Блог на Людмил Ятански

ВОЙНАТА НА ЦВЕТЯТА

noreply@blogger.com (Ludmil Yatanski) — Thu, 19 Jan 2012 09:49:00 +0000

Един приятел един ден ми разказа нещо интересно. Поне за мен. Седял си някъде той и си гледал - да не кажа, блеел - наляво-надясно. И какво да види? Една голяма купчина боклук пред него. Била много грозна. А върху тази грозна купчина боклук красиво и нежно цвете било поникнало, разлистило се и цъфнало. Било невероятно красиво. Навръх боклука. Контрастът бил голям. Но да оставим контраста. Това, което ме порази, е, че нежното цвете ни най-малко не се трогвало от огромната купчина боклук под себе си, но пръскало своята красота и вероятно своя аромат.
Поразява ме колко много аз се влияя от условията около мен. Ако седя на някоя купчина боклук, ми е много трудно да се усмихвам и да пръскам някакъв аромат. По-скоро се задавям от вонята около себе си. И съм склонен да се вмириша и аз. Да стана като боклука...
Всъщност, ако съумея да държа ценностите и градивността сред един деградирал и морално западнал свят, аз ще бъда един от факторите за промяна.
Мисля си, че вместо да бълваме непрекъснато недоволство и осъждение, можем да показваме един красив и светъл път, по който, ако човек тръгне, ще преобърне купчините смет в градина.
Ако едно малко цвете може да стои верно на своята природа да краси и пръска аромат, то колко повече новороденият човек, венецът на Божието творение, може да започне да отразява Създателя си, а не греха и разрухата в това опако и извратено поколение.
За мен е привилегия да живея в това време, в което можем да участваме в изграждането на Божието царство в нашата страна.
Въпросът е дали сме едно от цветята, пръскащи аромат и красота, макар и върху купчината боклук, или сме се превърнали в част от купчината смет и заедно с всички крещим и се замеряме с кал?

Фото: http://www.trud.bg/Article.asp?ArticleId=852639

НЕКА ДА Е ЧИСТО

noreply@blogger.com (Ludmil Yatanski) — Fri, 30 Dec 2011 10:08:00 +0000

מִֽכָּל־מִשְׁמָר נְצֹר לִבֶּךָ כִּֽי־מִמֶּנּוּ תֹּוצְאֹות חַיִּֽים
Сутринта влязох в банята. Малкото куче беше сътворило няколко "бисквитки". Правилата бяха нарушени. "Курабийките" бяха разхвърляни почти навсякъде по плочките. Въпреки че ми се спеше, се запретнах да поправя стореното. Е, който иска такова сладко куче, ще трябва да му чисти.
След няколко минути всичко възвърна своя безупречен, чист вид.
Другият сценарий беше да нагазя сънено върху всичко и да го намачкам и размажа. После, като изляза, да го разнеса из целия апартамент. На другия ден отново да нагазя новите попълнения и да ги разнеса отново. След мен жена ми да повтори същото и така в жилището да се разнесе зловеща смрад. Но на кой му пука! Важното е да си се търкаляме по надолнището и животът да си тече. За какво ни е чистота, за какво ни е хигиена? Карай да върви - исках да кажа, да мирише.
Не познавам хора, които да следват втория сценарий. Е, сигурно има изключения. Но всеки обича чистите тоалетни и бани. Лъскаме ги, дезинфекцираме ги, парфюмираме ги. И въпреки това те пак се цапат и ние пак ги чистим. Не се уморяваме. Поддържаме ги безупречни. А те не спират да се цапат, а ние да ги чистим...
Всеки ден чувам примамливи предложения. Виждам привлекателни хора. Попадат в ръцете ми привлекателни предмети. Забръмчават мисли в главата ми. Раждат се планове. Притискат ме пожелания. Изобщо много предложения да заобиколя или пък да мина напряко ме заливат непрекъснато. Какво пък толкова, нека си летят в главата ми, даже в сърцето ми.
Ежедневно чета за катастрофи, кражби, злоба и измама. Хора мразят и ругаят други хора. Лоши и груби думи влизат в ушите ми, завъртат се в главата ми, разпалват чувствата ми... Какво пък толкова, нека си летят в главата ми, даже в сърцето ми.
Какво да правя, накъде да тръгна?
Има два сценария. Единият - да тъпча всичките боклуци в главата си, даже в сърцето си. Да ги настъпвам и размазвам. А после да ги разнеса из целия апартамент. В работата си, сред приятелите си. И на другия ден отново. Да тъпча с краката си, да размазвам и омазвам всичко в сърцето си и да го разнасям около себе си.
А другият сценарий е да запретна ръкавите си и да изхвърля боклука от ума и сърцето си. Да изчистя и дезинфекцирам навсякъде.
Но като изчистя, боклукът залива отново! Какво да правя? Нали изчистих? Защо се цапа отново и отново? Трябва да чистя и да чистя. А освен това да затварям вратата и да не пускам боклука да влиза.
Замислих се защо толкова обичаме чистите бани и тоалетни, както и къщи, а не пазим хигиена в сърцето и ума си? Защо немарим какви гледки, какви думи, какви изкушения влизат в ума и сърцето ни? И когато мръсотията и смрадта станат нетърпими, когато болката прониже вътрешностите ни, се чудим откъде ни дойде това чудо?
Не трябва ли, когато нещо почука на сърцето ни, да попитаме: "Кой е?" И когато открием злото, да го държим далеч от дома си?
Но ние сме силни. Ние пускаме всеки и всичко, а после няма място дори за нас.
מִֽכָּל־מִשְׁמָר נְצֹר לִבֶּךָ כִּֽי־מִמֶּנּוּ תֹּוצְאֹות חַיִּֽים или с други думи: "Повече от всичко, което пазиш, пази сърцето си, защото от него са изворите на живота."
Защото "онова, което излиза из устата, произхожда от сърцето, и то осквернява човека.

Защото от сърцето произхождат зли помисли, убийства, прелюбодейства, блудства, кражби, лъжесвидетелства, хули."

Аз решавам какво да влезе в ума и сърцето ми. Аз решавам какво да остане там. Няма да оставя проказата на злобата да разяжда и запушва като холестерол сърцето и вените ми.

Когато ме залива помията на омразата и злословието, аз ще благославям, защото... "на вас, които слушате, казвам: Обичайте неприятелите си, правете добро на тия, които ви мразят, благославяйте тия, които ви кълнат, молете се за тия, които ви правят пакост.

На този, който те плесне по едната буза, обърни и другата; и на този, който ти вземе горната дреха, не отказвай и ризата си.

Дай на всеки, който ти поиска; и не изисквай нещата си от този, който ги отнема.

И както желаете да правят човеците на вас, така и вие правете на тях.

Понеже, ако обичате само ония, които обичат вас, каква благодарност ви се пада? Защото и грешниците обичат ония, които тях обичат.

И ако правите добро само на ония, които на вас правят добро, каква благодарност ви се пада? Защото и грешниците правят същото,

И ако заемате само на тия, от които се надявате да вземете, каква благодарност ви се пада? Защото и грешни на грешни заемат, за да вземат назад равното.

Но вие обичайте неприятелите си, правете добро, и заемайте, без да очаквате да приемете назад; и наградата ви ще бъде голяма, и ще бъдете чада на Всевишния; защото Той е благ към неблагодарните и злите."

И аз решавам да съм от онези, които слушат и не се разсейват. Решавам да послушам съвета на Най-мъдрия. Защото искам в сърцето ми да ухае. Да е чисто. Да е приветливо. Да има радост и благодарност. Да има милост и прошка, а не огорчение.

"Сърце чисто сътвори в мене, Боже, И дух постоянен обновявай вътре в мене..."

Фото: http://zabaven.com/?a=snimki&q=1&id=71

НАГОРЕ-НАДОЛУ

noreply@blogger.com (Ludmil Yatanski) — Mon, 05 Dec 2011 16:44:00 +0000

Преди няколко дена, или по-точно нощи, жена ми ме събуди. Каза ми, че иска да отиде до аптеката, за да си купи лекарство. Чувстваше се много зле. Естествено, веднага я сгълчах. Никъде не бих я пуснал. Станах и се облякох. Отправих се към аптеката. Щях да отида с колата, защото исках да свърша по-бързо и да се прибера обратно. Отворих общата гаражна врата, която спираше достъпа до всички гаражи, и излязох с колата. Спрях, както обикновено, на върха на рампата и натиснах копчето на дистанционното. Нямаше никаква реакция. Натиснах го отново. Никаква реакция. Натисках отново и отново. Вратата зееше широко отворена. Вече не ми се спеше. Очите ми щяха да изхвръкнат. Гаражите и мазетата ни бяха обект на вандалски нападения. В продължение на един месец се борехме с нагли крадци и живеехме в непрекъснат страх от нови набези. А сега вратата зееше и сякаш канеше всички минувачи да надникнат, а може и да се почерпят с по нещо.
След кратък размисъл реших да притичам до денонощната аптека, да взема лекарството и да го занеса на жена ми. А после щях да реша какво да правя. По пътя си блъсках главата и се молех. Напушваше ме смях. Но положението беше сериозно, защото не излагах на риск само моя собственост, но и собствеността на всички съседи.
Върнах се и занесох лекарството. Нямаше крадци. Едни съседи отсъстваха за известен период от време и ми бяха оставили ключ за апартамента. Имаха гараж. В сърцето ми присветваше тайно надежда, че ще намеря у тях ключове и дистанционно за гаражната врата. Влязох с неудоволствие, за да проверя дали не са оставили на видно място ключове. Но след едно-две завъртания разбрах, че няма никаква надежда. Излязох и в главата ми не съществуваше никакво решение. Пълна безизходица. Влязох в асансьора и видях, че някой натисна копчето за най-ниското ниво. Усмихнах се. Можеше да са крадци. Кой би викал асансьора в два часа през нощта? Заслизах с очакване. Вратата се отвори и на нея се показа един съсед. Беше се прибрал с колата си и беше затворил вратата. За да бъда сигурен, аз го разпитах подробно и като се уверих, че наистина вратата е затворена, се качихме в асансьора и се прибрахме.
Зарадвах се. Стана ми смешно, защото Бог не спеше през нощта и ми се усмихваше. Той отваряше врати и ги затваряше, защото не Му беше нужно дистанционно.
Запитах се защо не се зарадвах, когато ограбиха гаража ми... Защо не се радвам, когато се разделям с някои от притежанията си. Но се радвам, когато притежанията ми се увеличават? Защо? Защо не се радвах на отворените гаражни врати и на възможността да бъда ограбен?
На Рождество ние се радваме, че Христос се въплъти в човешки образ. За нас това е велико събитие, защото ние отново придобиваме придобивки.
Но Христос, слизайки на земята и въплъщавайки се в човешко тяло, губеше всичките Си притежания. Отказваше се от славата Си. От целия разкош на небето. И влизаше в едно ограничено човешко тяло, което сигурно за Него е представлявало затвор. И накрая беше напълно ограбен, като Му отнеха живота.
И във всичко това Той се отказваше от нещо и губеше нещо, докато накрая не се отказа от всичко, дори от собствения си живот.
И това кара целия свят да се радва. И да празнува.
Но когато стане въпрос за загуба на нашите придобивки, ние плачем и се ядосваме. Готови сме да се борим и да накажем всеки, който е дръзнал да отнеме нещо наше. Дори когато Бог понякога поиска да се откажем от нещо скъпо в живота си, за да Го последваме, ние се плашим и униваме.
А защо Той се отказа от всичко и се смири и стана послушен до смърт, даже до смърт на кръст? Направи го, за да спечели всичко и всички! Когато Той се отказа от Своя живот и Своята слава, спечели живота Си, славата Си и всички, които Го приеха за спасител. Всички нас.
Който се отказва от всичко заради Бога, печели всичко, заедно с огромна радост.
Ако Христос не се бе отказал от небето и не бе принесъл живота Си, нямаше да сме живи. Нямаше да се радваме. Но понеже Той не се спря и слезе по стълбицата на славата до последното стъпало, ни спечели.
Ако ние не се радваме, когато се отказваме от всичко, за да следваме Бога, няма да се радваме и когато печелим всичко, защото няма да го спечелим.
Ние се радваме, когато Христос се отказа от всичко и се смири и унизи до смърт. Радваме ли се, когато ние се отказваме от всичко, за да позволим Бог да притежава и владее живота ни?
Ако житното зърно не умре, си остава самотно. Но ако умре, дава много плод.
Нека да се радваме заедно с Христос в Неговото смирение и снизхождение, за да се радваме заедно с Него и в Неговото прославяне!
Рождество Христово е повод за радост в даването и подаряването, а не в получаването на подаръци. Рождествените празници са повод да се радваме с истинската радост на даващия, която превъзхожда всяка друга. Време е да се зарадваме с радостта, с която самият Бог се радва!
Честито Рождество Христово!!!

Фото: http://dmt-2010.com/?p=703

ИЗВИНЯВАЙ

noreply@blogger.com (Ludmil Yatanski) — Wed, 30 Nov 2011 09:59:00 +0000

Отварям устата си и бъркам в нея с два пръста, даже с повече. И напипвам нещо меко. Това е езикът ми. Той е мек, гъвкав, грапав, разтеглив. Просто една мръвка месо, която се разполага в устната ми кухина и се чувства доста добре там. Освен че през него преминава всичката храна, която поглъщам, и всичките питиета, които изпивам, той издава и звуци. Един път помага за храносмилането и предава на тялото ми всичките вкусове, които усети, и доставя голяма наслада, и втори път през него и чрез него излиза цялата ми реч. Нищо от това, което казвам, не се случва без неговото участие. Всъщност той е централната фигура.
Една стара мъдрост гласи, че "мекият език троши кости". И аз отново бъркам в устата си, за да видя дали езикът ми е мек. И се успокоявам - мек е! Пръстите ми хващат нещо меко и еластично. Това е езикът ми.
Какъв парадокс, мекият ми език може да хвърля много остри стрели и да забива тънки ножове. Да удря с камъни и да залива с вряла вода. Може и със студена.
Но може и да милва и прегръща. Може да радва и отнема товари. Може да насърчава и привдига. Може да утешава и укрепва.
Една мръвка в устата върши невероятни дела. Светът бива управляван със силата на словото. Една дума и може да започне война. Една дума и може да се излее голямо изобилие.
"Мекият език троши кости"! Всъщност има голяма сила в мекия, благия език. Както и в злия и острия.
Но, питам се, дали това малко парче месо е източникът на изречените думи? Може ли просто няколко мускулни влакна да предизвикват такива драматични обрати в живота на хората? Или има нещо повече от мърдане на мускули и произвеждане на звуци? Очевидно не всичко се заключава в трептенето на гласните струни и мърдането на езика и устните. Има една друга част, един друг мускул, който май се крие зад всичко изречено, а именно сърцето. Колко интересно! Ние свързваме този централен мускул с всичките емоции и душевни преживявания на личността. А древните са смятали, че вътрешностите и в частност черният дроб са средището на емоциите и вълненията на душата. Колко забавно! Където и да се извършват химическите реакции, които отбелязват емоционалния живот на душата, истината е, че вътрешният човек управлява и сърцето, и езика, и устните, и гласните струни. И това, което става в "сърцето" или в "черния дроб", или които и да са вътрешности, ;) управлява езика, управлява речта. И ако "сърцето" е зло, езикът бълва отрова. Ако "сърцето" е болно, езикът изрича болни слова. Ако "сърцето" е меко, езикът меко троши кости. Благата дума врата отваря. А тя извира от едно благо и добро "сърце".
Няма по-големи рани от раните, нанесени с езика. Няма по-голяма радост и по-голяма наслада от причинените от езика.
Напоследък се замислям за една-единствена дума. Дума, която върши чудеса. Думичката "извинявай". Тя се произнася много лесно. И интересното е, че дори и изречена самостоятелно, носи повече заряд, отколкото безброй изречения. Но е толкова дефицитна. Толкова неупотребявана. Прашасала.
Употребяват я само силните. Слабите дори не я познават. Те, като изчерпят силата на езика, включват в употреба юмруците. Разбиват глави, усти и челюсти. Но победа не постигат.
Една проста дума постига повече от тон други, подкрепени и с насилие.
Защо е толкова трудно някой да каже на друг простичко "извинявай"?
Май отварям една неизчерпаема тема...
"Извинявай" може да бъде изречено само от човек, който е достатъчно силен да си признае, че е сбъркал. Човек, който не се страхува от истината. Напротив, обича я. Това е силният човек. Човекът, който е разбрал силата на Истината. И е позволил истината да освети живота му.
Няма да говоря за слабия, защото той е точната противоположност на силния. Не вижда нищо друго, освен грешките на ближния.
А силният може да владее езика си. И да го направи мек. Като моя. ;) Някога и моят беше остър. Но сега си отвярям устата и бъркам с два пръста, даже повече, и пипам... напипвам нещо меко, грапаво... това е езикът ми. ;) Само от време на време изстрелва някоя стрела... просто малко стари навици. Но неговото бъдеще е да омеква и да омеква. Какво славно бъдеще, а?
Мекият език троши кости. А острият бива строшен.

Photo: http://www.allpetnews.com/cats-have-bad-days-too-funny-photos-with-a-storyline/cat-with-tongue-out

ЕДИН ЗА ВСИЧКИ

noreply@blogger.com (Ludmil Yatanski) — Fri, 18 Nov 2011 09:05:00 +0000

Заболя ме. Един диск се търкулна и захлупи крака ми. Удари средата на левия ми палец. Заболя ме. Поразтърках го и продължих напред. В края на деня усещах лека болка. Нямаше нищо синьо по пръста. Но на другия ден болката се усили. До вечерта си беше болка. През нощта не намаля и сега съм с вдигнат крак с неприятни болки в палеца на крака, който е подут.
Каквото и да мисля и с каквото и да се занимавам, мисълта ми се завръща отново и отново към пръста. Мисля си само за него. Защото ме боли. Хем ме боли само там, хем навсякъде. Да ме е яд на пръста... не ме е яд. Обичам си го. Но ме боли. И през ум не ми минава да го отрежа. Мисля си как да го зарадвам. Как да го успокоя. С какво да го намажа, че да му стане по-добре.
Всички останали части са си ОК. Няма им нищо. Но не им обръщам изобщо внимание. Цялата ми мисъл е насочена към този палец. Но въпреки това не го мразя. Напротив, обичам го. А той така ме измъчва. Заслужава да се откажа от него и никога повече да не го поглеждам. Защото ми причинява такова неудобство и болка. Едвам ходя. И ходя накриво. Всички разбират, че нещо не е наред. Има опасност да си извадят погрешно впечатление за мен. Изобщо разваля дори репутацията ми. Но не го мразя. Обичам го. Даже мисля за него прекалено много.
Когато не ме боли, изобщо не се сещам за него. И сякаш той сега ми казва: "Е, сети ли се за мен най-накрая? Колко години съм те носил и ти си ме ползвал за какво ли не, а чак сега започна да мислиш за мен...". Реших, че няма повече да правя така. Отсега нататък ще мисля само и единствено за този палец ;). Освен ако не ударя някоя друга част от тялото си. А може би е по-добре да си направя списък и всеки ден да се сещам и си мисля за всяка част, за да не се наложи да се сещам за тях само когато ги нараня и ги заболи. И така един ден ще мисля за червата си, друг ден за черния дроб, за стомаха, за ребрата... Но какво ще правя, като започна да мисля за космите... Ако трябва да не пренебрегна нито един от тях, сигурно трябва да живея няколкостотин години, за да мога да отделя достатъчно внимание на всеки косъм поотделно.
Добре че моите части не са сръдливи и винаги ми се усмихват, като ги използвам, без дори да ги погледна или пък да се замисля за тях. За тях е едно голямо удоволствие да бъдат част от тялото ми. Знае ли все пак човек?! Но всъщност знам, защото никоя част не мрънка, нито се оплаква, а просто се радва. Когато огладнея и до носа ми достигне ароматът на вкусна гостба, по цялото ми тяло се разлива приятна радостна вълна. Всички заработват в синхрон, за да нахранят тялото.
А какво ли би се случило, ако всички части се разсърдят и откажат да ми служат? Ако всяка се затвори в себе си и накаже другите със своята пасивност?
Палецът ме боли и мисля само за него. Няма да го оставя обаче. Ще го нося и ще се грижа за него. Всички други части ще го обгърнат с внимание и ще поемат неговата роля. Защото го обичам. Той е част от мен. Част от частите ми, плът от плътта ми. Дори и да ме боли и дразни, аз ще го пазя, ще се грижа за него. Докато смъртта ни раздели. ;)
Имам приятели. Понякога ме огорочават и нараняват. Иде ми да ги махна от живота си, за да не ме боли. Ами какво да кажа за непознатите, или пък неприятелите и несимпатичните? Тях дори не искам да ги виждам. Е, все пак обществото не е едно тяло. Пък дори да е едно тяло, то е доста огромно. Какво толкова, ако махна една част? Със сигурност има повече от два палеца на краката. Все ще останат достатъчно. Важното е отрязаната част да не съм аз. Защото все пак не е приятно да те отрежат от тялото - дори да има мнозина, които могат да те заместят. Могат, ама не могат. Всеки е уникален. Неповторим.
Искам всички да мислят за мен. Но необходимо ли е? Ако не мислят за мен, ще се разсърдя. Но защо? Не е ли достатъчно, че когато ме заболи, боли ги всички? И когато съм щастлив, щастливи са всички?
"Но стига ми тая награда"... (без значение дали ще каже, или няма да каже народът нещо за мен) аз да обичам моите ближни. Да ги обичам, дори когато ми причиняват болка и ме дразнят, защото са част от мен. От моята плът и моята кръв... Да ги обичам и болни, и здрави, докато бъдат изцелени и отново поемат по своя път...

Фото: http://www.deteto.bg/articles/view/6/331

OЧИТЕ

noreply@blogger.com (Ludmil Yatanski) — Sun, 06 Nov 2011 19:03:00 +0000

Седях в колата. Чаках на светофара. Приятно уморен от дългия път. Беше успешен и наситен със събития ден. Бях сам и си събирах мислите. Обичам тези моменти.
И тогава засвири една стара, позната песен. Пееше Челентано. И аз се пренесох назад във времето в любимия си клас. В мен се разля топлина. Изведнъж погледнах през очите на дете. Бях с приятелите. Слушахме същата музика. Един съученик беше донесъл магическата кутия, която, като пъхнеш касетка в нея, запява. Пееше Челентано. Смеехме се. Мечтаехме.
Изведнъж очите ми се напълниха с влага. Погледнах през очите на мъж. Приятелят с касетофона го нямаше. Замина си от този свят преди месец.
Беше слънчево момче. Имаше всичко. Дори повече от всичко. Беше син на много богато семейство. Бащата, представител на известна западна фирма за химия и фармацевтика, носеше сина си на ръце. Носеше го като ученик, като студент и като служител в същата фирма. Никога нищо не му липсваше. Всъщност това не е истина. Липсваше му нещо. Нещо, което той така и не намери до края на живота си. Алкохолът го уби.
Слушахме Челентано в клас и се смеехме. Бяхме заедно. А сега слушах сам. И никога повече няма да го видя...
В мен се сблъскаха две стихии. Миналото и спомените, които бяха толкова живи, че чак се чудех какво правя в тази кола и настоящето. В следващия миг очите ми бяха същите, но виждаха различно. Виждах събития, събития, събития...
Какъв е този свят, в който живеем? Можем ли да променим бъдещето?
Детските очи не виждаха нищо от това, което се случи по-късно, и се радваха. Очите на мъжа виждаха цялата история и всичко слагаше своя отпечатък върху картината. Беше отново красива, но много различна...
Искам детските очи да останат детски, но да бъдат очите на мъж. Искам да живея днес и да не се безпокоя за утре. Нека "утре" се безпокои за себе си. Искам никога да не се разделям с тези, които обичам. Никога... И знам, че Този, който ме обича, не иска да се разделяме никога.
Знам, че с Него няма да се разделя никога. Никога. Той си отиде за малко, но се върна, за да бъдем завинаги заедно!
Ще седя един ден сам в колата и ще слушам... И ще си спомня, че съм бил пак сам. Но до мен е бил Един, който винаги е бил до мен. И като се огледам, ще Го видя отново. Защото Той пак ще бъде до мен. Никога няма да си отиде, защото Той не си отива, но вечно остава...

Photo: http://blog.kidsfunplaza.com/2010/09/01/september-is-childrens-eye-health-and-safety-month/

ДОСИЕТАТА Х

noreply@blogger.com (Ludmil Yatanski) — Mon, 31 Oct 2011 15:36:00 +0000

Тъй като съм човек, който се старае да е винаги в крак с модата, ще напиша нещо в крак с писъка на днешната мода - ДОСИЕТАТА.
Имало двама души, които отишли до храма на Бога, за да се помолят. И двамата влезли. И двамата започнали да се молят. А Бог слушал. Единият погледнал пред себе си и видял как другият се свил на топка и ридаел към Бога. Опитното око на наблюдателя разпознало голям грешник, кожодер на народа, събирач на данъци. Потрил ръце самодоволно възвишеният поклонник и занареждал пред Бога колко е щастлив, че не е като този нещастник. Постел два пъти в седмицата. Давал една десета част от приходите си в храма. Не прелюбодействал, не крадял. Най-важното - не бил като другите човеци. Бил много по-издигнат и близък до Бога. А Бог слушал.
А аз се чудя накъде гледал тоз възвишен човечец? И още повече се чудя защо не гледал нагоре към Бога, ами се взирал в човечеца до себе си? Защото аз, когато обикновено говоря на някого, го гледам в очите, а не към съседа на другата маса. Но какво да правим, нали този бил много въздигнат, без недостатък, достоен да се срещне с Бога. Сигурно така правят безгрешните...
А другият, и той не гледал нагоре. Не смеел да си вдигне очите. От срам. Защото бил грешник. И най-учудващото е, че разбирал в какво състояние е и го признавал. Той бил просто един смазан човек, който не смее да повдигне очите си към Бога от срам и само мълвял: "Боже, бъди милостив към мене, грешника". И Бог слушал.
Двама човека, две молитви, един Бог. Единият човек си отишъл с прошка, а другият - без. Защото простичката истина е, че единственият грях, който не може да бъде простен, е този, за който човек не иска извинение. Как може някой, който е високо издигнат в своите очи като съвършен и непогрешим, да получи прошка? Та той е невинен. И ако е така, той не може да бъде опростен. Това се случи и с великия, в собствените си очи, фарисей, който сравняваше себе си с грешния бирник. Но той забрави да сравни себе си с Онзи, на Когото се молеше. Защото, ако го беше сторил, щеше да забрави за бирника и да наведе от срам очите си и да вика по-силно от човека до себе си "Прости на мен грешника".
Колко лесно се вижда вината на ближния! Колко лесно човек въздига себе си! И то с много благородни подбуди. "Предателите трябва да бъдат унизени. Те трябва да си платят. Защото това заслужават".
Единственият безгрешен Човек беше предаден. Предаден от най-близкия си приятел. Приятел, който бе дал обет да Му остане верен до смърт. Но когато смъртта похлопа, той се уплаши и гласно се отрече от Приятеля си три пъти поред. И тогава Приятелят показа как Безгрешният се отнася с грешните. Той се обърна и погледна приятеля Си. Толкова. Нищо повече. Обърна се и продължи по Своя път към смъртта. Смърт заради грешния Си "не"приятел - човека.
И този грешен предател, който предаде Безгрешния си Приятел, поради само един поглед, стана най-верният Му последовател. Последовател на Безгрешния си Приятел.
Аз имам щастието да не съм един от тези "грешни предатели", сътрудничели на държавата през годините на социализма. Но заедно с това имам честта и привилегията да съм един грешник окаян, който е викал в храма: "Боже, бъди милостив към мене, грешника". И това е, защото не съм гледал към онзи до мен, който е по-грешен от мен, и не съм потривал ръце от задоволство, че съм по-добър от него. Но погледнах нагоре и видях едни очи, които ме гледат с любов и прощение.
Двете снимки, вмъкнати между редовете, показват моето "чисто минало". Звучи кощунствено, защото покажете ми един човек с чисто минало. Но нали съм модерен човек, използвам модерни термини, които изяждат своите създатели... Та за тези, които се интересуват от моето минало - откъм държавна сигурност, то е чисто. А за всичко останало, моля, идете при Този, Който се справи с моето минало, Той ще ви обясни как стоят нещата. Бих посъветвал всеки, който се интересува от миналото на другите, да се обърне към Него за повече информация. Тя ще бъде наистина достоверна, животопроменяща и ще го предпази от тежък провал.

Адресът от снимката на документа е изтрит умишлено от мен.

СЛУЧАЙНО

noreply@blogger.com (Ludmil Yatanski) — Thu, 27 Oct 2011 13:34:00 +0000

Случайно сядам пред белия екран. Случайно буквите се сглобяват в думи, а думите в изречения. Случайно е вечер. Случайно... Случайно...
Има ли един жест, едно препъване, които да са случайни? Има ли нещо случайно? Думата "случайно" е най-измислената и неправилна дума в речника на човека. Но всъщност не е така. Думата просто отразява човешката перспектива. А може би просто говори за непреднамереност. Непреднамереност в човешките действия и планове. Нещата просто стават случайно.
Но може ли ръката случайно да докосне луната? Просто така, както случайно докосва носа или устата? Естествено ръката ще докосне всичко в нейния обсег и нищо, което го надхвърля. Следователно случайността е доста ограничена. И всъщност не съществува.
Случайно ми се случват някои неща, за които се питам какво им е случайното и защо ми се случват? Ако една човешка част има функции, които са със строго дефинирано предназначение, тогава защо човешкият "мравуняк" да няма строго определена цел и функция? Макар всичко да изглежда хаотично и непредвидимо, безсмислено и неконтролируемо, дали е така?
Естествено, че не. И в така наречения хаос има порядък. Няма начин да се случи нещо, без да са създадени всички условия и възможности то да стане. Не бих могъл да ходя безразборно наляво и надясно, ако нямаше ляво и дясно и още повече, ако нямах крака, които да ме разнасят където ми хрумне. Да не говорим, че ако нямах глава нямаше да има хрумване, а още по-малко - ходене. ;)

И ето аз случайно си мърдам пръстите, а те случайно натискат клавишите и... потича написаното. А то съвсем случайно май има някакъв смисъл...
И ако случайността не съществува, тогава съществува неслучайността. Целенасоченото планиране и сътворение на всеки детайл от света, в който живеем. И ако ръката, гениално сътворена да пипа, държи, докосва, гали и усеща, ако очите, две хубави очи, са създадени да гледат, виждат, отразяват душата, колко повече истинската същност на човека има цел... А каква ли е тя? Пита ли се някой?
Аз не спирам да се питам. И тъкмо си мисля, че съм открил смисъла, a се оказва, че едва съм зачоплил повърхността. Колко ли още дълбочина има?
Ще продължа да питам и търся Създателя си... И се съмнявам, че ще разбера всичко. Но едно съм разбрал, че "Ти си Господ мой; вън от Тебе няма добро за мене".

Photo: http://walkherenow.com/walking_meditation.htm

ОБЛАК ЛИ?

noreply@blogger.com (Ludmil Yatanski) — Mon, 17 Oct 2011 17:35:00 +0000

Приближавахме се към планината. Беше обвита, прегърната от облаци. Облаци, които я правеха да свети. Беше цветна. Беше чернобяла. Сребърна. Мощни кълба затискаха върха. Меки и светещи капчици правеха прическата на планината да блести, сякаш опръскана с брилянти. Беше посребрена. И цветна. Носеше такъв заряд. Ръката на изкусен художник рисуваше в момента. Всичко се разгръщаше пред очите.
Протегнах ръка да я пипна. Уви, беше илюзия. Планината изглеждаше толкова близо и така привлекателна. Говореше ми. Без думи, без глас. Но я чувах.
Облаците обикновено ме потискат. Скриват слънцето. Знам, че е зад тях, но това сякаш не ме ползва. Няма светлина. Има тъга.
Този път беше различно. Облаците си играеха със светлината и си я прехвърляха, променяха и смесваха. Цветовете се меняха и преливаха. От меки до остри, ярки. Планината беше с посребрена коса и въпреки това изглеждаше толкова млада. Пълна с живот. Току да се разгъне и изправи. Да извика с гръмотевичен глас....
Очите ми виждаха, ушите ми чуваха силното послание. Посланието на Твореца. Той твореше в момента. Без бои, без четка. Пръстите Му нежно и изкусно докосваха творението Му и то откликваше. Разгръщаше красотата си. И необятността си.

Небесата разказват Божията слава и небесният свод възвестява делото на ръцете Му. Ден на ден блика слово и нощ на нощ изявява знание — без говорене, без думи, без да се чуе гласът им. Вестта им е излязла по цялата земя и думите им — до краищата на вселената. В тях е поставил шатър за слънцето; то като младоженец излиза от стаята си, като силен мъж се радва да тича във пътя. Излиза от края на небесата и обикаля до краищата им, и от топлината му нищо не се скрива.

Фото: http://nepoznato.energetika-bg.com/2011/02/strannite-oblatsi-nad-indoneziya-foto-i-video/

ХАШ ДВЕ О

noreply@blogger.com (Ludmil Yatanski) — Tue, 11 Oct 2011 17:28:00 +0000

Жаден съм. Умирам от жажда. Единственото, което искам, е чаша вода. Без значение дали е студена или топла. Само да е вода. Нищо друго не може да утоли жаждата ми както водата.
Вече не съм жаден. Водата не ми прави впечатление. Тече си по тротоарите, събира се в локви по шосетата. Не й обръщам внимание. Защото я има навсякъде.
Когато обаче вляза в банята и вече предусещам горещата струя на душа върху тялото си, развъртам крана и ... няма вода. Изпадам в шок. Изведнъж отново гледам на водата като на най-скъпото нещо на земята. Не искам нищо друго, освен да ме облее изобилно силна струя топла вода. И да отмие от мен онова нещо, за което не е мястото тук да говорим в подробности, сиреч мръсотията. И когато това стане, се чувствам блажен. За кратко. Докато не закопнея пак да вляза под душа, за да се отърва отново от вечно преследващото ме бреме човешко, мръсотията.
Водата е навсякъде около мен. Има я в изобилие. Поне тук в България. И това я прави толкова обикновено нещо. Не му обръщаме внимание, а всъщност без него не можем.
Захладнява. Водата се преобразява. Замръзва. И започва да се сипе от небето. Красива и бяла. Изящна. Но вече не сме деца и сърцето ми се свива. Идват студовете. Пързалки по пътя. Кола среща кола и двете се чумерят в саката, нежелана прегръдка. Снегът като перде заслепява забързания шофьор. И той се ядосва на тези огромни парцали, които му пречат да стигне до своята дребничка цел. И не вижда танца на снежинките, нито чува тихият им глас. Защото бърза и е ядосан, че живее в свят, в който няма нищо красиво... Но водата не се трогва. Не се сърди. Но продължава да се усмихва. И да ражда малки бебета снежинки. Красиви и виртуозни. Кой да ги види?
Вали дъжд. Водата тихо и нежно се сипе и напоява. Напоява и моята тераса. И отново сърцето ми се свива. Вместо да се наслаждавам, очите ми гледат внимателно, умът ми работи трескаво. Защото водата ми идва на гости в къщи. Преминава през невидими пролуки и пропуснати или недостатъчно внимателно изпълнени детайли. И ето я по стената. Бавно, но упорито си пробива път. И се усмихва. Отново ме победи. Но победи ли ме?
Всъщност водата ме учи. Учи ме, че небрежността струва скъпо. И ми се усмихва. Ще науча ли своя урок? Някой си мъдрец е казал, че немарливият е брат на разсипника. Колко добре звучи в моите уши! До момента обаче, в който трябва да го приложа на дело. Е, хайде, защо да бъдем толкова дребнави. Нека да имаме замах. Да действаме нашироко...
Интересното е, че небрежността е гибелна не само в градежа от тухли и вар. Една мъничка дума може да разруши отношения, градени с много грижа.
Е, какво толкова? Една малка дума. Какво е тя? Нека не бъдем дребнави!
Продължавам борбата. Водата ме кара да мисля. И търся. Защото подлага на изпит делата ми грешни... И ми се усмихва. Защото, в края на краищата, водата е истински приятел. Умива, "потапя", утолява жаждата, радва окото и носи послание. Водата е всичко друго, но не и нещо обикновено. Най-необикновеното нещо. Нещото, без което не можем...

Photo: http://www.alliphonewallpapers.com/iphone-wallpaper/id/499/

ПОЧИТ

noreply@blogger.com (Ludmil Yatanski) — Thu, 06 Oct 2011 13:38:00 +0000

Вълчи вой се носеше над хълмовете. Знаех, че вълкът преследва мен. Беше почти тъмно. Изпитвах неприятно чувство. И изведнъж засвири бойна тревога. Събудих се. Беше сън.
Скочихме светкавично от леглата и се втурнахме към камиона. Очаквахме бойната тревога и спяхме облечени. Беше в ранните часове на деня. Кучешки студ. Лед по пътя и сняг по планината.
Трябваше да свържем Бистрица и Панчарево с телефонен кабел. Камионът полетя. "Зил 131" с три оси, две от които задвижващи. Караше с над сто километра по околовръстното на София. Гонехме време, за да не повтаряме до обезумяване упражнението. Един по един войниците слизаха и започваха своята работа. В каросерията останахме двама. Слизахме от Бистрица надолу. Завой след завой се сучеха в тъмното. Шофьорът настървено въртеше волана. Внезапно камионът се разтресе неописуемо силно. Беше като в сън.
Загубил съм съзнание. Свестих се върху каросерията. Брезентът беше изчезнал и лежах с лице към небето. Първата мисъл, която се появи в главата ми, след като дойдох на себе си, беше "край с казармата".
Почти не можех да дишам. Не можех да се изправя. Студът беше страшен. От кабината се отърколиха почти невредими трима. Единият, истински мъж, се втурна да вика помощ, а другите започнаха да хленчат и да си ближат драскотините.
След час, час и нещо дойде линейката. Шофьорът - пиян. Пътят - заледен. Продължихме надолу и едвам не се обърнахме втори път. С много зор стигнахме в "Пирогов".
Проснаха ме на една маса и ми нарязаха дрехите на парчета. Срязаха един кръвоносен съд на ръката ми в областта на лакътя и вкараха тънка нишка, която стигна до сърцето ми. Гледах придвижването й на няколко екрана около мен. Разпитаха ме подробно и ми обясниха, че съм във шок... Беше много трудно да отгатна сам. ;)
Събудих се след всички интервенции, овързан и разпънат на леглото, самичък в стаята. Първите дни не се знаеше от коя страна съм, от тази или от онази. Постепенно преминах към страната на живота. Още не ми беше дошло времето да си заминавам очевидно.
Бях натрошен целият и лежах толкова дълго, че започнах да мисля, че никога няма да се изправя отново на крака. Мечтаех си да мога да изляза от тази ужасна стая. Около мен непрекъснато умираха хора. Носеха най-тежките случаи. Беше централна реанимация в "Пирогов".
Днес ходя, тичам и даже съм забравил за своите мечти и терзания през онези дни. Всичко отмина и заглъхна в миналото. Но едно нещо остана. От момента, в който "прескочих трапа", до днес, дните ми са подарени. Всеки един ден е невероятен подарък. Нямаше да го имам, ако бях свършил тогава. И затова всеки ден е печалба. Колкото повече, толкова повече, както е казал един мой любим герой. Вкусът на живота е друг, когато знаеш, че всяка секунда е подарък.
На ръба обаче всичко се променя. Тогава остава единствено ценното. Всичко дребно и безсмислено просто изчезва и не остава спомен за него. И остава единствено истината, че животът е по-скъп от всичко. Животът не се състои в изобилието на имота, нито в удоволствията. Той има стойност, когато има смисъл и цел. "Защото, който иска да спаси живота си, ще го изгуби; а който изгуби живота си, заради Мене, ще го намери. Понеже какво ще се ползува човек, ако спечели целия свят, а живота си изгуби, или какво ще даде човек в замяна на живота си?" Мт. 16:25, 26
Тези мисли и спомени изплуваха и ме завладяха отново, провокирани от думите на един от най-великите мъже на съвремието - Стив Джобс. Смъртта му ме развълнува и вероятно по същия начин развълнува целия свят. Един мъж, който промени света. Мъж с мечта. Човек с цел. Достатъчно смел да я търси, докато я намери. И достатъчно смел, когато е намерил смисъла и целта на своя живот, да ги преследва с всичката си сила и цялата си страст.
Достатъчно честен да признае реалността. Достатъчно дързък да си позволи да я променя. Достатъчно смел да позволи да бъде променян.

"Мисълта, че скоро ще бъда мъртъв, е най-ценното оръжие, което съм откривал някога и което ми е помагало да вземам най-важните решения в живота. Понеже почти всичко - всички външни очаквания, цялата гордост, всички страхове от провал и посрамяне - всички те изчезват пред лицето на смъртта и остава единствено това, което е наистина важно." Стив Джобс

Аз имам мечта. Имам цел и смисъл. Най-големите. И хора като Стив Джобс, които ревностно преследват своята страст и цел, ме провокират аз още повече да гоня моите!
Изразявам своята почит, уважение и възхищение към този велик човек. Човек, променил живота на милиони и оставил дълбока диря в историята...

Photos: http://gallery3.persiangig.com/wolf.htm
http://www.inetgiant.com/tags/apple

ВЯРА ИЛИ НЕ

noreply@blogger.com (Ludmil Yatanski) — Wed, 14 Sep 2011 11:56:00 +0000

Сърцето й се късаше. Чувстваше се слаба и неспособна да защити собственото си дете. Сянката на фараона беше надвиснала над нея и костеливите му ръце се протягаха да задушат малкото й бебе. Не можеше да го крие повече. И го пусна по водата. Направи му тръстиково кошче и нежно го пусна по течението на Нил. Остави го в ръцете на Бога. И избяга да не гледа какво ще стане.
Очевидно бебето беше гладно. Нищо не разбираше. Не знаеше къде се намира и какво го чака. Плачеше. Реката го носеше. Беше легнало в тръстиковото кошче. Освен реката го носеше и нещо друго. Носеше го една невидима ръка. И го заведе право при дъщерята на фараона. Този фараон, който търсеше да убие бебето, а заедно с него и всичките мъжки, родени наскоро от неговите роби. Те се умножаваха толкова бързо и ставаха толкова силни! Трябваше да ги спре.
Но ето, едно от тези преследвани деца е пред младото момиче и нейното сърце се смилява. Прегръща бебето и го осиновява. И наема майка му да го откърми.
Каква ирония! Сърцето на жената ликува. Някой е чул нейния вик. Вик от дълбините на сърцето. Някой по-силен е поел в ръката си живота на детето. И го е спасил. Извлякъл го е от водата.
И го нарекъл "Извлеченият от водата" - Моисей.
Това малко бебе, напълно беззащитно, обръща хода на историята. Вероятно защото е много малко и беззащитно. Понеже, както знаем, историята се обръща от малки и беззащитни бебета. Силният фараон, със силната си войска, е победен от точно това малко, плачещо момченце. Защото простата истина е, че Бог на горделивите се противи, а на смирените дава благодат. И големите военачалници, с големите армии, са неспособни да победят невъоръженото бебе, което дори само не може да се защити. Защото невидимата ръка на Бога издига царе и сваля царе. С лекота. Така, както движи слънцето в простора. Защото всичко, което Бог прави, е съвършено.
Сърцето вече не се къса. Не плаче. Сърцето на жената е усмихнато. И спокойно. Защото е оставила най-скъпото в най-силните ръце. Ръцете, които управляват световете.

Издигам очите си към хълмовете, От гдето иде помощта ми. Помощта ми е от Господа, Който е направил небето и земята. Той няма да остави да се поклати ногата ти; Оня, който те пази, няма да задреме. Ето, няма да задреме, нито ще заспи Оня, Който пази Израиля. Господ ти е пазач; Господ е твой покров отдясно ти. Слънцето няма да те повреди денем, Нито луната нощем. Господ ще те пази от всяко зло; Ще пази душата ти. Господ ще пази излизането ти и влизането ти От сега и до века.

Photo: http://www.getpregnantsecrets.com/

СВОБОДНИЯТ РОБ

noreply@blogger.com (Ludmil Yatanski) — Sat, 03 Sep 2011 10:34:00 +0000

Искаше да угоди на баща си. Беше добро момче. Обичаше истината и мразеше лековатия живот, който водеха братята му. Отиваше да ги намери и да успокои баща си, че са добре.
Знаеше, че един ден ще управлява целия род. Знаеха го и братята му. И го мразеха. Беше различен. Обичаше Бога.
Знаеше, че е благословен и никой нищо не може да му направи. Нали Бог пази своите и няма да ударят в камък краката си?
Намери ги. Лицата им - каменни. Лукави усмивки. Кръстосани погледи. И внезапно младежът е вързан. Нож минава пред лицето му, току да се забие в сърцето. Двама от братята накланят везните и смъртта се оттегля. Хвърлен е в стар, изоставен ров.
Плаче! Звездите гледат студено през дупката на ямата. Не мигат. Взират се в него и просто наблюдават. Защо? Къде е Бог? Няма отговор. Младежът плаче. Моли.
Няма кой да го чуе. Дали? Най-близките не чуват. Не искат да чуят. Сърцата каменни. Очите студени.
Решението идва на другия ден. Продаден за шепа монети.
Египет, робство, самота. Ще издържи ли сърцето? Ще остане ли чисто, или ще се препълни със злоба и огорчение? Къде е Бог? Забрави ли момчето? Ще забрави ли момчето своя Бог?
В робство. Продаден. Мразен. Но очевидно и обичан. Звездите пак гледат отгоре студено. Но някой далеч над звездите също гледа. Гледа и се усмихва. Каквото захване момчето, благоуспява. И чуждият човек, господарят, който не е брат, нито баща съзира нещо, за което другите са слепи. Младежът наистина е благословен. Роб, мразен, забравен, продаден и заедно с това благословен.
Ден, месец, година. Времето минава. Раната се затвяря. Може ли Бог да е с един роб? Може ли Бог да благославя един, който не притежава нищо?
Знаеше, че е благословен и никой нищо не може да му направи. Но защо беше продаден? Защо стана роб? Какво е това благословение? Душата му плачеше, разкъсвана от противоречия. И все пак Бог беше с него и го благославяше. Там, в Египет, в неговото робство.
Обичаше господаря си. Чакаше своята свобода. Но младежът е благословен и красив. И тази красота е благословение. Но благословение ли е? Всичко е тихо и спокойно. Дните минават, а една жена наблюдава. Наблюдава и пожелава. Протяга ръце към момчето, но то се отдалечава. Отново протяга, но момчето бяга. Жената си има мъж. Мъжът й е господарят. Но о, превратности на живота. Момчето бяга, а любовта на жената става омраза. И отново прогонен, завършва в затвора. Сърцето плаче. Отново пита. И моли.
Но може ли някой да спре Бога? Той е със Своя приятел в затвора. И го благославя. Може ли някой да е в затвора, беден, продаден и пак да е благословен? Или благословени са тези, които се търкалят на меки възглавници, пред широки екрани в просторните си палати?
Времето, ах, времето. То отново потича и раната превързва. Сърцето укрепва.
Вместо да плаче за себе си, той слугува и утешава затворените. Сънищата им тълкува. И понеже е благословен от Бога, тълкуването се сбъдва.
Времето отново потича и ето фараонът сънува. Но няма кой да тълкува. Изведнъж младежът забравен е търсен. Ето, той е в центъра. Слуша и тълкува. Такава мъдрост никой не е виждал. И от роб и забравен, той се превръща в господар уважаван. Власт в ръката му позволява да спаси Египет от глад. И не само Египет, но всички околни. И ето, сънищата на момчето идват до своето изпълнение. Той управлява и неговите братя са в нозете му. Просят храна, защото умират. Покланят се, а не знаят, че това е момчето, което са продали някога.
Те са в ръцете му. Има власт да ги изтезава. Да ги накаже за злобата и предателството. И има пълното право. Но какво ли ще стори? Изведнъж картината блесва завършена. Неясното и безнадеждното биват изтрити и се появява гениалният план. Сърцето на момчето е различно. То не мечтае за власт и сила. Просто ги има. Но мечтае за спасението на своите ближни. Ближни, които го продадоха и намразиха. И ги спасява. Прегръща и плаче заедно с тях. Има прошка. Защото прошката и любовта са истинската власт.
Робът, който служи на Бога, никога не е роб. Той е свободен и в затвора, и в палата.
Свободният, който не познава Свободата, е роб навсякъде. Било то богат или беден. Защото свободата се мери различно.
Момчето е зрял мъж вече. И знае, че нещата не са такива, каквито ги виждат очите. То управлява. Управлява с любов, а не с омраза. Защото Някой с невидима ръка движи световете и води към слава. Защото за водените от Бога няма оскъдност. Няма провал. Болката ражда сладки плодове, а сълзите се превръщат в песен.

Ония, които сеят със сълзи, С радост ще пожънат. Оня, който излиза с плач, Когато носи мярата семе, Той непременно с радост ще се върне, Носейки снопите си.

Photos: http://ashleighmariehess.wordpress.com/2011/01/30/what-does-the-bible-say-about-violence-and-imprisonment/
http://www.bullartistry.com.au/wp/2009/11/26/josephs-dysfunctional-family/

ВЯТЪР В ЛИСТАТА

noreply@blogger.com (Ludmil Yatanski) — Sun, 21 Aug 2011 18:40:00 +0000

Героите в този малък скеч не визират конкретна човешка личност

Вятърът задуха, листата на дървото затанцуваха и се разбъбриха. Едното каза: "Откога чакам вятъра да задуха, за да оживеем и да поприказваме, да се завъртим в танц! Без него сме толкова апатични и унили. " Приятелят му отвърна: "Да, и аз обичам вятъра. Като повее, нещо в мен оживява. Започвам да се радвам и да пея. Докосвам се до другите и ги чувствам така близки. Чувам ги какво говорят и как се радват." Всички останали закимаха с глава в съгласие. Едно листо стоеше с гръб към другите и се съпротивляваше с всичка сила на полъха. Сърдито гледаше околните и най-вече вятъра. "Откъде се взе този вятър?", изстена то. "Отиде ми спокойствието. Всичките ми планове се развалиха. Сега трябва да играя по свирката на този повей. Не искам никой да ми казва какво да правя и накъде да се въртя!"

Вятърът слушаше и духаше. Разклащаше всички листа и дървета. Слушаше гласовете им и се усмихваше. Гората пееше. Посрещаше своя приятел.
Но сърдитото листо не бе само. Имаше и други. Мразеха вятъра. Не го знаеха откъде идва и накъде отива. Даже не го и виждаха. Само усещаха мощната му прегръдка и натиск. Да можеха да заемат мястото му!
"Ние сме толкова важни. Не ни трябва вятър. Дървото е толкова зависимо от нас. Ако не бяхме ние, какво щеше да прави то."
"Не вие държите дървото, а то вас", пошепна вятъра. Но листoто чу само едно свистене. Не разбра нищо от думите на повея. Закани се да си отмъсти на вятъра и дървото, което се радваше на стария си приятел. Затвори се и стисна зъби. Отказа да яде и да храни дървото.
Другите пееха песен след песен. Смееха се и ръкопляскаха. Скоро доплуваха красиви облаци, носени по небето, тласкани от мощния порив на вятъра.
Заваля. Гората запя нова песен. Меките капки на дъжда натискаха клавишите на листата и те сливаха звуци в нежна мелодия. Спокойна, щедра и изобилна. В нея имаше широта, богатство, необятност. Земята жадно пиеше топлия дъжд. И животът разцъфтяваше. Само сърдитото листо и неговите приятели отказваха да пият. Навели глави, отпуснати, оставаха тъжни и самотни. Не чуваха нищо от песните. Не усещаха вкуса на живота. Той бавно се изцеждаше от изморените им тела. "Така ще дадем урок на дървото, ще накажем вятъра. Кои са те, че да ни казват какво да правим!"

Дървото тъжеше за оклюмалите си няколко листа. Те пожълтяваха бавно и се свиваха в изкривени пози. Постепенно хватката им за дървото се разхлаби. Нямаха сила да се държат за него и при следващия лек полъх на вятъра, той ги откъсна и понесе на мощните си ръце. Листата бяха загубили всякакъв усет. Не виждаха къде отиват, покрай какво минават. Постепенно се отдалечаваха, докато напълно изчезнаха от хоризонта. Вятърът ги отнесе.
Дървото остана мощно и сигурно. То беше вплело корените си дълбоко в земята. Радваше се на вятъра и на неговата песен. Той беше накарал дървото да пуска дълбоко корени, за да издържа на неговия порив. Тези корени бяха докоснали течащата вода на близката река. Реката, която никога не пресъхваше.
Дървото гледаше дълго след листата, които бяха отказали да го хранят. Всъщност бяха лишили себе си от силата на дървесните сокове. Знаеше, че няма да се върнат. Имаше безброй други в короната. Те бяха щастливи и пееха. Ръкопляскаха на вятъра и прегръщаха клоните. Очите им бяха отворени и сърцата благодарни. Защото знаеха, че не те държат дървото, но то тях. А вятърът продължаваше да пее своята вечна песен и да съживява с нея всички, които го обичаха.... и да отвява всички, които го мразеха.
Дървото тъгуваше за мъртвите листа. Но в същото време се радваше за изобилния живот в короната си. То остана дълбоко вкоренено в земята, напоявано от реката. Прегърна стария приятел вятъра и продължи да пее своята песен на възхвала и благодарност, като дърво, посадено при потоци води, което не спира да дава плод и живот.

Рисунки: С. Ятански, всички права запазени.

МУРИ ОТ ПИРИНА... И МАЛКО ДЖАЗ

noreply@blogger.com (Ludmil Yatanski) — Fri, 12 Aug 2011 16:00:00 +0000

Пирин планина винаги ме е привличала. Банско, никога. Не познавам нито планината, нито градчета и селцата в нейните поли.
Каква беше изненадата ми, когато разбрах, че ни се отваря врата да забегнем за три, четири дена в пиринската околия... Резервирахме си хубаво местенце и потеглихме. Стигнахме бързо и лесно. Банско започна да ме очарова. Щом вдъхнах банския въздух, нещо хайдушко се пробуди в мен, а в жена ми още повече. Градът кипеше от живот. Усещаше се както новия, модерен полъх, така и вкусът на древното.
Освен пленителната атмосфера на градчето удоволствието се засилваше от добрите джаз музиканти, които се надсвирваха и надпяваха в центъра на открита сцена. Единственото несъвършенство беше фактът, че жена ми не обича джаз толкова, колкото мен. Но какво от това, аз го обичам и за двамата. Така че й придавах от моето удоволствие. Седяхме пред чиния с пържени картофки и чаша разхладително питие и слушахме джаззз. После се разхождахме и слушахме джаз. И така потопени в очарованието на вечерта ние празнувахме. Осъзнавах и оценявах големите подаръци, които получавахме ежедневно и даже ежеминутно.
Следващата утрин беше свежа и пълна с ентусиазъм. Решихме да намерим пътя до хижа Бъндерица и да я покорим. Консултирах се с приятел и след неговите вещи напътствия потеглихме. Оказа се, че шосето до хижата е отлично.
Планината ни притегляше в своята хладна прегръдка. Започнахме да усещаме ритъма на сърцето й. Пирин се откриваше пред нас.
Стигнахме хижата. Оставихме колата и се отправихме пеш към друга хижа - "Вихрен". Тъкмо се настроихме да ходим и съзряхме пред нас, отдясно на шосето, някакви дървени стълби да водят нанякъде. Решихме да отминем, но любопитството ни надделя и слава Богу. Оказа се, че там се крие "Байкушевата мура". Може би най-старото дърво на Балканите, а може и в Европа. На възраст 1300 години, дървото не изглеждаше изобщо старо. Беше наистина внушително, но много младолико.
Гледахме дървото, докосвахме го и се удивявахме на факта, че то е видяло толкова история. Надживяло е ханове, царе и императори. В същото време ходехме по земята, която е по-стара от цялото човечество, но не обръщахме голямо внимание на този факт. И все пак, дървото предизвика дълбоки чувства на възхита у нас.
След тази среща с древната история, се отправихме към хижа Вихрен. Покорихме и нея и се отправихме нагоре. Атакувахме езерото "Окото". Планината ни канеше все по-нагоре и все по-навътре. И ние откликвахме. Кой по-охотно, кой неохотно. Окото беше последната ни спирка. Планината ни мамеше със суровата си красота. Но решихме да не вземем всички блага наведнъж, все пак. Щяхме да се върнем някой ден.
След кратка почивка се отправихме отново към "концертната зала" на открито. Като стигнахме центъра видяхме как към нас се приближават Пеци и Ефи. Разтъркахме очи, спогледахме се и се усмихнахме. Това го нямаше в нашия план. Зарадвахме се всички. Вечерта стана още по-хубава. Разхождахме се до късно и Пеци ми разказваше с какво удоволствие и ентусиазъм пише музика и работи по записа на нов албум. Жените приказваха, приказваха, приказваха и накрая изглеждаха много щастливи. Очевидно най-накрая бяха намерили някой, който да разбере женското сърце...
Уговорихме се и на другия ден стъпихме победоносно на минералния плаж в Добринище. Не е нужно да му правя реклама, защото и без това вече е доста пренаселен. Времето беше започнало да се разваля, но все пак слънцето ни огряваше на пресекулки до обяд. Точно, когато решихме да си ходим, закапа и докато се приберем, заваля.
Този ден ни донесе още един подарък - семейство Бошеви. Тъкмо си бях свършил моята програма и хоп, старите приятели ни чакаха във фоайето. Започна още една вълнуваща вечер. Говорихме и се смяхме и ометохме няколко чинии, които Тошка беше напълнила щедро.
Банско влизаше в сърцето ми повече и повече.
Последният ден се събрахме трите семейства и обходихме полите на Пирин. Първо се качихме до няколко по-малки писти, а след като се подкрепихме, тоест похапнахме, водени от Емо и Тошка посетихме Голф клуб Пирин. Останах като слисан. Това чудо представлява цял един отделен курорт с огромни голф игрища и малко хотелско градче с кокетни магазинчета, ресторантчета, кафетерии и ...
Но най-красивото и най-приятното от всичко беше неповторимата компания. Не бих могъл да се насладя на всичките красоти на любимата ми България, ако нямаше с кого да го споделя.
Не бих могъл да опиша всичко, за което си говорихме и за което се смяхме. За мен освен удоволствието остана и опита и мъдростта, които моите приятели споделиха.
Но мога да кажа със сигурност едно, а именно: "не e добре за човека да бъде сам". Това се отнася както за семейството, така и за кръга приятели. За жени и за мъже. Но още по-хубаво от това да сме заедно е да живеем в единодушие, защото там Бог е заръчал благословението, живота до века...

ПРЕДИ И СЕГА

noreply@blogger.com (Ludmil Yatanski) — Tue, 09 Aug 2011 22:14:00 +0000

Имало едно време един мъж и една жена. Те се оженили и решили да тръгнат на сватбено пътешествие. Речено-сторено. За да бъде истинско пътешествието, поканили един приятел. Качили се на трабанта, чийто горд собственик бил младоженецът, и потеглили към Рила и Пирин. Приключението започнало. Пътували, пътували, пътували, катерили се по стръмни шосета, превземали недостъпни местности. Нали все пак се возили на митичната социалистическа машина "Трабант". Когато стигнали красивата местност в Рила, вместо обещаната кокетна вила от дърво, на два етажа, се оказало, че ги чака стар автобус, пригоден за преспиване на несретници. Младежите не се отчаяли. Та нали животът бил пред тях. Пълен с възможности и велики дела. Какво може да стори някакъв си разбрицан рейс? Настроението било високо до небето.
Освен всички възвишени намерения на пътешествениците, едно от тях било да постят и се смиряват през идните дни. Първият ден отлетял с лекота. След като открили своя заслон за следващите няколко дена, пътешествениците наклали огън и насядали около него. Огънят разпалил въображението на групата. Темата била рецепти за приготвяне на пилешко. Пред очите на всички се изреждали различни вкусотии и устата почти усещали вкуса на ястията. Времето литнало неусетно. Приготвили се за лягане. Картините на вкусни пилета останали запечатани в съзнанието, а в устата стоял горчивият вкус на глада. Легнали си и тежки кошмари връхлетели бедните младежи. Младоженецът сънувал как устата му се пълнят с вкусно, крехко пилешко месо. Но в същото време гладът се усилвал и колкото и да се хранел, все оставал гладен. След първоначалните опити да се наяде с пилешко, над главата му закръжали странни черни птици, които го връхлитали агресивно. Сякаш всички заклани пилета възкръснали и искали да си отмъстят. Едвам дочакал утрото. Когато всички станали, били омърлушени. Разбрали, че сънували почти едно и също. След кратко съвещание решили, че постенето не подхожда особено на сватбено пътешествие, колкото и да са добри намеренията. Но нали правели първите си крачки... Как да им се сърди човек?

Дошъл още един приятел и мъжете решили да отидат за боровинки. Жената останала да се пече и си почива. След един сериозен поход приятелите се върнали с пълни кофи боровинки. Младата невяста ги посрещнала развълнувано и заразправяла на мъжа си как изневиделица се появили шайка млади овчари, а тя от страх се залостила в автобуса. Очевидно единствено Божията милост опазила булката от разюзданите мерзавци. Опазила и младия съпруг да не грабне брадвата и да посече нечестивата сган... От този момент – никакво разделяне. Изтекли гладко няколкото дена и дружинката поела на обиколка в околните села. Красиво и примитивно. Нямало многозвездни хотели. Нямало спа процедури. Имало обаче радост и веселие. Наслада от всичко, което правели заедно.
Свършило неусетно сватбеното пътешествие и поели към дома. Но тогава започнал сериалът "На всеки километър". Послушният трабант започнал да хвърля къчове. На почти всеки километър пукал гума и двамата мъже приятели станали специалисти по лепене на гуми. Станали толкова добри, че чакали с нетърпение гумата да гръмне отново, за да я залепят. Всичко завършило щастливо. Оставило дълбок отпечатък и спомен в младото семейство.
Минали години. Даже цели двадесет и пет. И ето ги героите отново на път към Рила и Пирин. По-скоро към Пирин. Двадесет и пет години по-късно картината е различна. Няма го трабантът. Пътищата гладки. Гумите здрави. Няма го примитивния автобус. Няма придружители. Хотелът със звезди в короната. Леглата удобни, банята луксозна. Басени, сауни... Изобщо на празничния пакет с големи букви стои надпис - "ЩАСТИЕ".

Колко наивно! Щастието го няма в басейна. Няма го и в сауната. Няма го на връх Вихрен или край езерото Окото. Като че ли е в стария трабант...
Истината е, че го няма и там. Нито в разкапания автобус, нито в боровинките...
Когато в сърцето обитава любовта, и най-разтраканата таратайка се превръща в луксозна лимузина. Обикновената поляна става най-меко ложе. Небето се превръща в топла завивка. А звездите не светят в короната на хотела, а в косите на хората, които могат да обичат.
След двадесет и пет години, преживени заедно, това, което задържа двама съпрузи, не е нищо друго, освен Любовта, която ги е събрала в началото.

Истинската любов се доказва не в благополучието, а в изпитанията. Когато човек е богат и силен, приятели много. Но когато падне... приятели где сте? Остават онези, които обичат.
Искам да благодаря на моята съпруга, че остана до мен през всички тези години. Благодаря и на приятелите, които останаха приятели.

Любовта е силна като смъртта. Ревността е остра като преизподнята, чието святкане е святкане огнено, пламък най-буен. Много води не могат угаси любовта, нито реките могат я потопи; Ако би дал някой целия имот на дома си за любовта, Съвсем биха го презряли.

ШАМАРЪТ

noreply@blogger.com (Ludmil Yatanski) — Sat, 23 Jul 2011 11:36:00 +0000

Беше привечер. Излязохме да се разходим и взехме Лора с нас. Лора, малкото ни куче, има специален характер. Когато излиза от вкъщи, се хвърля с лай срещу огромните кучета. Затова я държим здраво вързана за каишка.
В момента, в който излязохме се появи едно едро, но очевидно недохранено куче. Приближи се до нас и Лора. Започнах да му обяснявам, че трябва да си върви по пътя, но кучето ме гледаше със своите кучешки очи, мълчеше и не помръдваше. Побутнах го леко, но това ни най-малко не го убеди да се размърда и да си тръгне. Тогава, със скоростта на светлината, блесна в мен искра. Пламна старият пламък и теглих един прав в кучешката задница. Кучето подрипна като ужилено и побягна. Както пламна искрицата гняв в мен, така се запали едно съжаление. Кучето в далечината ме гледаше като бито куче. И се замислих, защо не я ритам нашата принцеса, като ме ядосва, ами ритнах бедното улично куче? И ми стана още по-жал. Веднага хукнах да го утешавам и да го галя. За радост кучетата не са така злопаметни като хората... Знае ли обаче човек? Все пак кучето дойде при мен и ми се довери да го погаля.

Първият инцидент премина. Потеглихме с още едно приятелско семейство към парка. Ние, мъжете, вървяхме напред и си говорехме мъжки работи, а жените ни следваха с кучето и си говореха... не знам за какво. По едно време жена ми ми връчи каишката и ме помоли да поводя кучето. След малка схватка и дърпане от моя страна с мотива, че е срамно мъж да разхожда такова куче, тя надделя. И аз поведох нашата красавица през най-оживената част в парка. И естествено мъжете ме гледаха странно, но си мълчаха. Докато не минахме покрай една пейка с мъж на нея. Мъжът погледна кучето и рече на събеседника си: "Мен щеше да ме е срам да разхождам такова куче." Това беше капката, която преля чашата на моето търпение. Настигнах жените и връчих кучето на тяхната грижа. И отново ги изпреварихме.
Всичко вървеше спокойно, докато не се появи едно голямо домашно куче, което се разхождаше пред стопанина си. Беше доста по-агресивно от останалите мъжкари, които връхлитаха върху нашата малка красавица. Жена ми започна да вика на кучето и да се крие зад своята приятелка, а аз гледах неразбиращ отстрани. Изведнъж осъзнах, че има нужда от моята намеса и за втори път искрата пламна. Отидох и повторих упражнението с първия натрапник. Това куче беше доста по-охранено, но и ударът беше доста по-плътен. Изглежда, че при кучетата този метод за решаване на проблеми работеше безотказно. Псето се изхлузи, като ме изръмжа злобно.
Разходката ни продължи спокойно и мирно, но за дълго не успях да разбера защо всички мъжки кучета искаха да "изядат" или най-малкото да подушат нашата малка кукла. Чак като свърши разходката разбрахме, че момичето ни все още не е излязло от разгонения период. Кучешки му работи.
На пръв поглед, нищо и никаква историйка. Но като се замислих и се опитах да си спомня дали изобщо някога съм ритал куче, не успях да извикам такъв спомен. А в един ден ритнах цели две. Е, как да не е забележителен такъв миг от живота?
Не мога да кажа, че съм впечатлен от себе си. Напротив, точно обратното. Защо е тази склонност да решаваме проблемите си по този начин? Ако такъв е подходът единствено към кучетата, би било някак си по-приемливо. Но за съжаление, такива са често средствата за комуникация между нас хората. Дори много по-жестоки и зверски. Измислили сме такива оръжия, с които да се избиваме с голяма вещина.
След няколко дена тръгнахме с мой колега да свършим нещо. На улицата с новия асфалт крачеше бодро един мъж на средна възраст. Изведнъж надигна половинлитрова бутилка с вода и я изпи жадно. След като утоли шумно жаждата си, с майсторски жест захвърли бутилката на улицата.
Отново нещо пламна в мен и на мига му извиках да си вдигне бутилката и да я изхвърли в кофата. Човекът се втрещи в първия момент и не знам какво видя нас, но отвърна моментално, че ще си изхвърли бутилката. Наведе се, взе я и я изхвърли.
Не искам да гадая какво би станало, ако беше се опънал и отказал.
А какво би станало, ако аз бях отишъл, бях се навел, взел и изхвърлил неговата бутилка? Сигурно щях да се превърна в глупак в очите на някои хора. Но не и в очите на други. Със сигурност щях да спечеля!

По-силният владее себе си и гнева си. По-слабият рита и блъска.
По-силният гради. По-слабият руши.

Когато ти ударят шамар, който не заслужаваш - боли. Когато ти ударят шамар, който заслужаваш - боли по-малко. А най-шокиращо е, когато заслужаваш сериозен шамар, но вместо това получиш милувка. Май от това също боли. Но болката е приятна.
Колко шамари, които не заслужавам, съм изял! Мислех си, че след време спира да боли. Е, донякъде е вярно, но всъщност изобщо не е...

Колко ли хора съм ударил и наранил самият аз? Не искам да съм човек, който удря шамари, дори и да са заслужени. Копнея да съм от тези, които показват милост... Защото са блажени милостивите, понеже на тях ще се показва милост!

Photo: http://streetfighter.wikia.com/wiki/File:Honda-hundred-artwork.png

НАПРЕД, НАЗАД

noreply@blogger.com (Ludmil Yatanski) — Fri, 15 Jul 2011 19:05:00 +0000

Отново гледам луната. Взирам се в нея и й се възхищавам. Този път не ме е яд на нея. Красива е. Снощи я гледах отново. Беше бяла. Сега е топло жълто - оранжева. Много е привлекателна. Всява респект, защото е доста по-възрастна от мен. А изглежда толкова млада.
Гледам луната и очаквам да мръдне. Но тя не мърда. Стои неподвижно на небосклона и гледа величествено. Излъчва сигурност и мир, стабилност, непоклатимост. Тук правителства се клатят, хора идват и си отиват, а тя стои непоклатимо. Не помръдва.
Загледах се към светофара на няколко хвърлея от мен. Колите ръмжаха, стартираха, коя спокойно, коя налудничаво. Бързаха, движеха се и изчезваха от погледа ми.
И ми стана смешно.... Защото дребните коли летяха под натиска на нервния крак на шофьора. Изчезваха от погледа ми. Бяха динамични. А кротката луна не помръдваше. И в същото време тя летеше с шеметна скорост. В сравнение с нея дребните коли стояха на едно място. Нашите движения изглеждаха като на забавен кадър. Но всичко изглеждаше точно обратното. Колко измамно. И колко истинно.
Понякога се питам защо Бог се бави толкова. Защо не се намесва, когато искам? И ми се струва, че Той не се движи. Не прави нищо. Само седи и наблюдава. Но не е така. Просто съм сляп за невероятната скорост, с която Той се движи и развива своя свят. Моят малък свят с резките движения и объркани лутания изглежда забързан и динамичен, а всъщност е флегматичен.
А Бог се движи, но аз не забелязвам. Той е в контрол на целия свят, без никой да Го вижда как прерязва ленти или дава интервюта. Всъщност не е точно така. Има хора, които виждат и които чуват. И се възхищават.
Ако те е страх, че Господ се бави, не бой се! Той се движи бързо. Просто си отвори очите.
Ако те е страх, че Бог те е забравил, не бой се! Той е сътворил всеки детайл от живота ти.
Ако си забол поглед в земята и земните проблеми, спри! Вдигни поглед нагоре и потърси онова, което е там, където е Христос - горното!
Не се оставяй да те побеждава злото, но го побеждавай чрез доброто!

Облегни се на Господа, и чакай Него; Не се раздразнявай поради този човек, който успява в пътя си като извършва подлости. Престани от негодуванието, и остави гнева; Не се раздразнявай, понеже това води само към злотворството. Защото злотворците ще се изтребят; А ония, които чакат Господа, те ще наследят земята. Защото още малко, и нечестивият не ще го има вече; Да! прилежно ще изследваш мястото му, и не ще се намери; Но кротките ще наследят земята, И ще се наслаждават с изобилен мир.

Photo: http://www.stargazing.net/david/moon/moonrise20050917.html

А БЯХМЕ УЧЕНИЦИ

noreply@blogger.com (Ludmil Yatanski) — Wed, 06 Jul 2011 21:34:00 +0000

А бяхме ученици. И слушахме музика. На мода бяха грамофоните. Всички родители бяха притиснати до стената да купуват грамофони. Най-модерните български грамофони се казваха "Корал". Едно симпатично сандъче, леко недодялано, но издаващо приличен звук, беше мечтата на всеки от нас. На мен ми купиха обаче някаква си "Тесла" и ми забиха теслата. Но въпреки, че не беше това, което си мечтаех, купувахме плочи и ги стържехме на грамофоните си, а аз на моя.
Слушахме си така нашите тави и се редяхме на опашки за нови и по-дефицитни плочи. И така, докато един ден в класа не кацна един съученик с малка кутия с клавиши от едната страна. И ги натисна, а от кутийката запя Челентано. Всички бяхме смаяни. В миг грамофоните умряха. Очите ни останаха в тази чудодейна кутийка. И си казахме: "По-добре касетофони, отколкото грамофони". И състезанието започна. Най-напред започнахме да мечтаем, после се опитахме да изкараме някакви пари и като не успяхме да стигнем дори до близка сума, отново бащите и майките бяха изкупителните жертви. И всеки започна да се докопва до някакви, било то български, или японски щайги, без значение какви. Важното е магическата касетка да може да издаде звук и да засвири. А още по-впечатляващото беше, че можеш да си запишеш каквото поискаш и то много по-дълго от една плоча. И така умряха грамофоните.
Касетофоните просъществуваха доста дълго и придобиваха причудливи форми. Много малки, джобни, големи комбинирани уредби, декове с усилватели... Но изведнъж сценарият се повтори. На сцената се появи малка "плоча", наречена "си-ди". Айде нов шок. И всички в един глас рекоха: "По-добре си-ди, отколкото касетофон". Всяко чудо за три дена отново. Компютрите напреднаха и нови програмки "нагънаха" песните в ем-пе-тройки и ето ти следващия хит – ем-пе-три плейърите. И тогава дойдоха аЙподите и всички казаха: "По-добре аЙпод, отколкото си-ди плейър".
Запитах се как ли бих могъл да сравня и разбера кое е по-добро, ако не познавах всички устройства? Как можеш да оцениш нещо, ако не го познаваш? Как мога да избера, ако нямам избор? Когато се появи най-доброто, нищожното избледнява.
Подобно стана и в моя живот при срещата ми с Бога. Залъгвах се с това и онова, докато Той не се появи с цялото си величие. И ме плени. И умряха всички фокуси и преструвки. Всички фалшиви игри. Паднаха всички маски. Увехнаха всички богатства. И остана само Той и несравнимото удоволствие от близостта с Него. И оттогава казвам и аз като псалмиста: "Един ден в Твоите дворове е по-желателен от хиляди други дни; Предпочел бих да стоя на прага в дома на моя Бог, Отколкото да живея в шатрите на нечестието."

И така – по-добре аЙпод пред грамофон, а най-добре аЙфон. А най-добре е един ден в присъствието на Бога пред всичко друго. Няма по-добро от една топла дума от Бога и Неговото приятелство. Няма по-хубаво от правдата, а по-грозно от нечестието. Няма по-красиво нещо от любовта и по-грозно от омразата.

Фото: http://avangardi.blog.bg/muzika/2009/08/10/retro-gramofon-18-pesni-za-moite-169-priiateli.377588

http://free-beautiful-desktop-wallpapers.blogspot.com/2011/01/latest-ipod-photos-collections.html

ВРЕМЕТО

noreply@blogger.com (Ludmil Yatanski) — Mon, 27 Jun 2011 16:50:00 +0000

Вятърът задуха и завъртя колелото на времето. И то потече. А аз си мислех, че за момент е спряло. Сякаш малко ме беше яд на времето. Защо изобщо го има. Всичко се променя с времето. Едно нещо се появява, друго изчезва.
Минавах покрай старото кино "Мир", а него го нямаше. Мен ме имаше. Стоях на същата улица в центъра на София, а киното беше сринато. Зееше една голяма дупка. Все едно бяха изпадали няколко предни зъба в усмивката на квартала. И хората си минаваха, а някои даже не знаеха, че там е имало кино. Нито, че много хлапета са висели в процепите да зяпат новите филми. Нито пък, че едно от тези хлапета съм бил аз. Времето променя и човека. Ето го млад и усмихнат, а след няколко мига – уморен, озлобен, обезобразен... И всичко – само за няколко мига. Ах, това време.
Но всъщност не е така. Времето е истинско богатство. Без времето нямаше да има край на всяко зло и всяко страдание. Все пак във времето всяко нещо си има своя край.
Без времето нямаше да има и ново начало, нито начало на моя живот, нито на твоя. Без него, без времето, нямаше да има надежда, защото всичко щеше да си е същото без промяна. Нямаше малчуганите да порастват. Нямаше слънцето да изгрява, нито пък да залязва.
Нямаше да ставаме мъже и жени, а щяхме да си оставаме все невръстни. Но май всъщност само над това времето няма власт, защото ние сме инати и упорити и си оставаме деца. Това важи поне за мъжете или за някои от тях..., а може и за жените...? Дано да си останем все пак дечица по злоба и това времето да не променя.
Времето изважда това, което е в сърцето. Под неговия натиск не остава нищо скрито. То е като огледало. Но вглежда ли се някой в него?
Времето се завъртя и потече отново. Усмихна се и ми каза: "Има още време, тичай след мен..."- и продължи да тече. Погледнах назад, погледнах напред. Макар да виждах зад гърба си, не можех да тръгна натам. Имаше път само напред. И аз тръгнах напред. Към края на времето, когато всичко ще дойде на мястото си. Тръгнах след Този, който ограничи се в тяло. За да ме вземе със Себе Си отвъд границата на времето. Защото само по този път времето работи за мен, работи за теб.

Photo: http://www.davidbowerman.co.uk/contact.html

МОМЧЕТО И МОРЕТО

noreply@blogger.com (Ludmil Yatanski) — Fri, 17 Jun 2011 15:38:00 +0000

Застанало момчето на брега на морето. И се загледало в него с красивите си очи докато се напълнили догоре. И не видели край на длъж и на шир. Тогава момчето попитало морето: "Защо си безкрайно море необятно?" Морето се усмихнало и погалило момчето по нозете. И отвърнало: "Не всичко е както изглежда момче. И аз имам край, макар да изглеждам необятно и безкрайно. Не всичко се вижда с очите." Момчето навело поглед и се замислило. Не се предало, продължило да настъпва към морето. Тропнало с крак и му рекло: "защо си спокойно сега, а после си гневно. Защо си така измамно? Защо мразиш човека и го привличаш в смъртоносна прегръдка. И безбройни са заспалите в твойте обятия?" Настръхнало морето и изпляскало с ръце, посипало сребърен прах по главата на хлапето. "Не аз привличам и притискам в смъртоносна прегръдка човека. Но плача за него и го обливам с тежки сълзи, когато не се вслушва в гласа ми, който нашепва - внимавай, не се вслушва в рева ми: БЯГАЙ! Има граница, която аз не прекрачвам, не я прекрачвай и ти! Може ли някой да отнеме избора на човека, та той е свободен!"
"Ти си толкова плоско и скучно, защо си безмълвно през цялото време, самотно и пусто?" Усмихнало се морето и ощипало хлапето по пръста с една рачешка щипка. "Вслушай се в гласа ми внимателно" казало морето. "Вгледай се в сърцето ми и чуй разказа на делфина и охлюва... моят свят е необятен и богат, но не всичко се вижда с очите. Не е така както изглежда на повърхността. Моите цветове са неизброими, градината ми прекрасна. Ела в градината на октопода и ще те разведа из нея..."
"Знам те аз море" извикало хлапето, "ти си до коленете, нищо че се правиш на толкова голямо и страшно..."
"Почакай" отвърнало морето, "попитай времето... то ще те научи. Не всичко е така както изглежда на повърхността."
Засмяло се момчето, намигнало и обърнало гръб на морето. А морето заплакало, но после се усмихнало. Знаело, че не всичко е така както го виждат очите. Сърцето на момчето, сърцето на момчето било по-голямо от морето...

Фото:http://cvetankrastev.blog.bg/izkustvo/2009/08/02/momche-koeto-gleda-moreto.373322

БОЙ СЕ, НЕ БОЙ СЕ

noreply@blogger.com (Ludmil Yatanski) — Sat, 11 Jun 2011 08:12:00 +0000

“Аз съм твой щит,” казва Бог на един свой приятел. И това не са празни думи. Току-що приятелят на Бога е извършил поредица от не съвсем разумни постъпки. И все още диша и живее. Не е унищожен от своята неразумност.
Та, запитах се аз, какво означава Бог да ти каже, че е твой щит? Изглежда доста шаблонно изказване и извиква картината на един кожен или дървен, обкован с метал щит, който пази донякъде, но не съвсем.

Скоро гледах криминален филм и в него убиец стреля от упор в полицай, който проверяваше колата му. Куршумът се удари в защитната жилетка на полицая и не го повреди. Но последва втори изстрел в главата. Там нямаше жилетка и смъртта посети бедния човек. Има ли изобщо някаква сигурна защита в живота ни? Има ли нещо непробиваемо отвън или отвътре? Ами няма!!! Всичко бива заобиколено и никой не може да избегне смъртта.
Но реалността всъщност е малко по-различна. Когато Бог каже, че е щит, Той декларира, че е защитник на човека. Това означава, че няма пролука. Няма пропуск. Има защита. Защита от врагове, защита от приятели. Защита най-вече от собствената ни глупост и немощ. Колко интересно! Ако Бог ти каже, че е твоя защита, това означава, че е абсолютна защита, защита от всичко. Сигурна защита.
Бог запази Авраам от пътуването му в Египет. Пътуване, на което не беше изпратен и рискува живота си и този на жена си. Освен това рискува изпълнението на обещанието от Бога, защото фараонът взе Сара в харема си. И за малко Авраам да се размине с жена си. Добре че имаше "късмет", както някои хора казват и пожелават. Колко наивно! Добре че Бог бе негов щит. И го опази от този позор – да загуби жена си, потомството си и накрая живота си.
Бог ни пази отвън, но и отвътре. Пази ни от прибързване. Пази ни от нетърпение. Пази ни от непостоянството ни. Пази ни, пази ни. И макар защитата Му да е невидима, тя е толкова осезаема.
Всичко съдейства за доброто на човека, който люби Бога. Няма събитие, обстоятелство или ситуация, които да не са за наша полза, когато сме станали приятели на Бога. Напротив, освен че Бог ни пази, Той използва всичко, за да ни обогатява и изгражда.
И така, не бой се, защото Бог е твой защитник, ако Го обичаш и е твой Бог.
Но бой се от Бога, защото за боящите се от Бога няма оскъдност!!!! Понеже Бог ги пази и ги обогатява. Защото всичко работи за доброто на тези, които любят Бога. Защото боящите се от Бога изграждат живота си в пълна зависимост от Бога и Неговите принципи и истини.
И така бой се, но не бой се! Защото Бог е твой щит, наградата ти е твърде голяма!!!

Photo: http://www.globalgear.com.au/prod3371.htm

ГЛЕДАМ НАПРЕД

noreply@blogger.com (Ludmil Yatanski) — Tue, 07 Jun 2011 16:20:00 +0000

Възрастта ми е малко особена. Хем съм млад, хем би могло и да съм по-млад. С други думи годините летят. Вътрешно съм раздвоен. Имам усещането, че животът ми едва започва, а ето, половината е вече минал. Хем съм пълен с енергия, хем съм уморен. Сякаш съм оплетен в парадокса на живота. Пълен съм с надежда, а в следващия момент се питам има ли надежда? Гледам накъде отива този свят. Вярвам, че Бог работи могъщо и обича човека горещо. Виждам мощта на Бога и абсолютната сигурност в Неговата непоклатимост. Но заедно с това виждам ината и упоритостта на човека. Слагам и себе си в това число, разбира се. И си мисля дали животът ми не изтече, без да видя това, което очаквам? И дали няма да изтече, без да извърша онова, за което имам призвание и сила да извърша... Дали вече не е твърде късно и времето – твърде кратко, за да видя истински богати, обичащи Бога и щастливи хората, които ходят по земята?
Всичко това започна да избледнява и напълно изчезна, като зачетох библейския разказ за Авраам. Бог му каза да излезе от своя род и от отечеството си и да отиде в една нова, непозната земя. И Авраам го послуша. Стана и тръгна. И Тогава Бог му каза, че ще го благослови и направи велик народ. Ще му даде славно име и ще благославя всички, които го благославят, и ще прокълне всички, които го кълнат. И стана точно така! Когато Авраам стана да пътува за обетованата земя, беше на скромните седемдесет и пет години. Сълзи потекоха в сърцето ми, като прочетох това. Той бе мъж на вярата. Няма възраст за човека, докоснат от Бога. На седемдесет и пет години започна неговият живот и промени целия свят. И целият свят се върти около подвига на Авраам, приятеля на Бога. На седемдесет и пет години Авраам откликна на Божия призив и от този момент животът му доби смисъл. От този момент той стана благословение за целия свят.

В момента, в който приемеш поканата на Бога, започва истинският, вълнуващ живот на благословение. И в този момент ти, както и аз, променяме света и ставаме причината за благословението му!!! Е, не става веднага и изведнъж. Но става. Случва се. И красивото е, че възрастта никога не е препънка или пречка. Човекът, послушен на Бога, е богат и силен. Човекът, който следва Бога, е факторът, който определя посоката на живота.

Вие сте солта на земята. Но ако солта обезсолее, с какво ще се осоли? Тя вече за нищо не става, освен да се изхвърли навън и да се тъпче от хората. Вие сте светлината на света. Град, поставен на хълм, не може да се укрие.

Ще те направя голям народ и ще те благословя, и ще възвелича името ти, и ще бъдеш за благословение. Ще благословя онези, които те благославят, и ще прокълна онзи, който те кълне, и в теб ще се благославят всички земни племена.

Истинският живот започва в момента на нашия отклик на Божия призив. Всичко друго е загуба на време...

Photo: http://onceiwasacleverboy.blogspot.com/2011/04/coronation-day-1661.html

НАЛЯВО ИЛИ НАДЯСНО

noreply@blogger.com (Ludmil Yatanski) — Thu, 02 Jun 2011 21:50:00 +0000

Божество воюва срещу ЙАХВЕ. Смешно. Може ли някой да воюва с Бога? Риторичен въпрос. Но уви, това е факт, историята продължава. Народът бавно се увлича по фалшивото божество. По-лесно е. Особено ако владетелите водят хората натам. Но колкото и да отричаш истината, тя не може да бъде игнорирана и унищожена. Винаги устоява. И ето, пророкът на живия Бог обявява суша. И сушата идва. Великият цар, враг на Бога и служител на "великото" божество, търси пророка, за да го обезглави. Защото е донесъл суша. А "великото" божество не може да намери пророка, нито пък да спре сушата. Като се има предвид, че това велико божество би трябвало да има власт над гръмотевиците, дъжда и плодородието. Колко е могъщо... Царят му помага да открият заедно пророка. Но преди да го открият, ето, той сам застава пред тях. И ги предизвиква. Предизвиква ги на война, която всъщност вече е в своя разгар.

Тогава Илия дойде при всичките люде та рече: До кога ще се колебаете между две мнения? Иеова, ако е Бог, следвайте Го; но ако е Ваал, следвайте него. А людете не му отговориха ни дума.

Войната е между истината и лъжата. Какво ще избере народът? Знае ли някой? Потресаващото обаче е мълчанието на хората. Те очакват зрелище. Кой ще изпрати огън от небето, за да изгори жертвата? Богът на мълниите и плодородието или Богът на Израел? Не знаеха ли истината, не познаваха ли Бога, та трябваше да им праща огън от небето, за да направят своя избор? И като го направиха, останаха ли верни докрай? Отговорът е: НЕ. Макар да се случи закономерното, макар ЙАХВЕ да изгори подгизналата с вода жертва. Макар Ваал да подремваше, оглушал за молитвите на своите почитатели. Ако можем да говорим изобщо за дремване на несъществуващо божество. Пак въпреки всички белези и знамения, въпреки силата и любовта на Бога, Израел отново Го изостави.... Каква тълпа, какво безразличие...

Къде обаче сме ние? Гледаме ли накъде ще задуха вятъра, гледаме ли какво е модерно, търсим ли по-голямата изгода? Или търсим истината? Можем ли да гледаме безмълвно опитите на безчестието и лъжата упорито да се насаждат в ежедневието на обществото? Можем ли да чакаме изхода от битката, като го знаем от самото начало? Как е възможно да си създаваме сами богове и после да ги носим на ръце? Да ги почистваме и пазим от нараняване? Как е възможно да направим всичко, за да изглеждат такива, каквито на нас ни е удобно и изгодно? И не след дълго да се сгромолясваме под тежестта им, с която ни затискат.

Как е възможно да чакаме кариерата, човешкото одобрение, парите, положението в обществото да нахранят безсмъртната ни душа? Защо се чудим, че богът на плодородието и дъждовете довежда до жестока суша и глад, докато живият Бог е извор на изобилие?

Истината - Христос - носи мир, сигурност, изобилие. Там няма суша. Няма страх.

Блажен оня човек, Който не ходи по съвета на нечестивите... Но се наслаждава в закона на Господа, И в Неговия закон се поучава ден и нощ. Ще бъде като дърво посадено при потоци води, Което дава плода си на времето си, И чийто лист не повяхва; Във всичко що върши ще благоуспява.

Когато последваме течението на този свят, бога на този свят, идва суша. Когато изберем да ходим срещу течението, да следваме Христос, идва мир, изобилие. И изобилието не се крие в огромните количества, а в голямото задоволство от напълно достатъчното. Мирът идва от факта, че Бог ни носи, а не ние Него. Той ни е създал и се е обвързал с нас завинаги.
Всъщност няма война. Има победа. Но все пак има война, тя е за отстъпващите, които воюват с Бога. Но е изгубена още преди да е започнала.
И така има ли колебание къде е истината? Има ли безразличие? Ако товарът ни смазва, ако страхът ни изпепелява, ние сме си сътворили свои божества. Божества, които ни изсмукват и премазват. Време е да захвърлим ненужния товар и да позволим на Живия Бог, Твореца да ни понесе на ръцете си. Да се откажем от собствените си дела и да вършим Неговите. За да дойде свежест, напояване. За да принесем плод – и то изобилен...

Photo: http://images.paraorkut.com

ЛОРА И ЧОРАПЪТ

noreply@blogger.com (Ludmil Yatanski) — Sat, 14 May 2011 20:53:00 +0000

Тихо се промъквам в спалнята. Да не събудя жена ми. Лягам, но кучето се събужда. Скача от леглото (както смело съм си признал, то спи до нас, на леглото... да не повярва човек) и отива при мойте чорапи. Хваща един и се качва обратно. В тъмното виждам как малкия хищник е хванал своя улов. Чорапа виси безжизнен в устата му. В случая - нейните уста, защто е женска - Лора. С прибрани уши и ловна походка, тя се прибилжава до мен щастлива. Вече може да заспи спокойна, че е свършила своята работа.

Това се повтаря всеки път, когато си легна по-късно от жена ми. Кучето е влюбено в моите чорапи. Много се чудя какво намира в тях? Но за да не си помисли нещо някой, кучето харесва и чорапите на жена ми, както и на сина ми. Изобщо всякакви чорапи. Но към моите изпитва особен респект и притегляне. Когато се опитам да взема чорапа, в нея се пробужда дивото. Започва да ме ръмжи и ревниво да пази своята плячка. Добре, че е малка като запетая и не може да ме разкъса. Само ръмжи страшно. И хапе. Какво да правя? Има ли сила, която да я накара да пусне чорапа?
Когато обаче кучето разбере, че намерението ми да си взема чорапа е сериозно се предава. Знае кой е господаря. И се предава. Ляга и позволява да правя с нея каквото си поискам. Тя ме обича. Тя ми вярва. Напълно е покорна.
Дали е така с кокала? Когато синът ми се опита да я погали докато тя се храни, става страшно. Започва да се бори за храната си. И той се ядосва. Но няма промяна. Винаги реагира по един и същи начин. Когато обаче посегна аз, тя пуска всичко безропотно, с пълно доверие и покорство. Какво става? Защо така? Ами простата истина е, че е изяла много кокали от моята ръка. Тя знае, че моята ръка я храни. И когато моята ръка се протегне към нея, готова е да ми се покори. Защото ми вярва. И защото е под моята власт и авторитет. По същия начин Лора постъпва и със жена ми. Защото тя е най-важният човек за кучето в къщи.
Питам се - щом едно куче, водено преди всичко от своите инстинкти и страсти, може да потисне инстинкта и да се покори на господаря си, можем ли ние, които познаваме Бога да потиснем своите страсти и да Му се покорим? Можем ли да поставим Бог над храната? Можем ли да съзрем как ръката Му ни храни и от Него излиза всяко благо за нас? И да Му имаме пълно доверие? И ако можем, правим ли го?

Чуйте, небеса, и дай ухо, земьо. Защото Господ е говорил, казвайки: Чада отхраних и възпитах; Но те се разбунтуваха против Мене.
Волът познава стопанина си, И оселът яслите на господаря си; Но Израил не знае. Людете Ми не разсъждават.

За какво живеем? За удоволствията от живота или за самия живот? Ако имаме всичките богатства на света и всичките блага, но няма с кого да ги споделим, имат ли вкус?
Има ли по-голямо удоволствие от това да сме приятели с Товреца на вселената, с нашия Баща? Има ли изобщо удоволствие в живота отделен от Него?
Ако едно куче може да обича и се доверява на стопанина си безрезервно, толкова ли е трудно за нас да обичаме своя Бог? И ако обичаме Бога с цялото си сърце, как ли Той няма да ни подари истинска наслада от живота във всяко обстоятелство?
Любовта може да жертва. Любовта жертва. Не защото трябва. А защото любовта обича, защото иска. Иска да отдаде всичко на Любимия.
Тогава изводът е прост. Ако Бог е нашата любов, можем вичко да пожертваме за Него, с удоволствие. Ако нещо друго е нашата любов, тогава с лекота жертваме Бога и живота, който Той ни дава.
Но истината е, че който обича живота си повече от Бога, ще го изгуби! Но който намрази и загуби живота си заради Христос, ще го намери! Ще го намери изобилен, смислен и радостен. Труден но славен.
След хубавия ден седя и пиша за нещо, което съм опитал. И е вкусно. Струва си да живееш живота за кауза... Особено си струва да живееш за Бога. Няма начн да разберем, ако не го опитаме. А псалмисът ни е казал: "вкусете и вижте, че Господ е благ; Блажен оня човек, който уповава на Него."
Да вкусим заедно... струва си.