Иво Георгиев

Царево, Скече, Ксанти

noreply@blogger.com (Иво Георгиев) — Tue, 7 Apr 2026 19:16:00 +0300

Царево, Скече, Ксанти. Тесният път до Хилядоцветният град, сгушен в южните склонове на Родопите е като лабиринт от стръмни гребени и клисури. Синьо-зелените дипли на планината са красиви и страшни. Долу, в ниското се вие река Върба или Косинтос, буйна и мътна след дъждовете.

Градът изниква изведнъж иззад планинските гребени. Той е като разбунен кошер тази събота. Оживен, шумен, пулсиращ. Някогашна твърдина на Момчил, многократно преплитал своята история с България и българите. За няколко месеца през 1913 г., кмет на Ксанти е Антон Страшимиров. Писателят, който толкова е обикалял, писал и обичал Родопите и двайсетина години по-късно точно той ще предложи Даръ дере да се преименува на Златоград.

Ксанти е бил прочут с отглеждането на висококачествени тютюни още от 18 в. Всъщност най-добрите тютюни. Султаните на Османската империя и султанския двор са пушели изключително само ксантийска басма. А и цяла Европа. В града е имал складове и прочутият търговец Димитър Кудоглу, който е имал складове и в Пловдив. Както пише Страшимиров в пътеписа си „В Южните земи“: „жителите бяха турци и гърци – българите едвам брояха 1000. Но милионерът в града бе българинът Кудов, от съседното село Габрово.“

Градът е с тесни улички, но ниско строителство. Трудно намираме място за паркиране. В центъра е прочутата часовникова кула градена през 1870 г., а пред нея е широк красив площад, по който шетат деца и гълъби. Старият град е с познатата ни възрожденска архитектура от средата и втората половина на 19 век. Градът е сринат от две силни земетресения през 1829 г. и после въздигнат наново, за да достигне своя блясък в края на 19 и началото на 20 век, благодарение на тютюна.

Калдъръмени улички, цветни къщи с еркери, насядали млади хора по кафенета край стените на къщите. Цветя по прозорците, котки пред портите. Жена с покрита с кърпа глава е седнала в основата на часовниковата кула, рови си нещо в телефона, а зад нея се вижда пакет с поне 40 ролки тоалетна хартия. Пазарен ден е. Ксанти е и прочутият съботен пазар. Ако търсиш нещо – тук ще го намериш. Ние не търсим нищо. Зяпаме. Бухаме се в едно тясно ресторантче с една единствена свободна маса и тя дори не може да ни побере. После хайде по обратния път до колите.

Разделяме се набързо, защото тихото априлско море ни очаква, но пак ще дойдем. Пак.

Римската баня край с.Щит

noreply@blogger.com (Иво Георгиев) — Sat, 28 Mar 2026 22:30:00 +0200

На табелата пише че това е римска баня. Дали е римска – няма никаква информация, която да го доказва, но че е розова – розова е. И с красива архитектура. Банята край село Щит.

Арки, овални форми по-скоро в ориенталски стил. Знайно е, че баните по нашите земи са с традиции от хилядолетия, още преди да са били измислени водомерите. Затова имаме и толкова много имена на населени места производни на „баня“, „банско“, „банкя“. Както и глаголи като „забаням“, „избаням“, „набаням“, „обаням“. Някога в обществените бани си имаше и хора, които срещу заплащане ти изтриваха кирта професионално. Нямаме българска дума за тези добри хора за това използвахме турската – теляк. Днес обществени бани няма, защото всеки си има баня вкъщи, затова няма и теляци, но пък си имаме инфлуенсъри и професионалисти по ИИ, което не е малко. Та, мисълта ми беше, ако минавате край село Щит – отбийте се да видите как и къде са се обаносвали хората някога.Интересно е.

Холодомор

noreply@blogger.com (Иво Георгиев) — Thu, 19 Feb 2026 19:24:00 +0200

Близо сто години след Голодомора, (признат от много държави за геноцид, включително и от България), голяма част от Украйна и най-вече големите градове тази зима са подложени на „холодомор“ (от руски „холод“ – студ) - на истински терор на мирното население чрез студ и тъмнина. Думата не съм я измислил аз, тя е в употреба от месеци и в украински и в руски информационни източници. Всъщност да уточним, че на украински език голодомора от 1932-33 г. се нарича "холодомор", поради спецификата на езика. Но холодомора днес не е само липса на топлина и светлина. Това е и липса на енергия за работа на ел.уреди, телефони и компютри, за готвене и къпане, за работа на заводи, социални заведения, спиране на хирургическите операции в болниците. Към това се прибавя и прекъсването на водозахранването на много населени места и квартали, там където също е нужно електричество за помпи и съоръжения. Целта на този терор е същата като преди сто години (или 96) – да бъде пречупена една голяма група хора, една страна, да бъде накарана да приеме капитулация (и мир) от един агресор, безусловно. („Нравится не нравится, терпи моя красавица“, както вулгарно и с ехидна усмивчица, беше заявил малко преди нападението преди 4 години, дребният вожд-агресор, по повод несъгласието на Зеленски с клаузите в Минските споразумения).

При минусовите температури на украинската зима, това си е равносилно на геноцид. Да, много европейски страни даряват генератори, но това, при многомилионно население, дали може да покрие нуждите и на една десета от нуждаещите си.

Опитвам се да си го представя. При нашата мека зима, опитвам се да не пускам отоплителни уреди за един час, да стоя на тъмно за един час, да не съм на телефона час. Впрочем мои съседи, за които съм писал, са така вече почти две години. Те са брат и сестра, живеят в съседния вход и нямат пари да си плащат сметките. За храна също нямат. Когато мога винаги им давам нещо, но не мога да им дам ток и топлина. Не мога да принудя по-малкия брат да не бие сестра си и да не я гони на улицата да шари из града за да търси пари и нещо за ядене. И полицията не може, доколкото разбирам, въпреки многобройните сигнали. А всичко това умножено по милиони…

Холодомор. Звучи като „Мордор“ – „черната земя“ на Толкин.

Когато не можеш да победиш на фронта, се чудиш как да тероризираш и атакуваш мирното население в градовете. Това е похватът на безсилието. Когато даваш по хиляда загинали и ранени на ден, на целия фронт, без видим напредък, ти си яростен в безсилието си. Или безсилен в яростта си.

За близо век – от Сталин, до Путин - нулев напредък в цивилизационно отношение. Или във варварско…

На снимката: Работници поправят трафопост след руски удар в Одеса (18.02.2026), Ройтерс.

Конакът на Али бей в село Нановица

noreply@blogger.com (Иво Георгиев) — Mon, 29 Dec 2025 21:07:00 +0200

И хората, и къщите, и великите илюзии все някога рухват. Някои по-бързо, някои по-бавно. След тях остава история. И тишина.

При многобройните ми посещения в село Нановица и района никой не ми беше насочвал вниманието към конака на Али бей, а той е дал старото име на селото. До 1934 г., преди да бъде преименувано на Нановица, то се е казвало „Али бей конаъ“ по името на тази впечатляваща сграда от османотурския период.

Преди година-две, ми попадна статията на известния историк и фолклорист Любомир Миков, в която той разглежда релефните изображения по ъгловите камъни на конака, които са прости, примитивни дори, но ценни от историческа гледна точка. И тогава си казах – трябва да се посети този конак – да го огледам отвън и отвътре, да го подуша, да ме накара да се размисля за някогашния живот по този край.

Когато пристигаме с бандата, първото което виждаме са трима-четирима души как се суетят почти тържествено около заклано животно на тревата. Разбираме, че са заклали младо теле. Посрещат ни усмихнати, в предновогодишно настроение. Идете, идете, викат, ей там е конака, можете да го разгледате и вътре. Встрани се вижда черната кожа на телето свита на топка.

Пристъпваме бавно сякаш ни предстои среща с някой стар, добродушен разказвач на истории. Постройката е била най-голямата сграда в селото, преди да построят училището, кметството, жилищния блок. Тя е двуетажна, с типичната сантрачна система на градеж от стари времена. Дървените греди се редуват с камъните по стените през определено разстояние, което дава здравина, гъвкавост, а и красота. Строена е, както е изписано на много места по камъните, през 1850-51 г., т.е. сега къщата е на 175 години. Сградата е била симетрична, с три входа от три страни и личи, че някога е била много красива. Сега е занемарена и изоставена. Симетрията е нарушена с две схлупени пристройки от две от страните страни.

Пристъпваме към стаите на горния етаж, внимаваме по стълбите, после внимаваме къде стъпваме по пода поради опасност от пропадане. Усещането е едновременно за надникване в музей, в историческа книга, и в откъслечни пробягващи мигове от живота на хората живели тук. В една от стаите още се вижда хубаво слънце от дърво, което не е точно дърворезба, но е красив орнамент, а в друга, същото слънце е почти паднало и едва личи, тъй като и тавана е наполовина пропаднал. Красиви дървени шкафове с орнаменти в две от стаите ни подканят да отворим вратичките им, да надникнем зад тях. Вижда се оджака в едната стая, после във втора и сякаш ти става уютно. Може би затова в турския език, месец януари се нарича „оджак“ – огнище. Прозорчетата са малки, каквито са всички прозорци по старите каменни къщи – хем да е топло, хем да е защитено при нападение в несигурните времена.

Вече отвън, търся релефните изображения по ъгловите дялани камъни на конака. Те са почти от всички страни. Според Любомир Михов, това са квадри от бял зиолитов туф и се отличават от останалите камъни на градежа. Годината на построяването на сградата е изписана на няколко места с цифри с арабска графика – 1267 г. по Хиджра, или това е 1850-1851 г. по нашето летоброене.

Прескачам огради, навирам се между клони, катеря се върху купища с разпилени камъни и ръждясали тенекии за да намеря най-добрия поглед за снимка. Дворът е съвсем занемарен. Шетат котки и кокошки. Последният обитател на конака го е напуснал през 1972 г., както разбираме и оттогава къщата е необитаема и се руши. Релефните изображения представляват най-често розетки, изпъкнали полумесеци, флорални мотиви вдълбани в камъка, дискове. Някои от релефите са доста ерозирали и едва се забелязват.

Пак според ученият проф.Л.Миков, конакът в Нановица е с най-богатата фасадна украса от всички запазени сгради от османотурския период у нас. Той е изброил общо 95 релефни изображения издялани върху общо 48 камъка, което е наистина впечатляваща колекция. Както вече казах, в художествено отношение те са примитивни като изработка, както примитивни са и дърворезбованите слънца вътре в две от стаите, но въпреки това релефите са ценни като паметник на османотурската архитектура и изкуство. Според изследователя те са изпълнявали функциите на апотропейни символи, т.е. да пазят дома и обитателите от зли сили и уроки. Затова са съсредоточени по ъглите на сградата.

Тъга, носталгия, притихване – това изпитва човек пред такава стара къща, притаила спомените на някогашен богат и весел живот, а сега оклюмала, стара и пуста. Ненужна никому сякаш.

Последни снимки и махване за сбогом.

Още за забравения художник Димитри Йорданов

noreply@blogger.com (Иво Георгиев) — Mon, 1 Dec 2025 19:36:00 +0200

Открихме го случайно, докато разглеждахме изключително приятния „Международен музей на наивистичното изкуство Анатол Яковски“ в Ница. Първо ни заинтригува името – помислих да не е руснак, но веднага отхвърлих това предположение – руснаците нямат фамилия Йорданов. С такава фамилия може да е само българин си казах. И наистина под неговата картина „Портрет на Анатол Яковски“ пишеше, освен името му, още и страната – България. За да няма никакви съмнения. Нали съм нещотърсач, веднага се заех да търся информация за този непознат за мен художник, но нямаше нищо. Дори всезнаещата Уикипедия, не даваше никаква информация за него. Чак след дълго търсене намерих италиански сайтове, които пишеха за творчеството му, за живота и за честването му посмъртно в град Карара.

Димитри Йорданов е роден на 22 юни 1926 г. в София. Дядо му по майчина линия е не кой да е, а бележитият възрожденец – художник и комита Георги Данчов „Зографина“, а негови вуйчовци са Никола и Иван Данчови – авторите на първата българска енциклопедия. Маята е повече от добра, за да „втаса“ самобитен български талант.

В биографията му има много бели петна. Обяснимо – той е невъзвращенец – сиреч враг, а за такива не трябваше изобщо да се говори през социализма. Димитри сътрудничи като карикатурист за някои издания, първо в София, а после и в Прага.

През 1949 г. заминава за Париж, където „хваща“ последните години на свободната (и още не чак толкова комерсиална) парижка бохема. Движи се сред художници, поети, музиканти. Любимо заведение му е прочутото кабаре в Монмартър, „Le Lapin Agile“( Пъргавият заек), където именно се запознава с голяма част от парижката арт-бохема. В кабарето още пазят негови картини и спомен за художника. Сътрудничи на френско списание със свои карикатури, а след 1960 г. заминава за Италия. Живее във Флоренция, Рим, Венеция. Пътува много по света. И през цялото време рисува. Неговия наивистичен стил впечатлява с митични фигури, приказни животни, пейзажи. През 1971 г. и до 1975 г. УНИЦЕФ избират негова картина за коледна картичка с благотворителни цели. Тук трябва да добавя, че той освен художник е и бард – свири на китара, пише поезия, а песента „La Ragazza di Praga“ (Момичето от Прага) е по негова музика и по текст на Анна Андреоли и е написана през 1969 г., след инвазията на Съветските войски в Прага. Изпята е от италианския певец Гипо Фарасино (Gipo Farassino).

Последните си близо двайсет години от живота прекарва в град Карара. Умира през 2001 г, в дом за стари хора, беден и забравен. През 2019 г. в Карара е организиран конкурс за проект за надгробен камък на Димитри Йорданов, под надслов „Спомен за Ди“, тъй като се оказало, че на гроба му няма надгробен камък, а просто името му е написано с пръст в мокрия още цимент. Наградата печели проекта на Рейка Гхио, млада студентка в Художественото училище.А лицеят Liceo Classico „Repetti“, организират негова ретроспективна изложба в Palazzo Binelli.

Картините на Димитри Йорданов са приказни пейзажи, изобразяващи символични места и животни. Чрез пъстри истории той поетично разказва своите преживявания и изразява вярата си в красотата и изкуството. Те пренасят ценителите в един прекрасен, идиличен свят, класически земен рай, но всъщност крият съвсем противоположно послание. Те прикриват дълбока самота и разочарованата надежда на човек, който дълбоко в себе си копнее за приветливо място, топлината на семейството; картините му изразяват надеждата, че един ден това може да се случи. Чест мотив при Димитри е феникса като символ на възкресението и новия живот.

Надявам се един ден този наш самотен и самобитен художник да бъде оценен и в Родината и за него да се говори и да се организират изложби с негови картини.

Неща, които прогонват тъгата и носят радост в махала Гуне

noreply@blogger.com (Иво Георгиев) — Tue, 18 Nov 2025 21:38:00 +0200

Стою Шишков, известният изследовател и познавач на Родопите и може би най-ерудираният, през лятото на 1911 г. предприема голяма обиколка из Станимашкия край на Родопите, близо до тогавашната граница на България с Османската империя. Той и неговата дружина тръгват от село Тополово с три катъра натоварени с провизии за десетина дни и поемат нагоре към „Тополовския проход“. Това е днешният път, който върви по билото на планината от с. Орешец в посока Белинташ и асеновградското село Три могили, тогава с името Юч тепе. Най-напред те изкачват Кокеза, както той го нарича – това е района под днешния Сини връх, наричан тогава Кокез тепе. В своите пътни бележки Шишков дава, богати и интересни сведения за живота и поминъка на населението в този наистина затънтен и див край. С много жив и колоритен език, с майсторство, за което и днес мнозина биха му завидели.

Този планински проход в миналото е бил най-прекият път от низината на Марица към Бяло море. Разбира се, като казвам път, да се разбира пътечка само за мулета и катъри.

И ето – в петнайстия ден на единайстия месец, ние, шепа хаймани, любители на дивия Родопски безкрай, без катъри, но с раници и ентусиазъм, тръгваме да се губим из дебрите на същите диви места на Кокеза. От главния път на Тополовския проход, хващаме дивата пътека към Гуне махала, кацнала нейде в ниското, току над река Боровица.

В пътните си бележки Шишков споменава, че са срещали отсамгранични жители, които „караха натоварени добитъци съ жито и отиваха въ селото Тополово да го мелятъ на воденица, защото по техните висоти вода за воденици няма“.

По-нататък продължава: „Отъ десно на Тополовския проходъ по склоновете на Кекеза са пръснати колибаци, които съставляватъ една община, наречена Ючъ тепе, ала изобщо името имъ е Кекеза, по името на височината. Махаличките са следните-Ючъ-тепе 22 къщи, Финка-Махала 20 к, Кара-Бекиръ 18 к., Бояджи-махала 15 к., Мумджи-долъ 14 к., Гуне-махала 6 к.“

Това ни дава една добра представа за населението по тези джендеми, преди сто и петнайсет години. Наистина, много нашумялата в последните години махала Мумджидам, тогава е брояла 14 къщи, горе-долу, колкото са и къщите – запазени или в развалини, които се виждат там днес, а за Гуне махала – 6 къщи, точно толкова са къщите в махалата при нашето посещение. Само две са обитаеми, с по един жител, в едната живее бай Вели, в другата бай Шефкет, за които съм писал и преди.

Сега ни посреща само бай Шефкет. Съседът му не бил добре, линеел нещо, по думите му. И там, седнали пред вековната каменната къща, усещаме колко много неща тук, прогонват тъгата и носят радост.

Ето кои са тези неща:

Коминчето, което пуши с тънък, весел дим;

Добре подредените камъни на оградата;

Пожълтелите листа на асмата в двора;

Рижавата котка, която уж се плаши от нас, но по-скоро кокетничи;

Червените щипки за пране;

Паянтовата маса, на която са чашите ни с бордо и ореховите и лешникови ядки;

Новата, прясно подменена греда на дървената порта;

Трите ръждясали подкови окачени до стената;

Самият бай Шефкет – брадясъл, спокоен и обветрен, който ни поднася айрян в плитка метална тенджерка и добродушно ни търпи докато, се снимаме с него на прага на къщата;

Керванът от четири коня, натоварени с не знам какво, който се спусна от гората;

Весело жужащите край кошерите пчели, доста активни като за късен ноемврийски ден;

Последния буркан с мед, който бай Шефкет вади ритуално като скъпоценност и е късмет на Стоилка.

"Тясната пещера" край с.Мъдрец

noreply@blogger.com (Иво Георгиев) — Wed, 22 Oct 2025 19:59:00 +0300

Бих я нарекъл „Тясната пещера“, защото в нея е такава теснотия, че аз дето не съм шишман, едвам се провирах в някои коридори. Не е за клаустрофоби. За трети път съм в пещерата, край село Мъдрец, която местните наричат "Маарата", но за пръв път я минавам цялата от край до край, включително и слепите разклонения. Първата ми източнородопска пещера. Дават я, че е дълга 68,8 метра, а с разклоненията – 114 м., но на нас ни се стори по-къса. Но пък – тясна и трудна за придвижване. Пълзене на четири крака, лазене, провиране през тесни гърла, вървене по големи, криви камъни, спускане през стръмни прагове – и да искаш не можеш да бързаш. „Прилепната зала“ я разпознаваме по летящите прилепи – в нея има не голяма колония от тези летящи бозайници. Сега е краят на размножителния им период и вече са излезли от чувствителната си фаза, но гледаме да не им светим много със светлината от нашите нови челници, за да не ги безпокоим.

Пак си спомних за италианския учен Ладзаро Спаланцани, който пръв прави опити с тези интересни животни. Той залепвал очите им със смола, а на един от прилепите, с които е правел опити, направо му е избол очите с нажежена топлийка (да, ужасен експеримент от днешна гледна точка), за да установи, че те пак си летят, без да се блъскат в предмети или стени. И това още през лятото на 1793 г. Но той не могъл да установи на какво се дължи този феномен в ориентацията. След него, чак през 1938 г. двама американски биолози доказват научно ехолокацията при прилепите.

По стените наблюдаваме интересни образувания – гънки, не големи драперии, синтрови джобчета, малки сталагтити – все калцитни формирования, образувани през столетията от течащата в пещерата вода. Пещерите и скалите и те като хората не са статични – и те мърдат, променят се, остаряват.

Краят на пещерата се скосява и е затрупан от камъни – предположението е, че това е направено с взрив. Биологичният свят е представен освен от прилепите, още и от мухи, паяци, и един малък охлюв на едната влажна стена. Близо до единият от отвесните входове, от който влизаше светлина, на стената се виждаше и нещо като водорасли с кафяв цвят.

Връщаме се със Стоилка обратно по същият тесен тунел. Топло е, тясно е, усеща се и леко течение в един определен участък.

Преживяването е неописуемо.Емоционално. Може би защото всяка пещера е загадка, тъмен, непознат свят, който свързваме с вход към света на мъртвите.

А ние излизаме от подземния свят, снимаме се кални и мръсни пред входа и се радваме, че сме съвсем като живи.

Една от първите снимки на скални ниши от Източните Родопи

noreply@blogger.com (Иво Георгиев) — Tue, 14 Oct 2025 19:38:00 +0300

Това е една от първите снимки (а може да е и първата)на трапецовидните скални издълбавания, известни и като „ниши“ и е публикувана в сп.“Родопа“, бр.1 от 1937 г. Автор на снимката е доктор Валдемар Христензен, който е околийски лекар в с.Егридере (в 1934 г. преименувано на Ардино). Той е от вълната руски бежанци, дошъл в Кърджалийския край през 1922 г. бягайки от червения терор в Русия. Интелигентен, съвестен и любопитен за всичко, той е и автор на култовото четиристишие, което описва лаконично и много точно Егридере:

„Трийсет къщи – турски стил,

по средата – мост изгнил,

а до него – минаре,

вот тебя – Егридере.“

Доктор Христензен участва и в създаването на клон на туристическо дружество в района, както и в основаването на филиал на Червения кръст.

Запален природолюбител, той обикаля из Източните Родопи в свободното си време и се любува на красотите на този край. Текста под снимката гласи:

„Изкуствено вдълбани, много интересни плитки пещери, високо в канаритѣ подъ Хисаръ Алтѫ, източно от Кърджали, до гара Срѣдна Арда. Една загатка за всички, включително и за нашитѣ историци, географи и архиолози, от които нито един досега не се е занимавал с тѣхната сѫщност и предназначение. Такива пещери се намират и върху канара на 2 клм южно от Ардино.“

Та така, уважаеми любопитковци – вече повече от 88 години, нашите историци и архИолози уж се занимават с нишите, почесват се по главите, покашлюват се многозначително, но така и не могат да измъдрят нещо умно и що-годе разумно и практично за нишите. Тук изключвам многобройните "бисери" и чисти фантасмагории за енергиите, космоса, сензорите и т.н., на народонаселението.

В "Нощен хоризонт" при Кармен Манукян

noreply@blogger.com (Иво Георгиев) — Fri, 10 Oct 2025 20:21:00 +0300

"Щом се усамотих, дълго гледах и галех кутията без да я отварям. Чудех се защо са тези странни малки дупки в опаковката. Не исках да бързам. Разтягах миговете. Когато разкъсах опаковката - кутията се оказа всъщност кафез и през през ситната мрежичка видях две саксии с миниатюрни растения и по тях накацали или потрепващи с крилца деветнадесет разноцветни пеперуди. Деветнадесет защото малко преди това бях навършил деветнадесет години. Тя го беше запомнила. Като се замисля това е бил най-щастливият миг в живота ми. Отворих кафеза и внимателно извадих растенията навън. Деветнадесет големи, невероятно красиви пеперуди полетяха над главата ми в стаята, а аз седях долу на някакъв жълт, крив стол, сам, с цялото си обожание към Арим. Бях се отпуснал, отметнал глава назад, с лице към тавана и само очите ми шареха безумно за да следят полета ту на една, ту на друга пеперуда. Картина на Шагал."

Този откъс от моя разказ "Двойникът на Орхан Памук" избра да прочете в ефир, прекрасната и интелигентна водеща Кармен Манукян във вторник, 7-ми октомври, в предаването "Нощен Хоризонт", между разговора ни за картините на Шагал и за непознатия наш художник-наивист Димитри Йорданов. Благодаря за разговора Carmen! В твоите предавания винаги е уютно и красиво!

(Снимката е на картината на Шагал "Създаването на света")

Забравеният художник Димитри Йорданов

noreply@blogger.com (Иво Георгиев) — Thu, 2 Oct 2025 20:49:00 +0300

Обичам когато става така – от една дума, едно име, една картина, да се разплете цяла (забравена) история.

На 400-500 метра пеша от апартамента, който бяхме наели в Ница, е „Международният музей на наивистичното изкуство Анатол Яковски“. По тротоара дотам ни се мотат две-три указателни пана за музея, с репродукция на картина – човек с фенер върви в гора.

Музеят е красиво шато или замъче, принадлежало някога на парфюмерист, разположено в голям парк с интересни дървета и растения. Точно този район около Ница и най-вече Грас, е най-парфюмерийния район на света и тук са работили и още работят десетки и десетки парфюмерийни фабрики. Бил съм в две от най-прочутите - „Молинар“ и „Фрагонар“, и от едната от тях бях купил цяла колекция от маркови парфюми на тогавашната ми приятелка Петя, като „Шанел 19“, “Фльор дьо фльор на „Нина Ричи“, но това е друга история.

Влизаме и се наслаждаваме на прекрасната колекция на музея. Наивистичното изкуство винаги ме е очаровало. Започвайки още от Анри Русо-Митничаря и минавайки през хърватската наивистична школа, която знам е много силна и с традиции. Впрочем и тук хърватите са добре представени с картини на Иван и Йосип Генералич и Иван Лацкович. Наивистите, са явно много готини художници и малко цветни анархисти го дават според мен, защото те сякаш казват – не ни пука за вашите перспектива, сенки, полусенки и дрън-дрън, ние пък ще си рисуваме както ни дойде, само да е цветно и весело.

И докато разглеждаме пъстрите табла, виждаме пак картината от указателните пана по улицата дотук. Изненада – това се оказва картина на Димитри Йорданов от България. Споглеждаме се и се чудим – за пръв път чуваме за такъв български художник. Картината е „Портрет на Анатол Яковски“(главният дарител и патрон на музея) и го представя как върви през гора с фенер в едната ръка и с книга с надпис „Художници наивисти“ в другата, сякаш проправя път на наивизма в тъмата и търси нови таланти. На излизане, на входа, чак сега забелязваме, че неговата картина е на плакат, увеличена с рекламна цел. Такава почит към български художник няма как да не ни радва. Търся после в интернет да науча нещо повече за Димитри Йорданов – нищо. Няма нищо на български, нито в Уики-то, нито никъде за негови картини в колекции и галерии. Намирам в чужди източници – на италиански най-вече, тъй като художникът е живял последните си години в Карара, Италия. Там и умира през 2001 г. в дом за стари хора, беден и забравен.

При Шагал, в Ница

noreply@blogger.com (Иво Георгиев) — Mon, 29 Sep 2025 17:06:00 +0300

Стоим и чакаме на опашка пред музея на Шагал, в Ница. Опашката е огромна – поне 60-70 души висим и не се знае дали ще влезем. Говорим си с възрастна двойка германци – чукнали са поне седемдесетте, може и повече. Били идвали вече веднъж до музея, май предния ден, пак чакали, без да могат да влязат. Помислили ни за португалци, но ние им казваме, че не сме.

Опашката е многоезична и многокрака, вавилонска. Май друга българска реч не чуваме. Вълнува се опашката, нерви се, някои се отказват, пристигат нови хора – с такси, с автобуси, с коли. След около час и половина чакане, музеят „падна“ под нашия напън и (не)търпение. Вътре сме.

Не ни вземат пари за вход, поради еди-какво-си, обаче ни проверяват като на летище.

Някъде в преддверието четем цитат от Шагал, че Библията е „най-големият източник на поезия за всички времена“. Дванадесет от картините в музея в Ница са по сюжети от „Битие“ и „Изход“, а пет са от „Песен на песните“. Музеят е създаден още приживе на художника, през 1973 г., след като Шагал е дарил всички тези 17 картини на библейска тематика, на френската държава. После колекцията се разширява с мозайки, скици, рисунки с гваш.

Влизаме и попадаме в света на Шагал, онзи неговия си свят, познат от толкова негови картини. Попадаме в магия, в Библия-магия. Богатство на цветове, на символи, на внушения, на послания. Начало на взаимоотношенията на Бога с човека. Много ангели и животни хвърчат или вършат божествени работи.

Минаваме и спираме много пъти пред едни и същи картини, потъваме всеки път по различен начин в тях. И ме препращат отново в оня мой разказ „Двойникът на Орхан Памук“ - най-библейският и най-шагалов от разказите ми. Разказ, в който има толкова лутане между религии, светове, състояния човешки, езици. Също като в живота на Шагал, който се е лутал между култури, страни, религии, стилове в изкуството, езици.

После пием по едно капучино в добре поддържания двор на музея. Ей така, заради удоволствието, че ни се е случил този ден.

Снимки - 1 и 2. - Част от опашката пред музея; 3.Мойсей край горящата къпина; 4. Ноевият ковчег; 5. Създаването на Човека;6.Борбата на Яков с ангела; 7. Жертвоприношението на Исаак; 8 и 9.- Из залите на музея

Есенни записки от Япония - последна част

noreply@blogger.com (Иво Георгиев) — Sat, 20 Sep 2025 21:24:00 +0300

На следващия ден ни очаква град Нара. Оказва се, че имаме директен влак от най-близката до нас метростанция „Сакураномия“ и от нея за един час сме в Нара. Взимаме автобус № 77 и първата ни работа е да се бухнем в центъра, в големия парк на града. Навсякъде е пълно с туристи и сърнички. На няколко места из парка продават специални бисквити, по 200 йени пакетчето, за храна на сърните. Всякакви други храни е забранено да им се дава от туристите. Аз пак разказвам на Коко и Стефан, как и в Кърджали, още от 80-те докъм 1992-1993 година, имаше стадо елени и кошути, които се разхождаха из града и в парковете на града – бяха може би към 10-15, и бяха красива атракция за жителите и гостите. След това, в демокрацията, изчезнаха. Най-вероятно бяха изядени или прогонени от скитащите кучета. Колко би било хубаво ако се направи нещо, тези животни да се върнат в града.

Сърните в Нара са питомни и толкова са свикнали с туристите, че даже идват да ги храниш от ръка и дават да ги галиш. Някои дори са леко агресивни, или да го кажем, нахални, но забелязваме, че на мъжките рогата са изрязани, да не наранят хората. Вървим към будисткия храм „Тодаи-джи“, който е разположен в самия парк и голям поток от хора се движи в тази посока. Храмът е огромен – до 1998 г. е бил най-голямата дървена сграда в света, а според някои източници продължава да е. Основан е през VIII век, но като повечето храмове, многократно е бил унищожаван от бедствия и изграждан отново. Във вида, в който го виждаме е издигнат през 1709 г. В централната голяма постройка на храма – Дайбутсуден, е разположена най-голямата бронзова статуя на Буда Вайрокана (на японски Дайбутсу) в света. Висока е 15 метра, а само главата е пет метра, като общото тегло на статуята е 500 тона. Като застанеш пред нея или я обиколиш отстрани е наистина впечатляваща гледка. За статуята е писал хайку и Мацуо Башо, още през 17-ти век. Тогава тя е била на открито, изложена на дъжд и сняг.

„Тълпите гледат.

Големият Буда е

затворил очи.“ (Башо)

Будизмът в онези времена е бил по-развит от туризма. Днес, мисля че е обратно.

И тук, в този храм, е пълно с ученици в различна възраст, водени от своите учители. В основата на единия от дебелите метър-метър и половина дървени стълбове, които крепят цялата постройка има тесен отвор, през който виждаме да се промушват с усилие ученици на възраст пети-шести клас може би. Техен учител им помага като ги издърпва за ръцете от другия край, а друг ги снима с фотоапарат. Излизаме от храма и тръгваме да търсим нещо за ядене покрай многобройни сърни, деца, туристи. Виждат се и хора които се грижат за парка и метат барабонките на сърните, или направо мият с маркуч земята. Миризмата от толкова много животни на места се усеща неприятно, но няма как – сърните тук са свещени животни.

През продължението на парка, от другата страна на улицата, пътя върви сред големи, стари дървета към друг храм, шинтоисткия „Касуга - Тайша“. От двете страни има редици от стотици каменни фенери. После чета в Уикипедия, че тези фенери били общо към 3000 – каменни и бронзови. Вътре в самия храм не можем да влезем, защото вече е 5 следобед и е затворил.

Уморени се връщаме пак по същия път край каменните фенери и всред хубавата стара гора.

Центъра на Нара е доста оживен и има много чужденци по улиците и заведенията. Сърните тук ги няма – те са научени да се разхождат само в парковете и край езерата. Туристите се забавляват като ги хранят и ги карат преди това да правят поклони. Сърните на Нара са известни, с това, че са се научили да си искат от специалните бисквитки, с поклон. И е забавно да гледаш как турист и сърна се кланят един на друг, след което сърничката получава бисквитка. Коки даже се приближава до една легнала до стената сърна, която е толкова кротка и мързелива, че позволява той да ѝ сложи слънчевите си очила на нейните очи и така се снимат.

Българска реч не се чува – през цялото ни пътуване, вече толкова дни, чухме само два пъти – на кулата на Токио и случайно в „Смайл хотел Киото“, където се оказахме в асансьора с едно момче българче, но не можахме да говорим дълго.

Като си почиваме добре край едно от езерата, на тишина и спокойствие, тръгваме обратно. На мен ми се пие капучино, но никъде не виждам да предлагатг капучино. Тук и хубавото кафе еспресо е рядкост. Това, което предлагат по хотелите е ужасно – рядко и без аромат. На таблото пред едно заведение виждаме, че предлагат „копи лувак“ за 2900 йени, което е около 40 лв. и ми се струва, че не е скъпо. По нашето Черноморие – там където го има, мисля че е доста по-скъпо. Обяснявам на Стефан, какви животни са цибетките и защо „копи лувак“ е най-скъпото кафе в света.

Обратния път до Токио е първо с влак до Киото и оттам отново със скоростния „Шинкансен“. Този път хващаме по-експресен влак, който ще спре само на три-четири гари по целия път от над 500 км до Токио. Сутринта, в стаята, пак четох за този влак-стрела. Разстоянието между релсите е с около 40 см по-голямо отколкото при релсите на обикновените влакове в Япония. Инфраструктурата и поддръжката на „стрелите“ са много скъпи, точно поради това, че се правят отделни линии, гари, тунели – само за Шинкансен, както вече споменах. Седалките се обръщат автоматично след пристигане на крайната гара, за да са винаги по посока на движението. Много интересни факти има за тези феноменални влакове. Вътре като седнеш имаш чувството че си в самолет, само че е много по-широко и комфортно и без досадните обяснения на стюардесите какво да правиш ако се случело не знам какво си в самолета. Дори муцуните на мотрисите приличат на аеродинамичната муцуна на самолет. Бързо е, удобно и скъпо. За нас тримата, от Киото до Токио, билетите ни са към 42 000 йени или около 570 лв.

В Токио тръгваме към Двореца на Императора, или по-точно към парка пред него, защото зоната към самия Дворец е строго охранявана и недостъпна. На няколко места има будки с полицаи, които не се двоумят да надуват свирки и да се карат, ако видят някой да тича или да кара колело – и двете дейности са забранени на територията на парка.

С метрото слизаме на близка до нашия нает апартамент станция и сядаме в ресторант „Denny`s“. Стефан знае за тази верига ресторанти – имало ги и в САЩ и наистина се оказва много добър. Поръчките правим чрез таблет, поставен на всяка маса. Всичко поръчано идва много бързо и е както винаги много вкусно. Тук най-после има капучино и аз изпивам даже две.

След настаняването в апартамента излизаме на разходка край река Сумида, от другата страна на която, гордо се извисява кулата „Sky Tree“, цялата осветена в разноцветни светлини. Край реката е много свежо – крайбрежната алея е много приятна, чиста и широка, с арт-кътчета, или арт-пойнт, които правят разходката на всеки приятна и разнообразна. Имаше и малка площадка за рефлексотерапия – пътека, извита като подкова, с различни камъчета и грапавини. Ние с Коко се събуваме и минаваме цялата пътека по чорапи, макар на места да беше дори болезнено. Под един мост, добре осветен, виждаме налягали пет-шест бездомници, с разни колички, завивки, кашони до тях – като всички бездомници по света. Първите ни дни в Токио също бяхме видели двама или трима пак настанени под един мост. Явно това е място посочено от градската управа – хем да са защитени от дъжд, хем да е осветено и да ги държат под око.

В Токио за всичките дни, в които се разхождахме, изобщо нямахме усещането, че сме в огромен мегаполис. Няма задръствания с автомобили, няма смог и се диша приятно. Навсякъде е чисто и блести.

Докато се дивим на едно арт-творение, в началото на един от мостовете над Сумида, чуваме зад нас: „Извинете, вие да не сте българи“? Обръщаме се и виждаме две млади момчета. Така се запознаваме с Георги и Любомир. И те са като нас на самостоятелно пътуване и опознаване на Япония. Били от десетина – дванайсет дни и си тръгвали вдругиден. Любомир завършвал японистика и разбирал езика, но не можел да го говори добре, по думите му. Обменяме си информация кой къде е бил и какво е видял. Оказва се, че и те са посетили почти същите места като нас – Токио, Осака, Нара, без Фуджи и са видели сходни забележителности. Но са имали малко повече перипетии, а на нас ни е вървяло повече или сме били по-организирани. В „Шинкансена“ също като нас са нямали запазени места, но са стояли прави почти час и половина, докато се освободят. А от летището на Осака до гарата се наложило да вземат такси, за да не изпуснат влака и им е дошло скъпо – почти 60 километра. Говорим си почти двайсет минути и се разделяме с много приятни впечатления.

Това е последната ни нощ в Япония. На другия ден сутринта, кулата „Sky Tree“ е с връх скрит в облаците, мрачно е и мокро – преваляло е през нощта. Хващаме автобус и после метро до летище „Нарита“. Сбогуваме се с Токио и с Япония.

Петнайсет дни изцяло потопени в тази богата с културата си, с историята си и с красотите си страна. Разбира се, това е малко време за да доловиш истински пулса и духа на една страна, на една богата култура, но нас ни обогати доволно. Все пак е досег и вдъхновение за почитането на традициите, за вековния стремеж и търсене на красивото в детайла, в ежедневието, в природата, във всичко край нас. Описах само моята си Япония. Такава каквато аз я видях и почувствах.

Сигурен съм че всеки, който посети тази страна, ще отнесе своята си Япония. Все пак да не забравяме, че ние виждаме това, което сме подготвени да видим. Подготвени сетивно, културно и естетически.

Отмъкнатите икони от църквата "Успение Богородично" в Златоград

noreply@blogger.com (Иво Георгиев) — Tue, 16 Sep 2025 21:24:00 +0300

Част от старите икони, пазени до края на 2023 г. в църквата „Успение Богородично“ в Златоград. Това е старата църква на града, изградена след издаден султански ферман, с който се разрешава освен нейното изграждане, още и на църквите в Широка лъка и в Чепеларе – тези три църкви са сред най-старите в Родопите – и трите градени през 1834 г. Старите икони са открити през 2014 г., след което са реставрирани и почистени от реставратора Кристиян Янков.

Аз съм ги снимал през пролетта на 2023 г.,няколко месеца преди да бъдат изнесени (откраднати) от храма, от поп Виктор, доверено лице на пловдивския владика Николай. Попът, обслужващ тогава двете златоградски църкви, беше следствен (уж) след кражбата, но не вярвам следствието да е доказало нещо до ден днешен. Иконите са от края на 18 – началото на 19 век и са били най-често в домашни олтари, още преди градежа на храма „Успение Богородично“. Затова повечето са представлявали триптих. Сред тези шедьоври е и ценната „Света Богородица страдаща“ (долороза), дело по всяка вероятност на зографа Никола Одринчанин. Те са били крити (и забравени) на тавана на храма, оцелели, след башибозушките нападения в града през 1913 г., както и след оттеглянето на гръцките духовници, които отнесли със себе си много църковни книги, архиви, икони и утвар от храмовете.

За да „изчезнат“ мистериозно в края на 2023 г. Поне снимките (и срамът от кражбата)остават.

До появата на иконите някъде, някога, могат да се считат за откраднати.

В Националния музей на Дания

noreply@blogger.com (Иво Георгиев) — Thu, 11 Sep 2025 20:25:00 +0300

Миналата година с Калоян, точно на 11 септември 2024, на път от София за Япония, за по-напряко минахме през Копенхаген. Копенхаген е много красив град и ние сме за втори път там. Да ви кажа, има разни дворци на кралици, плавателни канали, много украински знамена, даже и статуя на една малка русалка, но нали си падаме по музеите, този път искахме на всяка цена да посетим Националния музей на Дания. И го посетихме, нищо че ръмеше и беше, ай да не ви казвам колко градуса в датската столица. Нахлузихме чорапи, якета и буф, право в музея. А той се оказа голямо богатство. Обикаляш, обикаляш от зала в зала, попиваш чудатости и красоти и не можеш да си тръгнеш. Проследяваш част от историята не само на земите, на които е сега Дания, но и на Египет, Финикия, Древна Гърция, Кипър, Рим и разни други близки и далечни земи. На всичкото отгоре ти дават да снимаш, колкото си искаш и то с фотоапарат.

Много от находките са разкривани от датски археолози, участвали в експедиции в други страни, като датската експедиция в сирийския град Хама от 1931 до 1938 г., както и спасителните разкопки в Ирак, преди строежа на язовира Дукан, през 50-те г. на 20 век. Тогава още е действала системата „partage“ – всички открити артефакти са били поделяни съгласно договор, между участващите в разкопките страни. Впрочем тази система е обогатила много западни музеи по официален път. За неофициалните пътища тук не говорим.

Един ден, разбира се, доникъде не ни стигна за спокойно разглеждане на всички експонати и зали на музея, за спокойно изчитане на обясненията и историческите факти. Понаучихме криво-ляво за периода на величие на Датската империя, видяхме няколко картини на нидерландския художник от 17 век Алберт Екхаут, който пръв е рисувал хора и пейзажи от Бразилия, и прочетохме кога е било разпространено течението „пиетизъм“, част от реформаторското течение на християнството в началото на 18 век. Има много тематични зали, посветени на културата на различни народи по света. В края на краищата толкова много информация може да ти послужи единствено като стимул да потърсиш след това повече литература по една или друга тема от многоликата човешка цивилизация. А после уморените ни крака, получиха почивка в много приятна обстановка с топло капучино и поглед към красиво оформеното просторно фоайе на музея. Така си беше…

Есенни записки от Япония - седма част

noreply@blogger.com (Иво Георгиев) — Fri, 5 Sep 2025 19:56:00 +0300

Тихомир имаше идея да ни води на другия ден извън Осака, на тяхно любимо място сред природа, но прогнозата за неделята беше за дъждовно време и се отказахме.

И наистина – прогнозите се оказват верни. На другия ден вали още от сутринта и е мрачно. Но за сметка на това пък, имам рожден ден. Какво по-добро предзнаменование – ще ми върви по вода през цялата ми следваща година! Дай Боже да е така!

Момчетата влизат и ми пеят „Честит рожден ден, тате!“ поздравяват ме и се прегръщаме. Два дни преди този ден, в социалната мрежа за възрастни – сещате се коя е, видях публикувана моя биобиблиография изготвена професионално от Регионална библиотека "Н.Й.Вапцаров" в Кърджали. Обхваща период от 27 години – от 1997 г до тази 2024 г. Наистина добър и ценен труд и ме зарадва жеста. Започнах да получавам поздрави и по месинджър. След като закусваме, Коки намира хубав концерт в памет на Леа Пол от 2010 г. с участието на Джеф Бек и го слушаме и гледаме повече от час, на огромния телевизор, на който както казах, можеш да гледаш или да си поръчаш почти всичко – от закуска, до такси, а може би и момиче. Иначе с жената на рецепцията коминукацията е чрез звуков „гугъл преводач“ – тя не знаеше бъкел английски.

Когато тръгваме към „Умеда скай билдинг“ вече е ранен следобед. Този небостъргач е една от емблематичните сгради и атракции на Осака и представлява всъщност два небостъргача с по 40 етажа всеки, съединени в най-горната си част с общ покрив, а също и с топла връзка някъде по средата. На мен ми заприлича донякъде на Голямата арка в модерния квартал „Дефанс“ в Париж, но без да е така изчистена и стилна архитектурно. Качваме се на тридесет и петия етаж, с панорамен асансьор, а на самата панорамна площадка не отиваме, защото не е нещо особено – за да направим само няколко снимки, трябва да платим вход от 2000 йени, с които по-добре да обядваме и да пием по една бира няколко пъти. Така и правим, като преди това си купуваме ветрила и малко козметика от просторен магазин, каквито ги има почти на всяка голяма забележителност. Слизаме до първия етаж под земята и сядаме в индийско-непалски ресторант. Досега в Япония не сме попадали на ресторант, в който храната да не се сервира бързо и да не е прясна и вкусна. Така беше и в Токио, и в Киото, така е и тук в Осака, така ще бъде и в Нара. Поръчваме си три различни вида менюта с няколко екзотични блюда във всяко меню и бира към тях. И този път се храним много вкусно и евтино. Установяваме, че непалската бира си я бива.

Навън дъжда вече е спрял и ние се прибираме в свежия следобед, като си купуваме по един сладолед пътьом. Осака е десетата най-населена агломерация в света, но и тук като в Токио нямаш усещането, че е пренаселено, че е трафикът е претоварен. Нормален град, с паркове, канали, красиви кътчета със статуи и фонтани. Близо до хотела ни имаше голф-игрище и се виждаха доста хора да се забавляват.

А вечерта завършва във ваната с джакузи и цветните светлинки, които ме пренасят в приказките. Да ви кажа, хубаво е да си рожденик и да празнуваш на екзотично място!

На другия ден няма и помен от облаците и дъжда – слънчево е и свежо. Излизаме в парка, който е пред хотела, а зад него е река „О“ и парка е по протежение на реката. Много е приятно да вървим пеша по алеите край реката – срещаме много хора да тичат, даже и някои доста възрастни бегачи – може би на по 80 - 90 години. По брега, рибари на групички по двама, по трима, някои дошли с велосипеди, си говореха и се смееха. Явно водата е чиста и има риба. Снимах пътьом и езерце с лотоси, които винаги са ме очаровали с големите си, кръгли, зелени листа.

Минаваме по красив пешеходен мост и отдалеч съзираме нашата цел за днес – прочутият Замък на Осака. Около него има голям парк с алеи, а воден канал обгражда здравите стени на Замъка. В канала плуват малки корабчета с туристи. До самия Замък се извива голяма опашка за билети. Чакаме около 25 минути, докато ни дойде реда да си купим билети от автомат. Самият централен замък е много впечатляващ – издигнат е на осем етажа, като на всеки етаж има експозиция, с много снимки, експонати и видеостени с кратки филмчета от историята на Осака и на замъка. Строен е от Тойотоми Хидеоши (един от тримата обединители на Япония) в периода 1583-1597 г. През 1600 година Токугава Иеясу разбива войските на наследника на Хидеоши – Хидеори, в прочутата битка при Секигахара. Тази битка е много ключова в историята на Япония и аз съм чел и гледал филм за нея. Токугава Иеясу става шогун и всевластен господар в Япония, три години след битката. Именно той е прототип на героя на английския писател Джеймс Клавел – Торанага, от романа му „Шогун“. В 1614 година шогунът с войските си, напада замъка като не успява да го превземе, но през лятото на 1615 г. успешно превзема цялата крепост и Замъка и унищожава целия клан на Тойтоми Хидеоши. Замъкът е разрушен частично и по-късно е довършен от пожар. Близо две столетия е занемарен и забравен. Във вида, в който го виждаме е изграден през 1931 г. и отново реставриран през 1995-1997 г. На най-горния етаж има панорамна тераса, която обикаля замъка и дава възможност да се видят чудни гледки от Осака на всички страни, от 50 метра височина.

Навън, в парка пред главната сграда, улични артисти представят своето шоу и около тях са се събрали много туристи. Забавни трикове ни разсмиват и предизвикват бурни аплодисменти. Снимаме, снимаме, снимаме.

Градският автобус ни отвежда до друг квартал, за да разгледаме храма „Шитенноджи“ – един от най-старите будистки храмове в Япония. Дотук сме посетили толкова много храмове, че е невъзможно да им запомним имената на всички и кой къде се е намирал. Добре че си водя бележки всяка вечер, докато са ми още пресни впечатленията. Преди отпътуването специално си купих нов бележник, турско производство, защото не намерих японски. А знам, че в Япония още се пазят традициите за ръчно правене на хартия – за рисуване или писане, но ние не можахме да посетим такова ателие.

Да ви кажа – от разглеждане на стари храмове, много се огладнява и ние пак търсим място къде да седнем, да се подкрепим – съгледали сме нещо като голям павилион на ъгъла на две улици. За мен и Стефан пак „такояки“, а Калоян си взема „окономияки“ – нещо като палачинка от зеле, месо, сосове и не знам още какви щуротии вътре.

Оттук вече сме твърдо решени, най-после да стигнем до водата и да видим пристанището и морето. Почти на самия бряг, издига ръст огромно виенско колело – в квартал „Темпозан“. Като стане дума за виенско колело, аз винаги уточнявам, че е по-правилно то да се нарича „пловдивско“, тъй като най-старите сведения в света, за подобен тип увеселително съоръжение (от 1620 г.) са на английския пътешественик Питър Мънди, именно от Филибе, днешния Пловдив. Документирано е, има и рисунка и описание.

Та качваме се ние по най-бързия начин, за да можем да хванем последните лъчи на залеза и да направим снимки на града на вече оскъдната здрачевина. Когато сме в най-горната точка, на 112 метра височина, слънцето вече се е скрило, но облаците са обагрени в розово, лилаво, цикламено и всякакви нюанси на тези цветове и пейзажите са удивителни. Миговете са неповторими. Блаженство ни е обзело, постоянно се въртим и се чудим на коя страна да погледнем. Под нас, ниско долу, се вижда огромен круизен кораб, акостирал на брега. Когато слизаме, светлините на Колелото вече са запалени и е истинска цветна феерия. Тук, в Япония, сме забелязали, че не пестят много-много електрическата енергия, щом е в името на красивото, а и в името на туризма и бизнеса.

Съвсем наблизо е Аквариума на Осака и съвсем естествено се насочваме към него, без да сме го планирали. Нямаме кой знае какви очаквания, но той се оказва аквариум с доста богата колекция. При откриването му през 1990 година е бил най-големия аквариум в света. Вече не е, но си е впечатляващ. На касата учтиво ни питат от коя страна сме и като казваме България, младата усмихната касиерка ни казва „Добър вечер“ на чист български. Явно имат тези поздрави на много езици и им излизат на екрана пред тях, за да зарадват посетителите от далечни страни. Хареса ни разходката в Аквариума – имаше много видове от всички части на земното кълбо – пингвини, огромна китова акула, скатове, делфини, видри, тюлени, изящни, малки медузи, както и огромни омари с по десет крака. С тази „водна“ разходка, завършва днешния ни много хубав ден.

Опасният въжен мост над Арда

noreply@blogger.com (Иво Георгиев) — Mon, 25 Aug 2025 18:53:00 +0300

Не помня да съм минавал по по-опасен въжен мост.

Още горе, в селото, млад мъж, с две щъкащи край него малки дечиня, ме напътства като му казвам накъде съм се запътил – „аха, до моста над Арда ли, там си е моста, не е отнесен от водата. Хващаш екопътеката за „Дяволския мост“, но после драсваш надолу към реката.“ И аз хващам екопътеката, която минава край старата полуразрушена къща на Гълъб Илъков. Питам се дали той е кръстен на селото или селото е кръстено на него. Гълъб от Гълъбово. От къщата се открива упояваща гледка към долината на Арда, прорязала зелените ридове на Родопите. Къщата била от 19 век и е една от най-старите в планината. Каменна, с типичната сантрачна система на старите градежи и покрив от тикли.

След дълго спускане - от 900 метра слизам до 450 м, след като са изчезнали следите от всяка пътека и накрая карам през просото – не, просо няма, но има къпини, гъсти храсталаци, нападали дървета и стръмни урви, слизам до коритото на Арда и виждам моста. Още на пръв поглед съм леко разочарован. Хм, това е странен мост, някак нескопосан. Само с по едно ръждясало носещо въже от двата края и с под от ръждясали, тънки ламаринки. Съмнително хлътнали надолу. Дори основите на двата бряга, не са от солиден бетон, а от подредени камъни споени с малко бетон. Колебая се. Лек страх може би. Опипвам първото, второто хлътнало платно. Височината е голяма. Престрашавам се и тръгвам бавно. Бавничко. На места ламарините са разместени, има пролуки или скрепящите ги болтове ги няма. Всичко така се клати несигурно. То какво ли е сигурно в този живот, та и един въжен мост. За подсилване на ефекта духа и вятър.

А мястото е толкова красиво. Тук са едни от най-причудливите меандри на Арда. Виждат се на картата. И за какво е бил нужен този мост на това място? Оттатък няма нищо – няма път, няма забележителност, нищо. То и отсам няма пътека. Какво свързва всъщност моста – два безпътни бряга? Гора, камънаци и пущинак.

Като се връщам пак в селото, същият мъж ми разказва: този мост, вика, го е правил един от нашето село. Той всичко сам си е правил. Разбираше от всичко – и коли поправяше и трактори. И самолет, казваше, мога да направя, и ще излети, само къде ще кацне, не знам. Той почина, казва, преди две-три години.

Значи всичко си идва на мястото – самоделен мост от местен изобретател. Самолета можело да излети, но не се знаело къде ще кацне. И аз така се чувствах като вървях по моста – тръгваш, но не знаеш дали ще пристигнеш на другия бряг.

Чудат мост правен от местен сръчен чудак. Късче от чудатостите на Родопите.

Есенни записки от Япония – шеста част

noreply@blogger.com (Иво Георгиев) — Wed, 20 Aug 2025 20:09:00 +0300

В Осака, търговската улица „Дотонбори“ е изключително оживено място. Тя е успоредна на воден канал, по който плуват туристически корабчета. Тук цари голяма шарения с много рекламни пана и фигури по сградите. Огромни омари си мърдат краката, голям дракон се е надвесил над минувачите, или главата на угоен японец привлича погледите ни. Вече сме гладни и се оглеждаме какво можем да хапнем. Вляво по улицата виждаме опашка пред нещо като скари, върху които двама души обръщат някакви странни топки. Без да знаем какво е, се нареждаме и ние на опашката – щом има опашка, значи е нещо хубаво. Оказва се, че тук правят прочутият специалитет на Осака – „такояки“ – топки от тесто, с парченца октопод вътре. Десет топки са 980 йени и мислехме да вземем за всеки по една порция, но автоматът за плащане не ми прие банкнотата от 5000 йени, че била нова емисия и взехме само една порция. Такоякито е много вкусно и разбира се – не ни стигна. До края на улицата „Дотонбори“ е все такава шарения и пренаселено с хора и търговци. Слизаме към канала, снимаме туристическите корабчета и транспарантите край кейовете. От надписите научаваме, че тук, вместо „аригато“, казват „оокини“ за „благодаря“, на осакски диалект. Купуваме си плодови фрешове от уличен продавач.

Отскачаме до хотела за да си вземем душ и да се преоблечем и потегляме към гара Китанода“, където в 18 ч. ще ни чака Тихомир с колата си. Тихомир Сан е мой състудент, който учеше четири години след мен, но се засякохме за малко. А освен това е и герой. В мой разказ. Или да го кажем - прототип. Вълнуващо е и още как, да се срещнеш с герой от свой разказ и то не къде да е, а в Осака. Не помня кога точно е бил публикуван за пръв път разказа „Тихомир“, но той влезе в онзи легендарен сборник с разкази „Исус ми прати смс“, който Вальо Дишев пое риска да издаде през далечната вече 2009 г. (сборникът е легендарен, защото го писах с крака потопени в леген, да не си помислите друго…)

С Рицко сан - жена му, се запознали на бригада в Англия и там, нали – любов и тъй нататък. Живяха известно време в Кърджали, докато Тишо изкара военната си служба и после заминаха за Япония. Влизаме в къщата, масата е сервирана и Рицко сан ни подканя да сядаме. Трапезата е отрупана – салати, ордьоври, зелеви сърми, зелен фасул, шишчета. Тихомир ни налива първо японска бира, после аз минавам на отлежало уиски, Стефан решава да опита нещо като саке, но от пшеница. Рицко сан кара на газирано бяло вино, а Коки си остава на бира. Ядем, говорим си на английски основно, заради съпругата на Тишо и само от време на време добавяме нещо на български. Все пак тя разбира сносно и български. Тихомир откак е дошъл в Япония работи все едно и също – преподава английски на деца от детските градини, пише го и в разказа ми, а освен това дава и частни уроци на по-големи ученици. Това са 25 години и по думите му, шефа му много го цени и обича. Жена му на Тишо не работи. Дъщеря им има фризьорски салон за кучета. Оказва се, че това било доста развит бизнес, тъй като в Япония почти всяко семейство си има по няколко домашни любимци, единият от които задължително е куче. Впрочем Тихомир също има куче, което ни прие резервирано и ни предупредиха да не правим резки движения, че се разлайва и може да ни ръфне. Имат и канарчета в клетка.

Та както казах, пихме бира, уиски, саке, после май и вино, ама то човек може ли да запомни всичко, което е пил при такава паметна среща на автор с герой. По някое време, незнайно откъде, се появи в ръцете ми китара „Ямаха“ и измахахме много песни - стари, любими хитове и задължително се изпя и „Д-р Иванов“ на Георги Минчев, която е любима на Тихомир сан още от студентските години. Коки беше на електрическото пиано. Само забравихме да изпеем „Над смълчаните полета“, която казват, япончетата много обичали и я имало в японските учебници по музика.

Междувременно – не знам как става дума и за личните печати, които всеки пълнолетен гражданин трябва има в Япония. Знам, че тук подписът върху документите няма такава стойност като в западния свят и у нас. Тук задължително трябва да имаш личен, уникален печат, който може да е с твоето име, може да е някакъв девиз или лого. Някога и до скоро са се правели от слонова кост, но сега само най-големите бизнесмени или изтъкнати личности, както и Императора има от слонова кост. Тихомир показва своя печат – той е пластмасов, тънък, цилиндричен - голям колкото безимения пръст или кутрето. Бил в банката преди два-три дни, но си бил забравил печата. Абсолютно отказали да му приемат каквито и да е действия без печат, та се наложило на другия ден пак да ходи, този път с печата. Заради тези печати Япония е един от най-големите вносители на слонова кост от Африка и тя е една от малкото страни, в които легално можеш да си купиш в магазин слонова кост, въпреки че в ЕС и в повечето страни по света търговията е забранена от закона – с цел за да се намали бракониерството на слонове в Африка.

Забравихме да питаме Рицко сан, какво е мястото на жените в японското общество. Чувал бях от една позната, която имала позната от Кърджали – професор в японски университет. Та тя казвала, че жените като отношение, осезаемо били по-ниско в социалната стълбица от мъжете, и това се усещало дори и в академичните среди. Не знам, не можах да се убедя в това, от краткия ми престой. Но една случка в метрото, много ни учуди и тримата. В претъпкано метро сме, на пъпа на Токио (не помня кой от многобройните пъпове) с много правостоящи, нагъчени един в друг. Качва се млада жена, с количка и на ръце държи заспало малко дете. Тя едва задържа равновесие от клатенето на вагона, защото ръцете ѝ са заети с детето и не може да се хване за дръжка. Никой от седящите не я покани да ѝ отстъпи място и да седне. Това продължи няколко спирки поред, докато тя не слезе. Все си мисля, че това у нас нямаше да се случи, но не мога да съдя. Така в разговори и песни, в дома на Тихомир, времето минава и по някое време се надигаме да си ходим. После се прибираме с такси. Даже с две таксита, защото метрото на Осака беше решило да затвори, по никое време. А то - от „някое време“ кога станало „никое време“ – така и не разбрахме.

Жилбер Гарсен

noreply@blogger.com (Иво Георгиев) — Thu, 7 Aug 2025 13:32:00 +0300

Есенни записки от Япония – пета част

noreply@blogger.com (Иво Георгиев) — Wed, 6 Aug 2025 18:58:00 +0300

Вече е към 17 часа, когато сме в центъра на Киото, избираме си ресторантче и сядаме да пием бира „Йебису“ с леки мезенца – суши, ордьовър от змиорка и ей такива специалитети. И е такава благодат след жегата, да си в приятна отпускаща обстановка с климатик.

Япония е интересна с всичко, във всеки един момент. И с история, и с модерност. Наблюдаваме ежедневието на хората – в автобуса, по метростанциите, на улицата. Японецът обича реда, не знам дали го казах. В метрото най-често има стрелки и надписи хората, които отиват към пероните да се движат вляво, а тези, които са слезли от влаковете – вдясно. Уличното движението в Япония е вляво, както в Англия и в Малта, примерно, и всичко е съобразено с това. Японецът е тих – основно правило на възпитанието е да не пречиш по никакъв начин на околните край теб. За целия ни престой не чухме някой в обществените превозни средства или дори на улицата, да говори на висок глас по телефона. Всички са вперили очи в екраните на телефоните, но само си чатят или гледат някакви клипчета на слушалки. Знаем, че японецът е дал на света самураите, сакето и гейшите. Но японецът е дал и ювелирните форми на изящното слово хайку и танка, изящни рисунки и калиграфия. Контрасти или стремеж към съвършенство във всичко…

Красивият Дървен храм „Киомизу-деру“ оставяме за последния ни ден в Киото, когато освобождаваме хотела. Това е един от най-красивите храмове на старата столица. По нагорнището към храма се върви по оживена търговска уличка, пълна с магазинчета за сувенири, порцеланови изделия, сладкиши и сладоледи, от двете страни. Чудим се и на дългите краставици, които японците много купуваха – ръфаха ги като сладолед на клечка все едно. Както навсякъде и тук е пълно с народ – с много чужденци, но и с много ученици от японски училища, които вървят на групи, водени от своите учители, със знаменце отпред. Тълпата е пъстра, виждаме и много хора облечени в традиционно кимоно и обути с дървени налъми. Забелязахме, че има много къщи, които дават кимона под наем и явно има интерес както от чужди туристи, така и от японци да вземат кимоно за няколко часа - сигурно така се усеща по-добре японския дух. Изкачваме се до храма, правим си снимки, снимаме и една жена, която помоли Стефан да я снима на фона на красивата триетажна пагода в червен цвят. Гледката от високото към целия Киото е панорамна – с кулата в далечината. Навръщане следя да не подминем едното от магазинчетата, в което на идване съм видял да продават от прочутият японски специалитет „йокан“. Влизаме в магазина и дълго си избираме какъв точно вид да си вземем – аз избирам с червен боб, Стефан с бял боб, а Коко – с кафява захар. Стефан, освен това, си взе и кутия с някакви зелени, сладки топки – „дъмплинг“ му викали – аз не им запомних името. Бяха пак с „мача“ – онази зелентия, дето била от листа от зелен чай, която на мен изобщо не ми хареса като пих топлата напитка в Токио, а Стефан много я харесва. В споменатата култова творба „Възхвала на сянката“, Танидзаки ни разкрива, че сянката, приглушената светлина във всичките ѝ нюанси, е в основата на японската душа, на японската естетика. Няма да се спирам подробно на есето – с възхищение съм писал преди за тези страници на Танидзаки. Сега, докато похапвахме йокан, се сетих как той цитира своя учител, писателя Нацуме Сосеки с неговото произведение „Куса-макура“ или „Възглавница от трева“. В него, Сосеки имал възторжени редове за цвета именно на този традиционен японски, да го наречем, мармалад. Йокан се прави от паста от червен боб, с агар и захар и има, както споменах различни цветове и нюанси. Сосеки опоетизира тази матова, полупрозрачна маса като намира, че цветовите нюанси и тяхното съзерцаване предразполагат към мечтателност, към богати възприятия на красивото. А когато този десерт е предложен в дълбока, лакирана купа, тогава мечтателността, която навява, се задълбочава още повече от дълбините на съда. И дума не може да става да се предлага в помещения със силно електрическо осветление. Танидзаки допълва, че в сравнение с йокана, цветовете на европейските кремове и сладкиши, са повърхностни и даже примитивни. Когато хапне парче охладен йокан, на човек му се струва, че цялата тъмнина от стаята се е събрала в сладкото парченце, което бавно се топи в устата.

Похапваме ние, а аз се сещам, че между йокана и нашия балкански локум има не малка прилика. Ако цветовете и нюансите, красивите матови оттенъци на локума, не бяха скрити под слой пудра захар, щеше да се прибави още немалко към чара на възприятията.

Стоим (седим) на едни каменни стълби на сянка и се наслаждаваме на пъстрата и многолика човешка река, която тече край нас в двете посоки – и нагоре и надолу. Забавно е да гледаш всякакви лица, дрехи, гласове многоезични да слушаш. Имаш чувството, че целия свят минава край теб, а ти си седиш спокоен и невъзмутим и отхапваш от вкусния йокан. Преди да се качим на влака за Осака, разглеждаме храма „Хигаши Хонгаи-джи“. Край него минавахме по няколко пъти на ден – той беше само на 200 – 300 метра от нашия хотел и може би затова си го оставихме за накрая. Портата му е голяма и много красива – тя си е цяла пагода. Вътре има обширен двор с няколко големи постройки към самия храм. Любуваме се на красивите форми на пагодите по залез слънце.

До Осака е около час с влака. Хотела ни „Ноа Гранде“ е малко странен – тъмен, с украса като за Хелоуин по стените. Тук сме настанени в две стаи тримата, но какви стаи, братко – огромни, с големи телевизори на стената, с кухненски кът, с прибори за хранене в шкафче, с огромна баня, която е горе-долу, толкова голяма колкото беше апартамента ни в Токио, с джакузи с цветомузика и телевизор над ваната. Направо ахваме от луксозните условия. Закуската и вечерята ги поръчваме през големия телевизор, който е свързан с интернет и може да видиш всяко блюдо на снимка. Доставят ти всичко в стаята, от която можеш с дни да не излизаш ако искаш. Над главата, над двойното легло (с фин балдахин) има презервативи и вибратор, сложени в две красиви кутии. А до леглото има цял пулт за управление, от който можеш да си пуснеш музика по избор, да светнеш или да намалиш осветлението по-дискретно, а има и зарядно за телефон. Райско местенце. После ще подразберем оттук-оттам, че това всъщност бил „любовен“ хотел – тук японците си водели любовниците, или си наемали такива за няколко часа.

Инвазивната култура

noreply@blogger.com (Иво Георгиев) — Thu, 31 Jul 2025 18:56:00 +0300

През януари, когато беше егати и приятния и животворен студ, слушах интригуваща лекция за шест инвазивни вида безгръбначни животни, които имало вероятност да цъфнат и у нас, в не много далечното светло бъдеще. Инвазивен вид, знаете, е такъв вид живинка – растение, насекомо, вирус и каквото се сетите, което си се шматка някъде по света, и за което се знае, че влезе ли у нас, ще разкатае фамилията на биологичното ни разнообразие, на екосистемите ни, на здравето ни и изобщо ще предизвика доста лошотии в подредения ни и красив, нашенски земен рай. Тези видове са лоши твари – като новозеландския плосък червей, който е хищен и се храни изключително с дъждовните червеи (знаем, те пък колко са полезни), четири вида мравки и особено азиатският стършел, който вече го има в половин Европа, а от миналата година се намърдал и в Унгария, да папка добрите и работливи пчелички.

Със сигурност тази жилеща гад няма да закъснее да цъфне и у нас, но докато слушах лекцията на сладкодумния проф.Томов, се замислих и за инвазивната култура. Тя със сигурност е не по-малко нахална и опасна за добрите хорица, от които е изградено нашето общество. Това, което идва отвън като знание, табиети и етични принципи, изкуство, политически гьонсуратлък и целия този многоизмерен поток от информация и норми се разпространява агресивно, чрез новите технологични инструменти, често в ущърб на местното културно разнообразие, създава културна и прочие интелектуална увреденост, объркване и унифицираност.

Обаче темата за инвазивната култура (или културна инвазия) е бездънна и сега не ми се занимава с нея, вие можете и сами да си я развиете, но да си знаете, че новозеландския плосък червей и азиатския стършел са егати и лошите гадове и рано или късно ще берем с тях ядове.

Есенни записки от Япония - четвърта част

noreply@blogger.com (Иво Георгиев) — Fri, 25 Jul 2025 20:46:00 +0300

В първата ни сутрин в Киото, хващаме автобус № 5 и се отправяме най-напред към „Сребърния храм“ – „Гинкако джи“. Японската градина около храма е добре поддържана, с пясъчна част и много зеленина. Работник работеше в единия край, край пясъчните бразди. С малко гребло, с търпение, той оправяше профила на малките бразди, като с ръка доизкусуряваше краищата, там където греблото не може да стигне. Сякаш видях на живо, кадър от стихотворението ми „Лов на водни кончета“, което е моето най-дзен стихотворение, писано преди поне двайсетина години:

„Тих японец е баща ми –

с градинското гребло

подрежда дребни камъчета,

подрежда дребни камъчета

около цветята.“

После често ще виждам такива картини край другите храмове из Япония – работници да поставят нов зелен мъх на изсъхнало място, да подрязват клонка по клонка борове, за да ги направят да изглеждат красиви „по японски“, да метат окапали листа...Прочутите японски градини са и това – ежедневен, невидим труд, с много търпение, на стотици работници и градинари.

След „Сребърния храм“ съм включил в програмата и храмът „Хонен ин“, който е наблизо. Той е по-малко известен на туристите, и затова по-спокоен, но за мен е важен и държах на всяка цена да отидем да го видим. В гробището край храма се намира гробът на известния писател Джуничиро Танидзаки. Той е автор на „Татуировката“, но най-вече на естетическото есе „Възхвала на сянката“, писано още през 1933 г. Не знам дали есе е подходяща дума – за мен това е учебник по естетика. В тази творба сякаш е концентриран целият усет, цялата философия на японеца за красивото, за фината естетика по японски. Храмът наистина е спокойно и усамотено място, за съзерцание и молитви. Правим бавна обиколка из храма, но не виждам никъде надпис, който да указва гроба на писателя. Питаме една жена, която подрежда детски рисунки в нещо като малка галерия в двора на храма. Тя не знае нищо, но като разбира, че сме от България, веднага се сеща за киселото мляко и за българската роза. Изненадвам се приятно, макар че по би ми се искало да свързват страната ми с култура и с нещо духовно. Е, все пак е по-добре, отколкото да свързват България с името на някой футболист, както е в повечето европейски страни. Питаме втора жена, която явно е от персонала на храма. Тя се връща и излиза с листче със схема на гробищата и указани три-четири от по-известните гробове. Тръгва с нас уж да ни упъти със схемата в ръка, но виждаме, че и тя не е много наясно къде трябва да го търсим. Накрая се ориентираме, че е в най-горната част, съвсем до гората. Там виждаме две двойки гробове. Знам, че до гроба ва Танидзаки е и този на жена му. Едната двойка гробове е с красиви надгробия – по един масивен каменен къс и на него само един йероглиф. Решавам да снимам само единия, като си мисля, че другата двойка са истинските гробове на писателя и жена му. На другия ден като се разтърсвам в нета, установявам, че точно тези с по един йероглиф на каменния блок са били истинските, а съм снимал само този…на жената на Танидзаки. Прочитам, че на Танидзаки, йероглифа бил символа "уаби", от естетическия принцип (философия) "уаби-саби" – това е постигане на спокойствие и естетическа наслада от несъвършенството, от недоизкусуреното. И никакъв надпис на латиница. И никаква думичка – на английски поне, не указва, че това е гробът на един от тримата най-големи японски писатели след Втората световна война – заедно с Юкио Мишима и нобеловият лауреат Ясунари Кавабата.

Въпреки ужасната тропическа жега, която седмица вече ни мори, упорито продължаваме да попиваме история, култура, бира, суши и каквото има за попиване (попийване) из Киото. В този огромен колкото София град, 17 храма и исторически места са обединени в обща група като „Исторически паметници на Старо Киото“ и са включени в списъка „Световно наследство“ на Юнеско. Киото е пощадено от атомните бомбардировки през 1945 г., макар че е фигурирал на първо място сред потенциалните цели на САЩ, именно заради своите стари храмове и исторически места, като стара столица. В комплекса на будисткия храм Тоджи, вниманието ни привлича изложба на известен художник от Киото, Осуги Шинджи. В неговите картини основна тема са "майко", това са момичета на 17-20 години, които са обучавани за гейши, но още не са станали такива. Обучавали са ги да танцуват, пеят, да свирят на шамисен и да говорят на диалекта на Киото. Нещо като „стажант-гейши“. Впрочем думата за гейша в Киото е „гейко“.

Картините на Шинджи са с много свежи, ярки цветове, лицата на "майко" са кръгли, стилизирани, без сенки и полусенки и носят много чистота и пролет. Определено се усеща влиянието на Хокусай от преди два века. И са много японски. Снимането на картините е забранено, но снимам поне плаката на изложбата отвън.

В Тоджи е най-високата дървена кула (пагода) в Япония - къмто 57 метра. Тя е строена с императорски декрет още през 796 г., но е изгоряла при пожар и построена наново през 17 век. Чудеса и пластове история на всяка крачка. В Киото, както и в Токио, автобусната мрежа е много добре развита. Градските автобуси са чисти, удобни, с монитори, които те информират за всяка следваща спирка, за връзките с други преводни средства, както и за цената билета – 230 йени. Информацията е на два езика – на японски и английски.

След посещението на още един храм, вечеряме и спонтанно решаваме да посетим нещо по-модерно – да се насладим на Киото от високо – от Кулата. Е, по-скромна е от Токийската „Sky Tree“ като височина – площадката за туристи е на някакви си 100 метра само, но пак е красива и предлага чудни гледки към нощен Киото, защото междувременно се е стъмнило и има пълнолуние. Вечерта завършва с много снимки, но и с топка вкусен сладолед, преди да се приберем в хотела.

На следващия ден, първа културна спирка е замъкът „Ниджо“ – това е укрепена резиденция на шогуните от рода Токугава. Преминаваме през многото зали и помещения, каквито сме ги виждали по историческите филми за Япония. С богата украса по стените – с рисувани тигри, върби, соколи, цветя. Дебели стени ограждат целия замък, а вътре има красив парк и зелени площи между сградите. Жегата е нетърпима – това е може би най-горещия ден откак сме в Япония, чак и аз едвам я понасям и имам чувството, че ще ми прилошее. Добре че в раницата ми се е оказала малката хавлиена кърпа, останала у мен погрешка още от токийския апартамент, та си я провесвам на врата като боксьор след боксов мач и с нея бърша потта, която се стича на вадички от лицето и раменете ми. Постоянно пием вода и търсим сенките. В началото на ерата Мейджи - в 1867 г.последният, петнадесети шогун от династията Токугава, точно в този замък обявява съдбоносното решение да предаде цялата върховна власт на императора, отказвайки се доброволно от своята власт на шогун. Малко преди това е започнало отварянето на Япония към западния свят и САЩ.

След замъка „Ниджо“ идва ред и на прочутия „Златен павилион“ – „Кинкаку джи“. Тук също има тълпи от туристи и на някои ключови за снимки места има опашка от хора. „Златния павилион“ е издигнат в края на 14 век и е бил обявен като част от културното богатство на Япония още през 1897 г. На 2 юли 1950 година е запален от слабоумен монах, който след това се опитва да се самоубие, но неуспешно. Писателят Юкио Мишима използва тази история, шокирала цяла Япония по онова време, и пише своя може би най-известен роман „Златния храм“, издаден през 1956 г. У нас романът излиза през 2005 г., в превод на Дора Барова. Любим ми е. А изгорелият храм е възстановен през 1955 г.

Самият храм, не би бил толкова впечатляващ без заобикалящия го парк, който е заложен като дзен-концепция също от 14 век. И тук имах възможността да наблюдавам как работят градинарите по поддръжката на градината – с едно японско търпение и спокойствие. Как един бор се подстригва игличка по игличка за да добие възхитителния „дзен“-изглед. Та храмът си е храм, но не по-малко важен е и околния ландшафт – снимаме езерцето, островчетата с кичур ниски дървета, камъните, жерави или едри риби в езерото…Да „ловиш“ красотата в детайла е толкова японско. Сякаш жегата тук е с една идея по-поносима.

Отстраненият поглед на чужденеца към българите

noreply@blogger.com (Иво Георгиев) — Mon, 14 Jul 2025 09:32:00 +0300

Книгата „La Bulgarie et son peuple d`après les publications françaises“ („България и нейния народ според френските публикации“) е ценна заради онзи отстранен поглед на чужденеца към нас българите – такива каквито са ни видели през 18-ти, 19-ти и 20-ти век. Само 256 страници, но зад тези страници лежи огромен труд. Години наред изследователска работа в библиотеки с богат фонд като тези в Берлин, Брюксел, Мюнхен, Виена, Женева, Лондон, Марсилия, Дрезден, Париж. Академик Никола Михов преглежда десетки хиляди чуждестранни публикации, в които се говори за България и българите. По-късно на този жанр ще се даде името „ретроспективна екстериорика“ или по-кратко - „Булгарика“.

Години след излизането на книгата ще научим, че „Адът, това са другите“, но тези други са и едно своеобразно огледало за нас, защото знае се – за какъв се мисли един народ (то е ясно - винаги най-велик и героичен) е важно, но не по-малко важно е като какви ни виждат чужденците. Погледът на чужденците е поглед и към самите нас – да се отърсим, да се огледаме, да се сравним. Да се съгласим или ядосаме на другите.

Книгата е издадена в Лозана през 1918 г. Много от цитираните в нея трудове и публикации днес ги има дигитализирани и през последните години съм си ги свалял и чел на компютъра,. Но има и по-редки и непознати.

Какъв е погледът на чужденеца? До голяма степен разочароващ. Повърхностен, объркан, често с клишета. Цветан Тодоров също е познавал добре труда на своя съгражданин Никола Михов (и двамата са от Габрово – тази люлка на интелектуалци!) и прави много точни разсъждения, когато говори за това как изглежда България, видяна от чужденците. Той отбелязва, че по принцип „погледът отвън е доста по-далновиден и по-ясен от погледа на местния жител“. Забелязва, че доста от мненията за нас, цитирани в книгата са добронамерени, но от тази добронамереност ние не научаваме почти нищо. Ами как изглеждаме – нецивилизовано население, някои дори направо ни наричат „варвари“, но работливи и гостоприемни. Честни, много набожни и суеверни. „България е слабо развита като цивилизация“ пише Дестрил в 1855 г. Други автори изтъкват фрапиращата (според тях) разлика между средновековните българи – храбри и войнствени, с българите от 19-ти век – кротки земеделци и овчари. Сравнявани сме с гърците и със сърбите, и най-често - не в наша полза. Франц (Франьо) Брадашка пише в 1870 г.: „заобиколени от население, превъзхождащо ги по морални и интелектуални сили, българите са били ограбвани, потискани, мачкани повече от която и да е друга раса в Османската империя“.

Английският политик Дейвид Ъркхарт (Urquhart) говори със симпатия за нас - че няма по-щастливи селяни на земята от българите и че най-бедният има голямо изобилие от всякакви неща: месо, птици, мляко, яйца, ориз, сирене, вино, хляб, хубави дрехи, топло жилище и кон за различни доставки и дейности. Френският литератор Сиприан Робер, споделя, че българката, след гъркинята е най-красива в Европейска Турция, а за хубавите качества на българските жени пишат и много други автори.

Французинът Де Салв (Ernest De Salve), който е директор на Султанския Лицей в Галата-Сарай в Цариград от 1868 до 1872 г., през 1874 г. пише обширна статия за образованието в Турция. Няма как да не се зарадваме когато след като изрежда деца от кои етноси учат в елитното училище, накрая споменава, че най-успешните ученици по интелигентност и добро поведение са българчетата, следвани от арменчетата. На дъното според неговото мнение са турчетата, еврейчетата и децата от католическа вяра. И как да не му вярваме като се сетим, че точно по това време, в този лицей са учили Тодор Каблешков, Константин Величков, Стоян Михайловски...

Пак казвам – представата за българина, описана от множеството френски, белгийски, английски, гръцки дипломати и учени хора е клиширана и много често не ласкателна. Дори факта, че ни описват като кротки и честни, набожни и суеверни, говори по-скоро за това, че сме назад в цивилизационно отношение. От друга страна ние самите най-често имаме за себе си мнение като за героичен и силен духом народ.

Така или иначе книгата е доста интересна за нас. Това е времето когато интересът към Балканите и към народите, които живеят тук е особено засилен и много пътешественици, учени и дипломати предприемат пътувания из тези места. Това е и времето на набиращата сила и власт журналистика в Европа, която сила и власт за формиране на общественото мнение, ние ще усетим непосредствено след Априлското въстание през 1876 г.

Книга, която заслужава да се чете бавно и с разбиране.

Есенни записки от Япония - трета част

noreply@blogger.com (Иво Георгиев) — Sat, 12 Jul 2025 11:08:00 +0300

На другия ден напускаме Токио за да се срещнем с планината Фуджи. Автобуса е много чист и комфортен, дори с тоалетна най-отзад. Всеки си спазва стриктно мястото, като шофьора лично разпорежда, кой къде да седне. Някои са си купили билетите онлайн, те са с предимство и се качват първи. Цената на билета на човек е около 30 лв, за разстояние от 120 км, но както казах обществения транспорт е скъп в Япония. Магистралата минава през много красива част на страната – осеяна с планини и гори – навсякъде е много зелено и диво. Не се вижда едно петънце пожълтяла трева, въпреки палещото септемврийско слънце. От любопитство наблюдавах колите в лентите за отсрещно движение. Около 95 % бяха само японски автомобили. Преобладава марката „Тойота“, после идва „Хонда“, „Сузуки“ и другите, но тойотите определено бяха най-срещаните. Дотук, за трите дни в Токио, мисля че видях само един или два мерцедеса – любимата марка на нашите селяни. Отделно от това, както при престоя ни в Токио, а после и в другите градове, как пък не видях една мръсна кола. Не кал, нямаше дори прах по японските коли – всички блестят като излезли току-що от автомивка.

Поради задръстване по пътя, пристигаме за почти три часа в Кавагучико – градче край езерото Кавагучи. Още от автобуса виждаме величествения конус на Фуджи. Бяха ми казали още от България, че не си струва да бия три часа път до Фуджи, щото и без това нищо нямало да видя – той бил почти винаги в облаци. Тц! Беше си съвсем открит и ясен. Намираме си хотелчето и се настаняваме в стаи по японски – леглата са на земята, масите са ниски. Имаме и гледка към Фуджи, както пишеше в „Букинг“ при резервирането, но три дебели кабела току до прозореца, ни пречат да направим хубави снимки. Това за кабелите в букинга не го пишеше. Банята е обща – по японски, пак както беше показана във филма на Вендерс „Прекрасни дни“. С две отделения за мъже и жени. Влизаш, сядаш на столче пред някой от петте душа и така се къпеш. Има и малък басейн или голяма вана, в която да се отпуснеш после, но за нея не ни разрешиха да влезем, че трябвало да е след 18 ч. Нали ви казвам – за всичко си има ред в Япония. Излизаме на разходка в хубавото, и за пръв път прохладно, време – тук сме вече на над 800 метра н.в. Вървим бавно до езерото, разхождаме се, правим снимки на Фуджи, там където се открива върхът през къщите. Снимаме и езерото. Спокойствие и красота.

Още когато почнах да снимам с модерен фотоапарат, преди сто години, предпочитах лентите „Фуджиколор“. Снимките с тях бяха по-контрастни и с по-истински цветове. „Кодак“ бяха някак по-пастелни и не толкова контрастни. Оттам познавах името Фуджи, а и от онези „Тридесет и шест изгледа към Фуджи“ на Хокусай.

Затова нямаше как да дойда до Япония и да не видя „Фуджи“ – свещената планина. Това е все едно да дойдеш в България и да не видиш Родопите.

Та, точно някъде от отсрещния бряг на езерото, Хокусай е скицирал своите „Тридесет и шест изгледа от планината Фуджи“, които всъщност са четиридесет и шест гравюри върху дърво правени между 1831 и 1833 г. Тези гравюри наистина са легендарни и са вдъхновявали поколения известни художници, най-вече импресионисти, като Моне, Ван Гог, Едгар Дега, заради фината естетика, ярки тонове и липсата на перспектива. Вдъхновява и Анри Ривиер (Henri Rivière), друг по-малко известен французин – гравьор и илюстратор, който, докато се строи Айфеловата кула е навсякъде край строителната площадка, а и след като е довършена, също. Бил е голям почитател на японската естетика в изкуството. Именно от Хокусай, Ривиер черпи идеята и от 1888 г. започва своите „Тридесет и шест картини с Айфеловата кула“. Това са трийсет и шест цветни литографии на парижки пейзажи, в които се мярка Кулата, правени в продължение на 14 години и издадени в албум през 1902 г. Всяка една щампа е правена с финес и търпение, на пет литографски матрици с наслагване, за да се получи желания цвят и ефект.

Мисля си, че такъв художник като Хокусай, няма как да се роди от нищото, а това е плод на традиции, упражнявани и развивани от различни школи по изобразително изкуство с векове. Следващата сутрин е свежа, но е облачно. Наистина, днес Фуджи не се вижда – почти целия е скрит в ниски облаци. Който снимал, снимал вчера. Просто имахме голям късмет. От гарата на Кавагучико взимаме автобус до гарата на Мишима. От името на тази гара, един от най-любимите ми японски писатели - Юкио Мишима е взел своя псевдоним, преди да публикува първите си разкази през 1944 г. Разбира се, планирал съм и посещение на „Златния павилион“ в Киото, който е вдъхновил Мишима да напише, може би най-известния си роман - „Златният храм“.

От гарата на Мишима правим първия си досег с едно чудо. С легендарните скоростни влакове Шинкансен. Виждаме ги да профучават като вятър на пероните на гарата и докато се нагласим да ги снимаме, те вече са на 3 километра от нас. Нашия Шинкансен взима разстоянието от около 450 км, до Киото, за два часа и половина, като се оказа, че е по-бавен вариант, който спира на повече гари. Както беше писал Ерик Уайнър: „Шинкансен не се състезава с другите влакове. Конкурира се с авиокомпаниите“. За чистотата и комфорта вътре, не ми се говори. Както и за точността на разписанията. Бях чел, че за цялата 2023 г., закъснението на всички линии на тези влакове било шест секунди. Много „тревожно“ закъснение, при положение, че предната година било само 0,3 секунди. Толкоз!

Японските скоростни влакове са първите по рода си изобщо в света. Първата линия била открита в годината, в която аз съм роден, но няма да ви кажа коя е точно, щото много пък искате да знаете. Била Токио – Осака. За да могат да развиват такава скорост и сигурност, за тях е изградена специална инфраструктура – отделни железопътни линии - по-широки, нови тунели, дори отделни гари, различни от тези за обикновените влакове. Всички останали скоростни влакове в света са по-късни и са ползвали опита на японците.

Есенни записки от Япония - втора част

noreply@blogger.com (Иво Георгиев) — Mon, 7 Jul 2025 22:07:00 +0300

Следващата ни сутрин в Токио пак е слънчева и спокойна. Закусваме в малък, тих парк, с табели с пиктограми, да не се дава храна на гълъбите, тъй като разнасяли плевелни семена и освен това могат да задръстят климатиците с гуаното си. На пейките виждаме японци разгърнали истински хартиени вестници и забили поглед в тях. Гледка, която у нас отдавна не съм виждал. Този малък парк е почти като паркчето от филма „Прекрасни дни“ („Perfect Days“) на Вим Вендерс, в което паркче обядваше главния герой, чистачът на тоалетни. И триъгълните сандвичи от филма, приличаха досущ на нашите, купени от близкото магазинче от веригата „Family mart“.

Като казах „тоалетни“, трябва да кажа и „чистота“, но за чистотата не ми се отваря дума изобщо. Ерик-Емануел Шмит, в "Г-н Ибрахим и цветята на Корана", казваше чрез своя герой, че в света, ако искаш да разбереш дали си в бедна или богата страна, трябва да гледаш кофите за боклук. Ако не виждаш нито кофи за боклук, нито боклуци и е супер чисто, значи си при най-богатите. Ако има кошчета за боклук и също е чисто - те също са богати, но не колкото първите. Третата група са страни, в които има кошчета за боклук, а до кошчетата се виждат боклуци, значи там е туристическо. Ако навсякъде тъне в мръсотия и няма кошчета, значи е бедно. А ако хората живеят сред боклуците, значи е много, ама много бедно. Е, Япония, както се сещате, е в първата група. Не можеш да намериш кьораво кошче за боклук, но не виждаш и кьорав боклук по улиците и обществените места.

Шинтоисткият храм „Мейджи“ е разположен в голям парк, с огромни, вековни дървета. Молитвения ритуал в тези храмове привлича любопитството ни – хвърляш дребна монета на специално отредено място, покланяш се два пъти, плясваш с ръце два пъти и пак се покланяш. В тези храмове, в които има голяма метална хлопка закачена на въже, трябва да я разклатиш след като хвърлиш монетата. Явно за да те чуят добрите сили. И ние го правим няколко пъти този ритуал. Плясването и разклащането на хлопката напомнят повече на игра и на нещо хубаво, отколкото на молитва.

В храма попадаме на сватбена церемония. Оказва се, че само в съботите имало сватбени церемонии в храма и този ден е точно събота. Снимам церемонията, булката, която е доста гримирана, като нарисувана.

Шинтоизмът в Япония предшества с векове будизма и той е нещо като нашето езичество. Няма конкретно божество, няма догми. Има култ към природата, към плодородието и към праотците. Може би затова в шинтоистките храмове се провеждат радостните ритуали по раждането и женитбата, докато будитските храмове, „отговаряли“ за смъртта. От храма, до прочутото кръстовище в колоритния квартал „Шибуя“ е не повече от километър и половина пеша. Нашето пътешествие в Япония, както вече е станало ясно, е самостоятелно, без „оковите“, на разните му турагенции, а при пълната свобода да отидем и да видим това, което ни се струва интересно и да останем на всяко място, колкото си искаме. Но все пак сме поразучили това-онова и имаме примерна идея, какво бихме могли да видим и какво би могло да ни е интересно.

Кръстовището пред гарата на „Шибуя“ е най-натовареното в света кръстовище и си заслужава гледката. До него стигаме по широк път в гора, а после вървим по тротоар. Пред нас ситно крачи слаба японка с къса пола и чадърче, за да се крие от слънцето. Освен това е качена на някакви ужасно неудобни обувки с високи токове. Както вървим след нея, по едно време тя се спъва и се пльосва в цял ръст на тротоара. Горката. Пъргав японец се спуска и ѝ помага да стане, а колената ѝ са ожулени. Японките са ми интересни за наблюдение – като облекло, поведение, черти на лицата и всичко останало. Класическия интерес на един мъж към жените в чужда страна. Много често могат да се видят как вървят с чадър над главите си в слънчев и горещ ден, за да си пазят светлата и чувствителна кожа. Често държат и малки вентилаторчета на батерии, пред лицата си. Забелязах че и повечето колоездачи по улиците, а те не са малко, са жени – примерно, около 60 %, спрямо мъжете с колела.

На втория етаж на ъглова сграда, над кръстовището „Шибуя“ е разположено заведение от веригата „Стар Бъкс“. Качваме се с ескалатор - оттам имаме чудна гледка от високо към цялото кръстовище с пъстрия мравуняк от забързани делови хора и туристи. Взимаме си някакви екзотични напитки – моята не ми хареса – беше нещо зелено и топло и май не можах да го допия. Напитка с „мача“. Докато пием и зяпаме навалицата, която потича при всеки зелен светофар под нас, Стефан измисля сценарий за клип, в който той ще е главния герой - ще слезе на кръстовището, като светне зелено, ще изтича по най-бързия начин в средата, за да е сам в центъра макар и за кратко и ние отгоре ще го снимаме как огромните тълпи хора вървят към него и го поглъщат. Само да уточня, че според данните, при всяко светване на зеления светофар на кръстовището на Шибуя, във всички посоки пресичат къмто 2500, а според някои данни и до 3000 души. Представете си! Речено – сторено. Стефан слиза, Коко му прави клипа, а аз му правя снимки с Никона. После пак се качва при нас и така зяпаме и си говорим още поне час. Аз се забавлявам да наблюдавам отгоре и да снимам японки и интересни типове, които не подозират, че някой ги дебне и снима. Чувстваме се седнали на пъпа на света.

Като ни омръзна, слизаме и пресичаме самото кръстовище в посока към гарата на Шибуя. От многото навалица, забравяме да потърсим прочутата статуя на вярното куче Хачико, което идвало десет години на гарата, след смъртта на стопанина си, да го чака да се върне. Имаше и чудесен филм, помните го сигурно.

След три станции на метрото слизаме на гара „Шинджуко“ – най-натоварената гара в света и се насочваме към квартала на червените фенери „Кабукичо“. Изобщо в Япония има много „най“ и някак вече почти не ни прави впечатление. Кварталът е също и една от зоните, в които властват, макар и прикрито, страшните Якудза – японската мафия. И тук е пълно с хора, а ние вече усещаме глад и започваме да търсим къде да седнем да се нахраним. Ресторантчетата са малки, както всичко в Япония – някои буквално с по две-три маси, но многобройни, на всяка крачка. Сядаме в едно от тях, което ни подмамва още отвън с това, че предлагат прочутото японско телешко – „уагю“, което е най-скъпото телешко месо в света, както ни светва Стефан. У нас го произнасят и „вагю“. Заведението е само с три сепарета и ние се намърдваме на най-близкото. Поръчваме две бири „Сапоро“ и една „Йебису“ и порциите с уагю. Тук цените са високи, и не е учудващо - както казах – Якудза шетат и се разпореждат в района, но нали сме дошли да си правим кефа и не правим дребни сметки. В средата на масата ни има газова скара, сервитьора я пали и ние сами си печем тънките сочни резенчета телешко, когато ни го носят. Момчетата отначало се стъписват - ама сами ли трябва да си го печем, но аз ги успокоявам, сега ще видите, че не е трудно, аз колко неща съм пекъл - затова съм печен. Наистина месото е много вкусно – след изпичането, парчетата мраморно месо потапяме в плочка сол и после в специален сос. Навсякъде в Япония храната е много прясна, вкусна и сервирана бързо – това не може да се отрече и много ни радва. На всичкото отгоре не е и скъпа, като общо правило.

След ресторанта се отправяме към миниатюрен бар в квартал Асакуса. В него щяло да има среща на японци, желаещи да говорят английски с туристи, които желаят да си общуват с местни. Срещата е обявена в някаква платформа за туризъм и Стефан я следи. Вътре е същата японска теснотия - има само три маси. Опитваме местни напитки – Стефан пие саке, Калоян е на безалкохолно, а аз дегустирам алкохол с екзотичното име „куро киришима“, който е дестилиран от сладки картофи, както ще разбера. В общи линии не ни харесаха нито сакето, нито „куро“-то, но поне послушахме хубава рок-музика. Не стана никакво общуване – на другите две маси имаше някакви малки компании и всеки си говореше в своята компания.

На прибиране, в една от уличките попадаме на уличен празник. Традиционен голям барабан -„тайко“ е качен на платформа и малко, около 12-13-годишно момче го бие, като следва ритъма на японска песен, пусната от уредба. Около платформата танцуват жени в кимона, в три кръга. Нещо, което гледам навлиза и у нас по заведенията – заедно с гърмящата чалга, на дансинга се изтъпанва някой с тъпан или барабан и думка апокалиптично. Но едно е навън – на улицата, друго е в тясно заведение, в което си седнал да вечеряш и искаш музиката да ти е по-тиха.

Беше интересно да гледаме и даже Калоян се включва и пробва няколко танца. Даже и на „Бахама мама“, стария хит на „Бони М“, танцуваха с японски движения и беше забавно. Калоян се заприказва на това японско „хоро“ с млада, хубава аржентинка, с дълги, светли коси. Пътувала сама из Япония. Предния ден дошла от Фуджи и на другия ден си заминавала. Сама жена, из Япония…Смела аржентинка. И красива. Аз неволно се сещам за героинята от нашумял роман, тръгнала сам-сама на околосветско пътешествие, след тежък развод, в търсене на своето ново „аз“. Сигурен съм, че тази аржентинка ще научи много за самата себе си (освен за Япония) след едно такова смело пътуване.

Есенни записки от Япония

noreply@blogger.com (Иво Георгиев) — Wed, 2 Jul 2025 19:31:00 +0300

„Напролет – изгревът…

Лете – нощта…

Наесен – залезът…

Зиме – утринта.“

Сей Шонагон, „Записки под възглавката“

В Страната на изгряващото слънце кацаме наесен, по залез. Красив, разхвърлян на облаци залез, над небостъргачи и море. Красиво и обещаващо. Контрастите ще ни съпътстват постоянно в тази мистична, неразгадана Япония. Какво, Япония ли казах? Че има ли такова място? Не са ли това някакви митични Острови на блажените, разположени много, много на изток? Червеният дракон, нарисуван върху огромния еърбъс на „Ер Чайна“, се спуска бавно към летище „Ханеда“. Последните слънчеви лъчи правят магична пътека от отблясъци над нагъсто нацквъканите небостъргачи. Токио е необятен дори от птичи поглед. Най-голямата градска агломерация в света – над 37 млн. души. Това колко българии са, пет ли, шест ли - просто не мога да си го представя.

Първи впечатления още от летището – японецът е учтив. Недай си Боже, ако го попиташ нещо, той ще се скъса да ти обяснява, да те заведе до билетоавтомата и да ти избере правилния билет за метрото. Ще ти даде и карта и още куп обяснения. И ще ти се поклони няколко пъти. Чувстваш се сигурен, спокоен, обгрижен.

Чрез разни кодове и сложни операции успяваме да си вземем ключа за наетия апартамент. Апартамент е, хм, доста преувеличено. Миниатюрна стая, с коридорче. Добре че никой от нас няма клаустрофобия. Почти навсякъде в страната, хотелските стаи, къщите и апартаментите под наем са малогабаритни, като за хобити. Влезеш ли вътре, не е желателно да се движиш, а ако сте трима като нас – просто е невъзможно. Пространствена ефективност като в заешка дупка. Тоалетните – още по-малки, но айде, това както и да е, ще го преглътнем – няма да спим в тоалетните, я. Но пък има бонус – всички седалки в тоалетните са отопляеми, да ти е топло и отпускащо на д-то.

Първата сутрин се будим рано. Никакъв джет лаг или подобни тинтири-минтири от часовата разлика. Само мерак. Стефан още рано сутринта е платил резервациите по интернет за две чудни забележителности в Токио – модерния атракцион „teamLab Planets“ и кулата „Sky Tree“ – най-високата кула в света. Искал да купи и карта за метрото, но му блокирали дебитната карта. Моля се да не се случи нещо и с моята.

Първо ни очаква най-стария храм в Токио – „Сенсо-джи“, в район Асакуса. Временно забравяме факта, че имаме проблем с контактите, които са с различен стандарт от европейските и за момента не можем да намерим адаптер никъде. Бухваме се шоково в токийския ритъм. За да стигнем до храма „Сенсо-джи“ минаваме по оживена търговска уличка с многохиляден народ, на която ми се иска да имам поне пет чифта очи. Тук можеш да си купиш всичко – сувенири, традиционни ястия, сладолед, кимоно, ветрила, тениски, сладкиши и какво ли не. Голяма шарения! Още на тръгване сутринта, в нашия квартал, ни се набиват на очи учениците, които отиват на училище на тълпи. Всички са в униформи – бяла риза или тениска и черен панталон, съответно пола. Никакви глезотии с други цветове или дънки. И край храма е пълно с ученици – виждаме цели класове с учителите си и така ще е през цялото ни пребиваване – навсякъде ще виждаме класове от най-малките – 7-8 годишни, до ученици в горните класове. Дали нямат специален час в училище – ходене по храмове и замъци.

Тълпата от посетители пред храма е пъстра и разнородна. Има доста европейци, а както ще разберем по-късно, в Япония има и много туристи от Австралия, Китай и Южна Корея.

„teamLab Planets“ е атракцион, който вече е добил популярност. Чакаме на опашка, нищо че имаме резервиран час. Въобще, японецът обича да чака на опашка, заради реда. Ред има във всичко. Така са научили и туристите. Много често на ескалаторите или на пътеките водещи към пероните на метрото е указано по коя страна трябва да се движиш – най-често вляво, каквото е и движението на автомобилите.

Атракционът е множество от мистериозни зали, като всяка те изненадва с различни аудио-визуални ефекти, но и с истински усещания, като газене до колене във воден поток, скачане върху меки дюшеци, стъпване върху огледален под, по който можеш да си видиш отражението или да надникнеш под полата на някоя туристка, цветна висяща градина, сред която можеш да се изгубиш или просто да лежиш и до теб да висят десетки гирлянди от цветя, отразени в огледални стени, огромни меки топки с въздух, които светят с различни цветове и какво ли не. Около час и половина прекарваш в друг, нереален (и реален) свят, като сетивата ти ликуват.

Излизаме, и навън си е пак същата голяма, септемврийска жега – още от сутринта е така. Така ще бъде и почти през цялото време и в Киото, и в Осака. Това е прочутият субтропичен климат на Централна и Южна Япония, който на всичко отгоре е в съчетание и с голяма влажност, и това добавя усещане за поне още 4-5 градуса към останалите 35.

Чрез сложни транспортни връзки с автобус и две прекачвания на метрото, слизаме на метростанция „Ошиаге“, която е най-близо до кулата „Sky Tree“ – „Небесно дърво“ или „Дърво в небесата“ – нещо такова трябва да е в превод. Метрото в Токио е изключително развита гъста „паяжина“ от линии и различни видове влакове – някои даже не се водят метро. Тук без карта и „Google maps“ не можеш да се оправиш и по-добре не се опитвай. Стефан и Калоян се проявяват като блестящи навигатори – без тях щях да се губя постоянно. Само задавахме точката, до която искаме да стигнем и те веднага казваха – трябва да хванем това и това, от тази и тази спирка или метростанция, после, след еди-колко-си спирки, трябва да сменим с това и това. И готово – наистина стигахме там където трябваше и то с лекота. По принцип, транспорта в Япония е скъпо перо. Метрото е скъпо, първо, защото не можеш с един билет да се прехвърляш на другите линии, а трябва да си купиш нов билет и второ, защото цената на билета е в зависимост от дължината на трасето – по-далечен маршрут – плащаш по-скъп билет. Като правило билетите за метрото се купуват от автомати, които обикновено не приемат дебитна карта, а трябва да платиш в брой и ние преди да го разберем това, имахме малко проблеми с купуването на билети, но после свикнахме. Банкомати за теглене в брой по улиците почти няма. Спасяваха ни най-вече магазините от веригата „7 eleven“.

На входа на кулата – пак огромна опашка и точно преди да влезем, телефонът ми се изключва заради паднала батерия. Остава ми фотоапарата, но и той ми дава знак, че няма да издържи дълго. Нали нямаме адаптер за японската ел.мрежа и не можахме нищо да заредим. Бързият асансьор ни води до първото ниво – на 350 м. Обяснявам на Стефан и на Калоян, че прочутата Айфелова кула в Париж е само 320 м, барабар с антените, а ние тук сме по-високо. Гледката над Токио, във всички посоки е велика. Умишлено Стефан е запазил билети за 17,30 ч. за да можем да се насладим на залеза над Токио отвисоко. И залез и залив, тъй като се вижда и морето в далечината. На запад, или югозапад, почти по посока на залеза би трябвало да виждаме и планината Фуджи, но слънцето ни пречи и не се откроява ясно. Впрочем след първите 5-6 снимки и моя „Никон“ „склопява“ единственото си око и оставам само с гледколечение и съзерцание. Отначало, а-ха да се ядосам, но бързо се опомням и си казвам – по-добре. Бъди като японците – лови живата красота на мига! Техниката – апарати, телефони, камери, само пречи да се насладиш истински на красотата около теб. Като се насищаме на гледки, хващаме втори асансьор, който ни отвежда още по-нагоре, на 445 метра – там е „разцъфнал“ вече портокаловия залез. Много хора са се струпали от западната страна и снимат ли снимат. Аз се опитвам да постигна моята си нирвана. От тези 445 метра се вие пътека, която ни изкачва още пет метра нагоре, пеша – и вече сме на умопомрачителните 450 метра над града. Токио по залез. В средата на септември. „Наесен – залезът“, е написала Сей Шонагон, преди някакви си хиляда години. И десет хиляди да минат, залезите пак ще вълнуват хората. Ако ги има още на планетата. Не мога да го обясня с думи. Кулата е висока 634 метра и била третата най-висока сграда в света, след „Бурж Халифа“ в Дубай и небостъргач в Куала Лумпур, столицата на Малайзия. Вечер, кулата, гледана отдолу е особено привлекателна, оцветена елегантно в различни сменящи се светлини. Незабравимо!