zabravan

Молете се за Пауърнет и неговите генерални проблеми

2009-08-07T18:51:00.007+03:00

Ако сте клиент на Пауърнет в квартал като Слатина, трябва да направите всичко възможно, за да влезете в любовни взаимоотношения с Оня Горе. Препоръчва се ежедневно посещение на поне 3 църкви в околността, много запалени свещи и поне седем пъти дневно горещи молитви на тема "Господи, моля те, ама много те моля, пази от гръм и бури моя квартал и най-вече суичовете на Пауърнет, защото ежедневно ми трябва достъп до нета!" Естествено, трябва да водите и праведен живот, за да не разсейвате Върховния Началник от Висшата Му Пауър-мисия с някакви си там свои греховце, защото иначе лошо ви се пише.

Понеже вкъщи хич не сме праведни, мога подробно да осведомя интересуващите се какво се случва, когато не четат молитви в полза на въпросния доставчик.

Завалява дъжд, някакви облаци се сблъскват и нетът спира. Нормално, то и комповете се изключват при буря. Към 18:30 обаче облаците си отиват, а връзката никаква я няма. Все още спокойна, час по-късно вдигам телефона - нали Пауърнет е върхът и ми е обещал 24-часова поддръжка. Отсреща войс-лелка на български и английски ме съветва да набера 3 за докладване на проблеми. Набирам и оттук нататък дълго ми говорят - само че не оператор, а въпросната лелка. "Съжаляваме, но в момента всички наши оператори са заети! Вашето обаждане е важно за нас, затова Ви молим да изчакате и ще Ви свържем с оператор при първа възможност!" Чакам тая първа възможност около 15 минути. Тцъ. Всички оператори упорито продължават да са заети, въпреки че моето обаждане видимо е от голяма важност - ежеминутно ми повтарят да стоя на линията и да чакам. Накрая и на лелката й писва и връзката се разпада. Пак набирам, аз съм упорита. Операторите продължават да са заети всичките до един. Подкарвам поред всички известни ми телефони на фирмата - същата работа. Битката за свободен оператор продължава до 23:00 ч., когато се предавам. Щафетата поема любимият съпруг, който също научава наизуст рефрена за заетите оператори и, честно казано, не се изпълва със съчувствие към нелеката им съдба. В полунощ се предаваме и си лягаме.

Сутринта нет, естествено, няма. Войс-лелката някак ми липсва, затова в 8:30 отново започвам телефонната борба за достъп до операторите. Не става. Отивам на работа, като между 2 служебни обаждания завъртам за всеки случай отново. Този път ме ощастливяват с нов елемент - броене: "Вие сте номер /пауза/ 12 /пауза/ на опашката. Моля изчакайте или наберете отново по-късно!" Аааа, никакво по-късно, тоя път и номерче ми дадоха, ще вися на телефона! Слушам си музика, а в паузите между парчетата лелката ме информира за напредъка в опашката. За около 20 минути постепенно се добутвам до номер едно и тъкмо да ме ощастливят със свободен оператор, връзката прекъсва. Подтискам някои неволно избликващи реплики /все пак съм на работа/ и набирам отново и отново. Някъде към 3 следобед и на моята улица изгрява слънце! Свободен оператор отделя от ценното си време, за да ми сподели:"Проблемът е генерален, госпожо, всички наши екипи работят за неговото отстраняване!" С болка на сърце, че губя времето на оператора, опашката, екипите и изобщо вселената наоколо, питам несмело кога горе-долу ще бъде отстранен генералният проблем. Човекът отсреща не смее да поеме ангажимент с точен час, но твърди, че приблизително до вечерта ще се справят.

Цяла вечер отново няма нет. Понеже знам за генералния проблем, съм психически подготвена и кротко обогатявам М-тел с наличната водафонска карта. Лягам си с вяра в утрешния ден, обаче на сутринта отново само едното компютърче самотно примигва и връзка няма. С операторите - също. За тях е почнал поредният супер-натоварен ден, в който съм някъде назад в опашката. Прехвърлям на дъщеря си задачката да докопа оператор. В 6 вечерта научавам, че се е сдобила с разговор. Тоя път е операторка, която пада от Марс и й съобщава, че ще докладва за наличието на проблем на колегите. Тук вече нервите ми не издържат и с цената на половинчасово чакане получавам операторката насреща. Сигурно и двете треперим от нерви след разговора, от който научавам ценната информация, че тя, която би трябвало да ми обясни поради что, о неразумни и юроде, ти нямаш нет, не може да го направи, защото...няма достъп?!

Е, всичко е ясно. Генералният проблем на Пауърнет е далеч по-голям от това, че при всеки дъжд някой от суичовете им предава Богу дух, че кабелите им висят свободно в услуга на всеки пожелал да ги пререже мургав сънародник, че почти всеки уикенд по някаква причина рутерите им заспиват здравословен сън, а оператор/к/ите сигурно ги избират по тембър, защото откъм полезност и знания за услугата, която предлагат, са по-зле и от мен. Генералният проблем на Пауърнет е пълната им липса на представа как да обслужват клиентите си. А моят генерален проблем на тема интернет е сравнително лесно решим - да се разделя с тях час по-скоро. Май само войс-лелята ще ми липсва.

P.S. Големият дъжд с гръмотевичната буря почна в сряда сутринта. В 23:45 в петък любимият ни доставчик Пауърнет още не си е решил проблемите, но направихме гигантска крачка напред: попаднахме на оператор, който имаше достъп. От него научихме, че утре ще чакаме екип. И че имало още трима със същия проблем. Дано поне имат и три екипа...

Избори с широко затворени очи

2009-07-19T11:33:00.003+03:00

Прочетох материала на Йово Николов в “Капитал” и за пореден път се убедих, че първото, основно и най-важно условие за поне минимално ограничаване на възможностите на партии като ДПС да си играят с всички избори у нас е пълна ревизия на избирателните списъци.

Ако човек се зарови в публикуваните от ЦИК резултати от последните избори, попада на супер интересни цифри.

Общият брой избиратели в основните и допълнителните списъци са 7 129 965 души! Веднага правим справка с данните на Националния статистически институт и откриваме, че:
- Към края на 2008 г. изчисленото постоянно население на България е 7 606 551 души;
- Населението в трудоспособна възраст към края на 2008 г. е 4 806 хил. души или 63.2% от цялото население. В сравнение с предходната година тази категория население е намаляла с 11 хил. души.
- Населението над трудоспособна възраст през 2008 г. е 1 701 хил. души. Спрямо предходната година то е намаляло с близо 16 хил. души.
- През 2008 г. населението под трудоспособна възраст възлиза на 1 100 хил. души и е намаляло с 6 хил. души спрямо предходната година.

Логично в избирателните списъци присъстват 100 процента от населението във и над трудоспособна възраст. Прибавяме към него онези 156 180 души, които са гласували в чужбина. Значи, за да съвпадне окончателният брой на гласоподавателите по списък с данните на НСИ за населението в страната, ни липсват едни 467 хиляди гласоподаватели, които са се запилели някъде по света. Това са почти половин милион хора, или, иначе казано, повече от 7 процента от всички избиратели в страната. Обаче тук веднага възниква въпросът – тези половин милион души, които ние току-що прибавихме, изобщо вадени ли са някога от въпросните списъци?

Ето какво казва законът за изборите по този въпрос: Чл. 28. (1) От избирателните списъци се заличават имената на гражданите, които до изборния ден са загубили правото си да избират или са починали.
(2) Заличават се също и имената на гражданите, които са заминали в чужбина не по-малко от два месеца преди изборния ден и не са се завърнали до предаването на списъците на секционните избирателни комисии. Заличаването става по заявление на напусналите страната или служебно по данни, предоставени от Министерството на вътрешните работи. Министерството на вътрешните работи предоставя на Главна дирекция "Гражданска регистрация и административно обслужване" в Министерството на регионалното развитие и благоустройството данни за автоматизираното заличаване на лицата от избирателните списъци 55 дни и 15 дни преди изборния ден.

Е, какво излиза тогава – или Министерството на вътрешните работи хал-хабер си няма кой излиза и кой се връща в тая държава, или Главна дирекция “ГРАО” в МРРБ, умишлено или не, не чисти списъците и си ги оставя пълни с “мъртви души”! Защото, ако и едните, и другите си вършеха работата, единственият начин тези близо 500 000 избиратели да присъстват в списъците е да са се върнали в страната специално, за да гласуват.

На тези избори общият брой действително гласували е 4 345 450 човека. Ако извадим от списъците тези, които не би трябвало да бъдат там, ще стигнем до извода, че избирателната активност на 5 юли е била около и над 67%.

Да видим сега, защо това със списъците е толкова важно, поне според мен. На тези избори единственият избирателен район, за който съм абсолютно сигурна, че във всичките си 427 секции имаше независими наблюдатели и активни застъпници на други партии, освен ДПС, беше 9-ти МИР – Кърджали. В резултат, докато от общо 31 многомандатни избирателни района в страната, в 30 избирателната активност е между 53 и 66 процента, избирателната активност в 9-ти МИР беше 45 %. Специално в община Крумовград, която бе наблюдавана от моя екип, резултатите са следните:

Община Крумовград:
Брой гласоподаватели в основния и допълнителния списък – 29 654
Брой гласували – 11 864 или 40 %

Готова съм да се закълна, защото го видях с очите си, че всички живи и налични в тази община избиратели на ДПС бяха закарани, образно казано, “под строй” да гласуват. Доколкото знам от колегите, по същия начин са били мобилизирани и хората в другите общини на 9-ти МИР. Резултатите обаче са:

Общо за 9 МИР Кърджали:
Брой гласоподаватели по списъци – 226 049
Брой гласували – 101 601 /45%/

Да погледнем сега какво е било положението в другите 4 избирателни района, които се водят “бастиони” на ДПС:

Общо за 18 МИР Разград:
Брой гласоподаватели по списъци – 138 518
Брой гласували – 81 635 /59%/

Общо за 30 МИР Шумен:
Брой гласоподаватели по списъци – 189820
Брой гласували – 113 499 /60%/

Общо за 28 МИР Търговище
Брой гласоподаватели по списъци – 124 355
Брой гласували – 78 154 /63%/

Общо за 20 МИР Силистра
Брой гласоподаватели по списъци – 124 102
Брой гласували – 79 993 /64%/

Отварям произволно по някое и друго СИК в тези райони и виждам съотношения, примерно, 232-ма души в списъка – 211 гласували /Манастирци, Разградско/, 565 в списъка – 404 гласували /с. Черник, Силистренско/, 677 в списъка – 433 гласували /с. Никола Козлево, Шуменско/. За сравнение, в крумовградските секции с подобен размер на списъците съотношението е 232 към 80, 593 към 201, 730 към 239... Е, ако и в 5-те района имаше пълен контрол, колко щеше да е реалната избирателна активност там и колко истински гласове щяха да получат хората на Доган?!

Наличието на толкова “мъртви души” в списъците не само е предпоставка за подправяне на действителните резултати, не само дава широко поле за манипулации, двойно гласуване и прочие, то е и подигравка със самите нас, наистина активните, живи, присъстващи и гласуващи граждани. И ако в най-скоро време не бъдат предприети сериозни мерки да се преброим, да видим наистина колко сме, да се сдобием с някакъв вид документ – бил той избирателна книжка, удостоверение за постоянен и настоящ адрес, подадена декларация за желание да упражним избирателното си право или каквото и да е друго, и най-вече, ако МВР и службата със странна абревиатура ГРАО не си свършат наистина работата по установяване на истинското местоположение и състояние на всички включени в избирателните списъци, още много избори у нас ще продължават да се провеждат със широко затворени очи.

Няколко снимки от Крумовградския край

2009-07-08T11:02:00.008+03:00

Родопите са невероятни...

Избиратели съзерцават залеза и размишляват за предстоящия ден на изборите. Онова яркозеленото пред тях е тютюнът.

В предишния си постинг писах за популярния кмет, дето оправил пътя до селото. Ето го и самият оправен път.

А това е входът на избирателната секция в Храстово:

Тук гласуваха хората от Орех:

Феодалното царство на "мъртвите души", или по избори в Кърджалийско

2009-07-07T13:28:00.009+03:00

Просто не знам откъде да започна. Втори ден след изборите и още не мога да осъзная, как е възможно в 21-ви век в цели региони на България все още да властва чист неподправен феодализъм, съчетан с промиване на мозъци до степен пълно подчинение.

За изборите станах наблюдател в 9-ти МИР – Кърджали. Определиха ми Крумовградска община. Впрочем, в тази община селищата имат страхотно звучни имена: Токачка, Гривка, Гулийка, Луличка, Тополка, Самовила и какви ли не още. Повечето са в планината, която в този район е изумително красива - поляни, гори, долове и истински каньони във всички нюанси на зеленото, рекички, поточета и колкото си искаш дивеч. И тютюн. Много тютюн, толкова добре гледан и привлекателен на вид, че животните се хвърляли да го пасат и даже някои се пристрастявали към него. Аз за крави и магарета –наркомани досега не бях чувала, ама ето на, чух. Показаха ми даже.

Романтиката обаче свършва дотук. За хората, живеещи по тия села с прекрасни имена, времето е спряло през 80-те години. Повече от 20 години за част от тях няма дори елементарни постижения на цивилизацията като канализация, пътища и магазини, а какво да говорим за многопартийна система, реформа и демокрация. Те не знаят значението на тези понятия. Знаят обаче, че има една партия, която им е върнала имената, и тя е ДПС. Има и едни лоши хора, които искат пак да им ги сменят и да им съборят джамията и ще го направят при първа възможност, ако не е ДПС.

Другото, което знаят по-добре от всеки друг, е как се гледа тютюн. Животът е свързан с нивите и тютюневите листа, които, като дойде време за изкупуване, им носят 5 -10 хиляди лева на година. Не на човек, а на семейство. Това са парите, с които те ще направят новия разсад, ще засеят отново, ще торят, ще отглеждат, а с каквото остане, трябва да живеят до изкупуването на следващата реколта. Парите ги дава местният ДПС-активист, защото той държи изкупуването на тютюна. Гледат и животни. Изкупвачите на млякото също са активисти на Движението, естествено. Такива са и собствениците на раздрънканите уазки, които един или два пъти седмично навестяват селата за разносна търговия. Обиколих някъде към 15 села, и само в 4 от тях имаше работещ магазин, съчетан с хоремаг. Работещо училище – в едно. А до други четири нямаше път. Един от кметовете се ползва с пълната любов на съселяните си, защото е насипал изровените коловози, на които им викаха път, с пясък и малко баластра, та до селото вече можело да се стига с джипка дори след дъжд. Преди не е било възможно. Много от селата, за които говоря, някога са били големи и сравнително богати. Видях 4-етажно училище, което до възродителния процес е било пълно с деца. Сега сградата е празна и не се използва за нищо.

Ето така горе-долу изглеждат нещата в един от „бастионите” на ДПС, където, като изключим селата на помаците, на български не се говори и по избори се гласува само за Догановата партия. Специално за тези избори мобилизацията беше пълна, мащабна и непоклатима. Сигурно всеки път е такава. Жал ми стана – баби и дядовци на по 80-90 години пъплеха с патерици и бастуни пеша по баирите, за да стигнат до секциите, пред които здравеняци-застъпници ги обучаваха набързо на турски в тънкостите на избирателния процес, като им показваха четворката на залепените отвън образци на бюлетини. „Дьорт” се повтаряше като мантра. Означава четири на турски. Много беше важно да им го повтарят, защото поне 80 процента от електоралните единици там не знаят да четат на български. Може и да могат малко да го разбират и говорят /в много случаи не можеха/, но с четенето твърдо не се справят. Толкова ги беше страх, горките, да не сбъркат, да не помисли местният дерибей, че не са отишли да гласуват и по тая причина да им спре дървата за зимата или достъпа до разносната търговия, че съвсем прозрачно и открито си обявяваха вота…

Ако човек иска да види на живо всички възможни нарушения на избирателния закон, трябва да постои половин ден в някоя такава секция. Като се започне от най-елементарното – че самите секции са облепени като с тапети с плакатите на Движението и на негово величество султан Доган, и се свърши с най-нагли изпълнения като:
- кмет, опитващ се да гласува повторно с чужда лична карта;
- друг кмет, носещ вместо карта, листче с написани ЕГН и номер на карта и настояващ да гласува с него;
- микробус, разкарващ найлонови торби с лични карти;
- председател на комисия, разрешаващ гласуване с червени паспорти;
- гонене на непрекупените застъпници навън;
- заключване на секцията по средата на изборния ден, за да бъдат заведени застъпниците на чеверме;
- и още, и още, и още…

Голямата драма в случая е, че тези номера са минавали при всички избори през 21-ви век. Както се оказа, това беше първият случай изобщо, когато във всички общини на 9-ти МИР – Кърджали имаше постоянно обикалящи секциите независими наблюдатели и във всички секции – застъпници на партии, дошли от други населени места, които няма как да бъдат предварително купени и подработени. Това бе основната причина ДПС да изтърве единия мандат и ГЕРБ да пробие Догановата крепост – този път „мъртвите души”, които присъстват като избиратели само чрез личните си карти и ЕГН-та, не успяха да се реализират във вид на пуснати бюлетини. Иначе нещата щяха да се наредят по мед и масло за Движението – само за сравнение, в Крумовградска община според избирателните списъци има 28 797 избиратели, а населението според НСИ е 18 198 души. Е, действително подадените гласове в Крумовградска община бяха 11 940, при наистина пълно и под строй гласуване на всички реално живеещи и налични гласоподаватели на ДПС…

Това, което няма как да не се натрапи като извод, е, че за пълното разпасване на пояса на ДПС в тъй наречените „смесени региони” са виновни абсолютно всички партии и политици. Държавата България е напълно абдикирала от своите функции там и е поднесла на тепсия няколкостотин хиляди души в ръцете на Догановата клика. И тя си е създала султанат, в който има само един закон, само една власт и само един владетел – ДПС и Доган. И ако и този път никой не си мръдне пръста, за да разбие това тотално крепостничество, в което години наред живеят българските турци, ако не им даде някаква алтернатива на тютюна, някакви възможности да не се боят за хляба си, няма да се учудя, ако на следващите избори ДПС стане първа политическа сила, докато ние си играем на демокрация и европеизъм.

От Homo Ludens до Imperial Addicted Person

2009-03-22T08:51:00.005+02:00

Кой ме би по главата да се захващам с тая игра... За проклетата Imperia online иде реч, направо ме вманиачи туй чудо! Шапка им свалям на авторите й, направили са истинска касичка за пари, в която хиляди маса народ всеки ден сипват монетки във вид на есемеси и преводи, за да си купят какво? Хехехе, 10-часов имперски доход, разбира се, ама виртуален...

За непросветените, да поясня - регистрираш се в играта и получаваш едно село, което трябва да развиеш в империя. Строиш мини и дърводелници, трупаш дърва, камъни и железа, с които строиш ферми и крепости и правиш проучвания, обучаваш армия, запофичкваш я към съседите, тя ги обира, носи ти пари, с които купуваш пак дърва, камъни и железа, изобщо ставаш император с поданици, които ти бачкат, слушкат те, папкат, размножават се като зайци и на всичкото отгоре се бият. А враговете са ей такива идиоти като тебе, дето, вместо да си спят 10-часов здравословен сън, се зверят в екрана, докато си получат и изхарчат 10-часовия доход. Имаш и съюзници, с които кроиш пъклени планове срещу врага и трупаш точки. Какво повече му трябва на човек - дай му власт, дай му избор между решения, дай му врагове, нищо, че всичките са виртуални, и той ще ти пълни джобовете със съвсем реални парички.

Играя си аз кротко, губейки и без това ограниченото си свободно време, и си мисля - толкова е лесно човек да се пристрасти към някоя глупост, стига тя да съдържа игрови елемент...Ето ни нас, уж големи хора, уж умни, а сме се докарали дотам, че даже като седнем на маса, разговорът опира до стратегии и тактики за начукване на канчето на едикой си враг, който ни е ограбил предишния ден. Взехме чак с термини от играта да си говорим за неща от ежедневието! Ако някой, на когото разказвате как комшията ви е ядосал вчера, ви изреагира с реплика "Пусни му едно опожаряване!", бъдете сигурни - пред вас е IAP, или Imperial addicted person, и всякакви опити да го изведете за по-дълго време в зона, свободна от интернет, ще срещнат сериозен отпор. Вчера си говорим с един приятел - естествено, играещ - и той метна реплика, която ме хвърли в бурен кикот, но днес вече не ми е много смешна: "Нищо чудно след време да си създадем асоциация и да си правим групови терапии от типа: "Днес е 20-тият ден, в който съм чист от Империя..."

Silvestr v Prahe, или как се посреща Нова година на Старе место

2009-01-31T18:18:00.009+02:00

Това, че Прага е супер-купонджийски град, си го знаем. А Прага навръх Нова година, при това годината, в която ще председателства Европейския съюз, е нещо наистина забележително. След прекрасните летни спомени от тоя уникален град, много бързо спряхме избора си за посрещането на 2009-та година отново на чешката столица.

Този път избрахме самолета като средство за придвижване и в много ранните утринни часове на 29 декември MALEV ни отнесе от София през Будапеща до Прага. Като изключим двата часа висене на унгарското летище, полетът е кратък и ненатоварващ. Станах фен на MALEV и заради самолетите - с двойни, широки и много удобни кожени седалки, с широко пространство за краката, с не повече от 70 места и много просторни. В 9:30 сутринта цъфнахме на летище Ружине, трансферът до хотела си ни чакаше, а градът ни посрещна с ярко слънце и студ от минус 7 градуса. Удивени от липсата на каквато и да било следа от сняг, се заприказвахме с шофьора, който ни осведоми, че по принцип в Прага рядко валял сняг. Още по-добре.

Няколко думи за хотела, който си бяхме избрали: Метаморфис, на площад Тин, на пъпа на Старе место, точно на гърба на катедралата Дева Мария пред Тин. Освен че е построен върху някогашната Източна порта на търговския център Унгелт /12-ти век/, хотелът е разположен в три сгради от края на 17-ти век. Нашата стая беше към 4 метра висока, със сводеста архитектура и с площ 45 кв.м., плюс гигантска баня, горе-долу колкото стандартна детска стая. Естествено, не можеха да ни настанят преди 12:30, така че оставихме багажа и се впуснахме на обиколка из стария град. А той си беше вече добре подготвен за предстоящия празник - площадът Староместке намести представляваше истинско коледно-новогодишно градче от дървени къщички, предлагащи греяно вино, бира, наденички, джоланчета, печени прасенца, палачинки и едни характерни навити на руло кухи сладки хлебчета, които ухаеха невероятно. Впоследствие установихме, че и Вацлавске намести изглежда по същия начин, а освен къщичките, и на двата площада имаше сцени, които през цялото време до 2 януари не останаха празни - непрекъснато течаха представления, концерти и комедийни шоута.

Вечерна предновогодишна Прага е впечатляваща. Всички сгради и улици светят празнично, улиците са пълни с народ, навсякъде свири музика и хората истински се веселят. Колкото до кръчмите - Прага е изумителна в това отношение. За 4 дни не повторихме заведение и не си тръгнахме разочаровани от нито едно, независимо дали става дума за малко капанче с 5-6 маси или за огромен ресторант. През лятото посетихме "У Флеко", затова този път се полутахме, но намерихме прочутата кръчма на Швейк. И - о, каква изненада! Израснала съм с Швейк и винаги съм била убедена, че кръчмата е "У Калича", обаче се оказа, че не се произнасяло така и че тя се казва "У КалиХа" /при бокала/! Е, ако не е бил Хашек, сигурно въпросният бокал и досега щеше да краси обикновено квартално заведение, защото като интериор "У Калиха" представлява обикновена квадратна голяма зала тип ведомствен стол. Обаче атмосферата вътре е неописуема, както и обслужването, и кухнята. Посрещат те, слагат те на масата и няма не искам, няма недей - имаш право да избираш между Бехеровка и Сливовица, между тъмна и светла бира, но възможност да останеш без халба и аперитив, при това едновременно, няма. За да не се занимаваш с четене на меню, те хранят с плата, съдържащи всички най-добри мезета и основни ястия, които предлага заведението: патици, джолани, пилета, наденички, 4 вида кнедли, картофени палачинки, абе то не се изброява, средно на човек се падаше около кило и половина месо с половин кило гарнитура...

Втората литрова халба бира вече те прави достоен клиент в очите на персонала, който не се занимава като тук с разпределяне на масите между сервитьорите - всички обслужват всички, през нашата маса минаха поне 5 различни сервитьора. Всички стени са изписани с откъси от книгата и изрисувани с карикатури, има си ги и прочутият оплют от мухи портрет на императора, и латерната, периодично самият Швейк се разхожда из залата и посяда да побъбри с клиентите, изобщо всичко е пипнато с вкус и въображение. Разбира се, търговията със сувенири също е на ниво - тръгнахме си с шапката на Швейк, халбата на Швейк, пепелника на Швейк, поставките за чаши на Швейк и още поне 7-8 дреболии.

Самата новогодишна нощ протича по следния начин: до 11:30 вечерта всички са по кръчмите, в 11:30 всички излизат от кръчмите и се юрват към площадите, където от този момент до около 3 през нощта е истинска феерия от фойерверки. Количествата, които бяха изгърмяни навръх Новата година, сигурно са били поне равни на тия в Челопечкия склад, просто такова чудо не бях виждала - от всички посоки към небето над Прага летяха огнени кълба, светлинни водопади, ракети и какво ли още не. Плюс тях бяха направили нещо като светлинно шоу - един огромен лазерен лъч като метроном отбеляза началото на председателството на ЕС. Това, което силно ни впечатли обаче, беше желязната организация - нямаше човек, който да не си е помъкнал фойерверки за изстрелване, обаче всички чинно се редяха на опашка, за да си ги изстрелят на определените за тая цел места, надлежно заградени и заобиколени със сапьори и полиция. Как пък никой не си позволи да мята пиратки в краката на околните, направо не ми се вярваше. По време на фойерверките концертите по сцените си продължиха, хората си се целуваха по улиците, изобщо толкова весело и ведро посрещане се получи, че без да сме влизали в заведение след полунощ, се прибрахме към 4 сутринта в хотела.

Единственото нещо, което не биваше да правим предварително, беше да си платим куверта за новогодишната нощ още оттук. Ресторантът на Метаморфис е страшно красив, но представата им за новогодишна програма беше, меко казано, странна. Оставиха ни в ръцете на една виеща девойка и нейния младеж, който сравнително прилично акомпанираше, обаче 3 часа хитове на АББА и Тина Търнър в изпълнение, от което и умрял ще се надигне да пропсува, ми дойдоха малко в повечко. А нямаше никакъв проблем да си изберем къде да вечеряме празнично направо там, на място - до последния момент заведенията предлагаха всякакви куверти. Нищо, за следващия път ще знаем...

Пътешествия с Фори - last, Виена-Прага-София

2009-01-31T09:51:00.013+02:00

Последната част от лятното ни европейско пътешествие мина по маршрут Виена - Прага - София. Предстоеше ни практически първото посещение на чешката столица и за трима ни, защото моите минавания пътем през и покрай Прага в далечните детско-юношески социалистически времена не се брояха, нищо не помнех.

И така, преливащи от позитивизъм и преситени от красота след градините на Шьонбрун, отлепихме бележката за глоба с автограф от Виенската община от прозореца на Фори и към обяд отпрашихме към Прага. Гледам на картата - нищо работа, някакви си няма и 300 километра, значи 3 часа нормално каране са ни предостатъчни, викам, и ще цъфнем в Прага още рано-рано следобед. Да, ама не. Още с влизането на чешка територия стана ясно, че тия 300 километра не са като ония 300 километра по магистрала, които си мислех, че ни чакат. Представете си да пътувате Пловдив - Чирпан по стария път, същата работа: между табелата за край на едното населено място и тази за начало на другото има не повече от 5 км. Ограничението за всички населени места е 40 км/ч, то се спазва стриктно и на никого дори не му хрумва да изпревари на забранен участък. Тъй че, цялото разстояние до Йихлава, което е някъде към 150 км, го минахме чинно като на военен парад, със средна скорост 60 км/ч.

За сметка на това, нали не бързаме за никъде, се развихрихме в разсъждения за чешкия национален характер по емпиричния метод. Като гледа селцата, подредени "по конец", спретнатите къщи без огради, градините с вид на поздравителна картичка с букети и усмихнатите чичовци и лели, които бодро си подвикват през прозорците, човек няма как да не си каже "Ето, тези хора знаят как да живеят!" Сигурно и чехите като нас имат куп проблеми, но те определено не им личат. Толкова са ведри, дружелюбни и любознателни, че е истинско удоволствие да се контактува с тях. Някъде около 40 км след границата спряхме на някаква бензиностанция за винетка и чичото, след неуспешен опит да употреби английски, ме загледа и заяви: "А вы по-русски не говорите?" Говорим, викам, ма не сме руснаци, българи сме. Ей, все едно срещна брат си от Америка тоя човек - първо ми се накара що го карам да си кълчи езика на някакъв си английски, след като руския е такъв хубав общ език, на който да се разберем, после обсъдихме Златни пясъци, Слънчев бряг и Златния Орфей, Пражка пролет и Карлови вари, плюсовете и минусите на Европейския съюз, най-добрите марки чешка бира /мъжът ми, естествено, веднага пробва 2 от препоръчаните още там, на място/ и стигнахме до общия извод, че най-хубавото нещо на ЕС е възможността да си ходим безпрепятствено на гости, когато ни скимне. Мдаа, хубави хора...

След Йихлава вече стъпихме на магистралата за Прага, която е доста старичка, и там времето реши да си покаже рогата. Такъв дъжд се изля, такива светкавици и гръмотевици тряскаха, че чак страх ни хвана. Е, цялото чудо беше за около половин час, но и то доста ни забави, така че видяхме подстъпите на Прага чак в късния следобед. Хвана ни и нещо като пиков час, но все пак без особено висене по задръствания се добрахме до хотел City Inn, който се оказа на чудесно място - на Масариковата гара, съвсем до Площада на Републиката и на 10 минути пеш от Стария град. Самият хотел, без да е нещо особено, е чист, приятен и евтин и прилича повече на пансион, отколкото на хотел.

От този момент нататък, следващите два дни и нощи преминаха в тотално ахкане. Прага определено ни стана любимият град - толкова е красива, толкова е топло привлекателна, че трудно се предава с думи. Не знам кое да спомена по-напред, дали Старе место или Храдчани, дали Вацлавске намести или Смихов, дали хилядите перфектни кръчми или дъха на история, който се носи отвсякъде, просто Прага е място, което трябва да се види и усети, тя не се разказва. Дори човек да не влезе в нито един музей, да не види отвътре нито една забележителност, стига му само да се разхожда по улиците, за да му се иска отново и отново да се връща. Докато Виена е имперски внушителна и аристократична, Прага е романтична, купонджийска и забавна.

И за да не звучи всичко като осанна, ще отбележа и някои проблеми, които дебнат нищо неподозиращия турист, опиянен от красотите на чешката столица. Първо и основно - чейндж-бюрата. Никога, ама никога повече няма да обменя пари в пражки чейндж - само в банка, а най-добре е човек да си отиде с кроните и да плаща предимно с карта. Чехите имат особено отношение към еврото: то струва толкова, колкото му трябва на чейнчаджията. Колкото по-привлекателен е курсът, изписан на таблото, толкова по-внимателно трябва да се чете всяка буквичка на въпросното табло, защото комисионите са убийствени. При официален курс 28 крони за 1 евро, може да ви ги обменят и за 17 към 1, ако не внимавате. Ако пък искате да платите нещо в евро, става още по-забавно: курсът може да зависи от посоката на вятъра, настроението, световните проблеми и какво ли още не. Така например, паркингът, на който оставих Фори, ме посрещна с тарифа 35 евро на ден и завърши след дълго и упоително пазарене на 15 евро на ден, колкото всъщност си струваше в крони. Втората "туристическа тесла" са сити-туровете - те са скъпи, но затова пък доста тъпи. Така наречената лекция е извадена от треторазряден пътеводител /такива се продават на всяка крачка/, обикновено това, което чуваш в слушалките, няма нищо общо с това, което виждаш през прозореца, а удоволствието да те въртят в кръг из натоварения трафик на Прага е доста съмнително. Така че, моят съвет към всеки, тръгнал за пръв път към този удивителен град, е да си купи например пътеводителя на Discovery Channel /продава се и тук, на български/ и да обикаля Прага по собствена програма, предимно пеша и с градския транспорт, който е много удобен.

На третия ден вече ни беше време да потегляме обратно към България. Предварителната програма включваше и една нощувка в Будапеща, обаче унгарската столица ни беше устроила такова нечовешко задръстване на магистралата, че след час висене на подстъпите към града се отказахме да губим още поне толкова, за да се пъхнем в Будапеща, и си отпрашихме нататък. Влязохме в Сърбия някъде към 6 вечерта и, тъй като установих, че се чувствам удивително бодра и свежа на волана, се отказахме от междинна нощувка и взехме пътя Прага-София наведнъж за някъде около 14-15 часа. Браво на Фори - те това е кола, правена с мисъл за шофьора, от друга бих излязла напълно разбита след 15 часа каране, а с него дори не се бях схванала. Другото лято пак ще го яхнем на пътешествие, само да измислим посоката...

Едно перфектно софийско заведение

2008-10-16T01:29:00.005+03:00

Ето сега ще направя една напълно спонтанна и непоискана реклама на ресторант - "Българи" на бул. Дондуков срещу Английската гимназия.

През лятото бях ходила на вечеря по покана в градината, която като интериор е малко натруфена за моя вкус, но тогава ми направи впечатление отличното обслужване и менюто. Затова съвсем спонтанно си реших да събера тесния приятелски кръг на рожден ден там, без да съм виждала условията вътре в къщата. Даденостите бяха - ресторант в центъра, лесно паркиране, безкрайно вкусна кухня и винарска листа, която прилича на каталог за Винария `08.

Има и друго - все пак, като историк, макар и много бивш, силно се впечатлявам от къщи с история. А тази прелива от история, говорим за къщата на генерал Мустаков, бисерът на тъй наречения Офицерски квартал между бул. Левски и моста Чавдар. Ако някой се интересувал от историята на София, сигурно знае, че през 20-те години там се изгражда изцяло ново кварталче с къщи на офицери, в близост до тогавашните казарми. Генерал Мустаков построява това бижу някъде около 1924 г., а после в къщата дъщеря му, една от първите български прочути балерини Фео Мустакова-Генадиева, прави своя балетна школа.

Сега къщата е решена в изискан ретро-стил, с много снимки и картини от края на 19-ти и началото на 20-ти век. Обстановката, съхранила фамилния елемент на къща от 20-те години, е много топла и предразполагаща, като в същото време носи аристократизъм и финес. Масовият първи етаж е по-стандартен, докато вторият е решен във вариант на няколко ВИП-салона, които в ежедневен вариант работят като етаж за непушачи, но при заявка стават перфектно място за частно парти, каквото си направих.

12 души, половината пушещи, половината не, се чувствахме отлично в синята зала. Балкон, прозорци, достатъчно пространство и въздух за всички - и за пушачите, и за непушачите. В съседния салон имаше друга компания, но дори не си чухме гласовете - тези стари къщи са строени наистина с мисъл. При нас си имахме своя музика - много тихичка, ненатрапваща се - свои сервитьори и свой купон. Обслужването - на ниво е меко казано, отговарящият за нашата зала младеж покри изискванията за 5-звездно обслужване отвсякъде, с една малка забележка: в много късните часове започна да липсва и се наложи да слизам до долу, за да поръчам. За сметка на това, ми предложи нещо, за което съм петимна по много заведения - експертно мнение по това, което искаме да поръчаме. Така опитахме нещо, което със сигурност малко хора са пили - 33-годишно бренди Поморие. Честно ви казвам, то е по-добро от много добър коняк, върховно удоволствие просто!

Две думи за менюто. Е, то е толкова богато, че няма начин някой да не намери своето ястие. Ресторантът е известен със своето агнешко по гергьовски, с ребърцата си, със заешкото задушено и с още няколко безумно вкусни неща. Аз там ям гъши дроб с ябълки в карамелен сос, който е най-вкусният гъши дроб, който съм яла - а аз съм го яла на мноооого места....Бисквитената торта е някаква малка фантазия, а традиционната скара от типа на кюфтета, не знам по какви причини, но е по-вкусна от всяка друга, както сподели 11-годишен специалист по кюфтетата.

Вината. Ммммммммммммммм, тука много мога да въздишам. Впрочем, първият ми случай в българско заведение, в който при избор между 2 вина, едното на цена 35 лв, другото - 90, ми препоръчват повече първото...Стигнахме до консенсус с едно вино, което, ако не сте го опитвали, веднага поправете тая грешка:Black C на винарна Санта Сара. Перфетто... /нищо, че там е 60 лв бутилката, заслужава си/

Стигнахме до чувствителния въпрос със цените. Като ги гледа човек на меню, са високи доста над средното. Обаче - 12 души, които всички вечеряхме с основни ястия от типа на гъши дроб и агнешко по гергьовски, с предварителни 9 плата от по 3 порции всяко салати и мезета, с 3 бутилки вино,4 бутилки Бургас 63 и прочие безброй гевезелъци от типа на 33-годишни коняци, торта и апетайзъри, платихме 800 лв. Тоест, по няма 67 лв на човек. Е, такъв куверт няма...

В заключение - ако искате да сте на тихо, изискано и дискретно място, Българи е вашият ресторант.

Пътешествия с Фори 4 - От Йезоло до Виена

2008-10-07T10:34:00.015+03:00

Виена, ах, Виена... Срещала съм много мнения, че е скучен град. Е, за мен не само не е скучна, а напротив - това е едно от любимите ми места, в които с удоволствие бих се връщала постоянно.

Да караме подред. След вълшебната седмица в Лидо ди Йезоло и Венеция, дойде ред бойната ни кавалкада да се раздели. Приятелите ни си тръгнаха накъм България, а Фори, добре натъпкан с торбички, пакетчета и нас тримата, отпраши към Австрия. Винаги съм се удивлявала на способността на милото ми семейство да разполага и най-малкото количество багаж така, че да препълни и най-големия багажник... Както и да е, понеже купихме една голяма картина за предстоящия ден-ден на щерката, както си беше опакована, изпълни ролята на покривало, за да не приличаме на битпазар.

По предварителни данни от картата, пътят беше от ясен по-ясен - караме си кротко по магистралата към Триест и после хващаме другата магистрала към Удине и Тарвизио. Вече няколко пъти имах случай да похваля италианците за отличните обозначения и маркировки, обаче, за да ги следва, човек трябва да гледа тях, не да зяпа крайпътните красоти като моя милост. Излязохме си ние на магистралата за Триест, обаче изведнъж гледам табелка "Удине" и хоп! - оказвам се на прекрасен път, само дето изобщо не е магистрала. Но пък нали сме тръгнали да си правим кефа, обзети от откривателски дух, продължаваме по него. Около нас - лозя, ферми, селца, градчета, абе истинска прелест, само дето караме сравнително бавно заради многото ограничения. Напъхахме се в Удине откъм южния му край, прекосихме го тържествено, отминахме го и по едно време, тъкмо взехме сериозно да се притесняваме, че въпросната магистрала си е взела почивен ден и се е шмугнала в храсталаците да поспи, се озовахме точно под нея около селце, наречено Карния.

Веднъж стъпили на "царския път", се отдадохме на пълното удоволствие от съзерцаването на Алпите. Участъкът между Понтеба и Клагенфурт е толкова красив, че май спирахме на всяка възможна отбивка да се любуваме на страховитата планина и невероятните ливади. Тъкмо си мислехме, че толкова красота е чак прекалена, ей го на и Вьортерзее - езерото, чийто район австрийците са обявили за своето Монте Карло. Добре, че се сетих да питам на бензиностанцията за винетка, иначе щях да си отпраша до Виена като крупен закононарушител. Не че имаше кой да забележи - по целия път не видяхме нито един полицай, чак тъжно ми стана.

Самата Виена ни посрещна приятелски - без задръствания и тежък трафик. Прекрасно е устроен този град - достатъчно е човек веднъж да излезе с колата на Гюртел /тоест, на кръга улици, опасващи целия център/ и вече може да стигне до всяка точка. Нашият хотел, с романтичното име "Донаувалцер", се оказа точно на Гюртел, така че го намерихме само с едно питане. Романтизмът обаче се изчерпи с името на хотела, който се оказа нещо по-близо до пансион, отколкото до място с 3 звезди, за каквото ни го бяха представили. Не че не става за преспиване, ама нещо представите ни за добро обслужване рязко се разминаха. Първата вечер оставих едни обувки за почистване и щях да си тръгна след два дни без тях, ако не бях свикала консилиум от целия наличен персонал да ги издири и да ми ги върне. Непочистени, впрочем. Освен това, минах през подробно обяснение защо да не ползвам паркинга на хотела, с претекст, че входът му бил прекалено тесен. На практика, естествено, се оказа, че входът си е ОК, но самият паркинг е под съседната сграда, а на рецепциониста никак не му се излизаше, така че ни прати да паркираме, където намерим из околните улици. Покрай тая комуникация научих важна подробност за паркирането във Виена: тяхната "синя зона" е безплатна в събота и неделя за всички, но през седмицата безплатното паркиране е само за живеещите наоколо за времето от 6 вечерта до 9 сутринта. През останалото време е платено. Ние си тръгнахме на обяд в понеделник и още дължим 21 евро на Виенската община за 3-те "нелегални" паркочаса.

Като изключим хотелските неволи, престоят ни във Виена беше просто прекрасен. Случихме приятно прохладно време, 19-20 градуса, идеално за разходка, и се възползвахме максимално. Още първата вечер проучихме метрото и изобщо градския транспорт, и мога да обявя Виена за един от най-подредените в това отношение градове. Трамваите са истинско удоволствие - много чисти, много на често, във всеки - подробни карти на маршрута и връзките, които се съобщават и от ватманите преди всяка спирка, а най-важното - абсолютно безшумни. До такава степен безшумни, че могат да ти докарат сърцетуп, като ти дръннат внезапно отзад да побързаш и да им се махнеш от релсите. Също толкова чисто и редовно е и метрото, чиито спирки са означени с голямо синьо U. От първата метростанция си закупихме карти за 24 часа за целия транспорт, които се продават от автомати, могат да се плащат и с кредитни карти, и кеш, и всичко става много бързо. Цената на една такава карта е 5 евро и с нея можеш да пътуваш включително и с U-bahn, и с S-bahn /подземната и надземната железница/, и с всички видове транспорт.
Автоматът изглежда така:

Във Виена има толкова много забележителности за гледане, че за два дни е абсурд да се видят дори основните, но все пак ще споделя накратко какво направихме ние.
Първата вечер стигнахме с метрото до Щефансплатц, видяхме катедралата Свети Стефан, разходихме се по Кертнерщрасе и вечеряхме за смешна сума в един гигантски ресторант на самообслужване, нещо като Розенкройцер се казваше.

Втория ден го започнахме с обиколка на района около Щатсопера, откъдето се качихме на сити-тур. Виенските сити-турове са много видове, някои от които са много удобно измислени - билетът ти важи за цял ден и можеш да слезеш от сити-тура, където искаш, да си разгледаш нещо и пак да продължиш с някой от следващите тур-автобуси. Всички са със слушалки и с превод на 8 езика, а лекциите са наистина съдържателни и не са досадни.

Ние направихме тъй наречената пълна имперска обиколка, която ни показа всички основни забележителности - Парламента, двореца Хофбург, двореца Белведере, Моцартхаус, Хундертвасерхаус, Кунстхисторише музеум, парковете с основните образци на сецесиона и т.н., и слязохме на Пратера. Ех, Пратера...там могат да ме оставят рано сутринта и да ме издърпат ритаща и противяща се вечерта, не ми омръзва и това си е! Моите и двамата установиха омекнали крака и замотани глави още след първото екстремно влакче, а мен могат да си ме въртят, лашкат и обръщат с главата надолу цял ден, пак ще искам още. Естествено, качихме се на Рийзенрата, т.е. на истинското Виенско колело, дало името на виенските колела като такива, направихме куп снимки, обиколихме всички видове забавления и накрая се натъпкахме с виенски шницели. Вечерта се разходихме из парка на Хофбург и попаднахме на нещо като постоянен бирфест, озвучен обаче не от чалга, не от техно или друг музикоподобен шум, а от...опера! Седяха си хората, пиеха си бира, нагъваха вурстчета и с огромно удоволствие гледаха "Сватбата на Фигаро", постановка на Щатсопера, излъчвана на гигантски екран направо в парка. Завидях им - много.

Впрочем, ние се разхождахме с мисия - да намерим един точно определен ресторант, Аугустинеркелер. Оказа се точно под галерията Албертина, срещу операта, и наистина е забележителен - разположен е в помещения от 16-ти век, принадлежали някога на градската крепост и на стар манастир. Атмосферата е изключителна - фамилията Бицингер, която притежава заведението май от век насам, прави отлични собствени вина и поддържа много висок стандарт на обслужване, който впечатлява. Нашият сервитьор, освен прекрасния си английски, демонстрира широки познания по европейска география, експертни качества в даването на съвети за избор на ядене и пиене и свежо чувство за хумор - какво му трябва повече на човек, за да се почувства щастлив пред гигантска чиния ядене и прекрасно вино... Завършихме вечерта перфектно - пресичайки отсреща за парче истинска оригинална торта Захер, приготвена и сервирана в сладкарницата на хотел Захер. На сладкарските камиончета пред хотела изрично пишеше "Това е истинската торта Захер - пазете се от фалшификати!" :)))

Сутринта преди заминаването я посветихме изцяло на Шьонбрун. До него се стига най-бързо с метро, а за да се наслади човек пълноценно на уникалния му парк, му трябва цял ден. Самият дворец е умерено интересен, а и не е голям, обаче паркът... След 3 часа ходене бяхме видели толкова малка част от него, че все едно не сме го разглеждали, но трябваше с мъка на сърце да си тръгнем, да яхнем отново Фори и да продължим към Прага.

Каквито и предубеждения да има човек към Хабсбургите и Австро-Унгарската империя, няма начин да е минал през Виена и да не признае, че в областта на културата и изкуството Мария-Терезия е заслужила дълбок поклон както от всичките си бивши поданици, така и от цяла Европа. Именно тя превръща града в истинско бижу на барока, в което се събират гениите на 18-ти век /имам предвид Моцарт, Хайдн, Глук и т.н./ Макар като жена да няма правото да носи императорската корона, тя е истинската владетелка на империята, която превръща Виена в европейска културна столица, а пътем сварва и да роди 16 деца, които постепенно се настаняват в кажи-речи всички кралски дворове. Велика жена...

Днешна Виена е хубава, романтична, многолика, забавна и много, много подредена. В Шьонбрун попаднахме на българка сред обслужващия персонал - възрастна женица, преселила се при омъжената за австриец дъщеря. Ще я цитирам: "Тук е толкова спокойно, толкова подредено, че чак не се усеща, че е голям град. Тея хора толкоз нямат битови проблеми, че чак депресия да го хване човек..." Впрочем, българска реч чувахме често из града, както и всякаква друга - австрийската столица е събрала толкова емигрантски общности, че в нея можеш да чуеш над 60 езика.

Пак се връщам към мненията за Виена като скучен град. Не знам какво очакват другите от един град, за да не им е скучно в него, на мен лично тя ми предлага винаги повече, отколкото мога да опитам за едно посещение. Това ми е третият път там, а още не съм успяла да посетя спектакъл в Щатсопера, да ида в Бургтеатер, да попадна на концерт в Албертина, да не говорим за баловете. Даже на фиакър още не съм се качила, не съм видяла Милия Августин... Така че, едно е сигурно - дръж се, Виена, пак ще дойда!

Dancing Stars - даааааааааа!

2008-09-29T22:09:00.003+03:00

Е, с чиста съвест мога да кажа "Браво!" на новата продукция на Нико Тупарев! Елегантно, с много чувство за хумор, далеч от простащината, и най-вече - много, много красиво. Dancing Stars е попадение, и определено много по-добро от Music Idol и Survivor, поне за мен. А, предполагам, и за други като мен, които обичат да гъделичкат естестическите си възприятия, докато гледат шоу.

Аз съм си фен на Музикалните идоли заради гласовете и възможните открития, но от миналата седмица насам предпочитанията ми твърдо са на страната на Танцуващите звезди. За пръв път наша телевизия излъчва реалити формат, в който няма пошлост /поне засега/ - нито във воденето, нито във визитките, нито в епизодите. Моите адмирации към Тодор Колев - идеалният избор за водещ, който забавлява, без да прекалява, събира внимание, без да го окупира и чете сценарий така, като че ли той го е писал. Другото, което силно ми импонира, е подборът на журито - докато при Айдълите вече втори сезон някои от оценяващите подлежат на силни обструкции относно правото си на място там, тук няма какво да се каже: обединяващата дума наистина е компетентност, а съм и много приятно изненадана от чувството за хумор на съдиите - особено на Нешка Робева.

Третият плюс са участниците - наистина, кастингът е на неочаквано високо ниво. Първоначално си мислех, че има силна неравнопоставеност при жените - все пак, да се очаква от Елена Йончева и Аня Пенчева да се борят по популярност и визия с Галена и Алисия, а всичките заедно по пластика - с Илияна Раева, на пръв поглед е доста нечестно, но ето на, оказва се, че нещата не са точно така. Елена е неочаквано лека и подвижна на дансинга, за Аня нямам думи - на 51 години тя слага в джоба си тромавата "царица на дините" и уж ефирното, но иначе пълно дърво Алисия, а по излъчване, страст и сценично присъствие определено бие моята отколешна любимка Илияна. Обаче моето "откритие" при жените е Вили Марковска. Признавам си, покрай шоуто й научих името, а лицето смътно си го спомнях от общо двата епизода на "Хотел България", които съм гледала по десетина минути, преди да заспя безпросветно на тях. Това момиче е истински огън на дансинга, както и Нети - тия двечките ще ме накарат дори есемеси да пускам.

Докато при жените тече истинска качествена борба, при мъжете е по-скоро весело. Приятната ми изненада там се казва Орлин - хич не съм го и забелязала като вокал на Каффе, руснаците имат много точно определение - "смазливый паренек", демек хубавичко мОмче, обаче сега го забелязах, абе това момче е много пластично, бе! При това по мъжки пластично, не като Андрей Баташов, чиито чупки в кръста повече ми навяват асоциации за правата на хората с различна сексуална ориентация, отколкото ми приличат на латиноамерикански танци. Гибона и Мамалев са просто удар в десятката - ако от тези дървета станат свирки, действително от всяко дърво става... Другото попадение е Ники Кънчев - ще гласувам за него, честно! Тази комбинация от достолепие и желание да пречупиш 4 и кусур десетилетия пълен гипс е толкова достойна за адмирации, че няма накъде повече! Давай, Ники!

В резултат, получил се е телевизионен продукт, който накара дори скъпия ми съпруг, природно имунизиран с непоносимост към подобни шоута, да гледа, да се смее и да се радва на показаното. Удовлетворена съм - не за друго, а защото горкият ни ефир наистина имаше сериозна нужда от шоу, което да задържи пред екрана и хора, на които им се повръща от Биг Брадър, не им е тръпка Мюзик Айдъл, скучен им е Сървайвър, писнало им е от Стани богат и искат да оплакнат око в нещо красиво. Тук трябва да изразя възхищението си от партньорите-треньори. Искрено се надявам много деца да гледат това шоу и да се заразят от желанието да станат толкова пластични, толкова горещи, толкова запалени по красивия танц и съпътстващата го прекрасна музика, колкото са тези момичета и момчета. Действително, надявам се Денсинг старс да постигне една цел - да събуди естетиката и стремежа към красота у децата, за чиито родители тя вече е почти безвъзвратно загубена...

Омерзена съм

2008-09-26T00:53:00.004+03:00

Заклевам се, никога, никога, ама никога през целия ми живот не ми се искало да емигрирам. До днес. Докато не прочетох това .

Аз съм едно сравнително добре възпитано същество, което принципно не псува писмено. До днес. След оная горната новина, не мога просто да не напиша това, което не спирам да си повтарям - ебаси държавата, ебаси властите, ебаси племето, което ги избира и търпи и което е МОЯТ народ.

Омерзена съм. До дъно. Докато Компира, Свинята, Пилето, Мишката и прочие представители на флората и фауната се избиваха взаимно по улиците, не пропсувах - да се избиват, така поне самопрочистването вършеше работата на тея, дето не си я вършеха. Докато едните крадци обвиняват другите крадци с цел отклоняване на вниманието от собствените кражби, пак не ми идва да псувам - на нас, българите, омразата към държавата и любовта към далаверата ни е генетично заложена. Ние, `ку не краднем, кривнем или измамим, начи не въртим бизнес. Обаче всичко си има граници. Тук вече пребиват не Компира, Свинята и Пилето, а журналисти. Тук вече те осъждат по най-тежкия вариант за 200 лева рушвет, ама ти връщат, може би дори с извинения, близо 200 хиляди.

Какво става, бе, драги зрители?! Как се докарахме дотам, по съдебен ред да връщаме подкупи на поискалите и получилите ги?! Как сме го добутали до законообусловено възстановяване на суми, които очевидно няма как да са спечелени законно?! /Аз се имам за човек с доста добро финансово положение - ама някак не си представям дори и в най-отнесените си халюцинации да държа вкъщи джоб-парасъ 90 бона в лева и още толкова във валута и злато, спестени от закуските./ И защо Софийски градски съд се занимава с дело за варненска съдийка?! /за това сигурно има някакво юридическо основание, ама каквото и да е то, сори, ма е много тъпо/ И изобщо, за каква държава говорим - не правова, аз питам за каква изобщо държава говорим, в която едно тъпо парно е национален проблем, а в същото време 48 часа след опит за убийство на журналист всички власти мълчат като пукали, докато"великия" ДАНС междувременно данси пред едно министерство с маски и оборудване, за да арестува некво футболно съдийче, а съдебен орган излиза с решение да връща пари на подкупен съдия?!

Псувните са израз на активно отношение, казват филолозите. Не, те са израз на безпомощност, казвам аз,която по принцип не ги употребявам. Ние сме безпомощни. На нас не ни остава нищо друго, освен да псуваме. Под "ние" разбирам малката групичка хора, които останахме тук умишлено, защото вярвахме, че можем нещо да допринесем с труда си, за да мръднем напред собствената си държава. Е, не става. Догодина стават двайсет години от живота ми, минали в заблуждение, че ако аз работя добре и на максимум, с това повдигам рейтинга на живота в България. Тук се живее добре само, ако за нищо извън собственото ти живуркане не ти пука. Ако виждащ дори на метър по-далеч от носа си, в един момент оставаш омерзен.

И понеже аз съм природно обременена с оптимизъм и професионално обременена с търсене на варианти за изход, не искам да се примиря с това, мамка му. Не може бе, не може за 20 години в тая тъй наречена държава да не са се родили граждани, ама граждани в истинския смисъл на думата, хора, които държат да контролират живота си, които държат на себе си и на собствените си права, които тая настояща тъй наречена държава тук постоянно нарушава.

А може би може...

Пътешествия с Фори ІІІ - Венецианската лагуна

2008-09-16T13:25:00.012+03:00

Чувствали ли сте се някога уморени от красота? Е, Венеция е един от градовете, които могат да предизвикат това усещане. Толкова много хора са сипали суперлативи за нея, че е излишно да прибавям още, затова само ще споделя единодушния извод на семейния съвет - човек задължително трябва да види Венеция и да оцени неповторимата й ренесансова романтика, но веднъж му е напълно достатъчно.

Виж, Венецианската лагуна е нещо друго. Мога спокойно да мина без нова разходка из лабиринтите около Канале Гранде, но на островите с удоволствие бих отишла пак. За разлика от града, който малко или повече ти навява усещането за нещо консервирано-музейно, островите са живи и много привлекателни.

Да се ходи от Лидо ди Йезоло до Венеция с кола е безсмислено. Изминаваш над 40 километра през трафик, пред който Цариградско шосе в пиков час е алея на спокойствието, загубваш куп време и накрая пак опираш до вапоретите - корабчетата, представляващи венецианския градски транспорт. Затова най-разумният вариант е човек да се закара до Пунта Сабиони - точката, разположена на върха на източния затварящ рог на лагуната, където колата се оставя на един от многобройните и огромни паркинги за цял ден срещу 5 евро, а после - на вапоретите, които те стоварват право на площад Сан Марко, откъдето вече може да се тръгне практически във всички посоки. Ако не му се блъска на опашката или има много да чака до следващия, има и едни специални малки туристически корабчета "Марко Поло", които предлагат същото, при това на по-ниска цена, и часовете им на тръгване са в промеждутъците между градските вапорети.

Всъщност, който иска да разглежда Венеция самостоятелно и си е отделил 3 дни за това, ще постъпи най-разумно, ако си поръча предварително по нета тъй наречената Venice card - добре измислена комплексна туристическа услуга, която съчетава транспорта, входа в доста от музеите и църквите и безплатен достъп до венецианските тоалетни /важна част, ако човек не иска постоянно да му дрънчат монети в джоба/ срещу 47 евро. С нея се спестява и време, защото не се виси на гигантските опашки за билети пред Двореца на дожите. Макар сумата на пръв поглед да изглежда големичка, всъщност разходките по каналите никак не са евтини - редовно билетче за 1 час е 6,50 евро, а 12-часовият билет /който е най-удобният вариант, ако Венеция се разглежда за 1 ден/ струва 14 евра на човек.

Човек преспокойно може да разгледа Венеция без помощта на каквито и да било организирани групи и екскурзоводи. Трите основни туристически маршрута с всички забележителности по тях са прекрасно обозначени със стрелки през 10 крачки. Всеки музей и повечето църкви разполагат с аудио-гидове на най-различни езици, а на всяка спирка на вапоретите има карти на града и обяснения за маршрутите. Освен Сан Марко и Двореца на дожите, особено внимание заслужават Ка д`Оро, Ка`Редзонико и Палацо Мочениго, като последният е подреден с типичния интериор на дворец от ренесансовия период. Нашето лично откритие, което обикновено остава встрани от вниманието на екскурзоводските обиколки, е църквата Сан Джовани и Паоло. В интерес на истината, нейната атмосфера е уникална и като внушение ни впечатли дори повече от Сан Марко.

Изобщо, Венеция е град, който всеки трябва да открие за себе си. Най-очарователната й част не са толкова забележителностите и музеите, колкото уличките извън туристическите маршрути. Разхождайки се из тях /винаги вдясно и по един, ако има и други хора - другото е проява на мноооого лош вкус/, всеки може да открие своето кафене, своята тратория, своята джелатерия, с една дума - своята уникална Венеция. Специално аз изпълних една много стара своя мечта - да седна в кафе "Флориан" на площад Сан Марко и да изпия чашка от прочутия му коктейл...

Наши любими места обаче станаха Мурано и Бурано - островите на венецианското стъкло и венецианската дантела. Те са толкова красиви, толкова впечатляващо живи и привлекателни, че трудно се разказва за тях. Да влезеш във фабрика, която е започнала работа на същото място и в същата сграда преди 2 века, да видиш на живо техники, измислени още преди кръстоносните походи и прилагани и досега, е незабравимо. Начинът на производство на венецианското стъкло векове наред е бил една от най-строго пазените тайни на Републиката. Колкото до дантелата, никога не съм си представяла колко ужасно много и различни неща могат да се правят от нея. Бурано прилича на кукленски или по-скоро на приказен град - всяка къщичка е в различен цвят, всички са едно- или двуетажни, с безброй магазинчета, в които възрастни майсторки демонстрират уменията си в бродирането, плетенето, шиенето, декорирането и прочие неща, свързани с дантелата.

Толкова за Венеция и нейната лагуна. Впрочем, от каналите не миришеше. София определено повече "ухае"...

Пътешествия с Фори ІІ - Лидо ди Йезоло

2008-09-10T17:10:00.006+03:00

Нашият летен почивен "цивилизационен избор" - Лидо ди Йезоло - е познато на любителите на автобусни екскурзии до Италия. Обикновено там нощуват групите, чиято обиколка включва посещение на Венеция. И аз за пръв път го посетих така, пътем, един ноември преди 7-8 години, когато си го заплюх за почивка някое лято. Е, въпросното лято е точно сега, и определено няма да е последното.

Лидо ди Йезоло е сравнително млад курорт - развива се през 50-60-те години на 20 век, по добре обмислен застроителен план с много зеленина и обществени зони за развлечение. Пълен е с италианци, които го предпочитат както заради цените, които са с пъти по-ниски от тези в лъскавите им курорти, така и заради спокойствието и прекрасния плаж. Пълен е и с чужденци от всички краища на Европа. Почиващи българи все още има сравнително малко - поне в нашето апарт-хотелче ние бяхме първите представители на нацията.

Вече топнали се в "големия син аспирин" след дългия път, лежим на шезлонгите около 7 вечерта и се припичаме на залез. Докъдето ти поглед стига - плаж. Необятен, много широк, впоследствие научаваме, че е 14 км дълъг, със ситен-ситен златен пясък и кристално море, определено по-солено от Черното, но идеално - плавен наклон навътре, голяма плитка зона, пясъчно дъно и много чисто. Между всяко каре хотели към плажа води асфалтова алея, преминаваща в дълга дървена скара върху пясъка, а тя на свой ред - в кейче навътре в морето. На всеки вход на плажа има голяма - и абсолютно чиста - тоалетна, душове и чешми за измиване на пясъка от краката, когато тръгнеш да се прибираш. Всеки хотел има свои чадъри, шезлонги и масички. Допълнителен шезлонг е 4 евро на ден, а самите шезлонги имат и собствени сенници. Общо редиците чадъри са 7-8, но стигат само до средата на пясъчната ивица - от тях до водата има още толкова свободна зона за тези, които държат на собствен чадър и хавлия на пясъка. В следващите дни установяваме, че те никак не са много, а и на това огромно пространство има място за всички.

Първото, което ми прави впечатление, е чистотата. Вечер е, цял ден е имало почиващи, а плажът е като изблизан - няма фасове в пясъка, няма пластмасови боклуци, не се веят найлонови торбички, дори водорасли няма. Съответно, няма и мушици. През цялата седмица не видяхме нито един курортист, който да си позволи да остави след себе си боклук където и да било, освен в кошчетата. Те са буквално на всеки 5 метра и всяко е с място за гасене на цигари и изхвърляне на фасове. Това се отнася за целия курорт, или поне за тази част от него, в която бяхме - така и не можахме да го обходим целия. Плажното барче до нас предлага всичко, каквото се сетиш - от кафе до салати, спагети, вурстчета, пици, както и коктейли, вино, бира и алкохоли всякакви. Цените не са стряскащи, а ако човек почне да мисли в евра, вместо в левове, е направо евтино.

Втората приятна изненада е температурата. По пътя се опекохме от жега, а тук подухва приятен бриз и е не повече от 24-25 градуса. През цялата седмица вечер с пълния мрак ставаше прохладно - дотолкова, че без яке или жилетка за намятане не излизах. Въпреки че апартаментът ни беше с климатик, практически не го и включихме - през деня външните щори запазваха прохладата, а нощем какъв ти климатик, аз лично спях с одеяло.

Вечерта, вече изкъпани и преоблечени за разходка, тръгваме по главната улица покрай хилядите ресторантчета, пицарии и магазини. Сергии във вида, познат ни от нашето Черноморие, липсват. Коли също - в 8 вечерта автомобилното движение по главната се забранява и тя става най-дългата пешеходна улица в Европа.Единствените превозни средства по нея остават велосипедите и четириколесните колички с педали, за които има специално очертана алея на платното. За цялата седмица видяхме само четирима нарушители на забраната, и то защото беше много късно през нощта и спрелите ги карабинери образуваха колоритна групичка.

Пазаруването на храни за закуска, мезета и пиене го свършихме на втория ден в един от трите хипермаркета край нашата част от курорта - тип Била и с цени, почти като и дори за някои неща по-ниски от нашенската Била. Особено в областта на деликатесите - същото прошуто крудо, което много обичам и си купувам понякога тук за около 3,50 лв за 100 грама, там е 3,60 евро килото. Бутилка Джак Даниълс беше 17 евро, а Финландията се хилеше зад етикетче от 6,50 бутилката. Абе, пълна с връх количка ядене, пиене и разни домашни потреби ни излезе общо 62 евра...

Заведенията, както вече споменах, са хиляди - за всеки вкус и джоб. Има дори и Sofia Pub...В повечето готвят много вкусно, а навсякъде се радвахме на най-известното местно вино - prosseco, което в повечето кръчми го сипват като наливната бира, от кранче в каничка. Просекото е прекрасно на вкус, сухо бяло естествено газирано вино, което оставя много приятна леко възгорчива жилка в устата. Племи го кръсти бяла лимонадка, и то действително влизаше леко като лимонадка, без на следващия ден човек да го боли глава. Аз, която с мъка изпивам пълна чаша шампанско - сладни ми и това си е, спокойно си поглъщах 2-3 чаши просеко с яденето, като определено предпочитах Spumante /по-газираното/ пред Frizante /по-малко газирано/. Сега ми липсва...

В част от заведенията вечер има жива музика - попаднахме и на евъргрийни, и на хардрок, и на ню уейв, и на джаз, но желязното правило е точно в 0:00 ч. всички музики на открито да спрат. И те наистина спират. Имаше и заведения с караоке, постоянни концерти по площадите, паради на духови оркестри и мажоретки по улиците, изобщо вечер беше шумно и весело, но задължително до полунощ. След това музиката остава само в нощните барове и дискотеки, които са извън хотелските зони. Въпреки че спалнята ни гледаше към главната улица, не е имало нощ с шум след 12 ч. Магазините също работят до 11 вечерта.

Неприятните впечатления бяха общо 2 - първо, от огромния брой индийци, азиатци и африканци, които цял ден обикалят човек по човек на плажа и предлагат всякакви масажи, очила, чадъри и прочие боклуци. Толкова са досадни, че ти идва да си направиш табелка "No, thanx!", за да не го повтаряш нон-стоп. Второто - ако човек е с деца, може буквално да се разори поради гигантското количество игрови заведения с по 50-60 различни автомата в тях. Уж ти дават 12 жетона за 5 евро, обаче така се заиграваш, че не усещаш как стават пет пъти по пет. Обаче, след изкараната седмица на това море основното, което ми се въртеше в главата, беше - ние май само си мислим, че имаме курорти...

Пътешествия с Фори - част І, София - Постойна - Лидо ди Йезоло

2008-08-29T20:19:00.010+03:00

Първо, да поясня кой е Фори - това е моята любима играчка, прекрасното ми новичко Субару Форестър, първата ми собствена кола, в която се влюбих още на ниво картинка и описание. Засега любовта ни е споделена, Фори се държи прекрасно по европейските пътища.

Второ, няколко думи за пътешествията - понеже човекът е човек, когато е на път, семейният съвет реши подаръкът за принцесата, която това лято постигна бляскав кандидатстудентски успех, да бъде във вид на двуседмична комбинация от морска почивка в Италия и посещение на Виена и Прага. Планирането на италианската част от въпросния круиз се проведе още през зимата. Изборът ни беше курортът Лидо ди Йезоло, а всичко по намирането на подходящ хотел се извърши по нета.

И така, рано-рано на 22 август поемаме по пътищата към Италия като двучленна кавалкада от Фори и джипа на племи - внушителен Volvo XC90, абе, с две думи, лъскав камион. С Фори сме авангард, уж заради другата глезотийка, с която се снабдих, навигатор Престижио с програма IGo 2006. Точно тръгнахме и установих, че съм забравила най-важната част на навигатора - зарядното за кола, тъй че Анелия /така е кръстен гласът, който насочва на български/ практически беше лишена от думата, освен в някои ключови участъци. Не е фатално, пътя до Загреб го знам, а и го бях изрепетирала седмица по-рано на една командировка, тъй че водя без проблем, пък оттам нататък - каквото сабя покаже. Е, и табелите, естествено.

Българската граница я минаваме за нула време, както и сръбската. Няма да спра да се учудвам, защо на нашите гранични власти им е толкова приятно да ни изпроводят извън страната и им е такъв проблем да ни пуснат обратно в нея...Вероятно поради ранния час, гадната отсечка до магистралата преди Ниш я взимаме много бързо и само около 20 км се влачим зад камиони. Впрочем, който не е пътувал скоро оттам, ще се изненада приятно - пътят през тунелите е асфалтиран, няма и помен от старите павета и многото дупки. Магистралата ни посреща приятелски - нова отсечка, без тол-такса и с идеално качество до Ниш. Там вече минаваме през путарината срещу билетче, което преди Белград осребряваме срещу 13 евра. Бензинът в Сърбия е скъпичък, въпреки че ДДС-то им е по-ниско от нашето, и литър безоловен 95 е 103,70 динара, което, обърнато в български пари, е 2,67 лв. Тол-таксата се плаща и в евро, и в динари, и в брой, и с кредитка, а магистралата е не само с прилично качество, но и си личи, че съседите се грижат не само за асфалта - през целия път бригади в оранжеви костюми подстригват тревите и храстите между двете платна и около аварийното. Въпреки че стесняват пътя там, където работят, не предизвикват задръствания. Ченгета забелязваме само на 2 места в цяла Сърбия, което ме изненадва - при предишни пътувания имаше поне по 5-6 поста само до Белград.

Белград е първият мъчителен за минаване пункт. Тъй като магистралата цепи над самия град и се използва като софийския бул. Сливница, има гадно задръстване, съвсем като тук, само че 3 пъти по-голямо. Във висене отлита близо час, а Фори почва да се държи като жаден слон. За сметка на това, след Белград разстоянието до хърватската граница е само стотина километра /и 6 евро пътна такса/. Границата ни забавя буквално няколко минути, въпреки доста голямото количество коли - обработват ни документите със завидно темпо и вече сме в Хърватска.

Много ми се иска нашите власти да вземат да идат на обмяна на опит при хърватите по отношение на магистралното строителство. Широко, супергладко, без кърпежи /хърватите поправят участъци по поне километър, не си играят да запушват дупки/, всичко подстригано наоколо, а дори 3 къщи да има до магистралата, те са отделени от нея с шумозащитни стени. Хърватите определено са се престарали по отношение на отбивките за почивка до Загреб - те са на всеки 20-25 км и задължително съдържат бензиностанция, ресторантче, а на всеки 70-100 км - и мотел. Билбордове няма, вместо тях има безброй указателни табели на хърватски и английски, като на всяка отдолу са изписани километрите до следващата отбивка с бензиностанция. Пътят е яко натоварен от гастарбайтери и тирове, но се пътува извънредно спокойно и удивително дисциплинирано. Ако няма движение, всъщност карането е доста скучно, защото, на всичкото отгоре, в по-голямата си част магистралата е права като конец. Малко преди Загреб Фори ми доставя първото по-силно преживяване - лампичката на резервоара светва и разсейва илюзиите, че ще успея да се добутам до Словения без зареждане. За лош късмет, точно в тоя участък няма отбивки, а отклонение след отклонение. Почвам да карам горивоспестяващо с 90 и хвърлям в шах племи, който отзад се чуди гума ли съм пукнала или нещо по-лошо се е случило, и така до първата срещната бензиностанция, на която наливам 20-тина литра и продължавам спокойно към Словения. Там сипвам смело А98 на цена 1,17 евро за литър на първата бензиностанция и вече съм с пълен резервоар.

На хърватско-словенската граница, която също като нашата със Сърбия е външна за Евросъюза, очакваме да ни забавят доста. Това обаче не се случва. Просто фейс-контролът е малко по-внимателен, иначе дори не ни питат с какви пари разполагаме или нещо подобно. Обработката "на едно гише" действително е на едно гише, граничарите се държат официално-любезно, цялата работа отнема по-малко от 5 минути и вече сме отново в ЕС. Оттук нататък граници няма. Между Словения, Италия, Австрия, Чехия и Унгария преминаването в друга държава е обозначено с табели "Добре дошли в..." и с нищо друго.

Словения е впечатляваща. Изключително красива природа, подредени "по конец" селища и просто изумително чисто. Отвсякъде лъха спокойствие. С удоволствие бих живяла тук. Първият ден от пътя ни е на приключване - целта ни е да стигнем градчето Постойна и да си намерим място за спане там, за да можем на сутринта да разгледаме известната пещера и да продължим към Италия. Включвам за малко навигатора и Анелия послушно ни завежда до центъра на градчето - не, че и без нея не бихме се оправили, всичко е идеално обозначено. Първият хотел, в който се отбиваме, ни предлага да ни настани всичките в странно помещение за 6 души - една спалня и 2 двуетажни легла, които хич, ама хич не ни привличат. Момичето на рецепцията не само не се засяга от физиономиите ни, но само предлага да се обади в друг хотел. Изпраща ни в новичък комплекс край градчето, "Епицентър", който се оказва нещо като МОЛ с парк и спортен център около него. Стаите са тип апартамент и са прекрасни, а ресторантът е просто супер. Единствената драма е наличието на дискотека отдолу, която през нощта бълва техно-фенове, комуникиращи на висок глас и отпрашващи към домовете си с надуто техно в колите. Ние обаче сме достатъчно уморени, за да спим като къпани.

На другия ден, след обилна закуска се отправяме да разгледаме Постойнска яма - една от най-известните пещерни системи, обхващаща около 20 пещери. Огромна е и по-голямата част от нея се разглежда с влакче. Не е по-красива или по-интересна от Магурата, но, за разлика от нас, словенците не само ценят това, което природата им е дала, но и умеят да го представят по най-добрия начин. Районът около пещерите е парк и е толкова добре уреден и пълен с ресторанти, паркинги, хотели и магазинчета, че човек с удоволствие изкарва там и цял уикенд, за да си почине.

В самите пещери системата е желязна: вкарват туристите на групи с много дълги влакчета, като капацитетът на посещението е 700 души едновременно. Веднъж стоварени в центъра на пещерната система, туристите се разделят според езиците и се поемат от екскурзовод, който ги развежда и им разказва за забележителностите на пещерите. Накрая ги връща на "гарата" и пак с влакчета те минават през другите части на пещерите, за да стигнат накрая до т.нар. Концертна зала, в която могат и да снимат. Иначе, при самото влизане, при потеглянето и при пътуването с влакчето има специални фотографи, които правят снимки на всички от съответната група и на излизане човек може, ако си хареса снимките, да си ги купи срещу 3 евра на парче. Входът е 7 евро на човек с намаление за ученици, студенти и деца, а цялата разходка отнема около час-час и нещо.

От Постойна отпрашваме около 12:30 ч. и след няма и 50 км сме вече в Италия. Въпросните 50 км обаче ни изправят на нокти, защото е събота и впечатлението е, че населението на цяла Любляна се е отправило към родните си места, а половин Триест се е юрнал към словенските курорти. Това обаче се оказва само бледо подобие на задръстването, което ни чака на италианската магистрала към Венеция. За 2 часа не успяваме да изминем и стотина километра, при това повечето на втора скорост, затова на първата отбивка се махаме от магистралата и поемаме по междуселските пътища. Те са по-качествени от много от нашите първокласни, само дето са тесни. Вече сме гладни, но за пръв път се сблъскваме с желязното италианско правило, че от 14:30 до 17:00 ч. е време за почивка. Никой ресторант не работи, затова хапваме по един сладолед в Портогруаро и продължаваме през селцата и градчетата към Йезоло. Панорамата наоколо прилича на излязла от архитектурен справочник за хубави къщи: прекрасни едно- и двуетажни постройки, в топли цветове, с фантастични морави отпред, изобилие от цветя, изобщо трудно ми е да карам, защото постоянно се вторачвам в някоя къща. Всяко кръстовище е решено с кръгово движение, пълно е с табели, но от зяпане успявам някак да се объркам и да вкарам кавалкадата ни в едни теснички алейки между именията, което всъщност ми харесва, защото виждам и лозята - идеално прави редици, между които се мярка някоя и друга шапка на изостанал труженик. Как да е, излизаме отново на пътя и попадаме най-после в Лидо ди Йезоло, където за десерт навигаторът тотално ни обърква. Така и не разбрах какъв адрес съм му задала, но той ни въртя точно три пъти, убеден, че нашата улица е баш на мястото на един големичък хотел.
След закупуването на карта на курорта от първия срещнат магазин се оказва, че ние сме на десетина километра от действителния ни адрес, но пък курортът е планиран с прави перпендикулярни улици, повечето еднопосочни, така че стигаме лесно и бързо до крайната точка - апартаменти Ка`Венеция, на главната улица на курорта и на 20 крачки от плажа. Собствениците Моника и Джорджо ни посрещат, все едно сме близки роднини, показват ни шезлонгите на плажа и ура!в късния следобед на 23 август отбелязваме първото си топване в соленичкия Адриатик и почивката започва!

"Добре дошли в България" ли?! По-скоро "Разкарайте се оттук!"

2008-08-16T08:38:00.003+03:00

Петък, 15 август, 18:30 ч., Калотина. Прибираме се от командировка и след дълго шофиране в 40-градусова жега стигаме сръбско-българската граница. Сърбите ни обработват документите буквално за 5 минути и с един усмихнат "Сречан пут!" ни вдигат бариерата. Ура, прибрахме се, си мисля в следващата секунда, ноооо...

Пред нас плътни колони леки коли са се строили пред 3 бариери с някакви кабинки към тях. Увисваме и ние на опашката и в първите 10 минути сме леко ошашавени от количеството ревящи деца и изнервени майки и бащи, които ежеминутно отварят и затварят врати на коли и претичват напред-назад. Постепенно се изнервяме и ние, защото, а/ за 10-те минути опашките са помръднали само с 1 кола напред; б/ на въпросните кабинки с бариери дълбоко не е ясно какво се случва, защото явно не са паспортен контрол; в/ от бариерите към кабинките и обратно в тръс търчат шофьори или техни спътници с паспорти и талони в ръце. Чудейки се за какво е всичко това, си спомняме, че май тук едно време се плащаше прословутата такса "кална локва", ама нея нали я махнаха.

19:00. Почти ни е дошъл редът. Зад нас е станало пълно стълпотворение и зоната между двете граници е напълно блокирана от коли. Спътничката ми излиза на проучвателна екскурзия. Връща се с нервен блясък в очите и докладва, че бариерите може и да са три, обаче кабинките със служителки в тях са две. Поради това, пътниците тренират туристическо ориентиране и се опитват да се вредят при работещите какички, които извършват странни манипулации - вземат паспортите и талона на колата, взират се мнооооого дълго в един монитор, чукат нещо на клавиатурата, задават ключовия въпрос "Колко пътници има в колата?", пак се взират мноооого дълго в монитора, после ти връщат документите, връчват ти една флашка и вдигат бариерата. В този момент приносителят на документите спринтира обратно към колата си, мята се на нея и преминава, за да....се нареди на следващата опашка. Тя е на паспортния контрол. Отново от 6 възможни кабинки работят половината, и отново една кола се обработва минимум за 5 до 7 минути. Не че кой знае какво се случва, служителят извършва онова,което е извършвал винаги с паспортите, но в допълнение има да се пребори и с въпросната флашка. Накрая ти я връчва обратно и на въпроса, какво следва сега, те осведомява, че системата е "Предай нататък".

Трета опашка - митнически контрол. Мрачен митничар морно мълви: "Откъде пристигате?Нещо за деклариране?" Отново флашката е обект на повишено внимание и отново "Предай нататък" - този път към четвъртата опашка на гишетата за винетни такси. Тя е още по-голяма, защото работят само 2 бариери. Третата бариера е предназначена за колите на служителите, които в този момент се сменят. Естествено, по никакъв начин не е обозначено, че бариерата е за служебно ползване, нито пък на колите някак им личи, че са служебни, поради което след тях се набутват заблудени туристи. Същите се пресрещат от гневен служител, който с обиграни жестове на регулировчик им показва, че трябва да се върнат и да се наредят на другите 2 опашки. Маневриране в зона с още минимум 100 автомобила в непосредствена близост сигурно е забавно упражнение за някого, но определено в района нямаше налични такива. Иначе, нашият престой на тази опашка завършва с въпроса "На вас винетка трябва ли ви?" Не, благодаря, имаме си. Отново получаваме обратно флашката си и сме натирени към петата опашка.

Петото гише, освен вече познатото дълго взиране в монитор, провежда и обучителни процедури - една служителка виси на главата на втора такава и й обяснява какво да натисне и къде да кликне, за да извърши нещо незнайно какво със заветното USB. Явно не е лесно, защото дори не ни поглеждат, просто ни подават обратно тъй наречения чип и ни пращат на съседното, вече шесто прозорче. Подаващата се от него госпожа най-после си прибира флашката.

За какво разнасяхме това USB, я питаме ние, каква е тая система, откога я въведоха? Ааа, системата е от една седмица, правят някаква статистика с нея, ни осведомява последната, шеста поред гранична служителка. Ама това временно ли е или за постоянно? Ами не знам, казва тя, май е за постоянно, ама не мога да ви кажа, и ние още не сме наясно...

Часът е 20:15. Лилави от нерви и изтощени от повече от час и половина висене, вече сме допуснати в отечеството. Сещаме се, че преди време Никито Василев нещо много се хвалеше с новата система за плащане "единен фиш". Явно новите методи за обработка на информацията включват пълно интегриране на туристите в безжичните технологии - за какво са ти жици, като имаш туристи, които кат електрони същи да търчат от гише на гише и да пренасят инфото, стиснали в потна ръка скъпоценната флашка?!

Докато висяхме на петте опашки, обстойно разгледахме приветствените надписи "Добре дошли в България!", съдържащи телефон за предложения и сигнали, както и странен e-mail, започващ с www. Тъй като дълбоко се съмнявам в използваемостта на посочените канали за обратна връзка, направо ще си дам предложението в открит текст - ако това е начинът ни за радушно посрещане на туристи, имали неблагоразумието да пристигнат тук на почивка, по-добре направо да им напишем "Разкарайте се оттук". Те, така и така, втори път надали ще се върнат.

Бузлуджански размисли

2008-08-02T12:16:00.001+03:00

Покрай интерпретацията на Сула се замислих за червените бабички и неовладяната им страст към хаус-партитата - абе, всяка година има събор на Бузлуджа и всяка година вечно млади социалисти с устрем горд и набег смел пъплят към върха с летящата чиния, ама преди поне не го рекламираха толкова в национален ефир...

Да направим проста сметчица:
- изработка на видеоклип - средно около 3-4000 EUR /в евтиния случай/
- цена на 1 излъчване на 30 сек. клип в prime time:
- БНТ - 5400 лв
- БТВ - 4930 лв
- НТВ - 2150 лв
Значи, за по 1 излъчване в трите телевизии - общо към 12 500 лв. А те го въртяха поне по 15 пъти...
Хайде, от мен да мине, радиорекламата няма да я пресмятам.

Да видим програмата: значи, през деня днес имаме Ники Априлов, някаква Рада Георгиева и участието на Веселин Маринов, квартет „Славей”, Любка Рондова и др. Вечерта от 8, при това в условия на open air - Balthazar, Deep Zone Project, JackRock, DJ Rossko, DJ Dian. Това значи яка апаратура, светлини, сцена, превоз и мъкнене на всичкото това, ток, окабеляване, декори... Айде, стига толкова. В най-най-най добрия случай, при мнооого голямо съпричастие и любов към социалистическата идея от страна на призованите за участници, това са 20 000 лв само за хонорари и поне 2 пъти по толкова за техническо обезпечаване и апаратура.

Значи, общо тъй нареченият национален събор излиза не по-малко от четвърт милион левчета... Няма да издребнявам и да задавам въпроса, откъде са се взели тия левчета. В духа на класиката, ще възкликна като един бай Ганьо - "Имал си бол пари, дал си." Това добре, ама се питам всъщност

ЗАЩО са дадени?

Каква е причината, поради която някой потрошава четвърт милион, за да закара на Бузлуджа 5 хиляди вечно млади социалисти с прилежащите им бабички, пък били те и червени?!
Ако целта е да ги надъха за нещо, нямаше ли да е по-рационално да раздели тия 250 000 на 5000 и да им връчи направо по 50 кинта на човек?!
Ами, не знам, нямам отговор на тоя въпрос...

За Белоградчик, Магурата, Кула и родното безхаберие

2008-07-27T14:00:00.006+03:00

Белоградчишките скали и особено Магурата са от природните ни чудеса, за които всеки е чувал, но някак трудно се навива да иде да види. Изобщо, Северозападна България обикновено остава встрани от обичайните дестинации, към които се отправяме в събота и неделя. Напразно - нито е далече, нито е трудно достъпна, а като гледа човек какво му предлага природата наоколо, направо не му се тръгва обратно към градския хаос.

Обаче, фактът си е факт - ако някой си беше направил труда да порекламира малко повече местата, на които бяхме, вероятно милата родна картинка около тях нямаше да изглежда толкова тъжна. Особено ми е мъчно за Магурата и района около нея. Пещерата е уникална. Даже не знам кое по-напред да спомена - дали невероятните сталактити, сталагмити и сталактони, дали рисунките, дали залите, които сякаш нарочно са дълбани така, че да ти създават чувството, че си в някакъв приказен дворец на подземни великани, или странното усещане, че ей сега ще ти изскочи отнякъде някой неандерталец или пещерна мечка. И цялата тази спираща дъха красота е практически зарязана непипната от поне 30 години насам. В ученическите и студентските ми години около Магурата имаше хотелче, имаше дървени капанчета за скара-бира, места за пикник, сергийки някакви - сега няма нищо. Тоест, има, но във вид на развалини и боклук. Да не говорим за изхода на пещерата, пред който се шири огромен празен паркинг с 2 пейки. От пейките се разкрива страхотна панорама към Рабишкото езеро - и толкова. Сядаш , пред теб се е разпростряло езерото, а в краката ти развиват цивилизации хиляди микроорганизми - практически си стъпил в бунище...

Подведени от по-малкото на брой километри, надвечер в петък се отправихме към Белоградчик през Петрохан - за пръв и последен път, честен кръст. Едно, че през повечето време си гледаш стоповете заради многото завои, но и пътят е отврат. Дупка до дупка, камион до камиона и джигит до джигита. На всичкото отгоре, половината път беше "в ремонт", както обикновено му викат по нашенски на упражнението, при което някакви хора издълбават дупките по асфалта,правят ги на мнооооооооооооого големи квадрати и ги зарязват за неопределено време. На връщане се прибрахме по "царския път" през Враца и спестихме минимум половин час, въпреки по-дългото на километраж разстояние. Да не говорим, че Е-79 е прекрасно направен! Ако всички пътища у нас един ден станат такива, наистина ще е фрашкано с автотуристи. Гладък нов асфалт, равен при това - то е удоволствие да се кара по него.

Както и да е, добрахме се до Белоградчик късно вечерта и отседнахме в предварително резервираната къща за гости "Артес". Впрочем, всичко написано и отснето в сайта й е вярно. Приятно място за спане, макар че добирането нощем след кръчма до него е малко екстремно - по трийсетина бая стръмни стъпала, представляващи улица. То в Белоградчик равни места почти няма, всичко е ту стръмно нагоре, ту стръмно надолу. Въпреки че беше 11 вечерта, намерихме заведение до центъра с работеща кухня - кръчма "Лютата чушка", където си имаше и хора, и бачкащи готвачи, изобщо успяхме да вечеряме без проблем. Всъщност, не само там имаше хора - изглежда, белоградчани са дали обет да не спят в петък срещу събота, щото в полунощ центърът беше пълен с народ, седящ по кафенета на сладка приказка. В събота вечер нямаше толкова наплив, вероятно заради протеклия през деня международен събор на Салаш /близо до границата със Сърбия/.

На следващия ден се отдадохме на разходки из околностите, както си му е редът: скалите, Белоградчишката крепост, Магурата, стигнахме чак до Кула. Белоградчишката крепост е впечатляваща. Тя е и сравнително най-добре поддържаният туристически обект в района. В момента точно до нея се строи хотел, което със сигурност ще я направи и още по-посещавана. Има доста какво да се желае по отношение на обяснителните надписи, обозначаването на маршрута и т.н., но на общия печално-запуснат фон на района, тя си прилича на забележителност. Същото не може да се каже за село Рабиша, в което дори няма къде човек да хапне и пийне от производството на иначе много известната изба. В селото има 2 подобия на заведения, в които се продава виното от Магурата, но и двете са тип хоремаг, затова просто си купихме вино и се отправихме към Кула, където и обядвахме. Самият град изглежда като място, което е застинало в началото на 80-те и не е мръднало оттам. В самия център се издигат останките от крепостта с кулата, дала име на градчето. Интересно е да се видят, но нищо повече. Ресторантът, в който седнахме, "Перла", ни нахрани вкусно и обилно, но скоростта, с която се случват нещата в него, напълно отговаря на общото впечатление от целия град: бааааааавно, спокоооооойно, абе що да си дава човек зор, като може и да не го прави. Мъка, мъка...

Все си мисля, какво ли чакат хората от тоя край да се случи, че да се поразмърдат малко? Природата им е давала с пълни шепи - и земя, и гори, и красоти, и забележителности, всичко има наоколо, а инициатива да се печели от това - нула. Всичко им е близо - и Дунава, и Сърбия, и Румъния, че и София, а селищата изглеждат като полумъртви. Огромна част от младите работоспособни хора са се насочили към работа в Италия, а тези, които са останали, сякаш прекарват времето си в полусънно очакване някой да се "погрижи" за тях. И в оплаквания, разбира се. Ако трябва да се избира символ на тая част от България, мисля, че най-подходящо е да й се тури една плачуща върба - хем нон-стоп реве, хем не помръдва...

Ремайндър за хубави кръчми - 1

2008-07-27T13:42:00.004+03:00

Освен споменатите дотук, да добавя и малко принос от Северозападна България:

Белоградчик - ханче "Мадона"

Да не се бърка с хотел-механа "Мадона", който е в града - това е крайпътно заведение, на 3-4 км преди Белоградчик, отдясно на пътя към града. Освен че е много приятно на вид и с прохладни сенки дори в обедните жеги, предлага и много вкусна кухня, прясна пъстърва и любезно и сравнително бързо обслужване.

Ремайндър за хубави кръчми

2008-07-09T08:15:00.004+03:00

Сигурно един ден ще ги подредя и под друга форма, ама междувременно ще си ги записвам тук.

Копривщица - Механа "Дядо Либен"

Сред сигурно стоте кръчми в Копривщица, тази е най-емблематичната, и има защо. Докато си пие ракията в тоя двор, на човек му стават ясни много работи за живота, спокойствието и всичко останало... Намира се точно на центъра на Копривщица, няма начин да не я забележи човек.
Специалитет "Дядо Либен" - манджичка тип кавърма, запечена в малко гювече тип чинийка с капак, с кашкавалец и яйце отгоре. Съдейки по звуците, които издаваше хапващия, мноооого вкусно нещо.
Специалитет "Хаджи Генчо" - 2 парчета пилешко и свинско, между тях гъбки, кашкавалец, парченце ананас, върху тях 2 парчета шунка и всичко това увито и запечено в кашкавал и сос и поднесено със задушени зеленчуци - ммммм, ама тооооолкова беше вкусно...
Кисело мляко в гърненце с боровинково сладко е просто страхотно - и млякото, и сладкото са домашно приготвени и уникално вкусни.
А айрянът - е, няма друг такъв айрян!!!

Правец - Ресторант "Правешка баница"
Заслужава си човек да измине 60 километра, за да опита тая баница. Аз лично хапвам 1-2 парчета там с биволско мляко и си поръчвам една тава за вкъщи. Другите две неща от менюто, които са супер-вкусни, са агнешкото и заешкото задушено.
Малко трудна е за намиране първия път - пред спортната зала се хваща левия път, който води към центъра, кара се по него, докато се пресече мостчето над рекичката и веднага след мостчето се завива надясно, след което първата пряка вляво. Кръчмата е срещу РПУ-то.

Пицария "Бланко Неро" в София
Намира се на покрива на супермаркет "Европа" в Зона Б-5. Непретенциозно, но много приятно заведение, с добър готвач /или готвачка, не знам/ и много вкусни неща за ядене в менюто. Барбекюто е супер, а специалитетът "Бланко-Неро" е комбинация от пилешко и свинско върху хлебни канапета и е в количество, което се оказа непосилно за голям и не особено лекичък мъж, обичащ да си похапва здраво.

Ще се радвам на допълнения..

Да се смее ли човек, да плаче ли...

2008-07-07T18:13:00.004+03:00

Смяяяяях...Чета инфо за дебата „Реформата на българския политически модел” и наистина се чувствам като в театър на абсурда.

Според Пламен Моллов /НДСВ/ въвеждането на чист или частичен мажоритарен вот ще създаде условия купуването на гласове да се прехвърли в друга форма. “По-добрият вариант е преференциалното подреждане в рамките на партийните листи, което беше практикувано на евроизборите. Подкрепяме идеята държавното финансиране да се увеличи и да се премахне частното"

Каракачанов пък иска образователен ценз. И голямо държавно финансиране, естествено.

ДСБ пък иска 100 хиляди лева глоба и отнемане на гласове, ако се докаже, че някоя партия ги е купувала.“От ДСБ сме за мажоритарна демокрация. Трябва да се направят усилия за реален мажоритарен избор в рамките на пропорционалната система"

Дискусията е изобилствала и с други екзотики: задължително гласуване, 2,5% праг за влизане в парламента, изборни книжки, данъчни преференции за гласуващите, промяна на избирателните райони, изобщо, идеен тюрлюгювеч отсекъде.

С една дума, преобладава масова липса на партиен ентусиазъм по отношение на мажоритарния избор, а идеята да се намали, примерно, двойно броят на депутатите в парламента май изобщо не е била и изказвана.

Значи, какво излиза в крайна сметка? Всички са съгласни, че купуването на гласове е кофти работа. Държавата трябва да се бори срещу това упадъчно явление, като дава много пари на партиите. С тях те пак си купуват гласове, ама по-малко, щото при 2,5% праг не им трябват толкова много избиратели. Освен това много се стараят да не ги хванат, а когото хванат, връща обратно на хазната 100 бона кеш, за да се чувства Държавата победителка в борбата срещу купуването на гласове. И всички доволни.

Котешки размисли

2008-07-05T20:17:00.004+03:00

Някъде из дебрите на руския нет прочетох следния основополагащ въпрос:

Всъщност, защо ли ние, жените, толкова обичаме котки?

Котките са независими същества, не те слушат, не се отзовават, като ги повикаш, обичат да се шляят по нощите, после идват, за да си получат желаната доза храна и ласки, след което държат да ги оставиш на мира, за да се наспят.

С други думи, кой знае защо, в котките обичаме точно това, което мразим в мъжете...

Добре, че не сме в тропиците

2008-07-05T15:30:00.005+03:00

Седим си ние снощи кротко в едно хубаво кръчме на теферич, пием си петъчното аперитивче и към 8 вечерта щерката нервничи по телефона: "Мамо, дай ми номера на тея от Пауърнет, че нетът спря!" Гръмнало, треснало над Слатина и хоп! нямааа... Викам, спокойно, маме, ще мине дъждът, ще го пуснат.

Да, ама не - прибираме се ние към 11 вечерта, вкъщи ни нет, ни кабелна, ни цифрова. По телефоните на Пауърнет любезна войс-лелка повтаря на поразия "Всички линии са заети! Моля, изчакайте!" Брей, викам си, сигурно някаква голяма повреда ще да се е случила околовръст, че всичките комуникации са сдали багажа. Нищо де, поне ще се наспим.

В девет и половина тази сутрин - същата картинка. Ни нет, ни телевизия. От Евроком поне ме осведомяват, че има повреда и до час ще я оправят. Виж, в Пауърнет попадам на младеж, който явно гледа с удоволствие "IT Croud", защото се държи с мене като с юзър-олигофрен. Не, че не съм от най-големите лаици, ама чак да ми се задават въпроси в стил "има ли на двете малки компютърчета долу знакче, което прилича на българското Х"... Освен това, младежът е убеден, че повредата е в моя рутър и много държи да рестартирам и него, и компа. Правя го, само мир да има и съгласие между нас, че "повредата не е в моя телевизор". Стигаме до записване на адреса, защото просто не можело да не е при мен повредата, сигурно не правя нещо както трябва. Викам му, в такъв случай явно при всеки дъжд получавам пристъп на дебилизъм, защото, откакто съм ви клиент, досега не помня да сме преживявали буря с неспрял интернет. А, не е вярно, казва той и се разделяме с уверението, че ей сега ще прати техниците.

Четири часа по-късно положението се е изменило към добро - имаме телевизия, но не и нет. Пак провеждам любимия си диалог с пауърнет-войс-лелката и на осмата минута се обажда друг оператор. Той проявява малко по-голям респект към неизвестната величина, наречена "познания на юзъра насреща", но в крайна сметка пак стигаме до упражнението рестарт на всичко около мене. Обяснявам, че тоя филм вече сме го играли с колегата му, но ако много държи, мога и 4 пъти да се рестартна за общо успокоение. Моля го само да обещае, че ако и на четвъртия път не се случи качествена промяна, все пак ще се съгласи, че проблемът е извън прага на апартамента ми. Човекът е любезен и се навива да не си губим взаимно повече времето. Отново минаваме през диктуване на адреси, обещание за техници и т.н., но този път операторът поне е честен. Бурята им била създала толкова проблеми, че не може да гарантира, че днес ще стигнат и до Слатина...

В три и половина следобяд вече всичко е наред. Естествено, техник вкъщи не е и стъпвал, но нет има. Убедена бях, че както в над 30-те случая досега, така и този път "повредата не е в моя телевизор". Въздъхвам облекчено и си мисля, добре, че България не е в тропиците. Щом последиците от 2-3 часа светкавици и дъжд се отстраняват за близо денонощие, какво щяхме да правим при няколкомесечен дъждовен сезон?!

Ами ако???

2008-07-03T10:04:00.004+03:00

Ако някой се обърка и вземе, че ни нападне, всякаквите институции на отбраната, извънредните ситуации и гражданската защита май ще разберат подробности от радиото и телевизията. Това е основният извод, който ми се върти в главата след тазсутрешните взривове.

6:30 - взривовете са толкова силни, че почти ни изхвърлят от леглата. Изскачаме на балкона, съзерцаваме облака, който по всичко прилича на неподвижна бяла гъба, взираме се безпомощно в посоката, от която се носи тътен като от артилерийска канонада.

Първи час след експлозията - включили сме всички възможни средства за информация. Цяла София се вълнува от взривовете. По всички балкони висят хора. Телевизии и радиа чупят телефони в опит да открият някого, който да каже какво става. Кметът на Челопечене почти реве по телефона. В 7 часът, от всички възможни институции, единствено Бойко Борисов е на мястото и откровено ругае, че няма никаква информация. Разбираме от него, че най-вероятно погребите са гръмнали, полицията и пожарната са отцепили района, няма данни за жертви и че има страхотен дим. Кметът е и първият, който дава някакъв практичен съвет на хората: да затворят прозорците, да сложат мокри кърпи на лицата си и "да не дишат". Казва, и че е заповядал мерки за евакуация и е извикал автобуси да извозят хората.

Първата сравнително по-официална информация се появява 40 минути след събитието. Националният медицински координационен център е първата институция в цялата държава, която се осмелява да съобщи, че взривът е във военен склад в Челопечене.

Около 7:30 една от телевизиите успява да се добере до някакъв дежурен на Гражданска защита. Той току-що е застъпил на смяна и мънка нещо по телефона, от което най-често употребяваният глагол е "не знам".

Някъде към 8:00, час и половина след експлозиите, най-после пред медиите се появява директорът на софийската Гражданска защита, за да каже, че към момента няма информация за пострадали. Впоследствие се оказва, че пазачът на склада е с леки обгаряния, но и тази информация не идва по официален път - съобщават я лекарите от 5-те линейки, изпратени там. Пак от тях медиите научават, че се очаква по-силен взрив и поради това ги изтеглят.

8:30. Два часа след събитието институциите се пресещат да успокоят софиянци, че въздухът не е опасен. Не че вече има някакво значение - облакът отдавна се е превърнал в солиден пласт дим. Летището е затворено, министърът на отбраната най-после благоволява да каже какво гърми. Споменава 250 000 взривателя, осветителни бомби и общо около 20 тона боеприпаси.

9:00. Чак по това време хората научават, че в складовете има 15 тона тротил, който, ако гръмне, ще създаде ударна вълна, която ще помете всичко в радиус 6-7 км.

В 9:15 репортер на Дарик съобщава, че "току-що на мястото на взривовете пристигна министърът на извънредните ситуации Емел Етем..."

В 9:30 въпросната вече е пред камерата на националната телевизия и почти създава извънредна ситуация с вида си. На въпроса смята ли, че министерството й е реагирало правилно, с половин уста смънква, че било грешка, дето не били дали информация, ама чакали да я дадат от военното министерство, ма то всъщност кметът бил този, който трябвало да координира нещата...

Сега е 11:00. Гледам министър Етем, която съобщава, че в токсикологията на Пирогов все пак има един човек, ма тя нямала информация кой е, какъв е и кво му е. Аз ли да я имам тая информация, бе, министърке???

Е, ами ако не бяха погребите в Челопечене, а терористична атака на летището? Ако не беше въглероден и азотен окис, а нещо радиоактивно? Ако, не дай Боже, беше военно нападение???

През 1986-та ни държаха в неведение по идеологически причини. Сега - по причини на чисто безхаберие и безпомощност на институциите. При всички случаи, второто е много по-страшно.

Справедливост трябва, начи...

2008-06-30T20:52:00.006+03:00

Айде, и в Петрич ще гласуват пак. ВАС
касира изборите
за общински съветници, както се оказва, заради едни 10-20 проблемни гласа, дето не е ясно подадени ли са, преброени ли са и има ли ги изобщо.

Новата политическо-съдебна мода се казва "касиране на избори". Тоя "фьешън" така избуя след местните избори през 2005 г., че все едно още чувам как тогава Мишо Константинов възкликна в едно интервю "Без да обиждам окръжните съдилища, те се взеха малко на сериозно и започнаха да касират избори със и без причина. Има смехотворни случаи." Е, случаят в Петрич не е точно смехотворен, но, така или иначе, изборният процес у нас съвсем се обърна на пазар. Кметско място и мнозинство в общински съвет вече се печели не с агитация и пропаганда, а по чисто търговски механизъм: кой ще плати повече на избирателя, та да гласува за него. Загубилият в надцакването пък, от своя страна, е открил врътка как да върне нещата в начално положение, като включи нов играч - съда. Дето се вика, що да плаща на електората, като един съдебен състав му излиза по-тънко?! Все пак изборните резултати са тегава работа - установяват се с броене на хартийки, а, както е добре известно, когато няколко човека преброят няколко пъти 10 000 хартийки, те винаги ще получат различен резултат. Хартийки се късат, хартийки се губят, хартийки се изтриват, абе всичко се случва.

Не, г-н Константинов, с цялото ми уважение, съдилищата не че са се взели на сериозно - по-скоро са решили да поправят тая въпиюща несправедливост, само некви си електорални единици да печелят кинти от изборите. Ами не е честно, както и да го погледнеш, тарторът на шекер-махлето да е гушнал няколко хилядарки, за да закара Айшетата и Асаните до урните, а Съдията да съзерцава нищото през прозрачната си банкова сметка. Не може то тъй! Справедливост трябва!

Затова - избори до дупка, драги зрители. То и без това гласоподаватели почти не останаха, всичко седи и гледа сеир, поне да има и кой да печели пари от сеира...

Кипър, островът на Афродита

2008-06-29T15:10:00.007+03:00

Чаровно място е Кипър. Не бих казала, че е от дестинациите, на които ти се връща постоянно, но определено е прекрасно за почивка. Използвахме многото почивни дни в началото на май, за да видим къде се е родила богинята на любовта и твърдо не съжаляваме, въпреки че надали бихме отишли повторно.

Излетяхме рано-рано от София, потреперващи от хлад въпреки якетата, и час и нещо по-късно кацнахме на 27-градусова жега на летището в Ларнака. Хората с по-слаби нерви по-добре да не гледат през илюминаторите: пистите са съвсеееееем-съвсем до морето и на човек му се струва, че ей сега самолетът ще цопне във водата. Е, това не се случи, слава Богу, благополучно сменихме превозното средство с автобус към Лимасол - основният курортен център на острова, и към обяд вече се настанявахме в хотел Навария.

Първото, което кара туриста да се стресне в Кипър, е обратното движение. Докато свикнем, че летящите срещу нас коли са си в правилното платно и че нашият драйвър също не се натиска да кара в насрещното, доста се поизпотихме. Естествено, от 27 души група, всичките 27 се опитахме да се натикаме в рейса през шофьорската врата. Първите 7 предизвикаха изблици на весел смях у шофьора Панайотис, обаче следващите 20 леко го изнервиха на фона на това, че уж за да ни улесни в ориентацията, човекът си седна на седалката... Е, после пък дойде драмата, наречена "пресичане на улица" - най-често срещаната гледка в градовете и курортите са лица по къси гащи с различни степени на слънчеви зачервявания, които стоят на ръба на някоя пешеходна пътека и си въртят главите наляво-надясно като на тенис-финал на Уимбълдън, в опит да се ориентират от коя страна се очаква да изскочи кола.

Втората част от изненадите е свързана с електрическите контакти. Те не са 220-волтови и, за да си включиш зарядното например, трябва да прескочиш бързичко до най-близкия супермаркет и да си купиш адаптер. Не че е нещо кой знае какво, 5 евра е, но наистина е изненадващо единодушието на кипърските хотели да не осигуряват адаптери за гостите си.

Впрочем, основен принцип на туристическия бизнес в Кипър е да се изкарват допълнителни пари от абсолютно всичко, за което може да се сети човек. Така например, пребогатата вечеря в нашия хотел включваше всичко без течности. Не алкохолни, всякакви. Можеш да си сипеш 15 вида топли и студени манджи, но ако искаш чаша вода към тях, трябва да си я поръчаш и платиш отделно. Освен това, макар и отдавна бивша английска колония, Кипър е твърд в намерението си да се държи ценово като истинска настояща Англия. Няма цена под 5 евро, ако ще да е за предмет с размерите и значимостта на мидичка.

В едно отношение обаче Кипър наистина изумява: тази държава вече 5 години съществува в състояние на пълно безводие. Язовирите са почти пресъхнали, цялата територия на Кипърска Гърция живее на много тежък воден режим, от който изключение правят само курортите. Начинът, по който хората се справят с това, е впечатляващ: всяка къща е снабдена с резервоари и слънчеви батерии, в полунощ централното водоснабдяване заработва за 6 часа, колкото да напълни въпросните резервоари, а след това всички ползват водата, събрана в тях през нощта. Въпреки това, няма нито едно място без цветя и зеленина, всичките свежи и прекрасно поддържани.

Като град, Лимасол е приятно местенце без особено много забележителности. Старата част е много красива, с пристанището и крепостта, в която Ричард Лъвското сърце се оженил за Беренгария. Основната част исторически места за разглеждане обаче са извън града - древният Курион със забележителния храм на Аполон и напълно запазен античен театър, и замъкът Колоси. Другото са плажове, хотели, хотели, плажове, и естествено, кръчми от всякакъв сорт и вид. Пясъкът на плажа е като в Бургас - тъмен, почти сив на цвят и неприятно изненадващ неподготвените. Затова пък, от Лимасол се организират всякакви екскурзии във всички части на острова. Задължително е отиването до Пафос, където по пътя ще ви покажат мястото, където според мита Афродита е излязла от пяната, ще ви разходят до банята на въпросната, както и до тази на Аполон. Изобщо, в Кипър всяка естествена водна площ с размер, по-голям от домашна вана, е супер-атракция, свързана с Аполон, Афродита или някоя нимфа или сатир. Гордо ни показаха например водопад, малко по-висок от душа вкъщи, който събира хиляди туристи с подобаващ разказ за вечна младост, ако се пъхнеш под него.

Най-силно впечатление правят мозайките във вилата на Дионисос. Самата вила, която е удивително добре съхранена, дава прекрасна и пълна представа за един типичен дом на аристократ от римската епоха. Обаче, трябва да призная, че повече от всякакви исторически забележителности ме впечатли разходката с корабче до т.нар. Синя лагуна. Няма такова синьо, изумително е просто - толкова прозрачно, чисто и привличащо море не съм виждала. Естествено, мъжката част от групата не пропусна да се топне в Средиземно море, въпреки че температурата на водата беше не повече от 16 градуса.

И един приятелски съвет: екскурзията, наречена "Кипърска нощ", не е подходяща за всеки. Ако не ви се язди магаре и не ви се яде боб върху маса, застлана с вестник, по-добре я пропуснете...