Добрите новини

Силата на мисълта може да трансформира събитията, така че да са чувстваме по-добре

2012-03-30T14:08:00.005+03:00

Оптимизмът и позитивните чуства са основополагащи условия, за да сме здрави и щастливи. Разбира се, важно е и да се избягват нездравословните и вредни храни , но истината е, че именно мислите, възприятията и разсъжденията ни влияят най-дълбоко върху здравето, както на тялото, така и на мозъка ни. Дори при здравословен начин на живот може да се чувствате нещастни или в застой. Точно в такива моменти трябва да се замислите как да промените съзнателно начина си на мислене и разсъждение.

Промяната в мисленето води до промяна и на чувствата

За да се превърнете в професионален оптимист трябва да се научите как да трансформирате събитията в съзнанието си. Негативните случки от ежедневието често влияят зле на хората, но не трябва да бъде така. Всяка една неприятна случка има потенциал да бъде преобразувана и да и се придаде позитивна светлина, в зависимост от това доколко практика има човек в прилагането на тази концепция. Например да загубиш работата си като цяло се смята за неприятно събитие, но може би си струва човек да се замисли, дали наистина е бил щастлив вършейки тази работа ден след ден? Постоянните и сигурни доходи по принцип са важни за да се чувства човек щастлив, но и бъдещите възможности също не са за изпускане, дори и когато за момента не се виждат никакви такива бъдещи възможности. Вместо да се съсредоточаваме върху негативните аспекти, по-добре да преосмислим ситуацията и да се опитаме да намерим позитивното в нея, а разсъждавайки върху добрите аспекти на случката, е твърде вероятно и резултатите в крайна сметка да се окажат добри.

Позитивното трансформиране може да се приложи за всяка отделна случка в ежедневието, независимо дали става въпрос за спукана гума, трудности в работата или неприятности с половинката ви. Такива случки обикновено се смятат за проблеми, но ако свикнете да ги приемате като предизвикателства или възможности, това коренно ще промени начина, по който се чувствате. Ние хората имаме вродена мотивация да се борим с предизвикателствата, затова е важно да приемаме проблемите именно като предизвикателства, или като възможности. Използването на тази техника е чудесен начин индиректно да елиминираме повечето проблеми в живота си.

Към промяната

Докато трупате практика и се усъвършенствате в изкуството на трансформацията, вероятно ще се сблъскате с нещо твърде сериозно, от което повечето хора се ужасяват - промяната. Да се променят мислите и възприятията е чудесен начин за постигане на по-щастлив живот, но понякога се налага да се предприемат и по-сериозни стъпки по пътя към щастието. Често се случва хората около нас да завиждат на успехите ни, което може да попречи на нашите усилия за положителна и трайна промяна. Едно от най-трудните неща е именно да се преодолеят тези негативни влияния в живота ни, за да се отвори път за положителното.

Това е моментът, когато трябва да отправите критичен поглед към хората около вас - роднините и приятелите ви, съседите, колегите в работата. Докато се борите да постигнете по-добър живот може да се окаже, че много от хората около вас всъщност ви дърпат назад. Колкото и да е трудно, вероятно ще ви се наложи да смените някои хора от обкръжението си, за да станете толкова щастливи и такива оптимисти, каквито ви се иска да бъдете. Добрата новина е, че, като се отървете от назадничавите хора около вас, много скоро ще се появят други позитивни личности в живота ви, които ще споделят вашия светоглед и ще ви помагат да намерите щастие и да постигнете повече успехи занапред.

Източник: /NaturalSociety/
-

Градът, който става за ядене

2012-02-22T15:27:00.005+02:00

Малкият британски град Тодмордън е закътан между Йоркшир и Ланкашър. Като част от програмата Incredible Edible жителите му започват да създават плодови и зеленчукови градини по цялата територия на града си, но те едва ли са предполагали, че тази нова и проста концепция ще превърне града им в най-вдъхновяващия и самоподдържащ се модел за град на бъдещето.

Свежи подправки, сочни зеленчуци и вкусни плодове могат да се видят навсякъде - в близост до обществените сгради, студентските общежития, паркингите на супермаркетите и на още много други места. Малки градински парцели, издигнати лехи за засаждане и дори съвсем тесни ленти от почвата, преливащи от свежа продукция, се намират навсякъде и са достъпни за всички и по всяко време - безплатно!

Всичко това е част от програмата Incredible Edible (в превод - невероятно ядлив), която е основана от Мери Клер - местна жена, баба на десетима внуци и Пам Уархърст - бивша собственичка на ресторанта Bear Cafe в града. Двете дами споделяли общата цел да направят Тодмордън първия град в Обединеното кралство, който да е напълно самоосигуряващ се откъм храна. Понастоящем усилията им вече са се увенчали с успех, или поне на местно ниво успяват да се справят с търсенето на пресни продукти.

До момента програмата използва 70 големи лехи за засаждане разположени из целия град, където растат малини, кайсии, ябълки, касис, френско грозде, ягоди, боб, грах, череши, мента, розмарин, мащерка, копър, картофи, зеле, моркови, марули, лук и още много видове зеленчуци, подправки и билки. Местните хора бързо свикват да се възползват от растящите навред заленчуци, но никой не злоупотребява, а напротив - всички оценяват идеята и всеки се старае да помага до колкото може.

"Ако вземете една тревна площ, където доскоро са седели кофи за боклук или е била използвана за кучешка тоалетна, и я превърнете в място пълно със свежи подправки и плодни дръвчета, хората ще оценят усилията ви и няма да постъпват вандалски. Ще им бъде съвестно да унищожават храната" - казва Уархърст, когато я питат дали предлагането на тези плодове и зеленчуци безплатно няма да доведе до злоупотреби и други престъпления. По нейни наблюдения всъщност се е случило точно обратното - откакто била въведена програмата Incredible Edible все повече се подобряват отношенията между хората в града, а статистиките показват, че постепенно престъпността намалява все повече с всяка следваща година.

На практика програмата се е оказала толкова успешна, че много други градове и общности и в Обединеното кралство, и в чужбина вече се опитват да въвеждат подобни програми за обществени градини. Освен че се подобряват връзките между хората в обществото и се намалява престъпността, програмата Incredible Edible помага на хората да оценят самата храна и нейното отглеждане. Възражда се интереса към практическото отглеждане на хранителни продукти и сред младото поколение, което вдъхновява и много други прогресивно мислещи общества по целия свят.

Източник: /NaturalNews/
Фотоизточник: /Incredible Edible/
-

Aurora Borealis - Танцът на духовете

2012-02-15T00:41:00.002+02:00

Пчелният мед - натурално лечебно средство, лекува даже и рани

2012-02-11T20:51:00.005+02:00

Пчелният мед отдавна се смята за една от най-мощните природни суперхрани. Лечебните му свойства са известни от дълбока древност, знае се за антибактериалното му действие, а отскоро учените вече се интересуват и как точно протича процеса на излекуване с помощтта на меда. Оказва се, че лечебното действие на меда би могло да замести антибиотиците, които масово се предписват от съвременните медици.

Скорошно проучване, резултатите от което са публикувани в журнала Microbiology, показва че меда, който е получен от пчели хранещи се с цветовете на чаеното дърво (Leptospermum scoparium), може да попречи на стрептококовите микроби да замърсят наранените участъци от кожата. Изследователите са провели лабораторни тестове, при които установили, че дори и съвсем малко количество мед е достатъчно да убие голяма част от бактериите по кожата, които инфектират раните. Освен това медът драстично намалява упорития биофилм, образуван от стрептококите. Според учените пчелният мед не само помага за оздравяването на раните, но успешно може да се използва и за предпазване от инфекции.

Тези нови открития за свойствата на пчелния мед идват съвсем навреме, за да предоставят алтернатива, защото понастоящем, за борба с всички видове инфекции, обичайно се прилагат антибиотици. За съжаление приемът на антибиотици води до унищожаване също и на бактериите, които са полезни за организма и нормално обитават чревния тракт, което според учените може да доведе до състояния, които са свързани с психичните заболявания. Освен това има изследвания, които показват, че антибиотиците са една от причините за развитието на болести като затлъстяване, диабет, нарушена обмяна на веществата и др.

Освен чудесните антибактериални свойства, пчелният мед може да има и много повече здравословни приложения. Едно проучване например показва, че консумацията на мед местно производство може да намали с до 60% симптомите на алергиите, причинени от полените на брезата. В това проучване, което може да се намери във вътрешния архив на уебсайта по Алергии и имунология (IAAI), са взели участие 44 души, които са били диагностицирани с алергия към полените на брезата, а всички те са консумирали ежедневно или брезов, или обикновен мед от ноември до март.

Автор: Mike Barrett
Източник: /NaturalSociety/
Фотоизточник: Wikipedia
-

Будни сме! - трета част - STOP на АСТА

2012-02-11T17:30:00.007+02:00

"Пред винкело АСТА не важи". С този лозунг Перник показа своето отношение към спорното споразумение срещу пиратството и фалшифицирането. Шествието в миньорския град беше част от демонстрациите, които се проведоха в цялата страна срещу АСТА. Най-масовият бе в София, където се събраха над 5000 предимно млади хора, но по останалите градове протестът премина по-вяло. Шествията започнаха в 11:00 часа навсякъде по страната.

По повода столицата осъмна с нов дизайн на войниците от паметника на Съветската армия. Този път те не са герои от комикси, както през лятото миналата година, а протестиращи срещу АСТА с маски на хакерската група "Анонимните". "Ако споразумението бъде ратифицирано, то ще бъде ратифицирано цялостно - невъзможно е това да стане отчасти. Следователно, все още нищо не е спечелено. Трябва да излезем на протест и трябва да сме многобройни и гласовити. Присъединете се към силната реакция на цяла Европа срещу това вредно и опасно споразумение", призоваха активистите, които префасонираха паметника.

На протеста в София излязоха над 5000 предимно млади хора. Въпреки студа майки дойдоха с деца в колички, за да изразят своето недоволство срещу АСТА. Докато хората се събираха за шествието пред НДК, организаторите спуснаха огромно българско знаме на централния вход на сградата. След това протестиращите го поеха като вълна и го понесоха по булевард "Витоша". Млад мъж пък влачеше като на каишка монитор, облепен с етикети АСТА. Черни знамена с надписи "Баста на АСТА", "АСТА ла виста, бейби", "Не патентовайте живота ни" и други остроумни заигравки с абреавиатурата АСТА, носеха протестиращите, които се движеха под строга и многобройна полицейска охрана.

Служителите на реда бяха разположени по целия център на София от НДК, през булевард "Витоша", булевард "Цар Освободител" до Народното събрание. На градинката пред НДК униформените организираха импровизирани пропусквателни пунктове, където проверяваха раниците и чантите на отиващите към протеста. Шествието беше съпроводено с тъпани и барабани, а ентусиазирани младежи надуваха вувузели. Пред Народното събрание протестиращите викаха "И преди и сега, искаме свобода". От полицията обясниха, че шествието е протекло мирно, без никакви проблеми.

Търново: Ако ти спрат нета, спри държавата!

За разлика от столицата протестите в страната преминаха вяло. Около 300 души се събраха на митинга във Варна. Част от протестиращите бяха с маски и скандираха, че споразумението ограничава свободата.

Стотина русенци се явиха пред сградата на общината в града. Младите хора се организираха чрез социалните мрежи и много от тях носеха на лицата си маските на анонимността. Младежите издигнаха лозунги, на които пишеше "Депутати, избрани сте да защитавате България, разчитаме на вас" и "Теглиш филм, получаваш затвор". Въпреки минусовите температури и леда, протестът продължи около час.

На площад "Възраждане"в Разград полицаите бяха повече от желаещите да участват в протеста. Десетина тийнейджъри дойдоха в уречения час, но се разотидоха след предупрежденията, че протестът е незаконен, понеже за него няма уведомление нито в общината, нито в полицията.

Около 100 души протестираха във Велико Търново. Участниците издигнаха плакати "АСТА спрете, свободата запазете", "Ако държавата ти спре интернета, спри държавата" и "STOP на АСТА". Хората настояваха Народното събрание в никакъв случай да не ратифицира АСТА и България да не става при никакви условия част от него. Според един от организаторите министрите са подкрепили споразумението без въобще да знаят какво гласуват.

Близо 350 души взеха участие в пловдивския протест срещу търговското споразумение за борба с фалшифицирането АCТА. С плакати "Не на АСТА" и скандирания "АСТА-Свобода", "Не щем ний Европа, не щем ний Шенген, искаме само АСТА отменен", протестиращи от всички възрасти изразиха несъгласието си с ограничаването на свободата в интернет пространството.

В Габрово протестът срещу приемането на АСТА в България събра около 50 души. Младите хора, които настояват за "Свобода" в интернет, преминаха по централните улици на града. Вяло премина протестът в Русе и Кърджали

В Перник се събраха също няколкостотин души пред мемориалния комплекс и преминаха през площад "Кракра" до сградата на Областната управа. Повечето от протестиращите бяха категорични, че протестът им не е политически, въпреки че и много политици настояват правителствата на 22-те държави подписали споразумението, да оттеглят подписите си.

Протести са организирани и в цяла Европа. Десетки хиляди казаха "Не!" на АСТА с шествия в над 150 града на Стария континент.

Автор: Георги Вълчев
Източник: Информационна агенция Дартс нюз
Фотоизточник (за втората снимка): Агенция "Фокус" (Георги Грънчаров)
-

Кино за слепите хора в Маракеш

2012-02-06T01:20:00.004+02:00

Азиз Боуахалачан пристъпва в тапицираното с плюш фоайе на киното в мароканския град Маракеш, при което му се връчват - вместо 3D очилата, каквито е нормално да се видят в съвременните кина - чифт специални слушалки.

20-годишния Азиз не е обикновен любител на киното, а и киното, в което влиза, също не е обикновено. Всяка седалка в това кино е оборудвана с множество допълнителни устройства, за да могат изцяло слепите и хората с частично увредено зрение да се наслаждават пълноценно на седмото изкуство.

Филмът, който се прожектира е "Lalla Hoby" - популярна мароканска комедия. Разказва се за мъж, който прекосява Гибралтарския проток, за да търси жена си, която пък го е напуснала и е отишла да живее в Белгия заради друг мъж. Филмът излиза през 1996г. и е единствения северноафрикански филм, който е адаптиран, за да му бъде добавено аудио описание.

Да поведеш по пътя

По време на прожекцията г-н Боуахалачан - екипиран със слушалки, които се включват в малък приемник, разположен в облегалката за ръцете - слуша гласа на разказвач, който описва последователността на действието, езикът на тялото, отделните сцени... всички тези дребни, но важни неща, които правят киното кино.

"Това е една брилянтна идея." - казва Азиз - "Не съм имал възможност да "гледам" филм, откакто загубих зрението си, но сега отново се чувствам част от света на киното."

Азиз губи зрението си през 2005г, когато се разболява от синдрома на Бехчет, от което се увреждат очните му нерви. Седем години по-късно, той вече може да "гледа" филми заедно с виждащите хора. И освен това, благодарение на аудио описанието, всички в киносалона се смеят едновременно на лудориите на героя от Lalla Hoby - например в момента, когато пада от малката лодка, с която прекросява Гибралтар.

Мароко е първата африканска държава, която прилага тези нови технологии. Гласът на разказвача говори през цялото време на филма и по-този начин помага на хората с увредено зрение да се чувстват част от цялото преживяване. "Ние сме единствената страна в Африка и в Арабския свят, която предлага такава възможност за слепите хора" - казва Надя ел-Хансали, от фондацията организираща Международния филмов фестивал в Маракеш.

През последните 2 години, по време на ежегодния филмов фестивал, се прожектират и филми с аудио описание, а същата фондация спонсорира и адаптирането на обикновените филми към сляпата публика. До момента има 8 филма с добавен аудио-разказвач, сред които "L'Atlante" (1934), "Африканската кралица" (1951) и "На изток от рая" (1955). През следващите 18 месеца се очаква още 6 филма да бъдат адаптирани.

Г-жа Ел-Хансали е сред хората пишещи сценариите, които разказвачите да четат по протежение на филма. Това се прави с голяма прецизност, за да могат думите на разказвача да запълват точно интервалите между диалозите на актьорите. "Много се стараем да определим какво точно е нужно да разкаже разказвача, с цел филма да бъде разбран най-добре" - обяснява ел-Хансали. - "Същевременно трябва да се избегне даването на прекалено много информация, защото тя би могла да обърка хората, които не виждат екрана."

Едно истинско кино преживяване

В миналото са са ползвали доброволци - разказвачи, които са стояли в кинозалите и са разказвали какво се случва на екрана, но за съжаление те твърде често са говорели в моментите, когато се развиват ключови сцени или диалози във филма. Точно това трябва да бъде избегнато според Мохамед Доукали - преподавател по философия в университета Рабат в столицата на Мароко, който също е с влошено зрение. Той е фен на новите технологии и вече ползва специално пригоден софтуер за ежедневната си работа. "Хубавото на технологиите е, че премахват някои от пречките по пътя ни" - казва г-н Доукали.

Той описва себе си като истински любител на киното, но основно гледа DVD-та у дома си, а някой от близките му разказва какво се случва. Ето защо е силно развълнуван от възможността да иде на истинско кино. "Благодарение на разказвача, сега можем да усетим филма по начин, който преди беше недостъпен за нас слепите. А и съвсем друго си е да "гледаш" кино в голяма зала и сред голяма публика, в крайна сметка точно това е най-хубавото на киното" - казва той.

Източник: /ВВС/

Дано и слепите хора в България скоро да имат такава възможност да се наслаждават на киното.
-

Около света на велосипед

2012-02-01T16:04:00.006+02:00

На 5-ти януари 2010г. д-р Стив Фебс тръгва от Лондон на епично пътешествие с велосипед около света. Неговата цел е да измине дължината на 6-те континента за 5 години, пресичайки повече от 60 държави, т.е 80 000 километра, които се равняват почти на два пъти обиколката на Земята. Въпреки че се наложило да се върне временно в Лондон, за да му направят операция поради травма на коляното, Стив вече е приключил първата част от своето пътешествие през юли 2011г., изминавайки 23 000-километровата дистанция от Лондон до Кейптаун. Понастоящем Стив прекосява Южна Америка и е стигнал до Аржентина, а следващата част от маршрута му е през двете Америки чак до Северна Аляска.

Пътешествието на Стив има за цел да събере средства за благотворителната организация "Мерилин", която осигурява медицински грижи за хората пострадали от природни бедствия, военни конфликти, епидемии и др. За целта Стив е предвидил маршрута му да минава през множество тропически области и райони, които са засегнати от такъв род природни бедствия, за да може да се привлече вниманието на хората по света към проблема и да станат те съпричастни към каузата. Ето защо по време на пътуването си Стив участва в множество срещи с институции, бизнесмени и организации, а също така прави и презентации в редица училища и униварситети. Ето какво разказва Стив за своите приключения, след финала на първата отсечка от пътешествието - от Лондон до Кейптаун:

"Също както повечето решения с важни последици, така и това беше взето докато седях в пъб-клуба, с бира в едната ръка и с мини-атлас в другата. Работех като лекар в болницата и ме измъчваше въпроса дали съм достатъчно смел, или може би достатъчно глупав, за да се разделя с всичко - с приятелите си, със семейството, със страната си и с работата, която обичах. Накрая си позволих да игнорирам всички съмнения и да се впусна в това епично приключение - да премина на велосипед 6-те земни континента за 5 години. Бях едновременно ужасен и нетърпелив да тръгна.

Така започна моята самотна миграция на юг, а докато напредвах бавно, изпълнен с трепети и емоции, над Великобритания се беше настанила най-студената зима от 30 години насам. След като на няколко пъти се оказах под кръстосания обстрел от снежните топки на английските ученици реших да се прехвърля с ферибота до Франция, където се оказа, че времето е също толкова студено.

Докато изкачвах Алпите температурите през нощта често падаха до минус 20°C. В Източна Европа беше доста по-топло, но пък се сблъсках с други предизвикателства, например Гърция се оказа средище на поредица от яростни атаки от страна на множество строго териториални фермерски кучета, поради което ми стана навик често да се забързвам скоростта си, за да избягам от песовете, които ме гонеха.

Като стигнах в Турция на няколко пъти се чудих коя точно част от велосипеда ми щрака толкова зловещо, докато накрая установих, че всъщност прищраква собственото ми ляво коляно, което беше започнало да ме боли и да се издува. Отидох да си направя снимка и се оказа, че част от хрущяла на края на бедрената ми кост се е отчупила. Видях се принуден да оставя велосипеда си на сигурно място при приятели и с разбито сърце, съкрушен и обезсърчен се върнах на автостоп в Лондон, за да ме оперират. След операцията и двумесечната физиотерапия се почуствах обновен, духът ми се повдигна и се върнах в Истанбул, готов да изследвам Близкия Изток. Много скоро бях удивен от неповторимото гостоприемство, което срещнах по пътя си.

В Кайро се срещнах с Ниоми - мой приятел от Англия, с когото възнамерявахме заедно да прекосим Африка. Без особени усилия преминахме през равния терен по бреговете на Нил през Египет и Судан, но като стигнахме до Етиопия скоро се почуствахме сякаш прекосяваме море - духаше бурен вятър, а пясъчните хълмове се местеха като живи, приличаха на големи морски вълни, които сякаш се опитваха да ни погълнат. Всеки ден орди от деца ни преследваха, крещяха, просеха пари, размахваха пръчки, хвърляха камъни и крадяха вещи от велосипедите ни.

Около Коледа преядох, с ясното съзнание, че се нуждая от калории. Бях свалил 15 килограма и едва ли може да си представи човек по-жалка и смешна картинка от тази, която аз представлявах - възрастен мъж с провиснал ластичен спортен екип.

Понеже Ниоми реши да хване автобуса до Найроби, аз продължих сам през сухите и слабонаселени неплодородни области на Северна Кения - дом на войнствени племена, номади и безжалостни бандити. За да прекося реката Омо натоварих велосипеда си в едно издълбано от дънер кану, а на другия бряг се наложи да да бутам велосипеда дни наред през пясъчна и безлюдна пустиня, разположена на самия край на цивилизацията.

След това тежко изпитание на силите ми отново се събрахме с Ниоми за следващата част от пътуването - през зелените и леко хълмисти чаени плантации на Уганда и Руанда, а пътя ни беше съпроводен с безбройни блестящи погледи и ослепителни усмивки. Южна Африка беше точно Черния континент от моето въображение - див, самотен, ужасяващ... и същевременно вдъхновяващ. За щастие, успях да премина през родината на лъвовете без да бъда разкъсан, което си е направо за хвалене.

Накрая - след 23 215 километра, 26 държавни граници, една година и четири месеца на път, от които 265 дни в Африка и 113 на брой сменени спукани гуми - стигнах до нос Добра надежда.

Научих всичко за Белинда - така съм кръстил моя велосипед. Дръжките на кормилото и са пристегнати с овехтели еликтрически кабели, рамката е силно надраскана, много от спиците са отдавна изгубени, а веригата на някои места е закрепена с връзки от обувки. Белинда носи белезите и охлузванията от тези 16 месеца път, също както и аз. Контурите на краката ми са променени, сега съм много по-слаб, имам два малки белега на лявото си коляно, а пък прическата ми клони към добре издухан от всякъде мулет.

По време на пътя имах възможност да преспя на най-разнообразни и любопитни места. Освен в палатката ми, съм преспивал също и в църкви, изоставени замъци, училища, болници, във ферма за крокодили и под навес за водни биволи.

Най-много от всичко ми допадна изключителното доверие и щедростта на стотиците хора, които ме срещаха по пътя и ме окуражаваха да продължавам напред. Никога никой не е отказвал да ми даде вода, а освен това нямат брой шофьорите, които спираха насред път, за да ми предложат храна, или вода, или да ме поканят някъде да пренощувам. Само за пример - три пъти ми даваха пари, веднъж ми връчиха торба с 36 портокала, а в един случай ми повериха даже ключовете от една вила на морския бряг!

Беше истинско удоволствие тази първа част от моето пътешествие, поради толкова много причини. Да живея навън, постоянното физическо усилие и всички тези непознати лица и места сякаш се бяха уговорили да ме накарат да се чувствам по-жив от когато и да било преди. Убедих се от собствен опит колко непредсказуем е живота, често пъти не съм знаел къде ще ме завари нощта, усетих и тръпката да нося всичко, което ми е необходимо в дисагите на велосипеда си - всичко това ми даде една свобода, която едва ли ще имам някога отново. Вече не се чувствам затворен в клопката на неизменните бързи решения, които човек се налага да взема когато живее в големия град, сега се чувствам свободен, а това е едно много добро чувство.

Останаха ми много топли и трайни спомени от Африка. Ще помня винаги великолепните гледки, гъстите гори, празните пустини, високите планини и движещите се хълмове, но нито един пейзаж не беше толкова жив, цветен и вдъхновяващ колкото хората, които срещах по пътя си. Наистина се затруднявам какво да отговоря, когато ме питат кое най-много ми е харесало. Определено е свързано с хората, това което най-много ми харесва, но то включва толкова много неща, че наистина не знам кое точно да спомена.

Обикновено Африка влиза в заглавията на вестниците с лоши новини - болести, военни конфликти, корупция, бедност или престъпност. Медиите обрисуват този континент или като жертва, или като егоистично и опасно място, пълно с престъпници и бунтовници. Е, след като преминах на велосипед цялата дължина на този континент, вече мога да кажа, че по съвсем различен начин виждам нещата. Много от проблемите на Африка остават в страни от общественото внимание. Преди 9 месеца, когато стъпих на африканска земя, бях убеден, че това е най-разочароващия, опасен и неразбираем континент на Земята. Сега вече знам, че ще запомня Африка като най-човешкото, жизнеутвърждаващо и може би най-красиво място на света."

Източник: /Positive News/
Фотоизточници: Сайтът на кампанията (cyclingthe6.com) и Блогът на Стив (cyclingthe6.blogspot.com)
-

Вдъхновяващи цитати - четвърта част

2012-01-24T23:53:00.003+02:00

"За да повярваш в доброто, трябва да започнеш да го правиш." — Лев Толстой

"Не се предавай. Продължавай. Винаги има шанс да се натъкнеш на нещо страхотно. Никога не съм чувала за човек, който да е попаднал на каквото и да било, докато просто си е седял." — Ан Ландърс

“Когато е очевидно, че мечтите ти са недостижими, не сменяй мечтите си, а подхода си!” - Конфуций

"По-добре да спиш свит на малък креват и да бъдеш здрав, отколкото да лежиш болен на просторна постеля. По-добре е също така да се нуждаеш и да бъдеш весел, отколкото да живееш в разкош, без да познаваш чувството радост." - Епиктет

"Природата е намислила да създаде от вас нещо много хубаво – не й противодействайте. И когато се радвате, и като страдате, и като падате, и като ставате, и като се раждате, и като умирате – каквото и да става с вас, имайте пълна вяра, че това, което тя прави, е за ваше добро." - Петър Дънов

"Животът е най-прекрасното нещо, което е измислила природата." - Гьоте

"Най-превъзходната длъжност е да бъдеш човек на тази земя." - Максим Горки

„Когато ти се струва,че всичко е срещу теб, помни, че самолетът излита срещу вятъра, а не с него.” - Хенри Форд

„Има твърде много хора,които се молят планините от трудности пред тях да бъдат премахнати, докато това, от което се нуждаят е кураж да ги изкачат.” - Неизвестен автор

„Неуспехът не означава, че си се провалил, а че не си успял все още.” - Робърт Шулер

"Една от тайните на дългия и плодотворен живот е да прощавате всичко на всеки, преди да си легнете в леглото." - Ан Ландърс

„Светът е опасно място, не заради тези, които вършат зло, а заради тези, които само наблюдават и бездействат.” - Алберт Айщаин

„След 20 години, ще си много повече разочарован от нещата, които не си направил, отколкото от тези, които си направил. Затова, хвърли платното и отпътувай от защитения бряг. Хвани ветровете, разучавай, мечтай и откривай.” - Марк Твен

"Ние трябва да бъдем щастливи - заради всички бедствия, които не са ни постигнали." - Волтер

"Ако можеш да си орел, не се напъвай да си пръв сред гаргите." - Питагор

"Няма нищо, което да е толкова отдалечено от нас, че да не можем да го достигнем, или пък да е така спотаено, че да не можем да го открием." - Рене Декарт

"Всяко страдание е възможност за придобиване на нещо велико и благородно. Никой в света не се е повдигнал без изпитания." - Петър Дънов

"Когато те удрят, постъпвай като гумената топка - колкото по-силно те удрят, толкова по-високо отскачай." - Индийска поговорка

„Щастието е като здравето: когато не го забелязваш, значи го има.“ - Иван Сергеевич Тургенев

"Човекът е създаден, за да върви напред и нагоре… Не може да има каквото и да било благополучие, ако всички легнат под дърветата и повече нищо не похванат да правят." - Максим Горки

"Мечтата на щастливеца - да направи другите щастливи." - Фил Боузман

"Човек, който желае настойчиво нещо, ще принуди съдбата да отстъпи." - Михаил Юриевич Лермонтов

"Никой не може да направи за теб това, което ти сам трябва да направиш." - Хорхе Букай

"Това, което прави живота интересен, е възможността да осъществиш мечтата си." - Паулу Коелю

"Често човек си мисли, че е далече от щастието, а то с тихи стъпки вече е дошло до него." - Джовани Бокачо

"Когато житейските проблеми изглеждат непреодолими, огледай се и виж с какво се справят другите хора. Може да се окаже, че си направо късметлия." - Ан Ландърс

"Ако говорят зле за теб и ако е вярно - поправи се; ако не е вярно - смей се." - Епиктет

"Никога не преставай да се усмихваш, дори когато ти е тъжно, някой може да се влюби в усмивката ти." - Габриел Гарсия Маркес

"В усмихнато лице сърдит юмрук не удря." - Китайска поговорка

"Колкото е по-умен и по-добър човек, толкова повече забелязва доброто у другите хора." - Блез Паскал

"Животът започва от другата страна на отчаянието." - Жан-Пол Сартр

"Късмет е псевдонимът, който Бог използва, когато не иска да се подпише със собственото си име." - Анатол Франс

"Във вътрешния свят на човека, добротата е слънцето." - Виктор Юго

"Нищо така не отдалечава човека от пристана на щастието, както гигантските му претенции." - Жозе Саниал-Дюбеи

"Кажи на човека една хубава дума и повече не мисли. Как ще постъпи той, дали заслужава – това да не те интересува. Този човек не се е родил, за да те разбира тебе. Важното е ти да разбираш Бога и да помогнеш. В това е смисълът и красотата на живота." - Петър Дънов

"Способността да намериш радост в чуждата радост е именно тайната на щастието." - Жорж Бернанос

"Човек струва толкова, на колкото сам се оцени." - Франсоà Раблè

"Да се ядосваш, значи да наказваш себе си за грешките на другите." - Оноре дьо Балзак

"Великите дела винаги са съпроводени с големи препятствия." - Волтер

"На този свят няма нито щастие, нито нещастие, има само сравняване между едно състояние и друго. Нищо повече. Само който е изпитал безгранична злочестина, може да изпита безгранично щастие. Човек трябва да е пожелал да умре, за да разбере колко хубав е животът." - Александър Дюма - баща

"Зад облаците небето винаги е синьо." - Норвежка поговорка

"Винаги след дъжда се показва слънцето." - Холандска поговорка

"Едно от най-важните човешки права е правото да бъдеш крив." - Волтер
-------------

Още вдъхновяващи цитати можете да намерите тук, тук и тук.
-

Еди Ван Хален подарява китари на ученици

2012-01-20T12:45:00.003+02:00

75 електрически китари от личната колекция на Ван Хален ще бъдат подарени на училищата в Лос Анжелис и региона, за да се помогне на музикалното обучение на учениците. Той и благотворителната организация Mr. Holland’s Opus Foundation са се заели да осигуряват материали и ресурси за недостатъчно финансираните музикални програми на обществените училища и ще осигурят китари, за да имат учениците достатъчно инструменти, на които да свирят.

"Музиката е универсален език" - казва Ван Хален - "тя е способна да изрази всяка човешка емоция без нито една дума. Музиката ме държеше далеч от улицата и ме пазеше от проблеми, даде ми нещо лично и скъпо, което никой не може да ми отнеме. В тази тежка икономическа обстановка семействата срещат трудности за музикалното обучение на децата си и аз искам да им помогна. Би било чудесно, ако успея да накарам децата да харесват музиката или дори да я заобичат страстно за цял живот. На мен музиката ми даде много - един чудесен живот - и аз се надявам, че с това дарение ще направя и живота на другите по-добър."

Миналия понеделник Ван Хален направиха премиера на новата си песен "“Tattoo” заедно с оригиналния си вокалист от преди 16 години Дейвид Лий Рот (клипът може да се гледа в YouTube). Парчето е част от новия им албум "A Different Kind Of Truth", който ще излезе на 7 февруари. Последния път, когато Ван Хален са правили студийни записи с Рот, е през далечната 1996г. за песента "Can't Get This Stuff No More", която пък е част от компилацията на групата "Best Of Volume 1".

Източник: /msnbc.msn.com/
Снимка: Wikipedia
-

Будни сме! - II част

2012-01-14T19:30:00.007+02:00

Хиляди казаха "Не" на шистовия газ

Тази събота ние българите отново доказахме, че сме будни - хиляди хора протестираха днес срещу добива на шистов газ в България. В 11 часа започнаха протестите във Пловдив, Шумен, Плевен, Бургас и Казанлък. Половин час по-късно тръгнаха митингите във Варна и Велико Търново. В 17 и 17.30 часа протести срещу проучването и добива на шистов газ ще има в Русе и Благоевград. Недоволство има и в София, Добрич и Смолян и то е срещу предоставеното от правителството миналото лято разрешително за търсене и проучване за шистов газ от американската компания "Шеврон" в Североизточна България.

В София протестиращите около 2000 души поискаха законодателство, което гарантира, че добивът на шистов газ не е свързан с опасности. Те носиха лозунги за забрана на шистовия газ и за това, че изборът е - чаша наполовина пълна или празна. Скандираха: "Трайчо и Нона ще влезете в затвора". Към тях се присъединиха и млади театрали, които носеха хляб, привързан в бинт. Казаха, че това е български хляб от Добруджа, но за да се направи, трябва здрава земя и чиста вода. А за да покажат, че те милеят за страната си, изиграха и право хоро пред Народното събрание. Всъщност и мотото на протеста е "Българин остани и земята си защити".

Ангел Славчев от "Гражданска инициатива за забрана на добива на шистов газ" каза на протестиращите, че председателят на Народното събрание Цецка Цачева е обещала на среща в петък ГЕРБ да подкрепи закона за забрана за добива и проучването на шистов газ. Законът ще бъде гласуван в сряда.

Над 1000 души се събраха на протестa във Варна. От декември досега те са събрали над 400 подписа, които ще бъдат предадени в НС. В Пловдив над 1 000 души са подкрепили подписката срещу добива на шистов газ. В центъра на града се събраха 200 души, които ще връчат събраните подписи на общинската управа, предаде кореспондентът на БНР Кремена Данева. В Плевен инициативата бе подкрепена от Асоциацията на зърнопроизводителите и други неправителствени организации. В Бургас протестът събра 50 души на централния площад, които раздаваха листовки.

Стотици протестиращи в Добрич, сред които и бременни жени, обявиха, че ще преминат към ефективни действия, ако до края на януари не бъде наложен мораториум върху проучванията за добив на шистов газ у нас. Към протестиращите се присъединиха и хора с плакати "Каварна иска рок, а не рак". Областният управител на Добрич организира публична дискусия за шистовия газ на 23 януари, предаде кореспондентът на БНР Гинка Димитрова.

Около 400 души в Шумен излязоха на шествие. В протеста пред театъра се включи и фолклорната група "Черните кукери" от шуменското село Веселиново.

Според съобщението за събитието, инициативата ще бъде подкрепена и от българите, живеещи в чужбина: Амстердам, Копенхаген, Лондон, Париж, Рим, Ню Йорк, Чикаго, Атина, Барселона.

Източник: /mediapool.bg/

Снимки: /БГНЕС/

Започва проект „Милосърдие на улицата – храна за бездомни лица”

2012-01-09T12:57:00.003+02:00

София. Проект „Милосърдие на улицата – храна за бездомни лица” започва днес. Това съобщиха от пресцентъра на Столична община. Инициативата е на Фондация „Мисия без граници” в партньорство със Столичната община. Проектът ще предоставя 100 порции безплатна храна, която ще се раздава в два благотворителни пункта в район Сердика – градинка Алжир и пред ж.п гара „Подуяне”. Всеки ден от понеделник до събота включително в пунктовете ще могат да получават топъл обяд бездомни лица.

Откриването на благотворителния проект е от 12.00 часа днес в район Сердика – градинка Алжир, а в ж.к. „Подуяне” от 13.00 часа на същия ден.

Източник: Информационна агенция "Фокус"
.

Училище на колела за бедните деца

2012-01-09T01:24:00.003+02:00

Хайдарабад, Индия - В горещия следобед, един ярко оранжев автобус навлиза в бедняшкото гето на южноиндийския град Хайдарабад и се паркира насред брезентовите палатки. Босоноги деца със сияещи очи идват тичешком и се трупат вътре в автобуса. Това е училището на колела, което докарва образованието до прага на тези деца в неравностойно положение, спирайки за по няколко часа всеки ден в различните бедняшки райони на големия град.

Родителите на тези деца работят по строежите или се прехранват като вехтошари или прислужници, а много от децата са принудени да работят заедно с родителите си, за да осигурят прехраната на семейството. Повечето деца никога не са посещавали училище, а някои са започвали да учат, но са отпадали скоро след записването си в училище.

"Тези деца нямат време да ходят на училище, освен ако училището не дойде до тях" - казва Т.Л.Реди, който е основател на фондацията CLAP - неправителствената организация, осигуряваща мобилните училища. "Първоначално бяхме направили една временна палатка в бедняшкия квартал, за да осигурим поне най-елементарно обучение за децата. После постепенно стигнахме до концепцията за училище вътре в самото превозно средство и тя се оказа доста атрактивна за децата."

Още преди 10 години бедните децата привлекли вниманието на Реди, който се занимава с учителстване повече от 25 години. Той се захванал да събира дарения първо за палатка-училище, а от три години насам фондацията му вече има и автобус, в който да се провеждат занятията. Вътрешността на автобуса е блестящо чиста, а стените са изписани с азбуката, цифрите и с множество рисунки на плодове и животни. Децата се настаняват на седалки около вътрешността на автобуса, а за писане използват плочи, които държат в скута си. Някои дни автобусът е толкова пълен, че децата сядат с кръстосани крака направо на пода, а учителката обикаля около тях, за да им обяснява.

"Тук обучението е добро и никой не се бие." - казва 10-годишната Деви, която преди 3 години е била записана в нормално училище, но скоро я изключили заради отсъствия. Тя посещава мобилното училище в промеждутъците, когато не помага на баща си в събирането на смет и се надява някой ден да стане учителка. Друго 10-годишно момиченце - Манжула - говори с въодушевление за своето обучение и иска да стане доктор, за да лекува децата като нея, живеещи в бедняшките квартали. "Вече мога да чета и знам да броя от 1 до 200!" - казва тя.

Основната цел е децата да наваксат в началното обучение, за да могат на по-следващ етап да бъдат записани в стандартно държавно училище. До момента вече 40 деца са успели да го направят, въпреки всички значителни пречки, с които е трябвало да се преборят. "Основните пречки са разпокъсания график на занятията и твърде променливите настроения на родителите на децата" - обяснява Реди. Но най-главното постижение е нещо далеч по-просто. "Ние даваме шанс на тези деца да се почувстват деца, макар и да е само за няколко часа на ден" - добавя той.

Източник: /www.msnbc.msn.com/
.

Фермерът, който победи Монсанто

2011-12-30T16:08:00.009+02:00

От доста време насам биотехнологичната копорация "Монсанто" се опитва да наложи контрол върху семената, които се използват за отглеждане на хранителни култури в световен мащаб. Компанията вече се е сдобила с патенти на многобройни генетично модифицирани сортове растения, които могат да бъдат отглеждани само ако човек притежава лиценз за тях и които е нужно да се закупуват отново всяка година (хората нямат право да съхраняват такива патентовани семена и да ги използват за разсад).

И вместо да поеме отговорност, задето замърсява собствеността на фермерите с нежелани ГМО, компанията Монсанто успешно е осъдила стотици земеделски производители, защото били нарушили патентните и права. Поради големите глоби, които е трябвало да изплащат на Монсанто, много хора са загубили земите си и собствеността си и са докарани до фалит.

Фотоизточник: flickr.com/jams_123

Пърси Шмайзер от Саскачеван, Канада, също е една от жертвите на подлите игрички на Монсанто. Той се е занимавал с фермерство и е произвеждал свои собствени семена в продължение на повече от 50 години. Когато реколтата му била замърсена с генетично модифицирани растения, Монсанто се опитали да го сплашат, че ще го съдят и ще му вземат земята (според законодателството в Щатите, патентованите ГМ семена принадлежат на Монсанто, дори когато се намират във вашата собствена реколта, освен ако не сте си закупили необходимия лиценз, за да имате право да насадите такива семена - Бел.пр). Пърси Шмайзер обаче не се примирил с тази насправедливост и след дългогодишна битка в съда в крайна сметка победил гигантската корпорация, принуждавайки я да му изплати необходимите компенсации, задето е замърсила реколтата му.

Давид срещу Голиат

Историята започнала в далечната 1998г. По това време Пърси Шмайзер се занимавал вече 40 години с отглеждането на рапица. Както всички други фермери, които се занимават с традиционно земеделие, така и той използвал за посеви свои собствени семена, заделени от миналогодишната реколта. Но също както и стотици други фермери в Северна Америка, Пърси бил обвинен в нарушаване на патентните права и даден на съд от Монсанто. В повече от 320 хектара от неговата земя била открита да расте патентованата от биотехнологичния гигант Roundup Ready рапица, която е генетично модифицирана да може да издържа на големи дози от хербицида глифозад (glyphosate), които дози са смъртоносни за немодифицираните растения. Компанията обвинила Пърси, че и е нанесъл вреди на стойност $400 хиляди.

При такива тежки обвинения повечето фермери, понеже не могат да платят глобите, за да запазят земята си, са принудени да се съгласят с условията на Монсанто и започват да си купуват ежегодно модифицирани семена, за да не нарушават патентните права на корпорацията. Пърси Шмайзер обаче бил твърде ядосан за да се примири и решил да се бори за справедливост. В интервю през 1999г. той казва: "Аз никога не съм засаждал модифицирани растения в моята земя. Въпросът е до къде стигат правата на Монсанто и от къде започват моите права?"

В отговор на обвиненията на Монсанто, Пърси подал друг иск в съда, насочен срещу корпорацията. Той обвинявал Монсанто в:

#Клевета, защото публично го е обидила, като го е обвинила в престъпни деяния.
#Неправомерно навлизане в частна собственост.
#Неправомерно взимане на проби от неговите собствени растения.
#Грубо незачитане на околната среда, посредством въвеждането на генетично модифицирани семена без достатъчен контрол и защита срещу замърсяване.
#Замърсяване на неговата собствена продукция с нежелани генетично модифицирани растения.

След 10-годишна битка в съда Монсанто се съгласява да си плати

През март 2008г. Монсанто напуска съдебната битка, съгласявайки се да плати всички разходи. Освен това Пърси Шмайзер няма да бъде задължаван да се съобразява с репутацията на компанията и ще има право да я съди за отстраняване на замърсяването от земите му. Тази безпрецедентна победа в съда е от съществена важност не само за Шмайзер, но и за всички фермери в Северна Америка, защото им показва как могат да се борят за компенсации, когато земите им са замърсени с нежелани генетъчно модифицирани растения (и те би трябвало да се борят!)

На своя сайт Пърси Шмайзер пише: "Ако аз бях отишъл в Сейнт Луис и бях замърсил техните ниви, разрушавайки това, което са работили 40 години, мисля че биха ме вкарали в затвора и биха изхвърлили ключа."

Забележителната история на Пърси Шмайзер е разказана и в документалния филм "Давид срещу Монсанто".

Източник: /fourwinds10.net/

Още за "Тъмните сделки на "Монсанто"

Испанското цвете, което "цъфна" след 100 години

2011-10-20T12:22:00.002+03:00

Бобовото растение известно като "Леблебия на Таланте", което никой не беше виждал почти от цял век, най-сетне бе подробно проучено. Видът се е смятал за критично застрашен от изчезване, поради факта, че единствената известна популация в света расте в района на град Таланте, в испанската област Мурсия.

Проучването на Леблебията на Таланте (Astragalus nitidiflorus) разкрило причините растението да остава критично застрашено. Изследователите имат за цел да възстановят това цветно растение, което е ендемично за региона Мурсия в Испания и доскоро се е смятало за изчезнало.

Появило се отново през 2003 година - тогава природолюбител забелязал непознато цвете в полето, докато карал велосипед в района на планината Кабезос де Перикон в областта Мурсия. Цветето му се сторило много странно, защото за последен път било виждано преди почти 100 години. Веднъж след като бил "преоткрит", видът трябвало да бъде подробно изучен, за да могат да се търсят пътища за стабилизиране на популацията.

Авторът на проучването Хуан Хосе Мартинес Санчес от Политехническия университет в Картахена разказва, че "видът Astragalus nitidiflorus и бил регистриран за първи път през 1903г. в Картахена и описан от ботаника Карлос Пау през 1910г." В своето описание обаче Пау не е посочил точното място, където е наблюдавал вида, и това, заедно с факта, че растението е твърде рядко, допринесло "леблебията на Таланте" да остане незабелязвана за почти цял век.

Резултатите от проведените проучвания на "леблебията" са вече публикувани в журнала Flora и разкриват основните аспекти от жизнения цикъл на растението: фенологията на цъфтене и зреене на плодовете, размножителния успех и моделите за набиране на нови образци от популацията. Видът е многогодишен, но със сравнително кратък живот - около 4 години и има три периода на цъфтене, които продължават между два и три месеца.

За да бъде растението спасено от изчезване, изследователите трябва да обърнат особено внимание на слабите моменти от жизнения му цикъл. Такъв момент е периодът, през който се отделят семената - тогава смъртността е най-висока и като цяло води до слабия размножителен успех на вида.

Според Мартинес Санчес основния проблем идва от това, че популацията на Astragalus nitidiflorus е твърде малка, което я прави много уязвима дори и на най-малките промени в условията на околната среда. Другото слабо място е ограничената площ, на която вирее растението, защото много от околните земи са обработваеми или се ползват за пасища, което пречи на вида да се разпространява по-широко.

Учените от Политехническия университет в Картахена вече са предложили няколко проекта, които да спомогнат за подобряване здравето на популацията на Astragalus nitidiflorus и работят заедно с местните власти за практическото им приложение.

"Като познаваме всяко отделно растение и ролята, която то играе в екосистемата, започваме да разбираме, че даже и най-малките цветенца са също толкова важни, колкото големите дървета" - казва Мартинес Санчес. "Дори и малките пукнатини пречат на екосистемата да функционира правилно. Ето защо е важно да се опазва биоразнообразието в неговата цялост, а не просто като сбор от отделни видове."

Източник: /happynews.com/
.

Изкуството да се любуваш на есента

2011-09-24T16:56:00.008+03:00

След като вече официално настъпи астрономическата есен, е време да си поговорим за това изкуство - да се радваш на есента. Изкуство е, защото доста хора свързват есента все с негативни емоции - с лошо време, край на летните забавления, че даже и срещнах някъде и термин като "есенна депресия"! Е, няма да го бъде. Целта на тази публикация е да ви покаже някои от добрите черти на този сезон и да ви предложи някои доста забавни дейности, които можете да вършите само и единствено през есента.

Вижте цветовете на листата!
Може да не повярвайте, но японците имат даже специален израз за това - "койокари" ( 紅葉狩). Означава буквално "на лов за червени листа". Къде да ги търсите тези листа ли? Ами в най-близкия парк, в градината, по крайпътните дървета, извън града, в планината... разходете се, огледайте се и ще ги видите! Есента е един от най-цветните и красиви сезони, сега е момента да си напълните очите с багри, дробовете - с кислород, а сърцето - с радост.

Снимайте!
Като видите дърво с красиви цветове не забравяйте и да го снимате! Направете си своя собствена колекция от красиви и вдъхновяващи есенни снимки, а след това ги споделете с приятелите си. Снимките в тази публикация са от моята колекция от миналата есен.

Включете се в прибирането на реколтата
Е, хайде де, не може да нямате някой роднина на село. Сега е момента да му погостувате и да му помогнете - било то с гроздобера, с брането на ябълките, прибирането на царевицата... че защо не и с приготвянето на зимнината. Ако чак пък толкова не познавате нито един човек занимаващ се със земеделие, то овощни градини, ферми и лозя има в изобилие в България. Потърсете информация в интернет - някои "био" ферми например търсят доброволци за работа през този сезон и срещу труда ви ще можете да си хапнете на корем истинска и чиста натурална продукция. Заслужава си да се опита такова преживяване, особено ако сте "градско чедо" и никога не сте си цапали ръцете със земеделска работа.

Птиците отлитат - изпратете ги!
Поради географското си положение и природните дадености нашата страна има изключително богата птича фауна. Освен това територията ни е част и от миграционните маршрути на много от европейските птици. Поинтересувайте се кои са защитените области около вашето населено място, какви видове птици се срещат и къде могат да се наблюдават. Повярвайте, няма по вдъхновяваща гледка от прелитащо V-образно ято птици, независимо дали са жерави, щъркели или диви гъски. Има и доста фирми, които предлагат организирани турове за наблюдение на птици, така че можете да се обърнете към някоя от тях, особено ако нямате опит в тези неща и не знаете точно къде да търсите птиците.

За финал - една мъдра мисъл на Албер Камю:
"Есента е втора пролет, защото тогава всяко листо е цвете!"

Аз отивам на "лов за червени листа", опитайте и вие!
.

По цял свят учените откриват нови видове животни

2011-09-08T11:50:00.008+03:00

Нашата Земя е много по-диво място, отколкото ние си мислим. По официални данни до момента са идентифицирани едва около 2 милиона вида, но много учени смятат, че биологичното разнообразие е далеч по-голямо и видовете, обитаващи Земята, са поне 7-8 милиона. Ето защо не е никак чудно, че постоянно чуваме новини за открити нови растителни и животински видове. Ще ви запозная с някои от откритията.

Едно от най-новите открития е този малък буревестник от вида Puffinus bryani. Птицата е намерена в района на Хавайските острови, но учените още не са установили със сигурност кое е постоянното местообитание на този вид. (Фотография: Reginald David, източник National Geographic)

Този нов вид маймуна от групата на тититата (Callicebus) пък е открит в северозападната част на щата Мато Гросо, в бразилската част на Амазонската джунгла. (Фотография: Júlio Dalponte, източник mongabay.com)

В дъждовните гори на Индия са открити десет нови видове жаби. Това е една от тях - Raorchestes crustai, а фотографията е на D.P. Kinesh. Снимки на другите девет жаби можете да видите тук.

Този нов вид змиорка е открит сред мрака на подводна пещера в Палау, западната част на Тихия океан. Биолозите я нарекли "жива вкаменелост", защото според тях така са изглеждали първите змиорки, които се появили на Земята преди 200 милиона години. Фотографията е на Jiro Sakaue, източник guardian.co.uk.

Тази жаба диша през кожата си, а аеродинамичната форма на тялото и позволява да се придвижва доста бързо сред бурните води на реки и потоци. Този вид жаби (Barbourula kalimantanensis) са открити още през далечната 1978г., но едва наскоро учените са установили, че те нямат бели дробове. Снимка: David Bickford, източник discovery.com)

Тази огнено оранжева змия, също както и по-горната жаба, са открити в Борнео, където до момента е установено, че живеят 10 вида примати, повече от 350 вида птици, 150 вида земноводни и влечуги и умопомрачителните 10 хиляди вида растения, които при това са ендемични видове (не се срещат никъде другаде). Снимка на змията: Gernot Vogel, източник discovery.com

А този ярко син гущер (Varanus macraei) е един от най-красивите нови видове влечуги откривани в последните години. Синият варан може да достигне до 1 метър на дължина и е открит на остров Батанта (Batanta), в Папуа Нова Гвинея. Снимката е на Lutz Obelgonner, източник discovery.com

Лемурът Microcebus berthae е един от най-малките видове лемури. Достига едва около 9 сантиметра на дължина, а като тегло - до 30 грама. Открит е в Националния парк Kirindy Mitea на западния бряг на Мадагаскар. Фотография: Harald Schuetz, източник globalanimal.org

Вижте и клипчето, където са показани някои от видовете животни, открити през 21-ви век. За съжаление голяма част от тях са застрашени от изчезване.

Добрите хора - втора част

2011-08-21T11:21:00.007+03:00

Връзка към първата част на "Добрите хора"

По повод утрешния "Be an Angel Day" ще ви запозная с поредната група добри хора, като се надявам техния пример да вдъхнови и вас за добри дела.

Ще започна с Бруно Серато, който е собственик на италиански ресторант в Анахайм, щата Калифорния. Този човек осигурява порция спагети за вечеря на около 200 бедни деца от града всеки ден през последните 6 години. Не е спрял да го прави даже и в разгара на икономическата криза, когато загубил голяма част от клиентите си и се наложило да ипотекира къщата си. "Моите любими клиенти" - така Бруно нарича децата, въпреки че не печели нито стотинка от тях, даже напротив - струва му около $2000 месечно, за да им осигури тази безплатна вечеря. Понастоящем Бруно е започнал да преговаря и с други собственици на ресторанти в района, за да се присъединят и те към неговото благородно дело. /Източник/

Следващите добри хора са от Йерусалим. Те помагат на палестинците, нуждаещи се от специални болнични грижи, да бъдат транспортирани до медицинските центрове в Израел, където да ги получат. На болните хора от Палестина се разрешава да се лекуват в Израел, обаче не им е позволено да шофират в страната. Затова, когато преминат граничните пунктове на западния бряг на река Йордан, те нямат друг избор освен да си наемат такси до болниците, което обаче струва около $90, а не всеки може да си позволи такава сума. Например 3-годишната Ая Абу Мовес, която едва има сили ходи и говори заради болните си бъбреци и черен дроб, се нуждае от редовна хемодиализа, за да може да оцелее. Тук идва на помощ Ювал Рот и неговата организация "По пътя към възстановяването"("On the Road to Recovery"). За последните 2 години доброволците от организацията са транспортирали момичето повече от 500 пъти до медицинския център Rambam в град Хайфа за хемодиализата. Помогнали са и на стотици други палестинци да получат качествена медицинска помощ. "Това, което тези хора правят за нас, никой друг не го е правил" - казва майката на Ая. Доброволците в организацията са съвсем обикновени хора, те обикновено сутрин взимат болните и ги откарват до болниците, после отиват на работа, а вечерта, след работа, взимат болните и ги връщат обратно. Само за 2010г. те са изминали повече от 90 000 километра, за да транспортират нуждаещите се. /Източник/

Продължаваме с тази възрастна двойка - Томас и Ан Роуз от Алънтаун, щата Пенсилвания. За последните 15 години тези двама души са били приемни родители на 71 деца и се надяват да станат отново приемно семейство за 72-ри път. Според тях най-трудната част е да знаеш, че в даден момент ще трябва да се разделиш с детето, но въпреки това преживяването е изключително. Някои от децата са били с тях за съвсем малко време, но с някои пък още поддържат връзка, като например едно момиченце, което са взели когато е било само на 2 дни и са го гледали докато е станало на 2 години. Това момиченце сега е на 10 години, и редовно им идва на гости през лятната ваканция или на Коледа. Томас и Ан си имат техни деца и внуци, но за приемните деца винаги са се старали да създават истинска семейна атмосфера и да ги даряват с любов и внимание, защото точно това е, от което тези деца се нуждаят най-много. /Източник/

Преди 11 години, когато посетила Аржентина, Елена Дюрон Миранда била ужасена, като видяла едно малко дете да рови сред боклуците на сметището, търсейки си нещо подходящо за ядене или за продаване. Имало и още много други деца там, които правели същото. Твърдо решена да спаси достойнството на тези деца, тя останала в Аржентина и основала благотворителна организация. Началото било най-трудно - наложило се Елена, която е психоложка по образование, да се настани в палатка на самото сметище, за да може да наблюдава децата от близо и да спечели доверието на родителите им, даже понякога се налагало и тя да рови в боклуците заедно с тях. "Когато си очевидец на тази отчайваща бедност и си изправен пред тези хора, които едва свързват двата края, е много трудно да убедиш родителите за ползата в дългосточен план от образованието на децата. За тези хора е най-важно да успеят да оцелеят днес, но въпреки всичко се оказа, че родителите искаха по-добро бъдеще за децата си" - разказва Елена. В крайна сметка усилията и се увенчали с успех - днес, с помощта и на други доброволци и благотворителни организации, повече от 200 деца са спасени от сметището и редовно посещават училище. /Източник/

Накрая ще спомена и този мистериозен дарител в Дания, който е оставил $200 000 в благотворителен център на Червения кръст. Парите били намерени в кофа, където се събирали дарени дрехи за бедните, а на пакета имало закачена бележка: "40 години събирах тези пари, за да ги даря на датския Червен кръст. - Анонимен" /Източник/

У нас, в България, също има много добри хора. На долните три клипчета е показана само малка частица от всичките добрини, които се вършат в страната ни ежедневно. Имайте предвид, че много от добрите хора са и твърде скромни и не се хвалят с това, което правят, затова рядко се чува за тях в новините.

Любители на планината, заповядайте на Черни връх

2011-08-19T23:01:00.013+03:00

По повод 116-тата годишнина от учредяването на Българския туристически съюз на 27 август 1895г. искам да предложа на вашето внимание едно чудесно и много вдъхновяващо произведение от великия Алеко Константинов, което въпреки че е писано преди повече от век е изключително актуално и за днешното време.

Невероятно наистина, но факт: 300 души на Черния връх

При онази мамоновска епидемия за съставяние на всевъзможни акционерни дружества, която беше се разбушувала из нашата столица и грозеше да обхване всичките слоеве на обществото, при онази гешефтарска страст за купувание и спекулирание с разни акции, която беше заразила и млади, и стари и бе обърнала жадните погледи на всички към банките и банкерските кантори - трябваше да се намери някой да се провикне: "Ей, българино, стой бе, къде си се лутнал, не о хлебе единном жив будет человек..." - и като ги отбие поне временно от пътя за Златния телец, да охлади що-годе страстта, която бе погълнала мислите и желанията на мнозинството. Българският народ проживява сега един интересен психологически момент, предизвикан от безсъвестното и крайно обидното за националната ни чест поведение, което държа средноевропейската преса по повод станалите напоследък у нас събития. Кръвните обиди, нанесени на народа ни, удариха истински патриотическата му струна и го накараха да се стресне и да почне да се сплотява, вън от партийните интереси, на обща национална почва, като за отпор, за противовес на външното влияние, на външната експлоатация. Ето с какво се обяснява внезапно изникналата епидемия за сдружавание.

Но нека не се лъжем, че националното чувство у нас е кой знай колко укрепнало. Гъркът обича своята Гърция, защото всяка педя в неговото отечество мо напомня за славни исторически събития, на които свидетели са и до днес съществующи паметници на висока култура. Швейцарецът обожава своята Швейцария, защото всякой кът от неговото живописно отечество привлича посетители и му принася средства за съществувание. Ний - защо да си правим илюзия - не можем да се похвалим нито като гърците със славна история, нямаме и паметници, които да дават храна на националната ни гордост: защото, да заграбиш една изящно изваяна колона от някой гръцки храм, да я дотътриш до Търново, да я забучиш с главата надолу и при това накриво, да заровиш хубавите орнаменти, да издращиш надписите и вместо тях с букви, подобни на йероглифи, да напишеш: "цар всем българом и гръком", едва ли с такъв подвиг ще докажеш високата си културност. Но ако нямаме славна история като гръцката, ний имаме чудна природа като швейцарската. Славното минало никак не топли сега бедния гръцки народ, а пък живописната природа топли, храни и облича швейцарците.

Ний не умеем да ценим и не сме привързани страстно кам нашата хубава природа. Защо? - Защото не я знаем, защото живописната природа не се изучава нито в кафенетата, нито в кръчмите. В кръчмите и кафенетата, сред удушливия дим, под влиянието на наркотическите и спиртливи питиета и озлобените газети, ще постоянствуваш да въздишаш бабешки, да скверниш хубава България със стереотипните фрази: "А бе българска работа", "българи-диваци, не ги ли знаеш", "българия-дивотия"... А пък нито България, нито българите изобщо са диви, а сме диви и простаци ний, които знаем само да хулим, за да се покажем, че уж сме много видели и много знаем...

Ето горе-долу какви размишления наведоха пишущия тия редове на мисъл да напише оригиналната покана за Черни връх, която се появи миналата седмица в подлистник на в."Знаме". Идеята за подобна покана възникна в един тесен кръг отлюбители на българската природа. Ефектът, който произведе поканата, надмина стократно всякакви очаквания. Сега, след като бях честит да видя цял панаир на самия връхчец на Витоша, мога смело да попълня цитираната чужда фраза "Господа, изучете България, за да я обикнете" и да прибавя:

- Господа, изучете всестранно българския народ и вий ще го обикнете; в него се крие потенциална сила, намерете здрав импулс и я превърнете в жива сила.

Тази мисъл е изказана от мене много по-рано, когато рисувах някои отрицателни чърти на българите, плод на изкълчен патриотизъм - но тогава съм изказал почти инстинктивно, а сега съм честити, че тази мисъл се потвърждава. В поканата имаше следующата фраза:

"Няма съмнение, че е още по-приятно да видиш от самия връх как изгрява слънцето... но това удоволствие могат да си доставят само опитните туристи."

Знаете ли какъв беше резултатът? - Около четиристотин души през Драгалевци, през Беглер чифлик, през Бистрица, през Княжево плъзнаха през нощта срещу неделя по гърдите на Витоша и при изгряванието на слънцето триста души бяха при Черния връх! Е, право да си кажа, туй благородно надпреварвание ме порази! Картината, която представляваше Витоша в събота през нощта, беше до такава степен величествена, щото се отказвам даже опит да направя за описванието й. Онзи въодушевен фантастически устрем към небесата, чрез хиляди препятствия, онова стремително катерение по храсталаци, по камънаци, на десетки наелектризирани групи, развятото нарочно приготвено знаме, звуковете на една военна тръба всред пламналите тук-там огньове, онази фантастическа картина, осветена феерически от пълната луна... Господин Вазов, вий бяхте очевидец - опишете тази поражающа със своето величие картина.

За съжаление, за голямо съжаление времето на разсъмване се развали: вятърът и студът разгониха твърде рано сбраните на Черния връх туристи, но при всичко това всякой очевидец, догде е жив, ще помни панаира на Черния връх.

Началото е неимоверно бляскаво. Сега остава да се уредим. Нека всички основателни членове (всички, които бяха в неделя на върха) и всички граждани, които желаят да се запишат за действителни членове, да заповядат на 2 септември в 6 часа вечерта в салона при фабриката на бр.Прошекови и там:

1. ще се прочете списъкът на записващите се и ще се допълни с незаписващите се основателни членове;

2. ще се открие подписка на действителни членове;

3. ще се избере временен комитет за изработвание проект за устав и за облеклото на българските туристи и

4. ще се предложи, според сезона, една нова разходка на желающите. (Умоляват се столичните вестници да напечатат безплатно тази покана.)

Не се ли интересувате да знаете като какви са тия 300 души, които на 27 август бяха на Черни връх? Его: 110 чиновници, 25 студенти, 15 учители, 20 ученици, 10 словослагатели, 10 търговци, 6 адвокати, 6 кундурджии, 4 печатари, 3 офицери, 3 запасни офицери, 4 типографи, 4 книговезци, 4 професори, 3 аптекари, 3 лекари, 2 кафеджии, 2 кръчмари, 2 прошенописци, 2 механици, 2 дърводелци, по един: литератор, стенограф, гостилничар, войник, книжар, предприемач, скулптор, пенсионер, архитект, отговорен редактор, златар, терзия, художник, бояджия, словолитник, 2 бивши министри, 3 селяни, 4 жени и множество без означени занятия. Освен това има поне 50 души, които не успяха да се запишат. От 250души записани около 150 са от Северна България, 50 от Южна и 30 от Македония. Останалите са от Добруджа, Бесарабия, Турция, Сърбия и няколко иностранци. Любопитен факт: при всичко, че някои погрешно се записаха като софиянци, пак от София имаше само около 28 души, когато от Свищов например имаше 25 души.

София, 19 август 1895 г. Източник:/slovo.bg/

Защо и ние, днешните любители на планината, да не повторим това чудно културно-масово мероприятие? Нека се съберем на Черни връх на 27-28 август! Поздравявам ви всички с долното клипче.

Колко вдъхновяващ може да бъде един скален манастир (Аладжа манастир)

2011-08-18T17:12:00.011+03:00

Текст и снимки: Захария Манова

Пътечката се виеше сред изкривени дъбове обрасли с множество лиани, колкото и странна да изглежда комбинацията дъб-лиана. Честно казано не знаех, че и в България растат лиани, но тук те се срещаха в наистина голямо изобилие, поради което гледката много ми напомняше на тропическите гори-джунгли, каквито бях виждала само в научнопопулярните филми. Чуваха се множество птици, от които най-гласовита беше една, чиято песен беше не толкова песен, ами по-скоро приличаше на къркорене такова едно, сякаш някой се мъчи да запали някакъв разбрицан автомобилен двигател (така и не разбрах каква е тази птица, но никога не я бях чувала преди).

Денят беше изключително горещ, а пътечката се изкачваше нагоре, затова въпреки дебелата сянка аз се обливах в пот. След няколко завоя стигнах и до самия манастирски комплекс, от който първоначално нищо не се виждаше, с изключение на една облицована с дърво сграда, която в последствие разбрах, че е музея и, разбира се, касата. Не знам защо очаквах, че като е манастир не би трябвало да има входна такса, но реших че и това е един от множеството български абсурди. Освен това мислех, че манастирът е действащ и затова ми се видя още по-нехристиянско да ми се искат пари за вход, но така или иначе, макар и с леко негодувание, си платих билета, който за възрастни струваше 5лв. Чичкото на касата ме информира, че облицованата с дърво сграда е музеят към манастира и, ако искам, мога да вляза да го разгледам първо него (изглежда беше решил, че съм твърде прегряла от жегата и имам нужда от разхлаждане.)

Е, влязох в музея. Оказа се не само, че не е особено хладно вътре, но и в експозицията преобладаваха основно икони, които даже не ми изглеждаха кой знае колко древни. Не представляваха голям интерес за мен, в крайна сметка доста български църкви и манастири съм посещавала и определено съм се нагледала на всякакви икони. На всичкото отгоре втория етаж на музея беше затворен поради ремонт, може би там е имало и по-интересни експонати, но аз така или иначе не успях да ги видя. Освен иконите имаше изложено и едно ръждясало кандило, което май беше единственото що-годе интересно нещо в целия музей, защото изглеждаше действително древно и автентично. За сметка на това в експозицията имаше огромно количество най-разнообразни сувенирчета, т.е. предметите, които се продаваха, бяха многократно повече от всичко друго в този т. нар. "музей", който май беше много по-правилно да се нарече "магазин". Излязох от "музея" точно 3 минути, след като бях влязла, а и самия факт, че не направих нито една снимка вътре, би трябвало да говори достатъчно за това, че не видях нищо, което да си струва снимането.

Насочих се към алеята, обозначена като водеща към самия манастир, при което ми направи впечатление една много красиво подредена цветна леха, заобградена със зеленина (какво да направя сега, като имам слабост към цветята и зеленината.) Рекох си, че монасите, които живеят тук, явно си падат по градинарството. Тук му е мястото да кажа, че продължавах да си мисля, че манастирът е действащ (то естествено на входа имаше табела, от която ставаше ясно, че манастира е бил действащ през XІІІ - XІV век, ама кой да обърне внимание на такива работи? Аз съм малко кон с капаци и я видях чак на излизане тази табела!)

И така, тъкмо се бях насочила по алеята към самия манастир, когато видях една странична пътечка с табела, на която пишеше, че води към катакомбите. Катакомбите! Точно тях всъщност исках да видя най-много, защото бях гледала разни много интересни снимки в интернет. Притеснявах се, че може да са затворени за посетители, а аз наистина исках да ги видя и основно заради това дойдох на Аладжа манастир (другата ми слабост е археологията и много ми се щеше да надникна в едно такова тайнствено местенце, каквото е една древна дупка изкопана в скалата.) Ето защо, като видях табелата, моментално изоставих главната алея и се насочих по страничната пътечка, която водеше към прославутите катакомби.

Тук ме чакаше една приятна изненада, защото се оказа, че тази горска пътечка е всъщност дендрологичен маршрут, т.е. маршрут за изучаване на дървесните видове! Е няма такова щастие - щях да видя не само катакомбите, заради които дойдох, но и евентуално да науча някои нови за мен видове дървета! Благодарих на Бога, че ме доведе тук и тръгнах с бодра крачка по пътечката.

Посетители имаше малко, може би заради жегата, затова беше доста тихо и спокойно сред гората, само птиците се чуваха. Всъщност, ако не бяха лианите, гледката щеше много да прилича на планинска пътечка на Витоша примерно - твърде много неравна и камениста, на места тясна и стръмна, което ме принуждаваше често да си напомням да си гледам в краката, но същевременно не можех да откъсна поглед и от красотата на дърветата около мен. Благун, цер и космат дъб, габъри, лиани, диви круши, бъз, мъждрян - какви ли не растителни видове имаше! Аз разбира се не ги познавах всичките, но за щастие някой добър човек се беше сетил да сложи тук-там обяснителни табели пред някои дървета и храсти, за да могат и такива псевдо-дендролози като мен да понаучат нещо. Имаше и много видове пеперуди, които при това изглежда нямаха страх от хората и доверчиво прелитаха навсякъде около мен. Бях чувала, че в природния парк "Златни пясъци" има пепелянки, затова имах едно наум да внимавам къде стъпвам, но от друга страна може би тъкмо страхът от змиите държеше хората далеч от тази камениста пътечка. Това обаче беше добре дошло за мен - не ми трябваха никакви хора да ме разсейват и никакви пепелянки не можеха да ме спрат да ида до така желаните катакомби!

Тук трябва да споделя и някои от мислите, които ме обзеха, докато вървях по пътечката. Мислех си за тези монаси, които са живели тук. Знаех, че манастирът е много стар и си представях как са се крили из тези катакомби от страх от турците (чак по-късно разбрах, че манастирът е спрял да действа още преди турците да се появят по тези места). От друга страна, сред тази дива обстановка и тези камънаци на монасите трябва доста да им е бил труден живота. Какво ли са яли? Никъде не видях площ подходяща за обработваема земя, значи не са могли да си отглеждат нито жито за хляб, нито пък някакви други зеленчуци. Остават единствено дивите горски плодове - дренки, джанки, жълъди, диви круши. Това се казва постене - да се отдадеш на пост и молитва, а усамотението и трудния живот няма как да не насочат човек към молитви и мисли за Бога. Със сигурност им е било трудно на тези монаси, но от друга страна и някакси им завиждах за куража да дойдат да живеят тук и им се възхищавах, че са могли да обичат Бога въпреки всички трудности на ежедневния живот. Боже, че те даже и вода не са имали близо до манастира, най-близкия извор се оказа, че е на почти километър разстояние!

Но да се върна към настоящето, защото достигнах вече и до самите катакомби. Честно казано, бях разочарована, защото на снимките в интернет изглеждаха доста различно. Това, което видях с очите си, беше една пълна разруха. Трева, бурени и лиани бяха обрасли навсякъде и то в такива количества, че почти нищо не се виждаше от самите камъни. В насрещната скала се забелязваха две дупки, които обаче бяха затворени с метални решетки и с табели "Не влизай! Опасност от срутване!" Всъщност навсякъде имаше такива табели - "Внимание!", или "Свлачище!", или "Падащи камъни!" Малко по-нагоре в скалите се виждаха 2-3 по-малки дупки, на които сякаш нямаше решетки и аз реших да ги разгледам, въпреки всички предупредителни табели. Даже започнах да се катеря натам, но като стигнах 10-тина метра височина точно пред мен един голям камък се срути надолу, а след него и още доста по-малки камъни и пясък, с други думи - един каменен водопад се изсипа точно пред очите ми. Реших, че Господ не разрешава да се завирам в тези дупки и ми дава сигнал да не ходя по-нататък, затова се върнах долу.

Единствената катакомба, която не беше затворена с метална решетка, изглеждаше не по-малко готова да се срути, но пък щом нямаше решетка явно беше обезопасена донякъде и затова реших, че там ще вляза. Сякаш за потвърждение, че няма нищо страшно, точно в този момент една възрастна двойка излезе от там. Изчаках ги да си тръгнат и влязох вътре. Пространството беше с размери около 4 на 6 метра, а на височина беше толкова ниско, че на някои места трябваше да се навеждам, за да мина. Първоначално нищо не видях освен неравния под и опушените стени. Имаше някакъв доста голям отвор на пода, който изглежда някога е водел към някакъв склад или нещо подобно, но сега беше наполовина срутен и покрит с метален похлупак, та почти нищо не можеше да се види. После, когато очите ми свикнаха с тъмнината, видях една дупка, която отиваше нагоре и беше подпряна с някакъв кол. Нищо не се виждаше вътре, въпреки че имах в себе си едно кирливо китайско фенерче и се опитах да я осветя, но светлината му се оказа твърде слаба. Дупката се изкривяваше в горния си край, а някъде далече, далече отгоре сякаш идваха някакви отблясъци от светлина, изглежда това е бил някакъв комин или отдушник.

Влязох по-навътре към задния край на катакомбата и там видях, че има една доста ниска и тясна странична галерия, по-скоро тунел, който беше съвсем тъмен, както и цялото място всъщност. Никъде нямаше монтирани лампи, което ми се видя странно като за културна забележителност, защото и в трите пещери в България, които съм посещавала, имаше инсталирано осветление. Въпреки всичко реших да се направя на Индиана Джоунс и се набутах вътре. Тунелът ставаше все по-нисък и все по-тесен, но след един завой изведнъж излезе на едно празно пространство, където имаше някакви ниши в земята. Сетих се, че бях чела за тези катакомби, че са се използвали и за гробници и тези ниши вероятно са били гробовете на умрелите монаси. Искаше ми се да видя и по-навътре какво има, но нищо не се виждаше на слабата светлина от фенерчето ми, а и нямаше къде да се стъпи, освен върху гробовете на монасите. Реших, че това ще е твърде кощунствено, затова само направих 2-3 снимки и си тръгнах обратно.

Междувременно очите ми вече бяха свикнали с тъмнината, затова като излязох от тунела успях да различа някакви надписи върху стените и тавана на катакомбата. Вгледах се по-отблизо и същевременно ме занимаваше мисълта дали тази пещера е естествено образувание или е издълбана от самите монаси. След по-подробното оглеждане стигнах до извода, че донякъде дупката е била естествена, а по-навътре е била разширена, като за целта скалите са били дълбани с някакви инструменти. В действителност, това което първоначално ми заприлича на надписи се оказа, че всъщност са следите от инструментите, с които са дялкали скалата. Отвън чух че идва някаква група хора, и затова реших да изляза, за да им освободя място и те да влязат да разгледат. Групата се оказа от 4-има чужденци, трима мъже и една жена. Май унгарци бяха, говореха постоянно и то доста високо, като най-шумна беше жената. Може би щях да остана още да поразгледам, но тези четиримата твърде много ме разсейваха, затова си обрах крушите и тръгнах да видя и самия манастир вече.

Върнах се по горската пътечка до централната алея и като изминах едно кратко разстояние видях насреща варовиковите скали, в които беше разположен и манастира. Отдясно имаше малка къщичка с надпис "WC", след нея - голяма дървена порта, която беше затворена и нямаше никакви табели дали води на някъде, а още по-нататък имаше и една къщурка, която изглеждаше обитаема и аз реших, че там сигурно живеят монасите (не очаквах все пак, че ще живеят сред скалите). Отляво имаше 2-3 дървени пейки, а след тях едно пространство, където може би някога е имало функциониращо кафене или нещо подобно. Сега от него бяха останали само няколко стола и маси, иначе беше напълно празно, и все пак забележително, защото беше декорирано с два резбовани дървени стълба, каквито бях виждала по филмите за американските индианци. Разликата беше, че на индианските стълбове-тотеми обикновено се изобразяват животни-божества, а на тези тук бяха резбовани лицата на двама мъже с бради, вероятно монаси някакви. Във всеки случай изглеждаха доста внушително и ми напомняха на каменните статуи на древните царе от "Задругата на пръстена".

Минах покрай стълбовете и се приближих до скалите. Там пък имаше подредена нещо като сцена със зелени седалки, може би някакви презентации се прожектираха върху скалите, или по-скоро светлинно шоу, защото имаше доста прожектори. Освен това бяха монтирани и тонколони, от които постоянно се лееха разни църковни песни, каквито мен по принцип доста ме дразнят, но тук сякаш звучаха съвсем на място и до голяма степен действаха успокояващо и същевременно вдъхновяващо. След сцената отдясно бяха скалите, където вече се виждаха и дупките на манастира, а аз чак сега започнах да си давам сметка, че всичко изглежда твърде древно и може би манастирът съвсем не е действащ, което в последствие така и се оказа.

Първия ред пещери се намираше на около 15 метра височина и беше заграден с железен парапет, вероятно от съображения за безопасност. Първоначално не забелязах, че отгоре има и втори ред пещери. Една извита метална стълба водеше нагоре и аз тръгнах да се изкачвам по нея, макар че не ми изглеждаше много стабилна, а и малко ме е страх от високото, но реших че ще е като "да идеш до Рим и да не видиш папата", ако съм дошла до тук и не се кача до пещерите.

Имаше няколко групички туристи, които вече слизаха, като основно преобладаваха руснаците. Стълбата се виеше до самите скали и сега вече имах възможност да ги разгледам от близо - варовикови бяха и изглеждаха много изсъхнали и трошливи. Изобщо всичко изглеждаше някак много корозирало и готово да се срути, та за пореден път ми мина през главата малодушната мисъл да се върна долу. Набързо я подтиснах, като си рекох, че ако Господ иска да ме убива сигурно първо ще ме остави да разгледам манастира, пък чак тогава вече ще срутва каквото има да срутва.

Първата пещера, до която стигаше стълбата, се оказа църквата на манастира. Имаше нарисувана възстановка как е изглеждала, когато е била действаща (аз чак сега вече загрях, че понастоящем не е действащ този манастир, в крайна сметка, ако беше действащ, най-малкото църквата му щеше да изглежда като църква.) А иначе се виждаха само голите варовикови стени на скалата, които при това забелязах, че не са в естествен цвят, ами са напръскани с някаква розовееща мазилка, може би за да се забави корозията. Само в десния край се виждаха 2-3 ниши в стената, по формата на които личеше, че там са били слагани иконите. Абсолютно никакви стенописи не се виждаха никъде, ако не броим споменатата възстановка. Въпреки всичко, цялото място имаше някакво свръхестествено въздействие и то много по-силно, отколкото съм чувствала в други - при това действащи - църкви и манастири. Свято място, да, точно така бих го определила, чак тук горе наистина почувствах, че съм на свято място.

Един нисък полуподземен коридор водеше към съседната група пещери, където пишеше, че са се намирали монашеските килии и пак имаше нарисувана възстановка на един монах, който се моли в килията си. Изобщо, във всички помещения имаше нарисувани такива репродукции и добре че ги имаше, защото иначе трудно би се сетил човек къде какво е било. Килиите, в които са живели монасите, или поне това, което беше останало от тях, бяха високи около метър, а и на ширина бяха пак толкова горе-долу - около метър на два. Боже, как ли се живее на такова пространство?! А пък аз си позволявам да негодувам, че квартирата ми е тясна! На всичкото отгоре изглежда, че монасите са спали върху самите скали, защото не мога да си представя как в това тясно пространство би могла да се завре и постелка някаква или завивка. Три килии успях да преброя, може би е имало и други на времето, но явно са са срутили.

Следващото помещение беше малко по-високо и по-широко и според възстановката там са били кухнята и трапезарията. Никъде не видях нищо, което да прилича на огнище или на комин, как са си готвили тия хора? Ама то всъщност какво ли пък толкова са имали да готвят, като са карали само на диви плодове!? За пореден път им се възхитих на тези монаси, че са се решили да живеят тук въпреки всички трудности.

Продължих нататък и се озовах в една пещера, която се оказа гробище, защото имаше 4 правоъгълни циментови плочи на пода, с нарисувани кръстове на тях, явно там са били открити гробовете на погребани монаси. Тук вече съвсем ме обзе онова свръхестествено усещане, че навсякъде наоколо витаят духовете на тези умрели свети хора. Какво ли е усещането да спиш на място, където на няма и 5 метра от теб е погребан мъртвец? Сигурно живеещите тук монаси постоянно са чувствали духовното присъствие на умрелите си братя. Нямаше друг път за по-нататък освен между гробовете, затова искам-неискам минах между тях, естествено внимавах да не ги настъпя, но от друга страна нямаше гаранция, че всички гробове са били открити и разкопани, нищо чудно да преминавах точно върху костите на някой отдавна погребан монах. Мислено се помолих на умрелите братя да ми простят, ако ги настъпвам, а също така помолих и Бога да ми дава сили да вярвам в доброто, колкото и рядко да го срещам това добро в днешно време и въпреки трудностите, които ми поднася живота. По-нататък се оказа, че няма повече пещери, затова се позабавих на гробището, където най-силно се усещаше споменатото свръхестественото въздействие, сякаш от самите скали се излъчваше. Добре че нямаше други хора наоколо да ми гледат сеира, защото малко си поплаках там - и за умрелите монаси, и за живите днес хора, заради бездуховното време, в което живеем.

После дойде една двойка българи - млад мъж и бременна жена - и аз набързо си преглътнах сълзите и си тръгнах обратно. Чак когато стигнах до стълбата забелязах, че тя продължава и нагоре, значи имаше още един ред пещери отгоре. Страхът от високото пак се опита да ме обземе, ама нали бях още под духовното въздействие на гробището, та успях лесно да го преодолея, като се помолих на Бога да ме пази, и се изкачих на горния етаж. Такава гледка се откри от там, че просто нямам думи да я опиша - представете си огромна площ от дървета и зеленина, а зад нея, в далечината, се синееше Черно море! Боже, заслужава си човек да се изкачи до тук, дори и само заради гледката! Снимките просто бледнеят, някъде бях чела, че даже и най-хубавата снимка не може да покаже това, което човек в действителност вижда с очите си. Това е самата истина - нито със снимка, нито с думи не мога да пресъздам тази величествена панорама, която се разкри пред мен - то не беше зеленина, то не беше светлина, то не беше синева... трябва просто да се види това!

Продължих с разглеждането на пещерите, въпреки че не ми се оставяше гледката. На този горен етаж скалните ниши бяха по-широки и дълбоки, но по-ниски. Тук нямаше нарисувани възстановки и нямаше как да се разбере за какво са служили тези помещения, вероятно и те са били монашески килии. За сметка на това, на тавана на първата скална ниша имаше нарисувана икона, не беше древна разбира се - ясно си личеше, че скоро е рисувана, даже ми изглеждаше сякаш недовършена. Не знам кой беше този, когото изобразяваше, защото нямаше надпис, каквито надписи съм виждала по иконите на други църкви. Въпреки това, аз не знам защо реших, че изобразява Архангел Михаил, може би защото имаше нещо като крила на гърба си. Не че съм обръщала внимание на други негови изображения дали има крила де, но при все това ми влезе в главата, че е имено Архангел Михаил и така си и остана. Дано да ми прости, ако е бил някой друг светец, задето го прекръстих. Не знайно защо тази икона някак си много ме зарадва, може би защото беше единствения стенопис, пък макар и съвременен, който видях в целия Аладжа манастир. Понеже някъде бях чела, че Михаил е един от най-силните Ангели и е водачът на небесното войнство, му се помолих и на него, да ми даде сили да свърша каквото имам да върша в този мой земен живот.

Малко по-нататък имаше едно празно пространство, а в дъното му - нещо като малък олтар. Беше преграден с желязна врата, но тя имаше решетка в горната част, та можеше да се види и вътре. Там бяха сложени няколко икони, а пред тях бяха разпръснати множество монети - изглежда този малък олтар беше място, където хората да си пожелаят нещо и да направят дарение, за да им се сбъдне желанието. Тук-там се виждаха сгънати малки листчета, явно имаше такава практика - да си напишеш желанието на листче и да го хвърлиш пред олтара. То всъщност такива сгънати листчета имаше и извън това мини-параклисче - мушнати в самите скални ниши и цепнатини на варовика. Аз не си написах листче с желание, не защото нямам желания, ами защото вярвам, че ако Бог иска да ми изпълни някое желание - ще го изпълни, независимо дали съм го писала на листче или не. Както вече казах, аз също го чувствах това място като свято, но според мен Бог е навсякъде и не е задължително точно в църква или в манастир да се моли човек, за да му бъдат чути молитвите.

Младият мъж с бременната жена пак ме настигнаха и затова аз се отдръпнах от олтарчето и се върнах да се донаслаждавам на гледката. След няколко минутно съзерцание (загубих представа за времето) стигнах до извода, че няма да мога да се нагледам, затова се опитах поне да я запечатам тази панорама в паметта си, та да я имам в колекцията си спомени от вдъхновяващи гледки. Нямаше никакво колебание за мен всъщност, че тази гледка моментално влезе в топ 10 на най-красивите гледки, които съм виждала през живота си.

Тръгнах да слизам надолу по стълбата, където се разминах с още няколко групички туристи, тези обаче говореха на турски. Имаше още един цял час докато ми дойде автобуса, затова реших да си почина на една от дървените пейки. Докато седях се появи една голяма група руснаци, които се спряха точно пред мен. Те имаха и екскурзоводка, която им разказваше, та благодарение на нейните думи, макар и на руски, горе-долу научих и историята на манастира (няма да я преразказвам тук, има предостатъчно информация в интернет за интересуващите се).

После руснаците тръгнаха към стълбата, а мен през това време започна да ме мъчи жажда. Аз си носех едно малко шишенце с вода, но отдавна го бях изпила, все пак жегата беше наистина голяма. Никъде наоколо не се виждаше чешма или нещо подобно, но се оказа, че Господ пак е решил да се погрижи за мен и да ме спаси от жаждата. Отидох да питам при къщурката, където пишеше "WC", дали мога да си налея вода. Там имаше един възрастен господин, който изглежда страдаше от някаква болест, защото на шията му имаше някаква огромна подутина, та този господин ми каза, че водата не е добра за пиене, защото се вадела от някакъв кладенец и била застояла. Все пак влязох да си измия поне лицето, за да се охладя. Като излязох видях, че до болния господин е седнала и една възрастна лелка, която държеше голяма 2-литрова туба със студена вода. Тя изглежда беше чула, че питам за вода и сама ми предложи да ми сипе от нейната. Напълни ми шишенцето и ми каза, че имало и чешма долу до входа и там водата била хубава за пиене. Благодарих на лелката и на възрастния господин, а мислено благодарих и на Бога, че се погрижи за мен и ми утоли жаждата с помощта на тези добри хора.

И така, понеже вече имах вода, не ми беше толкова спешно да излизам, затова реших в оставащото време до автобуса да разгледам и страничните горски пътечки около катакомбите. Оказа се, че има много такива пътечки, някои бяха с маркировка, изглежда бяха туристически маршрути, а една установих че води чак до шосето долу, т.е. имаше и друг вход за манастира, който заобикаляше "музея" и касата. Помислих си, че ако бях огледала предварително, можех да заобиколя централния вход и да разгледам манастира без да давам 5лв., но явно на Бога не му беше угодна тази моя мисъл, защото в този момент се появи един голям стършел, който се лепна за мен и изглежда много искаше да си хапне от мен. Може би го привличаше бялата ми тениска, не знам, но той упорито ме преследва в продължение на поне 10 минути, може да е искал и само да кацне на мен де, но във всеки случай ме принуди да тръгна обратно към манастира, даже на бяг ме обърна накрая! После намерих една друга пътечка, където беше пълно с пеперуди и там вече забавих крачката си и обикалях, докато не стана време да отивам за автобуса.

Върнах се на централния вход и чак сега вече видях и табелата, където се обясняваше историята на Аладжа манастир. Малко по-надолу видях и чешмата и отидох да си налея вода (там имаше много хора, затова се наложи доста да почакам, докато се доредя до чучурите). Междувременно забелязах, че има множество указателни табели, които сочеха на различни посоки в околните гори. Не можех да разчета толкова отдалеч какво пише на тях, но си обещах, че ако дойда пак някой ден задължително ще ги проуча и тези странични пътечки. Всъщност много ми се искаше пак да дойда и се помолих на Бога пак да ме доведе тук някой ден. Сякаш като потвърждение - че молитвата ми е чута - пред очите ми попадна още една табела, която не бях забелязала дотогава. Аладжа манастир се сбогуваше с мен със следното послание:

"Елате възлюблени от Бога! Елате да се насладите на онова, за което тъгувате! Да чуете дивите скали - тайнствени и мълчаливи богослови и те ще отведат ума и сърцето ви към Твореца. Ще ви поучи светлият лик на Ангела - син на небето. И ще бди над пътя ви земен. Почерпете от светлата мъдрост на тези, що живели са тука! И нека Бог да ви пази!"

Амин.
.

В продължение на няколко месеца ще може да се наблюдава непериодичната комета Гарад

2011-08-04T12:30:00.004+03:00

Източник: Агенция "Фокус"

Смолян. Непериодичната комета С/2009 P1 (Гарад), идваща от далечния космос, ще премине еднократно през нашето Слънце и ще бъде видима от Земята в продължение на няколко месеца. Това каза за Агенция „Фокус” астрофотографът Пенчо Маркишки. Той обясни, че означението на кометата с латинската буква „C” означава, че тя ще бъде видима еднократно за нас, защото до следващия път, в който направи обиколката си в далечния космос и премине край Слънцето, може да минат десетки хиляди, а може би и милиони години. Идването на такива комети не се повтаря в обозримата човешка история, за разлика от Халеевата комета, например. „Както Хейл-боп, която бе видима през 1997 г., така и Гарад все още не е обработена от светлината и топлината на слънцето и материалът от нея все още не е изпарен. Когато тя приближи Слънцето и го премине, обикновено е голяма вероятността да развие хубава опашка и да стане атрактивна”, обясни специалистът.

Снимка: Емил Иванов

За първи път приближаването на Гарад е засечено през 2009 г., когато астрономът, на когото е кръстена кометата я вижда в обсерваторията в Алис Спрингс, Австралия. Тогава тя е от 17-та звездна величина и е представлявала доста слаб обект като яркост. Оттогава насам тя приближава Земята и най-близо ще бъде на 5 март 2011 г. След това ще започне да се отдалечава. Най-атрактивно обаче ще бъде наблюдението на Гарад в средата на месец февруари, когато се очаква да бъде с величина 6-7 и ще бъде толкова ярка, че ще е възможно наблюдението й с невъоръжено око. Кометата вече е видима с бинокъл, но човек трябва да познава съзвездието Пегас, за да може да се ориентира. Опашката на Гарад все още е къса и се вижда само комата (дифузното сияние около главата на кометата). До следващата година Гарад ще е развила опашка между 10 и 17 км. „По това време тя ще е между съзвездията Дракон и Херкулес, което означава, че ще е недалеч от полярната звезда и нито изгрев, нито залез ще пречи да се наблюдава”, каза астрофотографът Маркишки. Светлината на кометата ще се вижда след 01.00 часа до разсъмване. Кометата обаче не е толкова силна, че да се вижда и през деня. За да й се наслади напълно, човек трябва да избяга от светлинното замърсяване на града.

Пътя на кометата между съзвездията, фотоизточник www.aerith.net

Маркишки обясни, че не бива кометата да се бърка с падаща звезда. Тялото на кометата е съставено от глина, вода и лед и приближавайки Слънцето, от нея започва да се отделя прах и газ. Понякога е възможно и отделянето на чакъл. В по-добрите случаи кометата образува 2 опашки – една прахова и една газова. „Една комета се наблюдава в продължение на няколко месеца, за разлика от метеоритния поток. Такъв ще се наблюдава в нощите на 12 и 13 август. Падащата звезда има някаква връзка с явлението на кометите, но представлява частица от кометна опашка на тяло, преминало някога край Земята”, обясни Маркишки. Астрофотографът подчерта, че при следващия метеоритен дъжд Луната ще бъде в пълната си фаза и ще пречи за доброто наблюдение на падащите звезди. Освен това желаещите да ги видят, трябва да са извън градовете.
Христина ДОБРЕВА
.

Вдъхновяващи цитати - трета част

2011-08-02T11:24:00.006+03:00

Връзки към първата и втората част на "Вдъхновяващи цитати"

"Преклонената глава сабя не я сече, ама и слънце не вижда." - Неизв. автор

"Трябва да приемаме крайното разочарование, но никога не трябва да губим безкрайната надежда." - Мартин Лутер Кинг

"Седем пъти падни, осем пъти стани." - Японска поговорка

"Проблемите не са знаци, че трябва да спреш, а пътеводители, които показват, че си на прав път." - Робърт Шулер

"Така както скъпоценния камък не може да се полира без триене, така и човекът не може да стане съвършен без изпитания." - Китайска поговорка

"Това, което е зад нас и това, което е пред нас са съвсем дребни неща в сравнение с това, което е вътре в нас." - Ралф Уолдо Емерсън

„Няма лекарство за раждане или смърт, затова нека се порадваме на промеждутъка.“ - Чудомир

"Този, който гледа нещата отвън, сънува, а този, който гледа вътре в нещата, се събужда." - Карл Густав Юнг

"Умът не е празен съд, който трябва да се напълни, а огън, който трябва да се запали." - Плутарх

"Не се обезкуражавай. Обикновено последния ключ от връзката с ключове е този, който отваря вратата." - Неизвестен автор

"За да преместиш планина трябва да започнеш първо с преместването на малките камъчета." - Китайска поговорка

"Недей да чакаш своя кораб на пристанището. По-добре вземи лодка и греби към кораба, за да го посрещнеш." - Неизв. автор

"Като станеш сутрин, кажи си: „Всичко, което Бог ми е начертал за деня, мога да го изпълня!“ Ако започнеш да се съмняваш, сам ще се спънеш." - Петър Дънов

"Всяка минута, в която си ядосан, губиш 60 секунди щастие." - Ралф Уолдо Емерсън

"На човек никога не му се дава желание, без в същото време да му се даде и силата да го осъществи." - Ричард Бах

"Помнете, че щастието не зависи от това кой сте и какво имате; то зависи предимно от това какво мислите." - Дейл Карнеги

"Истинското предназначение на човек е да живее, не да съществува." - Джек Лондон

"Не върви по утъпкания път...Вместо това ходи там, където няма път и остави диря." - Робърт Фрост

"Човек може да бъде унищожен, но не и победен." - Ърнест Хемингуей

"Сбъдват се мечтите на онези, които работят, докато мечтаят." - Хорас Джексън Браун

"Използвай всичките си таланти - и най-добрите, и най-скромните. Горите щяха да бъдат много тихи, ако ги огласяха само птиците, които умеят да пеят най-добре." - Хенри ван Дайк

„По-добре да се провалиш в неповторимостта, отколкото да успееш в имитацията.“ - Херман Мелвил

"Факт е, че всички ние имаме само една индивидуалност, но я изцеждаме като мокър пешкир. Ти си, каквото си." - Сидни Джоузеф Перълман

„Нищо не се случва, освен ако преди това не е било мечта.“ - Карл Сандбърг

"Хората на нашата планета не са подредени в редица. Вгледай се внимателно. Всъщност всеки е част от някаква верига и е хванал някого за ръка така, че се образува затворен кръг. Каквото и да дадеш на човека до теб, то рано или късно ще се върне при теб." - Хорас Джексън Браун

"Искайте, и ще ви се даде; търсете, и ще намерите; хлопайте, и ще ви се отвори - защото всеки, който иска, получава; който търси, намира; и на тогова, който хлопа, ще се отвори." - Исус Христос

"Съвършенството е достигнато не когато няма какво повече да се добави, а когато няма какво да се премахне." - Антоан дьо Сент-Екзюпери

"Никой не може да те възседне, ако сам не огънеш гръб." - Мартин Лутър Кинг

"Ако искаш място под слънцето, трябва да напуснеш сянката на фамилното дърво." - Индианска поговорка

"Крила имат само тия, на които сърцето им иска да лети." - Николай Хайтов

Още вдъхновяващи цитати - тук.
-

Могат ли традициите да променят бъдещето?

2011-07-31T00:39:00.008+03:00

Случи се тази година, докато бях във Варна, да попадна в периферията на едно твърде вдъхновяващо мероприятие. Става въпрос за Международния фолклорен фестивал Варна 2011. В този фестивал взимат участие деца от най-различни нации, които идват тук, за да покажат традициите и културата на своята държава. Уцелих точно момента, в който децата отиваха към лятната сцена "Раковина" (аз всъщност не знаех, че са тръгнали натам, но реших да ги последвам.) Привлякоха ме цветните им носии, защото тези дечица минаха през площада облечени в народни носии и изглеждаха толкова пъстри и свежи, че приличаха на голям букет от пролетни цветя. Три групички бяха, като всяка от тях си носеше националния флаг. Аз първоначално не можах да разпозная знамената, но в последствие, като ги представяха на сцената, научих, че са от Македония, Словения и Украйна.

Пред "Раковина"-та се бяха събрали доста хора - не само обичайния контингент от пенсионери, но имаше и много млади хора - ученици, млади майки с бебетата си и, разбира се, голям брой туристи като мен. Децата, участващи във фестивала, изглежда бяха част от различни фолклорни ансамбли - и професионални и самодейни. Бяха подготвили различни изпълнения - песни, танци, различни народни игри. Впечатли ме ентусиазмът, с който децата участваха във всичко това - ама как пък не видях едно дете да е намръщено или нацупено, въпреки че жегата беше непоносима, даже и на тази дебела сянка в Морската градина. На всичкото отгоре някои от народните носии изглеждаха от доста дебели материи, особено на македонските момичета - освен всичките сукмани, фусти, престилки и прочие, те бяха и плътно забрадени с бели забрадки.

Въпреки това всички личица сияеха, децата се закачаха и помежду си, и с децата от публиката, изглежда бяха преодолели някак си езиковата бариера. Украинчетата бяха само момчета, около 10-годишни, но танците им бяха много акробатични и сложни, личеше си, че доста са се упражнявали. От Словения имаше две групи на различна възраст - малките бяха 5-6-годишни, а по-големите - на около 10-11 години и в тяхната програма преобладаваха песните. Най-големи бяха македончетата - тинейджъри на около 14-15 години, те пък най-много танцуваха. Различните групички се редуваха и показваха разнообразни народни обичаи, които се оказа, че са много подобни и на нашите български народни обичаи. Всички деца търпеливо се изчакваха и никой не мрънкаше заради жегата.

Истинска радост беше и за очите, и за слуха това младо, музикално и шарено представление. На мен ми се напълни и сърцето, честно казано, а паметта на фотоапарата ми се оказа недостатъчна, за да снимам всичко, което ми се искаше да снимам. Освен това, ентусиазма на децата изглежда беше заразил и цялата публика - всички, и млади и стари, бурно аплодираха, а на края и много хора станаха да танцуват, защото представлението завършиха македонците с едно уж Македонско хоро, което се оказа същото като нашето Право хоро, та почти всички от публиката го знаеха.

Голяма радост донесоха на всички тези деца. Мисля си, колко хубаво би било постоянно и навсякъде да се организират такива фестивали, колко много можем да се обогатим, като се запознаем с традициите на другите народи. Има толкова обичаи, по които си приличаме, и същевременно - всяка нация може да педложи по нещо оригинално и характерно само за нейната култура. За децата, участващи във фестивала, изглежда не съществуваха никакви бариери - нито езикови, нито културни, нито възрастови. Дали не можем и ние - възрастните - да се поучим от тях? Дали не можем за момент да спрем да се съревноваваме кой е по-по-най и да погледнем в очите на хората около нас, дали няма да видим там отражението на нас самите, само че пречупено през светогледа на другите?

Не сме чак толкова различни ние хората, всъщност си приличаме по толкова много неща, а сегашното време е може би най-подходящото, за да оставим това, което ни разделя някъде на заден план, далеч в миналото. Нека извадим на показ общото в традициите ни, да наблегнем на нещата, които ни обединяват. На тези деца и на нашите - на тях принадлежи бъдещето - и ми се иска да вярвам, всъщност вече виждам, че на хоризонта се показват първите лъчи на изгряващата нова епоха, в която ще има разбирателство между народите и братство между хората.
.

Випассана: Как преминах през 10-дневната медитация

2011-07-08T13:12:00.004+03:00

Автор: Taylor Jacobson
Със съзнанието си се вглеждах в пулсиращата капачка на коляното ми. Точно над коляното три мускулни връзки се бяха опънали до краен предел, а съхожилието под коляното ми пулсираше под действие на силното напрежение. Продължих да насочвам вниманието си и надолу по протежение на крака, опитвайки се да сканирам усещанията, при това не бях сигурен дали действително успявам в усилията си да локализирам източника на болката, или просто си самовнушавах.

Когато хората говорят за Випассана - техниката за медитация въведена от Буда - те обикновено говорят за правилата. А правилата, това са 10 дни без говорене, без четене и писане, без музика и песни, без зрителен контакт; нямаш право да убиваш никакво живо същество, даже и комар; храната е вегетарианска и съвсем лека, при това само два пъти дневно; а гонгът за събуждане е в 4 часа сутринта. На мен тези правила ми се видяха като съвсем детска работа, в сравнение с предизвикателството на самата медитация.

"Трябва да направиш Випассана".
За първи път чух за Випассана медитацията по време на пътуването ми в Индия през 2008г. Още тогава нещо ме привлече в екстремността на идеята за 10 дневно мълчание и прецених, че действително ще ми се отрази добре една такава 10-дневна изолация. Но тогава нямах възможност да реализирам тези планове. Когато отново се върнах в Мумбай през 2010г. Випассана отново ми напомни за себе си.

Приятелката ми Шрадха, която е филмова стилистка и преди беше доста стресирана, бе започнала редовно да практикува йога след Випассана медитацията (тя вече два пъти е правила 10-дневния курс). Също и животът на нейната сестра Седжал се променил след Випассана - тя открила призванието си като холистичен терапевт. А нашата мениджърка Алпана се върна от медитацията с променено ниво на съзнанието - тя вече говореше съвсем бавно и тихо, ако изобщо говореше. И така, когато завърших работата си моментът изглеждаше идеален и аз се регистрирах за безплатния 10-дневен курс във Випассана центъра на град Пуна, на няколко часа път от Мумбай.

Може да изглежда странно, ако кажа, че бях развълнуван и нетърпелив да направя този наистина тежък курс по медитация, но наистина нямах търпение да опитам това, което приятелите ми описваха като толкова силно, а също и полезно преживяване. Освен това исках и да разбера каква истина се съдържа във всичките фантастични представи, които си бях създал по отношение на този курс по медитация. А и, честно казано, бях се уморил да водя разговори, които завършваха с изречението "Ще разбереш нещата, след като направиш Випассана!"

Е, разбрах ги нещата, и то още след първия час Випассана, защото се оказа, че е адски трудна тази медитация!

След този първи един от 100-те часа (медитира се по 10 часа на ден) аз си дадох сметка, че досегашния ми начин на живот, включващ дълги дни на мекия стол в офиса, а и навика ми да си полягам на удобния диван когато съм вкъщи, не беше успял да подготви мускулите на гърба ми за повече от 15-минутно неподвижно седене на пода. През първите три дни се преподава техниката за дишане Анапана, която се прилага с цел трениране и укрепване на по-фините нива на съзнанието. За мен това означаваше мъчителна болка в гърба, която успях да преодолея единствено благодарение на вярата, която приятелите ми бяха вдъхнали по отношение на тази техника. Междувременно свиквах и със странностите на живота в ашрама Випассана.

Моето жизнено пространство там се свеждаше до 15 метра затворени между спалнята, залата за медитация, охладителят за вода, банята и трапезарията. При това водният охладител капеше след спиране на кранчето и постепенно мен започна натрапчиво да ме занимава въпроса как да спра това капане. Всичките си впечатления по отношение на останалите 25 безимени медитатори в ашрама формирах въз основа на това как ходят, как седят и как си мият чиниите (отне ми 3 дни да простя на оплешивяващия момък, затова че харчи твърде много вода.)

По време на храненията си напомнях да отделям лъжицата от устата си и да броя предъвкванията на всяка хапка - няколко пъти минах 40! През свободното си време правех кратки разходки на територията на лагера или си полягах. Наблюдавах съсредоточено луната, дърветата и птиците - това бяха най-интересните обекти, които можех да наблюдавам без да нарушавам никакви правила.

На четвъртия ден започнаха да ме обучават в техниката Випассана. Посредством вътрешното фокусиране, което вече бях научил чрез дихателната техника Анапана, трябваше да се науча да сканирам усещанията на тялото си за сигнали като болка, бодежи, топлина, влага. При това целта е да се поддържа идеално хладнокръвие и обективност. На теория, с течение на времето, медитиращия се научава да запазва самообладание при всички видове усещания, без значение дали те са приятни или неприятни, и дали се пораждат от усещанията на тялото или от дадени хора или ситуации. Способността да запазваш душевното си равновесие и спокойствие при всякакви дразнения се свързва с живот, който е по-щастлив и по-доволен.

Същевременно, този четвърти ден за мен се оказа ден на обезверяване, който ме докара близо до точката на пречупване. Също така неочаквано, но този ден се оказа и крайъгълен камък за мен. Минути след като започнах да прилагам Випассана техниката, внезапно открих, че болката ми започва да намалява, даже съвсем изчезна и бе заменена от едно странно, тръпнещо усещане. Въпреки че по-късно болката се завърна, на петия ден вече можех да седя неподвижно на пода часове наред.

На 6-тия ден успях да направя две 90-минутни медитации. Паралелно с това чувствах, че вътрешната ми енергия се увеличава. Събуждах се в 3 часа сутринта готов за подвизи, а когато се опитвах да си полягам през деня просто не можех да заспя. И в крайна сметка започнах да откривам ползите от Випассана даже и извън самата медитация.

Спомних си за хора, с които в миналото съм имал проблеми и съм се карал и за първи път чувствах спокойствие и мир. Дори се опитах да изпращам към тях вибрации на мир и любов, като се надявах, че това ще им помогне и те да се почувстват по-добре. Дадох си сметка за страховете си и за всички неща, които съм искал да направя, но така и не бях осъществил. Така в бъдещите ми планове вече фигурираха тренировки по скално катерене и курсове по гмуркане.

Когато курсът ми по Випассана завърши вече бях готов да се завърна към нормалния си живот, който включваше ставане доста след изгрев слънце и редовна порция пица и бира. Разликата се състоеше в начина, по който реагирах на дребните неща. Когато хипер агресивния мумбайски трафик ме притискаше, аз го игнорирах; какафонията от сгради около мен някак си изчезваше; а днес, когато влязох в кухнята си приличаща на военна зона, нещо ме жегна вътрешно, но само за малко. Тихо и спокойно, вътрешно си припявах химна Випассана.

Източник: /CNNGo.com/

Допълнение: Курсове по Випассана медитация се провеждат и в България, и са напълно безплатни. Повече можете да научите на сайта на Випассана-България.
.

Това се казва издръжливост - 6500 километров полет без почивка за храна и вода

2011-06-23T23:20:00.005+03:00

С топчесто тяло и твърде голям клюн - тя не изглежда да е от много аеродинамичните птици. Но според ново проучване именно голямата бекасина е тази, която издържа най-продължителните полети в птичето царство. Учените са установили, че тази непретенциозно изглеждаща кафява блатна птица може да прелети разстояние от 6500 километра за три дни, без да направи нито една почивка за храна или вода. Освен това, въпреки тромавия си външен вид, това уникално създание е направило своята епична миграция със скорост достигаща на моменти до почти 100 км/ч.

Фотография: Jari Peltomäki

Големите бекасини някога са били често срещани в Британия, особено през пролетта и есента (птицата се среща и в България - бел. пр.) Понастоящем обаче броя им силно е намалял и затова рядко могат да се видят на предишните си територии. Тези блатни птици гнездят в Източна Европа през лятото, а зимите прекарват в Африка.

Повечето мигриращи птици правят прекъсвания за храна и почивка по време на ежегодните си миграции, но не и големите бекасини. След като британски и шведски учени поставили електронни проследяващи устройства на няколко мъжки екземпляра, те установили, че миграционния полет на големите бекасини е без прекъсвания и междинни кацания!

Данните от електронните проследяващи устройства показват, как едната мъжка бекасина е прелетяла 6170 километра от Европа до Африка за три дни. Друга от птиците е изминала 7150 километра за 3 дни и половина, а трета пък е успяла да прелети 4620 километра само за 48 часа! На следващата пролет птиците извършили подобни по продължителност полети в обратна пиосока. Освен това, по време на своите непрекъснати полети, птиците са поддържали и сравнително висока скорост - между 53 и 97км/ч. Учудващо е също и че по време на миграцията бекасините са прелетели над доста области, където има изобилие от храна и където много други прелетни птици се спират, за да "презаредят".

Големите бекасини (Gallinago media) са кафяви на цвят, а като размери са приблизително колкото малък гълъб. Имат дълги клюнове, с които ровят в калта, за да търсят различни насекоми и ларви. В миналото са били доста често срещани, даже са били обект на ловуване, също както и обикновената бекасина (Gallinago gallinago). В днешно време се наблюдават доста по-рядко.

Има някои прелетни птици, които изминават и много по-далечни разстояния, но не толкова бързо, колкото големите бекасини. Полярните рибарки например изминават умопрачителните 80 000 километра всяка година, прелитайки от Арктика (северния полярен кръг) на юг до Антарктида и обратно, но обикновено им отнема няколко месеца, за да направят това пътешествие.

Източник: /DailyMail/

Лично обръщение към ловците:

Уважаеми почитатели на ловуването, тази птица - голямата бекасина - се среща и в България. Моля ви да се замислите, следващия път когато идете на лов и видите голяма бекасина, дали наистина искате да я убиете, точно тази птица, това чудо на природата? Само това ви моля - да се замислите! Всъщност това се отнася не само за бекасината, но и за всяко друго живо създание, което бихте могли да срещнете по време на лов. Дали не е по-добре да замените пушката с фотоапарат или камера? Благодаря ви за вниманието.
.

10 от най-чистите места на Земята

2011-04-26T23:47:00.013+03:00

Въпреки че придобивките на цивилизацията изглежда са навсякъде около нас, все още се намират кътчета по земното кълбо, където влиянието на хората е сравнително незначително. От ледените полета на Антарктида до джунглите на Папуа Нова Гвинея, ето 10 от най-девствените места на Земята.

Намибия

Република Намибия е една от най-рядко населените страни в света. Тази южноафриканска държава, която е получила името си от пустинята Намиб, е дом на една четвърт от цялата световната популация гепарди - около 2500 животни. С гигантските си пясъчни дюни, древни петроглифи (каменни надписи), кратери и водопади Намибия е една от най-девствените територии в Африка с почти недокоснат от човешка ръка пейзаж. Освен това е и единствената държава в света, където има специален закон, защитаващ здравето на екосистемата.

Галапагоски архипелаг

След Чарлз Дарвин още доста пътешественици са посетили тези уникални острови, но въпреки това Галапагос си остава девствено местенце. Архипелагът е дом на гигантски костенурки, игуани, птици, морски лъвове, пингвини, китове и риби и от 50 години е биологичен морски резерват. Човешката популация на Галапагоските острови наброява едва 23 000 души, но за сметка на това ендемичните видове растения и животни са стотици (ендемични са видовете растения и животни, които се срещат само и единствено там и никъде другаде на Земята).

Папуа Нова Гвинея...

... е едно от най-малко изследваните места на Земята. Учените са убедени, че многобройни непознати видове растения и животни се срещат в неизследваната вътрешност на страната и все още очакват да бъдат открити от науката. Разработването на богатите природни ресурси обаче е до голяма степен затруднено от неравния терен, неефективната законова уредба и високата цена на строящата се инфраструктура. Поради всички тези човешки проблеми природния пейзаж продължава да е неизследван и в голямата си част недокоснат от човешка ръка.

Сейшелски острови

В сравнение с всяка една друга страна, Сейшелите имат най-голям процент защитени терени - около 50% от териториите на островите са поставени под защита. Ето защо Сейшелските острови се славят с най-девствените плажове и с поразителни видове животни, като например националният символ - сейшелският черен папагал. Освен това Сейшелите имат близо 500 километрова брегова ивица покрита с най-фин морски пясък, а най-хубавото е, че сравнително малко хора посещават този изключителен морски рай.

Бутан

Макар много хора да смятат Тибет за най-незамърсена планинска област, всъщност този малък хималайски съсед на Тибет наречен Бутан е много по-чист. Повече от 60% от площта на страната е покрита с гори, а една четвърт от териториите и са уредени и защитени под формата на национални паркове. "Земята на буреносния дракон" - така наричат жителите на Бутан своята страна, която има и високи планини, и зелени долини, богата култура и изключително биоразнообразие.

Националния парк Дейнтри в Австралия

Понякога се оказва, че колкото по-старо е едно нещо, толкова е по-недокоснато от човека. Националния парк Дейнтри в далечния северен Куинсланд в Австралия представлява дъждовна гора, която е на възраст 110 милиона години и е една от най-старите екосистеми на Земята. Паркът е дом на някои уникални видове растения и съдържа дървета, които са на възраст повече от 2500 години.

Фиордланд, Нова Зеландия

В южния край на новозеландския западен бряг - там се намира районът Фиордланд (земя на фиордите) - дива планинска област, без белези на човешко "облагородяване". С високите си планини, спускащи се стръмно към назъбени каменисти низини и буйни планински потоци, районът Фиордланд никога не е имал значителна или постоянна човешка популация. Даже и маорите, коренното население на Нова Зеландия, посещават рядко областта и то само за малко - за лов и риболов или да събират ценния нефрит. Освен това ветровете във Фиордланд духат директно от Антарктида, поради което и въздухът там е един от най-чистите на планетата.

Полуостров Камчатка в Русия

Едва ли някой си представя Русия като особено чисто местенце, обаче полуостров Камчатка, който се намира в далечния изток на страната, е дива и девствена област, граничеща с Тихия океан на изток и с Охотско море на запад. Множество вулкани и глетчери са осеяли лицето на Камчатка, а освен това в последните десетилетия там са регистрирани и няколко мега-земетресения с магнитуд 9 по Рихтер.

Пустинята Атакама в Чили

Гледката в Атакама е една от най-странните на Земята, защото това е място, където наистина не капва и капка дъжд. Солни басеини, пясък и лава покриват площ от близо 100 хиляди кв. км, а почвата там е толкова лишена от живот, че NASA провежда в района тестове на оборудването си за мисиите до Марс. Поради голямата си надморска височина, почти пълната липса на облаци, сухия въздух и отсъствието на светлинно замърсяване и радиоизлъчвания от големи градове, пустинята Атакама е едно от най-добрите места в света за провеждане на астрономически наблюдения и там вече има построени две големи обсерватории, които изучават звездното небе.

Антарктида

Антарктида не е просто кътче, а цял континент, и при това наистина е девствена територия. Това е единствения континент, който все още не е постоянно заселен от хора, а 96% от площта му е покрита с лед, който на места е с дебелина повече от 1000 метра. Бройката хора обитаващи Антарктида, които се занимават най-вече с научна работа на континента и околните острови, варира между 1000 през зимата и 5000 през лятото. Въпреки че е едно от най-студените места на света и поради това е не особено гостоприемна към човешките обитатели, Антарктида е от съществена важност за други обитатели на Земята - пингвини, китове, тюлени и морски птици - всички те използват водите около континента като хранителна база.

Използвани са материали от Wikipedia. Кликнете върху снимките, за да ги видите в пълен размер.
.