Анимационни филми

Legend of the Guardians, The Owls of Ga'Hoole - 2010

2010-12-16T03:11:00.000-08:00

Режисьор Зак Шнайдър
Сценарист Джон Орлоф, Емил Стърн
по оригиналната история на Катрин Ласки

"Легендата за пазителите" е една от впечатляващите анимации напоследък. Сюжета е приятен и не ангажиращ, движи се спокойно и се развива повече в посока демонстрация на чудото на тримерната анимация или анимацията въобще. Искали сте нещо красиво? Искали сте за миг да си преставите как се чувстват птиците по време на полет - това е един от добрите опити в тази посока и е много приятно да гледаш като малко дете, а като възрастен да осъзнаваш, че това са истински върхове на тримерно изработената анимация. Криле, пух, движение, осветление, материали - сигурно е необходимо да го гледаме няколко пъти за да можем да разгледаме по-внимателно колко много труд е положен за да се добие такова измерение на образа.

Като казваме образ - пухените оперени лица на совите са достатъчно изразителни и богати на емоционална нюансировка. Всеки път прави впечатление до какви тънкости могат да стигнат в персонифицирането на персонажите. Макар, че определена категорична висота имахме при Уоли и при Рататуи и в това отношение те все още държат преднина. Може би това не се дължи на недостатък, но на самият подбор на животно и неговите особености като формата на лицевата част, която играе основна роля в мимическото отразяване на емоциите - не знаем кое тук е ключово, но като цяло не надминава споменатите два филма. Още повече, когато говорим за анимираният персонаж Ива в Уоли, която с две елипси вместо очи беше самото съвършенство на мимична реч - истинско удоволствие и предизвикателство за художниците и аниматорите.

От много време насам се правеха анимации, но от високия клас продукции подбора на животни беше общо взето заземен - елени, мечки, чудовища, мишки, роботи, риби, мравки, е да, имаше пчели, но от птичето царство бяха разработени основно пингвините и кокошките. При това пингвините ги използваха в няколко филма - все едно са използвали едни и същи тримерни модели и им е било по-лесно. Това не е така, разбира се. Но беше учудващо, че няма много хвъркати в анимационните филмчета сякаш движенията на моделите ще бъдат прекалено сложни и трудно ще се рендват, което със сигурност не е достатъчен аргумент за големите компании, които днес произвеждат най-добрите филми. Но факт е, че крилото на пчела се рендва далеч по-лесно и бързо от крилото на птица с всичките пера и косъмчета.По-скоро обаче проблема е бил сюжетен. Явно на сюжетно ниво не са имали достатъчно добър материал, което беше доказано и от филма "Горе", който си остана един сюжетен провал. След като се ангажираха със сюжет като "Горе" може би не са имали нищо по-добро.

Появяването на "Легендата за пазителите" означава, обаче, че трябва да очакваме поредица от анимации със хвъркати персонажи. Може би гарвани, може би врабчета за най-младата аудитория. Тя и без това е подготвена от анимациите на Дисни като пепеляшка, в която врабчетата са особено симпатично разработени. Може би в близките няколко години ще се насладим на образи и гледки, които преди това дори двумерно изработената анимация трудно щеше да ни предложи. И тук не става въпрос за невъзможност, но за степен на сложност на движението на камерата и самите обекти, която при 3d анимацията се дефинира по съвсем друг начин. Може би ни очакват персонифицирани царете на небето - орлите, които могат да имат още по-интригуващ вид при динамично летене.

Тук можем да вметнем, че маските стоят много антично и напомнят за римските бойци. Шлемовете им са изпълнени с детайли и украси, което им придава един по-героичен вид. Даже може да се каже, че обособяването на добрите и лошите се подсилва от шлемовете, защото са с различен характер. Шлемовете на лошите изглеждат като изработени от студено, кораво желязо, а на добрите са обагрени в златни тонове и са изпълнени с по-видими детайли.

Озвучаването на филма е събрало букет от любопитни гласове - Сам Нийл, Хелън Мирън, мериам Марголайс и много други, които са истинско удоволствие за слушане. Озвучаването е премерено, неангажирощо и пасва прекрасно на избрания сюжет. Определено няма някаква по-специфична музикална идея, която да запомним още от първия път както беше при "Уоли" или при "Горе", които по отношение на музикалната идея бяха отлични.

Като казваме интригуващ вид много добро попадение са битките между совите -различните видове нокти, които те си прикачат като саби, ками и метални нокти. Много са ефектни и в комбинация с маските създават настроение за характерност. Запомняеми са и са разработени така, че да могат да бъдат експлоатирани в други сюжети отново. Филмчето свършва почти с отворен край като ни се намеква, че злото е победено, но се задава ново зло в следващата серия. Очакваме я с нетърпение и сме сигурни, че ще е още по-вълнуваща визуално.

Определено ще се насладите на това филмче.

FernGully: The Last Rainforest, 1992

2010-12-15T07:56:00.001-08:00

Режисьор Бил Кройър
Сценарий Джим Кокс
Автор на идеята Дияна Янг

Фърнгъли гледах за пръв път, когато бях в по-младежка възраст и трябва да си призная, че остави в мен едно чувство на вдъхновение и умиление пред природата. Тогава по това време гледахме Трансформърите в 2d анимация и много се радвахме на идеята за преминаването от една форма в друга. Точно превъплащението ни впечатляваше. Колите бяха аватари на роботите. От робот в кола или самолет и после обратно в робот. Днес тази радост е леко видоизменена и когато гледаме филми като Тарсформър ние се взираме в детайлите на анимацията, в това как е направена, в текстурите, в уникалните компютри, които са изчислили толкова сложни тримерни модели и възхищението ни е по-комплексно - от постиженията на техниката до най-малките детайли, които човешкият ум е способен да създаде и претвори. Дори сме склонни да си затваряме очите за налепите сюжети, в които уникалната идея е поместена само и само за да зърнем трансформацията - определено високо постижение на анимацията.

Затова, когато в епохата на Трансформърите пишем за Фърнгъли не можем да не отчетем колко много са се променили нещата. Но не можем и да не отчетем колко сходни са в подбора на материал, избора на теми и начина им на разработка. Както някога писахме, че "Властелина на пръстените" е заснет с изключително ключови заемки от анимацията направена от Ралф Бакши от 1078 г. така и тук логично ще кажем, че ключови идеи са взаимствани от Фърнгъли и са прехвърлени в Аватар. Аватар зашемети световната аудитория с прекрасното изпълнение на анимацията и въпреки, че някои скептици твърдят, че 3d анимацията няма бъдеще това съвсем не е така. Достатъчна е една добра идея и съвременната техника и начин на изработка на анимационните продукти може да извърти цяла заря от ефекти.

Защо Сравняваме Аватар с Фърнгъли? Сюжета на Аватар се движи по стъпките на Фърнгъли и макар да има някои разлики основната постановка е същата. И тук ще повторя перефразирано думите на професор Владо Игнатовски, който каза приблизително така - никога не забравяйте, че всяко нещо има предисловие и причина.Някакви предходни явления и събития може да определят появяването му. Нищо не се случва от въздуха. - Разбира се, че неговите думи бяха далеч по-точно подбрани и сега в спомените ми е останало усещане за казаното, но дори така леко перефразирана основната идея е ясна. Аватар е логично последствие от няколко неща - напредналите чисто технологично възможности за добиване на тримерна анимация с колосален размер на качеството и Фърнгъли - идея, която си струва да получи нови прочити.

Малко за сюжета - млад мъж работи като дървосекач за компания, която бастисва горите на Фърнгъли - място, което кипи от живот. Горска фея с магически способности смалява мъжа до размерите на малко човече за да му спаси живота и така го въвежда в света на гората. Следва много близка до тази в Аватар разходка на двата персонажа през "чудесата" на гората. Сходен е персонажа на момче фея, което се ядосва от появяването на смаления човек. Има майка фея, която предава уменията си на младата фея. Има свещено дърво, което феите ползват като свое убежище и също така я има животворната енергия на гората. Олицетворението на злото - самородна отрова изкочила от недрата на земята се настанява в дървосекачната машина и държейки работниците в нея в плен започва поголовно изсичане на Фърнгъли с крайна цел свещеното дърво на феите.

Тук можем да отворим една скоба - начинът по който е представено злото напомня за един образ на Тим Бъртън в "Кошмари преди коледа". Танцът на "Торбалан" много прилича на еуфоричната радост на злото и неговият танц преди окончателно да завземе дървосекачната машина във Фърнгъли. Мисълта ми е, че не само творците на аватар са ползвали идеи от Фърпнгъли или ги доближават.

Както и в Аватар, когато феята разбира, че младият мъж е бил дървосекач, а не природопазител тя го пропъжда с разочарование. В следствие на куп перипетии той й помага да спрат злото и да съхранят горите на Фърнгъли.

Защо някога тази история ми се видя толкова вдъхновяваща. Когато филмчето свършва се изписва надпис "На нашите деца и на децата на нашите деца" - едно красиво пожелание, което те кара да гледаш на природата по друг начин. В една семка се съдържат всички тайни на живота. Една малка незначителна семка съдържа чудото на живота. Ако се погрижиш за нея тя ще порасне като голямо и силно растение обсипано с цветове и красота.

Ако не сте гледали Фърнгъли очаква ви приятна 2d анимация, разнообразена с наивистично чувство на радост от природата и в някаква степен осъзнаване, че можем и да не я рушим.

Oktapodi 2007

2010-02-15T07:07:00.000-08:00

Представяме ви кратък анимационен филм, който заслужава вашето внимание. Филмчето Октаподи е дипломна работа на група студенти от Gobelins l’ecole de l’image – Жулиен Бокабейл, Франсоа-Ксавие Шаниу, Оливие Делабар, Тиери Машанд, Куентин Мармие, Емуд Макбери. Шестимата млади режисьори канят Кени Ууд да подготви музиката към филмчето. Филмчето е реализирано за 7 месеца, което е един много добър срок за толкова професионално изпълнение. Дължината му е 2 минути и в тези две минути е разказан кратък сюжет развит с елементи на комедийност и любовна история.

Октаподи е динамично развиваща се сюжетна композиция с конструкцията на кратък разказ, завършващ едновременно с поанта, но и с елемент на отворен край. Действието е завъртяно в параметрите на малко приключение, но това приключение е представено на бързи обороти в едно кресчендо, както го определят създателите му. Освен симпатичният сюжет – леко комичен, трогващ и закачлив но простичък в същността си, впечатлява и самата анимация. Няма как да не признаем колко сме впечатлени, че това качество на анимацията е постигнато за 7 месеца от 6 души екип. Освен това като казваме качество наистина и образите и сценографията и рисунката са на отлично ниво, но стигнем ли до рендера – там явно вече няма тайни, защото рендера им е отличен.

Персонажите са стилизирани и въпреки това изглеждат много подробни и живи. Ако се загледате в спряни кадри ще видите, че специално е обърнато внимание на зацапването на материалите тук и там. По сградите, които са разработени в типичният гръцки курортен стил (изцяло бели стени, плоски покриви, сини врати и прозорци), се виждат допълнителни текстури, особено в основата на стените, които са използвани за да придадат усещане за реалистичност, реален обем и естествено естетика. Не случайно споменаваме белите сгради, защото там най-ясно се вижда този ефект и това е нормално. Тъй като белият цвят в картината е много се появява риск тя да свети прекалено и даже да се получи неяснота къде започва и къде свършват сградите. Допълнителните карти разрешават този проблем и леките зацапвания в основата и по ръбовете придават освен яснота на образа, но и красота. Дава се възможност също така на светлосенките и отраженията при рендването да изглеждат добре.

Нивото на разработка на водата е толкова добро, че специално спирах да видя отново и отново повърхността й. Макар, че я виждаме много за кратко, тя е впечатляващо истинска.

Използвана е и 2d анимация. Когато единия октопод си представя какво ще се случи с другия, неговите мисли са представени с 2d анимация за да бъдат максимално отчетливо отделени от действителното развитие. Този сегмент е много кратък и е симпатично вписан. Повечето пъти, когато се правят такива комбинации с 2d и 3d анимация ефектът е много добър. В „Кунг Фу Панда” беше използвана много 2d анимация и стои като стилизиране на стилизираното.

Гледайте тази анимация, u tube дава възможност да я гледате дори в този блог. Само 2 минути е, но е много добре направена. Аз лично очаквам много добри творби за в бъдеще от тези шестима млади режисьори. Филмчето е получило 12 престижни награди и определено ги заслужава.

Можете да разгледате допълнителни материали от създаването на филмчето на следният адрес:
http://www.oktapodi.com/

Tekkon kinkurîto 2006

2010-02-09T06:49:00.003-08:00

Режисьор Майкъл Ариас

Сценарий Тайо Матсумото
Стори Антъни Уейнтрауб

Явно смесването на най-добрите черти на японското аниме с типичните за дисни приоми може да доведе до изключителни резултати. И този филм е доказателство. На пръв поглед типично японско аниме, а втори абсолютно нестандартни образи, особено движение и ъгли на камерата, по-скоро типични за матрицата. Сюжет, по-скоро американски отколкото японски и може би споменаването на матрицата не е случайно, тъй като режисьорът Майкъл Ариас, който е американец е участвал в саздаването на сцени в Аниматрицата на братята Уашовски.

Персонажите се развиват през целия филм и претърпяват промени. В началото белия изглежда наивен, невинен, беззащитен, а към края зрял. Обратно на него Черния в началото изглежда сигурен в силите и способностите си, опора на двойката в приятелството им, а накрая е абсолютно съкрошен и спасен от белия. Това преобръщане създава спефична динамика на разказа, който се движи по типичният за аниметата по-спокоен темпоритъм. А философският поглед, който ни дават поддържащите истории около главната фабула пък напомня за анимациите на гибли студио (Howl’s moving castle).

Философията за която споменахме във филма е подкрепена и от дъполнителни елементи като отношението на белия към света и удоволствието, постоянната игра. Белия регулярно изпраща съобщения в космоса от своят дом-изоставена кола и казва: „Тук Япония, планетата Земя. Днес отново спасих света.Край.” което ни кара да се замислим, колкото и простичко да звучи това послание.

Черния от своя страна, обезумял в разгара на сюжетното развитие се пръвръща в еманация на унищожението и разрухата, на духовната пустота, породена от разочарованието от реалността. Този контраст между двамата създава изключително интересно биполярно позиционирано послание. Ин и ян, които не могат един без друг, взаимно се привличат,

Сякаш графично образите са изпълнени както казахме в типичен мангастил но всъщност изобщо не е така. Те по-скоро са като стилизирани аниме образи. Напомнят за него ,но всъщност не е в типичния аниме стил. Като всеки един образ независдимо от простотата на детайла изразява изключително добре емоциите на героя само с няколко линии. Има също така много дребни детайли, които подсилавт образността на персонажите - например постоянната смяна на шапки от страна на белия.

Като крайна равносметка си заслужава да кажем, че Тенкокинкирийт е един от най-приятните филми, които сме гледали сред аниметата. Наситен е на качествени образи, наситен е емоционално и си струва да му отделите малко време и да усетите атмосферата, в която съществуват белия и черния.

Seirei no Moribito (2007)

2010-01-27T08:06:00.001-08:00

Режисьори: Kenji Kamiyama,Kristi Reed

Сценарий: Kristi Reed

Стори: Nahoko Uehashi

Представям ви уникална по качество анимация от Япония. Японската анимация е океан от разнообразни идеи, митологични и духовни сюжети преплетени с изключително вълнуващи сцени на схватки и бойни техники. Всичко това представено обикновено в границите на отлично качество, което включва рисунката, стила, самата техника на анимиране, звука и режисьорската идея.

В случая на „Seirei no Moribito” започваме със сюжета който е много интригуващ взет дори сам по себе си. Действието е развито в 26 епизода, които винаги свършват с елемент на съспенс какво ще се случи в следващият епизод – това качество на поредицата е способно да ви накара да стоите пред екрана докато не изгледате и последният епизод. В първите пет шест епизода активно се развива основната сюжетна линия – запознаваме се с персонажите, запознаваме се с проблема, търси се решение на проблема основните ни персонажи се превръщат в бегълци. От там нататъка следва поредица от епизоди, в които основната сюжетна линия е всъщност поддържаща, защото повече се занимаваме с това да опознаем в дълбочина персонажите, средата, културата, нравите и съвсем междувременно върви основната сюжетна линия като гръбнак, за който всичко това е захванато. Към края водещата сюжетна линия се връща на преден план и отново нейното проследяване става по-активно и концентрирано. Изумително високо качество на разказа. Има мигове, в които не ви интересува че се отклонявате от основният разказ, удоволствието от подробностите е толкова голямо.

След като оценяваме по достойнство сюжета редно е да се запитаме какво в него е толкова впечатляващо. Освен структурата на разказа можем да кажем няколко думи и за темата на разказа. Малък принц носи в себе си яйцето на воден дух и поради опасения предизвикани от древно пророчество императора (собственият му баща) поръчва неговата екзекуция. Жената войн Балса получава задача от императрицата да не допусне някой да нарани момчето. Така започва разказа и от тук нататък виждаме всеки един от персонажите в развитие – малкият принц и неговото съзряване при контакта с обикновения свят и простолюдието. Принца е интелигентен, достоен и състрадателен защото това са качествата, които един владетел трябва да притежава. Той е мъдър и добродушен, но не е наивен. Много закачливо ни е поднесено какво той не знае - той не знае, че хората имат нужда от пари за да съществуват и той не познава глада.

Жената войн Балса, която е дала обещание на императрицата и спазването на това обещание е цел номер едно е водещият персонаж. Но Балса не е типичната жена, която е свикнала да се грижи за дете. Балса е войн и има много врагове. Всеки, който се изправи срещу нея губи и удара по мъжкото достойнство на някои места е поразително представен. Най-близкия човек на Балса е един лечител, който също е много интересен като персонаж – Там където жената се прибира с жестоки бойни рани, мъжа се чувства като жена. Много дълбок и интересен е той, представен е в максимума на положителността. В този смисъл мъжката и женската роля тук не просто са разменени, но имаме сложен персонаж, който представлява женската половина от Балса изведена като допълнителен персонаж - мъж спътник в живота, който я харесва, следва я и я лекува тогава, когато е най-тежко ранена. Противи се на войнолюбивата й страна и я призовава да се пази, защото тя е най-ценното, което има. Наистина една много интересна комбинация развита деликатно и много премерено. Ако го гледате ще усетите как двата персонажа трудно биха били разбрани ако не бяха събрани по точно този начин. Ако мъжа го нямаше Балса щеше да изглежда като мъжкарана, която няма душевност, но повече е развила навика да действа като мъж. Много бързо щяме да забравим факта, че е жена и щяхме да гледаме на нея просто като на безполов войн. Сама срещу всички щеше да изглежда по-скучновато. А когато се поява персонажа на мъжа през него ние оценяваме, отново и отново, че това е жена. Тя е красива и тя е ранима, тя е харесвана от него, тя би могла да бъде много нежна, това се вижда в нейната деликатност, но й се налага да играе ролята на непобедим войн. Нейният мъж я разбира и й се възхищава, разбираме я и ние и не забравяме истинският риск да бъде победена, защото не забравяме, че като жена е крехка. Тъкмо поради тази причина я оценяваме толкова добре като войн. Филма си струва определено.

И другите персонажи са интересни. Звездобройците, които четат древните писания и наблюдават звездите за знаци, които да им разкрият истината за това какво точно ще се случи ако принца умре и ако принца оцелее. Вечното чудене – кое е най-добро, кое е правилно, как трябва да постъпим... Тук военните са изведени като крайна спирка при взимането на решения – първо ги пращат хладнокръвно да убият принца, а след това ги пращат още по хладнокръвно да го спасяват. Как войните отразяват безчувствения упралнески апарат, който не се вълнува от добро и зло, но изпълнява нареждания – много добър паралел е направен между тях и онези, които не биха престъпили морала си и плащат горчиво за това.

Като оставим чисто човешката страна на разказваната история можем да кажем няколко думи за митовете, които почти винаги изплуват в японските разкази – летящи китове, ходещи къщи, духове, магове, магии и тайни пророчества, дракони и хора, които успяват да се замесят в техните дела – всичко това изобилства и е пре-любопитно.

Използвана е силна музикална идея, която много премерено се появява само в ключови моменти. Качеството на рисунката в анимацията е неописуемо високо. Обектите са изрисувани подробно и красиво като дори леките забежки понякога с перспективните изкривявания изглеждат като оставени нарочно. Пейзажите са неописуемо чаровни, изработени с вкус и много детайл и изобщо идеята за света в тази анимация е за едно много специално място, където малкият принц безусловно носи нещо свято в себе си.

Fantastic Mr. Fox, 2009

2009-12-17T05:36:00.000-08:00

Режисьор: Уес Андерсън

По романа на Роалд Даъл

Сценаристи: Уес Андерсън, Ноа Баумбах

Когато представям тази мултипликация ми се иска да започна с букета от гласове, който е една от най-вълнуващите подправки на филмчето. Джордж Клууни, Мерил Стриип, Бил Мъри, Майкъл Гамбон, Уилиам Дафо, Оуен Уилсън са сред по-известните. Което е един много богат букет. Разбира се най-атрактивен е гласа на Джордж Клууни и той пасва чудесно на персонажа след като Клууни направи поредица от филми, в които влиза в образите на леко чалнати, много забавни и своенравни персонажи. В този смисъл е доста приятно да го слушате и да и да го сварвате с лудориите на Фантастичният господин Фокс.

Фантастичният господин Фокс е мултипликация, в която се разказва за приключенията на господин Фокс в стмежа му да се чувства специален и разбира се, всички да го харесват и да му се възхищават. За да се чувства истинска лисица, той трябва да надхитрява хората и да краде от тях каквото си е наумил. Сюжета е на места леко провлачен и това може би се дължи на нещо като липса от подправки. Липсват закачки, липсва малко пипер в разказа, върви доста еднопланово, може би. През цялото време следим развитието на персонажите едновременно, защото те са събрани на едно мято и им се случват еднакви неща. Може би от там се явява някакъв проблем. Но ако оставим това настрана, мултиплкацията си е със добре развита история и е презентирана в различна, от това, на което сме свикнали през последните няколко години, стилистика.

Когато говорим за 3d анимация напоследък разликите в стилистиката на грофичния дизайн на авторите се забелязват относително трудно. Това се дължи на няколко основни факта – първо стилистиката се дефинира много явно от крайната удитория (съвсем малки деца, по-големи деца или ширака аудитория от деца и родители); второ стилистиката се формира и до някъде от стилистиката, която компанията производител налага. Случая със филмите на Земекис е нещо напълно различно. ( The Polar Express, Beowulf, A Christmas Carol ) С неговите разработки се тества едно изцяло ново направление в изработката на анимационни филми, което се стреми да достигне ниво на реалистичност на образите посредством използваната технология, което да може да задоволи масовият вкус и едновременно с това да не извади визията на актьорите от полето на анимацията, което се разраства много бързо и има огромен финансов потенциал. Защото въпросната визия на актьорите е част от продукта, инструмента „известен актьор”. Ако започнем само да слушаме Брус Уилис е възможно постепенно имиджа на актьора да се видоизмени, а цялостният продукт е ценен когато активно помним, че това е неговият глас. Тъкмо поради тази причина дори в обикновените стилизирани 3d анимации озвучаваните образи напомнят за озвучаващият актьор посредством някакви черти на лицето или на общата физика, но само напомнят, не изглеждат като него. Така, че стилистиката в гафичния дизайн на 3d анимацията не толкова на фокус, тя присъства без да ни ангажира прекалено.

При мултипликационната анимация, от друга страна, се наблюдава друго явление. Тя най-често има силно изявено присъствие на автора в графичния дизай на филма. И това се дължи на факта, че изработката на куклите е относително по-дълъг и по-сложен процес. За всяка нова локация се изработва отделен декор или модифициращ се декор и това отнема повече време и в крайна сметка излиза по-скъпо. По-малко локации могат да бъдат предвидени в сценария, по-тромава режисьорска структура ще излезе накрая. Разбира се, че това също може да бъде компенсирано от по-голям бюджет. В случая на Фантастичният господин Фокс, по-голямата част от бюджета сякаш е отишла в набора на озвучаващите гласове. Но въпреки това е интересно да се види разработента концепция. Още повече, че както бяхме започнали да говорим за стилистиката – тя е различна, тя разнообразява, тя дава нови идеи и посока за развитие. И тя е запомняема като контрапункт на последните нашумели мултипликации, които имахме удоволствието да видим - Булката труп, Кошмари преди коледа, Мери и Макс.

Ако се загледате в персонажите ще видите, че е било предизвикателство да се работи с тях. Единствено не зная дали в изработката на физиономиите на персонажите е изпозвана технологията от „Булката труп”, която технология дава изключително високо ниво на изразителност на персонажите. Но предвид факта, че е трябвало да се съобразяват и с козината по лицата им сигурно е било славнително сложно.

Гледайте това филмче с презумцията, че ще ви дойдат още много идеи за неща, които филмчето би могло да каже и могат да се кажат за него.

Mary and Max, 2009

2009-12-10T07:25:00.001-08:00

Режисьор и сценарист: Адам Елиат

“Mary and Max” е една амбициозна и любопитна мултипликационна продукция, в която се разказва за приятелството межу Мери Дейзи Динкъл и Макс Хоровиц. В началото на кореспонденцията Мери е на 8 годинки, а Макс е на 40. За да ви илюстрирам приятното чувство за хумор на анимацията ще си позволя да ви спомена няколко реда от тяхната кореспонденция. Мери задава въпрос на Макс „От къде идват бебетата в Америка? Защото тук в Австралия татковците ги откриват в чаша с бира. В Америка в колата ли ги откривате?” Отговорът на Макс е изчерпателен – „Скъпа Мери, за съжаление в Америка бебетата не ги откриваме в колата. Когато бях на 4 попитах мама и тя каза, че идват от яйца, снесени от равини. Ако не си евреин са снесени от католически монахини. А ако си атеист са снесени от мръсни самотни проститутки. Така, че така се появяват бебетата в Америка.”
Сюжета е на места тъжен, на места подплатен с изумително забавно чувство за хумор и без да се случват големи неща ни води през едно странно и интригуващо приятелство. Много са любопитни двата основни персонажа, като може би по-атрактивен е Макс, който страда от затруднена социализация, наднормено тегло, страст към шоколада, самота, внезапни пристъпи на ужас, неспособност да разбира емоционалните състояния на хората и всичко това заключено в диагноза за специфично психическо заболяване, с което той се бори както може.
Мултипликацията е със специфична стилистика и е изпълнена с високо качество. Използвани са подробни реалистично изглеждащи карти, обектите са зацапани, истински. Моделите на персонажите са подробно илюстрирани и въпреки, че са в някаква степен по-сковани от мултиплицираните образи на Бъртън, което идва от технологията на изпълнение, те са живи и интригуващи.
Хиперболизацията е използвана на много места за да могат да изпъкнат констрасти и по този начин портретирането става толкова естествено, че докато се питаме кой е Макс и какъв е той, започваме да го разбираме пределно ясно и много надълбоко. Не просто му съчувстваме, но му се радваме за решенията които си е измислил и изградил срещу разнообразните несгоди идващи от външният свят. Защото Макс със всичките му проблеми създава усещането, че го познаваме много отдавна.
Музиката е много добре подбрана, много закачлива и приятна. Кратки включвания на класически откъси подчертават определени моменти и разноообразяват.
Анимацията е австралийска и е дълга 80 минути. Това не е първият мултипликационен филм на Адам Елиат. През 2004 той взима оскар за късометражна анимация „Харви Крумпет”. „Mary and Max„ също печели три престижни награди, с които официално се нарежда сред добрите анимации от последните няколко години. Предполагам, че след няколко години „Mary and Max” ще се нареди не просто сред добрите, но сред най-добрите анимации, защото такива филми имат нужда от малко повече време с аудиторията.
Може да се каже, че „Mary and Max„ е логично последствие от анимацията „Харви Крумпет”. Стилистиката е същата, има почерк, има повторение на модела на разказа, на вида хумор и на определи обекти и идеи, което създава настроение за категорична стилистика. Но за „Харви Крумпет” ще говорим отделно.

Cloudy with a chance of meatballs, 2009

2009-12-09T06:12:00.001-08:00

Режисьори: Фил Лорд, Крис Милър
По историята на: Джуди Барет, Рон Барет
Сценаристи:Фил Лорд, Крис Милър

„Cloudy with a chance of meatballs” е една чаровна анимация, която се появи точно навреме за да успокои напрежението в духовете, което се беше образувало от филма „Up”. Но този път филма е на Сони Пикчърс, което въвежда интересна перспектива за в бъдеще, още повече, че те веднага след „Cloudy with a chance of meatballs” пуснаха и новата си анимация „Planet 51”, за която ще говорим отделно.
„Cloudy with a chance of meatballs” е анимация с ведър и интелигентен дух, която отново ни дава надежда, че се създава една традиция в анимационните филми да гледаме реализирани идеи, които са по-необикновени и неприсъщи в този смисъл на игралното кино. Какво имаме предвид – Monster house, Monster inc., Wall-e, Ratatuille – всички те залагат на оригинална идея, съдържат в себе си някаква нова идея или са мощно подкрепени от нова гледна точка към стари идеи. А това в повечето случаи силно впечатлява.
В случая на „Cloudy with a chance of meatballs” оригиналната идея е в основата на сюжета, а именно дъжд от храна и при това най-разнообрани решения за това как би могла да вали храна от небето. Не просто сандвичи, не просто палачинки – от небето вали всякакъв вид храна, включително сладолед, желе, спагети под формата на торнадо и ние имаме възможност отново и отново да се наслаждаваме на тази оригинална идея, визуализирана посредством 3d анимацията на едно много високо ниво.
Образите във филма са стилизани и това ги прави сладурски. Това е нещо, което сме коментирали и преди – големи очи, стилизирани форми, глава голяма спрямо тялото, изключително високо ниво на изразност на лицето, придаване на много богата емоционална нюансировка в настроенията на персонажите и всичко това е само част от хубавите качества на филма.
Персонажите са много добре портретирани, много внимателно подбрани и разбира се създават една любопитна палитра, с която е рисувано в този филм. Протагониста Флинт Локууд е млад гениален учен, който още от ранно дество изобретява и създава най-причудливи и любопитни изобретения, дори живи същества, като всяко негово откритие е съпътствано от комичен провал. Тези комични провали са духовити и още от първият момент ние започваме да харесваме Флинт.
Много атрактивен е образа на бащата на Флинт, който чувства някаква форма на затруднение да изрази напълно чувствата си към Флинт. Това не му пречи да е жертва на малката маймунка, която постоянно се опитва да му скубе мустаците, нито да стане жертва на компютърната мишка, която влачи по десктопа в търсене на прозорец в лабораторията на Флинт. Тези комични моменти са много сърдечно изработени и са обогатени от грубоватата визия на таткото.
Интересна е дори маймунката на Флинт, която присъства неангажиращо, но разообразява. Повечето персонажи са изработени с много добро чувство за хумор, много мяра и успешно.
Като започвам да говоря за кмета на градчето, който изиграва важна роля в развитието на сюжета и на протагониста ми се иска да спомена, че той е свързан с едно от посланията на филма изведени, разбира се, до крайност. В началото кмета е един амбициозен човек, който иска да възроди угасващият град инвестирайки в туристически атракции, които по стечение на обстоятелствата са разрушени не от кой да е, а точно от Флинт. Но този път привидният комичен провал се превръща в дъжд от храна и кмета вижда огромни перспективи за града и за себе си. Много плавно и много внимателно от образа на амбициозен управляващ кмета е доведен до образа на алчна свиня, която се тъпче с храна и иска все повече и повече от Флинт застрашавайки по този начин града. И ако кажем, че това е в общи линии сюжета на филма, то той е разигран по един много комичен и интригуващ начин, защото не само кмета се радва на всекидневните порции падащи от небето, но се радват и всички хора в града.
И тук може би започва да се образува някакво послание на филма, макар, че не е задъжително да търсим такова - Всяко нещо, което е прекалено не е хубаво. И въпреки, че това послание е старо то стои толкова добре в този сюжет, че дори не ни прави активно впечатление. Смях, усмивки, красиви идеи, атрактивно разработена основна идея – дъжд от храна – филмът е чудесен и си струва да го видите.
Самата 3d анимация, разбира се, е на много високо ниво. Както обикновено анимационните филми в тази стилистика са много премерени и поддържат едно отлично качество на анимацията.

Up (2009)

2009-06-08T07:46:00.000-07:00

Режисьор Пийт Доктър
Сценарий Боб Петерсън, Пийт Доктър

Както винаги филмите на PIXAR успяват да ни впечатлят с качество на анимацията и това не ни учудва. Няма да крием, че сме истински фенове на PIXAR. Моделирането на образите, движенията на персонажите, осветлението и всяка една част от работата на 3d специалистите и художниците е просто перфектна и това се усеща във всеки следващ филм на PIXAR. Като този в момента е най-добрия в чисто технически план. Да не говорим за изключителната музика, чието въздействие е точно толкова силно колкото и визуалното въздействие. Подбрана е много силна музикална идея, която се запомня и е вплетена прекрасно.
За съжаление, обаче, този път сюжета на филма е крайно незадоволителен. Във филми като Wall-e и Ratatouille PIXAR успяха да привлекат успешно вниманието и на възрастните и на малките зрители като така си осигуриха не само оскари, но дори възхищение за добре презентираните и отлично подбраните идеи и изразни средства в разказа. И в двата споменати филма посланията са ясни, изведени са на основата на фантастичен или приказен сюжет като изключително силна е ролята на подбора на персонажи и персонифицирането на тези образи.
В единият случай на мишка, която притежава силна вяра в уменията си, натоварена с купища качества, които ние разпознаваме и успешно правим идентификация с образа й и това я превръща в любим персонаж още от първите минути на филма. В другия случай при Wall-e персонажа е сложна комбинация от ламаринено същество, което носи човешка душа, силна емоционалност и ние отново сме способни да се идентифицираме с образа му. Докато в Up тази идентификация среща солидни проблеми. На първо място Wall-e и Ratatouille бяха категорично интернационални като замисъл, независимо, че Wall-e живее в град далечно напомнящ американски даунтаун, а мишлето е в Париж. Тези персонажи бяха така презентирани, че бе възможно да идват от всеки край на света. Докато в Up момченцето е типичното бойскаутче с наднормено тегло, което има проблеми със социализацията и семейството. А това е ориентирано изцяло към американската аудитория и то вероятно съвсем съзнателно. Възрастният мъж също е труден за идентификация не само защото аудиторията, която гледа анимации е от детска до родителска възраст, но и защото самият образ е леко неясен и това ще ни препрати по-нататък в коментар над посланието на филма. Останалите персонажи също са проблемни. Птицата е съвършено нов персонаж, който съчетава качествата на няколко вида птици и това е по един необясним начин объркващо. Дали защото не е ясно точно какво умее или не е ясно как тази птица не е способна да намери малките си или просто не е презентирана добре и не е ясно защо въобще се занимава с детето и възрастният мъж, когато малките й са далеч и в опасност. Трудно ми е да повярвам, че яденето на шоколад е по-важно за нея от малките й, които в един момент се оказват в опасност пък преди това въобще не знаехме за тях. Така, че тук има някакъв проблем, но той е твърде комплексен за да се посочи една основна причина. Вероятно се губят сцени, в които част от персонажите да бъдат по-добре обрисувани.
Неясноти има и в други персонажи. Кучетата, които имат специални каишки и могат да говорят също не са доизмислени. Защо едно от тях не се подчинява на глудницата и на господаря си – не знаем. Дали защото е порода Голдън Ритрийвър и качествата му са изведени от породата му или защото си е малко чалнато – не е ясно. Ако персонажната му характеристика е взета от породата му то тогава създателите са разчитали, че ние знаем, че кучетата от порода Голдън Ритрийвър много обичат хората, не правят бели, не проявяват лошотия и обожават децата. А това е малко смело като очакване от страна на създателите на историята. Освен това чисто визуалната прилика на персонажа не е тотална с породата Голдън Ритрийвър. Ако е просто чалнато кучето от къде толкова разум при тежки ситуации и въобще желание да помага на непознати. Между впрочем точно този нюанс ни навежда на мисълта, че историята може би би била успешна под формата на литература. Там, където има достатъчно място персонажите да бъдат представени, описани, разказани, предъвкани, обяснени надълго и нашироко и въпроси от такъв характер няма да възникват. Но всички тези проблеми с персонажите, които ограничават аудиторията, които затрудняват идентификацията, които са ориентирани към американската публика не могат да се мерят с кашата, която става на ниво послание и на ниво същината на историята.
И за да илюстрираме максимално ще започнем с началото. Дълго интро с разказ на щастливият живот на дядото с неговата баба. И той е бил момче и той е мечтал, но по-важното е, че неговата жена мечтае повече. Тя си има дневник, с няколко снимки на специални скали и на четвърта страница пише “Приключенията, които изживях”. Дълги години нейният дневник стои на лавицата и те двамата все събират пари за да изпълнят нейната, тяхната мечта да изживее приключения, с които да запълни празните страници. Годините минават, не могат да имат деца, двамата се обичат, тя умира, ние плачем. Първите пет минути от разказа. Прекрасни и обещаващи!
По типично американски начин дядото е принуден да напусне дома си, но той най-накрая събира смелост и закача за къщата балони, които да я вдигнат във въздуха. Тук приказката става вълшебна и се появява оригиналната идея на филма – летяща къща, която виси на хиляди балони. Страхотно ефектно и дори закачливо. Във визуален план много благодатно за анимацията. Но до тук вече се сблъскахме с няколко социални и личностни проблеми, които са много тежки и неприятни. Двойката не може да има деца, дядото е принуден по много грозен начин да си напусне къщата, къщичката му е захлупена от всички страни от небостъргачи и бизнесмени – хиени го тормозят, типичното дете с наднормено тегло му досажда, той е вдовец и е загубил голямата си любов, не е успял да изпълни мечтите си и по-важното неговата жена Ели не е успяла да изживее приключения. Да не говорим, че в този смисъл детето ни става неприятно още в първите минути на филма съпреживявайки образа на дядото детето ни дразни. Не на последно място идолът на дядото от юношеството още някога е прокуден от обществото, защото никой не му вярва, че е направил сензационно откритие – всичко това илюстрира едно много болно общество с купища недъзи и проблеми, които премазват личността на човека. Така започва филма и това е сюжет за възрастни, който е много тъжен и тежък.
Пришпорен от обстоятелствата дядото отвлича собствената си къща и полита с едничката цел да я закара на големите скали, където жена му е мечтаела да отиде. Тук срещаме идентифицирането на покойната жена с къщата както и с всички вещи вътре в нея. Щом жената не успява да стигне до там, то поне общият дом да бъде закаран там наполовин като символ на жената с нейните снимки, вещи и от друга страна като символ на двойката, която ще постигне нещо заедно. Тоест това ще завърши цикъла на приключението и ще успокои духовете. Между другото в анимацията “Monster house” къщата беше жената, жената беше самата къща. Така, че тези идеи се доближават макар и мъничко.
От тук нататък върви изпразнен от съдържание екшън, действие, тичане, летене, ходене, сприятеляване, перипетии и накрая крушение – няма да ви разказваме историята, тя си е . Екшън сцените са типични, битка в облаците, която сме гледали в много други филми. За сравнение в анимацията Monster Inc. преследването беше в изумителната машина за врати, изключително интересно като визия и невиждана до този момент идея. Тоест възможностите, които дава 3d анимацията в случая в Up са използвани за нещо, което вече сме виждали и ни е до болка познато поне на възрастните, защото на децата може и да им е интересно. Затова филма е повече за детската аудитория.
След крушението дядото сяда с дневника на любимата и за пръв път го отваря след четвърта страница за да установи с почуда, че той е пълен със снимки – снимки от сватбата, от живота им заедно, от неща, които са правили за да се забавляват – всичко това озаглавено “Нещата, които ще извърша”. И тук ние трябва да си кажем, че живота не е в плановете, които си правим, а в нещата които изживяваме докато си кроим планове, а това послание е не само старо, но и закърпено на тази история, защото прехода от загубените мечти, към примирението, че мечтите все пак не са всичко и, че други неща са по-важни е връщане назад в историята и показва примирение и нищо повече. Щеше да стои интересно, ако дядото никога не е съзнавал, че е щастлив, бабата никога не е показвала щастието си, ако любовта им е останала неоценена, ако те са си мислели, че живота им е минал напразно и чак сега дядото разбира, че не е минал напразно, но напротив животът им заедно е бил едно прекрасно приключение. А той това си го знаеше и преди да отвори дневника. Нищо не се променя. Единственото, което се променя е, че той вижда, че тя се е примирила, че това ще бъдат, че това са били нейните приключения – покъртително тъжно и примиренческо. Какво е посланието, каква е основната идея – все още ни е леко неясно.
Накрая тази вълшебна приказка се “връща” в реалния свят и малкото дебело, момченце, което се бори за значки е възнаградено със значка за изживяното приключение. Значката на Ели (починалата любима). И тук също става сложно. Значката, която Ели подари на дядото в детските им години имаше значението на приятелство, имаше значението на обединяващ ги символ – те са една банда, те имат една обща мечта. Докато значките, които американчето събира са символ на помпозно натрупване на дипломи със и без покритие. Тези значки са символ на юношески достойнства свързани с преборването с природата, обществената среда и са натоварени с облагородяваща функция. Облагородяването, което едно дете има нужда да получи за да се социализира и оцелее. И разминаването е много тънко, но се чете. – Американчето се е наредило сред останалите деца за своята значка (която е за оцеляване в дивата природа) и я очаква от своите учители, тя му е нужна за повишаване на социалната му значимост.
Но вместо това детето получава значка от дядото, която е за геройство, за преодоляване на приключение и за приятелство. С този жест детето е включено в групата на мечтателите, в бандата на Ели. Но то не знае за какво се дава тази значка и се усмихва радостно глуповато. И дори тук да пресилваме нещата, дори раздразнението да е провокирано от други неща, а сега да преувеличаваме проблема в тази сцена ще се аргументираме с още нещо. Даването на значки е американски културен елемент, той е присъщ на определени ситуации, които ние не познаваме. Ние разпознаваме успешно значката на Ели (за приятелство и за банда) но значите като символ на постижения не са ни нито близки, нито толкова интересни. Този символ не провокира никакви емоции в нас, остава си чужд културен елемент, който не може да ни трогне и за значението на който само се досещаме.
И тук се сещаме за “Kung-fu Panda”. Ще кажете, че “Kung-fu Panda” е ориентирана към източната култура и би трябвало по тази логика да е неразбираема и далечна, но не е така. Ето, че една източна културна традиция, която е много по-далече от нас е представена пределно ясно и предизвиква емоции, а западната култура, от която ние сме част, все пак, е представена досадно.
Много тежки думи се изляха над този анимационен филм, но за съжаление това е нашето усещане за него. Може би това усещане се допълва и от факта, че PIXAR успяха да направят поредица от изключително добри филми и точно когато си мислехме, че не могат да допуснат грешка те ни изненадаха.
След всички лоши думи все пак това е анимация, която не трябва да се пропуска. Свикнахме с мисълта, че PIXAR успяват да създадат филми, които едновременно използват високата технология така, че всеки, който разбира от 3d да бъде зашеметен от качествата й и едновременно с това изключително добри сюжети, които трогват и могат да те накарат наистина да се замислиш. Е, в този филм сюжета не е толкова добър, но всичко останало е точно на нивото, което сме очаквали от PIXAR.

The Lord of the Rings (1978)

2009-01-04T06:31:00.000-08:00

Режисьор Ралф Бакши
Сценарист Крис Конклинг и Питър Бийгъл

Анимацията е дълга 132 минути и покрива романите “Задругата на пръстена” и “Двете кули” на Толкин. Като цяло определено може да се каже, че анимацията е послужила като сториборд за игралния филм на режисьора Пийтър Джаксън и то в един положителен план. По повод на това Ралф Бакши, режисьорът на анимацията остава крайно недоволен и споделя, че никой не се е обърнал към него нито за разрешение нито за коментар. Приликите в сценографията, гледните точки и други решения на двата филма са наистина очевидни и не би било редно да ги омаловажаваме.
От друга страна, независимо от високата си стойност като пътеводител за игралните филми на Джаксън, тази екранизация има някои фундаментални недостатъци. На първо място тя обхваща само сюжета на романите “Задругата на пръстена” и “Двете кули” на Толкин, което я прави непълна и я оставя незавършена. Съвсем ясно е заявено желание тя да бъде продължена и публиката е оставена в очакване на втора част, която никога не излиза. Много рядко се предприема екранизация в две части без втора част да бъде изпълнена.
На второ място е редно да кажем, че изложението на историята е тромаво и детайлизирано само в някои моменти. За сметка на това ценно екранно време е изхабено в дълги и протяжни сцени, които са задържани заради естетическата си стойност, но неадекватни на темпо ритъма на историята. Като пример могат да бъдат дадени сцените, в които назгулите заплашително наблюдават Фродо защото при тях тази протяжност стига до крайности. Конете се движат заплашително, Фродо гледа уплашено, конете скачат, въртят се, назгулите гледат Фродо, Фродо гледа назгулите. И така нататък. Тежестта на заплахата, обаче, не е достатъчно изразена.
От позицията на времето вероятно съдим тази анимация твърде строго. Напълно нормално е да приемем, че тези сцени в момента на своето създаване са били всъщност доста ефектни, но от друга страна редно е да вземем предвид една малка подробност и тя е, че филма излиза през 1978, а междузвездни войни излизат през 1977 г. Тоест или трябва да приемем, че Междузвездни войни наистина е изпреварила много времето си или да приемем, че тази анимация все пак не е направена съвсем адекватно. По повод на това трябва да погледнем и бюджета й, който е само 4 милиона. При всички положения истината не е в нито едно от тези две съждения взети поотделно, но е комбинация от много условия. Предполагаме, че самата методика на изработка на филма е била сама по себе си достатъчно затрудняваща и сложна.
Очевидно е, че анимацията първо е била заснета с реални актьори и едва в последствие анимирана. Това се вижда ясно в движенията на анимираните персонажи и в оставените реално снимани кадри. Така се получава една комбинация от снимано и анимирано, която на места е интересна, а на места ни кара да се питаме дали сниманите кадри не са запазени единствено поради липса на време или средства. Тук виждаме едно основание някои сцени да са така тромави и удължени – тъкмо те са запазеният сниман материал, който не бил покрит с анимация или е покрит само частично. Освен това забелязваме, че лошите сили, войските на Саурон и Сауроман са запазени снимани. Така филма е изработен в два чисто естетически контрапукта – съответно на доброто и на злото, която концепция е твърде ясно видима и интаресна.
По отношение на изразността на персонажите не можем да не признаем, че игралният филм е доста по-добре изработен. Анимацията с цялото й богатство и потенциал не е успяла да постигне значителен емоционален заряд. Гласовете са твърди, резки и повече звучащи, да го кажем простичко, мъжкарски, което не придава стойност, а отнема предвид факта, че очевидно плануваната аудитория на тази анимация е съставена от по-младежка публика. Това е ясно от репликите и от разработката на някои сцени.
Не можем да не признаем, че някои недостатъци в адаптацията на оригиналният текст идват и от желанието в 130 минути да бъде събран материал, който Питър Джаксън събра в 357 минути. Съвсем естествено е новата разработка в чисто сценарен план да изглежда по-добра, персонажите да са по-плътни и добре разработени, историята по-добре разказана.
При всички положения интересно е да се види този анимационен филм, защото колкото и да откриваме негови недостатъци или достойнства той все пак е основа и отправна точка за игралната разработка в последствие. По повод на това Бакши споделя, че на него му е било много по-трудно, защото е разполагал само с текста на Толкин, докато Питър Джаксън е разполагал и с прочита на Бакши.
Интересно е, че персонажите на Боромир и Арагорн в анимацията са значително по-мъжествени, което е повлияно от момента на нейното изработване. В съвремието трактовката на мъжественият героичен персонаж е значително по-различна. Силните имат сериозни слабости и не е задължително да боботят с гръмки гласове за да им повярваме, че са мъжествени. Докато в един по-ранен етап разбирането за мъжкото и силното е малко по-различно и това може да бъде усетено в анимацията. Не се наемаме да настояваме над това, но определено разликата в разработката на тези персонажи е видима и нещо означава.
Интересно е, че Джаксън е взел директно някои разработки на движенията на Ам Гъл от анимацията. А това съвсем ясно означава, че тя като основа в прочита на текста на Толкин е била много добра по отношение на този персонаж. В анимацията Ам Гъл (Гълъм) се гърчи по същият начин, прави буквално същите движения, премята се и се търкаля, влачи се и ръкомаха такъв какъвто го знаем от игралният филм, което е знак за сериозни достойнства в прочита и реализацията на анимацията за да бъде тя така дословно цитирана.
Наистина много са нещата, които можем да научим от тази анимация и е хубаво да я видим. Особено в светлината на това да наблюдаваме черно на бяло как се надгражда над чужда творба, чужда трактовка. На практика въпреки откровеното раздразнение на режисьора на анимацията от това заимстване. Ето, че днес съществува игралният филм и той ни носи удоволствие.
Всичко казано дотук, обаче, няма за цел да омаловажи нито труда на Питър Джаксън, нито неговата разработка по историята както и гледна точка. Напротив, това води до още по-големи успехи. А и също така ни показва, че никое явление не е случайно, но е логично и последователно произлизащо от предходни явления, което сме склонни често да забравяме. Особено когато на всеки етап търсим уникалността на творбата и гласа на нейният автор.
Анимацията има финансов успех и съумява да спечели над 30 милиона (с бюджет на изработката 4 милиона). Приета е много положително от критиката и има номинации за наградите Сатурн и Хюго. Ралф Бакши печели награда Златен Грифон и тази анимация остава най-известният му филм.
Въпреки очевидните прилики Питър Джаксън първоначално настоява, че не е гледал анимацията, а в последстиве признава, че все пак я е гледал. Очевидно този спор е в развитие, защото малко по-късно признава, че в една от сцените с гледната точка на камерата съвсем съзнателно е копирал идея на Бакши. Бакши от своя страна твърди, че не е гледал трите филма на Джаксън, но се радва на успехите му. Бакши също така настоява, че Джаксън е разполагал с много по-голям бюджет, което съвсем естествено е повлияло положително на неговата разработка.

WALL·E (2008)

2008-07-08T03:50:00.000-07:00

Режисьор Андрю Стантън
Сценарист Андрю Стантън

PIXAR за пореден път успяват да ни зарадват с ниво на тримерната анимация, което не просто прави впечатление, но на места удивлява. Подробността на моделите и на използваните материали и карти, усещането за рисуваност, за наситеност на изображението отиват в такава дълбочина, че дори да се опитваш да обхванеш детайлите това се оказва невъзможно. Може да се обърне специално внимание на това, че средата, в която заварваме Wall·E е подробна, наситена, почти реалистична. Земята, боклуците, предметите, които Wall·E колекционира – те са почти истински, пълни са с живот. Обратно на тази отявлена реалистичност средата на космическият кораб е стилизирана, стерилна, формите и обемите са изчистени от подробности, хората са не просто дебели, те са овални, те са лишени от прекомерни детайли и това силно подчертава тяхната “космичност и безкокалност”. Тази категорична и силно подчертана разлика между земната и космическата среда създават настроение на опозиция между двете.

Необходимо е, вероятно, да споменем приятното натрупване от оригинални идеи във филма. Wall·E не просто трупа планини от своите кубчета с отпадък – той гради небостъргачи, които имат стойността на скулптури. Скулптури, които са красиви и се извисяват като спомен, силует на някогашният град. Начинът, по който Wall·E възприема света и предметите е интригуващ. Заиграването с кутийка за бижу - Wall·E не се интересува от диамантения пръстен вътре, той харесва кутийката и изхвърля пръстена. Подобни дребни и по-едри закачки и гегове стоят симпатично и създават настроение във филма.

От друга страна стари идеи са развити по един интересен начин. Дебелината, вида на хората от бъдещето – затлъстели, заоблени, хипнотизирани от някоя нова храна или нова модна тенденция, хрантутени от купища машини и напълно неподвижни до степен на безпомощност - тази крайна идея не е нова, но е тъй изведена щото ако похапвате нещичко, докато гледате, храната ви опротивява на секундата. Те са превърнати в абсолютни безгръбначни.

Направена е забавна препратка към филма на Стенли Кубрик “2001: A Space Odyssey” (1968) в мига, в който капитана на кораба прави първата си крачка кадъра се забавя и първата крачка е придружена от познатото ни музикално оформление от филма на Кубрик.

По отношение на сюжета няма да ви разваляме удоволствието, но ще кажем, че Wall·E е научна фантастика съчетана с романтична комедия и силно забавлява. Може да се каже, че и на деца и на възрастни ще се хареса еднакво много и филма ще се нареди сред най-добрите анимации на 2008-ма година.

Ще ми се да отбележа още нещо и то е свързано с изразността на персонажите. Филма, за разлика от другите анимации е с подчертана предпазливост в използването на говор. Говорят основно хората. Останалите персонажи най-често повтарят кратки реплики с роботизирани гласове, но тези кратки реплики като “Wall·E” или “Eve”, или “Earth” са толкова силно подчертани с мимиките на персонажите, че емоционалният им заряд и информативността им сякаш се засилват дори повече отколкото ако просто бърбореха. Тази липса на говор силно портретира и играе важна роля във филма. За да допълним това можем да кажем, че ако при “Wall·E” изразността е постигната посредством отявлената му характерност като художествен образ, движението на тялото му, на очите му и всичките му чаркове, текстури, зацапаност и количества звуци то при “Eve” нещата са доведени до съвършенство като са използвани само две елипси за очи. Двете елипси на Eve изразяват толкова много емоции, че можем да се обзаложим, че за аниматорите и художниците, които са работили над образа е било истинско удоволствие да изваят от Eve една чувствителна натура с купища емоционални нюансировки.

Друго, което отличава филма е, че той включва реално снимани кадри, извадени от филми, които Wall·E с любопитство гледа. Обикновено, когато се смесват реално снимани кадри с рисувани, както е например в небезизвестният филм “Who Framed Roger Rabbit” (1988) на Земекис преобладават сниманите кадри, а анимираните персонажи са вписани в сниманият материал. В случая на Wall·E сниманите кадри са вписани в анимацията и това е сякаш нещо ново. Или поне ние не се сещаме за друг такъв пример. Може да се каже, че така се образуват три плана на представяне на образа във филма. Първия на реално снимано кино, втория на 3d с максимална реалистичност ( вероятно възможно най-високата, която техниката в момента позволява) и третият е познатата ни вече стилизирана анимация от предишните филми на PIXAR.

Като образ Wall·E напомня силно за два други персонажа роботи, които са Джони 5 от филма “Късо съединение” и персонажа Закс от “Бенджи, Закс и звездният принц”.

Ratatouille (2007)

2008-06-27T09:55:00.000-07:00

Режисьор Брад Бърд, Ян Пинкава
Сценарий Брад Бърд, По идея на Ян Пинкава
Музика Микаел Джакино

Ratatouille се нареди сред най-интригуващите пълнометражни анимации на последните години. Историята, по традиция на модерните анимации е подходяща и за деца и за възрастни макар да е леко въпросително на коя от двете групи се харесва повече. И това колебание идва основно от естеството не на разказваната история, но на смисъла, който можем да открием в нея, а именно, че не трябва да се отказваме от мечтите си само защото другите нястояват да се откажем и също така наслояващата се все повече концепция според която това, че нещо изглежда непостижимо или невъзможно не означава, че действително е такова. Ако се замислим този мотив се появява на много места и дори в анимационният филм на Дон Блут “An American Tail” (1986) има цяла песничка, чийто припев започваше така: “Никога не казвай никога каквото и да правиш”. Освен това в Ratatouille преминаването на бариерата на другостта - човек да приеме плъх и още повече еманацията на човешката претенциозност, (еготизъм и отвращение от идеята за различното) – критикът Ото да приеме, че един плъх може да носи титлата най-добър френски готвач е доведена до съвършенство в неговата рецензия на края на филма.

Има и още нещо. Въпросната претенциозност на модерното общество, в която всеки гледа другия под лупа за да открие основание да обяви собствената персона за по-висша е част от проблематиката на филма. “По много причини да бъдеш критик е лесно – казва Ото – Ние рискуваме много малко и се наслаждаваме на надмощието си над онези които поднасят труда си и дори самите себе си на нашата преценка.“
А труда на онези, които градят е дори до някаква степен пренебрегнат и обезценен.

“Не всеки може да стане велик творец, - казва също Ото - но великия творец може да дойде отвсякъде”, което поставя отново въпроса за дугостта и заключва всичко казано с потенцията за цялостните възможности на човека и човешкото същество. Разбира се, че не става въпрос само за готвене и разбира се, че не става въпрос за мишки, а за мишката в нашето общество, която може да се окаже свръх надарена, но пренебрегната заради цвета и вида на кожата си или произхода си.

В този дух Ratatouille не е просто историята на един чаровен плъх, но историята на една реалия, в която може да се види индивида, малката частица като градивна.

Във всеки следващ филм на Pixar анимацията става все по-реалистична и технологиите стават все по-напреднали. Но всичко това без да изпадат в преследване на свръх реалистичност както експериментите в Полярен експрес и Беоулф на Земекис за да запази филма очарованието на стилизираните образи в анимацията. Общо взето баланса между свръх реалистичността и стилизацията е намерен изключително точно – например детайли като козината, косите, материалите използвани за създаване на средата са по-скоро свръх реалистични докато обемите като цяло и формите са стилизирани. Във всеки филм на Pixar виртуалното осветление става все по-добро и всичко това е за сметка на все по-добрия софтуер, който Pixar използват. (Крайния рендъринг на сцените се изпълнява на специално произведен за Pixar софтуер - Pixar Renderman).

Времетраенето на филма е 111 минути. Също интересно е, че критикът Ото, който е забележително портретиран се озвучава от Пийтър О`Туул. Филмът печели Оскар и още 40 други награди.

Fallen Art (2004)

2008-06-27T07:11:00.001-07:00

Режисьор и сценарист – Томек Багински
Музика - Фанфар Чокарлия

“Fallen Art” е втория филм на Томек Багински и се сдобива с огромен брой престижни награди допълващи успеха на режисьора с първият му филм “Катедралата”, който достига до номинация за Оскар в категория най-добър кратък анимационен филм.
Идеята за филма “Fallen Art” възниква по време на работата на Томек Багински над “Катедралата”. Времетраенето на филмчето е 5,50 минути като е изпълнен в 3D анимация. Към това може да се добави, че специално внимание е отделено на движението на камерата с цел да се избегне “компютърността”, но освен това и самата графика е работена в посока да се добие по-рисувана стилистика. В това число влизат и изработката на фоновете, които са рисувани и дори персонажите, които са допълнително обработени.

В основни линии сюжета на продукцията е следният: Група военни в стара изоставена база насред Тихия океан изпълняват една последна мисия. Далеч от цивилизацията Сержант А1 култивира любовта си към войниците, доктор Фридрих усъвършенства таланта си да фотографира, а генерал А създава своето изкуство. Но зад тази история е заложен допълнителен и дълбок смисъл, което превръща филма в откровение. Брутална метафора на явления, които разпознаваме като присъщи на изкуството или дори на самия живот.

Основната музикална тема е от произведението "The Asphalt Tango" на балканската група Фанфар Чокарлия. Продуцентите и режисьора изтъкват като основна причина да бъде подбрано тъкмо то необходимостта от автентичен жив звук. На изработката му е отделено специално внимание за да се създаде необходимото настроение. Но специално внимание искаме да обърнем и на елемента балканска музика и по-точно факта, че "The Asphalt Tango" е циганска музика с изключително високо качество. Не се среща често продукция, още повече анимация, която да комбинира 3d с подобна ритмика и звук. Комбинацията от двете е интригуваща и контрапунктите се преливат в уникална симбиоза. Струва си човек да чуе цялото парче и после отново да гледа филма за да усети колко умело е подбран музикалният откъс.

Рендването на филма трае 6 седмици, а цялостният период включващ предпродукция, продукция и постпродукция отнема година и половина.

Corpse Bride (2005)

2008-06-27T03:46:00.000-07:00

Режисьор Тим Бъртън

Режисьори Mike Johnson & Tim Burton

Сценарий John August, Pamela Pettler & Caroline Thompson

Това е първият мултипликационен филм, в който е използвана техниката на механизъм с лостове, който е инсталиран в главата на куклата. Този нов подход позволява по-лесно да се работи с израженията на лицата на персонажите и мимиките са още по-верни. Вътрешният механизъм се контролира от вън посредством лостове. Външната обвивка на куклите е направена от силиконо подобен материал съдържащ още пяно подобен материал и е наложена върху сложният механизъм. Като след това е положен грима. Израженията на лицето се променят като в специални дупки-отвори в главата и ушите на куклата се вкарва тънък лост. Този метод дава възможност за постигане на по-плавно движение и е по-удобен от предишното сменяне на глави.
Куклите са изработени в Англия от производителят на кукли Mackinnon and Saunders, който участва и в още една от продукциите на Бъртън Марс атакува!.

Булката труп е първата продукция заснета с неподвижни камери. Филми като Chicken Run, произведени по-рано са заснети с модифицирана филмова Мичъл камера. Същата използвана за заснемането на Кинг Конг. Използваната за Булката труп камера е Canon EOS-1D Mark II, a digital single-lens reflex camera, която превръща филма и в първият заснет дигитално. Допълнителните приспособления изработени за да се направи система за прецизно позициониране, монтажа на оптиката на Nikon. Булката труп е първият мултипликационен филм, в който е използвана програмата на Apple's Final Cut Pro.

Създаден е цветови контраст между двата свята, в които се развива действието. Света на мъртвите е студен, синкав и мрачен, на места съвсем лишен от цвят. А света на живите има по-топли цветове. Поставени един до друг двамата персонажи Винсент и Булката труп постоянно напомнят за това разделение.

Озвучаване
Музиката е на Дани Елфман и това е първият анимиран филм, в който Джони Деп озвучава персонаж. В рекламната кампания предхождаща излизането на филма са използвани музикални мотиви от филма на Бъртън “Кошмар преди коледа” с цел да се свържат концептуално като по този начин публиката ще знае какво да очаква.

гласовете изпълняват - Джони Деп, Хелена Бонъм Картър, Емили Уотсън, Дани Елфман.

The Nightmare Before Christmas (1993)

2008-06-27T03:36:00.000-07:00

Режисьор Хенри Селик
Сценарист и автор Тим Бъртън

Въпреки, че режисьор е Хенри Селик публиката разпознава продукцията като филм на Бъртън. Бъртън написва и продуцира, но не режисира заради липса на време и ограничения наложени от продукцията “Батман се завръща”, “Кошмари преди коледа” 1993г. Оригиналната му идея е за детска книжка със стихове в рима. Бъртън си сътрудничи със Селик отново в продукцията James and the Giant Peach (1996), в която Бъртън е ко-продуцент.

Кошмари преди коледа е първият мултипликационен филм с такъв мащаб. Филма е бил работен в продължение на 3 години. Екипите са работели на няколко снимачни площадки едновременно за да може да бъде повишено темпото на работата, но въпреки това едноседмична работа е давала само по една минута заснет материал.

Оранжевото, черното и бялото са основните цветова в града на Халоин.
След като декорите са одобрени са изработени в 1:50 размер от твърд картон. Един от проблемите, които са възникнали е факта, че декорите са били толкова големи, че аниматорите са се притеснявали как ще стигат до куклите за да ги местят. Този проблем е разрешен като декорите са разделени на сектори, които са били размествани за да се промени позицията на персонажа от аниматорите и след това отново събирани в едно цяло. По този начин процесът е бил улеснен за аниматорите.

Куклите са направени като подробен скелет, който служи за арматура е поставен във форма клише, което е запълнено с латексова пяна. След това са били оцветени и завършени. Направени са по няколко копия от всяка кукла за се улесни и координира по-лесно работата между снимачните екипи и департамента по изработката, който е нанасял редакции върху тях.

Възникващите проблеми са принудили екипа да импровизира на места като в случаите с раздвижването на лицата на персонажите и мимиките, които е трябвало да бъдат постигнати. Особено при речта на персонажите. Решенията са били многобройни и разнообразни. Някои от куклите имат усти, които се модифицират ръчно. Докато други, като Джак, са имали стотици глави, които са използвани за да се постигне максимална точност и изразителност. Куклата Сали, например, е работена по друг начин. Тя е имала подменяеми лицеви маски, които са били застъпвани под косата. Причината е тъкмо в косата, която е била твърде дълга и неудобна за да се изработят много копия от цялата глава.

Аниматорите е трябвало да бъдат изключително внимателни с куклите, защото причиняването на някоя неравнина или дефект е щяло да унищожи най-често твърде много труд. След края на продукцията съдбата на куклите е различна. Една част от тях попадат в личната колекция на Хенри Селик, друга част в аниматорите, които са работили по филма и една трета част са били разрязани и унищожени за да бъде взета арматурата им и използвана отново в други продукции.
Някои от озвучаващите актьори са Крис Сарандон, Дани Елфман и Пол Рубенс.

“Vincent” (1982)

2008-06-27T03:35:00.000-07:00

Режисьор, сценарист и автор Тим Бъртън

През 1982, Бъртън заснема филма “Винсент” – кратък мултипликационен филм с дължина от 5 мин и 52 сек. Този филм на Бъртън е посочван на много места като неговият режисьорски дебют макар на други да остава пренебрегван и като дебют да е посочван филма “Франкенуини”. Нашето предпочитание е да следим хронологично появяването на двата филма като дадем преднина на “Винсент”.

“Винсент” е историята на едно момче на 7 годишна възраст, което се преструва, че е актьорът Винсент Прайс. Обзет е от разказите на Едгар Алан По и неговото въображение и фантазии му помагат да се отстрани от реалността, попадайки в един приказен черноглед свят, в който той е лишен от своята любима и е превърнат в един обезправен творец. Във фантазиите си Винсент замисля оригинални решения как да се пребори с възникващите около него “проблеми” като да прибави леля си във восъчната си колекция, да превърне кучето си в гигантски звяр, с който да обикалят Лондон в мъгливите нощи в търсене на жертви. Накрая на филма Винсент е изтощен от наложените му мъчения и пада на земята вярвайки, че умира.

Бъртън написва “Винсент” първоначално в куплети с бинарни контрапункти между мелодраматичните въображаеми представи на Винсент и случки от реалността. Тези две реалии създават опозиционната двойка, която поддържа настроението и движи историята в нейното развитие. Така Винсент споделя изживяванията на образа от поемата на Едгар Алан По “Гарвана”, който персонаж се опитва да забрави своята загубена Ленор и тъгува по нея в разговор с Гарвана, който му е дошъл на гости в късните часове на нощта. Да бъде забравена Ленор е невъзможно и Винсент споделя тази болка.

Някои изследователи вярват, че Бъртън е използвал постановката на своето относително изолирано детство като изходна позиция за историята. Това толкова лично произведение действително кореспондира на информациите за детството на Бъртън, но в по-голяма степен отразява повече неговото отношение към конкретните феномени на детството и човешкия ум.

Но “Винсент” носи белезите на бъдещите филми на Бъртън и по-специално мултипликационните, която прилика съвсем естествено идва и от техниката на мултипликацията и от образността на персонажите. Те са с издължени лица, част от тях с пресилено остри бради, острите изображения, ракурсите, в които се губи границата между тавана и пода и др. Към тези може да бъде прибавена и високата изразност на лицето, която придава изключителна нюансировка на емоционалните изживявания и ги предава с лекота на зрителя. Това ще го видим и в последващите мултипликационни филми като в Булката Труп технологичните нововъведения ще помогнат това да се постига по-лесно.

Наратор във филма е актьора с почти 60 години на екрана Винсент Прайс, идол от детството на Бъртън. Прайс и Бъртън се сближават покрай филма и поддържат приятелството си до смъртта на Прайс през 1993. Бъртън определя това приятелство като едно от най-градивните в живота си. Участието на Прайс в продукцията придава допълнителен смисъл като напомня за хорър филмите, в които Прайс е участвал през годините и които Бъртън с удоволствие е гледал. Тази препратка обръща повече внимание на страховитостта на историята и то по-специално на интереса на Бъртън към Хоръра въобще, което ще се види много пъти в кариерата му в по-груби и по- деликатни щрихи.

Някои от образите и идеите във филма се появяват и в други последващи продукции на Бъртън. Експериментирането над кучето – основна тема в “Франкeнуини”. Котката в началото на филма “Винсент” се появява по-късно и във филма “Кошмари преди коледа”. Скелетите се появяват и в “Кошмари преди коледа” и в “Булката труп”.

The Cathedral

2008-06-08T15:21:00.000-07:00

режисьор Томек Багински

може да бъде намерена на DVD

“Катедралата” е филм на студио Platige Image с режисьор Томек Багински. Сюжета е разработeн по романа на Ясек Дукаж и е определено една от най-вълнуващите къси анимации, които сме срещали до момента. Графичното решение е изпълнено в 3d анимация, която импонира чудесно на космическата научно фантастична среда, в която се развива сюжета.
Веднъж след като сме гледали Катедралата започваме да си задаваме някои конкретни въпроси. Метафората на Катедралата е любопитна и със сигурност позволява различен прочит, тъй като може да бъде четена на различни нива. На пръв поглед простичкият фантастичен сюжет (две слънца, бързо растящи дървета, непозната планета) ни кара да се наслаждаваме на чисто визуалните ефекти постигнати в тримерната анимация. Не бива да забравяме, че Катедралата е относително ранен продукт с оглед на развитието на тримерната анимация. Този първи, чисто естетически план е много приятен и гали като подава научно фантастичния сюжет с голяма доза ефекти, на които да се насладим.
На второ място в “Катедралата” се появява въпроса дали това не е метафора на саможертвата в името на общото, в името на голямата идея? Саможертва или принос – индивидът носи светлинка, с която огрява пътя си към катедралата, израства и достига до познанието, прозрението и вече може да влезе в вътре в нея (катедралата на познанието, на религията, на духовната сила, на съзиданието) и веднъж допуснат вътре да се слее с натрупаните до момента богатства.
Като казваме богатство, познание, голяма идея имаме предвид коя да е свръх цел или ценност, защото сред тях може да бъде разчетена и буквално кореспондиращата на катедралата – религиозна свръх цел – досега до святото, пълното отдаване и примирение. И това го казваме, защото зад самата катедрала като аналогия на храм, може да бъде разчетен кой да е храм на коя да е ценност. Тук е редно да признаем, че някои ще видят само религиозния храм, а други точно него ще подминат. Интерпретацията е относително отворена. Аз предпочитам да мисля за култура.
След като индивидът стигне до храма и влезе вътре той пожелава да се слее със зданието, с културата наслоена от предците му, които още са там и още са живи. Тук лицата на вплетените в основите на храма са особено изразителни – те са вплетени в храма живи. Индивидът е тръгнал по техният път и след като е избрал своето място търпеливо изчаква светлината - прозрението, илюминацията, които са вече директна препратка към просвещението и на духа и на ума и това ни тласка към мисълта, че мига на досега със светлината е мига на окончателното прозрение. И този момент бележи началото на трансформацията, която е болезнена може би, но най-вече необратима. Индивидът започва да израства като дърво, семката в него покълва и през тялото му изникват клони и корени, които се вплитат в останалите колони-дървета и така поставят още една колона в зданието разкъсвайки собствената му плът. Когато трансформацията е завършена индивидът вече е част от катедралата – никога няма да я напусне, защото е вплетен в нея. Той сега ще очаква следващият, който да израсне и да се долепи до него така както той се е вградил към предишните.
Последен поглед над фантастичния свят – в далечината се виждат още много такива катедрали, които вероятно се развиват по същия начин.
На пръв поглед илюминацията е момента на просвещението, на себеотдаването и те са доброволни следователно положителни. Но тук може да се търси алтернативен прочит и той е, че катедралата все пак поглъща тези индивиди. Те се вплитат в нея и остават живи, но вкопчени един в друг, те могат дори да бъдат наречени мъченици. Тоест крайното усещане е, че не се казва дали това е нещо лошо или нещо добро. Катедралата е такава – тя отнема, но тя е храм. Тя съхранява, но трансформацията е болезнена. Илюминацията е доброволна, градивна, но мъчителна. И т.н. контрапункти могат да бъдат намерени, но зад тях стои категоричната липса на оценка дали това което се случва е добро или лошо – то се случва. Така както се случват много големи събития в човешката съдба – откриването на атомната бомба, например – това е достигане на много високо научно ниво, но до какво може да доведе в грешните ръце...
Между впрочем източникът на илюминацията е слънце и ако се обърнем към малко по-древните религии доста често ще срещнем бога слънце, който огрява със своята топлина и дава живот. Великият бог на слънцето, родител на боговете, родител на религиите. Възможно ли е това да е една от препратките. Определено бихме могли да я разчетем вътре и тогава храма, катедралата е в хората, хората, които се излагат на лъчите на слънцето.
От друга страна избора на фантастичен пейзаж – непозната планета е може би опит да се представи една универсална концепция несвързана с конкретна епоха или религия, но по-скоро отнесена до универсалност на всичко съществуващо – слънцето, светлината, идеята за културата, която се гради от индивидите. И всеки ден слънцето изгрява. И постоянно катедралата расте...
Действително много интересни прочити могат да бъдат направени над “Катедралата” на Томек Багински и истината е, че още много неща могат да се кажат като дори могат да се отхвърлят някои от казаните дотук.
Това малко залитане в коментар на вложените значения няма за цел да омаловажи нивото на анимацията като изпълнение. Катедралата получава номинация за Оскар за късометражен анимационен филм и е първата по-значителна анимация на Багински. В интерес на истината ако бъде гледана като един фантастичен сюжет извън коментираните символи тя е силно атрактивна като графика и артистичност както се вижда от няколкото извадени кадъра.
Студио Platige Image има практика да финансира и да се ангажира с малки продукции и ще очакваме в бъдеще още любопитни къси анимационни филми. А може би и големи самостоятелни.

The Iron Giant (1999)

2008-05-27T00:39:00.000-07:00

Режисьор Брад Бърд
Сценарист Тим МакКанлис
По новелата на Тед Хюджис “The Iron man”

Този анимационен филм излиза по екраните на кината в същата година, в която Спилбърг пуска Епизод 1 на Междузвездни войни. Някои посочват това съвпадение като една от причините анимационният филм да бъде приет почти равнодушно. Изтъкват се и други причини за началния му неуспех, но постепенно във времето филма събира сериозна аудитория и днес е една от силно интригуващите анимации.

Действието се развива през 50-те години на 20 в. в Мейн, Щатите. Железния гигант пада от космоса и на земята среща малкият Хогарт, който мечтае за домашен любимец. Железният гигант и Хогарт се сприятеляват и намират разнообразни начини да се забавляват заедно. През това време служител на правителството, който разследва появяването на железния гигант вика военните и организира срещу него нападение.

Сюжета е на места забавен, на места трогателен и умее да вълнува. Като цяло той коментира преувеличения ужас на американците от всичко, което не е американско, което им е външно, непознато, и до къде тази психоза може да доведе. Гигантът е набеден за комунистическо оръдие и така историята изобличава силата на паническия страх от червената заплаха, който е вграден в съзнанието на цели поколения. Вероятно това е една от причините поради, които филма не успява да спечели американската аудитория. Освен всичко в него е заложено анти военно настроение и уважение към културните различия, което допълва проблематиката.

Персонажа на железния гигант, който се чувства изолиран и самотен е съпоставен чудесно с образа на малкото момче, което също в самотата си мечтае да има приятел. От друга страна чудесен контрапункт е създаден между поведението на малкото момче и военните. Момчето е невинно, открито, готово да подаде ръка и да научи нещо ново, докато военните са враждебни, подплашени и неспособни да погледнат отвъд заповедите. За да не остане незабелязана тази съпоставка жителите на малкият град първоначално подкрепящи военните преобръщат своето мнение и застават на страната на момчето и гиганта. Кой е истинският враг и от коя страна на тънката линия стои той?

Но любопитна е и самата анимация. Филма е изработен в двумерна анимация като единствено Железният Гигант е изпълнен в 3d, което е наложило допълнително да се работи над модела за да се уеднакви тримерно добитото изображение с двумерната анимация, в която се вписва.

Персонажите са озвучени от Дженифър Анистън, Вин Дизел, Кристофър Макдонълд и други.

The World of Stainboy (2000)

2008-05-26T01:02:00.000-07:00

Режисьор Тим Бъртън
сценарийй Тим Бъртън
музика Дани Елфман

Светът на момчето леке е поредица от 6 филмчета с общо времетраене от 6 мин. Действието се развива в родният град на Бъртън – Бърбанк и още по-точно в любимите му предградия.

Сюжета пародира филмите със супер герои, които трябва да спасят света от злото, което заплашва да унищожи градовете и нормалният живот на хората. Супер героите, батман, супермен, спайдърмен, великолепната четворка и др., се преборват със злодеите за да могат обикновените граждани да продължат идиличният си живот. Стейн Бой също е супер герой, но за разлика от изброените супер герои неговата дарба не е така героична и могъща, защото той притежава способността да оставя лекета и петна, да цапа и да замърсява, да оставя мръсни следи. И той се бори със злодеите както може – най-често те се побеждават сами.

Поредицата е изпълнена в двумерна анимация със софтуер Flash. Образа на Стейн бой е решен в сиви тонове, а заобикалящият го свят е цветен. Стейн бой оставя сиво-зеленикави петна навсякъде от където мине и ако се застои на едно място под него се образуват локви от мръсотия. Анимацията е изпълнена от Флинч студио.

Сюжет:
1 филмче
Шерифа на Бърбанк изпраща Стейн бой да разреши възникнала ситуация с момиче, което се вторачва. Никой не иска да влезе в къщата при нея. Когато стейн бой пристига там момичето успява да го улови с погледа си и го държи в подобно на хипноза състояние за кратко. Стейн бой се бори да се измъкне от нейното влияние и успява да го постигне, но след това се връща пак при нея и тя, гледайки го вторачено го улавя в капана си. Минават много часове, стейн бой успява да се мобилизира и с помощта на петно събаря полюлея на главата на момичето и така го убива. Филмчето завършва с псевдо благодарност от страна на шерифа.

2 филмче
Шерифа на Бърбанк изпраща Стейн бой да разреши ситуация с прекомерно замърсяване. “Хората повръщат, люти им на очите” и т.н. Стейн бой открива къщата, която излъчва прекомерното замърсяване и вътре заварва същество, което поглъща всевъзможни химикали и отровни препарати. Стейн бой го атакува с еко ароматизатор и когато успява да му го залепи на челото, съществото след кратка агония пада бездиханно. Филмчето завършва с псевдо благодарност от страна на шерифа.

3 филмче
Шерифа на Бърбанк изпраща Стейн бой да разреши криминален случай. Някой избива боулинг играчите и стейн бой трябва да го открие и премахне. Стейн Бой влиза в тъмна уличка където група боулинг кегли му правят засада. Появява се злодеят – голяма боулинг топка, която разказва на Стейн Бой за дните на величие, в които Боулинга е бил игра на кралете. Сега тези времена ги няма и боулинг топката ще постави край на пародирането на играта. След като е атакуван от топката Стейн бой успява да се спаси и дори открива телата на избитите играчи. Филмчето завършва с псевдо благодарност от страна на шерифа.

4 филмче
Шерифа на Бърбанк изпраща Стейн бой да намери нехранимайкото, който хаби цялата енергия на Бърбанк и така гражданите не могат да живеят спокойно. Стейн бой намира къщата и влиза в дома на машина, която се самомонтира за прахосмукачката и атакува стейн бой. Съществото има зловещи пипала и щипци, с които възнамерява да разкъса стейн бой на парчета. Стейн бой отстъпва назад докато машината настъпва към него. В един момент щепсела на машината се изхлузва от контакта и без електричество тя умира. Филмчето завършва с псевдо благодарност от страна на шерифа.

5 филмче
Шерифа на Бърбанк изпраща Стейн бой да се пребори със стар свой пламък при бензиностанцията. Там той намира клечка от кибрит, която желае да бъде запалена. Стейн бой не успява да я спре и тя се подпалва като цялата бензиностанция се взривява.
Филмчето завършва с псевдо благодарност от страна на шерифа.

6 филмче
Шерифа на Бърбанк изпраща Стейн бой у дома, защото днес няма никакви престъпници. Останал в къщи Стейн бой се чуди с какво да се занимава. Разглежда разни вещи, разхожда се. Накрая пуска телевизора и гледа реклама за премахване на петна. Спомня си за детството, за раждането си, което е шок за родителите му и доктора. Те са неприятно изненадани, че новороденото е източник на безкрайна мръсотия и майката го изоставя пред един приют. Там Стейн бой се запознава с куп странни деца – без очи, с много очи, с глава бисквитка и т.н. В приюта идва шерифа и като го вижда Стейн бой припада.
Филмчето завършва с шерифа, който спира телевизора в дома на Стейн бой и го пита злорадо дали му е харесала дрямката.

Озвучаващи актьори са Глен Шадикс, Лиса Мари, Уил Амато, Майкъл Винер.

Beowulf (2007)

2007-07-08T05:29:00.000-07:00

Режисьор Робърт Земекис
Сценарий Нейл Гайман, Роджър Ейвъри

Сюжета на анимацията Beowulf е заимстван от англосаксонската поема “Песен за Беуолф”, която се счита за най-представителният старогермански епос от средновековието. Тя е записана към 1000-та година, но е създадена около 7 – 8 в.сл. хр. на територията на днешна Англия от германските племена англи, сакси и юти, които към 5-6 в. сл. хр. се преселват на новата си земя. Действието в поемата се развива на територията на земите от които идват племената – Дания и Южна Скандинавия. В най-общи линии това е произхода на историята, върху която е изграден сюжета на филма и той почти напълно я дублира.

За сюжета на филма може да се каже и още нещо и то е, че в крайна сметка той не е толкова впечатляващ. Дали това е проблем на сценария или е проблем на изходния материал не е съвсем ясно, защото е очевиден стремежа да се запази оригиналната история с минимални намеси.

По отношение на анимацията при Земекис се наблюдава едно желание да се постигне много високо ниво на реалистичност в образите и така тя се прелива в игрален филм. От една страна тези опити може би са оправдани за да се проверят постоянно развиващите се възможности на анимационните технологии и също да се предложи различен анимационен продукт дублиращ някои качества на игралния, но от там именно произтича една осезаема скованост. Ако при стилизираните образи портретирането, мимиките са доведени до съвършенство то при стремежа за абсолютен реализъм мимиките на хората са до някаква степен затруднени и все още технологиите не позволяват те да бъдат имитирани съвършено.

От друга страна ако в останалите анимации персонажите напомнят за озвучаващите ги актьори с някоя черта, тук самите персонажи са опит за копия на актьорите. В случая с Антъни Хопкинс образа изглежда леко недовършен. Има ракурси, в които персонажа не прилича достатъчно на първообраза си. Докато при персонажа озвучаван от Анджелина Джоли приликата е тотална. Така, че абсолютният реализъм в анимацията е поле, над което може още много да се работи, но той дава и други възможности. При него границата между съществуващ реален обект и измислен се заличава и те се явяват пред нас еднородни, лесно ни убеждават, че могат да съществуват едновременно.

Филма е любопитен да се види и то особено нивото на реалистичност с оглед на момента на създаване (2007-ма година), което ще продължава да се развива във времето с развитието на технологиите. Също така независимо от трудността с мимиките, която оставя едно особено усещане можем да кажем, че по отношение на текстурите, на графиката, Beowulf прави една много голяма крачка напред.