. Лъжех се сладко и ми се искаше да откъсна плод, да го захапя, да забравя погнуса и да го дъвча.

Да го гълтам и да не го повръщам, да ям от тези плодове докато накрая умра. Повярвах си даже, но не можех да вкуся. Нямах сили да отхапя тази гадост.

Чудих се за какво ли им са горе.

Това не изглежда да става за ядене.

Доста поразпитах докато разбера, че се извличал екстракт който се добавял в някои безалкохолни питиета, търговска тайна, за това се е и криело, че част от ада е превърната в съвсем нормална и демократична световна страна.

Биологичният ми часовник не ме лъжеше.

Човек който познава преходите освен всичко останало познава и тялото си.

Този работен отрязък не беше осем, а три пъти по осем часа. Знаех го, много изпопадаха. Някои умряха от изтощение. Други изглежда подведени от мисли подобна моите, че ще умрат и ще се освободят от телата си които работят въпреки явната си погнуса ядяха лакомо от плодовете.

Мислех си, че дълго няма да издържа и аз.

В началото бяхме около шестстотин.

До днес имаше по-малко от шестдесет останали живи.

Може и да бяха по-малко, а да не съм различавал кой е жив, кой умрял.

То трудно се и различаваха. Някои от умрелите лъжеха с надежда, че ще излъжат всички и ще излязат от ада, но вън от ада, те вече нямаха тела, нямаха нищо, дори спомени. Кого другиго да излъжат освен себе си.

Малко преди да припадна дадоха и края на този ден.

3.

Следващият не трая и петнадесет минути, според биологичният ми часовник.

Понякога си правят такива шеги.

Никой не очаква, настроен е да се скапе.

После скучае и има и такива които тръгват да събират плодове въпреки, че са пуснати в почивка. Тракторът не идва. Стоят си между дърветата и очакват. Плодовете гният, пръскат се и потичат по краката им. Разбрах от какво е тази стелеща се мъгла под краката. От откъснато, но неприбрано познание.

4.

В подобни дни когато няма работа са и най-честите смъртоносни случаи от преяждане с Плодове на познанието. Скуката решава вместо теб. Затъпели сме за разговор, уморени сме за любовни авантюри, но твърде отпочинали за да спим. Книги няма, някога са правени опити да се внасят, но малцина си ги купували, ставали по-скъпи, все по-малко са си ги позволявали, докато накрая не е останал и лист. Това ме увери, че тук все пак е ад. Иначе се съмнявах. Виждал съм и на земята ужасни места. Тъй като няма време, започва да ти се иска, по-бързо да ти прекъснат почивката, както по-преди това ти се е искало по-скоро да прекъснат работният ден.

Стоиш и въртиш се, страшно е.

Дори и моят биологичен часовник изключва, а не мога да мисля хората които го нямат. Най-накрая някой не издържа, тръгва към градината. Никой не го спира, плодове много. Така и аз един ден се изкусих. Откъснах от плода. Отхапах. Едва не повърнах, гадеше ми се до прекъсването на почивката и до прекъсването на работата и до прекъсването на следващата почивка, но на следващият работен ден, кой знае защо опитах пак. Чувството беше пак същото, но до свършване на работа опитах още веднъж. Накрая започнах да се храня с тях, като останалите. Противни бяха, отвратителни, лепеше устата за тях, гърлото ги искаше, ръката сама ги поднасяше към устата. Мисълта помръкваше. Нормата изоставаше, но кой ли й обръща внимание.

Вместо да събираш се храниш с плодовете на познаването. Гадно е и ти харесва.

Като фалшив алкохол е гадно и ти харесва.

Като семеен скандал вечер е гадно и ти харесва.

Като рекламен клип ти харесва само защото е гадно.

Като извратен филм ти харесва, защото е гадно, защото е гадно. Трудно обяснимо е.

Всъщност изобщо не прилича на нещата с които го сравних, гадно е по своему, изисква те, изстисква те, дъвчи те и гълта те, когато си мислиш, че го дъвчеш и гълташ ти.

Чувствам прилив на надежда като че ли времето започна да минава, като че ли шест месеца не са такава бездна, дори вечността не е бездна когато и гадното в нея ти харесва.
Като гадни думи е гадно, но ти харесва.

Думи които сипеш, оскърбяваш, нараняваш, чувстваш болката и по себе си, чудиш се за какво си ги изрекъл, дори намираш някакво разумно обяснение, но отхвърляш това, че просто ти харесва, защото всичко останало вече е престанало да ти харесва.
Гадно.
Хапвам следващ плод.

Чак ми се пише за този отвратителен вкус, май не е лош, никак не е лош, просто привикване, иначе отваря съзнанието, доставя яснота из мрачни преди места и помръква други мисли които вече не ти трябват, които са напълно излишни, изгнил плод са в количката, превърнал се в мъгла из краката която вони по-ужасно от самите плодове, които са тъй реални и материални. Засищат, а вдигат апетита.

Стига!

Трябва да спра. Не съм дошъл тук за да се угоя с познание. Трябва да се върна.

Времето навярно почти изтича.
Протягам ръка и отгризвам следващ плод. Зависим съм.

Шокира ме като го осъзнавам, а после избивам тази мисъл като изяждам лакомо плода.
Тогава той ме блъсна в гърба.
-Хей, шантав! – беше дявола с който от време навреме си приказвахме. – Не, че ми е работа, ама прекаляваш, да знаеш.
-Какво те интересува. Ти си дявол.
-Да -съгласи се- Твоя си работа.

Остави ме, а аз продължих да си бера. Три плода хвърля в количката, един изяждам. После два плода хвърлям в количката два изяждам.

„Хе-хе-хе. Споко, биологичният часовник не ме лъже. Трябва да изтича вече срока на трудовият ми договор…”

Три плода изяждам, един в количката. Свивам уста за да надделея апетита си, ей така, защото ми е приятна играта със себе си. Да видя колко мога да издържа. Ето, хвърлям все пак плод в количката. Веднага след него втори и трети. Сега ще изям четири, а после четири и ще хвърля.

Премаля ми.

Помислих си, че завинаги ще остана тук. Обявиха почивката. Тя ме спаси.

Не исках да виждам повече дървета за днес. Взех си няколко плода и ги изядох в общежитието.
На следващият работен ден първо не ми се ядеше. Реших, че мога да победя зависимостта. Мислех обаче само за това, че го мога. Накрая тъй дълбоко се уверих, че мога, че си казах, че е нещо незначително и мога да опитам пак, а когато си искам пак да спра.

Този път не можех и един плод на десет да хвърля в количката.
Тогава дявола ме хвана под лактите, полетя нагоре и ме издигна.
Това което видях ме накара да отрезнея.

Мислих си, че автономията в ада не е толкова голяма.

Все пак намираше се целият ад под земята, би следвало да е по-малък значително от нея, а една негова автономия не по-голяма от сто – двеста хиляден град. Видях обаче безкрай и очите ми го обхождаха, пътуваше със скоростта на светлината зрението ми в четири различни посоки и единственото което виждаше бяха берящи плодове на познанието работници. Навярно малцина сред тях бяха живите.

Дяволът ме отпусна на земята.

И повече не го видях, нито си поговорих с него. Не знам що за дявол можеше да е това, но какво друго свръхестествено същество, което може да лети можеше да има в ада.

Малко странно поведение за дявол. Какво, по дяволите, беше това!
Не разбрах.
Когато срока изтече от шестстотин човека във влака се качих само аз и две жени със забрадки.
Забърбориха из пътя. Малко диалектно, но доста забавно. Не можеха да се начудят как момче като мен ще издържи.
Поласкан се почувствах, че ме нарекоха момче, струваха ми се по-млади от мен. Започнах да флиртувам, те сигурно с мен също, но както аз не разбирах флирта им, навярно и те толкова разбираха от моя.

-Това беше последната година – изрече твърдо едната.
-Да, ама догодина пак ти ще ме викнеш.
-Ти ме викна тази година.
-Защото, ама аз такова, да те изпитам, а ти трябваше да ме спреш.
-Що ли ми говориш, ти? Като, че ли ни те знам, че си падаш по един дявол.
-Как не та е срам. Стара си, а чуваш ли се какви ги говориш. Не та ли е срам от младото, отсреща.
Щяха да се хванат за косите, явно така воюваха за сърцето ми. Беше време да ги прекъсна и попитах:
-Чакайте, чакайте. Доколкото разбрах не идвате за пръв път.
-Ами…-рече едната и започна да маха с ръка и да брои.
-Всяка година слизаме – добави другата.
-Откакто взеха да не изкупуват тютюна.
-Че какво друго да правим.
-Брали сме и череши.
-И рози сме брали.
-Ама и това до време.
-Тук по-добре плащат и по-дълго се работи.
-Шест месеца.
-Не един сезон пък после да нямаш какво да правиш.
-И с какво да си купиш нещо.
-И на децата даже да пратиш.
-И на внуците, че и те учат.
-Та какво да се прави.
-Ама всичките приятелки ни умряха.
-Само ние двете оставаме.
-И всяка година казваме, че повече няма да слизаме.
-Ама така е за да се бърникаме.
-Ти да не си помисли нещо сексуално между нас. Стари жени сме, ние.
-Става въпрос така като си повтаряме една на друга, че няма да идем.
-Да си знаем, че нищо друго горе няма да направим, а пак в ада ще слезем.
-И пак ще излезем.
-И пак ще влезем.
-То и домашно не можем вече да си варим, че акциз има.
-И пак ще излезем.
-И пак ще влезем.
-Докато накрая не можем да излезем.
-Или да влезем.
Наистина ми грабнаха тези двете ума.

Украшенията

noreply@blogger.com (cefules) — Sun, 14 Dec 2025 14:41:00 +0000

Минавало е три и половина през нощта. Не съм сигурен, не носих часовник.

Едва не се препънах в него.

Издъхваше, гърчеше се и издъхна.

Нямаше смисъл да проверявам пулса му, няма да описвам как изглеждаше. Ясно ми стана, че беше скочил от сградата. Дванадесет етажната. Линейката пристигна без да я извикам. Не ме забелязаха дори, толкова бързаха.

Когато го качиха в носилката го познах. Бях аз.

Линейката потъна в мрака, а аз нямах време да мисля, за случилото се. Реших да не повярвам на очите си. Тя ме чакаше.

Имаше си приятел от детството, за който щеше да се омъжи след три дни и не беше лоша стихоплетка, аз пък имах всички останали жени без майка си и нея. Понякога си мислех, че ми е дъщеря, но разликата ни беше само седем години. Изглеждаше по-млада.

Понякога ми досаждаше със сантименталностите си, можеше да говори четири часа по телефона, губеше връзка със земята.

Не е съвсем с всичкият си, но има всичко което тези които сме с всичкият си нямаме.

Липсва ми, когато дълго не се чуем. Използвам я за изповедник, тя мен също.

Нямаше в живота й друг мъж освен него. Невероятно, но истина.

Тя беше привлекателна, много привлекателна и се държеше освободено. Изпълнена с очарование, импулсивна, изглеждаше лесно достъпна и пробуждаше желания, но знаеше кога желае да спре и как да го постигне. Не съм очаквал, че ще го поиска от мен.

Каза го толкова прямо и открито, че ме изпълни смущение каквото никога не съм изпитвал. Поиска да е само за нощ. От мен защото ми имала доверие. Малък ритуал защото не искала да й остане единствен. След брака нямала да го стори.

Искала да има тайна. Една – единствена. Нищо повече, а аз съм й харесвал.

Много са и харесвали, но аз повече.

Следваха почти обяснения в любов, но не съвсем. Бях я игнорирал като желание. Много пъти съм се опитвал в началото. Отказал съм се отдавна. Изненада ме, погъделичка самочувствието ми.

Смятах да й откажа, после ме облада най-бясното желание.

Попитах я много пъти иска ли го наистина.

Отвръщаше ми: „да”, а всяко „да” улучваше моя ерогенна точка.

Отворих вратата без да почукам. Чакаше ме. Трептяха светлините на свещите.

Първо свали от косата си шнолата. Косите й се разпиляха. Знаех, че са дълги, но не, че падат до кръста. Разпръсна се като водопад аромата им.

Свали халките от ушите си и пръстените от ръцете й. Направих опит да я прегърна. Изплъзна се като видение.

Отдалечи се и започна да сваля дрехите си. Не приличаше на стриптийз. Минаваше зад гърба ми за да не я виждам как съблича нещо от себе си. Обърнех ли се, колкото и рязко да го правех пак изтичваше зад мен.

Очите ми я виждаха все по-гола и по-гола. Приличаше на игра, смееше се.

После изведнъж стана тъжна.

Както свали дрехите сякаш свали и смеха си.

После тъгата си.

След това и медените гривни.

Седем бяха, каза ми, че са по ръцете от детството й. Падаха една след друга, звъняха. Звъняха като смях и заглъхваха. Диханията й ставаха все по-тежки.

Свали и обицата от езика си.

Изтри грима и очите й придобиха друг блясък.

После блясъка изчезна. Съблече и него.

След блясъка съблече и очарованието си.

Не знам как изглеждаше то, но знам как изглеждаше тя без него. По-красива и по-бедно.

После смъкна високите си чорапи.

Лицето й престана да изразява емоции, превърна се във восъчно.

Стори ми се, че восъка потича, бяха сълзи, но попиха. Тръгнах към нея. Каза ми да стоя на място искала да е напълно съблечена.

Разголи се от самочувствието си и от обицата на пъпа си, от смущението което едва сега осъзнах, че е изпитвала и увлечението ми към нея изчезна.

Не исках да се докосвам в нея, а само да я съзерцавам.

Без да има съвършени форми беше съвършенството, но съблече и него, отправяйки ми предизвикателен поглед.

Още беше облечена с тънката бяла следа не загорялата от слънцето кожа, покривана от долната част на банският й.

Това не успя да свали, но то се разтвори като по-дълбока голота.

Разбрах защо ме пожела, за да ми покаже повече от онова което смееше да открие от себе си на любимият си – богинята.

Боеше се, че види ли я ще престане да желае жената.

Шепнеше, дълго и красиво, абсурдно, напълно налудничаво, омагьосващо, но замлъкна, сякаш свали и думите си. И тогава ми позволи да я доближа.

Когато проникнах в нея свали от себе си и голотата си. Остана бездната.

Полетях в нея…

И се размазах на плочките. Минавало е три и половина през нощта…

2008

Строшени ласки

noreply@blogger.com (cefules) — Sun, 23 Nov 2025 10:54:00 +0000

Казаха си имената след седем денонощия секс маратон. Минута след това ги забравиха, наричаха се с други, с много различни имена. За нея беше смешно, за него възбуждащо. Струваше му се, че всяко име има свой характер, форма и кожа. Носи своя енергия и с всяко зареждане може да я обладае отново, а за първи път.

На следващият ден, тя се обади до в къщи и каза на мъжа си да не я чака.

Нямала да се прибере.

Категорично, нямало.

Защо ли, срещнала друг, и толкова.

Багаж ли, твърде практичен въпрос, не й било до подобен.

Да го изхвърли, ако й пречи.

Да си направи клада, да го изгори, да го подари на любовница, ако не може да си намери любовница - на любовник.

Не, не го обиждала, не знаела просто какво говори.

Просто не й е до практични въпроси. Дотук: чао.

Май се казваше "сбогом" в такива моменти.

Като затвори телефона пак беше влажна и набъбнала, настръхнала и мъркаше.

И отново правеха любов, и отново като за първи път, а за първи път правеха девет минути след като срещнаха погледи.

Не беше й се случвало, не беше му се случвало.

С очи си изрекоха всичко онова което имаха да си изрекат. И им хареса.

Първо в малко помещение, където чистачката на клуба си държеше метлите. Едва издържаха, щяха да го направят на дансинга пред погледа на всичките. Кикотеха се като си го признаваха, но бяха готови и на това, колкото и невероятно да им се струваше, след като беше отминало.

После се качиха на покрива на комплекса. Тя се пошегува: „Хайде да погледаме звездите. Първо май за тях трябваше да си поговорим!”. Нямаше звезди. Облаците като пердета. Тежък плюш, създаден само за любов. Навяващ мисли само за любов. Повториха.

Трети път в колата. Преди това ли й предложи да избягат или след това не помнеха. Тя му каза тихо: „полудели сме”.

Ден след като тя се обади на мъжа си, той се обади на жена си.

Разговорът беше още по-кратък.

Няколко хотела смениха, няколко града.

Няколко нощувки имаха у приятели и приятелки, преди окончателно да запомнят имената си, а трябваше да мине месец, докато това се случи.

В една туристическа спалня, тя си отряза косата за да я завърже с нея за леглото.

Любеха се и в горите, а валеше и се въргаляха в калта и той имаше усещане, че тя с малките си ръце го сътворява повторно от кал и неговите ръце от кал, повторно сътворяват нея.

Когато се изкъпаха му изглеждаше различна.

Средства имаха: и двамата, но пътуваха на стоп.

Просто да е изненадващо следващото място.

Скандализираха по парковете.

Често не спускаха завеси.

Имаше моменти в които свят не съществуваше за тях.

В някакво селце не намериха подслон и прекараха нощта в гробищата.

Доста буйно я прекараха.

Мъртъвци не пробудиха, но на другият ден сами бяха ни живи ни мъртви, защото се изви буря. Имаше и светкавици и порой, наоколо само паметни плочи и дървета които пламваха като факли от милувките на мълниите.

Прегръдката им беше единствен подслон докато утихне стихията.

Нощуваха и в овчарници, и параклиси и пет звездни хотели.

Преди настъпване на зимата, пуснаха котва в едно малко градче.

Случаен беше избора им, просто там се случиха.

Бързо се установиха, бързо си намериха и работа.

Специалностите им бяха ценени навсякъде.

Мислеха, че е за месеци. Останаха години. Минаха като дни.

Животът прост. Телата им все искаха ли искаха.

С никого не намериха общ език, друга близост в последните седмици потърсиха.

Тя ли го подхвърли или той? Трудно е да се прецени.

Стигнали бяха до удивително единомислие. Отдавна, дълго още преди да стигнат тук.

И друг път имаше подмятания, но не бяха сериозни.

Имаха пикантен вкус подобни фантазии на глас. Във въображаемият им свят се случваше и не го криеха. Забавно им беше, понякога смешно, а понякога дори по техните лица изписваше смутен израз. Всъщност дълго бяха на границата да го направят, а тази възможност и малка неизречена забрана, ги изпълваше със сладко очакване, създаваше чувство за непрестанно изкушение и зареждаше отново и отново желанието им един към друг, докато накрая все пак направиха стъпката. От любопитство, за разнообразие.

Толкова неща бяха пробвали, нека и това.

Сигурни бяха един в друг.

Ревност: да, изпитваха, но в случая нямаше да има измама, а и всеки имаше в другия такова доверие каквото в себе си. Дори мислите си чуваха. Все пак замлъкнаха. Дълго се питаха с погледи, с онези същите погледи с които в онази вечер, разбраха, че по-силно от всичко останало се искат. Тогава съвсем непознати, а сега познаващи, не само всяка пъпка при настръхване на кожата си, а и всяка мисъл.

Какво пък толкова? Малко развлечение, просто малко развлечение. Направиха го.

Първо с още едно момиче.

После с друга двойка.

Лесно си намираха партньори.

Лъхаше онази стихия от тях която отдаваха помежду си. Изкушаваха, дори хора които не си го бяха помисляли им се поддаваха. Бързо им омръзна, очакваха го. Какво ли не бяха опитали, искаха да опитат.

Направиха го, не съжаляваха.

Не изглеждаше да има промяна.

Не я долавяха, но когато й хрумна отново да отреже косата си, както някога: не посмя. Твърде красива й се струваше косата, а после й стана ясно, че няма да изпита онова усещане, че отдавна не го изпитва.

Че изобщо не личи, но са напълно изчерпани. Отдавна са напълно изчерпани.

Нищо не изрече. Дали чуваше мислите й. Не разбра. Стана й студено. Отблъсна го за първи път когато я пожела. В следващите дни останаха с впечатление, че е простудена и не излизаше от къщи, но температурата й не се вдигаше, а спадаше. Не я примери и тъй и не разбра, че това се случва. Тя охладняваше. Рязко охладняваше. Осъзнаваше, че е започнала да охладнява преди години, но ако тогава го беше усетила, нямаше да позволи, до такава степен да охладнее. Това беше последната й мисъл. Той беше на работа. Щеше да се върне след часове.

Стори й се, че и стрелките на часовника са замръзнали.

Опита се да седне, но не успя. Беше вдървена. Лицето й се покри с кристали. Очите й преди час бяха станали стъклени. Устните й побеляха, черни станаха зърната й, посиня косата й. Дъхът замръзна в мраморните й дробове. Ледена блестеше цяла. По-красива от когато й да е било. Когато се прибра и я видя, не разбра какво се е случило. „Божествена си!”-изплъзна се от устните му, искрено възклицание.

Импулсивно, по-силно от всякога я пожела, но още щом я докосна, тя се пръсна на парчета. Намери най-острото и си преряза вените.

За майка, родина и демони

noreply@blogger.com (cefules) — Wed, 12 Nov 2025 18:37:00 +0000

Последните два месеца от живота си, мама беше много зле.

Не знаеше нито къде е, нито кога е, най-малко пък какво й се случва. Не разбра, че е в Плевен, в някои случаи беше в Стоево - селото, в което е растяла; в други в Асеновград и кой я знае къде. Почти не можеше да говори. Въобразяваше си.

Нямахме достатъчно средства, за да я настаним в приличен хоспис, но пък тогава сътрудничех на окръжния вестник; правих предпечатна подготовка, поддържах сайта, списвах колонка. Можех да работя от къщи и да се грижа за жената, която ме е отгледала. За остатъците й. След получения инсулт.

Веднъж една жена - психиатър, дошла за преглед каза: "Майка ти си е заминала, това вече не е тя", имам и един спомен, в който не съм сигурен. Каза ли го наистина или съм си въобразил, но промърмори на майка: "Престани да измъчваш жената", като че ли се скара на бес или на демон.

Повтарям: не съм сигурен.

Толкова натоварен, никога не съм бил. И наистина идеше реч за доктор-психиатър, не за екзорсист.

Щеше ми се за една минута, майка да дойде в съзнание, да види, че се намира в прекрасни условия за живот, че е при сина си и снаха си, че е обичана.

Не, не го разбра.

Остави ми малко топлина. За това, че ми даде все пак възможност, цели два месеца да се грижа за нея и да си простя за всичко останало, за което бих се обвинявал.

Много българи са нямали тази възможност. Не са имали свободна и сравнително добре платена професия. Трябвало е да се бичат на смени и са поверявали най-близките си, на който могат, но не, няма да говоря за тежкото социално изпитание; от друга страна, никога няма да си простя, че не намерих от някъде още 1000 лева (месечно), че да я дам на специализирани грижи, но искам да говоря за друго.

Онова в нея, може да не е било демон; по-вероятно, далеч, далеч по-вероятно е било ангел. Заради мен не я оставяше. За да ми дадат възможност да се простя. Но при всички случаи това не беше тя.

Нея я нямаше. Не си и дойде.

Ти си паметта си, ти си душата си; тялото е дом, един робот, който управляваме. Ако можем. Докато можем.

Всички сме чели достатъчно истории за обсебване. Къде фантастични, къде мистични, но все още няма и едно научно обяснение за процесът, който настъпва, когато човек изгуби паметта си и нещо друго води тялото му.

Да, и Фройд има обяснение. Има и Юнг. Различни са. Но вече напускаме териториите на точните науки и минаваме в мистичното. На границата сме, където никога няма да сме сигурни.

И още веднъж ще кажа, че искам да говоря за друго.

За бусът, който спира и от който се изсипват униформени полухора-полуглигани, които хващат един дърпащ се мъж и го навират във возилото.

Той ще бъде пратен на фронта, където ще умре.

За някои: "той ще умре за Родината". Това е цинизъм.

За чия "родина", за неговата или за твоята?

За тази, която явно чувстваш твоя, а не негова. Или поне "повече твоя" и по-малко негова, щом чувстваш и моралната си правота, изричайки: "Иди в Мацква" или "Иди в Северна Корея", тази ругатня, това "пращане на майната" си има още много варианти и всички сме ги срещали, но явно - този, който не споделя тези твои убеждения - няма родина.

Значи, стигаме, че ти го принуждаваш да умре за твоята родина. Не за неговата.

"Ама той е роден тук, живее тук."

Какво означава "тук"?

Някои хора, най-вече едни нищожества, с големи претенции, които много обичат да ругаят комунизма; които с голям патос разказват колко зле било, а използват риторичните техники на обучени Заместник командири по политическата част (и явно нямат нищо против това схематично мислене, за да оправдаят психологическото и физическото насилие), дори употребяват едни мистични думички като "съдба".

Какво е "съдба", значението на думата е точно, независимо от контекста, независимо от философската доктрина или религиозната общност, която я употребява.

"Съдба" е нещо решено по свръхестествен, свръхразумен начин. Решено от сили и воля над човешката. Нещо, което напълно изключва разумния избор.

Та, ако допуснем, ролята на "съдба", по-добре да изключим тотално понятието "свобода", защото свобода без избор няма.

И е повече от абсурд да славиш "свободата", а да се опираш на понятия като "съдба", пък и кой си ти, че да определяш съдбите на хората. Бог ли си? Мойрите? Клото, Атропа, Лахеза? Явно се имаш за нещо повече от онзи, който не припознава като своя съдба - умирането си за твоята родина.

Защо започнах с мама?

Това не беше тя. Но до последен дъх бих се борил за остатъците й.

За частицата кротък живот, който си заминаваше.

По същият начин бих се борил, че и се боря за родината си.

Изпълнявайки своите задължения, опазвайки своите ценности, но има един праг.

Споменах нагоре и думата "обсебване", ако изведнъж онази болна, отиваща си от този свят жена, придобиеше някаква нечувана сила...

Ако се беше изправила, разсмяла, изрисувала изражение с демонична красота; ако беше ми казала:

"Виж сега, вместо умиращата, можеш да имаш онази твоя, най-красива майка, която си имал в детството си, но трябва да излезеш, да убиеш първия срещнат и да ми донесеш...(примерно очите му)..."

Е, не бих го направил.

"Тогава аз пак ще стана същата. Умираща. Слаба и болна."

Бих я целунал, прегърнал и останал при нея, колкото и страшно да е това, което виждам, че я сполита.

Как отново става стара, как кожата й се сгърчва, как очите й престават да ме разбират, как скулите и хлътват и отслабва, превръща се в онзи движещ се скелет, с който живях през последните години. Как няма сили в краката си и я поставям да легне, а после дори не знае да се движи...

Защото, ако бях постъпил иначе: ако бях излязъл и убил първия срещнат минувач, че да й върна отново младостта, нямаше да спася нея, а демонът, който я е обсебил.

Онези, които ни пращат на смърт не са Родината ни.

Те са демоните, които са я обсебили. И всъщност, които са я погубили.

Те са враговете ни.

И в името на Родината ни, ако воюваме, трябва да воюваме срещу тях.

Да гледаш "Антигона" на Морфов на 10 ноември

noreply@blogger.com (cefules) — Tue, 11 Nov 2025 10:35:00 +0000

ДКТ "Иван Радоев"- Плевен

19:00 часа

Името "Антигона" е изписано с "А", като анархия, а анархията е може би най-трудната за манифест парадигма, защото едно е анархията на Княз Крьопоткин; различна на Димитър Общи (която се е свеждала до действие), Ботев или на всеки млад дух от времето на Антигона до днес, независимо от строя и условията на живот, в които е покълвала и връзвала бунтовните си плодове.

Антигона и в случая прилича на съвременна тийнейджърка, дори с фатализма, с който отрича правото си на избор на своя роля. Тя знае, че е такава, каквато трябва да е. Тя трябва да е такава, каквато е. Последиците са крайни. Тя ги приема като награда.

Ако при Софокъл тя е жертва на обстоятелствата и да: има я тази съдбовност, при импровизацията на Жан Ануи и импровизацията на импровизацията на Александър Морфов, Антигона избира тази съдбовност. "Избира съдбовност" - има оксиморон, при това изключително неприемлив за съзнанието, но в тази версия се илюстрира много добре, много ясно и много човешки, какво означава "избор на съдбовност", друг е въпросът, че самата героиня не го приема за избор.

Тя сякаш е родена да се противопостави на обществения ред.

Войниците, които гледат трупът на брат й засипан не искат да повярват на очите си, боят се да докладват, правят го - просто защото знаят, че няма накъде повече; охранителите на Креон не искат да ги слушат, опитват се да не го направят, но няма накъде повече; Креон е пиян, а също изтощен и твърде щастлив от ласките на любовницата си. Креон не иска да приеме този абсурд, който разбира, че се случва, че трябва да екзекутира своята племенница, своята Антигона.

Прави всичко възможно да я спаси. И макар глупав и посредствен, тук проявява качества и разкрива другото си лице.

Но макар той да е Законът, Законът е над него.

Ето тук е абсурда.

Човешкият фактор изцяло отхвърля трагедията, не я приема, пречи й. Но човекът, който се е превърнал в свое "божество" с непоклатимите си закони се сблъсква със своето безсилие.

Полиник и Етеокъл са се избили. Кървавата вражда е свършила.

Героите живеят в честите времена на Прехода, но Прехода си иска жертвите, защото е закон над човешките фактори.

Единствено Антигона докрай устоява човешкото, показвайки, че тези закони не са нейните.

И не, не е съдба.

Това е избор. Съзнателен и човешки.

Съдбата е за всички останали, които нямат воля да излязат от схемата. Да, и това прилича на избор, но твърде пасивен, изборът на обречения.

Ако има "съдба" то това е изборът на обречения.

Такива мисли ми минаваха, докато гледах "Антигона" на Морфов, точно на 10.11.2025 година.

36 години след "царуването на нашия Креон".

Ако бяхме оставили нашата Антигона да погребе своя брат и наш водач, призракът му нямаше да броди и днес, но нали трупът на падналата система трябваше да стои, да се вмирисва, да я кълват гарги и ядат чакали...за назидание на нас - простосмъртните, погубихме и Антигона с младежкия й бунт и живеем с все по-живия призрак.

Мои си мисли, извлечени от потока, който предизвика снощното ми гледане на "Антигона".

Днес ли беше Денят на банана

noreply@blogger.com (cefules) — Mon, 10 Nov 2025 12:14:00 +0000

Днес ли беше Денят на банана

или беше Денят на убитите надежди

или беше Денят на няколкото минути свобода, за която платихме твърде скъпо,

платиха и тези след нас, които нямаха общо с глупостта ни,

ще плащат и тези след тях, които няма да имат общо с глупостта им, ако всичко продължава все така,

днес ли си обещахме свобода на словото, за да имаме затворени телевизионни канали и забранени сайтове,

днес ли пяхме, че стените ги няма, че да има забранени дестинации,

днес ли си представяхме живота като в холивудски филм:

за да живеем в отрязаните кадри - хвърлени в калта, за които ни ще се намери публика, която да ги гледа, ни пък разум, който да осмисли.

Драконът умря, за да живее драконът.

Медали от Олимпиадата в Сеул 1988

първият космически екипаж с българин: Николай Рукавишников, Георги Иванов

Вторият космически екипаж с участието на българин.

Когато фактите говорят - боговете мълчат!