Art Factory 29

Мой

2022-03-28T00:58:00.002+03:00

Ти си като водата.

Като слънцето.

Ти си топлината.

И щастието.

Ти си си ти.

Ти.

Мой!

Край и разни други тестени оргазми

2021-12-10T04:37:00.001+02:00

Странна година. Една такава, с много краища. Ама наистина. Край тук – край на това. Остри ъгли и ръбове, на които се удрям, синини. Рани няма. Само сини петна по кожата? Да. Къде от студ, къде от ударите, ама какво да правиш? Живее се. Пък и синьото е хубав цвят. Левскарски, един такъв, идеологичен, както казват. Цвят с история и религиозни носители от говежди вид. Хубави хора, демек. (Мамо, скрий си очите – ребрандирах се. Червеното си остава цвят с пет лъча во веки!)

Та, говорих за краищата. Хубаво нещо са те. Например крайчето на хляба. Ама на този, прясно изпечения, дето все още смъди от топлото. Един такъв хрупкав и сладък. Вкусът му се разлива в устата ти и сякаш пуска електрически импулси по цялото тяло. Тестена наслада. Като пица! С четири сирена. Течна експлозия от вкусове.

Този текст започна на секс да мирише, а ужким за храна говорех. Но да поговорим за секса, добре. Не, не този физическия, макар че хич не е за подценяване. Даже си е от фундаментално значение по отношение на психичното здраве, но все пак за другия секс става въпрос. Онзи в ума ти. В душата. Когато се сливаш с нещото на психоделично ниво. Например с книга или пък с личност. Някак умовете ви така се преплитат, че се превръщат в два дълги полимера, образуващи свое собствено ДНК. Естерните връзки са споделените мигове. Колкото повече са миговете, толкова по-добре се споява веригата на тоя нов, емоционален вид нуклеинова киселина.

Сега пък много нàучно стана. Ама сексът сам по себе си е размяна на генетична информация, така че не съм се отклонила много от темата. То като цяло и тема няма.

Добре де, краищата. Например краят на скала. Ама не коя да е скала, а Онази скала. Ръба на света. Дето, като погледнеш надолу и краката ти подемат свой самостоятелен танц, чиито фигури не са баш балетни. Трепериш, разбирай. Да, не се прави, че ти е хладно, шубето те е хванало и то на ужас. Ама и екстаз те обзема. Защото след края, винаги идва началото. А началото винаги е хубаво. Зависи как си го сготвиш.

Поука 1.0: Който си знае какво му е, само той си знае какво му е.

Поука 1.1: Сънят е хубаво нещо.

Поука 1.2: Стига сте ми чели поуките!

Очаквам вашето САМО ЛЕВСКИ/Да живее победата/Нито капка страх, нито крачка назад (и производни) в коментарите.

Ха-ха, много съм остроумна. Нали?

Сънища

2021-12-10T01:48:00.001+02:00

- Какво сънува, Мър?

- Спомени сънувах, Мяу.

- Да, ама какви?

- Едни такива, тъжни.

- Как така?!

- Така. Щастливи мигове от миналото.

- Ами как тогава тъжни, Мър? Противоречиш си!

- Тъжни са, защото са минали.

Малка среднощна поезия

2021-11-13T01:33:00.005+02:00

Обичам песничката на:

- мечтите

- вълните

- тълпите

И онези кратки, тайни целувки под носа на незрящите гледащи.

Обичам миризмата на:

- слънце

- окосена трева

- пролетни цветя

И на ръцете ти, очакващи да ме прегърнат.

Обичам:

- смеха и детската радост

- да бъда глупава понякога от сладост

- Теб.

А. Р.

Котешки истории

2021-08-19T17:41:00.004+03:00

- Всичко е измислица. Нека си измислим нещо хубаво и да живеем там!

- Действителността е друга, Мър!

- Не е! – заинати се пухкавата топка.

- Огледай се! Живеем в пустош.

- Къде ти е въображението, Мяу?

- Мър, крайно време е да опознаеш реализма. Мечтите са лъжливи и са за мъничките котенца. А ти прехвърли вече три хилядолетия и пак оранжевата ти душата блуждае!

- Пък ти си скучен, Мяу. Седиш си тук, на този трон от факти и не допускаш никого извън пределите на доказуемите истини. А истината може да е всичко. Защото всяка истина за всеки е различна.

- Различни са само твоите истини, Мър. Защото те са плод на лъжливи химери. Все виждаш света в розово.

- Мяу, аз виждам всичко пъстро! Само в розово е скучно. В моите очи има най-вече лилаво, защото е любимият ми цвят. Обаче има и синьо, зелено, оранжево, жълто. Виждам цялата гама от искрящи желания и красиви мечти. Те са моята истина. Ела при мен, щастливо е!

- Щастие. Какво е щастието, Мър?

- Измислица!

- Именно, измислица. Самичка си го казваш. И пак ми хвърляш вятърничеви твърдения.

- Ама разбира се, че е измислица! Нали с това започна този разговор. Всичко е измислица. Измисли си малко щастие де, Мяу!

- Мър, светът е грозен. Погледни. Изпълнен е с гладни котараци и разгонени котки. Мърляви, мяучещи, рушащи! Почвата е цяла изорана в дупки. Зелено вече не остана.

- Мяу, светът е хубав. Там където виждаш дупки, аз виждам убежища. Ти виждаш мъртва, кафява почва, а аз ей това кокиче. Пробило е земята и си хубавее само, насред нищото. И ми се усмихва, изпраща ми въздушни целувки.

Ти виждаш разхвърляни кофи, а аз виждам там пир. Пред двама ни, всъщност е еднакво. Обаче очите често ни мамят. За това аз не им вярвам. И избирам да се вглеждам само в хубавото. Върни се, Мяу, не бой се от водата. Потъваш, единствено когато се страхуваш. Виж ме мен – щастлива съм. И мокра. А ти си сух и тъжен. Не бива. Страхувай се единствено от страховете си.

За свободното падане и чувствата

2021-07-30T23:23:00.002+03:00

Overthinking-а никога не е добра идея. Ама никога, никога. Обаче, разбирате ли, кауза пердута е да избягаш от него. Например, срещате този невероятен мъж, който ви купува бонбончета от всеки клек шоп на който спре, за да си вземе Somersby (Carlsberg, дължите ми един стек, заради тази реклама), обяснява ви по цял ден колко сте невероятна (което вие и без друго си знаете, само че не сте свикнала да го чувате от друг, освен майка си) и на всичкото отгоре ви дава вниманието, което винаги сте искала. И веднага светва червена лампа. Какво не му е наред на тоя? Каква му e играта? Няма начин да е толкова чудесен. И БАМ! Стена!

От друга страна обаче, иска ви се такова да си пуснете на воля емоциите. Готино е от време на време и те да си поиграят свободно, а при цял живот потискане, като им дадеш малко фандък и айдееее, развързани стават. И както думите винаги са били най-добрия ви приятел, рязко се изпаряват, в стомаха ви почват да пърхат едни пеперуди, едни чудеса и изглежда, че от вятъра дето правят в организма ви, издухват и мозъка. И думи вече няма. Тишина, бе, казвам ви. Гледате си едно такова глупаво и ужким мислите нещо, обаче мислите ви са толкова разбъркани, че всъщност за нищо не мислите, защото, нека сме честни. От два месеца насам, главата ви е чисто празна.

И после идва риалити чек. Алоооууу, Хюстън, чуваме ли се? Земята вика Анита! Я, по спокойно с чувствата, че свободното падане не оферта, когато не си опитен. Хубаво, де, ама да си в безтегловност е доста яко. Смисъл, ударът със Земята 100% ще е смъртоносен, обаче летенето… То е като, като… То е като музиката. Да вземем за пример произволно парче на Lana Del Rey. Влиза ти под кожата, настръхват ти всички косъмчета и кара съзнанието да се рее в пространството. Преживяваш го, всяка дума прониква в душичката ти и го чувстваш свое. Няма никакво значение, че Lana идея си няма за съществуването ти, точно както и на света изобщо не му пука има ли те или не. Обаче ти си емоционалничиш там в твоя си ъгъл и ти е готино. Оргазъм след оргазъм. Емоционален, нали. Не говоря за пениси, защото съм възпитана.

И после парчето свършва.

Ебаси тъпото.

Repeat!

Ама ако пуснеш repeat-а твърде много пъти пък ще ти писне. И сега какво да правиш? Да го изцедиш до края, за да си начешеш емоционалната краста или да си даваш на час по лъжичка, за да ти е яко по-дълго? От друга страна, здраво ми е писнало да ми е сложно. Тия постоянни mind games силно не са моите. Не че не ги владея. Жена съм, нека не го забравяме. Обаче грам не ми се занимава.

Ама може и по-лошо. Ами ако внезапно заличат Lana от Spotify, Youtube и всичките там канали дето има за музика и никога повече не я чуя? Споменът за нея ще ме тормози завинаги. Дали пък да не спра да я слушам още от сега, за да си вярвам, че е бил мой изборът?

Оф, мамка му, тая Lana. Защо не вземе да ми каже, че ме обича най-накрая, да си ме направи PR, че и без това само за нея разправям, откак разбрах, че съществува през 2008г. и да се свършва.

Е за това overthink-ване ви говоря. Пускам си Lana!

Тяло

2021-03-21T02:08:00.008+02:00

Тяло.

Безжизнено, сиво, нереалистично провесено на връзка сезал.
Топло, треперещо в молитва за обич.

Съсухрено, старо, обвито в болка.
Копнеещо, жизнено изпълнено със страст.

Нечие убежище за скритите вопли.
Мечтано, повито с блянове.

Тяло.

Светът ми тежи.

Живот.

Изплъзва се бавно. Цвета се отдръпва от тези страни.
Изпълва те целия. Пулсиращо щастие, талази от смях.

Убива те нежно с мрачни целувки.
Танц на емоции – летиш в облаците.

Изпълнен с безсмислие и фалшиви чувства.
Прекрасно убийство, наречено дъх.
Понася те, тъй както върти те вихрушката –сърцето вълнува се, пълно е с щастие!

Живот.

Светът ми тежи.

Разум.

Изкуствен, премерени шансове и грешни решения.
Правилни пътища и в края им чакат награди от злато.

Глупава дума и студ. Оправдано бягство.
Спасение от наближаваща пропаст, чрез правилно премерени шансове.

Разум.

Светът ми тежи.

Честност.

Фалшива човечност, омразен бълвоч от думи пълни с неискреност. Съвкупност от глупаво слово, лъжи, прикрити с малки ваксини от истина.
Кристални образи, без положени маски и криви, но красиви лица залужаващи най-чистата форма на обич.

Светът ми тежи. И все пак е лек.

А знаеш ли какво не искаш?

Говори ми, без да говориш

2021-02-16T18:09:00.001+02:00

Понякога искам да кажа толкова много, че нищо не казвам. Мълча. Ако надникнете в черновата ми ще намерите четири листа, издраскани с десетки несвързани изречения. Свободни, незавършени мисли, които се противопоставят една на друга. Не биха могли да съществуват заедно и все пак – ето ги. На този лист. Еднa до другa. В моята глава. Една до друга.

Защо пък крайностите да не правят единство? Ако ти си в единия край, а аз застана в най-отдалечената точка на другия, гърбовете ни ще се докоснат. Kраят на правата е нейната начална точка. Точка!

Често се питам „защо”. Например, защо съществувам, щом някой ден ще умра? Защо се влюбвам, защо романтичните чувства са изчерпаем ресурс? Защо искам невъзможни неща? Защо мечтая, защо пиша, защо дишам? Защо? Защо?! ЗАЩО?

Мълчанието е най-дълбокият разговор. Искам да си говорим с очи.

Защо е трудно? Защо се старая? Защо искам? Въздухът е пълен с непоносимо напрежение. Сякаш съм на изпит, който никога няма да взема, защото никога няма да свърши.

Защо?

Теб

2021-02-08T23:45:00.000+02:00

Вълнувам се, когато си наоколо.
Светът трепери,
а въздухът малко ми боцка.
Дишам насечено.
Кръвта ми пари,
разлива се като огън и жари страните ми.

Поруменявам.
Изпаряват се думите.
Мога само да те гледам
и
да те докосвам.
Да потъвам в теб,
тъй както кораб се разбива в айсберг .

Бива привлечен
от хладните обятия на соленото дъно.

Вълнувам се, когато си наоколо.
Светът изчезва,
картината става мъглява
и нищо не виждам.

Нищо освен теб.

Тя - Част 14 - Започнах да те обичам, когато те напуснах

2020-09-30T01:54:00.010+03:00

При човека, съществуването предшества същността. Светът няма смисъл отвъд този, който ние му придаваме.

„Започнах да те обичам, когато те напуснах”. И тяхната история така започна. Така и свърши.

В теб ли се влюби наистина или в образа, който сама си измисли? Вдъхновяващ, така му казваше. Преди време. Когато беше нейната сламчица щастие и тя се вкопчи, тъй както правят удавниците. И тя се давеше, наистина. В коктейл от емоции, за чиито израз не намери думи. А ужким думите са нейната сила. Написани. Неизречени. Ти си си ти. И тя е сляпа за другиго, въпреки че не спира да търси. Грешен си, неправилен избор и все пак продължава да тича към теб. Човек е. Влюби се в грешката си.

Завивките й все още миришат на теб. Сякаш ароматът на похот се е просмукал в кожата й и тя се е превърнала в Хикс. Не й е мъчно, всъщност. В главата си беше скъсала с теб още в деня в който те срещна. Ала беше привлечена от заобикалящата те мистерия. Не те иска и все пак не може да мисли за друго. Ти си неправилен, плитък, с дух прикован на Земята, а нейният далеч е от всички обвързаности. Да, лесно й е да те пусне. Тя не чувства привързаност и няма да страда за теб. Обича те и толкова. Освободена е от своето Его, а теб това те мори. Изгубен сред страхове, прикрити зад завеса от фалшива увереност. И тя беше там. Вече не е.

Тя диша изкуство. Ти дишаш ли или още си вкопчен в логиката?

История за щастието

2020-08-12T03:21:00.002+03:00

Навярно пейката знаеше много истории. Тази вечер, тя чу и нейната. Облегна се на рамото му и отправи поглед нагоре.

- Виж! – каза. – Красиво е.

Рошавата й глава се отпусна, а мислите и запрескачаха една връз друга. Клоните на дървото изглеждаха сякаш се протягат и се опитват да достигнат по-напред. Целуваха се и едновременно бягаха един от друг. Всеки един от тях беше различна мисъл – хаотично подредена в дървесния си свят.

Колкото повече наблюдаваше клоните, толкова повече форми откриваше в тях. Например онези двата – там, над главите им, приличаха на две зловещо изцъклени очи. После, същите оформиха паст.

- Яде облаци – каза. – А сега танцуват. Превърнаха се в балерина. А този в ляво, виждаш ли го? Той е тъжен. Още носи спомена в себе си и го гнети.

- Кой спомен? – пита той.

- За войника. Тук се обеси. Макар отдавна да го няма, кората все още носи белега от провесеното, безжизнено тяло. Отнел е живота си от гьотева глупост.

- А това тук е гора.

- Не, гората е там. В онези листа. И я съсича реката. А това, което ти ми показваш е къщичката.

- Как се казва местността?

- Люляк! – веднага изстреля. Детското й гласче го накара да потръпне.

- А в къщичката? Какво има в нея?

- Моето детство.

- Там ли се крие?

- Не, не се крие. Там си живее. Щастливо е, знаеш ли?

- Разкажи ми още.

- От керпич е и малко залита. На стената отпред, която гледа към улицата има жив плет от рози. Толкова е гъст и висок, че слънчевата светлина едвам си пробива път през прозорците денем. От дясната страна има розова роза. Тя мирише на трева, обаче от лявата е жълто-оранжева и ухае на мед. А точно пред розите пък има малки лехички от крем и бели нарциси. Те са ми любимите, казвала ли съм ти? Докато жълтите изглеждат просто влюбени в себе си, то белите те омагьосват. Листата им са по-издължени и имат особена грация, а ръбчето на снежнобялата тичинка е опасано от ярко червено коланче. Прекрасни са!

- Звучи красиво.

- О, ти да видиш двора! Той е от страни на къщата и точно до вратата му, която никога не се затваряше беше смокинята. Плодовете й имат най-сладкия вкус на света! Корените й подкопаваха основите на къщурката, заради което залиташе още повече.

- Значи си имала смокиня в двора си?

- О, не само! Аз имах дворец от мечти! По продължението на стената на къщата имаше трендафил. Аромата му се разнасяше по цялата улица и опияняваше минувачите, а от дясно, до оградата бяха разположени лехи с чемшир, които се редуваха с такива от здравец. Пред тях пък, в края на зимата, си пробиваха път безброй минзухари и кокичета. Никой не ги садеше, те сами си никнеха. С пролетното слънце, пак там се показваха зюмбюли и жълти лалета, а между трендафиловата стена и лехите с цветя имаше тясна пътека, която водеше към задния двор. Тя винаги беше посипана с листа. В началото се опитвах да ги мета, но бяха толкова много, че в един момент се отказах. Пък и ми харесваха. Можех да плувам сред тях и земята беше мека. На есен, когато пожълтеят и съсухрят обожавах да ги газя, за да слушам как шумолят.

- Кажи ми още за задния двор.

- А, да, задния двор. Ами в него се врязваше параклис, а за гърба му – залепена дървена барака. С хлапетата от махалата си я бяхме превърнали в къщурка, а по стената на съседската къща, която се явяваше един вид ограда на двора ни пълзеше копър – толкова висок, че нахвърляше покрива на Залитащата къщичка. А края на покрива, всъщност не беше много висок, защото почти целуваше земята. Подиграваха ми се тогава, докато живеех там.

- Така ли? Че защо?

- И аз не зная. Казваха ми, че съм бедна. Пък аз не можех да ги разбера защо. И какво като гала вечерята е цепнат кренвирш с кашкавал в средата, щом имаш къща пълна с богатства? Пък и то си е вкусно, аз още обичам. И макар че според хората това беше най-несигурното място на света, за мен, само там наистина съм чувствала сигурност. С мама спяхме на едно легло, понеже покрива в другите стаи беше пропаднал и нямахме достъп до тях. През нощта никога не угасяхме лампите и от двете страни на леглото държахме метли, за да не се качват плъховете върху нас. Пазехме се. Беше уютно и топло и дом. Имаше и духове. Понякога ме плашеха, когато ми бяха ядосани, но като цяло бяха добри с мен. Мисля си че бяха там, за да ме пазят и сега, когато съм добре се надявам да са намерили своя покой. Сигурно е гадно да си бродник. Освен това имах постоянен достъп до всички тайни на света! Как може да си беден с тези богатства?

- Кои тайни? Ще ми кажеш ли?

- Да! Когато излезеш от нашата стая в ляво беше входната врата, а в дясно имаше малко коридорче, което водеше до мъничко антренце без прозорци. Мрачно място, потънало в прах и спомени. На едната стена, зад която се криеше порутена кухня и много небе, беше долепен огромен скрин пълен с думи!

- Как така думи?

- Ами ей-така! Имаше хиляди светове в които живеех паралелно. Беше отрупан с книги с липсващи страници и проядени от гризачи корици. Четях ги и където листите бяха откъснати, аз си съчинявах своя история и после я навързвах с останалото. Чувствах се щастлива там – в полумрака, където единствен светлик беше примигваща крушка, втъкната в някогашен царствен полилей, едва крепящ се на жица. На другата стена висеше голямо, ръждиво огледало в което се оглеждаше стар трикрил гардероб и духовете. Зад вратите му се криеше живота на моите баби. А той е бил също красив! Та до гардероба имаше друга врата – от онези, дето ги слагат на бараките, не съвсем истинска. Именно нея я пазеха духовете. Като преминеш зад нея навлизаш в нещо като малко, бивше мокро помещение с ръчна пералня и древен скрин с неизползвани чеизи в него. Миришеше на нафталин и отрова за мишки там, но беше светло през деня, въпреки отсъствието на крушка и прозорец. Изпод покрива се виждаха къшеи небе. Стените бяха измазани с вар. И от там се влизаше в банята. Не ми харесваше. Пода беше циментов и за да се изкъпеш или просто да отидеш до тоалетната, трябваше да изчакаш да се разотидат първо плъховете и чак тогава да влезеш. Освен това, винаги беше много студено, понеже малкото прозорче, беше счупено и се ветрееше. Но пък знаех, че моите духове ме пазят, така че по-скоро просто ми беше неприятно, заради студа, отколкото да ме е страх от нещо. Дори напротив. Чувствах се добре. И в безопасност.

Уличната светлина се отразяваше в листата и те искряха. Тя млъкна за малко и сведе очи към него. Страните му бяха мокри и солени.

- Плачеш ли?

- Не. Просто ми влезе нещо в окото. И в двете очи. Много пъти.

- Но аз ти разказах щастлива история!

- Точно така. Това е щастлива история.

Пътека от захар

2020-04-30T01:35:00.000+03:00

Пред нея се виеше черна пътечка. По тъмната почва блещукаха кварцови кристалчета, сякаш някой я беше поръсил със захар. И въпреки черната почва, всъщност пътечката изглеждаше вкусна. Някак магнетична, неустоима. Притегателната й сила я омагьосваше и нежно нашепваше в ушите й „Хайде, де! Ще те отведа!”.

- – Ще ме отведеш къде? – отвръщаше с глас, а отговор долиташе в съзнанието й - „Ела. Ще ти покажа”.

Втурна се. Любопитните й очи бързаха да опознаят всяка сладка скъпоценност по отделно. Струваше й се безкрайна и топла. Извор на смях. На приключение. На вълнение. На вечност. На чувства. На нещо… Което е само за нея. Специално и истинско, предназначено точно за тези две малки ръчички. Да го притеглят до себе си, да го притиснат до сърцето си и да се загубят заедно насред вкусния път. Ала колкото по-напред вървеше, захарта все повече се стапяше и изпъкваше рохкавата черна пръст. Беше тръгнала преди точно 7 минути. Понечи да се върне, ала назад нямаше. Навсякъде се беше простряло единствено черното. И то й говореше. Продължаваше да я омагьосва и тегли напред. Крайниците й сами се движеха, без да оставят следи. Седем минути, седем месеца, седем…

Някой я следеше. Седеше зад гърба й толкова близо, че усещаше дъха му и караше косъмчетата по врата й да настръхват. От страх. От възбуда. Усещаше го зад себе си, обаче беше пред нея. Близо и далеч. Виждаше го ясно, но и замъглено. Обвит в облаци зад които прозира силует тъй ясен, че можеше да си представи формите живо и пухкавото бяло изчезваше. И въпреки това си беше там.

То – силуетът имаше крива усмивка и малка тръпчинка, изплувала над лявото ъгълче на устните. Като че висеше целувка, която чака да бъде открадната. Приближи се. И То се приближи зад нея. Още малко и щеше да обхване кръста й с облачните си ръце. Обаче То, което беше и пред нея, също направи крачка, така че стоеше на същото далечно разстояние, както и преди. Аха да го докосне, ала не достатъчно близо. Стойката му беше уверена. Излъчваше магнетична първичност, а очите му тъмно кафяви и лукаво присвити. Все едно преценяваше ситуацията над която всъщност нямаше съвсем контрол. Обаче изглеждаше, че я владее. „Хм, ми ако иска, пък!” – помисли си и по детски начумери пухкавите си червени устнички. Зелените й очи го пронизаха гневно. Обърна се, за да побегне и се блъсна в другото му аз. И там потъна. Ръцете му, силни и треперещи я обгърнаха и се загуби в тях. Мислите за бягство внезапно изчезнаха. Изпадна в безвремие. Сърцето й бумтеше с все сила. Понякога имаше чувството, че не диша. Все едно примка е стегнала гърлото й и й пречи да си поеме дъх. И го задържаше. За кратко. Сега беше понякога.

Изглежда и То се вълнуваше. Желанието му се просмукваше в клетките й и искаше да я изконсумира. Да изпие всичката живителна сила в крехкото тяло, да я пресуши до край с ненаситните си устни, докато не остане и капка живот у нея. Бяха изминали точно седем минути. Седем месеца. Седем…

Пред нея се виеше черна пътечка поръсена със захар и я канеше да тръгне напред. Ала там, съвсем в края, където свършваше бялата сладост се виждаха съсухрени останки от нещо отдавна безжизнено.

Covid-19? Аре не!

2020-03-07T00:16:00.000+02:00

Всъщност, харесва ми да съм с температура. Допада ми това опиянение и тръпките в скованото ми тяло, напомнящи влюбване. Харесва ми как парят клепачите – всяко затваряне отронва сълза, която години е чакала да бъде изплакана. Клепките ми се целуват, а целувките им предизвикват огън. Избухват светове и само в състояние на летаргичната отнесеност, очите ми престават да са слепи.

Ръцете ми тереперят, зъбите тракат, а устните – сини. Мускулите ме болят, пулсират – напомнят че още са живи. А умът ми… Той е размътен. Блуждая, сънувам, бълнувам. Летя.

Важно е обаче, да си сам. Напълно сам, без да има кой да те смущава с грижи. Да пълзиш едвам - едвам до тоалетната, със сетни сили да се бориш с капачката, за да отпиеш, ала не от жажда, а защото трябва.

Лежиш си. От едната страна е термометъра, а от другата компютъра. Час по час си мериш покачването и си казваш, защо пък да не възпееш усещането?

Йес. Разболях се, не съм на себе си, утре съм на лекар. Аре чал и нека Силата ни предпази от короната, че чух, че е тежка.

Искаш ли? Дообре!

2020-02-14T19:57:00.001+02:00

Искам да ти кажа толкова много неща. Да ги крещя в лицето ти, да изплача всички неизказани думи. Да те докосна отново, да те видя отново, да се изгубя в очите ти. Да потъна в зеленото, да се удавя в чувствата си. Пиша ти. Сякаш ще видиш. Сякаш ще ми отговориш. Затварям очите си и те виждам и жив и мъртъв и дишащ и провесен. И чист и окалян, оповръщан, умиращ, обичащ и истински. Треперещ. И аз треперя с теб.

Страхувам се, че ще изчезнеш. Знам, ти отдавна изчезна, обаче аз не те пускам. Заровила съм се в спомени и живея там с теб. Протягам ръка, като че те стигам, докосвам, усещам, целувам, а ти изтичаш като вода изпод пръстите ми. Спомен. Това си ти. Тъй ярък и светъл, че се задушавам. Но не ослепявам, защото те виждам навсякъде. Мислите ми се блъскат, бият се с емоциите и замлъкнах завинаги. Разбъркани думи изливам, крещя ги и нищо не значат за никого. Освен за теб. А теб те няма. Не и тук, не в този свят. И мен ме няма. Духът ми е с теб.

Чувам гласът ти. И ведър и стенещ, притихващ и ясен, раздиращ тъмното и носещ още по-тъмно със себе си. Мъртъв си. Със себе си уби и мен.

Потънах в музиката. Всеки стон е спомен, всеки спомен е щастие, а всяко щастие е мъка, защото искам още. Още има само в главата ми. Там където си ти. До мен. Винаги жив и завинаги мъртъв. Красиво открадна словата ми и от Словоблудница превърнах се в Скитница.Търся те навсякъде. Във всяка въздишка си ти. Зад всяко лице надничат очите ти и ме осъждат, че искам да обичам пак. А всъщност, обичала съм само теб. Ти и пак ти, навсякъде ти и само ти. Образът ти ме преследва като съновидение в тълпа от будните спящи. Настаних се удобно в рутината, залепих си лъжовна усмивка и замлъкнах. Посветих си думите на теб. И приживе и мъртъв ти си единственото вдъхновение. Ти си изкуството ми, ти си картините ми, ти си думите и сълзите ми. Ти си щастието и нещастието. Ти си аз и аз съм ти. Ще оцелея, обещавам. И ще дишам и за теб.

Понякога се чудя какво ли е усещането. Вероятно е красиво. Непосредствено преди смъртта отделяш достатъчно количество халюциногени, за да можеш да се възнесеш щастливо. Намери ли щастието? Намери го, разбира се. Взе със себе си и моето. Ти си думи. Винаги си бил това и с това ме омагьоса. С безкрайните текстове лишени от смисъл за всекиго другиго освен за мен.

Депресията е най-хубавото нещо, което може да ми се случи.

Момичето с теменужения ръст

2019-10-14T23:05:00.000+03:00

Беше седнала на ръба на скалата и чисто по детски поклащаше крака. Широкополата шапка хвърляше сянка върху зачервеното от слънцето носле, а пръстчетата й джвакаха във водата. Какъв прекрасен ден! Четирите светила се издигаха високо в небето и нежно галеха млечно бялата кожа.

Огромната пеперуда Хенри се приближи дръзко към нея и я изгледа изпитателно. Странно замечтана беше днес, Момичето с теменужения ръст. Стоеше си кротко върху плоския камък и като че ли изобщо не й беше до пакости. Сякаш смяташе целия ден да прекара в мечти.

Момичето с теменужения ръст протегна ръчички към Хенри за поздрав. Днес цветята ухаеха толкова хубаво! При тази мисъл, тя потръпна от удоволствие и сбръчи чипото си носле за да вдъхне аромата още веднъж. Той изпълни малките й дробове и откъсна щастлива въздишка. Беше присвила очи и дългите ресници галеха луничавите й скули. Хенри малко се ядоса. Освен, че беше забравила за срещата им, Точица изобщо не забелязваше присъствието му. Тръсна сърдито криле и я стресна. Момичето с теменужения ръст така подскочи, че цамбурна в локвата-море. И се изгуби в него.

Водният свят беше красив. Като нейния.

Макар и често да го посещаваше, докато спи, Точица не бе гостувала на Принца на локвата истински. Очите й, с цвят на галактики, шареха във всички посоки и не можеха да се нагледат на чудната картина. Спускаше се плавно надолу, а пъстроцветните рибки най-невъзмутимо плуваха наоколо. Уж си даваха вид, че не я забелязват, обаче тайничко я следваха с поглед.

Около нея се беше заформила малка вихрушка от водни сферички. Те нежно галеха страните й, проблясвайки като рой искрици, обагрени от лъчите на слънцата, проврели се под водната повърхност. На дъното, в едно прозрачно мехурче, се издигаше дворец, а вътре в него кипеше живот.

Интересно място беше тази локва. Хенри защо се бавеше толкова? Нима не беше днес денят за приключения?

Както си потъваше и размишляваше над този въпрос, Точица изведнъж осъзна, че е стигнала дъното. Край нея весело се щураха миниатюрни фитопланктончета, а царствени медузки, важно-важно се носеха по течението към Двореца на локвата. Хор от ярко зелени водорасли пееше тържествени песни, а един необичайно малък калмар направи реверанс към нея за добре дошла. Точица беше добре възпитана от вятъра, така че отвърна по същия начин. Доволен от поздрава, калмарът галантно я прихвана под ръка и я поведе към водния палат. О, как не се сети по-рано! Днес беше Калният бал!

Принцът на локвата не веднъж й беше разказвал за него в съня й. Най-важното събитие на този свят и… Абсолютно забранено за обитателите на чужди.

Точица се притесни. „О, Хенри, къде си?”, изплака мислено. Калмарът продължаваше да я тегли напред. Сякаш бе отнел всички съпротивителни сили в малкото телце. Мислеше си, че трябва да се отскубне веднага и да изплува нагоре, обаче единственото което направи беше да се остави на течението. И както в главата й бушуваха противоречиви мисли, изведнъж дъхът й секна. Примигна. Огледа се. Нямаше и следа от пъстрия локвен пейзаж, нито пък от мастиления придружител. Намираше се на средата на огромна зала, пълна с всякакви морски обитатели – кой от кого по-царствен и знатен. По пода бяха разпръснати хиляди малки перлички и лъскави камъчета, които хвърляха красиви отблясъци върху прозрачните стени. Точица се опита да помръдне, но не успя да направи и крачка. Бе вцепенена, сякаш някой силно я натискаше надолу и потъваше, обаче си стоеше все така неподвижно на същото място. Две раковини пристъпиха напред и засвириха тържествен марж. Принцът на локвата идваше.

Хенри никога не се бе чувствал по-притеснен. Паниката разтърсваше крилете му до последната им пъстроцветна люспа. Точица потъна в неговия свят, а той остана в нейния. За щастие, като имаго не живееше дълго. До смъртта му оставаха само още няколко часа, ала за тези часове можеше да се случи всичко.

Той

2019-10-14T22:57:00.000+03:00

Вечер, като вечер. Съботна. Луната изглежда беше крайно сънена, та се увила до сърпа с облаци. Едвам мъждукаше изпод небесните родопски одяла. Май беше хванала от оня грип със сополите и за това се криеше днес.

Стоя си пред прозореца и наблюдавам обстановката вън. Студено е. Типичният за сезона морски вятър блъска в стъклата и свири, а те на свой ред му отвръщат, пищейки със собствен глас. Излиза ли ми се, наистина? Телефонът ми звъни за 378 път. Хубаво, хайде. Явно ще се празнува и тая събота. Нахлузвам набързо едни тесни дънки, широк топ, малко руж и да ме няма. Мисля да пия един чай и да си ходя. Тази вечер без глупости, честно!

В дискотеката сме. Чай не сервират тук, за това си поръчвам водка. Без вода. Всъщност, музиката е приятна и се поклащам лекичко, давайки си незаинтересован вид. Което от своя страна, явно заинтересова околните маси - главно мъже. Или поне техни много пияни версии. Нещеш ли, задава се един танцувален смехурко.

- Моят приятел много те харесва – казва. – Направо е влюбен.

- Ами чудесно? – въпросителен наклон. – Ти уинг мен ли го играеш?

- Вие жените режете тези, които ви харесват.

- Да ми каже добър вечер! То с обяснения в любов е смело да започнеш.

- Права си. И сега? Какво да му казвам?

- Пожелай му да е жив и здрав.

- Аууу, анатемоса го, така ли?

- Не. Не му желая злото. Чак да го отлъча от църквата, не бих.

- Ами аз?

- И ти да си жив и здрав. – Внезапно младежът обаче бива изблъскан встрани и върху мен, като некоординиран тигър се нахвърля видимо подпийнал младеж, максимум на 18г.

- Не знам ко ти прикаа тоа, ма ноо ма кефиш, мацеееееее – алкохолният му дъх прогори и последното косъмче в носа ми. Супер. Поне няма да се тормозя с тримера на стари години. – Що нищо не кааш, ве? – така ли се свалят младежите днес?! Все още мълча. – От съседната маса кааха, че го раздаваш ноо тежка, вярно ли е?

- Аз? Тежка? 45 кг. съм! Дебела ли ме наричаш? – престорих се на възмутена.

- Ае, разбрахме са.

- Я ставай и си заминавай! – обаче станах и си тръгнах аз. И без това нещо не съм на кеф. Пък и пиенето не ми върви.

Запътих се с котешка походка към гардероба, без да се обаждам на никого. И точно да си поискам якето.. Влезе той. Лелееее, ами сега? Мигом ми се оправи настроението и забравих за типично мъжкия си маниер на поведение. Освен това главата беше съвсем празна. Стоях и го зяпах, като омагьосана.

- Госпожице, дайте си номера за якето – добре че беше лелчето от гардероба, да ме извади от унеса.

- Не, аз… Такова, тоалетната търся – и рипнах да бягам към моята маса. Той седна точно срещу мен. Сякаш нарочно го направи, а аз на свой ред му хвърлих един прелъстителен поглед, докато се поклащам в ритъм с музиката. Страхотен мъж! Максимум с два сантиметра по-нисък от мен, не повече. Точно каквито ги харесвам. Готина прическа – от ония, модерните, лизнати настрани, небрежни дънки, ярко зелена риза и пепитен шал около врата му. Абе страхотен, казвам ви. Хвърлям му още един влажен поглед и насочвам внимание към приятелките си. Почва се една серия от наздравици, весели разговори и луди танци, като тайничко поглеждам от време на време към господин Секси. И той ме гледа. При това явно. Обръщам му гръб. Тая работа с флирта от разстояние е толкова изнервяща. Няма ли да ме заговори вече? Точно решавам да се откажа, когато една ръка се спуска по гърба ми. Най-накрая!

- Добър вечер! „Алиса” или „Пипи дългото чорапче”? – О, и интересен, на всичкото отгоре!

- Добра да е. Труден избор, обаче „Малкият принц” – казах.

- Значи, все пак „Алиса”, така ли?

- Интересен подход.

- Тялото ти издава доста разнопосочни сигнали и не успявам да те разчета. Ти си ми интересна.

- И освен това, май доста си вярваш.

- След малко си тръгвам. Идваш ли?

- Приятно изкарване – и се врътнах на другата страна. Егати самонадеяния! Харесвам го! Хвана ме за ръката и ме обърна отново към себе си.

- Няма да си дадеш номера, нали?

- Не.

- Така си и мислих. Нищо, давам ти моя, ако си промениш мнението – подаде ми салфетка с някакви цифри на нея. Тия работи с хвърчащите листчета, принципно не ги ли правят момичетата? Няма нищо, допада ми.

- Няма име – казах.

- Знам. Ще трябва да ми се обадиш, за да разбереш какво е – остави салфетката на масата и си тръгна. Ето на това му се вика любов от пръв поглед. Да, аз съм влюбена, поне до края на вечерта, когато ще съм загубила със номера му. Нарочно. Защото никога няма да му се обадя.

Изхвърлих салфетката още в мига в който си тръгна. Неохотно, обаче за какъв се помисли този? Моите момичета ми хвърлиха многозначителен поглед. Мда, длъжна съм да дам рапорт.

На следващия ден веднага бе свикано момичешко събрание в кварталното кафене, та да обсъдим снощните събития. С други думи, господин Секси беше направо разкостен из основи. Седяхме точно до прозореца, потънали във весели приказки, когато той мина. И се залепи на стъклото. Усмихна ми се. След по-малко от минута, вече беше до мен.

- Все още не си ми се обадила?

- И какво? Да не ти разклатих самочувствието?

- Не изглеждаш, като човек, който губи неща, без да иска. Изхвърли ли го? – не отговорих. –

- Точно това и очаквах. Ако не беше, щях да съм разочарован. Кога ще те видя?

- Следващия път, примерно.

- И кога ще бъде той?

- Само времето знае – казах и се обърнах на другата страна, обаче той продължи.

- И ти не си каза името – леле, какво правеше с мен, тоя? Я се взимай в ръце. Дръпнах една салфетка и му написах номера си. Погледна го, усмихна се и го прибра. – Условията са същите, нали? Е, аз съм любопитен. Ще ти се обадя – и излезе от кафенето. Проследих го с поглед. Предходната нощ беше валяло дъжд, който почти разтопи снега. Сутринта обаче стегна и сега всичко бе покрито с хлъзгав слой лед. Тръгна да пресича към отсрещния тротоар. Шофьорът на прелитащата мазда загуби управление над волана. Сблъсък.

***

Той не се обади на никого, никога повече.

На път

2019-03-11T23:23:00.001+02:00

Понякога, нещо привидно наивно може да те накара да се замислиш доста над нещата. Като „Дневникът на един дръндьо”, например. Тази вечер, за поредна вечер, си рових из HBO GO в търсене на нещо леко и ненатоварващо. И аз като всички, напоследък се чувствам напрегната, а глупавите филмчета ме разтоварват. Ама това конкретно, се оказа не чак толкова глупаво. Накара ме да се замисля. Всъщност, пътят към успеха не е да копираш нечии отработени стъпки и конкретен модел. Точно обратното е. Трябва да създадеш свой собствен път, да си го отъпчеш, засипеш с настилка, да си го поддържаш чист и… Твой си. Това което се опитвам да кажа е, че просто трябва бъдеш себе си. И разбрах каква е моята грешка.

Ето ме. Уж съм талантлива, обаче в опитите си на изнасилена гениалност, не съм написала и ред от месеци. В главата ми е пълно с идеи и мисли, които бих искала да споделя, ала все не намирам думите. Не са подходящи, не чувствам достатъчно, за да го излея. Дори пътуванията си не успявам да опиша, а те бяха вълнуващи. И защо? Защото се мъча да бъда някоя друга. И аз не знам коя точно. Крия се зад маска от щастие и остър сарказъм, но какво точно има под нея, дори самата аз не съзнавам. Не знам какво искам, не съм достатъчно уверена, че ще успея, нито пък имам представа, дали действията ми са правилни. Знам каква е крайната ми цел, обаче какво да направя да я постигна? И защо е така? Защото не обръщам внимание на детайлите. Вместо това, аз се взирам в успехите на другите и се опитвам да направя нещо, което не е моето. И в крайна сметка, нищо не правя. Не произвеждам и ред. Мислите ми си остават скрити в главата ми, прибирам ги в шкафа и забравям, че изобщо ги е имало. Доста глупаво, нали?

Тя - Част 13: Аз. Ще живея. За теб!

2018-06-18T23:35:00.000+03:00

Гледаше те. Изпиваше те с очи и потъваше в сиво-зеленото море на твоите. Онзи необятен свят на поглъщаща тъга и убийствено безсмислие. Беше застанала точно по средата на четирилентовия път, отправила поглед нагоре, а изражението й беше молитвено. Като че ли те призоваваше, докато дъждът се просмукваше под кожата й. Валеше в душата й. Нямаше те, ала тя те виждаше, вдишваше парфюма ти и чувстваше допира ти. Хладен и сигурен. Водната маса шибаше страните й. Плачеше. Колите профучаваха край нея по хлъзгавия път и надуваха неумолимо клаксоните си, обаче тя не помръдваше. Стоеше си все така неподвижно и не отместваше поглед от сивото над нея. Като че ли взе всичките й думи със себе си и я остави безсловна. Едва дишаше. Страхуваше се, че ако си вземе по-дълбоко въздух ще забрави аромата ти.

Гледаше сивото, ала виждаше устните ти. Леко напукани, дехидратирани и плътни, сякаш жадни за целувки и обич. Това ли не ти стигна? Любов? Все едно не ти я даде всичката.

Ти, ти и пак ти. Едно себично същество, вглъбено в себе си. Едно беззащитно дете, което моли за щастие. Един неразбран поет – душа изпълнена с болка. Думи. И платонична любов, неизживяна до края.

Някой каза, че ако вселената е безкрайна, то на всеки 92 милиарда светлинни години има твое копие. Ако отправната й точка е примка, ще пропътува ли това разстояние, за да стигне до теб? Там ще бъдете ли заедно или пак ще хукнете към примката? Един безкраен кръговрат на едни и същи две тела, висящи безжизнено, омазани в собствените си фекалии. Знанието е опасна играчка – убива. Колкото повече знаеш, толкова повече търсиш и ставаш все по неудовлетворен. Започваш да разбираш безсмислието на собственото си съществуване. Наляга те апатия и започваш да вехнеш.

Ръцете й трепереха, сякаш стискаха нещо с все сили. Като че ли държеше теб и се страхуваше да не изтечеш през пръстите й заедно с дъжда.

Аз.

Ще живея.

За теб!

Споделям твоя ум. Сподели ми тялото си.

2018-05-16T22:23:00.000+03:00

Искам да съм влюбена. В човек, в идея, в кауза… В теб. Позволи ми да рисувам в пясъка. Ще те очертая с пръсти и ще оставя вълните да отмият образа ти. Не е ли вълнуващо? Да знаеш, че съм тук само за минута, а после ще изчезна завинаги? По-леко е някак. Да усещаш допира ми, без да ме докосваш. Не е ли красиво? Тук съм, а не можеш да ме стигнеш.

Мечтая за теб всяка вечер. Не съм ти дала име и нямам представа как изглеждаш. Обаче си красив. Обичам да си мисля за теб. Да те гледам със затворени очи. Чуваш ли мислите ми? Викат те. Откривам те навсякъде в себе си. Споделям твоя ум. Сподели ми тялото си. Открих те, за да те нямам и точно от това печеля.

Нека ти говоря за любов. За онези нестихващи чувства от които ме щипе чак кожата. Подарявам ти себе си. Не, нищо не ми давай в замяна, не искам. Дай ми само думи. Ще ги разпръсна в морето, като песен изпята от морска сирена. Искам да се удавя в теб. В очите ти, да се задуша от ръцете ти и да треперя от гласа ти. Ти си моята музика.

Знаеш ли, ние често сме заедно, макар че никога не си ме виждал. Вчера бях с компанията ти и им разказах за теб. Попитаха ме, дали искам да се запознаем и им отговорих с не. И аз наистина не искам. Харесва ми нашата интимност. Онази за която ти не подозираш. И дано да не узнаеш никога, защото там – в главата ми си съвършен. В действителност, едва ли си такъв. Навярно си обикновен човек, с обикновени проблеми и обикновени мечти. Но да те наблюдавам прикрита под булото на задимения бар е магия. Да поглъщам емоциите ти, докато галиш струните, да отпивам от твоята ярост, докато следваш ритъма. Усещаш го, нали? Чувстваш се привлечен, а не знаеш от какво. Сякаш нещо те дърпа, ала не улавяш посоката и си оставаш на същото място. Не ме виждаш, а ме гледаш. Красиво е. Харесва ми да съм прозрачна и да наблюдавам. Излизам извън тялото си и навестявам сънищата ти. Аз съм онзи образ без лице, който неизменно присъства в мечтите ти. Не мечтаеш ли? Лъжеш, всеки мечтае понякога.

Лека нощ! Затварям очи, за да те видя отново.

Плът и чувства

2018-03-27T23:34:00.001+03:00

Саморазрушавам се и ми харесва. Красиво е да си отпадък в този упадъчен живот. Най-ярките неща се случват, когато приемеш своята нищожност и започнеш да й се наслаждаваш. Здрасти! Аре да се чукаме!

Тази вечер излязох точно с една мисъл. Един спомен. Само да се е изкъпал и си лягаме. Ще си представям него – чистото му съвършено Аз, чието име носи цвете.

Не беше.

Принципно, на интелигентния човек не му е необходимо да се къпе. Той осъзнава безсмислието на всяко едно действие и за това взема трезвото и практично решение да действа бездействайки. Напушихме се като животни, взехме някакви субстанции, колкото да се почувстваме за кратко живи и хукнахме по улиците.

Ходихме на някакво огнено шоу. Така де, аз ходих, той просто ту беше там, ту го нямаше. Ама и там да беше, пък и да не беше – все едно. Безсмислието не би могло да се обезсмисли още повече. Някакъв неориентиран младеж ми хвърляше преценяващи погледи и реших, че мога да си позволя кратко взаимодействие с друго човешко същество. Пък изглеждаше и симпатичен.

Най-добрият начин да отблъснеш някого е чрез разговор. Сякаш ме зашлеви и ме заля с кофа студена вода едновременно. Следващият кадър е вече в бара с много алкохол и ужасно много хора, които жадуваха за компанията на мършавото ми, мръсно и окъсано аз. Като че ли всеки желаеше да вкуси частица от мен, да ме изконсумира за кратко, понеже няма смелост за повече и в момента в който си подам пръста решават, че искат да ме погълнат цялата. И аз ги оставям да си мислят, че могат. Едновременно. Хората са малоумни, безхарактерни същества, особено когато си мислят, че тази вечер ще чукат. Стават маймуни и то доброволно. Способни са да ти подарят света, само го поискай правилно. Аз обаче не го искам. Единственото което желая е да чувствам, да усещам, да се накарам да дишам с всяка фибра в тялото си и да изживея мига пълноценно. Тялото ми се огъва и усуква под звуците на музиката, а „публиката ми” ме гледа като омагьосана. Колкото по-голяма конкуренция им създаваш, толкова по-настървени стават. Борят се за вниманието на пчелата майка, която тази вечер, явно бях аз.

Хората се чувстват странно привлечени от теб, когато им изкрещиш в лицата „Нищожества! И аз като вас!”. Мотивират се да ти докажат, колко много грешиш с всичките тези безсмислени мисли и в крайна сметка засвидетелстват точно обратното. Те остават малоумни, хранейки своето его и обвързвайки се с още повече привързаности, неспособни да осъзнаят, че единственият начин да живееш наистина е да умъртвиш всяка надежда, всяко желание и всяко очакване.

Из дневниците на една обикновена пияница

2018-03-25T19:09:00.000+03:00

Photo by Thérèsa Voskanyan

Беше една от онези вечери в които предпочитах да си остана сама. Не за друго, ами да не разваля илюзията за себе си у хората. Като че те имат престава коя съм точно, ама... Ужким, последните години поддържам имидж на изискана. Старая се да се придържам към мадамско-издържания маниер на поведение. Разбирате ли, една дама никога не страда от менстурални болки, камо ли да си признае, че има болезнени газове в следствие на тях. Отвратително е само, като си го помислиш. В крайна сметка, свободен достъп до клозета имат само простосмъртните щото Височайшите особи не могат да акат. Те си пудрят носа. Та и аз така си го пудря моя, само дето пудрите ми са малко по-различни от стандартните. Изхождайки от последното, този период от месеца хич не предразполагаше към взаимодействие с други човеци. Конкретно тази нощ, бях в настроение за убиване.

Реших да убия апатията с бърбъна, който откраднах от маминия долап – тя и без това, друго освен вода, не близва. Огнената е в моята юрисдикция.

Хвърлих половин око към Юнг, който се правя че го чета вече втори месец и пак се отказах от него. Нещо не съм в настроение да се занимавам с различни емоции освен моите собствени. Отпих голяма глътка от издраскания Дуралекс, а коремът ми шумно изкъркори.

Понякога в гърдите ми засяда чувство, което трудно мога да опиша с думи. Като че някой се опитва да ме задуши и едновременно с това да ме погали. Коремът ми е свит на топка и аха-да повърна. По дяволите, искам толкова много неща! Предимно за ядене, естествено, чувствата и останалите префърцунени суетни, могат да вървят по дяволите. Аз не че не чувствам, чувствам си. Например глад. За това и искам основно неща за ядене. Но и жажда също усещам понякога. Даже съм толкова жадна, че почти осезавам хладното докосване на стъклото до устните си, както най-нежна целувка и после пламтящата възбуда от стичащата се пареща течност по гърлото ми. След това нежното гъделичкане по тръбопровода и плавното спускане на алкохола към стомаха, който като една бездънна яма е способен да погълне всичко и веднага. Работи в моя полза – усвоява трудно нещата, та се напивам лесно и от малко. С махмурлука се справям. Тайната се крие в това да се поддържаш в константно опиянение и да не си позволяваш и за секунда моменти на отрезвяване. Изтървеш ли се и за миг, всичко рухва, мамка му. Почват да нахлуват едни шибани мисли за шибания живот и всичката му шибана безсмисленост, повръща ти се и докато се надига бълвоча в гърлото, се чувстваш разколебан. Какъв е смисъла да си правиш труда да тичаш към гърнето? При всички случаи ще повърнеш. Върху себе си.

И тази нощ не спах добре. Събудих се потна, трепереща и леко уплашена. Свих се потъвайки отново в топлата прегръдка на кошмара и алкохолният делириум. Махмурлук, здравей, здравей!

Яж, моли се и... Повръщай! Ода за БИО храните и ГМО-то

2018-03-17T15:07:00.000+02:00

Преди няколко дни, си говорих с баба ми по телефона. Като едни стопроцентови пенсионерки (аз бъдеща, баба ми настояща), седнахме да обсъждаме цената на зарзавата. Едва ли за някого е тайна, че е много по-евтино да си купиш пържола, отколкото салата. След това, проведох разговор с майка ми, която въодушевено ми разказа, как била намерила на добра цена кисело мляко. Истинско. Също, както и истинския кашкавал, дето го купува от магазина до вкъщи и истинското масло, истинската сметана и ама съвсем истинския пухкав като памук, пълнозърнест хляб. За петнадесет минути, от толкова много зеленчук и истински продукти малко ми се доповръща. И се ядосах.

Нека първо поговорим за ГМО-то и всеобщото мнение, че доматите на баба са най-вкусни. Е, така си е – наистина те са най-вкусни. Обаче не защото са чисти, а просто защото са бабините. Как така ли? Ами много просто – самите семена, които се сеят са генно модифицирани. Някой случайно да е чувал за Monsanto? Bayer? Не? Осведоми се, драги. Тук изобщо не става дума за нитратите с които се торят почвите, говорим за самото семе, че то по начало си е било отровено, за да може да издържа на определени климатични условия, болести и прочее. После, баба на село, също тори растенията, че да пораснат по-бързо и ги пръска с разни работи, за да не ги изядат буболечките, да ги спаси от плевелите и какво ли още не. Е, да, ама баба използва естествени торове, без химия в тях. Така ли?

Факт е, че е много лесно да се предозират изкуствените торове, тъй като те са силно концентрирани. Стига обаче да не сме обсебени от идеята за свръх производство, точната дозировка се спазва и следи също толкова лесно. Виж при естествените торове обаче, нещата стоят много по-различно. Тук, необходимото количество да се предозира е по-голямо, но да улучиш точната дозировка е почти невъзможно. Точно поради тази причина, „БИО” производителите слагат колкото им душа сака с чиста съвест и мисъл „то това е естествено – не е вредно”. Е, да – ама не! Някога чудил ли си се, защо продуктите от БИО щанда са доста по-зле на вкус от тези дето уж са пластмасови? Сега ще ти обясня защо.

През последните години, изследванията засякоха множество органични продукти, които съдържат в пъти повече нитрати от тези, дето ги наричаме фалшиви. Как става така ли? Много просто. От почвата, растенията си набавят необходимите химически елементи. Азот, калий и прочее се съдържат и в органичните торове и в изкуствените. Във вторите обаче е по-концентрирано и регулирано. Когато прекалиш с естествения тор, предозираш и прецакваш тотално продукта си.

После идва борбата с плевелите и вредителите. Няма абсолютно никакво значение, дали ще използваме препарат или някакъв екстрат от растения, защото химическите съединения, които предотвратяват появата на нежелани гости по тях са едни и същи. Реално погледнато, далеч по-добре е да си пазарим от „пластмасовия” щанд, където продуктите са сертифицирани, че са в норма, отколкото да се доверим на БИО производителя Ставри от квартала, щото се познаваме от 20 години и си имаме доверие.

Виж сега, не ме разбирай погрешно – не твърдя, че храните от на баба ти градинката са лоши. Казвам ти, да се откажеш от тази БИО „панацея”, чиято единствена цел е да ти вземе парите. Пък дори и някой, наистина да е спазил абсолютно всички норми за да минават продуктите за екологични, сиреч в продължение на 30 години, земята на която днес си отглеждаш картофите не е обработвана с абсолютно нищо, в момента ползваш единствено органични торове и сам си си отгледал семената, за да си сигурен, че не са генно модифицирани из начало – пак няма спасение. Ако съседа ти си гледа кофти продукти или пък мине камион, който пренася кофти семена или пък кацне пчеличка, която преди това е кацнала върху лош зеленчук (после ще умре, разбира се) се случва кръстосано опрашване и продукта ти пак е повреден. И едновременно сертифициран, като БИО, защото ти си спазил всички условия. Според контролния орган по сертификация на биологични продукти, ако продукта ти се модифицира без твоя намеса, то той пак си е органик, без да се споменава, че е вреден. Което пък от своя страна означава, че щом е генно модифициран, значи патента му държи Монсанто и значи ти им дължиш данък, защото използваш неправомерно техни семена. Сигурно си казваш „Сега пък и данъци намеси тая. Нали си отгледах семената сам?!”. Е, да, ама Монсанто държат патента над генома, който лично са си разработили, че да ти модифицира картофите, доматите, пшеницата, царевицата или каквото там си избереш. От там пък са ти повредени и кокошките и добитъка, защото въпреки че ги храниш единствено с тучна тревичка и посеви, които сам си си отгледал – сори! Повредени са. С други думи, въпреки че не си забил лично спринцовката в животното, фармацефтичните компании са го наблъскали с антибиотици вместо теб. И теб са те наблъскали със същото. По пътя на логиката, истинското ти кисело мляко е минало от отбора на пластмасата. И маслото ти също, както и кашкавала и сметаната, и пълнозърнестия хляб.

Според средностатистическия европеец, най-лесния начин да се избегне консумацията на ГМО е като нападне БИО щанда. Е, добре, обаче е съвсем законно, да лепнеш етикет БЕЗ ГМО, въпреки че в продуктите ти има такова, ако неговото съдържание е до 0.9%. Сигурно си казваш, какво пък толкова – това е почти един процент, нищо работа. Е, да, но имаш ли представа, колко много проценти се натрупват с постоянната консумация на един такъв продукт. И то, ако е само конкретно този продукт, а той не е. Такива са всички. А пък ти си мислиш, че харчейки луди пари за биологични продукти си чист от примеси. Това е една обикновена, легализирана, търговска измама, до която по-голямата част от хората, просто няма да стигнат.

Принципно, е почти невъзможно да се изброи къде може да се срещне ГМО в храните и предметите (като памучните дрехи) около нас в ЕС. Все пак, ако трябва да създам един кратък списък с това, което принципно трябва да избягвам (но не мога), ето как би изглеждал той:

Млечни продукти, в чието съдържание е включено ГМО – кашкавал, масло, тесто, нишестета, сирене, кисело и прясно мляко и като цяло всичко в чието съдържание влизат млечните съставки.
Картофи – чипсове, каши и прочее.
Рапица – масло, олио (въпреки че навсякъде го промотират, като страшно полезно) и ред други продукти с това растение.
Царевица (88% от царевицата в САЩ е ГМО, а полета с такава има и в България, която уж се изнася за Америка, но производителите си хранят с нея и добитъка. Тоест, млякото е отровено. Сещате се, какво става по-нататък по веригата.).
Памук – дрехи, масла
Бебешките сухи млека
Соя (94% от соята в САЩ е ГМО)
Лен
Месо (в това число влиза и рибата), поради захранването на животно с отровени фуражи
Маргарин, олио
Захарно цвекло, което можем да открием в съдържанието на сладолед, бонбони, кремове, мусове, торти, вафли и каквото се сетите сладко, към което се пристрастяваш. Всъщност, изпитваш маникална нужда да похапнеш шоколад, заради боклуците, използвани за подсладител, като рафинирана захар, аспартам, захарин и прочее.
Всички онези храни и напитки, които са допълнително обогатени с витамини C, E, B2, B6, B12, D, K и други, всъщност са генно модифицирани и са всичко друго, освен полезни, криейки се зад своите ужким хуманни каузи, чиято единствена цел е да ни продадат своя боклук.

В натуралните сокове и газираните напитки е фрашкано с ГМ захари. Да, в това число, категорично влиза любимата ти Кока Кола. Да не казвам, че тя оглавява позициите.
В повечето зърнени храни, най-вече тези за деца, са пълни с ГМ царевично нишесте и захар.
В протеиновите и маслените изделия е фрашкано с ГМ соя и аспартам (Е 951), за който е доказано,
че води до гняв, мания, насилие, слепота, болка в ставите, умора, затлъстяване, болки в гърдите,
кома, безсъние, вцепенение, насилие, депресия, шум в ушите, слабост, спазми, раздразнителност,
гадене, глухота, загуба на паметта, обриви, световъртеж, главоболие, гърчове, безпокойство, сърцебиене, припадъци, крампи, диария, паника, парене в устата, диабет, множествена склероза, кожна туберкулоза, епилепсия, паркинсон, тумори, спонтанен аборт, стерилитет, фибромиалгия, детска смъртнист, Алцхаймер и др., и е в състава на над 5000 продукта, които спокойно си почиват на пазарските щандове (Източник FDA)

Ако си мислиш, че моето мнение е – давай, купувай от големите вериги, като Кауфланд, Била, Лидл и прочее, бъркаш. Аз съм силно ЗА с две ръце, всички дружно да убием големите вериги и да се върнем при месните производители и баба на село с домашното свинско и лютеница. Добре е обаче, да сме осведомени с какво са били пръскани и съдени нещата преди това. Междувременно е крайно време да започнем да си отваряме очите и да четем подробно етикетите. Да внимаваме, с абонамента към аптеката, защото същите тези, които ни продават ужасната храна ни лекуват от болестите, които са ни причинили, чрез нея. Ясно е, че трябва да се упражнява контрол върху популацията по интелигентен начин, а какво по-умно от евгениката. И все пак, ако не ти се ще да си част от изгорените в камерата, по-добре си отвори очите, зарежи Лидла и БИО щандовете и лично пазари на баба ти фуражите и семената, за да си сигурен в тяхното качество. А, да – хвърляй и по едно око, кога точно ще се слеят Байер и Монсанто, и ако това тръгне да става факт, не забравяй да вдигнеш шум до Бога.

За мен

2018-03-16T06:57:00.001+02:00

Ани, Анита, Кроули или едно необикновено момиче, което носи солен въздух в косите си. Музика, цвят, емоция, хаос, който създава - това е тя. Не я поглеждай в очите, ако не можеш да плуваш, особено срещу течението. Диша, за да пише и пише, за да диша, откакто познава буквите. Отраснала е с Кант и Шопенхауер в едната ръка и сестрите Бронте и Джейн Остин в другата. Колекционира стари книги, от които черпи вяра и мъдрост. Интересува се от източни учения, философия и квантова физика. Мечтае да обиколи Индия, да учи от някой гуру и да управлява йога център. Но всичко с времето си. Сега е увлечена от модата и изкуството и напук на земните цветове дори понякога застава пред обектива. Момиче изключение. Овен, какво да я правиш?

Тя - Част 12 - Плати й с емоции

2017-08-31T15:13:00.000+03:00

Фотограф: Павел Вълчев

Лежеше в тревата и слушаше вятъра. Беше със затворени очи, ала виждаше всичко. Косите й – с цвят на тъмна ръжда, бяха разпилени върху пожълтялата земя и обрамчваха лицето. Мечтаеше. Бледата кожа прозираше. Сякаш синееше, недокосната от лятното слънце и изпита от есенния студ. Валеше дъжд. Леко се просмукваше в дрехите и щипеше. Нежно докосване с дъх на меланхолия.

Не, тя няма нужда да те вижда. Нито пък да те докосва или чува. Достатъчно й е да знае, че те има, за да те обича. И като курва за усещания, вместо да съблича дрехите си, тя разголи душата си. Да чувства е достатъчно. Плати й с емоции.

Забрави ли я вече? Тя не е. В мислите си разговаря всеки ден с теб. Отново сте в малката й тъмна стая, а синият екран наблюдава телата ви. Не се докосват, ала нейното крещи за твоето, без да го иска на всяка цена. И точно това е красивото в случая. Една вечна игра в която печалбата е нещото от което в действителност бяга. Защото ако достигне финалът не знае какво има отвъд. Така че, не. Тя няма нужда от ръцете ти. Нито от устните или погледа ти. Има нужда само от думи, глас и още емоции.

Мисли

2017-03-08T15:01:00.000+02:00

Напоследък прекарвам доста време със себе си. Не знам това до каква степен е полезно за мен самата, но със сигурност не е в особен плюс за околните. Не, не казвам, че за обществото съм загуба. Но колкото по-дълго се взирам в себе си, сякаш по-сурово започвам да съдя и другите. Изчетох доста поезия, погълнах много слова, ала сякаш всичко, което се намира за гениално от другите, моите очи го виждат плоско, а мозъкът ми не намира смисъл в него. Изглупях ли? Или другите са много глупави? Сякаш думите са станали прозрачни. Не откривам дълбините иззад тях. Не ме докосват, за мен са чужди. А ужким се говори за любов.

Аз ли станах толкова цинична или хората наистина са с криви разбирания за романтика? Представям си света, като картина, чиито краища стърчат извън рамковите очертания. Като че борда на платното им се е видял далеч, та бездуховниците от пейзажа, оградили си единствено носът, така че да не виждат по-напред. В желанието си да са различни, личностите се обезличиха и се сляха в море от черна маслена боя, размита с вода. Дори чернилката загубила е своя цвят.

Чета, чета и пак се връщам към пожълтелите листи на старите томове. И макар да са писани с обикновени слова, чувствата извиращи от там ме давят, а аз се оставям да бъда удавена. Харесва ми нещата да са прости. Без напарфюмираните фрази и без изнасилена оригиналност.