Шоколадови мечти

2012-07-14T23:43:00.002+03:00

Животът ни не зависи просто от броя вдишвания,които правим.По-скоро от желанията ни да продължаваме да се борим срещу собствената си природа.И все пак някак си истинските неща,важните се различават в тежкия кръговрат на живота.Защо ли?Защото нищо не е от значение в днешно време.Хората са се променили.Не четат,не пишат,не слушат собствените си сърца-отказали са се от човешкото,нашепващо дълбоко в тях.

Точно така се чувствам и аз.На ръба на бездната,заплашваща да ме погълне у обезличи,сливайки ме с безчувствено безразличната тълпа.От друга страна ме притегля голямото Х на кръстопътя –белият свят,където си или никой,или всеки.Хем искам,а не мога.Дерзая и страдам.Желая и се страхувам.Такава е била и „модерната“ душа преди век и нещо на мислители от кръга „Мисъл“.Какво се е променило от тогава?Ще кажете всичко,но не е така.Хората все още поставяме награди в собственото си съзнание,отказвайки да го разберем.Просто кътаме в нашето тъмно килерче с надеждата просто да забравим .Да,как сладка е забравата!...

И така,хем искам да съм тук и там,хем не искам.Защото разстоянието пулсиращо боли и изгаря….Изгаря отвътре.По кой път да поема???-на забравата или на безразличието.Не са ли и двата еднакво опасни и болезнени?Кой би могъл да знае,без да е опитал?Все пак и от смъртта никой не се е завърнал…

04.11.2011

2012-07-04T17:53:00.000+03:00

Да се влюбиш или няколко стъпки,през които преминаваме при всяко любовно изживяване....

Да се влюбиш?Толкова просто и разбираемо за някои,докато за други необяснимо,магическо,мистериозно-съдбоносно и т.н.Всяко влюбване преминава през няколко етапа.И никога няма хепи ендинг,както в детските приказки.Според мен е много грешно да учим децата от малките на щастливия завършен,защото в общия случай той или не съществува,или сам трябва да си го постигнеш…Както и да е,все пак всяко влюбване може да се изрази някак.Звучи малко математически,но аз съм склонна да вярвам,че е така.Първо-период на обожествяване на обекта на въжделенията ни.През това време още не е започнал истинският период на опознаване на бъдещата половинка.Склонни сме да вярваме,че сме направили правилният избор,че този човек е уникален,незаменим.Съвършен.Естествено всичко това е една тлъста заблуда,защото всичко идва от желанието ни да почувстваме нещо ново и различно.То често се свързва с хубави мисли,желания,фантазии.Но дали наистина е така?Всеки сам за себе си предценява…Идеализирането ни пречи да видим реалната ситуация и така бавно и полека навлизаме във фаза 2-Пеперуди….Този етап е много известен с т.нар.пеперуди в стомаха.През него,всяка мисъл,спомен и всичко останало за човека,когото харесваме,се превръща в сладка тръпка,желание,копнеж.Подобно на пеперуди,усещаме стомаха си,всичко е розово,красиво,нежно и изгарящо от страст само при спомена,връзка с определения човек.Да,и това усещане вероятно е фалшиво,породено от крещящата нужда на мозъка ни да почувства нещо повече…

Фаза три-споделеност,онези няколко седмици,които те изстрелват директно в РаяJВсе едно какво се случва долу на земята,ти си там горе,сред белите пухкави облачета,обграден от херувимска музика.Това състояние граничи с лудост донякъде.Много е кратко и болезнено бързо се навлиза в него.Щетите от него са неизлечими за цял живот.

Фаза 4-Бак то реалити(back to reality)-отминали са няколкото сладки и розови седмици.Вече всичко е по старому.Започват скромни и обикновени караници,спорове,различия.Всичко започва да изпъква,лека-полека заблудата започва да освобождава място на реалната ситуация…

Фаза 4-Разделяне-Идва моментът,когато разбираме,че не сме един за друг.Не ни допада този факт,но все пак е по-добре да потърсим себеподобно.И в това търсене сме се отчуждили адски много от самите себе си,от доскрошния любим за нас,изобщо от цялата си човешка природа.Търсейки,не намираме нищо.Само страдаме,бавно,сигурно,естествено и дълбоко.

Фаза 5-Отрицанието заема важно място.То е следващата стъпка след Раздялата уж по взаимно съгласие.Все пак тя предшества следващата фаза,наречена Омраза.Тази фаза е много нормална и естествена,защото колкото и да не ни се иска,винаги намразваме именно тези,които до болка сме обичали.Или по-скоро се заблуждаваме,че сме ги обичали.И последната фаза е Отрицанието.Забравяме,мъчим се да преиначим нещата,не искаме да си спомняме за това.Мозъкът жестоко се бори с коректор да заличи спомена,но сърцето все още има рани от случилото се.Тогава става една метаморфоза,която решава проблема между тези две враждуващи страни.Тогава просто ставаме безразлични,безчувствени,виждаме света сиво и грозно…Докато не срещнем нов човек,новата ни жертва.И всичко се повтаря в забързания кръговрат на живота до безкрай…..

2012-07-04T12:49:00.001+03:00

Всяко ново начало е трудно.Всяко сбогуване е тежко и крайно.Но защо?Защото ние хората сами си поставяме граници.Сами искаме да страдаме.Винаги сме мнителни и несигурни започвайки отново.Сякаш сме се вкопчили безнадеждно и безмилостно в сламката и не я пускаме,докато не сме се качили и на другия клон.А понякога не я пускаме изобщо...Това важни и за връзките ни с другите хора.
Изборите правят хората,а не е ли точно обратното равносилно и правилно..По-скоро не.По-скоро хората правят изборите,а вследствие на тях съжаляват и обвиняват съдбата за грешките си.Никога не трябва да съжаляваме за изборите си,защото това значи,че не сме сигурни в самите себе си.

Добрина

2012-06-29T15:29:00.002+03:00

Животът ни не се измерва с броя вдишвания, а с нещата,които правим за другите безкористно….

Болница.Бели стени.Тежка миризма на препарати,медикаменти и спирт.Пусто е.Почти празно.Петъчен ден,следобед,всички са се разотишли.Само една възрастна жена стои в коридорчето и гледа съсредоточено нещо в далечината.Лицето и беше старо,набръчкано от годините,но изразяваше решителност и силна воля,дух.Косите и отдавна бяха побелели,но това не я притесняваше.Долната и устна леко потреперваше сякаш се опитваше да си каже нещо наум,но го изричаше леко на глас.Очите и ,макар зелени,бяха топли и обаятелни.Цялостната и фигура напомняше възрожденска учителка.А дали всъщност не бе точно такава?

Госпожа Николова отчаяно стоеше вече цял ден в болницата,чакайки някой да и обърне внимание.Нейният син,единственото и дете,беше болно.Приеха го още през нощта в Спешното,защото получи много сериозен припадък.Имаше епилепсия.Този път обаче беше различно,беше сам.Майка му беше на работа.А баща му?Нямаше.Не,не че го нямаше.Беше починал.Храбро отслужил военен.Понякога съдбата е жестока именно към тези,които най-много обича.Защото така ги калява,дава им сила да отстоят.

Времето минаваше мъчително и тегаво.Слънчевите лъчи,които по-рано упорито се мъчеха да достигнат тъмния задушен коридор на болницата,бяха преминали от другата страна и вече се смрачаваше.Майчиното сърце не обръщаше внимание на такива неща.Беше изцяло потопено в тревога.Само една майка знае колко може да понесе и как стоически може да се обвинява за всичко,макар че често не е нейна вината.Госпожа Николова се ослуша.От далечината се чу шум.Може би някой идваше.Тя напрегна слуха си.Една сестра наближаваше.Може пък да опита и този път да мине.

-Извинете.Извинете.Искам да попитам за сина си,снощи..

-Казах ви вече,че не е разрешено да давам информация.Това тук да не ви е бюро справки.Не съм пощенски гълъб.Оставете ме да си върша работата.-сопна и се медицинската сестра.Дори не я удостои с поглед.

Госпожа Николова заби поглед в земята.Някак си нещо в нея се пропука.Една едра сълза се отрони от лявото и око и се спусна надолу по бузата.Тя бързо въздъхна и си пое въздух.Не,не трябваше да плаче,не всичко е изгубено.

Уморено седна на гумената пейка в коридорчето.Тишина заливаше цялата сграда.Явно днес нямаше да разбере нищо.Дали щяха да я изгонят?Не,как щеше да остави малкото си момче само тук в тъмното….Та нали той ще се изплаши,ще я вика,защото вероятно пак ще се появят неговите кошмари…Не.Ще остане,ако ще да я заключат в болницата!

-Госпожо Николова?Това вие ли сте?Ех,че странна среща.-тези думи прозвучаха тъй близо,че тя се стресна и едва не подскочи.Беше се замислила и не чу тихите стъпки на един лекар.

-Здравейте?Познаваме ли се?-учуди се тя,гледайки високият слаб лекар,облечен в бяло с дружелюбна усмивка.

-Разбира се.Вие може би не ме познахте.Аз съм Иван Петров.Преподавахте ми български език в гимназията.Бях един от най-шумните,но любимец.

-Ох,Иванчо,моето момче.Не можах да те позная.Порастнал си.И си станал лекар,добър занаят.

-Помагам на хората.Поне доколкото мога.Завеждащ съм и днес съм дежурен.Вие защо сте тук?С нещо мога ли да ви помогна?

-Синът ми е много болен.Има епилепсия.Снощи получи тежък припадък и си е ударил главата.Не бях вкъщи,когато се е случило.Проверявах до късно матури в едно училище.

-Разбирам.Как са имената му.Ще проверя и веднага ще ви съобщя.

-Много благодаря.Казва се Илия.Илия Николов.

-След малко се връщам.

Тези няколко минути бяха много тежки за госпожа Николова.Тя не можеше да спре на едно място.Въртеше се по коридора.Най-сетне чу шум.Обърна се и видя доктора.

-Синът ви е вън от опасност.Лошо си е ударил главата,но няма увреждания,според скенера.Не се тревожете.Трябва да почива няколко дни и да пие лекарства.Ще се оправи.Искате ли да го видите?

-Благодаря много.Ама,не е ли проблем?Нали времето за посещение е чак в понеделник?

-Правилата са създадени,за да се нарушават понякога.Елате с мен,ще ви придружа.Дължа ви толкова много.Научихте ме да обичам родния език.Дъщеря ми учи при вас.Тя обича да пише от време на време.Мечтае един ден да стане писател.

-А,дано.Ще я наблюдавам отблизо.Как и е името?

-Елица.9б клас е.

-Знам я.Много умно дете,много усърдно.Поздравления за възпитанието.

-Благодаря.

-Никога не е късно човек да направи добро.

-Благословен да си,Иване.-каза госпожа Николова и едра сълза се отрони от зелените и очи като знак на благодарност.Доктор Петров я изпроводи до стаята на сина и и усмихнато просълзен затвори врата.Остана на пост да пази,за да не може никой да попречи на срещата между майка и син.

Равносметка

2012-06-29T15:25:00.001+03:00

Човешките емоции са странно нещо.Плачем,когато сме щастливи и мълчим,когато вътрешно горим.Езикът е безсилен пред емоцията…Тези мисли се въртяха през главата му.Той стоеше сам в здрачината,всички останали вече си бяха отишли.Дребен дъждец тихо ръмеше и оставяше сребристи отблясъци.Стоеше и сякаш съзнанието му отказваше да го приеме.Стоеше,изпразнен от емоции,със сухо от мъка очи,със сърце вкаменено и изпразнено от обич,с взор,отправен към грозната вечност,към нейната студенина и неразбираемост.Какво се беше случило?Беше я изгубил завинаги,за момент само си въобразяваше,че може да прилъже живота…няма вечности,само пръст…прах…пепел…самота….Може ли любовта да ни спаси от живота,от неизбежното,от смъртта?

Загледан в далечината,в главата му се зароди една мисъл…спомен.Да,чрез спомените трябваше да я помни.Какво друго му остава?Да си мисли за нея,когато я няма,да я помни,да знае,че тя е била всичко за него,но я изгубил?И то защо-от проклетия му егоизъм…Сега щеше да е сам завинаги.Не,тя ще го пази,от горе,от Рая,където беше сигурен,че тя ще отиде.Защо ли?Защото беше ангел и го беше спасила от грозната му човешка същност,от привичния егоизъм,присъщ на повечето човешки същества.Само дето тя беше различна.Познаваха се от толкова време,а всъщност…Няма значение.Вече нищо нямаше значение.Само пепел,прах,пръст и вечна самота…

Той хвърли червената роза над пресния гроб и бавно се отдалечи от гробището…

Животът е странно приключение.Среща те с хора,разминаваш се със случайни лице,без дори да разбираш смисъла.Но той е дълбок,просто си даваме сметка за него след време.Той така и не и каза,че я обича.Заради себе си.Не искаше да се унижава.Глупави скрупули.Сега я нямаше.Никога нямаше да се върне.Защо не му бе казала нищо.Например,че е болна.А дали не се бе разболяла от мъка?И може би той е причината.Единственото,за което можеше да се надява,е че е изживяла всъщност последните си минути щастливо.Затова дойде сам на погребението и,страхуваше се да не види роднините и.Искаше да им поднесе съболезнования,но не можеше някак си.Скоро трябваше да си тръгва,беше на работа.Ново пътешествие се очертаваше.Как щеше да я кара от сега нататък?На къде щеше да поеме сред бурите на живота?Не му остана нищо за което да мечтае,да се стреми,да обича дори.Нямаше ни дом,ни семейство,ни някой,който да го обича,да го чака.Всички си бяха отишли…Завинаги.Всеки път го водеше наникъде.И какъв беше смисълът?....

Как само си въобразяваше,че ще я има завинаги.Защо ли не я оцени,докато беше жива.Тя го чакаше всеки път,за някакви си нищожни дни,за да са заедно,защото,както тя казваше,тогава светът се преобразява,всичко придобива цвят и красота.И небето се усмихва,и слънцето заискрява,и цялата вселена е щастлива…

Спомни си последният път,когато си говориха.Беше точно преди да се прибере от дългото пътешествие.Тя му писа,че го чака,защото има нещо да му казва.А то какво било?Но защо не му е казала,че знае за болестта си,за да може да дойде?Естествено не е искала да го тревожи.Толкова деликатна,дори на смъртния си одър.Тези думи изпълниха душата му с горчивина.Сякаш олово се сипеше от всяко негово движение.Какво да очаква от тук насетне?Нямаше да се влюби отново,това беше абсурдно дори да си го помисли.И все пак,умира ли сърцето ни,когато обичаните хора си отидат?

Знаеше,че няма да остави след себе си семейство,нито памет,спомен.Такава беше работата му,такъв избор направи.Може би съжаляваше.но кой не съжалява за изборите си.Най-много съжаляваше,че не е бил до нея,когато е страдала.Молеше се да не е страдала много,да е заспала и в съня си да е отишла там,в другото измерение,където всеки от нас вярва,че ще иде.

Скоро ще си тръгне от тук,ще я забрави,както винаги е искал.Няма болка,няма мъка,няма празнина,единствено и само забрава.

На вратата се почука.Сигурно е чистачката от хотела,помисли си той.Днес нямам нужда от услуга.Настоятелно продължи да се чука.

-Какво за бога искате?Оставете ме на мира.-изрева той.

-Ам,извинете.Исках да говоря с господин Дилянов.Казаха ми,че е отседнал в този хотел.

-Аз съм.Вие коя сте?-обърна се той към жената на вратата.

-Аз,мисля,че Ви видях на погребението на Мая.Вие сте?Ам..

-Да,бях там,просто не исках да ме забелязват хората,знаете…

-Да,разбирам.Мойте най-искрени съболезнования за загубата.Знам,че много я обичахте.

-Благодаря,а вие сте?

-Аз съм Ема,нейна близка приятелка.Вижте,знам,че си задавате много въпроси,сигурно я обвинявате,изпитвате горчивина.Никой не я познаваше,така както аз.Ако искате да споделите нещо,моля да го направите.Не се срамувайте от мен.

-Не.Няма нужда.Благодаря все пак.

-Не се крийте в черупката си господин Дилянов.Тя ви обичаше безкрайно много.Ако размислите,може да ме намерите на този номер,ако пожелаете да говорите с някого.-Тя му подаде картичка с номера си.-АА,забравих защо дойдох.Това тя остави за вас.Лека вечер.

Той се обърна и видя само крайчеца на роклята и как бързо и безшумно като призрак прошумолява през вратата и тихо я затвори.На масичката блестеше запечатан бял плик с надпис:За теб с обич и отдолу подпис М.

Той се разтрепери,изглеждаше като някакъв зловещ филм.От онези,в които мъртвият след смъртта си продължава да праща писма или други неща на хората.Потръпна.Не,тук случаят беше съвсем друг.Минута-две стоя неподвижен.Колебанието се процеждаше през всяка фибра от тялото му.Какво да направи?Все пак любопитството надделя и той посегна с треперещи ръце към плика.Отвори го много внимателно.Вътре имаше писмо за него.Започна да го чете,объркано:

Здравей,

Дълго се чудех как да ти пиша за това,което предстои.Много исках да ти кажа,но знаех,че ще се разтроиш и ще оставиш всичко,за да дойдеш.А аз нямам нужда да ме виждаш така,болна и страдаща.Да,аз ще умра,но споменът за нас ще ме крепи в тези последни дни.Искам да знаеш,че винаги ще те обичам,ще запазя спомена за нашите срещи.Искам от теб и ти да направиш това.Не ме упреквай,че не те потърсих,просто ми беше трудно.Искам да ме запомниш каквато бях с теб.ОБИЧАМ ТЕ!И винаги ще те обичам,където и да съм.

С обич:М.

Това беше.Кратко,точно и ясно-типично в неин стил.Препрочете го отново и отново.Няколко пъти.Но това беше нейното сбогуване с него.Стана му тъжно,тежко и сиво.Все още държеше плика от писмото,но някак в него нещо тежеше неестествено.Разгърна го и видя нещо сребристо.Да,това беше нейната огърлица,която и носеше късмет.Едно сребърно ключе….Обърна писмото и видя П.С.

Запази спомена за мен с това ключе.То е за Рая.Ще те чакам там.

Студенината го заля като океан.Мъката го обгръщаше с железните си пипала.Притисна ключето към гърдите си.Едва доловима сълза се отрони от окото му.Тя се търкулна надолу по брадясала сурова мъжка буза и продължи пътя си надолу.

2012-06-29T15:22:00.001+03:00

Животът се конструира около две основни неща-някого да обичаш и някой да те обича.Ако успееш да ги обединиш и свържеш в едно,ще си най-щастливият...

2012-06-29T15:16:00.000+03:00

Лесно впечатлилият се бързо бива разочарован....

2012-06-29T15:14:00.001+03:00

Никога не си възлагай надежди,освен ако не си готов да понесеш разочарованието от неосъществяването им....

Пътуване

2012-06-29T15:08:00.000+03:00

Една трета от живота си прекарваме,използвайки градският транспорт.На практика е възможно да срещнеш любовта на живота си, единственият,подходящата половинка за теб,може да се заключи именно в това така наречено изтичащо време,пътувайки в претъпканото метро,изчаквайки в някое задръстване.Този шанс е 50:50…..Стига да вярваш в случайностите,и да си отворен към неочакваното…

Тя вървеше бързо по прашните улици на големия град.“Уф,пак ще го изпусна….Ще има да чакамм… и ще се съберат 2000 души на спирката…Колко противно.Ще си изпусна и метрото…“.Забързана тя се шмугна между двама души,които се влачеха спокойно пред нея.Наистина не ги разбираше тия хора,не бързаха ли,как можеха да се влачат така!

Най-после успя да се добере до спирката…И естествено,отново го беше изпуснала…Любимият автобус,отново препълнен,с хора по вратите,недоволни и кисели физиономии,затиснати на средата,между две седалки или точно до прозореца,но без шанс да го отворят и да вдишат така нужните живителни две глътки въздух.Нареди се на спирката и търпеливо затърси нещо в чантата си.Добре,че беше телефонът.Без него за никъде не е.Единственото забавление в противните моменти на пътуване.Да,тя не обичаше да пътува.Та кой за бога обича,освен ако не включим старите бабички,които точно по обяд решават да пътуват в претъпкания студентски автобус.На къде се бяха запътили и те самите не знаеха…Просто обичаха да пътуват.Понякога тя дори им се възхищаваше,но рядко и предимно когато беше в добро настроение.А този ден не беше такъв.Всичко тръгна на обратно още сутринта.Но това беше без значение.Какво всеки друг път,когато отиваше там,трябваше да изтърпи мъчението,нареченото пътуване в столицата с градски транспорт,да се абстрахира от хората и миризмата и да се концентрира върху себе си.Музиката в такъв момент вършеше доста добра работа,изваждаше я от реалността.Тогава и миризмата на пот,неизкъпани тела,лук,чесън и всякакви други хранителни субстанции,и недружелюбните хора,всичко изчезваше,изпаряваше се като дим и не оставяше следа в съзнанието и освен бегла усмивка.Огледа се,на спирката се бяха събрали хора.Направи отчаян опит да се зарадва на нещо,но безпочвено.Силният вятър разрошваше безмилостно кестенявата и коса,като разваляше изкуствено направените къдрици.Това я подразни и тя тихичко изпсува наум.

Най-после пристига автобуса.Сега щеше да е добре да се докопа до място.Супер,успя без много ритници,блъскане на лакти и ръмена.О,боже-дори една котка пътуваше.Колко интересно,вно не само в „Майстора и Маргарита“ на Булгаков котките имаха особено желание да пътуват в градския транспорт.Каква привилегия!В днешно време странни неща ставаха в градския транспорт.Докато се обърнеш и хоп-току виж някои дявол изскочил между хората.Не,този път беше просто двойка,която се натискаше в нея,и мазно се целуваха с дългите си криви и миризливи езици.Колко противно!Как можеха да го правят точно тук в градския транспорт….Хора,всякакви-каза си и се обърна на другата страна…..

***

„Оф,пак ще закъснея за работа…Омръзна ми все да чакам тоя тъп автобус…..Студентски град,студентска му работа….Никога не е на време…“.Зелените очи не можеха да гледат сърдито или ядосано.Те просто бяха твърде концентрирани в правия път.И скоро бяха възнаградени.Дойде заветният час и момчето ловко се качи в автобуса…..Каква гъчканица,помисли си той…Дано оцелея до метрото….

Огледа се,нищо интересно.Понякога обичаше да си представя къде отиват хората,какъв живот водят,какви са.Микродиалозите работеха в главата му.Това го караше да се усмихва.Неусетно погледът му бе привлечен от нещо в другия край на автобуса.Беше толкова тъпкано от глави на хора.Но нещо го привлече….

Тя отговори на усмивката с усмивка,макар да беше толкова необичайно дори за нея самата.Да се усмихваш на непознат,това беше странно.Или само лудите го правеха.Нямаше значение,този ден беше странен от началото,та сигурно и до самия край.Какво хубаво момче,помисли си тя.Симпатично,че и се усмихва.Да не повярваш,че днешно време,когато всички само псуваха,ругаеха и гледаха кисело,все едно си виновен за техните неволи,имаше хора,които се усмихваха чистосърдечно и откровено.И тогава тя усети нещо.Онази нежно болезнена болка,долу в стомаха.Сякаш освободи милиард брой пеперуди и те хвръкнаха към гърлото.Не можа да не се усмихне и усети леката, нежна премала за сладкото удоволствие да зарадваш някого.Сърцето и заби по-силно,краката и затрепереха и и стана едно топло.На душата.

Автобусът рязко наби спирачки.Метрото наближаваше.Не и се искаше да слиза.Тълпата я избута и докато се усети вече тичаше по влажните плочки на изтъркания подлез.Чу се шум от машина.Метрото идваше.Всички се завтекоха и в суматохата имаше съборени хора по земята.Тя също бягаше….Бързаше.Едва не се препъна,но успя да влезе.Нямаше навика да бяга след превозно средство.Имаше си принципи.И какво от това,ако закъснееше.Щяха да я почакат.Нямаше да започнат без нея,нали тя водеше.

Бързаше да се хване за нещо,за да не политне неловко върху някой човек,който в общия случай щеше да е или възрастен,или грозен,или некъпан.Но какво да се прави.В България беше така-закон божи.Хората,които не обичаха да се къпят,когато се стоплеше,обичаха да се натискат в други хора в градския.Идилия.

Това момиче пак е тук.Колко интересно и странно.Тя също слуша музика.Какво ли слуша…

….

Неволно погледна наляво и какво да види.Това момче сякаш в следеше.Или това беше някаква странно извратена случайност.Поне изглеждаше приятен и се усмихваше.Казвайки си това,тя се насили да се усмихне и даде свобода на милиардите пеперуди,загнездени в гърлото.Тогава и стана леко и мило.Премаля.А сега какво следваше…Не можеше да откъсне очи от него.А той също я гледаше…И сякаш с поглед само,а без думи,си казваха повече….

Мога да стоя така завинаги,помисли си дяволски тя.Неволно прехапа долната си устна.Той и се изсмя.Това явно го зарадва.Смигна и.Колко интересно.Не и се беше случвало до сега,още повече в такава ситуация….

Станция „Сердика“..Каза писклив и провлачен глас.Колко ги мразеше тия,като казваха станциите с тъп селски диалект.Не можеха ли да запишат някой по-нормално говорещ.Явно не…Той се огледа.За секунди беше отклонил погледа си от нея и вече я нямаше…Беше изчезнала,беше се стопила с тълпата…Прехапа устни виновно и се ядоса.За първи път истински.Имаше нещо необичайно в тази непринудена среща,ако можеше изобщо така да я нарече…Нещо истинско и запомнящо се…..И той продължи да пътува…

Любовта е сила вечна

2012-01-26T10:03:00.000+02:00

Тишината и тъмнината заливаха тихата стая.Неочаквано иззвъня GSM.В стаята се чу проскърцване,но доста приглушено и задавено.После въздишка...И неочаквана усмивка на устните му.Той се озърна да провери дали е сам.После въздухна отново и отговори с нетърпение на обаждането....
Лека усмивка пробягна по иначе съненото м у лице.
-Здравей.Чаках да се обадиш толкова дълго.Къде се загуби?
От отсрещната страна на слушалката струеше тишина.После-леко сумтене.Това сумтене пулсираше в ушите му.Той си представяше как тя елегантно държи слушалката в ръка,с боядисани и нежни ,красиво оформени розови нокти,а дъхът и-сладък и с вкус на ягоди-изпълва празното пространство на слушалката.
-Добре(каза това почти на себе си).Разбирам,била си заета.(Това значеше,че Тя не може да говори в момента.Беше им като код, когато говореха по телефона и имаше странишно лице наблизо.)Горчивината се разля в душата му като чаша кисело вино.И той не можеше да говори много в този момент.Приятелката му беше в съседната стая.Можеше да го чуе и какво щеше да и каже този път.Последният път едва измисли някаква нескопосана лъжа,на която те се върза.Защото го обичаше,макар той да не си обясняваше защо и как.
Положението им беше тежко.Макар разговорите им скоро да бяха намалели драстично и да се провеждаха в малките часове на денонощието,те се свеждаха до няколко разменени думи,глухо дихание и мечти.Това го смущаваше много.Какво се беше случило с тях,че сега бяха разделени?Защо?Защо продължаваха тази жалка и безсмислена игра?“-защото те обичам и няма да спра,докато все още мога да дишам!“-това му беше казала тя на една от последните им срещи.А небето кротко се отразяваше в сините и очи.При тези спомени нежни тръпки преминаха по цялото му тяло.Изтръпна сякаш лек ток преминаваше през него и почти усети аромата и върху себе си.
-Лека нощ.Ще се чуем скоро.-това бяха последните думи на сладкия и глас.След това просто сигнал.Не успя дори да и каже,че я обича.Но защо и беше.Тя го знаеше.
И отново и отново този кошмар.Той стана от леглото,цялият облян в пот.Беше 2:30.До него нежно беше полегнало бяло голо тяло,обрамчено от тихата пелерина на лятната нощ.Тя дишаше умерено и бялата и кожа леко потрепваше от докосването на въздуха.“Отново сънувам“-помисли си той.Погледна телефона си,за да провери,дали не го е търсила...Не,не го беше.Всичко е било сън.Красив сън,толкова прекрасен.За момент като се събуди дори помисли,че тя спи до него-безащитна,сама,усмихната и весела-само и единствено негова.Завинаги.За съжаление обаче хубавите сънища имат край и той винаги е неочакван.
Не знаеше какво да си мисли.Утре бе денят на сватбата му.Защо не спираше да мисли за нея.Не можеше да е с нея по никакъв начин.Но сърцето му казваше друго.Вече години наред все мислеше и премисляше,опитваше да си я избие от главата,но резълтатът беше никакъв.Колко тъжно,че тя щеше да разбере от друг,че нейният любим е женен.Искаше да и го каже сам,но тя така и не отговори на обажданията му.Какво пък?Като се ожени пак можеха да са заедно.Нищо не се променяше,не и за него.Защото и беше дал сърцето си,още тогава в онази слънчев юнски ден,когато я срещна за първи път в парка.Сякаш магия витаеше във въздуха.Любовни искрици прехвърчаха и изпълваха празното и прашно пространство.
Той си спомни с блаженство този момент и легна спокойно.Следващите часове прекара спокойно в сънища с нея.Единствено там имаше право да е с нея.В онова прекрасно безбрежно райско място,където всичко е позволено и където няма време,освен вечност.И скрито се усмихваше.
******
В другия край на огромния сив и многолюден град имаше малка шестетажна кооперация.Апартамент номер 12 на 4-тия етаж беше потънал в мълчание.Тя мислеше...Чудеше се какво се случи с нея.Как можа да отдаде сърцето си на човек,с когото не може да бъде завинаги.Но как щеше да живее без него-без усмивката му,погледа му,нежния аромат,които излъчваше.Не можеше да продължава.Трябваше да му звънне.Но как?Нали приятелката му вече живееше с него,а ако разбереше за тях!По-добре да се контролираше.Вече няколко години подред бяха заедно тайно.Може би скоро щеше да се получи.Защо го срещна толкова късно в живота си.Той не знаеше,че утре тя се омъжва.Как можеше да му го каже-не се бяха чували последната седмица.Тя-избираше и подготвяше всичко за великия ден,а той....Много зает,както винаги.Дори бяха пропуснали петъчната си среща,когато се предполагаше,че трябва да са с приятели.Ох,само като си помислеше за него и нещо я стягаше под лъжичката.Защо животът бе толкова несправедлив!Защо се срещнаха толкова късно?Защо не можеха да са заедно?
Тези мисли се въртяха в главата и като водовъртеж от приятни спомени.Най-сетне изплува образът му.Усмихваше и се нежно и я целуваше по бузата.В този момент тя не искаше нищо друго,а просто да го прегърне.Но съдбата и бе различна.Някъде там в далечината на студения мрачен град,когато слънцето почти изгряше,тя заспа объркана.Някъде там в преградията я чакаше новия и живот-тъй желан някога и тъй отблъскващ сега.Някъде там я чакаха двама мъже-единият и обеща сърцето си преди време завинаги,а на другия тя обеща своето.
Слънцето бавно се издигаше над хоризонта.Обещаваше да е топло и горещо юнско утро.Този ден беше специален ,тъй като щеше да има две сватби и едно погребение.Да те погребаха връзката си от този момент насетне.Макар и да не го знаеха.Изминаха няколко години.Започнаха да се виждат по-рядко,защото имаха много ангажименти.Обичаха се още по-силно от преди,но не беше достатъчно да са щастливи,както бяха преди.Не чувстваха срам,нито вина.Връзката им остана тайна и скрита за чуждите любопитни погледни.Родиха им се деца.Остаряха и побеляха.Срещите им намаляваха все повече.Докато един ден случайно и двамата напуснаха тихо и кротко този свят.Погребенията им бяха по едно и също време,а гробовете бяха един до друг.Дали е случайно?Едва ли-в живота няма нищо случайно.След погребението всички си заминаха.Заваля неочакван дъжд-пролетен,дребен,нежен.Въздухът замириса на свежо.Между двата гроба се появи една малка нежна и срамежлива маргаритка.Тогава сякаш слънцето се засмя и изпрати дъга.Тихо зашумя вятърът и сякаш шептеше:“Обичам те завинаги,както ти обещах.““Да,сега сме заедно завинаги...“.

Приказна случайност

2012-01-26T09:48:00.000+02:00

Тя съзерцаваше през прозореца на своята душа... Беше и останало свободно време? Нима? Нечувано. Но как? Откакто свят светуваше тя се грижеше да има ред на земята. Нейното име бе Смъртта и тя бе част от живота на човечеството, неразривно свързана, съпътстваща го зад всеки ъгъл на безкрайния кръговрат.Работата и открай време бе една и съща - да краде душите на хората и да ги носи при своя господар. Някога и тя бе човешко същество.Прекрасно, неповторимо, великолепно... Но случи и се един ден нещо, което промени живота и завинаги... Тя срещна Него....

-Имаш ли си име? - заговори я със сладко лукав глас.

-София - продължи да го гледа вторачено и любопитно. А ти кой си?

-Божествено... Нима такава прелест като теб е човек, смъртна тленност?-продължи да се удивлява странникът.

-А ти кой си? Какво правиш тук?

-Аз съм минало, настояще и бъдеще, Огън и вода, красиво и грозно, любов и омраза. Аз съм... всичко, за което можеш да се сетиш.

-Значи си.... Бог?

-Може и така да се нарече - подсмихнал се делово, усещайки, че е назрял моментът.

-Но нима е възможно да си толкова красив и да не си човек? -чудело се момичето - Как?

-Защото човешкият живот често е кратък и безмислен. Хората никога не са доволни от нищо.

-Не е така. Аз съм доволна. Обичам живота, мирисът на цветята, лъчите на слънцето, вкусът на ягодите....Обичам водните капчици, реките, песните на птиците.... Обичам мирисът на пролетта, нежният въздух,развяващ косите ми рано сутрин, когато се изправя пред прозореца и вдъхна денят.

-Да, но един ден просто ще умреш... И всичко ще свърши!

Тези думи я натъжиха. Не си беше мислила по този въпрос. Нейният събеседник веднага усети промяната в поведението и.

-Не искаш ли да си част от вечността, да усетиш нейната живителна сила, не желаеш ли да си Бог?

-Но как? - съвсем се объркала.

-Това е много лесно. Просто трябва да ми обещаеш нещо...

-Какво нещо?

-Колебаеш ли се?

-Не. Ще ти обещаят каквото поискаш.

-Много лесно се съгласяваш. Значи моето условие е следното.Ако искаш да споделяме вечността,трябва да останеш в замъка ми, което се намира недалеч от тук. Но при едно единствено условие - да не влизаш в Стаята.

-Каква е тази стая?

-Ако ти кажа, трябва да те убия.Просто не влизай и това е.

-Добре съгласна съм. Само това ли?

-Не, разбира се. Ела по-близо. Не се страхувай от мен. Така... Добре. Сега ме целуни.

В този момент тя усетила нещо много странно.Сякаш душата и излязла през устата. Замаяла се и изпаднала в лека несвяст.Тогава се загледала в очите му-те били толкова тъмни.Като бездна, в която тя падала и падала,продължавала да пада....

Събудила се на другата сутрин в прекрасна стая.Навсякъде миришело на рози и свежест. Дори и не подозирала къде точно е попаднала. Но това не я вълнувало сега. Всичко било толкова магическо. Погледнала през прозореца и видяла изумителна гледка. Навред се простирала равна долина,д окосната от слънцето, леко галена от неговите нежни лъчи. Навсякъде имало цветя, заобиколени от река, която нежно румоляла. Пейзажът бил приказен. Къде на земята е този Паднал Рай? Продължавала да гледа без умора, сякаш се беше родила за нов живот. И така ден след ден, младата душа, влюбена в живота и неговата красота, обикнала всичко, което я заобикаляло. Дори и самият странник, макар че дори не знаела името му. Но не се сещала за това.Сякаш някаква странна забрава беше помътнила умът и. Изминали седмици, месеци и те живеели щастливо.

Един ден обаче тайнственият и другар излязъл извън замъка. Тогава сякаш някаква сила я притеглила към забранената Стая, за която самата тя беше забравила. Като на сън се изкачила по мраморните стълби и изминала пътя до дъното на коридора, където били прашните стълби,водещи към най-високата кула на замъка.С трепераща ръка отворила вратата. Вътре в стаята на пръв поглед нямало нищо особено.Мирисът на прах изпълвал малкото пространство. Лека светлина се процеждала през дебелите пердета, сякаш криещи смъртна тайна. Момичето се огледало. Видяло едно странно съндъче.Д оближила се до него и го отворила.... Оттам излезли множество мъртви души на хора. В този момент тя осъзнала, че всичко е била една илюзия, игра с предначертан край. В съзнанието нещо се пропукало.Разбулила се тайната, дълго глождила.Пред нея прозряла истината във вид на счупено огледало. В този момент дворецът се превърнал в дупка, наречена Ад. Всички хора, живеещи в него се превърнали в изтезавани , а прекрасният непознат - самият Дявол.

-Защо ме излъга? - сълзи на отчаяние набъбнали в очите и.

-Не съм те излъгал. Всяка лъжа, в която повярваме, се превръща в истина. А и аз притежавам душата ти. Аз съм Бог - Богът на смъртта. Твоята задача от утре до края на вечността ще бъде да ми носиш душите на хората. Нали постигна това, което искаше - безсмъртна си. От сега нататък обаче няма да чувстваш, нито ще усещаш. Сърцето и душата ти ще се превърнат в пепел. Няма да можеш да се плачеш и да се смееш. Това е цената, която се плаща за вечен живот.

-Но аз не искам.... Ти ме измами!

-Напротив,искаш го. Ти ми предложи душата си, в замяна на вечност.

-Ти ме изигра! - настоявала тя.

-Добра, добре. Щом е така...Да не кажеш, че Дяволът не държи на думата си .И така, ако срещнеш някой, който те съжали и пожелае да сподели съдбата ти, тогава душата ти ще бъде спасена. Но, разбира се, това може да не се случи никога. Хората са егоисти, мислят единствено и само за себе си.А любовта? Хм,напоследък не знам дали изобщо вярват в нея, дали са способни да я изпитват!Но ако все пак някой реши да те спаси, ще си останеш човек и един ден ще умреш, както всички останали.

-Но как ще обичам?

-Защо ти е да обичаш? Полза няма от това.

-За да се чувствам по-значима.

-Това пък защо ти е?

-За да осмисля живота ми. Любовта е най-красивото нещо, което съществува и заради което си струва да живеем.

-Нима! - засмял се Дяволът - Лъжеш се. Някога и аз вярвах в тези глупости и виж ме сега.Поддадох се на тъмната страна и сега съм зъл - имам всичко, което искам и властта да управлявам света, но някак си нещо не ми достига...

-Може би е любов?

-Едва ли. Аз съм забравил какво е това.

-Може би се страхуваш от това да отдадеш душата си другиму, от Силата, която ти дава Любовта.

-Каква сила?

-Окриляващата способност да си добър дори и с лошите. Да откриваш добро дори и в най-лошия човек, защото всеки от нас е добър, просто понякога изневеряваме на себе си.

-Нима това е възможно? -зачудил се съвсем искрено Дяволът.

-Естествено, че е.-усмихнала се София и го погледнала за първи път в очите. Те били яркосини и не криели учудването си.

От този момент нататък Дяволът се променил.Всеки ден той разговарял с мъдрата си приятелка.Те били неразделни ден и нощ, подобно на звездите, обсипващи нежния непосвод. И така се изтърколило хилядолетие, после второ и т.н. Не след дълго Дяволът вече не бил Дявол, а Ангел. Защото познал любовта.... В която впрочем не вярвал.Но нима любовта не променя и най-коравото сърце!Нима не действам дори там, където чувствата са били дълбоко погребани!Да, тя е способна да промени всеки, защото е вечна и съвършена.

Реката на живота

2012-01-26T09:33:00.001+02:00

Под повърхността

Стоя и гледам мълчаливата кристално чиста повърхност.Водата винаги ме е привличала с множеството си тайни,скрити във всяка морска вълна.Понякога дори не беше нужно да ми ги споделят,улавях емоцията сама.Заслушах се в шепота на вълните….Пееха песен.Заслушах се по-задълбочено.Да,сега наистина я чувах.Беше история,приказка,песен. Реката ми разказваше…
Край реката седна Творец.Гледайки сините й отблясъци,окъпали простора,се замисли… за смисъла на живота.Какво му беше дал той до момента? Какво бе постигнал?Няколко незначителни публикации в селски вестник. Естествено,че на тях хората не обръщаха никакво внимание.Но по-важният въпрос беше-това правеше ли го щастлив?Творението,връзката между създателя и създаденото?-не,ни най-малко.С мъка заключи,че може би не е това призванието му и продължи с мъка да наблюдава бързо променящата се повърхност.Как реката можеше да е така спокойна и бърза едновременно?Динамичен беше животът й, и някак истински,защото срещаше много хора по пътя си,чуваше множество истории.Само да можеше да е той част от нея,да види света по един нов начин…
Кога човек е истински щастлив?- беше въпросът,който го глождеше.Отговорът беше някъде там,неизследван и пресен.Точно тогава нахлу споменът…За нея…Дали водата беше причината да отключи така добре прикрития и закътан спомен?Може би,няма нищо случайно…Миризма,която се носеше във въздуха,му напомни за нея,за нежното й излъчване,ефирната й същност.Да,беше все едно вчера,когато тя стоеше до него, усмихваше му се и осмисляше живота му по онзи магически начин.Повеят на вятъра го отрезви и измъкна от красивия блян.А беше толкова истинско!Сякаш усещаше присъствието и.Някъде край него…Отвори широко очи,но пространството зееше празно и грозно.Какво разочарование!Някъде дълбоко в душата му нещо се пропука.Дълбоко потисканото излезе наяве.Едра сълза се отрони от кехлибареното око и се претърколи по сурово свитата буза.Мълчание. Погледът му се отправи към реката.Нещо го привлече,надвеси се и сълзата капна в бързата вода…
Тръпки побиха тялото му.Усети електричество във въздуха.Като човек на изкуството вярваше в свръхестественото,но с граници.Знаеше,че не може да съживи мъртвец само със силно желание или молитви.Бяха изминали години,откакто му я отнеха.Но споменът беше все още пресен.Годините нямаше да заличат спомена,че не успя да и каже „довиждане“, и „обичам те“. Желанието му беше просто-да я види отново,само веднъж,макар и за миг,макар и във въображението му.Нейната усмивка,граничеща със светлината на слънцето при изгрев. Това би му било достатъчно,за да е щастлив до края на живота си.
Смъртта й бе грешка,абсурд. Или просто съвпадение.Колко безсънни нощи прекара,мислейки,че той трябваше да е на нейно място.Можеше сега тя да е жива. И това щеше много да променя ситуацията…Замислен и вгледан в себе си,усети леко пробождане.Ококори се.Нещо се случваше с водата…
Хората говореха странни неща за това място.На пръв поглед обикновена полянка,тук дори реката не беше тъй бърза,както в цялата местност.Той обичаше това място,защото му навяваше мир и спокойствие.Именно тук се чувстваше спокоен и можеше да се отдаде на размисли.Тихо припукване се чу от реката.Надвеси се по напред.Единственото,което виждаше,беше лицето му-изсечените като от камък сурови черти; намръщени очи,бръчки около клепачите,изпити бузи.Гледайки се,си спомни за нея и как тя му се смееше колко е сериозен.Усмихна се,макар и едвам.Тогава се взря още по-близо.Нещо се случваше с водата.Малки водни капчици заискриха и оформиха водовъртеж.Докато се опомни какво се случва,картината пред него се промени.Не можеше да откъсне очи от съвършеното лице,което го гледаше от огледалната повърхност на реката.Да,това беше Тя.И му се усмихваше…
-Не се мръщи,лицето ти е толкова красиво,когато се усмихваш…-закиска се Тя.
Не можеше да повярва.Зрителна или слухова измама беше това.Ощипа се,за да се свести,но тя все още беше там,красива,както винаги.Умните й очи го очароваха все повече и той не спираше да я гледа,замаян.Усещаше,че времето им е ограничено.Затова реши да се наведе и да я целуне….
Усети приятно усещане в гръдния кош.Сякаш нещо в него се освободи,полетя.Стана му леко и приятно.Затвори очи и замечта.
-Татко,пак ли си тук.Спиш ли?Хайде,обеща ми да се разходи навсякъде в долината.Толкова е красива реката.Сякаш е жива.Невероятно много ми напомня на мама….-от далечината се чуха женски глас и стъпки.
-Тук съм,явно пак съм се унесъл.-усмихна се,стана,поизтупа дрехите си и погледна към мястото,към което принадлежеше.-Ще се срещнем пак…
-Хайде татко,побързай!Слънцето ще се скрие.Искам да си направя снимки.
Самотният мъж се загледа към суетящата се млада жена и една лека усмивка разхубави иначе изкривеното от мъката лице. – Тя е жива! Кръвта на любимата ми тече в тялото на дъщеря ми, ликът на жена ми препуска навсякъде в моето същество. Мисълта за нея ме измъчва, но и дава смисъл на дните ми.Защото споменът ме връща към нея, защото сънят е спасителен пояс, който ми предоставя още една жадувана среща.Реката на живота помита всичко без жал, но ни позволява да запазим частица от отнетото, “влива се” в едно ново начало.
А някъде там,на самотната полянка,нещо подскочи във водата…

Коледна магия

2012-01-26T09:24:00.001+02:00

Хора имаме нужда да обичаме и да бъдем обичани.Тези две неща са основни за добрия духовен живот на един човек. Звучи много простичко нали? Но всъщност е толкова трудно и понякога непостижимо,че често се отказвам на прага на успеха.

Има едно единствено време през годината, когато си позволяваме да сме добри, да обичаме безгранично, с пълни шепи. Не, не е денят на благодарността (в България не го празнуваме-защо ли?). Както и да е, имам предвид Рождество Христово(т.нар.Коледа). От къде идва добрината в нас и как е възможно само веднъж в годината да сме добри? Може би от времето-идва краят на астрономическата година и някак си си даваме равносметка за прекараното, преживяното и мечтаем за едно по-светло бъдеще. Именно Дядо Коледа е такава проекция на нашето въображение. От малки ни разказват за добрия белобрад старец, между човек и ангел, който дарява светлина и щастие в детските души. Разбираме как не спи и разнася подаръци на добрите деца, но когато пораснем, не мечтаем ли за един Дядо Коледа, който да осветли празника ни с надежда и добрина. Подаръците, които искаме са обикновени, но и трудно постижими. Искаме здраве, преди всичко, за нас и за близките ни. Красота, която да преобразява съществуването ни и най-накрая, но не на последно място-любов-за да има смисъл да живеем.

Във всеки от нас носи искрица от любовта на Създателя. Отнема различно време, за да я отключим. Колкото и да ни се струва, че за някои хора никога не настъпва този момент, това не е вярно. Всеки един от нас обича по свой начин, трудно за разбиране, но силно като усещане. Не е ли точно това коледната магия? Онова усещане, което ни обхваща, когато усетим мирисът на сняг, вятърът на положителната промяна, красотата на усмивката на минувачите по улиците…. Всичко това има едно име и то е Коледа. Именно тогава, в този вълшебен отрязък от годината изживяваме душевен катарзис. Защо ли? Защото коледният дух се свързва с желанието ни за добро, за надеждата, че можем да сме по-човечни, по-истински. Надеждата е ключът към смислеността на нашето съществуване. Именно тя е крепител на човешкия дух и създател на коледната магия. С надежда гледат децата през прозорец, мечтаещи да зърнат само за миг Добрият старец. Отново с надежда за едно по-светло бъдеще гледаме в себе си, осмисляйки грешките си, дарявайки прошка и пръскайки радост. В това е смисълът на празника. Магията на Коледа- да даряваш безрезервно, да обичаш безгранично, да си добър дори и с лошите.

Магията на Коледа

2012-01-26T09:21:00.001+02:00

Навън беше ден, но нищичко не се виждаше от виелицата. Толкова гъста мъгла бе обхванала малкото провинциално градче, че дори небето бе забулено от призрачната пелена на танцуващите снежинки.

Прозорците в дома за сираци бяха запотени. Беше следобедно време и всяко дете имаше право да си играе преди вечеря. Вечерята естествено беше оскъдна- леща или боб. Поне на Бъдни вечер сирачетата имаха право на избор. Тълпа от детски главички изпълваше стаята за игри, смехове, крясъци и възбудени разговори се вихреха. Само едно дете стоеше самотно край мокрия прозорец и гледаше тъжно в далечината.

Ники беше почти на 7, но това не пречеше да изпита суровата страна на живота. От малък сираче, живял по различни домове, в различни приемни семейства, той беше изгубил вярата в доброто, вярата в Коледа. За него този празник беше чужд и не го разбираше, защото отваряше в душата му огромна дупка на празното и разочарование от заобикалящия го свят.

Ники си стоеше замислен, сляп и глух за празничното суетене около себе си. Съзнанието му размишляваше над идеята за Дядо Коледа. Щеше ли да има подарък за него тази година? Пак ли беше сгрешил, лошо момче ли беше? Откакто се помнеше, Ники все си пожелаваше едно и също- семейство. Истинско семейство, което да го обича, с което всеки ден от седмицата ще е като празник. Истинско семейство с топла къща, където заедно ще се събират всички на закуска, ще се смеят, ще се радват, ще се прегръщат и най-важното- ще се обичат.

Това беше така простичката наглед мечта на малкото момче с голямо сърчице. Това бе единственото му желание и надежда за последните 3 години. Но уви, надеждата бе изтляла и отстъпила мястото си на отрицанието и бавното и тихо креене.

***

Коледа беше най-омразният празник за г-н Петров. Той не просто не я обичаше, а я ненавиждаше.Това си имаше просто и логично обяснение. На Коледа в душата му се отваряше огромна дупка. Бе загубил семейството си преди години и точно на Рождество усещаше тяхната липса най-силно. “Ще мине и тази година…“ - успокоително си казваше той всеки път, щом наближаваха празниците.

Затворил се вътре в себе си, той не изпитваше радостта от даряването на щастие и любов. Изпитваше нужда да го прави, но някак се спираше. Не знаеше как, а и болката и горчивината от изгубеното пареха съзнанието му. Още беше жива раната и споменът болезнено напомняше за себе си. Може би след някоя и друга година и той ще бъде щастлив на Коледа.

Тази година бе някак различна. Усещаше се по въздуха. Тайнство, магия или коледен дух-г-н Петров не вярваше в тези неща. Нещо го подтикна да иде на църква. Да се помоли за душите на изгубеното му семейство, че дори и за неговата собствена, макар да не вярваше, че ще успее да открие щастие. И така след края на работния ден на 24 декември г-н Петров се отправи към своя скромен и неукрасен дом. Той беше единственият, който си позволява лукса да работи на Бъдни вечер. Но хората го разбираха, макар и да се плашеха от самотата му и несъзнателно страняха от него. Вечерта премина за него по обичайния начин-гледа телевизия, порция спагети със сос и сирене, нещичко за четене преди сън-предимно правна литература(какво друго да чете един адвокат) и сън. Беше едва десет часа, но той се чувстваше уморен. Дори и през ум не му мина за Добрия Старец и магията му. Просто затвори очи и си пожела да се събуди през новата година….

Ледени тръпки полазиха г-н Петров. Той скочи от леглото като ужилен. Избърса изпотеното си чело и погледна към часовника на нощното шкафче. Беше 11 и 45. Явно беше сънувал кошмар. Легна отново и се опита да заспи. Внезапно някъде в стаята се чу поскърцване. Той се облещи. “Сигурно е прозореца… Пак съм го забравил отворен.“ С тежка стъпка стана и се отправи към прозореца. Бялата завеса се ветрееше и пускаше хлад в стаята. Студени тръпки отново пропълзяха по тялото му. Какво се случваше? Затвори прозореца и се отправи бавно към леглото си. Тогава чу някакъв глас, който го накара да се разтрепери.

„Можеш да затвориш прозореца, но не можеш да затвориш душата си…“

Какво ли беше това? Съзнанието му бе изтощено и уморено и затова му се причуваше. Легна си и се зави през глава. Искаше да спре да чува тези думи, които кънтяха в съзнанието му като църковна камбана.

„Отвори душата си, отвори сетивата си за доброто, за надеждата…“

Не след дълго прозорецът пак се отвори.Пердето се вееше и от него се появи призрачно бяла фигурка. Тя се носеше няколко метра над земята и се усмихваше приканващо. Г-н Петров не можеше да повярва на очите си. Какво беше това? Защо съзнанието му си играеше така с него!

„Ела с мен, ще те заведа на едно място. Ще ти покажа истината…“

„Сигурно съвсем съм полудял…. За да чувам и виждам тези неща“. Той светна нощната лампа, поколеба се, но взе очилата си и ги намести върху царствения си нос. Да, беше истина, това създание беше съвсем реално…

„Какво си ти? И какво искаш от мен?“

„Не е важно кой съм, нито от къде идвам, а защо съм тук. Аз съм Коледният дух и съм дошъл при теб, за да ти напомня, че в сърцето ти има място за обич. Коледа е най-великият празник, в който ставаме по-добри, даряваме щастие, усмивки и вяра. Има много хора по света, които като теб страдат несправедливо. Понякога две страдащи души се срещат случайно. Тази среща променя живота им-внася светлина и топлина в бъдещето. Ела с мен, не се страхувай, искам да ти покажа нещо…“

Г-н Петров не знаеше какво да направи. Ангелският глас отекваше в ушите му. Умът му казваше, че това е абсурдно. Какъв беше този ангел? Ангели не съществуваха, нито пък Коледен дух. Но той го виждаше. Той, най-здравомислещият и практичен човек, който можеше да съществува на земята, виждаше и най-вече усещаше чуждото присъствие като положително. Защо пък да не му се довери? Какво ще изгуби?...

„Добре, съгласен съм. Идвам с теб. Но как?“

„Просто повярвай и затвори очи. Останалото е моя работа. Ще те заведа на едно специално място.“ След тези думи Коледният дух обгърна малката фигурка на г-н Петров и двамата изчезнаха в нощния мрак.

Мястото му беше непознато. Беше мръсно и студено. Тъмнина обгръщаше всичко.

„Къде сме?“-попита г-н Петров.

„В дом за изоставени деца .Тихо, само наблюдавай.“

„Защо е тъмно?“

„Защото пестят от електроенергия. Нямат достатъчно средства, за да изхранват всички деца. Ето виж онези там си играят на свещи. Дядо Коледа не им е донесъл подаръци и тази година. Колко жалко, така се надяват милите. Всяка година пишат ли, пишат писма, а нищо.“

„Но защо не получават?“

„Защото няма кой да им ги осигури. Домът е беден, а тук живеят над 120 деца.“

„Колко жалко!Няма ли какво да се направи?“

„Разбира се,че има. Стига да повярваш… Виждаш ли онова момченце до прозореца. Казва се Ники. Много е нещастен. Сираче е от дълго време. Все не случва на семейство. Едните бяха пияници, другите го караха да проси и не се грижеха за него. Сега никой не го иска. Той е най-голям от всички в дома.“

Г-н Петров се вгледа в малката фигурка до прозореца.Т ова дете имаше изпито личице, като на възрастен човек. Тръпки побиха г-н Петров, защото си спомни за неговото момченце Андрей. Неговият малък Андрейчо беше досущ като този. Само че го нямаше вече. Сякаш игра се заби в сърцето му, но в следващия миг просто изчезна. Загледан в малката фигурка, долепена до прозореца, той си спомни усмивката на неговото дете, когато го прегръщаше и целуваше… Да, децата обичат да бъдат целувани, прегръщани, обгрижвани по всякакъв начин. Да са обичани. А това дете сякаш не знаеше какво е това…. Колко тъжно. Болката от спомена задуши емоцията и изтръгна болезнени сълзи от изстрадалия мъж. Не беше плакал с години, а сега сякаш… Сякаш нещо се пропука дълбоко в него. И се отприщи. Едри сълзи закапаха по брадясалите бузи. Сърцето му се сви при гледката на малката главичка, опряна в прозореца. Това дете беше различно. Не като другите. Той странеше, той се страхуваше да общува. И какво го чакаше насетне в живота? Само неправди, а бе толкова малко и крехко…

Г-н Петров дълго го наблюдава без да помръдне. Така му се искаше да се приближи, да го заговори, да го опознае. Толкова много приличаше на неговото дете. Андрейчо сега беше с майка си, на едно по-добро място. А той-сам. Да се мъчи на тази проклета и грешна земя.

Тогава отново се вгледа в момченцето….Да, това беше неговото спасение.
***

Едри снежинки се блъскаха из въздуха, сякаш танцуваха валс. Времето бе тихо. Наближаваше Коледа. Най-светлият празник за всички хора по света. Домът за сирачета получаваше всяка година финансова помощ и Дядо Коледа, който носеше играчки на всяко дете. Те вече не ядяха боб и леща, а каквото си поискат. Почувствали се обичани и щастливи, сирачетата вярваха, че на Коледа стават чудеса. Молеха се тяхното чудо скоро да се случи-да си намерят приемни семейства.

Малката къщичка на хълма блестеше с невероятна украса. Коледното дърво в градинката сияеше, а натрупалият сняг по него го правеше да изглежда вълшебно. Вътре, около коледната трапеза, стояха мъж на средна възраст и момченце-и двамата с коледни шапки и усмивки.

-„Весела Коледа,татко“.

-„Весела Коледа,момчето ми“-просълзено отговаряше бащата. “Ти си моето коледно чудо.“

-„Благодаря на Дядо Коледа, че ме срещна с теб, татко…“.

Душата на един извор

2011-02-19T16:00:00.001+02:00

«Не се оглеждаш в кристалната вода,защото ще завиди на твойта красота.»

Имало едно време, в стари незапомнени времена, една местност, която била забравена от света и Бога.Там живеели не много души.Сред тях една била красавицата на селцето-Светлана.Най-личната и красива девойка, всички и се възхищавали, всички я обичали.Била единствено дете на родителите си и те я гледали като неродена мома.Много я пазили, защото още при раждането се явило предсказание,че щом навърши шестнадесетата си година, ще се случи нещастие с нея.

Светлана помагала на всички.Косата и блестяла на слънцето с онази неповторима жар,събрал в себе си житния клас,окъпан в простора.Усмивката и била по-красива дори и от звездите,а очите и-два сапфира, сякаш морската вода събира цялата си сила в нейния поглед.Цялото и излъчване било магическо.

Едва шестнадесетгодишна тя вече имала много обожатели.Родителите и не я давали на никого,защото все още помнели пророчеството и се страхували.Един ден Светлана останала сама вкъщи,но се наложило да иде да донесе вода на болната си баба.Кладенецът бил извън селцето и тя тръгнала сама.Тъкмо падал здрачът.Момичето било толкова весело,че често си пеело песни, за да не се чувства самотно…Гласът и бил толкова нежен и сякаш действал на цялата природа....Думите се отронвали нежно от устните и сякаш били възпроизведени от нея, а не заучени...

Либи са Стоян и Рада
година и половина,
и тий са сами думаха,
че никой, холам, не знае.
Слънцето прави работа,
а мехеца я разваля.
Мехец на Стоян думаше:
- Стоене, луда гидио!
Я либете са, лъжете,
яла не ще са земете,
че сте от близо роднина,
роднина две стриковчета.
А вий сякате, Стоене,
а че ва никой не знае?
То ви й знаяло, знаяло
и на гората листите,
и на полето тревата,
и на морето песъка
и на небето звездите.

Гората била мрачна и неприветлива.Тишаната в нея била злокобно приканваща и напомняла на гробище.Облаци задушавали иначе чистото небето, а във въздуха се усещала някаква тежест, нещо странно,нещо магическо, но зловещо.Светлана продължила пътя си без да се замисли-нищо не можело да я изплаши, нищо не можело да я спре да занесе вода на баба си, която толкова много обичала.

Иван се разхождал по тези места в търсене на една билка, с която му било предсказано, че ще се излекува.Иван боледувал от странна болест-животът му бил сив, нямал желание за нищо.Минавали месеци, а той бил все така без жилка, тръпка за живот..По всякакъв начин се опитвали да го лекуват, но не успели.Единственият лек бил самакитка, а тя растяла точно по пълнолуние.Търсейки в мрачината, той усетил нечие чуждо присъствие като полъх.Усетил нещо странно-тръпки преминали през тялото му.Бил завладян от непознатия глас, толкова магичен, толкова нереално вълшебен и божествен...Тогава се обърнал и я видял.В миг забравил за всичко.Цялото му съзнание било приковано в нея.

И луната изгряла....Целият простор светнал сякаш е изгряло слънцето.Била необикновена нощ, никога до сега луната не е греела така силно и тайнствено.В тази магическа част от деня, или по-скоро нощта, здрачината, те се влюбили един в друг.Без думи, без имена, без много светлина.Просто едино момче и едно момиче, а общото между тях е просто-нуждата да обичаш и да бъдеш обичан.

Минали дни, а може би и месеци и двамата не спирали да се виждат, именно там на тяхното място, при извора в горичката.Там той обещал да построи истински извор, от камък, здрав и вечен, на който да пише нейното име, за да се пази завинаги любовта им.

Светлана и Иван се сгодили.Много хора им завидяли, защото били красиви и обичани, добрина строяла от тях.Може би били белязани с божествения знак в сърцата си и затова останали неразбрани от всички.Тяхната любов била неразбрана, защото била толкова силна и истинска, божествена, и затова хората се плашели от нея.Някак си усещали, че тя ще отведе всичко към гибел.Били толкова съвършени-като двете част на една монета, като небето и земята, където се сливат-там в хоризонта.Светлана трябвало да се страхува от хората, които и завиждали и я гледали със страх в очите, очи, от които струяло само бездушие и неразбиране, очи, черни като нощта, готови да прокълнат и дори да убият. Но как да се страхува човек, който не знае какво е страх; човек, толкова чист и възвишен, за когото не съществуват омраза и зло...

Завистта човешка е най-големият недостатък, най-несъвършенното парче от нашата мозайка, наречена душа.Именно по това не приличаме на Създателя, макар да сме направени по негов образ и подобие.Това е то нашата човешка същност-способността да сме зли.И така хората и завидяли и я проклели да не намери покой и щастие, защото красотата води само към гибел.

Построил Иван извор в горичката, между два дъба.Помолил я да дойде с него на извора,да си потопи краката във водата и да се наслади на спомена и вечността му, да изживее отново момента на съвършено сливане с любовта-вечния живот..Потопила Светлана крака във водата и точно тогава вградила се сянката и в извора. Защото за да е здрав извора и за да е вечен,трябва да се пожертва най-свидното, най-обичаното... Изпълнило се пророчеството, вплетено с клетвите и завистта на народа, които вместо да приеме другия, го изтласква към периферията и го сочи с пръст като плашещо опасен за колектива. Не след дълго до скоро най-обожаваната девойка, цветето на общността, залиняла.Изминали четирдесет дни и дошъл нейния край.Иван не могъл да понесе загубата.Обвинявал себе си,смятайки че той е предизвикал смъртта и с градежа на извора.Не след дълго и той напуснал този свят като се хвърлил от близкия мост в бързотечащата студена речна вода.

Изминали години, но на мястото няма означения, че някога са съществували такива хора.Няма и следи за тяхната съдба.Дали това не е приказка, предание, легенда, мита? Или много повече прилича на историята на всеки един от нас, просто разказана по друг начин.

Може би духът на девойката, неспокоен и търсещ неосъществената си любов броди покрай извора с надеждата да го види отново, някъде там между двата свята-живота и смъртта.Тяхната игра никога няма да спре .Граници са толкова тънки, че дори самите ние не осъзнаваме кога ги прекрачваме.

Това не е история на една нещастна любов, това е история за изборите, които несъзнателно правим, за тези, които ръководят живота ни-те невинаги са приятни, а в общия случай са болезнени!

Любовта е сълза на лицето на вечността,но без нея има ли вечност?!

Там,където се раждат звездите...(2)

2011-02-19T15:56:00.001+02:00

Звездите са безкрайно много.Те се групират в съзвездия като например Андромеда,Орион,Цефей,Пегас и др.Но къде се раждат всъщност?Никога не съм можела да си отговоря на този въпрос.Може би защото никога не съм гледала на звездите като на нещо материално,не и като физиците.А какво всъщност са те освен,разбира се,предмет на науката астрология?Звездите са нещо много красиво и невероятно.Не само холивудските,а и обикновените звезди.За мен звездата е символ на спасение и вечност.Точно както Витлеемската звезда,изгряла точно с появата на нашия спасител Исус.

Когато бях малка,често се мечтаех да съм небесна звезда,защото са така красиви и никога самотни,винаги са обградени от себеподобни.Всяка звезда е един миникосмос,един микросвят,в който всичко е възможно.Може би от звездите е произлязъл нашият свят,по-късно загубил своя блясък и способността да бъде красив?Може би в тях се крие истината за живота ни?

Холивуд е най-ярката звезда в нашия така прагматичен свят.Можем само да гадаем защо актьорите са наречени „звезди”.Може би,защото единствено там се сбъдват мечтите,или като пожелание за вечност.Ако за някои Холивуд е мястото,където се раждат звезди,то за мен е друго.

Там,където се раждат звездите,е място прекрасно и свободно,необременно от коварство и злоба,място красиво и чисто,където няма добро и зло сами по себе си,място,където всичко е възможно.Звездите се раждат тук на земята,в обикновен град,в обикновен квартал,в скромно домакинство,със скромни родители,за да може после да изгреят на небосвода като слънцето-най-ярката звезда от нашата галактика.Звезда е всеки човек,защото грее със собствената светлина,а именно с тази в сърцето.Всеки е добър и всеки е красив сам за себе си,защото е уникален.Подобно на звездите,които са еднакви на пръв поглед,но всяка е уникална сама за себе си.Когато повярваш във себе си,всичко става възможно и единствената спънка е собственото ти желание.

Приказна нощ! Небе, обсипано със звезди, играещи облаци по коприненото небе, напомнящи немирни деца, които не искат да си лягат. Морските вълни чувствително докосват пясъкът и го заглаждат, заличавайки всички следи от човешко присъствие. Малки пръски солена вода пречистват въздухът и му придават романтично тайнствен облик. Всичко е толкова вълшебно! Усещам лекият бриз, който развява косите ми, закачливо оформя къдриците ми и избистря умът. В този момент се замислих има ли нещо по-прекрасно от този миг на съвършенство,единение, хармония на природата. Красотата осмисля живота ни, особено ако знаем къде да я търсим.

Погледнах към звездите. Колко невероятна е тяхната подредба-изкуство. И всичко е дело на природата. До сега не бях обръщала внимание на този всеизвестен факт. А ето го и моето простично обяснение: звездите, това са душите на всички хора, които са напуснали този свят,всички безвъзвратно изчезнали същества, чийто спомен вечно ще пазим- непроменен от времето.

Усмихнах се. Знам, че един ден ще изгубя нещо, което обичам много силно, защото така е устроен животът. Знам обаче и къде ще го търся! Там,Хоризонтът,съвършената линия между морето и небето, мястото, където се целуват- там на копринения небосвод ще греят две очи, които ще ме пазят, ще ги помня и ще ги обичам...

Някои някога е казал,че приятелите са като звездите-не винаги говориш с тях,но знаеш,че винаги са там.Там,където свършва времето и започва вечността,именно в безкрайността.

Звездите се раждат в самите нас.От нас зависи дали ще заблестят редом с другите на небето или ще ги оставим скрити в себе си,дълбоко заровени в нас.

Там,където се раждат звезди...

2011-02-19T15:48:00.001+02:00

Мамо, мамо, падаща звезда!Ела да я видиш! Много е красива…

Да не би Господ да плаче? Прилича ми на сълза!

-Не, миличко! Трябва да си пожелаеш нещо. Една мечта се ражда в този миг...

Хората казват, че когато нощем няма звезди на небето, следващият ден

ще е студен. Други вярват, че ако си пожелаеш нещо, когато видиш падаща звезда, то се сбъдва. Очевидно в съзнанието на човека звездата съществува в тясна връзка с желаното, красивото, топлото. Затова и раждането на звездата е най-важният процес във Вселената. Истината е обаче, че колкото и ярки да изглеждат тези на небето, най-красиви са звездите, които обитават човешката душа...

Ах, как искам да стана звездоброец! Да яхна чудния бриз на доброто и да разгледам топлите клади в човешките души. Някои мислят, че само мъгла вече витае сред човечеството, но аз не съм съгласна. Въпреки всички облаци топлината продължава да съществува, за да запази стремежа към красота жив.

Почти всяко дете расте с мечтата да стане звезда. Някои свързват това с блясъка на славата, властта и парите. Мисълта за охолен живот вълнува хорските души и често несправедливо отнема мястото на стремежа към развитие на духовните качества. Несъмнено е хубаво да си финансово стабилен, да можеш да си позволиш удобства и развлечения, но това не е всичко, което можеш да искаш от живота. Гъсеницата се превръща в пеперуда, а тази трансформация я прави по-красива, но това не е най-важното. Новото и изумителното в нея е, че може да лети. Да се докосне до висините, да погледне света отгоре. Така е и с хората. Те могат да еволюират, да развиват способностите и талантите си, но това не ги прави стойностни личности, ако им липсват изконните чисточовешки качества – толерантност, доброта, отзивчивост. Душата е свободна и красива, когато е чиста и обагрена с обич. Парите също „окриляват” човек, но за кратко. След известен период от време се оказват твърде слаби и нестабилни, за да те задържат нависоко.

В историята на световния шоубизнес има изобилие от примери за хора, които са богати и известни, те са „звезди”, но са нещастни. Някои от тях се самоубиват, приели свръхдоза, други умират самотни, защото са жертвали цялото си време в изграждане на кариера и са загърбили личния си живот. Трети заживяват живот, изпълнен с всекидневен маскарад, всяко тяхно действие е проследявано и гледано под лупа. Хората плащат висока цена за своята звездна слава. И на моменти се питам дали изобщо си струва цялата тази суета…Повечето от тях не се превръщат в легенди, а са забравени след смъртта си. Има и скромни хора, които живеят обикновен живот, но изпълнен с обич и радост. Да цениш малките неща, да се радваш на утрото, което Господ ти е дарил, е едно уникално умение, което е забравено от повече от нас. Вперили погледа си в проблемите си, ние забравяме за красотата на живота. Всеки миг е уникален и неповторим, а ние сме щастливци, ако можем да го споделим със скъп за нас човек. Най-ценни са нещата, които не се купуват с пари, най-ярки са звездите, които са родени от досега с доброто.

Най-ярката звезда, символ на обичта и раждането на Спасителя, е Витлеемската звезда. Нейната поява бележи един преломен момент в историята на човечеството-появява се на бял свят Иисус, който по-късно ще извърши чудеса и ще се жертва, за да изкупи греховете на хората. Витлеемската звезда и до днес свети в душите на милиони християни по целия свят, чиито вяра и обич са по-ярки от всички звезди на небето и по-ценни от всички съкровища по земята. Защото най-красивите звезди се раждат там-в сърцата на добрите хора.

-Мамо, мамо! Сбъдват ли се наистина желанията, свързани с падащи звезди?

-Сбъдват се, миличко. Преди много години и аз си пожелах нещо. И то стои точно до мен сега. Господ не плаче в момента, той ни се усмихва…

Нещо си...

2011-02-19T15:40:00.001+02:00

Може би животът ни е постлан върху малки къстчета стъкло,които всеки момент,когато сме истински щастливи,препукват,да ни напомнят,че все пак живеем в свят,в които това не е вечно...

Рай на земята

2011-02-18T21:43:00.003+02:00

Приказно красива е гората.Лъчите процеждат светлина през дърветата и рисуват вдъхновяваща картина.Пъстро и цветно шарено е навсякъде.А въздухът-изпълнен с тежка дъхава борова миризма,е топъл и нежен.Сякаш е човешки.

Няма по-спокойно място от това.Пръстта е разорана и тревата мирише на прясно.Сякаш Раят е слязъл на земята.

Лягам и се отпускам в меката трева.Чувствам се като малко момиче,което още не познава света и вярва само в доброто.Чувствам влиянието на красотата на живота върху себе си с всеки полъх на вятъра.

И какво всъщност е Раят?Състояние на духа,място на света,където всичко е съвършено.Той е мирът в самите нас,това,което носим в сърцето си.

Някога

2011-02-18T21:30:00.005+02:00

Обгърната във мрак луна

светлолика е нощта

и денят гори от свещ

запалена от непознатата ръка.

Луната къпе се в сребро

и тъй красиво е нейното око.

Самотна звезда

потъва във вечна красота

на забрава.

Т.И.

2011-02-18T21:26:00.002+02:00

Сребърна луната се къпе в самотна река

Слънцето гори от страстни помисли

Бледосиня тъмнина се къпе в мрака

Душата ми на парчета разпиля...

Да обичаш...

2011-02-18T20:41:00.003+02:00

Да обичаш означава да минеш през огъня на Ада за някого.Да обичаш означава да виждаш съвършенствата въпреки несъвършенствата.Да обичаш означава да се откажеш от егоизма си и да отвориш сърцето си за другия.Да обичаш е като да дишаш след плуване-да усещаш удоволствието от самия акт.

...и виждам как залезът

потапя се

в хоризонта-тъмен и недраг

към вечен ход изпълнен гордо

сякаш зов за нов живот

по-различен,по-добър

по-нов...

Мисли

2011-02-18T20:30:00.000+02:00

...Защото любовта е като дърво,тя расте от само себе си,пуска дълбоко корените си в цялото ни същество и често продълдажава да зеленее дори когато сърцето е опустошено.

:)

2011-02-18T20:19:00.003+02:00

Винаги е по-трудно да унищожаваш,отколкото да създаваш,а когато трябва да унищожаваш простащина и глупост,задачата изисква не само смелост,но и презрение.

Афоризми

2011-02-18T20:14:00.002+02:00

Всеки може да види желанията ти,но не всеки може да вникне в сърцето ти.

Понякога сърцето слуша доводи,които разумът не разбира.

Животът е мост.Премини го,но не строй къща върху него.

Всеки човек умира,но не всеки живее истински.

Не следвай път.Върви,където няма път и остави следа.