Полети и думи

Лятото на думите - любимо от юни, 2026

noreply@blogger.com (Емилия Найденова) — Sat, 04 Jul 2026 20:09:38 +0000

Парадоксално лятото е времето, в което чета много повече. Започнат ли да нарастват дните, имам повече енергия, все по-рядко заспивам на дивана или докато приспивам, и ми се чете... А книги - да искаш! Последните две години прочетох едни от най-добрите книги именно лятото - едно блажено време, в което бяхме само ние тримата в голяма част от времето, без срещи и Тиймс и очаквания да изпълня годишни цели, и сега съм любопитна дали ще успея да му се насладя, вече тотално влязла в работния ритъм. Той обаче ме мотивира да прекарвам много повече време в реалността, отколкото дигитално и при всеки възможен момент да чета.

Напоследък все по-често говоря с различни хора за блоговете и изобщо за четенето на по-дълги текстове онлайн. Инстаграм определено ни научи да четем бързо, да нямаме търпение, а и може би дори да пишем така.

Каквото и да кажа, го чувствам някак задъхано, сякаш няма време, сякаш няма кой да ме слуша/чете толкова. Меря всяка дума като изкусен шивач. И винаги нещо остава недоизказано.

Връщам се тук, защото мога да си позволя да пиша по-дълго и да се вайкам, че още не съм преместила блога на по-уютно място, и може би ако имам по-хубав сайт, ще публикувам по-често. Разбира се, знам, че това са глупости.

Юни беше пълен с добри книги - започна във Велико Търново с фестивала за поезия Отблизо, за който си донесох половината библиотека, защото много искам книгите ми да са подписани. Живея с искрената радост, че споделяме едно време с толкова талантливи поети и въобще не ме е срам да съм фен, да пиша по няколко думи, когато задъхано чета и препрочитам стихотворенията им, да се възхищавам, неприкрито да се удивлявам от начина, по който някое стихотворение ми влияе. „Да ти бъда тяло“ на Албена Тодорова, „Град на изчезващи видове“ на Илияна Генова, „Небесни тела“ на Доротея Василева, „Аз бях и сянка, и гора“ на Стефан Радев (боже, каква книга!) – препрочетох и преживях отново. Благодаря на всички замесени да го има ОТБЛИЗО - фестивал за съвременна българска поезия, а ако другото лято ви е любопитно да послушате разговори със съвременни български автори - търсете програмата и направете една разходка до Велико Търново.

Още там зачетох и тотално се влюбих в сборника с разкази „Бягащият човек - от Маратон до Марс“ на @icupublishing 🤍 веднага ми стана любим и още веднъж се възхитих на Невена за способността да събира хора и истории („Истории от 90-те“, „Бащите не си отиват“ и „Куфарът на брат ми“ са едни от най-любимите ми книги изобщо)! Не съм бягала от гимназията, но бягането ме вълнува (може би основно метафорично), имам щастието да се възхищавам отблизо на хора, които бягат по маратони, а след тези разкази мисля, че разбирам по-добре движението и поривите да бягаш. Искаше ми се да препрочитам пак и пак, да отбелязвам, да снимам - толкова красиви думи има вътре. Кой знае? Може и аз да започна да бягам. Кефя се, че вече успях да запаля няколко човека да ги прочетат и знам, че предстоят още, защото така се случи, че ще мога да говоря повече за тези разкази съвсем скоро. Тук съм оставила някои цитати: Казвам си, че всичко това е само един момент във времето...

Паралелно слушах Невена при Стефан Русинов в Бележка под линия за преводите и издаването, и се върнах към Чувствителният подкаст, чиито епизоди изслушах миналото лято, докато четях Анима на Капка Касабова. 🤍Пирин ми остана като мечта и някак, когато имам възможност да се описвам през желанията си за бъдещи преживявания, срещите с планината са неизменно там.

Между тази и следващата книга се включих в едно любопитно събитие - Found poetry, Поезия (без) рамка, водено от психолога и арт-терапевт Ирена Лазарова. Следващото събитие е на 16.07 и можете да се запишете тук: вдъхнови се. Изненадващо за мен в този процес открих думи, които много силно ми въздействаха - като писмо от миналото. Едно от стихотворенията оставих на Ирена, а тя закачи в кабинета си - едно съвършено място, в което всяка рамка разказва истории, приласкава и те приема с всички ръбчета, такъв, какъвто си. Повечето за методите ѝ на работа има тук: https://irenalazarova.space/

По време на събитието отново си мислех за това, че сякаш най-важното в този живот, е да дадеш пространство... пространство да създаваш, да бъдеш; пространство за другия да сподели и да бъде себе си. Понякога в желанието и старанието да сме емпатични, задушаваме със собствените си истории и точно както можеш да преполееш цвете, изглежда можеш да прекалиш и с търсенето на близост. През годините с мен си нося думи от приятел и още търся баланса - За да има равновесие, трябва да има пространство.

Малко преди това получих за първи път от много, много време насам картичка по пощата - супер много се вълнувах, защото с Деспа не се познаваме лично, но тя е от хората, които си поръча Песента на бързолетите във Великобритания и в някакъв момент ми показа, че... ами просто когато нещо не се случва значи не ти е важно. Nobody is too busy. Именно Деспа ми разказа за изложба, която е посетила - Erasing to create на италианския поет Emilio Isgrò. И с това някак се завъртя една вълна от - какво можеш да си вземеш от чуждите истории? можеш ли да погледнеш по-дълбоко, отвъд текста, който е пред теб? можеш ли да видиш зад думите?

Isgrò’s erasure of text reflects an enduring conviction that meaning lies buried beneath layers of information, ideology and convention... As the artist himself has asserted, the process of Cancellatura "does not destroy but creates; it does not censor but reveals.

Преди години Наталия Иванова правеше такава blackout poetry, и макар да съм чела - никога не бях опитвала. В последните години обаче ми е истински любопитно да се предизвиквам с различни форми на създаване. И всъщност след 2-3-тата страница и текстове, които създавах, започнах наистина да виждам себе си, започнах наистина да се откривам.

А по темата за писмата...

За около десетина дни успях да прочета „Писмата“ на Вирджиния Евънс и не знам откъде да започна с тази книга? Няколко човека ми писаха, че им напомня за мен и беше неизбежно да я прочета. Освен че с главната героиня - Сибил, сме родени на една дата, преди няколко години посетих Анаполис - един град, който определено не е сред популярните американски дестинации, но преживяванията ми там ми позволиха да се свържа още по-дълбоко с книгата (дори през спомените за известните кюфтенца от раци и гледките от пристанището).

Рано сутрин преди целодневната конференция излизах да се разхождам около езерото до хотела - Lake Kittamaqundi, и срещата ми с една сърничка ми остана дълбоко в сърцето. Усещането да си на напълно ново и непознато място напълно сам дава една възможност да се видиш по различен начин.

Но да се върнем на книгата - писмата са любимата ми форма на комуникация и все повече осъзнавам, че не са адекватен формат на инстантното време, в което живеем, в което на почит са кратките форми, или най-добре - избягването на комуникация. Опитът на Сибил да търси по-дълбоко свързане през тях, а и да запази, изкаже, преживее... онова, което е невъзможно да се преживее, ми донесе уют и истинска читателска радост. Изключително ми хареса как е изграден романът през различната комуникация и в нито един момент не ми стана скучно или досадно - напротив, нямах търпение да отгърна на следващата страница и да прочета следващото писмо.

Разбирам напълно написаните и неизпратени думи, загубата на зрението, човешките решения и съжаления. Интересно е с колко различни хора общуваме, но как дори в най-техничното писмо можеш да изразиш себе си, а също и колко писма остават неизпратени. Гледах интервю с Вирджиния Евънс, в което разказва, че Сибил всъщност е много самотна, защото цялата ѝ комуникация преминава в писма - реално контактите ѝ наживо са много малко, а загубата на зрението още повече допринася за това.

Това е първият роман на писателката и много ми допада самата тя - с цялата си неувереност и дълбока искреност, с която говори за писането. Литературните препратки в романа са истинско удоволствие, а това, че точно след нея зачетох Казуо Ишигуро някак създаде още по-дълбока връзка с книгата, защото обожавам как едно нещо води до друго, да помня връзките между нещата. С нетърпение ще очаквам следващите ѝ романи, и ще стискам палци на всяка нова книга да четем същите думи за благодарност (истински се припознах в тях). Стефи Калчева разказва в отзива си за книгата, че Вирджиния разчистила дрешника на мъжа си, сложила едно бюро вътре и пишела всеки ден преди работа.

Какво още? През този месец прочетох „Винаги умира някой друг“ на Димана Йорданова (силно препоръчвам!), успях да отида на премиерата на новата книга на Зорница Иванова „Студена земя“ и нямам търпение да я прочета. Тази вечер дочитам „Искам да се обадя на майка по телефона“ на Мария Донева и „Полюсът на живота“ на Христо Мухтанов. Чета „Клара и слънцето“ и изпитвам радост, че все още има хора, които се сещат за мен, свръзват думи и истории със същността ми, и така успяваме да се срещнем отново през пространство и време, радости и тревоги.

Следпремиерно за "Песента на бързолетите" и поезията

noreply@blogger.com (Емилия Найденова) — Wed, 19 Nov 2025 14:02:00 +0000

Някои неща ще са точно, както си ги представяш. Други - не съвсем. Видях лица, които не бях виждала от години и не видях други, които много исках. Разбрах пак, че когато имаме желание, начин винаги се намира. И не е нужно да сме много активни онлайн, там, където можем да се срещнем на живо е по-важно. Но ако не се осмелиш, никога няма да разбереш до колко представите ти съвпадат с реалността. Понякога е добре да ги разбиеш, а друг път - да се изненадаш и създадеш нови.

Благодаря на Жанет-45, че повярваха в тази книга, че я има на хартия; на хората, които я прочетоха още като ръкопис и ми помогнаха да я направя по-добра; на Бени, че ме води през тази вечер и за разбирането, че от вълнение на моменти се отнасях в отговорите на въпросите ѝ. Продължавам да вярвам, че се изразявам по-добре в писмен вид и затова по-долу можете да прочетете тези въпроси с нейно съгласие. Имам какво още да уча по отношение на слушането и контролирането на мислите ми в емоционални моменти.

Запазвам си няколко думи (и снимки тук) - кураж, доброта, жилавост, елегантност - за дните, в които ще ми е нужно да се изправя отново, а и за да помня този ден. И забързания пулс в началото, и спокойствието в края ❤️

Бени: Има много въздух в “Бързолетите”, много вода, много пространство. Минаха близо 10 години от предишната ти стихосбирка, “Разговор с водата”. Какво се случи с писането ти през тези 10 години?

Надявам се, че порасна, промени се. Уча се точно на това - да има пространство, това е нещо, което мой близък ми каза преди много години и често се сещам - за да има равновесие, трябва да има пространство. Търся равновесие между формата и смисъла, между естествения порив на думите и умението да се отделям от тях, да ги чета като чужд текст, за да донесат нещо и на непознат читател.

Бени: Има едно непрестанно тръгване, потегляне, движение в тази книга, самият ѝ дъх е като “бързолет”. Как се случи подреждането на книгата в тези 3 части?

Много го мислих това подреждане, в началото като започнахме да работим по книгата с Аксиния ми се струваше много хаотична. Много исках да постигна единност, някак да прелива като вълна, като полет. И просто в един момент, не знам точно какви емоции и сили те застигат, когато има такава голяма промяна в живота ти, като това да станеш родител, но просто както ги бях разпиляла по пода, много ясно видях как се разграничават, но и как си приличат по някакъв начин - макар и писани по различно време, можех да ги отделя като глави на роман. Винаги съм се възхищавала на добре подредените книги, не знам дали се е получило - но Аксиния одобри тази подредба и ми помогна да не се изгубят, да не се “задушат” или направо убият едно друго.

Бени: Въпросът за “работата на поета” ме вълнува много. Как ти се отразява това да имаш работа на пълен работен ден, която не е свързана директно с творчество (както я разбирам аз) и писането?

Отразява ми се различно в различните периоди от живота - носило ми е много тежест и умора, разочарование, че други неща движат света, но понякога ми носи много хармония и вярвам, че това да имаш определен ритъм в живота си, не режим, а ритъм също дава пространство. Но и да имаш стабилна опора, която да позволява умът да се рее, да расте. И не на последно място е средата - имам щастието да съм обградена от много талантливи и подкрепящи хора, самите те творци под една или друга форма. И това някак ни обединява - осъзнаването, че няма как да си цялостен, полезен, адекватно ангажиран в работата си, ако нямаш нещо свое, в което да вярваш дълбоко.

Бени: Да поговорим за формата. В “Разговор с водата” има доста повече рими, има по-рязко очертани строфи. “Бързолетите” визуално и ритмично стоят едновременно по-свободни (като форма) и по-стегнати (като съдържание). Какво определя формата на стихотворенията, които пишеш? Доколко е съзнателна част от процеса изобщо? Важна ли ти е?

След “Небе за птици” и “Разговор с водата”, и колебанията в поезията, формата изгуби значението си… Иван Ланджев казва в едно интервю, че човек пише, както чете - и съм склонна да се съглася, защото колкото повече чуждестранна поезия чета, толкова повече търся друго в думите си. Класическата форма ми е била по-скоро естествена, не съм я търсила, но съм я следвала, както сега - вярвам, че стихотворенията имат свой ритъм, но смисълът им не се води от него. Може той да се счупи, да се развали на места - грешката е вярна. И точно това ни прави хора - грешката, това, че се спъваме в един и същи камък, и после пак минаваме от същото място.

Бени: Конкретните места се превърнаха в нещо, с което съвременната ни поезия борави много смело. Картите й стават много ясно очертани, и в тази книга се разхождаме между улица “Пипериче 24” и едно балийско село. Различен ли е гласът ти когато говориш за път и когато говориш за твоите вътрешни пространства? По какъв начин?

Много от тези стихотворения са писани по летища и самолети, в хотелски стаи и гари. За мен пътуването винаги е едно време, в което не можеш да правиш много други неща - да, можеш да работиш, да се обадиш на някого, но си някъде далеч и това дава възможност за отделяне.

Различен е гласът ми, но в пътя винаги присъстват нашите вътрешни пространства; където и да отидем, носим себе си и е невъзможно да преживеем, което и да е място, без човека, който сме. Затова и Пипериче 24 и балийското село не биха били толкова значими без онова, което им придавам чрез желанието си да ги запазя. И на малката улица на село, и в мегаполисите е онзи човек, който ще обича и двете. И онова дете, което играе на улицата, копнее за пътя, но и онзи на пътя копнее за дома.

Бени: Коя ти е любимата част от творческия процес - писането, редактирането, работата по книгата, социалните мрежи?

Определено писането… това остава и винаги ще бъде най-любимата ми част от творческия процес. Затова и я има тази книга - не защото мога да пиша добре, а защото не мога да не пиша - осъзнах го в период от живота си, в който дори отричах писането на поезия, мислейки го за не-достатъчно достойно, добро. И когато осъзнаеш, че просто мисълта ти тече така, че няма значение къде се намираш или в какво обкръжение си, спираш да бягаш от себе си. Доротея Василева беше писала едни много хубави думи за това, че най-после няма нужда да си друг. Така се чувствам с писането.

Бени: Имаш ли дефиниция за поезия?

Онова, което ме изважда от ежедневното и в същото време – прибира у дома; това, без което светът би бил невъзможен.

По мои наблюдения, ти си изключително задълбочен читател на поезия. Какво мислиш, че носи четенето на поезия? Кои са поетичните гласове, без които не можеш?

В последните години много чета Рутхер Копланд и той за мен е много любопитен автор с интереса си към съня, и неговата „Каквото казах, нека“ е книга, която буквално съм тикала в ръцете на приятели; следя и чета всичко, което издават Издателство Да и според мен там има съкровища - като португалската поезия, книгите на Цочо Бояджиев, Ани Илков, Никола Петров. Боряна Кацарска и нейната „Милост към езика“ ми е била настолна много-много дни. Често си препрочитам „Кого живея?“ на Костас Монтис и поезията на Фернандо Песоа.

Премиера на "Песента на бързолетите" във FoxBook Cafe с Албена Тодорова

noreply@blogger.com (Емилия Найденова) — Tue, 04 Nov 2025 10:00:00 +0000

Мили читатели на този блог,

щастлива съм да ви поканя на премиера-разговор на "Песента на бързолетите". Датата е 11.ноември (вторник) и заедно с Албена Тодорова, Аксиния Михайлова и още любими хора, обичащи думите, музиката и онова, което държи душата, ще се разходим из страницата на тази малка книга с поезия.

Мястото е FoxBook Cafe часът - 19. Можете да откриете събитието във ФБ тук: https://fb.me/e/6hefixFJh

Изпитвам много емоции с наближаване на събитието - хем голяма радост, хем нужда да говоря вече за други думи. Но и надежда, че бързолетите ще продължават да намират свои читатели.

Междувременно утре вечер от 00:00 часа можете да ме слушате при Кармен Манукян в Нощен хоризонт и много се вълнувам :)

Оставям тук и един разговор с Владислав Христов за Портал Култура за онова, с което расте душата, който ми е много на сърце и се вълнувах много покрай него: https://bit.ly/4niqHOJ

Междувременно книгата получи отличие на конкурса "Добромир Тонев" от радио Пловдив и няколко думи от мен за надеждата книгата да достига нови читатели, връзката с природата и желанието винаги да опитваш можете да чуете тук: https://bit.ly/3JkL2Vc

Хубава есен и до скоро! 🍂

Докато светът спи, ние се свързваме 🤱или как кърменето ме спаси

noreply@blogger.com (Емилия Найденова) — Thu, 07 Aug 2025 10:53:00 +0000

В световната седмица на кърменето, което тази година е под наслов "Кърменето като приоритет - да изградим устойчива подкрепяща среда" оставям тук един текст от миналата година с още една година стаж и малко размисли по темата, какво се промени за мен и в кое от твърденията си още вярвам.

Много ми се иска да кажа нещо в световната седмица на кърменето, като човек, за когото голяма част от ежедневието в последните почти 5 месеца минава така, понеже и по тази тема забелязвам много крайни изказвания. И понеже кърменето беше моето спасение след раждането и онзи пристан утеха, който ме приюти в моментите, в които мислех, че едва ли някога ще мога да ставам като преди. Буквално. Изписах доста неща в тефтерите по темата, включително съвети за добро начало, които се надявам някой ден да са от полза и на друг. Истината е, че много хубави разговори се родиха покрай него през тази година, но виждах понякога и болка (буквално), и вина. Мисля, че едно от най-важните неща, за да преживяваме този живот пълноценно, е да сме искрени и за хубавото, и за лошото. Не е срамно да кажеш, че не можеш повече, че не се получава или че си изморена, нито да потърсиш помощ. Някъде към 10 месец аз осъзнах, че отдавам тялото си 24/7 и макар че знаех, че винаги мога да излиза, постоянното ми мислене беше (а и все още е), че трябва да се прибера бързо, а ако излизахме заедно - да облека подходящи дрехи за кърмене. Когато хората казват, че това е по-лесното, едва ли имат предвид всички фактори за случването му. Естествената връзка играе огромна роля, доверието в естествените процеси, но понякога и усилието, което полагаш (без то да трови теб самия, защото тогава това, с което подхранваш детето си не е добро за него), с колко нежност се стараеш има значение.

👶За мен кърменето е едно от най-хубавите неща (заедно с бебеносеното), които може да преживее една жена и искрено го пожелавам на всички, за които предстои.
Но и едно от най-трудните. И за много жени не се получава въпреки всички усилия, които полагат. Има толкова много специфики - от физиология на майката и бебето, през психологическа нагласа и емоционално състояние, до среда и обстоятелства в ежедневието, за които не си даваме сметка (дори човек като мен, израснал в семейство с много жени).

Година по-късно добавям това, че менталното здраве на майката винаги трябва да е приоритет - да кърмиш на всяка цена, но да не се чувстваш комфортно в това, би донесло повече негативи за бебето, отколкото ползи. Защото през кърменето даваме не просто храна за детето си, а спокойствие, сигурност, изграждаме силна връзка, която всъщност се усеща на едно много дълбоко ниво. Вярвам, че добро нахранението човече като новороден расте емоционално заситен възрастен, защото в съзнанието му е запечатан кода, че може да намери утеха, успокоение, че не си сам на тази земя, някой те обича и ще бъде до теб винаги, някой ще те чуе и това е най-важното.

🍄Много ми се иска да не живеем в общество, което е в постоянна крайност. Прекрасно е, че има толкова много специалисти днес в толкова много области, но и малко обезкуражаващо, че в моменти, в които имаш нужда от подкрепа, по-скоро ще се намери някой да ти се накара.

През тази година доста често четях безвъзмездните съвети на консултантите по кърмене, следях много профили в социалните мрежи и отварях книгата на Хедра - и вече знам, че никак не е лесно да си полезен за човек, който преживява емоционално и физически толкова много промени след раждането на детето си - определено се иска силна емпатия, и за мен е много вдъхновяващо да срещам такива хора. Видях и колко често педиатрите нямат опита и знанията, и затова наистина е по-добре да се разчита на сертифицирани специалисти, за които това е мисия. Оставям тук няколко полезни линка за вдъхновение и подкрепа:

⭐️Респект и благодарност за хората, които успяват да те успокоят и с 2-3 думи да наместят картинката от влакчето, на което си в първите седмици с новото човече в ръцете ти. Респект за всяка майка, кърмила 2 дни, 2 седмици, 2 месеца или 2 години, за всяка майка, която прави всичко възможно да запази лактацията си, включително да носи помпата със себе си на всякакви места, за онази, която познава болката, когато бебето заплаче и докаже тази невероятна симбиоза, но и за онази, която знае, че не всичко е само инстинкт. За майката и моя приятелка, която дарява кърма, но няма да я откриете в социалните мрежи, а ми даде най-добрите съвети. За всички онези жени, чиито истории няма да научим, но това не прави усилията им по-малко значими.

Първите 24 часа след раждането не бях на себе си, но това не ни попречи да се свържем в момента, в който имахме възможност за кърмене - така че нищо не е крайно и изгубено, ако не започнете веднага. Съветът ми след година може би бил - не приемай всяко твърдение за абсолютна истина и важащо и за теб. Възможно е отделянето в първите дни да повлияе на лактацията негативно и да затрудни кърменето, но е възможно и да не е така - нищо не важи за всеки. Връзката е силна и само очаква да я намериш.

Все още вярвам, че най-важното нещо е спокойствието (поне за нас у дома). Ако ти носи спокойствие да спите заедно, прави го. Първите месеци са толкова важни за физическото и емоционалното състояние, че нито за миг не съм съжалила, че голяма част от дните ми минаваха между дивана и спалнята. Съжалила съм само, когато не съм послушала себе си. Всъщност едно от най-добрите ми решения беше да огранича много контактите си в първите месеци и да не обсъждам особено решенията, които взимам за това как храня детето си, и мисля, че това беше от съществено значение за емоционалната ми стабилност. Коментари от сорта на "не качва достатъчно", "защо така правиш", "защо не му даваш вода, защо не му даваш адаптирано мляко", "ама еди кой си прави еди как си" въобще не работят в полза на една жена, която току-що е станала майка и достатъчно много се съмнява сама в себе си, че да има още съмняващи се около нея. Ако не можеш да замълчиш или кажеш нещо окуражително, по-добре излез от стаята.

Ако просто гледаш отстрани всичко изглежда супер абстрактно и далечно - извинявам се на майките, които дори не съм знаела какво да попитам след раждането. Кърменето и майчинството наистина са от онези неща, които можеш да разбереш само, ако ги преживееш самият ти.

И не на последно място - във всяко нещо има доза късмет, шанс, божествена частица, над която нямаме контрол. Ако все още не си го открил, то вероятно не си правил всичко възможно, гледайки как просто не се получава. Да, усилията винаги си струват, но го има и онзи мъничък шанс, че не всичко зависи от теб...

Нека бъдем по-подкрепящи и проявяващи разбиране, и си осигуряваме едни на други спокойна среда, в която растат спокойни човеци. Вярвам, че има смисъл.

Сега, като поглеждам назад, имам толкова хубави спомени покрай кърменето и изминалата година - пътувания, чакане по летища и стотици километри, преживени заедно. Благодарна съм <3

В разгара на лятото, 2025

noreply@blogger.com (Емилия Найденова) — Tue, 15 Jul 2025 19:17:00 +0000

Захванала съм се да боядисвам старите столове на баба и дядо. Най-тихото време от деня е, почти мога да чуя дишането на детето си от другата стая. Навън юли наближава най-горещия си момент, лек полъх раздвижва въздуха в стаята, а аз усещам как сърцебиенето ми се учестява. Никой не минава по улицата, точно в този момент малините в малинака се пълнят с оня необясним цвят между червено и розово. Вчера за първи път съседското дете извика името на сина ми, а в този момент над главите ни прелетя щъркел и аз осъзнах, че един ден някой друг ще го обича, вика, търси - някой непознат.

И ми се прииска да споделя няколко неща тук - от любов към писането вечер и искреността в думите, дори да те е нямало дълго време:

"Песента на бързолетите" е в Goodreads, ако сте я прочели и искате да ми оставите оценка и няколко думи: https://www.goodreads.com/book/show/235138737

Разговор с мен за Радио Пловдив можете да чуете тук: https://bnr.bg/plovdiv/post/102182562/pesenta-na-barzoletite-e-novata-kniga-na-emilia-naidenova. Все ми се иска да кажа още за тази книга - като например, че едно от основните ѝ послания е да сме внимателни едни с други. В последните дни покрай всички дискусии за отношението в родилните отделения още повече.

Мисля си и за невидимите нишки, провокирана от нов проект на любим човек - там, където фотографията и психотерапията ще се срещнат, и знам, че понякога дори някоя връзка да изглежда далечна - някога създадена у нас, има я. Представям си ги точно като нишки, връвчици, които се удължават и понякога така се оплитат в други нишки, че не можем да ги разделим. Ето тук, ако искате да ви снима някой с душа: nishka.between.us.

Наскоро покрай Албена Тодорова открих Четвъртъчна поезия на книжарница Махала и Йордан Жечев и изслушах всичко, та споделям и на вас - този подкаст е всичко, за което си мечтаех преди години да направя и за което чувах, че никой няма да слуша - добра поезия, доза размисли, хубав глас и добър избор на музика в точната дължина да си вземеш глътка въздух, да повярваш на този свят още мъничко, да се влюбиш в думи.

А в момента пътувам из Пирин с Капка Касабова и този път художествената ѝ документалистика ме завладя много. Преди това прочетох книга, която смятам, че заслужава да остане и тук - "И леглото ни е зеленина" от Виолета Радкова:

Чета и устата ми се пълни с бисери, чета на глас и искам цялата да я прочета на един дъх, искам да я прочета, така че повече хора да я чуят, да чуят точно тези думи, тази история. Такова писане ми напомня някои от любимите ми писатели като Юдженидис и Вергезе - хубава, плътна, жива история и в същото време богат език, изкусно разказване, с което потъваш, представяш си, усещаш, преживяваш и ставаш едно с “И леглото ни е зеленина”. И искаш да се държиш здраво за такива книги, защото повече от всичко ти напомнят какво е добра литература и те карат да се чувстваш жив.

Вече бях чела много отзиви за книгата, отделни хора ми писаха, че точно на мен много ще ми хареса и наистина - съвсем спокойно можех и исках да я прочета за един ден.

Един зелен фитил в мен ми нашепва, че това ще е Книгата на тази година за мен. Докато четях, постоянно си казвах - дори тук да свърши, дори това да беше - такива книги са богатство! И в същото време задъхано обръщах страниците и се вълнувах с Иван (така близък до душата ми).

Искрени поздравления и възхищение за Виолета Радкова! Нямам търпение за следващите истории, които ще ни разкаже.

"Понякога побеждава сила, която изглежда нечиста или по-долна в сравнение с другата, която пък може да е възвишена, като бял гълъб в чисто небе. Но невинаги е нужно над главата ни да кръжи бял гълъб. И има време, в което е нужно да се наведем надолу и да погалим черния звяр в краката ни. Нещата не се делят на горни и долни, добри и лоши, а на нужни и ненужни в момента. Ако човек успее да направи това разделение, без да страда, без да чувства горчивина, че е извършил нещо нередно, грешно, ужасно, животът му би бил много по-лек."

Надявам се до скоро, без сериозни намерения за редовни месечни публикации, но с надеждата, че поривите за споделяне на неща, които заслужават внимание ще са чести и неудържими, а щъркелите ще са все така над главите ни :))

Песента на бързолетите - нова книга от мен

noreply@blogger.com (Емилия Найденова) — Fri, 16 May 2025 08:36:00 +0000

Щастлива съм да споделя, че моята нова книга с поезия ще излезе съвсем скоро, благодарение на ИК Жанет 45.

Благодаря на моя редактор Аксиния Михайлова за цялото търпение да работим по книгата буквално в първите дни след раждането на сина ми. Наистина от години мечтаех, ако излиза нещо ново от мен, именно тя да е редактор.
Благодаря на Красимир Лозанова за добрата вест, която донесе няколко дни преди да се роди Матей, че този ръкопис, който носих и подреждах с големия корем, е приет.
Благодаря на Люба Халева за корицата!
Благодаря на Станислава Станоева за помощта на финала!
В "Песента на бързолетите" ще откриете 42 стихотворения, писани в последните 10 години. Може да се каже, че не съм била особено продуктивна, но в този дълъг период на трасформации успях да запазя едно от най-любимите си неща все така туптящо, каквото и да се случваше. Безкрайно благодарна съм на хората, които през годините не спираха да ме питат пиша ли, кога ще има нова книга, които казваха по някоя дума толкова на място, че запалваше отново пламъчето на поезията и затвърждаваха колко силна е любовта към думите в мен. Хубаво е някой да те помни такъв, какъвто ще останеш завинаги. Нито едно от тези 42 стихотворения не е случайно.
Надявам се, че се получи една добра книга, силно документална, осъзнавам, че някои стихотворения е трудно да излязат от стаята, в която се случват. Но вярвам и че през историята на другия, човек може да се справи със своите собствени травми. Има път и нашата задача е да борим мрака, колкото сили имаме.
Благодаря на Стефан Караиванов, че прочете тази книга преди да излезе почти толкова пъти колкото мен, за безусловната любов и подкрепа.
Благодаря на Габриела Манова и Албена Тодорова за думите на задната корица (а и в моментите на съмнения!)
Благодаря на Доротея Василева и Иван Брегов за случайните срещи, които отново провокираха работа по книгата, за да я има днес такава, каквато е.
Благодаря на Атанаска Илинчева и Бистра Божикова за приятелския прочит в нейния несъвършен и хаотичен вид.
Благодаря на Виолета Христова и Бистра Малинова за безрезервната подкрепа вече повече от 15 години.
Надявам се “Песента на бързолетите” да ви хареса, да имате своето време с нея.
Бързолетите прекарват почти целия си живот в полет, като дори спят летейки. Пролет е - слушайте птиците.
За нетърпеливите - линк за предварителни поръчки: https://bit.ly/3FgDeS3

Ще се радвам на вашите прочити и отзиви :)

Книги, които излязоха през 2024 г., но си заслужава да прочетеш и през 2025г.

noreply@blogger.com (Емилия Найденова) — Tue, 14 Jan 2025 19:37:00 +0000

Въпреки че от години от всички социални платформи Instagram заема водещо място в сърцето ми, инстантната култура определено не е моето. От напрежението, че трябва да прочетеш, гледаш, посетиш книга, филм, изложба в мига, в който излязат иначе си страшен looser, през това, че всеки нов пост измества нещо адски важно за мен, което е значимо много по-дълго, отколкото ще излиза в нечий фийд - обичам да съм бавна, назад с материала и въобще - не в крак с времето. Обичам да откривам неща, които заслужават по-дълъг живот от няколко минутки слава. Обичам да "събуждам" книги и автори, които се чувстват "залязни". Обичам да не чета/гледам непременно това, което в момента е масово, а онова, което издържа проверката на времето и стойността му не се губи, вълнува, живее.

Затова ви споделям няколко книги, които излязоха през 2024 и си заслужава да прочетете и тази година, и следващата, и по-следващата. И единствената причина да бързате да ги откриете, е стойността им.

Завръщам се тук, отново в старата платформа, защото постоянното очакване, че всичко ще е перфектно, готово и тогава трябва да действаме, всъщност ни спира постоянно да направим каквото и да било, и най-вече - защото обичам да пиша. А ако човек обича нещо, наистина никога не трябва да се отказва от него.

Приятно четене и се радвам на всяко споделяне, когато някой е открил книга или автор покрай мен :)

Заветът на водата, изд. Лабиринт- определено най-интригуващата книга, която прочетох през изминалата година и всъщност колкото повече време минава, толкова повече се възхищавам на Вергезе. Разбрах, че предстои преиздаване на "Да срежеш камъка", която се откриваше на грандиозна цена и съм адски щастлива, че издателство "Лабиринт" отново ще направят възможно четенето на този роман и за простосмъртните.

Повече за Заветът на водата има тук: книга, възхвала на най-голямото, което човек може да направи в земиния си път - да обича.

Ръцете, с които оцеляваме, Библиотека България - Много хубава книга и отвътре, и отвън. Личи си колко много са се постарали Боряна и издателството, даже не мога да уловя лъскавия детайл на корицата (илюстратор е Капка Кънева) и аромата на страниците, хубавата хартия,
Стиховете са плътни, богати, четем на глас вкъщи, а това винаги значи добра книга. Препоръчвам и предишните книги на Боряна - сборника с разкази "Разместване на небето" и книгата с поезия "Рамене и самоти".

Движение, изд. Ерго - португалска поезия като мечта за Лисабон. Гимарайш освен лекар е и преподавател по поезия в университета в Порто. Познавам го от сборниците с португалска поезия на “Издателство за поезия - Да” и отново чета, чета, чета. Оказа се, че е гостувал в България по време на Международния литературен фестивал, но някак не е достигнало до мен като събитие и адски ме беше яд.

От високо в печката пада дърво, изд. Жанет-45 - тази книга много ме развълнува, а ми се струва, че някак се загуби покрай всичко ново, което излиза. Екатерина Григорова определено е много важен автор за мен. През изминалата година успях да я гледам и на "Актьори срещу поети" - нещо, на което продължавам да ходя по няколко пъти в годината вече 5 години.

Централна емисия, изд. Жанет 45 - Йорданка Белева! Всяка нейна книга е събитие за мен. Сега прочетох, че в новия брой на "Култура" има нов разказ от нея.

Как ни спасяват природните закони, изд. Жанет 45 - Оля Стоянова много ми легна на сърцето с тази книга и очаквам да има поне номинация за някоя от големите литературни конкурси, а може би и отличие.

Отбелязвам тук и "Без мен" на Стефан Иванов, която е едно от първите издания на "Кота 0". Когато я взех в ръцете си, си помислих колко добро издание е това и съм истински впечатлена от труда, който са положили.

Сещам се, докато пиша и за Теа Монева и "Мандарини по Мариенплац", "Билет за никъде другаде" на Нели Станева и "Сол" на Антонина Георгиева.

Няколко книги, за които разбрах, че не са издадени миналата година, когато започнах да пиша за тях:

Стоунър - Супер много ми хареса тази книга и буквално я “погълнах” за няколко дни. Абсолютно не е вярно, че е роман, в който нищо не се случва…напротив, животът на Стоунър е наситен, разказът за него - интригуващ и определено кара читателя да е съпричастен.Започнах я отдавна и се радвам, че не остана в списък с недочетени книги. Препрочитах страници с искрено удоволствие от езика. Новото издание отново е на "Лабиринт".

Книгата, която искате родителите ви да бяха прочели - Много ми допадна тази книга или поне съвпадна с моята философия за отношения с децата, с желанието за създаване на силна връзка, а не развиването на проект...Някои от примерите ми бяха откровени скучни, но разбирам мястото им в книгата. Има и упражнения, които определено са полезни :) Автор е Филипа Пери, издава "Изток-Запад", които имат доооста книги за психология и родителство в портфолиото си.

Звезди и белези - Голям поет е Керана Ангелова и в стихосбирките си, и в романите. Истинско удоволствие е тази книга, и за мен поне в последните години фокусът върху нейните книги не е достатъчно, даже малко изгубих представа от кое издателство да търся книгите ѝ.
“крушение на крехка лодка с платна
от крилете на птица…”

"Животните нямат бащи" - Една от най-добрите стихосбирки, които прочетох през изминалата година.

Балийско село, 2023

noreply@blogger.com (Емилия Найденова) — Thu, 20 Jun 2024 19:31:00 +0000

По млечния път от гладните ти устни
до успокоението, което носи гръдта ми
отново преживявам
медитация
като дъжд в подножието на планината Агунг,
който се изсипва от небето
и аз се питам

това същото небе ли е, под което плачех,
това същата земя ли е, по която стъпвах с подкосени крака,
това същото сърце ли е, което се пръсна,
а сега така смирено тупти,
докато ме поглеждаш със сините си очи и ми казваш

благодаря, че оцеля.

И най-после разбирам
любимото място в Бали на моя водач -

у дома.

В теснолинейката между Септември и Добринище

noreply@blogger.com (Емилия Найденова) — Tue, 16 May 2023 11:06:00 +0000

Лекота в общуването като нежен майски дъжд в неделя сутрин. В сърцето на планината мъглата се стеле и това, което усещaш не е студ, а благодарност. Точно както преди по-малко от 24 часа слънцето е изпичало страните, а босите ходила са се свързвали със земята, докато изграждаме връзката един с друг.

Не се привързвай към слънцето, нито към прохладата.

Единственото сигурно е промяната и нищо не е крайно – нито радостното дете сутрин, нито разплаканото нощем, и ако можеш да приемеш и двете като благословия животът се подрежда като пъзел и картината е твоята. Всичко продължава, колкото продължава, just let it be.

И расти и ти – през смелостта да бъдеш Жив.

Амстердам

noreply@blogger.com (Емилия Найденова) — Wed, 09 Nov 2022 15:18:00 +0000

Тук всичко е било на някого.
С тези вилици някой се е хранил,
друг е сипвал чай в чупливи чаши,
у дома се е прибирал трети с колелото,
катинарът е наследство от баща му.
Дядото
е заделил от тези грудки на лалетата,
във музея са оставени следи от чуждо падане,
плочите накарали са влюбените да танцуват,
чаплата по залез всъщност

е сънят на непознатия,
Всичко тук е преживявало различно.
И дъждът във Хага е записан във тефтерите.
Ако в тишината можеш да откриеш изход
той е тук,
където всичко е било на другиго.

Уроци

noreply@blogger.com (Емилия Найденова) — Wed, 29 Jun 2022 09:43:00 +0000

Научих всички онези неща,

които не подозирах, че някога ще науча -

колко дебела е всяка врата, как се свалят тапети,
колко време е необходимо за тази боя,

и въобще - как се общува, когато нямаш идея
от материали, ремонти, шкурки,

как се избягва удар, как да сменям предавките,
как се паркира успоредно, да владея разминаването
сама,
да гледам през една секунда преминаващите, трамваи, коли,
времето,

но не и
колко дълго носиш един грях в себе си,
кога и как си прощаваш, позволено ли е да светиш, когато страдаш
и въобще
кое ти дава правото
да бъдеш човек?

никога

noreply@blogger.com (Емилия Найденова) — Wed, 25 Nov 2020 15:54:00 +0000

Аз никога и никъде

не мога да се събера изцяло,

не мога да се побера изцяло,

не мога да се впиша.

Ще има винаги забравени тефтери,

усмивки за специални случаи

и някое и друго позабравено

отключване на същността.

Прозорците ще са затворени

и чашата с вода ще е оставена –

там устните докосвали са други

устни и чело, и длани…

Балконите ще са ми близки винаги,

където и да гледам изгреви,

където и да ме вали обилно –

сълзите ще се сливат с дъждовете

и облаците ще прегръщат гледки,

докато мълча и запечатвам гледки.

Аз никога и никъде не мога да се събера изцяло,

не мога да се побера изцяло,

не мога да се впиша.

И част от мен завинаги ще е изгубена,

във всяка стая вдишвала съм себе си,

най-вече както ме открива другия,

каквато съм останала в ръцете му.

Закъсняла поезия - точно навреме

noreply@blogger.com (Емилия Найденова) — Fri, 13 Nov 2020 07:41:00 +0000

6 октомври, 2019 година.

Записваме у дома, седим по пода и диваните, пием капучино и говорим за есента. Някак хаотично вадя стихосбирки и започваме да четем и правим записи. Аз съм болна, гласът ми се изгубил някъде, но нямам идея за следващата есен и какво би било да си болен, сега е просто сезонното. Нямам идея колко нужни ще са ни тези записи. Една година отлагам да ги сглобя и да благодаря на тези момичета – че ей така можем да споделяме едно пространство, в което четем поезия.

Тези записи са още едно доказателство, че онова, което живее у нас, все някога ще се роди, все някога ще заживее...въпреки страховете, неувереността, въпреки цялата лудост наоколо.

Думите са спасение, така банално е да го казвам.

Аз чета Иван Ланджев, Недоразумението.

Елена Мончева чете Аксиния Михайлова, Дъжд.

Атанаска Илинчева чете Елица Мавродинова, Евентуална поема.

Emilia Naydenova · Закъсняла поезия - точно навреме

***

noreply@blogger.com (Емилия Найденова) — Mon, 06 Jan 2020 07:39:00 +0000

Където и да си, ще виждаш себе си.
По всичките ъгли, из всички прелези.
По гари и мостове, в други хора,
По пътища и в самолетни полети.
Където и да си, ще искаш повече.
В квартири, домове и чужди помисли.
Нещотърсач, загърнал се във спомени.
Където и да си, все бродещ си.

A companion to contemporary art - за времето за себе си в необятния свят на изкуството

noreply@blogger.com (Емилия Найденова) — Wed, 23 Oct 2019 19:30:00 +0000

The Lovers I, 1928 by René Magritte

Като пълен лаик миналата есен се впуснах в един курс по съвременно изкуство, който съвсем ме отвя и повлече в необятния свят на изкуството. Завърши с пижамено парти - като един сън, от който се събуждаш съвсем нов или не съвсем друг, или съвсем себе си.

Не бях чувала за Нада Нешева и курса ѝ по съвременно изкуство, но близо година от неговото начало, не спирам да повтарям колко много си заслужава и колко ценно е времето, в което опознаваш себе си, търсиш знания и, честичко, оставаш абсолютно зашеметен, отнесен и притихнал от възхищение.

Edvard Munch, The kiss

Винаги адски много съм обичала да обикалям музеи и галерии, да разглеждам дори сама и да се гмуркам в картини, фотографии, скулптури. Никога не съм знаела, само съм чувствала. Но сега се чувствам още по-уютно и още по-влюбена в този свят. Самият факт, че пиша тук в една голяма творческа криза (да, отново) показва колко голямо значение има за мен това събитие. И колко важно за мен е да го откриват точните хора.

Със сигурност мога да кажа без преувеличение, че курсът е едно от най-смислените неща, които съм правила за себе си и, да, заслужаваше си ходенето след работа и посвещаването на тези 2-3 часа за мен и курса, прибирането по тъмно в дъжд и сняг, усещането колко много не знам и че не съм достойна.

За всеки път, в който трескаво записвах в тефтера си информацията, която толкова исках да запомня, да преживея, да осъзная. За всяко произведение, което сънувах след това. За философските разговори и значението на изкуството в живота ни въобще. И за стихотворенията, които се обаждаха, събудени от любопитството към света. Благодаря, Нада, а всички вие, на които това предстои - завиждам ви благородно.

На курса ще имате възможност да научите за онзи миг, който няма да остане, но някой се опитва да улови, кога грешките са с цел и как медията се бунтува и говори, какво предизвиква промените в изкуството, в начините, по които го възприемаме и търсим, какъв е артистичният език на революциите, в какво искат да вярваме артистите и какво се случва, когато останем съвсем сами пред картината...

За записване на адрес artcontemporary21@gmail.com или на страницата на курса A companion to contemporary art/.

Програмата можете да откриете тук: Наръчник по съвременно изкуство

Christo and Jeanne-Claude

Wrapped Trees, Fondation Beyeler and Berower Park, Riehen, Switzerland, 1997-98

Photo: Wolfgang Volz

не се страхувам, че те няма

noreply@blogger.com (Емилия Найденова) — Tue, 01 Oct 2019 08:27:00 +0000

колко много неща се променят всеки ден, колко малко неща остават такива каквито са...

научих се, че поезията ще остане, че е моят остров-спасение, моето облаче-бягство, моятa скришна любов, моето "тук съм себе си" място...

имам нещо мое от моята същност съществено,
моя вселена отнесена, моя вечност безсмъртна,
живот от живота ми, мое дете безплътно.

честит ден, поезийо.
не се страхувам, че те няма, защото винаги си тук.

Най-добрите български стихотворения, които прочетох в последните 10 години

noreply@blogger.com (Емилия Найденова) — Thu, 15 Aug 2019 07:44:00 +0000

Да бъдеш едновременно и птицата, и размахът ѝ, и песента ѝ... това ми се струва, че само поезията го може.

И понеже сметнах за егоистично да пазя такива съкровища само за себе си, реших да ви споделя най-добрите български стихотворения, които прочетох в последните 10 години. Оказа се накрая, че съм избрала само "женска" поезия, съвсем не нарочно, не от женска солидарност и не защото няма добри мъже поети... просто това е най-доброто за мен. А и така си оставих вратичка някой следващ път да ви споделя втора порция от най-доброто.

За тези стихотворения нямаше нужда да отварям тефтери, не се питах - "как беше това стихотворение?", не търсих в Google - това са думите, които са в ума ми, които обичам. С тази публикация ви казвам - благодаря, а на тези, които ще четат за първи път - enjoy!

Елица Мавродинова

Крачка

Аз все по-често мисля за раздяла
със всичко, до което се докосвам:
с постелята на топлото ми тяло,

с опората на верните ми кости.
Все повече живот прекарвам някъде,
където няма стави и желания.
И,
благ като нектар от болка,
мракът
ме мами да остана...
да остана...
да нямам кръв,
да нямам глад и улица,
да нямам чаша, гняв и обещание.
И мракът,
изначален като нула,
ме моли да остана...
да остана.
Простете ми, недели и владетели,
дивани и комедии,
скандали, ракии и компромиси, простете ми.
Аз все по-честно мисля за раздяла.

... но каквото и да хванете от Елица, няма да сбъркате. Сред най-любимите ми са Атлас, Песничка за хората, Преследване, Искам дете...
Още от Елица Мавродинова

Боряна Нейкова

Куче

Не искам куче да имам
не искам нищо да имам
за кратко
а после да нямам
завинаги

Не искам куче в къщата
след кучето
къщата
е с едно куче по-празна
с едно куче по-чиста
с едно куче по-тиха

по-тъжна от всяка къща
без куче е онази
в която е имало куче
и думата „ново“ употребена за куче
е тъжна

не искам куче да имам
не искам нищо да имам

светът е напуснато място
където за кратко
е имало куче
а после завинаги няма

Нейната стихосбирка можете да откриете тук: Където за кратко е имало куче

Аксиния Михайлова

В петък вечер

В петък вечер
на път към дома,
където някой ме чака,
на раменете ми поникват крила
и ставам лястовица.
Птиците сигурно имат скрит
компас:
знаят с точност
в кой сезон да се завърнат,
къде е гнездото им.
Другите дни от седмицата,
когато извръщам глава,
за да попощя с човка
перата си,
на мястото на крилата
откривам само чуканчета,
бързам да ги покрия
с един от разноцветните си
шалове

никой да не разбере,
че съм забравила да летя.

Нещо от мен за Аксиния Михайлова четете тук: Да си позволиш да живееш

Лилия Йовнова

* * *
Да има един човек, който така да го няма.
До чието име прибягваш,
когато е твърде късно и прекалено рано,
когато утайката на нощта се оцветява в изгрев,
когато не знаеш какво да правиш с ръцете си,
когато нямаш сили повече да споделиш.
Някой,
за когото щом говориш -
себе си разказваш.
Който беше малко по̀ човек от другите,
който те опомни, който те научи,
който също си тръгна,
но от когото разбра –
дори и любовта да не остане,
ти не си място, от което си е отишла.

Лилия Йовнова, освен че пише страхотно и е един от най-младите пишещи хора, които познавам, внася доза оригиналност с Визионери-те, на които си струва да хвърлите един поглед.

Елена Денева

Детско стихче

Аз много, много отдавна се питам
кой запалва светулките вечер,
охлювчето къде си държи очите
и защо на големите всичко им пречи.
Аз много отдавна задавам въпроси:
къде са реките от мед и мляко,
кой дава мириса на сенокоса,
защо на децата им казват „малки”?
Как летят цели щъркели без да падат?
Кой извива дъгата съвсем на дъгичка?
Как може някой човек да страда,
ако поне един друг го обича?

Аз много, много отдавна се чудя
кой на зайчето бяло чете?
Пожелавам си утре като се събудя
да порасна.
Тоест да стана дете.

Мая Дългъчева

Като мислиш за мен, си представяй пустиня, в която
под последната дюна набъбват сълзите на ручей,
куха суха пчела, прелетяла възможното лято,
с вледенено хоботче прашец от снежинките смуче,

ураган, метнал прашни чаршафи и духнал в небето,
мокро коте, което сънува, че вече е птиче
и гнездо със светулка на дъното - нощем да свети...
Или тъмната струйка кафе, очертала момиче...

Направи този жест - измисли ме с плитки катранени
с доверчиви зеници, които се учат да питат,
дай ми циганска баница, намажи ми със слюнка раните,
запали като празнични свещи край пътя липите...

Онзи живот, в който съмвам с кафе и компютър
или мръквам с два пръста водка без флирт, не е моят.
Той е сънят, в който само за кратко се лутам.
Само за кратко - додето ме сепне прибоят.

Затова, като мислиш за мен, си представяй чайка -
спи в камънака солен, в синевата живее
и сама си е път, и гнездо, и яйце, и майка,
а когато пищи, се заслушай - всъщност пее.

Като мислиш за мен... По-добре не мисли горчиво.
Слез на някоя схлупена гара и поръчай кафе със сметана,
почерпи цигането - така безпричинно щастливо...
Аз не зная кой влак да изпусна и кой да хвана.

Много ми се иска да спомена тук Катерина Стойкова, Мария Донева, Надежда Тодорова, Елица Стоянова, Атанаска Илинчева, Бистра Малинова, Виолета Христова - жени, чиито думи са толкова големи, че само чакат да бъдат открити и преживяни по техния уникален начин.

Юли - всеки със своите битки

noreply@blogger.com (Емилия Найденова) — Thu, 01 Aug 2019 19:50:00 +0000

Колкото повече време водя този месечен журнал, толкова по-глупаво се чувствам. Никак не искам просто да хвърлям думи в пространството, струва ми се, че някакви повърхностни неща вземат превес над разказите, иска ми се тук да си остане повече място за душата, и затова, мислейки как мога да направя публикациите си по-смислени, ми се прииска любимите неща от месеца да минават под някакво мото/мисъл/урок.

Ако наблюдаваме живота по-отблизо съм сигурна, че можем да си извадим много такива. Може би не всеки месец и не всеки ден, но ги има. Може би и не винаги има нужда да дълбаем в размишления, но понякога те идват естествено. И в тези тихи моменти на душата, ще се опитвам да ги запазвам.

Ясно е, че стихотворенията летят като пеперуди над лампа, като птици към слънцето, които не мога да уловя. Но ако дори лек допир от тях остане върху листа, ще се чувствам пълноценно. Юли беше много залезен и си позволих да се нарека залезосъбирач, имаше хубави разговори, понякога сърцето твърде силно затуптяваше, понякога беше толкова тихо, че търсех музика, тон, за който да се хвана, но не е ли това животът?

Истината е, че написах пост, който харесвах искрено, опитах се да го довърша от телефона в среднощен пристъп на вдъхновение и blogspot върна стара версия, която не съдържаше всичкия текст, който написах и исках да споделя с вас. Още веднъж нещата се прецакаха в последния ден на юли, за да ми покажат, че не мога да задържа нищо.

Съжалявам, че няма да мога да възпроизведа всичко по начина, по който го бях написала, но ще се опитам поне да се доближа до това, което исках да ви кажа. И дано онова послание, което изпратих снощи, достигне до някого точно с тези думи, с които исках да кажа всичко.

Откажи се навреме, но не се предавай

През юли всичко се объркваше още от началото на месеца. Проблемите се сипеха на килограм, но аз не се отказвах, че нещата ще се получат по моя начин, по моя график, по моя план. Това е супер, разбира се, но човек трябва да знае и кога да пусне, кога да се откаже.

Всъщност много повече болка носят опитите да задържим дадено нещо или да го направим, въпреки че целият свят е срещу нас.

Така юли беше провалени уикенди, разместени събития, които очаквах с нетърпение, невъзможни йога часове, изпуснати трамваи и много чакане, в които да осмисля всичко случващо се.

Музика в Двореца - или защо дъждът е приятел

Разбира се, провали се и последният от концертите на Софийска филхармония, част от фестивала Музика в двореца, който трябваше да се проведе в двореца Врана, но поради проливния дъжд слушахме в зала България.

Единственото хубаво от този дъждовен ден беше, че облякох рокля, която мислех, че ще чака до есента и успях да се сгуша в облаците както аз си знам. А музиката - беше великолепна и се радвам, че все по-често си доставям такива удоволствия.

Сега се оглеждам с какво музикално събитие мога да зарадвам душата си наесен и не се съмнявайте, че вече имам нещо наум.

Страшното не е страшно - остави изстрела да те изненада

Този месец все пак реших да оползотворя подарък от приятели, който ме чакаше още от рождения ми ден. Отлагах, въпреки че знаех, че ще ми донесе известна доза адреналин. И понеже съм човек, който за душата си прави и търси все красиви форми, влизането в стрелбището на Герена ми донесе мини паник атака, а това, че знаех, че ще стрелям с четири различни оръжия, направо ми докара буца в гърлото. Не обичам насилието под никаква форма, страдам винаги с човека, който страда, на такива сцени във филмите понякога си затварям очите, а да накарам тялото си да натисне спусък... е, това си беше истинско предизвикателство.

Все пак това не е икебана, каза инструкторът. Но в крайна сметка излязох много доволна и освободена - открих метафората, от която имах нужда - остави изстрела да те изненада. Защото само ако натискаш с еднаква сила, равномерно, бавно и без напрежие, изстрелът е точен, не боли и откатът е много по-лек. А не е ли именно така и в живота? Каквото трябва да се случи, ще се случи, каквото и да правиш, дори на челна стойка да застанеш (този месец го направих цели три пъти). Затова се остави да не знаеш кога ще се случи и знай, че тогава ще е каквото трябва да е.

Това, което търсиш, търси теб - бисери-мигове

Малкото почивни дни пак поехме на юг към любимия Созопол, Липите, Варвара, сред смокиновите дръвчета, несравнимните залези и музикантите, веселите палачинки. И докато хапвахме диви миди, гледайки един невероятен залез над стария град на Созопол, и не вярвахме, че в тях се откриват перли, хоп - в ръцете ми се озова малко бисерче.

И пак се връщаме на изненадата от изстрела. А и това, което търсиш, търси теб.

И така ме търсеше и севера, затова беше неизбежно пак да се полюбуваме на Калиакра, Каварна, Шабла, на вятърните мелници, които по залез изглеждат сякаш са част от нещо магично, вълшебно, или поне по-вълшебно от производството на ток.

Да си откраднем късче лято и да го поставим на хубаво място в душата за студените и мрачни дни, да похапнем праскови от градината, да се посмеем с приятели, да помълчим с морето...а в ума ми не спираха да кънтят любими стихотворения.

Понеже всички обичаме да разказваме истории

Исках да избегна този месец малките радости от покупки, но понеже всички обичаме да разказваме истории и да ни разказват истории, и аз бях омагьосана от Eterina и нейните истории за продуктите, които изработва ръчно. Затова исках да зарадвам любимите си жени и себе си, и се чувствам добре от този избор, а и мисля, че си струва да споделяме такива неща, които си заслужават внимание, а и са приготвени с любов и грижа.

Така в стария град на Созопол пък открих Ora Light, а момичето, което изработва всичко в магазина, е като извадено от приказка. И понеже исках и аз да си взема малко приказна магия, се изкуших от ръчно рисувана дървена четка с мотиви от Up. Понеже знам, че ще си нося радост при всяко сресване, а и кой няма нужда от малко магия в ежедневието си?

Признавам си, че всичко ръчно правено, всичко, което носи душа, ми е основният изкусител и макар да се опитвам да не събирам вещи и да не пилея, да не купувам просто така и даже да си купувам колкото се може по-малко, оставам безсилна пред такива искрено създадени творения.

Тънкото изкуство да не ти пука или да ти пука за това, за което обичаш да ти пука

Книгите този месец са "Тънкото изкуство да не ти пука" и "Изключителните", списанията са новият брой на L'europeo и няколко стари броя на InGlobo, с които почти запълвам колекцията (в един, от които прочетох страхотен материал за Родригес).

А за да съм себе си напълно, признавам, че се гмурнах отново в "Непосилната лекота на битието", а вкъщи за август ме чака "Аутопсия на една любов" и новата книга от издателство ICU - "Югославия, моя страна".

Гледките в края на месеца са планински, болката е в гърлото от студената горска вода, а благите вести предвещават едно пътуване през септември, което мисля, че ще се отличи.

Добрите писма са напът, а малките радости са големи радости - Плами нарисува тази красота, вдъхновена от моята снимка с морето (още от невероятните ѝ картини можете да откриете тук: pearl_plam).

През август си пожелавам вдъхновение и да се вслушам в двете късметчета, които вълшебницата от Ora Light ми бутна в ръцете - Не бой се и Love waits.

Стихотворения, с които да се вдигнеш или няколко ежедневни вдъхновения

noreply@blogger.com (Емилия Найденова) — Tue, 16 Jul 2019 11:46:00 +0000

Отдавна си мисля за стихотворенията, които звучат в ума ми като мантри. Хората около мен ги чуват честичко, а аз винаги се шегувам, че за всяка ситуация имам стихотворение. И понеже понякога сама ги забравям, а имам нужда от вдъхновение, споделям с вас любимите си стихотворения, тези, които толкова много изживявам, че вече са част от мен, тези, които са ми помагали много пъти да излизам от бездни, тези, които ми носят светлина.

“Вдигнеш ли ръка, за да погалиш
разместваш въздуха
на цялата вселена.”
Борис Христов

Носете си новите дрехи, момчета!

Не казвайте утре ще бъдем красиви!
Не казвайте утре ще бъдем щастливи!
Не казвайте утре ще бъдем, ще бъдем...
Ще обичаме утре,
утре ще бъда любим.
Носете си новите дрехи, момчета!
Падаме, както ходим, умираме, както спим.

Не казвайте утре ще почнем голямото,
днес да спечелим пари за прехраната.
Не казвайте утре ще бъдем честни!
Днес тихичко ще се проврем...
Носете си новите дрехи, момчета
Ходейки - падаме, сънувайки - мрем.

Не казвайте утре със вик на площада
ще кажа истината, после - на клада!
На клада, но утре, а днес потърпете.
Днес се налага да премълчим.
Носете си новите дрехи, момчета
Падаме, както ходим.
Умираме, както спим.

Стефан Цанев

ДЪРВО НА ХЪЛМА

Да не забравям никога, че има

дърво на хълма -

някъде, далече,

където и да е - дърво без име,

сприятелено с идващите вечери.

Дърво на хълма.

То ще ми напомня

как будните очи в тревата скитат,

как в дълбините на нощта бездомна

поникват гласовете на щурците.

Дърво на хълма.

Нека ме обича

и не забравя никога за мене.

То е безименно, ще го наричам

търпение и тишина зелена.

Дърво - тъй стройна

плът на мисълта ми! -

стои на хълма, с облаците слято,

заслушано във приказките тъмни,

които му нашепва вятърът.

Иван Цанев

СТРАХ

Очите ме болят от много слънце,
от погледи, тютюнев дим и вино,
от ветрове и облаци разкъсани,
от гари, разписания и линии,
които вечно гонят хоризонта
с локомотиви, жици и семафори,
със пушек чер, с фенери, със кантони
и все пак никъде не ни отнасят.
Преследва ме скръбта неизживяна
на образи и мисли премълчавани,
на тъжен смях в бордеите пристанищни,
на виденото през стъкла и брави.
Скръбта по малката къщурка селска,
скръбта по всичко близко и далечно.
Не искам и насън да Виждам устни,
изгубили цвета си и усмивката,
ръце безсилни, бледи и отпуснати
върху писма и пожълтели дрипи;
разбити сгради, улици разкаляни,
сандъци с вехтошарски принадлежности
и дъжд пред магазини и пред хали -
разтворил празната си сива мрежа.
Не искам, вече никога не искам
да бъда сам, останал само с думите
за обич, за омраза и за истина.
И ако трябва - ще умра безшумно,
но с любовта, с надеждите на хората,
със нежността в квартирите затънтени,
очите си завинаги затворил
наистина от много, много слънце...

Иван Пейчев

Не искам никакъв език, не искам думи;
каква свещена разлика между човек и влюбен,
една красива стъпка като фрагмент от танц,
уста, зашита с миди в сребристорозов гланц.
Спокойно изживяване, надвечерни решения,
ръка с ръката сплавена, изчезващи съмнения.
Като води и камъни, като възход и падане
води ме, както казахме, без думи, без отлагане.
Напред, след туй наникъде, сред чуждото
хихикане
сами като поникнали под знаците химически
на въздух и на дъжд - монаси жънат ръж,
съблечени до кръста. А ние с теб разпръснати
жужим околовръст. Без думи сме -
разпънати на черния им кръст,
без дрехи като тях - съблечени до кръста.
Но още из полето сред жабешкото скерцо,
като че под сърцето ми - жънат единоверците,
но още в тази библия на кръглото пространство
черниците изписват безсмъртните си страници,
и още някой мисли, че може да възкръсне
и търпеливо чака живота да му втръсне...
Докато ти си тук,
докато ти си тука,
небето те затиска със синята си лупа.
И слънцето те грее с очи превъзпалени,
а ти си влюбен в някого,
но кой,
къде,
къде е?

Ани Илков

Махалото

А махалото … винаги се завръща.
Смехът непременно поглъща сълзите.
И пада коминът на старата къща
върху сърцето на победителя.
Смъртта е познат вехтошар -
животът е скитник …
В телцето на сляпа светулка
пърха понякога
нетърпението да си изгубен
в илюзията за по-нататък.
А смисълът неуморно играе -
мараня над телата ни ….
И махалото пак се завръща -
всяка сълза ще отиде на вятъра …
Стиснеш ли зъби, ще се прероди
в слюдата на усмивка.
Трябва само достатъчно да го искаш.
И много да те боли.

Виолета Христова

любимо по безкрайност от юни

noreply@blogger.com (Емилия Найденова) — Sun, 07 Jul 2019 11:14:00 +0000

Изпращам юни с мисълта, че няма нищо по-важно от здравето и опитвам да успокоя ума си, че всичко ще е наред. Този месец беше динамичен, хубав, вдъхновяващ и с няколко неща - незабравим, но и на моменти твърде стресиращ. Сънувах стихотворения, мислех думи, рисувах наум и не написах нищо от този свят в главата си на хартия. Все живея с надеждата, че някога ще имам времето и силите. Но в един момент всичко се размива в една обща картина. Сега се опитвам кратко, вдъхновено и полезно да ви разкажа с какво се отличи юни.

Digital Communication Network в България

Организацията, благодарение на която прекарах своя стаж в Щатите и слушах лекции в различни университети, срещах се с професионалисти от цял свят и преживявах страхотни приключения, имаше своето първо представяне в София.

Радвам се, че успях да съдействам с организацията, макар и с треска и температура, които ме оставиха за малко на легло, събитието беше чудесно, а ако се интересувате от дейността им ви каня в групата за България - DCN Bulgaria. Следващото събитие, свързано с дигитален маркетинг и медии, е през септември в Ереван, и съм сигурна, че отново ще е страхотно!

Освен това отдавна не бях разхождала приятели от чужбина в София и беше приятно отново да отворя очи като турист и да разказвам неща, с които дори изненадвам себе си, че знам. За съжаление, времето беше твърде кратко, за да им покажа Пловдив и Велико Търново, в които обикновено всички приятели от чужбина се влюбват искрено, но пък тъкмо остана нещо за следващия път!

Изложбите на Йозеф Куделка и Вивиан Майер

Още от средата на май исках адски много да посетя тези изложби и все не ми оставаше време, затова един ден след работа буквално изтичах до Софийска градска художествена галерия и им се насладих максимално.

За Вививан Майер се говори много напоследък, а Йозеф Куделка е може би най-добрият жив фотограф, четете повече за него тук: Изложбата "Изгнания".

Лондон, защото го обичам

От известно време имах някаква нужда да се разходя отново до Лондон, а и соло турнето на Кели Джоунс определено подсили тази нужда и затова, след като си намерих другарче, си сбъднах желанията. Мисля си отново да направя един гайд с най-готините неща според мен, които си заслужават времето и вниманието, но не знам дали и кога ще стигна, затова отбелязвам тук съвсем накратко радостите.

Пристигнахме късно през нощта в Лондон, а животът там както винаги кипеше с пълна сила. Припомних си обаче защо са кофти нощните полети, но пък поне следващия ден започнахме отпочинали и без стреса от придвижването от летището и въобще умората от пътуването. Сигурно и заради това извървяхме 23 км за един ден - бавно, лежерно и наслаждавайки се дори на мръщенето на лондонското време.

Като начало минахме основните забележителности, като държа да отбележа, че Биг Бен е в реконструкция до 2021 година, така че ако отивате за първи път в Лондон, може би леко ще се разочаровате, но пък ако не сте по "баналните" гледки нищо няма да загубите. После Westminster Abbey, Buckingham Palace, Trafalgar Square, направихме едно хапване в Dominique Ansel Bakery, St.James' Park, следобедно се разходихме из Kensington и Kensington Gardens и Notting Hill.

През втория ден се разходихме до Covent Garden, където закусихме, пихме кафе, наслаждавахме се на музикантите и хендмейд творците и продължихме към National Gallery. Първият път не ми стигна времето за галерията и я мечтая от години, затова определно мога да кажа, че се радвах като малко дете! В Лондон музеите и галериите са безплатни, така че си отделете време да ги посетите (от предния път любим ми остана Victoria&Albert Museum).

Доставя ми огромно удоволствие да се разхождам в галерии, а тук, където виждах Сезан, Моне, Ван Гог, Рембранд и много други наживо, просто беше неописуемо! Ако се чудите още, вижте тук за кои картини да се оглеждате и защо да посетите галерията: 30 must-see paintings

После писах: По-рядко си казвам „ще“ и по-често действам. Затова и знам, че някой ден ще я имам тази история, която се събужда най-вече от разходки в галерии, но с години живее в ума ми… Винаги си мисля защо ходим там, какво ни дава изкуството, какво търсим. И за себе си знам, че е щастие и необятност. И понякога това е напълно достатъчно.

После се разходихме до Camden за обяд. Много е лудо това място, но аз много го обичам. Толкова е шарено и цветно! Препоръчвам веганските бургери и едно доста добро индийско, които ще включа в по-подробен текст. За съжаление, моят приятел Лудия шапкар го нямаше този път, но пак си заслужаваше. Този ден завършихме с Hyde Park, а едно папагалче си похапна от ръката ми и беше толкова готино и гъделичкащо, като обхвана пръстите ми. Благодаря на непознатия, който сподели ядките си с мен :))

Третият ден беше отреден за London Bridge и Tower of London, разходка по Темза, St. Paul's Cathedral, fish and chips и концертът на Кели Джоунс. На снимките опитах да уловя няколко деца, които тичаха под водата и се смееха, докато за нас високите за Лондон 20 градуса бяха леко прохладни и за малко да си търсим пуловери в средата на юни. Иначе много обичам този квартал, Tate Modern, Millennium Bridge, карамелизираните ядки и сапунените мехурчета, които се носят във въздуха.

Обичам да гледам хората, някои бързат сякаш не знам какво се случва, други са сякаш времето е спряло, а огромна група танцуваше салса просто ей така в неделя на обяд. За съжаление, любимият ми пъб в тази част на Лондон - Ye Olde Cheshire Cheese, който е останал известен с това, че е бил любим на Дикенс, не работеше в неделя, но отново остава да повторя следващия път. Споменът ми от него е супер завладяващ, а ако искате да се потопите в една истинска лондонска атмосфера, гарантирам, че това място ще ви я донесе.

Концертът

Определено преживяването да слушам най-любимия си жив вокал наживо в Apollo Theatre беше неописуемо и дори бих казала, че това е най-щастливият ми ден тази година. В един момент сълзите напираха от очите ми, а цялото ми тяло беше изтръпнало, но не смеех да мигна, за да не разваля картината. Слушах една от най-най-любимата си музика, а музиката е велико нещо.

Направи ми впечатление колко много възрастни хора имаше, например на годините на родителите ми. Пиеха бира, прегръщаха се, пееха тихичко! Да слушаш музика от група, създадена преди 27 години, точно в годината, в която си се родил, е наистина вълшебно преживяване и се радвам, че имам смелостта да си сбъдвам такива желания. Беше страхотно да слушам историите зад музиката, ново парче от предстоящия албум, който ще излезе наесен, да усещам вибрациите на залата, да съм точно в този момент точно на това място.

Сега знам само, че започвам класация на най-емоционалните концерти, и ще ми е интересно какво и кой може да измести Кели.

Четвъртият ден беше отреден за Kew Gardens - кралската ботаническа градина, която ми остана в сърцето като най-красивата, в която съм била. Когато пътувам, винаги проверявам дали има такава в мястото, на което съм, защото обожавам да се разхождам сред хиляди видове растения.

В Kew Gardens спокойно можете да прекарате цял ден - освен разкошните огромни парници, зелените полянки за пикник сред вековни дървета никак не са малко, красиви пейчици има навсякъде, както и водни площи с патета и лилии. Вярно, малко по-далеч е, но се стига съвсем лесно с метрото, а на нас ни отне около час и половина от Greenwich, но си струва напълно. Вземете си билети предварително - онлайн, освен че са по-евтини, пропускате опашката, и спокойно може да се насладите на това място.

Страхотно е съчетанието между природата и стъклените скулптори на Дейл Чихули - негово произведение за първи път видях във Victoria&Albert Museum и ако вдигнете глава, докато сте там, няма как да не ахнете от страхотния полилей. После в ботаническата градина в Атланта отново бях зашеметена колко страхотно се съчетават творбите му с природата, но тук в Kew Gardens просто всичко е толкова синхронизирано, че имаш чувството, че е част от природата. За наша радост попаднахме и на изложба, която показва скиците на Чихули преди да ги превърне в тези изящни стъклени произведения.

Последният ден завършихме с Гринуичкия меридиан - не само че кварталът, в който се намира, е страхотен, а можете да посетите и обсерваторията, да се разходите из парка, да посетите Greenwich Market и да хапнете в Bill's. А и залезът над Темза не е никак за изпускане.

За финал ви показвам няколко кадъра от улиците на Лондон и си пожелавам следващия път, когато искам да кача хубава галерия, блогът да си има ново тяло и да мога да съчетая много по-добре текст и изображения.

Изобщо много мисля напоследък за тялото и душата - тялото е начинът ни да присъстваме в този свят, така че трябва с любов и внимание да се отнасяме към него. Много хора напоследък ми казват колко много се променям, а аз по-скоро чувствам, че ставам все повече себе си. Просто може би с годините добивам смелост да съм това, което съм - без оправдания, обяснения, без опити да оправдая нечии очаквания, без вина, без страх. И всички тези сбъдвания на мечтите, всъщност са именно това - израз на себе си. Тогава животът става хубав и даже няма нужда от определения. Тогава е каквото е.

Носете си новите дрехи, момчета! Падаме, както ходим, умираме, както спим.

любимо по безкрайност от май

noreply@blogger.com (Емилия Найденова) — Sun, 09 Jun 2019 11:06:00 +0000

Май обикновено е динамичен и пълен, усещането е сякаш си на виенско колело, което обаче се движи с по-голяма скорост от обикновено. Дали защото е "моят" месец, но искрено го обичам и не знам дали има друг, който да се изнизва по-бързо от него. В края му пак съм зверски уморена от срещи, пътувания и задачи, което се отразява в принудителни дни на легло, но хубавите моменти не липсват. Пак ме обзема желание да мисля за времето, да го ценя и преживявам по най-добрия възможен начин в този момент.

Представленията

Много, много исках да гледам новата постановка на Явор Гърдев - "Драконът". Още повече, че участват любими мои актьори, сред които Михаил Билалов и Стоян Радев. Свила Величкова даже взе Аскеер за костюмография, но освен това представлението предлага смисъл и добра актьорска игра, достатъчно добре разположена във времето, че да не доскучaе с достатъчно много скрит смисъл, че да те остави замислен. За втори път гледах и "Жана" - огромен фен съм на Светлана Янчева, а представлението трябва да бъде гледано от всеки според мен. Макар да знаех какво се случва, не успях да не се развълнувам на същите моменти като първия път, което за мен е ясен знак, че "Жана" се нарежда сред най-любимите ми срещи с театъра.

Съвсем в края на месеца пък с колегите успяхме да гледаме "Празникът" отново на Явор Гърдев, който получи номинация Аскеер за най-добро представления. Актьорската игра е добра, смисъл - има, различно и провокативно е, но не мога да кажа съвсем, че е моето, макар Иван Бърнев да е чудесен. И все пак препоръчвам да го гледате следващия сезон.

Походите

Така се случи, че този месец нямаше празен уикенд, в който да лежим до късно, а все бяхме нанякъде и преминавахме собствени рекорди за извървени километри. Първият уикенд се разходихме до Крушунските водопади, Деветашката пещера и Ловеч; вторият - до Костенец и хижа Гургулица (никога не слизайте по пътя, който е в дясно, ние едва слязохме живи дооста време, след като тръгнахме и една огромна пропаст) - по редовния маршрут слизането не е повече от 30-40 минути; третият - Лозенският манастир и околността (много лек и приятен преход за неделя, но ако искате да стигнете до гледката към София, се уверете отново, че знаете пътя), а последният - Метеора, за който мечтаех отдавна.

Сутрини на четири лапи и много гушкане

Винаги кучетата и изобщо животните са били най-добрите ми приятели, колкото и детинско и наивно да звучи това. Още от най-малка прекарвах най-много време именно с тях, обичах да им говоря и знаех, че ме разбират. Мечтаех да стана ветеринарен лекар и даже родителите ми ми подаряваха енциклопедии за животни. Но в един момент осъзнах, че съм толкова емпатична и към животните, че ако трябва да помогна на някое животинче в беда, ще умра от мъка, ако не успея. Така си останах само с най-различните домашни любимци през годините - котката Цезар, кучето Джеки, водна костенурка, сухоземна костенурка, рибки... Откакто обаче почина Джимо - първият ми най-добър приятел в лицето на кучето на баба ми и дядо ми, а след него и Джеки, се отказах да се привързвам. Докато не се появи Арабела и не ме заля с цялата си красота. Този месец се наложи да я гледаме и си признавам, че се привързах ужасно.

Огромното клише, че няма по-искрена любов се оказва вярна, защото само тя се радва, като се прибирам от работа. Радва ми се, дори за десет минути да изляза до магазина, радва ми се, дори когато мия чиниите, чака ме чинно пред банята, докато си взимам душ, а сутрин е най-щастливото същество на света, че ме вижда, и се гушка като бебе. Записвам си ранните ни сутрешни разходки като любими през май, а това че се будя вече по-рано и без нея е знак, че истински ми липсва.

Непредвидените книги

Този месец прочетох една великолепна книга просто ей така, от само себе си, без да я чакам или планирам за четене - "Бащата на другия" на Паринуш Сании. Тази книга подарявам два пъти, без да съм чела, и всеки път получавам положителни отзиви. Прочетох я на един дъх - прекрасна книга за най-важното, което можем да си дадем на този свят - малко обич и топлина! А в края на месеца се зарадвах с новата стихосбирка на Виолета Христова, "Портрет на магьосника", романът на Пърл Бък (първата жена носител на Нобелова награда за литература) - "Императрицата", стихосбирката на Ана Цанкова, която спечели "Южна пролет" тази година - "Археология на белезите" и "21 въпроса за 21 век" на Ювал Харари... Кога ще ми остане време да ги прочета, не знам, след като дори биографията на Да Винчи ме чака вече втори месец, но важното е, че сме се намерили и все някога ще се срещнем... И знам, че това някога ще е точният момент.

Неделя, която е джин с тоник и сме себе си

Много, много рядко ми се случва да имам някакво истинско време за себе си. И мога да кажа, че една неделя този месец се отличава точно такова според моите разбирания. С Ели и Ася снимахме отново бижутата на Ели - Handmade Elmo, а вечерта завършихме с джин и беше чудесно! Без бързане, без работа, без мрънкане, просто ей така някакво време за нас, в което се смеем от сърце и сме свободни. Пожелавам си повече такива съботи/недели, в които малкото човешко време е истински споделено. Вярвам, че и трите заслужаваме. А и в тези моменти заедно се раждат страхотни идеи и нямам търпение в някой следващ месечен журнал да ви покажа една идея вече реализирана :)) Разбира се, пак ще има поезия, и птици, и небе.

Солун, Метеора, Литохоро

Доста отдавна това пътуване се въртеше в ума ми и се радвам, че го осъществихме с майка ми и сестра ми. Солун вече съм посещавала и харесвам наистина много, дори тръгвах да пиша един гайд тук, но така и не го завърших. Сега само набързо ще отбележа любимите си места - крайбрежната алея до Бялата кула, заслужава си разходката с корабче (вземете това, което се казва Арабелла - няма вход, а изисква само консумация), която трае около половин час и е супер за разхлаждане и почивка, чадърите (които гърците не харесват), но пък мен ме кефи самата концепция за нещо висящо от небето, после една разходка във вътрешността на града, районът около ротондата, площадът Аристотел, ако имате време похапване в Ergon Agora - един от най-добрите гръцки ресторанти в града (същият има в Лондон и Ню Йорк, и на всички гръцки острови), пийте вино от варел и си вземете маслини, а най-вкусният сладолед в града според местните можете да откриете в Gelati e Amore.

За Метеора думите не са достатъчно средство, което да опише тази красота, но съм сигурна, че няма човек, който да не е бил впечатлен. Този голям манастирски комплекс с 9 запазени и 6 действащи манастира, сякаш издигнати в небето, не може да бъдат сравнени с нищо друго, така че определено си организирайте една екскурзия. Аз бих се върнала с кола някой ден, за да разгледам и по-труднодостъпните манастири, тъй като сега влязохме само в Големия Метеор.

Последния ден се разходихме до Литохоро - много малко градче точно под планината Олимп, от което много ентусиасти тръгват за най-високия връх в Гърция - Митикас.

Честита нова година за мен!

Много е забавно, че с всяка година все по-малко се радвам на рождения си ден и все по-малко ми се празнува. Но не заради годините, а заради осъзнаването, че се раждаме всеки ден и всеки ден избираме кой и какъв човек да бъдем. Поне аз живея така. И знам, че мога да изживея най-големия празник и в най-сивия делник, и не се ръководя особено от датите в календара.

Въпреки това се радвам, че имам толкова близки хора, с които отбелязахме тези 27 години (дълги 27, както каза племенничката ми) подобаващо - с топли прегръдки и слънчеви цветя, изненади и познаване един на друг, с музика, много музика, неочаквани преживявания, нови мечти и цели, и огромната благодарност, че знам, че някой ме слуша, познава, обича.

Наздраве за този хубав май!

любимо от април (със закъснение)

noreply@blogger.com (Емилия Найденова) — Tue, 14 May 2019 14:56:00 +0000

За април определено ми трябваше да си отворя тефтера, за да видя какво се е случвало. Онези две-три неща, които запаметих, без нужда нещо да ме подсеща за тях, няма как да разкажа. И може би някъде между тях всичко друго се изгуби, разми се, избледня.

Все пак има някои радости, които заслужават не по-малко уважение и внимание от всичко, за което писах досега през изминалите месеци, затова макар и със закъснение, ще ви разкажа за тях.

Мъчно ми е, че много бързо отминава въодушевлението, бързо се сменят емоции - дали от времето, дали сме си такива, неспособни да задържим емоциите за дълго, или просто е период, не знам. Винаги вярвам, че каквото си струва все пак ще остане.

Да се посмееш от сърце

Съвсем в началото на месеца с Ели, Мая и Яна снимахме бижутата на Ели, за които съм ви разказвала и преди - Handmade Elmo, из софийските улици и местенца, които често дори не подозираме, че са в града. Няколко човека ме питаха къде съм ходила след това, а истината е, че е нужен просто един следобед и малко свобода, за да открием тайни, цветни кътчета дори в София.

Е, посмяхме се на воля, докато снимахме, а за финал хапнахме розови бургери в Boho, което май се отличи като ново любимо и различно място. По някакъв начин ми донесе много от духа на американските ресторанти, в които хапвах в Атланта, а храната е наистина хубава!

Спонтанните билети

Някак естествено ми дойде идея, че ужасно ми се ходи отново в Лондон и хоп - взех билети. Сигурно имам да си доприказвам нещо с Лудия шапкар в Camden, да обиколя пак Tate, да посетя Kew Gardens за първи път, да отида на театър и да послушам Kelly Jones на живо и тези желания изведнъж станаха невъзможни за пренебрегване. А и денят е друг, когато има някаква светлинка напред, която да очакваш.

Всеки дъх е поезия

Елин Рахнев представи библиофилско издание на "Зелда" и аз в един обикновен понеделник се оказах в хубава компания на уреченото място с близки на Елин, хубава музика и чаша вино. А, и! новата картина, която си взех от Pearl's Workshop. Представете си душевния кеф, който изпитах, слушайки Зелда, цигулки, виолончело, Елин, с който се смеем, водейки хубави и смислени разговори сякаш нищо друго не съществува и само това късче момент е значимо.

View this post on Instagram

A post shared by Plamena 🌙 (@pearls_workshop) on Oct 10, 2018 at 10:03am PDT

Разговори за неща, които не можем да докоснем

Не всеки ден успявам да поговоря с някого за неща, които не можем да докоснем - любимата ми тема! Дай ми на мен мечти, небе, да летя на крилете на думите, музиката, изкуството и с някого да сме на една вълна, да е приятно и уютно дори в тишината, дори леко да се възмутим от повърхността на света около нас и да отбележим онази част от него, която ни възвисява, и душата ми ликува искрено!

Да намериш светлината

Оставям тук тези две снимки - баба ми Еленка и детенцето на братовчедка ми, която с нежност и внимание я води - две любими под красивото небе на април, Цветница е, чудесно време за улавяне на залези, зеленина в градината и малките моменти, в които сме заедно. И ако това не е светлина, не знам...

Да се провалиш от сърце в месенето на козунак

Тази година за първи път реших, че ще меся козунак. Без идея как, без опит, без да звъня на мама и да я питам за рецепти. Пуснах Шопен и започнах, месих, докато не ме заболяха ръцете - резултатът беше супер изглеждащи, но не втасали добре козунаци. Честно казано провалът беше очакван още в началото, но това въобще не ми попречи да се изкефя. А и научих някои неща, които може пък да са ми от полза за следващата година :))

Освен това този месец направих и една не-особено сполучлива торта Павлова, която уж ми е специалитет. Така че може да се каже, че април беше месецът на провалите в кухнята, но трябва от време на време да си позволяваме и това.

Шотландия от преди три години

Дойде ли април, все някакви спомени за пътувания ме обземат... Освен, че американското приключение започна като на шега на 1 април миналата година, преди три години април беше посветен на Шотландия, която адски ми липсва.

Много е интересно, че като пътуване в началото беше доста шашкащо, сиво, студено, а когато се върнахме, определено се отличи като едно от най-приказните. Единбург и Глазгоу са прекрасни градове, които препоръчвам на всичките си познати, а разходка из Highlands би ви спряла дъха. Все се каня, че ще започна да пиша кратки гайдове за любимите си места, сред които и Шотландия, но кога ще стигна до това, и аз не знам... Все пак, ако имате възможност, не се колебайте. На снимката по-долу се радвам на града от Calton Hill, който се смята за истински позор от шотландците, тъй като монументът е незавършен, но въпреки това за мен си остава доста добро място за следобедно кафе. Заслужават си старите антикварни книжарнички, Arthur's Seat, гробищните паркове, двореца, скритите частни замъци, от които се открива гледка към северно море, галериите и музеите.

Сред радостите на април се нарежда едно пижамено парти, което ме предизвика да изляза по пижама в центъра на София; филмът за Коко Шанел и Игор Стравински; разказите на Туве Янсон - особено "Пътуване с лек багаж"!; първият джин с тоник в Cubo и нуждата да оставам все по-често със себе си.

April, 2019

noreply@blogger.com (Емилия Найденова) — Sun, 14 Apr 2019 09:35:00 +0000

... и се затваряш в себе си все повече,
нямаш избор да бъдеш свободен.
Някакви светове те обграждат измислени,
думите режат до кокал и повече.
Стъпваш погрешно, където отиваш,
бъркаш при всяка изминала крачка.
Срещат те хора, които не виждат
и отминавате поотделно нататък.
Изгубен е смисълът на всяко общуване.
Вече не мога дори да говоря.
Вече не искам дори да ме чуват.
... и се затварям в себе си все повече.

в какво се влюбих през март

noreply@blogger.com (Емилия Найденова) — Sat, 06 Apr 2019 12:15:00 +0000

Пролетта дойде - май това е най-хубавото, което може да се отбележи този март. Още в първите дни слънчевите лъчи донесоха доза топлина, достатъчна да си поемам въздух малко по-леко.

Не знам дали и вие сте така, но за мен времето понякога тече така, че един ден не е 24 часа, а поне 48. И все се чувствам, че нищо не съм свършила, а като се обърна назад се оказва, че греша ужасно. Ето и частица от нещата, които правих, харесах и обикнах този месец:

Книгите

Не знам как успях да го направя, но прочетох повече книги от обикновено. Не знам и дали се дължи на организация на времето или просто на това, че случих на наистина прекрасни книги.

Първата беше „Човекът в търсене на смисъл“ на Виктор Франкъл – професор по неврология и психиатрия във Виенския университет и основател на логотерапията – екзистенциална психотерапия, в основата на която е търсенето на смисъла в живота на всеки човек. Франкъл поднася по човешки начин преживяванията си в концентрационни лагери, където загиват всичките му близки, и духовните уроци, които научава, докато оцелява. Франкъл казва, че на човек може да се отнеме всичко, освен едно: последната човешка свобода да избере своето отношение при всякакви обстоятелства, да избере своя собствен път.

„Любовта е единственият начин да достигнеш до най-вътрешната част на личността на друго същество, до нейната сърцевина. Никой не може да осъзнае дълбоката същност на друго човешко същество, ако не го обича. Чрез своята любов той е в състояние да види същностните черти и особености на обикнатия човек и дори нещо повече – да съзре онова, което е заложено в него, което дори още не е осъществено, но би трябвало да бъде…“

Бележките ми по тази книга и цитатите, които препрочитам, са твърде много, за да ги споделя тук, но въобще не се чудете дали да я четете.

Втората книга, която прочетох е „Литературен обяд и други разкази“ на ирландската писателка Ейлиш ни Гуивна, която гостува в България по покана на ирландския посланик, и с която имах щастието да си поприказвам в Столична библиотека. Повече за книгата четете тук: Ирландски полъх и литературен обяд от Ейлиш ни Гуивна.

На тръгване пък хвърлих един поглед от петия етаж на стълбището в библиотеката, а такива кадри винаги са ми харесвали, затова го запаметих, а пък от Програмата го включиха в един от броевете си този месец в класацията си #InstaSofia (даже според разни календари този ден се смята за Ден на поезията, а аз нямаше как да не открия някаква символика в това съвпадение).

Сред хубавите книги този месец е и "Мир вам" на Емилия Дворянова - дълбока, красива и поетична книга.

Морето и кучето

Разходка в началото на месеца до Варна успокои ума ми, който беше започнал да се гмурка в една голяма тъга. Но няма нещо, което да не лекува морето, особено в приятната компания на Арабела, която всеки път успява да ме разсмее с искрената си любов и лудост. Това малко същество стана на 1 година, и въпреки че вече е голяма, още ни се радва като пълно диваче и ни припомня колко е лесно да се радваш на малките неща.

Настъпването на пролетта в Балкана

Хванахме и настъпването на пролетта в Балкана със спонтанното решение да минем през Априлци за ден-два с приятели, току що завърнали се от своите Еразъм преживявания в Полша. Адски обичам да наблюдавам как слънцето се скрива зад високите дървета, обичам да вървя напред, да мълча, да чувствам свободата и тишината на Балкана. Понякога думи от стихотворения се разхождат в ума ми в тези моменти, понякога има музика, а понякога е просто такова каквото е и няма нужда от нищо друго.

Театърът и филмите

Искам да отбележа специално "Бащата" - една постановка на Флориан Зелер под режисурата на Диана Добрева. Владо Пенев прави толкова искрена, чиста, човешка роля, че няма как да не преживееш искрено този час и половина в Народен театър. Именно такива постановки обичам - тъжни, ще каже някой, друг - депресиращи, а трети ще знае, че точно такъв е животът понякога. Или винаги. Спомените, въпросът кои сме ние, животът, който минава на лента, какво остава, какво забравяме, можем ли да запазим нещо и за къде - изобщо остава ли нещо след нас, всички тези въпроси останаха в съзнанието ми. Препоръчвам точно толкова колкото и "Жана'', отново с участието на Владо Пенев, отново в "Народен театър", която този месец смятам да гледам отново.

Успях да гледам и "Палачи" от Мартин МакДона в театър "София" и като фен на МакДона и черния му хумор, искрено се забавлявах. Актьорската игра е приятна, сценографията също, така че съветвам да му дадете шанс. Все още по-добре поставяни у нас за мен са "Пухеният" и "Ръкомахане в Спокан", но може би и доста по-мрачни от "Палачи"-те.

Сред филмите са "Зелената книга" и новият български сериал "Денят на бащата". Не знам дали има нужда да обяснявам защо си заслужават, но въобще не се колебайте да ги гледате.

Пловдив и залезите

Кратка разходка до Пловдив в рамките на командировка, определено беше едно от най-хубавите неща през този месец. Не бях посещавала Пловдив от 4 години и градът определено ми се стори променен, много арт, много раздвижен, всички хора бяха много мили, определено нямаше толкова напрежение колкото в София, а удоволствието да отидеш на работа пеша, без да се блъскаш с хора в метрото, е неописуемо. Едно от нещата, които най-много ми тежат тук, всъщност е именно цялото преживяване в градския транспорт, лудницата, нервността на всички хора. Затова често ми се иска да съм някъде другаде.

Освен това хванахме невероятен залез, а това само по себе си е щастие. Също адски се кефя, когато градската среда се променя по толкова модерен начин, запазвайки миналото. Дори една изоставена сграда е красива, когато някой се е постарал да вкара цвят в същността ѝ. В Пловдив всичко това носи страхотен дух.

Медено-розови нюанси на сдрачаване

В косите ми имаше медено-розови нюанси, които ми напомняха залезите на март, но си отидоха толкова бързо, колкото хубавите моменти. В крайна сметка всичко нематериално остава като отпечатък, а да мога да го оценя, е нещо, на което се уча ежедневно. И понеже най-важното е да правим това, което обичаме, това, което ни гъделичка и пази тези, които сме, завършвам с текст на Веселин Ханчев, който кънти в ума ми в последните дни.

Върху земя човек роден е.

Но той на нея е роден

небе да вижда и да стене,

загуби ли го някой ден,

да чува в нежностите къси,

в делата, в болката дошла,

не ударите на кръвта си,

а ударите на крила.

Върху земя човек роден е.

Но той на нея се роди

над себе си, непокорени,

да дири винаги звезди,

да ги достига и когато

до тях е стигнал, да скърби,

пак взрян в небето непознато

и смъртоносно може би.

Върху земя човек роден е.

Но той роден на нея бе

дори в пръстта, и на колене,

да има пак едно небе,

небе да има и тогава,

когато няма и очи,

сам в себе си да го създава,

когато то се заличи.

Веселин Ханчев, Земя и небе

Заслужава си отбелязването на завръщането на InGlobo - най-най-любимото ми списание, за един по-интелигентен свят с най-изпипания дизайн, на което се наслаждавам бавно и на глътки, а и заради ежедневната умора не успявам да чета повече. Но пък една традиция се завръща и искрено се радвам, че отново ще мога да го чета.

Ако ви се споделя стихотворение, мисъл, сън, преживяване, ще се радвам да прочета.

какво остана от февруари, 2019

noreply@blogger.com (Емилия Найденова) — Thu, 28 Feb 2019 22:50:00 +0000

Залез над Костенец

Здравейте, читатели, които по някаква причина наминавате тук, я да летим заедно, я да падаме. Признавам, че февруари беше доста труден и осъзнавам, че това не е никак добро начало, което да ви задържи да четете. Но пък много ми се иска да запазя този блог такъв какъвто винаги е бил, каквото и да се случва - искрен и дори наивен. И пълен с безсмислена информация.
Признавам, че през този месец енергията ми падаше неимоверно и нямах никакво желание за нищичко - от ядене до каквото и да е приятна дейност за разсейване на ума. Апатията е страшно нещо. Като включим и това, че бях болна половината месец и променливостта на времето, липсата ми на енергия е поне мъничко разбираема. Просто исках да спя, завита през глава. Сигурно всеки има такива моменти. Като тегля чертата обаче, има някои истински щастливи момента - частички, мигове, които светят като светулки в тъмното и така ме преведоха до края на малкия Сечко.

Ако ви се споделя, може да ми разкажете в края на поста как вие се справяте с такива моменти - винаги е интересно и полезно да се прочете/чуе и друга история.

Пътуване до Костенец

Отсеченият вече бор

През февруари имах щастието, шанса и късмета да пътувам два пъти до Костенец (родното място на майка ми) - за мъничко, но достатъчно да заредя батериите и да се върна към себе си.

Всъщност усещанията ми за това място и цялата носталгия, която ме гони, заслужават отделен пост, който подготвям вече две седмици и не знам дали изобщо ще публикувам, но все пак - това място е моето островче свобода.

Когато бях дете, не минаваше и месец без да отидем до Костенец при баба и дядо. Всяка зима разходката до хижа Гургулица беше задължителна, а спускането със шейните на връщане - най-голямата забава. Може би сме били на 3-4 години със сестра ми, когато за първи път отидохме до хижата.

Кошерите на дядо ми/вече без пчели

Помня колко ни боляха крачетата от студ, както и въпросите ни на всеки завой "стигнахме ли?". Още тогава осъзнавах връзката ни с природата и по детски се радвах на високите иглолистни дървета. А какъв сняг имаше само!

Билковият чай в хижата носеше не само ароматът на планината, но и едно успокоение. Щом стигнехме вкъщи, пълнехме легени с гореща вода, за да стоплим крачетата и хапвахме филийки, препечени на печката, с домашна шарена сол... Дядо и баба бяха наоколо, къщата - топла, пламъчетата от огъня танцуваха по тавана, всичко беше тук и сега, безстрашно и такова каквото може да бъде само в детството...

Лятото пък беше пълно с разходки, пикници в гората и в малката къщичка, която имахме, откъсната от селото, ядене на плодове на корем от дървета и храсти, легнали върху тревата, вадене на мед, люлки и игри...

Споделям ви няколко снимки от албумите на баба ми и дядо ми, в които обожавам да се гмуркам - времето спира и черно-белите снимки ме пренасят в едно друго време, някъде там с тях, на море за първи и единствен път, на ливади с приятели, на сватби на познати и далечни, в гората, пред новата къща... или просто у дома.

Интересно е и, че там винаги успявам да уловя най-красивите залези - обикновено след дъжд дали заради планината, дали заради енергията на мястото, в небето винаги рисува най-изкусният художник и аз всеки път затаявам дъх, сякаш е първият залез, който виждам.

Ето и няколко снимки от гората, у дома и на разходка из розови храсти с децата. Честно казано адски обичам тези уловени моменти, макар и направени с телефон, защото ми носят атмосферата на мига, в който никога няма да имаме шанса да се върнем, който е бил такъв само и единствено там и точно в този момент.

По пътя за х. Гургулица/ Диляна на 4 и баба ми на 89 (2018г.)/Розите

Йога в събота сутрин

Натрупаната умора през седмицата обикновено опитвам да прогоня с проспиване на събота и неделя, но напоследък реших, че една доста по-добра идея е прекарването на събота сутрин в разходка и йога - така виждам града в различен ритъм от делничния, имам мотивация да стана в някакво нормално време, давам енергия и удоволствие на тялото си, а то заслужава, и когато се прибера, имам цялото време на света за нещата, които искам да свърша.

Yoga Mandala е прекрасно местенце, което препоръчвам на всички, които искат да разпуснат физически и психически, било и просто с чаша чай и книжка в уютния им дом. Аз съм фен на часовете с Деси (Mukha), защото ми дават това, което търся за ума и тялото си, и знам, че съм прекарала истински стойностно време. Обикновено на прибиране ходя пеша до вкъщи или взимам трамвая, купувам ябълки и обикалям пазарчето с цветя винаги с едно и също любопитство - да, никога не ми омръзва и се сещам за цветята на малката Ида, и танцувам с тях.

Скицник и разходки в неделя

По време на една разходка в неделя, обикаляхме отново няколко книжарници, но този път се прибрах със скицник вместо с книга. Сега прекарвам малкото си свободно време вечер в драсканици, които обаче ми носят извънредно удоволствие и успокоение на ума. Това в комбинация с някой подкаст или любима музика, ми помага да "изключа".

За съжаление отново не съм толкова последователна колкото ми се иска, но все пак е добро начало. Освен това си взех няколко книги просто ей така - обикновено не купувам нещо, ако нямам извънредна нужда от него и книги, ако нямам времето да ги прочета веднага, но много ми се прииска да имам "Човекът в търсене на смисъл" на Виктор Франкъл и "Пътуване с лек багаж" на Туве Янсон. Сега чета Франкъл и определено мога да кажа, че има защо тази малка книжка да е ценена толкова високо. Повече вероятно ще разкажа следващия месец.

Разказите на Георги Томов от сборника "Всичките дни"

Разказите на Георги Томов се оказаха истинско удоволствие и се радвам, че избрах да говоря за тях на литературния клуб в Greenwich Book Center.

Макар да не се събрахме толкова хора колкото ми се искаше, срещата беше приятна, а Георги Томов разказа чудесни истории. Да говориш за истински смислена българска литература несъмнено е огромно предизвикателство и всеки път се притеснявам като пред изпит. Разбира се, в това няма никакъв смисъл и очаквам с нетърпение деня, в който няма да съм уплашено зайче, а хората, дошли на клуба, са прочели книгата и можем да проведем истински смислена дискусия.

Държа да отбележа, че Георги Томов е писател, който умее да разказва историите от живота - привилегия, която не всеки има. Разказите му са човешки - на моменти забавни, на моменти умиляващи, друг път - толкова реални, че загорчава. С удоволствие ще прочета и романите му - "Розариум" и "Докато дишам", а първият му сборник с разкази - "Не беше тук и си отиде" - ще препрочета. През март четем и обсъждаме "Мир вам" на Емилия Дворянова, а мястото е същото - Greenwich Book Center.

Барети и къдрици

Не съм голям фен на шапките, а и не се увличам особено по аксесоари - обичам семплите неща и всичко, което нося, се брои на пръстите на ръцете ми. Не се затрупвам с вещи и не обичам да имам десетки бижута, не ми трябват и не ми носят никакво удоволствие. Всичко, което имам, е пропито от сантимента на случки, места и хора, които държа да нося с мен.

Обаче баретата се оказа аксесоар, който нося с удоволствие и който доста пасва на усещането ми за самата мен напоследък. Кофти е, че я носи в комбинация с уморени очи, но това е положението.

Фотографиите на Синди Шърман

Untitled Film Still, #15

Адски се впечатлих и изкефих на фотографиите на Синди Шърман - американска фотографка и режисьорка, известна със своите концептуални портрети. Вдъхновена от филми, списания, рекламата, развитието на интернет и историята на изкуството, Шърман става особено популярна през 80-те със серия свои портрети много преди селфи културата да ни завладее. Влизайки в най-различни роли, Шърман е фотограф, модел, гримьор и стилист, оставяйки изключително важни за модерното изкуство произведения.

Това, което прави несъмнено критикува наложените от обществото социални роли, осмива ги и ги поставя на фокус. За мен лично серията Untitled Film Stills е феноменално добра, и не само изследва женствеността и женската роля в обществото, но и поставя въпроси, чиито отговори търсим и до днес.

Untitled Film Still, #81

“I like making images that from a distance seem kind of seductive, colorful, luscious and engaging, and then you realize what you're looking at is something totally opposite. It seems boring to me to pursue the typical idea of beauty, because that is the easiest and the most obvious way to see the world. It's more challenging to look at the other side.”

“I feel I’m anonymous in my work. When I look at the pictures, I never see myself; they aren’t self-portraits. Sometimes I disappear.”

Случайните срещи, които се оказват не съвсем случайни
Ще завърша с това, че каквото трябва да се случи, се случва, каквото и да ни спира, каквито и стени да имаме в ума си, както и да опитваме да го избегнем с оправдания - че сме изморени, че не му е времето, че не е важно какво искаме. И е страхотно, и е вдъхновящо, и е като измислено и в същото време - най-истинско.

Ако сте стигнали до края, благодаря, че правите писането в този блог едно от смислените неща без значение кой месец сме. Вероятно пак изпускам нещо важно, но освен че е 1 през нощта в момента, в който завършвам поста, този път истински прекалих с дължината. Лека нощ! И цветен март - нека ви донесе поне нещичко, което да остане.

Полети и думи

Лятото на думите - любимо от юни, 2026

Следпремиерно за "Песента на бързолетите" и поезията

Премиера на "Песента на бързолетите" във FoxBook Cafe с Албена Тодорова

Докато светът спи, ние се свързваме 🤱или как кърменето ме спаси

В разгара на лятото, 2025

Песента на бързолетите - нова книга от мен

Книги, които излязоха през 2024 г., но си заслужава да прочетеш и през 2025г.

Балийско село, 2023

В теснолинейката между Септември и Добринище

Амстердам

Уроци

никога

Закъсняла поезия - точно навреме

***

A companion to contemporary art - за времето за себе си в необятния свят на изкуството

За записване на адрес artcontemporary21@gmail.com или на страницата на курса A companion to contemporary art/.

не се страхувам, че те няма

Най-добрите български стихотворения, които прочетох в последните 10 години

Да бъдеш едновременно и птицата, и размахът ѝ, и песента ѝ... това ми се струва, че само поезията го може.

Елица Мавродинова

Боряна Нейкова

Аксиния Михайлова

Лилия Йовнова

Елена Денева

Мая Дългъчева

Юли - всеки със своите битки

Откажи се навреме, но не се предавай

Музика в Двореца - или защо дъждът е приятел

Страшното не е страшно - остави изстрела да те изненада

Това, което търсиш, търси теб - бисери-мигове

Понеже всички обичаме да разказваме истории

Тънкото изкуство да не ти пука или да ти пука за това, за което обичаш да ти пука

Стихотворения, с които да се вдигнеш или няколко ежедневни вдъхновения

любимо по безкрайност от юни

Digital Communication Network в България

Изложбите на Йозеф Куделка и Вивиан Майер

Лондон, защото го обичам

Концертът

любимо по безкрайност от май

Представленията

Походите

Сутрини на четири лапи и много гушкане

Непредвидените книги

Неделя, която е джин с тоник и сме себе си

Солун, Метеора, Литохоро

Честита нова година за мен!

любимо от април (със закъснение)

Да се посмееш от сърце

Спонтанните билети

Всеки дъх е поезия

Разговори за неща, които не можем да докоснем

Да намериш светлината

Да се провалиш от сърце в месенето на козунак

Шотландия от преди три години

April, 2019

в какво се влюбих през март

Книгите

Морето и кучето

Настъпването на пролетта в Балкана

Театърът и филмите

Пловдив и залезите

Медено-розови нюанси на сдрачаване

какво остана от февруари, 2019

Пътуване до Костенец

Йога в събота сутрин

Скицник и разходки в неделя

Разказите на Георги Томов от сборника "Всичките дни"

Барети и къдрици

Фотографиите на Синди Шърман

Untitled Film Still, #15

Untitled Film Still, #81

Случайните срещи, които се оказват не съвсем случайни