Книжен ъгъл

Покана за среща с луната от Марио Варгас Льоса

noreply@blogger.com (grisha1) — Tue, 27 Oct 2026 11:26:25 +0000

С приказката на нобеловия лауреат колекцията „Детски шедьоври от велики писатели“ закръгля 30 книги

Може ли едно момче да свали луната от небето, за да спечели целувка? В „Момчето и луната“, първата книга за деца на големия перуански писател и Нобелов лауреат Марио Варгас Льоса, невъзможното се оказва въпрос на въображение и смелост да последваш сърцето си.

Книгата излиза с логото на „Лист“ като тридесето заглавие в култовата поредица на издателството „Детски шедьоври от велики писатели“. В нея вече са събрани приказки, които Вирджиния Улф, Марк Твен, Анатол Франс и Йожен Йонеско са писали за деца. Нежната история е в превод на Анелия Петрунова и с илюстрации на Мила Янева-Табакова. Преди година същият тандем запозна българските читатели с друга книга на Варгас Льоса за деца, „Корабът на децата“, също на „Лист“.

Целувка срещу луната

Фончито е влюбен в Нереида, най-красивото момиче в класа. Той мечтае да я целуне по бузата, но тя поставя условие: ще му позволи целувка, само ако успее да свали луната и да й я подари.

Какво може да направи едно момче пред подобно предизвикателство? Най-лесно е да се откаже, но Фончито не се предава. В една необикновена нощ той открива, че понякога пътят към привидно невъзможното минава не през чудеса, а през изобретателност.

Зад обикновената на пръв поглед приказка се крие история за първото влюбване, за смелостта да покажеш чувствата си и за онова особено вълнение, което превръща света в място, изпълнено с възможности. Историята на Фончито говори на децата за силата на въображението, а на възрастните напомня колко големи могат да изглеждат малките желания и колко важно е да се отнасяме с внимание към чувствата на другия.

Кой е Фончито

В оригинал приказката се казва „Fonchito y la luna“ („Фончито и луната“) и излиза през 2010 г. с илюстрации на Марта Чикоте. Това е същата година, в която Варгас Льоса получава Нобеловата награда. По-късно книгата е преиздадена с надслов „Моят първи Марио Варгас Льоса“, което точно описва нейната роля: първа среща с един от големите писатели на XX век.

Познавачите на Варгас Льоса ще се усмихнат на името. Фончито, галено име от Алфонсо, се казва и момчето от романа „Възхвала на мащехата“ (1988) и неговото продължение „Los cuadernos de don Rigoberto“ (1997). Там обаче той е герой на съвсем недетски книги. В приказката за луната авторът сякаш връща на любимото си име цялата му невинност.

Нобеловият лауреат, който писа за най-малките

Марио Варгас Льоса (1936–2025) е сред най-значимите автори на латиноамериканската литература и една от водещите фигури на така наречения латиноамерикански литературен бум. Международната му известност идва с романа „Градът и кучетата“, а сред най-познатите му книги са „Зелената къща“, „Разговор в Катедралата“ и „Леля Хулия и писачът“. През 2010 г. получава Нобеловата награда за литература за проникновеното си изследване на структурите на властта и съпротивата на отделния човек. Почина в Лима през април 2025 г.

Любопитното е, че авторът на мащабни романи за историята, политиката и човешките страсти се обръща към най-малките читатели едва на 74 години. Варгас Льоса е споделял, че писането за деца е по-трудно от писането за възрастни. Може би защото простотата изисква особена прецизност, а истинската история трябва да запази магията си, без да подценява детския читател. „Момчето и луната“ показва, че той се е справил и с това предизвикателство.

„Добре дошъл в България“: един уелсец с еднопосочен билет

noreply@blogger.com (grisha1) — Tue, 27 Oct 2026 11:13:54 +0000

„В мига, в който гумите на самолета близнаха пистата на Софийското летище и пилотът натисна спирачките, всички изведнъж избухнаха в аплодисменти. Българите, които допреди малко седяха сериозни и безизразни, сега се усмихваха широко и ръкопляскаха с ентусиазъм. Какво ставаше? Пилотът да не би току-що да беше направил някакво забележително кацане? Изпусках ли нещо?“

Така започва щастливата одисея на Андрю Ричардс в България. Впечатленията си от българската действителност и подробности за необичайния си житейски път той споделя в книгата „Добре дошъл в България. Еднопосочен билет от Уелс“, която излиза със знака на „Колибри“. Любопитна подробност: книгата е писана на английски, а преводач е самият автор. Чистосърдечният смях е гарантиран, и това става ясно още от първата страница.

От село с девет къщи до София

Анди израства в розова къща в живописното и спокойно уелско село Трап, в което има само девет къщи, кръчма, поща и замък. Замъкът не е какъв да е: това е Карег Кенен, средновековна крепост от края на XIII век, кацнала на варовикова скала на около 90 метра над реката. Читателите на британското списание Countryfile я обявяват за най-романтичната руина в Уелс.

Романтиката обаче не задържа младия Анди. Той мечтае да се измъкне от селото, да учи чужди езици и да види света. През 2005 г. по случайно стечение на обстоятелствата се озовава в София, решен да научи български. Не знае нищо за България, не познава никого тук, а единствената фраза, която е запомнил от разговорника, е „Връщам се от село“. Тя едва ли ще му е от полза, но признайте, че за човек от Трап тя звучи почти пророчески.

България с други очи

Докато се опитва да се справи с езика, с напълно непознатата среда, с чудовищната бюрокрация и с природната си стеснителност, Анди бавно и постепенно навлиза в българския начин на живот, в бита и културата ни. Българите подозират, че е объркал посоката, и това не е странно: в годините, в които мнозина наши сънародници купуват билет за Великобритания, един британец избира обратния път. За Анди обаче изборът е единственият възможен: той е твърдо решен да не се връща в Трап.

Силата на книгата е в погледа отстрани. Неща, които ние отдавна не забелязваме, като ръкопляскането при кацане, за него са загадки, които трябва да бъдат разгадани. Той ги описва с британско чувство за хумор, но това е хуморът на човек, който сам си е избрал тази страна. Ще успее ли той наистина да научи езика и какво ще открие за България и българите по пътя? Отговорите ще разсмеят и замислят не само чужденците, но и самите нас.

Авторът

Андрю Ричардс е роден през 1980 г. в Южен Уелс. Обича езиците от малък и учи уелски, френски и испански, преди да завърши Университета в Лийдс. През 2005 г. се мести в София, за да учи български в Департамента за езиково обучение към Софийския университет. Работата му по Черноморието, а по-късно и в софийска фондация, го отвежда до различни краища на страната. През годините гостува в телевизионни и радиопредавания, където споделя наблюденията си за живота в България. Днес живее във Велико Търново с двете си деца и работи в сферата на интернет технологиите. Повече от двадесет години след кацането с аплодисменти той вече сигурно знае защо българите ръкопляскат. Следва откъс.

Грешна посока

– Всички българи заминават на работа в Англия, а ти идваш в България. Объркал си посоката – смее се българският господин, седнал до мен в самолета.

Явно намира за много забавно решението ми да се преместя в България и да уча български. Трябва да призная, че докато седя тук, на път от „Хийтроу“ за София, и аз започвам да се съмнявам в цялото си намерение. Никога не съм бил в България, не познавам никого в България и, честно казано, не знам нищо за България.

Когато споделих идеята с майка ми, тя също не беше твърдо убедена, че е добра, но не я постави под въпрос. Обикновено би възразила, но не и сега. Олекна ѝ, когато видя, че се опитвам да направя крачка напред.

Не знам и дума български. Купих си малък разговорник на летището и единствената фраза, която научих досега, е „Връщам се от село“. Нямам ни най-малка представа как и защо точно този израз изобщо е попаднал в раздела „Полезни ежедневни изрази“. Ще трябва ли всеки ден да казвам това в България? „Връщам се от село“?

Пилотът съобщава, че остават само трийсет минути до кацането. Гледам през прозореца, нетърпелив да видя София за първи път. Виждам само огромни пространства от пуст терен и от време на време по някое малко струпване на къщички, всичките с червени покриви. Забелязвам по-голям град. „Това София ли е?“ – питам българския господин до мен. Той отново се разсмива. „Не“, казва.

Най-после я виждам. Няма как да се сбърка, но за всеки случай го питам отново. „Да, това е София“ – кимва той. Бял блок след бял блок, разстлани върху безкрайна равнина. Небето е чисто синьо – такова синьо, каквото много рядко виждаме в Уелс, особено през октомври. Не мога да преценя каква е температурата навън, но изглежда студено. Оттук София е като град, който още не се е размразил от сутрешната слана.

На запад се издига планина, а градът бавно се катери по ниските ѝ склонове. Питам се къде ли точно ще е новият ми дом? И какво да очаквам от всички тези сгради, улици и паркове през следващите седмици, месеци, а може би и години? Това море от бели блокове няма край.

Докато се подготвяме за кацане, аз се отпускам назад, затварям очи и се опитвам да поема няколко дълбоки глътки въздух. Билетът е еднопосочен. Връщане назад няма.

Госпожа Томас Виното

Израснах в една розова къща в малко село в Уелс, което на уелски се казва Trap, сиреч капан, на английски изписано с две р-та – Trapp. Навремето пътните табели в Уелс бяха само на английски, но после уелсците настояха всички табели и пътни знаци да са на двата официални езика. Подозирам, че тъй като е нямало готов уелски вариант на името, просто са махнали последната буква от английската дума. В Уелс използвахме всяка възможност да докажем на англичаните, че и ние можем да вземем нещо от тях, макар и само една буква.

Да наречеш Трап „село“, би било преувеличено. По онова време в него имаше общо девет къщи. Броил съм ги – не ми отне твърде много време. Предполагам, че селото се казва Трап, защото всъщност си е нещо като капан със стръмни зелени хълмове от всички страни, подобно на голяма зелена купа. Къщичките бяха пръснати по стените на купата, а на дъното ѝ беше центърът на селото, където всички пътища, спускащи се по многобройните склонове, се събираха. Ако някога отидеш в Трап пеша или с колело, единственият начин да се измъкнеш е нагоре – по дълги и много стръмни баири.

В центъра на селото имаше каменен мост, широк само за една кола. Мине не мине година-две, и някой камион засядаше на него и така внасяше малко трепет сред местните, макар и за кратко. Под моста течеше криволичеща рекичка. От едната страна имаше малък пощенски клон с червена телефонна кабина и червена пощенска кутия отпред. Точно там живееше и Джанис Пощата, както всички я наричахме.

В Уелс беше съвсем обичайно всички, независимо от възрастта, да имат прякор. Обикновено се образуваше, като към името се добавяше професията или някакво местно обозначение, за да е ясно за кого точно става дума.

Освен Джанис Пощата имаше и Ан Кафявия Хълм. Ан живееше на хълм, макар че всички живеехме по хълмовете, така че тези, които раздаваха прякорите – които и да бяха те – трябваше някак да я отличат. Избраха „кафяв“, защото хълмът, на който живееше Ан, беше единственият в селото, който не беше зелен. В селото имаше и Джоунс Млякото, и Евънс Хляба. Любимото ми име обаче беше госпожа Томас Виното.

Не знам дали тя изобщо беше наясно, че цялото село я нарича „госпожа Томас Виното“. Беше учителка – уважавана възрастна дама с очила, винаги добре облечена. Като дете намирах и нея, и името ѝ за изключително интересни и много обичах да си я представям как се прибира у дома и тайно обръща чаша подир чаша.

Пощата не беше като всички пощи. Това си беше просто къщата на Джанис. Тя беше превърнала половината си хол в място, където продаваше марки и пликове. Официалната червена пощенска кутия се намираше в предната ѝ градина. За да влезем в самата поща, трябваше да отворим входната врата на къщата ѝ – което винаги малко ме притесняваше, да заобиколим обувките, чадърите и закачалката в коридора и да прескочим купичката с котешка храна на пода. Често влизахме да купим една пощенска марка и заварвахме Джанис да гледа новините с обяда в скута си. Казваше „Здравей, любов“, оставяше чинията, бързо избърсваше устата си с ръка, облизваше марката, лепваше я на плика и казваше: „Заповядай, миличък. Предай поздрави на мама!“.

От другата страна на моста, в центъра на селото, имаше черно-бяла кръчма – пъб по нашему – която се казваше „Кенън Армс“. Кръчмарят беше подчертано срамежлив и мълчалив човек на име Идрис. Имаше класическата монашеска прическа – съвсем плешив отгоре, а отстрани и отзад широк венец от щедра, гъста черна коса. Всяка вечер фермерите от околността поголовно се стичаха в пъба. Изпиваха по девет халби, сякаш беше портокалов сок, после скачаха в пикапите си с открит багажник, с по две-три овчарски кучета отзад, и потегляха към дома през тъмните, тесни селски пътища.

Ние също имахме черно-бяла уелска овчарка, въпреки че не живеехме във ферма. Казваше се Тум и баща ми го беше купил като четириседмично кутре от една местна ферма. Тум обожаваше да е навън и сновеше свободно из селото. Като съвсем малък понякога изчезваше. Търсехме го навсякъде, докато накрая не ни направи впечатление, че всички овце в съседната нива чинно стоят натъпкани в единия край.

Тум не беше обучен да събира овце, но при всяка възможност прескачаше оградата на двора, прилепваше уши назад и тичаше волен като вятъра по целия периметър на огромната нива – никога по права линия. Държеше се възможно най-ниско до земята и обикаляше около овцете, докато ги натъпче в ъгъла. Изобщо не знаеше какво да прави с тях след това, просто сядаше и ги гледаше. Разбира се, фермерът, меко казано, не беше във възторг. Казваше, че бременните овце могат да се стреснат и имало риск да изгубят агнетата. Така че моя работа, като хлапе, беше да прескоча оградата, да газя през калищата и да гоня Тум насред проливния уелски дъжд.

От пъба „Кенън Армс“ се откриваха чудесни гледки към замъка „Карег Кенън“. Кацнал внушително върху варовикова скала, на върха на най-високия хълм в селото, замъкът датираше от XIII век.

Като дете съм ходил там два-три пъти, катерил съм се по стените, пълзял съм из тъмниците и по дървения мост, но истината е, че никога не съм се интересувал особено от стари замъци. Предполагам, че преди няколко века е бил арена на военни действия срещу англичаните и най-вероятно сме изгубили. Ако бяхме победили, щеше да има огромна табела в памет на събитието, а всеки ученик в Уелс щеше да е длъжен да го посещава поне по три пъти в годината и да пише съчинения за славната победа. Нямаше нито табела, нито ученици, така че неминуемо сме отнесли поредната унизителна загуба от англичаните.

Нито към, нито от селото имаше обществен транспорт, освен някой и друг автобус с японски туристи, който от време на време минаваше на път за замъка. Беше тихо, чаровно и идилично. Но не и за младо момче. Не ме интересуваше замъкът, бях прекалено малък за пъба, а старата червена пощенска кутия и червената телефонна кабина бяха просто напомняния как времето отминава безметежно покрай мен и покрай селото. Стоях в градината, вдигнал нос нагоре, и се чудех накъде летят самолетите с пухкавите си бели следи. Татко казваше, че завивали наляво при замъка на път за Америка.

Вечер сядах на перваза в спалнята и гледах как вятърът гони дъжда накриво над зелените хълмове. Сълзите от скука и безсилие правеха сивия пейзаж и непрестанния дъжд навън още по-размазани. Виждах топлите жълти светлини на пъба, където хората се веселяха и си прекарваха добре. И копнеех аз също да живея, да съм някъде навън по света. Къде да е. Просто исках да се махна от Трап.

TikTok любимката Клои Лизе с нов роман на български

noreply@blogger.com (grisha1) — Mon, 26 Oct 2026 11:59:24 +0000

„Завинаги само ти“ е сред най-харесваните творби на американската писателка

След успеха на „Само когато сме заедно“ TikTok любимката Клои Лизе се завръща с още една история за семейство Бергман и за любовта, която си заслужава чакането. В „Завинаги само ти“ тя среща читателите със спортната звезда Рен и неговата дръзка избраница Франки. Българското издание вече е в книжарниците със знака на „Кръг“, в превод на Майре Буюклиева. Ефектните цветни порезки и изящната корица са дело на Таня Мичева (Kontur Creative).

В оригинал романът излиза през 2020 г. под заглавието „Always Only You“ като втора книга от поредицата за семейство Бергман (Bergman Brothers). Днес поредицата наброява седем романа, а славата на авторката се разнася до голяма степен чрез BookTok, книжната общност в TikTok.

Хокеистът и жената, която държи всички на разстояние

Франки Дзеферино знае отлично как да държи хората на разстояние. Свободолюбива и винаги готова да отстоява себе си, тя работи като координатор на социалните мрежи на хокейния отбор „Лос Анджелис Кингс“, в който играе Рен Бергман. Многобройните разочарования в миналото са я научили да не показва уязвимост пред никого. Но дори тя не е имунизирана срещу чара на търпеливия и жизнерадостен Рен, който копнее за нея от години.

Когато поредица от непредвидени обстоятелства сближава двамата, Рен най-сетне се впуска в борба за сърцето на Франки. Но за да я спечели, ще му е необходимо много повече от просто чар. Ще успее ли хокеистът да премине през всички защити, които избраницата му е поставила пред себе си? И ще му се довери ли тя достатъчно, за да му позволи да я опознае истински?

Любов, която не изисква маски

Наситен с чувственост, копнеж и хумор, световният бестселър „Завинаги само ти“ е роман за любовта, която пламва не въпреки различията между двама души, а именно заради тях. Зад тази формула стои нещо много лично. Франки е аутистична и живее с ревматоиден артрит, а Клои Лизе открито говори за собствената си невродивергентност. „Част от това, което преживява Франки, е моят опит“, казва тя в интервю. В средата на образа е тъй нареченото маскиране: умението да прикриваш истинската си самоличност, за да се впишеш.

Авторката създава книгата като своеобразно писмо към всички, които не се вписват в общоприетите рамки, но имат куража да бъдат себе си. Тя иска читателите да усетят, че „не е нужно да бъдат или да изглеждат по определен начин, за да бъдат желани и обичани“, и обобщава: „Добрата връзка, голямата любовна история е това някой да обича всичко у теб.“ Именно това е и посланието на романа: истинската любов започва, когато си позволим да покажем не само най-добрите си страни, но и това, което пазим скрито.

Клои Лизе и семейство Бергман

Клои Лизе е американска писателка, която добива световна популярност с „Само когато сме заедно“. Публикуван през 2020 г., романът поставя началото на серия, създадена с пълното убеждение, че всеки заслужава мечтаната любовна история. Първоначално книгите за Бергман излизат като самостоятелно издание на авторката. Успехът им е толкова голям, че през 2023 г. цялата поредица е поета от Berkley, част от Penguin Random House, и е преиздадена с нови корици.

Поредицата включва седем романа, всеки от които проследява любовната история на различен член на фамилията: петима братя и две сестри. Както „Завинаги само ти“, така и „Само когато сме заедно“ могат да се четат самостоятелно, без да е нужно познаването на всички герои. Книгите на Лизе, пише нейният американски издател, съчетават „страст, сърце и хумор“ и често имат за герои хора, които са невродивергентни като нея. След Бергман авторката започна и втора поредица, вдъхновена от комедиите на Шекспир, за сестрите Уилмът.

Когато не работи по следващата си книга, Лизе експериментира в кухнята, се наслаждава на природата и прекарва време със семейството си.

Най-продавани книги 14 октомври - 20 октомври

noreply@blogger.com (grisha1) — Tue, 20 Oct 2026 16:23:11 +0000

1. Антъни Хоровиц. Смъртоносен епизод. Еднорог

2. Теодора Димова. Всичко, което се случва. Сиела

3. Р. Л. Килмор. Мистерия с аромат на канела. Хермес

4. Ласло Краснахоркаи. Меланхолия на съпротивата. Нике

5. Радостина Николова. Шантавѝя до шия. Мармот

Никола Бьогле идва в София с „Последно предупреждение“

noreply@blogger.com (grisha1) — Tue, 20 Oct 2026 13:21:58 +0000

Никола Бьогле, един от най-четените френски автори в България, пристига у нас за първи път. Авторът на „Пациент 488“ и на трилогиите за Сара Геринген и Грейс Кембъл ще представи новия си трилър „Последно предупреждение“ на 23 октомври в „Топлоцентрала“. Гостуването е по покана на издателство „Ентусиаст“ и с подкрепата на Френския институт в България. Интересът е толкова голям, че билетите за срещата се изчерпаха за броени дни. Затова издателите добавиха и втора среща с автографи на 24 октомври в Книжен център „Гринуич“.

Тайната на семейство Кастелмор

В „Последно предупреждение“ (Ентусиаст, превод Иван Баталов) експертът по история на изкуството Фелисия Дюплеси е поканена да изследва предмети от невероятната колекция на семейство Кастелмор. Когато пристига в мистериозното им имение в Апалачите, тя разбира, че истинската й задача е друга: да разследва необяснимото изчезване на група приятели. В това необичайно приключение я придружава отец Арман дьо Бордерив, бивш полицай, който е напуснал служба по дълбоко лични причини и не желае да ги обсъжда.

Двамата тръгват по следите на мистериозна група, наричаща себе си „Стражите“, и се изправят пред тайна, която някой е готов да пази с цената на всичко. Преследвани от врагове колкото умни, толкова и могъщи, те се впускат в надпревара с времето, която ще ги отведе до шокиращи разкрития за човешката памет, изгубеното знание и бъдещето на цивилизацията ни. Едно мистериозно наследство, една тайна, пазена поколения наред, и едно последно предупреждение към човечеството.

Във Франция романът излезе през септември 2024 г. при XO Éditions под заглавието „L’ultime avertissement“ и беше посрещнат топло от критиката. Le Figaro littéraire го нарече „пристрастяващо четиво“ и „почти кинематографично приключение, достойно за Джеймс Бонд“, Le Point го определи като „експлозивен“, а Le Parisien отбеляза: „Всичко изглежда налудничаво, но в същото време е доста точно, и именно това прави историята още по-смущаваща“.

От телевизионния екран до бестселърите

Никола Бьогле е френски писател и сценарист. Започва кариерата си като водещ, редактор и артистичен директор в телевизия М6, а през 2011 г. публикува дебютния си роман „Първият череп“ под псевдонима Никола Скер. Истинският пробив идва с „Пациент 488“, който му носи Наградата за криминален роман на библиотекарите, Наградата за популярен роман и Наградата за нов глас в криминалната литература. Това е и първата му книга, издадена на български, и става категоричен бестселър.

С него започва трилогията за инспекторката Сара Геринген, продължена с „Заговорът“ и „Дяволският остров“. Втората трилогия, с инспекторката Грейс Кембъл, включва „Последното послание“, „Пътника без лице“ и „Архипелагът на забравените“. Всички те са сред най-търсените заглавия сред феновете на жанра, а общият им тираж по света надхвърля милион и половина екземпляра. „Последно предупреждение“ въвежда нови герои, но запазва формулата, която покори читателите: скорост, загадка и въпроси, които остават и след последната страница.

Две срещи в София

На 23 октомври от 19:00 ч. в Зала 1 на „Топлоцентрала“ Никола Бьогле ще разговаря с водещия Димитър Павлов. Специален гост е актрисата Йоанна Темелкова, гласът на аудиокнигите му на български. Билетите за тази среща вече са изчерпани.

На 24 октомври между 16:00 и 18:00 ч. авторът ще дава автографи в Книжен център „Гринуич“. Входът е свободен, но с задължителна предварителна регистрация. За почитателите на Бьогле това е рядка възможност да чуят от първа ръка как се раждат историите, в които всяко разкритие поражда нови въпроси.

„Прекосяване“: Мария Попова и въпросите за смисъла

noreply@blogger.com (grisha1) — Tue, 20 Oct 2026 12:59:13 +0000

Интердисциплинарно изследване на всичко онова, което дарява живота със смисъл. Попова преплита съдбите на хора, родени в периферията на своето време и място, които са живели така, че да напишат бъдещето.

Шест години след „Фигури“ Мария Попова, американската авторка от български произход, се завръща с нова голяма есеистична книга. Издателство „Колибри“ представи „Прекосяване“ в превод на Паулина Мичева, по настояване на многобройните ценители на авторката у нас. Оригиналът, „Traversal“, излезе в САЩ през февруари 2026 г. при Farrar, Straus and Giroux. Американското списание Kirkus Reviews го нарече „вълнуваща, калейдоскопична интелектуална история“ и „панорама на страстни умове“.

Хора от периферията, които написаха бъдещето

Сред тях са Мери Шели и Уолт Уитман, аболиционистът Фредерик Дъглас и реформаторката Фани Райт, химикът Хъмфри Дейви и кристалографът Дороти Кроуфут Ходжкин, геолозите Алфред Вегенер и Мари Тарп, антроположките Рут Бенедикт и Маргарет Мийд.

Животът и откритията им, от изобретяването на велосипеда до разгадаването на структурата на инсулина, се свързват в опит да се отговори на най-старите въпроси. Какво е животът? Какво е смъртта? Какво превръща едно тяло в личност и една планета в свят? Както и във „Фигури“, Попова не пише линейна история. Тя строи мрежа от срещи, писма и пресичания, в която науката, поезията и личната съдба осветяват една друга. Анотацията на българското издание обобщава идеята така:

Всеки от нас е кратко прекосяване между „още не“ и „никога вече“ и разполагаме единствено с тези ръце, за да прегърнем заетите атоми, които обичаме. Това е достатъчно.

Читателят, който пише

Мария Попова се нарича самата читател и писател. Израства в България и на 19 години заминава сама да учи в САЩ, в Пенсилванския университет. Днес живее в Бруклин. През 2006 г. създава блога Brain Pickings, който от 2021 г. носи името The Marginalian (themarginalian.org). Блогът е включен в постоянния дигитален архив на ценните културни материали на Библиотеката на Конгреса и се следва от повече от милион читатели. Именно от този дълъг архив от четене и бележки възниква и „Прекосяване“.

Българските читатели я познават от „Фигури“, която „Колибри“ издаде през 2020 г. Плод на дванадесетгодишни изследвания, книгата съдържа есета за Йохан Кеплер, Маргарет Фулър, Хариет Хосмър, Мария Мичъл, Емили Дикинсън и Рейчъл Карсън. Около тях гравитира цяло съзвездие от съвременници и вдъхновители: Хенри Дейвид Торо, Ралф Уолдо Емърсън, Елизабет и Робърт Браунинг, Херман Мелвил, Жорж Санд, Мери Уолстънкрафт и мнозина други. „Прекосяване“ продължава същия проект и дори го разширява: от астрономията и поезията към химията, геологията и антропологията. Следва откъс.

Тригонометрия на истината

ЖИТЕЛИТЕ НА ТАИТИ, плуващи към кораба с изумителна грация, на която Кук се възхищава и скоро ще обяви за свръхчовешка, отвръщат на това добронамерено поведение с взаимност. „Никой от туземците не оказа и най-малката съпротива при нашето стъпване на брега – записва той в дневника си, – а дойдоха при нас с всички възможни знаци на приятелство и покорство.“

Когато среща жрец, доплавал до Таити от далечен остров – както са правили хилядолетия наред безчет негови предци, – Кук отбелязва с удивление:

Тези хора плават по тези морета от остров на остров на стотици левги, като през деня слънцето им служи за компас, а нощем – луната и звездите.

Скоро научава от новите си приятели, че други европейски кораби вече са акостирали тук, и в първите си актове на безразсъден биотероризъм са „донесли венерическите болести на този остров, където те вече са тъй обичайни както навсякъде по света, и които хората понасят без особена тревога, сякаш са свикнали с тях от незапомнени времена“. Но Кук не позволява тази нехайност да замъгли собственото му чувство за отговорност. Той нарежда на хората си да не заменят желязо, плат или подобни „полезни и необходими предмети“ за нищо друго освен за хранителни припаси – сиреч да не участват в островната култура на „свободна любов“, която в действителност не била напълно свободна, а поддържана от пазарна икономика, където сексът се разменя срещу ценни вещи. Съзнавайки, че някои от моряците вече страдат от „венерически недъзи“, решен да предпази туземците от ужасяващите болести, носещи името на планетата, заради чието наблюдение е дошъл тук, той разпорежда с още по-голяма строгост да не се допуска нито една таитянска жена „при никакви обстоятелства“ на борда. Ала дори най-строгите заповеди и най-съвестният личен пример имат предел. Само за половин век вносът от европейските кораби – тези „венерически недъзи“, заедно с алкохола и християнството – се обединява, за да задуши жизнената свобода и социалната хармония на Таити до такава степен, че когато

Дарвин посещава острова на връщане от Галапагос, той го оплаква в писмо до сестра си като „онзи паднал Рай“ – изгубения земен Рай.

Ала за Кук и екипажа му засега това бил „намереният Рай“. Цветовете, ароматите и вкусовете насищат възторжено сетивата им, доскоро притъпени от британската сивота. Банкс и другият ботаник на експедицията – неговият приятел Даниел Соландер, швед, обучавал се при Линей и вече пазител на природонаучните сбирки в Британския музей – ще се завърнат от Таити с повече от хиляда образци на дотогава непознати растения: дървета с преливащи в безчет багри цветове и плодове, по-сладки от мармалад, орхидеи, родени сякаш от въображението на Луис Карол, деца на някакъв психеделичен сън. Работейки рамо до рамо с таитяните, с които се сприятелява, Соландер записва на латиница имената на растенията така, както звучали на техния език, поставяйки ги под сравнително новата класификация на Линей, и така създава първия писмен документ за полинезийския език и същевременно сътворява ново крило на ботаниката върху здравата основа на местните познания и традиции.

Дошли от свят, в който най-голямото внимание, което една жена може да окаже на мъжа, е свенливо съгласие, постигнато чрез толкова сухи срещи, че са наричани „интервюта“, а завършекът им е единствено брак, моряците изведнъж се озовават в свят, където уверени и свободни жени ги приближават с бели като кокосов плод усмивки, с изящно татуирана кожа и сочна хубост, разкривайки интереса си с дързък, но и деликатен знак – ярко цвете, закичено в копринените им и тъмни като нощ, късо подстригани коси. Банкс записва в дневника си:

Любовта е главното занимание. Най-любимата, дори единствената наслада на жителите… Любовта царува тук.

През времето и географските дължини, опирайки се на морския термин за носовата греда на кораб, държаща „ребрата“ на корпуса му – напомняне, че и най-безвременните вечни творби на изкуството са обвързани с лексиката и рамките на своята епоха, – Уолт Уитман ще настоява, че любовта не е лукс, а основа на човешката природа, понеже е част от самата природа – „келсонът на творението“. Англичаните бързо напускат борда на „Ендевър“ и се устремяват към местния „келсон“. В дневника си един от помощниците на Банкс – осемнайсетгодишен квакер естествоизпитател – отбелязва опасностите на културния релативизъм, когато моралът се диктува от обичая, а не от съвестта:

Повечето от нашия екипаж си взеха временни съпруги сред туземките, с които от време на време живееха съвместно; една слабост, която дори мнозина прочути с добродетелта си европейци си позволяват безнаказано в нецивилизованите краища на света. Сякаш промяната на мястото променя и нравствената присъда на прелюбодеянието и онова, което е грях в Европа, тук, в Америка, е просто невинно удоволствие; все едно трябва да се предполага, че задължението за целомъдрие е нещо локално, ограничено единствено до някои кътчета на земното кълбо.

Докато хората му се отдават на временните си съпруги, Кук проявява далеч по-дълбок интерес към обществените тектоники, които предизвикват поведение, тъй драстично различно от английското – от нормите за пола до личната хигиена. Цял век преди Фредерик Дъглас да отбележи, пътувайки вече с репутацията на световна знаменитост до Англия, че „типовете хора… се различават като вълните, но всъщност са едно цяло като морето“, Кук изпълва дневниците си с онова, което днес наричаме социално-научни данни – чисти наблюдения, без да осъжда никого:

Косата им е почти повсеместно черна, гъста и здрава; жените я носят късо подстригана около ушите. Мъжете, напротив, я носят по различни начини: по-знатните я оставят дълга, понякога вързана на темето, друг път пусната свободно по раменете; ала мнозина от простолюдието, както и онези, които по занятие, рибарство и прочие са принудени често да бъдат във водата, я подстригват късо също като жените.

Два века по-късно малка общност от бунтовни учени ще превърне този метод на наблюдение в нова наука, която наричат културна антропология – те ще прекосяват света, за да демонстрират систематично нещо, което винаги ще бъде трудно за възприемане и осъзнаване от човека: че неудобството, от което потръпваме при сблъсъка с културни практики и лични избори, различни от нашите, и присъдите, които

налагаме върху живота и любовта на другите, не разкриват нещо за „другия“, а за нас самите. Те разкриват нашите собствени страхове и колебания, нашите мисловни ограничения и преградите около собственото ни сърце.

Рут Бенедикт, най-далновидната сред тези бунтовници, ще напише:

Във всички по-малко спорни области – като изучаването на кактуси, термити или природата на мъглявините – се практикува следният метод: групира се съответният материал и се отбелязват всички възможни варианти и условия. Така научихме всичко, което знаем за законите на астрономията или за навиците на социалните насекоми, да речем. Единствено в изследването на самия човек големите социални науки заместиха това с изучаването на една-единствена локална вариация – тази на западната цивилизация.

В разрез със собственото си време и място тя ще настоява, че „няма основание да се предполага, че която и да е култура притежава завинаги абсолютната правота и ще остане в историята като единственото решение на човешките проблеми“. Тя твърди, че наблюдението на различността – на многообразието – е източник на „просветлението, което идва от разглеждането на различни възможни начини за справяне с неизменните житейски предизвикателства“. Отбелязвайки как историята на нашия вид е история на защитата на човешката уникалност и това е „въпрос на чест“, докато всяко доказателство за обратното – от Коперник до Дарвин – се посреща с ожесточена съпротива, Рут прави наблюдение, вярно както за епохата на Кук, така и за нашата – че сме склонни да преувеличаваме значимостта и уникалността на собствените си постижения като личности и като култури и в същото време да омаловажаваме постиженията на другите. Тя посочва „белия човек“ като върховен пример за тази черта на човешкото същество:

Той никога не е виждал истински различен човек, освен ако последният вече не е европеизиран. Ако е пътувал, най-вероятно е обиколил света, без никога да е излизал от пределите на космополитичния хотел. Той не знае почти нищо за какъвто и да е начин на живот извън своя. Еднаквостта на обичаите, на възгледите, която вижда около себе си, му изглежда достатъчно убедителна и прикрива от него факта, че тя в крайна сметка е историческа случайност. Той безусловно приема, че човешката природа е равнозначна на собствените му културни стандарти.

„Френска илюзия“: Джон Гришам сменя съдебната зала със света на шпионите

noreply@blogger.com (grisha1) — Tue, 20 Oct 2026 12:25:00 +0000

Майсторът на съдебния трилър, автор на „Фирмата“, „Версия Пеликан“ и „Време да убиваш“, този път напуска съдебната зала и праща героите си във Франция, на територията на разузнавателните служби.

На 22 октомври издателство „Обсидиан“ представя на българските читатели „Френска илюзия“, първия шпионски роман на Джон Гришам в превод на Надежда Розова. В САЩ книгата излезе на 29 септември 2026 г. при Doubleday, едновременно с британското издание на Hodder & Stoughton, с обявен първоначален тираж от 1,5 милиона екземпляра. Българският превод се появява само три седмици по-късно.

Меден месец, който се превръща в кошмар

След приказната си сватба Пол и Челси Танър заминават на меден месец в Париж. Бъдещето им изглежда безоблачно, докато на петия ден, по време на кратка обиколка из Нормандия, младоженците са отвлечени. Кой и защо се е прицелил в тях? Скоро става ясно, че това не е първото престъпление от този род.

Американското и френското разузнаване се опитват да работят заедно, но следите са малко и разследването зацикля. Водещата версия е, че отвлечените са изведени от Франция, но никой не знае къде са. В отчаянието си ЦРУ замисля рискована операция с нищожни шансове за успех. В нея младият юрист Стюарт Неш трябва да изиграе ролята на примамка: да бъде отвлечен в Париж и да отведе спасителния екип до похитителите. Каква е вероятността планът да сработи и каква цена ще плати героят, ако не стане?

Гришам в нова светлина

Джон Гришам е автор на повече от петдесет поредни бестселъра, изкачили се на първо място, а книгите му са преведени на почти петдесет езика. Името му отдавна е синоним на съдебния трилър, но любовта му към шпионския роман не е от вчера. „Когато не чета съдебни трилъри, обичам историите за шпионаж“, призна той при обявяването на книгата и нарече сред своите учители Кен Фолет, Джон льо Каре, Робърт Лъдлъм и Лен Дейтън. „Френска илюзия“ е първият му опит да тръгне по техния път.

Характерните за Гришам черти обаче остават. В центъра отново е млад юрист, който се оказва въвлечен в игра много по-голяма от него, както в „Фирмата“. Издателите обещават динамичен и изненадващ роман, в който напрежението не отстъпва до края. Изглежда също, че Стюарт Неш ще се върне: американският издател вече води книгата като част от поредица, а три седмици преди романа в САЩ излезе и електронен разказ за неговите студентски години, „The Law Student“. Следва откъс.

Започнаха да ги наблюдават на третия ден от медения им месец, макар че младоженците не знаеха. А и защо трябваше да знаят, защо дори да подозират? До този момент от краткия си щастлив живот не бяха извършвали престъпления, не бяха нарушавали договори, не бяха съдили никого и никой не ги беше съдил, не бяха участвали в подривни групировки, не бяха обиждали чужди правителства и не бяха оклеветили нито един човек. Вслушваха се в съветите на родителите си за важните неща и през последните две години бяха верни един на друг във всяко отношение. Произхождаха от почтени семейства, които им бяха дали добро образование. Кого биха могли да разгневят или провокират?

Посочи ги информатор от модерния им хотел на Левия бряг, който скоро щеше да получи за предателството си плик с равностойността на годишната си заплата. През голяма част от свободното си време той наблюдаваше безкрайния поток от туристи, привлечени от Града на светлината. Всяка седмица поне половината от осемдесетте стаи на хотела, където работеше, бяха заети от американци, много от които току-що сключили брак. Той държеше под око и други хотели.

Щом имената им се завъртяха, след няма и едно денонощие ровене в интернет за Пол и Челси вече се знаеше повече, отколкото двамата биха могли да си представят. Но в този свят на безсрамно самохвалство не искаха ли те точно това? На пищната им сватба в Анаполис няколко дни по-рано присъстваха триста приятели и роднини. Десетки красиви снимки разказваха за събитието. Челси – стройна, с бронзов тен и изключително лъчезарна. Пол – в безупречно колосана бяла флотска униформа, също строен и със слънчев загар, с осанка на командир. И двамата цитираха наизуст сантиментални сонети, които обещаваха вечна любов, блаженство и много деца. Пол дори беше съчинил едно сладникаво стихотворение, което разплака Челси. Имаше и доказателство – снимка на сълзите ѝ в близък план! За своите последователи в социалните мрежи тя публикуваше ежедневно програмата на медения им месец в Париж, сякаш двамата бяха първата двойка в историята, предприела такова романтично приключение.

Екипът, който ги наблюдаваше, анализира програмата им и начерта съответните планове. Не им беше трудно да следят двамата влюбени, защото те съвсем ясно оповестяваха маршрута си, като и през ум не им минаваше да се озъртат през рамо. Те не откъсваха очи един от друг. За тях останалият свят не съществуваше. След всяко вълнуващо посещение на Лувъра, Айфеловата кула, „Нотр Дам“, „Сакре Кьор“ и тъй нататък продължаваха да се появяват снимки, а наблюдаващият екип ги съпоставяше с програмата на Челси. Младата двойка я изпълняваше прецизно и се стремеше да види колкото се може повече места по време на своето осемдневно вълшебно пътуване.

Според споделеното в социалните мрежи – ограничено, естествено, до подбрана група последователи, но абсурдно лесно за хакване – Челси се влюбила в Париж на десет години, когато майка ѝ я завела там през лятото. Баща ѝ и неговите приятели лекари заминали на скъп екзотичен риболов в Аляска, а за отмъщение майка ѝ се обадила в туристическата агенция. Момичетата прекарали една седмица в малък бутиков хотел, за който се говорело, че бил любимият на Лорън Бакол, с часове обикаляли улиците, а следобед пиели чай във вътрешния двор. Когато туристическите атракции ставали прекалено оживени, двете отивали в Люксембургската градина, където сядали на сянка край езерото и четели книги за Париж. В училище Челси се записала във всички курсове по френски език и часове наред гледала видеа. През втората си година в колежа се класирала за един семестър в чужбина и буквално живеела в Сорбоната. Докато другите американски студенти общували предимно помежду си и избягвали да говорят на френски, тя прекарвала уикендите с новите си френски приятели и техните семейства. Не претендирала, че говори езика свободно, но го владеела доста добре и се стремяла да го усъвършенства.

Много преди най-сетне да ѝ предложи брак, Пол знаеше точно къде ще прекарат медения си месец. Не беше ходил в Париж, но след две години връзка с Челси имаше чувството, че го познава добре. Далеч не толкова запленен от социалните мрежи, колкото бъдещата му съпруга, той все пак споделяше колко се вълнува от предстоящото пътуване. Много държеше да отделят цял ден за екскурзия до плажовете на Нормандия. Произхождаше от семейство на военни и военната история му беше хоби.

На петия ден двамата излязоха от хотела в седем сутринта, малко рано за туристи или младоженци на меден месец, но им предстоеше тричасово пътуване с кола. Возеха се на задната седалка на лъскаво черно пежо, управлявано от Малик. Наеха кола по идея на Пол, защото с професионалист зад волана щяха да покрият по-обширна територия и да посетят повече места, където са се водили сражения. Малик наистина беше професионалист – с черен костюм, колосана бяла риза, черна вратовръзка, безупречни обноски и отлични езикови умения. В присъствието на слушател, който нямаше къде да избяга, Челси веднага се разбъбри на френски и след малко узна, че той е от Сенегал, където още от дете говорел на френски, английски и волоф, а в момента учел японски. Щяло да му бъде от полза за работата. Бил в Париж от четиринайсет години и нямал намерение да го напуска. Съпругата му била начална учителка. Имали три малки деца и живеели с нейните родители в североизточен квартал на Париж.

Пол не разбираше нищо от разговора и скоро задряма.

Отправиха се директно към бреговете на десанта, където Пол можеше да обикаля с дни в опит да проумее мащаба на храбростта и кръвопролитието в тази епична битка. В американското военно гробище двамата бяха дълбоко развълнувани от обширното безупречно поддържано гробно поле – свещена земя, където бяха положени тленните останки на повече от три хиляди американски войници. Пол успя да намери гроба на далечен роднина, загинал при първия щурм на плажа Омаха.

Консиержът им беше резервирал маса в едно бистро в град Байо. Малик беше водил там други клиенти и ги увери, че храната е отлична. С лукава усмивка им съобщи, че е помолил собственика да изстуди бутилка местно бяло вино и тя вече ги чакала. Заведе ги до бистрото, представи ги и отиде да обядва другаде. Щеше да се върне в 14 ч., за да потеглят към военния музей в Каен.

Малик паркира на тясна уличка близо до градския площад и си намери място в едно ресторантче на открито. Беше обедно време – важен момент от деня, когато французите забравят за всичко друго освен за нуждите на стомаха си. В ресторантчето имаше доста хора, но не беше препълнено. Той си поръча салата с козе сирене и бутилка газирана вода. Докато чакаше, провери на телефона есемесите и имейлите си. Беше прекрасен ден в края на април, слънчево време без нито едно облаче.

Беше преполовил салатата си, когато слаба млада жена с прилепнали джинси се приближи до масата му и каза плахо:

– Извинете, че ви безпокоя, но май се изгубих.

Имаше невинен глас, мила усмивка и къдрава рижа коса. Очите ѝ бяха скрити зад големи тъмни очила.

Професионалист до мозъка на костите си, а и защото не искаше да прекъсва обяда си, Малик отговори вежливо:

– От Париж съм и не познавам добре града.

Младата жена се усмихна още по-широко и каза:

– Тъкмо до Париж се опитвам да стигна.

Безупречен френски без акцент, явно беше местна.

Изневиделица един мъж с оранжев велосипед залитна по тротоара и се блъсна в масата, на която обядваха двама финландски туристи. Чаши, бутилки, купи, чинии, прибори, храна, вода и вино се разлетяха, когато масата се преобърна сред взрив от крясъци. Водата плисна по гърба на жената с рижите къдрици. Малик скочи на крака, за да помогне, същото направиха и други хора. В суматохата жената ловко пусна две капсули хлоралхидрат в чашата му с вода.

Сервитьорите дотичаха веднага. Велосипедистът се изправи, извини се и предложи да плати за щетите. Обядът на финландците беше съсипан, но от изумление те дори не можаха да се ядосат. Избърсаха храната от ризите си и се помъчиха да си възвърнат самообладанието. Техният сервитьор ги премести на друга маса и им обеща да бъдат обслужени бързо. Велосипедистът не спираше да се извинява. По-късно Малик щеше да си спомни, че е говорел с лек акцент и вероятно е от Северна Африка.

След като положението се нормализира, Малик седна да довърши обяда си. Младата жена беше изчезнала и забравена, но след петнайсет минути тя отново се появи и седна срещу него точно когато главата му започна да клюма.

– Какво искаш? – изломоти Малик завалено.

– Добре ли си? – попита тя.

– Какво искаш?

– Хайде да поговорим за Париж, а? Добре ли си?

– Не съм сигурен. Не съм сигурен. Не виждам ясно.

Тя се пресегна през масата и стисна ръката му, все едно бяха приятели. Хлоралхидратът действаше бързо и Малик започна да се свлича от стола си. Жената моментално плъзна чинията и чашата му встрани. Когато той падна на земята, тя извика:

– Боже мой! Получава инфаркт! Моля ви, спешно е!

Другите клиенти в заведението тъкмо се бяха успокоили след драматичното прекъсване на обяда им, затова втория път реагираха по-бавно. Младата жена беше коленичила до Малик, докосваше гърдите и челото му, говореше високо, молеше за помощ. Докато траеше това представление, тя успя да измъкне ключовете от джоба на панталона му. Малик не помръдваше, затова един сервитьор се намеси и провери пулса му. Жената плачеше и пищеше, все едно той умира, отдръпна се назад и успя да събори чашата му с вода. Последва нова бъркотия. Някакъв турист се представи за лекар и коленичи да прегледа Малик, който лежеше в безсъзнание. Жената продължаваше да се отдръпва, докато около него се скупчваха все повече хора. Когато пристигна линейката, рижата непозната отново беше изчезнала.

В близкото бистро младоженците обядваха печен морски език и пиеха изстудено бяло вино. Пол изгаряше от нетърпение да разгледа военния музей в Каен, най-големия от много такива в Нормандия. Челси не се интересуваше от военната тематика, но стоически му правеше компания. Утре пък тя щеше да го замъкне на изложба на модернистична скулптура. Търпеливо играеха на пинг-понг, което бе от огромно значение за един щастлив брак. Прозвуча далечна сирена, но двамата не ѝ обърнаха внимание. Никой друг в бистрото не престана да се храни и не се озърна.

Безразсъдният велосипедист бързо се преоблече целия в черно – костюм, обувки, вратовръзка. Само ризата му беше бяла. Накрая нахлупи черна шофьорска шапка. Направи с пежото на Малик едно кръгче из града, за да усети автомобила и да провери маршрутите. Напълни резервоара, после зачака на пейка срещу бистрото. Закри устата и носа си със светлосиня маска за еднократна употреба.

В 13:50 ч. Пол и Челси излязоха и извадиха тъмните си очила. Новият им шофьор им махна и включи чара си. Обясни, че се казва Лоран и че е от същата компания. Даде им визитката си и уточни, че се е наложило Малик да се върне по спешност в Париж заради съпругата си. Преди няколко часа пострадала при катастрофа, докато отивала с колата си на работа, и била в болница. Лоран се извини, че е с маска, но се възстановявал след прекаран грип и работодателят му държал той да я носи. Посочи същото черно пежо от отсрещната страна на улицата и отново се извини за неудобството. Пол и Челси не смятаха, че има някакво неудобство. Без капка колебание се настаниха на задната седалка. Лоран седна зад волана и заключи задните врати. Поинтересува се как е минал обядът, каза, че това е едно от любимите му заведения, и потеглиха към Каен, който беше на половин час път.

Челси започна да го разпитва за произхода му. Имал марокански корени, но и двамата му родители били родени в Лион. Опитали се да му говорят на арабски вкъщи, за да го научи, но не се получило. Смятал се за стопроцентов французин, но бил горд мюсюлманин. Осведоми ги, че във Франция живеят над половин милион мароканци.

В покрайнините на Байо, както си говореше, Лоран дръпна тънка връв, закрепена за аерозолен флакон под предната седалка. Силна, но лишена от мирис доза райски газ безшумно проникна в купето.

Лоран прилепи с длан маската към носа си. Челси изведнъж се умълча. Пол натисна бутона под прозореца си, но стъклото не помръдна.

– Бихте ли отворили прозореца?

– Разбира се. Само да отбия.

Лоран натисна рязко спирачките и свърна по чакълест път.

– Вие ми се свят – оплака се Челси.

– Къде отиваме? – попита Пол провлачено с удебелен език.

– Един момент – каза Лоран и спря колата.

Изключи двигателя, отвори вратата си, излезе и я затръшна. Пол се опита да отвори своята, но тя беше заключена.

– Отвори вратата! – кресна той, но думите му прозвучаха приглушено.

Навън Лоран смъкна маската си, веднага пъхна в устата си инхалатор и пое доза чист кислород. Пол викаше и блъскаше по прозореца. След няколко секунди притихна.

Когато и двамата се отпуснаха неподвижно, Лоран отвори задните врати, за да прочисти въздуха. Младата жена с рижите къдрици се появи с малък товарен микробус и го паркира между пежото и магистралата. Намираха се до някаква ферма край Байо. Единствената постройка наблизо беше порутен хамбар.

– Сложи си маска и почакай малко – нареди Лоран.

Наблюдаваха пътното движение иззад гъсталак от диви храсти.

– Сега.

Жената извади от медицинския си несесер две еднакви спринцовки с трисантиметрови игли. Заби едната в шията на Пол и му инжектира един кубик кетамин. Дозата на Челси беше поставена в красивото ѝ дясно бедро.

Лоран отвори коженото си куфарче и извади комплект регистрационни табели и отвертка. Смени предната и задната табела на пежото. Подаде на жената истинските, тя ги пъхна в раницата си и я метна отзад в микробуса до оранжевия велосипед. После бързо се настани зад волана, запали двигателя и потегли, без да каже нито дума.

В 15:17 ч. Лоран се отклони от магистрала А13 близо до град Лувие, на час и половина северозападно от Париж. На една оживена бензиностанция намери джипиес устройството на автомобила под таблото, близо до кормилната колона, изключи го и го изхвърли в контейнера за смет.

В 16:14 ч. диспечерката на фирмата за автомобили в Париж получи обаждане от жена, която се представи като Челси Танър и съобщи, че тя и съпругът ѝ се намират в град Байо и че шофьорът им Малик е изчезнал заедно с колата. Изпаднали в огромно затруднение и били много ядосани. Един полицай им обяснил, че шофьорът е откаран в болница по някаква причина. Госпожа Танър каза, че са решили да отидат с влак до Лондон и да прекарат там няколко дни. Помоли да уведомят Малик, че те вече нямат нужда от него, и нека и през ум не им минава да ги таксуват за пътуването.

Обаждането беше странно по ред причини. Първо, Малик беше напълно надежден шофьор с безупречно досие и без нито едно оплакване през седемте години, откакто работеше във фирмата. Ако имаше проблем със здравето, той би се обадил незабавно, за да подсигури друг вариант за клиентите си. Второ, жената на телефона се представи за американка и говореше почти безупречен английски със съвсем лек акцент, но все пак с акцент, при това френски, и диспечерката го долови. Трето, бяха изминали повече от четири часа, откакто Малик се беше обадил за последен път, след като беше оставил клиентите си в ресторанта. Дългото му мълчание беше озадачаващо. Четвърто, защо американската двойка внезапно променяше плановете си и решаваше да замине за Лондон?

В онзи следобед бяха наети седемнайсет автомобила на фирмата, всички за по-кратки курсове в Париж с изключение на два. От единствената диспечерка се очакваше да ги следи, но задачата беше монотонна и тя си направи няколко почивки за цигара. Когато провери джипиеса на пежото, разбра, че той е изключен. В 15:24 ч., вероятно когато тя беше излязла да пуши, беше пристигнало предупреждение за този факт.

Фирмата за коли под наем с шофьор беше наета чрез консиерж. Диспечерката поговори с началничката си и двете решиха да не се обаждат в хотела. Щом американците искаха да разгледат Лондон, тяхна си работа. Повече се притесняваха за Малик. Диспечерката започна да звъни на мобилния му, но той не вдигаше.

По това време телефонът му беше в едно шкафче в болнична стая с две легла.

В 16:31 ч. Малик се обади и съобщи, че все още е в болницата, все още е доста зле и го лекуват. Припаднал по време на най-обикновен обяд и загубил съзнание. Докато пътували от Париж за Нормандия, не му било зле, чувствал се нормално. Не пиел лекарства и не страдал от здравословни проблеми. Нямал представа какво се е случило, но подозирал, че цялата работа е дело на крадци на автомобили. Пил само вода – бил на работа, освен това като мюсюлманин не близвал алкохол. Лекарят чакал да дойде полиция, защото Малик се тревожел за колата си. Била в другия край на града и той още не можел да провери дали тя е там. Диспечерката му съобщи, че им се е обадила госпожа Танър, била много разстроена и заявила, че със съпруга ѝ заминават за Лондон. Което беше странно и според Малик, защото те не споменали нищо за Лондон. Всъщност госпожа Танър говорела за някаква изложба на следващия ден в галерия на Десния бряг.

Диспечерката го уведоми, че колата е изчезнала. Според нейния монитор джипиесът бил изключен един час по-рано, когато била близо до град Лувие, на половината път до Париж по А13.

Малик все още имаше световъртеж и главата го цепеше. Лекарите нямаше да му позволят да шофира още два-три часа. В 17:15 ч. той се обади отново и каза, че колата му наистина я няма. Един полицай го откарал до центъра на Байо, точно на мястото, където паркирал на обед. Вече имаше и откраднат автомобил, сериозно престъпление, а Малик беше на път към полицейския участък, за да подаде сигнал за кражбата.

Черното пежо беше скрито под черно платнище в една барака за трактори в малка ферма близо до град Дрьо, на един час път западно от Париж.

Задната седалка беше празна.

Най-продавани книги 7 октомври - 13 октомври

noreply@blogger.com (grisha1) — Tue, 13 Oct 2026 17:15:34 +0000

1. Джефри Арчър. Адам и Ева. Бард

2. Джон Стайнбек. На изток от рая. Колибри

3. Саймън Бекет. Градина от кости. Софтпрес

4. Тим Спектър. Ферментация. Хермес

5. Матиа Кривелини. Голяма книга на експериментите. Пан

Уилям Пол Йънг: „Завръщане в колибата“

noreply@blogger.com (grisha1) — Tue, 13 Oct 2026 11:13:27 +0000

На 20 октомври, заедно със световната премиера, излиза дългоочакваното продължение на феномена „Колибата“

„Завръщане в колибата“ (Хермес, превод Валентина Атанасова-Арнаудова) е продължение на световния феномен „Колибата“, издаден през 2007 г. Макар да се зарича, че няма да напише продължение, авторът все пак се решава на тази стъпка след толкова години, за да разкрие на читателите какво се случва когато се изправиш лице в лице с убиеца на дъщеря си. Защото прошката е едно на теория, но да простиш на човека, отнел живота на най-скъпото ти същество, дори уповавайки се на вярата си, е коренно различно.

Десет години след убийството на дъщеричката му Миси Макензи Алън все още живее в сянката на загубата. Макар дните да следват своя ход, скръбта продължава да е част от семейството, отношенията и вярата му. Отчуждението със съпругата му Нан достига критична точка и тя се изнася от дома им.

Малко след шестнайсетия рожден ден на Миси родителите й се изправят лице в лице с немислимото. Предлагат на Мак да посети серийния убиец, отнел живота на дъщеря им, преди да бъде изпълнена смъртната му присъда. В гробовната тишина на затвора Мак среща човешко същество, изпитало неописуема болка, преди самото то да причини такава. Принуден е да се изправи и пред собствения си гняв, съмнение и разочарование от Бог. Къде е Той, когато се случват жестоки трагедии? Възможно ли е сърце, разбито на безброй части, отново да бъде цяло? Как човек да прости непростимото? За да получи отговорите, Мак трябва да се завърне там, където започва всичко. В колибата. И да се срещне отново с Бог, а преживяването ще промени живота му завинаги.

Още с издаването си „Колибата“ предизвика вълна от противоречиви реакции и сериозна теологична критика и дебати в християнския свят най-вече заради представянето на Светата Троица. Очаквате ли подобна реакция и сега?

Наясно съм, че най-вероятно ще се случи, но човек трябва да е подготвен за всичко, когато излага нещо на показ. Винаги ще се намерят хора, които да го критикуват, както и такива, които да го възхваляват, това е част от човешката природа, но аз съм свикнал.

Друг противоречив аспект от „Завръщане в колибата“ е фактът, че описвате осъдения на смърт убиец на Миси, когото наричате просто Джей, като човешко същество, тормозено от баща си като дете. Какво ви подтикна към това?

Тук решаваща роля изигра моето детство и сложните отношения с баща ми. Неведнъж съм споделял, че той беше гневен, дистанциран и строг. Вярвам, че написването на „Колибата“ ми помогна да проявя снизхождение към него и да подобрим връзката си. Сякаш най-накрая си позволих да го освободя от очакванията си, за да бъде пълнокръвна човешка личност. По този начин и неговата история придоби значение.

Споделихте, че за създаване на образите на затворниците от „Завръщане в колибата“ сте почерпили вдъхновение от осъдените на смърт, с които сте се запознали в затвора с максимална сигурност „Ривърбенд“ в Нашвил. Разкажете ни повече.

Това е само един аспект от романа, но смятам, че на осъдените на смърт обикновено се гледа като на животни. А те твърдят, че не бива да бъдат определяни единствено спрямо най-лошия ден в живота си. Става дума за човешки същества, които произхождат от различни класи, но общото между всички тях е наличието на травма или форма на тормоз в детството. Това обаче не трябва да бъде използвано като оправдание за изборите, които са направили. Самият аз съм допускал доста грешки, наранявал съм близките си и е трябвало да се справя с последствията от действията си. Но моята идентичност не се съдържа в книга, нито във филм, колкото и успешни да са те. Моята идентичност е отвъд всичко това. Смятам, че понякога причината хората да реагират остро се крие в самите тях и трябва да бъде адресирана. А ако с романа си мога да помогна това да се случи, то ще съм изпълнил целта си.

Следва откъс.

Писмо от дома

У Тебе са изброени моите скитания; тури сълзите ми в съд при Тебе – не са ли те в Твоята книга?

Псалом 55:9

Скъпа моя Миси,

Днес щеше да навършиш шестнайсет години, затова реших да опитам да ти напиша писмо. Приемам, че си на шестнайсет, макар и да не знам със сигурност как Татко управлява часовника, след като „прекрачим границата“ и напуснем това измерение и времева линия.

Питам се дали ако беше тук, щеше да си имаш приятел, или може би вече щеше да си решила, че не те заслужава? Дали щеше да кроиш планове за колеж? Питам се какво би искала да учиш. За насекомите? Аз ли щях да те уча да шофираш, или мама? Да, може би мама. Дали искрената ти радост и удивление вече щяха да бъдат потъпкани от другите, които не знаят как да виждат и ценят простите неща?

Случайна капка дъжд докосна върха на главата на Мак. Той вдигна поглед за миг нагоре към събиращите се облаци, преди отново да задвижи химикалката.

Миси, дали все още щеше да ме харесваш, или щях да съм казал или направил нещо глупаво, което да те нарани? Дали щеше да отвръщаш поглед, когато вляза в стаята, или очите ти щяха да засияват? Има дни, в които бих се примирил, че отказваш да ме погледнеш, само за да бъда в една стая с теб.

Ако получиш тази бележка, тогава знаеш и как са всички деца и какво правят може би по-добре от мен. Напоследък съм съвсем сам, защото с майка ти...

Отново спря за момент.

... решихме да си починем един от друг за известно време. Мисля, че се е уморила да ме чака да направя нещо, което непрекъснато отлагам. Винаги ми е било трудно да рискувам с думите. Оставям твърде много неща неизречени и премълчаното води свой собствен живот – почти като натрапник в дома. Няма защита срещу нещо, което сам си призовал в себе си. Няма оправдания. Просто съм слаб в това отношение. Говорех много повече, когато бях на твоите години, но тогава използвах думите, за да прикрия страха и срама си или да се опитам да впечатля някого и да получа кратки мигове на внимание и доброта. Някои неща се променят, но постепенно, а пътят е дълъг и често труден. Би ли се помолила за мен?

Понякога виждам, че майка ти все още ме обича. Знаеш колко малко е нужно, за да се усмихне. Виждам това понякога. Не задържа усмивката си дълго или насочена към мен, защото мисля, че се бои да не я приема като покана за нещо, за което все още не е готова. Затова чакам и се надявам, че тя също чака. Исус знае всичко това. Говоря с него за тези неща през цялото време. Може би те държи в течение. Има позволението ми.

Извинявай, наложи се да прекъсна за малко. Чух някой да спира на алеята, но докато стигна дотам, майка ти вече си беше тръгнала. Направила е торта за теб, както всяка година, и я е оставила на площадката отпред. Без картичка, само тортата. Ще я снимам. Има надпис: „16... Иска ми се да беше тук“.

Може би тя се е отдала на своята Безутешна тъга. Предполагам, че при някои е нужно по-дълго време, докато изплуват на повърхността. Винаги е трябвало тя да бъде силната. Сега, когато всички поеха по пътя си, остана сама с мислите си и защитната обвивка на сърцето й започва да се пропуква. Мисля, че точно сега твърде много й напомням за онова, което е загубила. Изглежда, някои части от пътя ни не могат да бъдат предадени или споделени. Моят остава загадка за мен и още повече за другите. Не знам дали нещо от това, което ти пиша, е истина. Объркан съм и ако трябва да бъда честен за момент... наранен.

Миси, не зная как да изпратя това писмо. Може би ще го запаля над огнището в задния двор, за да стигне до теб с пламъците. Вярвам, че Сараю или може би някой ангел ще ти предаде думите ми заедно с малко сълзи. Вярвам, че Татко запазва всичко, което е ценно.

Е, стига толкова засега. Изглежда, че ще вали, и искам да ти изпратя писмото, преди навън да стане твърде мокро, за да изгори.

Обичам те завинаги... и на мен също ми се иска да беше тук.

Татко.

Мак беше донесъл тортата в задния двор и я бе сложил пред стола си, докато довършваше писмото. Поколеба се за миг, отнесе бележката си до огнището и я запали с дългата запалка, и точно тогава заваля. Не беше от проливните дъждове, характерни за Юга, но се превърна в истински северозападен порой. Той се върна на стола си, седна и се загледа в тортата, която започна да се размеква от дъжда, смесен със собствените му сълзи. Продължи да се взира в нея, докато изразът на майчина обич се топеше и размазваше пред очите му.

В този момент се почувства изгубен. Неговата собствена надежда чезнеше, но не беше напълно угаснала. Все още чуваше тихия, едва доловим глас на любовта, която плачеше в него и с него. Избра да се отдаде на тази мъка и да повярва, че тя е едно от най-чистите проявления на любовта. Продължи да гледа как тортата се топи, цветовете се размиват и преливат, думите се разпадат и стават част от разтичащата се каша.

Ако бе погледнал нагоре, Мак щеше да види как в далечината облаците започват да се разкъсват, слънцето прониква през тях и на хоризонта се извива красива дъга. Но остана приведен и когато тортата загуби формата си, а дъждът се отказа да сипе благословията си върху околността, стана, изтри очите си с ръкава на мократа си риза и за последен път хвърли поглед към огнището, след което се обърна и тръгна към пустата къща.

Дългоочаквано: „Клубът“ – новият монументален роман от авторката на „Слугинята“

noreply@blogger.com (grisha1) — Tue, 13 Oct 2026 10:23:57 +0000

Катрин Стокет представя емоционална история за три жени, дръзнали да променят съдбата си

Американската писателка Катрин Стокет прави дългоочакваното си завръщане на литературната сцена. 17 години след публикуването на знаковия роман „Слугинята“, преведен на над 40 езика, излизането на втората ѝ книга „Клубът“ се превърна в ключово събитие за международната издателска и читателска общност.

Сюжетът отвежда публиката в 30-те години на XX в. и преплита животите на група жени в забележителна история за приятелството, социалните предразсъдъци и смелостта да се опълчваш на съдбата във времена на бедност и ограничени свободи. В България изданието е под знака на „Ентусиаст“ в превода на Катя Перчинкова и със стилното оформление на арт директора на издателството Яна Аргиропулос.

След изключителния прием на „Слугинята“, продаден в общ тираж от 15 милиона екземпляра по целия свят, през 2013 г. Стокет започва работа по нов роман, за който прави задълбочено проучване за периода на Голямата депресия, включително законите за детския труд, евгениката, принудителната стерилизация на жени и др. Към 2020 г., след като е написала около 800 страници, Стокет изпада в творческа безизходица и е напът да се откаже от проекта.

По-късно тя се свързва с Джули Грау – съосновател на издателството „Spiegel & Grau“, с която работят в продължение на няколко години без договор, преди да издадат книгата. Веднага след анонса за публикуването ѝ издания като „The New York Times“, „Oprah Daily“, „Garden & Gun“, „Southern Living“ и „Town & Country“ я посочват като едно от най-очакваните заглавия за 2026 г. Неслучайно само от излизането си през май тази година романът е преведен на 17 езика.

„Клубът“ пренася читателите в Оксфорд, Мисисипи през 1933 г. и разгръща необикновената съдба на три непоколебими жени, които устояват на житейските бури и доказват, че нещастието може да бъде искрата за нужната промяна и новото начало. Изоставена от майка си в навечерието на Коледа, единадесетгодишната Мег Лефльор е научила по трудния начин да не разчита на никого. Принудена да понася много несгоди, тя се бори всеки ден, за да оцелее и да не позволи на тираничната директорка на сиропиталището, в което е настанена, да пречупи духа ѝ.

Бърди Калхун е самоуверена, пряма, с остро чувство за хумор, неомъжена млада жена. Тя е дошла в Оксфорд, за да помоли сестра си, станала част от висшето общество благодарение на успешния си брак, да помогне на затрудненото семейство, което е оставила зад гърба си. Но докато Голямата депресия затяга хватката си, Бърди открива, че на пръв поглед приятният и бляскав живот на сестра ѝ всъщност е плетеница от лъжи.

Тогава Бърди среща Чарли, майката на Мег – жена, на която късметът е обърнал гръб и която няма какво повече да губи. Когато пътищата на трите се пресичат, Чарли измисля отчаян план, който да им помогне да поемат контрола над живота си. Но на място и по време, когато социалното лицемерие се е превърнало в норма, а свободата на жените е толкова крехка, дори най-малкият бунт може да има опасни последствия.

Катрин Стокет е родена и израснала в Джаксън, Мисисипи. След като завършва Университета на Алабама със специалност „Английска литература и творческо писане“, тя се премества в Ню Йорк, където се занимава с издаване и маркетинг на списания.

Дебютният ѝ роман „Слугинята“ оглавява класацията на „Ню Йорк Таймс“ седмици наред за най-продавана книга в Америка за 2009 г. и е продаден в над 15 милиона екземпляра по целия свят. През 2011 г. той е екранизиран под режисурата на Тейт Тейлър и с участието на Ема Стоун, Виола Дейвис, Октавия Спенсър, Джесика Частейн и др. Филмът печели награда „Оскар“ за най-добра поддържаща женска роля и е номиниран в още три категории.

След седемнайсет години тя се завръща триумфално на литературната сцена с втория си роман – „Клубът“.

Откъс: Едгар Алан По зад „Маската на Алената смърт“

noreply@blogger.com (grisha1) — Tue, 13 Oct 2026 09:40:12 +0000

Сборникът събира десет от най-култовите разкази на По, подбрани и преведени от Емил Минчев и богато илюстрирани от Дамян Дамянов.

Той е господарят на мрачния хорър, бащата на детективските криминални мистерии, един от пионерите в жанра на научната фантастика. Въображението му е бездънен кладенец от идеи, a творчеството му – новаторски спектакъл на готическия ужас.

Той е Едгар Алан По – писателят визионер и автор на десетки макабрени творби, проправил пътя на редица легендарни автори – от Артър Конан Дойл и Агата Кристи, през Х. Ф. Лъвкрафт и Жул Верн, та чак до Дийн Кунц и Стивън Кинг…

Близо два века след първоначалното им публикуване, е време някои от най-знаковите истории на По да заживеят с нов превод и в ново библиофилско издание.

Сборникът „Маската на Алената смърт“ (Сиела) събира десет от най-култовите разкази на Едгар Алан По, специално подбрани и изкусно преведени от Емил Минчев. Изданието пристига с луксозни твърди корици и с великолепните илюстрации на маестрото на четката Дамян Дамянов.

Многожанрова палитра на ужаса се разгръща в това спиращо дъха издание, в което читателят ще открие:

трите криминални истории с емблематичния герой Огюст Дюпен, които полагат основите на жанра на детективската мистерия и вдъхновяват легендарни образи като Шерлок Холмс, Еркюл Поаро и т.н.;
готически хоръри с поглъщаща мрачна атмосфера, сред които шедьоврите „Ямата и махалото“, „Маската на Алената смърт“ и „Падението на дома Ъшър“;
научнофантастичния разказ „Фактите в случая с господин Валдемар“;
приключенската история „Златният бръмбар“.

Философски, опияняващи и тайнствени, безсмъртните разкази на Едгар Алан По са танц на страшното с логическото, на свръхестественото с рационалното, на кошмарните съновидения със зловещата реалност.

На границата между познатото и непознаваемото, историите от „Маската на Алената смърт“ са истински бижута на световната литературна класика, които заслужават специално място в библиотеката на всеки отдаден читател. Следва откъс.

ЯМАТА И МАХАЛОТО

Тук вилняха шайка жестоки палачи.

Тук ненаситни пируваха с невинна кръв.

Но бърлогата им рухна и страната е свободна,

И където вреше смърт, цъфти живот!

(Четиристишие, съчинено за портата на пазара, издигнат на мястото на якобинския клуб в Париж)

Бях обезумял – обезумял от това безкрайно мъчение, и когато най-сетне свалиха оковите и ми разрешиха да седна, имах чувството, че всеки момент ще припадна. Най-страховитата присъда, ужасяващата смъртна присъда, бе последната членоразделна реч, достигнала до ушите ми. После гласовете на инквизиторите се сляха и извисиха в неразличимо бучене. То извика в съзнанието ми представата за въртене – може би въображението ми го бе оприличило на стърженето на воденично колело. Това не продължи дълго, защото след секунда вече не чувах нищо. Ала известно време виждах (ах, колко чудовищно преувеличени!) устните на облечените в черни тоги съдии. Сториха ми се по-бели от листата, върху които изписвам тези думи, и някак си гротескно, уродливо тънки, понеже бяха стиснати в израз на строгост, непоклатима воля и ледено безразличие към човешкото страдание. Виждах как продължават да оповестяват решенията, които за мен бяха съдбоносни. Виждах как се извиват в гибелния си речитатив. Виждах как оформят сричките на името ми и потреперих, защото до ушите ми не достигна звук. И в продължение на няколко мига на безумна яснота наблюдавах тихото и почти незабележимо потрепване на тъмнокафявите драперии, покриващи стените на стаята. Сетне погледът ми се спусна към седемте високи свещи на масата. Първоначално долових нещо милостиво в тях, защото бяха бели и стройни като ангели, дошли да ме спасят, но после, внезапно и изведнъж, някакъв тягостен покров се уви около душата ми и усетих как всяка фибра на тялото ми се тресе, сякаш бях докоснал жицата на батерия. Ангелите се превърнаха в безформени силуети с глави от пламък и осъзнах, че не можех да очаквам помощ от тях. Тогава в ума ми се прокрадна, като благозвучен тон от красива мелодия, мисълта за сладката отмора на гроба. Идеята ме завладя нежно и неусетно и мина много време, преди да добие ясни очертания в съзнанието ми. Но точно когато започнах да я възприемам и оценявам, образите на съдиите изчезнаха като по магия, високите свещи се изпариха в небитието и пламъците им изтляха. Спусна се мрак, който ме завлече в луд водовъртеж от чернота, сякаш душата ми потъна право в Хадес. Сетне тишината, покоят и нощта се възцариха над вселената.

Бях изпаднал в несвяст, ала не мога да кажа, че бях загубил съзнание. Трудно бих могъл да опиша трепкащата частица разсъдък, която ми бе останала, но все пак мракът не ме бе погълнал напълно. Нима се бях унесъл в сън? Не. Нима бях изпаднал в делириум? Не. Нима бях припаднал? Не. Нима бях издъхнал? Не. Дори в смъртта не всичко е изгубено. Иначе не би имало безсмъртие за човека. Когато се надигаме от дълбок унес, ние разкъсваме призрачната паяжина на сънищата. Но миг по-късно вече не помним какво сме сънували, колкото и ефирна да е тази паяжина. Свестяването след припадък протича в два етапа: първият е усещането за умствено и духовно опомняне, а вторият – за физическо битие. Ако човек благополучно достигне втория стадий, вероятно ще успее да си спомни възприятията си от първия, а те ще му помогнат да опознае бездната отвъд съзнателността. Какво всъщност представлява тази бездна? Как бихме могли да различим нейния мрак от мрака на отвъдното? Но дори ако човек не съумее да си припомни възприятията си от онова, което нарекох „първи стадий“, нима в някакъв по-късен етап те няма ненадейно да се върнат и да го накарат да се запита откъде са дошли? Който никога не е губил съзнание, той никога не открива странни образи и необяснимо познати картини в тлеещата жарава, той никога не съзира печални видения, носещи се във въздуха и невидими за всички останали, той никога не е запленен от уханието на непознато цвете и духът му никога не изпада в смут заради ритъма на омайваща мелодия, която за пръв път достига до слуха му.

Насред настойчивите ми и самовглъбени опити да възвърна паметта си, насред отчаяните ми усилия да извикам някакво усещане в обзелото ме състояние на душевно забвение, имаше мигове, когато сякаш докосвах успеха с върха на пръстите си – кратки, мимолетни проблясъци, когато съзнанието ми бе озарено от спомени за този привидно безпаметен унес… или поне в това по-късно ме уверяваше избистреният ми разсъдък. Тези сенки на спомени загатват за неясни високи фигури, които ме вдигат и понасят мълчаливо надолу и все надолу. Главата ми се замая от самата идея за това безкрайно, бездънно спускане. Загатват също така за неопределен ужас, сковал сърцето ми, причинен от неестествената застиналост на това сърце. Сетне ме обзе чувство на внезапна и повсеместна неподвижност, като че ли моите носачи (какво злокобно шествие!) бяха достигнали границата на безграничното в своето спускане и бяха решили да си починат, изморени от тежестта. След това в съзнанието ми изникват представи за влажна и равна повърхност, а после всичко е безумие: безумието на памет, навлязла в забранени територии.

Рязко в душата ми нахлуха усещания за движение и звук – забързаното препускане на сърцето, а в ушите: силното му туптене. Последва затишие, през което не помня нищо. Сетне отново звук, движение и допир – тръпка, пробягала по цялото ми тяло. После съзнанието, че съм жив, без мисъл или идея. Това продължи дълго. Внезапно през мрака се промуши мисъл, от която настръхнах. Изпитах отчаяното желание да разбера истинското си положение, последвано от още по-отчаян копнеж отново да загубя съзнание. Накрая душата ми живна и съумях да размърдам тялото си. В главата ми нахлуха подробни спомени за съдебния процес, съдиите, тъмнокафявите драперии, присъдата, покрусата и припадъка. Последвалата безпаметност успях смътно да си припомня много по-късно, но само след упорити и настойчиви усилия.

Още не бях отворил очи. Добих усещането, че лежа по гръб и не съм окован. Изпружих ръка и тя легна върху нещо влажно и твърдо. Дълго време я държах там, докато се опитвах да си представя къде и в какво състояние се намирам. Копнеех да отворя очи, но не смеех да го сторя. Боях се от това, което щях да видя около себе си. Не ме беше страх, че ще съзра ужасни неща, а че няма да съзра нищо. Най-сетне, със сковано от отчаяние сърце, рязко вдигнах клепки. Най-големите ми страхове се потвърдиха. Отвсякъде ме обгръщаше чернотата на вечната нощ. Гледката отне дъха ми. Мракът бе толкова плътен, че ме мачкаше и душеше. Не ми достигаше въздух. Все пак останах по гръб и направих усилие да разсъждавам трезво. Припомних си методите на Инквизицията и се опитах да отгатна истинската си съдба. Присъдата бе произнесена и ми се струваше, че оттогава бе изтекло много време. Но дори за миг не допуснах, че наистина съм мъртъв. Подобно предположение, независимо от това, което четем в книгите, е категорично несъвместимо с действителността. Но къде и в какво състояние се намирах? Знаех, че осъдените на смърт обикновено загиват по време на autos-da-fe , а бяха провели такава церемония в нощта на съдебния ми процес. Нима ме бяха смъкнали обратно в тъмницата да чакам следващото жертвоприношение, насрочено за след няколко месеца? Незабавно осъзнах, че не беше това. В момента имаше недостиг на жертви. Освен това тъмницата ми, като всички затворнически килии в Толедо, имаше каменен под и вътре все пак проникваше някаква светлина.

Смразяваща мисъл внезапно отприщи порои от ледена кръв към сърцето ми и за кратко отново изпаднах в несвяст. Щом се окопитих, незабавно скочих на крака, като всяка фибра на тялото ми се гърчеше в потрес. Протегнах ръце и започнах трескаво да ги размахвам във всички посоки. Не докоснах нищо, но не смеех да направя и крачка, да не би да се блъсна в стената на своята гробница. От всяка пора в кожата ми бликаше пот, която се стичаше на едри студени капки по челото ми. Накрая агонията пред тази неизвестност стана нетърпима и предпазливо пристъпих напред с изпружени ръце и изскочили от орбитите очи, с надеждата да зърна бегъл лъч светлина. Направих много крачки, но около мен продължаваха да се стелят мрак и празнота. Вече дишах по-свободно. Изглежда, не ме бе застигнала най-неописуемата участ. Продължих бавно да пристъпвам напред, а в ума ми нахлуха хиляди смътни спомени за ужасите, които бях чувал за Толедо. Носеха се зловещи слухове за тукашните тъмници – досега ги бях считал за измислици, твърде чудовищни, за да бъдат повтаряни на глас. Нима ме бяха оставили да умра от глад в този подземен свят на тъмнината? Или ме очакваше друга, още по-страшна съдба? Познавах съдниците си твърде добре да се съмнявам, че ме бяха обрекли на смърт, и то смърт, която бе далеч по-мъчителна от обикновената. Въпросът бе единствено кога и как щеше да настъпи тя. Най-сетне протегнатите ми ръце докоснаха солидно препятствие. Оказа се стена, очевидно каменен зид, много гладък, хлъзгав и леденостуден. Последвах го пипнешком, пристъпяйки с боязливо недоверие, вдъхновено от древни истории и злокобни легенди. Ала по този начин нямаше как да установя размерите на моята тъмница, понеже можех да я обиколя и да се върна там, откъдето бях започнал, без изобщо да разбера – дотолкова монолитна беше стената на пипане. По тази причина потърсих ножа, който бе в джоба ми, когато ме бяха въвели в залата за изтезания, ала не го открих. Бяха заменили дрехите ми с плащеница от груб серж. Беше ми хрумнало да вклиня острието в някоя миниатюрна пукнатина в зидарията и така да отбележа мястото, от което съм тръгнал. Това предизвикателство не беше сериозно, но съзнанието ми бе толкова объркано, че отначало ми се стори непреодолимо. Накрая скъсах парче от подгъва на плащеницата, загладих го на пода и го завъртях под прав ъгъл със стената. Опипвайки пътя си из тъмницата, нямаше как да не се натъкна на него, когато завърша обиколката си. Или поне така си мислех, но не бях предвидил нито размерите на килията, нито физическата си слабост. Подът беше мокър и слузест. Известно време залитах в мрака и накрая загубих равновесие и паднах. Прекомерната ми умора не ми позволи да стана веднага. Дълго време лежах на земята, като накрая сънят ме надви.

Най-продавани книги 30 септември - 6 октомври

noreply@blogger.com (grisha1) — Tue, 06 Oct 2026 12:23:14 +0000

1. Каро Клеър Бърк. Минали години. Сиела

2. Уилям Далримпъл. Златният път. Изток-Запад

3. Юлияна Антонова-Мурата. Сате, сате, Япония. Книгомания

4. Алехандро Самбра. Бонзай. Жанет 45

5. Стивън Макрей. Магията на балета. Пан

„Човекът, който падна на Земята“ – 50 години след премиерата на култовата екранизация с Дейвид Боуи

noreply@blogger.com (grisha1) — Tue, 06 Oct 2026 10:30:47 +0000

Един от най-известните романи на американския писател Уолтър Тевис, познат у нас с бестселърите „Дамски гамбит“ и „Играчът“

Повече от шест десетилетия след първата си поява и точно 50 години след премиерата на култовата едноименна екранизация с Дейвид Боуи книгата излиза за първи път и на български език. Изданието със знака на „Кръг“ е в превод на Борислав Стефанов и с корица от Виктория Видевска.

Томас Джером Нютън изглежда за околните просто като необичайно висок, блед и болезнено крехък човек. Всъщност той е пришълец от Антея – умираща планета, чиито малцина оцелели жители са заплашени от изчезване. Нютън е пристигнал сам на Земята с мисия, от която зависи бъдещето на цялата му цивилизация. Благодарение на познанията и технологиите, които носи със себе си, той успява за кратко време да натрупа огромно състояние.

Зад привидната бизнес империя обаче стои друга цел: Нютън трябва да построи космически кораб, с който да доведе последните живи антейци на Земята. Но колкото повече време прекарва сред хората, толкова по-трудно е да остане какъвто е бил при пристигането си. Самотата, натискът на непознатия свят и невъзможността истински да принадлежи към него постепенно започват да го пречупват. Нютън открива алкохола и търси в него утеха от собствената си изолация. Така мисията за спасението на една цивилизация неусетно се превръща и в история за себеразрушението на един човек.

Публикуван през 1963 г., романът „Човекът, който падна на Земята“ използва научната фантастика не толкова за да разказва за далечни светове, колкото за да погледне отстрани към нашия. В образа на Нютън писателят Уолтър Тевис събира теми, които присъстват в цялото му творчество – отчуждението, зависимостта, таланта като благословия и бреме, нуждата от близост и трудността човек да намери мястото си сред другите.

През 2026 г. се навършват 50 години от премиерата на най-прочутата екранизация на романа. В режисирания от Никълъс Роуг едноименен филм ролята на Нютън е поверена на Дейвид Боуи. Необичайната му външност и сценично присъствие се превръщат в неразделна част от образа на героя, а филмът придобива култов статус и остава една от най-разпознаваемите роли на музиканта в киното. Историята получава нов екранен живот през 2022 г. с телевизионния сериал „Човекът, който падна на Земята“, в който главната роля изпълнява Чуетел Еджиофор. Поредицата едновременно продължава и преосмисля света, създаден от Тевис, повече от половин век след появата на романа.

Уолтър Тевис (1928 – 1984) е писател и университетски преподавател по литература. В творческата си биография има 6 романа и множество разкази, преведени на близо 20 езика. Неговият най-голям бестселър „Дамски гамбит“ е адаптиран от „Нетфликс“ в минисериал, удостоен с 2 награди „Златен глобус“.

Прочутата „Книга на въпросите“ на Пабло Неруда в библиофилско издание от „Колибри“

noreply@blogger.com (grisha1) — Tue, 06 Oct 2026 10:14:13 +0000

„С настоящото библиофилско издание можем с основание да се гордеем. Вярваме, че то ще бъде оценено по достойнство — както заради своето съдържание, така и заради изключителното си оформление“, пишат от „Колибри“.

Достъпна за младите читатели по своята форма, но неизчерпаема за възрастните по своята дълбочина, често определяна като „поетичното завещание на Пабло Неруда“, „Книга на въпросите“ расте заедно с читателите си. Преводът е на Никола Инджов, а изящните илюстрации са дело на Капка Кънева.

Издадена посмъртно през 1974 година, „Книга на въпросите“ представлява сбор от поетични фрагменти, обединени в 74 кратки стихотворения, съставени изцяло от въпроси. Едновременно игриви, философски и сюрреалистични, тези 314 въпроса без отговор изследват както всекидневни неща и явления, така и големите екзистенциални теми; приканват читателя да размишлява върху мистерията на света, вместо да търси окончателни отговори.

Кажи ми, наистина ли е гола
розата, или няма одежди?
Защо дървесата затулят
коренищата си достолепни?
Кой ли е чул покаяние
от автомобила престъпник?
Има ли нещо по-жално
от влак, на дъжда изоставен?

Пабло Неруда (1904–1973) е псевдонимът на Рикардо Елиесер Нефтали Рейес Басоалто – поет, писател, дипломат, сенатор, кандидат за президент на своята страна, Чили; фамилното име от псевдонима му е в чест на чешкия поет Ян Неруда. Пабло Неруда е смятан за един от най-видните и влиятелни творци на своя век; „най-великият поет на ХХ век на всички езици“ според думите на Габриел Гарсия Маркес. Сред многобройните му отличия изпъкват Нобеловата награда за литература за 1971 г. и званието „доктор хонорис кауза“ от Оксфордския университет.

„Гръцки митове“ за деца

noreply@blogger.com (grisha1) — Tue, 06 Oct 2026 10:01:43 +0000

Нова образователна книга представя героите, боговете и чудовищата на Древна Гърция

Шотландската авторка Джийн Менсис и илюстраторката Кейти Пондър канят малките читатели на вълнуващо пътуване през Античността с „Гръцки митове“ (Ентусиаст, превод Цветелина Лакова). От Сътворението до Троянската война заглавието събира трийсет от най-завладяващите старогръцки истории – някои от тях всеизвестни, а други по-малко познати. Книгата включва още карти, речник, родословно дърво и раздели с допълнителна информация за значението на митовете в живота на древните гърци, почитта към боговете и др.

Джийн Менсис е доктор по древна история и автор на научнопопулярни издания за всички възрасти. „Гръцки митове“ е дебютната ѝ книга, която ѝ носи наградата „BAMB Breakthrough Author“. Създава я съвместно с художничката Кейти Пондър, носител на отличието на Британската асоциация на илюстраторите за нови таланти. Нейната работа се отличава с модерен стил, който дава нов поглед върху темата и с лекота вдъхва живот на този епичен свят.

Авторките правят своеобразно въведение в митологията с увлекателен подход в разказването на тези вечни истории, като същевременно напомнят за тяхното значение в съвременния свят. Всеки мит е разказан на достъпен език, без да се нарушават неговата автентичност, приказен дух и динамика. Предавани от уста на уста, векове наред те са вълнували хората, а днес са неизменна част от културното наследство на човечеството.

На пътешествие към Колхида с Язон и аргонавтите, в битка с калидонския глиган рамо до рамо с Аталанта или на пост до върховния бог Зевс на Олимп тази колекция отвежда децата на редица приключения, за да ги запознае с великите герои, техните славни подвизи и могъщите богове на Древна Гърция.

Най-продавани книги · 23 септември - 29 септември

noreply@blogger.com (grisha1) — Tue, 29 Sep 2026 13:22:46 +0000

1. Джонатан Сантлофър. Изчезналият Ван Гог. Кръг

2. Георги Бърдаров. За петата ракия или колко хубав е животът. Мусагена

3. Боян Боев. Земя на мъже. Персей

4. Хайнрих Бьол. Възгледите на един клоун. Нике

5. Кристина Туджарова. В невидимия свят с Иван Милев. Книги за любители

Наесен е време за „Ферментация“

noreply@blogger.com (grisha1) — Tue, 29 Sep 2026 11:46:34 +0000

Ключ към полезната храна и доброто здраве

От хиляди години хората намират начини да ферментират млечни продукти, месо и зеленчуци с цел съхранение и подобряване на вкусовите им качества. Въпреки това ферментацията остава един от най-загадъчните методи за приготвяне на храна. Професорът по генетична епидемиология Тим Спектър изследва различните етапи от процеса, ползите за чревния микробиом, храносмилателната и имунната системи, метаболизма, както и психичното здраве.

„Ферментация“ (Хермес, превод Богдана Димитрова) съдържа подробна информация за ферментите и любопитни факти за ферментирането в различни краища на света.

Включени са още практични съвети, основни техники и лесни рецепти за ферментация в домашни условия. От любимите на българите кисело зеле и мляко до кимчи, кефир, комбуча, мисо паста и сирене с кашу.

Позовавайки се на най-новите научни изследвания в областта, авторът доказва, че ферментацията е ключът към полезната храна и доброто здраве. Следва откъс.

От всички начини за приготвяне на храна ферментацията несъмнено е най-мистериозният, чудноват и неразбран способ. И все пак от хиляди години хората намират начини да предизвикат ферментация като средство за съхранение на зеленчуци, млечни продукти и месо, както и за подобряване на вкусовите им качества. Най-просто казано, ферментация означава химическа трансформация на всеки хранителен продукт или напитка с помощта на мая, бактерии или други микроорганизми, при която често се образуват мехурчета и се отделя топлина. Пълноценните храни по принцип съдържат стотици съединения, но когато бактериите и гъбичките приложат своята магическа сила, тези съединения се умножават и структурата на хранителните продукти става много по-сложна. Докато тези ферментиращи микроорганизми се хранят с продуктите и напитките, произвеждат стотици нови и уникални съединения. Виното е безкрайно по-сложен продукт от гроздовия сок по отношение на вкуса и химичните съединения, както и сиренето в сравнение с млякото. Сега знаем, че този древен алхимичен процес не само трансформира вкуса на храната, правейки я по-сложна, по-разнообразна и по-апетитна, но и носи множество ползи за здравето ни.
През 2024 се проведе едно от най-мащабните досега изпитвания на хранителна добавка с близо 10 000 доброволци от Обединеното кралство. От тях се изискваше да приемат хранителната добавка по три пъти на ден за период от три седмици и да наблюдават промените в здравословното си състояние. Резултатите бяха изумителни. Почти половината от пациентите (47%) отбелязаха подобряване на настроението, 55% се чувстваха по-енергични, 52% посочиха притъпено чувство за глад и 42% - намаляване на подуването. Всъщност това проучване беше организирано от моя екип и ZOE (компания за научни изследвания и хранене, на която съм съосновател). Ние не изследвахме ефектите на нова хранителна добавка, а на обикновени ферментирали хранителни продукти, купени от магазина като кисело зеле, кефир, кисело мляко и кимчи. Ако тези резултати бяха постигнати от нова добавка с витамини, тя щеше да стане суперхит. Още по-удивителен е фактът, че тези ползи за здравето могат да се получат просто чрез добавянето на такива обикновени продукти към менюто ни. В тази книга искам да разкрия тайните на ферментиралите храни и да обясня защо те носят толкова много ползи. Всъщност се надявам да ви убедя да захвърлите хранителните си добавки с витамини и вместо това да опитате да мислите за ферментиралата храна като значително по-питателна и вкусна алтернатива с много повече доказани ползи за здравето.
В момента ми задават много повече въпроси за ферментиралите храни, отколкото за каквото и да е друго. Това, което разпалва интереса на хората, са потенциалните здравословни свойства на тези храни и ефектът им върху чревното здраве. Въпреки че съм говорил за ферментиралите храни в предишните си книги, науката се развива толкова бързо, че би могло да се каже още много. Например наскоро бях впечатлен от едно проучване, което показва, че дори мъртви, някои микроорганизми в храната ни могат да бъдат полезни. Това означава, че някои бири с утайка от мъртви дрожди могат да имат ползи за здравето, които могат отчасти да компенсират негативното влияние на алкохола. На тези пробиви в разбирането ни за ползите от ферментиралите храни все още не е отредено вниманието и мястото, което заслужават.
Може би една от причините да не познаваме тези ползи е, че мнозина от нас се страхуват от ферментиралите храни. Свикнали сме да ги свързваме със странни вкусове и миризми, опасни бактерии и микроскопични мистериозни слузести същества. Има и известно объркване и неразбиране на начина, по който трябва да ги консумираме. Хората често ме питат дали ферментиралите храни изобщо действат, имайки предвид, че стомашните киселини унищожават живите микроби. Пробиотичните хранителни добавки не са ли по-ефективни? Не са ли вредни всички онези наситени мазнини в кефира и киселото мляко? Комбучата не разваля ли зъбите, не причинява ли кисeлинен рефлукс или хранително отравяне? Ферментиралите храни не са ли опасни за хора, страдащи от рак или автоимунни заболявания?
До 2010 година, когато за пръв път започнах да изучавам чревните микроорганизми, не знаех нищо за ферментиралите храни. Като повечето хора бях виждал преекспонирани реклами на различни марки кисели млека, за които мислех, че нямат особени ползи за здравето. Нямах представа, че моето сирене „Стилтън“ съдържа здравословни гъбички в сините си нишки или че в киселото зеле има живи микроорганизми. Не бях чувал за кефир и комбуча, а кимчи беше просто непрепоръчителна пикантна туршия. Харесвах японската храна, но нямах представа, че сложната структура на соевия сос, тофуто и супата мисо се дължи на гениалните микроорганизми. Като лекар, учил през 70-те години на миналия век, наистина знаех много за алкохола в професионален план и разбира се, от личен опит. Бях наясно, че във ферментационния процес са замесени микроби, които преобразуват захарта в алкохол и че те могат да превърнат недоизпитото вино в оцет, но не бях осъзнал, че именно ферментацията прави обикновеното ми кафе толкова пивко и определя неговите дългосрочни здравни ползи. Микробите са и причината моят квасен хляб да е по-вкусен и по-здравословен от хляба в супермаркетите. Навлизах все повече в темата и последваха нови изненади: оказа се, че сосовете „Мармайт“ и „Табаско“ също са ферментирали продукти.
Започнах да експериментирам с ферментирали храни в менюто си и скоро станах поддръжник на каузата. Реших да си правя собствена комбуча с моята изпитана SCOBY (симбиотична култура с бактерии и дрожди), наричана вкъщи с любов „Капчица“, която отгледах от малко бебе-капчица, намерено в утайката на някаква бутилка. Не след дълго си дадох сметка, че съм започнал да добавям ферментирали зеленчуци към почти всяко ястие и се наслаждавам на киселия си сутрешен кефир (ферментирало мляко) с ядки и горски плодове повече от всяка друга закуска. Направих своя версия на кимчи (позната в моето семейство като Тимчи) от остатъците в хладилника и открих, че обожавам вкуса му, както и факта, че ни помагаше да не изхвърляме храна. Радвах се да разбера, че червеното вино и може би занаятчийските сайдери (в умерени количества), са полезни за сърцето и чревните микроби. Сега знам, че трябва да приемам регулярно някои ферментирали храни, за да се чувствам по-щастлив и здрав.
Преди учеха лекарите като мен, че всички микроби са опасни и нашата задача е да ги елиминираме, независимо дали са в тялото или извън него, с антибиотици или противогъбични лекарства, и че храната ни трябва да бъде стерилна, за да е безопасна. От имейлите, които получавам, съм наясно, че доста лекари все още се притесняват за пациенти, които ядат дори кисело мляко. Забравили сме, че в продължение на хилядолетия преди широкото навлизане на хладилниците нашите предци съвсем целенасочено са добавяли естествени живи микроби към храната си, за да бъде годна за консумация. Те са разбирали това, което ние сме забравили: че микробите обикновено са наши приятели. Ако ги подпомагаме, като контролираме условията на заобикалящата ги среда, те бързо ще колонизират чашата прясно мляко или зеленчуците, поставени в солена вода, и ще произведат химични вещества, които променят киселинността. Ако пък ги поставим в захар, микробите произвеждат оцетна киселина или алкохол, което води до растежа само на приятелски микроби. Това предотвратява развалянето на храната, придава й по-богат вкус и ни пази от вредни микроорганизми. Освен това този процес – както вече знаем – носи невероятни ползи за здравето ни, които ние, учените, едва сега започваме да разбираме напълно.
За много от нас, поне в Обединеното кралство, ферментирането се е превърнало в нещо като нишово занимание. Първата ми среща с този процес беше на шестнайсетгодишна възраст, когато родителите ми ми купиха комлект за правене на домашна бира. Може би са си мислили, че за мен ще е по-безопасно да пийна леко с приятели вкъщи, отколкото да ходя по пъбове, където не се интересуват от възрастта на клиентите. Оказа се, че може би щях да съм в по-голяма безопасност там, защото моето пиво компенсираше липсата на вкус и чистота с алкохолна сила и резултатът беше много специален вид махмурлук. Баща ми (учен в областта на медицината) донесе от лабораторията си един стар 40-литров съд за съхранение и след няколко катастрофални опита и странен микробен свръхрастеж, аз се сдобих с бира, годна за пиене, макар и само за един неразбиращ от вкусове тийнейджър и приятелите му. Още си спомням отличителния вкус на малца и дрождените ферменти на дъното на съда, които ме съпътстваха до първата ми година в медицинския университет, преди да се откажа от моята бира за сметка на други социални занимания и по-качествен ейл. Никога не бих се сетил, че десетилетия по-късно ще пиша книга за ферментацията и ще проповядвам ползите й за здравето.
През 20-те години на XXI век любопитството към ферментиралите продукти нараства, но светът на ферментацията може да изглежда объркващ. Донякъде това се дължи на блестящия, но заблуждаващ маркетинг на продукти като силно преработени кисели млека с дузина добавени химикали и изкуствени плодове, за които се тръби, че са здравословни, заради няколкото микробни щама, добавени точно преди опаковането. Много компании за производство на храни се опитват да ни примамят, използвайки думи като микроби и ферментация. Ние често не знаем дали към момента на нашата покупка на дадена „ферментирала“ храна, микробите в нея са живи или мъртви, защото, за жалост, съществуват много малко на брой регулации за текстовете на етикетите на храните, които да гарантират информираността на потребителите.
Що се отнася до самостоятелните опити с ферментацията, много от хората не знаят откъде да започнат. Може би и вие искате да пробвате, но се страхувате от експлозии в кухнята. Може би някога сте опитали да си направите кисело зеле, но не ви е харесало на вкус или сте се притеснявали, че ще ви разболее. Надявам се, че с тази книга ще ви убедя да се осмелите сами да приготвите поне една ферментирала храна или напитка, било то и само няколко скилидки чесън, поставени в буркан с мед. Ще ви покажа как ферментите действат в собственото ни тяло и могат да подобрят здравето ни и защо всички трябва да се стремим да консумираме поне по един ферментирал продукт всеки ден. А дори ако не планирате да пробвате сами, ще ви помогна да различавате най-добрите (и най-лошите) продукти на пазара и да уважавате повече скромните микроби – извън и в тялото и храната ни, – които вършат всичко.
Често говоря колко важни са четирите К-та: кефир, кимчи, комбуча и кисело зеле, но докато се подготвях за тази книга, се сблъсках с хиляди нови за мен ферментирали продукти и открих много нови съвети и рецепти за тях. В края на книгата споделям най-добрите и лесни рецепти, които можете да пробвате у дома, изискващи минимално оборудване и съвсем обикновени съставки. Те варират от собствен вид кимчи до ферментирал меден чесън Искам да се поучите от моите проби и грешки, да ви насърча да запретнете ръкави и да пробвате да си приготвите ферментирали храни, за да подобрите и здравето си.
Основният ми фокус е върху храните, съдържащи живи микроби в момента на поднасянето, а не толкова върху онези, при които микробите умират по време на печене, задушаване, варене или контакт с алкохол. Но тъй като съвременната наука ни учи, че определени микроби могат да носят известни ползи за здравето дори от отвъдното, ще ви разкажа повече и за тези продукти с „мъртви“ или „не съвсем живи“ микроорганизми, които служат на живота дори след смъртта. Добрата новина е, че това са храни и напитки, които обичате, като кафе, чай, хляб с квас, вино или бира.
Целта на тази книга е да възбуди въображение ви, вкусовите рецептори и чревните ви микроби, както и да разшири разбирането ви за онова, което нашите предци са наричали студено готвене. Щом опознаете по-добре този процес, който протича в буркани извън тялото ни, ще разберете много повече за студеното готвене, което се случва всеки ден вътре в тялото ни и колко важно е то за живота и душата ни.

Но първо, за да разберем по-добре какво представлява ферментиралата храна, нека да започнем с нещо много живо, което гъмжи от различни форми на живот...

Каква тайна крие „Островът“ на Жером Лубри?

noreply@blogger.com (grisha1) — Tue, 29 Sep 2026 11:30:33 +0000

Авторът на бестселъра „Тайните убежища“ Жером Лубри се завръща у нас със смразяващ психотрилър, изпълнен с напрежение, динамика и завладяваща атмосфера

„Островът“ (Ентусиаст, превод Иван Баталов) предлага вълнуващо изследване на най-тъмните кътчета в човешката душа на фона на полицейско разследване с необясними следи. Историята е разказана паралелно в две времеви линии, а с развитието ѝ границите между минало и настояще, реалност и илюзия постепенно се размиват.

Жером Лубри се нарежда сред най-успешните съвременни френски автори на криминални романи. Първоначално работи в ресторантьорския бизнес, когато през 2016 г. решава да стане писател. На следващата година излиза дебютното му заглавие „Кучетата от Детройт“, отличено с наградата Silver Plume Libre, а третият му хитов трилър „Тайните убежища“ получава престижното отличие Prix Cognac за най-добър френскоезичен роман за 2019 г.

С новия си роман „Островът“ Лубри за пореден път демонстрира неоспоримия си писателски талант. Книгата се радва на голям читателски интерес във Франция заради емоционалното си въздействие, загадъчните герои и нарастващия съспенс. В основата на сюжета стои мистериозно престъпление, заплетено в мрежа от мрачни тайни, чиято развръзка води до непредсказуем и обезпокоителен финал.
Диана, Лука, Пол и Сабрина за поредна година прекарват лятото си на остров Поркерол в замъка на господин Перло. Този път престоят им там се превръща в истински кошмар, когато един ден Диана, в състояние на тежка депресия, решава тихо и болезнено да сложи край на живота си.

Жулиен, нейният партньор, добре знае, че приятелите ѝ, които са били там по време на трагедията, крият истината за случилото се. Затова, когато се появява възможност да се върне на острова заедно с тях пет години след нещастието, той го прави, крайно решен да разкрие причината за смъртта на любимата си.

В деня на пристигането им там обаче, в разгара на ужасна буря, пред магазина за грамофонни плочи е открита мъртва, окървавена жена, облечена в бяла рокля. Тя изглежда точно като Диана… Но как е възможно човек да умре за втори път?

Настъпва „Единайсетият час“ на Салман Рушди

noreply@blogger.com (grisha1) — Mon, 28 Sep 2026 22:02:17 +0000

Неподражаемият език на автора, който има силата да преобразява, придава на този квинтет от разкази жизнеутвърждаващо звучене, макар и погледът му да е насочен към края на човешкия земен път. Това е най-добрата книга на годината според сп. „Ню Йоркър“.

„Единайсетият час“ (Колибри, превод Надежда Розова) съдържа пет по-кратки прозаични форми (разкази или кратки новели), в които Салман Рушди насочва погледа си към последното действие на живота. Носталгичните и магични истории, наситени с кафкианска образност, се разполагат на три континента, в Индия, Англия и Америка, смесват културни специфики и пластове, подреждат галерия от незабравими образи и дори дръзват да представят смъртта не като обективен край, а като събитие с личното участие на умиращия.

Приспособяваме ли се към смъртта, или се бунтуваме срещу нея? В умозрителен покой или в бурен гняв прекарваме своя „единайсети“ час? Как постигаме удовлетворение, щом не знаем края на своята история? Такива въпроси задава Рушди. А ние се питаме какво представлява тази книга – сбогуване или разчистване на пътя за нещо съвсем ново? И се надяваме…

Салман Рушди печели световна известност с алегоричния шедьовър „Родените в полунощ“ (1981), за който получава няколко отличия, в т.ч. награда „Букър“. Книгата два пъти печели и т.нар. „Букър на всички Букъри“, през 1993 г. и 2008 г., по случай 25-ата и 40-ата годишнина на наградата, а през 2012 г. е адаптирана за голям екран като колаборация между Канада, Великобритания, САЩ и Индия под режисурата на Дийпа Мехта. През 1988 г. романът „Сатанински строфи“ на Рушди предизвиква бурни реакции в ислямския свят, книгата е забранена в много страни, а иранският аятолах обявява автора за вероотстъпник и определя голяма парична награда за убийството му.

През август 2022 г. срещу писателя е извършено покушение – той е намушкан с нож, докато изнася лекция на сцената на литературен фестивал в щата Ню Йорк. След тази брутална атака, която го оставя сляп с дясното око и с осакатена лява ръка, Рушди създава автобиографичното есе „Нож: Размисли след опит за убийство“. За писателя тази мемоарна книга е начин „да се отговори на насилието с изкуство“. В рамките на 12-ото издание на кино-литературния фестивал Синелибри почитателите на автора имат възможност да гледат едноименния документален филм на режисьора Алекс Гибни.

Стилът на Салман Рушди, смесващ исторически факти и реални събития с митология и фантазия, често се определя като магически реализъм, а темата за взаимните прониквания, противоречия и недоразумения при преплитането на света на Изтока и света на Запада минава като основна нишка през всичките му произведения. Освен посочените по-горе заглавия у нас с логото на „Колибри“ са издадени „Градът на победата“, „Кишот“, „Ярост“, „Последният дъх на Мавъра“, „Земята под нейните нозе“, „Срам“, „Харун и морето от приказки“, „Две години, осем месеца и двайсет и осем нощи”.

Най-продавани книги · 16 септември - 22 септември

noreply@blogger.com (grisha1) — Tue, 22 Sep 2026 13:44:57 +0000

1. Себастиан Фитцек. Съкрушителя. Бениториал

2. Карол Карнак. Убийството като изящно изкуство. Еднорог

3. Александър Стоянов. Българите между две империи. 632-1396 г. Сиела

4. Валтер Мьорс. Градът на сънуващите книги. Замония

5. Ерин Хънтър. Котките воини. Дивото зове. Хермес

„Кървав септември“ или спускане в подземията на човешката психика

noreply@blogger.com (grisha1) — Tue, 22 Sep 2026 13:28:20 +0000

Разтърсващият дебют на Кариса Орландо ни отвежда в мечтания дом на Маргарет, който през септември се превръща в истинска къща на ужасите

„Ако попаднете на разкошна викторианска къща на добра цена, проверете дали не приютява духове, преди да я купите“ – с този шеговит съвет се обръща Кариса Орландо към своите читатели. Американската писателка обича да разказва истории още от дете, но като студентка избира да учи психология. Днес тя е клиничен психолог, специализиран в работата с деца и младежи. Докато работи по дисертацията си обаче, в опит да се разнообрази, започва да пише и първия си роман. Дълго време не споделя за него с никого, но постепенно ръкописът придобива все по-завършен вид, а скоро намира и своя издател. Така през 2023 година се ражда „Кървав септември“ (Benitorial, превод Ива Анастасова) – разтърсващ дебют, в който умението на Орландо да разказва истории се преплита с професионалните ѝ познания за човешката психика и сериозната ѝ вманиаченост по хорър жанра.

А всичко започва с един любопитен въпрос: „Ами ако някой, озовал се в обитавана от духове къща, откаже да избяга с писъци, а направи точно обратното – реши да остане на всяка цена?“. Тази необикновена идея стои в основата на романа, който започва там, където повечето истории за призраци обикновено свършват. Вместо да ни срещне с поредната героиня, отчаяно търсеща начин да се пребори с демоните в дома си, Орландо ни представя жена, която има всички основания да избяга… но избира да остане. Тази неочаквана промяна на перспективата предлага свеж и оригинален поглед към традиционните истории за призраци и „Кървав септември“ бързо печели вниманието на почитателите на хорър жанра, като през 2023 година дори успява да си заслужи две номинации за наградите на Goodreads – в категориите „Хорър“ и „Дебютен роман“.

Маргарет и Хал купуват красива викторианска къща на улица „Хоторн“, която има всичко, за което някога са мечтали, но и нещо, което никога не са търсили: съквартиранти, само че от свръхестествен вид. През по-голямата част от годината съжителството с тях е що-годе поносимо, но когато настъпи септември, нещата драстично се променят. По стените и стълбите започват да се стичат водопади от кръв, през нощта из стаите и коридорите ехтят необясними писъци, а иззад всеки ъгъл изскачат духовете на осакатени деца. И това дори не е най-страшното, защото в мазето се крие нещо още по-лошо.

Още с началото на романа Орландо хвърля читателя директно в разгара на събитията. Срещаме Маргарет четири години след настаняването ѝ на улица „Хоторн“, като междувременно тя е успяла да изгради перфектна система от правила, с която да направи живота си в къщата, ако не приятен, то поне поносим… дори през септември. Тя е от хората, които вярват, че човек може да свикне с всичко, нейният съпруг обаче е на съвсем различно мнение. И точно преди да започне четвъртият септември в къщата, той изчезва безследно. Тогава на вратата се появява дъщеря им – Катрин, която не подозира за случващото се по това време на годината, но е решена на всяка цена да открие баща си. Маргарет пък е готова на всичко, за да предпази детето си – не само от къщата и нейните обитатели, но и от тайните, които самата тя крие.

Къщата в романа не е вдъхновена от реално съществуващ обект или легенда, твърди Орландо. Тя умишлено създава универсален образ на възможно най-обитаваната от всички обитавани от духове къщи, на чийто фон още по-силно изпъква болезненото равнодушие на Маргарет. То ни подсказва, че случващото се всеки септември вероятно не е най-страшното, което тя е преживяла досега. Затова и неща, които за всеки нормален човек биха изглеждали напълно абсурдни – като да закусва с филийка със сладко в компанията на Фредрика, чиято глава е разцепена с брадва, – за Маргарет не са нищо повече от ежедневни неудобства, с които вече е свикнала. Всъщност къщата постепенно се разкрива като отражение на разпадащия се живот и семейство на Маргарет – жена, готова на всичко, за да запази поне перфектната фасада пред света, когато всичко е напът да рухне, дори ако цената е собственият ѝ разум.

Вероятно няма нищо по-страшно от онова, което човешката психика е способна да създаде – а като психолог Орландо го знае по-добре от всеки друг. Затова тя подхожда с особено внимание, уважение и отговорност към темите, свързани с менталното здраве, които разглежда в дебютния си роман. В „Кървав септември“ авторката се осмелява да надникне доста дълбоко в мрачните пластове на човешката психика – сякаш слиза в нейното мазе, за да изследва ужаси, които не са само свръхестествени, а болезнено човешки: сложните семейни отношения, последствията от травмата, алкохолизма и насилието.

Всичко това обаче се случва в защитеното пространство на фикционалната история, в която Орландо умело балансира между обтягащото нервите напрежение, смразяващия кръвта ужас и черния хумор, който се ражда съвсем естествено от контраста между кошмара, разиграващ се около Маргарет, и почти невъзмутимото ѝ отношение към него. Понякога типични хорър епизоди звучат едновременно плашещо и абсурдно смешно. В други моменти смехът се прокрадва между напрежението само за да може следващата ужасяваща сцена да връхлети читателя напълно неподготвен. Кариса Орландо майсторски съчетава различни поджанрове и литературни похвати, за да създаде завладяваща нетрадиционна история за обитавана от духове къща, която носи силен емоционален заряд и държи читателя на тръни до последната страница. Резултатът е мрачно забавен, истински ужасяващ и изненадващо трогателен роман, който успява едновременно да разсмее, да изплаши и да докосне.

Кариса Орландо има докторска степен по клинична психология и специализира в работата с деца и юноши. В професионалната си дейност тя се посвещава на подобряването на качеството и достъпа до грижи за психичното здраве на децата и техните семейства. Кариса пише под една или друга форма още от малка, а преди да се насочи към психологията, изучава творческо писане в колежа. Тя е запален почитател на хорър жанра и в своя разтърсващ дебютен роман – „Кървав септември“, съчетава тази своя страст с дълбоката си любов към разказването на истории и познанията си за човешката психика. Следва откъс.

Това беше къщата на мечтите ни.

Разбрах го от момента, в който пристъпих прага по време на огледа. Ако трябва да съм напълно честна – разбрах го от момента, в който видях обявата за имота във вестника. Огледът беше просто формалност. Щях да купя мястото, така или иначе.

Къщата обаче си заслужаваше да се види. Във викториански стил, кобалтовосиня, с изящни первази в бяло и широка веранда, обграждаща целия дом, за която само можеха да ни завиждат. Алеята беше дълга, а дворът – просторен. Цялото място беше заобиколено от дървета и се отличаваше с очарователно уединение. Освен това си имаше и кула – истинска кула със заострен връх, – която придаваше още по-старовремски вид на къщата, но в това ѝ беше чарът. Дори не бях стъпила на алеята, когато разбрах, че това място беше моят – нашият – дом.

Никога не съм имала такъв преди, дори като дете. Семейството ми се местеше доста често – от къща в апартамент, после пак в къща, а веднъж за известно време даже и в контейнер за живеене, – всичко зависеше от това колко добре се справяхме финансово и дали баща ми си пиеше лекарствата. Колкото повече пораствах, толкова повече копнеех да се установя някъде – в истинска къща със здрави основи, където да пусна корени и никога повече да не мръдна оттам. Да се откъсна от непредсказуемото си семейство, ми се струваше като първата стъпка към осъществяването на тази мечта. Сега като се замисля обаче, явно съм била доста наивна да очаквам каквато и да е стабилност в двайсетте си години. Не намерих къщата, нито пък пуснах корени, но срещнах съпруга си, а това все пак се брои за нещо.

Хал разбираше какво е да копнееш за свое собствено място, собствен дом. Семействата ни си приличаха, затова още преди да се оженим, двамата вече мечтаехме да притежаваме прекрасна старовремска къща, по възможност викторианска. Постоянно обсъждахме как той ще си има кабинет с мебели от масивно дърво, където ще пише романите си, а аз – ателие, обляно в светлина, в което ще създавам шедьоврите си, докато детето ни си играе тихичко в осеяния с цветя двор. Представяхме си как ще напълним дома си с антикварни мебели, ще организираме пищни соарета, на които постоянно ще разказваме истории за всяко кътче от къщата, а гостите ни ще кимат възхитено. Дори си мечтаехме как ще ни включат в едно от онези списания за исторически домове, а в статията ще сложат снимка на двама ни, позиращи първо в луксозната дневна, после в голямата спалня, накрая в парника за цветя (разбира се, че ще имаме парник) – на централните две страници, но посветени на една друга фантазия . Повече от всичко обаче мечтаехме за дом, който можехме просто да наречем свой. Място, където да живеем, да остареем и да умрем.

Разбира се, семейният живот взима неочаквани обрати. Хал дълго време не можеше да публикува книгите си и трябваше да си докарва доходи като писател на свободна практика – измисляше напудрени статийки за местния вестник и водеше няколко семинара в общинския колеж. Аз съчетавах отглеждането на малката ни дъщеричка Катрин с различни временни занимания – продавачка, административен асистент и учител по заместване. Рисувах само когато можехме да си позволим художествените материали. Превърнахме се в семействата си – в зависимост от обстоятелствата се местехме от къща в апартамент, от друга къща в друг апартамент. И винаги бяхме под наем, не можехме да си позволим да притежаваме жилище.

Но след тези проблеми (а кое семейство не се е сблъсквало с проблеми?) всичко започна да се нарежда. Катрин тъкмо навлизаше в късните си тийнейджърски години, Хал успя да продаде правата за няколко книги и получи скромни, но постоянни авторски възнаграждения за тях. Аз пък рисувах все повече и дори изложих някои от платната си в една местна галерия. Успяхме да наемем малка къща в прилично състояние. Хазяинът ни спести твърде високите увеличения на наема през годините. Установихме се, обзаведохме къщата, както на нас ни харесваше, и за известно време почти я чувствахме като своя собствена. Почти. Катрин тъкмо замина да учи (с пълна стипендия, умното ми момиче), а двамата с Хал смятахме, че сме здраво стъпили на земята, но също така бяхме забравили за мечтата си да имаме собствено жилище, независимо дали е във викториански стил, или не. Вече нямаше значение, защото намирахме уюта в другия – аз бях домът на Хал, той беше моят и в онзи момент това ни стигаше. Харолд, Маргарет и Катрин Хартман – трима скитници, едно семейство.

Бяхме се отказали от търсенето на жилище. Кой знае как ми щукна да обърна на страницата за недвижими имоти във вестник, който рядко четях. Там видях къщата на мечтите си в цялата ѝ прелест. Във викториански стил – точно каквато винаги сме искали. На почтена възраст. Невероятно красива. И за толкова ниска сума, че Хал се обади три пъти на брокерката, за да провери дали е истина, преди изобщо да си запазим час за оглед.

Къщата със сигурност щеше да се нуждае от лек ремонт. Но все пак беше в добро състояние за място, на което никой не е живял от деветдесетте години насам, когато собствеността била безцеремонно прехвърлена от последния ѝ обитател на банката. Сградата беше на близо сто и петдесет години и беше остаряла като отлежало вино – запазена и улегнала, а не разпадаща се и грохнала под тежестта си. Имаше нужда от малко боя и лак за дърво и щеше да изглежда като нова.

Докато брокерката по недвижими имоти ни развеждаше наоколо, двамата с Хал гледахме с ококорени очи като деца, посочвахме къде точно ще поставим мебелите, заплювахме си коя стая за какво ще използваме. Той избра за свой кабинет голямо помещение на втория етаж и знаеше как точно ще разположи бюрото си още преди брокерката да изкачи стълбите. Аз пък се влюбих в слънчевата стая само по снимката от брошурата – там щеше да бъде ателието ми и вече си представях как рисувам усърдно в слънчевите следобеди. И разбира се, и двамата с Хал се съгласихме, че стаята срещу стълбището ще бъде нашата спалня, където всяка сутрин ще се будим и ще наблюдаваме прекрасната гледка, откриваща се през прозореца.

– По закон съм длъжна да ви предупредя, че в къщата са умрели хора – каза брокерката, като едва си поемаше дъх, когато ни настигна на третия етаж. Стори ми се, че избягването на думата „убийство“ беше преднамерено. – Всъщност става въпрос за два смъртни случая. Господарката на дома и една прислужница. Е, случило се е преди повече от сто години все пак.

Почти не слушахме какво ни говори. Бяхме заети да си представяме как пием чай в леглото, докато наблюдаваме гледката навън.

– Да, минало е много време оттогава – обади се Хал замечтано.

– Така е – съгласи се брокерката. – А пък собственикът на къщата по онова време, мъжът, който… сещате се. Ами мисля, че е страдал от някаква форма на психоза. По-късно се е самоубил. Но всичко това е просто стечение на обстоятелствата.

– Като се има предвид колко стара е къщата, по-странно би било, ако нещо такова не се е случило – отвърнах аз, без дори да осъзнавам какво точно казвам, защото в онзи момент влизах в дрешника. Дрешника!

– А другите хора, живели в къщата – започна брокерката, снишавайки гласа си толкова много, че едва я чувах¬ме, – изглежда, са починали от естествена смърт.

Не разбрах точно какво каза, защото Хал ме викаше от банята, където почти се разплаках при вида на ваната с декоративни крачета. Брокерката явно се отпусна от липсата на въпроси за смъртните случаи и огледът продължи.

Мазето не ме впечатли особено – беше недовършено и без прозорци, с пръстен под и мирис на застояло. Усетих нещо усойно долу, от което кожата ми настръхна, но го отдадох на студения въздух и мъждивото осветление. С Хал си казахме, че ще довършим ремонта тук, след като се нанесем – имаше нужда от нова настилка, а трябваше да измислим нещо и за светлината и миризмата. Още в онзи момент обаче плановете ни за мазето не звучаха съвсем категорични и аз с облекчение установих, че дори нямаше да се наложи да слизаме долу – котлето и бойлерът се намираха в гардероб в задната част на къщата, а електрическото табло беше в кухнята. Не се задържахме дълго долу и не забелязахме, че брокерката през цялото време стоеше и ни наблюдаваше от върха на стълбите в добре осветеното преддверие.

След това се насочихме към двора и съвсем забравих¬ме за мазето.

Може би ако двамата с Хал се бяхме сетили за всички страшни филми, които бяхме гледали през годините, щяхме да осъзнаем колко глупави сме били в онзи момент. Но и през ум не ни мина за тях и не осъзнахме заблудата си. Вместо това купихме къщата и го отпразнувахме с шампанско (за мен) и пенлив сайдер (за Хал). Най-накрая си имахме къща, своя собствена. Къща, в която да живеем, да остареем и да умрем. Когато споделихме новините на Катрин, тя звучеше изненадана, но се зарадва и обеща, че ще ни дойде на гости веднага след като успее да си вземе отпуск от новата си високоплатена работа и новата си амбициозна приятелка.

С други думи, почувствахме се като у дома си. Нищо не можеше да ни помръдне от тази къща, ако ще и някой да ни подгонеше с железен лост. Поне мен. Както се оказа по-късно, Хал можеше да бъде помръднат малко по-лесно.

Първите няколко седмици в къщата бяха същинско блаженство. Но само защото все още беше месец май.

„Цивилизация на зрелището“ в книга и филми

noreply@blogger.com (grisha1) — Tue, 22 Sep 2026 12:40:06 +0000

В навечерието на 12-ото издание на кино-литературния фестивал Синелибри, който тази година ще се проведе под мото „Цивилизация на зрелището“, „Колибри“ предлага ново издание на прочутото есе на Марио Варгас Льоса. Преводът е дело на Людмила Петракиева. Художник на корицата е Омана Кацарска.

Опошляването на изкуствата и литературата, триумфът на жълтата преса и лекомислието на политическата класа са симптоми на тежко заболяване, сполетяло съвременното ни общество – безразсъдната идея да се издигне във върховна ценност естествената ни склонност към забавления. В миналото културата е била един вид осъзнатост, която е пречела да се загърби действителността. Днес тя е механизъм за развлечение и забавление. Интелектуалците, които съставляват гръбнака на целия XX век, днес отсъстват от обществения дебат. И въпреки че неколцина подписват манифести или участват в полемики, едно е сигурно: тяхното влияние в обществото е нищожно. Проумели това, мнозина са избрали дискретно да мълчат. Като истински антиконформист, Варгас Льоса ни поднася една безмилостна рентгенова снимка на нашето време и на нашата култура.

„Целта на скромното ми есе не е само да попълни множеството размисли относно съвременната култура, а да свидетелства за преображенията на това, което все още се разбираше под понятието култура, когато връстниците ми и аз тръгнахме на училище или постъпихме в университета, както и за безвкусната шарения, която я е изместила – подмяна, извършена сякаш с лекота и със съгласието на всички нас... Същностната разлика между културата в миналото и забавлението в наши дни е в това, че по-рано замисълът на произведенията е бил те да надживеят своето време, да пребъдат, да продължат да живеят у следващите поколения, докато днес творбите се създават, за да бъдат незабавно употребени и да изчезнат – като вафлите и пуканките. Толстой, Томас Ман, а в по-близко време Джойс и Фокнър са писали книги, предназначени да победят смъртта, да надживеят своите автори и все така да увличат читателите от бъдещето, да им въздействат.”

Кариерата на Нобеловия лауреат за литература Марио Варгас Льоса (1936-2025) минава през главозамайващи смени на идеологии и политически режими, фалшиви герои и обречени битки, през различни стилове и техники на писане, които винаги, в препускащия ход на времето, се опитват да уловят трудната съдба на Латинска Америка и нейната мъчителна жажда за свобода. Той съчетава криминални мотиви и исторически факти, политическа алегория и непоколебима социална критика — всичко това облъхнато от чувство за хумор. Творби като „Кой уби Паломино Молеро?“, „Квартал Петте кьошета“, „Герой по неволя“ и „Зелената къща” свидетелстват за ангажираността на писателя със състоянието на перуанското общество и дехуманизиращите механизми за подчинение и контрол.

„Лудориите на лошото момиче“, преведен на български език от Катя Диманова, е непомръкващ шедьовър, който умело преплита емоции и еротика, комично и трагично, реалност и художествена измислица. С логото на „Колибри“ у нас излезе и романът „Сурови времена“, задъхан политически трилър, изтъкан от коварен шпионаж, поръчкови убийства и предателства. А през пролетта на 2026 г. в превод на Маня Костова беше издадена последната творба на писателя, жизнеутвърждаващият роман „Посвещавам ви моята тишина“.

Зове ни „Дивото зове“

noreply@blogger.com (grisha1) — Mon, 21 Sep 2026 17:05:19 +0000

Излиза първата книга от поредицата „Котките воини“ — световният феномен, покорил сърцата на милиони читатели

Преди повече от 20 години английското издателство „Харпър Колинс“ поръчва на дългогодишната редакторка Виктория Холмс да напише книга за диви котки. Полученият ръкопис е толкова интригуващ, че от издателството решават да превърнат сюжета в цяла поредица от шест книги. Към екипа се присъединяват още две писателки и през 2003 г. под общия псевдоним Ерин Хънтър публикуват „Дивото зове“. Така започва вълнуващото пътешествие на поредицата „Котките воини“, превърнала се в световен феномен.

Днес вече има девет серии от по шест романа, които изграждат един богат свят, където четири клана котки ежедневно се борят за оцеляването си в дивото. Героите живеят според древен воински код, поставяйки лоялността и дълга на първо място. Те създават приятелства, влюбват се, съжителстват и се хранят заедно. Но и в тяхното котешко общество не липсват перипетии. Жаждата за власт и предателството са част дори от живота в гората.

Книгите са написани с любов към котките и уважение към природата. Може би затова от тях са продадени над 90 милиона екземпляра и са преведени на 38 езика. Поредицата се развива в допълнителни самостоятелни романи, манга, видеоигри и марчъндайз продукти. А в момента китайска продуцентска компания работи по сериал, който ще бъде разпространен от „Дисни“ през 2028 г.

В „Дивото зове“ (Хермес, превод Марианна Панова) дълбоко в гората от древни времена живеят непокорните котки воини. Домашният котарак Ръсти често се припича на слънце, загледан в дебрите отвъд оградата на къщата си. Един ден той се осмелява да навлезе в гората, сякаш призован от древен повик. И там открива неподозиран свят.

От незапомнени времена четири клана диви котки живеят според древни правила. Те са силни, жилави и безмилостно бранят територията си. Но когато хората навлизат все по-навътре в ловните им полета, загадъчният Сенчест клан изневерява на воинския кодекс и заплашва оцеляването на всички.

Тогава водачът на Гръмотевичния клан забелязва любопитния Ръсти и вижда в него изпълнението на пророчество, прошепнато в една звездна нощ: „Само огънят може да спаси нашия клан“. Домашният котарак може да се окаже най-смелият воин от всички тях. Следва откъс.

Полумесецът грееше и посребряваше меките очертания на гранитните скали. Тишината се нарушаваше само от ромоленето на лъкатушещата черна река и шумоленето на дърветата в отвъдната гора.

В сенките нещо се размърда и отвсякъде плъзнаха меки черни форми по скалите. Оголените нокти блестяха на лунната светлина. Бдителни очи светеха с кехлибарен блясък. И после, като по таен сигнал, съществата се нахвърлиха едно срещу друго и скалите сякаш оживяха от борещи се пронизително пищящи котки.

В центъра на вихъра от козина и нокти едър тъмен раиран котарак притисна сиво-кафява котка на земята и вирна тържествуващо глава.

– Дъбово сърце! – изръмжа котаракът. – Как смеете да ловувате на наша територия? Слънчевите скали принадлежат на Гръмотевичния клан!

– След тази нощ, Тигров нокът, те ще бъдат поредното ловно поле на Речния клан – изсъска пепеливият котарак в отговор.

Откъм брега долетя висок и тревожен предупредителен сигнал.

– Внимание! Още воини на Речния клан!

Тигров нокът се извърна и видя лъскави мокри тела да изпълзяват от реката под скалите. Измокрените воини на Речния клан припнаха нагоре по брега и се хвърлиха в битката, без дори да спрат, за да отърсят водата от козината си.

Тъмният раиран котарак погледна надолу към Дъбово сърце.

– Може да плувате като видри, но ти и твоите воини не сте част от тази гора! – Повдигна устна и оголи зъбите си, докато котката се извиваше под него.

Отчаяният вик на женска котка от Гръмотевичния клан се извиси над врявата. Един як котарак от Речния клан бе притиснал кафявата котка воин по корем на земята. Сега се навеждаше да я захапе за врата, от челюстите му все още капеше вода след преплуването на реката.

Тигров нокът чу вика и пусна Дъбово сърце. С мощен скок отблъсна вражеския воин от котката.

– Бързо, Миша козина, бягай! – заповяда той, преди да се обърне към котарака от Речния клан, който я бе нападнал.

Миша козина се изправи, изстена от дълбоката рана на рамото и побягна. Зад нея Тигров нокът изсъска от ярост, когато воинът от Речния клан му раздра носа. Кръвта го заслепи за миг, но независимо от това той се хвърли напред и впи зъби в задния крак на врага си. Котаракът от Речния клан изпищя и се отскубна.

– Тигров нокът! – извика воин с червена като лисича козина опашка. – Това е безсмислено! Воините на Речния клан са прекалено много!

– Не, Червена опашка. Гръмотевичният клан никога няма да бъде победен! – извика в отговор Тигров нокът, като отскочи и застана до Червена опашка. – Това е наша територия!

Кръв течеше по широката му черна муцуна и той нетърпеливо разтърси глава, като опръска с червени капки скалите.

– Гръмотевичният клан ще отдаде почит на твоята смелост, Тигров нокът, но не можем да си позволим да загубим още един воин – настоя Червена опашка. – Синя звезда никога не би допуснала нейните бойци да водят такава неравностойна битка. Ще имаме шанс да си отмъстим за това поражение.

Той твърдо посрещна кехлибарения поглед на Тигров нокът, след това отстъпи назад и скочи върху един камък на края на гората.

– Назад, Гръмотевичен клан, отстъпление! – извика той.

Мигом неговите бойци се отскубнаха от противниците си. Плюейки и ръмжейки, започнаха да отстъпват назад към Червена опашка. За момент котките от Речния клан изглеждаха объркани. Нима толкова лесно спечелиха тази битка? След това Дъбово сърце нададе победоносен вик. Веднага щом го чуха, бойците от Речния клан надигнаха гласове и се присъединиха към своя заместник-командир в мяукането, възхваляващо победата.

Червена опашка изгледа своите воини. С махване на опашката даде сигнала и котките от Гръмотевичния клан поеха надолу по отсрещния склон на Слънчевите скали, след това изчезнаха между дърветата.

Тигров нокът вървеше последен. На края на гората се поколеба и хвърли поглед назад към окървавеното бойно поле. Лицето му бе неумолимо, очите му – изпълнени с гняв тесни цепки. След това заподскача след своя клан в притихналата гора.

На опустялата поляна седеше самотна сива котка, вперила поглед нагоре към ясното нощно небе. Навсякъде около себе си в сенките чуваше дишането и въртенето на заспали котки.

С бързи и безшумни стъпки от тъмнината изникна дребна котка с костенуркова окраска.

Сивата котка склони глава за поздрав.

– Как е Миша козина? – измяука тя.

– Раните u са дълбоки, Синя звезда – отговори костенурковата котка, като се настани на прохладната нощна трева. – Но тя е млада и силна и скоро ще се оправи.

– А останалите?

– Те също ще оздравеят.

Синя звезда въздъхна.

– Имаме късмет, че този път не загубихме нито един боец. Много добра медицинска сестра си, Пръскано листо. – Тя отново вирна глава и загледа звездите. – Много съм разтревожена от поражението тази нощ. Откакто аз съм лидер, Гръмотевичният клан никога не е бил побеждаван на своя територия – промълви. – Настанаха тежки времена за нашия клан.

Сезонът на новолистието закъснява и се родиха по-малко котенца. Гръмотевичният клан има нужда от повече воини, ако иска да оцелее.

– Но годината едва сега започва – отбеляза спокойно Пръскано листо. – Още котенца ще се родят, когато гората се разлисти.

Широките рамене на сивата котка трепнаха.

– Може би. Но обучението на нашите младежи, за да станат воини, отнема време. Ако Гръмотевичният клан трябва да защитава територията си, в най- скоро време трябва да се сдобие с нови бойци.

– Нима се обръщаш за отговор към Звездния клан? – измяука тихо Пръскано листо, като проследи погледа на Синя звезда към блестящите в тъмното небе звезди.

– Във времена като днешните имаме нужда от напътствията на нашите древни воини, които да ни помогнат. Звездният клан говорил ли е с теб? – попита Синя звезда.

– Не и от няколко луни насам, Синя звезда.

Внезапно над върховете на дърветата проблесна падаща звезда. Опашката на Пръскано листо се изви и козината по гръбнака u настръхна.

Синя звезда наостри уши, но остана безмълвна, докато другата котка продължаваше да се взира нагоре. След няколко мига Пръскано листо сведе глава и се обърна към лидера си.

– Това беше съобщение от Звездния клан – промълви тя. Очите u гледаха отчуждено. – „Само огънят може да спаси нашия клан.“

– Огън? – повтори Синя звезда. – Но от огъня се страхуват всички кланове! Как е възможно той да ни спаси?

Пръскано листо поклати глава.

– Не знам – призна тя. – Такова е съобщението. Звездният клан избра да го сподели с мен.

Лидерът на Гръмотевичния клан втренчено загледа със светлосините си очи медицинската котка.

– Досега не си грешала, Пръскано листо – измяука тя. – Щом Звездният клан е проговорил, то сигурно е така. Огънят ще спаси нашия клан.

Най-продавани книги · 9 септември - 15 септември

noreply@blogger.com (grisha1) — Tue, 15 Sep 2026 15:41:29 +0000

1. Ларш Кеплер. Сомнамбулът. Ентусиаст

2. Мария Касимова-Моасе. Око. Сиела

3. Борис Акунин. Пътят към Китеж. Еднорог

4. Мануела Инуса. Дом на щастието. Хермес

5. Братя Грим. Царицата на пчелите. Фама

Мрачно пътешествие с „Абсурдният асансьор“ на Лемъни Сникет

noreply@blogger.com (grisha1) — Tue, 15 Sep 2026 13:26:43 +0000

Шеста книга от любимата на малки и големи „Поредица от злополучия“ излиза за пръв път на български език с логото на Benitorial

Повечето деца в един или друг момент са чували от родителите си заплахата, че ако не слушат, ще им се случи нещо лошо. Сираците Бодлер обаче нямат родители, които да ги предупреждават – те са ги загубили в трагичния пожар, изпепелил дома им. И това далеч не е единственото нещастие, което ги спохожда. Вайълет, Клаус и Съни са умни, добри и талантливи деца, които определено не заслужават нелеката си съдба, изпълнена със злополуки, беди и злочестини. Те не просто губят родителите си, но скоро след това успяват да си спечелят опасен враг – граф Олаф, далечен техен родственик и безскрупулен злодей, който ги преследва неотлъчно и крои план след план, за да се добере до наследството им. Така започва злополучният разказ за премеждията на бодлерчетата, в който щастието е рядкост, бедите са ежедневие, а щастливият край е недостижим мираж. Тъкмо тази несправедлива съдба се заклева да разкаже на общността остроумният разказвач Лемъни Сникет в своите тринайсет книги, като иронично предупреждава всеки читател, решил да го последва в това злополучно пътешествие, че го прави изцяло на своя отговорност.

Нещастното начало (както неслучайно е заглавието и на първата книга от поредицата) на злополучното приключение на децата Бодлер е белязано от вестта за смъртта на родителите им и настаняването им при граф Олаф. След като децата разобличават пъкления план на злодея и успяват да се измъкнат от лапите му невредими, те са поверени на нов настойник. След това започва трагичният цикъл, в който всяка следваща книга отвежда бодлерчетата при нов познат или далечен роднина на покойните им родители, а с предишния настойник неизменно се случва нещо – или граф Олаф успява да го саботира, или самият той отказва да приеме децата. Така на сираците им се налага да се отървават от вивариума с влечуги на чичо Монти, да се спасяват от опасно надвисналата над езеро къща на леля Джоузефин, да се измъкват от дъскорезница „Щастливец“ и да преживеят изпитанията в пансиона „Пруфрок“. За щастие (голяма рядкост в техния живот), тримата винаги могат да разчитат един на друг, на своята досетливост, ум и бързи реакции, както и на необикновените си таланти: чудноватите изобретения на Вайълет, гениалния ум на Клаус и възхитително острите зъбки на Съни.

В шестата книга – „Абсурдният асансьор“ (Benitorial, превод Златка Миронова), сираците Бодлер затъват все по-дълбоко в своето нещастие, а животът им става още по-мрачен. И то не само в преносен, но и в съвсем буквален смисъл. Този път Вайълет, Клаус и Съни се отправят към „Мрак Авеню“, където в огромен мезонет живее новият им настойник Джером Мизерни със съпругата си Есме. За щастие, животът при Джером не се оказва чак толкова мизерен, колкото подсказва името му. Той всъщност е добър и мил човек, но има един съществен недостатък – твърде неконфликтен е, за да се противопостави на съпругата си, което води до безмерни неприятности за сираците.

Така поредното злощастно приключение на бодлерчетата започва с изкачването на неопределен брой стълби, защото асансьор, противно на очакванията, липсва. Този злополучен епизод се развива в един лабиринтообразен мезонет, където зад всеки ъгъл се крие нова тайна, неприятна изненада или поредната беда. Тримата Бодлер ще се срещнат със стари познайници, които ще трябва да избавят от сполетялото ги нещастие. И разбира се, отново ще видим граф Олаф, който за пореден път се е захванал със задачата да осуети плановете на бодлерчетата със своите лукави кроежи, а децата ще разчитат на своята съобразителност, находчивост и способности, за да го надхитрят.

Шестата книга, подобно на предходните пет, запазва специфичния стил на Лемъни Сникет, който превръща поредицата в истински феномен. Играта на думи, черният хумор и ироничният поглед към най-мрачните човешки ситуации отново са неразделна част от историята. Сникет майсторски изгражда характерната готическа атмосфера на почти тотална безнадеждност, като още в началото ни предупреждава, че поредното приключение на бодлерчетата и този път ще завърши злополучно. Но разбира се, не разкрива как ще се стигне до това нещастие и така успява да държи читателя на тръни, въпреки че вече е издал част от финала.

Любопитното в „Абсурдният асансьор“ е, че все пак познатата формула от предходните книги започва леко да се променя. Тук липсва очевидна заплаха, която в предишните части на поредицата се появява още с пристигането на бодлерчетата в новия им дом. Вместо това сградата на „Мрак Авеню“ е изпълнена с чудати, необичайни и подвеждащи предмети и проходи, които не са непременно ужасяващи. Това обаче още повече напряга читателя, който вече знае, че историята ще завърши злополучно и че всичко, което му се представя като безопасно и безобидно, всъщност може да е част от една голяма измама. Подобно на абсурдния асансьор, който се оказва не толкова асансьор, колкото обикновена асансьорна шахта, и самата книга непрекъснато си играе с очакванията ни – похват, който Лемъни Сникет използва изключително умело.

Великолепната атмосфера и огромната отдаденост на феновете към света, създаден от Сникет, превръщат „Поредица от злополучия“ в история, която неизбежно намира път и към екрана. Книгите за сираците Бодлер са екранизирани цели два пъти. Първите три части от поредицата оживяват на големия екран във филмовия блокбъстър от 2004 година с участието на Джим Кери, Джъд Лоу и Мерил Стрийп. А през 2017 година цялата поредица се пренася на малкия екран в едноименния сериал на стрийминг гиганта Netflix, където в ролята на страховития граф Олаф влиза Нийл Патрик Харис. И двете адаптации успяват да уловят мрачния, нещастен и неповторимо злополучен дух на книгите. Защото, както и в оригиналната история, щастието е краткотрайно, нещастията дебнат зад всеки ъгъл, а добрият край не е гарантиран. Даже точно обратното…

За автора

Ако роднините на ЛЕМЪНИ СНИКЕТ бяха живи, щяха да го опишат като изтъкнат учен, ценител аматьор и чистопробен джентълмен. За съжаление, напоследък това описание беше поставено на изпитание, макар че издателство „Харпър Колинс“ продължава да подкрепя проучванията му и текстовете му върху живота на сираците Бодлер.

За илюстратора

БРЕТ ХЕЛКУИСТ е роден в Гонадо, щата Аризона, израснал е в Орем, щата Юта, и сега живее в град Ню Йорк. Завършва университета „Бригам Йънг“ с бакалавърска степен по изящни изкуства и оттогава работи като илюстратор. Негови творби са публикувани в много издания, сред които детското списание „Крикет“ и вестник „Ню Йорк Таймс“.

Следва откъс.

Книгата, която в момента държите с двете си ръце – ако приемем, че действително я държите и че имате само две ръце, – е една от двете книги на света, които ще ви покажат разликата между думата „притеснен“ и думата „разтревожен“. Втората, разбира се, е тълковният речник, и на ваше място бих предпочел да чета него.

Подобно на настоящата книга, речникът ще ви осведоми, че „притеснен“ означава „обезпокоен за нещо“ – може да се притесните например, ако за десерт ви поднесат сливов сладолед и вие се обезпокоите, че ще е ужасен на вкус. Думата „разтревожен“, от друга страна, означава „угрижен поради смущаваща неизвестност“ – чувство, което вероятно ще ви сполети, ако за десерт ви поднесат жив алигатор, тъй като тогава ще се угрижите от смущаващата неизвестност на това дали вие ще изядете десерта, или той вас. За разлика от настоящата книга обаче, речникът коментира и думи, които са значително по-приятни за тълкуване. Там например ще откриете думата „мехурче“, думите „паун“ и „ваканция“, както и думите „екзекуцията“, „на“, „автора“, „е“ и „отменена“, които от своя страна образуват едно неизменно галещо ухото изречение. Така че, ако държахте в ръце речника, а не настоящата книга, можехте преспокойно да пропуснете разделите относно „притеснен“ и „разтревожен“ и да почетете за неща, които няма да ви държат будни посред нощ, нито да ви карат да си скубете косите и да се обливате в сълзи.

Настоящата книга обаче не е тълковният речник и ако пренебрегнете частите ѝ, в които някой е притеснен и разтревожен, ще пропуснете най-приятните страници от разказаната история. Никъде няма да откриете думите „мехурче“, „паун“ и „ваканция“, нито пък – за мое съжаление – и най-далечен намек за отменена екзекуция. Съжалявам да ви го кажа, но вместо тях ще се натъкнете на думите „скръб“, „отчаяние“ и „злочест“, както и на фразите „тъмни коридори“, „маскираният Граф Олаф“ и „сираците Бодлер се бяха оказали в капан“, както и на още куп подбрани неприятни думи и фрази, които нямам сили да напиша тук. Накратко, зачетете ли речника, най-много да се притесните, че ще се окаже ужасно скучен, но подхванете ли настоящата книга, ще ви обземе тревога, тъй като ще се угрижите от смущаващата неизвестност, пред която ще се изправят сираците Бодлер. Затова на ваше място веднага бих захвърлил книгата с моите две или повече ръце и бих се сгушил удобно в компанията на речника, защото в противен случай няма как да пропуснете неприятните думи, които се налага да използвам, за да разкажа всички злополучия в историята.

– Предполагам, че сте притеснени – каза господин По. Той беше банкер, натоварен с грижата за сираците Бодлер, след като родителите им бяха загинали в ужасен пожар. С болка на сърце ви споделям, че до момента господин По не се справяше никак добре с тази задача, и бодлерчетата вече бяха разбрали, че единственото, за което можеха да разчитат на него, беше наличието на постоянната му кашлица. Естествено, и сега, още щом довърши изречението си, банкерът извади бялата си носна кърпичка и се закашля в нея.

Мерналото се пред очите им парче бял памучен плат всъщност беше единственото, което сираците Бодлер можеха да различат край себе си в момента. Вайълет, Клаус и Съни заедно с господин По се бяха изправили пред огромна кооперация с безброй апартаменти на „Мрак Авеню“ – улица в един от най-луксозните квартали в града. Въпреки че беше само на няколко преки от мястото, където преди се намираше имението на семейство Бодлер, трите деца никога не бяха идвали насам и бяха решили, че думата „Мрак“ в името ѝ е просто дума, точно както ако една улица се казва „Джордж Вашингтон“, това съвсем не означава, че истинският Джордж Вашингтон живее там, както и наименованието на Шеста улица не значи, че въпросната улица е разделена на шест части. През онзи следобед обаче бодлерчетата установиха, че „Мрак Авеню“ далеч не е само име. То си беше едно съвсем точно описание. Вместо улични лампи тук на равни разстояния по тротоара растяха гигантски дървета, каквито децата никога преди не бяха виждали и които и сега едва-едва различаваха. Високо над дебелите и бодливи дънери клоните им висяха надолу, подобно на простряно пране, а широките им плоски листа бяха разперени във всички посоки и образуваха нещо като нисък разлистен таван над главите на бодлерчетата. Този таван спираше цялата светлина, така че, макар да беше следобед, на улицата цареше вечерен мрак, само малко по-зелен от обикновено. Това едва ли беше най-доброто посрещане, което да накара три сирачета, застанали пред новия си дом, да се почувстват истински добре дошли.

– Няма от какво да се притеснявате – заяви господин По и прибра носната кърпичка обратно в джоба си. – Давам си сметка, че някои от предишните ви настойници създаваха известни проблеми, но смятам, че господин и госпожа Мизерни ще ви осигурят един истински дом.

– Не се притесняваме – отвърна Вайълет. – Твърде разтревожени сме, за да се притесняваме.

– „Разтревожен“ и „притеснен“ означават едно и също – отбеляза господин По. – А и за какво има да се тревожите?