Странстването на един архитект

Nerja - Malaga, малко велосипедно с малки велосипеди

2014-11-10T01:56:00.001+02:00

Добро утро.

Денят започва.

Вече е осем сутринта, слънчевите лъчи пробиват малките облаци, среднощния дъжд си е заминал и няма и помен от него. Добре че вечерта бяхме стегнали всичко и бяхме прибрали вътре колелата, защото смазването щеше да бъде задължително, а рано сутрин не минсе захващаше с това.

Приключихме едноседмичен престой в една Finca над Almayate, на около 30 км от Malaga. Доста различно, изпълнено с много динамика преживяване. Започна с пътуване и завърши... пак с пътуване. Емили бе наша домакиня. Много мила жена, германка, живееща от 16 години в Испания, безвъзвратно влюбена в хубавото време (ама то на кого няма да му харесат 300 слънчеви дни годишно и около 20 градуса средна температура).

Та беше интересно, но приключи, още по интересното предстои, ама не знам и аз какво. Това е част от едно голямо пътуване с неизвестен край.

Там се запознахме с двойка швейцарци, тръгнали да търсят приятно място за прекарване на зимата. Той 32 годишен готвач, Николас. Тя, 22 годишна учителка, Вера. С колела и китари от Швейцария стигнали до Испания. Задно бяхме цяла седмица, много приятно запълвахме вечерите. Имаше възможност да продължим пътя си заедно, но така се получи че за момента нашите пътища се разделиха. Те поеха към свой приятел с друго ранчо, а ние... Е това е труден въпрос.

За днес бяхме решили да стигнем до Малага. Сутринта Емили ни натовари на колата и ни закара до Nerja на така наречения Free marker или на български казано битак. Стегнахме колелата там, дисаги раници... Доста багаж, но това беше всичко което имаме. Битака беше интересен имаше интересни неща за винтидж интериор. На бързо го разгледахме и решихме да поемаме пътя. Идеята беше да стигнем до Малага, а там да му мислим.

Емили ни посъветва да отидем до Balcon de Europa. Там беше и първата почивка 10мин след тръгването ни, наистина мястото си заслужава, има невероятна гледка към морето и едни прекрасни скали. Оградено от палми и красиви перголи. Днес времето определено беше с нас, помагаше ни само да се наслаждаваме.

От там лека полека се насочихме на югозапад към Малага. От там бяха около 60км.до автогарата, до където искахме да стигнем. През целия ден се движехме пи път N340, който криволичеше приятно край морето. Не веднъж спирахме да се наслаждаваме на невероятната комбинация на прекрасно море и невероятни планини. Човек може да го заболи врата... Ако не беше силния вятър, нямаше да знам къде сме в рая ли или на земята, но той добре ни връща на земята, даже по баир надолу успяваше да ни връща назад. Не му се дадохме, но достатъчно ни измори. Като цяло комбинацията на сгъваемо колело, тежки дисаги и силен вятър не е добра, ама какво да се прави, това са рисковете на живото предаване и все пак беше невероятно.

Всеки един миг сърцата ни крещяха от удоволствие, красотата е неописуема. Не знам до колко няколко снимки могат да помогнат да се докосне човек до това, но пожелавам на всеки да се разходи в този регион. Земята е райско кътче и трябва да го ценим.

Пътя ни мина през Almayate и Torre del Mar както и още няколко малки селца. Малко се почувствахме като в Истанбул като на няколко пъти край пътя продаваха печени кестени, е не можахме да се сдържим, три пъти посетихме една сергия. Като цяло архитектурата не е много добра... Много нагъчкани къщички една в друга, няма въздух, няма зеленина, ама явно така им харесва на Испанците. Е по-зле е от България наистина, но какво да се прави. Имат много къмпинги, за което им завиждам. Дано някой ден и при нас да се развие този вид туризъм, сега имаме няколко, но те станаха толкова комерсиални....

Та.. Стигнахме до Малага около 18часа. Доста бавно се нижеха километрите, ама има си и трудности по пътя, нашето малко Камино. С влизането в Малага карахме малко в насрещното, за да излезем на крайбрежната алея, очарован съм, над 10км. Карахме по нея. Доста приятно, малки ресторантчета, много тапаси, лодки пълни със запалени дървени въглища чакащи мръвките... И хората, които май май не се различават от овцете. Звъниш със звънеца, а те стоят ли стоят, ама защо да се мърдат... Добре че беше красиво, а и на разходка сме тръгнали. Залеза който ни посрещна, не мога да го опиша. Малки прекрасни жълто-червеникави облачета, слънцето криещо се зад един хълм, който е на няколко километра от нас, разделящ ни от прекрасното средиземно море. А тези стрелкащи се слънчеви лъчи... Просто затаихме дъх и се наслаждавахме. Алеята става още по красива покрай пристанището. Няколко круизни кораба чакаха своите пасажери, много хора щъкащи между палмите, красота, дискретни лампи осветяващи тук там. Точнон 19ч. както беше по план пристигнахме на автогарата. Бяхме писали на нашите нови дружки, швейцарците в 19ч. среща на първи перон, те не отговориха, но се надявахме да дойдат... Чакахме до 19:30ч., но тях ги нямше.. Стана ни малко тъжно, но те са хора които не обичат точните часове, няма план, няма график. Завиждам им малко, ама малко. От автогарата скочихме отсреща в жп гарата Maria Zambrano, най-чистата гара която няколкога съм виждал. Трябваше да си купим сим карта с интернет, да намерим безжичен интернет и да видим какво ще правим. Седнахме вътре на кафе, защото само това беше отворено, все пак е испания, неделя... Но интернет имаше(за щастие), защото иначе щяхме да спим на гарата.

Веднага се възползвах от хубавите нови технологии и отворих booking.com най-добрият ми приятел на път. На 10 тата минута бях резервирал нощувка, само на един километър от гарата, Nomadas hostel се оказа много приятно местенце, 25 евро за двойна стая, към това получавахме и закуска. Та така, купихме малко храна, настанихме се, взехме по душ и така приключи днешния ден на колела. Няколко часа рових да видя на къде да поемам утре... но не можахме да го решим, дали към Мароко за няколко дни , дали към Sevilla, дали към Granada, а може би Barcelona, ами надявам се утре да решим, хората казват, утрото е по мъдро от сутринта. По този повод, лека нощ от слънчева Малага.

P. S. Това са пътеписи на път, написани на крак докато не знам къде, как и защо сме, извинявам се ако има допуснати грешки и неточности, ще се старая да ги отстранявам бързо, както и снимките, къде с телефон, къде с таблет, къде на лента, но това е да си пътуващ архитект!

Плитвички езера - един ден в рая

2014-05-03T00:36:00.001+03:00

Ден втори от нашата малка майска екскурзия дойде. След почти нощно пътуване от България към Хърватска, минаващо през Загреб и акустиращо пред входа на Плитвичките езера, като разстоянието е само 140км. Нощувката преди деня на разходката я направихме в едно близко селце, на няколко километра от вход две на езерата. Бяхме резервирали апартамент за 4 ма, за символичната цена от 35 евро. Апартамента беше на партерно ниво, с голям френски прозорец към заден двор, целия зелен и красив, с масички, люлки и какво ли още не допълващо жиoвписния пейзаж. Закуска на тревата и сутришнат гиманстика в двора, просто бяха задъжителни. Не ни се тръгваше, но това беше само защото не сме очаквали това място да бъде толкова магично. За 10 15 мин. бяхме на входа, нищо не бяхме прочели по рано, а само бяхме чували че е много красиво. Паркирахме колата и зачакахме на опашката за билети, това не беше предвидено, но сигурно час чакахме да се доредим, желаещите бяха много от цял свят, но имаше и доста българи, само 5 автобуса бяха паркирали край нас, а колите ... българската реч си беше нещо нормално. Бяме влезли през вход две. Цената на едневната карта беше 110 куни, а двудневна 180 куни.
Първоначално бяхме малко разочаровани от целия този народ, по едно време даже желанието ми за влизане беше изчезнало, но всичко това се промени, прекрачвайки прага. Метри след входа, пред нас се откри гледката на най-големия водопад /Veliki slab/. Националния парк Плитвички езера е с площ от 294,82 кв.км. той е най-големия в Хърватска. Той е открит пред 1949г. а от 1979г. е в списъка на ЮНЕСКО. Парка е феномен на карстовата хидрография. Феноменалните създания на Плитвичките езера никога не са същите на следващия ден. Над 1267 вида растения, 55 вида орхидеи, 161 вида птици, с две думи богата работа.
В близост до парка има богата гора, пъла с големи биологични разнообразия на растения и животни. От особено значение е Corkova uvala, девствена букова-елова гора, една от най-красивите девствени гори в цяла Европа.
В парка има възможност за вървене, трекинг, плаване с лодка и пътуване с влакче, както и да снимате, карате колело и ролери.
Най-хубавото е това, че в цената е включено всичко. Направено така че да може да обиколиш почти всичко без да обикалящ, като всички това се комбинира с влакче корабче. Първоначално тръгнахме пеш и около 40 мин. вървяхме покрай красивите езера в ниската част Kaluderovac, Gavanovac и Milanovac. От там се стига да едно от най-големите езера Jezero kozjak което прекосихме посредством корабче. Там имаше зона за изчакване, една голяма полянка, кафенета, масички за почивка. Изчакването за корабчето беше отново около 45 мин. По 100 човека се качват в корабче, което идва на 30 мин., но за щастие, идваха по на често. Валя ни малко дъжд докато чакахме, но си беше доста романтично, да гледаш как капките правят балончета във водата. Корабчето взехме от точка Р3. Около 15 мин. трая голямото пътуване, беше доста скучно честно казано, валеше ни малко, но все пак беше забавно. Корабчето акустира на точка Р2. От там тръгнахме нагоре към малкото езерце Burgetti. Уникално екак от всякъде има водопади, езера, растения, чувстваш се като в рая. Пътеките са направени от дървени трупи, което стои много естествено. Дори и пътеката по местата за изчакване на лодките са от наредени дървени кръгчета в земята, няма бетони....
Всичко е много естествено и много чисто, за цялата разхдока, почти цял ден не видяхме нито един боклук, въпреки че нямаше и кошчета за боклук, само може да учим как да ценим красотата, определено хората там имат съзнание. Няма момент в който да не вървиш край вода, уникално е, доста често всичко минава през краката ти. От дъждовете, езерата бяха доста пълни и част от алеите бяха потънали във вода. Усещането да се стича водата под краката ти е уникална. На места, водопадите са толкова близо до пътеките, че водата те пръска. Към края на разходката дъжда си тръгна и остана само слънцето, което още повече направи престоят ни прекрасен. Минахме покрай още няколо езера Gradinsko, Galovac, Vir, Malo Veliko, Batinovac, Okruglejak, Ciginovac и завършихме с голямото Proscansko jezero. Последната част има доста гористи пътечки. Докато вървяхме по тях, слънчевите лъчи се прокрадваха през короните на дърветата, всичко бе така зелено и прекрасно... нямам думи да го опиша, не ни се искаше да свършва деня, но нямаше как, чакаше ни дълга програма. Стигнахме до ST 3, мястото от където трябваше да вземем влакче до изход 1, там от където бяхме влезли. Там имаше отново дървените заведения, с пейки, наденички, биричка, кафенца и въобще, на кой каквото му се иска, масово хора си бяха взели храна и хапваха там, пълно беше с усмивки. Влакчето отново беше на 30 мин. но дойде бързо, както всичко беше много чисто. Пътят по който се движихме беше уникален, нямаше мантинела, за да не се вижда отдолу, чудихме се как сме минавали покрай него а не сме го видели, хората всичко са помислили. За 10-15 мин стигнахме до ST 2, където беше и изход две, там не слязохме, само изчакахме да се качат още хора и ни закараха на 10 мин. от изход едно. ST 1 на влакчето беше като скаутски лагер, всичко в дърво, не се отделя по нищо от пейзажа. От там приятната разходка към колата мина покрай една доста уникална пещера, която беше доста дълбока и имаше стълби към едно от езерата. Минутки след това стигнахме края на прекрасния ден.

Велопоход Босилеград - Кюстендил, в търсене на българските корени и още нещо

2013-06-10T15:02:00.002+03:00

В скучната сива ежедневна обстановка, мечтите ми винаги витаят и се молят да станат реалност. За мое голямо щастие, съм толкова упорит, че рядко остава неизпълнена мечта. Има само един проблем, след всяка изпълнена мечта се заражда нова и то все по динамична, по екстремна и все по интересна.

Така се зароди и тази идея, с колело по чуждите страни. Сърбия? Тя не е толкова чужда, но все пак е добро начало. Месец преди голямото изпитание Ел Камино в разширен вариант, над 2000 км с колело из три държави, много история, хора, ситуации и още повече неизвестни.

Идеята беше Кюстендил - Босилеград около 100 км. Благодарение на добрите приятели маршрута беше подбран перфектно. Почти равнинен, симпатични завои, водещи към ГКПП Олтоманци и от там до Босилеград.

Тръгването беше след едно много приятно кафе "Kopi Luwak", което се получава от изпражненията на животното Цибет (любимата му храна са кафените зърна), експертите сочат това кафе за най-скъпото кафе в света. Една от причините е годишния му добив, едва около 200кг. Но нека се върнем на балканите и да се насочим към нещо традиционно, а не Индонезийско кафе. Та нашата скромна групичка от 6 колоездачи стегна костюмчета, колела и започнахме натискането на педалите към Босилеград. Щом става дума за Сърбия, всеки се сеща за сръбска скара и с право.

Излязохме от Кюстендил, първото село след това беше Копиловци. По целия път селата бяха с много изоставени къща, но в къщите където имаше хората кипеше усилена работа. Дворчетата бяха изпипани до последния детайл, черешовите градини бяха навсякъде. Заместител на липите по тротоарите в градовете, по селцата масово беше залесено с череши. Перфектно беше човек когато спре за почивка, да може да се подкрепи.

Следващото село беше Шишковци. Двете села бяха свързани от един много приятен прав участък на пътя с невероятна видимост към околната природа, още там нашия поход загатваше за едно много приятно изживяване, изпълнено с много живопис.

Другите села през които минахме бяха Драговищица, Горановци, Долно Уйнои няколко малки махали. Наближавайки границата, за жалост нещата ставаха по-трагични.... Къщите бяха масово изоставени, порутени, атмосферата беше призрачно, но някак си разцвета на пролетта придаваше на мястото някакъв особен магнетизъм.

На около два часа от Кюстендил стигнахме ГКПП Олтоманци. Граничен пункт с размете на сламена колибка, но си личеше че сме Европейка държава, беше доста чисто и подредено. Минахме там без никакви проблеми, посмяхме се малко с митничарите и се насочихме към Сръбската част. Точно на граничния камък, трябваше да се спре да се направи фотосесия, все пак това за по-голяма част от нас беше първото пресичане на държавната граница с колело.

Сръбския пункт беше като в социализма, въпреки това някак много симпатичен. Взеха ни личните карти за проверка и докато единия митничар проверяваше другия ни оглеждаше колелата и питаше кое е най-скъпото и ги гледаше. Минахме без никакъв проблем. От влизането в Сърбия асфалта стана по гладък, доста по приятно за каране. Разстоянието до Босилеград от там беше около 12 км. Нищо работа за хора планинари и изминали вече около 35км.

Първото село в сръбско беше Рибарци. По нищо не различаващо се от българските села преди границата. Тогава човек си задава въпроса каква е разликата между сърби и българи като може да се разбираме. В тази част имаше повече български коли отколкото сръбски. Млекоминци и Рачилевци бяха последните две села преди Босилеград, като с края на Рачиловци идваше началото на Босилеград, бяха свързани.

Първото нещо след пристигането ни в беше да отидем до паметника на Васил Левски в центъра на града. Босилеград по нищо не се различаваше от селата преди това освен по малко по-оживените улици. След като се докоснахме до българския белег там, потопихме се в духа на времето дойде време време да се върне в реалността.

Един съвет за всички които искат да посетят Босилеград, неделя почти нищо не работи. Бяхме огладнели от пътя и намерихме едно капанче до река Драговищица. Поръчахме килограм кебпченца, тях ни препоръчаха ( е определено не съжалявахме ), който пиеше взеха по бира, кафе, хлебче.

Накрая дойде сервитьора-продавач с калкулатора, седна на масата при нас и започна да смята, изкара сумата в денари. Платихме половината в денари, а другата половина в български левове. Едно момче малко преди това разбра че сме българи и искаше да му дадем малко левове. Там и двете валути са в обръщение.

След приятното хапване получихме подарък, дъжд! Е въпреки че звучи зле в деиствителност помогна доста. Аз дадох малко повече газ и стигнах от Босилеград до ГКПП то за 30 мин в дъжда. Там почаках останалата част от групата около 15м.

Този път единия от митничарите даже покара едно от колелата. Вече събраната група тръгнахме заедно. Все още росеше леко, но за щастие намаляваше. Няколко километра след границата облаците останаха в историята и се показа приятеля ни слънчо. Гледката на връщане беше същата, но все по живописна. До пристигнато ни в Кюстендил вече бяхме изсъхнали. Последните няколко километра на всички ни дойдоха малки тежки, не толкова от въртенето на педалите, колкото от седалката което беше направила доста натъртвания почти на всички на седалищните части.

Така за няколко часа, направихме една прекрасна разходка, която ще остане в нашите сърца, като първото излизане с колела извън България и същевременно душевно чувстваш се вкъщи. За няколко часа се докоснахме до красотата на природата, добрите приятели, смях по време на пътя, гостоприемството на сърбите и вкусната храна. Колкото и физически трудно да е, душевната почивка няма аналог!

Информация за пътуването от Босилеград до Кюстендил може да намерите на този линк: http://www.sports-tracker.com/#/workout/ViktorYanulov/d1dlm5ui3l0ocqia

Тук са дадени малко повече данни, както и повече снимки с местата на които са снимани.

х. Копрен - Дуршин водопад ( Дуршин скок ) - есента в дивия северозпад

2012-11-03T15:40:00.000+02:00

Дивият северозапад... едно кътче, като забравено от Бога. Малко населено, малко посещавано, а същевременно толкова красиво. Есента допринася за тази невероятна картина. Историята започна една събота вечер в х. Копрен. Много приятно местенце, с хубава компания.

Хижарят беше гостоприемен, когато отидохме ни настани, предложи ни чай или кафе. Имаше две опции за нощувка, стая с баня и тоалет за 15лв или едни фургончета, които не бяха зле за 5лв. След това си тръгна, защото на следващия ден трябвало да бъде козар.

След добре прекаране вечер, неделя сутрин тръгнахме на малка разходка в околността на хижата и в частност до Дуршин водопад или както по-често се среща Дуршин скок.

Водопада е на около 30 - 40 минутки от хижата. Има достатъчно табелки които да ориентират, а и преди това по телефона хижаря бе ни обяснил.

Дуршин скок е обявен за природна забележителност и се намира на 1 километър от границата със Сърбия.

Есенния пейзаж, е уникален. Невероятни багри са оцветили всички хълмчета наоколо. Очарователна гледка, която никога не може да се забрави

Изходното място е с. Копиловци, община Георги Дамяново, област Монтана.

На две места имаше големи информационни табели за местност. От тук до връх Копрен са около 4 часа. За жалост времето не беше подходящо да се качим и до там.

Водопада не е голям, но е изключително красив. Водата се излиза от няколко места в малка рекичка.

Повече време ни отне снимането, отколкото само достигане на водопада, но колкото и снимки да се направят, истинската красота е когато човек е там.

Въпреки вятъра който духаше при тръгване от хижата, в тази горичка беше доста тихо и спокойно.

В местността има още няколко водопада.

Определено това е регион в който човек може да прекара доста време.

Другия водопад до който отидохме беше и Водния скок, който отново е на около 30 - 40 минути от хижата. От там е и пътя за връх Копрен.

Определено България е място където има много малки кътчета, които са непознати за мнозина от нас България е едно от райските кътчета. Много правилни са думите на Алеко Константинов: "Опознай България, за да я обикнеш". Пожелавам на всеки да има възможността да се докосне до райски кътчета на нашата мила родина.

Олимп - Докосване до боговете

2012-08-03T23:55:00.000+03:00

Гигински манастир св.Дамян и Козма - борбата за оцеляване

2012-07-03T00:16:00.001+03:00

Един съботен ден, след чудене къде да е следващата дестинация, някак случайно ми се наби на очи Гигинсият манастир. Първоначално ме привлече това, че е само на 65км от София и е идеалната дестинация за разходка събота следобед.

Изходното място е село Гигинци, западно от Перник. Нищо не знаех за въпросното място освен, че съществува такъв манастир. По пътя имаше табели указващи манастир, но най-странното беше че и трите табели бяха с различни имена, едно от които беше и Църногорски манастир. По едно време доста се бях зачудил накъде отивам.И все пак без никакъв проблем стигнах до мястото. Пътя беше добре с изключение на последните пет километра, които бяха чакъл. По добре не си мийте колата преди да сте се върнали от манастира. Учуден от първоначалната гледка манастира се оказа доста интересно кътче.

На очи първоначално се набива висока камбанария. Има малко паркингче, къде може да се остави колата, а малко по-нагоре на една полянка имаше импровизирана кръчмичка, където човек може да хапне и да пийне, преди да се впусне в историята.

Манастира е с богата история, датираща още от второто българско царство. За жалост данните за него са твърде малко, поради факта че не веднъж е опожаряван. Бил е използван за обор и какво ли не, но в крайна сметка тази света обител датира и днес и полека полека бива реставрирана.

От 2004г. е започнало възстаовяването. Към момента по-голямата част от манастира е готова, но има една стара част която е на над 200 години но въпреки това я почувствах по близо до себе си.

Мястото на което е разположежн манастира също е превъзходно, в подножието на черногорския връх Китка (1118м.).

Днес той е единствения действащ манастир на територията на Пернишка област.

с. Мийковци, махала Ралиновци - Тъга по миналите времена.

2012-05-03T09:35:00.000+03:00

Години назад през 1990г. родителите ми са закупили малка къщурка в балканското село Мийковци. Керпичената къща е приютявала не малко гости. Като дете нямаше почивни дни, Коледа, Великден, лятна отпуска да не сме там. Детското ми сърце заобича това място и всеки път когато се завърна там съм с насълзени очи. Къщата се намираше в махала Ралиновци. Тогава тя беше "елита" на селото, там живееха кмета, пощаджийката и магазинерката. Ние бяхме първите чужди хора в това село. Всички с нетърпение очакваха нашето пристигане. Нямаше човек който да не е идвал на по чашка. Масата се слагаше на пътя пред къщата и който мине беше добре дошъл. Тогава коли нямаше, най-много някое друго животно да мине. В първите години през двора минаваха дори и стада диви прасета.

От тази табела приключва асфалтовия път в селото, от там нататък е само чакъл водещ до последните три махали в селото. Има един път до там, след махалите започва балкана. Красивият Еленски балкан, полегати склонове, китни полянки, красота.....

Това е прекият път за нашата махала през "поляната". Там се минаваш само когато е сухо. Къщата беше на около три километра от центъра на селото където е и магазина, пощата, кметството, както и доста известен лагер.

Това е гледка от въпросната поляна към връх Чумерна. Като дете само съм слушал истории за там, но никога не се бях качвал. Минаха години след като продадохме къщата и случайно се озовах там. Тази година това беше повода за минаването ми през село Мийковци, изкачването на връх Чумерна.

Това е къщата на "кмета". Наричам го така защото е бил седем мандата кмет. За жалост когато отидох на площадчето в нашата махала видях некролог. Човечеца си беше отишъл от този свят.... Мир на праха му. Той беше невероятен човек - явление. Рядко се намират такива хора, за които няма невъзможни неща и винаги беше готов да помогна. За всички години които е бил кмет е направил доста за селото, а за себе си нищо, дори нямаха тоалетна в къщата.

Нашата къща след като беше продадена доста се преобрази. Изглежда по "автентична", но малкото останали хора с тъга си припомнят годините през които бяхме там. Когато изнасяхме багажите всичко подарихме на местните хора. Всички плачеха, защото си отиват "варналиите".

Керпичената къща изглеждаше по-добре, но от години крак не беше стъпвал там. За жалост всичко там запада. Като се сетя с колко труд и перипети я ремонтирахме. Имаше само една стая, когато са я купили родителите ми. От Варна сме носили стъкла за прозорците, понеже тогава нямаше току така. От Твърдица са идвали камиони с варов разтвор.... никой сега не може да оцени любовта с която сме създали този дом.

Старият казан с мъдрото слово изписано на вратата му "Завод за по къс живот". За жалост с всеки изминал ден той се разрушава все повече и повече. Всеки път когато отида там ме е страх какво ще заваря...

Това едно време беше къщата на дядо Иван. Той първи си отиде. Няма да забравя когато отивахме там с баща ми и брат ми как наливаше греяно винце. От него взимахме редовно "руканя", това е един позабравен коларски инструмент за дялкане. Ползвахме го за сваляне на кората от дърветата които ползвахме за ограда.

Къщата на леля Денка. Незнам какво се случи с нея, но за жалост и тя отива в графата самосрутващи се постройки, както 90% от къщите в селото.

Колкото и да е невероятно преди време тук си гледах кончета, сеното стоеше на сушина.... а сега това е почти равно със земята.

Беше Великден за това баба Цана имаше гости, сина и Симеон. Няма да го забравя той с едно трабанче. Баба Цана беше една от най-близките ни в селото. Като дете по Нова година тя ме водеше да сурвакам цялото село. Жената в дясно е баба Мария, на кмета жена му.

Когато ме видяха не можеха да повярват, аз през няколко години наминавам да ги видя, но рядко някой се сеща. Всички се разплакаха и разказваха истории. Двете баба Цана и баба Мария, бяха единствените в махалата, но нито една от двете не иска да отиде в града при децата си, там в балкана им е най-добре.

Къщата на баба Цана, за жалост и тя е тръгнала на разруха, ама е трудно на една сама баба да поддържа всичко.

С насълзени очи напуснах махалата, с много тъга гледах как си отива едно поколение истински хора, така се затрива и след още едно поколение ще е легенда това което ще разказват малкото прочели за тези добри хора, за които материалното не е нищо. Истински хора които един по един си отиват.....

Към центъра на селото атмосферата е друга. Там има цивилизовани къщи, малки къщи за гости, има асфалтов път. Там живота кипи, но не е така както горе в една от последните махали. Варненските коли бяха преобладаващи, но някак атмосферата е друга.

Преди седем осем години, кмет стана едно момче от Варна на около 30 години. Той направи доста за Мийковци. По реката на доста места направи беседки барбекюта, идеалани места за отдих, човек да се откъсне от реалността. От там покрай реката тръгва пътя за връх Чумерна. До горе пътя е около 3 часа. Но както всяко нещо в милата Родина "добрите" хора бяха разрушили доста добре всичко.....

Ще минат години, България няма да е това което е била и с тъга ще си спомним за това което сме имали. Дано самозъзнанието на хората се подобри, за да запазим това което имаме, да се запазим хора.

Занаятчийска чаршия или Архитектурно-етнографския комплекс "Етър" - един ден в миналото.

2012-03-14T10:33:00.001+02:00

Не всеки път времето е идеално, но както казва един български филм "Няма нищо по-хубаво от лошото време". Всяко време си има своите особености. Дори и скован от лед и от сняг архитектурния комплекс създава топлина и атмосфера която ни кара да се върнем години назад.

Калдаръмените улички покрити със сняг криволичат и водят до различните работилнички.

В архитектурно-етнографския комплекс "Етър" се намира единствената в България сбирка на народна техника на вода.

Вероятно заради тежката зима повечето обекти не работиха, но при положение че 10 от обектите се задвижват единствено от водата.

Воденицата "Долапкиня". Нарича се така на името на водното колело "долап", което я задвижва.

Водното колело е символ на комплекса. Занаятчийската чаршия представя 16 образци на балканската архитектура, разкриващи самобитния талант на възрожденските строители.

Идеята е всеки посетител да усети духа на народния бит и да стане съпричастен към работата на занаятчиите.

Бичкиджийница (стружня) се използва за биченето на талпи и дъски. Тя се използва за заместване на големия ръчен трион.

Валявица (бара) се използва за валяне на вълнените тъкани - одеяла, китеници, халища. При обработката тъканите омекват и получават мъхеста повърхност. От 30-те години на XIX век валявиците започват да се използват и за пране на постелки и завивки.

Мостче "прескача" реката и ни отвежда в по малко застроена част на комплекса, където през пролетта зелените полянки карат човек да мечтае.

Тук се пресъздава търговска уличка, където има шекерждийница, билкари, кожари, баничарница и още доста малки занаятчийски работилнички.

Етнографския комплекс се намира на няколко километра от град Габрово. Мястото идеално, човек да прекара половин ден. В началото на комплекса има и ресторант.

АЕК "Етър" е място в което човек може да се докосне до живота на нашите деди и да си направи съпоставка за минало и настояще.

Гложенски манастир "Свети Великомъченик Георги Победоносец" границата между красотата и лудостта.

2012-03-14T10:26:00.003+02:00

Разбоишки манастир "Въведение Богородично" - Тъжната съдба на един народ...

2012-03-14T10:13:00.004+02:00

Един съботен мартенски ден.Времето беше превъзходно и нямаше как да се пропусне разходка до място на което да се порадваме на може би първите слънчеви лъчи за тази година. Този път дестинацията беше уникална, но за жалост не много известна и рядко посещавана. Ставаше дума за Разбоишки скален манастир. Място изпълнено с много история, събрало съдбите на доста хора.

Манастирът се намира на около 60км. от София. Има няколко варианта за стигане до него. Ние избрахме да минем през село Калотина, от там на около 7км. по криволичещи пътчета, стигнахме до село в което оставихме колата, но табела с име не видях. Пътя минава покрай село Беренде Извор. Навигацията ни отведе до там, без нея трудно щяхме да се ориентираме понеже има две три отклонения, по които ако не знае човек няма как да се отклони в правилната посока. Оставихме колата до последните къщи на въпростното неизвестно село, поради простата причина, че асфалта свърши. Имаше черен път, по който може да се мине на на две три места все още имаше преспи.

След около 2км. вървене видяхме една отбивка на пътя и там имаше табелка за манастира. Добре че беше тя за да сме сигурни, че вървим в правилната посока.

През по-голямата част от пътя жп. линия вървеше край него. Виждаше се че се използва, но влак не мина покрай нас. След проучване разбрах, че от там минава само товарен влак два пъти седмично.

След около час вървене се показа тази гледка, част от манастира. Отначало помислихме че е някакъв комплекс, къщи или нещо подобно.

По пътя се наблюдаваха и интересни животински видове и следи от други. Нямаше как да не снимам гнездото оплетено в клоните на крайпътно дърво.

Нито може да се пропусне препичащото се на пролетното слънце гущерче, на което с минаването си нарушихме спокойствието.

В най-ниската част видяхме тази ръждясала табела, някога там е имало спирка и е кипял живот...

От спирката се появи и гледката към скалната църква. Величествено вкопана в отвесните скали.

Първите сведения за съществуването на манастира датират от IV век. Тогава мястото, на което е разположена скалната църква, е било използвано от неизвестен християнски владетел и велможите му, като скривалище от византийските войски.

В началото на XXв. Разбоишкият манастир запустява и чак през 1947г. в него се заселват три монахини.Те заварват стопанските постройки почти разрушени, а безценните стенописи в скалната църква - напълно унищожени. С течение на времето монахините, с помощта на живеещите в околните села хора, успяват да възстановят манастира и да реконструират скалната църква.

В една ниша в скалите е поставена икона и паничка, в която да се оставят само стотинки, но когато отидохме в нея имаше само малко жълти листа.

Според манастирско предание Разбоишкият манастир бил разрушаван три пъти, а при последното нападение монасите били изклани, а манастира плячкосан и ограбен. Там неведнъж са отсядали Васил Левски и съратника му отец Матей Преображенски.

Към скалната църква се отива по малко мостче, което изненадващо все още е в добро състояние, липсва само една малка част от парапета.

През 2007г. умира и последната монахиня Зиновия и за манастира започват да се грижат жителите на околните села. Тя е погребана на единствената равна част пред скалната църква.

Личеше си че някога е поддържано доста добре, пътека дори и че беше непочистена имаше парапет, който много ни помогна в тези условия. Снега беше замръзнал и се хлъзгаше доста, а денивелацията не е малка.

За жалост нито в манастира нито в църквата имаше някой. Из интернет пише, че е имало свещеник, който в момента е в болница.

Църквата "надзирава" манастира. Гледката от там е невероятна. Цялата околност отваря душата на човек, тишината и спокойствието допринасят за смирението, което е и цел на светата обител.

Около манастира криволичи река Нишава. Мястото е идеално за палатково лагеруване. Има равни поляни и места където човек може да избяга от ежедневието за ден два , и всичко това е само на час път от София. Определено си заслужава да бъде посетено.

Еднодневна разходка край гара Бов - Вазова екопътека - водопад Скакля

2012-02-26T17:49:00.006+02:00

Съботен февруарски ден, слънчево време и приятна компания. Е това е добро начало на деня.

С влака за Мездра в 07:45ч. тръгнахме към нашата цел, гара Бов. След около час път леко мизерния и попретъпкан влак ни остави на въпросната гара.

Едно време е била много красива сграда, строена през 1932г. За жалост вече доста поизоставена и все пак от нея лъха духа на малкото планинско селце.

От самата гара тръгва пътя са село Бов. Изкачва се един сравнително стръмен баир. На първия завой, който е почти обратен продължихме направо за да тръгнем към Вазовата къща. Има маркировка и табели по самия път, така че човек няма как да се обърка.

Пътя върви покрай река Трескавец. За жалост не можахме да стигнем до самата къща която може би е на 2 часа от пътя, но една отбивка ни заведе до едно малко манастирче свети Архангел Михаил.

Ако човек не знае че е манастир трудно ще познае, единственото по което се познава е кръста над входа. От местните хора разбрахме че мислят да започнат неговото ново изграждане. Покрай него има доста приятни местенца за пикник, маси за хапване и пийване. Имаше и интересни неща за малко макро снимки.

Пътя от там до гара Бов е не повече от час час и половина, като релефа е много полегат. Има доста мини водопадчета, както и каптажи.

Когато на обяд искахме да хапнем топла супа, не ни излезе късмета. Единственото място където приготвяха нещо за храна беше бюфета на самата гара, но супа нямаше, а само кебапчета, кюфтета и пържени картофи. Имаше две три заведения, но по скоро бяха кръчми, където местните "пиянки" прекарват вечерите и не предлагаха нищо за хапване.

Беше доста социалистическо, дори и покривките май не бяха прани от комунизма, но все пак беше някак уютно.

След хапнатите кебапчета и пържени картофи (единственото което предлагаха, освен бирата), тръгнахме по Вазовата екопътека посока водопад Скакля и лобното място на дядо Йоцо.

В началото вървяхме по асфалтов път, от където имаше интересна гледка към един скат застроен с къщички и доста терасирани дворове.

По пътя имаше беседка за почивка, тук там имаше и пейки. Пътеката беше приятна, въпреки че преодоляваше голяма денивелация не беше много стръмна, на места дори имаше и стълби.

Малко преди водопада има леко уширено място от където се вижда самия той, гледка към Стара планина и лобното място на дядо Йоцо.

Поради факта че гонихме влак не можехме да продължим до края. На около 15 мин. от това място пътеката води до под самия водопад, но бяхме предупредени да не минаваме от там защото се чупят и падат парчета лед.

Преди време по тази пътека под стръмните скали е имало възможност да се стигне до с. Заселе, но вече не е била достъпна. От самата гара до горе ни отне може би около два часа.

Региона на Искърско дефиле е уникално красив, има невероятни места за палатка за пикник или кой каквито предпочитания има. Предполагам, че кога пролетта дойде и се раззелени тази гледка ще е още по-удивителна.

х."Стражата" - х."Момина поляна" и обратно, един "малък" преход; карнавал

2012-01-16T12:39:00.000+02:00

Студентският празник е идеалният повод за нещо по-различно от ежедневните забавления. Като последен такъв, трябваше да се отбележи подобаващо. Е с малко закъснение от два дни, но това не е толкова важно.

Първият ден или 09.12.2011г. с колите се качихме на хижа Стражата, намираща се на около 20 км от град Етрополе. Там хижарят Цанко, специално за нас беше запалил печката и ни чакаше с усмивка на лицето. Бяхме само нашата група. Вечерта беше много тиха и спокойна, навън имаше хубава снежна покривка. Времето не беше много студено и идеално за малко нощни снимки.

Е имах компания в снимките, която се държеше благодарение на "огнената" вода.

Още от тази вечер се очертаваше нещо по различно, беше затишие пред буря.

Ден втори - 10.12.2011г. стегнахме раниците за хижа Момина поляна. Времето ни посрещна с невероятно красив изгрев, изрисувал небето над хижа Кокалското. Знаехме че ни очакват минимум 8 часа път.

Началото беше най-трудно с изкачване на ски пистата над Стражата. След това релефа беше разнообразен но нямаше много големи денивилации за преодоляване.

Снега беше малко, но за сметка на това мокър и добре се справи с измокрянето на обувките на всички ни. Малкият осем часов преход се превърна в още по "малък" 13 часов и

пристигнахме по тъмно.

Още с пристигането започна шоуто. Хижата беше пълна на 100% и така моя милост се озова на земята в спален чувал до една Пернишка печка.. Хижа Момина поляна празнуваше своят 50 годишен юбилей. Имаше около 100 човека и се беше заформил много приятен карнавал. Имаше хора от различни туристически дружества Ловеч, Етрополе и от къде ли още не. Игрите и музиката не спираха и за минута. "Гвоздеят" на програмата бяха преоблечените в най-различни костюми туристи.

Някой от тях цяла година събират необходимите атрибути. Празненството беше безкрайно.

И пак имаше време за малко нощни снимки на хубавата хижа и прекрасното небе над нея. Е на края на вечерта си отидох към чувалчето на земята, но въпреки това беше топло и приятно, кога друг път човек ще спи така.

Ден трети - 11.12.2011г. рано, рано в 5:00 часа беше срещата в столовата, да се подкрепим и да тръгваме. От моята група останах само аз, никой не искаше да си причини това отново. Бяхме около пет човека, които щяхме да ги вървим, но този път трябваше да бързаме. Е в 6:00 ч. тръгнахме с малък 30 минутен преход в гората. Когато излязохме от нея, започна една снежна буря, която ни направи бели като снежни човечета.

Изкачихме връх Картала /2035м.нв./ там починахме пет минути и след това си плюхме на петите и тръгнахме бързо бързо. Малко след това излязохме от облака на снежната буря и започна да греее слънце. Времето беше уникално, как за 20 минути може да има буря, след това да грее такова хубаво слъне. Малките облачета допринасяха много за красивите пейзажи, с това как слънчевите лъчи се стрелкат из между тях.

След няколко часа стигнахме хижа Свищиплаз,, на която направихме малка почивка. От там оставаше само да се подсече връх Свищиплаз /1888м.нв./ и за час сме на х. Стражата. Е това бързане доста ни умори, но все пак пристигнахме на мястото с три часа по-малко отколкото предния ден.

Мога да кажа, че това беше доста добър завършек на студенският живот и последно официално празнуване на студентски празник. Пожелавам на всеки да попадне с хубави хора на такова място, да усети духа и приятелското отношение.

Коледна разходка до Черни връх

2012-01-07T16:28:00.000+02:00

25.12.2011 г. Рождество Христово. Почивен ден, който най-добре се оползотворява с разходка в планината.

Качването до Витоша направихме с колата, като я оставихме до хотел Морени на около 5-10мин. от хижа Алеко (1840м.). От там по една малка пътечка започна нашето изкачване. Избрахме най-дългия, но същевременно най-лек маршрут за върха. Още от първите минати метри, красотата на покритите със сняг камъни, заледените дървета малките пътечки ни очароваха и ни предвещаха един много приятен ден.

Времето беше идеално, слънчево, перфектно за разходка. Въпреки спрените съоръжения и липсата на ски влекове и лифтове, имаше доста ентусиасти които носиха къде сноуборд, къде ски, а даже се намираха и хора с колела.

Хубаво, когато човек е близо до града, където всеки се подминава като пътен знак, а същевремнно е на минути от там и всеки си казва "Здравей" и се чувства някак по-уютно.

С изкачването на метрите времето полека се разваляше, като на около 30-40 минути от върха бяхме навлезли в облаците, където духаше студен вятър и не беше от най-приятните условия за вървене. Гледката беше смрязяваща, всичко беше заледено, замръзнало, там може да си каже човек че времето е спряло.

Изкачването беше на-голяното щастие, достигане на целта. Първата работа беше да се покрием за малко в чайната, където да отдъхнем малко и да съберем сили за пътя навръщане.

Отново първите 30 минути бяха малко неприятни по после се откри прекрасната панорама. Красотата е неописуема, когато видиш далеч, как една пелена от облаци покрива ниските части и само върховете се извисяват и така само засилват своето величие.

Слизането беше много приятно за около час и половина стигнахме до колата. Е имаше хора които имаха и други алтернативи за придвижване, но така живота е по-интересен.

Лудницата и аз или една обиколка из района на Карлуково

2011-11-05T15:24:00.000+02:00

След тежък месец без странстване из България и света дойде време за малко разходка в едно от красивите кътчета, изпълнено с много пещери, манастири и още нещо (малко луди хора).

Стартирахме в 05:45ч. със среща на централна гара София. Най-ранния влак за Карлуково беше в 6:02ч. с който след 3 часово пътуване достигнахме на метри от лудницата, където се намира гарата. От там има път който е около километър и половина и отвежда до Пещерния дом. Разстоянието е пренебрeжително за туристите, но и за начинаещи не е повече от кратка разходка в парка. За наше нещастие, мъглата още беше забулила скалите на които е "кацнал" пещерния дом. Плана беше ясен и въпреки времето ние го следвахме. От него потеглихме към пещерата Проходна, която е най-известната в региона, заради внушителната и височина от 42 метра. Тя е най-големия пещерен тунел в България.

Там е сниман част от филма Време разделно, както и други чужди филми, изнасят се концерти, използвана е и за ритуална зала, при сключването на брак на двойка "пещерняци". Другото забележително в тази пещера е феномена "Очите на Бог".

Може би около 11:00ч. времето все още не се беше избистрило и това допринесе да видим и мистичната част на пещерата при изхода и от юг.

Благодарение на един бежанец от Украйна, който няколко месеца по-рано ме беше развеждал из региона, имахме някаква яснота на къде да вървим. Ако човек не е запознат с региона определено не може да му се наслади, поради факта че доста голямa част от кътчетата не се виждат отдалеч и човек не може да предположи какво го чака зад ъгъла. Такава беше една от 4 те пещери които посетихме, но за жалост не им знам имената.

Такава беше и тази не много голяма пещера но с голям вход и изненадващ изход на ръба на една скала. Имаше няколко малки ниши и най-интересното беше какво открихме в една от тях.

Явно много кръжещи в района иманяри са си направили място за подслон, идеално беше за спане със спален чувал, постоянната температура и излираността от външните атмосферни влияния дава възможност без проблемно целогодишно да се използва от запалените.
След около час вървене и гадаене от къде трябва да прекосим един каньон, поради гъстата мъгла се озовахме в третата по ред пещера. Насладата там беше пълна от красивите Сталактити които се извисяваха от тавана.

С по един челник всички бяхме като професионални миньори, тръгнали да копаят за злато, но уви злато не намерихме.

... но въпреки че злато за нас нямаше, удоволствие от това че сме намерили една галерия, до която само запознати са стигали, а предполагам те не са много понеже имаше доста пълзене докато се стигне до там. Когато светехме с челниците и прожекторите на тавана блещукаха жълти отражения, но жалост това бяхме серни люспи.

На излизане тесните проходчета ни се сториха още по тесни. Но Това което бяхме видели вътре си заслужаваше дори и едночасово пълзене.
Наред беше пещера номер 4, която също ни изненада с формите си. Като цяло всяка от пещерите имаше с какво да ни завладее.

Спътниците ми не предполагаха, че може да съществуват точно там такива местенца. Всички сме ходили по известните пещери, къде очакваме малко или много да видим нещо красиво, най-малко заради рекламата от другите. Но както всички знаем дивите кътчета са много по пленителни, от тези на които не може да се разминеш.

Въображението на всеки може да се съживи когато види това и сам да си представи на какво му изглеждат формите. Въпреки всичко красотата е неописуема и си заслужава всеки да го зърне. Интересно беше и какво открихме в една от пещерите,

това беше малкия ни приятел прилепа. Беше подложен на обстойно фотосесия, как не се събуди от толкова светкавици и аз незнам.
Бяхме приключили разходката по пещерите, като си оставихме една за другия път. Интересно беше прекосяването на един каньон, имаше няколко неуспешни опита но за щастие някой, някога е направил мостче и една интересна стълбичка.

Качването по нея беше забавно, но после се оказа че няма как да продължим нататък, понеже в нашата мила родина има много хора които мислят само за себе си и искат да живеят на гърба на другите, та именно тези индивиди бяхa откраднали една метална стълба която преди няколко месеца ни отвеждаше където трябва. Е както и да е на друга тема сме да не се отплесваме върнахме се по същият път. За щастие мъглата вече си беше заминала и нямаше помен от нея, такa се откри гледка към пещера номер 4.

Когато няма природни перипети това място открива невероятни панорамни гледки във почти всички посоки. такава беше и към Пещерния дом и и възвишения над него.

Разходката ни продължи с разходка до горната част на пещерата Проходна. За наша изненада там имаше доста хора, фенове на екстремните спортове.

Някои просто си висяха и се наслаждаваха на гледката, а други не издържаха и скачаха с бънджи, добро забавление, но не и за хора със слаби сърца.

За тези които не са фенове, дори гледката е достатъчна. Е с екстремностите до тук, нека се върнем към нещо което е доста по важно, например историята. В региона на Карлуково има 12 скални манастира. За жалост много малка част от тях с момента са достъпни. Един от тях е манастира св. Марина.

http://skalenmanastir.com/index.php?lang=bg На посочения адрес може да се научи много за него. Накратко датира от края на XIII и началото на XIV век. В момента текът реставрационни действия, които са жалост са трудни заради релефа на мястото.

От манастира се открива гледка към вече станалата знакова лудница. В интерес на истината на всеки погледнал лудницата би му се приискало да поживее там, мястото е уникално, комплекса на лудницата изглежда много чист и подреден. И все пак по-добре да не попада човек там.
Е като "големи" туристи това ни бе малък преход и се взе решение да обиколим за гъби. Резултата беше на лица.

Имаше доста гъбки, които бяхме до едно стадо крави. Интересният индивид, който срещнахме там през цялото време ни убеждаваше, че гъбите са отровни.

Е това че добронамерения кравар ни каза да не ядем от тези гъби, ние не го послушахме и все пак ще съм успял да напиша това, значи не е бил прав и все пак беше човек с който беше интересно да се поговори.
Така приключи или може би започна нашия ден, но другата част мисля че не е за пред хора. И все пак региона на Карлуково е уникален. Препоръчвам всеки да го посети и няма да съжалява.
P.S. Пещерния дом в момемнта е в ремонт, казаха че до няколко седмица ще е готов и ще има и ресторант, но препоръчвам все пак обадете се преди това да поразпитате, понеже преди седмица определено беше Survivor.

22.09 - 24.09.2011г. Поход из Родопи, завършил с разходка в Гърция

2011-09-29T12:08:00.000+03:00

В почивните дни покрай 22.09.2011г., етрополското туристическо дружество организира лек поход из Родопи планина. Плана беше за изкачване на връх Голям Перелик ( 2191м. ) най-високият връх в Родопи, както и връх Снежанка.

22.09.- Похода традиционно започна от кафето в Етрополе в 06:30ч. След направен разбор в 07:00ч. всички бяхме се натоварили по колите и тръгнахме за първата цел за деня връх Голям Перелик. От Етрополе бяхме три коли или 14 човека. Преминахме прохода Етрополе-Златица (който от доста години е затворен) и минахме в юга. Планините който ни обграждаха още от там ни приповдигнаха настроението и нямахме търпение да стигнем до хижа Перелик, където щяхме да оставим колите. В 14:00 пристигнахме там, всеки облече кой каквото има раниците на гърба и започнахме изкачването. По пътя срещнахме интересна беседка, която беше направена почти изцяло от естествени необработвани "клони" дори и чешмичката беше каменна, с чучурче от един пробит в центъра клон. Всички се възхищавахме на красотата на природата и как дори и човек не може да сътвори такива изящни форми.

Изкачването беше доста леко, като минавахме през китни полянки, идеални за пикник. Тук там се намираха някакви малки къщички разхвърлени тук там по някой от възвишенията.

Времето беше много променливо. Духаше доста вятър, облаците като пелерина покрива планината, но тук там забягваха и се показваха лъчите на хубавото есенно слънце.

За около час бяхме стигнали до върха. Облаците се бяха престарали и за целия ни петнадесет минутен престой на върха не искаха да се отдръпнат и да позволят на слънцето да огрее нашите усмивки. Въпреки времето настроението беше непоклатимо. Снимахме се, част от групата се подгряха с малко "печеница".

На слизане от върха, слънцето все повече успяваше да се задържи и да измести облаците. Откриха се невероятни гледки които по рано нямаше как да видим.

При пристигането ни при колите, видяхме и хижа Перелик, която по рано беше в мъгла и не можахме добре да огледаме. За жалост там нямаше никой и не можахме да пием по топъл чай, каквато е традицията.

Вече в увеличен състав се отправихме с колите към град Смолян. Поразгледахме града, искахме да влезем в планетариума, но уви работното време беше свършило. Някой хапнаха други се разхождаха из центъра, оказа се че Смолян е много приятно градче. След паузата се насочихме към нашата кайна точка за деня - хижа Смолянски езера.

Там основната група се настани, а ние ентусиастите опънахме две палатки зад хижата, на идеална полянка, която имахме чувството, че специално за това е поддържана. Вечерта, както винаги на хижа всички се събрахме в столовата, запознах се хапване, пийване, приказки и то най-вече за планината, която ни отведе заедно там на това райско местенце. Късно късно се настанихме по палатките и се насочихме към страната на сънищата, където трябваше да съберем сили за един още по изпълнен с емоции ден.

23.09. - в 8:00ч. тръгнахме от хижа Смолянски езера към хижа Студенец, като трябваше да мине през връх Снежанка. Денят започна с едно малко по-стръмно изкачване за набиране на височина, но въпреки това, беше приятно. Из гората се срещаха доста гъби, една от най-атрактивните беше Червената Мухоморка, която е колкото красива толкова и отровна.

Около два часа след тръгването се озовахме на връх Орфееви скали. Никой от групата не знаеше за съществуването му, но една малка табелка ни отведе натам. Това беше едно от най-величествените места на които съм бил. Когато зърнах гледката паднах на колене пред величествеността и красотата на природата. Виждаха се китни покривчета, прелестно красиви възвишения, слолянските езера... а ние сме на ръба на една отвесна скала. Беше уникално!

След като 30 - 40 мин. не можахме да се откъснем от тази красота, трябваше да продължим към връх Снежанка. Час по късно се озовахме там. Кулата се извисяваше величествено, но за жалост кафето което се помещава на горните и етажи от две години не работи.... Много е жалко когато такива места пустеят, а хората имат желание да се докоснат чрез тях до красотата на нашата мила Родина...

Поразходихме се и там след многото изникнали капанчета, повече от гъби. Слизането до хижа Студенец беше малко стръмно, но кратко. При пристигането се опитахме да я зърънем... но уви тя беше в строеж, и се беше превърнала в едно стомано бетонно чудовище, като хотелите които са край нея. От там основната група тръгна към обсерваторията в Рожен, а ние шофьорите с колите ги чакахме там. За два часа пристигнаха на уреченото място. Направихме пауза за обяд и се насочихме към обсерваторията. Там видяхме на най-големият телескоп на балканският полуостров с диаметър на огледалото два метра. Разходихме се по нещо като терасака, която обикаля кулата на обсерваторията. Виждаха се невероятни гледки от Родопите. Един много симпатичен младеж ни обясни много подробно всичко свързано с телескопа и работата му. Добро впечатление ми направи това, че отговаряше на всякакви въпроси. Част от групата останахме да си поговим повече с него и даже, вече беше дошла следващата група.

След поредното изживяване се насочихме към хижа Момчил юнак. Там същите хора пак бяхме на палатки като ги опънахме до едно много хубава пейка с фонтанче до нея.

Вечерта процедурата беше същата като предната, с изключението на това че две от колите решихме на другия ден да отидем да се изкъпем на Бяло море. На милото ми таблетче разгледахме накъде и се насочихме към Лагос, малко градче, а може би и село. Речено сторено.

24.09. - в 06:00ч. тръгнахме от хижата. Спряхме за закуски в Мадан. Там се натъкнахме на нещо интересно, евро знаме и до него джамия. Контраста на обществото.

От там в Златоград, взехме карта на Гърция, пихме по кафе, който нямаше си купи плажни аксесоари, от там границата беше на 4км.

Много тръпнехме да стигнем границата, но на какво се натъкнахме когато това стана? Няколко митничари поправяха една бариера. Спряхме за може би минута, видяха ни личните карти и давай в Гръцко. Проверката беше по-малко от тази като ни спре български катаджия. Пътя из Родопи беше доста тесен, Гръцката част е доста слабо населена в сравнение с българската. Минахме през град Ксанити, той беше първият по-голям град който срещнахме, за жалост не спряхме да го разгледаме а продължихме към Лагос. Може би на километър преди Лагос имаше една борова горичка между морето и пътя. Спряхме там да се приготвим да покорим плажа. Земята там беше покрита със шишарки гиганти, които много интересно как така край морето се завъдили. По навигация бяхме почти до плажа, послушахме я и ни отведе до един плаж, на който бяхме само ние. Оказа се нещо много странно, първите 20-30м. от водата е тиня, а не хубавия златист пясък. Женската част от групата не поиска да влезе, но ние бяхме твърдо решени и влязохме. Странното беше, че след като сме вървели може би километър във водата, тя беше още до глезените.

Поради недоволството на женската аудитория се насочихме към друг плаж, край градчето Фанари. Точно до един къмпинг спряхме колите, почти на плажа. Там плажа беше значително по добър. Няколко часа се пекохме, къпахме и се наслаждавахме на спокойствието. Интересното беше че минаваха доста български коли.

Дойде време за тръгване и плана беше да отидем до град Кавала, да го поразгледаме и тогава да се прибираме. Кавала се оказа едно много приятно градче.

Спряхме точно по центъра до един огромен акведукт. Там се случи най-странното нещо, засякох се с познат, срещата така ме зареди не можеше да ми слезе усмивката от лицето. Той ни посъветва да се качим на кулата която е в една от високите части на града.

Естествено го послушахме и бяхме там цялата група. От кулата се показаха невероятни гледки, на планини китни бели къщички, море, виждаше се и остров Тасос, просто беше невероятно.

Може би час се снимахме и радвахме на прейзажите. Следващата цел беше да намерим банкомат и нещо за хапване, е това в 18:00ч. се оказа малко трудно но все пак успяхме да хапнем по един гръцки дюнер. След похапването беше време да се залавяме за път, защото България е и близо и далеч. В 22:00ч. минахме гръцко-българската граница, като този път митничаря дори не ни и погледна, а видя само документите ни. За два часа и половина бяхме с милата ни столица.

Така завърши едно тридневно приключение с неочакван край. Всички бяхме много положително заредени и готови да посрещнем новата седмица с усмивка и с мисли за следващото начинание.

Нейде из Стара планина

2011-09-27T21:58:00.000+03:00

Преди две седмици, стартирахме един тридневен поход из дебрите на Стара планина.
Ден първи: Старта беше от гр. Априлци, кв. Видима. От там започнахме изкачването към хижа Плевен. След час и половина бяхме на уреченото място, за малко почивка, хапване и пийване. Час по-късно вече започнахме изкачването на крайна цел за деня, заслон Ботев. Три часа и половина по-късно пристигнахме успешно.

Ден втори: В 8:00ч. започнахме изкачването на връх Ботев. Час по-късно, групата ни изкачи най-високият връх в Стара планина, връх Ботев ( 2376 м.). След кратка фото пауза тръгнахме през Джендема, към хижа Рай. Там два часа се любувахме на почти пресъхналото Райско пръскало и скалите край него. От там тръгнахме отново към заслон Ботев, през Южен Джендем и Баш Мандра.

Ден трети: Рано рано, стегнахме раниците и отново покорихме връх Ботев. След кратка пауза тръгнахме посока хижа Тъжа. На около час преди хижа Тъжа се отклонихме към връх Марагидик, като го подсякохме от запад. Минахме през местноста "Турски рът". Маркирана пътека ни отведе до едно ловно чакало и хранилка за дивеч. За жалост там маркировката приключи... Тръгнахме по стар, неизползван път от доста време който ни отведе до ВЕЦ Видима.

След изминатите три дни, човек осъзнава колко е величествена Стара планина, как човек е толкова малък, но ако има желание и възможности може да се докосне до величествения балкан и да се почувства величествено.