Книжен ъгъл

Класация Книжен ъгъл - най-продавани книги 5 август - 11 август

noreply@blogger.com (grisha1) — Tue, 11 Aug 2026 13:04:43 +0000

1. Кирстен Кинг. Страшно добър човек. Обсидиан

2. Джо Спейн. Изтрити от лицето на земята. Хермес

3. Иван Бакалов. Резерватът Куба. Кръг

4. Айзък Азимов. Пътеводител в Библията. Старият завет. Дамян Яков

5. Валъри Томас и Корки Пол. Уини и Уилбър в космоса. Таймлайнс

Време е за магия – от страниците до големия екран

noreply@blogger.com (grisha1) — Tue, 11 Aug 2026 12:34:31 +0000

Идва любимата история за вещици – „Приложна магия“ от Алис Хофман

В крайна сметка Сали Оуенс бе сигурна само за няколко неща. Винаги хвърляй сол през лявото си рамо. Посади розмарин до портата си. Добавяй черен пипер в картофеното пюре. Сади рози и лавандула за късмет. Влюбвай се при всеки удобен случай.

„Приложна магия“ от Алис Хофман е най-новото заглавие под островърхата шапка на издателство Booksy и излиза за първи път на български в превод на Петя Асенова.

Световете, които създава Хофман са напълно завладяващи. Тя потапя читателя с главата надолу, чак до петите, в ежедневието на героите си, в историята им, в емоционалното им състояние. А „Приложна магия“ е нещо като неин магнум опус. Това е първата книга от поредицата за сестрите Оуенс, която може би познавате от екранизация ѝ от деветдесетте – „Приложна магия“ (Practical Magic) със Сандра Бълок и Никол Кидман в ролите на Сали и Джилиан Оуенс.

Историята в книгата е по-мрачен разказ за истините и митовете около рода Оуенс, в сравнение с уютната екранизация. С нея ще се смеете, ще се надявате, ще се умилявате, ще се вдъхновявате и може би малко ще се скандализирате.

„Приложна магия“ излиза на англоезичния пазар през 1995 година и оттогава до днес има над 118 издания. Преведена е на над 20 езика, а сега ще бъде издадена за първи път и на български език. Екранизацията ѝ, която върви по телевизиите и до сега, излиза през 1998 година.

Това е една история за сестринството, за корените, за дълбоките връзки и родовата памет. Но е история и за отхвърлянето от обществото и понякога от най-близките ти хора, за разбити сърца и трагични съдби, за прошката и любовта като най-силна форма на магия.

На 11 септември е световната премиера на втория филм – „Приложна магия 2“, който ще представи на голям екран последната книга от тетралогията за семейство Оуенс – The Book of Magic от Алис Хофман. У нас разпространител ще бъде „Александра филмс“.

Ако искате добре изграден магически реализъм, история за силна връзка между сестри (от няколко поколения), проклятия и всепоглъщащи любовни истории, „Приложна магия“ е книгата за вас!

Booksy е издателство за модерни читатели, жадуващи магия, мистерия и незабравими приключения. Първата книга с логото на издателството излиза през септември 2025 година, като каталогът от заглавия включва сюжети с магически реализъм, съвременна художествена литература, научна фантастика и фентъзи.

Жак Превер е глупак

noreply@blogger.com (grisha1) — Tue, 11 Aug 2026 11:54:16 +0000

Мишел Уелбек*

Стиховете на Жак Превер се изучават в училище. От тях става ясно, че той обича цветята, птиците, старите парижки квартали и пр. Според него любовта може да разцъфти в обстановка на пълна свобода; в по-общ смисъл той по принцип е за свободата. Ходи с каскет, пуши цигари „Голоаз“; понякога го бъркат с Жан Габен. Впрочем той е автор на сценариите за филми като „Кеят на мъглите“, „Вратите на нощта“ и др. Сред тях е и сценарият за „Децата на рая“, смятан за негов шедьовър. Всичко това дава достатъчно основания Жак Превер да бъде мразен, особено след прочита на сценариите, писани по същото време от Антонен Арто, които така и не са филмирани. Тъжно му става на човек, като гледа как този отвратителен поетичен реализъм, чийто основен радетел е Жак Превер, продължава да сее опустошение и някои си въобразяват, че правят комплимент на Леос Каракс, като го причисляват към него (по същата логика Ерик Ромер би трябвало да е новият Саша Гитри и пр.). Френското кино така и не се съвзе след въвеждането на звука; това рано или късно ще доведе до окончателната му гибел, което няма да е особена загуба.

След войната, почти едновременно с Жан-Пол Сартр, Жак Превер се радва на небивал успех; човек неволно се удивлява на оптимизма, обзел онова поколение. Днес най-влиятелният мислител би бил по-скоро Чоран. През онези години хората слушат Виан, Брасенс… Влюбените, които се целуват на пейките в парка, бейби бум, усилено строителство на панелки, за да бъде настанен всичкият този народ някъде. Много оптимизъм, вяра в бъдещето и известна глупост. Очевидно, че оттогава насам сме поумнели.

Сред интелектуалците обаче Превер не се котира особено. При това стиховете му са пълни със същите тъпашки игри на думи, заради които така се харесват песните на Боби Лапоент; но, както се казва, песента е второстепенен жанр, а нали дори интелектуалецът от време на време трябва да разпусне. Падне ли му обаче писан текст, с какъвто самият той си изкарва хляба, веднага става безпощаден. Оказва се, че „работата върху текста“ у Превер е в зачатъчно състояние: той пише ясно и естествено, на моменти дори с чувство; не го интересува нито стилът, нито творческата безпомощност; изглежда, главният му извор на вдъхновение е животът. Затова отчасти е успял да се спаси от докторските дисертации. И все пак е намерил място в „Плеяда“, което е равносилно на втора смърт. Цялото му творчество е събрано там, завършено и застинало. Чудесен повод да се запитаме: защо поезията на Жак Превер е толкова посредствена, че от време на време те кара да се срамуваш, когато я четеш? Обичайното обяснение (на стила му „липсва прецизност“) е погрешно; в действителност чрез играта на думи, ритмичната лекота и прозрачност Превер съвършено ясно дава израз на своя мироглед. Формата напълно съответства на съдържанието, а едва ли би могло да се иска нещо повече от една форма. Впрочем, когато един поет до такава степен се потопи в живота, в реалния живот на своето време, би било грехота да съдим за него на основата на чисто стилистични критерии. След като Жак Превер пише, значи има да казва нещо и това му прави чест. За съжаление онова, което казва, е безкрайно глупаво; толкова глупаво, че понякога на човек направо му се гади. Има голи красиви момичета, буржоа, които кървят като току-що заклани прасета. Децата са очарователно аморални, хулиганите – мъжествени и съблазнителни, голите красиви момичета отдават телата си на хулигани; буржоата са стари, затлъстели, импотентни, удостоени с ордена на Почетния легион, а жените им са фригидни; свещениците са гнусни дърти плужеци, измислили греха, за да ни пречат да си живеем живота. Всичко това е добре известно: по-добре е да се чете Бодлер. Или дори Карл Маркс, който поне знае в кого да се прицели, когато пише, че „триумфът на буржоазията удави в ледената вода на егоистичната сметка свещения трепет на религиозния екстаз, на рицарското въодушевление, на еснафската сантименталност“.

Умът с нищо не може да помогне в писането на добри стихове, но може да попречи да се пишат слаби. Ако Жак Превер е слаб поет, това е преди всичко защото представата му за света е еднообразна, повърхностна и погрешна. Тя е била погрешна още по негово време, но днес нищожеството ѝ изпъква още по-ярко, толкова ярко, че цялото му творчество изглежда като разгръщането на едно огромно клише. Във философско и политическо отношение Жак Превер е преди всичко анархист; с други думи, чисто и просто идиот.

Днес ние се плацикаме в „ледената вода на егоистичната сметка“ от най-ранно детство. Можем да се приспособим, да се опитаме да оцелеем, а също така и да потънем. Но онова, което изобщо не сме в състояние да си представим, е, че разкрепостяването на нашите желания е способно само по себе си да затопли тази ледена вода. Разправят, че думата „братство“ била добавена към девиза на Републиката по настояване на Робеспиер; в наши дни можем да оценим по достойнство подобно твърдение. Превер без съмнение е смятал себе си за привърженик на братството, но се оказва, че и Робеспиер изобщо не е бил противник на тази добродетел.

*Тази статия е публикувана в брой 22 (юли 1992) на „Летр франсез“, преиздадена в „Позиции“ („Фламарион“, 1998) и „Позиции 2“ („Фламарион“, 2009) и е включена в първото българско издание на „Позиции 2020“ – сборник с есета, интервюта, статии и други нехудожествени текстове на Мишел Уелбек. Преводът е дело на Александра Велева, Красимир Петров и Атанас Сугарев. Редактор на изданието е Георги Борисов. Художник на корицата: Иво Рафаилов.

„Позиции 2020“ (Колибри) отразява склонността на писателя да се намесва, прямо и провокативно, в актуални обществени и политически дебати. Книгата засяга широк спектър от теми, свързани с политиката и френското общество, религията и секуларизма, исляма и имиграцията, сексуалността и демографските промени, технологиите и капитализма, литературата и собственото му творчество.

Мишел Уелбек, най-значимият жив френски писател според американската критика, пленява читателите с непоколебима прямота и хапливо чувство за хумор. Уелбек съчетава „самоличностите“ на романист, поет, есеист и режисьор. Автор е на есе за Х. Ф. Лъвкрафт и на книги с поезия. Романите „По-широко поле за борбата”, „Елементарните частици”, „Платформата“, „Карта и територия”, „Серотонин“ и „Унищожение“ го налагат като един от най-четените и превеждани съвременни френски писатели. „Подчинение“ представя стремителен интелектуален и морален разпад на обществото, който намира отражение и в политическата конюнктура. Романът излиза през 2015-а, годината на смразяващите терористични погроми над вестника „Шарли Ебдо" и концертната зала „Батаклан“, и е спряган като творба с пророчески заряд.

Уелбек е носител на редица значими литературни награди като „Тристан Цара“ (1992), „Флор“ (1996), международната „Дъблинска литературна награда IMPAC“ (2002), „Ентералие“ (2005). За романа „Карта и територия“ (2010) е удостоен с най-престижната френска литературна награда „Гонкур“.

Утре ще има и „Утре ме няма“, и „Ричър“, четвърти сезон

noreply@blogger.com (grisha1) — Mon, 10 Aug 2026 12:55:03 +0000

Излиза новото издание на тринайсетия роман на Лий Чайлд, вдъхновил четвъртия сезон на хитовия сериал „Ричър“ с премиера по Prime Video

Предишният сезон на сериала постигна неоспорим успех – превърна се в най-гледания в платформата. От нея обявяват, че третият сезон събира 54,6 милиона зрители в световен мащаб през първите 19 дни. В главната роля отново ще видим Алън Ричсън, който се превъплъщава в бившия военен полицай още от премиерата на сериала през 2022 г.

В „Утре ме няма“ (Обсидиан, превод Владимил Германов) всичко започва в Ню Йорк, в два часа през нощта. Във вагона на метрото има петима пътници. И Джак Ричър. Четирима изглеждат напълно нормално. Петият обаче не – странно облечената жена с втренчен поглед очевидно е на ръба на отчаянието. В рамките на няколко секунди Ричър трябва да реши дали да действа, за да спаси хиляди невинни. А може би греши?

Намесата му ще предизвика поредица от стряскащи разкрития, водещи назад във времето към войната в Афганистан и неофициалното американско участие в нея, както и куп кървави сблъсъци по улиците на Манхатън. Животът на Ричър наистина е в опасност. Но кога ли това го е плашело?

Повече екшън. Повече напрежение. Повече Ричър.

Лий Чайлд (1954) е псевдонимът на британския автор на трилъри Джеймс Грант, който започва писателската си кариера на 43 години. След като е съкратен от британския телевизионен канал „Гранада”, където работи като сценарист и продуцент, Лий Чайлд работи в супермаркет, а вечер пише. „Място за убиване“ е първият роман с главен герой Джак Ричър. Той става бестселър на „Ню Йорк Таймс“ и печели 2 литературни награди. Още същата година е издаден в десетки страни.

Днес Лий Чайлд е един от най-успешните автори в света с 30 бестселъра с главен герой Джак Ричър, над 100 милиона продадени печатни екземпляра, издадени в 101 страни и преведени на 50 езика.

През 2022 г. излиза сериал по Prime Video на Amazon по дебютната книга на Лий Чайлд „Място за убиване“. Алън Ричсън изиграва главната роля на Ричър, а едноименният сериал достига невероятен успех – става най-гледаният телевизионен сериал за седмицата от 7 до 13 февруари 2022 г. според стрийминг класацията на Nielsen – първата продукция на Amazon, постигнала това.

Вторият сезон излиза в края на 2023 г. и е адаптация на „Лош късмет и неприятности“. Третият сезон постига неоспорим успех – превръща се в най-гледания по Prime Video. От самата платформа обявяват, че този сезон, адаптация на „Сметки за разчистване“, събира 54,6 милиона зрители в световен мащаб през първите 19 дни.

Четвъртият сезон по 13-ия роман за Джак Ричър „Утре ме няма“ излиза на 12 август 2026 г. едновременно с книгата.

Класация Книжен ъгъл - най-продавани книги 29 юли - 4 август

noreply@blogger.com (grisha1) — Tue, 04 Aug 2026 15:40:55 +0000

1. Ян Бек. Играта. Ентусиаст

2. Емилия Харт. Непокорните. Лабиринт

3. Марио Варгас Льоса. Посвещавам ви моята тишина. Колибри

4. Омир. Одисея. Световна история

5. Джефри Браун. Мандалорецът и детето. Арт лайн

Откъс: „Хищници“ от Мелиса да Коста, новата литературна звезда на Франция

noreply@blogger.com (grisha1) — Tue, 04 Aug 2026 10:52:39 +0000

„Брутален и завладяващ роман“, „Майсторски написан роман с грандиозен финал“, „Цяла вселена от груби и смели хора, отвъдната страна на цирковата шатра, представена от един брилянтен разказвач“ – така критиката оценява „Хищници“ (Колибри, превод Росица Ташева), поредната забележителна творба на една писателка с неоспорим талант.

Сюжетът потапя читателите в суровия и завладяващ свят на един пътуващ цирк. Историята проследява 17-годишния Тони, който бяга от насилието на своя баща и намира убежище сред цирковите артисти. В опита си да се изтръгне от „клетката“ на миналото, Тони застава лице в лице с дивите зверове, за да започне един нов и опасен живот, който го привлича неудържимо. Намира любовта – към една властна жена и към една красива облачна пантера. Изправя се пред склонността си към насилие и способността си да оцелява. Развива маниакалното желание да преуспее на каквато и да е цена. Но всичко се плаща.

Мелиса да Коста, новото откритие на френската литература, е родена през 1990 година. Учи икономика и мениджмънт, известно време отговаря за комуникациите на различни организации. Има интереси в областта на ароматерапията, натуропатията, софрологията и спорта. Авторка е на девет романа, до един бестселъри, удостоени с наградите „Ален Фурние“, „Сезам“ и „Бабелио“. След като издаде „Цялата небесна синева“ и „Утрешният ден“, сега „Колибри предлага на българските читатели новия ѝ роман, „Хищници“, който излезе в началото на 2026 г. във Франция и вече се радва на огромен успех. Следва откъс.

Вратата на бара рязко се отваря. За миг нощта е тревожно разкъсана от мъжки гласове и от звуците на Pigs на „Пинк Флойд“. Болнавата оранжева светлина е още по-приглушена от плътния цигарен дим. Виждаме все пак тънък, издължен, леко залитащ силует на момче, което се е изправило и изглежда, се пита какви ги върши там. Момчето, защото това е момче, още не мъж – суитшърт със сива качулка и прокъсана яка, ръкави на тъмни петна, подпухнало лице и развързани маратонки – се изплюва на пода. И влага в това цялата си ярост. Веднъж, два пъти. После намества на рамото си тежък сак от износена материя. От ония раници, на които учениците придават личен характер с помощта на коректор, изписвайки имена на приятели и на любими. Тези тук са донякъде забравени – бялото е избледняло. Младежът вдига смъкнатия си панталон. Не е закопчал дюкяна си. После излиза. Всичко е спокойно на този бряг. Точно обратното от другия бряг, където всичко бучи, свисти и скърца. Порталните кранове нервничат под ярката агресивна неонова светлина. Мотокарите повдигачи напяват фалшивата си мелодия. Кошовете разгъват своите метални ръце. Служебните лодки застиват до морските гиганти: контейнеровози, масловози, рудовози, танкери. Чудовищата, както обичаше да ги нарича баща му по времето, когато работеше на този обект.

Младежът търси нещо в задния джоб на дънките си. Победоносно изважда влажен пакет цигари, този, който е успял да свие в бара от стария Фернан, твърде погълнат от играта на дартс. Вали като из ведро, но това не изглежда да го притеснява. Щраква със запалката си веднъж, два пъти, три пъти, накрая успява да си запали цигарата. Дръпва с облекчение. Пустият бряг има лоша слава. Разказват се мръсни истории за изнасилвания, нападения, сбивания. Между изоставените ръждиви контейнери ще видите понякога някой тип да уринира, друг, потънал в пиянски сън, да лежи проснат на земята. По времето когато той и баща му идваха тук, Андре, изпълнен със злост и презрение, не пропускаше да ги посочи с пръст, убеден, че е по-добър от тях. „Виж ги само тези жалки лайнари.“ Нарочно говореше високо. Едно хубаво сбиване за завършек на пиянската вечер беше черешката на тортата дори ако той опереше пешкира. После с окървавена уста и зъл поглед смотолевяше завалено: „Получи си го. Получи си го мръсникът. Можеш да ми вярваш“. И синът му никога не му противоречеше.

Продължава да върви. Накъдето му видят очите, би казал човек, толкова изгубен изглежда, докато не стига до мястото, където тихият бряг се слива с една по-оживена улица. Улица „Станислас“. Няколко магазина, чиито осветени витрини сияят в нощта, автобусна спирка и бледият неон на една аптека. По-нататък – площадът на пазара, където цари суматоха. Металически шум, сухи заповеди, мотори на камиони, движещи се на заден ход, удари с чук. Младежът се отправя натам, леко заинтригуван. Хвърля цигарата си на земята, дори не я стъпква. Дъждът се заема да я изгаси. Дъжд, който все повече се усилва. Голямата шатра, която допреди няколко часа е красяла централния площад на Шован, крещящожълта и синя, вече я няма. Платнището кисне във водата на земята. Десетина мъже се суетят на светлината на прожектор, опитвайки се да демонтират металната структура, да съберат коловете, да ги натъпчат в калъфи, които след това забързано хвърлят в задната част на камионите. Младежът се отпуска на една пейка въпреки поройния дъжд. Прекарва ръка по подутата си уста. Гледа как работят мъжете.

– По-бързо – заповядва един тип с гелосана черна коса и нелеп костюм в черно и златно. – Вятърът се усилва, бурята ще се разрази след час, в наш интерес е да опаковаме всичко преди това.

Никой не възразява. Младежът на пейката се отпуска, залюлян от енергичното и все по-бързо движение на мъжете. В единия край на площада редица от камионетки и автентични жълто-сини каравани на цирковата трупа търпеливо изчаква края на операцията по демонтажа. Върху всяка от тях може да се прочете ТРУПА ПУЛКО. И с по-малки букви: истински семеен цирк.

Младежът губи представа за времето, задремва за малко. Когато се събужда, дрехите и косата му са мокри. Жълто-синьото платно е изчезнало – сгънато от мъжете и натоварено на най-големия камион. Работниците вдигат последните сандъци, в които са прибрани елементите на металната структура. Мъжът в смешния костюм в черно и златно гаси прожектора. Дългата редица от фургони оживява – късите светлини се запалват, моторите изръмжават. Трупата „Пулко“ е готова да потегли. Прав ви път, мисли младежът. Манговци има достатъчно навсякъде. Намръщва се, като осъзнава, че така говори Андре. От родителя е прихванал този речник. А, не! По-добре да пукне!

Внезапно, може би при мисълта за баща му, получава силен пристъп на тревожност. Алкохолът го е упоил за няколко часа, помогнал му е да забрави болките в тялото – разцепената устна, а и пръста. Трябва да си е счупил една фаланга – там, където кожата е почерняла. Помогнал му е преди всичко да забрави главното. След тази вечер

кракът му повече не може да стъпи в дома му. Не преди да е изминало много време. Познава Андре. Няма да му прости скоро. Затова е нахвърлял в раницата си документите си за самоличност, един макетен нож, десет години спестявания в дребни банкноти и един анорак. Първият сутрешен автобус ще мине след пет часа. Дълго време. Прекалено дълго. Излязъл е вятър. Скоро ще затрака със зъби. Скача на крака, прави няколко забързани крачки.

– Хей! – вика.

На площада двама мъже затварят тежката врата на камиона с демонтираната шатра. Онзи с черно-златния костюм пуши дебела пура, нечувствителен към дъжда. Другите до един са се изпарили. Качили са се на камионетките и караваните и бързат да се изметат. Скоро няма да остане никой. Само един пуст площад.

– Хей – повтаря той по-силно.

Вече наближили камиона, работниците се обръщат.

– Да? – подхвърля единият от двамата, хвърляйки му черен поглед.

– Наемате ли работници?

Мълчание. Двамата работници се споглеждат, поколебават се.

Той повтаря по-настойчиво:

– Трябват ли ви хора? Да монтират или демонтират шатрата. Да раздават рекламни листовки, да изпразват боклукчийските кофи, каквото и да е. Търсите ли работна

ръка?

Накрая единият му показва черно-златния костюм.

– Той. Чаво. Питай го.

Това са единствените думи, които произнася с лек славянски акцент, преди да се обърне с гръб.

Младежът не чака да му повтарят. Веднага се обръща към така наречения Чаво.

– Хей! Хей, Чаво!

Мъжът изхрачва сив пушек, който се стопява в нощта, оглежда го от глава до пети, все още с пурата в уста.

Мъж на зряла възраст, обилно нанесеният грим прикрива донякъде бръчките му. Трябва да е на четиресет години. Може би на четиресет и пет. Зелените му очи напомнят очите на котка. Живи. Недоверчиви.

– Да? – изрича най-накрая.

Младежът е объркан от студенината на погледа. Но много бързо се съвзема.

– Наемате ли хора? Мога да върша каквото и да е. Не се мръщя на никаква работа.

Бачкал съм на онзи обект там.

Посочва с брадичка протока и отсрещния бряг. Индустриалното пристанище. Чаво го наблюдава с притеснителна настойчивост, с остър, пронизващ поглед.

– Пълнолетен ли си?

– Да – отговаря той с видимо облекчение. – Пълнолетен съм.

– Не искам неприятности.

– Няма да има. Обещавам ви.

Чаво се навежда, загася цигарата си в битума, изправя се.

– Хубаво. Тук не търпим побойниците. Ако си такъв, в твой интерес е да си продължиш по пътя.

Младежът кимва, раменете му са леко приведени, на лицето му е изписано разкаяние.

– Името ти?

– А?

– Как се казваш?

– Тони.

– Тони, имаш ли нещо против да спиш с конете?

Тони зяпва учуден, но леденият зелен поглед не му позволява да се колебае повече.

– Не, устройва ме.

– Добре, идвай тогава. Вятърът се усили и животните започват да нервничат.

С жест нарежда на Тони да го последва. Бързо прекосяват обдухвания от вятъра пуст площад. В края на кервана, след камионетките и караваните, привличат вниманието две полуремаркета с надпис: ВНИМАНИЕ, ПРЕВОЗ НА ЖИВОТНИ. Чаво спира пред последното и удря два пъти по каросерията. Заспалият на волана шофьор рязко се изправя.

– Отвори, Фреди!

Човекът незабавно слиза от превозното средство с поглед, изпълнен с почтителност. Очевидно тук Чаво е големият шеф.

– Какво има, padre?

– Запознай се с Тони. Да се качи при конете.

Тъй нареченият Фреди хвърля учуден поглед на младежа, после на Чаво и кимва, без да задава въпроси.

– Ела, Тони.

Обикалят полуремаркето. Тони намества раницата на рамото си и отмята мокрите кичури, залепнали на челото му. Вратите се отварят със скърцане. Миризма на конюшня лъхва Тони: фъшкии, слама, стърготини, животинска кожа. Един кон се отърсва в тъмнината.

– Кротко там! – сухо подхвърля Фреди на животното. После се обръща към Тони: – Скачай вътре. Можеш да спиш на сламата.

Тони се набира и изпъшква сподавено, след като се е опрял на ранената си ръка. Слабото осветление на площада му позволява да различи силуетите на пет коня, затворени в миниатюрни метални боксове, постлани със слама, както и балите, които ще му служат за легло.

– Пикае ли ти се? – пита Чаво. – Чакат ни пет часа път, така че, ако ти трябва тоалетна, по-добре си кажи още отсега.

– Не, всичко е наред.

– Добре тогава.

Тежките врати се затварят зад него, наоколо цари пълна тъмнина. Навън чакълът скърца под обувките на двамата мъже. Те разговарят и Тони долавя няколко думи.

– Какво ще прави хлапето? – пита Фреди.

– Не знам. Каквото се случи.

Отдалечават се. Скоро Тони не чува нищо друго освен раздразненото потропване на копитата на животните и свиренето на вятъра. Излъгал е. На седемнайсет години е. Изглежда малко по-възрастен заради коравия си вид и вечно стиснатите зъби. Лице на човек, когото е по-добре да не закачаш…

Нова среща с норвежкия Кръстник на криминалния роман

noreply@blogger.com (grisha1) — Tue, 04 Aug 2026 09:48:22 +0000

„Смъртта приема множество форми. Мен ме навести един ден в началото на септември под името Монс Васенден. Той застана на вратата на офиса ми като вестоносец, изпратен да съобщи за изгубена битка, с изражение, с което сякаш искаше да се извини за съществуването си. А може би имаше и причина за това.“

Така сграбчва вниманието на читателя още първият ред на романа „Заровените кучета не хапят“ (Книги за всички, превод Евгения Кръстева).

Случаят отвежда частния детектив Варг Веум в по-дълбоки води от всякога и през планината – до столицата: Осло – града на разбитите сърца, както той го нарича. Там той случайно се натъква на жена, за която е сигурен, че е любовта му от студентските години. Отворена е врата към тайни от миналото, грижливо пазени досега…

Детективът от Берген се натъква на по-мощни противници, отколкото е срещал досега, труповете започват да се увеличават, а уликите – да стават все по-объркващи. Докато пресича непознати територии, Веум се доближава до отговора на една от най-големите неразгадани криминални мистерии на съвремието.

„Нов триумф за автора на криминални романи, който рядко разочарова.“ – заявява Тере Стемлан от водещата норвежка медиа „Aftenposten“. „Столесен затвърждава позицията си на норвежкия Кръстник на криминалния роман.“ – допълва Моника Нурлан.

Гюнар Столесен (1947) между 1977 и 2022 г. създава 20 романа и 2 сборника с разкази. Главен герой е частният детектив Варг Веум, който става най-известният скандинавски частен детектив в света. Книги на Столесен печелят най-големите литературни награди в Норвегия, Швеция и Дания. В норвежкия град Берген, където се подвизава Варг Веум, дори е издигнат паметник на героя и вече е сред забележителностите на града.

Страст, опасности и мрачни тайни в новите романи на Дж. Т. Гайсингер

noreply@blogger.com (grisha1) — Tue, 04 Aug 2026 09:28:12 +0000

„Красива жестокост“ и „Жесток рай“ (Апостроф, превод Ивайла Пеева) въвличат читателите в свят на огнени емоции, предателства и жажда за контрол, където границите между обсесия и любов се размиват.

След като завладя българската публика с еротичната серия „Кралици и чудовища“, американската авторка Дж. Т. Гайсингер представя у нас две нови заглавия, изпълнени с още повече напрежение, бурни връзки и темпераментни герои.

Дж. Т. Гайсингер е автор на 36 романа, обявени за бестселъри от USA Today, Publishers Weekly и Amazon Charts. От забавни и динамични сюжети до напрегнати еротични трилъри, книгите ѝ са преведени на над 20 езика и са продадени в общ тираж от над 20 милиона екземпляра по целия свят. Писателката е носител на престижния медал ХОЛТ за най-добра еротична история и е трикратен финалист на наградите RITA, смятани за най-високото отличие в жанра.

Само месец след излизането на най-успешното ѝ заглавие „Скъпи Данте“, на български език се появява и една от най-търсените ѝ поредици. С редица драматични обрати, съспенс и горещи сцени „Красива жестокост“ и „Жесток рай“ разкриват историите на двама антигерои, които се борят със сенките на миналото си и… с най-големите си копнежи. Но ще успеят ли да устоят на изкушението?

„Красива жестокост“ среща читателите с Тру и властния Лиъм Блек, който в една фатална нощ спасява живота ѝ. Непознат и опасен, неговото присъствие буди повече страх, отколкото доверие. Тя не знае името му, не знае защо ѝ помага, нито какво се крие зад студения му поглед. Единственото, в което е сигурна, е, че до него никой не може да я пипне. Само че закрилата невинаги е безусловна и понякога човекът, който те спасява, се оказва същият, от когото най-много трябва да се пазиш. Мистериозният мъж ѝ дава шанс да живее, а после поиска отплата, която младата жена няма как да откаже.

„Жесток рай“ проследява историята на Килиън Блек. За едни той е владетелят на подземния свят на Бостън, а за други е просто призрак, за когото се носят легенди. Истината няма значение, докато не се появява Джулс – момиче с безразсъдна смелост и необясним талант да се озовава в центъра на всяка опасност. Тя разрушава реда, който той изгражда с години, кара го да се съмнява в собствените си правила и е дъщеря на най-големия му враг. Да се доближи до нея, означава да започне война. Да я задържи до себе си може да му коства властта, живота и всичко, което е постигнал. А да ѝ позволи да стане част от света му, означава да предаде първия си принцип – доверието е слабост, която не бива да се проявява. Но нима правилата не са създадени, за да бъдат нарушавани?

Класация Книжен ъгъл - най-продавани книги 22 юли - 28 юли

noreply@blogger.com (grisha1) — Tue, 28 Jul 2026 13:54:55 +0000

1. Симон Сейнт Джеймс. Каталог на студените досиета. Бениториал

2. Джоджо Мойс. Забраненият плод. Хермес

3. Стивън Фрай. Одисея. Еднорог

4. Жаклин Харпман. Аз, която не познах мъжете. Сиела

5. Стелио Мартели (адаптация). Одисея. Миранда

Откъс:„Страшно добър човек“ -дългоочакваният дебют на Кирстен Кинг

noreply@blogger.com (grisha1) — Tue, 28 Jul 2026 13:36:30 +0000

Лилиан е хаотична и импулсивна, ходещо бедствие с остър ум и още по-остър език. Не харесва колегите си в маркетинговата фирма, където работи, а любовните ѝ връзки приключват бързо.

Сега, на двайсет и девет години, тя е убедена, че е срещнала мъжа на живота си. С Хенри си прекарват чудесно, особено в леглото. И макар по всичко да личи, че той не желае да се обвързва, Лилиан има план: ще бъде най-добрата версия на себе си, за да го накара да се влюби в нея. Но когато Хенри слага край на отношенията им, тя открива инструкции в Ютюб как да го накаже с магия и му изпраща съобщение: „Ще си получиш заслуженото“.

Лилиан не подозира, че нейното проклятие ще го застигне още същата вечер. Съобщението до него става причина да бъде заподозряна в убийството му. Междувременно тя открива, че Хенри има партньорка. Нищо чудно тази жена да го е убила от ревност. Истината ще се окаже шокираща.

Пристрастяващ и забавен роман с магнетична героиня, която не можеш да не харесаш, дори да я мразиш.

Кирстен Кинг е писателка и сценаристка, която живее и работи в Лос Анджелис. Нейни текстове са публикувани в „Тийн Вог“, „Космополитън“, „Бъзфийд“, „Хъфингтън Поуст“, „Ню Йоркър“ и други. Пълнометражният ѝ филм Crush дебютира в платформата Hulu през 2022 г., също така е сред сценаристите на сериала The Second Best Hospital in the Galaxy по Amazon Prime.

Дебютният ѝ роман „Страшно добър човек“ (Обсидиан, превод Десислава Недялкова) е сред най-очакваните книги на 2026 г. според „Форбс“, „Гудрийдс“ и „Краймрийдс“, а „Пъблишърс Уикли“ включва Кинг в списъка с писателите, които да не пропускаме. Правата за екранизацията на романа вече са придобити от Working Title Films. Продуцент на филма ще бъде Дейзи Едгар-Джоунс, а сценарият ще бъде написан от самата Кирстен Кинг. Следва откъс.

Когато бях на десет години, за малко да бутна една съученичка при горилите в зоопарка „Франклин“ в Бостън, Масачузетс. Казваше се Мелани Франк и беше от онези момичета, които винаги искат да командват по време на междучасие. Постоянно беше заобиколена от разни патки, които правеха каквото им каже. Не беше кой знае колко сладка или добре облечена, но не отстъпваше мястото си на върха на йерархията в началното училище и се стараеше такива като мен да се чувстват като дъвка, залепнала за подметката на обувката ѝ.

В автобуса за зоопарка Мелани седеше до приятелката си Маккензи – дуо, което се беше кръстило „М&М“. Непрекъснато си шепнеха нещо и от време на време се кикотеха. Бях сама на седалката зад тях и в един момент Мелани започна да души шумно като хрътка.

– Усещаш ли тази миризма? – попита тя Маккензи.

Помирисах въздуха. Не долових нищо освен пластмасовия мирис на облегалката пред мен.

– Не, каква? – попита Маккензи.

– Мисля, че Лилиан пръдна – захихика Мелани и се обърна назад.

В автобуса избухна смях и в мен се впериха погледи от различни страни. Изпускането на газове беше смъртен грях в началното училище – период, когато се гледаше с погнуса на наличието на анус при момичетата.Наместих се на седалката и се чудех дали да се защитя от лъжливите твърдения на М&М, или да си замълча.

Спрях се на второто и с пламнало лице се загледах през прозореца. След миг ме облъхна остър мирис на развалени яйца. Разбрах, че Мелани ме е използвала като мишена и оправдание за собственото си срамно действие.

През остатъка от екскурзията вървях на няколко крачки зад нея и прогарях с очи дупка в русата ѝ глава. Когато стигнахме до ограждението с горилите, Мелани се наведе над парапета и закри видимостта на всички останали. Разбира се, тя смяташе, че заслужава да бъде център на вниманието дори в присъствието на горила от Конго, кандидат за тази роля. Протегнах шия в опит да виждам по-добре, но единственото, което попадаше в полезрението ми, беше розовият три четвърти панталон на Мелани – отгоре се подаваха гащичките ѝ с „Хелоу Кити“, а малкият ѝ задник се полюшваше пред лицето ми. Погледнах възмутено табелата, на която ясно пишеше: „НЕ СЕ НАВЕЖДАЙ НАД ПАРАПЕТА“.

Явно Мелани си мислеше, че правилата в зоопарка не важат за нея.

Не обмислих последствията от хрумването ми да я бутна. Беше импулс, на който просто не устоях. Точно като Спайдърмен, когато изстрелва паяжина, с тази разлика, че аз не се опитвах да спася Мери Джейн, а да я видя как пада. Направих го по-скоро на шега, но когато Мелани загуби равновесие и бе на път да падне при горилите, си дадох сметка, че другите може да не го приемат по същия начин като мен.

Учителката ни, госпожица Майърс, сграбчи ръката на Мелани в последния момент и върна отпуснатото ѝ като на парцалена кукла тяло на безопасно място сред нас. Веднъж госпожица Майърс спомена пред класа ни, че тренира кросфит, и сега се уверих, че тренировките определено дават резултат. Усетих леко пулсиране между краката, докато наблюдавах как мускулите трептят по силните ръце на учителката ми, която издърпа назад уплашената Мелани. След като тя се озова обратно на твърда земя, моите съученици ме погледнаха така, сякаш ме забелязваха за пръв път, но, съдейки по израженията им, не бяха никак доволни от видяното. По-късно разбрах, че неотдавна някакво дете загинало в клетката на лъвовете в Лондон. Очевидно това се бе превърнало в наболяла тема, нещо като зоопарков Единайсети септември. Надали щяха да го приемат толкова присърце, ако не беше инцидентът в Лондон.

Майка ми дойде да ме вземе по-рано от екскурзията; беше стресирана и сипеше безкрайни извинения. Не спираше да дърпа кичури от опашката си и да ги пъха обратно, нервен тик, който обикновено се появяваше, когато бяхме в банката. Извини се многословно на госпожица Майърс заради постъпката ми, след това и на майката на Мелани, която също се появи и запрегръща дъщеря си, сякаш тя току-що се е върнала от военна служба. Мелани се наслаждаваше на всяка минута от вниманието на околните. След още трийсетина извинения от майка ми госпожица Майърс ѝ каза, че ще е най-добре да ме прибере по-рано у дома този ден.

Докато се настанявахме в колата, съучениците ми стояха на паркинга и чакаха пристигането на автобуса. Явно екскурзията беше приключила за всички.

– Защо го направи, Лил? – попита мама, като ме наблюдаваше в огледалото. – Можеше да я убиеш.

– Не съм го искала – отговорих нацупено. – Освен това тя е ужасен човек.

Така си беше, Мелани вероятно бе най-лошата в цялото училище, но истината е, че не исках да я нараня. Само да ѝ дам урок за това, че се надвеси над парапета и ме обвини, че съм пръднала. Но да сложа край на живота ѝ, дори и случайно, не ми е минало и през ум, а и това щеше да ме отчужди още повече от съучениците ми. Необичайното ми чувство за хумор и проядените ми от молци дрехи вече ме бяха превърнали в особнячка в техните очи. Не ми трябваше да попадна в още по-голяма изолация, като убия най-популярното момиче в класа.

– Не можеш да вършиш такива неща – заяви мама и се зачеса по врата, сякаш всеки момент щеше да се изрине от нерви.

– Знам – казах унило. – Не се чувствам добре.

Тя се протегна към задната седалка и сложи ръка на челото ми.

– Хм. Може би наистина си малко топла.

Като дете обичах да съм болна или да се преструвам на болна, като последното го прилагах толкова често, че двете състояния бяха почти едно и също. Обичах да се завивам с одеяла и да ми позволяват да гледам телевизия, докато очите не ме засмъдят. Когато с мама минавахме покрай Бостънската детска болница, си мислех какви късметлии са тези деца и на колко много внимание се радват. Понякога се чудех няма ли да е хубаво да се разболея и да умра млада; щяха да ме помнят завинаги, без да се налага да се напъвам, за да си спечеля място в спомените им. Но в този конкретен случай просто исках да пропусна часовете на следващия ден.

Гледах как съучениците ми се качват в жълтия автобус, а Мелани подскача ръка за ръка с Маккензи към колата на майка си, явно чудодейно възстановена от събитието, което я беше травмирало преди малко. Мама се бавеше на паркинга и чакаше всички да потеглят, сякаш, ако шофираше зад Мелани, би прекрачила още една граница. Дълбоко в себе си изпитах силна тревога. Исках да съм в този автобус повече от всичко на света, повече, отколкото мечтаех Ник Джонас да ме прегърне така силно, че да се пръсна от щастие. Чудех се дали не съм съсипала остатъка от живота си с една нищо и никаква грешка. Видях как цялото ми бъдеще става черно. Никога нямаше да имам най-добра приятелка, с която да бъдем толкова близки, че да съчетаем имената си в акроним. Никога нямаше да бъда лидер на група, нито дори нечий желан поддръжник. Никога нямаше да бъда дете, на което да пазят място в автобуса. Винаги щях да стоя отвън и да гледам останалите вътре.

Името ми на тортата беше изписано погрешно. Това беше първото, което забелязах. Вместо „Честит рожден ден, Лилиан!“ беше написано „Честит рожден ден, Лилиян“. Усетих го като лошо предзнаменование за предстоящата година – това „я“ можеше да провали всичко. Не откъсвах очи от купената от супермаркета торта в пастелни цветове, докато колегите ми пееха фалшиво „Честит рожден ден“. Най-силният глас в стаята несъмнено беше на Джесика, която имаше усърдието на дете, запалено по сцената, но за жалост, включено сред статистите и борещо се със зъби и нокти да промени съдбата си. Джесика беше най-новото попълнение във фирмата и постоянно канеше хората на кафе, за да „попие малко креативност“, сякаш беше съвсем нормален израз, а не начин да изкопчи колкото се може повече чужди идеи и вътрешна информация. Току-що бе завършила колеж и беше натъпкана с повече колаген и оптимизъм, отколкото аз бях имала някога в живота си. Мразех я.

Всъщност в работата нямах истински приятели. Понякога си разменяхме гифове в приложението Слак, но ми беше трудно да създам близки отношения с другите жени в офиса. Те до една ходеха на пилатес, пиеха матча и едва ли не всеки втори уикенд бяха канени на някоя сватба. Нямах представа как успяват да се запознаят с толкова много хора. Всички отлично се преструваха на страстно отдадени на работата си в нашата малка маркетингова фирма, наречена „Физъл“, която се рекламираше като „прогресивна“, сякаш самият факт, че бяла жена заема поста главен изпълнителен директор, означаваше, че не участваме в капитализма по същия начин като всички останали.

Шефката ми Кандис, която беше втора в йерархията след изпълнителната директорка, стоеше до Джесика. Беше облечена в червено и носеше вишневочервени кроксове, за да е в тон от главата до петите. Имах чувството, че в гардероба си има кроксове за всеки сезон, дори такива с термоизолиращи подметки за суровите бостънски зими. Другите момичета в службата често хвалеха стила ѝ, но лично на мен тя ми приличаше на инфантилен клоун.

– Честит рождееен ден! – пееше Кандис.

Като цяло беше свестен началник. Изпитваше типичната за милениалите вина, което в превод означаваше, че проявяваше разбиране, ако отсъстваш час-два от работа, и дори веднъж позволи на една колежка да си остане вкъщи, защото страдала от „емоционален махмурлук“, след като гледала „Игра на калмари“. Предполагах, че с времето ярките дрехи и добротата ѝ ще избледнеят, но през трите ми години във фирмата Кандис запази ведрото си излъчване. Исках да я харесвам, но тя ме караше да се чувствам като тъмен облак, който само чака да се излее над корпоративната култура, изградена върху жива гъба комбуча.

– Духни свещите! – подкани ме Кандис и навря тортата в лицето ми.

Усмихнах се, доколкото ми беше възможно, и духнах свещите. Реших да не си пожелавам нищо истинско при такава дефектна торта. Не исках да рискувам някакви космически връзки да се кръстосат и преплетат, и това, което аз (Лилиан с „а“) исках, да се сбъдне на Лилиян.

Обикновено ми харесваше да съм обект на внимание, но днешният рожден ден беше изключение. Против волята си навършвах двайсет и девет.

Досега трябваше да имам изградена рутина как да се грижа за кожата си, без да се обривам. Редно беше да имам работа, от която да печеля шестцифрена сума, и хората да не ме прекъсват по време на заседания. Да притежавам достатъчно бельо да изкарам месеца, без да се налага да прибягвам до останалото още от колежа. Крайно време беше да изхвърля бельото си от колежа. Очакваше се да имам отдаден партньор, който да ме обича.

Поне в това отношение можех с чиста съвест да твърдя, че работя по въпроса.

– Кой иска торта? – попита весело Кандис и хвана ножа.

Жените в офиса заговориха една през друга:

– Може би само едно малко парченце.

– За мен много тънко резенче.

– Май преядох на обяд.

– Първо на рожденичката! – обяви тържествено Кандис и ми подаде толкова голямо парче, че го приех като саботаж.

– Благодаря – отговорих безизразно.

Колежките ми пожелаха прекрасен рожден ден и се върнаха на бюрата си с тънки като хартия парчета торта. Чудех се дали някоя от тях ще предложи да излезем да пийнем по нещо след работа, но покани така и не дойдоха.

Показният ритуал за рождения ми ден приключи.

Проверих си телефона да видя дали Хенри – мъжът, с когото се срещах от четири месеца – ми е писал, но бях получила само шест съобщения от мама:

Честит рожден ден! Обади ми се по-късно.

Чу ли за епидемията от E. коли?

Не купувай целина.

Има един починал вече. 😔

Пристигна поща за теб.

Прилича ми на спам.

Общуването с майка ми беше като да отвориш външната врата по време на снежна буря – всеки миг на комфорт можеше много бързо да бъде съсипан от ледения порив на виелицата. Беше изключително драматична личност и третираше живота като сапунен сериал – разпищяваше се, ако някоя кола се осмелеше да я изпревари в трафика или ако забравеше кафето си вкъщи. Всеки път, когато вдигаше телефона, за да говори с приятелка, ахваше силно и аз надавах ухо да чуя дали не е умряла баба ми или някой роднина, или пък Дейвид Шуимър (мама много си падаше по този актьор). Обикновено подобни реакции означаваха само, че някой е бил лошо подстриган или е спечелил четири долара от скреч карта. Днес нямах сили да се занимавам с нейните изпълнения.

Когато се върнах на бюрото си, отворих инкогнито прозорец в ЛинктИн и проверих профила на Хенри. На снимката кестенявата му коса беше пригладена назад, носеше очила с рогови рамки като онези, които можеш да купиш в аптеката, за да си създадеш нов имидж. Той работеше в Стейт Стрийт Банк като анализатор на риска – длъжност, която ми беше обяснявал поне десетина пъти, но аз така и не разбрах докрай какво представлява. Когато говореше за работата си, повдигах вежди, слушах уж заинтригувано и реагирах подходящо в точните моменти, но истината е, че нямах представа какво точно върши той. ЛинктИн беше единствената социална мрежа, която Хенри използваше, и съответно единствената ми виртуална връзка с него. Преди време открих профила му в Инстаграм, но когато го попитах за него, той заяви, че бил стар и деактивиран. Твърдеше, че платформи като Инстаграм и Фейсбук създават опасна политическа пропаст между хора с близка душевна нагласа. Каза, че точно по тази причина не може „с чиста съвест“ да участва в социалните мрежи. На теория бях съгласна с него, но не чак дотам, че да се въздържам от навиците си. Освен това ми харесваше да гледам как съучениците ми от гимназията все повече погрозняват онлайн.

Видях Хенри за пръв път в един пъб близо до Фенуей Парк, където бяхме отишли с колегите. На събирания с хора от службата се очакваше да изпиеш максимум две питиета, за да бъдеш възможно най-нормалната версия на себе си. Но моите колеги бяха непоносими, така че вече бях изпила три чаши вино, когато го забелязах. Стоеше до бара, пиеше уиски със сода и работеше на лаптопа си. Беше красив, но не чак толкова, че да ми се струва недостъпен. Приличаше малко на Бил Хейдър, с когото винаги съм искала да правя секс. Приближих се до него с идеята да си поръчам четвърта чаша вино.

– Кой носи лаптоп в бар? – подразних го, понечих да се облегна на плота и бързо се стегнах, щом лакътят ми се плъзна по него.

Хенри се стресна, но се усмихна, когато разбра, че се шегувам.

– Просто довършвам малко работа – обясни той.

Барманът постави виното пред мен.

– Искаш ли да ме черпиш тази чаша? – Посочих я с брадичка.

Хенри се сепна, но реагира бързо.

– А, да. Разбира се.

Взех чашата си и я чукнах в неговата, като едва не я съборих. Той я задържа, преди да залее електрониката му.

– Наздраве – казах аз.

Върнах се при колегите си, които обсъждаха най-новото престижно телевизионно шоу, за което всички бяха решили, че е Нещо Голямо. Погледнах към Хенри, който продължаваше да стои наведен над своя макбук. С напредването на вечерта колегите ми си тръгнаха един по един, но той още стоеше на бара. Когато всички си отидоха, аз се върнах с леко олюляване при него и кацнах на съседния висок стол. Мобилният му телефон лежеше на плота. Взех го и той светкавично протегна ръка да ме спре като добре програмиран робот.

– Спокойно – усмихнах се. – Просто ще въведа номера си.

Хенри зяпна от изненада, но не възрази.

– Освен ако предпочиташ да не го правя – добавих и предизвикателно повдигнах вежда.

Той не отговори. Затова записах номера си в контактите му.

– Винаги ли си толкова директна? – попита.

– Не – излъгах аз.

Мъжете обичаха да си мислят, че нарушаваш обичайните си целомъдрени норми, за да ги преследваш. Искаха да се чувстват така, сякаш си девствена за останалия свят и курва за тях. Затова не пропусках да кажа „Никога не го правя на първа среща“, когато си лягах с някого два часа след като сме се запознали. На мъжете им харесва усещането, че си като нова кола, изминала само няколко километра. Разбирах колко ретроградно е подобно мислене, но такава беше реалността и аз я приемах.

– Ето. Няма защо да ми благодариш – усмихнах се и му върнах телефона.

– О, добре. Благодаря – отговори той.

Излязох от бара и докато се опитвах да вървя по права линия, си представях, че съм героиня на Джулия Робъртс във филм от 90-те: секси, спонтанна и с прекрасна развята зад мен коса. Представях си Хенри, който гледа след мен и клати глава, сякаш не вярва на късмета си. На следващия ден осъзнах, че съм забравила да си платя сметката. Няколко дни по-късно той ми изпрати съобщение:

Ти си дръзка. Аз съм едновременно стреснат и

впечатлен.

От тази съдбовна среща насам се виждахме постоянно, макар емоционалният ни напредък да беше по-бавен, отколкото ми се искаше. Въпреки че всяка седмица правехме секс, Хенри работеше толкова много, че нямаше време да вечеря с мен или пък за нещо друго. През уикендите обикновено беше зает или с работата си, или с дейността си като доброволец. Но след четирите месеца, през които се срещахме, най-накрая бях готова да се почувствам по-сигурна за връзката си. Исках да прекарваме вечерите през седмицата заедно, да пушим трева, да гледаме глупави сериали по Нетфликс и да се преструвам, че внимавам, докато си разказваме как е минал денят ни. Исках да се отпусна.

Мислите ми бяха прекъснати, когато Кандис се приближи до бюрото ми със скърцащи по линолеума кроксове. Бързо превключих от страницата на Хенри към служебния си имейл и се вторачих в екрана, сякаш усилено разсъждавах над нещо.

– Привет – каза Кандис и застана зад мен. – Имаш ли някакви забавни планове за рождения си ден тази вечер? – попита тя. – Знаеш, че днес имаме йога с кученца, ако си свободна.

Кандис често организираше разни дейности за сплотяване на екипа, които всъщност бяха тънко завоалирани възможности да качва снимки в Инстаграм. На тези събирания тя внимателно подреждаше малкото цветнокожи жени на преден план. На снимките, които споделяше онлайн, изглеждахме като реклама на етнически разнообразен кампус, в който липсват дебели хора. Тъй като бях бяла и не се отличавах като необикновено сексапилна, най-често ме слагаха отзад, затова избягвах всички събития за укрепване на колективния дух, които не предлагаха поне безплатен алкохол. А особено на рождения си ден нямах никакво намерение да присъствам на такова.

– Имам планове с приятели – излъгах.

Кандис се усмихна.

– Разбира се, че имаш. Ще ни липсваш!

– И вие на мен – отвърнах, като се опитах да прозвучи искрено.

– Всъщност исках да поговорим за нещо друго, ако имаш две минути. – Тя приклекна, така че очите ѝ да са на нивото на бюрото ми.

Неприятности ли надушвах? Бях гледала порно на служебния си лаптоп толкова много пъти, че миналата седмица заразих системата с вирус, който ИТ отделът трябваше да отстрани, но предполагах, че не са успели да открият откъде е дошъл. Дали щеше да ме смъмри за това? И то на рождения ми ден? Ако го направеше, щях да ѝ заявя, че ме кара да се срамувам от сексуалността си. Използването на гръмки думи, за да обвиниш някого, че е прекрачил граница, обикновено действаше на хора като Кандис.

– Знаеш, че Уелнес вещицата идва следващата седмица, нали? – попита тя.

Изпитах облекчение – шефката ми просто искаше да говорим за работа. Фирмата ни от месеци се опитваше да привлече като клиент Уелнес вещицата. Беше неваксинирана жена, изградила своя бранд, убеждавайки хората, че могат да подобрят живота си чрез аматьорско магьосничество. Обясняваше в ТикТок как се правят заклинания и отвари и говореше за манифестиране. Дори за известно време продаваше разни хранителни добавки, сокове и плацента, докато не се намеси Агенцията за контрол на храните и лекарствата. Имаше милиони последователи и всяка рекламна агенция в Бостън се бореше да я представлява при спонсорски договори. Намирах я за отвратителна, но очевидно всичко, до което се докоснеше, се превръщаше в долари, така че нямаше значение какво мисля аз.

Усмихнах се насила.

– Да. Радвам се, че ще ѝ представим идеите ни.

– Всъщност си мислех, че ти можеш да подготвиш презентацията и да водиш срещата заедно с мен. Иска ми се да се уверя, че подпомагам твоето кариерно развитие – каза Кандис и се усмихна широко.

– Да водя заедно с теб?

– Имам предвид, че не ми пречи да говоря през повечето време, така че няма да те натоварвам с тази част. Но се надявам да поемеш предварителната подготовка, става ли?

Кандис ми предлагаше „възможност за изява“ – нещо, което шефовете обикновено правят, когато трябва да възложат извънредна работа на подчинените си, но не могат да си позволят да ги повишат или да им платят допълнително. Нямаше да получа бонус, ако спечелим договора, нито пък тя щеше да ми признае заслугата, но ако не се справех достатъчно добре или не покажех колко съм ѝ благодарна, щеше да ми натрие носа.

– Звучи чудесно – отвърнах, но кипях от гняв.

Кандис възторжено плесна с ръце.

– Знаех, че ще се съгласиш, рожденичке! По-късно днес ще ти изпратя това, с което разполагам до момента, и можеш да започнеш да подготвяш презентацията.

– Супер – добавих през стиснати устни.

Кандис се премести на бюрото на Джесика.

– Здрасти, малката! Надявам се да се видим по-късно на йогата с кученца.

Джесика се завъртя на стола си.

– Разбира се! Умирам си за сладки кученца.

Телефонът ми избръмча и прекъсна мрачните ми мисли, преди да са се оформили напълно. Беше Хенри.

– Какво ще правиш тази вечер?

Не му бях казала, че днес е рожденият ми ден. Не исках да разбере, че нямам планове за деня, в който би трябвало да съм заобиколена от подаръци и голяма група приятели, чиято единствена цел е да ме направят щастлива. Освен това имах някакви варианти: мама ме попита дали искам да отида при нея за вечеря, а приятелката ми от колежа Джейми ме покани на питие. Още не бях отговорила на никоя от двете с надеждата да се сбъдне точно този момент: Хенри да поиска да се видим. Усмихнах се. Майната ѝ на дефектната торта. Не ми трябваше специално пожелание за рождения ден, за да получа това, което искам.

Беше неизбежно.

Всичко изглежда възможно „Докато лятото ни раздели“

noreply@blogger.com (grisha1) — Tue, 28 Jul 2026 13:26:53 +0000

Новият роман на Меган Куин съчетава остроумен хумор, фалшив брак и една незабравима лятна романтика

Лятото е онова време от годината, когато всичко изглежда възможно - ново начало, спонтанно приключение или любов, която идва точно когато най-малко я очакваме. Именно с такава атмосфера ни посреща новият роман на Меган Куин „Докато лятото ни раздели“ (Софтпрес, превод Нели Лозанова) - искряща романтична комедия, в която една невинна лъжа поставя началото на поредица от абсурдни, смешни и неочаквано романтични събития.

Главната героиня Скоти Прайс започва мечтаната нова работа, но в стремежа си да се впише сред колегите си допуска една на пръв поглед безобидна измислица - че е омъжена. Малката лъжа бързо се превръща в лавина от недоразумения, когато шефът ѝ решава да помогне за „разклатения“ ѝ брак, като я изпрати на брачна терапия. Единственият изход е да намери мъж, който да изиграе ролята на нейния съпруг. Така на сцената се появява Уайлдър Уелс - богат, обаятелен и запален по импровизационния театър, за когото правилото „винаги казвай „да“ е начин на живот. Но когато двамата се озовават на осемдневен летен брачен лагер заедно с колегите на Скоти, преструвката започва да изглежда все по-малко като игра, а искрите помежду им - все по-истински.

С характерното си чувство за хумор Меган Куин превръща популярните романтични тропи – фалшива връзка, принудителна близост и любов, родена от преструвка - в история, изпълнена с комични ситуации, остроумни диалози и герои, които печелят читателя още от първите страници. Зад смеха обаче романът поставя и теми като доверието, уязвимостта, втория шанс и смелостта да бъдеш себе си.

Меган Куин е едно от най-разпознаваемите имена в съвременната романтична литература. Авторка на десетки романи и често на челните позиции в класациите на New York Times, USA Today, Amazon и ABA, тя е продала над 10 милиона книги по света, а романите ѝ са преведени на повече от 20 езика. Читателите я обичат заради умението ѝ да съчетава неподправен хумор, ярки герои и романтика, която едновременно разсмива и трогва.

Независимо дали ще я вземете със себе си на плажа, в планината или просто ще ѝ отделите няколко спокойни летни вечери, „Докато лятото ни раздели“ е роман, който носи точно онова усещане за безгрижие, смях и романтика, което прави лятото толкова специално.

Откъс: Четем отново „За кого бие камбаната“

noreply@blogger.com (grisha1) — Tue, 28 Jul 2026 07:57:44 +0000

В новата поредица на „Колибри“ с избрани творби на Ърнест Хемингуей

Определян като стилистичен шедьовър в литературата на XX век и едно от най-великите произведения на Хемингуей, „За кого бие камбаната“ (отново в класическия превод на Димитри Иванов) е морално и философско размишление за войната, любовта и смъртта. Изобразяването на Испанската гражданска война тук напуска пределите на политическото в полза на универсалната тема за жертвоготовността и куража пред лицето на смъртта.

Много читатели виждат смъртта на Робърт Джордан, американеца, който се бие на страната на републиканците, като символично утвърждаване на човешката съпричастност. От съвременна гледна точка героят олицетворява не толкова идеала за мъжкия дълг, колкото самата човешкост, раздирана от вътрешни конфликти, морална неяснота и емоционална уязвимост. Любовната история между Робърт и Мария е достатъчно убедителна, за да породи напрежение между дълга и любовта, индивидуалната воля и всеобщата кауза.

Сложната политическа обстановка и психологическият портрет на централните персонажи са постигнати чрез характерната за Хемингуей стегната проза, лишена от помпозност. Този приземéн език създава усещане за реализъм и непосредственост, затова мнозина определят романа като проявление на творческия гений на автора и блестяща изява на прочутата „теория за айсберга“.

Световноизвестният Ърнест Хемингуей (1899–1961), чието име е обвеяно с легенди, завършва земния си път уязвен, наранен, но с достойнство избира сам мига на края. Пристрастен към фиестата на живота, той остава в емоционалната памет на поколенията като брадатия бохем и бонвиван, излъчващ мъжественост и вкус към житейски авантюри. А в литературната памет – като „айсберга на изгубеното поколение“, модерен класик, лауреат на Нобеловата награда (1954), автор на романи и кратки разкази, надживели времето си, преведени на десетки езици, някои от тях претворени на големия екран.

След романите „Слънце изгрява“ (1926), който утвърждава Хемингуей като романист, и „Сбогом на оръжието“ (1929), един от големите антивоенни романи на XX век, идва ред на „За кого бие камбаната“ (1940) – любим на не едно поколение роман, зареден с трагичен хуманизъм, вяра в смелостта, честта и обичта пред неизбежния край. Заглавието на книгата е вдъхновено от размишленията на поета Джон Дън („Никой човек не е остров“). Следва откъс.

Робърт Джордан седеше на едно от покритите с нещавена кожа столчета до огъня в пещерата и слушаше какво говори жената. Тя миеше съдовете, а момичето Мария

ги бършеше и ги нареждаше в една вдлъбнатина, като ниша в каменната стена, която им служеше за долап.

– Странно – обади се жената. – Защо ли го няма Сордо? Още преди час трябваше да е тук.

– Ти изпрати ли да го извикат?

– Не. Той идва всяка вечер.

– Може да е зает. Някаква работа.

– Възможно е. Ако не дойде, утре трябва да го потърсим.

– Добре. Далеч ли е?

– Не. Тъкмо ще се поразходим. Не се движа достатъчно.

– Може ли и аз да дойда? – запита Мария. – Може ли, Пилар?

– Да, хубавице – каза жената и извърна към Робърт Джордан едрото си лице. – Нали е красива? – запита тя Робърт Джордан. – Как ти се струва? Малко слабичка?

– Много ми харесва – отвърна Робърт Джордан.

Мария наля чашата му с вино.

– Пий – подкани го тя. – Че да ти харесам още повече. За да ти изглеждам красива, трябва много да пиеш.

– Тогава по-добре да спра. Ти и така ми изглеждаш красива и не само красива.

– Ето това се казва приказка – възхити се жената. – Така трябва да говори истинският мъж. Освен че е красива, какво още?

– Умна – каза нерешително РобъртДжордан.

Мария се изкикоти, а жената тъжно поклати глава.

– Как хубаво започна, а как свърши, дон Роберто.

– Не ми казвай дон Роберто.

– Само на шега. На шега и на Пабло му викаме дон Пабло. А на нея – сеньорита Мария.

– Не обичам такива шеги – каза Робърт Джордан. – Сега е военно време и трябва да се обръщаме един към друг с camarada – така е по-сериозно. С такива шеги започва разложението.

– За тебе политиката е като религия – подразни го жената. – Никога ли не се шегуваш?

– Напротив, много обичам шеги. Но в обръщението към хората – не, с това шега не става. Обръщението е като знаме.

– Аз и със знамето мога да се шегувам. С което и да е знаме – засмя се тя. – Според мен човек може с всичко да се шегува. На старото знаме, с жълто и червено, му викахме гной и кръв. А на републиканското, дето има и лилаво, бяхме започнали да му викаме кръв, гной и перманганат. Това е само шега.

– Той е комунист – каза Мария. – Те са все сериозни gente.

– Комунист ли си?

– Не, аз съм антифашист.

– От колко време?

– Откакто разбрах какво е фашизмът.

– Отдавна ли си разбрал?

– Почти десет години.

– Не е много време – каза жената. – Аз съм републиканка вече двайсет години.

– Баща ми беше републиканец цял живот – обади се Мария. – Заради това го и застреляха.

– И моят баща бе цял живот републиканец. И дядо ми – каза Робърт Джордан.

– В коя страна?

– В Съединените щати.

– Застреляха ли ги? – запита жената.

– Qué va – каза Мария. – Съединените щати са страна на републиканци. Там няма да те застрелят за това, че си републиканец.

– Все пак хубаво е, че имаш дядо републиканец – възкликна жената. – Значи, че си от сой.

– Дядо ми беше член на Националния комитет на републиканската партия – обясни Робърт Джордан.

Това направи впечатление дори на Мария.

– А баща ти продължава ли да работи за Републиката? – запита го Пилар.

– Не. Той умря.

– А може ли да те запитам как умря?

– Застреля се.

– За да не го измъчват? – запита жената.

– Да – отговори Робърт Джордан. – За да избегне мъченията.

Мария го погледна със сълзи в очите.

– Баща ми – каза тя – не можа да се добере до оръжие. О, много се радвам, че баща ти е имал късмета да се добере до оръжие.

– Да, късмет – каза Робърт Джордан. – Хайде да говорим за нещо друго.

– Значи имаме еднаква съдба – въздъхна Мария. Тя сложи ръка върху неговата и се вгледа в лицето му. Той също се вгледа в мургавото ѝ лице и в очите ѝ, които досега не му бяха изглеждали толкова млади, колкото лицето ѝ, а сега изведнъж бяха станали и гладни, и млади, и жадни.

– Като ви гледа човек, може да ви вземе за брат и сестра – каза жената. – Но според мен хубаво е, че не сте.

– Сега разбирам какво съм усещала – прошепна Мария. – Сега ми стана ясно.

– Qué va – каза Робърт Джордан и като протегна ръка, поглади я по главата. Цял ден му се бе искало да направи това, а сега, след като го стори, усети, че нещо го дави в гърлото. Тя отърка глава в ръката му и се усмихна, извърнала очи нагоре към него, а той усещаше под пръстите си копринената острота на остриганата коса, която се слягаше и пак се надигаше. Ръката му стигна до тила ѝ и той я отпусна.

– Пак – помоли тя. – Цял ден ми се искаше да направиш това.

– После – обеща Робърт Джордан със задавен глас.

– Ами аз? – прогърмя гласът на жената на Пабло. – Да седя и да ви светя ли? За съвсем безчувствена ли ме мислите? Лъжете се. Като няма как, поне Пабло да се беше върнал.

Мария беше престанала да обръща внимание на нея и също на останалите, които играеха на карти на светлината на свещта.

– Искаш ли още вино, Роберто? – запита тя.

– Да – каза той. – Защо не?

– Май и ти като мен ще имаш до себе си пияница – каза жената на Пабло. – Освен онова особеното, той пие и вино. Чуй ме, Inglés…

– Не съм inglés. Американец съм.

– Тогава слушай, американецо. Къде смяташ да спиш?

– Навън. Имам спален чувал.

– Добре – каза тя. – Нощта е ясна.

– И ще бъде хладна.

– Значи, навън – каза тя. – Е, добре, спи на открито. А нещата, дето ги донесе, ще спят при мен.

– Добре – кимна Робърт Джордан.

– Остави ни за малко – рече той на Мария и сложи ръка на рамото ѝ.

– Защо?

– Искам да поговоря с Пилар.

– Непременно ли трябва да ви оставя?

– Да.

– Какво има? – запита жената на Пабло, когато момичето се бе отдалечило до отвора на пещерата, там, където бе окачен големият мех с вино, и се загледа в играта на карти.

– Циганинът каза, че е трябвало да… – започна той.

– Не – прекъсна го жената. – Той греши.

– Ако е нужно да… – спокойно, но все пак с труд продължи Робърт Джордан.

– Щеше да го направиш, знам – каза жената. – Не, не е нужно. Аз те следих. Ти прецени правилно.

– Но ако е необходимо…

– Не е – натърти жената. – Казвам ти, че не е необходимо. На циганина все такива са му помислите.

– Но слабият човек може да стане опасен за всички.

– Не, ти не разбираш. Той е свършен човек и вече не представлява никаква опасност.

– Не разбирам.

– Млад си още – въздъхна тя. – Ще разбереш. – После се обърна към момичето: – Ела, Мария. Вече си поговорихме.

Момичето се приближи, Робърт Джордан протегна ръка и я погали по главата. Тя се отърка в ръката му като котенце. После му се стори, че всеки миг ще се разплаче. Но потрепващите ѝ устни се разтвориха в усмивка и тя го загледа.

– Добре ще е да отидеш да спиш – каза жената на Робърт Джордан. – От дълъг път идваш.

– Добре – каза Робърт Джордан. – Отивам да си взема нещата.

Книги за лятото!

noreply@blogger.com (grisha1) — Wed, 22 Jul 2026 10:10:38 +0000

През целия юли - фентъзи, роментъзи, трилъри, криминалета - за всекиго по нещо на смайващи цени! Само надникнете в Книжен Ъгъл - любимата книжарница!!!

Изтекли промоции

Здравейте, приятели! С много любов и грижа подготвяме романа „Четецът от влака в 6:27” от Жан-Пол Дидиелоран, в превод на Гриша Атанасов. Тази книга спечели симпатиите ни със сърцатия си главен герой, който намира утеха от сивото ежедневие в четенето. Всяка сутрин Гилен хваща влака в 6:27 и чете на глас пред останалите пътници части от различни книги. По този начин той внася в живота им надежда и вълшебство. Звучи страхотно, нали? Е, вие също може да станете част от тази магия. Запишете кратък клип как четете на глас във влака, кафенето, автобуса, трамвая или на друго обществено място и ни изпратете записа като лично съобщение във Фейсбук или на office@erabooks.net. Ние ще го споделим на Фейсбук страницата си, а създателят на видеото, събрало най-много харесвания, ще получи награда – книга по избор от издателство ЕРА. Конкурсът е със срок до 25.02. Ще посочим победителят в 12.00 часа на 26.02. Успех и… приятно четене!

Подари книга за Коледа! С ваучер от "Книжен Ъгъл"

Дизайн: Райна Атанасова

Книгата е най-добрият подарък. Да, но коя? Ваучерите на Книжарница "Книжен ъгъл" от 20, 30 и 50 лв. слагат край на колебанията дали сте улучили най-подходящото заглавие за близкия или любимия човек. Най-точният избор на подарък е направеният лично. А за приносителите на ваучери има още приятни коледни изненади в книжарница "Книжен Ъгъл".

За поръчки и запитвания: тел. 028465428, agala@abv.bg и страницата ни във Фейсбук.

От 23 април - Световния ден на книгата и авторското право - книжарница "Книжен Ъгъл" и сладкарница "Орхидея" (на отсрещния тротоар на ул. "Оборище") започват нова уникална съвместна промоция - освен книга от книжарницата плюс безплатно кафе в сладкарницата вече всеки клиент на сладкарница "Орхидея" ще получава талон за 5% отстъпка в книжарница "Книжен Ъгъл".

Всеки, купил книга (или друго) на стойност 15 лева от "Книжен Ъгъл", ще получи великолепно италианско еспресо в "Орхидея", откритата наскоро сладкарница, която предлага разкошни приготвени на място торти, мусове, сладкиши и десетки видове кафе. Концепцията и дизайнът на промоцията са дело на младата рекламистка Виктория Атанасова.

Хайде на кафе и книга!

Класация Книжен ъгъл - най-продавани книги 15 юли - 21 юли

noreply@blogger.com (grisha1) — Tue, 21 Jul 2026 14:52:23 +0000

1. Крис Картър. Криеница. Ера

2. Елисабет Бенавент. Изкуството да надхитриш кармата. Кръг

3. Клери Костова-Балцер. Джордж Оруел по следите на пророка. Фама 1

4. Пламен Митев. Размисли за една епопея. 150 години от Априлското въстание. Българска история

5. Цветелина Спиридонова. Октоподът Роки и Елиза. Кибеа

Откъс: „Богатство от пясък“ – пищна история, окъпана в джаз, ар деко и загадъчен блясък

noreply@blogger.com (grisha1) — Tue, 21 Jul 2026 11:34:59 +0000

Рута Сепетис брилянтно претворява епохата на едно общество, опиянено от собствения си вихър

Тя е един от най-обичаните съвременни автори на художествена литература и неуморим „търсач на изгубени истории“, а всяка среща с нейна книга е събитие.

С глобалните си бестселъри „Сол при солта“, „Пепел в снега“ и „Трябва да те предам“ Рута Сепетис се утвърди като повелителка на историческата проза, а с вълнуващото си гостуване в България доказа, че е любимка и на родната литературна публика.

Сега талантливата писателка се завръща с нов изкусен исторически роман – този път потопен в рагтайма на Бурните 20 години на миналия век в Америка!

В духа на вечната класика на Фицджералд „Великият Гетсби“ и мистериите на Агата Кристи, „Богатство от пясък“ е пищна история, окъпана в джаз, ар деко и загадъчен блясък.

Детройт, 1927 година. Моторният град е декор на ексцентрични партита, подземни гангстерски войни и сблъсъци между богати династии.

Марджъри Ленокс е най-малката дъщеря във фамилията на автомобилни магнати, произвеждащи стъкло. Империя, изградена върху пясък, която заплашва да се срине всеки миг под напора на семейни интриги и манипулации.

Докато семейството ѝ лелее за богатства, влияние и безупречна репутация, Марджъри, която кара платовете да танцуват с великолепните си дизайни, мечтае за изкуство и независимост.

Когато получава възможност да се присъедини към строго ексклузивна артистична резиденция за жени творци, финансирана от загадъчен благодетел, Марджъри вижда шанс да избяга от клетката, в която семейното имение в Грос Пойнт се е превърнало, и да полети към свободата си.

Но величествената фасада на къщата, в която попада, крие обезпокоителни тайни. Всички участнички трябва да се подчиняват на строги правила и да не напускат пределите на имението. А фигурата на човека, който стои зад всичко това, сякаш дебне отвсякъде като призрачен фантом.

Усукана в спиралата на мрачни разкрития за лъжи, измами и престъпления, Марджъри ще трябва да реши: Докъде е готова да стигне, за да разбие оковите, които обществото поставя на жените, дръзнали да поемат по свой собствен път?

Вдъхновен от реални дълго премълчавани истории от Златния век на родния за авторката Детройт, „Богатство от пясък“ е театър от живи образи, цветни мизансцени и майсторски обрати.

Рута Сепетис брилянтно претворява епохата на едно общество, опиянено от собствения си вихър. И за пореден път дава глас на безгласните, сътворявайки разкошен разказ за свободата, дързостта и силата на мечтите. Следва откъс.

ЦЪКАНЕ С ЕЗИК

– Дънкан, Лайла. Добър вечер. Радвам се да ви видя тук. Набирам съседи за граждански патрул. Бихте ли се включили?

– Съжалявам, Мъртъл. Едва ли ще имаме време. Много сме заети – казва Лайла.

– Всички сме заети. Но тази вълна от кражби и обири на бижута трябва да бъде спряна. Омръзна ми да спя с перлите си.

Марджъри се подсмихва.

– О, това може да се тълкува по много начини.

Греъм подвиква от другия край на масата:

– Мислили ли сте да си купите револвер, госпожо Бранли?

– Моля?

– Джобна стомана. Студена гръмотевица – кима Чет. – За да победиш гангстерите, трябва да станеш един от тях.

Госпожа Бранли измъква очилата от пазвата си и оглежда децата.

– На колко години сте, деца?

– Нека баща ни да отговори – казва Греъм. – Хайде, татко. На колко сме?

Четиримата поглеждат към баща си – добре подпийнал и лъснал от пот. Той се поколебава, сякаш ще отговори, после се разсмива. Вдига дебелите си пръсти като пистолети без никаква причина и на един дъх пресушава своя джин рики.

– Внимавай, каубой. Ще е жалко да се задавиш – казва Греъм.

– Наистина – отвръща баща им и избърсва устата си с опакото на ръката. – Кой тогава ще плаща за „Йейл“?

Лайла показва фалшивата си усмивка на мащеха, тази с твърде многото зъби, и поема щафетата да отговори. Тя маха с ръка към децата, сякаш представя новия форд „Рънабаут“.

– Сесил е на двайсет и пет. Бяхте на сватбата ѝ.

– Да, разбира се. Но къде е съпругът? – пита госпожа Бранли.

– Лу е… неразположен тази вечер. – Лайла прочиства раздразнението от гърлото си и продължава: – Шарлот – Чет – е на двайсет и четири. Греъм е на двайсет и една, а Марджъри е на двайсет.

– Помня Греъм. Той написа чудесен некролог за покойния ми съпруг.

Чет успява да сподави смеха си и връща малко шампанско обратно в чашата си. Греъм я сритва под масата.

– И Марджъри, разбира се – казва госпожа Бранли. – Бяхте приятелка на Питър Хауъл. Той имаше такава безупречна репутация, докато тази история не излезе наяве. Чудя се какво ли прави сега.

– Вероятно излежава между трийсет години до живот – изсумтява Сесил, докато пронизва с поглед Марджъри.

– Клетият Питър – казва Чет.

Баща им поглежда Марджъри и поклаща глава с отвращение.

– Кажете ми – как са Кормак и Финола? – пита госпожа Бранли. – Разбира се, не ми е работа, но трябва да призная, че съм съгласна с Кормак. В Детройт има достатъчно фабрики. Трябва да сме икономични. Да използваме това, което вече имаме, вместо да строим още.

Отвъд френските прозорци на трапезарията отеква далечен тътен на гръмотевица. Вятърът вие, уловен в капаците на прозорците.

– Стреля на месо – прошепва Греъм и потрива длани. – Започва се.

Лайла поставя ръка върху рамото на съпруга си, за да го накара да замълчи.

– Кормак и Финола са добре. Наслаждават се на пенсионирането си.

Баща им забива ножа си в парчето печено говеждо, от което в чинията се разлива локвичка кръв. Щраква с пръсти за още един джин рики.

– Е, много жалко, че не са тук за ежегодното ви празненство. Колко необикновено е, че всичките ви деца са родени през първата седмица на юни – казва госпожа Бранли.

Никой не отговаря. Мълчанието се проточва, докато Лайла не се засмива престорено и не започва да говори празни приказки.

Гръмотевиците се надигат в хор. По-силно. По-близо.

– Необикновено – мърмори Греъм. – Каква злобна пуританка.

– Обаче е харесала некролога ти – ухилва се Чет. – Съпругът ѝ беше Харолд, нали?

– Браво, Чет – кима Марджъри.

– Вие сте отвратителни – изсумтява Сесил.

– Ние ли сме отвратителни? Защо хората просто не ни оставят на мира? – шепне Греъм. – Наричат ни новобогаташи и още какво ли не зад гърба ни. И моля ви, изобщо не е толкова необикновено, че трима от нас са родени през юни. Седмицата на раждането ни е точно девет месеца след рождения ден на баща ни – единствения ден, в който има вероятност някоя жена да се почувства гузна и да се озове в леглото му.

– Греъм, престани! – съска Сесил. – Толкова си вулгарен. Излагаш ни. – Най-голямата им сестра грабва ножа за масло. – И влошаваш главоболието ми.

Светкавица прорязва небето и лампите примигват.

– Сесил – казва благо Марджъри, – на теб може да ти харесва да се появяваш тук в клуба, но за някои от нас е мъчение.

– Благодаря ти, Марджъри – казва Греъм.

Година по-рано, на годишното празненство за рождените дни, една от тапите за шампанско на баща им изхвърча като ракета и извади окото на Греъм. Случаят беше отразен в светската хроника на „Детройт Нюз“. Черната превръзка на окото му постоянно го напомня.

– Стига си хленчил. Беше инцидент – казва Сесил.

Марджъри вдига светлите си очи към сестра си. Гласът ѝ е мек.

– Наистина ли, Сесил? Имам предвид – наистина ли беше инцидент. Той насочи бутилката към главата на Греъм.

Сесил потропва с дръжката на ножа си по масата. Укор към Марджъри, задето изрича на глас недопустими неща – тя е известна с това.

И точно в този миг разговорът им секва. Лайла поема драматично дъх – стратегическо отклоняване на вниманието.

– Така ли? – Тя докосва ръката на госпожа Бранли, а гласът ѝ нарочно се повишава. – Къде чухте това?

– Ами, тук. Казват, че Бонафанте се е върнал преди няколко седмици. Видели са го в яхтклуба със семейство Алджър.

– ДА! – крещи Марджъри. Значи не си е въобразила. Той наистина е бил в участъка.

Госпожа Бранли поглежда Марджъри. Семейството поглежда Марджъри. Столът от черен орех смалява още повече ефирната ѝ фигура. Светлината на свещите трепти и хвърля меки отблясъци по кестенявото ѝ каре и бретона в стил Клеопатра. В сгъстяващия се мрак тя изглежда прозрачна като перла.

– Ами да – започва тя. – Чух, че господин Алджър е бил в яхтклуба и…

– Благодаря ти, Марджъри – прекъсва я майка ѝ. После се обръща към госпожа Бранли. – А какви са плановете на господин Бонафанте за лятото?

– Е, никой не знае, разбира се. Кога ли сме знаели какви ги върши? Някой спомена, че отново се е отдал на програмата си за изкуства. Програма за изкуства… – Госпожа Бранли цъка с език. – Артистична резиденция. Само за жени. Доста съмнително, ако питате мен.

– Не ви питаме – промърморва Греъм.

Изтрещява гръмотевица. Дъждът се излива върху покрива на клуба, барабани като юмручни удари. Струнният квартет е изоставил инструментите си и е предпочел контрабандния джин от Уиндзор.

– Много ни беше приятно да ви видим, госпожо Бранли – извиква Греъм от своя край на масата и ѝ помахва. Госпожа Бранли схваща намека, насилва се да се усмихне и се отдалечава. Греъм се хваща за гърлото, все едно се дави.

– Не мога да я понасям. Такава клюкарка е.

– Ноздрите ѝ са различно големи – казва Чет.

– Май е самотна – казва Марджъри.

– Главата ми – казва Сесил.

– Тя е една празнодумка – казва баща им с пълна с месо уста. – Но не може да я вини човек, че се съмнява в мотивите на тип като Бонафанте.

– Защо? – пита Марджъри. – Някога прекарвал ли си някакво време с него?

– Не. Но тази програма за мечтания и драсканици за млади дами? Котенцата трябва да гонят съпрузи, а не идиотски артистични прищевки.

– Да наричаш жените „котенца“ – ето това е идиотско – казва Чет.

– Няма ли да спрете да дърдорите? – крещи Сесил и размахва ножа за стекове. – Имам ужасно главоболие!

– Ти винаги имаш някаква болежка – казва Чет. – Вероятно вина. Твърде много тайни.

– Или пък отвътре я изяжда рак – обажда се Греъм.

– Възможно е – кима Чет в знак на съгласие.

– Вие сте ужасни! – казва Сесил. После скача от стола и изхвърча навън.

Баща им трясва вилицата си на масата.

– По дяволите, Греъм. Остави я на мира. Не се чувства добре.

Той става и тръгва след Сесил.

– Моля ви! – казва Лайла. – Не можем ли поне на една вечеря да се забавляваме като нормално семейство?

– Но ние не сме нормално семейство – отвръща Чет.

Лайла въздиша, хвърля салфетката си на масата и става.

– Отивам на бара.

После се спира и добавя:

– Марджъри, роклята, която си си ушила за тази вечер, е много красива, скъпа. Коприната в цвят слонова кост подчертава топлия оттенък на косата ти. Но това дълбоко деколте не е съвсем прилично.

Лайла се оттегля.

Марджъри поглежда в чинията си.

– Деколтето ти си е съвсем наред – казва Чет. – Изкара късмет, че не видя гъбките ти. Имаш истински талант, Марджи.

– Благодаря, Чет. Наистина имам силен интерес към модния дизайн и мястото на жените в изкуството. – Марджъри се усмихва. – Изглежда, и някой от вас също. Което би обяснило как информацията за програмата на господин Бонафанте се е появила в стаята ми.

Всички глави се обръщат към нея. Всички вежди се повдигат въпросително.

– Какво? – казва Чет.

Братът и сестрата се втренчват в Марджъри. Сред гръмотевиците светлината се стеснява в лъч. Тя има чувството, че е на сцена. Марджъри се изправя, вирва брадичка и заговаря с ясен, театрален глас.

– Четири седмици това лято. Артистична резиденция със структура и дисциплина, в която ще се потопите, за да развиете творческите си страсти.

– Творчески страсти? Звучи непристойно – хили се Греъм. – Скандално.

– Може би – казва Марджъри и вдига чашата си с шампанско, а блясъкът в очите ѝ е необичаен. – Ще ми пожелаете успех, нали? Кандидатствах и ме приеха. Утре заминавам.

Скъпи Коко,

Птиците пърхат толкова странно.

Реят се.

Шепнат.

Може би е от времето.

Най-добре да се подготвим.

Стюарт Макбрайд въвлича в игри на болка из улиците на Абърдийн

noreply@blogger.com (grisha1) — Tue, 21 Jul 2026 11:13:36 +0000

В „Разкъсана плът“ сержант Логан Макрей отново е притиснат между три случая, двама началници и сътресения на любовния фронт

Вероятно ще се изненадате да научите, че шотландският писател Стюарт Макбрайд, известен със своите смразяващи сюжети, изпълнени със зрелищни сцени, черен хумор и брутални убийства, всъщност избягва да чете за истински престъпления. Макар още от дете да е запален почитател на криминалната литература, той признава, че не може да приеме мисълта, че подобни ужасяващи деяния действително могат да бъдат извършени от човек. Според него именно в това се крие голямото предимство на книгите – никой не е пострадал при създаването на историята. Това звучи донякъде иронично, тъй като авторът неколкократно е споделял как един-два пъти му е прилошавало, докато е описвал особено жестоки сцени.

След пет неуспешни опита в различни направления на криминалната проза през 2005 г. Стюарт Макбрайд най-накрая печели доверието на издателите с романа „Студен гранит“, който поставя началото на поредицата за детектив-сержант Логан Макрей – безкомпромисна криминална сага, потапяща читателите в мрачната атмосфера на Абърдийн, суровата реалност на полицейската работа, ожесточените борби за надмощие в управлението и заплетените разследвания, подправени с щедра доза полицейско чувство за хумор.

Единайсет години по-късно поредицата се е утвърдила като бестселър на The Sunday Times, преведена е на повече от 20 езика и е спечелила милиони почитатели. На българския пазар вече могат да бъдат открити първите три романа от нея с логото на издателство Benitorial – „Студен гранит“, „Гаснеща светлина“ и най-новото попълнение – „Разкъсана плът“. Именно третата книга носи на Макбрайд престижната награда Dagger in the Library за най-заемана книга, присъждана от Асоциацията на криминалните писатели (Crime Writers' Association).

В „Разкъсана плът“ (Benitorial, привод Ивелина Иванова) се завръщаме в мразовитата и неприветлива атмосфера на Североизточна Шотландия, където детектив-сержант Логан Макрей отново се впуска с главата напред в престъпния свят на Абърдийн. Верен на реалистичния си подход към полицейската работа, писателят за пореден път доказва, че разследванията рядко се свеждат до разкриването на едно-единствено престъпление. Напротив, детективите като Макрей често са принудени да жонглират между множество случаи едновременно.

Този път престъпните игри по улиците на Абърдийн са особено жестоки. В града дебне сериен изнасилвач, който обезобразява жертвите си, а подозренията се насочват към местна футболна звезда – развой, който мигновено привлича вниманието на медиите. В същото време неизвестен мъж издъхва от кръвозагуба пред входа на болница, а разследването отвежда полицията до прага на мрачния свят на БДСМ общността, където болката и удоволствието се преплитат и прекрачването на границата може да доведе до фатален край. На всичкото отгоре едно осемгодишно момче всява страх из местните, докато се размотава из града и наръгва невинни жители. Изправен пред тези тежки случаи, Логан Макрей трябва не само да открие извършителите и да устои на непрестанния натиск от страна на двамата си началници, но и да съхрани баланса между професионалния и личния си живот, който постепенно започва да се разпада пред очите му.

Макбрайд определено умее да въвлече читателя дълбоко в света, който изгражда, създавайки усещането, че животът на детектива е съществувал, преди да отворим книгата, и ще продължи дълго след като затворим последната страница. Авторът не претоварва разказа с излишни подробности, ние знаем само това, което знае и самият Макрей, а този подход превръща всяко разкритие в истинска изненада. Така се постига усещане за автентичност, което ни позволява да преживеем разследванията от позицията на полицая, който се учи в движение, постоянно е нащрек и никога не може да бъде сигурен какво го очаква зад следващия ъгъл.

Целта на Макбрайд никога не е била да шокира читателите с възможно най-кървавите сцени. Стремежът му е да ги постави в позицията на героите, станали свидетели на подобни жестокости, и да ги накара да осъзнаят истинския ужас на случващото се. За шотландския писател добрата литература, независимо от жанра, отразява света, в който живеем, показвайки както неговите хубави страни, така и несъвършенствата му. А криминалната литература прави това по най-безкомпромисния начин. Затова романите му разглеждат сложни морални и социални теми, често смятани от обществото за табу, открито и без цензура. Насилието в тях е средство за разкриване на суровата действителност, а неизменното хапливо чувство за хумор внася необходимия баланс и прави дори най-мрачните истории една идея по-поносими.

Има ли изход от „Играта“?

noreply@blogger.com (grisha1) — Tue, 21 Jul 2026 09:54:15 +0000

Писателят Ян Бек повежда читателите на завладяващо пътуване в света на ужаса

Австрийският бестселър автор Ян Бек прави своя дебют у нас с първото заглавие от своята най-успешна криминална поредица. „Играта“ (Ентусиаст, превод Мария Ямболиева) разгръща пристрастяваща съспенс история, която изпитва границите на човешката жестокост и показва най-тъмните кътчета на извратения ум. Веднага след излизането си в Германия романът се превръща в хит сред феновете на жанра и попада в класацията на сп. „Spiegel“ седем поредни седмици.

Ян Бек е творческият псевдоним на писателя и юрист Йохан Фишлер. След обучението си по право той работи в сферата на банковото дело до 2007 г., когато открива страстта си към писането. Първата му книга, издадена през 2011 г., е на бизнес тематика, след което Бек се насочва към художествения жанр и през 2013 г. излиза дебютният му криминален роман. Оттогава авторът публикува над 15 заглавия, събрани в 5 поредици и продадени в общ тираж от над половин милион екземпляра.

„Играта“ поставя началото на най-търсената му серия до момента, в която читателите проследяват интригуващите разследвания на топ детективите Инга Бьорк и Кристиан Бранд. Всичко започва по време на парти, когато приятелите на 17-годишната Мави я разпитват за необичайна ѝ татуировка, която свети в тъмното. Първоначално момичето приема въпросите им за шега, но после я вижда с очите си и изпада в паника: откъде се е взел скорпионът върху кожата ѝ? Мави не подозира, че този знак я е превърнал в мишена на коварна игра.

По същото време следователите Инга Бьорк и Кристиан Бранд поемат нов случай – жестоко убита в гората жена. Те все още не знаят, че това е само началото на брутална серия от убийства, която ги отвежда в сърцето на тъмната мрежа и към онлайн игра, в която всичко е на живот и смърт.

Двамата разследващи се лутат в неизвестното, тъй като жертвите на пръв поглед нямат нищо общо помежду си, а престъпленията се извършват из цяла Германия. Но след като откриват следа, надпреварата с времето започва. Следващата плячка вече се търси, а те имат само един шанс: да сменят отбора и да се включат в смъртоносната игра.

Класация Книжен ъгъл - най-продавани книги 8 юли - 14 юли

noreply@blogger.com (grisha1) — Tue, 14 Jul 2026 13:34:29 +0000

1. Майкъл Конъли. Тежестта на доказателствата. Бард

2. Мортен А. Стрьокснес. Морска книга. Жанет 45

3. Ерик-Еманюел Шмит. Пътуване през времето. Двете царства. Леге артис

4. Майко мила, имам тийнейджър. Рива

5. Риз Рейс. Двор. Пан

Да овладеем „Изкуството да надхитриш кармата“

noreply@blogger.com (grisha1) — Tue, 14 Jul 2026 12:08:13 +0000

С 5 млн. продадени книги по света, испанската сензация Елисабет Бенавент дебютира на български

Да поемем съдбата си в собствените си ръце, но без да се вземаме твърде на сериозно, приканва романът „Изкуството да надхитриш кармата“ (Кръг, превод Анелия Петрунова), с който нашумялата испанска писателка Елисабет Бенавент дебютира на български. Авторката, чиито книги са издадени в над 10 държави и продадени в близо 5 милиона екземпляра, съчетава по неустоим начин хумор, страст и изкуство, за да разкаже необичайна и вдъхновяваща история за женското самоовластяване и смелост.

В центъра на сюжета е Каталина Белтран – начинаеща актриса, от чиито безкрайни прослушвания не произлиза нищо. Роля за нея сякаш не съществува. Или поне до деня, в който ненадейно открива картини, нарисувани от пралеля ѝ, на тавана на семейната къща. Ето удобен случай сама да си подари роля, за каквато винаги е мечтала: младата жена започва да се представя за талантливата художничка, сътворила платната, за да натрупа състояние и най-после да надхитри лошата си карма. Но няма да е толкова лесно… Новият ѝ живот я среща с Микел Аведаньо – добре познат в артистичните среди като изключително даровит, но саможив творец. Между двамата моментално пламва искра, която прераства в изгаряща страст. Дали той ще прозре истината, или Каталина ще изиграе и него?

Неслучайно определяна като гласа на милениалите, или поколението Y, в този завладяващ роман Елисабет Бенавент ненатрапчиво и през призмата на хумора акцентира върху отказа на жените да бъдат просто музи и вместо това да се превърнат в творци на собствения си живот. В интервю за списание „Космополитън“, на въпрос какво най-вече се надява читателите да открият в „Изкуството да надхитриш кармата“, авторката отговаря така: „Това е оптимистична романтична комедия – като всичките ми книги. Бих искала всеки, който я чете, да почувства, че времето престава да има значение, че рутината изчезва и бива пренесен в друг свят. Макар че историята е любовна, тя е и за това човек да се осмели да бъде свободен, да намери сам крилата си... Когато не ни върви, често ни се струва, че светът ни дължи нещо, но всъщност не е така“.

Елисабет Бенавент (р. 1984) е сред най-четените съвременни писателки в Испания. Завършва аудиовизуална комуникация, а впоследствие придобива магистърска степен по медии и изкуство в университета „Комплутѐнсе“ в Мадрид.

През 2013 г. публикува първия си роман в интернет, а след множеството положителни отзиви от читатели сключва договор с издателство и творбата излиза и на хартия. Следващите книги от поредицата „Валерия“ също се превръщат в абсолютна сензация и през 2020 г. биват екранизирани в едноименен сериал. Продукцията дебютира по Netflix в над 190 държави и чупи редица рекорди по гледаемост.

Бенавент е авторка на повече от 20 книги, издадени в над 10 държави и продадени в близо 5 милиона екземпляра. „Изкуството да надхитриш кармата“ е един от най-новите ѝ романи.

Откъс: Джо Спейн и „Изтрити от лицето на земята“

noreply@blogger.com (grisha1) — Tue, 14 Jul 2026 10:04:13 +0000

Хладнокръвен убиец изчезва безследно. Единствено Вероника може да разкрие новата му самоличност, но цената е прекалено висока...

В Япония всяка година доброволно изчезват сто хиляди души. Наричат ги джохацу – изпарените. И макар темата да е табу, цяла индустрия помага на отчаяните хора да заживеят в анонимност, без това да доведе до опозоряване на семействата им.

Вероника Пейдж, чийто баща е изчезнал безследно преди години в Япония, започва този необичаен бизнес в Англия. С тайната надежда един ден да разбере какво в действителност се е случило с него. Клиентите ѝ варират от млад мъж, който бяга от деспотичния си доведен баща, до жена, чийто съпруг очаква дете от друга.

Вероника вярва, че върши нещо доблестно и добро... до момента, в който на прага ѝ не се появява детектив Себ Ашкрофт. Той е разкрил същността на мистериозния ѝ бизнес и е убеден, че един от нейните клиенти е опасен убиец. Единствено Вероника може да му помогне да разкрие новата му самоличност. За да го направи обаче, тя трябва да заложи на карта не само репутацията, но и безопасността на сътрудниците си. Или да остави на свобода хладнокръвен убиец, готов на всичко, за да не бъде заловен...

Джо Спейн e сценаристка на телевизионни предавания и сериали (включително и по собствените си книги) и авторка на бестселърови самостоятелни съспенс романи и една криминална поредица. Завършва колежа „Тринити“ в Дъблин и постига успех още с дебютния си роман, който попада в топ десет на класациите за най-продавани книги в родната ѝ Ирландия. На българските читатели е позната с книгите „Перфектната лъжа“, „Последната изчезнала“, „Големият тест“ и „Не поглеждай назад“. Сега „Хермес“ представя новия ѝ роман „Изтрити от лицето на земята“ (превод Юрий Лучев). Следва откъс.

Япония има едно зловещо явление, за което малцина на запад са чували.

Джохацу, от японската дума за „изпарен“, описва хора, които избират да изчезнат безследно от живота си.

Има много причини човек да стане джохацу.

Честта е най-важната добродетел в японското общество.

Опозоряването, срамът, унижението са дълбоко залегнали в японската култура и са огромно бреме за местните.

Да напуснеш работата си е неприемливо в общество, което издига на пиедестал трудолюбието и усърдието. Всъщност хората понякога се изтощават от работа и умират – това се нарича кароши.

А понякога стресът става непоносим и те просто изчезват.

Други кризи, съпътстващи човешкото съществуване – изневери, непристойни сексуални прояви, дългове, провален брак, тормоз, дребни престъпления, пристрастявания – също могат да подтикнат човек да се махне.

Но често на хората просто им писва от живота им. Писва им от предизвикателствата и отговорностите, а не желаят и не могат да причинят на семейството си последствията от самоубийството си. Дори не искат да обезпокоят околните, предизвиквайки смущение в графика на движение на влаковете – ако се хвърлят пред някой.

Причините са много – толкова много, че според неофициални данни всяка година близо 100 000 души в Япония стават джохацу. Да се коментира това е табу, но и никой не го отрича.

До такава степен, че се е появила една цяла индустрия, помагаща на хората, които вземат това решение.

В цялата страна съществуват йониге-я, или специални офиси за нощно бягство, съдействащи на хората, решили да изчезнат. Те дискретно опаковат вещите на човека, създават му нова самоличност, подправят документи, упътват го към големи или по-малки градове, където въпросният джохацу-ша (изпарилият се човек) може да заживее в анонимност.

Наричат офисите йониге-я, „Нощни премествания“, защото обикновено местят клиентите си под прикритието на нощта.

Точно преди изчезването понякога идва известно облекчение, понякога – тъга, понякога – въпроси без отговор, трупали се цял живот.

Вътрешно винаги съм съчувствала на хората, които, притиснати от обстоятелствата, вземат решението да избягат.

По ред причини, не само заради тази, която все още ми е трудно да обсъждам.

Животът е тежък. Всички се опитваме да отговорим на очакванията, да приемем върховете и спадовете. Но на някои хора им идва твърде много. Разбирам ги напълно.

Тези хора се нуждаят от помощ, не от критика.

Точно това си мислех, когато научих за йониге-я и когато пренесох тази идея в Англия. Хората така или иначе изчезват, но обикновено с цената на огромни усилия, лутане и трудности.

Защо да не стана техен спасител?

Това е просто бизнес. Бизнес, към който съм се движила през целия си живот.

Никога не съм го възприемала като нещо срамно. Опитвам се да не мисля за семействата и животите, които биват изоставени завинаги. Наясно съм с болката им, познавам я по-добре от всеки, но знам, че нещата могат да са и по-зле. Много по-зле. Кажи на себе си какво харесваш. Понякога е добре да не знаеш всичко. Така ти остава надежда. А надеждата винаги е за предпочитане пред другата възможност.

Помагала съм на хора да бягат от връзки, в които са жертва на насилие, от непосилен стрес в работата, от провален живот.

Помагала съм на хора в нужда.

Ако за тях бягството е нещо срамно, това си тежи на тяхната съвест.

Винаги съм смятала, че това, което аз правя, е нещо достойно.

Поне досега.

Защото току-що научих, че не съм дребна част от историята.

Че съм способна да извърша нещо ужасно.

Че това, което правя, не е просто бизнес.

Уредила съм изпаряването на мъж, извършил нещо ужасно.

Помогнала съм му да избяга, след като е извършил престъпление.

Да избяга от полицията.

И ако не го открия, няма да си простя за онова, което той може да извърши оттук нататък.

Генки Кавамура пита: Ами „Ако котките изчезнат от света“?

noreply@blogger.com (grisha1) — Tue, 14 Jul 2026 09:28:14 +0000

Какво се случва с човека, когато разбере, че дните му са преброени? На какво е готов, за да удължи живота си поне още малко?

Обикновен млад японец, който живее сам с котката си, неочаквано получава тежка диагноза. Но и изкусително предложение от самия Дявол – да печели по един ден живот за всяко нещо, което избере да заличи от ежедневието на човечеството. Така започва една много странна седмица. Какво да заличи – телефоните, киното, часовниците? Или котките? Написан с лекота и ненатрапчив хумор, „Ако котките изчезнат от света“ е и дълбоко философски роман за човешките взаимоотношения, загубата, надеждата и помирението със себе си и околния свят.

Красива и стопляща сърцето история за трудния път към висшите ценности в живота, „Ако котките изчезнат от света“ (Колибри, превод от японски Майре Буюклиева). От 2012 г. насам книгата е издадена на 35 езика и е продадена в тираж от над 3 милиона екземпляра.

Роден през 1979 година, Генки Кавамура е японски писател, филмов продуцент, режисьор и сценарист. Още първият му роман „Ако котките изчезнат от света“ (2012) се превръща в световен бестселър, издаден е на трийсет и пет езика, а в списъка на бестселърите на „Ню Йорк Таймс“ заема четвъртото място. Само в Япония от книгата са продадени над 1 милион екземпляра. През 2016 г. излиза едноименна киноадаптация под режисурата на Акира Нагай. Следва откъс.

Ако котките изчезнат от света.

Как ли ще се промени той, как ли ще се промени

животът ми?

Ако аз изчезна от света.

Дали животът ще си продължи както

обикновено?

Какви глупави мисли, ще си кажеш ти.

Но ми се иска да ми повярваш.

Всичко, което ще опиша оттук насетне, ми се

случи през последните седем дни.

Много странни седем дни.

Освен това всеки момент ще умра.

Защо стана така?

Възнамерявам да ти разкажа в това писмо за

причините.

То ще бъде дълго, но ми се иска да стигнеш до

края му.

А и това е първото и последното писмо, което

ти пиша.

Точно така, това е моето завещание.

ПОНЕДЕЛНИК

Дявола ме посети

Дори нямах десет неща, които да искам да направя преди да умра.

Това беше от един стар филм. Героинята си беше съставила списък с десет неща, които да свърши до смъртта си.

Това обаче е глупост.

Не, не казвам, че е глупост, но едва ли в този списък могат да се включат кой знае колко важни неща.

Моля? Защо така?

Ами как да го кажа? Аз все пак направих опит. Срам, не срам, пробвах да съставя такъв списък.

Това се случи преди седем дни.

Дълго време всеки ден си вършех работата и разнасях пощата, въпреки че бях болен от грип. Температурата ми не спадаше, а в дясната част на главата си усещах пареща болка. Карах някак с обичайните достъпни лекарства (както знаеш, ужасно мразя лекарите), но вече бяха минали две седмици и тъй като не се подобрявах, реших да отида на преглед.

Оказа се, че не е грип.

Мозъчен тумор. Четвърти стадий.

Това беше диагнозата, която ми постави лекарят. В най-добрия случай ми оставаше половин година живот, но не беше изключено да е само седмица. Започна да ми говори за лъчетерапия, терапия с лекарства и палиативна грижа, обясняваше, че има различни варианти за лечение. Аз обаче не чувах нищо.

Като малък ходех на басейн през лятото. Гмурвах се в синята студена вода. Пльос. Бълбук-бълбук.

Тялото потъва.

– Първо се загрей.

Гласът на мама. Във водата обаче едва я чувах. Връщат се напълно забравени „слухови спомени“.

Дългият преглед приключи.

Лекарят още не беше довършил обясненията си, а аз пуснах чантата си на пода и излязох от кабинета с олюляваща се походка. Без да обръщам внимание на виковете му, изхвърчах от болницата, крещейки, блъсках се в идващите хора, падах, търкалях се, ставах, размахвах ръце и крака като бухалки и тичах ли, тичах, а когато стигнах до началото на моста, вече нямах сили и просто стоях и крещях...

Всъщност нищо подобно.

В такива моменти човек е необикновено спокоен.

Първото, което си помислих, беше, че ми остава още един печат в талончето, за да получа безплатен масаж в кварталното масажно студио, а после и че тъкмо съм си заредил тоалетна хартия и препарати за миене – ето такива неща.

Тъгата обаче настъпва лека-полека.

Все още съм на трийсет. Може и да съм надживял Джими Хендрикс и Баския, но ми се струва, че имам недовършена работа. Каквато никой друг освен мен не може да свърши на този свят.

Трябва да има такава.

При все това не се задълбочавах твърде много в тези мисли и просто вървях, докато не забелязах двама младежи с акустични китари, които пееха пред гарата.

Човешкият живот все някога свършва.

Докато дойде последният ден, прави каквото ти се иска,

действай, не се спирай. Така посрещай утрешния ден.

Глупаци. Пълна липса на въображение. Пейте си цял живот пред гарата.

Полудял от гняв, но и без да знам със сигурност какво да правя, бавно се запътих към къщи.

Тръгнах нагоре по стълбите, вдигайки ужасен шум, отворих тънката като хартия врата, а щом видях тясната си стаичка, отчаянието най-после ме застигна. Буквално ми причерня и се свлякох на пода.

Колко ли часа бяха минали? Събудих се в антрето.

Бяло, черно и сиво се сливаха в твърда топка и се въртяха пред погледа ми. Топката измяука. Фокусирах. Котката.

Любимата ми котка. Вече четири години живеехме само двамата.

Извиках я да дойде. Тя отново измяука притеснено. Като начало установих, че не съм мъртъв. Можех да движа тялото си. Все още имах температура и ме болеше главата. Болестта беше истинска.

– Приятно ми е! – чу се нечий бодър глас от стаята.

Бях аз.

Не, аз си бях в антрето, по-правилно е да се каже, че в стаята имаше друг човек с моя външен вид.

Допелгенгер, спомних си думата аз. Бях я срещал в отдавна прочетена книга. Явява се пред теб в часа на смъртта ти – „още един аз“. Дали се бях побъркал, или той бе дошъл от другата страна, за да ме посрещне? Виеше ми се свят, но някак успях да се стегна и реших да застана лице в лице със ситуацията.

– Ъм... кой сте вие?

– Кой мислиш, че съм?

– Ъм... Богът на смъртта?

– Не позна!

– Не познах ли?

– Аз съм Дявола!

– Дявол ли?

– Точно така, Дявола!

И ето така (леко и без особени церемонии) Дявола влезе в живота ми.

Виждал ли си дявол?

Аз – да.

Истинският няма черно лице, нито заострена опашка. И определено не ходи с вила в ръка. Дявола изглежда като мен. Дявола всъщност беше моят двойник!

Дойде ми малко в повече, но какво можех да направя? Реших, че трябва да приема този така весел дявол, който се яви пред очите ми.

Класация Книжен ъгъл - най-продавани книги 1 юли - 7 юли

noreply@blogger.com (grisha1) — Wed, 08 Jul 2026 10:53:31 +0000

1. Алис Фини. Неговата и нейната. Сиела

2. Атанас Владиков. Хиляда жерава. Хермес

3. Сотир Марчев. Любимите ми медицински афоризми. Труд

4. Стефан Атанасов. 141 върхове в България

5. Доналд Дък в Световното първенство по футбол. Егмонт

„Компания от лъжци“ – дебютът на Келси Кокс е наситен с готическа мистерия и непредвидими обрати

noreply@blogger.com (grisha1) — Wed, 08 Jul 2026 10:38:33 +0000

Сред семейни тайни, измами и скрити мотиви всеки герой е заподозрян

„Компания от лъжци“ (Колибри, превод Надежда Розова) пренася читателя на пищно тържество в Тексас по случай шестнайсетия рожден ден на Софи Матюс. За светското събитие на сезона баща ѝ за пръв път отваря вратите на своята обновена къща, кацнала на хълма. Някога смятана за призрачна обител и поради това останала необитаема с години, сега импозантната сграда привлича завистливите погледи на всички в града.

Компанията от гости е колоритна – сред тях са бивши и настоящи съпруги, шумна група тийнейджъри, суеверна ирландска бавачка, съседи, приятели, почитатели. Всеки със своя тайна, свои кроежи и скрити намерения. Всички са поканени, но не всички ще си тръгнат живи... Точно преди Софи да духне свещичките върху триетажната торта, писък раздира нощта и от балкона полита нечие тяло.

Келси Кокс е завършила магистратура по литература в университета „Пърдю“ и работи от дома си в Хил Кънтри, Тексас. „Компания от лъжци“ (2025) е блестящата ѝ дебютна творба, спечелила наградата на Международната асоциация на авторите на трилъри ITW 2026 за най-добър дебютен роман и намерила място сред най-очакваните заглавия в платформи като Goodreads, People, Glamour и BookRiot. Чрез множество гледни точки романът изследва семейни тайни, измами и скрити мотиви, превръщайки всеки герой в потенциален заподозрян. Следва откъс.

Къщата винаги е била нейна, на Майката.

Кацнала върху най-високата скала в окръг Комал, Тексас, викторианската сграда в стил кралица Ана беше построена в края на деветнайсети век от Вилхелм Фогел. Вилхелм се беше влюбил в младата Ада Мюлер – дебютантка, известна с навика си да отблъсква ухажорите, да отказва дрънкулки, стихове и най-различни опити да бъде запленена. Тя искала замък. Затова Вилхелм, изтъкнат бизнесмен и каменоделец, вдигнал платна и отплавал към Хил Кънтри в Тексас като много други германски имигранти преди него. Там купил земя. Докарал с влак архитект от Ню Йорк да изготви внушителния проект и строителството започнало. Работели с местен варовик. Витражните прозорци и ръчно изработените дървени детайли транспортирали от Европа. Накрая в градините покрай дървените решетки Вилхелм засял с мазолестите си ръце лалета – любимите цветя на Ада. После изпратил да я доведат. Когато пристигнала няколко месеца по-късно, тя съзряла от каретата си високо, високо горе асиметрична фасада, кули и капандури, двуетажна веранда около цялата сграда – внушителен силует на фона на безкрайното тексаско небе. Ада останала доволна.

Фермерите, които живеели в сянката на голямата къща, често виждали госпожа Фогел, висока и слаба, със светла кожа и светла коса, да вчесва къдриците си до прозореца на горния етаж, да се грижи за нежните жълти, кремави и розови цветя, сякаш застанали на стража из имението. По-късно я гледали как бута бебешката количка в градините, а по залез стояла на балкона, изложила лице на вятъра.

А после Ада умряла. Много скоро след като величествената къща била завършена. Смъртта ѝ се превърнала в история сама по себе си. „Падане“, казвали хората. „Нещастен случай?“, съмнявали се. Някои се чудели и сигурно дори шушукали зад затворени врати, но никога във вежлива компания, дали е уместно тя да бъде погребана на осветена земя.

А после – след като Вилхелм се преместил, след като капаците на прозорците били затворени и къщата била занемарена, след като градът под нея се разраснал, както избуяли дивата ръж и паникумът – историите се променили.

„Изтерзана душа“, казвали.

* * *

Повече от един век къщата останала необитаема. Докато един летен ден през 2010 година я купил нов собственик и оттогава жителите на града все чакат да прекрачат прага ѝ.

Наблюдавали ремонта от подножието на хълма. Най-напред била старателно възстановена фасадата – варовиковите тухли били излъскани, оловото на витражите – подновено, сложният орнаментален фриз – поправен и боядисан в ярки бонбонени цветове. Във варовиковите скали издълбали сутерен и винена изба. След това вътре съборили стени, остъргали подовете, извисили таваните. Отстранили задушаващата дървена ламперия, тапицираните мебели с животински крачета и мухлясалите викториански гоблени. Накрая всичко засияло в бяло, върху калакатски мрамор със златисти жилки, под модерни полилеи с формата на сапунени мехури.

Целият град виждал промените. Защото накрая, за всеобщо смайване, била отстранена цялата задна стена на къщата, отрязали я и я заменили със стъклена от пода до тавана, и вътрешността била изложена на показ. Дори балконът – от стъкло, по протежение на целия горен етаж, надвиснал над басейна с невидим ръб три етажа по-долу.

Къщата се изцъклила като око без клепач.

Куклена къща в реални размери.

* * *

Тази вечер има своеобразно откриване – празненство. Желязната порта е отворена. Вратите са отключени. Хората най-сетне са поканени да влязат.

Къщата е като отворен кошер – жужи от оживление.

Доста пищно тържество за шестнайсети рожден ден – специално поръчани сандвичи, триетажна торта, диджей, който превръща вътрешния двор от син пясъчник в дансинг. Наети смокинги и излъскани обувки, вчесани коси и рокли „Холстън“ и „Беджли Мишка“ от „Нордстром“ в мола в Ла Кантера.

В осем вечерта всички се събират на едно място, за да изпеят „Честит рожден ден“. Осветлението угасва. Шестнайсет свещи се отразяват върху тъмната стена от прозорци. Рожденичката си пожелава нещо, духва свещите и за миг потапя всички в мрак. Гостите виждат светлините на собствените си малки къщи далеч долу, виждат града така, както къщата вижда тях. За момент се чувстват част от нея, от тази къща. Тя обаче не им принадлежи. На никого от тях.

Принадлежи на Майката.

Отново светват лампите. Тортата е смачкана. Тъмните прозорци приличат на огледала в мрака, гостите съзират в тях собствените си отражения. Вече не виждат какво става навън.

Но чуват.

Писъка. Докато тяло лети към земята.

И после. Ужасяващото тупване.

Екот – звуци, които тази къща е чувала и преди.

Откъс: „Неговата и нейната“ на Алис Фини - трилърът, който завладя Netflix

noreply@blogger.com (grisha1) — Wed, 08 Jul 2026 10:17:05 +0000

Не се доверявайте на нито един от персонажите в този главозамайващ роман от авторката на „Камък, ножица, хартия“

„Неговата и нейната“ (Сиела, превод Мариана Христова) е новият роман от кралицата на сюжетните обрати Алис Фини, вдъхновил един от най-популярните криминални сериали на Netflix през последните месеци – „His & Hers“ – който прекара седмици наред в топ 10 в платформата. Сега трилърът от авторката на обичаните мистерии „Камък, ножица, хартия“, „Понякога лъжа“ и „Дейзи Даркър“ излиза и на български език, за да завлече читателите в плетеница от измамни обрати и да ни припомни, че: „Във всяка история има поне две страни. Моята и твоята. Нашата и тяхната. ТОЙ и ТЯ. И това означава, че някой винаги лъже.“

Когато старши инспектор детектив Джак Харпър поема поста на шеф „Тежки престъпления“ в английското селце Блекдаун, той не очаква, че ще бъде особено зает на работа. Сгушени в стара гора в постоянна сянка, Блекдаун и неговите жители сякаш завинаги са останали приковани в миналото. Докато един случай не разтърсва малката им общност. Млада жена е убита по особено жесток начин, а следите водят към най-неочакваните заподозрени.

За Джак този случай е различен. Защото той познава жертвата много добре.

Новината за убийството ѝ стига и до нюзрума на местната медия, където работи журналистката Ана Андрюс. Да отрази случая е последното нещо, което ѝ се иска, но връзката ѝ с младата жена се оказва по-дълбока, отколкото предполага.

Две гледни точки. Неговата и нейната. Една истина. И поредица от тайни, измами, трагедии и болки.

За любителите на майсторски написаните трилъри името на Алис Фини отдавна се е превърнало в запазена марка за взривоопасна комбинация от безупречен стил, многопластови, живи персонажи и главозамайващ сюжет. „Неговата и нейната“ е пристрастяващ психологически трилър в духа на „Не казвай сбогом“ и книгите на Фрида Макфадън. Роман, в който читателите не бива да се доверяват на нито един от героите. Защото „най-опасните лъжи винаги са тези, които казваме сами на себе си.“ Следва откъс.

Вибрацията на телефона ме събужда от онзи сън, от който не желая да ме будят. Онзи, в който не съм мъж на четиридесет и няколко години, не живея в къща с ипотека, която не мога да си позволя, с малко дете, на чиято енергия не мога да издържа, и жена, която не ми е съпруга, но все пак ме дразни. На мое място един по-свестен мъж щеше да си е взел живота в ръце, вместо да броди насън като сомнамбул в един живот, който вече е преотстъпил.

Присвивам очи в тъмното, поглеждам към телефона си и виждам, че е вторник сутринта. Освен това е идиот- ски рано, затова изпитвам облекчение, че съобщението май не е събудило никого другиго. В тази къща недоспива- нето обикновено води до ужасни последствия, макар и не за мен – аз открай време съм си нощна птица. Това, което чета на екрана, не бива да ме въодушевява, но така става. В името на истината, откакто напуснах Лондон, работата ми е скучна като чекмеджето за бельо на някоя монахиня.

Тук съм шеф на „Тежки углавни престъпления“ – звучи вълнуващо, но сега работя в най-дълбоките и мрачни кътчета на Съри и това е крайно невълнуващо. Блекдаун е типично английско село на по-малко от два часа път от столицата и тук дребните престъпления и от време на вре- ме някоя кражба с взлом са най-„тежки углавни“. Селото е скрито от външния свят от дървета, които стоят на пост. Старата гора сякаш държи Блекдаун – и неговите жители – приковани в миналото, както и в постоянна сянка. Но никой не може да отрече, че е красиво, в стереотипния романтичен стил на изобразителното изкуство. Старите алеи и тесните улици са изпълнени с изобилие от къщички със сламени покриви, бели оградки, възрастни жители, които значително надвишават средностатистическия брой за населените места в страната, и престъпност, чието ниво е осезаемо под средното. Блекдаун е от онези места, на които хората идват да умрат – място, на което никога не бих помислил, че ще живея.

Продължавам да гледам съобщението на телефона си и лигите ми направо текат, докато жадно поглъщам думите:

Неизвестна жена, мъртва, открита в гората Блекдаун през нощта. ТУП необходими. Обади се, моля те.

Само при мисълта, че тук са открили тяло, ми се стру- ва, че трябва да има някаква грешка, но вече знам, че няма. Десет минути по-късно съм прилично облечен, зареден с кофеин и в колата.

Последният ми модел 4х4 втора ръка май има нужда от миене и аз осъзнавам – малко късничко, – че и аз имам. Подушвам си мишниците и се замислям дали да не се върна в къщата, но не искам нито да губя време, нито да будя никого. Ненавиждам начина, по който понякога ме поглеждат и двете. Имат еднакви очи, прекалено често из- пълнени със сълзи и разочарование.

Може би съм прекалено ентусиазиран и нетърпелив да стигна до местопрестъплението преди всички други, но не мога да се спра. Нищо толкова лошо не се е случвало тук от години и тази новина ме кара да се чувствам добре, изпълнен с оптимизъм и енергия. Когато си работил в полицията толкова дълго, колкото мен, проблемът е, че за- почваш да мислиш като престъпник, без никой да те виж- да като такъв.

Завъртам ключа и се моля колата да запали. Избягвам проблясъка на своето собствено отражение в огледалото. Косата ми – сега повече сива, отколкото черна – стърчи във всички посоки. Под очите ми има черни кръгове и изглеждам по-стар, отколкото помня, че съм. Опитвам се да утеша егото си: по дяволите, все пак е посред нощ. Освен това не ми пука как изглеждам, а мнението на другите е по-маловажно дори от моето. Поне така си повтарям.

Шофирам с едната ръка на волана, докато другата опипва четината, набола по брадичката ми. Може би трябваше поне да се обръсна. Поглеждам надолу към омачканата си риза. Сигурен съм, че имаме дъска за гладене, но нямам представа нито къде е, нито кога съм я използвал за последен път. За първи път от много отдавна се питам какво виждат другите хора, когато ме погледнат. Навремето бях страхотен пич. Бях много неща.

Още е тъмно, когато спирам на паркинга на Националния тръст, но виждам – въпреки че дойдох направо тук, – всички други май са ме изпреварили. Има две полицейски коли и два минивана, както и коли без обозначения. Криминалистите вече са на местопрестъплението, както и детектив-сержант Прия Пател. Засега изборът ѝ на кариера не е успял да я смачка; тя все още е нова и лъскава. Прекалено млада, за да остави работата да я накара да се почувства стара, твърде неопитна, за да знае какво в край на сметка ще ѝ причини тя. Какво причинява на всички ни. Постоянният ѝ ентусиазъм е изтощителен, както и не- изменната ѝ бодрост. Само като я погледна, ме заболява главата, затова предпочитам да не го правя – дотолкова, доколкото е възможно, когато работиш с някого всеки ден.

Прия забързва към колата ми и опашката ѝ започва да се мята наляво-надясно. Очилата ѝ с рамка от черупка на костенурка се плъзват надолу по носа ѝ, а големите ѝ лешникови очи се изпълват с малко прекалено въодуше- вление. Тя изобщо не изглежда така, сякаш са я измъкнали от леглото посред нощ. Тесният ѝ костюм със сигурност не може да запази топлината в дребното ѝ тяло, а току-що лъснатите ѝ спортни ботуши с дебела подметка леко се плъзват по калта. Изпитвам странно задоволство да видя как се цапат.

Понякога се чудя дали колежката ми не спи напълно облечена, в случай че трябва да тръгне бързо. Преди ня- колко месеца подаде специална молба да я прехвърлят тук, за да работи под моето ръководство, макар че един бог знае защо. Ако някога в живота ми е имало време, в което съм бил толкова нетърпелив в работата си, колкото Прия Пател, не си спомням.

Веднага щом излизам от колата, започва да вали – истински порой, който за секунди се просмуква в дрехите ми и не спира да ме напада отгоре. Вдигам глава и оглеждам небето, което си мисли, че е нощ, макар че вече е сутрин. Луната и звездите щяха още да се виждат, ако не ги покриваше одеяло от черни облаци. Поройният дъжд не е оптимален за опазване на веществени доказателства на открито.

Прия прекъсва мислите ми и аз, без да искам, затръшвам вратата. Тя се втурва към мен, опитва се да задържи чадъра си над главата ми, но аз я избутвам.

– Старши инспектор детектив Харпър, аз...

– Сто пъти съм ти казвал: моля те, наричай ме Джак. Не сме в армията – прекъсвам я аз.

Лицето ѝ наподобява замръзнал кадър. Прилича на сгълчано кутре и аз се чувствам като нещастния стар грубиян, в който знам, че съм се превърнал.

– Екипът от „Целеви патрул“ ни повика – казва тя.

– Има ли още някой от тях тук?

– Да.

– Добре, искам да говоря с тях, преди да си тръгнат.

– Разбира се. Тялото е насам. Ранните индикации по-

казват, че...

– Искам да го видя сам – прекъсвам я аз.

Неразкрити мистерии и зловещи градски легенди в „Каталог на студените досиета“

noreply@blogger.com (grisha1) — Tue, 07 Jul 2026 09:41:08 +0000

Какво би се случило, ако поредица от жестоки убийства, подобни на тези, извършени от Тед Бънди, Джефри Дамър или Зодиака, всъщност са дело на жена? И ако години по-късно именно жена се заеме с повторното им разследване? Това са въпросите, които си задава канадската писателка на мистерии Симон Сейнт Джеймс

Вдъхновена от непрекъснато нарастващия интерес към истинските престъпления, авторката решава да преобърне утвърдения модел на класическата криминална мистерия. Вместо познатия сюжет, в който жесток мъж извършва престъпление, а друг мъж, обикновено брилянтен детектив или полицейски инспектор, разплита случая, Сейнт Джеймс предлага една нова идея. Тя изследва възможността серийният убиец да е жена и си задава въпросите с какво тя би се различавала от мъжете, оставили кървав отпечатък в криминалната история, и най-вече как подобен случай би бил възприет и представен от медиите.

Позната на българските читатели с умението си да изгражда завладяващи мистерии, в които убийства, семейни тайни, свръхестествени елементи и разбира се, романтика се преплитат в напрегнати и въздействащи сюжети, както в издадените до момента от Benitorial романи – „Момичетата от пансиона“ и „Мотел „Залез“, Сейнт Джеймс и този път остава вярна на отличителния си почерк.

С „Каталог на студените досиета“ (Бениториал, превод Майре Буюклиева), номиниран през 2022 г. в категорията „Мистерия и трилъри“ на наградите на Goodreads, канадската писателка привлича вниманието на почитателите на напрегнатите криминални истории, като отново залага на две времеви линии – 1977 и 2017 година, чрез които, надграждайки напрежението, разкрива злокобната градска легенда на Клер Лейк.

Още с първите страници тя ни отвежда в щата Орегон от 70-те години на XX век – място и време, белязани от страховитата слава на някои от най-известните серийни убийци в американската история.

В привидно спокойното градче двама мъже са застреляни хладнокръвно, а всички улики сочат към местната богата наследница Бет Гриър. Макар съдът да я оправдава, общественото мнение никога не го прави. Наречена от медиите „Смъртоносната лейди“, Бет се оттегля от света и прекарва следващите четири десетилетия в уединение зад стените на внушителното си семейно имение.

Четиресет години по-късно тя най-сетне решава да разкаже своята история. Изненадващо обаче не избира да го направи пред полицията, а пред Шиа Колинс – авторка на блог за истински престъпления, обсебена от неразкрития случай. Единственото условие на Бет е срещите им да се провеждат в мрачното имение „Гриър“, където тайните от миналото отказват да останат погребани.

Сейнт Джеймс впечатляващо балансира между криминалната мистерия и паранормалното, изграждайки готическа атмосфера, в която границите между възможното и необяснимото постепенно се размиват. Реалистичната основа на сюжета е толкова убедителна, че читателят неведнъж се пита дали в историята няма нещо истинско. Именно тази правдоподобност прави жестокостта на престъпленията още по-въздействаща, а присъствието на необяснимото – още по-смразяващо. Умелото преплитане на реалното и свръхестественото превръща романите на канадската писателка в увлекателно четиво дори за читатели, които обикновено не посягат към истории с паранормални елементи, защото в тях свръхестественото никога не е самоцел.

Неслучайно в свои интервюта самата Сейнт Джеймс признава, че често пише за темите, които силно я плашат, тъй като приема това за начин да изследва собствените си страхове. Именно така тя обяснява и нарастващата популярност на документалните поредици, подкастите и блоговете за истински престъпления, които според нея предлагат безопасно пространство, в което човек може да се изправи срещу страховете и травмите си, без да бъде изложен на реална опасност.

В света на Сейнт Джеймс духовете не са просто неспокойни души, те са въплъщение на вината, скръбта и травмите, които отказват да останат в миналото. Истинското освобождение настъпва едва когато героите намерят сили да се изправят срещу себе си и да приемат онова, което дълго са се опитвали да заглушат. Любителите на истории за истински престъпления със сигурност ще се насладят на този трилър, пропит от зловеща готическа атмосфера.

Симон Сейнт Джеймс е авторка на бестселъри на The New York Times и USA Today, сред които познатите на българските читатели „Момичетата от пансиона“ и „Мотел „Залез“, както и най-новото ѝ заглавие „Каталог на студените досиета“. Преди да се отдаде изцяло на писането, тя работи в телевизионната индустрия в продължение на двайсет години. Дебютният ѝ роман The Haunting of Maddy Clare е отличен с две награди RITA, присъждани от Сдружението на писателите на романтична литература в Америка (Romance Writers of America), както и с наградата „Артър Елис“ на Сдружението на авторите на криминални романи в Канада (Crime Writers of Canada). Следва откъс.

Имението „Гриър“ се издигаше на хълм с изглед към града и океана. За да стигне до него от централната градска част, човек трябваше да остави зад гърба си красивите магазини и поскърцващите докове и да измине пътя, който се виеше нагоре към скалите. Да пресече сърцето на Клер Лейк – онази част от града, където живееха местните, а туристите почти не стъпваха. Да мине покрай съзвездието от магазини и ниски жилищни блокове, кварталните бистра и фризьорски салони. В покрайнините погледът се спираше върху новите сгради, построени между подножието на скалите и равния терен край брега на вътрешното езеро, дало името си на града.

Земята беше твърде влажна и камениста, за да позволява мащабно строителство, така че по-новите проекти се ограничаваха до горите и двулентовите пътища.

Около западната част на Клер Лейк имаше къщи, построени през седемдесетте, ниски сгради от кафяви тухли с кремави фасади и изрядно поддържани градинки от хора, които живееха там вече четиресет години. След тях в останалата част на крайбрежието нямаше нищо друго освен черни пътища, използвани единствено от планинари, ловци, рибари и тийнейджъри, които си търсеха белята. През седемдесетте къщите около езерото бяха за заможните, за хората с добри професии. Всички останали живееха в града. А ако човек бе богат, се местеше горе, на хълма.

Пътят започваше от северната страна на езерото и постепенно се изкачваше. Къщите бяха отдалечени една от друга, за да могат да се радват на уединение, а пътищата се оставяха тесни и неравни, сякаш за да държат външните настрана. Богатите бяха дошли в Клер Лейк през двайсетте, при основаването на града, в търсене на място, което е едновременно красиво, уединено и евтино за строеж на големи къщи. Бяха донесли парите си от Портланд и Калифорния и се бяха заселили тук. Някои домове бяха останали празни след срива на борсовия пазар, но бяха заселени отново по време на икономическия бум след Втората световна война. Хората, които живееха тук, наричаха квартала „Арлън Хайтс“.

Имението „Гриър“ беше една от първите къщи в него. Грозен архитектурен Франкенщайн още от построяването си – псевдовикториански стил със скосени покриви и остри кули, но със стени от масленожълти тухли. А когато Джулиан Гриър купи къщата през 1950 година с наследеното си наскоро богатство, натрупано от фармацевтичен бизнес, я загрози още повече. Той преобразува долния етаж в модерен стил с прави линии и тъмнокафяво дърво. Освен това изби поредица от прозорци на гърба на къщата с идеята да отвори тъмната и мрачна вътрешност. Прозорците гледаха към задния двор и скалата, която се спускаше към океана отвъд.

Резултатът трябваше да е зашеметяващ, поразителен, но както обикновено в живота на Джулиан, нещата не се подредиха по план. Прозорците се замъгляваха и гледката беше потискаща. Ливадата изглеждаше повехнала и мъртва, а океанът отвъд скалата бе неспокоен и студен. Гриър бе направил ремонта с надеждата да достави удоволствие на новата си съпруга Мариана, но вместо това неумолимата гледка я смущаваше и тя държеше завесите спуснати. Беше обзавела останалата част от къщата прилежно, но равнодушно, което бе и предвестник за развитието на брака им. Нещо в дома на семейството потискаше смеха и убиваше радостта. Може би звучеше драматично, но всички, които бяха живели там, знаеха, че беше точно така.

През 1975 година и Джулиан, и Мариана вече бяха намерили смъртта си: той, потънал в собствената си кръв по кухненския под, а тя – сред изкривените останки на автомобилна катастрофа. Къщата безразлично наблюдаваше всичко.

Тази вечер валеше – студен проливен дъжд, който идваше откъм океана. „Арлън Хайтс“ бе притихнал, а имението „Гриър“ тънеше в мрак. Дъждът се разплискваше яростно по стъклата и рисуваше линии по големите прозорци, загледани в моравата на задния двор. Тъмните скелети на дърветата от двете страни на къщата се накланяха напред-назад под напора на силния повей, а клоните дращеха по покрива. Тежките капки образуваха дълбоки шупли по празната автомобилна алея. Къщата бе застинала и безмълвна и стоически понасяше поривите на вятъра и водата.

На моравата нещо раздвижи повърхността на тревата. Допирът на стъпка. Вътре в къщата една от вратичките на шкафовете се отвори в тъмната кухня, изскърцвайки леко сред тишината.

На прозореца на спалнята изникна силует, тъмен и неясен. Може би размитото очертание на лице. Отпечатък от ръка се появи на прозореца, дланта се притисна в стъклото. За секунда се задържа там, бледа и бяла, макар да нямаше кой да я види.

Вятърът стенеше под стрехите. Следата избледня. Силуетът се оттегли в мрака. А къщата отново застина.