Блог на Людмил Ятански

noreply@blogger.com (Ludmil Yatanski) — Wed, 22 Jul 2026 20:11:21 +0000

ГЛАДКО, МОКРО И РАВНО

Гледах носа как плавно се плъзга по водата… Бях стъпил твърдо на плоската дъска и гребях с наслада. Морето беше гладко с леки набраздявания от почти неусетния полъх. Имаше мнооого широки вълни, които почти не се усещаха под краката. Излезе един, а след малко още един джет и надипли морето. Питах се дали ще ме разклати, дали ще загубя равновесие… Усещах тялото си в пълен синхрон с дъската и вълните. С лекота преминах през вълните. В началото бях някак си чужд на дъската, но постепенно сякаш се слях с нея и без никакво напъване се плъзгах напред.

Замислих се за тялото, което обитавам. Стъпило на една дъска работеше в невероятен синхрон. Мускулите реагираха на сигнала, който очите изпращаха. Вестибуларния апарат, в симбиоза с очите, безпогрешно определяше кой мускул да се задейства, за да запази тялото равновесие и да не загуби ориентир. А аз наблюдавах работата на тялото без да мога да разговарям и да поискам обяснение от мозъка, от очите, от вестибулара, от мускулите и ставите, какво правят и как се сработват. Не виждах сигнали, не чувах викове или обяснения. Виждах един великолепен синхрон в едно тяло, което е мое, а всъщност си работи без много да ме пита и да чака обяснения.

Всички части работеха в хармония и взаимно съгласие, както и взаимна зависимост. Никоя част не искаше да се налага. Не се сърдеше, не се бунтуваше. Реагираше светкавично с лекота, управлявана от мозъка, който очевидно можеше да работи и без моята намеса :)

Възхитих се и от баланса. Ако имаше повече тежест от едната страна, щеше да предизвика обръщане. Имаше съвършено равновесие и баланс между всички части.

Балансът, очевидно предотвратяваше всяка катастрофа или падение.

И тези няколко интересни феномени във физическия свят са толкова крещящ урок за принципите в духовния. За отношенията между хората, както и между човек и Бог.

Всяка част на тялото работи в пълна зависимост от останалите, но в пълна хармония с тях. Заедно с това всички части се покоряват на сигналите на всяка от тях. Няма сърдене, няма големеене. Има хармония. Има свързаност и обща основа, общи закономерности. Никоя няма своя собствена истина, която се разминава с всички останали. За тях има една истина - физическите закони! Няма спор. И всичко върви съвършено.

Но ние, хората, имаме право на избор. Можем да изберем кое е право и кое криво, така както на нас ни харесва. И нямаме нищо общо. Всичко е различно. Истината е относителна. Според интересите. И като няма истина една, няма интереси. Всичко се сгромолясва. Всичко е един голям Вавилон. Защото всеки говори своя собствен език и не слуша, нито разбира другия.

А Бог ни чака да Го чуем и да влезем в хармония с Него. Да стъпим на Неговата основа - Истината. И да се насладим на виртуозния живот на Тялото, църквата. Което си е послушание по същество…

Балансът е същият по важност принцип. Всичко е свързано и трябва да е в правилни пропорции, за да не се разпадне. Ако си мислим, че има по-важни и ценни хора, по-влиятелни и известни, то те не биха били известни, влиятелни или успешни, ако няма кой да им се възхищава и да ги определя като ценни. Влиятелен човек без група хора, общество, над които да упражнява влияние е без влияние. Добрият музикант, без публика, не би бил оценен и не би бил популярен.

Балансът е враг на крайностите. А крайностите са враг на баланса. Балансът е покорство, съобразяване, уважение и хармония. Балансът е съвършеното взаимоотношение.

“Намериш ли мед, яж само колкото ти е нужно, да не би да се преситиш от него и да го повърнеш.”

Притчи 25:16

Продължих да греба и не след дълго разбрах, че трябва да си почина. Не може само гребане. Трябва и почивка. Нужен е баланс….

foto - internet

noreply@blogger.com (Ludmil Yatanski) — Sat, 30 Aug 2025 17:34:00 +0000

БАСТУН ИЛИ КРЪСТ?

Гледам през прозореца. Цветя. Имам си цветя на балкона. Нацъфтели са богато и цветно. Пълнят окото и ме радват.

Цветовете са свежи и пълни с живот. За кратко. Както са свежи и сочни и съблазнителни, изведнъж се свиват, залиняват и изсъхват. На тяхно място идват нови. Пълни с енергия, цветни, сочни, красиви. Сякаш безсмъртни. Но, уви за кратко, и те поемат пътя на увехналите. Но все пак идват нови. Заместват ги. С мисълта, че са вечни…

Излизам на терасата и започвам да почиствам изсъхналите цветове и някои сухи стъбла. Никой не иска да гледа тези изсъхнали, безжизнени скелети. Грозни са. Навяват тъга.

И си мисля за човека. Млад, красив, силен, привлекателен. Почти като божество. Изглежда вечен.

Вървя по софийските улици, излязъл от метрото. Млади, напети хора. Мъже, жени. Красиви и не толкова, но млади. Привлекателни и не толкова. Но млади. Мъж на години, прегънат на две, вкопчен в бастун крета напред. Очите гледат към красивото. Подминават изсмукания, изтощен стар призрак. На кого е нужен? И се питам, за какво живее този стар, изтощен, без бъдеще, очакващ смъртта човек, жена или мъж? Толкова е разтърсващо. Толкова безсмислено. Замисля ли се някой, или просто чака да умре?

Ако всичко е само тук и сега, няма по-голяма нелепост и отчайваща безсмисленост.

Но има нещо над хоризонта, над слънцето, където всичко е само суета. Има свят, който не тлее, не умира. Има Един, Който приготви обиталище за мен и се връща да ме вземе. И ако тялото да вехне, ще се облека в безсмъртие, когато Го срещна.

“Ако само в този живот се надяваме на Христос, то от всички човеци ние сме най-много за съжаление.”

“Понеже смятам, че сегашните временни страдания не заслужават да се сравнят със славата, която има да се открие за нас.”

Фото: интернет

noreply@blogger.com (Ludmil Yatanski) — Sat, 12 Oct 2024 15:44:00 +0000

ПОЛЕТ

Задръстване. Тежко. Коли отпред, отзад, отстрани…

Поглеждам нагоре. Стълб, жици. Птица разперва крила и полита в небето. Нищо не я спира. Простор и свобода.

Разпервам ръце и политам. Полита сърцето ми. Мислите ми. И ме понасят в простора. Там няма задръстване. Няма преграда.

Поглеждам надолу и виждам кола до кола, до кола. Няма движение. Път като път, но претъпкан, тесен, човешки.

А по Пътя малцина вървят. Тесен, но чист, без изпреварване, без задръстване. Път в простора, нагоре.

Горе и долу. Земно и небесно. Свобода и заробване.

Ако политна оставям земното. Ако съм на земята гледам отдолу. Не мога да окова небесното, не мога да кача горе мъртвото.

Къде съм? Горе или долу? Горе, разбира се. В небесни места. В славната свобода. В Христос.

Къде си?

НЕЩО ОРАНЖЕВО

noreply@blogger.com (Ludmil Yatanski) — Fri, 19 Jan 2024 20:32:00 +0000

НЕЩО ОРАНЖЕВО

Привлече погледа ми. Красив оранжев цвят. Сочен. Усещах вкуса му в устата си. Обелих го. Разтече се по пръстите ми. Сочен кисело сладък вкус се разля в устата ми и цялото тяло усети свежестта и лятото.

Портокал.

Някаква тайнствена връзка ме обвързваше с портокала. Нямаме нищо общо, но неговата сладост събужда в мен копнеж, привличане. И аз посягам и го взимам.

Може ли един портокал да произведе такава наслада, ако няма кой да го оцени? Кой да му се възхити? Защо обичам портокали? Защо не съм единствен? Всички (почти) обичаме портокали.

Как го измислих аз така, да обичам портокалите. Сякаш аз съм ги създал за своя вкус… Обичах ги от дете. Няма как да съм ги направил аз.

Вероятно са се направили сами, като са знаели какво харесвам.

Но защо харесвам оранжевия цвят? Кръглата форма? Сочния вкус, сладкия вкус? Свежия вкус?

Някой е заложил в мен вкус към свежото, сочното и красивото. Или пък всичко някак си се е напаснало само? С много опити. Портокалът е опитвал с различни форми и цветове, вкусове, докато пасне на моите предпочитания. Но как така моите вкусове не са блуждаели напред назад, докато напълно се разминат с опитите на портокала да ме спечели…?

Мисля си, че Някой просто е пожелал да ми достави огромно удоволствие. Не просто да ми подхвърли коричка хляб, за да не умра. Не, Той е оплел клетките в изкусно произведение за да ми достави радост. Точно според моя вкус. Който аз сам съм си създал. Ох… Всъщност и моите вкусове и предпочитания са ми също толкова скъп подарък. Подарък, с който мога да се наслаждавам на живота, който сам съм измислил. Ох.. отново препънка. И това не съм измисли сам. Нито съм се родил или сътворил сам. И това ми е подарък и то най-големия. Е, как да не се възхищавам на Този, който ми дава живот и заедно с него способността да го живея?

Ще Те славя, защото страшно и чудно съм направен; чудесни са Твоите дела, и душата ми добре знае това.

ПСАЛМИ 139:14

фото: uroburos pixabay

Врани

noreply@blogger.com (Ludmil Yatanski) — Wed, 12 Jul 2023 07:27:00 +0000

Възрастна жена се бе навела над едно птиче. Врана. Беше с ранен крак. Оказа се, че това е сезонът на прохождане, оопс, пролитане на бебетата врани. Тази беше паднала и стоеше с изкривен крак и грачеше. Наведох се и я погалих. Не се съпротивляваше. Насъбраха се хора около нас с бабата. Без да се колебая се пресегнах и взех птичето. Леко опита да се освободи, но в моята желязна хватка се укроти. Прегърнах го и го понесох към ветеринара. Ходих около километър с птичето в едната ръка, притиснато към тялото ми в нещо като прегръдка и с куп папки в другата.

Точно в такива моменти целият свят се сеща за мен и телефонът не спира да звъни, а аз не мога да вдигна. Не вдигам. Враната е по-важна в момента.

Парадоксалното е, че дни наред си мислех за враните и как бих искал да си имам една врана за приятел. Умен и привързан, точно както хората. И ето в ръцете ми врана. Малка и беззащитна. Бебе врана.

Не знаех как ще се развият събитията, но бях решен да направя всичко необходимо Врани да оцелее. С много зор стигнах до ветеринара. Почаках си доста докато дойде моя ред, но стоически издържах. Оказа се, че няма счупвания и с Врани положен в един подарен кашон си тръгнах. Нямах никаква представа какво трябва да го правя тоя малък бебок. Започнах да се ровя в нета и прочетох, че трябва да му настържа моркови и да добавя някакви протеини в тях.

Моментално се отправих да купувам моркови. Започнах да ги стържа и да мисля какво да им добавя. Открих консерва с риба тон и хоп, яденето готово. Сложих го пред птицата а тя започна да го гледа много любопитно. Хвана едно две рендосани парченца и взе да си играе с тях в клюна си. Изглежда не го беше използвала до този момент. Понапънах я малко да влезе нещо в устата и май хапна нещо.

Първият ден мина. Не умря момчето (или момичето). Вторият ден сякаш беше по-успешен. Купихме му котешки паучове, по съвета на приятели и с някакъв голям зор натикваше по някое парче в човката си. На третия ден се случи нещо много интересно. Врани (така го кръстих) като ме видя, кацнал на стола, започна да грачи, да присвива крила и някак си особено отвори човката. И на мен ми се отвориха очите. Враната искаше да я нахраня, както я хранят родителите й. Веднага бръкнах в паничката с яденето и й пъхнах в "устата" едно парче. Тя го глътна лакомо и още по-смело започна да грачи. Всяко поглъщане на сочната храна водеше до едно шумно доволно изграчване. Бебето ни прие за родители. И от този момент започна здраво ядене.

Постепенно птичето взе да се опуска и да каца на ръцете ми и да се покатерва на рамото ми. С всеки ден ставаше все по-дружелюбно и ми "говореше" гальовно на ухото. Започна нежно да ме проучва с клюна. Най-привлекателни за него бяха ушите ми. В началото ги докосваше нежно, но с времето нежността загрубя и оставах с впечатлението, че следващия етап ще бъде тоталното унищожение на моите уши. Кълвеше ушите ми и ми говореше. А най-пленително беше времето когато започваше да си чисти клюна на рамото ми и заедно с това да се гали в мен и да ми шепти в ухото.

Следващия деликатес по главата ми беше косата. С вещината на козметик, с тънкия си клюн, като с пинцета, светкавично откъсваше по някой косъм от главаа ми. Ако не се пазех и не го гълчах нежно, щеше да епилира брадата ми, косата ми, мустаците ми и какво ли още не...

Времето се затъркаля, а аз се събуждах с трепет да видя какво прави Врани. Дали е пораснал вече и ще ми проговори :) Или поне ще повтори някоя моя дума или приказка...

Чаках да се прибера и да ми кацне на рамото. Разхождах се с него из къщи, а той пазеше равновесие и от време се поклащаше и разтърсваше и ми се караше...Така си ходехме с него и бомбардирахме вражеските позиции с течна тор.

Един ден го заведох в Банкя за да окося ливадата ни. Пуснах го за да видя как ще се справи. Кацна на рамото ми и беше доволен. Но и аз бях доволен. Исках да използва времето за да се упражнява. И като си мислех за тези неща, тръснах леко ръцете си и Врани полетя. Кацна на астмата и ме загледа от там. Побутнах го с една пръчка да слезе от там, за да си го взема, но той вместо да дойде при мен, полетя и кацна на оградата. Пресегнах се и го взех. Уплаших се, че ще го загубя. Отидох и го хванах с ръце. Вкарах го в клетката и потеглихме обратно.

Ето ни отново в Банкя. Вече укрепнал и буен, младокът можеше да лети, но все още отваряше уста да го храним. Не знам за него, но аз бях опитомен. Галеше се повече, седеше на рамото ми и внимателно проучваше прическата ми. Разплиташе кърпата, която слагах вместо памперс...

Извадих го от клетката и го наместих на облегалката на един стол. Обичаше да се хваща за ребрата и да оглежда. Запалих косачката и го наблюдавах. Не се уплаш. Тръгнах да кося и внезапно птичето излетя. Направи такъв полет, че занемях. Но полетът го отнесе далеч зад съседната къща и го скри от поглед. Сърцето ми трепна. Почувствах се объркан. Свечеряваше се и не оставаше много до заелз слънце. Вран беше влязал в моя свят и изведнъж нещо се разтресе. Мисълта, че това е краят ме попари. Не исках да я приема, но погледнах реалността право в очите и замръзнах.

Излязох от двора и тръгнах към съседите. Заобиколих една къща и ето Врани седеше кацнал на нисък покрив и си чоплеше нещо по керемидите. Повиках го, но без резултат. Жена ми дойде и заедно го викахме. Никакъв отклик. Блееше си бебокът и явно не разбираше защо не отидем при него. Помахах с ръце, но нищо. Не можах да се откъсна от земята и да полетя. Врани остана далеч.

Със свито сърце, след часове на безуспешни опити да го накараме да дойде при

нас, си тръгнахме.

Молех се да не умре. Болеше ме, че съм го предал, че съм го изоставил безпомощен да умре от глад.

На другия ден, рано сутринта полетях към мястото на раздяла. Птичето го нямаше на покрива. Но от дърветата се чуваше неговото грачене. Не можах да го видя. Трябваше да тръгвам.

На обяд отидох отново. Врани беше на дървото и като ме чу започна да издава типичните звуци канещи родителите да го нахранят. Махаше с криле и грачеше. Това ми стопи сърцето. Не разбираше, че не мога да полетя и да кацна до него. Още повече ме заболя. Не дойде при мен, колкото и да го канех.

Вечерта отидохме с жена ми. Врани беше отлетял. Молех се гладът да го принуди да търси храна и да се бори с живота. Беше ме яд на обстоятелствата и на реалността. Но Бог, както винаги, ми отваряше ума и ми нашепваше, че Врани е създаден да лети свободно и да се рее в небесата. Дори смъртта е по-желателна от затвора на тясната стая и клетката. Та нима не Бог е създал тези умни птици? Аз, разбира се, знаех повече от Него. Аз щях да се погрижа за птичето, защото ги разбирам тез работи. Има ли по-добър и грижовен от мен? Да Бог е Творецът, царят на вселената и Този, който държи живота ни, но явно не може без моята помощ. Ако аз не се грижа, за враните те ще умрат. Наивно, нали... Не си мисля тези мисли, но всъщност дълбоко в себе си явно виждам света по този начин. Това всъщност не е вяра във всемогъществото и мъдростта на Бога.

Истиската любов е свобода. Любовта не заробва. Една птица ми даде голям урок, който явно ще уча непрестанно. Аз съм голям в своите очи. Аз съм спасител. Аз искам птицата за себе си. Да съм щастлив. Да ме радва и да ми прави компания. Но не искам да призная, кое е по-добро за нея. Защото това може да ме нарани. И ме наранява. Но е добро за птицата. Свобода.

Врани лети на свобода. И оцелява. Но не просто оцелява. Той се рее в небесата. Искам и аз, но това е привилегия на птиците. Те не носят своите къщи на гърба си. Целият свят е техния дом. Те са свободни. Не притежават нищо, но Бог ги храни. Точно като нас. Нямат страх в очите. Просто размахват крила и политат. И летят. Не падат. Нито стоят приковани към земята. Вързани с веригите на притежанията си....

Много врани летят около мен. Но Врани е един. Той опитоми сърцето ми и няма да излезе от там. Бог ми го изпрати за да му послужа, за кратко, и го пусна на свобода. И това е моето богатство.

noreply@blogger.com (Ludmil Yatanski) — Thu, 27 Apr 2023 15:23:00 +0000

ЕГИПЕТ СТРАНАТА НА СЛЪНЦЕТО

До Египет и напред, назад

Ставаме в пет. Душ. Екипировка и сме в ресторанта. Обилна закуска и потегляме. Автобусът е нов и удобен. Времето топло, прохладно. Идеално за пътешествие. Отправяме се към местността Гиза, която е била самостоятелна, но погълната от гладния Кайро. Забравих да спомена - в Кайро сме. В Египет. Пътуваме около час и пирамидите започват да се появяват. След излизане от центъра нивото на живот пада. Къщите, сградите са бедни… Като навлизаме в Гиза, пирамидите се изправят величествено.
Там са разположени три пирамиди. Най-голямата е на Хуфу или познатия ни Хеопс. Втората по големина е на Хефрен и третата е на Микерин, най-малка и с опит да бъде разрушена. И трите са внушителни. Каменните блокове са тежки около два тона и половина. Няколко милиона са. Уникално. Блоковете са изсичани от близката кариера. Пирамидата съвсем опростено е считана за инструмента, който изпраща фараона във вечността и му помага в постигането на вечен живот. Та, подготовката на древните египтяни в целия им земен живот е за живота отвъд. Почти като днес. Също като при съвременния човек. Даже и като при християнина… Та доближаваме се и докосваме огромните блокове. Но какво е да докоснеш повърхността, ако не влезеш в сърцето. И ето ни готови да се потопим в утробата на Хеопсовата пирамида. Предупреждават ни, че не е за хора със слабо сърце и страдащи от клаустрофобия. Въздухът не достига, защото няма никакво проветрение, а хората, които минават на ден са десетки хиляди. Минава ни покрай ушите. Ние сме силни… Вътре сме. Опашката се точи бавно и нерядко спира. В началото тунелът е тесен, но достатъчно висок за да стоим изправени. В един момент влизаме в много широка и висока просека, внимателно и гладко изсечена траншея. Оказва се, че сме вървели по иманярския тунел, изсечен от жадни за богатство крадци. Тъкмо си поемаме въздух и тръгваме окуражени, широкият път свършва и се влива в добре и правилно изсечен коридор, който е около метър. Няма стъпала, а местните са направили напречни дървени преградки, за да не се хлъзгат туристите. Започва едно патешко ходене, лазене… Това не е достатъчно, но в добавка става ясно, че няма друг тунел за изход, а стигналите до края се връщат обратно през същия тунел, който е широк под метър. Излизащите са пребледнели и облени в обилна пот. Преструват се, предполагаме ние. След първите крачки, тоест пропълзявания, въздухът, кислородът, драстично намалява. Става все по-топло. Разминаването става все по-трудно. Особено, ако насреща се задава едър мъж или жена…. Коридорите нямат край. Минава цяла вечност и гробната камера все не идва. Все пак има край. Ето ни в една стая широка и висока. Няма никой в нея. Няма и тяло. Само доволни туристи, които почти веднага поемат обратно. Успяваме да се доберем до изхода и вече знаем, защо лицата са пребледнели и потни, а хората дишат тежко, едвам. Следва пирамидата на Хефрен. Дали ни чака същото? Струва ли си да повторим всичко отначало? Разбира се. И ето ни вътре. Тази пирамида е много по-лека за преход. Обиколката е бърза, още повече ние вече сме тренирани. Долу ни чака един египтянин, който срещу скромен бакшиш ни прави снимки и ни обяснява как да си държим ръцете - царят и царицата седнали на отворения празен саркофаг.

Програмата е динамична. Следва сфинксът. Народ. Искаме да видим сфинксът. Но той гледа през нас. Гледа ли? Вероятно е образ на фараонa Хуфу… Ние сме неуморни и от там отиваме в Мемфис. Древната столица на Египет. За дълго. Колко е голям? Никой не знае със сигурност. Единствената забележителност, която ме впечатлява е легналият колос…, огромна статуя на фараона. След старателният оглед на легналото царско тяло на Рамзес II, изваяно по невероятен начин, с печат в ръката, символ на цялата власт в Египет, се отправяме към Саккара. Посреща ни възстановен двор предназначен за празнуване празника Хеп сет, при който се извършва препосвещаване или по-точно повторна интронизация на царя след изминаване на тридесет години от управлението му. Дворът бива пробяган от царя, за да докаже своята сила и способност да продължи ефикасно управлението си. Този двор допира до фамозната пирамида на фараона Джосер. Това е първата

пирамида, която се доближава до класическия тип пирамиди. Предполага се, че е достроявана пласт по пласт или пръстен след пръстен, докато достигне нужната височина и така бива постигната стъпаловидната и форма. Друго твърдение е, че стъпаловидността е пътя за възкачване на душата на починалия владетел. От другата страна на двора се намира една фалшива гробница, която е със забележителни стенописи, но те останаха скрити за нас.

Тунелите в гробницата на Джосер са доста по-комфортни за преминаване. Лесно се достига до огромната камера за саркофага. Тя е със зашеметяваща височина. Тунелът води до средата от където се открива гледка към огромна, висока, галерия. И в дъното е саркофага. Не успяваме да проверим там ли е мумията… Поредното забележително нещо е уникалната гробница - мастаба, или фалшива гробница - във гробищния комплекс на Саккара, на везира Кагемни. Цветовете по релефите все още се забелязват. Силно впечатление оставя майсторското, точно и елегантно изобразяване на различни сцени от религиозния живот и ежедневен бит. След този ни подвиг на обиколки се отправяме към хотела и там завършва денят ни с обилна вечеря. Добре е да отбележа, че хотелът е от висока класа. Ресторантът предлага уникално вкусна храна със специфичен арабски характер. Обслужването е на висота. Удоволствието е огромно. Удоволствието се редува с малки неудоволствия. Последва едно ранно ставане, за да се отправим към летището за полет към Асуан. В три сутринта се отправяме натам и летим на юг.

Асуан ни посреща с усмивка. Слънцето свети приветливо. Цветята цветно и свежо искрят под слънчевите лъчи. Първата ни дестинация е изящен храм на Изида от гръкоримския период на остров Филе. Оказа се, че поради повдигането на водното ниво причинено от строежа на Асуанския язовир, островът на който е построен този храм бива заливан и съответно храмът е в опасност от разрушаване. По тази причина целият комплекс бива нарязан изкусно и пренесен на остров Филе, който е в безопасност от заливане. Характерното за храма е майчиният аспект на богинята и нейното покровителство и защита в раждането. До острова се стига с корабче, и преживяването е вълнуващо. За да стигнем до кея и да се натоварим на лодката минаваме през малко пазарче. Кипи живот. Всички предлагат стоката си не толкова натрапчиво все още. Качваме се и потегляме. Компанията е великолепна. Забавляваме се, но на ниво…

Имам предвид, че почти всички са високообразовани и фини хора и шегите не са дебелашки, както и разговорите са смислени. Удоволствие е да се носиш по водата на езерото. Черен нубиец е нашия капитан.Снимам го. Усмихва се и позира. Когато стигаме до храма очите ни се напълват с невероятното произведение на изкуството. Както обикновено има двор с колонада и вход в няколко последващи по-свещени пространства. Колоните са изящно изрязани и завършват с капители, които представляват различни стилизирани растителни орнаменти. Изключително красиви и ефектни.

След похода през всички важни места и пороя от снимки, които правим, пием по един фреш от манго под сянката на близко заведение. Гледката към малкия Асуан, тоест предверието към Асуанския язовир, е наслада за очите.

Отново сме в корабчето и отново минаваме през малкия пазар. По пътя си говорим с преподавателя Емил Бузов за търговията по улиците. Пазаренето е час от

ритуала и се оказва, че ако си купиш без пазарлък, търговецът не е удовлетворен. Сякаш целта му не е да спечели пари, но да се забавлява. И така забавлението трябва да е взаимно… Вечерта ни предстои посещение на местния пазар. О, какво приключение ни очаква. Следващата ни дестинация е кариерата за розов гранит. Голяма част от статуите, обелиските са изработени от този твърд “като гранит” камък. Там, в тази кариера, има една забележителност - недовършеният обелиск. Огромно парче скала е подготвено за направа на обелиск, но е недовършен и изоставен. Причината е пукнатина, която се появила по време на обработката му.

Големите въпроси обаче са - как е възможно да бъде обработен този твърд камък като са познати само медните сечива. Предложеният отговор е - твърдото се обработва с по-твърдо. Има по-твърди камъни, с които методично и с постоянство се дълбае гранита от хора, разположени един до друг. Когато камъкът се нагрее дълбаенето става по-леко. Проблемът не е само в това да бъде изсечен, оформен и покрит с релефни надписи и сцени от живота на фараона и велможите, но да бъде пренесен на десетки и дори стотици километри. Умението на древните египтяни да прекарват по водата огромни и тежки камъни е феноменално…

Снимки, тоалетна и обратно в рейса (автобуса).

Вечерта ни очакваше приключение с практика в търговията. И ето го първият ни сблъсък - при едно павилионче за малки статуетки на котка и малки алабастрени или базалтови скарабеи. Там е записан първия ни семестър “пазарлъци по египетски”. Първият опит не е толкова лош, но не е възможно човек да се мери с майсторлъка на местните. Покупката е три котки и три скарабея, малки бръмбарчета от алабастър и базалт, за подаръци. Цената е свалена, но както по-късно разбираме не е достигнат максимума на упражнението. И ето още два сблъсъка. И двата с общи усили на двама ни с Цвети и още двама души. Междувременно, да кажа, сме вече на кораба. Усещането е уникално.

Винаги ще има хора със забележки, но ние сме много доволни. Това е първото ни пътешествие с круизен кораб, и то по река, и то не коя да е, а Нил. Уникално. На другия ден започва голямото пътешествие към Абу Симбел. Това е храмов комплекс, състоящ се от два храма, които великият цар Рамзес II строи за три божества - Амун, Ра-Хорахти и Птах, и за самият себе си, както и отделен храм за своята любима царица Нефертари. Това не е Нефертити, която е уникалната красавица, съпруга на фараона реформатор Аменхотеп IV или както е по-познат Ехн Атон/Атен, позната от изображението й изваяно от изкусен ваятел. Но очевидно не е по-малко красива...

Пътуването е дълго и уморително. Близо 300 километра през пустинята, за да се стигне до целта. Изумително е празното безводно и пусто пространство, засипано с пясък. От време на време в пустинята се издигат каменни или пръстни образувания под формата на малки или по-големи пирамиди. Неволно, но и много логично, е сравнението с България. Ние имаме невероятно жива земя. Пълна с растителност и жизненост. Египетската пустия е мъртва. Огромни площи са пусти и празни, защото няма вода. И все пак изниква такава грандиозна цивилизация…

Пристигаме и с трепет се отправяме към местността. Поради построяването на Асуанския язовир, водата в малкия Асуан, едно прикачено езеро, се покачва и залива храма където е разположен. Поради тази причина, за да не се унищожи цялата грандиозна композиция, египетските власти привличат партньори и двата храма са нарязани, преместени и сглобени отново на по-голяма височина. Вече сме там. Но не сме сами. Пълно е. Въпреки всичко нищо не може да стопи удивлението и възхитата от величествената гледка. Четири колосални фигури, на боговете и царя, в чиято чест е първият храм седят на тронове пред входа.

Вътре се редят релефи със сцени от живота на Рамзес II, надписи, които разказват за победата на царя над могъщата хетска държава. Разбира се тук има различни интерпретации, като едни приемат победата на фараона, други считат, че няма победител и всичко това е провокирано от мирният договор, който подписват двете големи сили. Този разказ е изписан също и в храма в Луксор, който е надграден отново от Рамзес втори, но строен от Аменхотеп трети. Вечерта се отправяме към Ком Омбо. Плаваме на круизния кораб. Страховете от люлеене и морска болест се изпаряват, защото няма люлеене и няма морска болест. Привечер се отправяме към следващия храм на божеството Хор и неговия колега Собек, божеството крокодил. На излизане от кораба ни посреща много настоятелен търговец. За да го отпратим му казваме, че после може и да погледнем нещо. Това натиска някакъв страшен спусък. Този мъж започва да ни следва и върви с нас чак до храма. Стои отвън, докато разглеждаме и то доста дълго време, и ни чака. Размахва някакви дрехи и се залепя за нас. Аз искам да купим една типична за тях дреха, наречена “галабия”, за жена ми, но тя не е много въодушевена. Все пак предлагат много красиви галабии и то на много добри цени - в рамките на три до пет долара. Човекът е толкова настойчив, че го следваме към неговата скромна сергия. Не можем да харесаме нищо, но по пътя друг търговец се залепва за жена ми и я печели с един невероятен панталон с шевици. Три долара, три долара, повтаря човекът. И ние приемаме. Отиваме към неговия павилион и той вади нов панталон. Цената изведнъж става тридесет долара. Това прелива чашата и моето търпение изведнъж се изчерпва. Обръщаме им гръб и си тръгваме. Преследването обаче продължава. Човекът вика и намалява цената - двадесет и пет, двадесет и пет…, двадесет, двадесет…, десет, десет долара…, десет, десет…, пет, пет, пет долара…. Аз съм непоклатим. Лъжата ме сразява… Така завършва разходката и се прибираме в кораба. Вечерята е изобилна и то с интересни техни ястия. Салати подправени с редки и непознати (може би) подправки. Всичко ми харесва. Компанията на колегите е впечатляваща. Всички отворено ни приемат и се получава приятна обстановка и интересни разговори..

Предвкусваме сутрешните събития. Какво ни очаква… Малки кабриолети откарват до храма на Хор цялата ни група. Ставаме на сутринта и в 7:00 сме пред каляските. Ние сме разпределени при едно хлапе на 18 години. Махмут. Тегли ни кончето Тито.

И така дружната компания се отправяме към храма. Улиците са оживени, като посред бял ден или пиков час. Оживени, но с такива двуколки, като нашата. Туристите са завладели града. Едфу е центъра на света. Австралийци, евреи, гърци, американци, българи, руснаци, украинци, холандци, корейци (изключително нахални) и още редица други, наводняват града и препускат към храма на Хор, божество изобразявано като сокол и свързвано с царя. Достигаме храма и отново сме запленени от изяществото и мащабите на египетското строителство, писменост, архитектура, изкуство и инженерна мисъл. Уникално. Интересен факт е изстъргването на лицата на редица божества и фараони от ранните християни обръщенци, преминали от традиционните си вярвания към християнството. Причината е схващането, че по един мистичен начин, в изобразения релеф или статуя, се вселява нейния обект, тоест този, когото изобразява. И поради своите стари вярвания, новообърналите се християни изстъргват лицата, дори телата на множество изобразени личности. Храмът е огромен и изпъстрен с красиви виртуозно гравирани йероглифи и изящни релефи, които на някои места са запазили своите цветове. След дълга разходка и беседи, излизаме от храма. Гризе ме мисълта, че не успяхме да купим красивия панталон. Навън ни очаква отново пазар. Търговци. Пазарене. И току до изхода виждаме същите панталони. Този път сме готови да действаме. Пазаренето е кратко. Човекът е честен. Панталонът е купен. Много красив. Много оригинален. Черен с така ушити крачоли, че от горе до долу има процеп, който не се вижда, но позволява да влиза свеж въздух и да охлажда краката. Шевиците са прекрасни. Две тънки ивици се спускат от средата по ръба на крачолите, а една широка ги пресича като колан на кръста. Доволен съм. Жена ми също. Прибираме се с файтона отново. Отново с Махмут и кончето Тито. Разходката е очарователна. Градчето - много различно. Хората свежи и приветливи. Бедни. Усмихнати. И ето следващата изненада. В кораба сме. Плаваме към съвременния Луксор, всъщност древната Тива. И изведнъж през прозорците на каютите забелязвам лодка, която пори вълните редом с кораба. Да е моторна, не… Как тогава се движи толкова бързо? Тайната е във въжетата с които се е закачила за своя влекач, нашия круизен кораб. А в лодката двама търговци преговарят с пътниците на борда. Една група преговаря на първия етаж, друга на палубата. Аз съм на палубата.

Поглеждам и веднага бивам забелязан. Почти като в реалния живот - влизаш в помещението и всички те забелязват…, или се правят, че не съществуваш. В Египет не е така. Щом си по-светъл и си турист винаги печелиш вниманието. Особено ако имаш пари… Ставаш център на вниманието. Колко е хубаво да живееш в Египет. Но да не се отклонявам. Мигом съм забелязан и заваляват предложенията. Аз харесвам една мъжка галабия. Моментално мисълта ми е разгадана. Търговеца ме пита моя размер ли търся, бърква и вади една черна с красиви “златни” шевици, нави я на топка и я запрати на третия етаж. Мисля, че ще изкара повече пари като бейзболист. С такава точност изстреля пакета, че ме зашемети.

Освен това размерът се оказа точно моят. Започват преговорите. Вървят от огромната предложена сума към моите пет долара. При всяка голяма сума посягам да му върна пакета, но той ме възпира. И така докато достигнахме моите пет долара. Давам му шест. И си имам прекрасна галабия. Като я облека, трудно ме различават от египтяните.

След приятния следобед с пътниците, пристигаме в Луксор. Следващата стъпка е храмът на Амон, по-късно Амон - Ра, започнат от великия Амехотеп III и разширен от Рамзес II. Величествен. Два огромни пилона и между тях тясна врата

въвеждат във вътрешността. Пред пилоните са издигнати два обелиска, като единият го няма. Египетското правителство преди доста години подарява и двата на Франция. Единият е закаран и изправен в Париж, а другият все още стои. Пренасянето му до другия не оправдава средствата, които са нужни за целта. И така, посреща ни един обелиск.

Огромни фигури на царе и божества изпълват храма. Огромни, но неподвижни. Стоят залепени за скалата. Слънцето ги облива със залязваща светлина. Светът се движи напред, но те не забелязват.

Уморени се прибираме и спим до зори. Чакат ни нови приключения. Първата ни спирка при пътуването към долината на царете са Мемноновите Колоси от времето на Аменхотеп III. Много легенди се носят за тези колоси. Те са два образа на царя, украсени с малки фигури на майка му и неговата царица Тий. Изваяни са с цел да бъдат пазители на погребалния храм на Амехотеп III. Днес от този храм не е

останало нищо, освен изпочупени артефакти, които немски археолози старателно събират и подреждат на предишното им място.

Снимки, лекция и потегляме. Долината на царете е следващата дестинация. Интересно е. Междувременно, да разкажа един малък епизод от престоя ни на кораба. На палубата сме. Много е красиво. Нил се шири в подножието ни. На отсрещния бряг - палми. Слънцето огрява реката и брега и всичко е реално и толкова нереално. Жена ми иска кафе. Отивам на бара. Стар барман, типичен египтянин, едър, с цвят капучино седи зад тезгяха. Изключително недружелюбен е. “Имате ли еспресо” питам. “Не” е отговорът. Кафето е инстантно с гореща вода. Отивам за консултации… Поръчвам кафе. Барманът се тута и разсейва. Все пак кафето е направено. Искам чаша вода и чаша лед. Бивам отпратен с твърдението, че ще ми бъде донесена. Водата и леда не идват до края. Но компанията е толкова приятна, че това не помрачава за миг настроението. Отиваме на вечеря. Седим до една много приятна жена, с която се сприятелихме. Изведнъж темата скача на обноските на бармана, който обслужва палубата. Оказва се големия шеф на бара. Жената е обслужена по същия брутален и груб, безпардонен начин. Всъщност не е обслужена, точно като мен. Внезапно, докато си говорим за грубия едър гологлав барман, типичен египтянин, той изплува измежду обслужващия персонал, застава до мен и ми казва: “Господине, вие поръчахте вода и лед. Аз не ви обслужих, което е недопустимо. Моля приемете моето извинение.” Аз съм шокиран и гледам неразбиращо. А той продължава: “Какво бихте искали да си поръчате?” Отговорът ми е: “Нищо”. Когато съм на палубата сутринта, възнамерявам да си поръчам един фреш от манго. На мига барманът изчезва и след пет минути се връща с две чаши фрешове един от манго, а другия от цитруси. Единият е за мен, а другият е за жена ми. “За моя сметка! Аз съм големият бос. С извинение” казва барманът. Не е за вярване… Мигам на парцали. Удивителното е, че след тази любезност, грубият вид и поведение се завръщат с нова сила. Неразбираемо…

И така, долината на царете… Това е местност наситена с гробници и макар една от всички да е най-известна, в никакъв случай не е най-забележителна. Напротив, най-скромна е. Но тя е известна с това, че е открита непокътната от крадци и всичко в нея е така, както е оставено при погребението. Гробницата на Тутанкамон (Тут-Анх-Амун). Посещавам я, за да се каже, че съм бил в най-известната гробница. Но тя не може да се мери с други запазени такива, като една от тях е гробницата на Рамзес III. Каквото и да разказвам ще е бледа сянка на преживяването да се видят грандиозните стенописи, галерии, релефи, цветове и символи… След долината на царете попадаме сред героите на фигурите от алабастър и базалт. Това е една работилница за изработка на фигури от базалт и алабастър. Спретват ни едно голямо шоу от няколко части. Първо сме отвън и гледаме сценка, която се играе сигурно милиони пъти с различни гости, а после влизаме вътре и се любуваме на великолепните изделия, както от базалт и алабастър, така и от варовик. Всичко това разбира се е съпроводено с едно голямо очакване всички да бъркат дълбоко в джобовете и да купуват от всичко. И българите го правим. Ние сме жадни за красота и спомени.

Следва продължение.

СЪРЦЕТО НА БАЩА

noreply@blogger.com (Ludmil Yatanski) — Wed, 21 Dec 2022 12:08:00 +0000

Татко, дай ми дела, който ми се пада от имота, казва по-малкият син. И бащата със свито сърце му дава парите. Пътят тръгва стръмно надолу. И свършва в кочината. Там, сред прасетата, пропадналият несретен син, изхарчил парите в пиянство и разврат, се опитва да краде от свинската храна. Но никой не му дава… Бащата е далеч. Сърцето му кърви. Синът го няма. Отдалечава се. Лети стремглаво надолу. Дали да не отиде и да падне на колене пред него и да го моли да се върне. Да отрезвее. Да дойде на себе си? Ще го послуша ли? Как да издържи при мисълта, че детенцето му разпилява всичко, което има и ще катастрофира скоро? А когато катастрофира, кой ще бъде при него за да го прегърне и върне към живота отново? Сърцето кърви, мислите летят. Картините грозни раздират мислите. Но бащата стои и чака. Истинската любов не се натрапва. Не манипулира. Истинската любов освобождава. Дава право на избор. Свинете грухтят… Миризмата потриса. Очите проглеждат и виждат падението. Младежът идва на себе си и тръгва към дома. Сърцето е сломено, разкаяно. Очите плуват в сълзи. Дрехите вонят. Какво ще си каже бащата? Ще обърне ли гръб със студено сърце? Ще се смили ли да приеме сина като наемник, за къшей хляб? Домът наближава. Синът прави плахи крачки. Бащата не сваля очи от пътя. Представя си как синът се завръща… И о чудо. Един скитник изплува в далечината. Сърцето трепва. Безпогрешно разпознава момчето. Полита към него и го прегръща. Няма погнуса, няма обида, нито присъда! Синът е в нозете на баща си. Смирен и очистен. Щастлив. Нова дреха, пръстен и радостен пир еква за блудния, но възкръснал младеж. Истинската любов прощава. Не държи сметка за зло. А братът с изкривено лице баща си упреква. Как е възможно, верният и покорен син да бъде забравен, а блудният да получи почест и пир, в награда за своя провал? Истинската любов се радва на възкресението на пропадналия. Бащината любов превъзхожда дребните сметки. Тя жертва. Жертва себе си. Най-скъпото. Обича, когато не остава причина за обич. Дава свобода. Не притиска. Не заплашва. Не лишава от последствия, дори смъртоносни. Прощава. Не държи сметка за зло. Прави обичания богат. Бащата знае как да обича...

СЛУШАМ

noreply@blogger.com (Ludmil Yatanski) — Wed, 01 Jun 2022 09:13:00 +0000

Мелодията ме погали. Достигна до сърцето ми. Дали? Или докосна струните на емоциите ми. И засвири. Поведе ме в простора. Обичам музиката. Но не всяка. Не се замислям, коя нота лети из въздуха в момента и коя я следва. Просто нещо става в мен, когато се лее музика. В колата съм. В София. Движението е хаотично, дразнещо. Слушам музика. И ми доставя удоволствие. Защото няма хаос. Има перфектна мелодия. Всички ноти са на мястото си. Следват се една друга неусетно. Без клатене, без катастрофи. Искам да подредя всичко и животът да полети като музика. Но не мога. Почти винаги нещо се обърква. И стават катастрофи. Сблъсъци. С хора, с предмети. Обърквам се. Къде е Творецът. Композиторът на вселената. Сякаш се крие. Хаосът завладява. Но в този привиден хаос се крие най-съвършената музика. Музиката на съвършения ред и управление на Твореца. Но не всеки я чува. Когато си затворя очите, я виждам, я чувам. Хармонията на Божествената музика на Христос, който владее световете. И в сблъсъка на глупостта с мъдростта, бунта и смирението, се ражда най-красивата музика. Музиката на Неговото спасение. На прошката. На истинската любов, която вкарва всичко в порядък... Тази музика глухите не чуват. Как копнея да я слушам непрекъснато. За нея не са нужни инструменти. Цялата вселена изнася концерт. Сцената е животът. Входът е безплатен, но се влиза с разчупено сърце и дух съкрушен... Поканени са всички...

ПОЗИЦИЯ

noreply@blogger.com (Ludmil Yatanski) — Tue, 14 Jul 2020 11:40:00 +0000

Наскоро прочетох един апел за молитва - Бог да се намеси в политическата обстановка. Това е много наивен поглед на света и живота. Бог не се меси, Той управлява, а ние Му се месим. Това е един от големите ни проблеми. Затова преди да действаме или да обявяваме война на когото и да било, е нужно да прецизираме своето светоусещане и да анализираме много добре мотивите си, както и да имаме реална преценка за собствените си способности да преценяваме реално обстановката.

За съжаление ние действаме в повечето конфликти съвсем първосигнално. Без да сме огледали всички факти, фактори и цялостния контекст. Действаме движени и от лични симпатии и антипатии. Да не говорим, че когато някой не се съгласи с нас, сме склонни да го заклеймим като враг и да го изхвърлим от “листата с приятели". Това показва, за мое съжаление, отпечатъка на тоталитарното комунистическо мислене. Това мислене обявява за враг всеки инакомислещ и приема за виновен всеки до доказване на противното, но в много случаи и въпреки това.

Политическата обстановка в момента е може би най-сложната от всички, в които сме попадали, поне моето поколение и по-младите от мен. Събрани са в едно политически, икономически, финансови и здравословни кризи. На всичко отгоре има жесток морален упадък в световен мащаб. И в цялата тази ситуация е изключително наивно да излизаме с прости лозунги и рецепти за решение на проблемите.

Ситуацията в България не може да се подобри с едно просто превключване на копчето от ляво на дясно или обратно. Или смяна на едни личности с други.

Промяната в политиката - управлението, се случва когато има промяна в ценностната система, било към добро, или към зло. Ценностната система на нас, българите за съжаление, е на много ниско ниво. Причината е липсата на морален критерий, липсата на вяра в Христос. Без морал, няма доверие. А без доверие няма здраво управление.

Изграждането на морал и доверие се постига с много труд и жертви. И то в ежедневието. А не, когато ни прикипи и излезем вън от нерви.

За да се излезе от една криза не е достатъчно да се посочи цялото зло, но най-вече да се покаже истински добра алтернатива и заедно с това способност да се носи тежкото бреме на властта.

Затова моят съвет е да бъдем скромни в квалификациите си, в упреците и заклеймяването на когото и да било управник. Но да бъдем на разположение, когато се гради добрата политика в училищата, в детските градини, в бизнеса, в църквата, в държавната администрация, в ежедневието. Ако ни няма там, ние сме хора, които имат претенции, но не носят никаква отговорност. Ако сме спечелили име там, крачката до властта е малка.

Ще завърша с един съвет към всички нас - нека да не хулим тъмнината, но да бъдем светлина.

СРЕЩУ СВОБОДАТА, ИЛИ ЗА НЕЯ

noreply@blogger.com (Ludmil Yatanski) — Fri, 20 Mar 2020 21:27:00 +0000

Много обича очилата. Особено черните. Марки.
Караше ме да му слагам моите очила, черните, защото непрекъснато му падаха. Играехме си на поляната. Прави ме щастлив, това малко момче. И брат му Мати.
Но днес бяхме само с Марки. На поляната. Беше си същата. Пролетна. Зелена и приветлива. Слънцето залязваше и не се интересуваше от човешките несрети.
Марки обича птичките. Непрекъснато ми повтаряше: пи - пи... и вдигаше вежди в опит да ме накара да се съглася с него. Бях съгласен. И аз обичам птичките. Като ги видя изпитвам възхита. Чувствам се свободен.
Оправях очилата му отново. И изведнъж на полянката, зад него, накацаха цяло ято косове. Започнаха да кълват нещо по тревата. Хапваха с апетит. Сякаш бяха насядали на трапезата и пиршеството беше в разгара си.
Веднага посочих на Марки птичетата. Той не чакаше покана и се завтече по бебешки, момчешки, към тях. Като доближи, птиците като по команда полетяха. Издигнаха се волно и накацаха на близката жица. Заедно. Поседяха спокойно и след това цялото ято политна надалеч. Направиха кръг и отново се върнаха. Накацаха на тревата зад оградата ни. После отново се качиха на жицата. И събудиха в мен завист....
Птиците носеха със себе си цялото си имущество. Всичко, което притежаваха беше на гърба им. Перата. Клюнът. Краката.... Летяха свободни. Нямаха нищо на този свят. Освен простора. Рееха се в него безгрижно. Ядяха каквото им предложи поляната и дърветата. Имаха крила и летяха. А аз ги гледах от долу...
И ще познаем Истината и Истината ще ни направи свободни....
Свободен ли съм? Познал ли съм истината? Или съм вързан с веригата на безпокойството и страха от утрешния ден? Какво ще ми донесе денят? Или какво ще ми отнеме?
Притежавам ли нещо или се залъгвам, че притежавам?
Сам ли съм? Или съм заедно?
Близо ли съм? Или далеч?
"И така, ако Синът ви освободи, ще бъдете наистина свободни."
Гледам птиците и си мисля за Сина. Искам да съм като Него. И съм...

НА ЧЕТИРИ КРАКА

noreply@blogger.com (Ludmil Yatanski) — Tue, 27 Aug 2019 19:09:00 +0000

Тъкмо щях да завия по стръмния път към билото на хълма, когато мернах с периферното си зрение човек на земята. Веднага дадох сигнал и спрях. Излязох от колата и се упътих към него. Беше на възраст около шейсетте. От носа му беше текла кръв.
Първата ми мисъл беше, че е пиян... Не беше.
Докато бях коленичил при него спряха две коли. Предложиха помощ. И не само предложиха...
Един мъж излезе и заедно пренесохме човека да е на сянка. Жена от другата кола викна бърза помощ...
Падналият мъж беше малко, или малко повече, неадекватен. Макар да настоявахме да седне и да изчака линейката, отказваше, но едвам се държеше на краката.
Младата жена остана да изчака линейката, а ние тръгнахме. Оставих номера си в случай, че има нужда от помощ.
И... така, това бе просто един епизод от деня. Но той ме оживи драматично. Тази малка България, която е толкова "затънала в калта" е толкова любима. Хората са нежни и чувствителни. Зарадва се сърцето ми от тази реакция на милост и състрадание.
И това се дължи на всички, които са останали тук. На всички, които си помърморват, но градят.
Разбира се моето убеждение е, че всичко това е в резултат от действието на Бог в сърцата на хората, а Той реално присъства в този свят чрез своята църква. Толкова крехка и ранима, но толкова силна и непобедима..., защото е невястата на Христос, Неговата силна войска.

"Защото огладнях и Ме нахранихте; ожаднях и Ме напоихте; странник бях и Ме прибрахте; гол бях и Ме облякохте; болен бях и Ме посетихте; в тъмница бях и Ме споходихте. А Царят ще им отговори: Истина ви казвам: Понеже сте направили това на един от тези най-малки Мои братя, на Мене сте го направили. Тогава Царят ще каже на тези, които са от дясната Му страна: Елате, вие, благословени от Моя Отец, наследете царството, приготвено за вас от създанието на света."

Матей 25:34-36,40

Фото: интернет

КАИШКА, МОЖЕ БИ...

noreply@blogger.com (Ludmil Yatanski) — Sat, 06 Jan 2018 16:35:00 +0000

Лежеше по гръб. Гледаше ме с големите си красиви, сини очи. Леко разсеяно. Изпитваше наслада от заниманието си. Беше хванала ремъка на едната презрамка, която я придържаше към детската количка, и старателно дъвчеше краищата й. Беше вглъбена в дейността си и личеше, че изпитва огромно удоволствие. Очите й изразяваха задоволство и пълен мир. Около главата й висяха красиви и меки играчки. Не им обръщаше никакво внимание. Старателно дъвчеше жилавата каишка.
Очевидно не й трябваше нищо друго. Не търсеше да намери къде си е оставила мобилния телефон. Не ровеше да види има ли пропуснато обаждане. Нито пък търсеше да открие какво правят другите. Не се интересуваше дори как изглежда. Внимателно се взираше в мен, макар и малко разсеяно от време на време, и ме изучаваше. Не бързаше за никъде.
Не можеше да ходи, но това не я притесняваше. Понякога я вземах на ръце и я разнасях из залата. Обръщаше се да ме види и да разбере кой я носи на ръце. И свенливо се усмихваше. Та нали беше едно малко момиченце? Никол.
Идваше редовно на църква. Защото я водеха. И беше щастлива. Имаше кой да я води. Бяха й изпратени двама родители, които обичаха църквата. Те й служеха...
Всички тези картини ми припомниха думите на Христос: "Истина ви казвам, ако не се обърнете и не станете като дечицата, няма да влезете в небесното царство."
Това бебе можеше да изпитва наслада. Възрастните бяха изгубили това умение някъде по пътя. Искаха повече и повече "каишки", които да дъвчат. По-луксозни. По-скъпи. Искаха още и още предмети. И ги получаваха. Но вместо да станат по-щастливи, ставаха все по-нещастни. Защото другите имаха по-нови и по-интересни. И мислеха, че като ги настигнат и надминат, ще изпитат блаженство и наслада. Но блаженството и насладата никога не идваха. Те се криеха някъде там в старата каишка, в бебешката количка може би, или в бебешката, в детската възраст...
Но никой не си и помисляше да се върне към детството... Всеки търсеше "каишките", макар и в други форми. И никой не успяваше да изпита същото. Защото имаше неща, по-важни от задоволството, от щастието... Да събираме "каишки" от всякакъв вид, защото всъщност те щяха да направят човека щастлив... А може би още по-нещастен.
Да бъдеш като децата, е да си щастлив и така да правиш всеки предмет израз на щастието си. В ръцете на щастливия човек всичко се превръща в израз на това щастие и мир.
Веднъж завърнали се при Бога, ставаме деца. Неговите деца. И имаме мир. Наслада. Макар и да не можем да вървим, Той ни носи. Докато проходим. Гледаме Го с големите си детски очи и свенливо се усмихваме. Защото Той е голям, а ние сме малки. И тогава ставаме големи. И щастливи. И всичко, което хванем, става скъпоценен предмет. Предмет, който изразява нашето щастие...
Носи ме на ръце, а аз се обръщам да Го погледна... Да видя кой ме носи. И се усмихвам.

Снимка: Интернет

КУЧЕТАТА СИ ЛАЯТ, КЕРВАНЪТ СИ ВЪРВИ!

noreply@blogger.com (Ludmil Yatanski) — Fri, 11 Aug 2017 18:31:00 +0000

Когато говорим за кучета и за кервани, можем да предположим, че става дума за древна мъдрост. Древна колкото съществуването на камили, магарета и кучета. Макар да не е записана в този си вид, в библията, можем да открием много смислови еквиваленти и там. Та мъдростта си е мъдрост...
Но какво ли е искал да каже мъдрият народ, който я е формулирал?
Представям си един керван, който минава покрай някое село. Това внася разнообразие в затворения селски живот. И всеки реагира различно. Но на фокус са кучетата. Те започват да лаят. Моментално се набива на очи големият контраст между кучетата и товарните животни, които образуват кервана. Едните са полезни, другите са шумни. Едните не обръщат внимание на кучешкия лай, другите си лаят...
И макар да няма днес кервани от стария тип. Има ги от нов. И макар да намаляха кучетата по пътя, има друг еквивалент на образа в поговорката.
За едни хора никога няма и няма да има подходящо време да творят и да градят живота и в живота. Те разбират от всичко и обясняват всичко. Но пръста си не мърдат на направят нещо, което "знаят" и "могат". Но това не е достатъчно. Те намират вина във всеки и всичко около себе си. В миналото, в настоящето и със сигурност рисуват в грозни краски бъдещето. И докато те велегласно громят всичко и всеки, други вървят напред и градят. На всеки е ясно, че един човек не може да промени света сам. Но всеки човек може да свърши своята работа и да увлече със себе си съмишленици и да гради с тях. Всяка голяма псотройка е съставена от много малки детайли. Било то тухли или други съвременни материали. И всяко парче, поставено след другото и после третото, правят градежа да нараства. И неусетно, докато някой пеят вечната песен на кучетата, други слагат тухла върху тухла и строежът върви. И накрая едните са с торби пълни с блага, а другите с празни. Както отново мъдрият народ, този път български, е казал: "На сърдитко Петко, празна му торбата!"
Та мисля си аз, от кои ли хора съм? Много кучета лаят около мен. Даже и мойте две красавици. Долайва ли ми се и на мен от време на време? Или ми се прищява да охапя ;)? Или пък съм от тези, които вече не се оглеждат за кучета, ами вървят напред и слагат тухла след тухла в градежа на Царството, а от там и в земята, в която живеем.
И така, "кучетата си лаят, а керванът си върви".
Много хора са виновни. Много вършат поразии и днес. Много грешат докато работят. Но въпреки това Сградата нараства. Тухлите се сглобяват. Стените се издигат. Покривът се затваря. И делото успява. И за да завършим подобаващо ето какво казва библейският мъдрец: "Дето няма волове, яслите са чисти, Но в силата на воловете е голямото изобилие."

Снимка: Интернет

ТУК И СЕГА

noreply@blogger.com (Ludmil Yatanski) — Mon, 17 Jul 2017 18:46:00 +0000

Отправях се към вратата. Внезапно, в тишината, се понесоха виртуозните трели на славея.
Вдигнах глава и го съгледах кацнал на жицата. Такова нещо не бях виждал. Славей да пее кацнал открито на една селска жица.
Слушах с вълнение виртуозното му изпълнение. Сигурен съм, че гласът му стигаше далеч и всички селяни го чуваха. Но все някак си си мислех, че пее за мен. Беше дошъл да ми покаже колко е красив. Да ме зарадва. Да ме пренесе някъде другаде. И аз го слушах. Слушах, но мисълта ми летеше. Исках и други да го чуят и да видят красивата, но красива само за очите на познавача, птица. Тази мисъл мира не ми даде. И скочих, внимателно разбира се, да взема дигиталното устройство и да заснема феномена. Пропълзях вътре и взех телефона. Песента внезапно секна. Скочих навън. Птицата си беше отишла.
Сви ми се сърцето. Изпуснах нежната песен. Изпуснах красивата птица. Беше си отишла. А беше дошла за мен. Да ми попее. Бях сигурен, че само аз я виждах. Но уви. Всичко свърши.
И се замислих за клетата ни орисия да тичаме да запсиваме всичко, та и другите да видят и да чуят. И другите да научат. И другите да опитат...
Изпуснах мига, в който можех да си поговоря с птицата. Забравих, че не съм всеприсъстващ, всемогъщ, всезнаещ, вечен.
Затворен съм в мига на настоящето. Ушите ми чуват само близкото и очите ми виждат същото. Живея днес, тук и никъде и никога другаде...
Днес вятърът вее ли вее, а аз го чакам да спре. И не чувам красивата му вятърна песен. А ако се заслушам скачам да я запиша..., защото ми е трудно да бъда сам с вятъра..., или със славея.
Гледам напред, гледам назад, настрани... И трудно виждам пред мен, сега...
"На мъдрия очите са в главата му, А безумният ходи в тъмнина;"

Фото: Интернет

ВРАГЪТ, МОЯТ ПРИЯТЕЛ

noreply@blogger.com (Ludmil Yatanski) — Mon, 26 Jun 2017 20:19:00 +0000

Седях на пейката в рая. Около мен всичко бе зелено. Цветно. Ухаеше опияняващо. Хор от невидими певци и певици огласяше нежно и ненатрапчиво цялата околност. Хвърлих се в отворените обятия на Словото. И тъкмо всичко да се слее в съвършенство, една муха долетя от нищото. След нея още една и още една. Брутално и безцеремонно започнаха да разкъсват брилятнтата картина на парчета. Едно по едно. Появиха се мравките. Навсякъде. По масата, по ръцете ми, по краката ми. Малките мушици. Паячетата и паяците... Картината се помрачи. Закипя яростна битка между хармонията и хаоса. Дразнителите се появяваха един след друг. Непрекъснато.
Подразниха ме. Много. Разваляха всичко, до което се докоснеха.
Замислих се, че Този, който ги е сътворил е дал на най-тормозените същества от тях инструмент за защита. Конят притежава грациозна опашка, с която умело, небрежно и търпеливо отблъсква всички набези на досадните дразнители. Не загубва разсъдък от болезненото разрушаване на всяка идилия в красивото творение. Просто отблъсква всяко вмешателство и дразнение с търпение и постоянство.
И тогава отново се запитах, защо ли Бог просто не премехне тези досадни дразнители в своето творение... Защо всичко не потъва в романтична феерия? Защо в най-възвишените моменти се появява нещо или някой, да съсипе всичко красиво? И дали всъщност е така, както изглежда на пръв поглед?
Дали в голямата картина, съвършената, не се вписват брилятно всички дразнители? Дали те не правят произведението напълно завършено и цялостно? И дали всъщност аз не пропускам нещо и не виждам истинската красота?
Разбира се, аз недовиждам, не осъзнавам, не обгръщам грандиозното съвършенство и хармония в творението. Защото отново и отново слагам себе си, и своите ограничени способности да възприемам и да осмислям всичко, в центъра.
Дразнителите, ах дразнителите. Та те са едно от най-големите ни благословения! Заедно с тях, в живота са ни дадени уменията да ги посрещнем и да се справим с тях. Те правят живота ни жив. В сблъсъка ни с тях се ражда растежа ни. Там се развива търпението и смирението. Там, в сблъсъка с тях, ние ставаме хора. Осъзнаваме своето нищожество и зависимост. Зависимост от всичко, което ни заобикаля. Зависими най-вече от своя Творец и Бог. И разбираме, че Неговата хармония и промисъл са по-превъзходни от нашите представи за тях...
В сблъсъка ни с дразнителите се ражда и закалява нашето търпение и себевладение. Качества, които не се купуват с пари...
И изведнъж картината оживява и се превръща в райска. Небето слиза на земята, защото нито един дразнител не може да ни раздразни. Защото не той владее сърцето ни, мислите ни. Защото сме свободни. Защото в присъствието на Твореца всичко заема своето място... Тогава дразнителят се превръща в приятел. И аз мога да обичам неприятеля си. Защото това е красотата, съвършенството. Любовта побеждава страха. Побеждава раздразнението. Владее себе си.

СИЛАТА НА РОЗОВИЯ ЦВЯТ

noreply@blogger.com (Ludmil Yatanski) — Sat, 25 Mar 2017 13:11:00 +0000

Загледах се през прозореца. Една ламаринена врата. На нея залепена цифрата 2. Очукана и стара. Тухлена стена и изкорубен покрив обрамчваха старата очукана врата. Дворът изоставен. Запустял. От цялата сцена лъха на грозота.
Свежи розови цветове с изящна форма и почти доловим аромат изпъкваха на грохналата стара сграда. Едно дръвче се беше окичило с розовата си премяна, сякаш се приготвяше за пролетен бал. Всяко крехко листенце беше подредено с невероятна грижа. Всеки цвят беше изваян нежно и оцветен в различни нюанси на розовото.
Окото ми се усмихна на кокетното розово дръвче. Изглежда беше момиче...
Очудих се моментално на невероятния контраст. Развалини, а сред тях съвършенство...
Какви ли не послания шепнеше спокойната картина. Сравнението между човешкото майсторство и това на Твореца беше очебийно. Постоянството срещу непостоянството в пъстрия живот... Но най-силното беше искреността, спонтаността на нежното дръвче, което пръскаше свежест, аромат и усмивки в един грозен и сякаш враждебен свят. Той, светът, не беше успял да смачка целеустремеността на соковете в сърцето на дръвчето. То не обръщаше внимание на нищо около себе си. Просто цъфтеше с всичката си сила, защото това беше неговото естество. Никой не го окуражаваше да продължава да се бори в този враждебен свят. Никой не го убеждаваше да не отвръща зло за зло... В него течаха соковете на дърво. И те произвеждаха свежест, цвят, колорит, аромат...
Мисля си, че е същото и при нас, хората. Ние носим своето естество и то непременно се проявява. Никой не го заплашва, не го манипулира. Просто излиза това, което е вътре...
Няма как роденото от Бога да не ражда свежест, аромат, надежда, правда, радост... Няма как роденото от плътта да не ражда завист, омраза, неверие, непостоянство, предателство...

"Но ето заветът, Който ще направя с Израилевия дом След ония дни, казва Господ: Ще положа
закона Си във вътрешностите им, И ще го напиша в сърцата им; Аз ще бъда техен Бог, И те ще бъдат Мои люде;
И няма вече да учат Всеки ближния си и всеки брата си, И да казват: Познайте Господа; Защото те всички ще Ме познават, От най-малкия до най-големия между тях, казва Господ; Защото ще простя беззаконието им, И греха им няма да помня вече."

ПЕТДЕСЕТ СТОТИНКИ...

noreply@blogger.com (Ludmil Yatanski) — Mon, 05 Dec 2016 21:49:00 +0000

Качих се на колата и потеглих. Тръгнах с леко свито сърце. Не обичах трафика. Постепенно потънах в своите мисли. И те ме отнесоха далеч. Колите минаваха покрай мен. Механично ги подминавах или кротко карах в колоната.

Завих на дясно и се засуках по завоите към Бистрица. Минавах през позната и заредена с емоция местност. Тежка катастрофа по този път едва не отне живота ми преди години.
Слънцето грееше приятно. Всичко изглеждаше красиво. Нямаше помен от тъмнината, от шока и болката. Беше толкова отдавна...
Карах уверено по пътя. Отивах да прибера поправената ни кола от сервиза...
Наслаждавах се на мига. На живота. Можеше да не съм тук... Но ето ме.
Тръгнах си от обяд с приятели. Празнувахме рожден ден. Пих повече течности. И това ми се отрази, разбира се. Карах и усещах как се доближавам до критичната точка. Бях спокоен. Нали съм заобиколен от хора. Ще намеря заведение, ще намеря добър прием. Нали сме хора...
Стигнах малкото селище. Завих наляво. И ето ме в центъра. Спрях пред едно заведение за хранене. Беше празно. Уверено отворих вратата. На масата пред мен беше седнала възрастна жена. Погледна ме с очакване. В очите й прочетох, че ме вижда като няколко банкноти, които скоро ще влязат в джоба й. Попитах я имат ли тоалетна и къде се намира тя. Мигновено банкнотите се свиха до размера на една малка кръгла монета от петдесет стотинки. Разочарование се изписа на лицето й... Но о, бедна жено, ти не знаеше, че аз ще продължа с въпросите... И аз продължих с въпросите наистина. Попитах я, ако нямам петдесет стотинки какво ще се случи... Женицата сви рамене и отговори: "Като няма, няма. Шефът ми каза така." Ползвах тоалетната и не изпитах никакви угризения. Не носех свои пари в себе си. Предложих да платя с карта... естествено неуспешно.

И отново се размислих за нашия беден свят. Подреден от нас хората. За нас хората...
Тоалетната не беше направена за мен. За моята нужда. Но да ми вземе петдесет стотинки. Заведението не беше направено за мен. А за своя собственик. Да може да вземе моите пари. И ако ми потрябва тоалетна докато ползвам заведението за хранене и кебапчетата му, кюфтетата му или пък може и пържолите му, да не бъда прогонен от нуждата си, но да остана по-дълго и да харча повече. Заведението търсеше такива хора. Хора, които носят пари. Много пари. И са гладни. Много гладни. Не са само гладни. Или много гладни. Но са хора с много пари. Пари, които ще сменят собственика си срещу няколко кюфтета и кебапчета. Може и пържоли.
Дойде човекът, когото чаках. Познавах го. Попитах го дали има петдесет стотинки. Той бръкна в една кутийка в колата си и ми подаде малка монета. Влязох в кръчмата и оставих стотинките. Успях да си платя. И бях щастлив. Че живея между хора. Хора, които няма да ме оставят гладен. Или жаден. Ще посрещнат нуждата ми. Каквато и да е тя. Защото имам пари. Достатъчно пари. Но ако нямам пари мога да получа даром едно ползване на тоалетна за петдесет стотинки. Ако разбира се дръзна да си го взема... Толкова.
Аз съм различен. Не правя нищо с търговски мотиви. Аз не гледам хората като банкноти. Не ги гледам като средство за благословение. Благословение, което се излива, разбира се, върху мен. Не се дразня, когато не получавам това, което искам, или ако не се изпълняват моите намерения и планове....
Винаги съм готов да нахраня гладния и да напоя жадния било с хляб или със слово и добра дума...
Никога човек не се е свивал в очите ми до петдесет стотинки. Или до двадесет, десет. Никога до нула. Никога не съм бил разочарован, когато са ме ощетявали. Никога.
Това го правят само хората, които работят в селските кръчми...
Това го правят само другите...

В това се състои любовта, не че ние сме възлюбили Бога, но че Той възлюби нас и прати Сина Си като умилостивение за греховете ни.

Възлюбени, понеже така ни е възлюбил Бог, то и ние сме длъжни да любим един другиго.

От това познаваме любовта, че Той даде живота Си за нас. Така и ние сме длъжни да дадем живота си за братята,

Но ако някой, който има световните блага, вижда брата си в нужда, а заключи сърцето си от него, как ще пребъдва в него любов към Бога?

СИВИТЕ ПТИЦИ

noreply@blogger.com (Ludmil Yatanski) — Fri, 14 Oct 2016 18:41:00 +0000

Цял ден ми се гадеше. По залез стана по-тежко... На сутринта трабваше да пътувам с двама приятели от холандия. На пътешествие със съвсем нова и непозната мисия за мен - bird-watching или наблюдение на птици...
Чудех се какво да правя. Защо точно сега ме хвана това "нещо"? Дали не е по-добре да си остана? Не е ли по-добре да продължа да си следвам старата позната мисия по наблюдение на "птици", но в човешкото общество? Там имам опит и съм видял какво ли не... Но винаги ме чакат изненади. Та човешкото море е толкова необятно...
И докато си се чудех, хората се молеха за мен. И на другия ден не помнех какво е това гадене и болки в корема. Все едно бях друг човек.
Станахме рано, пихме кафе. Сандвич и молитва и довиждане София. Времето - есенно. Не обещава много птици. Леко схлупено небе. Но настроението безоблачно и слънчево. Пълни с енергия и очакване. Трима мъже и бинокли.
Шофьорът - холандец, стар приятел - караше като българин. Но българин, който може да кара кола. Чувствах се удобно и започнах да се наслаждавам на пътешествието....
Първата ни цел беше Кресна и Кресненското дефиле. Там гнездели белоглави лешояди. В главата ми се раждаха странни картини. Виждах най-различни лешояди и лешоядчета. Представях си как идваме при тях, а те си лежат в гнездата и цапат весело с криле...
Докато летяхме към целта моите партньори с опитни очи забелязваха различни възможности за изследване на птичия свят. По едно време съзряхме езерце край пътя и моментално беше решено да спрем. В езерцето имаше накацали множество различни птичи видове. Патици и разни други водни пернати. Няма да изпозлвам имена, за да не разкрия невежеството си.
Отбихме от пътя и се засукахме по разни коларски друмища. Обиколихме езерото и се добрахме до ракитаците на брега. Макар и далеч от птиците, с моето неопитно поведение и любопитство, ги подплашихме и те литнаха на ята. Това беше първият ми урок. Да не тичам като пърле пред майка си. Вървежа става само на група и то след най-опитния птице наблюдател...
Биноклите и мини телескопът започнаха да ми "отварят очите". Започнах да се впечатлявам от различните видове птици и тяхната красота.
Следващата спирка беше до една река. Там наблюдавахме първата птица, която различих от останалите и от която бях силно впечатлен. Това беше водният кос или както го наричат в една специализирана книжка Грулю. Той е перфектен гмурец. Скача от камъка в реката и започва да ходи по дъното и да си хапва каквото намери там... Сладур.

Продължихме да спираме и да вървим напред назад и да срещаме много различни видове. Гвоздеят обаче на деня беше търсенето и ... евентуално намирането на белоглавите лешояди. Стихнахме Кресна и започна въртележката ни напред назад, нагоре надолу... Няколко пъти се връщахме до началото на дефилето без успех. По едно време решихме да прекосим Струма и да тръгнем на юг. Попаднахме в една вековна платанова гора. Красиви, благородни чинари с огромни дънери обграждаха тесния асфалтов път. Докато лъкатушехме без много увереност, че сме на правия път, предложих да спрем и да попитаме някого. Срещнах погледи със загнездено огромно съмнение в тях. Послушаха ме все пак. Речено сторено. И така сред нищото се появи една къща с огромен двор. Спряхме и слязох да проверя има ли някой вътре. На двора един човек човъркаше нещо на масата. Отидох към него и му зададох според мен най-сложния въпрос на света: "знаете ли къде можем да намерим белоглавите лешояди, които гнездят в Кресненското дефиле?" Човекът почти без да вдига поглед от своята човъркня, ми отговори: "Да, знам. Но много трудно ще ги намерите без да ви заведе някой." След като отворих широко очи и се олюлях, продължих да го разпитвам. А той внимателно с търпение ми обясни точно къде да караме и къде да отидем за да ги намерим. И повтори, даже потрети, че без водач трудно ще ги намерим.
Огънчето започна да се разпалва в мен. Разказах на дружината какво се случи и огънят се разгоря.
Слязохме обратно в Кресна. Хапнахме. Помолихме се. Тръгнахме. Намерихме мястото. И забихме телескопа. И о, небеса, лешоядите полетяха пред погледа ни. Бяха далеч, но биноклите ясно увеличаваха образа и ни разкриваха огромните птици. Летяха мощно разперили широките си криле... Бях много впечатлен...
Гледахме така почти хипнотизирани за дълго. След това двамата опитни трапери започнаха да откриват още интересни видове и да ми разказват за особеностите им. Удивлението ми растеше.
Продължихме пътя си към Мелник и до вечерта сновяхме насам натам, гледайки различни птичета и птицища.
На другият ден продължихме към Банско, но минахме през Хърсово и Разлог. Никога не бях минавал по този път. Където видехме жица и кацнали на нея врабченца, спирахме. Оказваше се, че това не са "врабченца", а много различни птичета с разнообразни форма и цветове.
Очите ми се отваряха повече и повече.
И така след множество спирания и тръгвания, отклонения наляво и надясно минахме през Банско, качихме се до хижа Вихрен. Заваля ни дъж, забрули ни тънък леден вятър, но видяхме още и още птици. На връщане хапнахме в хижа Бъндерица и видяхме даже една котка. Макар, че не беше летяща, и тя ме спечели. Легна в мен и започна да ме топли с горещото си котешко тяло. От къде я взимаше тази топлина, да и се чуди човек....
Дъждът не спря и това ни принуди просто да подкараме колата и без повече спиране да се приберем в София. Докато небето ни захлупваше с облаци, а дъжда ни пееше своята меланхолична песен си мислех за богатото разнообразие от птичета на земята. До сега не различавах почти никакви видове. Всички ми се струваха еднакви. Сиви и скучни. Песните им бяха еднообразни, като изключим тази на славея. Но изведнъж сякаш завеса се вдигна от очите ми и аз надникнах с други очи в птичия свят. Беше толкова красив и разнообразен. И разбрах защо има толкова хора, които са влюбени в тази красота.
Замислих се, че в еднообразния си и пълен със суета живот, човек не забелязва красотата, която го заобикаля. Красотата на сътворения от Бога свят остава скрита...
А какво да кажем за самия Творец? Не остава ли Той скрит от очите ни? Заслепени от рутината на ежедневието?
Колко е необятно и неизследимо творението, което бляскаво разкрива славата на своя Създател!!! Колко ли е красив този Създател? Колко ли?
Еднообразието се оказва всъщност слепота. Слепотата на невежеството и незнанието. Ако се вгледаме внимателно около себе си, в хората, в небето, в творението, ще открием отпечатъка на Необятния, Могъщия, Гениалния Творец. В сивите хора, подобни на сивите птици, ще видим цветове, форми, разнообразие, което не сме подозирали. Отпечатък на Твореца.
Колко скъпи са хората. Сивите. Скучните. Безличните. Защото не са сиви, не са скучни, не са безлични. Просто са непознати, невидяни, неразбрани, поради нашето вглеждане в обратната посока. В търсенето ни на лъскави, шарени, бляскави, но кухи и сиви временни дрънкулки.
Хората, скучните, грешните, злите, безличните, за които обаче Красивият, Гениалният, Всемогъщият, Необятният Творец даде живота си. Защото ги вижда с други очи. С очите на виждащия. С очите на обичащия....
Същите очи, които предлага и на нас... очи на виждащи. Очи на обичащи...

"Ще те славя, защото страшно и чудно съм направен, чудни са Твоите дела и душата ми добре знае това."

"Когато гледам Твоите небеса, делото на Твоите пръсти,

луната и звездите, които Ти си отредил,

си казвам: Какво е човек, за да го помниш?

Или човешки син, за да го посещаваш?

А Ти си го направил само малко по-нископоставен от ангелите

и със слава и чест си го увенчал.

Поставил си го господар над делата на ръцете Си;

всичко си подчинил под краката му –

всичките овце и говеда,

още и животните на полето,

въздушните птици, морските риби

и всичко, което минава през морските пътища.

Йехова, Господи наш,

колко е превъзходно Твоето име по цялата земя!"

ЕДНО, НАЙ-МНОГО ДВЕ...

noreply@blogger.com (Ludmil Yatanski) — Fri, 15 Jul 2016 20:03:00 +0000

Жега. Ранен след обяд. Една пълна чаша ароматно кафе...
Трябваше да изляза с колата и да прекося част от София. Направих си ароматно кафе, защото беше ленив ранен следобед.
Седнах в сгорещената като пещ кола и се засуетих. В ръцете си държах не едно или две неща. И на всичко отгоре - чаша с ароматно кафе. Изглежда плановете за движение на ръцете и последователността на тези движения в главата ми нещо се объркаха и внезапно настана хаос. И в този хаос, цялото ароматно кафе вместо да отиде на малки глътки в устата ми и да погали небцето, а след това да разлее в тялото ми мек аромат и освежаващи струи, се преобърна светкавично и се изля върху ръчната спирачка. Докато се усетя държах празна чаша в ръката и една нервна сухота заседна в устата ми. Въображението ми предизвикваше някакъв илюзорен вкус на кафе, но истината беше една - празна чаша и невярващи очи.
След няколко мига се съвзех. И се усмихнах. Даже се разсмях на глас...
Докато карах по кварталните улички, започнах да мисля за случая. Напоследък все по-често изтървах неща, губех ключове и забравях предмети тук и там. И си дадох сметка, че при всички случаи ръцете и главата ми са пълни с много "неща". С много предмети и много задачи. И всичко това разпилява вниманието и усилията ми...
Резултатът е посредственост. Загуба, объркване, изтощаване... И един илюзорен вкус на кафе в устата.
Всъщност това беше поредният урок за избора на най-важното. На най-важните неща, които да получат вниманието и усилията ми.
Има малко неща, които мога да държа в ръцете си. Най-много две. По едно в ръка. Дори и те са много.
Има малко хора, на които мога да обърна внимание едновременно. Един или двама. Всъщност един.
Има малко богове, на които да се покланям. Всъщност има само Един.
Има малко хора, които да нарека приятели. Е, те са повече от един...
Има малко неща или личности, които могат да бъдат на първо място в живота ми. Всъщност е само Една личност - Творецът.
И ако продължа този списък, със сигурност ще се окаже много дълъг.
Една от най-тежките и сериозни битки в ежедневието се оказва битката за нашето внимание. Битката за приоритети. Всичко и всеки в този свят иска да бъде на първо място в живота ни. И липсата на адекватен отговор ни парализира. Прави усилията ни безплодни и безпредметни.
Жега е. Ранен след обяд. Сядам с чаша кафе в ръка. И бавно отпивам глътка. Усещам аромата. Той е реален. Чашата е пълна с горещо кафе.
След ароматната чаша горещо кафе слизам до колата. Сядам в нея. Няма чаша в ръката ми. Ръцете ми държат волана. Очите ми гледат пътя...
Вървя напред стъпка по стъпка. Една след друга. Не бързам. Не прескачам. Внимателно гледам пътя пред себе си. И знам, че ще стигна. Цялото ми внимание е в настоящият миг.
Събуждам се. Отварям очите си. Внимавам в избора си. Избирам най-важното. И му отдавам цялото си внимание. Избирам най-важните хора за мен. И им отдавам цялото си внимание.
Избирам Единствения Бог. И Му отдавам сърцето си. Изцяло. Не Го деля с друг. Той е най-важният...
Защото, "Който люби баща или майка повече от Мене, не е достоен за Мене; и който люби син или дъщеря повече от Мене, не е достоен за Мене; и който не вземе кръста си и не върви след Мене, не е достоен за Мене. Който намери живота си, ще го изгуби; и който изгуби живота си, заради Мене, ще го намери."
И всичко идва на мястото си...

По-на запад от Рая

noreply@blogger.com (Ludmil Yatanski) — Thu, 26 May 2016 19:44:00 +0000

И стана утро. Започна третият ден...
Натоварихме колата с две раници и фотоапарат и потеглихме. За Цюрих. Избрахме го по неволя, но никак не съжалявам. Дестинацията ни беше Базел, но поради "историческото събитие" финал на лига Европа, хотелите и всички места за преспиване бяха качили цените до небето... И така Цюрих спаси положението.
Тръгнахме през широката германска страна към Швейцария. Малко преди границата спряхме на една бензиностанция за да заплатим пътната повинност. Тоест да си купим винетки за Австрия и Швейцария. В Германия винетки няма. Всички пътища са безплатни, понеже се плащат чрез по-скъпия бензин. Та както разбираме няма безплатен обяд...
Поодраха ни кожата и с леко продрани гърбове с чаша кафе и лека закуска продължихме към Австрия. Минахме един от най-дългите тунели под обикновен алпийски хълм и се озовахме в друга губерния. Беше за много кратко, но достатъчно. Бензинът в Остеррайх е най-евтин и затова заредихме там, догоре. Не че бяхме изразходили много.. Но освен бензин в Австрия, купих нещо безценно, без което щях да съм много неефективен. Историята започва от предишния ден.
Носех си един чифт очила. По-крехките. Не знам защо избрах тях. И докато жонглирах с очилата в ръцете си, заедно с една камара други предмети, едната дръжка се отлепи от корпуса. Ситни капчици пот избиха по челото ми и на някои други места. Без очила не мога да чета. Естествено всичко би било решено много лесно, ако бяхме влезли в един обикновен универсален магазин и бяхме купили моментно лепило. Но в Германия за разлика от дома не работят никакви магазини по време на празник. Никакви. Дори някои ресторанти и заведения не отварят. Всичко е пусто и празно. И така търсенето на лепило започна и завърши в Австрия. В бензиностанцията, в която заредихме, жената зад касата говореше перфектен немски, но може би знаеше само една дума на английски. И тя беше лепило. Щом чу тази вълшебна дума, тя се оживи, усмихна и ми махна с ръка да я последвам. С голяма увереност и вещина премина през всички рафтове и рафтчета и ме заведе пред желаната етажерка. Бръкна в нея и извади тубичка моментно лепило. Тази жена спаси очилата ми. С голяма усмивка ми подаде лепилото, а аз с още по-голяма го грабнах от ръката й.
И така след този щастлив епизод, отговор на горещите ми молитви, продължихме към Швейцария. Не след дълго бяхме там и не само. Сякаш за миг се озовахме в Цюрих. Мобилното устройство акуратно ни заведе пред къщата, където бяхме наели стая. И тъкмо да си отдъхнем, разбрахме, че едва сега започват нашите перипетии. Тук паркинг, там паркинг, няма паркинг. На всеки паркинг имахме право да си платим само за половин час и след това трябваше да търсим друг. И после друг, и после друг...
Бяхме доста неприятно изненадани. Никъде нямаше безплатни места за паркиране. Всички бяха високо платени. Престоя на колата беше двойно по-скъп от квартирата за преспиване. След безуспешното ни търсене на паркинг с прилична цена за едно денонощие, решихме ако ще се плаща, поне да е за бензин и започнахме своята обиколка с колата из старинния град. Изключително красивият Цюрих. След като карахме напред назад, нагоре надолу, решихме да спрем някъде към центъра и да се разходим там. Намерихме подземен паркинг и оставихме колата там за два часа и половина срещу една "скромна" сума швейцарски франкове... Потопихме се в пленителната атмосфера на старинен град с много жив и динамичен съвременен темп и стил на живот. Най-напред излязохме на езерото Цюрихзее. Градът се отвори. Първата заблежителност, която се изправи величествено пред нас беше статуята на бележития реформатор Улрих Цвингли. Пресякохме реката и се потопихме в градската атмосфера. Пред нас се заредиха красиви сгради и катедрали.Честно казано не познавахме града и не знаехме много за неговата история. Но той започна да ни се разкрива без много думи. Даже без нито една. Разгледахме няколко старинни катедрали. Едната се оказа църквата свети Петър. Сграда с богата архитектурна и още по-богата църковна история. Настоящата сграда бива осветена в началото на 18 в. като първата църква строена по време на протестантското управление на града. Друга катедрала, която огледахме и заснехме без да познаваме се оказа църквата Гросмюнстер, от която Цвингли прогласява смело евангелското послание. Няма да ми стигне времето да опиша всички забележителности, с които се сблъскахме и свързаните с тях исторически факти. Атмосферата в града ни завладяв. Малките кокетни, преплетени улички ни пренесоха в една приказака и аз не знам от кой век. Малки магазинчета, цветни знамена, цветя, каменни пътеки оплетени в едно създаваха неописуема атмосфера...
В един момент съзряхме един спедиален магазин. Магазин за швейцарски шоколад. На големи и малки парчета. С плодове и (щах да кажа зеленчуци) в различни разцветки. Тъмен, черен, млечен... С билки или ядки... И естествено се изкушихме да влезем в него и освен всичко друго да опитаме Швейцария. И да ви кажа вкуса й беше неописуем. Сладък като шоколад...
Неусетно се озовахме пред централната гара. Хапнахме пред нея по сандвич и решихме следващата ни спирка да бъде Люцерн... Речено, сторено. Отправихме се към паркинга и отново минахме по красивите улички за да им кажем "до нови срещи". Запечатахме в очите и в телефоните уникалните гледки и се качихме на колата. Люцерн ни зовеше....
Пътят беше много лек и почти неусетно влязохме в малкия град. Очакваха ни нови очарования.
Огромно езеро. Планини, които прегръщат долината. И приказни постройки. Изглежда Люцерн е град на изкуството. И не само изглежда. Така е.
Неусетно се изправихме пред дървен мост с кула от едната му страна. Мостът Капел. Много топло и уютно дървената конструкция свързваше двата бряга. Откриваше уникални ракурси към двата бряга. Оказа се, че това е символът на Люцерн. Мост с древна история. Веднъж горял, реконструиран и отново в кондиция.
Пресекли река Ройс по древния мост се озовахме в плетеницата от малки улички и старинни сгради подобни на тези в Цюрих и все пак много различни. С различно настроение и дух. Като се наситихме на гледки и настроения поехме обратно към базовия лагер - Цюрих.
Пътят беше натоварен. Потокът коли ни дърпаше със себе. В един момент се оказах в погрешна лента и с майсторски маньовър се влях в правилната. И изведнъж сякаш се качих на сцената на звездите. Мощна светкавица блесна в лицето ми, а след миг светлина обля и гърбовете ни. Очевидно бях нарушил някое правило за движение по пътищата. Оказа се, че швейцарците санкционират превишена скорост дори, когато тя е от един до пет километра в час. Уникално. Вероятно затова са толкова богати... Замислих се, че ако Бог не би проявил благодат към нас хората, бихме били смазани дори при първата грешна мисъл... Изглежда, че и ние българите сме доста благодатни хора. Махаме с ръка и казваме: "карай да връви"... Какво е едно минаване на червено..., какво са двадесетина тридесет или четиридесет километра превишена скорост... И така във всички области на живота... Къде ли е границата все пак? Мисля си, че без санкции лесно забравяме какво означава прошка и колко струва тя на този, който прощава...
Но пътешествието ни продължи със същия вълшебен аромат и денят завърши с блажено протягане на леглото... Чакаше ни нов изпълнен с вълнения ден в Швейцария. Денят на сблъсъка.
Следва срещата ни с Базел и двата футболни колоса.

На запад от Рая

noreply@blogger.com (Ludmil Yatanski) — Mon, 23 May 2016 14:16:00 +0000

Стана привечер и часът дойде. Нарамихме раниците и потеглихме. Жена ми ни закара до метрото. Качихме се. За първи път отивах до летището с метро...
Когато наближихме, мотрисата излезе над земята. Небето беше приказно. Облаците рисуваха със замах и картините се меняха непрекъснато. Изкуших се да ги снимам. И с право...
Минахме всички проверки с лекота и се намерихме пред портите на въздухоплаването. Летяхме с някаква партньорска компания на Луфтханза. Самолетът беше напълно непознат, но много приятен и удобен. Ембраер. Бразилско производство.
Прелетяхме растоянието до Мюнхен много бързо. Наехме кола и потеглихме към хотела.
Вечерта беше спокойна.
И стана утро. И потеглихме към прохладния Мюнхен. Помолихме се да не вали като из ведро и пътешествието започна. Посъветваха ни да вземем автобус до по-централните квартали, така и сторихме. Качихме се на първия дошъл реис и моментално попаднахме на българка. Беше много любезна и разговорлива. Каза ни всичко, което знаеше за града и ни насочи в търсенето на забележителности.
Слязохме на последната спирка и закрачихме в смълчания град. Беше необикновено пуст. Рядко някой колоездач ни задминаваше. Бяхме уцелили празник. Градът беше спокоен. Тих. Красив. Леко меланхоличен. Небето се беше навело и леко притискаше тихите улици...
Красиви постройки се редяха пред погледа ни. Търсихме площада Мариенплац със старинни постройки, от където да започнем обиколката си. Не след дълго се озовахме точно на него. Красива сграда в готически стил хвана погледа ни. Оказа се новото кметство построено през втората половина на 19 в. в псевдо исторически архитектурен стил, имитиращ холандска готика.
Снимах с настървение.
Снимах и вървяхме. И така ходейки и снимайки се озовахме пред катедралата Фрауенкирхе. Една от най-известните постройки в целия град. Влязохме с трепет в нея. Тя беше запечатала атмосферата на страхопочитание и благоговение пред Твореца, пред Христос. Просторна и светла, църквата се готвеше за празника. С Христо разглеждахме красивия и семпъл интериор и изведнъж красива музика изпълни могъщо цялото пространство. Въздухът затрептя... Бяха започнали репетиция за богослужението. Голям хор с малко инструменти изпълваше балкона очевидно създаден за тази цел. Няколко разпоредители достолепно обикаляха и подготвяха залата. Отправих се към един възрастен служител и го запитах дали бих могъл да направя няколко снимки. Той дружелюбно и с голям респект ми отговори, че в момента бих могъл да снимам. Това и чаках.
Като излязохме от църквата решихме да открием известната бирария, една от атракциите на града. Но докато се шляехме по старинните улички, пред нас се озова един двуетажен рейс за туристически обиколки. Без колебание се метнахме в него и започна нашето моторизирано пътешествие из баварската столица.
Първата ни спирка беше при двореца Нимфенбург. Красива постройка от 17 в. разрастваща се постепенно през вековете. Там събудих един заспал лебед. И той ме удостои с поглед. Помълча малко и отново си мушна главата под крилото да спи. Аз обаче не го оставих докато не получих желаните пози и погледи за снимки. Когато успях да уловя красотата му го оставих на мира...
Разходихме се из просторния парк зад дворцовите сгради, подишахме чистия мюнхенски въздух и потеглихме към следващата дестинация - Олимпия щадион. Това е изключително забележително място, защото там се е случило много важно събитие за отбора любимец на моя голям син Христо. Борусия Дортмун печели своята европейска титла точно на този стадион в близкото минало.
И така ето ни пред големия олимпийски комплекс. Първото нещо, което направихме стъпили на спортна земя бе да се качим на олимпийската кула, от където се открива забележителна гледка към целия град. В подножието й, срещу олимпийския комплекс са построени централата и музеят на автомобилния концерн БМВ. Като се наситихме на гледките от високо, слязохме смирено на ниското. И започнахме да ходим. Да ходим. Да ходим. И обиколихме стадиони, плувни басейни, хълмове и паркове. Докато стигнахме до малките павилиончета за немски наденици и разни такива неща... Там, на крак, хапнахме едни от най-вкусните наденици на света с невероятен сос и пържени картофки за цели пет или шест евро... Този вкус беше и остана съществена част от преживяването!

След като разгледахме колоса на спорта, не ни остана нищо друго освен да се върнем и открием известната бирария.
Речено, сторено! Открихме я. И седнахме на една маса с още неколцина германци. Масата беше доста интересна. Надраскана и нарязана от предишни древни посетители... По всяка вероятност бях седнал на мястото, където преди мен е седял Хитлер, защото изведнъж ме обзе силното желание да завладея целия свят... Като усетих на къде бият нещата, моментално се овладях! И с Христо изядохме бързо един брецел. Синът ми с ентусиазъм ме убеждаваше колко са превъзходни немските брецели, но аз не подавах докато не изядохме един. От този момент си мислех единствено и само за брецели...
След като ядохме брецел и слушахме маршова немска музика в известната бирария ни остана една единствена дестинация от програмата. Английската градина. И се отправихме към нея.
Хванахме туристическия рейс и не след дълго се озовахме пред нея. Там дъждът, който цял ден се въздържаше да не ни залее, се отприщи. Започна тихо да си вали и да залива всичко. Но ние предвидливо си носехме чадъри. И така, под чадърите закрачихме в англиската градина. От време на време дъжът спираше и аз правех по някоя закъсняла снимка. Докато в един момент реших, че съм приключил с фотоапарата. Сложих го в раницата и забравих за него. А дъждът продължи да ромони и да създава своята характерна меланхолична атмосфера.
Последната спирка беше в хотела. Беше минал един страхотен ден. Мюнхен ни беше приел в обятията си и беше споделил своето сърце с нас. Сега ни очакваше приятна вечер в размишления и спомени... Единственото нещо, което се опита да помрачи удоволствието бе плуващият в локвата вода на дъното на раницата апарат... Това май беше неговият край. Поне за сега.
Но нищо не успя да помрачи удоволствието от срещата с този стар германски град...
До нови срещи Мюнхен! Ако е рекъл Господ :)

Следва среща с Швейцария.

Един ключ, два ключа...

noreply@blogger.com (Ludmil Yatanski) — Fri, 29 Apr 2016 12:30:00 +0000

Ръцете ми баха пълни с багаж. Благополучно пристигнах пред вратата. Но... както винаги ключовете ми бяха някъде другаде. Забравени. Този път помнех къде съм ги оставил. В колата. Мразя ключовете. Защото са много. И защото ги губя...
Стоях пред вратата с пълни ръце и се чудех какво да направя. Да се върна обратно или да звънна и ако някой е в къщи да ми отвори... Звъннах. Домофонът застърга със специфичния си звук и вратата се отвори... Получих достъп до дома.
И като си ходех с мисълта за забравените ключове се запитах защо ли изобщо имаме ключове?
Защото имаме стаички, в които не искаме всеки да влиза. Имаме други стаички, в които не искаме никого. Искаме да сме сами.
Интересното е, че никой не се интересува какво искаме. Всеки иска да влиза навсякъде. И там където не му е мястото. Всеки иска да взима всичко, каквото си поиска. Без да пита...
Всеки иска да притежава всичко. Да знае всичко....
Не искаме някой да ни казва какво може и какво не може!
Но има ли някой, който не иска да има стаичка, стаички, в които никой да не влиза и никой да не взима нищо от там?
И затова си имаме ключове. С които казваме: "Тук неможе! За да влезеш ти е нужен ключ. И само аз мога да ти дам такъв! И ако нямаш, значи не искам да влизаш!"
Има стаички, в които влизат мнозина, но само с ключ. И само те имат този ключ. Тези стаички не са за всички. Те са само за нас, които имаме ключ. И затова имаме.
Другите са нежелани. Те нямат ключове. Могат да похлопат и да получат достъп. Или пък да не получат.
Могат да похлопат и да им се отвори. Веднъж. Втори път... Може да получат и ключ.
Веднъж влезли няма гаранция, че ще останат. Останем. Един ден може да се окажем, окажат отвън. Да хлопат, да хлопаме, но вратата да остане затворена.
Но има ли ключ за всички врати? Има ли някой, който има такъв? Има ли някой, който може да влиза през всяка врата и да вижда какво има във всички стаички?
Може би. А може би не?
Колко забележително. Колко впечатляващо. Христос може да минава през вратата. Без ключ. За Него няма преграда. Той Е навсякъде. И въпреки това има врати, през които не може да премине. Заключените. Заключените от Неговите творения. Врати на сърца, които са здраво залостени. За които врати само собственикът има ключ. А Творецът стои и хлопа. Нежно и търпеливо. Но не влиза ако не бъде поканен...
Има и друг един, който иска да влезе навсякъде. И е готов да разбие всяка врата и ключалка, която не го допусне. И разбива. Влиза. И все пак остава отвън...
Защото в сърцето влиза само онзи, който е поканен. Непоканените макар и вътре остават отвън...
Има затворени за мен врати. Аз имам много ключове. И нося почти всички в мен. Изглежда, че мога да отворя всяка врата. За съжаление съм много слаб с ключовете. Губя ги. Забравям ги... И все пак има врати, които са винаги отворени за мен. Но не всички. Има затворени врати за мен. Сигурно и за теб.
Добре е някои да си останат затворени завинаги. А други да се отворят...
Има отворени врати, през които е добре никога да не влизам. Нито пък ти...
Имам една стая, в която може да влезе само Един. И когато Той влезе, изведнъж тя става толкова голяма, че може да побере целия свят... В нея искам да остане Той. И никога да не си отива. Никога да не загуби ключа. Никога повече да не хлопа. Защото е отвътре...
В тази стая искам да останат всички, които обичам. И никога да не излязат.
Има стаи, в които искам да вляза. И да остана там. И да не се нуждая повече от ключове. За да не ги губя. Нито забравям. Искам ключът да съм самият аз. И когато вратите ме видят да се отварят сами.
Знам, че има цена за влизането през една врата. Тясната. Но знам, че тази цена е платена. И аз съм получил ключа. Тя е отворена за мен. Вратата, през която влизам в Царство, което няма край. Царство, в което няма недостиг. Няма страх, мрак, злоба. Но има мир, любов....
Има много ключове. Но само един искам аз. Един, кйото да не загубя. Един, който искам да дам на Онзи, когото обичам. И знам, че Той няма да го загуби. Защото самият Той е този ключ. Ключ, който отваря моето сърце. И го прави щастливо...

ДАЙ, ВЗЕМИ!

noreply@blogger.com (Ludmil Yatanski) — Thu, 21 Apr 2016 19:07:00 +0000

Какво мога да взема от живота? А какво мога да дам? Кой ли въпрос си задавам? И не само на себе си...
"Какво да направя за теб?", пита Исус слепеца Вартимей. Каква разлика, какъв контраст! Слепецът вика и не се свени да търси Исус, за да спечели обратно своето зрение...

Мисля си, че дълбоко в себе си всички копнеем да бъдем "божествени". Може би защото има дълбоко вложен копнеж от Бога по съвършенството, а то се намира единствено у Бога. И може би защото искаме да бъдем обичани с най-силната и голяма любов, която човек може да ни даде. А може би защото сме създадени от Бога и копнеем да бъдем като Него... Може би...
Но знам как можем да бъдем като Него или поне малко да се доближим до красотата Му.
Искаме да сме като Него, но унизително пълзим надолу. Като искаме да изсмучем от живота всичко, което може да ни даде.
А всъщност истински божественото е да можем да обичаме като Него и да сме готови да направим всичко за ближния и най-вече за Този, Когото обичаме - Христос.
Малкият човек вика: "Дай!" А големият крещи: "Какво мога да дам?"
Какво да направя за теб?
Бог е богат и затова може да раздава. Раздава истински богатият!
Искаме да сме като Бога? Нека сме силни и да раздаваме. Щедро - така, както сме получили!
И така вършим Божиите дела. И ставаме като Бога... Можем да бъдем обичани, мразени, преследвани... Но можем да обичаме... и да отдаваме всичко, което имаме и сме получили даром... Защото това е привилегия на Бога... и на Неговите слуги.
Копнежът по Бога е осъществим. Можем да бъдем като Него. Можем. Като вършим Неговите дела. И отдаваме себе си. С радост. С наслада.
Можем да дадем и да обогатим. Или пък можем да отнемем и ограбим...
Какво мога да сторя за теб?

"Защото наистина Човешкият Син не дойде да Му служат, но да служи, и да даде живота Си откуп за мнозина. Дохождат в Ерихон; и когато излизаше из Ерихон с учениците Си и едно голямо множество, Тимеевият син Вартимей, един сляп просяк, седеше край пътя. И като чу, че бил Исус Назарянинът, почна да вика, казвайки: Исусе, сине Давидов, смили се за мене! И мнозина го мъмреха, за да млъкне; но той още повече викаше: Сине Давидов, смили се за мене! И тъй, Исус се спря и рече: Повикайте го. Викат слепеца и му казват: Дерзай, стани, вика те. И той си хвърли дрехата и скокна и дойде при Исуса. И проговори Исус и му каза: Какво искаш да ти сторя? Слепецът Му рече: Учителю, да прогледам. А Исус му рече: Иди си, твоята вяра те изцели. И той веднага прогледа, и тръгна подир Него по пътя."

Photo: https://www.flickr.com/photos/123759716@N02/23640186041/sizes/l/

ЕДНА МАСЛИНА, ДВЕ МАСЛИНИ, ЕДИН МИЛИОН МАСЛИНИ...

noreply@blogger.com (Ludmil Yatanski) — Thu, 17 Mar 2016 15:47:00 +0000

Отворих прозрачната кутия. Черни, свежи и хрупкави, маслините примамваха окото. И аз се пресегнах. Маслината беше вкусна както обикновено. Но беше без костилка. Като се загледах, върху тях имаше белези от намесата на машина. Машина, която беше бръкнала в тялото на черното топче и беше извадила костилката.
Тези малки разрези и кръглата дупчица в другия край на плода ме накараха да се замисля за пътя, по който е минал всеки един от тях...
Представих си безкрайните гори от маслинови дървета в Гърция. Хълм след хълм, които се редят покрай пътя за Атина, плътно покрити с маслини.
Представих си как машини обират старателно дърветата. Грижливо събрани, плодовете пълнят огромни контейнери и после биват извозени до близката фабрика. Там милиардите малки топчета биват продупчени, за да им извадят "сърцето". И после ги разделят. Костилките отиват за преработка, а останалото се консервира и продава в огромните супермаркети. А може и в по-малките...
Всичко е окрупнено. Всичко става безлично. Дали маслините, които са в моята кутия, са от едно дръвче, или са от десетки? Дали някой познава всяко едно дръвче? Или се грижи за всяко поотделно?
Аз имам дръвчета. Ябълки, круши и череши. И орех. И познавам всички дръвчета. Те са моите дръвчета. Когато родят, аз съм горд с тях. Защото са моите дръвчета. Късам всяка ябълка поотделно. Защото са моите ябълки. Грижа се за дръвчетата. Мисля за тях. Обичам ги. Обичам не само да ги ям. Но и да се грижа за тях... Познавам ги от бебета. Подрязвам ги. Поливам ги... И им говоря. :) Не са ми казали и дума, но виждам как откликват на вниманието ми.
Е, нещо подобно става и с нас хората. Ние сме окрупнени. На групи. Етнически. Религиозни. Политически. Потребителски...
Получавам лично писмо по електронната поща. То е адресирано до мен. И аз си мисля, със стоплено сърце, че някой се е сетил за мен. Че ме познава. Но всъщност не е така. Това писмо е изпратено до хиляди други, а може и милиони, които имат пари и могат да си купят нещо полезно от толкова любезния магазин. Той мисли за нас. И ни познава по име. Макар за него да сме напълно непознати. И безинтересни. Освен парите ни.
Имаме прятели "на килограм", а всъщност нямаме. Мислим, че общуваме, а всъщност приказваме. Ходим сред тълпа от хора, но сме сами.
Е, това е живот на килограм, който всъщност не е живот.
Можем ли да обърнем посоката на обществото? Да спрем конвейера? И да се насладим на "ръчната изработка"? Общуването ни да не е само приказки, но сърце да докосва сърце. Приятелите да са приятели... Бог да е Бог. И да си разговаряме с Него като в Едем. И да Го чуваме. И сърцето ни да гори...

ПЕСЕНТА

noreply@blogger.com (Ludmil Yatanski) — Fri, 02 Oct 2015 10:13:00 +0000

Завих покрай сградата и чух песента. Беше обикновен ден. Улицата празна. Слънцето високо в небето. Прохладно и свежо. Птичката пееше чудната си песен. И изведнъж разбрах, че пее за мен. Беше там, на това място, поставена от Твореца. Там на това място, по това време. Когато минавах край нея. И аз я чух.
Сърцето ми се разтопи. Песента беше божествена. Създадена от Бога за всеки, който би я чул. Изпратена до мен. Но по-голямата сладост идваше от факта, че тази птичка пее за мен, защото Някой мисли за мен. Някой иска да запее в ушите ми. Да стопли сърцето ми.
Очаквах да чуя задълбочени и сериозни слова, но изведнъж ухото ми се отвори и чух песен. О, каква радост и наслада! Всъщност дълбокото послание беше скрито в тази проста песен.
В този забързан и объркан свят, който няма време да вдигне глава от работа, скръб, удоволствия и лутане наляво и надясно, Бог има изненадващо послание. Послание песен.
Една малка птичка, която не беше застанала на сцената. Но скрита някъде в клоните на близките дървета, лееше трели, които нямаха равни по красота и мелодичност. Беше създадена виртуозно и изпълнена с вдъхновение да запее точно в този момент, за да разруши абсурда на човешката суета. И да изпрати послание, че истинската красота и наслада е пред очите ни, в ръцете ни, но не я виждаме. А гоним химери. И се разминаваме с красотата на мига, сътворен от Бога. Състезаваме се да купим с пари онова, което не ползва и не носи щастие. И стоим в празни къщи или гледаме през стъклата на скъпи коли как животът изтича и великите ни постижения се оказват кули от прах...
Една малка птичка запява своята песен. А аз не мога да й платя. Но това не ме притеснява. Слушам с радост и се наслаждавам. Защото моят Баща е богат и плаща билета за този концерт. Всъщност сам Той го организира. И ме кани да вляза в Неговата почивка. Да си почина от своите нервни дела. От своята суета. И да се облегна на Него. Да пия от водата, която дава даром. Вино и мляко, които текат от Неговата трапеза...

"О вие, които сте жадни, дойдете всички при водите; И вие, които нямате пари, дойдете купете, та яжте; Да! дойдете, купете вино и мляко, Без пари и без плата.

Защо иждивявате пари за онова, което не е хляб, И трудът си за това, което не насища? Послушайте Ме с внимание и ще ядете благо, И душата ви ще се наслаждава с най-доброто.

Приклонете ухото си и дойдете при Мене, Послушайте, и душата ви ще живее;"

Блог на Людмил Ятански

НЕЩО ОРАНЖЕВО

Врани

СЪРЦЕТО НА БАЩА

СЛУШАМ

ПОЗИЦИЯ

СРЕЩУ СВОБОДАТА, ИЛИ ЗА НЕЯ

НА ЧЕТИРИ КРАКА

КАИШКА, МОЖЕ БИ...

КУЧЕТАТА СИ ЛАЯТ, КЕРВАНЪТ СИ ВЪРВИ!

ТУК И СЕГА

ВРАГЪТ, МОЯТ ПРИЯТЕЛ

СИЛАТА НА РОЗОВИЯ ЦВЯТ

ПЕТДЕСЕТ СТОТИНКИ...

В това се състои любовта, не че ние сме възлюбили Бога, но че Той възлюби нас и прати Сина Си като умилостивение за греховете ни.

p, li { white-space: pre-wrap; }Възлюбени, понеже така ни е възлюбил Бог, то и ние сме длъжни да любим един другиго.

От това познаваме любовта, че Той даде живота Си за нас. Така и ние сме длъжни да дадем живота си за братята,

Но ако някой, който има световните блага, вижда брата си в нужда, а заключи сърцето си от него, как ще пребъдва в него любов към Бога?

СИВИТЕ ПТИЦИ

ЕДНО, НАЙ-МНОГО ДВЕ...

По-на запад от Рая

На запад от Рая

Един ключ, два ключа...

ДАЙ, ВЗЕМИ!

ЕДНА МАСЛИНА, ДВЕ МАСЛИНИ, ЕДИН МИЛИОН МАСЛИНИ...

ПЕСЕНТА

Възлюбени, понеже така ни е възлюбил Бог, то и ние сме длъжни да любим един другиго.