МЪДРОСТ ЗА ВСЕКИ ДЕН

Училището на животните

2012-02-17T12:12:00.002+02:00

Някога, много отдавна, животните решили, че трябва да направят нещо героично, за да посрещнат подготвени проблемите на „новия свят". Затова си основали училище.

Приели учебната програма, която включвала бягане, катерене, плуване и летене и за да я прилагат по-лесно, всички животни били задължени да посещават и четирите дисциплини.

Патицата била отличничка по плуване, всъщност по-добра дори от инструктора си, но имала незадоволителни оценки по летене и много слаби по бягане. Тъй като тичала бавно, трябвало да остава след часовете и да пропуска плуването, за да тренира бягане. Това продължило докато ципестите й крака така се разранили, че оценките й по плуване станали едва средни. Но средното ниво се приемало като нормално в училището, затова никой, освен патицата, не се тревожел за това...

Заекът започнал като най-добрия ученик в часовете по бягане, но заради слабите оценки по плуване трябвало да се упражнява до пълно изтощение и накрая получил нервно разстройство.

Отначало катеричката била отличничка по катерене. В часовете по летене учителят й я карал да лети от земята нагоре, вместо от върха на дървото надолу, в резултат на което тя изнемощяла до крайност, получила и мускулна треска от пренатоварване и тогава й писали тройка по катерене и двойка по бягане.

Орелът бил проблемно дете и затова го възпитавали сурово. В часовете по катерене той побеждавал всички останали нагоре към върха на дървото, но нас-тоявал да използва собствен начин, за да стигне до там.

В края на годината една анормална змиорка, която можела да плува извънредно добре, да бяга, да се катери и да лети по малко, получила най-високата обща оценка и станала първенец на випуска.

Лалугерите не посещавали училището и се борили срещу налаганите им санкции, защото административното ръководство не включило в програмата копаене и заравяне. Те дали децата си да чиракуват при един язовец, а по-късно се присъединили към мармотите и гризачите, за да положат заедно основите на частно училище, чиито възпитаници получили много добро образование.

Има ли поука тази приказка?

Джордж X. РийВис

Всяко зло за добро...

2012-02-17T10:38:00.000+02:00

Не всичко, което се случва, е добро. В живота на всички идват и лоши времена. И тогава не са важни толкова обстоятелствата, колкото как се справяме с тях. Възможно е обаче от злото да излезе и нещо много добро.
Да вземем например историята за хоботника. Преди 100 години в Америка нямало хоботник. През 1892г. Първите хоботници пристигнали от Мексико и нападнали реколтата близо до Браунсвилд, Тексас. Всяка година след това насекомите се придвижвали все по-навътре и по-навътре в страната...
Дори и днес при всичките налични инсектициди и препарати хоботникът всяка година унищожава около 30% от памучната реколта, причинявайки загуби, възлизащи на повече от 200 милиона долара.
Не можем да обвиняваме фермерите на юг отпреди 90 години, ако не са виждали нищо добро, което може да произлезе от такова отвратително насекомо. Този малък 3-сантиметров бръмбар е причинявал много безсънни нощи на фермерите. Цели семейства са зависели от успеха на памучната реколта, за да оцелеят. Когато реколтата е бивала унищожена, хората оставали гладни. Били загубвани цели състояния и ферми.
Хората се молели. Опитали всичко възможно, за да се освободят от тази напаст. Но хоботникът оцелявал. Тогава фермерите преприели единственото нещо, което им оставало. Спрели да садят памук в земите си. Започнали да отглеждат добитък, пилета, фъстъци, жито, соя.
И днес, когато погледнем назад, виждаме, че това е било най-доброто нещо, което могло да се случи на тези фермери. Тази чест от страната днес е много по-цветуща и по благоденстваща именно поради широкото разнообразие на посеви.
На 11 декември 1919 г. Жителите на Ентърпрайз, Алабама, издигнали паметник на хоботника.
- Правим това – заявили градските власти – в знак на дълбока благодарност към хоботника като пратеник на благоденствието и на всичко, което е направено поради него.
Фермерите разбрали, че поради промяната на техните методи доходите им се увеличили 3 пъти, което никога нямало да стане, ако хоботникът не бил дошъл.
Рано или късно нещо лошо ще дойде и в твоя живот. Не се обезкуражавай! Просто си спомни историята за хоботника!
„Който внимава…, ще намери добро” /Притчи 16:20/.
Ако посрещнеш проблема разумно, с молитва и разбиране със сигурност от него ще произлезе нещо добро.

Автор - неизвестен

Разказ за любовта...

2012-02-17T08:31:00.000+02:00

Лари и Джо Ан бяха обикновена двойка. Живееха в обикновена къща на обикновена улица и като всяко друго обикновено семейство се бореха да свържат двата края и се стараеха да се грижат за децата си.

Бяха обикновени и в още едно отношение — често се поскарваха. По-голямата част от разговорите им се въртяха около въпроса защо бракът им не върви и кой е виновен за това.

Докато един ден се случи нещо необикновено...

— Знаеш ли, Джо Ан — каза Лари, — аз имам шкаф с вълшебни чекмеджета. Всеки път, когато ги отварям, те са пълни с чорапи и бельо. Искам да ти благодаря, че през всичките години на нашия съвместен живот си ги поддържала по този начин.

Джо Ан вдигна поглед над очилата и зяпна съпруга си.

— Какво има, Лари?

— Нищо. Просто искам да знаеш, че съм ти много благодарен за вълшебните чекмеджета.

Не за първи път Лари се държеше странно, така че няколко дни по-късно Джо Ан вече бе забравила за тази случка.

— Джо Ан, благодаря ти, че си записвала толкова правилно номерата на чековете в счетоводната книга този месец. От общо 16 чека ти си записала правил-но цифрите 15 пъти. Това се казва постижение.

Не вярвайки на това, което чува, Джо Ан вдигна очи от дрехата, която кърпеше.

— Лари, ти винаги се оплакваш, че записвам погрешно номерата на чековете. Защо не го кажеш и сега?

— Няма причина. Просто исках да знаеш, че ценя усилията, които полагаш.

Джо Ан поклати глава и продължи да кърпи.

— Какво му става? — промърмори си тя.

Но на другия ден, когато попълваше чека в бакалията, Джо Ан хвърли поглед върху чековата си книжка, за да се увери, че е написала правилно номера.

— Защо ли изведнъж съм се загрижила за тъпите чекови номера? — запита се тя.

Опита се да омаловажи случая, но странното поведение на Лари се засилваше.

— Джо Ан, вечерята беше страхотна — каза той една вечер. — Много си се постарала. Боже господи, обзалагам се, че за изминалите петнадесет години ти си приготвила повече от 14 000 ястия за мен и децата.

А после добави:

— Ей, Джо Ан, къщата изглежда невероятно. Наистина здравата си се потрудила, за да я лъснеш така.

И като капак на всичко:

— Благодаря, Джо Ан, за това, че си такава, каквато си. Наистина съм щастлив, че си моя жена.

Джо Ан започна да се тревожи. „Къде изчезна сарказмът, критичното му отношение?", чудеше се тя.

Страховете и, че нещо странно става с нейния съпруг, бяха потвърдени от шестнадесетгодишната Шели, която се оплака:

— На татко май нещо му има, мамо. Току-що ми каза, че изглеждам чудесно— с всичкия този грим и раздърпани дрехи! Той не прилича на себе си! Какво му става?

Каквото и да му имаше, Лари не можеше да го преодолее. Ден след ден той продължаваше да обръща внимание само на положителните неща около себе си.

С течение на времето Джо Ан привикна към необикновеното поведение на половинката си и от време на време дори неохотно му казваше: „Благодаря". Гордееше се, че така леко приема всичко това, докато един ден се случи нещо толкова странно, че тя на-право хлъцна от изумление.

— Искам да си починеш — каза Лари. — Аз ще измия чиниите. Така че, моля те, остави тигана и излез от кухнята.

(Дълга, дълга пауза.)

— Благодаря ти, Лари. Наистина много ти благодаря.

Сега Джо Ан пристъпваше малко по-леко, самочувствието й порасна и понякога дори си тананикаше. Тя сякаш вече нямаше лошо настроение толкова често . „Май доста ми харесва новото поведение на Лари", мислеше си тя.

С това сигурно щеше да приключи, ако още едно необикновено събитие не се бе случило. Този път проговори Джо Ан.

— Лари — каза тя,— искам да ти благодаря, че работиш и се грижиш за нас. Струва ми се, че никога не съм ти казвала колко много ценя всичко това.

Лари никога не разкри причината за драматичния поврат в поведението си, независимо, че Джо Ан постоянно го подпитваше. Това вероятно ще си остане една от загадките на живота. Но аз нямам нищо против да продължа да живея с нея.

Нали разбирате, Джо Ан — това съм аз.

Джо Ан Ларсен

Най-доброто...

2012-02-13T21:11:00.000+02:00

Най-доброто, което можеш да сториш, е:

на врага си да предложиш прошка;
на опонента си - търпимост;
на приятеля - сърцето си;
на детето си - пример за подражание;
на баща си - почит;
на майка си - повод за гордост;
на себе си - уважение;
на всички хора - милосърдие.

Бъди победител...

2012-02-13T08:43:00.000+02:00

"Бъди лидер, когато виждаш пътя, който другите са загубили. Бъди готов да последваш другите, когато стоиш в неопределеност. Бъди първият, който поздравява опонента си с успеха. Бъди последният, който критикува колегата, допуснал грешка. Бъди уверен, че не си се превил, ако си се спънал, правейки поредната стъпка. Бъди уверен в своята крайна цел, за да не тръгнеш по неправилният път. Обичай тези които те обичат. Обичай онези, които не те обичат, тогава те могат да се променят."

Автор - неизвестен

МЪДРИЯТ СЕЛЯНИН

2012-02-11T16:38:00.000+02:00

Вървял един човек из полето. Минал покрай един селянин и го попитал: Човече, след колко време ще стигна до града? Селянинът го погледнал, и му показал с ръка да продължава да върви. Пътникът помислил, че не го е разбрал, и попитал отново: След колко време ще стигна до града? Селянинът отново му посочил с ръка да върви. Е, явно на човекът не му е до мене – си казал пътникът и продължил. На края на нивата чул селянинът да вика след него: Човече, ще стигнеш във града по обяд. Добре де, два пъти те попитах, защо чак сега ми казваш? – попитал пътникът. За да зная кога ще стигнеш, трябва да те видя как вървиш- отговорил му селянинът.

Искаме ли да стигнем до благословението и помазанието на Бог ? Искаме ли да стигнем до Неговото присъствие?
За да получим тези неща трябва, да се стремим да ускорим темпото духовно , поглъщайки Божието Слово, стремейки се към смирение и изобилен молитвен живот.

Автор - неизвестен

ЦЕНАТА НА СПОКОЙСТВИЕТО

2012-02-10T19:49:00.001+02:00

Един султан заедно с любимия си слуга се отправил на морско пътешествие . Слугата, който никога дотогава не се бил впускал в плаване по море и още повече, като дете на земята, никога не бил виждал морски простори, седейки в трюма, виел, жалвал се, треперел и плачел през цялото време. Екипажът се отнасял добре с него, опитвали се да го успокоят. Но думите на съчувствие стигали само до ушите му, но не и до сърцето му, измъчено от страх. Владетелят едва понасял виковете на слугата си, те му убивали цялото удоволствие от пътуването. Тогава пред него се явил мъдрият хаким, неговият придворен лекар: “Господарю, ако позволите, аз ще се опитам да успокоя слугата.” Султанът се съгласил с радост. Тогава лекарят заповядал на моряците да изхвърлят слугата през борда. Те охотно изпълнили заповедта, благодарение на която щели да се отърват от нестихващите крясъци. След първия шок слугата успял, пляскайки с ръце и крака и плюейки вода, да изплува и да се вкопчи в стената на кораба и започнал да моли да го качат обратно. Извадили го от водата и той тихичко седнал в един ъгъл. Повече нито една жалба не се отронила от устата му.
Султанът бил изумен и попитал лекаря:”Каква мъдрост се криеше в тази постъпка?” Лекарят отвърнал:”Твоят слуга никога досега не беше опитвал вкуса на морската сол. Не знаеше каква опасност може да представлява водата. И затова той нямаше откъде да знае и какво щастие е да почувстваш дъските на кораба под краката си. Цената на спокойствието и самообладанието познаваме само тогава, когато поне един път сме погледнали опасността право в очите.

Автор - неизвестен

Притча за хъскито

2012-02-08T20:07:00.001+02:00

Един човек всеки ден излизал на балкона на дома си, за да пуши. На няколко метра от него – на терасата на отсрещната кооперация – винаги имало едно сибирско хъски. Кучето винаги започвало да лае по човека, когато той си запалвал цигарата и дълго време човекът си мислел, че това хъски просто има злобен характер.
Един ден обаче, докато пак си пушел, а кучето пак лаело по него, човекът се запитал дали пък това хъски просто не е самотно. По цял ден стояло съвсем само на тази тераса и сигурно лаело по него не от злоба, а защото имало нужда да си общува с някого. И понеже не можело да говори – лаело.
Човекът от тогава си променил мнението за хъскито, а една сутрин го срещнало на улицата – докато стопанката му го разхождала в квартала.
Човекът се спрял и посегнал да погали кучето, но в този миг хъскито скочило и го захапало за ръката.
Човекът се прибрал и превързал раната. Но продължил да се измъчва от въпроса дали кучето наистина било зло или го захапало просто за да привлече вниманието му…
Срещали ли сте такива кучета? А такива хора? Аз – доста.
Понякога тези, които ни “хапят” наистина имат нужда не от друго, а от внимание. И са ни захапали, защото просто не знаят друг начин, за да привлекат вниманието ни.
Много често не само околните, но и те самите се смятат за лоши и злобни. Но не са наистина…
Те са само като хъскито, което също имало нужда да бъде погалено, някой да си поиграе с него, да му обърне внимание…
Но кучетата нямат много начини да покажат чувствата си. А и дори когато го правят – не са много хората, които могат да “разчетат” правилно действията и сигналите им.
Общуването – и с хората, и с кучетата – е изкуство, което не се научава за един ден.
Но при всяко общуване най-важното е да разберем правилно отсрещната страна. Или поне да се опитаме…
Понякога ще бъдем хапани. Но ако прибързано сложим етикета “зло куче” или “лош човек” – ще се самолишим от възможността да научим един ценен житейски урок.
В такива случаи, Бог ни праща нови и нови хъскита. Докато се научим…
Ако наскоро сте били ухапани – спомнете си притчата за хъскито!

Автор - неизвестен

Пеперудата

2012-02-08T09:30:00.003+02:00

Джоуни Бърнсайд сияе. Кафява, добре оформена коса, обгражда едно четиридесет и нещо годишно греещо лице, а очилата с телени рамки уголемяват сините и игриви очи. Джоуни също е и талантлива актриса. Имах привилегията да гледам едно от нейните представления – монолог, който тя представи на Цветница в християнския център.

Службата преди Велик ден е винаги покъртителна. Аз неминуемо си тръгвам разтърсена от великото дело, което Исус извърши на кръста, но нейното представление тази година ми напомни не само какво Исус е направил за нас, ами какво жадува да направи във вас и в мен.

Виждате ли, Исус не дойде да направи лошите хора по-добри. Той дойде да ни трансформира в нещо съвършено ново. Немога да опиша с думи силата на влиянието, които тези образи оставиха върху мен, но ще опитам. Представете си една стара жена посредата на сцената, облечена с тъмно палто, носеща на рамото си дрипава, провиснала торба. Тя здраво стиска старомодно портмоне. Мръсни парцали обвиват нозете и. Приведена и згърбена над бастуна си, лицето на старата жена се изкривява от подозрение, а гласът и е остър и накъсан. Тя започва да разказва.

Слушайте внимателно! Понякога аз чувам себе си...

„ Искам да ви разкажа историята на една пеперуда” , започва жената. Единствените декори на сцената са дрехите на гърба и един дървен кръст, който стои зад нея.

„Тя започва като всички останали, една скромна, малка гъсеница, която би пораснала, но не би се променила. Живота и би си останал същия – стар, грозен и изпълнен с горчивина, ако не беше се намесила благодатта на Създателя.”

„Ето в какво би се превърнала тя” , каза старата жена, сочейки изкривеното си, сгърчено тяло. „ Въпреки, че тя искаше да се промени... неможеше .... да се предаде напълно на Неговата сила – това беше единственият и шанс.”

„Ето го шала, който покрива главата и.... . Блестящият и ум ... . Нейната над средно ниво интелигентност ... тя покори университети и получи научни степени, беше известна, впечатляваща, принизяваща другите ... . Но косата и, която би трябвало да се краси от корона, беше просто едно отражение на грижите, загатващи живота и, тъй като беше ранно посивяла ... Тя се тревожеше за всичко – за бъдещето си, за миналото си, за грешките и мечтите си.”

„Зъбите и...” , старата жена стисва зъби, за да подчертае ефекта, „Пазачите на нейните уста, едно от най-жестоките оръжия, бяха винаги готови да хапят, да унижават другите със сарказъм и язвителни забележки, защото каквото изпълва сърцето това говори езика. Понякога то изглеждаше като невинна клюка; друг път като присъда, но в повечето случай това бяха явни лъжи, убиващи другите. „

„Портмонето и беше нейната стабилност. То пазеше любимата и чекова книжка. Тя беше родена в охолство и докато имаше пари в банковата си сметка се чувстваше в безопасност. Тя обгради себе си с материални придобивки – сами по себе си те не бяха зло, но взети заедно те бяха обожавани и боготворени ... . Вместо Него.”

„Бастуна си използваше вместо пръст, пръст, който насочваше обвинително към собствените си грехове, които виждаше в другите. То се превърна в една чудесна за нея упора – това нейно прекомерно суперего – до толкова, че когато откриваше нещо лошо в собствения си живот, тя много бързо намираше лошите неща и в живота на ближните си.”

„Обувките и покриваха най-печалното нещо в нея – нозете и. Ах, тези нещастни, уморени нозе ... Тя прекара целия си живот лутайки безцелно, без посока, без да има кого да следва, без да има къде да отиде. Всеки ден за нея означаваше нови 24 часа без надежда.”

Жената сваля голямата увиснала торба от рамото си и посочва към нея. „Това беше нейният товар. Грехът, който носеше и я дърпаше надолу. Той ставаше все по-тежък с всяка изминала година . Тя тъпчеше греховете в сака си с надеждата, че никои няма да забележи това, което беше толкова очевидно. Живота и се беше превърнал в гротескно съществуване поради тежкият товар, а греховете бяха опорочили красавицата, която тя трябваше да бъде.”

„Накрая – сърцето и – една съсухрена сянка на това, което създателят и беше дал”. Жената бръква в пазвата си и и изважда едно малко, каменно сърце и го държи между двата си пръста. „То беше закоравяло, неумолимо и непростително. Недопускаше любов до себе си … не даряваше любов никому … пазено от натрапници чрез главата и, устата и, портмонето и бастуна и”.

Докато един ден тази жена срещна няколко стари приятели, които водеха свят живот. Те и предложиха живата вода и тъй като тя неможеше повече да понася жаждата си … отпи от нея. Само една глътка, защото все още не беше готова да пие. Но вкусът беше толкова сладък и засили жаждата и. Тя взе от водата и пи, пи… и живата вода я изпълни и удовлетвори от главата до петите.”

Лицето на жената грейва при спомена за живата вода и за новия живот, който е приела. Малко по малко тя започва да сваля ненужните дрипи, част от облеклото и, които някога са я обвивали.

„Шалът беше премахнат и знанието и знанието и използвано за Негова слава. Неговите мисли станаха и нейни мисли и тя се предаде напълно на духа.” Жената развързва шала и го пуска на пода.

„Косата, някога побеляла от грижи, сега беше нова, тъй като Неговата радост стана нейна”. Жената прокарва пръсти през нея.

„Устата, която беше унищожила мнозина, сега започна да ги привдига, да пее псалми и химни, и духовни песни … Да търси начин да лекува и омекотява раните, нявга нанесени.

„Портмонето се превърна в инструмент, в нещо такова каквото е ножицата за меча. То носеше огромна сила. Парите и се използваха за развитието на Неговото Царство, а не за просперитета на нейното.” , казва жената вдигайки портмонето си, за да го видят всички.

„Тя нямаше повече нужда от бастуна си, тъй като желанието и да съди другите се изпари в светлината на Неговата благост. Тя го даде на други, за да се подпират в житейския си път, а тя вървеше до тях и носеше товара им.”

„АААААААА … .” , засмива се жената поклащайки глава, „ а нозете и …първо те започнаха да вървят, после да тичат, да бягат, да подскачат и да танцуват от радост, тъй като най-накрая тя имаше причина да живее. Господар а следва. Един път, който Той беше приготвил специално само за нея. Такава радост тя никога не беше изпитвала преди.”

„Той взе товара на греха и” , казва жената, а гласът и става по-силен и по-млад. Тялото и се изправя докато тя оставя всичките си притежания на кръста.

„Каменното и сърце беше трансформирано в едно живо, деятелно сърце.” С треперещи ръце тя издигна нагоре малкото, каменно сърце и получава едно голямо биещо … „

„Сърце чисто сътвори Боже, и дух постоянен обновявай вътре в мене” (Псалом 51:10)

Думите и са благи, умоляващи и благодарни… това е свят момент за аудиторията в залата. Молитвата на Давид отеква във всеки един от нас.

Едно чисто сърце, истинският дух, в мен.

„Благодаря ви, че изслушахте моята история.”, казва жената накрая докато разкопчава палтото си. Гласът и е тих и нежен. „Виждате ли … аз съм пеперудата!” Тя сваля палтото си разкривайки две многоцветни криле. С разперени криле, актрисата напуска сцената – новородена – танцуваща, подскачаща, носеща се ефирно във въздуха … оставяйки зад себе си ненужни одежди … подканвайки всеки един от нас да направи същото.

НОВ ЖИВОТ - ЗА СТАР. ТОВА Е, КОЕТО ИСУС ПРЕДЛАГА.

ТОПЛИ СЪРЦА – ЗА СТУДЕНИ. Той иска само едно – да Му позволим да ни научи.

Когато предадох живота си на Исус и на неговото учение, аз научих цената на Божията дисциплина. Само тогава когато искаме да се освободим от нашата долна природа, можем да познаем красотата на новия живот, който Христос ни предлага.Така че не се страхувай да оставиш старите навици и старите дрехи.

ЗАПОМНИ –ИСУС ДОЙДЕ ДА НАПРАВИ ВСИЧКО НОВО!!!

Чуй го и му се покори. Приеми неговата дисциплина, и след това … бъди готов да ПОЛЕТИШ.

Приказка за мелничаря...

2012-02-07T22:27:00.001+02:00

Някога в едно малко градче близо до морето живял един мелничар. Заедно с жена си той мелел зърното за жителите на градчето.

Нямало друго място на света, където да съществували толкова радост, здраве и щастие, както в това малко градче. Всички пришълци в това място се чудели – каква е тайната, какво необичайно нещо се е случило тук, че всички хора са толкова мъдри, здрави и щастливи?

Самите жители на градчето, които преживявали целия си съзнателен живот там в радост, здраве, щастие и веселие не знаели тайната на това чудо.

Днес ние ще вдигнем завесата и ще обясним чудото.

То се заключавало в служенето на мелничаря и неговата жена и в тази любов, която те влагали в брашното! Тази любов, която хората отнасяли със себе си заедно с торбите с брашно, от което после печали хляба си.

Възстановяващата сила на любовта на мелничаря и неговата жена прониквала в телата на хората, когато ядяли хляб. По този начин, като радиоактивно излъчване, тази животоутвърждаваща енергия на любовта се разпространявала по цялата община!

Никой от жителите на градчето не подозирал за причините на своето щастие.

Понякога хората живеещи дори в непосредствена близост един до друг, не съумяват да разгадаят и разпознаят изцеляващите простички малки дела на своите ближни!

МЕЧТАТА НА ЛЯСТОВИЦАТА

2012-02-07T16:35:00.000+02:00

Под стряхата на една селска къща две лястовички си свили гнездо.

Те били много щастливи заедно и се грижели за потомството, което създали. Едно от малките лястовичета като виждало радостта с която родителите му общували помежду си и удовлетворението което намирали в грижата за тях, пожелало и то да си намери другарче с което да си направят собствено гнездо и да си имат свои деца. Това желание се засилвало с всеки изминат ден. Бързало да се научи да лети, защото смятало, че това ще го приближи към целта. Един ден когато малките останали сами, то нетърпеливо се покатерило на ръба на гнездото защото си мислело,че да летиш е лесно и се хвърлило смело напред но тупнало право на земята.Трудно е да се опише болката която изпитало при падането и отчаянието което го обзело ,защото било напълно безпомощно и не можело да се върне само в гнездото.В това време дошли родителите му и без да кажат нищо,го хванали единият отдясно,другият отляво и го прибрали в къщи.Малкото птиче разбрало, че не е достатъчно да имаш криле за да летиш и не е достатъчно да имаш мечти за да ги сбъднеш,но за всяко нещо са необходими Търпение ,Обучение и Подходящо време.

Константин Тихолов

Един милионер при св. Петър...

2012-02-07T14:57:00.000+02:00

Един милионер разполагал с фабрики, кантори, работилници, поради което имал възможност да дава работа на мнозина. Който се осмелявал да му поиска някаква помощ, той веднага му отговарял: Мога да ти дам някаква работа, да свършиш нещо, но пари без труд не давам. Който иска да яде, трябва да работи. Така посрещал той всички хора, които се обръщали към него за помощ. Един ден, като отивал на работа, последвала го една бедна вдовица, с молба да и даде някаква помощ.

- Не давам пари напразно. Работи нещо, да си изкараш прехраната.

- Болна, немощна жена съм. Имам и малки деца у дома, няма на кого да ги оставя.

Най-после, отегчен от нея, той и подхвърлил един долар и казал:

- Вземи тези пари и ме освободи!

Дошъл краят на неговия живот. Той заминал за другия свят и се явил при св. Петър с надежда, че ще бъде приет в рая...

- Не бързай! - му казал св. Петър. - Къде отиваш?

- В рая.

- Какви добрини си направил?

- Цял живот подкрепях бедните.
- Как?

- Давах им работа, да работят и да се прехранват.

- Но ти се ползваше от техния труд - спокойно възразил св. Петър. - Посочи ми едно добро дело, срещу което не си получил нищо.

Милионерът мислил много и най-после си спомнил, че някога бедна вдовица му искала помощ и като му дотегнала, той и подхвърлил един долар, срещу което не получил нищо от нея.

- Виж, този случай е особен, ще го разкажа на Господа и ще чакам отговор — казал св. Петър.

Като се върнал при милионера, св. Петър предал думите на Господа: Дайте на милионера два долара за доброто, което направил на вдовицата, и го изпратете на земята, там да научи уроците на живота.

Куцият Том

2012-02-07T08:54:00.001+02:00

В мизерно жилище, разположено в източната част на града, в тъмна и мрачна стая на най-горния етаж живееше куцо момче. То лежеше там повече от две години, на малцина познато и почти изоставено. Родителите му бяха умрели, докато беше още малко и сега баба му се грижеше за него.
Тъй като се беше родило сакато, страданието му беше постоянен спътник. Преди смъртта на родителите си припечелваше по някоя пара, изпълнявайки разни поръчки и вършейки малки услуги, но скоро след като изгуби майка си и баща си не можеше да става повече от леглото си. Старата жена, много неблагосклонно, му позволи да живее в най-горната стая на къщата си. Оттам той вече не излезе. Майка му го беше научила да чете и пише, но нищо не му беше говорила за Исус и за Неговата любов.
Понякога малкият се беше вмъквал в Божия храм само от желание да бъде на топло. Премръзнал и съвсем изморен, той почти не обръщаше внамание на онова, което се говореше.
Сега, когато лежеше върху леглото си и прекарваше сам по цели дни, в него се породи силен копнеж да научи нещо повече за Божиите неща и да има собствена Библия. Той знаеше, че онези хора бяха говорили от Библията и че оттам бяха получили своите знания, но не знаеше нищо повече по този въпрос.
Един ден той събра всичката си смелост и попита баба си дали знае нещо за Бога и откъде да се сдобие с Библия. Тя само се изсмя, като каза:
-Никога не съм се занимавала с Библии! А теб защо ти трябват Библии?
Това приключи въпроса за известно време, но желанието на момчето да се сдобие с Библия още повече се усили.
Веднъж по тесните скърцащи стълби буйно се изкачи неговият единствен приятел Боб.
Боб нахлу в стаята с голям шум, блъсна вратата след себе си и извика:
-Ура!Ура! Приеха ме да помагам в кухнята на един параход, който ще заминава утре. Дойдох да се сбогувам с тебе!
Бе запъхтян от бързото изкачване на стълбите, та седна да си почине малко.
-Но имам един много хубав подарък за теб, Том - каза той, като извади нещо от джоба си, което беше огънато в мазна кафява хартия.
Том никак не се зарадва от новината, защото щеше да загуби , поне за доста време своя единствен приятел, който го посещаваше от време на време. Той се повдигна на лакти, за да види какво беше донесъл Боб.
- На ти една сребърна пара! - каза Боб - Но обещай, че няма да я похарчиш, освен ако не искаш да си купиш нещо особено.
- О Боб, колко си добър! Тъкмо сега искам да купя нещо много особено.
- Тъй ли? Какво е то?
- Една Библия!
- Библия ли? Ама че я каза! Защо ще похарчиш тази пара за Библия? Аз цели месеци трябваше да пестя стотинките, докато я събера.
- Не ми се сърди Боб, но много ми трябваше една Библия- каза куцото момче - Моля те, купи ми и то още сега, от магазина на Диксън, докато не е затворил. Баба ми няма да ми я купи, а ще похарчи парата за ракия, затова не смея да й я дам.
- А защо ти е Библия, Том? Само учени хора разбират от Библии - отговорил Боб малко троснато.
- Може да е така, Боб, но много искам да имам Библия.
- Добре тогава, ще ида, но никак не знам колко струват.
- Диксън продава най-евтините за толкова пари. Видях обявата на прозореца му.
Боб не слезе така бързо по стълбите, както беше ги изкачил, но когато се върна с една нова Библия, неговото разочарование беше изчезнало.
- Том - рече той - Диксън ми каза, че човек не може да си купи нещо по-хубаво от една Библия. Тя била много ценна книга. Изглежда, че има нещо в нея, което трябва да знаем.
Благодарността и радостта на Том бяха безгранични.
- Знам това! Знам това! - извика той, като притискаше Библията до гърдите си.
- Колко си добър, Боб, да спестиш тази пара за мен!
И така, Том се снабди с Библия. Той много я ценеше и постоянно я четеше. Откри чрез нея, че е грешник и се нуждае от Спасител. Разбра, че този Спасител е Исус, прие Го за свой Спасител, уповаваше на него, любеше Го и Го изповядваше пред хората, които случайно го посещаваха.
Той имаше голямо желание да стори нещо за Исус. Но какво можеше да направи? Прикован към това легло от своето страдание, му се струваше, че не може да направи нищо. Обаче любовта му към Исус го принуждаваше да търси начин, за да Му служи. Като чакаше от Бога сила и напътствия , той си каза : " Няма да задържа само за себе си тази чудна истина." И така, той мислеше ден след ден как да послужи на своя Господ и най-после измисли какво да направи. Леглото му стоеше близо до прозореца на стаята, затова той реши да преписва стихове от Библията и да ги пуска на улицата, за да ги четат онези, които минават оттам. Снабди се с молив и хартия и преписваше разни стихове, след това сгъваше листчетата, надписваше на тях думите " До минувачите. Моля, прочетете!", и като се молеше над тях, пускаше ги през прозореца на улицата, по която минаваха много хора. Том се надяваше, че по този начин някой ще чуе за Исус и за неговото велико спасение.
Обикновено стиховете се отнасяха за спасение, но понякога той пишеше и такива, които Господ му даваше за личното му назидание. Това негово служение, вярно изпълнявано, продължи няколко седмици.
Една вечер той чу тежки стъпки по стълбите. След малко един добре облечен господин влезе в стаята и седна на леглото на момчето.
- Значи ти си момчето, което пише стихове и ги пуска от прозореца, така ли? - попитай той.
- Да- каза Том, като се усмихна- Знаете ли някой да е прочел някой стих и това да му е помогнало?
- Мнозина са хората, които са ги чели и са се ползвали от тях! Снощи и аз намерих един стих, като минавах и с това Господ благослови душата ми, като ме изобличи преди всичко. Бил съм християнин много години, обаче напоследък охладнях, затова Бог чрез един от твоите стихове говори на душата ми.
- Да, Божието слово може да направи всичко!
- Сега дойдох, за да ти благодаря за това , което направи за душата ми.
- Не благодарете на мен, господине, а на Исус! Аз само написах стиха, но Той го благослови!
- Радваш ли се, като вършиш тази работа за Господа? - попита господинът.
- Няма по-голяма радост за мен! Не мисля за болката в гръбначния ми стълб поради голямата радост, която изпитвам при мисълта, че когато Го видя, ще мога да Му кажа, че веднага щом получих спасение и почувствах чудната Му любов в душата си, започнах да Му служа, доколкото мога. Сигурно вие имате множество случаи да Му служите нали? - запита Том.
- Да момче, аз не съм ги използвал досега, но имам намерение да ги използвам отсега нататък.
И аз имам едно момче, което е сакато и което също като теб лежи на легло. Когато го целунах вчера, преди да изляза, то ми каза: " Тате, колко щях да се радвам, ако бих вършил някаква работа за Исус!" Тези негови думи звучаха през целия ден в ушите ми и не ми дадоха мир и днес. Тази вечер, когато минавах покрай къщата ти, един от твоите стихове падна на шапката ми. Аз го отворих и прочетох думите : " Трябва да върша делата на Този, Който ме е пратил, докле е ден; иде нощ, когато никой не може да работи." Тези думи като че ли бяха една заповед от небето за мен.
Радостни сълзи течаха по лицето на Том.
- Колко е добър Господ, господине! Колко е добър!
- Кажи ми момче, как можа да се снабдиш с хартия?
- Никак не беше трудно. Аз говорих с баба си и я помолих да не ми купува чашата мляко, която ми дава всяка сутрин, а с парите да ми купува хартия. Няма да живея много, та няма значение дали пия мляко. Докторът ми каза, че не ще изтрая на студената зима, та нищо не е да се откажа от малко мляко заради Исуса. Сигурно онези, които могат да дават много за Исуса, са много радостни, господине?
- О, момче, ти си много по-щастливо в тази мизерна стая, като правиш жертви за Исус, отколкото хиляди други, които се наричат християни и имат време, таланти и пари, а дават малко или не дават нищо за Исуса - отговорил гостенинът с въздишка. "

Започни от себе си...

2012-02-05T20:26:00.002+02:00

Думите, които ще прочетете по-долу, са написани върху надгробната плоча на англикански епископ В Криптата на Уестминстърското абатство:
Когато бях млад и свободен и Въображението ми не знаеше граници, мечтаех да променя света. Като започнах да остарявам и помъдрявам, открих, че светът няма да се промени, така че поукротих стремежите си и реших да променя само страната, в която жвееех.
Но и тя изглеждаше непоклатима.
В залеза на моя Живот, в последен отчаян опит се залових да променя поне моето семейство, най-близките ми, но уби, те не искаха и да чуят.
Сега, когато лежа на смъртния си одър, внезапно прозрях: ако най-напред бях променил себе си, тогава, чрез моя собствен пример щях да променя семейството си.
Вдъхновен и насърчен от моите близки, щях да мога да направя и страната си по-добра, а Кой знае, може би дори щях да успея да променя света.

Приказка за глухото жабче...

2012-02-05T06:13:00.001+02:00

Приказка за глухото жабче
Имало едно време една групичка от малки жабчета, които решили да си организират надбягване. Целта им била да се изкачат на върха на една много висока кула. Долу, около кулата, се събрала голяма тълпа да наблюдава състезанието и да аплодира участниците. И състезанието започнало...
В действителност, никой от тълпата не вярвал от сърце, че малките слабички жабчета ще достигнат върха на кулата. Чували се изказвания, като например - Ооо, пътят е толкива труден! Те НИКОГА няма да достигнат върха!... Или пък: - Не, НЯМА НАЧИН да достигнат върха! Кулата е толкова висока!... И малките слабички жабчета започнали да се скапват. И се отказвали. Едно по едно... ...Освен онези, които с бодра крачка продължавали да се изкачват нагоре и нагоре. А тълпата продължавала да крещи: - Толкова е трудно! Никой няма да успее!!! И все повече жабчета се уморявали и се отказвали. ...

Но ЕДНО продължавало нагоре, и нагоре, и нагоре... - Това НЯМА ДА СЕ ПРЕДАДЕ! На самия край всички други вече се били отказали да изкачват кулата. С изключение на онова мъничко жабче, което след неимоверни усилия, единствено успяло да стигне до върха!
Тогава всички други жабчета естествено поискали да разберат, как точно ТОВА жабче е успяло да го направи. Един от участниците попитал малкото жабче, как то, което е успяло, е намерило нужните сили, за да достигне върха? Оказало се, че... Победителят бил ГЛУХ!!!

А поуката от тази приказка е:
Никога не слушайте негативните и песимистични изказвания на другите!
Подминавайте ги, защото Ви отдалечават от Вашите най - красиви мечти!Тези, които носите в сърцето си!
Винаги мислете за силата, която носят думите! Защото всичко, което чувате или четете повлиява на духа и действията Ви!
Бъдете винаги позитивни! Негативните хора не намират решения и увеличават проблемите.
Бъдете глухи, когато някой Ви каже, че няма да се справите!
Или, че реализирането на една мечта е химера!
Ние сме това, което мислим!
Добрият хумор, смехът, щастието контролират и стреса!
Винаги мислете - АЗ МОГА ДА ГО НАПРАВЯ!

Благодарствената молитва...

2012-02-05T06:03:00.004+02:00

Една вечер, докато се прибирал след проповед, свещеникът бил нападнат с пистолет на няколко пресечки от дома си. Тъй като бил дълбоко религиозен, преди да си легне, седнал пред писалището си и написал следната благодарствена молитва:

„Господи, днес ме нападнаха.
И ми хрумва, че трябва да ти благодаря за няколко неща.
Първо искам да ти благодаря,
че никога досега не ме бяха нападали,
понеже в свят като нашия
това граничи с чудо.
На второ място искам да ти благодаря,
че ми взеха единствено портфейла -
както винаги, в него имаше само няколко долара.
Благодаря още, Господи,
задето жена ми и дъщеря ми не бях с мен,
защото щяха много да се изплашат,
и че за щастие не бях наранен.
Накрая, Господи, най-много ти благодаря,
че бях човекът, когото ограбиха..
а не този, който ограби“.

Из „Трите въпроса“ на Хорхе Букай

Къщата, в която ще живееш...

2012-02-04T17:51:00.000+02:00

Уважаван строител решил да се пенсионира и да се посвети на семейството си през оставащото му време на земята. Той известил шефа си, че се оттегля. Началникът му обаче настоял да завърши един последен строеж преди да напусне работа. Строителят се съгласил много неохотно и започнал работа по новата къща. Но отдалеч си личало че върши работата си с неохота, не изпипвал детайлите, вършел всичко с нежелание. И това се отразявало и върху строежа, който станал неугледен. Накрая, когато къщата била завършена, началникът на строителя дошъл, отворил входната врата, погледнал подчинения си и му казал: "Ето тази къща е за теб. Тя е моят подарък към най-добрия ми работник!"

Строителят останал шокиран от неочаквания развой на събитията. Също така бил много ядосан, защото ако знаел че строи собствената си къща, щял да я построи по много по различен начин и щял да вложи много повече усилия. Така е и с нас. Всички градим собствения си живот, всеки ден, всеки час, често влагайки по-малко от това, на което сме способни всъщност.

"Животът е „направи-си-сам проект", беше казал някой. Твоите навици и изборите, които правиш днес, градят къщата, в която ще живееш утре.

Молитвата на Франциск от Асизи

2012-02-04T10:59:00.000+02:00

Господи, направи ме инструмент на своя мир,
където има омраза, нека сея любов;
където има рана – милост;
където има съмнение – вяра,
където има отчаяние – надежда,
където има тъма – светлина,
където има тъга – радост.
О, Боже Всемогъщи, дари ме
Да не търся утеха, а да утешавам,
да не търся разбиране, а да разбирам,
да не търся обич, а да обичам,
защото когато даваме, получаваме,
и в прошката ни прощават,
и в смъртта се раждаме
за вечен живот.

св. Франциск от Асизи

Морските звезди

2012-02-04T08:38:00.000+02:00

Някъде далеч от тук,на брега на океана, един възрастен човек правеше своята обичайна разходка по плажа на залез слънце.До неотдавна бе бушувала страшна буря.Небето преливаше от ярко червено в оранжево, а вълните сякаш вече уморени нежно галеха брега.Възрастния човек се наслаждаваше на гледката, с удоволствие вдишваше морския въздух, който сега изглеждаше още по-чист.
Беше се замислил за нещо свое, може би много важно нещо, когато забеляза по-нататък на плажа едно дете, което взимаше нещо от пясъка и после го хвърляше във водата.Възрастния човек предположи, че това е може би по-различно от игра и воден от любопитството си се запъти към детето.Когато приближи той забеляза, че момчето взима изхвърлените от бурята на брега морски звезди и ги хвърля обратно в океана.Едва сега старецът забеляза, че целият плаж бе обсипан със стотици, може би хиляди морски звезди.
Момчето сякаш не го забелязваше.Старецът си помисли нещо и попита:
-Какво правиш?Ти си само едно малко момче и не би могъл да промениш нещата?!
Момчето го погледна взе една морска звезда от пясъка, хвърли я в океана и каза:
-Ами аз току що промених нещата за тази морска звезда.

автор - неизвестен

Момичето с розата...

2012-01-31T20:42:00.001+02:00

Една вечер млад войник на име Джон Бланчард, на основна квалификация по време на Втората Световна Война, се скиташе из военна библиотека във Флорида. Когато си избра една книга от рафтовете, той забеляза, че е впечатлен не толкова от съдържанието на книгата, колкото от бележките, водени с молив в полетата. Женският почерк подсказваше проницателност и разбиране, както и намек за нежност. Той прелисти книгата в началото и откри името на предишния и притежател - Мис Холис Мейнел.

Отне му време, но скоро намери и адреса и в Ню Йорк. Написа и писмо. А на следващия ден беше изпратен през океана. В продължение на два месеца те си кореспондираха, разкривайки сърцата си един пред друг. И двамата подразбираха, че се влюбват един в друг. Бланчард помоли за снимка, но тя му отказа под предлог, че ако наистина я обича е без значение как изглежда.

И дойде денят, когато той се завърна от бойните полета на Европа. Бяха се уговорили да се срещнат в 7 вечерта на Централна гара - Ню Йорк. “Ще ме разпознаеш по червената роза, която ще нося на ревера си” - пишеше тя.

Точно минута преди 7, войникът изпъна униформата си, изучавайки тълпата пътници, прекосяващи огромната зала. Неговото сърце затуптя от вълнение за толкова дълго чаканата среща.

А ето и неговия разказ за това, какво точно се случи:

“Млада, висока и елегантна жена идваше към мен. Нейната светла коса падаше на къдри зад изящните и уши; очите - сини като цветя. Върху устните и брадичката и личеше нежна увереност, а в бледо - зеления си костюм тя изглеждаше като пролет в човешки образ. Аз я гледах втренчено, забравяйки да забележа, че не носеше роза. Когато се размърдах, малка, провокираща усмивка изви устните и: “В моята посока ли си, моряче ?” - прошепна тя. Почти без да се контролирам, аз пристъпих към нея и в този момент съзрях Холис Мейнел.

Тя стоеше приблизително точно зад момичето. Жена, над 40-те, с посивяла, подпъхната под износена шапка кока. Тя беше повече от закръглена, с пълнички крачета, в ниски, почти без ток обувки. Момичето в светлозелен костюм бързо се отдалечаваше. Чувствах се раздвоен - толкова силно беше желанието ми да я последвам, а в същото време, толкова дълбок бе копнежът би към жената, чиито дух наистина ме поддържаше и съпътстваше.

И ето я. Нейното бледо, пълно лице беше нежно и чувствено, а в сивите и очи блестеше топъл и мил пламък. Не се поколебах. Сграбчих малкото, износено, облечено в синя кожа копие на книгата, по което тя трябваше да ме познае. Това не беше точно любов, н нещо много ценно, може би нещо по-скъпо от любов; приятелство, за което винаги трябва да съм признателен. Повдигнах рамене и поздравих, показвайки книгата на жената; и даже когато говорех се чувствах задушен от горчивината на разочарованието ми. “Аз съм лейтенант Джон Бланчард, а Вие трябва да сте Мис Мейнел. Радвам се, че се срещнахме. Мога ли да Ви поканя на вечеря?”

Лицето на жената се разшири във вежлива усмивка. “Не зная защо е всичко това”, отговори тя, но младата дама, която току що отмина, ме помоли да нося тази роза върху палтото си. Каза, в случай, че ме поканите на вечеря, да Ви предам, че ще Ви чака в големия ресторант от другата страна на улицата. Каза също, че това е един вид изпит.“

Не зная със сигурност, но имам чувството, че заедно, Джон и Холис, заживяха щастливо след това. Двама души с характер могат да го направят не само през 1940 г. , но и днес.

Автор - неизвестен

Дървото на проблемите

2012-01-30T20:09:00.001+02:00

Наех водопроводчик да ми помогне за възстановяването на стара ферма. Когато той тъкмо беше свършил трудния първи ден от работата, спукана гума му загуби още един час. Електрическата му бормашина не работеше и неговият стар еднотонен камион също отказа да работи. Докато го карах към тях, той седеше в гробно мълчание. После ме покани да се запозная със семейството му.

Тръгнахме към предната врата и мъжът се спря за малко до едно дръвче, като докосна върха на клоните с двете си ръце. Докато отваряше вратата, го видях да се променя пред очите ми. На неговото бледо лице грейна усмивка и той прегърна двете си деца и целуна жена си.

Малко по-късно ме изпращаше до колата. Ние преминахме покрай дървото и моето любопитство надделя. Попитах го за това, което видях да прави преди малко.

“О, това е моето дърво на проблемите – отговори той. – Знам, че не мога да спра да имам проблеми в работата, но едно нещо е сигурно – тези проблеми не принадлежат на моя дом, нито на жена ми и децата ми. Затова всяка вечер, когато се прибирам вкъщи, аз просто ги окачвам на това дърво и моля Бог да се погрижи за тях. После на сутринта отивам да си ги взема отново. Но знаеш ли, странното нещо е – и той се усмихна, – че когато дойда сутрин, проблемите не са толкова големи, колкото бяха, когато ги оставях предишния ден.”

Автор - неизвестен

Историята на молива...

2012-01-30T19:54:00.001+02:00

Едно момче гледало баба си как пише писмо. По едно време я попитало:
- Какво пишеш? История за нас ли? За мен ли пишеш?
Бабата спряла да пише и му отговорила:
- Да, всъщност пиша за теб, но по-важен от думите е моливът, който използвам. Надявам се един ден да станеш като този молив, когато пораснеш.
Заинтригувано, мочето погледнало молива. Той не изглеждал нещо особено.
- Но той е съвсем обикновен! – разочаровано възкликнало то.

- Зависи как гледаш на нещата – отвърнала бабата. – Той има пет важни качества, които, ако успееш да отгледаш в себе си, ще се превърнеш в човек, който е в мир със света.
Първо, ти си способен на велики неща, но не бива никога да забравяш, че има една ръка, която направлява твоите стъпки. Ние я наричаме Бог и той винаги ни води според волята си.

Второ, от време на време трябва да спра да пиша и да подостря молива. Това може и да го заболи, но след това става много по-остър. Така и ти трябва да се научиш да понасяш определена болка и тъга, защото те ще те направят по-добър човек.

Трето, моливът винаги ни позволява да използваме гума, за да изтрием грешките си. Това означава, че да поправиш нещо, което си сбъркал, не е непременно лошо. То ни помага да продължим по пътя към справедливостта.

Четвърто, това, което има най-голямо значение, не е дървената обвивка на молива, а графита, който лежи в сърцевината му. Затова винаги търси в себе си и в хората онова, което се намира вътре в тях.

И петото качество на молива е, че той винаги оставя следа. По същия начин, трябва да запомниш, че всичко, което правиш в живота си, оставя следа и никога не бива да го забравяш при всяка стъпка, която правиш.

Историята на молива - Паулу Коелю

Отново да се изправите...

2012-01-30T19:24:00.002+02:00

"Може и да не си спомняте, но първите ви стъпки са били неумели. Падали сте многократно, навярно сте си удряли главата. Може да сте си надраскали коляното, но сте се изправяли. Научили сте се да ходите. Научили сте се да тичате. Успели сте да стигнете дотук. Браво на вас. По същия начин, по който сте се научили да ходите, вие се учите да вършите всичко. Правите няколко опита, пристъпвате крачка две, залитате, падате. И отново се изправяте. Това е истинската тайна - отново да се изправите. Докато можете да го правите, никога няма да сте победени от живота." - Джо Витале

ПРИЯТЕЛ...

2012-01-30T18:40:00.001+02:00

Не мога да ти дам разрешение на всички житейски проблеми, съмнения или страхове. Но мога да те изслушвам и заедно да търсим отговори.

Не мога да променя миналото ти с цялата болка, съкрушаваща сърцето, нито бъдещето с все още непреживените тъги.
Но мога да бъда тук сега, когато имаш нужда да се погрижа за теб.

Не мога да те предпазя от препъване. Мога само да ти подам ръката си, която можеш да сграбчиш, за да не паднеш.

Твоите радости, триумфи, успехи не са мой, но все пак мога да ги споделя в радостта ти.

Решенията в живота не мога взема вместо теб, нито да ги осъдя. Мога само да те подкрепя, окуража и да ти помогна, когато поискаш това.

Не мога да те предпазя от това да изоставиш едно приятелство, твоите ценности, мен. Мога само да се моля за теб, да говоря с теб и да чакам.

Не мога да ти определя граници, но мога да ти осигуря пространство да се променяш, да растеш, да бъдеш себе си.

Не мога да опазя сърцето ти от нараняване и съкрушаване, но мога да плача с теб и да ти помогна да събереш парченцата и да ги поставиш на местата им.

Не мога да ти кажа кой да бъдеш. Мога само да те обичам и да бъда твой приятел.

Автор - неизвестен

Една съвременна притча

2012-01-30T11:48:00.000+02:00

Една съвременна притча за един блуден син -
Той напусна бащиния дом неотдавна. Не можеше повече да понася уюта и тишината, искаше да преживее по-силни усещания. Омръзнаха му поученията на майка му и съветите на баща му. Музиката, песните, които се пееха в този дом, звучаха толкова досадно - бяха неподходящи за неговата младежка душа. А тази Библия – какво толкова намират в нея?! Е, може и да е имало някакъв Христос, който е бил добър човек, но какво от това? Той е живял преди 2000 години! Сега времето е коренно различно и изобщо не се вмества в рамките на съвременния живот.

Младежът беше сигурен, че не може да живее повече в родния дом. Е, ще потъгуват малко, майка му може би повече, но нали имат и друг син? Брат му е толкова послушен и прилежен в работата си!

И така, младият човек помоли баща си да му даде дела, който му се пада от имота, с обещанието, че никога няма да се върне в него. С треперещи ръце баща му стисна ръката му, давайки искания дял с думите: ”Ще те чакам”, а майка му, съкрушена, постоя на рамото му обляна в сълзи и тихо прошепна: ”Пази се, няма да спра да те мисля и да се моля за теб.” Стана му малко тъжно, но нямаше намерение да се размеква. Нали вече сам поемаше контрола на живота си. Като си отиваше от дома, даже не се обърна да помаха с ръка на майка си, която стоеше там докато той не се скри от погледа и.

Най-после - сам, независим, свободен! Той си купи билет в посока столицата. Големият град го посрещна със своето разнообразие и многолюдие.Чувстваше се малко уморен от дългото пътуване. Мислеше да изпие едно силно кафе с цигара. От кога мечтаеше за това. А може да опита една чашка уиски или водка? Защо не – имаше достатъчно пари. Влезе в един бар и с най-голямо удоволствие изпи до капка предложенoто питие.

Не след дълго се почувства малко зле. Влезе в първия срещнат хотел и нае стая. След като си почина, се чувстваше прекрасно. Взе душ и излезе. Беше привечер. Разхождаше се по близките улици, искаше да опознае града – мечтата на живота му. Видя група младежи да влизат в едно кафе... защо да не ги последва? Влезе след тях. Вътре имаше всичко, за което бе копнял – компютри, Интернет, музика до дупка, цигарен дим, хубави момичета, маркови питиета... Седна и докато се усети, някой му пробута някакво пакетче. Наркотик! Какво пък? Само този път, защо да не опита?

И така, вечер след вечер – компании, момичета – живот, свобода...
Една вечер, обаче, се случи нещо съвсем непредвидено. Някакви типове яко го пребиха и го изхвърлиха като парцал на улицата. Няма нищо – така се става мъж! Докато има пари в джоба си, ще опита от всичко, а после ще види каква работа ще започне. Бръкна в джоба си... нещо го стресна – портфейлът го нямаше! Заля го студена пот. Незнайно защо, си спомни обляното в сълзи лице на майка си и сякаш отново чу нейните тихи думи: ”ще се моля за теб”. Махна с ръка, не искайки да се разнежва и се запъти към хотела... На другия ден беше на улицата... без пари. без ядене... Налегнаха го тъжни спомени...”В дома на Отца ми има много обиталища...” Защо ли този библейски стих изплува така натрапчиво в съзнанието му?

В покрайнините на града намери работа в една ферма.Но парите, които му даваха, бяха толкова малко, че не стигаха за квартира. Живееше при животните – в един ъгъл. Заспиваше много късно всяка вечер и библейският стих не излизаше от главата му: ”В дома на баща ми има много обиталища”... „Ще те чакам... Ще те мисля...” - звучаха думите на майка му и баща му.

Един ден, когато унижението беше вече непоносимо, реши да се върне вкъщи. Ако го приемат – приемат, ако не - ще се моли да бъде работник при баща си. Тръгна на автостоп - одърпан, окъсан, мръсен, жалък. На стотина километра от родното място, стоеше на асфалта и махаше на минаващите коли. Изненада се, когато една лимузина леко го задмина, а после спря. Беше достатъчно скъпа кола, за да спре за дрипльо като него. От нея излезе добре облечен мъж...

О...НЕ!!! ТОВА БЕШЕ БАЩА МУ!!!... Засрамен, той наведе глава, а щастливият му баща го прегръщаше и викаше:

- Най-после, най-после! - и като не обръщаше внимание на окаяния му външен му вид, каза - Влизай в колата!
- Но... мръсен съм!
- Не се притеснявай... тя е твоя!!
-М-о-я??? - сълзи на радост от дъното на изтерзаната му душа заляха бузите му.
- Моят дом е и твой, мили сине. Слава на Бога, че сме отново заедно!

Сега младият мъж разбра какво означават думите от Йоан 14:2-4, които не бяха го оставяли на мира:

"В дома на Отца ми има много обиталища..."

Автор - Йорданка Димитрова