След 22 часа, Козата внезапно излязла от транса си и веднага посегнала към малка книжка с оръфани краища – това бил личният й таен дневник. Трябвало веднага да запише този сън, иначе – както гласяла клетвата на баба й – нямало никога повече да може да изпита оргазъм. Освен това почти сигурно било, че в съня й се съдържало решението на всички нейни проблеми, включително и на голямата й сметка за телефон. Постепенно си припомнила детайлите на съня, разтълкувала го внимателно, прехапвайки език от старание, и след това се заела да действа. До срещата й с Дай Слама оставали само два часа.

Срещу още френска любов тя получила от съдържателя на мотела голямо парче черна мушама, дълъг гумен маркуч – пак черен и тъмните очила на баба му, които тя носела, защото имала операция на лявото око. За около половин час Козата се скрила от погледите на любопитните зяпачи и на 31-вата минута вратата на нейната стая се отворила.

На прага стояла Козата, но с много променен вид. Тъмните очила били закрепени косо на плоския й череп, а рогата, стърчащи отстрани, придавали на главата й вид на разгневен самосвал. Черната мушама била влязла в употреба при ушиването на прилепнал панталон и нещо като наметало, които плътно покривали цялото й тяло. На гърба й били нарисувани – явно с тебешир или може би с козе мляко – две преплетени букви “К”. Те може би означавали “Козата-Космонавт”, но можело да означават и “Кихам-Клатейки-Се”, така че случайните минувачи разумно не направили никакви гласни предположения.

Козата огледала събралото се множество – предимно застрахователни агенти и продуценти на ток-шоута с нисък рейтинг. Смигнала им, но никой не видял жеста, заради тъмните очила и с бурен жест се качила на оксидираната си тротинетка. Размахала неистово копита и се запътила към манастира със стиснати устни и целеустремена физиономия. Прахът, вдигащ се зад нея идвал да покаже, че тя не е случайна коза, а има доста сериозни намерения.

Появила се с гръм и трясък пред вратите на манастира и от прозорчето я посрещнал пак същият смешен, но силно надарен монах. Но на нея тия не й минавали. Хванала го за средния пръст и го измъкнала през малкото прозорче. Това обаче временно ги поставило в странно затруднение, защото монахът нямал ключове за вратата, а стените били звукоизолирани. Пък и кодът на алармата се набирал отвътре. Затова се наложило козата да се намеси. Никой все още не бил разбрал, а и тя не счела за необходимо да разгласява, но през изминалата нощ, на сън й се явил Брус Лий и й преподал няколко урока по ускорено приготвяне на Пиле по императорски. Това вдъхновило козата и тя се насочила решително през стената. Намигнала на монаха и с един скок прелетяла през високия зид, без дори да събори и керемидка. Монахът гледал в захлас, но се окопитил внезапно и с помощта на преждеспоменатият си обилно развит мъжки орган, използвайки го като прът за овчарски скок, успял да преодолее почти с лекота внезапно възникналото препятствие. Само за момент нарушил концентрацията си, поради което забравил, че точно в тази част на стената, от вътрешната страна, били посадени изключително бодливи розови храсти, чиито бодли били по-големи от цветовете. В този момент, а и няколко месеца по-късно, той успял да разбере почти всички гледни точки по въпроса за болезнената ерекция и затрудненото ходене по малка нужда.

А в това време Козата се придвижвала с пъргави подскоци по криволичещата алея в добре поддържаният парк на манастира. Черната й дълга дреха се развявала зад нея, а очилата подскачали над ушите й. Монасите се изправяли над мотиките си (а един, над задните части на друг свой колега) и я гледали с интерес. В този момент на никого не му хрумнало, че сега Козата била почти пълно копие на Тринити от “Матрицата”, само дето не го докарвала като цвят на косата. Именно това била и нейната цел, защото Матрицата бил любимият й филм и го била гледала поне 30 пъти, като го притежавала, както на видеокасета, така и на компакт диск, на DVD, а дори и на грамофонна плоча. Нейната мечта, след това да бъде космонавт, била да може да влезе в телефонната слушалка и да подслушва разговорите на случайно преминаващите и говорещи граждани, а и селяни.

С небивал устрем Козата нахлула в покойте на Дай Слама и го предизвикала на двубой. Предложила му, ако тя го победи, той да я обучи на всички тайни изкуства на монасите, като в добавка се задължи, да й достави удоволствие по някой особено перверзен начин, избран от самата нея. В случай, че тя бъде победена от висшия монах, Козата обещала, че ще изпълни всички изпитания и ще бъде покорна ученичка на монасите цели 50 години, както и ще им позволи да я използват за задоволяване на всички свои страсти.

Дай Слама не се замислил много, а приемайки предизвикателството, нанесъл смразяващо поразяващ удар с клатещите се негови огромни тестиси. Убийствената маса минала на милиметри от главата на Козата, но тя с ловък плонж направила тройно салто с винт и се приземила върху раменете на Дай Слама. Използвала краткото затишие, докато той се ориентира в обстановката и потрила слабините си в голото му теме, което предизвикало неговото мигновено навлажняване, както и краткотрайното удоволсвтие, изпитано от Козата.

Но Дай Слама се съвзел и се хвърлил по корем на земята, обаче при тази маневра, изкълчил лявото си ухо и уплашено го пъхнал в устата си, за да го овлажни леко. Козата използвала и този момент – вместо да чака, тя се мушнала между краката на затрудненият монах. Докато прелитала под гордите му тестикули, тя захапала едно коренище, изникнало от тях, дръпнала го силно и го овързала около теменната му чакра. От тези неприлични действия Дай Слама се възмутил много силно, от което получил обрив, но понеже кожата му била много нежна (това се дължало на редовното маструбиране), той с ужас погледнал сините и зелени гнойни пъпчици и загубил съзнание. Козата се зарадвала и решила да му направи суплес и туш едновременно, обаче се заплела в робата на монаха и правейки лениво превъртане във въздуха, в крайна сметка се оказала в много неудобно положение точно върху сочещата към Полярната звезда мъжка гордост на полуприпадналия Дай Слама.

Внезапно изпитаното удоволствие възвърнало съзнанието на монаха и той скочил, но понеже бил заклещен в страстните гънки на Козата, паднал върху нея и неволно я туширал. Това обаче не я притеснило, защото за първи път от 25 години изпитала долинен оргазъм и достигнала върховете на сексуалния екстаз. Тя с благодарност се отпуснала върху гърдите на Дай Слама и му се зарекла във вярност и любов.

Този епохален двубой бил предаван по Eurosport и поради тази причина имало много свидетели. Вече Козата не можела да се отрече от клетвата и трябвало да преживее много изпитания, за да постигне първата си цел – намирането на себе си и смисъла на своя живот, както и усвояването на тайните и сложни умения на монасите за контрол над еякулацията при секс върху термитник.

Козата знаела, че пътуването към Космоса й предстои, но тя първо трябвало да осъществи едно много по-важно пътуване – пътуването към себе си. Тя искала да открие своята истинска същност и да разбере смисъла на своя живот. Не можела да пътешества просто така из Вселената. Първо трябвало да познае себе си, за да знае, дали ще има добър спътник в този дълъг път. Затова една сутрин, както си спала под едно дърво, на неизвестна никому полянка, козата скочила пъргаво на стройните си крака, оборудвани с много секси окосмяване и се устремила към най-близкия будистки храм.

Тя не знаела, обаче, че това е храм на войнстващите будисти-каратисти, чието религиозно обучение се състояло в правенето на лицеви опори и налагането на чували с пясък. Но това е нещо, което нашата коза, ще разбере в условията на потни подмишници и разкървавени юмруци.

Не минало много време и пред взора й се изправила стената на манастира, заедно с дебелите порти с най-модерна дограма – алуминий и дърво с елементи от PVC. По онова време било много важно вратите и крепостните стени да са дебели, защото имало много странстващи шайки на гей-изнасилвачи и те  представлявали огромна опасност за жителите на манастира, които били отдадени изцяло на идеята за Великата маструбация, водеща към Нирвана.

Козата позвънила с една камбанка и от малко прозорче се показала гола глава и смешно злобно личице. Вместо да я попита какво иска, то й показало среден пръст и тутакси отворило вратата, хванало я за сутиена и я вмъкнало в двора. Внезапно козата се оказала в широко пространство, организирано като просторен и много добре озеленен парк. Като недостатък на пейзажа тя веднага регистрирала липсата на голф-игрище, но понеже наскоро била изметнала рамото си, от няколко седмици не била хващала стик за голф. Решила, че ще се примири с този примитивизъм на монасите. Все пак се надявала да получи духовно просветление, а не плексит.

Монахът бил облечен в яркочервена роба, прикриваща цялото му тяло, освен гениталиите. Със задоволство козата забелязала, че той е доста добре надарен и го демонстрирал по неповторим начин. На силно възбуденият му член някой бил провесил да съхнат два чифта боксерки и един комплект долни чаршафи. Това малко пречело на движенията му при вземане на завоите, но иначе изглеждал доста горд със заниманието си.

Използвайки два жълти скейтборда, двамата се придвижили бързо до една красива сграда в центъра на парка. Там явно бил главният храм на монасите. И по всичко личало, че там се намира най-висшият монах – така да се каже – жрецът на монасите. Той се казвал Дай Слама и по принцип бил много благ по характер, но тъй като наскоро спрял цигарите, точно когато бъдещата коза-космонавт пристигнала при него, бил в едно от най-гадните си настроения. Бил се разположил в големия си каменен трон. Огромните му тестиси били проснати върху подиума и ясно си личали многобройните татуировки – имената, званието и кратка биография на всеки победен враг били изписани със ситен несерифен шрифт върху обширните тестикулни пространства на Дай Слама. Погледът му яростно се стрелкал, а ръцете му нервно премятали мъжката му гордост от едното рамо на другото.

Козата застанала пред трона му и преклонила рогатата си глава. След дълго хъкане, мъцане и заекване, тя успяла да сподели с главния монах, своята молба – искала да бъде приета в манастира, да се обучава на техните тайни науки и, в крайна сметка, да намери себе си и да открие смисъла на своя живот. Когато свършила с нестройните си словоизлияния, “вождът-с-огромните-ташаци”, както го наричали тайно монасите, дълго време седял замислен, почесвайки най-известната своя телесна характеристика. Внезапно вдигнал глава с толкова рязък жест, че козата приклекнала и получила кратък клиторен оргазъм. Дай Слама оповестил решението си. Той разрешавал на козата да се обучава в продължение на 50 години в манастира, но при условие, че успее да издържи три изпитания, поставени специално от него.

Козата, без да мига, с трепет се втренчила в устните на монаха, очаквайки той да каже какви са изпитанията. И той започнал. Това, което искал, било жестоко и трудно, но козата знаела, че си струва мъките. Първото изпитание изисквало от нея да успее да се свърже с баба си, която била на другия континент, и то само с помощта на стар GSM апарат, SIM-карта на Globul и преносима сателитна чиния с диаметър 1,20 метра. Студена пот избила козата, но второто изпитание било още по-ужасно. Монахът искал от нея да му донесе използвана тоалетна хартия на огнепърдящ дракон… Дай Слама планирал да закопае окончателно козата, като й казал и третото изпитание – да използва генно инженерство за създаването на нова раса бойци-монаси, които да съответстват на характеристиките на супермен, да владеят парапсихологически умения и на всичкото отгоре, да притежават възможността да осъществяват пълноценен секс сами със себе си.

Това окончателно сразило козата-космонавт. Тя склонила глава и се оттеглила заднишком. Помолила за 24 часа отсрочка, за да съобщи дали приема това трудно предизвикателство. Брадата й оклюмала, а рогата загубили характерната си лъскавина.

Козата отседнала в един крайпътен мотел, като нощувката и кабелната телевизия заплатила с френска любов, защото не разполагала с никакви пари, особено от валутата, която се употребявала в този манастир. Влязла в тясната си мотелска стая, подвила опашка и изпаднала в дълбок транс, за да обмисли стратегията си на действие и да вземе едно от най-важните решения в живота си.

Уважаеми Господин Електронни Психиатре,

Аз съм Гръндъл Гигълбери, топ репортер от вестник “Дупнишко лице”. Много обичам работата си – тя ми позволява да се срещам с много хора, да разговарям с тях и същевременно с това да търся усилено дамата на моето сърце…

Нека Ви разкажа тъжната история на моята обречена любов. Веднъж нашият главен редактор, Деспот Деспотов, реши че ще бъде много поучително и интересно за читателите ни, ако публикуваме материал за планинските овчари и техният начин на живот. И понеже аз съм топ репортерът във вестника (станах такъв след като отразих бомбеният атентат в новопостроената градска тоалетна в центъра на града), редакторът ме привика в кабинета си.

- Гръндъл, мой човек, какво ще кажеш за няколко дни сред природата?

- Амииии, отпуска ли ми предлагаш?

- Не бе, каква отпуска, в нашата професия няма място за глезотии. Предлагам ти да напишеш един топ материал.

- Аааа, така ли било? Какъв?

- Сигурен ли си че го искаш? Искам да кажа младите акули вече ти дишат във врата. Може би е време да ти дадем една колонка съвети за домакинята и да оставим те да се справят с трудните и напрегнати репортажи от мястото на събитието.

- Абе шефе, казвай, че се изприщих и отзад.

- Гледай сега. Значи… В планината има едни личности, които през по-голямата част от годината са далеч от цивилизацията. Липсва им елементарното общуване с други човешки същества. Те понасят трудности, живеят под откритото небе, изправят се срещу силите на природата и й се смеят в лицето…

- Каналджии? Тия дето ти вземат 500 долара и те водят в Г…

- Не бе, не… Това са хората, които със своята воля и глас управляват стотици живи същества. Хората, които не се боят от хищниците и впиват зъби в самата същност на злата природа и нейните стихии…

- Някакви приказки за депутати-отшелници, не им обръщай внимание.

- Пак не позна! Това са … планинските овчари!! – Деспот ме гледаше с въодушевление. Лъснатото му теме хвърляше нервни отблясъци, а очите му зад смешните очила подскачаха като мухи, затворени в чаша.

- И к`во? Овчари! Ха. Какво им е особеното – мотаят се по цял ден, свирят на дудуци, размахват тояги по овцете… Някакви селяндури … И двама души няма да прочетат тоя материал, шефе.

- Ако пишеш за овцете – да, никой няма да го прочете… Но ти ще пишеш за хората, за тези герои…

- Абе какви герои? Тия са просто хора, които не ги бива за нищо друго – тук не виждам героизъм.

- Не виждаш, защото не гледаш където трябва! Представи си ги – с месеци в гората, около тях само дървета, диви животни и овце. Рядко се виждат с колеги – овчари… Но най-важното е: ти чувал ли си за жена – овчар?

- Не, е някои бабички се пробват, ама иначе – не.

- Ето – истински герои, нали ти казах. Аз не бих нарекъл един мъж другояче освен герой, ако успява да запази разсъдъка си след няколко месеца без контакт с жена, ако разбираш какво искам да кажа…

- Аааа, искаш да изследвам сексуалните им навици?

- Именно! Днес хората не се интересуват от професията на овчаря. Но се интересуват от интересното, пикантното. Никой няма да чете статията ти, ако започнеш да описваш как се дои овца. Но тиражът ни ще се вдигне, ако на цяла страница разкриваш тайните на сексуалния живот на овчаря, специфичните пози и т.н. Ти ги знаеш тия работи… Е, сега вече какво мислиш?

- Пак мисля, че това е пълна глупост. На всеки му е ясно, че овчарите или се чукат помежду си, или чукат овцете, или се оправят сами. Нищо потайно няма тук.

- Е де, като го казваш така, колко грозно звучи. Ами ако вземеш интервюта за това какво изпитват при това интимно общуване, ако направиш и тайни снимки… Хората ще се съсипят да купуват вестника…

- Ами не знам, може и да излезе нещо… Мммм… Добре де, кога да тръгвам?

- Още утре хващаш рейса за планината, че той минава един път седмично, а искам материалът ти да е готов за тазсъботния брой. Стягай си багажа.

И така, насаден на овчи яйца, ако мога да се изразя по този начин, аз се друсах с междуселския автобус с недоспала физиономия. Питате защо именно с недоспала физиономия? Ами този автобус, освен че минаваше веднъж седмично, някой беше решил че е много забавно да тръгва в 5:30 сутринта. В чантата ми потропваха шепа ленти за фотоапарата и няколко касети за диктофона. Една коза ми дишаше в ухото, а голям шарен петел оправяше една кокошка точно над главата ми в мрежата за багажа. До мен седеше бабичка, явно тръгнала да си копае градината. Тя около 324 пъти ме посече през глезените с мотиките и лопатите, които носеше със себе си. Няма да споменавам за ароматите, които се носеха в автобуса, който беше херметически затворен, може би с цел да ги задържи вътре. Тези аромати съставляваха такъв букет, бяха толкова многообразни, че сами по себе си представляваха една отделна вселена. И аз по неволя се бях превърнал в неин обитател, от което очите ми сълзяха, а косата ми започваше да пада.

След неопределен брой часове (или дни, както ми се стори), автобусът спря до три къщи, които се оказаха село, шофьорът слезе и влезе в едната от тях, на която пишеше “кръчмъ” и не излезе оттам в продължение на 2 часа. Е трябваше по-рано да се досетя, че това е последната спирка. Щом той слезе, хората подкараха добитъка си по пътечката между седалките и го последваха. Преди да остана сам в автобуса, петелът успя да се изцвъка точно върху главата ми, а козата направи същото, но в скута ми.

Слязох от автобуса на прашния площад и се огледах. Никъде не видях планински овчари. Имаше само две бабички и един старец, които седяха на една пейка и се припичаха на слънцето.

- Добър ден. – казах и на тримата, като се запътих към тях – Къде мога да намеря планински овчар?

- Е, у планината, бе момче, `секи го знае т`ва. – ухили ми се иззад трите си зъба старецът и сръчка ляворазположената бабичка. Тя се закикоти, а другата я последва.

- А как да стигна до там?

- Пеша, ха-ха.

- Далече ли е?

- Е, има-нема неколко часа ходене.

- Нещо път, пътека, има ли?

- Е кой ше ти прави пътища у планината. Ние си ги знаем.

- Ама аз не ги знам. Има ли кой да ме заведе натам? Ще си платя.

- Абе ти какъв си, чедо? – проломоти една от бабичките.

- Журналист съм, от “Дупнишко лице”. Ще пиша материал за овчарите.

- Журналист, значи. Ми тогава, ше ти намерим някой да те заведе до там. Не можем да се излагаме пред света, я. – обади се другата бабичка, след като първата явно беше забравила какво е попитала и не реагираше на отговора ми.

След няколко часа ломотене, черпене в кръчмата, празни приказки и пак черпене, се снабдих с един съсухрен и прегърбен селянин, който твърдеше, че имал транспорт и знаел пътя. Той се приготви и тръгнахме… Е можеше да се каже, че знае пътя, но за транспорта, нещо се беше объркал. Поне аз не наричам транспортно средство ситното магаре, което той ме накара да възседна. То беше толкова ниско, че като седнах върху него, краката ми опряха в земята. Първият път то тръгна без мен, минавайки свободно под чатала ми. По-проклето животно не бях виждал. Абе, аз го ритам с пети да тръгне, а то не мърда. Ритам го, ритам го, млатя го с една тънка пръчка – седи като вкопано. Спрях да го ритам и бия, то като скочи напред и почна да тича на зиг-заг… А не можех този път да го оставя просто да мине под мен, защото едната от моите подробности (ако разбирате, какво искам да кажа) се беше закачила за неграмотно скования самар и аз не желаех да оставам без потомство точно в този момент. Накрая му омръзна да тича и спя толкова рязко, че аз прелетях над него, твърдото му теме посрещна по особено неприятен начин моите интимни части и се приземих точно в един храсталак от магарешки тръни, които проклетото животно вече умиротворено пасеше. Когато криво-ляво успях да се кача върху него и да го подкарам, се оказа, че е напълно неуправляемо. Стопанинът му беше заврял в устата едни железа с вързани за тях въжета – нарече ги “юзда”. На теория трябваше, когато дръпна лявото въже – магарето да завие наляво и обратното… Но на практика – когато дръпнех лявото въже – магарето спираше. Когато дръпнех дясното – хвърляше къч. Когато го ритнех с пети, завиваше наляво, а когато го млатех с пръчката се въртеше в кръг. Помислих си че всъщност това е системата за управление. Но когато следващият път се опитах да го ритна с пети, за да завие наляво, проклетият звяр легна и започна да се търкаля през тръните заедно с мен. Стопанинът му яздеше едно друго магаре и се подсмихваше под мустак, въпреки че се опитваше да изглежда загрижен за моите проблеми. Явно ми беше дал не магаре, а кръстоска между лисица, хиена и селска клюкарка.

Вие мислите, че пътуването с автобуса ми се видя дълго. Още нищо не знаете. В сравнение с пътуването ми върху това изчадие, друсането ми в автобуса е просто един миг. Имах чувството, че пътувам цял живот върху острите неравни дъски на този самар. Мислех си, че съм поне трето поколение клатещ се и подскачаш Гръндъловец, когато моят водач – Жишо, сръчка по таен начин своето магаре и то спря. Аз разбира се имах трудности с говедото, което бях възседнал, затова спирането ми се характеризираше със своеобразна хореография, завършила с моето салто-мортале в най-близките къпини. Когато извадих и последната шепа шипове от задника си, Жишо ми посочи една малка горичка на около 100 метра и ми каза:

- Е го, е, овчарника – там – у дърветата. Още малко и ше сме при твоите хора.

- Ами хайде да ходим, какво стоим. Оттук продължавам пеша.

- Кеф ти пеша, кеф ти с Душичко – твоя си работа.

- Ама тоя караконджул ти Душичко ли го наричаш, бе?

- Еми да, това ми е най-добродушното магаренце от петте, дето ми ги е родила с годините тая магарица. – каза водачът ми и потупа по бутовете магарето, от което беше слязъл току що.

Походихме из меката трева и след малко навлязохме в рядката горичка. Стана прохладно, а и без това беше тръгнало да се смрачава. Сред дърветата имаше широко празно пространство, вече запълнено от невисока ограда от преплетени клони, очертаваща един голям двор, в единия край на който се крепеше една колиба от кал и клонки със сламен покрив. Тази колиба беше толкова изключително, невъобразимо и абсолютно грозна, че преминаваше границите на безкрайността, идваше от другата страна, с което придобиваше собствен чар. Влязохме в двора през едно парче от оградата, което се местеше и нагазихме до глезените в едни неща, които тактично бих нарекъл – овчи лайна омешани със слама. Жишо изтича напред към колибата, за да види има ли някой. Дворът беше празен, следователно овчарите бяха навън с овцете, но все пак можеше да има някой останал да пази колибата.

Когато си мислех това, странично от себе си чух зловещо ръмжене, толкова гърлено, че човек се чуди при такива случай – възможно ли е един звяр да се състои само от зъби и гърло. Потта под мишниците ми замръзна, когато чух тежкото пристъпяне, съпроводено със жвакане. Стъпките станаха по-бързи и се чуваха все по-силно. Обърнах се вдървено… За да видя летящото към мен туловище, огромните бели зъби и червения език на някакъв звяр. В следващият момент огромна тежест се стовари върху гърдите ми и ме събори по гръб. Раззиналата срещу лицето ми паст изригна лиги и гаден дъх, гарнирани с оглушителен рев, от който – честно да си кажа – се изпуснах и в двете посоки…

- Долу, Вълчо, долу! Добро момче, долу! – Мощният, явно овчарски, глас накара челюстите да спрат на милиметри от гърлото ми. Песът слезе от гърдите ми, което ми позволи да си поема дълбоко, изкараният допреди малко, въздух. Но това не беше добро решение, защото подуших всичките крайни продукти на овчото храносмилане наоколо, както и своите произведения, вследствие на уплахата. Понадигнах се на лакът, като в същото време се опитвах да не мисля за това, върху което се подпирах. Огледах се. На няма и метър от мен се пулеше едно толкова огромно и рунтаво куче, че с лекота бих го взел за кон, ако не виждах ясно лапите му с големината на чинийка за кафе. Към мен бързешката се приближаваха Жишо и още един подобен нему селянин, който накуцваше. И двамата се хилеха уж учтиво, но си беше очевидно, че им идва да се пукнат от смях…

- Ей момче, е това е Григор. Другите още не са се върнали с овците, ама той е останал, щото вчера си е изкълчил крака в една урва… – информира ме Жишо. Григор се приближи и протегна ръка към мен.

- Здрасти, градски. Извинявай за кучето, ама не те познава… – аз с най-голямо удоволствие размазах шепата овчи топченца и слама, които се бяха полепили по ръката ми, в неговата длан. Но той, вместо да си дръпне ръката гнусливо, взе че ме потупа с нея приятелски по рамото, с което окончателно съсипа костюма ми. – Ела вътре да изчакаме хората да се върнат и ше ядеме тогава.

Последвах го, като в същото време измислях въпросите си и се чудех как да подхвана темата за овчарския секс. Влязохме в колибата, като аз си ударих главата в горния праг и седнахме на някакви толкова ниски столчета, че чак затрудняваха слуха ми. Питате как един стол може да пречи на човек да чува? Може, и още как, особено когато коленете са ти запушили ушите. В средата на столчето ми имаше малка дупка с подозрителен диаметър. На моя въпрос за какво служи – ми отговориха, че се завира пръста вътре и така се носи столчето насам-натам. Но този отговор не ме задоволи. Опитах се да си помисля за други приложения на дупката. От една страна – беше прекалено малка за да се използва като тоалетна чиния, от друга страна беше достатъчно голяма за… Тази идея ме накара да седна така, че по никакъв начин центърът на тази дупка да не съвпада с центъра на кое да е отвърстие от моето тяло.

В продължение на два пълни часа въртях и суках. Правих словесни еквилибристики. Нападах Григор изотзад, намеквах, подпитвах, издебвах го с въпроси-бомби… Но тоя човек беше или тъп като пън, или се правеше че не разбира, или просто не можеше да мисли абстрактно, т.е. да схваща намеците ми… Идваше ми да му извикам в небръснатата мутра “Абе, човек, какво чукате тука, като няма жени, бе?!” Ама пустите задръжки на възпитания човек си казваха думата. А навън съвсем се стъмни и в същото време започнахме да чуваме в далечината шумолене на листа и храсти, топуркане на много крака и подвиквания на прегракнали гласове.

- Е ги нашите хора, градски. Само да приберат овците и ше дойдат тука… – обади се Григор и стана, след което с клатеща се походка излезе през почти липсващата врата на колибата и заджапа през изпражненията на двора. Аз също се разгънах от това антиергономично столче и пооправих костюма си, отупах мърсотиите и позагладих сакото и панталона  си с ръка (с което разбира се размазах, всичко)… В един момент се сетих – абе за кого се глася аз, бе?! Та това са най-големите простаци и селяндури тука, въобще не ми пука как ще изглеждам пред тях! Припряно разгащих ризата си, за да нямам чак толкова прилежен вид и зачаках с небрежна усмивка, гледайки към вратата. Тя се отвори и близо до горния й праг видях една голяма катарама на колан, в който бяха забодени два големи ножа – по-скоро къси саби…

Със сложни движения индивидът се вмъкна в колибата, от което тя не стана по-широка, макар че би могъл да я направи, ако поемеше по-дълбоко въздух. Лицето му не се виждаше заради небръснатата от неопределено време брада и може би по-добре беше, че не се вижда. Той протегна към мен ръка, наподобяваща връзка много големи банани и изръмжа:

- Здрасти, викат ми Дребния, ше пишеш за нас у весника, а?

- Да, едно материалче – как живеете тука, интересуват се хората.

- А, добре, добре… – промърмори той и се примъкна към стената, за да не блокира цялата стая.

След него в единствената стая на колибата се вмъкна човечец с набола четина по лицето, мърляви дрехи и мазен каскет. След него – дебелак на средна възраст със сламена шапка… И така  – около десетима. След като се събрахме всички в колибата, празното пространство вече беше просто една имагинерна величина. Тук не бих искал да говоря за обонятелната атмосфера в конкретния момент. Достатъчно е само да кажа, че миризмите, носещи се наоколо бяха придобили такава агресивност, че вълкодавът отвън изскимтя и се скри зад купчина овча тор.

По кръга започнаха да се предават странни паници с още по-странни неща вътре. Оправдах се, че не съм гладен, а и имам да задавам въпроси. Започнах да ги разпитвам. Реших да подходя отдалече. Попитах за овцете и получих изчерпателни отговори за техните навици, характер, режим на хранене, сексуален живот (тук се заинтересувах, но ставаше въпрос само за мъжки и женски овце), техники за изриване на торта и още много други. Реших, че май започвам доста от далече и скъсих дистанцията, като заговорих за жени. Не захапаха нито един от специалните ми мръсни възбуждащи вицове.  Обаче се въодушевяваха само, когато заговорехме за овце. Питах, подпитвах, подмамвах, дебнех – без резултат… Тия, както и Григор по-рано, или бяха толкова тъпи, че не разбираха от намеци или пък бяха много хитри и отбягваха темата. Тогава се ядосах и реших, че е време да възприема директния подход. Придърпах за дрехата един от съседите си до стената и направо му казах:

- Слушай, мой човек. Имам един въпрос към тебе.

- Казвай, пич.

- Абе гледам тука всичките сте млади мъже, наоколо няма нито една жена… Какво правите, когато ви потрябва жена, а няма под ръка, ако разбираш какво искам да ти кажа.

- Аааа, разбирам, как да не разбирам. Искаш да знаеш какво чукаме, след като нема жени тука, така ли?

- Ами да… Не бих го казал по този начин, но в общи линии – да, точно тая информация ми трябва.

Междувременно, последната си реплика, овчарят беше казал със специалния си овчарски глас, който можеше да бъде чут от глуха овца на дъното на дълбоко дефиле.  Поради тази причина, моята скромна личност се оказа в центъра на вниманието на две дузини планински овчари с луди погледи. А моят събеседник продължаваше със същия глас:

- Е не е ли ясно какво чукаме тука – овците, бе мой човек. Знаеш ли колко е гот?! Не ти викат на главата (е, малко блеят, ама иначе нищо не казват), когато ги оправяш стоят неподвижно и си пасат… А на всичкото отгоре, като ти омръзнат можеш да ги заколиш и да ядеш до пръсване. Пък и не изневеряват много – само с овена… – огледах се наоколо. Всички бяха вперили погледи в мен и … всички кимаха усмихнато с глави. На лицата им бяха изписани замечтани физиономии. А моят просветител ме тупна по рамото, намигна ми и ми прошепна така, че се чу чак в селото:

- Искаш ли да опиташ, а? Ше се изкефиш много, братче! К`во ше каеш? – аз го погледнах като гръмнат.

- Аз, с овца?!!!

- Да, що не?

- Ами че много са космати, бе. Аз не обичам жени с много, нали се сещаш, космалаци…

- Абе не, бе. Ти не си ли виждал овца? Там, където трябва, те не са, как го рече, обрасли с космалаци.

- Ама някоя болест да не хвана… – опитвах се аз тактично да се измъкна от конфузната ситуация.

- Нема, бе. Хората не ги ловят овчите болести по тая част. Аре, ела да те запозная с една мадама, ха-ха.

Другите слушаха с интерес и започнаха да ни подканят все по ентусиазирано. Задърпаха ме дружески, от което почти ми се откачи рамото, и ме повлякоха навън към кошарата. Аз не можех да повярвам, че това ми се случва. Влачех си краката, дърпах се учтиво, но при тях тия номера не минаваха. Трудно минахме трима през тясната врата на колибата, но изведнъж се озовах до глезените в овчи лайна, извинете ме за израза. Стадата бяха прибрани и дворът беше пълен с рунтави бели и шарени гърбове. Отвсякъде се чуваше блеене, дружно дишане и други звуци, които не бих желал да описвам, още по-малко пък да се опитвам да гадая откъде произлизаха.

Овчарите се наредиха по плетената ограда, а водачът ми, казваше се Стамат, метна ръка през рамото ми, а другата размаха в красноречив жест.

- Ето, мой човек, ето го харема. Избирай… – аз стоях като вкопан и не знаех къде да се дяна от притеснение и неудобство. Как можах да се навра в такава неприятна ситуация. Овчарите ме гледаха с очакване и в очите им можех да видя, че очакват малко шоу и забавления с градското момче. Някак си се досещах, че не биха желали да ги разочаровам. Освен това си помислих – толкова време само на овце, може в един момент да решат, че и аз съм много секси… Ще трябва после да пиша прав на компютъра, майко мила – или го правиш с овца, или дузина овчари го правят на теб – на това му казвам аз дилема… Огледах се. Всички притаиха дъх. Дори овцете спряха да блеят. Наоколо настъпи тишина или може би на мен така ми се струваше. Виждах стотици абсолютно еднакви (е, почти) овчи гърбове и тук там тъпи физиономии. Притворих очи и посегнах към най-близката овца. Сграбчих я за вълната и я дръпнах към себе си. От наблюдателите се чу едно дружно поемане на въздух.

Отворих очи – овцата пристъпи послушно назад към мен и ме погледна… Погледите ни се срещнаха. И тогава нещо стана с мен… Очите й бяха едни такива – големи и влажни… Късата нежна козина по лицето й беше черно-кафява, влажните й ноздри се свиваха и разширяваха страстно, а челюстите й се движеха кръгообразно, подканвайки ме… Стройното й нежно тяло, дишането й, краката й, завършващи с деликатни копита… Не можех да се сдържам повече. Поставих ръце на задницата й и я придърпах още по-близо към себе си. Не осъзнавах нищо друго освен надигащото се у мен желание и нейните страстни форми. Зарових пръсти в руното й. Посегнах към колана си и той се разкопча с лекота. Копчетата – едно се скъса, но не му обърнах внимание. Панталоните ми се свлякоха на глезените. Слиповете ми бяха изпънати до краен предел. И двамата треперехме, предчувствайки екстаза…

В този момент, от някакво далечно кътче на съзнанието ми достигна особен, познат, шум… Той ме извади от унеса. Опитах се да го разпозная. Смях! Огледах се. Виждах срещу себе си небръснати  лица, в средата на които имаше големи дупки, обрамчени с развалени или липсващи зъби. Овчарите се смееха с цяло гърло, вкупом, просташки, нетактично, от сърце. Смееха се НА МЕН! Погледнах овцата, в очите й прочетох тъга, разочарование, мъка, неудовлетворена страст… Отговорих на погледа й, погалих я по руното и като в сън вдигнах панталоните си…

Преспах при тях, в колибата. Намерих си място с гръб към стената и се увих в шлифера си. Сънувах я… На сутринта трябваше да си тръгвам и Жишо ме чакаше, държейки двата звяра за поводите. Стамат реши да ме изпрати до края на поляната. Когато наближихме Жишо с магаретата, аз се опитах да замажа ситуацията от миналата вечер:

- Ама голям смях падна, а? Така да ме прекарате да се хвърля на овца. Ха-ха. И аз повярвах, че го правите с овцете. Хи-хи-хи. Затова ли се смяхте толкова – задникът от града се прави на идиот?

- Не бе, не се смяхме на това.

- А на какво?

- Ами гледаме те, интелигентен човек, а като стане въпрос за жени не ти стига акъла. Е как можа от толкова овци, баш най-грозната да избереш?

Докато обяздвах Душичко и се опитвах за кой ли път да се приспособя към особено проклетия му характер, мислех върху думите на Стамат – “… най-грозната …”. Та тя не беше грозна. Дори беше красива, по свой си начин. Лицето й е запечатано в сърцето ми. Не може същество с такава красива душа да бъде грозно. Тези груби селяни не можеха да усещат нюансите, детайлите, фините неща в природата. Те бяха безчувствени като пънове към такава красота…

***

Написах някаква пикантна статия във вестника, която, спомням си, доста се хареса на читателите и тиражът се вдигна. Но това не ме радваше. В ума ми постоянно беше тя. Нейните очи. Пухкавата й опашка, е вярно по нея бяха полепнали бодили и други неопределени неща, но все пак… Нямах нейна снимка, затова съзерцавах нейният образ в съзнанието си… Но един ден, с ужас забелязах, че този образ е избледнял с времето. Трябва да я видя, но все не намирам време да отида до тези кошари. Може би този уикенд? Не знам… Страхувам се да не ме посрещнат с новината, че са я заклали, или че я е отвлякъл вълк, или … Притеснявам се за нея. Постоянно. Но не мога да науча нищо – там нямат телефони, електронна поща, та даже и обикновена поща рядко пристига…

Не знам какво да правя, докторе, в паника съм. Кажете ми, моите чувства нормални ли са. Как да се овладея. Обичам я. Смятате ли че бракът между човек и овца е нещо нормално и законно? Не знам, не съм чел законите. Но веднъж в един вестник четох, че някакъв холандец се венчал с мотора си. Дали пък това не е някаква надежда?… Отговорете ми, дайте ми съвет! Загубих апетит, вече нищо не ми е интересно, занемарих работата си и мисля само за Нея. Липсва ми…

Не знам… Тук ще свърша, защото съседът иска да говори по телефона, а аз съм се вързал към Интернет през дуплекса… Абе тъжна история. Моля ви, помогнете ми!!!

Искрено Ваш,

Гръндъл Гигълбери

(топ журналист)

Драги ми електронни Психиатре,

Имам голям проблем. И той се състои в това, че не мога да прекъсвам хората докато говорят. Да точно така! Знам – всеки го може, но не и аз. Колегите и приятелите ми вече знаят този мой недостатък и се надпреварват да ми разказват неща, които въобще не ме интересуват, но затова пък разказването им отнема часове. Те знаят, че каквото и да ми говорят, аз ще ги слушам учтиво и няма да се осмеля да ги прекъсна – ще ги изслушам докрай.

Посъветвайте ме какво да правя!!! Вече знам биографиите на толкова много хора, че мога да послужа и за енциклопедия. Натоварен съм с всички възможни подробности за интригите в службата и знам с голяма точност кой с кого спи, на кого не му става, на коя какви са й … и така нататък. Някои неща са пикантни, признавам, но когато те затрупат с тонове такава информация, неволно се превръщаш в професионалист – просто не обръщаш внимание на пикантериите…

Но най-много ми тежи, че напоследък един от моите по-далечни познати – Венутис – ме взе на мушка. (между другото аз се казвам Брендхмулгр) и започна ежедневно да ми разказва истории от своя живот. Разбира се в това няма нищо чудно – нали повечето хора, с които се срещам през деня, правят същото. Но Венутис ми разказва такива абсолютни небивалици и то ги разказва по такъв начин, че напълно ме обърква и часове след неговите разкази не мога да се съвзема от главоразтърсващият ефект на тези глупости. За да Ви се изясни ситуацията, ето какво ми разказа той един път.

Гледахме през перилата с Венутис преминаващите ята слонове и, както обикновено, той говореше, а аз слушах, като от време на време кимах с разбиране. Облаците се бяха скупчили в правилни петоъгълници, което показваше, че ще валят консерви с ролца от раци тази вечер. В задния край на палубата стадо пухкави лилави овце пасеше сочната трева, а свръхпотентният овен от време на време се усамотяваше с някоя от тях в близките храсти. Водопадът пред нас бумтеше весело и гръмогласно, а вятърът развяваше ушите ни. Времето беше идеално за някой от разказите на Венутис и той не пропусна възможността.

“Брендхмулгр, братче, знаеш ли какво ми се случи веднъж? Ама истински случай е.”

“Не знам, приятелю Венутис, разкажи ми, изгарям от интерес.” – казвам му аз и треперя – не знам от нетърпение ли или от яд, че му слушам глупостите.

“Една вечер” – започна той – “карах колата по тротоара, а в скута ми седеше едно готино парче” – тук той ми намигна заговорнически така, че перуката му падна върху очите – “ама каква мадама, братко, супер. Бях я забил в един бар и сега пътувахме към моя скромен мезонет в Лозенец. Тя явно страдаше от излишъци в областта на езика, защото го усещах навсякъде по себе си. Това действа много разконцентриращо, когато кара човек кола…

Та докато пристигнахме тя ме олигави целия, но и аз добре се представих. Надявам се, че през това време някой друг е карал колата, защото моите занимания не бяха от такова естество. Когато пристигнахме се проявих като силен мъж и галантен любовник – вдигнах я на ръце и само три пъти я ударих във вратите, докато се качим горе – на асансьора, на входната врата на апартамента и на вратата на спалнята. Тя не забеляза това, защото ръцете й в този момент обикаляха чувствителни места от моята еротична география, докато моят език и уста правеха същото с нейния пейзаж. Хвърлих я на леглото и се метнах ловко отгоре й. Но тя още по-ловко се измъкна изпод мен и се хвърли панически към банята.

Подходящите неща по тялото й се тресяха по подходящ начин и от това Малкият Венутис стана Големият Венутис. Изстрелях се след нея, но тя беше успяла да се затвори и заключи вътре. Залепих ухо на вратата на банята. Измежду шумовете на плискащата се вода, чувах нежните й мъркания и скимтене, когато се сапунисваше на приятни за пипане места. От тези звуци въображението ми се развихри и усетих определена липса на каквато и да е гъвкавост и еластичност в определена част от тялото си, като гъвкавостта и еластичността в тази област бяха заменени със стоманена твърдост и целеустременост…”

На това място аз преглътнах многократно. Но какво да се прави – все на другите се случваха хубавите неща… А той продължаваше да разказва.

“Най-после чух превъртането на ключа и се приготвих да й се хвърля. Но когато вратата се отвори, тя мина толкова грациозно покрай летящото ми тяло, че аз дори не успях да я докосна, а направо се забих в отсрещната стена. Тя ми прошепна с нежен гласец – ‘Хайде скъпи Венутис-чо, свали деня от тялото си и ела да ми скочиш, жребецо мой… Ще те чакам… На леглото!… Хайде, докато не съм изтекла цялата…’

Тези думи ме подлудиха. Пуснах водата, която се оказа гореща и ме попари. Сграбчих сапуна, но той ми се изплъзна и падна на плочките. Наведох се да го взема, но се подхлъзнах и седнах върху долния чучур на душа. Останах малко в това положение. За да си почина, разбира се… Ти какво си помисли?Станах и започнах да се сапунисвам. Негъвкавите части от тялото ми постоянно се удряха в стените и разните тръби и затрудняваха манипулациите. Но най-накрая – зачервен от топлината и скърцащ на чисто реших да се оплакна за последно…

И в същия момент чух пронизителен крещящ звук от спалнята. ‘Опа, някой ме е изпреварил и е опънал мадамата’ викам си аз и изскочих от банята така, както съм си със скафандъра. Затичах се по пътечката – отляво дървета, а отдясно – е, пак дървета, но и малки полянки.

На пътя пред мен изскочи голям проскубан вълк и профъфли ‘Отбий вдясно и спри. Проверка.’ Изпсувах наум и спрях до едно дебело дърво. Вълкът се приближи зад мен с клатеща се походка и ми каза ‘Отваряй багажника.’ Аз отворих широко и с неприятна изненада усетих как той грубо ми влезе отзад. Неприятно е все пак, имам хемороиди. ‘Чист си’ – вика – ‘продължавай!’

И аз продължих. След известно време минах покрай Червената шапчица тичешком и от яд я ритнах с все сила в храстите. Но някой гадняр с извратено чувство за хумор, беше сложил в нея едно паве, та си изкълчих всичките пръсти на десния крак. Продължих да тичам. Тичам, тичам, а хоризонта взе да притъмнява – пясъчна буря.”

Слушах и съчувствено клатех глава. Вярно, че в разказа му имаше някои несъответствия, но пък такава трагедия – пясъчна буря в антрето! Какви антрета правеха едно време, а сега! … Но той продължаваше…

“Едно кенгуру ме взе на стоп. В торбата му беше топло и уютно, но малко ме убиваха ръчките на три от 20-те мотора, включени в парада на рокери, който се беше скрил на завет от бурята тук. Натиснах копчето и кенгуруто спря на моята спирка, след което изскочих и се затичах без определена посока…

Скоро видях мадамата, която бях подбрал вечерта. Тялото й беше съвършено. Преди минути се беше изкъпала и кърпата й стоеше захвърлена на земята. По гладката й кожа тук там имаше капчици вода , оставили своите похотливи следи по тялото й. Гърдите й се надигаха и спадаха като два ковашки мяха – на човек му се иска да ги натиска, да помпи, да помпи, докато разпали огъня до пожар!… Не искам да описвам гледката по-надолу, че в момента копчетата на панталона ми са слаби и не искам да ги търся по пода…

Космите, излизащи от ноздрите й потрепваха нервно над горната й устна, а устата й беше широко отворена. Като в същия момент беше и силно притисната от едната ръка. ‘Ти ли врещиш, или някоя аларма се е включила на паркинга?’ питам я, а тя нищо не казва, но запази позата си, като чак сега забелязах, че другата й ръка сочеше с трептене огромното ми двойно легло.

Проследих нежните й извивки и накрая финият пръст с червен маникюр. Нокътят се беше забил в нещо бяло, което досущ приличаше на задника на гол човек – вероятно мъж, ако се съди по липсата на всякакъв сексапил във формата на седалищните мускули. ‘К`во е т`ва, ма?! Откъде го намери тоя, не виждаш ли какъв грозен задник има?!’

Момичето само отваряше и затваряше уста притеснено, а изкуственото й чене хлопаше и се местеше във всички посоки по своя воля. Помогнах си с десен прав, за да я разприказвам. Тя ми отговори с нежно 15-зъбово фъфлене ‘В-в-в, л-л-леглото има т-т-труп, скъпи!!!’ ‘И к`во от това, ма, не го ли виждаш, че е грозен?! Стига си го обарвала!’ ‘Н-н-но той е гол, бе Венутис!’

Аз се загледах по-подробно и установих, че е права. И преди малко бях забелязал голия му задник, но като погледнах по-внимателно, установих, че към този задник беше прикрепено цялото тяло и не беше покрито с нищо – само с малко пъпки на някои места и фандъци косми на други. Нищо повече!

‘Значи така, а?!’ вбесих се аз ‘Гол труп!  В моето легло?! И не само че е гол, ами лежи и по-корем!!!’ Мадамата кимаше активно с прическата си. ‘Ооооо, тая няма да я бъде така!!’ заканих се аз и се хвърлих върху нея, повлякох я и двамата паднахме през прозореца, та на балкона.

И тогава се възползвах от голотата й по най-директния начин, за който би могъл да се сети който и да е мъж… Два часа, мой човек, два часа буталото не спря да работи, ако разбираш какво искам да ти кажа…”

Аз притворих устата си, избърсах пяната от там попитах “А с трупа какво стана?”

“Какъв труп?” попита ме Венутис.

“Ами оня в леглото” – викам.

“Аааа, Оня ли? Ами поотместих го малко, за да мога и аз да легна и го наметнах с един чаршаф та да не му гледам голотиите. И заспах, братче, че на другия ден пак бях на работа. Бях пратил момичето за още един стек презервативи и затова смятах, че ще мога да подремна за малко.”

“Е, и?” питам, защото исках да разбера какъв е тоя труп и така нататък.

“Какво е, и?”

“Ами трупа, после какво стана с него?”

“Ааа, нищо особено. Ти пък все питаш за тоя труп. Постоя ми в кревата два-три дни. Само малко се вмириса, та трябваше да стоя със затворени прозорци, че мухите го безпокояха. А на третата сутрин се събуждам и не чувам жуженето на мухи. Протягам ръка, за да проверя как е трупа, защото почти бяхме станали приятели с него… Но какво да видя…”

“Какво да видиш?”

“Ами празно. Мястото му беше празно. Е имаше една локвичка гной и малко полупрогнила кожа, но иначе нищо… Та така… Да знаеш това често се случва?”

“Кое?”

“Ами, на много хора, поне веднъж в годината им идва на гости труп. Стои в леглото или във ваната няколко дни, без да проявява никакви видими признаци на активност и след това изчезва безследно. Нищо особено, човек просто трябва да има здрав стомах, това е…”

Стоях и гледах танца на охлювите в краката ни и мислех върху казаното. По едно време установих, че гледам всъщност едно кучешко ако, около което весело обикаляше върволица охлюви, изправени на задните си крачка. Гледах, гледах, пък забравих за какво мислех. Погледнах към Венутис, но него го нямаше – сигурно пак са го повикали по спешност – я да спасява някоя девица от серийно изнасилване, я да преведе семейство старци през Цариградско шосе (това му беше един от любимите номера – в най-натовареното движение, да замеря колите с по-леките бабички или да подлага по-обемистите от тях пред автобусите в бавното платно.). Продължих да мисля върху казаното от него, но ме сви стомахът и панически влязох в тоалетната. Когато излязох пристъпът ми на мислене беше отминал и се чувствах много отпочинал и уравновесен.

Виждате колко тежко е положението ми! Моля да ми дадете съвет! Скоро ще превъртя и тогава какво ще правят горките ми разказвачи – ще осиротеят. Няма да има с кого да споделят своите истории. Импотентността на колегата от кабинета в дъното на коридора ще остане необсъдена. Новият бюст на съседката няма да може да получи подобаващо внимание. Ужас. Помогнете ми да възвърна психическото си равновесие иначе – горките хорица, горките… Освободете ме поне от Венутис!!!

Искрено Ваш,

Брендхмулгр

В зората на времето се родила една коза. Тя не била каква да е коза, а една много специална. Нещо като аристократ сред козите. То не че козите имат аристокрация, но тази била по-особена, нещо като духовна аристократка. Ако в сламата, където лежала, имало грахово зърно, то тя го усещала на момента и с хищен скок се мятала върху него, преследвала го из целия плевник, хващала го с лапи и го изяждала лакомо. Като преди това махала жлъчния му мехур, защото се страхувала да не получи язва на тринадесетопръстника.

Тези враждебни действия на козата, която още не била станала космонавт, предизвикали справедливия гняв на граховата общност и сред техния народ започнали брожения. Младите и непокорни грахови зрънца правели митинги на градските площади и издигали плакати с надписи “Смърт на грахоубиеца!”, “Заличаване на козата-престъпник!”, “Справедливост и освобождаване от козия гнет!” и други подобни. По-старите грахови зрънца – вече на възраст, но все още жилави – седели по пейките пред магазините и кимали с глави, радвайки се на новото поколение борбени грахчета. Имало и такива, предприемчиви и материалистични грахови зърна, които се опитали да направят пари от това. Те носели едни походни сергии и продавали обогатена вода за напояване на корените, роса за поддържане на листата и листни въшки за сексуално задоволяване на загорелите грахови стръкове. Но и те били съпричастни с каузата, защото правели малки дарения, особено срещу реклама в медиите.

Козата не подозирала нищо за тази бунтовна ситуация и се захванала да предизвиква революция в средите на люцерната и върбовите клонки, но там нямало всъщност голяма опасност за нея, защото тези врагове били слабо подвижни.

А съпротивата срещу нея в граховите среди нараствала като лавина. Те събрали многохилядна армия, въоръжена с най-модерни и високотехнологични оръжия, разработени в тайните подземни лаборатории на Великите военнограхови сили. Армията била готова за нападение. Разузнавачите вече били локализирали козата и нейният режим на живот. Генералите били разработили стратегия и план за нападение, който не търпял поражение и бил своего рода перла в изкуството на военната стратегия… Но съдбовно забавяне от 24 часа, решило целия спор в полза на козата, и то без тя дори да забележи това. Просто дошло време за събиране на граховата реколта…

Разхождайки се сред вече обраните безбрежни грахови поля, козата подритвала кестени, жълъди и дини с петия си (таен) крак и внезапно видяла нещо на земята да се белее. Навела се и го хванала с език. Езикът й бил много гъвкав, защото била общински първенец по френска любов. Бялото нещо се оказало малко транспарантче. Един миниатюрен плакат със стърчащи от двете му страни пръчки, за да може да бъде държан високо и разклащан нервно. Козата се опулила срещу плаката, очите й кървясали и изпъкнали като на жаба, но най-накрая разчела надписа върху него. Той бил на древен език, използван само в граховите поля, но за късмет, едно от висшите образования на козата било филологическо и за още по-голям късмет – точно по този древен и вече непознат език. Именно познаването на този език впоследствие направило козата това, което е и повляло невероятно много върху житейския й път. А на плакатчето пишело:

“Смърт на грахоядеца! Долу безсрамната коза!”

Някоя друга коза, на мястото на нашата, би се подвоумила, за кого става въпрос на плаката. Но нашата коза не го направила. Тя нямала съмнения, че става въпрос за нея, защото малко по-нататък, на земята намерила друго малко плакатче. То представлявало една много малка, дори миниатюрна нейна черно-бяла снимка (стара, но с добро качество), задраскана дебело с червен маркер. В един момент Козата разбрала, че е била обект на смъртна омраза от цяла една цивилизация. Това отначало я стреснало. После я потресло. След това я накарало да се замисли. След малко изпаднала в депресия. Депресията продължила години, през които Козата се скитала с отчаяна физиономия по полета и горички. В един момент тя изпитала просветление. Светът се разкрил пред нея и тя открила смисъла на живота си. Решила, че ще стане космонавт, каквото и да й струва това.

Обаче имало един проблем. Космонавтиката още не се била зародила като наука. Ако трябва да бъдем точни, по времето, когато бъдещата коза-космонавт се разхождала из граховите полета, хората още използвали волска тяга, живеели в глинени колиби със сламени покриви и никога не били чували думата “презерватив”.

Козата знаела това, но не се отчаяла. Вече била взела решението на живота си и била твърдо убедена, че ще постигне целта си и ще осъществи своята мечта. Тя била чела всички книги на Наполеон Хил, възприемала себе си като Winner и знаела, че всичко, което човешкият ум може да си представи и да повярва в него, може да бъде постигнато.

Именно оттук започват невероятните приключения на козата-космонавт и нейната весела банда.

От много време насам аз си чета ли чета книги за т.нар. Позитивно мислене, успех, психология и т.н. Малко от тях са наистина ценни. Останалите копират от ценните. Но от всички става ясно едно – човек трябва да мисли позитивно, ако иска да успее и ако иска да се чувства щастлив. Само, че защо не е така. Повечето хора знаят това, но България е регион с най-голям брой песимисти на глава от населението. Причините са няколко, но най-важните според мен са “Митът за розовите очила”, “Проклятието на щастливите”, “Синдромът на чука и наковалнята” и “Погрешното разбиране за оптимизма”.

Митът за розовите очила

По едни или други причини, сред нас е разпространено мнението, че да си земен, уравновесен, практичен и стабилен е нещо много-много ценно и добро. А ако си мечтател, вярваш в себе си и успеха си и възнамеряваш да постигнеш много в живота, това не е хубаво и не води до добри резултати в личен и семеен план. Още от разпространеното мнение казва, че не трябва да се целиш много нависоко, защото от високо ще паднеш, че не трябва да си поставяш големи цели, защото са неосъществими и смешни, че не трябва да искаш да успееш, защото

“ти си обикновен човечец, в една смотана държава и не можеш да постигнеш кой знае какво”.

За “нормалния” българин, “нормалните” цели “би трябвало” да бъдат – малко, но уютно жилище, постоянна работа на нормална заплата, не прекалено грозна жена, здрави деца и почивка на море за 10 дни почти всяка година. Ако мислиш да станеш известен или богат, или и двете, ако мислиш да развиеш успешен бизнес, да се омъжиш / ожениш за чужденец / чужденка, да обиколиш света, да постигнеш някакъв рекорд…

Това автоматично те превръща във вятърничав мечтател, който

“беше толкова послушно и умно момче, ама какви глупости му влязоха в главата”.

Обществото се опитва да потиска развитието, защото посредствеността, както всеки “организъм” се стреми да се възпроизвежда и да запазва статуквото си… Тя няма никакъв интерес да подкрепя бурното развитие и напредничавостта на отделни членове от масата, при положение, че останалите запазват посредственото си мизерно съществуване. Но разбира се отделната обществена единица едва ли мисли по този начин, ако не броим завистта от типа

“Какъв е тоя, че ще има повече от мен?!”.

Хората се дразнят от мечтателите, защото тези мечтатели, може пък да осъществят мечтите си, а тогава

“какво ще правя аз, който захвърлих мечтите си още в детските години, а съм можел да ги осъществя”.

Хората се дразнят от амбициозните, защото те биха могли да постигнат целите си, а тогава

“пак съм прецакан, защото се целих толкова ниско, а то могло и по-високо”.

Хората, които са посредствени, искат да са заобиколени от такива, за да се чувстват комфортно и за да не се изнервят.

От своя страна, winners, победителите, позитивните и амбициозните личности обичат да са заобиколени от подобни личности, защото останалите ги потискат и им пречат да се чувстват добре. Но за съжаление, ние позитивните ), сме прекалено малко и трябва да се подкрепяме един друг, защото огромната маса от сиви единици на обществото може да ни смаже, като едното нищо. Ние винаги ще си останем “идиотите с розови очила”, а те винаги ще бъдат “земни и отговорни личности”.

Проклятието на щастливите

Повечето хора, да не кажа всички, искат да имат страхотно бъдеще, хубав живот, щастлива любов, много пари и други подобни благини. Но си ги искат тайно. Не смеят да ги поискат гласно, нависоко, силно, неудържимо… Не смеят да ги споделят с другите! Защото са суеверни… Защото се страхуват, че може да не станат нещата, както си мечтаят. Страхуват се да бъдат позитивни, смятат го за лоша поличба. Но като че ли всъщност подсъзнателно се страхуват да не би техните мечти да се осъществят, защото така – от една страна – губят уютното убежище на доскоро недостижимата мечта, в което могат удобно да се отпуснат вечер след тъпия работен ден или да се унесат в мечти преди заспиване.

На второ място, хората стават нервни, когато има вероятност мечтата им наистина да се осъществи. Те започват да безпокоят и да се страхуват. Какво ще правя сега с всичко това? Как да се опазя да не го загубя? Ами ако някой ми го открадне? Ами цялата тази отговорнот? Ами какво ще си кажат другите? Сякаш масите от хора ги е страх да мечтаят наистина, защото нямат силата и смелостта да посрещнат мечтите си на живо, осъществени! Затова когато попиташ някого “Как си?”, той ти отговаря “Абе, карам я някакси.”.

Повечето хора не смеят да кажат

“Чувствам се страхотно! Щастлив съм и през всяка една секунда се наслаждавам на живота!”

Като че ли е неприлично да демонстрираш позитивната си нагласа – сякаш навлизаш в някаква свещена територия, където цари суеверието, всичко се крепи на тънки конци и не трябва да правиш вълнички по огледално равната повърхност на посредствеността. Станало е почти срамно да бъдеш щастлив и да гледаш ведро на живота с надежда и вяра в бъдещето – хората те гледат накриво, завиждат ти, укоряват те, смеят ти се, обявяват те за глупак и наивник. Наоколо е пълно с хора, които имат мнение за всичко, особено за това как не може да стане нещо. Всеки знае десетки начини затова. Но ако се опиташ да потърсиш начин как да стане дадено нещо и да постигнеш успех, ти се превръщаш в едно адски нагло копеле, на което някой трябва да покаже къде му е мястото.

Синдромът на чука и наковалнята

Трудно е да гледаш ведро и оптимистично на живота, когато нямаш какво да ядеш или пък се чудиш как да изхраниш малобройната си челяд. Ако си затрупан с работа, проблеми, грижи, врагове, несигурно бъдеще и безпаричие, е почти невъзможно да бъдеш оптимист и да имаш вяра в бъдещето и happy end-а на всичко.

Да, трудно е, но не е и невъзможно! Множеството от хората умеят да обсъждат доста свободно темата за оптимизма и позитивното мислене и то се изказват доста авторитетно и ерудирано. Но когато те самите бъдат сполетени от проблеми или трудности, изпадат в мрачно враждебно негативистично настроение, при което дори и намекът за оптимизъм ги кара да те гледат със злоба -

“Не виждаш ли, че имам проблеми?! А ми говориш за оптимизъм и други глупости!”

Когато човек е в такава ситуация, наистина е погълнат от проблемите си и се изисква изключителна вяра и духовна сила, за да погледне с надежда в бъдещето, да се мобилизира и да продължи да върви напред и нагоре, въпреки всичко.

В една книга прочетох, че май Сизиф е бил първият оптимист. Той е вярвал, че все някога ще я свърши тая пуста логистична работа и ще се заеме с нещо по-приятно… Оптимизмът е именно за силните! Много по-лесно е да бъдеш слаб, мрънкащ и да се предадеш пред трудностите и проблемите! Но ако успееш да победиш негативното си отношение, ако въпреки всичко пречупиш отрицателния си мироглед и видиш светлина в дългия и мазен тунел на нерадостното съществуване, то тогава си наистина силен и заслужаваш да видиш мечтите си осъществени!

Така че, когато човек е между чука и наковалнята – това е въпрос на ситуация, съдба или обстоятелства… Но от самия него зависи как ще се отнесе към този чук и тази наковалня. Може да се остави безволево да бъде оформян и удрян, придобивайки странна форма, но може и да се позавърти така, както той си иска, така че този чук и наковалня да го оформят съгласно неговите желания. Проблемите са си проблеми – всеки ги има. Всеки животът го удря по един или друг начин и повечето от нас имаме съвсем малък контрол върху цялостната ситуация. Но това, върху което имаме пълен контрол е нашето отношение към живота и самите себе си.

Ако се мислим за жертви и се държим като жертви – ние вече сме жертви. Ако мислим като победители и се държим като победители – то чукът и наковалнята само ще ни закалят и придадат по-функционална и боеспособна форма.

Когато попаднеш между чука и наковалнята, гледай да се превърнеш в меч, а не в подкова.

Погрешното разбиране за оптимизма

Не всички са наясно какво значи да си оптимист. Повечето хора са настроени отрицателно към това понятие, защото считат, че да си оптимист означава да вярваш в невъзможни неща, да си мислиш, че всичко е приятно и хубаво и да живееш в собствен нереален свят на щастие и доброта. Вроденият прагматизъм на хората тук надава вой и не позволява и дума да се каже в полза на оптимизма. Но според мен тук има едно грандиозно объркване.

Да си оптимист не означава да виждаш в розово и да не забелязваш проблема. Оптимизмът е по-скоро отношение към нещата, начин на мислене, при който човек вижда не само проблема, а и неговото решение. Докато негативно настроените личности виждат предимно проблемите и виновниците за тях, то позитивните отчитат тези фактори, но търсят решението… За тях е по-важно да се развиват и да вървят напред, решавайки проблемите, отколкото да се вайкат и да оплакват наличието на същите тези проблеми.

Да си оптимист е отношение – към себе си и към живота! Да гледаш позитивно на нещата, означава да се стремиш да постигнеш най-доброто за себе си, да израстваш, преодолявайки проблемите си и да се бориш с всички средства за постигането на победа, успех и реализирането на своите мечти.

Ако миналото ти е изпълнено с проблеми и мъка – кажи “Стига”, като в рекламата на “Активия” . Не, нищо подобно няма в твоето минало! Там има само уроци, които трябва да бъдат научени и стъпала, които водят нагоре, към позицията, където се намираш в момента. Ако настоящето ти е изпълнено с проблеми – купи си очила! Не е  така! Настоящето ти е изпълнено с предизвикателства, всяко от което за теб е шанс да постигнеш нещо повече отколкото в предишния момент и шанс да се развиваш.

Ако бъдещето ти се струва мрачно, да знаеш, че си си купил(а) погрешните очила – това са слънчеви очила. Хвърли ги. Не си слагай розовите – просто погледни в бъдещето със собствените си очи и сърце. Какво има там? Там има слънце и радост, живот и щастие… И най-хубавото е, че между тях и теб има една пътека, път, стълба или дори червен килим… Просто трябва да стъпиш на нея и да започнеш най-интересното и забавно преживяване в живота си – пълноценното и позитивно изживяване на същия този живот!!!

Правилната посока е “напред и нагоре”! Започни и продължавай – само напред и само нагоре! Пътеката няма край, а споменатите бонуси – щастие, радост, живот, любов – ги получаваш пътьом. Защото… Щастието не е крайна точка на пътуването, а самото пътуване!

Леле, как се натрупват тези задачи! Някои се застояват с дни, седмици и месеци. Други си остават несвършени. Как става така, че все нещо ни виси на главата? Днес ви подготвих една презентация, за която се надявам, че ще внесе малко яснота и ще ви помогне (поне малко) да внесете ред в работата и живота си и да се наслаждавате на настоящите моменти – тези, които всъщност са важни.

Усмивката е безплатна. Няма да се прекараш, ако се усмихнеш. Направи го сега.