За книгите днес

Предметът История и цивилизации и Изкуственият интелект

2026-06-18T10:37:08.142+02:00

СТЕМ и Изкуственият интелект (ИИ) могат да променят часовете по история от традиционно наизустяване на дати в интерактивно пътешествие.

Но как?

1. Учениците могат да ,,разговарят" с исторически личности.

2. да генерират сценарии или да визуализират епохи,

3. да раздвижват и анимират вече съществуващи сники и картини

4. да визуализират къщи, терми, агори, съоръжения, оръжия

Кога може да направим това?

Най-удобни са уроците от типа Исторически работилници. Това са обобщителни, упражнителни и практически уроци, които дават възможност на учениците да се доближат по-близо до изучваната епоха.

Защо?

Този тип уроци способства за развиване на критичното мислене и засилва интереса на учениците към миналото. Прави го по-достъпно и разбираемо.

Как може да постигнем поставените цели?

Идеи за използване на ИИ, приложения, игри, платформи

1. Симулации и ролеви игри: Приложения като Hello History позволяват на учениците да задават въпроси на лидери от миналото, превръщайки сухите факти в живи диалози.

2. Визуализация на епохи: Чрез ИИ генератори на изображения (напр. Midjourney или DALL-E) учениците могат да пресъздадат архитектурата, бита или облеклото на древни цивилизации, които липсват в учебниците.

3. Интерактивни уроци: Платформи като Diffit или Gamma помагат на преподавателите бързо да адаптират текстове, да създават тестове и да генерират времеви линии според нивото на класа.

Как изглежда миналото СЕГА ?

Можем да създадем фантастични изображения с помощта на Al или да оцветим и раздвижим вече съществуващи снимки и картини.

Внимание: изображенията, създадени с помощта на изкуствен интелект могат да бъдат объркващи и подвеждащи. Ако решите да използвате изображения, генерирани от изкуствен интелект, не пропускайте възможността да ги използвате с цел развиване на критичното и аналитичното мислене на учениците. Този факт може да доведе до увлекателен урок. Предизвикайте учениците да посочат всички анахронизми и други недостатъци, които откриват в изображението.

Реалистичност

С помощта на изкуствен интелект може да създадете изображения, които представят значими исторически събития, случили се далеч преди зараждането на фотографията. За да включите подобни изображения в уроците или презентацията си, може да попитате AI как са изглеждали тези събития, давайки кратко описание на картината, която си представяте. В насоките към изкуствения интелект, така наречените промтове, може да посочите ,,фотографски стил” на изображенията, за да бъдат те максимално реалистични. Ако сами решите да създадете такива материали, използвайте Bing, Craiyon или Canva.

Срещнете се с исторически личности

Нека поканим знаменити български личности като Васил Левски или Христо Ботев в часа по история. Можем да го направим с помощта на изкуствения интелект, така че учениците да си ,,взаимодействат” с тези личности.

Подходящо за целта е Hello History – приложение, поддържано от ChatGPT, което дава възможност на учениците да водят разговори с десетки значими личности от цял свят, от Клеопатра до Махатма Ганди. Приложението е безплатно, докато потребителите не достигнат лимит от 20 съобщения на ден. След това може да ,,поканите” ChatGPT да играе определена историческа личност до края на разговора ви.

Важно! По време на ,,интервюто” учителят трябва да следи внимателно информацията, която изкуствения интелект ,,подава” и да провокира учениците да я подлагат под съмнение. Това дори може да стане допълнение към задачата - коригиране на грешни факти или различни неточности и обобщаване на информацията под формата на текст с вече правилни и логически свързани данни.

Друга идея е да вдъхновите учениците си да напишат писмо до историческа личност.

Практичност

Създайте древни исторически сгради, съоръжения, оръдия за разрушаване.

Когато разглеждате урок за древни цивилизации и техните жилища или за известни исторически места и сгради, може да предложите на учениците ви да поиграят на популярната игра Minecraft. В нея играчите събират ресурси и изграждат блокови структури от дърво, камък и други материали.

В урок за Древен Египет учениците биха могли да се потопят в дигиталния свят на Minecraft в групи от двама или трима и да съберат ресурси, за да създадат структури, които показват къде египтяните са се хранели и живеели. Може и директно да им помогнете да ,,заредят” един от готовите уроци на Minecraft Education. Там е предвиден урок, който разказва за изграждането на пирамидите; друг, който кара учениците да реконструират паметници, признати от ЮНЕСКО в Сирия, Ирак и Афганистан; и друг, при който подрастващите могат да възстановят вътрешността на Титаник. За разлика от другите инструменти в този списък, Minecraft Education не е безплатна опция, но администраторите могат да купуват абонаменти за цялото училище с отстъпка.

Проектно базирано пренасяне от дигитално на аналогово равнище.

Може да ангажирате учениците си и в проектна работа, насочена към създаване на аналогови миниатюри. Това може да са древните юрти на прабългарите или макети на паметници, посветени на значимите дела и хора от миналото. Трояският кон, крепостни стени, врати и ровове, тарани за разрушаване.

Художествени творби, културни епохи.

Използваме игрите на Google Arts & Culture, за да направим историята на изкуството забавна. Ако нашият час по история обхваща художествени течения, културни епохи или древни артефакти и паметници, тогава Google Arts & Culture вероятно е нещото, за което сте си мечтали. Безплатен за използване, сайтът разполага с невероятно разнообразни ресурси: хиляди дигитализирани произведения на изкуството, 3D модели на известни сгради и скулптури и 360-градусови виртуални разходки на музеи като Метрополитън музей в Ню Йорк.

Google Arts & Culture предлага също голямо разнообразие от образователни игри.

Как да разпознаем генерираните с ИИ артефакти или произведения на изкуството?

1.Odd One Out - при тази игра целта е играчите да се опитат да идентифицират генерираните от AI ,,измамници“, скрити до три действителни артефакта или произведения на изкуството. Учениците щракват върху някое от истинските произведения на изкуството, за да научат повече за него. По този начин децата развиват и медийната си грамотност: колкото повече играят, толкова по-добре могат да идентифицират изображения, генерирани от изкуствен интелект, въз основа на признаци като липса на детайли и известна неяснота по краищата на снимките;

2. 3D Pottery - тази предизвикателна игра насърчава играчите да ,,манипулират” въртяща се топка от глина и да пресъздават древни керамични произведения от цял свят. Учениците получават известно практическо разбиране за тази форма на изкуство, без да създават бъркотията, присъща на работата с истинска глина.

3.Запишете подкаст и превърнете учениците в историци

Подкастите определено са на мода. Но ви предлагаме вместо да изисквате учениците да слушат исторически подкасти, да ги насърчите сами да запишат такива.

4.Историческата фантастика е интересна идея, която ви препоръчваме да тествате. Разпределете класа в няколко групи (може и по двойки) и възложете за задача да се направи подкаст под формата на разговор между личности, които никога не са се срещали в реалния живот (например Алберт Айнщайн и Исак Нютон). Учениците трябва да решат въз основа на това, което са научили, какво биха си казали тези хора един на друг. Предложете им да възпроизведат разговора или да въведат скрипта в софтуер за преобразуване на текст в реч. Записите могат да се редактират с помощта на безплатен софтуер за редактиране на аудио като Audacity.

5. Журналистика и история -Учениците могат да се превърнат в истински историци, като интервюират по-възрастни хора от своята общност. Темата може да е свързана с урок, по който работите в момента или подкастът да е посветен на друга историческа тема, която представлява интерес за децата. Нека всеки да подготви списък с въпроси и запише разговора със своите баба, дядо или други възрастни членове на семейството. Обяснете, че това не е просто споделяне на семейни истории - това е академична работа на историк, който събира миналото в един разговор, за да създаде първичен източник за бъдещи учени. За записване на разговорите учениците могат да използват телефон, таблет или безплатен онлайн диктофон на Chromebook.

5.,,Проследете” историята с помощта на времеви линии

TimelineJS е безплатен инструмент, който позволява създаването на визуално богати интерактивни времеви линии. При това начинаещите потребители могат да създадат времева линия, използвайки единствено електронна таблица на Google.

Ето и няколко полезни съвета:

· Препоръчваме ви да се придържате към кратка времева линия и да не слагате повече от 20 събития.

· Изберете истории, които имат силен хронологичен разказ. Това означава да изберете събития, които се случват последователно едно след друго. Вашата времева линия няма да изглежда добре, ако събитията разположени по нея са на големи времеви интервали едно от друго или се разпростират към други исторически теми.

· Може все пак да си позволите да въведете и моменти, които предшестват отразените на вашата времева линия събития (важно е те да са част от по-голям процес).

· Направете така, че вашата публика да възприеме времевата линия като един голям исторически разказ, като приказка, която свързва важни събития от историята.

6. Друг безплатен дигитален инструмент, който може да използвате за създаване на времеви графики, е Preceden. Той предлага множество функции - поставяне на изображения по вашата времева линия, посочване на приблизителни или точни часове на събитията, икони за представяне на събитията, бележки за допълнителна информация, възможност за публично споделяне на графиката (или скриването ѝ, за да е достъпна само за вас), както и запазването ѝ в различни формати.

Използването на дигитални технологии в часовете по история по естествен начин свързва миналите процеси и събития с настоящето. Чрез различните дигитални инструменти, които ви предложихме, можете да повишите мотивацията за учене на вашите ученици и да ги поставите в центъра на учебния процес - там, където самите те имат възможност да създават учебно съдържание и да бъдат чути. Защото гласът на настоящето, познавайки миналото, се превръща в нагласа за бъдещето!

Използвани източници:

Предизвикателства и етика

Въпреки ползите, използването на ИИ изисква повишено внимание:

· Фалшиви факти (Халюцинации): ИИ може да генерира грешни исторически събития. Учениците трябва да бъдат насърчавани да проверяват информацията в надеждни източници.

· Критично мислене: Важно е фокусът да падне върху анализа на източниците, а не само върху готовите отговори, които ИИ предоставя. [1]

Курсова работа: Свещената кражба и ловът на реликви при завоюването на Константинопол от кръстоносците през 1204 г.

2026-06-09T11:55:03.512+02:00

Курсова работа:

Свещената кражба и ловът на реликви при завоюването на Константинопол от кръстоносците през 1204 г.

Преподавател: д-р Калин Йорданов

Изготвил: Сава Савов Гергинов,

Съдържание

1.Увод;

2. Причини

3. Ход на събитията; завладяване на Константинопол; карта на събитието

4. Константинопол – най-богатият град

5.Колекциите от християнски реликви и мощи, съхранявани в Константинополските дворцови комплекси, градски храмове и манастири в навечерието на Четвъртия кръстоносен поход. Опис на заграбените реликви.

6. Последствия; Оправдаването на „свещеното светотатство“;

7. Заключение

1.Увод

Поклонничеството в християнството, датиращо още от I–II в., свързваме с огромното желание на християните да посетят Светите земи и да се поклонят пред местата свързани с Божия син. Но след завладяването на Римската империя, тези земи остават извън владичеството на християнския свят. Независимо от това обстоятелство, интересът към тях не секва, а се засилва.

Светите земи са единственото място, което служи за връзка между света на Бога и света на хората. Мистичната им сила и атмосфера, паметниците и реликвите, както и вярата в чудотворния контакт с тях, са причина множество поклонници посещават това място. Тези реликви влияят силно върху въображението на вярващите.

В началото на XI в. все повече християни от латинския свят поемат на поклонение към Божи гроб. Благородниците заминават заедно със своите съпруги, представители на църквата и простолюдието все по-често индивидуално или групово на поклонение, а пилигримството[1] добива все по-масов характер.

Желаейки да съхранят спомена от поклонничеството си, мнозина от пилигримите отнасят сувенири и парченца реликви от Светите места или Константинопол – това са „части от някои Господни, Богородични и апостолски реликви, камъни, пръст и вода от сакралните места, свързани с евангелието“, които поклонниците пренасят на Запад. Тези реликви осмислят мисията на всеки, посетил Светите земи.

Друг факт е военизираното поклонническо движение; кръстоносните походи. Кръстоносците си поставят за цел завземането на контролирания от мюсюлманите свещен град Йерусалим и възвръщането на Светите земи във владение на християнската църква. В името на това „свято дело“, се ангажират хора, държави и ресурси.

Църквата подкрепя поклонничеството в този му вид. Тя се надява, че при победа на кръстоносците на Изток и създаването там на латински държави, ще може да принуди василевса и Константинополската църква да признаят върховенството на Римския апостолически престол.

За съжаление, четвъртият кръстоносен поход (1201-1264 г.), измества целите, поставени от църквата. Вместо да завземат контролирания от мюсюлманите свещен град Йерусалим, както първоначално възнамерявали и да поемат през Египет, през април 1204 година, кръстоносците нападат и разграбват Константинопол, столицата на православната Византийска империя, след което създават просъществувалата до 1261 година Латинска империя.

Печалните последици за Източноправославния свят от това събитие не трябва да се подценяват. Това е втора по ред и равна по значимост културна трагедия в Средновековието след завладяване на Рим от варварите.

2. Причини

Макар че в средата на август 1198 г папа Инокентий III издава була за свещен кръстоносен поход в светите земи, папството изгубва контрол върху експедицията, която дотогава счита за свое начинание.

Кои са причините за това?

На първо място църквата действа много непоследователно. Булата обещава на християните пълно опрощение на греховете и вечен живот след смъртта, а клириците проповядват други по-примамливи ползи и материални облаги.

Пресните разочарования от кръстоносните походи в Ориента, конфликтите между държавите Франция и Англия; градовете Пиза и Генуа; Папството и Германската имперска династия; още в началото се отразяват на организацията на експедицията. Бароните успяват да сключат договор за превоз по море единствено с венецианците и този избор се оказва решаващ за характера на пътуването.

Нито един християнски владетел не подкрепя официално похода и не се ангажира конкретно с ръководството му, макар че с публичната му пропаганда са ангажирани много клирици[2] от Германия, Англия, Ирландия и Сицилия.

Сред лидерите на бъдещия поход обаче са: Графът на Шампан и Бри - Тибо III; Графът на Блоа и Шартрен – Луи; Графът на Фландрия и Енио – Болдуен; и графът на Сен – Пол Юг;

Гореспоменатите четирима барони сключват тежка сделка с Венецианската република за транспортиране на Кръстоносната армия по море срещу огромната сума от 85 000 сребърни марки. Венецианците се задължават да построят боен флот, с който да превозят 4500 рицари с конете им, 9000 оръженосци, 20 000 пехотни сержанти, които трябва да се съберат в град Сан Марко, а бъдещите завоевания на експедицията да бъдат поделени по равно между кръстоносците и венецианците.

Поредица неблагоприятни обстоятелства стават причина за недобрата организация на похода;

1. Графът на Шампан и Бри - Тибо III, почива и мястото му заема монфератският маркиз Бонифас, който играе важна роля за вземане на решението за отклонение на похода към Константинопол;

2. Почива и Фулк от Ньойи, който се занимава със събирането на средствата за похода. Тези средства са предадени на абата на Сито, който употребява събраната сума за други наложителни цели. Така разплащането с венецианците за транспортирането на войниците пропада.

3. Друга изненада е, че в уречения срок се събрали едва 1/3 от очакваните рицари. Много френски, провансалски, германски и фламандски благородници потеглят за Сирия през други алтернативни пътища. Така бароните попадат в неблагоприятна ситуация, защото венецианците изпълняват своята част от сделката и построяват нужните кораби, които трябва да потеглят полупразни.

4. Затова четиримата барони сключват нова сделка с Енрико Дандоло, дожът на Венеция (1192-1205 г.), според която венецианците се присъединяват към кръстоносците (така попълват броя на армията) и определят срок за погасяването на останалата сума от 34 000 сребърни марки. Във втората си част договорът е изцяло в полза на венецианците: кръстоносците трябва да участват в завладяването на далматинският град Зара[3], който наскоро е отхвърлил венецианската власт.

5. Тази сделка допълнително обезкървява редиците на кръстоносците, тъй като някои от тях напускат (и така кръстоносната армия не надхвърляла 12 000 души).

Може да се каже, че след тези събития всичко отива надолу, тъй като през следващите близо две години никой от потеглилите към светите земи няма да се бори за благото на Църквата, а точно обратното.

3. Ход на събитията

След като папа Инокентий III научава за сключените договорки, той издава изрична забрана, но Кръстоносната флотилия я пренебрегва и през 1202 г, потегля към град Зара. По пътя си кръстоносците и венецианците плячкосват Истрия, Далмация и Славония, а в Зара ограбват дори храмовете.

Писмо, заплашващо ги с отлъчване, е пратено по това време от папския легат Петър от Капуа, но по-голямата част от рицарите дори не разбират за него. Когато папа Инокентий III научава за престъпленията в Зара, отлъчва всички кръстоносци там, но после е уведомен за незнанието на обикновените войници и затова отлъчени са само водачите на „кръстоносния поход“ и венецианците.

На 1 януари 1203 г. в лагера на кръстоносците пристига пратеничество на Филип Швабски – братовчед на Бонифас Монфератски и зет на младия Алексий IV Ангел[4];

Причините са сложни, политическите обстоятелства във Византия по това време са братоубийствени.

През 1195 г. Исак II Ангел е свален и ослепен от своя по-голям брат – Алексий III. Синът на Исак, Алексий IV, желае да завладее трона и си търси съюзници. Той се обръща към зет си Филип II от Швабия и братовчед на Бонифас Монфератски, който е начело на кръстоносците (след смъртта на графът на Шампан и Бри – Тибо III).

Алексий IV обещава куп непосилни неща: да изплати целия дълг към венецианците, да плати 200 000 марки, да прати 10 000 човека да се включат в кръстоносния поход, да плаща за 500 от рицарите и да позволи на Рим да получи власт над Източноправославната църква, ако хората на Бонифас помогнат за свалянето на Алексий III.

Решението за девиацията на похода към Константинопол е в ръцете на бароните и венецианския дож Енрико Дандоло, които се съгласяват, водени от най-различни подбуди.

На 23 юни кръстоносната флотилия акостира край азиатския бряг на византийската столица и поставя ултиматум на Алексий III да върне трона на законния наследник. Когато той не се съгласява, обсаждат града.

Василевсът напуска тайно столицата, отнасяйки със себе си цялата хазна: взема около 450-500 кг злато, бижута и други ценности от ковчежницата, оставяйки я почти празна.

За император е избран Исак II Ангел. Кръстоносците обаче не пожелават да го признаят, ако Алексий IV не бъде избран за съимператор, което се случва на 1 август. Изпълнили обещаното, те предявяват искания за своите награди, които Алексий IV е обещал, без дори да е казал за тях на народа си.

Тепърва Алексий IV осъзнава, че не може да изпълни договореното, след като голяма част от хазната е ограбена от Алексий III. За да плати на кръстоносците, започва да събира злато и сребро: заповядва да се топят дори икони (с което си спечелва голяма непопулярност), но дори тогава се събират само половината от обещаните средства. Според един от големите византийски историци, Никита Хониат, това е „началото на упадъка на Римската държава[5]“.

Чудейки се как да събере пари за договорката с кръстоносците Алексий IV повежда войска от 6 000 срещу Алексий III, в опит да върне богатството на византийската хазна. Но в Константинопол ромеите започват бунт и избиват част от латинците, живеещи в града (подобно нещо се случва по време на клането на латинци, април 1182 г.). Кръстоносците и венецианците влизат в града и за да си отмъстят и опожаряват голяма част от града („Великият пожар“ 19-21 август 1203г.) от който една пета (около 100 000) от тогавашното население на града, остава без подслон.

През януари 1204 г. Исак II Ангел умира.

Тъй като никой не желае Алексий IV, Византийският сенат, избира за нов император, който поради сложните обстоятелства също побягва. След него е избран Алексий Дука (известен още като Мурзуфул) – коронован като Алексий V, а Алексий IV е убит през февруари.

Детронирането и убийството на законния василевс накърнява лоялността на кръстоносната армия към града и Византия, а отхвърлянето на договорените условия с кръстоносците, поставят похода в критична ситуация. Без обещаните средства, той е изправен пред провал. Така завоюването на Константинопол се превръща в залог за съдбата на похода и неговата мисия: възвръщането на гроба господен.

На 12-13 април кръстоносците и венецианците нахлуват в Константинопол.

Три дни поред градът е подложен на пълно разорение. Похитени са всички богатства и ценности, които векове наред са събирани в световната столица.

4. Константинопол – най-богатият град;

„Тук има толкова много богати дворци и високи църкви и големи богатства, каквито в никой град не е имало“ пише в своята хроника Жофроа дьо Вилардуен;

Византийската столица се слави като най-богатата съкровищница на духовни светини в целия християнски свят. Наричат я „царицата на столиците“ заради огромните богатства и колекции от евангелски и старозаветни реликви и мощи, които ромейските василевси целенасочено трупат в нейните храмове.

Тази традиция води началото си още от основоположниците на Източната Римска империя, чиято цел е превръщането на Константинопол не само в „Нов Рим” –

а в център на християнството.

В тази си роля градът от години привлича поклонници от всички посоки на света и множи славата на ромеите и техните василевси, благодарение на свещените си реликви. Тези реликви и чудотворни икони се използват и като военни талисмани на Византия, употребяват като „непобедимо оръжие” в защитата на столицата.

Култът към реликвите в града повлиява естествено на занаятите и културата на града; византийската литературата, химнографията, сакралната музика и изобразителни изкуства, златарския занаят обслужват религиозния живот в столицата.

В същото време тези богатства привличат вниманието, завистта и алчността на пилигримите и християните от Запада, които още от времето на първите нормански набези във византийските земи и ранните кръстоносни походи започват да проявяват нездрав интерес към Византия и Константинопол и тяхното приказно изобилие от несметни материални и духовни богатства.

„Плячката беше толкова голяма, че никой не би могъл да ви даде сметка; злато и сребро, съдове, скъпоценни камъни, сатен, копринени дрехи, наметки от сиво-бяла кожа и хермелин, скъпи предмети, каквито някога са намирани на земята“, пише Жофроа дьо Вилардуен.

В началото на XIII в. традицията на лова на реликви от Изтока (Византия и Светите земи) пуска дълбоки корени в манталитета, идеологията и практиката на кръстоносното движение на християните от Запада. Завладяването на Константинопол на 12 срещу 13 април 1204 г. отприщва вековната стаена неприязън на латинския свят и към схизматичните гърци,

Въпреки положените клетви и обети на кръстоносците, Константинопол е погълнат от ужаса на завоеванието: кланета, насилие, грабежи, разрушения и пожари обхванали цели град.

5. Колекциите от християнски реликви и мощи, съхранявани в Константинополските дворцови комплекси, градски храмове и манастири в навечерието на Четвъртия кръстоносен поход. Опис на заграбените реликви.

Св. Богородица „Одигитрия“

Първата Константинополска реликва, която кръстоносците придобиват в сражение с Мурфузул, е пленената чудотворната икона на Св. Богородица „Одигитрия“, заедно с императорските инсигнии и корона. Цистерианският хронист Обри твърди, че в нея били вложени; „зъб, който Иисус загубил в детството си, парче от копието, с което Той е ранен на кръста, къс от плащаницата и мощи от тридесет мъченици“.

Светотатско плячкосване

Кръстоносците ограбват на манастирите, църквите и параклисите в града: те са подложени на варварски грабеж и светотатско плячкосване. Свещените олтари, икони и реликвариуми са разбивани, за да бъде открадната украсата от злато, сребро и скъпоценни камъни. За да бъде отнесена плячката от храмовете, в олтарите на някои църкви като Св. София са вкарвани товарни мулета и магарета.

Плячката трупат дни наред на определено място. Вследствие на което се събират планини от златни и сребърни предмети и скъпоценности, бижута, съдове, утвар, платове, дрехи и всякакви ценни стоки. Стойността им се изчислява на около 400 000 сребърни марки. От тази сума 50 000 са изплатени на венецианците за превоза, според предварителния договор. Останалата част е разпределена между рицарите и венецианците. Приблизителният брой на рицарите е около 35 000, а на венецианците 17 000.

За обикновените войници златото има много по-голяма стойност от костите и вехториите, които се намират в тях, а и малцина пилигрими познават Константинопол и могат да разчитат гръцките надписи върху мощехранителниците.

Императорските дворци

Ломбардските и фламандските барони бързат първи да сложат ръка върху императорските дворци в града, заедно с прилежащите им храмове и техните съкровищници от светини и по такъв начин те били пощадени и съхранени от безчинствата на армията.

Първият латински император Балдуин се настанява в Големия императорски дворец, а дворецът във Влахерните е взет от неговия брат Анри. Тъй като Балдуин следващата година пада в български плен, дворецът остава празен и занемарен. Никифор Григора свидетелства за плачевното му състояние през 1261 г.

„Свещената кражба“

За мощите въобще не трябва да се говори, тъй като по това време в града имаше толкова, колкото в останалия свят“, пише Жофроа дьо Вилардуен.

Удивителни колекции от християнски реликви и мощи, са задигнати от манастирите, църкви и храмове. Те са най-скъпоценната плячка на завоевателите. Бароните, прелатите, клириците и по-образованите рицари съзнават безценната стойност на съхраняваните мощи и реликви.

Гюнтер от Перис

Монахът Гюнтер от Перис оставя единственото латинско свидетелство за извършването на лов на реликви и свещена кражба. В своята „Константинополска история“ той описва делата на цистерианския абат Мартин от манастира Перис в Елзас. Той оставил подробен каталог на повечето заграбени светини: „следа от кръвта на Господ Исус Христос, пролята за спасението на целия човешки род, дърво от кръста на нашия господ, на който Синът на Отца бе жертван за нас…“ и др.

И „мощи от св. вмчк. Георги и св. вмчк. Теодор, крак от св. вмчк. Козма, фрагмент от главата на св. вмчк. Киприан, мощи от св. вмчк. Пантелеймон, зъб от св. Лаврентий, мощи от св. вмчк. Димитър и св. вмчк. Стефан, мощи от св. Викентий, Адюст, св. Маврикий и другарите му, ампула с млякото на св. Богородица, от Божи гроб и камъка, който затварял Христовата гробница, от мястото на възкресение Господне, от камъка, върху който стоял Св. Йоан Кръстител, когато кръщавал Иисус, от мястото, където Христос възкресил Лазар, мощи от св. Маргарита и др.“ [6]

С пренасянето на Контантинополските реликви и мощи от абат Мартин в Елзас възникнала необходимостта от „узаконяване“ и санкциониране на акта на свещеното светотатство и светата кражба като оправдано, богоугодно и благочестиво дело.

Traslatio Symonensis (Пренасянето на св. Симеон)

Венецианците също не остават по-назад в плячкосването на града. Те заграбват не само материални богатства, но и свети реликви. Един документ, датиращ от 14 век и наречен Traslatio Symonensis (Пренасянето на св. Симеон) свидетелства за кражбата на тялото на св. пророк Симеон Богоприемец.

За Венеция на кораби са натоварени и изпратени безценни реликви (плат, напоен с кръвта Христова, част от Кръста на разпятието, части от трънения венец на Христос, мощи на светци, между които на Св. Атанасий, Св. Лучия, Св. Симеон), икони, свещени потири и чаши от злато и сребро, църковни съдове, части от мозайки, мраморни колони, статуи, (между които знаменитите коне, сложени сега на фасадата на Сан Марко), скъпи платове и дрехи, включително роби и добитък).

Пренасянето на богатства на Запад, не само във Венеция, но и към Париж и други градове на Западна Европа, продължава и през следващите години, макар и в по-малка степен.

През 1238 г. императрицата-майка залага трънения венец при венецианцианския подеста Алберто Морозини за сумата от 13 134 перпера. Той е откупен от френския крал Луи ІХ Свети по времето на император Балдуин ІІ в 1238 г., заедно с други реликви от църквата Богородица Фароска в Константинопол, които са отнесени в Sainte Chapelle в Париж, а понастоящем някои се намират в съкровищницата на Нотр Дам.

Никита Хониат разказва в отделно съчинение, добавено в края на неговата история, която завършва със събитията от 1208 г., за претопяването и унищожаването на множество статуи от бронз, намиращи се на хиподрума и на градските площади. Например изложените на Константинополския Хиподрум антични бронзови статуи на коне още същата година по разпореждане на дожа Енрико Дандоло са откарани във Венеция като част от плячката и през 1254 г. са поставени пред катедралата Сан Марко. Наполеон ги откарва в Париж през 1797 г., но през 1815 г. са върнати във Венеция. След 1990 г., след дълга реставрация, оригиналните коне са поставени на съхранение в Музея на Сан Марко (вътре в базиликата), а конете пред базиликата са бронзови копия.

6. Последствия

В търсенето на аргументи за оправдаването на „свещеното светотатство” на кръстоносците е изведен мотивът за „изгубената и пренесена благодат“. Краят на кръстоносния поход поставя лидерите на експедицията в сложна ситуация. Без особени усилия те се оказват владетели на Константинопол, но не разполагат с достатъчен военен ресурс и финансови средства, за да задържат властта си в тези земи..

Новите латински владения на Балканите и в Мала Азия, родени като резултат от Четвъртия кръстоносен поход, са принудени да използват своя най-скъпоценен ресурс, светите реликви и мощи, като основен политически инструмент, от който зависело тяхното съществуване и оцеляване.

7.Заключение

Император Константин създава столицата Константинопол (324-330) – римски град по държавност и християнски по дух. Той е първият истински християнски град в цялата необятна християнизираща се империя и изграждането му е най-важният и несравнимо най-влиятелният културен проект в цялата история на християнството.

Най-маловажната част от пораженията в града е разграбването на тонове злато и сребро. Несравнимо по-съдбоносно е унищожаването на архиви и документи, произведения на изкуството, безброй християнски светини... Всъщност унищожено е нашето българско и християнско наследство и дори не може да се прогнозира какво е то. Православието, губи своята изконна културна и политическа Първостолица. Лишено от нея през следващите векове то се развива в сянката на Рим. Но когато днес за мнозина православната култура е беден роднина на западноевропейската, следва да имаме предвид братоубийственото покушението срещу духовно и културно богатия роднина през 1204 г. Дори в чисто веществен смисъл източените богатства на Цариград финансират материалното замогване на италианските държавици, които тръгват по пътя на Ренесанса.

Библиография (Извори и литература):

1. Жофроа Вилардуен, Завладяването на Константинопол, изд. „Наука и изкуство, София“,1985 г.

2. Калин Йорданов Кирилов „Кръстоносните походи: Реликви и чудеса” Автореферат на дисертация за присъждане на образователна и научна степен “доктор”, София, 2011 г.

3. Калин Йорданов Кирилов „Кръстоносните походи: Реликви и чудеса”; Поклониочество, авантюра и лов на светини в Ориента, 11-13 век, изд. „Изток-запад“, София, 2015 г. Глава 6, 345-534 стр,

4. Уикипедия; Четвърти кръстоносен поход;

5. Карта: https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/1/1d/Fourth_Crusade_and_foundation_of_the_Latin_Empire.png

[1] Посетител на светите места; поклонник.

[2] Кардиналитие Пиетро Капутано, Софредо, цистерианският абат Мартин от Перис, Фулк от Ньойисюр Марн;

[3] в днешна Хърватия;

[4] През 1203 г., в навечерието на похода, при него избягва синът на ослепеният император Исак ІІ Ангел, престолонаследникът Алексий. Филип, който е женен за Ирина, дъщеря на Исак ІІ Ангел, иска да помогне на своя шурей да заеме императорския престол.

[5] По това време Византия, а по късно и Латинската империя се смятат за продължители на Римската империя, а византийците се наричали ромеи;

[6] Документ от 1380 г. описва мощите за преклонение в абатство Перис, които абат мартин донесъл при завръщането си от Четвъртия кръстоносен поход , споменава общо 60 светини; Gunther of Pairis 125-127;

Информационни и комуникационни технологии в обучението и работа в дигитална среда Платформата Kahoot и нейните особености

2026-06-09T11:33:16.798+02:00

Информационни и комуникационни технологии в обучението и работа в дигитална среда

Платформата Kahoot и нейните особености

Изготвил: Сава Савов Гергинов,

1.Какво е Kahoot?

Платформата Kahoot е онлайн обучителна платформа с различни видове куизове/викторини на различни тематики, от история до най-абсурдната подробност за анимация. Този формат на въпроси имат за цел да насърчат опознавателната и състезателната част в ученика, като ги пусне да играят или срещу други свои връстници, или срещу ботове, ако играят вкъщи. Също така може да счита и като платформа за самоусъвършенстване и тест върху общата култура на даден човек. Тази платформа има голям потенциал и по отношение на изпити, заради голямото разнообразие на типове въпроси. Една голяма част от инструментите на тази платформа са заключени зад платен абонамент, но и безплатните опции, с дотатъчно креативно мислене, могат да допринесат за едно много интересно изживяване и напълно различен поглед върху това как изпитваме и как сме изпитвани. Може да се използва и на компютър и на телефон.

2. История на Kahoot

Създатели са Мортен Версвик, Йохан Бранд и Джейми Брукър, в съвместен проект с Норвежкият Унивесритет по Науки и Технологии, заедно с професор Алф Инге Ванг/Уанг и подкрепени от предприемача Озмунд Фурусет, през 2012-та година. За първи път е представена на конференция на SXSW EDU през 2013-та година. Това е събитие директно свързано с обучението в училищата в южните щати на САЩ. През септември 2013-та година, платформата е публично пусната за масово ползване. След известно време започват да инкорпорират и други приложения в тази платформа, като компанията DragonBox, която създава успешни приложения в сферата на обучението по математика, през 2019-та година и POIO, приложението учещо децата да четат. През 2020-та година включват Actimo, за обучение по предприемачество и Drops Apps за езиково обучение. Сега Kahoot се използва в над 200 държави и региони, като отдавна е надградила класната стая.

3. Инструменти и опции в Kahoot

Самият Kahoot, чиито сайт носи името му, има формата на викторина. Има шаблони за викторини с въпроси, подпомагани от изкустен интелект, с идеята да могат да бъдат насърчени в някаква насока създателите им, както има и опция да създадеш собствен Kahoot от нула. Създаването е лесно.

Форматът е подобен на презентация, с възможности за вмъкване на изображения и гифове, като изображенията не са ограничени само до това, с което сайтът разполага, дава се по-голяма форма на свобода на създателите. ( картина 1)

Основните типове въпроси, които могат да се включат поне от безплатна страна, са тези с 4 верни отговори, стил А,Б,В,Г и тези от типа Вярно/Невярно.

Други интересни типове въпроси са, напр. тези със скала, отворени въпроси, въпроси-пъзел, където участникът трябва да отговори на въпросите в правилен ред, както и гласови въпроси, но те са заключени зад платен абонамент. (Картина 4)

Има и опции за обратна връзка, които влизат в платената категория, като: анкети, скали на оценяване за препоръка и на самият куиз, формат за даване на идеи за следваща тема и др.

Защо Kahoot набира голяма популярност?

Създаденият куиз, анкета, въпросник може да бъде игран в няколко стила: Класически, Chill Art, Treasure trove, Tallest Tower. ( картина 2)

Дизайнът е перфектен – шарен, пр

ивличащ вниманието, ангажиращ. Все едно просто играеш с учебния материал.

След решаването на анкетата попадаш в класация с другите участници ( може и да са ботове) според точките, които си спечелил. (Картина 5 )

Освен зададеният въпрос, учителят има възможност да въведе подсказваща картинка, или просто картина, снимка, свързана с изучавания период. Така визуалните възприятия могат да подпомогнат мисловния процес на играча. (Картина 3)

Да, тук ученикът не се чувства ученик, а играч, откривател на нови пространства, учен, който може да реши зададен проблем.

Различните стилове работят и за това играчът да решава по няколко пъти сгрешените отговори, докато не ги научи. т.е. освен състезателна и игрова форма, анкетата, куизът в Kahoot има обучителни функции.

Картина 3

Картина 4

Картина 5

Интересно въведение в Kahoot е, че може човек да стане creator ( създател). Подобно както в Youtube, Skillshare и по-късният сайт Nebula, човек може да направи свой курс, в който да създаде учебен курс, въз основата на видеа, изображения, аудио лекции и документи, като там - в Kahoot, могат да се добавят куизовете или т.нар Kahoot. В тези курсове трябва да се зададат настройки за подходяща възраст, степен на образование, дали ще искате да е платен или безплатен курс, поне две изображения като вид трейлър и други. Курсът може да съдържа, или поне според мен, е добра идея да съдържа множество кахути.

4. Вероятно сегашно и минало вдъхновение

Има вероятност създателите на Kahoot да са се вдъхновили от една друга платформа, която излиза около 2 години преди тяхната. Тази обучителна платформа се казва Skillshare и е на основата на онлайн обучителни курсове. Стартирана през 2010-та година, целта на Skillshare е, чрез онлайн курсове, водени от големи професионалисти, даже и холивудски звезди, ако става дума за актьорство, да придобият необходимите умения, чрез тяхното обучение. Също така споменах и платформата Nebula, която започва да се очертава като алтернатива, поне частично на YouTube, която позволява по-задълбочен материал, който не само би бил демонетизиран, а в някои случаи и направо цензуриран, под условия за чувствителна информация, без която понякога не можем да видим цялата гледна точка. По тези показатели двете платформи си приличат в своята идея за информираност и без страх от цензура. Казвам, че има вероятност Nebula да са се вдъхновили от Kahoot и Skillshare, заради по-късната година на създаване, през 2019-та година като поточен сайт за научно, в доста случаи, съдържание.

5. Практическа част: Как да си направим Kahoot?

За да направим свой Kahoot, кликваме на бутон Create и след това на Kahoot.

За да направим свой Kahoot от нулата, кликваме Blank Canvass. Ако искате помощ, можете да използвате шаблоните/templates, или ако сте на платен акаунт, да използвате генераторите на въпроси.

· Това е първият въпрос, който излиза. Можете да регулирате какъв тип да е като натиснете слайдера на Question Type.

· Времето за отговаряне се настройва чрез Time Limit.

· Точките за въпроса определяш чрез Points.

· За това колко верни отговора да има, дали да е един или повече, през Answer Options. Обаче, за да нагласите повече от един верен отговор във формата за А, Б, В, Г, трябва да преминете на платената версия.

· За да напишете въпроса си, кликнете върху хоризонталното бяло поле отгоре и започнете да пишете. Лимитът е 120 символа.

· За да напишете отговорите кликвате върху полетата долу ,едно по едно, за съответния отговор, като имате лимит от 75 символа за отговор.

· Като напишете отговора, в съответното поле, в дясната част срещу отговора ще видите едно кръгче, което натискате, за да нагласите този отговор за верен.

· За да добавите изображение, гиф или аудио запис кликвате на Find and Insert Image, в центъра с плюсчето.

· За да добавите нов въпрос, натиснете Add question, а за да добавите слайд, Add slide. За да изпробвате въпроса, натиснете Preview, горе вдясно.

· Ако сте доволни от въпроса, натиснете Save, а когато приключите със създаването на Kahoot-a и сте запазили всичко, натискате Exit.

Както виждате, сайтът предоставя едно безплатно изображение, ако сте на безплатен акаунт, но има опцията, вие да качите свои изображения от вашия компютър, чрез Upload Image, долу вляво. Имате опцията да използвате библиотеката на сайта от гифове и стикери, чрез GIFs.

Можете също да качите видео от YouTube или Vimeo, чрез videos.

За YouTube има по-директна връзка, като можете да използвате през този сайт директно тяхната търсачка, а за Vimeo, трябва да копирате линка и да го сложите в полето, за съответната опция , или да влезнете в сайта им и да го добавите от там.

Това меню ви излиза като натиснете Add question. Виждате в най-горните две опции, безплатните варианти: А, Б, В, Г, и Вярно/Невярно. При този формат имате почти същото меню като А, Б, В, Г, с разликата че има два отговора, единият от които отбелязвате като верен. За да имате опцията да съберете мнения , трябва да имате платен акаунт, и както виждате има огромно количество от опции, вариращи по какъв начин искате да видите обратната връзка за Kahoot-a.

Можете да правите презентации в тази платформа, въпреки че доста от опциите са заключени зад платената версия. Така, че може да замести PowerPoint, в този смисъл.

6. Моят Kahoot:

Подготвил съм ви един Kahoot, на тема японска история и култура, предимно период Сенгоку. Пожелавам ви да се позабавлявате с него.

(Play solo)

Линк:

https://create.kahoot.it/details/4902a83f-0872-45be-8509-1001150a2494

6. Библиография:

https://itsredstva.blogspot.com/p/kahoot2.html

https://kahoot.com/company/

https://en.wikipedia.org/wiki/Skillshare

https://www.skillshare.com/en/?via=header

https://en.wikipedia.org/wiki/Nebula_(streaming_service)

https://nebula.tv/

https://www.sxswedu.com/about/history/

УРОКЪТ ПО ИСТОРИЯ ЧРЕЗ МЕТОДИТЕ НА АКТИВНОТО УЧЕНЕ ,,ВСЕКИДНЕВИЕТО ПРЕЗ СОЦИАЛИЗМА".

2026-06-09T11:13:34.492+02:00

УРОКЪТ ПО ИСТОРИЯ ЧРЕЗ МЕТОДИТЕ НА АКТИВНОТО УЧЕНЕ

,,ВСЕКИДНЕВИЕТО ПРЕЗ СОЦИАЛИЗМА".

Преподавател: доц. д-р Красимир Кръстев

Изготвил: Сава Савов Гергинов,

Съдържание:

I. Практическа задача;

II.За ,,Методът на устната история”;

III. Въпросник;

IV. Представяне на респондента;

V. Предварително проучване на държавната линия на управление, според вижданията на БКП – управляващата партия;

VI. Кратък обзор с критичен анализ на събраната информация;

VII. Критичен анализ на събраната информация: Реалността в България – разминаване с тезисите на партията;

VIII. Практическа част – интервю;

IX. Библиография;

I. Практическа задача: Направете интервю от човек, който е живял по време на социализма. Изгответе обзор на интервюто и му направете анализ (под формата на курсова задача с обем около 5 - 6 страници).

Тема: ,,Всекидневието през социализма".

Записът трябва да бъде с продължителност около 8 минути. За целта задължително използвайте звукозаписно устройство (например смартфон). Следвайте стъпките, описани в книгата ,,Урокът по история чрез методите на активното учене". Предварително съставете въпросник по посочените критерии. Изгответе обзор на интервюто и му направете анализ (под формата на курсова задача с обем около 5 - 6 страници).

II.За ,,Методът на устната история”.

Провеждането на интервюта и анкети е заложено като изискване в част от съвременните учебни програми и учебници. Също както и при работата по проект, устната история най-често се реализира в класни неурочни и извънкласни учебни занятия, но в отделни случаи – и в рамките на комбинирани уроци или уроци упражнения.

Урокът по история чрез методите на активното учене – по темата ,,Всекидневието през социализма".

1.Устна традиция (познания за миналото, предавани от поколение на поколение);

2.Устна биография, лични спомени и разкази на очевидци;

По-голямата част от хората в България рядко оставят сведения за себе си и устната история предлага възможност да се докоснем до миналото им.

Цели и задачи на интервюто:

1. Учениците (студентите) съставят въпросници и вземат интервю от хора, които са преживели исторически събития.

2.Събраната информация се обработва и анализира. По този начин се развиват способности за формулиране на въпроси, комуникативност и критично мислене.

Проучването в училище

Проучването се провежда чрез екипи по двама, така че първият от тях да бъде водещ, а вторият – асистиращ. По този начин единият взема интервюто, а другият го записва, макар че той също има възможност да се включи в разговора с отделни въпроси. Освен това учителят раздава списък с книги или други източници и разяснява къде да бъдат намерени – училищна или градска библиотека, интернет и пр., за да бъдат по-добре анализирани и обобщени данните и фактите от разказа на очевидеца.

Интервюто започва с кратко встъпление, по време на което учениците установяват контакт с респондента: представят се, ако става дума за непознати събеседници, постига се психологически комфорт и подробно се изяснява каква е целта на задачата. Обяснява се още, че материалите ще бъдат използвани изцяло за учебни цели.

Започва се с въвеждащи въпроси за представяне на респондента. Преходът към същината на интервюто се осъществява посредством подходяща фраза:

,,Позволете да преминем към най-важните въпроси”.

Към записания файл се добавят следните данни: име и фамилия, възраст, професия, дата и час на записа.

След това учениците изготвят обзор на интервюто, което е придружено с критичен анализ на събраната информация, тъй като респондентът може да е бил субективен, да не е бил откровен и т.н.

Методът на устната история се изпълнява и посредством анкета (от френ. ез. enquete) – лист с въпроси за получаване на отговори от този, който го попълва.

По-конкретно, учителят определя целите и задачите ѝ и изяснява на учениците как да изготвят анкетна карта (въпросник).

Тя може да бъде съставена под формата на таблица с подходящи инструкции за попълване.

III. Въпросник;

1. Разкажете за условията на живот в града и селото през 70-те и 80-те години на 20. Век.

2. Какво можете да ни разкажете за партийните организации?

3. Какви привилегии имат партийните членове?

4. Какво можете да ни разкажете за научно-техническият прогрес в НРБ и плановата икономика?

5. Разкажете за Младежките организации, в които сте членували.

6. Какво знаете за културния живот и свободата на словото в НРБ?

Анкетна карта:

1. име и фамилия: Маринела Лакова

2. къде и кога е роден: през 1969 г. в град Толбухин, сега Добрич

3. етническа и религиозна принадлежност: българка, православна

4. семейна среда: родители: баща – художник плакатист – средно-специално образование; майка – полувисше образование в Педагогическия институт; начален учител

5. Образование – ЕГ ,, Гео Милев” паралелка с немски език, УПК – СПТУ по Туризъм – администратор на хотел, СУ ,,Кл. Охридски” – ФП – магистър; Специализация: Училищна педагогика; Втора специалност: немска филология; ФОП; журналистика; СДК; PR&реклама

V. Предварително проучване на държавната линия на управление, според вижданията на БКП – управляващата партия според чл.1 на Конституцията на НРБ - Съгласно член 1, алинея 3 БКП ръководи изграждането на развито социалистическо общество в тясно братско сътрудничество с БЗНС.

Историческа характеристика на осемдесетте години на 20. век – последните десетилетия на социализма в България.

1. Партийната повеля на БКП

През април 1971 година по време на Десетия конгрес на БКП, се приема Програма, която поставя като „непосредствена историческа задача“ на партията „изграждането на развито социалистическо общество“.

Програмата характеризира този етап като „исторически необходим закономерен етап в прехода от капитализма към комунизма“, който изразява най-пълно същността на социализма, разкрива „превъзходството“ му над капитализма.

Задачи на Програмата:

· да се осъществи „скок в производителните сили“ на основата на използване постиженията на научно-техническата революция,

· собствеността постепенно да се превърне в „единна общонародна“,

· социалистическата демокрация да достигне „висша и всестранна изява“,

· държавата на диктатурата на пролетариата да прерасне в „общонародна“,

· БКП да продължава да бъде „ръководна и направляваща сила“,

· „грижата за човека да бъде основна грижа на партията, смисъл и съдържание на цялата ѝ политика“.

В приетите от конгреса директиви за шести петгодишен план (1971-1975 г.) се акцентира върху:

· използването на постиженията на науката и техниката за осигуряване на икономически растеж,

· линията на ускорена индустриализация с изпреварващо развитие на машиностроенето, енергетиката, металургията и химическата промишленост, реалните доходи на човек да нараснат с 25- 30 %, националният доход през 1975 г. да се увеличи с 47 – 50 % в сравнение с 1970 г.

VI. Кратък обзор с критичен анализ на събраната информация;

1. Разказ за битовите условия, при които живее семейството – ,,Битието определя съзнанието” Карл Маркс:

През 70-те живеехме няколко семейства в малка къща с двор в града. Разполагахме с една стая и малко коридорче, в което се помещаваше кухнята. Там имаше течаща студена вода, но все още нямаше канализация. В двора имаше септична яма и външна тоалетна, без баня. Къпехме се или в градската баня или в корито в кухнята-коридор. В тази кухня имаше готварска печка ,,Мечта” и малък хладилник ,,Мраз”. Отоплявахме се с нафтова печка, която беше в стаята. По-късно баща ми успя да се сдобие на черно с малка испанска газова печка ,,Super SER”. Родителите ми работеха, но колите, които баща ми успяваше да купи – предимно Москвичи, бяха втора ръка, защото за нова се правеха специални вноски и с години се чакаше ред.

В стаята спяхме на пружинени легла. Обзавеждането се състоеше наистина предимно от легла, двукрилен гардероб, нафтова печка и маса за хранене. Нямаше дивани и фотьойли, в стаята нямаше достатъчно място за такива екстри. С нас живееше и една прабаба, която спеше в кухнята-коридор, обзаведена с легло, бюфет, печка и мивка. Играех на двора, гледаше ме прабабата и не посещавах детска градина.

Родителите на баща ми живееха в едно село – на 28 км западно от града. Имаха стопанство и градини, благодарение на които у дома имаше винаги храна, помагаха на баща ми и с пари – от продажбата на животни, мляко, яйца, продукция от градината.

Телевизор нямахме. Първият черно-бял – втора ръка, телевизор баща ми донесе, когато бях на 5-6 години – около 1975 година. Тогава имаше изселническа вълна в Турция – от раннния възродителен процес и хората продаваха имуществото си, преди да заминат. Мисля, че така се сдобихме първо с огромен радио-грамофон, а после и с телевизор.

Около 76-та ни отчуждиха, трябваше да напуснем къщата и да чакаме години под наем, или в общинско жилище, докато построят на терена нов жилищен блок. Тогава родителите ми успяха да се включат в новия панелен блок в съседство. През 1978 г. получихме апартамент. В новия блок имаше баня и тоалетна, но без топла вода и парно. Баща ми монтира бойлер. Скоро прокараха и стационарен телефон. През 81-ва година купихме първия цветен телевизор – руски ,,Електрон”. По онова време завършвах 7-ми клас в училище, бях отличничка и се канех да кандидатствам в гимназия.

Ходех често при баба и дядо на село. Те бяха пенсионери. Пенсиите в НРБ не бяха високи – около 50-60 лв., доколкото си спомням. Но те имаха градини и стопанство – около 2-3 дка, в които сееха царевица, гледаха тютюн, дини, имаха овощна и зеленчукова градина. Имаха и малко стопанство и отглеждаха кокошки, гъски, зайци, прасета, овце и кози, магаре и дори крава. Дядо ми имаше и занаят – беше бръснар и работеше в селската бръснарница независимо от възрастта. Работеха много и подпомагаха семейството ни с хранителни продукти и пари. Аз обичах да прекарвам летата си там и да им полагам при брането на тютюна, гроздето, при храненето на животните. Къщата беше стара, кирпичена с две тухлени пристройки, в които всъщност живееха – с външна тоалетна и без обособена баня, къпеха се в една от стаите, имаше кладенец и външна чешма, без канализация и със септична яма във всеки двор. Парите идваха от продажбата на тютюн, яйца, мляко, арпаджик, грозде, агнета, теленца, свине и от работата на дядо ми в бръснарницата. Всеки ден купувах хляб от селската фурна – около 3-4 хляба, понякога нещо сладко от Хоремага или сладкарницата в селото, когато имаше празник дядо ми купуваше бира и безалкохолни напитки. Мисля, че това бяха разходите им. За ток плащаха много малко – към 2-3 лв, защото ставаха рано – с изгрева на слънцето и лягаха също рано. Готвеха и се отопляваха на дърва и въглища, в двора имаше пещ и лятно огнище. Всъщност на село нещата бяха застинали в миналото.

2. Бяха ли родителите Ви членове на БКП?

Майка ми и баща ми бяха членове на ОФ. Мисля, че тези, които не бяха от БКП, задължително членуваха в ОФ – т.нар. Отечествен фронт. Родителите ми бяха дошли в града от село, не бяха вишисти. Семейството ми не използваше никакви предимства, специални доставки и привилегии. И аз като всички деца висях от време на време в Корекома – специален магазин, в който се пазаруваше с валута, за да подишам онзи специален въздух там и да се порадвам на красивите опаковки на стоките. Не подозирах естествено, че има такива. За това разбрах по-късно, когато се сприятелих с една своя съученичка, заместник-директорска дъщеря. Тя се хранеше безплатно в стола на Градския комитет на партията. За външни хора цената на обяда беше 1 лв.

3.Разкажете ми за младежките организации?

Във втори клас ме приеха в четата Чавдарче. Учихме наизуст ,,Шестте правила на чавдарчето”, записани в цветна книжка. Имаше много строева подготовка, маршируване в училищния двор за празниците, а после маршировка на площада. Носехме сини връзки на училище. После станах пионерче. Изпълнявахме всяка година пионерски поръчения за събиране на старо желязо, хартия и билки. Четяхме съветски книги. Участвахме в Ленински съботници. На училище ходехме с червени вратовръзки. В Комсомола влязох в 7 клас. Трябваше да отговоря на определени изисквания за това. Готвехме се, като учехме устава на комсомолците. И пак имаше много строева подготовка. Председателите на класовете винаги бяха деца на видни партийци от града – директори, зам.директори, прокурори, началници, партийни функционери. Една година в класа щяха да ме изберат за председател, но след три прегласувания, след указания на учителя, избраха друг. И въпреки всичко, на купоните слушахме на своите, купени с долари Хитачи – западна музика, носехме дънки, купени с тайно изтъргувани долари и учехме чужди езици.

4.А какво се случваше с научно-техническия прогрес, на който залагаха управляващите за постигане на развито социалистическо общество?

Всъщност, техниката беше съветска. И напредъкът явно беше по съветски. Изпратихме космонавти в космоса. Създадохме космическа храна, но хората живееха по старому. Търсеха на черно долари за западни цветни телевизори и касетофони. Караха си съветските коли. В училище учихме две години компютърно моделиране без да пипнем и видим компютри, макар че имаше вече създаден прототип на IBM – родния ,,Правец”. Говореше се за роботи, но само по телевизията. Във фабриките и заводите имаше много ръчна работа – манифактурна.

Тъй като повечето комунисти бяха завършили ,,училището на живота”, добрите училища бяха отворени предимно за децата на комунистите – знаех, че не мога да вляза в Художествената академия. В ЕГ, там, където учих до 10 клас паралелката по английски беше за децата на комунистите, други не се допускаха. Дори за СУ ми казваха, че приемат от ,,лъв нагоре”, къде съм тръгнала.

5.Значи културата беше официална и тайна?

Всичко, което идваше от запад беше вълнуващо, като уханието на Корекомите.

Западна музика, западни автори, които се продаваха под щанда, само за свои хора. После разбрах, че е било, защото са издавани без авторски права. Западни филми, макар и понякога с орязани сцени от цензурата. Западни дрехи и мода, западни цигари, западни напитки. Правеха го всички, но най-добър и лесен достъп до това имаха децата на комунистите. Ходехме си на гости и можех да направя разликата в апартаментите, централното отопление и другите екстри. После дойде Перестройката и балонът се спука.

VII. Критичен анализ на събраната информация: Реалността в България – разминаване с тезисите на партията.

1. Равенството в тогавашното „развито социалистическо общество“ е химера. Животът на хората е повече от мизерен. Осветявали са домовете си с една крушка, живеели са в къщи – понякога кирпичени, без водопровод, канализация, баня и тоалетна. Отоплявали се с въглища, дърва и нафта. Често не са притежавали такива „екстри” като диван и фотьойли. Само някои са притежавали автомобили.

2. Членовете на БКП са имали много привилегии – възможност да пазаруват в Корекомите, специалното снабдяване, служебни автомобили, по-добри тухлени жилища с централно парно, безплатно хранене в столовете на партията.

3. Децата им са получавали по-добри възможности за образование и са били толерирани в младежките организации – за да свикват да управляват. (БКП да продължава да бъде „ръководна и направляваща сила“).

4. Научно-техническият прогрес на тогавашното развито социалистическо общество, който е трябвало да извърши „скок в производителните сили“ на основата на използване постиженията на научно-техническата революция, не се е случил. Или по-скоро тази НТР не е била насочена в правилната посока – към човека, а към космоса и оръжията. Плановата икономика не е осъществила онзи ,,скок”, дори не е успяла да догонва научно-техническия прогрес. Хората са се сдобивали трудно с елементарни уреди, необходими за бита. Не са можели да купят с парите си необходимото, трябвало е да чакат ред или да търсят връзки и познанства. В този смисъл не е изпълнен принципът „грижата за човека да бъде основна грижа на партията, смисъл и съдържание на цялата ѝ политика”.

5. Хората са имали задължителна регистрация по местоживеене и не са можели да се местят от едно населено място в друго – тази свобода е била ограничена. Както и да пътуват зад граница. Особено ако са искали да отидат в страна от западния свят. Основно не са можели да получат виза и да обменят валута. Валутата е била привилегия на членовете на БКП. През 1975 са първите изселвания по Възродителния процес, но за това не се говори официално.

6. Имало е официална културна линия и ,,апокрифна” такава, която е била при хората, диктувана тайно от ,,западните” книги и музика.

VIII. Практическа част – интервю – приложен файл

IX. Библиография:

1. Конституция на НРБ от 1971 г.

2. доц. д-р Красимир Кръстев - ,,Урокът по история чрез методите на активното учене" - доц. д-р Красимир Кръстев.

4. Програма- 10. Конгрес на БКП

3. Тезиси на БКП за РСО;

ПЛУТАРХ - УСПОРЕДНИ ЖИВОТОПИСИ. ФАБИЙ МАКСИМ / ПРОБЛЕМИ НА ИСТОРИЯТА НА ДРЕВЕН РИМ

2026-06-09T11:10:02.410+02:00

Курсова работа:

ПРОБЛЕМИ

НА ИСТОРИЯТА

НА ДРЕВЕН РИМ

ПЛУТАРХ - УСПОРЕДНИ ЖИВОТОПИСИ. ФАБИЙ МАКСИМ

Преподавател: проф. Д.Ботева

Изготвил: Сава Савов Гергинов

СЪДЪРЖАНИЕ:

1. УВОД…………………………………………………………………………………3

2. БИОГРАФИЯ НА ПЛУТАРХ…………………………………………………… 3

3. КОНТЕКСТ…………………………………………………………………. ……..6

4. ИЗВОРИТЕ НА ПЛУТАРХ………………………………………………… ……8

5. ОЦЕНКА НА ПЛУТАРХ ЗА ЛИЧНОСТТА НА ФАБИЙ…………………… 8

6. ЗАКЛЮЧЕНИЕ…………………………………………………………………… 9

7. БИБЛИОГРАФИЯ…………………………………………………………………9

1.УВОД

Плутарх пише своите ,,Успоредни Животописи”, сравнявайки някои от най-добродетелните мъже в древногръцката и в римската истории. При него определено се забелязва идеята за кагатос (калос кай агатос). Именно, защото е грък, има вероятност да е пристрастен към някои личности от древногръцки произход, както и спрямо тези, които са римляни. В някои случаи качествата на разум и добродетелите на римляните превъзхождат тези на гръцките им предшественици. Също трябва да се има предвид и обществата на тези места и коренното различие между двете по отношение на гъвкавост на системата и силата на влиянието. Например в Атина, когато някой стане твърде влиятелен, го остракизират и го изпращат в изгнание, за да не застрашава демократичния принцип на управление. Докато в Рим се случва един компромисен вариант, влиятелната личност в извънредни ситуации да стане диктатор, макар и за ограничено време. В Рим имат повече толерантност към влиянието и този тип общество и даже се насърчава пълноправния гражданин да бъде заинтересован и амбициозен относно държавните постове, докато в Атина, където е установен демократичен принцип на управление, преследването на влияние и стремеж към власт, се избягват, гледат се с презрение и се предотвратяват по всякакъв възможен начин. Техният опит с тиранията ги кара да не приемат промени, които поставят в риск метода на управление и се стига само до прехвърляне на длъжности и правомощия от една институция в друга без реална промяна. В Рим пък е вечната борба бедни-богати и постоянното обсебване на сенатската институция от патрицианското съсловие. Това създава тотални щети в обществото. Макар и влиянието да се поощрява с постове, които превъзхождат тези в Атина, защото НЕ СЕ ИЗБИРАТ ПО ЖРЕБИЙ. Човек може да се стигне до върха на правомощията предоставени от републиканското управление, да бъде обсипан с почести, да прави триумфи, в случай на военна победа. Страхът от царския период в Рим още присъства и тези хора, които имат влияние биват наблюдавани и в краен случай отстранени по един или друг начин, ако се превърнат в крайна заплаха за републиканския модел. В Рим този страх се поражда от корумпирани и некадърни сенатори, които виждат заплаха пред тях в лицето на компетентни хора, каквито са Сципионите, Гай Юлий Цезар и др. Пример за такъв вид отстраняване се случва по време на Югуртинските войни, когато част от Сципионите биват потиснати. Плутарх се опитва да не прави разлика между гръцките и римските личности и да фокусира оценката си върху техните качества и добродетели, но при някои хора е по-прощаващ отколкото при други.

2. БИОГРАФИЯ НА ПЛУТАРХ

Живота на Плутарх[1] познаваме по данните, които сам привежда. Той не се крие от читателя, но не споменава и често за себе, защото слушателите го познават. Родил се в малкия беотийски град Херонея между 45 и 50 г. на н. е. Голямата част от живота си прекарал там. Живял с удоволствие в родния град, „за да не стане още по-малък” — тъй казва сам в началните глави на Демостеновата биография. И наистина Херонея, известна с победата на Филип II Македонски срещу гърците в 338 г. пр. н. е. и с още една победа на Сула по- късно, преди всичко е градът на Плутарх. Почетен гражданин на Атина, дарен и с римско гражданство, Плутарх живял и служил на Херонея. Той е рядък пример на полисен патриот в ония години на космополитизъм.

Плутарх се родил в богато и знатно семейство, с което го свързвали силни и трайни връзки на уважение и добродетелна вярност. Обичта към родния град и към семейството взаимно се подхранвали. В диалозите си той непрестанно представя свои роднини. Неговият дядо Ламприй е учен и общителен човек. Баща му Аристобул, настроен по-практически се грижи за образованието на синовете си. В братята си Плутарх вижда най-близки другари и приятели. Роднинската връзка е основният извор на човечност, онази морална категория, която постоянно го тревожи и води в „Животописите”. Учи се в Атина. Освен в риториката посветен бил естествено и във философията. Въвел го в Академията тогавашният схоларх на Платоновата школа Амоний. За цял живот Платон остава философски образец за Плутарх. Амоний го занимавал с математика, запознал го с религиозния култ на делфийския оракул и създал у него траен интерес към отвъдното в духа на платонизма. Разбира се, не би успял, ако и времето не му помагало. Плутарх станал свидетел на последното културно издигане на Атина. Запален за знание, той обиколил гръцкия свят, стигнал през културните градове на Мала Азия до Александрия. Напълно съвременен — това може да се каже за всяко негово житейско дело. В едно време на уважение към ценностите на миналото, той търсел неговите следи. Също така на антикварен, а не на естетически интерес към миналото и Плутарх е един вид литературен антикварист. Пресилено би било да твърдим, че получил безразборно образование, но разностранните знания и духа на Академията и Лицея носят чертите на безвременната антикварна ученост на тогавашния свят.

За пръв път посетил Рим в последните години на Веспасиановото управление. По-късно за втори път при Домициан. Библиотеките на императорския Рим, публичните четения, обществения живот и гъмжилото на големия град, Плутарх признава, че са необходими за автора на голямо историческо съчинение. Но за добродетелта, най-голямото човешко изкуство, големия град той смята за толкова полезен, колкото и най-малкото градче. В Рим Плутарх уредил вероятно някакви дела на своя град. Там и по други места на Италия говорил пред публика и в по- тесни кръгове на философски теми.Това е било неговото суетно време на привидно спокойствие, когато заниманието с философия замества политическото битие на гражданина. Плутарх и по природа, и по възпитание бил общителен и останал общителен.

Той търсел срещите и приятелствата с големите на деня и играел сериозно и добросъвестно ролята на философ-съветник и душевен лечител, още повече, че по онова време Рим се изпълнил с гърци възпитатели и секретари, които безпрепятствено действали за проникването на гръцка култура. Плутарх е активен деятел на това проникване. Зает в политически дела и философски разговори, той не научил тогава латински език, но схванал събитията и делата.

Когато се върнал в Херонея, за да се посвети на своя град и на семейството си, не скъсал връзките с големия свят и продължил в провинцията тази дейност на свързване, помирение и изравняване, макар в по- малък мащаб и в областта на духа и с литература, като вършел същото, което опитвали да сторят с политически средства императорите на втори век Траян и Хадриан. Далеч от идеалите на модерния стоицизъм, Плутарх активно участвал в живота на Херонея. Архонт, председател на строителна комисия, той следва обществените наклонности на Аристотеловата школа.

Жрец е на Аполон в Делфи, урежда Питийските игри, спомага за новия възход на оракула. Като млад видял с очите си ограбването на светилището. Като възрастен помага на Траян и Хадриан за новото му процъфтяване. Разбира се, то не играе старата политическа роля, но за късо време се възражда като религиозен център и става инструмент за временно удържане на античното съзнание в традиционните форми на езическия култ. И в това житейско дело Плутарх е позитивен, традиционен и примирителен. Неговият дом служел за пример на висока нравственост и сговор. От своята съпруга Тимоксена имал четири деца — една дъщеря и трима сина. Единият от тях, Ламприй, съставил вероятно каталога на съчиненията на баща си, достигнал до нас с неговото име. Тоя дом приличал на школа. Но Плутарх не се заобикалял с ученици като своя съвременник Епиктет, при него идват приятели, съграждани и гости от други градове. В практическото общение, в разговора и беседата, в ценността на общението и човешката привързаност се култивира Плутарховата човечност и доброта, както и топлата алтруистична атмосфера на „Животописите”.

Разбира се, домът- общество на Плутарх е дело не на случай, на беотийска нравственост или на едно човешко сърце. Той е в крайна сметка рожба на онова време, което, лишено от обществена активност, търси спасение и опора в малката социална група, в приятелския кръг, школата или рода. В подобни кръгове и по същото време се оформя и християнството. И понеже подобните обстоятелства се обличат в подобни идеи, Плутарховата етична мисъл прилича на християнската. В своя кръг той бил не учител, не аскетичен демагог, а съветник, конкретен деятелен човек, перипатетик, който не забравя че животът на тялото е също тъй важен, както животът на душата, изпълнен с уважение към миналото и с вяра в настоящата мощ на римската власт и мисията на Рим, най-после винаги свързващ и успокояващ. Всичко това отдалечава неговата „академия” от раннохристиянските кръгове. Той починал в Херонея след 120 г. Това е последната година, за която има свидетелство, че бил жив.

3. ИСТОРИЧЕСКИ КОНТЕКСТ

За Квинт Фабий Максим можем да кажем, че израства във време, когато Рим тепърва има да показва своята истинска сила в света на Античността. Пуническите войни са основата , през която Рим тръгва, за да стане световният играч, който знаем. Фабий е бил консул пет пъти, постижение което преди времето на Сула, Марий, Цезар и др. е било рядко постижимо. Това показва, че въпреки детството си описано от Плутарх[2]: „усвоявал уроците си бавно и трудно, бил покорен сред другарите си и бил отстъпчив. Затова хората го подозирали в известна тъпота и ленност. ”. Той все пак придобива качества и мъдрост, надвишаващи тези на голяма част от населението на Рим. Фабий се е доказал на бойното поле срещу лигурите, свидетелство за това е неговият триумф по време на първото му консулство[3].

Но идва времето на Втората Пуническа война и един от най-големите ужаси на Римската република, Ханибал Барка. Плутарх започва да разказва вече след битката при река Требия и първото катастрофално поражение на Рим в тази война. Описват се и много знамения като кървящи щитове и други ужаси. Фабий вижда, че армията на Ханибал е малка, няма откъде да се снабдява, а от друга страна вижда Рим, войната се води на негова територия, припасите ги има, може да се издържи много дълго време и стига до извода, че Ханибал не може да победи и че няма смисъл да се води открито сражение с него, а само трябва да се изтощава като: [4] ”пламък, който лека-полека изтлява…”. [5]Само дето Фламиний не се вслушал в съветите на Фабий и заедно с другия консул Гемин си разделили една армия от 20 000 души и двамата се отправили на север. Фламиний отишъл в Аретиум, а Гемин в Ариминум. Само че Ханибал успява да подведе Гай Фламиний да го преследва към Тразименското езеро, където му нанася съкрушително поражение.

Именно след това поражение идва най-големият момент на блясък на Фабий Максим, бива избран за диктатор. Той обещал за жертва цял годишен прираст на всякакъв добитък и организирал представления на стойност 333 333 денарии и една трета от денария. Възможно е числото да е било символично, заради броят на тройките. По отношение на Ханибал, Фабий е имал ясна представа как да се захване с него. Той не влизал в открито сражение с него, а го последвал и го тормозел и изтощавал от глад. Разполагал лагерите си в труднодостъпни места като планински местности. Това естествено не се харесало нито на собствената му армия, нито на командващия конницата Минуций, който имал горещ темперамент. Въпреки всички обиди и подигравки, които са отправени по адрес на Фабий, но той не отстъпва от плана си. Това е едно от неговите благочестиви качества, че е постоянен. Само Ханибал виждал ловкия начин на воюване на Фабий. Започва се една игра на котка и мишка. Даже за момент се случило Фабий за малко да плени Ханибал в областта на град Казилинум в Кампания, само че Ханибал се измъква с една много хитра маневра като трябва да жертва две хиляди крави.По-късно пък бива надхитрен от Ханибал при едни планински местности, където бива атакуван по фланга и част от силите му били пленени. Въпреки един единичен малък провал на Фабий, той бива обсипан с хули и обиди. Сключил споразумение с Ханибал за размяна на пленници, но римските пленници се оказали повече от картагенските и се наложило Фабий да заплати за всеки римски пленник по 250 драхми, въпреки отказът на Сената.Сенатът бил против всякакви сделки с Ханибал и отправили обвинение към Фабий, че заради грешките си на бойното поле, врагът получил финансови компенсации. Фабий Максим го прави от собствения си джоб, като праща неговият син да му продаде имотите, за да се изплати откупа. Понеже Ханибал разорил земите на много римляни, а оставил имотите на Фабий непокътнати,по този начин картагенския военначалник се опитал да настрои недоволството на римляните срещу диктатора. В резултат на това гражданското недоволство било толкова голямо, че гласували диктаторски правомощия и на Минуций, за да могат да контролират Фабий. При първото сражение обаче, Минуций се проваля гръмко и чак когато войските му биват обърнати в бягство Фабий му помага.

След провалът на Минуций и неговото спасяване от Фабий, последният предава диктаторската власт и биват избрани нови консули. Следващите избрани консули продължават Фабиевата стратегия за изтощаване на Ханибал. След време бива избран на консулския пост Теренций Варон. Той е противник на методите на Фабий Максим и предлага да се реши конфликта със сражение. Сформира армия от 88 000 души. Другият избран консул, Емилий Павел, пък получава наставления от Фабий в никакъв случай да не се стига до открито сражение. Двамата си разменяли командването всеки ден, докато един ден конят на Павел не го изхвърлил от гърба си. Ханибал подмамва Варон близо до малкото селце Кана, където се разиграва една от най-кървавите битки в античната история. Римляните са обградени от войските на Ханибал и около 80 000 души са избити. Теренций Варон бяга, а Емилий Павел бива убит на бойното поле.

След това се продължава играта на котка и мишка между Ханибал и Фабий Максим като на няколко пъти се превзема град Тарент. Победата на Ханибал при Кана предопределя залезът на неговата кампания, защото още повече насърчава Рим да използва Фабиевата стратегия на забавяне. Това се случва по време на петото му консулство. Полибий[6] описва поражението на брата на Ханибал, Хасдрубал от ръцете на Гай Клавдий Нерон и Марк Ливий Салинатор. Фабий се изразява своето несъгласие с плана за експедицият на младия Корнелий Сципион за похода му на територията на Ханибал. Фабий Максим умира преди триумфа на Сципион Африкански през 203г. пр. Хр. Малко е иронично, че точно преди най-големия триумф срещу Ханибал този благочестив човек умира. Символиката е че все едно си е свършил своята част в борбата срещу Ханибал и предава щафетата на младия Сципион.

4. ИЗВОРИТЕ НА ПЛУТАРХ

Относно изворите, които Плутарх е ползвал може да се каже следното. Смята се, че е използвал Сибилинските книги като извор. Това е може би, за да се направи справка със знаменията, описани в биограяфията на Фабий Максим. Друг извор, който смятам, че е ползвал е Тукидид „История на Пелопонеските войни“, защото в текста е описано сравнение на сентенциите в ораторското слово на Фабий с речите на Тукидид[7]: „Словото му било лишено от украси и евтини кухи фрази. Било разумно, с някаква своеобразност и дълбочина, изпълнено със сентенции, за които казват, че най-много напомняли на Тукидидовите.“ Също така смятам, че е използвал римски архив за живота на Фабий Максим или негови лични дневници, защото се разкрива информация, която по принцип по друг начин няма как да се разбере.

Също така се знае, че е посещавал и Александрийската библиотека. Там може да се е натъкнал на някои картагенски документи, защото описва и положението в двата лагера, когато Фабий Максим преследва Ханибал: [8]“В собствения му лагер го одумвали,а враговете, без да се брои Ханибал го смятали за малодушен и незначителен военначалник. Единствено Ханибал схванал ловкостта на Фабий и начина , по който възнамерявал да воюва.“Използвал е и Еврипид: „Както казва Еврипид трябва да те споходи немалко зло, за да изпиташ приятелите си.“[9]

По отношение на въпроса, дали Плутарх е знаел латински език трябва да се види как е боравил с изворите, които е ползвал. За прякорите на Фабий Максим, както и за етимологията на фамилията на Фабиите, пише като човек, който знае латински език.[10]“Някои автори съобщават, че най-старите представители на рода били ловци на дивеч с помощта на ями и затова в древността ги наричали Фодии. И до днес ямите на латински се наричат фосе, а копая е фодере.... Прякорът му бил Верукоз, заради една телесна особеност: имал малка брадавица над устната. Получил и прозвището овикула, което означава овчица..... “.

5. ОЦЕНКА НА ПЛУТАРХ ЗА СЪОТВЕТНАТА ЛИЧНОСТ

Основната съпоставка между Фабий и Перикъл, Плутарх прави като изброява благочестивите качества и на двамата. Само дето неговата оценка, клони повече в полза на Перикъл, защото:[11]“ Перикъл е имал повече сила от Фабий..... Фабий пък, който сам по себе си бил непоклатим и безпогрешен, изглежда, отстъпвал на Перикъл по това, че не е бил способен да ограничава другите. Римляните със сигурност не биха претърпели толкова нещастия, ако Фабий би имал в Рим същото влияние, каквото Перикъл е имал в Атина”. Относно парите пък показва, че Перикъл бил неподкупен, а че Фабий помагал на нуждаещите се от своя джоб.

Също така се показва сравнението между мъдростта и ума:“Умният знае как да се измъква от проблеми, докато мъдрия знае как да ги избегне.“ [12]“Но пък липсват свидетелства Перикъл да е извършил нещо подобно на подвига на Фабий, който оттървал Минуций от ръцете на Ханибал и спасил цяла римска войска ─ прекрасна постъпка, показваща съчетание на смелост и доброта. От друга страна, Перикъл не е допускал грешка като тази, която допуснал Фабий, когато бил измамен от кравите на Ханибал.“

6. ЗАКЛЮЧЕНИЕ

В заключение бих искал да кажа, че от двамата мъже описани от Плутарх в разглежданата двойка в„Успоредни Животописи“, намирам Фабий Максим за по-достоен като човек пред Перикъл. Перикъл може да е идеалният политик и неподкупен, но му липсва човечност, липсва му душа и спокойствие, понякога даже е малко безразсъден. Докато Фабий показва не само нерви от стомана, но и съобразителност и човечност, които за времето си са легендарни. В днешно време колко генерали ще си продадат имотите, за да върнат от плен своите войници от врага. Въпреки грешките си на бойното поле, Фабий е по-големият човек в сравнение с Перикъл!

7. БИБЛИОГРАФИЯ

1. Плутарх Успоредни Животописи, изд. Архетип 2008

2. Богданов, Богдан Плутарх- Биограф и Моралист (линкът е последно използван на 3.07.2018г. http://bogdanbogdanov.net/pdf/109.pdf )

3. Полибий- Всеобща история.( линкът е последно използван на 3.07.2018г. https://antichniavtori.wordpress.com/2008/11/15/pgh11/ )

[1] Биографията е взета от произведението на Богдан Богданов- Плутарх Биограф и Моралист

[2] Успоредни животописи, изд. Архетип Фабий Максим стр.126

[3] Виж Усп. Животописи изд. Архетип стр 127. Гл. 2

[4] Успоредни животописи, изд. Архетип Фабий Максим стр.126

[5] Успоредни животописи, изд. Архетип Фабий Максим стр.126

[6] Полибий- Всеобща история 11, 1-3

[7] Плутарх Успоредни Животописи, изд. Архетип гл.2 стр.126-127

[8] Цит. съч , изд. Архетип гл.5 стр.130

[9] Цит. съч, изд. Архетип гл.17 стр. 143

[10] Цит. съч, изд. Архетип гл. 1 стр.126

[11] Цит. съч., изд. Архетип стр.155

[12] Цит. съч., изд. Архетип стр.153-154

Тема на проекта: Приобщаващото образование в Германия и съпоставка с българското приобщаващо образование

2026-06-09T11:01:24.783+02:00

Курсова работа:

Тема на проекта: Приобщаващото образование в Германия и съпоставка с българското приобщаващо образование

Преподавател: доц. д-р Мирена Легурска

Изготвил: Сава Савов Гергинов

Съдържание:

I. Увод

„Образование и обучение 2020“ на ЕС, ЕП и ЕК – основни цели

Общи сведения за образователната система в Германия

II. 1.Приобщаващото образование в Германската федерална република

А/ Какво е СОП? Обща основа на проблема

Б/ Специфична законова рамка:

В/ Ранна детска помощ

Г/ Кой бива подпомаган?

III. Финансова автономия и контрол. Такси в образователната система.

А/ За ранно детско обучение

Б/ Записването в основни училища и гимназии е напълно безплатно.

В/ Висше образование;

Г/ За хората с икономически проблеми и чужденци;

Д/ Финансиране на студенти;

IV. Проблеми на немската образователна система, свързани с приобщаващото образование, според данни от Конференцията на министрите на образованието и културните въпроси от февруари 2023 г.

А/ Обща статистика

Б/ Качеството на приобщаващото преподаване често се поставя под въпрос.

В/ Участниците в конференцията посочват още проблеми, свързани с приобщаващото образование.

Г/ И така, какво трябва да се случи, за да се приложи Конвенцията на ООН за правата на хората с увреждания?

V. Съпоставка на немското с българското приобщаващо образование

А/Българската система за приобщаващо образование е в сила от 2017 г, чрез Наредба за приобщаващото образование

Б/ Предимства в полза на немската система за приобщаващо образование

VI. Заключение

VII. Библиография

I. Увод

„Образование и обучение 2020“ на ЕС, ЕП и ЕК – основни цели

През декември 2017 г. Европейският съвет, Европейският парламент и Комисията приеха Европейския стълб на социалните права. Тяхното съгласие подчертава важността на социалното, образователното и културното измерение на политиките на ЕС за изграждането на общо европейско бъдеще.

В първия принцип на Европейския стълб на социалните права се подчертава:

„Всеки има право на достъп до качествено и приобщаващо образование, обучение и учене през целия живот, за да поддържа и придобива умения, които му дават възможност да участва пълноценно в обществото и успешно да осъществява преходи на пазара на труда.“

Насърчаването на равенството, социалното сближаване и активното гражданско участие е една от стратегическите цели на сътрудничеството в областта на образованието и обучението на равнище ЕС. В съвместния доклад на Комисията и Съвета за 2015 г. относно прилагането на стратегическата рамка „Образование и обучение 2020“ като приоритетни области за европейско сътрудничество в образованието и обучението са посочени „приобщаващо образование, равенство, справедливост, недискриминация и насърчаване на гражданските компетентности“.

В стратегията „Европа 2020“ и стратегическата рамка „Образование и обучение 2020“ са определени две основни цели, които трябва да бъдат постигнати в Европа до 2020 г.:

делът на преждевременно напусналите системите за образование и обучение на възраст 18 — 24 години да е под 10 %
най-малко 40 % от хората на възраст 30 — 34 години да са завършили висше образование;

В своя принос към социалната среща на върха в Гьотеборг Европейската комисия изложи визията си за европейско пространство за образование. В тази инициатива се акцентира върху значението на качественото и приобщаващо образование — още от детството — за поставянето на основите на социално сближаване, социална мобилност и справедливо общество.

Тази визия бе допълнително подкрепена в съобщение на Комисията относно ролята на политиките по отношение на младежта, образованието и културата за изграждането на по-силна Европа, в което бе посочено, че една от целите на европейското пространство за образование следва да бъде оказването на подкрепа на държавите членки за подобряване на приобщаващия характер на техните системи за образование и обучение.

Общи сведения за образователната система в Германия

Основава се на конституцията на страната от 1949 г., частично променена през 2012 г. Тя е под надзора на държавата, но отговорността за образованието е на правителствата на отделните провинции.

Германия е разделена на 16 провинции, всяка от които има собствено управление и законодателство.

Управлението на образователната система се осъществява на две нива:

• на ниво правителства на Федералните провинции

• на ниво Провинциални области

Федералните провинции отговарят за немската образователна система, докато федералното правителство определя общата рамка за развитие. Съгласно конституцията на Германия провинциите притежават културен суверенитет и носят отговорност за законодателството и управлението в областта на образованието, културата и изкуството. Тъй като всяка провинция води собствена образователна политика, понякога има съществени различия между отделните региони на страната. Бюджетът за образование, наука и изследвания се увеличава всяка година.

Образованието в Германия е задължително. Обучението на децата и подрастващите е законово регулирано и е обвързано със задължително посещение на училище (нем. Schulpflicht). Затова домашното образование не е разрешено, независимо по какви причини – религиозни, здравословни или лични предпочитания на родителите. Учениците със здравословни проблеми или със затруднения в обучението посещават:

· специални училища;

· част от децата със СОП се интегрират успешно в нормална училищна среда;

· съществуват и паралелни частни образователни структури, в които се обучават деца със СОП;

Шестгодишни първокласници. Началното обучение започва от шестгодишна възраст и обикновено продължава четири години (1-4 клас). Повечето деца учат в държавни училища близо до мястото, където живеят. Такса за обучение не се изисква.

Образователна система е високо селективна. Типично за немската образователна система е ранната специализация и профилиране на учениците въз основа на техните постижения. След четвърти клас учениците се насочват към различни училища – Гимназия, Realschule (реално училище), Hauptschule (главно училище) или Gesamtschule (общо училище). Селективната образователна система в Германия често е критикувана заради прекалено ранното профилиране на учениците, както и заради ограничения достъп до добро образование за деца от социално слаби семейства или с имигрантски произход. От друга страна, застъпниците на модела твърдят, че това е начин да се поощряват надарените деца и да се задържи висок делът на държавното образование.

II. Приобщаващото образование в Германската федерална република

А/ Какво е СОП? Обща основа на проблема

Приемаме, че деца или младежи са СОП - имат Специални образователни потребности (СОП/SEN), ако техните възможности за образование и развитие са ограничени до такава степен, че не могат да се справят в средата на стандарното училище, без специална образователна помощ.

Става въпрос за подрастващи и младежи със здравни, психични, психологически проблеми или такива с различен майчин език, бежанци, гастарбейтери, както и тези, които са не добре интегрирани и социализирани в обществото на федералната република.

В такива случаи може да се наложи оказването на социална и терапевтична помощ от външни институции. Процедурата по определяне на СОП съставлява установяването на:

· индивидуалната нужда от подкрепа и решаването на това по какъв път да поеме образованието на тези деца (младежи);

· местата, където тази помощ да бъде необходима.

За процедурата е отговорен учителският състав като: или самите те имат необходимият подход и опит при работа с деца със СОП, или се допитват до експерти в тази сфера.

Записването за процедурата за идентификация на СОП, може да бъде стартирана от: родителите или настойника на ученика, училището, самият ученик (ако е от 18 нагоре), или в краен случай от държавните органи.

Трябва да се вземат предвид компетенциите на хората, които участват, както и на тези, които ще участват в тази програма съвместно с Досието на образователната система на Федерална Република Германия от 2019/2020.

Промотирането на недопредставените социални групи в образователната система е постигнато чрез редица мерки, целящи да превъзмогнат социални препятствия и да подсигурят равно участие.

Б/ Специфична законова рамка:

Правото на хората със специални потребности за образование и обучение, спрямо техните потребности е изразено в техния Основен закон или (Grundgesetz), в деветата книга на техният Социален кодекс, както и в тяхната Федерална конституция в членове 13-28 и 86-103.

През 2009-та година в Германия влизат в действие решенията на Конвенцията на Обединените нации за правата на хората с увреждания от 13 декември 2006-та година, гарантираща пълната реализация на всички човешки права и фундаментални свободи на всички хора с увреждания, без дискриминация на базата на тези увреждания.

В/ Ранна детска помощ:

Различни предложения за помощ на хора със специални потребности биват предлагани въз основа на осма и девета книга от Социалния кодекс. Мнозинството от деца, получаващи тази помощ от държавата, биват изпращани в специални учреждения, където получават същата грижа, както други хора без специални потребности.

Децата и младежи получават подкрепа във вформата на индивидуални обучителни мерки, целящи тяхната интеграция в училищната, работната или социалната среда, както и да водят, доколкото е възможно, независим живот. Тази приобщаваша система насърчава деца и младежи със и без специални потребности да работят заедно. Препоръките върху образованието на хората със специални потребности в училищата на Федерална Република Германия, чрез резолюцията от 1994-та година, в последните години целяха и инициираха възможности за премахването на бариерите пред хора със специални потребности и промотирането на равно участие за тези деца и младежи в обществото. Целите, които се поставят, са свързани с постигане на определен стандарт при развитието, обучението, услугите и помощта при приобщаващото образование. Условията на тази програма могат да бъдат прилагани, както в нормални учлища, така и в специализирани.

Г/ Кой бива подпомаган?

Основните осем пункта, по които бива спонсорирана тази програма са:

зрение, обучение, емоционално и социално развитие, говор, умствено развитие, слух, физическо-моторно развитите (тип рехабилитация), инструкции за боледуващи. През юни 2000-та година влизат препоръки за специално обучение на деца и хора с аутизъм.

Съществува разработена кариерна система, включваща насочване на децата със СОП към курсове и предмети, водещи до евентуална кариера и професионална ориентация. Те се кооперират с Бюрата по труда за бъдещо интегриране в обществото и подсигуряват обучения в различни професионални сфери. Според предоставените данни за развитието на работния пазар, се дават насоки за разкриването и запълването на работни ниши с професионално подготвени кадри.

III. Финансова автономия и контрол. Такси в образователната система. Ученици и студенти със СОП:

А/ За ранно детско обучение, хората отговарящи за дневните занимални учреждение, разполагат с автономията да администрират своите финанси.

При началните училища и гимназиите се работи за модернизация, целяща по-ефективно разпределяне и използване на ресурсите. Но голямата цел е предоставяне на пълна автономия, спрямо собствения им бюджет и как да разполагат с него.

Ранното детско образование не влиза директно в образователния план, като по принцип детски градини, ясли и занимални първоначално не се покриват от държавата и по начало не са безплатни. Цените за тези учреждения варират, в зависимост от това в коя провинция се намира учреждението и в зависимост от местното законодателство. Затова част от цената се изисква от родителите, въз основа на броя деца и време прекарано в учреждението. Впоследствие с реформи като Наредбата за Допълнително развитие на качеството и участието в детските учреждения, на някои места тези услуги стават безплатни, докато на други все още изискват такси от родителите, макар и в много по-незначителен размер. За хора, които разчитат на детски надбавки, имотни помощи или са задлъжнели, тези услуги се поемат от съответния бецирк.

Б/ Записването в основни училища и гимназии е напълно безплатно. За тази категория образование, се предлагат специални пакети, според 12-та книга от Социалния кодекс, както и съгласно закона за социални помощи за бежанци в Германия и Федералната наредба за детски надбавки. Този закон взима предвид основните нужди на ученици в тази категория. Пакетът включва: Безплатен обяд в училищата и детските градини и ясли и занимални, допълнителна учебна помощ за учебния материал, която е специализирана за всеки индивидуален случай, за учебната 2020 година сума от 150 евро, на 2 плащания за чанта, учебни материали и пособия, ексурзии за един или повече дни организирани, от съответната институция, училищен транспорт. До 18-годишна възраст учениците получават оферта да могат да участват в спортни, музикални и други клубове срещу 15 евро на месец.

Няма достъпна информация за финансирането на деца със СОП, но се предполага, че при тях, пордкрепата минава през Осма глава на Социалния кодекс, или в рамката за помощи и подкрепа за рехабилитацията и участието на хора с увреждания от Девета книга на Социалния кодекс.

В/ Висше Образование:

Тази помощ цели елиминирането на социални препятствия в университетските среди и предоставянето на равни право на обучение във ВУЗ. Групите, които биват подпомагани през тези програми са предимно: жени, студенти с деца, хора с хронични болести, мигранти, хора с икономически затруднения или образователно затруднени.

За студенти с деца се предоставят държавни занимални, за да могат студентите да се фокусират върху образованието си. Повече от половината подобни учреждения са за деца под 3 годишна възраст. Също така в някои пакети се предвиждат финансиране за необходими специалности, както и се осигуряват жилища за студенти с деца. Осигуряват се игрални стаи, ясли, студентски столови и др. помощи.

За студенти със специални потребности, въз основа на Рамковия указ за висшето образование, трябва да се погрижат институциите на висшето образование – за да могат хората със специални потребности да карат своите курсове с минимална асистенция. Изпитите им са съобразени със степента на потребност на дадения студент, както и има лобита за студенти, за представителство пред институциите на даденото ВУЗ.

Г/ За хората с икономически проблеми и чужденци: Финансирането на институциите за висше образование се поема предимно от съответния Щат (област), благодарение на бюджета на Министерството образованието и културните мероприятия и Министерствотона Науките и Изследванията. В съответствие с нарастващите студенти с чуждестранен произход или по-финансово затруднение, ВУЗ-овете драстично намалят семестриалните такси и приносите към даденият университет или колеж. Добавя се също и директна подкрепа чрез т.нар. Наредба за Федерално Помощно Обучение.

Допълнително е да се отбележи програмата за женски професори, чиято цел е да изравни броят на женните професори, с този от мъжки пол, както и да подкрепя жени учени и техните кариери.

Пакт за качествено преподаване и обучение: Това е продължение на Пакта за Висше образование, целящ допълнително подобряване на качеството на преподаване и по-добри условия за учене. Само тази програма получава 2 милиарда евро субсидия, одобрена от Федералното правителство, както и от всяко Щатна администрация.

Д/ Финансиране на студенти:

Семействата на студентите биват издържани чрез детските надбавки, постановени в Наредбата за приходния данък или детските надбавки във Федералната Наредба за Детски Грижи. Ако студентът завърши своето висше образование преди да навърши 25 години, губи тези помощи.

Финансирането според Федералната наредба за помощ в обучението и тренировките важи не само за немски студенти, но и за чужденци с потециала да останат в Германия, в дългосрочен план, според Закона за Свободата на Движение в ЕС. Това предвижда субсидия, стартираща от 861 евро на месец, като тези субсидии варират в зависимост от научната степен. На края на програмата максималната сума, която трябва да бъде върната на държавата е 10 хиляди евро, при положение, че само базовата субсидия в период на минимум 6 години е много над тази сума.

Други форми на финансиране включват грантове и студентски заеми. Освен тези методи има и други форми, свързани със самите провинции за продължение на обучение и развитие на хората в Германия.

А/ Обща статистика

,,През учебната 2021/22 година в училищата в Германия са обучавани общо 579 054 деца и младежи със специални образователни потребности. Публично достъпната училищна статистика може да се използва, за да се провери до каква степен Германия изпълнява този мандат за развитие. През учебната 2021/22 г. общо 4,3 процента от всички деца и младежи от 1 до 9 или 10 клас са били обучавани в помощни училища. За сравнение: през учебната 2008/09 година, годината, в която Германия се присъедини към Конвенцията на ООН за правата на хората с увреждания и се ангажира законово да осигури приобщаваща образователна система, процентът на изключване беше 4,8 процента. С други думи: за 14 години процентът на изключване е спаднал само с половин процентен пункт като цяло – с ясни разлики между федералните провинции. В зависимост от държавата текущите нива на изключване варират между 0,8 и 6,6 процента и също така има значителни разлики между държавите в развитието във времето. Въпреки еднаквото правно закрепване в техните училищни закони, 16-те федерални провинции подхождат към действителното прилагане на приобщаваща училищна система по много различни начини и скорости. Фактори като резервиране на ресурси, решение за или против премахването на двойни структури (включително обучение в общообразователни училища срещу обучение в специални училища) и преди всичко целенасочени инвестиции в качеството на приобщаващите училища играят важна роля”.

Юрген Дусел, комисарят на федералното правителство за хората с увреждания, подчертава: „През 2020 г. повече от 70 процента от младите хора, които са посещавали специално училище, са напуснали училище без диплома за завършено средно образование. С колебанието си да разрушат специалните училища, много федерални щати пилеят таланти и потенциални квалифицирани работници. Във времена на остър недостиг на квалифицирани работници вече не можем да си позволим това икономически.“

Б/ Качеството на приобщаващото преподаване често се поставя под въпрос. Това се дължи преди всичко на факта, че общообразователните училища и техните съоръжения като цяло не са достатъчно адаптирани към нуждите на децата и младежите със специални образователни потребности.

Проучвания през последните години показват, че голямо мнозинство от германците подкрепят както социалното включване, така и съвместното обучение на деца и млади хора със и без увреждания. По отношение на важната група родители също има фундаментално приемане на приобщаващото преподаване (вж. напр. Bertelsmann Stiftung, 2015, 2020; Klemm 2021). Ако се вземат предвид малкото съществуващи емпирични констатации от проучвания в началното училище относно ефектите от включването върху успеха в ученето, не могат да се наблюдават недостатъци или отрицателни ефекти върху представянето на ученици със специални образователни потребности. Според проучвания учениците със специални образователни потребности са склонни да се представят средно по-добре в приобщаващите класове и е по-вероятно да завършат средно училище, отколкото децата и младежите, които се обучават в специални училища. В същото време, според наличните проучвания, не могат да бъдат идентифицирани системни недостатъци на съвместното преподаване за обучението по предмети на ученици без специална подкрепа (за обобщение вижте напр. Klemm, 2021). Всичко това може да бъде попътен вятър за започване на обръщането на тенденцията, призовано от Организацията на обединените нации в Германия, и за решително ускоряване на разширяването на приобщаващото преподаване, както по отношение на качеството, така и по отношение на количеството”.

В/ Участниците в конференцията посочват още проблеми, свързани с приобщаващото образование.

– Наблюдава се разширяване (експанзия) на специални системи за децата със специални образователни потребности.

– диагностиката на процеса трябва да се извършва независимо от училището. Винаги трябва да става дума за диагностициране на специални образователни потребности, а не за диагностициране на необходимостта от специално образование. Процесът на оценяване, който се основава на специалните образователни потребности, вече не е актуален.

– Децата в специалните училища трябва да бъдат подкрепени при прехода към общообразователно училище. Трябва да се има предвид, че делът на учениците със специални образователни потребности по отношение на всички ученици се е увеличил като цяло през последните години.

– „Паралелните структури между посещаването на специално училище и приобщаващото училище трябва да бъдат последователно премахнати и до голяма степен елиминирани в полза на последното. Не трябва да има разширяване на структури на специални училища и нови места за специални училища. Специалните училища могат например да бъдат преструктурирани и отворени за деца без увреждания.

– Могат да се разширят мобилните екипи за подкрепа на деца с увреждания в приобщаваща среда или персоналът от специалните училища да бъде прехвърлен в приобщаващите общообразователни училища. Докато съществуват специални училища, свободата на родителите да избират между общообразователни и специални училища не трябва да бъде ограничавана от формулирането на резервация за ресурси.

г/И така, какво трябва да се случи, за да се приложи Конвенцията на ООН за правата на хората с увреждания? Федералните провинции трябва да се координират по-тясно в процеса на развитие и да поставят обвързващи цели, така че това да е възможно за всички ученици, които искат да учат приобщаващо. Важен фактор за успех за това несъмнено е, че учителите могат по-добре да се подготвят за приобщаващо преподаване в своето обучение и по-нататъшно образование и че също така получават по-добра подкрепа в местните училища. Освен това трябва да се обмисли как материалните и човешки ресурси на специалните училища могат да бъдат използвани за по-нататъшно развитие на висококачествено приобщаващо преподаване в общообразователните училища.

V. Съпоставка на немското с българското приобщаващо образование

В България има много ученици, които не са обхванати в системата на училищното образование. Това са предимно деца с различен майчин език, с много нисък социален статус, с битови проблеми, деца, които не говорят добре български и за които не се полагат достатъчно грижи в семействата. Доброто образование обаче е пътят към намиране на работа и пълноценен живот. Освен това спомага за предотвратяване на бедността. Всеки има право на образование, адаптирано към неговите нужди, и на средство за достъп до пазара на труда, за да използва своите умения.

В България има специализирани училища за хора с увреждания (за глухи, слепи), помощни училища за деца с умствена изостаналост – интернати, както и образователни центрове за деца с увреждания. Създадена е стратегия и Наредба за приобщаващото образование в държавните и общински училища.

Българската система за приобщаващо образование е в сила от 2017 г, чрез НАРЕДБА ЗА ПРИОБЩАВАЩОТО ОБРАЗОВАНИЕ.

В чл. 4 четем, че на децата и учениците в системата на предучилищното и училищното образование се предоставя обща и допълнителна подкрепа за личностно развитие, която осигурява подходяща физическа, психологическа и социална среда за развитие на способностите и уменията им.

Подкрепата за личностно развитие се прилага в съответствие с индивидуалните образователни потребности на всяко дете и на всеки ученик.

Общата и допълнителната подкрепа за личностно развитие се осигуряват в детските градини, в училищата и в центровете за подкрепа за личностно развитие, а в случаите по чл. 111, ал. 1, т. 1 ЗПУО - в домашни или стационарни условия в лечебно заведение.

За реализиране на общата и допълнителната подкрепа за личностно развитие в детските градини и училищата работят психолог или педагогически съветник, логопед, ресурсни учители и други специалисти според потребностите на децата и учениците.

Предоставя се от учителите и от други педагогически специалисти в детската градина, училището или в центъра за подкрепа за личностно развитие.

Допълнителната подкрепа за личностно развитие се предоставя в зависимост от плана за подкрепа на детето или ученика, в който се определят конкретните дейности за допълнителната подкрепа за личностно развитие и необходимите специалисти за предоставянето на подкрепата.

Ранно оценяване на потребностите от подкрепа за личностно развитие в предучилищното и училищното образование е много важно. То включва

· Консултирането по учебни предмети е достъпно за всички ученици и се провежда извън редовните учебни часове

· Кариерното ориентиране

· Заниманията по интереси

· Създаване на Екипи за подкрепа за личностно развитие

· Индивидуални учебни планове и индивидуални учебни програми на ученици със специални образователни потребности и на ученици с изявени дарби в детските градини, училищата и в центровете за специална образователна подкрепа.

Броят на децата със СОП в България се увеличава с всяка година, тепърва в българското общество предстои изнасяне на статистика от проучвания, обсъждане на темата за приобщаващото образование и обръщане на по-сериозно внимание на проблемите.

Б/ В България, макар и формално да сме включили основните постулати, имаме много да наваксваме. Немските социални пакети са огромни, ресурсът, който се отделя на всяка една социална програма е внушителен, в доста случаи, финансирането на най-малката програма, не пада под половин милиард евро. Допълнително това, което се води като основен пакет за ученици от начално и средно образование: като училищен транспорт, осигуряване на обяд, субсидии за учебни материали и пр., в сравнение с нашата система, която в 40% от случаите и то съм щедър с тази цифра реално не се изпълнява, или такива грандиозни промени не са били залагани.

Германия чрез нейната социална програма е осигурила възможност да е един най-големите интегратори на чуждестранни умове, най-малко на територията на ЕС, а и предполагаемо в света. Докато в България се мъчим да свържем транспортно села към градовете, мъчим се с хората със специални потребности. Това което е в Германия, даже не е и 5% от това, което покрива тяхната образователна система, според техния Социален кодекс.

В България я няма основната традиция на инвестиране и реинвестиране в умственият ресурс на нашата нация. В Германия не само я имат, но е разширена да привличат и чужди умове и да бъдат насърчавани с приобщаващо образование деца със специални образователни потребности и различен майчин език.

Ето някои предимства, които мога да изтъкна в полза на немската система за приобщаващо образование:

· Много добре развита политика относно хората с увреждания;

· Осигуряване на работа на завършващите деца със специални нужди;

· Възможност децата със и без увреждания да учат заедно;

· Наличие на различен вид терапевти в специалното училище;

· Безплатни технически средства във специализираните училища;

· Ангажираност на обществото за решаване на проблемите чрез доклади, дикусии, проучвания, конференции;

VI. Заключение:

След като се запознах със същността на приобщаващото образование в немската образователна система, естествено се вълнувам все повече от перспективите за развитие на приобщаващото образование в България и проблемите, с които тепърва ще се сблъскваме. Иска ми се и обществото да е по-отговорно към проблема. Да се направят по-задълбочени проучвания, статистики, дискусии, доклади. Българите трябва да знаят колко са децата извън училищната система и как е възможно този проблем да бъде преодолян. Как приобщаващото образование може да помогне за по-добрата интеграция и социализация на тези деца. Не преставам да вярвам, че образованието е ключът към едно по-богато, по-демократично и по-добре устроено общество. И естествено можем да почерпим опит от немската образователна система.

VII.Библиография:

1. The Education System in the Federal Republic of Germany 2019/2020 A description of the responsibilities, structures and developments in education policy for the exchange of information in Europe

https://www.kmk.org/fileadmin/Dateien/pdf/Eurydice/Bildungswesen-engl-pdfs/dossier_en_ebook.pdf

2. Inklusion – Behindertenbeauftragte fordern (auch wegen des Lehrermangels): Förderschulen abschaffen! - NEWS4TEACHERS Bildungsmagazin https://www.news4teachers.de/2023/02/inklusion-behindertenbeauftragte-fordern-auch-wegen-des-lehrermangels-foerderschulen-abschaffen/

3. Qualitativ hochwertige inklusive schulische Bildung in allen Bundesländern gewährleisten Forderungspapier der Behindertenbeauftragten des Bundes und der Länder zur inklusiven schulischen Bildung.

4. НАРЕДБА ЗА ПРИОБЩАВАЩОТО ОБРАЗОВАНИЕ В сила от 27.10.2017 г. Приета с ПМС № 232 от 20.10.2017 г.

Тема на проекта: Социалните мрежи и вредите нанесени върху учениците - курсова работа

2026-06-09T10:55:22.228+02:00

Курсова работа:

Тема на проекта: Социалните мрежи и вредите нанесени върху учениците

Преподавател: гл.ас. д-р Петър Петров

Изготвил: Сава Савов Гергинов

Съдържание:

1. Социалните мрежи и тяхното възникване

2. Проблемът социална мрежа – ученик – училище

3. Скандални, опасни и престъпни Тик Ток предизвикателства

4. Може ли да направим нещо?

5. Източници

1. Социалните мрежи и тяхното възникване:

Социалните мрежи възникват като феномен на 21-ви век. Досега нито едно средтво за комуникация в интернет не е било създавано в такъв мащаб, какъвто го виждаме сега. Макар и доста зарибяващи, особено за деца, сме свикнали в днешно време да приемаме висшата комуникация с всеки, по всяко време, за абсолютна даденост. Пионер в ерата на социалните мрежи, като изключим стандартните чат платформи като Скайп, ICQ, MySpace и пр., които в своите услуги са твърде ограничени, излиза т. нар. социална мрежа Facebook. Тази платформа бива създадена от Марк Зукърбърг още през ранната 2004-та година и става огромен хит, не само в ограниченото университетско пространство, което е трябвало да обслужва, но и по цял свят. В днешно време можеш ли да се наречеш някой, ако нямаш дори фейсбук профил, а пък да не говорим за туитър, инстраграм, или не дай си боже Тик Ток. Да се върнем обаче на Фейсбук.

Със създаването на Фейсбук започва една масивна форма на комуникация на хора от целият свят, но ставаме свидетели на един друг феномен. Постоянно заключени в своите чат стаички, ние губим възможността да общуваме лице в лице с човек на живо. Излиза реално, че: „Колкото по-свързани сме едни с други, толкова по-самотни и разделени ставаме един от друг.“.

Преминаваме на следващата социална мрежа: Туитър! Създаден от Джак Дорси и компания още през 2006-та година, Туитър става първи, макар и не толкова силен конкурент на Фейсбук в играта на социални мрежи. В Туитър можеш да качваш различни свои мисли в рамките на 140 символа, както и снимки, също както и във Фейсбук, с малката разлика, че във Фейсбук няма ограничение на безумно дългите душевни излияния, които човек може да изпише. Впоследствие, по време на първия мандат на президентът на САЩ, Барак Обама (2008-2012г.), в обществото започна да се налага бавно и труднозабележимо първоначално цензура на свободния език. Тези промени биват вкарвани и промотирани именно през социалните мрежи и афектират до ден днешен това как човек трябва да говори, как да мисли, как да възприема светът около себе си, каква история да възприеме за вярна. В един вид живеем под ботуша на интернет тоталитаризъм.

Инстаграм е социална платформа, продукт на Фейсбук, създаден през 2015-та година. Тази платформа първоначално е ексклузивно създадена, за снимков материал на своите потребители, със система на директни последователи и най-вече място, където хората стават живи реклами, т.нар. „инфлуенсъри“. Много хора стават популярни именно през инстаграм или тик ток, който след малко също ще коментираме. Популярността най-често се изразява ,в броят на последователите на дадения потребител в следствие на скандални или благородни снимки или видеа, макар и в случая първото да е по-вероятно.

Тик Ток, китайска социална мрежа за споделяне на кратки видеа. Създадена от фирмата Byte Dance през 2016-та година, в Китай под името Douyin, а през 2017-та година, след като купуват приложението Music.ly излиза международната версия, която ние познаваме като Тик Ток. Първоначално, създадена за споделяне на различни видеа от познавателен характер в рамките на 15 секунди, тази платформа и до ден днешен се използва и в много училища в Китай, като бърз интерактивен метод за експериментация или опис на различни културни особености и то в рамките на 15 секунди, но това е предимно пробутвано в Китай под тази форма.

2. Проблемът социална мрежа – ученик – училище:

Още със своето излизане, както бях споменал, социалните мрежи стават невероятен хит. Дотолкова, че човек започва да говори за пристрастяване към социалните мрежи като цяло. С наситените си ярки цветове и допълнително жаждата за внимание, не само на децата във всякаква вързаст до 18 години, но и на доста голям процент и на възрастните хора под 50 годишна възраст в модерното общество.

До ден днешен в 2023-та година ставаме свидетели на интернет поколението на нулевото десетилетие, познато вече като Поколение Z (или generation Z на английски, както е по-популярно.). Още предишното поколение на хилядолетниците, както се наричат хората родени между 1990 и 2000-та години попадат в капана на тези социални мрежи, още със Фейсбук, така и следващите поколения израстват в директен контакт със социалните мрежи и търговците на лични данни, които виреят там. Нашите деца и впоследствие внуци ще израстнат именно в пълният обществен хаос на социалните мрежи, без отделеното необходимо внимание, отделено не само от техните родители, но и от техните връстници. Ако целта на Фейсбук е да откриеш нови приятели, от други градове или чужбина, то този процес става извънредно пристрастяващ за възрастни. Неслучайно в класната стая виждаме все повече и повече деца да предпочитат да си ровят в телефоните, най-конкретно във Фейсбук или някоя от другите по-горе изброени социални мрежи.

Макар и сложена преграда за хора под 18 годишна възраст за създаване на профил във социалната мрежа Фейсбук, много деца умишлено, заобикалят правилата на платформата и си създават акаунт, съответно лъжейки системата за тяхната възраст и рожденна дата. Така е създаден и един особено тежък проблем, децата на 21-ви век, зависими от социалните мрежи като наркотик.

За Тик Ток обаче положението е друго. Заради самият си формат и изискването за 15 секундни видеа, се стига дотам, че влияе негативно на способността за концентрация на децата, до такава степен, че не могат да се съсредоточат за повече от минута и то в най-добрите случаи.

3.Скандални, опасни и престъпни Тик Ток предизвикателства:

Форматът предизвикателства в Тик Ток, се опитва да даде един вид приемливост на абсолютно немислими и даже престъпни практики.

Предизвикателството „Зашлеви учител“ се появи като част от друго предизвикателство (такова е съкращението) „ККСО“, където ученик трябва да удари човек, работещ под някаква форма като обслужващ персонал и да бъде заснето. Във щата Луизиана, момичето Лариана Джаксън бе заснета как удря шамар на учител, в гимназия Ковингтън.

Има и други предизвикателства предизвикващи участниците си в престъпни дейности на територията на училището: като „Измамни облизвания“ , където ученик краде предмет от училището. Също така и предизвикателството „17-ти декември“: учениците да подават сигнали за бомба на територията на училището и всичко това за внимание, харесвания и парични подаръци в Тик Ток.

Предизвикателството „Открадни кола с USB кабел“: Някои корейски автокопании, като Хюндай и Киа, да са спестили пари от инсталиране на системи за безопасност при някои модели на своите, автомобили. Това подтиква създаването на това предизвикателство, в което участника, най-често тийнейджър се заснема как с USB кабел, разбива кола и я подкарва, без необходимостта от ключ, напълно в разрез със законите.

Предизвикателството „Blackout“ :Сега от незаконни и насилствени практики, минаваме към такива от типа самонараняване.

В това предизвикателство човекът се заснема как си задържа дъха за най-продължително време, докато не му причернее и припадне.

Предизвикателството : „Канела“: Макар и старо и не толкова страшно на фона на други предизвикателства, канеленият „challenge“ предизвиква участника да преглътне наведнъж чаена лъжица с мляна канела. Макар и на пръв поглед почти безобидно предизвикателство, поглъщането на мляни подправки предизвиква не само сухота в устата, но и риск от задушаване.

Предизвикателството „Skullbreaker“ :Сега ще завършим листа с предизвикателства, изброени, въпреки че има още огромно количество други. Това предизвикателство е сравнително просто: Участниците, да това предизвикателство изисква поне трима участници, биват заснемани, наредени в редица. Човекът по средата скача, докато другите двама отстрани му препъват глезените във въздуха и не пада по тил, причиняващи травма.

4. Може ли да направим нещо?

Този въпрос е много сложен за даване на конкретен отговор. Можем да се опитаме да въведем мерки, например за промяна в правилника на училището да бъде въведена забрана за имане на Тик Ток профил, като превантивна мярка ,не само за безопаснотта на днешните ученици, но и опазването на хората извън училището.

Родителите могат да отделят повече внимание на децата си, вместо да им връчват най-безцеремонно телефон, с инсталирани социални мрежи, колкото и трудно да е това. Отдаване на рекреативни занимания е вариант. Стартиране на хоби или спорт, също. Колкото и клиширано да звучи, все пак много от проблемите на децата, започват вкъщи.

5.Източници:

Станислав Цанов: Създай Тик-Ток Идиот4е: https://www.youtube.com/watch?v=efdLyyxT5OY

https://bg.wikipedia.org/wiki/ТикТок

https://bg.wikipedia.org/wiki/Инстаграм

https://en.wikipedia.org/wiki/History_of_Facebook

https://bg.wikipedia.org/wiki/Туитър

https://neuro-therapy.eu/2018/09/13/attention-span-of-children-building-listening-skills-part-1/attention-span-2/

https://celebrity.fm/bg/is-there-a-tiktok-challenge-to-hit-teachers/

https://telegraph.bg/svetat/novini/zloveshto-dete-pochina-sled-uzhasiavashto-predizvikatelstvo-v-tiktok.-13-godishnoto-momche-se-vkliuchilo-v-strahovita-igra-s-priemane-na-lekarstva-koito-prichiniavat-haliucinacii-374130

Генерал Хуан Доминго Перон - курсова работа

2026-06-09T10:41:35.957+02:00

Исторически факултет

Специалност История

Курсова работа:

Генерал Хуан Доминго Перон

(1895-1974 год.)

Преподавател: доц. д-р Александър Сивилов

Изготвил: Сава Савов Гергинов

Съдържание:

1. Увод;

2. Генерал Хуан Доминго Перон - Биография

§ Водеща фигура в Групата на обединените офицери „За велика Аржентина";

§ Денят на безризестите;

§ Аржентина по пътя на Перонизма: правителство, мерки – Първи мандат;

§ Ева Дуарте;

§ Втори мандат през 1951 година;

§ Следват години на хаос и нестабилност за Аржентина;

§ Нов шанс за Перон и Аржентина. Смърт на Хуан Перон;

3. Явлението „перонизъм”.

4. Аржентина и перонизмът днес;

Увод

През втората половина на XX век Латинска Америка придобива все по-важно икономическо и геополитическо влияние на световната сцена. Историята на този регион след края на Втората световна е белязана от кървави военни преврати, политически хаос, икономическа нестабилност и грубо потъпкване на човешките права. В латиноамериканското общество има огромно финансово разслоение, което предопределя бъдещи конфликти. През периода на Студената война латиноамериканските народи са въвлечени в противоборството между САЩ и Съветския съюз, а идеологиите на комунизма, фашизма и анархизма завинаги оставят своите кървави следи върху страните от региона. В периода 1945-1989 почти няма държава от Латинска Америка, в която да не са извършвани преврати, съпътствани с масово насилие, убийства и репресии. Опитите за демократично развитие на държавите са смазвани, а гладът и мизерията преследват народите на Латинска Америка. Идва времето, в което си пробиват път нови политически възгледи, личности и партии. Така на политическата сцена на Аржентина се появява най-известният популистки лидер в Латинска Америка - Хуан Доминго Перон. Неговото управление и възгледи – перонизмът (хустисиализмът) са определени най-грубо като аржентинска разновидност на популизма.

Популизъм-перонизъм-хустисиализъм

Популизмът е термин с латински произход (от populus - народ) – политическа позиция или стил в реториката, адресирани към широки слоеве в обществото. В Латинска Америка популизмът е движение, при което един лидер се опитва да комуникира директно с гражданите, без да използва институции като посредници – тоест съдилищата, неправителствените организации и професионалните асоциации, както и медиите се разглеждат като пречещи на директната комуникация между лидера и гражданите. Лидерът обяснява различните трудности, като внушава, че някой конкретно е виновен за тях, че има определени хора, които отнемат онова, което по право принадлежи на гражданите. Това може да са елитите, чужденците, малцинствата, при различните обстоятелства се намират различни „злодеи“, които да бъдат обвинени.

Исторически погледнато – и може би със спорното изключение на Фидел Кастро в Куба – най-известният популистки лидер в Латинска Америка е Хуан Доминго Перон в Аржентина. Когато идва на власт, той определено се държи като диктатор. За Перон нацистка Германия е модел на истинска народна демокрация, където хората работят за националното благосъстояние, с ефективността на машина. Когато след ръководения от него преврат през 1946 година става президент на Република Аржентина, той вярва, че страната му, също като Германия, ще стане „една невероятна машина, функционираща с удивителна перфектност, в която нищо, дори и най-малкото винтче, не липсва".

От начало перонизмът или хустисиализмът е представлявал не партия, в европейският смисъл на тази дума, а разнопосочно движение. Армия от наемни работници била попълнена от хилядите излизащи от селските местности жители. Те трудно се адаптирали към градския живот. При тези специфични обстоятелства се заражда перонизма – популистка идеология, призвана да ориентира и да заздрави несъвместимостта между групировките и прослойките на населението, и да насочи енергията им в една обща посока.

Генерал Хуан Доминго Перон (1895-1974 год.) Биография

Хуан Доминго Перон е роден в град Лобос през 1895 година в средно заможно семейство. Учи в националната военна академия още на 16, става преподавател по военна история, а по-късно и военно аташе на Аржентина в Чили и Италия. През 1938 – на 43 години – той е военен наблюдател в Европа и има възможност да посети Франция, Испания, Германия, Унгария, Албания, Югославия, както и Италия, където добива непосредствени впечатления от правителството на Бенито Мусолини. Без съмнение обиколката из Европа оказва силно влияние на Перон, запознавайки го с управленските и политически модели на Стария континент – полезен опит, който впоследствие ще му помогне в държавническите дела.

През 1941-1943 г. Перон е водеща фигура в Групата на обединените офицери, издигнала лозунга „За велика Аржентина" и претендираща за водеща роля на страната в Южна Америка. Групата поддържа открито нацистите в Германия. През юни 1943 г. висшите офицерски чинове под водачеството на Перон извършват военен преврат. Властта е поета от ген. Педро Рамирес, който разпуска парламента, забранява много политически партии, въвежда цензура, прогонва от армията офицерите, принадлежащи към опозиционни групировки.

С преврата започва бавното, но сигурно издигане на Перон в управленските среди. Педро Пабло Рамирез е начело на държавата по-малко от година, след което е сменен от генерал Еделмиро Хулиан Фарел. През това време Хуан Перон се устремява към властта, заемайки различни държавни постове. Заслуга за издигането му имат не само амбицията и интелектът му, но и фактът, че се обвързва със социалистически и синдикалистки движения. Перон дава примамливи обещания на работниците, с които спечелва тяхното доверие и подкрепа. В представите на аржентинците той е приятел на бедните и трудовите хора.

Денят на безризестите

От 1930 г. страната се управлява главно от военни. Перон заема последователно постовете на министър на труда (1943-1944), на военен министър и на вицепрезидент (1944-1946).[1]

В собствените му военни редици обаче назряват проблеми – спечелил си е много врагове, които се боят от нарастващата му популярност и той е арестуван. На помощ му се „притичват” профсъюзите, които организират масови демонстрации за освобождаването му от ареста. Сутринта на 17 октомври 1945 хиляди протестиращи хора се събират пред главната правителствена сграда в Буенос Айрес, Casa Rosada, за да настояват за връщането на вицепрезидента Хуан Перон, принуден да подаде оставка една седмица по-рано. Денят е горещ и много от мъжете свалят саката и дори ризите си. Това им спечелва подигравателното прозвище los descamisados – „безризестите“. Поддръжниците на Перон веднага използват обидата и я превръщат в знак на почест. Когато Перон се кандидатира за президент през 1946, той започва да обикаля страната във влак, наречен El Descamisado в чест на поддръжниците му. Descamisados-ите и хората, подобни на тях, са от решаващо значение за популизма, който доминира в латиноамериканската политика от 1930-те до много скоро. В първите редици на демонстрантите е Ева Дуарте (1919-1952), която живее с Перон и по-късно става негова втора съпруга. По време на този поход се проявяват и нейните ораторски заложби, превърнали я по-късно в „Евита, кралицата на безризите".

Четири дни след като е освободен от затвора, Перон предприема вероятно най-важната стъпка в личния си и политически живот – сключва брак с Ева Дуарте – аржентинска актриса , една от най-големите звезди в радиото по онова време. Бъдещата двойка се запознава година преди това, през 1944, когато мощно земетресение отнема живота на 6000 човека в град Сан Хуан. Перон подема инициативата известни актьори от радиото и киноиндустрията да събират пари в помощ на пострадалите. На гала вечерята дадена в чест на успешното завършване на начинанието, Хуан и Ева се срещат за първи път. Връзката им разбунва духовете в кръга на Перон. Двамата принадлежат към различни обществени класи, за които по онова време не е обичайно да се смесват. Освен това съвместно съжителство без брак е считано за аморално в католическа държава като Аржентина, където църквата има изключително силни позиции. Възрастовата разлика между двамата е значителна – когато се запознават Хуан Перон е на 48 години, а Ева Дуарте едва на 24. Скоро двамата се превръщат в една от най-известните и обичани двойки по света и изиграват решаваща роля за съдбините на Аржентина.

Аржентина по пътя на Перонизма. Първи мерки на правителството.

Амбициран след освобождаването си, Перон се кандидатира за президентски пост на изборите през 1946 г. и го печели. Първата му задача е да се погрижи за хората, които са му е помогнали в решаващ момент. Политиката на новия държавен глава е основана на неговата нова идеология, наречена Перонизъм – тя се гради на няколко основни принципа:

· Силно авторитарно и централизирано правителство със строг контрол върху опозиционните сили.

· Недопускане на чужди влияния и намеса в политиката на Аржентина – политика, доближаваща се до изолационизъм.

· В икономическо отношение подходът не е нито социалистически, нито капиталистически , а по-скоро съчетание между двата – или по-скоро „среден път”.

Според Перон една държавна машина трябва да функционира с установени, твърди принципи. За да стане това той прави правителството неин главен механик.

Перон национализира структурните производители, обществените услуги и железниците, и постановява забрана за отпускането на банкови кредити без разрешение на правителството.

По времето на Перон аржентинското правителство не само контролира цените и заплатите, но и по един ексцентричен начин се намесва във всекидневния живот. Един от примерите за това е странното постановление на Перон, в което се настоява хората да се лишат от консумация на месо два дни седмично, за да се насърчи аржентинския износ на говеждо месо. Въвеждат се и фиксирани цени на селскостопанската продукция.

Режимът се нуждае от социална база. Провежда консултации с лидерите на профсъюзите и изработва програма за социални реформи. Перон поощрява създаването на нови профсъюзи, реформира законите за труда и социалното осигуряване и изработва програма за индустриализацията на страната.

Тези мерки гарантират висок растеж и относително висок стандарт на живота. Тази негова дейност му помага да излезе победител от последвалото политическо премеждие.

Държавният глава има амбициозна програма за индустриализация на страната и през 1947 г. обявява петгодишен план за възход на националната индустрия.

Подобряването на условията на труда за работниците среща несъгласието и съпротивата от страна на средната и висшата класа в страната, свикнала да се отнася презрително с тях.

Перон вдига драстично надниците на работниците и по време на неговото управление те имат невиждан дотогава стандарт на живот – факт, който неминуемо увеличава доверието в новия държавен глава.

В някои отношения политиката на новия президент е изключително напредничава: въведено е обществено осигуряване, трудови съдилища, професионални правилници, жилищно устройване и т.н.

В икономически план държавният глава следва политика на държавна индустриализация и национална независимост, предлагайки модел за една авторитарна и популистка държава-нация. Той се идентифицира с този модел; доказателство за това e и фактът, че Перонистката партия продължава да съществува много след неговата смърт през 1974 г. Перон се радва на традиционно силна подкрепа от страна на профсъюзите, военните и Църквата.

Наред с положителните страни на управлението на генерала обаче се наблюдава и липса на свобода на словото. Възхищаващ се на италианския диктатор Мусолини, Перон започва да използва някои негови приоми. Изразяването на мнение против правителството коства работата на всеки един аржентинец, а опозицията е притисната до стената. Вестници, позволили си да пишат против действията на правителството, биват затваряни.

Идеологията му често е определяна като фашистка, заради възхищението си от италианския Дуче Бенито Мусолини. Много бивши нацисти нелегално преминават в Аржентина и живеят там в изгнание, което допълнително придава фашистки уклон на политиката на Хуан Перон.

Ева Дуарте

Не може да се отрече фактът, че за голямата популярност и доверие, на които се радва Перон сред определени кръгове от аржентинското общество, заслуга има харизматичната му съпруга Ева Дуарте. Когато Перон се кандидатира за президент, тя използва известността си сред народа, за да осъществява предизборна агитация чрез радиопредаванията, които води. По време на предизборната кампания на Перон Ева Дуарте неизменно го придружава на обиколки из цялата страна. Широката й популярност, личностното й обаяние, както и защитата на работниците, я превръщат в икона за определена част от аржентинския народ. Доверието, което вдъхва на обикновените хора, компенсира авторитарния стил на управление на съпруга й. Останалите са скандализирани от свободното й поведение и проявяват неприязън към нея. Веднага след избирането на съпруга й за президент, госпожа Перон започва активно да участва в политическия живот на страната. През 1947 тя предприема пътуване из Европа, като най-запомняща се остава срещата й с испанския държавен ръководител генерал Франсиско Франко, завзел властта след продължилата три години опустошителна Гражданска война. Ева Перон е посрещната изключително радушно в страната, а Франко й връчва авторитетна награда – испанският ръководител се стреми да поддържа добри отношения с Аржентина, тъй като собствената му страна му е изпаднала в политическа изолация. За аржентинските историци посещението на Ева Перон в Испания и срещата й с авторитарния Франко дава допълнителни поводи да се обявява тясна връзка между Перонизма и фашизма.

Амбициите на Ева Перон са големи – през 1951 тя изявява желание да заеме вицепрезидентския пост. Въпреки че военните са вбесени от поведението й, работническата класа я подкрепя безрезервно. Първата дама е спечелила тяхното доверие, определяйки се като жена от народа, която „знае какво е да си гладен и да търпиш нищета”. След известно колебание тя решава да се оттегли от надпреварата, оставяйки на съпруга си да „напише страниците на аржентинската история”. Причината може би се корени и във влошеното ѝ здравословно състояние. Тежко заболяване отнема живота й през 1952 година, когато е едва на 33 години. Приживе й е присъдена титлата „Духовен водач на нацията”.

Смъртта на Ева Перон е тежък удар за страната. За своя кратък живот, Първата дама се превръща в най-известната жена в Латинска Америка, символ на новото лице на Аржентина и надежда за едно по-добро бъдеще. Във време, в което аржентинките нямат право да гласуват и дори да носят панталони, Ева Дуарте е не просто подчинена на съпруга си, а негов равноправен партньор в живота и политиката, гаранция за неговия управленски успех и идеал за всяка бедна аржентинка. По нейно време са инвестирани милиони в строителство на къщи за крайно нуждаещите се, за образование и здравеопазване. По нейна инициатива аржентинските жени получават правото да гласуват. Безспорно действията на Ева Перон имат за цел в голяма степен да пропагандират режима на съпруга й – милионите жени, получили право на глас, ще го дадат за Хуан Перон. Със смъртта на Ева Перон ерата на Хуан Перон започва да залязва… Режимът на Перон се смята за типичен представител на "каудилизма" – латиноамерикански политически феномен, лансиращ властта на силна и харизматична фигура. Емблематично лице на неговото управление става съпругата му Евита.

Втори мандат през 1951 год

Хуан Перон спечелва втори мандат през 1951 год. Генералът се изправя пред сериозни икономически трудности, които започват още в края на първия му мандат. Специалният конгрес, свикан от президента с цел решаване на разногласията и проблемите, не дава очакваните резултати.

Недоволство от Перон идва с явната съпротива на военните срещу амбицията на Евита да стане вицепрезидент. Напрежението се тушира със смъртта ѝ през 1952 г. Генералът вече не може да разчита на подкрепата и авторитета на Ева Дуарте и трябва сам да се пребори с влошаващото се положение в страната.

Скоро страната ще преживее сериозни сътресения. Противниците на президента организират кървави терористични актове, които отнемат много човешки живота. На 15 април 1953 две бомби избухват по време на митинг на централния площад на Буенос Айрес. 7 души са убити, а 95 – ранени. То обаче пак нараства, когато през 1954 г. на Перон му хрумва да установи контрол и над църквата. Датата 15 юни 1955 се превръща в истинска трагедия след неуспешен опит за държавен преврат. Броят на загиналите е шокиращ – 364 души. Подобни атентати и кървави сблъсъци са често явление в историята на региона през втората половина на 20-ти век.

Последва разрив с Римокатолическата църква – един от верните съюзници на Перон – който допълнително влошава състоянието на режима. Ватиканът има за цел създаване на Католическа политическа партия, на което Перон се противопоставя. Правителството възнамерява да легализира проституцията, да разреши разводите и да раздели Църквата от Държавата, което води до окончателно влошаване на отношенията. Перон вече не може да разчита на един от най-верните си съюзници. Президентът е и силно критикуван заради отношението си към изтъкнати хора на изкуството, политици и интелектуалци, които биват преследвани и често напускат страната заради несъгласието си с действията му. Военните също обръщат гръб на генерала и единствената му подкрепа остават профсъюзите, които призовават правителството на Перон да остане на власт.

Краят на почти 10-годишното управление на Хуан Перон е сложен на 16 септември 1955 с преврат, начело на който застават генерал Едуардо Лонарди, генерал Педро Еухенио Арамбуру и адмирал Исак Рохас. Събитието остава в историята като „Revolución Libertadora”. В боеве между привържениците на режима и превратаджиите загиват около 200 души. Перон подава оставка и търси политическо убежище в съседен Парагвай, където по това време на власт е личният му приятел Алфредо Стреснер. По-късно Перон живее известно време в Панама.Там се жени за Мария Естрела Мартинез – певица в нощен клуб. Двамата се установяват трайно в Испания, но кариерата на Перон в политиката далеч не е приключила.

Следват години на хаос и нестабилност за Аржентина, в които партията на Перон е забранена, а всеки опит за легализирането ѝ се проваля.

Президентът Артуро Фрондизи е склонен да отмени забраната върху партията на Перон и дори се среща с ръководителя на Кубинската революция Фидел Кастро и с легендарния марксистки революционер Ернесто Че Гевара. Но това кара военните да се отдръпнат от него, а неутралната му позиция към Куба води до отстраняването му с военен преврат.

Подобен сценарий се разиграва и по време на тригодишното управление на три Артуро Умберто Илиа. Избирането му е подпомогнато в голяма степен от армията, която не позволява на Перонистите да излъчат свой кандидат за държавен ръководител. Новият президент взема изненадващи решения – забраната над партията на Перон е отменена, както и над Комунистическата партия. На последвалите избори Перонистите излъчват свои кандидати и печелят най-много гласове, което предизвиква сътресение в армията, тъй като голяма част от нея има анти-перонистки възгледи. Последва организирана кампания срещу правителството и нов държавен преврат.

Нов шанс за Перон и Аржентина

През 1971 година президентът Алехандро Агустин Ланусе прави важна крачка за съдбата на страната – поканва Хуан Перон да се върне от изгнаничеството си в Испания. Това не става веднага. Бившият аржентински държавен ръководител се завръща в родината си през 1973 година, след 18 години изгнание, придружен от съпругата си Изабел Перон. На летището двойката е посрещната от тълпа от 3,5 милиона души и новоизбрания президент на страната Ектор Кампора, който е перонист от лявото крило (на самия Хуан Перон му е забранено да се кандидатира за президент). Близо до летището се разиграва поредният кървав спектакъл в историята на страната. Аржентинският антикомунистически съюз открива огън по членовете на лявата Перонистка младеж, при което загиват 13 души. Ектор Кампора няма за цел да заема длъжността президент за дълго – неговата задача е да проправи пътя на Перон към властта. Страната отново е в период на политическа нестабилност, което е удобен момент за бившият аржентински ръководител да се завърне на политическата сцена. Много от аржентинците виждат в негово лице спасител и надежда за просперитет на страната, какъвто е имала при първото му управление. Това е причината и за убедителната му победа на изборите през 1973 година с 62%. Постът вицепрезидент се заема от съпругата му Изабел Перон. Противоречия и омраза между самите перонисти обаче заплашват мира и стабилността. Причината е ,че перонисткото движение има лява и дясна фракция , които са в остър конфликт помежду си.

Мандатът на Перон продължава твърде кратко, тъй като той умира на 1 юли 1974 на 79 години. Отива си една от най-емблематичните фигури в историята на Латинска Америка – политик, изградил своя идеология, която има последователи и досега. Няколко аржентински партии днес се определят като перонистки.

Въпреки недостатъците на управлението си, Хуан Перон успява да постигне значителни успехи в областта на икономиката и подобряването на условията на живот на най-нуждаещата се част от аржентинското общество. Потискането на опозицията и ограничената свобода на словото обаче са причина Перон с основание да бъде считан за диктатор. Както повечето латиноамерикански политици на своето време Перон остава противоречива личност, чието влияние се усеща и до днес в Аржентина.

След смъртта му на съпругата му Изабел се пада тежката задача да решава съдбата на изпадналата в криза държава. Неопитна в политическото отношение , тя се оставя да бъде президент-марионетка, докато истинската власт е в ръцете на Хосе Лопез Рега – министър по социалните въпроси в правителството. За разлика от Ева Перон, Изабел не се радва на популярност и обич сред народа , което я прави уязвима за военните , решили да я премахнат. Тя е свалена с безкръвен преврат през 1976 година и след като е държана пет години под домашен арест, й е позволено да напусне Аржентина, след което се установява отново в Испания.

Явлението „перонизъм”.

Популизмът, площадните изяви и личният интерес на Перон към идеите на италианския фашизъм и германския нацизъм затрудняват мнозина изследователи в класифицирането на явлението „перонизъм”. Перонизмът или хустисиализмът като политическо течение в Аржентина е основано на идеологията, съчетаваща корпоративизъм с национален реформизъм и идеите на социалното християнство.

Перонизмът възниква в периода на следвоенния подем на антиимпериалистичните демократически движения в страната, стремейки се да използва този подем като завземат политическата власт и подчинят трудовата политика на буржоазния реформизъм, военно клерикалните групировки, оглавени от Перон (до средата на 1943 г. влизащи в така наречената Група на обединените офицери). Създава политическо движение за изграждане на „Велика Аржентина”

След като е създадена Перонистката партия тя се изявява с променлив успех. Действа на политическата арена на една от най-големите латиноамерикански държави – Аржентина, доста своеобразно като постоянно се изменя идеологически, но съхранява своята вярност към паметта на основателя. В периода на управлението на Перон са били осъществени мащабни мерки по ограничаване на влиянието на чуждестранния капитал и защита на природните богатства и да вземе под контрол държавните стратегически отрасли. Трудещите се получават значителни социални гаранции. Тяхната работна заплата регулярно се увеличава. Простолюдието не обръща внимание на преследването на опозицията и отсъствието на независим вестник и радио. Между другото, популярността на Перон е била велика, благодарение и на това, че в съзнанието на аржентинците понятието за перонизма и хустисиализма са неотделими едно от друго. Вярата в харизматичния лидер продължава да живее и днес.

Аржентина и перонизмът днес;

За Аржентина междувременно настъпват годините на така наречената „Мръсна война”, по време на която хиляди аржентинци биват преследвани, измъчвани и убивани, а много граждани изчезват безследно. „Мръсната война” продължава главно в периода 1976-1983 при управлението на генерал Хорхе Рафаел Видела, който застава начело на военната хунта, свалила Изабел Перон.

През 1983 година демокрацията в страната е възстановена и тя тръгва по демократичен път на развитие, който продължава и днес. Десетилетията, белязани от чести преврати, грубо посегателство на човешките права и хаос в обществото, отстъпват място на демокрация и мир.

Заслужава да се отбележи, че дори и днес Перонизмът в Аржентина е запазил своята популярност – в последните седемнадесет години са се сменили пет президенти, четири от които са от Хустисиалистка партия (Фронт за победa).

Новият период в развитието на перонизма започва през 2003 г. с идването на власт на Нестор Киршнер. Неговото избиране е предшествано от интересен казус. В началото партията е издигнала не 1, а 3 кандидатури – като всички се считали за перонисти, макар да се различавали един от друг, съответно с по-леви, центристки или десни убеждения. Сред тях бил и Карлос Менем, възнамеряващ да се върне на власт. В първия тур той печели с малко пред опонентите си. По време на втория тур, опасявайки се от поражение, той се дистанцирал, за да остане непобедим. В тази сложна ситуация спечелил Киршнер, три пъти избиран за губернатор на провинция Санта Крус, която сравнително безболезнено преживява икономическите неуредици.

В заключение можем да кажем, че Перонистката партия, която се е зародила под лозунга за социална справедливост и всеобщо благоденствие, в своето развитие описва зигзагообразна траектория. Нейният пик е през първия период с Перон. През 1990 г. тя стъпва върху неолиберализма с Менем. А след 2003 г. завива наляво с Киршнер. Подобна еволюция е логическо следствие на съществуващите политически сили, които местят партията в различни посоки. Посоката на нейното движение зависи от съотношението на силите във всеки конкретен период. Такова следствие опира не само върху програмата, а и върху харизмата на съответния лидер.

ИЗПОЛЗВАНИ ИЗТОЧНИЦИ:

Димитър Вачков – Енциклопедичен речник по история на – светът и България –

Дънкан Тоусън – Речник на съвременната история

Президентът на институт „Отворено общество“ пред „Капитал“ Арие Найер: Популизмът в Източна Европа е по-опасен, отколкото в Латинска Америка - https://www.capital.bg/politika_i_ikonomika/obshtestvo/2006/05/12/261830_arie_naier_populizmut_v_iztochna_evropa_e_po-opasen/

Франсоа Шевалие - История на Латинска Америка

Хуан Перон – Уикипедия https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A5%D1%83%D0%B0%D0%BD_%D0%9F%D0%B5%D1%80%D0%BE%D0%BD

Хуан Перон – противоречивият добродетел - https://afish.bg/news/item/1597-huan-peron-protivorechiviyat-dobrodetel.html

Хуан Доминго Перон (Juan Domingo Peron) - 1895-1974 http://www.hispanoperiodistas.com/text.asp?pub_id=20

[1] По времето на Еделмиро Фарел – Хуан Перон се издига до вицепрезидент и секретар по военните въпроси.

Монофизитството, Коптската и Арменската църкви през Средните векове - kурсова работа

2026-06-09T10:35:52.892+02:00

Курсова работа:

Монофизитството, Коптската и Арменската църкви през Средните векове"

Преподавател: доц. д-р Александър Николов

Изготвил: Сава Савов Гергинов

Съдържание

1. Що е монофизитството?

2. Възникване

3. Провъзгласена за ерес

4. Арменската апостолическа църква

5. Четвърти вселенски събор внася разкол

6. Възникване на Коптската православна църква

7. Засилване ролята на римокатолическата църква

8. Кръстоносните походи в източните земи

9. Първи кръстоносен поход

10. Арменската католическа църква

11. Политическа обстановка - Gesta Dei per Mongolos – 13 век

12. Заключение

13. Библиография

1. Що е монофизитството?

Монофизитството или монофизитизмът (от гръцки: μόνος, един, единствен и φύσις, природа) е христологичната позиция, че Исус Христос има само една природа. Тази позиция се противопоставя на диофизитската позиция, че Христос има две природи (δύο, две) – една божествена и една човешка – и е осъдена като еретична на Халкедонския събор в 451 г.

Две доктрини могат безспорно да се определят като монофизитски:

Евтихианството твърди, че човешката природа на Христос на практика е унищожена от божествената, „разтворена като капка мед в морето", по името на константинополския архимандрит Евтихий,[1] който първи развил учението и сложил началото на монофизитските спорове.

Аполинарианството[2] смята, че Христос е имал човешко тяло, но че Божественият логос е заел мястото на човешкия разум. Но аполинарианската секта, след осъждането й на ІІ Вселенски събор, вследствие на което тя загубила повечето от последователите си, не просъществувала дълго време след смъртта на Аполинарий, като се претопила след средата на V век в по-младата монофизитска ерес.

2.Възникване

Монофизитството се оформило като самостоятелно течение веднага след Константинополския събор от 381 година. В Църквата тогава възникнали две противоположни направления: едното от тях подчертавало човечеството на Христа и Неговата подчиненост на Отца, другото подчертавало божествеността на Христа и Неговото равенство с Отца. Тъй като по това време християнството вече било станало доминираща религия, този спор (наричан христологически спор) добил не само богословско, но и политическо значение.

3.Провъзгласена за ерес

Монофизитската ерес била осъдена на Четвъртия вселенски събор в Халкидон (451 г.). Съборът провъзгласил, че един и същият Син Божий, "съвършен по отношение на Божествената Си природа и съвършен по отношение на човешката Си природа", "истински Бог и истински човек, с разумна душа и тяло, единосъщен на Отца по Божество и единосъщен нам по човечество".

Решението на Халкидонския събор не било прието в Египет, Армения, отчасти в Сирия и Палестина – в Коптската, Арменската, Сирийската и Яковитската (Jacobite) църкви. В тези страни еретици монофизити съществуват и до днес.

4. Арменската апостолическа църква

Арменската апостолическа църква е една от древноизточните църкви и от най-древните християнски църкви. Християнството е донесено в Армения от апостолите Вартоломей и Тадей, поради което се нарича Апостолическа.

Армения първа приема християнството за официална държавна религия през 301 година от светеца Григорий Просветител († 335 г.), чийто син и негов приемник Аристакес участва в Първи вселенски събор. В своята догматика той се осланя на решенията от трите първи вселенски събора и се придържа към христологията на свети Кирил Александрийский (така нареченото миафизитство).

Сведенията, отнасящи се до най-древния период от историята на Арменската църква са малочислени. Като основна причина за това е факта, че арменската писменост е създадена едва през 5 век. Историята от първите векове на съществуването на Арменската църква се предавала устно от поколение на поколение и чак през 5 век е записана в историографската и църковната литература.

Много исторически свидетелства (на арменски, сирийски, гръцки и латински език) потвърждават, че християнството идва по арменските земи чрез проповедите на светите апостоли Тадей и Вартоломей, които са явяват и основатели на Църквата в Армения.

5.Четвърти вселенски събор внася разкол

Състоялият се през 451 г. в Халкидон Четвърти вселенски събор внася разкол в Христовата Църква. Като последствие от този разкол е отуждеността между Арменската и Византийската Църква, между които дотогава съществували тесни връзки. Така в началото на 5-ти век Арменската църква официално осъжда вероопределението от Четвъртия вселенски Халкидонски събор. Православните Църкви от своя страна обвиняват Арменската Църква в ереса на монофизитството. Въпреки това Арменската Църква, както и Четвъртият вселенски събор, осъжда Евтихий, учителя на монофизитската ерес, а неговия защитник Диоскор Александрийски не е причислен към ликовете на светците.

В Новият Завет се говори, че Божествения Логос, родил се от Пресвета Богородица, приема съвершенна човешка същност. Според него Църквата утвърждава истинното въплъщение на Христа, като опровергава докетите (еретическо учение, отхвърлящо истинността на въплъщението на Христа) и арианите, които отхвърлят Неговата Божественност.

Така възникват Нехалкедонските църкви са наследници на древни течения, отделили се от Апостолската църква, създадена от светите апостоли Петър и Павел. Те се наричат така, защото не се подчиняват на решенията на Четвъртия вселенски събор, наречен Халкедонски, от 451 г. след Христа. Разпространени са в Близкия Изток и Северна Африка. От своя страна нехалкедонските църкви се делят на монофизитски.

6. Възникване на Коптската православна църква

Коптската православна църква[3] е една от нехалкедонските монофизитски църкви. Основана е в Александрия през 536 – 580 г. от египетските копти [4]. Според древно предание Коптската православна църква [5]е основана от евангелист Марко.

След като била на Четвъртия (Халкедонски) Вселенски събор била обявена за еретическа, тъй като следва монофизитството, се стигнало до потисничеството ѝ от страна на Византия, a по-късно, след арабското нашествие, когато се провежда принудителна ислямизация, се стига до значителен упадък[6].

През 1741 г. коптският епископ на Йерусалим Амба Атанасий се присъединява с около 2 000 вярващи към Рим и папа Бенедикт XIV. Под влиянието на католическите мисионери около 2 % от членовете на църквата пък са признали върховенството на римския папа – те образуват Коптската католическа църква;

7. Засилване ролята на римокатолическата църква

С упадъка на Римската империя в Западна Европа римският папа започва да се превръща в политическа фигура. Сред първите прояви на този процес са дипломатическите споразумения на папа Лъв I с хуните и вандалите. Църквата навлиза и в продължителен период на мисионерска дейност и разпространение на християнството сред различни народи.

От 7 век мюсюлманите завземат християнски територии в Близкия изток, Северна Африка и Пиренейския полуостров, което довежда до потискане на християнството и множество военни конфликти, в които активна роля играе папата –

Кръстоносните походи, Реконкистата и войните срещу турците.

Средновековието довежда до големи промени в църквата на Запад. Папа Григорий I провежда коренна реформа на църковната администрация. В началото на 8 век иконоборството, подкрепяно от някои източни църкви и няколко последователни императори, се превръща в спорен въпрос, докато е осъдено от Втория Никейски събор през 787 година.

В началото на 10 век западното монашеско движение получава нов тласък, стимулиран от реформите, започнали в големия бенедиктински манастир в Клюни.

През 1054 година Великата схизма довежда до най-голямото разделение на християнската църква – на западна (католическа) и източна (православна) част.

Успоредно с разцвета на градовете в Западна Европа, там възникват просещите ордени, пренесли религиозния живот извън манастирите, в новата градска среда. Двата най-големи просещи ордена, Францисканския и Доминиканския; Друг нов орден е Цистерцианският, чиито големи изолирани манастири допринасят за усвояването на слабонаселени дотогава райони. През този период разцвет достига църковната архитектура с изграждането на големите романски и готически катедрали.

8. Кръстоносните походи в източните земи

След като църковните събори, воденето на дълга църковна полемика – „благочестивите хитрости” и спорове, не разрешили проблема с еретическите идеи на монофизитството, такива цели си поставили кръстоносните походи, които Папството и неговите съюзници организирали в периода 12-15 век.

Освен идейните линии, под флага на които се провеждали тези военно-религиозно доктрини:

· реализиране на идеала за recuperatio Terrae Sanctae;

· разширяване или защитаване позициите на католическата религия;

· и в по-късен етап – антивизантийската,;

· се прибавя и потъпкването на еретическите движения, разправата с непокорните на църквата хора или на отделни владетели, включително населението на цели области и държави.

Тези цели се базирали и на желанието за реванш срещу династията на Палеолозите, успяла да ликвидира Константинополската латинска империя и опитите на Запада да възстанови поне частично вековното статукво в Източното Средиземноморие. Независимо от религиозните различия, папата използва ловко незавидното положение на християнското население в Армения, Египет, Киликия за постигане на своите цели.

9. Първи кръстоносен поход

Владението на Светите земи от мюсюлманите и пренаселването на Европа са официалната причина Църквата да организира Кръстоносните походи – първите европейски колониални експедиции в Близкия изток. Политическата разпокъсаност на региона е от полза за европейците, които в рамките на Първи кръстоносен поход основават няколко кръстоносни държави – Графство Едеса (1098 г.), Антиохийско княжество (1098), Йерусалимско кралство (1099), Графство Триполи (1105) и други. Тези държави обаче са слаби, тъй като кръстоносците са малцинство в тях, и просперират единствено когато мюсюлманските територии около тях са в упадък. Графство Едеса е унищожено от владетеля на Мосул Зенги през 1144. Заместникът му в Египет Салах ад-Дин (Саладин) побеждава първо вътрешната опозиция в лицето на фатимидите, а после и поетапно кръстоносците. Войските му налагат обсада на Йерусалим на 20 септември 1187, и девет дни по-късно градът е превзет.

10.Арменската католическа църква

Арменската католическа църква [7] (на арменски: Հայ Կաթողիկե Եկեղեցի) е източнокатолическа (униатска) църква.

Възниква през 1198 г. в Киликийска Армения в резултат на уния, сключена между Римокатолическата и Арменската апостолическа църква.

Кръстоносците установяват тесни контакти с Арменската апостолическа църква през 12 век, когато преминават през арменското царство в Киликия на път за Светите земи. Съюзът между кръстоносците и арменските царе довежда до сключване на уния между двете църкви през 1198 година. Тази уния, която не е приета от останалите арменци извън Киликия, свършва през 1375 година, когато арменската държава пада под ударите на татаро-монголите.

На 22 ноември 1439 година на Флорентинския събор е обнародован декрет „Exultate Deo", с който е възобновена унията с Арменската апостолическа църква и, въпреки че този документ има по-скоро формален характер, по-късно дава догматическо основание за основаването на бъдещата Арменска католическа църква.

Мисионерската дейност на католическите пратеници сред арменците започва още през 1320 година с основаването на така наречената „братска уния", вече не съществуваща арменска монашеска община, свързана с доминиканците. С течение на времето разхвърляните, но постоянно растящи арменски католически общини започват да имат своя църковна йерархия и свой католически патриарх.

След като Армения загубва своята държавност през 14-ти век Арменската апостолическа църква остава единствената централизирана национална организация.

През 1441 г. Ечмиадзинската катедрала отново става резиденция на главата на Арменската апостолическа църква.

През 17 – 18 век се засилват връзките на арменците с Руската империя, от която те очакват помощ в борбата им срещу османските и ирански завоеватели. Арменските католикоси подкрепят тези устремения.

При липсата на арменска държава Арменската апостолическа църква [8]е културен и научен център. В училищата при манастирите наред с религиозните предмети се преподават риторика, граматика, философия, математика, живопис. В манастирите се преписват книги и ръкописи.

През 1742 година папа Бенедикт XIV утвърждава бившия арменски апостолически епископ Авраам Ардзивян (1679-1749) за патриарх на Киликийска Армения с резиденция в Ливан и юрисдикция над арменците-католици в южните провинции на Османската империя.

Арменците, живеещи на север, от по-рано имаат свой апостолически викарий в Цариград. Новият патриарх се нарича Авраам Пеиер I, и всички останали, които заемали неговия пост също вземат в църковната си титла името Пиер (Петър).

11. Политическа обстановка - Gesta Dei per Mongolos

През 13 век с падането на Акра в ръцете на мамелюците – военна немюсюлманска каста, властваща в Египет, се подновяват плановете за кръстоносни походи Светите земи от страна на Ватикана. Ликвидирано е Латинското кралство в Светата земя. Настъпва нова епоха, в която стратегическото значение на Кипърското кралство и отчасти на Киликийска Армения нараства;

През декември 1299 г. монголският илхан Газан (1295-1304) напада Сирия. С помощта на арменския крал Хетум II той окупира Халеб (Алепо) и разбива египтяните при Хомс (23 декември 1299). На 6 януари 1300 г. монголските войски и арменските им съюзници овладяват Дамаск.

През 1300 г. и папа Бонифаций VIII, и множество европейци приемат за чиста монета сведенията, че монголите са освободили Божи гроб и са готови да го отстъпят на християните при евентуален съюз срещу Египет. Множество хроники регистрират това събитие, като замесват в него дори кипърския крал като съюзник на „Касанус". В свое писмо от 26 февруари 1301 г. папа Бонифаций VIII 37 описва в детайли въпросното освобождение на Светите места. Според него Бог е избрал езичника Газан да освободи Гроба Господен. Други източници му приписват апел към Запада за изпращане на духовници и колонисти в Светата земя и дори, че в ръцете му е паднал п Египет. Така слуховете от Близкия изток формират цяла поредица, наречена сполучливо от Силвия Шейн „Gesta Dei per Mongolos" („Божии дела чрез монголите"). Тези настроения са и във връзка с религиозния ентусиазъм, обхванал европейците по повод на обявения от папата юбилей на църквата през 1300 г., и предизвикал огромна вълна от поклонници в Рим. В крайна сметка на 20 април 1303 г. монголските войски и арменските им съюзници са разбити при Мардж-ас-Суффар край Дамаск. Газан се оттегля, но плановете му за нова антимамелюкска акция са осуетени само от смъртта му на 11 май 1304 г.

Все пак надеждата за съюз с монголите и тяхното покръстване запазва все още известна актуалност сред елита на Западна Европа.

Все повече вниманието на западния свят се фокусира върху „турския проблем", който добива постепенно очертанията на „османска заплаха". Европейските акции на изток, проведени в следващите десетилетия, често се кичат с гръмки названия в стила на епохата на recuperatio Terrae Sanctae, но в голямата си част оттук насетне имат антитурски и антиосмански характер.

Около 1370 г. отношенията между Запада и мамелюците отново се връщат към мира и взаимноизгодното сътрудничество. Кръстоносната идея окончателно навлиза в други измерения, свързани по-скоро е процесите па новата епоха, гранична между отиващото си Средновековие и настъпващото Ново време.

В тази връзка кръстоносните походи са определени като един анахронизъм[9]. Църквата трябва да се съсредоточи върху мисионерската дейност, твърди Гийом от Триполи. Той лично е покръстил над 1000 души и смята, че тази тенденция е необратима. Според него ключът на успеха е в познаването на християнската теология и нейното адаптиране към нуждите на проповедта.

Рамон Лул – прочут мисионер, теолог и философ от Майорка, формулира три основни цели на мисионерството – създаване на училища, в които да се изучават ориенталски езици и да се подготвят мисионери, написването на една фундаментална книга, която да докаже верността на християнската доктрина, и разпространение на вярата сред неверниците.

12.Заключение

Десет века след като някои християнски църкви от Източните земи са обявени в еретизъм на Четвъртия вселенски събор в Халкидон (451 г.), заради проповядваното монофизитство, Католическата цьрква не успява да се пребори по традиционния начин нито с църковна полемика – „благочестивите хитрости” и спорове, нито със сила. Но през следващите векове голяма част от тези еретици били приобщени в лоното на римокатолическата църква чрез мисионерството. Възникнали католически клонове, в които намерили религиозна утеха хиляди християни. Старите апостолически и клонове също просъществували, независимо от отлъчването и низвергването от останалите християнски църкви. Въобще християнството преминало през много перипетии и трудности.

Главата на Арменската католическа църква е патриарх Нерсес Бедрос XIX Бутрос Тармуни, роден през 1940 г. и избран през 1999 г. Пълната му титла е: патриарх на Киликия.

Седалището му е в град Бейрут. Общата численост на арменците-католици наброява 375 182 души (2007).

Църквата има 7 епархии в Близкия изток: 2 - в Сирия и по 1 в Ливан, Ирак, Иран, Египет и Турция. Има апостолически екзархат за арменци-католици в САЩ;

Днес Коптската православна църква се състои от около 400 общини, подчинени на 32 епархии, от които 28 са в Египет, 2 в Судан и по 1 в Кения и Израел. Богослужението в нея се води на арабски и коптски. А идеята за Монофизитството продължава да съществува.

Библиография

1. Александър Николов „ВЯРВАЙ ИЛИ ЩЕ ТЕ УБИЯ!"

2. ЙЕРОМ. АДРИАН (ПАШИН) Основи на богословската полемика според преп. Анастасий Синаит

3. Християнски ереси и секти -http://www.pravoslavieto.com/inoverie/eresi/monofizitstvo.htm

4. Уикипедия Кръстоносен поход

5. Уикипедия Арменската апостолическа църква

6. Уикипедия Коптската православна църква

7. The Christian Coptic Orthodox Church Of Egypt http://www.coptic.net/EncyclopediaCoptica/

[1] Междувременно Евтихий намерил поддръжка от император Теодосий II и от александрийския патриарх Диоскор. Свиканият от императора събор в Ефес (449 г.), известен в историята като "разбойнически" заради беззаконните си постановления, осъдил патриарх Флавиан и оправдал Евтихий.

Папският пратеник, дякон Иларий, който присъствал на събора, изразил несъгласие с постановленията му и избягал в Рим, където папата незабавно обявил Диоскор за отлъчен от Църквата, а постановленията на събора за невалидни. На свой ред Диоскор анатемосал в Александрия папа Лъв.

Въпросът за съединяването на двете естества в Господ Иисус Христос бил решен окончателно след смъртта на император Теодосий II (450 г.). Императрица Пулхерия и управляващият с нея Маркиан се обявили против еретиците.

[2] Едва през 373 г. св. Василий Велики говори за еретическото учение, разпространявано от Аполинарий. Отделили в свое особено общество в Антиохия. Аполинарий има силно влияние,между съвременниците си заради своя чист живот и качествата си на учен, както и близките отношения, в които се намирал със светилата на Православието на Изток. Не е случаен фактът, че учението му е било осъдено първо на Запад – на Римския събор (376-377 г.). Папа Дамас І (366-384) осъжда аполинарианството с формулата: „Ако е възприет (от Сина Божи – ск. м.) несъвършен човек, то и нашето спасение е несъвършено, защото се спасява не целият човек. Ако е загинал целият човек, то необходимо е било да се спаси всичко, което е погинало”.

[3] В днешно време членовете на църквата са около 15 милиона души. Към Коптската църква принадлежи автономната Британска православна църква;

[4] Коптите са преки потомци на фараоните. Техният език е запазен и до днес и се използва при богослужението. Днес коптите са 8-10 процента от населението на Египет.

[5] Днес Коптската православна църква се състои от около 400 общини, подчинени на 32 епархии, от които 28 са в Египет, 2 в Судан и по 1 в Кения и Израел. Богослужението в нея се води на арабски и коптски. Характерното за Коптската църква е осмогласието и използването на литургийните последования на Василий Велики, Григорий Богослов и Кирил Александрийски, с което се родее с Православната църква; съхранила е някои юдейски (раннохристиянски) обреди, като обрязването например. Друга характерна черта за коптите е, че Кръщението включва и татуировка във вид на кръст. Коптската православна църква се възглавява от духовен водач, който се титулова Александрийски папа и патриарх, Негово светейшество Теодор ll .

[6] Чак през 19 век коптският патриарх Кирил IV започва преговори за присъединяването на коптските християни към Православната църква, но е отровен, а неговите противници влизат в уния с Рим през 1898 г.

[7] Главата на Арменската католическа църква е патриарх Нерсес Бедрос XIX Бутрос Тармуни, роден през 1940 г. и избран през 1999 г. Пълната му титла е: патриарх на Киликия.

Седалището му е в град Бейрут. Общата численост на арменците-католици наброява 375 182 души (2007).

[8] След присъединеняването на Армения към Руската империя през 1828 г. царското правителство потвърждава основните привилегии на Арменската църква. Както и другите църкви, Арменската апостолическа църква се отнася враждебно към Октомврийската социалистическа революция. След образуването на Първата Арменска република (1918 – 1920) Арменската апостолическа църква подкрепя нейното правителство и ѝ съдейства при възстановяването на арменската държанвност. След установяването на съветската власт в Армения (1920) църквата заема лоялна позиция по отношение на Съветския съюз.

[9] Според Гийом от Триполи и неговият Tractatus de statu Saracenorum („Трактат за състоянието на сарацините")

Из ,,ДЕКЛАРАЦИЯ ЗА НЕЗАВИСИМОСТ"

2024-08-28T07:54:00.002+02:00

,, …Според нас следните истини се разбират от само себе си: че всички човеци са създадени равни и техният Създател ги е дарил с определени неотменими права, сред които са животът, свободата и стремежът към щастие. Че за осигуряването на тези права сред човеците започва да действа управление, което черпи справедливите си правомощия от съгласието на управляваните. Че винаги, когато една форма на управление стане разрушителна за споменатите цели, право на човеците е да я променят или да я забранят, и да създадат ново управление, полагайки неговите основи върху такива принципи, които според тях в най-голяма степен ще повлияят върху тяхната безопасност и тяхното щастие. Но когато дълга върволица от измами и грабежи, преследващи неизменно една и съща цел, ясно говори за замисъл, предвиждащ да доведе човеците до абсолютен деспотизъм, то тяхно право и техен дълг е да свалят такова управление и да потърсят нови закрилници за своята безопасност в бъдеще. Историята на днешния крал на Великобритания е история на непрекъснато ощетяване и грабежи, които без изключение имат за пряка цел установяването на абсолютна тирания в споменатите щати. В доказателство на това нека на безпристрастния свят бъдат представени факти: - Той отказа да одобри закони, извънредно благотворни и необходими за общественото добруване; - Той отказа да прокара някои други закони, които да послужат на области с голямо население, освен когато тамошните хора не се откажеха от правото си да имат представители в законодателната власт – едно неизразимо ценно тяхно право, представляващо заплаха единствено за тираните; - Той възпрепятстваше раздаването на правосъдие, като отказваше да одобри закони за установяването на законодателна власт; - Той направи съдиите зависими единствено от неговата воля за сроковете на заеманата от тях длъжност и за размерите и получаването на техните възнаграждения; - Той създаде множество нови служби и изпрати тук гъмжило от чиновници, които да притесняват народа ни и да използват своеволно неговото имущество; - Той остави при нас в мирно време войски на разположение, без съгласието на нашите законодатели; - Той предпочете да направи армията независима от гражданската власт и по- високо стояща от нея; - Той се обедини с други, за да ни подчини на правосъдие, чуждо на нашата конституция и непризнато от нашите закони, като даде съгласието си за действия, само наподобяващи правораздаване; Той плячкосва корабите ни, опустошава бреговете ни, опожарява градовете ни и лишава от живот народа ни. Той разпали вътрешни бунтове сред нас и се опита да изправи срещу заселниците в нашите погранични райони безмилостните диви индианци, чието всеизвестно правило за водене на война е безогледното унищожение наХора от всяка възраст, пол и положение. На непрестанно изпращаните от нас петиции бе отговаряно единствено с непрестанно уронване на престижа ни. Така че ако действията на даден владетел до едно подобават на тиранин, то този владетел не е достоен да управлява един свободен народ. Ето защо ние, представителите на Съединените американски щати, събрали се на Всеобщ конгрес, се обръщаме към Върховния съдник на този свят заради правотата на своите намерения, и в името и според повелята на почтения народ на тези колонии тържествено обнародваме написаното и заявяваме, че тези съединени колонии са – и по право следва да са – СВОБОДНИ И НЕЗАВИСИМИ ЩАТИ; че не им се вменява да проявяват каквото и да е преданост към британската корона, и че всяка политическа връзка между тях и държавата Великобритания е – и следва да е – изцяло прекъсната; че като СВОБОДНИ И НЕЗАВИСИМИ ЩАТИ напълно в тяхна власт е да водят война, да сключват мир, да договарят съюзи, да извършват търговия и да предприемат всички онези действия и начинания, които независимите държави по право предприемат... “ (част от текста на документа, написан от Томас Джефърсън и подписан във Филаделфия през 1776 г.)“.

Предизвикателство

2024-06-22T20:49:00.069+02:00

Хеопсовата пирамида, известна още като Великата или Голямата пирамида в Гиза, е древна египетска пирамида, построена от фараон Хеопс, и е последният запазен архитектурен паметник от Седемте чудеса на света, както и най-известната пирамида в света.

С първоначална височина 146,5 m и ширина на основата 230,4 m, в продължение на 3 800 години Хеопсовата пирамида е най-високото изкуствено съоръжение в света. Макар че е сравнително добре запазена, днес пирамидата е висока едва 138,8 m – липсва върхът, както и външната каменна облицовка, използвана за строителството на сгради в близкия град Кайро. Смята се, че тази облицовка е образувала гладка външна повърхност, докато видимата в наши дни основна конструкция е стъпаловидна. Някои от облицовъчните камъни все още са запазени в долната част на пирамидата. Смята се, че пирамидата се състои от 2 300 000 каменни блока с тежест между 2 и 30 тона всеки, а се предполага, че някои от блоковете тежат по 50 тона. Основата на пирамидата обхваща 55 000 m², големина на околната повърхнина – 85 500 m².

Наскоро Музеят на Кайро показа древен текст, който е бил открит през 2013 г. в Червено море, където редица подробности са описани във връзка с изграждането на Голямата пирамида в Гиза, и как е било построено това древно чудо, преди хиляди години в чест за един от по-добре познатите фараони в Египет – Хеопс. Сканирай кюар кода, за да разгледаш този древен писмен йероглифен исторически извор.

-------------------------------------------------------------------------------------------

Как да се справя с решението?

Използвай знанията си по Математика, Технологии и предприемачество, Изобразително изкуство и/или КМ.

Алгоритъм:

1. Разгледайте внимателно картината.

2. Начертайте Хеопсовата пирамида, като преди това умалите размерите ѝ 10 пъти.

3. Припомнете си формулите за изчисление на обем и повърхнина на пирамида. Изчислете обема и повърхнината ѝ. Може да използваш калкулатора.

https://www.calculat.org/bg/%D0%BE%D0%B1%D0%B5%D0%BC-%D0%BF%D0%BE%D0%B2%D1%8A%D1%80%D1%85%D0%BD%D0%B8%D0%BD%D0%B0/%D0%BF%D0%B8%D1%80%D0%B0%D0%BC%D0%B8%D0%B4%D0%B0/

4. Направете хартиен модел (модел от глина, пластелин, лего, картон или друг материал) на умалената десетократно пирамида.

5. Направи снимка или видеоклип и го качи в интернет.

6. Публикувай линк или кюар код за връзка в коментарите.

7. Помогни си за проекта с долния кюар код.

Откъде се появиха терадките? Съществуват няколко версии за произхода и авторството им.....

2022-07-23T13:02:00.001+02:00

Тетрадките на Б

ПРЕДГОВОР ОТ РЕДАКТОРА

Съществуват няколко версии за произхода и авторството на тетрадките. Според първата – но не и най-достоверната – те били открити в чекмеджето на стара таванска ракла под торба с употребявани маратонки. Самото таванско помещение имало медна табелка на вратата, надписана саморъчно „Д-р Колорадо Джоунс, стоматолог“. Никой от обитателите на сградата не признавал да е негова собственост, а според слуховете, там се събирали призраци и вдигали шумни среднощни купони, които съвсем не приключвали по първи петли, ами напротив, продължавали и през следващите денонощия. Редовните оплаквания до близкото полицейско управление, на които понякога се отзовавал кварталният, предизвиквали най-често озадачението му, а един път дори бил замерен с въпросните маратонки, и то през заключената с катинар врата, което хептен го шашнало. Освен това му се причул издевателски кикот, от който косата му тутакси побеляла и окапала, а той се сдобил с панически атаки от неволево хълцане и оригване, продължили няколко седмици и в крайна сметка довели до предсрочното му пенсиониране и бягството му в топлите южни страни.

По-нататъшната съдба на ст. лейтенант Зурлеков (изглежда така се казвал човекът, но може и да е печатна грешка) представлява интерес за африканското правосъдие, но няма никакво отношение към мистерията на тетрадките.

Според една друга версия, лансирана в критическите бележки на Пехливан Дзверев (П. Дзверев, „Критически бележки“, ИК „Статидим“[1], София, 1988) „Тетрадките на Б.“ са „… средновековна буржоазна мистификация с капиталистическо-фашистки характер, а също така долна инсинуация и неистина, целяща да се погаври със светлите идеали на безплатната социалистическа образователна система, за която всички честни комунисти милеем и бдим от ранни зори до нашата пълна победа над прогнилия империализъм, експлоатиращ бедния пролетариат и отрудения селскостопански производител, ограбващ спестяванията на безработните и изсмукващ последните сили на мизерстващия народ, чиято едничка надежда остават идеите на научния комунизъм, завещани ни от Маркс, Енгелс и Ленин, и доразвити от другаря Ходор Цивков, благодарение на когото…“ и т. н.

Предвид събитията, настъпили след 10.11.1989 г., тази версия е леко идеологизирана и звучи не съвсем обективно, макар за нея да се намират немалко застъпници в литературно-критическите среди.

Съществува и трета версия, която се занимава най-вече с въпросите около авторството на тетрадките. Колко всъщност са авторите и възможно ли е да са повече от осем? Честотният анализ на употребените в текста предлози и междуметия показва наличието на поне двама автора. Като контрааргумент се налага съвсем логичното предположение на доц. Хардалан Генов от катедра ФФНФ в ЮСУ, че те и без това са си двама, и то очевидни: Б. и Т. Пончева[2]. Но тогава кой се явява К. Лаков и съществува ли изобщо? Или са още няколко души? И в такъв случай на кого принадлежи бележката на стр. 74 в първата тетрадка, или пък неприличните рисунки и стихчета от последните десет-петнайсет страници? А дали статистиката не отчита и цитатите от разглежданите в тетрадките класици на българската литература, с което окончателно обърква сметките на изследователите?

Не е ли всичко това резултат от намесата на тайнствения ст. лейтенант Зурлеков, евентуално в кооперация с призраците и съседите в кооперацията? Или е някой от наемателите?

Въпросите продължават да се трупат.

Отговорът на всичко дотук може би е в четвъртата версия, основаваща се на едно съвсем неочаквано откритие в торбата с гореспоменатите маратонки, неизвестно защо съхранявана в касата на издателството и отворена пред комисия от БМОН едва в наши дни. На подметката на лявата маратонка се вижда лепната касова бележка с ясно четима дата от 1977 г., което изглежда невъзможно, тъй като самите маратонки са произведени от индонезийско-съветска фирма през 90-те години на миналия век и са с надпис Adibas, очевидно имитация на прочутата марка. Важното е, че касовата бележка е издадена от ЕТ Кицо Ламбов Ицов-Кочев – бъдещият собственик на ИК „КЛИК“.

Евг. Псевдопостни,

външ. редактор

@Твтрадките на Б. от К. Лаков

[1] Първоначално ИК „Сталин-Тито-Димотров“, после „Пъртиздат“. (Б. ред.

[2] И за двамата няма информация в архивите на НГДЯК³. (Б. ред.)

³За такава гимназия пък няма информация в архивите на БМОН. (Б. ред.)

Автори в аванс: ТВОРЧЕСТВОТО НА Щ. ПУСЕЛСКА ПРЕЗ ПРИЗМАТА НА ВРЕМЕТО от К. Лаков

2022-07-23T12:55:00.002+02:00

Тетрадките на Б

Щъркалана Пуселска (литературен псевдоним на Джора Досева) зачева творческия си път през есента на 1908 г. в китния балкански град Ески Жабурняк, родно място на възрожденски просветни дейци, теляци, тоноператори и диетолози. В ранните следосвобожденски години в него будни обществени благотворители основават първия в България поетически кръжец „Златна мушмула”, превърнал се веднага в люпилня на светли умове и пламтящи лирични таланти, един от които, Бр. Безчинович (1880 – 1938), години по-късно ще възпее с носталгия своята ески-жабурняшка литературна младост:

Този град, в който аз съм роден,

е претъпкан с дръгливи поети.

Ей ги, пъплят – кретен до кретен –

и забъркват словесни омлети.

Щ. Пуселска се премества в Ески Жабурняк след несправедливо уволнение в родното ѝ село Припиче, където до 19-тата си година работи като мозъчен хирург в местната психиатрична клиника за малолетни. Обвиненията в изключителен садизъм, които, освен освобождаването от длъжността ѝ, едва не ѝ струват парична глоба, оставят неизличим белег върху наранимата ѝ душевност. „О, неразумни читателю!“, възкликва тя в дневника си през януари 1909 г. „Знаеш ли ти каква ми е мъка! Само като погледна тъпата ти прическа, ми иде да сграбча скалпела и да скалпирам, скалпирамммм!!!...“

Едва прохождащата тогава поетеса намира лек за меланхолията си, заживявайки първоначално с портиера на училището, в което изкарва прехраната си като чиновничка в отдел „Кадри“. Макар фамилното име на нейния възлюблен, бай Любомир, да не е достигнало до нас, стихотворението „На моя шейсет и девети“, издържано в духа на нежно-еротичен, жизнеутвърждаващ класицизъм, говори за силата и страстта на чувствата ѝ към този скромен труженик.

Изплува луната – покой и печал!

В очите ми Зевс отразява звездите...

Душата ми взе този скапан педал!!!

С чаршаф от сатен си обвих срамотите:

– Отивам си, сбогом! – и треснах вратата.

А вън дибидюс ме награби тълпата...

Разочарованието от края на тази любов подтиква Щ. Пуселска да се хвърля в нови и нови афери, за да запълни празнотата в сърцето си. След кратък роман с учителя по физическо Ждр. Мустаков (на него пък малкото име ще остане мистерия за нейните биографи), овековечен в стихотворенията „Твърде късно, твърде къс“ и „Разправяй ги тия на баба си“[1], следва тягостна връзка с учителката по рисуване. Нея Щ. Пуселска е принудена да дели с госпожицата по френски език, леконравна девойка, следвала писателско майсторство в парижката Сорбона и позволяваща си да публикува подигравателни пасквили за поезията на своята съперничка в местния седмичник за жени „Къдрава глезанка“. С гръмогласен скандал, вдигнал шум в градските клюкарски среди, отвратената от човешката пошлост поетеса загърбва еснафското общество и се затваря в себе си за цял един следобед.

„Научих много за низостта на съвремениците си!“, хладно отбелязва тя в дневника си през месец май същата година. „Видях я и отпред, и отзад – като за целта употребих огледало. (Наблюдаван отзад, бюстът ми изглежда цуцляв.) Съвременниците ми са бездарници – особено ако са следвали в Сорбоната, благодарение на вуйчо си чорбаджи Праскович, забогатял под игото, ограбвайки народа си и продавайки му сутиени и депилаторни мазила, дето не вършат работа! – и аз ги презирам, прези-рамммм!!!...“

С новия си цикъл „Връз ложето“ навлязлата в по-уравновесен творчески период Щ. Пуселска за първи път изгрява като явление от национално ниво над всякакви регионални мащаби. Вероятно има известна роля за поетическото ѝ израстване фактът, че през лятото на 1912 г. поетесата приключва връзката си с директора на ескижабурняшкия техникум Царко Драматиков, сина му Хранислав и девера му Пальо, и се отдава с романтичен плам на софийския интелектуалец и бонвиван ст.н.с., к.ф.н., проф. Балабан Гологанов, правнук по майчина линия на унгарския генерал Юхай Гейза, взел участие в стогодишната война и, според някои източници, лично отговорен за нейната продължителност. На любовта ѝ към проф. Гологанов българският Парнас е задължен за прекрасните, слънчеви редове от поемата „Керосин за Прометей“, навеки белязали българската любовна лирика с печата на гениалността:

Би искал да ме помниш все така –

красива като хамстер и пияна,

с разперени встрани крака,

а, Гологанов?!

Балаган и Щъркалана, както ласкаво ги наричат приятелите им от софийските интелектуални кръгове, превземат столичния светски хайлайф и бързо стават популярни с прочутите си масови оргии в мензата на Софийския университет, по онова време любимо средище на феминистки, маникюристи, творци-коафьори, либерално настроени университетски чиновници, както и на бунтарската студентска младеж, бореща се за правата на жабите и гърбатите китове в далечните и сурови води на Северния ледовит океан.

„Бяха времена на огнени изкушения и опияняваща свобода“, ще напише със сдържан копнеж в черновата за нобеловата си реч академик Гологанов през 1923 г. – само два дни преди да узнае, че голямото международно признание му е отказано заради блудство с непълнолетна дама от ромски произход (при това омъжена и с шест пораснали вече деца). „Щъркалана идваше на лекциите ми порочно гола с двама разсилни под ръка в знак на протест срещу академичните титли и снобските превземки и настояваше или да се омъжим четиримата, имайки предвид мен и разсилните, независимо че през онази година бях щастливо женен за, ха де – помня ѝ само фамилията, тъй като по пашпорт съвпадаше с моята, – или да отидем в манастир и да дадем обет за нудизъм. Аз обаче отлагах сериозна дискусия по въпроса под предлог, че съм в час, а през междучасията се заключвах в женската тоалетна, уверен, че заради феминистките си възгледи няма и да ѝ мине през ум да влезе там, дори за да стисне ръцете на Клара Цеткин и Джейн Фонда, ако двете случайно са вътре по принудата на естествена нужда, камо ли – за да надзърта, да ровичка и да ме търси с фенерчето си...“

Увлечението на Щ. Пуселска по феминистките идеали намира своето отражение в поемата „Дойна дама за продан!!!“, написана с червило върху стената в мъжката тоалетна на третия етаж. В това свое произведение поетесата с безмилостен сарказъм иронизира безнадеждното положение на жената-интелектуалка в бездушния патриархален свят, препречващ пътя на прогресивните модерни тенденции в развитието на обществото:

Ориста на жената аз охленчвам и кълна!

Да раждаш деца, да снасяш яйца,

млеко да доят от гръдта ти доячи,

дори да те скубят за вълна

стригачи,

а ти, скръбна-жална, да плачеш!!!

Да плачеш...!

Злите езици твърдят, че под стихотворението Щ. Пуселска добавила телефонния си номер и предупреждение „Не ми звънете преди 11.30, спя!!!“. В това може и да се съдържа известна истина – факт е, че в първото издание на събраните ѝ съчинения (Народна просвета, София, 1959) тази добавка фигурира на съответното място, макар че в следващите издания по някакви редакторски съображения тя е осъвременена с 02-9 пред телефонния

номер, в по-късните е допълнена с мобилен номер на гръцки оператор, а в най-последното изобщо е махната, въпреки протестите на все още живата авторка и съдебното дело, заведено от адвоката ѝ в Комотини.

Изживявайки този екстравагантен лирически период, поетесата Щ. Пуселска се завръща към корените на народното творчество. Изгонена от университета със заповед на тогавашния ректор проф. Ф. Караньозов (човек със значителен научен принос в областта на клиничната минералогия, но твърде посредствен откъм литературен вкус и художествен усет), тя се завръща триумфално като асистент на проф. Пенчо Маймунков в катедрата по фолклористика и изящна словесност след брака си с последния. От този брак, просъществувал едва седем месеца (проф. Маймунков изчезва при неизяснени обстоятелства през зимата на 1916 г., а катедрата наследява неговата съпруга), двамата имат дете афроамериканче, което отрасва при дядо си по бащина линия, тъй като младата все още университетска преподавателка и ръководител катедра няма възможност да го вмести в хорариума си. По-нататъшната съдба на сирачето и на неговия дядо, за съжаление е безрадостна: ненаследили поетическата дарба на майка си и респективно, снаха си, двамата тръгват по наклонената плоскост на алкохола и хазарта и след един пореден двугодишен престой в Плевенския затвор за рецидивисти, емигрират от България, след дълги скитания из африканските джунгли се заселват в Злобабве, където следите им окончателно се из-губват.

Макар външно да крие чувствата си зад постоянно зейналата усмивка, с която ще я запомнят студентите ѝ, Щ. Пуселска, по това време вече професор и зам. ректор на университета по въпросите на спорта и конференциите в чужбина, дава израз на мъката си на неосъществена майка и овдовяла съпруга в скромния по обем, но разтърсващ със съдържанието си сборник, написан в традициите на народните песни и поговорки, „Заблеяло ми прасенце“.

Кольо каза „Клъц!“

Грухлю каза „Хлъц...“

Баба врякна „Гъди-гъди!

Ке ядеме свински мъди!!!“

Тук е мястото за още един-два цитата от скапания сборник, другарко Пончева, само че май взе да ми свършва химикалк

СВЪРШВАНЕТО НА ХИМИКАЛКАТА ВИ

НЕ Е ПРИЧИНА ДА МИ ПРЕДАВАТЕ

СЪЧИНЕНИЕТО СИ В НЕЗАВЪРШЕН ВИД!

СРЕДЕН (3+)

(+369) 69 666 999

Т. ПОНЧ.

@Твтрадките на Б. от К. Лаков

[1] В ксоето поетесата с много обич споменава и баба му. (Б. Ред.)

САЙТОВЕ, ЗА КОИТО НИКОГА НЕ СТЕ ЧУВАЛИ

2022-02-01T18:31:00.002+01:00

Google е толкова мощен, че крие други търсачки от нас. Ние просто не знаем за съществуването на повечето от тях.
Междувременно в света все още има огромен брой отлични търсачки, които се специализират в книги, наука и друга интелигентна информация.

Ето ви списък със сайтове, за които никога не сте чували.
www.refseek.com -  търсачка за академични ресурси. Повече от милиард източници: енциклопедии, монографии, списания.
www.worldcat.org - търсене в съдържанието на 20 000 световни библиотеки. Разберате къде се намира най-близката рядка книга, от която се нуждаете.
https://link.springer.com - достъп до повече от 10 милиона научни документи: книги, статии, изследователски протоколи.
www.bioline.org.br - библиотека от науччни списания по bioscience, публикувани в развиващите се страни.
http://repec.org – доброволци от 102 държави са събрали почти 4 милиона публикации по икономика и сродни науки.
www.science.gov - американска правителствена търсачка за над 2200 научни сайта. Повече от 200 милиона статии се индексират.
www.pdfdrive.com - най-големият уебсайт за безплатно изтегляне на PDF книги. Заявяват повече от 225 милиона заглавия.
www.base-search.net - една от най-мощните търсачки за текстове за академични изследвания. Над 100 милиона научни статии, 70% от които са безплатни.
И още един торент-тракер - https://web.archive.org/…/https://booktracker.org/index.php

автор&: Stavnitser Andrey

За новата книга на Лариса Ангелова "Пиеса за ягодови полета" и един непрозаичен текст с прозаичното заглавие ,,Супа от картофи, с ориз и лук"

2021-11-28T13:00:00.009+01:00

Интересна литературно-кулинарна „ФЮЗ-публицистика”, написана в съвременния стил на смесването на вкусове, на традиция и екзотика, на класика и импровизация.

Написаното четиво е неустоим фюжън от проза и поезия, от вкусове и аромати, с пълно „преливане” в литературен и кулинарен смисъл – уникален микс от елементи на различните национални литературни кухни в едно напълно ново ястие – „Пиеса за ягодови полета”.

Супа от картофи, с ориз и лук

Не е рецепта. Макар да мога да ви я препоръчам. Заглавието е условно – за нещата, с които свикваме и обичаме. А те така навлизат в деня ни, така ни оплитат в своята мрежа от спокойствие, навици и усещането, че са вечни, че забравяме за тях и не ги забелязваме. Едва когато не ни достигне онази специална подправка, без която нито едно ястие не постига своя неповторим вкус, започваме трескаво да търсим рецепти. Решения за болката или прекалената радост. Сякаш вторачвайки се в тях и в следващите, стъпка по стъпка – с описание на приготвянето, ще направим самоанализ на чувствата си. В такъв случай всички готвачи би трябвало да бъдат психолози. А психолозите – добри готвачи. Но следвайки рецептите, не винаги можем да знаем коя е подходящата за случая. Затова пак ще се обърнем за помощ. Някой да ни подскаже, някъде да е написано – „към белите меса са по-подходящи белите вина, а за червените меса – червените… хм… вина”.

Дали е така във взаимоотношенията? Кой е предначертал пътеките, стъпките по които ще тръгнат чувствата? А ако не тръгнат в определената посока и решат да прескочат някое описание? Ако така си приготвим любимата супа, определено няма да спазим технологията ѝ и резултатът ще е повече от плачевен – няма да има вкусна супа, а само нейно подобие.

Дали в чувствата нещата стоят по същия начин? Може ли да се предпише – сутрин на гладно изпийте вместо чаша топло мляко – усмивката на човека до вас. Може и да е вкусно, но дали ще ви стигне? Няма ли да искате да получите нещо повече от усмивка? За чувствата няма насищане. Те са алчни. Те са с огромен апетит. Те се хранят с вас и ви се радват, доволни, че ги следвате, без да се замисляте за последствията или логичността на тяхното „рационално” хранене. Просто, няма хранене. Те ви издебват, когато сте най-гладни. А когато човек е гладен, отваря хладилника и първото, което му попадне пред очите, отива в микровълновата фурна или в печката. Все едно. Важното е гладът да бъде утолен.

Няма рецепта за вечната и трудна тема – за връзките. За специалните взаимоотношения между двама души.

Отношенията, чувствата изпитват глад. Сигурна съм. Имат нужда от внимание. Чувствата се хранят с чувства. Обичта с обич. В обикновеното хранене?

Предпочитаното от вас ястие може да не е супа, а салата или леко препечена пържола. Дори не може да се сравняват – всеки обича нещо различно, нещо открито само за себе си. Може да има и за всеки час от деня. За всеки ден, месец, сезон, година... Според житейския опит, според помъдряването. От много други желани и нежелани фактори. Но каквото и да се случи – никой не се отказва от любимото си ястие, наречено любов.

„Любовь не картошка, её не бросишь в окошко...”[1] Дали я различаваме правилно? Кога разбираме, че е сериозно? Двама души могат и да не бъдат заедно и пак да са двойка. Но това е трудно постижимо и се изисква максимално доближаване на възгледи, психика, житейска философия, ежедневни навици и какво ли не още. Не се изчерпва само с общи познати или познания в дадена област. Това може да е решителният нит на връзката, но не и определящ. Ако я няма романтиката. Ако го няма онзи специален момент в началото – розовия период. Не син, червен или бял. Розов. Тогава всеки си е сложил розовите очила – не вижда недостатъците на другия, заслепен от огромната игра на хормоните. И това му харесва, защото действителността не е винаги такава каквато я искаме. Дори в огледалния свят на Алиса не всичко е това, което е. Дори парата в банята не помага на огледалото да покаже истинското ни лице. Нито мащехата на Снежанка може да получи отговора, който иска. Винаги има някой или някоя, които са по-добри, по-умни, по-красиви. Или просто, са ни изпреварили. И розовите очила не са сложени в наша чест. Тогава?

Оглеждаме се за друг подходящ случай. Не непременно търсен. Обикновено нещата се случват от само себе си. Дори не е необходимо да са налице всички съставки, за да се получи идеалната рецепта на тази супа. „За приготвянето ѝ са ви необходими, картофи, сол, лук, ориз, мазнина, вода”... Не. Съставките ви се подиграват. Те просто ви се смеят. Защото нищо не е това, което искате да бъде. Затова розовото ви отива. Затова всички влюбени са наивници. Защото не виждат по-далеч от носа си. Защото ако беше по друг начин, дали любовта щеше да ни спохожда или поне малките чувства за това, че харесваме някого, макар и за кратко, макар и позволено? Може и това да се случи. За диетичното хранене супата от картофи се препоръчва, ако не сте болни от.... Но ако сте болни, няма да ви я предпишат. Колкото и да я обичате. Не може. Забранено е.

Тогава търсите заместител. Този заместител може да има много имена. Да ви харесва. Да ви напомня за любимия вкус на супата. Нещо да не достига, но вие няма да се откажете. А когато ви попитат, какво е по-специалното в тази връзка? Дали си има име връзката ви? Може ли да я наречете изобщо връзка?

Вие отговаряте – не, това е само супа от картофи. С ориз и лук.

[1] Любовта не е картоф, не можеш да я изхвърлиш през прозореца (руски ез.)

За болката, наречена живот, разказва Румяна Пелова в книгата си ,,Господи, и ти ли..."

2021-11-02T06:07:00.000+01:00

Боли!

Болката беше едновременно режеща и разкъсваща. Плодът вътре в нея се бунтуваше срещу тази ненавременна намеса в спокойното му съществуване…

Над нея жужаха трансформаторите на луминесцентното осветление. Светлината бе студена и някак неестествена – бодеше очите и тя инстинктивно ги затваряше и стискаше. Не искаше да е тук и сега, в тази бяла до лудост интерупционна^{^[1]} стая, в която нямаше никой друг, освен нея.

Приеха я с предродилни контракции. Уж за задържане, а я захвърлиха да се оправя съвсем сама. Беше в средата на седмия месец, но приемащата я лекарка, малко по-възрастна от нея, определи, че е в края на петия.

Армяна винаги е била слаба. Коремът ѝ едва личеше и сега. Опита се да спори, че цикълът ѝ липсва по-отдавна, но никой не ѝ обърна внимание. Биха ѝ някаква инжекция, дадоха ѝ анална свещичка – и толкова – спасявай се сама, ако можеш!

Полегна на една страна и се сви във вътрешноутробна поза. Бебето непрекъснато се движеше, сякаш че предусещаше какво му предстои. Болката като че ли намаля. Армяна задържаше дъха си и се молеше на единствения, който беше с нея в момента:

„Моля те, Господи, запази бебето ми. Не мога да ти обещая нищо, защото нищо не притежавам, но ако го оставиш живо, ще ти бъда винаги благодарна!“

Молитва ли беше това, или опит за подкупване на Всевишния? Не можеше да отговори точно в този момент, но знаеше, че помогне ли ѝ, винаги и безпрекословно ще вярва в него.

Колко време беше минало? Полунощ отдавна бе занулила времето. Сигурно е към 3 часа след нея.

Болката се усили. Идеше ѝ да закрещи и само мисълта, че ще разбуди цялото отделение, я възпря.

Прокърви силно. Паниката я обземаше все повече и я стискаше за гърлото с ледени пръсти. Беше ѝ зле, толкова много, че едва фокусираше интериора в стаята. Стая с още пет празни легла, освен нейното, добре опънати и чакащи. Чакащи жените, които доброволно ще се разделят с бъдещите си бебета. Беше озъбена и лакома паст за неродените им мечти.

Събра колкото сили ѝ бяха останали. Стисна зъби, за кой ли път през това безкрайно денонощие, и се провлече по коридора към стаята на дежурната акушерка. Беше тъмно. Явно жената спеше спокойна, с чиста съвест, че нищо не я притеснява.

Беше ужасно – само по нощница и без бельо, оставяше след себе си кървава диря. Не, не само ужасно, беше унизително!

Коридорът ѝ се видя безкрайно дълъг. Виеше ѝ се свят, пред очите ѝ тъмнееше. Явно кръвното ѝ бе изравнило двете си граници. Нямаше ли кой да ѝ помогне?

Младата жена отново се обърна към единствения свидетел на мъките ѝ. „Господи, дай ми сила да стигна до човешко присъствие! Моля те, Господи!“

Крачка. Втора. Стените ѝ помагаха да не се свлече на пода. Най-сетне стигна манипулационната! Дано в нея има жив човек, който да ѝ окаже съдействие…

Запали лампата с напипване. Женска фигура се надигна от служебното легло и сънена просъска:

– Ти ли си? Какво още искаш? Надявах се, че идваш да ми кажеш, че си изхвърлила плода, ние това чакаме…

Момичето се сепна и леко се отдръпна назад. Беше достатъчно възпитано, за да не се развика и тихо промълви:

– Дойдох за превързочни материали. Много кървя…

– Ето – акушерката ѝ подхвърли изваден отнякъде лигнин. – И като всичко приключи, едва тогава ела да ме будиш.

– Не знаех, че това чакате. Няма да ви притеснявам повече.

Бременната постави широко отворени длани на корема си, сякаш да защити съкровището, което носеше в него, от хората и наближаващите събития. С последни усилия отиде до интерупцията и като легна внимателно на подгизналото от кръвта ѝ легло, отчаяно захлипа.

Времето като че беше спряло. Една безкрайна минута неистова болка, после глътка спокойствие и тишина… И после нещата се повтаряха в същия ред…

Навън зимата беше в разгара си. Северният вятър свистеше в стъклата на дървената дограма на прозорците. Някъде хлопаше нездраво закрепен капак. Беше втори февруари 1985 година.

Армяна изпадна в полуотнесено, полусънно състояние. Не отчиташе нищо около себе си, пък и нямаше какво. Освен нея в стаята беше само Господ – невидим, незрим, несъществуващ. Нямаше сили вече да му се моли и на него, толкова отчаянието и страхът от неизвестността я бяха сковали. Ту губеше съзнание, макар че имаше усещането, че е на себе си, ту се вцепеняваше от внезапната болка и сковаването на корема ѝ. Бебето непрекъснато риташе, за да ѝ покаже, че е живо и че трябва да се бори заради него и заедно с него.

Така, мятайки се от едно състояние в друго, Армяна чу гласове и с мъка отвори подпухналите си очи. Опита се да фокусира погледа си върху фигурите на хората, наобиколили леглото ѝ. Дочу откъслечни фрази:

– От снощи е така… Не, не… не е изхвърлила плода. Поне в рапортната книга не е записано нищо…

– Доведете я на преглед в манипулационната – младата лекарка затвори папката с медицинския картон, която държеше и прибра химикала си в горното джобче на бялата кокетна престилка. Вратата се затръшна след групата, минаваща за визитация.

Отново остана сама и от безсилие се строполи върху възглавницата си. Нищо не можеше да направи самостоятелно – нито да стане, нито да отиде до тоалетната. За персонала на отделението по патологична бременност сякаш не съществуваше. Макар че разчиташе изцяло на милостта им. И състраданието. Ако го притежаваха.

Скоро в стаята влезе санитарката. Единствена тя прояви разбиране към това захвърлено на произвола на съдбата същество. Дали защото бе по-приземена от останалия персонал, или пазеше спомен от своите раждания, но тя съчувствено помогна на момичето да се приведе в приличен вид и го поведе към стаята за манипулации. Там ѝ се притече на помощ и когато трябваше да изкачи двете стъпала на магарето за гинекологичен преглед, след което деликатно се изнесе от помещението. Любопитството ѝ не стигаше дотам да разбере какъв ще е резултатът от бъркането в интимните зони на изнурената от нощното бдение девойка. И без това скоро цялото отделение щеше да знае за случая и да го коментира – къде под сурдинка, къде наяве.

Младата лекарка извърши прегледа със спекулума^{^[2]} и седна на един стол безпомощна. Практиката ѝ не беше чак толкова голяма, че да вземе решение за този случай, излязъл костелив като черупка на див орех. Обади се на възрастния колега, дежурен в гинекологията на долния етаж, за помощ и съвет. Чувстваше леко неудобство, че не е в състояние да овладее сама случая. Но така може би щеше да е по-добре.

Не минаха и няколко минути, когато доктор Гарванов пристигна. Бръкна във влагалището на бременната и опипа матката през корема ѝ. Когато се обърна към младата си колежка, лицето му бе зачервено от гняв, а гласът му бе по-твърд от стомана:

– Колега, какво чакате? Това е живо раждане, а не аборт, не можахте ли да разберете досега? Карайте я директно в родилното, идвам след малко!

Едва тогава медицинският персонал се отърси от летаргията и вцепенението, които го владееха досега. Внезапно настана суматоха. Санитарката се появи отново отнякъде и помогна на момичето да слезе от стола. Хвана го под ръка, а то, приведено под формата на въпрос, защото плодът беше слязъл ниско долу, премина няколкото крачки, делящи го от родилна зала.

Качиха я на родилната маса. Армяна се надяваше, че ужасът, който непрекъснато я следваше по петите през последните часове, най-накрая ще свърши. Беше обнадеждена от думите на стария доктор и го възприемаше едва ли не като свой спасител.

„Още малко, мъниче, каквото и да си ти, не се бунтувай толкова, още малко, и ще видиш белия свят!“

Ако някой ѝ бе казал, че кошмарът не свършва, а започва тепърва, нямаше да му повярва.

Акушерката, която щеше да я изражда, се въртеше любопитно около нея и ѝ задаваше, меко казано, непрофесионални въпроси.

– Ти имаш ли официален брак, или си още момиче? На колко години си?

Армяна едва успяваше да ѝ отговаря между два напъна: да, родителите ми подписаха пред нотариус разрешение да подпиша брак, на почти 18-ет съм, след два месеца ще ги навърша…

– А завършила ли си образованието си?

– Частна ученичка съм – изскимтя през зъби Армяна.

– Напъвай, не се разсейвай! Още малко и бебето ще излезе.

Докторът се бе приближил незабелязано и любопитната акушерка замлъкна, пунктирайки, че е много ангажирана с раждането.

Спукаха околоплодния мехур с водите и заедно с тях се изхлузи и бебето.

– Момиче е – заключи акушерката и след като го измери и почисти, я осведоми: – 43 см дълго и килограм и триста тегло.

Мъничето изплака със слаб гласец, но това накара хората от екипа да се усмихнат. Новото бебче, макар и недоносено, бе дало своята заявка за живот.

В това време на съседната маса се роди износеноq деветмесечно бебе. Акушерката, която доскоро обслужваше Армяна, не пропусна да ѝ го покаже и да я клъвне:

– Ето, това е нормално бебе, не като твоето. Кой знае дали ще доживее до вечерта?!

Армяна, освободена от тегобата на болките, не ѝ обърна внимание. Вече бе приела, че злобата и глупостта вървят ръка за ръка, дори при видимо интелигентни хора. От тях спасение обаче нямаше.

Оставаше ѝ да се моли на Господ детето ѝ да оцелее в ада на тази болница, в която неволно бяха попаднали по независещи от тях причини.

После събитията се нанизаха като сън. Свалиха младата майка и бебето в зала Б. Там лежаха тези, които имаха проблем с изследванията или теглото на новородените.

На следобедната визитация ѝ казаха, че бебето е поставено в кувьоз и се чувства добре. Армяна прекара следващите няколко часа в спокоен и релаксиращ сън. До следващия ден, когато…

На сутрешната визитация всичко мина нормално. Уж. След лекарския екип дойде медицинският секретар, да попълнят документите на новия живот.

– Как да запиша бебето ви? – попита я.

– Не мога да ви отговоря веднага. Не сме мислили за име, всичко стана толкова внезапно…

Жената срещу нея се сепна и за момент замълча, преглъщайки неловко:

– Това има ли значение? Бебето ви почина в 6.30 сутринта. Не ви ли казаха на визитацията?

– Не, никой нищо не ми е казвал. Вие сте първата.

Армяна се загледа разсеяно през прозореца навън. След нощната снежна вихрушка, слънцето беше обляло всичко с дразнещата си светлина. Животът продължаваше по стария начин.

Младата жена погледна с други очи секретарката. Сякаш пред нея се бе изправил нов човек – едновременно празен поглед, съчетан със стоманена нотка на оцеляващ.

– Запишете я Светлина. На светлината, която видя за пръв и последен път.

– Едновременно с акта за раждане, ще трябва да издадат и смъртен акт на детето. За това ще се погрижи съпругът ви. Искате ли да видите трупа на бебето и да му организирате погребение? – секретарката казваше всичко това със служебен тон.

– Искам да я запомня такава, каквато я видях за пръв и последен път – жива. За вас може да е поредното мъртво раждане и статистика, но за мен е загуба на единственото ми дете.

– Не се безпокойте, ще имате и други деца – опита се да я успокои нетактично жената.

Армяна едва издържа да си отиде служебното лице и не обръщайки внимание на успокоителните думи на другите жени от стаята, които приемаше повече като свои съкилийнички, че ще има още мнооого деца, се сви в леглото си и заскимтя като кученце. Точно в този момент за нея времето отново бе спряло. Обзела я бе някаква вселенска самота, в която беше сама с болката си и Господ, който не бе чул молбите ѝ.

– Господи, и ти ли се обърна срещу мен…? Защо, Господи, защо?

[1] Стая, в която настаняват кандидатките за аборт по желание. – Бел.ав.

[2] Инструмент за разширяване на отвори. – Бел.ав.

@Румяна Пелова

Можете да закупите книгата от автора.

КОГАТО БОГ СЕ ОТКАЖЕ ОТ НАС

2021-11-02T05:58:00.001+01:00

Не зная колко автори по света имат шанса да изпитат удоволствието да държат в ръцете си собствената си книга, нито колко читатели имат шанса да притежават и най-хубавата. Но тази, която разлиствате в момента, със сигурност ще ви донесе наслада. И не само!

Повестта „Господи, и ти ли…“ е една намеса в спокойното съществуване – толкова реална, с цялата болка и изпитания в нея. Тя сякаш се е движела в утробата на майка си, за да чуем гласа на онова време сега.

Дали авторката инстинктивно е затваряла очите си, започвайки да пише първите редове, а сетне е смачквала листите и хвърляла в коша, можем да гадаем. Но със сигурност силата на перото ѝ е надделяла, защото книгата е и сила, а нея притежават единствено преминалите през изпитанията, на които животът ни подлага.

А ако препишем живота? Той може да бъде подобен и за друг. Така книгите носят своите послания, а читателят може да вземе от тях и да сътворява. Нещо като Господ, но от другата страна, с нова история...

Повестта „Господи, и ти ли…“ е като перфектния роман, защото ни запознава с главните герои не като загадка, а в дълбочина, до пулса на сърцето. А сложните взаимоотношения в живота на героинята Армяна достигат чак до Господ. Да, книгата има и пулс – пулсът на силната жена!

Като редактор на книгата, аз имах удоволствието да усетя всичко това. Затова вярвам и че преписаното от живота от авторката ще остави и във вас всички възприятия и възможности, които предлага животът.

Кое е времето, в което Господ е някъде далече или толкова близо, че някой да пожелае да извика „Господи, и ти ли…“ Или кое е настоящето на една книга, която неминуемо превзема като ураган съществуващото?.. Да, сега е, когато авторката Румяна Пелова ни предлага не просто някакъв отминал сън, а реалното на един живот с всичките му изпитания.

Аз вярвам, че повестта ще ви накара да останете дълго будни, а въпросите ви мислено ще отговарят на настоящето. Вярвам и че всеки докоснал се до творчеството на Румяна ще пожелава да се връща и в поетичния ѝ свят, защото някъде там, където думите плетат огнените си нишки, едно сърце успява да разгадава кои сме ние.

@Ивелина Цветкова

Какво е да се докоснеш до Бог? Румяна Пелова и нейната книга ,,Сезонни ескизи" - стихове

2021-10-19T16:40:00.001+02:00

Приятели,

излезе от печат новата книга на поетесата Румяна Пелова ,,Сезонни ескизи".

Пелова е автор на пет поетични книги: ,,Еднорози се любят насън", „Луната вместо тебе ме целуна”, „Шепот на магнолия” „Живей си живота, момиче”. „Светлина в раните” Изпод перото и са излезли и две книги с проза: „В окото на миналото” /новели/ и романът „Снишават се звездите”.

Редактор: Красимир Тенев

Книгата е издание на Издателска къща ,,Многоточие”

Можете да поръчате книгата с автограф директно от поетесата Р. Пелова.

ДЕН ПЪРВИ

И каза Бог: Да бъде светлина...

(Битие 1:3)

Той, Първи януари, беше вторник.

Внезапно зимно слънчице изгря.

Животът продължава неуморно

житейската си пъргава игра.

Шишарките в елхите заискриха,

разбудени от весел сойкин вик.

Пробягаха снежинки на открито,

че новото начало аз открих.

Това е смисълът на битието –

спиралата на вечен кръговрат.

И благодарна съм на Бог,

задето снежинка съм от неговия свят!

ДЕН ПОСЛЕДЕН

Ден последен. Февруарски. Ден последен.

Ветровете решат храсти с леден гребен.

Стълбовете на живака са се свили.

Изгревът прегръща мрака обезсилен.

Някъде проплакват врани – цяло ято.

Сигурно е, ще останат пред вратата.

Сигурно е, че надничат – сто клюкарки.

А в снега едно кокиче свети ярко.

КАК СЕ ДОКОСНАХ ДО БОГ

Върху белия свят срещнах странник брадат.

Бе облечен във ангелско рухо.

Сопа носеше той в безпардонния зной,

под носа си мърмореше глухо.

Аз подвикнах му: „Стой! Фин е земният слой.

Ще се срине, а тежки сме двама.“

Беше странник сакат. Куц и грозен. Рогат.

И повлече ме в някаква яма.

Беше дяволът лош. Бе подкупен. За грош

ме удавяше в своята сянка.

Някой в тази река ми подаде ръка

и възкликнах спасена: „Осанна!“

От лозница реси, впити в мойте коси

се разлистиха в мощни ластари.

Бях докоснала Бог... Нейде свиреше рог

и по кралски звучаха фанфари.

@ Румяна Пелова

Сезоните и всесезонията на Румяна Пелова

2021-10-19T16:09:00.001+02:00

Много ми се искаше поетесата Румяна Пелова да издаде книга за сезоните. Защото тя има усет за природата и промените в нея, за музиката на всеки сезон, за неусетната смяна на детайлите, за колорита на живота, и им отзвучава със свои настроения и чувства. В творбите на тази наша поетеса откриваме картините на четирите годишни времена. Те ни радват с копнежите на пролетта, разкоша на лятото, носталгията на есента и мечтанията на зимата. Когато чета нейните лирични миниатюри, у мене зазвъняват Сарасате, Вивалди и Чайковски; откликвам на красотата на света; ставам благородна, просветлена, любеща, а зад мене се носи шлейфът на мечтите и желанията…

Най-после Румяна Пелова издаде своята книга за сезоните. В нея тя е побрала малка част от своите лирически миниатюри, главно най-новите, под заглавията: „Снежни повеи“, „Летни настроения“, „Есенни трепети“ и „Пролетни напеви“. Съвсем малко творби, но те насочват към богатството на сезонни мотиви въобще в поезията на Румяна и към пълнокръвието на нейното житейско кредо; те ни откриват изкуството да се живее, да се обича, да се създава… В този смисъл ескизите, както авторката непретенциозно е определила тази своя лирика, от небрежно нахвърляни скици стават внимателно оформени картини на нейната земя и нейното сърце, които ни завладяват със своя южен колорит и напевност.

Сърцето на поетесата бие в унисон със заканата на трите горещника, със стихията и ласката на морето, с чудото на Коледа, на първия и последния ден в годината, с песента на щуреца през всички сезони.

Всяка вечер присядам с наслада

да послушам и Вагнер, и Лист.

Всяка сутрин събуждам се с радост,

че настъпил е новият ден.

Гледам дроздове с тяхното фадо

и светът им как бди – умален.

Всеки обед най-вкусното блюдо

слагам, както при среща на гост.

Вярвам, туй е великото чудо

на възникнал сред хаос въпрос.

(„На края на годината“)

Поетесата преминава през всички промени в природата и душата, като остава вярна на своя блян да достигне заледения връх и да засияе в светлината на слънцето, стоплена от обичта в сърцето си, от уюта на свидния дом и от верността на предания приятел. Свидни, мили на всеки от нас неща са побрани в нейния топъл свят:

Отнякъде в скрина засвири щурче

и песен полянкова мигом запя.

Гласът му се лееше – медно звънче,

а в дрехите, зимните, цъфна липа.

(„Лятна соната“)

Нейните лирически миниатюри ни връщат към трепетите и радостта на детството, защото у нея живее детето и възприятието за случващото се чудо. Затова всеки ден и всеки сезон се чувстват като празник на тържествуващата душа и като път към близкото щастие. Пиршеството и сладостта на всички годишни времена звучат в ренесансова симфония на човешкото осъществяване тук, на грешната, но толкова неповторима земя, с поглед към небето.

Със смели поетични щрихи поетесата рисува изящни картини и разказва вълнуващи приказки („Зимна миниатюра“, „Декемврийска картина“, „Есенно болеро“, „Нощна картина“ „Лятна морска приказка“, „Рисунка без тъга“, „Жасминова картина“, „Пролетен залез“). Но тя не се спира само до прага на вълшебната приказка – нейната поезия е магична, тайнствена, обгърната във воалите на женствения чар. Тя носи мистичното, необичайното, загадката на заклинанието и магията, които ще разрешат дилемата на любовта („Зимна магическа песен“, „Сбъднати тайни“, „Седемнадесет пъти“).

Вият вълци, а змиите съскат...

Огън пука в огнището черно.

Бели сажди небето разпръсква.

Бели гарвани грачат лежерно.

Млада циганка прави магия,

разположена в стаята ниска.

И ми дава отвара – "Изпий я!

Много скоро – и Той – ще те иска!"

(„Зимна магическа песен“)

Стихотворението „Седемнадесет пъти“ звучи като житейско заклинание, което фатално предопределя съдбата на влюбената жена. Триптихът „Горещници“ вълнува с преодоляването на незнайни сили, които се изпречват пред неистовия стремеж към любов и себеосъществяване чрез любовта. Макар че авторката определя своите цветни кодове и спектъра си от чувства, остава впечатлението, че тя винаги е огнена, ярка и пищна: в нейните поетически багри преобладават червеното и жълтото, златното, лазурът, ярко зеленото – една южна гама, с която ни завладява и триумфира самият живот. Дори есента и зимата запяват с нейния поетичен мотив: „Декември е, а още ми е лято!“. Нейният „есенен щурец в всесезонията“ се появява ненадейно от горещината на страстите и запява с балканска музикална отдаденост „най-есенното песнопение“ („В обувката – щурче“).

… И така, с едно „есенно болеро“ и само с един „лек любовен грип“, с един пролетен напев и с една неизменна тъга, която „носи неговото име“,

неусетно попадаме в петолинията на поетичните всесезония. Това е последната част на тази стихосбирка и може би заглавието на следваща поетична книга на Румяна Пелова. Тя съдържа символиката на цветовете и сезоните в човешката душа и характер, в спектъра на човешкия живот. Тя ни насочва към лайтмотива на всички сезони, белязан с емоционалната отзивчивост на обичащото сърце. Тя гадае сезоните в живота на влюбената жена, която преминава през метаморфозите на различните възрасти, за да остане пак тайнствена, неразгадана. Жената може да бъде „огнище и клада“, люта ракия „халостнѝца“ или „отлежало шампанско“, което се пие на глътки; а „някога“ ще се превърне в мъдра старица, избягала далеч от градския уют в селската пасторална къщица, и там, до „рожбите на нейните деца“, ще постигне своята последна житейска метаморфоза:

И пенсията може да ми стига

да купя хляб. За мъничко разкош:

един сладкиш и поетична книга...

Невените ще светят като грош

сред летните невероятни нощи.

До мене детството хлапак ще бди.

Обичам те, животе мой! Все още

аз вярвам в неоткритите звезди!

(„Някога“)

Поетесата вае артистично настроенията и страстта на сезоните: открива пролетта в изяществото на върбинката, потрепваща от шепота на вятъра; есента в болерото на падащия самотен лист; лятото в неземната соната на щурчето; зимата в детската чистота на снежинката, изпратена от рая. Така се ражда приказката за живота - в метаморфозите на сезони и всесезония, в спиралата на вечния кръговрат от грешното към божественото. Започва от „Ден Първи“, за да се чуе накрая призивът на старинния рог и „по кралски“ да зазвучат фанфари…

Прочетете я без тъга, а с наслада и за разкош!

@Цвета Бакарска

САКАРСКА ЛЕГЕНДА ЗА ИНДЖАН ВОЙВОДА - от книгата на Галина Танева ,,Шепот от Сакар"

2021-07-18T11:13:00.003+02:00

Инджан войвода първо беше кърджалия. Страшен и кръвожаден, откъдето минеше, реки от кръв оставяше след себе си. За него нямаше значение турци ли са, българи ли, или гърци. Застанеше ли някой на пътя му, намираше смъртта си. Инджан грабеше из цяла Тракия. Водеше цяла орда от най-кръвожадните кърджалии. След себе си оставяше диря, колкото четири коли едновременно да минат по нея. Нямаше милост ни за жени, ни за деца. Нападнеше ли село, първо ограбваше църквата. Взимаше всички икони, свещници, кръстове. Книгите събираше на купчина и палеше. Караше цялото село да стои и да гледа как свещените книги горят, и някой дръзнеше ли да се опълчи, погубваше го на място. После плячкосваше къщите, конаците, оборите. Взимаше зърно, вино, стока, платове – каквото намереше. Ако никой не възроптаеше, оставяше живи селяните и им казваше, че след три години пак ще се върне, да го чакат. Често обаче се намираше по някой смелчага да се опълчи на Инджан, тогава неговите кърджалии заливаха селото, както поройна река залива бреговете си и не оставя нищо след себе си. Кръвожадните зверове на Инджан не оставяха жива душа след себе си.

Едно лято Инджан и ордата му плячкосваха из Сакарския край. Беше решил да нападне Вакъфския манастир. Чувал беше, че монахините пазели заровено имане в двора до малката църква. Бе решил да сложи ръка на това съкровище и нищо нямаше да го спре. Черна сянка се изви над баирите на Сакара и се спусна от билото към манастира. Инджан яздеше черния си жребец и не бързаше да пуска ордите напред. Днес беше неделя, и манастирът щеше да е пълен с вярващи. Искаше да се огледа в очите им и да види страха, който всяваше в сърцата им. Никой не смееше да повдигне поглед към него, но той всеки път се наслаждаваше на ужаса, който сковаваше селяните. И сякаш Инджан владееше този ужас, а чрез него и страха на хората. Харесваше му да вижда как всяка негова стъпка и жест отекваха сред треперещите селяни. Чувстваше, че бе господар на душите им. Днес нямаше да убива, искаше само имането.

Затова нареди на знаменосците си да оставят хората си в горите, а самият той тръгна само с Карата и неговите стотина души. Карата бе най-довереният му знаменосец. Той винаги яздеше отдясно на Инджан и неговите хора първи се спускаха да грабят. Ако Инджан доверяваше на някого живота си, то това беше Карата.

Когато наближи моста пред портите на манастира, Инджан чу първите признаци, че е бил забелязан. Отвътре се чуваха писъци и рев на деца. Инджан пришпори жребеца си и мина през портата, точно преди няколко гологлави селяни с вили да я затръшнат. Хората му мигновено се стовариха върху смелчаците, дръзнали да се опълчат и ги избиха за секунди. Жените пищяха и бързаха да скрият децата си. Навсякъде се въргаляха кошници с храна и стомни за вода.

Инджан бавно приближи към беседката, с чешмичка в средата, и поседна под сянката ѝ, на хладина. Карата и хората му отлично си знаеха работата и започнаха да събират селяните пред него. Те, основно жени и няколко старци, отстъпваха плахо назад, побутвани гърбом от хората на Кара Кольо. Всички бяха свели глави и не смееха да го погледнат в очите. Този страх винаги изпълваше вените на Инджан с особено усещане за сила и власт. В тези моменти той чувстваше, че нещо кръвожадно оживява в него.

Хората му извлякоха от църквата един престарял свещеник и три монахини. Две бяха още послушнички, а третата – игуменката на манастира. Точно тя бе целта на Инджан. Ако някой знае нещо за заровеното имане, то това щеше да е само тя!

Инджан не бързаше да разпитва игуменката. Изчака спокойно неговите хора да изнесат всички икони, свещници и ценности от малката църква и от килиите на монахините. Те струпаха на отделна купчина книгите на свещеника, очаквайки знак от техния войвода. Инджан стана бавно, прескочи една икона, паднала на земята пред него, и се запъти към опразнената църква. Знаеше, че някъде трябва да има скривалище. Бе чувал легенди, че е издълбано дълбоко в земята, зад олтара на църквата. Стъпките му кънтяха по каменния под и звукът им се блъскаше в оголените стени. „Има нещо в тази църква“ – помисли си Инджан. Усещаше сила, която не бе сещал никога досега. Какви по-големи църкви и манастири бе плячкосвал, но тук се чувстваше особено. Сякаш имаше лошо предчувствие или усещане, че върши нещо нередно. Инджан тръсна глава. Великият Инджан, страхът за българи, турци и гърци, кърджалията на кърджалиите, оногова, пред когото трепери цяла Тракия, не вярва на предчувствия! За него няма добро или зло! Той прави това, за което е роден и което сам пожелае!

С уверени крачки пристъпи зад съборения иконостас и се огледа. Стените бяха облицовани с дървени греди. Не виждаше никъде никакъв знак, нито тайна врата, нито тайна ключалка. Нареди да извикат игуменката. Жената бавно пристъпи, бутана от един от хората му. Застана до съборния иконостас и не помръдна повече, въпреки подканянията. Един от неговите хора замахна да я удари, но Инджан вдигна ръка и му направи знак да я остави. Знаеше защо няма да пристъпи повече напред.

– Тук, в църквата, има скривалище, кажи ми къде е! – тихо заповяда Инджан.

Игуменката мълчаливо стоеше, свела глава. Не отронваше ни дума.

– Кажи ми къде е, инак ще заповядам тук, вътре да изколят всичките селяни, до един, ведно с жените и децата – с още по-твърд тон прошепна Инджан, – и трети път няма да те питам!

Игуменката продължаваше упорито да мълчи. Инджан я гледа изпитателно около минута и кимна с глава към Карата. Той мигновено се насочи навън.

– Там – кимна игуменката към южната стена на църквата, – там има тайна врата.

Кара Кольо бързо приближи до мястото, което посочи игуменката. Огледа внимателно дървената облицовка и усети съвсем слаба струя студен полъх. Вгледа се съсредоточено и видя едва забележим процеп, който бележеше контурите на скрита врата. Повдигна леко дъските и един голям квадрат се откъсна от тях. Пред него се разкри стълбище с пръстени стълби. Инджан пристъпи. Приведе се и стъпи на първото стъпало. Някой му подаде запалена свещ. Заслиза надолу, до края на стълбите. Озова се в малко помещение, два на два метра, издълбано в пръстта. Високо колкото човешки бой, но за Инджан бе твърде ниско. Той стоеше с приведена глава и съсредоточено оглеждаше. Никъде не видя злато или съкровище. Разочаровано се изкачи горе и подаде свещта на Карата. Кимна му да огледа и той. Карата се изгуби надолу по пръстеното стълбище.

Инджан ядосано закрачи навън. Махна на един от хората си да довлече игуменката при него. Там щеше да продължи и тежко ѝ, ако откажеше да му посочи къде е заровено имането. Пристъпи прага на църквата и огледа селяните. Всички бяха привели глави и не смееха да го погледнат. Децата хлипаха безмълвно, скрили лица в полите на майките си. Свещеникът седеше уплашено до беседката и целият трепереше.

Инджан се почувства, сякаш един чифт очи бяха вперени в него. Огледа отново групата ужасени миряни пред него. Никой не смееше да повдигне очи. Огледа двора. Не се мяркаше никой друг, освен неговите кърджалии. Повдигна очи към килиите на монахините. На втория етаж имаше малко сайвантче, покрито с лози и зреещо грозде. Там, между лозите, забеляза нещо да помръдва. Вгледа се по-внимателно и видя човек. Момче, най-много петнайсетгодишно. Между листата се виждаха двете му очи, наблюдаващи го втренчено. Имаше нещо в тях. Две дълбоки, зелени, изпълнени с омраза очи. Никой досега не го бе гледал с такава ненавист в погледа. Инджан стоеше като хипнотизиран. И за пръв път усети тревога…

Момчето държеше нещо. Нещо, което проблясваше на светлината. Преди Инджан да осъзнае какво имаше в ръцете на момчето, измежду лозовите листа проблесна искра и се чу гръм. Инджан се строполи на земята. На красивата му бяла дреха се появи малка червена точица, точно на корема. Точицата бързо нарастваше.

Карата изрева и се спусна над Инджан. Неговите кърджалии се спуснаха към обраслото с лози сайвантче. Кара Кольо постави дрехата си под главата на Инджан и започна да крещи на игуменката да помогне. Тя стоеше безмълвна и уплашено наблюдаваше ранения. Скована от страх, не можеше да помръдне.

Кърджалиите му домъкнаха момчето. Бе високо за възрастта си, с едва набол мустак и рус перчем, спускащ се над челото. Гледаше Инджан право в очите. Нямаше ни капчица страх в неговите, искрящозелени. Само златисти искри омраза плуваха в тях. Инджан усещаше как някак си тези зелени очи се забиват като ками в него. Не усещаше раната от куршума, само стрелкащата се като стрела омраза, която го промушваше и убиваше.

Кърджалиите събориха на земята момчето. Карата извади ятагана си и понечи да го посече. Инджан с последни сили повдигна пръстите на едната си ръка, даде знак да го пощадят и припадна. Карата стоеше втрещен и не знаеше какво да стори. Останалите кърджалии наблюдаваха безмълвни.

Игуменката гледаше объркано ту Инджан, ту Карата, ту хлапето, и сякаш се двоумеше какво да стори. След няколко секунди пристъпи уверено към Инджан и чевръсто разкъса дрехата му. Обърна се към Карата и поиска камата му. Карата безропотно се подчини, потънал в още по-голямо объркване. Игуменката пое камата и зарови върха ѝ в плътта на Инджан. Никой даже и не понечи да я спре. След секунди от раната изскочи малко сплескано парче олово. Игуменката викна на послушничките да донесат ракия и парцали. Обля обилно раната с ракия и чевръсто я превърза. Приседна до главата на Инджан и започна тихичко да се моли.

Всички стояха като зашеметени. Никой не знаеше какво да стори. Селяните гледаха още по-уплашено и ужасено, свещеникът тихичко се бе свил до беседката, а Карата и кърджалиите му седяха мълчаливи, като вцепенени.

Първи се опомниха послушничките. И двете коленичиха до игуменката, и зачетоха молитва в един глас. Селяните се разбягаха, майките понесоха уплашените си деца към гората.

Карата си пое дъх и се окопити. Нареди на трима от неговите хора да се върнат при ордата и да кажат на байрактарите, че Инджан е заповядал да потеглят към Балкана. Да го чакат на Сините камъни, след месец. Погледна към молещите се монахини, и някак смирено заповяда:

– Трябва да го преместим, не може да лежи на двора...

– В манастира не може! Това е женски метох. Пренесете го на върха, там има пещера, там ще го сложите – игуменката посочи към близката гора.

Карата безпрекословно се подчини. Сковаха набързо една носилка и понесоха Инджан към гората.

– А момчето? – тихо го попита един от неговите хора.

– Пусни го, Инджан нареди да го пощадим – нареди Карата.

Инджан не усещаше болка. Всъщност не усещаше нищо! Ни глад, ни студ. В тъмнината, в която бе потънал, виждаше само две зелени очи, изпълнени с омраза. Защо тези зелени очи го мразеха толкова? Какво им бе сторил?

Тогава Инджан започна да сънува. Първо сънуваше дим, пушек и огън навсякъде. Стоеше на върха на една планина и накъдето и да погледнеше, виждаше само изпепелени села и горящи къщи и църкви. После видя много посечени хора. По улиците се въргаляха трупове на мъже, жени, деца, старци. Инджан изпита силна болка в сърцето си. Сълзи изпълниха очите му. „Защо всички тези хора бяха мъртви?“

После потекоха реки от кръв. Където и да стъпеше Инджан, стъпваше в реки от кръв. Толкова много смърт имаше наоколо. Погледна в краката си и видя, че тези реки извират от стъпките му. Тогава Инджан си спомни.

Спомни си колко села бе погубил. Колко църкви бе опустошил, колко книги бе изгорил, колко души бе съсякъл. Спомни си сянката на смъртта, която носеше със себе си. Отново видя страха в хилядите човешки очи, които не смееха да го погледнат. Тогава Инджан заплака. Плачеше и не можеше повече да гледа как реките от кръв извират изпод краката му. Изведнъж видя отново зелените очи. Омразата им го пронизваше, разкъсваше и причиняваше неописуема болка. Инджан започна да крещи.

Събуди се крещейки и плувнал в пот. Лежеше на пода на малка пещера. До него имаше стомна с вода. Посегна да грабне стомната и болка прониза цялото му тяло. Жадно отпи няколко глътки и се огледа отново. Беше светъл ден. Понечи да стане. Яростни кинжали се забиха в плътта му. Сякаш чук се стовари върху главата му. Отново припадна.

Карата седеше на един камък и печеше одран заек на огъня. Инджан вече събираше сили. Скоро щеше да се събуди. Трийсет дълги дни откак спеше непробудно. Монахините се грижеха денем за него, а нощем Карата и няколкото останали от другарите му. Другите кърджалии ги бяха напуснали и тръгнаха след останалите байрактари. Всеки един от тях си бе направил орда и Карата получаваше оттук-оттам вести за тях. Нищо, веднъж Инджан да се съвземе, той щеше да тури всеки на мястото му!

Инджан бавно отвори очи. Този път усещаше повече сила в себе си. Надигна глава и тутакси Карата се втурна да му помогне. Инджан се изправи и направи няколко нерешителни стъпки. Силите му свършиха и той едва се добра до постелята. Потъна отново в сън.

На следващия ден Инджан отново отвори очи. Една послушница почистваше раната му. Той я погледна в очите. С изненада откри, че не вижда страх и ужас в тях. Стана му мило да го гледат с усмивка, вместо с омраза. Топлите ѝ кафяви очи сгряваха сърцето му. Спомни си момчето и неговите пълни с омраза, зелени очи.

– Момчето, доведете ми момчето!– едва продума той и отново се унесе.

Когато дойде на себе си, навън притъмняваше. В пещерата гореше силен огън и осветяваше лицата наоколо. Видя старите си другари. Но бяха много по-малко, отколкото ги помнеше. Къде ли са се запилели останалите? Тогава съзря онези зелени очи. Момчето седеше на един камък, встрани от другите, и го гледаше. Нямаше капчица страх в очите му. Но и старата омраза беше изчезнала.

– Ти, ако ти дам пушка, ще ме застреляш ли отново? – запита го Инджан.

Момчето мълчеше. Гледаше Инджан право в очите, но не продума. Тънките му устни се стегнаха в решителност.

– Кажи, момче, не се страхувай! Ще ме застреляш ли отново, ако имаш тази сгода? – запита го още по-настоятелно Инджан.

– Не! – продума момчето.

– И защо? Не ме ли мразиш? – Инджан го гледаше изпитателно и се опитваше да вникне в сърцето му.

– Не те мразя вече... – с колебание отговори момчето.

– И защо не ме мразиш вече?

– Защото старата каза, че не си лош човек, а само объркан! – отговори момчето, кимайки към манастира.

Инджан не каза нищо повече. Загледа се мълчаливо в играта на огъня и се замисли. Колко смърт и мъка бе причинил. И защо? Вече не знаеше какво го влечеше към убийствата и грабежите. Сякаш беше един друг човек в един друг живот. Сега изпитваше жалост към онзи, стария Инджан и цялата мъка, която той беше донесъл на този свят.

Тази неделя Инджан стана, облече една красива бяла премяна и, подкрепян от Карата, се запъти към манастира. За първи път през живота си щеше да стъпи в църква, не за да я заграби и опожари, а да потърси опрощение и утеха. Усещаше, че бе получил добрина, която не заслужаваше и сега искаше да изкупи делата си.

Леко куцукайки, с едната ръка подпряна на дървена сопа, а с другата държейки се за рамото на Карата, Инджан пристъпи през входа на църквата. Хората вътре нададоха изплашен стон и го погледнаха с недоверие. Старият свещеник прекъсна молитвата, която четеше и го погледна със страх. Инджан само кротко поздрави и приседна на една пейка до стената. Хората се споглеждаха с недоверие, а свещеникът колебливо продължи да чете молитвата. Инджан се вгледа в лицата на селяните. Всичките бяха изгорели от слънцето, дълбоко набраздени от грижите. Повечето бяха превили гърбове от тежестта на отрудения си живот. Ръцете им бяха грубовати, а краката – обути в цървули, бяха разранени от трънаци и камъни. Инджан ги гледаше и усети болка да се заражда в сърцето му. Не селяните трябваше да плащат на кърджалии и разбойници. Те едва свързваха двата края, едва изхранваха челядта си, че и на турците десятък плащаха. Неговите кърджалии изпиваха последната капчица кръв, останала в бедната селска душа. Не! Не да граби и убива, а да ги пази и закриля трябва оттук насетне!

В този ден Инджан излезе прероден от църквата. Усети сила, каквато не бе намирал у себе си преди. Вече знаеше какво да стори и знаеше точно как да го стори!

Първо изпрати вест на байрактарите си. Вече няма да грабят бедните села и няма да палят църкви, а ще пазят и закрилят народа от турци и башибозуци! Да дойдат при него и да му се поклонят, както го правеха преди. Който бе посегнал на скритото му имане, да го върне доброволно и Инджан ще му прости. Но който не му се подчини, ще го застигне ужасна съдба.

Някои от байрактарите му се върнаха при него. Поклониха му се и казаха, че имат само един войвода и винаги са му били верни. Други обаче решиха, че имат свой път и него ще следват, и няма да се кланят на никого.

Инджан се разправи с тях един по един. Причакваше ги по била и проходи в Балкана и изби до крак всички, които се опълчиха на волята му. После Инджан мина през всяко село, което бе опустошил. Хората, като видеха ордата му, хукваха да бягат, ала щом Инджан не тръгваше след тях, се връщаха в селото. На всяка църква, която бе опожарил, той даде по едно гърне със злато, за да се изгради отново. Във всяка къща, през която беше минал, остави по десет жълтъци.

Разчу се бързо за Инджан войвода. Хората го чакаха пред село с цветя и песни, гайдари го съпровождаха дълго след като напуснеше. Хората вече не се бояха да го гледат в очите, нито се бояха да застанат с молба пред него. Инджан не виждаше вече страха им, а долавяше радост и любов в очите им. И тази любов го правеше да се чувства силен и несломим, както никога преди не бе бил.

Инджан разпрати вести навсякъде – който посмее да нападне село или църква, от Сините камъни, та чак до Одрин, пред него ще отговаря. Никой не посмя да посегне на селянин на нивата или да открадне овен от нечие стадо.

После Инджан заповяда да се изградят високи камбанарии на всеки кръстопът, от Вакъфския манастир до Стара Планина. Изпрати вестоносци в Сливен и им заповяда да бият камбаните. Всеки, щом чуеше звъна, щеше да забие неговата камбана. Качи се Инджан на билото над манастира и зачака. Чака, чака и не след дълго чу звъна на манастирската камбана. Камбаненият звън бе предаван от камбанария до камбанария, от Сливен, та чак до Вакъф.

Тогава Инджан слезе в манастира, събра хората, надошли да чуят звъна на камбаните и заръча:

„От днес нататък църква никой да не събаря, а само да гради. Да се пази манастирът и земите му. Давам цялото си имане на игуменката, да го зарови в земята и да го ползва за манастира, и никой да не посмее да посяга на него. Ако някое село е нападнато, да бие камбаните и всички що чуят, и те да бият камбаните, та и аз да ги чуя и да се разправям с тези, що са дръзнали да нарушат волята ми!“

Инджан остави на игуменката цялото богатство, що имаше и бавно потъна в гората, следван от своите верни другари.

Понякога, много рядко, се разнасяше камбанен звън и после се чуваше, че Инджан войвода е слязъл от планината и жестоко се е разправил с нападателите.

Галина Георгиева-Танева е родена на 13 ноември 1976 г. Отрасва в селата в подножието на Сакар планина. Понастоящем живее във Великобритания със семейството си. През 2021 г. предстои издаването на първия й сборник разкази „Шепот от Сакар”. Разказът й „Бабината черга” печели първа награда в националния конкурс „Асен Разцветников”, организиран от община Горна Оряховица и Народно читалище „Напредък - 1869″ под надслов „С пламъка на родолюбието”. Работи и върху втория си сборник със заглавие „Последните пазители”.

ДЕТСТВОТО, КОЕТО РАЖДА ПРИКАЗКИ - В КНИГАТА ,,ШЕПОТ ОТ САКАР"

2021-07-18T10:58:00.000+02:00

Винаги съм се радвала на автор, който още с дебютната си книга показва самороден талант на разказвач и владее до тънкост материята на наратива.

В лицето на Галина Танева срещнах точно тази дарба – ежедневни случки от детството да бъдат превърнати в красиви легенди и приказки. Това подсказва само едно, че детството ѝ е било един незабравим период, чиито спомени са се запечатали дълбоко в съзнанието ѝ и са се трансформирали в прекрасни повествования.

Когато прочетох разказа ѝ „Стойново“, ми направи силно впечатление символът на крушовата горичка в него. Потърсих в специализираната литература крушата на какво е алегория и не можах да открия нищо по въпроса. Тогава запитах самата авторка, имала ли е нещо предвид, когато е писала творбата, та е вменила точно крушовото дърво за неин знаков белег. И ето какво ми сподели тя в един разговор:

„До прозореца ми в село имаше две крушови дървета, едното лятна петровка, другото – зимна попска круша. Там, където израснах, имаше и една слива, която като цъфнеше, миришеше невероятно, както и едно огромно орехово дърво, което бе надвесено над къщата, също като Стареца[1] Притежавахме и една нива, край един язовир, на която ходихме да жънем със сърп, а татко все отбелязваше: „Хората на Луната стъпиха, а наш мама ме кара да жъна!“

В другото ми село къщата ни е на един баир, под нея реката, която веднъж придойде и отнесе един човек. Както и изворче, на което ме водеше баба и казваше, че змеят ходи там. Също имахме една крава, която изяде въже и умря. Представих си, какви ли е било на баба... Дина се казваше баба. А другата – Кера. Всъщност тези разкази са цялото ми детство. Всяко едно дърво, братовчед, случка, родиха тези истории. И манастирът го има, със скривалището на Кара Кольо и пещерата. Това е!“

Както ще ви направи впечатление при прочита на разказите, в тях са вплетени много традиции и обичаи, присъстват много от митологичните създания от българския фолклор. Същевременно образите на героите ѝ са земни и човешки, разделени почти изцяло на бели и черни – или само добри и идеализирани, или напълно деградирали като типажи и поведение. Явно е, че разказите ѝ не допускат в себе си нюанса на сивото, нещата са поставени на правилното блюдо на везните, защото доброто при нея почти винаги печели.

Авторката на места силно се е повлияла от легендите на родния край и интересното е, че се е получила добра селекция от образи и поведение, както и историческа достоверност, които само могат да ѝ правят чест, че не се е отказала от българското и българщината, независимо, че от дълги години живее в чужбина.

И тъй като това е една много силна книга, ѝ пожелавам да достигне и докосне сърцата на повече читатели, които да ѝ отвърнат с уважението и разбирането си към поднесените човешки проблеми в историите ѝ.

Искрено ти пожелавам успех, Галя!

Думи на редактора: Румяна Пелова

[1] Стареца – разказ от същата книга. Бел. р.

,,Дъщерите на България по света" и наградите на приключилия Международен литературен конкурс на името на основателя на организацията Георги Витанов Богат

2021-02-21T09:59:00.003+01:00

Горди сме да съобщим: Излезе от печат специалното издание на Любослов "Дъщерите на България по света", първата инклузивна антология на съвременната българска женска поезия, включваща авторки от американската, европейската и австралийската творческа диаспора. Честита да ни е!" написа в профила си Людмила Калоянова, член на
ЛИГА НА БЪЛГАРСКИТЕ ПИСАТЕЛИ В САЩ И ПО СВЕТА
.

ЛИГАТА НА БЪЛГАРСКИТЕ ПИСАТЕЛИ В САЩ И ПО СВЕТА

С Ъ О Б Щ А В А ,

че вече са известни наградите на приключилия международен литературен конкурс на името на основателя на организацията Георги Витанов Богат.

За участие в конкурса постъпиха 36 книги на български автори от няколко страни в жанровете разкази, есета, критика и пътеписи.

Журито в състав Ангел Колев, председател и членове Йото Пацов, Румен Леонидов, Добри Карабонев и д-р Божидар Бакалов определи следните награди:

Първа награда от $800 се дава на Николай Милчев за книгата му "Ябълковият човек", изд. "Симолини 94".

Втора награда от $500 - на Димитър Гачев за книгата му "Уудсток в градината", изд. "Жанет 45".

Трета награда от $350 - на Лалка Павлова за книгата "Асеновци и българската държавност в тетралогията на Фани Попова-Мутафова", изд. "Български писател".

Трета награда от $350 - на Елена Пеева Никифоридис за книгата "Откачени съботи", изд. "Факел". 

Никога няма да забравим големия Валери Нисим Меворах

2020-06-12T18:16:00.000+02:00

100 години от рождението на големия български творец Валери Петров

Поетът е дисидент от ранга на Владимир Висоцки

Валери Петров (Валери Нисим Меворах,1920-2014 г.), е сред модерните писатели, утвърждаващи се от края на 50-те години на миналия век. Родени белетристи или поети, те не остават при първоначалното си предопределение, а се превръщат и в емблемни киносценаристи и сценични драматурзи. Това можем да обясним не само с творческата им подвижност, но и с важното държавно внимание към театъра и киното и хвърлянето на средства в тях. Още в средата на 20-те години, като подпомага издаването на произведения за деца, властта дава тласък на голямата българска детска литература. Можем да заключим, че подобни грижи са ефективни у нас.

В голяма част от държавната си служба Валери Петров работи в Киноцентъра. И винаги изпитва здравословна носталгия към това време. Но дори и в посочената елитна компания той изпъква с многопосочната си отдаденост на словото. Единствени с Хайтов и Радичков те принадлежаха и на сцената, и на екрана.

А В. Петров е един от нашите ярки и продуктивни преводачи. При това от 5 езика, макар да свързваме преводаческата му дейност предимно с английски език. И най-вече с творчеството на Шекспир, което той изцяло превежда – трагедии, комедии и сонети. Такова дело навсякъде се счита за културен принос, достойно увенчаващ един живот. А при В. Петров това не само епизод, а етап от живота му. Предизвикан в голяма степен от бруталния удар – лишаване от работа и без право на публикуване заради отказа му да заклейми Ал. Солженицин за присъдената му Нобелова награда. Това е видимата страна на дисидентството на писателя – някъде от началото на 70-те години. На такъв извод сигурно ще се противопоставят привържениците на тезата, че дисидент е само ругалият и съденият от тоталитаризма.

В. Петров е от другия тип дисиденти – от типа и ранга на Висоцки. Не тези, които зовяха за унищожение на режима и за връщане на капитала (нормалността според тях). А тези, които се съпротивляваха на властването на насилието, догмите и порочните норми в името на усъвършенстването на проповядваните принципи на държавата и обществото. В края на краищата представителите на този тип се оказаха и обществено по-полезни, и творчески по-продуктивни, и по-обичани и популярни от другия. В периода преди 1989 г., а не във времето на сбъдването на мечтите за унищожение след тази година. Период, който днес късни измислени герои преиначават. И пренебрегнат, премълчават и изкуствено смаляват и омаловажат приносите на такива творци.

Дисидентството в поезията на В. Петров не се проявява само в откритото несъгласие в неотпечатаните стихове и в смазващата и убедително аналитична ирония в отпечатаните. През 1988 г., стана възможно издаването на книгата му “Сатирични поеми”. В тях той се надсмива над овчедушието и плиткоумието, закодирани и сякаш узаконени в тогавашния ни бит – в абсурдната бюрократичност, в началническото обсебване на чужди идеи, в гръмкото празнословие, в зле прикритото нищоправене. Или ако трябва да обобщим всичко това като обществено състояние – Валери Петров по блестящ начин открива и пресъздава настъпващата деморализация на нацията. Но своето дисидентско верую той изразява не чрез критичността и отрицанието, а чрез дълбокото си вътрешно отчуждаване от ставащото и признанието за своето участие в станалото. Изразява го и в последвалото разкайващо преосмисляне и трайно завръщане към добродетелите на човешката естественост и на пречистващото съзнание за обикновеност.

Но неумеещите да се прекланят пред голямото намериха начин да омърсят и 100-годишнината на поета. Отново бе припомнена неговата пиеса в стихове ,,Народен съд”, писана непосредствено след 9.IХ.1944 г., в която той зове за възмездие за политическото и социалното насилие преди това. Но нека да напомня, че В. Петров е етнически евреин, живял тогава 4 години в сянката на Закона на защита на нацията и при страха от отвеждане в хитлеристките лагери. Да припомня и какво траещо почти до наши дни възмездие беше отредено заради Холокоста. Да не пропусна и световното историческо правно възмездие, което светът отреди на хитлеризма в Нюрнберг и на още редица процеси. Ако искам да оправдавам, вече изложих аргументите за оневиняването. Като няма да употребя библейското питане безгрешни ли са обвинителите! Има и още един аргумент – човек може да съгреши. Но аз приемам и тезата, че голямата личност на Словото не бива да зове към насилие. С правото, обаче, на съгрешилия Божи човек да изкупи стореното.

Първата му книга е ,,Птици към север”, а томчето му ,,5 приказки” му носи номинация за Нобелова награда. Със смъртта му през 2014 година си отиде и надеждата за Нобелова награда на български автор. Поетът почина на 94 години.

,,В самия себе си човек трябва да влиза въоръжен до зъби”, казва големият български творец, последният реален кандидат за българска Нобелова награда, валери Петров.

Ключето

Снощи късно пред къщи си гарирах колата
и ключето от нея изтървах в тъмнината.

Тази сутрин излязох да го диря към седем,
тротоара пред къщи със учудване гледам –

със зъбати листенца цял постлан край москвича
и на жълто ключенце от тях всяко прилича!

И е доста студено, дим струи от комини,
но сред клоните редки небесата са сини,

и без сам да усетя, вече влязъл съм в парка
и колата далече сред мъглица се мярка,

и е жълто и тихо, с оня мирис на есен,
такъв влажен и гнил, и приятен, и пресен!

И живота си чувствам как е минал през мене
в едно бързо шуртене, в едно пъстро въртене.

Ах, до люлката детска така близо до гроба -
откъде тази завист и защо тази злоба?

Трябва друго! - И ето, на полянка открита
бледо слънце ме среща и с усмивка ме пита:

- Какво още там дириш, остаряло момченце?
- Нещо дребно - му казвам. - Едно златно ключенце.

Така веднъж във снежната алея

Така веднъж във снежната алея
видях следи: ,,той" бе минал с ,,нея".
Аз тръгнах по следите и узнах
какво се бе развило между тях:
как тук над нея той бе тръснал клона,
как там си бе изула тя шушона,
за да изтърси влезлия и сняг,
и как я бе придържал той, и как,
използвайки таз полуизмама,
стояли бяха дълго време двама,
трептящи от любов, един до друг,
в гората без движение и звук
освен почукванетто на кълвача.
И продължавайки след тях да карача,
представих си аз нежната игра
на двамата във снежната гора
и видях как на дългата и клепка
звездата на една снежинка трепка
и как разтапя топлия и дъх
скрежеца върху мекичкия мъх
на шала му. А той не е кротувал
а той , разбира се, я е целувал,
мошеникът с мошеник, виж го ти!
Вървях и се ядосвах аз почти
и още с тая ревност във гърдите
в миг гледам: отделиха се следите
и без да спрат, на първия завой,
тя тръгна вляво, а във дясно той.
Какво бе станало? Нима раздяла?
Озадачен, сред тишината бяла
с ръце в джобовете си аз стоях.
И изведнъж засмях се с тъжен смях:
наистина те бяха тук вървели
на таз алея в белите тунели,
но не в прегръдка, както мислех аз,
а поотделно, с разлика от час,
и не любовна двойка бяха, значи,
а двойка най-случайни минувачи,
един за друг незнаещи дори
Как тъжни са тез букови гори!
И аз стоях, обзет от болка тиха
по всички тез неща, които биха
могли да бъдат, но – уви! – не са
подобно тази среща във леса…

Валери Петров

НОСТАЛГИЯ ПО СВЕТА, КОГАТО ХОРАТА ОБЩУВАХА ПОМЕЖДУ СИ ЛИЧНО… (интервю с писателката Мариела Мичева)

2020-04-02T12:28:00.002+02:00

Мариела Мичева е само на 33, но вече е автор на две книги – сборници с разкази и пиеси. Книгата ѝ ,,FACELOOK” съдържа тринадесет разказа и три пиеси, изградени изцяло върху българска тематика.

Все повече и по-често срещаме дефицитите, които общуването в интернет създава между хората. Но дали тази книга е просто носталгия по света, когато хората общуваха помежду си лично, или нещо повече?

Какъв ли ще стане животът ти, когато осъзнаеш, че ти – човекът, не се различаваш много от малката еднодневка? Можеш ли да изживееш пълноценно всеки миг, който имаш?

Струва ли си да усетиш болката, жаждата, удоволствието, страданието и просветлението в самия себе си?…

Можеш ли да създадеш в лудницата на съвременното общество своя собствена ,,Людница” (мястото с твоите люде)?

Трудно се пише за пропастта, която разделя живота в реалността и този в интернет. Но си струва да започнем да търсим това разделение, да го преодоляваме и да просветляваме умовете си.

Какво още трябва да знае, читателят за теб, Мариела? Откога пишеш?

Пиша откакто съм грамотна. Винаги съм имала потребност да подреждам мислите си на хартия. Така внасям ред и смисъл в хаоса от образи и ситуации, които прживявам ежедневно.

Защо започна да пишеш разкази?

Обичам кратките форми и като автор, и като читател. Вярвам, че ако една идея е стойностна и добре премислена, не е необходимо да се разгръща в твърде много страници.

Как стигна до пиесите?

Харесва ми комуникацията, динамиката на диалозите, които придават ритъм и живот на текста. Мисля, че стилът на пиесата дава чудесна възможност да се преживее този ритъм.

На какви теми предпочиташ да пишеш?

Предпочитам малките теми от ежедневието, които често пренебрегваме като несъществени битовизми, но всъщност те градят красивото в живота ни, стига да ги погледнем от правилната страна и с необходимата доза хумор. Аз нямам измислени герои и измислени случки. Понякога един образ или ситуация е сбор от черти на няколко души или няколко случки, но всички те са реални и преживяни. Любима тема ми е общуването, защото вярвам, че големият ни проблем днес е, че не умеем да комуникираме помежду си и да споделяме това, което истински ни вълнува, въпреки че плуваме в море от средства за комуникация. Също много ме вълнува темата за пропиляното време. Планираме и отлагаме все едно ще живеем вечно, все чакаме и чакаме нещо страхотно да се случи и не забелязваме радостните мигове, които животът ни залага на всяка крачка.

За колко време пишеш един разказ?

Разказът е като подреждане на пъзел. Дълго време трупаш парченца образи, погледи, думи, аромати, светлини без ясна връзка помежду им и изведнъж ти попада парченцето, което сглобява картинката. Технически може да стане и за час, но този час си има дълга предистория.

Как се стигна до издаването на последната ви книга?

Участвах с три свои разказа в конкурс в памет на поета и писателя Симеон Христов, организиран от издателство „Руди Букс“. За моя изненада, скоро организаторите се свързаха с мен, казаха, че разказите им допадат и биха ги издали в книга заедно с други мои неща. Комуникацията ни протече много професионално и едновременно с това сърдечно. Да виждаш, че на хората, с които работиш, наистина им пука и са ангажирани с детайлите на това, което правите заедно е страхотно гориво за мотивацията и ентусиазма. Щастлива и благодарна съм от резултата.

Защо избра това заглавие?

То най-добре синтезира основната идея на разказите в книгата – Хора, гледайте се в лицата и си говорете όвреме за това, което наистина ви вълнува.

Какво точно означава Facelook? Как ти хрумна това име?

Заиграла съм се с Facebook, където повечето от нас прекарват доста време. „Facebook” е каталог на лица, на украсени образи и профили – нашите и чуждите. Хубаво би било понякога наистина да се вглеждаме в реалните лица около нас, за да видим, че те са не по-малко красиви и интересни и без грим и фотошоп, с всичките им човешки успехи и провали.

Коя е май-мъдрата мисъл, която читателите ще запомнят от твоята книга?

Мъдра звучи твърде сериозно, но ето реплика на героя от един разказ, който в резултат на грешка вярва, че е смъртно болен и си казва: „Не мога да умра просто така! Знам, че много хора го правят, но аз просто не мога!“. Хубаво е не просто да говорим, а наистина да осъзнаем, че сме смъртни и вместо да пилеем дните си тук в алчни планове за вечност, да се радваме и да благодарим за всеки миг щастие, който ни подарява живота. Сега.

Коя е любимата ти книга?

„Старецът и морето“ на Хемингуей. Чела съм я десетки пъти и все още не съм открила друг, който да пише с такава обич и респект за силата на човешкия дух.

Харесват ми също разказите и стила на О'Хенри, който пише за най-сериозните моменти от живота с хумор, непринуденост и симпатия към човека. Близко ми е посланието, че ,,Хората трябва да бъдат всячески подкрепяни. Никога не знаеш този срещу теб през какво е преминал или преминава, за да се държи по смешния или абсурден начин. Ако с поведението си не се опитва да навреди, помогни му, доколкото можеш или поне не му пречи и не го съди".

Сподели свой любим цитат с читателите?

„Не се тревожи за загубата. Ако нещо е правилно, ще се случи. Нищо хубаво не ни се изплъзва.“ Дж. Стайнбек

Какво обичаш да правиш през свободното си време?

Обичам да вървя из планините. Красотата там мачка всичко дребно и пошло, което се опитва да покълне в човешката душа, а широтата от високо обезсмисля повечето глупости, които ни се струват непоправимо драматични долу в ниското.

Кой е любимият ти филм?

„Зорба Гъркът“ по романа на Казандзакис. Да се наслаждаваш на всеки миг от Живеенето и да се радваш дори и на провала ако е твой и грандиозен, каква по-пълнокръвна житейска философия може да има?

А любимата напитка?

Вода, когато съм много жадна.

Имаш ли любим спорт?

Тенис. Вълнуват ме индивидуалните спортове. Колективната отговорност не ме грабва в никоя сфера.

Кой е любимият ти приказен герой?

Пипи Дългото чорапче. Тя и до днес е моделът ми за подражание J.

А любимото време за разходка?

По всяко време! Обожавам да вървя.

Коя е любимата ти пословица?

„Ако последствията от грешките ти са поправими, значи още не си сгрешил“

Какво ще пожелаеш на своите читатели?

Говорете с другите, за да чуете по-добре себе си.

Поръчайте книгата от онлайнкнижарницата на ЕМАГ

Прочети откъс от книгата от рубриката Автори в аванс

Камелия Кондова! А сега принцесата ме съди, че мъжът й нощем ме сънувал...

2020-02-26T21:27:00.000+01:00

Камелия Кондова е родена на 26.02.1969 г. в Добрич. Завършила е Езикова гимназия в родния си град. Висше образование получава във ВТУ ,,Св. Св. Кирил и Меотодий", специалност ,Българска филология".

Автор е на стихосбирките: ,,Повод за живот" (1988), ,,Не и милост" (1990), ,,Как се обича художник" (1994) и ,,Тепърва ще се уча на живот" (1998) ,,Малки смърти"(2007), ,, Колко е живот да му се сърдя" ( 2010),,Бай Георги има нежни рамене(2014), "Неделята, която беше понеделник" (2018 г), ,,Спомням си, че и без тебе съм живяла..." ( 2020 г.).

Отличавана е с Голямата награда на националния конкурс "Петя Дубарова", с Голямата награда на националния конкурс "Веселин Ханчев" (двукратно), с Първа награда на в. "Литературен глас" - Стара Загора, с Първа награда от националния конкурс "Петър Алипиев" (2003 год.) и др. През 2019 получи наградата "Дора Габе".

В Р А Ч К А Т А:
KАМЕЛИЯ КОНДОВА

„Женен мъж те иска, бе момиче,
ала трябва да му кажеш сбогом.
И от днеска – да не го обичаш,
че жена му ще те вкара в гроба.

Остави го да си пие бира.
Остави го мъката да пие.
Ти от тъмни тайни не разбираш.
Тебе светлите ще те затрият.

Бягай, докато не те открадне.
Стръмно е сърцето му, побързай
и се спри където ти е равно.
Иначе... видя ли този възел?

Тъй ще ти е вързана душата
пряко към пръстта, обезкрилена.
Всичките ти думи ще са вятър,
а животът ти ще е без вени...

Правиш се на вещица, обаче
наобратно – ангелски ги вършиш.
Като може стих да те разплаче,
може и любов да те довърши.

Не ти ща парите, дай да пуша.
И си тръгвам малко... завистлива.
Знам, че няма как да ме послушаш.
Но така пък ще умреш красиво!”

ПРИЯТЕЛСКО

Камелия Кондова

Приятел си. Ще поиграем карти.
Ще пием за мира и за жените.
(Завиждам на родените във Спарта-
как трудно било да сдържиш сълзите.)
Приятел си. Така ми е спокойно.
Е, разкажи за твоето момиче.
Отдавна сме погребали виновните.
Мъжът ми е добър. И го обичам.
Да ти налея още ? Уморен си...
И аз съм уморена, но е празник.
Отдавна, както казваш " влязох в релси ".
Отдавна, както казваш " няма празно ".
Хлапашкият ми сал е здраво вързан.
Научих се да имам и да губя.
Сега си тръгвай. Бързо, много бързо !

Защото, всъщност искам да се любим...

Разминаване с приятел

от Камелия Кондова

И ето ни – на вино и коняк

по чашите гадаем тъмно минало.

Във неговата –повече е мрак.

А в мойта – добротата е изстинала.

С последната налична доброта

и с някакъв бездарен оптимизъм

го целя със клишета за смъртта,

за кръстта и последната ми риза...

за другата единствена жена...

Но той се вкпочва в ризата ми само.

Ако посмея да я съблека,

ще го убие голото ми рамо.

Дойде, когато беше толкоз сам,

че искаше единствено сърцето ми.

Но аз сърце не можех да му дам.

И го заместих с дом и питиета...

ЛЯТОТО ОСТАНА НЯКЪДЕ ДАЛЕЧЕ...

от Камелия Кондова

Лятото остана някъде далече.

Морски вкус на спомен в пръстите догаря.

Там едно момиче бавно се съблече.

После бавно легна в лодката с рибаря.

После стана тъмно. После стана светло.

После се обърна цялата вселена.

Беше отначало. Беше за последно.

Хората говорят - случило се с мене.

Може да са прави. Сигурно са прави.

Откъде е този пясък във сърцето?...

Лъжа, че забравих. Исках да забравя.

Но не се получи. Помни ме морето...

КОЛЕДА ИЛИ СПОНТАНЕН АБОРТ

от Камелия Кондова

Трябваше да бъде свята тази нощ.
Трябваше домът да стане църква.
Но мъжът внезапно се събуди лош.
Цял ден лошо яде, лошо пи. И лош захърка.

Трябваше жена му да е хубава в нощта.
Трябваше от хубостта й да избухне мракът.
Но за друг помисли и внезапно погрозня.
Тя не яде и не пи. Но грозно плака.

Трябваше и двамата да са спасени от въпрос:
Кой да се изправи утре пред детето?
Но е късно... И синът им - нероденият Христос
с кървави криле зашляпа към небето.

ЗАЯДЛИВО

от Камелия Кондова

Смъртта — тая развратна крадла,

снощи пак се въртеше наоколо.

В едната ръка със сребърна брадва.

В другата — с театрален бинокъл.

Явно пак е надничала пустата

да види твоето мъжко тяло.

Ако си спомняш, пердето спуснах

и намазах с крем огледалото.

Ти се хвана отляво. Присви се.

Озъбих й се, защото знам,

че те опазих от сто актриси.

На тая баба ли ще те дам?!

МОНОЛОГ НА ВЕЩИЦАТА

от Камелия Кондова

Вечерта въобще не беше синя.

Нямаше цветя и пеперуди.

Аз замествах спящата царкиня

до деня, във който се събуди.

Принцът беше жаден да обича,

а пък тя — безпаметно заспала.

Тъй че се престорих на момиче.

Лесно е — с една магия бяла.

Черните магии ги забравих,

във мига, когато ме погледна.

Знаех — сто години ми остават.

Знаех, че ще бъда предпоследна.

Изведнъж ще ме разлюби, знаех.

И не бих могла да го опазя.

Можех да го удуша накрая,

но ми свърши всичката омраза.

Укротих се. Е, така да бъде!

Да отива и да я целува.

А сега принцесата ме съди,

че мъжът й нощем ме сънувал...