Литературните анализи на Анелия

Кой е по-силен

2011-12-11T10:25:00.000+02:00

        Приказката „Кой е по-силен“ е типична приказка за българския фолклор, разказваща за силата на доброто пред злото. В огромна част от българските народни приказки става въпрос за сблъсъка на тези две сили и надвиването на доброто.
        В тази приказка сюжетът е съвсем прост, но поуката е добре изразена - благата дума е по-силна, от която и да било физическа сила на Земята. Усмивката на Слънцето, макар че не изисква никаква сила, всъщност има много повече мощ от цялото могъщество на вятъра.
       Със сила не се постига хубаво. Доброто води след себе си друго добро.

За труда в „Най-хубавите ръце“ и „Кой бил по-трудолюбив“

2011-12-05T19:12:00.002+02:00

         Българското народно творчество винаги е извеждало на преден план в ценностите си трудолюбието. Фолклора ни е пребогат с пословици и поговорки като „Който не работи, не трябва да яде.“, „Трудът краси човека.“ и други такива. Едни от най-популярните приказки, свързани с труда, са „Най-хубавите ръце“ и „Кой бил по-трудолюбив“, които са известни и под други заглавия.
         Българската народна приказка „Най-хубавите ръце“ разказва за три жени, които си почиват край една река и се надпреварват коя има по-хубави ръце от другите две.
Неслучайно покрай тях минава „старица“. Старостта тук е символ на мъдростта и на преживяното. Старец или старица присъстват в много български народни приказки като хора, от които по-младите да поискаг съвет къде да отидат, какво да направят в дадена ситуация. В „Най-хубавите ръце“ не е по-различно. Бабичката учи младите, че най-хубавите ръце са тези, които се трудят, защото на тях се крепи светът. Те спомагат за неговото благоденстване. Ръцете, които не се трудят, може да са красиви на външен вид, но реално погледнато от тях няма никаква полза. А както добре знаем „Трудът краси човека.“
         Докато приказката „Най-хубавите ръце“ има по-скоро поучителен характер, другата - „Кой бил по-трудолюбив“, е със смешен привкус. Тя осмива мързелът. Недочуването на по-малкия брат създава смеха в приказката. То именно изобличава истината, която и без това е очевадна - момчетата са мързеливи и не желаят да се трудят.
          Българските народни приказки „Кой бил по-трудолюбив“ и „Най-хубавите ръце“ са поучителни. Поуката, която можем да изведем е, че трудът е човешка благодетел и ценност, която се уважава, а мързелът е позор.

Български народни песни

2011-10-24T00:02:00.000+03:00

Българските народни песни са част от народния ни фолклор и в себе си са пресътворили времената, в които са писани, с всичките им традиции, обичаи, вери и надежди. Техните автори са неизвестни, те са хора от народа - ето защо се казва, че в българските народни песни, приказки, предания, пословици, поговорки и т.н. е скрит българският дух.
Те са от весели нареждания за плодородие и берекет до възпяване на красотата на природата и дори различни драматични любовни истории. Характерна за тях е ритмичността и архаичните думи.

           „Честитка на сурвакари“ е българска народна песен, която характерно се изпълнява по Нова година от деца сурвакарчета, които сурвакат близките си за здраве и плодородие през идната година. В себе си тя е събрала пожелания за всичко, което е нужно на селския човек (а по онова време, в което е създадена, и на градския). А какви са били неговите нужди? Нивата му да роди „голям клас“, овощната градина да е пълна с плодове, къщата му да е пълна с деца, за да ги храни с даровете на природата, и да има някой и друг грош за други нужди. Стиховете „Живо здраво до година, до година, до амина!“ обещават живот и здраве до следващата година, когато отново дойде време за сурвакане.
          „Горо ле, горо зелена“ е песен, възпяваща красотата на българската природа и по-конкретно - гората. Във времената, когато песента е сътворена, народът е почитал природата и се е наслаждавал на красотата й. Лирическият герой в стихотворението е готов да се отбие от своя път, с риск да го удължи, но за сметка на това да се напие с „вода студена“ и да почине под „сянка дебела“. Песента е пример за оценяване на малките и красивите неща в живота.
         „Слънчице мило мамино“ е българска народна песен за полето. Тя е нареждане към Слънцето - „до пладне, слънце, да грееш, / от пладне в облак да зайдеш“. Пяла се е на полето с цел да се измоли по-прохладен ден за работещите на полето - „ратаи“, „жетвари“, „косачи“, и за „дребни дечица в слогове“.
         „На оран“ е песен за кръговрата на живота - за работата, която храни трудолюбивите хора, за нейния процес, за приноса на всички („орачи“, „копачи“) за прехраната на народа. Песента казва как всеки един човек от „девойките“ до „бели старци“ може да даде по нещо от себе си за това, което ще ядат „всички хора“. Взаимният труд носи най-добри резултати.

Приказка за ряпата (есе)

2011-09-28T21:24:00.000+03:00

Чували ли сте за дядото, който почнал да вади ряпа, ама не можал да я извади? Викал бабата, внучката, кучето, мишката... и чак тогава всички със задружни усилия успели да я извадят.
Любимата детска приказка съдържа в себе си много интересна поука. Всички ще се досетите - със задружни усилия се постига всичко. Това е едно. Но ако се вгледате малко по-навътре в детайлите ще откриете и друго - мишката, тя е последния помощник.
Виждали сме мишка. Тя е едно малко беззащитно сиво животинче. Ако бяхме на мястото на кучето, дали щяхме да я повикаме? Как при толкова много помагачи, точно пък тази нищо и никаква мишка ще помогне да се извади тази тоооолкова голяма ряпа? Но явно понякога малко не ни достига, за да постигнем желанието си. Точно толкова малко, колкото силица може да има в една мишка. В такъв случай дори и тя може да ни бъде от помощ.
Изводът от руската народна приказка за дядото и ряпата е, че не бива да пренебрегваме малките неща и хора, никого не трябва да пренебрегваме, защото не знаем кога и по какъв начин някой може да влезе в живота ни и да ни бъде полезен.

Грозното патенце (есе)

2011-09-28T11:44:00.001+03:00

Всички сме чели или чували историята за Грозното патенце, художествената перифраза на това да си по-различен в свят на еднакви. Накратко - Андерсен ни разказва за едно сиво и грозно патенце, родило се сред своите красиви златни събратя и отхвърляно от тях.

В днешни времена непрекъснато сме свидетели на Андерсеновата история в по-осъвременен и човешки вариант. Колкото и да не ни се иска да е така, именно по дрехите посрещат, дали ще те изпратят по ума - вече не е чак толкова сигурно. Обвивката е на първо място в модерното общество. А, като се замислите, дали е възможно и да е по-другояче? Та нали именно обвивката дава първоначалното впечатление... Когато отидем в библиотеката, ние ще предпочетем тази книга, която има по-запазена и по-красива корица, или пък тази с по-едър шрифт. На всекиму според предпочитанията и пак няма начин да си любим на всички. Малко са хората, които ще прочетат резюмето и едва тогава ще си правят изводи. Още по-незначителна част пък онези, които въпреки всичко ще вземат и ще прочетат книгата, пък тогава ще я критикуват.

Да си различен в свят, където всеки гледа да върви след стадото, че току-виж бил отлъчен, не е лесна работа, особено когато си различен не по свой избор. От друга страна, да има нещо уникално в теб, което другите нямат, още по-малко пък разбират, е един от най-големите дарове, който човек може да получи. Така е и в историята за Грозното патенце. Сивото оскубано пиле с времето се превръща в най-красивия бял лебед. Кой да предположи, че зад беззащитното птиче се крие толкова изящност? Златистите му братчета, които ще се превърнат в шарени патици в двора на стопанина си, дори не могат да си мечтаят за белотата, красотата и свободата на този, когото някога така жестоко са изпъдили.

С приказката си Ханс Кристиан Андерсен иска да ни каже, че истината се крие дълбоко под обвивката и тя някой ден излиза наяве. Това, че си различен от другите, не е причина да тъжиш, а да се радваш, защото когато някой ден твоя талант и твоята красота излязат наяве, тогава останалите ще могат единствено да се възхищават.

Картинки: Тетрадка по четене за първи клас - Просвета

„История Славянобългарска“ - анализ

2011-07-21T18:20:00.002+03:00

„История Славянобългарска“ е първата написана българска история. Тя е съставена от Паисий Хилендарски през 1762 г. Целта на „Историята“ е да обедини българите в един болезнен период на разединение и да им покаже колко силни и славни са били предците им, за да ги накара също като тях да се борят за правата на държавата си.

В книгата на монаха Паисий са зачекнати темите, които са най-важни за един народ, които го обуславят като народ и го различават от останалите народи. Това са именно езикът и вярата.

Първата българска история е съставена от две предисловия, същинска част, състояща се от седем глави, и послеслов.

В първото предисловие е поставена темата за „Ползата от историята“. Обърнато е внимание на „любомъдрия читател“ още в първото изречение. Това прави автора по близък с четящия и кара втория да му се довери и да повярва в следващите редове, в които обръщението продължава. Това скъсява дистанцията между говорещ и слушащ (пишещ и четящ) и ги прави близки, а читателят, както всеки човек, би бил по-склонен да приеме съвет от по-близък.

С цитата от „источният кесар Василий“ е обобщена тази „полза от историята“ - „Не преставай да четеш историята на древните. Защото там без труд ще намериш онова, за което други са се трудили. От тях ще узнаеш добродетелите на добрите и законопрестъпленията на злите, ще познаеш превратностите на човешкия живот и обратите на благополучието в него, и непостоянството в този свят, и как и велики държави клонят към падение. Ще размислиш и ще видиш наказанието на злите и наградата на добрите. От тях се пази.“ Това, общо взето, е ползата от историята - не само да научиш за славното минало, но и да извлечеш поука за себе си, за бъдещето, за правилното и неправилното, тоест да се научиш от грешките на другите, за да избегнеш повторението им.

Още в това първо предисловие на книгата Бог е неразделна част от „Историята“ на българския народ. Той е представен като основна и най-важна фигура, от която зависи съдбата на българите. След Бога са поставени царете, а след тях обикновеният народ, но тази привидна йерархия в никакъв случай не е поставена, за да разделя хората. Според Паисий ги разделят само делата им - добри или зли. В определянето на доброто и злото, авторът е вложил своята оценка, но твърдо застава зад позицията, че всичко е Божия воля, а случващото е само реализацията на това, което Всевишният е пожелал - „Въздай всекиму според делата.“, както гласи и самият край на книгата.

След първото предисловие следва нещо като посвещение или по-скоро като автограф на автора, който е предхождан от заглавието на книгата. Последващите редове представляват второто предисловие на книгата, което е озаглавено „Предисловие към ония, които желаят да прочетат и чуят написаното в тая история“. Основната задача на тази втора част от „История Славянобългарска“ е да определи два вида читатели - тези, които обичат и имат „присърце своя род и своето българско отечество“, и другите - „неразумни и юроде“, които се срамуват от своя род и език, защото „българите са прости и глупави“. За да аргументира своето право Паисий дава примери от Библията, показвайки, че Бог предпочита именно „простите и незлобливите“. Другата важна опорна точка на доказателството Паисиево е това, че според него и от гърците по-мъдри народи има, но никой грък не говори друг език, а тачи своя роден. Дава този пример, защото българите масово се „погърчват“ и избягват своя произход, причислявайки се към народа, който смятат за по-интелигентен в стремежа си да не бъдат сметнати за „прости“.

Освен това в тази част от книгата е дадена и причината на автора да създаде произведението си - неговите наблюдения, „че много българи постъпват така и отиват по чужди език и обичай, а своя хулят“. Става ясно, че целта на Паисий Хилендарски е да даде на онези, които ценят българското, знания, които да им бъдат интересни и полезни, а онези „отцеругатели“ да похули (и, може би, да ги накара да прогледнат).

Последните редове от второто предисловие разказват за преминатото от Паисий, за да напише тази кратка история. Преровил е твърде много книги, за да намери твърде малкото, което е писано за българите, да извлече достоверното (поне според него) и да го събере и напише.

От следващата част започва същинската част на книгата, която е изложена в продължение на пет глави. Първата от тях се нарича „Историческо събрание за българския народ“. Тя започва с разказ на това откъде са произлезли българите, който започва от Ной и неговия ковчег, което идва, за да придаде божественост на народа, произход от Бога. Следват разкази за победите на българите над гърците и други народи, които са идеализирани, но не чак дотам, че да не бъдат тризнати макар и малкото им загуби. Тази част завършва със скръбните последни думи на „крал Батоя“ - "Велика съдбо и нуждо, защо не ми даде още малко живот, за да умра юнашки на война с меч в ръцете си?" Това изречение служи за обобщение на смелостта на българина, за когото висша проява на достойнство и чест е смъртта в борба. Това е подбуда към съвременниците на Паисий, които покрусени от турското иго напълно загубват вярата в себе си и достойнството си, но тук идва „История Славянобългарска“, която припомняйки им историята на „миналите“ да ги поведе към героична борба с врага - щом сме се справили с толкова велики и големи империи, защо да не се справим и с Османската? Неслучайно е споменато мнението, че великите и големи империи падат бързо, а се запазват малките държави като българската.

Следващата част разказва за сръбските крале и връзката на сърбите с българите. Краят отново е идеализиран за българите, които са по-велики от сърбите за автора. Последните са изопачени като лъжци и „натъкмяващи си нови истории“, но сам Паисий споменава малко преди това, че за историята на сърбите няма никакви писмени доказателства, а се знае само от това, което разказват „простите хора“.

В третата глава от същинската част е представено падението на България под турско робство, „краят на българските царе и тяхното славно име“. Четвъртата представлява списък на българските царе.

Главата „Събрано накратко колко знаменити били българските крале и царе“ разказва за величието на тези, които са били достойни да застанат начело на един славен народ като българите. Паисий е далеч от мисълта да идеализира всеки един от тях. От 33 той изброява само 13, които според него заслужавли наистина титлата си. За тях казва по няколко думи. Така завършва частта за кралете, която е продължена в пет глави от книгата.

Следват две глави, които разказват за българските светци, вярата, писмеността и Кирил и Методий. За онези времена тези неща са неделими. Втората глава, разказваща за вярата, съдържа кратък списък на българските светци, като за всеки е казано по нещо. Така завършва и тази част и книгата на Паисий.

Като за финал, авторът е вмъкнал послесловие, в което отново обръща внимание на своя читател, както и на състоянието си по време на писането на книгата. Последното изречение е „Амин.“ Това не е толкова учудващо, като се вземе предвид, че Паисий е бил монах, освен това нееднократно в книгата си говори за Бог и неговата справедливост. Тази молитвена дума е в края, за да превърне „История славянобългарска“ в една своеобразна молитва към Господ - да отвори очите на българите, да им влее ум и да ги накара да се борят както техните прадеди са се борили с неприятелите си.

В общия си смисъл „История славянобългарска“ е оптимистична творба. Тя възкресява народното самосъзнание чрез спомена за славното минало и вдъхва кураж и вяра за също толкова славно бъдеще.

Снимки: Pravoslavieto.Com