трошици

Да бъдеш или да не бъдеш мърла

2017-07-04T15:05:00.000+03:00

„Италианките са големи мърли“.

Казва го моя позната някъде насред Сицилия, а повод е непочистената ни хотелска стая. После се оказва, че по договор стаята се оправя два пъти седмично, но компанията вече е влязла в разговор в стил „БГмама“.

От споделените категорични мнения разбирам, че съм сред дами, които изключително държат на хигиената и когато чистачката на входа не премете на техния етаж, те наказателно измитат боклука на долния, та да е ясно, че държат да им е чисто. (Аз обичайно говоря с домоуправителя и касиерката, които се занимават с наемането на жена за почистване на входа, което вероятно ме прави мърла, затова си мълча.)

Отново се подчертава мнението, вече на две братовчедки, които живеят в Италия, че местните жени са големи мърли. Дори преди години българките били много търсени от италианските мъже, понеже, за разлика от сънародничките им, си правели зимнина.

Аз продължавам да си мълча, защото от години споря с майка ми, която прекарва 90% от времето си в проектиране, че правенето на зимнина си е чисто прахосване на сили и лишаване от почивка, след като купуването й излиза доста по-евтино. Бях чела някъде, че американките дори не готвят, защото им излизало нерентабилно предвид почасовата им ставка, но това дори за мен са крайности.

Междувременно чистотата е издигната в култ и всяка обяснява колко държи леглата да са „по конец“, прахът да е избърсан и пред блока да са посадени цветенца. Аз все така си мълча, защото съм наела жена, която да бърше праха от огромната ми библиотека и не виждам нито една причина да губя свободното си време в търкане на прозорци и котлони.

Когато споделям размислите ми с моя приятелка, тя ми отговаря през смях, че в българската селска традиция метенето е много важен семеен ритуал. „Българката е премитала сутрин двора, та да се пукат от яд съседките, че мъжът й тази нощ се е представил добре.“

В хода на разговора си припомням, че съвсем наскоро италианската телевизионна водеща Паола Перего беше уволнена от РАИ след едно съботно предаване на подобна тема. Въпросът беше защо италианците предпочитат източноевропейки. И под №5 беше, че са добри въртокъщници и от малки се учат да бъдат добри домакини.

„Наскоро имах клиентка, българка, женена за французин“, разказва ми моята приятелка. „Тя също ми обясняваше, че французойките били големи мърли, а тя чудесно се грижела за къщата си. И какво излиза – че нейният си е взел домакиня и съпруга на цената на една. Пък той самият не е нищо особено.“

Споделям с приятелката ми всичките ми вътрешни драми, когато си наемах жена, която да почиства дома ми. Бях си го обещала, веднага щом приключа с ремонта на жлището ми, но пак изпитвам известен вътрешен конфликт, обяснявам аз.

Оказва се, че всичко това е от сбърканото ни източноевропейско възпитание и, най-вече, влиянието на Русия, която от крепостничеството скача директно в социализма. Затова пример за всички на изток от Желязната завеса става руската жена, която е тъкачка-многомашинничка и отглежда поне три деца. И то не само по време на Великата отечествена война, а и след нея.

Така българките, полякините, чехкините, унгарките и източните германки се разделят със своите „момичета“, за които в старите градски жилища все още има отделни стаи и дори отделни входове. Разбира се, партийният елит се възползва от всички удобства, които някога са имали жените от средната класа, но това не става част от масовото възпитание.

В масовите средни училища всички ние, независимо дали учехме чужди езици или готварство, бяхме задължително на бригада за бране на домати, ябълки, зеле или боб. И ходехме на ленински съботници, в които трябваше да си почистим района на училището или част от квартала.

Дори сега мои познати жени предпочитат лично да хванат метлите, защото много държат на хигиената. В центъра на Палермо, обаче, когато попитах съседките защо улицата, на която живеем е толкова мръсна, те се събраха на съвет и се обадиха в общината. На другия ден един служител на местната служба по чистота се появи и премете.

Замислям се, че може би това е причината жените над средна възраст в Западна Европа да изглеждат по-запазени и по-малко изхабени от тези на Изток – фактът, че са си позволявали повече почивка и време за себе си, защото са прехвърляли на някой друг грубата домашна работа.

Разказвам на друга моя приятелка за това колко съм доволна от домашната ми помощница и тя също започва да обмисля идеята.

После ми казва, че не може да си го позволи финансово и че не й струва нищо да си поддържа къщата – сутрин пуска прахосмукачка, изпира, простира, оправя, облича детето за детска градина и после отива на работа. Разказва ми, че не разбира защо мъжът й не оценява нейната професия и факта, че вечер има нужда да си почине малко и не може веднага да се втурне да готви и домакинства.

Аз пък започвам да мисля, че няма как съпругът й да уважава нейният труд, след като тя самата не го цени. И когато демонстрира, че за нея не е проблем след като е работила 10 часа, да се прибере вечер, да сложи престилката и да се превърне в идеалната въртокъщница, няма как съпругът й да не го очаква всеки ден, дори когато тя има нужда от почивка.

Затова преглъщам социалистическите си предразсъдъци, че не съм истинска жена, щом не искам сама да си оправям къщата, а плащам на друг да го прави. И прекарвам почивната си събота с книжка на дивана и по заведенията на сладки приказки с приятелки.

Когато изпитам желание, може и да сготвя.

Колкото до премитането на двора... ще си помисля.

Нагости ме, ако можеш (1)

2015-11-23T17:24:00.000+02:00

България е известна с добрата си кухня.

Или поне така си мислех допреди седмица, когато ми се наложи да изпробвам това популярно за нас, българите, схващане като се опитам да предложа на приятел, чужденец, вкусни нашенски ястия.

Първото ми предизвикателство беше, че аз самата не съм много по заведенията, а когато ходя, посещавам определени места, които далеч не са представителни за българската кухня – една-две пицерии, едно италианско ресторантче близо до дома и още едно заведение с добра, но по-скоро европейска кухня.

Да, имам и един любим квартален турски ресторант, но... той е тип „квартално заведение“. И макар храната да е вкусна и на добра цена, собствениците му ни най-малко не са се постарали да вложат нещо във визията. Пък и, както споменах, е турски.

При предишно посещение бяхме изпробвали две-три неща, сега реших да добавя и нови, за които имах спомен от вкусни вечери. Е, не точно миналата седмица, но кой знае.

Ресторантът на покрива на Народния театър

Мястото предлага чудесна гледка, но ако искате да похапнете, ще си останете гладни. Фактът, че този път, за разлика от предишното ми посещение заведението беше празно, трябваше да ми говори нещо. Но реших, че просто е рано (груба грешка).

Поръчката включваше магданозени кюфтенца и гъби с кашкавал като мезе към две чаши червено вино. Не ви ги препоръчвам. Сигурна съм, че като дете съм ги правела по-добре. И магданозените кюфтенца, и гъбите с кашкавал.

„Дивака“ на „Гладстон“

Това е едно от местата, които обичах да посещавам с приятели на бира, пилешки крилца и пържени картофки. Казвам „обичах“, защото преди малко повече от месец една сервитьорка не просто надписа сметката ни с 4 бири, но и се опита да ни убеди, че сме ги изпили. Пристигналата малко по-късно управителка сви рамене и каза – „Някой трябва да ги плати“. Е, и ние бяхме съгласни с идеята й, само че така и не стана ясно защо този някой трябва да сме ние. В крайна сметка бирите бяха платени (от нас), а заведението загуби една весела компания, която 6 години не само плащаше големи сметки, но и оставяше солиден бакшиш, доста над негласния стандарт от 10%.

Въпреки това реших да започна с „Дивака“, защото в него последно бяхме хапнали нелоши пълнени чушки (обедно меню).

В поръчката този път само цариградските кюфтенца не се предлагаха със сос от кисело мляко. Затова пък имаше яйца по панагюрски (с кисело мляко) и чушки бюрек (с кисело мляко). Мислех да поръчам и пържени тиквички, но бях сигурна, че и към тях ще има кисело мляко. При това без да ме попитат дали го искам.

И да, ако си мислите, че българите ядем много зеленчуци, опитайте да изберете друга слата в кръчма, освен шопската. Добре де, има и овчарска, но не е много сигурно, че ще откриете разлика.

Бирария „Халбите“

На следващия ден привечер се озоваваме на Малките пет кьошета и решаваме да изпробваме бирария Халбите. Изборът на салати не е кой знае какво, така че пак залагам на шопска. Плюс кюфтета на скара (оказаха се сурови отвътре), някакво ужасно приготвено сирене с мед и орехи и гювече.

Гювечето само по себе си е отделна тема. Едва ли има две заведения, които да имат една и съща идея какво съдържа така нареченото „Сирене по шопски“. Затова пък авторите на менюта винаги са убедени, че клиентът е на същото мнение с готвача и рядко си правят труда да уточнят какво съдържа ястието.

В интерес на истината трябва да отбележа, че заведението предлага доста видове наденички. Но нито един от тях не е български. Пък и след полусуровите кюфтета не исках да рискувам.

В допълнение бих отбелязала, че в градината е заложено на „найлон“ за пушачи, докато непушачите в изненадващо топлата ноемврийска вечер бяхме свити на две-три маси.

К.Е.В.А.

Ако трябва да препоръчам място, където никога да не стъпите, това е К.Е.В.А. Аз поне смятам да заобикалям заведението отдалече.

Оказва се, че виното, което съм си харесала, не е налично, сервитьорът ми предлага две бутилки, от които да избера – и после ми носи другата и свива рамене. Ами, съжалявам. (аз повече) Минералната вода е в кана. И е минерална на доверие. Никой не ми гарантира, че не е чешмяна, но пък цената е като за малък басейн.

Избирам една от трите налични салати (повечето в менюто са задраскани), малки кебапчета, които се оказаха доста изстинали (но пък ги донесоха след половин час), като и зеленчуци на скара.

Както вече споменах, това е място, което не препоръчвам. Но ако все пак сбъркате да седнете, не си поръчвайте зеленчуци на скара. Никога. Дори да умирате от глад. Нарязани на ленти (дотук добре), хвърлени за 10 секунди на скарата, колкото да се опърлят, оставени на плота за около 20 минути, намацани с нещо черно (например соев сос) и поднесени на стайна температура в прохладен есенен ден. Иначе казано, сурови зеленчуци с черни следи.

И понеже все пак гостът ми е гладен, си поръчва омлет със сирене с идеята, че готвачът няма как да го обърка. Ами, има как. Пък вие си представяйте.

Реших ,че ако не друго, поне ще имат торта от моркови. Не, не като във вица за зайчето. В КЕВА наистина предлагаха чудесна торта от моркови. Е, вече не предлагат. А моят гост ме предупреди, че ако оставя и една стотинка бакшиш, повече няма да ми говори.

***

След това кошмарно кулинарно преживяване, реших да започна да издирвам кръчма или ресторант в центъра на София, където предлагат българска кухня. Пък ако предлагат и някое и друго готвено ястие вечер, направо чудесно.

Така че... ще ви информирам за резултатите.

Със снимки.

Pray for Europe

2015-11-16T22:24:00.001+02:00

Когато на 11 септември 2001 г. Ал Кайда разбива три самолета в САЩ, тя ги насочва към същността на Америка – бизнесът (Световният търговски център) и войната (Пентагонът).

Когато на 13 ноември 2015 г. Ислямска държава насочва действията на 8 терористи в Париж, тя също се цели в същността на Франция. Загиват хора, които са излезли да се забавляват в края на работната седмица – на бар, на ресторант, на концерт, на футболен мач.

Ако терористичните атентати в черния френски петък бяха в София, аз можех да съм сред жертвите. Можеше да е моето семейство, моите приятели, моите колеги, моите познати от баровете, ресторантите и клубовете. Защото, ако САЩ е бизнесът и войната, Европа е любовта към живота, удоволствието от хубава храна и музика, от срещите с приятели.

Точно затова терористичните атаки удариха не нашите ценности като мултикултурализъм, толерантност, демокрация и „Европа без граници“, а нашата същност.

В първите часове след атентатите много от световните телевизии без колебание поставиха заглавието „Атака в сърцето на Европа“. Защото Париж е точно това. Повече от всеки друг град на Стария континент той олицетворява същността ни на европейци, нашата цивилизация и нашите ценности.

А моята първа мисъл слеш шока беше „Дори Хитлер не си позволи да разруши Париж“.

И в този момент болезнено осъзнах, че новият сблъсък е от съвсем различен вид. Точно както папа Франциск наскоро коментира, че Третата световна война вече е започнала и тя е от различна от предишните, „на парчета“ – т.е. не атака на завземаща армия, а откъслечни военни действия.

Далече съм от мисълта, че от камбанарията на европейския си начин на живот в началото на 21 век мога да дам рецепта за спасението на света и справянето с ислямските фундаменталисти. Сигурна съм, че евреите по време на Инквизицията са се чувствали също толкова безпомощни. Защото и в двата случая главната вина е че си такъв, какъвто си.

Знам само, че ако наистина на Стария континент сме си научили уроците от миналото и след хилядолетия, в които сме се избивали, защото сме такива, каквито сме, вече 70 години живеем в мир и празнуваме това, че сме такива, каквито сме, една от заслугите е на мислителите на Франция. Но останалите заслуги са на всички европейци.

А точно това ми дава надеждата, че и този път ще намерим верния път.

Пари за болест, пари за здраве

2015-11-09T18:45:00.001+02:00

Тези дни ми се наложи да си направя няколко изследвания.

И като казвам наложи ми се, имам предвид, че не съм от хората, които си падат по това да стават рано и да дават кръв, още преди да са си изпили кафето. Не обичам да ставам рано и обичам да пия кафе. Затова за изследванията минах през двама специалисти. Първо с направление от личен лекар, после без. И двамата специалисти ми препоръчаха едно и също. После отидох при личната си лекарка и тя ми каза, че ще трябва да си платя изследванията. Нищо че са скъпи.

Всъщност, оказа се, точно защото са скъпи. Просто защото, ако тя ги изпише, ще й направят проверка и ще я накарат да си ги плати от джоба. Нищо, че са ми препоръчани от специалист. От двама специалисти.

Така аз трябва да ги платя за трети път. Първо, защото съм здравно осигурена. Да, вярно е, че в последно време моите осигуровки ги плаща държавата, но преди съм си плащала аз и тъй като системата гледа с натрупване, аз също имам принос.

Втори път защото както клиниката, в която ще си правя изследванията, така и Здравната каса се издържат основно от моите данъци, а аз живея в България (т.е. плащам ДДС, което е най-големият приход в бюджета), вече съм платила и втори път.

А сега ще ги платя и трети път, с пари от джоба си, върху които вече съм платила данъци. Хубавата новина е, че и догодина ще продължа да ги плащам, защото като нищо ще се окаже, че не попадат в моя пакет на здравно осигурен. То не че сега като попадат пак не си ги плащам, но това е отделен въпрос.

Покрай моите изследвания се замислих за начина, по който в България се гледа на здравето. Като нещо, което можеш да се опиташ да поправиш, ако имаш пари, а не като нещо, което трябва да пазиш, защото е по-евтино.

Замислих се за втори път, докато тези дни по италианската държавна телевизия гледах кампания за набиране на средства за изследвания срещу рака. Да, точно така. Не за лечение на болни, за изследвания. В края на едноседмичната интензивна кампания бяха събрани 3 милиона евро от смс-и.

Разрових се повече и открих, че асоциацията за изследвания е създадена преди точно 50 години (1965 г.) в Милано и целта й е както да финансира изследванията за борбата с това заболяване, така и да информира обществото за последните научни открития в областта на лечението и превенцията на рака.

Случайно или не пак през тази година Световната здравна организация установи, че Италия е на второ място в света по дълголетност на населението след Япония. България пък за пореден път бе включена в списъка на най-нещастните европейци наред с Молдова и още няколко държави, които наричаме „Трети свят“.

Нямам съмнение, че освен най-бедни и най-нещастни в Европа, българите са и най-болни. Но вместо да инвестира в научни изследвания или в реклама на здравословния начин на живот, българското правителство решава, че през 2016 г. млад учен ще получава колкото чистачка, но за сметка на това ще трябва да плаща с лев повече за солетите, които похапва, за да спести някой лев на семейния бюджет.

Ако, разбира се, преди това не е отишъл да прави наука в чужбина и да конструира изследователска апаратура, която бедните български болници няма да могат да си купят.

А още по-лошото е, че дори и да намерят пари да си ги купят, скоро няма да имат лекари, които да знаят какво да гледат на тях.

Нещо се случи (МИ 2015)

2015-11-03T22:53:00.000+02:00

Нещо се случи на Местни избори 2015. И някак странно победителите не изглеждаха като победители и победените не изглеждаха като победени.

Че ГЕРБ победи, победи. Как победи е отделен въпрос, но че победи, две мнения няма.

На пресконференцията след изборите всички пърхаха около Бойко Борисов, а Цветан Цветанов като една съща Клара Маринова развя синята карта, за да покаже, че България вече е синя. И всички заповтаряха след него в хор, че това е 10-та победа на ГЕРБ, макар че аз трудно успявам да си ги преброя, но сигурно грешката е моя.

Само че нито Бойко Борисов, нито групата около него изглежаха като победители. Сигурно, ако БСП в този момент беше дала пресконференция, щеше да изглежда по-ведро. Малко им оставаше на ГЕРБ да приличат на траурно шествие и аз все очаквах да има някъде около тях ковчег. Но нямаше. Говореха за изборна победа. Разгромяваща.

После стана ясно, че ДПС губи изборите. Дали от себе си, както твърдят някои. Дали от ГЕРБ, както твърди Бойко Борисов, не е ясно. Ама че губи някои общини, губи ги. Само дето не изглеждаха като губещи.

Спомням си преди време как Ахмед Доган благодареше на определени общини, където е имало пробиви и мъмреше общините, където местните партийци не са си направили оценката и са загубили от алтернативни кандидати. Един такъв случай, помня, беше Ахмед Башев, който победи като подкрепен от БСП, защото е състудент на Румен Петков. Сега пак Гърмен беше община на ДПС-алтернативите и пак Ахмед Башев беше един от кандидатите, но този път Лютви Местан не каза нищо.

Ще каже човек, че ДПС са спечелили точно толкова, колкото са искали. Т.е., че са загубили планирано. И някак като дежа вю Лютви Местан държеше да подчертае, че са трета политическа сила.

И всичко това по странен начин повтори ситуацията от Европейските избори през 2009 г.

Тогава Бойко Борисов пак беше победител и сърдит. Тогава БСП пак бяха губещи. И тогава ДПС пак държаха да подчертаят, че са трета политическа сила.

Защото предстояха парламентарни избори.

Като се има предвид, че заради председателството на ЕС през втората половина на 2018 г. и заради решението на Конституционния съд от 2001 г. работата на този парламент трябва да приключи предсрочно, идеята, че вървим към предсрочни избори звучи доста логично.

А като се има предвид, че тези местни избори са били най-скъпите в историята, има и обяснение защо победителите чувстваха победата си като пирова. И съвсем не се радваха на успеха си.

Единственото, което все още не успявам да разбера е на какво се радваха от Реформаторския блок.

Диагноза България 2015

2015-11-01T23:25:00.001+02:00

Не вървим към авторитарен режим. Там сме.

Демокрацията ни не е дори фасадна – от много хвърляне на камъни, фасадата ни вече е доста поочукана.

И стокхолмски синдром нямаме. За него са нужни поне похитители.

По-скоро страдаме от комплекса на Електра. И търсим Бащица, който да ни оправи.

Повтаряме по няколко пъти миналото като гротеска, със Сизифовско усилие.

Новата Клара Маринова си пада по Веселин Маринов. Новият Правец е Банкя.

Нямаме нужда от Фортинбрас, който да изнесе труповете.

Актуалният въпрос е кой ще омеси баницата.

Сърцето на Европа

2015-09-12T21:18:00.000+03:00

Когато в края на април край италианския остров Лампедуза потъна кораб с близо 1000 емигранти на борда, в по-голямата част от Европа това беше възприето като локален проблем. Въпреки че от месеци италианските политици се опитваха да обърнат внимание на своите колеги в Берлин, Париж и Лондон, че няма как една държава, пък била тя и 60-милионна, да се справи с наплива на емигранти от два съседни континента, единственото предложение на Меркел, Оланд и Камерън беше „квоти по желание“. А желание нямаше.

После, през юни, Франция затвори границата си при Вентимиля и остави хилядите, които се опитваха да преминат, на италианска територия, по ж.п. гари и пътища. Към този момент Италия вече беше регистрирала 60 000 бежанци от началото на годината.

Малко по-късно огромни тълпи блокираха входа на тунела под Ламанша. Проблемът все така беше смятан за локален. Или поне двустранен, този път между Франция и Великобритания. За да се стигне до август, когато бежанците блокираха Македония. Все така многобройни и все така насочени към определени държави от Европа.

За да се стигне до сегашната криза, когато тълпите буквално обсаждат ж.п. гарите в Сърбия, Унгария, Чехия и Полша в опит да достигнат до Германия, Австрия, Швеция, Дания и Швейцария.

Ако тази постепенна блокада на инфраструктурни обекти в сърцето на Европа и на икономиките на много от страните беше военно нашествие, старият контитент вече щеше да е загубил битката. Неслучайно всички войни са се случвали точно по този начин – стъпка по стъпка, докато Европа в по-голямата си част е смятала, че това не я засяга.

Само че този път блокадата се случва от мъже, жени и деца, които плащат огромни суми, за да достигнат до конкретни европейски държави. И за разлика от предишните месеци, сега Европа гледа на тях като на герои, докато държавите, които се опитват да защитават границите си, се превръщат в нехуманни.

Общественото мнение беше обърнато от една снимка на загинало дете, изхвърлено на брега, разпространена от турски журналисти.

Не че до този момент нямаше жертви деца, не че не бяха хиляди, но нито една от европейските медии не си позволяваше да публикува подобни кадри. Дори лицата на децата бежанци бяха скривани, в изпълнение на законите за защита на техните права.

Но в Турция тези правила не действат. И турският екип на СНН публикува снимката, която накара Стара Европа да се разчувства. Да се сети за ценности, за идеали, за хуманност, за правото на подгонените от войните бежанци на хуманно отношение.

Канцлерът на Германия Ангела Меркел обяви, че страната има възможност да приеме половин милион сирийски бежанци в следващите две години и призова останалите европейски страни да приемат съответните квоти. Страните от Централна Източна Европа реагираха остро и освен, че техните правителства са обвинени във фашизъм, сега се обсъждат и съответните санкции.

Старата Европа отново се раздели – на Добрата Германия и на лошите други. На хуманното отношение на германците, които приемат половин милион бежанци и на нехуманното на унгарците, които искат да регистрират преминаващите през страната им тълпи.

Истината е, обаче, че нещата не са толкова черно-бели. И далеч не са толкова едноизмерни.

Въпреки, че детето от снимката, която улучи в сърцето Европа, е кюрдче, Германия обяви, че ще приема само и единствено сирийски бежанци. Какво ще се случи с всички останали, които искат и търсят убежище в Европа, включително и кюрдите, така и не става ясно. Въпросът се поставя директно от част от политиците в Италия, но все така няма отговор.

В момента под прицела на общественото мнение са политиците от държавите, които не искат да приемат бежанци и издигат стени по границите си. Държави, които искат да регистрират бежанците и да пресеят тези, които наистина бягат от война от онези, които, увлечени от наплива, са тръгнали да търсят по-добри икономически условия за себе си и семействата си.

Амнести интернешънъл прогнозира, че още над милион бежанци ще пристигнат в Европа през следващите две години. И заявлението на Германия, че приема половин милион само ще стимулира наплива не само на бежанци от Сирия, но и от всички останали страни.

Анонсът на Ангела Меркел е, че сирийците ще бъдат интегрирани и ще подпомогнат икономиката, защото Германия вече има този опит. Практиката й с интеграцията обаче може да бъде оспорена от всеки, видял керваните, които около всеки празник блокират пътищата през България, Сърбия и Хърватска от и за Турция.

Наскоро в Генуа случайно се запознах с една албанка. Младата жена, която по нищо не се различаваше от своите връстници в Италия, ми обясни, че макар да живее в Милано от над 20 години, не се определя като италианка, защото не е възпитана по този начин. При нас много повече се спазват традициите на родината и е задължително да се омъжим за албанци, които са емигрирали в Италия или такива, които още живеят в Албания, обясни ми тя. Несъмнено същото е поведението и на турските гастарбайтери в Германия. Ще бъде същото и на бежанците, които пристигат сега.

Но има и нещо друго, което, отвъд теориите на конспирацията, кара всеки нормален човек да се замисли откъде бежанците имат хиляди евро, за да достигнат в Европа. Твърди се, че те са разпродали имуществото си, че са били заможни, но в страна, разрушавана от война и при масовото преселение, едва ли имуществото им е струвало чак толкова много. Затова се създава съвсем основателно съмнение, че някой плаща на тези хора да стигнат точно до Германия.

Другото, което би накарало всеки логично мислещ човек да се усъмни, е фактът, че в много случаи бежанците са бременни жени или непридружени деца. Да, факт е, че по-голямата част от пристигащите в Германия, например, са мъже, но това някак си се губи на фона на децата, които те вдигат като жив щит. И Европа, която пак не се учи от грешките си, приема с умиление децата, нищо, че в техните пелени могат да бъдат скрити и наркотици, и оръжие.

Истината е, че в момента никой не проверява бежанците, които пристигат по време на масовата вълна към Централна Европа. Сред тях може да има и терористи, и главорези от армиите на ислямска държава. И най-вероятно има.

Истината е, че тези общности няма как да бъдат интегрирани, както не са интегрирани и досега пристигналите. Доказаха го както атентатът в редакцията на френския вестник Шарли Ебдо, така и множеството терористични актове, които се превръщат в ежедневие. А сред тях вълната на националистите, която беше попритихнала, ще избухне с нова степен – и с пълно право. В Италия това вече е факт и твърде ограничената териториално Северна лига на Матео Салвини печели позиции в Сицилия, Пулия и другите южни провинции.

Но има и още нещо, на което никой не обръща внимание. Бежанските тълпи доказаха, че могат да блокират инфраструктурата на Европа. Скоро ще покажат и че могат да блокират икономиката й. Всъщност, тези сигнали започват да се забелязват и курсът долар-евро постепенно се приближава към 1:1. Единственият, който има интерес от това отново е САЩ. Без теория на конспирацията, просто следвайки пътя на парите.

Снимката на СНН Турция под името „Човечество, захвърлено на брега“, постигна това, което стотиците потънали лодки край Лампедуза не можа – уцели европейците в сърцето и ги разчувства. Но никой не се замисля, че твърде много вълнение би било пагубно за Стария Континент.

С което, разбира се, не искам да кажа, че Европа не трябва да приема бежанци, които бягат от война. Просто сълзите от умиление не трябва да пречат на трезвата преценка кои са хората, които пристигат и дали наистина бягат от война.

We love you just the way you are

2015-08-13T13:09:00.000+03:00

Преди около седмица вълна от съболезнования заля Фейсбук. И вълна от хейт срещу хейтърите, които злорадстваха. Поводът – неочакваната смърт на най-големия син на президента Росен Плевнелиев.

После медиите отразиха струпаните цветя и плюшени мечета пред президентството. В памет на 14-годишното момче, починало от вродено и недиагностицирано заболяване.

Само няколко дни по-късно в Лесидрен джигит необезпокоявано от властите уби момче и момиче на 16 години. Трето дете се бори за живота си. И тримата са имали „неблагоразумието“ да карат велосипедите си по права улица по сред бял ден. Социалните мрежи веднага разказаха, че загиналото момиче е спечелило стипендия от НАСА със свое есе.

И толкова.

Няма съболезнования. Няма струпани цветя и плюшени мечета. Няма пожелания на семейството да се справи по-лесно с болката. Няма възмущение към властите, че са си затворили очите пред джигита.

16-годишната Велислава има лошият късмет да не е президентска дъщеря, затова остава само статистика. Черна статистика. Без изводи.

Този паралел обаче разкрива една по-тъжна страна от живота ни. И тя не е само в това, че млади хора загиват напълно безсмислено и предотвратимо.

Тя е в това, че обичаме политиците си. Обичаме ги искрено и жетвоготовно, обичаме ги като в песента на Били Джоуъл – точно такива, каквито са.

Don't go changing, to try and please me
You never let me down before
(...) I would not leave you in times of trouble
We never could have come this far
I took the good times, I'll take the bad times
I'll take you just the way you are

I don't want clever conversation
I never want to work that hard
(...) I want you just the way you are.

Обичаме ги с недостатъците им, с гафовете им, с оправданията им, с неспособността им да се справят с елементарните проблеми в живота ни, без да забъркат още по-голяма каша. И сме готови да ги защитаваме срещу всеки и срещу всичко, което може да им се случи.

Точно заради това журналисти, които нямат ни най-малко притеснение да питат почернените родители в съдебните зали как се чувстват, излязоха във Фейсбук с призиви да не се коментира смъртта на президентския син. Защото е президентският син.

Точно заради това журналисти, които нямат никакъв проблем да навлизат в личното пространство на политици, които не харесват, да ги преследват в заведения и пред домовете им, призоваха за запазване на личното пространство на политика, когото харесват.

Защото го харесват, а не защото в друг случай, с някой, когото не харесват, биха постъпили по същия начин.

Освен психолозите, които откриват в тази любов към властимащите симптомите на психично отклонение, което в крайните си варианти е известно като синдром на Кларембо, медийните изследователи също дават ясна диагноза на любовта на журналистите към властта.

В есето си Mediatizsation Effects on Political News, Political Actors, Political Decisions, and Political Audiences (2013) изследователите Esser & Matthes прогнозират, че с развитието и медиатизацията на обществото, „първоначално намалява тиражът на вестниците, които имат тесни социални или политически връзки, след това такива медии или изпадат от пазара, или прекъсват тези връзки и се превръщат в чисто икономически субекти“.

Този процес на демократизация изключва, разбира се, любовта на журналистите към политиците, вживяването в техните проблеми и превръщането на политиците в по-специално качество хора. Защото първата стъпка към него е осъзнаването на медиите като отделна демократична институция със собствени правила, включително и пазарни.

Един от поредните вопли на умиращият любовен медиен модел в България се чу наскоро в интервю на главния редактор на в. Стандарт Славка Бозукова, която заяви, че средствата от Европейския съюз за медии не се разпределят справедливо и вестниците получават едва 4% от тях. В допълнение стана ясно, че държавата все още е най-големият рекламодател и това вероятно би трябвало да обясни любовта на медиите към властта.

Правилата на демокрацията обаче са други и точно те постановяват, че този модел е умиращ. В едно нормално общество смъртта на президентския син би предизвикала дискусия за профилактиката и предотвратяване на смъртността от такива вродени заболявания. А истинската вълна от реакции би предизвикала смъртта на Велислава. Защото тя е предизвикана от престъпното бездействие на държавата – нещо, срещу което би трябвало да реагират и медиите и обществото. Да реагират остро и непримиримо.

Искаше ми се да вярвам, че закриването на вестник „Преса“ със символичното присъствие на Мадам В. и нейните „интервюта по пантофи“ и баници за властта е първият знак, че медийната среда у нас е на път да се нормализира и демократизира. Да престане да върти баници и да гледа властта любовно и да застане на страната на обществото.

За съжаление огромната разлика в реакцията спрямо двете деца за пореден път доказа, че сме далече от нормалното. И все още обичаме политиците си такива, каквито са и не искаме да се променят, нека не правят такива усилия.

Точно както пее Били Джоуъл.

Усещане за България

2015-08-12T12:28:00.001+03:00

„Всеки път, когато се прибирам в България, ме потиска всеобщото усещане за отчаяние. Хората изглеждат мрачни и отчаяни.“

Казва ми го Мая, моя приятелка, която от години живее във Виена. Тя е от хората, които постоянно правят планове за завръщане. Но й е достатъчна една българска новинарска емисия, за да отложи всичко планирано. Поне засега. Поне докато не отраснат децата. Поне докато...

Думите на Мая ме карат да разбера кое е онова, което ме хваща за гърлото всяка сутрин и не ме пуска до вечерта. С малки промеждутъци, когато нещо слънчево ми дава усещането, че може би...

Но точно това е усещането за България, която се наслагва с всеки ден от новинарските емисии, от разговорите в кафенетата и във Фейсбук. Усещането за отчаяние. Усещането, че всичко в тази страна е като безкрако куче и е там, където сме го оставили. Само че изпосталяло и с повече бълхи.

Наскоро слушах по италианската телевизия един анализ защо толкова много млади хора от Западна Европа се включват в армиите на Ислямска държава. И отговорът беше изненадващ – защото им дава идеали, нещо, за което да мечтаят. Нещо, което не им дава западното консуматорско общество.

За разлика от тях, българите първо мечтаят за западното консуматорско общество и за стандарта на живот който има там. Не че в Италия или Испания или Германия няма проблеми, които да ядосват италианците или испанците или германците. Но имат и плюсове, които тук няма.

В репортаж за кампанията, която да привлича млади хора, работещи в чужбина да се върнат в България, една от организаторките обясни, че у нас може и заплатите на специалистите да са по-ниски, но и стандартът на живот е по-нисък. Така че това е добър мотив за завръщане.

А всъщност, това е най-измамният мотив. Защото стандартът на живот изобщо не е толкова нисък. Той е нисък за тези, които имат наследено жилище или живеят с предишното поколение, което е има свое жилище. За тези, които не мислят колко заплати ще им струва покупка на автомобил и за всеки случай имат роднини, при които да отидат на почивка.

Защото нито имотите, нито автомобилите, нито почивката струват по-малко, отколкото в други европейски страни, в някои случаи дори и повече.

Ако погледнем принципите на рационалното разпределение на личните финанси, едно от златните правила е, че за всекидневни разходи и сметки по домакинството не трябва да отиват повече от 50%, а 10% от дохода трябва да бъдат заделяни „за черни дни“. Други 10% трябва да бъдат заделяни за развлечения и почивка. Само че в българската действителност онова, което трябва да отнема най-много 50%, често стига до непосилни суми.

В свой анализ на разликите между хората и животните Хайдегер посочва, че основната линия на разделение е в това, че животните са „бедни на светове“.

Но колко богати на светове могат да бъдат хора, които влизат в графата „работещи бедни“? И които не виждат никаква перспектива да излязат от тази група? Или онези, които не успяват да си намерят работа и виждат как светът им постепенно се сгромолясва. Все повече оскотяването се превръща в често явление, а не в изключение.

Скорошна статистика определи българските младежи като най-мързеливи в Европа, защото голям процент от тях нито учат, нито работят. Сигурна съм, че сериозна част от тези „мързеливи млади“ работят в сивия или дори черния сектор, защото нито една от социалните системи не им дава достатъчна мотивация да плащат каквито и да било осигуровки. Както съм сигурна, че част от тези мързелуващи младежи всъщност не са младежи, защото отдавна имат деца и живеят от парите, които държавата плаща за отглеждане на дете.

Но съм сигурна и друго. Нищо в тази държава не дава на останалите „мързелуващи младежи“ онази мечта, от която се нуждаят – онази идея, че да, сега им е трудно, но усилията ще си заслужат отплатата. Нито онази сигурност, че нещо ще се промени към добро.

Истината е, че нищо в България не носи усещането, че може да се промени към добро.

Точно затова усещането за България е усещане на отчаяние.

Агонията на българските медии

2015-08-02T13:54:00.001+03:00

Хрумвало ли ви е, че може да има пряка връзка между ниската избирателна активност и закриването на вестници в България?

Е, има. И логиката е повече от очеизвадна. Когато медиите директно следват и преповтарят политическите тези на определени политически сили, никак не е чудно, че подкрепата за тях е колкото за тези политически сили.

Всъщност, дори по-малки. И обяснението е в теоририята на Hallin & Mancini, която научните среди извън България се обсъжда от повече от 11 години, докато ние, разбира се, си гледаме в пъпа.

Според медийните модели, очертани в тази теория, средата в България отговаря на Средиземноморския модел – пресата е с нисък тираж и ориентирана към политическия елит, има силна държавна намеса в медиите, включително с различни финансови лостове, журналистите се чувстват по-скоро обслужващи властта, отколкото отделна гилдия със свои професионални правила и ясна регламентация, често има преливане от медиите към политиката, а журналистическите материали са коментарно ориентирани.

Разбира се, двамата изследователи не разглеждат България, а само Западна Европа, но факторите, които определят за характеризирането на Средиземноморския регион, отговарят на медийното развитие в България. Също както в Гърция и Италия, вестниците в България се формират като политически органи в борбата за национална независимост през 19 век. На фона на ниската грамотност и относителната бедност на населението, вестникът е бил лукс, предназначен за богатите граждани. За разлика от американския модел, където вестниците възникват като „листи с писма“, например.

И пак също като в Средиземноморския модел, много писатели и политици са и журналисти. Не само при зараждането на медиите, но и до ден днешен. А медиите са политически обвързани, без това да се заявява директно, каквато например е практиката във Великобритания.

Политическото финансиране на медиите в Средиземноморския модел също не помага за тяхната независимост от властта. В интервю след закриването на в. „Преса“ Валерия Велева коментира, че един от основните проблеми пред съществуването на медиите в България е липсата на държавна субсидия. Но всъщност такава има, макар че тя е под различни форми. Първата от тях е данъчните облекчения, които журналистите имат (нормативно признати разходи върху авторските договори и хонорарите). В допълнение, по време на предизборните кампании медиите получават партийно финансиране.

Има и трети канал, който не е изследван, но той е много по-сериозен от останалите – парите, които медиите получават за популяризиране на европейските проекти и програми. И тъй като за получаването на тези фондове няма ясен регламент, не е чудно, че той се превръща едновременно в морков и пръчка за контрол над медийното съдържание.

Разбира се, в България този модел има известни специфики. В началото на прехода медиите бяха използвани като удобни перачници за пари. В строителството този метод се нарича „тънък изкоп за изравняване на наряд“, а в ремонтните дейности „завинтване гайка на терсене място“ – т.е. разход, който не може реално да бъде измерен.

Също както в целия свят, и в България медиите са бизнес и този бизнес трябва да отговаря на определени правила, за да бъде печеливш или губещ. Когато собствениците си купуват джипове, вместо да плащат разходите на бизнеса, няма как той да не фалира. И много медии на българския преход минаха по този път.

Когато медията предпочита да залага на стажанти с 500 лв. заплата, вместо на опитни и качествени журналисти, няма как тези стажанти да произвеждат добавена стойност, която да се търси от читателите. Кой ще купува издание, което преповтаря вчерашните телевизионни новини, преписва вчерашните текстове от интернет и на практика, не дава нищо ново срещу цената си от лев или два?

Липсата на добавена стойност, допълнена от цензурата или автоцензурата в услуга на определен политик или партия, води до отлив на още читатели. Ако към това се прибавят и разходите за лукс на собственици или издатели, независимо дали бизнесът е печеливш или губещ, нещата отиват към фалит.

Спомням си преди време какво се случи в един от вестниците, в които работех и който още съществува. След две предизборни кампании собственикът беше много доволен от приходите на медията и обяви публично, че репортерите, които са работили по отразяването на изборите ще получат бонуси. В последствие обаче било решено да се направи частично приключване на годината, печалбата от един милион била разпределена между акционерите и ръководството, а един от управителите се сдоби с нов новненичък джип. Какво стана с журналистите ли? Ами, беше обявено, че има икономическа криза, имаше съкращения, на някои бяха предложени много ниски заплати, за да останат на работа, а работилите за кампанията, които трябваше да бъдат наградени, не получиха нищо, освен глоби и порицания. Нищо чудно, че вече никой от тях не работи в този вестник, а от известно време там хронично се забавят заплатите.

Разбира се, проблемът с медиите има и втора страна и той е липсата на усещане за гилдия. Факт е, че у нас няма нормален медиен синдикат, че когато собствениците воюват, журналистите също се включват в тази война и често злорадстват заради проблемите на своите колеги, без да разбират, че всички са в една лодка. И когато има дупка в единия край, няма как водата да не стигне и до техните крака.

Всъщност, закриването на „Преса“ е един от сигналите за тежкото заболяване на българската медийна среда. Като първи орган, който отказва да действа. Интернет няма нищо общо. Както радиото и телевизията не убиха вестниците.

Всъщност това, което убива медиите в България, е властта, на която те се подмазват, около която се навъртат за пари и облаги като командировки на главните редактори до екзотични дестинации с президент или премиер, като търговия с влияние, като кредити с ниски лихви от поредната банка на властта и ексклузивната възможност премиерът или президентът да ти звъннат по телефона, за да ти кажат „Конграчулейшън“.

Второто, което убива медиите в България по ефективно от всичко останало, е фактът, че на никой не му пука. Не й пука на властта – тя ще си направи нови медии. Не му пука на бизнеса – и той ще си направи нови медии. Не му пука и на обществото – ако закрият една медия, ще се прехвърли на друга – медии бол. Не им пука и на журналистите, защото не ги засяга лично.

Всъщност, докато не ги засегне лично.

Нарисуваният град

2015-07-06T22:13:00.000+03:00

Винаги съм се чудила защо татко Карло (бащата на Пинокио) си има нарисувано огнище. Едва в Генуа, обаче, разбрах, че не само огнището може да бъде нарисувано. На практика, местните хора дорисуват всичко – от гипсовите елементи по фасадите до кепенците на зазиданите прозорци или калканите. Градът е до такава степен дорисуван, че са редки улиците, по които няма дорисувани фасади или графити, които покриват металните кепенци затворени магазини или ресторанти.

Всъщност, тук всичко е многоцветно и слънчево, с изключение на фасадите на катедралите, които са на сиво-бели ивици от сив гранит и бял мрамор. Но пък вътрешността им впечатлява с неизменната пищност.

Със сигурност единственото, което градът няма нужда да си дорисува, е историята, макар и тя да е малко доукрасена. Или поне така твърди Жозе Родригеш душ Сантуш, който разравя стари документи, за да докаже, че най-известният генуезец, Христофор Колумб, на когото е кръстено летището, всъщност нито е генуезец, нито се казва Христофор Колумб. Въпреки това в Генуа все пак има сграда, наречена „Къщата на Христофор Колумб“, която се намира в съседство с една от старите градски порти, увенчани с впечатляващи кули.

Но дори и португалският писател не може да отнеме на генуезците пестото (дженовезе), фокачата, както и малко известният факт, че от името на Генуа и облеклото на местните моряци е произлязъл днес популярният по цял свят blue jeans.

Гербът на града също стряска в първия момент, защото това е кръстът на Св. Георги, който всички свързват с Англия. Всъщност, в едни по-древни времена кръстът е бил символ не само на Генуа, но и на кръстоносците. А през 12 век Англия поисква правото да използва генуезкият символ, за да може да се радва на същото уважение, каквото има генуезката флота в Средиземно и Черно море, където набезите на пиратите не са били рядкост.

Предимствата, които в миналото е давало пристанището, в наше време имат и недостатъци и един от тях е малкото летище, на което кацат само малки самолети (основно италианските авиолинии). Затова пък в града можете да използвате градски асансьори. Те са симпатични, удобни, изкачват баирите без задъхване, струват 90 цента и са оборудвани с автомати за билети. За съжаление, понякога са затворени за ремонт, което кара местните да коментират, че „това е асансьор, по дяволите, не е космическа станция, колко да е труден ремонтът му“.

Посещението на Генуа в първата седмица на юли е особен вид изпитание на организма и особено през тази година, когато африканският циклон, който нахлува в страната на 5 юли и си тръгва през септември, се е развихрил с пълна сила и с минимални температури от 28 градуса, при висока влажност на въздуха (все пак, Генуа е пристанище на Лигурско море и името на града идва от латинската дума за уста).

Второто изпитание са височините за всеки, който страда от подобна фобия. Прането виси във вътрешните пространства на сградите и под кепенците, терасите са от ковано желязо, а стръмните улички могат да са по вкуса само на планинска коза. Освен това има множество улици и улички, които не само се вият като змии по склоновете, но и от едната страна са само ограда към невъзможно стръмния сипей.

Има и трето – тесните улички на историческия център, който е един от най-гъсто населените в Европа. Картата на града е така осеяна с проходи, улички и улици, че човек може лесно да се загуби. Но пък да намери магазинче за сладолед, бар в древен замък с музей (на световното изкуство) или някоя от множеството църкви на града, долепени до някоя жилищна сграда.

Разбира се, задължителна за посещение е Катедралата на Сан Лоренцо, където, освен всичко, близо до входа е изложен и снаряд от английската флота, който пада, без да избухне и да разруши великолепната сграда, която датира от 14 век.

Другото, което е задължително за посещение, е царският дворец и двореца на дожовете, който в момента се използва за културни събития.

Моето лично откритие се оказа бутилка chinotto (слабоалкохолна и леко сладка плодова напитка) в един бар в древен замък на върха на хълма, който ненадейно се оказа изцяло с женско присъствие. А бях седнала на кафе, да дам почивка на уморените си от скитане крака и да се насладя на лекият ветрец, който беше решил да се появи срещу непоносимите 36 градуса в 17:30 часа.

И понеже нито кинотото, нито усещането за който и да било град е експортна стока, единственото, което мога да кажа е – който не ми вярва, да отиде и да опита.

На следващата сутрин осъзнах, че мога да живея в този град, въпреки непоносимата жега, ужасяващите ме височини и тесните улички.

Сигурно е заради аромата на кафе, който никъде другаде не е такъв, какъвто в Италия (споменаха ми, че всъщност трябва да пия кафе в Неапол, за да разбера истинския вкус на кафето), усмихнатите хора, които щом се замисля, ми предлагат да ми помогнат на английски, немски или френски, а после хвалят италианския ми.

Или просто защото тук сиво-бели са само катедралите и то отвън, а иначе всичко е цветно. Нищо, че понякога е дорисувано.

Малка пиеса за наивници

2015-06-25T00:55:00.001+03:00

(които са решили да имат взаимоотношение с банки)

Пролог:

Казвала ли съм колко обичам банките?

Не?

Обичам банките. Направо ги обожавам!

Сигурна съм, че ако някой реши да напише нов вариант на „Божествена комедия“, би направил кръг от ада с банкови процедури.

Обаче аз много обичам банките.

Не че бих прекарала месец във взаимоотношения с банкери и набавяне на документи. Защото вече го прекарах, пък аз обичам да преживявам различни неща.

Но горещо го препоръчвам при разнообразни първоначални предписания. Например за каляване на нервите. Или за отказ от мания да управляваш времето, парите или живота си.

Защото в момента, в който започнеш някоя банкова процедура, банката започва да управлява времето, парите и живота ти.

Решавам аз, съвсем наивно, че когато съм преминала през цялата държавна и общинска бюрокрация за събиране на 77 и половина документа (като билки на Еньовден, ама с финансово предназначение), нито един от които не беше готов навреме и ми струваха малко държавно съкровище, най-трудното ще бъде банката да каже „да“.

Но банката каза „да“ с едно мигване на окото или със сигурност по-бързо от изваждането на данъчна оценка в община „Лозенец“. И тъкмо когато си мислех, че съм приключила, се оказа, че най-интересното тепърва предстои.

Действие първо:

Изваждане на документ за задължението, което ще рефинансирам от ПИБ.

Търся от сайта на банката най-близкия клон, намирам го, пристигам на място и задавам учтиво въпрос. Отговор - услугата може да се извърши само от кредитен консултант, а кредитни консултанти има само в част от офисите на банката. Така че отидете в следващия най-близък.

Отивам в следващия най-близък, кредитен консултант един, опашка – трима души. След кротко чакане (все пак, висенето по институции не ми е сефте, нося си книга), разбирам, че мога да платя двойна такса (60 лв.) и да имам удостоверението след 24 часа, а не след 3 дни.

Че техните 24 часа всъщност са 26, защото получават поща само в 15:30 следобед е отделен въпрос, който аз първоначално пренебрегвам. Оставям телефон с идеята, че на следващия ден, при получаване на документа (който знам, че се разпечатва от компютъра – демек, няма какво толкова да му правят), ще съм приключила.

Но не би.

На следващия ден, около 16 часа звъня, за да питам какво се случва с документа ми. Отговор – ще проверя и ще ви звънна. Приела, че документът трябва да е наличен, след работа се запътвам да си го получа.

Но ето че на около 100 метра от въпросния най-близък офис телефонът ми звъни и кредитният консултант ме информира, че документът ми не е получен.
Естествено, вдигам скандал. Предложили са ми 24 часа. Платила съм такса за 24 часа. Минали са 24 часа. На път са да минат дори 30 часа, а документ няма.

Вижте какво, обяснява ми дамата, документът трябва да се изготви от вашият кредитен консултант, който се намира в Мола на Стамболийски и да се одобри от централата, след което да се върне при мен.

Вижте какво, отговарям аз, тъй като кредитът ми не е отпуснат от вашата банка, а от друга, която погълна моята банка, аз нямам тук кредитен консултант и офисът на мола на Стамболийски нито ми е най-близкият, нито ми е удобен, нито някога съм стъпвала в него.

Ако искате се чуйте с вашия кредитен консултант, казва се ххх, отвръща ми дамата.

А това ще промени ли факта, че документът ми не е готов, питам аз. Не? Ами тогава няма смисъл да се чувам с нея.

Сагата продължава на следващия ден, когато в ранния следобед на телефона ми звъни ххх, така нареченият ми кредитен консултант и ме информира, че документът ми е готов, но се намира в централата на банката, в Дървеница и ако искам, мога да отида да си го взема от там. Денят е петък, така че второто предложение на дамата е да си го получа в понеделник от така нареченият „най-близък офис“.

Който си мисли, че в следващите 10 минути не съм крещяла по телефона, изобщо не ме познава.

Крещя, обяснявам, припомням, че услугата, която са ми предложили и за която съм платила е 24 часа. Включвам дори довода, че ако тази мила дама ми е платила полет до Луната, хич не би трябвало да я интересува имам ли ракета, от кого си купувам горивото за тази ракета и дали пилотът на ракетата има главоболие. Дори предлагам с тези 60 лв., които съм платила за услугата, която не съм получила до момента, да си вземат такси, за да занесат тъпото удостоверение до тъпия офис, откъдето е трябвало да го взема още предишният ден.
Единственото, различно от „това е, което мога да направя“ и “това е ситуацията, не може да се промени“, произнесено от ххх е, че ще ми върнат половината пари, така че таксата ми да стане за нормална услуга (е, то пък оставаше да настояват, че заслужават пари за спешна).

В понеделник по обед документа е в най-близкият ми офис, а няколко минути по-късно и в ръцете ми. Така и не питам какво се случва с пощата им в 15:30 и как така е пристигнала към три часа по-рано. Просто съм щастлива, че съм на крачка от окончателната си раздяла с ПИБ.

Е, тази крачка продължи около месец и още не е извървяна докрай.

Действие второ:

"Само още една процедура" от банка ДСК

Нося веднага документа в ДСК с идеята, че вече всичко е почти приключило.

Е, грешка. Още не е.

Оказва се, че трябва да мина през още едно одобрение (една седмица), след което да си подпиша договора. И на следващия ден трябва да отидем при нотариус (което се случва след 3 дни и 3 позвънявания да попитам какво се случва).

Нотариусът, който е изповядал и първата ми сделка, за няколко минути ме лишава от една сериозна сума (около 200 лв. над предварително очакваната) и ме информира, че забавянето на иначе еднодневният срок в Агенцията по вписванията към момента е 6 дни.

Накрая тези 6 дни се оказват точно 12 календарни. Но аз пак летя с усещането, че вече съм приключила.

Ами, не съм.

За да наредим превода, трябва първо да сключим застраховка. Сумата не е голяма – 200 лв., обяснява ми банкерката.

Значи, да кажа. Според първия ни разговор, застраховката не беше задължителна. После пък трябваше да е на вноски, включени към сумите ми по кредита. Сега се оказа задължителна и то предварително.

Е, не знам дали вие носите по 200 лв. в себе си, в случай, че някой ви ги поиска ей така, между другото, ама аз не нося. Пък преди заплата, след всички предишни разходи, трудно в джоба ми се намират и по-малко.

Преглъщам на сухо, а после питам това ли е всичко, което трябва да плащам. Да, това е. И след него нареждаме сумата и процедурата може да се смята за приключена.

Дишам дълбоко. Фуча от безсилна ярост. Намирам парите (на заем) и на следващият ден съм отново в банката.

О, съжалявам, казва банкерката. Трябва да платите и още 30 лв. такса.

Ама нали вчера изрично ви попитах това ли е всичко?!

Съжалявам, забравих. Но тях може и до края на седмицата.

Поемам дъх. И още един път. И още един път. Пиша и подписвам още една купчина документи, включително нареждане на сумата към ПИБ. Накрая питам какво още трябва да направя. И се разбираме с банкерката да звънне, ако преводът не е направен същия ден, за да знам кога да отида до ПИБ.

В 17:00 получавам обаждане, че парите са преведени и утре ще са в сметката на ПИБ. И, да, забравих, допълва банкерката, за да ви преведем останалата сума, трябва да ни донесете удостоверение като предишното, че кредитът към тях е погасен.

Ама това може да отнеме доста време, като предишния път, казвам аз, леко в ступор от поредното „забравих да ви кажа“.

О, ама ние сега не бързаме, когато го донесете, тогава ще ви преведем парите, казва безгрижно банкерката и ми пожелава приятна вечер.

Действие трето (засега финално):

След този разговор фуча нови десет минути. И още десет. И още десет. И така няколко часа. Фуча на всеки, който иска да ме чуе. И на няколко души, които не искат. На Котката, на вечерята ми, на цъфналите олеандри на терасата и на бурята, която се развихря навън.

Е, бурята ме надвиква, но само временно. Тя се уморява по-бързо.

Първата ми идея включва убийство, самоубийство, напиване и неустоимо желание кротко да плача в някой ъгъл в продължение на 3 дни. И ако може, едновременно.

Втората идея, която в крайна сметка осъществявам, е да дишам дълбоко. После просто да дишам. Което продължавам да правя, вече без да си напомням.

Сега ме чакат нови 60 лв. за плащане в ПИБ и среща с банкерката ххх, с която преди месец си крещях 10 минути по телефона. Там сигурно ще ми измислят още 10 процедури и всяка ще започва със „забравих“ или „нищо не мога да направя, това е ситуацията“.

Аз обаче съм сигурна поне в едно – краят на Ислямска държава е близо.

Как стигнах до Ислямска държава ли? Ами, чета новини. И в тях пише, че след като наскоро официално си приеха бюджет (първа стъпка към края), тези дни са започнали да секат монети. Значи вероятно вече си имат и поне една банка. А каквито са пацифисти, не е далеч моментът в който някой въоръжен и изнервен от бюрокрация радикален ислямист ще взриви не само банката, но и цялата им държава.

А аз ли?

Аз... обичам банките.

24 часа дъжд

2015-05-28T13:54:00.000+03:00

Италианците обичат да казват, че когато вали, правителството краде. Вероятно имат право. А това обяснява и потопите, които ни застигат през последните години. И факта, че нивата на реките достигат стогодишен пик, че и го задминават.

Дъждът у нас е като в роман на Маркес. А за правителството – е, за него още не са написали роман. Но ако го напишат, той трябва да се казва поне „24 часа дъжд“.

Общият преглед на новините показва, че у нас не се прави нищо, ако не е с европейско финансиране. А това, което се прави с европейско финансиране, показва български дефекти. Например едни рекламни брошури с мечки гризли и сьомга, за които са платени 86 000 лв. Министърката на туризма обяснява, че били с неактуална информация. Ще рече човек, че откакто са отпечатани, мечките гризли вече са били избити от желаещи да ловуват у нас чужденци. Вместо да бъдат разследвани хората, които са взели пари, за да откраднат снимки от чужди сайтове.

Наскоро един приятел ми разказа, че бил поканен да участва в окабеляването на едни павилиончета по европроект. Като видял изчисленията, обаче, се хванал за главата, защото били предвидени толкова кабели, че празно място нямало да остане по въпросните павилиончета. Като попитал защо толкова много жици, отговорът бил, че трябва да се дадат пари на онези, по веригата нагоре, които са помогнали за спечелването на проекта.

И за да не се съсредоточавам само в европейските фондове, ще добавя един уж страничен щрих – емигрантите. Някак между другото тези дни премина новината, че България трябва да приеме към 800 бежанци, които в момента се намират в Италия и Гърция. С други думи, според европйската солидарност България не е гранична държава и в нея бежанци не идват. И тук няма бежански проблем. И пак според европейската солидарност, правителството ще получи за тези разселени бежанци около 5 милиона евро.

Само ще припомня, че пак с европейски средства сегашното правителство разпореди на областните управители да строят преградна стена на границата с Турция заради преминаващите нелегално бежанци. А преди това същите, които сега управляват твърдяха, че строителството на стена е ненужно и неефективно. Но щом е с чудо финансиране, веднага се оказва спасителен щит.

Пак според действащите в ЕС регламенти, има огромна вероятност Германия да ни върне едни 7000 бежанци, които са заминали на север. С други думи едва ли е особено разумно да приемаме и някаква част от заселилите се в други държави, след като още ще продължават да преминават през нашата граница.

Само че това го мисля аз, а правителство мисли, че тези 800 бежанци от Италия и Гърция означават още 5 милиона евро. С които едва ли ще се подобри животът на заселените тук емигранти, но пък има много голяма вероятност да се подобри животът на разни отговорни фактори. Вероятно точно заради това България нямаше позиция в целия ход на дискусията за решаването на проблема с бежанците на територията на ЕС.

Пак тези дни от дъното на усвоените пари изплува още един проблем – за ромската интеграция. По време на десетилетието на ромското включване и за този проблем беше получено солидно финансиране. Резултатът? Ромите бяха активно включени в схемите за купуване на избори, жилищата им бяха включени в електрозахранването (безплатно за тях) и ВиК мрежата (пак безплатно). А самите роми твърдят, че е крайно време европейските средства да стигнат до ползвателите им – т.е. да има и за тях.

Парите, обаче са изхарчени. А проблемът си остава. Склонна съм да смятам, че същото ще се случи и с тези 5 милиона евро, които трябва да получим за бежанци. Както и със средствата, които трябва да получим от европейския фонд за солидарност за справяне с последствията от наводненията.

А като свършат парите какво? Може би ще престане да вали.

Свободата или саламът

2015-05-23T03:18:00.000+03:00

Втори прочит на един списък

Винаги съм била отговорникът по четене на списъци и документи. Декларации пред Сметната палата, проверки на Комисията по досиетата, предизборни партийни листи. Също и регистрите, достъпни чрез системите за легално фирмено разузнаване.

Мозъкът ми има този навик да търси съвпадения, липси, повторения. И да преработва наглед скучните списъци в интересна информация.

Точно затова, когато се появиха копията от тетрадките с посетители в сградата на КТБ (и ТВ7), си направих едно кафе и се захванах с файловете. А там определено има какво да се прочете, когато знаеш какво търсиш.

А аз търсех медийни шефове. И, без изненади, намерих всички.

Да, всички, скъпи колеги, които срамежливо пропускате някои имена.

БНР (предишен и следващ генерален директор), бТВ, Нова телевизия. „Труд“, „24 часа“, „Преса“, „Дума“. Няма изненади, нали? Дотук поне всички ги споменават.

Аз, обаче, ще продължа с още две имена. Филип Харманджиев и Огнян Донев. Първият е доскорошният съдружник на Иво Прокопиев и основател на „Капитал“. Вторият, освен че за известно време беше собственик на „Труд“ и „24 часа“, също беше съдружник на Иво Прокопиев в опита му да придобие бившите издания на ВАЦ. Е, вторият проект беше неуспешен, но нека не забравяме, че оглавяваната от Донев пресгрупа беше в медийна война с групата, зад която стоеше КТБ. Точно затова срещата е още по-любопитна.

Към момента може би ви се струва, че липсват още имена на медии. И този пропуск беше частично подчертан от адвоката на Цветан Василев. Липсва представител на медиите от кръга КТБ. А аз бих добавила – и „Стандарт“.

Е, адвокат Константин Симеонов отбеляза причината за липсата на името на Делян Пеевски – той не е бил гост, а домакин. Но във всеки един от тези коментари пропуска да спомене, че той самият е от кантората на адвокат Тодор Батков. С което кръгът се затваря. Отсъстващи няма.

Прочитът на списъка за пореден път потвърждава, че за българските медии въпросът „Свободата или саламът“ не е дилема. Дори е риторичен, защото истинският отговор никога не е свободата.

Който не вярва, нека провери кои от тези имена не бяха споменати от българските медии. И кои бяха подчертани.

Тази вечер водих много интересен спор – защо избухват войните. Опонентът ми твърдеше, че причината винаги е пари. Аз настоявах, че е за власт и секс.

Всъщност, истината е – и заради трите. Парите означават власт и секс. Властта означава пари и секс. А сексът често е власт сам по себе си.

И това е вярно за всички войни – и медийните, и политическите, и онези, с конвенционални и неконвенционални оръжия.

А медиите, поне българските, винаги вървят след победителите. Залагат в банките медийната си политика срещу кредити и продават единственото, което имат – читателите си.

В това уравнение свободата няма място. Както и истината.

В крайна сметка през цялото време говорим само и единствено за салама.

Място за камъни

2015-05-19T16:05:00.000+03:00

Винаги съм смятала, че имам огромен късмет да се родя българка в България. Макар че в последно време не съм чак толкова убедена. И не защото не ми харесва да съм българка, а защото България все повече се оказва не особено симпатично място за живеене.

Но това е тема на друга история. Тази е за камъните.

Сигурно този израз са го измислили строителите – камъкът да си тежи на мястото. Лошото е, че когато много камъни се струпат на едно място, от това не става сграда. Става купчина камъни. Поне като начало. Докато някой не определи ред и правила за подреждането на камъни.

И когато цяла България вземе, че се изсипе в София, от това не става град. Пак става купчина камъни. Та като измъкнеш някой от по-долните, купчината може да се стовари на главата ти.

Да, обясняват, че в другите градове няма работа. Или има местни феодали, които пречат на хората да си имат работа. Или да си вършат тази, която си имат. И да си живеят живота, който искат.

Затова те се местят в София, където се опитват да си създадат онзи живот, който не са могли да имат там, където са живяли. От което, разбира се, пак не се получава голям град. Получава се купчина камъни.

Същият е и проблемът с незаконните емигранти, които прииждат в Европа.

Не, не ме възприемайте като фашист, расист или мизантроп. Нямам нищо против хората.

Единственият проблем е, че Европа не може да приеме всички останали континенти. Просто няма място за толкова камъни.

Освен това не го смятам и за нормално.

Не смятам за нормално Австралия и Америка, които са доста отдалечени от останалата част от света, да имат правила за достъп и емиграция, а Европа да е с отворени врати за всички, защото сме хуманисти.

Или защото там има война (за която не ние сме виновни или поне не изцяло), защото там нямат работа (добре, за това може и да сме виновни, но не напълно), защото там има голяма раждаемост (за което пак не мисля, че е виновна Европа) и защото вече са дошли на наша територия.

След което Европа трябва да се съобразява с това, че различните били различни и искали да си живеят както са си живели там, откъдето са дошли.

После някой вади един камък от купчината, останалите падат, избухват бомби от радикални ислямисти или просто побъркани местни и всички започваме да се чудим къде сме сбъркали и защо така се получи. И как не сме успели да интегрираме тези, които са пристигнали. Като в същото време онези, неинтегрираните, настояват техният бит и култура да бъдат уважавани. Пък сами разбирате, че двете неща едновременно няма как да се случат.

Затова в последно време, докато отново се водят дискусии какво да се прави с емигрантите, които са по границите на Европа с лодки или пеш, си мисля, че първо трябва да се реши какво да се прави с емигрантите изобщо. И не само с тези, които са тръгнали към Европа, но и с тези, които вече са пристигнали.

Да, сигурно идеята за квоти е добра. Така или иначе, южните държави не могат да приемат всички останали континенти, за да осигурят спокойствие и хомогенност на севера, който иска хем да е хуманен, хем ако може, да не се занимава с емигранти от Азия и Африка. Сигурно и идеята да се търси решение за тях, преди да стигнат до Европа също е добра. Изобщо, всичко, което би създало ясни и лесни за спазване правила, ще бъде от полза.

Сегашната ситуация със сигурност вреди на всички – и на емигрантите, и на европейските държави, които се налага да ги спасяват и затварят в лагери, а после да търсят пари, за да се грижат за тях. И на останалите европейски държави, които се правят, че този проблем не съществува, просто защото не ги засяга пряко.

В противен случай камарата от камъни, натрупана в Гърция, България, Италия, Малта, Испания и Португалия може така да се срине, че да помете целия континент.

Тъжна равносметка на 9 май

2015-05-09T13:11:00.000+03:00

Най-глезеното дете на Европа. Ето това е мястото, където съм се родила. Тук си нямаме ни чумни, ни гладни гробища. Не сме разрушавани от войни, нищо, че сме воювали с всички възможни световни държави. По няколко пъти. Нищо че във всяка възможна война след 1879 г. сме били на страната на губещите. Нас войните не ни плашат, нас ни руши демокрацията.

Когато руснаците, нахъсани от пропагандата за освобождаване на поробеното християнско население, пристигат тук, откриват едни уютни селца, китни, подредени и богати и сами започват да се чудят кои са робите и кои – освободителите. Да, ние сме били поробени, но сме се приспособили. Точно затова Левски е казал „Сам съм, други няма“.

После... всеки ще ви каже, че на наша територия не се е водила война. Нито Балканската, нито Междусъюзническата, нито Първата, нито Втората световна война. И дори и най-мракобесният режим е имал своите поборници. Имало е и Закон за защита на държавата, и еднолични режими, и масово избиване на инакомислещи.

После... после сме нямали десиденти. После отново сме се приспособили. И към ограничената свобода, и към разделения свят. И към своето място в него.

Сега се опитваме да оправдаем миналото си. Да кажем, че е нямало турско робство и с лека ръка да зачеркнем и Ботев, и Левски. И да ги убием отново, в името на няколко кила агнешко, продадени на Турция.

Сега се опитваме да обясним, че Хитлер е като Сталин, та няма защо да честваме 70 години от края на Втората световна война. Е, голяма работа, че точно в онзи момент Сталин е бил на страната на бъдещето. От днешна гледна точка предпочитаме да го заклеймим, заради лагерите и заради Путин и в името на демокрацията и бъдещето. В името на същото това бъдеще, заради което Червената армия развява знамето си на Райхстага и освобождава затворените в Аушвиц евреи, цигани, хомосексуалисти или просто неудобни.

Сега за нас Европа са парите за магистрали, билетите без визи за Рим и Париж, свободните трудови пазари. И да, още еврофондове, ако може. Еврофондове, за да стигнем европейците, защото сме най-бедните в Европа. Ние, които, за разлика от тях, никога не сме гладували. Ние, които, за разлика от тях, никога не сме разрушавани от войни. Ние, които, за разлика от тях, сме се противопоставяли с десетки, а сме се приспособявали с хиляди. И към турското робство, и към едноличните режими, и към фашистите, и към комунистите.

Аз обаче, някак си, не искам да съм част от всичко това. От това оцеляване. Заради първата стачка в училище, заради всички работодатели, които съм напускала. Заради всички мостове, които съм изгорила, без да се обръщам назад.

Спомням си как единият от дядовците ми разказваше, че е бил бранник. Нямало как, бил най-големият син, семейството трябвало да се издържа. Никога не съм разбирала тази позиция.

Спомням си как другият ми дядо разказваше, че напуснал училище в 5 клас, защото бил най-големият син и семейството трябвало да се издържа. На 20 станал майстор шивач. Вдигнал си къща, на два ката, имал ателие с работници. И на 33 влязъл в затвора за антифашистка дейност.

После излязъл от затвора с чисто бяла коса. На 35. Станал първия кмет на родното си село, вдигнал читалище, ремонтираше църквата. А когато срещаше някой от организаторите на бунта срещу Тодор Живков, спираше да поговори с тях. И казваше с усмивка „Никой нищо не може да ми направи!“, когато те тихо му прошепваха „Бай Борисе, не говори с нас, ще пострадаш.“ И носеше с усмивка медалите си от съпротивата и белезите в сърцето.

Затова, точно днес, когато светът отбелязва 70 години от края на Втората световна война, много ми се иска да можех да седна именно с него на масата, да хапваме салата от градината, да пийваме от хубавото му червено вино и най-накрая той да ми разкаже всички истории за войната, които ни е спестявал.

И да му благодаря, че ме е научил да мисля и да не казвам „такова беше времето“.

И да му благодаря, защото без такива като него нямаше да има нито Ден на Европа, нито светът, който познаваме, нито 70 години мир – най-дългият в европейската и националната ни история.

Но най-вече да му се извиня за всички приспособленци, които днес се опитват отново да убият и малкото българи, които някога са били на страната на бъдещето. За да оправдаят своето жалко приспособленчество.

Как да манипулираме с претенцията, че информираме

2015-05-08T17:55:00.000+03:00

В теорията на манипулацията има много начини да накараш аудиторията да не мисли за големия розов слон, а вместо това да мисли за някоя малка синя мишка, например. У нас, обаче, най-често се използат няколко съвсем прости метода, които дават огромен резултат.

Първи метод: Задаване на въпроси

Няма как човек да получи качествена информация, ако не задава въпросите, които ще доведат до същината. И тъкмо това се случва най-често.

Например преди седмица група „възмутени граждани“ протестираше срещу управата на частна болница, в която акушерка преби новородено. Един от основните въпроси на протестиращите беше кой е позволил на акушерката да работи 24 часа без почивка.

Ще кажете, въпросът си е много добър. Нищо подобно. Истинският въпрос всъщност е защо акушерката е пребила детето, какъв е мотивът за действието й. Защото няма действие без мотив. А ако тя твърди, че няма мотив (както твърди), означава че вероятно някой я е мотивирал да го направи.

И тук вече стигаме до същината на престъплението. А именно, че някой, възползвайки се от ниското заплащане на акушерката и от факта, че тя е вдовица, която сама отглежда двете си деца, е имал интерес: а) точно това дете да бъде пребито и б) то да бъде пребито точно в тази болница (която, напълно според очакванията на поръчителя, премълча инцидента).

След като някой си направи труда да попита кой и защо има интерес това бебе да бъде пребито и тази болница да бъде злепоставена, вече ще имаме истинската картина. В момента имаме само един инцидент, който, въпреки неговата бруталност, е просто част от криминалната хроника.

Подобен пример дава и станалият популярен въпрос „Кой предложи Делян Пеевски?“ Защото истинският въпрос всъщност е защо беше предолжен Делян Пеевски и какъв резултат се очакваше от това назначение. Ако резултатът е бил борба с корупцията, дали тя се случи след неговото оттегляне и кой имаше интерес от оттеглянето му (ако наистина целта е била арести на корумпирани). Кой не влезе в затвора и срещу кого не бяха повдигнати очаквани от обществото обвинения.

Вместо това общественият интерес беше насочен към търсене на някакъв имагинерен „Кой?“, демонизиране на едно управление и близо двугодишно блокиране на държавата, включително и в този момент.

Втори метод: Димки

Пускането на димки от всякакъв сорт и калибър е един от най-успешните методи за манипулация на общественото мнение. И един от най-ярките примери за димка е разпалването в този момент на дискусия дали в България е имало турско робство или петте века, през които българите не са имали своя държава, право на вероизповедание, плащали са кръвен данък и са били обект на насилствена промяна на религията си трябва да бъдат наричани по друг начин. Например „вековно забвение“, „чуждо управление“, „османско присъствие“ и всякакви евфемизми, подобни на онези, според които смъртта е приемливо да се нарича „последен дом“, „покой“, „напускане“ или „раздяла“. Или още по-назад във времето, когато всъщност самата дума за край на живота е била приета за табу и вместо нея е предложена друга, която произлиза от „измервам“, „съмервам“, „вземам мярка“.

Така, докато обществото бурно спори имало ли е или не турско робство или е било просто чуждо управление и вековно забвение, не се занимава с въпроса защо България е единствената държава, която отказва да заклейми Втората световна война и да отпразнува края й, да заклейми зверствата на фашизма и националсоциализма, да се примири с миналото си и да потърси обединителни каузи за бъдещето.

Втората димка в последно време е трябва ли бившият премиер и бивш цар Симеон Сакскобургготски да се съобщава в литургиите на Българската православна църква. И този въпрос, също както въпросът били ли сме под турско робство или само сме изпаднали във вековно забвение заради османското присъствие по нашите земи, е толкова съотносим към проблемите на днешния ден (предвид факта какво сериозно присъствие има БПЦ в нашето съвремие извън ходенено на църква по Коледа и Великден), колкото би бил примерно въпросът за обедното меню на коренното население на Австралия.

Има и трета димка, която се пуска (за по-сигурно, ако другите две не запълнят с достатъчно заслужен гняв душите на зрителите) - „несметното богатство“ на някои кметове. Не че темата за това как хора с относително чиновническа заплата са вдигнали палати не е важна, но, някак си, тези палати не са изникнали от нищото и не са били издигнати вчера. Но точно вчера никой не се занимаваше с тях. Не се занимаваше и когато един от тези кметове беше избран за Председател на Националното сдружение на общините, а синът на другия кмет беше включен в листата на Реформаторския блок. А се занимава с тях сега, достатъчно навреме преди предстоящите през октомври местни избори.

Всички тези димки, разбира се, бяха пуснати, след като се разсея димът от предишната димка, за хонорарите на българските певци в Париж и да командировъчните, които журналистите, отразяващи откриването на изложбата на тракийските царе в Лувъра са получили. И след протестите срещу министъра на културата заради непочтителното му отношение към един от нехоноруваните български певци. С което за пореден път обществото откри, че министърът на културата е простак и искрено се възмути. Също както се възмути, че българските журналисти пътуват в командировка, за да отразяват действията на властта, което, всъщност, им влиза в работата и винаги им е влизало в работата, откакто има журналисти и власт.

Трети метод: Всички кървави подробности

Живеем в гаден свят и никой не бива да има съмнение в това. Точни по тази причина медиите се надпреварват да преставят всички кървави подробности от всеки криминален случай, който може да бъде раздухан до крайна степен.

Например намерени останки от дете в куфар. Това, че детето, намерено в куфар, нито е било българче и най-вероятно дори не е убито в България, няма никакво значение. Кървавите подробности се леят в национален ефир от радио и телевизия по всяко време на денонощието, така че родителите, които слушат радио с децата с в автомобила да се налага да отговарят на ужасените въпроси на собствените си хлапета.

Или убито дете в Гърция. Детето и родителите са българи, това поне прави новината най-малкото национална. Но докато гръцките медии спестяват подробностите, защото са ужасни, българските с перверзно удоволствие съобщават за трупчето, което е било разчленено, сварено и изхвърлено на части. И след тази новина зрителите и слушателите са достатъчно отвратени, за да не слушат повече. И да пропуснат, например, дискусиите покрай пенсионната реформа и факта, че ще им се налага да гледат по сцените 60-годишни балерини, просто защото държавата е решила да си спести разхода от ранното им пенсиониране, например. Или при нужда ще чакат 60-годишните пожарникари да се изкатерят по стълбите и да се молят до пристигането им жилището да не е изгоряло напълно.

Четвърти метод: Бекграунд

Даването на бекграунд е чудесен метод за манипулация чрез свързване на уж привидно свързани факти с цел да се насочи общественото мнение в конкретна посока. И тук примерът ми е от поредица публикации в популярен новинарски сайт, в който и аз самата съм работила преди години.

Първата публикация е за това, че Софийският градски съд е наложил запор върху имуществото на бившия зам.-председател на НС от квотата на ДПС Христо Бисеров и доведеният му син Ивайло Главинков по искане на комисията за конфискация. Като бекграунд към тази новина авторите на сайта смятат за необходимо да допълнят, ченаблюдаващ прокурор на делото срещу Бисеров и син за пране на пари и недекларирани данъци е дама, която е отказала да повдигне обвинение на Делян Пеевски по сигнал на „Протестна мрежа“.

Абсолютно същите два абзаца се появяват като бекграунд и на следващия ден, когато информацията за запорите срещу Бисеров и син е допълнена с описание на схемите за пране на пари, използвани от бившия депутат от ДПС.

Ще кажете, че бекграундът, представен от сайта, допълва информацията за наложените запори. Но всъщност това, което прави, е да внуши на читателите, че и този случай ще бъде решен в нечий интерес (разбирайте, в разрез с обществения интерес), също като казусът с прекратената проверка срещу Пеевски. Докато всъщност наказателното дело, по което споменаваната дама е наблюдаващ прокурор няма нищо общо с наложения запор по реда на различен закон – и без наблюдаващ прокурор, независимо от действията на този наблюдаващ прокурор.

С други думи, бекграундът, който новинарският сайт упорито преповтаря, няма нищо общо с казуса, към който е прилепен. Освен че също става въпрос за съдебни процедури срещу същите лица.

***

Ако все още си мислите, че не се поддавате на манипулации, прочетете този списък отначало. А после, ако искате, можете да го допълните.

Аз отивам да протестирам срещу организацията на веганите, която настоява църквата да забрани гергьовските курбани с агнешко. Въпреки че нито ям агнешко, нито съм кръстена, че да ми пука какво мисли църквата за агнешкото. Но въпросът е принципен. Да се протестира е гражданско и красиво. За какво е съвсем отделен въпрос.

Как едва не бях на диета за лятото

2015-04-28T19:56:00.001+03:00

Признавам си, че никога не съм си падала по здравословния начин на живот. Първо, защото винаги съм смятала, че колкото и здравословно да живееш, нищо не ти гарантира, че няма да те блъсне кола, да те удари мълния или да ти падне керемида на главата. Изобщо, здравословният начин на живот с нищо не ти гарантира дълъг живот.

После, защото никога не съм си падала по яденето на треви, бурени и всякакви други зелении. Сто пъти предпочитам шоколад, тирамису и кафе пред коприва, спанак и лапад. А и, като се замисля, тъй като ми е по-лесно да изредя какво ям, отколкото не ям, ако трябва да спра да ям и малкото, което ям, ще трябва да потърся начин за фотосинтеза.

Но най-вече, защото винаги съм била слаба, с бърз метаболизъм и нисък пулс, което не само че не ме е изкушавало да спортувам, но и често е било противопоказателно.

А аз не че не съм опитвала. Първо – гимнастика. Е, когато за целта беше отделено студено неотоплено помещение в другия край на града, съвсем логично всички майки казаха „не!“ (включително и моята) и групата се разпадна.

После – волейбол. Тук скочи учителката ми по пиано, която каза, че тези пръсти, които докосват клавишите, в никакъв случай не могат да удрят топка. Единствените приемливи спортове били тенис и бадминтон, за развиване на китката, отбеляза тя. Тук аз казах не и така ми се размина и този спорт.

След това – лека атлетика. Първото ми посещение беше и последното, тъй като всички в групата бяха момичета с желание да отслабнат. А аз, очевидно, не.

Това, че съм левичар се оказа проблем за спортната стрелба, а ниският ми пулс – противопоказание за аеробиката и каланетиката. След първото каране на ски лежах седмица вкъщи с усукан глезен и куцуках поне още месец.

В някакъв момент реших да се заема с капоейра. Тук думата си каза проблематичният ми вестибуларен апарат. При едно от поредните завъртания светът така се завъртя, че по чудо не се претрепах.

И така до деня, в който копчетата на дънките ми започнаха да хвърчат и кантарът показа недостижимите до момента 60 килограма живо тегло.

Малко повече от година преди това начинът ми на живот се беше променил. От журналист, който оскитосва целия град пеш, бях станала чиновник. Седях си зад бюрото и дебелеех от обездвижване.

Сигурно това нямаше да е сериозен проблем - купих си нови, по-широки дънки и копчетата вече не хвърчаха. Но с наближаването на лятото все повече се дразнех от саламчето, което се диплеше над ръба на панталона. И след като имах злощастен опит със спорта, реших, че е време за диета.

Речено-сторено. Моя приятелка тъкмо приключваше една лимонена диета, която много препоръчваше. Първият ден се пие сокът на един лимон, с 200 мл вода; на втория – 2 лимона с 400 мл вода; и така до седмият ден. Тогава се пият 9 лимона с 3 литра вода и 6 лъчжици мед. После лимоните се намаляват, а на четиринайстият ден отново се пият 9-лимона с 3 литра вода.

На първата сутрин изпих един лимон с чаша вода. Е, лимон, нямам какво да коментирам. На втората бяха два лимона. И, тъй като ми беше съвестно да изхвърлям толкова лимонови кори, започнах да изпробвам рецепти. Печените картофи с лимонова кора се оказаха доста вкусно попадение. После кекс, който се получи божествен (но не бива да се прекалява, все пак съм на диета).

Три лимона на третия и четири на четвъртия, които разделих на групи – два сутринта и два вечерта. Още след вечерната доза усетих лек проблем, но реших, че е заради киселината в стомаха. Така че петият ден започна с два лимона, а още един изпих наобед.

Но ето че в ранния следобед, докато се наслаждавах на кафето си на прозореца, открих обрив по шията, което задължително означаваше алергия. Някаква алергия. Първоначално реших, че е млечна, от капучиното, което бях изпила по-рано. Все пак, предполагаше се, че тази диета не само сваля килограми, а и пречиства. Не че някога съм имала млечна алергия, но както се казва, никога не е късно.
Затова си продължих с двата лимона вечерта, докато безгрижно ровех из интернет. С въпрос какво да правя с лимонените кори. Лимончело? Пилешки шишчета с лимон? Лимонов крем?

После, разбира се, че ми хрумна, че ако с нещо съм прекалила тези дни, освен с лимонената киселина, то е витаминът С. И ако съм отключила някаква алергия, то е към витамин С. В крайна сметка, бях чувала за доста странни алергични реакции. Преди години имах съквартирантка, която в обострено алергично състояние беше проявила алергия дори към дестилирана вода.

Аз пък имах проявления на слънчева, никелова и алергия от белина – т.е. все симптоми на принцеса. Защо да нямам и от витамин С?
Е, оказа се че имам. Рядка, но все пак силна алергия към големи дози витамин С, която се изразява в обрив (вече доста сериозен), повишаване на кръвното (а иначе съм с ниско) и температура.

Така че след като през нощта се събудих мокра от висока температура, а обривът стигна до горната част на китките на ръцете ми, шестият ден от лимоновата диета започна без лимонова диета. Нещо повече, кръвното ми се повишава и ме боли глава дори и от самата миризма на лимони.

А най-ироничното е, че при алергично състояние се препоръчва... витамин С. Е, предполагам, не при моето.

Сега ми остава последният спасителен план преди лятото. Ходене на фитнес. Освен ако не се окаже, че съм алергична и към него. Или не се окаже противопоказен на нещо друго.

Кратък седмичен преглед на българските медии

2015-04-26T16:04:00.002+03:00

Печелившата история – била тя филм, роман или журналистически репортаж, трябва да има поне един от тези три елемента – кръв, секс, пари.

Най-успешните имат и трите, но нека не бъдем максималисти. Двата елемента са напълно достатъчни за сочна история, която медиите да дъвчат поне една седмица. Допълнителна пикантност придават известни хора или екзотични дестинации.

Да вземем пътуването на българската делегация за откриването на изложбата на тракийските царе в Лувъра. Ще кажете – има пари, има скъпа дестинация, има известни хора и толкова. Е, грешите. Причината, поради която тази новина се превърна в скандал, беше именно присъствието на втория от задължителните елементи – сексът. И не просто сексът, а неприемливата според критиците връзка между власт и медии, което придоби привкус на проституция.

Втори случай – пребито от акушерка бебе. Тук имаме насилие, което веднага възмути обществото и дори се поиска най-тежка присъда за акушерката. Нямаме екзотична дестинация, нямаме известни хора, нямаме и секс. Но има пари. Става дума за акушерка в частна болница, където бъдещите майки плащат за раждането по 5 000 лв. И за да бъде случаят още по-интересен за медиите – има тайна. Има жертва (бебето), има насилник (акушерката), няма мотив. Няма плачещи родители, няма оправдаващи се лекари. Но скандалът го има, защото ги има съставките пари и насилие. Ако случаят беше в държавна или общинска болница, ако беше в детски дом (т.е. само насилие, но без пари или другите съставки на скандала), както показа преди време един филм на ББС, тогава просто щяхме да свием рамене и да си кажем, че това е поредната мръсна тайна на българското общество. И да го забравим.

Трети случай. Разпространеното от адвоката на Цветан Василев видео, на което банкерът на официално фалиралата КТБ пее „Назад, моме Калино“ с управителя на БНБ Иван Искров. Както и в случая с пътуването до Париж, и тук има пари (много пари, при това изчезнали) и не съвсем законни връзки, които подсказват за мръсни тайни не само на Василев, но и на Искров. Добавете още известни хора в не особено приемлива ситуация и скандалът е налице. Ако добавим, че точно в момента всички панически отричат, че са дишали един и същи въздух с Цветан Василев, скандалът не просто е пикантен, а си е 100% скандал.

Четвърти случай. Почитането на 100 години от арменския геноцид. Да, има кръв, и то много. 1 милион невинни жертви. Но няма пари, нито секс – и няма скандал. Да, ако беше почит към холокоста, би било различно, защото е известно, че еврейските общности в целия свят са и богати, и влиятелни. Но арменците? Дори и да се известни като най-добрите златари или часовникари, у нас те са по-скоро известни артисти във всяка една от сферите на изкуството – фокусници като Астор, музиканти, продуценти. А творците у нас не само не са на почит, но и успехът им не винаги е свързан с достатъчно пари. Поради което този скандал, това полвинчато признаване и полвиндневно инатене на парламента да признае арменския геноцид, всъщност не се превърна в медиен скандал. Няма и да се превърне.

Има и още нещо, което не казах в началото. Трите съставки на успешната история са в сила за жълтите медии и касовите филми. Тези, които искат да правят сериозна журналистика и стойностно кино не разчитат на тях.

Което е един доста тъжен извод за родните медии. Дори и за онези с претенции за стойност.

Когато пресичаш улицата

2015-04-17T13:33:00.001+03:00

Всеки път, когато пресичаш на пешеходната пътека, вярваш, че автомобилите ще спрат. И се замисляш, че демокрацията е доверие. Доверие, че правилата не само съществуват, но и се спазват.

А после една кола изсвирва с гуми и се заковава точно пред теб, защото шофьорът не те е видял, тъй като съседната кола също е спряла, а той вероятно е гледал в друга посока. И твоето доверие в демокрацията и правилата започва да се разколебава.

И се разколебава все повече, докато точно срещу теб пресича ученик в междучасие с чаша бира в ръка. И започваш да се замисляш за доверието, че правилата се спазват. И започваш да се замисляш за демокрацията, която няма вина за неспазването на правилата.

След това се замисляш, че точно правилата са онова, в което все ти се е искало да вярваш, но все нещо не ти е достигало. И започваш да се ядосваш.

Ядосваш се на съобщението, че София е най-добрият град за живеене, което се появява в публичното пространство току преди съобщението, че въздухът в този град е стократно по-мръсен от приемливото. И знаеш, че оценката не се прави на реални показатели, а става дума за предизборен пиар, от което градът ни най-малко не се превръща в по-добър за живеене, а само доверието ти намалява.

Ядосваш се, че таксата смет все така се изчислява на база данъчна оценка на имота и затова твоята е толкова висока, че за да е реалистична, трябва лично от входната ти врата служител в ливрея и ръкавици да ти взема всяка сутрин боклука и да ти пожелава приятен ден. И знаеш, че това определяне на таксата е противоконституционно, но никой политик не би тръгнал срещу собствените си кметове в година на избори, а всяка година е на избори. И знаеш, че избирателите, които тежат са онези, в панелните комплекси, които плащат в пъти по-малко, а не онези, в скъпите сгради, сред които си и ти.

Ядосваш се, че за децата на твоите приятели пак няма места в детските градини, защото родителите им са живи, здрави, работят, не са разведени и не са в затвора. И защото са им казали, че ако бащата убие майката и влезе в затвора, за детето ще има място в детската градина. Но пък ти самият някак си не би искал твоето дете да е в една градина с децата на убийци и затворници.

Ядосваш се, че въпреки че получаваш над средната работна заплата за страната, ако решиш да си организираш тридневно пътуване до Лондон с приятели, няма как да минеш без сериозни свивания на всякакви разходи в личния бюджет. А в същото време заведенията, магазините и улиците са пълни с хора, които явно нямат такъв проблем.

Ядосваш се, когато слушаш новините за поредното обмисляно увеличаване на цената на електроенергията, които вървят редом с новините за всякакви хора, които от години не плащат нито електроенергия, нито вода, нито данък за жилището си, защото е незаконно. И знаеш, че не са виновни хората, които не плащат нищо, а онези, които им позволяват да не плащат нищо, но да получават социални помощи и детски надбавки.

И от всяка поредна дребна или по-голяма неправда доверието ти в прилагането на закона и неговото върховенство все повече намалява. И започваш да си мислиш, че проблемът не е в демокрацията, а в твоето доверие.

И накрая започваш да се оглеждаш все повече, докато пресичаш улицата на пешеходна пътека, дори на зелено, дори късно през нощта, когато вече няма коли.

Просто защото си престанал да вярваш.

Карта на съкровищата (актуализирана)

2015-04-07T16:00:00.000+03:00

(едно пътешествие в чудния свят на общинската администрация за събиране на документи)

Реших да рефинансирам ипотечния си кредит с кредит от друга банка, след като си направих простата сметка, че за три години съм платила 10 000 евро, а кредитът ми е намалял със скромните 1 500 евро. Не, няма грешка. 8 500 евро от моите пари са отишли за лихви и такси за управление на кредита. Няма да ви съветвам да не се обръщате към тази банка, защото тя вече не съществува, беше погълната от друга. Освен това в онзи момент това беше единствената банка, която признаваше гражданския ми договор като журналист за доход. (Малко отклонение. НАП признава гражданския договор като доход и удържа данъци. Повечето банки обаче го смятат за инцидентен доход, нищо че има едногодишен срок на действие.)

Решавам, че имам два възможни подхода. Първият е да губя време, да плащам много пари и да псувам. Вторият – да превърна обиколката за документи в игра, в „Карта на съкровищата“. Затова занапред, в следващите седмици, а може би и месеци, ще описвам ден по ден и стъпка по стъпка обиколките ми по институциите в събиране на необходимите документи. Както и таксите и абсурдите на родната администрация, която уж е създадена за обслужване на гражданите.

Нулев ден, 16 март

Ден първи

Посещавам Банката. Оказва се, че автоматичната система не издава талонче с номер за кредитен консултант. След втори опит се насочвам към консултантите и си избирам млада симпатична дама.

След справка, включително и по Булстат на организацията, в която работя, се оказва, че имам намаление с 0.5 на лихвата по предстоящия ипотечен кредит за рефинансиране. Дотук чудесно.

Връчва ми един зашеметяващ списък с документи, които трябва да предоставя. Също така трябва да платя 120 лв. за изготвяне на пазарна оценка на имота и още някаква такса не помня за какво. Изготвянето на пазарна оценка отнема седмица и е едниствената сума, която ще изгубя, ако банката все пак реши да не рефинансира кредита ми.

Дамата ме съветва да искам справка за доходите от работодателя най-накрая, защото документът има валидност от един месец и ако банката се забави с разглеждането на молбата, ще се наложи да искам справката втори път. Защо справката има само такъв срок на действие за мен няма логично обяснение, но нека е така.

По-късно проверявам в интернет къде трябва да отида за останалите справки и какви документи трябва да нося със себе си. Решавам, че след като това не ми е бизнес и не бързам, няма смисъл да заплащам такса за експресни услуги. Повечето от документите се издават от общината и отнема между седмица и две.

Ден втори

Посещавам общината. На партера, гише „Информация“, мила дама ми обяснява, че за документ за гражданско състояние трябва да отида на първия етаж, данъци се проверяват на шестия, а информация за кадастралната карта мога да получа в ДАГК, ул. Сердика 5.

Подаването на молба за бележка за гражданско състояние отнема 30 минути с чакането. Пред мен има двама души, а служителката проверява разни неща по телефона, разпитва за имена на бивши и настоящи съпрузи и диктува на всеослушание ЕГН-та. (добре дошли, крадци на лични данни).

Когато идва моят ред, ми се сопва „Изчакайте! Довършвам по предишния!“

Отвръщам тихо и с най-милия си тон „Казах само добър ден!“

Тонът веднага е променен. Служителката ми отвръща с „Добър ден“ и, след като разпечатва и подрежда в папки разни листи, ми иска личната карта. Пита ме за какво ми е удостоверението за гражданско състояние (хич не й е работа за какво ми е документа, защото бланката е една и съща), както и какъв е срокът на услугата (и тази информация не й е нужна, защото така или иначе това е ясно от платената такса).

Дамата на касата пита за името ми, за адреса и за ЕГН. (споменах ли, че това е отлично място за кражба на лични данни?) Връчвам й личната си карта, защото нямам намерение да съдействам на потенциални крадци. Срокът на обикновената услуга е 7 дни, а таксата е 5 лв.

Качвам се на шестия етаж, за да си проверя данъците. По стените има бележка, че в няколко от стаите се генерира ПИН, чрез който гражданите могат сами да проверяват данъците си, така че изчаквам да излязат от една от стаите и влизам аз. В коридора има огромна опашка, чакаща за деловодството и касата в дъното на коридора, която така и не помръдва.

Насреща ми някаква дама с осезаем руски акцент ми се сопва да отида в съседната стая (там се декларират автомобили!) или да изчакам колежката й, защото тя не работела с граждани. Правя се, че не я забелязвам. Тя не работи с граждани, аз пък не търся нея.

Докато изчаквам работещата с граждани служителка, влиза един от охранителите да иска нещо от нея. Изобщо не го интересува, че има граждани (2 бр.) и че дамата е заета. Губи времето на всички, за да си свърши работата – т.е. да поиска някакво листче, което е изгубил. (Някой трябва да напомни на този мил господин, че ние му плащаме заплатата и не е много учтиво да губи времето на работодателите си.)

Идва моят ред и казвам какво ме интересува. Дамата ми отговаря: „Ама защо ви е? Като отидете на касата, там ще ви кажат колко дължите!“

(Защо ли служителите в общинската администрация възприемат гражданите като торби с пари, от които вадят, колкото им поиска някаква касиерка? Впрочем, този извод се налага още един път, докато говоря с точно тази чиновничка.)

Оказва се, че дължа данъци и за предходна година, за която не съм получила съобщение („Това не е наша работа, външна фирма изпраща писмата“) и моля да ми разпечата справката.

„Не мога да ви разпечатам, защото тази услуга се заплаща. Но можете да си препишете от екрана“.

Преписвам. Нека повторя. Ако искам разпечатване на справка какви данъци дължа, трябва да платя 5 лв. и да чакам. Да си препиша от екрана е безплатно и става веднага. (Благодаря за услугите, мили общинари!)

По-късно отивам до така наречения ДАГК (някога беше Дирекция „Архитектура, геодезия и кадастър“, сега било нещо друго, но всички го знаят като ДАГК). На „Информация“ ме посреща някакъв портиер, който освен че говори с мен, свойски и не особено учтиво подвиква на разни влизащи и излизащи хора, вероятно служители в сградата.

На въпроса ми откъде мога да си взема удостоверение, че няма кадастрална карта, ми казва „Ами от кадастъра в Павлово. Ние откъде да знаем има ли във вашия квартал кадастър. Може и вече да са направили.“ (Цялата държава разбра, че в част от софийските квартали в момента се изработва кадастрална карта, но в ДАГК не знаят).

Да, точно така, трябва да получа удостоверение, че в моя квартал няма кадастрална карта. И не просто да получа удостоверение, а да платя за издаване на удостоверение, на което пише „няма“.

По-късно проверявам в интернет как се стига до Агенцията по кадастър в кв. Павлово (2 възможни маршрута, време над 1 час само в едната посока). Цената за „други удостоверения“ (предполагам, че моето удостоверение с текст „няма“ е в графата „други“) е 10 лв., а максималният срок е 3 дни. Даден е и телефон за информация, на който никой не отговаря. Заради отдалечеността на офиса, се налага да отложа ходенето за утре.

Първият извод от "ден втори" е в полза на държавата и се налага от самосебе си. Максимален срок 3 дни за справка в подразделението на Агенцията, което отговаря за София-град, т.е. за цяла София. В общината, която отговаря за една малка частица от същия този град, срокът за различните справки е от 7 или 14 дни.

Вторият извод е, че общината е чудесно място за кражба на лични данни. Докато чакаш за справка за гражданско състояние или наследници, научаваш ЕГН-та, адреси, имена на роднини, живи и починали и всичко, което би те заинтересувало за имотни и телефонни измами.

Третият извод е, че администрацията събира куп информация, която не й трябва (например за какво ми е документът, за какъв срок да бъде издаден) и иска такси за справки, които всъщност са в неин интерес и би трябвало да са безплатни (например за неплатени данъци).

Ден трети

Най-неприятната част от посещението в Агенцията по кадастър се оказва стигането до там, защото Павлово се намира... ами, в Павлово, на една от последните спирки на трамваите 4 и 5. Залата е чиста, светла, топла и оборудвана с удобни столове за изчакване плюс кафемашина. Отделно от това клиентите, за разлика от Общината, наистина теглят номера и наистина се извикват на гишето. По стените има огромен брой съобщения, в различен цвят, така че дори няма нужда от информция. Единственият недостатък е, че няма ксерокс, така че всеки, който трябва да предостави документи, трябва предварително да ги преснима.

На мен не ми поискаха дори копие от документ, защото в целия ми квартал все още няма кадастър и няма нужда да доказвам, че живея в конкретна част без кадастър. Платих на ПОС терминал на самото гише, вместо да ме разхождат до касата. Нормалният срок за получаване е 3 работни дни, а таксата е 10 лв.

Разбира се, като изключим абсурда да плащам за документ, на който пише "няма" и да чакам какъвто и да било срок за това "няма", дотук най-доброто и наистина съвременно обслужване на гражданин получих в Агенцията по кадастър. Отделно от това за пореден път се замислих колко по-добра организация на работа има в администрация, която обслужва цяла София в сравнение с администрация, която обслужва само една община и поставя "нормални" срокове от 14 дни.

Ден четвърти

Решила съм, че като ще е гарга, да е рошава и днес посещавам РПУ-то за смяна на изтекъл паспорт и шофьорска книжка.

Да, ама не.

Служителката ми обяснява, че то по принцип можело и там, ама ако книжката ми била изтекла преди месец, не повече. Когато възразявам, че нали уж всичко трябва да се прави на едно гише, ми отговаря – „Такива са правилата“. Аз обаче все така не разбирам, защо две структури на едно и също министерство (РПУ и КАТ) ми губят времето заради някакви свои вътрешни правила и така си оправдават заплатите.

Връчват ми формуляр за паспорта, който ме кара за втори път да изригна в справедлив гняв, тъй като ме карат да попълвам данни, които те вече притежават. И не говоря само за имената и датата на раждане на родителите ми, но и за номер и дата на издаване на личната карта. Дори си позволявам да им кажа, че е издадена от тях, на същото място.

Нещо повече, МВР се интересува и от данни, които изобщо не са тяхна работа и от които нямат нужда като например телефонен номер. Когато ме карат да го попълня, отговарям, че не е необходим. „Напишете, че не е необходим“, казва служителката. Така и написвам.

Отивам на касата, за да платя, подавам карта и ми отговарят, че това се прави на гишето. Затова се връщам на опашката.

Плащането с карта ми спестява 3 лв. за банков превод (това никъде не го пише и никой не ти го казва предварително). Затова пък служителката дълго и напоително описва всякакви неща в разни дебели книги. Не че няма компютър пред себе си, но пише ли пише, като през миналия век.

Снимат ме (отново), карат ме да се подпиша (отново) и ми вземат пръстови отпечатъци. След тази процедура определено се чувствам като престъпник, само ми липсва номерчето.

Избирам обикновена услуга, която ми струва 40 лв. Не ми налагат глоба, че не съм върнала в срок до 3 месеца изтеклия паспорт, както е по закон. И ми казват „по някое време след месец“ да мина да си взема документа.

И понеже съм решила, че ще свърша и двете неща днес, се отправям към КАТ.

Сега забравете всичко, което съм разказала дотук. Ако има административен ад, то той е взел модела от КАТ-София. Време за престой 1 час, без чакане на опашки.

Първо трябва да кажа, че това е отделен град, огромна територия, на която упътването коя сграда къде се намира става по усет – карта няма. След една почти пълна обиколка на всевъзможни паркинги, на които разбирам, че нямам работа по каналите и не трябва да шофирам на заден (заповед!), намирам основната административна сграда. Тегля си номерче и то излиза веднага – гише 27.

Мила девойка, която работи на компютър, произведен вероятно в добрите години на „Правец“, ми отпечатва един наръч документи. Тук личните данни и личното пространство са до такава степен защитени, че достъпът до гишето е самостоятелна пластмасова стаичка. Но, не, нищо не може да се плати с карта, освен сумата за издаването на книжка (31 лв.). Всичко друго – в банката, срещу такса.

Забелязвам, че КАТ вече притежава актуалната снимка, която по-рано са ми направили в РПУ-то. Затова пък отново трябва да попълня всякакви данни, които имат, включително и телефона си (пак пиша, че не им е нужен).

Освен всичко друго, оказва се, че трябва да подам молба, за да може досието ми на шофьор да се прехвърли в КАТ-София. Да, тази „услуга“ също се заплаща. (2 лв. за услугата и 1 лв. за банката). Не, не е автоматично, нищо че имам лична карта с постоянен адрес в София (и МВР знае за това).

Краткото описание на обиколката из КАТ включва банката (31 лв. за книжката и 1 лв. такса за банката, 2 лв. за досието и 1 лв. за банката), където трябва да платя в брой, 15 гише (деловодство, където подавам молбата за прехвърляне на досието), 18 гише (видеонаблюдение, за да се провери дали глобата, която ми е наложена е от стационарна камера и е дължима или е от мобилна и не е дължима), отново банката за плащане и обратно на гише 27.

Оказва се, че глобата е от стационарна камера, по времето, когато вече съм продала автомобила (тази одисея вече съм я разказвала, така че няма да я припомням). Превишена скорост с 39 км. до Румънското посолство. Е, аз че също съм джигит и обичайно заковавам километража на 84 при разрешени 50, си е самата истина. Но не го правя точно под камерите. А и в случая не съм аз.

Електронният фиш, разбира се, не ми е бил връчен, поради което ми го връчват в този момент и се възползвам от „намаление“. Да, разбира се, пощите за пореден път са си „спестили“ разходка до моя дом, но това не е изненада. Заради донесените с месец по-късно фактури на „Софийска вода“ преминах изцяло към електронна фактура, но за някои неща все пак се налага да чакам и пощальоните.

Плащам този фиш, от който по-късно ще си търся парите, една глоба за паркиране (20 лв.) и още 5 лв. на банката. И се връщам на гише 27, за да мога вече наистина да си подам документи за книжка. Заради това, че не се водя на отчет в София, имам право само на обикновена услуга. Е, аз и не искам ускорена.

Някъде по пътя на връщане от КАТ слушам информация от пресконференция на МВР за улеснения достъп на гражданите до услуги и обединяване на регистрите.

Моля ви, госпожо министър, не ми го казвайте точно днес, когато ми загубихте 2 часа да обикалям по гишета и между сгради на МВР, да плащам такси на банки, тъй като няма инсталирани ПОС-терминали, да пиша няколко пъти една и съща информация, която съществува в информационните масиви на тези, които ми я искат, че дори да плащам, за да се водя на отчет от един КАТ, вместо от друг!

Оправете си процедурите и инсталирайте ПОС-терминали за плащане (интересите на гражданите са над интересите на която и да било банка да печели левчета от фишове и глоби на шофьорите). В крайна сметка, милите и усмихнати служителки на могат да компенсират загубените часове на гражданите.

Ден пети

Заради недоглеждане на видове документи и работно време (някои администрации работят само до 14 часа!), днес успявам да си взема само удостоверенията от Агенцията по кадастър. Но пък там ми доказват, че никога не е късно да направиш лошо впечатление.

Време за подаване на документи – 10 минути с плащането. Време за получаване на документите – 30 минути със скандал.

Оказва се, че вместо две удостоверения, колкото съм поискала, са ми изготвили едно. И не чувам нито едно „извинете“ или „съжаляваме“ или каквато и да било учтивост, а само, че трябва да изчакам. Обръщам внимание, че ми губят времето, но обясненията, които получавам, са повече от абсурдни.

„Ами, колегата е забравил“ (но съвсем не е забравил да си получи заплатата, въпреки че не си е свършил работата), „На вас не ви ли се е случвало да сбъркате?“ (о, да, но не са ми платили 10 лв., за да разпечатам една страница от компютъра си и да я занеса на шефа за подпис). Накрая дори ми казаха, че не им било работа да проверяват дали всички документи, които съм поискала, са им дадени (т.е. плащаш предварително, чакаш и никой не контролира дали ще получиш това, за което си платил).

Чух дори чудесното обяснение „Но документите ви бяха тук още преди срока“, на което, вече не чак толкова учтиво, колкото до момента, им отговорих, че съм поискала 2 (!) удостоверения, така че 1 готово удостоверение съвсем не е това, което съм поискала и за което надлежно съм си платила. Защото дали ще са 1 или николко, пак не са двете, които очаквам.

Ситуацията достига върховна степен на абсурд, защото всъщност на мен ми е нужно удостоверение, което да доказва с подпис и печат, че в моя квартал няма кадастър. Т.е. не са нужни абсолютно никакви интелектуални усилия за издаването му, тъй като то е вече готова бланка, в която служителят трябва да попълни номера на молбата ми, да го разпечата и да занесе за подпис на началника си. Но за доказването на този ноторно известен факт (все пак, в момента се прави въпросният кадастър) аз трябва да платя 10 лв. на удостоверение, 20 лв. за два броя, защото не могат да ми издадат копие.

И когато най-накрая отивам да си взема подписаното и подпечатано листче, в което с 12 реда цитати от закони и разпоредби се казва простичкото „кадастър още няма“, се оказва, че някой просто е забравил да си свърши работата. И това е най-естественото нещо в света на държавната и общинска администрация.

Ден шести

За днес съм предвидила голямата обиколка по администрации, така че се зареждам с храна и вода за изпът и поемам.

Първа спирка Агенцията по вписванията. Време за престой – 40 минути. Залата, в която са услугите по Имотния регистър има 13 гишета, от които за удостоверенията за тежести са предвидени 3 – две за подаване на искания и едно за получаване. Има перманентна опашка от поне 6 души. По другите гишета има по един човек, а опашки няма.

Местата за попълване на заявления са само 3, като на едно от тях липсва и стол. Самото заявление е направено така, че да може да се попълни само от нотариус. В същото време няма нито една причина да се преписва нотариалният акт, защото копие от него се прилага към молбата – т.е. излишно губене на време на гражданите. Отделно от това не само че на гишетата пише, че там не дават консултации, но и няма кой да даде консултация.

Единственото удобство е плащането през ПОС-терминал, за което навсякъде има разлепени бележки. Стандартният срок за издаване на удостоверението е 7 работни дни, а таксата е 10 лв.

Втора спирка – общината. Цялостен престой – 70 минути.

Спестила съм си междинната разходка до общината за получаване на удостоверението за гражданско състояние, така че си го вземам сега. Забелязвам, че има напредък от предишното ми посещение и системата с теглене на номерче вече работи. Точно затова една дама едва не ме изблъсква от гишето, защото нейният номер бил излязъл. Обяснявам, че съм за получаване, така че ми се разминава линчуването.

Следва плащането на данък. Оказва се, че точно в този момент работи само една каса (че защо да са и двете) и само чакането за плащане на данък ми отнема 40 минути. Пред мен има 6 души, но докато чакам опашката се утроява. Поставените столове за изчакване (различни по вид и размер, очевидно събрани от стаите) изобщо не могат да поемат чакащите. Информационната система за теглене на номерчета не работи и периодично се завихрят скандали кой след кого е и за коя стая чака.

Моят ред идва малко по-бързо от очакваното, след като лично началникът на отдела заема място на касата с репликата, че си е съкратил обедната почивка с 25 минути. На касата може да се плаща през ПОС-терминал, но по-късно се оказва, че това е единственото подобно устройство и, ако искаш да платиш по този начин и някоя услуга, ще трябва да изчакаш отново цялата опашка (удобно, нали).

След като съм олекнала със сериозна сума за такса смет и доста по-малка за данъци, отивам да си поискам данъчна оценка. Общината така е обвързала услугите, че не можеш да получиш документа, ако не си платил дължимите данъци. Също така, за нуждите на общината, данъчната оценка е безсрочна. За нуждите на гражданите обаче, тя има валидност 6 месеца. Разбира се, след тези 6 месеца апартаментът ми няма да стане нито по-евтин, нито по-скъп. Просто ще трябва да платя нови 17 лв. и да чакам още 14 дни. А нали не си мислите, че за това време някой ще мине и наново ще оцени жилището ми? Нищо подобно. Документът е наличен и може да бъде незабавно разпечатан. Защо трябва да се чака 14 дни обаче е въпрос, на който може да отговори само данъчната администрация.

Ако не искам отново да се редя на опашката за касата, за да платя чрез ПОС-терминал, мога да платя в брой. Банкомат обаче има извън сградата. Пак си припомням идеята от предишното посещение, че според общината гражданите представляват торба с пари, от която във всеки момент могат да извадят нужната сума.

От тази гледна точка разбирам много добре защо Столична община има множество възражения към всяка друга методика за определяне на такса смет, различна от тази на базата на данъчната оценка на имота. Така таксата се администрира изключително лесно, без усилия от страна на администрацията. И няма никакво значение, че аз плащам същата сума за боклук, каквато и четиричленното семество под мен. И в пъти повече от четиричленно семейство в Люлин, например. Тъй като съм декларирала апартамента си като основно жилище, ползвам 50% намаление на данък сгради. В резултат, таксата смет е 2/3 от сумата, която дължа и почти двойно на данъка (данъкът е 1.8 промила от оценката, таксата е 1.6 промила). Може да се каже, че системата е солидарна – всеки плаща, според имота си, а Столична община използва според потребностите си.

Изпълнена с добри чувства и мисли към общинската администрация, поемам към НАП за удостоверение, че не дължа нищо. Време за престой – 40 минути.

В НАП има електронна система с номерчета, но само системата знае реда, в който те излизат. Моят е 686 и така и не разбирам защо преди мен беше обслужен дори номер 720. Залата е пълна с хора, които гледат благоговейно стената с излизащите номера, никъде няма удобни маси за попълване на документите, но пък има служители, които помагат по всякакви въпроси, включително и кой формуляр е нужен.

Срокът за издаване на удостоверението е 7 дни, а документът е безплатен (изненада!).

Оказва се обаче, че от КАТ са изпратили в НАП две неплатени глоби, които не са дължими към КАТ, тъй като са от преди повеч от 3-годишният законов срок, но пък са дължими към НАП и са отнесени към отдел „Принудително събиране на вземанията“. Така че се налага да поема към четвъртата спирка, офис на НАП на „Триадица“2, 6 етаж. Престой във втория офис на НАП – още 30 минути.

Входът е доста прикътан и се намира в сградата на Министерството на труда и социалната политика. Така че първо трябва да ме запишат, че влизам в министерството и да ми дадат магнитна карта. После – нов охранител иска да ме запише, че влизам в офиса на НАП. Скарвам се с него, разбира се, защото няма нито една причина да ме записват два пъти за влизане в една и съща сграда.

В кабинета на служителя разбирам, че там дори не мога да си платя глобите, а трябва да отида до офис на СИБНК. Ако не ви харесва, оплачете се на директора, обяснява ми дамата. Така и правя.

Дамата, която ме приема, е заместник директор. Обяснява ми, че и на нея тази система с двете записвания не й харесва, но всяка една от администрациите има задължителен пропускателен режим. Колкото до липсата на ПОС-терминал – решението е държавно. Казано накратко, държавата е решила, че всички плащания към НАП ще минават през СИБАНК. Затова и в офисите на агенцията има клонове на банката. Вариант за плащане без СИБАНК няма.

Заместник-директорката ми обяснява още, че НАП има законово право да задържа процент от принудително събраните приходи, които агенцията е решила да инвестира в безплатни услуги за гражданите (като например моето удостоверение), както и в безплатни данъчни декларации. Общините също имат такъв процент, но не предоставят безплатни услуги, допълва тя (а аз проклинам още един път Столична община).

Последната за деня, пета спирка, е в най-близкият клон на СИБАНК. Тъй като не съм клиент на банката, има такса от 4 лв. за превод на задължението ми към НАП. Задължението няма лихви, но пък има банкова такса. Не печели държавата, печели само банката. И за да е по-сигурно, че парите може да се окажат на друго място, всичко се попълва на ръка.

Приключвам деня с голямо облекчение. Засега обиколката на институции приключва, тъй като последният документ, който трябва да получа (разбира се, от общината), ще бъде готов на 14 април. Едва след това е добре да си искам документ за доходите от работодателя, тъй като той има валидност само един месец.

Остава ми още да получа бележка от банката, на която в момента съм клиент каква е останалата сума, която дължа по кредита и да поискам пазарна оценка от новата банка (за която трябва да платя още 120 лв.) , но това са неща, които ще направя едва след получаването на вече поисканите документи.

Дотук, след обиколка по всевъзможни институции, съм изгубила поне два пълни работни дни, обиколила съм няколко пъти София и съм платила 52 лв. такси за издаване на различни удостоверения, плюс още 81 за подновяване на шофьорска книжка и международен паспорт. Ако допълня и платените данъци, такси и глоби, плюс таксите на банките, плюс изпокъсаните нерви, мога да претендирам за тотална щета.

Ден седми

Ако си мислите, че мъките с администрацията свършват с подаването на документи, жестоко се лъжете.

Първа спирка – НАП. 7-дневният срок е изтекъл в петък, аз отивам 2 дни по-късно, но справката ми не е готова.

„Вие сте имали непогасени задължения, когато сте подали искането“, казва дамата на гишето. „Да, но вече са платени и дори си говорих със зам.-директорката на отдела ви“, отговарям аз. А думите ми вероятно се потвърждават и от текста, който се вижда на монитора й.

На листчето с искането ми има име и телефонен номер, тя звъни, обсъжда нещо със служителката от другата страна, после затваря и ми казва „Изчакайте десетина минути, ще ви извикам, колежката е тук и ще ви напише удостоверението“. „Но то трябваше да е готово още преди 2 дни!“ „Права сте, имаме забавяне в срока“, отговаря дамата.

И така, два дни плюс десет минути след срока вече си имам удостоверението, че не дължа нищо на държавата.

Втора спирка – Агенция по вписванията. Тук съм точно на срока, но не си нося бележката с входящия номер. Отивам на гишето за получаване, въпреки че пише, че не работи и казвам, че съм за получаване на документи.

„Чие е искането?“, пита дамата. Казвам си имената. Казвам и че срокът е днес. „Бърза или бавна поръчка?“ „Бавна“ „Ама не може ли да е от друго име?“ „Не“, отговарям, „от мое име е“. „Сигурна ли сте?“, настоява тя, докато преравя отговорите. Става ми все по-смешно и абсурдно, но казвам „Да, сигурна съм“. „На чие име е имотът?“, продължава дамата. „На мое“, казвам аз. Така де, лично съм си подала искането, имотът също си е мой, от чие точно име да е моето искане за моя имот?

Този път документът е наличен. Подписвам се, че съм го получила и доволно си тръгвам.

Дотук от 4 документа, два се оказаха неподготвени, въпреки изтеклият вече срок. И се наложи допълнително да изчакам 10-15 минути някой, който е имал достатъчно време, да разпечата едно листче, да го направи сега. Точно заради това се поздравявам за решението да не плащам допълнително за ускорени срокове.

Интересното уточнение е, че едниственият документ, който наистина е изисквал работа на специалист и проверки в регистри, е удостоверението за тежести от Агенцията по вписванията. И това е един от двата документа, които бяха готови навреме. Другите представляват разпечатване на готова бланка от компютъра, с подпис и печат. Затова ми е любопитно да видя дали на общината ще й стигнат 14 дни, за да ми разпечата данъчната оценка от компютъра или и там ще има проблеми.

Сладки лъжи

2015-03-23T01:34:00.001+02:00

Мисля, че една връзка се превръща в истинска от лъжите. От малките лъжи или по-големите. От онези, които спасяват теб самия и от онези, които спасяват другия. От уютните лъжи. От симпатичните лъжи. От премълчаното, което не е точно лъжа, но изобщо не е истина.

От начина, по които измисляме и себе си и другия.

Всеки казва, че в една връзка съществени са любовта и доверието. Но доверието не означава искреност. И не означава липса на лъжи. Доверието е просто вяра, че другият ще ти спести болката, както ти му я спестяваш. Доколкото можеш.

Според мен, искреността в отношенията твърде много се надценява. Също и истината. А лъжата се заклеймява твърде лекомислено.

Истината е, че нощем скърцам със зъби.

Истината е, че понякога блуждая в облаците.

Истината е, че както и да изглеждам, съм на толкова години, на колкото съм.

Но не виждам нито една причина да бъда информирана за всяка от тези истини.

Сигурно щях да се почувствам ужасно, ако на първата ни среща едно бивше гадже ми беше казало, че единствената паста, която обича, е кускус. А аз му бях сготвила макарони болонезе и той ги изяде. С апетит и комплименти. След време оцених лъжата му и му бях благодарна. Дори си мисля, че имаше „след време“ и заради тази лъжа.

Но дори и след време ме заболя от признание за изневяра на вече бивше гадже. „След онова лято, когато...“ Не, не ми беше нужно да зная истината, дори след връзката. Просто не ми беше нужно.

А има и още нещо. Аз обикновено знам истината. Дълбоко в себе си я знам. Не бих била добър журналист, ако не успявам да уловя парченцата от всеки пъзел, който ме интересува. А никой няма чак толкова добър самоконтрол и чак толкова добра памет, че да не се издаде.

Само че животът не е журналистическо разследване, в което трябва да възтържествува някаква имагинерна справедливост. И връзките не са телевизионна игра, в която, ако отговаряш вярно, печелиш милион.

Във връзките верните отговори не винаги са правилните. И истината не винаги печели точките.

Дори съм убедена, че хората са станали по-щастливи, когато са се научили да лъжат. И да прощават лъжите.

Защото всяко „но...“ след „обичам те“ обезсмисля всяко обичам те.

Цената на спечелените избори, която плащаме

2015-03-19T21:40:00.003+02:00

Когато на местните избори през 1999 г. България „посиня“, мнозина шушукаха, че това не е станало без помощта на ромите.

Повелята на Командира беше изборите да бъдат спечелени на всяка цена. И те бяха спечелени.

Сега можем да поговорим за цената.

На изборите през 1999 г. сините кандидати за кметове обещаха на ромите да не плащат ток. И това беше едно от малкото предизборни обещания, които наистина се спазиха.

По-късно, по време на мандата на НДСВ, сегашният депутат от Рефоматорския блок Борислав Великов, тогава виден монтански царист и за кратко председател на НС (станал известен и с убийството на пешеходец, от което се измъкна безнаказано по терлици), прокара в Закона за водите една удобна за монополистите лобистка поправка. Според нея ВиК дружествата имат право на минимум 20% загуби.

Мотивът на видния царски, а сега реформаторски лобист беше, че ВиК дружествата ще фалират, ако законодателят не им позволи да им се признават тези разходи. И тъй като ВиК секторът е доста специфичен, никой не му се противопостави, че тези дружества не могат да фалират.

Истината е, че това е най-печелившата комунална услуга. И тя е точно това – услуга. По Конституция, водата е обща собственост и всеки гражданин има право на достъп до питейна вода. Поради тази причина ВиК дружествата само доставят вода и могат да искат плащане на доставка, пречистване на питейната вода и след това на отпадните води. И тъй като те извършват гарантирана от Конституцията услуга (т.е. доставка на чиста вода), няма как да фалират, защото няма кой да ги замести в тази дейност на съответната територия.

И тъй като хората няма как да не използват вода – за пиене, за готвене, за хигиенни нужди – няма как да има нулево потребление. А понеже водата не е стока – т.е. дружеството не я произвежда – то разходите са само за доставка и пречистване. И докато няма как да мине без доставка, при пречистването нещата стоят по-различно. Неслучайно страната ни е заплашена от множество наказателни процедури поради липса на пречиствателни станции.

Има и още една „златна касичка“, заложена във водния закон. Гражданите са длъжни да плащат и услуга, която не получават. Как така, ще попитате вие. Ами така. Питайте жителите на Драгалевци, които нямат канализация. Но плащат, все едно че имат. Не е справедливо, ще възразите вие. А кой ви е казал, че монополистите се интересуват от въпроса за справедливостта?

Защо, обаче, точно правото на 20% загуби е лобистка поправка?

Всеки специалист във ВиК сектора ще ви обясни, че нито едно дружество няма измервателни уреди, които да определят колко вода влиза в системата. Единственият контрол се осъществява от така наречената такса водоползване – сума, която се плаща на Басейновата дирекция (към МОСВ) за определено договорено количество вода, което ВиК дружеството черпи от местен язовир или друг водоизточник.

Това, разбира се, не означава, че количеството е точно това, тъй като, както вече споменах, няма измервателни уреди на входа.

В такъв случай, как точно едно ВиК определя, че има 20% или прозиволен процент загуби? Нямам никаква представа, но пак според специалисти, го прави по методиката на великите руски статистици и икономисти Нагажденко и Нагласьов.

И така, както става ясно, ВиК дружеството си определя произволни загуби и кара потребителите да плащат за услуга, която не получават. Това му дава едно свободно количество вода (и средства), за които да не иска плащане. Например от ромите. Най-вече защото повечето ВиК дружества са общински (с изключение на 28 областни, които по силата на един воден заем от Световната банка, станаха с 51% държавна и 49% общинска собственост) и спечелилият последните кметски избори иска пак да ги спечели. Или управляващият държавата при държавно-общинските дружества.

Схемата, която работи във ВиК сектора, без съмнения, с малки разлики, работи и при дружествата за доставка на електрическа енергия. Поне към момента никой не успява да обясни откъде дойдоха космическите сметки за декември 2013 г. Аз самата нямам отговор кой от уредите в дома ми, които не бях променяла от поне 7 години, доведе до сметка от 180 лв. Само ще отбележа, че тази година, с огромното количество почивни дни около Коледа и Нова година, през които аз бях в почти 20-дневна ваканция, сметката ми беше 97 лв. А не съм чула цената на електроенергията да е намаляла с 50%.

Като имаме предвид всички тези факти, можем да поговорим за програмата за саниране и енергийна ефективност. Идеята е, че след саниране на панелките, те ще започнат да потребяват по-малко еленергия и така ще има свободни мощности за износ.

Резултатът обаче ще бъде същият като с водата, за която говорих по-горе. Как точно едно семейство ще потребява по-малко, след като и сега не знае колко реално потребява?

Ще ви дам и още един пример. С януарската или февруарската сметка някои от домакинствата получиха намаления на сметката, тъй като при предишното отчитане не работел часовника им за нощна енергия. Твърде ми е любопитно да разбера как енергодружествата са разбрали това с месец закъснение (т.е. при следващо отчитане, а не при онова, за което часовникът не е работел) и как точно са определили какво от количеството е била нощна енергия, след като е нямало часовник, който да отчете това потребление. Познахте, пак по метода на вече споменатите руски учени Нагажденко и Нагласьов.

Предпологам, че по същия начин след края на рекламираното и платено със заем саниране ще се отчетат резултатите от тази акция.

А цената за тези купени избори ще я платим след време. Заедно с лихвите.

Ако остане някой, който да плаща.

Една финландска идея за проблема „деца, които раждат деца“

2015-03-18T21:11:00.001+02:00

Преди време попаднах на една статия на ББС с отговор на въпроса защо финландските бебета спят в картонени кутии.

Не знаех, че финландските бебета спят в картонена кутия. Нито знаех защо.

Но статията ми даде една ценна финландска идея как може да бъде решен проблема с ромите, които раждат в почти детска възраст и превръщат детските надбавки в лесна и приятна доживотна издръжка.

Обвързване на получаването на еднократната държавна помощ при раждане с посещението на консултация при лекар. Лесно и просто. Това са направили финланците и са подобрили както майчиното, така и детското здраве. Правят го от 1938 г. и вече близо век дава добри резултати. Защо да не го приложим и ние?

Тук веднага ще чуя възражение, че ромите не са осигурени и заради това не ходят на лекар.

Ами, добре, първото посещението при гинеколог за консултация може да е безплатно за бъдещата майка. Все пак, нали държавата ни твърди, че раждаемостта й е приоритет. При условие, че годишно се раждат около 60 000 деца, в най-лошия случай това означава финансиране от страна на държавата на 60 000 посещения при гинеколог. Но тъй като част от тези бебета са близнаци, бройката на майките е по-малка.

Как обаче това ще реши проблема с ромските момичета, които раждат в детска възраст?

Според българското законодателство, сексът с малолетни е наказуем за извършителя. И лекарите ще трябва да съобщят за престъплението. Освен бащата, който е отговорен за престъплението, би трябвало да се търси отговорност и от родителите, които са настойници на момичето.

Е, намесата на социалните служби, включително и чрез отнемане на детето, би било нормална следваща стъпка. И ако законът за закрила на детето, заедно с Наказателния кодекс наистина се прилага, поне частично проблемът с „бизнеса с детски надбавки“ би могъл да се реши.

В същото време лекарите ще подлежат на контрол дали наистина са направили този преглед или е бил само формален, защото това дете все в някакъв момент ще се роди. И ще може лесно да се проследи дали наистина майката е била на преглед или не.

В допълнение, получаването на детски би могло да се обвърже с воденето на детето на задължителен профилактичен преглед веднъж годишно. И тъй като децата са осигурени здравно от държавата, няма причина този преглед да е безплатен. С други думи, лекарите няма да имат никаква причина да мамят системата като го отчитат, без да го провеждат, за да получат финансиране.

Обвързването на детските надбавки с посещението в училище се оказа неработещ модел. Заради делегираните бюджети директорите записват формално ромските деца на училище, за да получават финансиране за тях и не се интересуват, че хлапетата не стъпват в класните стаи.
Дори и надбавките да се обвържат с резултатите на децата, учителите просто ще пишат шестици на отсъстващите ученици, за да не загубят работните си места. И разлика няма да има.

Задължителните прегледи обаче ще възпитат и определена здравна култура у тези деца, което би бил един допълнителен плюс. Предполагам, че дори ще намалеят ромските нападения над лекари, след като издръжката им буквално ще зависи от докторите.

След това може да се помисли и за надграждане на системата, но това би било едно добро начало.

Пари за бетон и гъби за смет

2015-03-16T21:36:00.001+02:00

Тези дни един симпатичен италианец с много италиански английски ми обясни какво прави 20% от хората по-богати от останалите 80%. Обясни го с принципа на друг италианец, Вилфредо Парето. Не, не говореше за мафията или за корупцията, а за добавената стойност. Т.е. за онова, което ти добавяш към продукта, така че едно вино, което иначе си е просто грозде и светлина да струва поне стотина евро. Да, има и такива вина като Бароло от хубава година, но това е друга история.

Тази е за богатството и бедността и най-вече защо сме и ще си останем най-бедната страна в клуба на богатите.

Слушах днес обяснението защо няколко селища в Родопите са се отделили в поредната 265-та община във все по-намаляващата откъм население държава. И отговорът беше толкова тъжно-песимистичен, че ме накара да се замисля именно за паричните потоци в България.

Спомням си за изкуствено създаденият град Средногорие, който веднага след промените от 1989 г. отново се раздели на Пирдоп и Златица, въпреки че и досега между двете селища има тротоар. Но пък съединението нямаше как да просъществува, след като съперничеството между два съседни града е обичайна практика не само у нас.

В случая обаче не става дума за съперничество с Велинград, а за възможността новата община Сърница да има пряк достъп до държавния бюджет. Ни повече, ни по-малко от това да се получават пряко пари от държавата и по европейски проекти. Както и да се назначат на общинска работа партийни дейци и съмишленици в новата по-голяма местна администрация.

Слушах днес и обяснението защо единственият завод във Видин трябва да уволни към 300 служители, с висока квалификация. Е, добрата новина според управляващите е, че ще уволни само половината. Лошата, според колегите журналисти е, че ние като данъкоплатци, плащаме съществуването на този завод.

Според мен пък е, че това продължава да се случва. И говоря точно за законовите промени, които доунищожават Видахим. И говоря за роенето на общини, само за да имат пряк достъп до бюджета и европейските фондове. И говоря за факта, че управляващите предпочитат да вземат милиардни заеми за харчене за асфалт и панелки, вместо да помислят коя е добавената стойност, която може да бъде създадена.

Спомням си, че преди време, докато се възмущавах защо в магазина пак няма гъби („в този сезон са много скъпи и застояват“, обясни ми продавачката), ми разказаха, че България изнася 95% от гъбите и рибата, които произвежда. И изнася за Италия и Франция, където някой хапва нашите гъби на пица или тарт. Или, по-точно трябва да кажа „продава във Франция или Италия“, защото между страните в ЕС няма износ, а само вътреобщностни доставки, върху които не се начисляват мита.

По данни на НСИ, храните и живите животни са най-изнасяната българска стока. И най-търгуваната в ЕС. От тази гледна точка доста странно звучи фактът, че през февруари правителството официално се отказа от участието на България на изложението в Милано, което е посветено на храните. А тази новина потъна някъде в споровете за вземането на заема от 16 милиарда лева, както и за инвестирането на 1 милиард държавни пари в санирането на панелки.

Аз, разбира се, не твърдя, че продажбата на мед, гъби или риба ще реши финансовите проблеми на българската икономика. Със сигурност обаче инвестирането на заеми в стиропор и бетон няма да го направи. И обяснението е съвсем просто. Санирането на панелки няма да увеличи количеството или качеството на стоките, които България продава в ЕС или извън общността. Т.е. заемът няма да даде добавена стойност, което ни връща отново в групата на онези 80% бедни, вместо да ни приближи към 20-те процента богати.

Да, слушала съм аргументите, че санираните панелки ще увеличат енергийната ефективност на сградите и ще освободят мощности, които да произвеждат ток за продажба в ЕС и износ, но точно тази схема няма да проработи така. Защо е тема на отделен разговор. Засега просто го приемете. Няма.

Наскоро прочетох поредната почти документална книга на Жозе Родригеш душ Сантуш и покрай нея се замислих кое е онова, с което е известна Португалия. Е, оказа се, че освен виното, тя е и един от големите световни производители на коркови тапи. Нещо като нашите гъби и риба или розово масло. Т.е. все неща, които не биха оттласнали Португалия от дъното на кризата. А и тя като България затъва в скъпи заеми за магистрали и бетон, нищо че е в еврозоната.

Рецептата, която Германия предлага на Гърция, е рестрикции и съкращения. Тази рецепта усърдно се прилагаше у нас от първото правителство на Бойко Борисов. Прилага се и от второто. В комбинация с бетон и стиропор.

Да, вярно е, рестрикциите и намаляването на заплатите са помогнали на Германия да се стабилизира след обединението. И да направи производството си по-конкурентноспособно.

Малката разлика е, че Германия произвежда автомобили. Ние – гъби и коркови тапи.

Освен това Германия никога не би се отказала да отиде на автомобилно изложение, защото администрацията й е проспала сроковете за дизайн на павилиони.

А ние ли? Ние решихме, че няма да защо да ходим при купувачите на нашите гъби и риба.

Цялата тази ситуация ме сеща за един виц, в който зайчето решило да поиска чук от таралежчето. По пътя вървяло и си мислело как ще попита таралежчето, как таралежчето ще започне да разпитва защо му е чук, пък много дълго ли ще го ползва, пък кога ще му го върне. И когато стигнало до таралежчето, все така замислено, почукало на вратата.

„О, Зайо, добре си ми дошъл! Какво те води насам?“ зарадвало се таралежчето.

„Задръж си скапания чук! Хич не ми е притрябвал!“ сопнало му се зайчето.

Така че на кой му пука за 150 държави, на които можем, покрай гъбите и рибата да продадем и малко мед и вино. Да си стоят гладни и жадни.