Книжен ъгъл

Класация Книжен ъгъл - най-продавани книги 3 юни - 9 юни

noreply@blogger.com (grisha1) — Wed, 10 Jun 2026 15:28:36 +0000

1. Жозе Родригеш душ Сантуш. Протокол Хаос. Хермес

2. Андерш де ла Моте. Ръждивата гора. Емас

3. Наташа Лестър. Парижкият шифър. Сиела

4. Златко Енев. Философия на новата българска история. Унискорп

5. Наталия Чуб. Мечето Съни на море. Коала прес

Филипа Грегъри разказва историята на най-мразената жена в двора на Тюдорите

noreply@blogger.com (grisha1) — Wed, 10 Jun 2026 13:50:42 +0000

„Предателката Болейн“ е избрана за книга на 2026 г. във Великобритания в раздел художествена литература

„Никой не пише исторически романи така, както Филипа Грегъри.“

The Times

„Завладяващ и смразяващ поглед към света на Тюдорите през очите на един от най-противоречивите женски образи в английската история.“

Historical Novel Society

Съпруга. Шпионка. Свидетелка. Предателка. Това са имената, с които историята помни Джейн Болейн – жената, обвинявана за падението на две кралици и превърнала се в една от най-неразбраните фигури в двора на Хенри VIII. В новия си роман „Предателката Болейн“ (Еднорог, превод Деница Райкова) Филипа Грегъри ни отвежда в сърцето на една епоха, в която властта се крепи на страх, а всяка тайна може да струва живота на онзи, който я пази.

Млада, интелигентна и наблюдателна, Джейн Болейн живее в свят, в който оцеляването зависи от способността да виждаш повече, отколкото показваш. Като съпруга на Джордж Болейн и снаха на прочутата Ан Болейн, тя се оказва в центъра на най-опасните политически и лични интриги в английския кралски двор.

Подозирана, използвана и принуждавана да избира страна в безмилостната битка за власт около крал Хенри VIII, Джейн постепенно разбира, че истинската опасност не идва от враговете, а от хората, които стоят най-близо до трона. В свят на заговори, предателства и тайни съюзи тя носи много лица – на вярна съпруга, предана придворна дама, покорна поданица и неохотна шпионка.

Историята помни Джейн Болейн като предателка. Жената, чиито думи изпращат Ан Болейн на ешафода. Жената, замесена и в гибелта на още една кралица. Но ако истината се окаже много по-сложна? Ако зад легендата за коварната интригантка се крие жена, която просто се е опитвала да оцелее?

С присъщото си майсторство Филипа Грегъри пресъздава една от най-драматичните епохи в английската история и дава глас на жена, осъдена от векове исторически предразсъдъци. „Предателката Болейн“ е мащабен исторически роман за властта, страха, предаността и цената на истината.

Това е история за жена, която знае твърде много, в свят, в който знанието е смъртоносно.

Филипа Грегъри е една от най-популярните и успешни авторки на исторически романи в света. Нейните книги са преведени на десетки езици и са продадени в милиони екземпляри. Световна известност ѝ носи романът „Другата Болейн“, по който е създаден и едноименният филм с Натали Портман и Скарлет Йохансон. След поредицата бестселъри от епохата на Тюдорите Филипа Грегъри наречена “кралица на историческия роман”.

„Загадка в Помпей“ – пътешествие във времето с 18 различни финала

noreply@blogger.com (grisha1) — Tue, 09 Jun 2026 16:13:50 +0000

Обичаният британски писател Тим Колинс представя нова интерактивна история

Създателят на поредицата за Шаро Холмс Тим Колинс повежда децата на вълнуващо пътуване през Античността със завладяваща книга игра. „Загадка в Помпей“ (Ентусиаст, превод Анелия Петрунова) изпраща приключенците на опасна спасителна мисия в Древен Рим с над 25 пъзела и логически задачи. Какъв ще бъде изходът от това предизвикателство зависи изцяло от решенията на читателите.

Тим Колинс е автор на над 30 детски заглавия, сред които „Предатели в космоса“ и „Дневник на Смотлий Максим“. Неговите книги са преведени на близо 40 езика и са отличени с престижни награди във Великобритания и Германия включително „Manchester Fiction City Award“ и „Lincolnshire Young People's Book Award“. През 2021 г. писателят попада в краткия списък на годишните награди „Spark!“, чиито победители се избират от малките читатели във Великобритания.

С 18 възможни финала и редица игри, включени в най-новото му издание „Загадка в Помпей“, Тим Колинс за пореден път блестящо съчетава приключенски сюжет с интерактивното разказване на истории. В края на всяка глава децата трябва да избират между два варианта, които ще ги отведат към различни обрати, а по пътя ще научават повече за епохата, в която се развива действието.

Заедно с изобретателните герои, вълчицата Роми и бухала Рем, които пътуват във времето с помощта на специални часовници, читателите трябва да достигнат до древния римски град Помпей. Тяхната мисия е да спасят известния историк Котакий в навечерието на изригването на Везувий, който не би трябвало да е там. Уловката е, че разполагат точно с 12 часа, за да поправят бедствието. Ще успеят ли да се справят навреме?

Откъс: „Посвещавам ви моята тишина“ - последният роман на Марио Варгас Льоса

noreply@blogger.com (grisha1) — Tue, 09 Jun 2026 16:06:23 +0000

„Колибри“ издава на български език последният роман на големия испанско-перуански писател и Нобелов лауреат Марио Варгас Льоса

Жизнерадостни събирания със звън на китара, гласовити певци, ситни танцови стъпки и задължителна доза кичозност – това е перуанският валс, който Марио Варгас Льоса възпоменава с поклон в „Посвещавам ви моята тишина“. Романът възкресява все още малката, етнически разнородна, но мирна Лима, различна от разрасналия се и разединен от терористични акции град през 90-те години на XX век, превърнал се във фон за перипетиите на главния герой Тоньо Аспилкуета, неоценен от „интелектуалния елит“ експерт по креолска музика. Вдъхновен от концерт на мистериозен китарист, чийто талант събужда чувство за единение и братска обич, Тоньо решава да му посвети книга и, разбулвайки трагичната му съдба, да изследва перуанската идентичност и валса от неговото зараждане сред най-бедните до превръщането му в общонационален символ на Перу. С убеденост и страст Тоньо провъзгласява перуанския валс за обединител на перуанското общество, способен да разреши неговите конфликти. Екстравагантна и смешна утопия! Ала всяка утопия въплъщава мечта и с този свой последен роман Варгас Льоса завещава на обичното си и изстрадало Перу мечтата и надеждата за по-щастливи бъднини. Преводът е дело на Маня Костова. Художник на корицата е Стефан Касъров.

Кариерата на Марио Варгас Льоса (1936-2025) минава през главозамайващи смени на идеологии и политически режими, фалшиви герои и обречени битки, през различни стилове и техники на писане, които винаги, в препускащия ход на времето, се опитват да уловят трудната съдба на Латинска Америка и нейната мъчителна жажда за свобода. Той съчетава криминални мотиви и исторически факти, политическа алегория и непоколебима социална критика — всичко това облъхнато от чувство за хумор. Творби като „Кой уби Паломино Молеро?“, „Квартал Петте кьошета“, „Герой по неволя“ и „Зелената къща” свидетелстват за ангажираността на писателя относно състоянието на перуанското общество и неговите дехуманизиращи механизми за подчинение и контрол.

„Лудориите на лошото момиче“ е непомръкващ шедьовър, който умело преплита емоции и еротика, комично и трагично, реалност и художествена измислица. С логото на „Колибри“ у нас излезе и романът „Сурови времена“, задъхан политически трилър, изтъкан от коварен шпионаж, поръчкови убийства и предателства. А сборникът с есета „Зовът на племето“ е своеобразна интелектуална автобиография на писателя, с която той отдава дължимото на мисловната традиция, установена от Адам Смит, Хосе Ортега и Гасет, Фридрих Аугуст фон Хайек, Карл Попър, Раймон Арон, Исая Бърлин и Жан-Франсоа Ревел. Следва откъс.

За какво ли го бе търсил Хосе Дуранд Флорес, този представител на интелектуалния елит на Перу? Предадоха му, че се е обадил в кварталната бакалия на неговия приятел Коляу, където се продаваха също вестници и списания. Той върна обаждането, но никой не вдигна. Коляу му обясни, че дъщеря му Марикита, още малко момиче, е записала телефонния номер и навярно не е чула правилно цифрите, но със сигурност отново ще позвънят. Тогава Тоньо усети как го налазват онези дребни, непристойни гадини, които, сам признаваше, го тормозеха от най-ранно детство.

За какво ли го търсеше? Макар да не го познаваше лично, Тоньо Аспилкуета знаеше кой е Хосе Дуранд Флорес. Уважаван писател, тоест човек, на когото Тоньо едновременно се възхищаваше и мразеше, защото стоеше някъде там горе, накичен с определения като „знаменит литератор“, „прочут критик“ и други обичайни хвалебствия, печелени с такава лекота от интелектуалците, принадлежащи в тази страна към онова, което Тоньо Аспилкуета наричаше „елита“. Какво бе извършила до момента въпросната персона? Живял бе в Мексико, разбира се, и не друг, а самият Алфонсо Рейес, есеист, поет, ерудит, дипломат и директор на университета „Колехио де Мехико“, бе написал увода към известната му издадена там антология „Залез на сирени, блясък на ламантини“. Разправяха, че бил експерт по всичко свързано с перуанския писател от XVI век Инка Гарсиласо де ла Вега, чиято библиотека, твърдяха, успял да възпроизведе в дома си или в някакъв университетски архив. Това, разбира се, впечатляваше, но пък не беше кой знае какво, всъщност не представляваше кажи-речи нищо. Тоньо Аспилкуета набра отново номера и за пореден път не вдигнаха. Сега

вече омразните гризачи плъзнаха по цялото му тяло, както всеки път, когато го обхващаха възбуда, нервност или нетърпение.

Тоньо Аспилкуета пусна поръчка в Националната библиотека в центъра на Лима да закупят книгите на Хосе Дуранд Флорес, но макар госпожицата, която го обслужи, да прие поръчката, книгите така и не пристигнаха. Тоньо знаеше, че Дуранд Флорес е именит академик, но нямаше представа на какво се дължи тази негова слава. Запомнил бе името му заради странност, която или издаваше, или опровергаваше неговите чуждоземни вкусове. Всяка събота Дуранд Флорес публикуваше в ежедневника „Ла Пренса“ статия, в която се изказваше ласкаво за креолската музика и дори за певци, китаристи и кахонисти като Кайтро Сото, който акомпанираше на перуанската певица и композитор Чабука Грандa, а това напълно естествено пораждаше у Тоньо известна симпатия към него. Тоньо изпитваше силна антипатия –

да горят в ада дано – към изисканите интелектуалци, които презираха креолските музиканти и нито ги възхваляваха, нито ги разпъваха на кръст.

Тоньо Аспилкуета беше ерудит в областта на креолската музика във всички нейни разновидности – крайбрежна, планинска и дори амазонска; посветил ѝ бе живота си. Единственото признание, което си спечели обаче, както не е трудно да се предположи, не намери парично изражение, но го утвърди, особено след смъртта на професор Моронес – великия експерт от Пуно – като най-добрия познавач на перуанска музика в страната. Тоньо се бе запознал със своя учител още в университета „Колехио де Ла Сал“ малко след като баща му, италиански преселник с баско фамилно име, нае малка къща в „Ла Перла“, където Тоньо живя и отрасна. След кончината на професор Моронес Тоньо се превърна в „интелектуалеца“, който най-много знаеше (и пишеше) за музиката и танците от националния фолклор. Получи бакалавърска степен от университета „Сан Маркос“, след като защити дипломна работа, посветена на перуанския валс. Негов ръководител бе самият Ермохенес А. Моронес – Тоньо

откри, че зад въпросното А с точка до него се криеше презимето Артахерхес, – чийто любим ученик и асистент бе той. По-късно Тоньо се превърна в продължител на

изследванията и откритията на своя учител, свързани с регионалните музики и танци.

В трети курс професор Моронес му възложи да води някои лекции и всички в „Сан Маркос“ очакваха, че след като учителят му се пенсионира, Тоньо Аспилкуета ще наследи неговата катедра. Самият той също хранеше подобни надежди. Затуй, когато приключи неговото петгодишно следване във Факултета по литература, той продължи изследователската си работа във връзка с докторска дисертация, озаглавена „Глашатаите на Лима“ в памет, естествено, на неговия учител доктор Ермохенес А. Моронес.

В колониалните хроники Тоньо откри, че така наречените „глашатаи“ пеели, а не просто рецитирали общинските вести и съобщения и така те достигали до

гражданите под формата на музикална реч. Благодарение на госпожа Роса Мерседес Аярса, забележителен специалист по перуанска музика, той узна, че провикванията на уличните занаятчии и търговци представлявали най-старите градски звуци, защото уличните продавачи на понички роскетес, на гватемалски бисквити, на сладки рейес фрескос, на паламуд и други рибни специалитети викали, за да предлагат своята стока. Техните викове оформяли най-старото озвучаване на улиците на Лима. Не може да не добавим към тях и провикванията на продавачките на вкусната кауса, на зарзавати, на пикарони, на тамалес и дори на билкови чайове.

Докато мислеше за тези неща, Тоньо Аспилкуета толкова се горещеше, че сълзи избиваха в очите му. Най-дълбоките жили на перуанската националност, усещането за принадлежност към една общност, обединена от едни и същи гласови съобщения и разпоредби, беше проникнато от музика и песни…

Класация Книжен ъгъл - най-продавани книги 27 май - 2 юни

noreply@blogger.com (grisha1) — Wed, 03 Jun 2026 09:04:39 +0000

1. Дейвид Балдачи. Краят на Уолтър Неш. Обсидиан

2. Джонатан Ангелов. Нищо за губене. Книгомания

3. Стюарт Търнтън. Последното убийство в края на света. Еднорог

4. Валентин Георгиев. Седем истории за любов, грях и смърт. Хермес

5. Щепанка Секанинова и Якуб Ценкъл. Енциклопедия на най-известните картини и скулптури. Ентусиаст

Откъс: Има ли изход от „Ръждивата гора“ на Андерш де ла Моте?

noreply@blogger.com (grisha1) — Tue, 02 Jun 2026 12:58:15 +0000

Третият случай на дръзката инспекторка Лео Аскер

Звездата на скандинавския ноар Андерш де ла Моте ни поднася новия си криминален роман „Ръждивата гора“, третия случай на инспекторката Лео Аскер. Поредицата вече е преведена на 15 езика и се радва на огромен читателски интерес. Де ла Моте държи под напрежение дори и най-внимателните читатели до самия край със своите характерни заплетени сюжети и с мрачната атмосфера в романите си. Шведът със сигурност черпи вдъхновение от опита си като полицай и киберспециалист, какъвто е бил преди да се отдаде изцяло на писането.

Макар че слага началото на писателската си кариера на по-късен етап от живота си, Де ла Моте скоростно набира заслужена популярност и заема мястото си сред най-добрите писатели в скандинавския ноар редом до Ю Несбьо, Юси Адлер-Улсен, Самюел Бьорк, Ирса Сигурдардотир… Заедно те са част от внимателната крими селекция на издателство „Емас“.

В „Ръждивата гора“ (Емас, превод Ева Кънева) по време на силна буря в изоставена фабрика за торф насред гората се появява жена с налудничав вид. Държи отрязан пръст на жертва на убийство, чийто труп е намерен в същата тази фабрика преди десет години.

Позабравеният случай се озовава върху бюрото на криминален инспектор Лео Аскер: млада жена е зверски убита, а единият ѝ пръст е отрязан. Заедно с екипа си от чудаци Лео Аскер се захваща с разследването на жестокото престъпление, чийто извършител е останал ненаказан. Част от следствените материали обаче липсват. Кой е имал интерес да укрие факти и да погребе истината? Аскер ще трябва да се ориентира в сложна плетеница от лъжи, тайни и задкулисни зависимости.

Университетският преподавател и специалист по урбекс туризма Мартин Хил още не може да се отърси от преживения кошмар покрай историята със Стъкления човек. Хил се нуждае от занимание, за да разсее мислите си, и когато загадъчна фотографка иска да го наеме като свой гид, той веднага приема. Едно от желанията ѝ е да посетят същата тази закрита фабрика за торф…

А на фона на всички тези събития тегне сянка от миналото, която подмолно си проправя път към Лео.

Андерш де ла Моте е роден на 19.06.1971 г. в Билесхолм, Швеция. След като завършва гимназия, се мести в Стокхолм, където преминава обучение по криминално право и превенция в Шведската полицейска академия. Работи като полицай между 1996 г. и 2001 г. Публикува своя първи роман „Играта“ през 2010 г., който го превръща в един от най-обичаните криминални автори в Швеция. Следва откъс.

Есента на 1973 г.

Двама надничари паркираха трактора между два смърча. Оставиха двигателя включен, та фаровете да разпръскват гъстия мрак.

Мъжете мърмореха под нос. Проклинаха и дъжда, и силния вятър, проклинаха и торфа, полепнал по лопатите им. Но най-яростно кълняха Сигурд Оферлунд, изпратил ги тук, вместо, както предполагаше късният час, да седят в топлата стопанска барака и да вечерят.

Никой обаче не роптаеше на висок глас. Дори не се оплакваха един другиму.

И една изпусната дума стигаше да събуди гнева на Сигурд Оферлунд, човек суров и избухлив.

А тук, в пустошта, да те изгонят от работа далеч не беше най-лошото, което може да те сполети.

„Тук дойдеш ли, нащрек бъди“ – гласеше популярно стихче.

Из стопанството шушукаха разни истории за хора, спречкали се със Сигурд и после изчезнали безследно.

Затова двамата надничари изпълняваха безропотно възложената им задача. Трепеха се с лопатите и кирките, макар сезонът за добив на торф да беше отминал.

По това време на годината обикновено работеха в големия хамбар – вярно, вътре цареше влага и мрак, но поне не бяха изложени на неприветливото време. По-рано днес старата машина за пресяване на торф се развали за пореден път. Напоследък тези аварии зачестиха. Сякаш машината се опитваше да обясни, че добивът на торф вече е отживелица.

Сигурд обаче не беше от хората, които се съобразяват с подобни знаци от съдбата. В изблик на гняв обвини надничарите, че умишлено развалят машината, за да мързелуват. Изкара ги на студа и ги натири да слязат в торфената яма. Не защото се налагаше, а за да им покаже кой командва.

А тук никой не смееше да се опълчи на Сигурд Оферлунд.

Лопатата на единия надничар удари нещо твърдо. В блатистата местност рядко попадаха на камъни, затова мъжът извади фенер от джоба на дъждобрана си, та да огледа по-внимателно.

В дъното на ямата видя нещо, наполовина покрито от голям къс торф. Такива заоблени форми не бяха типични за торфените блата. С дружни усилия мъжете раздробиха странното образувание и го отместиха. После пак включиха фенера.

Лъчът озари очертанията на лице.

Щом го видяха, мъжете отстъпиха заднешком. Захвърлиха лопатите и побързаха да излязат от ямата. Спогледаха се неспокойно, а в това време по бледите им лица се стичаха дъждовни капки.

Бяха се натъкнали на нещо – беше повече от ясно.

Но не на някоя от мрачните тайни на Сигурд. Беше друго, нещо древно, и не биваше да смущават покоя му. Без да е особено религиозен, единият се прекръсти.

- Да го покрием с торф, а? – предложи той. – И да се преместим да работим ей там – посочи в тъмното.

Другарят му кимна. Посегна към лопатата и в същия миг нечий глас проникна през шума на вятъра.

- Какво се помайвате, безделници такива!

Сигурд Оферлунд и синовете му Рагнар и Арвид – всичките с фенери в ръце – се появиха, облечени в дълги дъждобрани.

Лицата им бяха сурови и враждебни. Погледите – изпълнени с неодобрение.

Единият надничар посочи ямата.

- Попаднахме на нещо. Май е труп. Изглежда е престоял дълго.

- Страшно дълго – вметна другият.

- О, мътните го взели! Покажете ми къде!

Рагнар, по-големият син, скочи пъргаво в ямата. Още ненавършил пълнолетие, вече беше висок колкото баща си. И в добавка бе наследил неговото коварство.

Ботушите му жвакаха в мекия торф, докато изучаваше подробно находката под светлината от фенера. Дъждовните струи чертаеха дълги линии в светлия конус от лъча.

- Жена е – установи той. – Кожата и косата ѝ са запазени. Доколкото виждам по останките от плат, дрехите ѝ са стари.

Арвид, малкият син, се прокашля. Беше по-неразговорлив от брат си и не притежаваше неговия остър ум. Макар и още момче, излъчваше нещо неприятно.

- Нищо чудно да е блатна мумия – обади се той. – В училище ни показаха диапозитиви на датски блатни мумии. Средата в торфените блата забавя гнилостните процеси.

- Да, чувал съм – потвърди замислено бащата. – От тези мумии могат ли да се изкарат пари?

- Датчаните ги излагат в музеи – сви рамене Арвид. – Хората плащат входна такса, за да ги видят.

- Входна такса, казваш… - Сигурд цъкна с език, сякаш размишляваше. – Вие двамата – обърна се той към надничарите. – Изровете мумията. Цялата. И внимавайте. Пипайте с голи ръце. Искам я непокътната.

Мъжете слязоха в ямата и коленичиха до главата на мумията. Наистина беше жена. Заради условията, характерни за торфеното блато, кожата беше потъмняла и загрубяла, но чертите на лицето още личаха ясно, а поради затворените очи, жената приличаше на заспала.

- Ей, какво се помайвате? – провикна се Сигурд от ръба на ямата. – Почвайте!

Двамата работници започнаха да ровят внимателно с ръце. Отстраняваха късове торф, за да освободят женското тяло.

Жената беше дребничка, дрехата ѝ – сива, на кръста пристегната с метална катарама, навярно някакъв символ. Но друго привлече по-силно вниманието на мъжете.

- Виждаш ли? – Единият посочи гърлото на жената. От едното ухо до другото минаваше дълбок разрез. – Според теб от лопатата ли е?

Другият поклати глава.

- Не. Не съм загребвал толкова надълбоко. Някой ѝ е прерязал гърлото. Погледни и това.

Почернелите ѝ китки лежаха скръстени върху гърдите. На едната ръка липсваше пръст. А там стърчеше върхът на дървен кол, забоден в гърдите ѝ.

Мъжете се спогледаха тревожно.

- Какво, по дяволите, чакате, непрокопсаници такива? – просъска Сигурд. – Извадете я, де!

Единият надничар събра смелост и се обърна към работодателя си.

- Приковали са с я кол към почвата, та призракът ѝ да не тръгне да броди – тихо каза той. – Най-разумно е да не я вадим.

- Да я оставим? – възкликна Сигурд. – Ама тя струва пари.

- Да, но… - Работниците се спогледаха крадешком. – Не бива да будим горските мъртъвци. Може да е опасно.

Сигурд изсумтя толкова силно, че се чу въпреки вятъра и дъжда.

- Проклети пъзливци! Дръпнете се!

Той слезе в ямата, избута надничарите, приклекна до тялото на жената и опипа дървения кол.

- Я ми помогнете, момчета – обърна се към синовете си. – Аз ще дръпна ко́ла, а вие повдигнете раменете ѝ. Но внимателно, да не се разпадне. Чувате ли?

Сигурд хвана с две ръце стърчащия край на ко́ла.

- Така. Едно, две, три!

Дръпна го с все сила, а в същото време синовете му повдигнаха блатния труп от земята. Чу се слабо пропукване, ала колът почти не помръдна.

- Дайте пак – процеди през зъби Сигурд. – Едно, две, три!

Колът все така не помръдваше.

Сигурд избърса челото си, мокро и от дъжда, и от рукналата пот. Лицето му се беше зачервило и подуло.

Внезапно дъждът се усили. Вятърът го превърна в стена от шибащи дъждовни струи. Сякаш самата природа се опитваше да попречи на начинанието им. Надничарите се спогледаха скритом. Единият плю три пъти през рамо – ритуал против беди, както го бе научила баба му.

- Дайте по-бързо, момчета. Няма да се бавим цяла нощ, я!

Сигурд Оферлунд направи трети опит. Якият мъжага запъна крака от двете страни на малкото женско тяло и задърпа дървения кол с все сила. Синовете му отново повдигнаха горната част на трупа.

- Ето, излиза…

Неочаквано колът се изхлузи, Сигурд политна назад и падна. Около него се разплиска вода и кал.

Двамата надничари пристъпиха крачка напред, за да видят по-добре. Рагнар и Арвид държаха блатната мумия помежду си. Бяха я повдигнали под малък наклон и изглеждаше, сякаш са я прегърнали.

За няколко секунди се възцари тишина. Всички се взираха в блатния труп. Лицето на жената изглеждаше умиротворено, едва ли не красиво.

Личеше и още нещо обаче. Нещо, което се открояваше все по-ясно, колкото повече дъждът отмиваше мръсотията и калта.

- Майчице – промълви единият надничар.

И се извърна да погледне Сигурд Оферлунд. Едрият мъж продължаваше да лежи възнак в ямата. Лицето му беше посиняло, устата – зинала, а погледът – угаснал и празен.

Държеше ръцете си притиснати към тялото, сякаш инстинктивно се бе опитал да се защити от внезапно пронизала го болка в гърдите. Ръцете му още стискаха дървения кол.

- Татко! – изрева Рагнар, докато газеше към Сигурд.

Арвид, от своя страна, продължаваше да държи блатния труп в прегръдката си, неспособен да проумее какво става.

Надничарите обаче вече знаеха. Взираха се в мъртвия си работодател. После се втренчиха един в друг. Накрая отместиха поглед върху лицето на блатния труп, измокрено от дъжда.

И двамата се прекръстиха почти едновременно.

Дълги години по-късно, когато и да разказваха историята за намирането на Сивата девойка, щяха да се кълнат, че тя се е усмихвала.

Сивата девойка

Ръждивата гора съществува от дълбока древност. В началото там се извисявали красиви широколистни дървета и блещукали езерца. Отвред бликала светлина, кипял живот. От север обаче настъпили иглолистните дървета и донесли сенки и мрак. Мъхът по земята се сгъстил. Наслоената тежка, влажна маса задушила езерцата и превърнала някога светлите гори в мрачни торфени блата.

Сега тук всичко затъва бавно.

Дървета, животни, хора – накрая всичко се губи безследно в меката земя.

Поне така си мислят хората.

Ръждивата гора обаче не забравя никога. Тя загръща тайните си с влакнести повивки и ги балсамира с хуминови киселини* <*Хуминови киселини – органични съединения, образувани при разлагането на растителна и животинска материя. Съдържат се в естествени образувания като торф, сапропел, хумусна почва, лигнит и др. – Бел. прев.>, докато чака да удари нейният час. Понякога нощем ушатата сова се провиква жаловито. Тогава вятърът започва да духа от север, а гората открехва влажното си лоно.

В такава една нощ, много отдавна, я намериха отново. Мъже с мазолести ръце и свъсени лица я изровиха грубо от торфа.

И точно както миналия път смъртта се оказа нейна спътница.

Защото кръвта се изкупва с кръв. Така повелява гората. И преди, и сега.

Тя е Сивата девойка.

Бди от векове.

Чака.

Тук.

В Ръждивата гора.

Коя е Алеа Аквариус? Немската писателка за деца Таня Щевнер разказва лично

noreply@blogger.com (grisha1) — Mon, 01 Jun 2026 13:03:19 +0000

Авторката на хитовата фентъзи поредица за деца „Алеа Аквариус“ Таня Щевнер ще се срещне със своите читатели на 6 юни, събота, от 14:00 ч. на сцената на Софийския международен литературен фестивал за деца и младежи, който ще се проведе в парка пред НДК.

Щевнер пристига в София тъкмо навреме за излизането на най-новата книга от поредицата за Алеа Аквариус – „Звезда на съдбата“ (Емас, превод Ваня Пенева). В десетата част немската авторка предлага още едно вълнуващо приключение, изпълнено с предизвикателства и опасности. Заедно с илюстраторката Клаудия Карлс създават един богат магически свят, който потапя читателите в дълбините на историята за морското момиче. Книгите ѝ се радват на огромен интерес сред множество млади читатели и са се превърнали в еталон за увлекателна фентъзи сага с многопластови персонажи и засягаща важни теми за приятелството, семейството и опазването на околната среда. През тази година очакваме и премиера на сериал по морската поредица.

За поредицата „Алеа Аквариус“

Дълбоко под водата съществува древна цивилизация с магически способности, която живее в тайна от хората на сушата. Нейните жители са заплашени от изчезване заради замърсяването на океаните. А единственият човек, който може да им помогне не подозира за тяхното съществуване…

Алеа знае, че не трябва да се доближава до водата при никакви обстоятелства. Това е последната заръка на майка ѝ, преди да изчезне. Момичето е решено да разбере какво се е случило с нея и по пътя си открива нова група приятели, кръстосваща морета и океани с платнохода „Херкулес“. Заедно с екипажа Алфа Кру, Алеа се гмурка в опасни приключения с надеждата да спаси морския свят от пълно разрушение.

За „Звезда на съдбата“

Алеа сбъдва най-съкровеното си желание – намира сестра си Теа. Радостта от тяхната среща след дългата раздяла обаче не продължава дълго. Мистериозна болест покосява магическите същества и русалката Акира е първата засегната. Океанът, доскоро най-безопасното място за вълшебните създания, изведнъж ги излага на смъртна опасност.

Алеа, Теа и Ленокс се втурват в търсене на принц Касарас, който е застрашен от болестта заради своя русалски произход. Алеа е убедена, че доктор Орион стои зад разпространението на заразата. А междувременно той е неоткриваем. Докато докторът подготвя поредния си удар из сенките, Алфа Кру осъзнават, че без помощта на магическите същества, екипажът ще изгуби битката срещу злодея веднъж завинаги…

За Таня Щевнер

Таня Щевнер е родена на 1 май 1974 г. Започва да пише разкази, когато е на 10-годишна възраст. От тогава най-голямата ѝ мечта е да стане писателка. След като завършва гимназия, Таня Щевнер изучава литературен превод в Дюселдорф, но прекъсва, за да се захване вместо това с английски, немски и с литература.

Живее в Лондон от 1996 г. до 1998 г. и следва в университета на Северен Лондон, където изкарва и издателски стаж и започва да пише първата си книга.

Днес Таня Щевнер е една от най-четените детски авторки на Германия. Но невинаги е било така. 32-годишната Щевнер изпраща на издателство първата си повест за Лилиане, която знае езика на животните, но получава отказ. После втори. После трети. И така 24 пъти. На 25-ия път пробива и книгата постига феноменален успех. Тя се превръща в същински франчайз и надминава и най-смелите очаквания на Щевнер.

През 2015 г. авторката създава сагата за морското момиче Алеа Аквариус, която вече даже е надминала успеха на „Лилиане“.

Класация Книжен ъгъл - най-продавани книги 20 май - 26 май

noreply@blogger.com (grisha1) — Wed, 27 May 2026 12:43:38 +0000

1. Исабел Алиенде. Къщата на духовете. Колибри

2. Иван Бакалов. Резерватът Куба. Кръг

3. Кристин Димитрова. Квартална антропология. Жанет 45

4. Радослав Бимбалов. Зид. Сиела

5. Хосе Моран. Книга за футбола. Пан

„Дневникът на един затворник“ – безкомпромисната изповед на Никола Саркози

noreply@blogger.com (grisha1) — Tue, 26 May 2026 12:18:29 +0000

Новата книга на бившия френски президент, разпалила редица обществени дебати, излиза у нас

На 21 октомври 2025 г. Никола Саркози прекрачи прага на парижкия затвор „Ла Санте“ за изтърпяване на ефективна присъда, наложена за участие в престъпен заговор. След три седмици той е освободен, а по-малко от месец след това излиза неговият откровен разказ за престоя зад решетките, изпълнен с дълбоки размисли за морала, истината и бъдещето. „Дневникът на един затворник“ (Ентусиаст, превод Иван Баталов), не събира единствено записките от дните в изолация – това е напрегната история, където всеки спомен, всяка идея и всяко съмнение отекват с нова сила.

Политическата кариера на Никола Саркози започва през 1983 г., когато е избран за кмет на Ньой сюр Сен – длъжност, която заема до 2002 г. След това става министър на вътрешните работи, а после министър на финансите, преди да бъде избран за президент на Франция от 2007 до 2012 г. Той е автор на четири книги, сред които „Републиката, религиите, надеждата и „Времето на бурите“, посветена на съвременните изпитания, пред които е изправена родината му. Саркози е известен с директния си стил и способността да провокира дебати. Неговите заглавия, както и кариерата му, продължават да подхранват дискусии за бъдещето на страната.

Най-новата му книга „Дневникът на един затворник“ създава истински медиен и читателски фурор. Още през първата седмица от публикуването ѝ във Франция са продадени близо 100 000 екземпляра, което я превръща в категоричен бестселър и централна тема на национално и международно ниво. Един от най-тиражираните испански ежедневници „Ел Паис“ определя заглавието като „манифест срещу системата“, а радио „Europe 1“ го разглежда като „разказ, белязан от самота и вътрешно напрежение“.

„В затвора няма какво да се види, няма какво да се прави“, споделя Никола Саркози. „Изключвам тишината, която не съществува в затвора „Ла Санте“, където има много за чуване. Шумът там е, уви, постоянен. Както в пустинята, така и в затвора, вътрешният живот се усилва.“

В своя „дневник“ той разкрива най-тежкия период от живота си – падението от върха на властта до тишината на килията. Сред стените на парижкия затвор се разгръща свят на самота, страх и вътрешна борба, където политикът отстъпва място на човека – наранен, гневен и търсещ смисъл. Между редовете се преплитат спомени за властта, размисли за справедливостта и болезнени въпроси за вината и истината.

Саркози отказва да запази мълчание – той оспорва, защитава се, обвинява. Бившият президент представя своята версия за съдебните процеси, които преобръщат съдбата му, и поставя под съмнение самите устои на системата. Така книгата му се превръща едновременно в силно политическо послание и лична изповед, която показва неоспоримото човешко достойнство пред лицето на несгодите.

Откъс: Тайните на Тръмп и Путин в „Протокол Хаос“ на Жозе Родригеш душ Сантуш

noreply@blogger.com (grisha1) — Tue, 26 May 2026 12:06:15 +0000

Мъж с качулка, кърпа на лицето и слънчеви очила открива огън по десетки молещи се в джамия в Нова Зеландия. Той снима престрелката с мобилния си телефон и я излъчва на живо във Фейсбук. След това маха кърпата и разкрива самоличността си на милиардите потребители на социалната мрежа: Томаш Нороня.

Новият роман на Жозе Родригеш душ Сантуш „Протокол Хаос“ (Хермес, превод Дарина Маринова) е вдъхновен от актуалните събития и предлага неочакван поглед върху отношенията между Доналд Тръмп и Владимир Путин в стремежа им към световна хегемония.

Полицай Димитри Чернишев е уведомен за подозрителна дейност в мазето на жилищна сграда в Рязан. На място установява наличието на мощна самоделна бомба, която сапьорският екип успява да обезвреди. Инцидентът е обявен за учение на ФСБ въпреки съмненията на Димитри. Седемнайсет години по-късно той става част от група за внедряване на дезинформация в социалните мрежи. Получава копие от свръхсекретния документ Протокол „Хаос“, който съдържа план за дестабилизация на Запада чрез избирането на Доналд Тръмп за президент. При щурма на Капитолия обаче Димитри е ранен и е принуден да предаде документа на непознат американец. В замяна вместо своите координати той му връчва бележка с неразгадаем код. За да го разшифроват, руските тайни служби се нуждаят от помощта на професор Нороня. А само сензационен компромат може да накара историка да им съдейства.

Водещ на централните новини, военен репортер, бестселъров автор и университетски преподавател, Жозе Родригеш душ Сантуш се нарежда сред най-популярните и уважавани личности в Португалия. Той става известен като писател с романа „Кодекс 632“, който се превръща в литературна сензация и бестселър № 1 на 2005 г. в Португалия.

С „Божията формула“ Сантуш се утвърждава като водещо име в съвременния европейски интелектуален трилър. На изключителен интерес се радват и романите му „Седмият печат“, „Последната тайна“, „Ръката на сатаната“, „Ключът на Соломон“, „Божият гняв“, „Сигнал за живот“, „Ватиканът“, „Безсмъртния“, „Мъжът от Константинопол“, „Милионерът в Лисабон“, „Героичната арка“, „Любовницата на губернатора“, „Фокусникът от Аушвиц“, „Ръкописът от Биркенау“, „Тайната на Спиноза“ и „Дъщерята на капитана“.

Авторът е гостувал в България няколко пъти. Последното му посещение през май 2024 година предизвика истински фурор. Той раздава автографи на Пролетния панаир на книгата, където се изви огромна опашка от стотици негови почитатели. Следва откъс.

На екрана се появи образ на мъж с качулка, очите му не се виждаха зад тъмните очила, а и кърпа скриваше лицето му. Уебвръзката в горната част на видеото показваше логото на приложението Facebook Live, което потвърждаваше, че кадрите се излъчват на живо. Мъжът с качулката отвори вратата на паркиран на тротоара автомобил и се настани на мястото на водача; снимаше себе си на живо с нещо, което приличаше на смартфон.

Непознатият погледна към камерата и си пое дълбоко дъх, взирайки се в зрителите, които следяха стрийма благодарение на Facebook Live. На задните седалки бяха натрупани полуавтоматични оръжия и кутии с боеприпаси.

„Време е за шоу!“

Образът се разтресе, въртейки се на всички страни, като показваше ту седалката, ту тавана или таблото. Накрая картината се стабилизира с фокус отгоре, виждаха се воланът, километражът и изгледът през предния прозорец, включително улицата, къщите и дърветата по тротоарите. Очевидно мъжът беше закрепил смартфона за качулката си.

Автомобилът потегли по улицата. В купето гръмна някаква песен на славянски език, която навярно идваше от аудиосистемата на превозното средство.

Од Бихаћа до Петровца села

српска земља, нападнута цела.

Караџићу, води србе своје, води србе своје,

нек се види, никог се не боје, никог се не боје. *

Пътуването продължи само няколко минути в ритъма на същата музика.

Jој да виде хрватске усташе,

не дирајте ви огњиште наше, ви огњиште наше.**

По едно време до тротоара изникна дълга бяла стена, по която личаха тъмни влажни петна. По средата се виждаше портал, който водеше към огромна сграда. Позлатеният купол и минарето, както и стичащите се към сградата хора, наглед пакистанци, афганистанци, малайци или без значение от кой регион на Азия, даваха ясно да се разбере, че това е джамия.

Автомобилът спря до тротоара, музиката замлъкна, двигателят – също. Електронният часовник на таблото показваше 13:40. Образът се завъртя, показа част от улицата, а след това задните седалки с оръжията и боеприпасите. В кадър бяха и протегнатите ръце на мъжа, който ровеше из военното оборудване. Водачът бе слязъл от автомобила и очевидно си избираше оръжие. Спря се на късоцевна ловна пушка и я зареди с патрони. На приклада се виждаше издълбан надпис kebab remover. Сетне грабна полуавтоматична пушка AR-15 и я преметна през рамо. Взе и ловната пушка. Вършеше всичко с огромно спокойствие.

След като се въоръжи подобаващо, мъжът затвори вратата на автомобила и тръгна пеша. Четирима азиатски младежи разговаряха близо до портала. Трима от тях носеха джинси, а четвъртият бе облечен с кафтан. Момчетата го изгледаха с почуда: не беше обичайна гледка непознат с качулка и закрепен на главата смартфон да влиза в дворчето на джамията с късоцевна пушка в ръка и преметната през рамо AR-15.

Един от тях, онзи с кафтана, колебливо вдигна ръка.

– Здравей, братко.

Новодошлият се прицели и стреля. В следващия миг като във видеоигра кадърът показа как насочва оръжието към останалите вцепенени от изненада младежи и стреля, докато не се проснаха на земята, потънали в кръв. Чуха се викове и екранът показа мъже, жени и деца, които хукнаха като обезумели във всички посоки в търсене на укритие. Прицели се в тях и без да щади жените и децата, отново откри огън. Повали няколко души, докато свърши патроните.

Действайки все така спокойно и методично, натрапникът се отправи към джамията, като през това време презареждаше пушката. На входа имаше натрупани голямо количество чифтове обувки. Влезе вътре и се натъкна на десетки, вероятно стотици вярващи; повечето се молеха, насядали върху голям турскосин килим. Онези, които бяха най-близо до вратата, го гледаха въпросително. Очевидно все още не бяха разбрали какво се случва. Мъжът не губи време. Насочи оръжието към най-близкия човек и стреля. Прицели се в друг и отново стреля. Сетне застреля и трети. В джамията настана хаос. Тълпата се раздели на две, опитвайки се да се измъкне през страничен коридор или укритие, като вода, която изтича през пролуките, но натрапникът не спираше да стреля и вярващите, които не бяха успели да избягат, бяха поваляни един след друг. Наистина приличаше на видеоигра.

В един момент ловната пушка засече. Патроните бяха свършили. Нападателят я захвърли и грабна AR-15, която носеше през рамо. На приклада ѝ бе издълбан номер 14*. Насочи я към тълпата, без да се прицелва конкретно в някого. На дулото мигаше стробоскопична светлина. Откри огън и още няколко души се свлякоха на пода. Виковете се усилиха, навсякъде царяха суматоха и паника. Гърмежите от изстрелите и тяхната последователност се различаваха от тези на късоцевната ловна пушка. Първото оръжие изстрелваше по един куршум, докато полуавтоматичната пушка пускаше къси залпове, но поразяването на мишените беше също толкова ефективно и джамията бе осеяна с трупове.

След като повече от десет души паднаха убити, някои от които улучени с осем-девет куршума, лентата с муниции отскочи от оръжието и падна върху турскосиния килим, принуждавайки нападателя да прекъсне масовото изтребление. Докато зареди нова лента с боеприпаси, главното помещение за молитви на джамията се бе изпразнило. Затова той пристъпи в съседната зала – крилото за жени и деца, и отново откри огън. Покосяваше жертвите си една след друга – една старица наблизо, млада жена малко по-нататък, до нея бебе, последвано от тийнейджърка. Дойде момент, в който стрелецът дори не се прицелваше, просто стреляше по масата притиснати едно до друго тела – телата на онези, които не бяха успели да се измъкнат, докато накрая всички те останаха на земята в локви кръв.

Презареди отново и се върна в главното помещение. Там завари проснати на килима мъже – някои бяха мъртви, други – ранени; останалите бяха избягали. Докато минаваше покрай телата, изстрелваше по един куршум в главите им за всеки случай. Coup de grâce, смъртоносният куршум бе единственият начин, за да е сигурен, че всички са мъртви. Върна се до вратата, като по пътя стреляше за последен път в главите на всички проснати на пода тела.

Щом стигна до изхода на храма, погледна часовника си. Стрелките показваха 13:47 ч. Бяха изминали седем минути, откакто бе паркирал автомобила, и само пет от първия произведен изстрел. Всички наоколо бяха повалени. Беше време да се изтегли. Тръгна към портала. Докато се приближаваше към телата на четиримата младежи, които бе застрелял в началото на атаката, се натъкна на просната на земята жена. Цялата беше изцапана с кръв, но беше жива и изглеждаше в съзнание. Качулатият спря и се наведе, сякаш искаше да чуе какво има да му казва.

– Не! – умолително промълви жената със сгърчено от ужас лице. – Моля ви, недейте.

Насочи полуавтоматичната пушка към нея.

– Имам деца, имам...

Пусна куршум в главата ѝ и тя застина, само краката ѝ потрепериха в предсмъртна агония. Нападателят тръгна отново и мина през портала, влезе в автомобила и потегли с бясна скорост.

Песента на славянски език отново прогърмя в купето.

Из Крајине кренули су вуци, кренули су вуци,

чувајте се, усташе и турци, усташе и турци

Караџићу, води Србе своје, води Србе своје,

нек се види, никог се не боје, никог се не боје.***

Водачът на автомобила си пое дълбоко дъх.

– Оръжията свършиха добра работа – отбеляза на глас той, сякаш представяше доклад, очевидно говорейки на зрителите, които следяха събитието на живо чрез стрийма на Facebook Live. – Жалко за лентата с боеприпаси, която падна на земята по време на стрелбата, нали? Колкото до останалото, момчета, дори нямах време да се прицеля добре. Имаше толкова много мишени, по дяволите!

Пътуването към следващата дестинация не отне много време. Часовникът на таблото показваше 13:52, когато мъжът спря автомобила на тротоара до малка бяла постройка с примитивен вид, която приличаше на сглобяем павилион. Неколцина азиатци се приближаваха към бараката, някои носеха западни дрехи, други бяха заложили на традиционното мюсюлманско облекло. Още мишени.

Без да прекъсва излъчването на живо, мъжът повтори действията от предишното нападение. Слезе от колата, приближи се до задните седалки, грабна същото полуавтоматично оръжие AR-15 и нова късоцевна ловна пушка и ги зареди с муниции. Когато беше готов, се изправи срещу хората, които вървяха към малкия бял павилион, и откри огън с ловната пушка, покосявайки най-близките мишени.

Внезапно оръжието спря да стреля, може би беше засякло или патроните бяха свършили и нападателят го запрати на земята. Но докато насочваше полуавтоматичната AR-15, за да продължи атаката, един от мюсюлманите – мъж, облечен с кафтан, хвърли по него някакъв едър предмет, принуждавайки го да свали оръжието. Мюсюлманинът докопа захвърлената ловна пушка и я насочи към нападателя.

Изплашен, качулатият незабавно влезе в автомобила, тъй като не знаеше дали оръжието може да стреля и да го улучи, и бързо потегли. Чу как задното стъкло се пръсна на парчета, улучено от мюсюлманина, но колата веднага зави и успя да избегне следващите изстрели.

След няколко секунди сигналът на Facebook Live беше прекъснат. Край с излъчването на стрийминга. Но камерата продължаваше да записва. Колата се бе насочила извън града, навлезе в гориста местност и неочаквано пое по черен път, напускайки главното шосе. Така шансовете да не бъде незабавно заловен от властите се увеличаваха.

Автомобилът спря на място, закрито от дървета и високи скали. Образът, който до този момент беше стабилен, отново се завъртя хаотично, показвайки множество предмети в бърза последователност: волана, тавана на купето, седалките, таблото, докато накрая камерата се спря върху лицето на нападателя. Очевидно беше свалил смартфона от качулката и сега се взираше в микрокамерата на мобилното устройство.

Мъжът беше на фокус, когато свали качулката, развърза кърпата, която покриваше лицето му и махна слънчевите очила, показвайки зелените си очи. Сега, когато вече не се криеше и показваше лицето си пред света, устните на масовия убиец се разтегнаха в красива усмивка.

Беше Томаш Нороня.

* От Бихач до село Петровац / цялата сръбска земя е нападната. / Караджич, води своите сърби / нека се види, че те не се страхуват от никого, те не се страхуват от никого (от срб.). Откъс от сръбската националистическа антихърватска и антимюсюлманска песен „Силна Сърбия“ (Србија је јака) от времето на Югославските войни (1991–1995). По-късно песента става популярна сред крайнодесни групи. – Б. пр.

**Вие, негодници, хърватски усташи, / долу ръцете от нашия дом, от нашия дом (от срб.). – Б пр.

*** От Крайна идват вълци, идват вълци, / пазете се, усташи и турци, усташи и турци. / Караджич, води своите сърби, / нека се види, че те не се страхуват от никого (от срб.). – Б. пр

Откъс: „Краят на Уолтър Неш“ - Дейвид Балдачи слага начало на нова поредица

noreply@blogger.com (grisha1) — Tue, 26 May 2026 07:24:21 +0000

Нова ударна доза адреналин от майстора на трилъра

Новият герой на Дейвид Балдачи в „Краят на Уолтър Неш“ (Обсидиан, превод Калин Караиванов) е успешен бизнесмен с прекрасно семейство. Той не познава престъпния свят, докато ФБР не се появява в дома му веднага след погребението на неговия баща, ветеран от Виетнам. Съобщават му, че компанията, в която работи, е замесена в мащабна схема за пране на пари и за да я унищожат, се нуждаят от помощта му.

Финансовият експерт няма нищо общо с тайните игри на службите, не притежава специални физически умения, нито е стрелял срещу живо същество. Но е принуден да приеме рискованата мисия, която съсипва всичко скъпо за него. За да си отмъсти, той трябва да стане неузнаваем, железен, непобедим. Ще може ли да се преобрази и да се превърне в смъртоносно оръжие? Шансовете не са на негова страна. Но не рискувайте да залагате срещу Уолтър Неш. Следва откъс.

Уолтър Неш не желаеше да присъства на погребението. Кой би искал да се сбогува по този начин с баща си, дори да не е бил близък с него? И все пак, когато беше малко момче, двамата изживяха много прекрасни моменти заедно – като в семейните филми на „Холмарк“ или идиличните сцени от поздравителните картички.

С течение на годините Неш имаше нещастието да се превърне в човек, когото неговият безкомпромисен и непреклонен баща, ветеран от Виетнам, нито уважаваше, нито харесваше. Впоследствие Тайбириъс – наричан от всички просто Тай – и синът му поеха по свой собствен път и почти не се виждаха, въпреки че живееха в един и същ град: Тай обитаваше стара къща в бедняшки квартал, а Неш живееше в затворен комплекс с охрана, която да държи настрани външни лица, като например онези от старите къщи в бедняшкия квартал.

Неш оправяше вратовръзката си, докато се взираше в огледалото. Беше на четиресет години, висок метър и деветдесет, прекалено слаб за ръста си, с отпуснати рамене и кльощави крайници. Човек, който никога не се е грижил за мускулите си. Какъв е смисълът да го правиш, освен ако не си спортист, войник, полицай или бодигард? Кестенявата му коса все още беше гъста и чуплива, макар и леко прошарена на слепоочията.

Той, съпругата му Джудит и деветнайсетгодишната им дъщеря Маги живееха в къща от тухли и камък с площ над осемстотин квадратни метра, разположена на два етажа, с елегантно обзаведено партерно ниво, пет спални и седем бани на разположение само за тях тримата. До дома им беше долепен гараж за три коли, в който бяха паркирани неговият голям рейнджроувър в цвят бордо, сребристият мерцедес на Джудит и зеленото беемве кабрио на Маги. Имотът се допълваше от голям двор с басейн, облицован с плочки в преливащи нюанси на дъгата.

Джудит забременя с Маги още в колежа, което принуди двамата да се втурнат към местния ритуален дом, за да си дадат брачни обети пред непознат служител в отсъствието на роднините си. Така и не се насладиха на истински меден месец. Вместо това си купиха апартамент. Неш реши, че това е много по-разумно. За него меденият месец беше неоправдано скъп начин за попълване на албума със семейни снимки. Впоследствие продаде апартамента на печалба и така изплати студентските им кредити.

В момента Неш беше главен изпълнителен вицепрезидент в „Сибаритик Инвестмънтс“. Стигна до този пост след дълги години, в които работеше по сто часа седмично и ползваше съвсем кратки отпуски, а понякога изобщо не си даваше почивка. Голяма част от живота му преминаваше на десет хиляди метра над земята в постоянни полети до различни щати и държави. През това време той правеше изчисления, анализираше потенциални инвестиции, договаряше условия и сключваше сложни сделки, които изискваха армия от адвокати и купища документи. Работеше под огромно напрежение, като при това от него се очакваше да запази непоколебимо спокойствие и трезва преценка.

Всичките му усилия и жертви се бяха отплатили. Сега той прибираше седемцифрена заплата плюс значителни бонуси.

Въпреки че обожаваше жена си и дъщеря си, Неш не беше много близък с тях. Просто не беше в природата му да е особено интимен с когото и да било. Двете не показваха с нищо, че неговата дистанцираност ги притеснява по някакъв начин. И посрещаха с радост всяко негово желание да се включи в общите семейни дейности.

Уолтър Неш не се сприятеляваше лесно. Беше интроверт, който боравеше ловко с числата, умееше да прехвърля пари от единия край на света до другия и да извлича печалба от всяко делово начинание. Можеше да обсъжда свободно всевъзможни теми и проблеми от света на бизнеса, както и да действа като мотивиращ и справедлив ръководител на своя екип. В интерес на истината обаче, предпочиташе да работи сам.

И все пак той бе имал един приятел, който и до днес му липсваше много – лабрадудъл на име Чарли. Взеха го от развъдник, когато Маги беше на четири. Преди година, след като възрастта и болестите превърнаха живота на кучето в непоносимо мъчение, се наложи да го приспят. Неш преживя процедурата толкова тежко, че в един момент усети как се задушава и дори си помисли, че получава паник атака или инфаркт.

Това прави ли ме жалък? Да плача за едно куче, след като дори не се просълзих при смъртта на баща ми. Да, вероятно да.

И все пак можеше да изтъкне в своя защита, че Чарли не бе искал нищо от него освен внимание и любов. А баща му? Баща му беше правил точно обратното, при това със завидно постоянство. И то при положение, че той беше единственото му дете.

Неш се гордееше, че осигурява благоденствие на малкото си семейство. След като Джудит забременя в колежа, двамата решиха, че е най-добре да си остане у дома с Маги. Сега обаче, когато дъщеря им порасна, Джудит спомена на няколко пъти, че иска да завърши следването, да вземе диплома, а може би дори да започне работа като учителка по заместване, преди да прецени дали желае да се захване с подобно задължение на пълен работен ден. Независимо дали ставаше дума за преподаване или за нещо друго, Неш неизменно я подкрепяше.

Съпругата му беше красива, висока, със спортна фигура, която се стараеше да поддържа формата си, да се грижи за здравето, енергията и оптимизма си. Обичаше да се занимава с градинарство и готвеше прекрасно. Беше внимателна и грижовна майка, редовно се включваше в различни училищни дейности, беше член на родителската асоциация и активно участваше в събитията в квартала, докато по същото време Неш се намираше в Лондон, Сингапур или Доха, за да води поредните преговори или да сключи поредната сделка.

Той беше наясно, че нямаше да се справи без нейната подкрепа, и смяташе партньорството им за равноправно и пълноценно. Джудит се включваше във всички корпоративни събития и изпълняваше всевъзможни задължения, които се очакваха от съпругите на мъже, изкачващи се по стръмната кариерна стълба.

Екип от професионални чистачи се грижеше за къщата веднъж седмично, а за поддръжката на басейна и двора бяха наели отделна фирма. Всяка година Джудит заминаваше на вълнуващи екскурзии с приятелките си. От време на време тя и Неш пътуваха сами или с Маги, като неизменно си прекарваха много приятно. Сексуалният им живот беше точно такъв, какъвто трябваше да бъде, поне според него, за хора на тяхната възраст с две десетилетия брак и едно дете зад гърба си.

Той предвидливо беше започнал да събира средства за колежа на Маги още от деня на раждането ѝ, но дъщеря му реши да си вземе една година почивка след гимназията. Беше приета в няколко престижни колежа. Въпреки това Маги наскоро уведоми родителите си, че не е сигурна дали иска да следва висше образование. Заяви, че предпочита да стане инфлуенсър и създател на съдържание в социалните мрежи, като финансира това свое начинание с част от средствата си за колежа. Неш знаеше, че дъщеря му прекарва много време в стаята си пред компютъра, както правеха повечето ѝ връстници. Тя имаше професионален цифров фотоапарат, скъп микрофон „Йети“ и оборудване за монтаж и редактиране на видеоклипове. Той често чуваше шумове от стаята ѝ в малките часове на нощта.

Нямаше нищо против да ѝ помогне да реализира мечтите си. Маги беше позитивен човек, висока като двамата си родители и красива като майка си. Но колко гаджета бяха минали през дома им, докато беше в гимназията! От нахакани спортисти до свенливи зубрачи и дори зрели мъже, отдавна завършили колеж, за които Маги така и не беше успяла да обясни как точно ги е срещнала. Неш беше разкарал по-възрастните господа с твърд тон и напомняне за потенциалните последствия от това да излизат с толкова младо момиче.

Ако тази идея с инфлуенсърството наподобяваше поне донякъде конкурс за популярност, тогава Маги би могла да има някакъв шанс. Но Неш не искаше да я подкрепя по начин, който да ѝ попречи да се издържа сама. Да разчиташ на другите никога не се оказва добра идея.

Преди да се скарат, баща му веднъж му беше казал: „Ти се издигаш или падаш сам, синко. Тогава няма на кого да се сърдиш и няма на кого да благодариш освен на себе си“.

Това подсети Неш за шефа на компанията му – главния изпълнителен директор Еверет Темпъл, който беше с пет години по-млад от него. Той дължеше високата си позиция изцяло на баща си. През годините Бартън Темпъл беше основал „Сибаритик“ и куп други компании. Състоянието на сина му се оценяваше на поне двеста милиона долара, отново изцяло благодарение на него.

А Еверет, който настояваше да го наричат Рет, смяташе себе си за най-умния човек в цялата компания. Всичко друго би било равносилно на признание, че успехът му е чужда заслуга. Поне така предполагаше Неш и беше сигурен, че не бърка. Защото беше най-умният човек в компанията, макар никога да не го показваше.

Обичам да се обграждам с хора, които са или по-умни от мен, или поне колкото мен. По този начин всички те ме мотивират да бъда изключителен.

Но кой може да знае какво ще му предложи утрешният ден?

Класация Книжен ъгъл - най-продавани книги 13 май - 19 май

noreply@blogger.com (grisha1) — Wed, 20 May 2026 11:08:11 +0000

1. Стив Бери. Дяволската библия. Обсидиан

2. Рене Карабаш. Остайница. Жанет 45

3. Мохамед Халаф. Земите на вечните войни. Вакон

4. Анна Заркова. Правосъдие за продан. Колибри

5. Ясен Григоров. Великан Мързелан. Точица

Откъс: „Преди споменът да избледнее“ - трета книга от поредицата „Преди кафето да изстине“ на Тошиказу Кавагучи

noreply@blogger.com (grisha1) — Wed, 20 May 2026 09:55:02 +0000

След огромния успех на дебютния му роман „Преди кафето да изстине“, продаден в милиони екземпляри и филмиран през 2018 година, популярният японски драматург и писател Тошиказу Кавагучи създава още една книга с истории за токийското кафене „Фуникули-фуникула“. Но триумфът не стихва и ето че идва ред на третата книга.

„Преди споменът да избледнее“ (Колибри, превод Васил Велчев. Корица Люба Халева. Консултант японист Маргарита Укегава) отвежда читателите в живописния град Хакодате на остров Хокайдо, в кафене „Дона Дона“, което, също като легендарното „Фуникули-фуникула“, предлага вълшебна машина на времето. И към старите познайници се добавят нови персонажи и разнолики човешки съдби.

Дъщеря, чиито родители са загинали при автомобилна катастрофа, се връща в миналото, за да излее болката си от самотата, на която е обречена. Известен комик се среща с покойната си съпруга, за да превъзмогне отчаянието от тежката загуба. Млада жена се пренася в бъдещето, за да дари утеха на своята сестра, съкрушена от смъртта ѝ. Млад мъж разкрива късно осъзнатите си чувства към приятелка от детинство, застигната от нелечима болест. Неумолимото правило гласи, че реалността не може да се промени. Ала усещането за близост и споделени емоции изпълва с душевно спокойствие, вдъхва сили и воля за пълноценен живот. И тъкмо това придава смисъл и цел на тези магични, окриляващи и паметни мигове, преди кафето да изстине. С японска чувствителност и емпатия Кавагучи придружава своите герои в съкровено пътуване през времето към скъп човек, но и към себе си, за да остане жив споменът в сърцето.

Роден през 1971 година, Тошиказу Кавагучи е изявен японски драматург и писател. Неговият дебютен роман „Преди кафето да изстине“ (2015) представлява адаптация на едноименната му пиеса, удостоена с Голямата награда на Фестивала за драматургия в Сугинами. Романът е филмиран от японската режисьорка Аюко Цукахара със заглавие „Кафене „Фуникули-фуникула“ (2018). Преведен е в повече от 30 страни, а продадените екземпляри само в Япония надхвърлят 1 милион. Следва втора книга с истории от кафенето, която също се превръща в бестселър, а посланието е неизменно – макар и да не си в състояние да повлияеш на хода на събитията, можеш да прозреш себе си, да преосмислиш и да се помириш с миналото, да надникнеш в бъдещето, за да продължиш напред окрилен, отхвърлил бремето на угризенията и чувството за вина.

С японска деликатност и тънък усет за магичното Кавагучи открехва портала на времето за една поредица от вълшебни приключения в кратките мигове, преди кафето да изстине. Следва откъс

Ако можехте да се върнете в миналото, с кого бихте искали да се срещнете?

– Защо си в Хокайдо?

Гласът на Кей Токита звучеше металически в слушалката.

– Хей, успокой се, всичко е наред.

Нагаре Токита чуваше гласа на жена си за първи път от петнайсет години. В момента той беше в Хокайдо – по-точно в Хакодате.

Хакодате е пълен със сгради от западен тип, датиращи от началото на двайсети век. Разпръснати из целия град, те притежават уникален архитектурен облик, характерен с това, че приземните етажи са проектирани в традиционен японски стил, а горните – по западен образец. Кварталът „Мотомачи“, разположен в подножието на планината Хакодате, е популярна туристическа дестинация. Старинния чар на града придават забележителности като бившата обществена зала, правоъгълния бетонен електрически стълб – първия издигнат в Япония – и червените тухлени складове в историческия район на залива.

Кей, на другия край на телефонната линия, беше в Токио в едно кафене, което предлагаше на клиентите възможността да пътуват във времето. Казваше се „Фуникули-фуникула“. Тя се беше пренесла петнайсет години напред в бъдещето, за да се срещне с дъщеря си. Разполагаше с малко време, преди кафето ѝ да изстине. Тъй като Нагаре беше далеч, чак в Хокайдо в Северна Япония, нямаше представа доколко то е изстинало. Така че се стараеше да се придържа към същественото.

– Няма време да обяснявам защо съм в Хокайдо. Моля те, просто ме изслушай.

Разбира се, Кей знаеше много добре, че няма време.

– Какво? Няма време? Аз съм тази, която няма време! – Звучеше разстроено.

Но Нагаре не обърна внимание на това.

– Там има една девойка, нали? На вид ученичка в прогимназията.

– Какво? Ученичка? Да, тук е. Същата, която посети кафенето преди около две седмици. Дойде от бъдещето, за да се снима с мен.

За Кей това бе станало преди две седмици, но за Нагаре се беше случило цели петнайсет години по-рано.

– Тя има големи кръгли очи... и носи поло?

– Да, да. Какво за нея?

– Добре, просто се успокой и слушай. Ти по случайност си се озовала петнайсет години напред в бъдещето.

– Както вече ти казах, едва чувам какво говориш.

В този момент мощен порив на вятъра връхлетя Нагаре точно когато се канеше да ѝ каже нещо важно. Духаше силно в телефона му, правейки разговора почти невъзможен. Притиснат от липсата на време, той ускори темпото.

– Както и да е, тази девойка, която виждаш… – изрече по-високо.

– А? Какво? Тази девойка?

– Тя е нашата дъщеря!

– Какво?

Телефонът в ръцете на Нагаре съвсем замлъкна. После вместо гласа на Кей чу как средният часовник на стената във „Фуникули-фуникула“ започна да бие, разнесе се познатото дан, дан. Той леко въздъхна и взе да обяснява спокойно.

– Съгласи се да се пренесеш десет години напред в бъдещето, затова мислиш, че детето ти е на около десет, но е станала грешка и си се оказала там след петнайсет години. Вероятно годините и часовете са се разменили и си се озовала в кафенето не в три следобед, а в десет сутринта, и не след десет, а след петнайсет години. Погледни средния часовник на стената. Показва десет часà, нали?

– Аха.

– Разбрахме това, когато ти се върна. В момента обаче сме в Хокайдо по неотложни причини, които не мога да обясня, защото няма време.

Нагаре беше изговорил това на един дъх. Но сега направи пауза.

– Във всеки случай не разполагаш с много време, така че просто огледай добре нашата пораснала здрава и хубава дъщеря и се върни в настоящето – каза той нежно и затвори телефона.

От мястото, където стоеше, можеше да види правата наклонена улица, спускаща се към разстлалата се синева на океана, и небето отвъд, което сякаш увенчаваше пристанище „Хакодате“. Нагаре се завъртя на пета и влезе в салона на кафенето.

Дзън-дзън

Хакодате се слави с множество стръмни улици. Деветнайсет от тях имат имена, в това число „Склон Ниджукен“, започваща от най-стария електрически стълб в Япония, и „Склон Хачиман“, чието начало е близо до червените тухлени складове в района на залива. Също и „Гледка към рибите“ и „Гледка към корабите“, изкачващи се от крайбрежието. По-нататък по хълма са „Склон на мидите“ и „Склон на зелената върба“, водещи към Ячигаширачо, което означава „квартал в началото на низината“. Има обаче една улица, която не присъства на туристическите карти. Местните я наричат „Безименен склон“. Кафенето, в което работеше Нагаре, се намираше по средата на „Безименен склон“.

Казваше се „Дона Дона“ и с него бе свързана чудата градска легенда.

Ако седнеш на определено място, то те връща назад във времето в момент, който пожелаеш.

Но правилата бяха изключително досадни и ужасно неприятни.

1. Единствените хора, които можеш да срещнеш в миналото, са вече посещавалите кафенето.

2. Каквото и да направиш, докато си в миналото, не можеш да промениш настоящето.

3. За да се върнеш назад във времето, трябва да седнеш именно на това място. Ако е заето, се налага да изчакаш, докато се освободи.

4. След като се пренесеш в миналото, не бива да мърдаш от мястото.

5. Пътуването ти започва от мига, в който бъде налято кафето, и приключва, когато то изстине.

Досадните правила не свършваха дотук. Въпреки това днес отново клиент, чул този слух, щеше да посети кафенето.

Когато Нагаре влезе в салона след телефонния разговор, Нанако Мацубара, опряла лакти на плота, го попита директно:

– Нагаре, защо не остана в Токио? Все още ли мислиш, че беше добра идея да дойдеш тук?

Нанако бе студентка в частния университет „Хакодате“, специализиран в областта на търговията и бизнеса. Облечена в светлобежова блуза, пъхната в широки панталони, тя изглеждаше доста модерна. Гримът ѝ беше деликатен, косата – леко накъдрена и вързана отзад с ластик.

Нанако бе чула, че покойната съпруга на Нагаре ще посети токийското кафене, за да се срещне с дъщеря си. Като се имаше предвид, че това беше единственият шанс за него да зърне жена си, която не бе виждал цели петнайсет години, Нанако смяташе, че е странно Нагаре да не я поздрави лично, а по телефона.

– Да, може би – промърмори той, докато минаваше покрай нея, за да застане зад бара. На стола до Нанако седеше изглеждащата леко сънена доктор Саки Мураока с книга в ръце. Саки работеше в психиатричното отделение на една от болниците в Хакодате. Двете с Нанако бяха редовни клиентки на кафенето.

– Не искаше ли да я видиш отново?

Нанако не откъсваше любопитния си поглед от Нагаре, гигант, висок почти два метра.

– Разбира се, но трябваше да се съобразя с обстоятелствата.

– В какъв смисъл?

– Тя дойде да види дъщеря си, не мен.

– Въпреки това…

– Всичко е наред. Признавам, че мина доста време, но спомените ми са все още живи...

Нагаре искаше да каже, че би направил всичко, за да може майка и дъщеря да прекарат тези ценни мигове заедно.

Възможно ли е един смотльо да се превърне във велик герой?

noreply@blogger.com (grisha1) — Tue, 19 May 2026 10:27:01 +0000

Британският писател Тим Колинс представя комична история, вдъхновена от Древен Рим

Световноизвестният автор Тим Колинс, станал популярен у нас с поредицата за кучето детектив Шаро Холмс, връща децата две хиляди години назад във времето с нова хумористична книга. „Дневник на Смотлий Максим“(Ентусиаст, превод Анелия Петрунова), разказва за едно непохватно момче и неговите нелепи опити да стане славен римски воин. Изпълнена с редица абсурдни ситуации, непрестанен смях и факти за Римската империя, историята проследява ежедневните неволи на едно дете, съчетани с опасностите и хаоса на античния свят.

Тим Колинс е автор на над трийсет детски заглавия. Неговите книги са преведени на повече от четиресет езика и са отличени с престижни награди във Великобритания и Германия включително „Manchester Fiction City Award“ и „Lincolnshire Young People's Book Award“. През 2021 г. писателят попада в краткия списък на годишните награди „Spark!“, чиито победители се избират от малките читатели във Великобритания.

Най-новата му книга у нас запознава децата със Смотлий Максим – подрастващо момче, което живее в Древен Рим. Неговият дневник представлява комедиен разказ за подвизите и отчаяните му опити да осъществи своята най-голяма мечта – да се превърне във велик герой. Но героизмът не му е присъщ и той ще трябва да потърси помощта на учителя Який, който да го въведе в благородното изкуство на битките.

Смотлий не е смел, не е силен и със сигурност не е готин, но единственото му желание е да стане мускулест боец досущ като брат си Снажний. Пътят към неговата „слава“ обаче е осеян с поредица от препятствия, публични унижения и особено лош късмет.

Баща му не го слуша, приятелите му му се подиграват, а майка му се интересува повече от свещените кокошки, отколкото от него. Момчето знае, че в себе си таи могъщ воин, който само чака подходящото приключение, за да излезе наяве и да се докаже. А дали няма да му помогне и едно побутване от самия Юлий Цезар?

Проф. Кирил Топалов донася „Огънят“

noreply@blogger.com (grisha1) — Tue, 19 May 2026 09:26:09 +0000

Аз съм поп Пейо, презвитер на Софийската (все още се нарича и със старото си име Сардикийска) митрополитска черква „Света Марина“ и доскоро духовен баща на най-красивия юноша, какъвто някога сте срещали в живота си, на най-даровития, най-изкусния майстор-ваятел на златото, какъвто би могъл да съществува и какъвто бихте могли да си представите.

Светилото в областта на българските литература, кино и дипломация Проф. Кирил Топалов се завръща с нов, приносен за историята на София роман. Посветено на академик Петър Динеков, изданието на „Огънят“ се появява в книжарниците на 21 май. Това е смайваща с дълбочината си притча за живота в София през XVI век и за трагичната участ на златаря свети Георги Нови Софийски.

Разказана през изповедта на поп Пейо – духовник, разкъсван между дълга към Бога и вината към човека – романът задава болезнено актуални въпроси за смисъла на вярата, цената на ревността и човешката способност да превръща любовта в страдание. „Бъхтим се, Господи, трепем се – помежду си и сами себе си – и какъв е смисълът? Уж си ни създал да бъдем братя, а си позволил да станем Каин и Авел…“

„Огънят“ впечатлява не само с монументалния си размах, но и с езика си – наситен, образен и дълбоко въздействащ. Изданието излиза с майсторска корица на художника Дамян Дамянов.

Премиерата на романа ще се състои на 21 май от 18:30 ч. в Софийска градска художествена галерия – навръх рождения ден на проф. Топалов. В разговора за книгата ще се включат проф. Михаил Неделчев, Георги Цанков и Йордан Ефтимов, а откъс от романа ще прочете големият български актьор Михаил Петров.

Класация Книжен ъгъл - най-продавани книги 6 май - 12 май

noreply@blogger.com (grisha1) — Tue, 12 May 2026 13:39:00 +0000

1. Чарли Донли. Познай отново. Хермес

2. Сонсолес Онега. Дъщерите на прислужницата. Колибри

3. Сара Уин-Уилямс. Небрежни хора. Озон

4. Кирил Попов. Български народни орнаменти. Изток-Запад

5. Алекси Дормал, Доминик Рок. Ана Ана. Плюшени книжари. Пурко

Откъс: Стив Бери написа „Дяволската библия“ - приключение №20 на Котън Малоун

noreply@blogger.com (grisha1) — Tue, 12 May 2026 13:25:00 +0000

Котън Малоун, ветеран от специален отряд „Магелан“, заминава за Швеция, където по-малката сестра на крал Вилхелм I е отвлечена. Искането за откуп е твърде необичайно. 800-годишна книга, Кодекс Гигас, най-големият средновековен ръкопис в света.

Плячкосан от шведите в Бохемия през 1648 г. по време на Трийсетгодишната война, той се съхранява в Стокхолм близо четири века. А междувременно се е сдобил с далеч по-загадъчно име – Дяволската библия.

Сега чехите си искат Кодекса и шведите са съгласни да го върнат, но друга сила се опитва да осуети сделката. Списъкът с потенциалните похитители на принцесата е дълъг. Намесени са различни тайни служби. И всичко трябва да бъде извършено при пълна секретност. От Котън Малоун и Касиопея Вит зависи да открият сестрата на краля и да спасят безценния илюстрован ръкопис.

В „Дяволската библия“ (Обсидиан, превод Милко Стоименов) нищо не е такова, каквото изглежда. Верни съюзници се превръщат в опасни врагове. Дългогодишни противници изведнъж стават партньори. И сякаш това не е достатъчно, от миналото на Котън изскачат стари конфликти, които превръщат и без друго сложната, дори хаотична ситуация в нещо далеч по-лично и смъртоносно.

Стив Бери е американски автор на бестселъри в жанра исторически трилър. Роден е през 1955 г. в Джорджия, САЩ, и е завършил право в университета „Мърсър“ в щата Джорджия. Има 30 години адвокатска практика.

Романите на Стив Бери са издадени в общо над 26 милиона екземпляра по целия свят. Преведени са на 42 езика и са излезли в 53 държави. Постоянно се появяват на водещи места в класациите на „Ню Йорк Таймс“, USA Today и др. Средно на всеки 30 секунди някъде по света се продава негова книга.

Стив Бери е сред основателите на Международната асоциация на писателите на трилъри, в която понастоящем членуват близо 6000 автори от цял свят. Три години е съпредседател на асоциацията.

Историята е в сърцето на всеки негов роман. Тя е неговата страст, а също така и на съпругата му Елизабет. Затова и двамата създават фондацията History Matters, която работи за запазване на историческото наследство. От 2009 г. двамата обикалят Америка, за да опазят застрашени исторически съкровища и да събират пари за тази дейност чрез лекции, приеми, галавечери, както и популярните им писателски уъркшопове. Към днешна дата в тези уъркшопове са се включили 3500 ученици и така са събрани 1,5 милиона долара.

Стив Бери се вдъхновява за романите си, като пътува по света. Тези пътешествия всъщност са внимателни проучвания на конкретни места, където да се развива действието в следващата му книга, исторически събития и артефакти. Следва откъс.

Котън Малоун беше в повишена готовност.

Наричаше това състояние „Зебра“. Названието беше заимствано от „Акция „Зебра“, роман на Алистър Маклейн, в който нищо не беше такова, каквото изглеждаше, и всички бяха заподозрени. Сетивата му бяха насочени към шума и суетнята в големия град. Толкова различни и объркващи сигнали. Нищо общо с „Акция „Зебра“, чийто автор беше пренесъл действието в арктическата пустош. По-рано този ден Котън и Стефани Нел бяха приключили със задачите си в Италия, бяха взели директен полет от Флоренция и бяха пристигнали тук преди три часа.

– Имам проблем, Котън. И то голям. Много ми е неприятно, че се налага да те моля. Но ми трябва помощта ти. Незабавно.

Той не се поколеба дори за миг.

– Можеш да разчиташ на мен.

А проблемът?

Единствената сестра на шведския крал, шейсет и осем годишната принцеса Люса, била отвлечена от улиците на Стокхолм близо до дома си. Тя разхождала кучето си, както правела всеки ден, когато била в града. Кучето се върнало само, без стопанката си. Трескавото издирване не дало резултат. Не след дълго в двореца се получило съобщение, от което станало ясно, че става дума за отвличане и похитителите имат конкретни искания.

Да, това наистина бе проблем. И то какъв.

Двамата със Стефани Нел имаха среща в двореца в 16:30 ч., затова решиха да си направят ранна вечеря. Очакваше ги дълга нощ. Добре че бяха успели да подремнат в самолета.

За нещастие, времето не беше на тяхна страна. Оловното небе се беше надвесило толкова ниско, че беше обгърнало Стокхолм в преждевременен сумрак. Бурята, връхлетяла града, беше донесла обилна влага, която проникваше през дрехите. Котън и Стефани бяха облекли шлифери и носеха чадъри. Минувачите наоколо, до един бързащи час по-скоро да се озоват на сухо, бяха облечени по същия начин.

Котън винаги беше смятал Стокхолм за един от най-прекрасните градове на света с викингско минало и космополитно настояще. Шведската столица предлагаше очарователна комбинация от култура и природа, а обстоятелството, че беше изградена върху острови, означаваше, че човек никога не е твърде далече от водата. Освен това, за разлика от повечето големи градове, водата тук бе чиста, подходяща за плуване.

Двамата със Стефани прекосиха моста „Стрьомброн“, за да се озоват на остров, заселен преди повече от хиляда години. Сега върху него се простираше Гамла Стан, Старият град на Стокхолм, очарователен лабиринт от калдъръмени улички, колонади и стълби, които извикваха спомена за една отдавна отминала епоха, когато Швеция е била световна сила. Днес Старият град предлагаше внушителна колекция каменни сгради с пастелни фасади, зад които се криеха магазинчета за сувенири, барове, ресторанти и любимите на Котън книжарници. Те бяха изникнали около средновековния замък „Тре кронур“, или „Трите корони“, заобиколен, както изисквала традицията преди векове, от масивна каменна стена. Днес тук се издигаше Кралският дворец. Едната му страна гледаше към водата, а другата – към площада, на който беше разположен центърът за посетители. Покрай останалите две страни на двореца минаваха улици – едната частна, другата обществена. Котън и Стефани вървяха към обществената.

„Слотсбакен“.

– Предвид случилото се в Тоскана – започна Стефани – не очаквах да дойдеш с мен.

– Какво друго бих могъл да направя?

– Да се прибереш у дома в Копенхаген. Да продължиш да се грижиш за книжарницата.

– Бизнесът върви добре. А аз съм там, където трябва да бъда – заяви напълно искрено Котън.

– Оценявам го. Наистина – кимна тя. – С принцесата сме приятелки. Запознахме се преди десет години. На една възраст сме, дори сме родени на една дата.

Котън знаеше, че възрастта е болна тема за Стефани. Тя никога не говореше за това, не разкриваше на колко години е. Най-добрата му догадка към днешна дата? Между шейсет и пет и седемдесет, но това предположение се основаваше на информация за кариерата ѝ, а не на външния ѝ вид, тъй като Стефани изглеждаше доста по-млада. Във всеки служебен формуляр, който някога беше попълвала, тя неизменно беше вписвала в графата за възраст думите „без отговор“, което създаваше не един и два бюрократични проблема. Но всеки си има своите странности. Дори бившата му шефка.

– Познавам и краля, при това от близо трийсет години – продължи Стефани. – Запознахме се, докато работех в Държавния департамент.

– Затова ли се обърнаха към теб?

– Да, това е една от причините – кимна Стефани.

– Предполагам, че по някое време ще ми кажеш и останалите?

– Не го ли правя винаги?

Котън отвори уста, за да възрази, но Стефани вдигна ръка и го накара да замълчи. Затова той поклати глава и се предаде.

– Няма значение.

Двамата стигнаха до едно кръстовище.

Вляво, където над бурното Балтийско море се събираха още дъждовни облаци, се простираше крайбрежната улица на Стария град. Вятърът се усили, студените му пориви наподобяваха мрачни пръсти, посегнали към сушата. Над малката градина се извисяваше бронзовата статуя на прославения крал Густав III, облечен в униформа на шведския военноморски флот. Кралят стоеше с гръб към водата и с протегната напред ръка, сякаш предлагаше маслинова клонка в знак на помирение с местните бюргери. Поданиците му го намирали за очарователен, но това не попречило на собствените му благородници, които не били съгласни със стремежа му да възстанови абсолютизма, да го убият през 1792 г. Толстой е бил прав. „Властта наистина е дума, чието значение не разбираме.“

Котън и Стефани изчакаха светофара, след което пресякоха и тръгнаха по „Слотсбакен“, широка павирана улица с остър наклон. Навремето тук добивали пясък и чакъл, но оставили кариерата незапълнена, а склона – остър, за да улеснят отбраната на замъка. По-късно улицата била павирана, а покрай южната страна на замъка се появил крепостен ров. Преди няколко века ровът бил засипан, но улицата останала. По нея нагоре-надолу в спорадична процесия се движеха автомобили. Най-привлекателната фасада на двореца, онази, през която се влизаше в съкровищницата и параклиса, се намираше вдясно от Котън и дори тя изглеждаше подгизнала от дъжда.

– Нито шведската полиция, нито службите за сигурност са информирани за случилото се – каза Стефани. – Само част от охраната на двореца, най-близките хора на краля.

– Това разумно ли е?

– Не е наша работа да съдим. Кралят и правителството предпочитат проблемът да бъде решен без излишен шум.

Странно. Особено когато става въпрос за отвличане на кралска особа.

Двамата със Стефани тръгнаха по стръмния склон, мокър от дъжда, за да се изкачат до най-високата точка на Стария град. На върха се издигаше „Сторкиркан“, внушителната седемстотингодишна национална катедрала. Някога католическа, сега църквата беше главният протестантски храм в Швеция. Нямаше същински тротоар, който да отделя пешеходците от автомобилите, само двоен слой павета, наредени едно върху друго. Бетонни колчета с провиснали вериги между тях създаваха своеобразна преграда вдясно, където стръмният наклон водеше до малък паркинг. Вероятно за служители на двореца. Веригите свършваха след петнайсетина метра, където в „Слотсбакен“ се вливаше алеята, която излизаше от паркинга. Входът беше препречен от бариера.

Котън беше уморен. Случилото се през последните дни му се беше отразило. Беше направил неща, за които се предполагаше, че никога няма да направи. А вече не можеше да действа с предишната енергия, без да изпита болка тук-там. Но все пак още беше жив. Още можеше да се мери с най-добрите в професията. Италия беше доказателството за това.

Покрай тях минаха две коли, които се спускаха надолу, към морето и светофара. Стефани крачеше, устремила поглед право напред, потънала в размисли, сякаш дистанцията между нея и някаква неясна болезнена случка в миналото се стопяваше с всяка нейна стъпка. Стискаше здраво чадъра си под поривите на вятъра. Всичко беше наред. Котън беше тук. Задачата му беше да остане в готовност. Тя щеше да му разкаже всичко. Когато преценеше, че е готова.

Котън и Стефани подминаха веригата и бетонните стъпала. Вдясно пред тях се издигаше триумфална арка, която бележеше входа към кралската съкровищница. Униформен гвардеец от дворцовата стража стоеше отвън на пост, а тясната будка му осигуряваше защита от лошото време.

Едно бяло волво зави по „Слотсбакен“, точно на върха на хълма, след което се насочи към тях. Скоростта, с която се движеше автомобилът, привлече вниманието на Котън. Шофьорът натискаше педала на газта надолу по склона, докато останалите му колеги предпочитаха да се оставят в ръцете на гравитацията и да се спуснат по-бавно по влажния паваж.

Двигателят изръмжа.

Стефани вървеше по-близо до улицата. Волвото беше на петдесетина метра, но разстоянието между тях бързо се стопяваше. Котън хвърли поглед назад и видя, че уличното платно е чисто чак до кръстовището.

Той отново насочи вниманието си напред. Волвото беше на трийсет метра. Все още по средата на широката улица. Не представляваше заплаха. Котън знаеше, че европейските шофьори са далеч по-агресивни от американските си колеги. Бързото шофиране не беше нещо необичайно. Дали не развиваше параноя? Може би. Но ако някой наистина те преследва, това вече не е параноя.

Точно така.

Волвото изведнъж се насочи надясно. Право към тях. Беше на двайсет метра. И се движеше бързо.

Котън реагира. Захвърли чадъра настрани, обви лявата си ръка около Стефани, повдигна я във въздуха и притисна и двамата към външната стена на двореца. Волвото летеше към тях.

Точно зад гърба им започваше алеята, която водеше към паркинга. Котън предположи, че колата няма да влети през бариерата. Затова той се наведе рязко, повлече Стефани със себе си, пое удара в земята с дясното си рамо и се претърколи. Стефани пусна чадъра си, който полетя във въздуха. Двамата се промушиха под бариерата, която блокираше входа на паркинга. Волвото не можеше да ги достигне, без да се блъсне в бариерата, след което да продължи надолу.

Дали шофьорът му беше готов да поеме този риск? Определено. Това беше единственият му ход.

Колелата затрополиха по паважа досами стената. Шофьорът осъзна положението, в което беше изпаднал, и в последния момент зави надясно, гумите изпищяха по мокрите павета, преди отново да намерят сцепление и колата да продължи по „Слотсбакен“. Котън изскочи на улицата с надеждата да види регистрационния номер, но това беше трудна задача в дъжда. Волвото вече беше на четиресет метра и се отдалечаваше бързо. Котън успя да различи само първите три букви – FJB, – преди колата да завие зад ъгъла и да се скрие от погледа му.

Какво беше това, по дяволите?

Той помогна на Стефани да се изправи на крака. Гвардеецът тичаше към тях и говореше нещо на шведски.

– Добре сме – увери го Стефани. – Наистина сме добре.

– Трябва да съобщим за случилото се – гвардеецът мигом превключи на английски.

– Има ли камери тук? – попита Котън.

Гвардеецът кимна.

– Имаме среща с хора от охраната на двореца – заяви Стефани, която вече беше дошла на себе си. – Непременно ще обсъдим инцидента с тях.

Гвардеецът остана доволен и се върна на поста си, но преди това вдигна от земята двата чадъра и ги подаде на новодошлите.

– Какво беше това? – попита тихо Стефани, когато той се отдалечи.

– Възможностите са три. Мишената бях аз. Или ти. Или и двамата. Да ти кажа ли кой вариант смятам за най-вероятен?

– Мишената съм аз. Защото никой не знаеше, че ще дойдеш с мен.

– Мисля, че това е правилният отговор.

– Опасявах се, че някой може да приеме тази история твърде лично.

– Това ли е другата причина да съм тук?

Стефани кимна.

– Страхувах се, че участието ми може да усложни ситуация, която и бездруго е достатъчно трудна. Предупредих краля, опитах се да го разубедя, но той настоя да дойда.

Котън зачака.

– Всичко това се случва благодарение на мъж на име Джон Уестлейк.

„Крадци на лебеди“ - след глобалния феномен „Историкът“ посрещаме в ново издание и втория роман на Елизабет Костова

noreply@blogger.com (grisha1) — Tue, 12 May 2026 11:47:00 +0000

Изкуството и любовта играят главни роли в този майсторски написан литературен трилър. През 2025 г. отбелязахме 20 години от издаването на глобалния бестселър на Елизабет Костова – „Историкът“, а сега е време да посрещнем още един феноменален роман от авторката в ново издание!

След дълго отсъствие от книжарниците българските читатели вече могат да открият „Крадци на лебеди“ – втората книга на американската писателка, чиито книги са преведени на над 40 езика по света в тиражи от милиони копия.

Основателката на фондация „Елизабет Костова“, която подпомага развитието на писатели и преводачи в България, отново ни поднася вълнуваща история, изплетена с плътните краски на изкуството, лудостта и голямата любов.

1999 г., Вашингтон. Психиатърът Андрю Марлоу е напълно отдаден на професионалните си ангажименти и страстта си към рисуването. Самотният му, но подреден живот е разтърсен от изключително необичаен пациент. Робърт Оливър – художник, чието име е добре познато в артистичните среди – вади нож и се опитва да се нахвърли върху една от картините в Националната галерия. У себе си той носи две неща – скицник и наръч стари писма.

Състоянието му разпалва интереса на д-р Марлоу, който тръгва по следите на мистерия, простираща се назад във вековете. Обсесията на Робърт Оливър ни отвежда към Нормандия в късните години на XIX век и една трагедия в сърцето на френския импресионизъм.

Изкуството и любовта играят главни роли в този майсторски написан литературен трилър, в който елегантният стил на авторката за пореден път доказва, че Елизабет Костова е една от най-изкусните писателки на нашето време.

В духа на романите на Дона Тарт, „Крадци на лебеди“ (Сиела, превод Йордан Костурков) е изящен, ефирен и задълбочен литературен гид, който ще ви разкрие уникалната красота и автентичната атмосфера на Париж на импресионистите.

Елизабет Костова ловко изследва романтиката, обсесията и страстта, които изграждат портрета на един художник. Със същия разказвачески талант, превърнал „Историкът“ в световен феномен, тя създава богат и въздействащ свят, който остава в сърцето на читателя дълго след последната страница. Следва откъс.

Марлоу

Обадиха ми се за Робърт Оливър през април 1999 година, помалко от седмица след като той бе извадил нож в сбирката картини от деветнайсети век на Националната галерия. Беше вторник, една от тези ужасни сутрини, които понякога се случват в района на Вашингтон, когато през пролетта вече всичко е разцъфтяло, подухва вятър и дори е горещо – опустошителен град и облачно небе, тътен на гръмотевица във внезапно изстиналия въздух. Беше освен това по случайно съвпадение на обстоятелствата точно седмица след касапницата в гимназията в Колъмбайн край Литълтън, щата Колорадо, мисълта за събитието продължаваше да ме преследва също както вероятно са се чувствали и всички други психиатри в страната. Моят кабинет сякаш се бе изпълнил с тези млади хора с техните пушки с отрязани цеви, с техния демоничен гняв. Как ги бяхме пренебрегнали тях – и в още поголяма степен – невинните им жертви?

Неистовото време и унинието в цялата страна онази сутрин ми се бяха сторили слети едно в друго.

Когато телефонът ми звънна, гласът от другата страна беше на един приятел и колега, доктор Джон Гарсия. Джон е чудесен човек – и прекрасен психиатър, с когото преди много време бяхме следвали заедно и който от време на време ме кани на обяд в свой любим ресторант и рядко ми позволява аз да платя сметката. Той работи в спешното от деление на една от най-големите болници във Вашингтон и също като мен има и частен прием.

Сега Джон ми се обаждаше, за да ми каже колко много искал да ми изпрати един пациент и да ми го остави аз да се погрижа за него, като в гласа му долових някаква страст.

– Може да се окаже тежък случай. Не знам как ти ще го прецениш, но бих искал да го вземеш при теб в „Голдънгроув“. Оказа се, че е художник, и то доста известен – миналата седмица го арестували и след това го доведоха при нас. Не говори много и не ни обича много тук. Казва се Робърт Оливър.

– Чувал съм за него, но фактически не познавам работите му – признах аз. – Пейзажи и портрети… струва ми се, че преди две години за него се появи нещо на обложката на „АРТ Нюз“. Какво е направил, за да го арестуват? – Обърнах се към прозореца и застанах пред него, загледан как градът се сипе като скъп бял дребен чакъл върху оградената ливада и очуканата магнолия. Тревата беше вече наситенозелена и за секунда бледа слънчева светлина заля всичко, преди да последва нов пристъп на градушката.

– Опитал се да се нахвърли върху една картина в Националната галерия. С нож.

– Картина ли? Не човек?

– Ами изглежда, че в залата не е имало друг човек в този момент, но пазачът влязъл и го видял как нанася удар върху картината.

– Оказал ли е съпротива? – Наблюдавах как зърната на градушката се посаждат в бляскавата трева.

– Да. Хвърлил ножа на пода, но след това сграбчил пазача и доста яко го разтърсил. Едър човек е. След това спрял и се оставил да го отведат кой знае защо. От музея се колебаят дали да заведат дело за нападение срещу него. Мисля, че ще се откажат, но той е рискувал много.

Пак заразглеждах внимателно задния двор.

– Картините в Националната галерия са собственост на федералното правителство, нали така?

– Така е.

– Какъв нож е използвал?

– Обикновен джобен нож. Нищо кой знае колко драматично, но е можел да причини големи щети. Бил е силно превъзбуден, смятал, че изпълнява героическа мисия, но след това рухнал в участъка, обяснил, че не бил спал дни наред, дори малко поплакал. Доведоха го в спешното отделение на психиатрията и аз го приех. – Усещах как Джон чака да чуе какво ще отговоря.

– На колко години е?

– Млад е… всъщност на четиресет и три, но на мен това сега ми се вижда малко, нали разбираш? – Когато бяхме станали на петдесет преди две години, и двамата бяхме шокирани и бяхме поприкрили случая, като го отпразнувахме само с неколцина приятели на нашето положение.

– У себе си носел още две неща – скицник и пачка стари писма. Не позволява на никого да ги докосне.

– И какво искаш от мен да направя? – Улових се, че съм се подпрял на бюрото да си почина, сутринта се бе проточила, бях гладен.

– Само да го приемеш – отговори Джон. – Искам ти да се погрижиш за него.

В нашата професия обаче предпазливостта е здраво вкоренена по навик.

– Защо? Да не би да се опитваш да ми създаваш излишни главоболия?

– О, стига де. – Чух как Джон се усмихва. – Не знам ти някога да си върнал някой пациент, доктор Всеотдайност, а този човек си заслужава труда.

– Защото аз съм художник ли?

Той се поколеба само миг.

– Честно казано, да. Аз не претендирам да разбирам хората на изкуството, но си мисля, че ти ще го разбереш. Казах ти, че той не говори много, но когато казвам това, имам предвид, че успях да изтръгна може би само три изречения от него. Той очевидно е започнал да изпада в депресия въпреки лекарствата, които започнахме да му прилагаме. Освен това демонстрира гневливост и има периоди на възбуда. Безпокоя се за него. Аз разгледах дървото, яркозелената поляна, пръснатите топящи се зърна град и отново дървото. То се намираше малко наляво от центъра, гледано от прозореца, а мракът на деня придаваше на бледоморавите и бели цветни пъпки някаква лъскавина, каквато те не притежаваха, когато слънцето грееше.

Откъс: „Познай отново“ - отново напрегнат трилър от Чарли Донли

noreply@blogger.com (grisha1) — Tue, 12 May 2026 07:40:00 +0000

Бивш полицай се впуска в опасна психологическа игра с безмилостен сериен убиец, която ще преобърне целия му живот

Чарли Донли е автор на десет романа, които попадат в американските класации за най-продавани книги и са преведени на двадесет и пет езика. Характерни за стила му са динамиката и непредвидимите сюжети. Наричат го дързък нов писател, който е на път да се превърне в едно от големите имена в света на съспенса (Publishers Weekly). На българските читатели е познат с романите „Двайсет години по-късно“, „Похитеното момиче“ и „Момичето с празния поглед“.

В „Познай отново“ (Хермес, превод Дори Габровска) тийнейджърката Кали Джоунс изчезва безследно след парти край езерото в градчето Черивю. Въпреки масираното полицейско издирване тялото Ѝ така и не е открито. Десет години по-късно полицай Итън Хол се е преквалифицирал в лекар от спешното отделение. За да помага на жертвите, докато все още са живи. Но когато бившият му партньор с терминална диагноза го моли да възобнови разследването, той не е в състояние да му откаже.

Мълвата се разнася из градчето, вдъхвайки надежда на местните, че случаят най-сетне ще бъде разрешен. Не след дълго Итън установява, че не може да разчита на старите доказателства и се нуждае от нов подход, колкото и нетрадиционен и опасен да е той. Серийният убиец Франсис Бърнард, който излежава шейсетгодишна присъда в затвор с максимална сигурност, твърди, че разполага с информация, която ще преобърне хода на разследването. Итън се среща с него и е въвлечен в опасна психологическа игра, която ще му разкрие неподозирани факти за изчезналото момиче. И за връзката му със смъртоносни тайни от собственото му минало. Следва откъс.

Тя пристига в Уисконския затвор със специален режим няколко минути след дванайсет. Той се намираше в Боскобел, Уисконсин, на около два часа и половина от Милуоки, и беше един от най-сериозно охраняваните в щата. Посещението ѝ беше насрочено за един и половина, но тя пристигна по-рано. Знаеше колко досадни и бавни са проверките за сигурност, въпросите на място, нарочните спънки, целящи да попречат на близки, приятели и любими да се доберат до затворника, при когото идваха. Но нея нямаше да я спрат никакви пречки.

Премина първото ниво от проверките за сигурност – въпросите, металните детектори, обискирането, и най-после се озова в дълбините на сградата. Точно там, в сърцето на затвора, далече от външните стени, на стратегически места охранителните камери липсваха или не работеха, а надзирателите можеха да правят каквото си решат. В най-тъмните коридори те си позволяваха волността да я докосват в основата на кръста и дори още по-ниско, докато я насочваха през врати или зад някой ъгъл. В тази част на затвора законите нямаха сила. Ако не ти харесваше случващото се там, единственото спасение беше да спреш да идваш. Тя не реагира, просто се усмихна на престорено любезните, опипващи я надзиратели. Когато най-сетне стигна до залата за посещения, един от тях се пресегна през рамото ѝ, за да отвори вратата, и тя усети как вдишва уханието на косата ѝ. Дори само от това я побиха тръпки, но го понесе, защото почти беше достигнала целта си.

Най-после седна в кабинката. След минута вратата от другата страна на стъклената преграда се отвори и Франсис се появи. На живо той беше още по-впечатляващ. Сините му очи бяха пронизващи – малки оазиси в иначе тъмните орбити. Косата му беше късо подстригана, различна от прическата му преди влизането в затвора. Тя си обясни подстрижката му с бандата, към която Франсис е бил принуден да се присъедини, за да бъде в безопасност в затвора. Харесваше го повече с по-дълга коса, но никога не би му го казала. Може би скоро щеше да може отново да я остави да порасне. Някой ден, когато бъдат заедно. Когато щяха да си говорят директно, а не през дебела стъклена преграда. Тя вярваше, че този ден е не само възможен, а и неизбежен.

Франсис се усмихна, когато седна и вдигна слушалката до ухото си. Тя направи същото и един дълъг миг просто слушаше дишането му.

Снощи го беше сънувала. Сега страните ѝ поруменяха при спомена за фантазията какво му беше позволила да прави с нея.

- Юджиния? – попита той.

Тя кимна.

- Единственият начин това да се получи, е, ако направиш всичко, което поискам, и не се отклоняваш от плана.

- Не съм се отклонявала – каза тя, хипнотизирана от присъствието му.

- Още не съм поискал да направиш трудните неща.

- Готова съм на всичко за теб.

……………………………………….

Тя още беше в Уисконсин, някъде недалече от Мадисън. Недалече от дома си, но в същото време на милион километри. Знаеше това, защото беше гледала местните новини. Стаята ѝ – или килията, или затвореното пространство, или както по дяволите наричаше мястото, където я държаха в плен – имаше плосък телевизор на стената и тя можеше да разнообразява живота си, като гледа наличните канали. Най-добре се ловяха местните новини от района на Мадисън. Последните се въртяха около непоносимата гореща вълна, обхванала Средния запад. Но имаше и още една новина. По разпореждане на новия губернатор властите в Уисконсин бяха подновили разследването на случая с изчезналата Кали Джоунс. Тя усили звука, за да чуе последните новини.

В стаята имаше малко канапе, което се превръщаше в легло, ниска масичка и малък хладилник, зареден с вода. До стаята имаше баня с душ, точно срещу заключената врата. Беше прекарала безброй часове в опити да разгадае как да я отключи, разбие, как да се добере до свободата от другата ѝ страна. Досега не беше открила уязвимо място по вратата, освен отвора, през който похитителят ѝ подаваше храна през ден-два. Тя беше надникнала през отвора и беше видяла, че от другата страна на вратата има стая, напомняща за незавършено мазе.

Водещият на новините тъкмо беше започнал репортажа за това как губернатор Джоунс е подновил разследването на случая с дъщеря му, когато чу затръшване на врата на кола отвън. Изключи звука на телевизора и стана от канапето. Пакетът с бургер и пържени картофи я изненада първия път, когато тупна през отвора. След това храната пристигаше като по часовник и тя неведнъж обмисляше възможността за засада. Как да грабне ръката, която се пресяга с храната. Но нямаше никаква представа какво да направи след това, когато сграбчи ръката на похитителя си. Вместо това реши, че най-добрата ѝ стратегия е да изучава до най-малка подробност действията му. Бързо отиде до вратата, вдигна подвижната преграда и надникна през отвора. Впери поглед в основата на стъпалата в очакване на светлината от отварянето на вратата в горния край на стълбите.

Лампата света и се чуха стъпки надолу. Това, което видя в следващия момент, я порази. Представяше си, че похитителят ѝ е едър, груб на вид, грозноват мъж. Вместо това видя жена с черна маска, която се появи по стълбите и забърза към вратата. Веднага отпусна капака на отвора и се дръпна настрана. Видя как пликът с храната мина през отвора и падна на пода. Веднага се върна при вратата и повдигна преградата. Видя как жената пое по стъпалата и изчезна нагоре, оставяйки я сама с порцията от веригата за бързо хранене.

Чу тракането на ключове на горния етаж, после залостването на входната врата.

…………………………..

В средата на деветнайсети век в долината на река Меномони, западно от Милуоки, били построени многобройни стопански постройки за хилядите говеда, доставяни в града с вагони, предназначени за месопреработвателните цехове. Тези постройки пустееха, изоставени от години, и никой не им беше измислил ново предназначение. Въпреки че долината между стадиона на запад и музея на „Харли Дейвидсън” на изток беше обновена в последните десетилетия, там още се намираха няколко изоставени складове от стария месарски район, за които никой строител или предприемач не се беше полакомил. Повечето от тях бяха близо до железопътната линия и се тресяха при всяко минаване на товарните влакове с дървесина. Затова превръщането им в жилищни сгради беше почти невъзможно.

Докато караше покрай бившите обори, сърцето ѝ биеше бясно, сякаш пощуряло животно опитваше да изскочи от гърдите ѝ. Франсис я беше изпратил тук и тя нямаше търпение да го зарадва, като изпълни точно указанията му. Над главата ѝ блесна светкавица, предвещавайки тежкия грохот на гръмотевицата. Дъждът се лееше като из ведро и чистачките на предното стъкло едва насмогваха. Тя се взираше с присвити очи в нощта, а фаровете осветяваха пространството отпред. Потърси в далечината светлините на стадиона, за да се утеши с мисълта за хилядите хора не толкова далече от нея. Но подвижният покрив на стадиона сега беше затворен и светлините му не се виждаха. Това засили тревогата и усещането за самота.

След като Франсис ѝ разказа за мястото по време на посещението ѝ предния ден, тя си го повтаряше отново и отново, докато не излезе от затвора. Щом стигна до колата, записа в бележника си всичко, което той ѝ беше поръчал. Седя на паркинга цял час и преглежда указанията му, като внимателно си припомняше разговора им, за да документира и най-малката подробност. Най-важното беше номерът на склада.

Девет. Склад номер девет.

Пресече железопътните релси и зави по тесния път, който беше ужасно разбит. Дъждът пълнеше дупките в паважа и колата ѝ подскачаше, колкото и бавно да караше в старанието си да ги заобикаля. Вдясно оставаха релсите. Вляво беше редицата от изоставени складове. Продължи напред, докато го видя. Посрещнала безброй изгреви, обърнатата на изток врата беше избеляла и цифрата девет едва се различаваше върху излющената боя.

Откри постройката като по чудо, въпреки порутения вид и затънтеното местоположение. А с това откритие дойде и приливът на адреналин заради онова, което я очакваше вътре. Спря колата близо до входната врата, без да гаси двигателя. Отвори вратата на колата и протегна чадъра си навън. Натисна копчето на дръжката и той се разпъна. Подаде се от колата, прикривайки се с него от леещия се дъжд. Типичното захлаждане, съпътстващо летните бури, тази вечер липсваше. Невидима жега съпътстваше дъжда, като в пълна с гореща пара душ кабина.

Тръгна към вратата на склада и натисна дръжката. Беше отключена, както Франсис ѝ беше казал. Вратата се отвори с изскърцване и тя влезе вътре. Металният покрив дрънчеше от поройния дъжд. Затвори чадъра и включи фенера. Обходи с лъча му помещението, за да се ориентира. Складът беше празен, ако не се брояха разни изоставени дреболии и боклуци. Мястото очевидно беше служило за подслон на скитници. Имаше пръснати спринцовки и игли по пода, стъкмени легла край стените.

Следваше инструкциите на Франсис и бързо отиде до югоизточната страна на склада, осветявайки пътя си с фенера. Щом стигна до ъгъла, лъчът откри сгъваемата метална стълба на три метра над главата ѝ. С дръжката на чадъра достигна най-долното стъпало. Когато я дръпна, стълбата се спусна надолу и стигна на около метър от пода. Пусна чадъра, стисна фенерчето със зъби и започна да се качва. Блясък на светкавица освети за момент това, към което се беше отправила – метална решетка отделяше таванско помещение над нея.

Когато стигна горе, извади фенера от устата си и освети площадката пред краката си. Кафявият метален сандък беше точно където Франсис ѝ беше казал. Коленичи върху металната решетка и запълзя към сандъка. Нова светкавица ѝ позволи да надзърне надолу през решетката. Осъзна колко високо над пода на склада се намира. Пое си дълбоко дъх, за да овладее страха си. Щом стигна до металната кутия, откри голямата ключалка с шифър, който пазеше съдържанието на сандъка. Спомни си цифрите, които Франсис ѝ беше казал: 21-4-36.

Завъртя първо на двайсет и едно, после обратно на четири и накрая напред до трийсет и шест. Затвори очи и дръпна. Ключалката се отключи и в същия миг усети рязък прилив на възбуда между краката си. Отвори капака, а тръпката в слабините ѝ разнесе топлина между бедрата. В този момент осъзна какво въздействие има Франсис Бърнард върху нея.

Вътре имаше десетки стари аудио- и видеокасети, както и купчини със снимки. Можеше само да си представя какво има на касетите, но съдейки по фотографиите, не беше трудно да отгатне. Прегледа набързо лъскавите снимки. Бяха на осем жени, убити през лятото на 1993 г. край езерото Мичиган. Всички те бяха открити мъртви на бреговете му, с прерязани гърла и по едно черно сърце, татуирано върху гърдите.

Вдигна една от снимките и не повярва на очите си.

- О, Франсис, дявол такъв.

Класация Книжен ъгъл - най-продавани книги 29 април - 5 май

noreply@blogger.com (grisha1) — Thu, 07 May 2026 10:22:00 +0000

1. Себастиан Фитцек. Пасажер 23. Бениториал

2. Стивън Грос. Усилията на любовта. Колибри

3. Димитър Вацов. Българският Чернобил. Сиела

4. Венера Наследникова. История на българския костюм. Рива

5. Бен Милър. Дневникът на Големия лош вълк. Хермес

„Резерватът Куба“ – краят на една епоха в новата книга на Иван Бакалов

noreply@blogger.com (grisha1) — Thu, 07 May 2026 09:32:00 +0000

Журналистът и фотограф представя 100 снимки от островната държава в луксозен том

Пури, ром, мохито, пищни сгради, ретро автомобили, всевъзможни контрасти и целият колорит на карибската екзотика изпълват страниците на „Резерватът Куба“ – новата книга албум на журналиста и фотограф Иван Бакалов.

Луксозното цветно издание с твърди корици вече е налично в книжарниците със знака на „Кръг“. Насочено към читателите библиофили, то потапя в несравнимата атмосфера и история на карибската островна държава посредством интригуващи пътеписи, придружени със 100 авторови снимки. Корицата е дело на Милена Вълнарова.

На 12 май от 18 ч. в Клуба на фоторепортерите (в подлеза на бул. „Дондуков“) ще се състои премиерата на „Резерватът Куба“, а гостите ще имат възможност да закупят книгата със специална отстъпка.

Както подсказва заглавието, изданието запечатва образа на Куба като резерват: социален, културен, исторически и природен, в самия край на една епоха – тази на брадатите революционери (los barbudos), продължила цели 60 години. Кастро и Че Гевара, Хемингуей и Маркес, улични музиканти и проститутки, фермери и рибари са само малка част от героите в разказите на Иван Бакалов.

От живописните кътчета в Стара Хавана с нейните легендарни кръчми и магазините с купони, през красивите плажове и фабриките за пури до кооператива за захарна тръстика „Александър Стамболийски“, „Резерватът Куба“ е завладяващ портрет на срещата между миналото и настоящето. Личният поглед на Бакалов към островната държава е допълнен с подробна историческа справка, малко известни факти, както и с бележки за най-популярните марки пури и ром.

„Куба е на кръстопът – гласят част от уводните думи на автора в новата книга. – Декор от минали времена на испанска колония и американски протекторат… Комунизмът съжителства мирно с католицизма и с островни езически обичаи. Карибска екзотика, пури и ром. Артистични графити и музиканти по улиците… Всичко това е разположено в къс зелена природа, който плува в океана като лодка. И всичко това е напът да се промени, бързо или бавно. В тази книга е съхранен образът на този резерват. Годините напред ще покажат какво ще остане, какво ще изчезне.“

Иван Бакалов (р. 1956) е журналист и фотограф, работил години наред във вестници и списания. Автор е на книгите „Мачтите в края на улицата. 5500 км с кола през Америка“, „До Чикаго и напред On Route 66“, „Тодор Живков. Власт – свидетели, участници“, „В сянката на Борисов“ и др. Негови фотоизложби са организирани в София, Пловдив и Созопол.

„Дона Флор и нейните двама съпрузи“ от Жоржи Амаду в ново издание

noreply@blogger.com (grisha1) — Tue, 05 May 2026 12:19:00 +0000

Възможен ли е изборът, когато сърцето и разумът говорят на различни езици?

След „Габриела, карамфил и канела“ и „Тереза Батиста, уморена от битки“ още един шедьовър на знаменития латиноамерикански автор Жоржи Амаду се завръща на българския пазар. Наситен с чувственост, страст и неподражаем хумор, романът „Дона Флор и нейните двама съпрузи“ е смятан за най-известното заглавие на писателя с редица адаптации за телевизията, киното и театъра. Новото издание на „Ентусиаст“ е в превод на Александър Керемидаров и стилно оформление на арт директора на издателството Яна Аргиропулос.

Жоржи Амаду е една от най-ярките литературни фигури в латиноамериканския свят. Неговите произведения, преведени на над 50 езика, са пропити с любов към обикновения човек и фолклорното богатство на родната му Баия. Основни теми в творбите му са социалното неравенство, борбата на обикновения човек, религията и бразилската мултикултурност. Авторът е награждаван многократно за книгите си на национално и на международно ниво, а през 1994 г. получава наградата „Камоинш“ – най-престижното отличие за литература на португалски език.

Романът „Дона Флор и нейните двама съпрузи“, определян като кулминацията в творчеството на Амаду, демонстрира най-силно неговия стил, утвърден в по-късните години от живота му. Изпълнен с елементи на магически реализъм, аромат на подправки и доза еротика, сюжетът разгръща необикновената история на една пленителна жена, разкъсвана между моралните норми на обществото и неутолимия си вътрешен огън.

Когато очарователният, но непостоянен Вадиньо Гимараес – комарджия, прочут с това, че никога не печели – умира по време на карнавала в Баия, неговата вдовица Дона Флор се отдава на своята кулинарна школа и на общуването с приятелките си. Те, от своя страна, я насърчават да се омъжи отново и скоро тя се увлича по добросърдечен фармацевт, който е всичко онова, което Вадиньо не е бил – почтен, стабилен и безупречно възпитан мъж. И в търсене на спокойствие и сигурност се съгласява да сключи брак с него.

Но скоро след сватбата нощите на Дона Флор се изпълват с трескави сънища – тя сънува любовните ласки на първия си съпруг, винаги настоятелен и страстен. Границата между реалност и фантазия започва да се размива. Вадиньо не е казал последната си дума… и любовта му отказва да остане в миналото. Но ще може ли Дона Флор да живее с двамата си съпрузи едновременно?

Легенда оживява в романа „Димов гроб“

noreply@blogger.com (grisha1) — Tue, 28 Apr 2026 12:04:00 +0000

Анани Ананиев е роден в Радомир, където прекарва живота си, запленен от тайните на Радомирския край. Той е бакалавър по история в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. За него тази наука е страст, на която служи с публицистичните си трудове по спорни въпроси от миналото на България и краеведските си проучвания.

Годината е 1576-а. Младият писар Методий пристига в Радомир с турския кадия, за да правят списъци на джелепкешаните. Когато поробителите го принуждават да записва и момчетата, взети за кръвен данък, той се запознава с Димо – негов връстник с буен нрав и смело сърце, и Шуна – егълнишката вещица, почитаща старите богове. Тримата трябва да намерят наследника на последния български цар, който е призван да вдигне България на оръжие след двеста години иго и да върне предишната ѝ слава.

Но речено е, че цар без корона не бива, а най-подходяща за възкресението на Отечеството е изгубената първа корона на рода Дуло. Легендата гласи, че мистичният венец е изкован от паднал небесен камък. Не изпъква с красота и скъпоценности, но сияе и дава на притежателя си неземна сила, разум и власт над човеците, в замяна на което бавно го убива…

Стара легенда, записана от Симеон Мильов, разказва, че между селата Извор и Дебели лак се намирал баирът Котеш. На него се издигала крепостта на цар Котис, а под нея било селището Оролаци. По турско в селото живеел Димо Сирак. Той имал сестра Дена и брат Богдан, когото турците взели за еничар, а имал белег на дясната вежда. Минали години. Веднъж заради размирици в селото от Радомир дошъл Асан ага с войници. Срещнали се Димо и агата. Дигнали ножове. Димо имал по-силна ръка и избил ножа на Асан. Видял белега и не убил Асан, а само нанесъл дълбока рана на челото му. Димо и неговите другари напуснали селото и отишли в Света гора. След време се върнали и станали хайдути при Миленко войвода от с. Извор. Веднъж на Хайдушки поляни турците нападнали Димо и го убили.

Днес легендата оживява в романа „Димов гроб“, кръстен на мястото, където е погребан. За да не забравим! Какво се е случило по-нататък според легендата и дали книгата я следва едно към едно, ще разберете, когато се потопите в света ѝ.

Авторът – историкът Анани Ананиев, посвещава труда си на родния си край Радомир. Зад гърба си Анани има публикации в научни исторически списания и две книги, включващи краеведските му проучвания.

С него разговаряме не само за романа, но и за българското ни съзнание, предадено в дълбочина в „Димов гроб“.

- Анани, от всички съществуващи български легенди защо те плени именно тази за Димо?

На първо място, тя ми е своя, родна. Аз буквално съм пораснал в подножието на Шундола и Димов гроб. Тези места ме викат, омайват ме. Благодарение на проучвания за друга книга, имах готови знания за Радомир и Радомирско под турска власт, които можех и се чувствах длъжен да използвам.

Друго много важно нещо: тази легенда притежава всички качества на героичен епос и стои редом до най-добрите образци – като се започне от крал Артур, та се стигне до „Междузвездни войни“. Има несправедливост, битки, предателства, смелост, неочакван и разтърсващ финал. Едно момче няма как да не бъде очаровано.

И накрая – във всяка привързаност има и щипка магия. Нещо ирационално, необяснимо, което кара сърцето да тупти по-бързо и те прави щастлив.

- Всъщност романът разказва за подготовката, вдигането и потушаването на Първото търновско въстание през погледа и преживяванията на тримата главни герои – смелия лидер Димо, чародейката Шуна, почитаща старите богове, и писаря Методий, който става свидетел и хроникьор на целия процес. Какво можем да научим от всеки един от тях?

Първото търновско въстание (1598 г.) е благодатна тема за исторически роман, защото за него не се знае почти нищо. И това позволява на автора да се потопи в най-дълбоките слоеве на творческото съзнание, да съпреживее и да възстанови изгубеното минало. Или поне да опита. За Априлското въстание например това не е позволено. За него знаем достатъчно. Не можеш да напишеш, че батачани и брациговци са се обединили и са превзели Пещера, а после, заедно с панагюрци – Пазарджик, което, между другото, е трябвало да направят, а не да седят по селата и да чакат да ги изколят.

После, имаме и списъка на джелепкешаните от 1576-а, който не е измислица, а реален документ и стълб на цялата книга.

Що се отнася до тримата главни герои – от тях най-вече можем да научим що за човек е авторът, защото те го разкриват, разголват го до кост. Методий е всичко, което той представлява наистина, Димо е всичко, което би искал да бъде, а Шуна – всичко, което би искал да обича...

- В него видимо се съчетават исторически данни с фентъзи елементи и художествена измислица. Изключително успешна и любопитна симбиоза.

Надявам се симбиозата да е успешна, но ако е така – заслугата не е моя. Дължи се на начина ми на работа, който е малко странен и плашещ донякъде. Когато сядах пред компютъра, аз никога не знаех какво ще бъде написано. Нямах план, нямах очаквания. Но чрез лични, мои си начини се докарвах до едно особено състояние на самохипноза, в което можех не да пиша, а да записвам неща, до които някой непознат и непризнат бог ми позволява да се докосвам през мъглите на времето. Знам, че звучи налудничаво, но това е истината. Съвсем случайно наскоро научих, че има дума за такова състояние и тя е „дуенде“. Нещо като творчески екстаз.

След това ми оставаше само да шлайфам, изглаждам. Всяко изречение, всяка дума. Отново и отново. С години. Като вода речен камък. Като песен. Песен трябва да е книгата за Димов гроб. Затова – ако намерите нещо некадърно и тромаво – моя е вината! Ако ли пък нещо ви хареса – не е заради мене, а от старото и истинското, което някак е успяло да възкръсне из пепелищата на миналото.

- Съпоставят ли се християнството с езичеството в „Димов гроб“, или се допълват?

Те са заедно. Винаги заедно. Истината е, че българинът така и не прие християнството по канон, както се полага. Непокорен и упорит е той. Запази нестинарите, калушарите, коледарите, сурваскарьето, кукерите. Запази оброците, курбаните. Да се носи храна по гробищата. На мен лично стари жени са ми „гасили вода“, хвърляли са ми брашно за гадаене. Кое му е християнското на това? За българина Бог не е нито Йехова, нито Исус, ами беловлас старец дедо Боже, когото не можеш да излъжеш, но с когото можеш да се спазариш и да го убедиш, че си прав, за да ти прости.

Истинският символ на България не е Мадарският конник, а Демир Баба теке, където всички идват да се молят заедно – и християни, и мюсюлмани, и езичници, и безбожници. Всички. Заедно. Ето това е България!

- Писал си книгата в продължение на 15 години. Какво се промени в историята от началото спрямо сега, а и в теб самия?

Петнайсет години... Много са... Какво ли не се случи... Нека да го кажа така: поне по моя преценка, най-хубавото в книгата са първата и последната част. Тогава, преди петнайсет години, не бих могъл да напиша края, защото бях млад, възторжен и глупав. Сега не бих могъл да напиша началото, защото съм тъжен, уморен и глупав. Но пък ето – усилието даде плод. През цялото това време всичко се случваше някак правилно, редовно. Стареех, старееше с мене и книгата, за да се получи всичко добре. Помни ли въобще някой днес какво е да си редовен – не вайръл, не вирусен, а редовен? Да си такъв, какъвто трябва да бъдеш?

И още нещо – преди петнайсет години нямаше да посмея да напиша сцените с брутална жестокост. Защото бях дете, но то си отиде и го няма вече, колкото и да ми липсва. Знам, че много хора ще се ужасят и ще ме намразят заради тия сцени. Нека! Но годините ме научиха поне на едно: злото не бива да бъде укривано, прикривано, изтривано. За него трябва да се крещи. За да не се забравя и да не се повтаря. Ако не кажеш на злия, че е зъл, той как ще го разбере? Никой сам за себе си не мисли такова нещо...

- Ти си историк, имаш преки наблюдения в сферата. Българите забравят ли своите корени?

Отношението на българите към корените, към родната земя, е изключително мъдро, здравословно и достойно. Ние обичаме земята си, както се обича майка – тихо, ненатрапчиво и неотменно. Няма омраза към „врага“, няма маршируване, няма факелни шествия, няма биене по гърдите и „България на три морета“.

Не знам дали помните, преди време за едни избори се извърши отвратителна гавра с песента за Райна Княгиня. Тогава българите се събраха в Панагюрище. Не за да протестират, да чупят, да палят или да разнасят ковчези. А за да пеят и да играят хоро. Тия кадри са общодостъпни, потърсете ги и се вгледайте в очите на хората. Там е истината дали българите са забравили своите корени.

И още нещо от тоя ритуал в Панагюрище – няма друг народ по света, който да е способен да играе хоро и да се весели на „Даваш ли, даваш, Балканджи Йово“. Това нито е християнско, нито даже българско, а спомен и завет от траките, които „безсмъртствуват“ и превръщат в бог падналия герой точно така – с песни и танци. Такава е България – с предълбоки корени, впили се чак до сърцето на Земята. И е наша. Обичаме я. Чуждото не щем. И своето си не даваме.

- Как да си възвърнем този интерес към миналото ни във времена, в които светът е толкова широк и имаме достъп до всякакви култури, обичаи и митологии?

Интересът вече се връща. Това даже не е въпрос на история или на публицистика, а на обикновена физика. Когато махалото се залюлее в едната посока, неизбежно то се връща в другата със същата сила. Доста време вече ни обясняваха колко сме незначителни, колко сме калпави, че България е „малка държава“. От мен ако зависи, тази фраза бих я направил престъпление. Защото България НЕ Е малка държава. Защото България е средно голяма европейска държава, по-голяма от Австрия, Дания, Унгария, Сърбия, да не изреждам. И българите все по-ясно осъзнават истината и разбират, че ги лъжат ония, които нашите офицери навремето наричаха „юди на българщината“. Доскоро „селянин“ беше най-обидната дума. Но все повече хора изпитват неудържим копнеж да се върнат на село, на село да си отгледат децата, да орат и да сеят. Спомнят си, осъзнават се. Това е нашето минало. Това е нашето величие. България не е била велика с мечове, а с мотики.

Круизен кораб. Мрачни тайни. Кой ще стане „Пасажер 23“?

noreply@blogger.com (grisha1) — Tue, 28 Apr 2026 11:43:00 +0000

Кралят на психологическия трилър Себастиан Фитцек въвлича в смразяващо кръвта трансатлантическо пътешествие

Какво би станало, ако видиш дъщеря си да влиза в медицински кабинет, но никога не излезе оттам? Или ако куриер те помоли да приемеш пратка за съсед, за когото дори не си подозирал, че съществува? Ами ако чуеш глас у дома, въпреки че би трябвало да си напълно сам? Все въпроси, минавали през ума на един от майсторите на психологическия трилър в Европа – Себастиан Фитцек.

Кошмарите от съзнанието му го превръщат в най-продавания съвременен немски писател в жанра, преведен на над двайсет и четири езика, и му носят отличия като Европейската награда за криминална литература, както и номинация за „Глаузер“. Самият той споделя, че черпи вдъхновение от необичайни случки в ежедневието си, такива, които в реалния живот обикновено имат рационално обяснение. За неговите герои обаче подобни ситуации рядко завършват благополучно.

Такъв е случаят и с петата книга на Себастиан Фитцек, публикувана в България. След впечатляващия успех, който немският автор постига сред почитателите на трилъра у нас с „Терапията“, „Пациентът“, „Пакетът“ и „Календарния убиец“, на хоризонта на българския книжен пазар изплува и „Пасажер 23“ (Бениториал, превод Мария Проданова). Вдъхновението за романа идва от статия, на която писателят попада, която е посветена на броя на пътниците, изчезващи ежегодно от круизни кораби.

Това, което разбужда въображението на Фитцек обаче, не е самият феномен, наречен „Пасажер 23“, а доводите, с които корабните компании се оправдават пред властите. Според тях значителна част от липсващите са хора, избрали сами да сложат край на живота си, превръщайки круиза в своето последно пътешествие.

В повечето мистерии и трилъри има намерено тяло и задачата е да се разкрие извършителят. Тук обаче тяло липсва, а човекът, смятан за мъртъв, внезапно се появява отново. Анук Ламар е открита само след няколко месеца, жива, макар и психически травмирана и с тежки физически наранявания. По-странното обаче е, че носи със себе си реликва от миналото – любимата играчка на изчезналия преди пет години Тими. Плюшеното мече в ръцете на единайсетгодишното момиче принадлежи на сина на полицая Мартин Шварц, чиято съпруга е обвинена, че е хвърлила собственото си дете в океана, а след това е сложила край на живота си на борда на „Султанът на моретата“.

Съкрушен от загубата на семейството си, Мартин се заклева никога повече да не стъпва на круизен кораб, докато все пак не бива подмамен от възрастна писателка на трилъри, разказала му за случая на Анук. Скептичен към официалната версия за съдбата на Тими и Надя и воден от надеждата да открие истината, полицаят се захваща да разбули загадката около „Пасажер 23“. Времето обаче е ограничено – едва шест дни до акостирането на кораба в Ню Йорк, а тайните, скрити на „Султанът“, се оказват повече от една.

Притискащо и почти задушаващо, неумолимо изтичащо време. Клаустрофобична атмосфера, в която път за бягство липсва, особено насред открито море. Множество герои с тайни, така прецизно изградени и умело преплетени, че е невъзможно да бъдат разкрити предварително. И неочаквани обрати, които, по думите на самия автор, понякога успяват да изненадат дори него самия. Това са съставките на добрия психологически трилър, така бива описан „Пасажер 23“, както и останалите непредсказуеми и завладяващи истории на Себастиан Фитцек.

Широката популярност и обтягащото нервите напрежение правят книгите на немския писател изключително подходящи за филмови адаптации, сериали и дори театрални постановки. През 2023 година Prime Video пуска минисериал по дебютния роман на Фитцек „Терапията“, а „Пакетът“ и Der Seelenbrecher (книгата предстои да бъде издадена през есента отново от издателство Benitorial) се радват на голям успех на театралната сцена в Германия. По книгата „Пасажер 23“ също има филм от 2018 година, направен от немската филмова компания Ziegler Film.

Себастиан Фитцек е най-успешният немски автор на психотрилъри. Всички негови романи са попадали в топ 10 на престижната класация на „Шпигел“, а деветнайсет от тях са заемали първата позиция в нея. От книгите му в световен план (повече от 36 държави) са продадени над 19 милиона екземпляра и още 1 милион в аудиовариант. Представянията на романите му са пред публика от няколко хиляди души, а раздаването на автографи в края им продължава с часове. Преди да стане писател, Фитцек завършва право, получава докторска степен по авторско право, а впоследствие работи в радиостанция в Берлин. През 2006 г. публикува първия си психологически трилър „Терапията“, който става бестселър. В свободното си време обича да пътува и да свири на барабани. Присърце приема и подкрепя благотворителните инициативи за недоносени бебета. Живее в Берлин със семейството си.

„В гората“ - още от „Чудните приказки на дядо“

noreply@blogger.com (grisha1) — Tue, 28 Apr 2026 11:28:00 +0000

Карин-Мари Амио се завръща с ново вълшебно допълнение към популярната си серия

С настъпването на първите топли дни френската писателка Карин-Мари Амио представя нова книга от успешната си поредица за деца. „Чудните приказки на дядо. В гората“ (Ентусиаст, превод Силвия Колева) съдържа шест трогателни истории, наситени с нежност, свежест и поезия. С красивите илюстрации на талантливата художничка Жюли Мелан изданието пренася читателите под разлистените клони на дърветата с доза уют и пролетно настроение за цялото семейство.

Карин-Мари Амио израства, като слуша красиви истории, и започва да създава свои собствени веднага щом се научава да пише. Днес тя е майка на осем деца и писател на пълен работен ден. Автор е на редица детски книги, преведени на близо десет езика.

В „Чудните приказки на дядо. В гората“ писателката отново среща читателите с очарователни герои, чиито приключения се превръщат в ценни житейски уроци. Децата ще се запознаят с мъдрия Дядо Козел и неговите приятели в подготовка за големия пролетен празник, ще помогнат на разтревожения Бискотен да намери пътя към дома, ще се отправят в търсене на най-вкусната ягода и ще отпразнуват раждането на едно малко птиче.

Тази приказна съкровищница кани малки и големи на вълнуващо пътуване сред природата с напомняне за истински важните неща – обичта, грижата и споделените моменти с близките. С деликатен език и фини образи книгата се превръща в сърдечна прегръдка, която носи спокойствие и вдъхновение с разгръщането на всяка следваща страница.

Първите три заглавия от обичаната поредица – „Чудните приказки на баба“, „Чудните приказки на баба. В градината“ и „Чудните приказки на дядо. Край огъня“ – са достъпни и във вариант за слушане в аудио платформата Storytel, а много скоро ще бъдат налични и най-новите издания от колекцията.