Пътепоказател

Краят на „История.бг“

2026-09-10T04:14:38.303-07:00

Един приятел с весела усмивка споделяше, че всички глупаци в махалата не могат да понасят умника с очилата и все чакат сгода да го ступат.

Е, Георги (Жоро) Ангелов отговаряше и на двете условия от горното изречение в малката балканска махала, наречена България!

Колкото до аргументите на БНТ защо е свален от екран водещият Ангелов, те (аргументите) ми напомнят случка, разказана от великия сръбски комедиограф Бранислав Нушич в неговата „Автобиография“.

Прибира се рано сутрин и внезапно вкъщи белградски бохем и вижда на прага си огромни стражарски ботуши, а после вижда в леглото до собствената си възлюбена огромните мустаци на огромния притежател на ботушите. Възлюбената казва с дълбоко убеждение в гласа: „Ацо, това, което виждаш не е истина! Истината е съвсем друга!“

Предлагам на хората с богата фантазия да заменят в битовата белградска история ролите на бохема, възлюбената и притежателя на огромните ботуши с участниците от нашата обществена телевизионна БНТ трагикомедия.

И да завършим с цитат от Освалд Шпенглер: „Това е краят на демокрацията. Ако в света на истините доказателството решава всичко, в света на фактите е меродавен успехът.“

Георги Ангелов вече не е водещ на „История.бг“ – факт!

Успяха (най-после) да го свалят – факт!

Доказателствата за несъстоятелността на случилото се не решават нищо!

Това е краят на „История.бг“, но не по Фукуяма, а по логиката на хората от махалата…

Р.S. Участвал съм три пъти като гост в "История.бг". Вероятно недостатъчно, за да разбера какво точно се случва извън обектива на камерите. Ще споделя само странното впечатлени, което ми направи факта, че предаванията за двете седмици се "правеха" в един ден. Едното директно в ефир, а час преди него се реализираше запис на предаване с другия водещ, което се излъчва следващия понеделник. На запис. Трябва ли да уточнявам, че досега предаването на живо се водеше от Георги Ангелов, а на запис - от другия водещ. Точно той остава след свалянето на Георги Антелов.

Не съм му запомнил името...

Дълги опашки - къса памет!

2026-08-11T21:06:04.459-07:00

По повод обществените вълнения след жестокото убийство на 37 годишен мъж, извършено от група малолетни в Пловдив в първите дни на август 2026 г.

Преглеждам архива на публикациите си във вестник "24 часа". През 2004 г. два текста от 13-ти март и 13 май (Хм, 13-ти!) са със заглавия "Кой пусна бесовете в света на децата" и "Живот с цената на едно видео". Свързани са с две жестоки престъпления, извършени от малолетни. На 5-ти март в Пловдив (Хм, Пловдив!) Антония и Мария убиват по мъчителен начин съученичката си Маргарита. Всичките са на 14 години. Два месеца по късно в Стара Загора деветокласниците Виктория, Мария, Дончо и Боян убиват по особено жесток начин 85-годишният пенсионер Милко Златев. Вързан за стол, мушкан с кухненски нож и удушен с телефонен кабел.

Някъде из втория текст давам пример за абитуриентка намушкала с кухненски нож баща си, който е пропил парите, заделени за рокля за нейния бал...

Пак някъде там цитирам институции, заключаващи: "нарастващи случаи на насилие и побои с преобладаващи извършители - девойки"

Подзаглавие на единия текст - "В племето на тийнейджърите - матриархат и жертвоприношения"!!!

И пак...липса на емоционална компетентност, липса на социална компетентност!!!

Защо припомням всичко това?! И аз се чудя - става дума за събития отпреди 22 години (почти четвърт век)!

В "Книга за джунглата" Ръдиард Киплинг говори за Бандар Лог - племето на маймуните, имайки предвид, разбира се, хората: "Дълги опашки, къса памет!"

Е, ние нямаме дълги опашки! Но сме си пак в джунглата...

П.С. - Под този пост в Линкдин някой написа краткото: "Уилям Голдинг "Повелителят на мухите". Май, най-точният отговор на всичко...

Те вече са 101 и са черно бели

2026-03-10T23:27:00.000-07:00

Те вече са 101 и са черно бели. Броевете на българското "Léuropeo". Първият от новата стотица тематично повтаря името на списанието - озаглавен е "Европеецът", търсейки отговор на многото въпроси за това как националната ни идентичност се вписва в това понятие.

Приятен е за четене в смисъла на написаното преди две хиляди години от автора на червената книга от снимката: "Затова направи целия си живот приятен, като чисто и просто престанеш да се тревожиш за него."

Така че, приятно четене!

Относно L'EUROPEO 100 пъти (и мен:)

2025-12-29T01:04:00.000-08:00

На снимката: На масата е брой №100 на списанието, за което имах честта и удоволствието да пиша 16 пъти (досега :)

Преди много години (не си спомням вече колко) в малка художествена галерия уредничката застана пред малка картина и гордо каза: „Това е една от най-ценните ни! Първата, която Златю Бояджиев рисува с лявата си ръка след инсулта…“

Към този миг от живота ме върна обаждането от редакцията на „ Léuropeo“ с поканата да подготвя текст по темата на броя „#Преход“ (брой №34 – октомври/ноември 2013 г.) – за прехода от дясна ръка към лява в творчеството на големия български художник. По-късно и вече след всяко обаждане от редакцията си давах сметка, че животът ни е като домино от отминали истории – всяко черно блокче с бели точици по него си има своето място. До момента, в който идва времето да го хванеш и сложиш на масата…

Всички истории, които разказвах по страниците на черно бялото списание, ме връщаха към подредени по лавиците на паметта ми образи, факти, думи, мелодии и какво ли още не. Те си бяха там и чакаха обаждането от редакцията…

Сега си мисля, че българското „Léuropeo“ е като кратката енциклопедия, която така обичах да разлиствам като дете. Сигурен съм, че всеки един от верните му читатели е наредил грижливо 99 (почти) броя на списанието, а от време на време посяга натам и измъква наслуки един от тях. И чете и препрочита. Така може да се чете само старо списание, защото то не остарява.

Двумесечно издание. Все едно е отново 18-ти век, когато информацията не бърза за никъде – време на двумесечните периодични издания, на месечните… Колкото по-бавно четене, толкова повече смисъл. Забравен лукс в съвременните информационни медийни ленти, където цикълът на периодичните издания е изтрит. И възможността да седнеш удобно и да докосваш черно белите ретро страници с черно белите фотографии от минало време. Да не бързаш. Да четеш. Бавно. Съсредоточено. Умно…

Мой познат от китно градче в Лудогорието ми разказа през смях, как на всеки два месеца продавачката на вестници от центъра възторжено го посрещала с възгласа: „Пристигна новият брой на „Леопарди“…

Това му е прекрасното на черно бялото „Léuropeo“ в България. За разлика от черния леопард от 2025 г. то винаги идва и можеш да го видиш, пипнеш, погалиш, подържиш в ръце. Да го прочетеш…

Дарителите на България

2025-10-19T23:08:00.000-07:00

И чест и удоволствие е да бъда част от екипа, подготвил специалния септемврийски брой на списание Léuropeo - "Дарителите на България". Поучителни, вълнуващи, драматични, понякога тъжни, но повече вдъхновяващи истории.

И си спомних, че преди много, много години си записах (и запомних) едно изречение от "Дон Кихот": "Щедростта, Санчо, е добродетел, на която бедният не може да даде израз!" Сега си мисля, че вече бих допълнил мисълта на Сервантес само с една дума - "бедният духом"...

Приятно четене!

Референ-дум-дум! (тринадесет години по-късно)

2025-05-13T21:13:00.000-07:00

Вчера ми зададоха въпрос защо не пиша повече. Отговорих, че няма смисъл, особено когато нещата се повтарят по банален и скучен начин. След "внезапната" президентска идея за референдум по повод влизането на България в еврозоната, погледнах какво съм писал преди 13 години в редута по повод един подобен напън за референдум. Разбира се, иницииран от президентската (на Р. Р.) ракета-носител БСП. Много смешно е, че дори и тогава намесата на "атакаджията" В.С. и предшественик на "възрожденеца" К.К. в разговорите около референдума е също идентична в логиката си. Включително в скорошния им воаяж до Москва!

Това е българската политика - всекидневен смешен "Селски танц". Именно и поради тази причина илюстрирам текста с еднименната картина от любимия и толкова актуален напоследък Питър Брьогел

Ще прощавате, ама първата народна поговорка, която ми идва наум, след като идеята за национален референдум тръгна по медии и паланки е: „Дето тъпан блъсне, там г..а ми лъсне!” А, и още нещо! Питам се как става така, че най-читавите и светли идеи на демократичното живеене се превръщат в салфетки за мазните ръце на „сладкодумните гости на държавната трапеза”. (Това последното го е формулирал отколе Иван Вазов и за нашите политически нрави и субекти по-добро няма измислено.)

На първо място, цялата история около идеята за всеобщ референдум за бъдещото изграждане на АЕЦ „Белене” и нейното практическа реализация за пореден път доказва, че БСП и с това си ръководство е национално безотговорна партия, която следва и тесния си, и широкия социалистически интерес в драпането към властта. Да искаш национален референдум няколко месеца преди провеждането на парламентарни избори сочи, че въобще не ти пука за крайния практически резултат от поменатото всенародно допитване. Да използваш обществения интерес към наболял, че и набрал въпрос за трупане на политическа популярност е подло. Да търсиш чрез всенародното допитване база за начало на политическата си кампания към вота, който определя кой ще управлява страната в следващите четири години е цинично. Събрани ведно непукизмът, подлостта и цинизмът се сливат в онова неподражаемо и кратко определение, което така подхожда на днешния политически елит – гьонсуратлък.

В БСП много добре знаят и разбират, че крайният резултат от този референдум ще бъде нулев. Законът за прякото участие на гражданите в държавната власт и местното самоуправление е направен така, щото това участие да е, колкото се може повече непряко. Изискването за необходим вот от брой гласове на избиратели по-голям или най-малко равен на участвалите в последните парламентарни избори обрича на непризнаване резултатите от бъдещия референдум. Така няма как у нас да не се повтори румънският сценарии с референдума „за” или „против” отстраняването на президента Траян Бъсеску. Много говорене, много остри сблъсъци, излишно хабене на обществена енергия и накрая…никаква промяна.

Странно защо демократичните ценности се прегръщат здраво от българските политици винаги, когато са в опозиция. Чак сега от БСП се усетиха, че законът, видите ли, не бил съвършен и се нуждаел от важни промени в Чл. 23, указващ какъв трябва да бъде броят на гласувалите, за да бъдат признати резултатите. А в приемането (или съответно промяната) на един избирателен закон трябва да съществува един железен принцип. Законът да не се бута в навечерието на самите избори, защото и теорията, а най-вече практиката показват, че вносителите на предложението винаги имат конкретен и недобре скрит интерес от промяната. Защо ли забравихме, че по време на управлението на тройната коалиция имаше няколко инициативи за национални и местни референдуми, но тогава, заели дебелата капия на управлението, трите маймуни на управленската политическа коалиция си бяха затворили очите, ушите и устата за този въпрос.

С този тактически ход от БСП вкараха в капан и управляващите от ГЕРБ, че и президентството, че и цялата останала и остатъчна опозиция. Защото сега само селският луд може да протестира срещу така насрочения референдум. Отвори ли необмислено уста, срещу него ще се излее цялата лъжлива реторика с обвиненията за задушаване на народния глас, потъпкване на изконни демократични ценности, авторитаризъм и прочие. И понеже точно по този въпрос гузен, негонен бяга, управляващите не само не мълчат, но и сами обясняват, че референдумът е необходим. Само че щял да покаже нещата, не както ги мислели от БСП, а инак.

А, че този референдум е изцяло под знака на празното думкане и празните думи показа и рязкото включване на „Атака” в политическата говорилня. От тази партия винаги са доказвали, че могат да правят предизборна боя за плакатите си от… нищото. Активността на Волен Сидеров около референдума и очакваното плачевно представяне на партията на изборите догодина го изкара на мегдана. Има една забравена и поучителна поговорка по нашите земи, която Волен определено не знае, защото е на турски. На български тя казва: „Къносала се след Байряма”. Е, точно тя обяснява „гениалното” предложение на домораслия журналист-политик в референдума да бъде включен и допълнителен въпрос (съгласно Чл. 9, ал. 5) към народа – „за” или „против” продължаващото ни членство в НАТО. Привържениците на Теорията за световната конспирация (на която и първият националист на републиката е отявлен привърженик) веднага биха видели връзка между инициативата за въпроса и скорошния му воайаж до Москва. Едва ли! Тази тънка струйка водица не е толкова „вклад” в руската външна политика, а опит да се завърти с леко скърцане нефелната политическа воденица на телевизионния национализъм. Каква последователност да търсим в политик, който упорито внасяше на всеки 24 април предложение за признаване на арменския геноцид в парламента като част от националистичната антитурска реторика. Защото убедено знаеше, че няма да се приеме. И точно на 24 април 2010 година, когато „Атака” мощно подкрепяше ГЕРБ и можеше да преговаря за парламентарно мнозинство по признаването на геноцида, замълча по въпроса. И то как замълча.

Същото е и със сегашното предложение за разширяването на референдума с темата НАТО. От „Атака” знаят, че това няма как да се случи и, че няма кой да приеме предложените от тях в президентството цели шест поправки в Закона. Само дето и те се наредиха след БСП в използването на всенародното допитване за решаване на вътрешнополитическите си проблеми.

И няма да останат сами. Фиксирани в надеждите и страховете си за изборната 2013 г. всички политически партии ще се сборичкат около ядрения референдум, за да попаднат под лъчите на прожекторите. И за пореден път ще оплескат чистата идея за народното вишегласие. През разнородния оркестър на медиите всичко това ще придобие образа на лудо хоро под ритъма на тъпана на референдума. Само дето накрая пак ще стане като в онази народна поговорка: „Думба-лумба шикалка – няма сватба никаква…”

Ето затова, аз съм против горепосочените „пазители и ревнители” на българската демокрация и този референдум. Твърдо против!

Уроци по вероучение (двадесет години по-късно)

2025-04-24T06:19:00.000-07:00

Нещо като бележка!

Не ви се вярва, но преди точно 20 (двадесет) години в българското общество усилено се обсъждаше въвеждането на изучаването на религия в училище. По този повод образователният министър (тогава настоящият проф. Даниел Вълчев) и българският патриарх (тогава благопочившият патриарх Максим) се срещат и обсъждат темата.

Преди двадесет години!!! И отново сме в тази точка!!! Често, вече нищо не ми се пише, защото няма никакъв смисъл, когато няма кой да слуша разбира, туй що пея, що дрънкам на лира (Опс, това беше от дядо Петко Славейков! от 1870 г.)

По-добре да припомня какво написах на 01.10.2005 г. във в. "Новинар", където бях част от редакционната колегия. Минало несвършено!

В съседния двор от годините на моето детство живееха двама старци. Единият беше свещеник. Не знаехме името му, тъй като и не изпитвахме подобна необходимост - всички го наричахме дядо поп. Когато не беше в църквата, той постоянно се занимаваше с пчелите в двора на къщата. За нас беше странно, че докато се движеше между кошерите, човекът с бялата брада постоянно говореше нещо на пчелите - с тих и увещаващ глас.

Всъщност първите ми нерегламентирани от образователната система уроци по вероучение се проведоха именно в този двор. Често вечер сядахме върху едно огромно отсечено дърво в двора на двамата белокоси съседи. Получаваше се нещо като литературно четене с богословски уклон -старият свещеник излизаше от стаята си с малки поучителни книжки в ръце. После сядаше отстрани и слушаше. За най-изразително четящия, разбира се ,,имаше награда...

Спомних си тази история след срещата от отминалата седмица на образователния министър Даниел Вълчев с патриарх Максим в Синодалната палата-- среща, родила новината, че петима експерти по религия ще бъдат назначени в инспекторатите на образованието и, че ще се обсъждаг възможностите обучението по религия да бъде въведено като задължителен предмет в средните училища.

В навечерието на новата учебна година ситуацията сама по себе си е доста любопитна - назначаване на богослови в системата на МОН вече означава, че държавата поема ограничен като мащаб, но все пак конкретен ангажимент към желанието на православната ни църква да направи вероучението част от учебния план в системата на задължителното образование. От друга страна, министърът побърза да направи по соломоновски мъдрото уточнение, че решаващо значение за въвеждането на религията като задължителен предмет ще има общественото мнение.

Даниел Вълчев неслучайно потърси аргументи за евентуалното си бъдещо решение извън институциите. Тънкият и скрит момент между уговорката на министъра и желанието на патриарха е във факта, че по отношение на религиозното образование чл. 30 на сега действащия закон дава възможност на всички официално регистрирани вероизповедания да откриват средни и висши училища, след съответната санкция на държавната администрация. Да, обаче при това положение организационните и финансовите усилия за образователния процес, сграден фонд, заплати и т.н. си остават изцяло и за сметка на предложилия инициативата - църквата. Този ангажимент и произтичащите от него усилия могат да бъдат избегнати чрез прехвърлянето им към образователното министерство. Възможността тук вероучението да стане част от задължителния държавен учебен план минава през издаването на съответния подзаконов акт на МОН, който ще трябва да бъде подписан от министър Вълчев. Един наистина труден за полагане подпис, и то не само поради факта, че след него държавата ще трябва да ангажира човешки и финансов ресурс с това ново начинание.

А трудността идва не само оттам, че очакваното нарушаване на тънката граница между етичните, духовните, институционалните и финансовите параметри на проблема за изучаването на религията в училище може да породи напрежение там, където сега дори и не можем да си помислим. И тук не говорим за предполагаемото отношението към задължителния учебен план в едно селско училище насред Лудогорието или пък Кърджалийско например! Не ми се и мисли за очакваните проблеми, свързани със свободата на индивидуалния избор на вяра на ученика, със символите и знаците на религиозния култ и присъствието им в училищната сграда, със сблъсъка на каноничния религиозен текст и желанието за фриволната интерпретация на детето - това са нищожна част от очакваните зони на напрежение. И като прибавим това към, меко казано, сложното състояние на българското средно училище, което още се бори с нерешения проблем с въвеждането на матурите, закъснялото навлизане на модерните технологии, заплатите на учителите, амортизираните сгради и т.н. Ситуация, която прекрасно може да бъде илюстрирана' с поговорката: "Тежко болен, болен носи!"

Ето защо май трябва да си припомним, че разделянето на религиозното познание и светското образование е едно от стойностните достижения на модерната държава. Че всеки трябва да носи и изпълнява своите задължения и своята мисия, която в образността на православието е в думите, че всеки си носи кръста. В този смисъл историята, разказана в началото, също има своята поука. Никога не съм се оплаквал от липса на познания в сферата на православната религия, етика и морал, въпреки че не съм ги изучавал в училище. Защото онзи свещеник от детството ми разговаряше не само с пчелите си...

Билет за първи ред в театъра на историята (Reload)

2025-04-12T21:29:00.000-07:00

Преди пет години, в разгара на епидемията от Ковид, публикувах този текст в www.reduta.bg, както и тук. На фона на случващото се в САЩ в изминалия месец с удивление, но и задоволство отбелязвам неговата прогностична убедителност.

В тази романтична като съдържание картина, представяща срещата на конквистадора Ернан Кортес с двора на ацтекския владетел Монтесума, на очи се набива нещо важно. Ръкостискането. Доказан начин за предаване на вируси от човек на човек...

Преди точно сто години.

През 1920 година Испанската болест или Инфлуенцата бавно си отива, но това напълно ще се случи някъде в нейния календарен край. До този момент тя е отнесла със себе си в отвъдното по несигурни данни около 50 милиона. Европа е ударена най-тежко.

През 1920 година производството на „Форд-Т“ – моделът, поставящ началото на масовия автомобил – е в своя апогей. Първият слиза от конвейера през 1908, последният през 1928, а с появата на популярната „Tin Lizzie” на практика се поставя началото на „петролната цивилизация“ – фосилните горива стават част от всекидневния живот на масовия човек. САЩ правят важна крачка към глобално лидерство.

През 1920 година някои хора вече четат първия том на „Залезът на Запада“ от немския философ и историк Освалд Шпенглер. Той е излязъл от печат преди две години, а след точно две години ще излезе вторият. Става дума за исторически труд с фундаментално влияние върху световната хуманитаристика.

Точно там Шпенглер убедено ще напише, че: „в човешката история няма смисъл“. Този извод той прави в края на пасаж, представящ трагичния край на Империята на ацтеките. По негова оценка в момента на своята гибел тази империя е в своето пълно великолепие, съвършено административно устройство, законодателство, големи градове, с каквито Западът по това време не може да се похвали. И това, добавя той е „опустошено от една шепа бандити, няколко разнебитени оръдия и няколкостотин кремъклийки“.

Да, пушките и стоманата предопределят тази гибел, но бидейки съвременник на инфлуенцата, Шпенглер странно не отчита ролята на невидимото оръжие, прекършило една велика цивилизация „като слънчоглед от случаен минувач“ (пак по неговите думи).

Този невидим фактор по-късно ще стане важна част от заглавието на друг важен труд и историческата концепция на Джаред Даймънд. В тях и в осмислянето на „възловите събития в човешката история за последните 13 хилядолетия“ се появява факторът „вируси“. Заглавието „Пушки, вируси и стомана (за да бъда напълно точен, трябва да уточня, че в оригиналното заглавие Даймънд употребява думата „germs“, означаваща микроби) сякаш казва всичко..

Както и да е, нито е новина, нито е оригинално припомнянето, че вирусите са били, са, и (май) ще бъдат ключов фактор в историческия ход на времето, съдбата на обществата и своеобразни пътни знаци, предупреждаващи за остри завои по пътя напред. И оръжие в ръцете на съдбата.

Ако се върнем обаче малко назад, в своя „опит за морфология на световната история“ Освалд Шпенглер е изцяло подвластен на едно ново и важно направление в научното мислене по отношение на миналото. Става дума за търсенето на невидими закономерности и механизми в развитието на човешките общества. Тези механизми могат да се изучат така, че прословутите уроци от познаването на миналото да се превърнат в прогнози за бъдещето.

Точно година след втория том на Шпенглер - през 1923 г. Ги Боске пише, че социалните движения имат ритмична форма, съобразена с периоди. С други думи – всичко е циклично и повтарящо се. Просто трябва да умеем да се вслушваме в безмълвния ход на времето. И да имаме едно наум – историческите цикли, пренареждащи шахматната дъска на света, често са съпроводени от събарянето на някои от фигурите със сила. Със силата на съдбата…

Едни полета губят силата си – други прибавят.

Подобни полета на икономическата сила, както и тяхната промяна в различни точки от картата на света вижда и френският историк Фернан Бродел в тезата си за „световете-икономики“. Просто през определени периоди от време точката-център на света-икономика се мести по световния глобус.

Тази своя теза той убедено лансира през 1973 година. Тогава светът е в центъра на сериозна криза, при която именно петролът е в центъра на икономическите трусове. Текстът на Бродел има внушителните 623 страници, но още в началото му се появява въпрос, който в различни варианти ще присъства и в неговата цялост: „Трудно ли е да си представим днес какви ще бъдат последствията, които би предизвикал понастоящем в целия свят краят на „американската“ хегемония?“

В същото време ясно е обяснено кога силовото поле на света-икономика се мести към новия център. Изненада!!! Оказва се, че индикация за бъдещата водеща роля в глобалната игра на икономическа власт е…опустошителна като земетресение криза с епицентър територията на бъдещия лидер. Така за Бродел „черният четвъртък“ на Уолстрийт през 1929 година фактически бележи началото на първенството на Ню Йорк. Принципът е: „първият болен става първият, който истински се излекува“.

В тази фактологическа рамка попада едно цяло столетие или точно два 50 годишни икономически цикъла „Кузнецов“.

В неговото начало отшумява една пандемия – в неговия край една пандемия е в своя разгар.

В неговото начало се появява първият масов автомобил с двигател с вътрешно горене – в неговия край се провижда и краят на същия този двигател и появата на масовия електрически автомобил.

В неговото начало започва доминацията на един свят-икономика с център отвъд Атлантическия океан – в неговия край тази доминация (изглежда) тръгва в друга посока.

Просто трябва да бъде проверена верността на принципа на Фернан Бродел, че всеки свят-икономика, поставен в центъра на глобалната активност, първи отприщва редовните земетресения на системата и впоследствие става първият, който истински се излекува.

Както стана ясно, епидемията от коронавирус в Китай вече отшумява… Ще кажете, ама какво общо имат вирусите с появата и изчезването на икономическите центрове на световете-икономики!?

Бихме могли да запитаме ацтеките… Но не можем…

Просто в момента изглежда имаме възможността да седим на първия ред на театъра на историята и да наблюдаваме случващото се. Без да излизаме от дома си (както между другото съветва Паисий в своя първи предговор на „История славеноболгарская“).

От Хорст Весел до весел Славчо

2025-03-02T21:38:00.000-08:00

Всяка историческа трагедия се повтаря като историческа пародия – всяка историческа пародия може пак да се превърне в историческа трагедия.

Но преди това. На заседание в края на февруари в Народното събрание депутатите от „Възраждане“ разпънаха в залата на парламента плакат с надпис „Свобода за студентите – затвор за Борисов“. Табела със същия надпис бе сложена и на трибуната, след което заседанието бе прекратено.

Ако си задавате недоумяващо въпроса кой отнема свободата на студентите у нас или пък се питате да не би да сте пропуснали многохилядни студентски протести по улиците на страната по примера на съседна Сърбия, спрете да се питате и да си задавате излишни въпроси. Става дума за… един единствен студент. След участието му във възрожденската бъркотия пред представителството на Европейското комисия в София, той е „прибран“ от органите на реда, след което съдът му налага мярка за неотклонение задържане под стража.

Медиите тактично (за учудване) премълчаха името на студента. Както каза един познат по повод евентуалното оповестяване на самоличността му: „Не ще му направят добра услуга - осветляват го като неблагонадежден и хора като мен НИКОГА няма да го вземат на работа.“

Не така постъпиха, обаче организаторите на безредиците по улиците на София и в сградата на парламента. Общинският съветник от „Възраждане“ в София Деян Николов помести в социалните мрежи сърцераздирателен пост: „Кой е Славчо Крумов и ЗАЩО е важно да знаете кой е? Славчо е 22 годишен студент първи курс, специалност Маркетинг и администрация. Отличник. Един млад човек, който вместо да гледа безразлично… и т.н.“

Смисълът на тези думи трябва да ни убеди как възторжената, чиста младост и отдадеността на високи и чисти каузи е брутално сгазена от бездушната съдебна машина и полицейския произвол. Как един млад, 22 годишен живот е стъпкан безмилостно. И колко патос има в подобен сблъсък на светлата, безкористна младост с бездушната бюрократична машина на държавата. Но пък и каква прекрасна възможност този трагичен в същността си сблъсък да се превърне във вдъхновяващ пример, дори в знаме за следване…

Като написах знаме за следване, та да си дойдем на думата! Преди почти век, през смутната и изпълнена с мрачни предчувствия за Европа и света 1930 година, по улиците на Берлин за пореден път избухват безредици. Те са по повод погребението на също 22 годишен младеж. Младежът е бил член на СА (паравоенна организация, към националсоциалистическата партия) и загива при неизяснени обстоятелства с криминален привкус. Преди това, обаче е участвал в безброй сбивания с политически опоненти, улични безредици, трошене на витрини и т.н. Написал е и текст за песен с бойкото и вдъхновяващо заглавие „Вдигнете знамето!“. След неговата смърт песента ще се превърне в химн на националсоциалистическата партия (НСДАП) и втори национален химн на фашистка Германия до 1945 г.

Политическата употреба и популяризирането на името на 22 годишния младеж става с решаващата намеса на гениалният медиен манипулатор и бъдещ министър на пропагандата на Третия райх Йозеф Гьобелс. Той отдавна е търсил подходящ мъченик за политическата кауза на нацизма и съдбата му поднася този 22 годишен младеж – Хорст Весел.

Ако този паралел между събитията с 22 годишния младеж от София и 22 годишния младеж от Берлин, разделени от едно столетие време, ви се вижда прекален, не бързайте с изводите. Политическата (зло)употреба с индивидуалната човешка съдба е стара като света, а пък както става ясно и бъдещето е пред нея. Да направиш от страданията на един млад идеалист знаме за следване и подражание – какво по-лесно от това. От друга страна мъченичеството като вдъхновяващ пример е в основата на всички колективни култове, религии, вярвания, преживявания.

Странно или не, в същия ден, в който осквернителите на дома на Европейската комисия в София размахваха в парламента табелите с надпис „Свобода за студентите…“ Центърът за изследване на демокрацията (ЦИД) оповести доклад, който подробно описва как Москва адаптира тактиките си за дезинформация към текущите геополитически събития, за да запази въздействието си върху обществото и избирателите. В доклада става ясно, че национално представително проучване, проведено онлайн през януари 2025 г. сред младите българи на възраст 16-25 години, е разкрило висока податливост към дезинформация.

Там се чете и следният тревожен извод: „Между 40% и 52% от анкетираните са съгласни с дезинформационните твърдения относно войната на Русия в Украйна, членството на България в НАТО и ЕС и идеята, че българското правителство обслужва чужди интереси. Тези констатации показват, че дезинформацията, която оказва пряко влияние върху политическия пейзаж в България, продължава да бъде изключително ефективна.“

За вас не знам, но на мен от тези резултати ми се изправиха косите. Те просто показват, че половината от младите хора, бъдещето на страната ни, са готови безкритично да ни върнат там, откъдето бягахме през граници, граничари и милиция.

Никъде в доклада обаче няма да намерим обяснение за собствената ни вина за случилото се. Защото напълно естествено е младите хора да търсят своето място в живота и да искат да знаят истината. Те не са виновни, че ги изоставихме в това опасно лутане между лъжи и лъжепророци. Аз напълно вярвам на думите на Деян Николов, че 22 годишният студент Славчо Крумов посвещава времето си на доброволчески каузи, че е възстановявал градинки, ремонтирал е детски площадки, засаждал е дървета. Друг е въпросът, че не вярвам на хора, като Деян Николов.

Но ето на, един млад човек му е повярвал и го е последвал до вратата на сградата на Европейската комисия в София с високо вдигнато знаме.

И на снимките, публикувани от общинския съветник от „Възраждане“ към нас гледа едно наистина одухотворено младо лице. Студентът Славчо Крумов е усмихнат. Весел. Хорст Весел…

Кой се страхува от Д.Т.

2025-02-15T04:59:00.000-08:00

Преди пет години си купих „Страх“ – книгата с автор великия Боб Удуърд , която разказваше за събития от току-що приключилия четиригодишен престой на Доналд Тръмп в Белия дом. Прочетох я, направих си изводите и малко по-късно я…подарих на мой студент. Момчето правеше първите успешни стъпки в политическата си кариера, а пък ДТ напусна бялата овална сграда.

Сега я търся. До този момент безуспешно, пък и някак не е добре да си искаш обратно подарена книга. Но краткото заглавие стърже като с нокът: „fear-r-r-r, fear-r-r-r…“

Преди дни медиите у нас са предъвкали набързо и изплюли новината за прекъснатата внезапно разяснителната телевизионна кампания на министерството на външните работи за визите за САЩ с участието на Мария Бакалова. И за внезапно изчезналите нейни снимки от сайта на министерството.

Всяко чудо за три дена!

Сега е нов ден и пътувайки към зимното море слушам в ефира на националното обществено радио за ново чудо. България е на път да се откаже от домакинството и организацията на 47-ата сесия на Комитета за световно наследство на ЮНЕСКО. Гостите в студиото късат ризи, скубят коси и пресмятат репутационните щети за страната ни. С уточнението, че и да се откажем, ще си платим като редови свещеници. Тоест, сесията най-вероятно ще се проведе в Париж, но сметката ще бъде пратена в София. Започвам да се чудя защо при това положение някой в България, от когото зависи решението, ще иска да се отказва, но вероятният отговор идва часове по-късно.

Вероятният отговор идва от анализ в руски опозиционен сайт с интригуващо съдържание и заглавие „Обезщетение при уволнение“ обясняващ как Доналд Тръмп последователно изтегля САЩ от членство в международни организации и от сключени договори. Една от организациите, към която е насочено недоволството на гръмовержеца от Капитолия, е (досетихте се, нали!?) ЮНЕСКО. Между другото, освен годишната вноска от 80 милиона долара (около една пета от бюджета на организацията), САЩ имат задължение от 600 милиона долара пропуснати вноски още от времето на президента Барак Обама.

Събирам две и две и боязливото (да не кажа страхливото) отношение на България към ЮНЕСКО се подрежда да изчезналите снимки на Мария Бакалова от сайта на Министерството на външните работи.

Но отговорът на задачата със събирането не е четири, а… шест, защото има още за събиране.

В началото на февруари светът разбира за съвместното изявление на 79 от 125-те държави, признаващи легитимността и решенията на Международния наказателен съд. В изявлението става дума, че действията на Тръмп „увеличават риска от безнаказаност за най-сериозните престъпления и заплашват да подкопаят международното върховенство на закона“. Подписалите изявлението страни наричат себе си „твърди поддръжници на Международния наказателен съд“ и възнамеряват да продължат да подкрепят тази международна структура, морално и материално. Самият съд също заявява своята готовност „да продължи да раздава справедливост и да дава надежда на милиони невинни жертви на престъпления по света“.

Действията на Доналд Тръмп спрямо Международния съд се оценяват като неоценима услуга за политиката на руския президент Владимир Путин.

И тук идва интересното. Списъкът със страните, подписали въпросното изявление е, меко казано, неясен, макар че се знае - инициативата е поета от Словения, Люксембург, Мексико, Сиера Леоне и Вануату, а сред подписалите го държави са Великобритания, Франция, Германия, Канада, Бразилия и Бангладеш. Но това са държавите (големи и малки), които са имали смелост да обявят позицията си. Пълният списък не е официално публикуван никъде, а обяснението за това може да се дължи на различни причини, включително дипломатически съображения или необходимостта от защита на чувствителна информация.

И тъй като има и по кратко обяснение за липсваща позиция по този въпрос, то това обяснение е събрано в една дума – страх. Та, нека поразсъждаваме въобще подписала ли е или не България това изявление? Какво ли има да разсъждаваме!!!

И така, да обобщим:

- Спряна кампания на външното министерство на България за визите в САЩ с лицето на Мария Бакалова, защото е взела участие във филма „Стажантът“, оценен от Доналд Тръмп като „лъжлив боклук“

- Вероятност България да откаже организацията на 47-мата сесия на ЮНЕСКО и да изгуби авторитет и пари, във време в което Доналд Тръмп обмисля изтеглянето на САЩ от ЮНЕСКО и спирането на финансирането и от страна на американското правителство

- Неясна и скрита позиция на България по повод изявлението на 79 страни в подкрепа на Международния наказателен съд, който е подложен на унищожителна критика, а легитимността му е напълно отричана от Доналд Тръмп

И тук вече никак не се съмнявам в мотивацията на анонимните (дали?!) български политици, повлияли върху горните три решения. Отивам до библиотеката и разтварям историческите драми на Шекспир. На онази страница от „Ричард II“, където Карлайлският епископ произнася знаменитите думи: „Със страх, без страх, човек еднакво мре, / но второто все пак е по-добре. / Умрял без страх, човек смъртта надвива, / със страх умрял – пред нея врат превива.“

Какво повече от това?! О, да! Онази българска поговорка за приведения врат…

На този ден...

2025-01-27T05:10:00.000-08:00

Да четеш и препрочиташ "Айхман в Йерусалим. Репортаж за баналността на злото" на Хана Аренд точно в тези часове, дни и месеци е предизвикателство за мисълта, паметта и тягостните предчувствия. Защото баналността на злото някак всекидневно се върна в новините.

От друга страна не може точно на 27 януари (Международният ден в памет на жертвите на Холокоста) да не припомним три цитата от тази книга, отнасящи се до българите и България от онези трагични дни и години:

- "Главният равин на София е изчезнал, защото всъщност е укрит от софийския владика Стефан, който публично декларира, че "Бог е определил съдбата на евреите, затова човеците нямат право да измъчват евреи нито да ги преследват", нещо, което е значително повече, отколкото Папата някога е правил"

- "Дори това дребно действие (въвеждането на жълтата звезда по дрехите на евреите) се превръща в голямо разочарование за нацистите. Тези, които я носят получават тутакси "толкова много изяви на съчувствие от заблуденото (българско - б. м.) население, че на практика те се гордеят с този знак" - както пише Валтер Шеленберг, шеф на контраразузнаването на RSHA в един доклад, предаден на Външното министерство през 1942 г."

- "Не знам за нито един опит да се обясни поведението на българския народ - поведение уникално в пояса от премесени етнически групи."

И да задам един риторически въпрос - защо нито тази, нито коя да е книга на Хана Аренд не бяха преведена на български език преди 1989 г. Годината, до която за 45 години същият този български народ загуби много от своите уникални качества...

За смисъла на трайните неща

2024-12-20T10:45:00.000-08:00

Всички бързат - да пишат, да рисуват, да строят, да успяват, да управляват. И най-вече да говорят :)

   Преди дни в мрежата млад колега ме иронизира, че чета книги, писани преди хиляди години - нямали нищо общо със съвременността.
   А ето нещо подчертано в една от тези книги - "Успоредните животописи" на Плутарх и биографията на един успешен политик - Перикъл: "...времето, вложено предварително в труда по сътворяването на нещо, се възвръща като сила, съхраняваща творението."
   На снимката - най-доброто доказателство!!!
   И не се чудете, че живеем във времето на нетрайните неща...

Какво каза Архиепископът, тhat is the question?

2024-11-12T03:17:00.003-08:00

Аудиторията прихва в смях, разпознавайки на снимката сградата на училището си и първообраза на лектора, застанал пред тях. Той (тоест, аз) пита: "Какви важни подробности можете да посочите на снимката?" След веселите отговори за късите панталонки, прическата и тежката чанта стигаме до същественото - неокосената трева, боклукът по неравната пътека, наклоненият стълб, усещането за занемареност...

Казвам: "Това е празничен ден - 15-ти септември, моят първи учебен ден преди 21 260 дни (изчислих ги предварително)." И продължавам: "Преди пет минути бях на същото място - красиво, подредено, чисто, с пейки и фитнес уреди, светло в дъждовната привечер."

И приключвам така: "В историческата драма "Хенри IV" на Шекспир един от героите (Архиепископът) възкликва: "О, хорски ум! И винаги така е: "Сегашните неща са все ужасни, а минало и бъдеще..." Тук правя риторическа пауза, а усмихнатите младежи в хор довършват: "...прекрасни!"

Толкова за историята, паметта и носталгията по времето преди 10-ти ноември 1989 г....

Революциите са във въздуха! Дишай, не дишай!

2024-11-06T04:30:00.000-08:00

Гледам списанието, облегнато на екрана и си мисля по въпроса: "Къде могат да ни отведат думите, които с доверие сме последвали?!" Всички революции (че и избори) са резултат от движението на милиони, последвали чужди думи.

Вътре (между кориците на списанието) са пък думите ми за думите на Раковски.

От днес по рафтовете като изкушение за уютни часове в застудяващата от слънце есен.

И стана като при Хамлет, отговарящ на въпроса: "Какво четете, господарю?", с краткото: "Думи, думи, думи!" :)

В училищата да се въведе дисциплината водоучение

2024-08-25T08:48:00.000-07:00

„Водата е най-мекото и слабо нещо на света,

но в преодоляването на твърдото и силното е непобедима“

Лао Дзъ

Ще го кажа по-просто, за да бъда разбран - вашето и моето сърце са наполовина помпи за вода. Да не влизаме в подробности, но ако кръвната плазма представлява повече от половината от състава на човешката кръв, а пък самата тя е над 90 процента вода, то горното твърдение е вярно в своята привидна абсурдност.

Ако тази вода към сърцето ви спре, всичките ви творчески планове, селфита, кариерно развитие и прочие глупости отиват във вселенската канализация. Това е простата сметка на биографичното ви не CV, а ВИК (вода и канал).

Разбирате ли сега, колко сте нагли и глупави, когато плащате по около сто лева средно на човек всеки месец за мобилни телефони и интернет, а пищите като настъпани, че сметката ви за вода била висока. И това след като стотици пъти на месец сте прали, готвили, къпали, сядали или изправяли пред „белия трон“, мили кухненски съдове и т.н. И провеждали безсмислени разговори по селфона от типа: „Ми, кво прайш ся!“

Направете ментален експеримент за цивилизационен избор кое предпочитате да ви спрат за седмица – водата или интернета! И, ако някой предпочете да му спрат първото, наистина няма надежда за нас всичките?!

Сред неизброимите поражения, нанесени през годините от тоталитарната машина върху съзнанието на българина на битово равнище, е отношението към водата. Нейната философия се състоеше в краткото: „Пуснаха ни водата!“ или „Спряха ни водата!“. Подобна умствена отстраненост от случващото се трансформира в представата, че водата е нечия друга грижа и ангажимент, а самата вода е безплатен и щедър дар на природата, който щедро се лее на цена 0.02 лева на кубик по онова време.

Няма да коментираме, че точно тази цена на водата и социалистическото планиране на икономиката доведоха до пълна липса на профилактика и поддръжка на водната инфраструктура – грях, който тарикатски и подличко бе стоварен върху годините на демократизацията у нас.

Точно във връзка с онова време бе и разпространената масова практика българинът да си изстудява бирата и динята, посредством водно перпетуум мобиле (не зная вече това трябва ли да го превеждам) – тоест, бирата и динята в кофата, кофата под крана на течащата вода в банята, която с тънка струйка в продължение на много и много часове води към върховната наслада на плюскането.

Ето така преди точно 30 години се появи въпросът: „Вие от София ли сте или просто така си миришете?“. Водната криза в столицата на България, опразненият язовир „Искър“ и режимът на водата от преди точно три десетилетия показа, че на българинът паметта му е къса, а умът - в спестовен режим.

Безводието от последните горещи месеци, протестите на обезводнени жители на градчета и селца, изпълзяващи по напечения асфалт на скоростните пътища между областните градове са само началото на нещо заплашително. Но това не е от днес и вчера – от години у нас има населени места, където хората усещат живителната течност по ръцете си през няколко дни и за няколко часа. Нека, обаче, перифразираме: „Жадният не ще бъде разбран от добре напилия се с вода.“ Но ще го научим по трудния начин - изглежда безводието и пожарите си приличат – бързо преминават в съседния двор, село, град…

Отношението към водата и нейния дефицит показа още нещо – пълната липса на гражданско отношение към случващото се с водата, както и базисна информираност към този така сериозен проблем. Да сте чували, че от 2009 г. е в ход европейската гражданска инициатива „Право на вода“? Да знаете, че от 2014 г. Европейската комисия е ангажирана с преки действия по тази инициатива? Няма как да знаете – според статистиката България е на едно от последните места от държавите в ЕС, в които гражданският сектор е ангажиран с информация и действия в тази посока. И защо така – Финландия, страната на хилядите езера е най-информирана, а България – страната на изпразнените язовири – не. Нямам време да обяснявам сега и това!

Но, все от някъде трябва да се започне. И както винаги надеждата е в децата – те поне никога не са изстудявали бира и диня в течаща с часове вода. Затова, вместо безплодните и безперспективни спорове за въвеждането на вероучение в училище, предлагам (напълно сериозно) да бъде въведена дисциплината ВОДОучение. Всяко българско дете трябва още от училищния чин да разбере за цял живот важността и цената на водната капка. Практически знания по пестене на вода, култура по употреба на водата, знания за водите в България и още, и още. И, разбира се – изучаването на литературни текстове по темата.

И ако ще се правят промени в учебната програма по литература, то нека борбата на баба Илийца с кола от „Една българка“ бъде заменена с „Ветрената мелница“ на дядо Корчан и Лазар Дъбака, където (отново за съжаление и поука) става ясно едно – от време оно работата по водните инфраструктурни проекти у нас бива бързо зарязвана от българите, когато Господ се смили и им прати дъжд…

А сега, ако дочетохте написаното, изпийте една пълна чаша студена вода, за да подобрите състава на кръвта си. Сърцето ви и умът ви се нуждаят неистово от това…

Текстът е публикуван в www.reduta.bg

Излишна работа

2024-08-07T18:31:00.000-07:00

Ако отпуснете педала на газта по някой третостепенен път, ще ги видите за миг между канавката и пооклюмалите августовски треви. Вероятно вятърът ги е довял тук по време на сеитбата на огромните полски масиви. Останали встрани от тях, върху никаква почва, напечен асфалт и с малко вода, те са закъснели напълно в жълтото си присъствие. Няма да се превърнат в олио, шрот, паричен оборот. Стопанската им стойност е равна на кръгла нула...

Ако някой ви запита, каква е ролята на изкуството в живота на хората, просто му разкажете тази история.

А пък, ако не ви се слушат тъпи въпроси, просто си отрежете ушите...

Ветровито, лятно, празнично, проникновено...

2024-08-03T23:21:00.000-07:00

Тази сутрин силният вятър разплисква белите пердета на лятната тераса като платна на малък ветроход. Романтично е, тъй като на тази дата е роден синът ми - какъв по-добър повод да почетеш биографията на Сент Егзюпери от Марсел Мижо, написана в далечната 1958 г. Не намирам за случайност това, че разгръщайки напосоки страниците, погледът ми се спира върху изречение от "Земя на хората": Величието на един занаят (професия - б.м.) се корени преди всичко в това, че обединява хората: има само едно истинско богатство, и то е общуването между хората".

Колко подходящо казано за социалната мрежа на занаятчиите (професионалистите) в общуването :)

Не забравяйте този ден!

2024-04-20T23:04:00.000-07:00

Утре със студентите ще говорим за петимата носители на Нобеловата награда за литература от Русия.

   Спомням си как някъде в началото на 80-те години на миналия век в ръцете ми попадна чудодейно и случайно тънко книжле със странното заглавие "Един ден на Иван Денисович". Спомням си и чувството на всемирна тъга и безизходица час по-късно, когато прочетох последното изречение. Усетих зверски студ и вълчи глад. А беше лято!
И още се чудя как през 1963 г., само година след появата в СССР, книгата е издадена и у нас. За да изчезне месеци по късно от книжарници и библиотеки.
   Тази сутрин очите ми отново тръгнаха по студените, безнадеждни, гладни и нечовешки редове на книгата. Но този път изпитах и странно обяснима егоистична радост.    Че живея тук и сега, а не тогава и там...
   И не ми говорете за недостатъците на ЕС, западащата Европа и традиционните ценности на Изток от нас!
   Чели ли сте въобще някога "Един ден на Иван Денисович", по дяволите!?!?

Всъщност, това не са само греди

2024-04-02T21:13:00.000-07:00

Когато ремонтираш таваните на стогодишна къща, построена от прадядо ти, виждаш в тях неподозирана възможност. Всъщност, вече си я видял някъде много далеч, в гредите на една кръгла кула, по която ръката на човека, определил приятелството с краткото откровение: „Защото това бе той, защото това бях аз.“ е изписала също така кратки и замислящи те изречения.

И понеже си отнесъл в себе си тишината на кръглата стая библиотека, възторга от това, че си изминал хилядите километри до нея, желанието да се връщаш винаги там и разбирането, че никога повече няма да го направиш, решаваш да пишеш.

Да пишеш по гредите на твоя си таван, опънати като дълги и примамващи с празнотата си изречения. За да можеш, когато вдигнеш нагоре глава, да се връщаш внезапно в кръглата стая библиотека и да не забравяш едно от написаното там: Nam si quis existimat se aliquid esse, cum nihil sit, ipse se seducit (Защото, ако някой си мисли, че е нещо, когато е нищо, мами себе си – Гал. 6:3)

Избори между… снимка и картина

2024-02-29T22:08:00.000-08:00

Преди да прочетете написаното по-долу, първо разгледайте снимката. Ама, внимателно, много внимателно! Не гледате, където трябва! Разгледайте внимателно картината, останала зад и над благообразните фигури на преден план. Не е каква да е картина. Ражда се под вдъхновената четка на Борис Денев далеч назад във времето, а художникът с трагична съдба в годините след 9-ти септември 1944 г. и дава описателното име „Патриарх Евтимий се прощава с търновци“. Проста композиция на живописното платно – в нейния център е фигурата с черно расо на висшия духовник - патриарх, а около него са събрани безчислено множество миряни. Водач и последователи в момент на върхово изпитание! Точно пък този миг ще бъде описан в един от най-разтърсващите български романи „Антихрист“ на гениалния Емилиян Станев така: „Сбогом, търновско светило! С тебе си отиваше един неосъществен свят , на който ти беше последният първосвещеник.“

Сега да погледнем какво има на снимката пред картината. Не, животът наистина понякога си прави знаменателни в своята ирония внушения! Проста композиция, обърнала наопаки художественото внушение на картината – в нейния център е висок мирянин, около него множество фигури на висши духовници с черни раса…

Снимката е направена точно три месеца преди Българската православна църква да бъде разтърсена от едно, (все още) оставащо встрани от общественото внимание, събитие. Касираните избори за сливенски митрополит след кончината на дългогодишния владика Йоаникий Сливенски. Уморени от политически избори и досадили на всички разпри около управленски „ротации“, вероятно сме на път да проспим и пропуснем един от съдбоносните моменти в съвременната история на българската църква. В средата на тази седмица свещеници и миряни от редица духовни околии в Сливенската епархия публично възроптаха и протестираха срещу отменените избори. В една строго йерархична структура, каквато е БПЦ, подобно неподчинение и съпротива срещу решение на Светия синод да отмени резултатите от изборите и да не зачете волеизлиянието на избирателите (свещеници и миряни) е, колкото неочаквано, толкова и логично.

В публичното пространство отново се завръща страховито понятие, неспоменавано от преди повече от три десетилетия – Разкол. Обвиненията, които вече се чуват, срещу несъгласните с действията на Светия Синод е, че са разколници и всяват разделение в редиците на вярващите. Но, нека да внимаваме! Защо точно сега и точно след изборите в Сливенска митрополия отново се заговори за разкол. Нищо случайно – разколът от 1992 година е свързан с изявлението от 18 май същата година на 6 митрополити – Пимен Неврокопски, Стефан Великотърновски, Панкратий Старозагорски, Софроний Доростолски и Червенски, Калиник Врачански, Йоаникий Сливенски, което гласи: „ Предвид опорочеността и нищожността на избора на патриарх Максим от 1971 г. трябва да се проведе нов избор на патриарх.“ Събитията, последвали това изявление са едни от най-тежките и драматични в новата история на БПЦ.

И отново житейска ирония – един от подписалите изявлението тогава е скоро представилият се Йоаникий Сливенски. И точно пък в момента изборът на негов заместник отново отключва църковен скандал.

Идеята сега несъгласните с решението на синода за касиране на изборите свещеници и миряни да бъдат обявени за бъдещи разколници е несъстоятелна, но върши работа. Страхът от повторение на непримиримото противопоставяне на духовници срещу духовници, на миряни срещу миряни, трябва да подчини несъгласните и да получи обществената подкрепа за Синода на незапознатите с подводните течения в управлението на църквата.

И понеже става дума за „водни“ метафори, невидимата подводна част от черния (като расо на духовник) айсберг от случващото се около изборите в Сливенска митрополия е, че тези избори са съдбоносно свързани с едни неминуеми избори в бъдеще време. Дано те са колкото се може по-далеч във времето, но едно е сигурно – персоналният състав от митрополити на Светия Синод има решаващо значение и в избора на патриарх и в управлението на Българската православна църква.

Неизречената, но ясна за запознатите със случващото се в момента, истина е, че изборите в Сливенската епархия, не излъчиха „правилния“ кандидат, очакван и посочен пък от един от бъдещите кандидати за патриаршеска тиара. Затова в момента имаме класически сблъсък между управленската воля на (част от) висшия църковен клир (църковната аристокрация) и естествения избор на обикновените свещеници и миряните.

А когато това напрежение стане нетърпимо, историята припомня – Реформацията чука властно върху затворените църковни врати.

И понеже стана дума за Разкол, то разцепването на БПЦ през 1992 г. се случи след като част от църковните люде опасно се сближиха и потърсиха съдействието на държавните мъже, търсейки оздравителна (според тях) промяна. Снимката, за която стана дума по-горе, ясно свидетелства, че и днес църковни люде опасно се сближават и търсят съдействието на държавни мъже за запазване на сегашното здраво (според тях) статукво.

И накрая, да погледнем отново картината на Борис Денев – силата на Патриарха е в неговата вяра и във вярата на обикновените миряни, събрани около него. Не в друго! В Бог!

Приказка от входа на празната митница

2023-12-31T09:02:00.000-08:00

Честита нова 2024-та година! С една стара приказка :)

Металното въже се удряше ритмично във високия пилон, засилвано от поривите на вятъра. Неясните силуети на крановете се извисяваха над празното пристанище, а настъпващата вечер им придаваше заплашителен характер – както изглежда всяко неопределено нещо в тъмното. Единственото излъчващо топлина същество бе дребно трикрако куче, което с натрапчива загриженост обикаляше затворения вход на митницата. Кучето бе готово да залае по всичко движещо се, за да привлече вниманието към себе си. То се спря за миг, кихна и с изненада установи, че не бе лаяло точно от два дни:

- Това на нищо не прилича! Даф-ф-ф, на нищо не прилича! Хората правят, струват, събират, изваждат и после изчезват да почиват по цели седмици. В тази държава само кучетата могат да носят отговорност и служба. Ама, на тях пък кой ще им носи храна! Кой, питам аз?!

Гларусът, кацнал на студения ламаринен покрив разтърси глава и погледна с едно око надолу – На мен ли говориш, малкия? – личеше си, че го прави, движен от позабравено чувство за учтивост.

- Ми, на кого! – кучето правеше онази стара като света грешка, пренасяйки раздразнението си от житейските неудачи върху най-близкостоящите – Да виждаш някой друг да се мотае наоколо?!

Сивата птица разпери криле, а трикракото приседна зяпнало от разочарование, че така бързо ще изгуби единствения си събеседник. Гларусът енергично ги размаха няколко пъти, прибра ги внимателно към тялото си и отново погледна надолу. Просто се раздвижваше, а пък и накъде ли би политнал в този така последен ден на отминаващата година.

- Внимавай, малчо! – жълтото край клюна на птицата за миг уподоби нещо като усмивка – Ако искаш да си говорим, засвидетелствай поне перце уважение. Доста съм поживял и зная, че мъдрата птица не губи нито думите си, нито кучетата.

- Това не го разбрах. – приседнало, кучето се почеса енергично зад ухото с единствения си заден крак, при което за малко не се катурна – Много философски ми дойде, а пък аз съм свикнало да си общувам само с митничари и рибари.

- Ама, ти си готово за основател на религиозен култ, бе! – гларусът наистина бе готов да изпадне в трайновесело настроение. - Онзи, дето хората му честваха рождения ден преди няколко дни се е движил в същите среди. Само че е можел да се разхожда по водата... Ти как си в това отношение?!

- Тц! – кучето енергично разклати глава – Как ме виждаш на три крака във водата. Аз и по сушата завалям, пък там направо ме брой в траен и вечен разход. Освен това да оглавяваш нещо, не е за мен работа. Хората казват „верно куче”, сиреч винаги е зад гърба ти и те пази. И го казват с уважение в очите и кокал в ръка. Аз съм по тези работи – верен да съм и да служа верно! И пак да запитам какво беше онова за думите и кучетата.

- Чух го от един японски капитан. Бях се замотал в голямото топло море много надалеч оттук и щях да пльосна във водата от умора. И точно тогава видях един кораб. Някакво „мару” беше със знаме като бял чаршаф с огромен домат по средата. Едва се закрепих на покрива на капитанския мостик. И изведнъж отвътре излиза един жълт, усмихва се и казва: „Искаш ли да си поговорим?”. Така се стреснах, че наистина щях да падна във водата и само изкряках от изненада. Той изглежда го взе за съгласие, защото продължи: „Ако не разговаряш с птица, която заслужава, губиш птицата. Ако разговаряш с птица, която не заслужава, губиш думите. Мъдрият човек не губи нито птиците, нито думите.” – гларусът се подсмихна надолу, където трикракото слушаше внимателно – Разбра ли сега?

- Ами, май не, защото нищо не чух за кучета! – малкото животинче сякаш стана още по-малко от срам и притеснение.

- Уф, ти наистина май си говориш само с митничари! В онова, дето го рече японския капитан, само трябва да промениш думата. И няма значение, дали ще е „птица”, „човек”, „куче”. Разбра ли сега?!

- Ахау! – кучето виновно преглътна – Искаш да кажеш, че не искаш да ме загубиш?! Нали? - в гласа му се прокрадна зле прикрита надежда и спотаена радост, че някой иска да си поговори по-дълго с него. Така се чувстват всички, останали насаме със себе си в новогодишната нощ.

- Да! Но ще трябва да ми докажеш, че си ценно за мен. Обикновено не желаем да губим ценните неща, на които държим.

- Уаф-ф-ф! – трикракото развълнувано и нетърпеливо джафна – Ама как, моля ти се! Мога да те пазя, да обикалям около теб и да лая по нахалниците! Мога да ти нося малки вкусни кокалчета... – и след миг размисъл добави - ...когато ми останат. И понеже държиш на мен и съм ти ценно, можеш да ме разхождаш на каишка по алеята край морето. Става ли, а, става ли?!

- Не можеш ли да проявиш поне малко фантазия?! – гларусът издевателски забави отговора си – Не ми трябват зъбите и лаят ти, защото при опасност просто литвам. Това, с кокалчетата го каза, просто да отбиеш номера, а колкото до каишката и разходките по алеята, това е такъв кич, че просто не ми влиза в главата как можа да го предложиш. Ти май нищо не разбра от думите на японския капитан, а?!

- Така излиза... – кучето виновно наведе глава и ушите му унило увиснаха – Ето, сега ще излетиш и аз ще си остана само като куче, както казват хората, когато са сами като кучета. Какво да направя, аф-ф-ф, какво да направя?! – виновно занарежда то.

- Разкажи ми поне една история! – гларусът отново припляска с криле във вечерния студ на зимното пристанище – Не разбра ли, че капитанът искаше да каже точно това! Думите трябва да са истории. Иначе са нищо, иначе са само думи, думи, думи...

За няколко минути тишината на товарното пристанище бе нарушавана единствено от ритмичното потракване на металното въже. Вятърът бе понамалил силата си и сега въжето отброяваше времето до полунощ с честотата на огромен, невидим часовник. Кучето изглежда напрегнато мислеше, защото бе наклонило главата си наляво, а увисналото му ухо издайнически трепереше от напрежение. Трикракото разбираше, че може внезапно да изгуби случайния си събеседник, а наистина не искаше да посреща новата година само. Знаеше, че внезапните загуби са болезнени и опитът му бе свързан не само с липсващия крак. Така бе и с възрастния му стопанин, който замина с дъщеря си в съседния град. Кучето познаваше разделите и точно по тази причина можеше истински да оцени всяка нова среща.

- Х-ъ-х! – то се прокашля, като човек, който започва да чете важен документ пред взискателна аудитория – Аз знам много истории, защото живея на такова място, пък си и падам наблюдателно по принцип и по наследство. Да ти минават дните на входа и на митница и на пристанище, значи, че край теб вървят и не спират хиляди истории. Само, дето за митничарите не ми се разказва! Нали знаеш, че отворя ли си устата, ще ми избият зъбите и гладно ще си умра?! Виж, за рибарите мога да ти говоря колкото си искаш. Ама, не рибарски истории! Аз не вървя след рибарите, само внимателно ги наблюдавам и понякога подслушвам. Лая ги понякога, за да не си мислят, че ги шпионирам мълчаливо. Въртя се около тях и само след няколко дочути изречения историята ми се изяснява в главата. Кои са, какви са, какво търсят край морето и в морето...

- Че, не търсят ли всичките едно и също – риба?!!!

- Ето, виждаш ли! – кучето бе понатрупало увереност – Много си повърхностен за гларус, понякога. С морето е точно като с живота – всичките уж правят едно и също, а всичките търсят от него различни неща. Има, например, един старец, дето идва всеки ден по няколко пъти. Той живее тук наблизо и според мен кеят му е нещо като главната улица – среща познати и приятели, поздравяват се, говорят си празни приказки, разказват си по няколко пъти през годината едни и същи истории. Има една дебела жена. С въдица в ръка изглежда като голяма заплаха, но всъщност е мълчалива и тиха. Тя наистина идва и лови риба, за да се храни. Има един глух, който говори с всички и всички си говорят с него и всички се чудят какво точно им разбира той от думите. Но пък и те не си говорят важни неща за живота и света, ами ей тъй, на! Ама, пък се смеят и са весели и сигурно им е много важно, защото не си ли се замислял как понякога маловажните думи и маловажните неща правят хората да се усещат живи... – кучето внезапно замълча смутено от прозрението си, което прозвуча сякаш произнесено от някой друг по-голям и по-умен от него – Но най-интересни ми станаха едно момче и едно момиче. Те започнаха да идват преди няколко години. Когато се появиха за първи път и им видях двете нови въдици, направо се изхилих вътрешно. Поредните туристи, си казах. Направи ми впечатление, обаче, че сякаш бяха загубили нещо и се опитваха да го намерят. Особено момичето. Все си гледаше в краката и ги влачеше бавно. Вървеше малко зад него и някак си изоставаше. Той пък забавяше крачка притеснен и също се оглеждаше - като човек, който е откраднал нещо и очаква да го разобличат. Абе, съмнителни ми бяха и двамата в началото и си мислех, че повече няма да ги видя! Ама, пък те излязоха упорити. Въдиците започнаха да стават повече, кофата стана по-голяма, започнаха и по-често да идват.И най-интересното беше, че момичето вече не изоставаше, а започна да върви заедно с него. И вече не си гледаше в краката, а напред към морето, към което отиваха. И не изглеждаше вече като човек, който е загубил нещо, а като човек, който е намерил нещо, оставил го е на скришно място, знае го къде е и си го гледа отвреме-навреме, когато си поиска...

- Как мислиш, в морето ли са го намерили това - изгубеното?! – гларусът внимателно пристъпи от крак на крак, заслушан съсредоточено в кратката история.

- Да ти кажа честно, не знам! Не знам нито какво са изгубили, нито какво са намерили. Мен, ако питаш, аз като намеря кокалче, си го заравям за трудни времена на скрито място. Ама, хората не са като кучетата – винаги може да те изненадат. Само едно знам – в морето много можеш да изгубиш и много можеш да намериш. Толкова е голямо, че понякога ме плаши. Добре, че тази нощ, въпреки вятъра, е спокойно...

Двамата случайно събрани събеседници млъкнаха и погледнаха към брега. И тъй като край морето няма елхи с играчки и бенгалски огньове, гларусът и трикракото куче внезапно проумяха, че гледат към най-голямата и приказна елха на света. Зеленият силует на крайморските възвишения бе обсипан с гирляндите на светлините от улици и хотели. Празничните салюти изписваха в тъмното небе разноцветни картини мимолетна радост, а морските фарове лееха светлина като огромни празнични свещи. Горе над града червената лампа на старото летище светеше като тържествена звезда...

- Добре стана, че ме залая! – гларусът погледна надолу към трикракото – Японецът се оказа прав – тази нощ не изгубихме нито куче, нито птица, нито думи.

- Да, да – лавна радостно кучето с три здрави крака и едно весело сърце – и намерихме даже нещо. Цяла една Нова година!

Металното въже удари високия пилон като за последно, а високо в небето внезапно изгряха милиони звезди. Гларусът си мислеше за японския капитан, а кучето за стария си стопанин...

Следите остават!

2023-12-17T07:07:00.000-08:00

За Варненския и Великопреславски митрополит Симеон мога да говоря много. Истински стълб на православието през 19-ти и 20-ти век, достолепен народен пастир. Доживял 97 години, той напуска този свят през 1937 г.

През тази година отбелязахме 150 години от организирания по негова инициатива през 1873 г. Учителски събор в Шумен, на който за първи път се решава датата 15-ти септември да бъде всеобщо начало на учебната година.

Напълно по друг начин е "отбелязана" 80 годишнината на този събор.

В една тъмна лятна нощ на 1953 година комунистическата власт в Шумен разрушава (варварски) паметника на митрополита и градинката пред църквата "Свето Вознесение" опустява. Постаментът е съборен с омотана около него верига. Бронзовият бюст изчезва. По несигурни данни - хвърлен в голям водоем край града.

След повече от 40 години и (разбира се) след 1989 г. шуменци възстановяват паметника. Постаментът е открит край един от оръжейните складове на МВР (милицията) на Шуменското плато. По запазения в архиерейското наместничество гипсов модел е издялан каменен бюст.

Спомен от тези драматични събития са белезите от веригата по постамента на паметника.

Следите винаги остават! И тях трябва да помним!

Мястото на ударението

2023-11-16T20:36:00.000-08:00

Един от недокрай изяснените спорове в литературната ни история е къде точно се поставя ударението при произнасянето на фамилията "Войников". В родния му град настояват на началното "О", докато в столицата упорстват на среднословното "И". Спомням си като студенти трябваше да се съобразяваме в говоренето си по време на изпита дали екзаминаторът е лектор от Софийския университет или от Шуменския.

На 10-ти ноември тази година се навършиха 190 години от рождението на човека с дискусионната фамилия. Мина (разбира се) незабелязано. Всеки ден има по няколко годишнини. Някъде по това време за пореден път се замислих, че ударението всъщност е на съвсем друго място. Добри Войников живее 45 години, преди да си отиде от този свят, покосен от тиф. За това кратко (от гледна точка на днешния ден) време той съумява да напише, преведе, издаде, изучи, изкомпозира, изредактира, публикува, постави на сцена... и още и още.

Там е мястото на ударението. Не на граматическото. На житейското!

P.S. Хубаво е, че писателят Станчо Пенчев и екипът на Телевизия Шумен отбелязаха дата с половин час документална лента! Можете да я видите горе в началото. И аз съм вътре :)

Два цитата - една цел!

2023-08-08T21:30:00.000-07:00

От гледна точка на случващото се край нас в последно време, мисля, че един цитат от "История" на Херодот точно описва ситуацията с вътрешните усещания: "Най-мъчителната болка, която съществува у хората е да разбират много неща, но да не могат нищо да направят". (изданието на НБУ от 2010 г., с. 498)

А защо е така, можем да си отговорим пак през Херодот: "Гелон смятал, че народът е население твърде неприятно" (с. 421) (Това на шега, разбира се!)

Книги, дата, жажда!

2023-08-02T05:04:00.002-07:00

Не знам защо и по каква причина преди два дни вадя от библиотеката си биографията на Сент-Егзюпери от Марсел Мижо и започвам да я прелиствам. После посягам към "Земя на хората". Препрочитам случката с невъзможното му оцеляване в пустинята след поредната самолетна катастрофа. С онази неописуема апология на водата. Липсващата и жадувана вода:

"Вода!

Вода, ти нямаш ни вкус, ни цвят, нито мирис, човек не може да те опише, само те вкусва, без да те проумява. Ти не си необходимост за живота: ти си самият живот. Ти ни преизпълваш с удоволствие, което не се обяснява чрез чувствата. С тебе влизат в нас всички сили, от които сме се отказали. Чрез твоята милост в нас бликват всички пресъхнали извори на сърцата ни.

Ти си най-голямото богатство, което съществува в света, и ти си също най-нежното нещо, ти — толкова чиста в лоното на земята. (...) Ти съвсем не търпиш примес, не понасяш промените, ти си боязливо божество…

Но ти разливаш в нас щастие, което е безпределно просто."

После отново прелиствам биографията. Поглеждам календара. На 31 юли преди 79 години самолетът "Лайтнинг", пилотиран от майор Антоан дьо Сент-Егзюпери над Средиземно море, не се завръща в базата.

Не съм запомнил това, но точно преди два дни посегнах към книгата за живота му.

Отивам да хладилника, вадя пълната кана с вода и ненаситно пия, пия, пия...