Книжен ъгъл

Класация Книжен ъгъл - най-продавани книги 13 май - 19 май

noreply@blogger.com (grisha1) — Wed, 20 May 2026 11:08:11 +0000

1. Стив Бери. Дяволската библия. Обсидиан

2. Рене Карабаш. Остайница. Жанет 45

3. Мохамед Халаф. Земите на вечните войни. Вакон

4. Анна Заркова. Правосъдие за продан. Колибри

5. Ясен Григоров. Великан Мързелан. Точица

Откъс: „Преди споменът да избледнее“ - трета книга от поредицата „Преди кафето да изстине“ на Тошиказу Кавагучи

noreply@blogger.com (grisha1) — Wed, 20 May 2026 09:55:02 +0000

След огромния успех на дебютния му роман „Преди кафето да изстине“, продаден в милиони екземпляри и филмиран през 2018 година, популярният японски драматург и писател Тошиказу Кавагучи създава още една книга с истории за токийското кафене „Фуникули-фуникула“. Но триумфът не стихва и ето че идва ред на третата книга.

„Преди споменът да избледнее“ (Колибри, превод Васил Велчев. Корица Люба Халева. Консултант японист Маргарита Укегава) отвежда читателите в живописния град Хакодате на остров Хокайдо, в кафене „Дона Дона“, което, също като легендарното „Фуникули-фуникула“, предлага вълшебна машина на времето. И към старите познайници се добавят нови персонажи и разнолики човешки съдби.

Дъщеря, чиито родители са загинали при автомобилна катастрофа, се връща в миналото, за да излее болката си от самотата, на която е обречена. Известен комик се среща с покойната си съпруга, за да превъзмогне отчаянието от тежката загуба. Млада жена се пренася в бъдещето, за да дари утеха на своята сестра, съкрушена от смъртта ѝ. Млад мъж разкрива късно осъзнатите си чувства към приятелка от детинство, застигната от нелечима болест. Неумолимото правило гласи, че реалността не може да се промени. Ала усещането за близост и споделени емоции изпълва с душевно спокойствие, вдъхва сили и воля за пълноценен живот. И тъкмо това придава смисъл и цел на тези магични, окриляващи и паметни мигове, преди кафето да изстине. С японска чувствителност и емпатия Кавагучи придружава своите герои в съкровено пътуване през времето към скъп човек, но и към себе си, за да остане жив споменът в сърцето.

Роден през 1971 година, Тошиказу Кавагучи е изявен японски драматург и писател. Неговият дебютен роман „Преди кафето да изстине“ (2015) представлява адаптация на едноименната му пиеса, удостоена с Голямата награда на Фестивала за драматургия в Сугинами. Романът е филмиран от японската режисьорка Аюко Цукахара със заглавие „Кафене „Фуникули-фуникула“ (2018). Преведен е в повече от 30 страни, а продадените екземпляри само в Япония надхвърлят 1 милион. Следва втора книга с истории от кафенето, която също се превръща в бестселър, а посланието е неизменно – макар и да не си в състояние да повлияеш на хода на събитията, можеш да прозреш себе си, да преосмислиш и да се помириш с миналото, да надникнеш в бъдещето, за да продължиш напред окрилен, отхвърлил бремето на угризенията и чувството за вина.

С японска деликатност и тънък усет за магичното Кавагучи открехва портала на времето за една поредица от вълшебни приключения в кратките мигове, преди кафето да изстине. Следва откъс

Ако можехте да се върнете в миналото, с кого бихте искали да се срещнете?

– Защо си в Хокайдо?

Гласът на Кей Токита звучеше металически в слушалката.

– Хей, успокой се, всичко е наред.

Нагаре Токита чуваше гласа на жена си за първи път от петнайсет години. В момента той беше в Хокайдо – по-точно в Хакодате.

Хакодате е пълен със сгради от западен тип, датиращи от началото на двайсети век. Разпръснати из целия град, те притежават уникален архитектурен облик, характерен с това, че приземните етажи са проектирани в традиционен японски стил, а горните – по западен образец. Кварталът „Мотомачи“, разположен в подножието на планината Хакодате, е популярна туристическа дестинация. Старинния чар на града придават забележителности като бившата обществена зала, правоъгълния бетонен електрически стълб – първия издигнат в Япония – и червените тухлени складове в историческия район на залива.

Кей, на другия край на телефонната линия, беше в Токио в едно кафене, което предлагаше на клиентите възможността да пътуват във времето. Казваше се „Фуникули-фуникула“. Тя се беше пренесла петнайсет години напред в бъдещето, за да се срещне с дъщеря си. Разполагаше с малко време, преди кафето ѝ да изстине. Тъй като Нагаре беше далеч, чак в Хокайдо в Северна Япония, нямаше представа доколко то е изстинало. Така че се стараеше да се придържа към същественото.

– Няма време да обяснявам защо съм в Хокайдо. Моля те, просто ме изслушай.

Разбира се, Кей знаеше много добре, че няма време.

– Какво? Няма време? Аз съм тази, която няма време! – Звучеше разстроено.

Но Нагаре не обърна внимание на това.

– Там има една девойка, нали? На вид ученичка в прогимназията.

– Какво? Ученичка? Да, тук е. Същата, която посети кафенето преди около две седмици. Дойде от бъдещето, за да се снима с мен.

За Кей това бе станало преди две седмици, но за Нагаре се беше случило цели петнайсет години по-рано.

– Тя има големи кръгли очи... и носи поло?

– Да, да. Какво за нея?

– Добре, просто се успокой и слушай. Ти по случайност си се озовала петнайсет години напред в бъдещето.

– Както вече ти казах, едва чувам какво говориш.

В този момент мощен порив на вятъра връхлетя Нагаре точно когато се канеше да ѝ каже нещо важно. Духаше силно в телефона му, правейки разговора почти невъзможен. Притиснат от липсата на време, той ускори темпото.

– Както и да е, тази девойка, която виждаш… – изрече по-високо.

– А? Какво? Тази девойка?

– Тя е нашата дъщеря!

– Какво?

Телефонът в ръцете на Нагаре съвсем замлъкна. После вместо гласа на Кей чу как средният часовник на стената във „Фуникули-фуникула“ започна да бие, разнесе се познатото дан, дан. Той леко въздъхна и взе да обяснява спокойно.

– Съгласи се да се пренесеш десет години напред в бъдещето, затова мислиш, че детето ти е на около десет, но е станала грешка и си се оказала там след петнайсет години. Вероятно годините и часовете са се разменили и си се озовала в кафенето не в три следобед, а в десет сутринта, и не след десет, а след петнайсет години. Погледни средния часовник на стената. Показва десет часà, нали?

– Аха.

– Разбрахме това, когато ти се върна. В момента обаче сме в Хокайдо по неотложни причини, които не мога да обясня, защото няма време.

Нагаре беше изговорил това на един дъх. Но сега направи пауза.

– Във всеки случай не разполагаш с много време, така че просто огледай добре нашата пораснала здрава и хубава дъщеря и се върни в настоящето – каза той нежно и затвори телефона.

От мястото, където стоеше, можеше да види правата наклонена улица, спускаща се към разстлалата се синева на океана, и небето отвъд, което сякаш увенчаваше пристанище „Хакодате“. Нагаре се завъртя на пета и влезе в салона на кафенето.

Дзън-дзън

Хакодате се слави с множество стръмни улици. Деветнайсет от тях имат имена, в това число „Склон Ниджукен“, започваща от най-стария електрически стълб в Япония, и „Склон Хачиман“, чието начало е близо до червените тухлени складове в района на залива. Също и „Гледка към рибите“ и „Гледка към корабите“, изкачващи се от крайбрежието. По-нататък по хълма са „Склон на мидите“ и „Склон на зелената върба“, водещи към Ячигаширачо, което означава „квартал в началото на низината“. Има обаче една улица, която не присъства на туристическите карти. Местните я наричат „Безименен склон“. Кафенето, в което работеше Нагаре, се намираше по средата на „Безименен склон“.

Казваше се „Дона Дона“ и с него бе свързана чудата градска легенда.

Ако седнеш на определено място, то те връща назад във времето в момент, който пожелаеш.

Но правилата бяха изключително досадни и ужасно неприятни.

1. Единствените хора, които можеш да срещнеш в миналото, са вече посещавалите кафенето.

2. Каквото и да направиш, докато си в миналото, не можеш да промениш настоящето.

3. За да се върнеш назад във времето, трябва да седнеш именно на това място. Ако е заето, се налага да изчакаш, докато се освободи.

4. След като се пренесеш в миналото, не бива да мърдаш от мястото.

5. Пътуването ти започва от мига, в който бъде налято кафето, и приключва, когато то изстине.

Досадните правила не свършваха дотук. Въпреки това днес отново клиент, чул този слух, щеше да посети кафенето.

Когато Нагаре влезе в салона след телефонния разговор, Нанако Мацубара, опряла лакти на плота, го попита директно:

– Нагаре, защо не остана в Токио? Все още ли мислиш, че беше добра идея да дойдеш тук?

Нанако бе студентка в частния университет „Хакодате“, специализиран в областта на търговията и бизнеса. Облечена в светлобежова блуза, пъхната в широки панталони, тя изглеждаше доста модерна. Гримът ѝ беше деликатен, косата – леко накъдрена и вързана отзад с ластик.

Нанако бе чула, че покойната съпруга на Нагаре ще посети токийското кафене, за да се срещне с дъщеря си. Като се имаше предвид, че това беше единственият шанс за него да зърне жена си, която не бе виждал цели петнайсет години, Нанако смяташе, че е странно Нагаре да не я поздрави лично, а по телефона.

– Да, може би – промърмори той, докато минаваше покрай нея, за да застане зад бара. На стола до Нанако седеше изглеждащата леко сънена доктор Саки Мураока с книга в ръце. Саки работеше в психиатричното отделение на една от болниците в Хакодате. Двете с Нанако бяха редовни клиентки на кафенето.

– Не искаше ли да я видиш отново?

Нанако не откъсваше любопитния си поглед от Нагаре, гигант, висок почти два метра.

– Разбира се, но трябваше да се съобразя с обстоятелствата.

– В какъв смисъл?

– Тя дойде да види дъщеря си, не мен.

– Въпреки това…

– Всичко е наред. Признавам, че мина доста време, но спомените ми са все още живи...

Нагаре искаше да каже, че би направил всичко, за да може майка и дъщеря да прекарат тези ценни мигове заедно.

Възможно ли е един смотльо да се превърне във велик герой?

noreply@blogger.com (grisha1) — Tue, 19 May 2026 10:27:01 +0000

Британският писател Тим Колинс представя комична история, вдъхновена от Древен Рим

Световноизвестният автор Тим Колинс, станал популярен у нас с поредицата за кучето детектив Шаро Холмс, връща децата две хиляди години назад във времето с нова хумористична книга. „Дневник на Смотлий Максим“(Ентусиаст, превод Анелия Петрунова), разказва за едно непохватно момче и неговите нелепи опити да стане славен римски воин. Изпълнена с редица абсурдни ситуации, непрестанен смях и факти за Римската империя, историята проследява ежедневните неволи на едно дете, съчетани с опасностите и хаоса на античния свят.

Тим Колинс е автор на над трийсет детски заглавия. Неговите книги са преведени на повече от четиресет езика и са отличени с престижни награди във Великобритания и Германия включително „Manchester Fiction City Award“ и „Lincolnshire Young People's Book Award“. През 2021 г. писателят попада в краткия списък на годишните награди „Spark!“, чиито победители се избират от малките читатели във Великобритания.

Най-новата му книга у нас запознава децата със Смотлий Максим – подрастващо момче, което живее в Древен Рим. Неговият дневник представлява комедиен разказ за подвизите и отчаяните му опити да осъществи своята най-голяма мечта – да се превърне във велик герой. Но героизмът не му е присъщ и той ще трябва да потърси помощта на учителя Який, който да го въведе в благородното изкуство на битките.

Смотлий не е смел, не е силен и със сигурност не е готин, но единственото му желание е да стане мускулест боец досущ като брат си Снажний. Пътят към неговата „слава“ обаче е осеян с поредица от препятствия, публични унижения и особено лош късмет.

Баща му не го слуша, приятелите му му се подиграват, а майка му се интересува повече от свещените кокошки, отколкото от него. Момчето знае, че в себе си таи могъщ воин, който само чака подходящото приключение, за да излезе наяве и да се докаже. А дали няма да му помогне и едно побутване от самия Юлий Цезар?

Проф. Кирил Топалов донася „Огънят“

noreply@blogger.com (grisha1) — Tue, 19 May 2026 09:26:09 +0000

Аз съм поп Пейо, презвитер на Софийската (все още се нарича и със старото си име Сардикийска) митрополитска черква „Света Марина“ и доскоро духовен баща на най-красивия юноша, какъвто някога сте срещали в живота си, на най-даровития, най-изкусния майстор-ваятел на златото, какъвто би могъл да съществува и какъвто бихте могли да си представите.

Светилото в областта на българските литература, кино и дипломация Проф. Кирил Топалов се завръща с нов, приносен за историята на София роман. Посветено на академик Петър Динеков, изданието на „Огънят“ се появява в книжарниците на 21 май. Това е смайваща с дълбочината си притча за живота в София през XVI век и за трагичната участ на златаря свети Георги Нови Софийски.

Разказана през изповедта на поп Пейо – духовник, разкъсван между дълга към Бога и вината към човека – романът задава болезнено актуални въпроси за смисъла на вярата, цената на ревността и човешката способност да превръща любовта в страдание. „Бъхтим се, Господи, трепем се – помежду си и сами себе си – и какъв е смисълът? Уж си ни създал да бъдем братя, а си позволил да станем Каин и Авел…“

„Огънят“ впечатлява не само с монументалния си размах, но и с езика си – наситен, образен и дълбоко въздействащ. Изданието излиза с майсторска корица на художника Дамян Дамянов.

Премиерата на романа ще се състои на 21 май от 18:30 ч. в Софийска градска художествена галерия – навръх рождения ден на проф. Топалов. В разговора за книгата ще се включат проф. Михаил Неделчев, Георги Цанков и Йордан Ефтимов, а откъс от романа ще прочете големият български актьор Михаил Петров.

Класация Книжен ъгъл - най-продавани книги 6 май - 12 май

noreply@blogger.com (grisha1) — Tue, 12 May 2026 13:39:00 +0000

1. Чарли Донли. Познай отново. Хермес

2. Сонсолес Онега. Дъщерите на прислужницата. Колибри

3. Сара Уин-Уилямс. Небрежни хора. Озон

4. Кирил Попов. Български народни орнаменти. Изток-Запад

5. Алекси Дормал, Доминик Рок. Ана Ана. Плюшени книжари. Пурко

Откъс: Стив Бери написа „Дяволската библия“ - приключение №20 на Котън Малоун

noreply@blogger.com (grisha1) — Tue, 12 May 2026 13:25:00 +0000

Котън Малоун, ветеран от специален отряд „Магелан“, заминава за Швеция, където по-малката сестра на крал Вилхелм I е отвлечена. Искането за откуп е твърде необичайно. 800-годишна книга, Кодекс Гигас, най-големият средновековен ръкопис в света.

Плячкосан от шведите в Бохемия през 1648 г. по време на Трийсетгодишната война, той се съхранява в Стокхолм близо четири века. А междувременно се е сдобил с далеч по-загадъчно име – Дяволската библия.

Сега чехите си искат Кодекса и шведите са съгласни да го върнат, но друга сила се опитва да осуети сделката. Списъкът с потенциалните похитители на принцесата е дълъг. Намесени са различни тайни служби. И всичко трябва да бъде извършено при пълна секретност. От Котън Малоун и Касиопея Вит зависи да открият сестрата на краля и да спасят безценния илюстрован ръкопис.

В „Дяволската библия“ (Обсидиан, превод Милко Стоименов) нищо не е такова, каквото изглежда. Верни съюзници се превръщат в опасни врагове. Дългогодишни противници изведнъж стават партньори. И сякаш това не е достатъчно, от миналото на Котън изскачат стари конфликти, които превръщат и без друго сложната, дори хаотична ситуация в нещо далеч по-лично и смъртоносно.

Стив Бери е американски автор на бестселъри в жанра исторически трилър. Роден е през 1955 г. в Джорджия, САЩ, и е завършил право в университета „Мърсър“ в щата Джорджия. Има 30 години адвокатска практика.

Романите на Стив Бери са издадени в общо над 26 милиона екземпляра по целия свят. Преведени са на 42 езика и са излезли в 53 държави. Постоянно се появяват на водещи места в класациите на „Ню Йорк Таймс“, USA Today и др. Средно на всеки 30 секунди някъде по света се продава негова книга.

Стив Бери е сред основателите на Международната асоциация на писателите на трилъри, в която понастоящем членуват близо 6000 автори от цял свят. Три години е съпредседател на асоциацията.

Историята е в сърцето на всеки негов роман. Тя е неговата страст, а също така и на съпругата му Елизабет. Затова и двамата създават фондацията History Matters, която работи за запазване на историческото наследство. От 2009 г. двамата обикалят Америка, за да опазят застрашени исторически съкровища и да събират пари за тази дейност чрез лекции, приеми, галавечери, както и популярните им писателски уъркшопове. Към днешна дата в тези уъркшопове са се включили 3500 ученици и така са събрани 1,5 милиона долара.

Стив Бери се вдъхновява за романите си, като пътува по света. Тези пътешествия всъщност са внимателни проучвания на конкретни места, където да се развива действието в следващата му книга, исторически събития и артефакти. Следва откъс.

Котън Малоун беше в повишена готовност.

Наричаше това състояние „Зебра“. Названието беше заимствано от „Акция „Зебра“, роман на Алистър Маклейн, в който нищо не беше такова, каквото изглеждаше, и всички бяха заподозрени. Сетивата му бяха насочени към шума и суетнята в големия град. Толкова различни и объркващи сигнали. Нищо общо с „Акция „Зебра“, чийто автор беше пренесъл действието в арктическата пустош. По-рано този ден Котън и Стефани Нел бяха приключили със задачите си в Италия, бяха взели директен полет от Флоренция и бяха пристигнали тук преди три часа.

– Имам проблем, Котън. И то голям. Много ми е неприятно, че се налага да те моля. Но ми трябва помощта ти. Незабавно.

Той не се поколеба дори за миг.

– Можеш да разчиташ на мен.

А проблемът?

Единствената сестра на шведския крал, шейсет и осем годишната принцеса Люса, била отвлечена от улиците на Стокхолм близо до дома си. Тя разхождала кучето си, както правела всеки ден, когато била в града. Кучето се върнало само, без стопанката си. Трескавото издирване не дало резултат. Не след дълго в двореца се получило съобщение, от което станало ясно, че става дума за отвличане и похитителите имат конкретни искания.

Да, това наистина бе проблем. И то какъв.

Двамата със Стефани Нел имаха среща в двореца в 16:30 ч., затова решиха да си направят ранна вечеря. Очакваше ги дълга нощ. Добре че бяха успели да подремнат в самолета.

За нещастие, времето не беше на тяхна страна. Оловното небе се беше надвесило толкова ниско, че беше обгърнало Стокхолм в преждевременен сумрак. Бурята, връхлетяла града, беше донесла обилна влага, която проникваше през дрехите. Котън и Стефани бяха облекли шлифери и носеха чадъри. Минувачите наоколо, до един бързащи час по-скоро да се озоват на сухо, бяха облечени по същия начин.

Котън винаги беше смятал Стокхолм за един от най-прекрасните градове на света с викингско минало и космополитно настояще. Шведската столица предлагаше очарователна комбинация от култура и природа, а обстоятелството, че беше изградена върху острови, означаваше, че човек никога не е твърде далече от водата. Освен това, за разлика от повечето големи градове, водата тук бе чиста, подходяща за плуване.

Двамата със Стефани прекосиха моста „Стрьомброн“, за да се озоват на остров, заселен преди повече от хиляда години. Сега върху него се простираше Гамла Стан, Старият град на Стокхолм, очарователен лабиринт от калдъръмени улички, колонади и стълби, които извикваха спомена за една отдавна отминала епоха, когато Швеция е била световна сила. Днес Старият град предлагаше внушителна колекция каменни сгради с пастелни фасади, зад които се криеха магазинчета за сувенири, барове, ресторанти и любимите на Котън книжарници. Те бяха изникнали около средновековния замък „Тре кронур“, или „Трите корони“, заобиколен, както изисквала традицията преди векове, от масивна каменна стена. Днес тук се издигаше Кралският дворец. Едната му страна гледаше към водата, а другата – към площада, на който беше разположен центърът за посетители. Покрай останалите две страни на двореца минаваха улици – едната частна, другата обществена. Котън и Стефани вървяха към обществената.

„Слотсбакен“.

– Предвид случилото се в Тоскана – започна Стефани – не очаквах да дойдеш с мен.

– Какво друго бих могъл да направя?

– Да се прибереш у дома в Копенхаген. Да продължиш да се грижиш за книжарницата.

– Бизнесът върви добре. А аз съм там, където трябва да бъда – заяви напълно искрено Котън.

– Оценявам го. Наистина – кимна тя. – С принцесата сме приятелки. Запознахме се преди десет години. На една възраст сме, дори сме родени на една дата.

Котън знаеше, че възрастта е болна тема за Стефани. Тя никога не говореше за това, не разкриваше на колко години е. Най-добрата му догадка към днешна дата? Между шейсет и пет и седемдесет, но това предположение се основаваше на информация за кариерата ѝ, а не на външния ѝ вид, тъй като Стефани изглеждаше доста по-млада. Във всеки служебен формуляр, който някога беше попълвала, тя неизменно беше вписвала в графата за възраст думите „без отговор“, което създаваше не един и два бюрократични проблема. Но всеки си има своите странности. Дори бившата му шефка.

– Познавам и краля, при това от близо трийсет години – продължи Стефани. – Запознахме се, докато работех в Държавния департамент.

– Затова ли се обърнаха към теб?

– Да, това е една от причините – кимна Стефани.

– Предполагам, че по някое време ще ми кажеш и останалите?

– Не го ли правя винаги?

Котън отвори уста, за да възрази, но Стефани вдигна ръка и го накара да замълчи. Затова той поклати глава и се предаде.

– Няма значение.

Двамата стигнаха до едно кръстовище.

Вляво, където над бурното Балтийско море се събираха още дъждовни облаци, се простираше крайбрежната улица на Стария град. Вятърът се усили, студените му пориви наподобяваха мрачни пръсти, посегнали към сушата. Над малката градина се извисяваше бронзовата статуя на прославения крал Густав III, облечен в униформа на шведския военноморски флот. Кралят стоеше с гръб към водата и с протегната напред ръка, сякаш предлагаше маслинова клонка в знак на помирение с местните бюргери. Поданиците му го намирали за очарователен, но това не попречило на собствените му благородници, които не били съгласни със стремежа му да възстанови абсолютизма, да го убият през 1792 г. Толстой е бил прав. „Властта наистина е дума, чието значение не разбираме.“

Котън и Стефани изчакаха светофара, след което пресякоха и тръгнаха по „Слотсбакен“, широка павирана улица с остър наклон. Навремето тук добивали пясък и чакъл, но оставили кариерата незапълнена, а склона – остър, за да улеснят отбраната на замъка. По-късно улицата била павирана, а покрай южната страна на замъка се появил крепостен ров. Преди няколко века ровът бил засипан, но улицата останала. По нея нагоре-надолу в спорадична процесия се движеха автомобили. Най-привлекателната фасада на двореца, онази, през която се влизаше в съкровищницата и параклиса, се намираше вдясно от Котън и дори тя изглеждаше подгизнала от дъжда.

– Нито шведската полиция, нито службите за сигурност са информирани за случилото се – каза Стефани. – Само част от охраната на двореца, най-близките хора на краля.

– Това разумно ли е?

– Не е наша работа да съдим. Кралят и правителството предпочитат проблемът да бъде решен без излишен шум.

Странно. Особено когато става въпрос за отвличане на кралска особа.

Двамата със Стефани тръгнаха по стръмния склон, мокър от дъжда, за да се изкачат до най-високата точка на Стария град. На върха се издигаше „Сторкиркан“, внушителната седемстотингодишна национална катедрала. Някога католическа, сега църквата беше главният протестантски храм в Швеция. Нямаше същински тротоар, който да отделя пешеходците от автомобилите, само двоен слой павета, наредени едно върху друго. Бетонни колчета с провиснали вериги между тях създаваха своеобразна преграда вдясно, където стръмният наклон водеше до малък паркинг. Вероятно за служители на двореца. Веригите свършваха след петнайсетина метра, където в „Слотсбакен“ се вливаше алеята, която излизаше от паркинга. Входът беше препречен от бариера.

Котън беше уморен. Случилото се през последните дни му се беше отразило. Беше направил неща, за които се предполагаше, че никога няма да направи. А вече не можеше да действа с предишната енергия, без да изпита болка тук-там. Но все пак още беше жив. Още можеше да се мери с най-добрите в професията. Италия беше доказателството за това.

Покрай тях минаха две коли, които се спускаха надолу, към морето и светофара. Стефани крачеше, устремила поглед право напред, потънала в размисли, сякаш дистанцията между нея и някаква неясна болезнена случка в миналото се стопяваше с всяка нейна стъпка. Стискаше здраво чадъра си под поривите на вятъра. Всичко беше наред. Котън беше тук. Задачата му беше да остане в готовност. Тя щеше да му разкаже всичко. Когато преценеше, че е готова.

Котън и Стефани подминаха веригата и бетонните стъпала. Вдясно пред тях се издигаше триумфална арка, която бележеше входа към кралската съкровищница. Униформен гвардеец от дворцовата стража стоеше отвън на пост, а тясната будка му осигуряваше защита от лошото време.

Едно бяло волво зави по „Слотсбакен“, точно на върха на хълма, след което се насочи към тях. Скоростта, с която се движеше автомобилът, привлече вниманието на Котън. Шофьорът натискаше педала на газта надолу по склона, докато останалите му колеги предпочитаха да се оставят в ръцете на гравитацията и да се спуснат по-бавно по влажния паваж.

Двигателят изръмжа.

Стефани вървеше по-близо до улицата. Волвото беше на петдесетина метра, но разстоянието между тях бързо се стопяваше. Котън хвърли поглед назад и видя, че уличното платно е чисто чак до кръстовището.

Той отново насочи вниманието си напред. Волвото беше на трийсет метра. Все още по средата на широката улица. Не представляваше заплаха. Котън знаеше, че европейските шофьори са далеч по-агресивни от американските си колеги. Бързото шофиране не беше нещо необичайно. Дали не развиваше параноя? Може би. Но ако някой наистина те преследва, това вече не е параноя.

Точно така.

Волвото изведнъж се насочи надясно. Право към тях. Беше на двайсет метра. И се движеше бързо.

Котън реагира. Захвърли чадъра настрани, обви лявата си ръка около Стефани, повдигна я във въздуха и притисна и двамата към външната стена на двореца. Волвото летеше към тях.

Точно зад гърба им започваше алеята, която водеше към паркинга. Котън предположи, че колата няма да влети през бариерата. Затова той се наведе рязко, повлече Стефани със себе си, пое удара в земята с дясното си рамо и се претърколи. Стефани пусна чадъра си, който полетя във въздуха. Двамата се промушиха под бариерата, която блокираше входа на паркинга. Волвото не можеше да ги достигне, без да се блъсне в бариерата, след което да продължи надолу.

Дали шофьорът му беше готов да поеме този риск? Определено. Това беше единственият му ход.

Колелата затрополиха по паважа досами стената. Шофьорът осъзна положението, в което беше изпаднал, и в последния момент зави надясно, гумите изпищяха по мокрите павета, преди отново да намерят сцепление и колата да продължи по „Слотсбакен“. Котън изскочи на улицата с надеждата да види регистрационния номер, но това беше трудна задача в дъжда. Волвото вече беше на четиресет метра и се отдалечаваше бързо. Котън успя да различи само първите три букви – FJB, – преди колата да завие зад ъгъла и да се скрие от погледа му.

Какво беше това, по дяволите?

Той помогна на Стефани да се изправи на крака. Гвардеецът тичаше към тях и говореше нещо на шведски.

– Добре сме – увери го Стефани. – Наистина сме добре.

– Трябва да съобщим за случилото се – гвардеецът мигом превключи на английски.

– Има ли камери тук? – попита Котън.

Гвардеецът кимна.

– Имаме среща с хора от охраната на двореца – заяви Стефани, която вече беше дошла на себе си. – Непременно ще обсъдим инцидента с тях.

Гвардеецът остана доволен и се върна на поста си, но преди това вдигна от земята двата чадъра и ги подаде на новодошлите.

– Какво беше това? – попита тихо Стефани, когато той се отдалечи.

– Възможностите са три. Мишената бях аз. Или ти. Или и двамата. Да ти кажа ли кой вариант смятам за най-вероятен?

– Мишената съм аз. Защото никой не знаеше, че ще дойдеш с мен.

– Мисля, че това е правилният отговор.

– Опасявах се, че някой може да приеме тази история твърде лично.

– Това ли е другата причина да съм тук?

Стефани кимна.

– Страхувах се, че участието ми може да усложни ситуация, която и бездруго е достатъчно трудна. Предупредих краля, опитах се да го разубедя, но той настоя да дойда.

Котън зачака.

– Всичко това се случва благодарение на мъж на име Джон Уестлейк.

„Крадци на лебеди“ - след глобалния феномен „Историкът“ посрещаме в ново издание и втория роман на Елизабет Костова

noreply@blogger.com (grisha1) — Tue, 12 May 2026 11:47:00 +0000

Изкуството и любовта играят главни роли в този майсторски написан литературен трилър. През 2025 г. отбелязахме 20 години от издаването на глобалния бестселър на Елизабет Костова – „Историкът“, а сега е време да посрещнем още един феноменален роман от авторката в ново издание!

След дълго отсъствие от книжарниците българските читатели вече могат да открият „Крадци на лебеди“ – втората книга на американската писателка, чиито книги са преведени на над 40 езика по света в тиражи от милиони копия.

Основателката на фондация „Елизабет Костова“, която подпомага развитието на писатели и преводачи в България, отново ни поднася вълнуваща история, изплетена с плътните краски на изкуството, лудостта и голямата любов.

1999 г., Вашингтон. Психиатърът Андрю Марлоу е напълно отдаден на професионалните си ангажименти и страстта си към рисуването. Самотният му, но подреден живот е разтърсен от изключително необичаен пациент. Робърт Оливър – художник, чието име е добре познато в артистичните среди – вади нож и се опитва да се нахвърли върху една от картините в Националната галерия. У себе си той носи две неща – скицник и наръч стари писма.

Състоянието му разпалва интереса на д-р Марлоу, който тръгва по следите на мистерия, простираща се назад във вековете. Обсесията на Робърт Оливър ни отвежда към Нормандия в късните години на XIX век и една трагедия в сърцето на френския импресионизъм.

Изкуството и любовта играят главни роли в този майсторски написан литературен трилър, в който елегантният стил на авторката за пореден път доказва, че Елизабет Костова е една от най-изкусните писателки на нашето време.

В духа на романите на Дона Тарт, „Крадци на лебеди“ (Сиела, превод Йордан Костурков) е изящен, ефирен и задълбочен литературен гид, който ще ви разкрие уникалната красота и автентичната атмосфера на Париж на импресионистите.

Елизабет Костова ловко изследва романтиката, обсесията и страстта, които изграждат портрета на един художник. Със същия разказвачески талант, превърнал „Историкът“ в световен феномен, тя създава богат и въздействащ свят, който остава в сърцето на читателя дълго след последната страница. Следва откъс.

Марлоу

Обадиха ми се за Робърт Оливър през април 1999 година, помалко от седмица след като той бе извадил нож в сбирката картини от деветнайсети век на Националната галерия. Беше вторник, една от тези ужасни сутрини, които понякога се случват в района на Вашингтон, когато през пролетта вече всичко е разцъфтяло, подухва вятър и дори е горещо – опустошителен град и облачно небе, тътен на гръмотевица във внезапно изстиналия въздух. Беше освен това по случайно съвпадение на обстоятелствата точно седмица след касапницата в гимназията в Колъмбайн край Литълтън, щата Колорадо, мисълта за събитието продължаваше да ме преследва също както вероятно са се чувствали и всички други психиатри в страната. Моят кабинет сякаш се бе изпълнил с тези млади хора с техните пушки с отрязани цеви, с техния демоничен гняв. Как ги бяхме пренебрегнали тях – и в още поголяма степен – невинните им жертви?

Неистовото време и унинието в цялата страна онази сутрин ми се бяха сторили слети едно в друго.

Когато телефонът ми звънна, гласът от другата страна беше на един приятел и колега, доктор Джон Гарсия. Джон е чудесен човек – и прекрасен психиатър, с когото преди много време бяхме следвали заедно и който от време на време ме кани на обяд в свой любим ресторант и рядко ми позволява аз да платя сметката. Той работи в спешното от деление на една от най-големите болници във Вашингтон и също като мен има и частен прием.

Сега Джон ми се обаждаше, за да ми каже колко много искал да ми изпрати един пациент и да ми го остави аз да се погрижа за него, като в гласа му долових някаква страст.

– Може да се окаже тежък случай. Не знам как ти ще го прецениш, но бих искал да го вземеш при теб в „Голдънгроув“. Оказа се, че е художник, и то доста известен – миналата седмица го арестували и след това го доведоха при нас. Не говори много и не ни обича много тук. Казва се Робърт Оливър.

– Чувал съм за него, но фактически не познавам работите му – признах аз. – Пейзажи и портрети… струва ми се, че преди две години за него се появи нещо на обложката на „АРТ Нюз“. Какво е направил, за да го арестуват? – Обърнах се към прозореца и застанах пред него, загледан как градът се сипе като скъп бял дребен чакъл върху оградената ливада и очуканата магнолия. Тревата беше вече наситенозелена и за секунда бледа слънчева светлина заля всичко, преди да последва нов пристъп на градушката.

– Опитал се да се нахвърли върху една картина в Националната галерия. С нож.

– Картина ли? Не човек?

– Ами изглежда, че в залата не е имало друг човек в този момент, но пазачът влязъл и го видял как нанася удар върху картината.

– Оказал ли е съпротива? – Наблюдавах как зърната на градушката се посаждат в бляскавата трева.

– Да. Хвърлил ножа на пода, но след това сграбчил пазача и доста яко го разтърсил. Едър човек е. След това спрял и се оставил да го отведат кой знае защо. От музея се колебаят дали да заведат дело за нападение срещу него. Мисля, че ще се откажат, но той е рискувал много.

Пак заразглеждах внимателно задния двор.

– Картините в Националната галерия са собственост на федералното правителство, нали така?

– Така е.

– Какъв нож е използвал?

– Обикновен джобен нож. Нищо кой знае колко драматично, но е можел да причини големи щети. Бил е силно превъзбуден, смятал, че изпълнява героическа мисия, но след това рухнал в участъка, обяснил, че не бил спал дни наред, дори малко поплакал. Доведоха го в спешното отделение на психиатрията и аз го приех. – Усещах как Джон чака да чуе какво ще отговоря.

– На колко години е?

– Млад е… всъщност на четиресет и три, но на мен това сега ми се вижда малко, нали разбираш? – Когато бяхме станали на петдесет преди две години, и двамата бяхме шокирани и бяхме поприкрили случая, като го отпразнувахме само с неколцина приятели на нашето положение.

– У себе си носел още две неща – скицник и пачка стари писма. Не позволява на никого да ги докосне.

– И какво искаш от мен да направя? – Улових се, че съм се подпрял на бюрото да си почина, сутринта се бе проточила, бях гладен.

– Само да го приемеш – отговори Джон. – Искам ти да се погрижиш за него.

В нашата професия обаче предпазливостта е здраво вкоренена по навик.

– Защо? Да не би да се опитваш да ми създаваш излишни главоболия?

– О, стига де. – Чух как Джон се усмихва. – Не знам ти някога да си върнал някой пациент, доктор Всеотдайност, а този човек си заслужава труда.

– Защото аз съм художник ли?

Той се поколеба само миг.

– Честно казано, да. Аз не претендирам да разбирам хората на изкуството, но си мисля, че ти ще го разбереш. Казах ти, че той не говори много, но когато казвам това, имам предвид, че успях да изтръгна може би само три изречения от него. Той очевидно е започнал да изпада в депресия въпреки лекарствата, които започнахме да му прилагаме. Освен това демонстрира гневливост и има периоди на възбуда. Безпокоя се за него. Аз разгледах дървото, яркозелената поляна, пръснатите топящи се зърна град и отново дървото. То се намираше малко наляво от центъра, гледано от прозореца, а мракът на деня придаваше на бледоморавите и бели цветни пъпки някаква лъскавина, каквато те не притежаваха, когато слънцето грееше.

Откъс: „Познай отново“ - отново напрегнат трилър от Чарли Донли

noreply@blogger.com (grisha1) — Tue, 12 May 2026 07:40:00 +0000

Бивш полицай се впуска в опасна психологическа игра с безмилостен сериен убиец, която ще преобърне целия му живот

Чарли Донли е автор на десет романа, които попадат в американските класации за най-продавани книги и са преведени на двадесет и пет езика. Характерни за стила му са динамиката и непредвидимите сюжети. Наричат го дързък нов писател, който е на път да се превърне в едно от големите имена в света на съспенса (Publishers Weekly). На българските читатели е познат с романите „Двайсет години по-късно“, „Похитеното момиче“ и „Момичето с празния поглед“.

В „Познай отново“ (Хермес, превод Дори Габровска) тийнейджърката Кали Джоунс изчезва безследно след парти край езерото в градчето Черивю. Въпреки масираното полицейско издирване тялото Ѝ така и не е открито. Десет години по-късно полицай Итън Хол се е преквалифицирал в лекар от спешното отделение. За да помага на жертвите, докато все още са живи. Но когато бившият му партньор с терминална диагноза го моли да възобнови разследването, той не е в състояние да му откаже.

Мълвата се разнася из градчето, вдъхвайки надежда на местните, че случаят най-сетне ще бъде разрешен. Не след дълго Итън установява, че не може да разчита на старите доказателства и се нуждае от нов подход, колкото и нетрадиционен и опасен да е той. Серийният убиец Франсис Бърнард, който излежава шейсетгодишна присъда в затвор с максимална сигурност, твърди, че разполага с информация, която ще преобърне хода на разследването. Итън се среща с него и е въвлечен в опасна психологическа игра, която ще му разкрие неподозирани факти за изчезналото момиче. И за връзката му със смъртоносни тайни от собственото му минало. Следва откъс.

Тя пристига в Уисконския затвор със специален режим няколко минути след дванайсет. Той се намираше в Боскобел, Уисконсин, на около два часа и половина от Милуоки, и беше един от най-сериозно охраняваните в щата. Посещението ѝ беше насрочено за един и половина, но тя пристигна по-рано. Знаеше колко досадни и бавни са проверките за сигурност, въпросите на място, нарочните спънки, целящи да попречат на близки, приятели и любими да се доберат до затворника, при когото идваха. Но нея нямаше да я спрат никакви пречки.

Премина първото ниво от проверките за сигурност – въпросите, металните детектори, обискирането, и най-после се озова в дълбините на сградата. Точно там, в сърцето на затвора, далече от външните стени, на стратегически места охранителните камери липсваха или не работеха, а надзирателите можеха да правят каквото си решат. В най-тъмните коридори те си позволяваха волността да я докосват в основата на кръста и дори още по-ниско, докато я насочваха през врати или зад някой ъгъл. В тази част на затвора законите нямаха сила. Ако не ти харесваше случващото се там, единственото спасение беше да спреш да идваш. Тя не реагира, просто се усмихна на престорено любезните, опипващи я надзиратели. Когато най-сетне стигна до залата за посещения, един от тях се пресегна през рамото ѝ, за да отвори вратата, и тя усети как вдишва уханието на косата ѝ. Дори само от това я побиха тръпки, но го понесе, защото почти беше достигнала целта си.

Най-после седна в кабинката. След минута вратата от другата страна на стъклената преграда се отвори и Франсис се появи. На живо той беше още по-впечатляващ. Сините му очи бяха пронизващи – малки оазиси в иначе тъмните орбити. Косата му беше късо подстригана, различна от прическата му преди влизането в затвора. Тя си обясни подстрижката му с бандата, към която Франсис е бил принуден да се присъедини, за да бъде в безопасност в затвора. Харесваше го повече с по-дълга коса, но никога не би му го казала. Може би скоро щеше да може отново да я остави да порасне. Някой ден, когато бъдат заедно. Когато щяха да си говорят директно, а не през дебела стъклена преграда. Тя вярваше, че този ден е не само възможен, а и неизбежен.

Франсис се усмихна, когато седна и вдигна слушалката до ухото си. Тя направи същото и един дълъг миг просто слушаше дишането му.

Снощи го беше сънувала. Сега страните ѝ поруменяха при спомена за фантазията какво му беше позволила да прави с нея.

- Юджиния? – попита той.

Тя кимна.

- Единственият начин това да се получи, е, ако направиш всичко, което поискам, и не се отклоняваш от плана.

- Не съм се отклонявала – каза тя, хипнотизирана от присъствието му.

- Още не съм поискал да направиш трудните неща.

- Готова съм на всичко за теб.

……………………………………….

Тя още беше в Уисконсин, някъде недалече от Мадисън. Недалече от дома си, но в същото време на милион километри. Знаеше това, защото беше гледала местните новини. Стаята ѝ – или килията, или затвореното пространство, или както по дяволите наричаше мястото, където я държаха в плен – имаше плосък телевизор на стената и тя можеше да разнообразява живота си, като гледа наличните канали. Най-добре се ловяха местните новини от района на Мадисън. Последните се въртяха около непоносимата гореща вълна, обхванала Средния запад. Но имаше и още една новина. По разпореждане на новия губернатор властите в Уисконсин бяха подновили разследването на случая с изчезналата Кали Джоунс. Тя усили звука, за да чуе последните новини.

В стаята имаше малко канапе, което се превръщаше в легло, ниска масичка и малък хладилник, зареден с вода. До стаята имаше баня с душ, точно срещу заключената врата. Беше прекарала безброй часове в опити да разгадае как да я отключи, разбие, как да се добере до свободата от другата ѝ страна. Досега не беше открила уязвимо място по вратата, освен отвора, през който похитителят ѝ подаваше храна през ден-два. Тя беше надникнала през отвора и беше видяла, че от другата страна на вратата има стая, напомняща за незавършено мазе.

Водещият на новините тъкмо беше започнал репортажа за това как губернатор Джоунс е подновил разследването на случая с дъщеря му, когато чу затръшване на врата на кола отвън. Изключи звука на телевизора и стана от канапето. Пакетът с бургер и пържени картофи я изненада първия път, когато тупна през отвора. След това храната пристигаше като по часовник и тя неведнъж обмисляше възможността за засада. Как да грабне ръката, която се пресяга с храната. Но нямаше никаква представа какво да направи след това, когато сграбчи ръката на похитителя си. Вместо това реши, че най-добрата ѝ стратегия е да изучава до най-малка подробност действията му. Бързо отиде до вратата, вдигна подвижната преграда и надникна през отвора. Впери поглед в основата на стъпалата в очакване на светлината от отварянето на вратата в горния край на стълбите.

Лампата света и се чуха стъпки надолу. Това, което видя в следващия момент, я порази. Представяше си, че похитителят ѝ е едър, груб на вид, грозноват мъж. Вместо това видя жена с черна маска, която се появи по стълбите и забърза към вратата. Веднага отпусна капака на отвора и се дръпна настрана. Видя как пликът с храната мина през отвора и падна на пода. Веднага се върна при вратата и повдигна преградата. Видя как жената пое по стъпалата и изчезна нагоре, оставяйки я сама с порцията от веригата за бързо хранене.

Чу тракането на ключове на горния етаж, после залостването на входната врата.

…………………………..

В средата на деветнайсети век в долината на река Меномони, западно от Милуоки, били построени многобройни стопански постройки за хилядите говеда, доставяни в града с вагони, предназначени за месопреработвателните цехове. Тези постройки пустееха, изоставени от години, и никой не им беше измислил ново предназначение. Въпреки че долината между стадиона на запад и музея на „Харли Дейвидсън” на изток беше обновена в последните десетилетия, там още се намираха няколко изоставени складове от стария месарски район, за които никой строител или предприемач не се беше полакомил. Повечето от тях бяха близо до железопътната линия и се тресяха при всяко минаване на товарните влакове с дървесина. Затова превръщането им в жилищни сгради беше почти невъзможно.

Докато караше покрай бившите обори, сърцето ѝ биеше бясно, сякаш пощуряло животно опитваше да изскочи от гърдите ѝ. Франсис я беше изпратил тук и тя нямаше търпение да го зарадва, като изпълни точно указанията му. Над главата ѝ блесна светкавица, предвещавайки тежкия грохот на гръмотевицата. Дъждът се лееше като из ведро и чистачките на предното стъкло едва насмогваха. Тя се взираше с присвити очи в нощта, а фаровете осветяваха пространството отпред. Потърси в далечината светлините на стадиона, за да се утеши с мисълта за хилядите хора не толкова далече от нея. Но подвижният покрив на стадиона сега беше затворен и светлините му не се виждаха. Това засили тревогата и усещането за самота.

След като Франсис ѝ разказа за мястото по време на посещението ѝ предния ден, тя си го повтаряше отново и отново, докато не излезе от затвора. Щом стигна до колата, записа в бележника си всичко, което той ѝ беше поръчал. Седя на паркинга цял час и преглежда указанията му, като внимателно си припомняше разговора им, за да документира и най-малката подробност. Най-важното беше номерът на склада.

Девет. Склад номер девет.

Пресече железопътните релси и зави по тесния път, който беше ужасно разбит. Дъждът пълнеше дупките в паважа и колата ѝ подскачаше, колкото и бавно да караше в старанието си да ги заобикаля. Вдясно оставаха релсите. Вляво беше редицата от изоставени складове. Продължи напред, докато го видя. Посрещнала безброй изгреви, обърнатата на изток врата беше избеляла и цифрата девет едва се различаваше върху излющената боя.

Откри постройката като по чудо, въпреки порутения вид и затънтеното местоположение. А с това откритие дойде и приливът на адреналин заради онова, което я очакваше вътре. Спря колата близо до входната врата, без да гаси двигателя. Отвори вратата на колата и протегна чадъра си навън. Натисна копчето на дръжката и той се разпъна. Подаде се от колата, прикривайки се с него от леещия се дъжд. Типичното захлаждане, съпътстващо летните бури, тази вечер липсваше. Невидима жега съпътстваше дъжда, като в пълна с гореща пара душ кабина.

Тръгна към вратата на склада и натисна дръжката. Беше отключена, както Франсис ѝ беше казал. Вратата се отвори с изскърцване и тя влезе вътре. Металният покрив дрънчеше от поройния дъжд. Затвори чадъра и включи фенера. Обходи с лъча му помещението, за да се ориентира. Складът беше празен, ако не се брояха разни изоставени дреболии и боклуци. Мястото очевидно беше служило за подслон на скитници. Имаше пръснати спринцовки и игли по пода, стъкмени легла край стените.

Следваше инструкциите на Франсис и бързо отиде до югоизточната страна на склада, осветявайки пътя си с фенера. Щом стигна до ъгъла, лъчът откри сгъваемата метална стълба на три метра над главата ѝ. С дръжката на чадъра достигна най-долното стъпало. Когато я дръпна, стълбата се спусна надолу и стигна на около метър от пода. Пусна чадъра, стисна фенерчето със зъби и започна да се качва. Блясък на светкавица освети за момент това, към което се беше отправила – метална решетка отделяше таванско помещение над нея.

Когато стигна горе, извади фенера от устата си и освети площадката пред краката си. Кафявият метален сандък беше точно където Франсис ѝ беше казал. Коленичи върху металната решетка и запълзя към сандъка. Нова светкавица ѝ позволи да надзърне надолу през решетката. Осъзна колко високо над пода на склада се намира. Пое си дълбоко дъх, за да овладее страха си. Щом стигна до металната кутия, откри голямата ключалка с шифър, който пазеше съдържанието на сандъка. Спомни си цифрите, които Франсис ѝ беше казал: 21-4-36.

Завъртя първо на двайсет и едно, после обратно на четири и накрая напред до трийсет и шест. Затвори очи и дръпна. Ключалката се отключи и в същия миг усети рязък прилив на възбуда между краката си. Отвори капака, а тръпката в слабините ѝ разнесе топлина между бедрата. В този момент осъзна какво въздействие има Франсис Бърнард върху нея.

Вътре имаше десетки стари аудио- и видеокасети, както и купчини със снимки. Можеше само да си представя какво има на касетите, но съдейки по фотографиите, не беше трудно да отгатне. Прегледа набързо лъскавите снимки. Бяха на осем жени, убити през лятото на 1993 г. край езерото Мичиган. Всички те бяха открити мъртви на бреговете му, с прерязани гърла и по едно черно сърце, татуирано върху гърдите.

Вдигна една от снимките и не повярва на очите си.

- О, Франсис, дявол такъв.

Класация Книжен ъгъл - най-продавани книги 29 април - 5 май

noreply@blogger.com (grisha1) — Thu, 07 May 2026 10:22:00 +0000

1. Себастиан Фитцек. Пасажер 23. Бениториал

2. Стивън Грос. Усилията на любовта. Колибри

3. Димитър Вацов. Българският Чернобил. Сиела

4. Венера Наследникова. История на българския костюм. Рива

5. Бен Милър. Дневникът на Големия лош вълк. Хермес

„Резерватът Куба“ – краят на една епоха в новата книга на Иван Бакалов

noreply@blogger.com (grisha1) — Thu, 07 May 2026 09:32:00 +0000

Журналистът и фотограф представя 100 снимки от островната държава в луксозен том

Пури, ром, мохито, пищни сгради, ретро автомобили, всевъзможни контрасти и целият колорит на карибската екзотика изпълват страниците на „Резерватът Куба“ – новата книга албум на журналиста и фотограф Иван Бакалов.

Луксозното цветно издание с твърди корици вече е налично в книжарниците със знака на „Кръг“. Насочено към читателите библиофили, то потапя в несравнимата атмосфера и история на карибската островна държава посредством интригуващи пътеписи, придружени със 100 авторови снимки. Корицата е дело на Милена Вълнарова.

На 12 май от 18 ч. в Клуба на фоторепортерите (в подлеза на бул. „Дондуков“) ще се състои премиерата на „Резерватът Куба“, а гостите ще имат възможност да закупят книгата със специална отстъпка.

Както подсказва заглавието, изданието запечатва образа на Куба като резерват: социален, културен, исторически и природен, в самия край на една епоха – тази на брадатите революционери (los barbudos), продължила цели 60 години. Кастро и Че Гевара, Хемингуей и Маркес, улични музиканти и проститутки, фермери и рибари са само малка част от героите в разказите на Иван Бакалов.

От живописните кътчета в Стара Хавана с нейните легендарни кръчми и магазините с купони, през красивите плажове и фабриките за пури до кооператива за захарна тръстика „Александър Стамболийски“, „Резерватът Куба“ е завладяващ портрет на срещата между миналото и настоящето. Личният поглед на Бакалов към островната държава е допълнен с подробна историческа справка, малко известни факти, както и с бележки за най-популярните марки пури и ром.

„Куба е на кръстопът – гласят част от уводните думи на автора в новата книга. – Декор от минали времена на испанска колония и американски протекторат… Комунизмът съжителства мирно с католицизма и с островни езически обичаи. Карибска екзотика, пури и ром. Артистични графити и музиканти по улиците… Всичко това е разположено в къс зелена природа, който плува в океана като лодка. И всичко това е напът да се промени, бързо или бавно. В тази книга е съхранен образът на този резерват. Годините напред ще покажат какво ще остане, какво ще изчезне.“

Иван Бакалов (р. 1956) е журналист и фотограф, работил години наред във вестници и списания. Автор е на книгите „Мачтите в края на улицата. 5500 км с кола през Америка“, „До Чикаго и напред On Route 66“, „Тодор Живков. Власт – свидетели, участници“, „В сянката на Борисов“ и др. Негови фотоизложби са организирани в София, Пловдив и Созопол.

„Дона Флор и нейните двама съпрузи“ от Жоржи Амаду в ново издание

noreply@blogger.com (grisha1) — Tue, 05 May 2026 12:19:00 +0000

Възможен ли е изборът, когато сърцето и разумът говорят на различни езици?

След „Габриела, карамфил и канела“ и „Тереза Батиста, уморена от битки“ още един шедьовър на знаменития латиноамерикански автор Жоржи Амаду се завръща на българския пазар. Наситен с чувственост, страст и неподражаем хумор, романът „Дона Флор и нейните двама съпрузи“ е смятан за най-известното заглавие на писателя с редица адаптации за телевизията, киното и театъра. Новото издание на „Ентусиаст“ е в превод на Александър Керемидаров и стилно оформление на арт директора на издателството Яна Аргиропулос.

Жоржи Амаду е една от най-ярките литературни фигури в латиноамериканския свят. Неговите произведения, преведени на над 50 езика, са пропити с любов към обикновения човек и фолклорното богатство на родната му Баия. Основни теми в творбите му са социалното неравенство, борбата на обикновения човек, религията и бразилската мултикултурност. Авторът е награждаван многократно за книгите си на национално и на международно ниво, а през 1994 г. получава наградата „Камоинш“ – най-престижното отличие за литература на португалски език.

Романът „Дона Флор и нейните двама съпрузи“, определян като кулминацията в творчеството на Амаду, демонстрира най-силно неговия стил, утвърден в по-късните години от живота му. Изпълнен с елементи на магически реализъм, аромат на подправки и доза еротика, сюжетът разгръща необикновената история на една пленителна жена, разкъсвана между моралните норми на обществото и неутолимия си вътрешен огън.

Когато очарователният, но непостоянен Вадиньо Гимараес – комарджия, прочут с това, че никога не печели – умира по време на карнавала в Баия, неговата вдовица Дона Флор се отдава на своята кулинарна школа и на общуването с приятелките си. Те, от своя страна, я насърчават да се омъжи отново и скоро тя се увлича по добросърдечен фармацевт, който е всичко онова, което Вадиньо не е бил – почтен, стабилен и безупречно възпитан мъж. И в търсене на спокойствие и сигурност се съгласява да сключи брак с него.

Но скоро след сватбата нощите на Дона Флор се изпълват с трескави сънища – тя сънува любовните ласки на първия си съпруг, винаги настоятелен и страстен. Границата между реалност и фантазия започва да се размива. Вадиньо не е казал последната си дума… и любовта му отказва да остане в миналото. Но ще може ли Дона Флор да живее с двамата си съпрузи едновременно?

Легенда оживява в романа „Димов гроб“

noreply@blogger.com (grisha1) — Tue, 28 Apr 2026 12:04:00 +0000

Анани Ананиев е роден в Радомир, където прекарва живота си, запленен от тайните на Радомирския край. Той е бакалавър по история в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. За него тази наука е страст, на която служи с публицистичните си трудове по спорни въпроси от миналото на България и краеведските си проучвания.

Годината е 1576-а. Младият писар Методий пристига в Радомир с турския кадия, за да правят списъци на джелепкешаните. Когато поробителите го принуждават да записва и момчетата, взети за кръвен данък, той се запознава с Димо – негов връстник с буен нрав и смело сърце, и Шуна – егълнишката вещица, почитаща старите богове. Тримата трябва да намерят наследника на последния български цар, който е призван да вдигне България на оръжие след двеста години иго и да върне предишната ѝ слава.

Но речено е, че цар без корона не бива, а най-подходяща за възкресението на Отечеството е изгубената първа корона на рода Дуло. Легендата гласи, че мистичният венец е изкован от паднал небесен камък. Не изпъква с красота и скъпоценности, но сияе и дава на притежателя си неземна сила, разум и власт над човеците, в замяна на което бавно го убива…

Стара легенда, записана от Симеон Мильов, разказва, че между селата Извор и Дебели лак се намирал баирът Котеш. На него се издигала крепостта на цар Котис, а под нея било селището Оролаци. По турско в селото живеел Димо Сирак. Той имал сестра Дена и брат Богдан, когото турците взели за еничар, а имал белег на дясната вежда. Минали години. Веднъж заради размирици в селото от Радомир дошъл Асан ага с войници. Срещнали се Димо и агата. Дигнали ножове. Димо имал по-силна ръка и избил ножа на Асан. Видял белега и не убил Асан, а само нанесъл дълбока рана на челото му. Димо и неговите другари напуснали селото и отишли в Света гора. След време се върнали и станали хайдути при Миленко войвода от с. Извор. Веднъж на Хайдушки поляни турците нападнали Димо и го убили.

Днес легендата оживява в романа „Димов гроб“, кръстен на мястото, където е погребан. За да не забравим! Какво се е случило по-нататък според легендата и дали книгата я следва едно към едно, ще разберете, когато се потопите в света ѝ.

Авторът – историкът Анани Ананиев, посвещава труда си на родния си край Радомир. Зад гърба си Анани има публикации в научни исторически списания и две книги, включващи краеведските му проучвания.

С него разговаряме не само за романа, но и за българското ни съзнание, предадено в дълбочина в „Димов гроб“.

- Анани, от всички съществуващи български легенди защо те плени именно тази за Димо?

На първо място, тя ми е своя, родна. Аз буквално съм пораснал в подножието на Шундола и Димов гроб. Тези места ме викат, омайват ме. Благодарение на проучвания за друга книга, имах готови знания за Радомир и Радомирско под турска власт, които можех и се чувствах длъжен да използвам.

Друго много важно нещо: тази легенда притежава всички качества на героичен епос и стои редом до най-добрите образци – като се започне от крал Артур, та се стигне до „Междузвездни войни“. Има несправедливост, битки, предателства, смелост, неочакван и разтърсващ финал. Едно момче няма как да не бъде очаровано.

И накрая – във всяка привързаност има и щипка магия. Нещо ирационално, необяснимо, което кара сърцето да тупти по-бързо и те прави щастлив.

- Всъщност романът разказва за подготовката, вдигането и потушаването на Първото търновско въстание през погледа и преживяванията на тримата главни герои – смелия лидер Димо, чародейката Шуна, почитаща старите богове, и писаря Методий, който става свидетел и хроникьор на целия процес. Какво можем да научим от всеки един от тях?

Първото търновско въстание (1598 г.) е благодатна тема за исторически роман, защото за него не се знае почти нищо. И това позволява на автора да се потопи в най-дълбоките слоеве на творческото съзнание, да съпреживее и да възстанови изгубеното минало. Или поне да опита. За Априлското въстание например това не е позволено. За него знаем достатъчно. Не можеш да напишеш, че батачани и брациговци са се обединили и са превзели Пещера, а после, заедно с панагюрци – Пазарджик, което, между другото, е трябвало да направят, а не да седят по селата и да чакат да ги изколят.

После, имаме и списъка на джелепкешаните от 1576-а, който не е измислица, а реален документ и стълб на цялата книга.

Що се отнася до тримата главни герои – от тях най-вече можем да научим що за човек е авторът, защото те го разкриват, разголват го до кост. Методий е всичко, което той представлява наистина, Димо е всичко, което би искал да бъде, а Шуна – всичко, което би искал да обича...

- В него видимо се съчетават исторически данни с фентъзи елементи и художествена измислица. Изключително успешна и любопитна симбиоза.

Надявам се симбиозата да е успешна, но ако е така – заслугата не е моя. Дължи се на начина ми на работа, който е малко странен и плашещ донякъде. Когато сядах пред компютъра, аз никога не знаех какво ще бъде написано. Нямах план, нямах очаквания. Но чрез лични, мои си начини се докарвах до едно особено състояние на самохипноза, в което можех не да пиша, а да записвам неща, до които някой непознат и непризнат бог ми позволява да се докосвам през мъглите на времето. Знам, че звучи налудничаво, но това е истината. Съвсем случайно наскоро научих, че има дума за такова състояние и тя е „дуенде“. Нещо като творчески екстаз.

След това ми оставаше само да шлайфам, изглаждам. Всяко изречение, всяка дума. Отново и отново. С години. Като вода речен камък. Като песен. Песен трябва да е книгата за Димов гроб. Затова – ако намерите нещо некадърно и тромаво – моя е вината! Ако ли пък нещо ви хареса – не е заради мене, а от старото и истинското, което някак е успяло да възкръсне из пепелищата на миналото.

- Съпоставят ли се християнството с езичеството в „Димов гроб“, или се допълват?

Те са заедно. Винаги заедно. Истината е, че българинът така и не прие християнството по канон, както се полага. Непокорен и упорит е той. Запази нестинарите, калушарите, коледарите, сурваскарьето, кукерите. Запази оброците, курбаните. Да се носи храна по гробищата. На мен лично стари жени са ми „гасили вода“, хвърляли са ми брашно за гадаене. Кое му е християнското на това? За българина Бог не е нито Йехова, нито Исус, ами беловлас старец дедо Боже, когото не можеш да излъжеш, но с когото можеш да се спазариш и да го убедиш, че си прав, за да ти прости.

Истинският символ на България не е Мадарският конник, а Демир Баба теке, където всички идват да се молят заедно – и християни, и мюсюлмани, и езичници, и безбожници. Всички. Заедно. Ето това е България!

- Писал си книгата в продължение на 15 години. Какво се промени в историята от началото спрямо сега, а и в теб самия?

Петнайсет години... Много са... Какво ли не се случи... Нека да го кажа така: поне по моя преценка, най-хубавото в книгата са първата и последната част. Тогава, преди петнайсет години, не бих могъл да напиша края, защото бях млад, възторжен и глупав. Сега не бих могъл да напиша началото, защото съм тъжен, уморен и глупав. Но пък ето – усилието даде плод. През цялото това време всичко се случваше някак правилно, редовно. Стареех, старееше с мене и книгата, за да се получи всичко добре. Помни ли въобще някой днес какво е да си редовен – не вайръл, не вирусен, а редовен? Да си такъв, какъвто трябва да бъдеш?

И още нещо – преди петнайсет години нямаше да посмея да напиша сцените с брутална жестокост. Защото бях дете, но то си отиде и го няма вече, колкото и да ми липсва. Знам, че много хора ще се ужасят и ще ме намразят заради тия сцени. Нека! Но годините ме научиха поне на едно: злото не бива да бъде укривано, прикривано, изтривано. За него трябва да се крещи. За да не се забравя и да не се повтаря. Ако не кажеш на злия, че е зъл, той как ще го разбере? Никой сам за себе си не мисли такова нещо...

- Ти си историк, имаш преки наблюдения в сферата. Българите забравят ли своите корени?

Отношението на българите към корените, към родната земя, е изключително мъдро, здравословно и достойно. Ние обичаме земята си, както се обича майка – тихо, ненатрапчиво и неотменно. Няма омраза към „врага“, няма маршируване, няма факелни шествия, няма биене по гърдите и „България на три морета“.

Не знам дали помните, преди време за едни избори се извърши отвратителна гавра с песента за Райна Княгиня. Тогава българите се събраха в Панагюрище. Не за да протестират, да чупят, да палят или да разнасят ковчези. А за да пеят и да играят хоро. Тия кадри са общодостъпни, потърсете ги и се вгледайте в очите на хората. Там е истината дали българите са забравили своите корени.

И още нещо от тоя ритуал в Панагюрище – няма друг народ по света, който да е способен да играе хоро и да се весели на „Даваш ли, даваш, Балканджи Йово“. Това нито е християнско, нито даже българско, а спомен и завет от траките, които „безсмъртствуват“ и превръщат в бог падналия герой точно така – с песни и танци. Такава е България – с предълбоки корени, впили се чак до сърцето на Земята. И е наша. Обичаме я. Чуждото не щем. И своето си не даваме.

- Как да си възвърнем този интерес към миналото ни във времена, в които светът е толкова широк и имаме достъп до всякакви култури, обичаи и митологии?

Интересът вече се връща. Това даже не е въпрос на история или на публицистика, а на обикновена физика. Когато махалото се залюлее в едната посока, неизбежно то се връща в другата със същата сила. Доста време вече ни обясняваха колко сме незначителни, колко сме калпави, че България е „малка държава“. От мен ако зависи, тази фраза бих я направил престъпление. Защото България НЕ Е малка държава. Защото България е средно голяма европейска държава, по-голяма от Австрия, Дания, Унгария, Сърбия, да не изреждам. И българите все по-ясно осъзнават истината и разбират, че ги лъжат ония, които нашите офицери навремето наричаха „юди на българщината“. Доскоро „селянин“ беше най-обидната дума. Но все повече хора изпитват неудържим копнеж да се върнат на село, на село да си отгледат децата, да орат и да сеят. Спомнят си, осъзнават се. Това е нашето минало. Това е нашето величие. България не е била велика с мечове, а с мотики.

Круизен кораб. Мрачни тайни. Кой ще стане „Пасажер 23“?

noreply@blogger.com (grisha1) — Tue, 28 Apr 2026 11:43:00 +0000

Кралят на психологическия трилър Себастиан Фитцек въвлича в смразяващо кръвта трансатлантическо пътешествие

Какво би станало, ако видиш дъщеря си да влиза в медицински кабинет, но никога не излезе оттам? Или ако куриер те помоли да приемеш пратка за съсед, за когото дори не си подозирал, че съществува? Ами ако чуеш глас у дома, въпреки че би трябвало да си напълно сам? Все въпроси, минавали през ума на един от майсторите на психологическия трилър в Европа – Себастиан Фитцек.

Кошмарите от съзнанието му го превръщат в най-продавания съвременен немски писател в жанра, преведен на над двайсет и четири езика, и му носят отличия като Европейската награда за криминална литература, както и номинация за „Глаузер“. Самият той споделя, че черпи вдъхновение от необичайни случки в ежедневието си, такива, които в реалния живот обикновено имат рационално обяснение. За неговите герои обаче подобни ситуации рядко завършват благополучно.

Такъв е случаят и с петата книга на Себастиан Фитцек, публикувана в България. След впечатляващия успех, който немският автор постига сред почитателите на трилъра у нас с „Терапията“, „Пациентът“, „Пакетът“ и „Календарния убиец“, на хоризонта на българския книжен пазар изплува и „Пасажер 23“ (Бениториал, превод Мария Проданова). Вдъхновението за романа идва от статия, на която писателят попада, която е посветена на броя на пътниците, изчезващи ежегодно от круизни кораби.

Това, което разбужда въображението на Фитцек обаче, не е самият феномен, наречен „Пасажер 23“, а доводите, с които корабните компании се оправдават пред властите. Според тях значителна част от липсващите са хора, избрали сами да сложат край на живота си, превръщайки круиза в своето последно пътешествие.

В повечето мистерии и трилъри има намерено тяло и задачата е да се разкрие извършителят. Тук обаче тяло липсва, а човекът, смятан за мъртъв, внезапно се появява отново. Анук Ламар е открита само след няколко месеца, жива, макар и психически травмирана и с тежки физически наранявания. По-странното обаче е, че носи със себе си реликва от миналото – любимата играчка на изчезналия преди пет години Тими. Плюшеното мече в ръцете на единайсетгодишното момиче принадлежи на сина на полицая Мартин Шварц, чиято съпруга е обвинена, че е хвърлила собственото си дете в океана, а след това е сложила край на живота си на борда на „Султанът на моретата“.

Съкрушен от загубата на семейството си, Мартин се заклева никога повече да не стъпва на круизен кораб, докато все пак не бива подмамен от възрастна писателка на трилъри, разказала му за случая на Анук. Скептичен към официалната версия за съдбата на Тими и Надя и воден от надеждата да открие истината, полицаят се захваща да разбули загадката около „Пасажер 23“. Времето обаче е ограничено – едва шест дни до акостирането на кораба в Ню Йорк, а тайните, скрити на „Султанът“, се оказват повече от една.

Притискащо и почти задушаващо, неумолимо изтичащо време. Клаустрофобична атмосфера, в която път за бягство липсва, особено насред открито море. Множество герои с тайни, така прецизно изградени и умело преплетени, че е невъзможно да бъдат разкрити предварително. И неочаквани обрати, които, по думите на самия автор, понякога успяват да изненадат дори него самия. Това са съставките на добрия психологически трилър, така бива описан „Пасажер 23“, както и останалите непредсказуеми и завладяващи истории на Себастиан Фитцек.

Широката популярност и обтягащото нервите напрежение правят книгите на немския писател изключително подходящи за филмови адаптации, сериали и дори театрални постановки. През 2023 година Prime Video пуска минисериал по дебютния роман на Фитцек „Терапията“, а „Пакетът“ и Der Seelenbrecher (книгата предстои да бъде издадена през есента отново от издателство Benitorial) се радват на голям успех на театралната сцена в Германия. По книгата „Пасажер 23“ също има филм от 2018 година, направен от немската филмова компания Ziegler Film.

Себастиан Фитцек е най-успешният немски автор на психотрилъри. Всички негови романи са попадали в топ 10 на престижната класация на „Шпигел“, а деветнайсет от тях са заемали първата позиция в нея. От книгите му в световен план (повече от 36 държави) са продадени над 19 милиона екземпляра и още 1 милион в аудиовариант. Представянията на романите му са пред публика от няколко хиляди души, а раздаването на автографи в края им продължава с часове. Преди да стане писател, Фитцек завършва право, получава докторска степен по авторско право, а впоследствие работи в радиостанция в Берлин. През 2006 г. публикува първия си психологически трилър „Терапията“, който става бестселър. В свободното си време обича да пътува и да свири на барабани. Присърце приема и подкрепя благотворителните инициативи за недоносени бебета. Живее в Берлин със семейството си.

„В гората“ - още от „Чудните приказки на дядо“

noreply@blogger.com (grisha1) — Tue, 28 Apr 2026 11:28:00 +0000

Карин-Мари Амио се завръща с ново вълшебно допълнение към популярната си серия

С настъпването на първите топли дни френската писателка Карин-Мари Амио представя нова книга от успешната си поредица за деца. „Чудните приказки на дядо. В гората“ (Ентусиаст, превод Силвия Колева) съдържа шест трогателни истории, наситени с нежност, свежест и поезия. С красивите илюстрации на талантливата художничка Жюли Мелан изданието пренася читателите под разлистените клони на дърветата с доза уют и пролетно настроение за цялото семейство.

Карин-Мари Амио израства, като слуша красиви истории, и започва да създава свои собствени веднага щом се научава да пише. Днес тя е майка на осем деца и писател на пълен работен ден. Автор е на редица детски книги, преведени на близо десет езика.

В „Чудните приказки на дядо. В гората“ писателката отново среща читателите с очарователни герои, чиито приключения се превръщат в ценни житейски уроци. Децата ще се запознаят с мъдрия Дядо Козел и неговите приятели в подготовка за големия пролетен празник, ще помогнат на разтревожения Бискотен да намери пътя към дома, ще се отправят в търсене на най-вкусната ягода и ще отпразнуват раждането на едно малко птиче.

Тази приказна съкровищница кани малки и големи на вълнуващо пътуване сред природата с напомняне за истински важните неща – обичта, грижата и споделените моменти с близките. С деликатен език и фини образи книгата се превръща в сърдечна прегръдка, която носи спокойствие и вдъхновение с разгръщането на всяка следваща страница.

Първите три заглавия от обичаната поредица – „Чудните приказки на баба“, „Чудните приказки на баба. В градината“ и „Чудните приказки на дядо. Край огъня“ – са достъпни и във вариант за слушане в аудио платформата Storytel, а много скоро ще бъдат налични и най-новите издания от колекцията.

Класация Книжен ъгъл - най-продавани книги 15 април - 21 април

noreply@blogger.com (grisha1) — Tue, 21 Apr 2026 13:33:00 +0000

1. Ричард Озмън. Невъзможно богатство. Софтпрес

2. Веселина Седларска. Едно налице, две наопаки. Сиела

3. Петър Мутафчиев. История на българския народ. Хермес

4. Стивън Пинкър. Просвещение сега. Изток-Запад

5. Зорница Христова. Витоша. Точица

Как хората са натрупвали състояние през вековете и за какво са го използвали?

noreply@blogger.com (grisha1) — Tue, 21 Apr 2026 10:01:00 +0000

Различни ли са богатите днес от богатите в миналото

Как хората са натрупвали състояние през вековете, как са го използвали и каква е ролята на богатите в западния свят вчера, днес и утре, изследва нова книга професор Гуидо Алфани.

„История на богатите в Запада“ (Сиела, превод Елена Савова) е амбициозен научен поглед върху социално-икономическата група на богатите и тяхното влияние върху обществените процеси от древността до наши дни.

Алфани, прeподавател по икономическа история в Университет „Бокони“, Милано, проследява еволюцията на богатите, търсейки отговор на въпроса: Доколко всъщност са се променили нещата?

Във внушителните над 500 страници историкът разглежда представата за „богатството“ и „свръхбогатството“, пътищата към богатството и мястото на богатите в обществото в различни периоди от развитието на западната култура. Мащабното изследване се занимава с любопитни теми като:

• Кой всъщност може да се счита за „богат“?

• Защо икономическите елити винаги предизвикват обществено безпокойство?

• Колко са били богатите във времето?

• За какво са харчили и как са спестявали парите си?

• Как изглежда богатството днес?

• Как действат заможните хора по време на криза – като Черната смърт през Средновековието или COVID-19 през XXI век?

• Зли „богове сред хора“ ли са богатите, или избраници, които могат да помогнат на обществото при нужда?

Чрез множество конкретни примери, новаторски изследователски подходи и интересни разкази за живота на забележителни личности „История на богатите в Запада“ рисува многопластова и обективна картина на богатството в западния свят.

Подходящ за почитатели на книги като „Sapiens. Кратка история на човечеството“ от Ювал Ноа Харари, „Кратка история на Европа“ от Саймън Дженкинс или „Пътят на човечеството“ от Одед Галор, този труд ще помогне на читателите да си обяснят икономическите процеси в миналото и съвременността, за да си начертаят изводи за тенденциите в света утре.

„Пожарникаря“ се бори с пламъците на миналото

noreply@blogger.com (grisha1) — Tue, 21 Apr 2026 09:43:00 +0000

Баща, склонен да манипулира.

Син, преследван от миналото.

Сестра, изчезнала в пламъците.

Младият Исак не си е представял, че някога ще види отново баща си. След инцидент, отнел живота на майка му и на сестра му, бащата е изоставил момчето на едва шестгодишна възраст. Ала сега, притежаващ милиони, но страдащ от неизлечима форма на рак, болният има последно желание - да види своя син и двамата да възстановят отношенията си. Затова след години мълчание го кани в луксозното си имение на далечен остров в Балтийско море. Исак се съгласява да замине заедно с приятелката си Маде, макар да е изпълнен със силно недоверие към баща си.

Неусетно обаче младият мъж се оказва въвлечен в сложна психологическа игра. С разбулването на дълго пазени семейни тайни границата между кошмар и реалност се размива все повече. И при все това никой дори не подозира колко пагубни ще бъдат последствията за всички замесени. Истинска игра на живот и смърт…

Шведският писател Улф Квенслер поднася на българските читатели „Пожарникаря“ (Емас, превод Ева Кънева) – мрачен литературен пъзел, в който семейните тайни се оказват смъртоносни. Със своята първа книга „По ръба“ авторът получи наградата за дебют на Шведската академия на криминалните автори и номинация за роман на годината на Швеция, с което си спечели място сред големите имена на скандинавския ноар. В „Пожарникаря“ той умело въвежда читателя в живота на Исак, млад мъж, преследван от миналото си. Той се изправя пред съдбоносни морални дилеми и е въвлечен в опасна игра на котка и мишка, от която няма изход.

Улф Квенслер заема мястото си сред най-добрите писатели в скандинавския ноар редом до Ю Несбьо, Юси Адлер-Улсен, Андерш де ла Моте, Самюел Бьорк, Ирса Сигурдардотир… Заедно те са част от селектираните крими заглавия на издателство „Емас“.

Улф Квенслер е роден през 1968 г. в Швеция. Той работи дълги години като режисьор и сценарист. Започва своята кариера с писане на комедии, но в последствие все повече се занимава с драма, трилър и хорър жанровете. Неговият първи роман, „По ръба", печели награда за дебют на годината от Шведската академия на криминалните автори

Откъс: „Адската машина на щастието“ от Владислав Тодоров

noreply@blogger.com (grisha1) — Wed, 15 Apr 2026 10:35:00 +0000

Остра социално-политическа пародия от автора на „Дзифт“ и „Пумпал“

Изобретателен, гротескно-ироничен и неподражаемо провокативен, „Адската машина на щастието“ (Колибри) е разказ за стремежа към всеобщо щастие, въплътен в маниакални фиксидеи, чийто сблъсък води до исторически катастрофи и запраща човека в едно насилствено изпразнено от история битие. Действието се развива през 20-те години на XX век в измислена страна на Балканите. Голямата война е приключила, оставяйки след себе си разруха, взривоопасно социално напрежение и политическа радикализация; създадена е анархо-терористичната организация Оръдия на хаоса; след преврат е установена военна диктатура, подготвя се атентат...

Написан в жанра „алтернативна история“, романът целенасочено пренарежда историческия ход на времето, прекроява геополитическия контекст, преобразува събитията и измисля действащи лица. Така в опита си да създаде една възможна дистопия в миналото, той подрива пропагандно втълпените клишета.

Владислав Тодоров е доктор на философските науки, преподава кино и литература в Пенсилванския университет. Първата му книга, озаглавена „Адамов комплекс“, излиза в София (1991). В САЩ издава втората си книга – „Червен квадрат, черен квадрат: Органон за революционно въображение“ (1995). Следват „Малък парадокс за театъра и други фигури на живота“ и „Хаотично махало: политическа публицистика“. Американските списания „Постмодерна култура“ и „Челси“ публикуват първите му белетристични опити. Автор е на екранизираните романи „Дзифт“ и „Цинкограф”.

През 2017 г. с логото на „Колибри“ излезе романът „Пумпал” - стряскаща антиутопична приказка, в която смешното спъва страшното, иронията разваля магиите, абсурдът добива желязна логика, а езикът издевателства с чудото на творението, наречено човек. „Пумпал“ е адаптиран за голям екран със заглавие „φ1.618" под режисурата на Теодор Ушев, който е и художник на корицата. Следва откъс.

ПЪРВИ ВОСЪЧЕН ЦИЛИНДЪР

Да ви помоля за чаша вода, господине? Потя се здравата и гърлото ми съхне… Благодаря... Да ви попитам нещо... Нали восъчният цилиндър, дето се върти, няма да се стопи от жегата, записът да се затрие и после да трябва да повтарям, мразя да повтарям. Няма, казвате, слава богу! Да започваме тогава.

Небето над града беше с цвят на нар. Цикадите стържеха оглушително в ритъма на пулсиращата мараня. Слънцето беше в апогея си, напичайки медните покриви на Улпиа Сердика с металургична интензивност.

Следобедът течеше бавно като река от разтопен асфалт. Въздухът, необикновено гъст и тежък за пролетен ден като този, лепнеше по кожата. В тази палеща сероводородна влага на човек му трябваха химически хриле вместо дроб, за да си поеме дъх.

Бях седнал на желязна пейка под дебела сянка и с премрежен поглед съзерцавах жълтия площад с ар деко павета, на който се редяха Магнаурската библиотека и трите храма на монотеизма – базиликата „Свети Крал“, синагогата и джамията, чието минаре

пореше с връх натежалото небе.

Внушителен фонтан-мемориал се издигаше в центъра на площада – един разцепен череп от черен гранит в памет на именит строител на новата румелийска държава, посечен на това място от Оръдия на хаоса.

Като безмълвен свидетел на края на света, обвит от хипнотична празнота, корпусът на базиликата „Свети Крал“ наподобяваше гръден кош, чийто последен дъх сякаш бе застинал в монумент – дълбока вкаменена въздишка, отвътре куха. Тук преди много лета православната прамайка ме беше покръстила тайно.

Наблюдавайки този величествен архитектурен ансамбъл, изобразил поривите на воюващи цивилизации, се почувствах, как да кажа, призван. В краката ми се търкаляше барутното буре на стария континент, докато аз държах в ръцете си тлеещия му фитил.

Тогава работех в каталога в Магнаурската библиотека и същевременно учех статистика в Свободния университет. Мислех се за иконоборец, което обяснява интересите ми. Главният библиотекар на Константинополския лицей за мъртви езици ме запали по науката на големите числа. Той проповядваше статистика, вярвайки че математизацията на световните човешки маси ще ги отърве от лапите на мизерията. Само статистическият подход към човечеството можеше според него да спаси крехките мислещи тръстики, разлюлени в блатата на живота. Беше убеден, че статистиката може безгранично да уедрява брутното щастие на народите. Брутното, това беше думата.

Вярата не е грях, дори да е погрешна.

По залез-слънце поемах обратно към къщи. Пътят ми минаваше покрай „Стробоскопа“, така наричаха кварталното ни кино. Пред него обикновено просеха гаврошчета. Купувах им билети за кино, за да ги измъкна от улицата – поне за малко. Стараех се да бъда щедър, макар да знаех, че щедростта подхранва мизерията.

Живеех в една квадратна дупка на приземния етаж на бивш склад на Сточна гара. Инвентарът на квадрата беше беден, бих казал аскетичен – изкорубена пружина, закрепена върху тухли за легло, очукан меден леген за мивка, газена лампа, кофа за боклук и пукната чугунена печка със смачкан кюнец. Горях основно отпадъци, автомобилни гуми и парцали. Коминът обаче не теглеше добре, връщаше, което задушаваше огъня в печката и тя бълваше дим в стаята. Стенен часовник с ютия наместо махало украсяваше зазидания прозорец в квадрата – символ на моя суспендиран хронотоп.

В коридора имаше клекало, снабдено с отомански ибрик на верига. В отходните канали се въдеха плъхове, които само чакаха да заспя, за да започнат да се ръфат, плющейки със сатанински опашки по ламаринената кофа за боклук.

Моля да ме извините за криволичещия ми разказ, господине. Нищо на този свят не е право. Всичко в него е криво. Правите линии са оптическа измама. Ако се загледаш дълго в тях, те започват да се кривят, да се сливат и пресичат, да губят краищата си в мрачните гърди на Космоса.

Но нека се върна към онзи следобед, когато слънцето бавно захождаше, а погледът ми се щураше сред разноликата тълпа. Младежи бяха насядали на зелената площ около фонтана, други излизаха от библиотеката с изтекли от четене очи.

Изневиделица момиче на ролкови кънки с бледо като платно лице и крехко тяло, увито в черни воали, влетя в полезрението ми. Това късо подстригано ефирно създание започна да танцува около фонтана с разцепения череп на държавника герой. Внезапно застина и хвърли във водата тесте карти за игра. Извади бутилка със синкава течност и се заля с нея. Вдигна високо ръцете си, в тях блесна искра, дланите ѝ пламнаха и крехката ѝ фигура лумна като факла. После се втурна напред с кънките и влетя в джамията като горящо кълбо, всявайки паника сред поклонниците.

В този момент до мен достигна гърлено стенание. Обърнах поглед настрани и видях странно момиче да седи на съседната пейка. Атлетичното ѝ тяло потръпна при вида на самозапалилата се танцьорка, сякаш струна се скъса в него. Непознатата носеше сърповидна стоманена обица, която лъщеше ослепително на слънцето. С порцелановия си блясък очите ѝ изглеждаха термично втвърдени. Косата ѝ беше късо и грубо подстригана, по-скоро скълцана.

Излизайки от шока, аз се спуснах надолу и приближих фонтана. Извадих от водата една от картите за игра и застинах поразен. Картата изобразяваше разярен башибозук на кон да изнасилва мома християнка. Погледът ми, като мокро куче, се опита да се отръска от изображението, белязано от крещяща анатомия.

На следващия ден вестниците отразиха събитието като трагичен протест срещу изнасилванията, съпровождащи безкрайните войни и кървави междуособици на новоосвободените народи на разпадаща се Отомания. Маркиз Зибен, прословут виенски литограф, произвеждаше и снабдяваше окопите на всички воюващи страни с порнографска еротика, която правеше победата над врага да се преживява като сексуално надмощие. Ерос и Марс се бяха съюзили в окопна игра на карти.

„Война и блудство!“ провикнал се Терсит, най-грозният и развратен воин на античността – плазмодият на Троянската война.

Понеже властите не можаха да идентифицират самоубийцата и никой не бе поискал да прибере тленните ѝ останки, те щяха да бъде погребани в общ гроб на Грънчаревата нива в покрайнините на града. Реших да отида.

„Професия ченге“ – най-знаковите разследвания в България, разказани от първо лице

noreply@blogger.com (grisha1) — Wed, 15 Apr 2026 09:35:00 +0000

Журналистът Огнян Стефанов и бившият полицай Валентин Цоновски хвърлят светлина върху невидимата страна на престъпността у нас

Помните ли „Наглите“, „Килърите“, „Гранити“? А случая със 17-годишната Мира от Перник, отвлечена и лишена от живот месеци преди абитуриентския ѝ бал?

Известният журналист Огнян Стефанов и дългогодишният полицай Валентин Цоновски представят безпрецедентен поглед върху най-знаковите криминални случаи в България през последните 30 години. „Професия ченге“, издавана от „Ентусиаст“, разкрива механизмите на тези престъпления и осветява работата на хората „зад кадър“, чийто професионализъм изправя виновниците пред съда.

Огнян Стефанов работи в някои от най-големите печатни издания в България, а през 2006 г. създава сайта „Фрогнюз“, превърнал се в медия за журналистически разследвания и сурови критики на корупцията в управлението и магистратурата. Автор е на седем книги, между които „Кома“, „Мафията от КГБ до ДС“, „Господари на моргата“, „Интервю с диктатор“, „Путин, войната и ние“ и др.

Най-новия си документален очерк пише в партньорство с Валентин Цоновски – полицай с над 36 години опит в системата на МВР. Кариерата му преминава от началник на Областна дирекция на МВР в Плевен до началник на отдел „Контратероризъм“ в ГДБОП (2009–2014). В годините е отличаван с всички награди по Закона за МВР включително и „Полицай на годината“ през 2010 г. Обучаван във Франция, Ирландия и САЩ, Цоновски е лично ангажиран с редица значими операции – „Наглите“, „Килърите“ и случая „Мирослава“.

„Професия ченге“ съдържа четири разговора между Стефанов и Цоновски, който знае всички тайни по тези шумни разследвания, завършили с присъди. Виновните и техните злодеяния са ясни, но малко се говори за всички професионалисти, работили по случаите. Те не обичат публични изяви, но ги има, а целта на книгата е да покаже лицата им, като въведе читателите в един малко познат, опасен и изпълнен с напрежение свят в автентичния му вид.

С какво са се сблъсквали разследващи, криминалисти и прокурори? Как са проследявали стъпка по стъпка бандитите? Какви са начините за разкриване на тежки престъпления? Отговорите на тези и още много въпроси се намират между страниците на „Професия ченге“ – един разказ за отговорността на професионалистите, които работят за сигурността на всеки от нас.

Официалната премиера на книгата ще се проведе на 22 април от 18:00 ч. в Книжен център „Гринуич“.

Класация Книжен ъгъл - най-продавани книги 1 април - 7 април

noreply@blogger.com (grisha1) — Wed, 08 Apr 2026 22:53:00 +0000

1. Рори Клемънс. Английският фюрер. Кръг

2. Кармен Мора. Кланът. Кръг

3. Харлан Коубън. Рийз Уидърспун. Изчезнал без сбогом. Колибри

4. Лий Чайлд, Андрю Чайлд. Изходна стратегия. Обсидиан

5. Бен Милър. Дневникът на Големия лош вълк. Хермес

Увлекателен разказ за миналото на нашия народ

noreply@blogger.com (grisha1) — Tue, 07 Apr 2026 13:37:00 +0000

Четем отново „История на българския народ“ от Петър Мутафчиев

И ако не бе днешното тревожно време с тежките изпитания, които носи за народа ни, тая книга навярно нямаше да се яви. Почувствах, че трябва да я напиша, само защото днес всеки е длъжен да даде на общността си онова, което може.

В съзнанието за тоя дълг и за свързаната с него отговорност излагах събитията тъй, както те са засвидетелствани от несъмнени по достоверността си исторически паметници, и теглех заключенията си далеч от всякакви идеологически внушения. Твърде е възможно, поради това, даденото от мене да не се хареса на мнозина. Но вината не може да бъде моя. Историята не би била история, ако не казва истината, както, от друга страна, никой не е имал трайна печалба от заблужденията, с които е бил хранен.

Петър Мутафчиев (1883-1943) е един от най-значимите български историци от първата половина на ХХ век. Основните му изследователски интереси са в областта на медиевистиката и византологията. След участието си в Балканските и Първата световна война, за което е награден с няколко ордена за храброст и заслуги, преосмисля миналото на родината през един нов философски и културологичен поглед. Особено ценни и днес са неговите народопсихологични обобщения.

Незавършената му „История на българския народ“ е наречена „един от шедьоврите на българската историография“. Първият том е издаден през 1943 г., малко преди авторът да почине, а вторият – през 1944 г. Скоро след това книгата е забранена и дори иззета от властта. Днес, 80 години по-късно, се завръщаме към разказа за миналото на нашия народ. Следва откъс.

Настоящата книга е предназначена не за учените специалисти, а за широк кръг читатели, предимно из средите на онази част от нашата интелигенция, която в желанието си да опознае своя народ чувства нуждата да го види и в неговото историческо минало.

На тая нужда и на задълженията, които тя налага, мнозина и неведнъж са ми обръщали вниманието. При все това откланях отправяните лично към мене напомняния и подкани. И ако не бе днешното тревожно време с тежките изпитания, които носи за народа ни, тая книга навярно нямаше да се яви. Почувствах, че трябва да я напиша, само защото днес всеки е длъжен да даде на общността си онова, което може.

На читателите си дължа обяснения и относно някои особености на работата си. Сметнах, че задачата ми е да дам ясна представа за общите линии на историческото ни развитие. Поради това избягвах подробности, които за специалиста не са без значение, но пречат на обикновения читател да види същественото или да обгърне с погледа си цялото. Повече внимание обръщах на вътрешната връзка на събитията и на произхода им, отколкото на схематичното им изложение. По същата причина трябваше да се откажа и да документирам казаното от мене със съответните данни из историческите текстове или из новата научна литература. За да не наруша вътрешното единство на разказа, нужно бе да изоставя и разглеждането на всевъзможните теории, случайни хрумвания или недомислени хипотези, с каквито изобилстват работите на мнозина у нас. Все за да не товаря книгата си с подробности, които биха отегчили читателя или биха уморили вниманието му, не можех да давам и обяснения защо по един или друг въпрос заемам становище, различно от онова, което у нас се смята за установено. По някои от тия въпроси аз вече другаде съм се изказал, а по други се надявам да имам възможност занапред да сторя това.

Нужно е да се отбележи, че по редица други особено важни и принципни въпроси аз трябваше да се задоволя със съобщение само на най-необходимото. Многоглаголството е изобщо една лоша черта, но в страха си от него може би нейде да съм паднал в противоположната крайност. При някои от тия случаи впрочем виновен е специалистът, комуто не всякога е известно кое на обикновения читател е познато и кое трябва да му бъде по-подробно обяснено. При други обаче аз, въпреки волята си, трябваше да бъда кратък, тъй като обемът на книгата ми надхвърли доста предполагаемия ѝ първоначален размер.

Библиографията, поместена в края на всяка отделна глава, далеч не е изчерпателна. Тя е предназначена също за обикновения читател, който би поискал да научи по съответните въпроси нещо повече от онова, което аз давам. Ето защо в нея са отбелязани само най-известни или най-достъпни работи и предимно на наши учени. С редки изключения обаче сметнах за ненужно да споменавам тук многото популярни книги или статии, чийто брой през последно време у нас нарасна твърде много. Смятам, че те са познати всекиму, който има що-годе интерес към нашата история. Не са отбелязани в библиографията и някои общи съчинения, като например „История на българската държава“ на В. Златарски и тия по история на Византия на Кулаковски, Успенски, Острогорски и т.н. Справянето с тях изобщо е необходимо за всеки, който изучава нашата история.

П. М.

„Едно налице, две наопаки“: Веселина Седларска отново се вглежда в човешката душа

noreply@blogger.com (grisha1) — Tue, 07 Apr 2026 13:24:00 +0000

16 нови истории, написани с мастилото на състраданието и човечността

С проницателните сборници „Животът е тълковен речник“, „Гладни сърца“, „България за начинаещи“, „Депресията ме обича“ Веселина Седларска отдавна избродира своето заслужено място в сърцата на родните читатели като честен и състрадателен към човешката душа разказвач.

Сега писателката и журналистка се завръща с деликатния, но ярък сборник „Едно налице, две наопаки“ – книга, приютила в книжните си длани 16 почти измислени, почти реални истории, всяка вплетена в общата тъкан на човешките съдби – крехка, сложна и болезнено истинска.

Тези текстове повдигат завесата на приглушения киносалон на ювелирната литература, където един след друг се прожектират наглед обикновени житейски епизоди от битието на също толкова наглед обикновени хора. На хора, обединени от вечното търсене на отговора на въпроса: „Къде се губим и как да се намерим?“. А сред тях читателят неусетно открива, че в шарената прежда на този сборник са втъкани онези бисерни мигове, които по тих или внезапен начин обръщат душата му с хастара навън.

В „Едно налице, две наопаки“ ще срещнете единствения оцелял от самолетна катастрофа, ще станете свидетели на несполучлив банков обир след още по-несполучливо разминаване. Истинска Богиня и едно изкривено токче ще ви накарат да си зададете въпроса „що е то газлайтинг“.

Ще усетите какво е да се препъваш в отговори. Ще седнете на диванчето на психиатъра и на стола на фризьора – места, които понякога се оказват смайващо близки. Ще преживеете цял един човешки живот, погледнат отвътре навън – през прозореца на болестта. Накрая, като неочаквани звезди в календара на човечността, ще засияят дванайсет възрастни жени – събрали в себе си мъдростта, страховете, болката и щастието на цял един свят.

Веселина Седларска прави ядрено-магнитен резонанс на човешката душа, изплетена от ред и хаос, от хубаво и лошо. И ни доказва, че балансът на света се крепи „в старанието, даването на всичко от себе си, тази посветеност да не се спестяваш, да се вложиш целият, за да стане резултатът от твоята работа възможно най-добър.“

Мъдър и дълбоко въздействащ, „Едно налице, две наопаки“ облича героите си в различни „пуловери“ от съдби – някои тесни и задушаващи, други топли и изпълнени с любов. А читателят ги облича един по един, за да изживее историите им. Защото, колкото и да е несъвършен светът ни, светлината винаги намира пролука, през която да избуи.

„Дъблин: Основаване. Том 2“: История за власт, вяра и съдби, изковани в огъня на времето

noreply@blogger.com (grisha1) — Tue, 07 Apr 2026 13:05:00 +0000

Във втория том на „Дъблин“ Едуард Ръдърфърд ни отвежда още по-дълбоко в сърцето на Ирландия – земя, разкъсвана между традиции и завоевания, между вяра и амбиция, между минало и бъдеще.

Малкото селище край Дъблинския залив вече е оживен град – но зад неговото израстване се крият напрежение и неизбежни сблъсъци. Потомците на древните келтски родове усещат как светът около тях се променя, а английската корона все по-силно налага властта си над острова.

Историята кипи от политически, религиозни и лични конфликти. На трона се издига Хенри VIII – владетел, готов да прекрои не само държавата, но и самата вяра. А Ирландия е принудена да избира: да се подчини или да се съпротивлява.

На този бурен фон се преплитат съдбите на няколко семейства. Любов, предателства съперничество и надежди изпълват живота на няколко поколения и те ще продължат да устояват себе си, докато светът около тях безмилостно се променя.

„Дъблин: Основаване. Том 2“ (Еднорог, превод Майре Буюклиева) е повече от исторически роман – това е жива, дишаща сага за поколения хора, които отказват да бъдат пречупени. Ръдърфърд създава мащабен и завладяващ свят, в който всяка страница носи пулса на историята.

Едуард Ръдърфърд е един от най-успешните съвременни автори на исторически романи. Роден в Англия, той завършва история и литература в университета в Кеймбридж. Известен е със своите монументални епоси, които разгръщат съдбите на цели народи през вековете – от „Дъблин“ и „Лондон“ през „Париж“ и „Ню Йорк“, до „Китай“. Книгите му са преведени на повече от 20 езика и са се превърнали в международни бестселъри. В своя неподражаем стил Ръдърфърд съчетава мащабни исторически събития с интимни човешки истории, което прави романите му едновременно увлекателни и информативни.

Класация Книжен ъгъл - най-продавани книги 18 март - 24 март

noreply@blogger.com (grisha1) — Tue, 24 Mar 2026 14:36:00 +0000

1. Робърт Торогуд. Кралицата на отровите. Бениториал

2. Лорън Уайзбъргър. Дяволът носи „Прада“. Локус

3. Анди Уеър. Проектът „Аве Мария“. Бард

4. Ясен Бориславов, Веселина Маринова. Българска енциклопедия „Виното“. Труд

5. Гарет Мур, Лора Джейн Ейърс. Детски детективски клуб „Агата Кристи“. Ера

д-р

Защо любовта ни струва толкова усилия?

noreply@blogger.com (grisha1) — Tue, 24 Mar 2026 10:55:00 +0000

Стивън Грос, познат с бестселъра „Осъзнат живот“, се завръща с набор от истории за „усилията“ и перипетиите на любовта

В „Усилията на любовта“ (Колибри, превод Мая Ненчева) проницателният читател вероятно ще разпознае себе си или свои близки и познати. Защо любовта ни струва толкова усилия? Какво ни пречи да се влюбим? И какво трябва да направим, за да останем влюбени? Позовавайки се на своята четиресетгодишна практика, авторът на „Усилията на любовта“ успява безпогрешно да определи причините за любовните терзания на своите пациенти. Като писател той елегантно ни показва, че техните чувства и преживявания могат да доведат до ценни прозрения.

Книгата напомня, че всеки от нас има свои мисловни навици. Навикът, както посочва Марсел Пруст, е „онази втора природа, която ни пречи да опознаем първата“. Повтарящото се поведение ни дава увереност, поражда у нас усещане, че контролираме времето и не се оставяме то да ни повлече със себе си, предпазва ни от усещане за загуба. Но понякога тъкмо мисловните навици не ни позволяват да обновим живота си.

Стивън Грос е американски психоаналитик с дългогодишна практика с пациенти. Завършил е Калифорнийския университет и Университета в Оксфорд. Живее и работи в Лондон. Преподава в Института за психоанализа и в Лондонския университетски колеж. „Осъзнат живот” е първата му книга – бестселър на „Сънди Таймс”, получила възторжени критически и читателски отзиви в много страни.

Извор на историите в „Усилията на любовта“ е терапевтичната практика на Стивън Грос. За да защити конфиденциалността на пациентите си, авторът е променил имената им и всички техни отличителни черти. Портретите на психоаналитиците Амадео Лиментани, Ана Фройд, Дороти Бърлингам, Мари Батъл Сингър, Харолд Стюарт и Мървин Гласър са съставени „по памет“. Следва откъс.

Януари 1983-та е, първият понеделник след Нова година. Мрачно небе; проливен, леденостуден дъжд. По Харли стрийт едно след друго са се наредили таксита.

Когато светофарите се сменят, такситата не помръдват. Няма къде да отидат. По тротоарите под различни ъгли подскачат чадъри – собствениците им се накланят, за да избегнат сблъсъка.

Откривам номер пет в горната част на Уимпол стрийт и натискам звънеца. Рецепционистката ме въвежда в чакалня, осветена от няколко лампиона. В камината горят въглища. Тъмен дъсчен под, голям килим. Сядам в далечния край на помещението, за да наблюдавам вратата.

За да станеш психоаналитик, първо самият ти трябва да се подложиш на психоанализа и тази лична анализа неизбежно оказва огромно влияние върху начина, по който работиш с други хора. И как би могло да бъде другояче? В очакване съм да започна първата си аналитична сесия.

Доктор Лиментани се появява точно в девет. Усмихва се леко и кимва. Въвежда ме в скромна стая, по-топла и от чакалнята, и сяда на стола си зад психоаналитичната кушетка.

– Заповядайте, настанявайте се. Имам стол и кушетка. – Той прави пауза. – Поне според мен кушетката е по-удобна.

Сега, когато отправям поглед четиресет години назад към началото на живота си като психоаналитик, си спомням прехода от шума навън към тишината, от студа към топлината. Спомням си и кой бях тогава.

Бях на трийсет и една, все още незрял. Бях импулсивен, влюбвах се лесно и често погрешно вземах интензивните емоции за интимност. Смятах се за проницателен, но в действителност виждах любовта през ограничените и ограничаващи сюжети на популярната култура. Разговарях с приятелите си така, сякаш любовта е длъжност и за подбора на най-подходящия кандидат е необходима цяла комисия. Вярвах, че ако

успея да открия „правилния“ човек, ще бъда щастлив.

Толкова много неща не разбирах. Не разбирах, че всеки от нас е отговорен за собственото си щастие. Че ако не се отнасям към себе си с внимание и грижа, вероятно и много от околните няма да се отнасят така с мен.

Не разбирах болката. Смятах, че различните видове болка, които изпитваме, когато обичаме друг човек – копнеж, тревога, скръб, – са чувства, които трябва да избягваме, симптоми, които трябва да бъдат отстранени. Не разбирах, че болката е най-прецизният инструмент за разпознаване на собствените ни желания.

Заблуждаваме се за любовта – за това кого, какво и защо обичаме. Но в същото време притежаваме и силата да преодолеем тази самозаблуда. Под усилия на любовта разбирам работата, която трябва да свършим, за да видим ясно себе си и хората, които обичаме. Това е нашият опит да участваме в света такъв, какъвто е. „Любовта, пише Айрис Мърдок, е способността да видиш другия – да си дадеш сметка, колкото и да е трудно, че нещо друго извън теб е реално.“ И продължава: „Любовта е сблъсъкът с реалността.“

Моят първи урок в любовта: разликата между себеотдаване и покорство.

Легнах на кушетката на доктор Лиментани и останах изненадан от собствените си сълзи. През по-голямата част от първата сесия не можах да кажа почти нищо. Сега ми се струва, че това е било реакция (каквато понякога наблюдавам и у собствените си пациенти), предизвикана от облекчението, че някой ме слуша и че ще продължи да го прави и на следващия ден, и на по-следващия, докато имам желание да идвам.

Когато няколко дни след това най-после открих гласа си, започнах да говоря на психоаналитика си за едиповия си комплекс, за проекциите и интроекциите си; за моя пренос и неговия контрапренос. Споделих с него разбирането си за Фройд и Лакан, за Клайн и Уиникът. Казах му какво мисля за статиите в последните броеве на „Журналът на американската психоаналитична асоциация“ и „Международният журнал за психоанализа“. Той ме остави да продължа така известно време, докато най-накрая, след няколко седмици, ме попита:

– Прави ли ти впечатление, че говориш за психоаналитична теория много повече от мен?

Какво имаше предвид?

– Но нали в своите „Лекции за въведение в психоанализата“ Фройд казва, че клиничната практика се основава на психоаналитичната теория? – попитах.

– Бихме могли да обсъждаме психоаналитичната теория, разбира се – отвърна той. – Но нали трябва да обърнем внимание и на теб самия?

А в друг случай ме попита:

– Защо винаги идваш на сесиите в компанията на Фройд или на някой от другите велики психоаналитици? Защо толкова се страхуваш да останеш сам?

По онова време реших, че доктор Лиментани ми намеква, че да се впускам така в психоаналитичната теория е като да се срещам с неподходящо за мен момиче, че вместо това трябва да се насоча към клиничната психоанализа, към самото преживяване. Доктор Лиментани обаче просто беше напипал нещо, което до такава степен ми беше присъщо, че въобще не успявах да го видя.

Освен че се увличах в дребнави тълкувания на психоаналитичната теория, бях и изключително – може би дори натрапливо – покорен като пациент: никога не закъснявах, никога не пропусках сеанс, плащах сметките си веднага щом ги получех.

Доктор Лиментани виждаше желанието ми да му угаждам, да правя всичко, което смятам, че той иска от мен. С времето, в поредица от ясни, проницателни тълкувания, той обърна внимание на убеждението ми, че ако му се подчиня – ако се превърна в пациента, който си представям, че иска да бъда, – той ще ме приеме и това приемане ще повдигне духа ми, ще ме излекува и ще ме върне към живота.

Отнасях се към доктор Лиментани така, както се бях отнасял към много други хора, които бяха важни за мен. Исках да ме хареса с надеждата, че неговото приемане – неговата любов – ще ме промени. С помощта на тълкуванията му постепенно осъзнах, че това не е просто повтарящ се модел в живота ми, а самият ми живот.

Започнах да си давам сметка, че има значителна разлика между това да се отдадеш на нещо (или някого) и да му се подчиниш. И че ако я бях осъзнал по-рано, щях да си спестя известно страдание. Да се отдадеш означава да се отпуснеш, да се почувстваш освободен. Когато двама души се отдадат един на друг, те се чувстват живи, силни и приети. Изпитват любов.

Подчинението, или покорството, е различно. И то започва с копнеж да бъдеш обичан – и все пак подчинението на друг човек ни оставя с усещането, че сме попаднали под неговия контрол. То е нещо като договор: ще ти дам, каквото искаш – ще бъда такъв, какъвто искаш – в замяна ти ще ме обичаш. И понеже тази сделка е неосъществима, тя е обречена – подчинението обикновено е съпроводено с чувство на примирение или угнетеност.

Когато най-сетне успях да се доверя на доктор Лиментани и да оставя теориите си вън от кабинета – когато се отдадох на анализата – установих, че рядко плача. (И че светът не свършва, когато все пак това се случи.) Имаше какво да кажа. Не помня с точност

думите си и неговите отговори; вероятно съм говорел за нещата, които се случваха в живота ми по онова време – за раздялата с приятелката ми, за научноизследователската ми работа и обучението ми, за рака на майка ми. Със своето кротко настояване да чуе повече за моите чувства, сънища и асоциации доктор Лиментани ме върна към бавната работа по картографирането на вътрешния ми свят. Ето тук е желанието; ето я завистта; тук, на това място, е тъгата.

Постепенно връзката между вътрешния и външния ми свят се подобри и преживях това като освобождаване. Установих, че по-добре разбирам неща, които до този момент ме объркваха. Освен това вече не се чувствах толкова самотен, нито пък ми се струваше, че съм притиснат до стената.

Започнах личната си психоанализа с убеждението, че от самото начало доктор Лиментани знае всичко за мен, че да си психоаналитик означава да знаеш всичко

предварително. Вярно е точно обратното: психоанализата е особена форма на незнание. Тя включва двама души, които не знаят заедно. Процесът на психоанализата се състои в това да мислим заедно, заедно да откриваме смисъл. Единственият начин доктор Лиментани да научи повече за мен – двамата заедно да научим повече за мен – беше чрез говорене и слушане.