Иво Георгиев

Дони и Вова (Урок по дипломация за начинаещи)

noreply@blogger.com (Иво Георгиев) — Sat, 31 Oct 2026 17:37:36 +0200

Дони и Вова

(Урок по дипломация за начинаещи)

- Здравствуй, Дони, здравствуй! (Бабината ти тръмпина!

За война и мир ли пак с теб ще си дрънкаме?)

- Хелоу, Вова, хелоу! (Путината ти, майна!)

Ай хев ъ маясъл вече, от теб и от Украйна.

Заради теб изтървах Нобел прайзът за мир,

- (Ако беше при мен, щеше да си в Сибир).

- Кеф е, май френд, че преебахме Европа…

- (Урсула, Урсула, какая, же жопа!)

- Дони, с теб съм да знаеш – свидетел е Бог,

Защото паднеш ли, (блядь), ще е „от тръмп, та на глог“!

- А актьорчето в Киев, ама хич не те слуша…

- (Де гиди, зъл прът, на всяка зла круша)

- Да дзъннем ли кол, на Дзин Пин в Пекин

и да се срещнем в Аляска, да ви черпя „Джим Бийм“…

- Ако ще е нова Ялта, Дони, нека да е в Чукотка,

Ще разделим и света и едно буренце с водка.

- Окей, май френд, с един лаф нави ме…

- (За пред света ще се джавкаме за украинското виме.)

- Бай, Вова (и фак ю!)…

- (Иди нах*й) Дони, чао, добре!

- (Най-гот тоз ще се смее, който последен умре).

Снимка: Жилбер Гарсен

Наклонената кула PISA

noreply@blogger.com (Иво Георгиев) — Mon, 14 Sep 2026 19:55:14 +0300

Наклонената кула PISA

Като ви казвам аз, че четене и пак четене му е майката на всичко. Четене не на реклами на казина или предизборни лозунги. На книги. Щото ей го на, ясно е като бял ден, че нечетенето на книги е истинската причина за плачевните резултати от теста PISA за функционална грамотност на 15-годишните българчета за 2025 г. Те са все по-ниски от година на година и ако тестът PISA беше кула, щеше да е много, ама много наклонена, почти до земята. И какво ни грее, че в повечето европейски страни резултатите спадали.

Тестът, знаем отчита грамотността на учениците – четивна, математическа, компютърна и природонаучна, но казано по друг начин това говори за четивна култура, математическа и компютърна култура, както и ниво на творческо мислене. Ще кажете какво четене на книги при математиката, но това ще покаже, че, хм…и вие не четете много-много. Че как ще имаш въображение и как ще имаш гъвкав, аналитичен ум да смяташ, ако не четеш, ако не умееш да се пренасяш в други светове чрез книгите, ако не ти бачка въображението. Че не чете нашенецът го потвърждава и една друга статистика за процента от населението прочели поне една книга в годината – от 27 страни в ЕС ние сме на 24 място. И от МОН пак ще разтягат локуми за промени, реформи и подобрения, но истината е, че нашите програми са насочени по-скоро към наизустяване на материала, а много по-малко към развиване на мисленето. И от толкова много реформи (тази дума как да не я намразиш) през последните години, как да разберем какъв е бил ефектът от една реформа, като веднага след две-три-четири години я заменяме с друга, после с трета и т.н. Сигурно имаме една от най-реформираните образователни системи. Но все така продължаваме да симулираме образование.

Та кулата с резултатите на нашата родна PISA, ще се накланя все повече към дъното, ако не обединят усилия, първо семейната среда на децата, после обществената среда, училището, извънкласните форми и разбира се интернет, а доколкото може и опитът на страните-отличници по тези показатели, само и само да се заинтригуват нашите тийнейджъри и да четат повече. Да четат научна и художествена литература. Да се направи така, че четенето да стане привлекателно,книгите сами да ги викат и да не им дават мира.

Иначе, какво - синдромът „Наш Пондьо“, описан така язвително и хапливо от Чудомир, ще ни застигне съвсем скоро и днешните (неграмотни) ученици, на които по милост е писана тройка, ще са утрешните учители на нашите деца.

А може би вече ни е застигнал!

(Снимка: Gilber Garcin)

Улияници и улеи

noreply@blogger.com (Иво Георгиев) — Wed, 19 Aug 2026 19:45:02 +0300

Улияници. В процеса на редакторската работа по първия ми роман „Уроборос“, редакторът ми Виктор Самуилов, ме попита откъде съм взел думата „улияници“, която съм употребил в текста и дали изворът е достоверен. „Улиянец“ е стара дума за кошер, има я в многотомната енциклопедия „История на България“, но днес е забравена дума. Подобна има в много от славянските езици – „ул“(пол.), „улей“(рус.),“улик/вулик“ (укр.), „улиште“ (срб) и т.н.

Такава съпоставка направих, докато четях „Сивите пчели“ („Серые пчелы“, на украински - „Сiрi бджоли“) на украинския писател Андрей Курков. В него той пише за отчуждението, както и за това как тече „нормалния“ живот на обикновения човек по време на война. В т.нар. „сива зона“, пространството между позициите на украинската армия и тези на подкрепяните от Русия сепаратисти, се намира село, в което са останали само двама жители – Сергеич и Пашка, всички останали са избягали. В селото няма ток, няма магазин, няма средства за комуникации. Единият живее на улица „Ленин“, другият на съседната „Шевченко“ и преди войната са били врагове, но поради обстоятелствата са принудени да си общуват.

Романът е издаден първо на руски. Пчелите са своеобразен герой в повествованието, но и метафоричен образ. В тази сива зона, всичко е сиво, даже хората, а сякаш и човечността. Главният герой не иска да допусне войната да „попие в него“, да взема страна и отначало даже не знае кои са „нашите“ и „вашите“. С идването на пролетта, Сергеич решава да премести улияниците си от тази „ничия зона“, за да не би медът, който ще дадат пчелите му, да бъде с вкус на война. Натоварва шестте си кошера и тръгва за Крим при познат пчелар татарин, който се оказва че от две години е безследно изчезнал, а скоро се разбира и че е убит.

Великолепен роман, за „малкия“ човек и пчелите, роман, който е преведен на почти всички европейски езици, а както разбирам, скоро ще бъде издаден и на български от „Колибри“.

Tempora pessima sunt...

noreply@blogger.com (Иво Георгиев) — Fri, 7 Aug 2026 20:46:05 +0300

Tempora pessima sunt – „Времената са лоши“, това е писал още в началото на 12 век (към 1120-30 година) някой си Бернар дьо Клюни в своята поема De contemptu mundi („За презрението към света“). Разбира се, че е бил монах и разбира се, че е писал за скорошното идване на Страшния съд, поради греховните нрави – виното, парите, жените(sic), грешните епископи и свещеници в Църквата, лъжесвидетелстването и т.н.

Това е преди девет века.

Но слушайки и четейки за жестокостите, които ни заливат всекидневно - убитото момиче от Хасково миналата година, жертвите в Петрохан, грозните събития тези дни в Банско, и особено това в Пловдив, разбираме, че и днес времената са лоши и винаги са били лоши. И не – днешните поколения не са по-лоши от предишните – същите (гадове) са като нас и като тези преди нас и като другите много, много преди нас. Само пейзажите и подробностите са различни.

Тъжно пикаене по залез

noreply@blogger.com (Иво Георгиев) — Wed, 15 Jul 2026 20:30:41 +0300

Два пъти професорът и три пъти доктор Многолай Краваров, ще проведе древния ритуал-експеримент „Тъжно пикаене по залез, над руините на Перперикон“. За ритуала специално са подбрани боси младежи и девойки с дълги, чорлави коси, раздърпани дълги роби, три дни некъпани и носещи бира. Ритуалът-експеримент ще бъде в чест на бог Уринарий от предтракийската митология и с него ще се потърси връзката на тази древна, сакрална урология и философия с космическата енергия на мястото, а също и много други връзки, които професорът засега не иска да споменава. Ритуалът ще бъде под звуците на мелодията на Бангаранга изсвирена на листо от керевиз, на каквито са свирели в древни времена, а девойките ще държат връзки с магданоз и ще произнасят древните заклинания „Пику-пику“, „Шура-шура“ и „Ох, бе, Пешо!“, наскоро открити върху глинени плочки и разчетени от професора. Резултатите от експеримента, след анализ, ще бъдат представени на научна конференция с международно участие в село Горна Крепост (а може и в Долна – мястото още не е уточнено).

В момента се разработва научна обосновка, подобен експеримент да бъде осъществен и по изгрев, но с други свещени заклинания и с други биологични нужди.

Коневският водопад

noreply@blogger.com (Иво Георгиев) — Sun, 21 Jun 2026 20:52:36 +0300

Водопадите в Източните Родопи са като повечето хора – зимъска и пролетес пълнеят, а лете са в калориен дефицит и стават тънки като манекени.

Та и този водопад е започнал да минава на лятна диета, но все още радва окото. Намира се близо до с.Бял кладенец, но е известен повече като Коневски водопад. Той е на рекичката „Качлъбуюк дере“, на юг от която започва защитената местност „Големият сипей“, много красива на гледки и рай за любителите на лешояди, черни щъркели, чапли и разни други пернати.

Водопадът видях за пръв път през 1999 г., когато с два каяка пребродихме надлъж целия яз „Студен кладенец“. Язовирът беше пълен и се стигаше до самия водопад по вода. Помня колко бях впечатлен от магията на това място. Тогава още снимах с лентов фотопарат и не помня дали съм вадил снимките на хартия, не намерих никаква следа. После съм ходил още веднъж, пеша, откъм село Конево.

Този път тръгваме от село Бял кладенец по много приятен, сенчест път. Диво е, зелено и няма кьорав човек по целия път.

Бях забравил колко красива е цялата местност край водопада. С огромни надвиснали скали, вдълбани като пещери от двете страни, с голям вир за къпане и нацъфтяла черна акация. Самият водопад се е изплезил като жив в дъното на скалите, досущ митично същество, дишащо, пръскащо, което сякаш е било свидетел на сътворяването на Адам и Ева. Слънцето услужливо се скрива от време на време, за да станат по-добри снимките, или просто за да си поиграе на криеница с нас. Водата все още е студена и опитите ми да се изкъпя във вира, приключват с намокряне само до коленете. Водните кончета и лястовиците, танцуват като луди през цялото време над водата, а пеперудите махат с шарени крила, сякаш лекомислени госпожици си веят с по едно ветрило от всяка страна за да не им е топло.

Трудно се тръгва от такова място. Стоиш унесен, затворил очи, слушаш ромона на водопада, като мантрата на шинтоистки монах и забравяш за планове, разочарования, очаквания от живота.

Моята потребителска кошница и "Страдивариус"

noreply@blogger.com (Иво Георгиев) — Sat, 13 Jun 2026 12:30:38 +0300

Абе не, бе, не че ще си купувам цигулка „Страдивариус“, но им следя цените, заради потребителската кошница и инфлацията. Като ревнали всички „поскъпване, та поскъпване“, а къде е това поскъпване, аз не го виждам. Ние с бай Страти ги следим цигулките „Страдивариус“ от поне двайсет години и редовно си ги слагаме в потребителската кошница, ама трябва да ви кажа, че са бетон цените им. Въртят, въртят, и все са около 3 млн. евро, а има и по-евтини, ако имат тук-там някоя драскотина. Бай Страти даже твърди, че били далечни роднини с този Страдивариус още от времето на хан Алцек, който се установил на „Ботуша“, и даже по-правилно било да се наричат „Стративариус, по името на техен пра-пра-прадядо, чергубоилът Страти, но аз не му вярвам много, щото като си пийна и аз ставам роднина на Орфей, ама по линия на Евридикината учинайка. Обаче си говорим, че и при диригентските палки и при ковчезите – ето това също е куриоз – няма поскъпване, а има търсене, не че няма. Дори диригентските палки с абаносова дръжка не надвишават 20 евро – какво му плащаш. А цялата зала може да ахне от палката ти, като я размахаш пред всички. При ковчезите цената не се е вдигала от две години, но пък на шурето един познат, от Каспичан е човека, бил твърдо против еврото и си купил, моля ви се ковчег още миналата година преди приемането на единната валута. Преди това често се заканвал: „в моя дом, ковчег купен с евро ще влезе само през трупа ми“. Единствено се жалвал, че не предлагали връщане на артикула до един месец от покупката, ако клиента не е доволен, както е редно. Сега си го пребоядисвал в гаража, че цвета не му харесвал.

обре, хубуй, ще кажете това са изтънчени, фини неща – цигулки, ковчези, но да вземем мотиките. Никакво колебание на цените, а освен това инфлуенсърът бай Генчо си купи на промоция от немска верига – взимаш пет – като втората ти е безплатна. Сега, вика, копам на двора с тази безплатната и марулите са ми хептен без пари.

Ами червените вратовръзки? Че те даже връзка репички са по-скъпи от една червена вратовръзка. Много изгодно намаление гледах в едно сутеренче близо до Парламента. Три вратовръзки за две евро и безплатно ти дават магнитче с лика на Брежнев.

Имало било инфлация!

А, чакайте да ви кажа за томовете на Ленин? Че вие знаете ли, че всичките 55 тома от събраните съчинения на Владко Илич, можете да ги намерите нови, с неразрязани страници, за 55 евро и тази цена даже бележи спад. Томче-евро. Знам го със сигурност щото продавача ми е роднина. Ако ги продам, вика, ще си купя пет биографии на другия Владко, тоз днешния, и ще ми останат даже пари за локум.

И канарчетата поевтинели, че много се били навъдили напоследък и цената им паднала. И хранителните продукти не са поскъпнали. Украинското олио „Анушка“ с главата на президента на една съседна страна е почти без пари, а филето от акула от Ормузкия проток е евтино, защото там нали се гърмят и акулите са сред косвените жертви. Само дето диетолози казват, че не било много здравословно, защото това били стресирани акули. Дрън-дрън. Кюфтетата от кайма от свободно плуващи моржове от Северните морета са сигурно много здравословни, но са ми скъпички, та предпочитам стресирани акули вместо свободните моржове. И жабешките бутчета не са поскъпнали, особено ако си ги уловиш сам…

Поскъпване имало било, хайде, бе…Но ние с бай Страти си следим цигулките, защото искаме да станем по-възвишени души, а то с репички и марули как се става възвишен. Хм?

А къщата е болна от безхорие...

noreply@blogger.com (Иво Георгиев) — Sun, 3 May 2026 19:24:00 +0300

„…А къщата е болна от безхорие“. Така бях писал в едно мое стихотворение писано преди сто-двеста години. Знам, че днес има много такива къщи и много такива села, болни от безхорие. Къщи и села празни, без хора. То и България, сякаш и тя е болна от същото.

Та тази събота ми се ходеше точно на такова място – диво, откъснато, болно от безхорие. Село Песнопой.С това поетично име са превели през 1934 г. почти буквално, старото турско име на селището „Ашиклар“. „Ашик“ или „ашък“, както е по-правилно, са наричали странстващите певци в Османската империя и изобщо при тюркските народи.

Днес селото е в руини. Води се, че има десетина-дванайсет жители. Разбира се, няма такива жители, а единственият жител в момента няма какво друго да е освен животновъд, с крави, овце, кози. Всички махали, които някога са съставлявали селото днес са в руини. Главната махала е изцяло безлюдна, и няма една здрава къща. Градежът е каменен, с малки прозорчета, на някои стени дори със съвсем малки отвори - нещо като бойници. Покривите са от големи плочи. Няколко такива плочи висяха над главата ми, когато влязох в руините на една от къщите и имах чувството, че ще се срутят всеки момент над главата ми. Тук сме вече в царството на Западните Родопи. Недалеч, южно от селото, в ниското, е язовирът на Давидковска река, направен малко преди вливането ѝ в Арда.

На няколко места се виждат малки, но дълбоки по 60-70 см ями, вероятно копани от иманяри или от жители от близките села, поддали се на разказите за заровени жълтици. И само си викам, кога ли ще заменя и аз фотоапарата с металотърсач. Знам, бе, знам, че никога няма да го направя.

Да къщите са болни от безхорие. Но черешите не знаят това и си цъфтят пред зидовете, сякаш се готвят да зарадват с плодове многолюдна челяд. Полуделите асми си играят на увиванка с къпините, тъкмо се разлистват и до есента сигурно ще налеят гроздове, като всяка година. И красиво и тъжно е. Вървя между развалините и си мисля, колко ли песни са се пели в това село Песнопой. Че живот без песен бива ли!

Царево, Скече, Ксанти

noreply@blogger.com (Иво Георгиев) — Tue, 7 Apr 2026 19:16:00 +0300

Царево, Скече, Ксанти. Тесният път до Хилядоцветният град, сгушен в южните склонове на Родопите е като лабиринт от стръмни гребени и клисури. Синьо-зелените дипли на планината са красиви и страшни. Долу, в ниското се вие река Върба или Косинтос, буйна и мътна след дъждовете.

Градът изниква изведнъж иззад планинските гребени. Той е като разбунен кошер тази събота. Оживен, шумен, пулсиращ. Някогашна твърдина на Момчил, многократно преплитал своята история с България и българите. За няколко месеца през 1913 г., кмет на Ксанти е Антон Страшимиров. Писателят, който толкова е обикалял, писал и обичал Родопите и двайсетина години по-късно точно той ще предложи Даръ дере да се преименува на Златоград.

Ксанти е бил прочут с отглеждането на висококачествени тютюни още от 18 в. Всъщност най-добрите тютюни. Султаните на Османската империя и султанския двор са пушели изключително само ксантийска басма. А и цяла Европа. В града е имал складове и прочутият търговец Димитър Кудоглу, който е имал складове и в Пловдив. Както пише Страшимиров в пътеписа си „В Южните земи“: „жителите бяха турци и гърци – българите едвам брояха 1000. Но милионерът в града бе българинът Кудов, от съседното село Габрово.“

Градът е с тесни улички, но ниско строителство. Трудно намираме място за паркиране. В центъра е прочутата часовникова кула градена през 1870 г., а пред нея е широк красив площад, по който шетат деца и гълъби. Старият град е с познатата ни възрожденска архитектура от средата и втората половина на 19 век. Градът е сринат от две силни земетресения през 1829 г. и после въздигнат наново, за да достигне своя блясък в края на 19 и началото на 20 век, благодарение на тютюна.

Калдъръмени улички, цветни къщи с еркери, насядали млади хора по кафенета край стените на къщите. Цветя по прозорците, котки пред портите. Жена с покрита с кърпа глава е седнала в основата на часовниковата кула, рови си нещо в телефона, а зад нея се вижда пакет с поне 40 ролки тоалетна хартия. Пазарен ден е. Ксанти е и прочутият съботен пазар. Ако търсиш нещо – тук ще го намериш. Ние не търсим нищо. Зяпаме. Бухаме се в едно тясно ресторантче с една единствена свободна маса и тя дори не може да ни побере. После хайде по обратния път до колите.

Разделяме се набързо, защото тихото априлско море ни очаква, но пак ще дойдем. Пак.

Римската баня край с.Щит

noreply@blogger.com (Иво Георгиев) — Sat, 28 Mar 2026 22:30:00 +0200

На табелата пише че това е римска баня. Дали е римска – няма никаква информация, която да го доказва, но че е розова – розова е. И с красива архитектура. Банята край село Щит.

Арки, овални форми по-скоро в ориенталски стил. Знайно е, че баните по нашите земи са с традиции от хилядолетия, още преди да са били измислени водомерите. Затова имаме и толкова много имена на населени места производни на „баня“, „банско“, „банкя“. Както и глаголи като „забаням“, „избаням“, „набаням“, „обаням“. Някога в обществените бани си имаше и хора, които срещу заплащане ти изтриваха кирта професионално. Нямаме българска дума за тези добри хора за това използвахме турската – теляк. Днес обществени бани няма, защото всеки си има баня вкъщи, затова няма и теляци, но пък си имаме инфлуенсъри и професионалисти по ИИ, което не е малко. Та, мисълта ми беше, ако минавате край село Щит – отбийте се да видите как и къде са се обаносвали хората някога.Интересно е.

Холодомор

noreply@blogger.com (Иво Георгиев) — Thu, 19 Feb 2026 19:24:00 +0200

Близо сто години след Голодомора, (признат от много държави за геноцид, включително и от България), голяма част от Украйна и най-вече големите градове тази зима са подложени на „холодомор“ (от руски „холод“ – студ) - на истински терор на мирното население чрез студ и тъмнина. Думата не съм я измислил аз, тя е в употреба от месеци и в украински и в руски информационни източници. Всъщност да уточним, че на украински език голодомора от 1932-33 г. се нарича "холодомор", поради спецификата на езика. Но холодомора днес не е само липса на топлина и светлина. Това е и липса на енергия за работа на ел.уреди, телефони и компютри, за готвене и къпане, за работа на заводи, социални заведения, спиране на хирургическите операции в болниците. Към това се прибавя и прекъсването на водозахранването на много населени места и квартали, там където също е нужно електричество за помпи и съоръжения. Целта на този терор е същата като преди сто години (или 96) – да бъде пречупена една голяма група хора, една страна, да бъде накарана да приеме капитулация (и мир) от един агресор, безусловно. („Нравится не нравится, терпи моя красавица“, както вулгарно и с ехидна усмивчица, беше заявил малко преди нападението преди 4 години, дребният вожд-агресор, по повод несъгласието на Зеленски с клаузите в Минските споразумения).

При минусовите температури на украинската зима, това си е равносилно на геноцид. Да, много европейски страни даряват генератори, но това, при многомилионно население, дали може да покрие нуждите и на една десета от нуждаещите си.

Опитвам се да си го представя. При нашата мека зима, опитвам се да не пускам отоплителни уреди за един час, да стоя на тъмно за един час, да не съм на телефона час. Впрочем мои съседи, за които съм писал, са така вече почти две години. Те са брат и сестра, живеят в съседния вход и нямат пари да си плащат сметките. За храна също нямат. Когато мога винаги им давам нещо, но не мога да им дам ток и топлина. Не мога да принудя по-малкия брат да не бие сестра си и да не я гони на улицата да шари из града за да търси пари и нещо за ядене. И полицията не може, доколкото разбирам, въпреки многобройните сигнали. А всичко това умножено по милиони…

Холодомор. Звучи като „Мордор“ – „черната земя“ на Толкин.

Когато не можеш да победиш на фронта, се чудиш как да тероризираш и атакуваш мирното население в градовете. Това е похватът на безсилието. Когато даваш по хиляда загинали и ранени на ден, на целия фронт, без видим напредък, ти си яростен в безсилието си. Или безсилен в яростта си.

За близо век – от Сталин, до Путин - нулев напредък в цивилизационно отношение. Или във варварско…

На снимката: Работници поправят трафопост след руски удар в Одеса (18.02.2026), Ройтерс.

Конакът на Али бей в село Нановица

noreply@blogger.com (Иво Георгиев) — Mon, 29 Dec 2025 21:07:00 +0200

И хората, и къщите, и великите илюзии все някога рухват. Някои по-бързо, някои по-бавно. След тях остава история. И тишина.

При многобройните ми посещения в село Нановица и района никой не ми беше насочвал вниманието към конака на Али бей, а той е дал старото име на селото. До 1934 г., преди да бъде преименувано на Нановица, то се е казвало „Али бей конаъ“ по името на тази впечатляваща сграда от османотурския период.

Преди година-две, ми попадна статията на известния историк и фолклорист Любомир Миков, в която той разглежда релефните изображения по ъгловите камъни на конака, които са прости, примитивни дори, но ценни от историческа гледна точка. И тогава си казах – трябва да се посети този конак – да го огледам отвън и отвътре, да го подуша, да ме накара да се размисля за някогашния живот по този край.

Когато пристигаме с бандата, първото което виждаме са трима-четирима души как се суетят почти тържествено около заклано животно на тревата. Разбираме, че са заклали младо теле. Посрещат ни усмихнати, в предновогодишно настроение. Идете, идете, викат, ей там е конака, можете да го разгледате и вътре. Встрани се вижда черната кожа на телето свита на топка.

Пристъпваме бавно сякаш ни предстои среща с някой стар, добродушен разказвач на истории. Постройката е била най-голямата сграда в селото, преди да построят училището, кметството, жилищния блок. Тя е двуетажна, с типичната сантрачна система на градеж от стари времена. Дървените греди се редуват с камъните по стените през определено разстояние, което дава здравина, гъвкавост, а и красота. Строена е, както е изписано на много места по камъните, през 1850-51 г., т.е. сега къщата е на 175 години. Сградата е била симетрична, с три входа от три страни и личи, че някога е била много красива. Сега е занемарена и изоставена. Симетрията е нарушена с две схлупени пристройки от две от страните страни.

Пристъпваме към стаите на горния етаж, внимаваме по стълбите, после внимаваме къде стъпваме по пода поради опасност от пропадане. Усещането е едновременно за надникване в музей, в историческа книга, и в откъслечни пробягващи мигове от живота на хората живели тук. В една от стаите още се вижда хубаво слънце от дърво, което не е точно дърворезба, но е красив орнамент, а в друга, същото слънце е почти паднало и едва личи, тъй като и тавана е наполовина пропаднал. Красиви дървени шкафове с орнаменти в две от стаите ни подканят да отворим вратичките им, да надникнем зад тях. Вижда се оджака в едната стая, после във втора и сякаш ти става уютно. Може би затова в турския език, месец януари се нарича „оджак“ – огнище. Прозорчетата са малки, каквито са всички прозорци по старите каменни къщи – хем да е топло, хем да е защитено при нападение в несигурните времена.

Вече отвън, търся релефните изображения по ъгловите дялани камъни на конака. Те са почти от всички страни. Според Любомир Михов, това са квадри от бял зиолитов туф и се отличават от останалите камъни на градежа. Годината на построяването на сградата е изписана на няколко места с цифри с арабска графика – 1267 г. по Хиджра, или това е 1850-1851 г. по нашето летоброене.

Прескачам огради, навирам се между клони, катеря се върху купища с разпилени камъни и ръждясали тенекии за да намеря най-добрия поглед за снимка. Дворът е съвсем занемарен. Шетат котки и кокошки. Последният обитател на конака го е напуснал през 1972 г., както разбираме и оттогава къщата е необитаема и се руши. Релефните изображения представляват най-често розетки, изпъкнали полумесеци, флорални мотиви вдълбани в камъка, дискове. Някои от релефите са доста ерозирали и едва се забелязват.

Пак според ученият проф.Л.Миков, конакът в Нановица е с най-богатата фасадна украса от всички запазени сгради от османотурския период у нас. Той е изброил общо 95 релефни изображения издялани върху общо 48 камъка, което е наистина впечатляваща колекция. Както вече казах, в художествено отношение те са примитивни като изработка, както примитивни са и дърворезбованите слънца вътре в две от стаите, но въпреки това релефите са ценни като паметник на османотурската архитектура и изкуство. Според изследователя те са изпълнявали функциите на апотропейни символи, т.е. да пазят дома и обитателите от зли сили и уроки. Затова са съсредоточени по ъглите на сградата.

Тъга, носталгия, притихване – това изпитва човек пред такава стара къща, притаила спомените на някогашен богат и весел живот, а сега оклюмала, стара и пуста. Ненужна никому сякаш.

Последни снимки и махване за сбогом.

Още за забравения художник Димитри Йорданов

noreply@blogger.com (Иво Георгиев) — Mon, 1 Dec 2025 19:36:00 +0200

Открихме го случайно, докато разглеждахме изключително приятния „Международен музей на наивистичното изкуство Анатол Яковски“ в Ница. Първо ни заинтригува името – помислих да не е руснак, но веднага отхвърлих това предположение – руснаците нямат фамилия Йорданов. С такава фамилия може да е само българин си казах. И наистина под неговата картина „Портрет на Анатол Яковски“ пишеше, освен името му, още и страната – България. За да няма никакви съмнения. Нали съм нещотърсач, веднага се заех да търся информация за този непознат за мен художник, но нямаше нищо. Дори всезнаещата Уикипедия, не даваше никаква информация за него. Чак след дълго търсене намерих италиански сайтове, които пишеха за творчеството му, за живота и за честването му посмъртно в град Карара.

Димитри Йорданов е роден на 22 юни 1926 г. в София. Дядо му по майчина линия е не кой да е, а бележитият възрожденец – художник и комита Георги Данчов „Зографина“, а негови вуйчовци са Никола и Иван Данчови – авторите на първата българска енциклопедия. Маята е повече от добра, за да „втаса“ самобитен български талант.

В биографията му има много бели петна. Обяснимо – той е невъзвращенец – сиреч враг, а за такива не трябваше изобщо да се говори през социализма. Димитри сътрудничи като карикатурист за някои издания, първо в София, а после и в Прага.

През 1949 г. заминава за Париж, където „хваща“ последните години на свободната (и още не чак толкова комерсиална) парижка бохема. Движи се сред художници, поети, музиканти. Любимо заведение му е прочутото кабаре в Монмартър, „Le Lapin Agile“( Пъргавият заек), където именно се запознава с голяма част от парижката арт-бохема. В кабарето още пазят негови картини и спомен за художника. Сътрудничи на френско списание със свои карикатури, а след 1960 г. заминава за Италия. Живее във Флоренция, Рим, Венеция. Пътува много по света. И през цялото време рисува. Неговия наивистичен стил впечатлява с митични фигури, приказни животни, пейзажи. През 1971 г. и до 1975 г. УНИЦЕФ избират негова картина за коледна картичка с благотворителни цели. Тук трябва да добавя, че той освен художник е и бард – свири на китара, пише поезия, а песента „La Ragazza di Praga“ (Момичето от Прага) е по негова музика и по текст на Анна Андреоли и е написана през 1969 г., след инвазията на Съветските войски в Прага. Изпята е от италианския певец Гипо Фарасино (Gipo Farassino).

Последните си близо двайсет години от живота прекарва в град Карара. Умира през 2001 г, в дом за стари хора, беден и забравен. През 2019 г. в Карара е организиран конкурс за проект за надгробен камък на Димитри Йорданов, под надслов „Спомен за Ди“, тъй като се оказало, че на гроба му няма надгробен камък, а просто името му е написано с пръст в мокрия още цимент. Наградата печели проекта на Рейка Гхио, млада студентка в Художественото училище.А лицеят Liceo Classico „Repetti“, организират негова ретроспективна изложба в Palazzo Binelli.

Картините на Димитри Йорданов са приказни пейзажи, изобразяващи символични места и животни. Чрез пъстри истории той поетично разказва своите преживявания и изразява вярата си в красотата и изкуството. Те пренасят ценителите в един прекрасен, идиличен свят, класически земен рай, но всъщност крият съвсем противоположно послание. Те прикриват дълбока самота и разочарованата надежда на човек, който дълбоко в себе си копнее за приветливо място, топлината на семейството; картините му изразяват надеждата, че един ден това може да се случи. Чест мотив при Димитри е феникса като символ на възкресението и новия живот.

Надявам се един ден този наш самотен и самобитен художник да бъде оценен и в Родината и за него да се говори и да се организират изложби с негови картини.

Неща, които прогонват тъгата и носят радост в махала Гуне

noreply@blogger.com (Иво Георгиев) — Tue, 18 Nov 2025 21:38:00 +0200

Стою Шишков, известният изследовател и познавач на Родопите и може би най-ерудираният, през лятото на 1911 г. предприема голяма обиколка из Станимашкия край на Родопите, близо до тогавашната граница на България с Османската империя. Той и неговата дружина тръгват от село Тополово с три катъра натоварени с провизии за десетина дни и поемат нагоре към „Тополовския проход“. Това е днешният път, който върви по билото на планината от с. Орешец в посока Белинташ и асеновградското село Три могили, тогава с името Юч тепе. Най-напред те изкачват Кокеза, както той го нарича – това е района под днешния Сини връх, наричан тогава Кокез тепе. В своите пътни бележки Шишков дава, богати и интересни сведения за живота и поминъка на населението в този наистина затънтен и див край. С много жив и колоритен език, с майсторство, за което и днес мнозина биха му завидели.

Този планински проход в миналото е бил най-прекият път от низината на Марица към Бяло море. Разбира се, като казвам път, да се разбира пътечка само за мулета и катъри.

И ето – в петнайстия ден на единайстия месец, ние, шепа хаймани, любители на дивия Родопски безкрай, без катъри, но с раници и ентусиазъм, тръгваме да се губим из дебрите на същите диви места на Кокеза. От главния път на Тополовския проход, хващаме дивата пътека към Гуне махала, кацнала нейде в ниското, току над река Боровица.

В пътните си бележки Шишков споменава, че са срещали отсамгранични жители, които „караха натоварени добитъци съ жито и отиваха въ селото Тополово да го мелятъ на воденица, защото по техните висоти вода за воденици няма“.

По-нататък продължава: „Отъ десно на Тополовския проходъ по склоновете на Кекеза са пръснати колибаци, които съставляватъ една община, наречена Ючъ тепе, ала изобщо името имъ е Кекеза, по името на височината. Махаличките са следните-Ючъ-тепе 22 къщи, Финка-Махала 20 к, Кара-Бекиръ 18 к., Бояджи-махала 15 к., Мумджи-долъ 14 к., Гуне-махала 6 к.“

Това ни дава една добра представа за населението по тези джендеми, преди сто и петнайсет години. Наистина, много нашумялата в последните години махала Мумджидам, тогава е брояла 14 къщи, горе-долу, колкото са и къщите – запазени или в развалини, които се виждат там днес, а за Гуне махала – 6 къщи, точно толкова са къщите в махалата при нашето посещение. Само две са обитаеми, с по един жител, в едната живее бай Вели, в другата бай Шефкет, за които съм писал и преди.

Сега ни посреща само бай Шефкет. Съседът му не бил добре, линеел нещо, по думите му. И там, седнали пред вековната каменната къща, усещаме колко много неща тук, прогонват тъгата и носят радост.

Ето кои са тези неща:

Коминчето, което пуши с тънък, весел дим;

Добре подредените камъни на оградата;

Пожълтелите листа на асмата в двора;

Рижавата котка, която уж се плаши от нас, но по-скоро кокетничи;

Червените щипки за пране;

Паянтовата маса, на която са чашите ни с бордо и ореховите и лешникови ядки;

Новата, прясно подменена греда на дървената порта;

Трите ръждясали подкови окачени до стената;

Самият бай Шефкет – брадясъл, спокоен и обветрен, който ни поднася айрян в плитка метална тенджерка и добродушно ни търпи докато, се снимаме с него на прага на къщата;

Керванът от четири коня, натоварени с не знам какво, който се спусна от гората;

Весело жужащите край кошерите пчели, доста активни като за късен ноемврийски ден;

Последния буркан с мед, който бай Шефкет вади ритуално като скъпоценност и е късмет на Стоилка.

"Тясната пещера" край с.Мъдрец

noreply@blogger.com (Иво Георгиев) — Wed, 22 Oct 2025 19:59:00 +0300

Бих я нарекъл „Тясната пещера“, защото в нея е такава теснотия, че аз дето не съм шишман, едвам се провирах в някои коридори. Не е за клаустрофоби. За трети път съм в пещерата, край село Мъдрец, която местните наричат "Маарата", но за пръв път я минавам цялата от край до край, включително и слепите разклонения. Първата ми източнородопска пещера. Дават я, че е дълга 68,8 метра, а с разклоненията – 114 м., но на нас ни се стори по-къса. Но пък – тясна и трудна за придвижване. Пълзене на четири крака, лазене, провиране през тесни гърла, вървене по големи, криви камъни, спускане през стръмни прагове – и да искаш не можеш да бързаш. „Прилепната зала“ я разпознаваме по летящите прилепи – в нея има не голяма колония от тези летящи бозайници. Сега е краят на размножителния им период и вече са излезли от чувствителната си фаза, но гледаме да не им светим много със светлината от нашите нови челници, за да не ги безпокоим.

Пак си спомних за италианския учен Ладзаро Спаланцани, който пръв прави опити с тези интересни животни. Той залепвал очите им със смола, а на един от прилепите, с които е правел опити, направо му е избол очите с нажежена топлийка (да, ужасен експеримент от днешна гледна точка), за да установи, че те пак си летят, без да се блъскат в предмети или стени. И това още през лятото на 1793 г. Но той не могъл да установи на какво се дължи този феномен в ориентацията. След него, чак през 1938 г. двама американски биолози доказват научно ехолокацията при прилепите.

По стените наблюдаваме интересни образувания – гънки, не големи драперии, синтрови джобчета, малки сталагтити – все калцитни формирования, образувани през столетията от течащата в пещерата вода. Пещерите и скалите и те като хората не са статични – и те мърдат, променят се, остаряват.

Краят на пещерата се скосява и е затрупан от камъни – предположението е, че това е направено с взрив. Биологичният свят е представен освен от прилепите, още и от мухи, паяци, и един малък охлюв на едната влажна стена. Близо до единият от отвесните входове, от който влизаше светлина, на стената се виждаше и нещо като водорасли с кафяв цвят.

Връщаме се със Стоилка обратно по същият тесен тунел. Топло е, тясно е, усеща се и леко течение в един определен участък.

Преживяването е неописуемо.Емоционално. Може би защото всяка пещера е загадка, тъмен, непознат свят, който свързваме с вход към света на мъртвите.

А ние излизаме от подземния свят, снимаме се кални и мръсни пред входа и се радваме, че сме съвсем като живи.

Една от първите снимки на скални ниши от Източните Родопи

noreply@blogger.com (Иво Георгиев) — Tue, 14 Oct 2025 19:38:00 +0300

Това е една от първите снимки (а може да е и първата)на трапецовидните скални издълбавания, известни и като „ниши“ и е публикувана в сп.“Родопа“, бр.1 от 1937 г. Автор на снимката е доктор Валдемар Христензен, който е околийски лекар в с.Егридере (в 1934 г. преименувано на Ардино). Той е от вълната руски бежанци, дошъл в Кърджалийския край през 1922 г. бягайки от червения терор в Русия. Интелигентен, съвестен и любопитен за всичко, той е и автор на култовото четиристишие, което описва лаконично и много точно Егридере:

„Трийсет къщи – турски стил,

по средата – мост изгнил,

а до него – минаре,

вот тебя – Егридере.“

Доктор Христензен участва и в създаването на клон на туристическо дружество в района, както и в основаването на филиал на Червения кръст.

Запален природолюбител, той обикаля из Източните Родопи в свободното си време и се любува на красотите на този край. Текста под снимката гласи:

„Изкуствено вдълбани, много интересни плитки пещери, високо в канаритѣ подъ Хисаръ Алтѫ, източно от Кърджали, до гара Срѣдна Арда. Една загатка за всички, включително и за нашитѣ историци, географи и архиолози, от които нито един досега не се е занимавал с тѣхната сѫщност и предназначение. Такива пещери се намират и върху канара на 2 клм южно от Ардино.“

Та така, уважаеми любопитковци – вече повече от 88 години, нашите историци и архИолози уж се занимават с нишите, почесват се по главите, покашлюват се многозначително, но така и не могат да измъдрят нещо умно и що-годе разумно и практично за нишите. Тук изключвам многобройните "бисери" и чисти фантасмагории за енергиите, космоса, сензорите и т.н., на народонаселението.

В "Нощен хоризонт" при Кармен Манукян

noreply@blogger.com (Иво Георгиев) — Fri, 10 Oct 2025 20:21:00 +0300

"Щом се усамотих, дълго гледах и галех кутията без да я отварям. Чудех се защо са тези странни малки дупки в опаковката. Не исках да бързам. Разтягах миговете. Когато разкъсах опаковката - кутията се оказа всъщност кафез и през през ситната мрежичка видях две саксии с миниатюрни растения и по тях накацали или потрепващи с крилца деветнадесет разноцветни пеперуди. Деветнадесет защото малко преди това бях навършил деветнадесет години. Тя го беше запомнила. Като се замисля това е бил най-щастливият миг в живота ми. Отворих кафеза и внимателно извадих растенията навън. Деветнадесет големи, невероятно красиви пеперуди полетяха над главата ми в стаята, а аз седях долу на някакъв жълт, крив стол, сам, с цялото си обожание към Арим. Бях се отпуснал, отметнал глава назад, с лице към тавана и само очите ми шареха безумно за да следят полета ту на една, ту на друга пеперуда. Картина на Шагал."

Този откъс от моя разказ "Двойникът на Орхан Памук" избра да прочете в ефир, прекрасната и интелигентна водеща Кармен Манукян във вторник, 7-ми октомври, в предаването "Нощен Хоризонт", между разговора ни за картините на Шагал и за непознатия наш художник-наивист Димитри Йорданов. Благодаря за разговора Carmen! В твоите предавания винаги е уютно и красиво!

(Снимката е на картината на Шагал "Създаването на света")

Забравеният художник Димитри Йорданов

noreply@blogger.com (Иво Георгиев) — Thu, 2 Oct 2025 20:49:00 +0300

Обичам когато става така – от една дума, едно име, една картина, да се разплете цяла (забравена) история.

На 400-500 метра пеша от апартамента, който бяхме наели в Ница, е „Международният музей на наивистичното изкуство Анатол Яковски“. По тротоара дотам ни се мотат две-три указателни пана за музея, с репродукция на картина – човек с фенер върви в гора.

Музеят е красиво шато или замъче, принадлежало някога на парфюмерист, разположено в голям парк с интересни дървета и растения. Точно този район около Ница и най-вече Грас, е най-парфюмерийния район на света и тук са работили и още работят десетки и десетки парфюмерийни фабрики. Бил съм в две от най-прочутите - „Молинар“ и „Фрагонар“, и от едната от тях бях купил цяла колекция от маркови парфюми на тогавашната ми приятелка Петя, като „Шанел 19“, “Фльор дьо фльор на „Нина Ричи“, но това е друга история.

Влизаме и се наслаждаваме на прекрасната колекция на музея. Наивистичното изкуство винаги ме е очаровало. Започвайки още от Анри Русо-Митничаря и минавайки през хърватската наивистична школа, която знам е много силна и с традиции. Впрочем и тук хърватите са добре представени с картини на Иван и Йосип Генералич и Иван Лацкович. Наивистите, са явно много готини художници и малко цветни анархисти го дават според мен, защото те сякаш казват – не ни пука за вашите перспектива, сенки, полусенки и дрън-дрън, ние пък ще си рисуваме както ни дойде, само да е цветно и весело.

И докато разглеждаме пъстрите табла, виждаме пак картината от указателните пана по улицата дотук. Изненада – това се оказва картина на Димитри Йорданов от България. Споглеждаме се и се чудим – за пръв път чуваме за такъв български художник. Картината е „Портрет на Анатол Яковски“(главният дарител и патрон на музея) и го представя как върви през гора с фенер в едната ръка и с книга с надпис „Художници наивисти“ в другата, сякаш проправя път на наивизма в тъмата и търси нови таланти. На излизане, на входа, чак сега забелязваме, че неговата картина е на плакат, увеличена с рекламна цел. Такава почит към български художник няма как да не ни радва. Търся после в интернет да науча нещо повече за Димитри Йорданов – нищо. Няма нищо на български, нито в Уики-то, нито никъде за негови картини в колекции и галерии. Намирам в чужди източници – на италиански най-вече, тъй като художникът е живял последните си години в Карара, Италия. Там и умира през 2001 г. в дом за стари хора, беден и забравен.

При Шагал, в Ница

noreply@blogger.com (Иво Георгиев) — Mon, 29 Sep 2025 17:06:00 +0300

Стоим и чакаме на опашка пред музея на Шагал, в Ница. Опашката е огромна – поне 60-70 души висим и не се знае дали ще влезем. Говорим си с възрастна двойка германци – чукнали са поне седемдесетте, може и повече. Били идвали вече веднъж до музея, май предния ден, пак чакали, без да могат да влязат. Помислили ни за португалци, но ние им казваме, че не сме.

Опашката е многоезична и многокрака, вавилонска. Май друга българска реч не чуваме. Вълнува се опашката, нерви се, някои се отказват, пристигат нови хора – с такси, с автобуси, с коли. След около час и половина чакане, музеят „падна“ под нашия напън и (не)търпение. Вътре сме.

Не ни вземат пари за вход, поради еди-какво-си, обаче ни проверяват като на летище.

Някъде в преддверието четем цитат от Шагал, че Библията е „най-големият източник на поезия за всички времена“. Дванадесет от картините в музея в Ница са по сюжети от „Битие“ и „Изход“, а пет са от „Песен на песните“. Музеят е създаден още приживе на художника, през 1973 г., след като Шагал е дарил всички тези 17 картини на библейска тематика, на френската държава. После колекцията се разширява с мозайки, скици, рисунки с гваш.

Влизаме и попадаме в света на Шагал, онзи неговия си свят, познат от толкова негови картини. Попадаме в магия, в Библия-магия. Богатство на цветове, на символи, на внушения, на послания. Начало на взаимоотношенията на Бога с човека. Много ангели и животни хвърчат или вършат божествени работи.

Минаваме и спираме много пъти пред едни и същи картини, потъваме всеки път по различен начин в тях. И ме препращат отново в оня мой разказ „Двойникът на Орхан Памук“ - най-библейският и най-шагалов от разказите ми. Разказ, в който има толкова лутане между религии, светове, състояния човешки, езици. Също като в живота на Шагал, който се е лутал между култури, страни, религии, стилове в изкуството, езици.

После пием по едно капучино в добре поддържания двор на музея. Ей така, заради удоволствието, че ни се е случил този ден.

Снимки - 1 и 2. - Част от опашката пред музея; 3.Мойсей край горящата къпина; 4. Ноевият ковчег; 5. Създаването на Човека;6.Борбата на Яков с ангела; 7. Жертвоприношението на Исаак; 8 и 9.- Из залите на музея

Есенни записки от Япония - последна част

noreply@blogger.com (Иво Георгиев) — Sat, 20 Sep 2025 21:24:00 +0300

На следващия ден ни очаква град Нара. Оказва се, че имаме директен влак от най-близката до нас метростанция „Сакураномия“ и от нея за един час сме в Нара. Взимаме автобус № 77 и първата ни работа е да се бухнем в центъра, в големия парк на града. Навсякъде е пълно с туристи и сърнички. На няколко места из парка продават специални бисквити, по 200 йени пакетчето, за храна на сърните. Всякакви други храни е забранено да им се дава от туристите. Аз пак разказвам на Коко и Стефан, как и в Кърджали, още от 80-те докъм 1992-1993 година, имаше стадо елени и кошути, които се разхождаха из града и в парковете на града – бяха може би към 10-15, и бяха красива атракция за жителите и гостите. След това, в демокрацията, изчезнаха. Най-вероятно бяха изядени или прогонени от скитащите кучета. Колко би било хубаво ако се направи нещо, тези животни да се върнат в града.

Сърните в Нара са питомни и толкова са свикнали с туристите, че даже идват да ги храниш от ръка и дават да ги галиш. Някои дори са леко агресивни, или да го кажем, нахални, но забелязваме, че на мъжките рогата са изрязани, да не наранят хората. Вървим към будисткия храм „Тодаи-джи“, който е разположен в самия парк и голям поток от хора се движи в тази посока. Храмът е огромен – до 1998 г. е бил най-голямата дървена сграда в света, а според някои източници продължава да е. Основан е през VIII век, но като повечето храмове, многократно е бил унищожаван от бедствия и изграждан отново. Във вида, в който го виждаме е издигнат през 1709 г. В централната голяма постройка на храма – Дайбутсуден, е разположена най-голямата бронзова статуя на Буда Вайрокана (на японски Дайбутсу) в света. Висока е 15 метра, а само главата е пет метра, като общото тегло на статуята е 500 тона. Като застанеш пред нея или я обиколиш отстрани е наистина впечатляваща гледка. За статуята е писал хайку и Мацуо Башо, още през 17-ти век. Тогава тя е била на открито, изложена на дъжд и сняг.

„Тълпите гледат.

Големият Буда е

затворил очи.“ (Башо)

Будизмът в онези времена е бил по-развит от туризма. Днес, мисля че е обратно.

И тук, в този храм, е пълно с ученици в различна възраст, водени от своите учители. В основата на единия от дебелите метър-метър и половина дървени стълбове, които крепят цялата постройка има тесен отвор, през който виждаме да се промушват с усилие ученици на възраст пети-шести клас може би. Техен учител им помага като ги издърпва за ръцете от другия край, а друг ги снима с фотоапарат. Излизаме от храма и тръгваме да търсим нещо за ядене покрай многобройни сърни, деца, туристи. Виждат се и хора които се грижат за парка и метат барабонките на сърните, или направо мият с маркуч земята. Миризмата от толкова много животни на места се усеща неприятно, но няма как – сърните тук са свещени животни.

През продължението на парка, от другата страна на улицата, пътя върви сред големи, стари дървета към друг храм, шинтоисткия „Касуга - Тайша“. От двете страни има редици от стотици каменни фенери. После чета в Уикипедия, че тези фенери били общо към 3000 – каменни и бронзови. Вътре в самия храм не можем да влезем, защото вече е 5 следобед и е затворил.

Уморени се връщаме пак по същия път край каменните фенери и всред хубавата стара гора.

Центъра на Нара е доста оживен и има много чужденци по улиците и заведенията. Сърните тук ги няма – те са научени да се разхождат само в парковете и край езерата. Туристите се забавляват като ги хранят и ги карат преди това да правят поклони. Сърните на Нара са известни, с това, че са се научили да си искат от специалните бисквитки, с поклон. И е забавно да гледаш как турист и сърна се кланят един на друг, след което сърничката получава бисквитка. Коки даже се приближава до една легнала до стената сърна, която е толкова кротка и мързелива, че позволява той да ѝ сложи слънчевите си очила на нейните очи и така се снимат.

Българска реч не се чува – през цялото ни пътуване, вече толкова дни, чухме само два пъти – на кулата на Токио и случайно в „Смайл хотел Киото“, където се оказахме в асансьора с едно момче българче, но не можахме да говорим дълго.

Като си почиваме добре край едно от езерата, на тишина и спокойствие, тръгваме обратно. На мен ми се пие капучино, но никъде не виждам да предлагатг капучино. Тук и хубавото кафе еспресо е рядкост. Това, което предлагат по хотелите е ужасно – рядко и без аромат. На таблото пред едно заведение виждаме, че предлагат „копи лувак“ за 2900 йени, което е около 40 лв. и ми се струва, че не е скъпо. По нашето Черноморие – там където го има, мисля че е доста по-скъпо. Обяснявам на Стефан, какви животни са цибетките и защо „копи лувак“ е най-скъпото кафе в света.

Обратния път до Токио е първо с влак до Киото и оттам отново със скоростния „Шинкансен“. Този път хващаме по-експресен влак, който ще спре само на три-четири гари по целия път от над 500 км до Токио. Сутринта, в стаята, пак четох за този влак-стрела. Разстоянието между релсите е с около 40 см по-голямо отколкото при релсите на обикновените влакове в Япония. Инфраструктурата и поддръжката на „стрелите“ са много скъпи, точно поради това, че се правят отделни линии, гари, тунели – само за Шинкансен, както вече споменах. Седалките се обръщат автоматично след пристигане на крайната гара, за да са винаги по посока на движението. Много интересни факти има за тези феноменални влакове. Вътре като седнеш имаш чувството че си в самолет, само че е много по-широко и комфортно и без досадните обяснения на стюардесите какво да правиш ако се случело не знам какво си в самолета. Дори муцуните на мотрисите приличат на аеродинамичната муцуна на самолет. Бързо е, удобно и скъпо. За нас тримата, от Киото до Токио, билетите ни са към 42 000 йени или около 570 лв.

В Токио тръгваме към Двореца на Императора, или по-точно към парка пред него, защото зоната към самия Дворец е строго охранявана и недостъпна. На няколко места има будки с полицаи, които не се двоумят да надуват свирки и да се карат, ако видят някой да тича или да кара колело – и двете дейности са забранени на територията на парка.

С метрото слизаме на близка до нашия нает апартамент станция и сядаме в ресторант „Denny`s“. Стефан знае за тази верига ресторанти – имало ги и в САЩ и наистина се оказва много добър. Поръчките правим чрез таблет, поставен на всяка маса. Всичко поръчано идва много бързо и е както винаги много вкусно. Тук най-после има капучино и аз изпивам даже две.

След настаняването в апартамента излизаме на разходка край река Сумида, от другата страна на която, гордо се извисява кулата „Sky Tree“, цялата осветена в разноцветни светлини. Край реката е много свежо – крайбрежната алея е много приятна, чиста и широка, с арт-кътчета, или арт-пойнт, които правят разходката на всеки приятна и разнообразна. Имаше и малка площадка за рефлексотерапия – пътека, извита като подкова, с различни камъчета и грапавини. Ние с Коко се събуваме и минаваме цялата пътека по чорапи, макар на места да беше дори болезнено. Под един мост, добре осветен, виждаме налягали пет-шест бездомници, с разни колички, завивки, кашони до тях – като всички бездомници по света. Първите ни дни в Токио също бяхме видели двама или трима пак настанени под един мост. Явно това е място посочено от градската управа – хем да са защитени от дъжд, хем да е осветено и да ги държат под око.

В Токио за всичките дни, в които се разхождахме, изобщо нямахме усещането, че сме в огромен мегаполис. Няма задръствания с автомобили, няма смог и се диша приятно. Навсякъде е чисто и блести.

Докато се дивим на едно арт-творение, в началото на един от мостовете над Сумида, чуваме зад нас: „Извинете, вие да не сте българи“? Обръщаме се и виждаме две млади момчета. Така се запознаваме с Георги и Любомир. И те са като нас на самостоятелно пътуване и опознаване на Япония. Били от десетина – дванайсет дни и си тръгвали вдругиден. Любомир завършвал японистика и разбирал езика, но не можел да го говори добре, по думите му. Обменяме си информация кой къде е бил и какво е видял. Оказва се, че и те са посетили почти същите места като нас – Токио, Осака, Нара, без Фуджи и са видели сходни забележителности. Но са имали малко повече перипетии, а на нас ни е вървяло повече или сме били по-организирани. В „Шинкансена“ също като нас са нямали запазени места, но са стояли прави почти час и половина, докато се освободят. А от летището на Осака до гарата се наложило да вземат такси, за да не изпуснат влака и им е дошло скъпо – почти 60 километра. Говорим си почти двайсет минути и се разделяме с много приятни впечатления.

Това е последната ни нощ в Япония. На другия ден сутринта, кулата „Sky Tree“ е с връх скрит в облаците, мрачно е и мокро – преваляло е през нощта. Хващаме автобус и после метро до летище „Нарита“. Сбогуваме се с Токио и с Япония.

Петнайсет дни изцяло потопени в тази богата с културата си, с историята си и с красотите си страна. Разбира се, това е малко време за да доловиш истински пулса и духа на една страна, на една богата култура, но нас ни обогати доволно. Все пак е досег и вдъхновение за почитането на традициите, за вековния стремеж и търсене на красивото в детайла, в ежедневието, в природата, във всичко край нас. Описах само моята си Япония. Такава каквато аз я видях и почувствах.

Сигурен съм че всеки, който посети тази страна, ще отнесе своята си Япония. Все пак да не забравяме, че ние виждаме това, което сме подготвени да видим. Подготвени сетивно, културно и естетически.

Отмъкнатите икони от църквата "Успение Богородично" в Златоград

noreply@blogger.com (Иво Георгиев) — Tue, 16 Sep 2025 21:24:00 +0300

Част от старите икони, пазени до края на 2023 г. в църквата „Успение Богородично“ в Златоград. Това е старата църква на града, изградена след издаден султански ферман, с който се разрешава освен нейното изграждане, още и на църквите в Широка лъка и в Чепеларе – тези три църкви са сред най-старите в Родопите – и трите градени през 1834 г. Старите икони са открити през 2014 г., след което са реставрирани и почистени от реставратора Кристиян Янков.

Аз съм ги снимал през пролетта на 2023 г.,няколко месеца преди да бъдат изнесени (откраднати) от храма, от поп Виктор, доверено лице на пловдивския владика Николай. Попът, обслужващ тогава двете златоградски църкви, беше следствен (уж) след кражбата, но не вярвам следствието да е доказало нещо до ден днешен. Иконите са от края на 18 – началото на 19 век и са били най-често в домашни олтари, още преди градежа на храма „Успение Богородично“. Затова повечето са представлявали триптих. Сред тези шедьоври е и ценната „Света Богородица страдаща“ (долороза), дело по всяка вероятност на зографа Никола Одринчанин. Те са били крити (и забравени) на тавана на храма, оцелели, след башибозушките нападения в града през 1913 г., както и след оттеглянето на гръцките духовници, които отнесли със себе си много църковни книги, архиви, икони и утвар от храмовете.

За да „изчезнат“ мистериозно в края на 2023 г. Поне снимките (и срамът от кражбата)остават.

До появата на иконите някъде, някога, могат да се считат за откраднати.

В Националния музей на Дания

noreply@blogger.com (Иво Георгиев) — Thu, 11 Sep 2025 20:25:00 +0300

Миналата година с Калоян, точно на 11 септември 2024, на път от София за Япония, за по-напряко минахме през Копенхаген. Копенхаген е много красив град и ние сме за втори път там. Да ви кажа, има разни дворци на кралици, плавателни канали, много украински знамена, даже и статуя на една малка русалка, но нали си падаме по музеите, този път искахме на всяка цена да посетим Националния музей на Дания. И го посетихме, нищо че ръмеше и беше, ай да не ви казвам колко градуса в датската столица. Нахлузихме чорапи, якета и буф, право в музея. А той се оказа голямо богатство. Обикаляш, обикаляш от зала в зала, попиваш чудатости и красоти и не можеш да си тръгнеш. Проследяваш част от историята не само на земите, на които е сега Дания, но и на Египет, Финикия, Древна Гърция, Кипър, Рим и разни други близки и далечни земи. На всичкото отгоре ти дават да снимаш, колкото си искаш и то с фотоапарат.

Много от находките са разкривани от датски археолози, участвали в експедиции в други страни, като датската експедиция в сирийския град Хама от 1931 до 1938 г., както и спасителните разкопки в Ирак, преди строежа на язовира Дукан, през 50-те г. на 20 век. Тогава още е действала системата „partage“ – всички открити артефакти са били поделяни съгласно договор, между участващите в разкопките страни. Впрочем тази система е обогатила много западни музеи по официален път. За неофициалните пътища тук не говорим.

Един ден, разбира се, доникъде не ни стигна за спокойно разглеждане на всички експонати и зали на музея, за спокойно изчитане на обясненията и историческите факти. Понаучихме криво-ляво за периода на величие на Датската империя, видяхме няколко картини на нидерландския художник от 17 век Алберт Екхаут, който пръв е рисувал хора и пейзажи от Бразилия, и прочетохме кога е било разпространено течението „пиетизъм“, част от реформаторското течение на християнството в началото на 18 век. Има много тематични зали, посветени на културата на различни народи по света. В края на краищата толкова много информация може да ти послужи единствено като стимул да потърсиш след това повече литература по една или друга тема от многоликата човешка цивилизация. А после уморените ни крака, получиха почивка в много приятна обстановка с топло капучино и поглед към красиво оформеното просторно фоайе на музея. Така си беше…

Есенни записки от Япония - седма част

noreply@blogger.com (Иво Георгиев) — Fri, 5 Sep 2025 19:56:00 +0300

Тихомир имаше идея да ни води на другия ден извън Осака, на тяхно любимо място сред природа, но прогнозата за неделята беше за дъждовно време и се отказахме.

И наистина – прогнозите се оказват верни. На другия ден вали още от сутринта и е мрачно. Но за сметка на това пък, имам рожден ден. Какво по-добро предзнаменование – ще ми върви по вода през цялата ми следваща година! Дай Боже да е така!

Момчетата влизат и ми пеят „Честит рожден ден, тате!“ поздравяват ме и се прегръщаме. Два дни преди този ден, в социалната мрежа за възрастни – сещате се коя е, видях публикувана моя биобиблиография изготвена професионално от Регионална библиотека "Н.Й.Вапцаров" в Кърджали. Обхваща период от 27 години – от 1997 г до тази 2024 г. Наистина добър и ценен труд и ме зарадва жеста. Започнах да получавам поздрави и по месинджър. След като закусваме, Коки намира хубав концерт в памет на Леа Пол от 2010 г. с участието на Джеф Бек и го слушаме и гледаме повече от час, на огромния телевизор, на който както казах, можеш да гледаш или да си поръчаш почти всичко – от закуска, до такси, а може би и момиче. Иначе с жената на рецепцията коминукацията е чрез звуков „гугъл преводач“ – тя не знаеше бъкел английски.

Когато тръгваме към „Умеда скай билдинг“ вече е ранен следобед. Този небостъргач е една от емблематичните сгради и атракции на Осака и представлява всъщност два небостъргача с по 40 етажа всеки, съединени в най-горната си част с общ покрив, а също и с топла връзка някъде по средата. На мен ми заприлича донякъде на Голямата арка в модерния квартал „Дефанс“ в Париж, но без да е така изчистена и стилна архитектурно. Качваме се на тридесет и петия етаж, с панорамен асансьор, а на самата панорамна площадка не отиваме, защото не е нещо особено – за да направим само няколко снимки, трябва да платим вход от 2000 йени, с които по-добре да обядваме и да пием по една бира няколко пъти. Така и правим, като преди това си купуваме ветрила и малко козметика от просторен магазин, каквито ги има почти на всяка голяма забележителност. Слизаме до първия етаж под земята и сядаме в индийско-непалски ресторант. Досега в Япония не сме попадали на ресторант, в който храната да не се сервира бързо и да не е прясна и вкусна. Така беше и в Токио, и в Киото, така е и тук в Осака, така ще бъде и в Нара. Поръчваме си три различни вида менюта с няколко екзотични блюда във всяко меню и бира към тях. И този път се храним много вкусно и евтино. Установяваме, че непалската бира си я бива.

Навън дъжда вече е спрял и ние се прибираме в свежия следобед, като си купуваме по един сладолед пътьом. Осака е десетата най-населена агломерация в света, но и тук като в Токио нямаш усещането, че е пренаселено, че е трафикът е претоварен. Нормален град, с паркове, канали, красиви кътчета със статуи и фонтани. Близо до хотела ни имаше голф-игрище и се виждаха доста хора да се забавляват.

А вечерта завършва във ваната с джакузи и цветните светлинки, които ме пренасят в приказките. Да ви кажа, хубаво е да си рожденик и да празнуваш на екзотично място!

На другия ден няма и помен от облаците и дъжда – слънчево е и свежо. Излизаме в парка, който е пред хотела, а зад него е река „О“ и парка е по протежение на реката. Много е приятно да вървим пеша по алеите край реката – срещаме много хора да тичат, даже и някои доста възрастни бегачи – може би на по 80 - 90 години. По брега, рибари на групички по двама, по трима, някои дошли с велосипеди, си говореха и се смееха. Явно водата е чиста и има риба. Снимах пътьом и езерце с лотоси, които винаги са ме очаровали с големите си, кръгли, зелени листа.

Минаваме по красив пешеходен мост и отдалеч съзираме нашата цел за днес – прочутият Замък на Осака. Около него има голям парк с алеи, а воден канал обгражда здравите стени на Замъка. В канала плуват малки корабчета с туристи. До самия Замък се извива голяма опашка за билети. Чакаме около 25 минути, докато ни дойде реда да си купим билети от автомат. Самият централен замък е много впечатляващ – издигнат е на осем етажа, като на всеки етаж има експозиция, с много снимки, експонати и видеостени с кратки филмчета от историята на Осака и на замъка. Строен е от Тойотоми Хидеоши (един от тримата обединители на Япония) в периода 1583-1597 г. През 1600 година Токугава Иеясу разбива войските на наследника на Хидеоши – Хидеори, в прочутата битка при Секигахара. Тази битка е много ключова в историята на Япония и аз съм чел и гледал филм за нея. Токугава Иеясу става шогун и всевластен господар в Япония, три години след битката. Именно той е прототип на героя на английския писател Джеймс Клавел – Торанага, от романа му „Шогун“. В 1614 година шогунът с войските си, напада замъка като не успява да го превземе, но през лятото на 1615 г. успешно превзема цялата крепост и Замъка и унищожава целия клан на Тойтоми Хидеоши. Замъкът е разрушен частично и по-късно е довършен от пожар. Близо две столетия е занемарен и забравен. Във вида, в който го виждаме е изграден през 1931 г. и отново реставриран през 1995-1997 г. На най-горния етаж има панорамна тераса, която обикаля замъка и дава възможност да се видят чудни гледки от Осака на всички страни, от 50 метра височина.

Навън, в парка пред главната сграда, улични артисти представят своето шоу и около тях са се събрали много туристи. Забавни трикове ни разсмиват и предизвикват бурни аплодисменти. Снимаме, снимаме, снимаме.

Градският автобус ни отвежда до друг квартал, за да разгледаме храма „Шитенноджи“ – един от най-старите будистки храмове в Япония. Дотук сме посетили толкова много храмове, че е невъзможно да им запомним имената на всички и кой къде се е намирал. Добре че си водя бележки всяка вечер, докато са ми още пресни впечатленията. Преди отпътуването специално си купих нов бележник, турско производство, защото не намерих японски. А знам, че в Япония още се пазят традициите за ръчно правене на хартия – за рисуване или писане, но ние не можахме да посетим такова ателие.

Да ви кажа – от разглеждане на стари храмове, много се огладнява и ние пак търсим място къде да седнем, да се подкрепим – съгледали сме нещо като голям павилион на ъгъла на две улици. За мен и Стефан пак „такояки“, а Калоян си взема „окономияки“ – нещо като палачинка от зеле, месо, сосове и не знам още какви щуротии вътре.

Оттук вече сме твърдо решени, най-после да стигнем до водата и да видим пристанището и морето. Почти на самия бряг, издига ръст огромно виенско колело – в квартал „Темпозан“. Като стане дума за виенско колело, аз винаги уточнявам, че е по-правилно то да се нарича „пловдивско“, тъй като най-старите сведения в света, за подобен тип увеселително съоръжение (от 1620 г.) са на английския пътешественик Питър Мънди, именно от Филибе, днешния Пловдив. Документирано е, има и рисунка и описание.

Та качваме се ние по най-бързия начин, за да можем да хванем последните лъчи на залеза и да направим снимки на града на вече оскъдната здрачевина. Когато сме в най-горната точка, на 112 метра височина, слънцето вече се е скрило, но облаците са обагрени в розово, лилаво, цикламено и всякакви нюанси на тези цветове и пейзажите са удивителни. Миговете са неповторими. Блаженство ни е обзело, постоянно се въртим и се чудим на коя страна да погледнем. Под нас, ниско долу, се вижда огромен круизен кораб, акостирал на брега. Когато слизаме, светлините на Колелото вече са запалени и е истинска цветна феерия. Тук, в Япония, сме забелязали, че не пестят много-много електрическата енергия, щом е в името на красивото, а и в името на туризма и бизнеса.

Съвсем наблизо е Аквариума на Осака и съвсем естествено се насочваме към него, без да сме го планирали. Нямаме кой знае какви очаквания, но той се оказва аквариум с доста богата колекция. При откриването му през 1990 година е бил най-големия аквариум в света. Вече не е, но си е впечатляващ. На касата учтиво ни питат от коя страна сме и като казваме България, младата усмихната касиерка ни казва „Добър вечер“ на чист български. Явно имат тези поздрави на много езици и им излизат на екрана пред тях, за да зарадват посетителите от далечни страни. Хареса ни разходката в Аквариума – имаше много видове от всички части на земното кълбо – пингвини, огромна китова акула, скатове, делфини, видри, тюлени, изящни, малки медузи, както и огромни омари с по десет крака. С тази „водна“ разходка, завършва днешния ни много хубав ден.

Опасният въжен мост над Арда

noreply@blogger.com (Иво Георгиев) — Mon, 25 Aug 2025 18:53:00 +0300

Не помня да съм минавал по по-опасен въжен мост.

Още горе, в селото, млад мъж, с две щъкащи край него малки дечиня, ме напътства като му казвам накъде съм се запътил – „аха, до моста над Арда ли, там си е моста, не е отнесен от водата. Хващаш екопътеката за „Дяволския мост“, но после драсваш надолу към реката.“ И аз хващам екопътеката, която минава край старата полуразрушена къща на Гълъб Илъков. Питам се дали той е кръстен на селото или селото е кръстено на него. Гълъб от Гълъбово. От къщата се открива упояваща гледка към долината на Арда, прорязала зелените ридове на Родопите. Къщата била от 19 век и е една от най-старите в планината. Каменна, с типичната сантрачна система на старите градежи и покрив от тикли.

След дълго спускане - от 900 метра слизам до 450 м, след като са изчезнали следите от всяка пътека и накрая карам през просото – не, просо няма, но има къпини, гъсти храсталаци, нападали дървета и стръмни урви, слизам до коритото на Арда и виждам моста. Още на пръв поглед съм леко разочарован. Хм, това е странен мост, някак нескопосан. Само с по едно ръждясало носещо въже от двата края и с под от ръждясали, тънки ламаринки. Съмнително хлътнали надолу. Дори основите на двата бряга, не са от солиден бетон, а от подредени камъни споени с малко бетон. Колебая се. Лек страх може би. Опипвам първото, второто хлътнало платно. Височината е голяма. Престрашавам се и тръгвам бавно. Бавничко. На места ламарините са разместени, има пролуки или скрепящите ги болтове ги няма. Всичко така се клати несигурно. То какво ли е сигурно в този живот, та и един въжен мост. За подсилване на ефекта духа и вятър.

А мястото е толкова красиво. Тук са едни от най-причудливите меандри на Арда. Виждат се на картата. И за какво е бил нужен този мост на това място? Оттатък няма нищо – няма път, няма забележителност, нищо. То и отсам няма пътека. Какво свързва всъщност моста – два безпътни бряга? Гора, камънаци и пущинак.

Като се връщам пак в селото, същият мъж ми разказва: този мост, вика, го е правил един от нашето село. Той всичко сам си е правил. Разбираше от всичко – и коли поправяше и трактори. И самолет, казваше, мога да направя, и ще излети, само къде ще кацне, не знам. Той почина, казва, преди две-три години.

Значи всичко си идва на мястото – самоделен мост от местен изобретател. Самолета можело да излети, но не се знаело къде ще кацне. И аз така се чувствах като вървях по моста – тръгваш, но не знаеш дали ще пристигнеш на другия бряг.

Чудат мост правен от местен сръчен чудак. Късче от чудатостите на Родопите.

Есенни записки от Япония – шеста част

noreply@blogger.com (Иво Георгиев) — Wed, 20 Aug 2025 20:09:00 +0300

В Осака, търговската улица „Дотонбори“ е изключително оживено място. Тя е успоредна на воден канал, по който плуват туристически корабчета. Тук цари голяма шарения с много рекламни пана и фигури по сградите. Огромни омари си мърдат краката, голям дракон се е надвесил над минувачите, или главата на угоен японец привлича погледите ни. Вече сме гладни и се оглеждаме какво можем да хапнем. Вляво по улицата виждаме опашка пред нещо като скари, върху които двама души обръщат някакви странни топки. Без да знаем какво е, се нареждаме и ние на опашката – щом има опашка, значи е нещо хубаво. Оказва се, че тук правят прочутият специалитет на Осака – „такояки“ – топки от тесто, с парченца октопод вътре. Десет топки са 980 йени и мислехме да вземем за всеки по една порция, но автоматът за плащане не ми прие банкнотата от 5000 йени, че била нова емисия и взехме само една порция. Такоякито е много вкусно и разбира се – не ни стигна. До края на улицата „Дотонбори“ е все такава шарения и пренаселено с хора и търговци. Слизаме към канала, снимаме туристическите корабчета и транспарантите край кейовете. От надписите научаваме, че тук, вместо „аригато“, казват „оокини“ за „благодаря“, на осакски диалект. Купуваме си плодови фрешове от уличен продавач.

Отскачаме до хотела за да си вземем душ и да се преоблечем и потегляме към гара Китанода“, където в 18 ч. ще ни чака Тихомир с колата си. Тихомир Сан е мой състудент, който учеше четири години след мен, но се засякохме за малко. А освен това е и герой. В мой разказ. Или да го кажем - прототип. Вълнуващо е и още как, да се срещнеш с герой от свой разказ и то не къде да е, а в Осака. Не помня кога точно е бил публикуван за пръв път разказа „Тихомир“, но той влезе в онзи легендарен сборник с разкази „Исус ми прати смс“, който Вальо Дишев пое риска да издаде през далечната вече 2009 г. (сборникът е легендарен, защото го писах с крака потопени в леген, да не си помислите друго…)

С Рицко сан - жена му, се запознали на бригада в Англия и там, нали – любов и тъй нататък. Живяха известно време в Кърджали, докато Тишо изкара военната си служба и после заминаха за Япония. Влизаме в къщата, масата е сервирана и Рицко сан ни подканя да сядаме. Трапезата е отрупана – салати, ордьоври, зелеви сърми, зелен фасул, шишчета. Тихомир ни налива първо японска бира, после аз минавам на отлежало уиски, Стефан решава да опита нещо като саке, но от пшеница. Рицко сан кара на газирано бяло вино, а Коки си остава на бира. Ядем, говорим си на английски основно, заради съпругата на Тишо и само от време на време добавяме нещо на български. Все пак тя разбира сносно и български. Тихомир откак е дошъл в Япония работи все едно и също – преподава английски на деца от детските градини, пише го и в разказа ми, а освен това дава и частни уроци на по-големи ученици. Това са 25 години и по думите му, шефа му много го цени и обича. Жена му на Тишо не работи. Дъщеря им има фризьорски салон за кучета. Оказва се, че това било доста развит бизнес, тъй като в Япония почти всяко семейство си има по няколко домашни любимци, единият от които задължително е куче. Впрочем Тихомир също има куче, което ни прие резервирано и ни предупредиха да не правим резки движения, че се разлайва и може да ни ръфне. Имат и канарчета в клетка.

Та както казах, пихме бира, уиски, саке, после май и вино, ама то човек може ли да запомни всичко, което е пил при такава паметна среща на автор с герой. По някое време, незнайно откъде, се появи в ръцете ми китара „Ямаха“ и измахахме много песни - стари, любими хитове и задължително се изпя и „Д-р Иванов“ на Георги Минчев, която е любима на Тихомир сан още от студентските години. Коки беше на електрическото пиано. Само забравихме да изпеем „Над смълчаните полета“, която казват, япончетата много обичали и я имало в японските учебници по музика.

Междувременно – не знам как става дума и за личните печати, които всеки пълнолетен гражданин трябва има в Япония. Знам, че тук подписът върху документите няма такава стойност като в западния свят и у нас. Тук задължително трябва да имаш личен, уникален печат, който може да е с твоето име, може да е някакъв девиз или лого. Някога и до скоро са се правели от слонова кост, но сега само най-големите бизнесмени или изтъкнати личности, както и Императора има от слонова кост. Тихомир показва своя печат – той е пластмасов, тънък, цилиндричен - голям колкото безимения пръст или кутрето. Бил в банката преди два-три дни, но си бил забравил печата. Абсолютно отказали да му приемат каквито и да е действия без печат, та се наложило на другия ден пак да ходи, този път с печата. Заради тези печати Япония е един от най-големите вносители на слонова кост от Африка и тя е една от малкото страни, в които легално можеш да си купиш в магазин слонова кост, въпреки че в ЕС и в повечето страни по света търговията е забранена от закона – с цел за да се намали бракониерството на слонове в Африка.

Забравихме да питаме Рицко сан, какво е мястото на жените в японското общество. Чувал бях от една позната, която имала позната от Кърджали – професор в японски университет. Та тя казвала, че жените като отношение, осезаемо били по-ниско в социалната стълбица от мъжете, и това се усещало дори и в академичните среди. Не знам, не можах да се убедя в това, от краткия ми престой. Но една случка в метрото, много ни учуди и тримата. В претъпкано метро сме, на пъпа на Токио (не помня кой от многобройните пъпове) с много правостоящи, нагъчени един в друг. Качва се млада жена, с количка и на ръце държи заспало малко дете. Тя едва задържа равновесие от клатенето на вагона, защото ръцете ѝ са заети с детето и не може да се хване за дръжка. Никой от седящите не я покани да ѝ отстъпи място и да седне. Това продължи няколко спирки поред, докато тя не слезе. Все си мисля, че това у нас нямаше да се случи, но не мога да съдя. Така в разговори и песни, в дома на Тихомир, времето минава и по някое време се надигаме да си ходим. После се прибираме с такси. Даже с две таксита, защото метрото на Осака беше решило да затвори, по никое време. А то - от „някое време“ кога станало „никое време“ – така и не разбрахме.